Ангелите не оцеляват на леда

Тя не можеше да се сдържи и да не поглежда отражението си във витрините. Бялата блузка на едри точки й стоеше като чувал и явно й беше възкъса, със същите достойнства се отличаваше и полата, с два номера по-голяма от нужното, а карираният й десен недвусмислено говореше, направо крещеше за изтънчения естетически вкус на облечената в тези дрехи дама, която бе надхвърлила средната възраст. Немитата й коса приличаше на кълчища и бе украсена с чудесна филцова баретка с неясен цвят. Човек можеше да прави най-различни предположения, като се започне от катастрофално финансово положение на жената и се завърши с тотална неадекватност и душевно заболяване, но сред всичките тези версии не би се намерила нито една, която да се доближава до истината. Именно това бе търсеният ефект.

Настя Каменская се усмихна на собственото си отражение и още веднъж се увери, че изглежда великолепно!

Най-сетне, три години след като се пенсионира, тя се почувства напълно щастлива, защото получи възможност да прави това, което толкова бе харесвала цял живот, но за което, незнайно защо, все не намираше време заради работата си. По-точно намираше, разбира се, но толкова рядко… Преди много години нейният втори баща, детектив с дълъг стаж, й бе казал, че външност като нейната се среща много рядко и просто е грехота тя да не се възползва от това. Неща, които за нея като момиче можеха да се приемат като огромни недостатъци, се превръщаха в невероятни плюсове при всякакви превъплъщения. Да, Настя Каменская винаги е била невзрачна и бледа, но благодарение на абсолютно правилните черти на лицето и стройната си фигура не биеше на очи. Точно както не бие на очи празен лист хартия стандартен формат с идеално подравнени краища — човек може просто да не го забележи, докато неравно откъснато листче, изписано със заврънкулки, непременно ще привлече вниманието.

Вече три години Анастасия Каменская работи в частната детективска агенция на своя отдавнашен приятел Владик Стасов и поне година от тези три „припечелва“, като помага на стари познати, останали на оперативна работа. Впрочем „припечелва“ не е правилната дума — тя не получава пари за това, работи от любов към изкуството, и още по-точно — за собствено удоволствие. Вярно, ако началството на въпросните познати научи, ще хвърчат глави, но едва ли ще научи.

Днес тя трябваше да се запознае, да си поговори и да измъкне сведения от мъж, който не ходел никъде без своята ужасно мнителна и свадлива съпруга. След като научи, че днес двамата планират да посетят районната поликлиника, Настя видя отлична възможност в това. Там дълго се чака на опашка и хората общуват с непознати на драго сърце, като споделят впечатления за лекаря, пред чийто кабинет се намират, за неговата медицинска сестра, за другите лекари и служители от регистратурата, оплакват се от високите цени на лекарствата, разказват за болестите си и си разменят всевъзможни съвети, както и адреси на „невероятни жени, които лекуват всичко с един сеанс, при това евтино“.

Настя изпълни задачата си учудващо бързо и излезе от поликлиниката напълно удовлетворена. Видът на слабоумната старица будеше доверие и съжаление, така че никой в нищо не заподозря пенсионерката с идиотската баретка.

Неудобни се оказаха само обувките: Настя не намери стари с подходящ номер, тя имаше само маратонки и се принуди да обуе единствените на разположение. А те принадлежаха на Дашенка, съпругата на Настиния брат Александър, и й бяха малки. Но нищо, щеше да потърпи. Още повече че с неудобни обувки походката обикновено става тромава и неуверена, което напълно съответстваше и на блузката на точки, съчетана с карираната пола, и на чорлавата глава (за да скрие стилната си подстрижка, тя трябваше да не я мие няколко дни и за да засили ефекта, леко да я намаже с олио), и на странната, незнайно от кои времена останала баретка. Колко беше хубаво, че Дашка обичаше да се грижи за двора си! И колко хубаво беше, че всички дрехи и обувки, с които тя работеше там, бяха подредени и окачени в бараката! Та ето къде се намериха и баретката, и старите обувки…

Само че с всяка крачка ходенето й ставаше все по-трудно, стъпалата започнаха да я болят и дамата с баретката съвсем видимо закуца. А колата бе оставила далече от сградата на поликлиниката, за да не предизвика някакви съмнения.

Настя улавяше насмешливите и съчувствени погледи на минувачите и се усмихваше наум. Стигайки до колата, тя извади от старата охлузена чанта ключовете, натисна копчето, за да изключи алармата, и засече погледа на младо симпатично момче, което отначало с любопитство, а после с ужас се взираше в нея. Ами моля ви се, как така тази странна и видимо бедна лелка може да притежава сребристо пежо? Младежът явно реши, че има халюцинации, и разтърси глава. Настя се настани на шофьорското място, затръшна вратата и веднага свали стъклото: денят бе горещ от сутринта, а сега — вече следобед — въздухът бе станал неподвижен, гъст и задушен, като пред буря. Когато паркира колата тук преди повече от три часа, на мястото имаше сянка, но докато добросъвестно чакаше на опашката пред лекарския кабинет, сянката бе изпълзяла далече настрани и автомобилът здравата се бе нагрял.

Момчето още стоеше и се блещеше, не вярвайки на очите си. Такава мърлява лелка зад волана! Настя беше в прекрасно настроение, затова реши напълно да смае тоя млад симпатяга. Отвори ужасната си чанта, извади калъфа, а от него очилата с модерни рамки, после цигара и я запали със скъпата си запалка. Младежът се олюля, готов да рухне. Настя весело му намигна и включи двигателя. „Нека се порадва хлапето — помисли си иронично, — ще има какво да разказва на приятелите си. Рано е да ни смятат за стари.“

Предстоеше й дълъг път: вече три седмици Настя и мъжът й живееха във вилата на брат й. Александър и Даша заведоха малкото си дете в Швейцария — то се нуждаеше от сложна операция и продължителна рехабилитация след това, но не рискуваха да оставят по-големия си син, осемнайсетгодишния Саня, без надзор. Александър Каменски имаше трезва представа за своя свестен, не глупав, но непослушен син. Саня следваше, но само проформа. Целият му живот бе съсредоточен в компютъра, а смисълът на този живот беше хакерството. Саня Каменски вече бе постигнал огромни успехи на това поприще. Заедно с близкия си приятел Петя, още по-сериозен хакер, той седеше пред компютъра денонощия наред и двамата вършеха наистина невероятни неща. Петя беше с две-три години по-голям от Саня, не учеше никъде, не беше ходил в казарма по здравословни причини, работеше по поръчки и имаше предостатъчно свободно време. Александър Каменски не обичаше твърде Петя и когато Настя видя за пръв път най-добрия приятел на своя племенник, напълно сподели чувствата на брат си. Петя беше огромен, дебел, нечистоплътен и не особено добре възпитан, забравяше да поздравява, а думата „благодаря“ изобщо не влизаше в речника му.

Братът на Настя се страхуваше от две неща: че синът му ще провали изпитната си сесия, ще го изключат от института и ще му пратят повиквателна от казармата и че тогава Саня заедно с приятеля си Петя (или Питър, или Педро, или Петручо, Пиер и Петер) ще „хакне“ или банката на баща си, или някоя друга, тоест ще извърши престъпление и ще отиде в затвора. Ето защо помоли сестра си временно да се премести в дома им и да наглежда Санка. Всъщност самата Настя не беше кой знае колко нужна, функциите по „наглеждането“ трябваше да изпълнява мъжът й, който от компютърни програми разбираше три пъти повече от Настя и можеше реално да контролира с какво се занимава момчето. За Настя оставаше само да се грижи за правилното хранене на своя племенник, който още на осемнайсет години, поради продължителна консумация на кока-кола, хамбургери и друга удобна за поглъщане без ставане от компютъра храна, се бе сдобил с огромен пакет от всевъзможни проблеми, като се почне от обриви по цялото тяло и се свърши с язва и панкреатит. Да сготви каша, супа или пюре и да контролира своевременното пиене на лекарствата — в това се състоеше задачата на Настя. Останалото бе работа на Чистяков, който можеше по няколко дни наред да работи вкъщи и да ръководи лабораторията дистанционно, като прехвърля всички текущи въпроси на заместника си.

Когато Настя паркира колата в гаража при къщата на Каменски, беше почти девет вечерта, пътят й бе отнел много време, а и трябваше да спре пред един супермаркет, за да напазарува. С Чистяков от самото начало бяха се отказали от услугите на домашни помощници и бяха помолили в къщата да няма други хора. Никой не им трябваше, те можеха сами да пазаруват и да готвят за себе си и за Саня, а жената, която чисти, можеше да идва не по-често от веднъж седмично. Саша и Даша водеха светски начин на живот, постоянно канеха гости, затова се нуждаеха ежедневно от готвачка и камериерка. Но това само щеше да притеснява Настя и Чистяков. Вярно, Дашка, която познаваше Настя от много години, изрази напълно обосновани съмнения в способността на зълва си да свари най-обикновена каша. И безспорно имаше право. Настя Каменская не умееше да прави каша. Нито да готви крем супи и други диетични ястия.

Е, и какво от това? Но пък ще се научи в края на краищата. Дори е интересно да разбере дали човек може изобщо да се научи на нещо на петдесет и две години, или вече, както се казва, е изпуснала последния влак. Няколко дни преди да се преместят на вилата, Настя отвори първата попаднала й готварска книга и се опита да свари грисена каша. Получи се, трябваше да признае, не просто зле, а ужасно зле. Много време й отне да изчегъртва загорелите зрънца от дъното и стените на тенджерата, последва втори опит, после трети. След шестия опит грисената каша стана идеална. Настя въздъхна удовлетворено и си спомни думите от филма „Служебен роман“, че с известно упорство човек може да научи и заек да пуши, и пристъпи към усвояването на следващото ястие. Към момента на преместването се чувстваше вече напълно уверена като готвачка, специализирана в диетичното хранене. Вярно, готвенето на ястия за здрави хора още си оставаше нейно слабо място, но това нямаше никакво значение. Имаше за задача да храни племенника си. А нея, както обикновено, щеше да я храни любимият й съпруг.

Всички прозорци на първия етаж бяха тъмни. Чистяков беше заминал сутринта за научен съвет и я беше предупредил, че ще се прибере късно: след защитата на дисертацията щяло да има банкет. На втория светеше прозорецът на Саня. Всеки път, когато се замисляше за племенника си, Настя си задаваше един и същи въпрос: разбира ли брат й какъв късмет е извадил? Да, Александър се страхува, че ще изключат сина му от института или той ще направи някоя глупост. Но момчето поне си седи вкъщи. И той може да бъде абсолютно сигурен, че е жив и нищо не му се е случило. Докато работеше в криминалния отдел, Настя се нагледа на много семейства, които биха дали мило и драго детето им да си седи вкъщи, а не да се мотае незнайно къде и да се занимава незнайно с какво. А Александър не цени късмета си, постоянно измисля някакви страшни опасности, които всъщност не са страшни. Кой знае кое е по-добре: син в затвора за обир на банка или син в гробището? Настя Каменская определено знаеше отговора. Но брат й, изглежда, дори не се замисляше за това.

Тя запали лампата в антрето, обу пантофите и занесе торбите в кухнята. Надникна в хладилника, после в мивката — ами да, Саня го бе домързяло да топли храната и бе ял студена каша направо от тенджерата, а огретена бе лапал с ръце. Сиротно търкалящата се на дъното на мивката супена лъжица, изцапана с каша, в компанията на остатъци от огретена не оставяше място за други версии.

Настя се качи в стаята на племенника си, даде му всички лекарства заедно с чаша вода. Саня безропотно изпи таблетките и прахчетата дори без да се извърне към леля си, и нито за секунда не откъсна поглед от монитора.

— Какво правиш? — дежурно попита Настя.

— Готвя се за контрабанда — също тъй дежурно отговори той. На младежки жаргон контрабанда означаваше „контролна работа“.

— Какво ще кажеш за малка разходка? — предложи тя.

Това се бе превърнало в своеобразна игра: всяка вечер Настя му предлагаше да се поразходи, след което получаваше обяснение защо разходката е невъзможна. Всеки път обясненията бяха различни и на нея й беше страшно интересно кога фантазията на Саня ще се изчерпа и той ще стане директно груб.

Изглежда, този ден бе настъпил.

— А ти какво ще кажеш да поритаме легени в банята? — бе отговорът, който на споменатия жаргон се свеждаше до предложение да го остави на мира.

— Ясно! — веднага се съгласи Настя и се върна в кухнята.

Настани се в мекия фотьойл до широкия прозорец в хола, извади стария си тефтер и взе мобилния телефон. Разполагаше със спокойна свободна вечер, за да се заеме със задължителните телефонни разговори. През двайсет и петте години работа в криминалната милиция Анастасия Каменская се бе сдобила с огромен брой познати от най-различни професионални сфери и социални слоеве и си бе създала правило не по-рядко от веднъж на месец и половина — два да се обажда на всекиго, да пита как е и да честити празници. С една дума, да поддържа контакти. Знае ли човек накъде може да кривне работата на детектива, макар и частен? Никога не знаеш предварително кого и по какъв въпрос може да потърсиш за някаква информация или помощ.

С всяка минута все по-трудно се дишаше, въздухът сякаш облепваше лицето й с влажна маска, докато накрая блесна мълния, а след няколко секунди небето затрещя и рукна истински порой.

Кучето яростно се бе отръсквало преди кинологът да му нареди да скочи в колата, но въпреки това от гъстата му козина на пода моментално се стече голяма локва. Следователят Баглаев погледна с тъжна завист микробуса, с който бе пристигнала дежурната оперативно-следствена група и където сега удобно си седяха кинологът и кучето, и отчаяно поклати глава: да правиш оглед на местопроизшествие по време на проливен дъжд, е не само неприятно, но и — което е още по-лошо — неефективно. А и в такава тъмнина… Вярно, сложиха прожектори, но пак не е като при дневна светлина. И какви ли следи може да намери служебното куче, та било то и най-доброто, в тази вода, която тече отвсякъде? Но такива са правилата: при труп се ходи с кинолог.

Криминалистът псуваше през зъби и претърсваше с магнитно гребло мястото, където бе открит трупът, като постепенно разширяваше радиуса му. Потоците вода можеше да са отнесли гилзата кой знае накъде. Ако изобщо е имало гилза.

Шофьорът на полицейската кола и местният участъков стояха наблизо, държаха чадъри над съдебномедицинския експерт, който извършваше огледа на трупа на мъж с огнестрелна рана в гърба, и над Баглаев, който записваше резултатите от огледа, които му диктуваха, и напрегнато се съсредоточаваше в нарастващата болка в левия си кътник. Болеше го вече трети ден, изглежда, нервът бе започнал да се оголва и Тимур Ахмедович си бе записал час при зъболекаря за утре, защото след двайсет и четири часовото дежурство му се полагаше почивен ден. Съдебният лекар извади от джоба на якето паспорт, шофьорска книжка, документи за кола, още някакъв документ с твърди корици, приличащ на удостоверение, и ключове от кола.

— Дръж — подаде документите на следователя. — И ми напомни, когато приключим, да ти кажа две-три фрази.

Баглаев се усмихна благодарно. Много колеги знаеха за неговото хоби. Тимур Ахмедович, запален борец за чиста и правилна реч, колекционираше „бисери“ от документи. Например една от последните му находки бе взета от протокол за оглед на местопроизшествие. „От стълба и телта бяха иззети късчета бял конец с червен цвят.“ А пък от съдебномедицинските експерти получаваше наистина безценни подаръци.

От снимката в паспорта и в шофьорската книжка излизаше, че документите са принадлежали на убития Михаил Валентинович Болтенков, роден през 1961 година, жител на Москва, с регистриран брак с гражданката… издаден задграничен паспорт…

Следователят бързо преписа в бележника си паспортните данни и подаде всички документи на оперативния работник.

— Федя, провери ги.

Федя прелисти страниците на паспорта, хвърли поглед на шофьорската книжка, отвори третия документ и изненадано подсвирна:

— О, Тимур Ахмедович, нашият потърпевш бил треньор от висша категория.

— Какъв треньор, бе? — измуча Баглаев и продължи да записва каквото му диктуваха.

— По фигурно пързаляне. Ето треньорското му удостоверение.

Добре де, треньор. Има ли значение? Според Тимур Ахмедович Баглаев в този живот съществуваха само два вида истински спорт — футбол и бокс. Всичко друго — несериозни игрички. Фигурното пързаляне пък съвсем.

— Действай, действай — тросна се той на Фьодор Улянцев.

— Че какво да действам? Тук има адресна регистрация, трябва да тръгваме.

— Първо го провери.

— Ама защо, Тимур Ахмедович? В паспорта всичко си пише.

— Провери го по всички бази данни, казах!

Баглаев ядосано изгледа Федя. Ах, този Улянцев! Все избързва, втурва се, без да разсъждава! Какво има да му се мисли! Разпити до дупка! И откъде толкова самонадеяност у този оперативен работник? Ами да, разбира се, имаше един случай, когато Фьодор прояви просто невероятна способност за вземане на решения, само с помощта на интуицията. Баглаев добре си спомняше онова произшествие, той беше следовател по въпросното дело. Никой не вярваше, че Федя е отгатнал. Тогава много се говори по случая, всички му се възхищаваха, но… това бе само веднъж. Никога повече не се повтори. А момчето твърдо повярва на интуицията си и че е възможно, без каквито и да било допълнителни проверки, да се определя на око достоверността на всяка информация. Някой ден със сигурност самоувереността му ще им докара неприятности… Самият Баглаев е друг тип човек, той обича всичко да върви по реда си, организирано, последователно, според правилата. Ето например какво става сега. Имаме труп, имаме документ, в документа е адресът, на който е регистрирано лицето. Да, ако се вярва на снимките в паспорта и в шофьорската книжка, убитият наистина е някой си Михаил Болтенков. И трябва да отидат в дома му и да зададат въпроси на членовете на семейството. Къде е ходил? Защо? Кога е тръгнал? Всичко е правилно. Но къде е гаранцията, че членовете на семейството живеят именно на посочения в документите адрес? Животът днес е такъв: човекът има регистрация на едно място, а живее на съвсем друго, толкова често се случва. Ще изтърчи Федя на адреса, ще започне да звъни на вратата, ще вдигне хората от леглото — защото вече минава полунощ, а те и представа си нямат, някакви квартиранти са. Или изобщо жилището е празно и никакъв Болтенков не живее в него, и никой няма да отвори на Федя. Само ще изгуби време. Ами че това е елементарно! Фьодор обаче настоява да тръгват незабавно, без да проверяват каквото и да било. Интуицията му подсказвала, разбирате ли.

Баглаев бързо записваше в тефтера си казаното от експерта. Би било глупаво да пише белови протокол под такъв порой. После ще седне в колата и спокойно ще напише всичко, както му е редът. С крайчеца на окото си забеляза, че Улянцев се качи в микробуса, а не в своята кола. Значи изпълнява указанието на следователя. Браво.

— Тимур Ахмедич — разнесе се след известно време развълнуваният глас на оперативния работник, — проверих по базите данни, нашият потърпевш живее на регистрирания адрес с жена си и малолетния им син. Той е роден в Череповец, в Москва е от седемдесет и трета година. Жена му е лекарка в МЧС1. Та да тръгвам вече, а?

Фьодор нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и машинално поглаждаше обръснатата си неотдавна глава.

— Върви — кимна Баглаев.

Фьодор замина. Следователят се обърна към участъковия.

— Помоли някого от поемните лица да ти подържи чадъра, а ти започвай заедно с останалите момчета да проверяваш колите, може там да има хора, двойки например или пък да чакат някого.

— Ясно — отговори участъковият без особен ентусиазъм.

Разбираемо беше — нали да държи чадъра, означаваше и той да стои под него, а не да тича насам-натам.

Тимур Ахмедович не разчиташе твърде на успех, но по навик правеше всичко по правилата. Да намериш очевидци на улицата нощем, че и при пороен дъжд, е безнадеждна работа, хората са си по домовете, а повечето вече отдавна спят. Така че, ако все още можеше да се намери човек в някоя от паркираните наоколо коли, това би било голям късмет. Впрочем имаше и други варианти.

Той отново извика участъковия, който още не се бе отдалечил.

— Живеят ли хора из мазетата? Бездомници, гастарбайтери?

— Не, мазетата ми са в ред. Редовно ги проверявам.

Жалко. Обитателите на мазетата не живеят според общоприетите норми и тъкмо те като нищо може да са излизали или да са се прибирали по късни доби.

— Но за всеки случай пак провери — нареди му Баглаев. — Представи си, че днес се е мярнал някой.

— Ще проверя.

— И ми продиктувай номерата на жилищата, в които свети.

Че какво? Вярно, времето е лошо, но щом някъде свети, значи хората там не спят, защо да не опита да си поговори с тях? Може да познават убития? Или да са видели нещо? Или поне да са чули?

— Намерихме я, Ахмедич! — извика криминалистът. — Деветмилиметрова, стандартна.

Ето на, намерили са гилзата, това е добре. Сега трябва да търсят оръжието. Трябва да търсят и колата на потърпевшия — щом ключовете са в джоба му, той най-вероятно е пристигнал с нея. В тази тъмница е безполезно да търсят, колата може и да намерят, но с оръжието, ако убиецът го е хвърлил някъде наблизо, ще трябва да се заемат утре. И обиколката на жилищата трябва да се започне по-раничко сутринта, докато хората не са тръгнали за работа.

Тимур Ахмедович със съжаление си помисли, че миналата седмица бе завършил следствието по два случая и бе предал материалите в съда. Така че ръководството ще възложи убийството на този Болтенков именно на него, ще каже, че с цел равномерно разпределяне на натоварванията… и така нататък. А щом е така, той ще трябва да се прости с полагащия му се почивен ден след денонощно дежурство. Ще трябва да измисли нещо за този зъб, не може да се протака повече. Добре де, все някак ще се оправи.

Качи се в микробуса с намерението да започне да пише на белова протокола за огледа на местопроизшествието, бръкна в джоба си за химикалката и пръстите му напипаха сгънатото на четири листче, което му бе дал съдебномедицинският експерт. Вън под дъжда Баглаев веднага го бе прибрал в джоба си, без да го прочете. Ето, сега за подобряване на настроението може и да погледне с какво го е зарадвал експертът. „В обяснението си пред началника на полицията Саидов посочи, че при отвличането на дъщеря му самият той и жена му били убити, но заключението на съдебномедицинската експертиза не потвърди този факт.“ „При това в моргата е изпратен трупът на неизвестен гражданин, при чийто разпит се изяснява, че фамилното му име е Жаров и той е бил намерен в кола в седнало положение.“ „За съдебномедицинска експертиза се изпраща трупът на Полинин за установяване на смъртта му. При външния оглед фактът на смъртта не е установен.“

Въпреки умората, подгизналите дрехи и печалната перспектива да остане без почивен ден и без медицинска помощ, Тимур Ахмедович първо тихо се усмихна, после не издържа и избухна в смях.

Вера Болтенкова гледаше невзрачния набит младеж с бръсната глава и не можеше да повярва в това, което той й говореше. Намерили Миша застрелян… Но как така? Защо? Та нали не беше се случило нищо толкова сериозно, той отиде просто да си поговорят, да се извини, да се сдобрят. Не, не може да бъде, сигурно е някаква грешка!

— А вие сигурен ли сте, че е Миша? — попита тя със звънтящ от напрежение глас.

Вратата към хола се отвори, на прага застана сънено момченце с пижамка на таралежчета.

— Мамо, какво има? — попита то. После забеляза чуждия човек и уплаха смени полузаспалия израз на лицето му. — А вие кой сте? А къде е татко?

Вера се постара да се стегне, за да не уплаши сина си още повече.

— Татко ти излезе по работа, ще се забави, върви, миличък, лягай си.

— А вие кой сте? — упорито повтори детето, без да откъсва напрегнатите си очи от оперативния работник на име Фьодор.

— Сине, чичкото търсеше татко ти, ще го почака. Върви да си легнеш.

Момченцето постоя още няколко секунди на прага и се прибра в стаята си.

— Моля ви, говорете по-тихо — помоли Вера.

Оперативният работник сякаш не изпитваше никакво съчувствие към нея. Равнодушно сви рамене и каза:

— Ами вие първа се развикахте. И тъй, къде, кога и с каква цел отиде мъжът ви? С каква цел?

Михаил се прибрал от тренировката разстроен и силно развълнуван. Казал й, че при него дошъл някакъв треньор на име Ламзин и му вдигнал скандал. Вера се бе омъжила за Михаил Болтенков преди десет години и не знаеше много за спортното минало на мъжа си, а по-точно — не знаеше почти нищо освен основните факти: бил спортист, после станал треньор. Вярно, познаваше днешните ученици на мъжа си, те постоянно идваха у тях, но като цяло тя някак не беше твърде в течение на това какво става в работата на Михаил и във фигурното пързаляне изобщо. Беше чувала името Ламзин в общи разговори, но не се познаваше лично с този човек.

— За какво беше скандалът? — попита тя.

Но Михаил говореше оживено и неразбираемо, така, сякаш тя трябваше прекрасно да знае за какво става дума.

— Вярно, виновен съм, глупаво е да отричам, но съм виновен за случилото се тогава, а не сега. Как може Валерка да не разбира това? Нахълта в треньорската стая и се разкрещя, че тогава трябвало да ме убие, поне да не лежи напразно в затвора.

Мъжът й развълнувано говореше, привеждаше неразбираеми за Вера аргументи, сякаш се оправдаваше пред нея или пък пред непознатия за нея Ламзин. И жената посъветва Михаил да постъпи така, както би постъпила самата тя: да поговори с човека и заедно да разрешат проблема. И естествено, да се извини.

— Права си! — Михаил се разтича из стаята да търси тениската и чорапите, които вече бе свалил. — Напълно си права! Ще отида да си поговоря с Валерка, той трябва да ме разбере. Станало е недоразумение! Каквото било — било, толкова години минаха, не бива сега заради това… Това, което се случи тогава, беше детинщина, глупава, несериозна работа, вече сме възрастни хора и едното и другото не бива да се смесват! По дяволите! По дяволите!

Вера разказваше и не можеше да повярва, че всичко това се бе случило само преди няколко часа.

— В колко часа се прибра мъжът ви? — делово попита оперативният работник.

— Към седем вечерта. Днес имаше само една тренировка, от два до четири.

— Днес, така ли? А обикновено по колко има?

— Обикновено по две, че и по три. Но сега е по-спокоен период за спортистите, състезанията приключиха, затова групата на Миша четири пъти в седмицата тренира по два пъти дневно и два пъти по веднъж. В неделя почиват.

— Ясно. И той ви каза, че някой си Ламзин се заканвал да го убие?

Вера се чувстваше зле, страхуваше се. Това момче явно говореше някакви глупости, но тя нямаше сили да го поправя и да му обяснява, че Ламзин не се е заканвал, а е съжалявал, че не е убил Миша по-рано. Пък и какво ли значение има в края на краищата! Миша вече го няма, това е важното. Нищо друго няма значение.

Тя мълчаливо кимна, без да откъсва очи от снимката в рамка, поставена на рафта с книги: тримата — тя, Миша и синът им — засмени, щастливи. Но как така? Не е възможно!

— Знаете ли къде живее Ламзин?

Тя безмълвно поклати глава. Вера знаеше толкова малко подробности от спортния живот! И се познаваше лично само с треньорите, с които дружеше и постоянно общуваше Михаил. Но не знаеше дори адресите и телефоните им.

Оперативният работник стана и излезе в коридора, като в движение извади от джоба си мобилния телефон. Тя чуваше приглушения му глас, но не различаваше думите, пък и не се опитваше да ги различи. В този момент нямаше нищо по-важно от мисълта: „Миша вече го няма“.

Дори не намери сили да се учуди или стресне, когато полицаят надникна в стаята и я помоли да заключи след него. Лицето му грееше.

— Утре с вас ще поиска да разговаря следователят — предупреди я на сбогуване Фьодор. — И още: ще трябва да отидете в моргата за идентифициране.

Вера отново мълчаливо кимна, грижливо заключи вратата на апартамента и на пръсти влезе в стаята на сина си. Момчето не спеше.

— Защо не заспиваш? Трябва да спиш, вече е много късно.

— Вратата тропна, чух. Татко ли си дойде?

— Не, сине, чичкото си тръгна.

— Значи не дочака татко?

— Не, вече е много късно, дори големите чичковци трябва да си лягат.

Тя дълго седя до сина си, докато не се убеди, че той е заспал дълбоко, после отиде в кухнята, с треперещи ръце направи горещ чай и обхвана с длани голямата чаша, за да спре треперенето им. Трябва някак да доживее до сутринта. На сутринта ще се обади на Игор Шнитов. Не са близки, но Игор Едуардович винаги е подкрепял Михаил и му е помагал. Тя имаше някъде тук визитната картичка на Шнитов с телефонните му номера.

Тя нямаше смислено обяснение защо иска да се обади на члена на изпълкома на Федерацията по фигурно пързаляне на Русия, но не се сещаше за нищо друго.

Оперативният работник Фьодор Улянцев се чувстваше окрилен. Нечуван успех, престъпление, разкрито по горещи следи, и то не просто по горещи, в рамките на 24 часа, а буквално по нажежени, още в първите два часа. Обаждане в съответната служба — и ето го адреса на въпросния Валери й Петрович Ламзин, роден 1963 година, треньор по фигурно пързаляне. И адресът съвпада точно с мястото, където преди два часа бе открит трупът на Михаил Валентинович Болтенков. Само дето не е в неговото жилище. Иначе и улицата, и номерът — същите. Естествено, Фьодор веднага се обади на следователя Баглаев, а вече Ахмедич нямаше да изтърве своето, щеше да се впие в този Ламзин като кърлеж, здрава хватка имаше тоя човек. Впрочем едва ли Тимур Ахмедович щеше да успее да се впие в самия треньор убиец, престъпникът сигурно вече бе далече и сега щеше да се крие, но с него живееха жена му и порасналата му дъщеря, а тях Баглаев нямаше да остави на мира, докато не им изтръгне всички нужни показания, както и мястото, където се крие техният съпруг и баща.

— Гласове чули, казваш? — замислено попита Баглаев участъковия, след като изключи мобилния си телефон, по който току-що бе разговарял с Федя Улянцев. — Мъжки ли?

— Ами да, първо се карали, крещели си, после в сто и втори апартамент вратата се затръшнала на два пъти с интервал около минута.

В апартамент 102 в блока, разположен на сто и петдесет метра от мястото, където бе открит трупът, живееше Валерий Петрович Ламзин, същият, при когото според съпругата убитият отишъл да си поговорят и да се разберат. На ти едно говорене. На ти едно разбиране. Резултатът, както виждаме, е налице.

Какво пък, като се събере това, което бе научил Улянцев, с изясненото от участъковия, се оформя ясна и логична картина. Днес Ламзин се е заканил да убие Болтенков, вечерта Болтенков е дошъл при Ламзин, за да се сдобрят и да изгладят конфликта. Не са могли да се разберат, крещели са си, след което Болтенков си е тръгнал от дома на Ламзин, а след него, буквално след минута, е изскочил самият Ламзин, като е носел пистолета. Настигнал е Болтенков на сто и петдесет метра от блока и го е застрелял.

А може и да не се окаже толкова лошо, че убийството се бе случило тъкмо по време на дежурството на Баглаев? Бързо и лесно разкриване, цял куп свидетели. Вярно, тепърва трябва да намерят този Ламзин, защото е много малко вероятно, след като е застрелял врага си, да се е прибрал да си легне, а пистолета да е оставил в нощното шкафче. Не, разбира се, всичко няма да е толкова просто и лесно, но това вече е задача на оперативния отдел, а не на следствието. Ламзин сигурно вече е избягал, но нямаше никакви съмнения, че убиецът е той.

— Покажи ми прозорците на сто и втори апартамент — помоли той участъковия.

В болния зъб го стрелна остра дърпаща болка и Тимур Ахмедович неволно се намръщи и докосна с пръсти дясната си буза. Не, не може да се отлага повече, утре непременно трябва да отиде на зъболекар.

— Ето ги, на петия етаж, третият и четвъртият вляво от водосточната тръба.

Прозорците светеха. Ами прекрасно, няма нужда да буди никого.

Да отидеш в офиса при закупчика без предварителна уговорка за среща, е безсмислено начинание. И Химин прекрасно го разбираше, затова се възползва от добрите си отношения със снабдителя от отдела за млечни продукти, който потвърди, че представители на „Файтър“ идват на среща именно с него. Макар че в действителност на Химин, мениджър в отдела за работа с ВИП клиенти във фирма „Файтър Трейд“, спешно му се налагаше да се види с началника на отдел „Снабдяване“ във веригата „Оксиджин“. Пратката, която „Файтър“ трябваше да получи още преди месец и половина, не помръдваше от митницата, а според договора с веригата магазини „Оксиджин“ стоката трябваше да им се достави отдавна. И уж всичко бе направено по правилата, всички документи за забавянето на доставката по уважителни причини бяха предоставени, веригата по погрешка поиска неустойки от „Файтър“ за забавянето, а да се оспори и отмени подобно искане, е изключително сложна работа. Тази пък гадина Лара Крофт, да я вземат мътните дано, не отговаря на електронни писма и не вдига телефона. Няма страшно обаче, Химин не е за първа година на тая работа и знае как да се оправя с такива Лари. Изобщо е забавно: името на фирмата уж задължава, fighter в превод от английски означава „боец“, само че се налага проблемите да се решават не с битки, а с хитри машинации.

Не отиде сам, наложи се да вземе със себе си мениджъра, който отговаряше за веригата „Оксиджин“, която всички за по-кратко и удобно наричаха просто „Окси“. Всъщност от него нямаше никаква полза, а още по-точно — само вреда, но няма как, собственикът на „Файтър Трейд“, самият Орехов, му бе възложил да възпитава и обучава тоя глупак, който по съвместителство се явява и единствено и любимо татково синче. По принцип Орехов-старши е човек делови и свестен, накара синчето си да изкачи кариерната стълбица, започвайки най-отдолу, за да види всичко и да го разбере сам. Подобна политика не би могла да бъде оценена по друг начин освен с одобрение, ако не беше едно „но“. Такова едно късичко, но тлъстичко и тежичко „но“: Орехов-младши, или по-просто казано Филипок, както го наричаше наум Химин, беше същество, абсолютно лишено от мозък, че и безотговорно. Поне според мениджъра работа с ВИП клиенти. Филип искаше всичко веднага, ядосваше се на баща си, който не му давал да израства и го карал да си блъска главата с науката мениджмънт, което му причинявало цицини. Естествено, още не допускаха Филип да води преговори самостоятелно и още дълго нямаше да му поверят такава задача. Но той трябваше неизменно да присъства на всички срещи и да се учи, да се учи, да се учи. Филипок присъстваше. А дали се учеше — това вече беше под съмнение. Впрочем Химин не се затормозяваше с подобни мисли, не беше негова работа. Бяха му наредили да го взема със себе си и да го учи, и той го правеше. Пък и с ръка на сърцето признаваше, че глупостта и безотговорността май бяха единствените недостатъци на Орехов-младши. Във всяко друго отношение момчето си беше добро: приятно, дружелюбно, имаше чувство за хумор, не беше злобно или конфликтно, беше сговорчиво и открито. Така че като спътник, с когото човек прекарва дълго време в московските задръствания на път за делови срещи и обратно до офиса на „Файтър Трейд“, беше дори много забавен. С него поне не беше скучно.

Химин и Филип се качиха на третия етаж и тутакси се сблъскаха с ниска, но добре сложена и привлекателна млада жена.

— О, Лара — изтърси Филип, за което незабавно получи болезнен удар с лакът в хълбока.

— Олга, добър ден, при Вас сме дошли — с учтива усмивка каза Химин. Именно така: Олга, а не Олга Генадиевна, камо ли пък Оленка.

Олга Виторт, шефката на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ (наричан по традиция в западен стил „Нон-фуд“) при веригата магазини „Оксиджин“, обичаше краткостта, но категорично не понасяше фамилиарниченето. Малко хора успяваха да видят усмивка на нейното красиво лице, а онези, които имаха късмета по един или друг (но в никакъв случай романтичен) повод да докоснат ръката, рамото или гърба й, например като й подават палтото или й помагат да слезе от кола, бяха почувствали стоманените мускули на нейното силно, тренирано тяло. Олга Виторт редовно посещаваше фитнес клуб и не прекарваше времето си там при козметика или в солариума. Ако бихте помолили Химин да я охарактеризира с три думи, той, без да се замисля, би казал: „Бърза. Корава. Студена“. Именно затова шефката на отдела „Нон-фуд“ бе получила прякора Лара Крофт. Зад гърба й така я наричаха и в „Окси“, и извън фирмата.

Какъв идиот все пак е обаче тоя Филипок! Взе, че й го тръсна право в лицето.

Олга определено не беше глуха, но не реагира на глупостта на посетителя. Поне външно. Макар на Химин да се стори, че нейде в недрата на нейните тъмнокафяви очи лумна злобно пламъче. И веднага угасна.

— Добър ден — с равен, лишен от емоция, някак механичен глас отговори Олга. — За какво сте дошли? Какво искате да чуете от мен? Ако имах какво да ви кажа, аз щях да се свържа с вас. Сега нямам време.

Както винаги, тя говореше бързо, напористо, с кратки фрази. Този начин на общуване с партньорите въздействаше също като хипнотизиращия поглед на питон към заек: моментално се създаваше впечатление, че мисията ти е невъзможна, няма смисъл и да опитваш. Но Химин познаваше Олга Виторт от доста години и разбираше: това е просто ловък и добре отработен похват, който позволява от раз да отрежеш хора, дошли без солидни убедителни аргументи. Огромен брой доставчици идват при клиенти, като се надяват изключително на обаянието си, с чиято помощ могат да изтръгнат за своята фирма някакви намаления, привилегии или преференции. Олга нямаше намерение да си губи времето за такива. Но ако партньорите имаха аргументи, Олга Виторт умееше да ги изслушва и взема под внимание.

— Олга, ние с Вас трябва да решим нещо за тези неустойки, сумата е сериозна — тихо, но твърдо изрече Химин. — Всички разбираме, че се случват недоразумения, но от наша страна своевременно бяха предоставени всички необходими писма, че блокираме артикулите във връзка със забавянето на партидата в митницата. Ако не решим този въпрос, просто ще ми забранят да правя доставки за вас. Готова ли сте за такова прекратяване на взаимоотношенията?

Олга се обърна и бързо тръгна по дългия коридор към офиса, където се намираха служителите от нейния отдел. Химин и Филип я последваха, като се стараеха да крачат до нея, а не отзад, макар че ширината на коридора затрудняваше подобно дефиле.

— Престанете — равнодушно отговори Виторт и Химин със завист си отбеляза, че при такова бързо ходене дишането й ни най-малко не пресекваше. — Ще ви изискам още една неустойка за забавянето на доставката. С „Файтър“ имаме подписан договор, който никой не е отменял. Да се анулират тези неустойки в затворения счетоводен период, е твърде проблемно. Защо не повдигнахте този въпрос веднага щом получихте поръчките за блокираните артикули, а се сетихте чак когато ви представихме сметките за неустойките?

Химин изпита облекчение. Олга обяснява, тоест като се има предвид нейният характер, практически се оправдава, а това значи, че се перчи само проформа, в действителност е готова да обсъжда начини за решаването на проблема. Той вече си пое въздух, за да каже, че… Но в този момент се намеси Филип и развали всичко.

— А не ви ли е страх, че ще ви съдим? — ехидно подхвърли той. — Ние не можем да си позволим да работим в подобен режим и занапред. Така че гответе се за дълго и отегчително дело.

Без да забавя крачка, Олга леко завъртя глава наляво, хвърли на сина на собственика на „Файтър Трейд“ кратък студен поглед и едва забележимо се усмихна. Химин мислено изпсува: „Абе къде се вре тоя самоуверен глупак? Нима не разбира, че с Лара не може да се държи така?“. Пък и с никого не може. Защото заплахата за съдебно преследване е равносилна на оръжие: безсмислено е да вадиш от джоба си и заканително да размахваш пластмасов нож за хартия, както е глупаво и безсмислено да заплашваш със съдебни искове в днешна Русия, където съдебната система, особено в областта на гражданското и арбитражно съдопроизводство, отдавна буксува и затъва. Но дори перспективите за съдебно решаване на въпроса и за удовлетворяването на исковете да не са толкова мъгляви, пак не бива да се прибягва до такива заплахи. Да спечелят делото, би означавало да излетят от веригата „Оксиджин“, та нали „Файтър Трейд“ не е единственият доставчик на света, има безброй други, които си мечтаят стоките им „за спорт, почивка и здравословен начин на живот“ да се продават в такава разклонена верига магазини като „Окси“. А друга такава верига, чрез която „Файтър“ би могла да реализира продукция в същите мащаби, май няма и да се намери. Та нали неслучайно „Окси“ е в списъка на техните ВИП партньори! Така че с тази Лара Крофт трябва не да се карат, а да се договарят.

— Колегата се шегува — побърза да каже Химин, като се стараеше да придаде на гласа си колкото може повече мекота и топлина, — признавам, майтапът не беше сполучлив, но това е от неопитност. Моля да ни извините.

Той недоволно си отбеляза, че е започнал да копира Олга и вече говори с кратки фрази. Само това оставаше — да подражава на тая кучка!

— И през ум не ни е минавало да прибягваме до помощта на съда — продължи той. — Ние се стремим към взаимноизгодно сътрудничество и в негово име сме готови да направим всичко възможно и да се съгласим на определени отстъпки. Но бихме Ви помолили да ни съобщите плановете си. Вие имате затруднения — разбираме това и от своя страна не постъпихме на сто процента коректно, като не повдигнахме въпроса веднага, права сте. Но също така разбираме, че във Вашата фирма трябва да има някакви варианти за действие в подобни ситуации. Със сигурност ние не сме нито първият, нито последният доставчик, който се сблъсква с такъв проблем. Много Ви молим да разберете, че за нас това е истински препъникамък. В противен случай ще пострадаме и ние, защото няма да продадем чрез Вас планирания обем стока и няма да инкасираме съответната печалба, и Вие — заради празните рафтове и в крайна сметка заради неосъществени продажби.

Стигнаха до вратата на офиса и Олга рязко я бутна. Химин и Филип Орехов влязоха след нея в помещението, където се намираха три бюра с компютри и още едно — зад стъклена преградка. Две от бюрата на служителите бяха празни, макар че мониторите на компютрите мигаха със звездички, а на третото работеше млад мъж с отегчен вид. Наблюдателният Химин успя да забележи, че в момента, когато Олга влезе в стаята, този служител моментално превключи програмите. Сега на екрана висеше някаква таблица, но преди това — Химин би се заклел — съвсем определено се разпознаваше интерфейсът на популярна социална мрежа.

„Бива си го тоя работар — позасмя се вътрешно Химин. — Сигурно си чати с девойки, определя си срещи. Смешник! Впрочем защо ли се чудя, всичко е ясно.“

Олга Виторт междувременно мълчаливо отиде до своето бюро зад стъклената преграда и започна да прелиства някакви документи. Не беше ясно какво чака: дали неканените посетители най-сетне да си тръгнат, или да продължат да я убеждават. Химин реши да продължи.

— Хайде аз да ви предоставя цялата кореспонденция, която потвърждава, че навреме сме Ви предупредили за проблемите с митницата. Или да платим тази неустойка, но за същата сума Вие да ни предоставите безплатно някакъв маркетинг през следващия месец. Готови сме да търсим компромис, за да не Ви затрудняваме и да няма усложнения. Но разберете, че ако не предприемем нещо, ще се озовем в абсолютно задънена улица.

Олга най-сетне откъсна поглед от документите и за пръв път от момента на срещата им в коридора погледна Химин право в очите. Това беше добър знак. Лара Крофт никога не гледаше в очите човек, ако нямаше намерение да се разбере с него. Химин почувства как напрежението се разсейва и раменете му се поотпуснаха.

— За каква сума до момента сме усвоили маркетинговия бюджет по „Файтър“?

Тя се обърна с този въпрос към своя подчинен, но очите й все така бяха насочени към Химин. И в тези очи той съзираше едновременно снизходителност и уважение.

Служителят, който работеше в отдела на Олга най-малко година и половина, но чието име Химин до момента така и не беше чул и по тази причина го наричаше Малкия, се притесни.

— Амиии… Не съм готов да кажа наизуст, трябва да уточня.

— Хайде уточни, де — прозвуча неочаквана мекота в гласа на шефката. — Добре, смятайте, че сме се разбрали. Ние ще помислим какви промоционални акции можем да ви предложим безплатно срещу сумата на неустойката и през кои месеци в течение на годината. И ще ви съобщим през следващата седмица. Това ли беше?

— Това, да — въздъхна успокоено Химин.

Беше доволен. Никой не очакваше преговорите да завършат с твърдо обещание да се отменят неустойките, преди да приключи утрешният банков ден. Нормално протичане на финансови взаимоотношения.

Но на Филипок трябва да му се свият сармите. За малко да провали всичко със своето неуместно напомняне за съдебно дело. Учи го човек, учи, а полза никаква.

Докато се връщаха по дългия коридор към стълбището и слизаха по него, Химин мълчеше, развилня се чак в колата, когато никой не можеше да ги чуе. В отговор на гневната му тирада Орехов-младши с лекота се разсмя.

— О! Колко интересни думи си знаел, а! Има смисъл нарочно да се издъня, та после да имам удоволствието да се насладя на твоето красноречие.

— Не ми се прави на умен — избоботи Химин, който бързо се успокояваше. — Нали разбираш, че заради твоите приказки за съд за малко да изгубим пари. Като не знаеш какво да говориш, поне се научи да мълчиш, така де!

— Добре де, стига си мърморил — широко се усмихна Филип. — Нищо катастрофално не се е случило. Всичко приключи мирно и благополучно.

— Ти да се благодариш, че Малкия не помни как преди година и половина ни се случи същата история с неустойки, но се бяхме издънили ние, защото изпратихме писмото само ден преди поръчката. Лара със сигурност също не си спомня това, инак щеше да каже, че не ни е за пръв път и че не умеем да работим, а щом е така — сами да си сърбаме попарата. Тогава здравата щяхме да я закъсаме. Нито щяха да ни отменят неустойките, нито щяхме да намерим компромис, а опънехме ли се — пак само лошо ни се пишеше — каза Химин. — А сега, дори когато тя научи, няма да даде на заден, защото всички знаят, че нейната дума е закон, с нея може нищо да не се подписва, тя не се отрича от обещанията си. Пази си репутацията.

— Ъхъ — кимна в знак на съгласие Филип, — извадихме късмет, вярно е. Виж, Лара не е случила с това момче. Просто невероятно: той не знае каква сума до момента са усвоили от маркетинговия бюджет с най-големия си доставчик, дори приблизително не знае! Всеки добър мениджър трябва да помни тези неща и да може всеки момент да ги издекламира, а тоя се затруднявал. Смешна история! И защо ли го държи Лара? Да беше взела някой кадърен вместо него. За какво й е потрябвал? За нищо не става, вечно мълчи, нищо не знае. Изобщо нито го виждаш, нито го чуваш. Колко пъти с тебе сме го виждали, а дори не му знаем името. Ти го наричаш Малкия. А той може да е някой Арнолд или Феоктист.

— Нищо не знае, но много неща умее — позасмя се Химин.

Филип недоверчиво присви очи.

— Умее ли? Какво например?

— Ами някои работи. Спи с Лара. Е, или тя с него, което е по-точното. Затова го държи — обясни Химин.

С крайчеца на окото си забеляза как лицето на Филип смени израза си. Какво пък, можеше да разбере смайването му: жена като Лара Крофт, тоест Олга Виторт, шефката на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ — и този невзрачен, безполезен, макар и миловиден хлапак. Впрочем какъв хлапак е той? Поне на трийсетина е, ако не и на повече. Нормалните мъже на тази възраст вече са изградили половин кариера, постигнали са нещо, а тоя Малкия си седи прост мениджър и не помръдва, откакто е дошъл в „Оксиджин“ преди година и половина — две, така си и стои на позицията на мълчалив и за нищо негоден баласт, заема длъжността, а в професионално отношение не помръдва. Няма ли амбиции? Няма ли стремежи? Къде е желанието му да се учи и развива? На осемнайсет-деветнайсет години подобно отношение към работата все още е разбираемо, но не и на трийсет. Ето защо Химин го нарича Малкия. Детинска психика. Както и да се казва в действителност тоя човек, в очите на мениджъра на отдела за работа с ВИП клиенти той завинаги ще си остане хлапак. Момченце. Малкия, с една дума.

— Стига, бе! Не може да бъде! Лара — и този безличен мухльо?

Все пак Филип не му бе повярвал. А трябваше.

— Любовта е сляпа — дълбокомислено каза Химин. — И после, сам помисли, кой нормален мъж ще пожелае да си има работа с Лара Крофт? На никого не му е омръзнал животът. Ами че тя е акула, с един зъб ще те прехапе и няма да й мигне окото. Нормалните мъже си търсят меки, топли жени, а не арматурно желязо. Ето ти например, минавало ли ти е през ума да се завъртиш около Лара? Ами че тя е хубавка! Умна е. И печели добре. Не ти ли се иска да й станеш любовник?

— Кой, аз? — престорено се уплаши Филип и пак избухна в смях. — Всъщност прав си, страх ме е, направо ужас ме обзема от нея. Ами ти?

— И мен ме е страх — призна Химин. — И всички нормални мъже ги е страх. Ето защо на нея й остава да избира само измежду ненормалници. Така че е избрала един що-годе симпатичен. Напълно обоснован избор според мен. Нали все някакъв мъж й трябва, щом не е омъжена. Е, защо да не е тоя?

— Тя какво, никога ли не се е омъжвала?

Химин сви рамене.

— Нямам представа. Не бих се учудил, ако излезе, че се е омъжвала, може би и неведнъж. И между другото, ето ти още един урок: да, аз не знам как се казва тоя Малкия, но на мен ми е простено, а защо ти не знаеш?

— Не разбрах — проточи Орехов-младши с въпросителна интонация. — Защо на теб да ти е простено, а на мен — не? Какво ме интересува мене тоя Малкия?

— Обяснявам: ти искаш да се издигнеш в бизнеса, и то не в кой да е бизнес, а конкретно във фирмата на баща си, мечтаеш да станеш генерален директор на „Файтър“. За да преуспееш на това място, ти трябват връзки и познанства. Съгласен ли си?

— Ами… по принцип да. И какво? Малкия да не е някой ценен кадър? — скептично се осведоми Филип.

— Това ние с тебе не знаем — мъдро заключи Химин. — Но той по някакъв начин се е озовал в отдела на Лара, някой му е уредил назначението в „Окси“. А заплатите там са такива, че опашката от желаещи е огромна и сред тях със сигурност има колкото щеш умни, грамотни и целеустремени хора. Обаче са взели Малкия. Тоест той има гръб. И тъкмо този негов гръб е ценният кадър, който може да се окаже полезен за теб. Ти отдавна трябваше да помислиш за това и да се запознаеш по-отблизо с Малкия, а пък не знаеш дори как се казва.

— Ами ти самият каза, че спял с Лара. Значи тя го е взела. Какво има да му се мисли.

— Възможно е — кимна Химин. — Напълно е възможно. Но може и друго да се окаже. Лара може първо да го е взела по нечия молба или препоръка, а после да го е направила свой любовник. Ти би трябвало поне да се поинтересуваш. Човек трябва да си създава връзки, за да може после успешно да се издига. Без това бизнесът няма да прогресира, имай го предвид. Без връзки и познанства ти няма да можеш да работиш дори като началник на нашия отдел. Мислиш ли, че баща ти случайно те поставя на най-ниски длъжности? Той ти дава възможност да изградиш базата, на която по-късно ще работиш дълги години. Без работа „долу“ никога няма да имаш тази база. А ти се офлянкваш.

— Добре де — махна с ръка Филип, — стига си мрънкал. Добре, за връзките съм съгласен, но да се запознавам по-отблизо с Малкия — не, ще прощаваш. Безгръбначен мухльо, безличен молец, хубавичко жиголо. За какво ще си говоря с него? Аз съм заможен, метросексуален и мога да общувам само със себеподобни. Ясно?

— Ако не беше син на шефа, щях да ти кажа кой си — промърмори под носа си Химин и зави към бариерата, преграждаща входа към паркинга.

Филип чу всичко, но ни най-малко не се обиди. Безгрижно си подсвиркваше мелодия на модерна песничка, която до безкрай въртяха по радиото през последния месец. Не, дума да няма, при всичките си недостатъци Филип имаше весел характер. Добряк.

След края на денонощното дежурство нито следователят Баглаев, нито оперативните работници, които бяха направили огледа около трупа на Болтенков, не се разотидоха по домовете си. Настървението и вероятността за бързо разкриване на убийството им даваха сили, изобщо не им се спеше. Никой не бе очаквал заподозреният в извършването на тежкото престъпление Валерий Ламзин да си бъде вкъщи и да могат да го арестуват. Но се случи точно това. Вярно, обискът в жилището не даде никакви резултати, но това беше обяснимо и поправимо.

И сега Баглаев разпитваше съпругата на задържания, Наталия Сергеевна. Улянцев също присъстваше и внимателно слушаше, за да изгради собствена тактика за притискане на Ламзина, а в съседния кабинет друг оперативен работник разговаряше с двайсетгодишната дъщеря на Ламзин, Алиса Ламзина. Както бе успял да изясни Улянцев, Наталия Сергеевна навремето била шампионка на страната по гребане, а Алиса спортувала лека атлетика. Спортният характер беше нещо важно, според Улянцев той беше мощно оръжие, ето защо гледаше на двете жени като на потенциални противници, с които ще се поизмъчат.

Тимур Ахмедович приключи с въпросите си и както се бяха разбрали с Улянцев, отиде първо на зъболекар, после на мястото, където бе открит трупът на Болтенков, за да контролира лично работата на патрулно-постовата служба по издирването на оръжието на убийството, тоест на пистолета, а същевременно и да провери камерите за видеонаблюдение, като остави оперативния работник да продължи разпита.

Фьодор предварително си бе набелязал с какво ще започне и за какво ще попита преди всичко. Разбира се, за оръжието. Дали Ламзин е обичал оръжия, интересувал ли се е от тях, ходел ли е на лов, посещавал ли е стрелбища? На всички въпроси Наталия Ламзина твърдо отговаряше „не“.

— А изобщо някой от семейството ви имаше ли оръжие?

— Не, никога не сме имали.

Мда, няма за какво да се хване човек. Умна жена, никаква надежда да се изтърве. Добре, ще опитаме да я подхванем от друга посока.

— Вие какво правехте в момента, когато Болтенков излезе от дома ви?

— Бях в кухнята, гладех.

— Тоест не сте видели как той си тръгва?

— Не, само чух, че вратата тропна.

— И какво направихте след това?

— Нищо, продължих да гладя. Подвикнах на Валера.

— Какво му подвикнахте?

— Нищо, просто го извиках, исках да го попитам как е приключил разговорът.

— А вие самата нима не чухте как е приключил?

Ето, ето, ето. Започват нелогичните моменти, значи госпожата като нищо ще се оплете! Трябва да я притисне, докато не се е опомнила. Наталия Сергеевна — дребна на ръст, много стегната и силна, с все още мускулести рамене — дори не трепна. Значи не е разбрала, че се издънва. Това е добре.

— В кухнята работеше телевизорът — спокойно отговори тя. — Чувах, че Валера и Михаил си говорят на висок тон, че си крещят, но беше трудно да различавам думи. Пък и не се опитвах.

— Е, чак пък да не сте опитвали? — заядливо примижа Улянцев. — Нима не ви беше интересно защо се карат? При мъжа ви е дошъл колега, съпругът ви изпада в ярост, гневи се, крещи, а на вас не ви е интересно? Никога няма да повярвам!

— Слушайте, нещата са съвсем други.

— Така ли? Какви са?

— Аз много добре знаех за конфликта помежду им. Знаех също, че Валера е разярен, че е обиден, че е дълбоко оскърбен. Какво ново можех да чуя? Когато Миша дойде, му отворих аз, после излезе Валера и Миша още пред мен каза: „Валерка, не съм искал да стане така, хайде да си поговорим, недей така“.

— Така, и какво стана после?

— Мъжът ми отвори вратата към хола и го покани да влезе.

— А какво каза при това?

— Господи, вече сто пъти ви повторих — и снощи, когато нахълтахте вкъщи, и сега, при разпита, следователят ми зададе същия въпрос! — В гласа на Ламзина за пръв път, откак я разпитваха, се почувства раздразнение.

Но само се почувства. И веднага изчезна. Завидно самообладание.

— Валера каза: „Хайде да влезем, да си поговорим, щом искаш. Макар че не разбирам за какво има да разговаряме“.

— Защо той покани Болтенков в хола?

— Ами къде другаде да говорят? Нали не може в антрето. Дъщеря ни беше вкъщи, Валера не е искал тя да чуе.

— А тя чула ли е?

— Вероятно. Разбира се, чула е. Те така си крещяха… При мен работеше телевизорът, нали ви казах, и пак чувах как се карат, а дъщеря ми от своята стая сигурно е чула всяка дума. В нашия блок стените не са много дебели. Подозирам, че и в съседните апартаменти хората вече са в течение.

— Добре, да се върнем към момента, когато Болтенков бил си тръгнал от жилището ви.

— Защо „бил си тръгнал“? Тръгна си.

Охо, браво на нея, не току-така е била шампионка на страната! Не се разсейва нито за секунда, въобще не се отпуска, вниманието й е концентрирано, оценява всяка дума и нищо не пропуска. Трудно ще му бъде да мери сили с такъв противник, но пък — интересно! Настроението на Улянцев дори се подобри.

— Имам предвид: бил си тръгнал сам. Когато повикахте мъжа си, той дойде ли в кухнята?

— Не.

— А отговори ли нещо?

— Чух го да се облича в антрето. Тогава високо го попитах: „Излизаш ли?“. Той ми отговори: „Ще прескоча до денонощния да купя водка“.

— Но така и не надникна при вас в кухнята?

— Не.

Аха, ето още едно слабо място. Добре, добре, драга, няма къде да се денеш, ще ти изтръгна истината аз.

— А вие не му ли напомнихте, че по това време на денонощието водка не се продава? Самата вас това не ви ли смути? Не заподозряхте ли, че нещо не е наред? Защо не разбрахте, че мъжът ви ви лъже и няма никакво намерение да купува водка, а е намислил да убие Болтенков?

— Вие сте полудели! Нищо такова не е намислял! А че водка не се продава по това време, и аз не се сетих. Отдавна не бяхме купували, затова и през ум не ми мина.

Да бе, не й минало през ум. Приказвай си. Добре, можем да си го набележим като трето слабо място. Губи си хватката бившата шампионка, зачести с грешките. Значи победата е близо.

— Тоест вие не го видяхте в момента, когато излизаше след Болтенков?

— Не, не го видях. А какво значение има това?

Има значение, и още какво! Ламзин може да е излязъл с пистолета. И жена му няма никакви основания да твърди, че не го е носел.

— Ама какво, да не би да е нещо обичайно мъжът ви току-така да хукне за водка посред нощ? Да не е алкохолик?

— Как не ви е срам! Беше разстроен, уволниха го, разбирате ли? От работата, която обичаше, която му беше като въздух и вода, на която бе посветил живота си, бе вложил душата си. И сега вече няма да го вземат на никаква подобна работа. Не е ли стрес това? Не е ли повод да се разстрои? На всичко отгоре и Миша дойде, и двамата отново разровиха цялата история. Може Миша да го е обидил с нещо. Във всеки случай желанието му да си пийне в такава ситуация, не ме учуди. Вкъщи нямахме водка. Ние изобщо не държим алкохол у дома.

— Когато се върна, мъжът ви разказа ли ви как е преминал разговорът му с Болтенков? Ето, казвате, че може би Миша го е обидил с нещо. Тоест вие не знаете обидил ли го е, или не? Каза ли ви той, когато се прибра?

— Не, не ми каза.

— И вие не го попитахте, така ли?

— Попитах го, разбира се. Но той отговори, че ще е по-добре да поговорим за това утре, на свежа глава. Ако искаше да ми разкаже точно в този момент, щеше да ми разкаже. Но когато се прибра, ми се стори, че се е поуспокоил, постегнал се е, затова сметнах, че ще е по-добре да не задавам излишни въпроси и да не настоявам за нищо, за да не се ядоса пак.

— А беше ли купил водка?

— Не. Обясни ми, че се отказал. Потичал под дъжда, целият беше мокър, премръзнал и това му бе поохладило главата. Емоциите бяха утихнали.

— Тоест казвате, че се е прибрал успокоен и удовлетворен?

Улянцев упорито преследваше целта си, опитваше да получи от Наталия Ламзина показания срещу мъжа й. Разбира се, опитният следовател Баглаев я беше предупредил, че има право да откаже да дава показания, но го бе направил в точния момент, а именно когато мъжът й току-що бе отведен с белезници. Наталия Сергеевна беше толкова зашеметена, че нищо не бе чула и естествено, не бе прочела официалното предупреждение, което бе подписала, без да го погледне. Сега на Фьодор много му се искаше тя да признае, че мъжът й се е прибрал не просто успокоен, но и удовлетворен. Тогава би могъл да я притисне на тема осъществяване на предварително планираното убийство за отмъщение.

Но Ламзина сякаш почти не разбираше какво цели оперативният работник. Във всеки случай, кой знае защо, нямаше намерение да му създава чувство на задоволство. И отново демонстрира, че внимава какво говори, с което здравата ядоса Фьодор.

— Прибра се по-спокоен — повтори тя. — За какво удовлетворение може да става дума? От какво? От това, че го уволниха ли? От това, че беше цял мокър и премръзнал?

Ах ти, хитрушо! Но нищо, ние сега ще насочим разговора в друга посока и ти няма да успееш да се опомниш, преди да направиш фатална грешка. Важното е ударът да бъде нанесен без предупреждение.

— Къде държи пистолета мъжът ви?

— Той никога не е имал пистолет. Изобщо в дома ни не е имало оръжие. Вече много пъти ме питахте за това.

И отново пълно спокойствие. Не вяло и равнодушно, а съсредоточено и уверено. С всяка изминала минута Наталия Ламзина будеше у Фьодор все повече подозрения.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото съм сигурна.

— Редовно ли проверявахте чантата на мъжа си?

За пръв път от началото на разпита на лицето на Ламзина се изписа учудване. Очевидно такова нещо дори не й бе хрумвало.

— Изобщо никога не съм я пипала. В нашето семейство това не е прието. Нито той е пипал моята чанта, нито аз неговата.

— Аз пък видях в спалнята ви две нощни шкафчета. Знаете ли какво има в шкафчето на мъжа ви?

— Знам, че там са очилата му за четене, той ги използва, когато чете в леглото. И някакви лекарства. Просто съм виждала да ги вади оттам.

— А нещо друго?

— Не знам. Не съм разглеждала, в нашето семейство не правим така. Ние уважаваме личното пространство на другия.

— Колко интересно! И колко удобно! Ни лук ял, ни лук мирисал.

Улянцев не скри присмеха си и Наталия Ламзина най-сетне изгуби своето уж непробиваемо спокойствие.

— Защо си позволявате да разговаряте така с мен? Обвинявате ли ме в нещо? Подозирате ли ме?

— Разбира се — усмихна се Фьодор, — напълно откровено ви подозирам в съучастие под формата на оказване на помощ, предварително не обещано укриване, а може би и предварително обещано. Вие помагате на съпруга си да скрие оръжието на престъплението. Знаете, че е било в дома ви, и дори вероятно знаете къде точно се е намирало, но най-важното — знаете къде се е дянало след това, тоест къде го е скрил съпругът ви. Или, което дори е по-вероятно, скрили сте го вие и дъщеря ви, след като съпругът ви бе задържан и отведен. Имали сте голям късмет, че следователят не е успял да извърши обиск в жилището ви незабавно, имали сте на разположение цяла нощ, така че няма нищо чудно, че на сутринта при обиска не са намерили нищо. Отървали сте се и от оръжието, и от дрехите, с които съпругът ви е бил облечен в момента на убийството, а на нас сте дали съвсем други дрехи. Така е, нали? Прав ли съм?

— Вие полудяхте ли?

— Не, така се шегувам, прощавайте.

— Слушайте, поговорете си със служителите от полицията, които обслужват територията около нашия блок. Те прекрасно познават Валера, познават го от дълги години с всичките му добри качества. Той помагаше да се организират спортни секции за юноши, намираше момчета, които ги водеха безплатно. Можете ли да си представите в наше време някой да прави нещо безплатно? А Валера намираше такива хора. Той помагаше да се решават проблемите с трудните деца. Познават го всички оперативни работници и всички инспектори по детска и младежка престъпност.

О, това вече е интересно! Оперативните работници, значи. Фьодор Улянцев прекрасно знаеше по какви начини много оперативни работници си осигуряват допълнителни доходи. Един от тези начини беше „решаването на проблеми“ с хора, рекетиращи бизнеса. Понякога можеха просто да си поговорят, но друг път се налагаше да използват известно физическо въздействие по отношение на рекетьорите, в резултат на което в ръцете на оперативните работници често се озоваваше тяхното оръжие. Което, естествено, те не предаваха на никого и не го връщаха. И всеки оперативен работник можеше да разполага с два-три броя. Той можеше да се разпорежда с оръжието както пожелае, включително да го продаде. А щом Ламзин е имал много познати полицаи, от кого, ако не от тях, е можел да се сдобие с пистолет! Ето в това направление трябва да се поразровят.

— Добре — престори се той, че е съгласен. — Назовете ми имената и длъжностите на полицейските служители, които познават най-добре съпруга ви, с кои от тях той е общувал най-често, на кого се е доверявал.

Ламзина нищо не заподозря и с готовност заизрежда имена. Фьодор си ги записваше и с удовлетворение си мислеше, че все пак бе надхитрил тази спортна шампионка. Тя сама му даваше в ръцете коз срещу мъжа си.

— Слушай, седни най-сетне, недей ми снова пред очите, до гуша ми дойде с твоето кръстосване — свадливо каза един от съкилийниците.

Валерий Петрович Ламзин не реагира на учтивата молба и продължи да снове напред-назад из тясното помещение. Целият му живот бе минал на крак, не беше свикнал да мисли в седнало положение. Но как се случи това? Та нали съвсем доскоро всичко беше абсолютно наред. И ето на, снощи… Нахълтаха посред нощ… Не, не беше така, първо дойде Мишка Болтенков. Не, друго беше… Но как се започна? Къде, от коя точка започна пътят, в чийто край се оказаха килията в ареста и обвинението в убийство?

Някога те тренираха фигурно пързаляне в една група и бяха приятели — московчанинът Валера Ламзин и пристигналият от Череповец Мишка Болтенков, когото треньорът бе избрал като перспективен спортист. Двамата тренираха като самостоятелни състезатели, но после преместиха високия, атлетичен Валера в друга група, изградиха двойка, а скоро му предложиха да се премести при друг треньор. Момчетата останаха в различни групи, но пак се виждаха, когато имаха възможност, и естествено, се срещаха в тренировъчни лагери и по състезания.

В летния тренировъчен лагер през 1978 година също бяха заедно и там Мишка Болтенков се влюби в едно момиче от двойките, които тренираха в една група с Валера. Момичето се казваше Зоя, много хубава и много талантлива. Валера дори веднъж попита Мишка дали не иска да се прехвърли в тяхната група и да се състезава в двойка със Зоя, те изглеждаха толкова красиви заедно, но Мишка само поклати глава: пред него се разкриваше стабилна кариера на индивидуален състезател, а в двойка със Зоя нямаше да постигне особени резултати, не би имал сили да я повдига, все пак настоящият й партньор беше истински атлет, повдигаше я и я въртеше без никакви усилия, а Мишка не би могъл така. Пък и тя не би изоставила партньора си — беше честно и добро момиче. Връзката продължи и в Москва, след лагера, развиваше се. Всички знаеха за тях.

Кой беше по-силен — Валера Ламзин с партньорката си Вика Ликова или Зоя със своя партньор? Двете двойки бяха приблизително на едно ниво и се конкурираха, но това по никакъв начин не се отразяваше на приятелството на Валера и Миша. До момента, когато всички участници в тази история не се озоваха на квалификациите за младежкото първенство на страната, където от резултатите се съставяше юношеският национален отбор на СССР.

Всички знаеха, че Вика Ликова, партньорката на Валера Ламзин, е нервно и чувствително момиче, че е лесно да я притесниш и разплачеш. Точно преди състезанията се разбра, че от сака й е изчезнал комплектът козметика, всичко, с което тя се гримира преди състезание, шнолите за коса и две старинни обички, подарък от прабаба й. Вика никога не носеше обичките, те изглеждаха старомодни и съвсем неподходящи за петнайсетгодишно момиче, но прабаба й беше казала, че те ще й носят късмет, и Вика гледаше на накита като на талисман, без който няма начин да успее на състезанията. Бе невъзможно да се опишат отчаянието и ужасът на спортистката: не стига, че бе изчезнал талисманът й, но и нямаше с какво да се гримира! В онези времена беше невъзможно просто да отидеш в магазина и да си купиш хубави сенки, туш, червило, фондьотен, че и шноли — всичко трябваше да се търси и купува от спекуланти на тройна цена, всички си пазеха гримовете като истинско съкровище, използваха ги до последната прашинка. Вика се втурна да събира гримове от приятелки от отбора, притесняваше се, бързаше, не можа да се съсредоточи в състезанието и се провали. Двойката Виктория Ликова и Валерий Ламзин, която преди волната програма уверено се бе устремила към медал, остана на едно от последните места, за сметка на това приятелката на Миша Болтенков — Зоя, и нейният партньор спечелиха състезанието и влязоха в националния отбор. Е, на трето място, но в националния отбор! И нищо че после можеше да ги „продадат“, това не беше важно. Днес си трети и си разменна монета, но утре може да си втори, а после и първи и тогава целият отбор ще работи само за теб.

Впрочем младежите не знаеха всичките тези тънкости и машинации и включването в състава на националния отбор означаваше за тях получаване на заплата и безплатен инвентар, но най-важното бе пътуването по международни състезания. За възможността да излязат в чужбина, жителите на СССР от времената на застоя бяха готови на всичко. Едва след години, когато самият той стана треньор, Ламзин проумя до най-дребни подробности механизма на „подлагане“ на едни спортисти под други. Отборът на трето място в делегацията е нужен обикновено именно за да осигури изкачването на пиедестала на двойките на първо или на второ място. Започва се сложна многоходова търговия със съдиите, представляващи страните, чиито спортисти в определена дисциплина не претендират за високи места. „Ти слагаш моите на трето място, а аз слагам твоите на пето…“ Например при някой съдия от друга страна в конкретна дисциплина се води борба за места от седмо до пето включително, а при руския в същата дисциплина се борят за второ-трето място. За нашия спортист е важно да стане, ако не първи, поне втори, и за целта на другия съдия се обещава петото място за участника от неговата страна. На някой трети съдия пък казват: „Ти дай на нашия фигурист второ място, а на следващите състезания ще ти помогна аз, защото знам, че вашата страна ще изпрати еди-кой си спортист и аз ще му дам еди-кое си място“. На друг пък може да се предложи: „Ти ми помогни в състезанията по двойки, дай на моята двойка второ място, а моят приятел, съдията, който ще оценява мъжете, ще издигне твоя състезател до еди-къде си. И без това при двойките вие имате претенденти за 10-12-о място, за вас няма значение, а индивидуалният ви състезател претендира за по-високо място, за вас това е важно. А за нас не е, на тези състезания нашите индивидуални състезатели не се борят за призови места“. Или: „Нашият спортист от всяко положение е пръв, а кой ще е трети, за нас няма значение, можем да направим вашия“.

Така започва ужасно сложна шахматна партия. Един съдия не може нищо да реши, нужна е комбинация, за да се подреди пъзелът. Това е много трудна многоходова работа. Основната задача на съдията е да умее добре да смята. Съвсем наскоро Ламзин бе прочел в една книга, написана от известна спортна журналистка, една много точна фраза: „Във фигурното пързаляне в онези времена триумфът или трагедията се решаваха от един-единствен (често платен) съдийски глас. Или от негласна заповед“. В онези времена… Да, днес вече всички говорят за търговия с места във фигурното пързаляне, а тогава, в края на седемдесетте, това можеше да се обсъжда само шепнешком, при това, разбира се, най-грижливо скрито от самите спортисти, които не биваше да знаят нищо за тези сметки.

И тъй, любимата на Мишка Болтенков влезе със своя партньор в младежкия национален отбор на Съюза, а Вика Ликова по цели дни ридаеше и обвиняваше себе си за провала им в състезанието и задето е подвела Валера. А после Валера Ламзин научи, че Мишка е откраднал гримовете от чантата на Вика. Направил го заради приятелката си, искал да й помогне да заеме по-висока позиция. Сбиването между доскорошните приятели бе предизвикано и от двамата, но в него пострада само Болтенков, на когото Ламзин счупи носа и челюстта. Естествено, бяха извикани и милиция, и „Бърза помощ“, бе възбудено и наказателно дело за причиняване на среднотежки телесни повреди. Валера обаче не премълча и разказа на следователя всичко с подробностите. Така че бе възбудено дело и срещу Миша Болтенков, само че не за насилствено престъпление, а за користно — кражба. Според съветските закони кражбата на лична собственост се смяташе за наказуема само в случай че размерът на откраднатото бе оценен на най-малко 50 рубли. Разбира се, гримовете на Вика не струваха толкова, но старинните обички от прабаба й, която също ги бе получила от далечни прадеди, бяха доста скъпи. Намеси се Федерацията по фигурно пързаляне и двете дела бяха прекратени във връзка с предаването на виновните под гаранция, още повече че откраднатото от Вика Ликова й бе върнато, а насилствените действия от страна на Валера Ламзин изглеждаха ако не оправдани, поне извършени в състояние на силна емоционална възбуда и съответно заслужаващи известно снизхождение.

Така дойде краят на приятелството на Валера Ламзин и Миша Болтенков.

След няколко години и двамата завършиха кариерите си на фигуристи, отидоха да следват и станаха треньори. Треньорската работа на Болтенков тръгна по-успешно, в неговата група се състезаваха майстори на спорта, сред неговите ученици имаше шампиони на Русия. А Ламзин тренираше по-млади фигуристи, не му даваха да работи с юноши и със състезатели старша възраст. Такава беше системата и никой нищо не можеше да промени. Но Валерий Петрович не просто обичаше работата си — той не можеше да диша без нея и не роптаеше срещу съдбата. Всеки с късмета си, в края на краищата.

И не щеш ли, съобщиха му, че го уволняват. Без никакви причини. Ей така. Оказа се, че имало някакъв нов закон, според който човек, привличан някога към съдебна отговорност за телесна повреда, няма право да работи с деца и юноши. Най-невероятното беше, че привличането към съдебна отговорност за користно престъпление не влечеше подобни последствия. С други думи, Валерий Петрович Ламзин, който бе набил крадеца, нямаше право да работи с деца, а самият крадец, Михаил Валентинович Болтенков, най-спокойно можеше да се занимава с треньорска работа.

И той, Валерий Ламзин, избухна, нервите му не издържаха. Довърши тренировката и отиде в Школата за олимпийски надежди, където със своята група се занимаваше Болтенков, като вихър излетя по дъговидния коридор, заобикалящ леда, дотича до водещото към приземния етаж стълбище и нахлу в треньорската стая, където Михаил Валентинович Болтенков попълваше дневника. Сега Ламзин вече не можеше да си спомни какво точно крещя в лицето на смаяния и нищо неразбиращ Мишка, своя бивш приятел и колега от отбора, спомняше си само, че повтаряше: „Още тогава трябваше да те убия, поне да не ме е яд толкова. Не ми се мяркай пред очите, ще те убия!“. В треньорската стая имаше и някакви мъж и жена, Ламзин не познаваше мъжа, а жената работеше като хореограф в групата на Болтенков. Той не затвори вратата след себе си и гласът му се разнасяше из целия коридор, по който минаваха хора, някои се спираха и надничаха, слушаха. Но него не го интересуваше. Като се накрещя, Валерий Петрович излезе и с всички сили тръшна вратата.

А вечерта Миша Болтенков дойде да говорят, мънкаше нещо, че не бил виновен, че законът бил несправедлив, крещяха си, за малко отново да се сбият. Мишка си тръгна и Ламзин се втурна подире му. После, след доста време дойдоха тия, полицаите, задаваха му въпроси, притискаха го, сплашваха го, претърсваха го, проверяваха джобовете на якето му, сто пъти го питаха къде било оръжието. И ето че сега Валерий Петрович беше тук. Когато го докараха, първо му натъркаха ръцете с марлен тампон, напоен с ацетон, казаха, че сега вече няма да се измъкне. Колко ли още ще стои тук? Не беше силен в законите, само беше чувал, че за арестуване трябвало да се получи някакво разрешение от прокурор ли беше, от съдия ли. И нямаше представа как ще продължи всичко това.

Анастасия Каменская внимателно остави мобилния телефон на масата и машинално отдръпна ръката си, като че той беше отровен или нажежен. Е, как не я е срам! Вече пенсионерка, а лъже брат си, като че е дете. „Всичко е наред, не се тревожи, Саня е добре, намерихме общ език с него, слуша ни.“ Пълни глупости! Всъщност тя изобщо не се справя, усилията й са безплодни и няма авторитет пред племенника си. Всички нейни думи и молби влизат в едното му ухо и излизат през другото. Обаче обожава Чистяков, гледа го зяпнал, но пак почти не го слуша. Единственото, което успяват да постигнат, е своевременното вземане на лекарствата. Тоест самият Сашка, естествено, не си спомня за тях и дори не знае къде се намират, но когато Настя влиза в стаята му с шепата хапчета и чашата вода, мълчаливо кимва и безропотно изгълтва всичко. Поне за това е благодарна. Цяла мъка е да го накара да хапне каша или супа. Изпитание — да го накара да се измие. Фантастика — да го накара да се разходи. Гледа леля си, като че е от друга планета, и се хили.

Тя се сепна, че седи, потънала в размисли, а трябва бързо да ошета, защото ей сега ще пристигне Стасов. Кой знае защо. Просто се обади и каза, че минава някъде наблизо и ще се отбие за чаша чай. Та нали снощи се видяха в работата… освен ако се е случило нещо спешно. Е, можеше да й го каже и по телефона, защо ще идва на гости.

„Станала съм лоша и негостоприемна — с учудване си помисли тя, — по-рано щях да се зарадвам, а сега кой знае защо се ядосвам.“

Настя започна да разтребва в кухнята и откри безброй кесии от чийзбургери, хамбургери и пържени картофи, захвърлени из ъглите. Господи, кога успява това момче! Та нали завчера тук беше жената, която идва веднъж седмично да чисти цялата къща, след нея кухнята светеше! Ако се съди по броя на празните торби, такова количество храна може да се изяде поне за седмица. А минаха само ден и половина. Сигурно е помогнало приятелчето на Саня — Петя, неговият апетит е просто зверски, постоянно нещо дъвче, затова изглежда като чувал с парцали. Добре, това както и да е, Петя да яде каквото иска и колкото иска, това не е работа на Настя, но нали и племенникът й яде с приятеля си неща, които са категорично противопоказни за него. Не може да контролира момчето. Не биваше да й го поверяват.

Както и подозираше, Владислав Николаевич Стасов пристигна да обсъждат не служебни, а чисто лични проблеми. По-голямата му дъщеря Лиля завъртяла любов с Антон Сташис, оперативен работник от „Петровка“, от бившия отдел на Настя. Антон беше вдовец с две малки деца и това обстоятелство според Владислав Николаевич правело романтичните отношения между тези двамата абсолютно неприемливи.

— Не знам какво да правя с Лиля — потиснато и същевременно разпалено говореше Владислав Николаевич, като машинално разбъркваше чая в чашата си.

Отказа да вечеря, обясни, че не бил гладен, а помоли да му налее повечко чай и по-горещ, натъпка в половинлитровата чаша десет бучки захар, изцеди сока от половин лимон, няколко пъти отпи жадно и сега, погълнат от проблема си, остави разкошната напитка да изстива напразно.

— Втълпила си е, че иска да се омъжи за Антон. Не, не искам да кажа за него нищо лошо. Вярно, Антон е добро момче, но не е подходяща партия за Лиля, тя трябва да гради кариерата и живота си, а не да дундурка чужди деца. Обаче се е заинатила и не дава да й продумаме. Намеси дори фамилните имена.

— Фамилните имена ли? — не разбра Настя. — Какви фамилни имена?

— Е, и ти, какви имена. Нейното и на Антон. Тя е Стасова, той е Сташис, фамилните им имена толкова си приличали, че нямало да е нужно да си променя подписа след сватбата. Лиля смята, че това е знак от съдбата. С една дума, главата й е пълна с глупости и аз нямам представа какво да правя с нея. Защо не й поговориш ти?

— Аз?! — ужасена възкликна Настя. — И за какво да говоря на дъщеря ти? Имаш ли акъл, Владик? Коя съм аз за нея? Напълно чужд човек. Е, само дето я познавам от дете.

Но Владислав Николаевич отново заповтаря аргументите си, които му изглеждаха несъкрушими. Нямал нищо против Лиля да се вижда с Антон колкото си иска, само че без семейно обвързване! Лиля трябва да роди свое дете, а при наличието на две чужди това ще се превърне в проблем за всички. Лиля учи аспирантура, пише дисертация и се кани да прави кариера, а ако се омъжи за Антон и роди дете, грижата за три малки деца ще провали всичко това. Дори ако тя изостави кариерата си и си остане вкъщи, пак няма да се радва на нормални отношения, и детската ревност, и ревността на възрастните ще разрушат семейството. Антон ще има чувството, че Лиля не обича достатъчно децата му от покойната му съпруга, а на Лиля ще й се струва, че той обича децата от първата си съпруга повече, отколкото тяхното общо дете. С една дума, от този брак по презумпция нищо няма да излезе. Да, Антон е добро момче, честен е, умен, но когато става дума за твоята единствена дъщеря, тези аргументи са недостатъчни.

— Много пъти съм се опитвал да й говоря — продължи Владислав Николаевич, — но тя не ме слуша и изобщо не иска да обсъжда това с мен. Не знам какво да правя, Настя. Напълно съм отчаян.

— Добре де, не можеш да намериш общ език с Лиля, но нали тя има майка в края на краищата! Защо Рита да не може да поговори с нея?

— А! — безнадеждно махна с ръка Стасов. — На Рита хич не й е до нея, тя се развява с новия си съпруг из Латинска Америка, снима там някакъв документален филм.

Вдигна чашата, изпи до дъно изстиналия чай и се намръщи.

— Студен е — промърмори недоволно.

— Ами приказвай ти, приказвай — смъмри го Настя. — Да ги направя ли друг?

— Абе недей, стига, тепърва трябва да се прибирам, а нали знаеш как е с тоалетните по околовръстното, лоша работа.

— А Татяна говори ли с Лиля? — попита тя. — Все пак тя има повече право от мен. Таня не й е чужд човек, все пак е съпруга на баща й.

Владислав Николаевич се намръщи и недоволно сви устни.

— Таня, разбираш ли, смята, че няма да се случи нищо страшно, ако Лиля се омъжи за Антон. Казва, че за нея щяло да е полезно да натрупа такъв опит, защото била с много твърд и студен характер. Да се научела да отстъпва и прощава.

— Кой е с твърд характер?

Настя не повярва на ушите си. За кого говори Владик? За Лиля ли, тази прелестна дебеланка, заровено в книгите дете, което Настя Каменская познаваше от десетгодишно?

— Лиля била коравосърдечна — с въздишка потвърди Владислав Николаевич. — Общо взето, Таня е права, разбира се, няма да е зле Лиля да поомекне, да стане по-добра. Но все пак, на такава цена ли! Не, аз съм съгласен, че би било много хубаво Лиля да стане по-отстъпчива и по-добра към хората, но нали не бива да погребва заради това собствения си живот! Нали разбираш сега защо именно теб моля да си поговориш с нея? Защо цялата ми надежда е в теб, а не в Рита или в Татяна?

— Е, защо?

— Ами защото ти се трепа четвърт век в милицията и кой, ако не ти, ще може да обясни на Лиля какво представлява работата на оперативния работник и какво значи да си съпруга на детектив! Твоите аргументи ще й подействат. А Рита и Таня не са авторитет за нея в този смисъл.

— Между другото, за детективите. Нали и самият ти цял живот си в тази професия, защо тогава не можеш да обясниш на дъщеря си какво представлява работата на оперативния работник и какво значи да си негова съпруга? Стасов, струва ми се, че се опитваш да ми прехвърлиш задача, която прекрасно можеш да изпълниш сам.

— Опитвах — мрачно отговори той. — Не става. Лиля не ме слуша. Тя смята, че прекалено отдавна съм напуснал тази работа и представите ми са от съветско време, а животът сега е съвсем друг. Изобщо за нея съм една отживелица.

Мда, с това, разбира се, не може да спори човек. Владислав Николаевич бе освободен още през 1995 година. Стана неудобен. А Настя работи до 2010 година. Може би Владик е прав?

— А не си ли опитвал да говориш със самия Антон? — Настя все още се мъчеше да намери спасителна сламка, в която да се вкопчи и да успее да се измъкне от неприятната необходимост да дава житейски уроци на чуждо дете.

— Ха, как да не съм! — ядоса се Владислав Николаевич. — Той самият не настоява да се женят, разумен човек е, разбира, че му трябва не просто съпруга, а майка на децата му. А каква майка става от Лиля? Смехория! Пък и не иска да поема отговорност за нейната кариера. Изобщо Антон е нормален човек, е, влюбил се е в Лилка, какво толкова? Тя е красиво момиче, умно, всеки би се влюбил в нея, в моята принцеса. Нека си се срещат, да се обичат, моля, защо не! Ама тя иска да се омъжва за него! И не ме слуша. Запушва си ушите, обижда се, изобщо бяга от обсъждане на този въпрос. Или се разплаква и казва, че съм искал да й съсипя живота. Хайде, поговори с нея, Настя!

Анастасия Каменская открай време беше против хората да се бъркат в чужд живот, още по-малко с поучения. Никак не й се искаше да изпълни молбата на стария си приятел и настоящ шеф, но същевременно не беше по приятелски и да го обижда с отказ от помощ. Още повече че Настя имаше аргументи за разговор с Лиля Стасова.

До края на работния ден Олга Виторт се справи с всички текущи задачи и съвсем успешно реши всички натрупани до момента проблеми. Не току-така колегите й казваха за нея: „нашата Лара е като танк“. Разбира се, и тя като всички хора често занемаряваше някои задачи, отлагаше ги за после или смяташе, че проблемът може да почака. Но настъпеше ли момент, в който Олга набираше решимост да се зарови и да вкара в ред всичко, тя тръгваше напред бързо, напористо, безкомпромисно и не спираше, докато не постигнеше идеалните резултати.

Днес беше именно такъв ден, четвърти поред и както се оказа, последен за този етап въвеждане на ред. Всичко, което се бе трупало от средата на март, тоест от два месеца, за четири дена бе довършено, подредено, обсъдено и решено. В такива моменти настроението на шефката на отдел „Нон-фуд“ винаги се подобряваше и дори спомените за погледите на посетителите от „Файтър“ не го развалиха. Олга никога не се бе оплаквала от слабо зрение или слух и прекрасно бе чула името „Лара“, изречено от Орехов-младши, бе видяла и сръгването в хълбока, бе забелязала дори как бе пресекнало дишането на Химин, когато Филип изтърси глупостта за съда. Не пропусна и погледите, които си бяха разменили двамата, когато се разбра, че мениджърът от нейния отдел не си спомня сумата на бюджета. Ясно беше какво си помислиха в онзи момент и какво си бяха казали, когато излязоха от нейния офис. Ха, ами че не само те — целият неин отдел и половината служители в „Оксиджин“ клюкарстват за нейната връзка с подчинен. Е, майната им. Да си клюкарстват. Да си приказват каквото щат, това не я вълнува. Тя не е просто някакъв си началник на отдел, тя е истинска Лара Крофт, живее на принципа „виждам ли целта, не виждам препятствията“.

Не се забави в офиса, когато свърши работният ден, трябваше да успее да стигне до гробищата, чиито врати се затваряха в седем часа вечерта. Олга видя отдалече познатата фигура на пълната жена с широкия шлифер и още повече забърза, макар че и без това почти тичаше.

— Здравейте! Отдавна ли сте тук? — каза в движение.

Жената се извърна, усмихна се тъжно и силно прегърна Олга.

— Здравей, мила. Добре че успя да дойдеш, преди да затворят, страхувах се, че ще се забавиш в някое задръстване. И аз пътувах дотук два часа и половина, проклех всичко на света.

Нисичката Олга притисна чело до рамото на жената. Колко странно е устроен животът! На този гроб още няма паметник, съвсем пресен е, само на няколко месеца, казаха й, че трябва да се чака година пръстта да слегне. Всичко се случи толкова скоро. Всичко беше още живо в паметта й. Във всеки случай според Олга трябваше да е живо. Струваше й се, че е невъзможно човек да прости това, което бе казал онзи, който лежеше тук. Че е невъзможно и да се забрави. Ала, изглежда, обаче беше и простила, и забравила.

Постояха така няколко минути, докато жената въздъхна дълбоко и отстрани Олга.

— Е, стига, мила, да отидем да навестим Женечка, защото всеки момент ще затворят.

Да отидем да навестим Женечка. Олга не можеше да си обясни защо тези два гроба се намират на разстояние един от друг, вместо да представляват едно цяло. Не е човешко това! Отдавна искаше да попита, но все не й се обръщаше езикът. Може би сега?

— Ала Владимировна, може ли да попитам нещо? — каза предпазливо. — Ако въпросът ми е нетактичен, просто не отговаряйте.

— Разбира се, Олечка, питай — разсеяно разреши Ала Владимировна Томашкевич, известна актриса, народна артистка на Русия, която, въпреки значителната си пълнота, ловко лавираше между гробовете. Можеха да минат и по алеята, но така беше по-напряко.

— Защо са погребани на различни места? Има ли някаква причина? Или просто така се е случило?

Ала Владимировна се усмихна тъжно. Спря се пред гроба, от снимката на паметника ги гледаше сериозно съсредоточено лице.

— Когато почина Женя, аз бях никоя. С големи усилия успях да купя място на тези гробища, но свободното местенце се оказа твърде малко за ковчега и ми го продадоха само при условие че ще извършим кремиране и ще погребем само урна с праха му. Дори за това ми взеха луди пари, дадох всичко, което имахме. Мисля, че направиха всичко това незаконно, но в онзи момент ми беше безразлично. А Георгий не искаше да го кремираме, много пъти ми беше казвал това. И аз не посмях да престъпя волята му. Сега съм народна артистка, половината страна ме познава и когато помолих да погребем Георгий до Женя, ми дадоха от „безстопанствените“ място максимално близо до Женя. Вярно, по-добре щеше да е да са един до друг, но не стана.

Още няколко минути постояха мълчаливо, без да откъсват очи от снимката на паметника.

— Но нали урната може да се препогребе, предполагам? — тихо попита Олга. — За да бъдат заедно. Може ли?

— Не знам — тихо призна Томашкевич. — Може би. Но аз дори не мога да си помисля за отваряне на гроба на Женечка и изваждане на урната. Не мога да понеса това.

Никой от служителите във веригата „Оксиджин“ не би могъл да си представи как сърцето на несъкрушимата Олга Виторт, на желязната Лара Крофт се разкъсва от пламенна любов и силна жал. И от непоносимото чувство за безсилие, защото тя не знаеше какво да направи и как да помогне. Точно Олга Виторт? Да не знае какво да направи? Такова нещо на никого не би могло да хрумне.

От плоската квадратна постройка се носеше омайно съблазнителна миризма. Все пак не току-така всички служители в районния следствен комитет толкова уважаваха тази пицария срещу сградата, в която работеха. Фьодор Улянцев си донесе храната в кабинета на Баглаев, защото беше зверски гладен, а Тимур Ахмедович му бе наредил да дойде в 21:00, за да направят равносметката.

Задържаният по подозрение в убийство Валерий Петрович Ламзин твърдо отстояваше първоначалните си показания: излязъл от къщи веднага след като си тръгнал Болтенков, смятал да купи алкохол от денонощното магазинче наблизо, но още на улицата се сетил, че алкохол вече не се продава след единайсет вечерта. Ала вместо да се прибере, решил въпреки проливния дъжд да се разходи с бърза крачка и дори да потича, за да успокои нервите си след скандала с Михаил Болтенков. Не видял на улицата самия Михаил, защото тръгнал към магазина, а не в посоката, в която очевидно поел неговият гостенин.

Бяха поискали от Ламзин да опише подробно маршрута, по който е тичал. Полицаите цял ден претърсваха дворове, контейнери за боклук и кошчета по целия описан маршрут за изхвърлен пистолет. Безрезултатно. Следователят Баглаев бе помолил криминалистите по-бързо да дадат заключението си за следите по ръцете на Ламзин, експертите се отзоваха, но и тук нищо не излезе: по ръцете на задържания не били открити никакви следи от стрелба с огнестрелно оръжие. Разбира се, това нищо не доказваше, тъй като кожените ръкавици, както е известно, прекрасно предпазват кожата на ръцете от частици барут и нагар. Ламзин може да е бил с ръкавици. И те трябваше да бъдат намерени. Но кой знае защо не ги намираха.

С камерите за видеонаблюдение пък се оказа пълна катастрофа. Блокът, в който живееше задържаният, бе най-обикновен, не ведомствен, нито елитен и дори не кооперативен, а типичен стар девететажен с много входове. За обслужването на такива блокове се заделя малък бюджет и камерите за видеонаблюдение, които съгласно общоградската програма трябва да се поставят на всеки вход, тук са от най-евтините, най-лошите. Пък и половината от тези лоши и евтини ги крадат още преди поставянето, а другата половина бързо излиза от строя. И както става обикновено, пари за ремонт няма. Така че отдавна нито една видеокамера от поставените на входовете в блока на Ламзин и в двата съседни блока не работеше. Вярно, можеха да се надяват на хубавите камери, каквито обикновено има пред вратите на скъпите магазини, банковите офиси и така нататък, но и тук полицаите извадиха лош късмет. Микрорайонът беше до такава степен „спален“, че по маршрута, по който се предполагаше, че се бе движил заподозреният, не се намери нито една свястна камера. По-точно намери се, дори цели две що-годе прилични, които дори не бяха счупени и бяха записвали всичко, но всъщност за какво е нужна една камера? За да вижда лицето на човека, който влиза през вратата. А не за да фиксира лицата на минаващите на повече от три метра от вратата. Да, някакви хора бяха минавали, по-точно притичвали покрай камерите с приведени глави, покрити с качулки, с чадъри, но беше невъзможно да се различи нито едно лице. Дори особеностите на фигурите и дрехите не можеха да се определят: тъмно, потоци вода от небето. С една дума: показанията на Ламзин не можаха нито да се потвърдят, нито да се опровергаят.

Най-слабото място на това разследване беше голямата разлика във времето от задържането на Валерий Ламзин през нощта и извършването на обиска на жилището му на сутринта. Никой не беше виновен, че се получи така. Когато цялата дежурна група вече работеше в дома на Ламзин, на Баглаев се обади човек от неговото ръководство и му нареди да зареже всичко и незабавно да замине за друго произшествие: на три пресечки от мястото, където бе открит трупът на Михаил Болтенков, бил взривен автомобилът на заместник-префекта на района. Чиновникът излязъл от сградата, където бил на гости, качил се в колата и при взрива получил сериозни травми. Тимур Ахмедович, разбира се, не се зарадва на тази заповед, не обичаше да зарязва започнатото по средата, но не се захвана да спори с началството, бързо написа постановлението за задържане и нареди да закарат Ламзин в отдела, а той се разбърза към мястото на взрива. Обискът на жилището бе извършен едва на сутринта и обстоятелството, че при него не бяха открити нито оръжие, нито ръкавици, нито патрони, вече по никакъв начин не можеше да говори в полза на заподозрения. Жена му и дъщеря му, останали сами в жилището в течение на няколко часа, бяха имали възможност да се отърват от уликите. Днес най-внимателно бяха претърсени и вилата на Ламзини, и гаражът им, но не бяха открити нито оръжие, нито ръкавици. Всичко това бе не просто лошо, а много лошо. И тъй като засега нямаше открити никакви веществени доказателства, оставаше да се работи върху издирване на свидетели. В тази посока трябваше да се направи всичко възможно и невъзможно.

Тимур Ахмедович извади разчертан във вид на таблица лист хартия, но Улянцев му хвърли умолителен поглед:

— Тимур Ахмедович, нека хапнем, вече нямам сили да издържам, ей сега ще умра от глад, а тя мирише толкова хубаво!

Баглаев се позасмя и прибра приготвената таблица в чекмеджето на бюрото си. Не можеше да понася никакви трохи около работните документи. Фьодор бързо отвори кутията, извади от джоба на якето си джобно ножче и ловко разряза апетитния кръг на осем части. Баглаев се съсредоточи, прокара език по венеца вдясно: след изваждането на зъба, който според уверенията на стоматолога вече не можел да бъде спасен, бе останала дупка и венецът, пък и цялата челюст, доста го наболяваше. Май не бива да яде пица, макар че гладът с костелива ръка го бе стиснал за гърлото. По-добре да потърпи, после, вече вкъщи, ще помоли жена си да му приготви нещо по-безопасно.

— Вкусна е! — с натъпкана уста констатира Фьодор, докато лапаше вече второ парче. — Ами вие защо не ядете? Нали обичате пица?

— Благодаря, Федя, ще се въздържа, знаеш за зъба ми.

— Ааа — съчувствено проточи оперативният работник. — Е, добре тогава.

След третото парче Улянцев се почувства напълно готов да продължи работа. Следователят отново извади таблицата и Фьодор, като поглеждаше в бележника си, започна да излага резултатите от обиколката на апартаментите в блока, където живееше задържаният Ламзин, а Тимур Ахмедович поставяше в съответните квадратчета знаци, които означаваха „нищо не видели“, „не отворили“, „отсъстват или не живеят там“, „видели нещо“, „непосетени“. Бяха се намерили още няколко души (апартаментите в съседство, над и под апартамента на Ламзини), които чули гласовете и скандала, бе се потвърдила и информацията, че вратата изтропала на два пъти. Впрочем задържаният не отричаше това, веднага призна, че изскочил след Болтенков, но не го убил (има си хас!), а смятал да изтича до магазина за водка.

— На кого ги разправя тия! — негодуваше Улянцев. — Днес дори и бебетата знаят, че у нас след двайсет и три часа никъде и на никого не се продава водка. Тоест продава се, разбира се, но човек трябва да знае тези специални места! Естествено, Ламзин се е сетил, че лъжата му е несполучлива, и започна да дърдори някакви измислици, че нали, отначало забравил, а после се сетил и решил просто да се разходи или да потича. Под проливния дъжд, представете си. Но аз, Тимур Ахмедич, напипах една малка следичка. Днес всички сили и всички хора бях задействал да търсят оръжието и да обикалят апартаментите, така че нямах време да се заловя за нея, но утре непременно ще подръпна тази нишка. Струва ми се, че знам откъде и от кого може да е взел пистолет Ламзин.

След като изслуша съображенията на оперативния работник, че Ламзин имал много добри познати сред полицаите от района, Баглаев скептично се усмихна.

— Млад си още, Феденка, да работиш срещу оперативни работници, няма да се справиш.

— Е, стига де, Тимур Ахмедич — възмутено възрази Улянцев, — какво толкова има за справяне! Та аз няма да питам направо за оръжието, аз уж ще съставям нещо като характеристика на личността на задържания. А ако някой има какво да крие, непременно ще усетя, изобщо не се съмнявайте.

Но следователят Баглаев се съмняваше. И то силно се съмняваше. Той изобщо не вярваше твърде в неща като интуиция, особено у млади хора. Тимур Ахмедович смяташе, че интуицията не е глас свише, нито природно умение да улавяш сведения от информационното пространство, а резултат от богат жизнен опит. Така че дори да говорим за интуиция, можем да я очакваме само у хора, живели дълго и много патили. Докато Федя Улянцев никак не приличаше на човек с опит и знания за живота.

— Ако версията ти е стабилна, дай я на по-опитни хора — посъветва го той. — Между другото, обаждаха се някакви от Министерството, намесили са се големи началства, искат да включат в работата „Петровка“, така че очаквай утре да ти пратят помощници. По-големи братя, тъй да се каже. Те бързо ще те научат да разкриваш престъпления, внимавай, не се излагай, учи се старателно.

Следователят забеляза как лицето на Улянцев моментално помръкна и се усмихна разбиращо.

— И ето какво още: днес, след денонощното, ми се падаше да си отспя, но ме закачиха за това убийство, така че днес вече работих до гуша, а утре няма да съм на работа. Сутринта ще прескоча до съдията да взема акта за задържането на Ламзин под стража — и дотук.

Фьодор изглеждаше толкова разстроен, че да ти е жал да го гледаш.

— Ами аз? И аз не съм почивал след денонощното.

— Оперативния работник го хранят краката, а следователя — главата — назидателно изрече Тимур Ахмедович. — Главата трябва да почива, инак ще ти наразследвам такива работи — ум да ти зайде. С една дума, ето ти заповед за извършване на обиск на работното място на Ламзин, ето ти отделната задача и утре сутринта — право там, където е посочено. Намери ми свидетели, които… е, ти знаеш какво ни трябва. И не забравяй да отидеш до местоработата на потърпевшия, нали ти ми каза, че жена му разказала: Ламзин нахлул в треньорската стая на Болтенков и открито, пред свидетели, го заплашил с убийство. Е, точно тези свидетели ми намери и осигури. Разбра ли всичко?

Улянцев тежко въздъхна и започна да опакова остатъците от пицата в кутията. Всъщност не беше огорчен, задето почивният му ден се проваляше. При дела като това, където се очаква бърз и категоричен успех, е скъпа всяка минута и не бива да се губи време за почивка. Успешното приключване на случая е много по-важно. Но перспективата да работи рамо до рамо с оперативни работници от московското управление, го разстрои много повече. Ами че те и без това нищо няма да правят, само ще му окажат тъй наречената „методическа помощ“, ама за какво му е на него методическа помощ? На него, на Улянцев, който е натоварен със случая, му трябват допълнителни ръце и крака за търчане и събиране на информация, а не допълнителни глави, които според него не се различават по нищо от неговата собствена. Ще обикалят тука с важни муцуни като надути пуяци и ще се правят, че ръководят процеса. Защо ли ги включват, да пита човек? Кой го измисли това? Трупът е на треньор по фигурно пързаляне. Чудо голямо! Не е кой знае каква личност. Да беше някакъв изостанал случай и местните оперативни работници да не знаеха как да подходят към него, както и да е. А ние имаме какво? Всичко е налице: и заподозреният, и мотивът, още малко и той ще го приключи, и ще запише в актива си разкриване на тежко престъпление по горещи следи. За какво са му потрябвали тия от „Петровка“? За да си присвоят отново всички лаври. Големите помощници, ха! И защо винаги става така?

— Треньор по фигурно пързаляне ли? Той какво, да не тренира някого, който ще участва в олимпиадата?

Въпросът, зададен от Антон Сташис, увисна във въздуха без отговор. Сергей Кузмич Зарубин само сви рамене, а рижавият Роман Дзюба, който само преди два месеца бе прехвърлен в техния отдел от районната криминална полиция, незабавно грабна таблета: винаги първо се залавяше с търсене на информация в интернет.

— Михаил Валентинович Болтенков ли? — изрече след няколко секунди. — Не, нищо подобно. Във връзка с олимпиадата името му дори не се споменава никъде.

— Тогава защо включват и нас? — продължи да недоумява Антон. Подполковник Сергей Зарубин изхъмка и изразително посочи Антон с пръст.

— Липсва ти на тебе политическо мислене, млад си още! И самият убит Болтенков, и задържаният по подозрение в убийството му, някой си Ламзин, са треньори по фигурно пързаляне. Вярно, не от висшата лига. Но това пак е спорт, в който на предстоящата олимпиада ние имаме шансове за медали, така че в тази посока трябва да се хвърлят всички сили. А труп на треньор и треньор убиец означават скандал, който може да се отрази негативно на психологическата атмосфера и да попречи на ефективната подготовка на нашите бъдещи шампиони. С една дума, няма какво да обсъждаме. Има задача от Министерството, нашата работа е да изпълняваме. Те там горе сами решават всичко. Обзалагам се, че някой от Федерацията се е намесил и е започнал да тормози Министерството. Сега тук ще дойде оперативният работник от района и ще ни осведоми за подробностите. Засега мога да кажа само каквото знам: трупът на Болтенков е бил открит близо до дома на Ламзин. Болтенков и Ламзин са имали стари вражди, неотдавна конфликтът се е разгорял с нова сила, Болтенков е отишъл да се разправя с Ламзин, после си е тръгнал от дома му, след което е бил намерен застрелян. Ламзин е задържан, оръжието не е намерено, признание няма. Ето ви цялата картинка.

Роман Дзюба погледна Зарубин с ясните си очи на пълен отличник.

— И какво, вече има ли постановление за задържане?

— Това не знам — призна Зарубин, — или има, или ще има всеки момент. Ами теб това какво те засяга?

— Но аз не разбирам как може да се получи разрешение за тази мярка при такива слаби доказателства. Ами че те нямат нищо срещу Ламзин! От къде накъде изобщо са го задържали?

Зарубин вдигна очи към тавана и с целия си вид изобрази монолог, чиято същина се състоеше накратко в съжаление по повод наивността на младото поколение. Антон Сташис се разсмя:

— Хайде сега, Кузмич, обясни на Роман колко е лошо да бъдеш млад. Мен вече си ме просветил на тази тема, сега е негов ред.

Но в този момент звънна мобилният телефон на Зарубин и трябваше Антон да отговори на въпроса.

— Следователят може да има добра репутация пред съдията — търпеливо взе да обяснява той. — Например по-рано винаги всичко му е било обосновано, ясно, по същество. И съдията му има доверие, разчита на неговия професионализъм. Или като вариант съдията е личен близък приятел на тоя следовател, може да са учили заедно навремето или сега да се черпят с водка и мезе от време на време. И изобщо, Рома, решението за задържане под стража се взема без значение дали са налице доказателства за виновност.

— Абе знам това — прекъсна го Дзюба, — какво ме учиш, като че съм студент?

„Вярно си е — помисли си Антон, — как заобяснявах. Няма спор. Съдията не се интересува виновен ли е в действителност задържаният, или не е, той не оценява доказателствата за виновност, а изхожда от оценката на фактите, говорещи, че човекът може да се укрие или да попречи на следствието. Само един валиден задграничен паспорт е достатъчен, та съдията да издаде разрешението. А пък ако има и издадена виза за някъде, работата е решена.“

— Е, добре тогава — каза примирено. — Значи ще изчакаш човека от района и ще се включиш.

Зарубин приключи разговора си по телефона и моментално улови последната чута фраза.

— Какво значи „ще се включиш“? — настръхна той. — Защо в единствено число? И двамата ще се занимавате с този случай.

— Е де, Кузмич — примоли се Антон, — имай малко милост! Аз се занимавам с убийството на Ефимова от Държавната дума, нали знаеш.

— Ох-ох-ох, хич не ми се жалвай! — присмехулно проточи Сергей Кузмич. — Човек ако те слуша тебе, всички имаме по един случай и само ти, нещастният, водиш цели пет! Знам всичко за твоето натоварване. И не ми пей тука за твоята Ефимова, не на мене тия. Да не би да не знаем как работят хората? През първото денонощие са като хрътки, до три денонощия все някак са на крак, а след седмица всичко се превръща в рутина. Вече два месеца, откак убиха твоята Ефимова, и по случая работи цяла група: и ФСБ, и УИБиПК2, пробутаха ни само малка частица за отработване, така че ти почти нямаш ангажименти там и не си се претрепал със случая с Ефимова. Работи, както се работи, а за треньора трябва да се понапънеш, докато следите са пресни. И не ме гледай злобно.

Дзюба съсредоточено пишеше някакъв документ на компютъра си и Антон отиде съвсем близо до Зарубин и каза колкото можеше по-тихо:

— Серьога, бъди човек, а? Нека Дзюба поработи сам с момчетата от района. Остави ме да си почина поне малко. Нали казваш, че знаеш колко съм натоварен. Затънал съм в работа до гуша.

Зарубин го погледна съчувствено, но същевременно строго. Въпреки дребния си ръст, заради който бе принуден да гледа застаналия прав до него Антон със силно вирната глава, подполковникът някак успяваше да излъчва власт и сила.

— Казах не — шепнешком, но много отчетливо произнесе той. — Кой е началник тук, аз или всички наоколо? С една дума, Тоха, шефът каза по случая на треньора да работят двама. Аз назначих теб и Ромка. Ако щеш, ти се разбирай с него да те прикрива, но аз трябва да се отчитам пред ръководството с честни очи. Защото вие тука вечно хитрувате, а от това аз излизам мошеник.

Антон мълчаливо се отдръпна от бюрото на Зарубин, извади от касата някакви книжа и излезе. Нищо, днес Ромка и сам ще се справи, а той трябва бързо да провери една на пръв поглед напълно невинна информация. Разбира се, полза няма да има никаква, но ако му поискат да се отчете по убийството на Ефимова, той поне ще има какво да покаже. Да, резултат няма, но нали работата е свършена! Човекът се е старал, издирвал, проверявал. С други думи — работил е, а не си е клатил краката.

Роман Дзюба цял живот бе спортувал, но в ледените дворци не му се бе случвало да влиза. Оперативният работник на име Фьодор Улянцев бързо го запозна с обстоятелствата по случая и каза, че трябвало да отидат в детско-юношеската спортна школа, където Валерий Ламзин тренирал своята група. Първо, трябвало да проверят показанията му, второ, следователят издал специално нареждане да се извърши обиск на работното място на Ламзин, и трето, трябвало да се намерят свидетели, че Ламзин изразил намерение да се саморазправи с Болтенков.

— Толкова ли си сигурен, че има такива свидетели? — недоверчиво попита Дзюба.

— И да няма, ще намерим — уверено отвърна Улянцев. — Но аз съм сигурен, че има.

Директорът на детско-юношеската спортна школа, закръглен и подвижен човек на шейсетина години, посрещна полицаите напрегнато.

— Какво искате да научите? — попита сърдито. — Вие и без това арестувахте Валерий Петрович, а сега искате някой от нас да ви помогне да го тикнете в затвора ли? Няма да дочакате!