Безбожникът

Бележка на автора

В този роман са описани събитията през лятото на 334 г. пр.Хр. в Ефес и брилянтната тактика на Александър при превземането на важното пристанище Милет. Гражданската война в Ефес сигурно е била най-ожесточената, с която се е сблъскал Александър по време на походите си в Мала Азия — и именно това ми даде идеята за този роман. Според различни източници, Александър позволил кървавата баня да продължи, преди да се намеси и да сложи край на уличните боеве. Колкото до нападението над Милет, основните съществуващи източници и особено Ариан описват как Александър „преминал“ през първата отбранителна линия на Милет безпрепятствено — това предполага, че нападението е било внезапно и жестоко като съвременната „светкавична война“. Точно е описан и начинът, по който Александър неутрализира персийската флота. Той блокирал пристанището с малобройните си кораби, докато сухопътните му войски отрязали единствения близък запас от прясна вода; така персийската флота била принудена да се оттегли и Милет паднал. Мемнон избягал, но много от неговите войници доплували до скалистите островчета в пристанището и приели справедливи условия, при които да се предадат.

Медицинските теории и лечението, описано в този роман, се основават на откъси от записките на Хипократ от Кос, както и на други първоизточници. Гръцките лекари може би не са разбирали напълно сложното устройство на човешкото тяло, но са го наблюдавали внимателно. Лекари като Теламон обикаляли познатия свят и събирали знания от различни източници.

Александър е противоречива фигура. Бил ненадминат актьор, който умишлено заблуждавал не само враговете си, но и собствения си двор. Така постъпил както в битката при Граник, така и в гениалния си поход срещу Милет. Една от великите исторически фигури според Хегел, Александър наподобявал ярка комета, чийто живот и подвизи все още ни очароват, хиляди години след смъртта му. Той израснал под силното влияние на родителите си и синовното си отношение към тях може да се опише като смесица от любов и омраза. Обожавал Филип и Олимпиада, но постоянните им кавги имали своя психологически ефект върху него. Александър бил грък, който искал да бъде персиец. Вярвал в демокрацията, но можел да упражнява еднолична власт не по-зле от който и да било император. Той можел да бъде щедър до глупост, всеопрощаващ и състрадателен, но, когато настроението му се сменяло, можел да наказва с безмилостна жестокост. Пълното унищожение на Тива и съдбата на наемниците на Мемнон при Граник разкриват тъмната страна от характера на Александър. Понякога бил доверчив и невинен като дете, гледал на живота като на едно голямо приключение.

Отношенията на Александър с художника Апелес, описани в този роман, също се основават на исторически източници. Апелес нарисувал портрет на Александър по време на престоя му в Ефес. Понастоящем Апелес се смята за един от най-великите художници на древността; Александър го смятал за свой равен и постоянно го поучавал как да рисува. Най-накрая Апелес възразил остро, изтъквайки, че помощниците му се присмиват на липсата на познания за изкуството у македонския цар.

Александър не се разсърдил и позволил на Апелес да проявява гения си, без да го критикува постоянно. Александър искрено вярвал в легендата, че храмът на Артемида е бил изгорен в нощта на раждането му. Много се разстроил, когато новият съвет на Ефес отказал щедрото му предложение да построи отново храма със средства от собствената си хазна, но не си отмъстил.

Александър бил верен приятел. Спазвал дадената дума. Той възстановил демократичното управление в Ефес и се опитал да не се меси в него. Имал страст към поезията, особено към Омировата „Илиада“, и, благодарение на учителя си Аристотел, проявявал задълбочен интерес към природата. Можел да бъде суеверен до крайност, но и да проявява несравнима лична смелост, което проличава и при Милет. Геният му на водач и пълководец е ненадминат досега, но той притежавал и дарбата да се надсмива над себе си и дори да проявява смирение. Пиенето му е предмет на много спорове. Някои източници като Квинт Курций Руф твърдят, че бил пияница, който изпадал в убийствен гняв. Аристобул, негов близък приятел, цитиран от Ариан, твърди, че продължителните запои на Александър не се дължали толкова на любовта му към виното, колкото на любовта към приятелите му. Но Александър имал слабости и виното ги изкарвало наяве! Може би това обяснява защо той продължава да ни очарова — не само с великите си победи и завоевания, но и с личността си, която на моменти въплъщава най-добрите и най-лошите черти на човечеството.