Библиотеката на душите

Девета глава

Вървяхме забързано към кулата и войниците подканяха изоставащите с удари с приклади, блъскане и ритници.

Без помощта на моя гладен едва успявах да поддържам темпото — имах няколко дълбоки рани на гърдите и прашецът, който досега ме бе спасявал от болките, отслабваше въздействието си. Въпреки това бях принуден да тичам с останалите, докато умът ми прехвърляше машинално всякакви възможности за спасение — коя от коя по-неприемливи. Без гладните нашите чудати дарби не можеха да се сравняват с гадините и техните оръжия.

Подминахме полуразрушената сграда, където бях изгубил своите гладни, порутените, опръскани с кръв и посипани с перушина тухлени стени. Прекосихме заобиколения с ограда двор, влязохме през вратата на кулата и се закатерихме по извития коридор покрай еднаквите черни врати. Каул ни предвождаше като диригент на военен оркестър, повдигайки високо колене и размахвайки ритмично ръце, и само от време на време спираше да ни прати някоя ругатня. Зад него вървеше мечката с Бентам в свивката на едната лапа и преметнатата през рамо мис Перигрин.

На няколко пъти я чух да моли братята си да преосмислят решението си.

— Спомнете си легендата за Абатон и позорния край на всеки чудат, дръзнал да краде от душите в библиотеката! Силата ѝ е прокълната!

— Вече не съм дете, Алма, и не се страхувам от бръщолевенията на имбрините — присмя ѝ се Каул. — А сега си прибери езика. Ако искаш да го запазиш, разбира се.

Тя се отказа да ги разубеждава и се загледа мълчаливо към нас над рамото на мечката. Изражението ѝ сякаш се опитваше да ни вдъхне кураж. „Не се страхувайте — казваше то. — И това ще надживеем.“

Безпокоях се, че не всички от нас ще надживеят дори изкачването до върха на кулата. Озърнах се и се опитах да разбера кой е простреляният от Каул. Сред плътната група зад мен Бронуин носеше някого, увиснал на ръцете ѝ — предположих, че е мис Авъсет. Докато се оглеждах, някой ме зашлеви през лицето.

— Гледай напред, инак ще ти гръмна капачката на коляното озъби се моят пазач.

Най-сетне стигнахме върха на кулата и последния етаж. В коридора пред нас бледа светлина осветяваше извитата стени. Отгоре имаше открита площадка, факт, който оставих за по-нататъшно проучване.

Каул спря, ухилен пред вратата.

— Перплексус! — провикна се той. — Сеньор Аномалус, да, вие там, отзад! Тъй като дължа това откритие донякъде и на вашите експедиции — за което съм ви благодарен, — мисля, че на вас се пада честта да отворите вратата.

— О, стига, нямаме време за церемонии — сопна се Бентам. Оставихме лабораторията без охрана…

— Престани да хленчиш — скара му се Каул. — Няма да ни отнеме повече от минутка.

Един от войниците издърпа съпротивляващия се Перплексус от тълпата и го доведе при вратата. От последния път, когато го бях виждал, косата му бе побеляла като сняг, раменете му се бяха схлупили, а лицето му бе насечено от дълбоки бръчки. Беше прекарал твърде много време далече от своята примка и сега истинската му възраст започваше да го застига. Тъкмо се готвеше да отвори вратата, когато го споходи внезапен пристъп на мъчителна кашлица. След като най-сетне си пое дъх, той се извърна към Каул и изхрачи масивно количество храчки върху наметалото му.

— Ти, невежо прасе! — извика Перплексус.

Каул опря пистолета в челото на Перплексус и натисна спусъка. Чуха се викове: „Джак, недей!“, а самият Перплексус раз маха ръце и се дръпна, ала единственият звук, който долетя от пистолета, бе сухо изщракване.

Каул отвори пистолета и надникна в цевта, сетне сви рамене.

— И той е антика като теб — рече и избърса храчката от наметалото си. — Да речем, че съдбата се е намесила в твоя пол за. Още по-добре, предпочитам да те гледам как се разпадаш на прах, а не прострелян в локва кръв.

Той махна на войниците да го отведат. Докато се отдалечаваше, Перплексус обсипваше Каул с ругатни на италиански.

Каул се обърна към вратата.

— О, по дяволите — промърмори и я отвори. — Хайде, влизайте, всички!

Вътре заварихме познатите сиви стени, но този път вместо четвърта стена започваше дълъг коридор. Насочвани от пазачите, които ни бутаха и ритаха, ние поехме по коридора. Гладките стени станаха грапави и неравни, после се разтвориха в семпла, озарена от дневна светлина стая. Помещението бе изградено от камъни и глина и щях да го нарека пещера, ако нямаше правоъгълна врата и прозорци. Някой ги бе издълбал, както и тази стая, от меката скала.

Изкараха ни отвън, където бе горещ и сух ден. Намирахме се високо над странен и чужд свят — навсякъде около нас, щръкнали нагоре от едната страна и спускащи се от другата, се виждаха причудливи, червеникави скални образувания, надупчени като кошери от грубо издялани врати и прозорци. През тях духаше постоянен вятър и ги караше да издават протяжен звук, досущ човешки вопъл, сякаш извиращ от самата земя. Макар че слънцето бе далече от залез, небето бе оцветено в оранжево, като че краят на света дебнеше току отвъд чертата на хоризонта. И въпреки следите от примитивна цивилизация поне засега не се виждаше жива душа — освен нас, разбира се. Налегна ме мъчителното усещане, че сме под наблюдение, сякаш се бяхме озовали на място, където не биваше да бъдем.

Бентам слезе от мечката и свали почтително шапка.

— Значи това е мястото — промълви той, зареял поглед из хълмовете.

Каул преметна братска ръка през раменете му.

— Казах ти, че този ден ще настъпи. Доста зор видяхме да стигнем дотук, а?

— Така е — съгласи се Бентам.

— Но както казват, всичко е добре, когато свършва добре. Защото сега трябва да направя следното. — И се обърна към нас: — Приятели! Имбрини! Чудати деца! — Почака, докато гласът му отекваше из близките каньони. — Днес ще влезем в историята! Добре дошли в Абатон! — Млъкна, сякаш очакваше аплодисменти, които не последваха. — Намирате се сред древния град, който някога е пазел Библиотеката на душите. До съвсем скоро тук не е стъпвал човешки крак от близо петстотин години, нито е бил завладяван от хилядолетие — докато аз не го открих! А сега, с вас, като мои свидетели… — Спря, изгледа ни и се разсмя. — Защо ли си губя времето? Вие, еснафи такива, никога няма да осъзнаете мащабите на моето постижение. Погледнете се — досущ магарета, гледащи Сикстинската капела! — Той потупа Бентам по рамото. — Хайде, братко. Да вървим и да вземем каквото ни принадлежи.

— И на нас също! — провикна се някой зад мен. Един от пазачите. — Няма да ни забравите, нали, сър?

— Разбира се, че няма — отвърна Каул с кисела усмивка. Не можеше да прикрие раздразнението си, че бяха подкопали авторитета му пред всички. — Вашата лоялност ще бъде възнаградена десетократно.

След което двамата с Бентам заслизаха по криволичещата пътека, а пазачите ни побутнаха да ги следваме.

Озарената от слънце пътека се раздели, после още веднъж, пращайки множество разклонения из островърхите хълмове. Следвайки маршрута, който без съмнение бе изтръгнал със сила от Перплексус и бе изминавал многократно през последните дни, Каул ни водеше из този негостоприемен пейзаж с увереността и арогантността на колонизатор. Усещането, че сме под наблюдение, непрестанно се усилваше. Сякаш тъмните отвори в скалите бяха очи на някакво древно и разумно създание, обитаващо вътрешността на скалите, което сега се пробуждаше след хилядолетен сън.

Възбудата ми почти прерастваше в треска, мислите ми се гонеха и препъваха една друга. Това, което щеше да последва, зависеше изцяло от мен. В края на краищата гадините се нуждаеха от мен. Ами ако откажа да им позволя да вземат екстракт от душата ми? Ако намеря начин да ги надхитря?

Знаех какво ще стане. Каул ще убие мис Перигрин. След това ще започне да избива и останалите имбрини, една по една, дока то му дам каквото иска. И ако не го направя, ще убие Ема.

Не бях достатъчно твърд. Бих направил всичко, за да не пострада тя — дори бих предал на Каул ключовете към тази непреодолима сила.

Тогава ми хрумна друга мисъл, от която ми настръхна косата — ами ако не мога да го направя? Ако Каул греши и не мога да видя съдините с души, или ги видя, но не успея да ги отворя? Той ще си помисли, че лъжа. Няма да ми повярва. Ще започне да избива приятелите ми. И дори ако по някакъв начин го убедя, че това е истината — че не съм в състояние да се справя, — толкова ще побеснее, че ще ни изтреби всички.

Произнесох една мълчалива молитва към дядо ми — може ли да се молиш на мъртъвци? Е, аз го сторих — и го помолих, ако ме гледа, да ми помогне да се справя с това, да ми даде силата, която той е имал. „Дядо Портман — шепнех беззвучно, — зная, че може да прозвучи налудничаво, но за мен Ема и моите приятели са целият свят и съм готов да дам на Каул всичко, което пожелае, в замяна на техния живот. Това прави ли ме зъл? Не зная, но мисля, че ще ме разбереш. Така че, моля те.“

Когато вдигнах глава, установих с изненада, че мис Перигрин ме наблюдава над рамото на мечката. Веднага щом срещна погледа ми, тя отмести очи и аз видях, че по лицето ѝ се стичат сълзи. Сякаш по някакъв начин ме бе чула.

Пътят ни продължаваше през лабиринт от криволичещи пътеки и стълби, прокопани в хълмовете и захабени от времето и продължителната употреба. На места пътеката се губеше, погълната от шубраци. Чух как Перплексус се оплаква, че му отнело години да открие маршрута към Библиотеката на душите, и сега да гледа как този неблагодарен крадец се възползвал от труда му било нетърпимо оскърбление.

После Олив попита с тънкото си гласче:

— Защо никой не ни е казвал, че Библиотеката е истинска?

— Защото, мила моя — отвърна една имбрин, — не беше разрешено. По-безопасно бе да се казва… — тя спря да си поеме дъх.

— Че това е само една легенда.

Само една легенда. Сякаш това бе апотеоз на живота ми. Истории от книги, които смятах за плоски и двуизмерни, пленени от хартия и мастило, които рано или късно отказваха да съществуват само там. И никога не бяха само истории. Трябваше да зная, че ще променят целия ми живот.

От няколко минути вървяхме покрай неравна стена, а зловещите вопли на вятъра ту се усилваха, ту изчезваха съвсем, когато Каул вдигна ръка и извика на останалите да спрат.

— Дали не отидохме твърде далече? — попита той. — Мога да се закълна, че пещерата бе някъде тук. Къде е картографът?

Измъкнаха Перплексус от тълпата.

— Добре, че не го застреля — подхвърли Бентам.

Каул не му обърна внимание.

— Къде е пещерата? — попита той, втренчил поглед в Перплексус.

— Ах, май се е скрила от теб — отвърна подигравателно ученият.

— Не подлагай на изпитание търпението ми — ядоса се Каул.

— Ще изгоря всички копия на твоя „Атлас на дните“. Името ти ще потъне в забрава.

Перплексус сплете пръсти и въздъхна.

— Там — посочи той зад нас.

Бяхме я подминали.

Каул изтича при скрития от шубраци отвор — беше толкова добре замаскиран с растителност, та нищо чудно, че го бяхме подминали. Отмести клоните и пъхна глава вътре.

— Да! — чухме го да казва, след това се обърна и се зае да издава заповеди. — Отвъд тази граница е позволено само за важни хора. Братко, сестро — посочи Бентам и мис Перигрин. — Хлапето. — Кимване към мен. — Двама пазачи и… — погледът му се плъзна из тълпата. — Тъмничко е, ще ни трябва светлина. Ей ти, момиче. — Пръстът му сочеше Ема.

Стомахът ми се сви на топка. Ема пристъпи към групата.

— Ако другите ви създават проблеми — обърна се Каул към войниците, — знаете какво да правите. — Той вдигна пистолета към тълпата. — Чуха се изплашени викове, хората наведоха глави. Каул избухна в зъл смях.

Пазачите на Ема я бутнаха през отвора. Мечката на Бентам не можеше да се промуши вътре и мис Перигрин бе положена на земята и предоставена за охрана на моя пазач.

Най-малките деца се разплакаха. Кой знае дали щяха да я видят отново?

— Дръжте се, деца! — окуражи ги тя. — Аз ще се върна!

— Точно така, деца — добави подигравателно Каул. — Слушай те вашата настойничка! Имбрините знаят всичко!

Пазачът ни тикна с мис Перигрин през отвора и там, докато бяхме обвити в храсталаци, аз успях да ѝ пошепна незабелязано:

— Какво да правя, когато влезем вътре?

— Всичко, което поиска от теб — отвърна ми шепнешком тя. — Ако не го ядосваме, може и да оцелеем.

„Да оцелеем, но на каква цена?“

Клоните пред нас се разтвориха и ние се озовахме в странно, ново място — каменна стая, открита към небето. За един кратък миг дъхът ми секна — толкова бях шокиран от огромното уродливо лице, което ни гледаше откъм отсрещната стена. Устата му бе врата, ококорените очи — прозорци, а ноздрите и брадичката бяха обрасли в растителност. Стенанията и воплите на вятъра тук бяха още по-силни, отколкото досега, сякаш каменната уста се опитваше да ни прокуди на древен и неразбираем език.

Каул посочи вратата.

— Библиотеката ни чака.

Бентам свали шапката си.

— Невероятно — въздъхна той, притихнал и изпълнен с благоговение. — Сякаш ни пее. Като че всички души на починалите се събуждат и ни посрещат с добре дошли.

— Посрещат ни с добре дошли — изхъмка Ема. — Съмнявам се.

Войниците ни побутнаха към вратата. Наведохме глави и пристъпихме в подобната на пещера стая. Също като останалите, и ти бе издълбана в меката скала преди хиляди години. Таванът бе нисък, нямаше мебелировка, а подът бе посипан с изсъхнала слама и парчета строшена керамика. Но най-впечатляващото бяха стените, в които бяха изкопани множество малки ниши. Бяха с плоско дъно и овален връх, достатъчно големи да поберат шише или свещ. В дъното на помещението няколко врати водеха към мрак.

— Е, момче? — погледна ме Каул. — Виждаш ли нещо?

Огледах се.

— Какво да виждам?

— Не си играй с мен. Говоря за съдините за души. — Той доближи стената и пъхна ръка в една от нишите. — Хайде, вземи една.

Завъртях се бавно, оглеждайки стените. Нишите изглеждаха съвсем празни.

— Не виждам нищо — рекох. — Може би не са тук.

— Лъжеш.

Каул кимна на пазача. Той замахна и ме удари в корема.

Ема и мис Перигрин извикаха, когато подгънах крака и паднах на колене. Като погледнах надолу, видях кръв по ризата си — не от удара, а от ухапването на моя гладен.

— Моля те, Джак! — вдигна ръце мис Перигрин. — Той е само момче!

— Само момче, само момче — повтори подигравателно Каул.

— Това е същината на проблема! Трябва да ги наказваш като възрастни хора, да им източиш малко кръвчица и едва тогава растението пуска цветове и корени. — Той ме приближи, въртейки пръст около старинния пистолет. — Изпъни крак. Сега ще те прострелям в коляното.

Пазачът ме събори на земята и ме сграбчи за пищяла. Лицето ми се зарови в пръстения под, извърнато към стената.

Чух щракането на запънат ударник. А после, докато жените продължаваха да молят Каул за милост, видях нещо в една от нишите. Неясно очертание, което не бях забелязал досега…

— Чакайте! — извиках. — Виждам нещо!

Пазачът ме обърна по гръб.

— Дойде ти акълът, а? — Каул стоеше над мен и ме гледаше отгоре. — Какво виждаш?

Премигнах и се огледах. Опитах се да запазя спокойствие, да се съсредоточа върху стаята.

На стената, подобно на снимка от полароиден фотоапарат, постепенно изплуваше бледото изображение на каменна делва. Семпла и лишена от украси, изработена от червеникава глина, в цвета на хълмовете на Абатон, с цилиндрична форма, тясно гърло и коркова тапа.

— Това е делва — рекох. — Само една. Беше прекатурена и в началото не я видях.

— Стани — нареди Каул. — Искам да те гледам, докато я вземаш.

Опрях колене в гърдите, залюлях се напред и се изправих, като се присвивах болезнено от удара в корема. Пристъпих бавно към нишата и посегнах към делвата. Изведнъж по пръстите ми премина нещо, което приличаше на електрически ток, и аз дръпнах ръка.

— Какво има? — попита Каул.

— Тя е леденостудена — отвърнах. — Не го очаквах.

— Изумително — прошепна Бентам. Беше отстъпил към вратата, сякаш се боеше, че ще се случи нещо непредвидено, но сега отново ни доближи.

Пъхнах за втори път ръка в нишата, този път подготвен за студа, и извадих делвата.

— Не бива така — заговори мис Перигрин. — Вътре има душа на чудат. Трябва да се отнасяме с подобаващо уважение.

— Да бъде изядена от мен ще е най-голямото уважение, което може да получи — ухили се Каул. Той ме доближи и застана до мен. — Опиши ми делвата.

— Съвсем обикновена е. Изработена от камък. — Дясната ми ръка започна да измръзва и аз я прехвърлих в лявата и тогава видях, че на гърба с високи и тънки букви е изписана една дума.

„Асветран“.

Нямаше да я произнеса на глас, но Каул ме гледаше като ястреб и сигурно е видял промяната в изражението ми.

— Какво има? — попита той. — Предупреждавам те, не крий нищо от мен!

— Тук е написана една дума. Асветран.

— Кажи я буква по буква.

— А-с-в-е-т-р-а-н.

— Асветран — повтори Каул и смръщи вежди. — Това е на старочудатски, нали?

— Очевидно — обади се Бентам. — Забрави ли уроците?

— Разбира се, че помня! Аз се учех по-бързо от теб. Асветран. Коренът е „вятър“. Което не е свързано с времето, а намеква за бързина — усилено, въодушевено!

— Не съм сигурен за това, братко!

— Не си, така ли? — погледна го саркастично Каул. — Защото я искаш за себе си, нали?

Каул се пресегна и се опита да дръпне делвата от ръката ми. Успя да я обгърне през гърлото, ала едва щом делвата излезе от ръката ми, пръстите му се срещнаха, сякаш между тях внезапни се бе образувало пусто пространство, а делвата падна на земята и се разби.

Каул изруга и погледна изплашено надолу, където се оформяше локва от синкава фосфоресцираща течност.

— Ей, вече я виждам! — възкликна той развълнувано. — Да, виждам долу нещо да свети!

— Аз също — закима Бентам и пазачите се присъединиха към тях. Всички виждаха локвичката, но не и останките от делвата, в която се съдържаше.

Един от пазачите коленичи и докосна с пръст течността. В същия миг извика, скочи и разтърси ръка. Делвата беше леденостудена, представях си каква е температурата на течността.

— Каква загуба — промърмори Каул. — Щеше ми се да я комбинирам с възможностите, които предлагат и други души.

— Асветран — повтори Бентам. — По-скоро ми прилича на „изветрявам“. Радвай се, че не прибягна до нея, братко.

Каул се намръщи.

— Не, не е така. Сигурен съм, че бях прав.

— Не беше — обади се със спокоен глас мис Перигрин.

Погледът му сновеше между двамата изплашено, сякаш оценяваше възможността да са сключили таен съюз. Но после изглежда се отказа.

— Това е едва първото помещение — махна с ръка. — Предполагам, че по-добрите души ще са навътре.

— Съгласен — кимна Бентам. — Колкото по-нататък отидем, толкова по-стари ще са душите и по-могъщи.

— Ами тогава да слезем право в сърцето на планината — заяви Каул — и да го изядем.

Натикаха ни през една от тъмните врати, опрели пистолети в гърбовете ни. Следващото помещение бе като първото, с ниши в стените и нови врати, водещи в мрака. Нямаше прозорци и само един самотен лъч дневна светлина се плъзгаше по пода. Навлизахме все по-навътре в мрака.

Каул нареди на Ема да запали пламък, а после поиска от мен да му кажа какво виждам по стените. Съобщих му за три делви, но той не ми повярва и ме накара да докосна всяка една с пръст, за да се увери, че са там, и да плъзна ръка през десетината пусти ниши, за да се убеди, че е така.

След това поиска да прочета названията им. „Хиолстор“. „Унгесивин“, „Миганвундор“. Думите не значеха нищо за мен, той също не беше доволен.

— Това сигурно са робски души — оплака се на Бентам. — Ако ще ставаме крале, трябват ни кралски.

— Напред, тогава — кимна Бентам.

Продължихме през объркан и привидно безкраен лабиринт от пещери, сред пълен мрак, с нарастващ наклон на пода. Ставаше все по-студено. Имаше много странични отклонения, като капиляри, изчезващи в мрака. Каул сякаш се ориентираше с шестото си чувство и уверено свиваше наляво или надясно. Той беше безумец и вече не се съмнявах, че заради него ще се изгубим и дори да успеем да избягаме, ще доживеем дните си затворени сред тези галерии.

Опитах се да си представя битките, които са се водили тук за душите — древни, титанични чудати, чиито армии са се срещали със звън на оръжия в долините сред островърхите хълмове на Абатон — ала това само засилваше объркването ми. Непрестанно бях спохождан от ужасяващата мисъл каква съдба ни чака, ако се окажем пленници на този безкраен каменен лабиринт.

Колкото по-навътре навлизахме, толкова повече ставаха делвите в стените, сякаш грабителите, които бяха опустошили външните части на лабиринта, са били възпрепятствани от нещо, за да стигнат дотук — най-вероятно от чувството за самосъхранение. Каул непрестанно ми нареждаше да докладвам какво виждам, но спря да иска от мен доказателства кои ниши са заети и само от време на време ме караше да им чета названията. Беше тръгнал на лов за голямата плячка и изглежда, бе решил, че не си заслужава да си губи времето с тази част на библиотеката.

Продължихме мълчаливо нататък. Стаите ставаха все по-големи, таваните се повдигаха, а стените се отдръпваха, създавайки усещането за някакво примитивно величие. Сега вече имаше делви навсякъде — те изпълваха нишите и бяха струпани като причудливи тотеми по ъглите, подпрени в цепнатините. Действаха като гигантски хладилници за въздуха в помещенията. Потреперих и обгърнах тялото си с ръце. От устата ми излизаха облаци пара. Отново взеха да ме спохождат кошмарни видения. Тази така наречена библиотека бе всъщност един огромен под земен свят, катакомби и скривалища за втората душа на всеки чудат, живял някога на белия свят допреди последното хилядолетие — стотици хиляди на брой. Това невъобразимо скупчва не на души започваше да ми оказва странно въздействие и да притиска въздушните кухини в тялото и главата ми, сякаш се потапях на огромна дълбочина.

Не бях единственият, който се чувстваше така. Дори войниците бяха притихнали, стараеха се да крачат безшумно и непрестанно се озъртаха изплашено.

— Чу ли това? — попита моят пазач.

— Гласовете ли? — отвърна друг.

— Не, по-скоро е като течаща вода…

Докато говореха, погледнах крадешком мис Перигрин. Дали беше изплашена? Не, изглежда, по-скоро очакваше да се случи нещо и следеше всичко внимателно. Видът ѝ ми даде известно успокоение, както и мисълта, че можеше отдавна да приеме птича форма и да избяга, но не го бе сторила. Докато двамата с Ема сме пленници, тя щеше да остане с нас. Ала може би я подтикваше не само инстинктът ѝ да ни пази. Може би имаше план.

Продължаваше да застудява и тънката струйка пот по врата ми се превърна в ледено поточе. Прекосихме една камера, която бе толкова натъпкана с делви, че трябваше да ги прескачам, и да не съборя някоя — макар че ВСИЧКИ останали минаха прано през тях. Имах чувството, че мъртвите вече ме задушават. Все едно бях на някоя гара в час пик, на „Таймс Скуер“ в новогодишната нощ, заобиколен от безброй втренчени, недоволни лица По-скоро ги чувствах, отколкото виждах. Накрая дори Бентам изгуби самообладание.

— Почакай, братко — рече той задъхано и улови Каул за ръката. — Не смяташ ли, че вървяхме достатъчно?

Каул го изгледа, ала лицето му бе скрито в сянка.

— Не, не смятам — отвърна.

— Но аз съм сигурен, че душите тук са достатъчно…

— Още не сме я намерили — прекъсна го Каул рязко.

— Какво да намерим, сър? — попита един от войниците.

— Ще знам, когато го видя! — тросна се Каул.

Той се озърна напрегнато и хукна към мрака.

— Сър! Почакайте! — извикаха войниците и ни заблъскаха след него.

Каул се изгуби за миг от погледите ни, сетне изникна отново, озарен от тънък лъч синкава светлина в дъното на камерата. Виждахме само силуета му, стоеше неподвижно, сякаш хипнотизиран от светлината. Когато свихме зад ъгъла и го застигнахме, открихме каква е причината — дълъг тунел, озарен от лазурна светлина. Квадратният отвор в другия край буквално сияеше в синьо. Чувах там нещо, далечен звук от ромоляща вода.

Каул плесна с ръце и нададе радостен възглас:

— Близо сме, за бога!

Той се затича надолу по коридора, завладян от налудничава енергия, и ние бяхме принудени да го последваме. Когато стигнахме до края, светлината, която ни обгърна, бе толкова заслепяваща, че всички се спряхме, неспособни да видим какво има нататък.

Ема изгаси пламъчето на ръката си. Вече нямаше нужда от него. Примижавайки през пръсти, аз постепенно започнах да привиквам със сиянието. Окъпана в полюшващи се вълни от синкава светлина, пред нас се разкри най-голямата подземна галерия, която бяхме виждали някога — огромно овално пространство, надупчено като кошер, широко стотина стъпки на дъното, но стесняващо се до една-единствена точка на върха, който бе на няколко етажа над нас. Ледени кристали блещукаха върху всяка повърхност, всяка ниша и делва — от последните имаше хиляди. Те се издигаха на невероятна височина, украсявайки като гирлянди стените.

Въпреки студа тук имаше течаща вода — тя бликаше от чучур с формата на глава на сокол, трополеше в малък канал, който обикаляше помещението по края и се оттичаше в плитък басейн в далечния край, облицован с гладък черен камък. Тъкмо тази вода бе източник на небесната светлина в пещерата. Подобно на веществото в делвите тя излъчваше призрачносиньо сияние, пулсиращо на равни интервали, сякаш бе нечие дихание. Всичко това би могло да вдъхва умиротворение като някой нордически минерален извор, ако не бяха отчетливите човешки стенания, които долавяхме под бълбукането на водата. Бяха досущ като воплите, които чухме отвън — тези, които взех за вой на вятъра — само че тук нямаше вятър, нито дори далечна възможност да го чуем. Това бе нещо друго.

Бентам пристъпи в пещерата зад нас, задъхан и засенчил очи с ръка, докато Каул се отправяше към центъра на помещението.

— Победа! — извика той и очевидно се наслаждаваше на гласа си, отекващ в сводовете на високите стени. — Това е! Нашата къща със съкровища! Нашата тронна зала!

— Великолепна е — произнесе с разтреперан глас Бентам и доближи плахо брат си. — Сега вече разбирам защо толкова много са били готови да дадат живота си за нея…

— Допускате ужасна грешка — обади се мис Перигрин. — Не бива да осквернявате това свещено място.

Каул въздъхна театрално.

— Трябва ли да разваляш всеки момент с учителските си нравоучения? Или ревнуваш и тъгуваш за края на вашето управление, ти, свръхнадарена моя сестрице? „Виж ме, мога да летя, мога да създавам примки!“ След само едно поколение никой няма да си спомня, че са съществували такива глупави създания като имбрините!

— Грешиш! — извика Ема, която вече не можеше да се сдържа.

— Вие двамата ще сте забравените!

Пазачът на Ема замахна да я удари, но Каул му даде знак да я остави на мира.

— Нека говори — рече той. — Може да е последната ѝ възможност.

— Всъщност вие няма да бъдете забравени — продължи Ема.

— Ще напишем нова глава в легендите за вас. Ще я наречем „Алчните братя“. Или „Ужасните противни предатели, които получиха каквото заслужават“!

— Хммм, доста плоско — рече Каул. — Мисля да я наречем „Как великолепните братя надвиха предразсъдъците и станаха законните богове — крале на чудатия свят“, или нещо от този род. А ти, момиче, имаш късмет, че за момента съм в прекрасно настроение. — Той извърна поглед към мен: — Ей, хлапе! Кажи ми за делвите тук и гледай да не пропуснеш дори най-малката подробност. — Той поиска изчерпателно описание и аз бях принуден да му го дам, четейки на висок глас ръчно изписаните наименования. Помислих си, че ако знаех старочудатски, бих могъл да го излъжа какво е написано там или да го подмамя да избере душа, която е глупава и слаба. Но аз бях като навита машина — надарен със способности и прокълнат с невежество. Единственото, което можех да направя, бе да отклоня вниманието му от най-обещаващите съдини.

Макар повечето от тях да бяха малки и грубовати, имаше няколко големи, тежки и покрити с украшения, с форма на пясъчен часовник, двойни дръжки и изрисувани отпред криле, от което беше ясно, че съхраняват могъщи и важни души (или души, които са се смятали за такива). Ала размерите на нишите им издаваха достатъчно за съдържанието и когато Каул ме караше да потропвам вътре с кокалчетата на пръстите си, се чуваше нисък и дълбок екот.

Боя се, че нямаше какво повече да измисля. Каул щеше да получи каквото иска и нямаше начин да му попреча. Ала тогава той направи нещо, което изненада всички. Нещо, което в началото ми се стори като проява на необяснимо великодушие. Той се обърна към войниците си и рече:

— И така! Кой иска пръв да опита?

Мъжете се спогледаха смутени.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Бентам, като пристъпи разтревожено до него. — Не трябваше ли да сме аз и ти? Работихме толкова дълго…

— Не бъди алчен, братко. Все пак им казах, че лоялността им ще бъде възнаградена.

Той погледна отново към войниците, усмихвайки се като водещ на телевизионна игра.

— Та кой от вас желае да опита?

И двамата вдигнаха ръце.

— Аз, сър, аз!

— Аз също!

Каул посочи моя пазач.

— Ти! — рече той. — Харесва ми смелостта ти. Ела тук!

— Благодаря ви, сър, благодаря ви!

Каул насочи пистолета си към мен, за да освободи пазача от задължението му.

— А сега, коя от тези души ти прилича на твоята чаша чай? Беше запомнил делвите, които му бях показал, и започна да ги посочва. — „Йет-фару“. Това трябва да е свързано с вода, наводнение. Бива я, ако предпочиташ да живееш под водата. „Болеем вирсенд“. Доколкото знам това е кентавроподобно същество, получовек-полукон, който може да управлява облаците. Бен, звучи ли ти познато?

Бентам промърмори нещо в отговор, но Каул дори не го изслуша.

— „Стоманокож“. Хм. Това е добре. Метална кожа. Може да се окаже полезна в бой, стига да не се налага да я смазваш…

— Сър, нали нямате нищо против, ако попитам? — обади се смирено пазачът. — Какво може да има в онези големи урни?

Каул го посочи с пръст.

— Харесвам амбициозните хора, но тези са за мен и за брат ми.

— Разбира се, разбира се — отвърна пазачът. — Тогава… ааа… има ли и други?

— Предложих ти най-доброто. — В тона на Каул се долавяше предупреждение. — А сега избирай!

— Да, да, съжалявам, сър… — Пазачът изглеждаше уплашен. Избирам… „Йет-Фару“.

— Чудесно! — възкликна доволно Каул. — Момче, донеси делвата!

Посегнах към нишата, сочена от Каул, и извадих съдината.

Беше ужасно студена, та се наложи да използвам краищата на ръкава си като ръкавица, но дори през тъканта усещах как губя топлината на тялото си.

Пазачът втренчи поглед в ръката ми.

— Какво да правя с нея? — попита той. — Да я приема като амброзията?

— Не съм сигурен — призна Каул. — Ти какво мислиш, братко?

— Аз също не знам — каза Бентам. — Не намерих обяснения никъде в старите писания.

Каул се почеса по брадичката.

— Ами мисля… да, приеми я като амброзия. — Той кимна с внезапно нараснала увереност. — Да, това е начинът. Просто като амброзия.

— Сигурен ли сте? — попита пазачът.

— Абсолютно сто процента сигурен — рече Каул. — Не се безпокой. С това ще влезеш в историята! Ще бъдеш пионер!

Пазачът втренчи поглед в мен.

— Без номера — предупреди ме той.

— Без номера — кимнах.

Извадих запушалката. Отвътре засия синкава светлина. Пазачът постави ръката си върху моята, накара ме да вдигна делвата и да я наклоня над лицето му. После си пое бавно и дълбоко дъх.

— Започва се — промълви и завъртя ръката им.

От гърлото на делвата потече равномерна струйка. В мига, когато достигна очите му, ръката му ме стисна толкова силно, че очаквах да ми счупи пръстите. Успях да се освободя и се дръпнах назад, а делвата падна и се разби на земята.

Лицето на мъжа димеше и бързо посиняваше. Той изпищя и рухна на колене, тялото му се разтресе и се люшна напред. Когато главата му се блъсна в земята, тя се разтроши като стъкло. Парчета замръзнал мозък се изтърколиха в краката ми. Изведнъж настъпи пълна тишина.

— Божичко! — наруши я пръв Бентам.

Каул изцъка с език, сякаш някой бе разбил шише скъпо вино.

— Хм, по дяволите — изруга той. — Изглежда, в края на краищата не трябва да се приема като амброзия. — Погледът му се плъзна из помещението. — Е, някой друг трябва да опита…

— Аз съм зает, милорд! — извика вторият войник, насочил пушка към Ема и мис Перигрин.

— Да, Джонс, виждам, че имаш по-важна задача. Може би някой от гостите ни в такъв случай? — Погледът му се спря на Ема. — Момиче, ако го направиш за мен, ще те обявя за мой придворен шут!

— Върви по дяволите — озъби се Ема.

— Това може да се уреди — отвърна той.

Изведнъж се чу силно съскане и в дъното на стаята блесна ярка светлина. Всички извърнаха глави нататък. Течността от строшената делва се бе оттекла до канала край стената и там, където се смесваше с вода, протичаше реакция. Водата бълбукаше и кипеше, сияейки по-ярко отвсякога.

Каул се зарадва.

— Погледнете това! — възкликна той и заподскача на пръсти.

Водата в канала бързо достигна ъгъла на помещението. Ние се завъртяхме, проследявайки я с поглед, докато тя изтече в облицования с камък басейн в дъното — и после басейнът на свои ред започна да бълбука и кипи, а над него блесна плътен сноп от синкава светлина, който озари тавана.

— Зная какво е това! — извика с разтреперан глас Бентам. Нарича се басейн на душите! Древен начин да се викат мъртви и да се общува с тях.

В снопа от светлина над басейна започна да се оформя човешки силует.

— Но ако жив човек влезе в басейна по време на призоваването…

— Той приема духа на този, когото е повикал — довърши Каул.

— Мисля, че открихме нашия отговор!

Духът увисна неподвижно в снопа от светлина. Беше облечен с къса наметка, под която се виждаше покрита с люспи кожа, а от гърба му стърчеше напречен плавник. Това беше душата на Йет-фару, тритона, призован от пазача. Светлинният сноп бе нещо като клетка, от която не можеше да избяга.

— Е? — попита Бентам. — Отиваш ли?

— Не се интересувам от подаяния — отвърна Каул. — Искам тази. — Той посочи делвата, която ме бе накарал да чукна с пръст малко преди това. Най-голямата. — Изсипи я във водата, момче!

— Пистолетът му се завъртя към главата ми. — Веднага!

Направих каквото ми каза. Протегнах две ръце, улових дел вата и я дръпнах внимателно към себе си — за да не я разлея върху лицето си.

В канала отново потече яркосиня струя. Този път водата полудя, тя съскаше и бълбукаше, а светлината, която бликаше, бе толкова силна, че трябваше да замижим. Докато сместа бързо се оттичаше към басейна, погледнах крадешком Ема и мис Перигрин. Това бе последният ни шанс да спрем Каул, пък и бе останал само един пазач. Но той не сваляше очи и оръжие от жени те, а Каул държеше пистолета си право към челото ми. Явно все още зависехме от тяхното благоволение.

Течността от голямата урна достигна басейна. Водата вътре заклокочи, сякаш някакво гигантско морско чудовище се опит ваше да излезе на повърхността. Светлинният стълб стана дваж по-ярък, а силуетът в него изчезна.

Започна да се оформя нов облак от пара, далеч по-голям от предишния. Постепенно прие човешка форма, но тя бе на гигант, дваж по-висок от всеки от нас, с широк като варел гръден кош. Ръцете му завършваха със закривени нокти и дланите бяха обърнати нагоре по начин, свидетелстващ за огромна и ужасяваща мощ.

Каул погледна към странното творение и се усмихна.

— Ето нещо, което повече ми приляга — провикна се той, вдигна свободната си ръка и извади от джоба си сгънат лист. — Но искам да кажа няколко думи, преди официално да се сдобия с ново положение в живота.

Бентам пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Братко, мисля, че не бива повече да се бавим…

— О, я стига! — кресна му Каул. — Няма ли да ме оставиш да се насладя на величието на мига?

— Слушай! — вдигна ръка Бентам.

Ние наострихме слух. В началото не чувах нищо, но после от далечината долетя висок и пронизителен звук. Видях Ема да се напряга и очите ѝ се разшириха.

Каул е намръщи.

— Това не е ли… куче?

Да! Куче! Беше кучешки лай, някъде в далечината, изгубен сред ехото.

— С чудатите имаше и куче — изтъкна Бентам, — проследило ни е по миризмата и се съмнявам, че е само.

Което означаваше само едно нещо — нашите приятели бяха обезвредили пазачите си и идваха на помощ. Да, нашата кавалерия приближаваше! Но Каул бе на крачка да се сдобие с нова сила, а кой знае колко далече достигаше ехото в пещерите. Можеха да се забавят с минути и да дойдат твърде късно.

— Е, какво пък — въздъхна Каул. — Май речта ми ще трябва да почака. — Той напъха листа в задния си джоб. По нищо не личеше да бърза и това подлудяваше Бентам.

— Побързай, Джак! Вземи своя дух, а аз ще взема моя!

Каул въздъхна.

— Като стана дума. Знаеш ли, мислех си, че ти не би могъл да се справиш с толкова голяма сила. Слаб си духом, братко. С което не искам да обидя твоята интелигентност. Напротив, ти си далеч по-интелигентен от мен! Но ти разсъждаваш като слаб човек. Волята ти е слаба. Разбираш ли, не е достатъчно да си умен. Трябва да бъдеш и порочен!

— Не, братко — замоли се Бентам. — Не го прави! Винаги ще съм вторият след теб, твой верен… всичко, което пожелаеш…

„Така ти се пада — помислих си аз. — Продължавай да бръщолевиш.“

— Точно за това раболепие говорех — завъртя глава Каул. Толкова е типично за слабите хора. Но аз не се поддавам на чувствата си.

— Защото винаги си искал да ми отмъстиш — заяви огорчено Бентам. — Сякаш строшените ми крака и робството не бяха достатъчни.

— О, напротив — засмя се Каул. — Вярно, бях ти сърдит, задето ни превърна в гадини, но да имаш армия от чудовища на своя страна се оказа доста полезно. Ако трябва да бъда честен, проблемът дори не е в твоята мекушавост. По-скоро е… в това, че не съм добър брат. Алма го знае. Не обичам да споделям.

— Ами направи го тогава! — извика Бентам. — Застреляй ме! Хайде, свършвай!

— Мога да го направя — отвърна Каул. — Но мисля, че ще е по-полезно, ако застрелям… него.

Той насочи пистолета към гърдите ми и дръпна спусъка.

Усетих удара от куршума още преди да чуя изстрела. Беше като да те ударят с гигантски невидим юмрук. Полетях назад и тупнах на земята, а светът наоколо изведнъж придоби странни измерения. Гледах към тавана, полезрението ми се бе стеснило до тясна фуния. Някой крещеше името ми. Последва нов изстрел, сетне още един.

И още писъци. Смътно усещах, че тялото ми изпитва силни болки. Че умирам.

После над мен се надвесиха Ема и мис Перигрин, изплашени, огласящи околностите с виковете си, а от пазача нямаше и следа. Не разбирах думите им, сякаш ушите ми бяха под вода. Опитваха се да ме преместят, да ме издърпат за раменете до вратата, но тялото ми бе отпуснато и тежко. Откъм басейна на душите долетя вой като от приближаващ ураган и въпреки непоносимата болка успях да завъртя глава и да погледна.

Каул стоеше, потънал до глезени в басейна, разперил ръце и навел глава назад, неспособен да помръдне, докато изпаренията го обгръщаха и проникваха в него. Те нахлуваха през всички отвори на лицето му — дълги криволичещи повлекла проникваха в гърлото, усукани като въжета се пъхаха в ноздрите, полепнали като облаци закриваха очите му. И след броени секунди всичко приключи — синкавата светлина над басейна се смали до мъждиво сияние, сякаш Каул бе погълнал енергията ѝ.

Чувах виковете на мис Перигрин. Ема вдигна една от пушките на пазачите и я изпразни в Каул. Не беше далеч от нас, а тя стреляше добре. Сигурно го уцели, но Каул дори не трепна. Вместо да падне, той направи съвсем противоположното — започна да расте. Нарастваше бързо и само за няколко минути се удвои на височина и ширина. От устните му излетя животински вик, докато кожата му се цепеше и затваряше, цепеше и затваряше. Скоро се превърна в истинска кула от розова плът и разкъсани дрехи, гигантските му очи излъчваха електричносиня светлина, откраднатата душа най-сетне бе запълнила празнината, която бе държал в себе си толкова дълго. Най-страшното преобразяване бе с ръцете му. Бяха станали огромни чепати ръчища, дебели и закривени като корени на дървета, с по десет пръста на всяка.

Ема и мис Перигрин се опитаха да ме издърпат към вратата, но Каул закрачи към нас. Излезе, трополейки с огромните си крака, от басейна и изрева оглушително:

— АЛМА, ВЪРНИ СЕ ТУК!

И вдигна ужасните си ръце. Някаква невидима сила откъсна Ема и мис Перигрин от мен. Те полетяха във въздуха и увиснаха там, на десетина крачки над земята, докато Каул не събра отново длани. В същия миг, като изпуснати топки, те тупнаха на пода.

— ЩЕ ТЕ СТРИЯ МЕЖДУ ЗЪБИТЕ СИ! — изрева Каул и закрачи през пещерата към тях, а всяка негова стъпка кънтеше като земетресение.

Вероятно благодарение на адреналина зрението ми започна да се възвръща. Не можех да си представя по-жестока смърт от тази — да лежа безпомощно и да гледам как разкъсват жените, които обичах. Внезапно до ушите ми отново долетя кучешки лай и това ме наведе на още една мисъл — че ще трябва да гледам как умират и приятелите ми.

Ема и мис Перигрин побягнаха. Нямаха избор. Беше не мислимо да се върнат за мен.

От коридора взеха да прииждат нови участници. Деца и имбрини, смесени в обща маса. Там бяха и Шарън, и майсторите на бесилки. Вероятно Адисън ги бе довел тук, защото от устата му се поклащаше разпален фенер.

Нямаха представа срещу какво се изправят. Искаше ми се да ги предупредя — „Не се опитвайте да се биете, просто бягайте“, — но те нямаше да ме чуят. Видяха гигантското чудовище и хвърлиха всичко срещу него. Майсторите метнаха чуковете си. Бронуин запокити огромен скален къс, който мъкнеше със себе си. Някои от децата имаха пушки, които бяха взели от гадините, и сега откриха огън по Каул. Имбрините се преобразиха в птици и се насъбраха около главата му, опитвайки се да я изкълват.

Но всичко това не оказа почти никакъв ефект върху него. Куршумите отскачаха. Той отби летящата канара. Улови чуковете с гигантските си зъби и ги изплю. Роякът имбрини само го подразни. Каул разпери огромните си ръце, от които продължаваха да висят повлекла, и бавно събра длани. Още в същия миг имбрините около главата му се разхвърчаха във всички посоки, а чудатите се затъркаляха и блъснаха в стените.

Каул продължаваше да меси с дланите си, сякаш мачкаше хартия. Имбрините и чудатите се вдигнаха над земята, в общ вихър от ръце, крака и криле. Аз единствен бях оставен на мира (с изключение на Бентам — но къде бе той?). Опитах се да стана, да направя нещо, но силите ми стигаха само да повдигна глава. Божичко, сега ще бъдат размазани в стените, помислих си аз, докато ужасените им писъци ечаха в пещерата, а след секунда кръвта им ще опръска всичко наоколо като сок на разпукан плод. Но в този миг Каул дръпна едната си ръка и я размаха пред лицето си, сякаш искаше да прогони нещо.

Бяха пчели. Рояк от пчелите на Хю бе долетял от тунелите и сега те жилеха Каул по очите и от устата му се изтръгна болезнен стон. Имбрините и чудатите изпопадаха на земята, топката, която бяха образували във въздуха, се разпадна и телата им се изтърколиха в различни посоки. Слава богу, не бяха смачкани.

Все още в птича форма, мис Перигрин дърпаше хората да се изправят и ги подканяше да тичат към изхода. „Бягайте, бягайте, побързайте!“

А след това отлетя към Каул. Беше се справил с пчелите и отново разперваше ръце, готов да събере всички и да ги размаже в стените. Преди да успее, мис Перигрин се спусна, пикирайки върху него, и ноктите ѝ оставиха дълбоки бразди по лицето му. Той се завъртя, замахна и я удари. Тя отхвърча към стената, отскочи и тупна на земята, където остана да лежи неподвижно.

Ала докато се извърне наново към останалите, те бяха избягали в коридора. Каул протегна ръка към тях, с обърната напред длан, затвори пръсти и сви ръката към себе си. Изглежда, децата бяха твърде далеч, извън телекинетичния му обхват. Каул нададе гневен вик и се втурна след тях, но трябваше да се наведе и да запълзи през отвора — толкова грамадно бе станало туловището му.

И тогава най-сетне видях Бентам. Беше се скрил в канала с вода и сега се подаваше от него, целият мокър и все пак невредим. Наведе се с гръб към мен и се зае да върши нещо там, но не можех да видя какво.

Чувствах се, сякаш се връщам от гроба. Болката в гърдите ми понамаля и когато помръднах ръце, установих, че мога да ги движа. Плъзнах ги по тялото си, очаквайки да напипам там зеещи дупки и много кръв. Но гърдите ми бяха сухи. Вместо рани ръцете ми откриха метален къс, плосък като монета. Стиснах го в шепата си, повдигнах я нагоре и го погледнах.

Беше куршум. Не беше пронизал тялото ми. Аз не умирах. Куршумът се бе заплел в шала ми.

В шала, който ми бе подарил Хорас.

Знаел е по някакъв начин, че това ще се случи, и ме бе накарал да нося този шал от вълна на чудата овца. Слава за Хорас…

Нещо проблесна в пещерата. Завъртях глава — все още дори това движение бе почти непосилно — и видях Бентам. Стоеше с изцъклени очи, от които струяха снопове яркобяла светлина. Той изпусна нещо и се чу звън на стъкло.

Беше приел стъкленица с амбро.

Използвах цялата си сила, за да се обърна на една страна, свих се на кълбо и се опитах да седна. Бентам хукна покрай стените, втренчил поглед в нишите. Гледаше към съдините, сякаш би могъл да ги види.

И тогава осъзнах какво е направил — какво е приел. През всичките тези години бе носил със себе си късче от душата на дядо ми и сега го бе погълнал.

Той можеше да вижда делвите. Можеше да прави това, което и аз.

Вече бях коленичил. Опрях длани в пода. Сгънах един крак под мен, напънах мишци и се изправих. Сякаш се надигах от гробище.

Каул вече се бе напъхал до средата в коридора. Чувах в далечината виковете на моите приятели. Още не бяха избягали. Може би не искаха да изоставят мис Перигрин (или мен). Все още се биеха.

Бентам бе забелязал другата голяма урна и сега тичаше към нея. Пристъпих, накуцвайки, след него. Той посегна към урната и я прекатури. Синкавата течност се изля със съскане в канала и започна да обикаля помещението към басейна.

Бентам се обърна и ме видя.

Той се втурна към басейна, а аз затичах след него. Течността от урната стигна водоема. Водата започна да кипи, стълб ослепителна светлина лумна към тавана.

— КОЙ СМЕЕ ДА МИ КРАДЕ ДУШИТЕ! — изрева Каул от коридора и започна да пълзи назад.

Препънах Бентам — или по-скоро паднах върху него, както предпочитате. Бях слаб и замаян, а той бе стар и немощен, така че силите ни бяха изравнени. Сборичкахме се за кратко и когато стана ясно, че все пак ще му надвия, той се предаде.

— Послушай ме — заговори. — Трябва да го направя. Аз съм единствената ви надежда.

— Млъквай! — скастрих го, притискайки ръцете му надолу. — Няма да слушам лъжите ти.

— Ако не ме пуснеш, той ще избие всички ни!

— Да не си се побъркал? Ако те пусна, ти ще му помогнеш! — стисках го за китките, но той се опитваше да ги освободи и да извади нещо от джоба си.

— Не, няма! — извика. — Допуснах толкова много грешки, но мога да ги поправя, ако ми позволиш да ти помогна.

— Да ми помогнеш?

— Погледни в джоба ми!

Каул пълзеше бавно назад към пещерата, крещейки да не му пипат душите.

— В джоба на жилетката! — извика Бентам. — Има една бележка. Нося я винаги с мен, за всеки случай.

Пуснах едната му ръка и претършувах джоба. Намерих малко сгънато парче хартия и го разтворих.

— Какво е това? — попитах. Беше написано на старочудатски и не можех да го прочета.

— Рецепта. Покажи я на имбрините. Те ще знаят какво трябва да се направи.

Една ръка се пресегна през рамото ми и дръпна рецептата. Извърнах се и видях, че над мен стои мис Перигрин — в човешки облик, макар и доста пострадала.

Тя прочете бележката. После стрелна с блеснал поглед Бентам.

— Сигурен ли си, че това ще свърши работа?

— Веднъж вече стана — отвърна той. — Не виждам защо да не се получи пак. И с толкова имбрини…

— Пусни го — нареди ми тя.

Погледнах я изумен.

— Защо? Тогава той ще…

Тя положи ръка на рамото ми.

— Знам.

— Той открадна душата на дядо ми! Взел я е… сега е в него!

— Зная, Джейкъб. — Тя ме гледаше отгоре, състрадателно и едновременно решително. — Всичко това е истина, но има и по-лошо. Добре е, че успя да го спреш. Но сега го пусни.

И така аз освободих и другата му ръка. Той се изправи с помощта на мис Перигрин. Пред мен се издигаше тъжен стар човек, прегърбен и немощен, със засъхнали струйки от душата на дядо ми по лицето. За миг ми се стори, че зървам в очите му стария Ейб — малка частица от духа му, която сякаш ме гледаше оттам.

Бентам се обърна и хукна към стълба от светлина в басейна на душите. Изпаренията приемаха очертанията на друг гигант, почти толкова голям, колкото Каул, но с криле. Ако Бентам успее да стигне басейна навреме, Каул щеше да се сдобие с могъщ съперник.

Каул почти бе успял да се измъкне от коридора и бе побеснял от гняв.

— КАКВО СИ НАПРАВИЛ! — изрева той. — ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Мис Перигрин ме бутна на земята и легна до мен.

— Няма време да се скрием — рече. — Преструвай се на умрял.

Бентам влезе, олюлявайки се, в басейна и в същия миг изпаренията започнаха да проникват в тялото му. Каул се изправи пред входа на пещерата, огледа се и се втурна към Бентам. Едва не бяхме смазани от едно от огромните му стъпала, което се стовари с трясък на сантиметри от главите ни. Но Каул стигна басейна твърде късно, за да спре Бентам в сливането му с древната, величествена душа, обитавала доскоро голямата урна. Малкото братче на мис Перигрин вече бе удвоило ръста си.

Двамата с мис Перигрин се надигнахме, като си помагахме. Зад нас Каул и Бентам се сблъскаха и звукът от стълкновението им наподобяваше взрив на бомба. Нямаше нужда да ми казват, че трябва да бягам.

Бяхме на средата на коридора, когато срещнахме Ема и Бронуин, които тичаха насреща ни. Те ни стиснаха в прегръдките си и ни помогнаха да поемем навън по-бързо, отколкото биха се справили изтерзаните ни тела. Не разговаряхме — нямаше време за нищо друго, освен да бягаме, а и трябваше да крещим с цяло гърло, за да се чуем. Но лицето на Ема — сияещо от почуда и облекчение от простичкия факт, че съм жив — казваше всичко.

Черният тунел ни погълна. Бяхме успели да се измъкнем. Погледнах назад само веднъж и зърнах мимолетна картина от вихрещия се бой. През облаци от прах и изпарения видях две същества, по-високи от къщи, вкопчени в усилието да се убият един друг: Каул душеше Бентам с покрита с шипове ръка и му бодеше очите с другата. Бентам, чиято глава наподобяваше главата на гигантско насекомо с безброй резервни очи, дъвчеше шията на Каул с продълговати гъвкави челюсти и го риташе с мускулестите си крака. Двамата сякаш бяха прегърнати в странен и зловещ танц, те се блъскаха в стените, таванът се сипеше върху им и съдържанието на безброй разбити делви и урни се плискаше в неспирен фосфоресциращ порой.

Запечатал това кошмарно изображение завинаги в ума си, аз се оставих на Ема да ме поведе в мрака.

Открихме нашите приятели в следващата галерия, скрити в тъмата, където единствената светлинка бе мъждукащият в зъбите на Адисън фенер. Когато Ема запали пламък и те ни видяха да куцукаме към тях, покрити с рани и синини, ала живи, нададоха радостни възгласи. Успях да ги разгледам на пламъчето на Ема и неволно трепнах. Те не бяха в по-добро състояние от нас — с кървящи рани от ударите в стената, където ги бе хвърлял Каул, неколцина дори имаха счупени ръце и крака.

За миг, когато от вътрешността долетя поредният тътен, ние всички се умълчахме и Ема най-сетне успя да ме прегърне.

— Видях го да стреля в теб! Какво чудо те пощади?

— Чудото на вълната от чудата овца и сънят на Хорас! — отвърнах, целунах Ема и тръгнах да търся Хорас в тълпата. Когато го открих, прегърнах и него, толкова силно, че подметките му се отделиха от земята.

— Дано един ден успея да ти се отплатя за това — рекох и подръпнах шала.

— Толкова се радвам, че ти е помогнал! — ухили се радостно той.

Сблъсъците се възобновиха, тътнежът продължаваше да нараства и ставаше непоносим. От коридора хвърчаха скални отломъци. Ала ние бяхме в безопасност. Нямаше начин Каул и Бентам да се доберат до нас, без да съборят върху себе си планината. Трябваше час по-скоро да се измъкнем от библиотеката — и после от тази примка.

Затичахме се, доколкото ни бе по силите, обратно по пътя, по който бяхме дошли, като си помагахме едни на други. Адисън ни водеше през лабиринта, следвайки носа си. Звукът от битката на Каул и Бентам сякаш ни гонеше и се усилваше, въпреки че се отдалечавахме — като че двамата продължаваха да растат. Колко големи може да са станали и колко силни? Може би душите от всички разбити от тях съдини се бяха изсипали в басейна и ги подхранваха, превръщайки ги в невъобразими чудовища.

Дали Библиотеката на душите щеше да ги погребе? Да се превърне в тяхна гробница, в техен затвор? Или щеше да се разпука като черупка на яйце и да роди тези ужасни създания на белия свят?

Стигнахме изхода на пещерата и изскочихме на оранжевата дневна светлина. Тътенът зад нас бе станал постоянен — земетресение, което караше хълмовете да подскачат.

— Не бива да спираме! — извика мис Перигрин. — Към изхода на примката!

Бяхме на средата на пътя и пресичахме една открита площ, когато земята под краката ни подскочи толкова рязко, че всички изпопадахме. Никога досега не бях виждал на живо изригващ вулкан, но едва ли би могъл да прозвучи по-страховито, отколкото оглушителния взрив, който ни застигна от вътрешността на планината. Обърнахме се стреснати, за да открием, че в небето се издига гигантски облак от раздробени скални късове и после чухме — сякаш бяха съвсем близо до нас — виковете на Бентам и Каул.

Бяха се освободили от библиотеката. Бяха си пробили път през тавана и невъобразимо количество скални пластове, за да излязат на дневна светлина.

— Не бива да чакаме повече! — извика мис Перигрин. Тя се надигна и размаха бележката, която бе взела от Бентам.

— Сестри, време е да затворим примката!

Едва сега осъзнах какво ни е дал той и защо мис Перигрин го бе пуснала. „Рецепта“ — така го нарече. „Веднъж се получи…“

Беше процедурата, която бе използвал веднъж, в далечната 1908 година, за да измами Каул и последователите му. Същата, с която бе затворил примката, в която са се намирали, вместо да пренастрои вътрешните им часовници, както са се надявали. Този път колапсът щеше да е целенасочен. Но имаше само един проблем…

— Това няма ли да ги превърне в гладни? — попита мис Рен.

— Гладните не са проблем — отвърнах, — но последния път, когато са затворили примка по този начин, не е ли последвал взрив с достатъчно мощност, за да повали дърветата в половин Сибир?

— Имбрините, които брат ми е подлъгал да му помогнат, са били млади и неопитни — обясни мис Перигрин. — Ние ще се справим по-добре с тази задача.

— Дано успеем — добави мис Рен.

Над хълма изплува гигантско лице като надзъртащо от хоризонта второ слънце. Това беше Каул, сега вече с размерите на десет къщи. Той отвори уста и се провикна с кънтящ глас:

— АЛМАААААААААААА!

— Търси вас, госпожо — извика уплашено Олив. — Трябва да се измъкнем на сигурно място!

— След минутка, милинка.

Мис Перигрин накара всички чудати деца (както и Шарън и братовчедите му) да се отдалечат на безопасно разстояние от нея и имбрините. Приличаха на някакво тайно мистично общество, готвещо се да извърши древен ритуал. Какъвто, предполагах, и щеше да е. Четейки от бележката, мис Перигрин произнесе:

— Според написаното тук започнем ли реакцията, ще разполагаме само с минута, за да избягаме от примката.

— Това достатъчно ли е? — попита мис Авъсет.

— Трябва да е достатъчно — рече мрачно мис Рен.

— Може би ще е добре да се приближим още до изхода, преди да опитаме — предложи мис Гласбил, която съвсем наскоро бе дошла на себе си.

— Нямаме време — възрази мис Перигрин. — Трябва да…

Останалата част от изречението бе погълната от далечния, но мощен вик на Каул, чиито думи бяха неразбираеми, след като мозъкът му бе започнал да се разпада от неспирния бърз растеж. Диханието му достигна до нас само няколко секунди след гласа, вонящ жълтеникав вятър, който караше въздуха да трепти като мараня.

Не бяхме чували нито звук от Бентам от известно време и аз се питах дали не е бил убит.

— Пожелайте успех на своите учителки! — извика ни мис Перигрин.

— Успех! — извикахме ние.

— И да не ни взривите всички! — добави Инок.

Мис Перигрин се обърна към сестрите си. Дванайсетте имбрини се подредиха в тесен кръг и се хванаха за ръце. Мис Перигрин заговори на старочудатски. Останалите отвръщаха на същия език и гласовете им се извисиха в мрачна ритмична песен. Това продължи около трийсет секунди или малко повече, а през това време Каул се изправи над пещерата, отърсвайки се от скални отломки.

— Тази гледка наистина е незабравима — подхвърли Шарън — и ако искате, вие останете да ѝ се наслаждавате, но аз мисля, че с братовчедите ще си тръгваме. — Той пое в обратна посока, сетне видя, че пътеката се разделя на пет нови пътеки и по твърдата почва нямаше и помен от следите ни. — Хм — изсумтя и се обърна. — Някой да си спомня случайно пътя?

— Ще трябва да почакаш — изръмжа Адисън. — Никой няма да си тръгва, преди да свършат имбрините.

Най-сетне те пуснаха ръце и разкъсаха кръга.

— Това ли беше? — попита Ема.

— Това беше! — отвърна мис Перигрин, вървейки забързано към нас. — Да тръгваме! След петдесет секунди не бихме искали да сме още тук!

Там, където допреди миг стояха имбрините, сега се бе образувала цепнатина, която бързо се разширяваше, а ръбовете ѝ се сриваха и рушаха. Колапсът бе започнал.

Въпреки изтощението и наранените си тела ние побягнахме, гонени от ужаса и страховитите апокалиптични звуци — както и от огромната, надвиснала над нас сянка. Земята под краката ни също се цепеше. Спуснахме се по древните каменни стълби, които се трошаха като че бяха от пясък, върнахме се в първата къща, от която бяхме дошли, и най-сетне се озовахме в прохода към кулата на Каул.

Мис Перигрин спря и остана да ни насочва през прохода, докато всички се озовахме от другата страна. Когато погледнах през рамо, видях, че тунелът се руши и че върху покрива му се стоварва един гигантски юмрук.

— Къде изчезна вратата? — попита трескаво мис Перигрин. — Трябва да я затворим, инак колапсът ще се разпространи и от тази страна!

— Бронуин я изрита — издрънка Инок. — Разбита е!

Бронуин първа бе стигнала вратата, а за нея това бе най-бързият начин да се влезе някъде, вместо да се ползва дръжката.

— Съжалявам! — извика тя. — Нима обрекох всички на гибел?

Сътресенията на примката бяха започнали да се предават и в кулата. Тя се люшкаше и ни караше да отскачаме от една страна към друга.

— Не и ако успеем да избягаме от кулата — отвърна мис Перигрин.

— Прекалено сме високо! — извика мис Рен. — Никога няма да стигнем навреме до дъното!

— Има една открита площадка над нас — спомних си аз. Макар да не знаех защо го казах, тъй като да се размажем от високо едва ли бе по-различно, отколкото да бъдем смачкани от рухналата кула.

— Да! — извика Олив. — Ще скочим!

— В никакъв случай — завъртя глава мис Рен. — За нас, имбрините, това не е проблем, но вие, деца…

— Аз мога да ви спусна — вдигна ръка Олив. — Имам достатъчно сила!

— Няма да стане — възрази Инок. — Слабичка си, а ние сме твърде много.

Кулата се разтресе из основи. От тавана се откъртиха плочки и се пръснаха на пода.

— Добре тогава! — рече Олив. — Останете си тук!

Тя хукна нагоре по стълбите. Трябваше да минат само няколко секунди и още едно разклащане на кулата, за да решим, че Олив е единствената ни надежда.

Животът ни сега е в мъничките ръце на нашия най-дребен член. Птиците да са ни на помощ.

Хукнахме нагоре по наклонения коридор и после се озовахме отвън, където денят вече си отиваше. Под нас като на длан се виждаше Дяволското гробище — лагерът на гадините и белите му стени, мъгливата бездна и охраняваният от гладен мост, черните пушеци над Димящата улица и гъсто застроените квартали отвъд нея, а по-нататък Маларичният ров, който се извиваше по краищата на примката като пръстен от нечистотии. Каквото и да се случеше след малко, независимо дали щяхме да живеем, или да умрем, бях щастлив поне да видя за последен път това място.

Струпахме се на полукръглата площадка. Ема ме улови за ръката.

— Не гледай надолу, нали обещаваш?

Една по една имбрините се превръщаха в птици и се подреждаха върху перилата, готови да помогнат с каквото могат. Олив се хвана с две ръце за перилата и си изу обувките. Краката ѝ се издигнаха нагоре и след миг тя се обърна с главата надолу, уловена за желязната преграда.

— Бронуин, хвани се за краката ми — извика Олив. — Ще направим верига. Ема да хване краката на Бронуин, Джейкъб ще се хване за Ема, а Хорас за Хю…

— Левият ми крак е счупен! — оплака се Хю.

— Тогава Хорас да те хване за десния! — тросна се Олив.

— Това е безумие — намеси се Шарън. — Прекалено сме тежки!

Олив започна да спори, но един нов трус разтърси толкова силно кулата, че се наложи да се вкопчим в перилата, за да не изпопадаме.

Трябваше или да се съгласим с Олив, или да се предадем.

— Вече разбрахте какво се иска от вас! — извика ни мис Перигрин. — Правете каквото ви казва Олив и най-важното — не се пускайте, докато не стигнете земята!

Малката Олив сви колене и подаде един крак на Бронуин. Тя го улови, пресегна се и хвана втория. Олив пусна перилата и се изправи върху ръцете на Бронуин, щръкнала към небето като гмуркач, изправен над басейн за скокове.

Бронуин започна да се издига над земята. Ема бързо се улови за краката ѝ и тя също взе да се издига, докато Олив продължаваше да се стреми нагоре, стиснала зъби и нареждайки със силата на волята си да литне към небето. Ето че дойде моят ред — но Олив, изглежда, бе достигнала предела на силите си. Тя махаше с ръце и пъшкаше, сякаш се опитваше да плува кучешката към небосвода, но не успяваше. В този момент мис Перигрин се превърна в птица, вкопчи нокти в роклята на Олив и я повдигна.

Краката ми се отделиха от земята. Хю ме сграбчи за прасците, Хорас увисна на неговите, после дойде ред на Инок, докато накрая дори Перплексус, Адисън, Шарън и братовчедите му се подредиха на веригата. Висяхме във въздуха като някакво причудливо, гърчещо се хвърчило, чиято невидима опашка бе Милърд. Останалите по-дребни имбрини се бяха вкопчили в дрехите ни и махаха яростно с криле, добавяйки доколкото могат подемна сила.

Последният от нас тъкмо бе напуснал кулата, когато каменната постройка започна да се руши. Стана толкова бързо — първо се срутиха горните етажи, сетне и наклоненото стълбище бе погълнато от колабиращата примка. Останалото се срина под собствената си тежест, етаж по етаж, докато кулата се прекърши през средата и изчезна в облак от прах и отломки със звук на милиони изсипвани в каменоломна тухли. По това време мис Перигрин бе изчерпала силите си и ние падахме бавно към земята, а имбрините ни дърпаха настрани от мястото на разрушението.

Приземихме се на площада, първи Милърд, последна Олив, която бе толкова изтощена, че тупна по гръб и остана да лежи, дишайки тежко като маратонец. Събрахме се около нея, поздравявахме я и я аплодирахме.

Очите ѝ се ококориха и тя посочи нагоре:

— Вижте!

Във въздуха над нас, там, където доскоро стърчеше върхът на кулата, сега имаше малка вихрушка от блещукащо сребро, миниатюрен ураган. Това бяха последните останки на рухналата примка. Гледахме като хипнотизирани как се смалява, въртейки се все по-бързо и по-бързо. Когато стана твърде малка, за да се различава с просто око, от нея долетя силен звук, наподобяващ тътен на реактивен самолет:

— АЛМАААААААА…

След което вихрушката утихна, поглъщайки със себе си и гласа на Каул.