Ангелите не оцеляват на леда

— И на кого триеше сол на главата? — попита Настя, когато той завърши разговора.

— Ха, нали знаеш — позасмя се той, — всеки началник притежава маса възможности, нали има много подчинени, така че е фасулска работа да намериш кого да нарежеш като кисела краставица. Ти сама ли се прибра?

— С Ромка.

— Пак ли ще правиш комунистически съботник?

— Че как иначе? — засмя се Настя и по-силно се притисна до мъжа си. — Безплатният труд върху основите на гол ентусиазъм е единственото, което може изобщо някога да надвие престъпността. Ще помогнеш ли?

— Къде ще вървя? Ще помогна, разбира се. Но срещу ядене. Защото вкъщи със свещ да търсиш, един залък няма да намериш.

— Донесох всичко, сега ще сготвя.

— Добре — Чистяков леко изтърси Настя от коленете си и стана от бюрото. — Ще сготвим заедно, така ще стане по-бързо, а през това време ще пратим всички роби по плантациите.

— Мислиш ли, че ще мине номерът? — попита тя със съмнение. — Ромка е готов, за това е дошъл, ти ще помогнеш, а после ще се включа и аз. Виж, за младата смяна не бих гарантирала.

— Не се тревожи — махна с ръка Чистяков. — Ако съдя по кръговете, които те описваха около вашата схема, която ти хитро си оставила на масата, младата смяна е готова да се потруди. И двамата просто умират от любопитство.

Не грешеше. Още щом Дзюба включи лаптопа на Настя, а самата Настя и Алексей хванаха ножовете и задрънчаха с тенджери и тигани, тутакси в кухнята цъфнаха Саня и Петручо. Лицата им бяха престорено равнодушни, но очите им пламтяха от любопитство.

— Настя, кога ще стане лапачката? — попита Саня, а погледът му сновеше не по продуктите на кухненската маса, а по голямата в трапезарията, на която бе просната многострадалната схема и където вече работеше Роман.

Петя явно беше по-простодушен или не обичаше, или не умееше да се преструва, затова не опита да се прави на гладен, а просто с тежки стъпки отиде до голямата маса, застана зад гърба на Дзюба и нахално се загледа в появяващите се на екрана редове.

— Ами ти какво правиш? — попита без заобикалки.

Дзюба не отговори, а хвърли въпросителен поглед към Настя: сиреч „Може ли да отговоря?“

— Търсим инфо за Власов — отговори тя. — За същия онзи, когото вие намерихте миналия път.

— Ами нали май всичко събрахме? — учуди се Петручо. — Нали вие казахте тогава: „Край, достатъчно“.

— Тогава беше достатъчно, да, но сега е малко, трябва ни повече. Ако искаш да бъдеш от полза за обществото — сядай и търси — каза Настя, докато бъркаше в тенджера поредната каша за Саня. — Ако не искаш, върви си горе и не се мотай тук, а когато вечерята стане готова, ще те повикам.

— Настя, а може ли чейндж? — зададе неочакван въпрос Саня. — Ние ще ти наровим инфо за Власов, а ти вместо каша ще ми дадеш пържени картофки. Вече не мога да я гледам тая каша.

— Щом не можеш, не я гледай — равнодушно сви рамене тя. — Яж я със затворени очи. А ние и без теб ще си наровим инфото, трима сме — Льоша, Ромка и аз, напълно достатъчни сме.

— Добре де, какво толкова — изсумтя Саня и тръгна обратно към стълбището. — Да вървим, Петручо.

Когато вратата се затвори след момчетата, Настя ръгна Чистяков с лакът в хълбока.

— Как мислиш, какво означаваше това?

— Те ще свършат всичката работа — уверено отговори Алексей. — Изобщо не се съмнявай.

Приготвянето на вечеря за трима здрави мъже, един язваджия и една дама на средна възраст със среден апетит отне повече от час. За да не пречат на потъналия в работа Дзюба, Настя сервира на масата в кухнята. Обикновено не се събираха всички заедно, на племенника си и на неговия приятел тя отнасяше подноса с храната горе, а с Чистяков те обикновено само закусваха: ангажиментите им не съвпадаха. Разбира се, ако ще вечерят петима, по-правилно би било да сервира в трапезарията, когато беше предназначена именно за това, но в момента я използваха като работно място. Добре, ще се сместят някак. Тя реши този път да не се качва горе с подноса. Алгоритъмът трябва да се променя периодично, това май е полезно за Саня.

Вече се канеше да извика момчетата, когато Дзюба вдигна глава от компютъра.

— Анастасия Павловна, нещо тук не ми е ясно. Получава се някаква идиотщина.

— Какво има?

Тя моментално изтича при него, забравила, че храната изстива в чиниите.

— Ами тук за Власов пише такива работи… Може би са за друг Власов? Е, просто не може да бъде! Или Тоха е сбъркал. Макар че той обикновено не греши за хората. Ето, вижте и вие, аз копирах някои неща и ги събрах в един файл.

Настя бързо прегледа набраните с различни шрифтове редове. Гледай ти! Излиза, че бившият фигурист Владимир Власов е постоянен посетител на няколко клуба с не твърде чиста репутация, при това репутацията на самия Власов изглежда много по-лоша. И „амфетки“ можело да се намерят при него, и то на вересия, и бременно момиче обидил ли, зарязал ли, публично ли нарекъл някак си, и към мошеничество на карти не изпитвал отвращение. Кога ли успява всичко това, щом според проучилите го оперативни работници води спокоен и скромен начин на живот, два пъти седмично се вижда с майка си, други две вечери след работа прекарва в спортна зала, че и рисува картини вкъщи. И между другото, най-редовно си ходи на работа.

— Може ли наистина да е някой друг? — попита Настя. — Собственото и фамилното му имена са най-обикновени, такива може да има хиляди.

— Ами и аз това си помислих, затова се мотах толкова дълго, проверявах — обясни Дзюба. — Не, там е споменато и фигурното пързаляне в миналото му, и работата му в „Оксиджин“. Наистина, не е отбелязано конкретно „Оксиджин“, но е казано, че той е някакъв мениджър в някаква голяма търговска верига.

— Трябва да бъдем абсолютно сигурни — твърдо заяви тя. — Хайде бързо на масата, ще нахраним момчетата и ще ги впрегнем.

На призива да сядат на масата, Саня и Петручо, за разлика от друг път, реагираха моментално. По лицето на племенника си Настя прочете, че перспективата да яде каша и варено пиле, никак не го привлича, но момчето с всички сили се владееше и мъжествено се давеше с отвращаващата го диетична храна, като хвърляше завистливи погледи към чуждите чинии.

— А защо не капризничиш? — невинно запита Настя. — Аз вече свикнах. Без твоите капризи ми стана дори някак скучно на масата. Хайде, започвай, приготвих се.

— Е, стига де — промърмори Саня. — Какво става с вашия Власов? Намерихте ли каквото търсехте?

— Ама не ти ли е все едно?

— Абе искам да кажа, че и ние сме там. Поровихме се из някои места. Така че, ако ви е интересно…

Настя не издържа и избухна в смях. Господи, колко лесно било всъщност да управляваш тези момченца, които изглеждат големи, защото знаят и умеят толкова много неща, които не знае и не умее тя. Наистина компютърната грамотност не замества познанията за живота.

— А, то и ние тука не пасем трева — делово съобщи Чистяков. — Ромка вече намери каквото трябваше.

— И за таблетките, които е продавал на тройна цена, уж са „екстази“ ли? А всъщност са били някакви салати от аптеката? — недоверчиво примижал, попита Петручо.

— Аха — кимна Дзюба, докато енергично дъвчеше парче печено месо. — В клуб „Джойстик“. Нали?

— Ъхъ — прозвуча разочарование в гласа на Петя. — А за парите, които постоянно взема назаем и никога не връща?

— Да, да, от всички наред — отговори Роман. — Но най-много го мразят хората, дето движат с него в „Мръсния чакал“ или в същия този „Джойстик“.

Саня и Петручо съвсем се оклюмаха. На Настя дори й дожаля за тях.

— Ами дето в действителност той не работи? — изведнъж попита Петя. — Че трудовата му книжка се намирала в някаква фирма, но той изобщо не се появявал там?

А, това вече е интересно! Как така не се е появявал? Настя изпитателно погледна Дзюба.

— Анастасия Павловна, гръм да ме удари! — възмутено забърбори Роман. — Той работи там, лично проверих, беше си на мястото. И Антон провери. И в чатовете на служителите в „Оксиджин“ постоянно се мярка като любовник на Олга Виторт, когото тя взела на работа и прикривала безделниченето му. Но там ставаше дума именно, че работел лошо и за нищо не го бивало, а не че не ходел в офиса. Ходи, главата си залагам!

Така значи.

Тя бързо събра мръсните чинии, пъхна ги в съдомиялната и извади чаени чаши и чинийки.

— Чая и кафето всеки си налива сам и ги пие на работното си място — обяви тя с тон, който не предполагаше никакви опити за възражения. — Значи така, слушай моята команда: някой пуска в интернет компрометираща информация за Власов. Това е абсолютно очевидно. Аз трябва най-късно до утре сутринта да получа отговор на въпроса кой го прави. Задачата ясна ли е на всички?

Отговор й бяха звуците от разместване на столове и бързи крачки по дървените стъпала нагоре.

— Ей! — извика тя подир побягналите Саньок и Петручо. — Предупреждавам: няма да ви нося чая горе. И кафето. Днес сте на пълно самообслужване!

— Аха — долетя отговорът.

Дзюба разстроено се взираше в отворения лаптоп.

— Анастасия Павловна, нищо не мога да направя с вашата машинка. Необходими са програми като на племенника ви.

— В кабинета на брат ми има мощен комп, иди там и работи — предложи тя. — Разбира се, ако Алексей Михайлович няма нищо против.

— Да, ама Алексей Михайлович има нещо против — намеси се Чистяков. — Пуснал съм там една програма да работи. Вярно, имам лаптоп, но в него програмният пълнеж е същият като в този. Не става за хакерстване.

— Значи ще чакаме — сви рамене Настя. — Момчетата ще свършат работата. Рома, ти се прибирай вкъщи, ако искаш.

— Ама какво говорите, Анастасия Павловна! — възмути се Дзюба. — Ще изчакам. Дайте аз още малко да поровя, може да намеря нещо интересно.

— Добре, рови, рови — одобрително отговори Настя.

Тя разтреби кухнята и излезе на терасата с чашка кафе. Седна до масата, с наслада запали цигара, отпи от кафето — най-вкусното, най-сладкото. Обичаше тези вечерни часове, когато падаше мрак и звуците на цивилизования живот стихваха, а оставаха само онези, които принадлежаха на природата: шумолене на листа, гласове на птици, тихо бръмчене на невидими насекоми.

Вълшебството бе нарушено от звук на спряла пред портите кола. Оградата около къщата и двора на Александър Каменски беше плътна и не беше ясно чия е спрялата кола. След няколко секунди зазвъня мобилният телефон на Настя.

— Анастасия Павловна, още ли не спите? — чу се гласът на Антон Сташис.

— Къде ти ще спя — позасмя се тя. — Тук се работи на пълни обороти.

— И Ромка ли е у вас?

— Че как! Първи труженик!

— Може ли да вляза? Не е късно, нали?

— Ама ти ли стоиш пред портите? — сети се тя.

— Аха, аз съм.

Тя извади от джоба си дистанционното, натисна копчето, което отваряше външните порти.

— Влизай.

Антон бавно вкара колата в двора, паркира я грижливо, слезе и се качи на терасата.

— Извинете, че дойдох. Но си помислих, че… С една дума, имам нова информация и трябва да я обсъдим заедно. Защото сте права, не може да се протака повече, утре трябва да вървим с всичко при Баглаев.

— Искаш ли кафе? — предложи Настя.

— После, ако може. Първо да си кажа. С една дума, трябва да изключим от списъка Ефимова. Имам поне двама заподозрени и нито един от тях не е Власов. Явно не Власов я е убил.

— Ами това е просто прекрасно! — зарадва се Настя. — Цялата ни схема се беше разкривила заради ножа, с който е била убита Ефимова. А така оставаме само с огнестрелни. Казвай. А после и аз ще ти кажа нещо, и то е интересно.

Тя внимателно изслуша разказа му за семейство Маклигини, за загиналото в пожара момиче от малък провинциален град и за изчезналия японски кухненски нож.

— Мда… — проточи, — лошо се получава. С парите, нали?

— Ето виждате ли! — разпалено подзе Антон. — Моя грешка. Трябваше веднага да се сетя. Но едва тази сутрин проумях. Вие веднага уловихте нишката. Разбира се, обърка ме фактът, че пожарът се е случил преди две години, а Ефимова беше убита чак през март тази година. Бях сигурен, че едното не е свързано с другото, прекалено много време бе минало. Но постоянно нещо ме глождеше отвътре. Нещо, свързано с парите и преместването. Все не можех да се съсредоточа и да го премисля докрай. А днес ме осени.

— Естествено — кимна Настя, — аз разбирам. Зетят на Маклигини не е знаел колко точно е платила Ефимова за парцела. Казали са му: „Много, достатъчно за да купим просторен апартамент в Москва“. А на него му е било неудобно да брои парите в чуждия джоб и да задава пряко въпроси на тъста и тъщата си. Той е тираджия, прекарва много време в пътуване и с търсенето на нов апартамент и продаването на стария са се занимавали самите Маклигини и дъщеря им. А те, както ти ме уверяваш, са хора идеалисти, отнесени, доверчиви. И едва когато се е разбрало за какъв точно апартамент са достатъчни тези пари, Юрий Шокин е разбрал колко всъщност е платила за парцела Ефимова. Защото, ако тя е платила честно, както той е смятал по-рано, тази сума би трябвало да стигне за много по-голям апартамент много по-близо до центъра. Как е разсъждавал Шокин? Палежът е имал смисъл само с една цел: да се купи парцелът евтино. Ако цената не е намалена, значи Ефимова няма нищо общо и това наистина е било нещастен случай. Когато обаче научава, че цената е била намалена едва ли не на половина, ако не и до една трета от истинската стойност, Шокин се уверява, че пожарът е бил именно резултат от палеж. И момичето, сестричката на неговия приятел, е загинало неслучайно, а поради престъпни действия. Ето защо е замислил и осъществил своето отмъщение именно сега.

— Или той, или неговият приятел, братът на загиналата — каза Антон. — Игор Журихин. Точно в края на март той е бил в Москва, живял е у Маклигини и дори им е помагал при преместването. И е имал възможност да вземе от тях японския нож „Самура“.

— Всичко се подрежда — кимна Настя. — Ами тоя Журихин, къде е сега?

— Там, където живее, го няма, това успях да науча.

— Значи може да е тук, в Москва?

— Може. Защо не? Сега вие разказвайте какво ново около вас, нали ми обещахте.

Настя въздъхна, допи последната глътка от чашката — кафето отдавна беше изстинало и сега й се стори отвратително на вкус.

— А при нас, Антоне, се оформи абсолютна загадка. Ти сигурен ли си във впечатленията си от Власов?

— Ами… Всъщност напоследък вече в нищо не съм сигурен — призна той. — Като че ли всичко ми се оплита. Сбъркал ли съм някъде?

— Или ти си сбъркал и Власов не е толкова кротък и безобиден, както ти се е сторило, или някой с неясна цел пълни интернет с определено лъжлива информация, компрометираща Власов. И сега моят племенник и неговият неотлъчен приятел Петя се опитват да разберат кой именно го прави. Тоест съществува един кръг от хора, които познават нашия човек Власов изключително в негативен план. И аз искам да разбера какъв е този кръг и около каква точка се върти той. Но въпросът стои така само в случай, че ти не си сбъркал.

— Ами ако съм сбъркал? — жално попита Антон. — Анастасия Павловна…

— Не, недей, Антоне, недей — меко го прекъсна тя. — Всичко знам. Днес вече ми се обади Владислав Николаевич. Вярно, Лиза не е чак в истерия, другояче е скроено момичето, но отказва да разговаря с баща си, не му отваря вратата и му затваря телефона. Разделили сте се, правилно ли разбрах?

— Да — отвърна той.

— По нейна инициатива ли?

— По моя.

— Ясно.

И наистина, всичко беше ясно, нямаше какво да обсъждат. Настя внимателно докосна дланите на Антон.

— Боли ли те? — тихо попита тя.

— И аз не знам — призна Антон. — Май че ме боли… Но повече ме е срам. Чувствам се като боклук.

— Ти си постъпил честно — каза Настя. — А когато човек постъпва честно, почти винаги боли. Колкото и да е странно. Мислиш, защо хората толкова често лъжат? Да, в около десет процента от случаите — за собствена изгода. А в останалите деветдесет процента — просто за да не причинят болка на друг. Така е устроен животът ни. За съжаление. Вече е късно, Антоне, ти сигурно трябва да се прибираш при децата.

— Еля ги взе при себе си за почивните дни. Така че не бързам. Обещах утре да ги заведа на сладолед, ако не изплува нещо неочаквано в работата. Но изглежда, ще изплува.

Те седяха мълчаливо на неосветената тераса — когато Настя излизаше с чашката кафе, още не й беше нужна лампа, а сега вече не й се ставаше.

Вратата към къщата се отвори с трясък и на терасата се изсипа цяла група начело с огромния Петручо, зад чиито мощни телеса спокойно се скриваше не само слабичкият Саньок, но и едрият широкоплещест Дзюба.

— Ами вие какво така на тъмно… — подзе Петя и млъкна, щом видя силуета, в който не разпозна отведнъж Антон.

— Запали лампата, ако обичаш — помоли Настя, — че ме мързи да ставам.

Копчето щракна, мека жълтеникава светлина заля терасата.

— Представяте ли си какво се оказа! — възбудено заговори Петручо.

— Не, ти лошо започна — прекъсна го Саня. — Започни от самото начало, та да се види целият мащаб на нашия подвиг.

— О, я стига! — сопна се Петя. — С една дума, там има купчини фалшифицирани айпита, като че заек е описвал примки, но ние пак успяхме да открием: всичкото това инфо е идвало от един и същи човек на име Филип Орехов. Той…

— Ама чакай — пак прекъсна приятеля си Саня. — Пропусна най-важното. С една дума, Настя, проверихме всичко, което са писали явно и в блогове постоянните посетители на тези клубове, където уж ходел Власов. Е, никой никога не е виждал там Власов и не го познават. Нито едно споменаване. Всички компромати срещу Власов излизат от различни имена и различни адреси, но творчеството е на един човек — Филип Орехов. Страхотно, а?

— Страхотно — поклати глава Настя. — И кой е този светъл ум?

Саня и Петя млъкнаха и извърнаха глави към Дзюба, който скромно стоеше встрани. Стана ясно, че в някакъв момент момчетата все пак си бяха поделили работата, за да не се следват един друг по петите по едни и същи пътеки. Или пък мъдрият Чистяков ги бе посъветвал?

— Филип Орехов е единственият син на собственика на фирма „Файтър Трейд“ Вадим Константинович Орехов — стегнато докладва Роман. — Официално — мениджър в отдела по работа с ВИП клиенти, отговаря за доставките към веригата „Оксиджин“. Неофициално — нехранимайко, безделник и прахосник.

— Значи към „Оксиджин“ — замислено повтори Настя. — А в „Оксиджин“ работи нашият Владимир Власов. Тоест може да се познават. И дори със сигурност се познават, щом Орехов толкова активно го каля. Явно Власов с нещо много го е ядосал. Хайде, младежи, бързо по работните места, разбивайте каквото искате, но ми намерете какъв е конфликтът между Власов и Орехов. На първо място, естествено, намерете кореспонденция помежду им. Къде е Чистяков?

— Работи в кабинета — отговори Саньок. — Да го повикам ли?

— Не закачай учения човек — засмя се Настя. — Има си работа.

— А ние какво? — обиди се Петя. — Да не би да се забавляваме? Нали за работата…

— За работата, за работата — успокои го Настя. — Хайде вървете.

Племенникът й и неговият приятел се скриха в къщата, а Дзюба остана, приседна до Антон, погледна го въпросително:

— Ти откога си тук?

— Отдавна. Сигурно от час.

— А защо си дошъл? Случило ли се е нещо?

— Ами как да ти кажа — сви рамене Сташис. — Май разкрих убийството на Ефимова. Та си мисля сега как да не го дам. Това си е мое разкритие. А ще трябва да чакам още четири дни, ако не казвам на никого и никого не включвам.

— Стига, бе! — не повярва Ромка. — Наистина ли го разкри? Значи твърдо не е Власов?

— Практически да. Власов няма нищо общо. Имам двама заподозрени, трябва да приберем и двамата, защото който и да е убил Ефимова, другият пък е съучастник. Но единият от тях е тираджия и сега е на път, ще се върне чак във вторник, а другият изобщо не е ясно къде е, не е намерен по местоживеенето му. Сам няма да се справя, а не ми се ще да докладвам на ръководството, те ще направят всичко, а мен само ще ме потупат по рамото. Нали разбираш, много по-приятно им е да отчетат Ефимова в графата „битови мотиви“, отколкото да търсят поръчител сред крупните чиновници, които ще започнат да натискат отвсякъде и да им създават неприятности. На никого не му се ще да се заяжда с тях. Ето, гледай, веднага щом намерих фалшификации по делото за пожара, ми запушиха устата. Така че само да гъкна за своята версия, веднага ще ми я отнемат, пак добре, ако не ми откъснат ръцете от радост.

— Проблем… — разбиращо проточи Дзюба. — Може би аз мога да помогна? Неофициално, разбира се, защото нали не участвам във вашата група.

— Ще помислим — кимна Антон. — Може и да измислим нещо. Анастасия Павловна, някак си нищо не ми хрумва за Власов и Орехов. Вярно, не съм виждал Орехов, но от това, което разказа Ромка, излиза, че той не може да има никакви конфликти с Власов. Прекалено са различни, за да може между тях да има какъвто и да е контакт.

— Ще видим — въздъхна Настя. — Трудно ми е да съдя, не съм виждала нито единия, нито другия. Между другото, трябва да се поинтересуваме къде ще е тази нощ младият Орехов. Петък е, тъкмо време да кисне в някой клуб до сутринта. Рома, бъди така добър, качи се при момчетата, кажи им да обърнат внимание на това, ако вече са успели да намерят нещо.

— А, и аз всъщност мога — каза Дзюба. — Ако ме пуснат при някой от своите компове, имам достатъчно мозък за целта.

— Добре, давай сам — съгласи се тя. — Ти, между другото, не трябва ли да се прибираш? Защото наближава полунощ. Скоро ще замине последната мотриса.

— Гоните ли ме? — обиди се Дзюба.

— А, не — весело тръсна глава тя. — Проверявам готовността ти да служиш на родината и на делото за борба срещу престъпността. Ако откриеш, че Филип Орехов днес прекарва времето си в конкретен клуб, аз те каня на романтична среща. Разбира се, ако не се притесняваш да те видят в компанията на възрастна, но младееща дама, която може да ти бъде майка.

Дзюба замря за миг, после бързо стана.

— Разбрах, не съм глупак — подхвърли в движение и се скри в къщата.

Антон замислено се загледа подир него.

— Искате да отидете в клуба да видите Орехов ли? — попита той.

— Защо пък не? Може да се запозная с него, а може просто да го погледам отстрани. Нали трябва да съм наясно с кого си имаме работа. И изобщо каква е тази работа. Ето, ще дочакаме резултатите, ще научим какъв е конфликтът между него и Власов и можем да тръгваме. Вярно, жал ми е за Ромка, ще му навредя на репутацията. Но теб не мога да моля, имаш деца, твоята репутация е още по-ценна — засмя се Настя. — И после никак не приличаш на млад глупчо, използван от нимфоманка на пенсионна възраст. Виж, Ромчик е много по-подходящ за тази роля.

— Аз пък не разбрах сега комплимент ли ми направихте, или ме обидихте — усмихна се Антон.

— И аз не разбрах — усмихна се в отговор Настя.

Някъде отдясно се разнесе див гърлен врясък, към него веднага се присъедини още един подобен глас, но по-нисък.

— Котараци се бият — обясни Настя. — В съседния двор стопаните имат някаква невероятно породиста котка, не е кастрирана и при нея се стичат кавалери от цялата околност, и то през цялата година, не само пролетно време. Особено често се появява един огромен рижав, сигурно смята, че с главния претендент, нещо като официален съпруг, така че ако не дай си боже и още някой довтаса — сбиването е гарантирано.

— Даа — замислено проточи Антон, — животните са хубаво нещо. Дъщеря ми иска куче. А синът — заек. Нямам представа кога ще мога да си ги позволя. Заекът както и да е, сложиш го в клетка — само го храни и почиствай. Но кучето е проблем. Трябва да се разхожда, и то точно в определено време, а какъв режим при мен?

— Антоне, Василиса скоро ще стане на единайсет, защо я смяташ за малка? Голямо момиче, спортува. Ходи ли вече на лагери?

— Тази година ще отиде за пръв път.

— Ето, виждаш ли? Голяма и самостоятелна. Може би е време да й имаш повече доверие? Твоята бавачка занимава ли я и с нещо друго освен с училищната програма?

— Да, научи я да готви, заедно разтребват, заедно пазаруват. Еля отделя много време, за да я научи на всичко, но…

— Хайде престани! — ядосано махна с ръка Настя. — Спомни си себе си на същата възраст. Сигурно прекрасно си умеел сам да вършиш много неща. Престани да я държиш край полата на бавачката, престани да я водиш за ръчичка. Просто ти не можеш да свикнеш с мисълта, че тя вече не е на пет годинки. Помни ми думата: щом Еля се омъжи и престане да работи при теб, веднага ще се разбере, че вие прекрасно се справяте без бавачка. Аз много добре разбирам от какво се страхуваш и на твое място щях точно толкова да се страхувам. Но в края на краищата, за да не митка детето само по улиците, спокойно можеш да намериш някоя млада пенсионерка да го води от училище в спортната секция и после вкъщи. И Стьопа ще прибира. И това ще ти струва напълно достъпна за теб сума. А пък вкъщи, ако редовно пазаруваш, Василиса ще се справя прекрасно. Нали знаеш: децата, които сериозно спортуват, порастват по-рано от връстниците си. Разбира се, през първите месеци ще има проблеми — докато Стьопка не свикне да прекарва времето си вкъщи сам, но и с това можете да се справите. Повярвай ми, Антоне, не е катастрофално, каквото ти изглежда сега.

Откъм къщата долетяха гласове, Саня възбудено говореше нещо, Петручо вяло му възразяваше, но над всичко се извиси мощният бас са Чистяков:

— Казах ли аз — млъкнете! По един и бавно!

Гласовете отново забоботиха, но вече по-тихо и поред.

— Изглежда, има тема за обсъждане — забеляза Настя. — Да вървим, ще вземем участие.

Качиха се и влязоха в къщата. След пет минути работата що-годе се проясни. Първо: за тази нощ Филип Орехов си определил среща поне с двама приятели в клуб „Джойстик“. Второ: през последната половин година Филип не бил споделял и дума, че е в конфликт с някой си Владимир Власов. Нещо повече, дори името на този Власов не се било мяркало в личната кореспонденция на Филип. И трето, още по-интересно: в интернет пространството не бил открит нито един контакт между Филип Орехов и Владимир Власов. Нито писма, нито чатове по сайтовете. Сякаш изобщо не се познавали и никога не са се виждали.

— Но те не може да не са се виждали — каза Дзюба. — По длъжност Орехов отговаря за доставките за „Оксиджин“, тоест трябвало е постоянно да контактува с отдела на Олга Виторт, а Власов работи точно в този отдел.

— Значи конфликтът им е свързан именно с бизнеса — направи извод Антон. — Ето защо Филип не го обсъжда явно — и без това никой от неговите приятелчета, с които той приятно прекарва времето си, не познава Власов и нищо няма да разбере за проблемите им в работата.

Възцари се мълчание, при това всеки разбираше какво именно е останало недоизказано. Пръв наруши мълчанието простодушният Петя.

— Не, ако ще се набъркваме там, няма да стане бързо, защитата е такава, че не можеш да я разбиеш за пет минути. И лесно ще ни хванат.

— А още по-лесно ще ви вкарат на топло — добави Дзюба. — Но и без това, щом утре ще ходим при Баглаев, можем да повдигнем този въпрос. Вярно, досадно е оформянето на всичките тези документи, но ако получим принципно разрешение, после можем да се разберем с помощта на лично обаяние.

Да, да се разбиват сайтове на мобилни оператори, е трудна и рискована работа. А е просто необходимо да научат съществуват ли лични контакти между Власов и Орехов. Както показа първата, най-повърхностна проверка, те не общуват в никакви сайтове и никъде не си разменят съобщения и писма. Поне с истинските си имена. Но може просто да се чуват по телефона и да си пращат есемеси?

— Значи така — решително каза Настя. — Ние с Рома сега ще отидем в клуба да видим тоя Орехов. Нещо не ми харесва, дето в мрежата не се намери нито една негова снимка. А ти, Антоне, още утре сутринта се срещни с Олга Виторт и се постарай да изцедиш от нея максимум информация за контактите между Власов и Орехов.

— Ами ние? — хорово попитаха Саня и Петручо. — Ние какво да правим?

— Вие си лягайте.

— Да бе, ще си лягаме! — презрително се тросна Саня. — Защо не ни предложиш да лапнем и биберончета?

— Е, щом не ви се спи, търсете хубаво къде и как са се пресичали пътищата на нашите мили момчета. Който намери пръв, ще получи бонбонче. Антоне, ти ще си ходиш ли или ще останеш тук?

— Аз ще дойда с вас в клуба.

— Не е нужно — спря го Настя. — Не е нужно и тримата да популяризираме физиономиите си там. Нека поне един остане зад кулисите. Ако искаш, поседи в колата, почакай ни. Няма да се бавим много.

— Добре — съгласи се Антон, — прави сте. После ще взема Ромка вкъщи до сутринта, хем ще се посъвещаваме.

— Тогава набързо хапни нещо. Както биха казали в някой южнославянски регион: „Ша прощавате, храждани, трапезата не е като да ви каним“. Но каквато е, такава. А аз сега ще скоча да се преоблека и ще звънна тук-там. Веднага предупреждавам: да не се стреснете, когато се върна. Гледката ще бъде страхотна.

Тя се скри в спалнята, усещайки с гърба си недоверчивите погледи. Само един човек от присъстващите — съпругът й — знаеше в какъв вид може да се появи Анастасия Каменская.

Настя отвори гардероба и замислено огледа съдържанието му. Спалнята беше за гости, тук бяха само техните дрехи с Льошка. Дрехите на Даша бяха в гардеробната до спалнята на стопаните. Какъв вариант да избере? Онзи, за който бе намекнала? Младееща нимфоманка с млад любовник. За този образ трябваше да заеме от дрешките на Дашка и да избере по-късичка пола. Облечена на по-ниската Даша, такава пола ще има напълно прилична дължина до коляното, а при ръста на Настя ще й стига до средата на бедрото. Слава богу, все още можеше да си показва краката, без да се срамува. Или да избере друг вариант?

Тя се просна на широкия креват и извади мобилния телефон от джоба на дънките. Добре че съвсем наскоро се бе обаждала на Йожени (пред хора — Евгения Владимировна, а още по-преди — Женка Монахинята) и й бе напомняла за себе си, така че се бе убедила, че мадам е в добро здраве и няма да откаже да бъде полезна. Минаваше полунощ, но по това време работата на Йожени беше в разгара си.

— Кажи ми, Женечка, имаш ли човек в клуб „Джойстик“? — попита Настя, когато чу в слушалката познатия невинен, кристално звънтящ гласец — именно благодарение на него проститутката Женя бе получила прякора Монахинята. — Не, не е по въпрос за дрога, трябва ми връзка с ръководството, та всичко да е културно. Аха. Аха. Благодаря, коте, аз сега ще се обличам, а ти ми звънни, а?

Мда. Обличането не е проблем, обаче гримирането… Дори на младини Настя Каменская не можеше да понася да се гримира „просто така“. Макар че, когато потрябваше за работата, го правеше с въображение и удоволствие. Сега трябваше да го направи за работата, но това щеше да отнеме безкрайно много време.

Дали да не опрости някак процеса? Ако избере правилно дрехите, които сами да говорят, лицето ще остане на заден план. И тъй, тесни розови панталонки, късо черно вталено сако, на шията перли, на ушите перлени клипси. Перлите категорично не отиват на Настя, зле се съчетават с естествения цвят на кожата й, придават й нездрав оттенък. Тъкмо това й трябва. С перлите Настя кой знае защо винаги изглежда с десет години по-възрастна. С пръстен с едра перла ще състарим ръцете.

Ето, това е, може да не се занимава повече, дори може да не се гримира, достатъчно е само малко червилце, но непременно с цвета на панталонките. И този цвят не отива на Настя, но щом тоновете съвпадат, това говори само за стремеж към строгост и елегантност. Ами нека не й отива, важно е не да бъде красива, а да създаде образ. Вярно, ще се наложи да обуе обувки на висок ток, но нищо, ще потърпи, посещението в клуба не би трябвало да е продължително.

Тя вече прибираше червилото в черната, украсена с изкуствени перли чантичка, когато се обади Йожени. След още три минути Анастасия Каменская беше напълно готова да се появи сред обществото. В едната ръка — елегантна чантичка, в другата — торбичка с обувките, които ще обуе вече на място. Предпочиташе да шофира все пак с маратонки или мокасини.

— Нещо не ми приличаш на нимфоманка — критично огледа Чистяков жена си, когато тя се появи в хола.

— Ами отказах се — безгрижно съобщи Настя. — Нимфоманка и жиголо — това е пошло и банално. По-добре да бъда делова жена със съмнителна репутация, придружена от верния си паж, на когото тя — е, тъй де — понякога позволява да се доближи до тялото й.

Дзюба я гледаше зяпнал.

— Какво, Рома? — весело попита тя. — Нещо не ти харесва май?

— Вие… — изчерви се той и извърна поглед. — Ами… такова.

— Стара ли съм? Такъв е замисълът. Антоне, колко години ще ми дадеш от пръв поглед?

Сташис я погледна замислено.

— Ами, малко над шейсет.

— Когато сте с дънки и тениска, не бих ви дал повече от трийсет — изтърси Ромка. — А сега сте такава сериозна дама, че да се уплаши човек. Вече разбирам защо Петручо ви нарича баба. Сигурно ви е виждал в този образ, а?

— Не — разсмя се Настя. — Мисля, че той изобщо започна да ме вижда едва през последните два-три дни, а преди това за него бях не физическо лице, а дума, абстрактно понятие. Родителите на Саня са дърти, а по-голямата сестра на баща му — направо грохнала старица. Защо да я гледа? Тя си е изживяла живота и не може да допринесе никаква полза, само вреда, кара го да пие лекарства, да яде безвкусна храна, кара се за хамбургерите и колите, че и мърмори до безкрай, задето момчето седи денем и нощем пред компа, а това е вредно за здравето. Нали така, Ромка? Казвал ли ти е Петручо такива неща?

— Казваше ги — призна Дзюба. — Аз пък го нарекох козел.

— Браво на тебе — одобрително кимна Чистяков. — Защитник. Дал си рамо на старата. Между другото, Аска, ако искаш, вземи моята кола, тя все пак е по-солидна. Защото твоята сребриста играчка има прекалено момински вид.

— Правилен съвет — съгласи се тя. — Благодаря, Льошик.

До клуб „Джойстик“ стигнаха с двете коли: Настя и Дзюба с черния джип бяха отпред, а Антон — след тях. Настя паркира, бързо си смени обувките и когато Ромка, както е редно за помощник паж, отвори вратата и й помогна да слезе, на краката й се кипреха черни обувки на розови райенца и със страшно високи токове с метални капачета. В избрания от нея образ важно значение имаше „стъпката на господарката“, а тази стъпка трябваше да се чува отдалече. Наистина, от тези обувки моментално я заболя гърбът, но нямаше как.

Превъзмогнала болката, Настя звънливо затропа с токчета по асфалта към охраната.

— Повикай Сагдеев — изрече през зъби, без да поглежда якия дангалак, поставен да осъществява прословутия фейсконтрол. — Кажи: при Роберт Аркадиевич от Миней.

Физиономията на дангалака се промени, той се извърна и нещо бързо заприказва в микрофона. Буквално след няколко секунди от вратата на клуба на улицата излетя плешив и скоклив тип, чиято не твърде представителна външност не можа да измами Настя: тя веднага оцени студения остър поглед на самоуверения човек, който си разбира от работата. Сагдеев, дясната ръка на управителя на клуба Роберт Аркадиевич.

В действителност Роберт Аркадиевич беше истинският собственик на „Джойстик“, но според официалните документи не се водеше такъв, а фигурираше само като нает управител. Както става почти винаги, клубът се водеше собственост на някой човек, който и хабер си нямаше за това. Виж, Минеев, наричан Миней, от чието име уж бе дошла дамата с розовите панталонки, беше фигура твърде значителна и щом той изпращаше някого, този някой нямаше как да бъде пренебрегван. Не беше правилно. Беше дори опасно. Защото Миней заемаше в МВР толкова висока длъжност, че можеше само с леко движение на нокътя да смаже всеки „подведомствен“ нему клуб. Не се очакваха никакви издънки, Йожени отдавна заемаше мястото на Минеева дама на сърцето, съответно всички своевременно бяха предупредени за всичко.

— Заповядайте, заповядайте — любезно забъбри Сагдеев. — Роберт Аркадиевич ви очаква.

Настя мълчаливо тръгна към вратата, без да поглежда Дзюба, който следваше инструкциите и не изоставаше нито на крачка от нея, като пристъпваше непосредствено зад гърба й. Пред тях подтичваше Сагдеев, отваряше врати и разместваше хора. В клуба беше шумно, многолюдно и задимено, основният контингент се състоеше от младежи на 25 до 35 години, съвсем младите нямаха какво да правят тук — цените в „Джойстик“ бяха солени. Настя със задоволство отбелязваше, че нейното появяване не остана незабелязано. Подир нея се извръщаха, сподиряха я с погледи. Значи бе направила всичко точно: преминаването й през клуба се видя и се чу. Както и беше замислено.

— Налейте на момчето ми и го нахранете — тихо изкомандва Настя на Сагдеев, когато той поспря пред вратата, водеща от общата зала към задния коридор. Кабинетът на управителя се намираше именно там.

— Разбира се — веднага отговори Сагдеев, махна с ръка на някого, посочи Дзюба и бързо и тихо даде нужните разпореждания.

В коридора веднага стана по-тихо, вратата на кабинета на управителя се оказа първата вдясно. Сагдеев почука и влезе, без да изчака покана.

— Роберт Аркадиевич, гостенка от Минеев — докладва той.

— Покани я — чу се приятен, добре поставен баритон. — И се разпореди там.

Настя доста безцеремонно отмести преградилия входа към кабинета Сагдеев и мина напред, като подхвърли в движение:

— Да донесат кафе и вода, негазирана.

Управителят изигра сърдечна любезност — стана да посрещне посетителката и й целуна ръка. Ала щом вратата след Сагдеев се затвори, лицето му стана спокойно и сериозно.

— С какво мога да ви помогна, Анастасия Павловна? Доколкото разбрах, трябва просто да поседите малко в кабинета ми, та всички да помислят, че сте дошли по работа. Нали така? Или нещо не съм разбрал?

— Правилно сте разбрали всичко — усмихна се Настя. — И ви благодаря, че се съгласихте да ми помогнете. Много ви моля, никой не бива да знае за нашите договорки с вас и за молбата на Минеев, дори вашият главен помощник Сагдеев. Нали? Мога ли да разчитам на вас?

— Естествено — кимна Роберт Аркадиевич, — но срещу вашата откровеност. Разбира се, в рамките на разумното. Не обичам да ме имат за безсловесна играчка.

Отново се отвори вратата и чаровно момиче вкара количка с напитки и мезета. Настя направи няколко нервни крачки из кабинета и изрече с ядосан тон:

— Това е нарушение на договорките ни, драги Роберт Аркадиевич, всякакво забавяне на плащанията е недопустимо тук, хората на Ковчежника просто няма да разберат това.

Момичето се канеше да обслужи управителя и неговата гостенка, но се подчини на краткия яростен поглед на Роберт Аркадиевич и уплашено се измъкна. Те отново останаха сами и Настя приседна на тапицираното с мека кожа диванче и с облекчение си събу обувките.

— Ще ви кажа всичко, както си е — меко се усмихна тя. — Във вашия клуб постоянно прекарва доста време един младеж. Трябва да го поопознаем. Не знаем как изглежда, но тъй като е чест ваш гост, ще ви помоля да поръчате на някого от вашите служители да го намери в клуба и да ни го посочи. В залата остана моят помощник, който ще свърши цялата работа. Моето появяване е просто оправдание за присъствието на помощника ми, всички трябва да помислят, че е дошъл с мен, седи и чака да приключат моите делови преговори с вас. Това ще го избави от излишни въпроси и същевременно ще му даде известна свобода. Единственото, за което искам вашата помощ, е да идентифицирате човека, който ни интересува. Би ни отнело много време да го търсим из целия клуб, разпитването е изключено, запознаването трябва да стане случайно и естествено. Ще ни помогне ли някой в това?

Роберт Аркадиевич стана от креслото си и я покани с жест.

— Моля, преместете се тук, навсякъде имаме камери, всичко се вижда на моя компютър. Ако ми кажете името на интересуващото ви лице, незабавно ще дам команда да го намерят. Ще ви го покажат.

След минута всички разпореждания бяха направени и Настя, седнала зад бюрото на Роберт Аркадиевич, заразглежда изображенията от многобройните камери, като превключваше от зала в зала, от коридорите към фоайетата пред тоалетните, като дисциплинирано следеше по петите висок, много слаб сервитьор, когото й бе посочил управителят. Филип Орехов бе открит след десетина минути в залата, където на подиума оскъдно облечени момичета изпълняваха еротични танци. Филип седеше в компанията на двама млади мъже и четири момичета. Вероятно някой от лицата от мъжки пол не можеше да направи своя избор. Макар че можеше и четвъртият просто да е прескочил до някъде, например до тоалетната.

Тя извади от чантичката си телефона и се обади на Дзюба.

— В другата зала е — съобщи му тя, — където са еротичните танци. Отдалечената стена, третата маса, броено от левия ъгъл, трима мъже, четири момичета.

— Разбрах, ще го намеря — кратко отговори Роман.

Камерата в залата бе поставена така, че масата, на която приятно прекарваше времето си Филип Орехов, се виждаше съвсем отчетливо, но самият Филип седеше с гръб и лицето му можеше да се види само когато той се извръщаше в профил. Настя с интерес наблюдаваше развитието на събитията. Ето, Ромка влиза в залата с висока чаша в ръка, разсеяно оглежда посетителите, с интерес спира поглед върху полуголите момичета на подиума и планомерно се движи към Орехов. Но нещо го смути. Дзюба замря, извърна се, направи няколко крачки назад, застана зад една колона и се изгуби от обзора на камерата.

И почти веднага иззвъня телефонът на Каменская.

— Аз съм го виждал, когато ходих в „Оксиджин“ — бързо каза Роман. — И съм разговарял с него. Попитах го къде е отделът на Олга Виторт. Ако ме познае, планът отива на кино.

— Стой там, ще помисля — отговори тя.

С тежка въздишка напъха краката си в обувките и стана от диванчето, което се оказа учудващо удобно.

— Ще трябва да ви напусна за няколко минути, уважаеми Роберт Аркадиевич. Но ще се върна.

— Случило ли се е нещо?

— Малко усложнение. Сега ще оправя нещата и ние с вас ще продължим спокойно да си пием кафето. Ще стигна ли до залата, която ми трябва, от коридора? Или само от залата, през която ме преведоха?

— Разбира се, може от коридора. Надясно и до края, последната врата.

Тя излезе в тихия прохладен коридор, стигна до нужната врата, възстанови в паметта си картинката от видеокамерата: колоната, зад която е застанал Ромка, трябва да се намира отляво, на около пет метра, още по-нататък вляво е масата на Орехов. Между колоната и масата разстоянието е доста, трябва да се съкрати, особено като се имат предвид силната музика и глъчката. Отново се обади на Дзюба.

— Сега ще вляза през служебния вход. Огледай се, намери вратата и прецени разстоянието. В момента, когато спра при теб, ти трябва да си точно зад гърба на Орехов, колкото може по-близо до него, та да може да ни чува.

— Разбрах.

Тя отвори вратата и отново се озова сред шума и мрака, остро разкъсван от ярките лумвания на разноцветното осветление. Браво на Ромка, беше пресметнал и разстоянието, и темпото на „шефската крачка“: срещнаха се точно зад гърба на Орехов-младши.

— Защо се мотаеш тук? — с неприятен глас взе да му се кара Настя. — Пак се оглеждаш за мацката си? Къде ти наредих аз да седиш?

Не беше сигурна, че Дзюба правилно е схванал замисъла й, затова за всеки случай не го оставяше да продума, а реши сама да представи цялата измислица.

— Трябва да стоиш при резервния изход и да чакаш да изляза от кабинета на Роберт. Хайде, върви там и стой. Добре че проверих как изпълняваш указанията ми. Още една издънка и изпитателният ти срок приключва. Имам разговори още за около половин час. И през този половин час ти трябва да стоиш където съм ти казала. Безделник такъв!

Рязко се обърна и си тръгна. Всичко, което беше нужно, за да се застраховат, бе казано: ако Филип си спомни, че е виждал Ромка в „Оксиджин“, където той е търсел Олга Виторт, сега колегата й има всички възможности да се престори на безнадеждно влюбен поклонник, търсещ своята фея там, където тя може да се намира. Ако Филип се усъмни в нещо, Роман винаги може да изпее невероятната история за някаква друга работа и че с днешната си дейност се занимава съвсем отскоро — за това бе нужна фразата за изпитателния срок. За прекратяването на контакта в нужния момент тя обозначи срок от половин час, който при необходимост можеше да се съкрати или увеличи. А пък за запознаването — всъщност всичко останало, включително гадният характер на шефката, нейната грубост и простащина.

Настя се върна в кабинета на Роберт Аркадиевич, наля си кафе от красивия сребърен кафеник, снабден със специално платнено триъгълниче, за да не се опариш от горещата метална дръжка.

— Наред ли е всичко? — попита управителят, който подреждаше книжата по бюрото си. — Ще гледате ли, или ще поседите на диванчето?

— Ще гледам, ако позволите.

Той мълчаливо й отстъпи мястото зад своето бюро, взе някаква папка и се настани в дълбокия фотьойл, преметна крак връз крак и бавно заклати стъпалото си в изящен чепик от безумно скъпа кожа. Настя с интерес наблюдаваше как разговаряха Орехов и Дзюба. Известно време Роман стоя прав, после Филип го покани да се присъедини към тях на масата. Ромка играеше ролята си добросъвестно, без да забравя на всеки две-три минути да поглежда часовника си (че как иначе, нали шефката му се закани да излезе след половин час!), отказваше да пие алкохол, но поопипа едно от момичетата, както си е редно за млад мъж в нощен клуб.

Интересно дали Филип го е познал, или не? Браво на Ромка, седна, когато го поканиха, в самия край на полукръглия диван и така принуди Орехов да се премести и да бъде в профил към камерата. Вярно, самият Дзюба сега седеше с гръб към нея, но това вече не беше важно. Жестикулирането му показваше, че той разказва нещо за оръжие. Ами правилно, за какво друго може да се разговаря с телохранител? По всичко личеше, че Филип слуша с интерес, дори задава въпроси.

Най-сетне Дзюба, след като за пореден път погледна часовника си, решително стана от масата. Значи си бе съставил първо впечатление, а не беше желателно общуването да продължи. Стана и Настя.

— Много ви благодаря, Роберт Аркадиевич, извънредно много ми помогнахте — искрено благодари тя. — Надявам се на вашата дискретност.

— Е, естествено — широко се усмихна стопанинът на кабинета, без да крие облекчението си, задето това толкова странно посещение, слава богу, свърши. — Винаги съм насреща, ако стане нужда. Да извикам ли Сагдеев?

— Непременно — кимна Настя и отново с отвращение напъха краката си в обувките. — Трябва да изляза точно така, както влязох, и всички трябва да видят това. Вашето момиче сигурно вече е разказало на всички, че съм дошла да предам претенциите на Ковчежника, така че да не разваляме впечатлението.

Чевръстият Сагдеев се появи след броени секунди, последва тържественото преминаване на немладата дама с розови панталонки и черно сако през цялата зала, която бе придружена от широкоплещестия си рижав бодигард. Ако решеше да полюбопитства, Филип Орехов щеше да види именно това, което се бяха постарали да му покажат: важна гостенка, явно от криминалните среди, която второто лице в заведението услужливо придружава отначало към кабинета на първото лице, а после към изхода. Нищо опасно. И абсолютно нищо, подобно на полиция.

Те грижливо играха ролите си чак до момента, когато колата потегли от паркинга пред клуба. Веднага я последва колата на Антон.

— Какво ще кажеш? — попита Настя, когато спря след две пресечки, за да се преобуе.

Спря и Антон и се премести в тяхната кола.

— Анастасия Павловна, мисля, че не беше добра идея вие да шофирате — забеляза той. — Това е някак… Буди въпроси, с една дума. Намалява достоверността.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но не мога да пусна Ромка на волана на колата на Льоша. Ако бяхме с моята — защо не? Колата принадлежи на моята фирма, имам пълномощно да я карам, документите ми са в ред. А за колата на Льошка нямам нищо. И ако ни бяха спрели, щяхме да си имаме маса главоболия. Аз както и да е, в паспорта си имам печат, че съм съпруга на гражданина Чистяков, щях да се измъкна някак, но не е сигурно, че това щеше да стане бързо и лесно. Но защо Ромка да си има неприятности? Макар че за всеки случай подхвърлих нещо за изпитателен срок. Така че и да се замисли някой защо шофирам аз, а не бодигардът, отговорът е очевиден: още му нямам пълно доверие, работи при мен отскоро. Пък и съм дама на възраст, имам право на някои странности. Така че кажете, какви са впечатленията?

Кой знае защо Роман не бързаше да разказва, седеше замислен и някак разсеян, затова пръв заговори Антон:

— Докато вие бяхте в клуба, аз проверих Орехов по нашите канали. За него няма нищо особено, освен едно твърде любопитно обстоятелство: получил е разрешение за сдобиване с травматичен пистолет. И дори го е използвал, и то два пъти, както е предвидено от закона. Тоест официално е купил два.

— Кога? — бързо попита Настя.

Антон се усмихна.

— Когато трябва, Анастасия Павловна. Точно два месеца преди убийството на полицая в Перм.

— Но защо? За какво е цялата тази галиматия с убийства на хора, които не са му сторили нищо лошо? И сега да излива каква ли не помия върху Власов, с когото почти не се познава. Създава се впечатление, че той иска да вкара в затвора Власов, да му припише вина, като убива именно хора, към които Власов може да има претенции. Но защо? И въпреки това нещо не се връзва: ако е имал за цел да си разчисти сметки с Власов по този начин, той е щял да подхвърля улики, доказателства. Щял е да му подхвърли пистолета, да речем. А срещу Власов няма нищо. Абсолютно нищо. Рома, ти защо мълчиш? Казвай.

— Ами аз някак… — бавно проговори Дзюба. — Всъщност Орехов не ме позна. Отначало дори не можах да повярвам, но — ето на! Мен винаги ме запомнят от пръв поглед, защото съм рижав. И бях абсолютно сигурен, че ще се сети. Но той не си спомни.

— Може да има проблеми със зрението? — предположи Антон. — Ти обърна ли внимание дали не присвива очи?

— Мисля, че не. Но не запомня физиономии, сигурен съм. Докато седяхме на масата, помоли сервитьора да донесе уиски и после напомняше за това на други двама сервитьори, които минаваха наблизо — „докога ще чакам, нали поръчах!“. И приятелчетата на Орехов всеки път през смях му обясняваха, че това не е техният сервитьор. Инак е весело момче, добродушно, изрази ми съчувствието си, задето имам такава шефка, е, нали разбирате каква. Щом си тръгнахте, веднага се обърна към мен и взе да ме разпитва коя сте, що сте. Научи, че съм ваш бодигард, и започна да ме разпитва за оръжия. Аз внимателно изместих темата към нелегалните казина, че нали, по-рано имаше къде човек да поиграе карти, а сега трябва да търси. Той не реагира. Ама никак. Дори очите му не проблеснаха.

— Значи е пълна измишльотина, че Власов е мошеник на карти — направи извод Антон.

— Нали това казвам! — Ромка постепенно заговори по-оживено. — После, когато онова момиче седна на коленете ми, аз подхвърлих една груба шегичка за чистотата и хигиената в половия живот — и пак никаква реакция. Тоест това определено не е негова тема. С една дума, ясно е, че Власов няма никакво отношение към всичко това.

— За ясно, ясно е — проточи Настя. — Но ми се иска да разберем защо. Добре, приятели, време е за лягане. Рома, имаш ли да добавиш още нещо?

— Още нещо ли? — позамисли се Дзюба. — Ами има нещо, но е такова, че… Филип Орехов смята, че всички нормални хора трябва да бъдат също като него. Който не е такъв, е пълен дебил. Аз разбирам, всички хора в една или друга степен смятат себе си за най-правилно мислещите, но при Орехов това някак… доминира ли, да го кажа. Тоест дори през ум не му минава, че някой може да разсъждава различно от него и да иска нещо различно от това, което иска той.

— А какво иска той? — с интерес попита Настя.

— Много пари и да не прави нищо, само да се забавлява. Разни там яхти, седемзвездни хотели, момичета, пиене, с една дума, целият джентълменски комплект на богаташко синче. Никакви идеи за бизнес или желание да стане голям бос, да командва хора, да бичи пари с тонове. Тази страна на живота му е напълно безинтересна. И твърдо вярва, че всеки нормален човек трябва да иска именно това и да мисли именно така.

— Любопитно — кимна Антон. — Това всичко ли е? Или има още нещо?

— Ами… — смути се Дзюба. — Има и още нещо, но дори не знам важно ли е, или не.

— Давай, давай, не се стеснявай — окуражи го Сташис. — Казвай.

— Има един любим израз: „И толкоз!“. Отначало не обърнах внимание, нали всеки си има паразитни думи, така че е нормално. Но после се вслушах по-внимателно. Дори не знам как да го обясня. Общо взето, излиза, че той не вижда далечна цел. Има само някаква близка и смята, че ако я постигне, край, това ще е. Проблемът ще бъде решен.

Настя се намръщи.

— Нещо не те разбрах. Можеш ли да приведеш пример?

— Ами гледайте, ще ви цитирам почти буквално: „Само да има кинти, и светът ще разцъфти! Снежнобяла яхта в Средиземно море, стада първокласни мацки, мегалитри уиски. И толкоз! Животът е рай!“. Сега разбирате ли?

— Сега разбирам — позасмя се Настя. — Човекът смята, че може да прекара целия си живот на яхта в Средиземно море, заобиколен от мацки и пиячка. А какво ще стане, когато парите свършат, а мацките остареят и изгубят свежестта си? Ами ако изведнъж му омръзне? Ами ако самият той започне да остарява и боледува? Не, толкова надалече нашият малък Орехов не се взира, той вижда само близката цел. И толкоз! Добре, да направим равносметката: сега трябва да поспим, а утре сутринта да свършим няколко неща. Антоне, ти ще се срещнеш с Олга Виторт и ще проучиш доколко добре се познават нейният служител Власов и младият Орехов и дали помежду им е имало някакви конфликти. Това първо. Второ: да изясним къде се е намирал Орехов в дните и по възможност в часовете на убийствата на полицая в Перм, на Галина Носуленко и на Михаил Болтенков, а също и в момента на покушението срещу Ханджумян. И ако това, което научим, задоволи нашето любопитство напълно, вие, мили мои, ще трябва да отидете при следователя. Не ви обещавам приятен разговор. Това беше третата точка от нашата обширна програма. Сега четвърто: трябва бързо да съберем всички сведения за фирма „Файтър Трейд“, особено ме интересува ръководителят на службата за сигурност. И психологическата характеристика на Орехов-старши, в частност неговите отношения със синчето му. И последното: проверете всички места, където може да са преправяли травматика. Вече сте ги проверявали със снимката на Ламзин и нищо не сте намерили, после сте направили същото във връзка с Власов — и отново нищо. Ще трябва да го направите и трети път и да проверите Орехов. Имате ли нещо против, че така взех да командвам?

— Всичко е нормално, Анастасия Павловна — каза Антон. — Нали аз самият ви помолих да помогнете.

— Е, и? Помогнах ли поне мъничко? — позасмя се тя. — Впрочем още е трудно да съдим. Утре ще научим. По-точно още днес. Край, всеки да се прибира.

Антон закара Дзюба да нощува при него. По-правилно би било да се каже — не да нощува, а да прекара жалкия остатък от нощта, защото до разсъмване оставаше съвсем малко. Апартаментът, в който не се чуваха нито звуци на телевизор, нито детски гласове, изглеждаше огромен и пуст. Преди да закара децата в своята вила, Еля бе приготвила храна за Антон за два дни, така че детективите не останаха гладни.

— Тоха, защо не помолим Кузмич да ни помогне — предложи Ромка, който моментално излапа кебапа в чинията си. — Той има добри връзки с техничарите, срещу бутилка, без никакви документи ще му свършат всичко. Нали ни помогна да проверим алибито на Власов, защо тогава не опитаме още веднъж? Имаме ли телефонния номер на Орехов?

— Още не, но няма проблеми, ще го намерим. Е, в събота ще бъде напрегнато, но може би Олга ще помогне. Тя може да знае номера му. Нали ни трябва не номерът, който е купил официално от оператора, а онзи, който използва реално. А той може да е съвсем друг, нали разбираш.

— Естествено, разбирам — оклюма се Дзюба. — Ами хайде да подхвърлим на Кузмич и още един номер, на онова твоето момче, брата на изгорялото момиче.

— На Журихин ли?

— Ами да! Нали ти и без това трябва да го намериш, а не искаш да молиш хората, които се занимават с това. Може чрез Кузмич да се справим, а?

— Рома! — строго го погледна Антон. — Къде си научил тия номера? Да мамиш старшите си колеги, особено ръководителите си, не е хубаво това.

— Аха, знам, мама ми е говорила още като малък — засмя се Ромка. — А после, вече в Академията, ме научиха, че без измама никога нищо не можеш разкри. Такава ни е работата. Та за какво го казах всичко това! Ако ти успееш да придумаш Кузмич и да му пробуташ и двата номера, аз ще ти помогна за Журихин. Бързо и чисто, никой няма да научи. Ти ще го накараш да проговори и ще го предадеш на своята група, която работи по Ефимова, а като имаш признание, вече никой няма да ти отнеме това разкриване. Може дори да проточиш нещата до вторник, да почакаш да си дойде тираджията и да го пипнеш без много шум, да му пъхнеш под носа показанията на Журихин — къде ще се дява след това? И ще предадеш цели двама. Тогава вече няма никакво съмнение, няма да гъкнат.

— Ти си мечтател, Ромка — въздъхна Антон. — Хайде да лягаме, после на свежа глава ще помислим.

Постла на Дзюба на дивана в детската стая, на който спеше Еля, когато оставаше през нощта. Даде на Ромка чисти хавлии, остана в гостната да изчака той да излезе от банята. Добрата душа Еля често вземаше децата със себе си извън града не само за да подишат чист въздух, но и за да може Антон да прекара нощта с Лиза. Сега вече това не беше нужно.

Кога ходи той при Лиза? Вчера? Завчера? Или днес? Струваше му се много отдавна. Може би не биваше толкова рязко да скъсва? Излезе, че удари коварно, в гръб, без предупреждение? Защо? Лиза е добър човек, умен, почтен. Да, децата не я харесват, той не изпитва към нея такова чувство, че да му се иска да живеят заедно много години, но нима това е повод да нанася такъв удар? Тя не е заслужила това. Не е виновна, че на Антон му е отминало влюбването, а любов така и не се е зародила. От друга страна, нали казват, че да режеш опашката на части, е още по-болезнено.

Антон донесе от кухнята чаши, извади едва начената бутилка коняк, наля си малко и го изпи на един дъх. От банята пристигна зачервеният от горещия душ Дзюба, загърнат от кръста до стъпалата в голяма хавлиена кърпа.

— Ще пийнеш ли? — предложи Антон.

— Дай — кимна Ромка. — Само че малко, защото от умора ще ме напие. Ти занесе ли кутията от ножа на експертите?

— Занесох я, помолих да я видят тихо и бързо. На ножа, с който е била убита Ефимова, не са били намерени годни за идентифициране отпечатъци, но са се намерили някакви потно-мастни. Ако на кутията, освен следите на самите Маклигини, се намерят следи от тяхното зетче Шокин и неговото приятелче Журихин, това пак няма нищо да даде, защото и двамата са участвали в събирането на багажа при преместването. Но ако такива следи там няма, тогава ще започна да се съмнявам в изводите си за тази двойка. Макар че потно-мастните следи по ножа били добри.

— В смисъл?

— В-отрицателна кръвна група. Тя не се среща под път и над път. Така че, ако Шокин или Журихин има В-отрицателна кръвна група, ще можем да се поборим. Разбира се, по-добре ще е да ги накараме да признаят. Така е по-сигурно. Да ти налея още?

— Съвсем мъничко — отново помоли Дзюба. — Тоха, мисля си за признанието. Как ще представим пред Баглаев трупа на Носуленко? За него има човек в затвора, делото се смята за приключено, ако вдигнем много шум, няма да ни разберат. Ще предизвикаме скандал. Ще падат глави. А не можем и да премълчим, нали човекът лежи невинен, трябва да бъде освободен.

Антон пийна, замижа, тръсна глава.

— Първо, ние с тебе не знаем със сигурност дали е виновен, или невинен. Можем само да предполагаме как са получили признанието му.

— Но нали куршумът е от травматик!

— И какво от това? Един-единствен човек ли има на земята, който убива хора с преправен травматик? Може да се окаже чисто съвпадение, като с Ефимова.

— А не са ли множко съвпаденията за едно дело? — ядосано се тросна Ромка.

— Множко са — съгласи се Антон. — Но в живота се случват и по-странни неща, повярвай ми. Второ, оперативните работници, които са разследвали бачкатора от Средна Азия също не са вчерашни и не биха повели на заколение съвсем невинен агнец. Техните глави са им по-скъпи, разбира се, ако не са абсолютни престъпници или нехранимайковци. Хайде, бих ги разбрал, ако делото е било общественозначимо, ако всички средства за масова информация са тръбели, ако ръководството е искало отчет на всеки два часа. Тогава, разбира се, те е трябвало по какъвто и да е начин колкото може по-скоро да се отърват от висящото дело и да се отчетат. Тогава биха могли от глупост или от страх пред началството да пратят зад решетките и съвсем невинен човек. Но какво имаме тук? Масажистка от СПА салон. За какво ще им е било на момчетата да рискуват? Най-вероятно са имали човек, хванат на местопрестъпление за нещо тежко, например при грабеж или изнасилване, започнали са да го разследват и се е оказало, че е виновен и за две убийства, така че при всяко положение доживотният му е бил сигурен. И са се разбрали с него: той поема трупа на Носуленко, а срещу това например те не закачат семейството му, което живее тук, в Подмосковието, изобщо го оставят на мира, не го депортират. Обичаен вариант.

— Ами ако все пак са пълни престъпници или нехранимайковци? Тоха, това пак си е скандал, и тъй, и инак погледнато. А никой не желае скандали. И Баглаев заради тази Носуленко ще ни смели на кайма. И няма да чуе никакви наши доводи.

— Ромич, Баглаев е най-зле от всички и ние трябва да разбираме това. Да ти налея още?

— Не, стига ми вече — решително отказа Дзюба.

— Аз пък ще ударя още една глътка. — Антон отново наля малко алкохол в чашата си. — Разбери, трябва да отидем при него и убедително да му докажем, че държи в ареста невинен човек. А той ще трябва да се съгласи с нас и при това някак така да се измъкне, че да запази достойнството си. И тогава вече му пробутваме информацията, че съществува и трупът на Носуленко и трябва това дело да се извади от архива, да се възобнови и да се обедини за досъдебно производство с делото на Ханджумян, като се изиска и делото от Перм. С Ханджумян и пермския полицай всичко е прекрасно, без проблеми, но за Носуленко той ще трябва да докладва пред ръководството на следствения комитет. И представи си колко врагове ще си спечели, ако настоява, че материалите по това наказателно дело са фалшифицирани. За какво му са неприятности?

— За нищо — сънено кимна Роман, чиито очи се затваряха от умора и от изпитото. — И какво ще правим?

— Не знам — сви рамене Антон. — Има един вариант, но е умряла работа. Да проучим оня тип, когото са затворили за Носуленко, и ако се окаже, че има купчина доказани тежки престъпления, по дяволите, да лежи. А ние изобщо да изчистим Носуленко от нашата разработка. Да оставим само полицая, Болтенков и Ханджумян. И ако успеем да докажем, че и трите престъпления са дело на един и същи човек, този човек ще лежи, няма значение дали за три, или за четири тежки, все е до живот. Но ние с тебе трябва да решим това сега, за да отидем при следователя с ясни позиции. А преди това трябва да обработим и Улянцев, нали той иска да стовари трупа на Болтенков върху Ламзин, та да си пише плюс в отчетността, така че нашите изводи никак няма да му харесат.

— Наистина е умряла работа — съгласи се Дзюба. — Но пък се появява предмет за спазаряване. Представи си, че притиснем до стената Орехов с тези убийства, а доказателствата ни за следствието са слабички, тогава ще можем да му предложим да махнем случая с Носуленко в замяна на признание за останалите трупове.

— Не, няма да мине — поклати глава Антон. — Бащата на Орехов е богат, значи ще има добър, грамотен адвокат и той бързо ще обясни на подзащитния си, че това няма да повлияе на присъдата. Така че, ако имаме само косвени улики и нито едно пряко доказателство, с Орехов нищо не можем да направим. И Баглаев, между другото, много добре разбира това. Нали се изложи с Ламзин, втори път няма да се съгласи с такова нещо. Добре, Ромич, хайде да опитаме да поспим, утре имаме много работа.

Дзюба нямаше нужда от повече уговорки и само след няколко минути от детската долетя ритмично силно похъркване. Антон беше сигурен, че няма да може да заспи, но въпреки очакванията доста бързо се унесе.

Нито един прозорец в къщата не светеше и когато Настя влезе, вътре цареше пълна тишина. Тя запали лампата до вратата, за да намери чехлите си, без да иска, изпусна торбичката с обувките на пода и металните капачета дори през тънкия полиетилен глухо изтропаха по каменните плочки, с които бе покрит подът в антрето. Целият първи етаж, с изключение на кухнята и санитарния възел, представляваше зонирано открито пространство: вестибюлът плавно преливаше в хола, холът — в трапезарията, между трапезарията и кухнята имаше плъзгаща врата, която Настя постоянно държеше отворена.

И именно откъм хола до нея долетя звук, който се състоеше едновременно от охкане и скърцане на кожа от дивана.

— Аска, ти ли си? Запали, че нищо не виждам — чу гласа на Чистяков. — Задрямал съм тук, докато те чаках.

Тя щракна всички копчета, обу чехлите и отиде при мъжа си, приседна до него и положи глава на рамото му.

— Мислех, че спиш, както е редно за почтен учен човек, в спалнята, на удобния креват — виновно се пошегува тя.

— Не, аз като почтен семеен човек чакам жена си, която работи нощем — усмихна се Алексей. — Е, полезно ли беше това пътуване?

— Ъхъ — отговори тя и притвори очи.

Близо до Льоша винаги я обгръщаха необяснимо блаженство и спокойствие.

— Хлапаците спят ли? — попита.

— Като убити, и двамата. Петка дори не си отиде вкъщи. Умори ги ти, робовладетелко. Утре сигурно пак ще се впрегнеш, а и на тях ще наденеш юздите?

— За хлапаците не знам още, но аз сигурно ще трябва да свърша едно-друго.

— Тогава — веднага в леглото — изкомандва Алексей.

— Не искам! — Тя още по-силно се притисна до мъжа си. — Льоша, хайде да пийнем чай на терасата? Нощта е толкова топла, въздухът е приятен и никак не ми се спи.

Чистяков леко я отмести и внимателно се вгледа в очите й, после се позасмя и кимна:

— Добре. Върви да се преоблечеш, свали тия бабешки дрехи, а аз ще сваря чая. Какъв да бъде? Черен или зелен?

— Някакъв цветно-плодов, вкусен — помоли тя. — И не е нужно да критикуваш дрешките ми, те са модни и елегантни, между другото.

— Но с тях изглеждаш ужасно! — разсмя се Льоша. — Злобна старица. Нали знаеш какво казва народът: не е страшно да си дядо, страшно е да спиш с баба. А на мен, като на всеки нормално ориентиран мъж, ми се ще да мисля, че имам млада красива жена.

Настя се качи горе на пръсти, преоблече се и излезе на терасата, където на масата вече стояха големият порцеланов чайник и чашите. От къщата излезе Чистяков, понесъл в едната ръка паничка със сухарчета, а в другата — чиния с тънко нарязан кашкавал.

— Дори среднощното пиене на чай трябва да бъде красиво и както си му е редът — изрече той тържествено, докато наливаше червеникавия ароматен чай. — Аска, знаеш ли, че след като се пенсионира, ти много се промени?

— Кой? — смая се Настя. — Аз? Откъде ти хрумна? Аз съм същата, каквато си бях.

— Нищо подобно. Първо, докато работеше, постоянно ти се спеше, сутрешното ставане с будилник беше смъртна мъка за тебе, нали си спомням. А сега скоро ще съмне, а на теб никак не ти се спи.

— И какво означава това?

— Че остаряваш, скъпа моя — разсмя се той. — Годинките, няма как. Започва се със старческото безсъние.

— Их, че си — разстроено отвърна Настя. — Развали ми настроението. И второ какво? Само че, ако е същата гадост, не смей да ми го казваш!

— Е, де, Асенка, каква ти гадост? Яж кашкавал, яж, в него има калций, той е нужен на застаряващите жени, да не ги хваща остеопороза — подразни я Чистяков. — А пък безсънието си е екстра работа! Представяш ли си колко допълнително време се освобождава за живота? И за работата, между другото. Страдащите от безсъние хора имат добри шансове да прочетат всички непрочетени навремето книги и да изгледат всички пропуснати филми. Но както ти справедливо забеляза, това беше само първото. А второто е, че ти престана да се вайкаш за всяка дреболия, нещо повече, сега не се тръшкаш дори по сериозни поводи. Постоянно си в добро настроение и непрекъснато се усмихваш. Не си ли забелязала?

Тя го погледна учудено.

— Сериозно ли? Какво, наистина ли постоянно се разхождам с глупава усмивка на лицето? Какъв кошмар!

— Не бе, не, изобщо не е глупава — побърза да я успокои Алексей. — Ти просто се усмихваш. Между другото, много красиво.

— Ако сега изтърсиш, че съм започнала и да готвя, направо те убивам — закани се Настя.

— О, не, не съм достатъчно храбър за такова нещо! Та аз разбирам, че подвизите ти в кухнята са просто изпълняване на роднински дълг и не ти доставят никакво удоволствие.

Тя допи последната глътка от чашата си и отново я доля с чай.

— А знаеш ли, Льоша, ти сигурно си прав — каза замислено. — Наистина престанах да се вълнувам и разстройвам на всяка крачка, както правех на младини. Изглежда, вече съм стигнала възрастта, когато човек започва по-ясно да разбира за какво има смисъл да се нервира и тревожи, и за какво няма.

— Е, добре, ще те зарадвам, съгласен съм да наричаме това не възраст, а състояние на ума. И естествено, съм прав просто защото съм ти мъж, което значи, че винаги съм прав.

— Ами тези промени… не ти ли харесват? — предпазливо попита Настя. — Започна ли нещо у мен да те дразни?

Алексей лапна шепа сухарчета и звучно захруска.

— Аска, аз те обичам вече толкова години, че да ти призная честно, ми е абсолютно все едно каква си.

— Свикнал си, значи?

— Аха. Корените ми са прераснали в теб. Така че можеш смело да се променяш в каквато искаш посока, това няма да повлияе на моето отношение към теб. Само не си хващай любовник, това вече няма да го понеса.

— Ето на — смешно сбърчи нос тя. — Вече се започна с условията и ограниченията.

— Е, ами ти какво искаш? — театрално разпери ръце Льоша. — Условията и ограниченията са задължителни елементи при всякакви преговори. Между другото, за условията и ограниченията: ти даваш ли си сметка, че това, в което въвлече момчетата, е незаконно? Ами ако ги заловят?

— Няма да ги заловят — безгрижно отговори Настя. — Та Саня е професионалист в това, беше хакер още преди да научи таблицата за умножение. А Петручо е още по-професионалист от него. Както е прието да казват те — вълшебник. И после, на кого е потрябвало да ги следи? Аз разбирам, ако бяха хакнали бази на Пентагона или някоя мощна банка, тогава, разбира се, щяха да ги издирват. А така… Голяма работа, разбиват профили от чатове. Никой няма и да забележи. А това, което прави Дзюба от моя лаптоп, е напълно законно, той нищо не хаква, търси само в открития достъп. Но пък как търси! Оцени го, Чистяков!

— Ето още една промяна у теб — забеляза той. — По-рано ти се стараеше да не нарушаваш закона, много се тревожеше на тая тема.

— Ами аз и сега се старая. — И Настя погледна мъжа си с най-честните и невинни очи, които успя да направи. — Ей богу, Льоша, старая се с всички сили. Но знаеш ли, моето буйно правосъзнание някак се е укротило през последните години. Когато постоянно виждаш, че законите не интересуват никого и никой дори не се сеща да ги спазва, неволно започваш да губиш уважението си към понятия като „законност“ и „ред“. Ето виж: невинен човек е в ареста, под стража. За да докажем, че той е невинен, трябва да намерим истинския престъпник. А за да го намерим и при това да успеем да убедим следователя, трябва да получим купчини информация. За целта са нужни и купчина бумаги, подписи, разрешения и съгласувания. А човекът лежи в ареста. И там въобще не му е хубаво.

Аз в никакъв случай не искам да кажа, че целта оправдава средствата, не. Само ти привеждам пример за ситуация, в която моето правосъзнание си ляга да спи и сънува дълги сладки сънища. Льоша, аз не те моля да смяташ, че съм права. Самата аз си знам, че не съм. Просто искам да ме разбереш.

— Разбрах те. Е, какво ще кажеш за лягане? Заедно с правосъзнанието? — насмешливо попита Алексей. — Защото виж, небето вече просветлява. И застудя.

— Да вървим — съгласи се Настя. — Ти си лягай, а аз още малко ще помисля.

— „Малко“ значи колко? Около два часа?

— Ами горе-долу толкова. Ще помисля, после ще сготвя и ще отида на стрелбището да пострелям. Там отварят в седем и сутрин няма никакви хора.

— Изобщо ли няма да си легнеш?

— Льоша, наистина не ми се спи.

— Добре, ти си знаеш, голямо момиче си — въздъхна Чистяков. — Тогава разтреби всичко тук, а аз ще лягам. Още не страдам от старческо безсъние.

— Не старческо, а възрастово! — възрази тя и болезнено ощипа мъжа си по ръката.

Чистяков отиде да си легне, а Настя донесе от къщата одеяло, загърна се в него и седна на люлката в градината.

„Льошка е прав — мислеше и ритмично се люлееше под тихите звуци на поскърцващите вериги. — Наистина съм се променила. По-рано за нищо на света нямаше да пропусна възможността да поспя час-два, а сега кой знае защо не ми се спи. И само преди десетина години щях да издера очите на някого, който би посмял да твърди, че мога да гледам през пръсти как мой роднина нарушава закона.“

Тя наблюдаваше небето, което се наливаше със светлина, слушаше оживяващата птича гълчава и прехвърляше в главата си информацията за Владимир Власов и Филип Орехов. Уж беше доста обширна тази информация. Но кой знае защо изобщо не се подреждаше в цялостна картина.

В пет сутринта Анастасия Каменская се върна в къщата и застана до печката, в шест изпи две чашки силно кафе със захар и сметана, в шест и двайсет и пет се качи горе, влезе в спалнята, тихичко се преоблече, после слезе, написа дълга бележка, едната част от която беше адресирана до мъжа й, другата — до племенника й и неговия приятел, и замина за стрелбището.

Дзюба се събуди пръв и когато Антон отвори очи, Ромка вече седеше пред компютъра и разпалено търсеше нещо.

— Тоха, дай да хапнем нещо — помоли той, без да се откъсва от работата си. — Измъчих се да чакам кога ще се наспиш.

— Ами да си беше взел нещо — учуди се Антон. — Хладилникът е пълен с храна. Ще ти изсъхнат ръцете ли?

— Разбира се, че ще изсъхнат. Не е редно човек да тършува в чужда къща. Виж какво изрових: началник на службата по безопасност във фирмата на Вадим Орехов е някой си Усиков, в миналото служител на икономическа полиция, полковник в оставка.

— Ясно — кимна Антон, моментално отхвърлил от себе си остатъците от съня. — И какво друго?

— Освен това порових в официалния сайт на „Файтър Трейд“ и намерих списъка на отделите с посочените имена на ръководителите им, техните заместници и старши мениджърите. В отдела, в който работи малкият Орехов, има един старши мениджър на име Химин. Спомняш ли си, че срещахме веднъж това име в личната кореспонденция на Орехов?

— Не си спомням — призна Антон. — Наистина ли сме я срещали?

— Наистина, наистина! — разпали се Роман. — Веднъж е писал на някого, че Химин го изтормозил с нещо, втори път пак нещо подобно. Тоест можем да направим извод, че с този Химин Филип е най-тясно свързан в работата. Вече го издирих по базата и според тези сведения той бил нормален човек, никъде за нищо не е бил уличаван, има и адрес. И телефонче, то се знае. Виж, ако ти днес успееш да се срещнеш с Олга Виторт, а аз открия този Химин, ще можем да подходим към проблема от две посоки. Ако между Орехов и Власов има конфликт, свързан с работата, тогава един от тези двамата непременно ще е в течение. Ако не единият, другият. Покрай това можем да опитаме да поговорим и за отношенията между Филип и баща му. Освен това нали ни трябват всички телефонни номера на младия Орехов? Трябват ни. И Химин може да ги знае, а Олга — едва ли, най-вероятно тя знае само официалния му номер.

— Ами по принцип да — съгласи се Антон. — Да вървим да закусваме и ще започнем да ловим свидетели.

С Химин на Роман му провървя, откри го по телефона от първия опит. Вярно, Химин не изрази и най-малък възторг от перспективата да си губи времето в своя законен почивен ден за разговори със служител на полицията, но и не отказа, само помоли срещата да се състои максимално близо до дома му.

Но Антон не можеше и не можеше да намери Олга Виторт. Отначало тя не вдигаше домашния телефон, после от мобилния се чу равнодушното съобщение, че „абонатът е временно недостъпен или се намира извън обхват“.

— Ромич, обещал съм на децата днес да прекарам времето си с тях — взе да се облича Антон. — И без това почти не ги виждам. Ти тръгвай към Химин, а аз ще отида у Еля, ще взема децата и поне ще ги заведа на сладолед, щом не намирам никъде тази Олга Виторт. За нас най-важното е да научим всички възможни телефони на Орехов, та да имам с какво да се хвърлям в краката на Кузмич.

Той закара Дзюба до метрото и се отправи с колата си извън града. В съботната майска сутрин имаше доста желаещи да прекарат времето си сред природата или на вила, шосето беше много натоварено и пътуването до къщата, където живееше Елвира, му отне много време. Когато видя Стьопка и Василиса, седнали на външното стълбище и напрегнато загледани във всички минаващи автомобили, Антон почувства как сърцето му се свива. Обещал е — и децата му вярват. Те не искат да знаят, че работата на баща им е такава, че той не може да се разпорежда нито с времето си, нито със себе си. Тате е обещал — и няма нужда от повече думи. Това безусловно и задължително ще се изпълни.

Тъкмо беше слязъл от колата и децата вече тичаха към него през зелената поляна… когато звънна телефонът.

— Олга Виторт — чу се в слушалката студен делови глас, сякаш лишен от каквито и да било емоции. — Намерих в телефона си няколко ваши повиквания. С какво мога да помогна?

— Казвам се Сташис, от полицията съм, криминални разследвания. Трябва да поговоря с вас.

— Добре, слушам ви.

— Не по телефона. Трябва да се срещнем.

И отново спокойното, без никакво запъване:

— Добре. Пак ли относно картините и Володя Власов? В течение съм, че сте се интересували от това. Трябва да дойда някъде ли?

Антон се стъписа. Оказа се, че не се е подготвил за такъв прост въпрос, защото, след като сутринта не бе намерил Олга, вече се бе настроил за една събота с децата. Но не можеше и да отлага срещата.

— Сега съм извън града — започна неуверено — и ще прекарам тук поне три часа.

— Но въпросът ви е спешен, така ли? — все така спокойно и делово попита Виторт. — Или ще почака до довечера?

— Спешен е.

— Кажете адреса, аз ще дойда.

— Знаете ли къде е детският комплекс „Мечо Пух“? На петнайсетия километър е.

— Знам го. — Антон долови в гласа на събеседничката си някакво подобие на усмивка. — Ще дойда там и ще ви звънна пак. След около час.

— Има тежки задръствания — предупреди я Антон.

— Значи след час и половина.

Ей така, кратичко и без излишни приказки. Делова дама е тази Виторт. Лара Крофт, дявол да я вземе.

Децата стояха малко настрана и напрегнато и уплашено се взираха в лицето на баща си, ловяха всяка негова дума, изречена по телефона. Те много добре знаеха как най-често свършват такива разговори, особено ако някой се обадеше на баща им в момент, когато всички заедно са се приготвили да тръгнат нанякъде.

— Няма ли да ходим за сладолед? — потиснато попита или направи извод Василиса.

— Ха, че защо? — Антон вдигна на ръце Стьопка. — Отиваме, непременно, само малко да си почина от пътя.

— А с кого си уговаряше среща? — взе да разпитва Вася. — Кой има спешен въпрос?

— Аз — усмихна се Антон. — Аз имам спешен въпрос и една леля ще бъде така любезна да дойде, за да ми отговори на него.

— Красива ли е? — ревниво попита момиченцето.

Антон сви рамене.

— Нямам представа, никога не съм я виждал. А теб какво те засяга? — подкачи той Вася. — Нямам намерение да се женя за нея, само ще си поговорим. Да вървим в къщата, трябва да кажа добър ден на Еля.

В къщата вкусно миришеше на нещо сладко: Еля бе дала на Василиса поредния урок по домакинстване, чиято тема ако се съдеше по миризмите, е била десертът.

— Ще пробвате ли, Антоне? — весело предложи бавачката и постави пред него купичка с крем.

Той загреба пълна лъжица, но дори не бе успял да преглътне, когато отново звънна телефонът. Дзюба.

— Имам телефоните на Орехов — бързо изрече Роман. — Вземай лист и записвай, много са, променял ги е едва ли не на всеки три месеца.

„Ето на — мислеше си Антон, загледан в изписания с молив лист. — Сега ще добавя тук още два-три номера. И ще се обадя на Кузмич. И това ще бъде последното, което ще направя в краткия си живот. Защото Сергей Кузмич няма да ме остави жив.“

— Стьопка, дай тука таблета — поиска той.

Момченцето опита да се съпротиви: гледаше на него анимационен филм и прекъсването му не влизаше в плановете му за момента, но за учудване на Антон се намеси Василиса.

— Стьопка, веднага дай на тате таблета — строго му нареди тя. — Не виждаш ли? На тате му трябва за работата, а ти си играеш. Голям си вече, трябва сам да се сещаш.

„Наистина Анастасия Павловна е права — помисли си Антон. — Васка е много по-зряла, отколкото си представям.“

Взе таблета от сина си, влезе в пощата си и написа дълго писмо, цялото състоящо се от телефонни номера. Телефоните на Филип Орехов. Телефонът на Юрий Шокин. Телефонът на Игор Журихин. До всеки номер посочи периода, който го интересуваше. При Орехов тези периоди бяха четири — според броя на убийствата, в които бе заподозрян. При Шокин и Журихин — по два: за момента на убийството на Ина Викторовна Ефимова и за вечерта, когато Антон получи във входа си „строго и засега меко предупреждение“. Антон на никого не бе казвал за този странен случай и искрено се надяваше Кузмич нищо да не забележи.

Още веднъж свери всяка цифра с бележките си, запази писмото в „Чернови“, мислено се прекръсти и набра телефона на подполковник Зарубин.

Кръстенето не помогна. По-точно помогна, но не напълно, защото през първите две-три минути Антон трябваше да изслуша от Зарубин много ярки изрази по свой адрес. Пак добре, че всички те не бяха нови и не носеха никакви неочаквани откровения.

Най-важното беше да изтръгне от Кузмич заветните думи:

— Добре, пращай, само не затваряй телефона, първо ще прегледам какво пращаш.

Антон натисна бутончето „изпрати“. Сергей Кузмич недоволно сумтеше в слушалката, щракаше с мишката и май нещо сърбаше от чаша.

— Е?… — взискателно попита Зарубин. — Къде е писмото ти?

— Сега, Кузмич, почакай три секунди, сега ще го получиш.

— Ами ти къде си?

— С децата съм — честно отговори Антон.

— Чувам, не съм глух — с кисела усмивка каза Зарубин. — Къде конкретно?

— У Еля, извън града.

— Сигурно е хубаво там, а-а? — замечтано проточи подполковникът.

— Хубаво е. Много зеленина, птички пеят.

— О! Ето, и писмото пристигна. Я да видим в каква авантюра се опитваш да ме въвлечеш този път… — замърмори Сергей Кузмич. — Така, това го разбрах, това е сибирският гастрол… Между другото, ти провери ли полетите?

— Не съм още. Дзюба обеща да го направи днес.

— А защо още не е? Наближава обяд, а ти само обещаваш — недоволно отбеляза Зарубин.

— Ами той търсеше телефонните номера. Ето, тъкмо тези — забързано обясни Антон.

— Ааа, добре тогава. Да продължим… Кой е този?

— Масажистката.

— Аха, аха… Ами там май вече са прибрали някого, нали така ми каза?

— Казах — потвърди Антон. — Но трябва да се провери.

— Добре. Така. Този и аз го знам… И това го знам… Ами това какво е?

Явно Сергей Кузмич бе стигнал до телефона на Юрий Шокин.

— По Ефимова.

— По Ефимова ли? И от къде накъде… — започна да се възмущава Зарубин.

— Кузмич, после ще ти обясня всичко. Просто те моля, помогни, ако обичаш.

— По Ефимова имаш такива сили и такава техника, дето можеш да разкриеш цял световен заговор, а ти товариш мен — продължи да мърмори подполковникът. — Опитваш се да играеш на тъмно, а?

— Слушай! — внезапно избухна Антон. — Лъгал ли съм те някога? Излагал ли съм те някога? Нали ти казах, всичко ще ти обясня, но не и сега по телефона! Можеш ли просто да ми повярваш?

— Като нищо, бе — неочаквано се развесели Зарубин. — Добре, това, значи, е по Ефимова, това също, излиза, че по Ефимова имаме два номера. Ами това какво е? Номерата са същите, а времето с какво е свързано?

Тъкмо това беше, което Антон се опитваше да скрие от Зарубин: времето за случката във входа. Вече можеше и да го разкаже на подполковника, но не сега, когато край него бяха децата. Особено Васка с нейния стремеж всичко да чува и контролира.

— Трябва ми — отговори уклончиво. — Имам тука една мисъл.

— Умна мисъл ли е поне? — позасмя се Сергей Кузмич.

— Знам ли. Но има смисъл да се провери.

— Добре. Номерата са много, местата са много, така че шишето ще е от теб. Е, сам разбираш — предупреди го подполковникът.

— Разбирам, Кузмич, всичко ще е тип-топ — с облекчение обеща Антон.

Остави телефона на масата, върна на Стьопка таблета и отново посегна към лъжицата в купичката, но опитът отново беше неуспешен. Телефонът звънна: пристигна съобщение от Дзюба: „С кого приказваш толкова? Не мога да те хвана. Момчето е отишло до Перм с влак, върнало се е със самолет“.

Да! Конструкцията, която бе изглеждала толкова въздушна и невъзможна, се сдоби с първата си реална опора. Разбира се, ако именно Филип Орехов е застрелял полицая в Перм, дотам е трябвало да пътува именно с влак: в самолет не би могъл да прекара оръжие без съответните разрешителни документи. Само че защо се е върнал в Москва със самолет? Отговорът е ясен: защото оръжието вече не е било у него. Не му се е досвидяло, изхвърлил го е. Или го е продал на някого.

Антон пъхна в устата си още една лъжица от приготвения от дъщеря му „учебен“ десерт и набра номера на Дзюба.

— Ти къде си сега?

— Отивам да покажа портрета. Имам едно подозрение, че всичко ще се получи бързо и безкръвно — съобщи Ромка. — А, Каменская те е търсила, но ти си давал заето, та ми звънна на мен.

— И какво каза?

— Каза, че нейните момчета изровили нещо. Става дума за някаква сложна схема и аз разбрах само наполовина, но те са сигурни, че пак нашето момче е написало писмото на бизнесмена. Ти видя ли се с Виторт?

— Не още, чакам я, скоро трябва да дойде.

— Аха, добре, тогава аз тръгвам. Ако има нещо — ще ти звънна.

Антон отново остави слушалката и с опасение погледна купичката. Интересно, как ли може да свърши третият опит? Дали съвсем да не зареже тоя десерт? Фатален е някак си.

— Тате, ти защо не ядеш? — веднага чу гласа на Василиса. — Не ти ли харесва? Не съм ли се справила?

— Много е вкусно — усмихна се Антон. — Вече ставаш истинска домакиня.

— Видя ли! Нали ти казах, че Еля ме научи вече на всичко, не ни трябва никаква Лиза, тате, нали ми обеща! Сами ще се справим.

— Не съм забравил, Васюша, не е нужно да ми напомняш. Ето сега, пред теб, ще си доям всичко.

Направи страшна физиономия, нещо като закана, грабна с едната ръка чинията, с другата — лъжицата. Вася се заля в щастлив смях.

И отново иззвъня телефонът.

— Виторт съм — прозвуча в слушалката. — Ще бъда на паркинга след десет минути. Къде да ви чакам? Как ще ви позная?

— Заведението „Малкият Ру“, ще бъда с деца, на десет и на шест, момиче и момче. Няма да сбъркате. И не се тревожете, ще ви позная аз.

Нали не можеше да й каже, че вече се бе нагледал на снимките, поместени в личните страници на Олга Виторт.

— Деца, напред към колата! — високо изкомандва той. — Отиваме в „Мечо Пух“ да преяждаме със сладолед!

— Уррааа! — радостно викна Стьопка и се втурна да си обува маратонките.

— Тате, ами моето десертче? — огорчено попита Вася. — Ще го оставиш ли? Толкова се старах.

— За нищо на света! — възторжено обяви Антон, грабна обикновена супена лъжица вместо мъничката, която му бе подала Еля, и за три секунди опразни купичката.

На територията на увеселителния комплекс „Мечо Пух“ имаше много детски заведения, в които можеше да се хапне сладолед, но Антон Сташис избра именно „Малкият Ру“, в който обикновено имаше малко деца. Поначало това заведение бе замислено за родители, чиито деца са в киното или участват в забавления с професионални клоуни и аниматори. Едно такова „възрастно“ място, където е по-тихо и по-спокойно. И същевременно в менюто има всичко, което може да заинтересува деца на всякаква възраст — от съвсем малки до тийнейджъри.

Той веднага видя Олга Виторт. Беше точно като на снимките. Кой знае защо нейният делови официален тон по телефона бе накарал Антон да си представи жена, която във всяка свободна минута върши нещо важно и не може да си позволи да си пилее времето. Очакваше да види Олга с включен компютър или поне таблет, но нямаше такова нещо. Просто хубава миниатюрна млада жена на отдалечена маса. Масата до нейната също не беше заета, но на стола, както забеляза Антон, имаше някаква чанта.

Олга стана, подаде ръка отначало на Антон, после на Василиса и накрая на Стьопка.

— Олга Виторт — представи се три пъти тя, — много ми е приятно.

— Василиса Сташис — без капчица смущение каза Вася и стисна протегнатата ръка.

Антон си помисли, че сигурно момичето е свикнало от спорта да казва пълното си име, така че в това за нея няма нищо необичайно.

Стьопка, естествено, се попритесни, не се сети веднага как трябва да се държи — нали с него никога не бяха се здрависвали като с възрастен. Но Васка не се забави — наведе се към брат си и му пошепна нещо. През цялото време Олга търпеливо стоя с протегната ръка и чака мъничката длан на Стьопка да докосне нейната.

— Степан Сташис — важно изрече момченцето и веднага се покатери на стола.

— Две менюта, моля — каза Антон на сервитьорката с костюм, стилизиран като кенгуру, както изискваше дизайнерската концепция на заведението.

— Четири менюта, ако обичате — невъзмутимо каза Олга.

Антон й хвърли учуден поглед. Според него на децата изобщо не се полагаше меню. Обикновено той го четеше сам и предлагаше на сина си и дъщеря си да изберат от нещата, които смяташе приемливи за тях, а те или се Съгласяваха, или молеха да продължи да чете.

Олга улови погледа му, после погледна Стьопка.

— Защо, нима Степан не може да чете?

— Мога! — гордо заяви Стьопка. — Отдавна вече сам си чета книжки.

— Тогава ще можеш да прочетеш и менюто — каза Олга.

Вася смутено взе донесеното от сервитьорката меню с обложка със смешно кенгурче и въпросително погледна Антон.

— Избирай си — кимна той и погледна чантата, която все така стоеше на стола до съседната маса.

Вярно, в Москва отдавна не бяха се случвали терористични актове, но все пак безстопанствената чанта будеше у него чувство на тревога, особено когато наблизо имаше деца.

— Случайно да сте видели кой е оставил тази чанта? — попита той Олга.

— Моята е — отговори тя, без да откъсва поглед от менюто. — Заех съседната маса, за да могат децата да седнат там. Хем да са до вас, та да ги наглеждате, хем да не слушат нашите разговори.

Антон изпита леко недоволство от себе си. Защо ли той не се бе сетил за това? Наистина нямаше намерение да задава на Виторт някакви особени въпроси — за секс или за кървави подробности, но все пак. Тя беше права. А той — не.

— Тате, може ли за мен щрудел? — попита Стьопка. — И три топки сладолед.

— Може.

— Аз пък искам ето това — посочи Вася един ред. — Ти… ра… тирамису. Да. Вкусно ли е?

— Опитай и ще научиш — усмихна се Антон. — Ами сладолед?

— Естествено. С ядки.

Когато сервитьорката дойде отново, за да вземе поръчката, Антон по навик понечи да поръча вместо децата, но срещна погледа на Олга и премълча. Оказа се, че децата спокойно се справиха самостоятелно, обясниха добре какво искат. Само Стьопка се поколеба, докато отговаряше на въпроса какъв сок да му донесат. Накрая избра от ананас.

— И на младежите сервирайте на съседната маса, ако обичате — с нетърпящ възражения тон каза Олга. — Те ще седят отделно.

— Тате, защо ще седим отделно? — попита Василиса, когато сервитьорката прие всички поръчки и си тръгна.

— Защото вече сте големи — обясни Антон. — И спокойно можете да седите отделно и да си говорите за ваши неща. А ние с Олга ще си поговорим за неща, които са интересни на нас.

Със самочувствието, че е важна, Вася веднага стана и се премести на съседната маса, Стьопка я последва, а Олга протегна ръка, взе си чантата и я сложи до себе си. После се извърна към Вася.

— Василиса, ти имаш много силна ръка — каза. — Спортуваш ли?

— Да, тренирам айкидо. А вие?

— Само фитнес. Но пък редовно и отдавна.

Тя премести погледа си върху Антон и се усмихна леко смутено.

— Не сте могли да ме намерите по телефона, защото бях в спортната зала, после в басейна. Та за какво искахте да поговорим? За Власов ли? Защо полицията толкова се интересува от картините му?

— Полицията вече не се интересува от картините, с тях всичко е ясно. Полицията се интересува защо вие държите в отдела си такъв служител.

— Но нали вече всичко ви обяснихме. — В гласа на Олга нямаше нито възмущение, нито яд. Сякаш нищо не можеше да я изкара от равновесие. — Володя ми каза, че сте ходили при него и сте го питали как е попаднал в „Окси“. И той ви е казал, че го взех, защото за него ходатайства Ала Владимировна Томашкевич. Бил приятел на покойния й син и на Ала Владимировна не й беше безразлична съдбата му. Това е. Володя дълго време стоял без работа, пиел много и затова Ала Владимировна искаше да му помогне. Да, не споря, Володя не го бива за тази длъжност. Но той има работно място и твърда заплата, а това е важно. И после той все пак върши нещо, най-прости неща, но върши.

— Освен вас и Томашкевич, знае ли някой, че Власов е бивш спортист?

Олга отрицателно завъртя глава.

— Това е много болезнен момент за Володя. Той веднага ми каза, че има условие: никой не бива да знае, че е спортувал в миналото.

— Защо? Какво престъпно има в това? Разбирам да крие, ако е съден или има три развода и пет изоставени деца, или пък проблеми с наркотици. Но спортът? Обикновено хората се гордеят със спортното си минало и никога не го крият, а обратно, вадят го на показ. Това не ви ли се стори странно?

Олга сви рамене.

— Явно е психологическа травма. Володя не обича да говори за това, но когато Ала Владимировна ни запозна, той още доста пийваше и невинаги се контролираше добре, веднъж-дваж спомена, че няма да понесе, ако някой още веднъж го попита защо нищо не е излязло от него: нито спортист, нито треньор. Сестра му много го тормозела на тази тема. Всъщност това не е моя работа. Аз просто приех като даденост, че това е болезнен за Власов въпрос. Ала Владимировна ме помоли — значи трябваше да й услужа, дори да не разбирам нещо.

Донесоха поръчките, децата лакомо се нахвърлиха на десертите си, Антон и Олга бяха поискали само кафе.

— Кажете, Олга, вашият отдел често ли работи с фирма „Файтър Трейд“?

— Постоянно. Защо?

— Познавате ли Филип Орехов?

— Разбира се, точно той отговаря за доставките за нашата верига.

— Как ще оцените неговите делови качества?

Олга внимателно погледна Антон и едва забележимо се усмихна.

— Мислех, че ви интересува Володя, защото са убили неговия треньор и вие май подозирате него. Какво общо има Филип?

— И все пак — настойчиво каза Антон. — Какво можете да кажете за Орехов-младши?

— Нищо хубаво. И той е нищожество, в смисъл на работата, като Власов. Но Власов много добре разбира мястото и нивото си. А Филип е недоволен от своето положение, иска да бъде значим, макар да няма никакви данни за това. Нехранимайко и разсипник. И все пак: защо ме питате за Орехов?

— Интересува ме дали Власов може да е имал някакви конфликти с Филип Орехов, свързани със сътрудничеството между вашите фирми. Работни конфликти.

— Работни конфликти? — Олга се загледа в Антон, напълно смаяна. — Никога. Заявявам го най-категорично. Нито Власов, нито Орехов-младши са фигури, които вземат решения. Тоест по длъжност те, разбира се, трябва да ги вземат, но поради личностните им качества никой не им поверява това задължение. Те и двамата са абсолютно некомпетентни. Решенията вземам аз като началник на отдела и началникът на отдела по работа с ВИП клиенти от „Файтър“. В краен случай — старши мениджърът на този отдел. Власов и Орехов са просто пешки, работни кончета, които определено нямат какво да делят. Нещо повече, Филип дори не забелязва Володя. Според мен дори не му знае името. Много ще е дори само ако разпознава физиономията му.

— Тоест вие смятате, че между тях няма никакви контакти?

— Ами много ще се учудя, ако има.

Антон обърна внимание, че докато отговаряше на въпросите му, Олга току поглеждаше към децата на съседната маса. Поглеждаше ги внимателно, зорко, но при това не и строго.

— Значи според вас Владимир Власов съвсем за нищо не го бива?

— Само като служител в моя отдел. Във всички останали отношения той е грамотен, начетен и неглупав човек. Рисува картини. Не мога да съдя доколко е талантлив като художник, не разбирам от това, според мен са доста еднообразни. Но нали самият факт, че човекът дълги години се е занимавал с едно нещо и изведнъж се е захванал с друго, съвършено различно, говори много, съгласете се. Не всеки е способен на това. Все пак повечето от нас обикновено влизат в някакъв коловоз и се движат по него, докато не ги поканят да се пенсионират.

— Казахте: начетен е — забеляза Антон. — Нещо конкретно ли имахте предвид?

— Веднъж той много ме изненада. — В този момент Олга се усмихна слънчево и някак възторжено и напълно изгуби облика си на строга делова жена. — Именно благодарение на Володя Власов аз научих за термина „газлайтинг“ и за филма „Газова светлина“. Вие гледали ли сте този филм?

— Не. Дори не съм чувал за такъв филм.

— Ето, и аз не бях чувала! Това е американски филм от четирийсетте години, спомнят си го предимно специалисти, киноведи, кинокритици. А нашето поколение и представа няма, че той съществува. Оказа се, че Власов познава този филм, и то не просто е чувал за него. Майка му преподава във ВГИК и американското кино от трийсетте-четирийсетте години е нейна специалност, така че Володя явно е гледал тези филми заедно с нея. Антоне — внезапно сниши глас Олга и се наведе над масата, за да доближи лицето си до неговото. — Степан изпусна сладоледа си върху дънките, кажете на Василиса да вземе салфетка и да му помогне да се избърше.

Антон се извърна към децата. И наистина: на коляното на Стьопка се мъдреше голямо петно от бързо топящ се сладолед. Той скочи сам да избърше петното, но кой знае защо се сети за странните думи на Олга: „Кажете на Василиса“. Чудна работа. Но още по-чудно беше, че я послуша.

— Вася! — извика той момичето и му посочи с поглед мястото на „аварията“.

Васка веднага стана и се засуети около братчето си. Антон погледна Олга с интерес.

— Може би ще ми обясните?

— Какво?

Тя го гледаше със сияещите си тъмнокафяви очи изпод дългия бретон и от тези очи буквално изригваха и нежност, и смях.

— Своите педагогически похвати.

Тя отново се наведе над масата, този път Антон се доближи до нея.

— Никакви похвати. Просто добре си спомням себе си като малка. Не можех да понасям да се държат с мен като с малко дете. А ако ми говореха като с равна, бях готова планини да повдигна. И изобщо не обичам глезотии. Детето е личност и всяко дете е много по-умно, изтънчено и наблюдателно, отколкото мислят за него възрастните, особено неговите родители. А всяка личност е достойна към нея да се отнасяме с уважение. И във всеки случай ми се струва, че не бива да правим вместо детето неща, които то прекрасно може да свърши само.

— Включително да си избира храна от менюто ли? — засмя се Антон.

— Включително и това — много сериозно кимна тя. — Разбирам, вие се страхувате, че ако ги оставите сами, те ще поръчат цели купчини храна, с която няма да могат да се справят. Но както виждате, те направиха абсолютно нормален избор: по един десерт и по една порция сладолед. Не по десет и дори не по пет. И изобщо имате прекрасни деца!

Антон се разтопи от удоволствие.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

При тези думи лицето на Олга Виторт така грееше и беше толкова искрено, че на Антон вече не му се вярваше, че тази жена се стреми да прилича на Лара Крофт. Ами ако я попита? Само че внимателно, за да не излезе наяве неприличното обстоятелство, че оперативните работници са се ровили в личната й кореспонденция и изобщо някак са събирали информация за нея в интернет.

— Олга, Власов ми каза, че в работата ви наричат Лара Крофт. Вярно ли е?

Тя мълчаливо кимна.

— Да. И какво?

От сияйната усмивка не остана и следа, отново пред Антон седеше съсредоточена и напрегната събеседничка.

— Нищо, просто ми е интересно защо.

— Това е свързано с кариерата ми — кратко отговори тя. — Ако не си строг в бизнеса — нищо няма да постигнеш.

— А какво искате да постигнете вие? Висок пост?

Тя замислено поклати глава и неочаквано отново се усмихна — меко и сякаш дори неуверено.

— Искам само едно: независимост. А независимост могат да дадат само парите. Аз ще градя кариерата си точно до момента, когато спечеля достатъчно.

Антон не беше напълно съгласен с такава позиция, но не се захвана да спори. Какъв смисъл има? Важното беше, че научи каквото искаше да научи. И за Владимир Власов, и за неговата началничка Олга Виторт.

Поиска сметката и Олга веднага извади портмонето си и сложи в папката с касовата бележка парите за изпитото кафе. Антон оцени този жест и не възрази, макар че сумата нямаше да го разори. Жената се стреми към независимост, защо да й пречи?

Още щом излязоха от заведението, за огромно учудване на Антон Стьопка хвана Олга за ръка.

— А ще дойдете ли с нас на люлките?

Гледай ти. Стьопка дори не се доближаваше до Лиза, а ако тя се опиташе да го прегърне — старателно се измъкваше.

В днешните планове на Антон Сташис не влизаха люлки. Трябваше да отведе децата при Еля и да хуква за Москва. Изразително погледна часовника си.

— Не сме се разбирали за люлки — отговори твърдо. — Аз трябва да се върна на работа.

— Иихх, тате — захленчи Стьопка, при това кой знае защо дърпаше за ръката Олга.

— Стьопа! — строго каза Василиса. — Ти какво, не чу ли? Татко трябва да върви на работа.

— Ами нека той отива на работа, а ние с леля Олга ще отидем на люлките.

— Не, Степан, днес няма да стане — напълно сериозно отговори Олга. — Ако се бяхме уговорили с теб предварително за това — друга работа. Но нали не сме се разбирали. И аз трябва да вървя на друго място.

— А ако после се разберем, ще дойдете ли с нас да се люлеем? — не пускаше ръката й момченцето.

— Ако се разберем — непременно. Нали сме големи хора, а големите винаги първо се уговарят. Нали така?

— Да — важно кимна Стьопка и с явна неохота пусна ръката й.

Те се сбогуваха на паркинга и всеки пое в своята посока. Стьопка изглеждаше разстроен. Вася се беше замислила за нещо.

— Кога ще си дойдеш? — тъжно попита момиченцето, когато слезе от колата пред къщата, където живееше Еля. — Утре ли?

— Не обещавам — честно отговори Антон. — Нали разбираш, това не зависи от мен. Такава ми е работата.

— Разбирам, тате. Ами Олга…

Тя млъкна смутено.

— Какво за Олга?

— Тя ще дойде ли пак при нас?

Антон притисна металното кръгче на електронния ключ до ключалката и побутна портичката.

— Едва ли.

— Но нали е твоя позната?

— Не съвсем. Трябваше да я питам нещо по работа. Сигурно повече няма да се видим. Защо? Тя хареса ли ти?

Вася неопределено сви рамене и изведнъж изтърси:

— Тя е по-добра от твоята глупава Лиза! Умна и добра! А твоята Лиза е лоша! И с нея е студено.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи и то стремглаво се втурна към къщата, за да не се разплаче пред баща си и брат си. Стьопка гледаше подир нея объркано и се чудеше дали да ревне от солидарност, или бавно, както е редно за голям човек, да се качи по стълбището. В крайна сметка момченцето избра втория вариант и махна отгоре на баща си.

Сърцето на Антон се късаше. Но какво да се прави, щом работата му е такава…

Бяха се разбрали да се видят на „Петровка“, там беше удобно на всички. Фьодор Улянцев поглеждаше Сташис и Дзюба с недоверие, те постъпваха някак странно за оперативни работници: фактически убеждаваха Фьодор да си присвои всички лаври за разкриването на няколко престъпления, и то не на някакви си апашки истории, а на истински убийства.

— Та нали ти обиколи местата, където е възможно да се преправи травматик, но първо си търсил хора, които може да са видели там Ламзин, и не намери нищо. Не намери, нали така? — напористо каза Дзюба.

— Ами да — съгласи се Фьодор, — не намерих.

— А после си се насочил към друг човек, към Власов. — Антон постави пред Фьодор снимка. — Бивш ученик на Болтенков, който е имал основания да отмъсти на своя учител. Научил си, че навремето Болтенков е продал за пари своя най-добър ученик, шампион на Русия, на друг треньор, на Людмила Волинец.

— Откъде съм го научил това?

— Ето, тук е написано всичко. — Дзюба хвърли на бюрото дебела папка. — Учи думите. Срещнал си се с първата съпруга на Болтенков и тя ти е разказала. Не се съмнявай, така си беше в действителност. Ако има нещо — може да бъде разпитана, тя ще потвърди за протокол. И си започнал да проверяваш Власов. Но в началото пак неуспешно. А после си получил оперативна информация, че хора, които по някакъв начин са пакостили на Власов, докато той е градил спортна кариера, са пострадали — също по един или друг начин. Така си достигнал до неразкритото убийство на полицай от Перм, който срещу голям подкуп е участвал в комбинация по замяна на неудобен съдия с удобен. Точно така си стигнал и до Галина Носуленко. И на тази мисъл те е навело покушението срещу бизнесмена Ханджумян, чийто син се занимава с фигурно пързаляне. Копнал си по-надълбоко, поговорил си с хора и си изяснил, че заради Ханджумян се е провалила кариерата на Власов като треньор. Тук Баглаев няма да ти възрази, защото за Ханджумян ние вече говорихме с него и той май се съгласи с нас.

— И пак не върви — опъна се отново Улянцев. — Ахмедич прегледа експертизата на куршума и гилзите по Ханджумян, там оръжието е друго. Пак преправен травматик, но друг.

— Етооо! — На това място Дзюба направи многозначителна физиономия. — И ти, умен и амбициозен детектив, си започнал да работиш с разрешителната система, и то не само по Власов, но и по неговото най-близко обкръжение, тъй като Власов има непробиваемо алиби. И знаеш ли какво си открил? Открил си някой си Филип Орехов, с когото Власов се познава и с когото контактува служебно. Те са приблизително на една възраст и като нищо може да са намерили общ език и да са се сприятелили. И ето че въпросният Орехов изведнъж получава разрешение за придобиване на травматично оръжие и с това разрешение легално купува два травматика. Два месеца по-късно убиват полицая в Перм, а след още някое време — Галина Носуленко. И в двата случая е използван преправен травматик, и в двата случая той не е намерен. И двете жертви са имали пряко отношение към спортната кариера на Власов. Тоест ти имаш всички основания да подозираш, че Власов е наел Орехов за осъществяването на широкомащабното отмъщение. За пари ли, по приятелски ли — това ще изясниш по-късно. Ето ти всички материали, чети, изучавай ги.

Улянцев погледна с опасение дебелата папка, не смееше да я отвори. Тук май имаше нещо гнило. Но какво?

— Момчета — попита той, — а на вас това за какво ви е? От къде накъде ми давате разкритието? Какъв е вашият интерес?

Ето това беше главният въпрос, на който трябваше да отговорят правилно.

— Ние искаме престъплението да бъде разкрито и в затвора да не отиде невинен човек, това е ясно — като претегляше всяка дума, започна Антон. — Но има и още редица допълнителни обстоятелства. Твоят следовател е човек с характер, ние никога преди не сме работили с него, не знаем как да подходим, трудно контактуваме с него. А вие работите заедно отдавна, от един район сте, постоянно имате общи задачи. И само ти можеш да намериш правилния подход, за да го накараш да разгледа новата версия и при това да не засегнеш самолюбието му. Ние няма да можем да направим това. А не искаме да се караме с него. Той никога няма да забрави, че ето тези двама оперативни работници от главното управление са го посрамили. И няма да се свърши никаква работа.

— Само това ли е? — недоверчиво присви очи Улянцев.

Според него аргументът беше слабичък. Сигурно имаше още подводни камъни.

— Не — усмихна се Сташис, — това не е всичко. Съществува и адвокатът Кирган, Виталий Николаевич. Ти някога имал ли си работа с него?

— Не ми се е случвало.

— А на нас се е случвало и ще се случва още неведнъж. Та ти разбираш, нас ни пращат да разследваме сериозни, шумни убийства, а Кирган е опитен адвокат, с реноме, именно за такива дела го канят. И тепърва с него има да изяждаме не един чувал сол. Знаеш ли с какво е опасен добрият адвокат? С това, че ти носиш на следователя три купчини доказателства, а добрият адвокат разпилява тези купчини по признак допустимост, това като минимум, че и по достоверност или по достатъчност. Ето защо с такъв адвокат е по-добре да си в лош мир, отколкото в добра война. В делото „Болтенков — Ламзин“ съвършено случайно намерихме доказателства тъкмо в полза на адвоката. И искаме да направим така, че твоят следовател да го послуша. И да пусне Ламзин колкото може по-бързо. А без твоята помощ няма да го постигнем.

— И това е всичко? — отново недоверчиво попита Улянцев.

— Не е всичко — въздъхна Сташис. — Има и още един момент. Убийството на Носуленко. Ние проверихме всичко, по него излежава присъда някакъв тип, абсолютен рецидивист, за него и с Носуленко, и без нея присъдата е все доживотен затвор. Някакво младо момиче, съвсем неопитна следователка, била дежурна, когато я пратили при трупа на Носуленко и й възложили делото. Оперативните работници — стари кучета, закоравели типове, взели да я притискат и тя се поддала. Между другото, после тя се омъжила за един от тях, сега вече чакат дете. Оформила делото като бонбонче, после, когато се оказало, че престъпленията на задържания с лопата да ги ринеш, разбира се, предали делото на друг следовател, но по трупа на Носуленко всичко вече било свършено идеално. На никого и през ум не минало… Нито вторият следовател, нито прокурорът, нито съдията — никой не се усъмнил.