Богатият сиромах

V.

Между Търново и Русчук се намира една горица, в която горял голям огън. Около тоя огън били изпрегнати няколко коля; а недалеч от тях на зелената тревица лежали три седла, които имали твърде чудна форма: луковите им били високи, а стремената им приличали на връшници. По-нататък от тях лежали такива предмети, които приличали на разтворена книга, когато я туриме с кориците надоле. Тия предмети са самари, които били кръстосани с дебели колани. Около огънят била постлана мечешка кожа и едно пиротско килимче. На дървото, което се намирало близо до огънят, били окачени юзди, камшици, дисаги и конски торби. Шест пушки били облегнати на дървото, което се освещало от огънят с червен пламник. Трите шишенета принадлежали в числото на ония, които се наричат „сливненски“, другите две били „даалийки“, а петата — „арнаутка“. Отгоре над пушките били окачени различни паласки, латинки, рогове с барут и няколко чанти. И от двете страни на огънят били вбиени полегато два кола, които имали на краят си кукерица. На кукерицата висели два медника. Водата в медниците захващала вече да ври. На десет крачки от това място се намирала една полуразрушена къщица, която някога си носила име механа. Пред тая къщица стояло едно младо момче и разговаряло се с една бабичка. Тая бабичка пушила тютюн из едно малко чубученце, плювала час по час и отговаряла на момчето твърде сърдито. Лицето на тая жена било страшно и оригинално. Мене ми се чини, че нейното животописание би било още по-оригинално, ако то да би било известно на търновските куми, които обичат да окачат и на свинята звънче. Чертите й били сухи и костеливи, бялата й коса била още гъста, а в очите й се светил енергически път нечаяно, то би помислил, че види пред себе си свръхестествено същество. Мнозина из околните села мислили, че тя е или врачка, или магьосница, или вещица.

— Преди три деня аз го видях в Бяла. „Ако дойде някой да те попита за мене, то му кажи, че ще да дойда в четвъртък през нощта при тебе“, каза той. Почакайте го. Днеска е четвъртък. Аз познавам Петърча още от дете. Това момче никога не лъже — говорила бабичката и пушила своето чубуче.

— Ти твърде добре видиш, че аз не мога да чакам — говорило момчето.

— Още е рано. Нощта се е захванала преди един час; а той ми рече, че ще да дойде нощеска. Чуеш ли ме сега, или не? Който не може да търпи, той не е за никаква работа. Аз търпя цели шестдесет годинки и все чакам и чакам! Ще чакам и ще да дочакам. Ако хората да не би чакали, то не би ни живели. Аз живея само да чакам, а чакам да живея. Баба ти Нена няма да умре, дорде не запали свещ на своите джелати.

— А кои са твои джелати, бабо Нено? — попитало момчето.

— Ех, синко, дълга е моята приказница! Не питай ме. И аз съм била човек, и аз съм живяла като хората, и аз съм имала къща и покъщнина, и аз съм имала дечица. Бог да ги прости! Изядоха ги турците, изпиха им кръвта вашите русчушки чорбаджии, закопаха ги черните душици. Нека божето проклятие падне на главите им! Ако баба ти Нена поживее още малко, то ще да докаже на нашите юнаци, че нейната кръв е по-чиста и по-родолюбива от тяхната! Дошел дядо ти Стойчо, та ми разказва, че времето не било дошло, че българите не били пробудени, че гърците ни правили пакости, че турците били силни, че народът ни нямал пушки и че между юнаците ни нямало съгласие. Приказнички! Който е юнак и който е родолюбец, той трябва да допълни онова, щото ни не достига. Аз съм стара жена, но надеям се да изпълня желанието си и тогава вече да умра. Ако не мога да нося пушка и да въртя сабля, то ще да употребя отрова, примка, лъжа и най-после зъбите си. В челюстите ми са останали само два зъба, но и тия могат да прехапят гръклянът на един турчин. Ако вашите русчушки чорбаджии да не би предали моите синове, то досега много турски глави би се търкаляли по Стара планина. Погинаха моите соколчета, но погинаха като юнаци! Аз ги не оплаквам. Ако би ги родила още веднъж, то би ги пратива да измрат изново, така също, както умряха преди няколко години. Аз оплаквам само дъщерите си. Едната умря от мъки, а другата и до днес още е майка на турски деца… Баба ти Нена ще да намери и зетят си, и дъщеря си, и унучетата си. Дорде не умрат тия, то тя няма да умре. Не трябва тия да живеят. Когато умре моето чедо и когато издъхнат нейните копелета, то баба ти Нена ще бъде щастлива и ще да умре спокойно…

В това също време из гората се показали две човечески сенки, които се приближали към разговаряющите твърде бързо. Месечината светила с всичката своя светлина и помогнала даже и на баба Нена да види тия лица и да каже:

— Ето и Петър иде… Видиш ли, синко, кой иде с него? Да не е Георгевото момче? Очите ми са отслабнали от сълзи и не могат да го познаят.

— Цено иде… На Георги Пиперков синът — рекло младото момче на бабичката и тръгнало да посрещне своите приятели.

— Боже, боже! Научи ме какво да правя! Георги погуби моите деца, а аз трябва да погубя неговите. Око за око и зъб за зъб. Не бива… Нена има и сърце, и жалост даже и тогава, когато децата й лежат в черната земя неотмъстени, неосветлени, неоплакани! Сам бог ми праща утешение. Георгевият син се събира с хайдуците! Търпи, Нено, и чакай — говорила бабичката сама със себе си и гледала към небето.

Когато тримата млади момчета се срещнали, то се хванали за ръка и отишли при огънят.

— А де е дядо Стойчо? — попитал един от новите, когото бабичката нарекла Петър.

— Тука е — отговорил един от дружината.

— Повикайте го да дойде по-скоро и да свършиме работата си, защото баща ми твърде лесно може да ме потърси — рекъл Цено.

— Дошли ли са всичките, които бяха повикани? — попитал Петър.

— Ще видиме сега — отговорил един от дружината и подсвирнал.

Около огънят се събрали около двайсет души млади българчета, които били до един добри юнаци.

— Всичко ли е готово, Смиле? — попитал дядо Стойчо.

— Готово е — отговорил Смил и извадил една хартия из пазухата си.

— Какво е това? — попитал Цено.

— Това е устав, по който трябва да се управляват членовете на нашето дружество. Аз мисля, че най-напред трябва да се прочете уставът, а после вече да се говори за други работи.

— Преди да захванеш да четеш, то аз ще да те попитам в какво положение се намират работите ни и имаме ли съчувствие по селата и по градовете. Освен това аз би желал да зная с кого имам работа. Вардете се да не бъдеме предадени — отговорил Цено.

— Ние не можеме да отговориме на своите въпроси, защото от днес захващаме нова работа — отговорил дядо Стойчо. Всичките наши членове са сега пред тебе. Ако някой из тия членове ти се не хареса, то те молиме да ни кажеш в очите и да ни разкажеш фактически неговите слабости.

— Трябва да бъдем осторожни и да избираме само такива юнаци, които са из нашият бостан — рекъл Петър.

— Между нази няма подозрителни личности. Хайде четете! — рекъл Цено.

Смил помълчал малко, погледал към небето и после проговорил:

— Целта на нашето дружество е да помагаме на сиромасите и да защищаваме народът си от турските злодейци и от нашите еднородни кръвопийци, които се наричат чорбаджии. Който е българин и който има българска душа и сърце, той трябва да бъде с нази и да посвети всичките си сили на народните цели и на народното благосъстояние. С една дума, нашето дружество трябва да бъде привременно правителство, което ще да наказва кривите и да спасява невинните. Предателите трябва да погинат, безчестните трябва да го изгонят изпомежду нази, а нерешителните трябва да се изведат „на път истинни“. Членовете на нашето дружество са длъжни още да бъдат честни, безприрастни, великодушни и правдолюбиви. Честният и добрият турчин трябва да бъде за нас по-приятен, нежели нашите кръстени турци, които носят българско име, но които са готови да продадат Христа за 30 сребърника. Който се реши да бъде член на нашето дружество, той трябва да бъде таени да работи енергически. Ние трябва да мислиме, да проповядаме и да сънуваме за своите цели; но да бъдеме осторожни и да не хвъргаме бисерът си пред свинете. Съглашавате ли се, братия?

— Съглашаваме се — отговорили всичките юнаци и лицата им приели тържествено виражение.

Дядо Стойчо помладял.

— Деца мои! — рекъл той. — Старайте се да бъдете правдолюбиви, народолюбиви и благоразумни, ако желаете да бъдете щастливи и весели. Само народолюбивото сърце е чисто, само правдолюбивата душа е щастлива и само благоразумният човек достига до добро бъдеще. Обичайте се между себе си, не карайте се, съединете се и нашето дело е свършено. Ако няколко милиона гърла извикат: „Дайте ни живот, очистете ни пътят, оставете ни на мира“, то никаква сила не е в състояние да затъкне тия честни гърла и да заглуши гласът на истината. Когато нашата цел стане за нас религия, то ние ще да бъдеме честити и свободни. Свободолюбието и народолюбието са най-нравствените начала в нашият живот, а нравствеността е основание на всяка една религия. Както лошавото и безнравственото не може да бъде човеческо, така и нравственото не може да бъде човеческо, така и нравственото не може да бъде небожествено. И така, ние искаме своите права, които са дадени на всеки човек от самата природа. Природата ни е направила българи, а природата е освещено божество. Не вярвайте на гърците, които ви казват, че само гръцкият бог е бог, а боговете на всичките други народности са дяволи и антихристи. Както религиозните въпроси се решават най-вярно от разумните и естествените закони, така и господарствените въпроси трябва да се решат от разумните и естествените сили на природата. Безнравствеността не е релизия. Разумната религия не угнетява съвестта и не бои се ни от лъжата, ни от джелатите, ни от зверските насилия. Обичайте своята народност и не бойте се от никакви шарлатани, от никакви проклятия и от никакви обвинения. Ако мъдреците говорят, че народностите не могат без религия, то яз ще да ви кажа, че всяка една религия трябва да бъде тясно свезана с народността на това или на онова племе. Другояче тя не е вече религия. И така, дорде ние не освободиме народът си, то не можеме да речеме, че имаме религия или че имаме божество. Бъдете твърди на думата си, защото само в такъв случай ние ще да заслужиме добро име и съчувствие от другите народи и народности. Енергическият човек е всемогъщ, а твърдата воля качва човеците и народите на човеческият трон и дава им име хора и народи. Ако бъдеме решителни и юнаци, то ще да промениме срамът и безчестието на гордост и почитание и ще да се наречеме хора. Само робовете не са в състояние да разберат, че съществува голямо различие между срамът на онзи човек, който съзнава своето човеческо достойнство, и равнодушието на онзи, комуто това чувство е непознато. Трябва да покажеме на светът, че и ние сме хора: трябва да покажеме и сами на себе си, че и ние имаме срам и сърце. Моето сърце се подмладява, като ви гледам събрани тука с една цел и с една твърда воля; а милион пъти ще да бъда по-весел и по-щастлив тогава, когато ви видя пред народът с пряпорецът в ръка. Живейте, момчета! Нека господ да чуе молитвите ни!

— Амин! — извикали момчетата.

— Най-напред ние трябва да разделиме своите занятия и да се закълнеме, че ще да служиме на целите си вярно и праведно — казал Цено.

— Ако би имали каква-годе организация, то би могли да разделиме занятията си; но ние я нямаме, следователно, трябва да оставиме всекиго за време да работи така, както му се види за по-добре и щото може. Най-главната наша цел е да проповядаме на народът, да го будиме и да го научиме що да работи и как да работи — рекъл Смил.

— Смилчо има пълно право — рекъл дядо Стойчо. — Ние трябва да се закълнеме, че ще да работиме вярно, тайно и енергически за своят народ; а всеки из нас е свободен да избира път, по който ще да върви. Закълнете се, братия, и да се захванеме за работа.

Когато дядо Стойчо говорил, то из шумакът се показал един старец, приближил се до дружината, благословил я и проговорил:

— Нека господ и св. Богородица да ви бъдат на помощ! Нека св. Георги подкрепи десницата ви и нека ви бъде покровител и защитник. Целунете кръстът и закълнете се, че сте готови да пролеете и кръвта си за своето отечество и за Христовата черкова.

После това старецът извадил из пазухата си сребърен кръст, подал го на момчетата и захванал да чете тихо молитва. Момчетата целунали кръстът и заклели се.

— Нека бог да убие всеки един българин, който би дозвели на турските поганци да безчестят Христовият храм и да се подиграват с народността ни! — рекъл Цено.

— Господ ще да чуе молитвата ти — казал дядо Стойчо.

След малко време всеки захванал да се приготовлява за път. Няколко момчета, които в това време били търговци, натоварили сексените и качили се на конете си; а останалите, които били за време кираджии, спрегнали колата си и равницата опустяла. Останали само дядо Стойчо, Смил и старецът. Между тия хора произходил таен разговор. Кой знае какво са тия говорили и що им е било на сърцето? Тия даже не забележили, че небето се е покрило с облаци и че над главите им висяла страшна буря. За десет минути всичкият небосклон се покрил с черна пелена. Вятърът, който до това време люлял само върховете на дърветата, захванал да свири. Старите дървета скърцали, младите се превивали, а сухите клончета се пребивали и падали на земята. Всичката гора заплакала, запищяла и захванала да се люшка ту на една страна, ту на друга; дъждът захванал да капе с едри капки, а разговаряющите продължили своят разговор и не обръщали никакво внимание. Из всичко се видело, че тия хора са се срещали твърде често с природните явления и че тяхната кожа е привикнала да търпи и горещите лъчи на слънцето, и зимните снегове, и проливните дъждове, и едрият град. Най-напред се окопитил Смил.

— Мене ми се чини, че през тая нощ ще да се разиграят всичките дяволи — рекъл той.

— И самата природа ни учи какво да правиме — рекъл дядо Стойчо. — Я погледайте как тия хилядогодишни дървета се люшкат като пияни пред природната сила! Я погледайте как природата обаря гнилото и старото, за да даде живот на младото и новото! Който мисли да бъде нов човек, той трябва да изкорени старите препятствия и гнилите идеи.

— Но ние сме още слаби и не сме в състояние да се бориме и със своите, и с чуждите — рекъл старецът.

— Когато не можеме, то трябва да търпиме и да оплакваме отечеството си. Знаете ли вие, че турчинът се държи само с помощта на нашите чорбаджии и с помощта на калугерите?

— С гръцките — рекъл старецът.

— Аз мисля, че по-напред трябва да се очистят нашите чорбаджии-шпиони, а после вече да се предприема борба срещу правителството — казал Смил. — По-напред ти трябва да извадиш трънът из петата си, а после вече да тръгнеш на път. Ако питате мене, то аз ще да ви кажа, че в нашите нещастия са криви не турците и не турските чиновници. Кажете ми, крив ли е турският солдатин или турският чиновник, че ни бие и че ни безчести, когато самото правителство го изпровожда да бъде джелатин?…

Изведнъж завалял силен дъжд и гората се осветила с множество светкавици.