Бавно изгаряне

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Кейт не искаше да остава в Савана през нощта. Много обичаше този град, но тъй като роднините й се намираха в него, беше твърдо решена да се махне възможно най-далеч.

Дилън я разбра и се съгласи. Той се отправи на северозапад, като избягваше магистралата и караше по живописни тесни пътища. Не изглеждаше разтревожен къде ще прекарат нощта. Освен това не се безпокоеше, че бензинът им е на свършване.

— Няма да е добре да останем без гориво на някой затънтен път — обади се Кейт.

— Няма да е добре наистина — съгласи се той. Погледна я и попита: — Това тревожи ли те?

— Да.

— Добре, тогава ще спрем. Моля те, извади картата от жабката. Намери Бусайръс. Според табелата, която подминахме преди малко, се намираме на петнайсет километра от него.

Кейт не забеляза табелата. След като разгъна картата и провери за мястото, му обясни накъде да карат. Градчето беше сгушено в долина и според табелата в началото му в него имаше 828 жители.

Намериха един ресторант на главната улица. Колите паркираха под ъгъл спрямо тротоара. Дилън спря пред някаква железария. Изгаси двигателя и попита:

— Гладна ли си? Разбира се, че си — отвърна си сам, преди тя да каже нещо. — Аз умирам от глад.

Той проведе два телефонни разговора, докато тя опъваше краката си и опитваше да се отърси от неприятното чувство в стомаха. Не беше болна, но всеки път, когато се сетеше за роднините, започваше да й се гади.

Апетитът й се възвърна, когато влезе в ресторанта. Уханието на прясно изпечен хляб, канела и други по-силни миризми ги посрещна от входа и когато седнаха на една маса, Кейт вече се чувстваше гладна като вълк.

Собственикът бе отделил много време на декорирането на мястото и явно беше почитател на райетата. На прозорците имаше пердета на бели и жълти ивици. Покривките също бяха в бяло и жълто, както и столчетата край бара. Но този мотив не стигаше до сепаретата. Парчета непрозрачно тиксо скриваха скъсаните места по сините винилови седалки.

„Странно“ и „чаровно“ може и да бяха преувеличени описания на ресторантчето, но то попадаше в категорията на уютните заведения. На всяка маса имаше керамичен комплект за сол и черен пипер във формата на различни малки животни. Масата, която Дилън и Кейт си избраха, беше с черно-бели кравички.

Това, което не достигаше на ресторанта като обстановка, се компенсираше напълно от храната — вкусна и домашно приготвена. И двамата си поръчаха ястие със скариди и макарони, което вървеше с гарнитура от салата. Дилън изяде порцията си и половината от нейната.

Ресторантът беше празен, ако не се брояха сервитьорката и готвачът, които гледаха съсредоточено сапунения сериал на малък телевизор в далечния край на бара. Дилън се наведе напред, за да не го чуват, и каза:

— Обясни ми сега за невестулката и панделката.

Веждите на Кейт се събраха и тя поклати глава.

— Знаеш за заема, който майка ми е теглила. Освен другите неща е заложила и компанията ми.

— Да, и… — подкани я Дилън.

— Оказва се, че счетоводителят, който е управлявал финансите на майка ми, и неговата жена планират да придобият компанията ми веднага щом настъпи падежът на заема.

— Това какво общо има с панделките? — попита той.

Кейт му предаде наученото от Хейли и когато завърши разказа си, Дилън се облегна назад и остана мълчалив няколко минути. Беше дълбоко замислен и Кейт се досети, че анализира фактите и ситуацията.

— Мисля, че трябва да проверим много повече неща каза той накрая. Стана, хвана я за двете ръце и я дръпна да се изправи. Преди да си тръгнат от ресторанта, научиха къде се намира най-близката бензиностанция.

Докато той зареждаше, Кейт опита да се свърже с Джордан по телефона, но пак попадна на секретар. Остави й съобщение с молба да й се обади.

Щом се върна, Дилън гледа картата около трийсет секунди и каза:

— Добре, да тръгваме.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Не искаш ли да те изненадам?

— Стига стаите да са чисти, друго не ме интересува.

— Не стаи, а стая, една. Ще спим в една стая.

Тя не възрази.

— Ще имам ли поне собствено легло?

— Ако искаш.

Ами ако не знам какво искам? — зачуди се тя. — Тогава какво? Замисли се за глупавото обяснение, че „станалото — станало и хайде да го забравим“, което му сервира, и съжали, че не държи устата си затворена.

— Ако държиш да се обадиш на някого, направи го сега, защото, като излезем от града, не искам да използваш мобилния си телефон.

— Защо?

— От предпазливост.

Обяснението не й каза много.

— Трябва да се обадя на Изабел и Кийра. Достатъчно дълго отлагах. Надявам се да попадна на телефонни секретари. Иначе ще трябва да навлизам в подробности, а нямам желание за това сега.

Кейт извади късмет. Веднага попадна на гласова поща. Остави едно и също съобщение и на двете:

— Роднините ни са ужасни. Имам видеозапис на този чичо, когото добре че не познавате. Ще ви обясня всичко утре, сега бързам и няма да ме откриете. Ако имате нужда от мен, оставете ми съобщение на гласовата поща.

— Защо не им каза за наследството?

Тя сви рамене.

— Това не е важно. — Забеляза усмивката му и попита: — Какво ти е толкова смешно?

— Не е смешно, просто се усмихнах.

— На какво?

— На теб.

Внезапно й хрумна нов повод да се тревожи.

— Ами Кийра и Изабел? Те са в безопасност, нали? Тяхното наследство вече е прехвърлено, но…

— Андерсън ни увери, че няма вероятност те да са в списъка с наследниците, ако ти се откажеш. Но вече говорих с Нейт за сестрите ти и той ще се погрижи някой да ги наглежда. Да се надяваме, няма да забележат, че си имат опашки. Не се тревожи за тях. Ясно?

— Да. Благодаря.

— Други телефонни разговори? Трябва да ги проведеш сега.

Кейт бързо набра Хейли и отново не я откри. Остави дълго съобщение, в което обясни, че все още е собственик на компанията и скоро всичко ще се изясни. Междувременно помоли Хейли да не казва нищо на онази Симънс.

— Моля те, не й казвай, че сме говорили. Подготвям изненада за нея и съпруга й. Скоро ще ти обясня — обеща тя.

Затвори телефона и отново опита да се свърже с Джордан. Пак остави съобщение и изключи телефона.

— Опитах да се чуя със сестра ти, но тя не отговаря. Това не е типично за нея — каза тя.

— Не си се чувала с нея, откакто аз се появих на прага ти, нали?

— Сега, като се замисля, да, точно така.

— Сигурно просто ти дава време да се успокоиш. Сигурен съм, смята, че си сърдита заради намесата й.

— За това, че те изпрати при мен?

— Да.

— Ще призная, че за известно време бях подразнена. Не ми харесваше идеята който и да е мъж да идва да ме спасява и ми се стори доста странно, че Джордан, която е повече от освободена жена, е изпратила брат си да се грижи за мен. Знам, изпратила те е, защото си детектив и знаеш как да се оправяш с такива неща, но все пак бих си поговорила с нея по въпроса. Да те праща чак тук…

— Джордан не може да ме накара да направя нищо, което не искам.

Ха. Разбира се, че може, но Кейт нямаше намерение да го изважда от заблудата му. Джордан, също като сестра си Сидни, можеше да застави всеки от братята си да направи всичко, което поиска. Когато не постигаше желания резултат с молби, тя ги караше да се чувстват виновни. Беше довела до съвършенство и различни други техники, но чувството за вина винаги вършеше най-добра работа.

Кейт беше много благодарна, че Дилън е с нея. Не се съмняваше, че Нейт и другите детективи от Чарлстън са способни хора, но се чувстваше по-спокойна с Дилън.

Телефонът му иззвъня. Щом прочете кой го търси, той се усмихна. Очевидно се обаждаше някоя от приятелките му. Съвсем логично заключение. Дилън се хилеше като идиот.

Кейт не можеше да повярва колко я дразни това. Какво я засягаше любовният му живот?

Очевидно много повече, отколкото е готова да признае.

— Здравей, сладурче. Какво става?

Сладурче? Наричаше онази жена сладурче? Кейт имаше желание да грабне телефона му и да го изхвърли през прозореца. Жената, която се обаждаше, говореше почти през цялото време, но все пак Дилън се включваше с по една-две думи, изразяващи одобрение.

— Радвам се да го чуя… така ли мислиш… да, разбира се, че можеш да ми кажеш… не, не, така е чудесно. Пак ще се чуем. До скоро…

Това беше достатъчно да иска да повърне. Колко жени му играеха по свирката и отчаяно очакваха обаждането му? Пак ще се чуем? Колко ли подобни обещания даваше той? Дали някога ги изпълняваше? Дали се обаждаше? Вероятно не. Това е стандартната му реплика на раздяла.

Все пак Кейт забеляза, че Дилън не използва флиртаджийския си глас по време на разговора, онзи чудесен секси тембър, който я караше да се разтапя.

Мили боже, тя го ревнуваше…

— Кейт?

— Да? — Тя изстреля отговора си като куршум.

— Имаш много поздрави от Изабел.

— Какво? — Ако беше права, сигурно щеше да падне. — Изабел… какво?

— Прати ти поздрави. Какво ти става? Защо си толкова сопната?

Само ако знаеше.

— Нищо ми няма.

— Лицето ти е почервеняло.

— Какво?

— Казах, че лицето ти е червено.

— Защо ти звъни на теб?

— Има номера ми. Искаше да ми каже, че сменила резето на вратата си. — Той се усмихна и добави: — Каза, че резето не работело, така че отишла в една железария, купила си необходимото и впечатлила съквартирантката си, като направила всичко сама.

— О, помислих си, че…

— Какво си помисли?

Нямаше да му обяснява.

— Защо не се е обадила на мен? Току-що й оставих съобщение за срещата с роднините. Тя спомена ли го?

— Да. Искаше да ти кажа колко съжалява, че не са били по-гостоприемни.

Кейт се засмя.

— Гостоприемни? Това е типично в неин стил. Сигурно си мисли, че те биха се държали по-мило, ако им предложех нещо за пиене.

— Не я подценявай, Кейт. Под русата коса има достатъчно мозък. Чуй ме добре. Тя ще разбие много сърца.

— Тревожа се за нея. Прекалено е доверчива.

— Искаш да бъде по-цинична ли?

— Като мен?

— Ти не си цинична. Ти си уплашена.

— От какво съм уплашена?

— От мен.

— Ха! — Това беше интелигентен и добре обмислен отговор. — Защо не ми каза, че се обажда Изабел?

Той се ухили.

— Не исках.

— Защо?

— Беше ми прекалено забавно да те гледам как се ядосваш.

Толкова лесна ли е за разгадаване? Кейт направи грешката, като опита да блъфира, за да се измъкне от неловката ситуация.

— Защо да се ядосвам?

— Помисли, че си говоря с някоя приятелка.

Добре, сбърка, като попита. Беше по-добре да не казва нищо.

— Не го отричаш?

— Щеше ли да ми повярваш, ако отричах?

— Не.

— Тогава няма да опитвам.

Твърдо решена да не му обръща внимание, тя се взря през прозореца и опита да се наслади на пейзажа. Тесният път, по който се движеха, се виеше между колаж от цветове. Подминаха стара, изоставена сергия за плодове, след няколко минути се появи езеро с тъмна като мастило вода.

— Знаеш ли кое ми е много интересно? — попита той. — Това, че продължаваш да настояваш, че нощта, която прекарахме заедно в Бостън, е грешка.

— Точно така, грешка е. И няма да се повтори. Обстоятелствата бяха необикновени, но сега всичко си е пак на място…

— На място ли му викаш на всичко това?

Кейт трябваше да го изчака да спре да се смее, преди да продължи:

— Очевидно трябва отново да обясня действията си.

Той изстена.

— Нали няма пак да ми изнесеш същата лекция? — Дилън започваше да я вбесява.

— Нужно ли е да го правя?

— Струва ми се, че ти харесва да я изнасяш — отвърна той. И преди тя да го прекъсне, добави: — Това, което ми се струва интересно, е, че ти не искаш да те докосвам, но когато си помисли, че говоря с гадже, веднага побесня. Това е противоречие, не мислиш ли?

Тя трябваше да спре да се оправдава.

— На теб ти харесва да флиртуваш — каза Кейт. — Нямам нищо против. Но също така знаеш, че една връзка с мен ще е истинска катастрофа. Накрая ти ще си отидеш у дома и ще се чувстваш ужасно, ако си ме наранил, ако ти си сложил край, а аз ще се чувствам ужасно, ако аз съм те наранила, ако аз съм сложила край, просто не си струва.

— Този път забрави да споменеш Джордан.

Почти не на себе си, тя попита:

— Какво означава този път?

— Предния път, когато ми обясняваше, че помежду ни не може да има връзка, първата причина, която ми посочи, беше Джордан.

— Казвала съм го и преди?

— Общо взето.

Това напълно я съкруши.

— Тогава не е нужно да го правя отново, нали? Ценя приятелството на Джордан… Споменах ли това?

— И още как. Каза ми, че не искаш да стане неловко.

Сега той й говореше почти като на малко дете.

— Значи си ме слушал и разбираш позицията ми?

— Да — каза той. — И съм съгласен с теб. Лоша идея е да имаме връзка.

Трябваше да се чувства облекчена, че той се съгласи с нея, и да, наистина беше облекчена, но не се държеше логично. Проблемът бе, че не знае какво да направи.

Изтощение и стрес. Основателни причини да се държи толкова противоречиво.

— Имам право на това.

— Моля?

Супер. Беше в по-лошо състояние, отколкото подозираше. Сега изричаше мислите си на глас.

— Стресирана съм, имам право да бъда стресирана и знаеш ли защо? — Тя избърза и продължи, преди той да каже нещо: — Някой се опитва да ме убие.

— Кейти…

— Уморена съм. Откакто се прибрах вкъщи от Бостън, се чувствам като боксова круша. Мисля, че е време аз да надяна ръкавиците.

Той кимна одобрително.

— Радвам се да го чуя. Стига да знаеш как да се боксираш.

Пътуваха няколко минути в тишина, после тя попита:

— Защо не мога да използвам телефона си?

— Може би прекалявам с предохранителните мерки, но когато чух, че Джакман може да е намесен и вероятно е намесен в тази история, реших, че не трябва да поемаме никакви рискове. Мобилните телефони са лесни за проследяване, а с подходящото оборудване разговорите могат да се подслушват също като при нормалните телефони.

— Каза ми, че Джакман давал заеми срещу висока лихва. Той дали е в състояние да проследи телефона ми?

— Той е много повече от обикновен лихвар и дори и да не може сам да го стори, познава хора, които да го научат как се прави.

Този Джакман й звучеше като чудовище. Побиха я тръпки.

— Казал ли си на някого къде ще прекараме нощта?

— На никого. Мислех да се отправим към Чарлстън, ще намеря някой хотел там, може би в покрайнините.

— Колкото по-близо до Силвър Спрингс, толкова по-добре за мен.

— Ще трябва да решим какво да правим утре. Не можем да се върнем в Савана.

— Така е, не можем — съгласи се тя. — Но докато не подпиша документите…