Библиотеката на душите

Десета глава

След колабирането на примката и рухването на кулата не можехме да си позволим лукса да останем още дълго наблизо. Макар че най-страшната опасност бе останала зад нас и повечето от враговете ни бяха сразени или пленени, наоколо цареше хаос и имаше много неща за оправяне. Въпреки изтощението и раните имбрините се заеха да вършат това, в което ги биваше най-много, а то бе да създадат ред. Те се преобразиха в човешки облик и поеха командването. Претърсихме бараките за скрити гадини. Двама бяха оцелели отпреди, а Адисън откри още една — изплашена женица, която се спотайваше в дупка в земята.

Тя се подаде с вдигнати ръце, молеща за милост. На братовчедите на Шарън бе заръчано да построят импровизиран затвор, където да приберем малкия, но нарастващ брой пленници, и те се захванаха радостно за работа, като пееха, докато удряха с чукчетата. Шарън бе подложен на обстоен разпит от мис Перигрин и мис Авъсет, но след няколко минути те го освободиха, уверили се, че е само наемник, а не и таен агент или предател. Шарън изглеждаше шокиран не по-малко от нас от измяната на Бентам.

За кратко време лабораториите и затворите на гадините бяха очистени, а машините им за мъчения — разбити. Изнесохме на чист въздух обектите на ужасяващите им експерименти и се погрижихме за тях. Намерихме още пострадали в подземията на съседните бараки, където нещастниците бяха държани затворени и гладни. Някои се пръснаха наоколо замаяни и объркани и трябваше да бъдат наблюдавани, за да не се отдалечат или изгубят. Други бяха толкова развълнувани, че не спираха да ни благодарят. Едно малко момиче отдели половин час да върви от чудат на чудат и да ги прегръща.

— Не знаете какво направихте за нас — рече тя. — Нямате ни най-малка представа.

Нямаше начин тона да не ни окаже въздействие и докато се опитвахме да ги успокоим, пие самите подсмърчахме и въздишахме. Не можех дори да си представя какво точно бяха преживели моите приятели, камо ли тези нещастници, докарани и затворени тук от седмици. (Сравнени с техните страдания, раните и травмите ми изглеждаха незначителни.

От спасените чудати най-трайно заседнаха в съзнанието ми трима братя. Изглеждаха в сравнително добро здраве, но бяха толкова потресени от преживяното, че отказваха да говорят. При първа възможност напуснаха тълпата и потърсиха една порутена къща, където да се скрият, озъртайки се изплашено наоколо, като най-възрастният бе прегърнал другите двама през раменете. Сякаш не можеха да съчетаят сцената пред тях с ада, който бяха приели за реалност.

Инок видя, че разговаряме с тях, и двамата с Бронуин ни доближиха. Тя влачеше със себе си изплашена до смърт гадина с бяла престилка, чиито ръце бяха завързани. Момчетата се дръпнаха.

— Вече нищо не може да ви стори — успокои ги Бронуин. — Никой от тях.

— Може би трябва да ви го оставим за малко — предложи Инок с дяволита усмивка. — Сигурно има за какво да си побъбрите.

Гадината вдигна глава. Когато видя момчетата, черните му очи се изцъклиха.

— Спрете — намесих се аз. — Не ги измъчвайте.

Най-малкият брат сви ръце в юмруци и се надигна, ала големият го прегърна и му прошепна нещо в ухото. Малкият затвори очи и кимна, след това скри юмруците си под мишниците.

— Няма да ни трябва — заяви той с отчетлив южняшки акцент.

— Ела тогава — рекох на гадината и Бронуин я дръпна с нас, докато се отдалечавахме.

Кръжахме около бараките в очакване имбрините да ни дадат разпореждания. Изпитвахме облекчение, че вече не е нужно ние да вземаме решения. Бяхме изтощени, но и въодушевени, най-вече от мисълта, че оцеляхме след всичко преживяно.

Навсякъде се чуваха радостни викове, смях, песни. Милърд и Бронуин танцуваха сред пепелищата. Олив и Клеър се бяха вкопчили в мис Перигрин, която ги носеше на ръце, докато сновеше наоколо и проверяваше как вървят нещата. Хорас непрестанно се щипеше, подозирайки, че това е само поредният сън, някакво красиво бъдеще, което още не бе настъпило. Хю стоеше сам отстрани, сигурно тъгуваше по Фиона, чието отсъствие измъчваше всички ни. Милърд не се откъсваше от своя герой Перплексус, чието скоростно стареене бе спряло, когато влязохме в Абатон, и колкото и да бе странно, не се бе възобновило. Но щеше да стане, увери ни Милърд, и сега, когато кулата на Каул бе разрушена, не беше ясно как Перплексус ще се върне в своята примка. (Съществуваше, разбира се и Панпримтиконът на Бентам, но коя от стоте врати щеше да се окаже правилната?)

Да не забравям, разбира се, Ема и мен. Откакто се измъкнахме от примката, почти не бяхме разговаряли. Може би защото се бояхме от това, за което трябваше да говорим.

Какво ще стане сега? Какво ще се случи с нас? Знаех, че Има не може да напусне чудатия свят. Трябваше да прекара остатъка от живота си в някоя примка, независимо дали в Дяволското гробище, или на друго, по-добро място. Но аз бях свободен да си тръгна. Имах семейство и дом, които ме очакваха. Живот, или бледото подобие на такъв. Ала тук също имах семейство. Имах и Ема. Освен това сега бях друг Джейкъб, или все още се превръщах в него. Дали той би оцелял, ако се върне във Флорида?

Имах нужда от всичко това. От двете семейства, от новия и стария Джейкъб — и най-вече от Ема. Знаех, че ще трябва да направя избор, и се страхувах, че той ще ме разкъса на две.

Всичко това бе твърде много за мен след онова, което бях изтърпял. Нуждаех се от няколко часа, от един ден, за да си поема въздух. И така, ние с Ема стояхме рамо до рамо, смълчани и загледани напред, в очакване имбрините да ни потърсят.

Но те, с типичната им загриженост, явно бяха решили, че сме преживели твърде много. Че имаме нужда от почивка и освен това, казаха ни, чакали ги задачи, за които чудатите деца нямали нужните способности. Когато кулата рухна, тя смаза и малката сграда под нея, но те не ни позволиха да се ровим из останките за оцелели. На много места в бараките имаше складове със стъкленици с амбро, но имбрините не ни разрешиха да ги събираме. Чудех се какво ли са намислили да правят с тях и дали тези откраднати души могат някога да бъдат върнати на притежателите им.

Замислих се за стъкленицата с екстракт от душата на дядо ми. Бях толкова разгневен, когато Бентам я използва, но ако не го бе сторил, никога нямаше да успеем да се измъкнем от Библиотеката на душите. Така че, в края на краищата, тъкмо душата на дядо ми ни спаси. Можех поне да се радвам, че не е била изгубена безцелно.

Имаше работа и извън бараките на гадините. На „Лоша слава“ и навсякъде из Дяволското гробище чудати деца трябваше да бъдат освободени, но имбрините държаха те да го сторят, заедно с освобождението на някои чудати възрастни. Не срещнаха никаква съпротива — роботърговците и техните слуги бяха избягали от Гробището в мига, когато гадините изгубиха властта. Можеха безпрепятствено да съберат децата и да ги отведат на безопасно място. А предателите щяха да бъдат заловени и изправени на съд. Но нищо от това не беше наша грижа — така ни казаха за пореден път. В момента се нуждаехме от място, където да си отдъхнем, както и от база за операции, откъдето можеше да започне възстановяването на чудатия свят — и никой от нас не държеше да остане в страховитата крепост на гадините по-дълго, отколкото е необходимо. Предложих къщата на Бентам. Там имаше много свободно място, легла, удобства, лекар и Панпримтикона (който винаги може да се окаже полезен за нещо). Поехме преди здрач, като натоварихме тези от нас, които не можеха да ходят, на един от камионите на гадините, а останалите тръгнаха зад него. Прекосихме моста над реката с малка помощ от страна на гладния в него, който първо пренесе камиона над пропастта, а сетне и нас на групи от по трима. Някои от децата бяха изплашени от гладния и трябваше да бъдат успокоявани. Други бяха развълнувани и настояваха да ги прехвърлят по няколко пъти напред и назад.

Позволих им. Контролът над гладните се бе превърнал във втора природа за мен, което бе успокоително, макар и малко тъжно. Сега, когато гладните почти бяха изтребени, моите чудати способности навярно щяха да станат ненужни — поне в този им вид. Но нямах нищо против. Щях да съм далеч по-щастлив, ако гладните изобщо не съществуваха.

Прекосихме Дяволското гробище в бавна процесия, наобиколили камиона като на парад или настанени върху масивната му броня и покрива. Беше като победно завръщане и повечето чудати излязоха пред домовете си, за да ни гледат как минаваме. Бяха видели падането на кулата. Знаеха, че животът им се е променил. Мнозина ни посрещаха с овации. Някои ни поздравяваха. Други се спотайваха в сенките, засрамени от това, което бяха вършили.

Когато стигнахме къщата на Бентам, на вратата ни посрещнаха Мама Прашец и Рейналдо. Приеха ни топло и ни казаха, че къщата е изцяло на наше разположение. Мама Прашец веднага се зае да лекува ранените, отведе ги при леглата, настани ги удобно и обработи раните им с лечебния прашец. Предложи да се погрижи и за моите синини и раната от ухапване, но аз ѝ казах, че това може да почака. Имаше деца в по-тежко състояние.

Разказах ѝ как бях използвал пръста. Как ми бе спасил живота и живота на други. Тя повдигна рамене и се върна към работата си.

Не се отказах толкова лесно.

— Заслужаваш медал — рекох. — Не зная дали чудатите дават медали, но ако го правят, ще се погрижа да получиш един.

Това явно я развълнува, защото я видях да подсмърча, когато се отправи към следващия пациент.

— Да не казах нещо лошо? — попитах Рейналдо.

— Не зная — отвърна загрижено той и тръгна след нея.

Ним скиташе из къщата, все още объркан и неспособен да повярва в предателството на Бентам.

— Трябва да има някаква грешка — повтаряше той. — Мистър Бентам никога не би ни изменил.

— О, я престани! — скара му се Ема. — Твоят шеф е един плужек!

Истината е малко по-сложна, мислех си аз, но сега не беше моментът да се хвърлям в защита на Бентам. В края на краищата той не бе длъжен да предава онази рецепта на имбрините. Беше направил своят избор. Беше се пожертвал, за да спаси останалите.

— Трябва му време — каза Шарън за Ним. — Това е труден процес. Бентам излъга не само него.

— И теб ли? — попитах.

— Мен най-вече. — Той сви рамене и завъртя глава. Изглеждаше объркан и тъжен. — Той ми помогна да се отърва от амброзията, спаси ми живота. У него имаше много добро. Предполагам, че това му е помогнало да ме измами.

— Имаше и помощник — припомни си Ема. — Нали знаеш, довереник. Ким.

— Вярно, помощникът — сетих се аз. — Някой да го е виждал?

Никой не беше. Претърсихме къщата, но дясната ръка на Бентам, човекът с каменно лице, бе изчезнал. Мис Перигрин събра всички и помоли мен и Ема да го опишем с подробности, в случай че се появи.

— Да се смята за опасен — нареди тя. — Ако го видите, не се опитвайте да го задържите. Бягайте да съобщите на най-близката имбрин.

— Да сме кажели на някоя имбрин — промърмори ядно Инок. — Те дават ли си сметка, че ние ги спасихме?

Мис Перигрин го чу.

— Да, Инок. Вие бяхте ненадминати, всички до един. И сте пораснали забележително. Но дори големите деца се нуждаят от възрастни, които знаят повече от тях.

— Да, госпожо — отвърна той и сведе глава.

Попитах мис Перигрин дали мисли, че Бентам е смятал да ни предаде от самото начало.

— Брат ми беше опортюнист преди всичко — заговори тя с тъжен глас. — Мисля, че донякъде е искал да постъпи правилно и когато помогна на теб и на мис Блум, беше от сърце. Но през цялото време се е готвел за измяната, в случай че това би му донесло полза. И когато аз му се скарах, той реши, че е настъпил моментът.

— Не сте виновна вие, мис П — рече Ема. — След това, което стори на Ейб, аз също не бих му простила.

— И все пак можех да съм по-внимателна. — Тя се намръщи и зарея поглед. — Роднинските връзки са сложно нещо. Понякога се чудя дали моите действия не са допринесли за пътя, който избраха братята ми. Можех ли да съм по-добра сестра? Навярно като млада имбрин съм била прекалено съсредоточена върху себе си.

— Мис Перигрин, това е… — спрях, защото се готвех да използвам думата „нелепо“, но едва ли щеше да е правилно. В края на краищата никога не съм имал брат или сестра.

По-късно отведохме мис Перигрин и някои от имбрините в подземието, за да им покажем сърцето на Панпримтикона. Усещах моя гладен в акумулаторната камера, отпаднал, но жив. Чувствах се виновен пред него и попитах дали мога да го изведа, но мис Перигрин каза, че сега машината трябва да работи. С толкова много достъпни примки под един покрив те разчитаха да разпространят вестта за победата из целия чудат свят, да направят преценка на щетите, нанесени от гадините, и да започнат възстановяването.

— Надявам се да ме разберете, мистър Портман — рече мис Перигрин.

— Разбирам…

— Джейкъб има слабост към този гладен — поясни Ема.

— Ами… — погледнах ги засрамено. — Той ми беше първия!

Мис Перигрин ми хвърли странен поглед, но обеща да направи каквото ѝ е по силите.

Раната от ухапване на корема ме измъчваше непрестанно и затова двамата с Ема се подредихме на опашка пред Мама Прашец, която бе устроила импровизирана клиника в просторната кухня. Беше невероятно да гледаме как отвътре излизат ранени и пострадали — някои бяха превързани, други покрити със синини или рани, прикрепящи ръка или накуцващи на ударен крак. А в случая с мис Авъсет — рана от куршум в рамото, причинена от стария пистолет на Каул. Само за да се изправят след няколко минути, сякаш изобщо не са пострадали. Изглеждаха тъй обновени и освежени, че мис Перигрин повика Рейналдо настрана и му нареди да припомни на Мама Прашец, че тя не е постоянно възобновяем източник и да не прахосва целебни сили за дребни рани и наранявания, които ще преминат и сами.

— Опитах се да ѝ го кажа — призна Рейналдо. — Но тя е перфекционист. Не иска и да ме чуе.

Наложи се мис Перигрин да отиде лично в кухнята и да си поговори с Мама Прашец. Върна се след пет минути леко на въсена, но аз забелязах, че от лицето и ѝ са изчезнали няколко дребни рани, причинени от сблъсъка със стените, когато Каул я бе блъскал из пещерата.

— Каква упорита жена! — оплака се тя.

Когато дойде моят ред да вляза при нея, почти бях готов да се откажа от лечението — на здравата ѝ ръка бяха останали само палецът и показалецът. Но тя изгледа втренчено нащърбената рана на корема ми и ме бутна решително на койката, която използваха за прегледи. Раната бе започнала да се инфектира, съобщи ми тя чрез Рейналдо. В зъбите на гладните имало опасни бактерии и ако не бъда излекуван своевременно, може да се разболея сериозно. Така че аз се подчиних. Мама Прашец напръска с лечебен прах гърдите ми и след няколко минути се почувствах далеч по-добре.

Преди да си тръгна, опитах да ѝ кажа отново колко много значи за нас нейната саможертва и как парченце от нея ми бе помогнало да спася всички.

— Наистина, без онзи пръст никога нямаше да мога да…

Но тя ми обърна гръб още щом заговорих, сякаш благодарността ми ѝ бе подпалила ушите.

Рейналдо ме изтика навън.

— Съжалявам, Мама Прашец трябва да прегледа още много пациенти.

Ема ме чакаше в коридора.

— Изглеждаш чудесно! — зарадва се тя. — Слава на птиците, бях започнала да се безпокоя за това ухапване…

— Искам да ѝ кажеш за ушите си — отвърнах.

— Какво?

— За ушите — произнесох по-силно и ги посочих. Ушите на Ема не бяха спрели да пищят, откакто излязохме от библиотеката. Заради пламъците по ръцете ѝ тя не ги бе запушила с длани по време на ужасния грохот и боя се, че бяха пострадали. — Само не споменавай пръста!

— Кое?

— Пръста! — повторих и ѝ показах пръст. — Много е чувствителна на тази тема. Без майтап…

— Защо?

Свих рамене.

— Нямам понятие.

Ема влезе вътре. След три минути се върна и щракна с пръсти пред ухото си.

— Изумително! — рече. — Ясно като камбана.

— Слава на боговете — отвърнах. — Не е никак приятно да ти викам.

— А! Между другото, споменах пръста.

— Какво? Защо?

— Бях любопитна.

— И?

— Ръцете ѝ се разтрепериха. После промърмори нещо, което Рейналдо отказа да преведе, и почти ме изгони.

Решихме по-късно да се занимаем с този въпрос. Бяхме уморени и гладни, а не бяхме слагали нищо в устата си от часове.

— Хайде на вечеря! — провикна се мис Рен от другия край на коридора и ние нямахме нужда от повече покани.

С падането на нощта ние се събрахме около голямата маса в библиотеката на Бентам, единствената стая, където можехме да се поберем, без да ни е тясно. Огънят в камината бе запален, на масата бяха поднесени пилешко, дивеч и риба (която реших да пропусна, опасявайки се, че може да е уловена в Рова). Ядохме, говорихме и си припомняхме преживяното през изминалите няколко дни. Мис Перигрин знаеше съвсем малко за пътуването ни от Кеърнхолм до Лондон, както и за преживелиците ни по време на лондонските бомбардировки, докато открием мис Рен, и искаше да научи всички подробности. Тя умееше да слуша, смееше се на подходящите места и въздишаше, когато положението ставаше напечено.

— А след това бомбата падна право върху гладния и го пръсна на парчета! — извика Олив и скочи от стола си, за да ни изиграе сцената. — Но ние носехме чудатите пуловери на мис Рен и шрапнелите не ни сториха нищо!

— О, небеса! — възкликна мис Перигрин. — Извадили сте голям късмет!

Когато приключихме с разказите, мис Перигрин поседя известно време смълчана, оглеждайки ни със смесица от тъга и благоговение.

— Толкова много се гордея с вас — рече накрая — и съжалявам, че всичко това ви се е случило. Нямате представа колко исках да съм с вас тогава, вместо моя измамен брат.

Отдадохме мълчаливо почит на Фиона. Хю продължаваше да настоява, че не е мъртва, а само се е изгубила. Дърветата са омекотили падането ѝ, твърдеше, и вероятно сега се скита из менажерията на мис Рен. Или си е ударила главата при падането и е забравила коя е. Или се крие…

Той ни гледаше с поглед, изпълнен с надежда, но ние избягвахме да го срещаме.

— Сигурна съм, че ще се появи — подметна Бронуин.

— Не му давай фалшиви надежди — укори я Инок. — Жестоко е.

— Да сменим темата — предложи Хорас. — Искам да знам как кучето е спасило Джейкъб и Ема в подземията.

Адисън скочи игриво на масата и се зае да разказва историята, но се отклоняваше толкова често в странични истории за собствения героизъм, че Ема беше принудена да го замести. Двамата с нея разказахме как стигнахме до Дяволското гробище и как с помощта на Бентам организирахме нашата миниинвазия срещу крепостта на гадините. Когато свършихме, всички имаха въпроси към мен — искаха да им разкажа за гладните.

— Как успя да научиш езика им? — попита Милърд.

— Какво е да контролираш някой от тях? — поинтересува се Хю. — Представяш ли си, че си гладен, както аз правя с моите пчели?

— Забавно ли ти беше? — бе въпросът на Бронуин.

— Някога мислил ли си да задържиш гладен за домашен любимец? — повдигна вежди Олив.

Отговарях, доколкото ми бе по силите, но не бях особено многословен, тъй като ми бе трудно да опиша връзката си с гладните, както е трудно да разкажеш с подробности някой сън на следващата сутрин. Освен това непрестанно си мислех за разговора с Ема, който бяхме отложили. Когато приключих, улових погледа ѝ и кимнах към вратата, след което двамата се извинихме и излязохме. Докато се отдалечавахме от масата, усещах погледите на останалите с гърба си.

Озовахме се в помещението, претъпкано с дрехи и шапки от всякакви времена. Тук поне се почувствахме изолирани от останалите и можехме най-сетне да разговаряме, без да ни чуят. Изведнъж осъзнах, че съм ужасно изплашен. Трябваше да направя труден избор — този, който бях отлагал досега.

Известно време мълчахме, а в помещението бе толкова тихо заради огромното количество дрехи, че можех да чуя собственото си сърце.

— Е — поде Ема накрая. Естествено, тя винаги е била по-прямата и по-решителната от двама ни. — Ще останеш ли?

Не знаех какво да кажа, докато думите сами не излязоха от устата ми. Сякаш бях превключил на автопилот.

— Трябва да се видя с родителите ми.

Това бе безспорна истина. Те страдаха за мен, бяха изплашени, а не го заслужаваха и аз бях отсъствал прекалено дълго.

— Естествено — рече Ема. — Разбирам. Трябва да го направиш.

Ала във въздуха остана да виси един незададен въпрос. „Да се видя с родителите ми“ бе само полурешение. Това е ясно, а после? Какво ще им кажа?

Опитах се да си представя как им казвам истината. В този смисъл разговорът по телефона в метрото с баща ми бе само пред вестник на идващото представление. „Побъркал се е. Нашият син е луд. Или взема наркотици. Или не взема достатъчно.“

Не, истината нямаше да свърши работа. Какво тогава? Ще се срещна с тях, ще ги успокоя, че съм жив и здрав, ще измисля някаква история, че съм обикалял из Лондон, а после ще им заявя да се прибират у дома без мен? Ха. Нямаше да ме оставят на мира. Сигурно ще доведат на срещата цивилни ченгета. Мъже с бели шлифери, които да ме задържат. Ще трябва да избягам. Дори само това ще е прекалено голямо изтезание за тях. Но мисълта да не ги видя никога вече, да не се прибера повече у дома — това не можех да преживея. Защото, ако трябваше да бъда честен пред себе си, колкото и да ме болеше от мисълта за раздяла с Ема, част от мен искаше да се прибере у дома. Родителите ми и техният свят олицетворяваха завръщането към здравия разум и предвидимостта, нещо, за което жадувах след цялото това безумие. Имах нужда поне за малко от нормално съществуване. Да си поема дъх. Само за малко.

Бях разплатил дълговете си с чудатите и мис Перигрин. Бях станал един от тях. Но не бях само един от тях. Бях също така и син на родителите си и колкото и да бях несъвършен в това си качество, те ми липсваха. Липсваше ми родният дом. Липсваше ми дори скучният, еднообразен живот. Разбира се, Ема вероятно щеше да ми липсва много повече от всички тези неща. Проблемът беше, че исках твърде много. И двата живота. Двойно гражданство. Да бъда чудат и да науча всичко за чудатия свят, да съм с Ема, да посетя всички тези примки, които Бентам бе каталогизирал в своя Панпримтикон. Но също така да върша глупавите обикновени неща, които правят нормалните тийнейджъри, стига все още да мога да мина за такъв. Да взема шофьорска книжка. Да имам приятели на моята възраст. Да завърша гимназия. После, когато стана на осемнайсет, да отида навсякъде, където искам — или във всяко време. И да мога да се върна.

Ето я истината, корена на проблема — не можех да преживея остатъка от живота си в някоя примка. Не исках да си остана завинаги чудато дете. Но може би един ден щях да стана чудат възрастен.

Може би, ако действах внимателно, бих могъл да получа всичко.

— Не искам да отивам там — признах, — но мисля, че трябва, поне за малко.

— Ами тогава върви — рече Ема почти равнодушно.

Бях поразен от внезапната промяна в поведението ѝ. Тя дори не попита какво означава „за малко“.

— Ще идвам да те навестявам — продължих. — Мога да се връщам по всяко време.

Теоретически това бе вярно — сега, когато заплахата от гадини бе отминала, винаги щеше да има нещо, заради което да се върна. Но се съмнявах, че родителите ми ще се съгласят на ново пътуване до Англия. Залъгвах се — и двамата с Ема го знаехме.

— Не — поклати тя глава. — Не искам това.

— Какво? — сърцето ми спря. — Защо не?

— Защото точно това правеше Ейб. Връщаше се през няколко години. И всеки път бе по-стар, а аз оставах същата. После срещна друга и се ожени…

— Няма да го направя — обещах. — Обичам те.

— Зная. — Тя извърна лице. — И той също.

— Но ние не сме… с нас няма да стане така… — Търсех отчаяно подходящите думи, но мислите ми бяха объркани.

— Само че ще стане. Знаеш, че бих тръгнала с теб, ако можех — но не мога — ще остарея твърде бързо. Ето защо просто ще те чакам. Затворена в кехлибар. Не мога да го преживея отново.

— Няма да е много дълго! Само няколко години. След това ще мога да правя каквото си искам. Да ида някъде в колеж. Може би дори тук, в Лондон!

— Може би — повтори тя. — Може би. Но сега даваш обещания, които няма да можеш да изпълниш, а така си причиняват болка хората, които се обичат.

— Ема, знаеш, че сега съм объркан. Не исках да кажа това. Ще остана.

— Не, мисля, че беше честен с мен — поклати глава тя. — Ако останеш, няма да си щастлив. И с течение на времето ще започнеш да ме виниш за това. Което ще е най-лошото.

— Не. Никога няма да…

Ала бях казал какво мисля и бе твърде късно да се връщам назад.

— Трябва да отидеш — настоя тя. — Имаш свой живот и семейство. И без това нямаше как да е завинаги.

Седнах на пода, после се облегнах на податливата стена от дрехи и тя ме погълна. Няколко секунди се опитвах да си внуша, че нищо от това не се случва, че не съм тук, че целият свят се състои само от вълнени дрехи с мирис на нафталин. Когато изплувах отново, за да си поема въздух, Ема бе седнала на пода до мен.

— Аз също не го искам — рече тя. — Но мисля, че разбирам защо трябва да стане. Ти трябва да построиш наново своя свят, а аз — моя.

— Но сега твоят свят е и мой.

— Истина е. — Тя се почеса замислено по брадичката. — Така е и искрено се надявам, че ще се върнеш, защото ти стана част от нас и нашето семейство няма да е цяло без теб. Но когато го направиш, мисля, че двамата с теб трябва да сме само приятели.

Замислих се върху думите ѝ. Приятели. Звучеше толкова плоско и безжизнено.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото никога вече да не се срещнем.

— Съгласна — кимна тя. — Не мисля, че бих го понесла.

Притеглих я към себе си и я прегърнах през кръста. Помислих, че може да се дръпне, но тя не го направи. След известно време положи глава на рамото ми.

Останахме така дълго време.

Когато двамата с Ема най-сетне излязохме от склада за дрехи, почти всички бяха заспали. Огнището в библиотеката бе загаснало, навсякъде имаше разхвърлени чинии с остатъци от храна, похърквания и сумтене отекваха във високия таван. На диваните и столовете се бяха настанили деца и имбрини, други лежаха направо на килима, въпреки че на горния етаж имаше много удобни стаи. След като за малко почти да се изгубят едни други, те не бяха готови да се разделят толкова лесно, дори само за една нощ.

Бях решил да тръгна призори. Сега, когато знаех какво ще се случи с Ема и мен, вече не исках да удължавам мъчението. Но в момента имахме нужда от сън. От колко време не бях затварял очи дори за минутка? Не помнех някога да съм бил по-изтощен.

Събрахме няколко възглавници в ъгъла и се унесохме в сън, прегърнати. Това беше последната ни нощ заедно и аз я притисках към себе си, вкопчил ръце в раменете ѝ, сякаш така споменът за нея щеше да е по-траен. Усещането за близостта на тялото ѝ, нейното ухание. Равномерният звук на дишането ѝ. Скоро сънят ме обори и сякаш едва бях затворил очи, когато внезапно усетих жълтеникава светлина през миглите си и открих, че от прозорците надзърта слънцето.

Всички бяха будни, протягаха се, разменяха сънени реплики, но тихо, вероятно за да не ни събудят. Побързахме да се надигнем, притеснени сега, когато близостта ни не бе скрита под покривалото на мрака. Преди да успеем да се оправим, се появи мис Перигрин с чайник с кафе и Ним с поднос сандвичи.

— Добро утро на всички! Надявам се, че си починахте добре, защото ни чака много…

Мис Перигрин ни видя и млъкна насред изречението, с повдигнати вежди.

Ема си прикри лицето.

— О, не.

В объркването и изтощението си снощи не си бях дал сметка, че да прекарам нощта в едно легло с Ема (дори и ако само бяхме спали) би било истинско изпитание за викторианската чувствителност на мис Перигрин.

— Мистър Портман, елате да поговорим, ако обичате. — Мис Перигрин остави чайника и ме повика с пръст.

Явно аз щях да поема отговорността за случилото се. Надигнах се, оправих смачканите си дрехи и усетих, че бузите ми са поруменели. Но не бях засрамен от постъпката си, е, може би само малко.

— Пожелай ми късмет — прошепнах на Ема.

— Нищо не признавай! — прошепна в отговор тя.

Чух кикот, докато пресичах стаята, и някой запя тихо:

— Джейкъб и Ема… седят на дърво… имбрииииин!

— О, Инок, време е да пораснеш — чух Бронуин. — Такъв си ревнивец.

Последвах мис Перигрин в коридора.

— Нищо не е станало — смотолевих — и вие го знаете.

— Нито пък ме интересува — отвърна тя. — Ако не греша, заминаваш днес, нали?

— Откъде знаете?

— Може, грубо казано, да съм стара жена, но все още съм с ума си. Зная, че се чувстваш разкъсан между родителите си и нас, между стария ти дом и новия… или каквото е останало от него. Чудиш се къде да намериш баланса, как да удовлетвориш и двете си желания, без да нараниш никого от хората, които обичаш. Но не е лесно. Нито пък, да бъдем откровени, е възможно. Предполагам, че горе-долу това са проблемите?

— Ами… да. Горе-долу.

— И докъде стигнаха нещата с мис Блум?

— Ние сме приятели — промърморих, ала произнесох думата с видимо неудоволствие.

— И ти не си щастлив от това.

— Не съм. Но разбирам… мисля.

Тя завъртя глава.

— Разбираш ли?

— Тя иска да се запази.

— И теб — добави мис Перигрин.

— Това не го схванах.

— Ти си много млад, Джейкъб. Има много неща, които все още не схващаш.

— Не виждам какво общо има с това възрастта ми.

— Всичко! — Тя се засмя, кратко и рязко. Но после, като видя, че наистина не разбирам, поомекна. — Мис Блум е била родена близо до началото на миналия век — заобяснява. — Сърцето ѝ е старо и уравновесено. Може би се безпокоиш, че ще ти намери замяна, че някой чудат Ромео ще ѝ завърти главата. Но не го смятам за вероятно. Тя е избрала теб. Никога не съм я виждала толкова щастлива с когото и да било. Дори с Ейб.

— Наистина ли? — попитах и усетих, че гърдите ми се изпълват с приятна топлина.

— Наистина. Но както вече казах, ти си много млад. Едва на шестнайсет — за първи път на шестнайсет. Сърцето ти сега се пробужда и мис Блум е твоята първа любов. Така ли е?

Кимнах смутено. Така беше, без никакво съмнение. Всеки можеше да го види.

— Може да имаш и други любими — продължи мис Перигрин. — Сърцата, както и мозъците, са склонни към чести промени.

— Няма — поклатих глава. — Аз не съм такъв.

Зная, че прозвуча като нещо, казано от импулсивен тийнейджър, но в момента бях сигурен в чувствата си към Ема както в нищо друго досега.

Мис Перигрин кимна бавно.

— Радвам се да го чуя. Мис Блум може да ти е дала разрешение да ѝ разбиеш сърцето, но не и аз. Тя е много важна за мен и не е и наполовина толкова силна, колкото изглежда. Не мога да ти позволя да разрушиш всичко между вас само защото някоя нормална хубавелка ти е завъртяла главата. Вече го преживях веднъж и нямам сили да го повтарям. Сега разбираш ли?

— Хм… — усетих, че ме е заварила неподготвен. — Мисля, че да…

Тя се наведе към мен и попита отново, този път с нисък глас, в който долових стоманени нотки:

— Разбираш ли?

— Да, мис Перигрин.

Тя кимна рязко, после се усмихна и ме потупа по рамото.

— Добре, тогава. Радвам се, че си побъбрихме. — И преди да успея да отговоря, се върна в библиотеката и се провикна:

— Закуска!

Тръгнах след час, до пристана ме придружиха Ема, мис Перигрин и всички останали мои приятели и имбрини. Шарън ни очакваше с нова лодка, която бе реквизирал от избягалите пирати. Имаше дълга размяна на прегръдки, просълзени сбогувания, които завършиха с обещанието, че ще се върна и ще се срещна с всички отново — макар да не знаех дали ще мога да го сторя скоро, като се имаха предвид цените на презокеанските полети и разрешението на моите родители.

— Никога няма да те забравим, Джейкъб! — подсмърчаше Олив.

— Ще впиша твоята история в аналите — обеща Милърд. — Това ще е новият ми проект. И ще се постарая да бъде включена в „Приказки за необикновеното“. Ще станеш прочут!

Приближи се и Адисън, следван от двете мечета. Не знаех дали той ги е осиновил, или те него.

— Ти си четвъртият най-храбър човек, когото съм срещал — обяви той. — Надявам се да се видим отново.

— Аз също — кимнах.

— О, Джейкъб, може ли да ти дойдем на гости? — помоли се Клеър. — Винаги съм искала да видя Америка.

Нямах сърце да ѝ обясня защо това е невъзможно.

— Разбира се, че може — рекох. — Толкова ще се радвам.

Шарън тропна с пръта по лодката.

— Всички на борда!

Прехвърлих се неохотно, последваха ме Ема и мис Перигрин. Бяха настояли да останат с мен, докато се срещна с родителите си, и аз не посмях да възразя. По-леко бе, когато се разделяш постепенно.

Шарън отвърза лодката и ние се отделихме от брега. Приятелите ни махаха и подвикваха, докато се отдалечавахме. Аз също им махах, но ме болеше твърде силно да ги гледам как се отдалечават, затова затворих очи, докато течението ни отнесе зад завоя и те се изгубиха от поглед.

На никого от нас не му се говореше. Гледахме мълчаливо минаващите покрай нас порутени къщи и паянтови мостове. След известно време стигнахме едно кръстовище, където водата ни засмука в тъмен и бушуващ тунел, за да ни изхвърли от другата страна в мъглив съвременен следобед. Изчезнаха криволичещите улички на Дяволското гробище, заменени от стъклени фасади и лъскави небостъргачи. Покрай нас профуча с бръмчене моторница.

Обгърнаха ни звуците на оживения, погълнат от собствените си грижи днешен ден. Аларма на кола. Звън на клетъчен телефон. Далечна музика. Подминахме луксозен крайречен ресторант, но благодарение на магията на Шарън посетителите на терасата дори не ни забелязаха. Чудех се какво ли щяха да си помислят, ако ни бяха видели: двама тийнейджъри, жена с викторианско облекло и Шарън с неговото черно наметало, замахващ равномерно с пръта, сякаш ни бе изкарал направо от задгробния свят. Кой знае — може би съвременният свят бе толкова пренаситен с възприятия, че никой не би ни обърнал внимание.

Но виж, родителите ми бяха друга песен и сега, когато се бях върнал, се чудех каква ли точно ще е тя. Те вече бяха решили, че или съм се побъркал, или вземам наркотици. Дори и да не го вярваха, щяха да минат години на стриктно наблюдение, преди да се отпуснат. И никога вече нямаше да ми повярват.

Но това беше моя борба и аз щях да намеря начин да се справя. Най-лесното за мен би било да им кажа истината — но отново си повторих, че не бива. Родителите ми никога нямаше да разберат тази страна на моя живот, а да се опитам да ги убедя би могло да предизвика нестабилност в душевното им състояние.

Баща ми вече знаеше повече за чудатите деца, отколкото би било полезно за здравето му. Беше ги видял всичките в Кеърнхолм, макар тогава да си мислеше, че сънува. А след това Ема му бе оставила писмо и снимката си с дядо. И сякаш това не стигаше, та по телефона бях признал пред баща ми, че съм чудат. Едва сега си давах сметка, че това бе грешка, проява на егоизъм. А ето че идваше време да се срещнем отново и с мен бяха Ема и мис Перигрин.

— Знаете ли, размислих — рекох и се обърнах към тях. — Може би ще е по-добре да не идвате с мен.

— Защо да не идваме? — учуди се Ема. — Няма да остареем толкова бързо…

— Не мисля, че родителите ми трябва да ме виждат с вас. И без това ще ми е трудно да им обясня.

— Аз също мислих по въпроса — призна мис Перигрин.

— За кое? За родителите ми?

— Да. Ако искаш, мога да ти помогна с тях.

— Как?

— Едно от безкрайно многото задължения на имбрините е да общуват с нормални, които са развили прекомерен интерес към нас или могат да ни създадат проблеми. Имаме начини да разсеем любопитството им или да ги накараме да забравят, че са видели някои неща.

— Ти знаеше ли за това? — обърнах се към Ема.

— Разбира се. Ако не беше изтривалката, чудатите щяха да са в новините всеки божи ден.

— Значи тя… изтрива спомените на хората?

— По-скоро премахва избирателно по-важните моменти — обясни мис Перигрин. — Напълно безболезнено и без странични ефекти. Все пак може да ти се стори крайна мярка. Оставям на теб да решиш.

— Добре — отвърнах.

— Добре, какво? — попита Ема.

— Добре, моля приложете тази „изтривалка“ на моите родители. Звучи страхотно. И докато го правите, има един момент, когато бях на дванайсет и ударих колата на мама във вратата на гаража…

— Да не се отнасяме, мистър Портман.

— Само се шегувах — отвърнах, макар че бях като на тръни. Ала все пак изпитвах огромно облекчение. Вече нямаше да се налага да прекарам остатъка от юношеството си в извинения за това, че съм избягал, че е имало опасност да умра и че почти съм им съсипал живота. Което беше чудесно.