Глава 29В Бандар Еваан

„Моарейн Дамодред, която умря заради моята слабост.“

Докато преминаваше през внушителния портал към Бандар Еваан, Ранд забави Тай’дайшар. Свитата му бе след него, а отпред бяха айилците. За портите казваха, че градският печат бил врязан в тях, но както бяха широко разтворени, Ранд не можа да го види.

„Безименната Мраколюбка, която обезглавих в онези хълмове в Муранди. Забравил съм как изглеждаха другите с нея, но нейното лице никога не ще забравя.“

Списъкът течеше в ума му. Превърнало се беше вече в почти ежедневен ритуал, с името на всяка жена, загинала от ръката му или заради действията му. Улицата беше от отъпкана пръст, прорязана с бразди по кръстовищата. Пръстта тук бе по-светла, отколкото бе свикнал.

„Колавер Сайган, която умря, защото я направих несретница.“

Яздеше през шпалир от доманци, жени в прозирни рокли и мъже е тънки мустаци и пъстроцветни палта. Покрай улиците имаше дървени пътеки и по тях се трупаха хора и гледаха. Пряпорци и знамена плющяха на вятъра.

Списъкът винаги започваше с Моарейн. Това име най-много го нараняваше, защото можеше да я е спасил. Трябваше да я е спасил. Мразеше се, че бе позволил да се пожертва заради него.

Едно дете понечи да изтича на улицата, но баща му го хвана за ръката и го дръпна назад в човешкото гъмжило. Някои покашляха и измърморваха, но повечето мълчаха. Стъпките на бойците на Ранд по отъпканата пръст бе като гръм в сравнение с притихналата тълпа.

Жива ли беше отново Ланфеар? Щом Ишамаел бе могъл да се върне, с нея какво? В такъв случай смъртта на Моарейн щеше да е за нищо, а неговата страхливост — още по-унизителна. Никога повече. Списъкът щеше да остане, но той никога повече нямаше да е толкова слаб, че да не направи каквото трябва.

Хората по дъсчените пътеки не надаваха радостни възгласи. Какво пък, той не беше дошъл да освобождава. Дошъл бе, за да направи каквото трябва. Навярно щеше да намери Грендал тук. Ашмодеан бе казал, че е в тази страна, но това бе толкова отдавна. Ако я намереше, това може би щеше да успокои съвестта му, че е нахлул като нашественик.

Останала ли му беше все още съвест? Не можеше да реши.

„Лия, от Косайда Чарийн, която убих, като си казах, че е за нейно добро.“ Странно, Луз Терин също започна да мълви с него, да реди имената в чудат, отекващ напев в главата му.

Голяма група айилци беше спряла да го изчака на градския площад, украсен с бронзов фонтан във формата на коне, скачащи от разпенена вода. Пред фонтана чакаше мъж на кон с почетна гвардия около него. Беше едър мъж със скулесто, набраздено от бръчки лице. Челото му беше обръснато и напудрено по обичая на кайриенските войници. Добрайн беше благонадежден, поне доколкото можеше да е благонадежден един кайриенец.

„Сендара от Желязна планина Таардад, Ламел от Пушлива вода Миагома, Анадилин от Червената сол Гошиен.“

„Илиена Терин Морел“, каза Луз Терин, вмъкна името между две други. Ранд го остави. Лудият поне не крещеше.

— Лорд Дракон — заговори Добрайн и се поклони, щом Ранд се приближи. — Предоставям ви град Бандар Еваан. Редът беше възстановен, както заповядахте.

— Помолих да възстановиш реда в цялата страна, Добрайн — каза тихо Ранд. — Не само в града.

Благородникът леко повехна.

— Намери ли ми някой от Търговския съвет? — попита Ранд.

— Да. Милисаир Чадмар, последната избягала от градския хаос.

Очите му гледаха жадно. Винаги се беше държал предано, но дали това не беше хитрина? Ранд трудно можеше да се довери на когото и да било напоследък. Тези, които изглеждаха най-благонадеждни, все се оказваха хора, от които най трябваше да се пази. А Добрайн беше кайриенец. Смееше ли Ранд да се довери на един кайриенец, с техните игри?

„Моарейн беше кайриенка. На нея се доверявах. В повечето случаи.“

Може би Добрайн се надяваше, че Ранд ще го сложи за крал на Арад Доман. Беше бивш стюард на Кайриен, но — като повечето други — знаеше, че Ранд пази Слънчевия трон за Елейн.

Какво пък, можеше да даде кралството на Добрайн. Беше един от най-добрите. Ранд му кимна да поведе и той се обърна с групата айилци, и пое по широката странична улица. Ранд продължи след тях, списъкът още се въртеше в главата му.

Сградите тук бяха високи и четвъртити, като кутии, струпани една върху друга. Много бяха с балкони, пълни с хора като дъсчените пътеки долу.

Всяко име в списъка носеше болка, но тази болка вече бе някак странна и далечна. Чувствата му се… бяха се променили след деня, в който уби Семирага. Тя го бе научила как да погребе чувството си за вина и скръб. Поискала беше да го окове, но вместо това му даде сила.

Добави името й и това на Елза към списъка. Нямаха никакво право да са там. Семирага беше по-малко жена и повече чудовище. Елза го беше предала, бе приела да служи на Сянката. Но Ранд добави имената. Имаха право да го корят, че ги беше убил, като всички други. Повече дори. Не беше поискал да убие Ланфеар, за да спаси Моарейн, но беше прибягнал до белфир, за да изгори Семирага завинаги, вместо да позволи отново да бъде пленен.

Опипа малката гладка статуетка, която носеше в кесия на седлото си. Не беше казал на Кацуан, че слугите му са я намерили в стаята й. След като Кацуан беше прогонена от очите му, никога нямаше да й каже. Знаеше, че тя все още се тътри със свитата му, че насилва до крайност границите на заповедта му да не вижда повече лицето й. Но я спазваше и той я беше оставил на мира. Нямаше да й говори и тя нямаше да му говори.

Кацуан беше инструмент и този инструмент се бе оказал неефикасен. Не съжаляваше, че я беше отхвърлил.

„Джендилин, Дева от Студения връх Миагома“, помисли си Ранд, а Луз Терин измърмори с него. Списъкът бе толкова дълъг. Щеше да расте до смъртта му.

Смъртта вече не го безпокоеше. Най-сетне бе разбрал воплите на Луз Терин всичко да свърши. Ранд заслужаваше да умре. Имаше ли толкова силна смърт, че човек изобщо да не се прероди?

Най-сетне стигна до края на списъка. Някога си го повтаряше, за да не забрави имената. Това вече бе невъзможно. Не можеше да ги забрави, дори да поиска. Повтаряше ги като напомняне какво е самият той.

Но Луз Терин имаше да добави още едно име. „Елминдреда Фаршоу“, прошепна в ума му.

Ранд дръпна рязко юздите на Тай’дайшар и спря колоната айилци и салдейската конница. Добрайн се извърна на белия си жребец и го погледна питащо.

„Аз не я убих! — помисли Ранд. — Луз Терин, тя е жива. Ние не я убихме! Във всеки случай виновната бе Семирага.“

Мълчание. Все още усещаше пръстите си върху плътта й, как стискат безсилни и в същото време невероятно силни. Дори зад тези действия да стоеше Семирага, Ранд бе този, който се бе оказал толкова слаб, че не можа да отпрати Мин далече от себе си и да я защити.

Не я беше отпратил. Не защото бе твърде слаб, а защото нещо в него бе станало безразлично. Не към нея — обичаше я страстно, както винаги. Но знаеше, че смъртта, болката и разрухата идват след него, че ги влачи зад себе си като наметало. Мин можеше да умре тук, но ако я отпратеше, щеше да е също толкова застрашена. Враговете му вероятно подозираха, че я обича.

Нямаше спасение. Ако тя умреше, щеше да я добави в списъка и да страда.

Отново подкара, преди да са започнали да задават въпроси какво прави. Копитата на Тай’дайшар заудряха в размекнатата от влагата пръст. Тук често валеше. Бандар Еваан беше главният пристанищен град на северозапад. Макар и да не беше голям като тези на юг, беше впечатляващ. Ред след ред четвъртити къщи, построени от дърво, с издадени втори и трети етажи. Приличаха на детски кубчета, натрупани едно върху друго, толкова съвършено квадратни с разделените етажи. Изпълваха целия град, който се спускаше по лекия наклон към огромното пристанище.

Градът беше най-широк при пристанището, което му придаваше вид на човешка глава с широко отворена уста, която сякаш пиеше самия океан. Кейовете бяха почти празни. Единствените привързани кораби бяха няколко тримачтови съда на Морския народ и няколко рибарски гемии. Големината на пристанището само го правеше още по-пусто.

Това бе първият признак, че нищо не е добре в Бандар Еваан.

Освен буквално празните кейове най-отличителната черта на града бяха знамената. Вееха се над — или висяха от — всяка сграда, колкото и да беше скромна. Много от тях възвестяваха занаята, практикуван в дадена сграда — също както една проста дървена табела го правеше в Кемлин. Бяха екстравагантни, яркоцветни, пърхащи на вятъра. Подобни знамена, изпънати на стените на сградите, известяваха с ярки букви имената на собственика, майстора или търговеца. Дори домовете имаха знамена с имената на живеещите в тях фамилии.

Смуглите тъмнокоси доманци обичаха ярките цветове. Доманските жени бяха прословути с облеклото си, толкова прозрачно, че чак скандално. Казваха, че още съвсем малките домански момичета се упражнявали в манипулирането на мъже, за да са готови за деня, в който пораснат.

Пъстроцветната тълпа, наблюдаваща шествието, бе достатъчно пищна, за да разсее Ранд от тежките мисли. Може би преди година щеше да зяпне, но сега едва ги поглеждаше. Всъщност му хрумна, че доманците съвсем не са толкова изумителни, когато са събрани така наедно. Самотно цвете сред полето винаги е прекрасна гледка, но ако минаваш всеки ден покрай поддържани цветни лехи, никое отделно цвете няма да привлече вниманието ти.

Колкото и разсеян да беше, все пак успя да различи признаците на гладуване. С нищо не можеше да се сбърка тази измъченост у децата, унилите погледи и измършавелите лица на възрастните. Този град беше в хаос само допреди няколко недели, макар Добрайн и айилците да бяха възстановили закона. Някои от сградите бяха с лошо оправени прозорци, някои от знамената явно бяха набързо закърпени. Законът беше възстановен, но липсата му все още беше пресен спомен.

Стигнаха до централното кръстовище, наречено според големите плющящи знамена площад „Аранди“, и Добрайн поведе процесията на изток. Много от айилците и кайриенците носеха червени превръзки на главите — знак, че са сисвай’аман, Копия на Дракона. Руарк беше събрал двайсет хиляди айилци, вдигнали стан около града и в околните села. Но сега доманците щяха да знаят, че тези айилци следват Преродения Дракон.

Ранд се зарадва, като разбра, че корабите на Морския народ са пристигнали — най-сетне — със зърно от юг. Надяваше се да помогнат за възстановяването на реда толкова, колкото Добрайн и айилците.

Процесията зави към богатия район на града. Знаеше къде щяха да намерят богаташите още преди домовете да започнат да изглеждат по-заможни. Колкото може по-далече от кейовете, но в същото време удобно близо до крепостните стени. Щеше да ги намери и без да гледа карта. Самият план на града сякаш налагаше местоположението им.

Вляво от него затропаха конски копита. В първия миг Ранд предположи, че е Мин — но не, тя яздеше отзад с Мъдрите. Гледаше ли вече по друг начин на него, или той само си въобразяваше? Спомняше ли си пръстите му на гърлото си всеки път, щом видеше лицето му?

До него се приближи Мерайз, яхнала кротка сиво-кафява кобила. Айез Седай бяха разгневени от изгонването на Кацуан. Нищо чудно. Айез Седай обичаха да поддържат спокойна и невъзмутима външност, но Мерайз и другите се бяха слагали на Кацуан като селска гостилничарка, умилкваща се пред гостуващ крал.

Днес тарабонката бе решила да носи шала си, за да изтъкне принадлежността си към Зелената Аджа. И навярно в опит да подсили авторитета си. Ранд въздъхна. Очакваше сблъсък, но се надяваше, че ще е по-късно, когато страстите се успокоят. Уважаваше Кацуан донякъде, но никога не бе разчитал на нея. Трябваше да има последствия заради провала й. Наистина изпитваше облекчение, че се е справил с тази жена. Нямаше да го оплита повече с нишките си.

Или поне щяха да са по-малко.

— Това изгнание. Глупаво е, Ранд ал-Тор — подхвърли презрително Мерайз. Нарочно ли се опитваше да го подразни? Може би за да го притисне по-лесно след това? След месеците разправии с Кацуан бледото подражание на тази жена беше почти забавно.

— Трябва да я помолиш за прошка — продължи Мерайз. — Тя се съгласи да продължи с нас, макар нелепата ти забрана да я принуждава да носи наметало със спусната качулка, въпреки топлината. Трябва да се засрамиш.

Пак Кацуан. Не биваше да й оставя никакво място за увъртане покрай забраната му.

— Е? — попита Мерайз.

Ранд се извърна и я погледна в очите. През последните няколко часа бе открил нещо изненадващо. След като бе потиснал кипящия гняв в себе си — след като се беше превърнал в куендияр, — беше разбрал нещо, което дълго време му бе убягвало.

Хората не реагираха на гнева му. Не реагираха на настояванията му. Мълчание и въпроси — те бяха много по-ефикасни. И наистина: Мерайз, обиграната Айез Седай, клюмна пред този поглед.

А той не бе вложил в него никакво чувство. Гневът, яростта, страстта — те още си бяха тук, заровени дълбоко. Но ги беше обкръжил с лед, студен и парализиращ. Ледът на мястото, до което го бе научила да стига Семирага, мястото, което бе като Пустошта, само че много по-опасно.

Може би Мерайз усещаше замръзналия гняв в него. Или навярно усещаше другото, това, че бе използвал онази… сила. Луз Терин проплака глухо. Правеше го винаги, щом Ранд си помислеше какво бе направил, за да се освободи от нашийника на Семирага.

— Това, което направи, беше глупав ход — продължи Мерайз. — Трябва да…

— За глупак ли ме смяташ? — попита кротко Ранд.

Реагираш на искания с мълчание, на предизвикателства — с въпроси. Удивително, но действаше много добре. Мерайз замълча и видимо потрепери. Погледна кесията на седлото му, където беше статуетката на мъжа, вдигнал сферата. Ранд я опипа с пръсти, хванал хлабаво юздите си другата си ръка.

Не я показваше. Само я носеше, но Мерайз и повечето останали знаеха за почти неограничената сила, която можеше да извлече, ако пожелае. Беше по-могъщо оръжие от всичко познато. С нея сигурно щеше да може да унищожи самия свят. А си кротуваше в кесията на седлото му. Това въздействаше на някои хора.

— Не — призна тя. — Не винаги.

— Смяташ ли, че провалите трябва да остават ненаказани? — попита Ранд, отново много спокойно. Защо беше изгубил самообладанието си? Тези малки ядове не заслужаваха страстта му, гнева му. Ако някой го подразнеше прекалено, трябваше просто да го угаси, като свещ.

Опасна мисъл. Негова ли беше? Или на Луз Терин? Или… не му ли се стори, че идва от… другаде?

— Все пак беше прекалено суров.

— Прекалено суров? Разбираш ли грешката й, Мерайз? Помисли ли какво можеше да се случи? Какво щеше да се случи?

— Аз…

— Краят на всичко, Мерайз — прошепна той. — Тъмния с власт над Преродения Дракон. Двамата воюваме на една и съща страна.

— Да. Но грешките… ти самият си ги правил. Можеше да свършат също тъй бедствено.

— Аз плащам за грешките си — рече той и извърна глава. — Плащам за тях всеки ден. Всеки час. Всеки дъх.

— Аз…

— Стига.

Не го извика. Изрече го твърдо, но тихо. Накара я да почувства цялата сила на неприязънта му. Впил очи в нейните. А тя изведнъж се стресна и го зяпна.

Чу се силен пукот, последван от оглушителен трясък. Разнесоха се писъци. Ранд се обърна натам. Един балкон, пълен с хора, се беше откъснал от подпорите си и бе паднал на улицата. Стенеха ранени, крещяха за помощ. Но… трясъците бяха два, от двете страни на улицата. Ранд се намръщи и се обърна. Втори балкон — точно срещу първия — също беше рухнал.

Мерайз пребледня, обърна припряно коня си и тръгна да помогне на ранените. Други Айез Седай вече бързаха натам, за да Изцерят падналите.

Ранд смуши Тай’дайшар и продължи напред. Това не бе предизвикано от Силата, а от същността му на тавирен, същност, променяща вероятностите. Където и да отидеше, възникваха знаменателни и произволни събития. Много раждания, много смърти, сватби и злополуки. Беше се научил да ги пренебрегва.

Рядко беше виждал толкова… бурно събитие обаче. Можеше ли да е сигурен, че не се дължи на някакво взаимодействие с новата сила? С онзи невидим и въпреки това изкусителен кладенец на мощ, от която бе извлякъл, която бе използвал и на която се бе насладил? Луз Терин смяташе, че случилото се е невъзможно.

Първоначалната причина човечеството да пробие затвора на Тъмния беше сила. Нов източник на енергия за преливане, като Единствената сила, но различна. Непозната и странна, и потенциално безгранична. Този източник на сила се бе оказал самият Тъмен.

Луз Терин проплака.

Ранд не току-така носеше ключа за достъп. Той го свързваше с най-могъщия ша-ангреал на света. С тази сила и с помощта на Нинив беше прочистил сайдин. Ключът за достъп му даваше възможност да извлича невъобразима река, порой, огромен като океан. Беше най-великото усещане, което бе изпитвал.

До мига, в който се домогна до неназованата сила.

Тази друга сила го зовеше, пееше му, изкушаваше го. Толкова мощ, толкова божествена възхита. Но и го ужасяваше. Не смееше да я докосне повече.

Затова носеше ключа. Не беше сигурен кой от двата източника на енергия е по-опасен, но докато го зовяха и двата, можеше да се съпротивлява и на двата. Като двама души, които реват, за да привлекат вниманието му, но се заглушават един друг. Засега.

Освен това нямаше да се остави да го оковат пак. Ключът за достъп не можеше да му помогне срещу Семирага — никакво количество от Единствената сила нямаше да помогне на мъж, ако го хванат с изненада, — но може би щеше да помогне в бъдеще. Преди не смееше да го носи от страх от това, което предлагаше. Вече не можеше да си позволи такава слабост.

Крайната им цел вече се виждаше. Около петстотин кайриенци бяха вдигнали лагер в двора на просторно, внушително градско имение. Айилците също имаха шатри на терена, но бяха заели и околните сгради, както и няколко близки покрива. За айилците лагеруването и пазенето на мястото за лагер бе едно и също — един отдъхващ айилец бе два пъти по-нащрек от редовен войник на патрул. Ранд беше оставил ядрото на войската си извън града. Щеше да остави на Добрайн и стюардите му грижата по разквартируване на хората му отсам градските стени.

Спря Тай’дайшар и огледа новия си дом.

„Нямаме си дом — прошепна Луз Терин. — Унищожихме го. Изгорихме го, стопихме го на шлака, като пясък в огън.“

Имението определено беше по-внушително от изградения почти изцяло от дърво чифлик. В просторния двор се влизаше през желязна порта. Цветните лехи бяха още черни — тази пролет цветята не бързаха да разцъфнат, — но моравата беше по-зелена от повечето, които бе видял досега. О, беше предимно жълта и кафява, но имаше тук-там и зелени петна. Градинарите се стараеха много и усилията им личаха в редиците аритски тисове покрай моравата, подрязани във фигурите на приказни животни.

Самото имение беше почти като палат. Имаше един такъв в града, разбира се, собственост на краля. Но казваха, че той отстъпвал на домовете на Съвета на търговците. Знамето, което плющеше високо на върха на имението, беше златно и черно и огласяваше, че тук е седалището на Дома Чадмар. Навярно тази Милисаир бе видяла в заминаването на другите удобна възможност. Ако беше така, то единствената реална възможност, която бе спечелила, бе шансът да я плени Ранд.

Портите бяха отворени и айилците от свитата вече нахлуваха през тях на малки групи по общества и кланове. Беше дразнещо, че рядко изчакваха заповедите му, но пък айилците си бяха айилци. Всеки намек, че е редно да изчакат, просто се посрещаше със смях, сякаш е казал някаква голяма шега. Сигурно щеше да е по-лесно човек да обуздае вятъра, отколкото да ги накара да се държат като влагоземци.

Това му напомни за Авиенда. Тя къде бе отишла, така внезапно? Усещаше я през връзката, но смътно — беше много далече. На изток. Каква работа можеше да има за нея там, в Пустинята?

Поклати глава. Всички жени бяха трудни за разбиране, а айилките бяха десет пъти по-непонятни. Беше се надявал, че ще може да прекара малко време с нея, но тя го беше избягвала преднамерено. Е, може би я възпираше присъствието на Мин. Може би щеше да успее да се въздържи да я нарани, преди да дойде смъртта. По-добре беше Авиенда да избяга. Враговете му все още не знаеха за нея.

Подкара Тай’дайшар през портите и по алеята. Слезе, извади статуетката и я пъхна в големия джоб на палтото си, ушит специално за да я побира. Подаде юздите на един коняр — от прислугата на самото имение, облечен със зелено палто и чиста бяла риза, с бухнали яка и ръкави. Слугите на имението вече бяха предупредени, че Ранд ще използва имението като свое, след като бившата му обитателка беше… прибрана под закрилата му.

Докато се изкачваше по стъпалата, Добрайн се присъедини към него. Сградата беше боядисана в бяло, с дървени пилони от двете страни на входното стълбище. Той влезе през двукрилата врата. Беше живял вече в доста имения, но все пак бе впечатлен. И отвратен. Луксът, който го посрещна зад входната врата, с нищо не показваше, че хората в града гладуват. В дъното на преддверието стояха изнервени слуги. Ранд можеше да усети страха им. Не всеки ден нечие жилище бива присвоено от самия Прероден Дракон.

Пъхна длан под мишницата си, смъкна ръкавицата си за езда и я затъкна в колана.

— Къде е? — обърна се към две Деви — Беларна и Риалин, — които държаха слугите под око.

— На втория етаж — отвърна едната Дева. — Пие чай и ръката й толкова трепери, че ще счупи порцелана.

— Непрекъснато й повтаряме, че не е пленничка — добави другата. — Просто че не може да напусне.

Двете го намираха за забавно. Ранд се обърна към Руарк, който влезе след него. Високият русокос вожд на клан огледа помещението, прецени пищно украсените вази. Ранд знаеше какво си мисли.

— Можете да вземете петината — каза му. — Но само от богатите, които живеят в този квартал.

Не се правеше така. На айилците трябваше да се позволи да приберат петината от всекиго. Но Руарк не възрази. Стореното от айилците със завземането на Бандар Еваан всъщност не беше истинско завоевание, макар да се бяха били с банди улични разбойници. Може би не трябваше да им дава нищо. Но предвид именията като това тук, имаше предостатъчно богатство и за тях.

Девите кимнаха, сякаш го бяха очаквали, и изскочиха навън, сигурно за да си изберат своя дял. Добрайн ги изгледа втрещено. Кайриен беше понесъл айилската петина по няколко повода.

— Така и не мога да разбера защо им позволяваш да плячкосват като разбойници, намерили охраната на кервана заспала — каза Кореле, щом влезе забързана и усмихната в преддверието. Повдигна вежда, изненадана от пищната украса. — И то такова хубаво място. Все едно да позволиш на войници да стъпчат леха с цветя.

Нея ли бяха пратили сега да се разправя с него, след като бе разстроил Мерайз? Погледна го с неизменната си шеговита любезност, но Ранд задържа погледа й, докато тя не отстъпи и не го отклони. Помнеше време, когато това изобщо не действаше с Айез Седай.

Обърна се към Добрайн.

— Добре си се справил. Въпреки че не си наложил реда толкова, колкото ми се искаше. Събери войниците си. Наредих на Наришма да ви осигури портал до Тийр.

— Тийр ли, милорд? — попита изненадано Добрайн.

— Да. Кажи на Дарлин да престане да ми досажда с пратеници. Да продължава да събира силите си. Ще го прехвърля в Арад Доман, когато реша, че е дошло време. — Щеше да е след срещата му с Щерката на Деветте луни: среща, която щеше да реши много.

Добрайн изглеждаше изненадан. Разочарован. Или това бе просто тълкуване на Ранд? Изражението на Добрайн рядко се променяше. Дали си мислеше, че надеждите му за това кралство повяхват? Дали заговорничеше срещу Ранд?

— Да, милорд. Незабавно ли трябва да тръгна?

„Добрайн никога не е давал повод да се съмнявам в него. Той дори събра поддръжка, та Елейн да вземе Слънчевия трон!“

Много дълго беше стоял далече от него. Твърде дълго, за да може да му се довери. Но засега беше най-добре да го отпрати. Имал беше твърде много време да укрепи позициите си тук, а не можеше да се разчита на кайриенец, че ще избегне политическите игри.

— Да, тръгваш след час — отвърна Ранд, обърна се и се заизкачва бавно по изящното бяло стълбище.

Добрайн отдаде чест, сдържан както винаги, и излезе през парадния вход. Подчини се моментално. Нито дума за възражение. Наистина беше добър мъж. Ранд го знаеше.

„Светлина, какво става с мен? Все пак трябва да вярвам поне на някои хора. Нали?“

„Доверие…? — прошепна Луз Терин. — Да, навярно можем да му се доверим. Той не може да прелива. Светлина, единствените, на които изобщо не можем да се доверим, сме самите ние…“

Ранд стисна зъби. Щеше да възнагради Добрайн с кралството, ако не успееха да намерят Алсалам.

Стъпалата водеха до площадка, на която се раздвояваха и извиваха нагоре до втория етаж.

— Трябва ми зала за аудиенции — каза Ранд на слугите долу. — И трон. Бързо.

След по-малко от десет минути седеше в изящно обзаведена дневна на втория етаж и чакаше да му доведат търговката Милисаир Чадмар. Пищно резбованият му дървен стол не беше съвсем трон, но вършеше работа. Навярно самата Милисаир го беше използвала за аудиенции. Помещението наистина изглеждаше устроено като за тронна зала, с нисък подиум, на който да седи. Подиумът, както и подът, бяха застлани с килим на изящни зелени и червени шарки, като порцелана на Морския народ на пиедесталите в ъгъла. Четири високи прозореца зад него пропускаха в стаята разсеяна слънчева светлина — падаше откъм гърба му, докато той седеше, наведен напред, с едната ръка, отпусната на коленете. Статуетката беше на пода точно пред него.

Милисаир Чадмар се появи на прага между двама айилски стражи. Беше облякла една от прословутите домански рокли: покриваше я от шията до пръстите на краката, но беше почти прозрачна и се впиваше във всяка извивка — а извивки тя имаше предостатъчно. Беше тъмнозелена. На шията си Милисаир носеше перли. Тъмните й плитки висяха пред раменете й, беше оставила няколко кичура да подчертаят лицето й. Не беше очаквал, че ще е толкова млада — едва трийсет и няколко годишна.

Щеше да е позор да я екзекутира.

„Само един ден — помисли си — и вече мисля за екзекуцията на жена, защото не се съгласява да ме следва. Някога едва понасях екзекуциите на заслужили престъпници.“ Но щеше да направи каквото трябва.

Дълбокият реверанс на Милисаир като че ли намекваше, че приема властта му. Или може би просто беше начин да му позволи да види по-добре онова, което подчертаваше роклята. Съвсем обичайно за доманка. Е, той си беше имал предостатъчно работа с жени, за да знае как да се справи.

— Милорд Дракон — каза Милисаир. — Как ще заповядате да съм на вашите услуги?

— Кога за последен път получихте съобщение от крал Алсалам? — попита Ранд. Съзнателно не я покани да седне.

— Кралят ли? — попита тя изненадано. — Ами… преди няколко недели.

— Ще трябва да говоря с пратеника, който е донесъл последното съобщение.

— Не знам дали може да бъде намерен. — Каза го смутено. — Не следя пристиганията и заминаванията на всеки пратеник в града, милорд.

Ранд се наведе напред и попита кротко:

— Лъжеш ли ме?

Тя зяпна, стъписана от прямотата му. Доманците не бяха кайриенци — на тях политическото лукавство като че ли им беше вродено, — но все пак бяха коварни. Особено жените.

Ранд не беше нито коварен, нито лукав. Беше овчарче, превърнало се в завоевател, и сърцето му беше на мъж от Две реки, макар да имаше айилска кръв. Каквото и политиканство да му въртеше, Милисаир нямаше да мине пред него. Не, той нямаше да търпи игрички.

— Аз… — започна Милисаир. — Милорд Дракон…

Какво криеше?

— Какво направи с него? — попита Ранд напосоки. — С пратеника?

— Той не знаеше нищо за местонахождението на краля — заговори бързо Милисаир, думите сякаш се заизливаха от устата й. — Разпитвачите ми бяха много усърдни.

— Мъртъв ли е?

— Аз никога… Не, милорд Дракон.

— Значи кажи да ми го доведат.

Тя пребледня още повече и се озърна настрани, може би инстинктивно търсеше изход.

— Милорд Дракон — заговори колебливо и погледът й се върна върху него. — След като вие вече сте тук, може би кралят ще остане… скрит. Може би не е нужно да бъде търсен повече.

„Тя също смята, че е мъртъв — помисли си Ранд. — Това я е накарало да поеме рискове.“

Нужно е да намеря Алсалам — заяви Ранд. — Или поне да разбера какво е станало с него. Трябва да знаем каква е съдбата му, за да можете да изберете нов крал. Така става тук, нали?

— Сигурна съм, че може да бъдете коронован бързо, милорд Дракон — отвърна тя уверено.

— Няма да бъда крал тук. Доведи ми пратеника, Милисаир, и може би ще доживееш да видиш короноването на нов крал. Свободна си.

Тя се поколеба, после отново приклекна в реверанс и се оттегли. Докато напускаше, Ранд зърна за миг Мин, застанала отвън с айилците. Изглеждаше притеснена. Дали бе имала видения за Милисаир? Понечи да я повика, но тя изчезна — отдалечи се с бързи стъпки от входа. Аливия я изгледа с любопитство. Бившата дамане напоследък се държеше сдържано и отчуждено, сякаш чакаше времето си, за да може да изпълни предопределеното й — да помогне на Ранд да умре.

Усети се, че е станал. Онзи поглед в очите на Мин… Сърдита ли му беше? Дали помнеше ръката му на шията си, коляното му, притискащо я на пода?

Седна отново. Мин можеше да почака.

— Добре — обърна се той към айилците. — Доведете писари и стюарди, а също и Руарк, Бейл и колкото градски първенци намерите. Трябва да съставим планове за разпределение на зърното.

После се отпусна в стола. Щеше да се погрижи хората да бъдат нахранени, редът да се възстанови и Съветът на търговците да се събере. Щеше да се погрижи дори да бъде избран нов крал.

Но също тъй щеше да открие къде е отишъл Алсалам. Защото там, подсказваха инстинктите му, бе най-доброто място, където да намери Грендал. Това беше най-добрата му следа.

Намереше ли Грендал, щеше да се погрижи тя да загине от белфир, също като Семирага.

Щеше да направи каквото трябва.

Загрузка...