Библиотеката на мъртвите

17 септември 782 г. Вектис, Британия

Беше време за жътва, може би любимият сезон на Йосиф, когато дните бяха приятно топли, нощите — прохладни и меки, а въздухът бе изпълнен с аромата на прясно ожънато жито, ечемик и узрели ябълки. Благодари на Бог за изобилните плодове от полята около манастирските стени. Братята можеха да попълнят намаляващите запаси в хамбара и в дъбовите бъчви щеше да има пресен ейл. Макар да ненавиждаше лакомията, на Йосиф винаги му беше чоглаво от намаляването на дажбите бира, което неизбежно се случваше в разгара на лятото.

Превръщането на църквата от дървена в каменна бе завършило преди три години. Правоъгълната заострена кула се издигаше достатъчно високо, за да бъде използвана като ориентир от приближаващите острова лодки и кораби. Апсидата в източния край имаше ниски триъгълни прозорци, които чудесно осветяваха олтара по време на службите през деня. Нефът бе предостатъчно дълъг за сегашното братство и в бъдеще манастирът можеше да побере още повече Христови служители. Йосиф често търсеше прошка и се каеше за гордостта, която набъбваше в гърдите му заради ролята, която бе изиграл при строителството. Вярно, познанията му за света бяха ограничени, но предполагаше, че църквата във Вектис се нарежда сред най-големите катедрали на християнския свят.

Сега зидарите работеха здравата по завършването на новата зала за катедралния съвет. Йосиф и Освин бяха решили, че след това е ред на скриптория и че постройката трябва да се разшири значително. Библиите и уставите, които създаваха, както и илюстрираните Послания на св. Петър, изписани със златно мастило, се ценяха високо и Йосиф бе чул, че направени тук преписи са прекосили морската шир, за да стигнат чак до Ейре, Италия и страната на франките.

Бе късна утрин, наближаваше третият час и той тъкмо отиваше от умивалнята към трапезарията за комат черен хляб, парче овнешко, малко сол и гарафа ейл. Стомахът му къркореше в радостно очакване, тъй като Освин бе ограничил храненето до едно на ден, за да засили духа, като отслаби желанията на плътта. След дълъг период на молитви и пости, каквито крехкият абат почти не можеше да си позволи, Освин сподели откровението си с цялото братство, което се беше събрало в катедралния съвет.

— Трябва да постим всеки ден и да се храним веднъж дневно — бе обявил той. — Трябва да угаждаме на тялото по-малко и по-рядко.

И така всички станаха по-тънки.

Йосиф чу някой да го вика. Гутлак, огромен груб мъжага, който бе войник, преди да постъпи в манастира, го настигна тичешком. Сандалите му шляпаха по пътеката.

— Приоре — рече той. — Уберт каменоделецът е при портата. Иска веднага да говори с теб.

— Отивам да обядвам — възрази Йосиф. — Не може ли да почака?

— Каза, че било важно — отвърна Гутлак и забърза напред.

— А ти накъде си тръгнал? — извика Йосиф след него.

— Към трапезарията, приоре. Да обядвам.

Уберт чакаше при портата до входа за хоспиция, или стаята за гости, където отсядаха посетители и пътници — ниска дървена постройка с редици прости нарове. Не помръдваше, сякаш бе пуснал корени в земята. Отдалеч Йосиф си помисли, че е сам, но когато приближи, видя детето зад зидаря; тънките му крачета едва се виждаха между подобните на дънери крака на мъжа.

— С какво мога да ти помогна, Уберт? — попита Йосиф.

— Доведох детето.

Йосиф не разбра.

Уберт се пресегна и избута детето напред. Беше босо, дребно момче, тънко като вейка, с рижава коса. Ризата му бе мръсна и изпокъсана, през дупките се виждаха ребрата и кльощавите гърди. Гащите му бяха прекалено дълги и широки, все още не бе пораснал достатъчно, за да ги изпълни. Тънката му кожа бе бяла като пергамент, широко отворените очи приличаха на скъпоценни камъни, а деликатното му лице бе неподвижно като някой от каменните блокове на баща му. Беше стиснало толкова здраво розовите си устни, че от усилието чак брадичката му се беше набръчкала.

Йосиф бе чувал за момчето, но никога не го бе виждал. Намери го за твърде обезпокоителна гледка. Имаше някаква студена лудост в него, усещане, че малкият му, груб живот не е бил благословен от Божията топлина. Името му, Октавус, или осмият, му бе дадено от Уберт в нощта на раждането му. За разлика от близнака си, изчадието, което бе унищожено за добро, животът му би трябвало да бъде блажено обикновен, нали така? В края на краищата, осмият син на седмия син е просто поредното дете, макар и родено на седмия ден от седмия месец на седемстотин седемдесет и седмата година след раждането на Господа. Уберт се молеше да стане силен и можещ, каменоделец като баща си и братята си.

— Защо си го довел? — попита Йосиф.

— Искам да го вземеш.

— Защо да взимам сина ти?

— Вече не мога да го гледам.

— Но ти имаш дъщери, които да се грижат за него. И осигуряваш храна на дома си.

— Нуждае се от Христос. А Христос е тук.

— Но Христос е навсякъде.

— Но тук е най-силен, приоре.

Момчето се отпусна на колене и докосна прахта с кокалест пръст. Започна да го движи в малки кръгове, да рисува нещо по земята, но баща му го хвана за косата и го дръпна да стане. Детето трепна, но не издаде нито звук въпреки жестокото отношение.

— Момчето се нуждае от Христос — настоятелно повтори бащата. — Искам да го посветя на Църквата.

Йосиф бе чувал да се говори, че момчето било странно, не говорело и сякаш било погълнато от собствения си свят, без да проявява абсолютно никакъв интерес към братята и сестрите си, нито към останалите деца в селото. Бяха го кърмили, макар да не се хранеше добре, и дори сега, вече петгодишно, ядеше едва-едва и без удоволствие. Дълбоко в сърцето си Йосиф не беше изненадан от това какво е излязло от детето. В края на краищата, беше видял със собствените си очи необичайната му поява на този свят.

Абатството редовно приемаше деца, макар че не окуражаваше активно тази практика, тъй като тя изискваше ресурси и отклоняваше сестрите от другите им задачи. Селяните най-вече искаха да оставят умствено и физически увредените си деца пред портите. Ако сестра Магдалена можеше да се наложи, всички те щяха да бъдат върнати, но Йосиф бе мекушав и вземаше присърце най-нещастните Божи създания.

И все пак, това създание го тревожеше.

— Момче, можеш ли да говориш? — попита той.

Октавус не му обърна внимание и остана да гледа шарката, която бе нарисувал.

— Не може — каза Уберт.

Йосиф нежно хвана детето за брадичката и повдигна лицето му.

— Гладен ли си?

Тъмните очи се извърнаха настрани.

— Знаеш ли за Христос, нашия Спасител?

Йосиф не долови нищо, дори най-лекото трепване.

Бледото лице на Октавус бе tabula rasa, чиста дъска, по която не беше написано нищо.

— Ще го вземеш ли, приоре? — умолително попита мъжът.

Йосиф пусна брадичката на момчето и то веднага клекна отново и започна да рисува с мръсния си пръст.

По сякаш изсеченото с длето лице на Уберт се стичаха сълзи.

— Моля те, умолявам те.

Сестра Магдалена бе строга жена, която никой не си спомняше да е виждал усмихната, дори когато свиреше райската си музика на псалтерия. Караше петото десетилетие от живота си и бе прекарала половината от тези години между манастирските стени. Под покривалото й се криеше цяла планина от сиви плитки, а под робата — здраво девиче тяло, неподатливо като орех. Не беше лишена от амбиции и много добре знаеше, че в ордена на св. Бенедикт една жена може да се издигне до игуменка, стига епископът да го пожелае. За повечето от старшите сестри в манастира това не бе немислимо, но Еций, епископът на Дорчестър, почти не й обръщаше внимание при посещенията си за Великден и Рождество. Беше сигурна, че идеите й за по-добро управление на манастира не са тщеславие, а просто желание да направи светата обител по-чиста и ефикасна.

Често се обръщаше към Освин да сподели с него подозренията си за разхищения, невъздържаност и дори разврат. Абатът я изслушваше търпеливо, като въздишаше тихо, след което прехвърляше въпроса на Йосиф. Болният гръбнак не даваше покой на Освин и болката не преставаше нито за миг. Оплакванията на сестра Магдалена от щедрото леене на пивото или въображаемите похотливи погледи към девствените й прелести само допринасяха за мъките му. Разчиташе на Йосиф да се справи с тези земни проблеми, за да може да се посвети изцяло на Бог и да Го прослави, като завърши преустройството на манастира преди да напусне този свят.

Магдалена бе известна и с това, че не хранеше любов към децата. Мръсните подробности около зачеването им я смущаваха и изобщо не ги смяташе за необходими. Презираше Йосиф заради това, че ги приютяваше в манастира, особено съвсем малките и недъгавите. Под опеката й имаше девет деца на възраст под десет години и бе открила, че повечето не заслужават полаганите за тях грижи. Нареждаше на сестрите да ги карат да работят здраво, да носят вода и дърва, да мият чиниите и приборите, да пълнят дюшеците със свежа слама, за да прогонят въшките. Когато пораснеха, щяха да имат време да служат на Бога, но дотогава умовете им бяха усмирявани по единствения начин, за който тя смяташе, че са пригодни — с прост и тежък труд.

Октавус, последната грешка на Йосиф, я вбеси.

Беше неспособен да изпълни и най-простите заръки. Отказваше да изхвърли гърнето или да сложи дърва в огъня. Не си лягаше в леглото, без да бъде замъкнат в него, и не ставаше с другите, без да бъде издърпан от сламеника. Останалите деца му се присмиваха и го обиждаха. Отначало Магдалена го смяташе за опърничав и го биеше с пръчка, но след време се умори от телесните наказания, тъй като те нямаха абсолютно никакъв ефект — момчето не скимтеше, не издаваше нито звук, който да я накара да се почувства по-добре. А след като приключеше, Октавус неизменно вземаше пръчката й от купчината дърва и рисуваше с нея шарки по пръстения под на кухнята.

Сега, когато есента бе на път да премине в зима, тя напълно престана да обръща внимание на момчето и го остави да прави каквото си ще. За щастие, Октавус ядеше като птичка и издържането му почти не се отразяваше на запасите й.

Една студена декемврийска сутрин Йосиф излезе от скриптория на път за литургията. Първата зимна буря бе преминала над острова през нощта и оставила след себе си снежна покривка, която така ярко блестеше на слънчевите лъчи, че пареше очите. Разтри длани, за да се стопли, и забърза напред — пръстите на краката му започваха да замръзват.

Октавус беше приклекнал край пътеката, бос и облечен само в тънките си дрехи. Йосиф често го виждаше из манастира. Обикновено спираше да докосне момчето по рамото и да промърмори молитва за изцелението на болестта му, каквато и да бе тя, след което бързо тръгваше по своите си работи. Но днес се уплаши, че момчето ще замръзне, ако бъде оставено така. Огледа се за някоя от сестрите, но наоколо нямаше жива душа.

— Октавус! — възкликна Йосиф. — Ела вътре! Не бива да излизаш на снега без обувки!

Момчето държеше пръчка в ръка и, както обикновено, рисуваше шарки, но този път на безизразното му деликатно лице имаше искрица вълнение. Снежната буря му беше предоставила огромна чиста повърхност, върху която да се изяви.

Йосиф отиде до него и тъкмо се канеше да го вдигне, когато замръзна на място и ахна.

Не може да бъде!

Засенчи очи с длан от силното слънце и първоначалните му опасения се потвърдиха.

Втурна се обратно към скриптория и миг по-късно се появи отново, влачейки за ръкава Паулин, без да обръща внимание на протестите на хилавия монах.

— Какво има, Йосифе? — викаше Паулин. — Защо просто не кажеш какво е станало?

— Виж! — посочи Йосиф. — Кажи ми какво виждаш.

Октавус продължаваше да чертае в снега. Двамата мъже се изправиха над него и заразглеждаха заврънкулките му.

— Не може да бъде! — изсъска Паулин.

— Но е факт — възрази Йосиф.

В снега ясно се виждаха букви. И дума не можеше да става за грешка.

— Зигберт от Тис?

— Още не е приключил — развълнувано каза Йосиф. — Виж: Зигберт от Тисбъри.

— Как така момчето може да пише? — изуми се Паулин. Монахът беше побелял като снега и бе твърде уплашен, за да трепери.

— Не знам — отвърна Йосиф. — Никой от селото му не може да чете или пише. Сестрите със сигурност не са го учили. Всъщност, смятат го за слабоумен.

Момчето продължаваше да чертае с пръчката.

Паулин се прекръсти.

— Боже мой! И числата познава! Осемнайсетия ден на дванайсетия месец, седемстотин осемдесет и втора година. Това е днес!

— Natus — прошепна Йосиф. — Роден.

Паулин започна да тъпче снега, заличавайки числа и букви.

— Доведи го!

Изчакаха монасите да излязат от скриптория за литургията, след което настаниха момчето на една от масите за писане. Паулин сложи пред него парче пергамент и му подаде перо.

Октавус веднага започна да го движи по пергамента и изглежда изобщо не се смущаваше, че под него не излизаше нищо.

— Не! — спря го Паулин. — Чакай! Гледай.

Потопи перото в мастилницата и му го подаде. Момчето продължи да драска, но този път резултатът бе видим. Несъмнено забеляза сбитите черни букви, които изписваше, и от гърдите му се изтръгна дълбок стон. Това бе първият звук, който издаде.

— Пак днешната дата — промърмори Паулин. — Но този път написа „Mors“. Смърт.

— Това е магьосничество — нададе вопъл Йосиф и заотстъпва назад, докато не се опря в съседната маса.

Мастилото изсъхна и Паулин хвана ръката на момчето и го накара само да натопи перото в мастилницата. С напълно безизразно лице Октавус отново започна да пише, но този път знаците в началото бяха съвсем неразбираеми.

Мъжете поклатиха объркано глави.

— Това не са нормални букви, но после отново следва датата — каза Паулин.

Йосиф изведнъж се усети, че ще закъснеят за литургията, а това бе непростим грях.

— Скрий пергаментите и мастилото и остави момчето в ъгъла. Хайде, Паулине, по-бързо към църквата. Ще се молим на Бог да ни помогне да проумеем видяното и да ни пречисти от злото.

През нощта Йосиф и Паулин се срещнаха в пивоварната и запалиха лоена свещ. Йосиф имаше нужда от ейл, за да успокои нервите и стомаха си, а Паулин желаеше да уталожи тревогите на стария си приятел. Придърпаха два стола и седнаха един срещу друг; коленете им почти се допираха.

Йосиф се смяташе за прост човек, който разбираше единствено Божията любов и правилата на св. Бенедикт Нурсийски, които всички монаси бяха длъжни да спазват. Знаеше обаче, че Паулин има остър ум и е образован, изчел е много книги за небето и земята. Ако някой можеше да обясни видяното, това бе именно той.

Паулин обаче нямаше желание за обяснения. Вместо това предложи мисия и сега двамата замисляха как да я изпълнят по най-добрия начин. Разбраха се да пазят в тайна наученото за момчето — каква полза да тревожат братството, преди Паулин да разкрие истината?

Когато Йосиф изгълта последните капки пиво, Паулин посегна към свещта. Точно преди да я духне, каза на приятеля си онова, което се въртеше в главата му.

— Знаеш ли, нищо не може да се каже за близнаците. Седмият син, роден от жена, по необходимост е и седмият син, заченат от Бог.

Уберт яздеше през Уесекс в изпълнение на поръчението, дадено му от Йосиф. Чувстваше се неподходящ за задачата, но беше задължен на приора и не можеше да му откаже.

Едрото, потно добиче стопляше тялото му въпреки мразовития декемврийски ден. Не беше добър ездач. Каменоделците бяха свикнали на по-бавните скорости на теглените от магарета каруци. Държеше здраво юздите, притискаше колене в хълбоците на животното и се държеше възможно най-изправен. Конят беше силен и здрав, от манастирската конюшня на основната суша, предназначен точно за случаи като този. Един лодкар беше прекарал Уберт от каменистия бряг на Вектис до Уесекс. Йосиф му беше заръчал да побърза и да се върне след два дни, което означаваше, че трябва да пусне гоня в лек галоп.

Денят преваляше и небето стана сиво като отвесните скали на брега. Уберт яздеше през замръзнали поля, ниски каменни огради и малки селца, които по нищо не се различаваха от неговото собствено. От време на време подминаваше унило гледащи селяци, вървящи пешком или яхнали летаргични мулета. Беше нащрек за разбойници, но всъщност единствените му ценности бяха самият кон и няколкото дребни монети, които му бе дал Йосиф.

Пристигна в Тисбъри малко преди залез-слънце. Беше благоденстващо градче с няколко големи дървени къщи и множество спретнати колиби покрай широката улица. На поляната в центъра се бе скупчило стадо овце. Мина покрай малката дървена църква, издигаща се самотно в края на поляната, студена и тъмна. До нея се намираше малко гробище. Един от гробовете бе пресен. Прекръсти се бързо. Въздухът бе изпълнен с миризмата на дим от огнищата и вниманието на Уберт се отклоняваше от апетитните аромати на печено месо и цвъртяща мазнина, достигащи от всички страни.

Денят е бил пазарен и на площада все още имаше сергии и каруци, чиито собственици бяха отишли в кръчмата да пийнат и да поиграят на зарове. Уберт спря пред входа. Едно момче го забеляза и предложи да поеме юздите, а срещу една от монетите отведе животното да го напои и да му даде кофа овес.

Каменоделецът влезе в топлата пълна кръчма. Посрещнаха го пиянска глъчка, миризма на застояло пиво, потни тела и пикня. Застана пред горящия огън да стопли измръзналите си ръце и поръча със силния си италиански акцент кана вино. Заради пазара местните жители бяха привикнали с непознати и го посрещнаха с весело любопитство. Неколцина мъже го повикаха на масата им и оживено го заразпитваха откъде е и защо е дошъл в града.

Нужно му бе по-малко от час, за да пресуши три кани вино и да се сдобие с информацията, за която беше изпратен.

Сестра Магдалена обикновено вървеше из манастира с умерена крачка — не много бавно, тъй като би било загуба на време, но и не прекалено бързо, за да не създава впечатление, че нещо на този свят има по-голямо значение за нея от размислите за Бога.

Днес обаче тичаше, стиснала нещо в ръката си.

Неколкодневното затопляне бе разтопило снега на много места, пътеките бяха добре отъпкани и не се пързаляха.

Йосиф и Паулин седяха мълчаливо в скриптория. Бяха освободили преписвачите, за да се срещнат насаме с Уберт, който се беше върнал от мисията си, измръзнал и изтощен.

Каменоделецът вече го нямаше — бяха го изпратили в селото с мрачни благодарности и благословия.

Докладът му бе прост и отрезвяващ.

На осемнадесетия ден на декември, три дни преди това, в градчето Тисбъри се бе родило дете в семейството на кожаря Вуфа и жена му Еанфлед.

Името на новороденото бе Зигберт.

Макар да не го признаха на глас, двамата не бяха шокирани от новината. Почти очакваха да чуят точно това — както и можеше да се очаква от нямо момче, родено от мъртва майка и способно да пише имена и дати, без да е учено.

— Момчето е седмият син, в това няма съмнение — отсъди Паулин, след като каменоделецът си отиде. — Има голяма сила в него.

— Добра или зла? — с треперещ глас попита Йосиф.

Паулин погледна приятеля си и сви устни, но не отговори.

Най-неочаквано в скриптория нахълта сестра Магдалена.

— Брат Ото ми каза, че сте тук — задъхано каза тя, затръшвайки вратата след себе си.

Йосиф и Паулин се спогледаха заговорнически.

— Наистина сме тук, сестро — рече Йосиф. — Нещо обезпокоило ли те е?

— Това! — Магдалена протегна ръка. В юмрука й имаше свитък пергамент. — Една от сестрите го намерила в детското спално под сламеника на Октавус. Откраднал го е от скриптория, няма съмнение. Можете ли да го потвърдите?

Йосиф разви пергамента и двамата с Паулин го зачетоха.

Йосиф вдигна очи. Текстът беше изписан със сбития почерк на Октавус.

— Това е на еврейски, познавам буквите — прошепна Паулин и посочи единия от редовете. — Не зная обаче какви са онези над тях.

— Е? — остро попита сестрата. — Можете ли да потвърдите, че момчето го е откраднало?

— Моля те, седни, сестро — въздъхна Йосиф.

— Не искам да сядам, приоре, искам да разбера истината и после да накажа сурово малкия крадец.

— Умолявам те, седни.

Магдалена седна с неохота на една скамейка.

— Пергаментът определено е бил откраднат — започна Йосиф.

— Покварено дете! А какъв е този текст? Прилича ми на някакъв странен списък.

— Съдържа имена — обясни Йосиф.

— На повече от един език — добави Паулин.

— Какво е значението му и защо Освин е в него? — подозрително попита тя.

— Освин ли? — изненада се Йосиф.

— На втората страница, на втората страница! — каза сестрата.

Йосиф обърна на втората страница.

Лицето на Йосиф пребледня като платно.

— Боже мой!

Паулин стана и се извърна, за да скрие тревогата си.

— Кой от братята е написал това? — поиска да знае Магдалена.

— Никой, сестро — отвърна Йосиф.

— Тогава кой го е направил?

— Момчето. Октавус.

Йосиф изгуби бройката на прекръстванията на сестра Магдалена, докато двамата с Паулин й разказваха какво знаят за Октавус и чудодейната му способност. Накрая, когато завършиха и не остана нищо за казване, тримата се спогледаха нервно.

— Това несъмнено е дело на Дявола — обяви най-накрая Магдалена.

— Има и друго обяснение — рече Паулин.

— И какво е то? — усъмни се тя.

— Божие дело. — Паулин внимателно подбираше думите си. — Не може да има съмнение, че Бог избира кога да прати на този свят дете и кога да приеме нечия душа в лоното си. Бог знае всичко. Знае кога простият човек се обръща към Него с молитва, знае кога врабче пада от небето. Откъде можем да сме сигурни, че това момче, което се различава от всички останали с раждането и заложбите си, не е средство на Господа да запише идването и заминаването на Неговите чада?

— Но той може да е седмият син на седмия син! — изсъска Магдалена.

— Да, чували сме поверията във връзка с такова същество. Но кой е срещал някога такъв човек? И кой е срещал човек, роден на седмия ден от седмия месец на седемстотин седемдесет и седмата година? Не можем да твърдим със сигурност, че способностите му са от Лукавия.

— Аз лично не виждам нищо зло в дарбите на момчето — с надежда се обади Йосиф.

Изражението на Магдалена се смени от уплашено на гневно.

— Ако казаното от вас е истина, излиза, че скъпият ни абат ще умре още днес. Моля се на Бог да не е така. Как можете да твърдите, че това не е зло? — Тя стана и грабна листата. — Няма да пазя това в тайна от абата. Трябва да го научи и единствено той трябва да реши съдбата на момчето.

Беше твърдо решена и нито Паулин, нито Йосиф бяха склонни да я разубеждават.

Тримата отидоха при абата и след следобедната молитва го съпроводиха до покоите му в близост до катедралната зала. В отслабващата светлина на следобеда въглените в огнището горяха като кехлибари, докато му разказваха историята и се опитваха да разгледат измъченото му лице, надвесено над масата заради изкривения гръбнак.

Абатът ги слушаше. Проучи пергаментите, като спря за момент при вида на собственото си име. Зададе въпроси и обмисли отговорите. След това сложи край на събранието, като удари с юмрук по масата.

— Нищо добро не виждам в това — рече той. — В най-лошия случай, това е дело на Дявола. В най-добрия е сериозно разсейване от монашеския живот на това братство. Ние сме тук да служим на Бог с цялото си сърце и сили. Това момче ще ни отклони от мисията ни. Трябва да го прогоните.

Щом чу последните думи, Магдалена въздъхна с облекчение.

Йосиф прочисти гърлото си.

— Баща му няма да го вземе обратно. Детето няма къде да отиде.

— Това не е наша грижа — каза абатът. — Отпратете го.

— Студено е — замоли се Йосиф. — Няма да преживее нощта.

— Господ ще се погрижи за него и ще реши съдбата му — отсече абатът. — А сега ме оставете сам.

Оставиха Йосиф да извърши каквото трябва и след залез-слънце той покорно хвана момчето за ръка и го поведе към портата на манастира. Една мила млада сестра бе обула краката му в дебели чорапи и го бе облякла с допълнителна риза и малко наметало. От пронизващия вятър откъм морето бе толкова студено, че водата замръзваше.

Йосиф вдигна резето и отвори вратата. Блъсна ги силен порив на вятъра. Приорът нежно побутна момчето напред.

— Трябва да ни напуснеш Октавус. Но не се бой, Бог ще те пази.

Момчето не се обърна назад, а впери празен поглед в непрогледната нощ. Сърцето на приора се късаше, че трябва да се отнесе сурово с Божие създание — може би дори обричаше детето на бяла смърт. При това не обикновено дете, а дете с необичаен талант, ако Паулин беше прав, дошло не от бездните на ада, а може би спуснало се от рая. Но Йосиф бе послушен слуга, предан на първо място на Бог, чието мнение по този въпрос не му бе съвсем ясно, а след това на абата — а неговото решение бе недвусмислено и категорично.

Потръпна и затвори портата след себе си.

Камбаната удари за вечерня. Братството се събра в църквата. Сестра Магдалена притискаше псалтерия до гърдите си и тържествуваше заради победата си над Йосиф, достоен за презрение заради мекушавостта му.

Умът на Паулин кипеше от теологични въпроси относно Октавус, питаше се дали способностите му са дар или проклятие.

Очите на Йосиф пареха от солени сълзи при мисълта за крехкото момче, оставено само в студа и мрака. Изпитваше огромна вина заради топлината и удобството, в което се намираше. Но въпреки това бе сигурен, че Освин е прав в едно отношение — момчето наистина го разсейваше от задълженията му на богомолец и слуга.

Всички чакаха тътрещите се стъпки на абата, но те така и не се чуваха. Йосиф забеляза, че братята и сестрите пристъпват нервно от крак на крак. Всички много добре знаеха колко точен е Освин.

След още няколко минути Йосиф се разтревожи.

— Трябва да проверим абата — прошепна той на Паулин. Излязоха, следвани от погледите на всички събрали се. В църквата се надигна шепот, но Магдалена ги накара да млъкнат, като сложи пръст на устните си и зашътка.

Стаята на Освин бе студена и тъмна, занемареният огън бе почти угаснал. Откриха го прегънат в леглото, облечен в робата си. Кожата му бе студена като въздуха. В изкривената си ръка стискаше пергамента, на който бе изписано името му.

— Милостиви Боже! — възкликна Йосиф.

— Предсказанието… — промърмори Паулин и падна на колене.

Двамата изрекоха бързи молитви над тялото на Освин и се изправиха.

— Трябва да се съобщи на епископа — каза Паулин.

Йосиф кимна.

— Утре сутринта ще изпратя вест в Дорчестър.

— Докато епископът не реши друго, ти ще трябва да ръководиш манастира, приятелю.

Йосиф се прекръсти енергично, забивайки пръсти в гърдите си.

— Иди и кажи на сестра Магдалена да започне вечернята. След малко идвам, но първо трябва да направя нещо.

Йосиф изтича в мрака до манастирската порта, като дишаше тежко. Отвори я и тежката врата изскърца.

Момчето го нямаше.

Затича се, викайки като обезумял името му.

Забеляза малка фигура край пътя.

Октавус не беше отишъл далеч. Седеше тихо в ледената нощ и трепереше в края на една нива. Йосиф го взе нежно в обятията си и го понесе обратно към портата.

— Можеш да останеш, момче — рече му той. — Бог иска да останеш.