Глава 17

Няколко дни по-късно Лиса ме видя пред столовата и ми съобщи смайваща новина.

— Чичо Виктор ще изведе Натали от кампуса за този уикенд. Ще пазаруват в Мисула за бала. Казаха ми, че мога да отида с тях.

Нищо не отговорих. Тя се изненада от мълчанието ми.

— Не е ли страхотно?

— За теб да, предполагам. Но мен не ме очакват нито пазаруване в молове, нито танци.

Тя се усмихна развълнувано.

— Той казал на Натали, че може да вземе още две приятелки, освен мен. И аз я убедих да избере теб и Камила.

Махнах с ръка.

— Е, много благодаря, но след часовете не ми е позволено да отскачам дори до библиотеката. Така че никой няма да ме пусне в Мисула.

— Чичо Виктор смята, че ще успее да убеди директор Кирова да те пусне. И Дмитрий също ще се опита да й въздейства.

— Дмитрий?

— Да. Той трябва да ме съпровожда, ако ще напускам кампуса. — Тя се усмихна, погрешно възприела интереса ми към Дмитрий като въодушевление от перспективата да обикалям щандовете в мола. — Най-после са определили размера на наследството ми и отново имам издръжка. Така че ще можем да си купим и други неща, освен дрехи. А щом ти позволят да отидеш до мола, ще трябва да ти разрешат да отидеш и на бала.

— Нима ще ходим на бала? — попитах. Никога досега не бяхме го правили. Да се влачим на благотворителни училищни забави? Няма начин.

— Разбира се, че не. Но ти много добре знаеш, че ще има какви ли не тайни купони. Ще се появим за малко на бала, а после ще се измъкнем тихомълком. — Въздъхна щастливо. — Мия ще се пръсне от завист.

Продължи да ми описва всички магазини, които ще обиколим, всички готини неща, които ще си купим. Да си призная, развълнувах се от мисълта да се сдобия с някои нови дрешки, но дълбоко се съмнявах, че тези фантастични планове ще се осъществят.

— О, хайде — развълнувано продължи Лиса. — Трябва да видиш обувките, които Камила ми зае. Никога не съм предполагала, че носим един и същи номер. Почакай. — Отвори раницата си и започна да рови трескаво в нея.

Внезапно изпищя и я хвърли на земята. От нея се изсипаха учебници, тетрадки и обувки. И един мъртъв гълъб.

Беше един от онези бледокафяви гълъби, които кацат по жиците над магистралите и по клоните на дърветата в кампуса. По него имаше толкова много кръв, че не можах да видя къде точно е раната. Кой да допусне, че от едно толкова дребничко хвъркато животинче може да изтече толкова много кръв. Без съмнение птицата беше мъртва.

Закрила уста с треперещата си длан. Лиса си оставаше безмълвно втренчена в мъничкия труп, с разширени от ужас очи.

— Мамка му — изругах, вбесена. Без миг колебание сграбчих една пръчка и запратих безжизненото пернато телце настрани. Щом пътят пред нас бе разчистен, се наведох, за да прибера нещата й в раницата, като се опитвах да не мисля за микробите, плъзнали вътре от мъртвата птица. — Защо, по дяволите, се случва това… Лиса!

Скочих като ужилена и я сграбчих, за да я дръпна по-надалеч. Тя бе коленичила на земята, с ръка, протегната към гълъба. Не мислех, че въобще осъзнава какво прави. Инстинктът в нея бе тъй мощен, че действаше единствено подчинена на него.

— Лиса — повторих и я стиснах за китката. Но тя оставаше приведена над птицата. — Недей. Не го прави.

— Мога да я спася.

— Не, не можеш. Забрави ли, че ми обеща? Някои неща трябва да си останат мъртви. Хайде, остави я да почива в мир. — Усетих напрежението й и го ударих на молба: — Моля те. Лис. Ти обеща. Повече никакво лечение. Каза, че няма да го правиш вече. Ти ми обеща.

След още няколко мига усетих как ръката й се отпуска в моята, а тялото й се облегна върху мен.

— Мразя това. Роуз. Мразя всичко това.

Тъкмо тогава Натали се показа навън, без да забележи отвратителната гледка.

— Хей, ще идвате ли вие двете… о, Боже мой! — изпищя тя, като видя гълъба. — Какво е това?

Помогнах на Лиса да се изправи на крака.

— Още една тъпа шега.

— Ама това… мъртво ли е?

— Да — заявих с категоричен тон.

Натали усети напрежението ни и само се заозърта между нас двете.

— Какво още не е наред?

— Нищо. — Подадох раницата на Лиса. — Това е само нечия тъпа гадна шега. Ще отида да кажа на Кирова, за да нареди да почистят.

Натали се обърна. Лицето й бе позеленяло.

— Защо хората ти причиняват това? Ужасно е.

Двете с Лиса се спогледахме.

— Нямам представа — вдигнах аз рамене. Но докато вървяхме към кабинета на Кирова, също си зададох този въпрос.

Когато намерихме лисицата, Лиса ми намекна, че някой знае за гарвана. Тогава не й повярвах. В онази нощ двете бяхме сами в гората, а госпожа Карп не би казала на никого. Но ако някой наистина ни е видял? И ако този някой го е направил не за да я изплаши, а само за да види дали тя отново ще може да излекува и съживи мъртво животно? Какво бе написано в бележката при случая със заека? Зная каква си ти.

Не споменах нищо за това пред Лиса. Реших, че още конспиративни теории ще й дойдат в повече. Освен това, когато я видях на следващия ден, тя напълно бе забравила за гълъба, въодушевена от последната новина. Кирова бе разрешила да отида заедно с тях през уикенда. Перспективата да пазаруваме можеше да ни накара да забравим и най-мрачните неща — дори убийството на животно — и аз също забравих за тревогите си.

Но скоро установих, че разрешението да изляза извън Академията беше обвързано с допълнителни условия.

— Директор Кирова смята, че си се държала добре след връщането ти в Академията — съобщи ми Дмитрий.

— Ако не се брои спречкването в часа на господин Наги.

— За това тя не те обвинява. Или поне не изцяло. Успях да я убедя, че ти е нужна малко почивка… и че може да я използваш като тренировка в полеви условия.

— Тренировка в полеви условия?

Докато отивахме до мястото на срещата с останалите от групата, той ми обясни накратко. Виктор Дашков, както винаги с разклатено здраве, беше там, придружаван от пазителите си, а Натали се втурна към него и едва не го събори на земята от радост. Той й се усмихна и я прегърна предпазливо, но се задави от силна кашлица. Очите на Натали се разшириха от загриженост, докато изчакваше пристъпът му да отмине.

Принц Дашков заяви, че се чувства достатъчно добре и ще може да ни придружи. Аз се възхитих от решителността му да не се предава на болестта, макар че според мен се подлагаше на ненужно изпитание само и само за да пазарува, при това в компанията на ято от шумни и глупави тийнейджърки.

Веднага след разсъмване потеглихме по двучасовия маршрут до Мисула с един от големите училищни микробуси. Много от мороите живееха отделно от хората, но мнозина най-спокойно се смесваха сред тях, а когато трябваше да се пазарува от търговските центрове, се налагаше това да става в обичайните за хората работни часове. Задните прозорци на микробуса бяха затъмнени, за да се ограничи достъпът на светлина и да ги предпази от най-лошото, което може да сполети вампирите.

Групата ни се състоеше от девет души: Лиса, Виктор, Натали, Камила, Дмитрий, аз и още трима пазители. Двама от тях — Бен и Спиридон — винаги пътуваха с Виктор. Третият бе един от училищните пазители — Стан, същият Стан Алто, онзи абсолютен шибаняк, който така злобно ме унижи още в първия ден от завръщането ми в Академията.

— Камила и Натали още нямат лични пазители — обясни ми Дмитрий. — И двете са под закрилата на пазителите, прикрепени към техните фамилии. Тъй като учат в Академията, но излизат извън кампуса, ги придружава един от училищните пазители — Стан. Аз идвам, защото съм личен пазител на Лиса. Повечето момичета на нейната възраст още не разполагат с персонални телохранители, но при Лиса обстоятелствата са по-необичайни.

Настаних се най-отзад в микробуса, между Дмитрий и Спиридон, така че те можеха да споделят с мен бисерите от мъдростта на пазителите като част от „тренировката в полеви условия“. Бен и Стан седнаха отпред, докато останалите се разположиха по средата. Лиса и Виктор се увлякоха в дълъг разговор, като не пропуснаха нито едно от по-интересните събития, случили се напоследък. Камила, възпитана да се държи учтиво в присъствието на по-старши в дворцовата йерархия, само се усмихваше любезно и послушно кимаше от време на време. От друга страна Натали като че ли се позасегна и се опита да отвлече от Лиса вниманието на баща си. Но не се получи. Очевидно той се бе научил да се изключва от неспирното й бърборене.

Отново се извърнах към Дмитрий.

— Редно е тя да има двама пазители, както винаги се полага на принцовете и принцесите.

Спиродон беше на възраст колкото Дмитрий, с щръкнала руса коса и доста по-свободно поведение. Въпреки гръцкото си име той говореше с провлачен южняшки акцент.

— Не се тревожи, ще има достатъчно, когато му дойде времето. Дмитрий вече е определен като един от персоналните й пазители. Има големи шансове ти също да си една от тях. Ето защо си тук днес.

— Като част от тренировката — предположих аз.

— Да. Ти ще бъдеш партньор на Дмитрий.

Последва кратка, но забавна пауза, останала вероятно незабелязана от никого, освен от Дмитрий и мен. Погледите ни се срещнаха.

— Партньор като пазител — ненужно уточни Дмитрий, сякаш имаше опасност и той да си мисли за някакъв друг вид партньорство.

— Да — съгласи се Спиридон.

Неподозиращ за напрежението около него, той се впусна да обяснява как действат пазителите по двойки. Това се оказа стандартна схема, буквално по учебниците, с които ми тъпчеха главата, но сега, при навлизането ми в реалния свят, започваше да означава много повече. Пазителите се прикрепяха към съответните морои според значимостта на тези морои в йерархията. Обичайните екипи се съставяха от двама пазители, както вероятно аз щях да действам в защита на Лиса. Единият пазител винаги трябваше да се старае да бъде в близост до своя обект, докато другият трябваше да остава по-назад, за да може непрекъснато да държи под око обстановката. Звучи отегчително, но тези две позиции се наричаха близък и далечен пазител.

— Вероятно ти винаги ще бъдеш близкият пазител — каза ми Дмитрий. — Нали си жена, при това на същата възраст като принцесата. Можеш да си винаги близо до нея, без да привличаш внимание.

— И няма да откъсвам очи от нея — отбелязах. — Както и от теб.

Спиродон отново се засмя и сръга с лакът Дмитрий в ребрата.

— Ти се уреди с най-добрата от всичките ни ученички. Даде ли й сребърен кол?

— Не. Още не е готова.

— Можех да съм готова, ако някой ме беше научил как да го използвам — възразих му. Знаех, че всеки пазител в микробуса беше снабден със сребърен кол и пистолет, скрити в дрехите им.

— Не става дума само как да се използва сребърният кол — заяви Дмитрий с типичния му маниер на по-стар и по-мъдър. — Първо трябва да се научиш как да ги надвиеш. И да си готова да ги убиеш.

— Защо ще се колебая да ги убия?

— Повечето стригой са били някога морои, но поради някаква причина са се променили. Понякога се срещат стригои, насила отнети от редиците на мороите или дампирите. Подробностите в случая нямат значение. По-важното е, че има реална възможност да познаваш някого от тях. Би ли убила някого, когото познаваш?

Оттук нататък пътуването престана да бъде толкова забавно.

— Мисля, че да. Длъжна съм да го направя, нали? Ако е заради Лиса…

— Но може да се поколебаеш за миг — каза Дмитрий. — И тогава това колебание може да ти коства живота. Както и нейния.

— Тогава как да съм сигурна, че няма да се поколебая, макар и за миг?

— Трябва да си повтаряш, че това не са същите хора, които си познавала. Те са се превърнали в нещо мрачно и уродливо. В нещо неестествено. Трябва да успееш да се отърсиш от някогашната си привързаност към бившите приятели — днешни врагове — и да направиш каквото е правилно. Ако в тях се е запазил дори един грам от предишната им същност, вероятно ще ти бъдат благодарни.

— Ще ми бъдат благодарни за това, че ще ги убия?

— Ако някой те превърне в стригой, какво ще искаш? — попита ме той.

Не знаех какво да отговоря на това, затова и не казах нищо. Без да откъсва очи от мен, Дмитрий продължи да ме наставлява.

— Какво би сторила, ако знаеш, че ще бъдеш превърната в стригой против волята ти? Ако знаеш, че ще се простиш с всичките си досегашни морални принципи, с разбирането си за добро и зло? Ако знаеш, че ще ти се налага да преживееш остатъка от живота си — твоя безсмъртен живот — в убиване на невинни хора? Какво би пожелала тогава?

В микробуса се възцари неудобно мълчание. Докато се взирах в Дмитрий, затруднена от всички тези въпроси, внезапно проумях защо помежду ни съществуваше такова странно привличане, като оставим настрани външния вид.

Никога не бях срещала някого, който толкова сериозно да гледа на службата си като пазител, който разбира цялата важност на тази борба на живот и смърт. Със сигурност никой от моите връстници още не бе способен на това. Мейсън не можа да проумее защо не успях да се отпусна и да се напия на купона. Дмитрий ми беше казал, че се справям с моите задължения по-добре от много пазители на по-зряла възраст, особено ако вече са се нагледали на толкова много смърт и опасности. Но аз знаех в този момент, че той беше прав, че притежавах някакво странно усещане за това как се съчетават животът и смъртта, доброто и злото.

Както и той. Понякога може да се чувстваме самотни. Може да се наложи да забравим за „забавленията“. Възможно бе да се окажем лишени от живота, който бихме искали. Но това бе пътят, който трябваше да следваме. Разбирахме се един другиго, разбирахме дълга си да браним другите. Животът ни никога нямаше да бъде лесен.

А да се вземе решение като това, което трябваше да взема в момента, бе част от съдбата ни.

— Ако стана стригой… ще искам някой да ме убие.

— Както и аз — добави той тихо. Можех да се закълна, че той бе пронизан от същото мигновено прозрение като мен, от същото усещане за връзка между нас.

— Това ми напомня за Михаил, който преследваше Соня — промърмори замислено Виктор.

— Кои са Михаил и Соня? — попита Лиса.

Виктор я изгледа изненадано.

— Защо питаш? Мислех, че знаеш историята.

— Соня Кар… искаш да кажеш… госпожа Карп? Какво за нея? — Тя се озърна назад и напред, между мен и чичо си.

— Тя… стана стригой — рекох аз, без да посмея да погледна Лиса в очите. — По свой избор.

Знаех, че все някой ден Лиса ще го узнае. Това бе завършекът на сагата на госпожа Карп — тайна, която предпочитах да запазя за себе си. Тайна, която не ми даваше мира. По лицето на Лиса се изписа ужасен шок, който премина в мен през телепатичната ни връзка. Огорчението й още повече нарасна от мисълта, че съм знаела, но не съм й казала.

— Но не зная кой е бил Михаил — додадох аз.

— Михаил Танър — каза Спиридон.

— О, пазителят Танър. Той беше тук, преди ние двете да избягаме. — Намръщих се. — А защо е преследвал госпожа Карп?

— За да я убие — каза Дмитрий. — Двамата са били любовници.

Изведнъж цялата история със стригоите придоби ново значение за мен. Да се биеш със стригой в битка, бе едно. Но съзнателно да преследваш някого… и то не кого да е, а някого, когото си обичал с цялото си сърце. Е, не бях сигурна, че бих могла да го сторя дори логически да е най-правилното.

— Може би е време да поговорим за нещо друго — обади се тихо Виктор. — Днес не е подходящ ден за обсъждане на потискащи теми.

Според мен всички се почувствахме облекчени от посещението ни в търговския център. Влязла в ролята си на бодигард, аз не се отделях от Лиса, докато обикаляхме щандовете на различните фирми, за да огледаме всички нови стилове в облеклото, предлагани там. Хубаво беше отново да сме сред хората и да се отдадем на нещо, което просто беше приятно, което нямаше нищо общо с мрачните задкулисни интриги в Академията. Беше почти като преди. Отдавна не си бяхме позволявали да се шляем така безгрижно навън. Бях закопняла да изляза с най-добрата си приятелка.

Макар да беше едва средата на ноември, търговският център вече блестеше, щедро окичен с празнична коледна украса. Реших, че съм си избрала най-добрата от всички професии. Но трябваше да призная, че се почувствах леко засегната, когато видях как по-старите от мен професионални пазители поддържаха връзка помежду си чрез миниатюрни комуникационни устройства. Когато възнегодувах, че не са ми дали и на мен, Дмитрий ме увери, че за моето обучение ще е по-добре засега да не се осланям на техниката. Ако се докажа като способна да защитавам Лиса по старомодния начин, ще мога да се справя с всичко.

Виктор и Спиридон останаха с нас, докато Дмитрий и Бен се отдръпнаха назад и настрани, за да не се създава впечатлението, че са някакви извратеняци, жадно преследващи готини тийнейджърки по петите.

— Това е точно за теб — каза ми Лиса пред един от щандовете на „Мейси“, като ми подаде един потник с дълбоко деколте, украсено с дантела. — Ще ти го купя.

Огледах потника с копнеж. Вече си представях как ще изглеждам с него. Но тогава погледът ми по силата на професионалния навик потърси очите на Дмитрий. Поклатих глава и й върнах потника.

— Идва зима. С това ще умра от студ.

— Това никога досега не те е спирало.

Лиса сви рамене и върна потника на закачалката. Двете с Камила изпробваха безброй модели. Баснословно щедрите им издръжки им позволяваха въобще да не се замислят за цените на дрехите. Лиса ми предложи да ми купи всичко, което си харесам. През целия ни живот сме били щедри една към друга, затова не се поколебах да приема предложението й. Но изборът ми я изненада.

— Вече се сдоби с три термоблузи, както и с един суичър с качулка — изброи ги тя, докато ровеше в купчината с джинси на „Би Си Би Джи“. — Станала си такава голяма досада.

— Хей, не те видях да си купуваш секси потници.

— Не аз носех досега такива потници.

— Много ти благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. Дори си вдигнала косата си.

Наистина го бях направила. Последвах съвета на Дмитрий и вече носех косата си вдигната на висок кок. С което спечелих усмивката му веднага щом ме видя така променена. Така ако се сдобиех с правото да нося символичните татуировки с формата на мълнии на врата ми, непременно щяха да се виждат.

Лиса се озърна наоколо, за да се увери, че никой от останалите няма да ни чуе. Чувствата й, достигащи до мен по нашата връзка, показваха, че е разтревожена и неспокойна.

— Знаела си за госпожа Карп.

— Да. Чух за това около месец, след като тя изчезна.

Лиса преметна през ръката си едни джинси с бродерия, без да гледа към мен.

— А защо не ми каза?

— Не беше нужно да знаеш.

— Защото си мислила, че няма да мога да се справя?

Постарах се лицето ми да запази безизразното си изражение. И докато се взирах в очите й, мислите ми се върнаха назад във времето, преди две години. Беше на втория ден от наложения ми домашен арест, задето уж бях опустошила стаята на Уейд, когато кралски пратеници посетиха Академията. На мен ми позволиха да присъствам на официалния прием, но придружена от строга стража, за да не би „да се опитам да направя нещо“.

Двама от пазителите ме съпроводиха до столовата, като по пътя си говореха тихо.

— Тя убила доктора, който се грижел за нея, а по пътя си едва не отнела живота и на половината пациенти и сестри.

— Имат ли представа къде е отишла?

— Не, проследили са я… е, по-нататък ти сам знаеш какво се е случило.

— Никога не съм очаквал това от нея. Въобще не изглеждаше способна на нещо подобно.

— Е, ами Соня беше луда. Не видя ли колко необуздана стана накрая? Беше способна на всичко.

Аз се влачех без желание, но при тези думи вдигнах рязко глава.

— Соня? За госпожа Карп ли говорите? — попитах аз. — Тя е убила някого?

Двамата пазители се спогледаха. Накрая единият от тях заговори с мрачен тон:

— Тя се е превърнала в стригой, Роуз.

Заковах се на място и впих смаян поглед в лицето му.

— Госпожа Карп? Не… тя не би могла да…

— И аз отначало не можах да повярвам… — отвърна другият. — Но… не бива да казваш на никого. Това е трагедия. Не я превръщай в училищна клюка.

Останалата част от вечерта ми беше като в мъгла. Госпожа Карп. Лудата Карп. Беше убила някого, за да се превърне в стригой. Не можех да повярвам.

Когато приемът най-сетне свърши, успях да се измъкна крадешком от моите двама пазители и си откраднах няколко скъпоценни мига насаме с Лиса. Тогава връзката ни беше доста силна, затова не бе нужно непременно да видя лицето й, за да разбера колко зле се чувства.

— Какво не е наред? — попитах я аз. Бяхме се усамотили в един от ъглите в коридора точно пред столовата.

Очите й си оставаха безизразни. Усетих колко я измъчваше главоболието; нейната болка автоматично се предаде и на мен.

— Аз… не зная какво ми става. Просто се чувствам странно. Сякаш някой непрекъснато ме преследва и трябва много да внимавам, разбираш ли?

Не знаех какво да й кажа. Не мислех, че някой я преследваше, но госпожа Карп имаше навика да повтаря абсолютно същите думи. Винаги се държеше като болна от параноя.

— Вероятно няма нищо тревожно — подхвърлих безгрижно.

— Вероятно — съгласи се тя. Внезапно присви очи. — Но се притеснявам заради Уейд. Той няма да престане да дрънка за това, което се случи. Не можеш да си представиш какви ги разправя за теб.

Всъщност можех, но не ми пукаше.

— Забрави го. Той е безобиден.

— Мразя го — отсече тя. Гласът й стана непривично рязък. — Аз съм заедно с него в комитета за набиране на средства. Мразя го, като виждам как тлъстата му уста по цял ден не спира да мели. И като го гледам как флиртува с всички момичета, които срещне. Не биваше да наказват теб заради стореното от него. Той трябва да си плати.

Устата ми пресъхна.

— Всичко е наред… Няма значение. Хайде, успокой се. Лис.

— А пък за мен има значение — озъби се тя, с което прехвърли гнева си върху мен. — Искам да му го върна тъпкано. Да го нараня така, както той нарани теб. — Тя сключи ръце на гърба си и закрачи като побесняла напред-назад с твърди и решителни стъпки.

Омразата и гневът, кипящи в нея, се предаваха съвсем ясно през нашата връзка. Беше като буря и това дяволски ме изплаши. Почувствах се като обгърната с пелена от несигурност, нестабилност. Това показваше, че Лиса не знае какво да прави, но отчаяно копнее да стори нещо. Каквото и да е то. В спомените ми изплува нощта с бейзболната бухалка. И тогава се замислих за госпожа Карп. Тя се е превърнала в стригой, Роуз.

Това бе най-плашещият момент в живота ми. Изплаших се много повече, отколкото като я гледах тогава в стаята на Уейд. Повече, отколкото когато я видях да излекува гарвана. Беше страшно дори от това да ме заловят пазителите. Защото в онзи миг не можех да позная най-добрата си приятелка. Не знаех на какво е способна. Преди една година бих се изсмяла на всекиго, който ми кажеше, че Лиса иска да стане стригой. Но преди една година бих се присмяла на всекиго, който ми съобщи, че тя ще иска да си пререже вените или да накара някого „да си плати“.

В този момент внезапно повярвах, че за нея няма нищо невъзможно. И заради това трябваше да съм сигурна, че няма да го направи. Спаси я. Спаси я от самата нея.

— Ще се махнем оттук — каза й аз, хванах я под ръка и я задърпах нататък по коридора. — Още сега.

Гневът й моментално бе заменен от объркване.

— Какво си намислила? Искаш да отидем в гората или какво?

Не й отговорих. Но нещо в поведението ми или в изречените от мен думи навярно я бе сепнало, защото тя повече не посмя да ми задава въпроси, докато я извеждах навън от столовата, докато прекосявахме кампуса в посока към паркинга. Сега там бе пълно с колите на гостите за тази вечер. Една от тях беше луксозна лимузина Линкълн Таун Кар. Видях как шофьорът завъртя ключа на стартера.

— Някой си тръгва по-рано — промърморих, като се взрях в него през храстите край паркинга. После се огледах назад, но не видях нищо подозрително. — Те вероятно ще бъдат тук в следващите минути.

Лиса разбра какво се опитвах да направя.

— Когато ми каза „ще се махнем“, имаше предвид… не, Роуз, не можем да напуснем Академията. Няма да можем да се промъкнем покрай стражите и портите.

— Не е необходимо ние да го направим — твърдо й заявих аз. — Той ще го направи.

— Но как ще ни помогне това?

Поех дълбоко дъх, изпълнена със съжаление, че трябваше да го кажа, но бях принудена да избера по-малката от двете злини.

— Ти знаеш как да го направиш. Как накара Уейд да извърши онова?

Тя потръпна, но после кимна.

— И сега трябва да извършиш същото. Иди при онзи тип там и го накарай да ни скрие в багажника на лимузината.

Страх и ужас пропълзяха в нея. Вече не разбираше нищо и беше много изплашена. Изключително силно изплашена. И без това вече седмици наред беше подплашена заради дарбата си да лекува и способността си да влияе върху настроенията на другите. Беше крехка, особено сега, когато се озова изправена пред нещо, което никоя от нас двете не проумяваше. Но въпреки всичко тя ми вярваше. Вярваше, че аз ще я пазя.

— Добре — кимна тя. Пристъпи няколко крачки към него, но после се извърна назад към мен. — Защо? Защо да правим това?

Замислих се за гнева на Лиса, за желанието й да направи всичко, за да си го върне на Уейд. После си спомних за госпожа Карп — за красивата, но неуравновесена госпожа Карп, която накрая бе станала стригой.

— Просто се грижа за теб — уверих я. — Нищо повече не бива да знаеш.

Сега, в търговския център в Мисула, застанала между щандовете за дрехи от различни дизайнери. Лиса отново ме попита:

— Защо не ми каза?

— Защото не биваше да знаеш — повторих й аз.

Тя се насочи към пробната, като продължаваше да ми шепне:

— Страх те е, че може да откача. Да не би да те е страх, че мога да стана стригой?

— Не. Няма начин. Тя си е била такава. Това никога няма да се случи с теб.

— Дори и ако се окаже, че съм луда?

— Не — отрекох аз и се опитах да го обърна на шега. — Тогава само ще си обръснеш главата и ще завъдиш тридесет котки.

Чувствата на Лиса обаче станаха още по-мрачни, но тя не каза нищо повече. Спря се отвън пред пробната и взе една черна рокля от рафта. Лицето й леко просветна.

— Това е роклята, за която си родена. Не ме е грижа колко практична си станала сега.

Изработена от мека черна коприна, роклята беше без презрамки, лъскава и гладка, спускаща се до коленете. Въпреки че бе стилна и елегантна, по всичко личеше, че ще прилепва идеално по тялото. Супер секси. Може би прекалено секси за възприетия стил на обличане в Академията.

— Да, това е моята рокля — съгласих се аз. Не можех да откъсна очи от нея. Исках я толкова отчаяно, че чак усетих пронизваща болка в гърдите. Беше от онези рокли, които променят света. От онези, с които се основават нови религии.

Лиса избра моя размер.

— Пробвай я.

Поклатих глава и понечих да я върна.

— Не мога. Докато я пробвам, може да те изложа на риск. Никоя рокля не си струва твоята ужасна смърт.

— Тогава просто ще я вземем, без да я пробваш. — И тя купи роклята.

Следобедното пазаруване продължи, но аз усетих, че се уморявам. Да бъда постоянно нащрек, да бдя зорко като верен страж, се оказа не чак толкова забавно. Когато дойде ред на последната спирка — бижутерийния щанд, искрено се зарадвах, че вече му се виждаше краят.

— Ето това ще ти отива. — Лиса посочи към една от витрините. — Това колие е точно за роклята ти.

Погледнах го. Тънка златна верижка с висяща на нея роза, с диамант в средата, обкован със злато. Диамантът доминираше над всичко.

— Мразя всичко свързано с рози.

Лиса много обичаше да ми подарява разни неща, имащи нещо общо с рози — предполагам, че го правеше само за да види реакцията ми. Но като видя цената на колието, усмивката й помръкна.

— О, я виж ти. Дори и ти имаш лимит — не пропуснах да я подразня аз. — Най-после доживяхме края на безумното ти харчене.

Изчакахме Виктор и Натали да приключат с обиколката си. Очевидно той й бе купил нещо необикновено хубаво, понеже тя изглеждаше така, сякаш й бяха поникнали криле и направо хвърчеше от щастие. Радвах се за нея. Тя бе готова да даде всичко, за да спечели вниманието на баща си. Надявах се, че й е купил нещо страхотно скъпо, с което да засвидетелства обичта си.

Потеглихме по обратния път в пълно мълчание, защото режимът ни за спане се бе объркал от тази разходка на дневна светлина. Седнала до Дмитрий, аз се облегнах назад и се прозинах. Ръцете ни се докосваха. Усещането за близост помежду ни бе изгарящо.

— Е, никога ли вече няма да мога да пробвам дрехите, които си избирам? — попитах тихо, тъй като не исках да събудя другите. Виктор и пазителите бяха будни, но момичетата вече спяха.

— Можеш, но когато не си на смяна. Само през свободното си време.

— Не искам да имам свободно време. Искам винаги да се грижа за Лиса. — Отново се прозинах. — Видя ли онази рокля?

— Видях я.

— Хареса ли ти?

Не ми отговори. Приех мълчанието му като знак за потвърждение.

— Дали ще застраша репутацията си, ако я облека за бала?

Когато заговори, едва го чувах.

— Ще застрашиш цялото училище.

Аз само се усмихнах и заспах.

Когато се събудих, главата ми лежеше на рамото му. Дългото му палто ме обгръщаше като одеяло. Микробусът спря. Бяхме се върнали в Академията. Отметнах импровизираната завивка и слязох след него от микробуса. Внезапно се почувствах напълно будна и щастлива. Но за жалост краят на свободата ми наближаваше.

— Обратно в затворническата килия — въздъхнах, докато крачех до Лиса към столовата. — Може би, ако се престориш, че получаваш сърдечен удар, ще успея да изчезна.

— Без да вземеш новите си дрешки? — Лиса ми подаде чантата. Аз весело я размахах около себе си. — Нямам търпение да я видя на теб.

— Аз също. Ако ми позволят да отида на бала. Кирова още не е решила дали съм била достатъчно прилежна.

— Покажи й скучните ризи, които си накупи. Кирова ще изпадне в несвяст. Аз поне замалко да припадна, като ги видях.

Засмях се, задминах я и рипнах чевръсто, както аз си знам, върху една от дървените пейки, покрай които минавахме. Като стигнах до края на пейката, скочих долу на земята, пак така чевръсто и ловко.

— Не са пък чак толкова скучни.

— Не зная какво да си мисля за тази нова, толкова отговорна Роуз.

Подскочих върху следващата пейка.

— Не съм отговорна.

— Хей — провикна се отзад Спиридон. Той и останалите от групата се влачеха подир нас. — Забрави ли, че още си на смяна? Не са позволени забавления.

— Нищо забавно няма тук — извиках назад, като долових присмеха в интонацията му. — Кълна се че… мамка му!

Вече бях стигнала почти до края на третата пейка. Мускулите ми се стегнаха, готови за скока долу на земята. Но когато се опитах да скоча, кракът ми не тръгна заедно с мен. Дъската, която допреди малко изглеждаше толкова корава и солидна, поддаде под тежестта ми, сякаш беше от картон. И се счупи. Кракът ми хлътна и глезенът ми се заклещи в дупката, докато останалата част от тялото ми политна в другата посока. Бях като прикована към пейката. Тялото ми се огъна към земята, но кракът ми остана заклещен. Глезенът се прегъна съвсем неестествено. Рухнах долу. Чух как нещо изпращя, но не беше дъската. Прониза ме болка, адска, най-страшната болка в живота ми.

После изгубих съзнание.

Загрузка...