Царицата на Палмира

С всяка изминала зима могъществото на Абдонай се утвърждаваше все повече и повече. От Ефрат до финикийските пристанища на Рим, всички се страхуваха от него, но го и уважаваха. Търговците на едро свикнаха с него и с любовта му към пазарлъка. За по-малко от десет години, заради богатството си, той стана главатар на голямото племе маазин, вярващо във Ваалшамин, което изграждаше в Палмира храмове от тухли и камъни.

Днес повече от всякога Абдонай не се съмняваше, че благодетелната ръка на Ваалшамин подпомагаше и неговата, и съдбата на дъщеря му Зиновия. Бляновете му го отнасяха надалече. Толкова далече, че той не можеше да ги сподели с никого.

Затова, без да се замисля, но имайки едно на ум, той изпразни крините със злато, за да отдаде на своя бог малко от великолепието, с което беше дарен.

* * *

В продължение на цяла луна, на кратки преходи, за да не се повреди месото, двеста агънца бяха изпратени към оазиса. Дванайсет камили, натоварени с плодове и зеленчуци, закупени от палмирските градини, придружиха други двайсетина, които пренасяха купища египетско жито. Чували с тамян пристигнаха от Шаракс. Постелките за палатки, делвите с вино и мед, подправките, килимите, огромните кошници с дървени въглища, както и цялата планина от табли, стомни, чашки и съдове от мед и сребро се трупаха два дни край разседа, далече от Дингир-Дусаг, за да не развалят гледката там.

Изневиделица, на гърбовете на мулета или в каручки, се появиха множество слугини и роби – мъже и жени. От северните градове Сухнех и Таибех пристигнаха и жени специалистки по гримиране, танцьорки, магьосници и шивачки.

Бивакът се разпростря на повече от половин милиарий. Улички криволичеха между палатките. Скоро те започнаха да гъмжат от мъже, които докарваха и издигаха навесите за гощавката, колеха добитъка и приготвяха месото. Жените стриваха житото, месеха брашното, палеха пещите, в които трябваше да се опекат хилядите медени пити с плодово сладко. Младите момичета търкаляха и издигаха с нежните си пръсти пирамиди от фурми и пълнени смокини, ечемичени питки със семки от нар, кубчета от сладък мед с шамфъстък и бадеми, палачинки с козе сирене, ароматизирани с портокалов цвят.

Сутринта на петия ден нови кервани се появиха по пътеките. Това бяха гостите.

Когато влязоха в бивака, робите и слугините се втурнаха към тях, носейки медни легени, пълни догоре с вода от езерото. Тя беше бистра като от планински поток. Те можеха да плискат с нея лицата си до насита.

След това, под сянката на балдахините им поднесоха китайски чай, подправен с мента. Настаниха ги във вече разпънати палатки и не се налагаше да си правят свой бивак. Дори онези, които очакваха голям разкош, не можаха да скрият смайването си.

Абдонай и голямото му семейство, съпровождани от триста воини метув, се появиха едва на другия ден. Мъжете яздеха красиви финикийски коне. Бяха облечени с шалвари и туники, пристегнати с широки кожени колани, както бе модерно в Палмира, а извитите остриета на кинжалите им бяха пъхнати в копринени калъфи.

Жените пътуваха в плетени кабинки, завързани върху едногърби камили. Техните рокли от партска коприна – сурова или обработена, изящно избродирани по краищата, очертаваха прелестите на телата им. Тюрбани, чиито плетеници бяха толкова трудно изпълними, че изработката им беше тайна, пристягаше косите им. Сребърните и кораловите плочки на диадемите им искряха в синхрон с блестящите от черния молив очи. По гърдите, кръста и ръцете им звънтяха повече пръстени, гривни, гердани и коланчета, отколкото някой можеше да преброи.

Единствената жена, която не можеше да се види, беше Зиновия. Всички отгатнаха, че завесите в зелено и пурпурно на една от кабинките, кротко олюляваща се от движенията на камилата, криеха скъпоценната дъщеря на Абдонай.

— И моят баща иска това? Да се потя в палатката ден и нощ? Без да мога да излизам?

В гласа на Зиновия се долавяше силна неприязън, а очите й горяха. Едва се бяха настанили в бивака, а новината вече се беше разнесла. Жертвоприношението в чест на Ваалшамин, с което трябваше да започне рожденият ден, беше предвидено едва за по-следващия ден.

На двама астролози – един грък и един евреин, беше поръчано да посочат точно часа, съответстващ на падането на звездата преди тринайсет години. Двамата мъже, и единият, и другият еднакво вещи, не бяха успели да уеднаквят мненията си. Гъркът уверяваше, че жертвоприношението трябва да започне във втория час на следващата нощ. Според евреина звездата беше ударила земята на Турук ал-Лааб в седмия час на по-следващия ден.

След дълго колебание Абдонай прие мнението на еврейския астролог. Това отлагаше празника с един ден, но така мракът и студът нямаше да попречат на бляскавото събитие.

— Ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, какво иска той – отвърна Ашему с уморена въздишка. – Никой не бива да те докосва с поглед, преди определения от астролозите час. Това е.

— Да се чуди човек защо ли! Дори моят баща едва ли знае. Като го попитам, той ме поглежда тъжно и въздиша. Чудесен отговор! Пък и не говори небивалици. Тези глупаци астролозите нищо не разбират. И аз мога да гледам звездите по цяла нощ и да разправям какво ли не. Това никак не е трудно. Накрая става все същото – баща ми решава, както му е угодно.

Зиновия се въртеше около Ашему, съскайки през зъби проклятия. Без да се обижда, дойката египтянка продължаваше да подрежда някакъв сандък.

Зиновия дръпна воала от главата си и сребърните и роговите гребенчета се разхвърчаха във всички посоки. Гъстата й буйна коса, чиито тъмни къдрици хвърляха странни златисти отблясъци, скри зачервените й от гнева бузи, което правеше кожата й да изглежда още по-матова. Колкото и да се мръщеше, устните й си оставаха все така изящно изрисувани, като на статуя. Те вече бяха досущ като на жена, прекалено съвършени за девойка. Това правеше лицето й смущаващо красиво, понякога дори плашещо.

— Да не би той да си въобразява, че ще остана затворена тук. Човек може да си помисли, че той се е родил заедно със звездата на Ваалшамин, честна дума!

Упреците и караниците между бащата и дъщерята бяха станали твърде чести от последната зима насам. Ашему, която носеше отговорност за дъщерята на Абдонай от първия миг след раждането й, все по-често имаше усещането, че държи юздите на див кон. Или че вече нищо не държи всъщност. Тя се изправи уморено.

— Успокой се! Празникът ще мине както трябва. И ти ще се подчиниш на баща си. Поне за да не се сърди пак на мен.

Тя сочеше с пръст Зиновия. Жест, който трябваше да изразява авторитет, а всъщност издаваше само слабост. Или нежна обич. Това, и нищо друго. Тя толкова се беше привързала към дъщерята на Абдонай, все едно беше нейно собствено дете и възможността да бъде строга със Зиновия не бе сред чудесата, които Ваалшамин беше сътворил при раждането й.

Зиновия й се усмихна.

Ашему предпочете да се залови отново с подреждането и да не коментира повече.

— Добре – промърмори през зъби Зиновия, отпускайки се на постелята си. – Ще направим както обикновено. Ще се престорим, че се подчиняваме и всички ще бъдат доволни.

Ашему се задоволи с една гримаса.

Всъщност и Абдонай не беше много по-облагодетелстван от останалите. Зиновия отдавна намираше начин да „нагоди“ заповедите на баща си към собствените си желания и предпочитания. Крясъците и заплахите нищо не променяха. Днес, когато Зиновия беше във възрастта, в която с всеки изминал ден бъдещата жена надвиваше детското тяло, това беше по-явно от всякога.

Беше само на тринайсет години, а изглеждаше два или три пъти по-голяма! С добре оформено и стройно тяло, издръжливо и силно като на младо животно. Високите скули, напомнящи за лицата на чужденките от Азия, и тази уста на жена, каквато тя щеше да стане съвсем скоро!

О, да, Ашему разбираше много добре на какво се дължеше нетърпението на Зиновия. Раздразнителността, дългите мълчания, треперещата уста! Рожденият ден нямаше нищо общо!

Причината беше една и носеше името Шаваад.

Шаваад – нейният спасител. Шаваад, елкезаитът, който я беше извадил от водата преди тринайсет години. Красивият Шаваад с нежна кожа и високомерни орлови очи, с изящни устни и ръце, който на осемнайсет години вече имаше поведение на мъдрец от пустинята.

Ето защо Ашему не се учуди, когато следващата нощ се събуди от шумолене на туника край себе си. Тя сдържа дъха си, притвори очи и успя да различи фигурата на Зиновия, която буташе извънредно предпазливо входната преграда на палатката. Трябваше да й се скара и да й забрани да излиза по това време, но не помръдна и не каза нищо. Напротив, помоли се от цялото си сърце на своите египетски богове и на Ваалшамин, ако той благоволеше да я чуе. Да накарат Зиновия да бъде благоразумна и тиха. Да направят така, че никой от воините метув да не я открие в тъмното, да не извика и да не предизвика скандал!

Помоли се, хапейки устни, сдържайки сълзите си и преглъщайки горчивината си. Защото тя знаеше. Знаеше защо това нощно бягство беше много по-важно, отколкото Зиновия можеше да си представи.

* * *

Зиновия се промъкваше между палатките и, за щастие, имаше благоразумието и търпението да не тича. Луната изгряваше, а воините метув имаха остро зрение.

Бивакът на елкезаитите беше изграден встрани, точно от южната страна на оазиса. Извънредно строгите правила на тяхната религия им забраняваха не само да се приближават до празничните смехове и веселби, но и да дишат кухненските миризми от тях! Не биваше да си мечтае, че ще открие там Шаваад. При все това, макар че не се бяха виждали две зими, тя знаеше къде я чака той.

Ако…

Ако елкезаитите бяха отговорили на поканата на баща й, независимо от суровите си закони.

Ако Шаваад беше с тях.

Ако също като нея нямаше търпение.

Ако изтеклите две години бяха също толкова безкрайни за него, както и за нея.

Ако умираше от желание да види лицето й, да чуе гласа й, да долови уханието й, просто да бъде близо до нея, потръпвайки от докосването на ръцете им.

Ако мечтаеше за нея толкова силно, че нощите му да се превърнат във втори живот, изтъкан от сънища, желания и въображение. Също толкова реален, колкото и истинският живот.

Ако беше намерил начин да излезе от палатката си въпреки ужасяващия надзор на баща си.

Ако, преди всичко, той не беше станал прекалено голям елкезаит!

Ако…

Толкова много „ако”, които се трупаха в гърдите й като камъни.

Без да отвори уста, Зиновия започна да моли настоятелно Ваалшамин да й помогне. „О, най-могъщ от най-могъщите, ти, който пожела да ме има, дори да не си неговият бог, направи така, че Шаваад да е там заради мен!”

Скоро щеше да узнае. Беше стигнала до последните палатки на бивака, без нито един воин метув да обяви тревога. Оставаше й да премине през ивица песъчлива земя, преди да се вмъкне сред зелената корона на оазиса. Стиснала с ръце краищата на роклята си, тя по-скоро летеше над земята, отколкото тичаше, и след миг изчезна сред клоните на наровете.

Никакъв вик. Никой не я беше засякъл.

Малко по-късно тя клекна в подножието на разклонена палма. Редица от големи стръмни скали издигаше стена, която докосваше езерото. Това беше едно тихо и усамотено място, където водата се плискаше, когато духаше северният вятър.

Двамата с Шаваад бяха прекарвали там по цели дни, когато бяха още деца и можеха лесно да се измъкват от надзора на възрастните. Там Шаваад се беше подигравал скришом на елкезаитите, а Зиновия се беше правила, че спи с глава на гърдите му.

Тяхното място.

Тази нощ то беше празно.

Луната се отразяваше в гладката повърхност на езерото и хвърляше сатенен отблясък по палмовите листа. Беше светло като бял ден.

Шаваад го нямаше. Шаваад не беше дошъл.

Всичките „ако”, които водеха към Шаваад, бяха само мираж в Турук ал-Лааб.

Дингир-Дусаг не владееше всички магии, а Ваалшамин не изпълняваше всичките желания на Зиновия!

Може би, без да си дава сметка, тя изстена от болка. Един камък се размърда. Бяла буца, приличаща на грамада от сол, се отдели от останалите скали и прие очертанията на мъж, чиято тога се вееше като ангелски криле.

Зиновия си помисли, че не можеше да бъде другояче, че е било лудост да се съмнява. Тя прошепна:

— Шаваад!

* * *

Прегърнати, притиснати един до друг, замаяни от вълнение. Слели дъха и безкрайната нежност на своя любовен плам. Най-после, най-после заедно! Стояха неподвижни като заобикалящите ги скали, а сърцата им биеха учестено.

После Шаваад отпусна ръцете си. Направи крачка назад, но ръката на Зиновия продължи да държи туниката му. Тя прошепна блажено:

— Сигурна бях, че ще бъдеш тук.

Той беше още по-красив, отколкото го помнеше. Носът му беше по-изящен, устата по-плътна и по-волева. По-сериозна също. И очите му, толкова черни, че не можеше да се различи зеницата от ириса! Опънатата кожа на скулите му, станала матова от блясъка на луната, изглеждаше създадена само за да бъде целувана и галена. Това вече беше лице на мъж.

Тя прехапа устни, за да укроти вълнението си. Отдръпвайки се, пристъпи напред към брега на езерото, за да може и той на свой ред да си даде сметка, че и тя вече не беше онази, която беше оставил преди две години.

Зиновия долови тежестта на погледа му върху раменете и лицето си, върху стройното си тяло, което роклята не успяваше да прикрие. Падащата върху очите му сянка обаче й попречи да види неговата изненада.

Внезапно в бивака се чу шум от гласове, някой викаше. Тя обърна глава, наостри слух. Дали Ашему не е открила празната й постеля?

Не. Тишината отново се настани под звездите. Зиновия усети, че е станало студено. Желанието да бъде в прегръдките на Шаваад я завладя като пристъп на силен глад. Но той беше клекнал в подножието на скалите. Тя седна до него, без да продума. Докосна предпазливо ръката му. Той не се отдръпна. Но и не показа, че ласката й го е развълнувала. Нито прояви желание да сплете пръстите си с нейните.

Тя попита с глас, който й се щеше да бъде по-уверен:

— Смяташ ли, че съм променена?

Стори й се, че той не я чу. След като помълча известно време, от което Зиновия се беше вцепенила, Шаваад продума с половин уста:

— Малко.

Странна, неочаквана болка скова гърдите й и тя промълви против волята си:

— Малко. Това ли е всичко?

Стомахът й се сви от разочарованието. Сълзите, внезапни като юмручен удар, я задушиха. Гордостта я накара да ги размаже с цялата сила на гнева си. Гласът й, тих и язвителен, трепна като тетива на лък:

— Напротив, много неща се промениха! Вече се отнасят към мен като към истинска принцеса. Когато живеем в нашата каменна къща в Палмира, хората ми се кланят, дори старците. Те ме наричат „Божествената от Дингир-Дусаг”.

Шаваад не само че не изглеждаше впечатлен от гнева или от думите й, но и се усмихна леко. Ужасяваща усмивка, подобна на мълчанието му. Надменна, хладна.

Той за кого я вземаше? За някакво момиченце? Да, без съмнение. Точно това си мислеше той за нея. Че тя все още беше едновремешното хлапе!

Унижението изгори гърдите й като димяща сяра. Защо беше дошъл до тук тогава? Нямаше ли очи да види и глава да разбере? Не беше ли вече Шаваад?

Тя стана, усмихвайки се свирепо. Пръстите й сграбчиха най-горната закопчалка на туниката и дръпнаха плата.

— Луната осветява достатъчно. Гледай и ще видиш какво се е променило.

Шаваад се изправи рязко на крака, сякаш беше ухапан от змия.

— Да не си полудяла?

Той се хвърли към нея. Ръцете му стиснаха китките й. Бялото на очите му блестеше повече от звездите. Устата му се притвори като пясъчна роза. Той трепереше. Тя разбра, че той бе играл игра, бе се опитвал да мами и беше загубил.

Гневът я напусна също толкова внезапно, колкото я беше обзел. Тя се сгуши в него засмяна. Устните й търсеха през грапавия плат на тогата голата кожа на Шаваад.

След миг той не устоя. Прие я обратно до себе си. Тя долови странно стенание в гърдите му. Тихо ръмжене, като на каракал*. Притисна се още повече към дългото му, слабо тяло, за да може всяка частица от нея да усети топлината му. Както когато човек влиза в затоплената от слънцето вода. Без да мисли за нищо, освен че мечтаеше за тази прегръдка от край време. И че това най-после се случваше. Изпитваше толкова приятна, толкова естествена нежност, че можеше да се слее с тялото на Шаваад.

[* Каракал – бозайник от сем. Котки, обитава Африка, Средна Азия и Европа. – Б.пр.]

Той я сграбчи грубо за раменете. И я отблъсна.

Гледаха се така, сякаш двете години раздяла никога не ги бе имало. Сякаш още от раждането на Зиновия никога не бяха спирали да се разбират – въпреки всичко, въпреки боговете и безкрайните разстояния в пустинята.

Те стояха един срещу друг, треперещи от вълнение. Лек полъх на вятъра ги раздели за секунда и те осъзнаха ужасено, че само едно движение можеше да ги отнесе към непознато и опасно удоволствие.

Зиновия разбра, че трябва да развали магията, и опита да се пошегува:

— Хайде, не се страхувай. Много добре знаеш, че няма да го направя. Няма да се съблека съвсем гола!

Тя хвана ръката на Шаваад, която още притискаше рамото й. Докосна я с устните си и без да я пусне, седна отново, като го накара да се настани пак до нея.

След миг тишина тя съобщи по-спокойно:

— Ашему казва, че моят баща скоро ще ми определи съпруг.

Шаваад присви очи. Сякаш дробовете му се изпразниха от всичкия въздух, който носеха в себе си, в една мъчителна въздишка.

По-късно, през дългите нощи, когато сънят отказваше да дойде, Зиновия щеше да си мисли отново за този техен миг. Този миг тишина, който сякаш продължи безкрайно. Шаваад не отговаряше, но ръката му продължаваше да стои в нейната, стискайки я толкова силно, че спря кръвта й. Накрая, с очи, които отразяваха лунния блясък, той заяви сухо:

— Истина е. Променила си се. Много неща се промениха. За твоя баща също. За него се говори навсякъде из пустинята. Нас, елкезаитите, ни учат да не отдаваме голямо значение на нещата, които имат външен блясък. Нашият пророк Елкезай казва: „Не си хабете очите за златото на бижутата. Не обръщайте внимание на хубавите къщи, великолепните палатки, богатството и долните наслади. Не омърсявайте света на Великия архангел с този разкош, който изгнива в човешките ръце и толкова се харесва на римските езичници!”

Зиновия се вцепени. Надеждите й отново помръкнаха. Значи така, Шаваад не се отказваше. Той ставаше все по-голям елкезаит, все по-луд, като другите. В него нищо не се беше променило, напротив – нещата се бяха влошили. Той продължаваше да предъвква същите ужасни и глупави закони, които забраняваха всички удоволствия! Които презираха красотата и мечтите. Той мразеше всичко онова, което тя обичаше, и несъмнено онова, което тя представляваше. Нейният свят не му беше нужен.

Как можеше той така да се самозаблуждава? Как можеше тя да очаква нещо друго?

Сякаш отгатвайки мисълта й, Шаваад разплете пръстите им и пусна ръката й. С онзи тон, който вече й беше познат, който не принадлежеше на никого и беше просто жалко мънкане на набожник, той добави:

— Елкезай казва още, че Христос е предвещал идването на най-голямата радост. Светът скоро ще достигне до своя край и ще стане по-съвършен. Вече няма да има богати и бедни, властимащи и роби. Само избраните и останалите. Тези, които са живели непорочно, ще станат най-красивите. Вечната красота, която ще засияе в рая на избраните.

Думите изскочиха от устата на Зиновия, без да може да ги задържи. Тя се задъхваше от гняв и презрение.

— Какви ги приказваш? Най-голямата радост? Какво знаете вие за радостта? Вие, елкезаитите, вие дори не умеете да се смеете. Всички тези неща, които ви отвращават, на мен ми харесват. Аз със сигурност няма да бъда една от вашите избрани! На мен ми харесва да имам красиви бижута. На мен ми харесва да бъда принцеса, а не някаква въшла от пустинята. Обичам да ям агнешко, да танцувам, да пея и да бъда в прегръдките ти, ако искаш да знаеш. Всичко, което е хубаво и приятно, вашият пророк ви го забранява. Той е луд, а вие сте още по-луди да го слушате. Как можете да вярвате на това, което разправя. Той дори не е бил бог. Просто някакъв глупак, разхвърлял думите си из пустинята като камилски фъшкии, ето какво е той! Някакъв луд, който дори не е смешен, а отегчителен и скучен като камъните. И ти ще станеш такъв, докато…

Тя млъкна, защото усети, че й прилошава.

Те открай време се караха на тези теми. Но това никога не беше имало голямо значение. Детски разправии. Шаваад умееше да шмекерува със законите на Елкезай, докато беше с нея и когато не го виждаха. Но днес… Днес те вече не бяха деца. Нито тя, нито той. Часът беше настъпил.

— О, Шаваад, не е възможно да не разбираш!

Беше безполезно. Тя беше силна, но не достатъчно, за да воюва с думите на неговия проклет Елкезай. Всичко, което би могла да каже, Шаваад вече го знаеше.

Той щеше да стане и да се върне в бивака на баща си. Щеше да се отдалечи от нея. Тя нямаше да го види повече. А той нямаше да дочака първото жертвоприношение към Ваалшамин, за да напусне оазиса.

* * *

Но не.

Шаваад не помръдна.

Без да откъсва очи от блестящата луна, той остана за миг свит, след което се изправи.

— Да – призна той. – Това е мнението ти за мен. Когато човек не вярва в думите на някой пророк, това, което той казва, изглежда глупаво и безумно. Аз като гледам баща ти да пече безброй агнета в тамянова смола и да размахва ръце към небето, за да благодари на вашия Ваалшамин, също мисля, че той е безумец.

Гласът му беше равен и спокоен.

Зиновия го погледна учудено. Тя не го познаваше такъв кротък. Поклати глава малко объркана.

— Вярно е. Прощавай…

Тя щеше да добави нещо, но Шаваад не й остави време. Той махна леко с ръка, все едно, че разпръскваше думите от разправията им по езерната повърхност.

— И за мен вече не е същото – продължи той. – Казват, че притежавам дарбата да лекувам. Мога да сложа ръце върху някаква болка и да я накарам да изчезне. Мога да изтеглям страданието от тялото на страдащия.

Той се обърна към нея с подигравателно изражение.

— Моят баща и чичовците ми казват, че това е така, откакто те извадих от водата. Те не искаха аз да знам за това. Смятаха, че съм твърде млад. Днес, когато вдигахме палатките, те разправяха из биваците и керваните, че аз мога да облекча болните. Идват при мен и си тръгват излекувани. Вече никой не се подиграва с елкезаитите, нито пък ги смята за луди!

Зиновия се засмя, прекалено щастлива да чуе отново благия му глас, за да се засегне от заяждането му. И прекалено учудена също, всъщност.

— Наистина ли успяваш да ги излекуваш?

Шаваад кимна.

— Вчера се погрижих за един от воините метув на твоя баща. Стара рана го караше да куца. Излекуван е.

— Но какво правиш?

— Поставям дланите си там, където е болката, и затварям очи.

— Само това? Теб боли ли те вместо тях?

— Не – развесели се Шаваад. – Слагам ръцете си върху кожата им, затварям очи. Мястото, което докосвам, се затопля силно. Понякога ми се струва, че ако натисна малко повече, ръцете ми ще преминат през кожата им.

Колкото и да беше изумена, Зиновия си даде сметка с каква гордост той й съобщаваше за тази си способност. Тя сграбчи ръцете му и ги обърна, за да ги види по-добре на лунната светлина. Вдигна ги и скри в тях лицето си.

Шаваад я остави да го направи.

Надеждата се върна. И безумните мисли.

— Значи, ако се разболея, ти би могъл да ме излекуваш?

Той изтегли ръцете си от нейните, но от лицето му струеше нежност.

— Ако си наистина болна, да.

Тя се засмя весело. Той извърна глава, за да не се зарази от смеха й. Тя щеше да продължи да му се подиграва, но в палмовата горичка отекна крясък на агонизиращо животно и ги стресна. Те доловиха малко по-нататък по брега на езерото шум от борба, кратък рев. В далечината отляво Зиновия съзря сянка.

— Каракал! – прошепна тя.

Животното изчезна с няколко скока. Над оазиса отново се настаниха тишината и студената пустинна нощ.

— Моят баща ми обеща, че някой ден ще ме научи да ги ловя.

Шаваад не отговори. Лицето му беше толкова красиво на млечнобелите лунни отблясъци, че беше почти болезнено да го съзерцаваш. Не можеше да се сравни с никой друг мъж.

Как би могла тя да живее далече от него?

— Знам, че още изглеждам като хлапе – прошепна тя със свито гърло. – Но вече не съм. Баща ми скоро ще пожелае да ми даде съпруг. Той ми обеща да ме попита за мнението ми. Аз ще му кажа: „Искам Шаваад. Никой друг не може да стане съпруг на Зиновия. Самият Ваалшамин го посочи.”

Той не продума. Не се обърна към нея. Тя не можа да направи нищо друго, освен да остави думите, които тайно повтаряше от толкова отдавна, да се излеят от нея.

— Всяка сутрин, като се събудя, си мисля за теб. Ашему не знае, че всяка нощ се измъквам от постелята си и тичам към теб. Където и да отида, ти си с мен. Усещам те в ръцете си, в сърцето си, в стомаха си. Когато съм сама, ти говоря. Виждам лицето ти пред мен. Чувам те да ми отговаряш. Винаги сериозно и скучно, но съм щастлива. Това е истината. Искам да бъда твоя съпруга. Всеки ден. Всеки ден, когато слънцето изгрява, искам да ставам като съпругата на Шаваад. Няма да приема никой друг. Вече не съм дете. Знам какво искам.

Шаваад изчака малко. Той се наведе напред, сякаш внезапно някакъв товар се стовари върху тила му. Тя помисли, че ще продължи да мълчи. Но той проговори. Съвсем тихо.

— Понякога, докато се моля или си повтарям думите на Елкезай, започвам да си мисля за теб. Ти не си моят бог, но ти си в мислите и в сърцето ми повече, отколкото са Елкезай и Христовите ангели. Ако моят баща и чичовците ми го знаеха, щяха да ме изоставят в пустинята без глътка вода! И щяха да са прави. Нека да ми простят, ако е възможно!

Той замълча. Зиновия усети, че също трябва да замълчи.

Тя затвори очи, за да може той да продължи да говори, без да се страхува от погледа й. Но тя усети, че той се изправя. Чу влаченето на босите му крака по меката трева, докато се отдалечаваше. Прошумоля вода. Тя разбра, че той си мокреше челото, устните. Каза монотонно няколко думи. Направи движенията за пречистване, които елкезаитите си налагат, когато са нарушили законите си.

Тя се уплаши, че той пак ще се отдалечи. Отвори отново очи и го видя клекнал на известно разстояние. Този път той започна да говори, гледайки я:

— Аз не мога да бъда твой съпруг. Ти си богата, а аз съм беден.

— Не! Напротив – възрази Зиновия. – Аз съм богата за двама!

Той поклати глава, събра малка купчинка пясък и я разпиля с опакото на ръката си.

— Твоят баща не мисли за мен, а моят не мисли за теб. Един елкезаит не е подходящ за момиче от племето маазин. Знаеш го добре.

— С теб не е същото. Моят баща ти е прекалено задължен.

— Не достатъчно, за да се оженя за дъщеря му.

— Шаваад!

Тя се изсмя високо.

— Шаваад, баща ми прави това, което аз искам!

Той пак поклати глава.

— Моят не. Той не прави нищо, което е против нашите закони. Той няма да ме даде.

Тези думи бяха прекалено тежки както за единия, така и за другия. Шаваад заговори подигравателно.

— При всички случаи трябва да си луда, за да се омъжиш за елкезаит. Тъжен мъж, който не се смее, който изобщо не обича лъскавите богатства, които ти обичаш. Колко ще ти бъде скучно!

Зиновия стана и без да му дава време да реагира, се сгуши до него, прегръщайки го и опирайки буза до гърдите му.

— Откъде знаеш? – попита тя уверено. – Аз съм Зиновия. Никой друг не се е родил като мен и ще бъда такава, каквато аз искам.

Без да продума, Шаваад погали свенливо рамото на Зиновия, която долови под бузата си бързите удари на сърцето му. Тя потръпна от гордост и възбуда.

— Вдругиден ще бъде празникът за рождения ми ден. Баща ми всичко е планирал. Всички ще видят, че аз не съм като другите момичета. И ти ще се гордееш с мен.

≈ 5 ≈

СИРМИУМ

Слънцето приближаваше зенита си, когато Аврелиан забеляза двойната колонада от бял мрамор, която обграждаше портата на Каракала. Най-много четири-пет милиарии го деляха от Сирмиум. Натрупаната от ранни зори умора изчезна като по чудо.

Нищо не се беше променило в родния му край. Глогините и акациите по склоновете на имперския път ухаеха все така хубаво. Ята лястовици кръжаха високо в небето. Млади филизи ръж и жито обагряха в нежно зелено нивите, докато от съседните била обширни стопанства разпращаха през долините до градските порти сложна плетеница от пътища.

Аврелиан бе завладян от щастие. Боговете го даряваха по случай завръщането му с истински лъчезарен пролетен ден! След седем години най-после щеше да види отново лицето на майка си! И Клавдия. Щеше ли да познае своята любима сестра?

Той подкара впряга си в тръс. Помощникът на центуриона, който командваше неговия ескорт, веднага даде заповед. Конниците се изравниха с колесницата му. Те носеха блестящи шлемове и брони, развяваха пера и плащове – великолепни, каквито би трябвало да са римските воини, и за един миг заеха целия път за Сирмиум.

* * *

Когато ескортът на Аврелиан стигна на стръмния път, който се изкачваше до портата на Каракала и покрай който имаше множество малки храмове, часовите забелязаха пурпурния цвят на наметалото му и златистите отблясъци на шлема. Изсвири тръба. Изскочиха войници, които се построиха в съвършено прав шпалир, с копия при нозете, докато центурион с детинско лице бързаше насреща им.

Той поздрави сковано със стиснат върху бронята си юмрук.

— Центурион Илелирий на твоите заповеди, легате! Бъди добре дошъл в Сирмиум.

— Благодаря за твоето посрещане, центурион. Казвам се Аврелиан – легат* на XX легион „Валерия Виктрикс”. Посещението ми изобщо не е официално. Моят ескорт ми е достатъчен и не е нужно да безпокоиш хората си заради мен.

[* Легатът на римския народ е сенатор, изпратен с мисия в чужда държава. По време на Републиката във войската легатите били офицери, командващи отделни видове войски (кавалерия, резерви, тил и др.), а по време на Империята легатът се превръща в командир на легион. – Б.р.]

Центурионът, който тичаше покрай колесницата, удари отново с десния юмрук по бронята си.

— Както заповядаш, легате.

През портата от града излизаха хора на малки групи. Някои оглеждаха впряга, повечето се отдалечаваха със сериозни лица, без изобщо да обърнат взор.

Аврелиан забави хода на впряга си, за да премине с полагащата се тежест и достойнство между легионерите. Шумът от копита и тътенът от колела по плочите най-после спряха. Също като хората от ескорта си и Аврелиан се стресна. Вой премина над крепостната стена. Идващи отдалече викове на мъже или жени отекваха ужасяващо сред приятния въздух на този пролетен ден.

— Какво става тук? – попита сухо Аврелиан. – Да не би да има размирици по улиците?

Центурионът се поколеба. Конете на ескорта трополяха зад гърба му и го притискаха към колелото на колесницата.

— Християните, легате. Според новия закон те имаха срок до тази сутрин да принесат жертвите си пред боговете като всички свободни или освободени граждани. Тези безумци отказват. Тъй нареченият техен бог им забранява жертвоприношенията.

Младият центурион поклати глава. Той се помъчи да срещне погледа на Аврелиан, търсейки одобрението му.

— Не желаят нищо да чуят – продължи той. – Според тях има само един бог – техният Христос. На обяд едилите* се събраха и решиха да бъдат наказани. Налагаше се.

[* Общински съветници в древния Рим. – Б.пр.]

Аврелиан нямаше намерение да се харесва на центуриона. В зрелището, на което щеше да му се наложи да стане свидетел, преминавайки през града, нямаше нищо изненадващо. Тази новина обаче веднага помрачи радостта му от факта, че вижда отново родните улиците. Той замахна и удари задниците на конете с кожените юзди. Когато влезе под покритата галерия на голямата порта, тътенът от колесницата му звучеше почти гневно.

* * *

Ескортът премина покрай дюкяните на пазара и работилниците на ковачите. Сергиите им бяха затворени, дървените капаци заключени с железни катинари. На места настилката беше толкова издълбана от преминаването на колесниците, че Аврелиан трябваше да забави ход. Минаха покрай две триетажни къщи. Нови и посредствени постройки. Подминаха и много скромни жилища – клетки за бедни, чиято мазилка се ронеше между написаните с черна и зелена боя лозунги от последните избори за едили.

Тук, както и по другите места обаче, улицата беше пуста. Те видяха тълпата едва когато приближиха до форума, след като бяха заобиколили храма на Септимий Северий. Тогите на богатите граждани се смесваха със закърпените туники на занаятчиите. Благородни матрони с гребени и кокове, заобиколени от добре облечените си слуги, вървяха покрай жени с конопени палта и роби с къси поли. Мъже и жени крещяха обиди със силно зачервени от възбудата лица и с беззъбите си уста. Други стискаха устни неясно дали от отвращение, или от голямо любопитство.

Малко пръст и слама покриваха арената на форума. Аврелиан насочи натам конете си. Двама конници от ескорта му, с развети от галопа червени снопчета пера на шлемовете си, се изнесоха с викове напред, за да му отворят път. Тълпата се разкъса като плат. Настъпи странна тишина – всички ги гледаха смаяно и плахо.

С крайчеца на окото Аврелиан зърна едилите по стълбите на храма на Юпитер. Там също обърнаха към тази неочаквана кавалкада учудени и малко разтревожени лица. Той не им обърна внимание.

Щеше му се да не се налага да обръща внимание и на останалото. Жени, млади и стари, завързани на оброчните колони на Адриан и Траян, с разголени гърди, толкова окървавени, че телата вече бяха станали неузнаваеми. От другата страна на форума двойка коне, галопиращи по другата страна на арената, влачеха след себе си разкъсани тела. А пред куполите, където гореше тамян, легионери биеха с камшици, разкъсваха гърбове, кръстове, умоляващи лица, пръскайки с червено-белите мраморни стълби в краката на едилите.

Без да забави ход, Аврелиан насочи впряга си в улицата, която вървеше покрай храма и стигаше до термите*. Там тълпата не беше толкова многолюдна. Между високите бордюри на тротоарите пътят се стесни, а плочникът пак беше издълбан от честото преминаване на каруци. Аврелиан накара конете да забавят ход, а ескортът се раздели на две части – едната вървеше пред, а другата след него. Тук вече минувачите се спираха, за да го огледат. Проучваха лицето му, орнаментите на шлема му, златните отличия, прикрепени към бронята му, цялото великолепие на могъщ офицер, което друсането на колесницата не беше успяло да развали. Шепнеха и поклащаха глави.

[* Баните. – Б.р.]

След малко Аврелиан тръгна по една стръмна улица. И по нея дюкяните бяха затворени, а прашните кепенци – спуснати. Тук обаче се блъскаше нова тълпа. Никой не вървеше с празни ръце. Едни носеха кошници с плодове или панери с жито, други – зайци или птици. Малки агънца блееха на яки рамене. Млади момичета с розови бузи, облечени със скромни туники, и жени, по-сбръчкани от стари ябълки – всичките с изпечени от слънцето и дългия ден лица, носеха огромни букети полски цветя, които ги разхубавяваха.

Аврелиан се усмихна. Хлапета с препаски го наблюдаваха със зяпнала уста и с толкова ококорени очи, все едно, че виждаха божество в човешки облик. Цялата тълпа разбра, че е там. Направиха му път да мине. Тесните колонади на храма и златният му фронтон с образа на Бога Слънце се появиха над главите им. Той направи знак на помощника на центуриона, за да му заповяда да даде почивка на ескорта. Свали шлема си и гологлав, с нагънат на рамото плащ, слезе от колесницата и се сля с набожната тълпа. Всички отиваха да се поклонят на една и съща жрица.

Тя изобщо не се беше променила. Може би тялото й беше по-слабо или поне така изглеждаше под широката яркочервена мантия на велика жрица. Тя внушаваше същото спокойствие и могъщество, споменът, за което Аврелиан беше отнесъл със себе си преди години. Още я виждаше – изправена, обвита в дим от тамян, под златния диск на Непобедимия Бог Слънце, който красеше жертвеника, издигнат в сърцето на храма. Тя беше все така красива и привлекателна. Днес към забележителния й вид се прибавяше и тайнственото достолепие на белите й коси. Тежките къдрици бяха хванати под прозрачен воал и очертаваха искряща аура около слепоочията й. Скулите и тилът й бяха грациозни като на млада жена. А пълните и добре очертани устни – белязани само с няколко нови бръчки.

— Аврелиане, сине мой!

Юлия Корделия отстрани младите слугини, които помагаха за приемането на даровете. Тълпата, която се блъскаше шумно навън, вътре в храма се превръщаше в търпелива и изпълнена с уважение опашка от хора. Всеки чакаше реда си, за да положи цветята, торбата с жито или месо, която носеше, в преливащите от подаръци кошове. Учудени погледи проследиха жрицата, която слезе по стъпалата на жертвеника и се хвърли към официално облечения офицер. Тя се поколеба за миг, сдържа устрема си, сякаш още се съмняваше, че Аврелиан наистина стоеше пред нея. Бледите й ръце с пръстени на всеки пръст се вдигнаха, тя се засмя и сграбчи лицето му.

— Колко време мина!

Той усети нежността на милувката, топлината на дланите, които докосваха късата брада, която вече покриваше бузите му.

— Позволи ми да си припомня лицето ти…

Отдавна забравено вълнение стегна гърдите му.

— Колко си се променил – прошепна Юлия Корделия, докато той претегляше пръстите й към устата си, за да ги целуне.

Очите на майка му трепнаха, блеснали от изненада, после от радост.

— Имаш бели косми в брадата, момчето ми. Обаче сините ти очи са все така красиви.

Около тях всички ги наблюдаваха. Онези, които бяха чули думите им, ги повтаряха. Шепот се разнесе по цялата опашка: великата жрица на Непобедимия Бог Слънце се срещаше отново със сина си. Тогава мнозина произнесоха името му.

Някои разказваха шепнешком как жрицата поддържа в една от абсидите на храма жертвеник само за него. Там, под лице от злато, вградено във висок камък, черен като нощта, горяха непрекъснато лампи и тамян. И винаги имаше от най-разкошните и най-скъпите дарове.

Юлия Корделия не обърна внимание нито на шушуканията, нито на погледите. Тя се подпря с две ръце върху бронята на Аврелиан, докосна сребърните дискове с изсечените римски вълчици и орли.

— Каква разкошна униформа! Означава ли тя, че си станал главнокомандващ?

— Не, майко. Не още. Само легат. Командвам само един легион.

Юлия Корделия поклати глава с притворени клепачи. Устните й потръпваха от гордост. Тя прошепна:

— Някой ден ще ги командваш всичките. Твоят бог го иска и подготвя такава съдба за теб.

Аврелиан се засмя, еднакво притеснен, развеселен и удовлетворен. Юлия Корделия не се беше променила. Нямаше друга майка, която да се гордее със сина си повече от нея. Но Юлия Корделия вече смръщваше вежди и започваше да говори строго:

— Видя ли какво става във форума?

— Наложи ми се да мина през него.

Тя посочи с ръка тълпата, която се блъскаше около тях в храма.

— И те се подчиниха на волята на императора. Направиха жертвоприношенията, които християните отказват да извършат. Донесоха своите дарове за божествения Деций* и казаха нужните слова. При все това, виж! Тази вечер, веднага след като излязат от храма на Юпитер, те прииждат с ръце, пълни с нови дарове. На някои им се е наложило да изпразнят своите делви, складовете си, да изтръскат чувалите си, за да успеят да го направят. Даровете са толкова много, че ние вече не знаем къде да ги слагаме. Обаче нищо не може да ги спре. Те прекалено много се страхуват от вредата, която могат да им донесат думите, казани пред боговете, в които те не вярват!

[* Известен римски император, който подлагал християните на най-сурови мъчения. По време на краткото си царуване, Деций издал закон, с който задължавал всички хора, намиращи се под властта му, да правят жертвоприношения на римските богове. Онези, които не се подчинявали, били екзекутирани. Според някои източници, голяма част от християните отказвали да извършват това идолопоклонническо деяние и бягали от град на град или се укривали в тайни скривалища. – Б.р.]

Аврелиан предпочете да не отговори. Майка му продължи:

— Деций се заблуждава, ако мисли, че може да се опре на вярност, изтръгната със страх. В храма не се ходи насила.

— Майко! Никой жив човек на тази земя не може да си спомни по-добър император от Деций. Никой не е по-искрен, нито по-смел. Ето вече двайсет години аз се бия, крещейки: „Рим! Рим!”. Но за августи и цезари, които не струват повече от плашила. Днес съм горд с лицето и сърцето на императора, когото защитава моят двуостър меч. Аз, разбира се, мразя колкото теб онова, което става на форума. Уви, християните са толкова крайни! Не могат ли да признаят своя господар? За какво им е да отправят предизвикателство към римските закони? Може би, сипейки обиди, искат да внушат на всички, че съществува само един бог – техният? А ние добре знаем, че това не е вярно. Ти най-вече, майко! Деций е прав да ги възпира. Ако те не желаят да се подчинят, значи са против империята. Против нас. Против всичко, което представлява величието на Рим.

Тих и гневен пряко волята му, гласът на Аврелиан звучеше безапелационно и грубо, като порицание на военен. Юлия Корделия го наблюдаваше с навлажнени очи и притворена, потрепваща уста. На Аврелиан му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че тя се смее.

— Рим, Рим, Рим! Ето нещо, което не се е променило в теб, сине мой! Аз би трябвало да ревнувам от този Рим, който те отнема от мен вече толкова години, и то по-сигурно от която и да било съпруга!

— Извини ме, майко…

Тя затвори устните му, като ги притисна внезапно с пръсти.

— Не, никакви извинения. Изобщо. Точно такива думи очаквам да чуя от човек, който има твоята съдба.

Тя посочи жертвеника, където се блъскаше тълпата.

— По-късно ще говорим пак. Още имат нужда от мен тук. Иди във вилата при Клавдия. Ще дойда при вас, преди да се стъмни.

Аврелиан се съгласи, а тя оправи воала си и добави с усмивка, която той не успя да разгадае:

— Сестра ти ще те изненада. Но само външно. Тя все така не може да намери мъж, който да издържи сравнението с нейния брат!

≈ 6 ≈

ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ

Дрезгавият звук на овчите рогове отекна час след зазоряването. Гостите на Абдонай се показаха пред палатките. Мъже, жени, деца – всички бяха там, облечени с най-хубавите си дрехи и с червенеещи се на изгряващото слънце бижута. Слуги и роби ги следваха на разстояние, нетърпеливи и любопитни.

Те преминаха през палмовата плантация и се настаниха около езерото. Огнищата за жертвоприношенията вече горяха на тесния бряг. Двайсет бели гълъба се опитваха напразно да излетят от кошниците, в които бяха затворени. Агнета със завързани крака и оградени от големи медни чаши, в които гореше тамян, блееха, колкото им глас държи.

Безразлични към шума, с високи сини филцови шапки без периферия на главите, благородните старци от племето маазин хвърляха зърна от мирта и тамян в пламъците. Ароматни кълба дим се разнасяха над езерото. Малко по малко свещените ухания го покриха с лека мъгла, която се разпиляваше до краищата на палмовите листа и проникваше в гърлата и гърдите като божествен сок.

Някои се оглеждаха за Абдонай и скъпоценната му дъщеря. Трябваше да изчакат, докато слънцето стигне до седмия час – така поне беше обявено предварително. Възбуден шепот обаче извести появата им.

С парче животинска кожа на рамото, Абдонай водеше с бавна крачка бялата камила, на която се беше разположила Зиновия – изправена, стиснала с ръце кръстовидната топка на седлото си, с горда осанка. Тя носеше туника от азиатска коприна в пурпурно и синьо. Водопад от седефени плочки и коралови перли се спускаше от шала на главата й чак до кръста. Една-единствена плитка от злато се усукваше през тюрбана й, увиваше се около зараждащата се гръд и се навиваше около кръста й като колан. Зад нея четирима млади представители на племето маазин носеха дебел квадратен сал от тръстика със здраво забит в средата сноп копия.

Тълпата се разцепи, за да ги пусне да минат. Възхищението се превърна в изумление, когато Абдонай, след като накара камилата да застане на колене, хвана ръката на дъщеря си и я заведе до сала.

Зиновия се качи на него, хващайки се за копията. Младежите плъзнаха ладията по водата. Като я задържаха само с едно конопено въже, те я тласнаха рязко към средата на езерото. Салът се завъртя лекичко около самия себе си, предизвиквайки малки вълни. Мъглата от тамян се разкъса плавно, изви се спираловидно и се разнесе нагоре във въздуха.

Всички се любуваха със затаен дъх на великолепието на онази, която техният бог беше посочил по такъв вълшебен начин преди тринайсет години.

Изправена върху плуващата си рогозка, Зиновия сякаш не приличаше нито на дете, нито на жена. Езерото, където плуваха ухания на тамян, й беше изпратило ореол от отблясъци и от нея вече струеше онази странна светлина, която не беше особено присъща на човешките същества.

Абдонай пристъпи с бавни крачки към брега и нагази до колене във водата. Вдигна длани над главата си и нарушавайки тишината, започна молитвата си:

— Ваалшамин! Най-могъщ от най-могъщите, боже на моите прадеди и на прадедите на моите прадеди, моят живот ти принадлежи! О, Ваалшамин, ти, който даваш и вземаш, ти, който протягаш благотворната си длан и който поразяваш света, за да изтеглиш от там деня и нощта, ние сме твои слуги. Ние се страхуваме от теб, баща на светлината и на нашето раждане по волята на небето. Защити ни от нещастията, от слабостта и бедността. Не ни лишавай от благоразположението си. Сведи взора си към нас. О, най-могъщ от най-могъщите, полюбувай се на тази, която блести върху огледалото на пустинята, пратено ни от теб. Зиновия е твоят дар. Съхрани я в ръката си, докато свят светува.

Всички подхванаха в хор:

— Ваалшамин! Баща на светлината и на нашето раждане по волята на небето, защити ни от нещастията, от слабостта и бедността. О, Ваалшамин! Зиновия е твоят дар, пази я докато свят светува!

Старите представители на племето маазин хвърлиха няколко шепи тамян върху въглените. Гласът на тълпата погълна този на Абдонай, засили се и отекна от повърхността на езерото и от скалите, избяга като вятър към Турук ал-Лааб.

Застанала права над отблясъците на водата, която слънцето осветяваше все повече, Зиновия стоеше изпъната в края на сала. Той се разклати леко, когато ножовете прерязаха гърлата на агнетата и гълъбите. Пръските кръв от даровете стигнаха до водата и получилото се червено петно изцапа долния край на роклята й.

Тръпка премина по всички тела. Песнопенията отекнаха в слепоочията и гърдите. И докато ноздрите не можеха да поемат въздух заради зловонието на тамяна, смесен с овъгленото месо и мазнина, Зиновия се появи като скъпоценен камък, вграден в изящния пръстен на оазиса. Тя като по чудо сякаш бе застанала права, върху водата. Онова същото чудо, което беше довело вода насред пустинята. Онова чудо на живота, което само божията благодетел може да роди.

* * *

Едва по-късно, много след като вълнението и шумотевицата от молитвите се уталожиха, Абдонай помоли за тишина.

— Аз, Абдонай, заявявам пред всички вас на този ден – тринайсетата година от раждането й: Зиновия скоро ще бъде царицата на Палмира. Великият екзарх Оденат, син на племето матабол, представител на Рим в Палмира, иска в постелята си най-красивата от звездите в пустинята. Той иска моята дъщеря Зиновия, той иска племената маазин и матабол да се обединят в едно огромно племе, което ще господства над керваните от Ефрат до Рим, от Шаракс до Антиохия*. Иска Ваалшамин да стане негов бог чрез ласките на Зиновия и ми я поиска според нашите закони. Аз, Абдонай, нейният баща, приех. Казвам го пред вас на този ден: когато кръвта й на жена потече, Зиновия, дъщерята на Ваалшамин, дъщерята на Абдонай ще стане съпруга на Оденат!

[* Антакия (на турски), Антиохия (на гръцки) е град в Южна Турция, център на провинция Хатай. Антиохия е важен център на християнството, седалище на една от първите четири патриаршии. – Б.р.]

Мъжете се усмихнаха, жените закриха с ръка устите си, надавайки радостен вик. Всички видяха как в езерото салът са разклати под краката на Зиновия. В този момент тя не изглеждаше като богиня, а като момиче, смаяно от думите на баща си. Нервна вълна тръгна от тялото й и се разби на малки вълнички по брега. Някои помислиха, че тя ще падне във водата, както в деня, когато се роди. Ашему, която не я изпускаше от очи, не можа да се сдържи и протегна ръце, сякаш да я хване.

Младежите от племето маазин дръпнаха конопеното въже, за да я приближат до брега. Вече натежалият от попилата вода сал се клатушкаше, потъвайки. С мъртвешко бледи бузи и стиснати устни Зиновия се хвана за копията, за да не загуби равновесие. Не удостои с поглед радостно крещящата тълпа. Сякаш не я чуваше, докато Абдонай се смееше гръмогласно и приемаше поздравления.

Старците от племето маазин хвърлиха нови шепи тамян върху въглените. Жените нададоха високите сватбарски викове и започнаха да въртят шаловете си. В Дингир-Дусаг, оазиса с хубаво име – Небесната целувка, отекна радостна врява. Какво можеше да очаква едно тринайсетгодишно момиче, освен съпруг, който беше орисан да властва над всички богатства на пустинята?

≈ 7 ≈

СИРМИУМ

Вилата беше само на четири милиарии от Сирмиум. Стените й се извисяваха над прекрасните поля и над лозята, осели долина, която лъкатушеше далече на север до Дунав. До там водеше дълъг песъчлив път. Последният милиарий, ограден от храсти, в които цвърчаха безброй щурци, беше прав като линия. Никой не можеше да се доближи, без да бъде забелязан. Ето защо пристигането на Аврелиан и ескорта му предизвика истинска врява.

Аелкан, старият управител, нареди да отворят крилата на обкованата с желязо врата. Той се втурна на пътя, крещейки с все сила:

— Аврелиан! Аврелиан!

С широка усмивка, откриваща няколкото останали в устата му зъба, той не дочака Аврелиан да слезе от колесницата и сграбчи китките му, с допрени ръце, така, както се поздравяват войниците, които се срещат живи след битка.

— Аврелиан, момчето ми!

Ръцете му стискаха тези на Аврелиан все така силно. Възрастта беше разяла само косите и зъбите му. Той беше роден на брега на Бретан преди шест десетилетия и исполинският му ръст беше разтрепервал не една кохорта по време на метежите в Галия. Приличаше на гладиатор заради широкия кожен пояс, който пристягаше плоския му корем. Той никога не сваляше от плешивата си глава островърхото кепе на освободените роби – филцово през зимата и ленено през лятото.

— Юлия Корделия ме уверяваше, че ще дойдеш. Нека Митра да ми прости, но аз се съмнявах! В днешните времена ветровете твърде често се обръщат, за да се довери човек.

Аврелиан се засмя, хвърли юздите и стисна бившия роб на своя баща в прегръдките си. Беше по-развълнуван, отколкото би искал да покаже. Аелкан сам по себе си олицетворяваше цялата история на семейството и прадедите му. Бившият победен варварин беше станал роб на Аплий Аврелиан, самият той освободен от семейството на Аврелиан. Боговете бяха пожелали Аелкан да стане най-близкият приятел на своя господар и негова най-сигурна опора. Беше му толкова верен, че след като бе освободен, не напусна къщата. Напротив, когато Аплий умря, той прехвърли цялата си привързаност върху Юлия Корделия, нейния син и дъщеря й.

Всеки ден, от двайсет години насам, той ги подкрепяше във всичко и управляваше умело прислужниците.

Аврелиан усети, че мъжете от ескорта му се подсмихват, и отпусна ръце. Аелкан не можеше да сдържи радостта си. Разгледа с възхита бронята на Аврелиан, разпозна без колебание яркочервената лентичка, прикрепена върху кожения нагръдник.

— Легат, ни повече, ни по-малко!

В следващия миг стана по-сериозен и тихо, сякаш никой друг не биваше да чуе това, което той имаше да каже на Аврелиан, прошепна:

— Това щеше да направи Аплий щастлив. Ако боговете са това, което са, нека да позволят на твоя баща да те види така, както аз те виждам, моето момче.

„Моето момче!” Така му казваше някога Аелкан. Никога „господарю мой” или „син на господаря”. На Аврелиан това му харесваше също толкова, колкото уроците по фехтовка и тактика и тежките бойни тренировки, на които Аелкан го беше подлагал, за да поддържа формата си.

— Ти също можеш да си горд. Толкова добре се придържах към съветите и уроците ти, че варварите неведнъж се разкайваха, че са се изправили срещу мен!

Аелкан се засмя с блеснал поглед.

— Бих могъл да те понауча на още нещо, бъди сигурен!

За да разсее вълнението си, Аелкан изрева заповедите си.

Струпалите се на прага роби притичаха на мига и той им изкрещя гръмогласно да поздравят Аврелиан. Повечето от робите бяха купени доста след неговото заминаване от дома и не го познаваха.

— Това е Аврелиан, синът на вашата господарка, банда невежи. Сведете чела!

Аврелиан хвърли наметалото си на едно египтянче с големи очи.

— Виждам, че характерът ти си е все същият, скъпи ми Аелкан!

— И защо да се променя? – изсмя се Аелкан. – Да не би да си забравил първото от правилата ми?

— Никак даже!

Той повтори заедно с бившия роб фразата, с която след смъртта на Аплий Аелкан беше усмирявал гнева и мъката му:

— За какво ти е добър характер, когато слънцето блести по меча и когато човек може да разтвори лошото си настроение в неприятелска кръв?

Аелкан присви очи.

— Ела. Има още една, която знае тази тайна. Клавдия ще ме нареже на парчета, ако разбере, че те бавя.

— На сестра ми ще й се наложи да почака търпеливо. Трябва първо да поздравя баща си.

* * *

След голямата обкована врата следваше първият двор на вилата, ограден с обширни покрити галерии с колонади, които гледаха към конюшните, кухнята, пещта, помещението, в което се намираше пресата за маслини, и складовете. Още от пръв поглед Аврелиан откри някои нови неща. Жилищата на робите, долепени до външните стени, вече заемаха целия етаж над една от галериите. В средата на двора, върху зидан цокъл се издигаше оловен резервоар, от чиито страни излизаха тръби, които се забиваха под плочите на настилката.

Аелкан поклати глава подигравателно.

— Сестра ти не се скъпи на промени. Юлия Корделия не й отказва нищо, има още да се изненадваш. Поне ларариумът* си е все още на мястото!

[* Помещение в римския дом, където са се съхранявали статуите на домашните богове. – Б.пр.]

Бившият роб посочи сводестата врата до кухните. Аврелиан се отправи натам, минавайки пред прислужниците, струпани в галериите. Той чу зад гърба си копитата на конете, които на свой ред влизаха в двора. Гръмкият глас на Аелкан отекна отново – той заповяда на всички да се връщат на работа.

Египтянчето последва като сянка Аврелиан с високо вдигнати ръце, в които държеше наметалото му, за да не се влачи по земята. То се натовари и с шлема и с презраменника му със златни раковини, от който висеше широкият кинжал, и залитна под тежестта на всички тези вещи. Късият меч се подпря на брадичката му, но детето се постара да прикрие затруднението си. Аврелиан се усмихна едва забележимо, докосна бузата му с пръст и влезе в ларариума.

Стаята беше малка, сводеста, вкопана в земята, като пещера. Двете лампи не успяваха да разсеят мрака. Въглени се червенееха в глиненото огнище. Аврелиан запали една факла, забита в бронзова халка. Смолата пламна със златисти искри. Мраморното лице на Аплий се появи за миг над жертвеника. Рисунките по стените се откроиха в мрака. Овощна градина, над която грееше слънце със златни лъчи, се разполагаше амфитеатрално около малък храм с тежки колони. На площада пред него, където се извиваше непохватно змия – божеството на семейното огнище, стояха двама младежи с повдигнати тоги – ларите*. Те бяха уловени как танцуват с ефирни движения – протягаха рогове на изобилието към богинята Веста**, която беше изобразена с къдрава, буйна дълга коса. Нейното лице винаги беше напомняло на Аврелиан това на майка му.

[* В римската митология ларите са духове, покровители на дома и земите. Култът към тях произлиза от почитането на мъртвите. Фамилните лари били свързани с домашното огнище, семейната трапеза, с дърветата и горите. На тях се молели по време на раждане, бракосъчетаване, смърт. Вярвало се, че те следят за спазването на традициите в семейството, наказват нарушителите – например господарите, които били прекалено жестоки с робите си. Ето защо робите ги почитали извънредно много. Във всеки дом имало олтар, посветен на тях. – Б.р.]

[** Римска богиня на огъня и домашното огнище, както и на разсъдливостта, смиреността, дисциплината и благосклонността. В нейния храм на Римския форум горял свещен огън. Този огън бил символ на благополучието на римската държава. Над него бдели денонощно жриците – весталки, защото угасването му се считало за най-лошо предзнаменование. – Б.р.]

В долната част на срещуположната стена бяха изобразени дедите на Алпий и Юлия Корделия. Боите бяха избледнели, погълнати на места от влагата, проядени от селитрата – сякаш стените преправяха отново света, който бяха сътворили, за да го потопят завинаги в небитието, извън властта на боговете.

Като контрастна всичко това, бюстът на Аплий от червен мрамор, разположен на видно място в средата на ларариума, изглеждаше невероятно жив. Лицето му беше по-широко от това на Аврелиан, с по-закръглени устни и с по-нежна извивка на челюстта. Обръснатите бузи и малко рошавата коса бяха съобразени с модата от времето на император Александър Север. Обаче челото и брадичката изразяваха същата воля и непримиримост като тази на сина му. Същото упорство и сходна жестокост, според някои.

Аврелиан усети как в него отново се възражда старото неустоимо озлобление.

Като дете той беше обичал баща си с изпълнена с възхита и удивление привързаност. Смъртта му го беше объркала – за него тя беше като някакво предателство. Аплий беше направил всичко възможно, за да стане синът му велик воин и велик римлянин. Погребвайки своето минало на роб, с безграничната воля да бъде най-примерният от освободените от робство граждани на империята, той не беше спирал да учи Аврелиан колко могъщ е Рим.

Обаче един ден, лъчезарен и спокоен като настоящия, 13 април, след празненствата в чест на Великата майка Кибела*, той си беше отишъл. В единайсетия час на деня. Без да извика, без да буйства, върху канапето си за хранене.

[* Кибела е фригийска богиня, покровителка на майката земя, почитана в големи части на Мала Азия. Наричана е още Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете. – Б.р.]

Умря като човек, който обръща гръб на своите и се отдалечава.

Без дори да вдигне ръка, за да се сбогува. Без дори да погледне с онзи поглед, който свързва в края на битката умиращия с този, който убива.

Той не почака, за да може синът му да му докаже, че може да се гордее с него.

Оттогава Аврелиан никога не беше усещал присъствието на Аплий. Баща му не идваше в сънищата му, нито пък го насърчаваше сред оглушителния шум на сраженията. Още по-малко пък присъстваше сред воя на победите, сред ужасите и виковете на одобрение, които с времето отнесоха сина далеч отвъд надеждите на бащата.

Аврелиан се наведе, взе стърготини кедър и мирта от бронзовите купички, вградени в основата на жертвеника. Сложи ги върху въглените. Оттам се издигна така окуражаващият и познат благоуханен пушек. Като се изправи, той прочете машинално трите думи, гравирани върху камъка в долния край на бащиния му бюст.

VIRTUS, PIETAS, FIDES

Три така добре познати думи, произнасяни и чувани толкова много пъти, че сякаш бяха изгубили съдържанието си. Аврелиан потръпна, сякаш в този миг гласът на баща му ги произнасяше отчетливо.

Virtus, Pietas, Fides.

„Дисциплина, уважение, вярност.”

На тях се основава величието на Рим!

Три думи, които стояха в основата на великолепието на Републиката, а после и на Империята. Думи, които бяха превърнали Цезар, Август и Адриан в господари на човечеството и в избраници на боговете, преди некомпетентността, глупостта и лудостта на техните наследници да обезсмислят делата им и да ги пратят в забвение.

Това обаче не можеше да повлияе на Аплий, който ги предаде на сина си. „Засади” ги в душата на своя син като семена, които чакат с нетърпение да покълнат.

Virtus, Pietas, Fides!

Аврелиан неволно потърси сричките върху устните на баща си.

И ги чу. Сводът на ларариума сякаш ги прошепна.

Дали това не беше толкова отдавна чаканият знак? Може би Аплий вече щеше да спре да обръща гръб на сина си?

Глупости!

Аврелиан изведнъж осъзна колко смешни са чувствата му.

Той, мъж на трийсет и седем години, който със собствените си ръце бе убил триста или четиристотин вражески воини, офицер, чиито подвизи възпламеняваха сърцата на легионерите, се мъчи да долови звученето на глас, излизащ от каменните устни на статуя!

Наученото бе в сърцето и в кръвта му. Той нямаше никаква нужда от магия.

Вдигна дясната си ръка на нивото на мраморните очи на Аплий – тази ръка, която бе поразявала непоколебимо враговете на Рим.

— Нищо не съм забравил, татко мой. Въпреки мълчанието ти.

Той измъкна от кожената кесийка, закопчана на колана му, златна гривна, сложи я върху мраморната глава и прошепна гордо:

— Взех я за теб от ръката на голям варварин сармат, командващ повече от хиляда човека, на когото се противопоставих и когото победих само с една кохорта. Нека боговете, нека Непобедимото Слънце, нека Митра те накарат да чуеш гласа ми и да бъдеш горд със своя син Аврелиан, свободен гражданин на Рим.

Той затвори очи, вцепенен от силно вълнение, което отмина почти веднага.

Дочу шум от докосване на сандали по пода на ларариума, както и от шушукане.

— Аврелиан!

Той разпозна гласа й, както човек разпознава ласката на любим човек.

— Аврелиан, аз съм, Клавдия.

Носеше туника от две части, надиплени и дълбоко изрязани – едната яркочервена, другата оранжева. Кожата между раздалечените й гърди беше много бледа и извънредно нежна. Протегна ръцете си, отрупани със сребърни и златни гривни.

— Аврелиан!

Гънките на туниката се разляха по бедрата й, очертавайки ги така прелестно, че дъхът на Аврелиан спря. Светлината пробяга по раменете и по гарвановочерните й, късо подстригани коси, пристегнати с жълта копринена лента на челото. Големите й добре очертани устни бяха разтеглени в усмивка, за която той беше мечтал толкова време. Усмивка смущаваща, едновременно жестока и нежна, като стоманата на кортик – може би заради високите скули, които тя бе наследила от майка им или заради наситено червения балсам, покриващ устните й, докато фин талк смекчаваше светлината върху носа й. Синьото на очите й беше все така невинно и диво като едно време. Тези очи толкова приличаха на очите на Аврелиан, че изглеждаха като тяхно очарователно и загадъчно копие.

Той вярваше, че времето и дългата раздяла му бяха помогнали да се избави от тяхното влияние. Лъжеше се! Под бронята тялото му на воин вече трепереше от напрежение, което обикновено изпитваше само преди битките.

Нека боговете го закрилят! Властта, която станалата жена Клавдия бе придобила над него, изобщо не беше намаляла, точно обратното!

Клавдия, неговата сестра и единствената, която до този ден беше успяла да разклати пренебрежението му към жените.

Тя се изсмя гърлено.

— Не можеш ли да ме познаеш?

— Напротив, мога да те позная. Как бих могъл да те забравя, сестро?

Тя доближи ръка до лицето му. Гривните й издрънчаха, когато сложи пръсти върху устните на брат си.

— Десет години бяхме разделени, Аврелиан. Ти си замина от този дом пет дни след осемнайсетия ми рожден ден. Никога няма да узнаеш колко се страхувах, че никога вече няма да те видя. Хиляди пъти сънувах, че загиваш по време на битка. Толкова пъти се будех, мислейки, че съм те убила с тези мисли.

Сълзи блестяха в седефенобялото на очите й.

— О, Аврелиан, не бива никога вече да ме изоставяш и да ходиш толкова далече!

Тя носеше непознат, малко тръпчив парфюм, който напомняше на ориенталските тамяни. Той успя да се усмихне подигравателно.

— Не ме убиха. Тук съм. Аз съм този, който убиваше.

Тя не се засегна от надменния му тон. Напротив, присви очи с видимо задоволство.

— О, да, и това виждах! Виждах те как побеждаваш пак и пак! Писмата ти също ни казваха как се издигаш. Ние с майка ги препрочитахме по сто пъти.

Тя сграбчи ръцете на Аврелиан и ги поднесе към устните си. Това беше по-силно от него. Той разтвори дланите й и скри в тях лице.

— Липсваше ми, Клавдия. О, колко ми липсваше!

Толкова приличащите им си очи се потопиха едни в други, преди двамата да се прегърнат – буза до буза, гърди, допрени до ледена броня, като деца или любовници, на които не им достигат думи, за да изкажат колко невероятно щастливи са. Аврелиан притисна толкова силно Клавдия, че тя натърти гърдите си в емблемите на Рим. И това също я направи щастлива. Тя отгатна, че той трепери и се усмихна, най-после успокоена.

* * *

Аелкан не беше излъгал. Уютната, селски тип вила, построена от техния баща, беше изчезнала. Крилата бяха удължени с нови помещения. Мебелите в тях бяха луксозни, стените украсени с великолепни фрески.

Градина с жълти рози вече свързваше колонадите на атриума и триклиниума – старата трапезария. Някога тъмното и тясно помещение беше разширено. Там канапетата за хранене, покрити с жълта коприна от Антиохия, бяха съвсем нови. Покрив със снижени скатове създаваше приятна сянка. Високи прозорци го отваряха на три страни, а подвижни паравани и дебели капаци го предпазваха както от зимния вятър, така и от големите горещини.

Клавдия обясни, че те вече могат през лятото да се възползват от хладния басейн на Кибела.

Аврелиан се учуди. За кой басейн говореше тя? По-скоро пързаляйки се, отколкото ходейки по блестящата мозайка на пода, която изобразяваше африкански птици и животни, тя го притегли до прозореца, от който се откриваше великолепната гледка на залеза.

— Виж!

Старата стена, ограждаща овощната градина, беше изчезнала. Намалена до нивото на обикновен парапет, тя задържаше водите на дълъг, дъгообразен басейн, в който се отразяваше колонада. Върху мраморния под в цвят охра се издигаха двайсетина колони, украсени със спираловидни пиластри, които водеха към малък храм на Кибела, завършен едва през зимата. Фронтонът му беше надвесен над поредица от корита. Между еркерите от лаврово дърво се виждаше гипсов релеф, боядисан в ярки цветове, който изобразяваше Великата майка права върху каручка, теглена от бика на Митра.

Аврелиан зяпна от почуда. След малко попита с тон, който издаваше невероятната му изненада:

— Да не сме забогатели?

Клавдия се засмя, притисна се към него, допирайки плътно гръдта си до ръката му. Смехът на неговата сестра отекна чак в гърдите му. Аврелиан си помисли за августовските плодове, опияняващи с изобилието от живителни сокове, които носят в себе си.

— Да, да! Ние сме богати. Нашата майка ни направи богати! Няма вече знатно семейство в Сирмиум, което да не се възползва от предсказанията и. И не само в Сирмиум! Идват отвсякъде. От цяла Панония, Мизия и дори от Далмация. Човек може да си помисли, че цялата империя се стича в сирмиумския храм на Непобедимия Бог Слънце²⁹, за да слуша жадно думите на голямата жрица Юлия Корделия!

[* Култът към Непобедимия Бог Слънце е създаден от император Аврелиан през 274 г. (самият той носил корона, имитираща лъчите на слънцето) и продължава до отмяната на идолопоклонничесгвото при Теодосий Велики. Според този официален за Римската империя култ, Бог Слънце е главното божество, почитано в империята. – Б.р.]

Преди той да възкликне отново, тя се отдръпна, мина през вратата, водеща към басейна, и тръгна между колоните към храма на Кибела. Слънцето и сянката се заиграха по тила й и по гънките на туниката й. Отражението й затанцува върху развълнуваната от лекия вятър вода на басейна.

Тя отхвърли няколко кичура, паднали върху бузите й. В синьото на ирисите й се появи блясък, който нямаше нищо общо с дневната светлина.

— Легат Аврелиан не е ли доволен от това, което е станало с вилата на неговия баща?

Гласът й отекваше от водата и ставаше също толкова завладяващ като парфюма й. Аврелиан не можа да отговори. В този миг, сред съвършения декор и в позата, в която бе застанала, Клавдия, с цялата си сила и красота, му се стори като въплъщение на богинята Кибела.

— Ела – каза тя. – Банята ти е готова. Ще можеш да се отпуснеш в нея преди ядене, а и аз имам още много неща да ти разказвам.

* * *

Водата в къпанията беше гореща. Влажният въздух правеше светлината, която идваше от четирите прозорчета, затворени с дебели стъкла, по-приглушена.

Аврелиан, заобиколен от мълчаливи прислужници с непознати лица, които донесоха маслата, парфюмите и кърпите, се придвижи към най-дълбоката част на басейна. Парата се разкъса пред гърдите му. Под водата се показа образът на един брадат и дебел Нептун с тризъбец в ръка.

Голямата уста на бога правеше гримаси по волята на вълничките. Калдариумът* и тепидариумът** бяха преобразени основно, както останалата част от къщата. Грижливо направена мозайка във вид на огромно слънце покриваше арката и протягаше златните си лъчи до тухления под. Парата и недостатъчната светлина й придаваха странен и малко мрачен вид.

[* Най-горещото помещение в римската баня. Тук влажността на въздуха е много висока, а температурата – между 37 и 45°С. Обикновено в калдариума се прави парна баня, като се използват етерични масла и есенции. – Б.р.]

[* Топло помещение, част от римската баня. Подарява се през пода и стените, които са облицовани с керамика и температурата е около 37°С. Влажността на въздуха е ниска. Използва се като въвеждащо преди калдариумът помещение. – Б.р.]

Аврелиан загреба с шепите си малко вода и напръска с нея лицето си. Изведнъж усети изключително осезателно, най-вече върху раменете и кръста си, умората от деня. Той направи няколко разтега, потопи се, постоя малко под водата, оставяйки я да гали голото му тяло.

Един прислужник го чакаше в горния край на стълбата с разгърната кърпа. Аврелиан му заповяда да я сгъне като възглавница, за да може да сложи главата си на ръба на басейна и да остави водата да плацика тялото му. Така, неподвижен в замайващата горещина, той се опита да избяга от мисълта за Клавдия.

Може би бе задрямал за кратко. Не бе чул робите да напускат калдариума и когато отвори очи, подскачайки от докосването на пръсти, които галеха челото му, той я видя.

Клавдия, коленичила съвсем близо до лицето му. Част от туниката й се носеше по водната повърхност. Бузите й бяха почервенели от горещината. Фини капчици пот бяха избили по лицето й.

— Опасно е да се заспива във водата – прошепна тя.

Някакъв рефлекс накара Аврелиан да се обърне свенливо по корем. Тя се усмихна, изправи се и отиде да вземе нова кърпа от полицата, където бяха подредени. Полумракът в калдариума я погълна за кратко и тя изглеждаше нереална като призрак.

— Да отидем в тепидариума, аз сама ще те намажа с масло – каза тя, когато се върна.

Аврелиан се престори на учуден.

— Няма ли роби, които да вършат това?

Клавдия направи детинската гримаса, която той почти беше забравил.

— Хайде, големи братко, остави на мене тази работа! Нима си забравил, че никой не умее да те масажира по-добре от твоята сестра?

— Ние вече не сме деца, Клавдия.

Тя го измери с поглед и попита с треперещ от сарказъм и тъга глас:

— Да не би моят брат да се е върнал при мен безразличен? Забравил за любовта, която ми призна, че изпитва към мен, преди да ме напусне?

Тези думи прободоха Аврелиан като острието на меч. Клавдия се приближи до външния ръб на басейна. Неочаквано тя сграбчи косата на Аврелиан.

— Да не би да си срещнал някоя жена, която би могла да стане твоя съпруга?

— Не.

— Жена, която да е толкова съвършена любовница, че би могла да ме накара да се засрамя?

Съвсем нежно Аврелиан хвана китката й и отстрани ръката й.

— Не говори така, Клавдия. Ти си тази, която отдавна трябваше да си намери съпруг.

Тя се усмихна или намръщи, той не разбра. Косите от двете страни на лицето й бяха тъмни като нощта. На приглушената светлина устните й изглеждаха толкова червени, чак черни.

— Не разчитай на това, Аврелиан. Аз спазвам обещанието, което дадох като малко момиченце. Не желая друг за съпруг, освен моя брат.

Аврелиан се изсмя неловко. Дълбоко в парещата вода пенисът му се вдигаше, без той да може да му попречи.

— Ти вече не си малко момиченце – възрази той.

Тя само продължи да го гледа в очите. Той притвори клепачи с надеждата да й се изплъзне. Чу я как разгъва кърпата, за да се увие той с нея.

И той го направи. Изкачи стъпалата и се изправи пред нея гол, изпълнен с желание. Излязлото от водата тяло вече не можеше да скрие истината. Осъзнал безкрайната си слабост, той беше победен. Той, който отстъпваше и винаги беше отстъпвал. Той, който наистина никога не беше имал сила да се бори с лудата си и любима сестра.

О! Дали боговете ще му простят някога непростимото?

Клавдия върза кърпата на кръста му много сръчно, като някоя слугиня. Обирайки водните капчици, пръстите й стигнаха до рамото на Аврелиан. Тя отбеляза:

— От тялото ти не познавам само новите белези.

Тя казваше истината. Клавдия винаги казваше истината.

Пръстите й минаха по неравната извивка на удебелението, което от горещината се беше подуло и превърнало в грозен ръб. Тя го целуна. Той усети как връхчето на езика й следваше извивките му.

— Този не го познавам – прошепна тя. – Докато беше във водата, забелязах още един на бедрото ти. Два нови белега. Наистина малко за толкова битки. Славата ти да не е само легенда?

Аврелиан я отблъсна развеселен. Той се отправи към тепидариума. Парата от калдариума вече го задушаваше. Надявайки се да се отърве от усещането за поражение, което задръстваше гърлото му също както и прекалено парфюмираната пара, той заговори гордо, като истински военен:

— Получих двете в един ден! Край Могонтиакум* на Рейн. Аз командвах XXII легион „Примигения” и раните не ми попречиха да победя алеманите**. А онези, които мечът ми удари, вече не са живи, за да излагат на показ белезите си. По мен няма да намериш други. Из легионите се говори, че няма друг римски воин, дори Цезар, който да е убил толкова много хора със собствената си ръка, проливайки толкова малко собствена кръв!

[* Днес Майнц, Германия. – Б.пр.]

[** Германски племена. – Б.р.]

≈ 8 ≈

ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ