Царицата на Палмира

„Когато се замислим за това, що е величие, винаги си представяме Зиновия, която върви под колонадите на Палмира. Нейната красота е равна само на тази на каменния град, в който пустинята и вековете са оставили толкова прах от мечти, че самият живот вече не е по-реален от някой отдавна забравен сън.“

Ангъс Фарел, „Алманах на опиянението“

А. Б. Даниел е литературен псевдоним на писателите Антоан Одуар и Жан-Даниел Балтасе, познати на българските читатели, посрещнали с интерес приключенската им трилогия ИНКА: Принцеса на слънцето, Златото на Куско и Светлината на Мачу Пикчу.

Новият им роман в два тома – Танцът на боговете и Златните вериги, пресъздава легендарната история за царицата на Палмира Зиновия – жената, покорила Рим.

Зиновия* от Палмира** е сама от деня, в който се е родила. И утре никой няма да знае дали е съществувала наистина…

Многобройни са легендите, разказвани през столетията, за царицата на Палмира. В момента на раждането на Зиновия (Дар от Бога) от небето пада огнена топка и образува езеро насред пустинята. Така владетелката е белязана завинаги.

Палмира е изключително богато царство, запазило независимостта си от Рим. „Градът на палмите” е в центъра на сирийските керванни пътища и е буфер между империята и отколешния й враг Персия. Царицата воин се възползва от имперската слабост и завладява обширни територии, включително житницата Египет. Могъщият Рим е унизен и то от жена! Римската пропаганда я сравнява с Клеопатра. Зиновия е на върха на славата си.

В „Танцът на боговете“ авторите успяват да поднесат по различен начин познати истории за битките на римляните, за техните забавления и за тайнствения живот из арабските хареми.

[* Зиновия е царица на Палмира, съпруга на Септимий Оденат, управлява царството след смъртта на мъжа си от 267 до 270 г. Тя успява да завладее голяма част от Сирия и Мала Азия, като се надява да задържи тези територии, лавирайки между Римската империя и Сасанидското царство. През 269 г. тя отстранява от власт и префекта на Египет и се обявява за царица на Египет. – Б.р.]

[** Палмира (или Тадмор) е град в Централна Сирия, разположен в оазис на 215 км североизточно от Дамаск и на 120 км юго-западно от река Ерфат. Гръцкото му име Палмира е превод от арамейското Тадмор, което означава „палма”. Палмира е наричан „невестата на пустинята”. – Б.р.]

ЧАСТ ПЪРВА

СЪДБАТА

240–256 г. сл. Хр

≈ 1 ≈

ПУСТИНЯТА ТУРУК АЛ-ЛААБ

В дъното на палатката дузина жени не откъсваха очи от родилката. Те несъзнателно стягаха коремите си и се напрягаха като младата съпруга.

Тя беше едва на петнайсет години, с тяло, толкова детско все още, че изглеждаше почти невъзможно бедрата й да се отворят така, че да пропуснат новият живот да мине.

Отново пое въздух. Кожата на корема й се набръчка от поредната контракция.

Стенаиието й проряза тишината в стаята. Жените прехапаха устни, за да не изкрещят с нея. Старицата изръмжа:

— Ама спри да охкаш! Безполезно е, това няма да го накара да излезе!

Младото момиче като че ли не чу нищо. Лепкава пот покриваше бузите и слепоочията й. Една по-силна контракция я събори назад. Стенанието се превърна във вопъл. Толкова силен, че кедровите стълбове, които подпираха тежките рогозки на палатката, се разтресоха. Ашему се притисна към нея, за да й помогне.

В сянката жените повтаряха монотонно името на Ваалшамин* и го молеха за помощ и милост.

[* Ваалшамин е бог на небето, почитан от голяма част от семитските народи, както и в Египет и Рим. Той става Бог на всички богове, след като завладява царството на бога на морето Ям. – Б.р.]

Настъпи миг покой. Момичето вдишваше неистово въздух с широко отворена уста и хлътнали бузи.

Неусетно се беше стъмнило. Една жена стана и удължи фитилите на маслените лампи, окачени на подпорите. Друга добави малко изсъхнали камилски изпражнения в мангала и го разпали с помощта на ветрило от палмови листа. Трета разбърка с дървена лъжица с дълга дръжка парчетата плат във врящата вода. Това бяха все полезни действия, но в този момент служеха по-скоро за намаляване на напрежението. И за да не се настани страхът в палатката, подобно на стипчивия дим от глинената печка. Всяка от присъстващите жени знаеше колко е опасно да раждаш толкова млада.

Ашему погали челото на невръстната съпруга. Опипа врата и устните й и прошепна:

— Тя умира!

Акушерката я изгледа свирепо.

— Разтърси я! Тя не трябва да си отива. Има още работа, иначе няма да успея да издърпам детето.

В полупритворените очи на момичето се четеше празнота. Гърдите и коремът й блестяха от потта. Ашему долепи тъмната си буза до нейната и започна да шепне нежни и окуражаващи думи.

— Какви ги вършиш, египтянке? – изкрещя старата акушерка. – Сега не е моментът за нежности!

Тя заби рязко ноктите на коравите си пръсти във врата на младата съпруга. Зад гърба й жените замлъкнаха.

Жената дете дойде на себе си. Тя сграбчи ръката на старицата с разширени от ужас очи.

— Не се отпускай – изръмжа акушерката и намали натиска върху врата й. – Не се опитвай да се отървеш от болката като заспиш, защото ще умреш.

* * *

Огънят осветяваше чалмите на мъжете. Те бяха с наведени глави. Никой не искаше да прочетат страха по лицето му.

Само Абдонай стоеше изправен, с поглед, насочен далеч над разседа на Турук ал-Лааб, където над нощното море трептяха звездите. Щеше да е срамота да сведе глава. Неговата съпруга крещеше там, под палатката.

Виковете отслабнаха за миг и веднага започнаха отново – по-тихи, по-дрезгави. Приличаха на стенанията на изкормена газела. Бяха толкова ужасяващи, че прерязваха телата на мъжете като острие на кама.

Думите на акушерката не спираха да се въртят в главата на Абдонай от сутринта. Беззъбата старица ги беше произнесла преди три или четири сезона, когато той беше обявил желанието си със съпругата си да дадат живот на син.

— Изборът си е твой, Абдонай! – беше просъскала тя.

— Момичетата не са като камилите. Жена ти е прекалено млада, за да те дари с потомство. Бедрата й са прекалено тесни. Много малко успяват да родят на нейната възраст. Но изборът си е твой.

Абдонай откри сърцето си на Ваалшамин. Душата му се преизпълни със страхопочитанието, което беше нормално да изпитва към своя бог, и той прошепна:

— О, най-могъщ от най-могъщите! Властелине на земята и на прадедите на моите прадеди, погледни този, който ти служи от момента, в който е поел първата си глътка въздух…

Думите застинаха на устните му, преди да довърши молитвата си: никога досега не беше виждал онова, което забеляза в нощното небе. Ръката му инстинктивно хвана извитата дръжка на кинжала и част от него се приплъзна извън ножницата. Зад палатките конете се раздвижиха. Над скалата, която стърчеше над бивака, отекна призив. Абдонай учуден възкликна тихо:

— Една звезда се движи! Гледайте! Една звезда се движи!

Мъжете вдигнаха глави към него, но не разбираха какво им говори. Конете цвилеха на пресекулки, сякаш присъединявайки се към стенанията на младата съпруга. Абдонай посочи с пръст на север, към хилядите блестящи звезди, и повтори припряно:

— Гледайте, тя се откъсва от небето! Ваалшамин откъсна една звезда от небето!

Тогава те я видяха.

Това не беше звезда, а шлейф от светлина. Бял, малко по-голям от буболечка. Той се издължи пред погледите им и стана голям колкото птица. После пак се промени. Изящен и нежен се вееше като платно под напора на вятъра. Ставаше все по-голям. Толкова бързо! Те видяха как се превръща в огнен език, после в опашка на побеснял кон.

На юг от бивака камилите започнаха да издават ужасни звуци. Първо някои, после всички заедно, така както се случваше понякога, когато бяха много изплашени. Дрезгавият им ропот отекна в скалите. Вече никой не чуваше виковете на младата съпруга. Старците, жените и децата излязоха тичешком от палатките и погледнаха към небето. Горящата звезда летеше все по-бързо. Пламъкът ставаше все по-дълъг, по-червен и по-златист. Майките викаха децата. По-големите, разтревожени, се хващаха за туниките им, а най-малките се смееха и пляскаха с ръце, удивени от небесното чудо.

Абдонай не изпускаше от очи пламъка, който раздираше небето. Ужасен глас прошепна на ухото му:

— Тя идва към нас, Абдонай! Ваалшамин изпраща звездата право към нас!

В палатката жените бяха чули виковете и голямата врява навън. Любопитството им надделя. Те не можаха да се сдържат, излязоха и изоставиха младата съпруга в ръцете на акушерката и на Ашему.

А тя вече не крещеше. Конвулсиите все още разтърсваха тялото й, но изсъхналите й устни не пропускаха вече никакви стенания. Един безпомощен товар тежеше сега върху гърдите на Ашему.

— Глупачка! – промърмори през изпочупените си зъби старицата. – Отиде си.

Тя отвори устата на младото момиче, доближи бузата си за няколко секунди, преди да притисне пак дланта си върху издутия корем. След това се обърна към Ашему и изръмжа:

— Безполезно е да се мориш да я подпираш. Тя няма повече да ни помогне.

Докато Ашему полагаше младата съпруга върху покритите с парчета плат килими, жените се върнаха под палатката тичешком и крещейки в един глас с разкривени от изумление лица:

— Една звезда се откъсна от небето!

— Идва към нас! Право към нас!

— Това не е звезда, това е голям огън!

Старицата се изправи и попита:

— Какви ги разправяте?

Една жена отговори:

— Това е небесният огън на последния ден! Ваалшамин ще ни съди!

Друга вдигна ръце към небето и изкрещя:

— Това е денят на Страшния съд! Ваалшамин пристига на огнената си колесница!

Ашему посочи съпругата на земята:

— А тя? Искате да я изоставите? Съпругата на Абдонай?

Една от жените извика с обляно в сълзи лице:

— Всички ще умрем! Защо трябва да се ражда дете?

Останалите вече се разбягваха. Старицата заплаши:

— Не бягайте! Дано попаднете в ръцете на Сатаната, страхливки!

Входната завеса на палатката падна отново, заглушавайки думите й. Акушерката се поколеба. Ашему се запита дали и тя ще избяга. Навън всичко живо, което имаше уста, крещеше и ревеше.

Старицата въздъхна. Огледа съпругата със злобна физиономия, показвайки розовия си език над голите венци. После се наведе, коленичи и постави главата си върху опънатия корем на родилката. Ашему сдържа дъха си. Без да я поглежда, акушерката заяви:

— Детето е живо.

Тя отвърза една кожена кесийка от подплатата на колана си. В дланта й се появи малко ножче. Под светлината на лампите проблесна дълго лъскания метал. Акушерката заповяда:

— Донеси кърпите и топла вода.

Ашему се разтрепери.

— Нали няма да…?

— Побързай! Вече е мъртва. Или скоро ще бъде. Искаш да видиш как коремът й ще загние ли?

* * *

Навън един човек спря да вика. После още един. И още един.

Дори децата млъкнаха.

Останаха само дрезгавите стенания на камилите и цвиленето на полуделите от ужас коне.

Горящата звезда се движеше все по-бързо. Нарастваше, заприличвайки на глава на хищник, направена от злато и кръв, която реве из небето. Огнената й опашка се разширяваше и скъсяваше. Тя осветяваше нощта толкова добре, че можеха да се различат отлично лицата, палатките и сенките им. Виждаха се дори цепнатините по скалите. Воините метув от охраната бяха извадили своите нимши* от ножниците. Извитите остриета увиснаха безсилни в ръцете им.

[* Леко изкривен марокански меч с малка дървена дръжка. – Б.пр.]

Огнената паст бе зинала точно срещу тях. Никой вече не се съмняваше каква е волята на Ваалшамин.

На някои им се стори, че чуват как някаква гигантска уста си поема въздух. Задъханото дишане на смъртта, която се спуска над пустинята. Мнозина паднаха на колене, умолявайки Ваалшамин да бъде снизходителен. Други вече бяха легнали по корем, забили лица в земята. Името на Ваалшамин се носеше навсякъде из въздуха. Ваалшамин! Ваалшамин! Ваалшамин: най-всемогъщият бог във вселената.

Абдонай се осмели да погледне към палатката, където детето му може би вече се бе родило. Момче ли беше, или момиче? Никога нямаше да разбере. Нямаше сила, която можеше да го заведе до там. Огненият хищник се движеше прекалено бързо. Носеше се право към тях и вече не се виждаше червеникавата му опашка, а само яркият светъл отблясък, който осветяваше всичко.

Абдонай последва примера на хората около него. Падна на колене, разкайвайки се за греховете си.

* * *

Острието вече беше разрязало плътта, когато светлината от звездата премина през рогозките на палатката.

И Ашему, също както всички онези отвън, несъзнателно бе започнала да шепне името на Ваалшамин, макар че той не беше нейният бог. Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за онова, което виждаше. За окървавените ръце на старицата, които разтваряха корема на младата съпруга, разделяйки го надве като нар. Треперещите пръсти отместваха вътрешностите. И отдолу, сред блестящата тъмна кръв, се показаха клепачите, устата и носа на новороденото. То мърдаше. Съвсем леко. Ръка, малко по-голяма от бакла, се вдигна, размърда се, като че се мъчеше да хване въздуха.

Навън вече не се чуваха викове. Имаше само някакво жужене като от шепот, което караше кожата да настръхне. Акушерката се изправи, олюлявайки се, и се отправи към входа на палатката, мърморейки нещо, което Ашему не разбра. И тя избяга.

Самата Ашему не можеше да помръдне. Светлината в палатката бе толкова силна, като че беше ден и на небето светеха двайсет слънца. Смъртта беше обезобразила красивото лице на младата съпруга. Устните й се бяха изкривили в гримаса, каквато никой приживе не бе я виждал да прави. В отворения й корем обаче малкото същество мърдаше все повече.

Едва тогава Ашему разбра, че ставаше нещо наистина необикновено. Колелото на времето спря. Тя сложи ръцете си в утробата на младата съпруга и извади оттам новороденото. Пъпната връв задържаше детето към мъртвата му майка и без да се замисли, без да потърси ножчето, което старицата беше изпуснала, Ашему заби зъби в лепкавата плът. Преряза я също както лъвицата прегризва гърлото на плячката си. Тежкото и живо бебе увисна в ръцете й.

Ашему обърна детето с главата надолу, разтърси го рязко и се затича навън, по посока на молитвите и прошенията към Ваалшамин.

Новороденото изплака за първи път в живота си, когато Ашему усети под краката си студената земя отвън. Тя притисна детето към гърдите си. Неясен шум проряза небето.

Тя разбра, че жените бяха казали истината. Всички щяха да умрат.

Светлината изчезна.

Настана мрак. По-зловещ от нощната тъмнина. Нечовешката врява спря и се възцари тишина.

Безкрайна и пълна тъмнина. Безкрайна и пълна тишина. Тогава земята се разтресе.

Разклати се и затрепери толкова силно, че Ашему падна на колене. Тя мислеше само как да защити току-що роденото дете. Съжаляваше, че не може да го накара да влезе в собствената й утроба.

Междувременно в отново възцарилата се над бивака тишина се чу неговият плач. Кроткият и спокоен плач на новородено. Сега свикналите й с тъмнината очи различиха небето и звездите по него. Някои вече се изправяха, изразявайки шумно радостта си и с изпълнено с надежда сърце.

Вдигна се огромен облак от пясък, камъни и воняща земя. Връхлетя ги непоносим вятър, който носеше тонове прах, която ги шибаше по гърбовете и главите и проникваше в носовете и устата им при всяко вдишване. Погребваше ги живи, насред пустошта.

Ашему се сви със сгушеното до гърдите си бебе, изгубена в облака, на края на света.

* * *

След доста време воините метув се изправиха на билото над бивака. Закривайки уста като по време на пустинна буря, те съумяваха да си поемат въздух, без да гълтат прахта, която се стелеше във въздуха, разнасяйки ужасяваща миризма на гнило. Беше съвършено тъмно и те вече не виждаха огньовете на бивака. Започнаха да викат, за да дадат знак, че са живи.

Долу само камилите реагираха. Шумът от експлозията още бучеше в ушите на всички, а зловонието предизвикваше гадене.

После и Абдонай, подобно на всички останали, долови плача на дете. Беше сигурен, че е неговото.

Чу и виковете на воините метув, но дори не се опита да им отговори. Край него всичко живо мърмореше и плюеше. Той завърза тюрбана си през устата и се заклатушка сред облака прах. Слепешката се приближи до мястото, откъдето идваше бебешкия рев. С протегнати напред ръце, опипвайки и мърморейки, той се препъваше в изправящите се хора. Изведнъж плачът се чу съвсем близо, отдясно. Пръстите му докоснаха широк гръб. Едро и яко женско тяло, свито на земята, над виковете на новороденото.

— Ашему!

Дойката трепереше като стръкче трева. Тя изстена от ужас и се възпротиви, когато той се опита да я изправи.

— Ашему! Аз съм, Абдонай!

Тя протегна ръка в тъмното и докосна покритите с пепел бузи на Абдонай.

— Сигурен ли си? – попита тя с жален глас. – Сигурен ли си? Не си ли някой дявол?

— Не говори глупости! Аз съм Абдонай!

— Какво друго може да смърди толкова силно, освен дъхът на дявола?

— Аз съм Абдонай. Не можеш ли да познаеш гласа ми? Изправи се и ми дай моя син.

Той я дръпна за ръката. Тя го отблъсна енергично.

— Да не си полудяла? – възмути се Абдонай, опитвайки се да вземе бебето, което мърдаше до гърдите на египтянката. – Дай ми моя син!

— Не, почакай! – изстена Ашему.

Абдонай я сграбчи за раменете. Двамата започнаха да се борят абсолютно безсмислено, докато египтянката, плюейки и кашляйки, успя да прошепне:

— Абдонай, моля те! Не го карай да диша този прахоляк. Това ще го убие…

Тя беше права. Тюрбанът му се беше свлякъл от устата и той вече дишаше трудно. Изплю на земята вонящата кал, която беше напълнила устата му. Докато се забулваше отново, попита:

— Момче или момиче?

Без да отговори, Ашему пъхна бебето под роклята си на топло, до голата кожа. Тя идваше на себе си. Страхът я напускаше, оставяйки такава болка в крайниците, сякаш я бяха били. Тя си избърса лицето с опакото на ръкава и измърмори:

— Ако мислиш, че съм имала време да погледна…

— Син е, сигурен съм. Само един син може да бъде достатъчно силен, за да се роди в подобна нощ.

Навсякъде около тях всичко живо ръмжеше и плюеше. Хората се викаха един друг, докосваха се. Разпознаваха се с облекчение, раздвоени между радостта от това, че са живи, и тревогата от притискащата ги, задушаваща и воняща пепел.

— Да не стоим тук – заповяда Абдонай. – Ела да скрием детето!

* * *

Когато влязоха в палатката, на светлината на лампите, които не бяха угаснали, те приличаха на бледи статуи от прах. Ашему издърпа мъничкото бебе изпод роклята си, за да избърше все още изцапаните с кръвта на неговата майка слабини и те откриха с изумление не син, а дъщеря.

— О! – каза Абдонай.

Не особено доволен, той видя как Ашему най-после изми бебето с останалата хладка вода.

Дъщеря!

Ваалшамин кара звезда да падне върху кервана му и го дарява с дъщеря!

Дали Ваалшамин не искаше да накара всички да повярват, че Абдонай превозва дяволи в самарите на своите камили?

Той видя проснатото върху килимите тяло. Беше готов да попита раздразнено дали съпругата му не спи. Дали тя беше разбрала, че от небето върху главите им бе паднала звезда!

Златистото озарение на косата й осветяваше черната сянка на корема, а устата й бе изкривена и зейнала като очите, които никога вече нямаше да прогледнат. И той разбра.

Докато повиваше с мек плат новороденото зад гърба му, Ашему измърмори:

— Тя много се измъчи. Това можеше да се предвиди. Старицата направи необходимото. Като се изключи фактът, че ако всички ще умрем заради звездата, не си заслужаваше.

Абдонай направи гневен жест:

— Никой няма да умре. Пепелта ще слегне. Ще има малко повече прах в пустинята, това е всичко.

— Тогава защо се разнася такава воня? Кой ти каза, че дяволите няма да излязат от земята, където падна звездата?

— Не приказвай глупости, египтянко! – подсмихна се Абдонай. – Вярваш ли, че Ваалшамин ще запали звезда в небето, за да забавлява дяволите?

Когато завесата на палатката се спусна зад него, Ашему повдигна кръглата и топла глава на бебето до устните си и прошепна:

— Горкото ми момиче. Какво ли знае баща ти за намеренията на своя Ваалшамин?

≈ 2 ≈

ПУСТИНЯТА ТУРУК АЛ-ЛААБ

На разсъмване те разбраха какво се беше случило.

Докато над пустинята се развиделяваше, на по-малко от хиляда стъпки от бивака, воините метув откриха кратера. Звездата беше разсякла отвесната скала като чук и беше нагорещила камъните. Тя беше потънала в жълто-червеникавата пръст, издълбавайки обширна песъчлива яма. Езици от черен прах бяха набраздили склоновете.

Воините метув, които бяха по-смели от керванджиите, слязоха в кратера. Ентусиазирани от перспективата да открият там изчезналата звезда, те претърсиха алчно прахта и пясъка на дъното на конуса.

Изведнъж един от тях извика ужасено. Нещо сякаш всмукваше краката, прасците и бедрата му. Той потъваше в пясъка така бързо, все едно някакво животно го теглеше от вътрешността на кратера. Преди някой да успее да му помогне, друг воин, точно до него, се загуби до раменете в пясъка за секунди. Всички видяха изумените му и умоляващи очи. Пясъкът достигна до тила му. изкачи се на вълнички до устните му. После го погълна плавно.

Другият воин метув, останал без дъх и с отворена от изумление уста, изгреба смъртоносната прах около себе си. Крещейки проклятия, мъжете развързаха тюрбаните си. Дългите ленти син плат покриха нещастника в мига, в който пясъчна вълна го погълна.

Край Абдонай един мъж каза с безизразен глас:

— Ваалшамин разкопа пясъците на демона!

Абдонай стисна юмруци. Без да продума, той гледаше как воините метув се втурват навън от ямата, където пясъкът все още леко се набраздяваше.

Защо Ваалшамин се ожесточаваше? Да му даде дъщеря и да покрие семейството, палатките, камилите му с воняща пепел не беше ли достатъчно?

Достигналите до ръба на ямата воини метув спряха. Нечия ръка сграбчи Абдонай и му показа дъното на пясъчния конус.

Там, където току-що бяха изчезнали хората, започваше да расте сянка. Пепелта и пясъкът се смесваха в нещо като кал. Кално петно, приличащо на черна кръв върху парче плат.

Всички бяха отправили взор натам. Някои вече бяха сложили ръце на дръжките на кинжалите си. Космите на тила и ръцете им настръхваха. Помислиха си, че това, което виждат, е появата на зловонната лига на някой дявол, който дъвче другарите им, и че съвсем скоро ще видят лицето му.

После върху повърхността на калта се появи син отблясък. Подвижно блещукане. Отблясък от небето.

Всички помислиха едно и също. Но то беше толкова невероятно, че никой не успя да го изрече на глас.

Блещукането по калта се разшири. То потрепери така, както младо животно се отърсва след дълъг сън. После проблесна, отхапвайки от пясъка, заливайки го със своя блясък. Протегна се отново. Беше станало още по-ярко и се плъзгаше между камъчетата, разтваряйки прахта, поглъщайки вдлъбнатините и бабуните.

Вече не нямаше грешка. Наистина беше това! Абдонай заби нокти в най-близкото рамо и изкрещя:

— Вода! Това е вода! Ваалшамин ни изпрати вода!

Вода.

Тук, в сърцето на великата пустиня Турук ал-Лааб. Тук, където пръстта побеляваше от солта като костите на труп.

Където небето овъгляваше насекомите. Където човек издържаше върху спечената кора на земята без вода само два дни и две нощи, преди да рухне.

Вода.

Независимо от това, че пясъкът я пиеше, тя вече създаваше на дъното на ямата локва, широка двайсет или трийсет стъпки.

Децата танцуваха и имитираха с ръка зигзагообразните движения на мухите, които я докосваха. Жените се кискаха, прикривайки уста. Старците плачеха от радост. Цялото племе на Абдонай беше там: корави хора, които, без да обръщат внимание на слънцето, седяха на ръба на ямата, която пред очите им се превръщаше в оазис. Устните шепнеха и пееха. Сърцата се радваха, всички се смееха и възхваляваха.

— Вода! Вода. Благословен да бъде Ваалшамин!

Когато слънцето достигна зенита си, повече от половината яма беше пълна с вода, която никой още не се бе осмелил да докосне.

На някои места по-наклонените стени на ямата се бяха срутили. Цяло парче дори беше изчезнало, пропускайки водата да стигне до отвесната скала, издигаща се над бивака. Това вече не беше локва, а малко езеро, което продължаваше да се увеличава, придобивайки удължената форма на цвета на хибискуса – тъмен, син и прозрачен.

За пръв път, докато слънцето грееше с всичка сила, се усещаше свежестта на водата – влагата се издигаше във въздуха и галеше лицата. Децата вече бяха изключително възбудени. Наложи се да им забранят да цапат живителната течност.

Тогава Абдонай се сети за дъщеря си. Той скочи внезапно и се обърна към Ашему. Грабна детето от ръцете й, вдигна го над главата си като луд.

— Божият дар! – изкрещя той. – Божият дар!

Околните го погледнаха слисани.

— Ваалшамин ми го изпрати. Той ми изпраща вода и ми изпраща моята дъщеря. Тя се роди, когато падна звездата. Тя отвори корема на майка си, както звездата отвори корема на земята!

Старците смръщиха вежди, мърморейки не особено убедени. Жените поклатиха глави и се подсмихнаха. Всички си мислеха, че всъщност водата беше най-хубавият и най-ценен божи дар. Нали това беше най-сладкото нещо от живота, на което им предстоеше да се радват.

Но Абдонай продължи да танцува на ръба на ямата с новородената си дъщеря над главата. Смееше се с цяло гърло. Смехът му отекна в скалите и те го върнаха с нечуван до този момент звук. По-късно някои бяха готови да се закълнат, че тогава бяха чули смеха на самия Ваалшамин. После всички видяха как сандалът на Абдонай се подхлъзна в пясъка и станаха свидетели как той се прекатури към дъното на ямата. Платът, с който беше повито бебето, се разтвори. Всички извикаха, когато мъничкото детско телце полетя над водата. Малко розово тяло, приличащо на камък от плът, което се въртеше, като че беше безтегловно или сякаш искаше да се превърне в птица. Само след секунди обаче то се заби във водната повърхност като стрела, изведнъж. Удари се в нея, оставяйки трептящи пръстени. И изчезна.

Абдонай се беше изтърколил до долния край на склона. Той също падна във водата и потъна. След малко, оплетен в наметалото и шалварите си, се показа на повърхността и с отчаяни усилия заплува към брега. Плюваше, пъхтеше, ужасен от усещането, че пясъкът се изплъзва изпод краката му. Махаше с ръце и пляскаше по повърхността на езерото, но от това вълнение затъваше все повече.

Няколко мъже се изтърколиха към него и започнаха да мятат колани или тюрбани. В настаналото голямо объркване никой не забеляза невръстното момче в подножието на отвесната скала, което сваляше бялата си туника. Никой не видя и как то се потопи във водата и се гмурна пъргаво като риба. В следващия миг се показа в средата на малкото езеро, в момента, в който издърпваха Абдонай на брега. Плуваше с лекота. Гъстата му коса блестеше, цепейки повърхността на водата. С дясната ръка то подпираше дъщерята на Абдонай, държейки я до бузата си. Бебето беше спокойно и не проявяваше признаци на каквото и да било притеснение. То дори хвана къдриците на своя спасител, сякаш искаше да го погали. Настана странна тишина. Жените прехапаха устни.

Момчето заплува към Абдонай. Стъпи на пясъка, притискайки бебето към гърдите си. Силуетът му подвеждаше. Беше високо и силно за възрастта си, но със сигурност нямаше повече от пет-шест години. Сложи с неохота бебето в треперещите ръце на Абдонай, който го вдигна предпазливо.

— Нали видяхте: тя влезе във водата и не се удави. Това, което казах, е вярно: тя е избрана от Ваалшамин!

Този път никой не промърмори. Старците се усмихнаха, клатейки глава, жените закимаха в знак на съгласие, с мокри от сълзи очи.

— Така ще се казва – заяви Абдонай. – Зиновия – Божият дар!

* * *

Малко по-късно, когато новородената му дъщеря беше вече на сигурно място до гърдите на Ашему, Абдонай разгледа внимателно младия й спасител. Беше толкова невръстен, че чак изпита някакво притеснение. Дали Ваалшамин не си правеше пак шеги с него?

Наведе се към момчето и го попита как се казва.

— Шаваад, син на Искелаил, син на Дурам-Елай.

— Никога не съм те виждал. Ти не си от моя бивак, Шаваад.

Момчето се обърна към отвесната скала от другата страна на водата. Абдонай видя там група от трийсетина мъже, жени и деца, които не беше забелязал досега заради вълнението, което беше предизвикала прииждащата по дъното на ямата вода. Всички те – мъже и жени – бяха облечени с еднакви дълги бели туники. Мъжете имаха бради, а жените не носеха воал върху разпуснатите си коси. Те стояха изправени, без да помръдват, подобно на статуи.

— Моят баща и моите чичовци – каза Шаваад и посочи с пръст на запад, където пукнатината се стесняваше. На два часа път пеша, срутена земна маса водеше към платото Турук ал-Лааб.

— Ние спяхме. Събудихме се и видяхме как пада огнената звезда. Когато се развидели, баща ми каза: „Великият архангел се завърна. Да отидем да го посрещнем.” Видяхме как водата излезе от пясъка. Баща ми каза: „Великият архангел не се е върнал лично, а е изпратил водата на пречистването. „Ти извика и дъщеря ти падна във водата. Великият архангел реши да я пречисти първа. Но дъщеря ти не е с нас. Тя не знае да плува. Ако човек не знае да плува, Великият архангел ще го отнесе по време на пречистването и той няма да може да изпълни волята му на земята на хората. Затова се гмурнах. Водата на Великия архангел ме пречисти втори.

Момченцето говореше уверено и сияеше от гордост. Никой не се усъмни, че то отдавна беше обучено да борави с думите. Каквото и да означаваха те.

— В такъв случай вие сте от следовниците на Елкезай*?

[* Елкезай е създател на юдейска секта, която възниква към 100 г. Тя е известна най-вече с практикуването на ритуала на светото кръщение. Последователите на Елкезай се подчиняват на еврейските закони и вярват, че кръщаването опрощава греховете на човека и пречиства душата му. – Б.р.]

— Елкезай е нашият Велик учител, този, който ни отвежда при Великия архангел – с изключително сериозен тон потвърди детето.

„Последователи на Елкезай!”, помисли си Абдонай. Такива бяха елкезаитите: водата бликваше в краката им насред пустинята – чудо на чудесата. И за какво си мислят те? За жаждата, за радостта на керваните, за живота, красотата, цветята и прохладните нощи, които скоро ще настъпят тук, ако водата не се изпари под парещото слънце? Не. Елкезаитите не си представят нищо подобно. Те мислят само как да се пречистят!

От какво да се пречистят? Те, които не се осмеляваха да отворят устата, за да се засмеят, които никога не убиваха – нито гълъб, нито дори пустинен плъх. Как ли се справяха със създаването на потомство? Това е най-голямата загадка на Сътворението.

Момченцето го наблюдаваше настойчиво с черните си решителни очи. Те направо го пронизваха. Шаваад сякаш четеше мислите на Абдонай.

— Във водата пророкът ни измива от грешките ни. Хората правят много грешки. Без да си дават сметка. Навсякъде може да се направят грешки. Дори в пустинята. Баща ми го знае.

Абдонай намръщено поклати глава в знак на съгласие. Толкова млад, а от устата му излизаха странни думи, подобни на празнословията на онези луди пророци, които бродеха из пустошта на Турук ал-Лааб.

Беше разочарован. И проявяваше недоверие.

Погледна към хората в бели туники от другата страна на новата вода, колебаейки се дали да им отправи някакъв знак. Би могъл да ги покани, да им благодари, като им предложи да споделят хляба и радостта от този невероятен ден. Но хората на Елкезай не споделяха нищо с племената в пустинята. Особено пък храната. А може да им дойде и идеята да си присвоят извора. Да решат, че техният Велик архангел им го е подарил, или да им хрумне някоя друга прищявка.

Той се подвоуми. Дали не трябваше да започне някакъв пазарлък, показвайки силата си? Да извика воините метув да ги изгонят?

Не. Тяхното момче беше спасило новородената Зиновия. Не биваше да мисли за това. Денят не беше подходящ да мрази онези, които Ваалшамин използваше, за да изпълняват волята му.

— Как се научи да плуваш толкова добре? – попита той.

— В голямата река на изток. Моят баща казва, че трябва да можеш да стоиш с глава под водата, докато преброиш до десет. Иначе Великият архангел няма да може да те благослови.

— И ти можеш да броиш до десет?

— До повече. Много повече. С твоята дъщеря останахме под водата до шестнайсет.

Абдонай не можа да сдържи смеха си. Макар и елкезаит, това момче не беше обикновено. На човек му се искаше да слуша историите му. Педя човек, който бе в състояние да докосне душите и да отправи послание.

— Значи благодарение на теб, млади Шаваад, моята дъщеря е благословена от твоя Велик архангел! Иди да кажеш това на твоя баща. Кажи му, че моят бог, Ваалшамин, ми изпрати звезда. Тя падна върху моя бивак, върху онази част от пустинята, върху която бях установил бивака си от половин луна, защото моята съпруга щеше да ражда. Разбираш ли това? Звездата падна тук в момента, когато моята дъщеря излизаше от корема на майка си. Ето това трябва да кажеш на твоя баща. Звездата падна, дъщеря ми се роди, водата дойде. Водата повика моята дъщеря. Моята дъщеря те повика, за да не я отнесе Великият архангел. Кажи това на твоя баща. Моят бог Ваалшамин и вашият Велик архангел са се спогодили. Кажи му, че той може да идва да се пречиства в извора на моята дъщеря, когато пожелае. И ти също. Кажи му, че аз, Абдонай, син на Малику, син на Нашум, от племето маазин, разрешавам това.

Момчето кимна строго в знак на съгласие.

— Ти си ми приятел, Шаваад. Ще кажеш още на твоя баща, че му подарявам една тригодишна женска камила и десет овце. Ще дойдеш да вземеш камилата с него, когато той пожелае. Ти наистина си го заслужи, момчето ми.

Лицето на Шаваад стана още по-сериозно и непроницаемо. Той погледна напрегнато към своите, прехапвайки устните си.

— Мислиш ли, че твоята дъщеря ме е повикала, когато е била във водата?

— Разбира се!

Абдонай се засмя. Забавляваше се с наивните мисли на момчето. Накрая добави с тайнствен израз на лицето:

— Щеше ли да се гмурнеш, щеше ли да я намериш в черната вода, ако не те беше повикала?

Шаваад го наблюдаваше внимателно, мъчейки се да разбере дали му се подиграва. Накрая се усмихна. Усмивката му предизвика неприятно усещане у Абдонай.

— Тогава, ако твоята дъщеря ме е повикала, тя, която не знае още нито да говори, нито да плува, значи Великият архангел е решил да свърже душите ни.

Абдонай за миг се вцепени, след което смехът му накара хората около тях да ги погледнат.

≈ 3 ≈

СИНГИДУНУМ, ДУНАВ

Аврелиан* вдиша ръка и нареди да се пази тишина. Старият декурион** разхлаби внимателно бутона за опъване. Въжето се разви, без дървото да проскърца, освобождавайки рамото на катапулта.

[* Аврелиан (лат. Lucius Domitius Aurelianus) – римски император от 270 до 275 г. Роден е в Мизия или в Сирмиум в Панония. (Днес Сремска Митровица. – Б.пр.) Негова е заслугата за възстановяване на Римската империя след разпадането и кризата й в средата на III век. За 5 години той успява да възвърне почти напълно старите й граници. – Б.р.]

[** Десетник, началник на отделение от десет войници у римляните. – Б.р.]

Гологлав, без шлем, едва подавайки се от рова, Аврелиан притвори очи и се ослуша по-внимателно.

Развиделяваше се, наоколо всичко се белееше. Мъгла, по-плътна от вълна за разчепкване, покриваше всичко, сливаше небето и земята, високото и ниското. На по-малко от десет лакътя*, съвършено безшумно, без бълбукане или водовъртежи, течеше Дунав. Невидима в гъстата мъгла, земята изведнъж преминаваше във вода, така както плътта на бузата се разтваря в месестата част на устните. Без склон, без плаж, без скалист стръмен бряг. Само безкрайната водна маса – неподвижна и ледена.

[*Мярка за дължина от 50 см. – Б.пр.]

Но Аврелиан ги чуваше. Там, долу, на повече от милиарий*, на северния бряг нечия брадва се забиваше в дънер. Ударите звънтяха равномерно и търпеливо.

[* Римска мярка за дължина, равна на 1000 крачки или 1481,5 м – Б.пр]

Центурион* Максим се усмихна с облекчение.

[* В древноримските легиони офицерският състав е представен от центуриони (командващ центурия, част с численост 100 човека). Висшият команден състав – трибуните се избират по време на война. По-късно военната структура се усложнява. Появяват се манипулата (2 центурии), кохорта (три манипули), легион (6-7 хиляди души). – Б.р.]

— Започнаха отново. Саловете им не са завършени. Ще им отнеме цял ден.

Аврелиан не отговори. Старият декурион изръмжа в знак на съгласие. Легионерите му бяха изтощени. Те не желаеха нищо друго, освен малко почивка. Бяха работили здраво цялата нощ, на тъмно и студено, дълбаейки ями, скривайки там пренесените на части катапулти. Въпреки орловия си поглед, варварите вероятно не подозираха нищо.

Там, долу, ударите изведнъж зачестиха и станаха още по-силни.

Мъглата се стелеше по реката на толкова гъсти талази, че светлината едва преминаваше през тях. Полята и горичките по склоновете на южния речен бряг като че не съществуваха. Там беше скрита кохортата. Не се виждаха и варварите, и необятната мочурлива гора, покриваща стотици милиарии на другия дунавски бряг.

Но мъглата не можеше да ги скрие и Аврелиан ги усещаше. Хиляда мъже с къси бради и жестоки очи. Хиляда мъже, които в този момент сигурно стягаха ремъците на броните си, покривалата на конете си, наместваха ножниците на сабите, чиито дълги и гъвкави остриета не се чупеха от ударите на двуострите мечове. Хиляда воини, прекалено горди, за да носят щитове. И готови да посрещнат без страх гнева на реката.

Варвари, които боготворят демоните и смъртта и които много искат да изколят римските народи, да опустошат земите и да осквернят боговете им!

Хиляда! Докато той разполагаше само с триста легионери от кохортата си, за да ги спре! По-голямата част от легиона „Аджитрикс” все още беше на една нощ и един ден път.

Триста човека, които щяха да умрат днес, ако той сгрешеше.

А с тях щеше да умре и той. На двайсет и осем години!

Той отново се заслуша в ударите на брадвата.

Този път бяха равномерни. Това не можеше да е шум, създаван от мъже, които работят бързешком.

— Може да нападнат тази вечер, преди да мръкне – прошепна пак Максим. – Те действат така. Все още си мислят, че се боим да се бием през нощта.

— Най-добре би било да не успеят да довършат саловете, които са загубили, преди утрешния ден – измърмори старият декурион. – Тогава подкрепленията ще имат време да дойдат от Сингидунум*.

[*Днешен Белград. – Б.пр.]

Аврелиан ги прониза с поглед, който малцина се осмеляваха да срещнат. Очите му бяха небесносини, студени като водата на замръзнал поток. Очи, които одухотворяваха лицето му и омекотяваха иначе твърде обикновените черти, които сякаш са били издялани набързо.

— Не – каза той. – Сарматите ни се подиграват. Те ще преплават, щом мъглата се вдигне.

Мъжете в рова го изгледаха учудено.

— Тези удари с брадва са за заблуда. Щом мъглата се вдигне, ще открием, че вече са в реката и ще бъде твърде късно.

С жест, който му беше станал навик, центурион Максим повдигна дългата си руса коса. Ръцете му бяха изящни като на жена, но дясното му слепоочие и ухо бяха разкъсани от двоен ръб с подути краища.

— Как можеш да си сигурен?

Тонът на Максим изразяваше учудване и уважение, а не съмнение. Аврелиан се усмихна, но тази усмивка не можа да смекчи изражението на лицето му.

— Знам го.

Декурионът стана и отметна мократа си пелерина, като че хвърляше умората зад гърба си.

— Ние сме готови, трибуне. Трябва ни не повече от час, за да затоплим делвите…

— Тогава започвайте веднага – заповяда Аврелиан.

Старият войник се поколеба. Той посочи кожите, които покриваха трите кръгли делви.

— Не трябва варварите да ни водят за носа. Ако делвите се стоплят прекалено, ще се счупят, щом въжето се разхлаби.

Аврелиан се изсмя, докато надяваше шлема си.

— Не се бой, декурионе. Сарматите нямат търпение да ни нарежат на парчета.

* * *

Аврелиан срита коня си с пети и го подкара през мъглата.

Нечистокръвното животно от Иберия беше издръжливо и не се стряскаше от шума по време на битка. Тъпчейки безцеремонно наскоро отрязаните клони, с треперещи ноздри, то тръгна напред между редиците войници. Макар че мъглата тук беше също толкова гъста, колкото и над водата, манипулите се появяваха една след друга – редица от десетима, после още една, в която войниците са пак така старателно подредени в права линия.

Както обикновено, Максим беше свършил отлична работа. Вълчи глави с топчета от червен мрамор вместо очи прикриваха шлемовете. Върховете на тежките копия блестяха в мъртвешки бледата светлина. Кожата на щитовете беше намазана с топена свинска мас, за да се плъзга по тях острието на галските мечове. Нито една туника не беше кална, нито една стоманена халка не липсваше по ризниците. Дебели овчи кожи покриваха краката и прасците, за да ги предпазят от върховете на стрелите, които щяха да осеят земята при ръкопашния бой.

Елегантно, внимателно придържайки с ръка юздите, Аврелиан накара коня си да затанцува пред войниците. Леденият ветрец раздвижи бледолилавата лента, която препасваше бронята му, и премина през плата на панталона, който носеше под орнаментираната кожа, с която бяха покрити бедрата му. Чу се твърдият му като камък глас:

— Легионери, те са хиляда, а вие сте само една шепа. Те само това желаят: кръвта ви да потече по техните мечове. Те вонят на омраза и хитрост. Родени са, за да режат гърла и гърди. Нямат нито правила, нито милост и горещо желаят вие да страдате.

Той млъкна, пусна животното да продължи непринудения си ход, докато навлизаше сред редиците. Очите му, покрай които се спускаха подбрадниците от злато и сребро, на които блестяха орел и слънце, преминаваха от лице на лице. Най-младите легионери сведоха поглед.

— Те са хиляда, а вие сте само една шепа. Обаче аз, Аврелиан, вашият трибун, ви го обещавам: преди да падне нощта, сарматите ще бъдат победени. Те са хитри, но ще загинат от хитрост. Те са свирепи, но нашата ярост ще ги унищожи!

Конят му се препъна и размърда уши – като че господарят му се заканваше на него, а не на войската си. С едно притискане с коляно Аврелиан подкара животното отново. Устните му се разтегнаха в усмивка, напомняща на разрез от острие на сабя по гола кожа.

— Синове на Рим, аз ви го казвам: ларите* на нашите бащи са с нас и боговете ни поднасят най-хубавия ден в живота ни. Юпитер ще изпълни нашето желание. След малко Непобедимото Слънце ще разкъса гъстата мъгла и ще стане част от вас. Аз ви го казвам: тази вечер гарваните на Митра** ще се наядат с варвари. А ние ще пием сирмиумско вино, за да отпразнуваме победата.

[* Боговете на домашното огнище в древен Рим. – Б.пр.]

[** Нисшо (персийско) божество, което съответства на демона от древногръцкия пантеон. Култът към него е разпространен на територията на Римската империя, в провинциите на Балканския полуостров, с изключение на континентална Гърция, на Апенинския полуостров, в Галия, Британия, Мала Азия и в Близкия изток. – Б.р.]

* * *

Мъглата сякаш изобщо нямаше намерение да се вдигне.

От чакането мускулите изтръпват, кръстът се схваща. Дунав поглъщаше всички шумове, с изключение на тези от ударите с брадва, които не спираха. Тази свръхестествена тишина вледеняваше мъжете повече от студа.

Аврелиан беше застанал на открито, на склона между гората и реката, заобиколен само от една манипула леко въоръжени войници – млади и боравещи много сръчно с тежките копия. Ямите с катапултите бяха прикрити със защитни дъски. По заповед на Максим и другите двама центуриони останалата част от кохортата беше изтеглена в края на гората и още не се виждаше.

Белият слънчев кръг не можеше да пробие плътната мъгла. Щеше ли да се покаже днес? Дали Аврелиан беше излъгал войниците? Можеше ли това да се окаже един гибелен ден, в който римските богове щяха да оставят хората, които ги почитат, да умрат?

Аврелиан дълго се взира на изток. Той разтвори съзнанието си за всемогъществото на Митра, за сиянието на Непобедимото Слънце – боговете, които бяха определили съдбата на неговия баща и днес щяха да изберат за него победата или смъртта.

И боговете отговориха. Изведнъж се появи бяла вълна. Силна светлина проби мъглата, провирайки се на тънки ленти. Ослепителна светлина, която дълбаеше сенки в краката на хората.

Конят на Аврелиан потръпна и тропна по мократа трева с предните си крака. Рязък полъх на вятъра раздвижи позлатените ресни на покривалото на седлото. Легионерите се изправиха с болка в очите.

Тогава се чу шум, който всички разпознаха.

Потрепване на въздуха от лявата им страна. Неспокойно и смъртоносно шумолене, невидимо и без образ, без ясен източник.

Залп от стрели.

Без да чакат заповед, войниците се прикриха с щитовете си, създавайки стена от кожа и дърво над главите си. Стотици стрели раздраха въздуха. Смъртоносен полет, който беше толкова силен, че засети станалата почти прозрачна мъгла. Няколко железни остриета проблеснаха, подобно на капки светлина.

Залпът вече стигаше горната част на склона. В един момент обаче се заклати, все едно че някаква невидима ръка го дърпаше към земята. Железните върхове надупчиха пръстта и храстите с жестоко прашене. Беше толкова далече, че дори на ставащата все по-ярка светлина едва се различаваха няколко пера на стрели.

На повече от сто крачки от войниците, прецени Аврелиан облекчено. Твърде далече, твърде ниско и твърде наляво! Той беше предвидил правилно. И като че за да потвърдят мислите му, боговете разкъсаха завесата, скриваща реката. Мъглата се разпръсна на малки облаци, които при досега с палещите слънчеви лъчи моментално се разтопяваха.

И те ги видяха.

* * *

Змия. Грамадно и свирепо дървено влечуго, настръхнало от копия, обвито в желязо, поклащащо се върху сивата речна повърхност. Сто, двеста сала! И повече може би. Бяха свързани помежду си с въжета и превозваха множество въоръжени с лъкове стрелци, подпрели колена на трупчетата, със стрели на тетивите. Зад тях стотици конници с дълги ризници и стегнати в железни качулки глави, покрити с островърхи шапки, задържаха юздите на дребните азиатски коне, с гърди, защитени с кожена престилка.

По края на този дървен влак, мъже, на групи от по десет, управляваха саловете с дебели греди. Тази придържана стегнато от двойни кожени връзки пътека от трупчета следваше капризите на течението, люлееше се по волята на вълните, разбиваше ги с яростно плискане, дълбаеше в тях бразди, в които кипеше пяна. Тук-там съединението се изкривяваше, отклоняваше се, удряше силно една в друга отделните си части и създаваше опасност да се разчлени, преди въжетата да се опънат и речното течение отново да го придвижи напред.

Бързо, без да показват ни най-малко, че се страхуват, сарматските стрелци, конници и коне реагираха на тези гърчове. Те едва бяха забелязали шепата римляни на южния склон на реката, когато силен рев раздра тишината, настъпила при появата им. Хиляда крещящи гърла отвориха вратите на ада. С викове, безкрайни викове. Животинско, злобно издишване, което одраска въздуха повече, отколкото стрелите малко преди това.

Страхът попари младите войници. Самият Аврелиан усети ухапването в слабините си, макар че върволицата от салове все още следваше траекторията, която той беше предвидил. Не се беше излъгал: варварите можеха да използват течението, но не и да преминат през него, както си искат. Невероятната сила на реката ги отнасяше към широкия завой по-надолу. Там те се надяваха да стъпят на южния бряг на Дунав.

Точно там той беше накарал да изкопаят ямите на катапултите!

Скоростта на конвоя от салове се увеличи. Аврелиан и малката му шепа войници сега бяха изправени на по-малко от стотина лакътя срещу първите стрелци и се намираха в обсега на големите сарматски лъкове. Вече можеха да различат кожените ръкавици и шлемовете, укрепени с бронзова пръчка, пресичаща лицата на варварите. Слънцето проблясваше върху желязото на стрелите им.

Аврелиан заповяда оттеглянето на войниците в мига, в който опънатите тетиви изпуснаха стрелите и те пробиха въздуха. Конят на Аврелиан се хвърли рязко в галоп, политайки към долното течение на реката, докато войниците се устремиха към горната част на полето.

Небето заискри с безброй отблясъци. Чу се отново смъртоносното тракане на желязо в утринния въздух.

Тревата, която Аврелиан и легионерите му тъпчеха преди малко, се покри с плътен бодлив храсталак от счупени дръжки, където като отровни цветя блестяха разноцветните пера на стрелите.

Войнствените крясъци по реката преминаха в подигравки. Аврелиан накара коня си да се върне, като направи голям завой, който го доведе близо до речния бряг. Там горе, пехотинците, разпилени и очакващи заповедите му, не знаеха какво да правят. Тяхната уплаха и обърканост бяха явни. Шепа мушици, изпаднали в паника пред волското копито!

Аврелиан се усмихна леко. Нека варварите се подиграват. Това ще направи изненадата им още по-болезнена.

Погледна отново, за да се увери, че старият декурион тихомълком беше открил ямите с катапултите. Той прецени още веднъж скоростта, с която се движеха саловете, измъкна двуострия меч от ножницата си и го вдигна. Самотен, с лице срещу необузданата глутница, яхнала реката.

За миг човек можеше да си помисли, че той има намерение да се изправи срещу нея сам, жалък, обезумял от гордост и безсилие. Змията от салове все по-бързо си пробиваше път и вече преодоляваше течението, насочвайки се към по-спокойни води. Сарматските стрелци се надигаха, размахваха лъковете си, докато конниците се вихреха в някакъв циничен танц до конете си.

Аврелиан свали меча си.

Чу се тътен, подобен на стенание, идващ от самата гора, а после дълъг зов на меден рог. Въжето на трите катапулта се освободи с дрезгаво ръмжене. Аврелиан долови щракането на хвъргачите. Три кръгли делви се издигнаха над реката като големи непохватни буболечки, кръжащи ниско над земята.

Първата се разби във водата пред водещия сал. Втората се счупи върху една от управляващите греди. Третата докосна коне и ездачи. И трите избухнаха със злобен лай.

Три огнени топки в бяло и златисто се възпламениха на повърхността на Дунав.

Три златни снопа, три пламтящи букета, които затанцуваха върху водата, дървото и ризниците.

Въжетата на катапултите щракнаха отново. Други три делви закръжаха мързеливо. Те се разбиха върху саловете, конете и хората, разпръсквайки водата. Човешките крясъци и черният пушек дойдоха едновременно.

Земното масло* сътворяваше истински ад под небето.

[* Нефт, петрол. – Б.р.]

* * *

Още два пъти катапултите изхвърлиха делви. Още два пъти земното масло, объркано със сяра, сол и взривоопасна смес избухна, предизвиквайки огромен хаос.

За миг пламъците погълнаха дунавските води. Извиваха се във вихър, нападаха връзките, свързващи саловете, краката на конете, дървото на лъковете и копията. Лепкави и изгладнели, те се вкопчваха в плътта на мъжете, поглъщайки наметалата и кожата на шлемовете, стрелите или колчаните и дори дръжките на широките саби. Нищо не им се изплъзваше. Огънят се пръскаше, подскачаше като полудял вятър от една грива на друга, от едно лице на друго, от един сал на друг. Гърлата крещяха от болка. Конете ритаха, изправяха се на задните си крака, като че искаха да отлетят в дима и саждите.

Стипчиво зловоние достигна до склоновете край реката. Старият декурион и легионерите му излязоха от ямите си и покриха носовете и устите си. Бяха изумени от това, което техните катапулти бяха направили. Аврелиан се опитваше да успокои коня си на няколко лакътя над тях. Животното въртеше глава, риеше с крак и цвилеше до смърт – сякаш имаше треска.

На завоя на Дунав сега всичко гореше. Пламъците лакомо поглъщаха саловете. Безсилните сарматски воини, които не можеха да избягат, горяха също толкова лесно, колкото и фитилът на свещта. Полуделите от ужас коне и хора скачаха във водата. Човешки глави, приличащи на факли, се показаха на повърхността на реката. Разпадналата се плът беше ужасяваща гледка. Конете потъваха с отворени уста, вдишвайки пламъците.

Връзките, които удържаха дърветата, поддадоха. Дънерите се изтърколиха, натрошавайки крайници, пробивайки гърди и кореми, разкъсвайки всичко, в което все още имаше живот. Реката надолу по течението вече беше осеяна с трупове. Безформени парчета плът догаряха сред разпилените малки огньове, които течението влачеше. Нагоре по реката все още невредимите салове също бяха хванати в клопка. Хората напразно режеха връзките, които съединяваха една конструкция от дънери с друга, напразно натискаха кормилата си – Дунав беше по-силен от тях. И ги караше точно в ада от земно масло – наказанието, което римските богове бяха оставили в ръката на трибун Аврелиан. Но те бяха сармати – варвари, родени, за да се подиграват с боговете и да презират самата смърт.

Аврелиан ги видя да скачат на обезумелите си коне и да се хвърлят в реката. Наблюдаваше как стрелците затягаха скъпоценните си лъкове напряко през гърдите и се потапяха без колебание във водата.

Десетки от тях, всмукани от водовъртежа, който ги увличаше още по-лесно заради тежестта на оръжията, шлемовете и железните им ризници, потънаха на няколко лакътя от него. Премятайки ги през глава, течението ги изсипа малко по-нататък, сред пламъците и купчините пукащи греди.

Но други, в прилив на нечувана сила, успяха да се задържат на повърхността на водата. Стрелци се хванаха за дънерите, носещи се встрани от огъня, и с яростно усилие се изплъзнаха от притеглянето на течението. Хващайки юздите или опашката на някой докоснал ги кон, те продължиха да плуват объркано, приближавайки най-после римския бряг.

През вонящия пушек, който лекият ветрец гонеше към него, старият декурион ги беше видял. Той се обърна към Аврелиан, за да му ги покаже, но срещна хладния поглед на младия трибун.

— Великолепна работа, декурионе. Иди да се скриеш с хората си. Сега е мой ред да действам – извика Аврелиан.

Конят му се изправи на задните си крака, преди да се втурне към горното течение на реката. С отривиста заповед Аврелиан измъкна от вцепенението все още смаяните велити*. Младите войници побързаха да преобразуват карето.

[* Най-младите войници, на възраст между 17 и 20 години, въоръжени с кожени шлемове, леки кръгли щитове, мечове и метални копия. Те били, без каквато и да е броня и в повечето случаи служели за пушечно месо, преди да започне същинският бой на тежките пехоти. – Б.р.]

Аврелиан отново размаха двуострия си меч. Чу се повторения вече пет пъти зов на тръбата на кохортата, която се появи в покрайнината на гората. Щитовете се равниха, очертавайки дълга пурпурна преграда, пред която застанаха центурионите.

Максим на свой ред изтегли двуострия си меч. Протегна острието му към Аврелиан, който с вик изстреля коня си към варварите.

Трийсетте манипули се хвърлиха в съвършен ред след него, крещейки с все сила: „Рим! Рим! Рим!”

* * *

Онова, което оставаше да се направи, за да се победят сарматите, беше почти като детска игра.

Натежали от водата, която шуртеше от ризниците им, запушваше ножниците и стягаше кожените нагръдници, и конниците, и конете представляваха лесни мишени. След дълъг галоп, Аврелиан връхлетя върху група, чиито коне отказваха да заемат бойна стойка.

Обръщайки се настрани, той се изплъзна от безредно вдигнатите копия. Мечът му прескачаше от гърло на гърло. Стоманата сечеше плътта, както малко по-рано огънят от земно масло се плъзгаше от лице на лице. Струи кръв оцапаха тревата, миг по-късно рухнаха и първите сарматски трупове.

Зад гърба му кохортата изкрещя отново:

— Рим! Рим!

Войници и офицери разбраха, че техният трибун им беше казал истината: тази вечер те ще пият сирмиумско вино. Боговете бяха решили да унищожат варварите.

С опънати нерви, замаяни от зловонието на горящата плът и битум, те се нахвърлиха върху изтощените оцелели, които стъпваха на брега. Докато войниците приковаваха в калта стрелците, преди те дори да успеят да опънат лъковете си, тежките римски копия се стовариха върху хълбоците на конете, които току-що бяха победили Дунав. При всеки удар слабият дървен нит, който придържаше желязото към дървото, поддаваше. Копието се прегъваше като люлееща се букая, която принуждаваше врага да спре насред хаоса на единоборството.

При все това те бяха изумени, когато един от воините, които бяха паднали под конете си, се изправи и без да се поколебае, изтръгна острието, което преминаваше през бедрото му. Болката изтръгна от него толкова ясен, толкова остър вик, че привлече погледа на Аврелиан. Залитайки на раздрания си крак, сарматът се обърна с лице към него – със сабя в едната ръка, а с другата хвърляйки шлема си, чийто изкривен предпазител за носа нараняваше бузата му.

Тогава Аврелиан видя нещо невероятно. Лице на жена. Очи, уста, кожа на жена! Сарматът беше жена! Максим, който беше на няколко крачки зад него, се провикна:

— Трибуне! Отляво!

Един сармат се беше възползвал от неговата мимолетна разсеяност и го нападаше с тежкото копие с остър бронзов връх, протегнато над гривата на коня му. Аврелиан отново разпозна женско лице, пристегнато в желязната качулка. Лицето беше красиво, въпреки гневната гримаса, която притваряше устата му.

Аврелиан отби копието над рамото, инстинктивно отпускайки меча си. След това пришпори коня си с рязко движение на коляното. С усилие, което я накара дрезгаво да изръмжи, ранената жена воин зад него стовари с всички сили сабята си, в стремежа си да му отреже крака. Задницата на коня обаче я блъсна и мечът й се изплъзна. Издавайки приглушен звук, острието прониза коня на Аврелиан. Той усети как животното потръпва между бедрата му. Поемайки си въздух на пресекулки, то започна отчаяно да хвърля къчове. Копитата му повдигнаха сарматката и гърдите й се разцепиха, издавайки звук като от счупване на дърво.

Задушеният от болка кон падна до животното на сарматката, която беше готова за нова атака. Аврелиан се прехвърли над шията на коня, преди да го заклещи цвилещата купчина от животни. Претъркулвайки се, той се изправи навреме, за да види как мечът на Максим отсича китките на вече изправилата се сарматката, която се мъчеше да размаха копието си.

Аврелиан измъкна сабята от вътрешностите на умиращия си кон с гняв, който беше замъглил съзнанието му. Вече не си даваше сметка за опасността. Със сключени върху дългата дръжка на сабята ръце, крещейки името на Рим при всеки удар, той се хвърли напред в мелето, съсичайки мъже и жени. И продължи да сече, докато не остана нито един прав варварин.

* * *

На свечеряване, когато слънцето червенееше над още вонящите пушеци, воините пиеха на големи глътки сирмиумско вино. С почернели от сажди лица и толкова обезумели, все едно излизаха от кладенците на ада, те поливаха втвърдените си от кръв туники с нектара на победата, дразнейки с върховно удоволствие раните и изтощените си мускули.

По брега на реката и по полята се беше утаила кръв, която Дунав нямаше да погълне изцяло. От време на време труповете, натрупани от битката на смрадливи купчини, се свличаха върху тази лепкава маса и се прекатурваха в реката. Течението ги отнасяше, въртейки ги уморено.

Аврелиан сложи ръка на тила на Максим. Синьото на ирисите на очите му беше единственото чисто място на лицето му.

— Приятелю – разсмя се той дрезгаво. – Днес ти ме спаси от жените.

Те се засмяха весело. В погледите им все още се четеше известно учудване: много от умрелите от ударите им сармати бяха жени. Жени, които бяха победили земното масло и Дунав. Жени, които пробождаха съперника право в гърдите с копия, тежащи по 4-5 ливри*! Как беше възможно това? Жени воини? Жени, които се бият наравно с мъжете? Да не би боговете и здравият разум да бяха изоставили варварите. Това беше единственото обяснение на този абсурд!

[* 1 ливра се равнява на 500 грама. – Б.р.]

Наистина, това малко разваляше вкуса на победата. Придаваше му странна горчивина – като на нещо смущаващо, за което беше по-добре да не се мисли.

Максим стисна с необичайно вълнение ръката на Аврелиан.

— Не, Аврелиан. Аз съм ти задължен. Ние всички тук сме ти задължени.

Той беше казал това на висок глас. Всички около тях се съгласиха с шумни възгласи. Следвайки примера на стария декурион, отговарящ за катапултите, мъжете размахаха калаени манерки и чашки.

— Слава на Аврелиан! Слава на нашия трибун!

— Рим ти е задължен! – повтори Максим. – Без твоя капан, Дунав щеше да влачи нашата кръв и нашите трупове тази вечер. А утре сарматите щяха да оскверняват и разграбват Сингидунум! За по-малко от месец те щяха да са пред портите на Рим.

Аврелиан вдигна чашата си.

— Пия за този комплимент, Максим. Но той е прекален. Забравяш, че ако ние не ги бяхме спрели, Лаберий и III легион „Гемина” щяха да го направят.

Устните на легионерите се свиха в иронична усмивка. Един невръстен центурион с издрани бузи и пламнало лице стана внезапно, разливайки вино по рамото на Максим, и каза:

— Не, трибуне! Максим е прав. Какво, мислиш, би могъл да спре Лаберий без теб? Мушици? Не е сигурно. Жени? От това, което видяхме днес, можеш да си абсолютно сигурен, че не!

Чуха се смехове. Аврелиан се поколеба дали да смъмри центуриона. Като се изключи явното му желание да го поласкае, младият офицер беше абсолютно прав. Но в същото време грешеше, като критикуваше толкова открито един префект на легион.

Все по-възбуден, центурионът продължаваше да крещи:

— Твоята ръка, само твоята ръка, трибуне, съсече днес четирийсет и осем сармати – жени и мъже! Можеш да ми вярваш – ние с декурион Руфий ги преброихме! Четирийсет и осем, трибуне. За един ден и само за една битка!

Чуха се викове „Ура”. Максим скочи върху някакви сандъци, вдигна ръце над русата си глава и се обърна към цялата кохорта:

— Синове на Рим! Днес Аврелиан стана най-великия сред нас. Рим скоро ще го научи, дори понякога да чува трудно. Но нас той ще чуе. Стани, кохорта!

Аврелиан така и не разбра как хората бяха разпространили думите на акламацията си. Обаче триста уста закрещяха като една:

„Хиляда, хиляда, хиляда обезглавихме.

Но само един стана победител!

Хиляда, хиляда обезглавихме,

хиляда, хиляда чаши вино изпихме,

но никой не би могъл да изпие толкова вино,

колкото кръв проля Аврелиан!”

≈ 4 ≈

ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ

Новината беше обиколила пустинните пътеки. От керван на керван, тя беше стигнала до Ефрат, беше се разпространила из кервансараите на Шаракс, партския Воложезиад и римския Емеса. Тринайсетата годишнина от паметния ден, в който Ваалшамин направи на Абдонай, син на Малику, син на Нашум, от племето маазин, нечуван дотогава двоен подарък – оазис и дъщеря – Зиновия, и двамата родени от звезда, щеше да бъде отпразнуван с непознат до този момент блясък.

Наистина, след онази паметна нощ вече нищо не беше същото в пустинята Турук ал-Лааб. Когато след дългото ходене по парещата повърхност на платото човек откриеше изумителното езеро, скътано сред скалите, беше абсолютно убеден, че това, което вижда пред себе си, е олицетворение на божествената красота.

Тъй като нивото му никога не намаляваше, за няколко сезона около него се появи разкошна палмова плантация. Тревата по брега беше мека като агнешка вълна. Сред палмите, от напукания от солта пясък, извираше необикновеното зелено на тръстиките, смокините и наровете. Животните инстинктивно намираха пътя до оазиса. Птиците идваха да снасят тук, хищниците да пият вода, а през пролетта никнеха цветя, които никой не беше садил. Керван след керван, това кътче от природата събираше възхищението на всички, които минаваха през него.

Дингир-Дусаг!

Небесната целувка! Така на древния арамейски език беше наречена тази част от рая. Никой не знаеше чия уста първа бе прошепнала въпросните две думи. Едно име, една истина – Абдонай смяташе, че са дали на оазиса възможно най-подходящото наименование.

През тези тринайсет години водата, пратена от Ваалшамин, не само зарадва очите и утоли жаждата. Тя изля върху бащата на Зиновия богатство и уважение. Много бързо натоварените с продукти от Персия и от целия източен свят кервани свикнаха да спират за почивка в оазиса. Срещу такса, която през най-горещия период от лятото можеше да достигне до една четирийсета от стойността на товара, Абдонай разрешаваше на преминаващите да поят камилите си.

Срещу допълнителна такса воините метув осигуряваха на керванджиите закрила от набезите на сарацините. След време Абдонай вече предлагаше воините да съпровождат дългите върволици стоки към Палмира и Емеса в едната посока и до Ефрат или до пристанищата по Еритрейско море* – в другата. Най-накрая успя да купи във Воложезиад скъп товар и стотина камили, за да го пренесе. Като пристигна в Палмира, го препродаде четири пъти по-скъпо. Този удар беше първата капка злато, която привлече и следващите.

[* Червено море. – Б.пр.]

Оттогава, макар преминаващите кервани все още да можеха да пият вода в оазиса Дингир-Дусаг, воините метув вече пазеха единствено стоката на Абдонай. Така, достигайки до местоназначението си по-безопасно и по-бързо от тези на конкурентите, неговите кервани бяха истинско щастие за търговците.