Богатият сиромах

VIII.

Била полунощ. Всичко спало, всичко дремало; не спали само няколко пияни адамови синове, няколко развратни жени и няколко турски стражари. А още кой не спи? — Ще видиме по-после. Нощта била темна и облачна; а подобна нощ бива приятна само за залюбените и за крадците. Изпълняли ли са крадците в оная нощ своите обязаности, или не, аз не зная; зная само това, че зади Георгиевата къща, в градинката, са се намирали две млади и зелени същества, които никога не са ни помислили за ситните човечески страсти и за чуждото имане.

— Ти си за мене всичко — говорило мъжкото същество. — Зарад тебе аз съм готов да се откажа от всичкият свят, от всичката вселена, от всичките свои приятели, но в това също време аз не мога да ти помогна — аз съм длъжен да те оставя и да спася главата си. Ако остана в тоя проклет град и ако се предам в ръцете на нашите народни злодейци, то себе си ще да погубя, а тебе няма да помогна! Тука ме очават мъки, синджири, тумруци и бесилници… Аз трябва да търся спасение по чуждите земи и между чуждите хора. Тежко ми е!… Кой знае? Може да се случи и така, щото там аз да намеря и добри хора, и искрени приятели, и честни мъже, но без тебе никога не мога да бъда щастлив. Аз отивам само телесно, защото душата ми отдавна вече е посветена на България, а сърцето ми принадлежи само тебе.

Марийка, която стояла до това време като окаменяла, трепнала и затворила очите си със своите хубави и дълги клепачи, защото били пълни със сълзи. Тя се бояла да изкаже ония мисли, които в оная минута й дошли в главата; но нерешителността и лъжовният срам не принадлежали на нейният характер. Тя твърде добре знаяла, че нейното бъдеще и нейното щастие зависят само от една дума, и затова хванала Смила за ръката, стиснала тая мила ръка на гърдите си и проговорила с нежен, но с твърд и решителен глас:

— Аз ще да бъда твоя и после смъртта си. Ни една сила не може да ме накара да се откажа от твоята любов. Ако ми кажеш да бягам с тебе, то съм готова тутакси да изпълня желанието ти, ако кажеш да търпя и да чакам, то съм готова да стана мъченица; а ако ми кажеш да се удавя, то Дунавът е под носът ми. Аз отдавна вече не живея за себе си. Казвай какво да правя!

Смил я стиснал на гърдите си и проговорил:

— Боже, какво чуя! Ти си готова да направиш онова, щото пожелая аз и щото е добро и за мене, и за тебе? Ти сама ми предлагаш да направя онова, за което аз не смеех и да помисля!… Нека бъде! Но истина ли ми ти казваш? Истина ли се решаваш да оставиш всичко и да вървиш след мене? Истина ли се решаваш да пожертвуваш за мене и животът, и честта си? Казвай по-скоро!

— Честта си аз не жертвувам ни за бога. Всичко е твое, само честта остава моя собствена принадлежност — казала Марийка.

— Но ако ти побегнеш с мене, то хората ще да кажат, че си безчестна.

— Това не е безчестие. Аз би направила безчестие само тогава, когато би подала ръката си на Ненча Тютюнджията и когато би послушала бащините си съвети. Ако аз имам желание да бягам с тебе, то го имам и защото те обичам, и защото искам да увардя честта си. Нима не е безчестие да взема Ненча, от когото се гнуся и когото никога не би ни погледала, и да го лъжа през всичкият си живот? Нима не е безчестие да послушам баща си и да стана за смях и за презрение на светът? Хората търсят за себе си „лика-прилика“, а аз съм длъжна — за любовта на баща си или за любовта на неговите турски страсти — да подам ръката си на една богата маймуна! Това никога няма да бъде.

— И така, ти искаш да бягаш заедно с мене?

— Искам — отговорила Марийка енергически.

— Ако е така, то аз намирам изново своето изгубено щастие. Преминаха вече цели осем деня, откакто аз търся случай да те видя и да се разговоря с тебе. В продължението на това време аз съм претърпял много повече, отколкото съм търпял в продължението на всичкият си живот. Аз и досега още не мога да се начудя на баща ти. Тоя човек е готов да те даде и на циганин, ако само тоя циганин има пари и ако не иска от него прикя; а аз съм богат, богат съм дотолкова, щото свободно мога да затъкна устата и на най-лакомите скъперници. Каква причина е накарала баща ти да се откаже от своята дума, да те сгоди за Ненча и да ме преследува толкова безчовечно — аз и до днес още не зная.

— Баща ми е чул, че ти си умешан в някакво си съзаклятие. Сам Митхад паша му казал преди няколко деня, че вие се събирате в дядовата Стойчова къща и че сте намислили да въстанете против турците. Митхад паша е заповядал на баща ми и на младоженецът ми да гледат какво правите и тутакси да го известят, щом узнаят, че вие имате събрание. Оная вечер гърбави Ненчо дойде у нас и разказа на баща ми, че вие сте се събрали в Стойчовата къща и че между вази се намират и неговите синове. Когато баща ми чу тия думи, то насмалко щеше да полудее. „Мойте синове, мойте синове да станат вагабонти! Мойте синове да бъдат противни на правителството и на баща си!“, викаше той и попържаше всичкият свят. Ненчо го утешаваше и казваше му, че братията ми са отишли у Стойчови случайно и че тия не принадлежат в числото на съзаклятниците; но баща ми го не слушаше и продължаваше да се разхожда по собата и да вика колкото си може. Най-после той се обърна към Ненча и рече му: „Слушай, Ненчо! Никому да не си казал, че си видял моите синове у Стойчови. Ако кажеш някому, то никога няма да те пусна в къщата си… Ти знаеш кой е Георги чорбаджи. Сбирай си устата и размишлявай, когато говориш с някого. Мойте синове трябва да се оправдаят и пред правителството, и пред светът. Аз ще да кажа на Митхад паша, че съм ги пратил сам. Аз ще да му кажа, че съм ги пратил да разузнаят работата и да ми явят кои са главните членове на комитетът. Слушаш ли? Хайде върви си сега и дойди надвечер“. После това баща ми повика братията ми. Какво им е говорил и какво е правил с тях, аз не зная, зная само това, че когато тия излязоха из стаята, то той извика колкото си може: „Ще ме уморят. Няма вече живот за мене. Живи ще да ги закопая. Олеле, мале, защо си ме родила?… Олеле, олеле!…“ Когато влязохме вътре, а той лежи полумъртъв на миндерлъкът. Лицето му беше зелено, очите му бяха червени, а из устата му излазяше пяна. Повече нищо не мога да ти кажа. Нищо не зная. Докторът се бои да не полудее.

— Да не дава господ такова нещо и на най-големите ми неприятели — рекъл Смил. Аз от всичкото си сърце съжалявам тоя човек, ако той и да е най-големият мой гонител.

— Когато преминала полунощ, то Смил дошъл първи в себе си и рекъл:

— Аз би желал да се видя с братията ти и да се паразговоря с тях за едно, за друго. Аз трябва да ги видя колкото се може по-скоро, защото времето не търпи. Можеш ли да ги разбудиш и да ги пратиш в градината при мене?

— Аз мисля, че и тия още не спят. Покачай малко — рекла Марийка и изгубила се; но след няколко минути тя се върнала назад, хванала Смила за ръката и повела го след себе си. Смил бил воведен в една малка стаица. Тая стаица била осветлена с едно кандилце, което горяло пред иконата и което било запалено от религиозната и чедолюбивата майка на Георгевите деца. Това кандило се палило само в събота, следователно и произшествието, за което ви разказвам, се е случило в събота. На един от постланите на земята дюшеци седели Стоян и Цено и разговаряли се разпалено между себе си. Стоян седял умислено и сърдел се за нещо си, а Цено го утешал и старал се да му докаже, че отчаянието и малодушието са най-големите причини, които убиват нещастното човечество.

— Който се бои от мечката, той не трябва да ходи в гората за дърва; а който иска да живее покойно и да се наслаждава физически, той трябва да се „отурчи“, да продаде съвестта си на правителството и да къса жилите даже и на своите собствени деца — говорил Цено.

— Но безплодните страдания не могат да принесат никому никаква полза — казал Стоян.

— Аз не мога да нарека безплодно ни едно човеческо движение. Ако от едно какво и да е дело произлазя радост или страдание, то това дело не може да бъде мъртво. Аз всякога мога да кажа, че само оная радост може да се нарече радост, която е имала предтечи и страдания и тежки мъки. Който се радва всеки ден, за него са маловажни и най-големите радости. Гладният и ситият не могат да ядат с еднакъв апетит. Освен това сладкото или доброто се добива мъчно, а горчивото или лошавото расте само по себи си. Ако ние мислиме да достигнеме до своето щастие и добро без мъки, без страдания и без кръвопролития, то не трябва вече и да говориме за своето бъдеще. „Лозе не ще молитва, ами иска мотика“, казват старците. Кажи ми, кой е онзи народ, който е добил своята свобода без мъки, без неволи и без кръвопролития? Кажи ми, кой е оня земледелец, който е напълнил амбарите си, без да сее, без да оре, без да върше, без да се пече на слънцето и без да окаля обущата си? Най-после, кажи ми, кой е онзи човек, който е прославил името си без главоболие и без душевни напрежения? Ако дядо ти и баба ти не са се постарали да обезпечат животът ти, то трябва да го обезпечиш сам; а ако умреш, ако погинеш, ако бъдеш обесен, то ще да живее синът ти и унуката ти.

— А ако погина напразно? — попитал Стоян.

— Няма да погинеш напразно, защото смъртта на всеки един патриотин пробужда цели хиляди заспали личности. Ако Христос да не би бил разпнат на кръстът, то неговото учение не би се разпространило по всичкият свят.

Влязъл Смил, позапрял се при вратата, чул последните Ценови думи и рекъл:

— Всичкото това е истина, но неосторожните хора са най-големите глупци под синьото небе. Аз уважавам милион пъти повече убийците, нежели самоубийците; а неосторожният човек е и убиец, и самоубиец.

— Истина е така — рекъл Стоян.

— Добре би било, ако щастието на хората да би падало готово от небело и ако да би се можало без жертви, без убийства и без самоубийства! Другите народности са освободили земите си с цели реки кърви, а ние искаме да достигнеме до своите цели и без най-малкото глаболие! Да бъдат и козите сити, зелките цели! Така ли е? Аз мисля, че плашливите хора са най-осторожните същества на тоя свят; но тяхната свобода се намира през девет царства в десето — казал Цено и пригласил своят приятел да седне. След няколко минути разговорът на трите приятели принял съвсем друго направление.

— Ние сме издадени — рекъл Смил.

— Ние сме продадени — повторил Стоян.

— Аз не съм в състояние да разбера кой е онзи наш другарин, който се е решил да ни предаде на правителството. Чужд човек не би можал да разузнае ни тайните ни, ни намеренията ни. Ние сме продадени от своите собствени другари. Дядо Стойчо е затворен. Разказват, че Митхад паша е знаял имената на съзаклятниците още в онзи ден, когато ни един из нас не беше ни помислил да се кълне и да работи за освобождението на отечеството си. Какви са тия предателства?

— А аз те уверявам, че Митхад паша нищо още не знае — рекъл Цено. — Ние сме предадени от Ненча Тютюнджията, но Ненчо не знае ни кои са нашите другари, ни какви са нашите планове. Слушай каква е работата. Ненчо иска да вземе сестра ми, а ти му стоиш на пътят и пречиш му да достигне целта си. Какви лайна е ровило това гърбаво животно със Спира Трантарът и какви мрежи е плело с баща ми, аз не зная, зная само това, че баща ми е принимал в това гнуснаво дело най-голямото участие. Ако Ненчо или баща ми да би знаяли, че и ние ходиме у дядови Стойчови и че и ние сме приятели с учителите, то не би прибързали да явят на пашата своите мисли или своите открития. Но както и да е, а из снощният разговор на баща ми аз виждам твърде добре, че ни той, ни Ненчо, ни Спиро не са знаяли нищо положително за нашите цели; тия са само желали да угодят на Митхад паша и да го накарат да затвори и тебе, и дяда Стойча, и по-първите учители, които се не покоряват на чорбаджиите и които се не кланят пред чорбаджилъкът. „Какво търсите в Стойчовата къща?“, попита баща ми. „Ние не сме вече малки деца и не желаеме да ти разказваме де ходиме, с кого се виждаме и с кого се разговаряме“, казах аз. „Жив ще да те закопая! — извика той. — Още веднъж кракът ти да не е стъпил в Стойчовата къща.“ „Аз ти казах вече, че ние не сме малки деца.“ „А-а-а! Вие мислите, че аз не зная какво правите в къщата на онзи вагабонтин? Аз всичко зная. Вие съставлявате съзаклятие! Живи ще да ви закопая!“ „Ако намислиме да направиме съзаклятие, то ти нищо няма да знаеш. Не би разказали своите планове ни на твоите гнуснави приятели, които са готови да продадат народът си за една лула тютюн“, казах аз. „Когато ви поведат към бесилницата, то аз ще да хвърля след вас първият камен“, каза той сърдито и тупна с кракът си. „За подобен баща и аз няма да пожалея. Аз съветувам моите приятели да изколят не турците, а чорбаджиите, които са по-лошави и от анадолските башибозуци.“ „Стоене, кажи на тоя чапкънин да замълчи! Вие ще да ме уморите. Аз се грижа за вас, а вие се стараете да ме закопаете без време. Проклети да сте!“ „Легни, тато, легни, успокой се… Ти си болен“, говореше Стоян и трепереше като листо. „Кажи ми, кой ви е завел у Стойчови и кой ви е направил съзаклятници?“, попита той. „Аз ще да ти кажа само това, че ти си излъган от Ненча“, каза Стоян. Баща ми скокна и извика сърдито: „Аз ще да кажа на пашата, че съм ви пратил сам да изпитате работата и да направите добро на царството, а вие ще да потвърдите пред него думите ми.“ „Ние никога не сме биле шпиони… Прати Ненча. Нека издаде и нази заедно с честните хора“, казах аз. Какво е произходило после това, и аз сам не помня.

— Отказвайте се — рекъл Смил. — Говорете, че нищо не знаете, и ние сме спасени. Известете и Ивана.