Буря се надига

Глава 25На тъмно

Шериам колебливо надникна в тъмната си палатка. Нямаше никого. Усмихна се доволно и влезе. Нещата най-после тръгваха добре.

Разбира се, все още проверяваше палатката си, преди да влезе — за онова, което понякога дебнеше вътре. Онова, което никога не можеше да усети и все пак имаше чувството, че трябва да може. Да, Шериам все още проверяваше и вероятно щеше да го прави още месеци наред… но вече не беше нужно. Никакъв призрак не я чакаше, за да я накаже.

Малката четвъртита палатка бе достатъчно голяма, за да стои вътре права; походното легло бе от едната страна, скринът от другата. Можеше да вмъкне и писалище, но пък тогава щеше да е толкова претъпкано, че едва щеше да може да се движи. Освен това наблизо си имаше съвсем приемливо писалище — в празната палатка на Егвийн.

Имало беше разговори да се даде палатката на някоя друга — повечето Сестри трябваше да спят по две в една, въпреки че всяка неделя докарваха нови. Само че палатката на Амирлин беше символ. Докато имаше надежда Егвийн да се върне, палатката й трябваше да я чака. Поддържаше се чиста от неутешимата Чеса, която Шериам все още чуваше да плаче за господарката си. Е, докато Егвийн я нямаше, тази палатка беше изцяло на разположение на Шериам, освен за спане. В края на краищата от Пазителката на Амирлин се очакваше да се грижи за делата й.

Шериам се усмихна отново и седна на леглото. Съвсем доскоро животът й се бе превърнал в непрекъснат низ от безсилие и болка. Това вече бе свършило. Благословена да е Романда. Каквато и да беше, тъкмо тя бе прогонила Халима — и наказанията й — от лагера.

Болката щеше да дойде отново. В службата й винаги имаше страдание и наказание. Но се беше научила да приема миговете на мир и да ги цени скъпо.

Понякога съжаляваше, че не си беше държала устата затворена, без да задава въпроси. Но ги беше задала и ето докъде я беше докарало това. Положената клетва й беше донесла власт, както бе обещано. Но никой не я беше предупредил за болката. Нерядко съжаляваше, че не беше избрала Кафявата Аджа и не се беше скрила в някоя затънтена библиотека, та да не вижда никого. Но вече беше каквото беше. Нямаше смисъл да размишлява какво е могло да стане.

Въздъхна, после смъкна роклята си и смени долната си риза. Направи го на тъмно: свещите и маслото се пестяха строго.

Легна и се зави. Не беше толкова наивна, че да изпитва вина за нещата, които бе сторила. Всяка Сестра в Бялата кула се стремеше да се издигне, нали това бе смисълът на живота! Нямаше и една Айез Седай, която да не е готова да промуши и първата си приятелка в гръб, ако прецени, че това ще й даде предимство. Приятелките на Шериам просто бяха малко по-… опитни в това.

Но защо краят на времето трябваше да идва точно сега? Други, с които бе свързана, говореха за славата и за великата чест да си жива в такова време, но Шериам не беше съгласна. Беше се включила, за да се издигне в политиката на Бялата кула, да има властта да накаже онези, които я презираха. Изобщо не беше искала да участва в някакво окончателно разчистване на сметки с Преродения Дракон. И определено никога не беше желала да има нищо общо с Избраните!

Но вече нищо не можеше да се направи. Най-добре беше просто да се наслади на мира и на това, че бе освободена от изтезанията и от самодоволното дърдорене на Егвийн. О, да…

Отвън пред входа на палатката бе застанала жена с огромна мощ в Силата.

Шериам отвори очи стъписана. Можеше да усети преливащи жени като всяка друга Сестра. „Кръв и пепел! — помисли си с ужас и стисна очи. — Не пак!“

Платнището на входа се люшна. Тя отново отвори очи и видя катраненочерна фигура, застанала над леглото й. Лунните лъчи откъм оставения отворен вход едва я очертаваха. Беше загърната в свръхестествен мрак, ивици черен плат пърхаха зад нея, лицето бе забулено в пълна чернота. Шериам ахна, хвърли се от постелята си и коленичи на пода на палатката. Присви се в очакване болката отново да се стовари върху й.

— А… — изстърга глас в ушите й. — Добре. Покорна си. Радвам се.

Не беше Халима. Шериам така и не беше успяла да усети Халима — тя, изглежда, през цялото време беше преливала сайдин. Освен това Халима никога не се беше появявала толкова… драматично.

Такава мощ! Най-вероятно беше някоя от Избраните. Или най-малкото беше някоя много могъща слугиня на Великия господар, много над Шериам. Това дълбоко я притесни и тя се поклони разтреперана.

— Обичам да служа, Велика господарке — заговори бързо Шериам. — Аз, която съм благословена да коленича пред вас, да живея в тези времена, да…

— Стига дърдорене — изръмжа гласът. — Добре си поставена в този лагер, разбирам?

— Да, Велика господарке — отвърна Шериам. — Аз съм Пазителката на хрониките.

Непознатата посетителка изсумтя.

— Пазителка на дрипава сган самозвани Айез Седай бунтовнички. Но все едно. Трябваш ми.

— Живея, за да служа, Велика господарке — повтори Шериам още по-притеснена. Какво искаше това същество от нея?

— Егвийн ал-Вийр трябва да бъде свалена.

— Какво? — попита стъписано Шериам. Сноп от Въздух я шибна през гърба и той пламна. Глупачка! Да се самоубие ли искаше? — Моля за извинение, Велика господарке — заговори тя бързо. — Простете ми за изблика. Но една от Избраните ми заповяда да помогна да бъде издигната в Амирлин!

— Да, но това се оказа… лош избор. Трябваше ни дете, а не жена с лице на дете. Тя трябва да бъде отстранена. Ще се погрижиш тази група глупави бунтовнички да престане да я подкрепя. И да се сложи край на проклетите посещения в Тел-айеран-риод. Как става тъй, че толкова много от вас ходят там?

— Имаме тер-ангреали — отвърна Шериам колебливо. — Няколко като кехлибарени плочки, други няколко с формата на железен диск. И няколко пръстена.

— А, сънеплетци — каза тъмната фигура. — Да, те биха могли да вършат работа. Колко са?

Шериам се поколеба. Първият й, инстинктивен порив бе да излъже или да увърта — като че ли трябваше да затаи точно това сведение от гостенката. Но да излъжеш една от Избраните? Лош избор.

— Имахме двайсет — отвърна искрено Шериам. — Но един беше с Леане, която плениха. С това ни остават деветнайсет. — Достатъчно за срещите на Егвийн в Света на сънищата — по един за всяка Заседателка и един за самата Шериам.

— Да — изсъска загърнатата в мрак фигура. — Вършат работа, наистина. Открадни сънеплетците и ми ги дай. На тази сган не й е работа да стъпва там, където вървят Избраните.

— Аз… — Да открадне тер-ангреали? Как щеше да се справи с това? — Живея, за да служа, Велика господарке.

— Точно така. Направиш ли това за мен, ще бъдеш щедро възнаградена. Провалиш ли се… — Фигурата помисли за миг. — Имаш три дни. Всеки сънеплетец, който не успееш да прибереш за това време, ще ти струва един пръст на ръка или крак. — След тези думи Избраната отвори портал посред самата палатка и изчезна. Шериам успя да зърне познатите облицовани с плочки коридори на Бялата кула от другата страна.

Да открадне сънеплетците!? Всичките деветнайсет? „Велика Тъмнина! Трябваше да я излъжа за броя, който имаме! Защо не излъгах?“

Остана дълго на колене, задъхана; мислеше за безизходицата, в която отново бе попаднала. Времето й на мир явно беше приключило.

Оказа се кратко.

— Ще бъде съдена, разбира се — каза Сеайне. Кротката Бяла седеше на стол, предложен й от двете Червени, които пазеха килията на Егвийн.

Вратата на килията бе отворена и Егвийн седеше на трикрако столче вътре — също дадено й от Червените. Двете пазачки, пълничката Кариандре и строгата Патринда, я наблюдаваха внимателно от коридора, без да изпускат Извора. Сякаш ако сваляха щита и за миг, Егвийн щеше да изхвърчи навън и да се бори със зъби и нокти за свободата си.

Егвийн не им обръщаше внимание. Двата й дни затвор не бяха приятни, но ги бе понесла с достойнство. И щеше да продължи така. Въпреки че я заключваха в малка стаичка с врата, която не пропускаше никаква светлина. Въпреки че й отказваха да си смени оцапаната с кръв рокля на новачка. Нямаше да се огъне.

Червените пускаха посетителките й с неохота, но пък нямаше как да ги спрат — законът на Кулата позволяваше посещенията. Егвийн беше изненадана, че изобщо има посетителки. Сеайне беше поредната. Няколко от другите бяха Заседателки. Любопитно. При все това Егвийн беше зажадняла за новини. Как реагираше Кулата на затварянето й? Все още ли бяха толкова дълбоки и широки пропастите между Аджите, или работата й бе започнала да гради мостове между тях?

— Елайда съвсем категорично наруши закона на Кулата — каза Сеайне. — И това бе засвидетелствано от пет Заседателки от пет различни Аджи. Опита се да предотврати съда, но беше неуспешно. Някои обаче се вслушаха в аргумента й.

— И какъв беше той? — попита Егвийн.

— Че ти си Мраколюбка — отвърна Сеайне. — И че заради това те е изпъдила от Кулата, а след това те е набила.

Егвийн се смрази. Ако Елайда успееше да спечели достатъчно подкрепа за този аргумент…

— Няма да устои — утеши я Сеайне. — Това не е някое затънтено село, където Драконовият зъб, драснат на нечия врата, е достатъчен, за да го осъдят.

Егвийн повдигна вежда. Самата тя бе отраснала в „затънтено село“ и там имаха достатъчно разум, за да търсят нещо повече от слухове, преди да осъдят някого, каквото и да е престъплението. Но си замълча.

— Тъй че това обвинение трудно ще мине според мерките на Кулата — продължи Сеайне. — И подозирам, че тя няма да се опита да го докаже в съда — отчасти защото ако го направи, ще трябва да ти позволят да се защитиш, а мисля, че ще предпочете да те държи изолирана.

— Да — промълви Егвийн и изгледа двете отпуснали се на пейката Червени. — Вероятно си права. Но ако не може да докаже, че съм Мраколюбка, и не може да предотврати това да стигне до съда…

— Оскърблението не е достатъчно, за да бъде свалена — каза Сеайне. — Максималното наказание е формално отстраняване от Съвета и наказание за един месец. Ще си запази шала.

„Но ще загуби много доверие“ — помисли си Егвийн. Беше окуражаващо. Но как да направи така, че Елайда да не я задържи изолирана? Трябваше да продължи натиска си… но как, след като беше затворена в тази килия? Малко време беше изтекло, но пропуснатите възможности вече я глождеха.

— Ще присъстваш ли на съда? — попита Егвийн.

— Разбира се — отвърна невъзмутимо Сеайне, както и трябваше да се очаква от Бяла. Някои Бели бяха самото олицетворение на хладнокръвие и логика. Сеайне беше много по-сърдечна и топла, но все пак ужасно сдържана. — Аз съм Заседателка, Егвийн.

— Все още виждате влияния от раздвижването на Тъмния, нали?

Егвийн потръпна, като си спомни случилото се с Леане.

— Да. — Гласът на Сеайне стана по-тих. — Като че ли стават все по-лоши. Смърт на слуги. Развалена храна. Цели сектори от Кулата се преподреждат най-безразборно. Втората кухня снощи се премести на шестия етаж, а цял сектор от жилищата на Жълтата Аджа се озова в мазето. Същото каквото се случи с Кафявите, а онова все още не е оправено.

Егвийн кимна. Както се бяха разместили стаите, малкото новачки, чиито стаи бяха останали на местата си, бяха настанени на двайсет и първия и двайсет и втория етаж, където преди бяха жилищата на Кафявата Аджа. Всички Кафяви с неохота се бяха преместили долу в крилото. Щеше ли промяната да остане постоянна? Преди Сестрите винаги бяха обитавали същинската Кула, а новачките и Посветените живееха в крилото.

— Трябва да изтъкваш тези неща, Сеайне — каза тихо Егвийн. — Непрекъснато да напомняш на Сестрите, че Тъмния се раздвижва и че Последната битка наближава. Да настояваш, че трябва да действат заедно, а не разделени.

Една от Червените сестри погледна свещта на масата. Времето, отредено на Егвийн за посещения, приключваше. Скоро щяха да я заключат отново. Тя усещаше прашната миризма на несменяна слама зад себе си.

— Трябва да се трудиш упорито, Сеайне — каза Егвийн и се изправи, щом Червените станаха. — Прави това, което аз не мога. Помоли другите да го правят и те.

— Ще се опитам — отвърна Сеайне. Стана, а Червените взеха столчето на Егвийн и й дадоха знак да се прибере навътре в килията. Таванът бе твърде нисък, за да стои права, без да се наведе.

Егвийн тръгна с неохота.

— Последната битка иде, Сеайне. Помни го.

Бялата кимна.

Вратата се затръшна и Егвийн остана на тъмно. Седна на пода. Толкова сляпа се чувстваше! Какво щеше да стане в съда? Дори да накажеха Елайда, какво щеше да стане с нея самата?

Елайда щеше да се опита да им наложи да я екзекутират. И все още имаше основания, след като Егвийн — според дефиницията на Бялата кула — се беше представяла за Амирлинския трон.

„Трябва да остана твърда — каза си Егвийн в тъмното. — Сама запалих огъня под казана и сега трябва да се варя в него, ако това ще съхрани Кулата.“ Сестрите знаеха, че продължава съпротивата си. Това бе всичко, което можеше да им даде.