Брегът на светулките

— Непрекъснато ли си на кораба или си имаш дом и на сушата? — попита тя.

— Имам къща в Маями, но девет месеца в годината прекарвам в океана.

— Маями е доста далеч от Нюпорт — града, в който си роден — отбеляза тя и го погледна в очите.

— Домът ми не беше… — Джо се опита да намери възможно най-дипломатичния отговор, но се отказа. — Исках да се махна от Нюпорт. Между другото бях изненадан, когато разбрах, че ти си останала толкова близо до родното си място, че си успяла да се освободиш от спомените за баща си и за лова. — Джо вдигна вежди. Този път нямаше намерение да оставя темата недовършена.

— Помниш за лова — замислено изрече Каролайн.

— Бих ли могъл да забравя? Пишеше ми за това два пъти годишно — как ви е оставял сами в планината само с ловджийски нож и манерка с вода и е очаквал да се борите, за да оцелеете.

— Той искаше да ни научи да се защитаваме — опита се да оправдае баща си Каролайн. Помъчи се да си спомни какво точно беше писала някога на Джо. Поне едно от писмата й трябва да е съдържало всички детайли от грубата действителност. Онези пътувания в планината й се струваха ужасни и сега, след толкова много години, и съжаляваше, че е споделяла с Джо чувствата си, свързани с тях. В края на краищата баща й беше започнал да ги води на лов главно заради онова, което бащата на Джо беше направил!

Каролайн изправи рамене.

— Беше бясна! — припомни й Джо. — Особено когато Скай трябваше да се присъедини към вас за пръв път. Ти казваше, че тя още не е готова, че била уплашена и не искала да стреля. Тя ли е човекът, който има проблеми с пиенето?

— Защо питаш? — Сърцето й лудо биеше.

— Защото тя катастрофира с колата си.

Каролайн отпи от кафето си. Беше изстинало. Сложи чашата на масата и погледна Джо право в очите.

— Защо съм тук? — хладното попита.

— Исках да ти благодаря. За дневника, за това, че навремето ми разказа за «Камбрия». Ти си причината да съм тук сега. Ако не беше ти, нямаше да открия кораба.

— Но защо ме покани тук, на «Метеор»? — настоя тя. Устата й пресъхна. Сърцето й силно биеше. Седеше до Джо Конър след годините, през които той я беше отхвърлил, и не знаеше какво да му каже.

— Исках да говоря с теб — призна Джо. Гласът му звучеше напрегнато. — За онази нощ…

— За нощта, в която умря баща ти?

— Когато сестра ти ми се обади… Когато остави онова съобщение, че иска да се срещне с мен, си помислих, че може би ще ми каже какво точно се е случило. Надявах се, че ще науча нещо ново, нещо, което не знам.

— Тя се чувства свързана с теб. Както всички нас — каза тихо Каролайн.

— Защото сте били там, когато баща ми се е самоубил.

— Едва си спомням онази вечер… — Продължаваше да изпитва нежелание именно тя да бъде човекът, който да му каже истината.

— Разкажи ми — настоя Джо.

— Добре — кимна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Но само ако ти ми кажеш нещо.

— Какво?

— Защо ме намрази?

Той не отрече, че е изпитвал подобно чувство към нея. Впи поглед в лицето й и бавно изрече:

— До деня, в който навърших седемнайсет години, мислех, че баща ми е починал от сърдечен удар. Знаех, че е умрял у вас, но си мислех, че е бил сред приятели. Представях си как е срещнал баща ти на кея, как са се сприятелили и как в деня, когато моят баща е умрял, той просто се е отбил у вас за едно питие с Хю Ренуик. Така всичко изглеждаше нормално, естествено. Беше ми по-леко, като знаех, че е починал, заобиколен от хора, които са го обичали и са държали на него.

— Но тогава аз бях дете, Джо! Също като теб! Не посмях да ти напиша какво точно се е разиграло в дома ми!

— Кажи ми сега! — Джо я погледна в очите. — Моля те!

Споменът от онази далечна коледна вечер беше жив. Тя затвори очи и си представи кухнята в «Хълма на светулките». Струваше й се, че дори усеща аромата на току-що изпечените курабийки. Виждаше очите на Джеймс Конър.

— Баща ти беше тъжен — бавно започна Каролайн. — Това е нещо, което се е запечатало в съзнанието ми. Ужасно тъжен. Държеше се като обезумял, но само защото много обичаше майка ти.

— Той ли го каза?

Каролайн кимна. Въпросите му я връщаха назад. Виждаше оръжието в треперещата ръка на Джеймс Конър, брашнените отпечатъци от пръсти по престилката на майка й над издутия корем. Ужасът в очите на Клий.

— Плачеше. Баща ти плачеше. До онзи момент никога не бях виждала възрастен човек да плаче. Каза на майка ми, че баща ми вече не я обича, че се е влюбил в твоята майка. Беше побеснял.

— И тогава се е застрелял?

— Не. Той искаше да убие нас — с треперещ глас отвърна тя и по изражението на лицето му прочете, че тази част от историята не му е известна. Джо изглеждаше поразен.

— Искал е да убие теб и майка ти?

— Също Клий и Скай. Макар Скай да не беше още родена. Тя се роди два дни след тази случка, на Коледа, и за мен тя все едно е била там, с нас.

— Но защо?

Каролайн срещна погледа му. Очите му бяха мрачни, устните му трепереха. Осъзна, че Джо се страхува да чуе продължението. Спомни си момченцето от снимката — цялото му лице сияеше от усмивката.

— Защото моят баща му откраднал онова, което той най-много обичал — равно произнесе тя. — Предполагам, е мислел, че ако убие нас, ще отнеме онова, което моят баща е обичал най-много.

— Съпругата и дъщерите му. Баща ми е искал да те убие!

— Но не го направи. Баща ти не би могъл да стори подобно нещо, Джо.

Той затвори очи.

— В моето съзнание той винаги е присъствал като добър човек — продължи Каролайн, а в гърлото й сякаш беше заседнала буца. — Добър човек, обзет от отчаяние. Полудял от любов.

— Хм.

— Това беше у него — добави тя и бръкна в джоба си. Още преди да тръгне за кораба, си беше помислила, че може да й се удаде удобен случай, и ето, че не се беше излъгала. Подаде на Джо детската му снимка, изпръскана с кръвта на баща му.

Той пое снимката от треперещите й пръсти и дълго я гледа. Когато вдигна очи към Каролайн, тя забеляза, че погледът му е сърдит и че в очите му издайнически проблясват сълзи. Той бързо прокара длан през лицето си.

— По дяволите!

— Той те обичаше, Джо — каза тя. Знаеше колко му е трудно в този момент — той се чувстваше ужасно, че може да се разплаче и че Каролайн вижда това.

Джо отмести очи встрани, опита се да се овладее. Дългите тъмни мигли хвърляха сянка върху обветреното му лице.

— Наистина те обичаше — повтори тя, когато Джо не отвърна.

Устните му се изкривиха. Той отвори очи и отново погледна старата снимка.

— Обичам тази снимка — призна Каролайн. — Но ще те разбера, ако решиш да си я вземеш. Беше на баща ти, но аз наистина я обичам. Тя означава много за мен.

— Моята снимка? — попита дрезгаво той. — Защо?

— Защото това тук е моят стар приятел Джо Конър.

— Само че аз сложих край на това наше приятелство.

— Не можах да повярвам, когато получих писмото ти, в което ми казваше никога повече да не ти ниша. Нямах представа, че си смятал бащите ни за приятели. Искаше ми се да вярвам, че знаеш истината, и не ти споменавах нищо по въпроса просто защото не исках аз да ти разкривам подробностите.

— Не трябваше да си ти, само че тогава така смятах. Бяхме много млади.

Каролайн сведе очи. Ръцете й трепереха неконтролируемо. Прощаваше ли й Джо? За раната, която тя никога не беше искала да му нанася? Защо продължаваше да й се струва, че му коства прекалено много да произнесе тези думи? Устните му бяха свити, очите — далечни и непроницаеми. Имаше чувството, че той е получил онова, което е искал да получи от нея, само дето тя самата не знаеше какво беше то. В момента най-силното му желание беше тя да изчезне.

— Трябва да е било ужасно за семейството ти — рече най-сетне тя.

Някакво чувство пробяга по лицето на Джо. Той остави снимката на масата и опря брадичка на дланта си, но очите му не се откъсваха от образа на шестгодишния малчуган, който се усмихваше на целия свят. Докосна кафеникавите петна върху снимката.

— Какво стана после? — настоя да узнае Каролайн.

— Нищо особено. След няколко години майка ми се омъжи повторно. Роди се брат ми и тя имаше възможността да го отгледа така, както би трябвало да се отгледа едно дете.

— Говориш за Сам, нали?

За Каролайн сестрите й бяха истинска благословия. Не можеше да си представи живота си без тях. Може би връзката между Джо и брат му беше също толкова силна. Ето, при споменаването на името на Сам погледът му омекна, стана почти нежен. Твърдата линия на устните му се разчупи. Той побутна снимката към Каролайн, сякаш беше приключил с този къс хартия завинаги. Снимката полетя към пода.

— Да, понякога е голям досадник, но е страхотно хлапе — каза той. — Океанограф до мозъка на костите си. Завърши същото училище като мен. В момента е един двайсет и седем годишен многознайко.

— Изглежда, се опитва да върви по твоите стъпки — усмихна се Каролайн.

Джо сви рамене. Усмивката му помръкна. Друг спомен беше изплувал в съзнанието му. Той погледна напрегнато Каролайн, сякаш внезапно беше изникнало още нещо, което трябваше да бъде свършено.

— Обвинявах баща ти за всичко, което се случи — призна Джо.

— Аз пък обвинявах майка ти — въздъхна тя.

— Той не е имал право да ви пъха оръжие в ръцете. Особено след онова, което сте преживели покрай баща ми. — Въздъхна дълбоко и поклати глава.

Каролайн се запита как ли би се почувствал, ако узнаеше цялата истина. Нямаше намерение да му я разказва и се съмняваше, че Скай ще го потърси отново. Затвори очи и се замисли за трагичния инцидент, разиграл се в планината Редхоук.

— Знам как се чувстваш — започна тя.

Джо поклати глава и рече:

— Не знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми се е самоубил. Ужасно е да знаеш, че родният ти баща е бил толкова нещастен, че да предпочете да си пръсне черепа, вместо да се прибере у дома.

— Знам — повтори тя. Кръвта бучеше в ушите й, ръцете й продължаваха да треперят.

— Не знаеш, Каролайн. — Джо се опитваше да не повишава тон. Тя разбираше, че той смята своята мъка за нещо изключително. За него Каролайн беше просто свидетел на случката.

— Съжалявам, но не знаеш.

— Аз бях там, Джо! — извика тя отчаяно. Нима той не разбираше как се беше чувствала тогава? Нима не вярваше, че тя не е била равнодушна към случилото се? — Бях с него! Един от първите ми спомени е смъртта на баща ти! Беше ми мъчно за него, Джо. Толкова съжалявах за него и за теб! Ти беше почти на същата възраст като мен. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, беше: «Бащата на това малко момченце е мъртъв!» — Тя се задави и млъкна.

Джо я слушаше. Нищо не казваше и не помръдваше.

— Родителите ми изпитваха яростен гняв към него. Мразеха го и искаха и ние да го мразим. Баща ми направо откачи, когато разбра, че ни е заплашвал. Именно затова ни даде оръжие, смяташе, че след случилото се ние трябва да се научим да се защитаваме.

— И заради това ви е повел из планините и ви е карал да убивате животни?

Каролайн не отвърна на въпроса му, а продължи:

— Моите родители мразеха баща ти, но не успяха да ни накарат и ние да го мразим. Нямаш представа колко се ядосаха, когато им казах, че искам да ти пиша! Само че аз просто не можех да не ти пиша. Трябваше.

— Защо?

— За да те успокоя.

— Но ти беше само на пет години! — възкликна Джо. — Не е било твоя работа да ме успокояваш!

— Не, но просто не можех да не мисля за тебе.

Почувства, че корабът се разклаща. Какво ли беше усещането при земетресение? Почувства ръцете на Джо около тялото си. Отначало прегръдката му беше груба. Той я взе в ръцете си, повдигна я от местото й. Ръката му леко погали шията й, плъзна се под косата й и от устните й се откъсна стенание.

Устните му докоснаха страната й и тя вдигна лице, за да посрещне целувката му. Не беше се бръснал от два дни и страните му бодяха. Ръцете му здраво я стискаха. Целуваха се така, сякаш от това зависеше целият им живот. Целувката им беше наситена със соления вкус на море, на сълзи и на кръв. Каролайн имаше чувството, че стои на ръба на палубата по време на свирепа буря. Ръката му се плъзна надолу, устните му прошепнаха името й и тя потръпна.

Опита се да се отдръпне, уплашена от силното чувство, което я беше обзело. Очите на Джо бяха по-тъмни и по-гневни отколкото в началото на разговора им, но беше очевидно, че няма намерение да я пусне. Изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва, че току-що я беше целунал. Хвана здраво ръцете й над лактите, устните му отново погалиха страните й и прошепнаха нещо, което тя не успя да разбере. Когато Джо се отдръпна, погледът му беше почти нежен. Тази нежност изчезна така бързо, както се беше появила и Джо отпусна ръце.

— По-добре да си вървя — разтреперана рече Каролайн.

Усещаше остра смесица от болка и копнеж, напрежение и облекчение. Дишаше по-леко, отколкото в мига, в който стъпи на кораба. Без да поглежда към Джо, тя се наведе и вдигна снимката от пода. Приглади я внимателно и я прибра в джоба си. Дори и да я беше видял какво направи, Джо нищо не каза.

Излязоха навън. Студеният вятър ги блъсна в лицата. Каролайн закопча сакото си. Стоеше на палубата, гледаше развълнуваната вода и бе готова да заплаче.

«Камбрия» беше някъде там долу, в краката й. Водата ставаше все по-буйна и ако не побързаха, може би нямаше да успеят да стигнат до брега.

Докато се прехвърляха в моторницата, я обзе някакъв примитивен страх, че ако падне във водата, ще потъне. А беше отлична плувкиня.

На връщане Джо караше по-спокойно. Липсваше агресията от посрещането. А може би просто внимаваше повече, тъй като водите бяха по-опасни отпреди няколко часа.

Каролайн стискаше в дланта си монетата, която й беше подарил. Струваше й се, че това е някакъв талисман, който ги предпазва от беди. Някакво демонично същество изскочи от дълбините на океана. Светеше с ярка неонова светлина. Тя нервно подскочи. Рибата се гмурна във водата, пронизвайки я с фосфоресциращ огън.

Когато стъпиха на твърда земя, Джо застана пред Каролайн, но не знаеше какво да й каже. Тя подозираше, че той иска да й се извини заради целувката.

— Благодаря ти за вечерята — промълви с разтреперан глас тя. Трябваше да му помогне да се отпусне, да престане да се чувства неловко.

— А аз ти благодаря, че прие поканата.

— Сигурен ли си, че ще успееш да се върнеш на «Метеор»?

— Да, ще успея.

Защо я обзе разочарование? Онази целувка сякаш беше поставила началото на нещо… В гърдите й се надигаше топло чувство, искаше й се Джо отново да я вземе в прегръдките си. Потръпна. Желанието се беше появило неочаквано и беше силно и непознато.

Вълните удряха по дока, по лицето й падаха солени пръски и й действаха успокоително. Спомни си думите на някакъв поет, че хората не строели катедрали край брега на морето, защото гледката била толкова красива, че щяла да им пречи да се съсредоточат за молитва. Каролайн беше съгласна с това. Повечето от пътуванията й я отвеждаха край бреговете на един или друг океан и сега тя изпитваше желание отново да тръгне на път, за да избяга от настоящето.

Вдигна поглед към Джо. Той се канеше да каже нещо. Пристъпи към нея, но внезапно спря.

По шосето се движеше кола. Шумът от мотора долиташе до тях, примесен с воя на вятъра. Едно жълто такси спря на пустия паркинг на крачка от дока. Някакъв младеж слезе от колата, плати на шофьора и измъкна голяма черна чанта и огромна раница от багажника.

Таксито потегли.

— Хей, вие трябва да сте от комитета по посрещането! Здравейте! — извика въодушевено младежът.

— По дяволите! — изруга тихо Джо и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

Изправи рамене. На устните му се появи едва забележима усмивчица, но той направи всичко възможно да изглежда строг и ядосан.

Младежът имаше вид на колежанин. Бейзболната шапка на главата му беше обърната с козирката назад. Беше слаб, носеше очила с тънки рамки и се усмихваше. Тръгна право към Джо и Каролайн. Когато свали шапката си, тя установи, че косата му е къса и светла, но по-тъмна от тази на Джо.

— Как разбра, че пристигам точно тази вечер? — попита младежът, пусна багажа си на земята и прегърна Джо. — Исках да те изненадам, а ти стоиш тук и ме чакаш! Господи!

— Не знаех — отвърна Джо. Той не се отдръпна от прегръдката на брат си и Каролайн се усмихна разбиращо.

— Здрасти — кимна й новодошлият. Усмивката му беше прекрасна — широка, открита. Внезапно й хрумна, че Джо би изглеждал по същия начин, ако се чувства щастлив.

— Каролайн, това е брат ми Сам Тревър. Сам, запознай се с Каролайн Ренуик.

Те си стиснаха ръце. Дали името й направи някакво впечатление на Сам? Тя беше сигурна, че за Джо фамилията й звучеше като името на дявола, и предполагаше, че това се отнасяше и за по-малкия му брат.

— Приятно ми е — кимна тя.

— На мен също — отвърна Сам и устните му отново се разтегнаха в усмивка. — Към кораба ли сте се запътили?

— Всъщност вече се прибирам у дома — каза Каролайн.

— Да, тъкмо си тръгваше — потвърди Джо и гласът му прозвуча някак рязко. А може би точно това беше намерението му — да демонстрира грубост и пренебрежение.

— Стар досадник — ухили се Сам. — Опитва се да се държи по същия начин и с мен, но това не ми минава.

— Не исках да… — започна Джо и очите му извинително се спряха върху лицето на Каролайн.

Тя се усмихна. Не знаеше кое беше вярното — че Джо нарочно се прави на грубиян или че искрено се разкайва. Каквото и да беше, реши да се възползва от ситуацията и да се сбогува с двамата братя.

Докато шофираше към хотела, забеляза ярка светлина да прорязва тъмното небе. После още една… Падащи звезди, помисли си. Сети се, че беше нощта на големия метеоритен дъжд, а тя беше толкова заета с Джо Конър, с тяхното минало и настояще, с тяхната целувка, че съвсем забрави да погледне нагоре и да започне да брои падащите звезди, както обикновено правеше.

_5 август 1978 година_

Скъпи Джо,

Снощи те сънувах. Сънят ми беше странен. Стоях на една скала насред Пролива. Вълните се разбиваха под краката ми и заплашваха да ме отнесат, когато изведнъж чух твоята лодка. Ти идваше, за да ме спасиш. До слуха ми достигаше плясъкът на веслата ти и сърцето ми лудо заби. Знаех, че ще ме спасиш, Джо. И ти го направи. Дойде при мен. В съня ми ти беше Ти. Но не зная какъв си в реалния живот. Дали ако те видя, ще те позная? Мисля, че да.

О, щастлива съм, че оцелях в този сън.

С благодарност, твоята Каролайн

_14 август 1978 година_

Скъпа К.,

Ако знаех, че има опасност да потънеш, нямаше да тръгна да те спасявам с моята лодка, а щях да взема най-бързата моторница, закотвена на брега!

С обич,

Джо

P.S. Аз също бих искал да се срещнем.

> Девета глава

Скай искаше да узнае всичко. Ако не беше миризмата на антисептик, сестрите, които непрекъснато сновяха напред-назад, и пижамата, в която сестра й беше облечена, Каролайн би си помислила, че двете със Скай са се събрали на кафе. Е, не пиеха кафе, а чай — и то от пластмасови чаши, освен това лицето на по-малката й сестра беше насинено, макар следите от нараняванията да бяха избледнели…

— Разкажи ми за него — настоя Скай.

— Корабът му е забележителен, прилича на подвижна лаборатория — отвърна Каролайн. — Оборудван е с последните постижения на техниката — направо невероятно! Приспособен е за анализ на седименти и…

— Не ме интересува корабът, а ТОЙ, Каролайн — прекъсна я нетърпеливо сестра й.

— Той е предпазлив — отвърна тя и се изчерви при спомена за ръцете му и за зашеметяващата целувка. — Дори много предпазлив… Но няма значение. Кажи ми ти как си? Защо не ми позволяваш да се погрижа за теб?

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът на Скай истински я шокира.

— Винаги, когато искам да разбера нещо за теб, ти започваш да разпитваш за мен.

— Аз отговорих на…

— Да, беше истинско отбиване на номера — колкото да се отървеш от мен. Непрекъснато постъпваш така. Може и да не осъзнаваш, но го правиш. — Скай въздъхна. — А той осъзнал ли е вече, че е влюбен в теб?

— Скай! — възкликна Каролайн и укорително поклати глава.

— Да. Разбира се, че е влюбен. Защо иначе ще идва чак до Блек Хол? Само не се опитвай да ме убеждаваш, че е заради потъналия кораб. Има хиляди изгубени съкровища из целия свят. Сигурна съм, че Джо Конър е тук заради теб. Години наред мисълта за теб не му е давала покой и ето че най-сетне той е събрал кураж да дойде при теб и да те отведе.

— Не е вярно.

— Любов — замечтано изрече Скай и обърна поглед към прозореца.

— Любовта не е отговорът на всички въпроси, Скай, независимо колко много ти се иска да вярваш в това.

— Той покрива ли се с очакванията ти? Прилича ли на образа, който ти си си създала за него?

— Не знам — искрено отвърна Каролайн. Опита се да направи сравнение между усмихнатото момченце и сериозния синеок мъж, когото беше срещнала наскоро. Двата образа не се различаваха особено — като се изключеше това, че у мъжа липсваше онази лъчезарна усмивка, която озаряваше лицето на момчето.

— Все едно, че мечтите ти най-после са се превърнали в действителност — продължи Скай. — Мога да си представя какво е да срещнеш някой толкова важен за теб човек след толкова време. Трябва да е като…

— Като какво, Скай? — попита, разтревожена от промяната в тона на сестра й.

Скай беше навела глава и когато заговори, Каролайн разбра, че тя прави усилие да не заплаче.

— Ами… Все едно, че Андрю Локууд оживява — довърши.

Настъпи напрегнато мълчание. Какво ли щеше да бъде, ако онова, което Скай беше изрекла, беше възможно? Каролайн ясно си представи другата трагична фигура от тяхното минало… Той не беше светлоок и беше живял в планините, не на брега на океана и все пак…

Тя прегърна Скай през раменете.

— Хомър върна ли се у дома? Мама ме посети тази сутрин и ми каза, че не се е прибирал цяла вечер.

— Върна се.

— Къде мислиш, че отива, Каролайн?

— Не знам.

— Саймън ми каза, че си му разрешила да се настани в хотела. Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш. — Каролайн отпи от чая си.

— Джо попита ли за мен? Поиска ли да знае каква е причината да му се обадя?

— Да.

Скай поклати глава. Лицето й беше бледо, а сега побеля още повече. Каролайн добре познаваше сестра си и с положителност можеше да каже, че в момента Скай изпитва срам и неудобство заради пиянското си телефонно обаждане. Каролайн не се опита да я успокои.

— Толкова се изложих — въздъхна Скай. — Какво повече мога да кажа?

— Какво смяташ да правиш?

Скай издърпа чекмеджето на шкафчето и извади сива книжка със заглавие «Четирийсет въпроса». Каролайн хвърли поглед към въпросите и установи, че бяха предназначени да определят дали един човек е алкохолик.

— Това е абсолютна измама — отбеляза Скай.

— Защо?

— Защото според този въпросник излиза, че съм алкохоличка.

Каролайн предпочете да остави изявлението на сестра си без коментар.

— Татко искаше да ни научи да изпадаме в екстаз от живота. Ти някога изпитвала ли си екстаз, Каролайн?

— Да — призна тя, спомняйки си за лунните нощи, за песните на птиците, за тайнствените шумове нощем в планината, от които адреналинът й се покачваше.

— Невероятно! — въздъхна Скай. — Мразех тези екскурзии. Страхувах се, но накрая свикнах.

— С кое?

— С вълнението. С чувството, че наистина си жив. Не можем да му устоим.

Каролайн си помисли за целувката на Джо и замислено изрече:

— Кой знае — може и да можем.

— Мисля, че ми е писано да умра млада — прошепна Скай.

— Вместо да си пълниш главата с подобни глупости, по-добре престани да пиеш.

— Много е сложно, а го казваш така, сякаш е най-лесното нещо на този свят.

— Изобщо не мисля, че е лесно.

— Дори не знам дали искам да го направя.

— Това ти сама трябва да решиш.

Скай не отговори. Намръщено гледаше към книжката с четирийсетте въпроса, сякаш й се искаше внезапно да изчезне от ръцете й.

* * *

Мишел беше предупредила Клий да внимава: Каролайн беше в отвратително настроение. Отказа поръчката за риба, каза на помощничката си, че маргаритките на бара са отвратителни, и направи забележка на група млади творци от Монреал, макар младежите да не вдигаха повече шум от всички останали млади художници през последните стотина години.

Клий беше донесла цял багажник със стари дрехи, за да се консултира с Каролайн какво ще е най-добре да облече за бала. За момент се замисли дали не е по-добре да си тръгне и да дойде друг път, но после реши, че заобикалянето на проблемите никога не е водило до нищо добро в тяхното семейство, затова решително се насочи към кабинета на сестра си.

— Тъй като тазгодишният бал е на тема «Любима картина», сметнах, че няма да е зле да съживим някоя от картините на татко. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Ще бъда най-щастливият човек на света, ако всичките картини на баща ни пропаднат в ада! — рязко отвърна Каролайн.

— Татко може да беше всякакъв, но не може да се отрече, че рисуваше страхотно — отбеляза Клий, после отстъпи назад и понижи глас. Приличаше на служител от тайните служби, който преговаря с полудял терорист.

— Тази сутрин отидох да видя Скай — каза Каролайн.

— Как е тя?

— Обмисля възможностите. Чуди се дали да умре млада, или да се откаже от пиенето.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Да умреш млад звучи ужасно романтично, нали? Да се напиеш артистично и да пукнеш от това, докато си още млад. Само дето хората не гледат с добро око на подобни прояви.

— Същата като татко е.

— Трябва да се преструваме, че неговото пиянство просто не е съществувало, или ще трябва да го оправдаем просто защото е Хю Ренуик.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вникваше дълбоко в неща, които никой друг не успяваше да разбере. Беше обзет от огромна загриженост. Животът беше тъмен, брутален, жесток, управляван от дяволски сили. Нали разбираш? Само че той всичко знаеше и усещаше, защото беше велик художник. Нямаше как да не разбира!

— Защо си в такова настроение? — попита Клий, поразена от яростта в сивите очи на сестра си.

— Някога забелязвала ли си, че всъщност лъжите са били истината в нашето семейство?

— Дай ми пример.

— Ами лъжата, че татко пие, защото Скай е убила човек, например. Смазан от чувството си за вина, задето е настоявал тя да ходи на лов, той се затваряше в студиото си или се закотвяше в моя бар и не се отделяше от бутилката с уиски. И се предполага, че той е правел всичко това, защото страшно много ни е обичал, нали така? Защото е искал да ни предпази, а вместо това ни е съсипал. Каква лъжа само!

— Защо смяташ така?

— Защото ако баща ни ни беше обичал, той щеше да остане в живота ни, а не да избяга от него.

— Татко просто загуби надежда — промълви Клий.

— Запитай се защо! Ние все така продължавахме да го обичаме. Не знам за теб, но аз продължавах и да се нуждая от него. Дори повече от преди, ако това изобщо е възможно.

— Знам.

Каролайн затвори очи и стисна клепачи. Изтри с пръсти сълзите си, а раменете й се затресоха от беззвучни ридания. Клий наблюдаваше сестра си: тя никога не си позволяваше да изплаче мъката си. Трите сестри никога нямаше да разберат постъпката на баща си, причината, поради която беше решил да ги напусне.

— Въведе ни във варварски свят — толкова по въпроса за «възторга от живота»! — промълви Каролайн. — Колко зле, че философските му понятия бяха в такъв ужасен конфликт. През детството ни ни водеше на лов и ни караше да убиваме животни, а после изведнъж престана да ни води по планините. Край.

— Не съм съгласна. Мисля, че това не беше краят — възрази Клий. — Баща ни беше болен. Така виждам нещата аз — беше се поболял от скръб.

— В такъв случай ти си по-склонна да проявиш разбиране, отколкото аз — отбеляза Каролайн.

— Няма полза да таиш горчивина в себе си. — Клий сложи длан върху ръката на сестра си. Тя не се отдръпна. Само на Клий позволяваше да й говори по този начин. Клий беше по-нежна, по-доверчива от нея и от Скай — може би защото не беше присъствала на смъртта на Андрю Локууд. Не беше преживяла трагедията като другите две момичета.

— Той искаше да е край теб, Каролайн — каза Клий. — Затова идваше в твоя хотел.

— Да се напива! — извика тя и потисна едно ридание.

— Какво не е наред? — погледна я загрижено сестра й. — Изглеждаш ужасно.

— Може би се държа резервирано? Може би отблъсквам хората, които се опитват да се грижат за мен? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не точно. — Клий беше притеснена за сестра си.

— Не точно? Би ли била по-конкретна?

— Ти си… компетентна. Справяш се чудесно с всичко и оставяш у хората впечатлението, че не се нуждаеш от тях.

— Напротив — нуждая се, и то много — някак гневно рече Каролайн. — Искам Скай да се съвземе.

— Ъ-хъ — кимна Клий. Отново ставаше свидетел на противоречията у по-голямата си сестра и се удивляваше на факта, че дори гневът не беше в състояние да я накара да заговори за своите потребности, вместо да ги проектира върху онези, които обичаше.

— Съжалявам, но ако беше чула Скай, щеше да разбереш — каза Каролайн. — Тя е зле. Как мразя този мит, че пиенето и талантът вървят ръка за ръка в нашето семейство и се предават по наследство! Скай и татко. Каква лъжа!

— Може би именно заради това се омъжих за свещеник — усмихна се Клий. — Един мъж, на когото да мога да разчитам и да вярвам. — И това бе истина. Никога не би се свързала с обикновен човек — с някой, който да смята, че дребните лъжи са в реда на нещата, че една извънбрачна връзка е нещо безобидно и приемливо, стига никой да не разбере за нея; с човек, който да търси в алкохола спасение от себе си.

Каролайн насочи вниманието си към касовите бележки. Клий наблюдаваше как пръстите на по-голямата й сестра бягат по клавишите на калкулатора и си мислеше: «Ето я Каролайн в действие, Каролайн във върхова форма.» Клий познаваше всички средства, към които прибягваше най-голямата Ренуик, за да избяга от действителността, и това беше едно от най-ефективните.

— Добре ли прекара снощи? — полюбопитства тя.

— Моля? — Пръстите на Каролайн замръзнаха върху клавишите.

— Питам за снощи. Забавлява ли се? — с усмивка повтори Клий и понеже сестра й не отговори, реши да продължи: — Качи се на «Метеор», нали?

— Да — кимна тя, затвори очи и се опита да събере мислите си. Внезапно клепачите й се отвориха, сивите й очи блеснаха и тя избухна: — Да беше го чула! Той е не по-малко луд от Скай! Да не кажа — повече! Ако го слуша човек — аз съм виновна за всяко нещастно дете!

— За мен не си — меко каза Клий.

— Искаше да му дам отчет за всичко, което се е случило в нощта, когато баща му умря. Беше ужасно.

— Сигурно — с успокояващ тон рече сестра й.

— На практика ме опече на бавен огън — продължи Каролайн. — Казах му каквото можах, а той започна да ми се прави на велик и да ми обяснява как съм нямала представа той как се бил чувствал. Но в един момент сигурно съжали за тона си, защото ме претегли към себе си — толкова силно, че чак рамото ме заболя — и ме целуна.

— Целунал те е? — вдигна вежди Клий.

Каролайн кимна мрачно. Клий се облегна назад. По-добре щеше да е да замълчи, иначе можеше да каже нещо погрешно. Сестра й никога не беше реагирала по подобен начин по отношение на някой мъж. Тя беше сдържана, резервирана, не ги допускаше близо до себе си. Баща им им беше разяснил взаимоотношенията между мъжете и жените и Каролайн отдавна беше подбрала внимателно своето оръжие за самозащита. Само че сега то беше отказало да подейства — беше ясно като бял ден.

— Не биваше да го прави! — измърмори тя. — Та той не може да ме понася!

— Ако не може да те понася, защо ще те целува?

Каролайн объркано примигна. Миглите й бяха тъмни и дълги и хвърляха сянка върху бледите й страни. Очите й гледаха уплашено.

— Не знам — сигурно да ме накара да замълча. Някакъв животински инстинкт може би… Кой знае… Имах чувството, че иска да пререже гърлото ми, а вместо това той ме целуна.

— Той толкова ти липсваше — подхвърли предпазливо Клий.

Каролайн кимна. Изглеждаше нещастна.

— Не се срамувай да го признаеш — нежно каза сестра й.

— Невидимата връзка между нас все още съществува — призна Каролайн. — Можем да си четем мислите. Той знае за Скай, за проблема й с алкохола. Не исках да му казвам повече, отколкото е необходимо, но той сам се досети. Скай е съсипана, Клий. Днес ходих при нея в болницата. Струва ми се, че никога вече няма да е същата.

— Ще се оправи, ще видиш.

— Откъде знаеш?

— Знам. Ние я обичаме, а любовта е всесилна.

Каролайн вдигна очи към сестра си. Клий се усмихна — беше изпълнена с нежност към по-голямата си сестра. Лицето на Каролайн се изопна:

— Днес й казах точно обратното — че любовта не може да оправи всичко.

— Значи си сгрешила — отбеляза Клий. Тя вярваше в любовта — вярваше силно в нея с всяка частица от тялото си. Беше убедена, че именно обичта, която трите сестри изпитват една към друга, им е помогнала да оцелеят в този свят на страдание и насилие, в който бяха израснали. Освен това любовта ги беше направила по-силни. Докато наблюдаваше Каролайн, ясно си даваше сметка, че по-голямата й сестра е страдала не по-малко от Скай. Ако не и повече. Клий беше убедена, че любовта, от която Каролайн се нуждаеше, любовта, която щеше да й помогне, я очакваше на брега на океана в същия този момент — на един кораб, разлюлян от вълните, на крачка от опасния риф, който се виждаше от прозореца на къщата, където беше започнало всичко. Да, беше повече от сигурно, че истинската любов очакваше Каролайн Ренуик.

Клий погледна сестра си и сърцето й се изпълни с огромна нежност.

— Той има брат — продължи Каролайн. — Запознах се с него.

— Радвам се за Джо — отбеляза Клий. — Е, вярно, че е по-добре да имаш сестра, но и един брат не е за изхвърляне.

Каролайн замълча.

— Така… Значи Джо Конър най-сетне те е целунал.

— Хммм. — Каролайн избърса очите си. — На какво се смееш?

— А, на нищо — отвърна сестра й и усмивката й стана по-широка.

* * *

Клий стоеше край портата заедно със съпруга си, отпиваше от лимонадата и гледаше как децата й гонят светулките. Беше време да си лягат, но те тичаха, викаха и се въртяха, опитвайки се да откраднат още няколко минути, преди да се озоват в леглата. Клий знаеше, че в мига, в който главите им докоснат възглавницата, ще заспят.

— Защо си толкова мълчалива? — попита Питър.

— Тревожа се за сестра си.

— За Скай? Получава помощта, от която има нужда — от нея се иска само да я приеме. Знаеш, че всичко зависи от доброто й желание.

— Не се притеснявам за Скай, а за Каролайн.

— Защо?

Очите й се насълзиха:

— Толкова е предпазлива! Пази се от всичко — такава е, откакто я помня. Все се грижи за мен и за Скай, прави всичко, за да бъдем щастливи и спокойни.

— Каролайн е добра сестра.

— Най-добрата — поправи го тя.

— И защо се тревожиш за нея?

— Искам тя да се влюби.

— И това ще стане, когато му дойде времето.

Пред очите на Клий изплува лицето на най-голямата й сестра — тревогата, изписана върху него, докато държеше в прегръдките си изпадналата в шок Скай. Бяха в Редхоук и само преди миг Скай беше убила човек.

— Каролайн винаги е била до мен и до Скай — промълви тя. — И двата пъти, когато…

— Когато пред очите ви е умирал човек ли? — попита Питър.

— Да — кимна Клий. Беше само на три години, когато Джеймс Конър бе нахлул в къщата им, но ясно си спомняше как Каролайн я беше прегръщала и предпазвала от дулото на пистолета със собственото си тяло.

— Така е, защото ви обича.

— Защо Бог изпрати толкова насилие в живота ни? — възкликна Клий и импулсивно хвана ръката му. — Всички тези ужасни неща? И толкова смърт?

— Може би, за да ви покаже колко много се обичате — предположи той и извади носна кърпа от джоба си, за да избърше сълзите на жена си.

— Ние наистина се обичаме — кимна Клий. Как й се искаше Каролайн да захвърли маската си, да позволи на някого да я обикне така, както тя самата бе в състояние да обича.

— Тя се страхува — каза Питър. — Всички знаем причината за тези нейни чести пътувания.

— Държи се като силна и храбра жена, но всъщност не е — въздъхна Клий.

— Не, не е — съгласи се гой.

— Колко сме щастливи ние с теб! — подсмръкна жена му. — Аз и ти.

Питър не отвърна, но я притисна до себе си. Думите бяха излишни. Клий вдигна очи към небето точно навреме, за да види една падаща звезда. Изведнъж се почувства неимоверно щастлива. Преглътна сълзите си.

_30 август 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Сънувала ли си хубави сънища напоследък? Сигурно не харесваш моторниците — питам се дали това не с причината за твоето мълчание.

Вчера ходих на лов с харпун. Вълните покрай Бретън Пойнт са опасни и доста подмятаха моторницата. Наоколо плаваха яхтите, които ще се състезават в регатата за купата на Америка — следващото състезание ще е през 1980 година. Надявам се, че ще успея да се включа в някой от екипажите. Докато гледах, се питах дали обичаш да се возиш на лодка. Или може би ще поискаш да дойдеш в Нюпорт, за да видиш състезателните яхти. Всяка от тях е дълга дванайсет метра. Те са лъскави и красиви. Навремето баща ми често ме водеше да ги наблюдавам.

Пиши ми по-скоро. Хей, излизаш ли с някого?

Джо,

Все още твой приятел

_24 ноември 1978 година_

Скъпи Джо,

Извини ме, че не съм ти писала от толкова време. Всъщност причината за това е следната — срамувам се, че ти разказах съня си. Никога през живота си не съм говорила така на някого. Не, не излизам с никого.

Не съм виждала на живо яхтите — участнички в националната регата. Баща ми е украсявал много от тях и е близък с някои от моряците. Споменава имената на Тед Худ и Барон Бич, както и на онзи млад мъж, Тед Търнър, който толкова му напомня за самия него. Татко казва, че колекционерите обичат яхти.

Колко много думи, за да ти кажа «да». Наистина бих искала да дойда в Нюпорт. Но как?

С обич,

Каролайн

> Десета глава

— Господи, как само си се екипирал! — възкликна Сам, докато пиеше сутрешното си кафе в кабината заедно с Джо.

С блеснали очи оглеждаше електрониката на «Метеор» и не преставаше да кима одобрително. От погледа му не убягна нито една подробност — от апаратурата за сателитна връзка до мониторите в машинното отделение. Поигра си със специализираните навигационни програми, заредени в компютъра, и превключи на картата на залива Лонг Айлънд.

— Можеш да четеш картите от какъвто си искаш ъгъл — както на радар — обясни Джо. — Програмата е в пряко взаимодействие с механичния лот за измерване на дълбочини, както и с автопилота, определя автоматично теченията, приливите и отливите. Можем да зареждаме нужното програмно осигуряване дори под водата.

— Това е разликата между частниците — златотърсачи и държавното субсидиране — засмя се Сам. — Като си помисля само, че за да изследвам живота на китовете, трябва да се задоволя с някое старо корито и да се чувствам щастлив, че разполагам с радар и възможно най-стария радиоприемник, направо се вбесявам! Дявол да го вземе, Джо, този компютър е страшно бърз! — възкликна той, наблюдавайки как графиките върху монитора буквално летят пред очите му.

Джо само се усмихна и отпи от кафето си. От няколко месеца не се бяха виждали със Сам и първото, което брат му правеше при срещата им, бе да прегледа новата техника. Джо се чувстваше неловко от безочието, с което Сам го използваше. Хлапето бе решило да си почине малко от своята изследователска работа и беше долетяло от Нова Скотия, за да кандидатства за няколко университетски позиции, а идеята му беше да прекарва свободното си време на палубата на кораба на брат си. Джо се дразнеше, но не можеше да отрече, че едновременно с това му е приятно.

— Е, какво става там долу? — полюбопитства Сам. — Имате ли някакъв прогрес?

— Работата върви бавно, но имаме напредък — отвърна Джо.

— Бях забравил колко мрачни са водите на океана по бреговете на Нова Англия — студени и непредсказуеми. Това затруднява нашите действия.

— Много забавно, като се има предвид, че си роден и израснал именно в тази част на страната — отбеляза брат му.

— Това беше отдавна — хладно изрече той.

Сам се засмя:

— Да, но продължаваш да говориш и да се държиш като местен жител — толкова си рязък и своенравен! Ще ти се да си един от онези затлъстели приятелчета от Флорида, които се разхождат по брега и ловят риба на кораловите рифове, но забрави! Ти си северняк!

— Северняк, а? — изсумтя Джо. Никой не го познаваше по-добре от Сам и никой друг не си позволяваше да му говори по този начин.

— И Каролайн ли те възприема така? — попита през смях Сам.

— Каролайн ли? — попита стреснато той.

— Да. Да си призная, малко бях изненадан да те видя заедно с нея. Тя все пак е Ренуик, а знам какво е отношението ти към всички тях и към стареца, който…

— Трябваше да довършим нещо — прекъсна го Джо и сви устни. — И го сторихме.

— На мен ми изглежда приятна — продължи Сам. — Като ви слушах с мама как говорите за тях, израснах с представата, че всички членове на семейство Ренуик са отвратителни. Същински дяволи.

— Тя не е отвратителна — отвърна замислено Джо. — Просто е дъщеря на не когото трябва.

— Щом като отношението ти към хората се определя от това кои са бащите им, какво ще кажеш за мен, тогава? — попита Сам.

Джо се наведе над компютъра и натисна бутона за увеличаване на файла, за да разгледа по-отблизо картата на залива, после отвори друг сайт, където беше отбелязана температурата на водата. Устата му беше пресъхнала. Никога не се беше разбирал с пастрока си. Сам го знаеше и използваше момента, за да повдигне темата, която брат му упорито избягваше.

— Забрави — отсече Джо.

— Просто имам чувството, че снощи се появих в неподходящия момент — рече Сам. — Вие изглеждахте погълнати от нещо.

— Вече ти обясних — с Каролайн си казахме каквото имахме да си казваме — раздразнено изрече Джо. — Е, ще се обличаш ли или какво?

— Аз съм си облечен — отвърна Сам. Беше по шорти и тениска с надпис «Кой съм аз». Очите му примигваха сънливо зад стъклата на очилата.

— Сложи си водолазен костюм. Ще се спуснем на дъното, за да ти покажа останките на потъналия кораб.

— Страхотно! — възкликна Сам и остави чашата си на картографската маса, без да изпуска мишката на компютъра.

Джо поклати глава и понесе чашите към кухнята. Сам му приличаше на непохватно паленце, на което просто му трябва време да порасне, но въпреки това брат му имаше дарбата да прониква навътре в нещата. И в хората. Той го разбираше по-добре от всеки друг.

Докато минаваше през салона, Джо си мислеше за предишната вечер. Беше целунал Каролайн Ренуик точно тук, на това място. Парфюмът й все още се усещаше във въздуха. Това откритие така го зашемети, че той спря. Корабът миришеше на сол, нафта, кафе и риба, но Джо улавяше тънкото ухание на жасмин измежду всички други миризми.

Поклати глава и продължи пътя си.

Каролайн. Защо му трябваше да я целува! Той изобщо не се беше замислил. Нито пък беше имал кой знае какъв избор. Ръцете му сами се бяха плъзнали около тялото й, устните му бяха потърсили нейните, а гласът му беше произнесъл името й. И всичко това сякаш беше като извършено от друг човек и Джо нямаше нищо общо със случилото се.

Джо Конър никога не би целунал Каролайн Ренуик. «Омраза» определено беше силна дума, но когато ставаше дума за отношението на Джо към всички членове на семейство Ренуик, той съвсем искрено можеше да каже, че ги мрази.

Само че фактите си бяха факти. Като всеки учен и той разбираше, че някои истини са неоспорими. Миналата вечер беше стоял в тази стая, беше държал в ръцете си една красива жена, телата им се бяха притискали, а езикът й го омагьосваше, караше го да я желае така силно, както не бе желал никоя друга. Шепотът й го беше влудил, беше го накарал да усети тръпки по цялото си тяло. Беше я прегръщал с неподозирана за самия него нежност, не искаше да я пусне.

Когато му каза колко мъчно й е било за баща му и за Джо, как непрекъснато мислела за момченцето, той се беше предал. Съчувствието й го беше извадило от равновесие. Той трябваше или да се отдръпне от нея, или да я целуне. За съжаление гневът му продължаваше да го владее, караше го да копнее да приключи с Каролайн Ренуик час по-скоро и Джо наистина го беше направил.

— Готов ли си? — попита Сам. Беше застанал в коридора и вдигаше ципа на водолазния си костюм.

Докато наблюдаваше брат си, Джо се сети за най-малката от трите сестри Ренуик. Беше усетил мъката на Каролайн и беше благодарен, че брат му не му причинява подобни грижи.

— Измий ги — каза той на Сам и кимна към чашите. — Що за моряк си, след като чакаш някой да върви след теб и да разчиства?

— Извинете, капитане — шеговито рече Сам и взе чашите от ръцете му, за да може той да се преоблече. Изобщо нямаше вид на човек, който е засрамен или съжалява за нещо. Знаеше, че строгостта на брат му е само поза, че зад грубата маска се крие добър човек, прекрасен брат, самотен мъж, който би простил, стига да може.

* * *

Скай и Саймън излязоха да се поразходят из градината на болницата. Алеите бяха пълни с облечени в бяло медицински сестри, които бутаха колички с болни. Няколко огромни клена хвърляха сянка наоколо. Павираните пътеки бяха очертани с ниско подрязани чемширени храсти. Цветните лехи преливаха от златисти невени и ярки цинии. Скай обичаше градините и когато попаднеше в някоя, обикновено изпитваше желание да я нарисува. Но не и тази.

Откриха свободна каменна пейка и тя немощно се отпусна на нея. Беше на крак по-малко от десет минути, но вече се чувстваше изтощена. Виеше й се свят, затова побърза да се облегне назад.

Саймън извади пакет цигари от джоба си. Запали една и издуха дима над главата на Скай. По начина, по който го стори, личеше, че е раздразнен. Жена му вдигна очи към него.

— Какво има? — попита.

Той сви рамене.

Опита се да потисне тревогата си. Все пак тя беше болната и имаше нужда от грижи и внимание! Само че беше прекалено чувствителна към настроенията на съпруга си, към потребностите и капризите му. Беше свикнала да му дава всичко, което поиска.

Помнеше странните настроения на баща си. Хю Ренуик имаше навика да кръстосва из ателието си, хвърляйки гръм и мълнии, или пък да се цупи и мълчи сърдито дни наред заради незначителни неща. В подобни случаи майка й бе много внимателна към него; тя и сестрите й — също.

— Още колко ще им позволиш да те държат тука? — попита Саймън.

— Не знам. Сега, когато раните ми започнаха да заздравяват, всички се опитват да ме убедят да се подложа на възстановителна терапия.

Той се изсмя.

— Какво? В компанията на онези пияници и наркомани?

— Да. В отделението за онези, които злоупотребяват с определени субстанции.

— Не може да обмисляш подобно предложение сериозно!

— Още не съм дала отговор.

— Това ще се отрази пагубно върху творчеството ти, Скай. Ще те обезличи. Ще се превърнеш в поредния посредствен конформист. Много си пиела! Голяма работа! Да не си някоя скучна домакиня? Та ти си скулптор, за бога!

— През по-голямата част от времето съм прекалено пияна, за да творя — възрази тя, без да вдига поглед от отпуснатите си в скута ръце. Опита се да се сети кога за последен път беше докосвала глина.

— Спомни си за всички художници, които са пиели. И за всички гениални писатели. Ти си емоционална и това личи в творбите ти. И ако алкохолът те отвежда към върха, тогава ще ти кажа: продължавай да пиеш! — Той се премести по-близо до нея. — Не искам да се лиша от компания в пиенето.

— Знам — каза Скай.

Дълбоко в душата й се боеше, че ако двамата със Саймън не пият, просто няма да могат да се понасят и да живеят заедно. Връзката им се крепеше на алкохола. Повечето от спомените им бяха спомени от пиянски дни и нощи. Диви вечери, през които идеите се лееха с по-голяма скорост от уискито, обеди в тоскански стил с вино и гроздова ракия, когато двамата си представяха, че отново изживяват медения си месец в Бадия. Но имаше и други спомени — за ожесточени пиянски свади, вечери, в които виното им действаше така, сякаш беше силен алкохолен концентрат. Не биваше да забравя за това.

— Бутилка «Салон-сегюр» те кара да се чувстваш жив — отбеляза Саймън. — Или пък невероятно португалско вино. Спомняш ли си пътуването ни до Алгарве? Когато шест дни се разхождахме голи из хотелската стая, ядяхме скариди и пиехме страхотно бяло вино?

— Да, спомням си — кимна тя.

Той измъкна молив, опъна един лист хартия на коляното си, погледна Скай и започна да я скицира.

Тя се облегна назад и се опита да се отпусне. Саймън беше добър художник. Днес беше в приповдигнато настроение, защото един известен колекционер беше харесал картините му и се беше съгласил да посети студиото му. Това обаче не беше достатъчно за нея да се освободи от чувството си за вина — нейните творби се ценяха много по-високо в артистичните кръгове от тези на съпруга й. Знаеше, че това действа потискащо на Саймън, и страдаше заради него.

Затвори очи. До слуха й достигаше поскърцването на графита върху хартията. Жестът му беше толкова мил, напомняше й за доброто старо време, когато беше влюбен в нея и не пропускаше възможност да я рисува навън, озарена от слънчева светлина. Скай имаше цяла кутия, в която пазеше десетки прелестни скици, излезли изпод ръката на Саймън — така както майка й пазеше рисунките на Хю. Скай се чувстваше горда, че е обичана от художник, и знаеше, че е красива, макар русата й коса да беше разрошена и лицето й да бе прекалено бледо.

— Ето — рече накрая той.

Скицата беше прекрасна. Стилът на Саймън беше пестелив, линиите — прости и изчистени. Тялото беше нарисувано в хоризонтално положение, косата падаше като водопад надолу, клепачите бяха спокойно отпуснати. Беше нарисувал Скай мъртва и положена в гроб.

— Твоето оставане тук е истинско самоубийство — прошепна той. — Тук си като в затвор — откъсната от света и от източниците ти на вдъхновение.

— Нуждая се от помощ — промълви тя.

— Имаш нужда да твориш — възрази съпругът й. — Твоята дарба е и твоя съдба. Не хаби усилията си да се приспособяваш към света. Пресъздай чувствата, си чрез глината, иначе просто ще се задушиш. Ела с мен. Още сега. Да се махнем от това проклето място.

— Не мога.

— Можеш. — Саймън я хвана за ръката. — Направи го. Двамата се нуждаем един от друг. Винаги е било така, нали? — Очите му страстно я изгаряха.

Скай кимна. В думите му имаше голяма доза истина. Скицата му беше предзнаменование на онова, което предстоеше да й се случи и което я ужасяваше. Нямаше да издържи дълго в тази болница. Щеше да се опита сама да се справи с проблема с пиенето.

Саймън протегна ръце към нея и в мига, в който се отпусна в прегръдката му, осъзна, че предава сестрите си. Как успяваше Каролайн? Тя никога не правеше компромиси в името на любовта. Да, но Каролайн продължаваше да е сама. Баща им ги беше научил да бъдат предпазливи, а майка им с личния си пример им беше показала, че могат да жертват всичко в името на любимия мъж.

Скай пое ръката на Саймън и двамата заедно излязоха от градината.

* * *

Клий тъкмо зареждаше пералнята, когато телефонът иззвъня. Тя сила прах във ваничката и се втурна да вдигне слушалката.

— Ало? — задъхано изрече.

— Клий, аз съм — Каролайн.

— Какво се е случило?

— Скай е напуснала болницата. Просто си е тръгнала, без да уведоми никого.

— Къде е в момента? — Почувства, че я побиват ледени тръпки.

— Не знам. Отбих се да я видя и не я открих в стаята й. Никой не я е видял да излиза…

— О, Каролайн. — Клий усети паниката в гласа на сестра си. Влиянието им над Скай беше толкова слабо!

В слушалката се чу сигнал, предупреждаващ, че я търсят на другата линия.

— Изчакай секунда — каза Клий. — Някой ме търси. Може да е тя. — Превключи на втора линия. — Ало?

— Скъпа — каза Огъста.

— Мамо, затвори. Аз ще те набера. — Сърцето й биеше лудо. — Да си се чувала със Скай?

— Да съм се чувала с нея ли? Тя си е в стаята в момента. Писнало й да стои в болницата и решила да се прибере у дома — там, където и е мястото. И Саймън е тук. Слушай, трябва да обсъдим въпроса за костюмите ни.

— За костюмите? Каролайн ме чака на другата линия. Изчакай да й кажа за Скай, че ще полудее от притеснение.

Клий превключи за пореден път и каза:

— Тя е при мама. Жива и здрава.

— Какво се е случило? Защо е напуснала болницата? Ако онзи идиот Саймън се опитва да й влияе, ще го убия! Тя ли е на другата линия? Кажи й, че искам да говоря с нея. Можеш ли да ни свържеш?

— Не е Скай, мама е. Ще приключа набързо с нея. Само изчакай и след минута ще ти звънна, за да те запозная с подробностите.

— По дяволите! — въздъхна Каролайн и затвори.

— Говорих с Каролайн, мамо — каза Клий с тона, който пазеше специално за майка си.

— Прекрасно — възкликна тя. — Трябва да го кажа и на нея — вече реших като каква ще се преоблека за Бала на светулките!

— За бала ли? — попита дъщеря й и смръщи вежди. — Първо ми кажи какво става със Скай, мамо! Двете с Каролайн сме толкова разтревожени за нея!

— Много се радвам, че помежду ви съществува такава близост, момичетата ми! — гордо рече Огъста. — И съм ужасно благодарна. Знаеш ли каква късметлийка си, че имаш сестри? Някога казвала ли съм ти колко съм си мечтала за сестри? Особено когато бях момиченце и си играех съвсем сама с куклите си? Толкова тъжна бях…

— Да, мамо, казвала си ми, но…

— Слушай, скъпа. За бала. Ще се облека в нещо, което да напомня за розовия период на Пикасо. По-точно, ще бъда облечена като Арлекин. Всички ще очакват да представя идея, взета от картина на баща ти — смятат го за сто процента сигурно — но аз ще ги изненадам! Ще бъде такава изненада!

— Арлекин — въздъхна Клий.

— Много лекомислено ли ти се вижда? — попита Огъста. — Прекалено игриво за жена на моята възраст? Но пък като си помислиш само — никой няма да очаква съпругата на гениалния Хю Ренуик да се облече като персонаж на Пикасо! И като Арлекин при това!

— Идеята е страхотна — рече Клий.

— Представям си малкото черно домино, дрехата на шахматни квадрати, пантофите с извити носове. Наистина божествено…

През следващите няколко минути Клий говореше и слушаше, изчаквайки майка й да приключи с темата за бала. Огъста беше твърде уязвима в този момент. Съсредоточаването й върху предстоящия бал беше къде-къде по-лесно и по-приятно от мисълта за проблемите на Скай. Клий беше доволна, че Каролайн не може да чуе настоящия разговор.

— Ще изглеждаш чудесно — съгласи се тя.

— Мммм — обади се Огъста.

Настъпи пауза. Клий пое дълбоко дъх. Канеше се отново да повдигне въпроса за по-малката си сестра, но майка й изрече:

— Какво ще кажеш да дойдете с Питър и децата? Мога да се обадя и на Каролайн. Наистина трябва да направим нещо, за да приветстваме завръщането на Саймън в семейството. Макар да не одобрявам онова, което стори на Скай, той все пак й е съпруг.

— Никакви коктейли, мамо — повиши тон Клий.

— Барбекю, тогава. Нещо вкусно.

— Може би ще е по-добре да оставим Скай да си почине.

— Скай се чувства чудесно — заяви Огъста. — Само да я видиш! Лъчезарна както винаги. Господи, толкова се радвам, че отново е у дома!

— Знам, мамо — въздъхна Клий.

— Нека не я глезим — предложи Огъста. — Сестра ти има нужда от нашата сила и подкрепа, а не от това някой непрекъснато да се суети около нея. Трябва да й помогнем отново да си стъпи на краката и да се почувства жива.

— Тя беше болна, мамо. — Клий разбираше колко трудно е за майка им да приеме факта, че Скай трябва да се справи с много повече от обикновени телесни наранявания.

— В момента е добре — оправи се тъкмо навреме за бала. Нали Каролайн ще се зарадва, като научи това? Толкова щеше да й е мъчно, ако Скай не присъстваше.

— Не мисля, че щеше да възрази срещу отсъствието на Скай. — Тя ясно си даваше сметка колко трудно щеше да бъде за най-малката им сестра да присъства на тържество, на което алкохолът ще се лее като река, а накъдето и да се обърне човек, ще се натъква на съдове, в които се охлаждат бутилки шампанско.

— Ако размислиш и решиш да отскочите до вкъщи тази вечер, ще се радваме да ви видим — каза Огъста. — Ще прекараме страхотно и ще обсъдим костюмите си.

— Не пий пред Скай, мамо — предупреди я Клий.

— Дори личният й лекар не е предложил нещо толкова нелепо! — възрази с треперещ глас майка й. — Господи, Клий, нима мислиш, че земята е спряла да се върти само защото по-малката ти сестра се е напила миналата седмица?

— Не, но мисля, че би трябвало! — отвърна раздразнено тя, после се сбогува набързо с майка си и затвори.

Набра номера на Каролайн. Трябваше да й разкаже всичко, както й беше обещала.

Когато Каролайн позвъни на майка си, за да отправи своето предупреждение, беше прекалено късно. Коктейлите вече бяха сервирани. Огъста я увери, че всичко е наред — тя и Саймън пиели мартини, а Скай — диетична кола. Скай знаела, че не бива да пие, и това, изглежда, изобщо не я притеснявало. Всъщност, добави Огъста, тя дори настояла майка й и съпругът й да изпият по едно мартини и заради нея.

* * *

Няколко дни по-късно група мъже от екипажа на «Метеор» се обадиха в ресторанта на хотела, за да си запазят маса за вечерта. Когато обаче се появиха, се оказа, че им трябват две маси. Докато клиентите изчакваха в бара, Каролайн помогна на Мишел да направи разместването и да събере две маси една до друга. Наложи се да помолят четирима посетители да се преместят на друга маса, но компенсираха неудобството им с по едно питие за сметка на заведението.

Каролайн се отправи към бара с няколко менюта, пъхнати под мишница. Опита се да си придаде възможно най-неангажирано изражение на лицето, докато се оглеждаше за Джо. Слава богу, той не беше сред дошлите. Неговите колеги се смееха, говореха на висок глас за предметите на изкуството, които бяха извадили от водата същия ден, вълнуваха се от постигнатия напредък. Погледът й се спря върху Сам. Каролайн се приближи до него.

— Здравей — поздрави го тя.

Той й отвърна с широка усмивка. Отметна русата си коса назад, но без да иска при това движение събори очилата си. Наведе се да ги вдигне и разля бирата си.

— Уф! — изпъшка той. — Извинявам се. Ти си Каролайн, нали?

— Да. А ти си Сам.

— Не бях сигурен, че си ти — обясни той и остави бирата си, за да й подаде ръка. — Онази вечер, когато се запознахме, беше много тъмно. — Оглеждаше я любопитно, без да престава да се усмихва.

Каролайн трепна. Почувства се засрамена.

— Какво? — попита.

— Не ми изглеждаш гадна и отвратителна — обясни младият мъж, без да отмества втренчения си поглед от лицето й.

— Това ли си чувал за мен?

— Да. През целия си живот съм слушал само такива работи за теб и за семейството ти. Това е един наистина изключителен момент — седя тук и разговарям с една Ренуик! Ако не бях видял брат си да прави същото онази вечер, тази моя постъпка би могла да бъде окачествена като предателство. Нали разбираш — нещо като сприятеляване с врага.

— Ти пък си помисли как се чувствам аз, като се налага да ти сервирам — подхвърли Каролайн.

— Разбирам какво имаш предвид — съчувствено рече Сам. — Така, одобрихте ли се с Джо най-после?

— Той това ли ти каза? — изненада се тя.

— Да ми каже? Джо нищо не казва — трябваше да си го разбрала досега. — Тъй като продължаваше да го гледа с неразбиране, Сам обясни: — Джо най-много си пада по геофизиката, но също така може да го чуеш да говори за солеността на морската вода и за последните технологични новости в корабоплаването и водните изследвания. Много е информиран по въпроса за сателитната навигация и не можеш да го спреш, когато започне да ти говори за новите методи на карбонатно датиране на предметите, които открива на дъното. Но иначе…

— Иначе е човек, който си пести думите — довърши вместо него Каролайн.

— Бързо схващаш.

Няколко мъже от екипажа се насочиха към бара. Заговориха с група красиви художнички от Атланта, пристигнали в хотела за поредната си ваканция. Каролайн погледна към Сам Тревър и неволно се усмихна. Сам оказваше такъв ефект върху нея и по всяка вероятност върху всеки, с когото общуваше. Горните му предни зъби бяха пораздалечени и това му придаваше особено момчешко очарование. В ъгълчетата на сините му очи се виждаха ситни бръчици. Рамките на очилата му бяха изкривени, тъй като често се случваше да сяда върху тях.

— Според теб защо брат ти е решил да дойде именно тук? — попита Каролайн. — Дъното на океана е осеяно с останки от потънали кораби. Защо Джо се е заловил точно с «Камбрия»?

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Сам и я побутна с лакът в ребрата, сякаш току-що е чул някаква страхотна шега.

— Напълно съм сериозна — отвърна тя. — Честно.

Сам веднага влезе в тона й:

— «Камбрия» е изключителна находка. Корабът е ценен както от историческа, така и от иманярска гледна точка. Мен ако питаш, Джо е заложил преди всичко на златото. Каквито и други причини да има, за него те са без значение, ако гмуркането няма да го направи богат.

— Наистина ли?

— Наистина. «Камбрия» е заседнала в плитчините и всеки би си помислил, че изваждането й ще е лесна работа. Само че не е така. Потънал е на голяма дълбочина — има си геоложки термин, но няма да ти досаждам — обясни Сам с извинителен тон.

Той не се опитваше да се самоизтъкне, Каролайн съзнаваше това. Просто беше млад ентусиаст. Двамата с Джо може и да работеха в една и съща област, но стилът им беше коренно различен. Като гледаше този млад учен срещу себе си, тя не успя да се въздържи и да не се сети за Джо — за шоколадовия му тен и погалената от слънцето коса, за пиратския му поглед и силните му ръце. На устните й плъзна усмивка. Колко различни — и същевременно еднакви — биха могли да бъдат двама души! Точно както тя и сестрите й между другото.

— Корабът е заседнал надълбоко, но Джо разполага с отлична екипировка. Приливите и подводните течения са променливи. Водата е леденостудена, а повечето от мъжете на кораба са южняци, освен това «Камбрия» е заседнал в много нестабилно положение — носът му е опрял в скалите, а кърмата е заровена в тинята. Налага се постоянно да се правят анализи за това как би реагирала конструкцията при определени натоварвания…

— Струва ми се, че начинанието му е обречено — засмя се нервно Каролайн.

— Така е изглеждало и на всички други екипи, които си мислели да се заловят с изваждането на останките на този кораб от водата. Именно заради това «Камбрия» е още по-привлекателна за Джо. Той има отлична техника и много способен екипаж. От гледна точка на геологията мястото е точно от компетенцията на брат ми, но което е най-важното — Джо е океанограф, готов да поеме рискове, които никой друг не се осмелява да направи. И тази негова смелост винаги се е възнаграждавала.

— Рисковете ли са другите причини, за които спомена преди малко?

— Не. — Сам примигна. — Другата причина си ти.

Лицето на Каролайн пламна. Тя наведе глава, после вдигна очи към Сам. Гледаше я съчувствено — така, сякаш току-що й беше поднесъл някаква ужасяваща новина и сега изчакваше тя да я приеме.

— Аз?

— Ами да. Сигурен съм, че го знаеш. Каквото и да се е случило между вас, сигурно много го е наранило. Смятам, че близостта на «Камбрия» до теб доста е наклонило везните в полза на тази спасителна операция.

— Много го е наранило — повтори Каролайн.

— Да. Честно казано, изненадан съм, че вечеряме в твоя ресторант. Няма никакви признаци на враждебност. Но самото име «Ренуик»…

— Кара сърцата на пиратите да примират от ужас — засмя се Каролайн.

— Именно — отвърна сериозно той.

— Това значи ли, че брат ти няма да дойде тук тази вечер? — попита тя.

— Напротив, ще дойде.

* * *

Каролайн не беше сигурна какво точно изпита, когато видя Джо Конър да паркира пикапа си пред хотела. Той слезе от колата, протегна се и мускулите на загорелите му ръце се стегнаха и отпуснаха под карираната му риза. После напъха ризата си в джинсите и това движение разкри плоския му корем и яките му гърди. Беше висок и красив и тя си припомни целувката им. Лицето й пламна.

Мислеше си за казаното от Сам. Той беше споменал, че тя не е «гадна» и «отвратителна», а също и че нещо, направено от нея в миналото, жестоко е наранило брат му. Според него беше странно, че Джо няма нищо против да вечеря в нейния ресторант. Тя се напрегна.

Джо се спря във фоайето. Стоеше разкрачен, с ръце, пъхнати в джобовете.

— Здравей, Джо — каза Каролайн.

— Здрасти. — Гледаше я така, сякаш беше изненадан, че я среща отново. — Дотолкова късно ли работиш?

— Аз съм собственичката — отвърна тя. — Тук съм през по-голямата част от времето.

— Също като да си капитан на някой кораб — отбеляза той и направи опит да се усмихне. — Вечно на пост.

— Масата ти е готова и те очаква — уведоми го и го поведе по коридора.

Всички си поръчаха пържоли и салати, макар ресторантът на Ренуик да се славеше предимно с морските си специалитети. Джо наблюдаваше членовете на екипажа си. Мъжете се наливаха с бира, дъвчеха телешко печено, разказваха си моряшки истории, а гостите, принадлежащи към артистичните кръгове, ги слушаха и ги гледаха с отвращение и неприязън. На два пъти се наложи да направи забележка на подчинените си да говорят по-тихо и да внимават с нецензурните изрази.

Беше се надявал, че Каролайн няма да е в хотела, но сега, след като вече я беше видял, просто не можеше да престане да я търси с поглед. Цялото му внимание беше съсредоточено върху вратата на кухнята. Тя се беше мярнала два пъти — слаба и елегантна в дългата си черна рокля. И двата пъти беше надникнала в залата и погледът й се бе спирал на голямата маса, на която седяха Джо и екипажът му — може би заради шума, който вдигаха. Сам започна да разказва надълго и нашироко за патилата си, свързани с издействането на доста голяма сума за изследователски цели от Националната фондация за подкрепа на научните изследвания, а Дан през цялото време го прекъсваше с подробности около проститутките на остров Фиджи. Джо не ги слушаше. Очите му бяха приковани във вратата.

След като се нахраниха, се прехвърлиха в бара. Няколко художници от Ню Йорк ги поканиха на масата си. Започнаха да сравняват татуировките си. Художниците бяха заложили на цветята, пеперудките и бодливата тел, а моряците — на женските имена, инициалите на кораби и сатанинските символи. Изпи се още бира. Някои от момчетата преминаха на твърд алкохол. Джо си спомни времето, когато не се откъсваше от чашката, почти усещаше преминаването на парещата течност през гърлото си. Забеляза как Сам надига чашата и осъзна, че никога не беше пил заедно с брат си.

Измъкна се от бара, без да се обажда на никого. Свежият въздух навън му подейства ободряващо. Висенето в баровете отдавна не беше сред любимите му развлечения. Освен това имаше опасност да провокира връщането към старите слабости. Прекарвайки по-голямата част от времето си в морето, той рядко ходеше на сбирките на Анонимните алкохолици. Затова се контролираше сам, като отбягваше кръчмите.

Вдъхна дълбоко от свежия въздух, наситен с аромат на мащерка и върбинка. Тази миризма му напомняше за Гърция. Лятната вечер беше топла, ветрецът — лек и галещ. Кръчмата беше ярко осветена и шумна. Струваше му се, че не е участник в действието, а просто страничен наблюдател. Зърна Каролайн през стъклото на прозореца. Тя влезе в бара и се огледа. Джо се зачуди кого ли търси. Може би него? За частица от секундата ароматът на билки сякаш стана по-силен, зашеметяващ.

Пред сградата спря старо порше. От него слязоха мъж и жена. Те се притиснаха един към друг, целунаха се продължително и страстно, после се разделиха и със смях се отправиха към входа. Влязоха в бара и си поръчаха напитки. Момичето беше красиво — дребно и стройно. Доста приличаше на Каролайн, само че беше русо. Когато вдигна чашата, за да се чукне с кавалера си, Каролайн застана между двамата. Джо побърза да се върне в бара, обзет от любопитство.

— Недей, Скай — чу се гласът й. Тя хвана ръката на русото момиче. — Спомняш ли си, че татко седеше на същото това място? Спомняш ли си как се чувствахме, докато го наблюдавахме да се напива?

— Каролайн, Скай вече е пораснала — намеси се мъжът. Очите му гледаха безизразно. Беше кльощав, облечен в черно. Дългата му тъмна коса обграждаше слабото бледо лице. Очевидно някои от художниците го познаваха, защото когато двамата със Скай влязоха, се приближиха към него, но сега побързаха да се оттеглят.

— Не се намесвай, Саймън — сряза го Каролайн.

Чашата беше пълна с шампанско. Джо видя как светлината от свещите се пречупва през искрящата течност. Мехурчетата плуваха към повърхността. Момичето се поколеба. Погледна първо към сестра си, после към мъжа, после отново към сестра си.

— Но това е само една чаша — неуверено каза то.

— Спомни си за татко — повтори Каролайн.

— Това няма нищо общо с него — рече Скай и гневно изгледа сестра си. — Остави ме на мира.

— Можем да си тръгнем, ако искаш — обади се Саймън. — Бяхме се уговорили да се срещнем с няколко приятели тук, които са отседнали в хотела ти — обърна се той към Каролайн. — Трент и Аня, трябва да ги знаеш. Всяко лято прекарват по две седмици от отпуската си именно тук…

— Млъквай, Саймън! — заплашително изрече тя.

— Мразя, когато се карате — каза Скай. — Моля ви, престанете. — Тя отпи от шампанското.

Каролайн се отправи към изхода. На Джо му се стори, че плаче. Искаше да я последва, но Сам го изпревари. По-малкият му брат излезе през летящите врати на бара почти едновременно с нея. Тя бързо се отдалечи към реката, а Сам я следваше като сянка.

* * *

— Каролайн! — чу се мъжки глас зад гърба й.

Тя не искаше да спира, не искаше да се среща с никого. Само допреди десет минути се оглеждаше за Джо Конър, но сега той беше последният човек, когото би желала да види. Не искаше някой да се опитва да й помогне. Ускори крачка. Очите й бяха премрежени от сълзи.

— Каролайн — чу се отново.

— Всичко е наред — рече тя, опитвайки се да се овладее.

Когато се обърна, с изненада установи, че мъжът, който я следва, не е Джо, а Сам.

— Добре ли си? — попита я той.

— Всичко е наред — повтори тя, но не се сдържа и заплака с глас.

— Не, не е наред. Разстроена си.

— Не, просто…

— Знаеш, че не можеш да я спреш — каза Сам.

— Можех да наредя да не приемат поръчката й — отвърна Каролайн. — Така и трябваше да направя — да кажа на келнера да не й дава дори тази единствена чаша шампанско!

— Щеше да си я получи на друго място. Коя е тя? Сестра ти?

Каролайн кимна и избърса сълзите си. Докато Скай беше в болницата, тя се беше поуспокоила — струваше й се, че там сестра й е на сигурно място, че ще получи помощ, че има надежда всичко да се оправи. Само че Саймън се беше върнал, беше я накарал да напусне болницата и сега Скай отново се връщаше към пиенето.

— Знам какво ти е — промълви Сам. — Аз самият съм преживял това. Години наред наблюдавах как брат ми се самоунищожава чрез алкохола.

— Джо?

— Да. Може би не е редно да ти го казвам, но той имаше сериозен проблем с пиенето.

— Той сподели с мен.

— Беше ужасно нещастен — продължи младият мъж. — Пиеше, за да се почувства по-добре, но ефектът беше точно обратният. Не го виждах много, често, но понякога… Идваше си у дома за Коледа, а една ваканция ме заведе в щата Мейн… — Лицето му помръкна. — Напомняше ми на Джекил и Хайд — в един момент беше най-добрият брат на света, в следващия се превръщаше в лунатик. Във втория случай най-често говореше за теб. В моментите, в които беше пиян.

— О! — възкликна Каролайн.

— Тогава сякаш го обземаше някаква лудост. Не знаеше какво иска и какво ще му помогне.

— Тогава сигурно си бил малък — каза Каролайн. Беше й жал за момченцето, принудено да присъства на саморазрушението, на което се е подложил по-големият му брат. Но нима положението при порасналите момичета беше по-различно? Нима им беше по-лесно? По страните й отново потекоха сълзи.

— Да. Гадно беше.

— Хм… Джо спомена, че са му се случили някой лоши неща — рече Каролайн, спомняйки си за разговора си с Джо на борда на «Метеор». — Неща, които теб очевидно не са те засегнали до такава степен. Но… Не мога да разбера едно — защо Скай, а не аз? И двете имахме еднакво детство. Едни и същи неприятности са се стоварвали на главите ни. Или почти едни и същи.

— Може би отговорът е именно в това «почти едни и същи».

Каролайн не знаеше как да поиска помощ от някого, защото никога не го беше правила. Когато нещо лошо се случеше, тя протягаше ръка, за да помогне на по-слабите от нея. Така щеше да е и занапред, но точно в този момент беше излязла от релсите.

— Кой знае — продължи Сам. — Едно нещо е сигурно — те трябва сами да си наложат да спрат. Никой не е в състояние да го направи вместо тях.

— Какво става?

Щом чу гласа на брат си, Сам побърза да извади носната си кърпа и да я подаде на Каролайн. Тя я пое и издуха носа си. Звукът беше толкова силен, че подплаши патиците в реката. Те запърхаха с криле и вдигнаха адски шум.

— Тя е добре — отвърна Сам. Говореше така, сякаш беше горд от себе си. Като че Джо го беше назначил за лична охрана на Каролайн и сега той даваше отчет пред по-големия си брат за отлично свършената работа.

— Сигурен ли си?

— Аз съм сигурна — отвърна Каролайн.

— Притесняваш се за сестра си — рече Джо. Не беше въпрос, а заключение.

— Да.

Джо кимна. През клоните на дърветата се процеждаше слаба светлина. Патиците кръжаха наоколо, търсейки удобно място за кацане. Силуетите им се очертаваха на фона на сребристата луна. Една чапла се обади от другия бряг на реката.

— Щеше да е по-добре, ако беше отишла да пие на друго място — обади се услужливо Сам. — Не в бара на Каролайн.

— Не виждам каква разлика би могло да има — въздъхна Джо.

Каролайн кимна. Беше отчаяна. Искаше да се върне в бара, но се страхуваше от срещата си със Скай. Едновременно със страха изпитваше яд и безнадеждност. Сам направи крачка към входа. Джо и Каролайн останаха един до друг. Макар че клоните не пропускаха лунната светлина, ясно се виждаше, че лицето на Джо е сгърчено от болка.

— За какво са тези фенери? — попита Сам и посочи окачените по дърветата японски фенери.

Цялата редица, опъната между входа на заведението и постройката отсреща, грееше. Фенерите искряха в разноцветни светлини — кехлибарено, тюркоазно, яркочервено, лилаво.

— Украсяваме за Бала на светулките — обясни Каролайн.

— Какъв е този бал?

— Обикновено тържество. — Тя преглътна с усилие. Джо не отместваше поглед от нея, а тя не бе в състояние да откъсне очи от неговите. Отново се сети за Скай и по страните й се затъркаляха сълзи. Сам гледаше към фенерите, затова не забеляза как брат му посегна и хвана ръката на Каролайн. Пръстите й се преплетоха с неговите и тя се запита какво ли му струва този жест.

— Всяка година ли се провежда? — попита Сам.

— Да.

— Може ли да дойдем?

— Сам! — Джо укорително изгледа по-малкия си брат и пропусна да забележи усмивката на Каролайн.

— Разбира се, ще ми бъде много приятно — отвърна тя.

— Само мен ли каниш или и Джо?

— Можете да дойдете всички — вие двамата и целият екипаж. Балът е с маски.

— И като какви трябва да се облечем? — полюбопитства Сам.

— Като пирати, разбира се! — засмя се Каролайн и впи поглед в сините очи на най-истинския пират.

_6 януари 1979 година_

Скъпа Каролайн,

Как да те доведем в Нюпорт… Това е въпросът. Мислех да те изненадам, като дойда до Кънектикът, за да те взема, но в момента това не е възможно. Не мога да напусна града заради изпитата бира, колата на майка ми и по-малкия ми брат.

Но аз наистина искам да дойдеш. Имам много морски карти и ми мина през ума, че мога да дойда с моторницата — да тръгна от залива Нарагансе, да мина през пролива Блок Айлънд, да стигна до пролива Фишърс Айлънд, да прекося река Темза и да стигна до Блек Хол.

И до «Хълма на светулките».

По дяволите, кого се опитвам да заблудя? Ще ми трябва толкова много време, за да стигна до теб, а освен това е средата на зимата. Голям идиот съм.

Липсваш ми, Кей.

С обич

Джо

_4 февруари 1979 година_

Скъпи Джо,

Ако беше наранил себе си или Сам при инцидента с колата, никога нямаше да ти го простя. Трябва да дойдеш и да ме вземеш! Единственият начин да стигна до Нюпорт и да бъда с теб е този. Ти също ми липсваш — толкова много, че вече едва издържам. Как е възможно, след като дори не се познаваме? А може би се познаваме? Побързай, Джо.

Очакваща те с нетърпение Каролайн

> Единадесета глава

Огъста седеше на остъклената веранда и пришиваше дълги черни кадифени панделки към балетни пантофки. На възглавничката пред нея лежеше разтворена книга с репродукции на известни картини на Пикасо. Онова, върху което беше насочено вниманието й, беше един арлекин, нарисуван от Пикасо. Тя обожаваше арлекините. Бяха толкова потайни, толкова закачливи — загадъчни смешници! Радваше се на прекрасното си хрумване.

Всеки би разпознал един герой на Пикасо. Не желаеше да обижда някои от по-малко начетените гости на Каролайн, появявайки се като слабо известен персонаж на Карски или Кубзак — художници, за които едва ли някой беше чувал. Ако го стореше, щеше да прекара цялата вечер в обяснения като какво точно се е облякла.

Освен това Огъста знаеше, че има прекрасна фигура. Арлекинът беше висок и грациозен — точно като нея, и тя беше сигурна, че ще изглежда зашеметяващо в карирания костюм. Щеше да е забавно, интересно и атрактивно.

Единственият проблем беше, че Хю беше ненавиждал Пикасо.

Като художник съпругът й не можеше да не оцени по достойнство гения на именития испанец и да не се възхищава на творбите му. Но нима имаше човек, който да не го правеше? Кой би си позволил да гледа с пренебрежение на мъжа, дръзнал сам да преобърне представите на хората през цял един век? Майсторът на четката, създателя на кубизма? Човекът, който поглеждаше едно лице в анфас и виждаше профил?

Всъщност Хю завиждаше на Пикасо за живота му. За Хю Ренуик Пабло Пикасо беше просто «Пабло» — равен нему. И понеже за англичаните Пабло е Пол, в тесен кръг Хю обичаше да говори за Пикасо като за Пол. Да го нарича Пабло или още по-лошо — Пикасо, означаваше да се принизи пред един арогантен испанец.

Да, Хю безумно завиждаше на Пикасо — за жените, за обожанието, за славата, за Южна Франция, за борбата с бикове, за легендата, в която се бе превърнал. Хю също бе получил жени, обожание и слава, но бреговата ивица на Нова Англия не можеше да се равнява с Ривиерата, а поради липса на корида, той се занимаваше с други спортове, свързани с проливането на кръв.

Само че ловът и риболовът бяха нещо съвсем различно, а и Хемингуей, когото Хю лично познаваше и към когото се обръщаше свойски с «папа», вече беше превърнал тези две занимания в своя запазена марка. Хю водеше момичетата на лов, а Папа му се смееше. Дъщерите не бяха синове, когато ставаше въпрос за ловуване. Особено пък ако тези дъщери бяха толкова чувствителни и животът им беше нанесъл такъв силен удар.

Хю изобщо не беше толкова силен, за колкото се смяташе. Имаше любовници, убиваше животни, опитваше се да живее като Пикасо. Но когато дъщерите му бяха засегнати, той просто рухна. Беше потърсил забрава в пиенето и накрая напусна този свят. И Огъста.

Доктор Хендерсън можеше да каже, че костюмът на Огъста подсказва неосъзната враждебност към покойния й съпруг. Нейният любим, но неверен съпруг.

Огъста шиеше и си представяше как би реагирал Хю, ако можеше да види костюма й. Беше обичала силно съпруга си. С всеки изминал ден й липсваше все повече. Признаваше пред себе си, че е по-лесно да го обича сега, когато вече не е между живите — грубата действителност не се натрапваше толкова рязко и толкова често.

Огъста беше ревнива жена. Ревнуваше Хю не само от другите жени, но и от собствените си дъщери. Господ да й е на помощ! Сети се как се беше чувствала, докато гледаше как съпругът й рисува портрета на Каролайн.

Вратата на кухнята хлопна. Огъста вдигна поглед и видя Скай и Саймън да влизат.

— Здравейте, скъпи — поздрави ги тя. В мига, в който погледна Скай, й стана ясно, че дъщеря й е пила. Очите й бяха зачервени, косата — разрошена. Беше пет следобед, а момичето изглеждаше така, сякаш току-що се беше измъкнало от леглото. Лицето й беше мрачно, а погледът й — разкаян. Сърцето на майката се сви.

— Къде ходихте снощи? — попита тя.

— Останахме в бара на Каролайн — отвърна Саймън. — Няколко наши приятели от Ийст Вилидж са отседнали в хотела и се видяхме с тях.

— Скай, да ти дам ли от хладилника нещо за пиене?

Тя кимна. Огъста се отправи към зимната градина. Напълни една кристална гарафа с леденостудена вода. С изненада установи, че ръцете й треперят. Сложи три аспирина в малка керамична купичка, постави всичко на една табла и се върна на остъклената тераса.

— Толкова съм жадна! — възкликна Скай, напълни си голяма чаша с вода и я пресуши на един дъх. После отново си наля и я изпи заедно с аспирините.

— Какво стана снощи? — попита с треперещ глас Огъста. — Мисля, че беше решила да не пиеш.

— Да, и го направих — не сложих капка в устата си цяла седмица. Но всичко изглежда толкова безсмислено… — Скай направи опит да се засмее.

— Безсмислено, ах… Моята красива малка екзистенциалистка! Какво ще кажеш да започнем да дискутираме Камю? — шеговито подхвърли Саймън и спокойно запали цигара.

— Само ако преди това приготвиш няколко мартинита — отвърна тя. — Мамо, ще изпиеш едно, нали?

— Ами, да — предпазливо рече Огъста. — Само не съм сигурна дали ти трябва да пиеш.

— Мамо, да не искаш да се превърна в една от онези свети въздържателки? Та ние ги мразим! — Скай поклати глава.

— Лично аз смятам, че най-добрият вариант е умереността — каза Огъста. — Но сестрите ти имат изключително категорично мнение по този въпрос. Според тях ти трябва да спреш да пиеш.

— Просто й завиждат за таланта — намеси се Саймън и изпусна тънка струйка цигарен дим между тънките си устни.

Огъста настръхна от тази проява на безочие, но в същото време се запита дали зет й не е прав.

— Защо не престанеш да говориш и не се заемеш с коктейлите? — подкани го Скай, а гласът й трепереше.

Огъста с тревога забеляза, че устните на дъщеря й са побелели. Скай никога не си позволяваше да се държи рязко с мъжа си, както Огъста не го беше правила с Хю. Очевидно момичето беше много напрегнато, щом се обръщаше към Саймън по този начин.

— Извинявай, Саймън — каза разкаяно Скай в следващия миг и засрамено закри с длан лицето си.

Той я изгледа замислено. Хлътналите му очи напомняха за очите на енот. Беше висок и кльощав. Беше трогателно, че този човек се поставяше в една категория с Хю, помисли си Огъста. Тя лично го приемаше и му угаждаше само защото разбираше чувствата, които дъщеря й изпитваше към него. Тези чувства не можеха да бъдат обяснени, нито потушени.

— Добре, ще разбъркам коктейлите — мрачно рече той.

— Саймън е прав — побърза да каже Огъста и стисна ръката на дъщеря си, а паниката продължаваше да се надига в гърдите й. — Ще се почувстваш много по-добре, когато се върнеш в студиото си.

— О, мамо — прошепна тя.

Огъста се чувстваше най-безпомощна точно в моменти като този, когато опитите й да установи контакт с някое от момичетата пропадаха.

— Не искам да съм алкохоличка — промълви Скай и заплака.

— Ти не си алкохоличка — възрази майка й.

— Мразя тази дума.

— И аз.

— Иска ми се да пия по-малко. Знам, че се налага да намаля количеството. И мога да го направя, нали?

— Разбира се, скъпа. Аз ще ти помогна. Двете ще изпием само по едно — нито глътка повече. Какво ще кажеш, става ли?

Скай кимна, но сълзите продължиха да се стичат по страните й.

Саймън се върна със сребърна табла, на която беше сложил всичко необходимо за коктейлите. Не беше пропуснал дори малка чинийка с ядки. Скай наблюдаваше как съпругът й налива мартинито в трите охладени чаши. В този момент Огъста ясно осъзна, че дъщеря й не бива да пие.

Обзе я ужас. Не знаеше как да спре онова, което сама бе започнала. Каролайн щеше да изпадне в ярост, когато разбереше за случилото се.

Вдигнаха чашите си за наздравица.

— За Скай! — рече Огъста. — За завръщането й у дома — там, където й е мястото.

* * *

Каролайн седеше сама на малкия док зад хотела, увита в шала си, и мислеше за отминалата вечер. Беше се разхождала по брега заедно със Сам и Джо, докато сестра й се наливаше в бара. И двамата мъже й бяха казали, че не може да направи нищо, че всичко е в ръцете на Скай.

На масичката зад гърба й примигваше малка газена лампа. Нощта беше тъмна и задушна. Гостите на хотела бяха притихнали. В далечината се чу лай на куче, откъм блатата долетя крясък на кукумявка, и тези звуци върнаха спомените й.

Помисли си за Джо. Предишната вечер той беше с нея — точно тук, на брега на реката. Беше държал ръката й. Тогава и двамата не бяха осъзнали какво се случва, не бяха си казали нито дума.

Сам се престори, че не е забелязал, а когато тримата се върнаха в бара, Джо пусна ръката й и побърза да се оттегли. Но докато се разхождаха сред тръстиките, той й предложи утеха и подкрепа. А тя никога не приемаше подобно нещо от когото и да било.

Колко интересно, помисли си Каролайн. Съвсем нетипично беше за нея да седи на малкия док зад хотела, вместо да се втурне към града. Отвори папката, която лежеше на дъските до нея, и извади дневника на Клариса Рандъл.

Докато Джо се намираше навътре в океана, зает с измъкването на кораба, превърнал се в гробница за Елизабет Рандъл, Каролайн си седеше на спокойствие у дома и четеше написаното от дъщерята. Изпитваше съчувствие към малкото момиче, желание да го защити. Момиченцата имаха нужда от грижи — Каролайн беше осъзнавала това през целия си живот.

Почеркът на Клариса беше дребен и изпълваше страниците, деликатен като паяжина. Беше писала с перо — Каролайн също си служеше от време на време с перо. Като момиченце беше намерила перо от чайка, беше го подострила с едно от ножчетата на баща си и го ползваше в случаите, когато искаше да запише нещо в дневника си.

_15 август 1769 година_

Днес се изви жестока буря — с най-големите вълни, които съм виждала от миналата зима насам, и с вятър, който така клати кулата на фара, че ме изпълва със страх, да не би да угаси светлината. Татко ни каза, че в плитчините е заседнал кораб. За щастие всички от екипажа оцелели. Доволна съм, че живеем тук и поддържаме огъня на фара. Татко ни разказа за пиратите, които вилнеят по брега — лоши мъже, които вземат онова, което не е тяхно, и понякога, водени от своя егоизъм, дори нараняват невинните хора. Мама има толкова красиви неща! Какво ще стане, ако пиратите решат да я отвлекат? Тя винаги носи камеята, останала от баба, а освен това има красиво колие с перли и гранат, което татко й е подарил за сватбата им. Пиратите със сигурност не биха устояли на тези съкровища. Ами ако наранят мама, докато й отмъкват бижутата? Или пък ако решат да я отвлекат и да я отведат с кораба си, за да им готви и да бъде жена на капитана им?

Слава богу, страховете ми се оказаха напразни. Мама се прибра невредима у дома. Когато я попитах къде е била, тя ме изгледа странно. Отвърна ми, че жените имали тайни — също като момиченцата — и че понякога тя изпитвала нужда да остане за малко насаме с тези свои тайни, които я карали да се чувства добре. Колко смешно! Мама изглеждаше щастлива, докато ми говореше тези неща. Аз също бих била щастлива на нейно място.

_18 август_

Мама отново изчезна! Сега това ми се струва вълнуващо. Прилича ми на игра. Тя си има тайно място! Къде би могло да бъде то? Нямали да е страхотно, ако се окаже, че е някое от моите тайни места? Чакай да си помисля: аз се усамотявам в Лайтнинг Рок — най-големия гранитен блок на север. Също и блатата в южната част на брега — там, където открихме кита в началото на лятото. Освен това се крия в горската пустош, из поляните, на върха на фара. Дали да оставя мама да запази тайната си, или да се опитам да я проследя?

_20 август_

Капитан Торн — капитанът на «Камбрия» — ни посети. Донесе ни китова мас и лавандула. Не го харесвам.

_22 август_

Ветровито е. Отидох до навеса за лодки, за да си поиграя там, и видях мама да разговаря с капитан Торн. Не го харесвам. Той е англичанин и говори по странен начин, което пък кара татко да се смее. Мама ме накара да се закълна, че няма да кажа на татко за срещата й с капитана. На път за вкъщи открихме един омар във водораслите край брега и го взехме. Мама го сготви за татко, а той ми даде щипците. Все още не съм открила тайното място на мама.

Дишането на Каролайн се учести. Клариса беше открила тайното място на майка си и не беше разбрала. Капитан Торн е бил тайната, която майка й ревниво е пазела, но Клариса е била толкова невинна, че не го е осъзнала. Това й напомняше за безбройните случаи, в които Хю беше далеч от дома — с майката на Джо или с друга жена — и тя си мислеше, че баща й отсъства, защото е отишъл някъде да рисува.

_24 август_

Днес покрай брега минаха няколко делфина, а непосредствено след тях — един кит. Исках да поплувам с тях, но мама не ми разреши. Седеше притихнала на пясъка — не бях я виждала толкова тъжна от седмици. Малките на чайките кряскаха, молейки майките си за храна, и моята майка се разплака. Попитах я: «Какво става, мамо?». Обикновено звуците, които издаваха малките птички, ни разсмиваха. Но мама ми каза да бъда добро момиче и да се грижа за себе си, каквото и да се случи. Обясни ми, че когато майките не са наблизо, за да се грижат за малките си, те искат поне да са сигурни, че техните дечица ще оцелеят.

_29 август_

Не мога да повярвам! Мама я няма! Капитан Торн я взел на «Камбрия» и корабът потънал около рифа Мунстоун! Мили боже, върни ми мама!

Каролайн прехапа устни, четейки тези ужасни редове. Бедното момиченце. Майка му го беше изоставила и заради какво? За да загине заедно с любовника си в морето по време на буря? Клариса беше оставена да се оправя сама, без да разчита на помощта на хората, които би трябвало да я защитават и да се грижат за нея. И още по-лошо — беше загубила майка си, която много беше обичала.

Един козодой се обади откъм блатата. Чуха се чайки. Зацвърчаха и други птички, но гласът на козодоя се открояваше сред останалите и не можеше да бъде сбъркан с друго — кънтеше в нощта и я връщаше към едно по-близко минало. Редхоук, планинската пътека, покрита със златисти есенни листа — мястото, където беше започнала да губи баща си.

Безжичният телефон, който беше сложила до себе си, иззвъня. Каролайн втренчено погледна към него. Първата й мисъл беше за Скай.

— Ало?

— Здравей. Обажда се Джо.

— Здравей — отвърна Каролайн и потръпна, макар че нощта беше топла. Хвана телефона с две ръце и се зачуди как ли изглежда морето тази вечер.

— Добре ли си? — попита той. — Снощи беше много разстроена.

— Чувствам се чудесно — отвърна тя.

— Съмнявам се — рече Джо. — Но за съжаление не можеш да повлияеш на онова, което сестра ти прави.

— Така ми каза и снощи. Ти, а също и Сам.

— Той най-добре знае — прекалено дълго време ме е гледал как се наливам с алкохол.

— Сам е добро хлапе.

От другата страна на линията се чу звук — нещо средно между смях и сумтене:

— Той определено е човек с характер.

Каролайн се усмихна. Приятно й беше да наблюдава двамата братя, когато бяха заедно, и й харесваше, че всеки път, когато станеше дума за Сам, в гласа на Джо се долавяше нежност. Дъхът на Джо се чуваше в слушалката. Каролайн затвори очи. Лекият морски ветрец разроши косите й. Онова, за което винаги си беше мечтала, бе да има приятел. Защо всичко трябваше да е толкова трудно?

— Обаждам се, защото се сетих за нещо, което би могло да помогне — каза той. — Може да не помогне на Скай, но да е от полза за теб.

— Какво е то?

— Просто бъди искрена. Толкова искрена, колкото е възможно. За каквото и да става въпрос.

— Аз съм… — започна обидено тя.

— Знам. Вярвам ти. Но…

Каролайн мълчаливо се вслуша в дишането му. Нещо в нея се променяше, пластовете, свързани с нейното минало, с нейната изолация, се разместваха. Даваше си сметка, че тази промяна започна от деня, в който Джо пристигна в града, но беше свързана и с бавното и методично самоубийство на Скай. Винаги се беше грижила за хората, които обичаше, и им беше помагала, но сега съзнаваше, че самата тя се нуждае от помощ. Стисна здраво слушалката.

— Понякога човек трябва да се разрови много надълбоко — рече Джо. — Не знам как да го обясня, но при мен имаше ефект. Веднъж, щом си изясних от какво всъщност се опитвах да се скрия, аз… бях по-подготвен да спра.

— Да спреш?

— С пиенето. Има една поговорка, която гласи: «Истината ще те освободи.»

Каролайн кимна. Отново затвори очи и се замисли върху думите му. Представи си десетгодишната Скай. Лежи в палатката си в планината. Август е, нощите са хладни. Под спалния й чувал и под палатката пълзят змии. Отвън се чува воят на койотите. Скай лежи с широко отворени очи и стиска ножа в ръката си.

Андрю Локууд щеше да пресече пътя им след няколко години, но смъртта витаеше из въздуха далеч преди злощастната случка. Момичетата бяха толкова малки, толкова самотни. Каролайн се беше научила никога да не се оплаква.

— Понякога истината много боли — прошепна тя.

— Не — възрази Джо. — Може и да го чувстваш по този начин, но не е така. Истината не е болка, тя е освобождение.

Каролайн чу пукот в слушалката, после в далечината се разнесоха някакви гласове. Сякаш Джо спореше с някого и се опитваше да задържи слушалката за себе си.

— Чакай малко — с неохота рече той накрая. — Един човек иска да говори с теб.

— Хей, Каролайн!

— Здрасти, Сам — отвърна тя.

— Какви са плановете ти за утре следобед?

Чу се мърморенето на Джо, после — пукот, смях, приглушен вик, шум от боричкане. Накрая Сам отново грабна слушалката:

— Е? — попита, сякаш нищо не се беше случило. — Заета ли си?

— Сутринта съм на делова среща с борда на директорите в банката — отвърна тя. — Но след това съм свободна.

— Джо ще изнася лекция в Йейл.

— В колко часа?

— В три следобед. В Кроуфърд Хол.

— Да не би в Йейл да предлагат дипломи за иманяри?

Сам се изкиска:

— Не. Утре търсачът на съкровища ще се превъплъти в учен. Аз също имам намерение да започна да преподавам в Йейл.

— Наистина ли?

— Е, още не са ми предложили работа, но един ден ще го направят и… — Сам отново се изкикоти. Каролайн чу как Джо му казва да си затваря устата, но тонът му беше шеговит.

— Ще се постарая да дойда — обеща тя. Очакваше Джо отново да вземе слушалката, но Сам побърза да затвори телефона.

* * *

На следващия ден следобед Каролайн се отби в дома на Клий, за да вземе сестра си, и двете заедно потеглиха на запад към Ню Хейвън. Клий не изглеждаше изненадана от това пътуване — сякаш й се струваше съвсем естествено да отиде в университета в Йейл, за да чуе лекцията на Джо Конър, посветена на седиментите. Когато Каролайн пристигна у тях и я покани да я придружи, тя само се усмихна и отбеляза, че по-голямата й сестра изглежда зашеметяващо в тъмносинята си рокля.

— Благодаря ти — кимна Каролайн. — Не ти ли се струва, че съм прекалено издокарана?

— О, не.

— Не съм съвсем сигурна защо точно отиваме там — продължи Каролайн. — Може би защото Сам беше много любезен и аз не посмях да му откажа. Той е голям сладур.

— Да слушаш нечия лекция по въпроса за калта и тинята е наистина основателна причина да шофираш чак до Йейл в тази жега — подхвърли сестра й и се усмихна многозначително.

— Щом не си искала да идваш… — започна Каролайн.

— Напротив, не бих пропуснала подобно изживяване за нищо на света — прекъсна я Клий.

По магистралата се движеха много коли. Трафикът стана още по-натоварен около Гилфорд и когато достигнаха до големия мост, завиващ около многобройните нефтени цистерни в началото на пристанището на Ню Хейвън, установиха, че ще пристигнат в последната минута.

— Виждаш ли онази огромна каменна кула, която прилича на катедрала? — попита Клий. — Това е Харкнес. Намира се точно в средата на Йейл. Кроуфърд Хол е на две пресечки оттам. Помниш ли, когато идвахме в Йейл непосредствено след смъртта на татко? — продължи тя.

— Да. Беше оставил онази своя картина в музея на университета и ние всички трябваше да присъстваме, облечени в официални рокли, и да пием чай с членовете на управителния съвет. А пък мама каза на сервитьора да налее шери в чая й.

— Тогава тя се държа изключително екстравагантно, за да не забележат колко страда.

— Толкова мразеше да прави подобни неща без татко!

— Да не говорим за това — предложи Клий.

Каролайн зави надясно по Йорк Стрийт. Минаха покрай сградите на колежите в Йейл — огромни постройки от гранит с порти от ковано желязо, и паркираха на ъгъла на Проспект и Гроув. Двете сестри поеха по алеята, отвеждаща към Кроуфърд Хол.

Гранитните стъпала ги отведоха до арковидното фоайе, изпълнено със студенти последен курс и слушатели. Лекцията на Джо беше една от включените в популярната серия лекции, свързани с мореплаването, и предварително беше публикувана в местните вестници, както и в «Ню Йорк Таймс». Хората се насочваха към аудиторията.

Сам ги видя и им махна. Седеше на втория ред и беше запазил едно място за Каролайн.

— Това е сестра ми Клий — представи я тя.

Сам помоли седящите на същия ред да се разместят така, че да се освободи още едно място и за Клий. Накрая всички се настаниха. Каролайн седна между сестра си и Сам. Той беше с панталони в цвят каки и памучна риза с вратовръзка. Косата му беше сресана, но въпреки това продължаваше да пада в очите му. На банката пред него стоеше отворен бележник, сякаш Сам възнамеряваше да си води записки.

Доктор Джоузеф Конър се изкачи на подиума и зае мястото си зад катедрата. Носеше кафяво сако от туид, бяла риза и раирана вратовръзка. Държеше се свободно и непринудено — като млад сексапилен университетски преподавател. Той се изкашля и се опря на катедрата. Огледа залата. Имаше вид на човек, който безброй пъти е изнасял лекции пред такава многобройна аудитория.

Заговори за прекосяване на морета на борда на «Метеор», за гмуркане в дълбините в търсене на изчезнали съкровища, за изследване на дъното на океана. Обясни как климатът и морското ниво се влияят от изменения в миналото, как се прави разрез на седиментните слоеве. Дори беше донесъл цилиндри, съдържащи сивкава тиня, която палеонтологът на кораба беше датирал след изследване на съдържащите се в нея микроскопични вкаменелости.

— Изследването на скалните слоеве и на наносите ни позволява да се върнем трийсет и пет милиона години назад, докато работата на борда на кораб като «Камбрия» ни дава поглед върху последните двеста години — обясни Джо.

Разясни връзката между неговата наука, археологията и геологията, как за него е еднакво интересно да изследва морското дъно и поведението на хората — съвременници на откритите останки. По даден сигнал лампите угаснаха и Джо започна да прожектира диапозитиви.

— Обектът на последните ни изследвания е чудесен пример за това — каза той. — «Камбрия» е била английска баркантина. Трюмовете й били пълни с кралско злато. Потънала е през 1769 година по време на силна буря и целият екипаж е загинал, включително капитанът, както и жената, влюбила се в него.

На екрана се появи тримачтов кораб. Беше същата картина, която Каролайн беше видяла окачена на стената в салона на «Метеор». Джо натисна един бутон и корабът бе заменен от купчина златни монети и няколко покрити с раковини и водорасли стари оръдия. Следващо щракване и пред очите на присъстващите се появи страница от дневника на Клариса.

— Любовницата на капитана е била съпруга и майка. Когато се е качила на борда на «Камбрия», тя е изоставила малката си дъщеричка — продължи Джо. — Детето си е водило дневник — наскоро се сдобих с копие от него.

— Дневникът, който ти даде Марипат! — прошепна удивено Клий. Каролайн кимна, без да откъсва поглед от Джо.

— Това ни дава възможност да погледнем на нещата от друг ъгъл — каза той. — Историята на земята може би е най-точно запечатана на дъното на океана. Едва ли има друго нещо, което да ни дава толкова сведения за миналото. Освен дневникът на едно малко момиченце, останало без майка. Той е изключително акуратен от историческа гледна точка и изключително достоверен. Докато е изливало скръбта си върху страниците, детето, не е и подозирало, че след векове някой ще чете най-съкровените му мисли. Клариса много ни помогна да възстановим историята на предметите, открити в останките на кораба. Дневникът ми беше предоставен от същото лице, от което преди много години чух за пръв път за «Камбри» — продължи Джо и страните на Каролайн пламнаха. — Нашите лични истории се преплетоха. Може да се каже, че известно време двамата бяхме близки приятели, после нещата се промениха и ние се превърнахме във врагове. Но всичко се променя. Дори истината, или по-скоро — начинът, по който я възприемаме и тълкуваме в хода на времето. Този извод е изключително важен — той е валиден и по отношение на откритото съкровище.

Пренесохме много ценни предмети на борда на «Метеор», както и голямо количество седиментни проби. Доскоро не знаехме кое ще ни бъде от полза и кое не. Това става ясно едва след като отнесем даден предмет в лабораторията — тогава разбираме дали металът, който сме открили, е злато или никел. Дали пробите, които сме взели от дъното, свидетелстват за промяна на морското равнище, или са просто най-обикновена кал. И все пак… — Джо си пое дълбоко дъх. — Нищо не е просто кал.

Чу се смях, после, когато слушателите осъзнаха, че Джо е приключил, гръмнаха ръкопляскания. Каролайн се сви на мястото си. Не откъсваше очи от Джо. Можеше да се закълне, че той също я бе открил с поглед в тъмното и че в същия този момент я гледа.

Лампите в залата светнаха, хората започнаха да се разотиват, но очите на Джо оставаха приковани в Каролайн.

Клий се наведе пред сестра си и каза на Сам:

— Беше много интересно. Брат ти е добър оратор.

— Той получи покана да преподава в Йейл. От догодина — информира я младият мъж. — Само не си мисли, че му завиждам безумно или нещо от този род.

— Мислех, че ти ще се явиш на интервю за преподавателско място — подхвърли Каролайн.

— И ти ли преподаваш? — изненада се Клий.

— Не, но много ми се иска. Работих като асистент в университета в Дартмут за един семестър, но в момента съм на един кораб в Северния Атлантик и съм зает с изпращането на молби и автобиографии от всеки град в Нюфаундленд и Лабрадор, в който може да се открие пощенска кутия. Явих се на интервю в Йейл, но все още не съм получил отговор. Но брат ми…

— Наистина ли? — възкликна Каролайн, без да престава да гледа към Джо. — Джо в Йейл? — Дали щеше да приеме предложението и да се установи на едно място, отказвайки се от пътуванията за известно време? Опита се да си внуши, че изобщо не я интересува отговорът му. Джо се приближаваше към нея.

— Значи все пак успя — каза той. — Благодаря ти, че дойде.

— Много ми беше приятно да ви слушам, доктор Конър — отвърна Каролайн и смело срещна погледа му.

— Надявам се не възразяваш, задето те използвах като пример в подкрепа на думите си — подхвърли той.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — Джо наклони глава.

— Повече от очевидно е, Джо — намеси се Сам.

— Така ли? Ами кажи ми тогава — възкликна той.

— Зависи дали тя отново ти е приятелка, или все още ти е враг — обясни Клий.

— Господи, цялото семейство в действие! — с престорен ужас извика Каролайн и се засмя, за да прикрие неудобството си.

— Приятелка — тихо отвърна Джо. — Тя е моя приятелка.

* * *

Докато пътуваха към къщи, Каролайн непрекъснато си припомняше думите му: «Тя е моя приятелка.»

— Добре, че отидохме — каза Клий. — От него ще излезе добър преподавател.

— Да — кимна тя.

— Няма ли да е страхотно, ако двамата с брат му започнат да преподават заедно?

— Би могло да бъде.

— В Йейл. Толкова наблизо. Ще можем да го виждаме от време на време — подхвърли Клий. — Сега, след като отново сте приятели…

— Клий! — Гласът на Каролайн беше строг, но тя се усмихваше.

Отбиха от магистралата и навлязоха в Блек Хол. Подминаха големите бели къщи — собственост на корабовладелци — с черни капаци и саксии с червени гераниуми, бели петунии и сини лобелии на прозорците. После следваха една боядисана в охра постройка в колониален стил, навремето убежище на американските импресионисти, а сега музей; бензиностанция; внушителни букови и кленови дървета; две бели църкви: едната католическа, а другата — известна със забележителните си фрески. Навсякъде се вееше американското знаме. В южния край на града се виждаха блатата и тесните протоци на река Кънектикът, още една бяла църква — този път епископална, и рибният магазин със син ветропоказател, изрязан във формата на риба.

— Искаш ли да се отбием у мама? — импулсивно предложи Каролайн. — Да видим как е Скай.

— Разбира се — отвърна Клий.

Шосето минаваше през гъста гора. Клоните на дъбовете и елите оформяха тъмен тунел. Вдясно бяха рифът и океанът. Водата сякаш танцуваше под лъчите на слънцето, а корабът на Джо се поклащаше върху вълните.

Шосето премина в тясна автомобилна алея, отвеждаща към дома на майка им. От двете страни на пътя бяха поставени лампи, закачени на стълбове от ковано желязо. Всяка една от тях завършваше на върха със злокобен прилеп. Баща им ги беше поръчал при един свой приятел — художник от Върмънт. Черните криле на някои от прилепите бяха разперени, а на друга — прибрани плътно до тънките им тела. Когато лампите се включеха, очите им светваха в червено. Хю ги беше поставил, за да плаши нежеланите посетители — искаше да е сигурен, че вече нямаше да се случи нищо лошо.

Стомахът на Каролайн се сви от неприятно предчувствие. Какво ли щяха да заварят в къщата? Опита се да си внуши, че напразно се притеснява, че Скай е зряла жена, взела живота си в ръце. Дори направи усилие да повярва, че целта на посещението им не е заради най-малката им сестра.

Завариха Скай пияна.

Огъста бродираше. Личеше, че е разстроена. Саймън и Скай седяха един до друг на дивана и разглеждаха някакво списание. Тя едва държеше главата си изправена.

— Здрасти. — Каролайн се постара гласът и да прозвучи безгрижно.

Клий стоеше зад нея и мълчеше.

— Скай прекара целия ден в ателието си — неуверено изрече Огъста. Очите й бяха зачервени и гледаха уплашено.

Обърна поглед към най-малката си дъщеря, после побърза да отмести очите си встрани. На пода до краката на Скай имаше бутилка бира. Тя се наведе, взе бутилката и отпи, като гледаше Каролайн право в очите.

— Точно от това имаше нужда — намеси се Саймън.

— Това, от което имах нужда, беше ти, скъпи. Имах нужда от твоя голям… — прошепна жена му.

«Колко ли е пила?» — запита се Каролайн, докато слушаше как сестра й шепне на съпруга си. Беше й болно да гледа как красивата й сестра се унижава по този начин. Огъста се преструваше, че не чува думите на дъщеря си, но си личеше, че страда. Клий дишаше тежко, сякаш току-що беше изкачила тичешком някой хълм.

— Скай! — рязко изрече Каролайн.

Тя не й обърна внимание. Продължи да гъделичка Саймън и да му нашепва мръсни думички.

— Скай, престани! — извика Каролайн.

Лицето на сестра й се сгърчи така, сякаш й беше ударила плесница.

— Той е мой съпруг.

— В такъв случай му дължиш уважение, както и на нас. Изчакай да останете насаме, за да му кажеш това, което искаш. — Тя така бързо изстреля тези думи, че чак се изненада от самата себе си. Това ли означаваше човек да бъде откровен?

Клий стисна ръката й.

Скай се изчерви.

— Господи! — възкликна Саймън и напусна стаята.

На лицето на Огъста се изписа облекчение. Каролайн наблюдаваше майка си, забеляза как устните й се отпуснаха, а пръстите й престанаха да си играят нервно с перления наниз на шията.

— Намери си мъж — измърмори мрачно Скай.

— Ставаш цинична, когато се напиеш — отбеляза Каролайн.

— Какво точно си правила днес в ателието си? — попита Клий, опитвайки се да възстанови добрия тон.

Настъпи тежко мълчание. Затишие пред буря. Каролайн и Скай се гледаха враждебно. Хомър зарови влажната си муцуна в лицето на Скай и тя изненадано отметна глава назад. Това прекъсване, изглежда, я накара да забрави за остро разменените реплики.

— Какво? — обърна се тя към Клий.

— Какво си започнала да правиш днес? — припомни й въпроса Каролайн. — Мама каза, че цял ден си била в ателието си.

— Правех това — отвърна Скай и посочи към парче глина, поставено на масата до стъклената ваза, пълна с лилиуми, рози, клонки орлови нокти, делфиниуми и мента.

Купчината глина имаше формата на нагъната планинска верига. Стилът на Скай не беше абстрактен. Човешките фигури, които извайваше, бяха наситени с чувство и живот. Тя изпълваше скулптурите си с копнеж. Обикновено пресъздаваше образите на жени, известни със своята страст и своя плам: Жана д'Арк, Сафо, Лена Хорн, Амелия Ърхарт.

— Какво е това? — попита Каролайн и коленичи пред масичката, за да огледа по-добре творението на сестра си.

Клий коленичи до нея.

— Редхоук — с горчивина отвърна Скай. — Не виждаш ли трите върха?

— Не — възрази Клий и я погледна право в очите. — Не е Редхоук, нещо друго е, нали?

Скай кимна нещастно, а очите й се наляха със сълзи.

— О, планината! — възкликна Огъста. — Толкова самотна се чувствах, когато навремето ходехте там! Но исках моите момичета да прекарват повече време с баща си…

— Не е Редхоук? — Каролайн с любопитство изгледа най-малката си сестра. Чудеше се дали в резултат на пиенето Скай няма да може да твори.

Скай поклати глава. Вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Посегна към бирата си, но не пи, само стисна гърлото на бутилката така, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Това са три сестри — прошепна тя.

— Ние? — тихо попита Каролайн. Беше шокирана, но се опита да прикрие разочарованието си.

Скай кимна:

— Да. Аз, ти и Клий.

— Харесва ми! — заяви Клий.

Каролайн обърна очи към безформената купчинка глина. Изваяната форма изглеждаше примитивна и имаше незавършен вид — сякаш бе направена от дете. Наистина се виждаха три върха: бяха свързани, но в същото време — разделени. Допираха се в основата си, а нагоре се отделяха един от друг и всеки беше наклонен в различна посока. В скулптурата нямаше и следа от таланта и отличната техника на Скай, но докато я гледаше, Каролайн почувства силно вълнение.

— Виждаш ли? — попита през сълзи Скай. — Виждаш ли трите сестри?

— Виждам ги — кимна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — На мен също ми харесва.

Думите на Каролайн сякаш пречупиха нещо у Скай. Тялото й се разтърси от ридания. Сви се на дивана, все още стискайки бутилката в ръка, а сестрите й седнаха от двете й страни и се притиснаха към нея.