Безбожникът

Пролог

Ефес Великолепният, градът на гръцката Артемида и персийската Анахита, се беше превърнал в обител на смъртта и разрушението. Сега в града, наричан някога „Сребърния накит под златното слънце“, властваше Арес, богът на войната. Високи стълбове черен дим се издигаха към синьото небе и се разпръскваха като траурен воал над прекрасния град на Дарий, Царя на царете. Беше време на разчистване на сметки, на отмъщение за стари вражди и неправди, на ужасни убийства и безсмислени кланета. Широките улици, оградени от смокинови и маслинови дървета, бяха осеяни с трупове. Сиво-зеленият блясък на кипарисовите горички беше затъмнен от ярки пламъци и лют дим. Никъде нямаше спасение. Живите си отмъщаваха дори на мъртвите. В голямото гробище в западната част на града разкошните гробници, украсени с бронзови бикове или мраморни вази с дълги гърла, бяха ограбени и плячкосани. Трупове бяха изкопани, за да бъдат изгорени или обесени на близките дървета. Омразата заливаше града като река. Могъщите олигарси барикадираха портите си и укрепваха високите стени на домовете си. Други, надявайки се на боговете, се криеха в храмовете, хвърляха се в краката на статуите, които гледаха безизразно към бегълците, скрили се от злобата на своите съграждани.

Вонята на развалено месо, плодове и подправки от пазара се смесваше с металния дъх на кръвта и смрад от разлагаща се плът. Много къщи бяха опразнени и портите към дворовете им зееха. Мародери и крадци се къпеха във фонтаните им или отдъхваха под увитите с лозници колони. Причина за целия този ужас беше бягството на персийския гарнизон. Бяха пристигнали покрити с прах пратеници, които крещяха, че Александър Македонски, варваринът, дошъл отвъд морето, е унищожил персийската войска при река Граник. Победителят беше поел на юг по йонийското крайбрежие и завземаше град след град. Сардис с масивните стени и високите бронзови порти беше паднал като узряла смокиня; персийският началник на гарнизона беше излязъл да посрещне Завоевателя, предлагайки му ключовете на града и на императорската съкровищница.

Новините за всичко това бяха връхлетели Ефес като буря. Александър, цар на Македония, върховен военачалник на Гърция, победител на персийската войска, идваше, за да поиска своето. Съперничествата и враждите бяха изплували като мръсотия в чиста вода. Двете големи политически фракции се бяха втурнали да разчистят сметките си като обикновени войници. Богатите и властните олигарси, които се бяха съюзили с персийските управници, трябваше да посрещнат гнева на демократите, които смятаха, че е настъпил техният час. Две години преди това, македонският военачалник Парменион беше изпратен от бащата на Александър, Филип, да прекоси Хелеспонт и да изгради предмостие. Парменион беше нападнал изненадващо Ефес, беше свалил олигарсите и издигнал демократите на власт. Беше издигнал статуя на Филип в недовършения храм на Артемида, но завръщането на персите го принуди да се оттегли. Олигарсите си бяха върнали властта: статуята на Филип беше унищожена и бяха последвали кървави репресии срещу демократите. Сега колелото на Фортуна отново се беше завъртяло. Часът на Македонеца най-после бе дошъл. Щом персийският гарнизон започна да отстъпва, бойният вик на македонската войска огласи улиците на Ефес. Скритите оръжия бяха извадени, тълпата от бедняшките квартали се въоръжи и потърси възмездие.

Окото на бурята, центърът на кървавите екзекуции, беше широката агора, главният пазарен площад. В единия край се издигаше недовършеният храм на Артемида, който беше изгорял при загадъчни обстоятелства през нощта, когато се бе родил Александър Македонски. От двете други страни се издигаха залата за събрания и постройките на градския съвет. От четвъртата страна се простираше рисувана колонада, където в мирни времена ефесци се разхождаха сред аромата на цветята, наслаждаваха се на украсените басейни, които блестяха пред мраморните сгради, вдъхваха уханието на лотосовите цветове. Всичко това беше изчезнало. Трупове, целите в кръв, лежаха по корем в чистите някога води. Други, със счупени вратове, висяха на железните скоби, на които преди бяха окачени кошници с цветя. Шатрите и сергиите на пазара бяха разчистени. Беше създаден трибунал за съд по съкратената процедура. В Рисуваната колонада водачите на демократите — Пелей, Агис и Дион, седяха с кръстосани крака зад голяма маса; до тях, въоръжен с бронзов стилус1 и черни навосъчени таблички, се беше разположил главният им писар. Хезиод, влиятелен златар, записваше сега присъдите. Тълпата заливаше обляния от слънце площад под стълбите. Множеството изпълняваше ролята и на съдебни заседатели, и на палач. Тримата съдии седяха на масата, докато градските главорези влачеха пленниците си пред тях. Процесите бяха кратки и жестоки.

— Този човек — викаше обвинителят, — снабдяваше персите и олигарсите с храна и вино!

Не бяха нужни доказателства, защото името на жертвата отдавна фигурираше в таен списък — смъртната му присъда беше предварително подписана. Самообявилият се за главен архонт Агис — едър мъж с глас на роден оратор, ставаше на крака и се провикваше към тълпата:

— Какво ще кажете? Виновен ли е или невинен?

Отговорът беше винаги един и същ.

— Виновен! Виновен! Виновен! Смърт! Смърт! Смърт!

Завличаха нещастника встрани и го обесваха на една от железните скоби, обезглавяваха на стълбите или, в зависимост от настроението на палачите, му прерязваха гърлото, а трупът захвърляха в свещените води. Екзекуциите бяха започнали още призори. Една от страните на Рисуваната колонада вече беше запълнена с отрязани глави, а купчината обезглавени трупове вонеше под обедното слънце. Навсякъде имаше кръв. Тя капеше от стълбите и образуваше тъмни локви, следваше линията на павираните пътеки на агората, цапаше сандалите и босите крака на тълпата. Екзекуциите бяха наблюдавани от елитен отряд македонски стражи, облечени в сребърни брони и червени туники, с кръгли бронзови щитове и наколенници от същия метал. Носеха фригийски шлемове, чийто конични върхове бяха украсени с бели пера — знак, че принадлежат към елитната царска гвардия. Те не се намесваха, нито помръдваха от наблюдателния си пункт на стълбите, които водеха нагоре, към храма на Артемида. Стояха в боен строй, с вдигнати щитове и леко наведени копия. От двете им страни бяха строени два отряда от наемниците на Александър. Красивите им коринтски шлемове бяха украсени с боядисана в червено конска грива, а от наличниците се виждаха само очите, мустаците и брадичките им.

Войниците на Александър губеха търпение от безогледното и жестоко клане. Когато една млада жена беше обвинена и сетне отведена, за да бъде удушена, из редиците на македонците се понесе тих ропот. Но предводителят им Аминт имаше строги заповеди.

— Казах ви веднъж и го повтарям за стотен път — прошепна той на мърморещия си помощник. — Царят ми даде ясни заповеди. Нека убийствата продължат. Ще се намесим, само ако той нареди.

Помощникът, надлежно смъмрен, отстъпи назад. Стиснал под мишница шлема си, Аминт наблюдаваше безучастно несекващите убийства. Македонските войски бяха стигнали Ефес миналата нощ — сега Александър беше на лагер пред градските стени. Той беше посрещнат с плодове, вино, венци и кръвожадните искания на водачите на демократите. Отмъщението беше ястието, за което те копнееха и то щеше да им бъде сервирано. Аминт само се надяваше, че Александър няма да чака твърде дълго, иначе тълпата щеше да излезе извън контрол. Не искаше да завладява наново града, сражавайки се за всяка къща.

— Завземете храма! — беше наредил Александър. Разноцветните му очи блестяха от възбуда. — Храмът на Артемида е свещен за мен, не предателите! Кръв трябва да се пролее и ще се пролее! Ще се намесите чак когато изпратя Теламон.

Аминт облиза пресъхналите си устни. Надяваше се, че мрачният тъмнокос лекар на Александър няма да се бави много. Като един от най-доверените съветници на царя, Теламон беше присъствал на дадената заповед. И той като другите беше възразил, но царят беше непоколебим: наказания трябваше да има, докато той не нареди да спрат. Аминт страдаше от изгарящата жега. Той погледна с присвити очи към обедното слънце. Предишната вечер беше преял и препил и под ризницата и бойната кожена фустанела тялото му се къпеше в пот, разпръсквайки мириса на предпочитаното от него благовоние. Аминт отиде в сянката на една колона, засенчи очи и погледна отсреща. Този път цяло семейство беше изправено на съд.

— Кога ще дойде той? — настоя помощникът, който го беше последвал.

— Казах да млъкнеш! — изрева Аминт.

Войникът замълча. От другата страна на площада една фигура, скрита в сянката, наблюдаваше зловещите екзекуции. Мъжът беше облечен като просяк — с парцалива туника, покрита от кърпено войнишко наметало, чиято качулка беше спусната над лицето му. За всеки минувач, който би проявил любопитство, той беше само един скитник, покрит с прах, който беше дошъл да изпроси или задигне каквото може. Само сребърната верига около врата му, скрита от дебелия плат на туниката, издаваше истинското му положение. На веригата имаше сребърна оса, символ на легендарните кентаври, полухора-полуконе, изтребени от богочовека Херакъл, който имаше храм в същия този град.

Кентавърът, както сам се наричаше, внимателно наблюдаваше екзекуциите и лицето му не издаваше никакви чувства. Той дори не трепваше, докато мъжете, жените и децата от семейството на олигарха бяха обявени за виновни и избутани на площада за обща екзекуция. Той гледаше само съдиите. От мястото си можеше да наблюдава лицата им. Ето писаря Хезиод, дебел и потен, чиито черни очи бяха скрити в торбички от тлъстина. Агис в бялата си туника, със сребърните пръстени и гривни, които проблясваха, когато дадеше знак за поредното довеждане на затворници. Висок, с орлов нос и изпити бузи, Агис беше обръснал главата си в знак на траур за онези изгубени години, през които се беше подчинявал на персийските управници и техните съучастници измежду олигарсите. До него стоеше Пелей с гъстия си черен перчем, жестоки очи, месест нос и пълни устни. Той се наслаждаваше на клането. Роднините на Пелей бяха избити от олигарсите едва преди две години. И най-накрая Дион, правникът, с интелигентното си лице и хлътнали очи — млад мъж с големи амбиции. Той също беше изгубил близки при предишните кръвопролития. Присъстваше, за да придаде на ужасната саморазправа законен характер.

Кентавърът изтри потта от врата си и се зачуди дали господарят му не е някой от тези кръвожадни съдии. Размърда се и погледна към македонските войници отсреща. Канеше се да се върне на мястото си, когато група конници се зададе от алеята. Кентавърът присви очи. Конниците съпровождаха мъж в бяла туника и синя мантия, до когото яздеше червенокоса жена. Кентавърът беше ходил в македонския лагер и разпозна новодошлите. Александър беше изпратил своя лекар Теламон в града. Убийствата щяха да бъдат спрени. Кентавърът прехапа устни — Александър нямаше да се измъкне толкова лесно. Дарий, Царя на царете, и Митра, неговият пазител на тайните, още не бяха приключили с Ефес, нито пък Кентавърът и неговият господар.

В другия край на площада македонците се раздвижиха; един войник изтича нагоре по стълбите и направи жест, че това е краят на процеса. Тълпата неодобрително изрева, но замлъкна, когато от околните улици се зададоха македонци, въоръжени за бой. Наблюдателят в сянката беше видял достатъчно — кръвопролитието беше приключило. Сега скрилите се олигарси щяха да избягат в любимото си светилище — храмът на Херакъл. Наблюдателят се усмихна мрачно. Това нямаше да бъде краят! Чакаше го още много работа, имаше много планове, но наградата си заслужаваше, реши той и облиза сухите си устни.

В Апанда, залата за аудиенции на Царя на царете, беше тихо. Безсмъртните, личните телохранители на Дарий III, стояха като истукани, с копия и щитове в ръце и разкошни дрехи, обшити с розетки и ромбове от скъпоценни камъни. Те присъстваха, за да охраняват царя и подстъпите към Червената къща, императорската съкровищница. Стояха с очи, вперени в ревящия огън, който гореше на издигнатата платформа в центъра на залата. Това беше Свещеният огън, въплъщението на Ахура Мазда, персийския бог на Скрития пламък. Императорският трон беше празен. Вече нямаше нужда от придворни и икономи, от носителите на ветрила и мухогонки, от Носителя на императорските благовония или Носителя на царската брадва. Залата изглеждаше мрачна, стенописите й — избледнели. Тези изящни фрески прославяха Царя на царете, унищожението на враговете му и обожанието на многобройните му подчинени народи: юдеи, еламити, меди, египтяни и дори онези странно облечени хора отвъд Хиндукуш. Един млад пазач нервно се размърда и стисна дългото копие с желязно острие, чиято основа беше оформена като ябълка. Той се взря през високите колони от кедрово дърво към трупа, напълнен с пясък, коленичил на едно столче; беше обърнат така, че стъклените очи на ужасната мумия бяха вечно приковани в императорския трон. Това беше трупът на Багей, който сваляше и издигаше царе в персийската империя, велик везир и влиятелен сановник. Багей беше проправил с отрова пътя на Дарий към трона и когато се обърна срещу протежето си, на свой ред беше отровен. Дарий никога нямаше да позволи предателството на Багей да бъде забравено.

— Той искаше слава — беше казал Дарий — и ще я получи. Искаше да бъде член на моя двор и ще бъде!

Затова на Багей бе отказано свещеното погребение. Вместо това трупът му беше почистен и мумифициран от египетския Пазител на мъртвите. После бе натъпкан с пясък и положен завинаги в поза на подчинение и покорност пред императорския трон. Стражът въздъхна. Не смееше да помръдне. Той беше Безсмъртен, един от избраните войници на Царя на царете, но въпреки това се чувстваше неловко, докато гледаше незрящите стъклени очи на трупа. Различаваше съвсем ясно всяка негова черта; кичурите коса, които стърчаха като приживе, тънките мустаци и брадата, тъмните очи и високите скули. Трупът беше коленичил, леко протегнал глава и събрал ръце, сякаш за вечна молитва. Колкото повече стражът го гледаше, толкова повече му се струваше, че тялото живее свой собствен живот. Не беше ли помръднала главата? Не проблеснаха ли очите? Не промълвиха ли нещо устните? Стражът отмести очи, дочул тихите стъпки на своя командир, който крачеше напред-назад, за да охранява галерията към Червената къща, където Царя на царете Дарий седеше заедно със своя Пазител на тайните Митра.

— Нервен ли си?

Сега командирът стоеше точно зад него. Стражът кимна недоловимо.

— Успокой се — каза командирът. — Това е божествено място, светиня на светините. Нищо зло не може да влезе тук. Божественият пламък пречиства всичко и държи злите сили на разстояние.

Дарий, който беше в Червената къща, сигурно не би се съгласил с това. Той седеше в покоите на своя ковчежник, зад покритата със зелено сукно маса, върху която бяха разпръснати сметките на империята. Дарий погледна към Митра, чието слабо костеливо лице беше скрито под качулка. Обикновено царят се чувстваше спокоен тук, сред богатството и силата на своята империя, но днешният ден беше изключение. Вратите бяха плътно затворени и бронзовите им плочи блестяха като златни решетки в танцуващите пламъци на светилниците. Стените на съкровищницата бяха от дялан варовик с облицовка от кървавочервени емайлирани тухли, откъдето идваше името на двореца. Дворец, в който не можеше да проникне нито подслушвач, нито шпионин. Самият Дарий беше построил съкровищницата, за да пази не само богатствата, но и тайните му. Той погледна обсипания със звезди таван, подпиран от колони, чийто капители имаха формата на бичи глави, а основите — на странни крилати зверове, смесица между лъв, дракон и грифон. До тази стая се намираха подземията, в които имаше шестдесет хиляди таланта в златни кюлчета, тридесет — в златни дарици, имаше сандъчета и ковчежета, пълни с накити и скъпоценни камъни, медийски сикли, всички видове монети, които се използваха в империята. Дарий взе царския печат и се загледа в него, докато размишляваше върху думите на Митра. Печатът беше украсен със знака на божествения цар — слънчев диск, носен от орлови криле. Митра отново проговори, гласът му, малко по-силен от шепот, описваше събитията в западните провинции. Дарий се опита да овладее страха си. Погледна към фриза на стената, където беше изобразен как принася жертва пред огнен олтар и убива демони. Колкото повече говореше Митра, толкова повече нарастваше тревогата на Дарий. Беше му горещо и задушно, затова, без да се замисли, той свали красивата тиара, която носеше върху черната си, намазана с благовонни масла коса. Съжаляваше, че е облякъл красивата бродирана медийска роба от пурпурен и златен сатен. Искаше му се да е навън, на лов, да язди бърз кон през прохладната зеленина на някой от ловните си паркове. Но тази среща беше много важна: Митра му съобщаваше неща, които никой персийски придворен не би се осмелил и да помисли.

Дарий избърса капка пот от челото си. Митра млъкна.

— Толкова ли е зле? — промърмори Дарий, оставяйки печата. — Нима великият Ахура Мазда ни е изоставил напълно?

— Бяхме излъгани и заблудени — отвърна Митра. — Очаквахме македонецът да се лута като дете, изгубено в овощна градина. Вместо това той удари бързо и безмилостно като разярена пантера. Сардис падна, други градове отварят портите си. И Ефес е вече негов.

Дарий вдигна печата и го стисна в ръце.

— Плодовете на Граник — добави Митра.

Дарий кимна в знак на съгласие. Граник… Името обсебваше мислите му, когато беше буден и превръщаше сънищата му в кошмари. Беше пренебрегнал съвета на своя гръцки наемник Мемнон и беше изпратил войска, която да пресрещне Александър; тя беше унищожена, а гръцките наемници — избити или изпратени в робство в сребърните мини на Македония.

Дарий зашепна молитва. Трябваше да последва съвета на Мемнон и да не позволява на войската си да влиза в битка с Александър. Малко го утешаваше фактът, че отвън, на мястото за екзекуции, беше набита на кол покритата с восък глава на персийския военачалник.

— Какво можем да направим? — попита Дарий. — Ако се срещнем в битка с Александър, няма ли да стане втори Граник? Но не можем и да оставим звяра да броди необезпокояван.

Митра внимателно наблюдаваше господаря си. Беше уверен и спокоен. Дарий му вярваше напълно. Нали именно той разкри предателството на Багей и предупреди гордия и самодоволен Цар на царете да не влиза в битка с Македонеца. Дарий искаше да знае истината, затова щеше да я чуе.

— Александър е въодушевен — Митра се приведе над масата, вперил поглед в царя. — Превзел е Сардис и царската съкровищница. Мемнон е заел пристанището на Милет, а гърците нямат флота — той остро се изсмя. — Е, поне не такава, с която да се похвалят. Нашите кораби могат да подпомагат Мемнон, колкото се наложи.

— Ами Ефес? — възрази Дарий. — Ефес падна, а той е съвсем близо до Милет.

— Господарю — отвърна Митра, — ефесците се смятат за елини, а македонците считат за варвари. Демократите ще вземат властта и няма да искат да я дадат. Ефесците не искат да заменят един господар с друг. Един гръцки поет сравнява градовете на Елада с пчелни кошери — всеки жител има жило и го използва срещу съседа си.

— Не се интересувам от гръцка поезия — отвърна Дарий.

— Аз също, но когато стане дума да се вземат глави, да се предизвикат метежи, или да се предизвика бунт и недоволство…

Дарий се приведе напред.

— Можем ли да го направим?

Митра обхвана с жест всичко около себе си.

— Имаш злато и сребро. Александър може да контролира града, но ние имаме шпиони там.

— В Ефес?

— Кентавърът, господарю — Митра леко се усмихна. — Е, така го наричаме.

— Виждал ли си този шпионин?

— Не. Той е един от малцината, които наистина остават в сянка — Митра реши да каже на господаря си само онова, което се налагаше: личността на Кентавъра беше негова тайна и той нямаше да я издаде на никого.

— Защо го наричат така?

— Него ли, господарю? Може да е жена.

— Кентавърът! — настоя Дарий.

— Това е легендарно същество — отвърна Митра. — Получовек-полукон. Според митовете кентаврите живеели в Тесалия. Гръцкият герой Херакъл ги изтребил.

— В Ефес има храм на Херакъл, нали?

— Да, господарю. В него има свещена реликва. Херакъл се влюбил в една красавица и за да я отведе вкъщи, трябвало да прекоси една река. Помагал й един от последните останали кентаври, Нес, който се опитал да я отвлече. Херакъл го убил с една от отровните си стрели. Жената взела част от кръвта на кентавъра, която била заразена с отровата на лернейската Хидра.

— Защо го направила? — попита Дарий.

— Защото Нес я излъгал, че кръвта му помага против любовна магия. И когато след време я измъчвала ревност, тя подарила на Херакъл туника, напоена с кръвта на кентавъра. Херакъл я облякъл и тялото му се просмукало с отровата. След смъртта си той се възнесъл на Олимп.

— И какво общо има тази легенда с Александър?

— Всичко — промърмори Митра. — Херакъл е бил богоподобен. И Александър се смята за такъв. В центъра на храма в Ефес има сребърна ваза, а в нея друга, глинена. Според легендата в нея се пази отровата на Хидра. Тя била дарена на храма като оброк. Стои върху каменен пиедестал, заобиколена от жарава.

— И? — попита лаконично Дарий.

— Да се върнем на Ефес — продължи тихо Митра. — Преди много години нашият градоначалник започнал жестоко преследване срещу група убийци, които се наричали „Кентаврите“. Били бандити, крадци, престъпници. Ограбвали пътници, но главната им цел била да убиват, което правели умело и безмилостно. Винаги уведомявали жертвите си за своите намерения, като им изпращали сребърен медальон с образ на оса върху него. Тя се смятала за символ на кентаврите.

— И унищожил ли ги?

— Според доказателствата, да, господарю. Преди три години, когато започнаха проблемите с Македонеца, аз започнах да търся шпиони в града — той сви рамене. — Обичайните — търговци, градски чиновници. Опитах се да вербувам шпиони и в двата лагера — в този на олигарсите, които вярват, че Ефес трябва да бъдат управляван от тях, и в този на демократите.

— А от простолюдието?

— Не, господарю, само между влиятелните и богатите, които искат да властват над тълпата. За гръцките градове е типично онова, което ти казах. Открих много добър шпионин, който прие името Кентавър.

Митра млъкна; нямаше да каже цялата истина — че този шпионин е работил за него, още преди Дарий Кодоман да узурпира трона.

— И какво ще направи този Кентавър?

— Още не знам, господарю, но нека помислим за Александър. Той се чувства победител, велик върховен военачалник и освободител, но войската му не надвишава повече от четиридесет и пет хиляди души. Мемнон още държи близкия Милет, а флотата ни кръстосва морето. Александър завзе и други градове — Митра внимателно обмисляше думите си. — Във всеки град, господарю, той оставя гарнизон.

— Значи войската му намалява?

— Именно. Другата страна на монетата е, че тези градове могат да се превърнат в леговища на интриги и конспирации. Може да не им харесват нашите закони, но не искат някакво си македонско царче да ги командва, затова ще окуражаваме бунтовете и недоволството, за да отвлечем и отслабим силите на великия завоевател. Всеки град, в който влезе, ще го посрещне с вино и венци, с храна и скъпи дарове. Но щом гражданите видят как македонските войници плячкосват по улиците им, скоро ще им се отще да бъдат освобождавани — Митра засмука устната си. — Ще се върнат към обичая си да водят война един срещу друг.

— Като пчели в кошер?

— Точно така, господарю. Всяка със своето жило.

— Ще успее ли Мемнон? — размишляваше Дарий. — Казват, че любимата книга на Александър е „Илиада“, че се смята за потомък на Ахил. В тази поема Ахил не убиваше ли един воин на име Мемнон?

— Да, господарю, но накрая и Ахил е убит, една стрела пронизва петата му, единственото място, където може да бъде ранен. Ефес може да бъде ахилесовата пета на нашия враг. Александър обича този град. През нощта, когато е роден, един луд изгорил големия храм на Артемида до основи. Олимпиада, царицата вещица, майката на Александър, твърди, че това е божи знак, че храмът изгорял, защото Артемида присъствала на раждането на Александър в Македония.

— Ама че глупост! — въздъхна Дарий.

— Александър вярва, че е истина.

— И този Кентавър ще му създаде проблеми?

Митра сведе поглед.

— Какво има? — ядосано попита царят.

Пазителят на тайните вдигна глава, отметна качулката си и потри обръсната си глава. Дарий не можеше да определи възрастта му — лицето му изглеждаше младежко. Въпреки изпития му и изпосталял вид, очите му блестяха живо.

— Господарю, не съм убеден дали Кентавърът е един човек или двама — възнамеряваше да обърка царя и да отклони вниманието му.

Дарий се изправи на подобния си на трон стол.

— Защо мислиш, че може да са двама?

— Убийците от Ефес се нарекли „Кентаври“, защото винаги работели по двойки: също като получовека полукон, смесица от две същества. Кентавърът изпрати шифровани съобщения до нашия градоначалник в Ефес. Писарят Рабин ми ги препрати. Кентавърът съобщава за различните интриги на олигарсите и демократите.

— Значи този Кентавър — подигравателно каза Дарий — може да се състои от демократ и олигарх?

— Възможно е — отвърна загадъчно Митра. — Кентавърът е и убиец. Той воюва и с олигарсите, и с демократите — напоследък бяха жестоко убити хора и от двете партии.

— Защо?

— За да се хванат за гушите! — Митра сви рамене. — Може би има по-дълбоки, по-лични причини. Както и да е, Кентавърът, а не някакъв гарнизон, войска или флота е най-голямата ни надежда да попречим на Александър да продължи на изток.

Дарий опря ръце на масата и се загледа към блестящите бронзови врати зад Митра. Ето, той стоеше в съкровищницата си, заобиколен от богатството на своята империя. Навън елитните му части, Безсмъртните, пазеха отвсякъде. В най-далечния край на палата, разпънати на кръстове, висяха труповете на жертвите му, онези, които бяха дръзнали да му се противопоставят или му бяха изменили с думи, дела, а в някои случаи — и с поглед. Въпреки това Дарий се чувстваше уязвим. Ефес и Сардис бяха отдалечени на много дни път, но македонската пантера вече властваше в тези градове, някога перли от короната на Дарий. Беше ли го изоставил Ахура Мазда? Беше ли омърсен свещеният огън? Напуснало ли го беше божественото присъствие? Дарий затвори очи. Понякога нощем, след като жените от харема му си бяха тръгнали, а от постелите още се носеше тежкото ухание на благовонията им, Дарий лежеше буден, въртеше се и се мяташе, загледан в мрака. Виждаше призраците на онези, които беше погубил, за да се изкачи на Пауновия трон. Това ли беше наказанието му? Щеше ли някой ден Александър да нахлуе през бронзовите врати и да ограби съкровищницата му?

— Какво ще правиш? — попита Дарий тихо.

Митра седеше със затворени очи и устните му се движеха сякаш в молитва.

— Как ще действаме? — настоя Дарий.

„Ти направи голяма грешка и аз отново те предупреждавам“ — Митра затвори очи. — Цитат от друг гръцки автор, Еврипид.

„Ти направи голяма грешка и аз отново те предупреждавам“ — повтори той. — Точно това ще направим с Александър, ще водим скрита война с всички средства, ще предизвикаме проблеми в Ефес, ще сринем авторитета му.

— Защо да не го убием? — попита Дарий. — Веднъж завинаги ще се отървем от него. Нож в сърцето или отрова?

— Може да се стигне и до това, господарю — съгласи се Митра. — Но въпросът е как? Трябва ни доверен човек, някой, на когото вярваме…

— Може ли този Кентавър да го направи?

— Може би, но нашият шпионин не бива да бъде разкрит. В кошера — Митра се усмихна — всеки има жило. По-добре Македонецът да бъде ужилен от някой свой близък.

— Но Александър се пази! Собственият му баща беше убит! А и онези, с които се е заобиколил Македонецът, го обичат. Заобиколен е с лекари. Но сред тях има един — продължи Дарий, — който някога е работил в нашата империя, макар да е македонец.

Митра вдигна един свитък и го разтвори.

— Теламон, господарю. Баща му е воювал заедно с Филип, но заменил меча с ралото.

— Може ли да бъде подкупен? — приведе се Дарий над масата.

— О, не — Митра поклати глава. — Ако Александър бъде убит, Теламон трябва да го последва.

Дарий въздъхна.

— Значи Пантерата ще бъде убита?

Митра кимна:

— Ако боговете пожелаят, господарю.

Дарий взе печата и се втренчи в изображението. Шепнеше молитва Александър Македонски да се озове в ръцете на Ариман, Злия.

Калистен, началник на отряда на щитоносците, известни като Орлите, патрулираше пред големите запечатани порти на храма на Херакъл в Ефес. Той отново се обърна и с облекчение видя, че небето изсветлява и бледорозово сияние показва, че слънцето изгрява. Свали фригийския си шлем и потърка очи.

— Мразя нощната стража — промърмори той.

Калистен беше доволен, че след час ще го сменят. Хората му, някои свалили шлемовете, се бяха облегнали на стената. Едни спяха, други ядяха сухите си дажби. Чу звук от звънче. Отиде до масата на входа, взе малката камбанка и позвъни в отговор — уговореният знак, че всичко е наред. После развърза алената кърпа около врата си, цветът на неговия полк, и изтри потта под туниката си. Отново слезе по стълбите и се загледа към тимпана над портика, който изобразяваше една от многобройните битки на Херакъл срещу дивите племена от Тракия.

— Голяма работа, а?

Един войник от неговия отряд се беше приближил до него.

— Колко ли е старо?

Калистен присви очи. Храмът беше издялан от варовик и покрит с блестяща бяла мазилка. Тимпанът над входа беше изящно резбован, извисяващите се колони, мрачният портик, вратите от кедрово дърво и широкото стълбище, което водеше нагоре, му придаваха мрачна величественост. Отначало Калистен беше впечатлен, но сега беше уморен от това място и хората в него. Всъщност той мразеше Ефес с неговите портици, театри, храмове и широки прашни улици. Калистен беше македонец. Мечтаеше за прекрасни, осеяни с дървета долини, стремително течащи потоци и обсипани с цветя тучни ливади. Ефес беше съвсем различен — неспирно греещото слънце, трепкащите сенки, оживените, претъпкани пазари, миризливите улици, великолепните храмове и пищните паркове, смесица от величие и нищета.

— Колко стар е този храм? — изтръгна го от мислите му пазачът.

— Откъде мога да знам! — отвърна Калистен. — В Ефес непрекъснато се строят храмове. Сигурно е по-стар от мен или теб, може би е на сто, сто и петдесет години. А сега — той нагласи шлема си — трябва да се уверя, че е добре охраняван и ти ще ми помогнеш.

Войникът сподави една ругатня и съжали, че е напуснал удобното си местенце, но Калистен държеше на дисциплината. Като добър командир той беше оставил хората си да се нахранят и наспят, докато обикаляше нагоре-надолу като куче пазач. Тръгнаха по тясната уличка отстрани на храма. Калистен опипваше външните стени, сякаш търсеше някаква скрита врата или вход.

— Защо се тревожиш? — попита войникът. — Всички вътре са в безопасност — и той посочи корниза отгоре. — Дори маймуна не би могла да мине през тези прозорци, твърде високи и тесни са.

Калистен свали шлема си, отстъпи и погледна нагоре.

— Прав си, войниче — съгласи се той. — Шест прозореца на тази стена, два отзад и шест на другата. Но все пак трябва да бъдем сигурни.

Той мина зад ъгъла и спря пред задната врата на светилището. Тя беше още зарезена отвътре и запечатана със собствения печат на царя върху голяма буца пурпурен восък. Двата прозореца високо в стената бяха малки и кръгли. Калистен проучи земята, както и предишната вечер — нямаше отпечатъци, нито следи от стъпки, никой не беше минавал оттук. Той продължи обиколката си покрай другата стена и обратно към предния двор на храма.

— Защо е толкова важно да ги пазим?

— По две причини — отвърна Калистен. — Донеси ми вода и ще ти кажа.

Войникът бързо се върна с глинена чаша. Калистен изплакна устата си и изля останалата вода върху лицето си. Много му се искаше да свали ризницата, да съблече тежката кожена фустанела, а наколенниците и тежките бойни сандали вече му убиваха.

— Виждаш ли, момко, това е храмът на Херакъл, а нашият цар, благословен да е от боговете, смята, че е потомък на Херакъл, така че в известен смисъл този храм е негов.

Войникът сподави прозявката си. След голямата победа при Граник се беше сдобил с няколко накита и златни дарици. В Ефес си беше намерил хубава млада жена в квартала на майсторите на благоухания — с тъмни очи и остър език, но много умела в леглото. Него ако питаха, Александър може да се провъзгласи и за Зевс, стига добрите времена да продължаха.

— И той ще направи този храм свой дом?

— Не, не — разсмя се Калистен. — Първо, в храма има свещен предмет. Ти го видя снощи.

— А, онази сребърна ваза, заобиколена от жаравата? И защо е толкова свещена?

— Откъде да знам! — изръмжа Калистен. — Но Александър я пази като очите си. Ако ти и аз решим да я вземем, ще се озовем на кръста по-бързо, отколкото можеш да кажеш „Да пукне Дарий“.

— Ами онези хора? — попита войникът. — Онези, които се крият вътре.

— Те са водачите на партията на олигарсите — заяви Калистен. — Някога са живели като царе в Ефес, но дойде нашият цар и онези, които са били на власт, сега са по-зле и от чистачите на канавки.

Калистен си спомни кървавото петно, което беше видял на стълбите предишната вечер.

— Те ужасно се мразят помежду си, нали? — попита войникът. — Все още намираме трупове.

— Е, с това е свършено — Калистен пристъпи напред, търсейки петното. — Царят каза, че сега ще има мир и разбирателство, но тези в храма не му вярват, затова са се скрили там. Александър се закле със свещени клетви, че те ще бъдат в безопасност. Той иска да бъде така. Тези хора притежават пари и влияние. Представи си две кучета, синко, които постоянно се бият. Точно това е идеята на Александър — двете кучета управляват Ефес и той не иска едното да стане твърде силно или другото — твърде слабо. Затова каза на олигарсите да излязат. Те ще бъдат в безопасност, и косъм няма да падне от главите им.

Калистен погледна кедровите врати. Беше воювал и с Филип, и със сина му в дивите гори на Тесалия. Беше и при Граник, когато смазаха мощта на Персия. Калистен се гордееше, че усеща отрано опасността и макар всичко да изглеждаше мирно и спокойно, беше много неспокоен. Войникът усети това.

— Нищо няма да им се случи. Заключени са като девственици, а и Проканий е с тях.

— Така е.

Калистен се чудеше как се справя Проканий. Потърсилите убежище бяха настояли един македонец да остане с тях, а Проканий беше най-добрият войник в отряда му. Не го беше грижа за светилищата, реликвите или боговете. Интересуваше се само от три неща — собствената си кожа, виното и къде може да намери хубава жена. Въпреки това храмът беше твърде тих и спокоен. Какво бяха казали жреците? Че в сребърната ваза има нещо свещено, но и много опасно? Александър беше обещал, че онези, които са потърсили убежище в храма, ще бъдат в безопасност, че косъм няма да падне от главите им. Командирът им беше обяснил на всички на висок глас какво ще се случи, ако нещо се обърка и Калистен напълно му вярваше. Огледа предния двор на храма. Изходът към улицата беше запечатан. Там патрулираха други отряди, а един конен ескадрон беше разположен на съседния площад. Може би тишината го притесняваше. Той погледна към малката горичка от кипариси; не се чуваше птича песен, цареше тишина. Калистен си спомни, че по време на последните кланета това място беше станало свидетел на доста грозни убийства. Дали духовете на убитите все още не бродеха тук?

— Започвам да мразя това място — промърмори той. — Имам нужда от меко легло и нещо топло в него.

Някъде навътре в града прозвуча сигнал на рог. Слънцето вече изгряваше, градът се събуждаше. Калистен освободи войника и изкачи стълбите. Отново опита тежките кедрови врати, но те бяха здраво затворени. Калистен чу гласове и шум от маршируващи крака. Той бързо си сложи шлема и извика на хората си да се строят.

Няколко души от царската гвардия се появиха от една странична уличка. Издигащото се слънце блестеше по лъснатите им брони, шлемовете им сияеха, белите пера по тях се полюляваха на утринния ветрец. Начело вървеше командирът. Гвардейците придружаваха двама мъже, облечени в туники и мантии. Калистен застана мирно, когато гвардейците спряха в основата на стълбите, а съпровожданите от тях мъже се заизкачваха към него. Той потисна внезапна тръпка. Този, който вървеше отпред, имаше дръглив врат и лице на хищна птица, с хлътнали очи и бузи, рядка коса и едва забележими следи от мустаци и брада. Лицето му бе изрисувано като на жена, ноктите — боядисани с къна; дори от мястото, където стоеше, Калистен можеше да долови тежкото мускусно ухание, което той излъчваше. Походката му беше женствена, пръстите на ръцете и китките му бяха отрупани с пръстени и гривни.

— Добре изглеждаш, Калистен. Да не би да си спал?

— Разбира се, че не.

Калистен се опитваше да говори непринудено, но този човек го плашеше повече от Безсмъртните, личната охрана на персийския цар. Аристандър — магьосник, прорицател, пазител на царските тайни, довереник на Олимпиада, майката на Александър, личен ясновидец на царя, разполагаше с много власт и обичаше да я упражнява. Придворен и политик, Аристандър ръководеше шпионите на царя и откриваше предателите, както кучето надушва заровени кокали.

— Не си спал, така ли? — Аристандър приведе глава напред, устните му се разтвориха и разкриха жълтеещи зъби.

— Не, разбира се, че не е! — сопна се спътникът му.

Беше висок мъж, с черна коса, брада и мустаци, старателно подстригани. Лицето му беше мургаво, а очите — черни и замислени. Беше облечен в проста бяла туника и светлосиня наметка. Единственият накит по него беше тежък пръстен с печат, носещ знака на лечителя Асклепий.

— Аз съм Теламон — мъжът протегна ръка и Калистен я стисна. — Личният лекар на царя.

— Дошъл е да прегледа гостите — Аристандър махна иронично към вратите на храма. — И да им повтори уверенията на царя. Имаше ли безредици, Калистен? Вдигахте ли тревога през нощта?

— Всичко е спокойно.

Аристандър направи гримаса, сякаш му беше трудно да повярва.

— Трябва да изчакаме останалите.

— Останалите? — попита Калистен.

— Водачите на демократите — Агис, Пелей, Дион и Хезиод, без да забравяме и един от малкото останали предводители на олигарсите, Мелеагър.

Калистен огледа хората си, вече напълно облечени в броните си; те стояха с готови копия и щитове, сякаш не бяха помръдвали цяла нощ.

— Трябваше вече да бъдат тук — промърмори Теламон.

Калистен забеляза, че лекарят беше по-спокоен и сдържан, а очите му определено бяха по-дружелюбни от тези на Аристандър. „Приятел на царя — така войниците бяха описали лекаря. — Приятел от детството. Александър му се доверява. Той носи царския печат — каквото и да поиска, трябва да го направите.“

Калистен лениво се замисли къде ли е помощничката на лекаря, червенокосата жена, как й беше името? А, да, Касандра. За нея се носеха слухове — била тиванка, която Теламон взел от огражденията за роби. Някои твърдяха, че му е любовница. Други, по-осведомени, разказваха, че е била храмова лечителка и сега е помощничка на този загадъчен лекар. По-нататъшните му размишления бяха прекъснати от шум на гласове и нареждания на командир.

Калистен мина между колоните, при които свършваха стълбите. Идваха петима мъже — четиримата се движеха заедно. Той се усмихна мрачно — това сигурно бяха демократите. Последният вървеше сам — висок, оплешивяващ, с чувствено загоряло лице, орлов нос, големи очи и плътно стиснати устни. „Това трябва да е Мелеагър“, заключи Калистен. Ако трябваше да бъде честен, той не се различаваше особено от останалите. За Калистен всички управници бяха едни и същи — богати, влиятелни и много, много опасни.

Петимата изкачиха стълбите. Мелеагър се държеше настрани, другите четирима изобщо не го поглеждаха. Аристандър изглежда се наслаждаваше на неловкото им положение. Събра ги в сянката на портика и им направи жест да се приближат. Теламон стоеше зад него.

— Няма да си губя времето с представяния — усмихна се криво Аристандър. — Смятам, че се познавате много добре.

Мелеагър се усмихна непроницаемо, огледа Аристандър от глава до пети, после погледът му се отправи към Теламон. Мрачните изражения на четиримата демократи не се промениха.

— Олигарсите трябва да благодарят на боговете — Агис посочи храмовите врати, — че все още им е позволено да вървят по улиците на Ефес.

— С убийци като вас — рязко отвърна Мелеагър, обръщайки му гръб — е изненадващо, че изобщо има кой да върви по улиците на Ефес.

— Стига, стига — измърка Аристандър. Той сграбчи Мелеагър за лакътя и го обърна с лице към останалите. — Царските заповеди са съвсем ясни. В Ефес ще царуват мир и разбирателство. Имаме достатъчно войници, за да ви го наложим насила — добави той подигравателно. — Не съм ли прав, Теламоне?

Лекарят го погледна, сякаш отегчен от процедурата.

— Ето какво ще направим сега — продължи Аристандър спокойно. — Ще отворим вратите на храма. Вътре има шестима олигарси, един слуга и един от войниците на царя. Седмината ефесци са потърсили убежище вътре. Александър се закле, че животът и имуществата им са неприкосновени. — Вие — размаха той пръст към лицето на Агис — сте тук като гаранти на това обещание. Убедете ги да излязат. Без повече перчене и врява.

Аристандър извади изпод наметалото си кожена торбичка. Развърза връвта и извади голям месингов ключ. Вдигна го високо, сякаш се канеше да отключи с него портите на Хадес.

— Снощи с Теламон посетихме светилището, за да се убедим, че всичко е наред. Бяха им дадени храна и вино. Всичко трябва да е наред.

Аристандър тържествено отиде до вратата на храма, пъхна ключа, превъртя го с мъка, извади го и направи знак на Калистен и войниците да отворят тежките кедрови врати. Те се открехнаха със скърцане. Следваше малко преддверие с каменни престоли от двете страни, където обикновено стояха пазачите. Следваше ниша, в която имаше други врати, по-малки, изработени от тежко дъбово дърво и пристегнати с железни скоби. Аристандър извади нов ключ и отключи. Калистен сам разтвори вратите. Едва беше пристъпил навътре в храма, когато осъзна, че нещо не е наред. Светлината беше много слаба. Лъчите на слънцето още не бяха проникнали през прозорците, разположени високо в стените. Закрепените факли бяха угаснали и той виждаше само огромна окръжност от въглени, които пукаха и блестяха в мрака около плочата, на която вече не се виждаше сребърната, украсена с релефи, ваза. Калистен спря с отворена уста. Забрави за останалите, потресен от мъртвата тишина и миризмата — смесица от мирис на кръв, дъха на бойното поле, и още по-неприятната воня на горяща човешка плът. Калистен беше плячкосвал много градове и познаваше добре тази миризма.

— Какво има? Какво има? — Аристандър се приближи до него. — Защо е толкова тъмно? Калистен, какво става?

Теламон пристъпи напред. Очите му постепенно свикваха с мрака.

— В името на всичко свято! — прошепна лекарят. — Погледнете!

В полумрака се различаваха очертания на трупове, лежащи в локви кръв върху пода на храма. Дочу цвъртене на плъх, бръмчене на мухи. Теламон с мъка успя да се окопити.

— Факли! — извика той. — Донесете факли!

За миг зацари суматоха. Мелеагър се опита да пристъпи напред, но Калистен го спря.

— Точно така — обади се Теламон. — Никой да не мърда от мястото си.

Запалиха факли. Калистен сграбчи една и влезе по-навътре в храма. В дъното на тясната мрачна зала с колони и тъмни ниши от двете страни се извисяваше огромна статуя на Херакъл. Светлината на факлата разкри ужасяваща сцена. Теламон се приближи до първия труп и го обърна. Мъжът беше облечен в проста туника и не носеше сандали. Дясната страна на главата му представляваше пихтия от кръв и мозък. Някой беше разбил черепа му с тояга. Ефесците започнаха да се карат. Ругаещ, Мелеагър обвини противниците си в предателство, а те хорово се оправдаваха. Теламон извика за тишина и когато не му обърнаха внимание, той направи знак на Калистен да извади меча си. Звукът от стърженето на метал в метал, когато командирът и войниците му извадиха оръжията си, предизвика желаната тишина. Теламон поведе македонците към статуята на Херакъл и ужасяващата сцена изплува още по-ясно пред очите им. Навсякъде лежаха тела, а точно под статуята лежеше един обезобразен труп, овъглен от пожар. Аристандър стоеше потресен и погледът му се плъзгаше от тяло на тяло.

— Намерихме го! — извика един войник.

Калистен забърза напред, прескачайки труповете. Проканий лежеше до една колона. Той още носеше бронята си и бойната фустанела, но краката му бяха боси и без наколенници, а шлемът му се беше изтърколил в един ъгъл. И неговият череп беше жестоко смазан, както на останалите, чертите му бяха разкривени, облени в кръв и мозък.

— Какво има?

Калистен потърси бойния колан на мъртвия войник и го видя да виси от една малка кука на стената на нишата.

— Това е един от моите хора — Калистен тихо изруга. — Аз го оставих да ги пази.

Вече се събираха и други хора. Лекарят се приближи и стисна рамото на Калистен.

— Калистен, ще се оттегля. Искам всички, които влязоха в храма тази сутрин, да излязат. Остани само ти с войниците си.

— И на него не може да се вярва — дрезгаво каза Аристандър, но думите замряха на устните му, когато Калистен вдигна глава и го погледна гневно.

— Напротив, може — отвърна Теламон. — Калистен беше на пост. И двамата знаем, че той е изпълнил дълга си достойно. Царят му има доверие.

Калистен се усмихна на лекаря.

— Предлагам — твърдо продължи Теламон — всички да излезем. Телата не бива да се местят, не пипайте нищо. Калистен, остани тук с хората си; нека те осветяват помещението. Искам ти да огледаш храма и всичко в него. Ще те изчакаме навън.

Аристандър се опита да възрази.

— Това е единственият начин — заяви Теламон. — Не искам да унищожим следите. Това е предателско убийство и виновниците трябва да бъдат открити.

— Но кои са виновниците? — прошепна Калистен. — Всички са мъртви. Кълна се в живота си, след като вратите бяха заключени снощи, никой не се е приближавал и със сигурност никой не е излизал. Виж прозорците, те са твърде високи, за да се изкачиш до тях и твърде тесни, за да мине дори най-дребният човек. Не чухме писъци. — Той посочи към овъглените останки в другия край на храма.

— И все пак — заяви Теламон, сочейки плочата — свещената реликва я няма, а осем души са жестоко убити. Калистен, ще те изчакаме навън.

Аристандър заповяда на ефесците да го последват. Всички излязоха от храма, а Теламон дори заключи малките врати. Известно време Калистен не помръдна, сложил ръце на бедрата си, загледан в пода.

— Някой мръсник е направил това! — изкрещя той. — Няма да поемем неговата вина!

— Проканий беше добър войник! — извика в отговор един от войниците му. — Би се борил за живота си, но дори не е взел бойния си колан.

Калистен си пое дълбоко дъх и отиде в центъра на храма. Кръгът от жарава, заобикалящ плочата, беше поне два метра широк. Той извади меча си, заби го дълбоко и реши, че жарта е поне тридесет сантиметра дълбока и много силна. Калистен се намръщи от жегата, докато гледаше плочата.

— Как е възможно — прошепна той — някой да мине през това, да вземе сребърната ваза и да я върне на мястото й?

Той обиколи жарта. Не виждаше да е разбутана, а върху светлите плочи нямаше нито пепел, нито изгорели въглени. Пое си дълбоко дъх и подуши. Беше виждал и преди такива храмове. Обикновено върху жарта се посипваха благоухания, за да ароматизират светилището, но тук не се усещаше нищо подобно — миришеше само на изгоряла човешка плът. Накара хората си да останат по местата, повика само един, за да освети овъглените останки, които лежаха в подножието на статуята. Калистен приклекна. Лицето и тялото на мъжа бяха напълно почернели; очите и устните се бяха стопили, зъбите бяха осаждени, езикът и венците бяха изчезнали. От останалата част на трупа не можеше да се различи нищо. Органите бяха изсушени, а плътта изгоряла. Той я докосна с ръка — беше студена и неприятна на пипане, като парче месо, прегоряло в мазнина. Трупът беше сгърчен и Калистен заключи, че това сигурно се дължи на огъня.

— Какво мислиш, че е станало? — попита войникът с факлата.

Калистен посочи широкото тъмно петно около трупа.

— Този нещастник е бил залят с масло и подпален, но е бил мъртъв преди това.

— Защо мислиш така? — отново полюбопитства войникът.

— Помниш ли, когато воювахме за Олинт и защитниците изляха от стената масло, а после хвърлиха факли? — отвърна Калистен. — Мъжете пищяха и тичаха като живи факли. Този не е бягал. Бил е вече мъртъв. Трупът е бил унищожен от огъня, вероятно са излели върху него мях с масло. После са донесли факла…

Калистен сви рамене и се изправи. Погледна към огромната статуя на Херакъл в ловни дрехи, тояга в едната ръка, меч в другата, с дълга коса, която падаше до раменете му и венец на главата. Слепите очи на бога се взираха в мрака.

— Точно сега ми се иска — промърмори Калистен — тази статуя да можеше да говори. Нали, войниче?

После началникът си спомни заповедите на Теламон. Отново огледа статуята и мина зад нея. Проучи задната врата на храма, но тя беше здраво залостена. От пантите и праха на пода личеше, че не е била отваряна от известно време, макар че резетата горе и долу бяха смазвани наскоро. Още един труп лежеше тук, почти скрит в сенките, а до него се търкаляше кана. Калистен не им обърна внимание, решил да открие някакъв таен вход, който би могъл да обясни ужасните убийства. Провери абсидата и тъмните ниши, но както беше видял и отвън, всичко беше яка каменна зидария. Той разгледа основата на статуята и плочите около нея.

— Какво търсиш?

— Таен вход! — Калистен отново изруга. — Дори крадлива мишка не би могла да проникне тук!

— Нещо блести там.

Калистен отиде в тъмния ъгъл до вратите; там, в малка ниша, стоеше сребърната ваза, която беше видял върху плочата. Той я взе и я огледа внимателно. Върху тежкото сребро от външната страна имаше релеф, изобразяващ Херакъл, преследващ фавн. Гърлото беше инкрустирано със скъпоценни камъни, които не бяха повредени. Калистен бръкна в нея — беше празна. Той клекна и се взря в нишата, но в нея нямаше нищо друго, освен глинените делви, използвани за жертвоприношенията в храма. Всички бяха запушени и запечатани. Калистен ги отвори, но в тях имаше само масло.

— Е, поне открихме свещената ваза — заяви той мрачно.

— Какво имаше вътре?

— Би трябвало в нея да е отровата на Хидра, която е убила Херакъл.

— Може да е изветряла с годините.

— Естествено — усмихна се Калистен, — но знаеш какви са жреците. И да бяха казали, че вътре са светкавиците на Зевс, много хора щяха да им повярват. Да огледаме труповете.

Калистен минаваше от тяло на тяло. Всички изглеждаха по един и същ начин — лицата им бяха неузнаваеми, защото главите им бяха разбити. Забеляза нещо общо — раните бяха еднакви: една в слепоочието, а другата на лицето или челото. Всички имаха една и съща форма. Това му се стори толкова странно, че повика своя помощник.

— Огледай трупа — нареди му той бързо.

Войникът го послуша.

— Не мога да повярвам — промърмори той, докато се изправяше на крака. — Знаеш ли, когато влязох, долових мирис на конюшня, сякаш тук е имало кон.

Калистен поклати глава.

— Аз също го усетих — обади се друг войник.

Калистен приближи към последния труп, проснат до задния вход. Той лежеше настрани, обърнат с гръб към тях, сякаш беше заспал. Командирът го обърна, побутвайки глинената кана, после вдигна ръка.

— Този е по-различен. Вижте.

Той изтегли трупа в светлината на факлите. По главата му нямаше рани, освен следи от нокти по страните и по лявата ръка, сякаш беше дран от огромна котка. Лицето му беше изподраскано, леко зачервено, по устните му беше засъхнала пяна. Мускулите бяха вдървени, челюстта — стисната, отворените невиждащи очи — изцъклени.

— Защо този е по-различен? — промърмори Калистен.

Той вдигна туниката на мъжа и откри мускулесто, загоряло от слънцето тяло; стомахът беше леко подут. Калистен прегледа пръстите му, те бяха чисти, с изрязани нокти, а мускулите, както и в останалата част от тялото — леко втвърдени.

— Е, войнико? — Калистен погледна към помощника си. — Какво ще кажеш за това?

— Очевидно в храма е имало осем души. Един от тях е бил войник, друг — слуга — той посочи към издраскания труп. — Бих казал, че този е слугата — дрехите му са по-бедни от тези на останалите.

— Добре! — Калистен се изправи. — Ами останалите?

— Единият е изгорен. Не знаем как е умрял.

— А другите?

— Аз… — войникът свали шлема си и почеса мократа си от пот коса. — Не знам как да го кажа.

— Слушам.

— Ами, останалите изглеждат… — войникът погледна боязливо командира си. — Изглеждат, сякаш са били сритани.

— Сритани? — изсмя се Калистен. — Как така?

— Много просто. Всеки труп е бил ударен по два пъти — веднъж в слепоочието, веднъж — отпред. Ако беше с брадва или меч, щеше да има прорезна рана. Да е от тояга? — той сви рамене. — Тя смачква всичко.

— Но? — настоя Калистен.

— Раните са еднакви. Всеки удар е оставил следа като от конско копито. И все пак не ми се вярва.

— Защо, войнико?

— Всички тези мъже са в разцвета си, един-двама са по-стари, но все пак не биха се дали без бой.

— Продължавай — меко го подкани Калистен.

— Сякаш някакъв кон е влязъл тук и е сритал всички, докато са спели — веднъж в слепоочието, веднъж в лицето.

— И този кон — заядливо продължи Калистен — после е запалил един от труповете, издрал е друг до смърт, пресякъл е жаравата, взел е сребърната ваза от плочата, откраднал е съдържанието й и се е стопил във въздуха.

— Ами така излиза.

— И кой ще го каже на Аристандър? — доближи лице до него Калистен.

— Ти. Нали ти си командирът.

Калистен изстена и се отдръпна.

— Има още нещо. Защо не са се съпротивлявали? Защо не са се борили? Защо не са викали за помощ? Проканий не беше новак, а дори не е извадил меча си.

— Може би са били упоени — обади се друг войник. — Тук има маса с вино и храна.

Калистен я беше забелязал, но досега не й беше обърнал внимание. Приближи и вдигна ленената покривка. Под нея имаше няколко чаши и две големи кани. Подуши ги — в едната имаше вода, а в другата вино; до тях — малко парче сух хляб, сирене и останки от смокини, фурми и други плодове. Той ги разгледа внимателно.

— Това им беше донесено снощи — обяви Калистен. Взе храната — сиренето беше вмирисано, а повечето от виното и водата бяха изпити, чашите все още бяха мокри.

Калистен взе каната и наля в един бокал.

— На твое място не бих го опитал.

Командирът направи гримаса и вдигна чашата.

— Виното е наред.

Той го изпи на един дъх, наля си вода и повтори движението.

— Какво правиш?

Калистен коленичи при основата на колоната и погледна към шлема си, който беше в другата част на храма.

— Търся път навън — обяви той мрачно. — Ако заспя или получа конвулсии — той се усмихна на помощника си, — ти ще трябва да докладваш. В името на боговете, не знам какво да кажа!

Той седна, но освен леко присвиване в стомаха поради бързото пиене, не почувства нищо. Погледът му падна върху избледнял стенопис на далечната стена, изобразяващ двама кентаври, въоръжени с тояги, които се биеха. Калистен потръпна. Това ли се беше случило и тук? Нима някой кентавър, един от враговете на Херакъл, беше влязъл в храма предишната нощ, за да предизвика това кръвопролитие?

Смъртта беше свила гнездо в Ефес, но вратарят на Дома на Медуза, старо полуразрушено имение на Улицата на поличбите, близо до Квартала на грънчарите, още не го беше разбрал. Той седеше в малката си колибка зад големите порти и наблюдаваше изгрева. Присви очи срещу небето и задъвка с беззъбите си венци, а после изтри слюнката с опакото на ръката си. Не беше спал много, защото, както казваше на приятелите си във винопродавниците: „Сънят е брат на смъртта и никога не можеш да си сигурен, че няма да се разменят.“

Вместо това той стоеше буден и размишляваше за миналото, загледан в небето или разхождайки се в избуялата градина. През пролетта той търсеше пъпките, които щяха да разцъфнат, а в късно лято и есента събираше опадалите плодове. Той беше вратар на Дома на Медуза от много години; знаеше всички легенди и мрачни истории за него, но никой не му вярваше. Къщата минаваше от ръка на ръка, от един купувач — на следващия. Всичките й обитатели се оплакваха, че е обитавана от духове, че в нея цари мрачна, призрачна атмосфера, която смразява кръвта и кара сърцето ти да забие тревожно. Старият вратар се засмя. Ако тук имаше призраци, то те му бяха приятели. Къщата беше стара, мазилката й се ронеше, гредите скърцаха, а когато повееше вятър, сградата сякаш пееше, но това ставаше просто, защото беше стара.

Вратарят пое дълбоко дъх. Въздухът ухаеше на трева, миришеше на маслини и смокини. Той се наслаждаваше на миризмата. Обичаше малката си къщичка, затова винаги се държеше приветливо и работеше усърдно за собствениците на къщата.

„Незаменим“, така го беше нарекъл един от обитателите. Той винаги можеше да каже на новите собственици кой е най-добрият пазар и къде могат да си купят най-евтиното масло. Освен това умееше да си държи устата затворена. Онова, което виждаше, си оставаше тайна. В крайна сметка той не искаше да плаши хората. Въпреки всичко нещо го беше притеснило. Преди няколко дни, когато в града бе настанала сеч, беше дочул някакъв шум, беше излязъл и за първи път от много месеци насам видя просяка. Рядката коса и брада почти скриваха лицето на мъжа. Туниката висеше като чувал върху тялото му, сандалите му бяха износени, в една ръка държеше тояга. Просякът беше застанал по-долу на уличката и изучаваше портата, сякаш омагьосан от образа на Медуза върху нея, заради който къщата беше получила името си. Вратарят харесваше картината — отсечена глава с втренчени очи, отворена уста и коса, която се гърчеше като гнездо змии. Това носеше късмет, нали? Държеше надалеч злите духове или поне така казваше вратарят на всеки нов купувач. Онова, което премълчаваше, беше, че Дома на Медуза имаше нужда от късмет в големи количества. Спомни си историите за ужасната банда „Кентаврите“, които се бяха събирали тук, когато Мали притежаваше къщата. Вратарят никога не беше казвал на никого за това, дори на Леонид, но старият ветеран сигурно знаеше повече и от него. Та за какво си мислеше?

— А да, просякът — промърмори сънено вратарят.

Човекът просто стоеше на алеята, затова той беше излязъл и го беше попитал какво иска. Лицето на просяка беше обезобразено, дълбок белег пресичаше дясната му буза, едното му око беше вечно затворено, а другото блестеше в очакване.

— Как се казваш? — попита го вратарят.

— Защо искаш да знаеш? — отвърна мъжът със силен акцент. — Казвам се Циклоп, но това никого не засяга.

— А защо стоиш там и наблюдаваш къщата?

— Това си е моя работа.

Вратарят щеше да му зададе още въпроси, но просякът имаше зловещ вид и брадичката му беше издадена заплашително напред. Изглеждаше силен, жилав и държеше тоягата, като войник копие. Затова вратарят се беше прибрал на сигурно място зад портите и ги беше затворил. Въпреки това през последните няколко дни беше виждал Циклоп отново — или пред портата, или покрай страничната стена, с дебнещ поглед, като котка, която се готви за скок. Подозренията на вратаря се бяха задълбочили.

— Сигурен съм, че съм го виждал и преди — промърмори той.

Е, поне сега беше в безопасност. Когато македонците влязоха в града и персийците избягаха, къщата беше празна, но сега неговият стар приятел Леонид се беше върнал. Закаленият ветеран се разположи в къщата както някога. Изглеждаше остарял, но все така весел и шумен. Беше изнесъл кана вино, която изпиха заедно с вратаря, докато го разпитваше какво е станало с къщата, откакто беше тук за последен път. Вратарят беше премълчал историята за Мали, за „Кентаврите“, за слуховете за скрито съкровище или какво може би се беше случило тук преди две години. Какво му влизаше в работата? Не искаше да плаши Леонид, който беше довел със себе си още двама войници. Той подбели очи. Беше забравил имената им — млади мъже с жестоки очи, мъже от желязо и кръв, воини. Те не бяха приятелски настроени. Всъщност, ако зависеше от тях, Леонид щеше да го отпрати, но вратарят беше полезен. Той разказа на стария македонец всички слухове от Ефес или поне онези, които знаеше и че през последните години всичко в Дома на Медуза е било спокойно.

Леонид и двамата му другари се бяха настанили добре. Бяха си довели прислужница и тъй като бяха завоеватели, скоро се сдобиха с храна и всички удобства. Леонид все още обичаше да си пийва. Предишната вечер заедно с другарите си бяха излезли и се бяха прибрали доста след полунощ.

— Пием вино като котка мляко — беше казал завалено един от другарите на Леонид, докато помагаше на стария войник да влезе през портата и го насочваше към къщата. Вратарят ги следеше с поглед, докато светилниците на горния етаж бяха запалени. Беше чул пеене, някаква мръсна песен за младо момиче, което тръгнало с войник, но след това всичко се беше укротило.

Вероятно спяха непробуден пиянски сън, помисли си вратарят. Макар че Леонид много държеше на пиене. Вратарят го беше видял да излиза преди малко от страничната врата и да върви през овощната градина. Студеният утринен вятър го накара да потръпне. Той слезе от високия си дървен стол, излезе от къщичката и тръгна през тревата. Не беше видял Леонид да се връща. Войникът беше излязъл от страничната врата, сякаш търсеше нещо. Вратарят крачеше през росната трева. Студът го накара да потръпне, но любопитството му беше възбудено.

— Леонид! — извика той.

Влезе в малка горичка и се заоглежда. Не виждаше светлина от факла. Тръгна между дърветата към дългия правоъгълен басейн, заобиколен от избуяла растителност. Водата в басейна беше мръсна. Отново повика Леонид, но единственият отговор беше уплашеният писък на някаква птица в дърветата. Проправи си път през храстите. Може би Леонид седеше край басейна. Спря на ръба и се взря с ужас — старият войник плаваше по очи, а наметалото му се носеше край него. Вратарят плесна с ръце.

— Леонид! — извика той и клекна.

Войникът не отговори. Плуваше като мъртва риба, посивялата му коса беше разпръсната около главата му, възлестите му ръце бяха свити в юмруци, а подгизналата му наметка се повдигаше от малките вълнички, които браздяха водата.