Ангелите не оцеляват на леда

Разстоянието между адвоката и доверителя не бива да бъде голямо. Алиса седна с независим вид и отново повтори въпроса си.

— Все още не познавам делото — уклончиво отговори Кирган, — но на ваше място не бих се надявал на това.

— Защо? — взискателно попита момичето. — Казаха ни, че адвокатите могат да уредят това. Защо вие не можете? Длъжен сте!

Ето на, започна се. Веднъж някой казал на някого. Май имаше такава песен, английска ли беше, американска ли, когато Виталий беше още дете. Адвокатите не бива да дават безпочвени обещания. Нямат право. Но за съжаление, както и във всяка професия, сред тях се намират такива, които нарушават това правило.

— Не — твърдо повтори той. — Аз не мога. И дори няма да се опитвам да обещая. Ако един съдия е постановил мярката за неотклонение, тази мярка могат да променят само обстоятелства, свидетелстващи, че човекът трябва да се намира в дома си. Никакви съображения за доказаност или недоказаност не се приемат. В тези случаи съдията не преценява доказателствата, той само разглежда личността на задържания и наличието на нови фактически обстоятелства, например тежко заболяване на самия задържан или на член на семейството му, на когото са нужни грижи. Както виждам, нито вие самата, нито майка ви сте поразени от внезапно тежко заболяване.

Но не беше толкова лесно да объркаш Алиса Ламзина и тромавите юридически формулировки не я впечатлиха и не я стреснаха.

— Но всички наоколо казват, че този въпрос може да се реши — настояваше тя, — и по телевизията толкова пъти съм чувала, че пуснали ту един, ту друг под домашен арест. Защо другите могат, а вие не можете?

— И другите не го могат лесно — позасмя се Кирган. — И хайде първо да се разберем: какво имате предвид под думите „да решим въпроса“?

Алиса храбро, без капчица смущение го погледна в очите.

— Вие го знаете. В края на краищата хората наемат адвокати заради решаването на такива въпроси и им дават пари именно за това.

Боже, боже… Откъде ли се взема всичко това в главите на хората?

— Адвокати не се наемат, уважаема Алиса Валериевна, адвокати се кацат. Това е принципна разлика. И не им дават пари, а им се изплаща възнаграждение за извършената работа. Ако за вас не беше ходатайствал човек, към когото изпитвам огромна симпатия, аз веднага щях да прекратя нашата среща.

Въздъхна, свали от рафта сборник нормативни актове и го отвори на нужната страница.

— Ето вижте, това е Кодекс на професионалната адвокатска етика. И за нарушаване на кое да е правило от този кодекс мен ме заплашва дисциплинарно наказание, стига се и до лишаване от адвокатски лиценз. А сега прочетете ето това — член 10, точка 1: „Законът и нравствеността в професията на адвоката са по-важни от волята на доверителя“. Разбирате ли? По-важни от волята на доверителя! Вие сте мой доверител, аз съм длъжен да действам във ваш интерес, наистина, но ако вашите интереси се състоят в нарушаване на закона от моя страна, ще прощавате… Законът и нравствеността за мен са по-важни от вашите желания. Ето и по-нататък: „Никакви пожелания, молби или заръки на доверителя, насочени към неспазване на закона или към нарушаване на правилата, предвидени в настоящия Кодекс, не могат да бъдат изпълнявани от адвоката“. Ето това е, безпрекословно. Ако вашите интереси се състоят в намиране на доказателства, оправдаващи или поне поставящи под съмнение виновността на вашия баща и съпруг, аз съм готов да се заема с оказване на такава помощ. Ако сте дошли при мен, за да нося пликове с пари и да „решавам въпроси“, напразно сте си загубили времето. Валерий Петрович няма да бъде освободен от ареста, ако не се намери друг заподозрян, срещу когото има по-значителни улики. Аз не давам празни обещания.

Наталия Сергеевна, която до този момент бе седяла с безучастна физиономия и угрижено прегърбена, внезапно се изправи и със строг сух глас каза:

— Алиса, излез.

Алиса се опита да възрази, но майка й не отстъпи.

— Излез, почакай ме навън.

Момичето с явна неохота излезе от кабинета, след няколко секунди Кирган чу как силно се затръшна вратата към улицата.

— Извинете, Виталий Николаевич — поомекна гласът на Ламзина. — Алиса много обича баща си, просто не е на себе си от ужас. Моля да приемете извиненията ми от нейно име.

Най-сетне разговорът навлезе в обичайното си делово русло и Наталия Ламзина започна да разказва. Тя не говори дълго и личеше, че бе премислила грижливо своя разказ, за да не губи излишно време. Когато свърши, попита:

— Ако сключим договор с вас, ще можете ли да издействате да се срещна с Валера?

— Това е съвсем малко вероятно, но със сигурност ще мога да ви отговоря едва след като се запозная с материалите по делото при следователя. Докато не видя материалите, не мога да ви дам никакви обещания.

— Но нали ви разказах всичко!

— Това не е достатъчно. Вие ми разказахте това, което знаете лично или лично сте видели и чули. А следователят знае, видял е и е чул съвсем друго. И се е ръководил в решенията си не от това, което знаете вие, а от това, което знае той. Това е нормално и правилно.

Известно време Наталия обмисля чутото, после кимна на някакви собствени мисли:

— Добре, ами вие? Вие ще можете ли да получите разрешение за среща?

— Непременно — усмихна се Кирган. — Щом ние с вас подпишем договора, аз ще оформя искане, ще отида с него при следователя и ще поискам две неща: да ме запознае с материалите по делото и да ми даде разрешение за среща. Ако получа разрешението днес, още утре сутринта ще отида в ареста. Между другото, ще помоля и вас още по-рано да отидете там и да ми запазите ред на опашката за стаята за срещи, в противен случай може да чакам там до вечерта, стаите са малко. Ето адреса.

— Ами… — Тя с опасение и известна тревога погледна адвоката. — Ами можете ли да му предадете бележка от мен?

— Не. И хайде повече да не говорим за това.

— Извинете. Исках също да попитам… Роман каза, че ще трябва да наемете частни детективи. Извинете, и за тях ли трябва да казвам „да поканя“?

Кирган тихо се разсмя.

— Може и да се „наемат“. Но аз предпочитам да казвам „да се възползвам от услугите им“, така е по-правилно и звучи с уважение. Напълно е възможно да се наложи, да.

— От какво зависи?

— От вашите възможности. За намиране на доказателства за обвинението следователят използва оперативни работници, намирането на доказателства за защитата по нищо не се различава, и то е търсене на информация, и за него са нужни хора. По принцип адвокатите рядко прибягват до услугите на частни детективи, обикновено цялата информация се намира от членовете на семейството на подзащитния, затова е добре, когато семейството е голямо.

— Но ние нямаме никого, само аз и дъщеря ми сме семейството му — стъписано промълви Ламзина. — Валера има по-малка сестра, тя е в Тюмен, омъжи се за работник от нефтените находища и замина с него, отдавна беше, тя с нищо не може да помогне, аз пък съм една на родителите си, нямам нито братя, нито сестри, съответно и племенници. Алиса. Тя е силно, енергично момиче, но нали я виждате — може да обърка работите, несдържана е, рязка, рисковано е да й се поверява такова нещо.

— Жалко… Това означава допълнителни разходи за вас. Ето защо трябва да ви осведомя и да получа вашето съгласие.

Наталия Сергеевна не се замисли и за секунда.

— Съгласна съм. Правете всичко, което смятате за нужно. Аз трябва да спася Валера.

— Добре — кимна Виталий Николаевич. — Тогава подготвям договора.

Той донесе от секретарката две бланки и започна да ги попълва на ръка, като вписваше данните на доверителката, тоест на Наталия Ламзина, своите данни, вида и обема на юридическата помощ, данните на лицето, на което трябваше да се окаже помощта, финансовите условия, адресите и данните на страните.

Наталия Сергеевна съсредоточено мислеше за нещо.

Когато Кирган я помоли да се подпише под договора, тя зададе съвършено неочакван за него въпрос:

— А вас какво, наистина ли може да ви накажат? Аз мислех, че адвокатите са волни птици, частни лица, които на никого не се подчиняват и никой не може да им нарежда, освен закона, разбира се. Кой може да ви накаже? Началникът на вашата кантора?

Виталий Кирган отдавна беше свикнал с мисълта, че хората обикновено имат твърде приблизителна и почти винаги невярна представа за чуждите професии. Трудно е да ги виниш за това, та нали главните източници на информация за коя да е друга професия освен собствената ти са художествената литература, пресата и телевизията. Вярно, понякога получаваш сведения от първа ръка — от приятели или членове на семейството, но във всички други случаи картинката придобива определено изопачен вид, често дори няма нищо общо с действителността. Всеки път, когато чуеше от екрана на телевизора сакраменталното „следовател от криминалната полиция“, Кирган се бореше с изкушението да се обади в телевизията и да поиска да му представят на живо тайнственото същество, което не бе съществувало и не съществуваше в природата.

— Точно началникът на нашата кантора не може да накаже никого, защото в адвокатската кантора няма началник. Защото какво представлява адвокатската кантора? Събрали са се няколко адвокати, заедно са намерили помещение, в което е оборудвано място за секретар и деловодство, място за счетоводител, плюс няколко помещения за разговори. Ние заедно плащаме наема, режийните разноски, електричеството, работата на секретаря и счетоводителя и канцеларските материали — това е всичко. Всички тук сме равни. Вярно, един от нас заема длъжността директор, но и той е адвокат като всички останали и също води дела и приема клиенти. Всеки адвокат има часове, в които се намира в офиса, за да приема хората, на които е нужна юридическа помощ, или да оказва помощ на следствените органи по тяхно искане. Виж, Адвокатската палата може и да ни накаже, и то много строго, може да се стигне и до отнемане на адвокатския лиценз.

— Наистина ли? — Очите на Ламзина се разшириха от изненада. Явно тя изобщо за пръв път чуваше, че адвокатите имат някакъв лиценз, от който може и да бъдат лишени. — А за какво един адвокат може да бъде лишен от лиценз? За престъпление ли?

Кирган се разсмя.

— Какво говорите, за престъпление са предвидени съвсем други наказателни мерки. Но за недобросъвестно изпълняване на задълженията — като нищо.

— Недобросъвестно изпълняване ли? — с недоумение повтори Наталия Сергеевна. — Какво значи това?

— Как да ви обясня… Адвокатът е длъжен честно, разумно и добросъвестно да защитава правата и законните интереси на доверителя си с всички незабранени от закона средства. Така е записано в Закона за адвокатската дейност и адвокатурата и в Кодекса на професионалната адвокатска етика. В тази формулировка всяка дума се цени като злато и ако действията на адвоката не отговарят поне на една от тях, той може да бъде лишен от лиценз. Ето ви един прост пример: адвокатът се намира в следствения комитет, поканили са го да участва в някакво следствено действие с участието на неговия подзащитен, мероприятието е приключило, той се затичва към изхода, в този момент го улавят за ръкава и му казват: доведоха ни задържан, трябва да бъде разпитан незабавно, нужен е адвокат, хайде помогни, ела по-скоро тук и вземи участие. Този адвокат няма време, има маса други грижи, но той не иска да си разваля отношенията със следователя и отива. Задържаният явно е бил бит от оперативните работници и е почти неадекватен, така че адвокатът е длъжен да реагира на това и да изисква да се проведе и съдебнопсихиатрична, и съдебномедицинска експертиза. Той обаче не го прави, бързо разговаря със задържания, съветва го да признае всичко, изчаква края на разпита и си тръгва. А после в делото се включва друг адвокат, който прави всичко както трябва и става ясно, че момчето изобщо нищо не е сторило, а е признало всичко, само и само оперативните работници да не го бият повече. Челюстта му, както се оказва, е била счупена по време на разпита, хубаво са го напердашили. И е психичноболно, затова е позволило да го убедят да напише признание. Ако в случая не се е намесил другият адвокат, в затвора би влязъл невинен човек. Ето за такова нехайство неминуемо следва лишаване от лиценз.

— А за какво друго? — с живо любопитство попита тя.

— Е добре, за да разпръсна малко вашите тъжни мисли, ще ви разкажа. Адвокатът може да бъде лишен от лиценз дори заради непредпазливи изказвания и за неспазване на деловата лексика. Да, да, представете си. В Кодекса на професионалната етика е записано: „… при осъществяване на професионалната дейност адвокатът уважава правата, честта и достойнството на лицата, обърнали се към него за оказване на юридическа помощ, на доверителите, на колегите и на други лица, придържа се към обноските и стила на облеклото, отговарящи на деловото общуване“. А сега ще го преведа на руски: колегите и другите лица — това са и съдиите, и държавните обвинители, и следователите, и другите адвокати, и свидетелите, и потърпевшите. Изобщо всички, които имат отношение към делото, което води даден адвокат. И не дай си боже да кажеш нещо неуважително или просто будещо съмнение, нещо, което може да има двояко тълкуване, по адрес на някого от тях.

— Какво например? Да го наругаеш? Да го напсуваш?

Виталий не издържа и избухна в смях.

— Какво говорите, защо такива крайности? Ето, спомням си как преди девет-десет години лишиха един адвокат от лиценз заради такива изказвания: „Съдебните инстанции в Москва откровено и нагло погазват човешките права“, „Касационната инстанция се престори, че не е чела жалбата“, „Ти му говориш едно, той ти отговаря съвсем друго“, „В касационното определение се съдържат същите глупости, които са написани в решението“. И толкоз. Това се оказа достатъчно за дисциплинарното наказание.

— Гледай ти! — поклати глава Наталия Сергеевна. — Това какво значи — и дума да не кажеш? Или вие все пак преувеличавате?

— Ни най-малко. Ако не вярвате, ще ви прочета нещо из Обзора на дисциплинарната практика — той извади от чекмеджето на бюрото си книжка с хартиена обложка и бързо я прелисти, — нещо сравнително прясно, само отпреди три години. „Квалификационната комисия отбелязва, че в своята реч, както писмена, така и устна, адвокатите са длъжни да се придържат към нормите на деловата (юридическа) лексика, като осъществяват грижлив подбор на думите в съответствие с тяхното значение (семантика), и да избягват изрази, употребявани на битово ниво, особено ако това се отнася до личните характеристики на участниците в съдебния процес“. Та такива работи, уважаема Наталия Сергеевна. Строго е отношението към нас, адвокатите, много строго.

Ламзина подписа договора и извади от чантата си плик с пари.

— Не на мен — веднага я спря Кирган. — Сега ще ви заведа, ще оформите плащането, а после ще ми донесете ордера.

Заедно с Ламзина той отиде до гишето на секретарката и вече искаше да се върне в кабинета си, когато го спря колега, бивш състудент, много енергичен и активен за „сбирки и пийване“. В края на юни, след месец и половина, предстояла поредната годишнина на випуска им и колегата, както и всяка година, вече бе развил бурна дейност за организирането на курса. Докато обсъждаха кой къде се преместил или напуснал, кой бил болен, кой се развел или се оженил, Виталий току поглеждаше към Наталия Сергеевна, която унило пристъпваше от крак на крак пред гишето на секретарката.

Ами да, оформянето на документите е дълга работа. Отначало секретарката ще извади от бюрото си бланка на отчетен лист, а от касата — кочан с квитанции. После ще затвори прозорчето и ще изтича при директора, та той да подпише договора. Когато се върне, ще вземе от бюрото дневника за регистриране на договорите, ще го регистрира и ще му постави номер и печат.

После ще каже на доверителя:

— Дайте парите.

След като получи и преброи парите, секретарката ще попълни отчетния лист и квитанцията в кочана. Първия екземпляр от квитанцията ще откъсне, ще го подпечата и ще го даде на клиента.

Кирган забеляза, че Наталия, след като получи квитанцията, направи крачка назад, явно с намерението да се запъти към кабинета на адвоката, но гласът на секретарката я спря:

— Къде тръгнахте? Почакайте, това не е всичко!

Разбира се, квитанцията за получаването на парите далеч не е всичко. Най-важното е ордерът, без който в очите на следствието адвокатът е абсолютно безправен. Ето сега секретарката ще прибере парите и кочана с квитанциите в касата и ще извади оттам кочана с ордерите, ще попълни ордера със сведения от договора, ще удари кръгъл печат.

— Е, това вече е всичко — чу се от гишето. — Вземете ордера, дайте го на Виталий Николаевич.

— И квитанцията ли? — плахо попита Ламзина.

— Не, квитанцията е за вас, при нас остана вторият екземпляр.

— А договора? И него ли да му дам?

— Не, това е вашият екземпляр, а Виталий Николаевич по-късно ще вземе своя от мен.

Кирган се извини на колегата си, прекъсна разговора по средата и заедно с Наталия Сергеевна се върна в кабинета. С формалностите се приключи, със срещата с клиента — също. Ламзина вече хвана дръжката на вратата, за да си тръгне, но внезапно се обърна и отново отиде до бюрото на адвоката.

— Кажете, Виталий Николаевич, ще можете ли да спасите мъжа ми?

Кирган въздъхна.

— Ще направя всичко възможно, за да намеря доказателства за невинността на Валерий Петрович. Това е задачата максимум. Но никой не може да ви гарантира резултата. Напълно е възможно да не успея да намеря такива доказателства, въпреки всички положени усилия. И доказателствата за неговата виновност да натежат много повече. В този случай моята задача ще бъде да внуша на съдията разумни съмнения и да постигна намаляване на наказанието. Разбирате ли, Наталия Сергеевна, и съдиите са хора. Например съдията е изслушал пледоариите на страните, обмислил е всички наши аргументи и е започнал да пише присъдата по делото. Пише и си мисли: „Наистина там не всичко е гладко, но нали оправдателната присъда е четири пъти по-дълга от осъдителната, защото изисква по-внимателно обосноваване, а кога ще ги пиша тези обосновки? Затрупан съм с дела, и без това закъснявам фатално, прибирам се вкъщи след полунощ. Ще напиша осъдителна присъда, това е по-лесно и по-бързо — просто преписвам обвинителното заключение от делото и не е нужно да измислям формулировки. Още повече че следователят донесе и флашка с обвинителното заключение за всеки случай, така че мога дори да не го преписвам, а да копирам големи откъси. В края на краищата хората от предварителното следствие са работили, старали са се, събрали са доказателства за виновността, защо да не им се доверя? Да, но все пак имам някакви съмнения. Ами ако подсъдимият наистина не е виновен? Добре, за всеки случай ще произнеса по-лека присъда.“ Такава е житейската правда, Наталия Сергеевна. И аз нямам право да я крия от вас.

— Значи от всяко положение ще пратят Валера в затвора? Но той не е убил Миша Болтенков! Със сигурност знам, че не го е убил! Не ми ли вярвате?

Уви, хората постоянно задават на адвокатите този неправилен въпрос. Не е нужно адвокатът да вярва или да не вярва на подзащитния. Всеки човек има записани в закона права, независимо дали този човек лъже, или казва истината, убиец ли е, или е кристално честен и почтен. При всяко положение всеки човек, дори най-закоравелият рецидивист, има право да не го обвиняват в нещо, което не е извършил, и да не го затварят за него. И всеки справедливо осъден има право определеното му наказание да бъде адекватно на извършеното от него престъпление. Именно адвокатът е длъжен внимателно да следи да се спазват всички процесуални норми, за да не се появяват фалшиви улики, да не се изтръгват насилствено показания и признания, да няма лъжесвидетели и други подобни, които е толкова съблазнително да се използват, за да може предварителното следствие да приключи по-бързо и делото да се предаде в съда, оперативните работници да си отчетат разкриване, а следователите — приключване на следствените действия. И въпросите „вярвам или не вярвам на подзащитния“ нямат никакво отношение към цялата тази работа.

Когато Виталий Кирган беше още юноша, баща му, известен адвокат, му обясни всичко това много достъпно, така че всички крясъци на тема „как не те е срам да защитаваш убийци и насилници, как можеш да гледаш хората в очите!“ доста бързо престанаха да отекват в душата му като болезнени убождания и да предизвикват само тъжни съжаления по повод на правовата менталност на хората. Не, защо да се лъжем, като ученик той три-четири пъти жестоко се сби, когато чуваше подобни изказвания по адрес на баща си, но после се успокои и започна да действа според ситуацията: или обясняваше всичко така, както му го бе обяснявал баща му, ако смяташе, че аргументите ще помогнат, или просто премълчаваше. Но вече не изпадаше в ярост и не се биеше.

А на въпроса на Наталия Сергеевна Ламзина отговори уклончиво:

— Аз честно и добросъвестно ще върша работата си, за да направя всичко възможно. Това твърдо ви обещавам. А повече нито един почтен адвокат не би могъл да ви обещае.

След онзи порой, по време на който бе открит трупът на треньора Болтенков, няколко дни времето беше съвсем обичайно за московския май: прохладно и мрачно. Тимур Ахмедович Баглаев обичаше такова време. Ярко слънце не обичаше и дори не можеше да обясни защо. Уж всичко беше хубаво — и небето синьо, и ветрецът приятен, вече топъл като през лятото, обаче настроението на следователя се разваляше моментално, стига сутрин с отварянето на очите да видеше облян от слънце паркет: прозорците на спалнята в апартамента му гледаха на изток.

Ето и днес, щом разбра, че времето се е променило и приятната сивкава мрачност е изчезнала, Тимур Ахмедович се разстрои. Беше немногословен по време на закуската с жена си и децата, дързък — с ръководството на сутрешното съвещание, твърд и недоброжелателен — с подследствените. Следобед посвети два часа на съставянето на процесуални документи, погледна часовника и вече с удоволствие си помисли, че до насроченото за 16:30 следствено действие по делото за изнасилване остават цели 40 минути, през които трябва да успее да…

Но се разбра, че няма начин да успее. Защото се обади дежурният и съобщи, че при следователя Баглаев е дошъл адвокатът Кирган. Голямо беше изкушението да не го пусне, като се позове на заетост, или изобщо да помоли дежурния да каже, че Баглаев го няма, излязъл е и не е ясно кога ще се върне. Голямо беше. Но Тимур Ахмедович никак не обичаше да си служи с такива номера и прибягваше до тях само в най-крайни случаи. А днес случаят явно не беше краен.

Баглаев досега не беше си имал работа с този адвокат, макар че беше чувал фамилното му име. И още преди да се отвори вратата, Тимур Ахмедович си спомни белокосия възрастен адвокат, когото бяха канили при тях в юридическия факултет на университета да изнася лекции на онези студенти, които специализираха в катедрата по наказателен процес.

„Нима той още практикува?“ — с учудване и неволно уважение си помисли Баглаев, понеже очакваше да види един твърде възрастен господин.

Но влезлият в кабинета господин въобще не беше белокос и изглеждаше горе-долу връстник на самия Баглаев. Но приликата с човека, който им бе чел лекции, беше налице. Ама разбира се, това е синът му!

— Добър ден, аз съм адвокат Кирган, Виталий Николаевич. — И влезлият със стремителна крачка прекоси кабинета и подаде ръка на Баглаев. — Имам договор за защита на Ламзин.

— Тимур Ахмедович Баглаев — представи се в отговор следователят.

Адвокатът сложи пред него на бюрото ордера и адвокатското си удостоверение. Тимур Ахмедович с непроницаема физиономия направи ксерокопие на удостоверението и върна документа на собственика му, отвори касата, извади делото и прибра в папката копието и ордера.

— И тъй, Виталий Николаевич, слушам ви внимателно — направи сериозна физиономия Баглаев и въпросително впери очи в адвоката, сякаш не разбираше за какво изобщо е дошъл той и какво смята да прави тук.

Кирган се усмихна обаятелно.

— Ще ми покажете ли документите?

Документите. Разбира се, следователят ще покаже документите на адвоката, няма право да не му ги покаже. Ама така изведнъж ли!

Тимур Ахмедович изразително погледна часовника си.

— За съжаление, след двайсет минути ще дойде свидетел за разпит.

— Нищо, ще успея — дружелюбно отвърна адвокатът.

— Пък и тук нямам място къде да ви настаня, виждате ли, цялото бюро е затрупано с книжа, а не мога да ги разчистя, трябва да поработя с тях преди разпита.

— Нищо, аз в някой ъгъл, на коляно.

Внезапно лошото настроение на Баглаев изчезна, той се развесели. Адвокатът го гледаше право в очите и топло се усмихваше, и Тимур Ахмедович неволно му се усмихна в отговор. И двамата разбират, че това е част от играта, дежурната размяна на реплики. Следователят не бива да изпитва прекалена неприязън към адвоката, разбира се, ако този адвокат играе честно и според правилата. Напротив, всеки здравомислещ следовател има добро отношение към адвоката, защото спазването на всички правила, отнасящи се до участието на защитника, е гаранция, че присъдата няма да бъде отменена впоследствие заради процесуални нарушения, допуснати по време на предварителното следствие. А и в съда позицията на обвинението по-трудно ще бъде оспорена, ако всички следствени действия са изпълнени в съответствие със закона и участието на защитника при тяхното провеждане е било обезпечено също по законен начин.

Разбира се, Тимур Ахмедович си създаваше дружелюбни отношения не с всеки адвокат. Защото и адвокатите биват различни: такива, които са дошли в адвокатурата веднага, и такива, които са решили да се заемат с адвокатска практика, след като са работили в следствието или полицията. Ей тези последните Баглаев страшно не ги обичаше. Кой знае защо повечето от тях, ако не и всичките, започваха познанството с информацията, че са „от нашите“, и те са орали нивата на обвинението, но „нали разбираш, семейство трябва да храня, а какви са нашите заплати в полицията? Че и в следствието не са по-добри. А инак аз всичко разбирам и ние с тебе винаги ще се спогодим“. Следователят Баглаев просто не понасяше това и не изпитваше към подобни защитници нищо друго освен презрение. Ами като си решил да се преместиш на подоходна работа — моля, твое право е, защо се оправдаваш? Такива оправдания будеха у Тимур Ахмедович напълно определени подозрения, че въпросният адвокат не толкова реално осъществява функцията на защитата, колкото се опитва да „решава въпросите“, като използва многобройните си стари връзки в следствието или полицията. Грозно.

Но този Кирган явно не беше от тях. Кой знае защо Тимур Баглаев познаваше от пръв поглед бившите следователи и полицаи: очите им ли бяха различни, обноските ли… Нито веднъж не бе сгрешил. И думите, че няма никакво време и в кабинета няма място, не бяха нищо друго освен обикновено опипване на почвата: този ще се подмилква ли, ще заплашва и притиска ли, или ще прояви чувство за хумор. По дяволчетата, които подскачаха в очите на адвоката, личеше, че с неговото чувство за хумор всичко е наред.

— Е, защо пък на коляно — възрази Баглаев. — Заповядайте след седем вечерта, някъде към седем и половина, тогава и време ще ви отделя, колкото е нужно, и бюрото ще освободя, за да седнете нормално.

— И ще разрешите да копирам? — недоверчиво попита Кирган.

Ей, какъв хитрец! Според закона обвиняемият и неговият защитник имат право да копират материалите по наказателното дело, включително с помощта на технически средства, едва след приключването на предварителното следствие, в процеса на запознаването с материалите по делото. А следователят е длъжен да им обезпечи това право, както го изисква член 217 от Наказателнопроцесуалния кодекс. Преди този свещен момент адвокатът има право само да си прави записки. По принцип той може да препише и цял документ, за това няма ограничения, но да копира, например с помощта на фотоапарат, мобилен телефон или ксерокс… Може. Ако следователят разреши. Но той може и да не разреши. Защото преди приключването на следствието не е длъжен да даде такова разрешение. Зависи какво ще реши.

Е, да разреши ли, или да не разрешава на адвоката Кирган да копира документите, на запознаване с които той има право по закон? Баглаев бързо се опита да възстанови в паметта си намиращите се в делото документи, които адвокатът имаше право да види. Протокол за задържане, постановление за възбуждане на наказателно дело, писмено обяснение на задържания, протокол от разпита, постановление за прилагане на мярка за неотклонение, протокол от обиска. Както и рапортите на полицаите за получаването на информацията и откриването на трупа. Да, и протокол от обиска.

Ах, дявол да го вземе! Ами че според статистиката две убийства в една и съща вечер в един и същ район са нещо малко вероятно, разбира се, ако тези убийства нямат никаква връзка помежду си. Как пък се е случило двама престъпници да извършат своите злодеяния именно в този район и с толкова малка разлика във времето!

Разбира се, можем да разберем и началството: убийството на висш чиновник от окръжната префектура за него е по-важно от убийството на някакъв треньор по фигурно пързаляне. Ето защо наредиха на Баглаев да зареже всичко и да хукне към съседната улица, където бил взривен автомобилът, с който заместник-префектът на района щял да се прибира след някакво гости. Тимур Ахмедович сякаш бе предчувствал, че това няма да свърши добре! Не беше в характера му да зарязва започнато дело по средата и да подхваща друга работа, особено ако недовършената може да причини неприятности. Ето че причини.

Той не успя да проведе обиска. Проведе го чак сутринта и естествено, нищо не намери. Щеше да е смешно, ако беше намерил. Защото заподозреният бе задържан и откаран в отдела, но в апартамента останаха съпругата му, бивша спортистка, и голямата му дъщеря, също спортистка, тоест две силни, волеви и физически подготвени жени. Ясно е, че от момента, когато оперативно-следствената група си е тръгнала, до момента на връщането на следователя за обиск те са успели да изхвърлят или унищожат всичко, което трябва. Така че протоколът от обиска, който остана без резултат, не би могъл да бъде венец на следствения успех на Баглаев. Но в края на краищата това беше още началото на разследването, нищо страшно, ако на този етап в него не бе регистриран успех. По-точно успех имаше, защото заподозреният бе установен и задържан. Но това беше някак непълен успех.

Всичко това никак не харесваше на методичния и неприпрян Тимур Ахмедович. Но от друга страна, нямаше защо да се срамува от този протокол. В него всичко беше правилно, никакви нарушения. А че не сочеше резултат, е, случва се. Това е поправимо.

— Ще разреша да копирате — след кратка пауза кимна той на Кирган. — За следващи материали ще поговорим после, ще видим. А тези, които са налице днес, можете да ги копирате, ако искате.

— Благодаря — широко се усмихна адвокатът и сложи на бюрото пред Баглаев скромна, обикновена визитна картичка. — Надявам се до довечера да не се случи нищо спешно и да не стане нужда да ме викате, но за всеки случай ви оставям координатите си още сега. Да, трябва ми и разрешение за среща в следствения арест.

Баглаев реши, че естествено може да прояви услужливост към този, общо взето, симпатичен адвокат, но не бива да го прави твърде старателно. Разреши ли му да копира материалите? Разреши му. И това е добре, нека е благодарен. Да, по закон адвокатът има право на среща с обвиняемия или заподозрения от момента, когато се включва в делото, това е факт. И следователят няма право да не му я разреши. Но в следствения арест от защитника ще поискат документче, подписано от следователя и украсено с печата на следствения отдел. И въпросното документче може да се издаде веднага, а може и да се позабави. Та адвокатът да не си помисли, че животът е песен.

— Разрешението ще получите довечера — със съжаление разпери ръце Баглаев, — нямам печат в кабинета, в канцеларията е.

Дяволчетата в очите на Кирган заподскачаха още повесело. По всичко личеше, че той наистина е опитен адвокат.

— Тимур Ахмедович — каза той, — аз извънредно високо ценя вашата готовност за конструктивно сътрудничество. До довечера.

Стиснаха си ръцете. Загледан след излизащия от кабинета адвокат, следователят Баглаев с вътрешна усмивчица си мислеше, че Кирган май го победи в първия рунд.

Той явно не бе планирал да отиде в ареста още днес, затова получаването на разрешението за среща с подзащитния спокойно можеше да почака до вечерта. Отначало е искал да се запознае с документите, за да си състави предварителен план и да разбере какви сведения му трябват от треньора Ламзин и за какво трябва да го попита преди всичко. Какво пък, грамотно. На негово място самият Баглаев, който обичаше методичността, последователността и всестранната подготвеност, би действал точно така. Ето защо Кирган се бе съгласил да приеме с такава лекота глупавото обяснение за липсата на кръглия печат, което можеше да измами само съвсем неопитен защитник.

И фразата, която той изрече на сбогуване, хареса на Баглаев. Трябва да я запомни и да я използва в съответни случаи. Хубава фраза, в първия момент дори не разбираш сериозно ли я изричат, или с лек присмех, но не можеш да се заядеш за нищо.

Като поглеждаше дисплея на навигатора и избираше маршрути, Настя Каменская за кой ли път мислено благодари на изобретателите на това забележително устройство, което позволяваше поне частично да избягва продължително забавяне в задръствания. Добре би било да съкрати до минимум и срещата си с Наталия Ламзина, за да спести време. Да работи по задание от адвокат по наказателни дела, беше удоволствие, което я спохождаше рядко, и Настя смяташе, че е голям късмет, че Стасов възлагаше подобна работа именно на нея. Не познаваше адвоката Кирган, този човек беше нов клиент на тяхната агенция, никога по-рано не бе работила с него. На Стасов се обадил негов приятел, също шеф на частна агенция, и казал, че към него се е обърнал познат адвокат, с когото по-рано на няколко пъти работил, но сега бил натоварен с доста обемна задача. В агенцията като напук в момента всички били заети с една задача — да проверяват добросъвестността на партньори по крупна сделка.

— Наемаш ли се да помогнеш на един свестен човек?

Стасов се наел. За какво са си говорили с клиента, Настя не знаеше, но тази сутрин Владислав й възложи новата мисия. Трябваше да намери враговете на двама треньори по фигурно пързаляне: Михаил Болтенков и Валерий Ламзин. Единият от тях бил убит, вторият — арестуван по подозрение в убийството, но имало основания да се смята, че е натопен, че са изфабрикувани улики срещу него. Добре би било, насочи я Стасов, да намери лице, което има голям, остър зъб едновременно на двамата, тогава всичко става прозрачно: убили са единия, натопили са другия.

Какво пък, за намиране на врагове при такива постановки Анастасия Каменская отдавна имаше отработен метод, извънредно прост, но позволяващ да се получи бърз резултат. Двайсет и петте години работа в полицията я бяха научили, че търсенето на информация от членовете на семейството както на потърпевшите, така и на заподозрените или обвиняемите, означава твърде сериозно губене на време. Хората са в стрес, разтревожени са, трудно им е да се съсредоточат и да говорят точно каквото трябва на оперативните работници. Иска им се да казват неща, които им се струва, че ще представят техния близък във възможно най-добрата светлина. С една дума, стараят се да говорят за съвсем други неща и да отговарят на съвсем други въпроси.

Наталия Ламзина вече я чакаше на улицата пред входа: веднага след срещата трябваше да върви на работа. Какво пък, и тя няма време и това обнадеждава.

Първото, за което я попита Настя, беше здравето на Валерий Петрович Ламзин. Отговорът на този въпрос веднага проясняваше цялата семейна ситуация. Ако по отговора Настя разбереше, че Ламзин не обсъжда своите проблеми с жена си, щеше да е безсмислено да пита и за враговете, Наталия Сергеевна със сигурност не ги знаеше. Ако пък Наталия Сергеевна започнеше подробно да говори за здравето и болестите на мъжа си, значи щеше да има добър шанс да научи веднага имената на неговите недоброжелатели.

Ламзина се изненада от въпроса, но отговори, че със здравето на Валерий Петрович всичко е наред, от сто години не е вземал болнични и от нищо не се е оплаквал.

— Не му е в характера да се оплаква — каза тя — и дори когато го боляха травмираните през спортната му младост стави, тихо си гълташе таблетките, но не казваше и дума за това. Аз научавах, че нещо го боли, само от време на време, когато изведнъж случайно видех в кофата за боклук празна опаковка от лекарство.

Отговорът удовлетвори Настя. Тя от опит знаеше, че да се отговори на въпроса „кои са враговете?“, е много трудно, особено за хора незлобливи и почтени. Винаги е страшно да наклеветиш човек, да хвърлиш сянка върху него, ако той няма никаква вина. Ето защо е по-добре да попита: кои са приятелите? А за враговете да поразпита именно тези приятели. Настя знаеше твърдо и друго: човек, който няма параноидни наклонности, никога не би говорил на жена си, че някой му желае злото. На приятелите да, ще говори, ще сподели с тях, но не и с жена си. Защо е така, тя не можеше да си обясни, но подозираше, че работата е в нежеланието да изглеждаш уязвим в очите на любимата жена. Огромният брой мъже за нищо на света няма да се оплачат вкъщи, че се чувстват зле или че имат проблеми в работата, макар че именно вкъщи са техните най-близки хора, онези, на които не им е безразлично. Ала кой знае защо значителна част от мъжете смятат, че пред своите близки нямат право да бъдат слаби и безпомощни. Изглежда, Валерий Петрович Ламзин беше един от тях. Така че едва ли имаше смисъл да пита Наталия Сергеевна за враговете му. Но за приятелите ще е точният въпрос. Особено за онези приятели, които по едни или други причини са се отдалечили напоследък.

След половин час Настя се раздели с Наталия Ламзина вече с името и телефонния номер на треньор на име Гулин в бележника си. Според Наталия Сергеевна мъжът й и Гулин били много добри приятели, приятели от дълги години, но през последните две-три съвсем престанали да общуват. Според Валерий Петрович веднъж Гулин дошъл без предупреждение на негова тренировка под претекст, че има някакъв спешен личен въпрос, а всъщност искал да види новите хореографски находки, измислени от Ламзин и неговата хореографка, и ги включил в програмата на своя ученичка.

— Разбира се, Валера не мислеше, че Гулин е постъпил така подло по предварителен план — разказваше Наталия Сергеевна. — Той наистина е имал проблем, който не търпял отлагане, но когато видял новите неща, които правела спортистката на Валера, не е могъл да се въздържи и ги е откраднал.

— И после какво? — с интерес попита Настя, която не разбираше абсолютно нищо от фигурно пързаляне и не си представяше какво е „да откраднеш хореографска находка“ и каква е цената на такава постъпка. — Нима е лошо различни спортисти да изпълняват един и същ елемент?

— Разбирате ли, спортистите на Гулин са по-големи и при неговото момиче тези движения, стъпки и обръщания са изглеждали по-внушително, по-елегантно, отколкото при момичето на Валера. И после децата на Валера не ходят на международни състезания, нивото им е по-ниско, а Гулин същата година изведе своите от младшата възраст на етапи за гранпри и показа програмата с тази хореография на международния съдийски корпус. Ученичката на Валера не изглеждаше толкова ефектно и излизаше само на нашия лед, в Русия, и всички веднага заговориха, че не Гулин е откраднал идеите на Ламзин, а обратното, че Ламзин ги е откраднал от Гулин, но тъй като е по-слаба, неговата спортистка е изглеждала много по-зле.

— Мъжът ви беше разстроен, така ли?

— О, разстроен е меко казано! Той беше разярен! Валера страшно крещеше и ругаеше и оттогава името Гулин е забранено в нашето семейство.

За трийсетте минути разговор те няколко пъти стигнаха до близкото кръстовище и се върнаха. Настя, разбира се, би предпочела да седи, но в сегашните условия, когато вече не беше офицер, зад чийто гръб стои държавата, а просто частен детектив, се налагаше да отстъпва и да прави така, както е по-удобно на клиента. А в случая клиент беше именно тя, съпругата на задържания, макар и чрез посредничеството на адвоката. В движение Наталия Ламзина явно се чувстваше по-уверено.

Сбогуваха се. Ламзина с бърза крачка пое към автобусната спирка, за да стигне до близкото метро, а Настя Каменская се върна при колата си и се обади на въпросния Гулин, за да опита да си уговори среща с него. Щом чу, че става дума за арестуването на Ламзин, Гулин дълго мълча, после с въздишка неохотно се съгласи и й продиктува адреса си.

Владислав Стасов за пореден път стана от неудобния стол и се разходи напред-назад из коридора. В края му имаше прозорец, който гледаше към страничната улица. Денят бе топъл, на терасата на ресторантчето отсреща вече бяха подготвени масите под чадърите на бели и червени райета. Още бе рано за обяд — едва единайсет сутринта, но две маси вече бяха заети, до едната си чуруликаше двойка младежи на седемнайсет-осемнайсет години, и двамата с дънки и тениски, а леките им якета бяха небрежно хвърлени на свободните столове; на другата дебел чичко пиеше от висока чаша кафе макиато и четеше нещо от таблета си. На Стасов мъчително му се прииска да излезе и също да седне на маса под чадър, да поръча цял чайник някакъв ароматен черен чай и огромно парче торта, като онова, което сервитьорът току-що бе донесъл на двойката. Тортата беше разкошна и украсена с голяма порция разбита сметана.

Но не можеше. Тоест можеше, разбира се, но не биваше. Тук, в този коридор, Стасов търпеливо чакаше следователя Баглаев, на когото беше длъжен да съобщи, че той, Владислав Стасов, директор на частната детективска агенция „Власта“, е сключил договор за търсене на информация по дело, с което се занимава Тимур Ахмедович. Според закона „За частната детективска и охранителна дейност“ това трябва да се направи писмено в течение на едно денонощие след сключването на договора. Стасов уважаваше законите и умееше да ги спазва, без това по някакъв начин да пречи на работата му. И се бе научил да оформя договори така, че дори в случай, че се наложи да ги представи, никой за нищо да не може да се заяде. Макар да не е длъжен да показва договора, случват се ситуации, в които е по-добре да го направи, отколкото да откаже, за да не си разваля отношенията с хора, чиито добри чувства впоследствие можеха да му бъдат полезни.

А следователя го нямаше. И не се знаеше кога ще дойде. Ей така може да излезеш само да пиеш един чай и неуловимият Баглаев точно тогава ще се мерне, а после отново ще изчезне, та пак да трябва да го чакаш и гониш. Така ще мине и определеното от закона денонощие, пък върви после, та доказвай, че не умишлено, не с лоши намерения си пропуснал срока. Отношенията между следователите и частните детективи още не бяха стройно уредени и нямаха собствени традиции, така че едва ли си струваше да рискуваш с надеждата, че ще те разберат и ще ти простят, ще погледнат на това през пръсти. Човек трябва винаги да е готов за най-лошото. Такъв беше девизът на Владислав Стасов.

Всъщност именно този подход към нещата и към живота изобщо бе довел до обстоятелството, че връзката на дъщеря му с оперативния работник сега не даваше мира на Владислав Николаевич. Въображението му рисуваше най-мрачни картини и той виждаше последствията в най-черния възможен вид. С каквото и да се занимаваше Стасов, някаква част от мозъка му постоянно мислеше за Лиля и той понякога с недоволство забелязваше, че къде-къде по-рядко се замисля за по-малкия си син Гриша. Гриша беше момче без проблеми, завършваше училище, учеше се добре, готвеше се за кандидатстване. А и Таня, майката на Гриша, любимата съпруга на Стасов, винаги беше до детето и меко, но настойчиво го контролираше. А Лиля живееше сама, майка й, първата съпруга на Стасов, вече от година бе в Латинска Америка и още дълго нямаше да се върне от там. Вярно, Лиля беше съвсем пораснала, на двайсет и шест години, така че изглеждаше някак глупаво да я наглежда човек, но все пак майчиното око и навреме даденият умен съвет никак не са излишни на тази възраст. Впрочем какво ли око имаше Маргарита? Какъв ли умен съвет можеше да даде? Самата тя бе извършила толкова глупости с личния си живот, че… Кой поред й е сегашният съпруг? Четвъртият ли, третият ли, Стасов вече им изгуби броя. И това бяха само официалните съпрузи. Ами фактическите? Ами несвършващите любовници? Така че знае ли човек, може дори да е по-добре, че Рита не е в Москва сега. Стасов сам ще се справи, той няма да посъветва своята ненагледна принцеса за нещо лошо.

Когато до вратата, украсена с табелка „Ст. следовател Т. А. Баглаев, следовател К. В. Игнатов“, приближи средновисок рус мъж с приятно лице и стегната фигура, Владислав Николаевич бързо взе да преценява: кой от двамата е? Ако е Игнатов, за „просто следовател“ е възстаричък, на тази възраст, при нормално протекла кариера, отдавна е трябвало да стане „старши“. Очите му са умни, живи, кариерата на такъв човек трябва да е протекла добре. Значи това си ти, старши следователю Баглаев.

— Тимур Ахмедович?

Стасов стана и направи крачка към мъжа.

Той извади ключа от ключалката, прибра връзката в джоба си, но не отвори вратата. Само извърна глава към посетителя.

— Слушам ви.

И гласът му е приятен. Може този път да извади късмет, следователят да се окаже вменяем и той да няма никакви проблеми.

— Аз съм Стасов, Владислав Николаевич — представи се той и подаде на Баглаев визитна картичка с името на агенцията и всички реквизити. — Донесъл съм ви писмено уведомление.

— Уведомление? — веждите на Баглаев учудено помръднаха.

„Ясно — помисли си Стасов. — Досега никога не си е имал работа с частна агенция. Може и да е чел закона някога, отдавна, когато той беше приет, преди сто години, но не е виждал промените и допълненията към него и няма и представа как се прилага този закон. Да, няма да е лесно.“

— Е, влизайте — с явна неохота покани Тимур Ахмедович посетителя в кабинета си. — И за какво ще ме уведомите?

Стасов извади от папката листа с отпечатания на компютър текст и собствения му подпис, който бе подкрепил и с печата на фирмата. Интересно дали следователят ще се заяде с документа. Но какво всъщност може да каже? Какви претенции може да предяви към него? В закона никъде не е казано в каква форма трябва да е съставено подобно уведомление, така че следователят не би трябвало да има и основания да се заяжда. Както е съставено — така, важното е, че информацията е подадена в писмен вид и в съответния срок.

Баглаев обаче май наистина виждаше такъв документ за пръв път в живота си. На Владислав Николаевич дори му стана любопитно как опитният следовател ще излезе от ситуацията. Е, колко години трябва да минат, та процесът на информационното обезпечаване на наказателното съдопроизводство да стане нормален? Ей го, някакъв умник е измислил, че и в Русия трябва да има състезателност на процеса като в напредналите демократични страни! И в Наказателнопроцесуалния кодекс записаха тази, общо взето, правилна, но процедурно нерегламентирана идея.

Състезателност означава, че съдът изслушва както страната на обвинението, така и страната на защитата и преценява чии аргументи са по-силни и по-убедителни. Докато по-рано, при предишното законодателство, да се събират доказателства както за виновността, така и за невинността на човека, беше задължение на едно и също лице — следователя, сега функциите се разделиха. Вярно, може това и да е правилно. Само дето държавата обезпечи страната на обвинението с мощен апарат по събиране на доказателства, а страната на защитата остави, както се казва, с гол задник. Сиреч да се оправя сама, както може.

И ето че защитата се оправя. Само дето не успява твърде. Наистина самият адвокат може да събере някакви доказателства, но нима той самичък ще успее да извърши всичко необходимо, за да противостои на държавната машина? Няма да успее. За да успее, му трябват помощници. Въпросните частни детективи. А на тях трябва да им се плаща. И трябва да им плаща доверителят, от джоба си. Но дали на много хора, нуждаещи се от защита по наказателни дела, джобът им е достатъчно дебел и дълбок? Ето това е въпросът. Хората използват услугите на частните детективи най-често в гражданско-правови, трудови или семейни дела: неверни съпрузи, проблемни деца, сигурност и кредитоспособност на делови партньори, проучване на пазара, установяване на обстоятелства, свидетелстващи за недобросъвестна конкуренция, издирване на изгубено имущество, на изчезнали хора, събиране на сведения за кандидати за длъжност при решаване на въпроса за приемането им на работа.

В наказателен процес частните детективи са крайно редки гости в нашата страна. А дори да бъдат привлечени за работа на страната на защитата, те се стараят да правят това някак неофициално, без договор и без приходен касов ордер. Никой не обича да плаща данъци, това е ясно. Но освен това по закон частният детектив е длъжен да извести следователя, че с него е сключен договор и сега той ще търси свидетели и най-разнообразна информация с цел, коренно противоположна от тази на следователя. И на кого може да хареса това? Ето защо без договор е някак по-спокойно. И по-сигурно. Така излиза, че детективите са частни, може и да работят срещу официалното следствие, а следствието няма представа какво да прави с тези детективи, когато те излязат от нелегалност.

Стасов, честно казано, също не се стремеше твърде да сключва договор, за който сега беше просто длъжен да информира следствието. Но адвокатът Кирган го предупреди: ще трябва да се работи в тесен професионален кръг, където всички се познават и най-вероятно не се обичат твърде, а някой по-нависоко може да се опитва да контролира ситуацията, затова е по-добре да не си търсим неприятности. Информацията, че освен оперативните работници, и друг обикаля и задава разни въпроси, непременно ще изтече и много бързо ще стигне до следователя. И тогава чакай вартоломеева нощ. Може да се стигне дори до лишаване от лиценза за извършване на частна детективска дейност.

Баглаев няколко пъти внимателно прочете подадения от Стасов документ, изхъмка и тръгна към вратата. Владислав Николаевич мълчаливо го последва. Следователят заключи кабинета, остави посетителя да го чака в коридора и отиде някъде с документа в ръка. Ясно. При ръководството — ще се съветва и ще иска указания. Пак се наложи да чака. Най-сетне Тимур Ахмедович се появи и с кимване покани Стасов да влезе.

— Работете — със зле прикрито неудоволствие продума той. — Надявам се, не е нужно да напомням, че при откриване на признаци на престъпление…

— Всичко помня, Тимур Ахмедович — увери го Стасов. — Веднага трябва да ви съобщим. Или на друго упълномощено лице.

— Надявам се — измуча следователят, без да поглежда Стасов. — Всичко хубаво.

Владислав излезе и с чувството, че е ученик, избягал от час, все пак свърна зад ъгъла и седна на маса под раиран чадър. Петдесет и пет години не е никаква възраст, това си е разцвет на силите, особено при хора, които обичат сладко. А Владислав Стасов обожаваше сладкото.

Привечер захладня, дори стана студено и Олга трябваше да наметне якето върху прекрасния костюм с панталон. Разбира се, якето разваляше всичко, но няма да мръзне, я! Току-виж настинала, разболяла се, останала на легло, а нали трябва да работи и изобщо да бъде винаги здрава и силна, та всеки момент да може да се втурне на помощ на Ала, ако изведнъж потрябва.

Не обичаше корпоративните купони, но в случая не можеше да го избегне: фирма „Файтър Трейд“, един от главните доставчици на „Оксиджин“, бе организирала тържество по случай петнайсетгодишнината от основаването си и шефът на „Файтър“ Вадим Константинович Орехов бе поканил много гости — всички свои партньори, включително и ръководството на „Оксиджин“ в лицето на генералния директор и Олга Виторт като началник на отдел „Снабдяване“.

За провеждането на мероприятието бе нает хубав комплекс в близкото Подмосковие — с голям, добре поддържан парк и симпатични, наскоро ремонтирани къщички, в които гостите могат да пренощуват с всички удобства. Програмата бе предвидена за два дни — от петък вечерта до неделя по обяд.

Генералният директор на „Окси“, с когото пристигна Олга, активно общуваше с гостите, създаваше нови познанства, поддържаше старите си контакти и при това много пиеше. Скоро ще се измъкне тихичко в предоставената му къщичка и ще заспи с пиянско похъркване в компанията на някоя мацка, която ще си хване тук. А може вече и да си е хванал. В задачата на шефката на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ на този празник влизаха три точки: да се запознае и да направи приятно впечатление на две строги наглед дами от митническата служба, да реши един стар конфликт между „Оксиджин“ и доставчика на хранителни добавки (макар че добавките бяха от друга група стоки, с тях се занимаваше друг отдел, но поканата за празника, отправена към „Файтър“, беше само за двама души и генералният директор бе спрял избора си на Олга Виторт); да наглежда собствения си генерален директор, който на градус можеше да наприказва глупости и да развали отношенията си с важни за фирмата хора.

За да бъдем справедливи, ще кажем, че директорът си знаеше мярката и обикновено се стараеше да не я надхвърля, като се оттегляше „в спалнята“ с някоя спътница още преди алкохолът непоправимо да го удари в главата. Но имаше и други произшествия, да, бяха се случвали и други неща. И Олга, която въпреки крехката си външност беше извънредно силна и имаше железни мускули, в такива случаи трябваше буквално да измъква шефа си и насила да го завежда на място, където няма с кого да разговаря и съответно да си разваля отношенията.

Олга добросъвестно и успешно отработи първите две точки, обеща на дамите от митницата безплатни билети за творческата вечер на народната артистка Томашкевич, със сладки приказки убеди доставчика на добавките в най-скоро време да седне на масата на преговорите и да подпише взаимно приемлив договор. Оставаше третата точка.

Тя намери генералния директор в компанията на двама финансисти, постоя зад гърба му, послуша гласа му, разбра за какво говори той и стигна до извода, че шефът все още си е наред, до критичната доза има доста време, така че поне трийсет-четирийсет минути тя можеше да бъде спокойна.

Откъм реката повя студен вятър, тя потрепери и по-плътно загърна якето.

— Май ви е студено? — разнесе се познат глас зад гърба й. — Не сте се облекли подходящо?

Олга се обърна и видя точно пред себе си Химин, старши мениджъра на „Файтър“, с когото съвсем наскоро решаваше въпроса за неустойките.

— Да, топлият ден ме измами, някак не помислих, че вечер извън града е по-студено, отколкото в Москва — призна тя.

— Ами вземете нещо загряващо — посъветва я Химин. — Глътка уиски или коняче. Конякът е хубав, опитах го.

Той беше със светъл панталон, модерна риза и небрежно наметнат кашмирен пуловер. Хем топло, хем стилно.

„Не като мен — ядоса се на себе си Олга. — Никога не мога да се облека както трябва. И сега стоя по копринен костюм и спортно яке като глупачка.“

— Не пия — отговори ядосано.

— Ама никак ли?

— Никак.

— Добре, тогава хайде да ви помогна да изберете храна, която ще ви стопли.

Той източи шия и започна последователно да опипва с очи всичко, сервирано на огромната трапеза.

— Важното е да има много пипер. Лютивичко, с чесънче… Нали нямате нищо против? Или сте планирали за тази вечер страстни целувки?

— Не — погледна тя Химин без усмивка. — Никакви целувки.

Той с лекота отстрани някакъв дебеланко, преградил с туловището си пътя към масата, взе чиста плоска чиния и след минута връчи на Олга апетитно изглеждащо асорти от тарталетки с разнообразни плънки. Като се бе ориентирал по миризмата, той наистина бе избрал все люти или подправени с пипер вкусотии.

— Повярвайте ми, Олга, за хора, които не употребяват алкохол, лютата храна е най-добрият начин да се стоплят.

— Благодаря.

Тя взе чинията и се заоглежда за място, където да поседне или поне удобно да стои, по възможност сама.

— Елате, ще ви покажа едно просто прекрасно местенце.

Химин внимателно докосна лакътя й, за да я насочи.

— И аз случайно го научих, буквално преди няколко минути. Видях как сервитьорите носеха нататък газови печки, тръгнах след тях и намерих три беседки, долепени една до друга. Всичките обвити в зеленина и във всяка — газова „гъба“. Там със сигурност ще се стоплите.

В главата на Олга се зароди неприятното подозрение, че Химин сега ще започне да й натрапва компанията си в тези уединени беседки, и вече се накани да наостри бодлите си, но за нейно облекчение старши мениджърът на „Файтър“ я преведе по една пътека между храстите точно до мястото, откъдето се виждаха мъждукащите в червено нагреватели, и си тръгна.

И трите беседки бяха празни, всяка обзаведена с градинска мебел — кръгла маса и няколко стола с възглавнички. Олга избра най-отдалечената от пътеката, седна до масата близо до печката и започна да се храни. Химин не я беше излъгал, още след третата тарталетка се стопли. Или все пак беше от печката? Тя погледна часовника си: след „контролното замерване“ бяха минали дванайсет минути, още половин час можеше да поседи далеч от купона и силната музика, после пак трябваше да намери шефа и да прецени състоянието му.

Притвори очи и дори май задряма. Събуди се от мъжки гласове, долитащи от съседната беседка. Листакът беше толкова гъст, че Олга не можа да види мъжете, но почти веднага разпозна гласовете — единият принадлежеше на собственика на „Файтър Трейд“ Вадим Константинович Орехов, а вторият — на неговото възглупаво според Олга синче Филип.

— Филипе, ще те помоля утре да го направиш.

Орехов-старши говореше твърдо и напористо, явно дори не допускаше възможността да му възразят.

— О, недей, тате, никакво утре, днес ще постоя колкото трябва и ще си замина. Имам страхотни планове за почивните дни.

Филип говореше леко и весело, очевидно желанията и намеренията на баща му, който издържаше младока, ни най-малко не го интересуваха.

— Филипе — повиши тон Вадим Константинович, — сериозно ти говоря. Какви планове? Къде смяташ да ходиш? Ти трябва да си тук. Служител на фирмата си, това е и твой празник, трябва да се запознаваш с хората, отсега да те познават.

— Ама престани бе, тате, какви ми ги приказваш, Химин вече до гуша ми е дошъл със същото. Не искам и толкоз! Срам ме е, че съм твой син, а съм на такава дребна чиновническа длъжност, дори не знам как да се представям. Като ме направиш началник-отдел, тогава моля, ще си напечатам визитни картички със снимка и гордо ще се запознавам с всички.

— И къде си се наканил да ходиш, ако мога да попитам? Какво развлечение си си измислил, та е по-важно от корпоративния празник?

— О, тате, такъв приятел си намерих, че с него не ми трябват никакви празници, самият той е един безкраен празник.

Филип доволно се изкиска, Олга чу как по пластмасовата повърхност на масата глухо изтропа дебелото стъкло на бутилка. Филип май пиеше бира направо от шишето. На такъв празник можеше и да не се държи като улично пиянде. „Безкраен празник“. Интересно дали изобщо някога е чувал името Ърнест Хемингуей? Книгата определено не е чел, употребява заглавието на романа като обикновено битово словосъчетание. Олга обаче беше ходила в Париж и не споделяше мнението на писателя. Този град не й се видя като празник.

— И откъде го изкопа този приятел? Какво представлява? Къде работи?

Орехов-старши задаваше въпросите си настоятелно и строго.

— Работи ли? — смаяно попита Филип. — Какво приказваш, тате, каква работа? На него никаква работа не му трябва, и без това си има всичко. Купища пари.

— Интересно откъде?

— Ами всички сами му ги дават. А той умее да прави така, че може и да не ги връща.

— Тоест?

— Такъв човек е, че никой нищо не може да му откаже. Знаеш ли думата „харизма“? Е, той целият се състои от харизма, от главата до петите. Във всички клубове го познават, навсякъде му се радват, всички го обичат. И с него е приятно. А момичетата как му се лепят!!! С една дума, весело момче е и на мен ми харесва да си прекарвам времето с него. Дори дилърите му дават безплатни дози.

Не, определено на Филип Орехов му хлопа дъската! Как можа да му хрумне да разправя такива неща на баща си!

— Дилъри ли? Той да не е наркоман? — Сега вече в гласа на Вадим Константинович прозвуча заплаха.

— Не, само се поглезва по мъничко. Нормално момче, сега всички са такива: съвсем мъничко дрога, много уиски, много мацки — Филип се изкикоти мръсничко — и много ваксина против трипер. Обаче какви фокуси с карти прави — ум да ти зайде! Пръстите му така сноват, че изобщо не ги виждаш. Можеш да гледаш с часове — и нищо не разбираш.

Е, тогава е ясно, ловките пръсти и незнайно откъде валящите пари при липса на работа — явно момчето е постоянен посетител на нелегални казина. Нима Филип е толкова тъп, че не разбира това? Веселба му дай на него! Да, лош късмет е извадил Орехов-старши със сина си, от Филип няма да излезе достоен наследник и продължител, пак добре, ако не се пропие още млад.

Бащата и синът спориха още известно време, Орехов-старши настояваше Филип да остане, а Филип вяло, но същевременно весело го парираше, от плановете си за почивните дни обаче въобще и не мислеше да се отказва. В края на краищата ядосаният Вадим Константинович отиде при гостите, а Филип остана още няколко минути в беседката, обади се на някого по телефона и си уговори среща в някакъв нощен клуб.

„Сигурно разговаря с новия си приятел“ — равнодушно си помисли Олга, загледана с отвращение в чинията с недоядените тарталетки: храната я стопли, но остави в устата й отвратителен вкус.

Откак живее на този свят, не престава да се учудва на многообразието на човешките характери и варианти за взаимоотношения между хората. И през ум не би й минало да разказва на родителите си такива неща за своите приятели. Сигурно цялата работа е в конкретните взаимоотношения с родителите. По всичко личи, че Вадим Константинович и синът му са в много близки отношения, имат си доверие. Сигурно така са се създали още от детството на Филип.

А тя, Олга Виторт, е твърдо убедена, че е неправилно да разказва на родителите си за прегрешенията на приятелите си. Първо, това е грозно, дори да е истина, и второ, родителите може да й забранят да дружи с тях, случвало се беше няколко пъти, когато Олга бе още съвсем мъничка и ходеше на детска градина, а после на училище. Как можа да й хрумне да каже на майка си, че Алка Васнецова научи нея, шестгодишната Оля, на разни смешни думи, които значели нещо неприлично!

Тогава майка й не само й забрани да дружи с Васнецова, ами и я напляска по дупето, а на другия ден отиде при директорката на детската градина и помоли да преместят Оля в друга група. Градината беше ведомствена, от работата на баща й, единствена в цяла Москва, беше препълнена с деца — имаше по три големи и средни групи, а малките групи бяха цели четири. По-късно, във втори клас, Олга още веднъж направи такава грешка. И оттогава твърдо си научи урока: родителите трябва много да се обичат, но не бива нищо да споделяш с тях.

Ако родителите й бяха живи сега, те със сигурност не биха разбрали и одобрили отношенията й с актрисата Томашкевич. Родителите изобщо рядко разбират защо децата им се сближават с хора, които те не харесват.

А Филип явно никак не се страхува от баща си. И не може да се каже, че не го уважава — репутацията на Вадим Константинович е известна на всички, никой не би го нарекъл мекушав. Значи между бащата и сина съществува истинско приятелство или поне взаимно уважение и Филип, колкото и да е некадърен в работата, все пак е честно, открито момче. Без второ дъно.

Време беше да „провери“ шефа. Олга със съжаление стана от мястото си до печката и с бърза крачка отиде в залата, където гърмеше музика и избухваха конфети.

Треньорът на име Гулин се оказа мрачен и напрегнат човек, дребен на ръст, жилав и подвижен. Съпругата на Гулин беше пълна негова противоположност, само му подхождаше по ръст: пухкава и весела, тя още от прага взе да кани Настя на масата, предложи й пирожки и домашни сладки. Някъде откъм дъното на апартамента се чуваха гласове — детски или юношески: звънливи високи тонове се смесваха с мутиращо басче.

„Сигурно са внуците“ — помисли си Настя в първия момент и веднага се присмя на себе си: Гулин и жена му бяха на около петдесет, може би мъничко повече.

Ако имаха внуци, те сигурно бяха съвсем малки. Съпругата на Гулин улови погледа й към посоката, откъдето идваха гласовете.

— Това са нашите възпитаници, днес нямат тренировка.

— У вас ли живеят? — попита Настя.

— Ами почти — усмихна се Гулина. — В нашата група тези са най-малките, а инак ние тренираме по-големи, тези обаче ги взехме наскоро, от други градове са, родителите им с общи пари им наеха жилище, но нали разбирате как се справят сами деца с бита. Трябва винаги да са ни под око. Не умеят да готвят, купуват разни глупави продукти, пък и време нямат за това, уморяват се, а нали трябва да ходят и на училище. Така че прекарват свободното си време у нас. Ние с мъжа ми можем да не се тревожим поне за храненето им. Пък и да ги изпера, да им огладя дрехите, не ми е трудно. Хайде де, защо стоите? Влизайте, влизайте в хола.

Настя отказа почерпката и съпругата на треньора кимна разбиращо и затвори вратата към коридора, като остави мъжа си и гостенката насаме.

— Онзи стар конфликт между Валера и Миша Болтенков на младини не остана единствен — замислено каза Гулин, когато Настя зададе първия си въпрос. — Съдбата ги сблъска още веднъж, и то жестоко. Така че по принцип аз не бих се учудил, ако Миша Болтенков бе убил Валера, а не обратното. Те бяха върли врагове.

И веднага се сепна, недоволно се намръщи. Не беше ясно какво именно предизвика недоволството му.

— В какво се състоеше този конфликт? — попита Настя.

Внезапно Гулин сякаш дори се ядоса. Веждите му строго се свиха, в очите му блесна решимост.

— Нищо няма да ви разказвам — рязко отговори той и се извърна, насочи поглед към тъмния екран на телевизора.

— Защо? — Каменская се постара гласът й да прозвучи колкото може по-кротко.

— Защото после ще ме накарат да повторя всичко това за протокол, ще ме викат при следователя, после пред съда, ще трябва да давам показания и всички ще научат, че съм ви го разказал. А аз тепърва трябва да работя в тази сфера, рано ми е за пенсия. И никак не желая заради вашето празно любопитство да си разваля отношенията с колегите и ръководството в Спортния комитет и във Федерацията по фигурно пързаляне.

Сега Гулин дори не се опита да скрие, че се ядосва и се страхува. Такава, значи, била работата. Да, изглежда, че идеята да се събира информация от треньорите, поначало е обречена на провал. Може да се разговаря само с хора, оттеглили се от работата и вече независещи от могъщите ръководители и коварните колеги. Но пък може да се окаже, че онези, които вече не се занимават с треньорска работа, не са в течение на неотдавнашните конфликти между Ламзин и Болтенков. Впрочем… Има смисъл да потърсят спортни журналисти с дълъг стаж. Те обикновено знаят много интересни неща, но за разлика от действащите треньори, обикновено не се страхуват да говорят за тях.

Да, май може да остави този Гулин на мира, че гледай колко се нервира, целият се сви, вкамени се. Затвори се. Жалко обаче за изгубеното за път време. Все пак трябва да опита да изстиска от него поне малко информация.

— Много добре ви разбирам — тихо и отмерено подзе тя — и щом отказвате да разговаряте с мен, ще си тръгна. Но първо искам да ви обясня, че в съда и при следователя искат показания за това кой днес е убил Болтенков, а не защо са се скарали Ламзин и Болтенков преди много години. Фактът за техните враждебни отношения е много важен, вярно е, но ако конфликтът, за който не искате да разкажете, е можел да стане причина за убийство, то щеше да се случи отдавна. Ето защо просто ми разкажете какво е станало, за да мога да си създам представа за степента на взаимната им неприязън и за характерите им, за постъпките им. Ако знам как по принцип би могъл да постъпи Болтенков, ще ми е по-лесно да намеря хората, с които той е можел да постъпи по подобен начин съвсем наскоро. Именно сред тях ние ще търсим престъпника.

Лицето на Гулин се разкриви в недоверчива усмивка.

— Но нали сте арестували Валера Ламзин? Значи и без това сте сигурни, че той е престъпникът.

— Не ние сме го арестували, а следователят — меко го поправи Настя. — А аз работя за адвоката, който се съмнява във виновността на Валерий Петрович. Така че трябва да разбера какъв е бил характерът на убития, на какви постъпки е бил способен или обратното — неспособен, за да търся други хора, които му се сърдят. Обещавам ви, че в материалите по следствието няма да попадне нито една казана от вас дума. И изключвам диктофона.

— Но нищо няма да подписвам!

— Не е и нужно — още по-обаятелно се усмихна Настя. — И изобщо нямам право да искам от вас някакви подписи, аз съм неофициално лице. Ако така се чувствате по-спокоен, и в бележника няма да си записвам думите ви, просто ще ви чуя.

„Слава богу, паметта още не ми изневерява — помисли си тя. — Разбира се, дословно няма да запомня разказа, но нищо важно няма да забравя.“

Гулин се поколеба и след няколко минути Настя Каменская успя все пак да сломи съпротивата му.

След онова сбиване и прекратяването на делата Валера Ламзин и Миша Болтенков прекарали още няколко години като активни спортисти, завършили физкултурния институт и станали треньори. Времето минавало, Болтенков работел по-успешно, от време на време учениците му ставали победители в големи юношески състезания и дори печелели медали в международни турнири. Валерий Ламзин нямал чак такъв късмет, както впрочем и много други треньори, от които доста бързо отнемали истински талантливите деца. Но и на неговата улица дошъл празник: голям шеф от Федерацията харесал работата на Ламзин и му дали възможност да тренира юношите старша възраст, състезаващи се по двойки. Ламзин отдавна искал да тренира двойки, но тъй като все не успявал да излезе извън рамките на младшите възрастови групи, бил принуден да се ограничава с работа само с индивидуални състезатели: момчетата се поставят в двойки не по-рано от 15-16 години, когато укрепнат и формирането на физическите им данни позволява съответните натоварвания. Виж, момичетата трябва да са доста по-малки — докато са дребни и слабички, с тях елементите се изпълняват по-лесно.

И ето че в групата на треньора Ламзин се оформила една много добра двойка — способна, трудолюбива, много честолюбива. Как я били пропуснали от погледите си по-маститите треньори — не е ясно. Но фактът си оставал факт: Ламзин ги направил шампиони на Русия в младшата възраст. Увеличили му заплатата, започнали да се отнасят с уважение към него, дори му добавили лед. И други спортисти започнали да търсят място в групата на Ламзин.

И тогава Михаил Валентинович Болтенков решил да заграби чуждото съкровище. Разбрал се с една много известна дама, именита треньорка, която по онова време тренирала спортисти в Америка, а в Русия идвала от време на време. Тъкмо едно нейно посещение в родината съвпаднало с провеждането на някакви състезания в Двореца на спорта в Одинцово, в Подмосковието, в които трябвало да участва талантливата двойка на Ламзин. Михаил Валентинович подарил на дамата скъп пръстен и двамата се разбрали за всичко.

Болтенков завел почетната гостенка на състезанията и й показал родителите на младите спортисти. По-нататък всичко станало лесно и по отдавна отработена схема.

Треньорката отишла при родителите, представила се (изключително проформа, защото не било нужно тя да се представя — и без това обществеността, която се интересувала от фигурно пързаляне, я познавала по физиономия) и казала:

— Имате прекрасни деца, много талантливи, но при този треньор те вече са стигнали тавана си, а трябва още да растат. Жалко, за мен са прекалено млади, ако бяха три години по-големи, аз щях да ги взема в групата си. Щом поотраснат, непременно ще ги взема, ще тренират при мен в САЩ. А сега не е зле да поработят при Болтенков — точно това им трябва. За три години Болтенков ще ги подготви до нивото, на което аз ще ги приема и ще ги направя олимпийски шампиони. Имам доверие на Миша, след него спортистите бележат големи успехи, просто невероятни. Така че помислете.

Родителите на младите състезатели не мислили много, а веднага се въодушевили и започнали да внушават на децата да се преместят при Болтенков.

Гулин млъкна и отново хвърли на Настя напрегнат поглед. Сякаш очакваше нещо.

— Вероятно искате да попитате коя е била тази дама, треньорката? — каза той хем с опасение, хем с предизвикателство в тона. — Но имайте предвид: няма да назовавам никакви имена!

— Ама моля ви се, в никакъв случай — успокои го Анастасия. — Не ми трябват никакви имена. В случая името няма значение, нали това е било отдавна и не може да има отношение към сегашното убийство. За мен просто е важно да схвана механизма. Нищо не разбирам от вашата работа, затова всичко трябва да ми се обяснява подробно.

— Но аз няма да ви кажа и имената на спортистите — продължи да натъртва треньорът.

— Не е и нужно. Продължавайте, моля, много ми е интересно — усмихна се Настя.

Точно тогава от антрето се чуха гласовете на съпругата на Гулин и на децата.

— А кой ще си учи уроците? И без това днес не ходихте на училище, но нали все пак трябва да си ги научите!

— Абе има време — отговори мутиращото басче. — Какво сега, и на кино ли да не отидем?

— Ами обядът е след час! Какво ти кино! Бързо в стаята да си напишеш домашното по математика, ще проверя! И ти, Катерина, не ме гледай така, вече втора година носиш тройки по руски, срамота! Тьомка ви подкокоросва, а вие го гледате в устата. Хайде, сваляй маратонките, обувай пантофите и тръгвай да учиш правилата. Бързо, бързо!

— Добре де, ще хапнем нещо в града, не е проблем — отговори звънливо момичешко гласче.

На Настя неволно й направи впечатление този израз „в града“, толкова нехарактерен за жител на Москва.

— Знам аз какво ще хапнете там, в града — не се предаваше Гулина. — Просто забравете. Бързо да учите, след час ще изядете каквото трябва. А после може да отидете на кино.

Иззад вратата се чуха звуци, които показваха, че младите спортисти се преобуха и неохотно, но послушно тръгнаха към стаите, където им наредиха да си учат уроците. Виж ти, колко добре се справя с юношите съпругата на треньора! Да можеше и тя да се научи така да надвива племенника си. Впрочем той, вярно, е по-голям, а тези, ако се съди по гласовете, са между 12 и 14-годишни и все още се чувстват зависими от треньора. А Саня за нищо не зависи от леля си. Той, изглежда, е зависим само от приятелчето си Петручо, по-точно не от него самия, а от неговото мнение и желания. Ех, да можеше Саньок да е послушен като тези хлапета, тогава тя щеше да е спокойна поне за язвата му: момчето щеше да яде каквото му готви и нямаше да нарушава диетата.

— Изглежда сте строги с храненето? — попита тя треньора.

— Много — кимна той. — Особено с момичетата от двойките. Партньорите трябва да ги поддържат, да ги изхвърлят. При тях всеки грам е от значение. Всъщност аз тренирам индивидуални фигуристи, но и при тях момичето трябва да внимава за теглото си. А и момчетата не бива да ядат каквото им падне. Вярно, с тях е по-лесно.

— Е, и как завърши историята с отнетата от Ламзин двойка?

— Да завърши? — Гулин се позасмя някак ядно. — Ами че тая история тогава едва започна.

Двойката победители на юношеския шампионат се преместила при Болтенков и на Валерий Петрович Ламзин му отнели части и от леда, и от заплатата. С напускането на група и отиването при друг треньор, спортистите дават много лош пример, защото другите гледат и си мислят: „Щом тази двойка напусна, значи нашият треньор е некадърен, слаб е, с него няма да направим кариера, и ние трябва да напуснем“. Напускането на талантливите деца било страшен удар за Ламзин, защото това била неговата първа шампионска двойка. Омразата на Ламзин към Михаил Валентинович Болтенков вряла и кипяла, изливала се навън в многократни и съвършено недвусмислени изказвания, които Валерий Петрович правел не само в тесен семеен кръг.

И работата била не само в личната обида. Докато треньорът работи с така наречен „върхов спортист“, никой не го закача. Щом обаче спортистът го напусне (и например отиде при друг треньор или изобщо прекрати тренировките си) и засега няма друг върхов, се започва тормоз спрямо треньора, отнемат му лед, спортисти, не го пускат в чужбина. Всички веднага забравят, че той е възпитал този спортист и го е извел до пиедестала. Именно треньорът прави от едно дете шампион, а не обратното, но спортистът се стреми към резултати и започва да гледа треньора си отвисоко.

Така че треньорът е много зависим от утвърдения спортист и се страхува да не го загуби. Напусне ли го такъв спортист — заплатите намаляват два-три пъти. В резултат треньорът е принуден да удържа шампиона със зъби и нокти — ако той го напусне, не е възможно за една година да обучи нов шампион, нужно е време, за да тренира малките, а заплатата му е паднала, при това и други са последвали напусналия шампион. Трябва от нещо да се живее. И тогава треньорът, когото спортистът е напуснал, започва да примамва фигуристи от други групи.

А точно тогава и чиновникът от Федерацията, който покровителствал Ламзин, преминал на друга работа и напълно изгубил влиянието си върху ситуацията. Валерий Петрович Ламзин много се ядосвал и нямал намерение да прости на своя стар неприятел. Ето защо обиденият треньор не изпуснал още първия удобен случай. Михаил Валентинович Болтенков сериозно се бил заел с новата двойка и я подготвял за участие в международни състезания. Когато до старта оставало малко повече от седмица, „Бърза помощ“ откарала Болтенков в болница със сериозно заболяване. В такива случаи останалите без треньор спортисти се поставят под грижите на друг треньор, чиито ученици не участват в дадената дисциплина.

Децата били предадени на Светлана Вашченко, която щяла да участва в същите състезания с индивидуална състезателка. Когато научил това, Валерий възкликнал: Светочка Вашченко навремето била негова ученичка и до ден-днешен имала много топло отношение към наставника си, често искала съвети от него и всячески демонстрирала уважението и предаността си. Ламзин бил сигурен: Света ще направи всичко както трябва. Дори не заради своя бивш треньор, а просто заради себе си и собствената си кариера. Та нали и тя била заинтересована нейната ученичка да бъде класирана на по-високо място.

Тук обаче била необходима многоходова комбинация. Като преценил мислено всички членове на руската делегация, която заминавала за тези състезания, Валерий Петрович се спрял на кандидатурата на треньора на силната двойка младша възраст, която съвсем реално се конкурирала с неговите бивши ученици, а сега — ученици на Михаил Болтенков. Ако двойката на Болтенков се представела зле, двойката на треньора, избран от Ламзин за ролята на посредник в комбинацията му, щяла да получи прекрасен шанс да заеме по-високо място.

— Но какво мога аз? — разперил ръце неволният посредник. — Аз нямам никакви връзки в журито на двойките.

— Но имаш хора в журито, която ще оценя индивидуалните състезатели — коварно отбелязал Ламзин. — И специалистът по техниката ти е приятел, и контрольорът, доколкото знам, също се е хранил от ръцете ти. Ти спокойно можеш да направиш така, че да оценят по-високо момичето на Светка и да му дадат по-високо място.

— И какво? За какво ми е… — подзел посредникът и се сепнал. — Смяташ ли, че Светка ще се навие?

— Ами опитай — тънко се подсмихнал Ламзин. — Света винаги много добре разбира изгодата си. И момиче, което за пръв път излиза на международно ниво и попада в петорката на най-силните, не е никак дребна работа.

Задачата на треньора, който извежда спортиста на леда, е да го инструктира за изпълнението, да го окуражи, да му внуши увереност. Но треньорът може също да дестабилизира спортиста точно преди изпълнението.

— Само че имайте предвид: не съм ви казвал това — отново й напомни Гулин. — Ако стане нещо, аз ще отричам всичко.

— Разбира се, разбира се — с готовност закима Настя, като си отбеляза, че Гулин не бе споменал не само имената на спортистите, но и името на треньора, избран от Ламзин за комбинацията му.

Треньорката Светлана Вашченко обаче назова абсолютно спокойно. И това не можеше да се смята за нещо случайно изтървано, та нали той вече няколко пъти спомена името на ученичката на Ламзин. Странно беше всичко това.

И тъй, Светлана Вашченко заминала за състезанията със своята индивидуална състезателка и двойката на Болтенков. Михаил Болтенков бил подготвил двойката си много сериозно, с амбиции за европейски медал, та дори и за световния пиедестал, така че бил включил в програмата им изхвърляне с четири оборота. Това бил много сложен и опасен елемент, който понякога не бил по силите дори на спортисти от старшата възрастова група, но състезателите от младшата по принцип били по-добре технически подготвени от старшата, по-лесно им било да изпълняват елементи от сложност висша категория. Като следвала указанията на Болтенков, Светлана Вашченко подготвяла двойката за изпълнение на този елемент на състезанията и това било отразено в протокола със заявките.

— Честно казано, никой от нас не вярваше, че Миша ще поеме този риск — замислено си припомняше Гулин, — но когато видяхме протокола, разбрахме, че всичко е сериозно. Ако състезателите изпълнеха изхвърлянето чисто или поне без съществени грешки, щеше да е много трудно някой да ги изпревари по точки. Разбира се, после те можеха да направят много гафове и да получат минуси за падания, но практиката показва, че ако изпълнението започне със сполучлив сложен елемент, спортистът се окуражава, израстват му крила и той прави много по-малко грешки, отколкото в случаите при провал на първия елемент. И — което е важно — опита им да изпълнят извънредно сложен елемент, ще видят и забележат съдии, които после ще оценяват на шампионати от най-високо ниво. Състезателите на Болтенков изпълниха кратката програма много добре и ето че преди волната, точно преди началото, Света им наредила да не рискуват и да не изпълняват изхвърлянето с четири оборота, да изпълнят само тройно. Но естествено, ние научихме това чак после, а в онзи момент просто видяхме, че тя много строго говори нещо на състезателите, говори го напористо и момчето слуша и кима, а момичето е просто като изопната струна. С една дума, беше ясно, че е страшно притеснена.

— Почакайте — прекъсна го Настя, — какъв е бил проблемът? Щом изхвърлянето с три оборота е по-лесно от четворното, защо момичето е било притеснено? По принцип тя би трябвало да се радва.

— Ето, личи си, че никога не сте спортували и не сте участвали в състезания — въздъхна Гулин. — Пълен невежа сте. Ще трябва да ви обяснявам и най-елементарното. Най-трудните, изискващи най-много енергия елементи обикновено се поставят в самото начало на програмата, докато спортистите още имат сили. И изхвърлянето с четири оборота също е било планирано за първите трийсет секунди. За трийсет секунди е много трудно да се пренастроиш за изпълняване на друг елемент, та дори и да е по-прост. Това е възможно, но повтарям, трудно и не всеки спортист би съумял да го направи, за толкова млад и неопитен пък да не говорим. Партньорът не си пресметна добре силата и направи всичко така, както го е правел на тренировките, тоест придаде на партньорката си такава мощ на въртенето, че тя спокойно можеше да направи четири оборота. А бяха получили указание да направят три. И тя се постара, не направи четири, а след третия се разкри за приземяване. Но инерцията на въртенето се оказа прекалено силна и момичето не можа да я тушира. Не, не падна, удържа се на крака, но забележимо се люшна и моментално загуби увереността си. Това веднага се предаде на партньора й, започнаха да правят дребни грешки, а при второто изхвърляне момичето все пак падна. И то падна твърде лошо, получи сериозна травма в рамото. Изпитала е невероятна болка, но си довърши програмата. Естествено, всичко се правеше криво-ляво. Е, и оценките на съдиите съответно бяха кошмарни. Та така стана, че двойката на Болтенков получи по-ниско място от двойката на треньора посредник. Посредникът удържал на думата си, възползвал се от връзките си и спортистката на Светлана Вашченко получи добър резултат.

— И аз пак не разбирам: как е възможно това? — настоя Настя. — Не разбирам механизма. Можете ли да ми обясните?

Гулин отново извърна поглед и стана ясно, че не му се иска да говори на хлъзгавата тема.

— Повтарям, не ми трябват имена — увещаваше го Настя. — Искам само да разбера технологията.

И отново трябваше да изгуби известно време, за да успокои треньора и да го убеди, че неговите откровения няма да имат никакви последствия.

— Съдиите поставят само втората оценка, а първата се поставя от техническия специалист, техническия секретар и двама помощници — говореше Гулин бавно, сякаш подбираше думите, за да не каже нещо излишно. — Техническият специалист отбелязва само факта на изпълнението на конкретни елементи в програмата. Или обратното, че те не са изпълнени. Той не оценява качеството. Само констатира, че даден елемент е бил изпълнен. Или не е бил. Например троен скок, недоизпълнен с четвърт оборот, вече не се смята за троен, оценяват го като двоен. А ако го е довършил, но е паднал при приземяването, оценката е като за „троен минус една точка“. Всеки елемент има свое ниво на сложност. Например въртенето в зависимост от броя на оборотите ще се смята за елемент, да речем, от второ, трето и четвърто ниво. Довършил ли си необходимия брой обороти при въртенето във всяка позиция — получаваш трето ниво, ако ли не — зачитат ти само второ или дори първо, ако елементът е изпълнен много лошо. Техническият специалист трябва да констатира: ето този елемент от четвърто ниво е изпълнен, този елемент от трето ниво не е изпълнен и така нататък по цялата програма. Техническият контрольор проверява след него. Той трябва да има същата висока квалификация или дори още по-висока. Нали всички са живи хора, всеки човек може да сбърка и да не види нещо, а и на леда всичко става много бързо. Някой ще забележи недовършения четвърт оборот, а друг — не. И с техническия контрольор или техническия специалист е дори по-лесно да се разбере човек, отколкото със съдиите, защото съдиите са много. Поиска ли той — ще види например недовършването, а не поиска ли — така и няма да го види.

Настя завъртя глава в опит да не се удави в стоварилата се върху нея информация.

— Почакайте, почакайте, нали ми казахте, че там са и контрольор, и специалист, тоест те са двама, а сега излиза, че трябва да се разбереш само с единия.

— С единия е напълно достатъчно — авторитетно заяви Гулин. — Обикновено те работят в комбина и после ще се разберат помежду си.

— Ами ако не се разберат?

— Случва се — съгласи се Гулин. — Това се нарича „конфликтна двойка“. Тогава, разбира се, за всички е лошо. Но дори те да се разберат, пак трябва да се спази привидното приличие, тоест да се демонстрира демократична процедура. Те ще гледат повторенията на видео и ще се преструват, че спорят за нещо, разглеждат нещо, да речем, дали е било чисто излизането, дали не е имало докосване на леда с кънката, колко не е довършено. С една дума, там всичко е предвидено, можете да не се съмнявате.

— Разбрах. И после какво?

— Ами после… При техническия специалист и техническия контрольор седят двама помощници, които бързо извеждат цялата информация на компютрите на всички съдии. Съдиите трябва да се примирят с това, което е казал специалистът, дори самите те да са видели нещо друго. Думата на техническия специалист е закон. Дори съдията да е видял, че е имало недовършване, и скокът трябва да се смята за двоен, а не за троен, той не може да направи нищо. Съдиите получават в компютрите си списъка на елементите, които техническият специалист и техническият контрольор смятат за изпълнени и неизпълнени в дадена програма. Всеки елемент си има стойност в точки. Към тази фиксирана стойност съдията може да добави точки или да ги намали в зависимост от качеството на изпълнението. Например при завършен, но нисък и изпълнен с ниска скорост аксел могат да отнемат еди-колко си точки от базовата стойност на скока. За добро качество може да се добави доста и така силно да се увеличи окончателната стойност на елемента. Но и това не е всичко. Има и втора оценка: съдиите оценяват качеството на пързалянето, изразителността на музиката, интерпретирането на музиката, артистизма, с една дума — цялостното представяне на програмата. Ето с това съдиите реално могат да повлияят на крайния резултат, това е тяхната епархия. Онази част от съдийството, от която до голяма степен зависи какво място ще получи спортистът. Всичко това се нарича „компоненти на програмата“ и с тези компоненти може да бъде изтеглен нагоре дори фигурист, който доста пъти е падал на леда.

— До такава степен ли са важни?

— Да, точно до такава.

— Когато бях малка, мама гледаше фигурно пързаляне по телевизията и ми обясняваше, че ако един спортист е паднал, това е катастрофа — каза тя недоверчиво.

Гулин й хвърли критичен поглед и поклати глава.

— Ако съдим по възрастта ви, това е било много, много отдавна — доста нетактично заяви той. — Сега всичко е различно. Какво, като е паднал? Нали има една блестяща комбинация от стъпки и обръщания? И за нея ще му добавят толкова точки, че „минус едната точка“ за падането ще се компенсира.

Гледай ти! На Настя Каменская, която беше твърде далече от вътрешния живот на спорта, й костваше доста усилия да повярва в тези неща. Впрочем защо не? Какво, треньорите и съдиите не са ли и те хора? Същите като всички останали, с абсолютно същите желания и потребности. Защо полицай или чиновник да могат да бъдат купени, а спортен съдия да не може? Всичко се продава, всички се продават. За съжаление.

А сега може да се върне към споменатата Светлана Вашченко, чието име Гулин кой знае защо не се побоя да назове. Не изтърва нито едно име, само нейното!

Но отговорът на треньора на въпроса къде е сега Вашченко и с какво се занимава, обясни всичко. Миналата година Светлана починала от тежко бързотечно заболяване.

— А двойката, на която тя е попречила да се представи добре? Какво стана с тях?

— Веднага след онзи шампионат те изоставиха фигурното пързаляне, момичето дълго лекува травмата, но и двамата бяха още съвсем млади, навреме се преориентираха, учиха, завършиха институти. Бяха, разбирате ли, много упорити деца, много трудолюбиви, перфекционисти, ако се захванеха с нещо, непременно го довеждаха до бляскав край. Чувах, че процъфтявали в някакъв бизнес и скоро щели да се женят. Във всеки случай вече имали дете. Няма да се учудя, ако след някое време прочетем за тях във „Форбс“, че са най-богатите хора в руския бизнес.

— Знаете ли защо още не са женени, щом имат общо дете?

За пръв път от началото на разговора Гулин си позволи да се отпусне и дори да се разсмее.

— Ами фигуристите изобщо си имат тази особеност. Не се наемам да обяснявам защо, но е факт. Момчетата, минали през пързалянето в спортни или танцови двойки, много трудно встъпват в законен брак, предпочитат да живеят във фактически. Живеят така с години, раждат деца, но не отиват в гражданското. При индивидуалните фигуристи тази особеност я няма.

Виж ти, колко интересно! Колко много нови неща успя да научи Настя Каменская само за половин ден работа. И колко ли още изненади ще й поднесе светът на фигурното пързаляне? Тя наистина нищо не разбираше от този вид спорт освен едно — когато го гледаше по телевизията, й се струваше безумно красив. И ето, сега се оказва, че зад тази парадна красота се криела непроходима кал.

Спортистите, които се преместили при Болтенков и изгубили състезанията, разбира се, може да са таили злоба срещу Ламзин и да са се опитали да отмъстят, но за това е била нужна цяла поредица от условия. Та нали на пързалката ги е извела Светлана Вашченко и също тя е давала указанията си за изпълнението, така че, ако е имало кого да винят за несполуката си, това е тя. А Вашченко е починала.

За да винят Ламзин, е трябвало поне да научат за интригата, която е заплел той. Възможно ли е да са научили това едва сега? Възможно е. И да се е появил мотив да отмъстят на Ламзин. Ами тогава какво общо има Болтенков? Защо да убиват треньор, който им е отделял много внимание, занимавал се е с тях усилено, подготвял ги е за пиедестала? Михаил Валентинович не им е сторил нищо лошо. Не, няма логика. Пък и интересите им сега са съвсем други, те напълно са преуспели на новото поприще и сигурно са доволни от живота.

А дето Гулин така и не назова имената им — това е поправимо, няма да е трудно тя да ги научи, защото разполага с името на треньорката Вашченко, на която е било възложено да се грижи за спортистите на онзи шампионат. Значи не е трудно да се намери и останалата информация. Вярно, може да попритисне Гулин, но защо? Той и без това е притеснен, макар да е сигурен, че не е казал нищо излишно. Тя прекрасно може да научи всичко сама и да не къса нервите на човек, който толкова се страхува да не изгуби своето място под слънцето на фигурното пързаляне.

Докато се качваше с асансьора към десетия етаж, където се намираше новият, купен с парите, спечелени от продажбата на парцела на „Рубльовка“, апартамент на Маклигини, Антон Сташис така и не успя да си отговори докрай на въпроса защо изобщо е дошъл тук. Какво иска да научи? В какво да се убеди? Че убитата преди два месеца Ина Викторовна Ефимова е уредила пожара, за да ги накара да продадат парцела? Добре, да речем, че е било така. И какво? Това е станало преди две години. Антон, преди да тръгне за Маклигини, събра за тях някаква информация и вече знаеше, че Павел Анатолиевич Маклигин е историк, доктор на науките, професор, а жена му Валентина Яковлевна Маклигина е управител на научната библиотека в същия институт, където професорства мъжът й. Двамата са спокойни, отдадени на работата си хора, ползват се с огромното уважение на колегите си, необикновено добри са, готови са да свалят последната риза от гърба си за благото не само на ближния, но и на почти непознат човек. Малко хора от друго измерение. Може ли да се предположи, че такива хора цели две години ще кроят планове за страшно отмъщение, а после и ще ги осъществят? Сигурно може. Всичко се случва в този живот.

— Извинете ни, за бога — виновно повтаряше Валентина Яковлевна Маклигина, докато непохватно лавираше между кашони и чували.

Антон трябваше внимателно да гледа в краката си и едновременно настрани, за да не се спъне в неразопакованите предмети.

— Ето, преместихме се преди няколко месеца, а още не успяваме да подредим. Хем и отпуск си взех специално, за да довършим работата с тези неща, и пак не ми стига времето.

Антон намери Павел Анатолиевич седнал до перваза, на който стърчаха купчини книги и лаптоп. Шнурът бе извървял криволичещ и сложен път от удължителя почти през цялата стая, за да стигне до контакта, скрит зад огромен отворен кашон с книги. Насред стаята се намираше импровизирана маса — свалена от пантите врата, поставена върху друг голям кашон.

— Тук се и храним — смутено поясни Валентина Яковлевна, като посочи съоръжението. — Цялата кухня е задръстена от мебели. Неприятна гледка, да. Още веднъж моля да ни извините.

Антон я увери, че не е нужно да се извиняват пред него, а същевременно с вътрешна усмивка си помисли: „Е, с какво толкова може да се занимава тя по цели дни, та да не намери време да подреди?“. Маклигина сякаш прочете мислите му.

— Разбирате ли, аз страдам от болестта на деветнайсети век, така я наричам аз. Щом видя книга, непременно трябва да я отворя, а отворя ли я, зачитам се и забравям за всичко. Тези кашони — тя направи широко движение с ръка, сякаш се опитваше да обхване всичко, намиращо се в стаята — са пълни с книги. Всеки ден се заричам, че няма да отворя нито една, докато не ги подредя, но нищо не излиза. И така седим с Павел по цели дни, и двамата с книги в ръцете.

Професор Маклигин се откъсна от работата си и прескачайки с дългите си крака кашоните, се добра до Антон и му подаде ръка. Дланта му беше корава и суха.

— Много ми е приятно, заповядайте — прозвуча приветливо ниският му глас, но погледът изглеждаше разсеян.

„Вярно, хора от друга планета“ — мярна се в главата на Антон.

— Сигурно сте дошли по въпроса за Ефимова? — попита професорът. — Видяхме информация за смъртта й в интернет. Но мисля, че това беше отдавна.

— Ама, Паша, остави човека да седне някъде! — плесна с ръце Валентина Яковлевна. — Ето, изберете си кой да е кашон… или да ви донеса табуретка от другата стая? Да не мислите, че нямаме столове, не, имаме, но всички са затрупани с дрехи. Нали знаете, вземаме, обличаме, после ги хвърляме на някой стол, намираме нещо друго и пак го хвърляме там. А сме четирима — с нас живеят и дъщеря ми и нейният съпруг — и всички ходим на работа, така че за нищо не намираме време. Лоша домакиня съм, вярно, извинявайте.

Антон отказа табуретка и приседна на здрав наглед, неотворен, облепен с тиксо кашон, натъпкан догоре с нещо твърдо. Сигурно с книги.

На въпроса за пожара Маклигини отговориха дружно и без видими колебания. Електрическата инсталация отдавна била изхабена, бушоните непрекъснато гърмели, на няколко пъти нещо пръскало искри. И за това не намирали време. Щом лампите светят, котлонът работи, чайникът завира — бива! Те не били капризни хора.

Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна познавали загиналото по време на пожара момиче, не го били и виждали.

Дъщеря им се омъжила за добро момче от малък провинциален град. И ето че веднъж, в началото на лятото на 2011 година, на зет им се обадил приятел от детинство и го помолил за съвет за по-малката си сестра: тя завършила гимназия с медал и искала да кандидатства в институт в Москва, та дали зетят можел да провери ще я приемат ли в общежитие, защото не познавали никого в Москва. Зетят обещал да разучи, казал това на тъста и тъщата си и те сами предложили: нека момичето живее на вилата им в Раздори, нищо страшно, ако те не отидат там един месец, биха я взели и в апартамента, макар че той бил много малък, но въпросът не бил, че щяло да им е тясно, а че момичето трябвало да учи, а те можели да му отделят място само в кухнята. Какво ти учене в кухнята? Трябвало и добре да се наспива, а как става това на походно легло в кухнята?

Зетят се зарадвал, горещо благодарил, обадил се на съученика си и му казал, че не е нужно никакво общежитие, там и без това няма никакви условия за учене, че там е абсолютен бардак, пълен с живеещи срещу заплащане гастарбайтери, така че момичето ще живее в тяхната вила. Когато тя пристигнала, той я взел от гарата и я завел в Раздори. Тя загинала още първата нощ. Маклигини дори не я видели.

Така значи. А Борис Илич, бившият съсед по вила на Маклигини, уверяваше, че момичето им било някаква далечна роднина. Едва ли е излъгал умишлено, най-вероятно просто не е знаел подробности.

Значи, зетят посрещнал и закарал гостенката в Раздори… Интересно. Може пък този зет да не е толкова добро момче, за каквото го смятат родителите на жена му? Да е изнасилил момичето и да го е убил. После, за да скрие престъплението, да е предизвикал пожара, знаел е за проблемните жици и е направил нещо съвсем дребно, но със сигурност водещо до подпалване, така че никаква експертиза после да не намери нищо.

— Добро момче е зет ви — каза Антон. — Днес рядко някой ще се захване да помага на землячка.

— Ами да, да — размаха ръце Валентина Яковлевна, — нашият Юрка е чудесен човек, много добър, обича нашата Катюша, уважава ни. И наистина е изключителен човек.

— С какво се занимава?

— Шофьор е, на дълги разстояния — отговори Павел Анатолиевич.

— Често ли отсъства за дълго време?

— Ами разбира се — разсеяно кимна професорът. — Такава му е работата.

Колкото и да се вслушваше в гласовете на съпрузите Маклигини, Антон не успя да забележи и най-малки признаци на недоволство или дори на пренебрежение към професията на зетя. Докторът на историческите науки и управителката на научна библиотека, и двамата кореняци московчани, не виждаха нищо особено във факта, че единствената им дъщеря, студентка в престижен университет, се е омъжила за тираджия от малко градче. Кой знае защо Маклигини, за разлика от бащата на Лиза, не се бяха опасявали, че бракът ще съсипе живота на момичето. Вероятно и те са искали Екатерина да се омъжи за момче от добро семейство, с висше образование и прилична професия. Или не са искали? Антон за пореден път се наруга, задето мислите му дори по време на работа неволно прескачат към неговия собствен личен живот.

— Ами искате ли чай? — внезапно предложи Валентина Яковлевна. — Хайде да пийнем чай със сандвичи, тъкмо сутринта купих пресен салам.

Без да изчака съгласието на гостенина, тя излезе от стаята. Павел Анатолиевич, изглежда, потъна в размислите си и изобщо забрави, че до него седи външен човек. Възцари се неловко мълчание.

— Апартаментът ви сигурно е голям — предпазливо попита Антон. — Валентина Яковлевна е в кухнята, а дотук не долита нито звук.

— Голям е, да — все така разсеяно кимна Маклигин. — По-рано живеехме много натясно, две мънички стаи, едната преходна, а от другата можеше да се излезе само в първата. И така младите минаваха през нас с Валя. Ужасно притеснение, особено вечер. Нали разбирате. И на нас ни беше неудобно. Но живеехме задружно, макар и трудно. Затова пък сега имаме истински палат. Всеки си има кът, никой на никого не пречи.

Изведнъж погледът му се проясни, очите му станаха ярки и остри, закачлива усмивка преобрази издълженото слабо лице.

— По-точно — никой на никого няма да пречи, когато най-сетне въведем ред тук. Сигурно ви е страх да гледате цялото това тържество на хаоса, нали? — весело се разсмя Маклигин. — Четирима големи здрави хора. Бременността на Катюшка не я броим, тя ще излезе в майчинство чак след месец — и никой няма достатъчно силна воля да отложи своите работи и да разопакова багажа. Не, към Юрка аз нямам претенции, точно той е готов, прибира се от рейс и всеки път казва: „Хайде, мамо Валя, командвайте — кое къде“. Валюша пет минути разтоварва кашоните с него и забива нос или в някоя книга, или в папка с документи и ръкописи. Юрка постои, постои над главата й двайсетина минути, махне с ръка и я остави на мира.

Види се, добро момче е този Юрка. Но роднините именно така говорят за много от насилниците. Колко прекрасни били, колко добри, колко кротки — на мравката път правели.

— А загиналото момиче красиво ли е било? — попита Антон.

Павел Анатолиевич сви рамене и понечи да отговори, но не успя: върна се съпругата му, понесла прост пластмасов поднос с чаши, чайник, хляб и голямо парче салам. Пак там, на подноса, имаше и дървена дъска и нож, който привлече вниманието на Антон: беше съвършено бял — и дръжката, и острието, и изглеждаше като пластмасов, някак детски, неистински.

Валентина започна да реже с този, приличащ на играчка нож хляба и салама.

— Ех, жалко, нямаме вестник — оплака се, скрил усмивката си, професорът. — Иначе спокойно можехме да аранжираме натюрморт от миналия век. Вие, младежо, вероятно вече не сте заварили такъв? На вестник сандвичи с малотраен колбас, типична картина от седемдесетте години. Може да се добавят и бутилка кефир със зелена капачка и две бири.

— И доматче — весело подзе Валентина Яковлевна. — Забрави доматчето.

Антон не откъсваше поглед от ножа, недоумяваше как с това парче пластмаса може толкова ловко и тънко да се режат филии.

— Интересно ножче имате — каза.

— Подариха ни го — отвърна Маклигина. — Отдавна го имаме. Много е удобен.

— От какво е направен?

Валентина Яковлевна го погледна учудено.

— Какво говорите, керамика е. Честно казано, и аз страшно се изненадах, когато видях този нож. Гледаш и не вярваш, че с него изобщо може да се отреже нещо. А ето че го използвам вече трета година… или четвърта.

Не, и все пак този нож е някак неистински. И самите Маклигини не са истински. По-точно истински са, разбира се, но такива, каквито вече отдавна няма. Освен във филмите.

— Валюша, младежът пита красиво ли е било момичето, което загина — каза професорът, след като сдъвка първата хапка. — Спомняш ли си, брат й дойде, показа ни нейни снимки.

— Спомням си, спомням си — закима Валентина Яковлевна. — Толкова ми беше мъчно за него! Целият беше почернял от мъка, не беше на себе си, помоли Юрка да го закара до мястото, където се е случило всичко. В Раздори, де, при нашата вила. Беше донесъл цял албум със снимки на сестра си и все ги гледаше, гледаше. И плачеше.

— Е, та красива ли беше? — повтори въпроса си Антон.

— Не бих казала — премести поглед към мъжа си Валентина Яковлевна, сякаш преадресираше въпроса към него.

Мъжът й чу въпроса и отговори:

— Най-обикновена. Дори май грозничка. Не, младежо, неправилно се изразих. Има жени с неправилни черти на лицето и непропорционални фигури, но в тях има толкова чар, че… А има жени без чар и тогава вече не е важно какво лице и каква фигура имат. Те не могат да бъдат привлекателни. Та това момиче, землячката на Юра, беше именно такава, момиче без чар.

— Но нали не сте я виждали — възрази Антон. — По снимките не може да се съди. Може пък да е била много обаятелна.

— По снимки може прекрасно да се съди — категорично отсече Маклигин. — Повярвайте ми, младежо.

И отново Антон, без да иска, се върна в мислите си към Лиза. Красива ли е? Да, разбира се. Обаятелна? Безспорно. Умна? Дори много. Е, защо тогава той не иска да се ожени за нея? Причината съвсем определено не е в нейната кариера и в отношението на баща й, Владислав Николаевич. Причината е някъде другаде. Но къде е? И какво да прави с това сега? Как да постъпи?

Тръсна глава и се насили да се върне към работата. Попита какво е станало после, след пожара. Разказът на Павел Анатолиевич по нищо не се различаваше от това, което бе разказал на Антон съседът им от Раздори, Борис Илич. Маклигини нямали пари за възстановяване на къщата и отишли при Ефимова да поговорят за продажбата на парцела. Сумата, предложена от Ина Викторовна, била достатъчна за съществено разширяване на жилищната им площ. И те се решили.

Антон шофираше към „Петровка“, изпълнен с досада и ядосан на себе си. Няколко часа бяха отишли на вятъра. Защо трябваше да ходи при тези Маклигини? Какво смяташе да научи там? В какво да се увери? Дали тези хора може да са били убийци? Глупости, пълна идиотщина! Вярно, версията за някаква връзка на зетя Юрий Шокин със смъртта на момичето и евентуалния палеж на къщата имаше право на съществуване, но пък със сигурност не можеше да има отношение към убийството на Ефимова. Пак си загуби времето за безсмислици, а Роман Дзюба се трепе там с убийството на треньора.

„Напълно съм загубил чувството си за реалност — каза си сърдито Антон Сташис. — Трябва някак да реша проблемите с Лиза, да взема някакво решение, инак ще направя такива глупости, че…“

Натрупаното от сутринта раздразнение и злост се изляха като мощна вълна върху горкия Роман Дзюба, когато Антон научи, че за адвокат по делото за убийството на треньора Болтенков е бил поканен Кирган. Хем са го поканили неслучайно, а по съвет на Дзюба.

— Ти какво, да не си откачил? — скара се той на по-младия си колега. — Не разбираш ли, че ако в това дело имаме насреща си Кирган, ще го изгубим? Не разбираш ли с кого си имаш работа? Виталий е добре да го имаш само като партньор и съмишленик, както беше в делото на Наташа Аверкина, а като противникова страна той ще ни изяде с парцалите.

Роман се оправдаваше, обясняваше как станало всичко и защо се включил Виталий Кирган.

— Просто отидох у Надежда Игоревна, за да се посъветвам за Баглаев, а там беше Виталий. И той сам предложи да се възползваме от услугите на адвокат. И изобщо, Тоха, по-добре да се издъним с разкриването, отколкото в затвора да влезе невинен човек.

— Ами невинният и без това няма да влезе в затвора! — развика се Антон. — Бъди спокоен, глупаци няма! Обаче ти ще си развалиш отношенията с всички. Върви и се моли следователят да не научи за твоите мирни инициативи.

— Между другото, той попита за теб — каза Дзюба. — Защото са му казали, че от „Петровка“ са включени двама души, а той видя само мен. Днес попита кой е вторият. Тоест ти.

— Аз проверявам някои неща във връзка с Ефимова от Държавната дума — тросна се Антон. — Всеки момент може да ме извикат и да ми поискат отчет, това убийство ми е на главата от два месеца. Ти пък сякаш не знаеш! И ми стоварваш нови главоболия.

Когато Антон Сташис бе помолил подполковник Зарубин да ходатайства да преместят Дзюба в техния отдел, като основни качества на младия оперативник той бе назовал необикновената му упоритост и добрата му подготовка, както и нежеланието на старши лейтенанта да се съгласява безкритично с чуждо мнение. Тогава гореизброените качества му изглеждаха привлекателни и полезни за работата. Сега обаче той беше готов да убие със собствените си ръце рижавия Рома, който проявяваше тъкмо въпросната упоритост.

— Тоха, нали знаеш колко невинни хора има по затворите?

— И какви са тия номера — да ходиш да се съветваш със следовател, който не води твоето дело? — продължи да беснее Антон. — Кой те е учил на това?

— Не ми викай — погледна го изпод вежди Роман, но очевидно не се притесни или уплаши. — Учили са ме, че едно квалифицирано мнение на страничен човек никога не е излишно. Не съм нарушавал тайната на следствието, просто казах на Надежда Игоревна какви са фактите и в какво се съмнявам.