Балтазар

I

Тоновете на пейзажа: кафеникаво до бронз, наситено небе, ниски облаци, седефена земя, осеяна с мидени черупки и виолетови отражения. Лъвскожълтата пустиня: по залез-слънце гробниците на пророците хвърлят цинково-бакърени отблясъци над древното езеро. Огромните й пясъчни разседи са като водни знаци от печата на въздуха; зеленикаво и цитрусово, които преминават в металносиво, едно-единствено тъмновиолетово платно се мержелее — мокро, разтупкано като сърце; нимфа с лепкави криле. Тапосирис е мъртъв сред рухналите колони и древни фарове, изчезнали са и мъжете с харпуни… Мареотис под нагорещеното небе с люляков цвят.

А пролетта? А! Няма пролет в Делтата, няма усещане за свежест или обновление. От зимата направо ни подхвърлят на восъчното плашило на знойното лято, където от жега не може да се диша. Но поне тук, в Александрия, морският полъх ни спасява от тягостното бреме на лятното безвремие, което пълзи, застила плитчините между бойните кораби, а раираните навеси от кафенетата на крайбрежния булевард току припърхват безпомощно. Никога не бих…

Градът, полувъображаем (и все пак напълно истински) започва и свършва в нас, пуснал е корени в паметта ни. Защо нощ след нощ се връщам в него, седнал да пиша тук, до огъня от рожкови, докато егейският вятър е сграбчил моята островна къща — стиска я и я отпуска, — превива кипарисите като лък? Нима не съм казал вече всичко за Александрия? Пак ли ще ме обземат копнежи по нея, пак ли ще ме измъчва споменът за нейните обитатели? Копнежи, спомени, които смятах, че завинаги съм пренесъл върху белия лист и там ще си останат, заключени в трезорите на паметта! Вие сигурно си мислите, че се преструвам, че се глезя. Не е така. Един случаен фактор промени всичко, върна ме обратно към изминатия път. Един спомен, който ненадейно улови отражението си в огледалото.

Жюстин, Мелиса, Клия… Толкова малко бяхме всъщност, но повече от достатъчно за една книга, нали? Така мисля и аз, затова и само с тях се задоволих. Пръснати сега от времето и обстоятелствата, кръгът е разкъсан завинаги…

Поставих си задача да се опитам да ги възстановя с помощта на думите, да ги върна в паметта, да им отдам заслуженото място във времето на моя живот. Колко егоистично! И като написах книгата, изпитах усещането, че съм завъртял ключа на кукленската къща на нашия живот. И наистина, вече не гледах на любовниците и приятелките си като на живи хора, а по-скоро като на цветни творения на моя ум; именно те населяваха белите ми листове хартия, а не града, те, като фигури от гоблен. Трудно ми беше да ги допусна в прозаичната действителност, както не можех да направя това и с думите, които използвах. Но какво ме бе повикало обратно?

За да продължа напред, първо трябва да се върна назад: не че нещо от написаното за тях е невярно, съвсем не. И все пак, докато пишех, не разполагах с всички факти. Обрисуваната от мен картина се оказа временна — като описанието на отдавна изчезнала цивилизация, възстановено по няколко парчета от счупена ваза, плоча с надпис, амулет, кости от човешки скелет и усмихната златна посмъртна маска.

„Нашият живот — пишеше някъде Пърсуордън — робува на определени измислици. Възгледът ни върху действителността е обусловен от нашето положение във времето и пространството, а не от нашите личности, както предпочитаме да си мислим. Така че всяко тълкуване на действителността се основава върху уникалната ни позиция. Две крачки по на изток или по на запад и картината се променя.“ Нещо от този род…

А що се отнася до човешкия характер, независимо дали истински, или измислен — такова животно просто няма. Всяка душа представлява мравуняк от противоречиви наклонности. Личността под формата на човек с точно определени качества е една илюзия — но необходима илюзия, ако искаме да обичаме.

Що се отнася до онова, което остава непроменливо… например срамежливата целувка на Мелиса е предсказуема (по-дилетантска и от първите печатарски опити), както и чумеренето на Жюстин, когато искрящите й черни очи помръкваха като очните орбити на сфинкса по пладне. „В крайна сметка — твърди Пърсуордън — всичко ще се окаже вярно за всеки. Светец и злодей по равни части.“ И той е прав.

Опитвам се да бъда съвършено безпристрастен…

В последното писмо, което получих от Балтазар, той пише: „Често мисля за теб, и не без мрачно чувство за хумор. Ти се оттегли на своя остров, въоръжен, както сигурно си въобразяваш, с всички възможни данни за нас и нашия живот. Несъмнено с широка ръка раздаваш преценките си върху хартията, както правят всички писатели. Бих желал да видя резултата. Сигурно не е много далеч от истината: искам да кажа, истината, каквато аз я знам за всички нас — дори може би и за теб. Или онази истина, която Клия би могла да ти каже (тя гостува на някого в Париж и напоследък никаква не се обажда). Представям си как ти, умнико, си се заровил да изучаваш «Нрави», дневниците на Жюстин, на Несим и т.н., като си въобразяваш, че в тях се крие истината. Грешиш! Грешиш! Дневникът е последното място, където можеш да намериш истината за един човек. Никой не прави признания черно на бяло: най-малко пък признания, свързани с любовта. Ти знаеш ли кого всъщност обичаше Жюстин? Вярваш, че това си ти, нали така? Признай си!“

Моят единствен отговор на това бе да му изпратя огромната купчина листове, която бе станала така неподатлива под колебливото ми перо и която съвсем произволно бях кръстил с нейното име — то и издателите щяха да се спрат на същото заглавие. След това минаха месеци — благословено мълчание, мислех си аз, защото показва, че съм затворил устата на моя критик и сигурно съм задоволил очакванията му.

Не мога да кажа, че бях забравил града, но бях приспал спомена си за него. Ала той, разбира се, е винаги в мен и винаги ще остане — заровен в съзнанието ми като миража, който предшествениците виждат така често. Пърсуордън бе описал това явление по следния начин:

„Бяхме на разстояние поне два часа път с кораб от най-близката суша, когато изведнъж приятелят ми извика и посочи с пръст хоризонта. И двамата го видяхме — преобърнат наопаки в небето, мираж, изобразяващ града в естествена големина, бляскав и трептящ, като че изрисуван върху пепелява коприна в най-малки подробности. По памет веднага различих двореца Рас ел Тин, джамията Наби Даниил2 и други. Гледката беше изумително красива като шедьовър, изваян от свежа роса. Бе увиснала в небето и остана така около двайсет и пет минути, преди маранята на хоризонта бавно да я разтвори. След около час истинският град се появи, пръкна се от едно петно в далечината и се разстла, докато стигне размерите на своя мираж.“

Съвсем сами прекарахме на този остров две или три зими — мрачни, ветровити зими и горещи лета. За щастие детето е твърде малко, за да има нужда от книги или разговори. Тя и така е доволна, играе си самичка.

Сега, през пролетта, идват дългите затишия — без приливи и отливи, без мирис, дни на предчувствия. Морето само се укротява и притихва, наострило слух. Скоро цикадите ще затананикат своите скрибуцащи песни и на фона на тази музика сухата овчарска пищялка ще проехти сред скалите. Костенурките и гущерите, плъзнали да лазят по скалите, са единствената ни компания.

Тук трябва да обясня, че единственият ни посетител от външния свят беше пощенският кораб за Смирна, който веднъж в седмицата прекосяваше носа и продължаваше на юг — винаги в един и същ час, с една и съща скорост, точно по свечеряване. През зимата бурното море и ветровете го правеха невидим, но сега — седя и го чакам. Първо се чува глухият далечен тътен на двигателите. После като живо същество корабът се плъзва, показва се иззад носа и прорязва диря от седефена пяна в морето, блести в мекия пеперуден мрак на егейската нощ — ярка кондензирана светлина без ясни очертания, като движещо се кълбо светулки. Плава бързо и бързо изчезва зад следващия нос, като оставя след себе си наполовина изпята популярна мелодия или кора от мандарина, която ще намеря на следващия ден — морето я е изхвърлило на дългия, покрит с камъчета плаж, където ще отидем да се изкъпем с детето.

Малката градинска беседка от олеандри под платаните — това е моят писателски кабинет. След като детето си е легнало, аз седя до старата покрита с морски пръски маса и чакам да се появи посетителят. Нямам желание да запаля парафиновата лампа, преди да е минал. Това е единственият ден от седмицата, който знам по име — четвъртък. Звучи глупаво, но на този остров, така лишен от разнообразие, аз очаквам това посещение веднъж в седмицата с такова нетърпение, с каквото децата очакват училищния излет. Знам, че корабчето носи писма, за които ще трябва да почакам поне още двайсет и четири часа. Винаги гледам след изчезващия му силует със съжаление. И когато отмине, запалвам лампата с въздишка и се заемам с моето писане. Пиша толкова бавно, толкова мъчително. Веднъж, говорейки за писателския занаят, Пърсуордън ми рече, че мъката, която съпровожда писането, се дължала изцяло, поне при творците, на страха от полудяване: „Насили се малко и си кажи, че не ти пука дали ще полудееш, или не, и ще видиш как счупиш ли веднъж бариерата, перото ти ще полети.“ (Не знам доколко е вярно всичко това. Но парите, които той ми завеща, ми свършиха добра работа; останали са ми още малко и благодарение на тях стоя настрана от заемите и от нуждата да започна работа.)

Описвам това седмично развлечение в подробности само защото точно такава идилична картинка наруши Балтазар, появявайки се през една юнска вечер със стряскаща ненадейност — щях да напиша „оглушителна“ — нали тук цари глуха тишина, но все пак оставих първото си „стряскаща“. Тази вечер се случи нещо като чудо. Малкият параход, вместо да изчезне от погледа ми както обикновено, направи рязък завой от сто и петдесет градуса, нагази в лагуната и притихна в пухкавия пашкул на собствените си светлини; после спусна в центъра на образуваното от самия него златно езерце дългата верига с котва, която сама е като символ на вечното търсене на истината. Това бе вълнуваща гледка за човек като мен, чийто дух е от дълго време прикован към тази суша и който е заприличал, както и много други писатели, на затворен в бутилка кораб, плаващ наникъде; стоях и наблюдавах, както може би и индианците са наблюдавали пристигането на първия кораб на белите, пуснал котва в Новия свят.

Тъмнината и тишината бяха нарушени от неравномерния плясък на весла, а после — сякаш измина цяла вечност — и от потропването на градски обувки върху дребните морски камъчета. Дрезгав глас се провикна и даде напътствия. Последва тишина. Запалих лампата, подрязах фитила и се подготвих да изляза от омагьосания кръг на доброволното си изгнаничество. Сериозното смугло лице на моя приятел, като призрак на козел от долната земя, изведнъж се материализира сред дебелите клони на миртата. И двамата ахнахме и останахме така — широко усмихнати, облени от жълтата светлина на лампата: тъмните асирийски къдрици, брадата на Пан.

— Не, не, не съм призрак, от плът и кръв съм! — каза Балтазар и се изсмя. Прегърнахме се силно. Балтазар!

Средиземно море е смешно малко; древността и величието на неговата история ни карат да го смятаме за по-голямо, отколкото е. Всъщност Александрия — истинската, която никога не е по-малка и от най-развихреното ни въображение — се намираше само на неколкостотин морски мили на юг.

— Тръгнал съм към Смирна — рече Балтазар — и оттам щях да ти изпратя по пощата ето това. — И той постави върху издрасканата стара маса огромната купчина листове на ръкописа, който му бях изпратил — листове прогорени, попарени и отрезвени от безброй нови, вместени между редовете изречения, абзаци и въпросителни. Седна срещу мен с мефистофелска усмивка върху лицето си и прошепна колебливо:

— Дълго се двоумих дали да ти кажа някои от нещата, които съм отбелязал тук. Понякога ми се струваше, че е глупост и наглост от моя страна. В края на краищата ти се интересуваш — от какво? От нас като живи хора или като книжни герои? Това не го знаех предварително. И още не го знам. Тези страници могат да ми струват твоето приятелство, и то без да допринесат с нещо за твоето познание. Ти си обрисувал града щрих по щрих в отсенки и нюанси — но с каква цел: поетична или фактическа? Ако е второто, тогава имаш право да научиш някои неща.

Все още не ми бе обяснил причината за ненадейното си появяване, дотолкова бе обсебен от същността на онова, което го бе довело тук. Но като забеляза смутеното ми изражение сред облак от светулки в този неизменно глух и безлюден остров, той се усмихна.

— Корабът трябваше да се отклони от курса заради повреда в двигателя. Това е един от корабите на Несим. Капитанът му се казва Хасим Коли, стар мой приятел. Не си ли го спомняш? Нима? От твоето описание се ориентирах приблизително къде може да се намираш; но не съм и очаквал, че ще се случи да ме докарат до самия ти праг. Сериозно ти говоря! — Смехът му бе искрен и на душата ми олекна.

Ала аз почти не го чувах, защото думите му запалиха у мен трескаво желание да видя тези негови Междуредия, да се върна наново — не към книгата (тя никога не е представлявала интерес за мен, понеже и без това никога нямаше да бъде публикувана), а към града и неговите обитатели. Защото през дните на моята самота скъпата ми Александрия се бе превърнала за мен във философия на съзерцанието, в мономания. Така силно се развълнувах, че просто не знаех какво да му кажа.

— Остани с нас, Балтазар… — рекох — остани за известно време…

— Потегляме след два часа — отвърна ми той и потупа листовете хартия. — Може да ти причинят трескави видения — добави колебливо.

— Добре — отвърнах. — Точно това ми трябва.

— В края на краищата ние всички продължаваме да бъдем живи хора — каза той, — каквото и да се опитваш да направиш от нас, които най-малкото все още сме живи. Мелиса и Пърсуордън — те не могат да се защитят, защото са мъртви. Поне така си мислим.

— Така си мислим. Най-добрите отговори винаги идват откъм отвъдното.

Седнахме и се разприказвахме за миналото, малко сковано, разбира се. Той бе вечерял на кораба и аз не можех да му предложа нищо друго освен чаша добро местно вино, което отпиваше на бавни глътки. По-късно ме помоли да види детето на Мелиса и аз го поведох през гъстите олеандри към мястото, откъдето и двамата се загледахме в осветената от огъня стая, в която тя спеше — красива и сериозна, пъхнала палец в устата си. Тъмните жестоки очи на Балтазар се разнежиха, докато съзерцаваше малкото й, леко дишащо телце.

— Един ден — обади се той тихо — Несим ще пожелае да я види. При това много скоро, бъди сигурен. Вече е започнал да разпитва за нея, да проявява любопитство. С напредването на възрастта той все повече ще чувства нужда от нея, помни ми думите. И издекламира на гръцки: „Първо младите, като лозница, обвиват старите стълбове на своите старейшини, които с радост сещат пръстите им върху себе си — меки и нежни; после старите тръгват да се спускат по прекрасните стволове на младите тела, надолу към смъртта си.“ Нищо не отвърнах. Само усетих, че стаята диша, а не нашите тела.

— Тук си много самотен — рече Балтазар.

— Да, но това ми харесва.

— Така е. Завиждам ти. Наистина.

И в този миг погледът му падна върху недовършения портрет на Жюстин, който Клия ми бе подарила в един друг живот.

— Този портрет — каза той, — който бе прекъснат от една целувка. Колко ми е приятно да го видя отново — колко приятно! — И се усмихна. — Сякаш чуваш любима и позната мелодия, която неизменно те връща към едно и също изживяване. — Не казах нищо. Не посмях.

Той се обърна към мен.

— А Клия? — изрече най-накрая с глас на човек, който пита ехото.

— Не ми се е обаждала от векове — отвърнах. — Тук времето е без значение. Няма да се учудя, ако се е омъжила, заминала е в друга страна, има деца, както и репутацията на добър художник… въобще всичко, което човек може да й пожелае.

Той ме изгледа с любопитство и поклати глава.

— Едва ли. — И това бе всичко.

Отдавна бе минало полунощ, когато моряците му извикаха откъм тъмната маслинова горичка. Поех с него към плажа, беше ми тъжно, че си тръгва толкова скоро. Лодка с един моряк, който бе вече сграбчил веслата, чакаше на брега. Каза нещо на арабски.

Пролетното море беше пленително топло след слънчевия ден, и когато Балтазар седна в лодката, изведнъж реших да го придружа с плуване до кораба, до който нямаше повече от двеста ярда. Точно така и направих, помотах се наоколо, докато той се качи на палубата и издърпат лодката.

— Пази се от витлото — извика ми. — Връщай се, преди да са пуснали моторите.

— Да, да.

— Почакай! — И той се втурна обратно в каютата си, появи се след миг и пусна нещо във водата до мен. То падна с мек плясък. — Една роза от Александрия — рече, — от града, който може да предложи на влюбените в него всичко друго, но не и щастие. — Той се изсмя. — Дай я на детето.

— Балтазар, довиждане!

— Пиши ми… няма от какво да се боиш.

Уловен като паяк в мрежата от светлини, попаднах в една от жълтите локви, които лежаха на пътя ми към потъналия в мрак бряг. Обърнах се и продължих да махам.

Стиснах ценната роза между зъбите си, заплувах кучешката към брега, където бях оставил дрехите си, и не преставах да си говоря наум.

Там, върху масата, в кръга от жълта светлина лежеше голямото Междуредие на „Жюстин“ — така го бях нарекъл. Целият ми ръкопис беше надраскан, разкритикуван, осеян с въпроси и отговори, изписани с различен цвят мастило, а на места — и на машина. Заприлича ми на символ на живота, който бяхме живели заедно — палимпсест, върху който всеки от нас бе оставил личните си следи, пласт върху пласт.

Трябва ли сега да се уча да го гледам с нови очи, да се приспособявам към добавените от Балтазар истини? Невъзможно ми е да предам чувствата, с които изчетох всичките му забележки — понякога така задълбочени, понякога троснати и кратки — като например една, която фигурираше в списъка, озаглавен: „Някои заблуди и недоразумения“.

Там хладно се подхвърляше: „Номер 4. Относно това, че Жюстин те «обичала». Ако изобщо е обичала някого, то това е Пърсуордън. «Какво означава това ли?» Ами че тя просто те използваше като прикритие, за да го предпази от ревността на Несим, за когото, както знаеш, бе омъжена. Самият Пърсуордън въобще не се интересуваше от нея — върховната логика на любовта!“

Във въображението ми градът отново изплува на фона на гладкото като огледало зеленикаво езеро с онези изронени слабини от пясъчник, които маркираха периферията на пустинята. Политиката на любовта, интригите на желанието, доброто и злото, добродетелта и прищевките, любовта и убийствата пълзяха из тъмните ъгли на александрийските улици и площади, публични домове и светски салони, пълзяха и се гърчеха като велико събрание на змиорки в тинята на фабулата и контрафабулата.

Беше се почти развиделило, когато се разделих с вълшебната планина на моя ръкопис, с неговите коментари върху собствения ми истински (вътрешен) живот, и като пияница се запрепъвах към леглото с пулсираща от болка глава, в която продължаваха да ехтят моите мисли за града, единствения останал град, където всички крайности на раси и обичаи се срещат и съчетават, където се пресичат вътрешно изживени, ала външно непроявени съдби. На заспиване още чувах сухия глас на моя приятел да повтаря: „Колко искаш да знаеш… още колко неща искаш да разбереш?“ „Трябва да науча всичко, за да мога най-накрая да се освободя от този град“ — отвърнах му аз в съня си.

„Когато откъснеш цвят, клончето отскача и се връща обратно. Но не става така с болките на сърцето“ — каза веднъж Клия на Балтазар.

И така, бавно и неохотно аз трябваше да се върна обратно към изходната си позиция, подобно на човек, който в края на дълго и изнурително пътуване е научил, че всъщност е ходил насън като сомнамбул. „Истината — каза ми веднъж Балтазар, докато си издухваше носа в чорап за тенис, — истината е онова, което с течение на времето става все по-противоречиво.“

А Пърсуордън, при друг случай, изрече нещо не по-малко забележително: „Ако нещата са винаги онова, което изглеждат, колко много би обедняло човешкото въображение!“

Дали някога ще успея да се освободя от този град блудница — морето, пустинята, минаретата, пясъка и пак морето?

Не, трябва безпристрастно да напиша всичко черно на бяло, за да могат споменът и желанието да избледнеят. Знам, че ключът, който се опитвам да превъртя, е у мен.

II

Le cenacle3, както Каподистрия обичаше да ни нарича през онези дни, когато всеки ден се събирахме за сутрешното бръснене в Птолемеевия салон на Мнемджиян, пълен с огледала и палми, с мънистени завеси, с някакво подобие на чиста топла вода и бели кърпи: полагане и балсамиране на телата. Самият виолетоок гърбушко изпълняваше церемонията, тъй като ние всички бяхме важни и високо ценени клиенти (мъртви фараони по време на баните с природна сода, когато вътрешностите и мозъкът се изваждат, промиват и отново се връщат на място). Самият той, бръснарят, често ходеше небръснат, защото едва смогваше да дойде навреме след посещението си в болницата, където бръснеше труповете. Макар и за кратко, срещахме се тук, настанени в меките столове, сред огледалата, преди да се разделим и всеки да поеме по своите задачи — Да Капо при брокерите, Помбал във френското консулство (още махмурлия, с лош дъх в устата и кървясали очи), аз в училището, Скоби в полицията и така нататък.

Все още пазя накъде една избеляла моментална снимка от този сутрешен ритуал, направена от Джон Кийтс, кореспондентът на агенция „Глобъл“. Сега, като я гледам, се чувствам някак особено. Сякаш подушвам миризмата на покров. Типична пролетна александрийска сутрин: приглушеното почукване на хаванчетата за кафе, гукащите на пресекулки угоени гълъби. Разпознавам приятелите си по звуците, бръснарницата със свенлива усмивка на лицето като провинен: типичен журналистически екземпляр и разбира се, хармонична личност, тъй като бе винаги в крак с времето. С Джон всичко си беше наред, с изключение на сферата на изява, която бе избрал за себе си — но същото може да се каже и за прочутия му съименник, нали така?

Тъкмо на него дължа тази избеляла снимка. На неговата мания да увековечава, да регистрира и фотографира всичко! Предполагам, тя се подхранва от чувството, че на нищо в живота не можеш да се насладиш изцяло, нещо повече — още с дъха си издухваш цвета на всяко преживяване. Неговият „архив“ беше огромен, набъбнал от менюта с автографи, бандероли от паметни пури, пощенски марки, пощенски картички, изгледи… По-късно те щяха да се окажат доста полезни, защото бе успял да улови някои от прословутите obiter dicta4 на Пърсуордън.

Вляво седи добрият стар шкембелия Помбал — под всяко от двете му очи е увиснала достолепна дипломатическа торбичка. Ето това вече е човек, когото можеш да дариш с любов, без да съжаляваш. Единственото, което занимава ума му, е тревогата, че би могъл да изгуби работата си, и това, че е impuissanf5: национално притеснение на всеки французин още от времето на Жан-Жак. Често се карам с него, но по приятелски, тъй като живея в малкия му апартамент, който е вечно пълен с незначителни джунджурии и с други — по-значителни: les femmes6. Но той е добър приятел, добросърдечен човек, който обича жените истински. Когато страдам от безсъние или съм болен: „Кажи, добре ли си? — с тон на bon copain7. Слушай, искаш ли един аспирин? — После добавя: — Или още по-добре… в стаята ми има една млада жена…“ (Не, не е грешка: Помбал наричаше всяка проститутка „млада жена“.) — „Да знаеш, хич не е лоша… при това всичко е платено, скъпи. Но тази сутрин се чувствам малко нещо антифеминист… въобще писна ми, приятелю!“ Точно така, имаше моменти, когато го обземаше презадоволеност. „Ставам все повече и повече антропофаг“ — казваше той и комично забелваше очи. Но най-вече го тревожеше службата му; репутацията му не беше от добрите, хората злословеха зад гърба му, особено след така наречената „афера със Свева“; а вчера генералният консул налетял на него, точно когато си почиствал обувките със завесите в консулството… „Мосю Помбал! Длъжен съм да ви направя забележка относно поведението ви като официално лице!“ Пфу! — Това вече е порицание първа степен…

Тази случка обяснява защо Помбал се е отпуснал така тежко на снимката, обмислял е всичко това с навъсено изражение. Напоследък двамата сме се отчуждили един от друг заради Мелиса. Яд го е, че съм влюбен в нея, тъй като е най-обикновена танцьорка в нощен бар и като такава, според него, не заслужава сериозно внимание. Въпрос и на снобизъм, разбира се, защото сега тя живееше изцяло в апартамента, а според него това било унизително, уронвало престижа му.

„Любовта — казва Тото — представлява течна вкаменелост“ — находчива епиграма, не ще и дума. Да се влюбиш в банкерска съпруга, е разбираемо и простимо, макар и нелепо… Дали пък? В Александрия само интригата per se може да се радва на чистосърдечно възхищение; но да се влюбиш, това значи да се изложиш в очите на обществото. (А Помбал е провинциалист по сърце.) Сещам се за необикновения покой и достолепието на Мелиса в смъртта, слабото тяло, повито и стегнато, сякаш е претърпяло толкова ужасна злополука, че без бинтовете ще се разпадне. Да.

А Жюстин? В деня, когато тази снимка е била направена, рисуването на Клия е било прекъснато от целувка, както каза Балтазар. Как мога да опиша това, след като и аз трудно си представям тези сцени? Изглежда, трябва да се опитам да видя тази нова Жюстин, новия Пърсуордън и новата Клия… Искам да кажа, че трябва да разкъсам непроницаемото було, което стои между мен и истината за тях и което, предполагам, е изтъкано от моите собствени недостатъци на зрението и темперамента. Моята завист към Пърсуордън, моята страст по Жюстин, моето съжаление към Мелиса. Все криви огледала… Пътят е един — този на фактите. Трябва да видя какво още знам и да се опитам да го проумея, да го вместя в собствените си разбирания, та ако ще и чрез силата на въображението. Или може би фактите следва да се оставят необезпокоявани? Може ли човек да каже „той се влюби“ или „тя се влюби“, без да се опита да разбере смисъла, да си представи доколко и как това е възможно? — „Тази кучка — рече веднъж Помбал за Жюстин. — Elle a l’air d’etre bien chambreel“8 — А за Мелиса: „Une pauvre petite poule quelconque…“9. Беше прав може би, но истината за тях е някъде другаде. Може би тук, надявам се, в тази купчина надраскани листове, която съм изтъкал като паяк от собствения си вътрешен живот.

Ами Скоби? Той поне е ясен като диаграма, недвусмислен като национален химн. Тази сутрин изглежда особено доволен, защото неотдавна бе изживял своя апотеоз. След години служба като бимбаши в египетската полиция, чак в това, което сам наричаше „здрачът на живота си“, бе получил назначение в… Не смея дори да напиша думите, защото го виждам как потреперва, целият забулен в тайнственост, виждам стъкленото му око, което се върти заплашително в очната си орбита… Тайните служби (NB! Да се изпише с възможно най-дребния шрифт!). Слава богу, вече не е жив, за да прочете тези думи и да го побият тръпки. Да, старият моряк, тайният пират от улица „Татуиг“, това е той. Градът е пуст без него. (А как само използваше думата „тайнствен“!)…

И на други места съм описвал как в отговор на една загадъчна призовка попаднах в просторна стая лице срещу лице с моя някогашен приятел пират. Дъхът му шумно свистеше през зле наместената зъбна протеза. Мисля, че новото му назначение бе така изненадващо за него, както и за мен — неговия единствен довереник. Разбира се, вярно е, че той отдавна живееше в Египет и знаеше добре арабски, но кариерата му винаги е била сравнително невзрачна. Какви ли сведения очакваше да получи от него една разузнавателна служба? И по-важното — какво Скоби се надяваше да научи от мен? Вече бях обяснил най-подробно, че малкият кръжец се събираше веднъж месечно, за да изслуша Балтазар, който ни разясняваше принципите на кабалата, и нямаше нищо общо с никакъв шпионаж; това беше просто една група от последователи на херметизма, обединени от общия ни интерес към темата на лекциите. Александрия е град на сектите — и най-повърхностното разследване щеше да му разкрие съществуването на други групи, подобни на нашата, занимаващи се с различни аспекти на херметизма като философия, пред които Балтазар също изнасяше беседи: това бяха последователите на Рудолф Щайнер и Успенски, християнските учени10, адвентистите… Какво бе привлякло вниманието му точно върху Несим, Жюстин, Балтазар, Каподистрия и така нататък? Не можех да разбера, нито пък той пожела да ми каже.

— Кроят нещо — тихичко ми повтаряше. — Така твърдят от Кайро.

Очевидно не знаеше точно кои бяха новите му господари. Задачите му се възлагаха чрез кодирани телефонни обаждания — само това успях да разбера. Но който и да се криеше зад думата „Кайро“, добре му плащаше: а щом разполагаше с пари да ги пилее по идиотски разследвания, кой съм аз, че да го спра да ги пилее по мен? Смятах, че още първите ми доклади относно Кабал на Балтазар бързо ще угасят интереса им към него — но не. Те продължаваха ненаситно да искат още и още.

И точно през онази сутрин старият моряк от снимката реши да отпразнува новата служба и увеличената си заплата, която вървеше с нея, като си позволи едно подстригване в северната част на града, и то в най-скъпата от всички бръснарници — тази на Мнемджиян.

Не бива да се забравя, че старата фотография е запечатала едно „тайно рандеву“; нищо чудно, че Скоби изглежда доста смутен. Това е така, защото е заобиколен от страшните шпиони, за чиято дейност трябваше да докладва — да не говорим за френския дипломат, за когото се носеха слухове, че ще оглави прословутия Втори отдел…

При други обстоятелства Скоби би решил, че това заведение е прекалено скъпо за него, тъй като живееше мизерно с моряшката пенсия и оскъдната си полицейска заплата. Но сега работата му бе пораснала.

Не смееше дори да ми намигне в огледалото, докато гърбавият — по-тактичен и от дипломат — най-съвестно разиграваше ритуала на пълноценно подстригване върху голото му теме, защото лъсналото кубе на Скоби бе поръбено съвсем рехаво с нещо като мъх, подобен на онзи, който расте по патешките задници, а през последните години бе прежалил и оредялата си, заострена като торпедо брадичка.

— Трябва да кажа — спомням си как се обади тогава с гърлен глас (понеже в присъствието на толкова много съмнителни люде ние, „шпионите“, трябва да говорим съвсем естествено), — трябва да кажа, старче, че тук хубаво издокарвате хората. Вижда се, че Мнемджиян си разбира от работата. — Поизкашля се. — То това си е цяло изкуство. — Продължи важно-важно с натежал от лоши предчувствия глас. — И за това си трябва диплома — така ми викаше един приятел, който имаше бръснарница на улица „Бонд“. Трябва да си издържиш дипломата, иначе си заникъде. — Мнемджиян му благодари с малко пискливия си глас на вентрилоквист. — Няма за какво — великодушно му отвърна старият Скоби. — Разбирам аз от тези неща. — Сега вече си позволи да ми намигне. И аз му намигнах в отговор. И двамата извърнахме очи.

Поуспокоен, той се изправи, костите му изпукаха, стисна пиратското си чене и го вирна предизвикателно напред като пращящ от здраве човек. Разгледа се в огледалото и очевидно остана доволен от видяното.

— Добре — рече той и кимна важно и отривисто, — това е достатъчно.

— Една електрическа фрикция на темето, сър? Стимулира мозъка.

Скоби поклати глава господарски и си нахлупи червения фес.

— Не, целият настръхвам от такива работи — отвърна той, подсмихна се и додаде: — Ще стимулирам остатъците си от мозъка с малко арак. — Мнемджиян оцени тази духовитост и я почете с лек поклон, с който ни изпрати до прага. Най-накрая на свобода!

Но Скоби не изглеждаше въодушевен. Прегърби се, докато крачехме бавно към Гранд Корниш. Замислено пошляпваше коляното си с мухогонката от конски косъм и току всмукваше от старата си лула. Размишляваше. Всичко, което каза със силно раздразнен тон, беше:

— Не мога да го понасям тоя Тото. Какъв е само — демонстративно женствен! Навремето ние трябваше да… — Изръмжа нещо под сурдинка, после пак изпадна в меланхолично мълчание.

— Какво има, Скоби? — попитах.

— Обезпокоен съм — призна си. — Сериозно обезпокоен.

Докато бяхме в централната част на града, той пристъпваше гордо, с прекалена самоувереност — ето, сякаш искаше да каже, това е то белият човек, погълнат от проблемите на белите хора, тоест от бремето на живота, както го наричаме. Ако трябваше да се съди по Скоби, то беше нещо много тежко. И най-малкият му жест издаваше пресилена превзетост — пошляпваше колената си, прехапваше устни, спираше пред някоя витрина и заемаше поза на дълбока замисленост. Гледаше на хората край себе си като от кокили. Тези негови маниерни движения смътно ми напомняха герои от битовата английска литература, които, застанали пред тюдорските си камини, важно-важно пошляпват ботушите си за езда с камшик от бичи пенис.

Когато обаче стигнахме покрайнините на арабския квартал, съвсем престана да маниерничи. Отпусна се, накриви си феса, попи с него потното си чело и заоглежда познатите гледки с обичливи очи. Той принадлежеше на това място като осиновено дете, тук се чувстваше като у дома си. Нарочно се наведе да пие от железния чучур в една стена край джамията Джаухари (обществена чешма), въпреки че белият човек у него знаеше много добре, че водата никак не е препоръчителна за пиене. Купи си и захарна пръчка от улична сергия и веднага я заблиза, а после си взе и един рожков. Отвсякъде го приветстваха и той отвръщаше сияещ.

— Ялла, ефенди Скоб.

— Нахарак саид, я Скоб.

— Аллах салимак.

Въздъхна и рече: „Какви мили хора“, а после добави — „Нямаш представа колко обичам това място!“ и едва успя да се отдръпне навреме от пътя на една влажноока камила, която препускаше по тясната уличка, заплашвайки да ни помете с издутите си дисаги, пълни с люцерна за фураж.

— Да се множи богатството ти!

— Бог да те благослови!

— Дал бог добро!

Тук Скоби се разхождаше без притеснение, като собственик в имението си — стъпваше бавно, тежко, като арабин.

Седнахме за малко под сянката на една стара джамия и се заслушахме в скърцането на разкършените от вятъра палми и в глухите сирени на презокеанските параходи, които долитаха откъм невидимия морски басейн под нас.

— Току-що се запознах с една директива — най-накрая се обади Скоби с тъжен, съсухрен гласец, — относно онези, на които викат педераст. Потресен съм, старче. Не ме е срам да ти призная, че не знаех какво означава тази дума. Трябваше да я потърся в речника. Та директивата казва, че на всяка цена следва да ги избягваме. Те представлявали заплаха за сигурността на мрежата. — Изсмях се и почувствах как и старият Скоби е склонен да се изкикоти приглушено, ала депресията мигом охлади този му импулс и побърза да го зарови в малките трапчинки на тези червени като черешки бузи. И той продължи гневно да пуши лулата си. — Педераст — повтори презрително и взе да се опипва в търсене на кибритената си кутийка.

— Мисля, че у дома нещата не са им съвсем ясни — тъжно добави той. — Ето, вземи египтяните. Те пет пари не дават дали някой има наклонности или не — стига да е мъж на място, стига да е Душата на Честта, като мен. — Говореше съвсем сериозно. — А сега, старче, ако ще продължавам да работя за… Знаеш какво… Трябва да им съобщя истината. Ти какво ще кажеш?

— Не ставай глупак, Скоби.

— И аз не знам. Искам да бъда напълно откровен с тях. Не че ще допусна гаф. Но изглежда, човек не бива да има наклонности, както не е желателно да има брадавици или голям нос. Но какво мога да направя?

— Почти нищо на твоята възраст.

— Ама вътре в себе си ще знам — каза пиратът и у него като че за миг проблесна частица от едновремешния му „аз“, — че съм мръсник, лицемер и шпионин. — Изгледа ме лукаво над лулата си и изведнъж се оживи. Подхвана един от любимите си, интересни, но доста несвързани монолози — още една глава от сагата за неговия стар приятел, вече станалият митичен Тоби Манеринг. — Веднъж Тоби с тази негова невъздържаност се докара до медицинско състояние — мисля, че съм ти разправял. Не съм ли? Добре тогава. Значи, докара се до медицинско състояние. — Очевидно цитираше някого, и то с нескривано удоволствие. — Боже, как само го бе ударил на живот този Тоби. Ама тогава беше още млад. Беше направо върхът. От нищо не му пукаше. Накрая обаче се озова под лекарско наблюдение и трябваше да носи някакво презервативно средство. — Гласът му се извиси с цяла октава. — Когато ни пускаха в брегови отпуск, той се разхождаше с маншон от леопардова кожа, докато най-накрая всички от търговския флот възнегодуваха срещу него в един глас. Отстраниха го за шест месеца. Настаниха го в някакъв дом и там му казали: „Трябва да ти направим тракция“ — аз, разбира се, не знам какво е това. Ама той така се разпищял, че се чуло чак до Тюксбъри. Разправят ти, че ще те излекуват, но това е бошлаф работа. Така или иначе, него не го излекуваха. След време го пуснаха. Нищо не можели да направят. Страдал от безогледно нахалство, така се произнесли. Клетият Тоби!

После съвсем неусетно Скоби заспа, опрял глава в стената на джамията. („Котешка дрямка — така я наричаше, — но деветата вълна винаги те разбужда.“ Не задълго, помислих си аз.) След миг деветата вълна, понесла го на гребена на собствените му сънища, изведнъж го стовари на брега. Той се сепна и се изправи.

— Та какво говорех? А да, за Тоби. Баща му беше депутат в парламента. Много важна клечка. А Тоби си беше богаташко синче. Отначало много искаше да се посвети на Църквата. Твърдеше, че чувствал у себе си призвание. Според мен обаче всичко беше заради дрехите, тези пищни свещенически одежди — той беше страхотен театрал тоя Тоби, ама аматьор. И като не стана свещеник, изгуби вярата си, тръгна по наклонената плоскост, подхлъзна се и трагедията се случи. Окошариха го. Той каза, че дяволът го бил подкокоросал. „Ти гледай пак да не те подкокороса — рекъл му мировият съдия. — Че както си се разгащил…“ Искаха да го тикнат в затвора — казаха, че страдал от рядка болест — роговица на изобилието, май така я нарекоха. Но за щастие баща му отиде до министър-председателя и цялата работа се потули. Имаше късмет, че по онова време целият кабинет беше с наклонности. Тайнствена работа! Министър-председателят, дори кентърбърийският архиепископ. И те проявиха разбиране към бедния Тоби. Та голям късмет извади той. След което му върнаха разрешителното и пак тръгна да плава.

Скоби отново задряма, но само след няколко секунди се сепна и тръсна глава театрално.

— Именно старият Тоби — продължи без прекъсване, като се прекръсти набожно и преглътна смирено — направи от мен вярващ. Една нощ, докато давахме вахта на „Мередит“ (биваше си го старото корито), той ми вика: „Нещастнико, има нещо, което трябва да знаеш. Ти чувал ли си някога за Дева Мария?“ Аз, разбира се, бях чувал нещо смътно. Но не знаех точно с какво се е занимавала, така да се каже…

Той пак се одрема и този път взе леко да похърква. Внимателно издърпах лулата от ръката му и си запалих цигара. Това негово изчезване и появяване като от измамните прегръдки на смъртта бе направо трогателно. Тези кратки посещения в една вечност, в която скоро щеше да се пресели и отново да попадне в приятната компания на Тоби и Бъджи, и на Дева Мария с нейните неуточнени занимания… Това, че бе обсебен от подобни неща, и то на възраст, когато, доколкото можех да преценя, силите му стигаха колкото да дотяга само словесно, го превръщаше в истински досадник. (Но не излязох прав — Скоби се оказа несломим.)

След миг се събуди, този път от по-дълбок сън, разкърши се, стана и разтърка очи. Тръгнахме заедно към мизерните бедняшки свърталища на квартала, в който живееше, по-точно към улица „Татуиг“ и неговите порутени стаи.

— Все пак — продължи той, без да прекъсва нишката на мисълта си — хубаво е, че ме съветваш да не им казвам. Но аз все още се чудя. — (Тук спря, за да подуши миризмата на топъл арабски хляб, която ни лъхна от прага на една пекарна. Старецът възкликна: „Мирише като майчиното мляко!“) Бавният му ход бе в такт с разсъжденията му. — Нали сам виждаш, старче, египтяните са прекрасни хора. Мили, любезни. Добре ме знаят. Така като ги гледаш, може да ти приличат и на престъпници, но те са състрадателни престъпници — винаги съм го казвал. Проявяват снизхождение един към друг. Ето например Нимрод паша ми вика оня ден: „Педерастията е едно нещо, хашишът — съвсем друго.“ Сериозно говори, не се шегува. И оттогава не барвам хашиш, докато съм на смяна, защото това може да ме вкара в беля. Разбира се, ако погледнеш на нещата от друга гледна точка, англичаните нищо не могат да направят на официален представител като мен. Ама ако сгафя пред фараоните, тогава, старче, увисвам. Изгубвам и двете службици, и двете заплатици. Ето това ме притеснява.

Изкачихме наплютото от мухи стълбище, цялото изровено от плъхове.

— Малко мирише — съгласи се той, — но се свиква. От мишките е. Ама никъде няма да се местя. Живял съм в този квартал с години — години! Всички ме познават и ме харесват. И освен това старият ми приятел Абдул е на две крачки оттук.

Той се изсмя и спря на първата площадка, за да си поеме дъх. Свали си феса и избърса челото си с него. След това се преви надве и оклюма, както правеше винаги, когато се замисляше сериозно, сякаш самото бреме на мисълта лягаше връз него. Въздъхна.

— Работата е там — рече бавно и с вид на човек, който държи на всяка цена да се изрази ясно, да формулира идеята си колкото е възможно по-красноречиво, — работата е там, че тези наклонности — човек ги осъзнава, чак когато е попреминал горещите години на младостта. — Той пак въздъхна. — Знаеш ли, старче, всичко е заради липсата на нежност. Това е някаква хитра уловка, защото самотата страшно тежи. А сега Абдул е моят истински приятел. — Отново изхихика и отново се оживи. — Викам му емир Бул-Бул. Аз му уредих бизнеса само от приятелска привързаност. Всичко му купих аз — и магазина, и малката му жена. Никога не съм му посегнал, с пръст не съм го докоснал, не бих и могъл да го сторя, понеже го обичам. Радвам се, че направих всичко това за него, защото сега, въпреки че се издигам в службата, аз продължавам да имам истински приятел. Всеки ден се отбивам да ги видя. Тайнствена работа, колко щастлив се чувствам след тези посещения. Тяхното щастие ми доставя удоволствие, старче. Те са ми като син и дъщеря. Направо не издържам, като вземат да се карат. Тревожа се за децата им. Мисля, че Абдул я ревнува, и то, помни ми думите — не без основание. Играе й окото, така ми се струва. Но как да ти кажа, тук в този горещ климат сексът не ти дава мира, не ти излиза от главата. Лежиш нощем и само за това си мислиш, както децата за сладолед, както моряците за ром. А и тези мюсюлманки, ох, старче, защо трябва да ги обрязват. Жестоко е. Наистина жестоко. И те само за това си мислят. Все на тая струна свирят. Опитах се да я науча да плете, да бродира — но тя е толкова тъпа, нищо не разбира. Смеят се, подиграват ми се. Не че имам нещо против, не се засягам. Аз само се мъча да помогна. Двеста лири изхарчих по Абдул, докато започне бизнеса си — всичките ми спестявания! Но сега му потръгна — добре е, много добре.

Този монолог му даде възможност да събере сили за последния щурм. Хвърлихме се срещу оставащите десет стъпала с добро темпо и Скоби отключи вратата на апартамента си. Първоначално беше наел само една стая — за толкова му стигаха парите, но сега, с новата си заплата, вече можеше да си позволи целия порутен етаж.

Най-голяма беше старата арабска одая, която използваше едновременно като спалня и гостна. Беше обзаведена с едно доста неудобно на пръв поглед ниско легло на колелца и със старомодно шкафче. Няколко пръчки китайски тамян, един полицейски календар и все още недовършеният от Клия портрет на стария пират стояха върху изронената лавица над камината. Скоби светна единствената, покрита с прах електрическа крушка — нововъведение, с което ужасно се гордееше („Парафинът умирисва храната“) — и се огледа наоколо с непресторено задоволство. После отиде на пръсти до срещуположния ъгъл. В мрака не бях забелязал другия обитател на стаята: един прекрасен зелен амазонски папагал в медна клетка. В момента бе завит с тъмно парче плат, което старецът махна с отбранително изражение на лицето.

— Нарочно ти разказах за Тоби — рече той, — защото миналата седмица този папагал пристигна с „Алекс“, който плава по линията Йокохама. Подарък ми е от него — иначе трябвало да го продаде, защото положението с проклетата птица станало неудържимо. Папагалът е страхотен сладкодумник, нали, Рон? Изстрелва ги отривисто като пръдня, нали, Рон? — Папагалът изсъска тихо и наведе глава. — Това е той — каза Скоби одобрително, обърна се към мен и добави: — Получих Рон на много изгодна цена, много изгодна цена, да ти кажа ли как?

Най-неочаквано се запревива от смях, като носът му опираше чак в колената; засвистя глухо като малък пумпал, после се плесна по бедрото също така безшумно и се изправи — внезапен пристъп!

— Не можеш да си представиш каква олелия предизвика този Рон — рече той. — Тоби свали птицата на брега. Знаеше, че може да говори, но не и на арабски. Боже Господи! Бяхме седнали в едно кафене и си разправяхме небивалици (не бях виждал Тоби цели пет години), когато Рон изведнъж започна. На арабски. И знаеш ли какво, взе да рецитира Калима — най-свещения, най-свят текст от Корана. Калима. И на всяка втора дума пуска по една пръдня, нали така, Рон? — Папагалът изсъска в знак на съгласие. — Тя е толкова свещена тази Калима — тържествено обясни Скоби, — че още в следващия миг ни заобиколи огромна тълпа. Добре че аз разбрах какво става. Отлично знаех, че ако хванат поганец да рецитира точно този текст, той подлежи на мигновено обрязване!

— Очите му заблестяха. — Нерадостна перспектива за Тоби — да го обрежат ей така, по време на бреговия му отпуск. Разтревожих се. (Аз вече съм обрязан.) Но не изгубих присъствие на духа. Той, разбира се, веднага налетя да се бие, ала аз го спрях. За щастие бях в полицейска униформа, а това улесняваше нещата. Дръпнах една реч пред насъбралите се, като им казах, че друговерецът и неговата противна птица ще бъдат отведени веднага в полицейското и предадени на съда. Това ги удовлетвори. Но се оказа, че е невъзможно да затвориш човката на Рон. Дори под покривалото, нали, Рон? Копелдакът продължи да си реди Калимата по целия път дотук. Дори се наложи да тичаме. Боже, като си помисля какво преживяхме!

Докато говореше, събличаше полицейската си униформа, после закачи феса си на ръждясал пирон над леглото и над разпятието в малката ниша, където стоеше каменната делва с вода за пиене. Сложи си едно протрито старо сако с тенекиени копчета и докато попиваше потта от темето си, продължи:

— Беше наистина прекрасно, че успях да видя Тоби след толкова години. Той, разбира се, трябваше да продаде птицата след тази случка. Не дръзваше да припари край пристанището с нея. Сега пък аз й треперя. Не смея да я изведа от стаята, защото знам ли какво още може да рецитира. — Той въздъхна. — Но Тоби ми донесе и едно хубаво нещо: рецепта за уиски. Е, не марково, ама уиски. Чувал ли си за такова нещо? И аз не бях. По-добро и от шотландското, старче, пък и почти без пари. Отсега нататък, благодарение на Тоби, сам ще си варя питието. Ето, виж. — Той посочи една мръсна бутилка, пълна с някаква пенлива течност. — Това е домашна бира — каза, — и никак не е лоша. Направих три, но другите две експлодираха. Ще я нарека бира „Плаза“.

— Защо? — попитах. — Ще я продаваш ли?

— Не, разбира се! — отвърна Скоби. — Тя е само за домашна употреба. — Потупа стомаха си замислено и се облиза. — Опитай една чашка — предложи ми той.

— Не, благодаря.

Втренчи се в бутилката и се нацупи.

— След малко трябва да кажа една „Аве Мария“. А за целта ще се наложи да те изгоня от стаята, старче. Но преди това нека погледнем уискито, да видим докъде е стигнало.

Бях любопитен да се запозная с тези негови нови експерименти и с удоволствие го последвах отвън на площадката, след което хлътнахме в един мрачен килер, където се мъдреше поцинкована вана, вероятно купена специално за тези незаконни цели. Намираше се под малък мръсен прозорец, а рафтовете наоколо бяха пълни с такъмите на новия му занаят — една дузина празни бутилки от бира, две от които счупени, голямото нощно гърне, което Скоби наричаше семейна реликва, както и изпокъсан плажен чадър и чифт галоши.

— Галошите пък за какво са ти? — не се сдържах и ги посочих с пръст. — Да не би с тях да мачкаш гроздето или картофите?

Скоби премига като стара мома, което винаги означаваше, че няма да търпи несериозно отношение към обсъжданата тема. Заслуша се внимателно, сякаш в звуците на ферментацията. После клекна, опря едното си разтреперано коляно в земята и втренчи съсредоточен, ала недоверчив поглед в съдържанието на ваната. В стъкленото му око заигра нещо повече от механичен блясък, докато съзерцаваше ленивата смес, която бе шупнала и вече преливаше. Подуши я равнодушно, изпуфка неодобрително и пак изправи пукащите си кокали.

— Не изглежда така, както мислиш, че трябва да изглежда — призна си той. — Сигурно му трябва още време. — Топна пръста си в сместа, облиза го и забели стъкленото си око. — Доста е гадно. Като че някой се е изпикал вътре. — Но тъй като само двамата с Абдул имаха ключ към това незаконно скривалище, аз продължих да гледам спокойно и невинно.

— Искаш ли да опиташ? — попита той колебливо.

— Не, Скоби, благодаря.

— Ами — продължи философски, — сигурно медният сулфат е бил стар. Трябваше да поръчам ревена от Блайти. Четирийсет фунта. И той не беше много пресен, казвам ти. Но в едно съм сигурен: пропорциите са точно такива, каквито трябва да бъдат, защото преди младият Тоби да си тръгне, ги проверихме още веднъж. Сигурно му трябва време, това е всичко.

Окрилен от тази надежда, той тръгна обратно към спалнята, като си подсвиркваше тихо някаква популярна мелодия, която обикновено пееше на глас само след като е погълнал доволно количество бренди. Беше нещо от този род:

Тук някъде мелодията пропадаше, заглъхваше, сякаш хвърлена от скала в дълбока пропаст, но Скоби продължаваше да си тананика и да тактува с пръст.

Седеше на кревата и гледаше умислено износените си обувки.

После най-неочаквано стисна очи, сякаш за да спре нахлуването на мисъл, за която не щеше и да чуе, отпусна се по гръб на леглото, скръсти ръце под тила и рече:

— Преди да си тръгнеш, старче, искам да направя пред теб едно малко признание. Позволяваш ли?

Седнах на неудобния стол и кимнах.

— Значи позволяваш — каза някак натъртено и си пое дъх. — Добре тогава: понякога, при пълнолуние направо се разболявам. Нещо ме обсебва.

На пръв поглед това бе едно доста озадачаващо отклонение от приетата норма на нашите разговори, още повече че Скоби изглеждаше разтревожен от собственото си откровение. Преглътна и продължи с тих смирен гласец, напълно лишен от обичайната му надутост.

— Не знам какво ми става.

Изгледах го озадачен, защото нищо не разбирах.

— Какво искаш да кажеш? Насън ли ходиш, или какво?

Той поклати глава и отново преглътна.

— Да не би да се превръщаш във върколак, а Скоби?

Пак поклати глава като дете, което още малко и ще се разплаче.

— Обличам се в женски дрехи и си слагам любимата Доли Вардън — каза той, отвори широко очи и ме погледна прочувствено.

— Какво правиш?

За най-голяма моя изненада Скоби стана и със скована походка се отправи към гардероба. Отключи го. Вътре стояха закачени проядени от молци, прашни старомодни женски дрехи, а на един пирон до тях висеше и стара омазнена дамска шапка „клош“, която вероятно беше въпросната Доли Вардън. Чифт допотопни дворцови обувки с много висок ток и източени остри върхове завършваха невероятния му тоалет. Той просто не знаеше как да реагира на смеха, който не успях да потисна в себе си. Изкиска се свенливо.

— Глупаво е, нали? — рече с треперещ като пред разплакване глас, въпреки че на лицето му сияеше усмивка. С интонацията си сякаш молеше за съчувствие в нещастието. — Не знам какво ми става. Знаеш ли, продължавам да усещам старата тръпка…

Произнесе тези думи и като че отведнъж се промени: неудобството и смущението му отстъпиха пред нова, необичайна веселост. Пред недоумяващите ми очи лицето му за миг се преобрази, стана лукаво, закачливо, не капризно и сърдито, каквото беше дотогава. Нахлупи шапката върху плешивата си глава и се превърна в малка стара мръсница с кръгли очички и остър нос — леко момиче от времето, когато са кръстосвали моста Ватерло за по две пени. Напуши ме смях, после удивление, но и двете останаха потиснати в мен.

— За бога, Скоби! — възкликнах най-накрая. — Не излизаш навън с тези дрехи, нали?

— Само — отвърна той и безпомощно се тръшна на кревата, като отново изпадна в мрачно настроение, което придаде на смешното му дребно личице още по-комичен вид (Доли Вардън продължаваше да се крепи върху голото му теме), — само когато ме люшне онова въздействие. Тогава, старче, не отговарям за постъпките си.

Седеше на кревата с вид на съсипан човек. Подсвирнах изненадано и папагалът веднага ме изимитира. Това наистина беше сериозно нещо. Сега разбирах защо разсъжденията, които го бяха занимавали цяла сутрин, преливаха от скрупули и колебания. Очевидно, че ако човек се разхожда из арабския квартал издокаран по този начин… Той като че бе проследил нишката на мисълта ми, защото рече:

— Случва се само понякога, когато флотата акостира. — После продължи с леко обиден тон: — Разбира се, в случай на неприятности щях да кажа, че нарочно съм се дегизирал. Нали все пак съм полицай. Дори Лорънс Арабски е носел нощница, не е ли така? — Кимнах.

— Но не и дамска шапка — додадох. — Скоби, признавам, че това е страшно оригинално хрумване… — И тук вече не издържах и прихнах да се смея.

Скоби се загледа в мен, продължаваше да седи на кревата с невероятната клоширана Доли Вардън върху главата си.

— Свали я! — помолих го. Имаше много сериозен и умислен вид и не помръдна.

— Сега вече знаеш всичко — каза той. — И най-хубавото, и най-лошото у стария шкипер. А какво щях да…

В този миг някой почука на външната врата. Проявявайки смайващо присъствие на духа, Скоби рипна пъргаво, скри се в гардероба и шумно тръшна вратата след себе си. Аз отидох да отворя. Отвън на стълбищната площадка стоеше един слуга с голяма глинена делва, пълна с някаква течност. Каза, че това е за ефенди Скоб. Взех я, отпъдих момчето, върнах се в стаята и извиках на старчето да излезе веднага. Той се появи с напълно възстановен външен вид — гологлав и с мундир.

— За малко да ме спипат — шумно си пое дъх. — Кой беше? — Аз му посочих делвата.

— О, това е за моето уиски. Трябва да се долива на всеки три часа.

— Добре — казах му най-накрая, като все още ми беше трудно да преглътна тези съвършено нови и мъчно смилаеми разкрития на неговия темперамент. — Сега трябва да вървя. — Само при мисълта за неговия двойствен живот при пълнолуние ту ме напушваше смях, ту ме вцепеняваше недоумение — как бе успял да избегне скандала в продължение на всички тези години?

Тогава той се обади.

— Само още миг, старче. Разказах ти всичко това, само защото искам да ми направиш една услуга. — Изкуственото му око се завъртя като топче, очевидно под напора на трескавата мисъл. Той отново се отпусна унило. — Такова нещо може да ми причини неподозирани неприятности — рече. — Неподозирани неприятности, старче!

— Мисля, че тук си прав.

— Слушай, старче — продължи Скоби. — Искам да ми конфискуваш тоалета. Това е единственият начин да се отърва от въздействието.

— Да го конфискувам ли?

— Вземи това труфило със себе си. Заключи го някъде. Това ще ме спаси от позор, старче. Повярвай ми. Иначе изкушението е твърде силно и рано или късно, ще ме погуби.

— Добре — казах аз.

— Бог да те благослови, синко.

Заедно опаковахме официалния му костюм за пълнолуние в няколко вестника и го стегнахме с канап. Облекчението му бе примесено с колебание.

— Внимавай да не го изгубиш — каза той с безпокойство в гласа.

— Хайде, дай ми го! — скастрих го аз и Скоби смирено ми подаде пакета. Докато слизах по стълбите, той извика подире ми да изрази още веднъж както успокоението, така и благодарността си, добавяйки: — Ще се помоля за теб, синко.

Тръгнах бавно през пристанището с пакета под мишница и се почудих наум дали някога ще се намери човек, който да оцени тази прекрасна история, като му я разкажа.

Бойните кораби хвърляха мастилена сянка — гората от мачти и такелажи в търговското пристанище се полюшкваше лениво сред огледалните отражения във водата: някъде откъм корабите се разнасяше джазова мелодия, която в момента бе станала много популярна в Александрия:

III

Тогава проблемът е в това как да вместим този нов и смущаващ материал в (под?) кожата на стария, без да променим и без да повредим непоправимо очертанията на моите субекти, нито средата, в която съм ги потопил. Златните рибки плуват флегматично в големия си аквариум от светлина — но едва ли подозират, че техният свят, че полето на техните пътешествия ги принуждава да кръжат в тягостна орбита…

Залязващото слънце, което бе изпразнило пътищата към пристанището от всичко друго освен от черните силуети на чуждоземните военни кораби, все пак бе оставило малко премигваща сивота — играта на светлини без цвят и звук върху гладката повърхност на морето, все още изпъстрено с платна. Малки лодки се носеха към дома си по водите на вътрешното пристанище и нервно се щураха между туловищата на корабите като мишки между ботушите на първобитни селяни. Щръкналата редица от оръдия на „Жан Барт“ се премести лениво, наклони се и притихна в умисленото безветрие, после се прицели в аленото сърце на града, чиито най-високи минарета продължаваха да пръскат златни отблясъци сред потъващите лъчи на захождащото слънце. Ята пролетни гълъби проблясваха като конфети, щом някой лъч уловеше пърхащите им криле. (Добре написано!)

Огромните, обрамчени с лъскава мед витрини на яхтклуба блестяха като диаманти и хвърляха ярка светлина върху снежнобелите маси, отрупани с храна, запалвайки игриви пламъчета в чашите с вино, в бижутата и очите, искрящи от прощалната заря на тревожния слънчев пожар. После тежките завеси на клуба се спуснаха и лицата, които се бяха събрали да посрещнат Маунтолив, приеха топлата бледност на запалените свещи.

Тържеството на режима, похватите на тактичността, сърдечността, толерантността… Развратът и емоционалността… убийството на любовта по немарливост… приспиването на огорченията и раздразненията… Това е Александрия, инстинктивно поетичният град майка, олицетворен в имената и лицата, изваяли неговата история. Чуйте.

Тони Умбада, Балдазаро Тривизани, Клод Амарил, Пол Каподистрия, Дмитри Рандиди, Онуфрий Папа, граф Банубула, Жак дьо Гери, Атена Траша, Джамбулат бей, Делфин дьо Франсей, генерал Червони, Ахмед Хасан паша, Поцо ди Борго, Пиер Балб, Гастон Фипс, Хадад Фахми Амин, Мехмет Адм, Уилмът Пиерфьо, Тото дьо Брюнел, полковник Негиб, Данте Боромео, Бенедикт Данжо, Пия дей Толомеи, Гилда Амброн… Поезията и историята на търговията, римните схеми на Леванта, погълнали Венеция и Генуа. (Имена, които някой ден минувачът може да прочете върху плочите в гробището.)

Разговорът се издигаше като парообразен облак и обвиваше Маунтолив по време на това негово лично тържество. Той стоеше прав и разговаряше с Несим, неговия домакин. Върху лицето му бе изписано любезно и благопристойно изражение, което като увеличителна лупа издаваше цялата стилизирана почтителност на безупречното му възпитание. Двамата мъже наистина много си приличаха; само дето смуглата кожа на Несим беше гладка и чиста, а очите и ръцете му — неспокойни. Въпреки разликата във възрастта, бяха като братя — дори споделяха едни и същи вкусове, които изминалите години не бяха успели да променят, макар че почти не бяха поддържали връзка през времето, когато Маунтолив отсъстваше от Египет. Той винаги пишеше само на Лейла, но не и на синовете й. Въпреки това, след като вече се бе върнал, те прекарваха повечето време заедно и откриваха толкова много общи теми за разговор, колкото и в миналото. Човек можеше да чуе отчетливите силни удари на тенис ракетите им всеки следобед през пролетта на корта на легацията в час, в който всички останали обикновено спяха. Заедно яздеха в пустинята или седяха с часове един до друг и изучаваха звездите с помощта на телескопа, който Жюстин беше поставила в Летния дворец. Заедно рисуваха и заедно ловуваха. Наистина, след завръщането на Маунтолив, двамата бяха станали почти неразделни. Тази вечер меката светлина ги обгръщаше с ореола на завидна изисканост и достолепие, прикривайки белите коси край слепоочието на Маунтолив и ситните бръчици около умислените му разсъдливи очи. Под светлината на свещите двамата приличаха на връстници, нещо повече — на роднини.

Хиляди лица, чиито оживени изражения не мога да разтълкувам („Всички се състезаваме, прескачайки препятствията на собствените си тайни недъзи“ — казваше някъде един от героите на Пърсуордън), и сред всички тях има само едно, което изгарям от нетърпение да видя — мургавото строго лице на Жюстин. След като вече съм прочел онези бездушни и жестоки думи на Балтазар, трябва да свикна да гледам дори на себе си с други очи. Как изглежда човек, когато е „влюбен“? (На английски думата трябва да се произнася с нисък трепетлив гласец.) Peccavil!

Като олигофрен! Ето ме, стоя облечен в единствения си горе-долу приличен костюм с изтъркани и издути на коленете крачоли, чак лъснали от много носене, оглеждам се наоколо дружелюбно с късогледите си очи с надеждата да зърна жената, която… Какво значение има? Нямам нужда от някой Кийтс да ме снима. Не мисля, че съм по-грозен от останалите или пък по-малко приятен; и със сигурност суетата ми е в рамките на общоприетото — но как така никога не се замислих и за миг дори за какво й е на Жюстин да удостоява именно мен с вниманието си?

Какво можех да й предложа, което да не е в състояние да получи от другиго? Нима е търсела моите сухи, книжни разговори или аматьорските ми изяви на любовник — тя, която имаше на разположение цялото мъжко съсловие на Александрия? „Мюре!“ Разбира се, използвала ме е като мюре, и това е толкова обидно, че аз не мога да го проумея, да го преглътна, но то си остава голият нелицеприятен факт. Още повече че обяснява няколко неща, които до този момент бяха напълно необясними за мен — например оставеното ми от Пърсуордън наследство. То идеше от чувството му за вина, така си мисля, защото той е знаел за злото, което Жюстин стори на Мелиса, „обичайки“ мен. Докато тя от своя страна е защитавала него от възможния гняв на Несим (колко мил и уравновесен изглеждаше сега на фона на светлината от свещите). Спомням си как веднъж подметна с лека въздишка: „В нашия град няма нищо по-лесно от това да уредиш нечие убийство или безследно изчезване.“

Хиляди разговори, в които се търсехме един друг, както главният отвесен корен на дърветата търси влага — скритият смисъл на съществувания, маскирани зад широки усмивки, зад подпрели челата ръце, подбуждани от злорадства, задоволства и трескава възбуда. (Жюстин закусваше тихо, грижовно обградена от високи чернокожи слуги, вечеряше на светлината на свещи в присъствието на височайши особи. Беше започнала от нищо — от голата улица, — а сега бе съпруга на най-красивия банкер в града. Как така се случи това? Човек никога не би могъл да каже, наблюдавайки смуглото й изразително лице с див поглед, усмивката със снежнобелите зъби…) И все пак най-банален разговор може да съдържа зародиша на цял един живот. Ето например Балтазар, който се среща с Клия на фона на червена брокатена завеса, държи чаша перно и казва:

— Клия, трябва да ти съобщя нещо — и докато говори, се заглежда в топлото злато на косите й, в кожата, загоряла като бакър, като горена захар от морските бани на топлото пролетно слънце.

— Какво? — Откритите й очи, сини като метличина, са съразмерно и изящно разположени върху лицето й — сякаш ювелирната направа на майстор бижутер. — Кажи, скъпи.

С черна като катран коса (боядисваше я), с приглушен глас, с обичайното си сардонично подкрякване, Балтазар продължава:

— Баща ти беше при мен да ме види. Тревожи се за някаква твоя незаконна връзка, която предполага, че поддържаш с друга жена. Чакай — не бързай, недей да се цупиш. — Защото Клия веднага придобива изражение на човек, когото са натиснали по болното място, тъжните й сериозни устни се изкривяват като на дете, което моли за пощада. — Той твърди, че ти си невинна, но и наивна, а Александрия не търпи такива хора да…

— Моля те, Балтазар.

— Не бих отворил дума, ако не бях поразен от сериозната му загриженост. Той не се страхува от скандал, не — кой обръща внимание на клюките? Но се безпокои душата ти да не бъде наранена.

С приглушен и напрегнат глас, сякаш изразявайки мисъл, смачкана и пакетирана от някаква машина до една стотна от размера си, Клия каза:

— Вече има месеци, откакто не съм се виждала на четири очи с Жюстин. Разбра ли? Всичко приключи заедно със завършването на портрета. Ако държиш да останем приятели, никога повече няма да повдигаш този въпрос — изрече и устните й потрепериха нервно, защото в същия миг се появи Жюстин — носеше се леко като платноходка сред гостите, усмихваше се сърдечно, цялата сияеща. (Няма нищо невъзможно в това човек да обича онези, които най-силно наранява.) Тя ги отмина, обръщаше се наляво-надясно като голяма морска птица, осветена от бледите отблясъци на свещите, и най-накрая се спря до мен.

— Не мога да дойда тази вечер — прошепна. — Несим иска да си остана вкъщи.

И досега усещам стъписващата тежест на разочарованието, което изпитах при тези нейни думи.

— Трябва ли? — измънках смутено.

Де да бях знаел, че само десет минути преди това, след като много добре й бе известно, че Несим ненавижда бриджа, тя се бе обърнала към него със следната молба: „Скъпи, мога ли да отида да поиграя бридж със съпрузите Червони? Колата ще ти трябва ли?“ Сигурно е било една от онези рядко случващи се вечери, когато Пърсуордън й е обещал да се срещнат в пустинята — срещи, към които тя се втурваше сляпо като сомнамбул. Защо? Защо?

В този миг Балтазар продължаваше:

— Баща ти каза следното: „Не мога да понасям да я гледам така, а в същото време не знам какво да направя. Все едно да гледаш как нищо неподозиращо малко дете подскача нехайно край опасна машина.“ — Сълзи обляха очите на Клия, после бавно се размиха, попиха обратно в зениците и тя отпи глътка от питието си.

— Всичко свърши — каза и с едно движение загърби и разговора, и самия Балтазар. Все още с навъсено лице тя се включи в обсъждането на съвършено безсмислени неща с граф Банубула, който й направи място, като се поклони леко и любезно, досущ както го правеше и зеленият папагал на Скоби. С удоволствие забеляза, че красотата й имаше силно и лесно доловимо въздействие върху него, като дъжд от златни стрели. След малко Жюстин се появи и мимоходом улови китката на Клия.

— Как е? — каза Клия, като че ли питаше за болно дете. Жюстин изкриви лицето си в едва забележима гримаса и пошепна драматично.

— О, Клия. Много зле. Каква ужасна грешка. Несим е прекрасен, но аз не биваше да го правя. Следят ме навсякъде. — Двете се изгледаха съчувствено и продължително. Това бе първата им среща от дълго време насам. (Същия следобед Пърсуордън бе написал следното: „Няколко набързо нахвърляни и не съвсем лишени от чувства слова относно тази вечер, родени, докато съм в болничното си легло.“ Той съвсем не беше в легло, а в едно кафене край морето и пишейки, се подсмихваше доволно.) Послания, изречени и неизречени, пресичащи се, преплитащи се, понесли течението на нашия живот, нашите страхове, преструвки, терзания. Жюстин говореше за брака си, който обаче в очите на външния свят продължаваше да олицетворява красота на форма и съдържание — гипсовата отливка на съвършенството, нещо, на което и аз бях завидял, когато за пръв път ги срещнах двамата. „Истински брак на сърцата“ — помислих си тогава; но къде е сега „прекрасното двуглаво животно“? Когато за пръв път открила болезнената ревнивост на Несим, ревнивостта на духовно импотентния човек, тя се ужасила. Погрешка била попаднала в капан. (Клия наблюдаваше всичко това, както се наблюдава температурната диаграма на трескав човек, от чисто приятелско съчувствие, без желание да поднови любовта, която навремето бе изпитвала към тази разпиляна, объркана, не наясно със себе си еврейка.)

Жюстин обаче гледаше на този въпрос по-различно, по-примитивно, като си мислеше, че дотогава винаги бе преценявала своите мъже по миризмата. Това бе първият път, когато не си беше дала труд да се консултира с обонянието си. А край Несим се носеше единствено безмирисната чистота на пустинен полъх, на пустинен зной — сух и недоверчив. Чист. Тя мразеше чистотата, само как я мразеше! А после? Да, после се отврати от малкия златен кръст, сгушен между космите на гърдите му. Той беше копт, значи християнин. Така работи женският ум, когато остане насаме със себе си. И все пак, засрамена от собствените си мисли, тя ставаше два пъти по-страстна и грижовна съпруга, въпреки че дори помежду целувките, в дълбоките ниши на ума си, копнееше единствено за тихото спокойствие на вдовството! Не си ли въобразявам всичко това? Мисля, че не.

Как се бе стигнало дотук ли? За да разбере, човек трябва да се върне назад, да тръгне по следите на великите Междуредия, с които Балтазар бе опасал моя ръкопис, към онзи момент във времето, когато рисуваният от Клия портрет е бил прекъснат от една целувка. Странно изглежда, като го погледне човек сега, портрета, искам да кажа. Стои недовършен върху полицата над камината в моята къща на острова. „Нещо й е хрумнало в онзи миг, но не е успяло да стигне до устните.“ Вместо това устните й нежно са докоснали онова място, където би трябвало да се допре мократа четка на художничката. Целувки и недовършени портрети! Нали трябваше да пиша за клетата Мелиса!

Колко отблъскваща е тази тема — онова, което Пърсуордън бе нарекъл „блудкавата целувка на близки познати“; и колко невинна в същото време! През черните ръкавици, с които бе на портрета, се виждаше малко кръгче плът — точно там, където се закопчават — и то имаше формата на сърчице. Онази невинна, абсурдна целувка изразявала единствено възхищение и мъка за нещата, които в онзи миг Жюстин е разказвала за изгубеното си дете — дъщерята, която й бе открадната, докато играела на брега край реката. „Нейните ръчички, тъничките й китки. Ако можеше да видиш колко изящна и кротка беше, като катеричка.“ Дрезгав глас, тъжни очи, увиснала надолу уста и по една запетайка в бузите. Протегнала напред ръка с допрени палец и показалец, за да покаже обиколката на тези тънки китки. Клия взела ръката и целунала бялото сърчице на фона на черната ръкавица. Сякаш целувала детето, майката. От това болезнено състрадание нейната невинност родила унищожителните контури на една стерилна любов. Но всъщност избързвам. Още повече, как мога да направя понятни сцени, които самият аз мъчно си представям — тези две жени, едната светла, другата с бронзов тен в сумрака на ателието, сред парцалите, кутиите с бои и познатата галерия от образи, които висели по стените: Балтазар, Да Капо, дори самият Несим, най-близкият приятел на Клия. Трудно е да ги пресъздадеш в устойчива тоналност, така че очертанията да не се размият.

Тогава Жюстин… дошла незнайно откъде, изпълнила един номер, който александрийци смятат за доста хитър. Омъжила се за Арнаути — чужденец, и си спечелила презрението на обществото, като най-накрая му позволила да се разведе с нея и да я зареже. Що се отнася до съдбата на детето, много малко хора знаели за него и още по-малко се интересували. Тя не била част от обществото, така да се каже… Известно време мизерията я принудила да позира за еди-колко си пиастра на час пред студенти от Академията. Клия, която била само чувала за нея, един ден, докато минавала през дългата галерия, я видяла да позира и поразена от смуглата александрийска красота на лицето й, побързала да я наеме за един портрет. Така започнали онези безкрайни разговори с безмълвието на художника; защото Клия нямала нищо против моделите й да говорят, докато позират, стига да не мърдат. Това придаваше вътрешен живот на чертите им и напояваше изражението им с несъзнателни интерпретации на мисълта — истинската красота в иначе мъртва плът.

Невинното великодушие на Клия — именно такова нещо бе нужно, за да се види празнотата, в която живееше Жюстин със своите неизменни терзания — фактическата илюстрация на една скарана със себе си душа: защото ние сами си създаваме нещастията и те носят отпечатъци от нашите пръсти. Именно този жест е представлявал несръчен опит да се присвои мистерията на истинското изживяване, на истинското страдание — както при допир до свят човек молителят вярва, че ще го осени благодатта, от която се нуждае. Целувката не се надявала нито за миг на ответ — да се възпроизведе като отражението на нощна пеперуда в огледало. Това би било твърде скъп жест, ако бе предварително обмислен. Така се и оказа! Тялото на Клия просто се мъчеше да се изтръгне от пояса на собствената си невинност, както едно бебе или статуя се борят за живот под форцепса или пръстите на своя творец. Нейният провал се коренеше в младостта й, а този на Жюстин — в това, че бе жена без възраст; нейната невинност бе беззащитна подобно на самия спомен. Като търсеше и се възхищаваше единствено от хладнокръвието, с което Жюстин посрещаше скръбта, самата Клия изведнъж се беше оказала до гуша в горчилката на една нежелана любов.

Тя беше „бяла по сърце“, както гласи един красноречив арабски израз, и докато рисувала смуглата глава и рамене на Жюстин, усетила, щрих по щрих как четката й сама имитира ласки, за които нито бе мислела, нито смятала, че може да си позволи. Заслушана в силния дълбок глас, разказващ за сполетелите я злополучия, така увлекателни не за друго, а защото били част от истинския, гъмжащ от преживявания живот, тя притаявала дъх, стискала зъби и се опитвала да мисли за небрежно заетите пози, издаващи доброто възпитание на нейния модел: спокойно почиващите в скута ръце, приглушения глас, сдържаността — белег за истинска сила. Но дори и тя, макар и лишена от жизнен опит, не можела да постъпи другояче, освен да съжалява Жюстин, когато споделяла с нея: „Знаеш ли, за нищо не ме бива. Само тъга причинявам, същото обичаше да ми повтаря и Арнаути. Той се опита да ме вразуми, да ме изправи на крака, научи ме, че нищо друго няма значение освен удоволствието — което е самата противоположност на щастието, неговото трагично проявление, така предполагам.“ Клия се трогнала от тези думи, защото й станало ясно, че всъщност Жюстин не познава истинското удоволствие — за тази цел човек трябва да е всеотдаен. Егоизмът е крепост, в която conscience de soimeme11 е като ръжда, разяждаща всичко. Истинското удоволствие, не ще и съмнение, е в отдаването.

„Що се отнася до Арнаути, той ме влудяваше със своите разпити. От негова съпруга се бях превърнала в негова пациентка — интересът му към онова, което наричаше «моят случай», бе много по-голям от любовта, която може би е изпитвал към мен. А после това, че изгубих детето си, ме накара да го намразя, въпреки че преди го смятах за доста чувствителен и сърдечен човек. Ти по всяка вероятност си чела «Нрави». Почти всичко в книгата е измислено, главно за да задоволи собствената му суета и за да ми отмъсти, защото бях наранила гордостта му, като отказах да бъда «излекувана», така да се каже. Не можеш да поставиш душата в шини. Ако кажеш на един французин: «Не мога да се любя с теб, докато не си представя палмово дърво», той веднага ще хукне навън и ще ти отсече първата палма, която се изпречи пред очите му.“

Клия обаче бе твърде възвишена, за да може да обича по друг начин освен истински; ала в същото време и напълно способна да обича човек, когото среща само веднъж в годината. Смълчаната проницателност на нейната душевност ревниво пазеше образите, случайно уловени в забързания поток на живота, и ги оставяше да потънат дълбоко в паметта — нещо, което малцина от нас умеят да правят. Истинската невинност не може да стори нищо, което е изтъркано или банално, а когато се съчетае с великодушие, комбинацията се превръща в най-уязвимото от всички човешки качества под слънцето.

По пламенност и напрежение това ненадейно споходило я самоунищожително преживяване можело да се сравнява единствено с онези смешни увлечения, които ученичките изпитват толкова често към своите преподавателки — ала в случая доразкрасено от ярките, улегнали контури на един характер (демоничните щрихи на професионалната любов, с които Жюстин боравеше така умело, че с тяхна помощ можеше да притисне всеки, изправил се лице в лице срещу нея). В същото време Клия започнала да усеща пълзящите болки на собственото си съзряване — и плътта, и духът й тръпнели пред нуждите, които знаела, че не може да задоволи, но които я раздирали отвътре. Почувствала първите трепети на едно ново за нея усещане: усещането на жълтъка, който се отделя от яйцето. Това са неведомите пътища, по които човек израства.

И тя, клетата, трябвало да извърви същите онези нелепи мъчителни криволици, по които сме минали всички ние — когато тялото е като корито негасена вар, която някой несръчно се опитва да угаси, изгаряйки трупа на заровения в нея престъпник. Светът на тайните срещи, на желанията, които жигосват плътта като с нагорещено желязо, на съмненията — всичко това най-неочаквано я сполетяло. Така голямо било нейното объркване, така смутен нейният ум, че тя стояла зазяпана в преобразената Жюстин, като в същото време се мъчела да си спомни как е изглеждала преди, от другата страна на променящата я завеса — пердето, което Афродита спуска пред болнавия взор на влюбените, плътното непроницаемо перде на свещената слепота.

Цял ден живеела в трескаво очакване на мига, в който моделът й трябвало да се появи. В четири заставала пред затворената врата на ателието и мислено виждала как в единия му ъгъл вече седи Жюстин с кръстосани крака, с цигара в уста, прелиствайки страниците на списание „Вог“. Тогава си мислела: „Моля се на Бога, да не дойде, да е болна, да е заминала. Копнея за безразличие!“ Не знаела какво да прави, защото тези пристъпи на отвращение идвали от същия източник, който разпалвал и желанието й да чуе отново онзи дрезгав, галещ слуха й глас — всичко се подклаждало единствено от нетърпението й да зърне отново своята любима. Тези диаметрално противоположни чувства я връхлитали на талази така внезапно, че тя живеела във вечен страх и непреодолим хаос.

Понякога обаче изпитвала желание да се махне, само за да може да се отдаде по-пълно на своята приятелка! Клетата глупачка, не й бе спестено нищо от дългия списък на самоизмамите, които са в основата на всяка сърдечна връзка. Опитала да се върне към други, стари удоволствия, но много скоро открила, че те вече не съществуват. Знаела, че сърцето се отегчава от еднообразието, че навикът и отчаянието са побратими на любовта, и зачакала търпеливо, като същинска старица, плътта да надживее своите трепети, да се освободи от привързаността, която Клия вече не търсела. Ала напразно. Всеки ден затъвала все по-дълбоко. В крайна сметка обаче тези изживявания й направили неоценима услуга, като й доказали, че подобни връзки не могат да отговорят на нуждите на нейната природа. По същия начин един мъж усеща дълбоко в себе си още през първия час, че се е оженил не за когото трябва, но вече нищо не може да се направи. Така и Клия най-накрая осъзнала, че е жена и принадлежи на мъжете, което за миг облекчило нещастието й.

Изкривяването на действителността обаче е интересно за онзи, който разбира, че този смут на чувствата е много полезен за твореца. „На път за ателието тя си представяла как внезапно се е смалила, станала е съвършено незначителна — като изрисувана върху платно фигура. Тогава дъхът й спирал. След миг обаче я обземало щастие и усещане за цветущо здраве, и то така силно, сякаш изпадала в безтегловност. Само тежестта на обувките й я придърпвала към земята. Като че всеки миг щяла да излети, прокъсвайки булото на земното притегляне, сякаш нищо повече не можело да я задържи. Това усещане било така осезателно, че й се налагало да спре на място и да се подпре на най-близката стена, след което продължавала превита надве, както ходи човек по палубата на кораб при силна буря. След това идвали и други неприятни усещания — сякаш нагорещена скоба стягала черепа й, притискала го с все сила, а после и пърхането на криле в ушите. Легнала върху кревата, в просъница й се привидели рога, които безмилостно се врязвали направо в мозъка й и го набили като на кол; в безсрамния и нагъл взор видяла кървясалите очи на жертвено животно. Било прохладна вечер в арабския квартал, обкичена с кръгли торбички мека светлина. Всички били навън с дълги мазни плитки и дрехи от лъскава сърма; лицата на черни ангели; жените-мъже от крайните квартали.“ (Преписах тези думи от анамнезата на жена, пациентка на психиатрията, която се е намирала под професионалните грижи на Балтазар — срутване на нервната система, провокирано от „любов“ — споделена или несподелена, не ставаше ясно. Има ли значение? Етиологията на любовта и лудостта е една и съща, разликата е само в степента, и това трябва да се знае не само от Клия, а и от всички нас.)

Но Жюстин разказвала не само за миналото, а и за настоящето, което тегнело над нея в очакване на решенията, които трябвало да вземе. В известен смисъл всичко, което чувствала Клия по онова време, било безсмислено в очите на Жюстин. Както една проститутка остава в неведение, че нейният клиент е поет, който ще я увековечи в стихотворение, дето тя и без това никога няма да прочете, така и Жюстин, преследвайки все по-дълбоки сексуални удоволствия, не съзнавала, че те ще уязвят Клия, ще отслабят способността й за всеотдайна любов — тоест онова, за което бе предопределена по нрав и темперамент. Младост, вярно е. Ала нещастницата не от желание да навреди го е сторила. Била е просто жертва на онова вечно ориенталско желание да доставяш удоволствие, искала да освободи златокосата си приятелка от онези съкровища, които самата тя бе насъбрала с опит, само за да установи, че дори общият им сбор е една безсмислица. Раздаваше всичко, защото не познаваше стойността на нищо — истинско душевно парвеню. На любовта (откъдето и да идва) тя умееше да отвръща, но единствено с износените жестове на приятелството. Собственото й тяло не означаваше абсолютно нищо за нея. То беше само средство за подмамване на хората. Сдържаността беше нейното върховно качество. Този вид отдаване е доста шокиращ, защото е така прост, както и чисто арабски — преждевременно развит и недодялан, просташки като пиянството сред селяните. Възникнал е много преди да се роди идеята за любовта в раздвоената душа на европееца — познанието за нея (или изобретяването й) бе успяло да направи от него най-уязвимото създание от всички човешки същества, жертва на апетити, които могат да се уталожат единствено чрез насищане, но никога не могат да бъдат задоволени; а това подхранило и цяла една литература на любовта, чиято тематика би съответствала повече на религията. Защо ли го казвам?

И в друга система от стойности това е почти без значение — това, че една жена, объркана от прищевките на собствените си чувства, измъчвана, давеща се в прилива от страховитите лица на собствения си непознат „аз“, наподобяваща треперещ пред лицето на смъртта войник, се хвърля в сърцевината на мелето, за да нарани онези, които най-силно обича и истински боготвори — Клия, мен и най-накрая Несим. Някои хора са родени да създават повече добро и зло от нас, останалите; те са неволните приносители на болести, които не могат да излекуват. Мисля, че си струва да бъдат изследвани, защото, ако съдим по степента на покварата и объркването, които преднамерено търсят и сеят сред другите, нищо чудно именно те да се окажат новите продължители на сътворението. Дори и сега не мога да кажа за нея, че е глупава или безчувствена; а само, че не успя да разбере себе си („тъмната стаичка на сърцето“), не успя да озапти онзи образ на собственото си безсмислие, който я преследваше всекидневно. Онази пропаст, която, изглежда, я бе обградила от всички страни, се свеждаше до едно-единствено нещо — липса на ценности и неспособност да осмисля онова, което й се случваше — неспособност, убиваща радостта, а това само по себе си не е нищо друго, освен вътрешната нравственост на душата, която не се срамува от своята голота, защото е открила царския път към щастието. Сега ми е лесно да критикувам, понеже виждам по-навътре в истината за нейните липсващи устои, както и за моите. Знам, че сигурно ужасно се е срамувала от номера, който ми е играла, и от опасността, на която ме бе изложила. Веднъж, в кафенето „Ел Баб“, където — седнали на по един арак — разговаряхме, тя изведнъж избухна в сълзи, взе да ми целува ръцете и да нарежда: „Ти си добър човек, истински добър човек. И аз така съжалявам.“ За какво? За това, че плачеше ли? Точно тогава й говорех нещо за Гьоте. Глупак! Олигофрен! Помислих си, че съм я разчувствал с разсъжденията си. Отрупвах я с подаръци. Както правеше и Клия, както прави и сега: а най-странното бе, че за пръв път при избора на предмети вкусът сякаш бе напуснал тази изключително изискана художничка. Само най-прости, типично александрийски обеци и брошки! Нищо не разбирам, объркан съм и нямам обяснение за това явление, освен ако да обичаш, означава да не си на себе си… Да.

Знам ли? Спомням си сухо подхвърлената от Балтазар забележка в полето на ръкописа. „Човек е склонен — бе написал той — да се прави на много морален в тези неща, но всъщност кой ще вземе да се самообвинява, задето се е пресегнал над чуждия дувар да откъсне зряла, червена, затоплена от слънцето ябълка? Повечето жени от средата и произхода на Жюстин не биха дръзнали да постъпят като нея, дори ако имаха свободата да го направят. Къде повече, къде по-малко, но тази трескавост, изпълнена с кошмари и бълнувания, винаги струва скъпо на духа, защото съвестта е гузна, а челото — горещо. Така си мисля, ала знам ли? Трудно е да прозреш морала на едно свободно извършено действие. Но има и нещо друго. Да правиш любов с по-неопитен, това винаги усилва сладостта, която идва от съзнанието, че покваряваш, че поваляш някого в калта, от която извират страстите, както и поезията, и осенените от Бога мисли. Може би е най-разумно човек да се въздържа от преценки.“

Но настрана от всичко това, в порядъка на всекидневието, съществуваха проблеми, по отношение на които Жюстин се нуждаела от подкрепа.

— Удивена съм, пък и малко ужасена от това, че Несим, когото едва познавам, ми предложи да се омъжа за него. Да се смея ли, скъпа Клия, или да се срамувам, или може би и двете?

Клия, в своята вечна невинност, се зарадвала на новината, тъй като Несим беше най-близкият й приятел и мисълта, че този достоен и нежен мъж е пожелал да облекчи нещастията в живота на Жюстин, изведнъж като че й отворила очите — това решаваше всичко. Когато човек предизвиква съчувствие с кашата, която сам е забъркал около себе си, какво по-хубаво от това в същия миг край него да мине рицар на кон? Жюстин закрила очи с ръце, преглътнала и рекла:

— Сърцето ми подскочи радостно и за малко да извикам „да“; о, скъпа Клия, ти поне знаеш защо. Трябват ми парите му, за да издиря детето — наистина. Ще претърся страната надлъж и шир, защото тя се намира някъде в Египет, сигурно страда ужасно, сам-самичка, може би малтретирана. — Жюстин се разплакала, после избърсала сълзите си рязко и сърдито. — Но за да предпазя и двама ни от евентуален провал, казах на Несим така: „Не мога да обичам мъж като теб. Не мога и за миг да те направя щастлив. Благодаря ти все пак и сбогом.“

— Сигурна ли си?

— Да използвам един мъж само заради парите му. За бога, никога!

— Жюстин, какво всъщност искаш?

— Преди всичко детето. А след това да избягам и да се скрия от очите на света в някое тихо кътче, където ще мога да се върна към себе си. Има толкова страни на моя характер, които въобще не познавам. Трябва ми време. Днес отново получих писмо от Несим. Какво още иска? Нима не знае всичко за мен?

Като чула това, Клия си помислила: „Любов, породена от съжаление — няма нищо по-опасно от това.“ Но побързала да отпъди тази мисъл и да я замени с образа на този мил, умен и честен човек, изправил се да защити Жюстин от връхлетелите я нещастия.

Дали не съм несправедлив към нея, като си мисля, че в това решение е виждала сбъдването на едно свое желание? (По-точно, желанието да се отърве от Жюстин, да освободи сърцето и ума си от нейната тягостна опека. Защото междувременно тя съвсем бе престанала да рисува.)

Благородният Несим — неговата висока, смугла и дистанцирана от всички фигура, която гордо крачеше по коридорите на обществото — се нуждаеше точно от такава задача; как е възможно да бъдеш рицар и да се държиш геройски, ако зад гърба си нямаш замък, а в него — чезнещи от мъка по теб девойки, които шият гоблени? Значи целите съвпадаха във всичко, с изключение на едно — нуждата от любов.

— Но какво са парите? — изплакала тя и тук наистина се оказала права, защото много добре знаела отношението на Несим към тях. Той нехаеше за огромното си богатство, въобще не му трепереше. Ала тук трябва да добавя, че вече бе успял да направи жест, с който да трогне и умилостиви Жюстин. Те се бяха срещали повече от един път, съвсем официално, като съдружници в един и същ бранш, във фоайето на хотел „Сесил“, за да обсъдят собствения си брак с деловитост, присъща единствено на александрийските брокери, когато планират уедряването на памучния бизнес. Така се правят нещата в този град. Ние сме разумни, трезвомислещи хора, много земни и практични и винаги правим разлика между любовта и брака. Страстите са едно, семейството — друго. И тези различия са част от живота по Средиземноморието — древен и трогателно прозаичен.

— Но ако неравенството в състоянието прави вземането на решение за теб трудно — казал Несим, изчервил се и свел поглед, — тогава предлагам ти подарък за рождения ден, който ще те превърне в напълно независима личност — независима жена, чуваш ли, Жюстин? Тези ужасни пари, които никога не излизат от главата на александрийци, те отравят всичко! Нека да се освободим от тях, преди да вземаме каквото и да било решение. — И Несим плъзнал по масата тънко листче — зелен чек, върху който пишело „три хиляди лири“. Жюстин дълго го гледала, без да го докосне. — Това не те обижда, нали? — попитал той и леко заекнал от вълнение.

— Не — отвърнала тя. — Изцяло в твой стил е. Но какво да правя аз, като не те обичам?

— Та аз не искам това от теб, нито дори да се опитваш да го правиш.

— Тогава как ще живеем?

Несим я изгледал с пламнали смутени очи, после навел глава, сякаш под ударите на незаслужен упрек.

— Кажи ми — продължила тя след миг. — Моля те, кажи ми. Аз не мога да използвам твоето богатство и твоето положение, без да ти дам нещо в замяна, нали така, Несим?

— Искам първо да опиташ — промълвил той нежно, — не е нужно да се заблуждаваме един друг. И без това животът е кратък. Човек трябва сам да открие пътя си към щастието.

— Да не би да искаш да спиш с мен? — изведнъж попитала Жюстин, отвратена, но и трогната от нежния му тон. — Разбира се, че можеш. Да. Всичко ще направя за теб, Несим — всичко!

Той обаче се сепнал и я срязал.

— Аз ти говоря за споразумение, в което приятелството и взаимните отстъпки да заемат мястото на любовта, докато тя, както се надявам, че ще стане, дойде. Разбира се, че ще спя с теб — аз като любовник, ти като приятелка. Но кой знае? Може би след година. В крайна сметка всички бракове в Александрия са търговски сделки. Боже Господи, Жюстин, каква глупачка си! Не виждаш ли, че без да го разбираме, ние имаме нужда един от друг? Струва си да опитаме. Всичко може да се изпречи на пътя ни. Ала аз не мога да се отърва от мисълта, че в този град жената, от която най-много се нуждая, си ти. Има други, които, по всяка вероятност, желая — но от теб имам нужда! Не смея да кажа, че същото важи и за теб. Колко жесток е животът и колко абсурден!

Никой преди това не й бил говорил по този начин. Да й предложи съдружие — хладнокръвно премислено и със съвсем безкористни намерения. От тази гледна точка това бе възхитително.

— Ти не си човек, който ще заложи всичко на един цвят — червено или черно — изрекла тя бавно. — Нашите банкери, които са истински факири, когато става дума за пари, са в същото време пословично наивни, стане ли дума за жени. — И тя сложила ръката си върху неговата.

— Трябва да отидеш на лекар, скъпи. Да предлагаш брак на жена, която ти казва в очите, че никога няма да те обикне — що за безразсъдство е това? Не, не, няма да стане!

Той не отвърнал нищо, защото сметнал, че думите й не са адресирани към него: те наистина били част от дълъг вътрешен спор, който Жюстин водела със себе си. Колко красиво изглеждало недоволното й лице — сякаш упоено от простотата на собствените си черти. Тя не можела да повярва, че някой ще я цени заради нейния собствен „аз“ — ако въобще имала собствен „аз“. Той се почувствал като комарджия, заложил всичко на едно завъртане на рулетката. Тя стояла на самия ръб на решението, като сомнамбул на ръба на скала; дали ще се събуди, преди да скочи, или ще се остави сънят й да продължи? Но бидейки жена, Жюстин сметнала, че трябва да постави условия; да се обвие още по-плътно в тайнственост, да устои на неговите опити да я разбули, на неговата настъпателна подлъгваща я любезност.

— Несим — казала тя, — събуди се! — И леко го разтърсила.

— Аз съм буден — отвърнал й той тихо.

Отвън на площада ръмял лек дъждец, а морският вятър гальовно превивал палмите. Било десетият ден от зул хиджа и първият от Курбан Байрам, и части от голямата процесия вече се събирали, всички облечени в пъстри одежди, носели големи копринени знамена и кадилници, емблеми и символи на религията, която почитаха; пеели вкупом подбрани молебствия: литании на отдавна забравеното нубийско племе, които всяка година възкръсваха в джамията Наби Даниил. Тълпата била изпъстрена с ярки цветове. Въздухът кънтял от дайрета, само от време на време, в краткото затишие помежду виковете и псалмопеенето се обаждал лаят на дългите барабани, чиято опъната кожа тътнела все по-звучно. Конете стенели, а хоругвите се издували като корабни платна в поръсения с дъждец следобед. Една кола, пълна с проститутки от арабския квартал, облечени в разноцветни рокли, отминала сред писклива врява и подвиквания, сред песнопенията на младежи с боядисани лица, сред звъна на чинели и подрънкването на мандолини. Церемонията била пищна като тропическо животно.

— Несим — пак се обадила тя глуповато, — но при едно условие: да спим заедно още тази нощ.

Чертите на лицето му се изопнали по черепа, той стиснал зъби и рекъл ядно:

— Би трябвало да имаш малко ум в главата, като компенсация на липсващото ти възпитание.

— Съжалявам — измънкала тя, като видяла колко сериозно го е раздразнила. — Исках да получа някакво уверение. — Той съвсем пребледнял.

— Предложих ти нещо по-различно — казал и прибрал чека в портфейла си. — Поразен съм от това, че ти нищо не схващаш. Разбира се, че може да спим заедно, щом такова е твоето условие. Хайде да вземем стая в хотела тук още сега, на минутата. — Когато бил така наранен, той наистина изглеждал много красив. И тя изведнъж проумяла, че смълчаната му любезност съвсем не издава слабост и че тези объркани чувства и добре обмислени думи са плод на необикновена проницателност — добра или зла, още не знаела. — Какво можем да си докажем един на друг — продължил той вече по-нежно — с това лягане или с неговата противоположност, тоест никога да не се любим заедно?

И тогава Жюстин разбрала колко неуместни наистина били думите й.

— Ужасно се срамувам от своята вулгарност — казала тя, но само от любезност, без всъщност да мисли така, просто като отстъпление както пред него, така и пред неговия свят — свят, вманиачен на тема изискани обноски, с които все още не можела да се гордее, защото не ги бе усвоила; свят, който си позволяваше да подчинява емоциите на добрия вкус. Свят, който можеше да бъде поставен на колене, само ако си на „ти“ с него. Не, тя съвсем не искала да каже това, понеже, колкото и вулгарно да прозвучало предложението й, знаела много добре, че е права. Интуитивно усещала, че това, което е предложила, специално от гледна точка на жената, е пробният камък, основното мерило за същността на един мъж. Защото само така можела да научи повече за него, не за качествата му, които би могла да узнае и по пътя на логиката и досещането, а за отличителната жилка на неговия характер. Само актът на физическата любов ни разкрива истината един за друг. Тя ужасно съжалила, че той й отказал възможността сама да види какво точно се крие зад неговата красота и убеждения. Но как една жена да настоява за такова нещо?

— Добре — отсякъл той, — защото нашият брак ще бъде деликатна работа и до голяма степен въпрос на обноски, докато…

— Съжалявам — отвърнала тя. — Аз наистина не знам колко почтително трябва да се държа с теб, за да не те разочаровам.

Той леко я целунал по устата и се изправил.

— Първо трябва да отида при майка си, за да взема нейното позволение, а после да кажа и на брат си. Много съм щастлив, въпреки че ти страшно ме ядоса.

После двамата отишли заедно до колата и Жюстин изведнъж отмаляла, сякаш изгубила опора под краката си, почувствала се като изоставена насред океана.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Време е да започнеш да живееш — отвърнал й той, докато колата се отдалечавала, а тя останала вцепенена, като че някой я бил зашлевил през лицето. Влязла в първото кафене, поръчала си чаша горещ шоколад и докато го пиела, ръцете й треперели. После сресала косата си и оправила грима на лицето си. Знаела, че красотата й е като рекламен афиш, и затова се налагало да я поддържа. Не, някъде вътре в нея би трябвало да живее и една истинска жена.

Несим се качил с асансьора в кабинета си, седнал пред бюрото и върху една картичка написал следното: „Скъпа Клия, Жюстин се съгласи да се омъжи за мен. Не бих могъл да направя това, ако смятах, че то ще попречи с нещо на нейната любов към теб или моята…“

След това обаче, ужасен от мисълта, че каквото и да напише на Клия, може да й се стори блудкаво и сантиментално, той скъсал картичката и скръстил ръце. Замислил се, после вдигнал слушалката и набрал номера на Каподистрия.

— Да Капо — обадил се тихо, — спомняш ли си моя план да се оженя за Жюстин? Всичко е наред. — После поставил слушалката обратно много бавно, сякаш тежала цял тон, и се загледал в собственото си отражение в полираното бюро.

IV

Сега обаче, след като бе успял да склони Жюстин, изведнъж самоувереността му избяга подплашена и съвсем го напусна, изправена лице в лице със съвършено ново и непонятно за него усещане, а именно една болезнена свенливост и упорито нежелание да се срещне с майка си и да й съобщи намеренията си. Самият той бе озадачен, защото двамата винаги са били много близки, между тях винаги е имало доверие, благодарение на дълбоката им привързаност, която никога не се е нуждаела от тълкуванието на думите. Ако изобщо някога се е чувствал в безпътица или притеснен, това по-скоро е било във връзка с объркания си брат, но никога с нея. А сега? Не че се страхуваше от нейното неодобрение — знаеше, че само да изрази желанието си на глас, и тя ще го приеме такова, каквото е. Тогава какво го спираше? И той не можеше да каже. Ала ето че само при мисълта за това, кое то му предстоеше, лицето му пламна и Несим прекара цялата сутрин в необяснимо безпокойство, като ту подхващаше някой роман, ту го оставяше недочетен, приготвяше си нещо за пиене, без след това да докосне чашата, захващаше се да рисува, само за да захвърли въглена след няколко щриха и да хукне навън в градината на голямата къща — всичко го дразнеше. Беше позвънил в кабинета си да съобщи, че е неразположен, а после, както се случваше винаги след изричането на лъжа, взе истински да се измъчва, което му докара болки в стомаха.

След това се обади да му дадат телефона на старата вила, където живееха Лейла и Наруз, но междувременно си промени решението и попита оператора за номера на собствения си гараж. Оттам му казаха, че колата ще бъде готова — измита и смазана — до обяд. Той легна и покри лицето си с ръце. После се обади на Селим, своя секретар, и му нареди да телефонира на брат му и да го уведоми, че пристига в Карм Абу Гирг за края на седмицата. Небеса! Какво по-естествено от това? „Държиш се като сгодена слугиня“ — смъмри се той разпалено. После си помисли дали пък няма да е по-добре да вземе някого със себе си, за да разреди напрежението от срещата — може би Жюстин? Невъзможно. Отвори един от романите на Пърсуордън и попадна на фразата: „Любовта е като окопна война — не виждаш врага, но знаеш, че е там, срещу теб, и затова е по-добре да стоиш с наведена глава.“

На вратата се позвъни. Беше Селим, който му донесе писма за подпис, след което се качи горе да стегне багажа му и ръчната чанта, защото трябваше да носи документи, с които да запознае Наруз — документи относно инсталирането на напоителна техника за култивиране на пустинята, която заграждаше отвсякъде плантацията им. За него работата винаги е била нещо като спасителен наркотик.

Състоянието на фамилията Хоснани се разработваше в две направления, иначе казано, отговорността бе разделена в две сфери и всеки един от братята бе поел своята. Несим контролираше банката и нейните филиали по цялото Средиземноморие, докато Наруз живееше като коптски земевладелец и никога не напускаше Карм Абу Гирг, където имението на фамилията не само граничеше с пустинята, но и постепенно я изяждаше, като година след година се усвояваха все нови и нови територии — рожкови, пъпеши, царевица, — а машините изпомпваха солта, която отравяше почвата.

— Колата е тук — каза му Селим, неговият секретар с лице на ястреб. — Аз ли ще ви карам, сър? — Несим поклати глава и го освободи с безмълвен жест, после обиколи още веднъж градината, подпрял брадичката си в длан. Спря се край езерцето с лилиите и се загледа в червените рибки — тези скъпи играчки на древните японски императори, оцелелите свидетели на едновремешен разкош, които бе внесъл на баснословна цена, а не след дълго те взеха да измират от неизвестна болест — може би носталгия? Пърсуордън обичаше да стои с часове и да ги съзерцава. Казваше, че стимулирали твореца в него!

Голямата сребриста кола стоеше пред вратата. Ключът беше на таблото. Той влезе замислено, потегли бавно през града и заоглежда неговите паркове, площади и здания с такъв интерес, сякаш ги виждаше за пръв път, ала всъщност нарочно се разтакаваше, бавеше се, защото единствената му цел беше с помощта на волята да изпразни ума си, да престане да мисли за целта на своето пътуване. Когато стигна до морето, най-накрая пое по слънчевия Корниш и за миг хвърли поглед към гладката като тепсия вода и безоблачното небе, почти спирайки на място. После рязко смени скоростта и потегли решително. Отиваше към дома си.

Скоро зави към вътрешността, остави зад гърба си града с шумното плющене на разлюлените от пролетния вятър палми и се насочи към безплодните разседи и пресъхнали езера, където шосето отстъпваше пред кафявата земя, набраздена от криволичещи черни пътища, насипи, блата, обрамчени с тръстика, и плантации за сладка царевица. Прахът, който колата вдигаше, проникна в купето и застла всичко с фин слой. Предното стъкло се замъгли и той включи чистачките, за да вижда по-добре.

Като следваше тесните завоести пътеки, които знаеше наизуст, след повече от час излезе на ръба на една дълга, вдадена в морето ивица земя, от двете страни на която водата синееше ярко. Паркира колата в сянката на порутена къща, по всяка вероятност развалините на стара митница от времето, когато речните кораби са кръстосвали между Дамиета и Залива. Сега всичко бе пресъхнало, повехнало и напукано под палещите лъчи на египетското слънце, отдавна забравено и запуснато.

Той заключи колата внимателно и тръгна по пътечката, която прекосяваше парцел с бедняшки лехи от фасул и напрашени пъпеши, оградени с парцаливи и шумящи на вятъра стълбове царевица, след което излезе на едно равно място, където в паянтовата си лодка го чакаше възрастен лодкар. Веднага зърна конете, които стояха на отсрещния бряг, а до тях се виждаше и смалената от разстоянието фигура на Наруз, който рязко вдигна ръка във въздуха и сковано помаха за поздрав. Несим прекрачи в лодката с разтуптяно сърце.

— Наруз! — Двамата братя — така различни и в телосложение, и в лице — се прегърнаха, обзети от чувство, което Несим можеше да определи единствено като безмълвната агония на една непозната свенливост.

По-малкият брат беше по-нисък и с по-квадратно тяло от Несим; носеше синя селска, отворена на врата риза с навити ръкави, под които се виждаха силните му, покрити с къдрави черни косми ръце. Беше преметнал стар италиански патрондаш, който висеше чак до бедрото му. Краят на торбестите му шалвари с шнур на кръста, както са се носели навремето, бе напъхан в смачканите стари ботуши от мека кожа. Потопи се, някак сковано и развълнувано, в обятията на брат си, като боксьор в клинч, после побърза да се измъкне от тях. Но когато изправи глава, за да го погледне, човек мигом би разбрал какво бе онова нещо, което управляваше живота на Наруз като черна звезда. Горната му устна беше разцепена буквално от долната част на носа — като от страховито кроше: типична заешка устна, придърпана и пришита. Тя оголваше края на бял зъб и свършваше с две малки змийчета от розова плът в центъра на горната устна, които бяха винаги влажни. Тъмната му коса растеше надолу — къса и къдрава, прилепнала по челото му като на юница. Очите му бяха красиви — сини и невинни, почти като на Клия; сякаш именно те придаваха живот на цялата му грозота. Мустаците, които покриваха горната му устна, висяха неравни и рошави като бръшлян върху изронен дувар, но белегът прозираше през редките косми, а и късата му рехава брада не вършеше много работа — по-скоро изглеждаше като че от седмица не се е бръснал. Не беше оформена и се сливаше с контурите на дебелия му волски врат и високите скули. Имаше странен, съскащ и отривист смях, който винаги криеше, като забождаше поглед в земята, за да не се вижда заешката му устна. Движенията му бяха тромави и непохватни — ръцете и краката му бяха криви и космати като на паяк, но създаваха впечатление за изключителна сила, държана под строг контрол. Гласът му бе дълбок, трепетлив и издаваше магията на женски контраалт.

При всяка среща и двамата гледаха да има слуги или приятели край тях, за да неутрализират притеснението им; и може би затова в този ден Наруз, който бе излязъл да посрещне лодката, освен конете бе довел със себе си и Али, управителя на имението. Старият клепоух служител взе шепа пръст от земята под краката на Несим, опря я в челото си и чак след това протегна ръка за поздрав и почтително прие сърдечната му прегръдка — като на приятел от детството. Наруз бе очарован от този непринуден, приятелски и прочувствен жест от страна на брат му — сведе глава към земята и се изсмя доволно.

— А Лейла? — попита Несим тихо и вдигна пръст към слепоочието си.

— Добре е — изскърца Наруз с глас като от прясно натъркан с колофон лък, — от два месеца е по-добре. Да благодарим на Бога.

Понякога майка им изпадаше в периоди на психическа неуравновесеност, които продължаваха със седмици, но винаги успяваше да се възстанови. Това бе нещо като безропотно предаване пред лицето на суровата действителност, което вече никого не учудваше, защото тя самата усещаше приближаването на въпросните пристъпи и се подготвяше за тях. В такива моменти прекарваше по цял ден в малката си колибка в края на розовата градина, като четеше и пишеше, най-вече дългите писма, които Маунтолив изчиташе разчувстван в Япония, Финландия или Перу. Само кобрата й правеше компания, докато търпеливо изчакваше да отмине въздействието на африт, както се наричаше обсебилият я дух. Този неин навик продължаваше вече много години, откакто баща им умря и тя се разболя, но нито един от двамата й синове не обръщаше внимание на тези отклонения от нормалния живот в голямата къща.

— Лейла е наред с ума си — повтори Наруз с трепетливия си глас. — И освен това е много щастлива, задето Маунтолив е отново назначен тук. Подмладила се е.

— Разбирам.

Двамата братя яхнаха конете си и тръгнаха бавно по мрежата от диги и издигнати помежду мочурищата пътечки, които ги отведоха до разчертаното на квадрати езеро. Несим винаги е обичал да язди по тези места, защото те му напомняха за детството — много по-богато и разнообразно в сравнение с годините, прекарани в къщата в Абукир, където Лейла се беше преместила за известно време след смъртта на баща им.

— Всичките ти нови помпи пристигат след месец — подвикна той и Наруз изхихика доволно; ала в същото време Несим потопи част от ума си в меката черна земя на поречието и пое по пътеките, разделящи обработваемите квадрати, които го върнаха право в съкровищницата на прекараното му тук детство. Защото това бе истинският Египет — Египет на коптите, докато белият град — онзи прашен спектър — беше пълен с тревожните и непонятни имитации на чужди земи, напомнящи Гърция, Сирия, Тунис.

Беше прекрасен ден и плоскодънните лодки плаваха от мочурищата към речните притоци, където се виеше дълъг гръбнак от мачти заедно с триъгълните, огънати като лък платна, понесени от пълноводието. Някъде пееше лодкар и си тактуваше с барабан, гласът му се смесваше с въздишките на сакиите и долитащите откъм селото удари на майсторите колари и дърводелците, дето правеха колела за каруците и палешници за ралата, с които обработваха наносното поречие.

Ярки сини рибарчета се стрелкаха над плитчините като мълнии, крилете им плавно пореха въздуха, докато тук-таме малки кафяви бухалчета, забравили нощните навици на себеподобните си, прехвърчаха от бряг на бряг или се гушеха безмълвно по двойки сред клоните на дърветата.

Полетата се бяха ширнали от двете страни на малобройната кавалкада, зелени и ухайни, въпреки че пътят продължаваше упорито да следва речния бряг и отраженията им във водата ги придружаваха неизменно. Тук-таме се виждаха селца с кирпичени къщи и плоски покриви, блеснали на слънцето от купищата царевица, които ги бяха пожълтили. От време на време задминаваха керван камили, отправили се към ферибота, или пък стадо големи черни гамуси — египетски биволи, — потопили лъскавите си муцуни в застоялата тинеста вода на някое мръсно тресавище и лениво прогонващи мухите, накацали по сухата им, набръчкана като хартия кожа, с тежките си като олово опашки. Големите им извити рога принадлежаха на отдавна забравени пещерни стенописи.

Странно, колко бавно течеше животът тук, помисли си той с удоволствие, докато напредваха към имението Хоснани — жени биеха масло в кожени мехове, окачени на бамбукови триножници, или пък се точеха в индийска нишка покрай реката с глинени гърнета на рамо. Мъже в сини памучни дрехи въртяха водните колела и пееха; съпругите им стояха загърнати от главата до глезените в черни, прашни роби — според каноните на традицията — с по едно синьо мънисто срещу уроки. И всички онези отколешни любезности, които случайно срещналите се пътници си разменят и на които Наруз отвръщаше с кънтящия си глас, и дето звучаха така, сякаш принадлежаха повече на мястото, отколкото на езика: „Нахарак саид!“, извикваше той въодушевено, или „Саид ембарак!“, а отсреща им се усмихваха и отвръщаха на благопожеланието. „Нека денят ти бъде благословен“ — преведе си наум Несим, усмихна се в отговор и кимна, обзет от умиление при спомена за тези стари красиви поздрави, които човек не можеше да чуе никъде другаде освен в арабския квартал на града; „Нека днешният ти ден бъде така благословен, както е бил и вчерашният.“ Той се обърна и рече:

— Наруз.

Брат му се приближи и го попита тихо.

— Виждал ли си камшика ми? — И пак се разсмя с наведена към земята глава, като само единият зъб се подаваше през отвора на разцепената му устна. Той носеше прекрасен камшик от хипопотамска кожа, хлабаво навит около предния лък на седлото. — Най-после се сдобих с истински камшик — след цели три години. Шейх Бедави ми го изпрати от Асуан. Виждал ли си го? — Той вдигна към него светналите си сини очи за миг и с нескривана радост ги впи в тъмния поглед на брат си. — По-добър е от пистолет, със сигурност от деветдесет и девет калибров — каза, развълнуван като дете. — Отдавна тренирам с него, искаш ли да видиш?

И без да изчака отговора, наведе глава и пришпори коня си право към пилците, които кълвяха голата земя край една пастирска кошара. Подплашеният петел, който тичаше по-бързо от останалите, излетя изпод краката на коня му: Несим дръпна поводите и спря да погледа. Ръката на Наруз се стрелна нагоре заедно с дългия камшик, който бавно се разви във въздуха, изплющя сухо и се втвърди като пръчка, после с глух тъп звук се стовари върху петела. Ездачът скочи от коня си, за да вдигне от земята осакатената птица — още топла и пулсираща, с криле, полуоткъснати от тялото, и със смачкана глава. Вдигна я победоносно пред лицето на Несим, като небрежно избърса едната си ръка в торбестите потури. — Какво ще кажеш?

Несим взе големия камшик и го заразглежда с възхищение, докато брат му подхвърли мъртвата птица на управителя, изсмя се още веднъж и бавно се качи на коня си. Яздеха един до друг и тъй като магията, запечатала устата им, бе вече развалена, двамата се разприказваха. Несим говореше за новите машини, които били вече поръчани, а после изслуша и разказа на Наруз за битката му със сушата и подвижните пясъци. Можеха с часове да обсъждат такива неутрални теми, забравяха се в приказки и отново ставаха съвсем естествени. Именно такива въпроси ги свързваха и те умееха да се изразяват най-точно чрез труда на своите ръце, така както слепите влюбени умеят да се изразяват най-красноречиво чрез докосване.

Тук земята ставаше по-богата, засята с вечнозелени храсти и рожкови, въпреки че на места се срещаха и изоставени парцели, напуснати от собствениците, които се бяха оказали или твърде бедни, или твърде мързеливи, за да се преборят с пясъците на пустинята, дето обграждаха плодородната ивица земя от три страни. Стари запуснати къщи, необитаеми и обрасли, зяпаха от отсрещната страна на водата с оцъклени прозорци и разбити врати. Външните им порти, полузадушени в прегръдките на пълзящи плевели, се поклащаха със скърцане върху ръждивите си панти. Зад тях се откриваха пищни градини с избуяла растителност, сред която мраморни фонтани и изронени статуи продължаваха да свидетелстват за отминало великолепие. От двете им страни се показаха залесените земи, които образуваха външния периметър на фамилното имение — палми, акации и смокини — купен с пари живот, който без сянка и вода би загинал, би се превърнал отново в пустош. И наистина, въпреки че пустинята тук не се виждаше, човек усещаше осезателно присъствието й — мелодраматично и безвкусно като нафора.

Тук стар остров с порутен замък, там лъкатушещи вадички и пълноводни канали, където лодките — като накацали върху езеро птици — забързано товареха и разтоварваха тибин (царевица). Личеше си, че вече наближават селото. Висок мост извиваше гърбица над водата, чиито кални брегове бяха обрасли с красиви палми. В подножието редица пъстроцветни лодки чакаха желаещите да бъдат превозени. Оттук за миг човек можеше да зърне хоризонта с металносинята мараня, която трептеше над пустинята — далеч извън пределите на този рог на изобилието от зеленина и вода.

Веднага след един завой попаднаха на скупчили се селяни, които очевидно ги очакваха, защото започнаха да викат един през друг: „Каква чест за селото!“ и „Благословени да сте!“, като подтичваха край конете им, а те се усмихваха широко и отминаваха. Някои от селяните обаче свариха да ги приближат — тях, знатните първенци, — сграбчиха ръцете им и взеха да ги целуват, а други дори целунаха и шпорите на Несим. Така прекосиха селото с едно езерце изумрудена вода, над което се извисяваше изящното, прилично на смокиня минаре, както и гроздът блестящи кубета на коптската църква на техните деди. Оттук пътят извиваше през полето към голямата къща, оградена с белязани от времето външни зидове, които влагата бе прояла на места, а здравите участъци бяха изпъстрени с надписи, като ония, с които суеверните се предпазват от духа африт — черен отпечатък от длан, или пък просто думите талисман „Бисмиллах машаллах“ (Аллах да пази от зло). И главно заради тези благочестиви селяни обитателите на голямата къща бяха издигнали в ъглите на дувара малки дървени вятърни мелници във формата на човек с въртящи се ръце, за да плашат африт. Това бе тяхната господарска къща в Карм Абу Гирг.

Емин, главният прислужник, ги чакаше отвън пред портата с обичайните, по мъжки груби поздрави, както повелява традицията. Стоеше, наобиколен от срамежливи хлапетии, готови да поемат поводите на конете и да помогнат на ездачите да скочат на земята.

Големите сгъваеми врати с тежко мандало и надписи по тях се отвориха и те влязоха право в двора пред къщата, която бе разположена на две нива. Официалният първи етаж гледаше встрани към извитите сводове на двора — хамбари, приемателни пунктове, складове и обори. Преди да прекрачи прага, Несим се взря в избелелите, но все още доловими дървописи, които украсяваха дясната половина на оградата и изобразяваха серия от почти йероглифски знаци, както и пътуването, което бе извършил, за да се потопи в свещената река Йордан: кон, кола, кораб, самолет — всичко това, доста примитивно изрисувано. Той измънка под носа си един религиозен текст и малката групичка от прислужници се усмихна доволно, защото по това разбраха, че дългото му пребиваване в града не го бе накарало да забрави старите местни обичаи. Тях той ги помнеше като човек, който знае, че на граничен пункт се показва паспорт. И Наруз изглеждаше благодарен заради тактичността, която този жест издаваше — защото той не само разнежи живеещите в къщата, но и заздрави собственото му положение в нея като действащ господар.

Върху другата половина на оградата подобна серия рисунки показваше, че и Наруз — по-малкият брат — също бе извършил свещеното поклонение, което е задължение на всеки благочестив копт.

От двете страни на главната порта се издигаха кули гълъбарници — грозни колони, направени от глинени кани, залепени една за друга в пълен безпорядък с помощта на кирпич: тези гълъбарници са типични за всички провинциални къщи в Египет, защото осигуряват най-изисканото ястие за трапезата на едрите египетски земевладелци. Целият рояк от обитатели на къщата се засуети, запърха и зачурулика из двора. Навред цареше радостно оживление: чернокожият нощен пазач, местните египетски стражи, прислужниците, икономите заприиждаха да поздравят по-големия брат, наследника. Поднесоха му паница вино и китка, докато Наруз стоеше гордо изправен до него и се усмихваше.

После и двамата тръгнаха с тържествен ход през галерията с цветни стъкла, които за миг ги преобразиха в клоуни, после излязоха в розовата градина със запуснатата, обрасла беседка и криволичещи алеи и се отправиха към малката лятна къща, където Лейла седеше без фередже и четеше. Докато приближаваха, Наруз я извика по име, а после добави:

— Познай кой е дошъл!

Жената побърза да се забули с фереджето, обърна умните си черни очи към обляната в слънце врата и рече.

— Момчето пак не донесе млякото. Да вземеш да го смъмриш, Наруз. За нищо не го бива. Змията трябва да се храни редовно, иначе става раздразнителна. — Ала ето, гласът й изведнъж свърна като птичка насред простора, гмурна се и потъна в богатата мелодичност на сподавеното ридание, с което произнесе името „Несим“. Повтори го още веднъж и двамата се прегърнаха с такава трепетна нежност, че Наруз се изсмя и преглътна, вкусвайки както ликуващата любов на брат си към Лейла, така и собственото си огорчение от това, че той, Несим, е нейният любимец — красивият син. Не че го ревнуваше, но мелодията в гласа на майка му го гнетеше — онова напевно благозвучие, което никога не използваше, когато се обръщаше към него, изтърсака Наруз. И така е било винаги.

— Ще говоря с момчето — рече той и се огледа за следи от змията. Египтяните смятат посещението на змия за щастлива поличба и затова не смеят да я убият — от страх да не навлекат злощастие на дома си. А усамотеният живот на Лейла в лятната къща не би бил пълноценен без ленивата кобра, която се бе научила да пие мляко от паничка като домашно коте.

Като продължаваха да държат ръцете си, двамата седнаха един до друг и Несим започна да говори за политика, а нейните очи, умни, озарени от младежки дух очи се бяха вторачили в неговите. От време на време Лейла тръсваше глава силно и решително в знак на съгласие, а по-малкият син ги наблюдаваше жадно, с огромно възхищение от лаконичния начин, по който Несим умееше да формулира и изразява идеите си — плод на дългогодишен обществен живот. Абстрактните слова отекваха глухо в ушите на Наруз, пълни със значения, за които само се досещаше, и макар да знаеше, че те го засягат, както и всички останали, все пак като че ли принадлежаха на един необикновен свят, населен със софисти или математици — същества, творящи онези смътни копнежи и неясни желания, които усещаше в себе си, щом чуеше да се споменава думата Египет или фамилните имения. Засмука кокалчето на показалеца си и седна до тях, заслуша ги, като поглеждаше ту майка си, ту Несим.

— А сега и Маунтолив се върна — рече Несим — и за пръв път онова, което се опитваме да постигнем, ще бъде чуто и разбрано. Не се съмнявам, че ако е по силите му, ще ни помогне. Той поне разбира за какво става дума.

Името на Маунтолив подейства двояко. Жената сведе очи към собствените си бели ръце, които почиваха върху недовършеното писмо пред нея — очи с толкова силно начернени клепачи, допълнително гримирани с антимон, че човек трудно би различил сълзи в тях. Ала сълзи нямаше. Те блестяха единствено от обич. Дали си мислеше за онези дълги писма, които му бе изпращала най-предано по време на продължителната им раздяла? Но споменаването на името възбуди ревност у Наруз, под която, заровени като под надгробен камък, той пазеше спомени за други времена — за младия секретар в британското посолство, в когото неговата майка бе… (дори и мислено никога не бе използвал думата „влюбена“, вместо нея просто оставаше празно място в ума си); а още повече за болния съпруг в инвалидната количка, който гледаше така безучастно. Душата на Наруз се разтрепери с гнева на бащата, когато името на Маунтолив отекна като гонг. Той преглътна мъчително и се размърда неспокойно, докато наблюдаваше как майка му сгъна едно писмо с треперещи ръце и го пъхна в плик.

— Може ли да му имаме доверие? — попита тя Несим. Би го зашлевила през устата, ако й бе отвърнал „не“. Лейла просто копнееше да чуе името му произнесено още веднъж. Въпросът й бе подбуда, нищо повече. Несим целуна ръката й, а Наруз пак завидя на царедворската му усмивка, когато й рече:

— Ако не на него, на кого друг бихме могли да имаме доверие?

Като момиче Лейла беше и красива, и богата. Дъщеря на жена интелектуалка, изучена в манастир и същевременно с безупречни светски обноски, тя беше една от първите коптски жени, която захвърли фереджето и се записа да учи медицина против волята на родителите си. Но ранният й брак с мъж, много по-възрастен от нея, сложи край на пътуванията й по широкия свят, където способностите й можеха да й осигурят достойно положение. Ала и самото египетско общество беше настроено зле към свободолюбивите жени и тя се видя принудена да пожертва кариерата си в името на един съпруг, от когото се възхищаваше, за да заживее в тягостното еднообразие на провинциалния манталитет. Но незнайно как, под всичко това продължаваше да тлее предишният й плам. Беше успяла да запази интересите и приятелите си, посещаваше Европа веднъж на две-три години, беше се абонирала за списания на четири езика. Умът й израстваше в усамотение, обогатен от книги, които можеше да обсъжда единствено чрез писма до приятели в отдалечени краища на света и които можеше да чете в уединението на харема12. После се появи Маунтолив, а известно време след това съпругът й почина. Беше свободна и щастлива на прага на един нов свят, който се откриваше пред нея без други задължения, освен двама отгледани сина. В продължение на цяла година се колеба между Париж и Лондон — като столица на бъдещия си живот, и докато се колебаеше, изгуби всичко. Красотата й, на която дотогава не обръщаше особено внимание, както правят истински красивите, бе поразена от конфлуираща вариола, която разми изящните черти на лицето й и остави единствено прекрасните очи на египетска пророчица. Ужасното черно фередже, което доскоро смяташе за символ на покорство, сега се превърна за нея в убежище, където можеше да прикрие развалините от една изключителна хубост, на която всички край нея се бяха възхищавали. Не й стигна кураж да тръгне да разхожда сипаничавото си лице из столиците на Европа, понасяйки безмълвните съболезнования на приятели, които още я помнеха такава, каквато е била. Най-безцеремонно обърна гръб на всичките си възможности и реши да остане до края на живота си във фамилните имения и да се забули в пълно уединение. Единствената й връзка със света останаха писмата и четенето на книги, единствената грижа — двамата й сина. Така неспокойните й страсти бяха канализирани в това едничко поле на изява. Цял един свят от нови отношения трябваше да бъде завладян и тя се нагърби със задачата с решителността на мъж. Лошо здраве, самота, отегчение — посрещна ги едно по едно и ги победи — напълно оттеглила се от света като детронирана императрица, хранеше своята змия и пишеше своите безкрайни писма, пропити с живото остроумие на един скрит зад фереджето живот, който продължаваше да искри само в черните й, пълни с младежки дух очи.

Вече не се появяваше в обществото, с което се превърна в нещо като легенда за онези, които я помнеха от миналите дни и които навремето я бяха кръстили „чернооката лястовица“. Сега седеше по цял ден пред грубо скована маса от чамови дъски, изписваше високите букви на умисления си почерк и на равни интервали топеше перото си в позлатена мастилница. Писмата се превърнаха в същността на живота й и пишейки ги, започна да страда от онова странно усещане за изкривена действителност, от което често страдат и писателите, когато влязат в досег с истински хора; през всичките тези години, докато пишеше на Маунтолив например, тя сякаш си го измисли наново, и то така успешно, че той съществуваше за нея не толкова като човешко същество от плът и кръв, а като герой, сътворен от нейното въображение. Дори беше позабравила как изглежда, какво може да очаква от неговото физическо присъствие и когато пристигна телеграмата му, в която я уведомяваше, че има вероятност след няколко месеца да бъде в Египет, отпърво тя не усети нищо друго, освен раздразнение, че той ще нахлуе телом, едва ли не с взлом, в измисления свят на нейната фантазия. „Ще откажа да се срещна с него“ — сърдито изсумтя Лейла и чак тогава се разтрепери и покри опустошеното си лице с длани.

— Маунтолив ще иска да се види с теб — най-накрая й рече Несим, след като разговорът отново свърна в тази посока. — Кога да го доведа? Легацията скоро ще се премести в лятната си резиденция, така че той ще бъде през цялото време в Александрия.

— Трябва да изчака, докато се настроя да го приема — каза тя и отново усети у себе си стария гняв, породен от нахлуването на този неин любим плод на въображението. — След всички тези години. — А после попита с патетично, страстно нетърпение: — Остарял ли е? Косата му прошарена ли е? Кракът му добре ли е? Може ли да ходи? Онова падане, когато беше на ски в Австрия…

Несим изслуша въпросите и с килната настрани глава и с угнетено сърце: по гласа й усети измъчващите я чувства, така както човек следи музикалната тема в една композиция.

— Изглежда по-млад от всякога — отвърна Несим, — въобще не е остарял. — И за най-голяма негова изненада тя сграбчи ръката му, допря я до лицето си и рече с накъсан от паузи глас: — О, вие сте ужасни, и двамата. Върви си. Остави ме на спокойствие. Имам да пиша писма.

Откакто се разболя и болестта я лиши от самочувствие, Лейла бе забранила всякакви огледала в харема; но тайничко, с помощта на едно джобно огледалце със златна дръжка, тя скришом гримира с молив очите си — единственото й останало съкровище, — като взе да изпробва различни гримове, различни погледи, които придружаваше с различни фрази, опитваше се да придаде на останалата й красота език, също толкова богат, жив и изразителен, колкото беше и умът й. Почувства се като внезапно ослепял човек, който срича с помощта на крайниците си — ръцете.

После двамата братя се върнаха в къщата с нейните прохладни, но прашни стаи, чиито стени бяха обкичени с килими и везани ковьорчета, претъпкани с гигантските туловища на овехтели мебели, инкрустирани с бронз и слонова кост, от онези, дето се срещат в едновремешните египетски къщи. Сърцето на Несим се сви при вида на тази грозотия — старомодно обзавеждане от времето на Втората империя с нейния ревниво пазен порядък. Според обичая икономът бе спрял всички часовници. Това, на езика на Наруз, означаваше: „Престоят ти тук е кратък, затова нека нищо не ни напомня за бързо отлитащите часове. Бог е създал вечността. Нека напълно се отървем от деспотизма на времето.“ Тези древни традиционни любезности разчувстваха Несим. Дори примитивните санитарни условия — липсваха бани и тоалетни — му изглеждаха в реда на нещата, въпреки че умираше за топла вода. Самият Наруз спеше гол и през зимата, и през лятото. Миеше се на двора — един слуга му поливаше с глинена кана. Вътре в къщата обикновено носеше стар син сюртук и турски чехли. Пушеше тютюн с наргиле, дълго колкото мускет.

Докато по-големият брат разопаковаше дрехите си, Наруз бе приседнал в крайчеца на леглото и четеше документите, които Несим бе донесъл в ръчното си куфарче, като замислено и съсредоточено ги изучаваше, защото се отнасяха до машините, с помощта на които възнамеряваше да продължи и дори да засили борбата си с мъртвата земя. Представяше си как цяла армия от дървета и храсти напредва в строен ред срещу пустошта — рожкови и маслини, лозя и хинап, шамфъстък, праскови, кайсии, които разстилат навред зелените цветове на живата свежест в тези прашни безлюдни селения, задушени от морската сол. Гледаше някак похотливо машините, изрисувани в лъскавите брошури, които Несим му бе донесъл, нежно ги докосваше с пръсти, а във въображението му бълбукаше сладката вода от помпите, които щяха да прецеждат солената, дето нахлуваше в речното устие, да събужда земята за живот, да подхранва зажаднелите корени на дърветата. Джебел Марют, Абусир — умът му се понесе като лястовица над дюните към самото сърце на Содената пустиня и мислено я покори.

— Пустинята — рече Наруз. — Между другото утре ще дойдеш ли с мен до шатрите на Абу Кар? Обещали са ми един арабски жребец, който искам сам да обуча. Удобен повод да се поразходим.

Несим веднага се зарадва на тази възможност.

— Да — отвърна той.

— Ама рано — додаде Наруз. — И тогава ще минем през маслинената плантация, за да видиш как вървят нещата там. Какво решаваш, ще дойдеш ли? Хайде, моля те! — И той стисна ръката му.

— Откакто въведохме тунизийското chimlali, нямаме нито една жертва. О, Несим! Защо не останеш при нас? Мястото ти е тук.

Както винаги, и Несим искаше същото. Тази вечер двамата вечеряха според старите обичаи — така различни от циничния лукс на александрийските норми, — като взеха по една кърпа от масата и излязоха на двора, за да изпълнят онази претенциозна церемония по измиването на ръцете, която предшества всяко сядане на трапезата по тези места. Двама души от прислугата им поливаха, а те стояха един до друг и си миеха ръцете с жълт сапун, после ги изплакнаха с портокалова вода. След това се върнаха на масата, където единственият им прибор бе дървена лъжица за супата — иначе, както става на село, разчупваха хляба с ръце и го топяха в чиниите със сготвени мръвки. Лейла винаги ядеше сама в женската част на къщата, а този път си легна рано, за да могат двамата братя да вечерят насаме. Необезпокоявани от никого, бавно и спокойно, те продължиха да се хранят с дълги паузи между отделните ястия. Наруз успешно се справяше с ролята си на домакин, като избираше най-хубавите хапки и ги слагаше в чинията на Несим, отчупваше най-крехкото месо от пилето и пуйката със силните си ръце и го поставяше пред своя гостенин. Най-накрая, когато бяха поднесени захаросаните ядки и плодовете, те пак излязоха при строените отвън слуги и отново си измиха ръцете.

Междувременно масата бе прибрана и вдигната, за да се отвори повече място, тъй като старомодните дивани трябваше да бъдат изнесени на балкона. Там бе наредено и всичко, необходимо за пушене — наргилетата с дълги чибуци, любимият тютюн на Наруз, както и едно сребърно блюдо с благоухания. Двамата останаха в мълчание известно време, докато сърбаха кафето. Несим бе изул чехлите си, бе седнал по турски с подпряна в ръце брадичка и се чудеше как да съобщи своята вест — женитбата, мисълта за която все го човъркаше и не му даваше покой; чудеше се дали честно да сподели мотивите си за избора на съпруга от друга вяра. Нощта бе тиха и бездиханна, а въздухът току донасяше мириса на магнолиев цвят и току облъхваше свещите, чийто пламък се огъваше в грациозен танц; нерешителността продължаваше да го яде отвътре.

В такава тегота всяко развлечение за духа е добре дошло и той наистина се зарадва, когато Наруз предложи да извикат селския певец да им посвири — един обичай, който често ги забавляваше като младежи. В тежкото безмълвие на египетската нощ няма нищо по-подходящо от разнежващите струни на каманджата. Наруз плесна с ръце и изпрати да го извикат. След малко старецът пристигна от колибите на прислугата, където се хранеше всяка вечер по благоволение на господарите. Вървеше с бавната покорна крачка на напредналата старост и настъпващата слепота. Резонаторът на малката му виола бе направен от разполовена черупка на кокосов орех. Наруз скочи на крака и го настани върху възглавница в единия край на балкона. Откъм двора се чуха стъпки и познат глас — старият учител Мухаммед Шебаб, който се изкачи по стълбите, усмихна се, от което бръчки разчертаха цялото му лице, и взе ръката на Наруз. Имаше приветливото космато лице на маймуна и както обикновено, носеше безупречно чист тъмен костюм с роза в бутониерата. Славеше се като конте и епикуреец, а посещенията в голямата къща бяха единствените му развлечения, тъй като почти цяла година живееше някъде в затънтените кътчета на Делтата; със себе си носеше и онзи стар и много ценен мундщук от наргиле, който притежаваше отпреди четвърт век. С удоволствие се заслуша в музиката, дивите трели на стареца го разчувстваха — арабски песни, изпълващи сърцето с угнетителната мъка на пустинята. Старческият глас просъскваше на места като изсъхнал лист, извисяваше се и после глухо потъваше в нощта; мелодичните напеви си проправяха път към сърцето, сякаш следваха древните пътеки на отдавна заличени мисли и чувства. Миниатюрната виола се вайкаше пискливо със същите онези думи, които помнеха още от детството си. Но ето че певецът изведнъж подхвана страстна поклонническа песен, която така добре изразяваше мюсюлманския копнеж по Мека и възхвалата към Пророка — мелодията разнежи двамата братя и сърцата им запърхаха безпомощно като птички в клетка. Наруз, нищо че беше копт, взе екзалтирано да припява: „Аллах, Аллах!“

— Стига, стига! — провикна се Несим. — Ако ще ставаме рано, трябва да си легнем рано, нали така?

Наруз веднага скочи на крака и тъй като се беше вживял в ролята на домакин, извика да донесат светлина и вода и поведе брат си към отредената за него стая. Изчака, докато той се измие, съблече и скочи в скърцащото легло, преди да му пожелае „лека нощ“. Докато беше още на прага, Несим се обади импулсивно.

— Наруз… трябва да ти кажа нещо. — Ала нерешителността го обзе отново и той добави: — Но то може да почака до утре. Ще бъдем сами, нали? — Наруз кимна и се усмихна.

— Пустинята е такава мъка за тези слуги, че стигнем ли до нея, аз и без това ги отпращам да се връщат.

— Така е. — Несим знаеше много добре, че според египтяните пустинята е обиталище на духове и демони, както и на други зли сили — изчадия на мюсюлманския сатана Иблис.

Несим се събуди и щом отвори очи, видя брат си да стои до леглото му, напълно облечен, с поднос кафе и цигари.

— Време е — рече той. — Предполагам, че в Александрия спиш до късно…

— Съвсем не — отвърна му Несим, — може и да не вярваш, но в осем съм вече в кабинета си.

— Осем! О, клетият ми брат — извика Наруз подигравателно и му помогна да се облече. Конете ги чакаха и те потеглиха призори, когато гъстата синкава мъгла от езерото започваше да се вдига. Свеж, мразовит въздух — ала слънцето вече затопляше горния слой и изсушаваше росата по минарето на джамията.

Наруз яздеше напред по тесните криволичещи, препречени от трънаци пътеки, пряко на насипите, без никаква опасност да сбърка посоката, тъй като в ума му цялата тази земя се разстилаше като най-подробна карта, направена от майстор картограф. Тя никога не излизаше от главата му, сякаш бе план на предстояща битка — знаеше възрастта на всяко дърво, вместимостта на всеки кладенец, пясъчните навявания до инч. Беше обсебен от тази земя.

Бавно обиколиха цялата плантация, като трезво преценяваха постигнатото и обсъждаха как да проведат следващата атака срещу пустинята, като дойдат машините. След известно време стигнаха до едно уединено място край реката, отвсякъде заградено с тръстики, и тогава Наруз каза.

— Изчакай за миг… — Слезе от коня, като същевременно свали от рамото си старата кожена торба за дивеч. — Трябва да скрия нещо — продължи, сведе глава и се усмихна свенливо надолу към земята. Несим го наблюдаваше безучастно, докато той обърна торбата надолу, за да изсипе съдържанието й в усойната река. Ала съвсем не бе подготвен за онова, което видя: съсухрена човешка глава с опънати назад устни, които оголваха жълти зъби, и присвити очи, които гледаха някак навътре, се изтърколи от торбата и бавно потъна в зелените дълбини на водата.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Несим, а Наруз изхихика отривисто към земята и отвърна:

— Абдел Кадер… само главата му. — Коленичи и взе да плакне торбата, като рязко я движеше напред-назад във водата, после я обърна наопаки, както се обръща ръкав, и се върна при коня си.

Несим се замисли.

— Значи най-накрая го направи — рече той. — Точно от това се опасявах.

Наруз изгледа за миг брат си със светнали очи и обясни най-сериозно:

— Едни нови неприятности с работниците бедуини можеха да ни костват хиляди дървета през следващата година. Такъв риск не поемам. Освен това, ако го бях оставил, той щеше да ме отрови.

Не добави нищо повече и двамата продължиха да яздят в мълчание, докато стигнаха края на плантацията с все по-оредяваща растителност — фронтовата линия, така да се каже, където всъщност се водеше битката в този момент: дълга нащърбена ивица земя като неравния ръб на прясна рана. По цялото й протежение се виждаха следите от настъплението на обработената земя, от една страна, и на безплодната пустиня — от друга, плюс разяждащата сила на морската вода, от която страдаха и двете, защото бе отровила земята и я бе превърнала в самия образ на опустошението.

Тук растяха само гигантски тръстики, папури и на места по някой трънлив храст. Риба не се въдеше в застоялата солена вода. Птиците също я избягваха. Лежеше в гнойната пазва на собствения си вонящ въздух — фатална, натрапчива, неестествено притихнала ивица земя. Точно тук пустинята и насажденията се срещаха в предсмъртна прегръдка. Те продължиха да яздят сред извисяващите се тръстики, чиито стъбла блестяха на слънцето, съвсем побелели от покрилата ги като коричка сол. Запъхтените коне нагазиха в смрадливата тиня, в която при всеки плисък капките, където и да паднеха, засъхваха в бели точки сол; калните локви бяха покрити с ципа от слузеста сол, която копитата продупчваха и от черния гнилоч на мътилката мигом се разнасяше ужасно зловоние, като едновременно с това се разжужаваха и рояци от жилещи мухички и комари. Ала Наруз се оглеждаше с интерес наоколо, с пламнали от възбуда очи, защото си представяше как ще култивира това мъртвило и ще го засади с рожкови и зелени храсти, с една дума ще го покори. И двамата обаче задържаха дъха си и гледаха да не говорят, докато прекосяват тази последна, пълна с миазми бариера, както и последвалите дълги просеки от съсухрена като мумия земя. Най-сетне излязоха в края на истинската пустиня и поспряха на сянка, а Наруз взе да рови из дрехите си, докато намери парче син тебешир, подобен на онези, с които се натриват билярдните щеки. Намазаха с пръст по малко тебешир под очите си, за да ги предпазва от ослепителния блясък на слънцето — това го знаеха още от деца; после увиха главите си с кърпа, както правят бедуините.

И после: първият чист полъх на пустинята, голотата на просналата се шир, очевидна като теорема, която стигаше чак до хоризонта, пропита от собственото си безмълвие и великолепие, напълно обезлюдена, с изключение на онези силуети, с които човешкото въображение винаги населява враждебните и страховити пейзажи, както и селенията, пред чиято сияйна ведрина умът стъписано изтръпва.

Наруз нададе вик и конете се сепнаха, изпълниха се с ново усещане за свобода и необятност, после се спуснаха стремглаво напред в бесен, яростен галоп през дюните, гриви и пискюли полетяха, седлата заскърцаха. Дълго време яздиха така главоломно, а Несим се смееше на глас от възбуда и радост. Отдавна не беше галопирал като вихър.

После успокоиха ход, бавно завиха в дъга на изток по обраслата с нискорасляк земя, където цъфтяха диви цветя, а пеперудите прехвърчаха от дюна на дюна сред мръсните, опърпани, но неотстъпчиви екземпляри на оскъдната растителност. Копитата чаткаха по чакълестата твърд, прекосяваха каменни долини с високи остри върхове от пясъчник и тесни клисури от розови шисти, които се редуваха в добре познатия им пейзаж. Несим бе потънал в спомени за онези свои младежки нощи, когато лагеруваха по тези места под голото небе с оцъклени звезди, в издута от вятъра палатка, чиито студени опънати въжета блестяха като диаманти под ярката Вега, а пустинята ги обграждаше навред като празна стая. Как да забрави човек най-вълнуващите си преживявания? Те бяха като пиано, на което човек е свирил, но което бе останало в забвение, недокосвано от години. Докато следваше Наруз слепешката, озариха го видения от някогашни спомени — насред цялата тази необятност две точки затрептяха пред вътрешния му взор като гълъби в пусто небе.

Спряха за кратка почивка в сянката на висока скала — морав оазис от мрак, — задъхани и щастливи.

— Ако подуша пустинен вълк — рече Наруз, — ще го пребия с моя курбаш. — И той с любов погали големия си камшик, прокара го през пръстите си.

Когато тръгнаха отново, Наруз пое по една бавна странична пътека. Искаше да открие стария път на керваните — масраба, който щеше да ги отведе до Куасур ел Аташ (Замъците на жадните), а там хората на шейха трябваше да ги срещнат преди пладне. Навремето и Несим знаеше тези пътища наизуст — маршрута на контрабандистите, който от векове се използваше от керваните, кръстосващи между Алжир и Мека — „пътя на изобилието“, по който несметни богатства прекосяваха сърцето на пустинята, пренасяйки подправки и благовония от една част на Африка до друга, или предоставяха на вярващите единствената възможност да стигнат до Свещения град. Изведнъж го обзе ревност към тази близост на брат му с пустинята, която навремето бе тяхна поравно. Сега той само му подражаваше, и то старателно.

В този миг Наруз нададе прегракнал вик, посочи с пръст и след малко се озоваха на масраба — пътя на камилите, на места дълбоко врязан в скалата, който се простираше вълнообразно от хоризонт до хоризонт. И тук отново малкият брат диктуваше хода. Синята му риза бе станала виолетова под мишниците.

— Почти стигнахме — провикна се той и от потрепващите перлени краища на небето бавно изплуваха високите, скупчени на едно място, червеникави базалтови блокове, изрязани така, че смътно напомняха (като лице сред пламъците на огнище) измъчван от жажда сфинкс; и там, дърдореща в дълбоката сянка на скалата, малката дружина ги очакваше, за да ги заведе до шатрата на шейха — четирима високи мършави мъже, като направени от кафява хартия, с пресипнали от жажда гласове и смях, който изсвистяваше подобно на изпуснат под пара бяс. Двамата братя ги приближиха и попаднаха в кокалестите им обятия, сякаш ги бяха прегърнали сухи стволове, а околността се огласи от трънливото пращене на непознат арабски, където вече само Наруз можеше да участва в разговора и да му обяснява.

Несим зачака и изведнъж се почувства европеец повече от всякога, градско чедо, чужденец и случаен посетител: защото малката групичка олицетворяваше затворения в кръвно родство арабски свят, с официалните му любезности и вражди, с неговата примитивност. С изненада се улови, че търси из ума спомена за картина на Бонар или поема на Блейк — така както изжаднял човек трескаво дири изворна вода. По същия начин минаващ пътник би могъл да бъде представен на стар планински клан, удивлявайки се от подутите им мазолести стъпала и тежки космати крака, ала изпитвайки в същото време благодарност, че европейската култура няма нищо общо с тяхната сила — пълна с омраза към живота и неговите удоволствия. И точно тук той неочаквано изгуби брат си, раздели се с него, защото Наруз изчезна, потопи се в живота на тези арабски пастири със същата страст, с която се отдаваше и на собственото си имение — на земята, на дърветата, на всичко. Силните изпъкнали мускули на косматото му тяло се бяха стегнали от гордост, понеже той, александрийското градско чедо — един презрян християнин, — умееше да стреля по-добре, да говори по-добре и да галопира по-добре от всички тях. Онези, които познаваха характера му, не сваляха подозрителните си аборигенски очи от него; благовъзпитания Несим го бяха виждали под много премени, добре поддържаните му ръце издаваха градски джентълмен. Въпреки това се отнесоха вежливо.

Тук не бе нужна проницателност, а само познаване на формите, защото тези привидно очарователни пустинни люде бяха като автомати; Несим се сети за Маунтолив и изведнъж се усмихна, зачуди се защо ли британецът ценеше толкова много техните пустинни арабски митове. Изтърканата баналност на живота им бе така ограничена, така тягостна и монотонна. Едва ли биха могли да трогнат някого повече от една гайда, тъй като нищо у тези мъже не надминаваше нивото на чисто примитивното. Наблюдаваше как брат му се оправя с тях, само защото познаваше установените им норми на поведение, както дресьорът се оправя с танцуващите бълхи. Бедни души! Усети в себе си силата и богатството на своя градски интелект.

Сега вече всички яздеха вкупом към шатрите на шейха по дюните, набраздени от прясно навят пясък, през миражи от пасбища, които само дъждоносните облаци можеха да си представят, докато най-накрая стигнаха до мястото, до малкия кръг от шатри — райското убежище на мъжествеността, измислено от мъже, чиито детски спомени са били толкова страшни, че по необходимост е трябвало да си създадат един по-скромен рай, в който да пазят зародиша на собствената си раса; в това малко конусовидно скривалище се е родило първото дете, първата интимност на човешката целувка… На Несим болезнено му се прииска да можеше да рисува като Клия. Глупави мисли, при това неуместни.

Шатрите на шейха бяха просторни, покриваха площ от близо две хиляди квадратни фута, имаха платнище, изтъкано от козя козина с едри бодове в черно, зелено, кафяво и бяло. Дълги пискюли висяха от краищата и се полюшваха на вятъра.

Шейхът и неговите синове, строени като колода от карти за игра, ги очакваха да ги удостоят с обичайните поздрави, на които Наруз, слава богу, знаеше отговорите. Самият шейх ги отведе до една палатка и им каза:

— Това е вашата къща; чувствайте се като у дома си. Ние сме ваши слуги. — А зад него се тълпяха водоносците, за да им измият ръцете, краката и лицата, изсъхнали и напукани от пътуването. Полегнаха за около час в кафявия мрак, защото навън зноят беше в разгара си. Наруз се просна върху възглавниците с разперени ръце и крака и захърка, докато Несим придремваше на пресекулки, като от време на време отваряше очи и неспокойно го наблюдаваше — онзи здрав сън, който винаги ни спохожда след физическо изтощение. Замисли се върху грозотата на брат си — прекрасните бели зъби, които се подаваха през розовия процеп на горната му устна. Докато си почиваха, някои от вождовете на племето току влизаха безшумно, събуваха си обувките на входа на палатката и отиваха да целунат ръката на Несим. Всеки промърморваше шепнешком една-единствена дума за добре дошъл: махуба.

Късно следобед Наруз се събуди и извика да му донесат вода, за да се наплиска, както и чисти дрехи, които му бяха поднесени лично от най-големия син на шейха. Той излезе навън, в ослепителния блясък на деня, и рече:

— А сега да изберем жребчето. Може да ни отнеме час-два. Нали нямаш нищо против? Само дето ще позакъснеем. — Наизвадиха възглавници и ги сложиха на сянка. Несим се излегна с удоволствие, за да наблюдава брат си, който прекоси горещия пясък и се отправи към група жребчета, изведени специално за него, за да си избере едно от тях.

Малките кончета, които подтичваха грациозно и невинно, мятайки глави и гриви, му заприличаха на „пенливите вълни на юнско море“, както гласеше една мъдрост. Изпънат като струна от мерак, Наруз ги приближи и спря да ги огледа. След това извика нещо и един мъж дотича с поводи и мундщук.

— Белият! — провикна се той дрезгаво и синовете на шейха му отвърнаха нещо, което Несим не успя да разбере. Наруз се обърна, сви глава между раменете, после пъргаво и безшумно се шмугна сред младите животни и само след миг вече бе яхнал бял жребец, като преди това с едно-единствено почти незабележимо движение бе успял да му нахлузи юздата.

Митичното същество се вцепени, лъскавите му черни очи се разтвориха широко, сякаш се мъчеше да отгатне намеренията на непознатата тежест върху гърба си, после тромави тръпки пробягаха по тялото му — приливите на паниката, която присъства неизменно при всеки сблъсък на двата свята — човешкия и животинския. Кон и ездач, дълбоко замислени, се вкамениха, сякаш позираха за статуя.

После животното изцвили гърлено, уплашено, разкърши се и направи десетина странни, сковани, изгърбени като дъга подскоци във въздуха, подобно на механична играчка, и всеки път се приземяваше, като яростно зариваше предните си нозе в пясъка. Неистовото му мятане обаче не успя да хвърли Наруз на земята, той само се приведе напред и изръмжа нещо в ухото му, от което конят като че побесня още повече, защото се понесе в нервен, отривист и неуверен галоп, като ту се въртеше в нескончаеми завои, ту свеждаше ниско глава, ту непокорно скачаше във въздуха с превити крака. Най-накрая двамата поеха бавно в кръг около шатрите, после се върнаха при тълпата от араби, които се бяха насъбрали пред входа на главната шатра и наблюдаваха мълчаливо. Бедното същество сякаш изведнъж осъзна, че една голяма част от живота му — може би неговото детство — си отива безвъзвратно, изстена шумно и отведнъж се впусна в дълъг, уморителен, вихрен галоп, така типичен за породата му, устреми се като летяща стрела да прониже небето, понесе се сред дюните със своя ездач, който здраво го стискаше между яките си бедра — като че бе закован за него, — двамата бързо се умалиха и изчезнаха от погледа. Гръмогласен възторжен възглас се разнесе откъм палатките и Несим прие, заедно с изварата и кафето, предназначените за брат му овации.

След два часа Наруз го върна обратно — с блеснал от пот гръб, капнал, залитащ от умора, останала му бе сила колкото да изпръхти унило и да удари копита в земята — знак, че е окончателно покорен. Наруз също бе изтощен до крайност, но ликуваше. Беше замаян, сякаш бе яздил в пещ, само кървясалите му очи и опънатите, потрепващи мускули на лицето издаваха колко свирепа е била битката помежду им. Нежностите, които промълви в ухото на коня, бяха изречени от пресъхнали и напукани до кръв устни. Ала виждаше се, че е доволен — направо тържествуваше. Изграчи да му донесат вода и помоли да го оставят поне половин час да си почине, преди да тръгне обратно към вкъщи. Нищо не можеше да изтощи докрай това силно тяло — нито дори оргазмът на дългата ожесточена схватка. Но сега, като затвори очи под ласките на обливащата го вода, той отново видя пред себе си сърдитото кървящо слънце, което потрепваше гневливо зад клепачите му — самата изнемога, — и отново усети облещения пустинен зной да пресушава на мига водните капки върху кожата му. Умът му бе като клокочещ смут, пронизан от цветове и страхове — сякаш целият му сензорен апарат се бе стопил на жегата като кутия водни бои, смесвайки мисъл, копнеж и желание. Беше замаян от радост, чувстваше се лек и безплътен като пъстроцветната дъга. След по-малко от половин час бе вече готов за път.

На връщане потеглиха с друг ескорт — този път под залязващите лъчи на слънцето, които хвърляха розови и лилави сенки в долинките между дюните. Изминаха бързо разстоянието до Куасур ел Аташ.

Наруз се бе уговорил със синовете на главатаря да му докарат белия жребец след една седмица и сега яздеше спокойно, като след добре свършена работа, и от време на време запяваше. Когато стигнаха Замъците на жадните, вече се беше стъмнило и като се сбогуваха с домакините си, препуснаха през пустинята.

Яздеха загледани в бледата петниста месечина, която изплува сред вечерната глухота, нарушавана единствено от тропота на конски копита и далечния вой на чакалите. В този миг най-неочаквано Несим усети, че вътрешната бариера у него се вдига, и той побърза да изрече:

— Наруз, ще се женя. Искам ти да съобщиш на Лейла. Не знам защо, но се срамувам сам да й кажа.

Наруз застина на място, сякаш се вледени — стегнат в ризница ездач; олюля се на седлото си, уж от радост, ала така насилено и кухо, че гласът му едва смогна да промърмори, без да се разтрепери.

— За Клия ли, Несим? За Клия, нади? — И почувства как кръвта се качва в главата му и започва да блъска в слепоочията.

Несим поклати глава и го изгледа учудено.

— Не. Защо? За бившата жена на Арнаути — отвърна той простичко със спокоен, улегнал тон.

Продължиха да яздят върху поскърцващите седла, а Наруз, който се ухили с облекчение, извика:

— Толкова съм щастлив, братко! Най-накрая! Ще бъдеш честит и ще имаш деца.

Тук Несим трябваше още веднъж да преодолее убийствената си срамежливост, като разказа на Наруз всичко, което бе научил за Жюстин и загубата на нейното дете. После добави:

— Сега тя не ме обича, не се и преструва дори, но кой знае? Ако успея да й върна детето и с това да й донеса успокоение на духа, както и сигурност, всичко е възможно. — Изчака миг и додаде: — Ти как мислиш? — Не толкова, че искаше да узнае мнението му по въпроса, колкото да хвърли мост през мълчанието, което легна между тях като прясно навята дюна. — Що се отнася до детето, там нещата са по-сложни. Полицията направи каквото можа. Малкото сведения, които успяха да съберат, отвеждат към Магзуб (Вдъхновения); в нощта на изчезването в града е имало фестивал и той е присъствал. На няколко пъти е бил обвиняван в отвличането на деца, но случаите винаги са били преустановявани поради липса на доказателства. — Наруз наостри уши и целият настръхна като вълк.

— Искаш да кажеш, хипнотизатора?

— Изпратих човек при него да му предложи голяма сума пари — продължи Несим. — Много голяма наистина, за да ми даде сведения по въпроса, който ме интересува. Разбираш ли? — Наруз поклати глава замислено и взе да поскубва късата си брада.

— Той е луд — каза Наруз. — Навремето всяка година идваше в Света Дамиана. Но странно луд. Зейн ел Абдин. Нали е и свят човек.

— Значи за същия става дума — отвърна му Несим. Изведнъж Наруз като че се сети нещо, придърпа към себе си поводите на коня му, прегърна го и повтори традиционните поздравления на родния им език. Несим се усмихна и рече:

— Ще кажеш на Лейла, нали? Моля те, братко.

— Разбира се.

— След като си тръгна.

— Разбира се.

Като се освободи от напрежението и след като получи уверението на Наруз, Несим се почувства, сякаш камък падна от сърцето му. И може би затова отведнъж усети голяма умора, дори му се приспа. Продължиха пътя си с енергичен ход, ала без да бързат, и към полунощ стигнаха края на пустинята. Тук конете хукнаха подир един подплашен заек и Наруз се опита да му види сметката с помощта на камшика, но не успя да го уцели в мрака.

— Това е много хубава новина — извика той, като се върна до Несим, сякаш краткият галоп през огрените от луната дюни му бе дал необходимото време и дистанция, за да премисли мнението си. — Ще я доведеш ли следващата седмица? Да я види Лейла. Аз трябва да съм я виждал, но не мога да си я спомня. Не беше ли една мургава? „С две светулки в мрака на зениците“, както се пее в песента, а? — И той отново изпусна своя смутен, обърнат надолу към земята смях.

Несим се прозя сънливо.

— О! Кокалите ме болят. Ето какво става с човек, когато живее в града. Наруз, преди да заспя, искам да те попитам нещо. Отдавна не съм виждал Пърсуордън. Къде са срещите?

Наруз си пое дъх със съскане и погледна брат си със светнали очи.

— Добре. Ще ти кажа. Следващата ще бъде по време на мевлид на света Дамиана, в пустинята. — И той разкърши яките си раменни мускули. — Всичките десет семейства ще присъстват — представяш ли си?

— Трябва да внимаваш — рече брат му. — Трябва да си сигурен, че всичко се уговаря на четири очи и че няма изтичане на информация.

— Разбира се!

— Искам да ти кажа — продължи Несим, — че в началото тази работа не бива да приема политически характер. За политика ще се заговори по-късно, когато се убедим, че има разбиране на проблема. Ясно ли е? Например аз не мисля, че ти трябва да им говориш, да държиш речи, по-скоро започнете да обсъждате нещата. Не можем да си позволим никакъв риск. Разбираш ли, не става дума само за англичаните.

Наруз нервно кръстоса крака и взе да чопли зъбите си. Сети се за Маунтолив и въздъхна.

— Става дума и за французите… и техните цели са противоречиви. Ако успеем да използваме и едните, и другите…

— Знам, знам — нетърпеливо се обади Наруз, а Несим го изгледа изпитателно.

— Внимавай! — отсече той, — защото всичко ще зависи от твоята преценка: доколко можем да си позволим на този етап.

Наруз се трогна от загрижеността на Несим. Изчерви се, хвана ръцете си и погледна брат си.

— Ще внимавам — обеща с нисък дрезгав глас. Несим се засрами, взе ръката му и продължи да му говори с поверителен тон.

— Нали разбираш, непрекъснато изтичат поверителни сведения. Старият Коен например, кожарят, дето умря миналия месец. Той е работил за французите в Сирия. При връщането му египтяните вече са били осведомени за тамошната му мисия. Как? Никой не знае. Сред приятелите ни сигурно има и врагове — в самата Александрия. Разбираш ли?

— Разбирам.

На следващата сутрин Несим трябваше да си тръгва и двамата братя поеха през полето. Когато стигнаха ферибота, Несим се обърна към брат си.

— Защо никога не идваш в града? Ела още днес. Ще има бал у Рандидис. Ще се забавляваш, пък и кой няма нужда от малко промяна.

Наруз, както винаги, гледаше гузно, щом някой му подхвърлеше нещо за града.

— Ще дойда за карнавала — бавно отвърна той със забит в земята поглед.

— Сигурен бях, че така ще отговориш — изсмя се брат му и леко докосна ръката му. — Все едно и също — веднъж в годината за карнавала. Чудя се защо.

Но той знаеше. Ужасната стеснителност на Наруз заради заешката му устна го бе пропъдила в почти вечно уединение, подобно на това на майка му. Само черното домино на карнавалния бал му даваше възможност да прикрие лицето си, което така бе намразил, че не можеше да го гледа дори когато се бръсне. По време на бала обаче се чувстваше свободен. Но имаше и друга, макар и неочаквана причина — тайната му страст по Клия, която продължаваше вече години; по една Клия, с която дори никога не бе говорил, а и само два пъти я беше виждал, когато Несим я бе довел да яздят в имението. Това бе тайна, която не можеше да бъде изтръгната от него дори с изтезания, но на всеки карнавал той пристигаше в града и се мотаеше из тълпата със смътната надежда, че би могъл случайно да зърне тази млада жена, чието име никога преди не беше произнасял на глас пред никого.

(Той, разбира се, дори и не подозираше, че Клия ненавижда карнавалите и по това време обикновено си седеше в ателието да чете и рисува.)

Прегърнаха се, разделиха се, а колата на Несим вдигна прах във въздуха и изписа няколко драскулки в зноя, докато бързаше по-скоро да стигне прохладата на крайбрежието. Боен кораб в залива изстреля двайсет и един топовни гърмежа за поздрав, вероятно в чест на някакъв египетски сановник, и експлозиите образуваха перлени облачета, които увиснаха над пристанището, както винаги става през пролетта, потрепериха и смениха цвета си. Морето беше бурно и четири рибарски лодки се бореха с вълните, лавираха между тях и бързаха да се приберат на завет с улова си. Несим спря само веднъж — за да си купи карамфил за бутониерата от един цветар на ъгъла на площад „Саад Заглул“. После отиде в офиса си, след като се отби при едно ваксаджийче да му лъсне обувките. Никога преди градът не му бе изглеждал толкова красив. Седна зад бюрото си и се замисли за Лейла, после за Жюстин. Какво ли щеше да каже майка му за това негово решение?

Същата сутрин Наруз излезе от лятната къща и тръгна да изпълни мисията си; но преди това събра огромен букет цветя от червените и жълтите рози, за да ги нареди във вазите, които стояха от двете страни на портрета на баща му. Майка му беше заспала върху бюрото си, но шумът от вдигането на резето я сепна. Змията изсъска сънливо, после пак отпусна главата си върху пода.

— Бог да те благослови, Наруз — рече тя, като видя цветята, и веднага се изправи, за да изпразни вазите. Щом двамата се заеха да подкастрят и нареждат новите цветя, Наруз побърза да й съобщи новината за предстоящата женитба на Несим. Майка му остана неподвижна доста дълго време, външно спокойна и сериозна, сякаш искаше да се допита до най-съкровените си мисли и чувства.

— Защо не? — рече най-накрая, но повече на себе си, отколкото на него. После повтори фразата, сякаш регулираше височината на гласа си.

Захапа палец, обърна се към по-малкия си син и каза:

— Но ако се окаже някаква авантюристка, която се интересува само от парите му, няма да се съглася. Ще предприема стъпки да я отстраня. Той, така или иначе, не може без моето разрешение.

Наруз възприе думите й като ужасно смешни и ги аплодира с бурен смях. Тя взе косматата му ръка и я притисна между дланите си.

— Ще видиш — каза.

— Моля те, недей.

— Заклевам се, че ще го направя.

Той продължи да се залива от смях и розовият венец на устата му се оголи. Но тя не помръдна, остана замислена, като че заслушана в някакъв свой вътрешен монолог. Разсеяно потупа ръката му, докато той се смееше, и прошепна.

— Тихо, тихо. — После, след дълга пауза, Лейла се обади, като че сепната от собствените си мисли. — И най-странното е, че говоря съвсем сериозно.

— Но на мен няма да разчиташ, чу ли? — каза той, като продължаваше да се смее, ала думите му съвсем не бяха лишени от сериозност. — Не можеш да разчиташ на мен да пазя честта на брат си. — Наруз продължаваше да стои, издут като жаба от собствения си смях, въпреки че изражението на лицето му бе добило съсредоточеност.

„Боже Господи! — помисли си тя. — Колко е грозен.“ И пръстите на ръцете й се плъзнаха под фереджето да опипат грубите белези по собственото си лице; взе да ги натиска навътре, сякаш да ги изглади.

— Добрият ми Наруз — разнежи се тя и прокара пръсти през косата си; чудната поетичност на арабския едновременно го развълнува и успокои. — Добрият ми Наруз, моето гълъбче, моята меденка. Кажи му „да“ и го прегърни от мен. Предай му моето „да.“

Той стоеше неподвижен, като жребец, опиваше се от музиката на гласа й, от ласките на топлата й, гальовна ръка.

— Но му кажи, че трябва да ни я доведе тук, за да я видим.

— Ще му предам.

— Кажи му още днес.

И той тръгна със странната си, скоклива походка към телефона в старата къща. Майка му остана до потъналата в прах маса и на два пъти си промърмори с тих, озадачен тон: „Защо Несим трябваше да си избере еврейка?“

V

Това е, което успях да възстановя от лабиринта на записките, които ми остави Балтазар. „Да си представяш, не значи непременно да измисляш — казва той някъде, — нито пък човек трябва да претендира, че знае всичко, когато тълкува човешките постъпки.“ По-скоро би трябвало да приеме, че те израстват от чувствата, както листата от клончетата. Но възможно ли е да се върне човек назад и от едното да си извлече заключение за другото? Може би един писател е в състояние да направи такова нещо, ако е достатъчно смел, за да попълни празнотите в нашите действия със собствените си тълкувания, и то така, че на очевидните несъответствия да придаде логичен смисъл. Какво става в ума на Несим ли? Това действително е въпрос, който би трябвало да си зададеш.

Или в ума на Жюстин? Човек наистина не знае; единственото нещо, което бих могъл да кажа, е, че мнението им един за друг се променяше обратнопропорционално на уважението им — защото по взаимно съгласие между тях никога не е имало любов, както вече ти разкрих. И толкова по-добре. Но във всичките безкрайни разговори, които съм водил с тях поотделно, не успях да открия ключа към връзката им, за която може да се каже, че претърпя пълен провал — това се вижда с просто око, тя видимо затъва, пропада неизвестно защо. Защитната им окраска обаче бе така вещо изпипана, така съвършена, че успя да измами мнозина, включително и теб. Не споделям и мнението на Лейла, която никога не е харесвала Жюстин. Бях седнал до нея на представянето, което Наруз организира в Абу Гирг по време на мевлида, който всяка година се пада някъде по Великден. Тогава Жюстин вече се бе отказала от своята юдейска религия, за да стане коптка според желанието на Несим. Ала той можеше да се ожени за Жюстин само на скромна церемония, понеже за нея това бе втори брак, и затова Наруз трябваше да се задоволи с един-единствен прием, на който да я представи на голямата къща и нейните обитатели, които винаги търсеше начин да обедини в едно голямо семейство.

Тогава в продължение на четири дни къщата се бе превърнала в огромен лагер с опънати навред шатри и павилиони — застлани с килими, окичени с полилеи и пищна украса. Александрия бе останала без парникови цветя и без градските си знаменитости, защото всички те бяха в Абу Гирг (нищо не предизвиква повече сподавен присмех от една светска сватба), за да поднесат своите благопожелания на Лейла. Местните мудири и шейхове, безброй селяни, сановници от близо и далеч — всички се бяха струпали да присъстват на това голямо забавление. А бедуините, чиито племенни земи граничеха с имението, бяха устроили невероятни изпълнения с коне, галопираха в кръг около къщата и стреляха, сякаш Жюстин беше млада булка и девственица. При това положение можеш да си представиш усмивките на Атена Траша и на семейство Червони! Пристигна и старият Абу Кар, изкачи стъпалата на къщата с белия си арабски жребец и нахлу в залата с букет цветя.

Що се отнася до Лейла, тя нито за миг не свали умните си очи от Жюстин. Следеше я внимателно, сякаш изследваше важна историческа личност. „Прекрасна е, нали?“ — подхвърлих аз, след като проследих погледа й. Лейла се обърна рязко като подплашена птичка, изгледа ме и отново се съсредоточи върху обекта на своето изследване. „Балтазар, с теб сме стари приятели и мога да споделя. Тъкмо си мислех, че тя изглежда така, както изглеждах и аз на младини, което значи, че е авантюристка; като малко черно змийче се е навила на кравай в самата сърцевина на живота на Несим.“ Аз й възразих съвсем формално, Лейла обаче впи продължителен поглед в очите ми и после тихо изхихика. Следващите й думи ме поразиха. „Да, тя е точно като мен — безмилостно преследва удоволствията, ала в същото време е суха и безплодна — цялото й мляко се е превърнало във властолюбие. Приличаме си с нея и по още нещо — нежна и мила, тя е жена само за истински мъж. Мразя я, защото е като мен, разбираш ли? И се страхувам от нея, защото ще може да чете мислите ми.“ И Лейла се разсмя. „Скъпа моя — провикна се към Жюстин, — ела насам и седни до мен.“ И бутна пред лицето й единствените бонбони, които сама ненавиждаше — захаросани виолетки. Видях как Жюстин ги прие с едва прикрито отвращение, защото и тя ги мразеше. Така двете останаха седнали една до друга — сфинксът с фередже и сфинксът без фередже — да ядат захаросаните виолетки, които не можеха да понасят. С удоволствие се загледах в тях — жени в най-оголения си, примитивен вид. Но не мога да се закълна във валидността на моите преценки. Ние всички си съставяме мнение един за друг и често грешим.

Най-любопитното обаче беше, че въпреки тази антипатия — човек би казал антипатията на сродните души — между двете жени най-неочаквано се появи и странна симпатия, от онзи вид, когато разпознаваш себе си в другия. Например, след като най-накрая Лейла се реши на среща с Маунтолив, това стана тайно от всички, а виждането бе уговорено от Жюстин. Именно Жюстин ги събра — и двамата с маски — по време на карнавала. Поне така дочух аз.

Що се отнася до Несим, с риск да опростя нещата прекалено много, бих казал следното: в своето простодушие той не успя да разбере, че е невъзможно да живееш с една жена, без макар и малко да се влюбиш в нея, и че чувството за притежание съставлява деветдесет процента от ревността. Той беше учуден и ужасен от силата на собствената си ревност към Жюстин и най-чистосърдечно се опита да я замени с нещо крайно непривично за него — равнодушието. Истинско или престорено? Това не знам.

И тогава, ако погледнем от обратната страна на медала, бих казал, че онова, което най-много и най-неочаквано за самата нея раздразни Жюстин, бе, че договорът за съпружество, който бе сключила така рационално, с хладен ум и най-вече на ниво финансова сделка, се оказа далеч по-обвързващ от брачната халка. Защото жената никога не се замисля (особено ако страстта го забранява), щом има възможност да изневери на съпруга си; но това, да изневериш на Несим, приличаше по-скоро на кражба, все едно да задигнеш пари от чекмеджето му. Какво ще кажеш, а?

Самият аз имах усещането (с твое позволение, Балтазар), че Жюстин постепенно осъзна съществуването на нещо дълбоко прикрито в характера на този самотен и нежен страдалец; по-точно една ревност, която ставаше още по-ужасна и несъмнено по-опасна, по простата причина че никога не намираше отдушник. Понякога… но тук има опасност да разкрия тайни, които Жюстин бе споделила с мен по време на нашата така наречена любовна връзка, която ме бе наранила толкова силно и в която, както разбирам чак сега, тя просто ме бе използвала като прикритие за някои свои действия. Описвал съм на други места как се развиха събитията тогава; но ако трябва да разкрия сега всичко онова, което по нейните думи бе истината за Несим, рискувам, първо: да изложа неприлични за читателя факти и всъщност да злепоставя самия Несим; и второ: вече не съм така сигурен в относителната истина на всичко онова, защото нищо чудно да е било част от някакъв огромен замисъл с цел измама! Според мен дори тези съмнения („научените важни уроци“ и т.н.) са обагрени от отблясъците на главния въпрос, повдигнат в Междуредието. „Истината е онова, което най-много си противоречи!“ Какъв фарс е животът!

Ала твърденията му за ревността на Несим трябва да са били верни, защото самият аз живях известно време в нейната сянка и няма никакво съмнение за въздействието й върху Жюстин. Още от самото начало тя разбра, че я следят, че я държат под око, което, естествено, я накара да се почувства зле, в несигурност; една несигурност, която ставаше още по-ужасна, поради факта че Несим никога не говореше открито за това. Подозрението легна като невидимо бреме върху всяка нейна забележка, дори най-обикновената, върху най-невинните й разходки след вечеря, като я преследваше неизменно, променяйки цвета на всяко изживяване. Той седеше сред високите свещи, усмихваше й се мило, докато в същото време умът му се терзаеше от кошмарите на една безмълвна инквизиция. Така поне твърдеше тя.

Най-простите и искрени действия — едно отиване до градската библиотека например, разходка по магазините или бележка, оставена за нея — се превръщаха в зловещи загадки в очите на ревността, в основата на която се криеше не друго, а неговата емоционална импотентност. Несим се разкъсваше от нейните изисквания; тя се разкъсваше от пламъчетата на съмнението, които блещукаха в погледа му, дори от нежността му — трогателната нежност, с която слагаше наметката върху раменете й. Сякаш мяташе примка около шията й. По един доста странен начин тези техни отношения повтаряха като ехо психоанализираната връзка, описана в „Нрави“ от нейния първи съпруг, където за всички герои Жюстин бе по-скоро медицински случай, отколкото жив човек, преследван до влудяване от неуморните тягостни въпроси на онези, които никога не знаят кога да престанат да човъркат в раната. Така или иначе, тя беше попаднала в капан и в това нямаше никакво съмнение. Мисълта отекваше в ума й като смях на побъркан. И аз го чувах, че продължава да кънти.

Така двамата живееха един до друг, като спринтьори в безпогрешен синхрон, демонстрирайки на цяла Александрия съвършения модел на връзка, на която всички завиждаха, но никой не можеше да й подражава. Несим беше снизходителен, отстъпчив, любещ съпруг, а Жюстин — красива, доволна и гледана жена.

„По един особен и лично негов начин — твърди в бележките си Балтазар — предполагам, че той просто е търсел да открие истината. Това, разбира се, е абсурдно и доста странно занимание. Време е всички единодушно да се откажем от него. Да ти дам ли още един пример, този път с други действащи лица? Твоето описание на смъртта на Каподистрия в езерото е всъщност възприетата от всички нас версия. Навремето, разсъждавайки, решихме, че това вероятно е самата истина.

Но в показанията си под клетва в полицията всички разпитани отбелязват една особеност: когато тялото било извадено от водата, в която плувала черната очна превръзка, от него в лодката паднало изкуствено чене и така шумно издрънчало, че всички се стреснали. А сега чуй това: три месеца след този случай обядвах с Пиер Балб, личния зъболекар на Каподистрия. Той ме увери, че Да Капо се е радвал на съвършено здрави зъби и никога не е имал чене, което би могло да падне. Тогава на кого е бил трупът? Не знам. Но ако Да Капо просто е изчезнал, като е уредил да сложат едно мюре на негово място, то той е имал достатъчно основание за това, тъй като след себе си остави дългове за повече от два милиона. Разбираш ли какво искам да кажа?

Фактите, по силата на своето естество, са нещо несигурно и променливо. Наруз веднъж ми каза, че обича пустинята, защото «вятърът заличава всички стъпки, както угасява и пламъка на свещите». Така прави и действителността. Как тогава да търсим истината?“

Помбал се луташе между дипломатическата тактичност и склонността си към дребни хитрувания като някой провинциален прокурор; противоречивите емоции играеха върху месестото му лице, докато той самият се бе разположил със скръстени ръце в удобния си стол. Имаше вид на човек, съвършено доволен от себе си.

— Говори се — каза с вперени в мен очи, — че сега си в разузнаването. Така ли? Не, не ми отговаряй, знам, че не можеш да говориш. Както не мога и аз, ако речеш да ме попиташ. Ти си въобразяваш, че без съмнение съм във френския Втори отдел, но аз най-категорично отричам. Това, което се питам, е дали трябва да ти разрешавам да живееш в моя апартамент. Струва ми се някак… как да кажа?… Сякаш сме дупе и гащи. Нали? Искам да кажа, защо да не си подшушваме по нещичко от време на време, а? О, знам, че няма да го направиш. Нито пък аз. Чувството ни за достойнство… искам да кажа, ако бяхме в… хмм. Но разбира се, ти отричаш, както и аз. Значи не сме. Чувството за достойнство обаче не ти пречи да се възползваш от моите жени, нали така? Ще кажеш, това е друго нещо. Да пийнем, а? Бутилката с джин е ей там. Скрих я от Хамид. Разбира се, знам, че нещо става. Не умирам да науча какво е то. И все пак нещо, което бих желал да знам… Несим, Каподистрия… Кажи, де!

— Какво си направил с лицето си? — попитах го аз с надеждата да сменя темата. Наскоро си беше пуснал мустаци и в този миг се хвана за тях, сякаш въпросът ми съдържаше директна заплаха за насилственото им обръсване.

— Мустаците ли? Ами напоследък получих толкова много порицания във връзка с работата — че често отсъствам, че не си гледам задълженията, затова седнах и взех най-сериозно да се анализирам, au fond13. Знаеш ли колко много човекочасове съм изгубил заради жени? Няма да познаеш. Затова реших, че мустаците (ужасни са, нали?) ще ги отблъснат, ама не. Никаква промяна в положението. Това, скъпо момче, се дължи не на моя чар, а на ниския стандарт тук. Лепят се по мен като мухи, само поради липса на друго занимание. Просто си падат по дипломатите — как се казваше, faisande14, така ли беше? Защо се смееш? Ти също си изгубил сума часове по жени. Но разбира се, британското правителство е зад гърба ти, както и непоклатимата английска лира. Онова момиче и днес беше тук. Mon Dieu15 колко е слаба, прилича на сираче. Предложих й каквото имах за обяд, но ми отказа. А какъв хаос цари в стаята ти! Тя пуши хашиш, нали? Добре, когато замина на почивка в Сирия, можеш да разполагаш с целия апартамент. При едно условие — да пазиш предпазния параван пред камината, чу ли? Той е истинско изкуство, нали?

Помбал притежаваше един огромен, шарен параван, приготвен специално за неговата камина, върху който бяха пирографирани думите LEGERETE, FATALITE, MATERNITE16.

— Добре — продължи той. — Дай да не говорим за изкуство в Александрия. Но що се отнася до Жюстин, от двете варварки за теб тя е по-добрата, нали? Обзалагам се, че е така. Не ми казвай нищо. Защо не си по-щастлив с нея ли? Вие, англичаните, сте винаги мрачни и все политиката ви е в акъла. Pas de remords, mon cher17. Две жени в тандем — какво повече искаш? И едната левачка — както Да Капо викаше на лесбийките. Нали си наясно с репутацията на Жюстин? Що се отнася до мен, аз съм против цялото…

И в прекрасно разположение на духа той се понесе по плиткото течение на собствената си река от преживявания, а аз излязох на балкона да съзерцавам смрачаващото се небе над пристанището и да послушам сърдития вой на корабните сирени, които само подсилваха нашата самота тук, нашата изолация от топлия Гълфстрийм на европейската чувствителност и цивилизация. Всички пътища ни отвеждат встрани от нея, към Мека или към непонятната пустиня и единствената опора тук на този бряг, от тази страна на Средиземно море е градът, който, по стечение на обстоятелствата, населяваме и ненавиждаме, който заразяваме със собственото си самопрезрение.

И тогава зърнах Мелиса, която вървеше по улицата, и сърцето ми се сви от мъка и радост. Прибрах се и отидох да й отворя вратата.

Тези тихи меланхолни дни на острова са в пълен синхрон с мислите и чувствата на човек, който обикаля сам пустите плажове и всеки ден изпълнява еднообразните задължения на едно домакинство, в което няма майка. Сега обаче, където и да отида, каквото и да правя, нося в ръка голямото Междуредие — когато готвя, когато уча малката да плува или цепя дърва за огнището. Този плод на моето въображение продължава да живее като проекция на белия град с перлените небеса, които само напролет се назъбват от щръкналите минарета и ятата гълъби, запърхали в облаци от сребро и аметист; където тъмнозеленият мрамор на пристанищните води отразява като в огледало зурлестите носове на чуждоземни бойни кораби или пък поглъща мастилените им силуети, като ги облизва на приливи и отливи, подобно на езиците на секти и раси, над чието неспокойно съжителство железните им корпуси са дошли да патрулират, символизирайки западното съзнание, чиято сила е олицетворена в стомана — зловещата проповед на оръдията на фона на жълтеникавата повърхност на езерото, и градът, който призори разцъфва като роза.