Брегът на светулките

Продавачката кимна в знак на благодарност, но пъхна банкнотата в чекмеджето на касата вместо в джоба на престилката си.

— Хей! — подвикна Джо към мъжа. — Трябва да изведеш жена си на вечеря.

Мъжът изсумтя и обърна глава към него. Очите му бяха малки и зачервени. Изглеждаше злобен и на Джо му се прииска да му удари един в брадата.

— Трябва да й поръчаш омари в нейния любим ресторант — каза Джо вместо това.

— Да — изръмжа мъжът.

Джо се качи в колата си и потегли. Имаше особено мнение по въпроса за нещастните жени. Мразеше да вижда намръщени жени. Беше наблюдавал как майка му се беше превърнала от красива и изпълнена с ентусиазъм жена в наранена, разочарована и огорчена сянка. Работеше по две смени във фабриката за омари, а свободното си време прекарваше в очакване на Хю Ренуик да й се обади. След смъртта на съпруга си бе обсебена от чувството за вина. Беше преживяла няколко ужасни години, преди да се омъжи повторно.

На Джо му се искаше да наказва всеки, който по един или друг начин е причинил болка на майка му: собствениците на фабриката заради това, че я караха да работи толкова много; Хю Ренуик, задето беше разбил сърцата на родителите му. Бащата на Джо беше умрял в кухнята на Ренуик самотен, без приятели. И златният часовник, който никога не сваляше от ръката си и с който Джо така обичаше да си играе… Майка му никога не се обади, за да поиска часовника на покойния си съпруг, а именно този часовник беше символ на всичко, което Джо смяташе, че е загубил.

Щеше да е истинско чудо да остане приятел с Каролайн, след като научи истината… Случи се на седемнайсетия рожден, ден на момчето. Чичо му го заведе в Спиндрифт, за да го остави да се напие като истински мъж. На момчета на годините на Джо не се сервираше алкохол, но това нямаше значение. Той и чичо му се настаниха на високите столове пред барплота и си поръчаха по един аперитив. Докато пиеха, чичо Марти му разказа за смъртта на баща му. Джо научи, че баща му бил обезумял от ревност и това го подтикнало да се застреля в кухнята на семейство Ренуик. Децата също били там — Каролайн и Клий, беше добавил чичо Марти. Каролайн беше наблюдавала как баща му издъхва, беше чула последните му думи.

Как беше възможно приятел да знае истината за такава брутална част от неговия живот и да не му каже? Това сложи край на отношенията му с Каролайн. Уискито беше притъпило болката от първоначалния шок и за известно време Джо се превърна в негов роб. Морето, изследванията и алкохолът му помагаха да забрави, потискаха болката му, отслабваха яростта му. След известно време успя да се откаже от пиенето, но не и от останалите две лекарства. Те продължаваха да му действат благотворно.

Опита се да не мисли за цветарката, като се зае с изпълнението на задачите, които си беше поставил: да купи някои неща за «Метеор», да пусне няколко писма и пакета. Гмуркачите бяха измъкнали от дъното на океана отделни фрагменти и той ги изпращаше в Уудс Хол за анализ. Имаше намерение да се гмурне до останките на потъналия кораб, които вече бяха открили, затова трябваше да побърза да се върне, за да се възползва от подходящия момент. Нищо не го разтоварваше емоционално така както гмуркането.

Оставаше му да се отбие само още на едно място. Паркира пред болницата.

— Искам да предадете тези цветя на една ваша пациентка — каза той на жената на информацията.

— Как се казва пациентката, моля? — попита любезно служителката.

— Скай Ренуик.

— Името й е Уитфорд, по мъж — с усмивка го уведоми жената. Дори не си направи труда да въведе името в компютъра и Джо за пореден път си даде сметка колко добре се познават всички в един малък град. — Страхувам се, че в момента не й е позволено да приема посетители.

— Няма нищо — отвърна облекчено Джо. И без това не искаше да се среща със Скай. Надраска набързо една бележка и я подаде на служителката заедно с букета:

— Ще се погрижите ли да получи това?

— Колко са красиви! — възкликна тя. — Разбира се, че ще й ги предам.

— Благодаря ви — каза Джо и пое към изхода. Климатиците го задушаваха. Нямаше търпение да поеме глътка свеж морски въздух. След около час вече щеше да е на дъното на океана, сред останките от стария кораб. Щеше да е далеч от тук. Свободен.

* * *

Каролайн знаеше, че посещенията при Скай все още не са разрешени — дори за близките на пострадалата, но слезе от асансьора с делови вид. За авторитет беше пъхнала няколко папки под мишницата си и когато подмина дежурните сестри, ги поздрави любезно, но официално, вместо да се спре и да помоли за разрешение да влезе в стаята на сестра си. Никой не й зададе въпроси, тя знаеше, че ще е така. Номерът винаги минаваше — още от времето, когато баща й лежеше в същата болница.

Скай беше будна. Седеше в леглото си, подпряна на възглавница, и разглеждаше картичката, която току-що й бяха предали. Картичката беше голяма и скъпа на вид, с нарисувани пойни птички, рози, водопад и дъга, опасваща идиличната картина. Очевидно картината трябваше да изглежда живописна и завладяваща, но художникът — очевидно напълно несъзнателно — беше придал някаква похотливост в погледа на птиците и те приличаха на стари развратници с криле.

— Не ще и дума, четеш си пощата от почитателите! — весело възкликна Каролайн.

Скай вдигна очи към сестра си и уморено се усмихна. Белезите по лицето й бяха станали по-тъмни и бяха придобили жълтеникав оттенък. Превръзката на главата й се беше по-разхлабила през нощта и сестрите всеки момент трябваше да дойдат да я сменят. Сърцето на Каролайн се свиваше, докато гледаше как ръцете на Скай треперят от слабост, но тя все не успяваше да отмести поглед встрани.

— От кого е картичката? — попита Каролайн, макар да беше сигурна, че знае отговора.

— От мама — отвърна Скай и този път наистина се засмя.

Тя подаде картичката на Каролайн и усмивката й стана още по-широка. Всеизвестен факт беше, че Огъста Ренуик изпращаше картички с повод и без повод — и колкото по-сантиментални бяха, толкова по-добре! А когато получеше картичка по пощата, първата й работа беше да я обърне, за да види колко е похарчил подателят за нея.

Сега Каролайн постъпи по същия начин — погледна цената и подсвирна:

— О! Наистина струваш нещо!

— Ами да, щом получавам картички от по четири долара — изкикоти се Скай. — Не ревнуваш, нали?

— Не рови с пръчка в раната ми — намуси се престорено Каролайн и прочете посланието, написано за Скай от майка й:

«Скъпа, кога най-сетне ще се научиш да се обръщаш към хората, когато имаш нужда от нещо? Моята кола е на твое разположение винаги когато имаш нужда от нея. Не мога да разбера как изобщо можеш да се надяваш онзи раздрънкан стар боклук да те откара някъде, особено пък до кея. Каква работа имаше там, между другото? Бързо се връщай у дома! Ще откача в тази голяма призна къща без теб!

С обич,

Мама»

— Добрата стара мама! — засмя се Каролайн, поставяйки картичката до таблата със закуската.

— Липсвам й — отбеляза сестра й.

— По-скоро й липсва чувство за реалност. Все заобикаля най-важното.

— Хм — замислено сведе глава Скай.

— Нито дума за водката в цялата тирада, изписана върху тази луксозна картичка.

— Каролайн, достатъчно зле се чувствам и без твоите забележки, разбра ли? Не наливай масло в огъня. Трябва наистина да съм голям идиот, щом съм решила, че мога да шофирам в такова състояние. Джо Конър сигурно си мисли, че не съм с всичкия си. Знам, че не ме разбираш, и точно в този момент не ми се обяснява, но наистина исках да му кажа нещо.

— Кажи го на мен! — настоя Каролайн и приседна на леглото.

Лицето на Скай помръкна:

— Не ме насилвай. Бях ударена все пак.

— Не си спомняш какво си искала да му кажеш, нали?

— В главата ми е пълна мъгла — призна Скай.

— Никак не е смешно, Скай. Снощи лекуващият те лекар ни уведоми, че си алкохоличка.

— Казват така за всички — възрази тя. — Виж ме къде съм — в рехабилитацията. Целта им е да изкарват пари. Наричат алкохолик всеки, който е изпил повече от две бири.

— А ти какво мислиш за себе си?

— Аз ли? Разбира се, че не съм алкохоличка! Но май съм на път да стана.

— Така ли? — попита изненадано Каролайн. Не беше очаквала да чуе подобно признание от най-малката си сестра.

— Да. Напоследък пия прекалено много, признавам. Но това е заради проблемите ми със Саймън… и с работата… Дали Хомър усеща отсъствието ми?

— Сигурна съм, че му липсваш. Тази сутрин отидох да го изведа на разходка.

— Добре. Той там ли беше? — засмя се Скай. Надяваше се, че ще се отърве от сериозния разговор, като отклони темата към тайния любовен живот на домашния им любимец. Хомър често изчезваше и никой не знаеше кога ще се върне. Само че Каролайн не се хвана на тази въдица. Мълчеше и слушаше.

— Така се бях притеснила! — продължи Скай. — Ами ако не се беше върнал? Той вече е стар… А все едно беше вчера, когато го взехме да се грижим за него, нали?

— Свързано е с пристигането на Джо Конър в града, нали? — каза Каролайн, без да обръща внимание на думите на сестра си.

— Какво имаш предвид?

— Присъствието му те е разстроило.

— О, не! Не и мен! — засмя се Скай и очаквателно я загледа.

Изцяло съсредоточена върху желанието си да заблуди Каролайн, тя не забеляза, че превръзката й се е разместила още повече и че в момента виси над едното й око.

Каролайн се пресегна, оправи бинтовете и предпазливо рече:

— Когато беше пияна, каза някои неща, едно, от които беше, че бащата на Джо е убил себе си по погрешка. Сигурна съм, че си мислела за онова, което се е случило с теб… За инцидента с Андрю Локууд.

— Най-хубавото на цялата тази работа е… — започна Скай, после замълча. Седеше в леглото, обвила коленете си с ръце.

— Най-хубавото е, че наистина не помня какво съм имала наум — завърши след малко.

Пръстите й си играеха нервно с един конец от бялото памучно одеяло, метнато върху чаршафите, и двете сестри напрегнато гледаха тънката нишка, сякаш всичко зависеше от нея.

Не след дълго Скай се отпусна назад, притвори очи и се престори на заспала. Каролайн седеше мълчаливо до нея. Не знаеше какво да каже.

Една облечена в розово сестра безшумно влезе в стаята. Буташе количка, върху която беше поставена ваза с прекрасен букет.

— Виж! — възкликна Каролайн и побутна Скай. Сестра й отвори очи и тя й подаде картичка, пъхната в букета.

— О! — Скай намръщено погледна към цветята, после отвори листчето и очите й пробягаха по редовете. На лицето й светна закачлива усмивка: — От твоето гадже са.

Каролайн издърпа листчето от ръцете на сестра си и прочете:

«Оздравявай по-бързо. Когато отново решиш, че искаш да говориш с мен, обади ми се. Джо Конър.»

— Моето гадже? — изсумтя Каролайн. — Не бих казала.

— Има много хубав почерк — отбеляза Скай, вземайки обратно бележката. — Много мъжествен. Позволи ми да го анализирам пред теб.

Тя съсредоточено се загледа в думите.

Макар да не искаше да си го признае, Каролайн изпитваше огромно любопитство да чуе анализа на сестра си, въпреки че Скай не беше експерт графолог, а просто се шегуваше.

— Е? — не се стърпя Каролайн.

— Това е почерк на много самотен човек — започна Скай. — Няма никого, с когото да споделя. За него търсенето на съкровища е начин да замени онова особено важно нещо, което липсва в живота му.

— И то е? — настоя Каролайн.

— Надежда? Любов? — Скай погледна въпросително към сестра си. — Неговата отдавна загубена любима… Не знам. Трябва да го питаш. Така, дължиш ми три долара за услугата.

— Извинявай, забравила съм си чековата книжка — засмя се Каролайн.

— Е, нищо… И без това съм ти длъжница — отвърна Скай.

* * *

Когато Каролайн пристигна в «Хълма на светулките», не видя колата на майка си. Влезе в къщата през вратата на кухнята и завари Хомър да лежи върху килимчето си. Когато чу стъпките й, кучето вдигна муцуна нагоре, а очите му весело заблестяха. Изглеждаше невероятно щастлив, че вижда добрата си приятелка. Замаха с опашка, после мързеливо се надигна, опъна се на предните си лапи и бавно се запъти към Каролайн, за да я поздрави.

— Здравей, момчето ми — каза тя и го потупа по главата. — Добро куче… ти си добро куче, Хомър.

Забеляза, че Хомър стиска между зъбите си неизменната синя хавлиена кърпа или онова, което беше останало от нея. Такава кърпа беше първата му играчка, когато преди четиринайсет години пристигна в този дом.

Каролайн се опита да измъкне парцала от устата на кучето, но то не се предаваше. Обожаваше тази игра.

— Печелиш, Хомър — каза накрая тя.

Той застана пред вратата, готов да бъде изведен навън. Каролайн се спусна през поляната и Хомър неотлъчно я следваше. Очевидно днешният ден нямаше да бъде посветен на тайнствените му разходки.

В далечината върху гладката водна повърхност се забелязваха корабите на изследователския екип. Джо Конър търсеше потъналото съкровище. Каролайн се загледа, но Хомър нямаше търпение да отиде на плажа и я задърпа.

Беше мъчително да го гледа как бавно се придвижва напред, как с всяка измината стъпка краката му се разтреперват от умора, как гърбът му болезнено потръпва. Гъстата му и златиста някога козина беше отъняла и оредяла, а на места беше опадала. Каролайн си го представи преди години — малко пухкаво кученце с тъжен поглед и изцапана с кръвта на любимия му стопанин муцуна.

Сега Хомър се спускаше към плажа. В козината му се заплитаха бодли и треви, но това не го притесняваше. Беше щастлив, че е навън с Каролайн — човека, когото обичаше най-много на този свят след Андрю.

Когато разходката свърши и двамата поеха обратно към къщата, Каролайн чу някой да я вика по име.

Беше Марипат. Деветгодишната й племенница тичаше към нея с всичка сила, притиснала някаква книга към гърдите си. Хомър весело залая при вида на друг член на семейството. Задните му крака се подгънаха и той се свлече на пясъка, но се изправи точно навреме, за да поздрави с близване Марипат.

Тя беше облечена в сини шорти и тениска, която леля й Каролайн й беше донесла от Нантъкет. Лъскавата й кестенява коса беше опъната назад и сплетена в дълга плитка. Имаше очите на Ренуик — огромни и ясни, които проблясваха живо иззад очилата със зелени рамки.

— Нося ти нещо — задъхано изрече Марипат, целуна леля си и потупа Хомър по главата.

— За мен или за Хомър? — попита Каролайн.

— За теб — усмихна се момичето.

— И какво е то? — полюбопитства Каролайн и погледна книгата, която Марипат й подаде.

— Мама ми разказа за твоя приятел, пиратът. Той наистина ли е пират?

— Така твърди — отвърна тя. — Онези кораби там са негови.

Момичето заслони очите си с длан и се загледа в осветените от слънцето бели кораби.

— Приличат ми на яхти — отбеляза колебливо.

— Такива са съвременните пиратски кораби — засмя се Каролайн. — Не знаят какво изпускат! Прекалено луксозни са, липсват им старите проскърцващи греди, които придават очарование на подобен вид плавателни съдове. Каква е тази книга?

— Сещаш ли се за кораба, който потънал до нашия бряг? — Очите на Марипат блестяха възторжено, сякаш ей сега щеше да каже на леля си нещо, което тя до този момент не е чувала. — За «Камбрия»? Бил е английска бригантина, от онези, с многото мачти. Така… Капитанът бил изменник. Той доплувал до морския фар и се влюбил в жената, която живеела там, само че въпросната жена била омъжена за човека, който под държал фара.

— Голям негодник е бил този капитан, наистина — съгласи се Каролайн с племенницата си.

— Така. Жената имала момиченце.

— Точно така. Забравих имената им…

— Капитанът се казвал Натаниъл Торн, дамата — Елизабет Рандъл — подсказа Марипат на леля си. — А името на момиченцето било Клариса. — Направи драматична пауза. Очите й блестяха от вълнение. — Това е нейният дневник! — не издържа накрая тя и триумфално посочи към книгата.

— Чий дневник?

— На Клариса! Някаква старица, на която мъжът й работел на фара, намерила тази тетрадка и я запазила. По-късно дала да я напечатат. Ако майка ми някога направи нещо подобно с моя дневник, направо ще я убия! Както и да е, в училище ни накараха да прочетем дневника и когато мама ми разказа за твоя приятел, търсача на съкровища, си помислих: «Боже мой!» Прочети да видиш!

Двете отвориха книгата на първата страница и Каролайн зачете на глас:

_19 юли 1769 година_

Днес намерих кит, изхвърлен на брега. Беше по-голям от най-голямата лодка, която съм виждала, и имаше цвета на скалите на нашия остров. Лежеше на пясъка, а широко отворените му очи гледаха към небето. Двете с мама се опитахме да върнем кита обратно в морето — мъчихме се чак докато стана тъмно. Поливахме тялото му с морска вода, защото мама каза, че ако кожата му изсъхне, той ще умре. Освен това ми поръча да наблюдавам дупката, през която си поема въздух, и да внимавам да не излея вода в нея, защото така мога да го убия. Мина безкрайно много време в очакване на прилива! Сега ръцете ме болят от тежките кофи с вода, които пренасяхме, както и от дърпането на кита за опашката, за да му помогнем отново да се върне във водата. Но си струваше. Двете с мама радостни наблюдавахме как нашият кит се отдалечава навътре в океана, озарен от оранжевата светлина на луната.

— Харесвам я, а ти? — попита Марипат. — Звучи ми страхотно!

— И на мен — кимна Каролайн. Беше трогната, че племенницата й се е сетила да й донесе дневника на Клариса. — Когато аз бях в трети клас, тази книга я нямаше.

— Може би тогава просто още не са си били направили труда да я отпечатат — колебливо изрече Марипат. — Ти, мама и леля Скай някога спасявали ли сте кит? Често ли се е случвало вълните да изхвърлят китове на брега?

— Не, никога не ни се е случвало подобно нещо — с усмивка призна Каролайн. Стори й се забавно, че Марипат отнася детството на майка си и лелите си в далечното минало, в онези времена, в които е живяла и Клариса Рандъл, когато човек е срещал китове на всяка крачка.

— Ще покажеш ли дневника на онзи мъж?

— На кой мъж?

Марипат посочи към корабите в далечината. Едва сдържаше усмивката си и Каролайн се запита какво точно беше казала Клий на дъщеря си.

— На него! — многозначително изрече момичето.

— Може и да му го покажа — отвърна лелята. — Ще си помисля.

— Той търси останките от кораба. Смятам, че трябва да знае нещо за хората, които са потънали заедно с него.

— Има логика. Може да му дам книгата назаем, след като я прочета. Ти от библиотеката ли си я взела?

— От училищната библиотека. Само учениците имат право да вземат книги от там, но аз съм я запазила до септември заради тебе — със срамежлива гордост заяви момичето.

— Много ти благодаря.

— Той ти е бил като брат, нали? — попита внезапно Марипат и леко се изчерви. — И сте си пишели?

— Нещо такова. Но това беше отдавна, когато бяхме малки — с неохота отвърна Каролайн. Усещаше, че племенницата й иска да научи повече по въпроса — тя растеше в стабилно семейство, което никога нямаше да се разпадне, и проблемите на двете й лели с мъжете събуждаха любопитството й. — Бивши приятели, бурни любовни афери, загубени приятелства — всичко това разпалваше въображението.

— Къде е майка ти? — попита Каролайн.

— Ей там. — Марипат погледна нагоре към къщата.

— Хайде да отидем при нея — предложи Каролайн.

Изчакаха Хомър да се изправи и когато тръгнаха, избираха места, където щеше да му е по-леко да се придвижва. Една муха забръмча покрай муцуната на кучето, но то не й обърна внимание. До неотдавна Хомър не оставяше нахалните мухи да се измъкват безнаказано.

— Бедничкият Хомър — въздъхна Марипат. — Трудно му е да ходи.

— Вече е на шестнайсет години — прекалено е стар за едно куче.

— Обичаш го, нали? — попита момичето. — Той ти е като дете.

— Заедно сме от много време — отвърна Каролайн.

— Още докато е бил новородено кутре ли?

— Е, не чак новородено, но мъничко.

— Как ми се иска мама да ни разреши да си вземем куче — въздъхна Марипат. — И да го остави да спи в леглото ми. Искам да си имам женско куче. Не че Хомър не е страхотен, но все пак едно момче ни е напълно достатъчно. Понякога Марк направо ме вбесява!

Каролайн кимна. Слушаше бъбренето на племенницата си, доволна, че темата за Хомър беше заменена с други, по-актуални. Каролайн беше напълно сигурна, че Клий не е разказала на дъщеря си историята, довела до появата на Хомър в дома им, и тя също нямаше намерение да го прави.

Докато се изкачваха по каменните стъпала, Каролайн хвърли последен поглед назад, към корабите. Джо Конър. Истините, свързани с живота и смъртта, така или иначе докарваха беля на човека, който ги казваше…

Щом стигнаха до върха на хълма, Хомър за момент се спря, хвърли пълен с обич и привързаност поглед към Каролайн, после се извърна и бързо се скри сред дърветата, разперили корони в западната част на имението.

Тя го беше открила в гората преди четиринайсет години и сега с тъга го гледаше как изчезва от погледа й.

_2 април 1978 година_

Скъпи Джо, не мога да повярвам, че досега не съм се сещала да те попитам дали имаш домашни любимци! Обикновено се смята, че човек може да обича котките или кучетата, но не и двете животни едновременно, което ме кара да си мисля, че аз нещо не съм наред, защото си падам и по кучета, и по котки. Проблемът е, че много обичам морската вода и искам и любимците ми да я обикнат. Дори научих първото си кученце да плува. Първия път то потъна й аз трябваше да се гмурна, за да го извадя от водата, но после то изведнъж успя да се задържи на повърхността и заплува като истински шампион! (Всъщност аз трябваше да го спася, но в мига, в който го извадих на брега, то отново се втурна обратно към водата.)

С котките е по-сложно. Те предпочитат да се свият на кълбо на перваза на прозореца и да слушат песента на вълните, дремейки сладко.

Време е да обърна малко внимание на сестрите си. Те настояват да престана с писането и да изляза с тях навън.

Доскоро!

С обич, Каролайн

_15 април 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Това писмо ще бъде кратко, защото искам да изляза с лодката, а в момента вятърът е направо страхотен за тази работа. Единственият ми домашен любимец е моята лодка. Тя е голяма, много бърза и не яде много. Щях да съм щастлив, ако можех да прекарам остатъка от живота си в открито море с нея. Но някой ден и това може да стане. Както виждаш, ти си падаш по котките и по кучетата, а аз — по лодките.

С обич, Джо

> Шеста глава

— Какво толкова гледаш? — раздразнено попита Огъста Ренуик. Мразеше тишината.

Най-голямата й дъщеря стоеше до прозореца с изглед към океана и напрегнато наблюдаваше нещо през стария телескоп на Хю. Когато преди няколко часа Огъста се върна от града, в стаята цареше тягостно мълчание. Клий и Марипат я поздравиха и побързаха да си тръгнат.

— Чакай малко — отвърна Каролайн. Огъста се засегна от тона й. Седна на малкото канапе и взе гергефа. Бродираше възглавничка за Скай: лебеди и замък. Беше взела мотива от «Лебедово езеро».

— Стигнала съм до средата — каза Огъста, колкото да поддържа разговора. — «Лебедово езеро»… Мисля, че това е един от хубавите спомени в твоя живот и в живота на сестрите ти. Помниш ли вечерта, в която баща ви ви заведе на балет в Ню Йорк? Бяхте облечени в онези сладки черни кадифени рокли… Когато се прибрахте вкъщи, и трите заявихте, че ще ставате балерини. Може би трябваше да окуражим Скай и да я насочим към танците.

— Хммм.

— Тя винаги е била прекалено самокритична. Смята, че не може да рисува, а сега, когато преживява такъв тежък период и е блокирала до такава степен, че не може да вае своите скулптури, щеше да е чудесно да има нещо друго, в което да намери спасение и смисъл.

— Човек не става примабалерина, за да се спасява, мамо.

Огъста вдигна поглед от бродерията. Разбира се, беше казала не каквото трябва. Докато говореше за Скай, не беше усетила как нагазва в територия, болезнена и за Каролайн — тя също като най-малката си сестра нямаше високо самочувствие.

Каролайн внезапно се засмя, сякаш беше прочела мислите на майка си и с усмивката си искаше да я увери, че не се е засегнала от думите й.

— Исках да кажа, че танцуването е също като ваятелството. То е призвание, но и професия. Трябва да се избира — или едното, или другото. Не може и двете едновременно. Всяка от тези творчески дейности изисква пълно себеотдаване.

— Да, точно както любовта ми към баща ти — опита се да се пошегува Огъста, но младата жена не се засмя.

Беше прекалено чувствителна на тази тема. От малка изглеждаше достатъчно компетентна и отговорна, за да се грижи всеотдайно за по-малките си сестри, докато майка й насочваше всичките си усилия да спасява брака си с Хю. Когато се връщаше в миналото, Огъста откриваше, че има много неща, за които би могла да съжалява, но в едно беше напълно сигурна: беше обичала дъщерите си и времето не беше отслабило това чувство. Осъзнаването на този факт й даваше сили да продължи напред.

— И трите можехте да станете балерини — отбеляза тя. — Е, може и да не виждаш балета като професията на живота си, но ти със сигурност притежаваш достатъчно грация и чувствителност, за да танцуваш. Да не говорим за краката ти! Какви крака имаш само! Баща ти би казал, че те са неприлично красиви и дълги.

Дъщеря и нищо не каза. Огъста продължи да бродира, примирила се с нежеланието на Каролайн да разговаря. И трите й дъщери бяха изключителни красавици и притежаваха забележителен темперамент. Сега, като гледаше най-голямата от тях, си мислеше, че в случая с Каролайн акцентът падаше върху темперамента. Тя винаги беше нащрек, очаквайки да се случи нещо лошо, готова да защити по-малките си сестри. От всичко. Дори от родителите им, каза си сега Огъста, стараейки се да бъде обективна. Така както беше застанала до прозореца, впила напрегнат поглед в далечината, Каролайн приличаше на страж, бдящ над онези, които обича. Сърцето на Огъста се сви от жалост. Каролайн не беше получила достатъчно любов — тя винаги се грижеше за останалите и ги предпазваше.

Каролайн имаше нужда от мъж до себе си, с въздишка си рече Огъста. Дъщеря й беше красива, но недостъпна. Тъмната й коса винаги беше строго опъната назад, а дрехите й бяха в цветове, които трудно биха могли да се нарекат весели: гранитово във всичките му нюанси, тъмносиво, брик, пясъчножълто. Типична преуспяваща делова дама. Мъжете в града я отбягваха, плашеха се до смърт от нея и от силата, която излъчваше. През свободното си време Каролайн пътуваше. Всъщност пътуваше непрекъснато. Или пък бродеше сама из планините.

— Каролайн, какво толкова интересно виждаш там? — попита отново Огъста и се надигна от мястото си.

— Ела и погледни — обърна се към майка си Каролайн, подаде й телескопа и го намести до дясното й око. — Ето.

Огъста се опита да го фокусира. Металната тръба беше топла от допира на пръстите на Каролайн. Възрастната жена примигна, завъртя пръстена с увеличителното стъкло и се опита да разбере какво точно приковаваше вниманието на дъщеря й. Нямаше нищо особено — само безбрежната водна шир и няколко кораба, застинали на повърхността.

— Рибари — отбеляза Огъста.

— Не, не са рибари — поправи я Каролайн.

Огъста се засмя. Дъщеря й май се шегуваше. Та тя живееше тук и поглеждаше през същия този прозорец по сто пъти на ден — можеше да познае риболовен кораб, щом го види. Хю също беше ходил за риба точно на мястото, на което се виждаха корабите, макар че обикновено предпочиташе да се отдалечава към каньона или пък в посока към Бахамите. Продължи да наблюдава корабите. Забеляза нещо подобно на джет.

— Какво правят? — попита тя.

— Гмуркат се, за да търсят съкровища.

Огъста отпусна телескопа и впи поглед в сиво-сините очи на Каролайн. Те блестяха от вълнение, преливаха от живот. Дъщеря й беше занемяла от възторг. Нещо ставаше тук, помисли си Огъста. Каролайн приличаше на човек, внезапно изправил се пред небесно видение.

— Шегуваш ли се, скъпа?

— Не, мамо. Изваждат останките от потънал кораб.

— Наистина ли? — заинтригувано рече Огъста. Тя обожаваше историите за корабокрушения. За какъв дявол иначе би живяла в това затънтено имение край Пролива, ако не беше така? Нещо повече — любовта им към приключенията и неизвестното сякаш още повече ги сближаваше. Любопитството отново, я завладя и тя погледна през телескопа: — Откъде знаеш?

— Един приятел ми каза — отвърна Каролайн. — Открили са «Камбрия».

— «Камбрия»… — повтори замислено Огъста. Името й се стори познато.

— Това, което прилича на фонтан, всъщност е пясък. На палубата на кораба имат компресор, който издухва пясъка, за да могат по-лесно да стигнат до златото.

— Колко вълнуващо! — промълви Огъста. Не отместваше очи от струята пясък и се опитваше да види хората, които се занимаваха с тази така интересна дейност. От такова голямо разстояние мъжете изглеждаха дребни като оловни войници, а лицата им не можеха да бъдат различени. Даже големите кораби изглеждаха миниатюрни. Огъста гордо се усмихна. Дъщеря й винаги беше в течение на онова, което ставаше в околността.

— Откъде научаваш за всички тези неща? — засмяно попита Огъста. — Тази акция там трябва да е строго секретна. Не съм прочела и дума по този въпрос във вестниците. Нито пък съм чула някой нещо да коментира.

— Предполагам, че наистина е тайна — кимна Каролайн.

— Нали знаеш, че умея да пазя тайна? — заговорнически каза майка й, но внезапно млъкна. Сърцето й се сви от болка, щом видя изражението на Каролайн.

— Знам — отговори след кратка пауза дъщерята и думите й прозвучаха обвинително. Тя прекоси стаята и седна на люлеещия се стол. Трябваше й време, за да се овладее. Когато отново погледна към майка си, изглеждаше напълно спокойна. Огъста преглътна. Усещаше, че й предстои разговор, който никак нямаше да й хареса.

— Трябва да си поговорим за Скай — сериозно изрече Каролайн.

Огъста несъзнателно впи пръсти в перлите на шията си. Защо ги наричаха «черни», след като цветът им всъщност беше един невероятен нюанс на гълъбовосивото? Тя вдигна очи към Каролайн.

— Някога казвала ли съм ти, че очите ти са със същия цвят като този на перлите ми? — попита с усмивка, като си играеше с наниза.

— Да — отвърна Каролайн.

— Очи с цвят на черни перли… Каква рядкост… Един ден някой прекрасен мъж ще забележи това. Сигурна съм. Обикновените мъже ще те погледнат и ще кажат, че очите ти са сини, или сиво-сини, но истинският мъж веднага ще разбере и ще ти каже, че очите ти са като черни перли…

— Мамо, чу какво каза доктор Хендерсън — прекъсна я Каролайн и се приведе напред. — Тя е алкохоличка.

Огъста поклати глава. Беше размишлявала достатъчно дълго върху думите на лекаря. Най-малката й дъщеря беше емоционална, но не и алкохоличка. Само че Каролайн нямаше намерение да се отказва — щеше да проведе тази дискусия на всяка цена.

— Той е откачен — отбранително рече Огъста. — Не я познава. Тя е човек на изкуството като баща ти. За хората на изкуството е нормално да пият.

— Не я сравнявай с татко.

— Колко печално — тъжно промълви майката. — Ти и сестрите ти сте толкова ядосани на Хю заради ловуването, а той го правеше единствено от желание да бъде насаме с дъщерите си.

— Опитваше се да ни превърне в момчета — каза Каролайн и потупа кучето по гърба.

— Не е вярно. Хю щеше да се нахвърли върху всеки, който би посмял да допусне, че е искал син на мястото, на която и да е от вас трите. Просто искаше да се чувствате добре сред природата, да й се наслаждавате така както той го правеше.

— Малко по-сложно е, отколкото ти се струва — тихо възрази дъщерята след кратка пауза.

— Ами… — започна Огъста, но гласът й трепна и замря. Нямаше сили да спори. Тя беше противник на насилието във всяка негова форма. Не вярваше в оръжията и ножовете. Никога не беше изпитвала въодушевление от идеята дъщерите й да бъдат излагани на опасността от диви животни, непознати гори и хладен нощен въздух. Но сляпо бе обожавала съпруга си и когато той решаваше да заведе децата на лов в планината, тя никога не беше възразявала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че Хю не е прав.

— Какво да правим в такъв случай, мамо? Като не обвиняваме татко и като отказваме да признаем, че Скай е алкохоличка, кажи как да й помогнем?

— Ще си я върнем у дома, ще я окуражаваме и ще я обграждаме с любов…

— Няма проблем да го направим. Всъщност винаги сме го правили. Но се оказва, че това не е достатъчно.

Каролайн коленичи до Хомър, който в момента се чешеше. Откри един бодил, оплел се в козината на любимеца си, и силно го дръпна. Хомър изскимтя и жално обърна поглед към Огъста.

— Не те оскубах аз — осведоми кучето Огъста.

— Помниш ли деня, в който го доведохме у дома? — попита Каролайн и погали старото куче. Сега Хомър лежеше неподвижно, със затворени очи. Ребрата му изпъкваха под проскубаната златиста козина.

— Голяма досада е — каза Огъста, без да отвръща на въпроса на дъщеря си. В действителност тя беше много привързана към кучето, но не го показваше. Хомър беше помогнал на Каролайн и Скай да понесат по-леко първите няколко седмици след инцидента с Андрю Локууд и тя му беше благодарна.

А Каролайн смяташе, че е подкрепяла Хомър в дните на скръб по мъртвия му стопанин.

— Ти го обичаш, мамо — каза тя. — Не можеш да заблудиш никого.

— Той щеше да е бездомник, ако не бях аз — кимна Огъста.

— Чудя се дали някой си дава сметка за това.

Младият мъж беше живял в Ню Хампшир, близо до Дартмут, но семейството му беше от Сан Франциско и не искаше да се занимава с кучето. Полицията настани Хомър в приют за безстопанствени животни в Хановър. Огъста беше дала съгласието си да вземат кучето при тях, защото Каролайн се терзаеше от мисълта, че са го изоставили, и беше успяла да убеди майка си, че спасяването на Хомър ще помогне на Скай да се съвземе. Разбира се, Хю също искаше да го вземат.

— Да се върнем на въпроса за Скай, мамо.

— Не зная какво я е изкарало от релсите — предпазливо изрече Огъста. — Какво я накара да се разстрои така внезапно. Мисля, че трябва да уредим да я изпишат от болницата, да я приемем у дома, да й осигурим добра почивка и да избягваме болезнените теми. За мен миналото е минно поле, от което ужасно ми е писнало!

— Мамо…

— Край на историята. Чу ли ме, Каролайн? — остро изрече Огъста, сложи очилата си и изгледа дъщеря си.

— Грешиш, мамо — каза Каролайн и се изправи. — Историята не е приключила.

— И как ще продължи? Ти и сестрите ти ще се оплаквате от баща си на всеки срещнат, който прояви желание да ви слуша? А аз ще седя тук и ще се опитвам да защитавам паметта му? Той ви обичаше. Отказвам да твърдите пред когото и да било и най-вече пред себе си, че е било иначе.

— Мамо, историята ще завърши с погребението на Скай — прекъсна я Каролайн. Гласът й бе станал дрезгав от гняв, а очите й с цвят на черни перли хвърляха яростни искри.

— Да не си посмяла дори да го произнесеш! — изсъска Огъста.

— Може да падне и да си разбие главата или пък да изпие цяло шише приспивателни. Следващия път може да не е катастрофа. А кой знае — може и да е. Тя уби човек, мамо, и според мен това я тласка към самоунищожение.

— Каролайн! — изрече заплашително Огъста, а главата й започна да трепери както винаги, когато нещо силно я разстройваше.

Каролайн прекоси стаята, коленичи пред стола на майка си и взе ръцете й в своите. Видът на елегантната й дъщеря, застанала в краката й в молитвена поза, беше повече, отколкото Огъста можеше да понесе. Опита се да я отблъсне от себе си, но не успя. Каролайн не помръдна и не отмести поглед от очите на майка си.

— Моля те, мамо — промълви, а по страните й потекоха сълзи. — Притеснявам се за теб почти толкова, колкото се притеснявам за Скай. Знам как ще се чувстваш, ако се случи нещо лошо. Няма да го понесеш — прекалено силно обичаш Скай. Нека да се поддържаме в този труден момент, да направим онова, което наистина ще й помогне. И да започнем с едно — да бъдем абсолютно честни, става ли?

Огъста пое дълбоко дъх, приведе се напред и върхът на носа й докосна носа на Каролайн. Очите им най-после се срещнаха и както винаги Огъста беше впечатлена от дълбочината, красотата и затаената страст в погледа на най-голямата си дъщеря. Направо дъхът й спираше. Хю беше уловил този сблъсък от емоции и беше успял да го изобрази върху платното — в най-известния портрет, който бе рисувал… «Момичето в бялата рокля».

Огъста леко се отдръпна назад и отметна тъмен кичур от челото на Каролайн. Остави гергефа настрана и изправи рамене. Изгледа дъщеря си, все още коленичила в краката й, и си спомни за своето детство, за случаите, в които отиваше на църква, за да се моли на Господ да й помогне. Чудеше се дали момичетата й изобщо си спомнят, че са родени и възпитавани като католички. Или може би бяха престанали да вярват в Бога по същото време, когато Хю и Огъста бяха загубили вярата си, непосредствено след инцидента в планината Редхоук.

— Баща ти ви обичаше — повтори Огъста, без да отмества поглед от безизразното лице на Каролайн. — Ловът беше неговият начин да… Той беше забележителен човек и проявяваше обичта си по изключителен начин.

— Знам — кимна дъщерята.

— Да ти направя ли коктейл? — попита Огъста и стана. — Аз ще пийна един.

Каролайн наведе глава. Не отвърна. Сякаш обмисляше предложението на майка си. Огъста реши да приготви коктейли и за двете. Погали дъщеря си по главата и се отправи към зимната градина, където беше барчето с напитките.

* * *

«Изключителен начин»…

Каролайн седеше на стъпалата, водещи към плажа, и мислеше за баща си. Хомър се беше разположил до нея.

По пътя към Редхоук тя беше навигаторът. От нея се искаше да казва: «Курс североизток» вместо «Завий надясно», а когато трябваше да отбият от магистралата, тя също като помощник-пилот извикваше: «Чисто». Знаеше добре какво доставя удоволствие на баща й и на драго сърце правеше всичко, за да го види усмихнат.

Веднъж имаше треска. Когато тръгваха към планината, беше здрава, изпълнена с ентусиазъм. Когато обаче вечерта легна в палатката си, почувства, че се разболява. Гърлото я болеше, главата й се пръскаше от болка, имаше треска. Беше петнайсетгодишна и добре знаеше как да се погрижи за себе си, стига да си е у дома. Но онази вечер, свила се сама в палатката си, тя не издържа и се разплака. Страхуваше се. Искаше нощта да мине по-бързо и слънцето отново да се покаже.

Баща й я чу. Влезе в палатката, сложи длан на челото й и взе треперещото й тяло в обятията си. Те винаги спяха в отделни палатки и до тази вечер Каролайн не беше преставала да се чувства сама. Появата на баща й в момента, в който най-много имаше нужда от него, я изненада толкова силно, че тя заплака още по-сърцераздирателно.

— Ти си болна, скъпата ми — промълви баща й. — Трябва веднага да се приберем у дома.

Хю я уви в одеяла и й заръча да стои кротко, докато събуди сестрите й. Каролайн чакаше и не можеше да повярва, че това се случва. Беше на петнайсет години и никой никога не се беше грижил за нея. Ходенето на лов беше за нея шанс да прекарва известно време с баща си, но никога не се беше чувствала толкова обичана както в мига, в който той й каза, че се прибират у дома. Хю знаеше, че е болна, и й даваше онова, от което тя имаше най-голяма нужда.

Докато сестрите й събираха палатките, баща й я придружи до колата. Запали двигателя, настани момичето на предната седалка, като не преставаше да докосва челото й, за да види дали температурата й не е започнала да спада. Хю Ренуик никога не показваше чувствата си, но онази нощ беше разтревожен. Беше след полунощ. Сестрите й бяха сънени, но доволни, че ще се приберат вкъщи. Каролайн се облегна на рамото на баща си. Продължи да трепери, въпреки че в колата беше топло. Чувстваше се неизказано щастлива.

Оказа се, че е болна от скарлатина.

* * *

После обаче си спомни друг случай, станал години по-късно. Тя караше обратно към къщи през същата тази планина, а на задната седалка седеше Скай, изпаднала в шок от смъртта на Андрю Локууд.

Бяха прекарали деня в полицейския участък — двете в отделни стаи за разпит. Въпросите бяха много: дали познават убития, дали са го виждали преди, дали са разговаряли с него преди фаталния изстрел, дали не са се скарали, дали сестра й е изглеждала ядосана, в какво настроение е била…

Каролайн също беше в шок. Сега ясно осъзнаваше това, но тогава си мислеше, че просто е уморена. Единственото нещо, което искаше в момента на разпита, беше да отпусне глава върху бюрото и да заспи. Продължи да вижда лицето на Андрю, чуваше собствения си глас, който спокойно го питаше за името му, както и отговора на умиращия млад мъж. Виждаше очите му, устата му и още усещаше дланта му в своята. Той беше неин завинаги; никой не го познаваше така добре, както успя да го опознае тя в тези кратки мигове преди смъртта. И докато мислеше за Андрю, се закле пред себе си, че ще се погрижи за кучето.

Когато разпитът приключи, тя и Скай потеглиха към къщи. Беше уморена, но изпитваше огромно облекчение. От сестра й току-що беше свалено обвинението за предумишлено убийство. Скай беше невинна и всички се въртяха развълнувано около нея. Огъста ги очакваше в «Хълма на светулките», за да ги поздрави. Но както винаги Каролайн беше поела ролята на майка: тя уви треперещата Скай в дебело одеяло и я настани на задната седалка, а Клий седна до Скай. На предната седалка до Каролайн седеше баща им.

По пътя спряха до приюта за бездомни животни, за да вземат Хомър. Вървяха по отблъскващите циментови коридори, съпроводени от протяжния вой на десетките животни, затворени в клетки. Служителят даде на Хю документите, за да се разпише, и отиде да доведе кучето. Каролайн чувстваше, че й прималява от напрежение, страхуваше се, че Хомър ще види у тях убийците на стопанина си и ще се нахвърли отгоре им с оголени зъби, но в мига, в който кучето я видя, то престана да скимти и да се опъва.

Клий беше подготвила мястото за Хомър в колата, но когато спряха да отворят вратите, Хю се обърна към Каролайн и сериозно я погледна:

— Той те харесва.

— Не знам защо — отвърна тя и отмести поглед встрани. — Бях там, когато…

— Ти му помагаш, Каролайн — рече Хю. — Позволи му да бъде отпред, до теб. Това ще го накара да се чувства по-защитен.

За пръв път виждаше подобно изражение на лицето на баща си и тогава не можа да го определи точно. Сега беше сигурна — лицето на Хю изразяваше тъга, по него личаха първите признаци на душевната агония, в която той щеше да изпадне.

През целия път до Кънектикът Хомър не отмести глава от скута на Каролайн. Клий беше сложила слушалките на уокмена си на ушите и повтаряше на глас фразите от урока си по френски. Скай, Каролайн и Хю не проронваха нито дума. Но Хю често се пресягаше да погали Хомър по главата. Вглеждаше се в очите на Каролайн и се опитваше да разбере какво се крие в тях. Дори се опитваше да се усмихва.

«Изключителен начин»…

* * *

Джо Конър стоеше до люка на кабината си, загледан в спокойните води на океана. Минаваше шест часът и вече беше прекалено късно за гмуркане. На небето изгряваха първите звезди. Джо мислеше за отминалия ден. Искаше му се да бе направил повече.

Силните подводни течения бяха възпрепятствали гмуркачите и въпреки всичко през кратките интервали, в които бяха успявали да се спуснат на дъното, бяха постигнали известен напредък — бяха описали останките от кораба, разчистили пясъка и тинята, направили подводни снимки и подложили на анализ откритите предмети. Специалистите от екипа стигнаха до заключението, че корабът е бил построен в Англия преди 1750 година. Като свързваше данните с онова, което Каролайн му беше разказала в едно от писмата си навремето за потъналия край техния бряг кораб, Джо беше сигурен, че са открили «Камбрия».

Писмото на Каролайн и златото…

Бяха започнали да откриват златни монети. Работата на гмуркачите беше трудна, но си струваше. На дъното лежеше истинско съкровище.

Откриването на съкровище струваше цяло състояние, което Джо плащаше от собствения си джоб, затова мразеше дните, в които не можеше да се работи пълноценно. Искаше да приключи възможно най-бързо с този проект…

Може би щеше да е по-добре, ако беше отишъл до кръчмата с останалите момчета…

Забеляза, че една от моторниците се връща. Тя приближи до «Метеор», спря до кърмата и след миг Дан пъргаво се изкатери по стълбата.

— Здравей, капитане — извика той.

— Да не си забравил нещо? — попита Джо.

— Не, просто реших, че не ми се излиза тази вечер. Писнало ми е от всичко и от всички.

— Знам какво имаш предвид — засмя се Джо.

Членовете на екипажа ставаха сприхави, когато работата им не вървеше по план. Мърмореха или се оплакваха и това действаше изнервящо. Изведнъж всеки осъзнаваше, че му липсва животът на сушата, жена му, децата му, приятелката му или който и да е друг близък. Самият Джо, който не беше свързан по никакъв начин със сушата, също изпитваше желание да стъпи на твърда земя.

— Това е за теб — каза Дан и хвърли няколко писма на масата. Сред тях имаше голям кафеникав плик.

Имаше писмо от брат му Сам. Джо се чувстваше самотен и това писмо го зарадва. На пръв поглед големият плик изглеждаше официално — помисли си, че вероятно съдържа резултатите от лабораторните изследвания или пък исторически сведения и карти, изпратени му от един приятел, който работеше в университета в Йейл. После изведнъж се напрегна. Познаваше този почерк, никога нямаше да го сбърка с друг. Нямаше представа какво беше накарало Каролайн да му пише отново. Имаше само един начин да разбере. Той взе плика и го разкъса.

Вътре откри листове, извадени на ксерокс. Погледът му се спря на датата върху първата страница: 1769 година. Имаше и бележка от Каролайн, на която пишеше:

Скъпи Джо,

Моята племенница ми показа този дневник и аз си помислих, че би могъл да те заинтересува. Написан е от Клариса Рандъл, чиято майка е жената, избягала с капитана на «Камбрия». Още не съм го изчела до края, но все пак успях да добия представа какво означава да живееш в морски фар в средата на осемнайсети век и единият ти родител да е напуснал дома заради любовта си към чужд човек… Чувството ми е до болка познато.

Чудя се дали това не е истинската причина, поради която си се заел да измъкнеш «Камбрия» от дъното на океана. Не че ми влиза в работата, разбира се. Нямам представа как ще реагираш и на това, че ти изпращам този дневник. Надявам се да го приемеш като израз на съпричастност към работата ти. В края на краищата донякъде се чувствам отговорна за това, че в момента си тук. Отидох до «Хълма на светулките», за да посетя майка си, и видях корабите ти през прозореца на дневната. Честно казано, почувствах се горда.

Цветята, които изпрати на Скай, са прекрасни.

Твоя Каролайн

Джо прелисти дневника. В началото успяваше да контролира чувствата си. Първите страници съдържаха описание на околността и на живота в едно обикновено семейство, но колкото повече четеше, толкова по-ясно разбираше какво има предвид Каролайн в бележката си. Дан беше точно зад гърба му и Джо се опита да запази изражението си непроменено.

— Тя е храбра жена — каза.

— Какво? — попита го Дан.

— Нищо — отвърна Джо. Каролайн беше или много храбра, или напълно луда. Как иначе щеше да посмее да направи паралел между «Камбрия» и неговото семейство? Смърт и изневяра — две неща, за които той не гореше от желание да мисли. Още преди да дойде в тази част на страната, знаеше, че ще се сблъска със сложните емоции, свързани с баща му. Но в края на краищата беше възрастен човек, здраво стъпил на земята, и отдавна беше загърбил миналото, независимо от онова, което Каролайн Ренуик мислеше.

После, за да си оправи настроението, отвори писмото от Сам. Знаеше какво пише вътре, но въпреки това го прочете. Едва се сдържаше да не се скара на Дан, който любопитно надничаше над рамото му.

— Хлапето все още ли смята да идва? — попита Дан.

— Да — кимна Джо.

— Допадат му потъналите кораби, а? Как се чувства човек, когато е пример за подражание?

— Прекрасно — усмихна се мрачно той.

— Трябва да призная, че хлапето е много упорито — изкиска се колегата му. — Всеки път, когато се гмуркаме към останките на някой кораб, го изпращаш да си ходи, но то продължава да се връща.

— Сам е инат — отвърна Джо.

Нощта беше спокойна. «Метеор» бе застинал неподвижно върху гладката повърхност на океана. Джо стоеше пред масата с картите и гледаше към купчината писма. Настолната лампа хвърляше зеленикава светлина наоколо. Може би трябваше да покани Каролайн на кораба, за да й докаже, че изследванията са с чисто научна и практическа цел и че емоциите нямат нищо общо с настоящия проект. Искаше му се денят да настъпи по-бързо, за да се захване за работа. Мразеше да мисли за хората, които го караха да се чувства тъжен и ядосан. Сякаш беше загубил нещо, което дори не можеше точно да определи…

* * *

Каролайн стоеше на хълма и гледаше към морето. Беше задъхана от изкачването на тесните стъпала, отвеждащи нагоре. В краката й се виждаха градчетата Хоторн и Блек Хол, разположени покрай река Ибис, която се вливаше в пролива Лонг Айлънд. Околността беше осеяна с мигащи светлинки. Каролайн преброи два морски фара в Кънектикът и четири в района на Лонг Айлънд. Във водата проблясваха светлините на някакъв кораб. Зачуди се дали не беше «Метеор».

Чу се писък на нощна птица. Прозвуча самотно и същевременно — красиво и Каролайн си припомни вечерите, прекарани в планината Редхоук. Ослуша се. Крясъкът идваше от боровата горичка. Във въздуха се носеше стипчив аромат. Покрай главата й прелетя бухал. Крилете му тежко плющяха.

Независимо че мразеше да ходи на лов, Каролайн не можеше да отрече, че в някогашните вечери в планината се криеше очарование. Обичаше природата. Интересно й бе да се катери по стръмните планински пътеки и да попада внезапно на някое диво животно или на прекрасна гледка. Спането на открито, ласката на вятъра по голите й ръце — всичко това я караше да се чувства като волна птица. Онова, което не харесваше, беше убиването на животни.

Баща им се беше опитал да им прехвърли любовта си към лова, но беше забравил една важна подробност — че не можеш да събудиш у човек желанието да пролива кръв, ако то поначало липсва у него. Каролайн си спомни как беше убила лисицата, с която баща й я беше обезсмъртил в онзи прекрасен портрет. Беше се почувствала като убиец. Не можеше да забрави онзи декемврийски ден. Беше държала тялото на убитото животно в прегръдките си и то я топлеше.

Погледна към небето. Потърси звезда, която да посвети на Андрю Локууд. Винаги го правеше. Откри една и потръпна, макар да беше топла лятна вечер. После си набеляза една за баща си. Обикновено й беше трудно и дори мъчително да мисли за Хю, но тя си налагаше да го прави.

Пое дълбоко дъх и се запитали дали Джо е получил пакета, който му изпрати? Дали бележката й го е ядосала? Всъщност нямаше значение. Не беше написала онези редове, за да предизвика определена реакция от негова страна. Отново погледна към кораба, който можеше да бъде неговият, и се усети мистично свързана с Джо Конър. Той сигурно обичаше природата, след като прекарваше толкова време в открито море.

Каролайн мразеше лова, но обичаше да ходи за риба и изпитваше вина от това. Обичаше да хвърля ловко въдицата, харесваше напрежението между нея и рибата, налапала стръвта. После, когато погледнеше в очите на бедното създание, се чувстваше някак странно свързана с него. Обикновено пускаше рибата обратно във водата. Знаеше, че останките от потънали кораби привличат рибите. Дали Джо им обръщаше някакво внимание, когато се гмуркаше, или очите му бяха отворени единствено за златото?

Може би дневникът на Клариса изобщо нямаше да го заинтригува. Може просто да търсеше съкровището и изобщо да не се вълнуваше от легендата. Та той беше избягал от своята история! И когато Каролайн най-сетне беше готова да му разкаже за своята роля в тази история, той беше толкова ядосан и сърдит, че дори не пожела да я изслуша.

А може би се е страхувал?

Каролайн се спусна надолу. Сърпът на луната ярко се открояваше на тъмния фон на небето. Листата на дърветата шумоляха, но тя не се страхуваше. Уверено намираше стъпалата, водещи към хотела, където в този миг гостите празнуваха.

До ушите й долиташе музика, придружена от пиянски възгласи. Една групичка се беше отделила от останалите. Бяха хвърлили дрехите си и се бяха потопили във водата.

Стигна до къщата си и чу, че телефонът настойчиво звъни. Поколеба се дали изобщо да вдигне слушалката. В час като този можеше да се обажда единствено майка й. Сигурно си беше пийнала и сега искаше да се извини заради неприятния разговор отпреди няколко часа. Каролайн влезе в стаята и се втренчи в телефона, който не преставаше да звъни. Започна да брои позвъняванията: пет, шест…

Ами ако беше Скай? Ако нещо лошо се беше случило? Не се стърпя и протегна ръка към слушалката.

— Ало?

Отсреща не се чу звук. Сякаш линията беше отказала да предава сигнала. Каролайн имаше чувството, че позвъняването идва от много, много далеч — от другата част на света или от друга хемисфера, от някой самолет, летящ над океана, или…

Или от кораб!

Сякаш чуваше морския бриз и лекия шум на вълните. Напрегна слух. Стори й се, че долавя нечие учестено дишане. Никой не се обаждаше. Най-вероятно се беше получило преплитане на линиите. Тишина…

Каролайн затвори.

На следващата сутрин Мишел се покатери на една дървена стълба и започна да окачва японските фенери. Балът беше след няколко дни, но беше нужно време, за да се подготви хотелът за това значимо събитие. По дърветата бяха закрепени сто свещника, беше издигнат и подиум за танците. За Каролайн това беше «Балът на светулките» — беше го нарекла така в памет на родителите си. Много държеше на свещите: според нея те придаваха особена романтика. Мей Тейлър току-що беше донесла нужното количество свещи от «Брайдъл Барн» — фирмата, която от години изпълняваше поръчките им.

Мей и семейството й — три поколения жени — бяха собственички на въпросната фирма и умело я ръководеха. Основната им дейност беше организирането на сватбени тържества. Мей и нейната петгодишна дъщеря Кайли бяха във възторг от предстоящия бал и от факта, че техните прекрасни свещи ще греят на тържеството.

Зад ниската пристройка бяха подредени трийсет кръгли маси. Дългите до земята снежнобели покривки всеки момент щяха да пристигнат от пералнята. Японските фенери бяха ярки и крехки. Щяха да висят на дълга жица, опъната над поляната зад хотела. Мишел се надяваше, че времето ще е хубаво.

В момента беше хладно, но Каролайн искаше нощта на бала да бъде звездна и гореща. Харесваше й гледката на мъже без сака, със залепнали от пот бели колосани ризи по гърбовете. Радваше се, когато жените бяха с голи рамене и танцуваха боси по хладната трева. За хората на изкуството «Балът на светулките» беше възможност да се освободят от задръжките си, да бъдат диви и необуздани.

Всяка година балът биваше организиран около някоя тема. Тази година темата щеше да е «Моята любима картина». Хората разкриваха различния си стил. Клий и Питър например неизменно се обличаха в подходящи костюми. Предната година се бяха появили като двама влюбени, обвити в син шифон, за да са в тон с любимата си мелодия «Рапсодия в синьо». Скай и Саймън бяха дошли направо от ателието си. Дори не си бяха направили труда да се преоблекат — дрехите им бяха изцапани с бои и глина, но това всъщност нямаше кой знае какво значение, тъй като до края на вечерта дрехите им и без това висяха по клоните на околните храсти.

Обаче Каролайн, вярна на ролята си на домакиня, винаги беше с вечерна рокля.

Мишел се чудеше как ли ще изглеждат всички тази година. Тя и Тим мислеха да се облекат като герои от картините на Сюра. Мишел си беше приготвила дълга бяла рокля и слънчобран, а Тим щеше да е прекрасен в гетите и цилиндъра си. Каролайн настояваше те да присъстват на бала като нейни гости — не да работят, а да се забавляват.

В един момент Мишел съзря Саймън Уитфорд, застанал пред входа на хотела, пъхнал ръце в джобовете си, примижал срещу слабото слънце. Сякаш на лицето му беше изписано, че е човек на изкуството, а не обикновен простосмъртен. За съжаление той беше само един посредствен художник, който се опитваше да копира Хю Ренуик.

«Бедната Скай — помисли си Мишел. — Да се омъжи за човек с избухливия нрав на баща й и без грам от добротата, с която същевременно беше известен Хю.» Каква работа имаше Саймън тук и по това време? Сигурно беше дошъл да търси Скай. Каролайн едва ли го беше поканила на бала. Бурята приближаваше. От стълбата Мишел наблюдаваше как Каролайн излиза от сградата на хотела и решително се насочва към зет си. Секретарката се хвана още по-здраво за стълбата и се наведе, за да вижда по-добре.

* * *

Предната вечер Каролайн дълго не можа да заспи. Телефонното позвъняване я беше разстроило. Тя дълго се мята в леглото, а след полунощ я заболя глава. Надяваше се телефонът отново да иззвъни, но това не се случи.

Затова пък първото нещо, което видя тази сутрин, щом влезе в кабинета си, беше бележката, оставена от Мишел на бюрото й. Покана от Джо Конър за вечеря на борда на «Метеор». По-късно Мишел и обясни, че телефонната връзка била ужасна — все едно че корабът бил попаднал в силна буря. Джо се притеснявал, че връзката може да се разпадне, затова говорел бързо. Помолил Мишел да каже на Каролайн, че ако иска да посети кораба и да наблюдава работата на екипа, трябва да бъде на палубата в осем вечерта в четвъртък.

Каролайн беше объркана. Джо я беше изхвърлил с един замах от живота си, а сега я канеше на вечеря. Не знаеше какво да мисли. Тя излезе навън и налетя на зет си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — възкликна възмутено тя. Не можеше да повярва на очите си.

— И аз се радвам да те видя, Каролайн — саркастично отвърна Саймън и смачка фаса на цигарата си на стъпалата пред входа.

— Не искам да те виждам тук! — изсъска тя.

— Дойдох да се срещна със Скай — отвърна невъзмутимо Саймън. — И къде според тебе би трябвало да бъда? Напуснахме нашето гнезденце, а едва ли бих могъл да се нарека добре дошъл в къщата на майка ти.

— Значи си въобразяваш, че можеш да се настаниш в моя хотел? Защо ли си мисля, че нямаш намерение да си наемеш стая срещу заплащане? Трябва обаче да ти кажа, че загуби всичките си привилегии като мой зет в мига, в който напусна сестра ми.

— Моля те, Каролайн, позволи ми да остана! Ще спя в навеса, в моето старо студио. Вече проверих — никой не го ползва. Трябва да видя Скай. Искам да й помогна!

Каролайн загриза върха на писалката си. Втренчи се в Саймън. Зет й беше висок и слаб мъж, с буйна черна коса, високи скули и хлътнали черни очи, които светеха с особен плам, способен да докара Скай до полуда и да изпълни с подозрение сестрите й. Саймън беше използвач и подмазвач. Беше обул тесни черни джинси и чиста бяла тениска, по която личаха петна от засъхнала боя. Изглеждаше недохранен, разсеян и превит под бремето на таланта си.

Дали не се беше оженил за Скай само за да бъде картинката по-пълна, цинично си помисли Каролайн.

— Така. Говорим за дявола и той взел, че се появил! — чу се един глас откъм поляната.

Каролайн обърна глава към Клий. Красивата й сестра се приближаваше към тях. Изглеждаше зашеметяващо в бледорозовата си рокля без ръкави и с огромните тъмни очила. Клий се завъртя около Саймън като изгладняла бяла акула около паднал във водата сърфист.

— Здрасти, Клий — поздрави любезно Саймън. Каролайн не го понасяше, но в този миг трябваше да признае, че изглежда нещастен. Двете с Клий бяха неговият най-страшен кошмар. Беше наранил малката им сестра, и то лошо. Тя се запита как ли се чувстваше негодникът в този момент под прицела на гневните им погледи.

— Какво те е накарало да се върнеш отново в нашия скапан малък градец, Саймън? Да не би да си забравил да опразниш нечия банкова сметка? — саркастично попита Клий.

— Клий, ще ти кажа онова, което току-що казах и на Каролайн: искам да помогна на Скай. Признавам, че сгреших. Обичам я и искам да ме приеме обратно.

— Нима? — свъси вежди Каролайн. Беше пропуснал пред нея тази прочувствена реч.

— Да. Мога ли да остана? В навеса?

— Не те искам тук!

— Да, но Скай ме иска.

— Защо, за бога, й е притрябвало да те вижда? — повиши глас тя, вбесена от неговата арогантност. Едва ли присъствието на мъжа, разбил сърцето й, би помогнало на Скай да се съвземе.

— Как мислиш, че разбрах за катастрофата? — попита Саймън и извади нова цигара. Ръцете му нервно трепереха. Ужасно му се искаше да запали. — Тя ми се обади. Има нужда от мен, също както и аз имам нужда от нея.

— Била му се обадила! — обърна се Каролайн към Клий. Двете си размениха многозначителни погледи, претегляйки информацията.

— Това вече е нещо друго — каза Клий накрая, — макар че сестра ни не е в състояние да взема разумни решения в момента.

— Може и да ти се е обадила, но със сигурност няма нужда от теб — изгледа го с присвити очи Каролайн. — Нека да си изясним понятията.

— Мисли каквото си щеш.

— Ще ти позволя да останеш, но трябва да проверя дали имаме свободна стая.

— Ще се настаня в плевника…

Тя поклати глава:

— В хотела, не в плевника. Дава ти се още един шанс да се отнесеш както подобава към Скай, така че няма да те оставя да се въргаляш в сламата.

— Благодаря. — Той направи крачка към Каролайн, като че искаше да я прегърне, но леденият й поглед го спря. Той сведе глава и отстъпи назад, после се обърна и тръгна към колата, за да си вземе багажа.

— Най-голямата отрепка, която познавам! — с въздишка рече Клий. — Но за съжаление Скай го обича.

— Засега — уточни Каролайн.

Сестрите се отправиха към стария плевник, към който Каролайн се беше насочила, преди да налети на презрения си зет.

Плевникът на Ренуик, заобиколен с висока каменна ограда и бял дъсчен стобор, с лющеща се от стените керемиденочервена боя, плачеше да бъде нарисуван. Хю Ренуик, както и много други художници бяха обезсмъртили живописната постройка върху платната си и я бяха направили известна. Сега тези картини висяха в най-известните музеи в страната и попълваха множество частни колекции.

Вътре беше тъмно и хладно. Миришеше на сено. Навремето дядото на Каролайн беше държал тук конете и кравите си. Хю беше дал първите уроци по езда на трите момичета именно на това място. Сега отделенията, предназначени за конете, се ползваха за студиа. Най-скъпите апартаменти в хотела вървяха заедно със студио в плевнята. Тези тесни помещения винаги бяха пълни с художници и ваятели, които вдъхновено творяха и в същото време се опознаваха взаимно. От едно студио в дъното на плевника се носеха страстни стенания, които не можеха да бъдат сбъркани. Двете сестри се спогледаха и тихо се засмяха.

— В този плевник се разделих с девствеността си — прошепна весело Клий.

— Най-малко два пъти — също шепнешком отвърна Каролайн.

— Балът лежи на нашите плещи — отбеляза Клий, огледа се наоколо и почувства как я обзема вълнение.

— Дали постъпих правилно, като позволих на Саймън да остане? — замислено рече Каролайн.

— Скай е достатъчно голяма, а ние понякога просто забравяме този факт — отвърна сестра й. — Не можем цял живот да я предпазваме от грешки и беди.

— Ако изобщо можем да кажем, че някога сме успявали да го сторим — кимна Каролайн и се чу да казва: — Изпратих на Джо копие от дневника, който Марипат ми даде.

— Нима?

— И той ме покани на вечеря на кораба му. В четвъртък.

— Наистина ли? — възкликна Клий, а очите й дяволито блеснаха.

— Да, само че не съм сигурна дали трябва да отида. Нито пък знам дали искам да го направя.

— И защо да не искаш?

— О! — възкликна Каролайн и несъзнателно измъкна стиска сено от една бала. — Ами главно защото ние двамата не се харесваме особено много, предполагам.

— А може и да откриеш, че Джо всъщност не е чак толкова лош. За теб вече знам, така че на двамата ви предстои взаимно да се изненадате приятно.

— Мислех дали да не отскоча до Шотландия. Само за няколко дни. Искам да огледам един нов хотел, който наскоро отвори врати за посетители. Намира се на островите. Сградата е била крило от стар манастир, а гледката, която се открива през прозорците, е направо невероятна. Освен това има лабиринт. Не ти ли се струва страхотно? Прочетох за този хотел в едно от туристическите списания, които ни предложиха в самолета последния път, когато се връщах от Венеция. Трябват ми някои нови идеи за хотел «Ренуик»…

— О, и това е толкова спешно, че се налага да потеглиш още утре, така ли? Колко удобно! Според мен трябва да останеш и да отидеш на срещата с Джо.

— Може би…

Каролайн винаги беше използвала пътуванията, за да избяга от личните си проблеми. Обикаляше из прекрасни провинциални хотели и обясняваше на всички, че го прави, за да се зареди с творческа енергия, да потърси вдъхновение. Да отиде тук или там, да надникне на едно или друго местенце… Докато беше в движение, се разсейваше, не мислеше толкова много. Сега, когато Джо Конър беше отседнал на опасно близко разстояние, може би бягството отново щеше да бъде нейното спасение.

Каролайн се прозина и сви рамене.

— Изглеждаш ми уморена — отбеляза сестра й.

— Наистина се чувствам така — призна тя. — Снощи се изкачих на хълма.

— Господи, Каролайн! — извика Клий.

— Какво? — Реакцията на сестра й я изненада.

— Потръпвам при мисълта, че си се катерила из онези пущинаци сама посред нощ. Ами ако беше паднала? Освен това човек никога не знае кого може да завари там горе. Някой може да те нападне, да те изнасили! Наскоро четох за две момичета, които се катерели по склоновете на Апалачите. Били изнасилени и убити…

— Всичко е наред, Клий. На нашия хълм подобни опасности не ме дебнат.

— Не, но вечерята с мъж на палубата на кораб ти се струва достатъчно голяма опасност, за да се качиш на първия самолет и да отлетиш към Шотландия!

Каролайн понечи да каже нещо, но се отказа.

— Какво? — попита на свой ред Клий.

— Разкрита съм — усмихна се тя.

* * *

— Донесох ти едни стари снимки — каза Огъста на Скай.

— Уморена съм, мамо — въздъхна младата жена и се облегна на възглавниците. Бяха спрели обезболяващите и в момента й даваха единствено тиленол. Чувстваше се изтощена, сякаш бе изпаднала в летаргия. Единственото й желание беше да спи.

— Мисля, че ще се разведриш, като ги видиш — настоя Огъста. Скай погледна албума. Родителите й ги бяха снимали често. Тя не можеше да се оплаче, че бяха снимали предимно по-големите й сестри, а нея я бяха пренебрегвали. Напротив. Нейните снимки изпълваха страниците на четири албума.

Огъста обръщаше страниците. Снимките в този албум бяха от началото на седемдесетте — тогава Скай беше съвсем мъничка. Момиченцата на плажа, на въртележката, в една лодка… Хю, застанал пред статива си, съсредоточено загледан в него.

— Прилича ми на Саймън — подхвърли Огъста и посочи снимката на покойния си съпруг. — Май двете с тебе си падаме по един и същи тип мъже.

— Мммм. — Това беше единственото, което излезе от устата на Скай.

Една сестра влезе в стаята. Застъпваше на смяна и трябваше да свали жизнените показатели на пациентката. Уви маншона на апарата за кръвно около ръката на Скай и ожесточено започна да помпи.

— Какво гледаме? — полюбопитства сестрата и хвърли поглед към албума.

— Семейни снимки — отвърна Огъста и лицето й гордо просветна.

— Прекрасно — кимна сестрата. Тя записа данните в картона и пъхна електронен термометър в ухото на Скай, после си отбеляза температурата.

— Това е вашата пациентка на две годинки — каза майката и посочи към една снимка на Скай с четка в ръка.

— Истинска художничка! — възхити се сестрата.

— Нямате представа колко сте права! — отвърна гордо Огъста и обърна на другата страница. — А това са сестрите на Скай. Обожаваха я, както сама можете да видите на тази снимка. Това е баща й… Пак той… О, не гледайте тук, това съм аз с къса коса! Господи, каква грешка беше да се подстрижа! Отново съпругът ми, яхнал любимия си кон, това тук е плевникът…

— А тези кои са? — попита сестрата и се наведе, за да огледа по-добре групата мъже на една от черно-белите снимки.

Всички бяха облечени в смокинги, някои от тях държаха четка, палитра или малка картина в ръцете си. Други пък бяха предпочели да се снимат с оръжие, брадвички или стрели. Бяха застанали пред масивна каменна сграда, напомняща древен френски замък.

— О, те са членове на един и същи клуб — отвърна Огъста и хвърли загрижен поглед към дъщеря си. Усети, че Скай се чувства неудобно, и понечи да обърне страницата, но погледът й се спря върху Хю и тя не се сдържа да подхвърли:

— Ето мъжът ми — каза тихо тя и пръстите й погалиха прозрачното фолио, предпазващо снимката.

Сестрата отправи поглед към Хю Ренуик, застанал в центъра на втория ред. Широките му рамене опъваха смокинга, лицето му издаваше съсредоточеност, очите му гледаха право към обектива на фотоапарата — сякаш се готвеше да го атакува. Държеше четката си така, сякаш беше скиптър. Скай също погледна снимката, спомни си кога беше направена и усети как пулсът й се ускорява. Затвори очи.

— Изглеждат много елегантни — изкоментира сестрата. — И старомодни.

— Да, много са изискани — съгласи се Огъста, коригирайки последната дума на сестрата. — Срещаха се два пъти годишно и винаги носеха черни вратовръзки. Предполагам, че са разговаряли за работата си. Всички те бяха хора, изградили блестящи кариери. Моят съпруг беше много известен художник, както сигурно знаете.

— Къде са се снимали? — попита сестрата. — Мястото е прекрасно. Някъде в Европа ли е?

— Не, в Ню Хампшир. В планината Редхоук. Така се казваше и клубът им. Мястото беше невероятно — имаше разкошни градини и множество усамотени кътчета, където човек можеше да рисува или пък да ходи на лов. Само че много малко от мъжете на снимката обичаха да ловуват.

— Само мъже ли са членували в този клуб?

— Да. — В гласа на Огъста се прокрадваха нотки на гордост, но в същото време звучеше така, сякаш се опитваше да се оправдае. — Съпругът ми обаче смяташе, че това е нелепо — нашите момичета стреляха толкова добре, колкото и най-добрите ловци.

Скай имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Стисна силно очи. Копнееше за чаша алкохол или за една доза морфин. Искаше да се махне от това място час по-скоро.

— Художници и ловци? Интересна комбинация — отбеляза сестрата.

— Наслаждаваха се на живота — кимна Огъста и сякаш изведнъж си спомни, че дъщеря й е там и че този разговор би могъл да има отрицателен ефект върху нея. Побърза да обърне страницата.

Скай рязко си пое въздух, после го изпусна. Чу се хриптене. Сестрата, която в момента измерваше пулса й, смръщи загрижено вежди и стегна пръсти около китката на младата жена. Сякаш не можеше да повярва, че пациентката й има толкова силно сърцебиене, след като дори не беше мърдала от леглото си. Очите на Скай продължаваха да са затворени. Лицето й беше извърнато встрани. Опитваше се да мисли за Каролайн, за да се успокои.

— Нека да го премеря отново — каза сестрата и пак обгърна с пръсти китката на Скай. — Май се обърках, докато гледах тези красавци. Трябва да съм преброила ударите погрешно.

«Красавци!» — с горчивина си помисли Скай. Единственото лице, което нейните очи виждаха, беше това на Андрю Локууд — с кафявите очи, правия нос и широката уста… Лицето на Андрю, умиращ само на пет километра от този прекрасен замък.

Опита се да прогони видението от съзнанието си, да покрие очите на Андрю с мрак. Да мисли за черната тишина в нощ без луна, когато всички живи създания бяха в безопасност, далеч от хищните очи на ловците.

«В безопасност» — повтори си Скай, легнала в болничното легло и обсебена от мисълта за Андрю в тъмния гроб.

_4 юни 1978 година_

Скъпи Джо, по света има толкова много тайни места! Докато пътуваш през планините, горите и хълмовете, задаваш ли си въпроса накъде водят всички скрити пътеки? Няколко изключително богати мъже решили да построят замък, който да прилича на средновековен европейски замък. Твърдят, че го правят, за да спортуват и да творят, но истинската им цел е да се самоизтъкнат. Този замък изобщо не е на мястото си в този див кът, където би трябвало да има само борови дървета и гранит, не махагон и мрамор. Мисля, че един истински творец би трябвало да осъзнава това.

Сестра ми Скай е много талантлива! Не става дума само за душата й, която е толкова прекрасна и нежна, че ми е трудно да намеря подходящите думи, за да я опиша. Не, не само това. Трябва да я видиш как работи. Едно драсване на молива и — ето ти плаж или хълм, или лице. Скай е по-талантлива от всички, които познавам. Дори от баща ни.

Ти как си? Като талант, искам да кажа.

С обич,

Каролайн

_15 юни 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Изкуство, ала-бала! Що се отнася до тайнствените места — в Нюпорт има доста такива. Мога да вляза във всяко богаташко имение в Белвю. Познавам повечето от икономите там. Всички тези имения имат изби, пълни с вино, тунели, тайни стълбища.

Сам нарисува лодката ми и поръча да ти изпратя рисунката, но после заля листа с портокалов сок. Що се отнася до мен… Ами, аз нямам талант. Вятърът ме зове. Трябва да вървя.

С обич, Джо

> Седма глава

Майка й беше оставила албума на шкафчето. Скай посегна към него и отвори на страницата, на която беше залепена снимката от Редхоук. Беше забравила, че тази снимка съществува, докато майка й не я беше показала преди малко. С примряло сърце впи поглед в студените каменни стени и мъжете.

Клубът «Редхоук». Баща й се беше ядосвал, че членува в клуб, до който дъщерите му нямат достъп. Той ги водеше навсякъде със себе си, учеше ги да стрелят по-добре от всяко момче, говореше с гордост за всяко тяхно постижение. Хората обичаха да го дразнят, подхвърляха му, че би било по-добре, ако имаше синове, и тогава Хю се вбесяваше.

Един ден той просто натовари трите момичета в колата и премина с тях през масивните порти, ограждащи земите на клуба. Накара ги пред очите на всички да стрелят по глинени гълъби. Обърна се назад точно в мига, когато председателят на клуба се приближаваше, за да му напомни дискретно за правилата, и гордо му подаде оставката си.

В онзи миг Хю Ренуик се чувстваше победител. Само да можеха момичетата да обикнат лова! Огъста беше цитирала думите на съпруга си за «насладата от живота» и сега Скай сякаш чуваше баща си да ги повтаря. Рисуването го караше да се чувства жив. Вдъхновението изпълваше цялото му същество, изливаше се върху платната. Същата тръпка Хю Ренуик изпитваше и по време на лов.

Беше учил Скай да рисува. Учеха анатомия, правеха дисекция на животните, които сама беше застреляла. Тя рисуваше мускули, вени, сухожилия, докато баща й обясняваше, че това всъщност е тя, че хората са животни — също като онези, по които стреляха. Искаше от нея да разбере колко примитивно е всъщност чувството на радост, което я обземаше, когато хванеше четката или глината, че всичко е дълбоко вкоренено в древната потребност на по-силния да убива по-слабия. Внушаваше й, че изгарящата страст да твори, да създава, не е по-малко прекрасна от смъртта.

Скай обичаше баща си и затова направи опит да обикне и лова. Изпитваше отвращение, когато убиваше, но се страхуваше да го признае, за да не го разочарова.

Сега, докато гледаше снимката, си спомни колко отчаяно се беше опитвала да избяга от тези пътувания. Често се преструваше, че я боли гърлото или че има температура с тайната надежда, че майка й ще я задържи у дома.

— Здравей, скъпа — разнесе се гласът на Саймън над главата й.

Не беше очаквала някой да й заговори и затова подскочи.

— Здрасти — отвърна тя дрезгаво.

Двамата съпрузи се изгледаха един друг. Скай преглътна мъчително. Саймън изглеждаше мрачен, привлекателен и угрижен. Личеше, че не се беше хранил редовно.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — попита я той, а тревожният му поглед не се откъсваше от лицето й. Пристъпи към леглото, отметна внимателно завивките встрани и нежно я целуна.

— За какво говориш? — объркано го изгледа тя.

— Тази катастрофа… — прошепна съпругът й. — Ти ще убиеш и мен, ако убиеш себе си.

— Ако аз умра, това не би те убило, така че не го изричай.

— Да се хванем ли на бас?

Сега, когато беше при нея, не можеше да се въздържи да не я докосва. Изранената й страна, ръцете й, устните й. Скай усещаше топлината на тялото му, електричеството, което преминаваше между двамата. Внезапно се притисна към него, копнеейки да се слее с тялото му.

— Обичам те, Скай — промълви Саймън. — Обичам те повече от всичко на този свят. Толкова съжалявам! Наистина съжалявам!

Не искаше да слуша извиненията му. Чувстваше как ръцете му я обгръщат, как галят гърба й. Нямаше представа как би живяла без него.

— Кажи нещо — прошепна той.

— Защо? — попита, просто защото това беше единствената дума, която й дойде наум в този момент.

— Защото съм негодник. Питаш ме защо те напуснах, нали?

Скай не знаеше. Единственото нещо, от което имаше нужда в този момент, беше той да продължи да я прегръща. Чувството за близост, за любов заличаваше скръбта и отчаянието й, прогонваше от съзнанието й мисълта за Андрю.

Но понеже Саймън искаше от нея да говори и ако тя не го направеше, той може би щеше да се отдръпне, тя се насили да каже:

— Да.

— Вината беше нейна. На Биба. — Произнесе името на съперницата й така, сякаш се страхуваше, че дори самият звук би причинил болка на Скай. Само че грешеше — тя беше претръпнала. Притвори очи и усети как дланта му гали гърба й. — Тя ме изкуши. Знаеш какви са моделите — събличат се за пари. Какво бих могъл да очаквам от нея? Да уважава брака ни?

— Това е наше задължение, не нейно — изрече уморено Скай, преди да се е усетила.

Ръката на Саймън застина на гърба й. Той се изправи и отметна тъмната си коса назад. Очите му изпитателно се впиха в Скай, сякаш се опитваха да прочетат мислите й.

— Добре ли си? Ще те изпишат ли скоро?

— Надявам се — кимна тя.

Щом Саймън се отдръпна, чувствата й се промениха. Физическата му близост й действаше като упойка, илюзията за тяхната любов я успокояваше, тушираше кипящата в гърдите й буря. Искаше той отново да я прегърне, но осъзнаваше, че едно питие би имало същия ефект върху нея. Или пък една таблетка болкоуспокояващо.

— Това какво е? — попита Саймън и погледна към албума.

— Просто семейни снимки — отвърна тя и обърна страницата.

— Хю стреля отново! — със задоволство отбеляза той, спирайки поглед върху една снимка, на която се виждаха трите момичета и баща им. — Или може би ти си хванала тази мерлуза?

— Не бях аз, уловът беше негов. Какво каза преди малко? — чу се да изрича след кратка пауза. — Че ако с мен се случи нещо, това ще те убие? Аз никога няма да направя нещо, което да ти причини болка, знаеш го, нали?

— Да, скъпа — кимна той и ръката му отново се плъзна по гърба й. — Знам.

* * *

Огъста Ренуик проявяваше голям интерес към търсачите на съкровища. Откакто Каролайн й беше показала корабите, тя не се отделяше от прозореца. Наблюдаваше действията на екипажа през телескопа на Хю с надеждата да зърне как изваждат от дълбините на океана някой блестящ предмет.

Отдадена на това занимание, тя лесно забравяше факта, че най-малката й дъщеря е в болницата. Е, всъщност не забравяше, но беше в състояние да отпрати тази мисъл някъде дълбоко в съзнанието си. Беше видяла доктор Хендерсън в болничния коридор. Двамата направиха всичко възможно, за да избягнат срещата. Огъста му нямаше доверие. Напрегнатият му глас с нотки на фалшиво съчувствие и загриженост я караха да потръпва от отвращение.

Огъста се опита да види какво правят в момента мъжете в лодката. Виждаше само приведените им гърбове. После те се изправиха и вдигнаха нещо нагоре, за да могат да го огледат по-добре на слънчевата светлина. «Сигурно са открили нещо наистина вълнуващо» — рече си Огъста.

В този момент си спомни случка отпреди двайсет години. Беше използвала същия този телескоп, за да следи с него Хю и поредната му любовница… Обзе я гняв и срам. Децата също бяха с нея — тогава бяха малки, съответно на девет, седем и четири години. Не им каза какво прави, но подозираше, че те се досещат. Нейните дъщери бяха надарени с изключителна проницателност.

Присви очи и впи поглед в кораба, но тръпката беше изчезнала. Чувството за вина, възкръснало внезапно от миналото, беше прогонило приятното усещане. Коя нормална жена би допуснала децата й да следят баща си?

Може би трябваше да си направи чаша чай. Тръгна към кухнята. Хладният ветрец си играеше със завесите на отворения прозорец. Въздухът беше свеж, наситен с аромата на море и билки. Огъста сложи чайника на котлона и излезе в градинката, където отглеждаше различни видове билки. Хомър лениво я последва.

Растенията бяха посадени в кръг. Някои от тях бяха на повече от сто години — Огъста беше взела разсада от градините на майка си и баба си. Ароматът я изпълни с невероятна любов към тези две изключителни жени. Тя нямаше братя и сестри — беше единствено дете, затова когато роди три дъщери, реши, че е най-щастливата жена на земята.

Това, че дъщерите й щяха да имат сестри — нещо, което на нея самата винаги й беше липсвало — я правеше невероятно щастлива.

Въздъхна и приседна на каменната пейка. Прокара пръсти през дивата мента и я помириса. Върна се назад във времето, когато беше момиченце и си играеше в градината на баба си, обградено от щастие и любов. Искаше да даде на дъщерите и внуците си същото това чувство.

Чу, че някакъв автомобил се приближава по алеята. Шумът разруши магията, но Огъста остана още известно време на мястото си. Познаваше този звук — беше от стария джип на Каролайн. Може би трябваше да стане и да посрещне дъщеря си или поне да отиде до кухнята и да приготви още една чаша чай, но тя не направи нито едното, нито другото. Знаеше, че е добре Каролайн да я завари в градината — това щеше да изпълни дъщеря й със съчувствие към нея, освен това билките щяха да напомнят на Каролайн за баба й и прабаба й и за всички приятни емоции, свързани с тях.

Хомър се спусна по посока на Каролайн и Огъста знаеше, че след малко старият домашен любимец ще доведе приятелката си при нея.

* * *

— Здрасти, мамо — поздрави Каролайн.

Огъста отвори очи и се престори на изненадана. Сякаш беше задрямала и току-що се бе събудила. Седеше на каменната пейка с перления наниз на шията и с широкопола сламена шапка на главата, стиснала билки в ръка, и гледката наистина трогна Каролайн.

— Каролайн! — възкликна Огъста, усмихна се и примижа срещу слънцето.

— Реших, че ми се ще да поплувам. Ще дойдеш ли с мен на плажа? Можеш да си сложиш банския.

— Ще бъде страхотно. Само изчакай да сваля чайника от котлона.

Каролайн се качи на втория етаж, за да се преоблече. Ползваше своята стая. Прозорците гледаха към плажа. Корабът на Джо се виждаше в далечината. Облече черния си бански и тръгна боса по коридора. В тази част на къщата беше мрачно и някак голо: подовете бяха покрити с тъмен, дъбов паркет, станал почти черен с течение на годините. Спалните и всекидневните бяха светли и просторни, изпълнени с картини и красиви мебели, но тук, отзад, в тази част, предназначена за прислугата, красотата нямаше място. Каролайн и сестрите й винаги изпитваха напрежение, когато попадаха тук — сякаш нещо всеки момент щеше да изскочи от сенките.

Затича се към стълбите, водещи към портата. Майка й вече беше там. Двете заедно прекосиха през поляната, покрита с висока трева и диви цветя. После Каролайн избърза напред.

— Идваш ли, Хомър? — извика Огъста.

Старото куче стоеше на най-горното стъпало. Голямата му глава беше гордо вдигната, оредялата му козина сияеше със златисти отблясъци на слънцето. От такова разстояние и под този ъгъл Хомър изглеждаше млад и красив. Каролайн си спомни с каква радост тичаше любимецът й по пясъка през първото лято от престоя му в дома им. Макар да беше роден в планината, той бързо се беше научил да обича плажа.

— Хомър? — извика повторно Огъста. Поколеба се. Очите й не се откъсваха от златистия ритрийвър. Стойката й издаваше напрегнатост, настойчивост. Изглеждаше така, сякаш искаше да го накара с поглед да се раздвижи.

— Той е уморен, мамо — изрече Каролайн.

— Сигурно си права — съгласи се Огъста и последва дъщеря си.

Часовете, които отделяха за плуване, бяха много скъпи и за двете. Всяко лято Каролайн намираше време поне два или три пъти месечно да прекара късния следобед на плажа заедно с майка си.

Гмурнаха се едновременно. Водата беше хладна и солена. Каролайн се насочи към една голяма скала, после заплува обратно. Водата галеше тялото й.

Двете плуваха заедно вече трийсет и шест години и всеки път, когато Каролайн стъпваше на Брега на светулките за поредното прекрасно изживяване, се молеше то да не бъде последното.

Излязоха от водата и се изтегнаха върху хавлиите. Наближаваше пет часът, но все още беше топло. Лъчите на слънцето пронизваха водата, стигаха до самото дъно и камъчетата приличаха на късчета кехлибар. Огъста отвори книга и се зачете. Каролайн обърна очи към океана. «Метеор» леко се поклащаше на повърхността. Само след няколко часа щеше да вечеря на този кораб.

Извади дневника на Клариса от плажната си чанта — книгата, която Марипат й беше дала.

_1 август 1769 година_

Днес преброих седем шхуни, една бригантина и една баркентина. Намерих двайсет и две червени морски звезди. Видях три орела, двайсет орли рибари и над сто пасажа херинги. Повече от сто пасажа херинги! Дори повече от седемстотин пасажа! Но нямам нито един приятел! Момиче, с което да си играя. Само мама и татко, в случай че татко не е много уморен.

_4 август 1769 година_

Татко застреля четири гъски. Пукотът от пушката му ме изплаши. Заплаках, но не успях да открия мама. Не беше тук. Видях я едва когато започна да се стъмнява. Стоеше на брега, близо до мястото, където открихме кита. Беше последното място, където не бях проверила, и се оказа, че тя е точно там. Мама беше тъжна — толкова тъжна, колкото когато баба почина и отидохме на погребение в Провидънс. Само че днес никой не е умрял. Тя ми каза, че не е плакала, но аз знам, че е. Когато я целунах, страните й имаха соления вкус на сълзи. Разказах й за гъските. Мислех, че ще се зарадва, защото винаги приготвяхме печена пуйка за Коледа, но това я накара да се разплаче още по-силно.

— Какво четеш? — любопитно погледна Огъста към книгата в ръцете на дъщеря си.

— Един стар дневник — отвърна Каролайн. — Момиченце разказва за живота си. Тази част е посветена на майка му.

— Обича ли я?

— Много.

— Добре — щастливо отбеляза Огъста.

Според Каролайн въпросът й беше странен. Една майка не можеше да пита за подобни неща.

Какво я караше да се чувства толкова несигурна? Дали Огъста се е съмнявала в обичта на децата си, когато бяха малки? За Каролайн това беше обяснението за сякаш накъсаното на фрагменти нейно и на сестрите й детство. Ловът, скандалите, разделите и сдобряванията между Хю и Огъста… И тогава, и сега сърцето й се свиваше от съжаление към майка й.

— Дневникът е на Клариса Рандъл — обясни тя. — Дъщерята на жената, която е потънала с кораба.

— С онзи там кораб ли? — попита Огъста, засенчи очи с длан и погледна към изследователските платформи.

— Да.

— Господи, колко вълнуващо! — възкликна майка й. — Непрекъснато ги наблюдавам. Струва ми се, че са постигнали значителен напредък. Работят денонощно. О, имам страхотна идея!

— Каква?

— Трябва да изпратиш копие от този дневник на капитана! Няма ли да е чудесно? Сигурна съм, че това много ще му помогне. Може в дневника да е записан някой таен код, указващ мястото, където е пропаднало съкровището!

— Мамо!

— Скъпа, говоря съвсем сериозно. Капитанът ще ти бъде благодарен за това!

Изкушаваше се да каже на майка си името на капитана. Изпитваше непреодолимото желание да обясни на Огъста, че именно Джо Конър е човекът, заел се да търси съкровището, че тя вече му е изпратила копие от дневника на Клариса и че именно едно нейно писмо отпреди години е причината в момента всичките тези хора да се гмуркат в търсене на «Камбрия». Само че Скай беше в болницата, а Огъста мразеше Конърови. В съзнанието на възрастната жена всички членове на семейство Конър бяха врагове.

— Спомняш ли си за онази златна верижка, която открихме навремето, скъпа? — Огъста сама смени темата.

— Да, същата, която татко ти беше подарил.

— Ще ходиш ли в Шотландия? — попита майка й след продължителна пауза. — Не спомена ли нещо за едно кратко пътуване?

— Да, но няма да е скоро — кимна Каролайн. Внезапно изпита желание да замине още същата вечер.

— Стягаш се за път и тръгваш съвсем неочаквано — поклати глава Огъста. — При повечето ми обаждания в хотела Мишел ме уведомява, че си заминала за някъде.

— Не е при повечето ти обаждания — възрази Каролайн.

— Радвам се, че този път не заминаваш. Скай се нуждае от теб. Опитвам се да бъда до нея, но знам, че тя има нужда от теб.

Каролайн долови болката в гласа на майка си. Прииска й се да й каже, че не е вярно, че Огъста всъщност е прекрасна майка и че никой не може да я замести пред Скай, но знаеше, че тя няма да й повярва и че лъжата ще я накара да се почувства още по-зле.

— Скай те обича, мамо — каза накрая. Беше вярно.

— Знам, скъпа, но ми се иска да бях направила повече за вас през годините. Да не бях пропускала шанса си.

Каролайн се замисли за нещастните влюбвания. Хората упорито се опитваха да намерят подходящата си половинка, но обикновено пропускаха най-важните връзки.

Погледна към морето, към белите корабчета, озарени от слънцето. Представи си пияната Скай, потеглила за среща с Джо. Техните трагедии бяха свързани и нямаше начин да се измъкнат от омагьосания кръг.

Дори пътуването до Шотландия нямаше да помогне.

— Прекрасно е. Благодаря ти, че дойде да поплуваш с мен — прекъсна мислите й Огъста.

— Беше най-приятното ми плуване за това лято — каза Каролайн. Да можеше да даде на майка си нещо повече, нещо по-голямо от тези обикновени думи!

— Уморена съм — призна Огъста и започна да прибира вещите си. — Беше ми много приятно да лежа на плажа заедно с теб. Да те чувствам до себе си. Това е единственото, което има значение, Каролайн. Когато всичко вече е изречено и свършено, единственото, което има някакво значение, е да бъдеш заедно с някого.

Тя се изправи. Докато ставаше, се подхлъзна, но успя да запази равновесие. Каролайн протегна ръка да я подкрепи и изпита обич към майка си — заради начина й на живот, заради страховете, които тя толкова усърдно се опитваше да скрие, заради нещата, които никога нямаше да научи. Нежността й към тази застаряваща жена беше толкова силна, че се наложи да прехапе устни, за да не се издаде колко й е мъчно за нея.

Изглежда, Хомър беше забелязал, че се връщат, защото се изправи и радостно залая.

— Сигурно е гладен — предположи Каролайн.

— Не, скъпа — усмихна се Огъста и посегна към шията си, за да провери дали черните перли са на мястото си. — Просто е щастлив, че се прибираме у дома.

Каролайн нищо не каза, нито промени изражението на лицето си. Докато пресичаше плажа, почувства, че я обзема странно задоволство. Много скоро светулките щяха да закръжат наоколо в своя обичаен нощен танц. Вдясно се виждаше огромният корпус на «Метеор». Нямаше представа как щеше да протече срещата й с Джо Конър. Пясъкът беше хладен под босите й нозе и тя едва се сдържа да не хване майка си за ръка. Беше на трийсет и шест години и въпреки това се радваше, когато Огъста се държеше като истинска майка.

_7 юли 1978 година_

Скъпи Джо,

Продължаваме да се надяваме, че някой ден съкровището от «Камбрия» ще изплува на повърхността, но вчера се случи нещо друго — също толкова прекрасно! Двете с майка ми излязохме да плуваме и аз забелязах нещо златно да проблясва на дъното под краката ми. Приличаше на светулка, паднала във водата! Спуснах се да взема златния предмет. Беше гривна, но не от «Камбрия». Това бе гривната, която баща ми подари на мама преди доста време. Беше я загубила миналото лято. Гривната беше прекарала цялата зима заровена в пясъците — сякаш в очакване да се върнем и да я открием.

Не губи надежда, Джо! Следващия път ще открия и златни монети! Ще ти изпратя една.

С обич,

Каролайн

_15 юли 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Тези пясъци пазят доста повече неща от гривната на майка ти, но въпреки това смятам, че е чудесно, че сте я открили. Ще ми се да можех да се разходя по плажа и да потърся златния часовник на баща си. Той не го сваляше от ръката си и понякога ми се иска да беше у мен.

Странно. Ако човек не внимава, един ден може да осъзнае, че му липсват вещи, за които едва си спомня.

Бъди здрава, К.

Джо

P.S. Вашите светулки, изглежда, наистина са вълшебни!

> Осма глава

Малко преди осем вечерта Каролайн спря колата си на дока и зачака Джо да се появи, за да я отведе на кораба. Въздухът беше студен и кристалночист, повърхността на океана беше гладка като стъкло. Нямаше вятър. Слънцето току-що беше залязло и хоризонтът сияеше в наситеночервено и пурпурно. По небето преливаха всички оттенъци на сивото и синьото. Океанът приличаше на къс оникс.

Очите на Каролайн следяха движението на моторницата, която бързо приближаваше към брега. Светлините на фаровете се отразяваха във водата. Тя излезе от колата. Беше нервна. Хладината щеше да я успокои и отрезви. Баща им ги беше учил да не пренебрегват страха, да се осланят на инстинктите си. По гърба й пробягваха тръпки, но това можеше да се дължи и на хладния въздух.

Уморено махна за поздрав. Джо й помогна да се прехвърли на моторницата. Каролайн му подаде бутилката вино, която беше купила. Беше с джинси и бежов кашмирен пуловер над копринената блуза. Когато стъпи на палубата, наметна на раменете си тъмносиня вълнена жилетка.

— Чудесна идея — одобрително кимна Джо. — Когато влезем навътре в океана, ще стане още по-студено.

— И аз така си помислих — каза Каролайн.

— Времето е чудесно — замислено рече Джо и вдигна очи към небето.

— Понякога най-ясните нощи са и най-студените. — Зачуди се дали цяла нощ щяха да говорят за времето. Направи опит да се усмихне. — Благодаря ти за поканата.

— А аз ти благодаря, че ми изпрати дневника — усмихна се той в отговор и запали мотора.

Моторницата се понесе напред с такава скорост, че Каролайн едва не загуби равновесие. Тя се хвана за страничните перила. За нищо на света нямаше да позволи на Джо да я види просната на пода. Не й убягна фактът, че той нарочно караше по този начин.

Негодник!

По лицето й падаха водни пръски, шумът от двигателя беше толкова силен, че беше невъзможно да се води разговор. А и цялото внимание на Джо беше насочено върху управлението на моторницата. Каролайн осъзна, че се е втренчила в китките на ръцете му. Някогашният й приятел беше навил нагоре ръкавите на тъмнозелената си спортна риза. Мускулестите му ръце бяха покрити с къдрави златисти косъмчета.

Каролайн погледна към Брега на светулките. Тревите излъчваха зеленикаво неоново сияние. В далечината се мяркаха няколко кораба — същите, които бяха наблюдавали заедно с майка й през прозореца на къщата. По палубата на най-големия кораб се мяркаха хора. Джо взе радиостанцията и каза нещо, което тя не успя да чуе. Той намали скоростта и спря моторницата точно до стълбата, водеща към палубата на кораба. Двамата се заизкачваха.

Гледката, която се разкри пред очите й, беше завладяваща. Един компресор пухтеше като парен двигател и изхвърляше от дъното висок пясъчен стълб — също като гейзер. Водолазите не спираха да сноват между кораба-майка и лодките, закотвени около него. Мокрите им неопренови костюми напомняха на тюленова кожа. На палубата седяха двама мъже и внимателно почистваха с четчици някакви кръгли предмети, покрити с варовик и водорасли. Беше очевидно, че са изкарали дълго време под водата.

— Здравей, капитане — извика единият от тях.

Джо направи знак на Каролайн да го последва, приближи се до мъжа и се надвеси над него, за да чува по-добре онова, което му казва. След малко кимна и отвърна нещо. Посегна към един от кръглите предмети, взе го и го подаде на Каролайн.

Топката беше изненадващо тежка. Когато я пое, за малко да я изпусне — не очакваше предмет с такъв размер да тежи толкова много. Джо й каза нещо, но тя не можа да го чуе заради шума от компресора. Сви рамене. Джо се усмихваше — очевидно заради това, че тя щеше да изпусне тежестта върху пръстите на краката си.

— Това е гюле. Открихме го днес — извика Джо.

— О! — възкликна Каролайн. Беше силно развълнувана, независимо че бе решила да не показва чувствата си.

Наведе се, за да огледа останалите предмети. Забеляза купчина монети, покрити с водорасли също както гюлето. Джо взе една монета и я сложи в дланта й.

— От «Камбрия» е — замислено изрече Каролайн.

— Да.

Тя заобръща монетата. Не откъсваше очи от нея. После понечи да му я върне, но той сви пръстите на ръката й в юмрук и ги стисна здраво.

— Задръж я — каза й.

— Благодаря.

Помогна й да се прехвърли през перилата и да се качи на една от големите лодки. Въпреки че хората бяха заети, появата й не остана незабелязана. Капитанът я водеше от група на група и даваше инструкции. Каролайн кимаше любезно на работниците, стискаше влажните им ръце с полепнал по тях морски пясък. Знаеше, че всички я оглеждат преценяващо. Дали не я сравняваха с други жени, които Джо също беше развеждал наоколо? Или може би появата й тук беше нещо необичайно, може би той просто нямаше навика да води жени на кораба? Всъщност какво значение имаше?

Тя влезе в кабината, а Джо събра целия екип на палубата, за да им каже няколко думи. Компресорът беше спрян, светлините — включени. След няколко минути всички се прехвърлиха на една от лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

— Не мислиш ли, че така е по-добре? — попита я Джо. — Сега вече можем да се чуваме. Шумът беше ужасен.

Беше на около два метра от нея. Косата му беше разрошена и влажна — сякаш самият той се беше гмуркал във водата. На устните му играеше нехайна усмивка, а тъмносините му очи гледаха остро.

— Какво стана? — попита Каролайн.

— Дадох им почивка. Отидоха на кръчма — отвърна той.

— Наистина ли? — подозрително го изгледа тя. — Значи сега съм сама в открито море. Тук е само Джо Конър. Какво смяташ да предприемеш? Да ме хвърлиш зад борда ли?

— Не — отвърна Джо. — Просто си помислих, че през последните няколко години са се случили доста неща, за които трябва да си поговорим, и не исках екипажът да ни подслушва.

— Не трябваше да го правиш само заради мен — отбеляза Каролайн, макар тайно да се радваше, че беше постъпил така. Беше прекрасно някой да прекрати изследователска операция само за да се наслади на приятен и спокоен разговор с нея!

— Искаш ли вино? — попита я. Едва сега Каролайн осъзна, че той не беше оставял бутилката, която тя беше донесла. — А може би предпочиташ нещо друго?

— Не, ще пия вино — отвърна тя.

Той изчезна за секунда от погледа й, после отново се появи. Носеше една чаша за вино, тирбушон и голяма водна чаша, пълна със сок. Двамата излязоха на палубата. Въздухът беше хладен, звездите тъкмо изгряваха.

Облегнаха се на перилата и се заслушаха в шума на вълните. Сега, когато всички бяха напуснали кораба, той изглеждаше тъмен и пуст. Каролайн почувства, че я обзема напрежение.

— Прекрасно е — промълви тя.

— Винаги си обичала водата. И по-точно — морската вода — замислено отбеляза Джо.

— И продължавам да я обичам.

— Аз също.

— Прекрасно е, че си изкарваш прехраната по този начин. Кога реши да станеш търсач на съкровища?

— Когато получих твоето писмо, в което ми разказа за «Камбрия».

Каролайн тихо се засмя и отпи от виното си.

— Питам те сериозно.

— И аз ти отговарям напълно сериозно. Идеята се зароди именно тогава, но се разви, когато отидох в гимназията. Първото ми пътуване беше в Индийския океан с един малък океанографски кораб, изследващ седименти и съдържанието на сол във водата. По време на това плаване съвсем случайно се натъкнахме на останките на един кораб отпреди век и това допълнително засили интереса ми. Тогава открихме много злато.

— Казваш, че корабът е бил на сто години?

— Да. Турски търговски кораб, превозващ коприна, сапфири и рубини, златни медальони, статуи и кюлчета злато, късове кехлибар. Монети, датиращи от деветстотин и деветдесета година.

— Впечатляващо. — Представи си вълнението, което Джо беше изпитал при тази първа находка в живота си. — Ти изобщо някога работил ли си като океанограф?

— Само няколко години. Но дори и тогава цялото ми свободно време беше посветено на четене на книги за изчезнали или потънали кораби. Нали се сещаш — местни легенди, неуспешни експедиции, всичко, което можех да открия. През отпуските си пътувах до по-близките места, за които бях чел, и ги проучвах. Спестих малко пари и си купих акваланг. Направих първото си гмуркане и открих достатъчно неща, които успях да продам на добра цена. Така финансирах първата си самостоятелна експедиция.

— Значи си се отказал от океанографията?

Джо поклати глава:

— Не. Непрекъснато я използвам. Дори в момента може да се каже, че я практикувам. Просто не съм обвързан със съответната държавна институция.

— И ето те сега тук — зает с изваждането на «Камбрия» — промълви Каролайн, загледана замислено в тъмната вода.

— Мисълта за този кораб не е напускала съзнанието ми нито за миг — призна той. — Независимо къде се намирах, независимо във водите на кой океан се гмурках, не преставах да мисля, че «Камбрия» е тук, край бреговете на Нова Англия, и че един ден на всяка цена ще дойда да я открия.

— Това, което откриваш в момента, отговаря ли на очакванията ти?

— Да — кимна Джо и напрегнато се вгледа във водата, сякаш искаше да види през нея.

— Радвам се, че точно ти си се заел с това, а не някой друг — призна неочаквано и за самата себе си Каролайн. — Изглежда ми толкова… естествено ти да търсиш «Камбрия». Изненадана съм, че никой преди теб не се е сетил да го направи.

— Напротив, опитвали са се — обясни Джо, — само че корабът е заседнал на неочаквано за изследователите място. Необходимо е да се проведат… хм… специални операции, за да не пострадат гмуркачите.

— Искаш да кажеш, че си достатъчно добър? — засмя се Каролайн и отпи от виното си.

— Не точно — с неудобство отвърна Джо. — По-скоро имам отличен екипаж и много добра техника, както и достатъчно пари за една успешна акция.

— А сега имаш и дневника на Клариса.

— Много е объркващо. Четеш дневника, после се гмуркаш и се чувстваш свързан с хората, които са загубили живота си на този кораб.

— Това притеснява ли те?

Джо не отговори веднага.

— Да, притеснява ме, но въпреки това продължавам да изпитвам желанието да разбера.

— Защо те притеснява?

— Трудно е човек да остане равнодушен. И преди съм се натъквал на човешки скелети, но…

— Но какво?

— Но за мен те бяха просто скелети и нищо повече. Те нямаха имена. Сега, когато чета дневника на Клариса, всичко придобива друго измерение, става по-лично. Искам да те предупредя, че не правя паралелите, за които ми намекваше в бележката си.

Каролайн искаше да насочи разговора към случилото се някога между тях, но не знаеше как да започне. Искаше да си изясни как бяха стигнали от онези далечни дни до днешната вечер. Пръстите й бяха студени, по страните и челото й сякаш се забиваха ледени иглички.

Тя потръпна и това не убягна от погледа му.

— Да влезем вътре — предложи той.

— Харесва ми да стоя тук — каза и се огледа наоколо. Вятърът разроши косата й и тя я отметна рязко назад. Трябваше да му каже нещо.

— Винаги, когато съм си мислел за теб, съм си те представял навън — призна Джо, прекъсвайки мислите й. — Жизнена, с нищо, което да е в състояние да те докосне, освен четирите елемента…

— Аз съм дете на природата — призна тя.

Джо се засмя и отвори една врата. Каролайн усещаше тялото му зад своето. Той не я хвана за ръката, за да я поведе през тесния коридор. След няколко минути попаднаха в напълно различен свят от този, на който се бяха наслаждавали на палубата. Салонът беше облицован с тиково дърво. Месингови лампи излъчваха приглушена светлина. По полиците, заемащи цяла стена, се виждаха книги, имаше и навигационни маси. Над канапетата висяха цветни графики на различни видове кораби.

Цялата мебелировка беше вградена и приспособена за живот по вода. Канапетата бяха тапицирани с тревистозелена дамаска. Край люковете се виждаха барометри, ветропоказатели и всякаква друга апаратура — всичко лъснато до блясък. В единия ъгъл имаше камина, в която бе запален огън.

— Ето как е изглеждала — каза Джо и подаде на Каролайн една скица. На листа беше нарисувана красива тримачтова баркантина.

— Това «Камбрия» ли е? — попита тя.

— Кораб, подобен на нея. «Камбрия» е бил английски кораб, който е превозвал, освен злато и много оръжие. Потънал е през 1769 година. В рифа Мунстоун.

— Значи точно пред нас — рече Каролайн. Представи си кораба, заровен в пясъците в течение на столетия. Помисли си за духовете на загиналите. Докато гледаше скицата, «Камбрия» й се струваше много по-реална. Всички морски катастрофи бяха трагични, но както Джо беше казал, тази беше по-специална, възприемаше се по-лично.

— Колко тъжно — въздъхна Каролайн. — Все пак става дума за любовна история.

Той поклати глава:

— За капитана и жената ли говориш?

— Да.

— Ами какво ще кажеш за съпруга и детето, които е изоставила? — напомни й той. — Или може би съм чел дневника прекалено задълбочено след бележката ти за сходството на моята съдба и тази на Клариса.

— Някога виждал ли си фара Уикланд? — попита Каролайн. Джо сви рамене. Тя продължи: — Изолиран е. До него може да се стигне единствено с лодка. Трябва да се е чувствала ужасно нещастна. Не че това я оправдава, но си мисля, че явно е била отчаяна, за да предприеме подобна стъпка.

Отново се загледа в рисунката на кораба. Представи си как една млада жена, затворена в откъснат от света морски фар, се влюбва в капитана на кораб. Защитаваше Елизабет Рандъл, но дали не го правеше само за да се противопостави на Джо? Истината беше, че не одобряваше постъпката на Елизабет. Колко лош трябва да е бил животът й, за да зареже дъщеря си и да избяга? Чувствата, които я вълнуваха в момента, бяха противоречиви. В гърдите й пламтеше огън. Джо несправедливо я обвиняваше за онова, което му се беше случило навремето!

— Дали е вярно, че родителите мислят първо за децата си? — попита той. — А когато са обсебени от своите планове? Смятам, че двамата с теб знаем отговора на този въпрос по-добре от всеки друг.

— Джо — започна Каролайн и вдигна очи към него.

Той беше изчезнал. Чу стъпките му откъм камбуза. Тя притаи дъх и се опита да овладее чувствата си.

След малко той се върна с оранжева тенджера в ръце. Сложи я на масата, подредена за двама, допълни чашата й и наля на себе си още сок. Отвори една невидима вратичка и натисна някакъв бутон. В салона прозвуча музиката на Моцарт — кристалночиста и завладяваща.

— Страхотно е! — отбеляза тя. — Не мога да повярвам, че съм на кораб. Има даже и камина!

— Вечерите тук са хладни. Дори през лятото. Трябва да дойдеш тук през ноември! Късната есен на север не е най-забавното нещо, което човек може да си представи. Но знам, че ти си арктически тип.

— Арктически?

— Къде се намира планината, в която баща ти ви е водил на лов? Някъде в посока към Канада, нали?

— В Ню Хампшир — отвърна Каролайн и посочи към Редхоук. — Не може да се каже, че е на Северния полюс.

Масата беше квадратна, сложена в единия ъгъл на салона. Каролайн седна от едната страна, а Джо — от другата. Коленете им леко се докосваха. Той сервира агнешко печено, хрупкава франзела, салата със сос винегрет.

— Много е вкусно. Ти ли приготви всичко това?

— Бих искал да е така, само че ще те разочаровам: готвачът е нашият стюард.

— С най-голямо удоволствие бих го взела в кухнята на моя хотел — засмя се Каролайн.

Джо се усмихна:

— Той никога няма да ни измени. От Сен Кроа е и живее за мига, в който отново ще отплаваме на юг. За него лятото в Нова Англия е жестоко и необичайно.

— Сен Кроа — повтори тя. — Бях там миналата зима, за да разгледам няколко хотела. Има едно изключително приятно местенце — в сградата на стара захарна фабрика. Много ми хареса.

— Значи понякога отиваш и на юг — отбеляза безстрастно Джо. — Не стоиш само на север.

— Не, разбира се. Живот има не само в Арктическия кръг — засмя се тя. — Не съм толкова студена, за колкото ме мислиш.

Джо се усмихна. Наля още вино в чашата й.

— Не харесваш ли мерло? — попита Каролайн.

— Не пия алкохол — отвърна той.

— Никога ли? — Помисли си за Скай и нейния проблем с пиенето.

— Вече не. Навремето ми харесваше. Прекалено много ми харесваше. Не се замесвах в пиянски скандали, но винаги, когато съм имал проблеми, съм бил пиян. Да не говорим, че в един момент пиенето наистина се превърна в сериозен проблем.

— Нима? — Много от най-ужасните вечери в семейството й бяха резултат на прекомерната употреба на алкохол.

— Да — кимна Джо. — За известно време пиенето ми доставяше удоволствие, действаше ми отпускащо и тонизиращо. Но после приятните усещания изчезнаха. Пиех и всеки път повече от предишния. Чувствах се празен и ключовата дума винаги беше «още».

— О! — възкликна Каролайн. Добре познаваше усещането за празнота. Понякога изпитваше непреодолима тъга, скръб, самота и се опитваше да ги преодолее, като пиеше, пътуваше, сключваше успешни сделки или помагаше на сестрите си.

— Както и да е — стигнах до положение, в което едно питие вече беше прекалено много, а сто не ми бяха достатъчно. Така че престанах да пия — завърши той.

— Има един човек, за когото се притеснявам — призна тя. — Някой, който пие много.

— Съжалявам — тихо рече Джо.

Искаше да му разкаже за Скай, но се въздържа. Все още беше нащрек, не можеше да се отпусне напълно.

Привършиха с вечерята, разказвайки си забавни истории от студентските години. Говореха за последните филми, които са гледали, и за местата, където бяха посрещнали последната Коледа.

Каролайн отпиваше от виното си, но вкусът му не й се нравеше толкова, колкото преди. Вдигна поглед и забеляза, че Джо съсредоточено я наблюдава. Опита се да се усмихне, но почувства, че духовете от тяхното минало кръжат около масата, сякаш очакват покана да седнат.

Преместиха се близо до камината. Джо й предложи кафе. Каролайн го обичаше силно и горещо, без сметана. Вятърът се усили и корабът започна да се полюлява. Джо разбърка жаравата в камината и отиде да провери въжето на котвата. Когато се върна, седна на старото си място до Каролайн.