Бавно изгаряне

ТРЕТА ГЛАВА

Полицаите я откриха свита на кълбо до дънера на стогодишен орех. На няколко крачки, закачен за една изкоренена магнолия, висеше сутиенът й. Никой не можеше да си представи как силата на експлозията беше изтръгнала черния дантелен сутиен, а бе оставила роклята й цяла. Ако не се брояха листата и пръстта по нея, роклята й беше непокътната.

Ударната вълна изрови огромна част от хълма и остави яма с големината на малък кратер на мястото на шатрата. Разразилият се след експлозията пожар изпепели всичко по пътя си, спускайки се като лава по хълма. Величественото орехово дърво беше разцепено чак до средата. Един масивен клон се бе отчупил и стоварил като арка над Кейт, скривайки я напълно. Клонът беше послужил като бариера пред късовете стъкло, метал, платно и дърво, носещи се из въздуха като куршуми от автоматично оръжие.

На почти километър разстояние къщите се бяха разтресли от експлозията или поне така твърдяха някои от обитателите им. Други сметнаха труса за земетресение и се бяха скрили под касите на вратите.

Беше цяло чудо, че нямаше жертви или сериозно ранени. Ако някой от персонала или гостите беше в шатрата в момента на експлозията, трудно биха идентифицирали трупа му.

Кейт със сигурност щеше да е мъртва. Стягащият сутиен я извади от самия център на експлозията. Истинско чудо беше, че всички части на тялото й си бяха по местата. Един от металните стълбове, които крепяха шатрата, се бе изстрелял като реактивен снаряд и се заби в стъблото на дървото над Кейт. Върхът му беше спрял на сантиметри от сърцето й.

Нейт Халинджър, наскоро назначен в чарлстънската полиция детектив, първи я забеляза. Вървеше по хълма, като се стараеше да не се пречка на криминолозите, които събираха улики, когато чу наблизо да звъни мобилен телефон. Мелодията му напомни на филма за Хари Потър, който гледа с племенника си. Докато стигна до разцепения орех, звъненето спря. Детективът си помисли, че телефонът е паднал някъде и когато коленичи, за да издърпа един клон, който му пречеше, забеляза красиво оформени крака.

Опита да се доближи до жената, за да види дали е жива. Дървото се олюля. Ако изобщо се помръднеше, щеше да смаже жената. Детективът спря да бута, когато чу стенанията й.

Двама санитари приближиха.

— Мили боже! Джордж, видя ли това? — попита единият.

— Кое? — партньорът му говореше с акцент от Бронкс. Започна да пълзи по корем, за да стигне до жената.

— Железният прът, човече. Виж го. Спрял е точно до гърдите й. Имала е голям късмет.

— Ако се окаже, че не е на парчета, ще се съглася с теб, Райли. Тази жена има късмет.

Джордж беше петнайсет години по-стар от партньора си. Той обучаваше Райли и макар да му харесваше работата с него, постоянното бъбрене на младия мъж определено го нервираше. Райли обичаше клюките — което Джордж не одобряваше, — но понякога пускаше по някоя интересна информация.

Райли внимателно повдигна счупените клони и протегна ръка към жената.

— Чу ли? — прошепна той. — Според ченгетата мишената била художничката, но бомбата избухнала предварително. Чух един пожарникар да казва, че била прекалено мощна, но не съм сигурен какво значи това, а не посмях да питам, защото щяха да разберат, че ги подслушвам.

Двамата мъже не можаха да стигнат до затрупаната жена, затова повикаха помощ. Четирима силни полицаи успяха да повдигнат огромния разцепен ствол. След минута махнаха и тежките клони и отстъпиха място на санитарите. И двамата се удивиха, че жената няма счупени кости. За всеки случай й сложиха шини и внимателно я преместиха на носилката.

Кейт бавно започна да се осъзнава. С мъка отвори очи. Със замъглен поглед видя трима мъже, надвесени над нея.

Имаше чувството, че е в хамак и вятърът я бута във всички посоки. Отново затвори очи и се опита да пребори гаденето, докато я носеха надолу по хълма. Подуши, че нещо гори.

Нейт крачеше до нея.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Би трябвало — отвърна Райли.

— Докторите ще кажат — обади се Джордж.

— Тя може ли да говори?

— Вие кой сте? — попита Джордж.

— Детектив Нейт Халинджър. Може ли да говори? — повтори той.

— Има цицина като бейзболна топка на тила — отвърна Райли.

Другият санитар кимаше, но Нейт забеляза, че вниманието му е насочено към пациентката.

— Сигурно има сътресение на мозъка — каза той.

— Аха — кимна Нейт. — Но може ли да говори? — попита той с надеждата, че третия път двамата мъже ще отстъпят. — Казала ли е нещо?

— Не, още не е на себе си — отвърна Райли.

Мъглата в главата на Кейт започваше да се разсейва и тя почти изпита съжаление към себе си. Имаше чувството, че някой я е халосал по тила и опита да вдигне ръка, за да провери.

— Тя може да говори — прошепна с несигурен глас Кейт. — Може и да ходи.

Нейт се усмихна. Жената беше умница. Това му хареса.

— Можете ли да ми кажете името си?

Тя не посмя да кимне. Всяко движение засилваше болката в главата й. Аспирин, помисли си. Един аспирин щеше да свърши работа.

— Кейт Макена — каза тя. — Какво се е случило?

— Експлозия.

Тя се намръщи.

— Не помня експлозия. Някой ранен ли е?

— Вие — отвърна Райли.

— Аз съм добре. Оставете ме да сляза.

Не обърнаха внимание на думите й. Тя пак попита дали има ранени и Джордж отвърна:

— Само няколко драскотини и синини.

— Ще ми дадете ли един аспирин?

— Имате ужасно главоболие, нали? — попита Джордж. — Не можем да ви дадем нищо засега. Когато ви закараме в болницата…

— Няма нужда да ходя в болница.

— Определено днес не сте били в списъка му — отбеляза Райли.

Тя го погледна недоумяващо.

— Моля?

— Ако бяхте в шатрата, щяхте да сте мъртва — обясни той.

Стигнаха до подножието на хълма и изчакаха един полицай да им отвори линейката.

— Ще дойда с нея до болницата — каза Нейт.

— Мисля, че няма проблем. Жизнените й показатели са добри.

Нейт подсвирна на полицая, за да привлече вниманието му, посочи линейката и се качи.

— Няма нужда да ме карате до болницата. Вече съм добре — настоя Кейт. — Колата ми е тук… някъде.

— Не трябва да шофирате в това състояние — каза Джордж.

— Шофьорската ми книжка е в колата, а чантата ми и… Тя осъзна, че говори неща, които не са важни, и млъкна.

— Дали ще можете да отговорите на няколко въпроса? — попита Нейт.

Гласът му й хареса.

— Разбира се.

— Кажете ми какво се случи.

Тя въздъхна.

— Не знам какво се е случило. — Защо не можеше да си спомни. Какво й имаше? Може би когато главоболието й минеше, щеше да се сети.

— Забелязахте ли някой странен на вид… някой, който не е бил на мястото си?

Тя затвори очи.

— Не… Съжалявам. Може би ще си спомня по-късно.

Знаеше, че това положение не му харесва.

— И никой не е бил ранен? — попита отново тя.

Той я увери.

— Сервитьорите и хората от кетъринга са били в сградата, за да подготвят подносите с храната. Собственикът на имота е бил в лимузина на път към хотела на художничката. Шатрата е била празна.

— Слава богу — прошепна тя.

— Ако беше станало по-късно, щеше да бъде истинска касапница — каза Джордж.

Детективът седеше срещу й, сложил ръце на коленете си и сплел пръсти. Погледна я настойчиво и се приведе леко към нея.

— Опитай да помислиш, Кейт. Не забеляза ли нещо необичайно?

Тонът му разсея мъглата в главата й.

— Според вас не е било случаен инцидент, така ли?

— Не изключваме никоя възможност.

— Не може ли да е гръмнал някой климатик? — попита тя. — Навсякъде имаше кабели. Може някой да не е издържал на натоварването… — Тя млъкна и поклати глава. — Не е възможно да е това, така ли?

— И сто климатика не биха могли да причинят такива поражения.

Райли се наведе към Кейт и отново провери кръвното й. Усмихна се и пусна ръката й.

— Как е тя? попита Нейт.

— Стойностите са добри.

— Главата ми е по-добре — каза Кейт. Беше лъжа, но искаше да се прибере вкъщи.

— Въпреки това трябва да ви прегледат в болницата — настоя Джордж.

Халинджър затвори тефтера си и я огледа продължително. Осъзна, че я гледа втренчено и отмести поглед.

— Онова старо дърво е спасило живота ви. Ако не сте били зад него, нямаше да оживеете. Всъщност какво правехте там? На такова разстояние от шатрата и сградата?

Тя завъртя глава и примигна от болка. Определено се нуждаеше от аспирин.

— Отидох да се разтъпча. Не лъжеше, наистина се беше разтъпкала. Просто не искаше да обяснява защо.

— В тази жега? Аз бих тръгнал към сградата или нагоре към къщата, или дори в шатрата до някой от климатиците.

— Вие да — съгласи се тя. — Но аз не. Отидох да се разтъпча. Горещината не ми пречи. — Добре, това си беше лъжа, но малка и можеше да я преживее.

— Сама ли бяхте?

— Да.

— Хм. — Той я гледаше със скептично изражение.

— Ако някой е бил с мен, нямаше ли той или тя също да лежат в безсъзнание?

— Ако е останал по-дълго.

Преди тя да отговори, той попита:

— Колко време стояхте там?

— Къде там?

— Зад дърветата.

— Не знам. Не дълго.

— Наистина ли? — Сега скептицизмът пролича в тона му.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя.

— Криминолозите откриха нещо на около шест метра от вас.

— Какво нещо? — попита тя и на мига се досети. Заради удара по главата мисленето й беше забавено.

— Елемент от облеклото — каза той. — Бельо. Поради което се чудех кой е бил с вас.

Тя усети лицето й да пламва.

— Никой не е бил с мен. Питате ме за един черен сутиен, нали? И се чудите дали е мой? — Преди той да отговори, тя бързо продължи: — Наистина е мой. Дамската тоалетна беше заключена, а ми трябваше да се скрия някъде, за да го сваля. Видях дърветата и се отправих към тях.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо искахте да го свалите?

Помисли си, че той е изключително безцеремонен с въпросите и се поколеба да му го заяви, но вместо това реши да каже истината.

— Защото ме измъчваше.

— Моля?

Изведнъж всички в линейката се заинтересуваха живо от темата. Райли и Джордж очакваха обяснението й.

— Заради банелите…

— Да?

Мили боже.

— Всяка жена щеше вече да е разбрала.

— А мъж не, така ли?

Той не се отказваше от дискусията. Кейт се запита дали нарочно иска да я притесни.

— Вие опитайте да носите такъв сутиен един час и повярвайте ми, ще искате да го свалите, където и да е.

Той се засмя.

— Май ще се наложи да ви повярвам.

— И това ли ще си запишете в тефтера? — Имаше хубава усмивка.

— Омъжена ли сте? — попита той. — Трябва ли да се обадя на съпруга ви?

— Не съм омъжена. Живея със сестрите си. — Тя опита да седне и чак тогава осъзна, че е стегната с каишки към носилката. — Трябва да им се обадя, ще се тревожат.

— Когато стигнем до болницата, аз ще им се обадя. — Той седна обратно на пейката и погледна през задното стъкло. — Почти стигнахме.

— Няма нужда да ходя в болница. Главоболието ми почти мина.

— Аха.

Провлеченият му отговор показа, че не й вярва.

— Не живеете в Чарлстън, нали?

— Не — отвърна тя. Знаеше, че той може вече да е разбрал адреса, телефона и всички други подробности за живота й. Едно телефонно обаждане на колега, който е при полицейски компютър, щеше да му каже всичко, което би искал да знае.

— Живеем в Силвър Спрингс. Дотам се стига много бързо. Не познавате ли града?

— Не — призна той. — Току-що се преместих от Савана. Тук е доста спокойно. — Той се усмихна и добави: — Обикновено. Обзалагам се, че това ще е най-голямото вълнение за тази година.