Библиотеката на мъртвите

8 януари 1297 г. Остров Уайт, Британия

Болдуин, абатът на Вектис, коленичи в тревожна молитва в подножието на най-светия гроб в манастира.

Мемориалната плоча бе положена на каменния под между колоните, разделящи централния кораб от страничните. Гладките равни камъни бяха леденостудени и коленете на Болдуин измръзваха дори през одеждите. Въпреки това не помръдна от мястото си, съсредоточен върху горещите си молби, които отправяше над тялото на св. Йосиф, светеца патрон на абатството.

Гробът на Йосиф бе любимо място за молитва и медитация в катедралата на манастира, великолепна островърха постройка, издигната на мястото на старата църква. Върху плочата от син камък, отбелязваща вечното му жилище, имаше прост, дълбоко издялан надпис: Sanctus Josephus, Anno Dei 800.

За петстотинте години след смъртта на Йосиф абатството бе претърпяло огромни промени. Границите му се разшириха неимоверно, след като към него преминаха околните ниви и ливади. Висока каменна стена с подвижна решетка на входа защитаваше манастира от френските пирати, които тормозеха острова и брега на Уесекс. Катедралата, една от най-великолепните в Британия, пронизваше небето с грациозната си заострена кула. Повече от тридесет допълнителни каменни постройки, сред които спални помещения, катедрална зала, кухни, трапезария, изба, мандра, лечебница, хоспиций, скрипторий, топли помещения, пивоварна, покоите на абата и конюшнята, бяха свързани помежду си от покрити алеи и вътрешни проходи. Метосите, дворовете и зеленчуковите градини бяха многобройни и добре поддържани. Имаше голямо гробище. Един отдалечен парцел се заемаше от ферма с мелница и свинарник. Общо взето, абатството издържаше почти шестстотин обитатели, което по същество го правеше второто по големина населено място на острова. Вектис бе процъфтяващ център на християнството, който по известност си съперничеше с Уестминстър, Кентърбъри и Солзбъри.

Самият остров също бе увеличил населението и богатството си. След битката при Хейстингс от 1066 г. и завладяването на Британия от херцога на Нормандия Уилям островът премина под нормански контрол и напълно скъса езическите си връзки със Скандинавия. Архаичното римско име Вектис бе изоставено и норманите започнаха да го наричат остров Уайт. Уилям го подари на приятеля си Уилям Фицозбърн, който стана първият лорд на Уайт. Под закрилата на Уилям Завоевателя и следващите британски монарси островът се превърна в богат, добре укрепен бастион срещу французите. От ниския, як замък Карисбрук в центъра поредицата лордове упражняваше феодалното си господство над острова и създаде съюз с духовните си съседи — монасите от абатство Вектис.

Последният лорд на остров Уайт беше всъщност не лорд, а лейди, графиня Изабела де Фортибус, която наследи властта след смъртта на брат й през 1262 г. Благодарение на земите си и морските такси, които събираше, неприятната, грозновата Изабела се превърна в най-богатата жена в Британия. Тъй като беше сама, богата и благочестива, Едгар, предишният абат на Вектис (както по-късно и Болдуин), непрекъснато й се подмазваше и й посвещаваше ценни ръкописи и усърдни молитви. В замяна на това Изабела даряваше щедро абатството и се превърна в негов основен патрон.

През 1293 г. Болдуин бе призован на смъртното й легло в Карисбрук. В изложената й на силно течение спалня тя с немощен глас му съобщи, че е продала острова на крал Едуард за шест хиляди марки, като по този начин предава властта на короната. Трябвало да си търси патрони другаде, заяви му пренебрежително. Докато поемаше последния си дъх, Болдуин я благослови с неохота.

Четирите години след смъртта на Изабела бяха предизвикателство за Болдуин. Десетилетията зависимост от жената бяха оставили абатството неподготвено за бъдещето. Населението на Вектис бе станало толкова многобройно, че вече не можеше да се издържа само и непрекъснато имаше нужда от допълнителни средства. Болдуин бе принуден често да пътува извън острова, да моли като просяк, да ухажва графове, лордове, епископи и кардинали. Нямаше нюх към политиката като предшественика си Едгар, който бе непосредствен, обичан от подчинените си, от децата, дори от кучетата! Болдуин бе като риба, студен и хлъзгав, добър администратор, чиято страст към счетоводните книги не отстъпваше на любовта му към Бог, но със значително по-хладни чувства към другите хора. Неговата представа за блаженство бе мирен следобед, прекаран в усамотение в покоите с книгите си. Напоследък обаче щастието и мирът бяха отвлечени понятия.

Назряваше беда.

Дълбоко под земята.

Болдуин отправи специална молитва към Йосиф и стана да търси приора си. Трябваше спешно да се посъветва с него.

Лука, синът на тухларя Арчибалд от Лондон, бе най-младият монах във Вектис. Беше едър двайсетгодишен младеж с телосложение по-скоро на воин, отколкото на слуга на Бог. Баща му бе озадачен и разочарован, когато най-големият му син избра расото пред пещта, но не успя да спре упоритото си момче, както не би могъл да попречи на хляба да набухне.

Като момче Лука попадна под благотворното влияние на енорийския свещеник и оттогава единственото желание в живота му бе да се посвети на Христа.

Особено го привличаше пълното отдаване на монашеството. От свещениците бе чул множество разкази за уединената красота на абатството Вектис и когато стана на седемнайсет, той тръгна на юг към остров Уайт и плати с последните си медни монети на лодкарите да го преведат през пролива. Докато плаваше, Лука не сваляше очи от огромните отвесни скали на острова и се взираше със страхопочитание в катедралната кула на хоризонта, приличаща му на каменен пръст, сочещ към небето. Замоли се с цялото си сърце това да бъде път без завръщане.

След дълъг преход през богатата селска област Лука се озова пред решетката на входа и смирено замоли да бъде приет. Приор Феликс, як бретонец, толкова смугъл, колкото Лука бе бял, разпозна всеотдайността му и го прие. След четири години послушничество Лука беше ръкоположен за Божи служител и оттогава не минаваше ден, в който сърцето му да не прелива от радост. Неизменната му широка усмивка заразяваше другите братя и сестри, и мнозина нарочно минаваха покрай него само за да зърнат лицето му.

Няколко дни след пристигането си във Вектис Лука започна да дочува от по-старите послушници слухове за тайни крипти. Твърдеше се, че абатството си имало свой подземен свят. Там живеели странни същества, вършещи странни неща. Ритуали. Перверзни. Тайно общество, Орден на имената.

Лука сметна, че това са глупости, някакъв обичай за посвещаване на младежи с разпалено въображение. Смяташе да се съсредоточи върху задълженията и образованието си и да не си позволява да бъде отвличан с подобни небивалици.

Въпреки това не можеше да се отрече, че една група постройки оставаше недостъпна за него и другарите му. В отдалечения край на абатството, зад гробището имаше проста, неукрасена дървена постройка с размерите на малък параклис, която бе свързана с дълга и ниска сграда, наричана от някои външната кухня. От чисто любопитство Лука приближаваше от време на време да хвърли едно око на ставащото там. Видя в сградата да се носят зърно, зеленчуци, месо и мляко. Влизащите и излизащите монаси бяха едни и същи, а неведнъж стана свидетел как в подобната на параклис сграда въвеждат млади жени.

Лука бе млад, неопитен и приемаше, че на този свят има неща, които не му е писано или отредено да разбира. Нямаше намерение да си позволява да бъде разсейвай във всеотдайността му към Бог, която растеше с всеки изминал ден, прекаран зад стените на манастира.

Един късен октомврийски ден на спокойното и хармонично битие на Лука бе сложен край. Сутринта бе необичайно топла и слънчева за сезона, но скоро стана студено и заваля, когато една буря докосна острова с края си. Лука се разхождаше из абатството, потънал в медитация, и когато изведнъж задуха и заплющя дъжд, той потърси завет до външната стена. Пътеката го отведе до далечния край на спалното отделение на сестрите. Видя младите жени да излизат забързано, за да приберат прането.

Силен порив откъсна една детска риза от въжето и я вдигна във въздуха. Вятърът си поигра известно време с нея, след което я захвърли на тревата недалеч от Лука. Докато тичаше да я хване, той видя как някакво момиче се откъсна от останалите и също се затича към ризата. Воалът й се развя на вятъра и разкри дълга коса с цвета на пчелен мед.

Не е сестра, помисли си Лука. Иначе щяха да я подстрижат. Беше грациозна като млада сърна и също толкова боязлива, когато осъзна, че ще се изправи лице в лице с него. Момичето се закова на място и изчака Лука да вземе ризата. Той я вдигна и я размаха в дъжда с широка усмивка.

— Хванах я! — извика.

Никога не бе виждал по-прекрасно лице от нейното — съвършена брадичка, високи скули, синьо-зелени очи, влажни устни и кожа с блясъка на перлата, която веднъж бе видял на ръката на някаква благородна дама в Лондон.

Елизабет бе на не повече от шестнайсет, истинско въплъщение на младост и чистота. Беше от Нюпорт. Когато навърши девет, баща й я продаде да слугува в домакинството на графиня Изабела в Карисбрук. Две години по-късно Изабела я предаде на Вектис като дар. Сестра Сейблин лично я беше избрала от групата предложени момичета. Бе хванала брадичката на Елизабет с палец и показалец и бе заявила, че е подходяща за манастира.

— Благодаря — каза Елизабет на приближаващия Лука. Гласът й му заприлича на лек и висок звън на мъничко звънче.

— Съжалявам, че се намокри.

Лука й подаде ризата. Макар че ръцете им не се докоснаха, усети как помежду им минава някаква енергия. Увери се, че никой не ги гледа, след което попита:

— Как се казваш?

— Елизабет.

— Аз съм брат Лука.

— Зная. Виждала съм те.

— Нима?

Елизабет сведе поглед.

— Трябва да се връщам — смотолеви тя и побягна.

Лука я гледаше как се отдалечава и от този момент нататък момичето започна да си съперничи в мислите му с Исус Христос, неговия Господ и Спасител.

Започна често да минава зад спалното на сестрите по време на редовните си разходки и тя сякаш се появяваше всеки път, пък било и само за да просне някоя дреха на камъка за пране или да изхвърли кофа. Когато я зърваше, усмивката му ставаше по-широка, а тя му кимаше и ъгълчетата на устните й също се повдигаха. Никога не разговаряха, но това не намаляваше удоволствието от срещите им, и веднага щом една от тях приключваше, Лука започваше да си мечтае за следващата.

Не се съмняваше, че поведението му е грешно и че помислите му са нечисти. Но Лука никога не бе изпитвал подобни чувства към друг човек и беше абсолютно безсилен да я пропъди от ума си. Непрекъснато се разкайваше, но продължаваше безумно да копнее да докосне копринената й кожа. Желанието бе най-силно, когато лежеше сам в леглото си и се мъчеше да потуши болката в слабините.

Започна да мрази самия себе си и постоянната усмивка изчезна от лицето му. Душата му се измъчваше и Лука се превърна в поредния сериозен монах, разхождащ се с бавни стъпки из манастира.

Много добре знаеше какво заслужава — да бъде наказан, ако не на този свят, то на онзи.

Докато абат Болдуин довършваше молитвата си при гроба на Йосиф, Лука минаваше покрай спалното на сестрите с надеждата да зърне Елизабет. Бе ясна мразовита сутрин и вледеняващият вятър по оголената му кожа само подклаждаше мазохизма му. Дворът зад спалното бе пуст и можеше само да се надява, че движението му се следи от някое от прозорчетата на постройката със стръмен покрив.

Не остана разочарован. Когато приближи, една от вратите се отвори и тя се появи, увита в дълго кафяво наметало. Лука бе затаил дъх; когато я видя, издиша и от устата му излезе облаче пара. Беше тъй красива, че му се искаше да удължи момента, може би дори да си позволи да я приближи мъничко повече от обичайното и да види трепкането на миглите й.

И тогава се случи нещо необикновено.

Тя тръгна право към него и го накара да се закове на място. Елизабет продължи да върви, докато не се озова на една ръка разстояние от него. Лука се запита дали не сънува, но после видя, че тя плаче, усети топлия й дъх по врата си и разбра, че е истина. Беше твърде поразен, за да се огледа дали не ги следят.

— Елизабет! Какво има?

— Сестра Сейблин ми каза, че аз съм следващата — изхлипа задавено тя.

— Следващата? За какво?

— За криптите. Ще ме водят в криптите! Моля те, Лука, помогни ми!

Искаше му се да я докосне и да я утеши, но знаеше, че подобно нещо е непростимо.

— Не зная за какво говориш. Какво ще стане в криптите?

— Нима не знаеш? — попита тя.

— Не! Кажи ми!

— Не тук. Не сега! — изстена тя. — Можеш ли да се срещнеш с мен довечера? След вечерня?

— Къде?

— Не знам! — извика момичето. — Не тук! Бързо! Сестра Сейблин ще ме намери!

През главата му прелетяха хиляди паникьосани мисли.

— Добре. В конюшните. След вечерня. Чакай ме там, ако можеш.

— Ще те чакам. Трябва да бягам. Бог да те благослови, Лука.

Болдуин крачеше нервно около приора Феликс, седнал на застлан с конска кожа стол. При обичайни обстоятелства щеше да бъде приятна среща — в личната приемна на абата, с излъчващо топлина огнище и чаша вино на мек стол, — но Феликс определено не се чувстваше удобно. Болдуин се стрелкаше като муха в гореща стая и безпокойството му бе заразително. Беше човек с напълно обикновен външен вид и ръст, без никакви физически прояви на високото му положение — като спокойно и ведро изражение или мъдра осанка. Ако ги нямаше обшитата с хермелинова кожа роба и пищно украсения кръст с разпятието, Болдуин можеше да бъде сбъркан с някой прост селски занаятчия или търговец.

— Молих се за отговори, но не получих — намусено поде абатът. — Не можеш ли да хвърлиш светлина върху тази тъмна материя?

Не мога, отче — отвърна Феликс със силния си бретонски акцент.

— В такъв случай трябва да свикаме съвета.

Съветът на Ордена на имената не се бе събирал от много години. Феликс се напрегна, за да си припомни последната среща — беше преди близо двадесет години, когато трябваше да се вземат решения относно последното голямо разширяване на Библиотеката. По онова време беше млад, учен и подвързвач, дошъл във Вектис заради прочутия му скрипторий. Заради ума, уменията и честността му Болдуин, който по онова време беше приор, го въведе в Ордена.

Болдуин отслужи литургията в деветия час. Сладката песен на богомолците изпълваше храма. Абатът следваше предписания ред на молитвите и остави ума си да се зарее към криптите. Литургията започваше с „Избави ме, Господи“, следвана от Химна на деветия час, Псалми 125, 126 и 127, „Господи, помилуй“, „Отче наш“, Ораторията и завършващата Седемнадесета молитва на св. Бенедикт. Когато службата приключи, абатът пръв излезе от храма и чу стъпките на членовете на Ордена, които го следваха към катедралния съвет — многостранна постройка с островръх покрив.

Събраха се всички: Феликс, прошареният стар брат Вартоломей, който ръководеше скриптория, астрономът с остър език брат Гавраил, лекарят брат Едуард, който ръководеше лечебницата, дебелият сънен брат Томас, който се грижеше за избата и мандрата, и сестра Сейблин, върховната майка на всички сестри, горда жена на средна възраст с благородническа кръв.

— Кой може да ми каже какво е положението в Библиотеката? — попита Болдуин, имайки предвид монасите, които се трудеха там.

Всички я бяха посещавали неотдавна, водени от неспокойно любопитство, но никой не бе по-добре запознат от Вартоломей, който прекарваше голяма част от времето си под земята и дори беше започнал да прилича на къртица. Имаше заострено лице, непоносимост към светлината и правеше малки бързи жестове с мършавите си ръце, за да подсили думите си.

— Нещо ги безпокои — започна той. — Наблюдавам ги от много години. — Въздъхна. — Наистина много години, и това е най-близкото подобие на емоции от тяхна страна, откакто ги знам.

— Съгласен съм с нашия брат — обади се Гавраил. — Това не са обичайните прояви на чувства, каквито може да изпита всеки от нас, като радост, гняв, умора или глад, а някакво неспокойно усещане, че нещо не е наред.

Феликс се наведе напред.

— Бих казал, че сякаш губят желание за работа.

— Да! — съгласи се Вартоломей.

— През годините винаги сме се възхищавали на неуморния им труд — продължи Феликс. — Усилията им са неимоверни. Работят, докато не рухнат, а щом се събудят след кратка почивка, сякаш са преродени и започват отново. Почти не спират за храна, пиене или естествени нужди. Но сега…

— Сега стават мързеливи, също като мен! — изкикоти се брат Томас.

— Не точно мързеливи — намеси се лекарят. Брат Едуард имаше дълга рядка брада, която все чешеше ожесточено. — По-скоро са станали някак апатични. Темпото на работата им е по-бавно, по-премерено, ръцете им се движат по-лениво, спят по-дълго. Застояват се над храната си.

— Това е апатия — съгласи се Вартоломей. — Иначе са такива, каквито са били винаги, но си прав, наистина се долавя някаква апатия.

— Има ли нещо друго? — попита Болдуин.

Сестра Сейблин подръпна края на воала си.

— Миналата седмица един от тях не се отзова на предоставената възможност.

— Изумително! — възкликна Томас.

— Случвало ли се е след това? — попита Гавраил.

Тя поклати глава.

— Нямаше удобен момент. Утре обаче ще заведа едно хубаво момиче на име Елизабет. Ще ви съобщя за резултата.

— Направи го — рече абатът. — И ме дръжте в течение за тази… апатия.

Вартоломей внимателно слезе по стръмните виещи се стъпала, водещи от малката постройка до криптите. На равни интервали по стената имаше факли, които бяха достатъчни за повечето братя, но след цял живот четене на свещи зрението му беше отслабнало. Опипваше ръба на всяко стъпало с десния си сандал, преди да стъпи на следващото.

Спиралата бе толкова тясна и се беше завъртял толкова много пъти, че му се виеше свят, когато стигна дъното. Всеки път, когато се спускаше тук и влизаше в криптите, Вартоломей се възхищаваше на строителното майсторство на предшествениците си, които през единадесети век бяха изградили тези помещения дълбоко под земята.

Отключи огромната врата с тежкия железен ключ, който висеше на колана му. Беше дребен и лек, така че му се наложи да я подпре с тяло и да я бутне с цялата си сила. Вратата се завъртя на пантите си и Вартоломей влезе в Залата на писарите.

Макар да бе идвал хиляди пъти тук, откакто бе посветен в Ордена на имената като млад любознателен книжник, Вартоломей неизменно спираше в изумление и възхита пред разкрилата се пред него гледка.

Сега гледаше към групата бледи, рижави мъже и момчета с пера в ръце, които топяха и пишеха, топяха и пишеха, а скърцането от писците приличаше на шума на стотици плъхове, мъчещи се да прегризат дъските на бъчви със зърно. Някои бяха стари, други — съвсем млади момчета, но въпреки възрастта помежду им имаше поразителна прилика. Всяко лице бе безизразно като съседното, зелените им очи не се откъсваха от белия пергамент.

Писарите бяха с лице към вратата, насядали рамо до рамо на дългите маси. Помещението имаше куполен таван, покрит с гипс и вар. През единадесети век архитектът брат Бертрам бе проектирал свода така, че да отразява по-добре светлината на свещите и на всеки няколко десетилетия се варосваше отново, за да се заличат саждите.

На всяка от петнайсетте маси, разположени до края на помещението, седяха до десет писари. Повечето от масите бяха напълно заети, но тук-там се виждаха свободни места. Причината за това бе очевидна — покрай стените на залата имаше тесни нарове, някои от които бяха заети от спящи.

Вартоломей тръгна покрай редовете, като от време на време спираше, за да надникне зад нечие рамо. Всичко изглеждаше наред. Вратата към стълбището се отвори. Появиха се млади братя, носещи гърнета с храна.

Вартоломей отвори втората тежка врата в дъното на залата. Запали факла от свещта, която винаги стоеше там, и влезе в първото от двете тъмни помещения, в сравнение с които Залата на писарите изглеждаше като килер.

Библиотеката представляваше великолепна конструкция. Прохладните сухи хранилища изглеждаха толкова огромни на светлината на факлата, че сякаш нямаха граници. Вартоломей мина по тесния централен коридор на първото помещение и вдиша наситения с миризма на телешка кожа въздух. Обичаше от време на време да проверява дали в каменната крепост не са се промъкнали гризачи или насекоми и се канеше да направи обичайната си обиколка из цялата библиотека, когато чу суматохата зад себе си.

Един от младите братя, монах на име Алфонсо, викаше другарите си.

Изтича обратно в залата и го видя коленичил зад четвъртата маса от входа, заедно с двама от събратята си. Едно от гърнетата с яхния се беше разсипало на пода и Вартоломей едва не се подхлъзна.

— Какво има? — извика старецът на Алфонсо.

Никой от пишещите не обръщаше внимание на суетнята. Продължаваха да работят, сякаш не се беше случило нищо. А пред коленете на Алфонсо имаше локва кръв и ален поток, който изтичаше от главата на един от червенокосите. Перото бе пробило лявото му око и се бе забило дълбоко в мозъка.

— Исусе Христе, Спасителю! — възкликна Вартоломей. — Кой направи това!

— Никой! — извика Алфонсо. Младият испанец трепереше като измръзнало мокро куче. — Видях го как сам го направи. Тъкмо поднасях яхнията. Сам го направи!

Орденът на имената се събра същия ден. Никой не беше виждал или чувал подобно нещо да се е случвало преди. Разбира се, пишещите умираха от старост. В това отношение бяха като всички смъртни, като се изключи фактът, че никога не записваха датите на собственото си раждане или смърт. Но тази смърт бе напълно различна. Покойният беше млад и не показваше никакви признаци на заболяване. Лекарят брат Едуард потвърди това. Вартоломей бе погледнал последния запис от последната му страница и не бе забелязал нищо особено. Просто поредното име, записано с китайски знаци, доколкото можеше да определи.

Ясно беше, че ставаше дума за самоубийство, необяснима мерзост за всеки човек. До късна нощ обсъждаха какво да предприемат, но не разполагаха с готови отговори. Гавраил запита дали не е по-добре да изнесат тялото и да го изгорят, но останалите не се съгласиха. Нито един от тях не беше третиран по подобен начин и не желаеха да нарушат старите традиции. Накрая Болдуин реши, че трябва да го положат в криптите, които пронизваха земята покрай Залата на писарите. Поколения писари лежаха в тези катакомби и тази бедна душа трябваше да сподели същата участ.

Когато се върна в подземието заедно със силни млади братя, които да му помогнат за погребението, Феликс забеляза, че писарите са станали още по-лениви и апатични, а наровете бяха по-заети от обичайното.

Сякаш оплакваха отишлия си.

Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.

— Ехо? — повика тихо. — Има ли някой?

— Тук съм, Лука — отвърна тънък гласец. — В дъното.

Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема й, за да се стопли.

— Благодаря, че дойде — рече тя. — Уплашена съм.

Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.

— Премръзнала си — отбеляза той.

— Така ли? — Тя протегна ръка към него, за да я докосне. Той го направи с ужас, но след като допря пръсти до алабастровата й китка, хвана ръката й и я задържа.

— Да. Премръзнала си.

— Ще ме целунеш ли, Лука?

— Не мога!

— Моля те.

— Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти. — Пусна ръката й и се дръпна назад.

— Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптите.

— Защо?

— Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила — изплака тя. — И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им ги отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!

— Това не може да е истина! — възкликна Лука. — Това е Божие място!

— Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?

— Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.

— Но вярваш в Бог — възрази тя. — А не си Го виждал.

— Това е друго! — запротестира той. — Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.

Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.

— Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.

Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото й и в ушите му забуча от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната й гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.

Тя го погледна с обезумели очи.

— Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.

— А какво ще се случи с мен! — изсъска той. — Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!

Докато тичаше към изхода, Лука чуваше тихия плач на Елизабет, безразборно смесен с цвиленето на разтревожените коне.

Тежките буреносни облаци бяха надвиснали тъй ниско над острова, че преминаването от нощ към ден едва се забеляза. Объркан и смутен, Лука лежа буден през цялата нощ. На утренна му бе почти невъзможно да се съсредоточи върху химните и псалмите, а през краткото време преди да се върне в катедралата за отслужването на първия час, претупа задълженията си.

Накрая стана непоносимо. Притисна ръка към корема си, отиде тихо до наставника си брат Мартин и го помоли за позволение да пропусне молитвата, за да отиде до лечебницата.

След като беше освободен, нахлупи качулката си и избра заобиколен път до забранените постройки. Избра един голям клен на близкото хълмче, който бе достатъчно близо да наблюдава, но и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Долепи се до дървото и зачака в сивата мъгла.

Камбаната удари за първия час.

Никой не влезе и не излезе от подобната на параклис постройка.

Камбаната удари отново, за да отбележи края на службата.

Всичко бе тихо. Запита се колко ли дълго може да остане, без да го забележат, и какви ще бъдат последиците от хитруването му. Беше готов да приеме наказанието, но се надяваше, че Бог ще погледне с известна любов и разбиране на прегрешението му.

Усещаше грубата кора до бузата си. Победен от умората, Лука задряма за момент, но се събуди със стряскане, когато кожата му се одраска в грапавата повърхност.

Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.

Поне тази част от слуховете беше истина.

Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.

Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко удари дървото. Замоли се за напътствие.

Но не направи нищо.

Елизабет имаше чувството, че сънува от момента, когато влезе в параклиса и заслиза надолу. Години по-късно, когато поглеждаше назад, умът й никога нямаше да й позволи да възпроизведе подробностите от онова, което сега й предстоеше да види, и на старини щеше да седи сама край огнището и да се опитва да разбере дали случилото се е било истина.

Самият параклис представляваше празно помещение с под от сини камъни. Имаше ниски каменни стени, но постройката бе изградена предимно от дърво, със стръмен, покрит с керемиди покрив. Единствената украса вътре бе позлатено дървено разпятие, закрепено на стената над дъбовата врата в дъното.

Сестра Сейблин я задърпа през вратата и я поведе надолу по стръмно стълбище, което се забиваше в земята като тирбушон.

Когато стигнаха прага на Залата на писарите, Елизабет присви очи към полутъмната пещера и се опита да намери смисъл в онова, което се разкриваше пред очите й. Погледна изумено Сейблин, но тя я сгълча с леден тон:

— Затваряй си устата, момиче.

Като че ли никой от писарите не забеляза как Сейблин я влачеше през редиците. Накрая един вдигна рижавата си глава и погледна към момичето. Беше може би на осемнайсет или деветнайсет. Елизабет забеляза, че трите източени пръста на дясната му ръка бяха изцапани с черно мастило. Стори й се, че чува от хилавите му гърди да се изтръгва тихо ръмжене.

Сейблин дръпна ужасеното момиче към края на реда и я поведе към някаква арка, зад която имаше черна пустота. Елизабет си помисли, че това със сигурност е вратата към ада. Докато минаваше през нея, обърна глава и видя сумтящия младеж да става от мястото си.

Намираха се в преддверието на катакомбите. И ако първото помещение миришеше на мизерия, от второто лъхаше на смърт. Елизабет се задави от вонята. В нишите в стената подобно на дърва бяха натрупани жълти скелети с останало месо по костите. Сейблин вдигна свещта и накъдето и да се обърнеше, Елизабет виждаше гротескни черепи с провиснали челюсти. Замоли се да припадне, но за неин най-голям ужас остана в съзнание.

Не бяха сами. Някой стоеше до нея. Елизабет рязко се завъртя и се озова срещу тъпото безизразно лице и зелените очи на младежа, който препречваше изхода. Сейблин се отдръпна, ръкавът й закачи краката на един труп и сухите му кости изтракаха мелодично. Сестрата вдигна високо свещта и загледа.

Елизабет дишаше тежко като животно. Би могла да побегне навътре в катакомбите, но бе твърде уплашена. Рижавият мъж стоеше на педя от нея, отпуснал вяло ръце. Изминаха няколко безкрайно дълги мига.

— Доведох ти момиче! — извика му отчаяно Сейблин.

Нищо не се случи.

Измина още време.

— Докосни я! — заповяда сестрата.

Елизабет събра сили и затвори очи, очаквайки докосването на живия скелет. Усети ръка на рамото си, но колкото и да бе странно, това не я отврати. Допирът бе окуражаващ.

— Какво правиш тук! — изпищя сестра Сейблин. — Какво правиш!

Елизабет отвори очи и видя чудо — лицето на Лука. Бледият рижав младеж се изправяше от земята, където го бе блъснал монахът.

— Брат Лука, махай се! — изкрещя Сейблин. — Ти оскверни свещено място!

— Няма да се махна без това момиче — твърдо рече Лука. — Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.

— Ти не разбираш! — изрева сестрата.

Изведнъж откъм залата се разнесе шум.

Глухи удари.

Трясък.

Плясъци. Мятане.

Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шумотевицата.

— Какво става? — попита Лука.

Сейблин не отговори, а се втурна към залата със свещта, като ги остави сами в непрогледната тъмнина.

— Добре ли си? — нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото й и Елизабет осъзна, че изобщо не я е пускал.

— Ти дойде за мен — прошепна тя.

Той й помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.

Тя вече не беше Залата на писарите.

А Залата на мъртвите.

Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно. Сейблин стоеше изцъклена и повтаряше: „Боже мой, Боже мой, Боже мой“, сякаш припяваше молитва.

Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.

Лука поведе Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент, някои от които бяха залети от локвички кръв. Що за любопитство или инстинкт за самосъхранение го накара да грабне един от листовете? Години наред щеше да си задава този въпрос.

Побягнаха нагоре по коварните стъпала, качиха се в параклиса и излязоха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана на миля зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.