Балтазар

VI

„Пърсуордън! — пише Балтазар — Няма да кажа, че не си справедлив към него, а само това, че не си успял да го възкресиш върху твоите листове, няма го онзи човек, когото аз познавах. Той, изглежда, си е останал загадка за теб. (Очевидно да уважаваш гения на един човек, не стига, трябва малко и да го обичаш, нали?) Може би причината е завистта, която споменаваш, че те е направила сляп за неговите качества, но позволи ми да се съмнявам; на мен ми се струва, че е много трудно да завиждаш на толкова праволинеен и целенасочен човек, при това истински глупак в много отношения, което, от друга страна, го прави доста оригинален тип (например: парите го ужасяваха). Признавам, че лично аз винаги съм го смятал за велик — въпреки че и досега, до ден-днешен, не съм прочел нито една негова книга, нито дори последната му трилогия, която вдигна толкова шум по света, макар пред хората винаги да съм се преструвал, твърдейки обратното. Попрочитал съм оттук-оттам. Това ми стига.

Ето защо тук съм нахвърлял няколко бележки за него, не за да ти противореча, умнико, а само за да ти дам възможност да сравниш два толкова различни портрета. Но ако ти грешиш в представата си за него, знай, че не по-малко от теб греши и Помбал, който винаги е ценял чувството му за humour noir18, така скъпо на френското сърце. У Пърсуордън обаче нямаше жлъч и неговото отегчение от света бе истинско; неговата жестокост на думи се дължеше на неприкритата му откровеност и на малко дебелашкото му чувство за хумор. Според мен Помбал така и не успя да преглътне прякора Брадатия препуциум, който му лепна Пърсуордън; прощавай, но и ти не успя да преглътнеш критичните забележки на Пърсуордън по отношение на твоите романи. Спомняш ли си? «В тези книги се прокрадва някаква мрачна и доста странна жестокост — една липса на човечност, която в първия момент ме озадачи».

После обаче си дадох сметка, че това просто е начинът, по който един сантиментален човек прикрива собствената си слабост. В този случай жестокостта се явява обратната страна на сантименталността. Той наранява, защото се бои сам да не се размекне.“ Разбира се, ти си прав, като твърдиш, че Пърсуордън презираше твоята любов към Мелиса — прякорът, който ти измисли, сигурно също те е обиждал (Удовлетвореното желание). „Ето го Желанието, мъкне се с мръсния си шлифер.“ Глупава шега, знам. Но всичко това беше някак сюрреалистично.

Днес съм се разровил в едно чекмедже, пълно със стари спомени и бележки, и се опитвам да поразсъждавам за Пърсуордън върху белия лист; почивен ден е и клиниката е затворена. Знам, това е опасно занимание, но може би ще успея да отговоря на един въпрос, който би трябвало да зададеш и на себе си, след като прочетеш първите страници на това Междуредие: „Как са могли Пърсуордън и Жюстин…?“ Вече знам.

Той и преди е бил в Александрия на два пъти, преди да срещне всички нас, а веднъж е прекарал и цяла зима в Мазарита, където е работил върху една от своите книги: последния път обаче беше дошъл да изнесе кратък курс лекции в ателието и тъй като Несим, аз и Клия бяхме в управителния съвет, просто нямаше как да избегне онази страна на живота в града, която най-много го радваше и най-много го потискаше.

Най-добре си спомням физическите му особености. Беше светъл, среден на ръст със здраво, силно телосложение, но не набит. Кестенява коса и мустачки — много тънки. Изключително добре поддържани ръце. Приятна усмивка, въпреки че когато не се усмихваше, лицето му добиваше насмешливо и малко нахално изражение. Очите му имаха цвят на лешник и бяха най-хубавото нещо в него — проникваха надълбоко в чуждите погледи, в чуждите идеи, и то прямо, искрено, ала със страховита проницателност. Носеше се небрежно, но винаги беше безупречно чист; ненавиждаше мръсни нокти и мръсни яки. Нищо че дрехите му понякога бяха изцапани с петна от червено мастило, с което обикновено пишеше. Това е!

Ако питаш мен, аз твърдя, че именно чувството му за хумор бе онова, което го разграничаваше от останалия свят, което го караше да се затвори в себе си, или пък беше открил безполезността да имаш мнение и в резултат на това беше придобил навика да казва точно обратното на онова, което мисли. Той беше хуморист и затова често изглеждаше, че нарушава добрия тон; оттук и типичното му двусмислие, и демонстративното лекомислие, с което се отнасяше към сериозни неща. Подобно съчетание от клоунско поведение с каменно лице слага знак върху всеки разговор, независимо от темата. Безпардонните му забележки оставаха отпечатъци като котешки лапи в масло. На всички глупости отвръщаше с една-единствена дума „квач“.

Според мен Пърсуордън вярваше, че успехът е присъщ на величието. Затова липсата на финансов успех (противно на онова, което мислиш, той не можа да забогатее от творчеството си, а малкото, което припечелваше, изпращаше веднага на жена си и двете си деца в Англия) го караше да се съмнява в собствените си възможности. Сигурно е трябвало да се роди американец. Не знам.

Спомням си, като отидохме да го посрещнем на пристанището заедно със задъхания Кийтс, който държеше да го интервюира. Обаче закъсняхме и когато го открихме, попълваше имигрантски формуляр. В графата „религия“ написа „Протестант — единствено в смисъл че протестирам“.

Заведохме го да пийнем по нещо, за да може Кийтс да си зададе въпросите на спокойствие. Клетото момче бе ужасно смутено и объркано. Пърсуордън си имаше една много особена усмивка, предназначена специално за пресата. Още пазя снимката, която Кийтс му направи онази сутрин. Усмивката му беше като замръзнала върху лицето на мъртво бебе. По-късно започнах да я разпознавам и знаех, че означава само едно: Пърсуордън се готви да извърши поредното, облечено в сарказъм изстъпление срещу общоприетите правила на добрия тон. И забележи, в тези случаи не се опитваше да забавлява никой друг освен себе си. Кийтс пухтеше и се потеше, мъчеше се да изглежда „откровен“, като човек, който си е направил проучванията, ала напразно. След това го помолих да ми даде екземпляр от интервюто, което бе написал на машина. Подаде ми едно от копията под индиго с озадачен вид, като ми обясни, че липсвал моментът на „новина“. Пърсуордън беше говорил неща от рода на: „Задължение на всеки патриот е да мрази родината си творчески“ или „Англия има въпиеща нужда от публични домове“; това последното беше шокирало Кийтс и той го бе попитал нима смята, че „необузданата разпуснатост“ ще донесе нещо добро на старата Англия. Нима Пърсуордън се мъчи да подкопае основите на религията?

Дори и сега, докато пиша, виждам лукавата физиономия на моя приятел, който отвърна с престорено шокиран тон: „За бога, не! Просто искам да се сложи край на жестокостта спрямо децата, което е една от най-ужасните черти на английския начин на живот, както и на робската преданост към домашните животни, която граничи с порнографско неприличие.“ Кийтс едва преглътна тези коментари, докато трескаво драскаше стенографските си точки и чертички и току забелваше очи, а Пърсуордън стоеше, вперил ласкав поглед в далечния хоризонт. Но ако за журналиста тази размяна на мнения бе загадъчна, той се озадачи два пъти повече от отговорите му на чисто политическите въпроси. Например като попита Пърсуордън какво мисли за конференцията на арабския комитет, която трябваше да се открие в Кайро същия ден, той отвърна: „Когато англичаните разберат, че не са прави, те веднага започват да хленчат и да лицемерят.“ — „Означава ли това, че сте критично настроен към английската политика в конкретния случай?“ — „Разбира се, че не. Нашите държавници са винаги безупречни.“ Кийтс изпухтя безпомощно и прекрати с политиката. На въпроса: „Възнамерявате ли да творите, докато сте тук?“ Пърсуордън отговори: „Ако ми бъдат отказани всички други начини за самоудовлетворяване, да.“

След като се разделихме с Пърсуордън, клетият Кийтс продължи да размахва пред лицето си лист хартия с надеждата да разхлади пламналото си чело и рече: „Хапливо копеле е тоя тип, нали?“ Истината обаче е, че той изобщо не беше такъв. Ала къде другаде може истински мислещият човек да намери убежище от така наречената наша действителност и да се защити от повсеместната глупост, ако не в редовното упражняване на витиевати двусмислици? Отговори ми. Особено пък един поет. Веднъж ми каза: „Поетите не говорят сериозно, когато се впускат да разсъждават за идеи и хора. Те гледат на тях, както пашата гледа на своя богат харем. Жените в него, разбира се, са много привлекателни. Там са, за да бъдат използвани. Но при тях въобще не стои въпросът дали са истински или фалшиви, нито пък дали имат душа. По същия начин и поетът поддържа свежия си поглед върху света и тогава всичко му изглежда чудесно. Точно това е имал предвид Наполеон, когато е казал, че поезията е science creuse19. От своя гледна точка е бил съвсем прав.“

Живият му ум съвсем не беше злъчен, въпреки че преценките му звучаха язвително. Виждал съм го да се трогва до сълзи, когато ми описваше страдащия от слепота Джойс и болестта на Д. Х. Лорънс — чак ръцете му се разтрепериха и лицето му пребледня. Веднъж ми показа едно писмо от Д. Х. Лорънс, в което пишеше: „У теб усещам нещо като вродено богохулство — почти омраза към нежно покълващия живец на нещата, към черните богове, които ни обладават…“ Той се изсмя. Много обичаше Лорънс, но без да се замисли, му отвърна със следната картичка: „Скъпи ми Д.Х.Л. Почти без преклонение — знай, аз само се опитвам да не подражавам на навика ти да издигаш Тадж Махал около нещо толкова просто, колкото е едно добро е…е.“

Веднъж каза на Помбал: „An fait l’amour pour mieux refouler et pour decourager les autres“20. После добави: „Трябва да поработя върху моя хандикап в голфа, никак не ми е добър.“ На Помбал винаги му трябваха няколко минути, преди да се съвземе от тези non-sequiturs21. „Quel malin, ce type-la.“22 — промърморваше той под носа си. Тогава, чак тогава Пърсуордън си позволяваше да се изсмее — след като вече е отбелязал точка в своя полза. Двамата бяха чудесна двойка и често се заливаха, при това здравата.

Помбал не беше на себе си след смъртта му — направо съсипан. Скри се от очите на света и две седмици не стана от леглото. Не можеше да говори за него, без да му се насълзят очите; това, разбира се, го вбесяваше. „Никога не съм предполагал, че толкова много обичам този непрокопсаник“ — току повтаряше… Чувам как Пърсуордън би се изсмял ехидно на това. Не, не си прав за него.

Публичните му сказки бяха пълен провал, както сигурно си спомняш. След време открих защо. Защото ги четеше от една книга. Това не бяха негови лекции! Но веднъж, когато го заведох в еврейското училище, за да поговори на децата от литературния кръжок, той беше неузнаваем. Започна, като им показа няколко фокуса с карти за игра, после поздрави носителя на литературната награда, като го накара да прочете пред всички своето отличено есе. След това продиктува на децата три неща, които да си запишат в тетрадките, защото един ден биха могли да им помогнат, стига да не ги забравят дотогава. Ето кои бяха те:

1. Всяко от нашите пет сетива съдържа по едно изкуство.

2. По въпросите на изкуството трябва да се съблюдава голяма дискретност.

3. Творецът трябва да улавя всеки полъх на вятъра.

После извади от джоба на шлифера си голям плик с бонбони, на които всички се нахвърлиха, начело с него, и така приключиха най-приятния си час по литература в това училище.

Той имаше някои детински навици, например да си бърка в носа и да си събува обувките под масата в ресторанта. Спомням си стотици срещи, на които е разведрявал атмосферата с естественото си държане и с чувството си за хумор, но тъй като никого не щадеше, непрекъснато си създаваше врагове. Веднъж бе написал на своя любим Д.Х.Л.: „Учителю, учителю, внимавай какви ги вършиш. Никой не може да остане бунтовник вечно, без да се превърне в автократ.“

Когато искаше да даде мнение за някоя нескопосна творба, заявяваше с тон на най-сърдечно одобрение: „Много ефектна.“ Това беше неговата поза. Той не се интересуваше чак толкова от изкуство, та да иска да спори с другите („псета, тръгнали да душат кучка, която обаче е твърде дребна, за да я яхнат“), затова само повтаряше: „Много ефектна.“ Веднъж, когато беше пиян, добави: „Ефектното в изкуството е онова, което сграбчва чувствата на публиката, без да я нахрани със стойности.“

Разбираш ли? Кажи, разбираш ли?

Всичко това действаше на Жюстин като мощна стрелба с едри сачми, която бомбардираше сетивата й, и за пръв път от много години тя успя да изживее нещо, което смяташе, че никога повече няма да й се случи: смях, непресторен смях. Представи си само какво е това за един възвишен дух! „Що се отнася до Жюстин — веднъж, когато беше пиян, Пърсуордън сам подхвана темата — според мен тя е като стар досаден сексуално-пропускателен пункт, през който, както изглежда, всички ние е трябвало да си минем по реда — същинска лисица е тази александрийска Венера. Господи, каква жена щеше да бъде, само ако можеше да се държи естествено и да не страда от угризения! Тогава щях да я препоръчам направо за Пантеона, но как да я изпрати човек там само с някаква препоръка от местните равини — сбирщина фанатизирани старозаветници. Какво ще каже на това старият Зевс?“ В този миг забеляза укорителния ми поглед, защото не бях съгласен с тези жестоки и несправедливи думи, и добави леко засрамен: „Съжалявам, Балтазар. Аз просто не смея да я взема на сериозно. Някой ден ще ти кажа защо.“

Самата Жюстин ужасно искаше да го вземе на сериозно, но той просто не беше човек, който буди съчувствие, нито желание да споделиш самотата му, от която черпеше цялото си самообладание и хладнокръвие.

Докато самата Жюстин, нали знаеш, не понасяше самотата.

Спомням си, че веднъж Пърсуордън трябваше да изнася лекции в Кайро пред няколко общества, свързани с нашето Общество на изкуствата, и Несим, който беше зает, помоли Жюстин да го закара с колата. Така двамата се бяха озовали заедно в пътуване, което хвърли абсурдна сянка върху една любовна връзка, подобно на блед пейзаж, като че възпроизведен от находчив магически фенер — дело, колкото и да е странно, съвсем не на Жюстин, а на един далеч по-голям злосторник: самия романист. „Бяхме като същински Пънч и Джуди!“23 — мрачно заключи Пърсуордън след това.

По онова време той беше погълнат изцяло от романа, който пишеше, и както винаги, откри, че всекидневният му живот по някакъв особен начин започва да следва кривата на фабулата в собствената му книга. Обясни си го, като заяви, че всяка концентрация на волята измества живота (водата от ваната на Архимед) и го стеснява само в една посока. Беше твърдо убеден, че действителността винаги се мъчи да подражава на човешкото въображение, от което е сътворена. Това стига, за да ти подскаже, че под клоунското му поведение се криеше сериозен човек с разумни идеи и убеждения. Но през деня, за който говоря, освен всичко друго, бе и попрекалил с пиенето, както правеше често, когато работеше. В паузите между две книги обаче не близваше алкохол. Настанен в просторната кола до нея, до една красива жена — смугла, изписана, с огромни очи, сякаш горда фигура върху вирнатия нос на древен егейски кораб, той се почувствал като че книгата е легнала под истинския му живот подобно на лист хартия, покрит със стоманените стружки на преходни събития, които бързо се раздвижват под привлекателната сила на магнита, както в онзи до втръсване познат опит, дето всички сме го правили в училище.

И обърни внимание, той никога не флиртуваше; това, че се бе пуснал на Жюстин, е било само колкото да експериментира с още няколко реплики и пози, да се увери в правотата на някои свои заключения, до които бе стигнал в романа си, преди да го изпрати в печатницата, така да се каже. След това, не ще и дума, Пърсуордън се разкайваше жестоко за тази си волност. По това време се опитваше да избяга от абсурдния диктат на прозаичното повествование: „Той каза“, „Тя рече“, „Той я изгледа многозначително, протегна ръка, вдигна уморено глава и т.н.“ Възможно ли е, дали би успял да изгради образа без помощта на подобни подпори? Това го занимавало, докато седял и размишлявал върху пясъка. („Миглите й леко докоснали лицето му“. Merde alors!24 Той ли го е написал?) Гъстите черни мигли на Жюстин бяха като… какво? Виж, целувките му били наистина топли и страстни, обаче доста разсеяни, защото въобще не били предназначени за нея. (Един от големите парадокси на любовта. Чувството за собственост и прекаленото вторачване в обекта на желанието са двете най-унищожителни за нея отрови.) Тогава той й обяснил колко е смешна и жалка, но с така подкупващи и трогателни закачки, че тя прихнала да се смее с необуздано, почти греховно облекчение. А от нейна гледна точка: не само кожата и косата му ухаели свежо, но и умеел да прави любов бавно, неумолимо, с лишена от всякакъв свян предприемчивост; сякаш по този своеобразен начин проявявал истинския си аз. Това възбудило у нея непознато дотогава еротично любопитство. А и нещата, които й наговорил! „Естествено, че съм чел «Нрави» и стотици пъти съм те изтъквал като главната трагическа героиня в романа. Книжката, разбира се, си я бива, написана е от човек, който е роден писател и както е модерно, ухае на потни мишници и белина. Но ти не мислиш ли, че прекалено много се перчиш с нея? Имаш нахалството да ни се пробутваш като ужасно сериозен проблем — по всяка вероятност, защото не можеш да ни впечатлиш с нищо друго. Глупаво е. Или може би това е така, защото евреинът обича наказанието и винаги се връща да си изпроси още, а?“ И съвсем внезапно я хванал здраво отзад за врата и със сила я повалил върху горещия пясък, преди още тя да се усети дали трябва да се обиди или изобщо как да реагира.

И после, докато я целувал, промълвил нещо толкова смешно, че смехът и сълзите се слели в съзнанието й, превърнали се в смесица от качества, на които трудно се устоява. „За бога!“ — извикала тя, след като решила да се прави на вбесена. Той обаче я изпреварил, оказал се доста бърз. Изненадал я, докато умът й дремел, така да се каже. „Не искаше ли да се любим? О, значи съм сбъркал.“ Тя го изгледала, малко обезкуражена от престореното покаяние, което доловила в гласа му. „Не, разбира се, че не. Всъщност да.“ Нещо у нея повторило настойчиво: „Да, да.“ Защо не, една връзка без последици — нещо толкова просто: скачаш в платноходката и изчезваш навътре в морето. „Глупак!“ — изкрещяла тя и неочаквано дори за себе си се разсмяла. Завоевание чрез нахалство, така ли? И аз не знам. Само ти излагам собствената си версия.

По-късно тя бе обяснила всичко това, твърдейки, че за него сексът стоял най-близо до смеха — нещо, напълно лишено от претенциозност, нито свято, нито скверно. Самият Пърсуордън бе написал някъде, че според него сексът е смешен, зловещ и божествен — трите в едно. Ала тя все пак не успяла да проумее тази случка, да я дефинира за себе си, защото, когато му подхвърлила „Ти си безнадеждно разюздан, също като мен“, той ужасно се разсърдил и й отвърнал гневно: „Глупачка, ти си само една дребна чиновническа душица. За онези, които обичат поезия, няма такова понятие като свободен стих.“ Тя обаче не го разбрала.

„О, престани да се държиш като префърцунена благочестивка, която всички трябва да обсипваме с лицемерното си възхищение“ — срязал я той. А в дневника си бе добавил сухо: „Пламъкът на личността привлича нощните пеперуди. Привлича и вампирите. Творците трябва да помнят това и да внимават.“ После се изправил пред огледалото и най-грубиянски се напсувал, като хамалин, заради собственото си прегрешение, заради проявата на слабост, която му бе докарала единственото нещо, което го отегчаваше до смърт — нова интимна връзка. Но в заспалото й лице той видял и детето, което още живеело у Жюстин, „калцирания отпечатък от папрат във варовика“. Представил си как е изглеждала през първата си любовна нощ — с несресана, разпиляна върху възглавницата коса, като разрошена черна гълъбица, с тънки като филизи пръсти и горещи устни, вдишващи ефира на съня; топлото й тяло — като току-що изваден от фурната сладкиш. „О, по дяволите!“ — извикал на глас.

После, излегнат в леглото до нея в един хотел, пълен с познати от Александрия, дето много лесно можели да забележат припряната им възбуда и да ги разнесат из целия град, който и двамата бяха напуснали заедно същата сутрин, той пак изпсувал. Нали знаеш, Пърсуордън е човек, който имаше да крие доста неща. Не беше онова, което изглеждаше. А в този момент никак не искал да си развали отношенията с Несим. Проклетата жена! Чувам гласа му.

„Слушай!… Май нищо, само тишина.“

„Но, скъпи, ние сме сами.“ — Тя била още сънена. Хвърлила поглед към заключената врата. И за момент се отвратила от еснафските му страхове; от какво толкова се бои — от крадци, шпиони, съпрузи?

„Какво е това?“

Чувам само собствения си глас. — Жълти очи, в които няма и следа от божественост; той е слаб, като изсечен от скала бог, с разрошени мустаци. — Дали не се знаем от някой наш предишен живот? „Сърцето, което не спира да бие.“

Той изтананикал насмешливо една популярна мелодия.

„Ти не си за мен жена, не мога твоя тип да одобря.“

Думите я накарали да се свие като сритано псе, особено след като само допреди миг я бе целувал, превивал тялото й в редуващи се тръпки на болка и удоволствие с онази неугасима настойчивост, която — сега вече знаеше — бе присъща единствено на страстта му, но не и на самия него.

„Какво искаш?“ — попитала тя и го зашлевила през лицето, ала само след миг усетила парещия му отговор върху собствената си буза — като пръски, които се разбиват в лицето й. Тогава той отново взел да се прави на шут, а тя избухнала в неудържим смях.

Този необичаен превод на чувствата на езика на жестовете, които противоречат на думите, и думи, които противоречат на жестовете, я бе объркал окончателно. Имала нужда някой да й каже дали да плаче, или да се смее.

Що се отнася до Пърсуордън, той, подобно на Рилке, смяташе, че никоя жена не може да добави нищо ново към сумарния образ на Жената, и след наситата бързо намерил убежище сред благодатта на въображението — истинското поле за изява на твореца. И може би затова й се сторил студен и безчувствен. „Някъде дълбоко в теб дреме зъл и дребен англикански пастор“ — казала му тя и той се замислил сериозно върху достойнствата на това нейно наблюдение. „Може би — отвърнал и побързал да добави: — Но ти нямаш чувство за хумор и именно тази липса те е превърнала във враг на удоволствието. Врагът. Към всяко изживяване пристъпваш с предварителни очаквания. В това отношение аз съм далеч по-голям езичник от теб.“ И се разсмял. Откровеността може да бъде по-жестока от всичко друго.

Аз също си мисля, че той страдаше от „цялата тази кал, която хвърлят по теб колелата на живота“ — така бе писал някъде. Беше се постарал, доколкото може, да я остърже от себе си, с други думи — да заживее в по-спретнат вид. Трябваше ли сега да се обременява с ревностната страст на една Жюстин, да затъва в блатистата периферия на оня тип личност, която сам преди време бе успял да преодолее с толкова усилия? „За бога, не!“ — каза си. Сега разбираш ли какъв глупак беше той?

Животът му винаги е бил разнообразен и пълноценен; бе заемал различни дипломатически постове с назначение от Форин офис, повечето, поне така си мисля, свързани с културните отношения. Работата му го бе отвеждала в няколко чужди страни и говореше добре най-малко три езика. Беше женен и имаше две деца, въпреки че живееше отделно от съпругата си и никога не говореше за нея, без да се разтрепери, макар че редовно си разменяха любезни писма и той най-съвестно и стриктно й изпращаше пари. Какво друго? Да, истинското му име беше Пърси, но той се отнасяше с прекалена чувствителност към него, предполагам, заради алитерацията; затова бе избрал името Лудвиг, с което подписваше книгите си. И винаги много се забавляваше, когато литературните критици подмятаха, че вероятно е с немско потекло.

Според мен онова, от което Жюстин най-вече се плашеше и същевременно изпитваше удоволствие, бе презрителното му отношение към Арнаути и неговата книга „Нрави“. И обърни внимание, това също беше преиграване, защото всъщност той най-искрено се възхищаваше от книгата. Но това не му пречеше да я използва като пръчка, с която да налага Жюстин, твърдейки, че бившият й съпруг е бил „тягостен тъмничар на душата й, самият той разяждан от безброй комплекси“. Трябва да кажа, че това наистина й доставяше удоволствие. Разбираш ли, изведнъж в живота й се появява човек, който не отдава никакво значение на нейните превземки и отказва да я възприеме като медицински случай. Разбира се, по този начин Пърсуордън, клетият глупак, само се мъчеше да се отърве от нея, ала тактиката му не се оказа много сполучлива. Все пак, като доктор, аз съм готов да потвърдя терапевтичния ефект на обидните грубости в случаи, където медицината е безпомощна! И наистина, ако Жюстин бе успяла да му завърти главата, вероятно щеше да има голяма полза. Странно, нали? В известен смисъл той наистина беше истинският мъж за нея; но както сигурно знаеш, според закона на любовта „истинският“ винаги се появява или когато е прекалено рано, или когато е прекалено късно. Що се отнася до самия Пърсуордън, той оттегли благоразположението си към нея така рязко, че тя дори не успя да си даде сметка за огромното въздействие на личността му.

Но по времето, за което пиша, главното му занимание се състоеше в това да я нагрубява с помощта на изключително точния си, малко особен и характерен единствено за него английски или френски (имаше си няколко любими неологизъма, които използваше с удоволствие — единият беше съществителното „мнимост“, което бе образувал от „мним“; „такава огромна мнимост“ или „каква гнусна мнимост“) — нагрубяваше я, ако може така да се каже, само за да я обезкуражи. Трябва да ти кажа, че като се сетя за всичко това, едва сдържам смеха си, защото по-лесно можеш да обезкуражиш пролетното равноденствие, отколкото Жюстин. Тя нямаше никакво намерение да изостави този свой експеримент, преди да е научила колкото е възможно повече за себе си от него. Нали знаеш — хищническата еврейска природа!

Според нея демонстративното безразличие на Пърсуордън му придаваше само повече младежки чар. Жюстин никога не е имала в живота си мъж, който да не я иска или пък да може без нея! Да спи именно с такъв, за нея беше истинска находка. (Дали си измислям? Не. Познавах и двамата много добре и с всеки от тях съм обсъждал другия.) И още нещо: Пърсуордън умееше да я разсмива, а това е опасно нещо, защото след страстта жените най-много ценят смеха. Фатална грешка! Не, той съвсем не бъркаше, когато веднъж изкрещя в огледалото срещу себе си: „Лудвиг, ти си кретен!“

Ала тя взела да се обижда от невъздържаните му подигравки и веднъж, след като току-що се любили, се замислила: „Това, което прави той, е просто като вътрешен подтик, превърнат в навик — използва ме за изтривалка.“ После най-неочаквано си спомнила една от неговите присмехулни фрази: „Ние всички търсим някой прекрасен човек, на когото да изневеряваме — така че не се мисли за много оригинална.“ Или пък: „Какви хора! Като не става с този, който ти е подръка, стисни очи и си представи непостижимия. Защо не? Може и да се получи, при това е напълно законно и тайната е запазена. На това аз викам духовно сливане!“ В същото време стоял пред умивалника и си миел зъбите с бяло вино. Изглеждал така весел и уравновесен, че на нея й се приискало да го удуши със собствените си ръце.

На връщане от Кайро се скарали няколко пъти. „Що се отнася до твоята така наречена болест — не смяташ ли, че може да се дължи на възпалено самосъжаление?“ Тя така се вбесила, че едва не блъснала колата в едно крайпътно дърво. „Нещастен англосаксонец! — изплакала. — Грубиян!“

А той си помислил: „Небеса! Ето, вече се караме като младоженци. Скоро може и наистина да се оженим, за да заживеем във взаимна нетърпимост, когато дори и черните точки по лицето ще бъдат повод за скандал. Пфу! Ужасната изогамия на Съвършения брак! Пърс, няма ли да го направим пак?“ Не ми е трудно да си представя всичко това. Пърсуордън често си говореше на кокни — когато беше пиян или когато беше сам.

„Ако се опиташ да ме удариш — отвърнал й той развеселен, — ще катастрофираме.“ Тогава му хрумнала мисълта за кратък жлъчен разказ, в който да я изтипоса. „За да имаме секс в изкуството — промърморил, — преди това трябва да въведем коефициент на отвращението.“ Тя продължавала да седи нацупена. „Какво си мънкаш под носа? Молитви ли?“

За нея половинката, която й оставала след любовен акт, не се състояла от погнуса и отчаяние, както обикновено, а от смях; и макар че вътрешно беснеела срещу него, продължила да се усмихва на неговата абсурдност, дори когато разбрала с болка в сърцето, че той никога няма да й принадлежи, че никога няма да го има дори като приятел, освен ако приеме да играе по правилата му. Това, което й предлагал, било страст, лишена от съчувствие и разбиране, която обаче, неизвестно защо, превръщала целувките му в трепетно изживяване. Може би защото те й напомняли за здравия апетит, с който гладно дете захапва ябълка. И като не искала да изгуби това усещане (някъде дълбоко в нея все още се намирали остатъци от една честна жена), тя се молела той никога да не я напусне, да не се оттегли от сегашната си позиция. Както всички жени, и Жюстин мразела всеки, в когото не можела да бъде сигурна; при това трябва да знаеш, че до този момент тя не беше имала мъж, от когото изцяло да се възхищава — въпреки че би могло да ти изглежда странно. Но ето че най-накрая се бе появил човек, когото не можеше да накаже със своите изневери — едно непоносимо, ала и приятно откритие. Жените са много глупави, но не и повърхностни.

Що се отнася до Жюстин, тя била силно изненадана от чувствата, които той успявал да възбуди у нея. Нещо съвсем просто — открила, че любовта й се разпростира и върху неодушевените предмети, свързани с него, като например лулата му от морска пяна с очукана дръжка. Или старата му шапка — безформена и изпомачкана от похода на годините, — която висеше зад вратата като акварелен портрет на самия човек. Открила, че сърцето й се свива при вида на предмети, до които се е докосвал, пък дори и само за да ги изхвърли. С ужас се улавяла как стои като вцепенена и гали старите му тетрадки, сякаш са тялото му, или пък как прокарва пръст по буквите, които бил изписал върху огледалото с четката си за бръснене (от Стендал): „Ако искаш да откриеш неизвестен принцип, трябва да имаш куража да се поровиш в човешката анатомия“ и „Големите души се нуждаят от подхранване.“

Веднъж, отивайки у тях, открила в леглото му проститутка арабка (докато самият той се бръснел в другата стая и си тананикал някаква мелодия от Доницети) и с учудване установила, че не изпитва ревност, а любопитство. Седнала в края на леглото, хванала с две ръце китките на нещастното момиче, притиснала ги с все сила назад към възглавницата и започнала да я разпитва най-подробно какво е почувствала, докато се е любила с него. Разбира се, това ужасно изплашило проститутката. „Не се сърдя — взела да повтаря Жюстин на хленчещото същество, — само съм любопитна да узная. Отговори ми каквото те питам.“

Наложило се да дойде Пърсуордън и да освободи посетителката си. После и тримата седнали на леглото, а Жюстин взела да я тъпче със захаросани плодове, за да я успокои.

Да продължавам ли? Този анализ може да не ти е много приятен, но ако си истински писател, би трябвало да искаш да проследиш нещата до техния завършек, нали така? Всичко това ще ти покаже колко трудно е било за Мелиса…

Той успяваше да я вбеси само защото, без да храни нежни чувства към нея, все пак изпитваше загриженост. Невинаги се правеше на шут и невинаги се дърпаше и именно това имам предвид, когато говоря за неговата откровеност. Раздаваше интелект вместо пари — всъщност беше й разкрил истинската тайна, която се криеше зад загадъчното му поведение. Ще я намериш в една от книгите му. Знам го, защото веднъж Клия ми я цитира като най-дълбокомисленото изказване върху човешките отношения. Една нощ той й казал: „Слушай, Жюстин, аз вярвам, че боговете са хора, и хората — богове; те непрекъснато се намесват един друг в живота си, като се опитват да се изявят един чрез друг — оттук идва и непреодолимото ни объркване, както и усещането ни за възможности, които чувстваме в нас или извън нас… И най-сетне (сега слушай), аз мисля, че много малко са хората, които съзнават, че сексът е духовен, а не физически акт. Тромавото съвкупление на човешки същества не е нищо друго освен биологическата парафраза на тази истина — един примитивен метод, по който умовете се представят един на друг, запознават се и се обвързват. Но за съжаление повечето хора работят само с физическия аспект на този акт, дори не подозирайки за поетическата хармония, на която той така несръчно се опитва да ги научи. Ето защо всичките тези затъпяващи повторения на една и съща грешка ми приличат на зазубрена таблица за умножение и ще си останат такива, докато не си извадиш главата от торбата и не започнеш да разсъждаваш разумно.“

Невъзможно е да се опише ефектът, който въпросните думи имаха върху нея: целият й живот и всичко, което бе извършила в него, изведнъж се откроиха пред очите и с непозната дотогава яснота и тя ги видя от нов ъгъл. Видя го и него в съвършено нова светлина — като човек, когото можеш „да обичаш истински“. Но уви, той вече бе оттеглил своята снизходителна благосклонност към нея…

Когато за втори път заминал за Кайро, предпочел да тръгне сам, а тя — изнервена и неспокойна от неговото отсъствие, направила фаталната грешка да му напише дълго и страстно любовно писмо, в което немного удачно се опитвала да му благодари за приятелството, чийто благотворен ефект върху нея Пърсуордън и не подозирал — нещо, което със същата сила се отнасяло и за любовта му. Той обаче погледнал на писмото като на поредния опит да му се натрапи отново и затова веднага й изпратил следната телеграма. (Те си кореспондираха чрез мен, затова още я пазя.)

„Първо, никой не може да притежава един творец, затова, моля, без илюзии. Второ, каква полза от вярното тяло, щом умът по природа е неверен? Трето, престани да се излагаш с това хленчене — досущ като арабка. Четвърто, неврозата не те извинява. Доброто здраве се постига с битки — водени и спечелени. И най-накрая, когато губиш, по-достойно е да се обесиш.“

Веднъж тя му налетяла в кафене „Ал Актар“, когато бил съвсем пиян; мисля, че точно след като ние с теб сме си тръгнали. Спомняш ли си вечерта? Той бе станал доста злъчен. Същата онази вечер, когато се опитвах да ти обясня деветте основни положения в кабалата. Тогава не подозирах, че ще ги напечаташ на машина и ще ги изпратиш на секретните служби! Каква чудесна шега! Но аз обичам да се наслаждавам на събитията, да съзерцавам как се застъпват едно с друго, пълзят, катерят се едно върху друго като мокри раци в рибарска кошница. Едва сме излезли и в кафенето нахълтала Жюстин. Именно тя му помогнала да се прибере в хотела и го сложила да спи. „О, ти си най-големият отчаяник!“ — изплакала към полегналата му фигура, при което той вдигнал ръце и отвърнал. „Знам, знам! Аз съм само един бежанец от безкрайния мъчителен зъбобол на живота в Англия. Ужасно е да обичаш живота толкова много, че дъх да не ти стига!“ И избухнал в смях — смях, който преминал в повръщане. Тя го оставила надвесен над умивалника.

На следващата сутрин цъфнала рано-рано в хотела с някакви френски списания, в едно от които имало статия за неговото творчество. Той бил съвсем гол — само с горнището на пижамата си и очила. Върху огледалото бил изписал с четката за бръснене някакъв цитат от Толстой: „Не спирам да разсъждавам върху изкуството и върху всяка форма на изкушение, която засенчва духа.“

Той взел списанията от ръцете й, без да каже дума, и тъкмо да затвори вратата под носа й, тя извикала: „Чакай! Искам да вляза.“ Пърсуордън се покашлял и отвърнал: „Добре, ама това ти е за последен път. Омръзна ми да идваш тук, като че ли посещаваш гроба на умряло котенце.“ Жюстин уловила ръцете му и този път той казал по-нежно: „Най-най-последния път, ясно ли ти е?“

Тя приседнала в крайчеца на леглото му, запалила цигара и се загледала в него, сякаш изучавала странен екземпляр. „Любопитна съм, след всичките ти приказки за самообладание и отговорност, да видя що за англосаксонец си ти — дето едно започнато нещо не можеш да доведеш докрай. Защо си такъв потаен?“ Наистина, атаката й била блестяща. Той се усмихнал. „Днес възнамерявам да работя.“

„Тогава ще дойда утре.“

„Утре ще имам хрема.“

„Тогава ще дойда другиден.“

„Другиден ще ходя в зоологическата градина.“

„И аз ще дойда с теб.“

Тогава Пърсуордън станал вече много груб; тя разбрала, че е удържала победа, и се усмихнала доволно. Изслушала спокойно захаросаните му обиди, като само потропвала нервно с крак по килима. „Много добре — рекла най-накрая, — ще видим.“ (Боя се, че тук трябва да отпуснеш повече място за комедията, наречена човешки отношения. Ти никога не я удостояваш с подобаващо място.) На следващия ден той я хванал отзад за врата и я изхвърлил от хотелската си стая като мръсно коте. На по-следващия, щом се събудил, видял, че голямата й кола отново е паркирана пред хотела. „По дяволите!“ — извикал и само за да я ядоса, се облякъл и тръгнал към зоологическата градина. Тя — по петите му. Цяла сутрин най-съсредоточено съзерцавал маймуните. Тя, разбира се, схванала намека му. Приближила се до пейката, на която той седял замислено и похапвал от фъстъците, купени за животните. Жюстин винаги е изглеждала прекрасно, когато е ядосана, с потрепващи от гняв ноздри, в безупречния си костюм от плътна коприна и цвете на ревера.

„Пърсуордън“ — казала тя и седнала до него.

„Няма да повярваш — казал той, — но ти си само една гадна, отегчителна, вманиачена светска дама. Отсега нататък ще ме оставиш на мира. Този път парите няма да ти помогнат.“

Постъпил е много глупаво, като решил да използва такъв език. Тя направо ликувала, защото разбрала, че е изплашен. Ти, разбира се, знаеш много добре колко е упорита Жюстин. Но за това си имало причина — зад обидите тя доловила истинска загриженост, — нещо, което нямало никаква връзка с отношенията им. Нещо съвършено различно. Какво?

Сигурно вече си забелязал, че тя беше безпогрешен психолог; и така, настанила се до него, вторачила се в лицето му и промълвила с тон, сякаш се мъчела да разчете нечетлив ръкопис: „Несим. Нещо свързано с Несим. Боиш се… но не от него.“ И после в някакъв интуитивен проблясък направила връзката и изтърсила: „Има нещо свързано с Несим, с което не можеш да направиш компромис: разбирам.“ И тя въздъхнала. „О, глупчо, защо не ми каза? Трябва ли да изгубя приятелството ти заради това? Разбира се, че не. Не ми пука дали искаш да спиш с мен, или не. Но самият ти — това вече е съвсем различно. Слава богу, че открих къде е причината.“

Той бил твърде изумен, за да каже нещо. Тази проницателност го изненадала повече от всичко друго у нея. Той просто я зяпнал и дълго време нищо не продумал. „Радвам се — продължила тя, — че всичко се уреди така безболезнено. И нищо няма да ни попречи да се срещаме. Може никога повече да не спим заедно, щом така искаш. Но поне ще мога да те виждам.“ Това е друга една разновидност на „звяра любов“ — категория, която не съм в състояние да дефинирам. По онова време тя вече беше готова и в огъня да влезе за него.

В ума й мълчанието на Несим бе взело зловещи размери. То се разрастваше във всички посоки, подобно на самата пустиня — изнервяше я. И тъй като собствената й съвест беше по природа и дори без причина гузна, тя бе вече започнала да се загражда с отбранителни пояси от приятели, чието безобидно присъствие би могло да премахне легналото върху нея подозрение — малка свита от придворни педерасти като Тото и Амар, чиито предразположения и предпочитания бяха достатъчно добре известни на всички, за да предизвикат ревност. Тя се движеше като някаква мрачна планета сред светското общество на града, приемайки ухажването на тези безполови кастрати единствено като вид защита. По същия начин един генерал би използвал естествените особености на града, който иска да защити — като го опаше с пръстени от укрепени насипи. Жюстин например не знаеше, че мълчанието на Несим, което той никога не нарушаваше, издава единствено отчаяние, а не безпокойство.

В твоя ръкопис не споменаваш почти нищо за детето — веднъж ти бях казал, че според мен Арнаути бе пренебрегнал този аспект в романа си „Нрави“, защото го смяташе за мелодраматичен. „На бездетните всичко им изглежда кухо“ — бе казал някъде Пърсуордън. Но въпросът за детето бе станал толкова важен за Несим, колкото беше и за самата Жюстин — за него това беше единственият начин да спечели любовта й, за която толкова жадуваше, или поне така си мислеше. И той се залови с този проблем като фурия, смятайки, че само така ще може да пробие емоционалната броня на красивата си, смълчана съпруга; жената, за която се бе оженил и бе закачил в покрития с паяжина ъгъл на живота си, провесена за китките като кукла на конци! Слава богу, че никога не съм „обичал“, умнико, и никога няма да обичам! Слава богу!

Пърсуордън пише някъде (знам го от Клия): „В английския има две големи, но позабравени думи, а именно «любим», която е повече от «любовник», и «обич», която е повече от «любов», дори от «страст».“

Един ден Жюстин съвсем случайно дочула по телефона част от разговор, който я накарал да смята, че Несим или е открил къде се намира изчезналото дете, или знае нещо за него, което не иска да й съобщи. Докато прекосявала хола, той се канел да затвори телефона, но преди това казал: „Добре, ще разчитам на твоята дискретност. Тя не бива да узнае.“ Не бива да узнае какво? И коя е тази „тя“? При това положение нищо чудно човек да прибърза със заключенията си. Тъй като в продължение на няколко дни Несим не отворил дума за въпросния разговор, най-накрая Жюстин решила да му потърси обяснение. И именно тук той направил фаталната грешка да каже, че такъв разговор не е имало и че тя е дочула реплики между него и секретарката му. Би било по-умно, ако беше казал, че разменените реплики се отнасят за нещо съвсем различно, но да я обвинява, че не е чула думите, които вече няколко дни панически отеквали в ума й, се оказало фатална грешка.

Отведнъж изгубила доверие в него и започнала да си въобразява какви ли не неща. Защо той ще иска да държи в тайна от нея нещо, което е научил за детето? В края на краищата беше й обещал да направи всичко, което е по силите му, за да открие какво е станало с него. Нима е нещо толкова ужасно, че не иска да говори? Разбира се, че Несим ще й каже всичко, стига наистина да знае — или…? Защо да крие, макар и само догадки за съдбата на детето? Тя не можела да каже нищо със сигурност, но усещала, че той крие, че задържа някаква информация, както се задържа заложник — ала срещу какво, срещу какъв залог? Добро поведение?

Но Несим, който с тази си нетактична постъпка беше унищожил и последните следи от уважение, които тя хранеше към него, се бореше с новите току-що пристигнали сведения. Самият той бе вложил огромни усилия в издирването на детето като средство да си възвърне самата Жюстин; но просто не смееше да й каже — дори на себе си не смееше да признае, толкова болезнено бе наученото от него — че един ден, след като бе изчерпал всички средства в опита да открие истината, Наруз му се беше обадил по телефона: „Снощи случайно срещнах Магзуб и със сила го накарах да ми каже истината. Детето е мъртво.“

И този факт се издигна като стена между тях, като голямата китайска стена, която сложи край на всякакви контакти и дори накара Жюстин да се страхува, че той може да й посегне. И точно в този момент се появи ти.

Да, точно в този момент, уви, се явих аз, защото трябва да е било приблизително по това време, когато Жюстин дойде на моята лекция за Кавафис и оттам ме заведе да ме запознае със своя мил съпруг Несим; простичко като удар със секира — разсече живота ми надве! Днес, когато си давам сметка, че всъщност ме е използвала, изпитвам неизразимо огорчение и болка, защото тя, чудовището, ме размаха пред очите на Несим, както бикоборец размахва червения плащ пред очите на бика, и то само за да прикрие срещите си с мъж, с когото дори отказваше да легне! Но това вече го описах в подробности, макар и така болезнени за мен; не съм се опитвал да скрия нищо, за да може картината да бъде така истинска, както винаги съм я усещал аз. И все пак, дори и сега не съжалявам за тази странна и облагородяваща връзка, в която Жюстин ме въвлече — като самата тя очевидно не е усетила нищо от своята сила — и от която успях да науча толкова много. Да, истината е, че тази връзка ме обогати, но тя съсипа Мелиса. Ние трябва да имаме куража да погледнем тези факти в лицето. Чудя се само защо чак сега трябваше да науча всичко това? Моите приятели със сигурност са знаели през цялото време. И все пак никой нищо не ми каза. Но разбира се, истината е, че никой никога не казва нищо, никой не иска да се меси, никой не смее и дума да прошепне, докато акробатът пристъпва по опънатото във въздуха въже; всички само седят и наблюдават спектакъла, изчакват да отмине събитието, за да се похвалят след това, че всичко са знаели отпреди. Но ако се погледнат нещата от различен ъгъл, вярно е и друго: как бих възприел аз — тогава още сляпо и страстно влюбен в Жюстин — подобна нежелана истина? Щеше ли това да ме отклони от моята цел? Съмнявам се.

Предполагам, че в тази история Жюстин ми се е представила само с едно от многобройните си лица, предназначено за набелязания от нея плах и погълнат от книги любовник.

Какви оправдания да търся? Мисля си само за фактите, защото само те могат да ми помогнат да надникна малко по-надълбоко в истината на вечната загадка, наречена „любов“. Видях лицето й, което се отдръпва от мен, отдалечава се на талази, като морските вълни; или пък — по-студено от мъртвата луна, изгрява над сънищата и мечтите ми, родени от него — но подобно на истинската луна, едната страна на истината е винаги скрита от мен, тъмната половина на една красива мъртва звезда. Моята „любов“ към нея, Мелисината „любов“ към мен, „любовта“ на Несим към нея, нейната „любов“ към Пърсуордън — би трябвало да има цял речник от прилагателни за всяко едно от тези четири съществителни, защото тези четири вида любов по нищо не си приличаха, макар и да съдържаха в себе си едно и също неопределимо качество — общият знаменател, наречен измяна. Всеки един от нас, подобно на луната, си има тъмна половина и може с лекота да обърне лъжливото лице на липсващата любов към човека, който най-много ни обича и се нуждае от нас. И точно както Жюстин бе използвала моята любов, така Несим бе използвал любовта на Мелиса… Бяхме се накачулили един връз друг, бяхме се разпълзели като „раци в един кюп“.

Странно, но биологията на това чудовище не вирее сред нечетните числа, а поразява четните, въпреки цялата романтика, с която сме ги обградили: съвършените числа, с които херметиците описват бракосъчетанието!

Какво предпазва животните, какво удължава живота им? Определено качество на органичното им устройство. Щом животното се роди, открива, че е част от живота. Като повечето природни феномени и животът е поляризиран — винаги има положителен и отрицателен полюс. Отрицателният е болката, положителният е сексът… Маймуната и човекът са първите животни, като изключим опитомените, при които сексът може да се възбуди без външен стимул… Резултатът от това е, че най-важният от всички природни закони, законът за периодичността, престава да важи за човешкия род. Периодичността на органическите условия, която трябва да се проявява във възбуда на сексуалното чувство, е загубила своя смисъл, превърнала се е в абсолютно безполезен дегенерат и проява на патология. (Пърсуордън, който съзерцава замислено маймуните в зоопарка! Каподистрия сред огромната си библиотека от скъпо подвързана порнографска литература! Балтазар с неговия окултизъм! Несим, втренчен в безкрайни колони от цифри и проценти!)

Ами Мелиса? Разбира се, тя беше болна, всъщност сериозно болна, така че в известен смисъл би прозвучало доста мелодраматично да заявя, че аз съм я убил, или пък че Жюстин я е убила. Въпреки това никой не може да претегли бремето от болката и оскърблението, които й причиних съвсем директно. Сега си спомням един ден, когато при мен дойде Амарил — сантиментален като тромав булдог. Балтазар бе изпратил Мелиса при него, за рентгенови снимки и лечение.

Амарил бе особняк и голям франт. Сребърни пистолети за дуел, гравирани визитки в специална кутийка, елегантни дрехи според последния крясък на модата. Къщата му бе пълна със свещници и по собствен каприз винаги пишеше върху черна хартия с бяло мастило. За него най-прекрасното нещо в света бе да притежаваш известна светска дама, хрътка, спечелила надбягване, или чифт непобедими бойни петли. Но иначе беше приятен човек, при това с доста изтънчена чувствителност за доктор, въпреки романтичните си слабости.

Неговата преданост към жените бе най-отличителното му качество; той се контеше именно за тях. Но това не изключваше деликатност, дори срамежливост, които проявяваше в отношенията си с тях — и то в град, където на жената се гледа като на храна за консумация, в най-добрия случай като на блюдо, красиво подредено с деликатеси; град, в който жените направо молят да бъдат обиждани, ругани, малтретирани и обезчестявани.

Той обаче ги идеализираше, умът му гъмжеше от романтични истории и винаги мечтаеше за истинска любов, за съвършено разбирателство с някоя сродна душа. Всуе. Често се случваше да вземе да обяснява на Помбал или на мен с печален тон: „Направо недоумявам. Още преди да е успяла да изкристализира, любовта ми се превръща в дълбоко и всепоглъщащо приятелство. Тези чувства не са за вас, женкари, вие нищо не разбирате. Но случи ли се това, страстта веднага излита през прозореца. Приятелството ни похабява, парализира ни. Започва някакъв друг вид любов. Какъв? Не знам. Може би нежност, да, във всеки случай нещо размекнато. Fondante25“. Сълзи изпълват очите му. „Какво да правя, аз съм любимец на жените и те наистина си падат по мен. Но…“ И той поклаща красивата си глава, изпуска дим от цигарата си нагоре към тавана, после добавя с усмивка, ала не и със самосъжаление: „Аз единствен сред мъжете мога да се похваля, че всички жени ме обичат, но нито една истински. Нито една истински. Аз съм младенец в любовта (не и в секса, разбира се) — чист като девица. Клетият Амарил!“

Това е съвсем вярно. Неговата привързаност към жените му бе подсказала и избора на професия — гинекология. Всички жени се въртяха около него, както цветята се извиват към слънчевата светлина. Той ги съветваше как да се обличат, как да ходят по улицата; избираше им парфюмите и цвета на червилото. Освен това нямаше жена в Александрия, която да не се гордее с него — всички умираха да ги видят под ръка с Амарил; нямаше нито една, която, ако я помоли (но той никога не молеше), да не изневери на съпруга или любовника си заради него. И все пак… и все пак… Някъде в него някаква нишка бе прекъсната, някаква връзка се бе скъсала. Копнежите, които го измъчваха, душните летни желания на тялото в този град на плътска чувственост той трябваше да задоволява с продавачки и други подобни създания. Клия често повтаряше: „Човек има чувството, че съдбата е приготвила нещо специално за Амарил. Милият Амарил!“

Да, така е. Нещо специално, но какво? Каква ли съдба можеше да очаква романтик като него — такъв предан, любещ и търпелив почитател на жените? Все това се питах, щом го видех елегантно облечен, винаги с шапка и ръкавици, да отива към болницата с Балтазар за поредната операция…

Той ми описа състоянието на Мелиса, после добави: „Ако имаше кой да я обича поне малко, сигурно щеше да е по-добре.“ Това небрежно подмятане ме накара да се засрамя. Още същата вечер взех пари назаем от Жюстин, за да изпратя Мелиса в една клиника в Палестина, до голяма степен против волята й.

На път за вкъщи бяхме поспрели в градската градина, за да обсъдим нейния случай. Палмите грееха на лунната светлина, а морето блестеше, полюшвано от пролетния бриз. Болестта й, тази сериозна болест изглеждаше някак неестествена, не на мястото си, извън подредбата на нещата. Амарил ме прегърна, докато се изкачвахме по стъпалата, и окуражително ме притисна към себе си. „Животът е труден“ — рече. И когато влязохме в стаята, където тя лежеше, изпаднала в несвяст, с бледото си като платно лице, обърнато към тавана, лулата с хашиш върху нощната й масичка, той свали шапката си и додаде: „Винаги щом… не мисли, че те обвинявам… не, по-скоро ти завиждам за Жюстин… и все пак нас, докторите, винаги ни викат в краен случай, когато всичките средства на науката са се оказали безполезни. И тогава, като няма какво друго, ние казваме: «Ех, да имаше поне някой да я обича!»“ Той въздъхна и поклати красивата си глава.

Винаги се намират стотици начини да се оправдаеш, но на хартия софистиката и нейната логика едва ли могат да променят фактите. След информацията, която получих от Междуредието, споменът за онези дни отново ме връхлетя и взе да ме измъчва с неподозирани угризения — неща, за които не бях и предполагал преди това! Вървя до детето, което Мелиса роди от Несим, заченато в онази любовна история (дали е било „любов“, или той я е използвал, докато се е мъчел да узнае нещо повече за жена си? Може би един ден ще науча истината): вървя до детето, разхождаме се из пустите плажове и като престъпник си припомням момент по момент живота на белия град и съжалението ми е толкова голямо, че променя гласа ми, с който й говоря. Къде да търся ключа към загадката на онези дни?

Едно поне е ясно: не само аз изпитвам тези угризения. Пърсуордън със сигурност се е чувствал виновен — как иначе да си обясня парите, които ми остави в завещанието си с изричното изискване да ги похарча заедно с Мелиса? Това поне е един разрешен проблем.

Клия също — знам го със сигурност — се чувстваше виновна заради Мелиса, заради мъката, която ние всички й причинихме, въпреки че тя страдаше, така да се каже, от името на Жюстин. Бе поела нейната вина върху себе си — ужасена от злото, което нейната любовница причиняваше и на двама ни, и то почти без да има защо. И в този момент именно тя стана приятелка на Мелиса — закрилница и съветница, превърна се в най-близката й довереница до момента на самата смърт. Всеотдайната и непорочна Клия — още една глупачка! В любовта не си струва да си честен! Веднъж, говорейки за Мелиса, тя каза: „Ужасно е, когато зависиш изцяло от злонамерени към теб сили. Да виждаш мислено само един човек, като петно върху действителността…“ Изглежда, имаше предвид Жюстин — там горе, в голямата къща, сред високите свещници и маслените платна от забравени майстори.

Говорейки за мен, Мелиса й бе казала: „Откакто той си отиде, всичко в природата изчезна.“ Тогава тя вече умираше. Но никой няма право да заема такова място в живота на другия — никой! Сега разбирате с какъв суров материал работя при тези дълги и страстни диалози със самия себе си край неспокойното зимно море. „Тя те обичаше — повтаряше ми Клия — заради твоята слабост, именно това намираше за най-трогателно у теб. Ако беше силен и твърд, щеше да я изплашиш, да пропъдиш плахата й любов.“ И накрая, преди да затворя страниците на моя ръкопис с гняв и омраза, една последна реплика на Клия остана да звучи и да ме изгаря като нажежено желязо. "Мелиса ми каза така: "Ти, Клия, винаги си ми била приятелка и аз искам да го обичаш, след като умра. Направи го с него, обещаваш ли? И докато го правиш, мисли за мен. Не обръщай внимание на онова отвратително нещо любовта. Нима е невъзможно да го любиш от мое име? Моля те да спиш с него, а аз ще помоля Панагия да се спусне и да го благослови, докато спи — като в старите икони. „Колко типично за Мелиса, колко гръцко!“„“

Спомням си как обикновено в неделя двамата отивахме да посетим Скоби; Мелиса, облечена в светла памучна рокля и сламена шапка, се усмихва при мисълта за пълен почивен ден, далеч от прашното кабаре. По протежение на Гранд Корниш с вълните, които танцуваха и весело ни намигаха откъм плитчините, и старите конски файтони със смугли кочияши, нахлупили червени фесове на главите, които караха раздрънканите си, скрибуцащи „коли на любовта“; когато се изравнявахме с тях, те се провикваха: „Такси на любовта, сър, мадам, не подминавайте! Само за десет пиастри на час. Знам едно тихо уединено местенце…“ Мелиса извръщаше глава и започваше да се киска, докато се отдалечавахме, загледани в минаретата, които блестяха като перли на утринната светлина, и в пъстроцветните детски хвърчила, които яхваха пристанищния вятър.

Скоби обикновено прекарваше неделите си в леглото, а през зимата винаги съумяваше да пипне и простуда. Лежеше върху грубите ленени чаршафи, след като Абдул го бе разтрил с „канелено масло“ (така и не открих какво представлява това мазило); освен това с подобаваща тържественост, Абдул затопляше една керемида и я слагаше в краката му, за да не изстиват. На главата си Скоби нахлупваше малка плетена шапчица. Сега вече четеше много малко, но той носеше у себе си, подобно на някакво древно племе, цялата прочетена литература и когато оставаше сам, си рецитираше с часове. Имаше огромен репертоар от балади, които декламираше енергично с гръмовен глас, като си тактуваше с едната ръка. Например „Арабин се сбогува с жребеца си“ предизвикваше сълзи в истинското му око, както и „Арфата, която някога в чардаците на Тара…“; ала сред по-неизвестните поеми имаше една, която бе същински бисер — с такъв галопиращ ритъм, че стигнеше ли до нея, Скоби просто не издържаше, скачаше от леглото и докато я рецитираше, препускаше из стаята като хала. Веднъж го накарах да ми я напише, за да мога на спокойствие да разуча конструкцията й.

За съжаление обаче той не знаеше нищо повече за нея; пазел я в паметта си повече от половин век като безценно блюдо от старо сребро, което се изважда на показ само при тържествени случаи. Сред малкото други подобни съкровища, които успях да разпозная, беше един откъс (който Скоби рецитираше особено разпалено) и който свършваше така:

Мелиса беше много привързана към него, въпреки че го намираше за ужасно старомоден и в начина, по който говореше, и в начина, по който се държеше. Той също я обичаше, според мен главно защото тя винаги се обръщаше към него с пълния му ранг и титла — бимбаши Скоби, — което му доставяше огромно удоволствие и го караше да се чувства като „голяма клечка“ в нейните очи.

Спомням си обаче един ден, когато го заварихме почти разплакан. Отначало реших, че сигурно се е трогнал до сълзи от собственото си изпълнение на някоя от по-емоционалните поеми („Седмина сме“ беше друго негово любимо стихотворение), но не, не беше това.

— Скарах се с Абдул — за пръв път — призна си той и взе да премигва. — Знаеш ли какво, човече, решил е да усвои обрязването.

Струваше ми се съвсем понятно, че човек като Абдул по-скоро ще иска да се заеме с този занаят, отколкото да си остане прост берберин — разбираемо е; също като да искаш да се дипломираш. Но естествено, аз много добре знаех за отвращението, което изпитваше Скоби към обрязването.

— Излезе и след малко ми се връща с някакво огромно мръсно гърне, пълно с пиявици — възмутено продължи да ни разказва старецът. — Пиявици! Вече започнал и кръв да пуска, представи си! Аз му викам: „Ти, момчето ми, ако си мислиш, че съм ти дал занаят в ръцете, за да можеш да осакатяваш малки деца за по един пиастър, тогава, знай, че жестоко се лъжеш“ — така му викам.

Скоби спря, за да си поеме дъх, очевидно дълбоко огорчен от това развитие на нещата.

— Шкипер — опитах се да го вразумя аз, — за него е съвсем естествено да иска да стане берберин лечител. В края на краищата вече навсякъде се практикува обрязването, дори в Англия.

Ритуалното обрязване беше толкова типична черта на египетския начин на живот, че аз наистина недоумявах защо тази мисъл го бе разстроила толкова много. Той се нацупи, сведе глава и шумно изскърца със зъбите на изкуственото си чене.

— Не! — заинати се. — Няма да стане! — После вдигна очи и рече: — Знаеш ли какво? Иска да се учи при Махмуд Енайет Аллах — оня стар касапин!

Наистина не можех да разбера за какво толкова се горещи; неизменна част от обстановката на всеки празник или тържество беше павилионът за обрязване, обкичен с националното знаме. Огромни цветни картини, изобразяващи бръснари хирурзи с чекийка в ръка, наведени над някое нещастниче, разчекнато върху зъболекарски стол, по правило съпътстваха всеки панаир. Доайенът на тази гилдия, въпросният Махмуд, огромен овален мъж с дълги мазни мустаци, винаги официално облечен, но с червен фес, създаваше смътното впечатление за някакъв чуждоземен, да речем френски, селски лекар, дошъл тук да прекара ваканцията си. Но той винаги държеше нравоучителни речи на класически арабски, като предлагаше безплатно обрязване за правоверните, които са толкова бедни, че не могат да си позволят разноските. А когато кандидатите пристъпеха напред, подбутвани от ревностните си родители, двамата негри, които работеха за него — с боядисани лица и палячовски костюми, — започваха да подскачат и да правят цигански колела с надеждата да разсеят малчуганите, като по този начин гледаха да ги прилъжат по-близо до фаталния стол, където, по изразителните думи на Скоби, ги „осакатяваха“, а писъците им потъваха удавени във врявата на тълпата още преди да осъзнаят какво става.

Наистина недоумявах какво толкова нередно има в това, че Абдул иска да се учи от майстора на обрязването Махмуд. Разбрах чак когато Скоби додаде:

— Не става дума за момчето — да правят с него каквото щат. Ама те искат да обрежат момиченцето! Не мога да се примиря с мисълта това крехко създанийце да бъде осакатено. Аз съм англичанин, старче, сигурно разбираш какво чувствам. НЯМА ДА ГО ПОЗВОЛЯ! — Напълно изтощен, той се отпусна върху възглавницата си, но не млъкна. — И още нещо. Заявих на Абдул съвсем категорично: „Само да си пипнал с пръст малката — така му казах, — да знаеш, че ще те арестувам, без да ми мигне окото. Ще го направя, ще видиш!“ Но, старче, това ще разбие сърцето ми, защото те винаги са били големи приятели, а клетият глупак нищо не разбира. Той просто си мисли, че аз съм луд!

Скоби въздъхна тежко на два пъти.

— Тяхното приятелство е най-хубавото нещо, което ми се е случвало след Бъджи. Да знаеш, че не преувеличавам, старче. Наистина най-хубавото. А сега и те са объркани. Не могат да разберат какво чувства един англичанин. Аз не искам да използвам положението си. — Почудих се какво ли пък значи това. А той продължи:

— Само преди месец окошарихме Абдел Латиф и го бутнахме зад решетките за шест месеца заради мръсните му бръсначи. Сума народ беше заразил със сифилис, представяш ли си, старче. Ще го направя и сега, въпреки че ми е приятел. Защото това е мой дълг. Предупредих го сто пъти да дезинфекцира бръснача си. Той обаче нехае. Тук, старче, те въобще не знаят какво е това дезинфекция. Знаеш ли, при обрязването използват стипца — стипца за бръснене! На всичкото отгоре са убедени, че това е голям напредък в сравнение със старата смес от черен барут и сок от лимон. Пфу! Нямат елементарно чувство за хигиена. Просто недоумявам как така не мрат като мухи, наистина недоумявам. Обаче всички се изплашиха, като бутнахме Абдел Латиф зад решетките, и тогава Абдул много се разстрои. Гледаше ме втренчено, докато му се карах. Като че внимаваше в думите ми.

Присъствието на хора винаги ободряваше стария Скоби, прогонваше страховете му и не след дълго, ето го, пак заразправя с цветистия си забавен език за странния живот на Тоби Манеринг.

— Той ме посвети в тайните на Светото писание, старче, и вчера отварям аз старата книга и какво мислиш — откривам, че и там пише за обрязването, и то много. Ти знаеше ли? Още амаличаните са събирали изрязани кожички от членовете, също както ние колекционираме марки. Странно, нали? — И той изкряка насмешливо като жаба. — Страхотни са били тия амаличани! Въртели са истински алъш-вериш с препуциуми, сигурно са предлагали луксозни екземпляри и всичко, както си му е редът. Плащаш допълнително за перфорация и т.н.

В този миг Мелиса влезе в стаята и лицето му се удължи.

— Та, такива ми ти работи — подхвърли той, като продължаваше да се тресе от сподавения смях, предизвикан от собствената му шегичка. — Още тази вечер ще седна да напиша едно писъмце до Бъджи, за да му разкажа последните новини.

Бъджи беше най-старият му приятел.

— Живее в Хоршам, старче, и прави клозети на открито. Сума пари натрупа от тях пустият му Бъджи. А иначе е член на КЗД26. Не знам какво означава това, но на листовете му за писма така пише. Чарлс Донахю Бъджън, КЗД. Пиша му всяка седмица. Без изключение. Винаги съм го правил и винаги ще го правя. Верен до гроб, това съм аз. Никога няма да предам приятел.

Мисля, че именно за Бъджи бе предназначено онова недовършено писмо, което намериха в апартамента му след неговата смърт. Там пишеше: „Стари приятелю, откакто ти писах последния път, нещата се промениха. Сега като че целият свят се е обърнал срещу мен. Трябва да…“

Скоби и Мелиса! В златистата светлина на тези недели и двамата оживяват пред очите ми, грейнали с цветовете, с които споменът обагря онези, които обогатяват живота ни чрез смях и сълзи, без самите да съзнават, че с нещо са ни дарили. А най-ужасното е, че невъздържаната страст, която Жюстин запали в мен, бе също толкова ценна, както би била и ако беше „истинска“; и дарът на Мелиса бе една загадка — какво всъщност можеше да ми предложи тя, това бледо безпризорно дете на александрийското крайбрежие? Дали Клия е била обогатена или ощетена от отношенията си с Жюстин? Бих казал по-скоро обогатена, безмерно обогатена. Дали пък не бяхме подхранвани единствено от измислиците на собственото си въображение, от лъжи? Спомням си думите, които Балтазар бе написал някъде с едрия си книжовнически почерк: „Всички живеем с избрани измислици“ и още: „Всичко, казано за някой, е вярно… Всичко е вярно за всеки…“ Не бяха ли това думи на Пърсуордън, изровени от собствените му преживявания с мъже и жени, или просто плод на внимателно наблюдение върху всички нас, нашето поведение и последиците от него? Не знам. Сещам се за един абзац от роман, в който Пърсуордън говори за мисията на твореца в живота. И там казва нещо от този род: „Макар и да долавя всяко несъгласие, всяко бедствие в природата на човека, той не може да направи нищо, за да предупреди приятелите си, нито да посочи с пръст, нито да извика навреме, за да се опита да ги спаси. Би било безполезно. Защото те самите са двигател на собственото си нещастие. Единственото, което творецът е в състояние да стори, е да им повели: «Разсъждавай и ридай!»“

Дали пък съзнанието за трагедия не е непоправимо загнездено — не, не във външния свят, който ние всички виним, а в нас самите, в човешките условия, които в крайна сметка бяха продиктували неочакваното му самоубийство в онази прашна хотелска стая? Предпочитам да мисля, че точно това е станало, но може би отдавам прекалено голямо значение на твореца за сметка на човека в него. Балтазар пише: „От всички неща за мен самоубийството му си остава най-невероятната и съвършено необяснима приумица. На какъвто и стрес или напрежение да е бил подложен, аз просто не мога да се насиля да повярвам, че това е причината. Но от друга страна, нека си го кажем — ние всички живеем в сянката на личностите край нас, без да вникваме надълбоко, навътре, под привидното. Ала и така да е, неговото самоубийство ме изненада като несъвместимо с характера му. Нали разбираш, той се беше успокоил по отношение на работата си — онова нещо, което най-много измъчва хората на изкуството — и дори бе започнал да гледа на творчеството си като на «божествено неважно» — фразата, както виждаш, е съвсем в неговия стил. Знам го със сигурност, защото веднъж, когато го бях запитал: «Каква е целта на писането?», той ми бе от говорил върху гърба на един плик. Отговорът му гласеше следното: «Целта на писането е да откърми човека, който в крайна сметка ще надмогне изкуството.»“

Имаше странни идеи за състава на душата. Например чувал съм го да казва: „Смятам, че тя е съвършено нематериална, също като дъгата — появява се във видима форма с определени качества, само когато вниманието е насочено към нея. Най-истинската форма на внимание, разбира се, е любовта. Тогава ‘хората’ стават това, което е илюзията за мистика, или ‘материята’ за физика, когато я възприема като форма на енергията.“

Той винаги гледаше с насмешка на моя интерес към окултното, както и на работата в Кабал, чиито събирания самият ти посещаваше. Обичаше да казва: „Истината е въпрос на разбиране на нещата — не можеш да стигнеш до нея, изкачвайки стълба от заучени схващания.“

Не мога да се отърва от усещането, че беше най-сериозен, когато беше най-безочлив и нагъл. Веднъж го чух упорито да твърди пред Кийтс, че най-добрите строфи в цялата английска поезия са написани от Ковънтри Патмор. А те бяха:

И след като изтърси това, додаде: „И истинската им красота се крие в това, че самият Патмор, когато ги е писал, не е знаел какво иска да каже. Sich lassen!“ Можеш да си представиш колко раздразнен се почувства Кийтс. Освен това често цитираше с назидателен тон една мистериозна мисъл на Стендал: „Усмивката се появява само от външната страна на кожата.“

Тогава следва ли да приемем, че зад цялото това шегаджийство се е криела сериозна и задълбочена личност? Отговорът на този въпрос оставям на теб — ти си пряко заинтересован.

По онова време, когато бяхме в една компания, той не четеше нищо друго освен научна литература. Това, неизвестно защо, дразнеше Жюстин и тя непрекъснато му натякваше, че си губел времето. Един път той се защити, като й отвърна, че не друго, а именно теорията на относителността е пряко отговорна за появата на абстрактната живопис, атоналната музика и безсюжетната (или в най-добрия случай циклосюжетната) литература. Защото щом веднъж човек разбере относителността, и те му стават ясни. После добави:

„Бракосъчетанието на Пространството и Времето е най-голямата любовна история на нашия век. В очите на праправнуците ни то ще изглежда така поетично, както е древногръцката женитба на Купидон и Психея в нашите очи. Нали разбирате, за гърците Купидон и Психея са били факт, а не концепция. Аналогичното мислене срещу аналитичното! Но истинската поезия на века и нейната най-плодотворна поема е мистерията, която започва и свършва с едно «n».“

„Сериозно ли говориш?“

„Разбира се, че не.“

Жюстин се възмути: „Този звяр е способен на всякакви номера, дори в книгите си.“ — Мислеше си за онази фамозна звездичка в един от романите му, която отпращаше читателя до точно определена страница в текста, а тя — неизвестно защо — бе съвършено бяла и празна. Тогава много хора си помислиха, че това е печатарска грешка. Но Пърсуордън сам ме увери, че страницата е оставена така нарочно.

„Аз отпращам читателя до празна страница, за да го върна обратно към него — където в крайна сметка му е мястото.“

Ти говориш за благовидността на нашите действия и това не е много справедливо, защото ние всички сме живи хора и като такива имаме право да потърсим убежище поне в условната присъда на Бога, ако не на читателя. Така че, като се сещам за всичко това, нека ти разкажа историята за смеха на Жюстин! Като я научиш, сам ще си признаеш, че никога не си чувал този смях, защото не става дума за нейния вечно хаплив, язвителен и огорчен от живота кикот. Да, само Пърсуордън го беше чувал — сред гробниците на Сакара27! На лунна светлина, два дни след Шам ел Несим. Били там с голяма група туристи, които им служели за прикритие, но не можели много да разговарят — чувствали се като съзаклятници. По онова време Пърсуордън беше успял да сложи край на частните й посещения в хотелската му стая. Така че размяната на няколко скътани тайни им доставяла удоволствие; най-накрая същата вечер съвсем случайно останали за малко насаме — изправили се един срещу друг в една от онези зловещи и неумолими дупки, напомнящи за смъртта по един много особен начин: гробниците.

Жюстин си била пуснала бримка на чорапа, а обувките й били пълни с пясък. Събула ги, за да ги изпразни, а той запалил клечка кибрит, огледал се наоколо и взел да души въздуха. Тя му прошепнала, че напоследък я гризе някакво подозрение, че Несим е открил нещо във връзка с изгубеното й дете, което не желае да й съобщи. Пърсуордън слушал разсеяно, ала изведнъж щракнал с опарените си от огъня пръсти и рекъл:

„Слушай, Жюстин — знаеш ли какво? Миналата седмица препрочетох «Нрави» ей така, за удоволствие, и ми хрумна нещо; искам да кажа, ако всички тези увъртания и подмятания за Фройд и твоето така наречено изнасилване като дете и така нататък са самата истина — истина ли са? Не знам. Нали разбираш, може и да си си го измислила. Но тъй като, от една страна, знаеш кой е човекът със злочестата превръзка на окото, а от друга — отказваш да съобщиш името му на нещастната армия от психолози аматьори, начело с Арнаути, значи имаш някаква много сериозна причина за това. Каква е тя? Чудно ми е. Няма да кажа на никого, обещавам. Или всичко е една лъжа?“ — Тя поклатила глава.

„Не, не е.“

Тръгнали да се разхождат на чистата млечнобяла лунна светлина, а Жюстин се умълчала. След малко обаче изрекла бавно:

„Не беше само притеснение или нежелание да се излекувам, както го наричаха — всъщност както той го нарича в книгата. Работата е там, че въпросният човек е наш приятел — на всички нас, и твой включително.“ — Пърсуордън я изгледал с любопитство.

„Мъжът с черната превръзка на окото, той ли?“ — попитал. Тя кимнала. И двамата запалили цигара и седнали на пясъка, за да изчакат другите. Тъй като Жюстин усещала, че каквото и да му повери, ще си остане между тях, добавила плахо:

„Да Капо.“ — Последвало дълго мълчание.

„Дяволите да ме вземат! Самият похотливец Порни! (Отдавна му беше измислил този прякор, заемайки корена от «порнография».) — А после продължил тихо и доста колебливо: — Изведнъж ми хрумна да препрочета въпросната книжка и знаеш ли какво щях да направя, ако бях на твое място и ако цялата тази история не е някаква измислица, с която се мъчиш да изглеждаш по-интересна в очите на твоите психопомп28 — тогава… хм… аз бих отишъл да легна отново с онзи мъж и по този начин да го изтрия от паметта си. Такава идея ми хрумна.“

Това, разбира се, издава тотално невежество по отношение на човешката психика. Всъщност подобен акт би бил фатална грешка. Но тук, за най-голямо негово удивление, тя се разсмяла — първият безгрижен, музикален смях, който някога бил чувал да излиза от устата й.

„Точно това направих — казала и така се разсмяла, че чак се задавила. — Точно това направих. Не можеш да си представиш какво усилие ми костваше. С часове се въртях отвън в тъмната улица пред къщата му, като се опитвах да събера кураж, за да натисна звънеца. Да, и на мен ми беше хрумнало същото. Бях отчаяна. Какво ще каже той? Вече бяхме приятели — в продължение на години, — без нито веднъж, разбира се, и дума да обелим за онази случка. Той никога не споменаваше и «Нрави», почти съм сигурна, че изобщо не я беше чел. Може би предпочита, мислех си аз, да забрави за случилото се — да го загърби най-тактично и веднъж завинаги да го зарови в миналото.“

И тя пак се разсмяла невъздържано, така че цялото й тяло се разтресло, а Пърсуордън побързал да я подхване от страх да не прекъсне разказа си. Жюстин взела назаем носната му кърпа, попила насълзените си от смях очи и продължила:

„Най-накрая влязох. Той беше в прочутата си библиотека! Треперех като лист. Нали разбираш, не знаех какво да кажа — нещо драматично ли, или нещо патетично? Все едно отиваш на зъболекар. Наистина, Пърсуордън, ужасно смешно, но така беше. Най-сетне се реших: «Скъпи Да Капо, стари приятелю, ти си моят зъл демон и след толкова години сега съм дошла, за да прогониш от мен този дух, да ме освободиш от него веднъж завинаги. Да заличиш спомена за едно ужасно събитие в моето детство. Трябва да легнеш с мен!» Да можеше само да видиш лицето на Да Капо. Така се смая, че започна да пелтечи: «Mais voyons, Justine, je suis un ami de Nessim!»29 и така нататък. Наля ми уиски и ми предложи един аспирин — беше напълно убеден, че съм откачила. «Седни» — рече ми той, като ми предложи стол с треперещите си ръце, после седна срещу мен с комичното изражение на изпаднал в паника човек — досущ като малчуган, когото са спипали да краде ябълки.“

Стомахът я заболял от смях и тя се превила надве, той също се заразил и прихнал да се смее.

„Клетият Да Капо — казала, — той направо изумя, като му заявих, че ме е изнасилил, когато бях малко бездомно момиченце, съвсем дете. Никога не съм виждала толкова стъписан човек. Личеше си, че всичко е забравил, и категорично отрече цялата история от началото до края. Нещо повече — беше възмутен и взе да ми възразява и протестира. Да можеше да видиш лицето му! И знаеш ли какво се изпусна да каже, докато се оправдаваше? Нещо невероятно! «Il a quinze ans que je n’ai pas fait ca!»“30

И тогава тя се хвърлила по лице в скута на Пърсуордън и останала така за миг, като не преставала да се тресе от смях; после вдигнала глава и пак избърсала очите си. И продължила:

„Допих си уискито и си тръгнах за негово най-голямо успокоение; когато бях вече на вратата, той ми извика: «Не забравяй, че в сряда двамата сте канени на вечеря у дома. В осем, официално облекло.» Върнах се у дома като в несвяст и изпих половин бутилка джин. И знаеш ли, същата нощ, докато лежах, ме споходи странна мисъл — сигурно ще ти се стори страшно неуместна; една мисъл за Да Капо — човека, дето бе забравил напълно акт, който ми костваше толкова много години на нервно изтощение, който за малко не ме докара до лудост и заради който аз бях наранила толкова много невинни хора. И тогава си казах: сигурно по същия начин и Бог забравя злините, които ни причинява, като ни изоставя на произвола на живота.“

Отметнала назад усмихнатото си лице и се изправила. Видяла, че Пърсуордън я гледа с насълзени от възхищение очи. Изведнъж я сграбчил в обятията си, притиснал я към себе си и я целунал по-страстно от всякога. Когато ми разказваше всичко това с необичайна гордост, тя добави:

„И знаеш ли, Балтазар, беше по-хубаво от любовна целувка, защото беше като истинска, заслужена награда, като аколада31. И тогава разбрах, че ако нещата се бяха развили другояче, бих могла да спечеля любовта му — може би именно с дефектите на моя характер, които са така очебийни.“

По-късно останалата част от групата се присъединила към тях, всички разговаряли оживено и… това е. Предполагам, че после са потеглили обратно към Нил и са приключили вечерта в някой бар. Защо ли ти пиша всичко това? Чиста лудост! Само ще ме намразиш, задето ти разправям неща, които предпочиташ да не знаеш като мъж и може би — да пренебрегнеш като творец… Тези упорити, дребни, лишени от собственик факти — подхвърлени деца на нашите преживявания, които човек може да пъхне като ключ в бравата или като нож в стрида: дали вътре ще попадне на бисер? Кой може да каже? Но някъде те сигурно съществуват пълноправно — тези зрънца от истината, която някой „се е изпуснал да изрече“. Истината не е това, което се говори в пълно съзнание. Тя винаги е онова, което се е изплъзнало от езика или ръката — неволно допусната грешка, която издава премълчаното. Разбираш ли ме, умнико? Още не съм свършил. Отсега си знам, че никога не ще събера кураж да ти предам тези листове. Ще довърша историята ей така, за себе си.

След всичко това можеш да си представиш отчаянието на Жюстин, когато онзи нещастник Пърсуордън взе, че се самоуби. Макар и вбесен от неговата постъпка, аз и до ден-днешен се улавям, че се усмихвам при спомена за случилото се, до такава степен продължавам да не вярвам в смъртта му. В нейните очи този негов акт беше толкова загадъчен и необясним, колкото и в моите; ала клетото създание бе организирало целия си измамлив живот около самонадеяното убеждение, че той ще живее! И вече нямаше жив човек, с когото да споделя, освен с мен; ала ти, когото тя може и да не обичаше, но, Бог ми е свидетел, и не мразеше, ти беше в голяма опасност. Бе твърде късно за други решения, затова Жюстин започна да планира своето бягство. Беше останала единствено с едно „мюре“!

Дали човек научава нещо от тези горчиви истини? Хвърли всички листове в морето, скъпо момче, недей да четеш повече от това Междуредие. Но аз забравих. Нали нямаше да ти го давам. Ще те оставя да си живееш с илюзиите, да се утешаваш с измислиците на едно изкуство, което „преработва действителността, за да покаже нейната значима страна“. Но каква значима страна можеше да покаже тя, да речем, на Несим, който по онова време бе станал жертва точно на онези занимания, които в очите на всички — включително и в собствените му — го правеха да изглежда психически нестабилен? Що се отнася до по-сериозните му занимания от този период, за тях мога да изпиша цели страници, защото междувременно научих много неща за неговите дела и политически ангажименти. Именно те биха обяснили внезапното му превъплъщение в достолепен домакин на всевъзможни приеми — препълнената му къща, която ти така добре описваш, банкетите, баловете. Но тук… въпросът за цензурата ме тревожи, защото, ако все пак реша да ти изпратя тази гнусна купчина хартия и ако ти, както е напълно възможно, я запратиш в морето, тогава нищо чудно вълните да я отнесат обратно в Александрия, и то най-вероятно право в ръцете на полицията. По-добре не. Ще ти кажа само онова, което е в рамките на разумното. Може би по-нататък ще ти разкрия и останалото.

Лицето на Пърсуордън в смъртта ми напомни много лицето на Мелиса; и двамата имаха вид, сякаш току-що са се изсмели на сочна мръсна шегичка и са заспали още преди усмивката да изчезне от ъгълчетата на устните им. Известно време преди това той беше казал на Жюстин: „Само от едно нещо се срамувам: пренебрегнах първия закон за твореца, а именно твори и гладувай. Знаеш ли, никога не съм гладувал. Винаги съм се крепял на повърхността с всевъзможни службици, а и винаги съм наранявал хората около себе си — като теб, Жюстин, може би и повече.“

През онази нощ, когато пристигнах в хотелската стая, Несим вече беше при трупа; изглеждаше съвършено сдържан и спокоен, но с вид на човек, оглушал от експлозия. Като че този удар на живота го бе зашеметил. По онова време той изживяваше някакъв период на ужасни сънища, които си записваше, и някои от тях виждам, че са преразказани в твоя ръкопис. Те странно напомнят за сънищата на Лейла отпреди петнайсет години — тя също имаше един много труден период след смъртта на съпруга си и тогава аз се грижех за нея по настояване на Несим. Тук, в неговия случай, ти отново се доверяваш прекалено много на онова, което хората говорят сами за себе си, на начина, по който сами описват действията си и тълкуват смисъла им. От теб няма да излезе добър лекар. Пациентите трябва да бъдат откривани — защото те винаги лъжат. Просто не могат да не лъжат, понеже това е част от защитния механизъм на болестта — точно както твоят ръкопис издава защитния механизъм на мечтата ти, която не желае да допусне в себе си действителността! Или може би греша? Не искам да бъда несправедлив към никого, нито да нарушавам границите на личния ти периметър. Дали тези наблюдения ще ми костват твоето приятелство? Надявам се, че не, но се опасявам.

За какво говорех? А, да, за лицето на Пърсуордън в смъртта! То носеше същото онова добре познато изражение на арогантна насмешливост. Сякаш играеше роля — наистина продължавам да мисля така, толкова жив изглеждаше.

Жюстин дойде да ме извика. Несим я беше пратил да ме вземе с колата. Носеше една бележка, която не й позволих да прочете. Несим пръв бе научил за неговото намерение или за вече свършения факт — подозирам, че самият Пърсуордън му се е обадил. Във всеки случай моите познания в областта на самоубийствата — нали през мен са минали всички случаи по време на нощните дежурства на Нимрод — ме накараха да действам предпазливо. Подозирах барбитурати или някаква подобна химическа смес с бавно действие, затова си направих труда да взема със себе си малката стомашна помпа, наред с всички останали противоотрови. Признавам, че самодоволно си представях лицето на моя приятел, когато, благодарение на мен, ще се събуди в болницата. Но очевидно не бях преценил правилно нито гордостта му, нито сериозността на неговите намерения, защото когато пристигнахме, се оказа напълно и безвъзвратно мъртъв.

Жюстин изтича пред мен по стълбите на мрачния и неприветлив хотел, който той толкова обичаше (и го бе кръстил „Хълмът на лешоядите“, предполагам заради орляците проститутки, които кръжаха отвън като лешояди).

Несим се беше заключил в стаята и ние трябваше дълго да чукаме, преди да ни пусне — нещо, което направи с известна раздразнителност, или поне така ми се стори. Вътре цареше невъобразим безпорядък. Извадени чекмеджета, разхвърляни дрехи, листове и картини; Пърсуордън лежеше проснат върху кревата в ъгъла с надменно вирнат към тавана нос. Спрях, за да отворя лекарската си чанта — в моменти на стрес методичността е спасителна сламка, — докато Жюстин безпогрешно се упъти към недопитата бутилка джин до леглото и отпи една мощна глътка. Знаех, че може да съдържа част от отровата, но не казах нищо — в такива моменти човек просто няма какво да каже. Щом почувстваш пристъпите на истерията, трябва незабавно да вземеш мерки. Започнах да разопаковам старата си стомашна помпа, която бе спасила повече и далеч по-безсмислени човешки животи (невъзможни и захвърлени като умалели дрехи) от всеки друг лекарски инструмент в цяла Александрия. Развих помпата бавно и внимателно — единствената опора, с помощта на която третокласният доктор може да се изправи пред лицето на света…

Междувременно Жюстин се обърна с лице към леглото, надвеси се и каза на висок глас: „Пърсуордън, събуди се!“ После хвана главата си с две ръце и зави като арабска оплаквачка — ридание, което нощта в тази задушна стаичка бързо конфискува. След това започна да уринира на пресекулки — опика целия килим. Хванах я и я изтласках в банята, после отидох да преслушам сърцето на Пърсуордън. Безмълвно като Голямата пирамида. Изведнъж ме доядя, защото разбрах, че е използвал някаква убийствена цианидна смес — между другото любим препарат на вашите прословути тайни служби! Така се вбесих, че го ударих през лицето — плесница, която отдавна заслужаваше!

През цялото това време усещах, че Несим е страшно зает, но чак сега, след като дойдох на себе си, така да се каже, се обърнах да го погледна. Той изваждаше чекмеджета, преобръщаше вътрешността на маси и шкафове и обезумял като маниак, изчиташе всяко листче хартия, хвърляше предмети наляво и надясно, търсеше нещо, и то трескаво, без следа от обичайната си флегматичност.

„Какво правиш, по дяволите?“ — извиках му сърдито, на което той ми отвърна:

„Не трябва да има нищо, което може да се стори подозрително на египетската полиция.“ — После замълча, сякаш бе казал прекалено много. Върху всяко огледало се открояваше направен със сапун надпис. Несим бе успял частично да заличи само един. Четеше се единствено думата… ПАЛЕСТИНА…

Не след дълго се чу познатото почукване на вратата, стаята се изпълни с лицата, врявата и възбудата, които неизменно съпътстват подобни сцени навсякъде по света. Мъже с тефтерчета, журналисти, свещеници — цъфна не друг, а отец Пол. В този миг бях почти сигурен, че мъртвецът няма да издържи, ще се надигне и ще метне нещо по тях… но не; Пърсуордън остана да лежи неподвижен, с щръкнал към тавана нос и насмешливо усмихнато лице.

Измъкнахме се и тримата навън и отидохме в ателието, където големите недоизкусурени платна ни подействаха успокоително, а уискито ни даде кураж да продължим да живеем. Жюстин не каза нито дума. Нито дума.

VII

Разгръщам на друго място в Междуредието — онзи абзац, който Балтазар е озаглавил: „И така, Наруз решава да действа“, подчертавайки последната дума с двойна линия. Да го пресъздам ли — така ясно виждам картината, която полегатият му почерк със зелено мастило взриви във въображението ми. Да, това ще ми позволи за малко да се пренеса в онзи рядко посещаван квартал на Александрия, който толкова обичам.

Градът, населен с моите спомени, се движи не само назад в историята, маркирана с велики имена по всяка спирка на описаното време, но и още назад-напред в живото настояще, така да се каже — сред съвременните религии и раси: стотиците малки общества, сплотени от вяра и фолклор, хлабаво съчленени помежду си като клетки, образуващи огромната, проснала се нашироко медуза на днешна Александрия. Свързани така съдбовно по силата единствено на волята на този град, изтласкани встрани върху един каменист нос над морето, на фона на огледалото от лунен камък — соленото езеро Мареотис — и вечното безбрежие на пустинята отвъд него (сега пролетният вятър е поръсил атлазените дюни със ситна като пудра прах — безформени и красиви, сякаш пейзажи, изваяни от пухкави безплътни облаци), тези общества продължават да съществуват заедно: турци и евреи, араби и копти, сирийци и арменци, италианци и гърци. Тръпката на търговските сделки ги раздвижва, както ветрецът разшумява житните поля; чествания, бракове и пактове ги свързват и разделят. Дори наименованията на спирките по стария трамваен маршрут с хлътнали в пясъка релси напомнят забравените имена на знатните им прадеди — онези отдавна измрели смели воини за пръв път стъпили на този бряг — от Александър до Амр; създателите на тази анархия от плът и похот, от меркантилност и мистицизъм. Къде другаде по света може да се види такова смешение?

А падне ли нощта и белият град грейне с хилядите канделабри на своите паркове и сгради, тогава проехтява и глухият неземен припев на барабаните от Мароко или Кавказ и градът заприличва на огромен кораб от кристал, притихнал, заспал на котва в Африканския рог — игривите му пламъчета от диамантени и опалови отблясъци се гърчат като лъскави змийчета, после плавно потъват в мазните води на пристанището, помръкнало от черните туловища на бойни кораби.

По здрач градът става като бледоморава джунгла, някак призрачен, обагрен тук-таме с отблясъци като от пръсната на хиляди парченца призма; извисява снага в перленото небе на залеза, препъва се нагоре по кули и минарета, пълзи дебнешком като гигантска папрат над бледото източено крайбрежие и неговата огърлица от дивашки кръчми, където негрите танцуват в ритъма на думкащи тамтами или превзетия ситнеж на кларнети.

„Съществуват само толкова реалности, колкото успееш да си представиш“ — бе написал Пърсуордън.

Наруз винаги избягваше Александрия, макар и да я обичаше страстно, с любовта на изгнаник; срамуваше се от заешката си устна и затова не посещаваше центъра, от страх да не срещне познати. Винаги се мотаеше в покрайнините, не смееше да припари в голямото осветено сърце на града, където брат му живееше като преуспяващ бизнесмен с вкус към удоволствията. Той винаги се вмъкваше в града крадешком, на кон, облечен както винаги се носеше, и само колкото да сключи някоя и друга сделка, свързана с имението. Много мъчно можеше да го прилъже човек да облече костюм и да пристигне в града с кола, въпреки че когато се налагаше, знаеше се, че и това ще направи, макар и неохотно. Почти винаги предпочиташе да прехвърли градските си задължения на Несим; и разбира се, имаше на разположение телефона, който му спестяваше много подобни крайно нежелани екскурзии до града. Но когато един ден брат му звънна с новината, че неговите хора не са успели да накарат Магзуб да им каже нещо за детето на Жюстин, Наруз изведнъж се оживи, окрилен от мисълта, че му се възлага работа, която само той може да свърши. „Несим — попитал, — кой месец сме? Да, мисра. Значи наближава празникът Ситна Мариам32, нали така? Ще гледам да го намеря и да го заставя да ми каже каквото знае.“ Несим се замислил над думите му и Наруз решил, че връзката е прекъснала, затова се провикнал сърдито: „Ало, ало!“ — Несим се сепнал. — „Да, да. Тук съм. Просто се бях замислил. Добре, ама ще внимаваш, чу ли?“ Наруз изхихикал дрезгаво и обещал да внимава. Той винаги се вълнуваше, когато му се удаваше случай да помогне с нещо на брат си. Странно, но изобщо не мислеше за самата Жюстин, нито какво означава за нея тази информация, защото в неговите очи тя не беше нищо друго освен притежание на Несим, което той харесваше, превъзнасяше, дори обичаше силно, ала някак автоматично, само заради Несим. Наруз смяташе за свой дълг да направи всичко, което е по силите му, за да може Несим да помогне на Жюстин. Само това: нито повече, нито по-малко.

И така, още на втория ден от Ситна Мариам той прекоси кафеникавия на цвят, покрит с прах мейдан пред централната гара на Александрия и закрачи с мека котешка стъпка, като леко пружинираше, вдигаше се високо на пръсти и размахваше тромаво ръце. Бе оставил коня си в двора на свой приятел, дърводелец, недалеч от мястото на тържествата. Беше гореща душна лятна нощ.

С падането на здрача това огромно голо пространство от празна земя винаги се превръщаше първо в златисто, после в кафеникаво — амбалажното кафяво на мукавата, — а най-накрая, когато светлината на крушките започваше да пронизва нахлуващия мрак, преминаваше във виолетово. И чак тогава черният екран на самия европейски град просветваше прозорец по прозорец, улица по улица, докато целият заприлича на паяжина, осеяна с милиони блещукащи брилянти.

Някъде изпръхтяха камили, после изреваха лениво. Миризмата на човешки същества прекоси нощта и стигна до ноздрите му, напоена със спомените за панаири, които бе посещавал с родителите си като дете. С червения си фес и изцапани работни дрехи, той знаеше, че ще се слее с тълпата и никой няма да го разпознае. Типично за празника Ситна Мариам беше това, че макар и в чест на християнска коптска светица, той се тачеше от всички, дори от мюсюлманите, тъй като Александрия бе все пак и все още в Египет, където всички знамена стават едно.

На голото място бе разположен огромен лагер от шатри, павилиони, театри, публични домове и магазини — цял град бе израснал в мрака, прилично осветен с газени и парафинови лампи, с лампи под налягане и мангали, свещи и нанизи От цветни електрически крушки. Той пристъпи с лекота в пресата от човешки тела, ноздрите му всмукаха от миризмата на ароматни ястия и сладкиши, на увехнал жасмин и засъхнала пот, в ушите му зажужаха гласове като фон на звуците, съпътстващи големите шествия в града, които по пътя си спират пред всяка църква, за да изрецитират нейните свещени текстове, след което бавно продължават към мястото на панаира.

Цялото това оживление навред — танцуващите мечки и акробатите, гълтачите на огън, които вирваха уста към небето и изпускаха пламъци от по два метра; танцьорите, накичени с шарени дрипи и пъстри шапки; всъщност всичко, което би радвало окото на странника, радваше и неговото, само защото му бе до болка познато — до такава степен свързано с живота му, че се бе превърнало в част от него. Подобно на малчугана, който някога е бил, той и сега ходеше важно-важно сред грейналите светлини, спираше тук-там и се зазяпваше с усмихнати очи в някоя добре позната панаирна гледка. Фокусник, облечен в костюм от сърма, изваждаше от ръкава си безброй разноцветни кърпички, а от устата му току излитаха по двайсет малки живи птички, които писукаха като морски чайки; маймунката Манули с картонена шапка обикаляше край собствената си сергия, яхнала коза. От двете страни на пътя се издигаха големи шатри със захарни статуетки, облечени в крещящи дрехи, изобразяващи любовта и приключенията на герои от фолклора на Делтата — герои като Абу Зейд и Антара, влюбените Юна и Азис. Разхождаше се бавно, с непринудена небрежност, спираше за малко, колкото да чуе разказвачите на приказки или пък да си купи някой талисман за късмет от известния сляп проповедник Хюсеин, който стоеше като стар дъб — още по-прекрасен на призрачната светлина — и рецитираше деветдесет и деветте свещени имена на Аллаха.

От външния, покрит с мрак периметър долетяха отсечените удари на фехтовачите с дървени саби, глухо отекващи на фона на дрезгавия приглушен тътнеж от приближаващата се процесия, където от време на време внезапно избухваха дивашките фойерверки на барабанна музика — тимпани и тамбурини, които прогърмяваха като мускетен откос, после протяжният трепетлив тътен от камилските тъпани, който ту заглушаваше, ту открояваше пискливата песен на сърцераздирателните флейти. „Идват! Идват!“ Викът, издаващ паника, прогърмя и децата се защураха напред-назад като подплашени мишки между сергиите. Дълга, поклащаща се колона от човешки същества се изсипа от тясното гърло на малка уличка и се разля в широк полукръг, сякаш блъвнаха огън и жупел. Начело на колоната подскачаха акробатите и джуджетата на Александрия, след тях на разстояние една танцова стъпка ги следваше гротескната кавалкада от хоругви, която се издигаше и потъваше в приливите и отливите на мистичното просветление в такт с перисталтиката на дивашкия ритъм, който флейтите нагризваха по краищата, заедно с пулсиращата мъка на тъпаните и нескончаемия трепетлив оргазъм на дайретата, който влудяваше танца на изпадналите в екстаз дервиши. „Аллах! Аллах!“ — гъгнеше във всяко гърло.

Наруз си купи захарна пръчка и я заблиза, докато наблюдаваше прииждащите талази, които се канеха да го погълнат. Ето ги и дервишите рифия33, които, веднъж изпаднали в транс, можеха да танцуват върху жива жарава, да пият разтопено стъкло и да поглъщат живи скорпиони или пък да се въртят, докато действителността като пренавита пружина изведнъж се развие, отприщи се и те тупнат на земята, останали без дъх, замаяни като свалени с прашка птици. Знамената и факлите, големите открити мангали с горящи цепеници и книжните фенери, покрити с надписи, хвърляха примки от светлина и йероглифи от сенки върху черния екран на задъханата александрийска нощ. Всички места се изпълниха до пръсване от зрители, които ръфаха процесията като булдози, пищяха и хапеха; но приливът не стихваше, следваше своя си див ритъм (може би същата музика е чувал и умиращият Антоний от поемата на Кавафис), докато най-накрая погълна мрака на просторния мейдан, разля се навред, прие контурите на мантии, роби и плащове, на лица и предмети без контекст, които току изригваха и обагряха покрайнините на небето с петна от пъстри цветове. Човешките същества се подпалваха взаимно.

Някъде в черната вътрешност на това парче земя с купчини порутена зидария и опустели, изкормени къщи се намираше малка градинка с надгробен камък, който бележеше мястото, съдържащо смисъла на цялата тази суматоха. Тук, на светлината на трептяща свещ се изчиташе една християнска молитва за почитаната светица, докато наоколо вилнееше тъмното гъмжило на Александрия. Цяла дузина религии и вероизповедания се бяха събрали да честват един осветен от времето празник, който бе станал всеобщ, като че по-скоро посветен на годишния сезон и мястото, които сами по себе си заличаваха напълно каноническия символ и заложените в него внушения. За една религиозна страна обаче всички религии са едно и докато правоверните шептят молитви и просби към техния си строго определен светец, останалите се веселят, защото около такива празници неизменно възникват панаири, превръщайки ги в пищен карнавал от светлина и музика.

Картината бе често пронизвана от пискливата свирка на локомотивите в смълчаните товарни гари или пък от сирената на параход, потеглил за Индия — все шумове, напомнящи за самия град, за пълнолетните нужди и сили на този голям entrepot34. Нощта бе приютила всички — проститутката, припяваща със сипкав глас под акомпанимента на думкащи по барабана пръсти, кресливите деца, заели местата по люлките, въртележките и стрелбищата, змиеукротителите, изродите (брадатата жена Зубейда и телето с пет крака), големия театър с пехливаните отпред, които се пъчеха съвсем голи, само по парче плат около бедрата, и демонстрираха уменията си, като стояха неподвижни — само мускулни конвулсии пробягваха по телата им, — стягаха и отпускаха гръдните, стомашните и тръбните си мускули, измамни в силата си като лятна буря.

Съвсем замаян, Наруз гледаше около себе си като пиян, захласваше се по всичко, стъпките му лъкатушеха, следвайки слепешката сокаците на този град от празнични светлини. В края на един дълъг пасаж, след като успя да се освободи от домогванията на десетина момичета, които практикуваха буйния си занаят зад платнените стени на изрисувани шатри, опънати насред панаирните сергии, той стигна до ярко осветените павилиони за обрязване. Най-големият и най-пищният от всички принадлежеше на учителя на Абдул, Махмуд Енайет Аллах. По стените му се виждаха картини в крещящи цветове, поставени в рамки и изобразяващи цялата церемония по обрязването, а от трегера висеше голяма, пълна с пиявици стъкленица. Самият доайен присъстваше тук тази вечер, подкокоросваше тълпата и обещаваше безплатно обрязване на онези правоверни, които са толкова бедни, че не могат да платят редовната такса. Силният му глас гърмеше над насъбралите се отпред, докато двамата му помощници стояха мирно зад обкования в месинг ваксаджийски стол с вдигнати във въздуха готови бръсначи. Вътре в павилиона двама възрастни мъже в тъмни костюми сърбаха кафе с мрачен философски вид.

Бизнесът не вървеше. „Насам, насам, пречистете се, правоверни“ — бумтеше гласът на стареца, хванал с две ръце реверите на стария си сюртук, а потта се стичаше по лицето изпод червения му фес. В единия край на павилиона, погълнат изцяло от тънкостите на занаята си, седеше един братовчед на Махмуд и татуираше гърдите на красива мъжка проститутка, чиито мазни къдрици се спускаха надолу по гърба, а очите и устните бяха тежко гримирани. До него висеше голямо блестящо стъкло с най-различни модели за татуировка, от които клиентите му можеха да направят своя избор — чисто геометрични форми за мюсюлманите, или избрани текстове от Корана, или тържествен обет, или просто имена на любими хора. Една по една запълваше порите на кожата като същински майстор на иглата и от време на време се усмихваше под мустак. Така точка по точка създаваше рисунката, докато старият доайен се дереше с все сила от стъпалото над него: „Насам, насам, правоверни!“

Наруз се наведе над „точкослагателя“ и прошепна дрезгаво:

— Тук ли е Магзуб? — Мъжът се сепна и вдигна очи замислено.

— Да — рече той, — мисля, че е тук. При надгробните камъни.

Наруз му благодари и отново пое към претъпканите павилиони, като си пробиваше път наслуки сред тесните алеи, докато най-накрая стигна периферията, където светлината свършваше. Някъде в мрака пред него се намираше запуснатото светилище, затулено от приведените палми, и именно там стърчеше мършавата ужасяваща фигура на прословутия религиозен фанатик; хипнотичната му личност мяташе гръмовни мълнии към уплашената, ала омагьосана от него тълпа.

Дори Наруз потрепери, като зърна това опустошено лице, очите, така изписани с молив, че да изглеждат неестествено големи и зловещи — като очите на звяр от рисувана приказка. Светият човек бълваше клетви и заклинания към заобиколилите го слушатели, пръстите на ръцете му се свиваха и разтваряха като ноктите на граблива птица, въртеше се наляво-надясно подобно на хваната натясно мечка, усукваше се, гърчеше се, ту се хвърляше напред към тълпата с ръмжене, крясъци и викове, ту отстъпваше назад, а хорицата трепереха, смаяни от неговото въздействие и мощ. Той вече бе „влязъл в собствения си час“, както казват арабите, и се бе изпълнил със силата на духа.

Стоеше изправен сред остров от повалени тела — телата на онези, които бе хипнотизирал; едни пълзяха като скорпиони, други пищяха, трети блееха като кози, четвърти ревяха като магарета. От време на време той яхваше някого от тях и със зловещи крясъци го пришпорваше, блъскаше бутовете му с юмруци като обезумял, после ненадейно се извръщаше с избила между зъбите му пяна и се втурваше срещу тълпата, за да сграбчи друг нещастник за поредна своя жертва. И ревваше навъзбог: „На мен ли се подиграваш, а?“, после го хващаше за носа, ухото или ръката и с нечовешка сила го довлачваше в средата на ринга, където с един замах на хищните си нокти можеше да „убие светлината му“ и да го запокити сред жертвите, които вече безпомощно пълзяха в нозете му, за да моли неистово за милост — кресливи отчаяни молби, заглушавани от рева и стенанията на онези, които хленчеха, вече изпаднали под въздействието на неговата магия. Човек усещаше силата на тази личност, чиито искри възпламеняваха тълпата.

Наруз седна върху един надгробен камък извън оживения кръг, в мрака, за да може на спокойствие да наблюдава гледката.

— Дяволи, неверници! — крещеше Магзуб и протягаше напред изкривените си като нокти пръсти, от които хората се отдръпваха при всяко ново връхлитане. — Ти и ти, и ти, и ти — гласът му се извисяваше до нечовешки вой. Когато беше „в своя час“, той не се съобразяваше с никого, не се боеше от никого.

Един съвсем приличен на външен вид шейх със зелена чалма, което означаваше, че е от корена на Пророка, тъкмо прекосяваше оредялото по краищата множество, когато Магзуб го зърна, спусна се към него, разсече калабалъка надве и му изкрещя в лицето:

— Нечист си! — Възрастният шейх извърна гневни очи към обвинителя си, готов да му възрази, но фанатикът завря лицето си в неговото и впи страховит поглед в очите му. Старият шейх омекна на мига, главата му се олюля подобно на празна кратуна върху източения врат, после като по заповед на Магзуб той се свлече на четири крака, взе да грухти като диво прасе, а Вдъхновеният го сграбчи за чалмата и го запрати сред останалите жертви.

— Стига! — извикаха хората, възмутени от непочтителното отношение към един свят човек, ала Магзуб се обърна към тях с треперещи грабливи пръсти и им налетя с вика:

— Кой извика „стига“, кой извика „стига“?

И ето, притихнал под заплахите на този кошмарен мистик, старият шейх се изправи на крака, за да изпълни един самотен обреден танц, при който от време на време подвикваше пискливо като птичка: „Аллах! Аллах!“ и в същото време с олюляване се носеше сред натръшканите тела, докато най-накрая взе да се дави на пресекулки като агонизиращо животно.

— Престани! — провикна се множеството. — Престани, Магзуб!

Тогава хипнотизаторът раздвижи ръце пред очите му и го изхвърли от ринга, като в същото време сипеше върху му най-ужасни проклятия.

Старецът залитна и се изправи. Бе дошъл на себе си, но изглежда, малко си спомняше от изживяното. Наруз се приближи до него, докато той си наместваше чалмата и изтупваше праха от дрехата си. Поздрави го и го попита дали знае името на Магзуб, ала старият шейх не го знаеше.

— Но той е много добър човек, свят човек — отвърна. — Навремето е живял години наред в пустинята. — И с ведро изражение на лицето се отдалечи, потъна в нощта, а Наруз се върна при камъка си, за да продължи да размишлява върху красотата на всичко заобикалящо го и да чака сгоден момент, когато ще може да се добере до Магзуб, чиито животински писъци още отекваха в тъмнината и пронизваха глухия тътен откъм панаира и монотонното провлачено припяване на отците откъм едно светилище наблизо. Още не беше решил как най-добре да се справи с това странно изчадие на мрака. Съзерцаваше разиграващия се пред очите му спектакъл и трескаво мислеше.

Беше станало доста късно, когато Магзуб приключи своето изпълнение и освободи клетата менажерия, която се търкаляше в краката му, изрита всички и взе да пляска с ръце на хората да се разотиват, сякаш бяха пилци. Остана така известно време, като продължаваше да попържа след тях, после се обърна рязко и тръгна между надгробните камъни. „Трябва да внимавам — каза си Наруз, който възнамеряваше да използва сила срещу него, — да не се навирам в очите му.“ Разполагаше само с един малък кинжал, на който сега разхлаби ножницата. Тръгна подире му бавно и целенасочено.

Магзуб също не бързаше. Вървеше приведен, сякаш под бремето на безбройните си занимания, които със сигурност не бяха по силите на един простосмъртен. Продължаваше да пъшка и стене, а в един миг дори падна на колене и известно време пълзя по земята, като нещо мънкаше под носа си. Наруз го наблюдаваше, килнал глава на една страна като изчакващо дивеча ловджийско куче. Така заедно заобиколиха нащърбената периферия, в границите на която празнуващите още се веселяха, следвайки дрезгавия сумрак на горещата нощ, докато най-сетне Магзуб стигна до един дълъг и порутен кирпичен дувар, който навремето отделяше градини и къщи, които сега бяха напълно запуснати и занемарени. Шумът откъм панаира стигаше до ушите им приглушен, ала някакъв парен локомотив пуфтеше съвсем наблизо. Вече се намираха в полуостров от мрак, не можеха да преценяват разстоянията дори приблизително, бяха като скитници в незнайна пустиня. Но въпреки това Магзуб изправи гръб, ускори крачка и се запромъква пъргаво като лисица към леговището си. Най-сетне влезе в обширен пуст двор през една дупка в оградата. Наруз се уплаши, че може да го изгуби сред порутените отломъци от къщи и съборените от вятъра надгробни камъни. Изскочи зад един ъгъл и се изпречи на пътя му — силуетът му бе набъбнал от мрака и сега се извисяваше в небето като потрепващ мираж.

— О, Магзуб — прошепна Наруз, — хвала на Бога.

И изведнъж страхът му отстъпи, както отстъпваше винаги когато му предстоеше да извърши насилие, и стори място на екзалтирания дивак. Пристъпи напред и влезе в орбитата на светия старец, разхлаби ножницата на кинжала си и почти го извади.

Фанатикът направи крачка назад, после още две; най-ненадейно обаче и двамата попаднаха в лъч светлина, който се процеждаше в непрогледния мрак от улична лампа в далечината. Светликът като че оживи застиналите им лица и всеки видя само главата на другия — като сияещ медальон. Наруз различи смътно вдигнатите ръце насреща — от страх или може би от нерешителност, подобно на гмуркач, поставени върху прогнила, отдавна забита там греда, за да не хлътне стената на обора в меката почва. Магзуб се обърна встрани, слепи длани, сигурно в молитва, и тогава с едно точно и сръчно движение Наруз извърши едновременно две действия. С дясната си ръка заби кинжала в дървената греда, като закова към нея дългите ръкави на власеницата на Магзуб, а с лявата сграбчи брадата на мъжа, както човек хваща кобра над качулката й, за да не го ухапе. Най-накрая инстинктивно тикна лицето си в неговото, широко разтегна разцепената си уста и изсъска като змия (според преданията на Изтока уродството дарява магически способности) — сякаш противна мръснишка целувка, после прошепна:

— О, ти, дето си възлюбен от Пророка.

Останаха така дълго време, като изображения на отдавна забравена сценка, увековечена в глина или бронз, а пулсът на нощната тишина отново заби неспокойно. Магзуб задиша тежко и някак жаловито, но дума не обели; загледан в тези ужасни очи, които преди малко бе видял да горят като живи въглени, сега Наруз успя да различи в тях не сила, а безсилие. Насред палячовски боядисаното лице те се блещеха празни и помътнели — пусти, кухи, мъртвешки. Сякаш Наруз бе приковал до дувара на този запуснат двор не жив човек, а смъртник. Мъж, който, като че още миг, и ще тупне в обятията му, за да издъхне.

Мисълта, че няма от какво да се бои, щом Магзуб вече не е „в своя час“, обсеби Наруз, но вместо да го зарадва, по-скоро го натъжи — тъгата на оправдателното извинение. Защото Наруз знаеше, че този мъж носи в себе си божествената искра, както неимоверната сила на своята вяра, която прикриваше с лудост. Очите му се навлажниха и той пусна брадата на светеца, после гальовно разроши сплъстената му коса и отново прошепна с разнежен до сълзи глас:

— О, ти, дето си възлюбен от Пророка! О ти, мъдрий и възлюбений — повтаряше, сякаш милваше животно, — като че Магзуб се бе преобразил в любимото му ловджийско куче. Наруз пак разроши косата му и го погали зад ушите, като продължи да мълви едно и също с тих магически глас, който използваше само когато разговаряше с домашните си любимци. Магьосникът забели очи — вторачени и непроницаеми — като на дете, изпаднало в пристъп на самосъжаление. Един-единствен вопъл се изтръгна сякаш от глъбините на душата му. Свлече се на колене върху сухата земя, но и двете му ръце останаха като разпънати на стената зад гърба му. Наруз се поклони и падна до него; взе да го утешава със сипкави нечленоразделни звуци. И то без да се преструва. Изпитваше страстно благоговение към човека, за когото знаеше, че зад маската на лудостта бе търсил да изстрада истините на вярата си.

Ала главният проблем, за който бе дошъл, продължаваше да гложди ума му, затова сега се обърна към Магзуб, но не с ласкавия тон, с който ловджията придумва любимото си куче, а с гласа на мъж, който носи кинжал.

— Ще ми кажеш онова, което искам да знам, нали? — Главата на магьосника пак се олюля уморено, той пак забели очи с отегчение и заприлича на мъртвец. — Говори! — изсъска му Наруз дрезгаво и скочи да извади кинжала си, после отново коленичи до него, сложи ръка на врата му и го попита онова, за което бе дошъл.

— Никой няма да ми повярва — изплака мъжът. — Видях всичко, ама с моя си взор. Два пъти им го казах. Не съм докосвал детето. — И после изведнъж, като че изгубената сила се върна в него, той погледна гневно и извика разпалено: — Да ти покажа ли? Искаш ли да видиш? — Ала пак се отпусна на земята.

— Да — отвърна му Наруз, който се бе разтреперил от неочакваната реакция, — да, искам. — Сякаш ток пробяга по ходилата му и той пак потрепери. — Покажи ми.

Магзуб задиша тежко, отметна глава назад, като след всяко поемане на въздух отново я отпускаше върху гърдите си. Стисна очи. Приличаше на двигател, който се самозарежда от въздуха. Сетне отвори очи и рече:

— Погледни в земята.

Клекна и с показалец описа кръг върху сухата изпечена земя, после заглади с длан праха.

— Тук, където пада светлината — прошепна и бавно, целенасочено докосна пръстта, след това додаде: — Впий очи в гръдта на земята — и пак посочи с пръст определеното място. — Тук.

Наруз му се подчини и клекна тромаво.

— Нищо не виждам — каза тихо след миг.

Магзуб взе да пръхти, като вдишваше и после продължително издишваше.

— Съсредоточи се и гледай в земята — настоя той.

Наруз остави очите си да проникнат в земята и с цялото си съзнание се вторачи в точката под пръста на магьосника. Всичко бе притихнало.

— Виждам — изрече той най-накрая. Пред очите му внезапно и съвсем отчетливо изплува единият край на голямото езеро заедно с мрежата от канали, както и старата, леко порутена къща под палмите, в която някога живееха Арнаути и Жюстин — там, където бе започнал да пише „Нрави“ и където детето… — Виждам я — каза Наруз.

— Чудесно — рече му Магзуб, — тогава гледай добре.

Наруз се почувства замаян като от наркотик, сякаш омарата над водата замъгляваше ума му.

— Играе си край реката — продължи той. — Сега падна. — Усети как дишането на учителя се учести.

— Падна — напевно повтори Магзуб. Наруз редеше:

— Наоколо няма никого. Тя е сам-самичка. Облечена е в синьо и носи брошка пеперудка.

Последва дълго мълчание; магьосникът изпъшка тихо, след това рече с дебел, почти клокочещ глас:

— Сега вече видя… на самото място. Бог е велик. В Него е моят взор. — И той взе щипка прах от земята и разтърка челото си, докато видението избледня.

Наруз, силно впечатлен от неговите способности, прегърна Магзуб и го целуна, като нито за миг не се усъмни във верността на получената по този начин информация. Изправи се на крака и се отърси като куче. Сбогуваха се шепнешком и се разделиха. Той остави магьосника да седи там, на земята, с изтощен вид и пое към светлините на панаира. Цялото му тяло трепереше отвътре, като набодено от игли и карфички — сякаш електрически ток пронизваше слабините и бедрата му. Осъзна, че се е почувствал силно уплашен. Прозя се, потрепери и без да спира да върви, взе да пляска краката си, за да се стопли, да пришпори забавеното си кръвообращение.

За да стигне до двора на дърводелеца, в който бе оставил коня си, трябваше да прекоси източния край на панаирната площ, където въпреки късния час беше шумно, особено край детските люлки, оттам долиташе глъч, а и светлините още блещукаха. Това бе часът на проститутките — черни, бронзови и лимоненожълти, неразкаяли се търсачки на пари и мъжки тела; плътта им бе всякаква — с цвят на слонова кост, на злато или абанос. Суданки с морави венци и тъмносини езици. Восъчнобледи египтянки. Златокоси, синеоки черкезки. Черни като земята негърки с острия мирис на горски пушек. Истинско разнообразие на плътта — стара, набръчкана върху костите кожа или пък неутолената плът на млади момчета и жени, олюляващи се бедра, тръпнещи от желания, които могат да се изобразят на хартия, да се изваят с четка или глина, но никакво подражание, никакъв заместител не е в състояние да засити жадната им тръпка, копнееща за жива страст. Тези мераци на страстта, те идват от гъстите дебри на човешкия ум; диви, далечни прадеди говорят чрез тях. Сладострастието е вкоренено дълбоко в яйцето и пологът му е ниско под нивото на душата.

Душната и лекомислена александрийска нощ пламтеше като факел, пареше босите ходила и пълзеше нагоре, за да стопли непоправимите сърца и умове. Насред цялата тази лудост и красота Наруз се почувства като понесен на криле, щастлив като плаваща по реката лилия, макар че отново потъна дълбоко в тишината на собствените си мисли и се упъти натам, където архетиповете на тези прекрасни образи го очакваха.

И точно тогава стана безучастен свидетел на сценка, която се разигра набързо пред очите му — сценка, чието значение не схвана и която всъщност се отнасяше до човек, когото никога не беше виждал и никога нямаше да срещне — освен по страниците на това писание: Скоби.

Дочу, че там, където се намираха павилионите за обрязване, нещо става. Крехките платнени и хартиени стени с яркоцветната си иконография трепереха и се поклащаха, гласове се караха и пищяха, а чифт подковани ботуши прогърмяха по временно поставените дъсчени пътеки; после мъждукащите фенери осветиха възрастен мъж, който държеше увито в одеяло дете. Самият той бе облечен в униформата на египетската полиция, олюляваше се под тежестта, която носеше, и тънките му, покрити с гетри подколенници трепереха от слабост, докато тичаше. Преследваше го тълпа от араби, които се бяха разгорещили, кряскаха и ръмжаха като зли, но страхливи псета. Множеството се пръсна и препречи пътя на Наруз. Старецът в униформата викаше с изнемощял глас, ала от врявата не можеше да се чуе какво казва; залитайки, прекоси шосето и влезе в една стара кола, която го чакаше. Потегли веднага с неравен старт, изпроводен от мощна канонада камъни и ругатни. И това бе всичко.

Докато Наруз наблюдаваше с любопитство разигралата се пред очите му сценка, встрани, откъм сянката се обади глас, чиято сладост и дълбочина можеха да принадлежат само на един човек: Клия. Прималя му — шумно и болезнено си пое въздух и хвана ръцете си в един отдавна забравен жест на детинска свенливост. Гласът бе на жена, която обичаше, но той идваше от ужасен женски силует, приседнал в полусянката — надиплената от мазнини, угоена плът на мюсюлманка, която седеше на трикрако столче със свалено фередже пред собствената си кабина. Когато се обади, дъвчеше сусамено хлебче и имаше вид на огромна тлъста гъсеница, която хрупа маруля — ала в същото време говореше с истинския глас на Клия!

Наруз веднага се приближи и я приласка.

— О, майчице, говори ми. — И още веднъж чу тези съвършено аранжирани тонове да му нашепват нежности. Смирените й, гальовни думи бързо го прикоткаха да влезе в малката й камера за мъчения. (Същинска Петесухос, богинята крокодил.)

Сляп за всичко друго, омагьосан от музикалния й глас, той я последва като роб, застана в сумрака на стаята със затворени очи, с ръце върху едрите й поклащащи се гърди — сякаш се канеше на една глътка да изпие тези бавно и сладостно капещи от устата й любовни думи. Трескаво потърси устните й, нейните ухаещи на сусам устни, сякаш от дъха им щеше да изсмуче лика на Клия. Потрепери от възбуда — онова пагубно усещане, което изпитва човек, когато се кани да оскверни свято място, най-често подтикван от непреодолимо желание за разврат, който обаче в този миг прорязва ума му като мълния, примамва го със собствената си ужасна красота. (В любовта Афродита благославя всевъзможни сливания на ума и тялото.)

Разхвърля дрехите си и бавно притисна тази огромна кукла от плът върху мръсното легло, взе да я мачка със силните си ръце, за да я разпали, да изтръгне от нея онзи отклик, който си представяше, че може да изтръгне от друга, от истински обичаната.

— Говори ми, майчице — прошепна й дрезгаво, — говори ми, докато го правя. Говори! — Успя да извае от тлъстата бяла гъсеница онзи лелеян образ, по-рядък и от пеперудата император, образа на красотата с име Клия. О, колко ужасно и колко красиво е да се отпуснеш накрая, изстискан като стара туба боя, сред влажните руини на незавещаното желание: самият той и мъжът в него най-сетне се усамотиха заедно с голямата мечта — преходна като детството и също толкова съкрушителна: Клия!

Но тогава нещо го е прекъснало; защото сега, когато пресъздавам тези сцени в светлината на Междуредието, паметта ми съживява отдавна забравен момент; спомена за онази мръсна кабинка с един мъж и една жена, които лежат заедно върху кревата, а самият аз ги гледам — пиян съм и си чакам реда. Цялата тази сцена съм я описал на друго място — само че тогава бях решил, че мъжът е Мнемджиян. Сега се чудя дали пък не беше Наруз. „И двамата лежаха като жертви на страшна злополука; непохватно и някак безразборно вкопчени един в друг, сякаш бяха първите две същества в историята на човечеството, експериментирали точно с този начин на общуване.“

А жената с нейния „ореол от щръкнали, мятащи се във всички посоки черни къдрици“, която лежеше в обятията на Наруз — дали Клия или Жюстин ще могат да видят в нея майчиния образ на самите себе си, изваян от продажна плът? Наруз жадно поглъщаше Клия, пиейки от това старо тяло, взето под наем за удоволствие, точно както и аз навремето поглъщах своята Жюстин. Още един пример за „суровото, непреклонно и безпощадно лице на Афродита“!

Да, но жаждата може и така да се утолява, като се съвкупява със зли духове заместители. Когато излезе, Наруз се залута в мрака, объркан като безумец, подпухнал от обзелото го облекчение. Искаше му се да запее. И наистина, дори да не бе съвсем забравил за Клия в този момент, едно е сигурно — актът го бе избавил от нейния образ. Чувстваше се напълно освободен — и в този миг дори би могъл да я мрази. Такива са полюсите в любовта. В „истинската“ любов.

Тръгна да се връща бавно по кривите пътеки към своя приятел дърводелеца, за да си вземе коня, но първо разбуди цялото семейство, та да са сигурни, че е той, а не някой крадец, нахълтал посред нощ в конюшнята.

Яхна коня и потегли към земите си — най-щастливият младеж сред живите. Стигна къщата при първите, още едва процеждащи се лъчи на зората. Наоколо не се виждаше никой, затова се загърна с едно наметало и легна на балкона, докато слънцето се издигне и го събуди. Бързаше да съобщи новината на брат си.

На следващата сутрин Несим изслуша разказа му тихо и спокойно и все се чудеше защо човешкото сърце не издава звук, когато кръвта се източва от него капка по капка — понеже в новата информация той съзря само непреодолима пречка да спечели доверието на жена си, за което така копнееше.

— Не мисля, че след толкова много време — рече Наруз — ще можем да открием тялото, но ще взема Фарадж и ще минем дъното с една драга — нищо не ни коства да опитаме. Нали? — Раменете на Несим се свиха. Брат му се умълча за миг, после продължи със същия равен глас: — Досега не знаех нищо за това как е било облечено детето. Но ще ти кажа онова, което видях в земята. Носеше синя рокличка с брошка във формата на пеперуда.

Несим му отвърна някак невъздържано:

— Да. Съвършено вярно. Същото описание даде и Жюстин на полицията. Спомням си го. Добре, Наруз, какво да ти кажа? Всичко е точно. Искам само да ти благодаря. А що се отнася до драгата… от полицията го направиха най-малко десет пъти. Да, без никакъв резултат. Точно на това място дъното е подкопано и се е образувал улей с много силно подводно течение.

— Разбирам — промълви Наруз унило.

— Трудно е да се разбере. — Несим като че повиши тон и добави с настойчив глас: — Искам да ми обещаеш нещо. Тя никога не бива да узнае истината от твоята уста. Обещай!

— Обещавам — отвърна брат му, а Несим извърна глава от слушалката и застана лице в лице с жена си. Беше пребледняла, гледаше го с разширени от любопитство и очакване очи.

— Вече трябва да вървя — избърза да каже Несим в слушалката, затвори телефона, обърна се към нея и хвана ръцете й. В спомените си все така ги виждам: загледани очи в очи, с хванати ръце — толкова близо един до друг и в същото време толкова далеч. Телефонът е модерен символ на общуването, което никога не се осъществява.

VIII

„Казах ти за смъртта на Скоби (така пишеше Балтазар), ала не съм ти разказал как точно се случи. Самият аз не познавах човека много добре, но знаех за твоята привързаност към него. Не беше приятна работа и лично аз бях въвлечен в нея съвсем случайно — всъщност само защото така стана, че прекарвах въпросната вечер в компанията на Нимрод, който оглавяваше полицейския секретариат и освен това е бил началник на Скоби и след трите му премествания.

Спомняш ли си Нимрод? По онова време двамата се оказахме съперници за сърцето на един очарователен млад атински актьор, известен под благозвучното име Сократес Питакакис, но тъй като всяко сериозно съперничество можеше да влоши отношенията ни, а това никой от нас не би могъл да си го позволи с оглед на постовете, които заемахме (аз бях нещо като консултант в неговия отдел), разумът надделя и решихме да забравим ревността си и честно да си поделим младежа, както биха постъпили всички добри александрийци. И ето ни тримата в «Оберж Бльо» с младежа между нас двамата — като вкусния месен пълнеж на сандвич. Трябва да ти призная, че се радвах на по-голямо предпочитание пред Нимрод, тъй като неговият гръцки беше доста слаб, но общо взето на масата цареше дух на благоразумие и добър тон. Актьорът, който не спря да пие шампанско цяла вечер — твърдеше, че това му помагало да се възстанови по-бързо от някакво изтощително заболяване, — в крайна сметка отхвърли компанията и на двама ни, защото се оказа влюбен до уши в една мустаката арменка от моята клиника. Така че всичките ни усилия отидоха на вятъра. Нимрод се почувства особено огорчен, тъй като според уговорката той трябваше да плаща сметката за тази гротескна вечеря. Та, както ти казах, бяхме се разположили в ресторанта, когато извикаха Нимрод на телефона.

Върна се след малко с тъжно изражение на лицето и рече:

— Обадиха ми се от полицейския участък до пристанището. Става дума за някакъв възрастен мъж, който е бил пребит до смърт от матросите на военния английски кораб «Милтън». Имам основание да вярвам, че това е един от ексцентриците на отдела — там работи възрастен бимбаши, който… — Стоеше нерешително на един крак. — Във всеки случай — продължи — трябва да отида и лично да проверя. Човек никога не знае. Очевидно… — Той сниши глас и ме придърпа настрана, за да ми довери: — Бил е облечен в женски дрехи. Може да стане скандал.

Бедният Нимрод! Виждах, че макар и притиснат от служебния си дълг, упорито не желаеше да ме остави насаме с младия актьор. Засуети се наоколо уж дълбоко замислен. Най-накрая обаче, когато вече бях загубил надежда, моята благородна природа ми се притече на помощ. Реших да постъпя спортсменски!

— По-добре да дойда с теб — казах аз. Клетият човечец тутакси разцъфна в притеснена усмивка и сърдечно ми благодари за жеста. Оставихме младия актьор да си дояде рибата (този път против умствено изтощение) и тръгнахме към паркинга, където Нимрод беше оставил служебната си кола. Профучахме по крайбрежния булевард и не след дълго се озовахме сред глухия мрак на притихналите докове с калдъръмени сокаци и мъждукащи газени лампи по пристаните, които правеха това място толкова много да прилича на Марсилия някъде през 1850 година. Винаги съм мразел този квартал, вечно вонящ на морска влага, урина и сусамени хлебчета.

Полицейският участък представляваше червена кръгла сграда, подобна на викторианска поща. Състоеше се от малка зала, където пристигаха арестантите, и две подземни тъмници — душни и зловещи, особено през онази лятна нощ. Мястото гъмжеше от шумни, потни полицаи, които се блещеха като подплашени коне и крачеха мрачни, навъсени и важно забързани. Върху каменна пейка в една от килиите лежеше нежното престаряло тяло на възрастна жена с вдигната над кръста й рокля, под която се подаваха тънки клечести крака, обути в зелени чорапи, хванати с жартиери, и черни моряшки ботуши. Електричеството бе прекъснато поради повреда и на перваза над тялото потрепваше свещ, от която капеше восък право върху спаружената кожа на едната ръка, дето вече бе започнала да се вкочанясва в театрален жест — сякаш се канеше да парира удар ей така наужким, както става на сцената. Това беше твоят приятел Скоби.

Беше пребит до смърт и изглеждаше ужасно. В старото му тяло имаше доста изпочупени чаркове. Докато го преглеждах, отнякъде се обади телефон и зазвъня настойчиво. Кийтс беше подочул нещо за случката и се опитваше да разбере подробности, което пък означаваше, че старият му раздрънкан ситроен можеше всеки миг да цъфне отпред. По всичко личеше, че назрява сериозен скандал, и тук именно страхът пришпори мозъка и въображението на Нимрод.

— Трябва да махнем от него тези дрехи — изсъска той и взе да удря наляво и надясно с бастуна си, за да изгони всички полицаи в коридора, и накрая в килията останахме само ние двамата.

— Добре — казах аз и докато Нимрод стоеше с плувнало в пот и извърнато на една страна лице, свалих дрехите от трупа. Не беше приятна работа, но сега поне старият окаяник си лежеше «гол като псалм», както казват гърците. Така завърши действие първо. Попихме мокрите си чела. В малката килия беше като в пещ.

— Трябва някак да го нагласим с униформа — обади се Нимрод, който беше на ръба на истерията. — И то още преди да е дошъл Кийтс да души наоколо. Слушай какво, дай да отидем до апартамента му и да вземем униформата. Аз знам къде живее.

Заключихме старчето в килията: счупеното му стъклено око ни изгледа с упрек и тъга, сякаш сме го изоставили в неопитните ръце на любител препаратор. Скочихме в колата и препуснахме през доковете към улица «Татуиг». Докато се возехме, Нимрод реши да прегледа съдържанието на малката кокетна чантичка от изкуствена кожа, с която негодникът се бе наконтил, преди да попадне във водовъртежа на последното си среднощно приключение. В нея намери две монети, малък католически требник, шофьорска книжка и пачка старомодни листчета от оризова хартия (те като че ли вече изчезнаха), приличащи на онези, с които се свиват цигари. И това беше всичко.

— Проклетият му глупак — повтаряше Нимрод през цялото ни пътуване. — Проклетият му стар глупак.

В квартирата на стареца всичко беше обърнато с краката нагоре. Изглежда, по някакви неведоми пътища съседите му бяха разбрали за смъртта. Поне аз така реших. Всички врати на стаите бяха изкъртени, шкафовете — претършувани и оплячкосани. В нещо като тоалетна имаше цяла вана, пълна с някаква мътилка, която миришеше на арак, и от която очевидно съседите бяха точили на воля, тъй като навсякъде по пода се виждаха мокри отпечатъци от ходила, а по стените — от ръце. Площадката пред апартамента беше прогизнала. В двора един боаб танцуваше и си и пееше — съвсем необичайна гледка. Истината е, че в целия квартал се вихреше разгулно, просташко веселие. Имаше нещо зловещо в това. Въпреки че повечето неща от апартамента на Скоби бяха откраднати, униформата му висеше непокътната на безопасно място зад вратата. Грабнахме я и в същия миг откъм ъгъла на стаята ни стресна крясъкът на голям зелен папагал в клетка, който се обади с глас, съвършена имитация, според Нимрод, на гласа на Скоби:

Виждаше се, че и птицата е пияна. Гласът й проехтя така странно в празната тъжна стая. (Не съм разказвал това на Клия от страх да не я разстроя, защото и тя много обичаше Скоби.)

И така, върнахме се в полицейския участък с униформата. Имахме късмет, че Кийтс още не беше пристигнал. Отново се заключихме в килията, където едва се дишаше. Тялото се вкочанясваше толкова бързо, че нямаше начин да му облека куртката, без да му счупя ръцете, които, Бог ми е свидетел, бяха толкова тънки и крехки, та биха се прекършили като стръкчета целина, или поне така ми се струваше; затова само я наметнах отгоре му. С панталоните беше по-лесно. Нимрод се опита да ми помогне, но се сгърчи в силен пристъп на гадене, уедини се в единия ъгъл и спря да повръща чак като приключих. Той изглеждаше доста разстроен от случката и не преставаше да повтаря под носа си:

— Клетият стар негодник. — Ала двамата свършихме добра работа и скандалът, от който се страхуваше, се размина. Едва бяхме привели Скоби в приличен вид, когато колата на «Глоуб» изтрещя отвън и Кийтс нахлу в полицейския участък.

Ако ще използваш този мой разказ, не забравяй да добавиш, че през следващите няколко дни бяха регистрирани два смъртни случая и около двайсет остри отравяния с арак в района около улица «Татуиг», тоест може да се каже, че Скоби бе оставил следа след себе си в този квартал. Опитахме се да направим лабораторен анализ на отварата, но след няколко несполучливи опита правителственият химик вдигна ръце и се отказа. Кой знае какво е замисляло старчето.

Въпреки всичко обаче погребението му мина при голям успех (беше погребан с всички почести, полагащи се на полицай, загинал при изпълнение на служебния си дълг) и може да се каже, че цяла Александрия се извървя покрай ковчега му. Имаше много араби — негови съседи. Рядко се случва да чуеш мюсюлмански вой край християнски гроб и флотският католически капелан отец Пол доста се раздразни, освен това с право се опасяваше, че под въздействието на домашния арак тези хора могат да извикат погрешка сатанинските духове на Иблис — знае ли човек? Не липсваха и много от онези очарователни небрежности, които са толкова типични за тукашния живот (гробът се оказа прекалено малък, после пък, насред разширяването му, гробарите прекъснаха работа, да се пазарят за още пари, конете от каретата на гръцкия консул се подплашиха и го хвърлиха в един храст и т.н., и т.н.). Мисля, че всичко това ти го бях описал в едно писмо. Но то е съвсем в стила на Скоби — точно онова, което би желал: да лежи покрит със слава, докато духовата музика на полицията свири в негова чест — нищо че звучеше фалшиво и провлачено като египетска песен. Но речите, сълзите! Знаеш как хората се разнежват на такива места. Човек ще помисли, че е бил светец. Ала на мен все ми е пред очите тялото на онази старица, която заварихме в полицейската килия!

Нимрод ми разказа, че навремето той бил много популярен в квартала си, но после взел да се кара с хората, защото бил против обрязването на деца, и арабите веднага го намразили. Нали ги знаеш какви са чувствителни на тази тема. Дори на няколко пъти го заплашили, че ще го отровят. Нищо чудно, че това ужасно го изтормозило. Защото толкова дълго бил живял там, та вече се чувствал част от местните обитатели, пък и друг живот нямал. Нали знаеш — така се случва с повечето хора, напуснали родината си завинаги. Тъй или иначе, напоследък взел да пие и да «ходи в съня си», както казват арменците. Всички се опитвали да го оправдаят и двама души от полицията винаги го наглеждали по време на тези негови излети. Но през онази нощ, когато намери смъртта си, просто успял да им се изплъзне.

— Почнат ли веднъж да се контят с женски дрехи — каза ми тогава Нимрод (той е човек, напълно лишен от чувство за хумор), — това е началото на края. И така си беше. Недей да мислиш, че гледам на тази история насмешливо и лекомислено. Просто медицината ме е научила да възприемам всичко с ирония и от разстояние, защото това е единственият начин да запазя чувствата си, които по право принадлежат на онези, които обичаме, а като обграждаме с тях мъртъвците, ние само ги прахосваме. Може и да греша, но така мисля аз.

В края на краищата за какво друго служи животът с гротескните си превратности и обрати? И как, чудя се, творецът има нахалството да налага отгоре му някакъв модел, че и натоварен със смисъл, който само той влага в него? (Това е нещо като камък в твоята градина.) Предполагам, би ми отговорил, че работата на лоцмана е да направи разбираеми всички коварни плитчини и подвижни пясъци в живота, всички радости и нещастия и така да ни даде — на нас, останалите — сила и власт над тях. Да, но…

За тази вечер толкоз. Клия прибра папагала на старчето; именно тя плати и разноските по погребението му. Неговият портрет, нарисуван от нея, сигурно още стои върху полицата на вече необитаваната й стая. А папагалът, той продължава да говори с гласа на Скоби и тя твърди, че често се ужасява от нещата, които казва. Мислиш ли, че човешката душа може да се всели в тялото на зелен амазонски папагал и така по-дълго да поддържа жив спомена за човека? Приятно ми е да си въобразявам, че е напълно възможно. Но всичко това е вече история.“

IX

Щом Помбал изпаднеше в депресия („Mon Dieu! Днес се чувствам като разглобен!“ — заявяваше той на чудатия си английски), моментално се скриваше зад величественото страдание на силна криза от подагра, за да напомни и на себе си своя аристократичен нормандски произход. За целта вкъщи държеше старомоден дворцов стол с висока облегалка, тапициран с червено памучно кадифе. Поставил добре увития си крак върху малка табуретка, седеше с „Меркюр“ в ръка, четеше и размишляваше върху възможното порицание и евентуално преместване, които можеха да последват поредния му дипломатически гаф, където и да се случеше. Той знаеше, че цялото консулство е против него и всички смятаха, че поведението му (прекаляваше с пиенето и преследваше всяка фуста) уронва престижа на неговия пост. Ала всъщност му завиждаха, защото разполагаше с доход, който макар и не толкова голям, че да го освободи напълно от бремето за прехраната, му позволяваше да живее малко или много в разкош — ако, разбира се, тесният му опушен апартамент, който двамата деляхме, можеше да се нарече разкош.

Днес, още докато изкачвах стълбите, знаех, че той пак се намира в разглобено състояние, бях го усетил по раздразнителния тон, с който ми се обади.

— Това не е новина — повтаряше с истеричен глас. — Забранявам да се публикува!

Едноокият Хамид ме посрещна в антрето, което миришеше на пържено, като вяло размахваше нежната си ръка пред лицето.

— Госпожицата си отиде — прошепна ми той, намеквайки за Мелиса, — ще се върне към шест. Мистър Помбал е недобре много. — Произнесе името на приятеля ми така, сякаш то не съдържаше гласни: Пмбл.

Във всекидневната заварих Кийтс — беше проснал огромното си, плувнало в пот туловище върху канапето. Хилеше се с килната назад върху темето шапка. Помбал беше кацнал върху специалния си стол за подагра и гледаше навъсено и печално. Веднага разпознах признаците не само на махмурлук, но и на нов, наскоро извършен гаф. На какво ли пак беше попаднал Кийтс?

— Помбал — веднага попитах, — какво по дяволите е станало с колата ти?

Той изпъшка и стисна увисналата си гуша с вид, сякаш ме молеше да престана; очевидно, че досега Кийтс го бе дразнил на същата тема.

Въпросната кола, така скъпа на сърцето на Помбал, стоеше пред външната врата лошо ударена и доста сплескана. Кийтс изсумтя.

— Всичко е заради Свева — обясни ми той — и затова не ми разрешава да го публикувам. — Помбал изохка и взе да се поклаща нервно. — Не иска да ми разкаже какво се е случило.

Помбал наистина се разгневи.

— Би ли се махнал оттук? — каза той и Кийтс, който винаги много лесно се обезсърчаваше пред човек, чието име фигурира в списъка на дипломатическия корпус, се надигна, прибра тефтера в джоба си и едновременно с това заличи усмивката от лицето си.

— Добре — отвърна той, — твоя воля. — И заслиза бавно по стълбите.

Седнах срещу Помбал и изчаках да се успокои.

— Още един гаф, скъпо мое момче — изтърси той най-сетне, — при това най-непоправимият засега в аферата Свева. Видя ли я… бедната ми кола… видя ли я на какво прилича? А какво ще кажеш за тази бучка на врата ми? А? Съсирек.

Докато той разказваше за сполетелите го злополучия с помощта на обичайните си мъченически жестикулации, помолих Хамид да донесе кафе. Започна с това как сбъркал още в началото, като се хвърлил в тази любовна история с пламенната Свева, защото тя взела, че се влюбила в него.

— Любов! — изпъшка Помбал и се размърда неспокойно в стола си. — Стигне ли се до жени, слаб ми е ангелът — призна си той, — а и тя ми падна в ръцете толкова лесно. Господи, сякаш са ти донесли топло ястие, което някой друг е поръчал, или просто са ти сервирали нещо погрешка; влезе в живота ми като bifteck a point35 като пълнен патладжан… Какво можех да направя?

— И затова вчера си помислих така: вземайки предвид всичко, свързано с нея, възрастта й, състоянието на зъбите й и така нататък, всеки момент може да я стигне някоя болест, а това би ми коствало много разноски. Освен това аз не искам любовница във вечно движение, нямам нужда от някакво перпетуум-мобиле. Затова реших да я изведа на разходка край езерото, на тихо и спокойно място и най-джентълменски да й кажа „сбогом“. Ала като чу, тя направо полудя. За миг се озова на брега на реката до огромна купчина камъни. И още преди да разбера какво става… паф, бум, тряс. — Жестовете му говореха красноречиво за какво става дума. — Целият въздух се изпълни с летящи камъни. Предното ми стъкло, фаровете, всичко, приятелю, всичко стана на парченца… Аз бях залегнал ниско долу при амбреажа и само пищях. Пипни бучката на врата ми. Тя беше направо подивяла. Когато по колата не остана и едно здраво стъкло, се въоръжи с огромен камък и започна да налага купето, като крещеше „Amour, amour!“ при всеки удар, досущ като изпаднала в истерия маниачка. Не искам да чуя тази дума до края на живота си. Радиаторът ми е счупен, калниците ми са смачкани. Видя ли я? Никога не бих повярвал, че жена може да нанесе такива поражения. И после какво, ще попиташ. Аз ще ти кажа какво. Хвърли се във водата. Представи си само какво преживях в този миг. Тя не може да плува, аз също. Представи си скандала, ако се беше удавила! Хвърлих се след нея да я спасявам. Вкопчихме се един в друг и взехме да вием навъзбог като две заклещили се котки. Колко вода само нагълтах! Но не щеш ли, отнякъде се появи полицай и ни измъкна. После безкрайно дългото писане на proces-verbal36 и така нататък. Тази сутрин дори не посмях да се обадя в посолството. Животът ми вече няма смисъл. — Плачеше му се.

— Това е третият ми скандален случай за този месец — рече той. — А утре е карнавалът. Знаеш ли какво? След като мислих дълго, хрумна ми нещо. — Усмихна се смразяващо. — За карнавала ще се подсигуря, при положение че прекаля с пиенето и се забъркам в някоя каша, както става обикновено. Защото ще се дегизирам до неузнаваемост. Да, да. — Той потри ръце и повтори: — До неузнаваемост. — След това ме изгледа, сякаш преценяваше дали може да ми има доверие. Изглежда, огледът го задоволи, защото се извърна рязко към гардероба и рече: — Ако ти кажа, ще си мълчиш ли? Нали сме приятели в края на краищата. Подай ми шапката от най-горния рафт, ей там. Ще умреш от смях.

В гардероба се мъдреше огромна, широкопола дамска шапка от ония, които са били на мода някъде през 1912-а, украсена с китка избелели щраусови пера. Забождаше се с помощта на голяма игла със син камък.

— Това ли? — попитах, защото не можех да повярвам на очите си. Той изхихика доволно и кимна.

— Кой ще ме познае с това чудо на главата? Дай я насам… Изглеждаше толкова смешно, че аз едва не се пръснах от смях.

Напомни ми за Скоби с неговата невероятна Доли Вардън. Помбал приличаше на… невъзможно е да се опише до каква степен тази фантастична шапка бе преобразила пълното му лице. Той също прихна да се смее и добави:

— Прекрасен съм, нали? Проклетите ми колеги никога няма да узнаят коя е пияната жена с широкополата шапка. А ако генералният консул не е маскиран… ще му се пусна. Ще го накарам да полудее от страстните ми целувки. Свинята му със свиня! — Лицето му замръзна в гримаса на нескривана омраза, от което доби още по-смешен вид. Също както бях постъпил и със Скоби, аз му извиках:

— Свали я, за бога!

Той я махна от главата си и се ухили насреща ми, възхитен от изобретателността на собствения си план. Въобразяваше си, че по този начин всичките му провинения ще останат неразкрити.

— Разполагам с цял костюм — рече гордо. — Но по шапката ще ме познаеш. Ще се оглеждаш за мен, нали? И ти ще бъдеш там, надявам се. Доколкото разбрах, приемите са два, така че ще прескачаме от единия на другия, нали? Чудесно. Малко ми поолекна, а на теб?

Но именно тази фатална шапка на Помбал причини загадъчната смърт на Тото дьо Брюнел на следващата вечер у семейство Червони — смъртта, която Жюстин смяташе, че съпругът й е отредил за нея и която… Но по-добре да следвам хронологията на Междуредието.

„Въпросът с ключето за джобния ми часовник (пишеше Балтазар) — онова, което заедно търсихме между плочите на Гранд Корниш през онзи зимен ден, — изникна най-неочаквано. Както знаеш, часовникът ми спря да работи и аз трябваше да си направя нов златен анк по поръчка. Но междувременно ключето ми беше върнато при много странни обстоятелства. Един ден Жюстин дойде при мен в клиниката, целуна ме сърдечно и извади ключето от дамската си чанта.

— Познаваш ли това? — попита тя, усмихна се и взе да се извинява. — Ужасно съжалявам за притеснението, което ти причиних, скъпи Балтазар. За пръв път в живота си бях принудена да стана крадла. Разбираш ли, у дома има един малък сейф в стената, до който си бях наумила да се добера. На пръв поглед твоят ключ и онзи от сейфа ми се сториха съвсем еднакви и исках да опитам дали твоят малък анк няма да отвори онази ключалка. Възнамерявах да ти го върна още следващата сутрин, преди да успееш да се разтревожиш, но с ужас установих, че някой го е задигнал от тоалетката ми. Ама това не го разправяй на друг, моля те. Реших, че по всяка вероятност Несим го е зърнал, досетил се е за намерението ми и го е конфискувал, за да провери дали става на неговия сейф. За щастие (или за нещастие) ключето не ставаше и аз, все едно, не можех да отворя малкия му сейф. Но не можех и да го попитам къде е от страх да не се издам. Не исках да привличам вниманието му към неговото съществуване и приликата със собственото му ключе. Помолих Фатма да претърси кутиите с бижута. Нищо. След два дни обаче Несим ми подаде ключето и каза, че го е намерил в кутията си за ръкавели; видял, че прилича на собствения му ключ, но нищо не спомена за сейфа. Просто ме помоли да ти го върна, което и правя с най-искрени извинения за закъснението.

Разбира се, че се ядосах и й го казах.

— А на теб пък защо ти е било да си навираш носа в личния сейф на Несим? — смъмрих я. — Не ми се струва много почтено и няма да скрия погнусата си от подобно деяние, особено след всичко, което Несим направи за теб.

Тя наведе глава и каза:

— Надявах се да намеря нещо, свързано с детето — нещо, което мисля, че той крие от мен.“