Глава 13

Както очаквах, последиците от лъжите на Джеси и Ралф се оказаха ужасни. Единственият начин да оцелея бе да се преструвам на непукистка, като игнорирам всекиго и всичко. Това ме опази да не полудея съвсем, но се чувствах ужасно. През цялото време едва сдържах сълзите си. Изгубих апетит и не можех да спя добре.

Обаче независимо колко зле се чувствах, не се тревожех толкова за себе си, колкото за Лиса. Тя твърдо държеше да спази обещанието си и да промени ситуацията. Отначало стана постепенно, но все по-често започнах я виждах в компанията на един или двама съученици от кралски произход, които се отбиваха при нея на обяд или в класната стая, за да я поздравят. Тя отвръщаше на поздравите им със сияйна усмивка, смееше се, разговаряше с тях, сякаш й бяха най-добрите приятели.

В началото не проумявах как може така лесно да се преструва. Тя ми бе казала, че ще използва внушението, за да спечели останалите кралски особи, за да ги настрои против Мия. Само че не успях да видя с очите си как ставаше това. Разбира се, възможно бе тя да печелеше симпатиите на публиката и без внушението. В края на краищата Лиса беше много забавна, умна и красива. Всички я харесваха. Но нещо ми подсказваше, че тя не печели приятели по старомодния начин и накрая проумях всичко.

Тя използваше внушението предимно когато аз не бях с нея. Виждах я само за малко през деня, а тъй като тя много добре знаеше, че не одобрявам това, което прави, използваше силата си само когато не бях с нея.

Изминаха няколко дни след тази тайна офанзива с внушението и аз вече бях наясно какво трябва да правя: трябваше отново да проникна в главата й. Но този път по свой избор. Бях го правила и преди, следователно можех отново да го сторя.

Или поне си струваше да опитам, както се опитвах да убедя себе си, докато един ден си губех времето в часа на Стан Алто. Само че този път нямаше да е толкова лесно, както смятах, отчасти защото се чувствах прекалено изтощена, за да се отпусна и да отворя съзнанието си към мислите й. Пък и имах сериозни затруднения, защото избрах момент, когато Лиса беше относително спокойна. Трябваше да е особено развълнувана, когато емоциите бяха най-силни.

Все пак се опитах да направя това, което бях вършила преди, когато я шпионирах при тайните й срещи с Кристиан. Беше както при медитиране. Забавяне на дишането и затваряне на клепачите. Да се концентрирам и да фокусирам мислите си, не се оказа лесно за мен, но накрая успях да осъществя прехода, да се плъзна в главата й и да започна да възприемам света през нея. Тя беше в час по американска литература, по време на заниманията върху някакъв проект, но както повечето от съучениците и не правеше нищо. Двете с Камила Конта се бяха облегнали на стената в далечния край на стаята и разговаряха шепнешком.

— Отвратително е — заяви Камила с категоричен тон и една бръчка проряза красивото й лице. Носеше синя пола от някакъв плат, подобен на кадифе, достатъчно къса, за да разкрива дългите й крака и да те накара да вдигнеш вежди, учуден от дръзкото й облекло. — Ако вие двете сте правили това, не съм изненадана, че тя се е пристрастила и го е направила с Джеси.

— Тя не го е правила с Джеси — настоя Лиса. — И не е вярно, че двете сме правили секс. Просто нямаше откъде да намерим захранващи, това е всичко. — Лиса фокусира цялото си внимание върху Камила и се усмихна. — Не е кой знае какво. Всички преувеличават.

Камила не изглеждаше никак убедена, но колкото повече се взираше Лиса, толкова по-нефокусиран ставаше погледът й. Не след дълго стана съвсем безизразен.

— Нали така? — продължи Лиса с глас, нежен като коприна. — Не е кой знае какво.

Камила отново се намръщи. Явно се опитваше да отхвърли внушението.

Самият факт, че се стигна дотам, беше невероятен. Както правилно бе казал Кристиан, беше нечувано да се използва внушението върху други морои.

Въпреки силната си воля Камила изгуби битката.

— Да — изрече тя бавно. — Не е кой знае какво.

— А пък Джеси лъже.

Тя кимна.

— Определено лъже.

Психическото напрежение в Лиса бе достигнало краен предел. Това й струваше огромни усилия, а още не бе приключила задачата си.

— Какво ще правите довечера?

— С Карли ще учим за теста на Матюсън в нейната стая.

— Поканете и мен.

Камила се замисли над предложението й.

— Хей, наистина ли искаш да учиш с нас?

— Разбира се — отвърна й Лиса с приветлива усмивка.

Камила също й се усмихна.

Лиса прекрати внушението и й се зави свят. Прималя й. Камила се огледа, за миг изглеждаше изненадана, но скоро се отърси от въздействието на магията.

— Тогава ще се видим след вечерята.

— Ще се видим там — промърмори Лиса, докато я гледаше как се отдалечава. Когато Камила изчезна от погледа й, Лиса подхвана косата си и я вдигна, за да я върже на опашка. Пръстите й обаче не успяха да обхванат цялата й коса и внезапно друг чифт ръце я улови, за да й помогне да я привърже. Тя се завъртя и се озова право срещу леденосините очи на Кристиан. От изненада подскочи настрани от него.

— Никога повече не прави това! — викна тя, разтреперана от факта, че точно неговите пръсти я бяха докоснали.

Той я удостои с една от ленивите си леко криви усмивки, докато отметна с ръка няколко немирни кичура от лицето й.

— Молиш ли ме или ми заповядваш?

— Млъкни. — Лиса се озърна наоколо както за да избегне втренчените в нея очи на натрапника, така и за да се увери, че никой не ги бе видял.

— Какво толкова е станало? Тревожиш се да не би робите ти да си помислят нещо, ако те видят да говориш с мен?

— Те са мои приятелки — възрази му тя.

— О, добре. Разбира се, че са. Искам да кажа, съдейки по това, което видях, Камила вероятно вече е готова да направи всичко за теб, нали? Приятелки докрай.

Лиса скръсти ръце пред гърдите си и въпреки гнева си тя не пропусна да забележи колко отива сребристосивата му риза на черната му коса и сините очи.

— Поне не лъже като теб. Тя не се преструва един ден на моя приятелка, за да ме пренебрегне на следващия, при това без никаква причина.

За кратко по лицето му пробягна сянка на неувереност. През последната седмица помежду им се бяха насъбрали прекалено много напрежение и гняв, след като наговорих всички онези грубости на Кристиан след приема на кралицата. Повярвал на думите ми, Кристиан бе престанал да разговаря с Лиса, отнасяше се грубо с нея при всеки неин опит да започне разговор. Затова сега тя, наранена и объркана, се бе отказала от опитите си да бъде мила с него. Ситуацията все повече се влошаваше и спичаше.

Като се вгледах в него през очите на Лиса, аз съвсем ясно долових, че той още се интересуваше от нея, още я искаше. Но гордостта му бе наранена и не искаше да показва слабост тъкмо пред Лиса.

— Така ли? — изрече той с приглушен суров тон. — Мислех си, че така се очаква да действат особите от кралски произход. Сигурно си много добра в това умение. Или може би просто използваш внушението, за да ме накараш да мисля, че си двулична кучка. Докато всъщност не си. Макар че се съмнявам.

Лиса се изчерви при думата внушение и отново се озърна предпазливо наоколо, но реши да не му дава повече поводи за спор. Просто го изгледа кръвнишки за последен път, преди да се затича, за да се присъедини към групата ученици с кралски произход, забързани за следващия учебен час.

Върнах се в моето собствено съзнание и се загледах с празен невиждащ поглед из класната стая, докато мозъкът ми обработваше това, което бях видяла. В някаква малка, макар и много малка част от мен започваше да се оформя съжаление към Кристиан. Но беше твърде малка и не бе никак трудно да се пренебрегне.



В началото на следващия ден се отправих за поредната среща с Дмитрий. Тези упражнения по бойни умения вече се бяха превърнали в любимата ми част от деня отчасти заради моето глупаво увлечение по него, но отчасти и заради това, че така можех да се отърва от всичките ми съученици.

Двамата започнахме както винаги с бягането, като той тичаше до мен, мълчалив и почти нежен в инструкциите си. Навярно не искаше допълнително да ме притеснява. Знаеше за слуховете, но не спомена за тях.

Когато свършихме, Дмитрий ме подложи на серия от тежки упражнения за атакуване на противника, при които имах правото да използвам всички подръчни средства за нападение, до които можех да се добера. За моя изненада успях да му нанеса няколко удара, макар че те изглежда причиниха повече поражения на самата мен, отколкото на него. Ударите винаги ме принуждаваха да се олюлявам назад, но той нито веднъж не се възползва, за да ми върне удара. Това обаче не ме спря да продължа да го атакувам отново и отново, като през цялото време се сражавах почти заслепена от ярост. Не знаех с кого всъщност се биех сега: с Мия или с Джеси, или пък с онзи дебелак Ралф. Може би с всичките едновременно.

Накрая Дмитрий обяви почивка. Взехме оборудването, което бяхме използвали, за да го приберем в склада. Като си тръгнахме оттам, той ме погледна и ми даде знак да вдигна ръцете си.

— Виж на какво приличат! — Изруга нещо, но на руски, което не разбрах. Вече бях започнала да разпознавам ругатните, ала той така и не пожела да ме научи какво точно означават. — Къде са ти ръкавиците?

Сведох поглед към ръцете си. От седмици бяха зле, но днес бяха още по-зле. Кожата ми бе загрубяла от студа, грапава и насечена, а на няколко места леко кървеше. Имах и подути пришки.

— Никога не съм имала. В Портланд не се нуждаех от ръкавици.

Той отново изруга и ме настани на един стол, докато измъкваше комплекта за първа помощ. Избърса кръвта с влажна кърпа, след което изръмжа:

— Ще трябва да ти намерим някакви ръкавици. Погледнах наранените си длани, докато той ги почистваше.

— Това е само началото, нали?

— Началото на какво?

— На превръщането ми в Албърта, старшата училищна надзирателка. Като нея… и като всички останали жени пазители. Те целите са само груба кожа и яки мускули. Сражават се, тренират, винаги са на открито… и вече въобще не са красиви. — Замлъкнах. — Този… този техен живот. Той ги съсипва. За външността им говоря.

Той се поколеба за миг, сетне вдигна глава. Топлите му кафяви очи ме огледаха зорко и нещо се стегна в гърдите ми. По дяволите. Трябваше да престана да се чувствам по този начин, когато съм с него.

— С теб няма да се случи. Ти си твърде… — Запъна се в търсенето на най-подходящата дума и аз мислено се втурнах да му подсказвам всички възможни варианти. Божествена. Умопомрачително секси. Накрая той се отказа и просто добави: — Няма да се случи с теб.

После насочи вниманието си към ръцете ми. Дали той… дали смяташе, че съм красива? Никога не се бях съмнявала в реакцията, която предизвиквах сред момчетата на моите години, ала колкото до него… не знаех какво да си мисля. От което стягането в гърдите ми още повече се засили.

— Случило се е с майка ми. Тя е била красавица. Предполагам, че още е или поне донякъде. Но не е такава, каквато е била някога. — Додадох с горчивина: — Отдавна не съм я виждала. Сега може би изглежда съвсем различно от жената, която помня.

— Не харесваш майка си — отбеляза той.

— Значи си забелязал, така ли?

— Ти почти не я познаваш.

— Тъкмо в това е цялата работа. Тя ме изостави. Позволи на Академията да ме отгледа.

Когато свърши с почистването на раните ми, той взе бурканче с някакъв мехлем за мазане и започна да го в грива в загрубелите участъци на кожата ми. От усещането на ръцете му, масажиращи моите, се почувствах окончателно изгубена.

— Това, което каза, е вярно, но какво друго е можела да стори? Знам, че ти искаш да си пазител. Зная какво означава това за теб. Смяташ ли, че тя е трябвало да се откаже от мечтата си, за да те отгледа? След като и без това ти си прекарвала по-голямата част от живота си тук?

Не ми беше приятно да ме нападат с толкова логични аргументи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм лицемерка?

— Казвам само, че може би не бива да си толкова сурова спрямо нея. Тя е много уважаван дампир. Тя е избрала този път и за теб.

— Няма да умре, ако ме посещава по-често — промърморих аз. — Но ми се струва, че имаш право. Или поне до известна степен. Предполагам, че можеше да бъде и по-зле. Можех да отрасна сред кървавите курви.

Дмитрий надигна глава.

— Аз израснах в общество на дампири. Те не са толкова лоши, колкото си мислиш.

— О. — Внезапно се почувствах като глупачка. — Не исках да кажа…

— Всичко е наред. — Той отново фокусира цялото си внимание върху ръцете ми.

— Значи ти също си имал семейство там? И си израснал с роднините си?

Той кимна.

— Имам майка и две сестри. Но не ги виждах често, след като заминах за училището. Все пак продължаваме да поддържаме връзка. В повечето случаи общностите заместват семействата. Сред тях може да има много любов, независимо какви истории си слушала.

Отново се изпълних с горчивина и сведох очи, за да прикрия горестния си поглед. Дмитрий бе имал по-щастлив семеен живот със скромната си майка и родствениците си, отколкото аз с моята „уважавана от всички“ майка пазител. Със сигурност той по-добре познаваше своята майка, отколкото аз моята.

— Да, но… не е ли странно? Не посещават ли много мъже морои тези общности, за да… Нали се сещаш?

Ръцете му продължаваха да описват кръгове върху моите длани.

— Понякога.

Имаше нещо опасно в интонацията му, нещо, което ми подсказа, че бяхме засегнали нежелана за него тема.

— Аз… аз съжалявам. Нямах намерение да ти припомням нещо лошо…

— Всъщност… ти може би няма да го възприемеш като лошо — каза ми той, след като помълча в продължение на почти една минута. На устните му се появи тъжна усмивка. — Ти не познаваш баща си, нали?

Поклатих глава.

— Не. Знам само, че трябва да е бил много красив.

Дмитрий вдигна очи към лицето ми, после погледът му се плъзна по мен.

— Да, сигурно. — После се зае пак да разтрива китките ми, като добави с предпазлив тон: — Аз пък познавам моя.

Смразих се от изненада.

— Наистина ли? Повечето мъже сред мороите не остават… искам да кажа, че някои го правят, но както сам знаеш, те обикновено само…

— Е, той е харесвал майка ми. — Обаче не произнесе с топлота думата „харесвал“. — И понякога я посещаваше. Той е баща и на моите сестри. Но когато идваше при нас… е, не се държеше много добре с майка ми. Правеше някои ужасни неща.

— Като например… — Поколебах се. Все пак не говорехме за кого да е, а за майката на Дмитрий. Просто не знаех докъде мога да продължавам с любопитството си. — Нещо като онова с кървавите курви?

— По-скоро я биеше и други такива — отговори той равнодушно.

Завърши бинтоването на ръцете ми, но все още продължаваше да ги държи в своите. Не бях сигурна дали въобще го бе забелязал. Аз поне със сигурност го забелязах. Неговите ръце бяха едри и топли, с дълги и грациозни пръсти. Пръсти, които в един друг живот биха могли да свирят на пиано.

— О, Господи — промълвих аз. Колко ужасно е това. Стиснах ръцете му, които бяха уловили моите. Той ми отвърна, като също стисна моите. — Това е ужасно. А тя… тя просто му е позволявала?

— Ами позволяваше му. — Ъглите на устата му се присвиха в тъжна усмивка. — Но аз не.

Обзе ме силна възбуда.

— Кажи ми, разкажи ми как си го помлял от бой.

Усмивката му се разшири.

— Направих го.

— Леле. — Не можех да си представя, че Дмитрий може да бъде по-велик, но се оказа, че съм се заблуждавала. — Набил си баща си. Искам да кажа, че е наистина ужасно… това, което се е случило между вас. Но, хм, ти наистина си бог.

Той примигна учудено.

— Какво?

— А, нищо. — Побързах да сменя темата. — На колко години си бил тогава?

Той обаче май още не можеше да се осъзнае след забележката, че е бог.

— На тринадесет.

Брей! Определено е бог.

— Пребил си баща си, когато си бил само на тринадесет?

— Не беше толкова трудно. Дори и тогава бях по-силен от него и висок почти колкото него. Не можех да му позволя да продължава така. Трябваше да бъде научен, че да си морой и от кралски произход, не означава, че може да вършиш каквото си поискаш с другите хора… дори и с кървавите курви.

Зяпнах го с нямо удивление. Не можех да повярвам, че току-що каза това за родната си майка.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

Парченцата от мозайката започнаха да се наместват.

— Затова се разстрои толкова заради Джеси, нали? Той също е от кралски произход и се опита да се възползва от едно момиче дампир.

Дмитрий отклони поглед.

— Разстроих се поради много причини. В края на краищата ти беше тази, която бе нарушила правилата, и…

Не довърши, а вместо това ме погледна право в очите, и то така, че кръвта ми се разбушува.

Споменът ми за онази вечер с Джеси обаче тутакси помрачи настроението ми. Сведох очи надолу.

— Зная, че си се наслушал на това, което хората говорят за мен, че аз…

— Зная, че не е вярно — прекъсна ме рязко той. Мълниеносно изстреляният му отговор ме изненада. Без да се замислям, съвсем глупаво го попитах:

— Да, ама откъде можеш да си толкова убеден, че аз…

— Защото те познавам — отвърна той твърдо. — Познавам характера ти. И зная, че от теб ще стане страхотен пазител.

Увереността му отново ме изпълни с топлина.

— Радвам се, че някой вярва в мен. Всички останали си мислят, че съм напълно безотговорна.

— След като се тревожиш толкова много за Лиса, дори повече, отколкото за самата себе си? — Той поклати глава. — Не. Ти разбираш своите отговорности по-добре от пазители, които са два пъти по-възрастни от теб. Сигурен съм, че ще направиш всичко, за да успееш.

Замислих се над това.

— Не зная дали ще успея да се справя с всичко, което ще ми се наложи да върша.

Вместо отговор той само повдигна едната си вежда.

— Например не искам да си подстригвам косата — обясних му. Дмитрий ме изгледа озадачено.

— Не си длъжна да си подстригваш косата. Няма подобно изискване.

— Ама всичките други жени сред пазителите се подстригват късо. За да се виждат татуировките им.

Най-неочаквано той пусна ръцете ми и се наведе напред. Бавно протегна ръка и докосна косата ми, като усука замислено един кичур около пръста си. Замрях и за миг светът сякаш изчезна, усещах само докосването на пръстите му. После той пусна кичура, изглеждаше леко изненадан — и смутен — от това, което бе направил.

— Не я подстригвай — изрече с дрезгав глас. Незнайно как отново добих дар слово.

— Но никой няма да вижда татуировките ми, ако не го направя.

Той тръгна към вратата, но там се спря за миг, обърна се и лека усмивка заигра на устните му.

— Тогава я носи вдигната.

Загрузка...