Брегът на светулките

Пролог

_Декември 1969 година_

В къщата се носеше ароматът на коледни курабийки. Миризмата на масло, захар и джинджифил изпълваше топлата кухня. От радиото звучаха коледни песни. Каролайн и Клий предчувстваха, че ще се случи нещо прекрасно. Двете сестрички — на пет и три годинки — помагаха на майка си през тази снежна нощ. Когато извадените от фурната курабийки изстинеха, момиченцата ги украсяваха с бяла глазура и червени и зелени захарни пръчици.

Всеки път, когато погледите им се спираха върху Христос в яслата, децата си мислеха за своето семейство. Скоро майка им щеше да ги дари с братче или сестриче и двете момиченца вече обичаха това мъничко човече, което щеше да се появи в живота им. Люлката за бебето беше готова — точно копие на тази от коледната украса. Ако се родеше момче, щеше да се казва Майкъл, ако се окажеше момиче — Скай. Момиченцата тайно се надяваха бебето да е сестричка.

На входната врата се позвъни.

Огъста Ренуик, майката на момиченцата, изтри ръце в тъмнозелената си престилка. Брашнените отпечатъци по закръгления й корем се сториха невероятно смешни на Каролайн и Клий и те се запревиваха от смях, после нетърпеливо се втурнаха към вратата. В нощ като тази можеше да се случи какво ли не: например Дядо Коледа да подрани с подаръците или пък някое семейство, закъсало по пътя, да има нужда от подслон. Баща им беше далеч — работеше чак в Нюпорт — но може би беше решил да се прибере по-рано и да ги изненада.

Мъжът на прага държеше пистолет в треперещата си ръка.

Той нахлу в къщата и затвори вратата, сякаш беше дългоочакван гост, а не разбойник. Каролайн и Клий се притиснаха уплашено към майка си. Тя заговори и гласът й прозвуча спокойно, но някак странно писклив, когато помоли мъжа да не докосва децата й, да ги остави да се оттеглят, да не им причинява зло.

Мъжът се разплака.

— Насочи пистолета към Каролайн, после към Клий и накрал към Огъста. Черното дуло играеше пред очите им, сякаш отказваше да се подчини на чието и да било желание. Отново се задържа върху Каролайн. Тя се втренчи в това малко жестоко око и изведнъж осъзна, че точно от там ще излети куршумът. Но по-ужасен от пистолета беше плачът на мъжа. До този момент момиченцето не беше допускало, че възрастните също могат да плачат. Никога не беше виждало майка си или баща си разплакани. Уплашена, тя още по-силно се притисна към майка си. Очите на мъжа не се откъсваха от снимката, закачена на отсрещната стена. На нея се виждаше тяхната къща — «Хълмът на светулките» — мястото, където се развиваше и проявяваше големият талант на бащата на двете деца.

— Той ми я отне — простена мъжът. — Отне ми я. Открадна любовта й, открадна ми всичко, което някога съм искал. Сега е мой ред да взема онова, което му принадлежи.

— Моля ви, обяснете ми! За кого говорите? Мисля, че е станала някаква грешка — твърдо изрече Огъста.

— Става дума за вашия съпруг, госпожо Ренуик — отвърна непознатият. — И не съм се объркал. В момента той е с жена ми. Не ми ли вярвате? Отне ми онова, което обичам, затова аз ще отнема това, което обича той.

— И според вас какво обича той? — попита Огъста. Каролайн усети как ръката на майка и потреперва.

— Обича дъщерите си.

Жената като обезумяла се втренчи в него. Каролайн чу последвалия ужасен писък и не можа да повярва, че е излязъл от гърлото на майка й. Зарови глава в престилката и лицето й почти докосна това на Клий. Сестричката й изглеждаше притеснена и уплашена. Долната й устна беше издадена напред и леко потрепваше — както някога, когато Клий беше бебе и смучеше палеца си. Каролайн леко побутна ръката й и пръстът бързо се озова в устата на сестричката й.

— Не ги закачайте. — Огъста умолително погледна непознатия мъж. — Децата не са виновни за нищо. Моля ви, не ги наранявайте. Знам, че не искате да го направите. Сигурна съм, че сте добър човек. Щом плачете — значи сте чувствителен, а те са само две невинни момиченца…

— Ние имаме син — каза мъжът, измъкна портфейла си, отвори го и извади една снимка. Пръстите му трепереха. От гърдите му се откъсна ридание: — Моето момченце! О, господи!

Каролайн огледа усмихнатото лице на момченцето. Беше на нейната възраст, с руса коса и сини очи. Приличаше на баща си.

— Той е нейната радост и гордост. Бяхме толкова щастливи заедно. Толкова щастливи… В деня, в който той се роди… — Мъжът отпусна глава на гърдите си и зарида.

— Как се казва вашето момченце, господин… — внезапно попита Каролайн.

— Джо. Джо Конър. Така се казва. Ела тук. — Мъжът я хвана за ръката и рязко я откъсна от полите на майка й. Хвана я здраво и тя чу някакво изщракване.

— Не! — простена Огъста. — Моля ви, господин Конър, не я наранявайте!

— Затваряй си устата! — заповяда мъжът.

Никой не си беше позволявал да нарежда на майка й да си затваря устата и Каролайн се отдръпна назад, сякаш някой я беше зашлевил през лицето. Погледна към непознатия и се зачуди дали не е луд. Очите му бяха тъжни — не беше виждала по-тъжни очи през живота си. Може би именно заради тази тъга в сините му очи момиченцето не изпитваше страх. Дори напротив — съжаляваше го.

— Не казвай на мама да си затваря устата — твърдо произнесе тя.

— Искам при сестра си — проплака Клий и протегна ръце към Каролайн, макар майка й да я придърпваше към себе си.

— Джо едва ли би одобрил това, което правите в момента, господин Конър — каза Огъста. — Няма да му хареса, че плашите моите момиченца, нито пък би искал да си представя баща си с пистолет в ръка… Ще направя каквото кажете. Ще накарам мъжа си да престане да се вижда със съпругата ви. Честна дума!

— Колко струва честната дума на една пренебрегната жена? На жена, чийто мъж обича друга? Все едно да ми обещаете, че ще спрете времето! Край. Вече всичко свърши.

Мъжът продължаваше да стиска Каролайн. Лицето на майка й сякаш се топеше като свещ пред очите й, клепачите й се спуснаха, устните й се изкривиха и по страните й потекоха сълзи. Огъста беше вторият възрастен, който плачеше пред нея, и този факт я стресна повече, отколкото заплахите на непознатия мъж. Обзе я паника.

— Вземете мен — простена жената. — Само пуснете Каролайн. Можете да убиете мен и нероденото ни дете, ако наистина трябва да убивате някого. Но оставете дъщеря ми. Моля ви.

Гласът й се извиси до писък при думата «оставете» — напомняше воя на вятъра в голите клони на дърветата от отсрещния хълм.

— Да я оставя… — повтори машинално мъжът, втренчил се в издутия корем на Огъста.

После той погледна към Каролайн и видя отражението си в нейните очи. Двамата не откъсваха погледи един от друг и страхът на момиченцето внезапно изчезна. На устните на мъжа трепна усмивка. Ръката му неумело отметна кичура коса, паднал в очите й.

— Как се казваш?

— Каролайн.

— На възрастта на Джо си.

— Вече съм на пет години.

— Каролайн… — Сега мъжът се обръщаше единствено към нея, а сълзите се лееха като порой от очите му. — Дойдох тук, за да отнема от баща ти онова, което обича най-много, но сега разбирам, че не мога да го направя. Не мога да убия момиченце като теб.

— Какво? Какво е направил татко ми? — попита объркано тя и добави: — Не, не можете.

Внезапно се почувства напълно спокойна. Всичко щеше да свърши добре.

— Но той го направи! Баща ти го направи! Баща ти унищожи моето семейство — задавено изрече мъжът, вдигна пистолета към главата си и натисна спусъка.

Гърмежът отекна в ушите на Каролайн. Миризмата на барут я задави, а тежкото тяло на непознатия я повлече към пода. От устата му и от малката дупчица встрани на челото, където беше опрял дулото на пистолета, потече кръв и намокри черната й коса. Не можеше да диша, тъй като безжизненото му тяло я притискаше. Каролайн изпищя от ужас. Искаше майка си. Погледът й не се отместваше от снимката на момченцето. Шестгодишният Джо Конър й се усмихваше от снимката, паднала на пода точно до лицето й. Момченцето, чийто баща само преди миг беше избрал да се самоубие, вместо да застреля Каролайн или Клий, или тяхната майка и нероденото бебе… Момченцето, което вече никога нямаше да види своя татко.

Огъста Ренуик се спусна ридаеща към мъртвия и с мъка го отмести от дъщеря си. Сграбчи я в прегръдките си, избърса кръвта от личицето й. Каролайн гледаше снимката и през сълзи говореше на момченцето:

— Искам татко! Искам татко! Сега.

_30 декември 1969 година_

Скъпи Джо Конър,

Аз съм твоя приятелка, защото баща ти дойде у дома и ми показа снимката ти. Съжалявам, че татко ти умря. Много, много съжалявам.

Твоя Каролайн Ренуик

_14 януари 1970 година_

Скъпа Каролайн Ренуик,

Казваш, че татко ми ти е показал моята снимка? Той беше добър и обичаше да се смее. Двамата често играехме бейзбол в «Кардин Фийлд». Баща ми е получил сърдечен удар, докато е бил у вас. Радвам се, че когато това се е случило, вие сте били при него.

Твой приятел,

Джо Конър

> Първа глава

_Юни 2000 година_

Беше най-дългият ден в годината. Пълната луна излизаше от морето. Старото куче се беше изтегнало на тревата до Каролайн, отпуснало глава върху предните си лапи.

Каролайн, майка й и двете й сестри седяха на белите столове. Атмосферата беше особена — семейните духове витаеха наоколо.

Каролайн Ренуик се чувстваше като глава на рода, но всъщност беше само най-голямата сестра. Обичаше семейството си. Бяха силни и същевременно — уязвими, обикновени жени, но също така и изключителни. Понякога си мислеше, че прекарва прекалено много време с тях, и й се струваше, че прилича на овчарка, подкарала на паша ексцентричното си стадо. Щом я обземеха подобни усещания, тя просто хващаше първия самолет и предприемаше делово пътуване. Нямаше значение къде ще отиде — стига да е достатъчно далеч, за да се разтовари психически. Но в този момент си беше у дома.

Колкото по-високо се издигаше луната, толкова по-малка и хладна ставаше, а розовият й оттенък преливаше в сребрист. Хомър се размърда и вдигна глава от лапите си. Той никога не пропускаше прелестната гледка по време на пълнолуние.

— О, момичета! — възкликна Огъста Ренуик, обръщайки се към трите си дъщери. — Не е ли невероятно?

Очите й не се откъсваха от пролива Лонг Айлънд.

— Пълна луна през най-дългия ден в годината. Това трябва да е добър знак — отбеляза Каролайн.

— Ти винаги търсиш знаци — подразни я Клий. — Пълнолуние, падащи звезди…

— Северната звезда — унесено изрече Скай. — През последната нощ, в която бях щастлива, Каролайн ми показа как да я откривам.

— Последната какво? — с усмивка попита майка им.

— Мамо! — хвърли й предупредителен поглед Каролайн.

— Последната нощ, в която се чувствах щастлива — повтори тъжно Скай. Леко заваляше думите и Каролайн се запита колко ли още щеше да пие сестра й.

— Ти си щастлива сега, скъпа — рече Огъста. — Не ставай смешна! Как можеш да говориш подобни нелепости?

— Много лесно — примирено отвърна тя и отмести поглед към стария Хомър.

— Мамо… — започна Каролайн, опитвайки се да измисли някоя по-лека и безопасна тема за разговор.

— О, Скай, я престани! — някак засегнато каза Огъста. — В момента празнуваме лятното слънцестоене. Нека да се върнем на разговора за звездите…

— Северната звезда… Повече нямам нужда от нея — отбеляза през смях Клий. — Ако искам да отида някъде, мога да позвъня на туристическата агенция. Никога вече няма да катеря планините!

— Аз нямам нужда от никакви звезди — рече Скай.

— Ние всички имаме нужда от звезди — възрази майка им, после го повтори, сякаш беше нещо изключително важно: — Всички имаме нужда от звезди.

— Имаме нужда от коктейли, мамо — прекъсна я Скай. — Не е ли вече време? Слънцето залезе, луната изгря. Ето, това също е предзнаменование — време е за по един коктейл. Нали така, Хомър?

Старият златист ритрийвър размаха опашка.

— Права си — съгласи се Огъста, но все пак погледна малкия си златен часовник. После се обърна към по-големите си дъщери, сякаш очакваше те да възразят. Приличаше на момиченце, което се кани да направи нещо, което родителите му няма да одобрят. В погледа й се четеше предизвикателство. Никой не каза нищо и Огъста се отправи към къщата.

— Коктейлите — прошепна Скай на Хомър.

— Пиенето не е изход — подхвърли Каролайн. Вместо да се засегне, сестра й й изпрати въздушна целувка.

Каролайн се намести удобно на стола си. Усещаше безпокойство и страх. Напоследък беше разочарована от живота, който водеше. Погледна към Скай и видя сестра си, която толкова обичаше, да се самоунищожава. Трябваше да се въздържа от остри реплики. През всичките тези години Каролайн крепеше най-малката от трите сестри и не й позволяваше да рухне. Сега обаче й се стори, че Скай така или иначе е стигнала дъното.

— Саймън още не се е върнал, нали? — попита Клий. Саймън беше съпругът на Скай, негодник по призвание и художник по професия. — Ще мине ли оттук тази вечер?

— Не, а Питър ще дойде ли? — не й остана длъжна Скай. Питър беше съпругът на Клий, който беше свещеник към една болница.

— Не, той заведе децата на пица — отвърна Клий.

— Питър е толкова добър! — отбеляза Каролайн. — Много мило от негова страна да пожелае да прекара вечерта в компанията на децата си.

— Как мина срещата ти онази вечер, Каролайн? — попита Клий.

— Чудесно — усмихна се тя и сви рамене.

— С кого си се срещала? С онзи нещастен банкер, който би целия път от Ню Йорк дотук само за да научи, че няма и най-малък шанс да… — започна Скай.

— Стига. — Каролайн се засмя и стана от мястото си. — Достатъчно.

Беше на трийсет и шест години и все още беше неомъжена — единствената от трите сестри Ренуик, която дори не се беше сгодявала. Знаеше, че Скай и Клий умират от желание да се сложи край на така дълго продължилото й моминство.

— Сериозно — подразни я Скай, заваляйки «с»-то. — Да шофира триста и двайсет километра само за да разбере, че не се целуваш на първата…

— Ще отида да видя какво прави мама — прекъсна я Каролайн и се отдалечи. Не искаше да слуша пиянските й брътвежи.

* * *

Прекоси широката зелена морава пред къщата. «Хълмът на светулките» беше домът от нейното детство. Хю и Огъста Ренуик бяха нарекли имението си така, защото през топлите и спокойни юнски вечери като тази, щом луната изплуваше от водите на залива, над тъмните поля около старата викторианска къща и в гъсталака покрай брега започваха да проблясват в зеленикаво златисти светлинки, излъчвани от хиляди светулки. Когато бяха малки, трите момиченца обичаха да тичат боси по тревата и да ловят в шепи дребните насекоми.

Имаше и друга причина имението да бъде наречено «Хълмът на светулките». Така се казваше къщата на Ноел Кауърд в Ямайка. За семейство Ренуик Ноел Кауърд беше синоним на разговори, подслаждани с мартини, размяна на остроумия и клюки, необуздани партита и огромни количества алкохол — но границата никога не се прекрачваше, преди да е паднал здрачът. Бащата на Каролайн беше известен художник. Все още се носеха легенди за партитата, които майка й беше давала тук, в дома им в градчето Блек Хол — люлката на американския импресионизъм.

Къщата миришеше на дом. Щом се прибереше, първото нещо, което Каролайн усещаше, беше този познат мирис от нейното детство. На сол във въздуха, на дим от дървата, горящи в камината, на маслени бои и джин, на майчиния й парфюм и смазката, с която баща й смазваше пушката си. Надникна във всяка една от стаите, но не откри майка си.

Огъста Ренуик седеше на широките стъпала на задния вход — скрита от дъщерите си. Морският бриз си играеше с бялата й като сняг коса.

Каролайн забеляза майка си през прозореца на тъмната всекидневна. Поколеба се за миг. Макар Огъста да смяташе, че никой не я наблюдава, тя продължаваше да излъчва така характерните за нея самоувереност и достойнство. Взираше се напрегнато в океана, сякаш очакваше завръщането на съпруга си от някое невероятно опасно морско пътешествие. Скулите й бяха високи и идеално изваяни, устата й — широка.

Носеше избеляла синя риза, бежови панталони и стари изтъркани маратонки. На шията й висеше нанизът от черни перли, които Хю Ренуик й беше подарил на Коледа, десет години преди да умре. Огъста никога не се разделяше с тях. Носеше ги на парти, на бал, в градината, навсякъде. Дългата й лъскава черна коса беше побеляла рано — когато беше едва на трийсет години, но тя не я боядисваше.

— Мамо — каза Каролайн.

— Скъпа! — приповдигнато изрече Огъста. — Току-що приготвих напитките и реших да се измъкна навън, за да си пийна едно питие. Искаш ли да ти налея и на теб, преди да отидем при сестрите ти?

— Не, благодаря.

Огъста потупа свободното място до себе си. Каролайн взе възглавницата от близкия бамбуков стол, сложи я на най-горното стъпало и седна. Сребърният шейкър, в който приготвяха мартинито, стоеше между нея и майка й.

— Мислех си за баща ти — каза Огъста, засенчи очите си с длан и отправи поглед към вълните, обагрени във виолетово и сребърно. — Той обичаше пълнолунието през юни. Нали? Би могъл да нарисува страхотен пейзаж, като гледа тази красота наоколо, не смяташ ли?

— Наистина би могъл, мамо — съгласи се дъщеря й.

— Пия за Хю — вдигна чаша възрастната жена, вперила поглед в луната. — И за картината, която би могъл да нарисува в този момент: неговата съпруга, най-голямата му дъщеря и най-дългия ден в годината. Първият ден от лятото.

— Първият ден от лятото — повтори Каролайн и направи жест, сякаш вдига тост.

— О, как ми липсва!

— Знам, че ти липсва.

Каролайн знаеше, че майка й очаква да чуе друго, че очаква дъщеря й да каже колко много й липсва баща й. Очите на Огъста непрекъснато излъчваха тъга и копнеж — може би заради огромната любов, която беше изпитвала към мъжа си, както и заради всички пропуснати възможности. Хю беше починал преди седем години от рак на стомаха. Всички от семейството имаха какво да му казват, но той не беше там, за да ги чуе. Съпругата му го беше обичала лудо до самия край.

Фаровете на Лонг Айлънд блестяха в мрака. На запад се виждаха многобройните светлини на някакъв голям кораб или може би плаваща платформа, напомняща малък град сред водите на океана.

— Хайде — каза Каролайн и подръпна майка си за ръката. — Да вървим при другите и да се любуваме на луната.

Огъста остави чашата си и шейкъра на стълбите и дъщеря й си отдъхна с облекчение. Двете тръгнаха през моравата, а лекият ветрец рошеше косите им. През този ден Каролайн непрекъснато мислеше за баща си. Майка й беше права, че най-голямата й дъщеря бе наскърбена от покойния Хю, но това не означаваше, че тя не тъгуваше по баща си. Трудно й беше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Спомените за баща й не бяха само лоши.

Светулките започнаха да излизат. Проблясваха в розовите храсти и летяха над високата трева. Приличаха на милиони запалени свещици. Магията на плажа се дължеше именно на светулките. Те танцуваха ниско над обраслия с тръстика и трева хълм, над ситния бял пясък на плажа. Нямаше друг участък от бреговата ивица, който да свети толкова силно. Баща им обичаше да казва, че това е така, защото неговите момичета са специални и светулките прииждат към техния бряг, и запалват фенерчетата си, за да осветяват пътя на децата към дома им, така че те никога да не се загубят. Понякога хващаше светулки и ги смачкваше между пръстите си, после намазваше бузките на Каролайн с фосфоресциращия сок или пък пускаше някоя светулка в чашата си с мартини и сякаш звездите слизаха в питието му. Някога тя беше обичала баща си повече от всичко на света.

Клий и Скай седяха мълчаливо в плетените си столове и следяха с поглед танца на светулките. Дали и те мислеха за баща си? Изглеждаше невъзможно мислите им да са заети с друго в този миг. Хомър, отпуснал лениво глава върху лапите си, наблюдаваше как Каролайн се приближава към тях.

Когато тя седна, кучето вдигна бялата си муцуна към нея и я близна по ръката. Нощта беше като омагьосана. Сякаш миналото, духът на Хю и луната се бяха наговорили едновременно да наситят въздуха с присъствието си. Жените от семейство Ренуик гледаха към кръглото небесно светило и се вслушваха в шума на вълните.

— За какво мислиш? — попита внезапно Клий и сложи длан върху рамото на по-голямата си сестра.

— За татко — отвърна тя.

Скай мълчаливо потръпна. Баща им беше погребан от другата страна на гората — в западната част на хълма — и сега погледът на най-малката от трите сестри се отправи натам.

— Аз пък се чудя какви са онези лодки. — Клий посочи многобройните светлинки, плуващи във водата.

— Пристигнаха тази сутрин — информира я Огъста. — Две големи бели яхти и множество лодки, които непрекъснато кръстосват напред-назад.

Естествено, от Клий можеше да се очаква именно това — да мисли за нещо толкова прозаично в такъв момент. Тя беше най-щастлива от трите, най-малко обременена психически; успешно беше загърбила миналото. Каролайн й се усмихна, после отново се обърна към Скай:

— А ти за какво мислиш? Защо си толкова мълчалива, Скай?

— Просто мисля — отвърна тя, но, разбира се, не каза за какво.

— Сега всички сме заедно, Каролайн — намеси се Огъста. — Нека да се задоволим с това.

— Май някой спомена за «коктейли» — смени темата Скай и неуверено се надигна от стола си. — Някой иска ли да му донеса питие?

— Не — отвърна майка й и хвърли многозначителен поглед към Каролайн. Но когато Скай все пак се отправи, към къщата, Огъста я хвана за ръката и тръгна с нея. Хомър се изправи, сякаш имаше намерение да ги последва. Изглеждаше объркан. Обърна въпросително очи към Каролайн и тя го почеса между ушите. Кучето усещаше, че именно Скай трябва да бъде предпазвана, но цялата му любов беше отдадена на Каролайн.

Чувството за дълг надделя и когато Скай и Огъста стигнаха до височината, Хомър тръгна след тях, навел глава и размахал опашка. Скоро тримата изчезнаха във вътрешността на къщата.

Каролайн и Клий седяха и чакаха. Почти веднага до ушите им достигна познатата музика — смях и звън на кристални чаши.

* * *

Тази нощ Каролайн не можа да заспи. Извърна глава към нощното шкафче, върху което беше поставена снимка в рамка. На нея се виждаха тя, Клий и Скай по време на тържеството, организирано в чест на баща й. Момичетата бяха облечени в ефирни летни рокли. Каролайн беше на шестнайсет години.

Колко удивително беше това чувство, което свързваше сестрите! Каролайн го познаваше още от двегодишна, от деня, в който коремът на майка й беше започнал видимо да се закръгля. Оттогава до ден-днешен не беше преставала да се удивлява на факта, че тя и сестрите й са излезли от една и съща утроба.

Знаеше, че това важи за всички сестри по целия свят. Когато срещнеше жени, които също имаха сестри, тя беше сигурна, че те знаят и разбират тази невероятна връзка.

Съсредоточено се загледа в снимката и се опита да си спомни момичетата от онова далечно време. Очите й се спряха върху собствения й образ: усмихваше се, но сдържано; беше застанала зад Клий и Скай, а позата й беше някак закрилническа.

— За какво ли сте си мислели тогава? — прошепна тя.

Бяха израснали в една и съща къща, бяха дишали един и същи въздух, наситен с един и същи аромат, бяха се наслаждавали на едни и същи гледки и до слуха им бяха достигали едни и същи звуци. Имаха едни и същи родители, спяха в една и съща стая и стотици вечери наред всяка от тях беше заспивала, заслушана в равномерното дишане на другите две. Дори сънищата им бяха населени с еднакви образи. Познаваха както радостите, така и кошмарите, които ги спохождаха нощем.

— Ходехме заедно до училището — промълви на глас тя.

После очите й се спряха на голите колене на сестрите й. Познаваше всеки белег по тях… Белегът с форма на сърп под лявото коляно на Клий, който сестра й беше получила, след като една вечер се беше спънала в тъмното и се беше порязала на парче счупено стъкло. Белегът на десния глезен на Скай, оставен от бодливата тел, ограждаща съседното пасище, в което децата нямаха право да влизат…

Познаваше момчетата, които сестрите й бяха харесвали. Беше ги дразнила за всяко едно от тях, беше им помагала да съчиняват любовни писъмца и беше набирала телефонните им номера, за да могат Клий и Скай да чуят гласа на любимото си момче, преди сестра им да затвори. А понякога — и това беше нещо, от което щеше да се срамува до края на живота си — понякога си позволяваше да флиртува с приятелите на сестрите си. Искаше да се увери дали наистина ги харесват.

И трите си имаха свои тайни. Бяха попадали в различни ситуации и бяха трупали опит. Имаше неща, за които изобщо не подозираха. Не споделяха абсолютно всичко. Не бяха казали на Скай за кавгите между майка им и баща им например, които тя не чуваше, защото заспиваше рано. Най-малката й сестра, беше скрила от нея, че беше преписала на един тест по математика в седми клас — за пръв и последен път в живота си — защото Каролайн й беше помогнала с домашното и й беше обяснила задачите и Скай не искаше да я разочарова…

Лошите неща, които се бяха случвали на Скай… Мъжете, на които беше позволявала да я докосват, макар да знае, че не бива. Моментите на страх. Миговете, в които се беше оказвала без избор. Непознатите места, на които се беше озовавала много пъти, без да може да се обади на някого — дори на сестрите си. Чувството, че си убил човек…

Дори когато преживяваше прекрасни минути, когато тръпнеше от любов или със затаен дъх наблюдаваше отражението на луната върху гладката повърхност на водата, когато изглеждаше така, сякаш небесната красавица обещаваше нещо, което Каролайн никога нямаше да разбере, въпреки че беше нейна сестра и беше излязла от същата утроба…

Три сестри, три отделни свята. Различни комбинации, безброй възможности. Вземаш една, получаваш три. Две срещу една. Едната е излишна. Тайни, споделени само с едната. После тази, с която е споделено, казва на онази, която не би трябвало да знае. Всяка е бясна на другите две. Или тайни, които не биваше да бъдат казвани на никого. Тайни, които тя знаеше, но никога нямаше да разкрие. Тайни, за които всички се досещаха, но никой не знаеше със сигурност. Грешки, свързани с живота и със смъртта. Геометрия на сестринството.

> Втора глава

Седмица по-късно трите отидоха на кино. На връщане оставиха Скай в «Хълма на светулките», където тя временно се беше установила след заминаването на Саймън, и поеха към къщи. Всички живееха в Блек Хол на разстояние от около четири километра една от друга. Тази вечер бяха с волвото на Клий. Караха бавно. Съпругът и децата на Клий нямаше да се приберат до сутринта, така че тя беше свободна. Каролайн пък обожаваше да се разхожда със сестра си. В колата цареше атмосфера на задушевно спокойствие. Известно време мълчаха, накрая Клий попита:

— Какво й става на Скай?

— Де да знаех — въздъхна Каролайн.

Представи си съпруга на най-малката си сестра. Саймън беше голям егоист. Двамата със Скай бяха талантливи художници и бяха водили свободния живот на бохеми до мига, в който това се харесваше на Саймън, след което той беше избягал с модела, който му позираше точно преди двамата със Скай да отпразнуват петата годишнина от брака си. Още през детските им години мрачните настроения, в които изпадаше Скай, ужасно притесняваха Каролайн. Най-малката й сестра почти ги бе преодоляла, докато не се случи това със съпруга й.

— Не е заради Саймън — изрече Каролайн.

— Каква е причината тогава?

— Имам чувството, че миналото й отново се връща.

— Какво минало?

— Тя уби човек, Клий!

— Не го е направила нарочно — жално промълви Клий.

— Но този факт не може да съживи убития, нали?

— Опитва се да заглуши чувството си за вина, затова пие — каза Клий. — Също като татко.

— Да, също като татко.

Продължиха пътя си. Каролайн живееше в малка къща в района на хотела «Ренуик Ин», превърнал се в убежище за хора на изкуството. Сградата беше на двеста години, бяла, със седем комина и четири тайни стаи. Беше заобиколена от обширна градина и борове, към нея се числяха стопански постройки и един голям тухлен хамбар. Имението заемаше площ от сто акра по поречието на река Ибис, приток на Кънектикът, и навремето беше принадлежало на бабата и дядото на сестрите Ренуик.

Всяко лято, а и през останалите сезони, в «Ренуик Ин» отсядаха много художници. Те идваха тук, за да творят далеч от шума на големия град, както и да намерят сродна душа, в която да се влюбят. Всеки август, в края на сезона, Каролайн организираше голям бал в чест на творчеството и любовта. Тогава отчиташе, че сметката й в банката значително е нараснала.

Когато Клий зави по автомобилната алея, водеща към хотела, Каролайн забеляза, че паркингът е пълен.

— Много добре — кимна доволно тя. — Още посетители.

— Художник да си в днешно време! Изглежда, тези хора изкарват много пари, след като могат да плащат огромните суми, които им измъкваш — засмя се Клий и започна бързо да брои колите.

— Не всички са художници — поправи я сестра й. — Това е рекламен трик — обявявам, че събираме главно хора на изкуството, и по този начин привличам и други клиенти.

— Винаги е действало — отвърна Клий. Спомни си детството им, когато старата сграда се пълнеше с посетители, дошли да се запознаят с известния Хю Ренуик. Явно смятаха, че като се доближат до него, ще прихванат поне малко от блясъка, таланта и славата му.

Беше задушно. Въздухът беше влажен и горещ. Реката проблясваше на лунната светлина. Гостите на хотела обичаха вентилаторите на таваните, мрежите против комари и керосиновите лампи. Бяха готови да платят повече, за да се доближат максимално до първобитния начин на живот. Искаха да си светят със свещи, да бродят из непроходими гори, вечерята им да бъде сервирана на открито върху стари дървени маси, да се хранят от чинии, които не бяха от един и същи сервиз, да пият аперитива си около камината. Доброволно се лишаваха от удобствата и поради това в стаите нямаше телевизори, телефони, климатици или електронни часовници.

— Ще влезеш ли? — обърна се Каролайн към сестра си. Искаше й се вечерта да продължи. — Предлагаме страхотен шоколадов кейк. Много ми се ще да го опиташ.

— С удоволствие — кимна Клий.

Прекосиха хола. Гостите се разхождаха, отпиваха от чашите си и чакаха да им бъде сервирана вечерята. Управителката Мишел държеше всичко под контрол. Подминаха окачените в редица картини на баща им и се озоваха в дъното на помещението. Каролайн остави сестра си, за да отскочи до кухнята, и почти веднага се върна, понесла табла с две чаши от евтин порцелан, кана с кафе и чиния с две огромни парчета кейк.

— Май ще се откажа от кейка — каза Клий.

— Първо го опитай — посъветва я Каролайн.

Двете излязоха навън и се облегнаха на портата. На двайсетина метра от тях ято патици се плъзна по тъмната застинала повърхност на водата.

— Реката е красива, но все пак не е като океана — отбеляза Клий.

— Ние сме деца на солената вода, както обичаше да казва татко — изрече Каролайн, без да откъсва очи от водата.

Двете мълчаливо се загледаха в реката. Изведнъж зад дърветата проблеснаха фарове и по автомобилната алея, водеща към хотела, бавно се плъзнаха няколко товарни коли. Чуха се оживени мъжки гласове.

— Сигурно са ни взели за «Котешката лапа» — отбеляза с гримаса Каролайн и инстинктивно извърна глава към шосето, водещо към близката таверна.

— Ами да вървим да ги осветлим по въпроса тогава — рече Клий, обзета от любопитство.

Двете сестри влязоха във фоайето на хотела в мига, в който група загорели от слънцето и брадясали мъже нахлуха през входната врата. Бяха облечени във вехти мръсни дрехи. Мишел притеснено ги гледаше от рецепцията, готова на един дъх да изстреля координатите на таверната. Хотелът на Ренуик беше изискано място. Беше ясно, че тези мъже не са попаднали, където трябва.

— Имате ли свободни стаи? — попита един здравеняк от групата. Мръсната му черна коса беше разрошена, един от предните му зъби беше счупен, а избелялата му тениска, рекламираща някаква кръчма в Дивия запад, щеше да се пръсне от издутия му корем. Татуираните му бицепси бяха колкото талията на Мишел.

— За стаи ли питате? — повтори тя и сви вежди.

— Да. — Мъжът се изхили. — Ти какво си помисли?

— Ами… — измънка Мишел, преструвайки се, че не е забелязала грубия намек, и разтвори книгата с резервации. — Колко стаи ви трябват?

— Шест — отвърна мъжът. — Можем да спим по двама в стая, а някои от нас ще останат по лодките.

— В лодките? — Управителката отчаяно се хвана за предоставената възможност. — В такъв случай може би ще ви бъде по-удобно да се настаните в яхтклуба… Мога да ви предложа няколко мотела, които…

— Шефът иска да отседнем тук — прекъсна я здравенякът и тръсна глава. — Беше пределно ясен.

— Колко време смятате да останете? — попита тя.

— Неограничено. Може би ще бъдем тук цяло лято. Работим на платформите във водата, провеждаме мащабна спасителна операция…

— Прекалено многото приказки потапят корабите — намеси се друг мъж. Усмихваше се, но очите му гледаха сериозно.

— Престани да се опитваш да впечатлиш дамите.

— Значи работите недалеч от брега? — попита Каролайн. — На изток от тук?

Спомни си за лодките, които беше видяла от «Хълма на светулките», за мигащите светлини, които създаваха илюзията за плаващ във водата град.

— Точно така. — Гигантът гордо се усмихна и разкри счупения си зъб.

— При нас всичко е запълнено с месеци напред — информира го Каролайн. — Но може би Мишел ще успее да ви уреди една-две стаи за тази вечер, а по-късно, когато стане възможно, ще ви се обадим да се нанесете.

— По дяволите! — изруга мъжът. — Шефът ще побеснее. Дани, я по-добре изтичай навън да му кажеш. Може пък да реши да се върнем в яхтклуба.

Част от моряците бяха нахълтали в уютния бар, осветен единствено от свещите по масите. Плотовете на тези маси бяха изработени от стар дъб и бяха покрити с рисунки и автографи на известни художници. На стените имаше пейзажи и скици на голи тела. Присъстващите в бара бяха или художници, или хора, свързани с изкуството, и нахлуването на грубите мъже ги изпълваше едновременно с тревога и любопитство.

Стената зад барплота беше твърде провокативна. На нея беше изобразена гола едрогърда блондинка с трагичен поглед. На пръв поглед фонът наподобяваше зелени листа, но когато човек се вгледаше по-внимателно, установяваше, че това са всъщност пари — банкноти и монети. За гостите — интелектуалци картината, нарисувана от един от старите клиенти на Каролайн, впоследствие прочул се надлъж и нашир, беше предмет, на множество задълбочени разговори, но у новодошлите тя разпалваше първични страсти. Те не откъсваха очи от голото тяло и час по час вдигаха шумни тостове, посветени на гърдите на модела.

Каролайн мълчеше, Клий и Мишел отчаяно обсъждаха какво би следвало да се направи при подобна ситуация, а някои от хората в бара вече започваха неспокойно да поместват столовете си и да отправят към натрапниците изпълнени с погнуса погледи. Клий и Мишел нервно сновяха между масите и предлагаха питиета за сметка на заведението.

— Как се държат моите момчета? — чу Каролайн плътен мъжки глас зад гърба си.

— Не може да се каже, че са пример за добро възпитание — тросна се тя и се обърна към човека, който беше задал въпроса.

Беше висок и светъл. Русата му коса беше позлатена от слънцето. Сините му очи бяха като спокойните води на реката и гледаха сериозно. Затова пък усмивката му определено контрастираше на сериозния поглед. Яката на избелялата му синя памучна риза беше оръфана, копчетата — разкопчани. Изпод късите ръкави се подаваха мускулести загорели ръце.

— Хей, капитане! — провикна се татуираният със счупения зъб. — Искаме да те почерпим едно питие.

— Трябва ли да ви напомням, че не сте на палубата? — добродушно сгълча екипажа си русият мъж. — Дръжте се както подобава на учени и джентълмени.

Те го слушаха, кимаха и отпиваха от чашите си. Един от моряците стана и взе напитка за капитана — сок от червени боровинки. Мъжът пое чашата и Каролайн забеляза колко огромни са дланите му.

— Дани ми каза, че всичките ви стаи са заети — обърна се мъжът към нея.

— Съжалявам — бързо отвърна тя. — Мога да ви предложа две стаи за тази вечер, и то само защото хората, които щяха да идват, отмениха резервациите си. Страхувам се, че ще ви бъде много трудно да ангажирате достатъчно стаи за продължителен период от време точно в разгара на сезона.

— Разочарован съм — отбеляза капитанът. — Винаги съм си мечтал да отседна в хотел «Ренуик».

— Наистина ли? — попита скептично тя, но не можеше да не признае, че думите му я поласкаха.

— Наистина — кимна той.

— Тук отсядат предимно хора на изкуството — обясни Каролайн. — Почти никакви моряци и… Учени ли казахте?

— Трудно е за вярване, нали? — засмя се той и погледът му обходи членовете на екипажа, които отчаяно се нуждаеха от бръснач и сапун. — Половината от тези момчета са океанографи, а другата половина — разбойници авантюристи.

— А вие към кои се числите? — попита Каролайн.

— Определено към разбойниците — засмя се той.

— Сериозно? — Двамата стояха един срещу друг. Непознатият силно я привличаше. Зад привидно лекомисленото му държание прозираше нещо дълбоко, неразгадаемо.

— Притежавам спасителна компания. Седалището ни е във Флорида. Гмуркаме се на места, където са потънали кораби, и изваждаме на повърхността каквото можем. Понякога изпълняваме държавни поръчки, понякога действаме самостоятелно.

— И какво толкова изваждате от потъналите кораби? — полюбопитства Каролайн.

— Съкровища. — Той се усмихна.

— Съкровища? — Все още беше изпълнена с недоверие.

— Да — кимна мъжът. — Понякога съкровището се оказва просто риболовни принадлежности или повреден от водата двигател. Или някоя семейна лодка, разбила се в скалите.

— Сигурна съм, че не сте дошли тук чак от Флорида, за да измъквате от водата останките на някаква си моторница — отбеляза Каролайн.

— Права сте — отвърна непознатият. — В началото на тази година проведохме акция в Луизиана. Измъкнахме сандък, изработен от жълт топаз, пълен със сребърни монети. От една испанска фрегата, потънала през хиляда седемстотин осемдесет и четвърта година.

В корабокрушенията имаше нещо особено романтично и то дълбоко вълнуваше Каролайн и разпалваше любопитството й. Когато бяха малки, тя и сестрите й наблюдаваха морето от «Хълма на светулките» и си представяха корабите, погълнати от дълбините. Из местността се носеха легенди за пирати и корабокрушенци, както и вълнуващата история за един английски кораб, изчезнал по време на ужасна буря.

— Очаквате ли да откриете нещо подобно и тук? — попита тя. — Някое истинско съкровище?

— Може би — отвърна той и загадъчно се усмихна.

— Английският кораб! За него сте дошли, нали?

Изведнъж всичко й стана ясно — лодките, тайнствените изражения върху лицата на целия екипаж. Този човек беше пристигнал, за да открие английския кораб.

Каролайн чу историята още когато беше в трети клас. Всички деца от Блек Хол я знаеха. Английски капитан поел към колониите с голям екипаж и кораб, натоварен с купища злато. Влюбил се в жената на пазача на местния фар. Тя също го обикнала и решила да избяга с него в Англия. За нещастие ги застигнала силна буря и корабът потънал някъде около Уикланд Шолс.

— Кажете ми името на потъналия кораб — промълви Каролайн.

— «Камбрия» — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от лицето й.

— Точно така! — пое дъх тя и се взря в очите му. Обзе я странното чувство, че го познава. Нещо повече — че го познава от дълго време, и то добре. По гърба й полазиха тръпки.

— Откъде знаете за «Камбрия»? — попита. — Всъщност това е само легенда. Хората многократно са претърсвали водите наоколо, но от кораба няма и следа. Потънал е преди около триста години, ако изобщо можем да вярваме на легендите.

— Можем — тихо отвърна той.

— И все пак — откъде сте разбрали за този кораб? Това е местна легенда. Никога не ми е попадал източник, в който да се споменава «Камбрия».

— Ти ми разказа тази история — каза непознатият.

— Аз?

— Да, в едно от писмата си до мен сподели, че в училище си научила за стар английски кораб, потънал недалеч от дома ти. Дори спомена, че мястото се виждало от прозореца на стаята ти. Ти си Каролайн Ренуик, нали?

По шията на Каролайн плъзна гъста червенина и обагри лицето й. Посегна и хвана ръката на мъжа. Дланта му беше мазолеста, груба и силна. Сега вече го позна. Толкова много приличаше на момчето от снимката — усмивката и сиянието в очите му бяха същите. Каролайн не се разделяше с тази снимка от години насам и сега й се виждаше невероятно, че не беше познала мъжа в мига, в който той беше прекрачил прага на хотела.

— Джо — промълви тя. — Джо Конър.

— Трябваше да ти се обадя, но пристигнахме тук някак… внезапно — обясни той.

— Джо — повтори Каролайн.

— Хотелът «Ренуик». Винаги съм се чудел дали е твой или поне на семейството ти.

— Не мога да повярвам, че никога не сме се срещали! — възкликна тя, без да го слуша. — И сега…

— Животът е странно нещо — прекъсна я той. Продължаваше да се усмихва, но нещо в очите му й подсказа, че помежду им съществува преграда. Дали заради миналото, секретността на мисията му или нещо друго?

Джо се озърна и кимна на мъжете в бара.

— Така е — съгласи се Каролайн. — Странно е например, че искаш да отседнеш в моя хотел, като се има предвид…

— Какво?

— Всичко.

— Това е стара история, Каролайн — успокои я Джо. — Сега ти си собственичка на хотел, а аз имам нужда от място, където да настаня персонала си.

— За персонала си ли търсиш място? Не за себе си?

Джо поклати глава:

— Аз съм се установил на един от корабите. Повечето от хората ми — също. Само че имаме нужда от база на сушата. Баня, бар, ресторант…

— Струва ми се, че нашият бар им харесва — отбеляза Каролайн, докато наблюдаваше как сервитьорът намръщено допълва чашите с бренди. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждала някой да изпива на екс питието си.

— Моите момчета са малко грубички за твоето гнезденце, нали? — гласът му прозвуча някак остро, но устните му се усмихваха. — Добре, че всички стаи са резервирани. Не бихме искали да навредим на имиджа на заведението. Само да си допием питиетата и се омитаме оттук.

Каролайн отметна косата си. Беше напрегната. Джо щеше да си отиде и тя трябваше да е доволна. Срещата с него събуди болезнени спомени, които се беше опитала да забрави и почти беше успяла. Не искаше отново да отвори вратата и да им позволи да я обсебят. Затова не можа да повярва на ушите си, когато се чу да казва:

— Както вече споменах, имаме две свободни стаи.

— Така ли? Тогава ще ги наемем.

Към тях приближи Клий. В очите й се четеше тревога.

— Един от онези мъже флиртуваше с жената на Лио Дьомонд и сега Лио го предизвиква да се бият навън — каза тя. — Мисля, че се опитва да копира баща ни.

Каролайн тежко въздъхна. Само това й липсваше в този момент. Лио Дьомонд беше абстракционист от Ню Йорк, по-известен със сполучливите си инвестиции, отколкото с картините си, и се опитваше да живее по начин, който според него се доближаваше до начина на живот на Хю Ренуик, а именно — да твори картини със светкавична бързина, да се заплита в свади и побоища, да изневерява на жена си, да пие повече, отколкото може да понесе, както и да ловува, и да ходи за риба достатъчно често, за да бъде забелязан и споменат в спортните рубрики.

— Баща ви беше истински — отбеляза Джо. — Лио Дьомонд е просто бледо копие на оригинала. Няма да позволя да се бие с когото и да било от екипажа ми.

— Познавали сте баща ни? — възкликна Клий и лицето й просветна.

— Чувал съм за него — отвърна Джо. — За това гадно копеле.

Усмивката й помръкна.

— Клий, нека ти представя Джо Конър — равно изрече Каролайн.

— Онзи Джо Конър ли? — попита озадачено Клий.

— Същият — кимна той, усмихна се иронично и стисна ръката й.

— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Клий.

— Той е търсач на съкровища — уведоми я Каролайн. — Тук е, за да измъкне «Камбрия» от дълбините на океана, а след това се прибира у дома, във Флорида.

— Точно така — кимна Джо. — Територията на Ренуик ми се струва твърде опасна за мен. Или поне имах такова усещане, докато Хю все още беше жив.

— Ние сме дъщери на баща си. Не е зле да помниш това! — остро го прекъсна Каролайн. Джо я беше отблъснал и болката от това беше толкова силна колкото и преди години, когато беше петнайсетгодишно момиче. Изненада се, че приема нещата все така болезнено. Очите й се насълзиха. Джо беше неин приятел, а после я беше отрязал рязко, с категоричност, която не допускаше втори шанс. И то заради греховете на баща й!

— Никога не съм го забравял — отвърна Джо Конър.

* * *

Каролайн затвори вратата на кабинета и се отправи към бюрото си. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше така, сякаш току-що беше изкачила някоя стръмна урва. Клий си беше тръгнала и тя беше доволна, че е сама. Спусна завесите на прозореца и седна.

В бара беше шумно. До слуха й достигаха високи гласове, възбуден смях. Хотелът беше пълен, трябваше да е доволна от този факт. Много познати и приятели от миналото прекрачваха прага й. Някои от тях предварително знаеха, че тя е собственичката на това място, други с изненада откриваха това, след като пристигнеха. За нея нямаше значение: тя винаги бе гледала на тези посещения като на щастливо стечение на обстоятелствата, което подпомагаше бизнеса й.

Но случаят с Джо Конър беше различен.

Каролайн бавно отвори горното чекмедже на бюрото си. Беше натъпкано с химикалки, касови бележки и дреболии. Зарови из вещите, докато напипа онова, което й трябваше. Извади старата снимка и я сложи на бюрото.

От фотографията я гледаше Джо — ученик в първи клас. Момченцето беше с щръкнала светла коса. Усмихваше се и усмивката му разкриваше липсващ преден зъб. Лицето на снимката беше обсипано със ситни кафяви петънца. Пръски от кръвта на баща му.

Каролайн беше държала ръката на Джеймс Конър, когато се беше застрелял. Притисната от трупа, тя беше издърпала снимката от нарастващата локва кръв. Сега седеше и мълчаливо се взираше в лицето на Джо.

Майка й я беше подкрепила, когато изяви желание да пише на сина на мъртвия. Огъста дори беше издирила адреса на семейството в Нюпорт и беше дала пощенска марка на Каролайн. Тогава петгодишното момиченце беше писало на шестгодишния Джо, за да му каже колко съжалява за смъртта на баща му. Не беше споменала нищо за пистолета, беше премълчала за кръвта. Достатъчно беше да покаже, че съчувства на едно дете, загубило баща си. Майка й й беше помогнала да изпише буквите. Писмото беше кратко.

Джо й отговори. Благодари й за милите думи. Нямаше да забрави разкривения почерк на първокласник, изразяващ объркването и болката от случилото се: «Баща ми е получил сърдечен удар докато е бил у вас. Радвам се, че сте били при него в този момент.»

Каролайн отново му писа и така двамата станаха приятели. Кореспонденцията им продължи с години. Изпращаха си картички за Коледа, за рождените си дни, за Свети Валентин. След време Джо беше започнал да разпитва за баща си. От въпросите, които й задаваше, Каролайн ясно си даваше сметка, че момчето е било лъгано, че представата му за смъртта на баща му е коренно различна от действителността.

Изглежда, Джо живееше с илюзията, че бащите им са били близки приятели. Че двамата са се срещнали на една от изложбите на Хю Ренуик в Нюпорт и въпреки различията в социалното им положение са обичали да си пийват заедно. По някакво неясно стечение на обстоятелствата Джеймс се озовал в дома на Ренуик в навечерието на Коледа и починал внезапно от сърдечен удар, докато седели на масата.

Огъста с безпокойство установяваше, че писмата на Джо зачестяват. Двамата с Каролайн си допадаха, а когато станаха тийнейджъри, се чувстваха много близки. Огъста изпадаше в ярост, когато видеше името Конър, изписано на поредния пощенски плик. Искаше й се да принуди дъщеря си да престане да си пише с онова момче. Джо Конър непрекъснато й напомняше за изневярата на съпруга й.

Внезапно писмата секнаха. Каролайн не се беше замисляла много по този въпрос, но споменът продължаваше да бъде жив. По шията й плъзна червенина. Джо Конър беше научил истината. И не от Каролайн.

Майката на Джо беше твърде засрамена, за да каже на сина си истината за смъртта на баща му, но един ден близък на семейството случайно се изпуснал. Някакъв чичо или братовчед… Каролайн не си спомняше добре. В крайна сметка момчето беше научило, че баща му се е самоубил, че цялата история за сърдечния удар и приятелството с известния художник е била лъжа.

Джеймс Конър не беше умрял сред приятели, а сред врагове. Тази мисъл беше достатъчно ужасна, за да съкруши сърцето на всеки тийнейджър. Но онова, което довеждаше Каролайн до сълзи, беше съзнанието, че го е предала. Та двамата с Джо бяха приятели! Пишеха си с него през всичките тези години, знаеше истината, но не му я беше казала.

Това той не можеше да й прости. Каролайн знаеше, а Джо — не. Младежът беше на седемнайсет и се опитваше да научи възможно повече за баща си. Най-близката му приятелка Каролайн беше скрила един изключително важен факт от него: че нейният баща и неговата майка са били любовници и че това е докарало нещастния Джеймс Конър до самоубийство. Тя беше отказала да му даде най-важното нещо, което един приятел би могъл да даде на друг — истината.

В семейството на Ренуик истината не се ценеше кой знае колко много, но това не беше извинение. Каролайн гледаше снимката и си мислеше за Джо Конър, който в този момент пиеше в бара й. Ако бяха запазили приятелството си, тя би могла да го почерпи с едно питие, да седне до него и двамата да си спомнят добрите стари времена, да се опита да го опознае по-добре при тази тяхна първа среща. Но както стояха нещата в момента, Джо Конър беше просто един от многото й клиенти.

_20 септември 1972 година_

Скъпи Джо Конър,

Край нашата къща е потънал кораб! Случило се е много отдавна. «Камбрия» е дошла до нашите брегове чак от Англия, на палубата й е имало несметно съкровище. Аз и сестрите ми започнахме да търсим монети по брега — ако намерим, ще ти изпратя една. Нашият плаж е божествен — вместо морски фар си имаме светулки. Ти вече в четвърти клас ли си? Защото аз съм в трети. Между другото «Камбрия» е била бригантина. Затънала е в тинята.

Твоя Каролайн Ренуик

_16 октомври 1972 година_

Скъпа Каролайн,

Защо винаги, когато ми пишеш, се обръщаш към мен със «Скъпи Джо Конър»? Тук не живее друго момче на име Джо, само аз съм. Корабокрушенията са страхотно нещо, стига човек да не е на потъващия кораб. В Нюпорт има много потънали кораби и много бригс (съкратено от бригантина). Да, аз съм в четвърти клас. Колко сестри имаш? Продължавайте да търсите съкровището.

Твой приятел,

Джо

P.S. Разбира се, че «Камбрия» е погребана в тинята. В противен случай би се разпаднала на съставните си части. (Или иначе казано — изгнила, за да е по-ясно за третокласници като тебе.)

> Трета глава

Джо Конър караше към дока. Зад него се точеше цял конвой. Групата се връщаше към кораба. На съседната седалка седеше Бил Шепърд, но Джо предпочиташе да е сам. Не беше подготвен за онова, което му поднесе срещата с Каролайн Ренуик. Чувстваше се объркан, сякаш току-що беше хванал и изпуснал голяма риба. Ръцете му трепереха. Едно питие щеше да му се отрази добре, но беше престанал да пие преди десет години.

Първото нещо, което го извади от равновесие, беше красотата на Каролайн. Беше висока около метър и шейсет и пет, слаба, но с невероятно съблазнителни форми. Тялото й беше мечта за всеки моряк. Лицето й беше като от корицата на списание — с порцеланова кожа, огромни сиво-сини очи, изваяни високи скули и чувствени устни. Дългата й коса, която се спускаше на тъмни вълни по раменете, и бледият тен на лицето й й придаваха загадъчен вид, който беше извикал у Джо представата за страстен шепот и го беше накарал да се запита какво ли би било да усети ноктите й да се впиват в кожата на гърба му.

От друга страна обаче — и това беше най-важното — тя беше Каролайн Ренуик.

Те имаха общо минало. Всичките онези писма и после — яростта, която го беше обзела, когато научи истината. Беше видял известната картина «Момичето в бялата рокля», нарисувана от баща й, изложена в музея на изкуствата «Метрополитен». Каролайн беше позирала за този портрет. Тогава обаче единственото чувство, което изпитваше към цялото семейство Ренуик, беше омразата. Лъжите бяха разкрити.

— Хотел «Ренуик» е приятно местенце — наруши мълчанието Бил, прозя се и погледна през отворения прозорец.

— Да, така е — кимна Джо.

— Значи ще ни дадат две стаи и те ще ни служат за нещо като база на сушата? — попита Бил. Беше нов в групата — изкусен гмуркач, нает — при последната изследователска експедиция. Беше млад и изпълнен с ентусиазъм, но твърде много приказваше. Джо не беше свикнал да се сближава с членовете на екипа си — те си вършеха работата, той им плащаше. С това обикновено се изчерпваха взаимоотношенията им.

— Да — отвърна.

— Красиви момичета — продължи Бил. — Говоря за онова маце, собственичката, и сестра й. Приятелки ли са ти?

— Не точно. Но в известен смисъл са ми близки.

— Не бих имал нищо против да опозная по-отблизо Каролайн. Много секси, много. Само дето има този типичен за Нова Англия вид… Резервиран. На жена, която трудно можеш да свалиш. Нали се сещаш?

— Тя наистина е такава — остро отвърна Джо.

— Хей, човек никога не знае! — Бил се засмя с проточения смях на южняк. В погледа му прозираше нервност, а поведението му правеше всички неща, за които говореше, да звучат злонамерено.

Джо се ядоса. Изпитваше необходимост да защити Каролайн, без сам да знае защо.

— Слушай, ако искаш да пиеш някъде, гледай да не е в хотела на Ренуик. Когато ти дойде редът да преспиш там, стой далеч от Каролайн и сестрите й.

— Сестра й — поправи го Бил. — Само една е.

«Две са» — помисли си Джо, спомняйки си писмата на Каролайн, но не си направи труда да обяснява на Бил.

— Ще предупредя и останалите — сестрите Ренуик са забранена територия. Да кажем, че са приятели на семейството ми, разбрано?

— Ще трябва да се съобразя с това — неохотно отвърна колегата му, — но не можеш да отречеш, че са адски готини! Лошо.

— Лошо — съгласи се Джо.

Наближаваха водата и Джо дишаше много по-леко. Морето му даваше усещането за свобода. Всички връзки със сушата, всички проблеми и тревоги се изпаряваха. Обичаше да чувства движението на вълните под краката си, ласките на вятъра, приливите и отливите — те бяха по-силни от него. Винаги се беше чувствал така… Всъщност от времето, когато беше престанал да отговаря на писмата на Каролайн. Беше избягал от реалния живот, отнесен от кораб.

Шосето изви към каменистия бряг. Джо внезапно се запита къде ли се намира «Брегът на светулките» и къщата, където баща му се беше самоубил. Можеше да потърси мястото на картата… беше го правил стотици пъти, но сега, когато беше съвсем близо, по гърба му ползваха ледени тръпки.

На картата градчето беше отбелязано като Блек Хол — беше просто една малка точица край залива Лонг Айлънд. Брегът на светулките беше името, което семейство Ренуик беше дало на ивицата от брега, която притежаваха… Спомни си написаното от Каролайн: «Имаме светулки вместо морски фар.»

Джо се беше гмуркал за съкровища в пет от седемте морета и това го беше направило богат. Беше открил невероятни произведения на изкуството, сътворени преди векове от човешка ръка, но «Камбрия» беше неговият Свещен Граал. Неговата Атлантида. Докато се гмуркаше във водите на Босфора и излизаше на повърхността с шепи, пълни с турско злато и руски рубини, от главата му не излизаше мисълта за «Камбрия». Години наред чертаеше планове за откриването на стария английски кораб. Накрая си издейства разрешително да започне издирване, събра екип и се отправи на север от Флорида.

Дали интересът му се поддържаше от факта, че «Камбрия» беше потънала близо до Блек Хол и «Хълма на светулките»?

Джо се загледа в губещото се в мъглата шосе. Според него Блек Хол трябваше да бъде отбелязан върху морските карти със знака на смъртта — череп и кръстосани кости. Може би щеше да приема нещата по-спокойно, ако същото това име не го беше правило толкова щастлив в течение на години — когато го виждаше изписано върху пликовете на писмата, изпращани от Каролайн. Беше огорчен, че приятелката му премълча истината. Но Каролайн беше разпалила интереса му към «Камбрия» и в крайна сметка Джо се беше озовал тук. На територията на Ренуик.

Името Ренуик беше сложило отпечатък върху живота му, до известна степен беше предначертало съдбата му. Хю беше приел поръчка в Нюпорт. Майката на Джо работеше в една от компаниите за лов и консервиране на омари. Беше обикновена симпатична женица със загрубели ръце и когато загадъчният художник се беше появил със статива си на кея, и я беше поканил да изпият по едно питие в близката кръчма, предложението й се беше сторило твърде примамливо, за да му устои.

Въпреки че връзката им не беше продължила дълго, Хю бързо беше успял да спечели сърцето на майката на Джо. Когато баща му разбра, истината сломи неговото. Жената обаче беше прекарала остатъка от живота си, обичайки мъж, когото никога нямаше да има, а годините и последвалите събития само бяха засилили горчилката в душата й. Беше се омъжила повторно, беше родила още един син и беше твърдо решена втория път да се справи по-добре от първия. Но никога, не беше преставала да обича Хю Ренуик и винаги държеше Джо на дистанция.

Все още не му бяха разказали цялата истина за смъртта на баща му. Само семейство Ренуик знаеха какво се беше случило онази нощ в къщата им. Майката на Джо, ревностна католичка, беше пазила срамната тайна за самоубийството на съпруга си от сина си възможно най-дълго време. Като се добавеше и чувството й за вина, че именно тя беше тласнала баща му към фаталната крачка, не беше чудно, че беше отнесла истината в гроба си.

Джо изпита желание да обърне колата, да се върне при Каролайн и да й зададе въпросите, които го измъчваха. За съжаление годините на мълчание, които ги разделяха, бяха прекалено много.

Той спря на паркинга близо до канцеларията на управителя на дока. Половината от микробусите, паркирани в съседство, принадлежаха на екипажа на Джо. Пристигаха все нови и нови. Една част от мъжете вече се бяха отправили към «Метеор» — плавателния съд, който момчетата наричаха «кораба-майка». Джо имаше радиостанция в колата си и сега посегна към нея, за да се свърже с катера.

— «Метеор», тук е «Патриот Едно». На кея сме. Край.

— Роджър, «Патриот» — чу се глас от другата страна. — Веднага идвам да ви посрещна. Край.

— Побързай — извика Джо, усещайки познатото напрежение в гърдите си. — Прекалено дълго време останах на сушата, краката ми ще се сраснат с нея.

— Не се тревожи, капитане. Тръгваме.

Джо изключи радиостанцията, облегна се назад и зачака. Бил говореше за мястото, където щяха да търсят потъналия кораб. Проектът беше изключително вълнуващ. Джо пое дълбоко дъх и с изненада установи, че се отпуска.

Толкова изгубени животи, толкова разбити надежди… Потъналият кораб носеше със себе си стари мечти, данни за всеки погубен живот — на капитана и неговите моряци. Според Джо изваждането на съкровище от морските дълбини беше като среща със смъртта.

Чу приближаването на катера, взе куфарчето с картите и брезентовата си торба и излезе навън. Водите на океана бяха тъмносиви и развълнувани. Мрачно надвисналите облаци скриваха хоризонта. Вълните подмятаха катера и той сякаш боязливо се приближаваше към дока.

Дан Форсайт, капитанът на катера, беше в къси панталони с цвят каки и оранжева защитна жилетка.

— Хей, капитане — подвикна Дан.

— Здрасти, Дан — отвърна Джо и заслиза по стълбичката. В главата му се въртяха изчисления за утрешните приливи и отливи, за работата, която им предстоеше да извършат.

— Морето е неспокойно. Надявам се, че това няма да се обърне срещу нас — отбеляза капитанът. — Утре ще се опитаме ли да стабилизираме гредите на кърмата?

— Ако пластовете на дъното не са се разместили.

Катерът обърна и се отдалечи от брега и от кея, задръстен от увеселителни лодки. Светлините на къщите по брега блясваха една след друга. Джо не се сдържа и ги огледа.

Опита да се концентрира върху предстоящата работа, но не успя. Блек Хол изцяло го беше обсебил. Къде беше «Хълмът на светулките»?

Избърса пръските солена вода от лицето си. Брегът се отдалечаваше, а мисълта за Каролайн, за красивите й синьо-сиви очи, за тайните и твърдостта й не го напускаше. Не можеше да престане да мисли за нея.

Всъщност никога не бе могъл.

* * *

— Как изглежда? — полюбопитства Скай.

— Има ли опасност мама да те чуе? — попита Клий.

Разговаряха по телефона. Вече беше късно, но Клий беше позвънила в «Хълма на светулките» в мига, в който се беше прибрала от хотела на сестра си. Новината за повторната поява на Джо Конър в живота им беше толкова сензационна, че Клий не можеше да се въздържи да не я сподели със сестра си.

— Не — отвърна Скай. — Мама е в съседната стая, така че можеш да ми кажеш.

— Пораснал е — започна Клий. — Не е ли странно? Толкова години са минали, а аз продължавам да си представям Джо Конър като момченцето от снимката, с която Каролайн не се разделяше.

— Да, момченце на шест години. С този перчем и щърба усмивка — рече Скай.

— Много е симпатичен — увери я Клий. — Притежава някаква особена привлекателност, характерна за моряците. Има яркосини очи. Висок е и е силен. Предполагам, че такива стават мъжете, които тренират вадене на сандъци, пълни със съкровища, от морето. — Говореше с безразличие, не искаше да засегне съпруга си Питър, който беше свещеник към църквата в болницата и не се занимаваше със спорт. Той посещаваше болните, връщаше вярата на обезверените и Клий си мислеше, че го обича така, както никое човешко същество не е способно да обича друго. В момента Питър беше на горния етаж и четеше приказка на Марк и Марипат.

— Какъв е той? Да не е рибар като баща си? — попита Скай.

— Не, издирва потънали кораби. Сещаш ли се за лодките, които видяхме? Е, негови са. Джо е търсач на съкровища.

— Каролайн как реагира на срещата с него?

— Ами, тя… — започна Клий, но вниманието й беше привлечено от тракането на ледени кубчета. — Какъв е този шум? Скай? Не ми казвай, че продължаваш да се наливаш!

— Приготвям си едно за преди лягане — опита се да успокои сестра си Скай. — Ето ме, в моята стара стая в къщата на мама! На трийсет и една години съм и се премествам да живея у дома! Какъв срам! Пълен провал!

— Не е вярно — отвърна Клий. Дали сестра й наистина беше толкова отчаяна, или това беше просто в резултат от пиенето? Клий познаваше въздействието на алкохола върху баща им.

— Кажи ми, Клий — спокойно рече Скай. — Как реагира Каролайн на срещата?

— Беше шокирана — отвърна тя.

— Защото го обичаше! — Скай тайнствено понижи глас.

— Никога не го е обичала — възрази сестра й. — Тя беше едва на петнайсет, когато престанаха да си пишат. Беше детинско увлечение, нищо повече.

— Напротив, Каролайн го обичаше — настоя Скай. — Обичаше го повече от всичко на този свят.

Клий отново долови напрежението в гласа и, приседна и се заслуша в думите на по-малката си сестра.

— Каролайн обичаше да говори за него. Спомням си. И не престана да носи снимката му до сърцето си — винаги когато тръгвахме за някъде, винаги когато татко ни напускаше.

— Зная.

— Държеше я в един от онези непромокаеми джобове на сака си.

— Престани, Скай — промълви Клий.

— Джо би разбрал.

— Би разбрал какво?

— Мен — отвърна сестра й. — Каролайн. Редхоук. Вселената.

— Той е просто един авантюрист — прекъсна я Клий с нарастващо раздразнение. — Не е оракул.

— Къде държи пиратския си кораб, когато не го е закотвил пред дома на майка ни?

— На дока, предполагам. Казва се «Метеор» — видях името, изписано на калника на колата му. Какво искаш да му кажеш? — настоятелно попита Клий.

— Че може да е било случайност. Че може баща му да не е искал да се застрелва.

— Скай.

— Защо не? — Гласът й прозвуча плачливо. Алкохолът я правеше сълзливо-сантиментална. — Можеш да разбереш защо мисля така, нали?

— Чуй ме, Скай! Пила си прекалено много. Върви да си лягаш. На сутринта ще се почувстваш значително по-добре.

— Мисля, че мога да му помогна — упорито продължи Скай. — Знам, че мога да му помогна.

Приглушените й ридания изпълниха слушалката.

Клий отпусна глава, опита се да събере мислите си, да каже нещо, което да успокои сестра й и да я накара да си легне. Но преди да заговори, Скай затвори.

Клий седеше неподвижно, питайки се какво да прави. Дали сестра й нямаше да предприеме някоя необмислена стъпка? Отчаяно се замоли Скай да се отправи към леглото си.

Заизкачва стълбите към втория етаж. Спря пред стаята на децата. Тя и сестрите й бяха понасяли миналото, като избягваха да мислят за него. Стараеха се да си намират работа, за да не се изправят лице в лице с мрачната действителност.

Сега Клий имаше семейство. Щом семейството й беше щастливо, тя също беше щастлива. Щастието имаше такъв пречистващ ефект!

Влезе на пръсти в стаята на децата си. Леко ги целуна и пожела шепнешком сладки сънища на заспалата си дъщеричка и на Марк. Искаше сънищата на децата й да бъдат спокойни. Внезапно реши, че трябва отново да се обади на Скай.

Когато набираше номера, пръстите й трепереха. Беше обхваната от паника.

Вдигна Огъста. Клий долови задоволството в гласа на майка си. Огъста се радваше, че някоя от дъщерите й се е сетила да се обади у дома, макар и толкова късно, макар и да иска да говори със Скай, а не с нея. Извика името на най-малката си дъщеря, но не получи отговор и съобщи на Клий, че Скай най-вероятно е излязла. Сърцето на Клий биеше до пръсване.

— Благодаря ти, мамо — изрече с възможно най-спокоен тон и изпрати въздушна целувка на майка си.

После набра номера на Каролайн.

— Мисля, че току-що направих една голяма глупост — призна тя. — Разговарях със Скай. Тя много се разстрои. Мисля, че е отишла на кея. Пияна е.

— Оставила си я да ти затвори телефона?

— А какво можех да направя?

— Знам — въздъхна Каролайн. — Извинявай, Клий. Ти не си виновна.

— Да, но се чувствам така, сякаш съм — отвърна тя.

* * *

Градчето беше малко, всички познаваха Скай. Позвъниха на Каролайн, тя веднага се свърза с Клий и потегли към болницата. Трите сестри бяха родени тук. Каролайн потръпваше от ужас пред неизвестността — не знаеше какво ще открие, когато пристигне, и глупаво се опитваше да си внуши, че всичко ще е наред, щом сестра й се е родила на същото това място.

— Жива е — уведоми я полицаят.

Каролайн кимна, а коленете й се подкосиха.

— Напила се е до безпаметност — продължи униформеният. — Ще й отнемат шофьорската книжка.

Каролайн прочете името на табелката, закачена на гърдите му: офицер Джон Дафърти. Беше го виждала из града, а понякога двамата с жена си се отбиваха да вечерят в ресторанта на хотела.

— Вие ли я открихте? — попита.

— Да.

— Благодаря ви.

— Наистина е късметлийка — подхвърли офицерът. — Можеше да е мъртва.

Стояха пред входа на спешното отделение. На паркинга имаше няколко полицейски коли, а сините им лампи още се въртяха и издаваха пронизителни звуци.

Полицай Дафърти я гледаше съчувствено и говореше кротко. Напомняше й за полицаите, които от време на време се бяха отбивали в хотела, за да й съобщят, че за пореден път са хванали Хю да шофира в нетрезво състояние.

— Господ я е спасил — продължи полицаят. — Движела се е със сто и трийсет километра в час, но колата е затънала в едно тресавище покрай шосето, водещо към кея. Въпреки това се е ударила в една ограда и е посмачкала ламарините.

— Карала е по шосето към кея?

— Да. Знам, че е омъжена за Саймън Уитфорд, но това не беше името, което я чух да произнася, когато приближих до нея.

— Кое име я чухте да произнася?

Полицаят понижи глас. Опитваше се да бъде дискретен:

— Джо. Викаше някого на име Джо.

* * *

Каролайн влезе в стаята, където лежеше сестра й.

Скай Ренуик Уитфорд приличаше на ангел в бяло. Бели бинтове, бели чаршафи, перленобяла кожа… Разбира се, като се изключеха черните, червените и синьо-лилавите белези, нашарили тялото й. Очите й бяха затворени. Беше толкова крехка, толкова мъничка, че приличаше по-скоро на дете. Видът й изпълни сърцето на Каролайн с огромна любов. Изпита физическа болка, докато гледаше към сестра си. Скай лежеше неподвижно. Дали изобщо дишаше? Малката уста на Скай беше полуотворена под прозрачния зеленикав край на кислородната маска. Горната устна беше разцепена и подпухнала. Насинените й клепачи потрепваха.

Каролайн внимателно взе дланта й в своята. Длан на скулптор — едновременно изтънчена и груба. Под ноктите й имаше засъхнала боя и глина. Когато Каролайн поднесе тази длан към устните си, долови дъха на терпентин.

— Скай, чуваш ли ме? — промълви.

Сестра й не отговори.

— Не си го направила нарочно, нали? — продължи Каролайн. — Не си излязла нарочно от платното! Била си тръгнала нанякъде… — Скай? Защо искаше да се срещнеш с Джо?

Изведнъж гласът й замря. Очите й се спряха на лицето на сестра й. Клепачите бяха затворени, но изпод тях се процеждаха сълзи. Устните й леко помръдваха под маската. Нахлуващият кислород размиваше звуците, караше ги да звучат нереално. Скай дръпна маската.

— Не успях да стигна до кея — промълви.

— Не — кимна Каролайн.

— Сега ми се струва тъпо, но преди няколко часа ми изглеждаше напълно в реда на нещата.

— Кажи ми.

— Мразя изтрезняването — прошепна Скай. — Главата ме цепи и се чувствам като пълен идиот. Ще ме измъкнеш ли оттук?

— Не мога — отвърна Каролайн. — Поне не сега.

— Може баща му да се е объркал — продължи Скай и докосна нараненото си лице. — Просто е застрелял не когото трябва.

— Не когото трябва? — попита Каролайн и почувства, че й прилошава. — Кого е трябвало да застреля според теб?

— Мен — въздъхна Скай.

— Но тогава ти не беше родена! Все още беше в корема на мама.

— Ще ми се да го беше направил. Тогава изобщо нямаше да се пръкна на този свят.

— Ако не се беше родила, нямаше да си ми сестра — прошепна Каролайн и притисна лице до нейното. — Аз и Клий изобщо нямаше да те познаваме. Не говори подобни неща!

— Поне нямаше да съм убийца! — проплака Скай.

— О, скъпа! — Очите й се наляха със сълзи. Винаги се стигаше до това — рано или късно. Как изобщо бе могла да си помисли, че този път ще е по-различно?

Скай се сви — от болка, а може би от изпитата водка или от погълнатия демерол. Гласът й звучеше задавено, думите трудно се различаваха. Каролайн изпита внезапното желание баща им да е тук в този момент, да види агонията на най-малката си дъщеря, да погали челото й със загрубялата си длан и да я накара да си прости. Негова беше вината, че Скай стигна дотук. Каролайн стисна леко ръката на сестра си. Прииска й се да намери най-точните думи, за да я успокои, да й вдъхне сили, но сама се чувстваше безсилна.

— Джо — промълви Скай.

— Защо го викаш? За какво ти е?

— Ние сме свързани. Нима не го чувстваш? — попита Скай, а очите й широко се отвориха.

— Навремето имах подобно усещане — призна Каролайн.

— Сега при мен то е по-силно от всякога — продължи Скай толкова тихо, че тя едва я чуваше.

Стисна ръката й.

Когато излезе в коридора, скри лице в шепите си. Не искаше да я виждат. Как допуснаха да стигнат дотук?!

* * *

Хю Ренуик беше едър мъж, висок около два метра. Притежаваше огромна физическа сила. Идеите му също бяха големи.

Прекарваше много време на открито и беше толкова изкусен в заниманията навън, колкото и в изкуството. Винаги беше искал да научи дъщерите си на онова, на което другите бащи учат синовете си. Подари им компаси и ножове на шведската армия. Научи ги как да се ориентират по звездите и по тесните планински пътеки, как да ловуват, за да изкарват прехраната си в случай на нужда.

Непознат човек беше нахлул в къщата му. Причините за това не бяха важни. Хю беше убеден, че нещастието наднича от всеки ъгъл, затова искаше дъщерите му да са способни да се защитят, ако се наложи. Какво от това, че връзката му със съпругата на Джеймс Конър беше в основата на всичко?

Качи момичетата в колата и отпраши. Минаха през борови гори и ливади, осеяни с жълтуга. Пътят извиваше покрай една ленива кафява река, а тъй като Скай беше още много малка и й беше скучно да пътува, я караха да брои червените хамбари и черните крави, покрай които минаваха. Баща им беше известен, целият свят се стремеше към него, но по време на тези пътувания той принадлежеше изцяло на дъщерите си.

Пристигнаха в Ню Хампшир, в планината Редхоук и си построиха бивак. Дърветата бяха високи, от клоните висяха тънки дълги гъсеници, крепящи се на невидими копринени нишки. Баща им им помогна да опънат палатките си, извади оръжието от сандъците. Двайсет и две калибровите пушки бяха тежки за момичетата, но той им показваше как да ги повдигат бавно и да се прицелват внимателно.

Лицето на Хю, осветено от огъня, обикновено беше помрачено от тревога — вероятно поради факта, че беше баща на три дъщери, а светът наоколо беше жесток.

Каролайн сядаше между Клий и Скай, слушаше баща си, а до ушите й достигаха всички шумове на гората. Хю им казваше, че е наложително да се научат да стрелят, за да се защитават от нападатели. Неговите момичета бяха чувствителни и добри, но останалите хора — не. В този лош свят, пълен с лоши мъже, цареше правилото — убий или ще бъдеш убит. Уверяваше ги, че е прав, припомняше им, че сами са видели един от тези лоши хора да влиза в дома им. Думите му звучаха толкова нежно, сякаш им разказваше приказка за лека нощ.

Огънят ги стопляше. Баща им знаеше, че обичат дивия свят, водеше списък на птиците, които всяка една от тях беше видяла. Всяко от децата си имаше своя собствена градина в «Хълма на светулките» и ловуването им приличаше на разходка из природата. Колкото по-безшумно стъпваш, толкова повече животни ще видиш. Когато наближи време да убиваш, сам се превръщаш в животно. Ловът събуждаше инстинкти, които повечето от съвременните хора не подозираха, че носят в себе си. Хю говореше за лова със същата жар, с която говореше за изкуство: екстазът от живота и смъртта.

Само че Каролайн не му вярваше. Тя беше на тринайсет години, Клий — на единайсет, а Скай — на осем. Момичетата слушаха баща си и не откъсваха ужасени очи от лицето му. Въпреки всичко дълбоко в себе си му имаха доверие. Той се грижеше за тяхното благоденствие със страст и обич и щом казваше, че е необходимо да се научат да убиват животни, значи така трябваше.

Първото животно, което Каролайн застреля, беше една катерица. Стоеше върху дъбов клон, а пухкавата й опашка беше красиво извита нагоре. Каролайн се прицели така, както я беше учил баща й, и дръпна спусъка. Катеричката се претърколи и тупна на земята. Като играчка, паднала от полицата. Малкото телце лежеше в тревата, а в бялата козинка зееше грозна черна дупка. На Каролайн й прилоша.

Баща им искаше всяка от тях да тръгне сама и сама да ловува. И след като подобен род самостоятелност изпълваше Каролайн с ужас, то само можеше да си представи как са се чувствали сестрите й, които бяха по-малки от нея. Обикновено изчакваше Скай да потегли и тръгваше след нея, за да я пази.

Веднъж сестра й прекосяваше тясно мостче над буен планински поток. По средата на моста Скай загуби равновесие и полетя към студената вода. Каролайн захвърли пушката си, събу обувките си и се хвърли да спасява сестричето си. Беше ранна пролет, водата беше ледена. По тялото й полепваха листа. Вълнените й дрехи тежаха и я дърпаха надолу.

Когато най-сетне успя да обгърне Скай, водата ги повлече. Мяташе ги като парцалени кукли. Дрехите им се закачаха за скалите и стърчащите клони и се раздираха. Каролайн държеше сестра си с една ръка, а с другата се опитваше да се хване за някой спасителен корен. По плоските камъни бяха изпълзели змии, за да се попекат на пролетното слънце.

Водата продължаваше да ги влачи надолу. Каролайн знаеше, че приближават към водопадите. Чудеше се от каква височина се спуска водата и се питаше дали ще умрат.

Но изведнъж краката й опряха на дъното. Бученето на водата се замени от блажена тишина, нарушавана единствено от чуруликането на птиците. Започна да се смее от щастие. Прегърна Скай, но тя не отвърна на прегръдката. Устните й бяха посинели. Тялото й беше безжизнено отпуснато. Каролайн я извлече на брега. Скай беше жива. Очите й бяха отворени, но не мигаха.

— Скай, спасени сме — извика Каролайн и разтърка ръцете й.

— Видя ли? — размърда вкочанените си устни Скай. — Видя ли всичките онези змии по скалите?

— Да, но…

— Искам да си вървим у дома, Каролайн — промълви тя и се разрида. — Отведи ме у дома, моля те, отведи ме у дома!

Само че Каролайн не можеше, да изпълни молбата й. Не можеше да откаже баща си от нещо, което за него беше най-доброто. Падането в ледената река беше просто един необходим етап в процеса на овладяване на изкуството да се оцелява. Змиите, изпълзели по скалите, им бяха послужили за урок — как да се пазят от тях, за да не бъдат ухапани.

Урокът, който Каролайн усвои през този ден обаче, я обезпокои: това, че тя беше изпитала тръпката от спасението, радостта от живота, не означаваше, че и сестра й се е чувствала по същия начин. Изобщо не означаваше това.

Беше убедена, че баща й греши. Официално Хю Ренуик беше починал от рак, но той всъщност беше умрял доста преди това — от разрив на сърцето. Неспособен да понесе онова, което се случи със Скай, с неговото бебче, с тяхното красиво момиченце, той започна да се напива до смърт и все повече и повече се отдалечаваше от семейството си.

Това огорчаваше Каролайн повече от ходенето на лов. Защото Скай правеше същото като баща им.

_14 март 1973 година_

Скъпи единствен Джо,

Аз имам две сестри. Клий и Скай. Клий е най-добрата ми приятелка, а Скай е красивата ни мъничка сестричка. Иска ми се трите да бяхме в един и същи клас. Понякога ни се иска да си говорим така, че никой да не ни разбира, и дори го правим! Трудно е да ти обясня, но аз знам какво си мислят те и те знаят какво си мисля аз. То е като магия — магията да имаш сестри.

Твоя приятелка,

Каролайн

_19 юни 1973 година_

Скъпа Каролайн,

Ами той определено не е магия, но е доста сладък. Сам. Добрият стар Сам, моето малко братче. Той наистина е бебе — роди се съвсем наскоро. Цяла вечер грачи като гларус. Онзи ден го изведох на разходка с лодката си, а майка ми повика бреговата охрана. Наистина се беше притеснила. Говореше неща за това, че — Сам не знаел да плува (той е с размер на риба камбала), само че пропусна най-важното. Момчето обожава водата. И лодките. Кълна се, че му се искаше да изругае, само дето не може да говори.

До скоро,

Джо

> Четвърта глава

— Мама признава, че Скай пи повече от нормалното — сподели Клий, повдигайки вежди. Предната вечер, когато Каролайн дежуреше в болницата, средната й сестра беше останала вкъщи при семейството си, но поддържаше връзка с Каролайн по телефона. Сега се чувстваше виновна, личеше си по прекалено ведрите нотки в гласа й.

— Като половин бутилка водка например? — попита Каролайн.

Денят тъкмо започваше. Двете сестри отиваха към «Хълма на светулките», за да вземат Огъста и да я откарат в болницата. Клий седеше зад волана на волвото си и когато зави към имението, очите на Каролайн се спряха върху големите бели кораби, показали се на хоризонта. Припомни последните думи, изречени от Скай предната нощ.

— Каза ли на Скай, че Джо Конър е тук? — попита неочаквано.

— Господи! Защо питаш? — възкликна Клий.

Беше прекалено ядосана, за да отвърне. Нощта, прекарана в болницата, я беше изтощила. Освен това мразеше тези сестрински триъгълници, в които двете знаеха нещо, което третата не трябваше да научава. Не понасяше да споделя тревогите си с Клий, а след това да чуе за тях от Скай. Или да съобщи някоя клюка на Скай и само два часа по-късно да чуе развълнувания глас на Клий да й съобщава големите новини по телефона. Беше невъзможно да имаш тайни от сестрите си.

— Защото се е блъснала, докато е карала към дока. Отивала е да се срещне с него — уведоми сестра си Каролайн.

— Така ли?

— Мисли, че ако не се е била родила, всички стоварили се върху ни нещастия са щели да ни избягнат.

— Беше пияна. Мислех, че ще отиде да си легне — заоправдава се Клий. — Когато ме попита за кораба на Джо… Не вярвах, че ще се качи на колата си и ще хукне натам. Нямаш представа как се чувствам при мисълта, че е катастрофирала заради мен!

— Престани да се самообвиняваш.

— Не мога. Не трябваше да й позволявам да ми затвори телефона или поне трябваше да я помоля да ми даде мама.

— Чувството за вина никога не ни е водило към добро — припомни й Каролайн. — Така че не допускай да се терзаеш.

Пристигнаха в «Хълма на светулките». Двете сестри седяха неподвижно, без да откъсват поглед от вратата на къщата. Чудеха се в какво ли настроение е майка им. Дали щеше да се появи изпълнена с ентусиазъм от посещението в болницата, понесла цяла кошница с цветя за болната? Или може би щеше да им се представи в добре познатия вид на крехка жена, концентрирала се главно върху собствения си артрит или жестоката си мигрена, за да не мисли за произшествието с най-малката си дъщеря?

Слънчевите лъчи проникваха през нежните като воал облаци, но не бяха достатъчно силни, за да се получи игра на сенки. Къщата и дворът сякаш бяха потънали в приглушена светлина. Духаше силен вятър. Огъста се мярна покрай прозореца на кухнята. Беше облечена, готова да тръгва. Когато видя дъщерите си, сърдечно им махна.

— Така — измърмори Каролайн и отвори вратата на колата.

— Да сте виждали Хомър? — извика майка им и се огледа наоколо.

От време на време старият пес изчезваше. Нямаха представа къде ходи. Не се мяркаше наоколо с часове, понякога липсваше вечер, но винаги се прибираше. Каролайн не отвърна, прекоси поляната и целуна майка си.

* * *

В болницата цареше тишина. Психиатричното отделение сияеше със синкава неонова светлина. Чуваше се бръмченето на монитори. Една медицинска сестра, облечена в снежнобяла престилка, премина като безплътна сянка покрай тях, бутайки количка. Някакъв пациент издаваше странни звуци — като човек, изпаднал в мъчителна агония.

Каролайн стоеше до майка си и сестра си и се чувстваше така, сякаш е попаднала на морското дъно. И без никаква връзка си помисли какво ли би било усещането, ако се гмурне да търси потънало съкровище.

Дежурната сестра им направи знак. Младите жени хванаха майка си и я въведоха в стаята на Скай. Каролайн дълбоко пое дъх при вида на най-малката си сестра. Скай изглеждаше още по-бледа и мъничка от предната вечер. Майка им се задави — не беше имала време да изглади, разгадае или изследва ситуацията и реакцията й беше съвсем спонтанна. Огъста безпомощно гледаше неподвижното тяло на дъщеря си в голямото болнично легло. Треперещите й пръсти докоснаха наниза от черни перли, а по страните й потекоха сълзи.

Мониторът, отчитащ сърдечната дейност, хвърляше зеленикави отблясъци в затъмнената стая. Каролайн и Клий оставиха майка си да се приближи до леглото, да се наведе и да целуне бинтованото чело на Скай. Огъста плачеше беззвучно, раменете й потръпваха под скъпото палто от визон. В душата й се развихряше буря от емоции, но тя успя да ги потисне. Избърса сълзите си и изправи рамене.

— Скай. Тук съм — изрече високо.

— Тя не може да те чуе, мамо — прошепна Клий.

— Скай, събуди се. Събуди се, скъпа. Майка ти е. — Огъста говореше със същия тон, с който оставяше съобщения на телефонните секретари на дъщерите си — тон, в който прозираше убеждението, че от другата страна има някой, който не гори от желание да вдигне слушалката и да отговори.

— Мамо, тя е под упойка — каза Клий.

— Каролайн е разговаряла с нея вчера — засегнато отвърна Огъста.

— Разменихме си само няколко думи. — Каролайн се опитваше да омаловажи факта, че е била при сестра си в деня на инцидента, а майка й — не. Огъста винаги беше проявявала болезнена чувствителност към подобни неща. Каролайн почувства познатото бодване в гърдите. Скай беше толкова объркана и наранена, майка й — така вбесяваща и обсебваща, а Клий се опитваше да успокоява всички. На Каролайн й се прииска да се втурне навън, да затръшне вратата зад гърба си, да подкара към летището и да се качи на първия самолет, който да я отведе далеч от тук.

— Ако има нужда от сън, нека я оставим да поспи — с раздразнение изрече Огъста. — Ще говоря с нея утре. Нека междувременно да открием Питър. Той е тук, нали? — И тя се отдалечи от леглото, без да каже нито дума повече.

Каролайн и Клий инстинктивно се приближиха една до друга. Сега, когато майка им беше излязла, старото чувство отново се върна. Бяха само трите. Каролайн посегна и хвана ръката на Клий, а очите й се спряха върху лицето на Скай. Бяха само трите както винаги. Три сестри, оставени сами на върха на планината от баща им, който ги караше да ловуват, хванати за ръце и впили погледи в отдалечаващия се мъжки гръб. Винаги се бяха грижили една за друга…

Присъединиха се към Огъста, която се беше отбила в стаята на сестрите и разпитваше за Питър. Дежурната сестра отвърна, че Питър е при лекаря на Скай, който пък в момента преглеждал друг пациент. Огъста вдигна високо тъмните си вежди и у никого не остана съмнение за огромното недоволство, което я беше обзело. Наблюдаваше критично методичните движения на сестрите наоколо и човек се питаше какво още би могла да очаква от тях. Може би се надяваше да накарат лекаря да приключи по-бързо с другия болен или пък да й сервират коктейл?

— Ако този лекар не се поразмърда, наистина ще се ядосам — изрече Огъста. Сестрите извърнаха глави към нея. — Ще трябва да ме вкарат в психиатрията, за да ме принудят да остана на този етаж дори и минута повече.

— Тихо, мамо — скара й се Клий.

— Не мога да уважавам лекар, който кара майките на пациентите си да чакат — продължи Огъста. — Намирам го за доста грубо и неучтиво.

Каролайн и Клий се спогледаха. Когато майка им започнеше да говори с такъв назидателен тон, това беше сигурен признак, че е ужасно уплашена. Огъста отказваше да приеме нещата, които не можеш да понесе, детайлите от живота, които й се струваха прекалено ужасни. Типично за нея беше да изкривява действителността така, че да съответства на нейните потребности в съответния момент, да извади на показ нейната святост. Клий прегърна майка си и се притисна към пухкавата козина на палтото, което Огъста беше наметнала набързо. Каролайн почувства, че гневът й се изпарява.

— Лекарите го правят нарочно, мамо — каза успокояващо Клий. — Обичат да карат майките да обезумеят от тревога, докато ги чакат да се появят, за да чуят височайшето им мнение. Същото правят и свещениците. Питър е овладял до съвършенство този подход в духовното училище.

Огъста поклати глава и присви устни. Нямаше намерение да се смее на каквото и да било. Тя надяна дежурната си маска на дама от висшето общество и огледа критично болничните коридори, сякаш бяха нейна собственост. Подобно на Каролайн и Огъста Ренуик беше свързана с тази болница, но след смъртта на Хю пребиваването й тук се свеждаше главно до участие в церемонии, делови срещи и събития, свързани със службата, заемана от зет й. Посещението в психиатричното отделение, където в момента лежеше най-малката й дъщеря, не се вписваше в нейното възвишено ежедневие.

Най-после Питър се появи, придружен от някакъв мъж. Той целуна Огъста и Каролайн, после придърпа Клий в мечешка прегръдка. Каролайн забеляза как двамата се притискат един към друг, как шепнешком си разменят няколко думи и не откъсват погледи един от друг.

Питър им представи доктор Хендерсън — завеждащ отделението.

— Приятно ми е — каза той.

— На мен също — отвърна Огъста, застанала нащрек.

— Здрасти, Джак. — Клий пристъпи към лекаря.

Огъста потръпна — най-вероятно от идеята, че този лекар е прекалено близък до семейството й, че сигурно знае доста неща, които не трябваше да стигат до ушите на външни лица. Каролайн го беше срещала и преди — той колекционираше картини на баща й — и му подаде ръка:

— Здравейте.

— Познавате ли се? — удивено я изгледа майка й.

— Колекционирам картини на покойния ви съпруг — обясни доктор Хендерсън.

— Наистина ли? — Лицето й слабо се проясни. — Приятно ми е да го чуя. Тогава вероятно знаете и това, че Скай върви по стъпките му. Тя самата е човек на изкуството.

Лекарят кимна.

— Тя е гениална, докторе. Наистина. Не го казвам само защото съм й майка. — Огъста огледа останалите от групата, търсейки потвърждение. В очите й напираха издайнически сълзи. — Скай е скулптор. Артистичните среди отдавна са я признали — още когато беше много млада. Нали така, момичета?

— Да, навремето наистина беше — отвърна Клий.

Каролайн нищо не каза. Почувства как майка й леко се притиска към нея, сякаш да не загуби опора.

— Скай е толкова талантлива… — Огъста се задави, докосна с пръсти гърлото си и си наложи да се овладее. — Но, изглежда, в момента е блокирала.

— Блокирала? — погледна я учудено лекарят.

— Не съм художничка, затова чувството не ми е познато, но баща й често казваше, че би се самоубил, ако повече не е в състояние да твори — обясни тя. — Творец, който не може да създава: Мисля, че Скай страда точно поради тази причина. Нали така, Каролайн? Ние я разбираме, нали?

— Мамо…

— Точно така е — твърдо повтори Огъста, опитвайки се да убеди себе си и другите.

— Хммм — неопределено отвърна доктор Хендерсън.

— Мамо, нека изчакаме Скай да излезе от упойката — каза Каролайн. — По-добре тя лично да разговаря с доктор Хендерсън.

Огъста разтърси дъщеря си и с треперещ глас изрече:

— Творците блокират. Мисля, че това обяснява всичко. Скай се страхува, че повече няма да може да работи. Освен това съпругът й я напусна. Ужасно е, направо отвратително…

— Да — кимна лекарят. По лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Кой не би си пийнал малко повечко при такива обстоятелства? Сигурна съм, че всички знаят какво пагубно въздействие оказва алкохолът върху творческия дух! Мили Боже! Също като Хю. Скай го повтаря, дори може би го надминава в някой отношения. Само ако можеше да се овладее и да пие по-умерено…

— Извинете? — изгледа я удивено доктор Хендерсън.

— Предполагам, че ще успеете да й помогнете да понамали пиенето — каза Огъста, предлагайки на лекаря компетентно решение на проблема. — Един Ренуик трудно може да се примири с малко, но…

— Мамо! — прекъсна я Каролайн.

— Аз вярвам, че ограничението ще се отрази добре на Скай. Ако можеше поне малко да намали пиенето! Нали разбирате, да се задоволи само с някой и друг коктейл или чаша вино по време на ядене. Не сте ли съгласен с мен? — Огъста опря брадичка на дланта си с вид на лекар консултант.

— Не, страхувам се, че не съм — отвърна лекарят.

— Моля? — изгледа го изненадано тя.

— Ограничаването на алкохола почти никога не се прилага като мярка за лечение на алкохолици просто защото не действа. Единственият път е пълното въздържание.

— Скай не е… алкохоличка. — Майката беше засегната и шокирана.

Тя хвана дъщерите си и измери с убийствен поглед лекаря. Застанала между двете, Огъста се чувстваше сигурна, защитена. Искаше да покаже на този лекар, че членовете на семейство Ренуик са добри, обичат се и се подкрепят взаимно.

Искаше да му внуши, че макар да са ексцентрични, те не са луди, нито пък са от хората, които се превръщат в алкохолици. Много беди ги бяха сполетели, но те ги бяха закалили. Каролайн страдаше заради майка си. Знаеше, че в този миг Огъста е ужасно притеснена за Скай.

— Снощи дъщеря ви ми разказа за онази случка по време на лов — каза лекарят.

— Значи знаеш? — погледна го Клий и хвана съпруга си за ръката.

Пейджърът на доктора изписука и той не успя да отговори. Хвърли им извинителен поглед, стисна ръката на Огъста и забърза по коридора. Каролайн се надяваше, че майка й ще изпита облекчение от раздялата с доктора, но вместо това забеляза, че Огъста е пребледняла още повече. Челото й беше покрито с капчици пот.

— Огъста, по-добре ще е да седнеш — подхвърли Питър и поведе тъща си към столовете, наредени покрай стената.

— Беше нещастен случай — изрече високо Огъста. Тонът й беше спокоен, почти смирен. Сълзите се затъркаляха по страните й. Ръцете й трепереха и тя се хвана за перлите си като удавник за сламка.

— Беше нещастен случай — повтори тихо Каролайн.

— Скай беше просто дете! — Огъста обърна разширените си от болка очи към Питър. — Не беше нейна работа да се учи да стреля с пушка. Винаги съм го казвала.

— Да, Огъста, знам — отвърна той.

— Скай не би наранила никого. Не е искала да навреди на онзи човек. Беше нещастен случай по време на лов.

— Скай не е лоша — кимна Каролайн. — Нито някой я смята за такава.

— Но той я нарече алкохоличка! — възкликна Огъста.

— Тя пие — отбеляза Каролайн.

— Пиянството на татко се промени след инцидента — подхвърли Клий.

— Беше трагедия. Нещо ужасно, случило се преди толкова много време — въздъхна Огъста. — Не виждам защо Скай да трябва да страда до края на живота си. — Обърна объркан поглед към Каролайн. — Ти виждаш ли причина за това?

Тя поклати отрицателно глава. Мислеше си за младия мъж. Беше чула изстрела и писъка на Скай и първа се беше озовала при трупа. Беше есен. Денят беше прекрасен. Златистожълтите листа скриваха следите. Той лежеше на земята с кървящи гърди и широко отворени очи. Името му беше Андрю Локууд. Беше двайсет и пет годишен.

— Кажи ми защо? — попита Огъста, настойчиво впила поглед в лицето на Каролайн.

Спомни си как беше свалила сакото си и го беше притиснала към раната на гърдите с надеждата да се случи чудо и кръвта да спре. Все още виждаше немия въпрос, застинал в мъртвите очи на младежа, и чуваше писъците на Скай.

— Защото тя го уби, мамо — кротко отвърна Каролайн. — Не е искала да го убива, но го направи.

_7 януари 1977 година_

Спомням си как в едно писмо ти бях писала за Клий и Скай и за магията да имаш сестри. Е, това тук няма да е толкова възторжено. Споменавала ли съм някога за баща ми? Той е художник. Добре де, много известен художник. Казва ни, че иска да разберем как функционира светът. (Между другото според него момчетата по-лесно усвоявали този урок.) А момичетата трябвало да бъдат учени как да се грижат за себе си, за да оцелеят. Затова баща ни ни води на лов в планината Редхоук.

Той ни обича, нали разбираш?

Иска да научим всичко, което можем, наистина да вкусим от живота. Правим си палатков лагер, ходим на лов за диви животни и ловим риба. Навлизаме навътре в планината и всяка от нас трябва сама да се справя. Аз мразя лова. Трудно е да убиваш — зная, че той ще се разстрои, ако разбере колко много мразя да стрелям даже по катериците.

Нощем в гората става тъмно като в рог и ние се страхуваме. Понякога изпитваме ужас, особено Скай. Аз много я обичам, Джо. Дори сега, като пиша това, ми иде да заплача, защото ако някога нещо се случи със Скай или с Клий, не знам какво ще правя. Те са най-добрите и сладки сестри на този свят.

Пиши ми скоро. Напоследък те чувствам като най-добрия ми приятел.

С обич,

Каролайн

_2 февруари 1977 година_

Скъпа Каролайн,

Ходите на лов? Страхотно! Баща ти ми се струва супер! Добре, ще бъда твоят най-добър приятел, но само при едно условия — да ми разкажеш за най-страшното нещо, което ви се е случвало в планината.

С обич,

Джо

_4 март 1977 година_

Скъпи Джо,

Добре, ще ти разкажа за най-страшната случка. Или по-скоро — ще ти разкажа за това какво чувствам. Баща ми накара Скай да стреля с пушката. Тя не искаше, Джо. Толкова съм му ядосана! Той взе нещо невинно и го разруши. Така че в момента най-много се страхувам от това колко силно мразя баща си. Ходенето на лов не е толкова страхотно, колкото ти се струва. Напротив, ужасно е! Все още ли искаш да бъдеш моят най-добър приятел? Най-вероятно — не. И аз май вече не искам.

Каролайн

_21 март 1977 година_

Скъпа Каролайн,

Разбрах, че си разстроена по начина, по който си подписала последното си писмо. Накрая липсваше «с обич». Може да е нещо дребно, но ние, най-добрите приятели, можем да бъдем много чувствителни, когато става въпрос за другия. Историята с пушката ми се струва отвратителна. Бедната Скай. Дори не я познавам, но след като е твоя сестра, значи е добра. Баща ти трябва да забрави за лова и отново да се захване с рисуване. Вместо да стреляте, би могъл да ви научи как да откривате златни дублони например.

С обич,

Джо

P.S. Само се шегувам, за да те разсмея. Така че засмей се!

Отново P.S. Ти си мислеше, че съм забравил за «Камбрия», нали?

И пак P.S. Усмихни се, К.!

> Пета глава

Каролайн беше угрижена.

Мишел Брейди можеше да се закълне в това — то се разбираше от начина, по който Каролайн влезе в хотела. Вървеше решително, подмина няколко от гостите, които зареваха в салона, и взе листовете със записаните за нея съобщения от бюрото на Мишел, като едва промърмори някакъв поздрав за добро утро. Изглеждаше прекрасна както винаги. Носеше черна ленена рокля без ръкави и черни сандали, на шията й висеше сребърно колие, а на ушите — сребърни халки. Усмихваше се, но си личеше, че го прави насила.

Може би в усмивката на Каролайн прозираше нещо друго — болка, загриженост… Няколко от телефонните съобщения дадоха на Мишел да разбере, че Скай за пореден път е в болницата. Това момиче определено създаваше грижи на Каролайн. Както и цялото й семейство. Дори Клий, за която всички смятаха, че е стабилна и преуспяваща жена, все намираше за какво да се обади на по-голямата си сестра. Да не говорим за Огъста — тя и една филийка не можеше да си препече за закуска, без да потърси дъщеря си за съвет.

Мишел работеше като помощничка на Каролайн от десет години. На четирийсет и две години се чувстваше достатъчно по-възрастна от шефката си, за да проявява загриженост към нея и да се опитва да я предпазва. Мишел често разказваше на съпруга си Тим за откаченото семейство на Каролайн, за нещата, които минаваха през главите им. Тим беше професор по английска литература в университета в Кънектикът. Изслушваше разказите на жена си със скептична безпристрастност и заявяваше, че Скай е Зелда Фицджералд на новото време или пък че сестрите Ренуик са като три примадони, участващи в три различни опери, разиграващи се едновременно на една и съща сцена.

Мишел не можеше да не се засмее на думите на Тим, но обичта й към Каролайн си оставаше непроменена с времето. Каролайн я беше наела още по времето, когато хотелът отвори врати за пръв път, двете бяха прекарали десет години заедно — в различни кабинети, но винаги една до друга — и въпреки че Каролайн нямаше навика да споделя с нея, Мишел беше запозната с най-важните моменти в живота й. Беше свидетел на преобразяването на Каролайн, беше наблюдавала как необузданото момиче постепенно се превръща в прекрасно владееща се и просперираща делова дама. Каролайн винаги се държеше лоялно и с уважение, което й печелеше приятели.

Тъй като обикновено Мишел приемаше телефонните обаждания, тя знаеше как вървят любовните, семейните и професионалните дела на шефката й. Каролайн превърна хотел «Ренуик Ин» от закътано местенце, посрещащо ограничен брой художници през ваканциите им, в притегателен център за творци от цял свят. Някои идваха заради местоположението на хотела, други — заради очарованието му, а имаше и такива, които се чувстваха привлечени от името Ренуик.

Известността на бащата на Каролайн беше като тази на звездите от киното или пък на политиците. Творбите му висяха в музеи в Ню Йорк, Париж и Лондон, а екстравагантните му постъпки бяха любима тема за журналистите. В една статия в «Ескуайър» Хю Ренуик беше наречен «Хемингуей на художниците на двайсетия век». Авторът наблягаше на храбростта, проявена от Хю по време на Втората световна война, на склонността му да се напива и да изневерява на жена си, да буйства и да се самоунищожава; обсъждаше се начинът, по който огромният му талант помиташе по пътя си всичко и всекиго.

Докато събираше материал за статията, журналистът се беше напил с Хю и с фотографа, който правеше снимките. Пиянските им запои станаха част от творбата. Бяха поместени снимки на Хю в ловджийско сако и пушка в ръка някъде из горите на щата Мейн. Хю им беше разказал случката за непознатия нападател, влетял в дома му и заплашил семейството му, след което пръснал собствения си череп.

Мишел помнеше гнева на Хю, който прозираше от всяка негова дума, цитирана в статията: неговият дом беше нападнат, неговите дъщери — заплашени! Та той не беше в състояние да ги защитава непрекъснато, по дяволите, затова пък би могъл да ги научи как да си служат с оръжие! Изразяваше съжаление за нещастния инцидент със Скай в планината Редхоук. В статията дори не се споменаваше името на мъжа, когото тя беше убила. Безпокойството, колебанията, мъката на Хю бяха изчистени от статията по време на редактирането й. Бяха останали само гневът и възмущението.

Мишел знаеше истината. Хю Ренуик страдаше. Той обичаше ловуването, но още повече обичаше живота. Обожаваше природата и трите си дъщери. Светът не можеше да отговаря на тази негова засилена потребност да получава все повече и повече, а Хю не го осъзнаваше и не спираше да изисква, особено от семейството си. След инцидента изведнъж се затвори в себе си. Дни наред прекарваше в бара на хотела, скрит в някой тъмен ъгъл, свел глава над чашата, оплаквайки смъртта на онзи младеж. От време на време до него приближаваше някой негов познат или колега. Той обикновено се отнасяше любезно с тях, понякога им позволяваше да го черпят едно питие, но не излизаше от вцепенението си. Въпреки че беше избрал да пие в бара на хотела, не можеше да търпи присъствието на Каролайн. Сърцето на Мишел се свиваше, когато наблюдаваше как момичето приближава до баща си, говори му, а той мълчаливо извръща глава встрани, понякога дори се отнасяше враждебно с нея. Сякаш Каролайн му напомняше за онова, което е най-ценно в целия свят, онова, което той беше пропуснал да опази. Неведнъж Мишел беше чувала Хю да казва, че е провалил живота на Скай.

Три от неговите картини висяха в бара. Хю ги беше нарисувал, когато момичетата бяха още малки. Платната бяха пълни с живот, с чувство, не оставяха съмнение за огромната обич, която художникът изпитваше към дъщерите си. Всеки един от портретите изобразяваше ловна сцена на фона на планината Редхоук. Сезоните бяха различни, както и мъртвото животно в ръцете на всяко едно от момичетата и използваното оръжие. Клий през пролетта, хванала уловена пъстърва в едната си ръка и въдица — в другата. Скай през есента — с нож и виеща се в ръката й змия.

Но картината, която спираше дъха, беше портретът на Каролайн през зимата. В обятията си момичето беше притиснало малка червеникава лисица. От муцуната на животното се процеждаше тънка струйка кръв, планината беше покрита със сняг, а страните на Каролайн бяха зачервени от студа. Черната й коса падаше в очите й — ясносини и диви. В лявата си ръка държеше оръжието, с което беше убила лисицата. Баща й беше уловил и предал върху платното страданието и съжалението. Портретът преливаше от любов към най-голямата му дъщеря. Мишел потръпваше всеки път, когато погледът й попаднеше върху това платно.

Каролайн излезе от кабинета си. Беше с очила, които й придаваха вид на сексапилна библиотекарка.

— Какво е това обаждане? — попита тя и отдели едно от листчетата в купчината.

— О! — възкликна Мишел, докато четеше записаното съобщение. — Обади се рано тази сутрин. Остави доста объркани инструкции за това как се набира телефонът на кораба. Мисля, че е един от мъжете, които пиха снощи в бара. Заемат стаи с номера шест и девет, но предполагам, че в момента този човек е в лодката си.

— Каза ли ти какво иска?

— Не, само поръча да ти предам да му се обадиш.

— Благодаря, Мишел — рече кратко Каролайн, върна се в кабинета си и затвори вратата.

* * *

Каролайн набра номера на оператора и помоли да я свържат с «Метеор». Изчака връзката да се осъществи и най-сетне чу:

— Тук изследователски кораб «Метеор». Край. — Гласът беше плътен, вибриращ.

— Тук операторът от земната база. Има обаждане за господин Джо Конър.

— Изчакайте, сега ще извикам капитан Конър — каза мъжът отсреща.

Измина минута. После се чу гласът на Джо. Операторът се изключи и Каролайн си пое дъх.

— Здравей, Джо — каза. — Съобщиха ми, че си ме търсил.

— Сестра ти добре ли е? — попита той.

— Защо питаш? — Беше изненадана, че е разбрал за катастрофата.

— Снощи се е обадила в базата и е оставила съобщение, че иска да ме види — обясни Джо. — Ставало дума за нещо много важно.

— Ти говори ли с нея?

— Не. Тя казала, че веднага тръгва към базата, но така и не се появи. Не бях сигурен къде да я открия, затова се обадих в хотела.

— Скай е в болницата — напрегнато изрече Каролайн.

— О, не! — Джо изглеждаше шокиран от новината. — Какво се е случило?

— Катастрофирала е с колата.

— Много съжалявам — рече Джо. — Скай добре ли е?

— Все още не — отвърна Каролайн, а очите й се насълзиха. Джо беше мил, загрижен. Докато говореха за Скай, тя си спомни, че навремето двамата с него бяха приятели. В момента нямаше чувството, че нещо от някогашното приятелство се е запазило, но споменът за писмата беше жив.

— Да знаеш защо е искала да ме види?

— Беше объркана — отвърна неопределено Каролайн. Не искаше да му разказва подробностите.

— Съжалявам — отново повтори той.

— Благодаря — каза тя.

* * *

Сънят беше изключително реален.

Беше в планината. Усещаше мириса на барут, примесен със свежия и хладен въздух. Жълтите есенни листа се сипеха по земята като падащи звезди. Скай, притаила дъх, беше на стъпка зад нея. Каролайн изпълзя от храстите и видя сърната, която сестра й беше застреляла. Голяма и кафява, легнала в тревата. Не искаше да поглежда към убитото животно, но се насили да го направи заради Скай.

Не беше сърна. Беше човек, който носеше кафяв джинсов жакет. Косата му беше рижава и блестеше като разтопена мед на слънцето. Очите му бяха широко отворени, застинали в учудване от всичко, което се беше случило. Каролайн не можеше да откъсне очи от този поглед, докато пълзеше към трупа на мъжа. Знаеше, че трябва да гледа именно към тези очи, а не към раната на гърдите, от която извираше кръв като от фонтан.

Чу писъка на Скай, после риданията й. Златистият ритрийвър на мъжа зарови влажна муцуна в лицето на стопанина си, после — в лицето на Каролайн, сякаш искаше да целуне и двамата. Тя разкопча червеното си яке и потръпна от хладния въздух. Кръвта на мъжа обагри пръстите й, опари ги, докато притискаше якето към раната.

— Застрелях го? — питаше обезумяла Скай. — Убих ли го, а? Убих ли го? Какво направих?!

Каролайн, която никога не беше пренебрегвала сестра си, сега го направи.

— Как се казваш? — попита тя, гледайки човека в очите.

— Андрю — едва успя да промълви той.

Не беше много по-възрастен от нея, би могъл да бъде един от многото млади учители в колежа, в който учеше.

Очите му бяха толкова ясни, спокойни и нежни, сякаш искаха да й внушат, че тя прави всичко, което може да се направи в такъв момент, уверяваха я, че разбират желанието й да помогне. В началото в тези очи не прозираше никакъв страх. Всяка секунда изглеждаше като цяла вечност. Кръвта продължаваше да блика и да напоява якето й, тя виждаше как прелива над пръстите й и обагря земята. Лагерът им беше само на осем километра от мястото на нещастието, но в случая това разстояние се оказваше прекалено голямо. Нямаха време да отидат дотам за помощ. Сякаш вселената беше замръзнала за Каролайн и Скай, за Андрю и неговото куче.

— Помислих го за сърна — изхлипа Скай.

Небето беше ясносиньо, денят — особено красив. Кучето душеше кръвта на мъжа, ближеше лицето му.

— Хомър — промълви Андрю.

— Той е съвсем мъничък, нали? — попита Каролайн поглеждайки към кучето.

— Да — въздъхна раненият.

— Извикай го, Скай. Извикай Хомър — каза Каролайн. Беше забелязала кръв по муцуната на Хомър и не искаше Андрю да я види и да се уплаши.

— Хомър, ела тук, момчето ми — извика Скай. Гласът й беше изтънял, писклив.

Кучето хукна към Скай и Андрю го проследи с поглед, после отново спря очи върху лицето на Каролайн.

— Ще умра, нали? — попита.

Тя знаеше, че Андрю ще умре. Виждаше как устните му побеляват. Чу плача на сестра си, видя как Хомър се връща при стопанина си и се сгушва в него и си спомни за Джо Конър и за урока, който й беше дал: колко важно е да казваш истината, особено когато се отнася до смъртта; че това е най-малкото, което едно човешко същество би могло да направи за друго.

— Така мисля — въздъхна тя.

— Господи! — В очите на Андрю се появи страх. Беше толкова ужасно да се наблюдава тази промяна. Каролайн още по-плътно притисна якето към раната, но знаеше, че е безполезно да се опитва да направи каквото и да било. Раненият свиваше и отпускаше пръстите на ръцете си. От муцуната на Хомър се изтръгна звук, подобен на човешко ридание. Скай стоеше зад Каролайн, опряла треперещи колене в гърба на сестра си.

— Не знаех — продължаваше да повтаря Скай. — Мислех, че е сърна.

— Хомър — едва доловимо изрече Андрю.

Кучето лизна стопанина си по лицето. Каролайн знаеше, че от това на Андрю трябваше да му стане по-добре. Дори в този миг, когато животът му се изплъзваше измежду пръстите, той намираше успокоение в присъствието на кучето. Личеше си по начина, по който младежът затвори очи и се предаде на смъртта.

* * *

— Искам букетът да бъде голям — обърна се Джо Конър към продавачката на един щанд за цветя, разположен току до шосето.

— Само от цинии и слънчогледи ли да бъде или искате да добавя и полски цветя? — попита жената.

— Сложете от всичко — реши Джо.

Наблюдаваше я как стои под тентата на бели и жълти райета и прави букета. Жената изваждаше цветята от дълбоки кофи, пълни с вода. Беше дебела и силно загоряла от слънцето, имаше кестенява коса, прибрана назад с шал, и беше облечена в избеляла червена рокля. Жената работеше и несъзнателно се мръщеше. Докато гледаше уморените й движения, характерни за всички жени, изкарващи си хляба с физически труд, Джо се сети за майка си.

— Вие ли сте брали цветята? — полюбопитства той.

— Да. А също съм ги и садила — отвърна жената, като се усмихваше гордо.

— Красиви са — отбеляза Джо и бръкна в джоба си. Букетът струваше пет долара, но той даде на продавачката двайсетачка. Жената понечи да му върне рестото, но Джо поклати отрицателно глава. Жената хвърли бърз поглед към съпруга си, който седеше на празна касетка от прясно мляко, съсредоточил цялото си внимание върху спортната страница на вестника.