Царицата на Палмира

* * *

Зиновия остана дълго във водата, а косата и тялото й плуваха като дълго тъмно водорасло, позлатено от светлината на лампите.

Ашему се увери дискретно, че срещата й с Ваалшамин не беше оставила по нея никаква следа. Нямаше нищо. Кожата й беше по-свежа и по-чиста от когато и да било. Единственият знак, който беше оставил по нея богът на племето маазин, бяха красотата и съвършенството.

Кой беше виждал толкова гъвкави крака? Ханш с толкова гладка извивка, подобна на плавния рисунък на египетските дюни? Пъпът й беше като перла със седефени отблясъци. Колко жени биха се продали на демоните на Турук ал-Лааб, за да притежават такива гърди, с толкова нежни, като капка мляко, орбити и толкова съвършени зърна? Нямаше скулптори, колкото и сръчни да са, които да можеха да ги възпроизведат. Колко удивителни бяха пропорциите на това тяло! Какъв ли огън изгаряше слабините на мъжете само като си представяха какви прелести притежава!

Ридания едновременно от щастие и от мъка задръстиха гърлото на Ашему. Най-после, най-после тя намери отново детето си!

Обзе я парещото желание да влезе във водата, да нацелува лакомо Зиновия до насита, както го правеше някога. Въздържа се. Това време беше отминало. Зиновия не би й позволила да я погали дори. Нямаше нужда да пита за това – беше сигурна.

„О, повелителко Изида, Царице на цариците, какво е станало с моето дете? Какво се е случило?” Ашему се замисли за всичко онова, което я тормозеше толкова много през изминалите седмици. Замисли се за следващия ден и за не толкова далечния ден на сватбата. Замисли се за мъжката сила на великия Оденат, четирийсетгодишен мъжкар с космати гърди, много черна брада и войнствена крачка. Представи си ръцете му на ловец върху тези красиви гърди, лакомата му уста върху перлата на пъпа на нейното дете. Думите излязоха от устата й съвсем несъзнателно:

— Ужасно е да не знаеш нищо. Всички те мислеха за мъртва. Аз, не. Казвах си: не, това не е възможно. В началото бях сигурна, че си заминала при елкезаита. Казвах си: заради него тя прави всичко това, заради онзи Шаваад. Тогава си мислех: ако е така, толкова по-добре. По-добре да си с него, отколкото мъртва. Този мъж сигурно струва поне толкова, колкото и всеки друг. Обаче в края на краищата намериха роклята ти в пустинята. Показаха я на баща ти. Аз не пожелах да я видя. За какво? О, Зиновия, детето ми, толкова се уплаших. Разбойниците, партанците, змиите! Всички тези страхотии в пустинята! Някои нощи сънувах, че лоши хора те отнасят. Каква глупост! И сега ти си тук. Наистина си ти. Жива си. Никога не си била по-хубава. Никога!… Освен очите ти. Очите ти са толкова тъмни, чак страшни. Човек може да си помисли, че носиш нощта в сърцето си. Трябва да идеш на терасата. Навсякъде горят огньове тази вечер. Биваците около града са целите осветени. Хората пеят и танцуват с твоето име на уста… Разбира се, следва утрешният ден. Ако знаеше колко се натъжи великият Оденат, когато научи, че си мъртва! Беше ядосан на баща ти, това да, но не и на теб. Разправят, че поискал от цялото си домочадие да организират траурна вечеря. Утре той няма да е в дома си. Обикаля пустинята, така казват. Ще имаш време да свикнеш с новата си къща, преди той да се върне. После девет месеца отсрочка преди… Защо ме гледаш толкова страшно?

— Замълчи, дойке.

— Детето ми!

— Замълчи. Не съм вече дете. Ако искаш да останеш с мен, никога вече не задавай въпроси за моето отсъствие.

Гласът беше рязък, зъл дори. Ашему си прехапа устните.

Настана тишина, в която всички страхове на Ашему сякаш се превърнаха в грамада толкова тъмна, колкото беше и звездният камък, който спеше в храма на Ваалшамин.

Зиновия потъна под водата, потапяйки със себе си и цветето на косите си. Когато главата й се показа отново, тя погледна Ашему право в лицето и добави с малко по-мек тон:

— Няма нищо друго за научаване, освен онова, което казах в светилището на Ваалшамин. Богът на племето маазин изпълни своята воля. Това е всичко. Няма повече от какво да се страхуваш. Това, което трябва да стане, ще стане. Аз ще изпълня дълга си.

* * *

Макар че от къщата на Абдонай до палата на великия Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Римската империя и цар на Палмира, имаше по-малко от един милиарии, те отидоха до там с пътническа колесница, чиито капаци бяха спуснати. Тълпа любопитни ги последва, пеейки и благославяйки името на Ваалшамин и на Зиновия.

Този палат беше най-красивият и най-просторният в града. Тук всичко беше луксозно, спокойно и красиво. Вътрешните и външните дворове се простираха покрай Цезареума и покритите колонади на агората до брега на уади Кубур. Градините там се нижеха една след друга в лабиринт от растителни стени и невероятни гледки. Ден и нощ, в басейни, фонтани и канали ромолеше скъпоценна вода. Покрити галерии с колони и перистили* разхлаждаха куп стаи. Стените навсякъде бяха украсени с чудесни фрески – ловни или любовни сцени, богове и пейзажи от гръцкия Олимп или римския Пантеон. Беше изключително свежо, имаше толкова пищна зеленина, редки цветя и сенчести помещения, та човек забравяше, че е само на един хвърлей на стрела разстояние от пустинята, която заобикаляше града.

[*Обграден с колони двор. – Б.р.]

Посрещна ги управителят Шара, господар на палата след Господаря. Мъжът беше стар, много висок и много слаб. Сива къдрава брада скриваше бузите му. Беше облечен целия в бяло, с изключение на синьото му кепе, извезано със златен филигран. Ръцете му бяха сключени върху висока тояга от маслиново дърво, украсена в горната си част със златни и сребърни халки, обкована с блестящи камъни и с голям извит овнешки рог.

Той погледна съвсем бегло Зиновия, поклони се леко на Абдонай. При всяко свое движение той изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се счупи.

Шара обяви онова, което вече всички знаеха: Всепрославения отсъстваше. И отбеляза леко неприязнено:

— Всепрославения нямаше търпение да посрещне твоята дъщеря, Абдонай. Неприятно му беше да научи за смъртта й, преди още да го е погледнала за пръв път като съпруга. Какво ли ще си помисли за това, че е възкръснала?

Абдонай се опита да внесе малко спокойствие в ситуацията.

— Моята дъщеря му беше обещана отдавна, Шара. Когато обещае Абдонай, все едно, че е обещал Ваалшамин. Никой не знае случай, в който някой от племето маазин да не е удържал на думата си.

Управителят въздъхна и удари по земята с тоягата си. С леко примигване на очите сякаш показа, че разбира колко трудно стават нещата на този свят. Абдонай заяви, че боговете са единствените господари на времето и събитията и всичко зависи от капризите им, които завинаги ще останат непонятни за обикновените хора.

— Ваалшамин взе моята дъщеря и я върна също толкова съвършена, колкото и когато се роди. Това ще ощастливи Всепрославения, можеш да ми вярваш.

Шара показа голите си розови венци. Това може би беше усмивка.

— Щом ти го казваш!

Устните му се затвориха и се изкривиха в грозна гримаса. Той отново удари земята с тоягата си.

— Вожде на племето маазин, време е нещата да последват своя ход и твоята дъщеря да постъпи като човешко същество.

Абдонай одобри ентусиазирано. Той се изправи и заговори с глас, който се надяваше да е достатъчно силен, за да бъде чут чак на улицата:

— Аз, Абдонай, син на Малику, син на Нашум, по волята на Ваалшамин – Всемогъщият господар на небето, на Бел, брат по сила на Ваалшамин, дойдох, за да поверя моята дъщеря Зиновия на жените от този дом, къщата на великия Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Римската империя и цар на Палмира, за да я приеме той в своето ложе на седмия ден от петия месец*.

[* Петият месец или Quintillis – месец от Юлианския календар. Юлий Цезар сменя името на Quintillis на Julius т.е. юли. – Б.р.]

Последва мълчание.

Старият Шара залитна леко, облегнат на тоягата си. Силният глас на Абдонай сякаш беше застрашил равновесието му. Но не. Той поклати глава. Върхът на езика докосна беззъбите му венци и коравите му устни пропуснаха заповед, изречена с дрезгав глас. Той отпусна тоягата върху рамото си, като овнешкият рог докосна главата му, и плесна с ръце. И сякаш по силата на някакво чудо, цял рояк слугини се появиха, все едно изскочиха от стените.

Миг по-късно, без повече церемонии, Зиновия и Ашему се оказаха в двора на жените – палат вътре в палата, притежаващ собствени градини, басейни, тераси, стаи и вътрешни дворове.

Там живееха роднините, робините и слугините. Несъмнено сред тях имаше и такива, чиято основна задача беше да уталожват страстите на великия Оденат. Говореше се, че те са силни, съизмерими с прекалено дълго продължилото вдовство.

Четири стаи бяха предвидени за бъдещата съпруга. Едната от тях – с червени стени, украсени с гирлянди и птици, кръжащи над цветни лехи, й бе посочена за почивка. В нея имаше четири табуретки, чугунен мангал, две легла и ниша с рафтове, по които имаше купи, чаши, калаени и медни лампи.

Роби разтовариха сандъците с дрехи и съдове, пренесени от дома на Абдонай. Невръстни слугини дотичаха с напитки и храна за добре дошли. Възбудени и засмени, те дебнеха израза на лицето и поведението на бъдещата си господарка, която беше толкова млада, красива и загадъчна. Преди да успеят да си кажат имената една след друга, какъвто беше обичаят, се чу висок, дразнещ и неприятен глас, който ги накара да избягат в двора.

— Значи ти си момичето от племето маазин, което вдигна такъв шум, още преди да дойде тук, за да играе ролята на съпруга?

* * *

Жената, която стоеше на прага на стаята, не беше висока. Малките й черни очи обаче излъчваха високомерието, присъщо на дамите от сой. Зиновия я погледна, извърна се и седна на едно от леглата.

Обидена гримаса накара дебелите устни на новодошлата да се присвият.

— Не знаеш ли, че момичетата в тази къща ме поздравяват със сведени очи?

Киселото настроение, присъщо на тази възраст, караше гласа й да проскърцва. Тя създаваше неприятно усещане, подобно на вятър, който носи пясък през лошите зимни дни. Десет или петнайсет години по-рано лицето й сигурно е било красиво. Но днес беше жена, чиито врат и лице бяха съсипани от бръчките. Талията и беше отпусната, също както и гърдите й, които висяха, натежали от годините и погълнатите лакомства. Великолепната й туника и шалвари не прикриваха нищо. Красивите бижута, които покриваха гърдите и китките й, само подчертаваха грозотата на кожата, загубила младежкия си блясък.

Тя се обърна към Ашему.

— Това ли е дойката? Египтянка. Трябваше да се досетя. И ти ли не знаеш коя съм аз?

Срамът направи по-тъмен тена на Ашему. Вцепенените слугини в атриума гледаха втренчено фините геометрични фигури от розов и зелен мрамор на пода. И Ашему направи същото. Тишината беше толкова дълбока, че и потрепването на крилата на пеперуда би вдигнало врява в този момент.

— Аз съм Офала, дъщеря на Матанай, дъщеря на Нурбел! Моята сестра Гардалай беше съпруга на Всепрославения. Днес тя живее до боговете и аз управлявам този дом. Великият Оденат ми е поверил всички пълномощия тук. Ще трябва да се научиш да ми се подчиняваш, моето момиче.

Ашему крадешком погледна Зиновия. Тя се беше излегнала на леглото и се усмихна. Широко. Първата й усмивка откак се беше върнала. Отвърна с меден глас:

— Тогава, благородна Офала, след като така се казваш, знай, че аз не съм „момиче”. Аз съм Зиновия. Както ти каза, скоро ще бъда съпруга на великия Оденат. Кой би могъл да знае каква ще станеш ти тогава?

Устните на Офала побледняха. Ръмжене разклати купчината златни монети на герданите й. Тя се наведе над Зиновия с гъвкавост, на пръв поглед непривична за пищното й тяло, и заби показалеца си с добре заострен нокът между младите гърди.

— Засега си само една току-що възкръснала мъртва. Кръгла нула. Не си въобразявай, че тук нещата ще започнат да се случват, както ти кажеш. Ако Оденат е достатъчно глупав, за да се хване на лъжата с твоите преструвки и твоя камък от пустинята, аз не съм. Достатъчно ми е да те погледна, за да прозра невъобразимите ти лъжи.

Злобна гримаса изкриви бузите и показа развалените й от ядене на твърде много сладко зъби.

— Тук, запомни го, в женския двор, аз командвам! Както през деня, така и през нощта. И не разчитай на Ваалшамин, Аглибол или Алат, за да те закрилят. Боговете не ме плашат. Те знаят коя съм аз!

Тя се изправи, а бедрата й се размърдаха под безформените гънки на туниката. Размаха късите си ръце и гривните й задрънчаха, докато въртеше очи с пламнали бузи.

— Вие там, нямате ли какво да правите?

Робините и слугините се разпиляха. Сандалите й със златни ширити зашляпаха по плочите. Голямата двойна врата на женския двор се отвори, колкото да се видят пазачите от другата страна. Чу се щракане на ключалка.

— Тя ни заключва! – пошушна Ашему, слисана. – Нека Изида ни пази! Демонът показа злата си физиономия.

≈ 18 ≈

АНТИОХИЯ

— Името ми в пустинята е Шаваад, син на Искелаил, син на Дурам-Елай. Моят баща следваше заповедите на пророка Елкезай. Той ме научи на тях, когато бях необразовано дете. Едва в Ктесифон, докато четях истинските писания на Христовите апостоли си дадох сметка, че ние живеем в ерес. Оттогава не съм искал нищо друго, освен да пречистя сърцето си и да изтръгна от плътта си лъжите, които са ме омърсили.

— Значи си бил в Ктесифон? Мислех, че си дошъл от Дура Еуропос?

— Когато бяхме издигнали палатките си в Турук ал-Лааб, моят баща ме изпрати в Ктесифон, господин епископ. Той искаше да науча там древното еврейско писмо, за да разпространявам неистинските слова на неговия Велик архангел. Господ не го разреши. Той ми отвори очите. Тогава избягах от страната на персите. Приеха ме в християнския дом на Дура Еуропос и ме научиха на апостолските писания.

Те се намираха в скромна стая с голи стени. Макар че къщата беше една от най-просторните и най-красивите в Антиохия, тази стая беше обзаведена само с маса и няколко стола. Епископ Димитриос седеше на един от тях.

Той беше дребен дебел мъж, с много бяла кожа и сиви, внимателни и спокойни очи. Лицето му беше гръцки тип – с широк нос, пълни бузи, малка уста, скрита под брадата. Пръстите му нежно докосваха един по един листата на папирусите, които Шаваад беше сложил пред него, преди да коленичи на земята. Връзката беше дебела. Някои листа едва се четяха, толкова сбито бяха изписани.

Увлечен от четенето, епископът сякаш за миг забрави за Шаваад и за четиримата мъже, които бяха до него. Двама от тях се бяха представили като синовете на епископа. Те имаха сивите очи и светлата кожа на баща си. Другите двама бяха на възрастта на Шаваад. Само избродираната в синьо риба, на мястото на сърцето, върху туниката разкриваше длъжността им на дякони.

Димитриос вдигна очи усмихнат. Изненада се, че Шаваад още стои на колене.

— Изправи се, моето момче. Нямаш никаква причина да стоиш на колене пред мен в тази стая.

Шаваад се подчини със съжаление.

— На какви езици знаеш да четеш и пишеш?

— На гръцки, латински и еврейски. Знам също да говоря на персийски и на езиците, които използват камиларите в пустинята.

— Значи знаеш какво съдържат тези писания? – попита още Димитриос, поставяйки дланта си върху папирусите.

— Знам ги наизуст, господин епископ. Мога да ги препиша, без да ги препрочитам. Има три писма на Арсиноя, две на Валентин от Александрия, едно на Милигиаде, написано по времето, когато е пътешествал с Павел, два преписа от писма на Павел, отнасящи се за неправилното практикуване на еврейските ритуали, и едно на Матей по същата тема. Най-дългото е на Ириней, който обръща внимание на хората от Дура да се пазят от идващите от Ориента ереси. В частност, порочните езическите ритуали на последователите на Митра, които се осмеляват да освещават хляба и водата в техните леговища на мрака. Те имитират жертвоприношението на Христовата кръв и плът и го превръщат в неприличен култ, затова ние трябва навсякъде да ги заклеймяваме като лъжепророци. Това е на латински и гръцки… Както можа да видиш, има още няколко други, за които не се знае кой ги е писал или диктувал. Писма до жителите на Ладикия и Александрия. Не съм достатъчно учен, за да го твърдя, но се страхувам, че те са само жлъч, докато Христовото слово е мед.

Увереността на Шаваад, благозвучният му глас и проницателният поглед отекнаха в стаята, привличайки вниманието. Когато млъкна, дяконите го погледнаха по-внимателно и почтително. Синовете на Димитриос видяха как баща им се усмихва. Епископът извади няколко ръкописа от връзката. Хартията им се беше втвърдила, изгоряла и почерняла.

— Ти си ги извадил от огъня, казват.

— Персите обсаждаха града месеци наред. Християнският дом беше под крепостните стени и беше погребан от палмирските и римските войници. Ние мислехме, че сме прибрали библиотеката на безопасно място в съседна къща, но персите изгориха покривите. Огънят се разнесе за миг.

— Ти си влязъл в огъня, за да спасиш тези писания?

— Спасих каквото можах. Онова, което ми се стори важно.

— И си успял да избягаш от персите? – провикна се единият от синовете на Димитриос, възхитен.

Шаваад сведе глава.

— Това не е кой знае какъв голям подвиг. Господ Бог беше с мен, той ме водеше в пълна безопасност.

— Значи останалата част от библиотеката е изгоряла? – попита един от дяконите.

— Да, за съжаление. Обаче онова, което оставих там, бяха само копия или фалшиви писма. Най-вече що се отнася до майката на Христос.

Димитриос поклати глава. И той като синовете си и дяконите огледа посетителя със странно вълнение.

Онова, което виждаше, се срещаше рядко. А това, което долавяше в гласа на този младеж, не беше чувал никога. Не беше само вярата и любовта към Христос. Изтърканото облекло на керванджия криеше двайсет, двайсет и пет годишно тяло, което обаче вече нямаше възраст. Лицето, скрито от дълга и прашна брада, изглеждаше твърдо като скала. Устата беше красива, добре очертана, но много тъжна. Носът беше остър, а горящият поглед трудно се издържаше. Когато го видя за пръв път, епископът помисли, че е от онези мистици, които обикалят пустинята. С прегрял от слънцето мозък те вярват, че ще успеят да съживят дори телом Божия син, Исус Христос, и сякаш искаха да се превърнат в негово въплъщение. Но този не беше от тях. Вярата му беше от съвсем друг тип. Набожността му изглеждаше равна на неговата страст, търпение и самообладание. Думите се изливаха от устата му без никакво усилие, като на онези, които ги носят в кръвта си. Но това не бяха само думи. Господ беше настанил в плътта му сила, която привличаше и приковаваше вниманието. Той може би даряваше на църквата в Антиохия един от своите пратеници.

Епископът попита кротко:

— Какво очакваш от мен?

— Твоята благословия, господин епископ. Кръщение, което да изтрие кръщението, дадено ми от моя баща, и което е омърсено от ереста на Елкезай. Искам да служа на Христовото слово. От цялата си душа и с всичките си сили, както би пожелал нашият Господ Бог. Безгранично е желанието ми да бъде волята му.

Димитриос отгатна болезнения интерес на своите синове и на двамата дякони. Те също усещаха неговата сила, неговото напрежение.

Той се постара да вложи колкото се може повече ирония и дори насмешка в тона си:

— Освен да четеш, пишеш и говориш на всички езици, какво умееш да правиш?

— Да лекувам.

— Да лекуваш? С билки и мехлеми?

Шаваад поклати глава с неочаквано притеснение. Той потри дългите си пръсти.

— Не. Моите ръце са ми достатъчни. Аз ги поставям върху болката и тя изчезва.

Той се усмихна едва забележимо, което странно разкраси суровото му лице.

— Това е нещо, което получих като дар още като дете. Моят баща мислеше, че това е дарба от Великия архангел. Така се създават нечестивите култове в пустинята, които заблуждават невежите, докато ги погубят.

— Но ако ти наистина лекуваш болните, това е чудо! – възкликна единият дякон.

Шаваад се обърна към него и го изгледа.

— Не. Само Божият син е правил чудеса, защото е искал да накара хората да разберат колко милосърден е неговият Баща. Аз поставям ръцете си, болката изчезва и това е всичко. Не бива да се правят никакви изводи, нито да се придава на това по-голяма важност, отколкото на шумоленето на дърветата от полъха на вятъра.

Дяконът сведе чело, почервенял от смущение. Епископът поклати глава и попита:

— Умееш ли да понасяш страдание?

Шаваад се поколеба. Устата му потрепна и за пръв път той сякаш се смути от въпроса. Димитриос обясни кротко:

— Онзи, който желае да служи на Спасителя, не бива да се бои от страданието. Нито на тялото, нито на душата. Много са онези, които искат да ни накарат да замълчим и които желаят да изчезнем. За целта те използват страха и мъчението. Не знаят нищо за Христовото учение. Обаче онзи, който иска да служи, трябва да умее да търпи. Рим започва отново да ни преследва. Валериан, новият император, мрази християните. Той е решил да бъде жесток и нашите римски братя вече страдат. Утре ще бъдем ние. Ти трябва да осъзнаеш това, млади ми Шаваад. Ние никога няма да се огънем пред езическата воля на Рим. И ще продължим да разпространяваме нашето слово в империята.

Шаваад беше притворил очи. Когато ги отвори отново и отговори, лицето, както и гласът му бяха лишени от чувства.

— Не се боя от страданието, господин епископ. Никога не съм се боял от него и днес се страхувам само Господ да не ме изостави.

Димитриос поклати незабележимо глава. Нито той, нито синовете му или дяконите си помислиха, че Шаваад се хвали. Обаче отговорът и прекалено голямото спокойствие притесниха епископа. Той смръщи вежди и отвърна, преструвайки се, че го мъмри:

— Струваш ми се твърде слаб. Да не си постил? Знаеш, че нашият Господ Исус Христос не признава постите?

Шаваад се усмихна отново.

— Да, господин епископ, знам го. Апостол Матей е писал, че фарисеите постят. Христос е казал за тях: „Не правете като тях, защото те казват, а не го правят!” Не съм постил. Само ходих дълго по пътя, който води от Палмира до Антиохия.

Димитриос въздъхна, засмя се и поклати глава. Синовете и дяконите се засмяха на свой ред, сякаш за да облекчат гърдите си от тежестта, с която Шаваад ги беше притиснал за миг.

— Ела, – каза епископът, ставайки. – Ние ще ти дадем християнско име.

* * *

Водата се стичаше по него, обливаше го, течеше по челото и устните му, по голата кожа на тялото му.

Чиста вода. Съвършено чиста, хладка, носеща живот.

Тази вода нямаше нищо общо с водата, която неговият баща изливаше върху него. Тя носеше свежест, божия сила, възраждане. В нея можеше да се разтвори цялото време, всички човешки слабости, всички страхове и унижения.

Най-после, най-после той се прочистваше от онова, което е бил. Най-после товарът падаше от раменете му, оттичаше се по гърдите и гръбначния стълб. И вонящата кожа на онзи, който беше Шаваад досега, го напускаше.

Той едва чуваше гласа на дякона, който четеше монотонно молитвата си: „Господи, наш спасителю, неподкупен и изначален глас, покровителю на могъществото и изобилието…” Нито този на епископа: „О, Господи, боже наш, по твоята воля този мъж запазва вярата си в тайнството и съзнанието…” Не обръщаше внимание на всички онези, които синовете на Димитриос бяха събрали в голямата зала на църквата. Не се интересуваше, че те гледаха голото му мършаво тяло, потопено наполовина в басейна, и вдигнатото към небето лице.

Шаваад мислеше само за факта, че всичко мръсно и нечестиво, което носеше в себе си, в този момент напускаше тялото му. Усещаше как божествената вода на кръщението изстъргваше шлаката от него. А с нея се разтваряха и измамните картини от паметта му. Звездата, която разломява земята, мистериозната вода от извора, където той се хвърля, за да спаси бебето. Лицето на Зиновия го напускаше. Смехът на Зиновия, целувките, ласките, красотата, кожата й. Всичко, което го беше измъчвало толкова нощи, толкова сезони, се разкъсваше и свещената вода прочистваше паметта му. Лъжата, насилието, кръвта, срамът, калта на Дингир-Дусаг, изваяното от кал тяло на Зиновия – всемогъщата божествена вода отнасяше всичко това.

Той усещаше как мускулите му се облекчаваха, душата се разгалваше, съзнанието му се прочистваше, за да останат да го обитават само мисълта и желанието за божието царство.

Най-после, най-после той си връщаше своята същност. Мъртви думи, мисли и картини се разлагаха в забравата.

Той се усмихна и всички наоколо видяха това. Усмихна се по детски чисто, радостно и леко. Усмихна се на живота, който започваше и който блестеше с пълна сила, без колебание.

Шаваад отвори очи и срещна погледа на епископа. Димитриос наведе глава настрани. И неговото лице беше щастливо. Той взе от масата бял епатрахил, избродиран с риби, палми и чепки грозде, положи го върху раменете на Шаваад и го покани да излезе от басейна.

Тогава един дякон сложи в ръцете му дълго фино дървено ветрило. Димитриос посочи сребърния потир, пълен с вино, стъклената купа на сини и жълто-кафяви оттенъци с парчета безквасен хляб. С ръка му заповяда да повее на свещените дарове.

Зашеметен от мислите и виденията си, Шаваад се поколеба. Огледа епископа, масата, присъстващите. Поклати глава. Протегна ръце и развявайки леко ветрилото, накара повърхността на свещеното вино да затрепери.

— Това е плътта на нашия Господ Бог, Спасител и Светия му Дух – възкликна епископът с глас, който отекна в дългата гола зала.

Мъже и жени повториха тези думи, докато Димитриос вземаше купата, за да подаде парченце в устата на Шаваад. После протегна потира.

— Това е кръвта на Божия син, пий, ти, който искаш да Му служиш с чисто съзнание. И когато пийнеш, твоето име на тази земя и в царството на Всемогъщия Господ Исус Христос ще бъде Симон. Симон те именувам, Симон като сина на Йона, вовеки веков и заради милосърдието на Онзи, който ни кара да се раждаме, да умираме и да възкръсваме.

≈ 19 ≈

ПАЛМИРА

Нощта беше много тъмна, лампите загасени отдавна. Очите на Зиновия бяха отворени. Тя чуваше съвсем наблизо дрезгавото дишане на Ашему. Египтянката беше заспала веднага, изтощена от вълненията през деня. Зиновия обаче не спеше. Тя слушаше шумоленето на буболечките в градините, непрестанното бълбукане на водата, звука от поклащането на палмите и листата, които вятърът раздвижваше на моменти. Не новото легло или непознатата стая я държаха будна, а спомените и болките, които калта и изворът Дингир-Дусаг не бяха заровили, нито пречистили. Сънят й ги връщаше под формата на кошмарни сънища.

Уви, в тишината на нощта често й се случваше да вижда неща, които не искаше. Лицето на Шаваад. Очите на Шаваад. Устните му, когато я беше отблъснал в горящия двор на къщата в Дура Еуропос. Устните му, когато я беше умолявал да му прости, клекнал в извора Дингир-Дусаг. Тогава тя не трепна. Но очите й видяха, а ушите й чуха. Днес, за най-голямо нейно нещастие, тя си спомняше всичко.

Шаваад беше избягал. Неспособен да разбере мълчанието й.

Шаваад, Шаваад!

Толкова горделив, че искаше за всичко да бъде виновен той. Той или поне неговият бог!

Къде ли беше? Какво ли правеше, какво ли наказание си налагаше?

Тя не се съмняваше, че той живее като мъченик. Велик, невероятен мъченик. Защото това е Шаваад и неговият бог е най-великият и най-страшният!

Не! Тя не трябваше да мисли така. Тя изобщо не биваше да мисли. Нужно беше да забрави Шаваад. Да го изтрие от сърцето си, както само пустинята може – с един полъх да премахне следите на минувачите.

Изпразнена от сълзи, изпразнена от гняв, изпразнена и от най-малкото желание да обича, но изпълнена с безброй отвратителни спомени – в такава жена щеше да се превърне.

— Господарке?

Зиновия подскочи. Тя усети докосването на сандал и шумоленето на плат и се изправи на лакът.

— Господарке? Спиш ли?

Сянка се колебаеше в мрака, на прага на стаята. Зиновия беше нащрек и прошепна:

— Коя си ти?

— Аз съм Дина.

— Не познавам никаква Дина. Слугиня ли си?

— Не…

Зиновия я виждаше по-добре и вече различаваше фигурата й на светлината на звездите.

— Какво искаш от мен?

— Да говоря с теб.

— Посред нощ, на тъмно?

— По-добре е другите да не чуят.

Тя говореше толкова тихо, че едва се чуваше.

— Приближи се.

Зиновия долови изтънчен парфюм, учудващо свеж. Малко жасмин, смесен с маточина, но подсилен с амбра.

— Извини ме, господарке. Не исках да те уплаша.

— Кое е толкова спешно.

— Офала. Ти трябва да знаеш някои неща.

Зиновия се усмихна едва доловимо. Значи това беше. Животът й в женския двор, с неговите тайни, ревност и заговори започваше.

Защо не? Щеше да бъде по-интересно, отколкото да премята черните мисли в съзнанието си.

— Седни до мен. Запали една лампа. Трябва да има огниво някъде.

— Не, не! Това ще събуди дойката ти.

Зиновия настоя, но долови истински страх в шушукането на младото момиче.

— Седни – заповяда тя пак.

Дина се подчини. Сладникавата свежест на парфюма й стана малко по-наситена. И по-тръпчива. Леглото едва се помръдна, когато тя се настани. Слабо момиче, момиче парфюм, облак, едва приличащо на истинска жена, помисли си Зиновия.

Тя потърси ръката на непознатата, докосна фин и топъл плат и намери дългите и много тънки пръсти. Те бяха студени и трепереха.

— Ако не си слугиня, какво правиш тук?

Жената не отговори веднага. Тя се помъчи да издърпа ръката си, сякаш допирът я притесняваше. Зиновия стисна малко по-силно пръстите й.

— Идвам от Емеса. Баща ми е търговец там. Той притежава кораби, които ходят до Рим или Египет. Приятел е на Всепрославения, който ме видя един ден и реши, че съм хубава. Моят баща му каза: „Вземи я. Тя е най-малката и най-красивата от дъщерите ми. Подарявам ти я.”

— О!…

Те помълчаха малко. Зиновия попита:

— И ти ли ще се омъжваш за него?

— Не, не!

Дина се засмя. Смехът й беше изтънчен, като парфюма й.

— За мен той не може да се ожени.

— Защо?

— Защото Всепрославения се придържа към римския закон. Той ще има само една жена.

— Не е задължен – възрази Зиновия. – Той е цар на Палмира и на Комре. Неговите закони са като на племето маазин. Ако някой мъж желае да има няколко жени, никой не може да му го забрани. Във всеки случай не и римляните.

Дина поклати глава. Косите й, които сигурно бяха много дълги, докоснаха бедрата и сплетените им ръце.

— Моят баща е евреин. Той не е толкова важен човек като твоя. На Оденат изобщо не му се налага да се жени за мен. Достатъчно му е да съм в дома му.

Младото момиче добави:

— Но с теб е различно. Твоят бог те е избрал. Ти не си момиче като другите.

Зиновия отвори уста, за да възрази. Но замълча. Нямаше какво да се каже.

— Аз не ревнувам, изобщо. Не мисли и че ще започна. Напротив, за мен е голямо щастие, че си моя господарка. Много бях доволна, като те видях този следобед. Ти си толкова красива, че човек веднага се влюбва в теб! Можеш да си сигурна, че всички момичета тук мислят като мен.

— Но какво ще стане с теб?

— О, аз ще бъда…

Тя не го каза. Нямаше нужда.

Думите изведнъж бяха станали трудни за произнасяне. Дори в тъмното.

Дина се изправи. Повдигна косите си със свободната ръка. Парфюмът й се разнесе на талази в тъмното. Тя отговори на въпроса, който Зиновия не смееше да постави.

— Всепрославения още не ме е викал при себе си. А повече от година мина, откак напуснах бащиния си дом. Той е мил, но ме пренебрегва. Може би ме смята за твърде млада. Или недостатъчно красива, сега, когато знае, че ти ще му бъдеш съпруга.

— Съмнявам се – развесели се Зиновия. – Той сигурно още ме мисли за мъртва!

Те се изсмяха едновременно. Но Дина веднага върна сериозното изражение на лицето си. Тя вдигна сплетените им ръце и ги притисна към гърдите си. Зиновия усети две доста по-твърди и по-тежки, отколкото си ги представяше, гърди.

— Трябва да се пазиш от Офала – прошушна разтревожено Дина. – Когато тя желае злото някому, нищо не я спира.

— Защо тя би ми желала злото?

— Ти си й враг. Нали я видя одеве.

— Но защо съм й враг? Аз току-що пристигнах и…

— Не, не – възрази Дина по-силно. – Трябва да разбереш. Не си била в този дом през последните луни. Дори само при мисълта, че ще идваш, Офала полудяваше. Ти ще бъдеш съпруга на Всепрославения! Тя не желае това.

— И защо? Тази дъртофелница, да не би да има намерение да се омъжва за него?

— О, не – прихна Дина. – Не, тя се бои, че ще родиш син на Всепрославения.

— А, син… – прошепна изведнъж разстроена Зиновия.

— Разбира се. Офала иска Хайран, синът на сестра й Гардалай, мъртвата царица, да бъде единственият наследник.

— Оденат не може ли да се задоволи само с един син?

— Не и с този, във всеки случай. Той го мрази.

— Собственият си син?

— Той смята, че е прекалено лош воин и… заради други неща също.

Дина спря с лека въздишка, която прогони със свободната си ръка, разпръсвайки отново парфюма си из въздуха.

— Ще разбереш, когато го видиш. Във всеки случай Всепрославения му няма доверие. Ако я нямаше Офала, той отдавна щеше да се е отвърнал от него. Затова нея я е страх. Ако ти родиш нов син на великия Оденат, Хайран вече няма да се брои.

Зиновия не отговори. Преди малко, докато мислеше в тъмното, тя се заблуждаваше. Животът не беше толкова празен. Той беше пълен с глупости, лошотия и заплахи. И може би с изтънчени нежности като парфюма и сърцето на това момиче, което стискаше ръката й, треперейки от страх, докато разказваше:

— Не мисли, че Офала говореше празни приказки, когато те заплаши… През пролетта Всепрославения направи дете на момиче от Пелуза, най-красивото от нас. Щом забеляза, Офала я накара насила да изпие някакво лошо питие. Тук, в женския двор, пред всички нас и дори без да се крие. С помощта на момчетата, които непрекъснато се въртят около Хайран. Още същата вечер момичето от Пелуза беше изпразнило корема си. Четири дни по-късно умря от това. Кръвта й не спираше да тече.

В мрака се чу възклицание, което ги накара да подскочат. Леглото на Ашему изскърца. Египтянката възкликна с дрезгав глас:

— Ох, казвах аз, казвах! Демонът се разкри. Нека Изида да ни пази.

≈ 20 ≈

КЛАВДИЯ АРА АГРИПИНЕНСИУМ

— Митра! Митра! О, Покровителю. О, Фортуна, покажи ми Тайнството, което само аз, Валериан, Баща на съществата по света, на Рим и на неговите народи мога да узная. О, Божествено Слънце, чрез твоя Архангел дай ми силата на Орела, за да мога от небесата да стана равен на твоя порив и твоя плам.

Гласът на стария император, дрезгав и свистящ, отекваше под свода на пещерата. Въздухът едва ставаше за дишане, заради дима от факлите, уханието на тамян и неприятната миризма на урина.

Зад Валериан десетки офицери се бяха излегнали върху дървените нарове, покрити с меки матраци. Те се взираха напрегнато в лицето на императора.

Аврелиан, гол до кръста, стоеше прав пред бика. Четиригодишно диво животно с черна лъскава козина, което шест декуриона много трудно удържаха. То мучеше. Краката му бяха спънати, а рогата му бяха завързани за тежка дървена стойка, натъпкана с камъни. Златни лентички обвиваха главата и врата му, като му пречеха да вижда и засилваха гнева му. Камбанки, завързани на тестисите му, дрънкаха силно. Гърдите му се задъхваха, тръпки преминаваха по цялото му тяло. Гирлянди от цветя украсяваха гръбнака му, а венчелистчетата се посипваха в краката на статуята на Митра. Пурпурният й мрамор, лъскав като бронз, отразяваше вечната сцена: Митра, принасящ в жертва първородния бик.

Центурион изтегли железен прът от горещите въглени в огнището. Нажеженият му връх беше украсен със знак – малък колкото монета: слънце с лъчи в четирите посоки на света.

Центурионът притисна с твърда ръка желязото на рамото на бика. Черното слънце изпуши върху козината. Животното измуча и се дръпна, като повдигна с врат стойката от земята. Тя падна отново там с трясък, който отекна под целия свод.

Макар че роговете на животното бяха докоснали гърдите му, Аврелиан не беше помръднал и на педя, а ръцете му бяха останали скръстени върху топката на дръжката на сабята му. Той изчака животното да спре да мучи.

Когато отново стана почти тихо, той заговори с леко треперещ глас:

— Аз, Аврелиан, син на Юлия Корделия, внук на Хипса Домиция, син на слугини на Непобедимия Бог Слънце, аз съм пред теб, Начало на началата. Аз съм пред теб, о съвършено и безсмъртно Тяло на светлината. Нека стана твой непорочен син, аз, който съм роден от покварата на нещата. Позволи ми да се издигна в небесата с пламъка на Слънцето, което никога не умира, на мен, който съм храна за Смъртта.

Всички – офицери, декуриони и дори императорът, не успяха да се сдържат да не възкликнат от изненада, толкова бързо стана всичко. Със силата, с която стотици пъти беше напрягал мускулите си пред лицето на врага, Аврелиан вдигна острието на широката си сабя и го стовари във врата на бика.

Желязото сряза златните лентички и проникна с проскърцване в алената плът. Ръце, рамене, гърди, цялото тяло на Аврелиан потръпна. Острието заседна в костите в момента, когато животното мучеше и се присвиваше. Тримата декуриони, които се мъчеха да го задържат, бяха хвърлени към великолепно изрисуваната стена.

Аврелиан продължи да се напъва, без да отпуска мускули. Той усети костите и хрущялите, които желязото чупеше. С вик, който се сля с този на животното, той натисна с цялата си тежест. Мученето спря внезапно. Сабята беше прерязала гърлото. Краката на животното се предадоха – настъпи странно мълчание. То падна вяло на задницата си. Бавно, с едно последно издрънкване на камбанките, грамадното му тяло се катурна на една страна, а главата му на друга. Слугите се хвърлиха с купите, за да съберат кръвта, която бликна, изхвърлена от последния удар на сърцето му.

Аврелиан се изправи с лице и гърди, изцапани в кръв. Като трепереше от усилията, които току-що беше положил, той овладя желанието си да се обърне, за да се изправи срещу Валериан и хората му. Долавяше ускореното им дишане и смаяните им погледи.

Притвори очи, напълни дробовете си със зловонния въздух, изчака да го изпълни ревът на разгорещените от ръката на Митра мъже.

И викът дойде.

Подкрепен от виковете на императора и офицерите.

Като рев на диво животно, достигащ до безкрая на небесата.

Всички изкрещяха в един глас. Викът беше толкова силен, толкова задружен, че сякаш беше способен да разбие свода на светилището на Митра.

* * *

Когато ехото от ревовете стихна, Аврелиан отвори отново очи. Слугите му поднесоха купата с кръв. Той я хвана и се обърна към стария император, чиято плешива глава блестеше сред кълбата дим.

— Августейши, безкрайно въплъщение на добродетели, жив и безсмъртен символ на Господ Бог, пази ме от низостта и разложението.

Валериан му се усмихна и наклони тясното си, силно сбръчкано лице. Зад него офицерите се изправиха върху постелите си и прошепнаха заедно с Аврелиан:

— Отче наш Валериан, господарю на тайните на Митра, за теб – първият огън!

Императорът протегна златната си чаша и Аврелиан я напълни с кръв.

Валериан я изпи на един дъх. Малко кръв се стече от ъгълчета на устните му. Той остави чашата пред постелята си и взе един хляб от стъклената купа със синкави отблясъци. Разчупи го, вдигна едно парче достатъчно високо, та всеки да може да го види.

— Митра е кръв, сперма и храна. Митра е животът чрез огъня и спермата. Митра е нашето изобилие.

Той сдъвка една хапка. Зад гърба му офицерите си поделиха останалото.

От съвсем обикновена тръстикова кошница Валериан извади току-що сплетен лавров венец и го положи върху главата на Аврелиан. Дрезгавият му глас отново излезе през съсухрените устни.

— Нека Аврелиан бъде нашият пратеник на Хелиос. Нека да бъде наш помощник и наш посланик пред римляните и пред безсмъртната воля на Непобедимото Слънце. Нека да продължи да го прави, докато има светлина над вселената. И да се знае – това е желанието на Митра, това е желанието на Валериан, вашият Отец тук на земята.

Преди да се обърне, Аврелиан вдиша миризмата на нажежено желязо. Центурионът, който малко преди това беше дамгосал бика, му протягаше дръжката с нажежения знак. Офицерът беше млад. Ужасът се четеше по чертите на лицето му и устните му трепереха. Аврелиан остави купата с кръв в ръцете на слуга.

— Дай.

Слънцето с лъчите, които сочеха във всички посоки на света, се заби в лявата част на гърдите му. Силната миризма на изгоряла плът внезапно предизвика гадене у Аврелиан. Той се завъртя, за да може всеки да види печата на Митра върху тялото му: слънцето и четирите му основни лъча. Чашите се вдигнаха, всички изреваха.

Раздиращата като от бодлива змия болка от изгореното се разпространи с известно закъснение до тила му. Пренебрегвайки я, Аврелиан взе отново купата. Топлата бича кръв се стече в устата му, стипчива и силна като хиляда вина.

* * *

Когато излязоха от пещерата, от деня оставаше само един час. Отново беше завалял силен сняг. От предния ден дебел слой покриваше просторния лагер Агрипиненсиум.

Плешивата глава на Валериан беше скрита под шлем, подплатен с одрана лъвска кожа със златни очи и заплашителни зъби. Лапите на трофея, спомен от лов в Сирия, потропваха по раменете му, придавайки на августейшия вид по-скоро на магьосник, отколкото на войн. Премяната му, подобна на тази на знаменосците, добавена към ниския му ръст, беше ставала повод за шеги в много легиони. До деня, в който присмехулниците разбираха за своя сметка колко смел и хитър беше старецът.

Валериан направи знак на офицерите, които вървяха след него, че иска да остане насаме с Аврелиан.

— Да повървим към реката, военачалник. Ще ти се отрази добре, а онова, което имам да ти казвам, няма да иде по-далече от ушите ти.

Аврелиан потръпна. И той като императора се беше увил с дебело кожено наметало, но възбудата, която го беше обзела в светилището, не намаляваше.

Те обърнаха гръб на широките алеи на лагера и се отправиха към реката. Преторианската гвардия ги последва на разстояние, без да чака конкретна заповед. Ботушите им скърцаха в снега. Снежинките залепваха по веждите и брадите, по перата на шлемовете и по пластините на броните.

— Аз заминавам за Аргенторум* още утре на разсъмване – съобщи Валериан. – Обещах на Галиен да се нахраним заедно. Само двамата, като баща и син. Нямаме изобщо възможност да го правим и скоро няма пак да се случи.

[* Днес град Страсбург, Франция. – Б.р.]

— Изобщо не е благоразумно да се пътува в този сняг – отбеляза Аврелиан. – По-правилно би било да се изчака няколко дни.

— От какво смяташ, че трябва да се страхувам! Твоите гранични стени са толкова страшни, че дори варварски заек не би могъл да премине през тях.

Аврелиан се отпусна. Комплиментът беше искрен. Императорът вече го беше поздравил сутринта, покривайки го с почести пред всички офицери от Рейн, събрани в преториума. Валериан беше хитър, предпазлив, но никога не се държеше подло с онези, които ценеше.

— Уби онзи бик по великолепен начин – подхвана отново старият император. – Какъв удар! Никога не съм виждал такъв.

— Желязото на сабята ми е надеждно – усмихна се Аврелиан. – Това много помага.

Без да забави крачка, Валериан разтвори наметалото на Аврелиан. Сръчно изтегли меча от ножницата, за да се полюбува на инкрустираното острие и фино украсената топка на дръжката.

— Великолепно! Великолепно! Това е сабята на Етруск, нали? Казват, че Деций ти я бил подарил, преди да умре?

Аврелиан кимна. Вятърът, който духаше покрай реката, беше леденостуден. Аврелиан би дал много, за да се потопи в топла баня, да затвори очи и да не мисли за нищо. Странно, церемонията в светилището беше изцедила силите му, вместо да подсили мощта му. Надяваше се, че това не е лошо предзнаменование.

Наблюдателното око на императора беше отгатнало неразположението на Аврелиан. Той му върна сабята с възторжено ръмжене.

— Не се безпокой, военачалник. Митра те обича също като мен. Изгарянето с желязо винаги е по-впечатляващо, отколкото се смята. И по-болезнено също, както разказват.

Самият император, Аврелиан го знаеше, не се беше подлагал на дамгосването. Приемането на желязо беше избор, изпитание, а не принуда. Обаче онзи, който беше изтърпял раняването от този огън, вече не беше като останалите.

Те направиха няколко крачки в мълчание. Снегът се трупаше върху лъвската грива и правеше златните му очи още по-странни. В острова, оформен от ръкава на Рейн, по надвисналите над стария град наблюдателни кули се появиха първите факли. Дрезгавият глас на императора заговори отново замислено:

— Жалко, че Галиен не уби бика така добре като теб.

Аврелиан се въздържа да отговори. Всички рейнски легиони знаеха, че цезарят се е захващал четири, може би пет пъти да убива животното на Митра.

— Така, вече сте двама тези, които можете да ме подпомагате в ордена на Митра, пратениците на Хелиос. Моят син и ти.

— Осъзнавам каква чест и доверие е това, августейши.

— Надявам се, Аврелиан. Още утре ще ги подложа на изпитание.

— Твоите заповеди са закон за мен.

— Заповедите са едно. Разбирането, верността и доверието са друго.

— Аз съм ти верен, Валериан. Също като Деций, ти си спечелил моята пълна и абсолютна вярност. След този ден, след онова, което споделихме току-що в светилището, се кълна пред Непобедимия Бог Слънце, че моята ръка и моето сърце ти принадлежат до смъртта ми.

Те бяха доста близо до реката и можеха да различат парчетата лед, които се задържаха край бреговете. Снегът се натрупваше там, преди да бъде отнесен от бавните въртеливи движения на течението. Императорът спря. На десет крачки от тях гвардията също спря. Валериан отново разтърси ноктестите лапи, които висяха на гърдите му, и ги освободи от снега, който се трупаше по тях. Наложи му се да вдигне глава, за да погледне Аврелиан. Но виждайки горящите очи на императора, човек забравяше ниския му ръст.

— През есента мислех да те назнача за главен военачалник на Изтока. Откакто се захванаха с Дура Еуропос варварите перси не спират да атакуват търговските пътища в Сирия. Нашите легиони не са достатъчно добре представени там. Ние трябва да защитаваме Антиохия, Емеса, може би дори Палмира. Не съм сигурен, че защитниците на тези градове са достатъчно предани. Ако персите ги покрият със злато, Рим ще им се стори доста далеч. Хората на Изток са слабохарактерни и твърде лесно се поддават на поквара!

— Не забравяй, че персите са и добри воини. Те са смели и умеят да се бият. Често ги подценяват.

— Може би си прав. Както и да е, промених мнението си. Аз се връщам в Антиохия.

Валериан млъкна, търсейки да прочете изненада по лицето на Аврелиан и очаквайки, че той може дори да се разгневи. Но това не се случи.

— Ще отида лично аз, защото там има нещо по-опасно от варварите перси. Християните! Те отново започват да погазват нашите закони и нашите богове, както го правеха при управлението на Деций. Отказват да правят жертвоприношения за Рим. Не уважават нищо. Разпространяват се като зараза. Знаеш ли вече колко са в Рим онези, които се молят на техния мним уникален бог? Дори и сред семействата в сената? Те даже пишат книги, за да приобщят към безумието си благородниците в империята! Всъщност, казвам ти, Аврелиан, те са навсякъде. В дюкяните, на форума, в работилниците, по пътищата. Кой знае дали няма такива и там, в нашите легиони!

С гневен жест той посочи сградите в лагера, белите празни улици, които водеха към преториума. Ядосаният му глас отекна в ледения въздух, скърцайки като леда, който влачеше реката.

— Тези християни са богати, военачалник. Знаеш ли, че в края на октомври в Картаген само един от тези безумци платил, без да му мигне окото, откупа на жителите на цяло село, което варварите от морето били пленили? Двеста хиляди златни монети! Сума, която аз, Валериан, не бих могъл да извадя от хазната на империята. И знаеш ли защо са толкова богати, тези последователи на Христос? Защото крадат от Рим! Да: те крият съкровища, с цел да избягат от данъка, за да воюват по-добре с нас. О, те не са достатъчно смели, за да се бият с оръжие в ръка! Не. Те са лукави. Техните кортици и стрели са думите. Цял куп лъжи, изсмукани от глупавите им вярвания. Лъжи и постоянно неподчинение на нашите закони. А и не спират да се множат! Не са като евреите, да могат да си останат в техния си кръг. На тях им трябва численост. Все по-голяма численост! Те са като скакалците. Хранят се с всичко, най-безсрамно. Жени, деца, старци, болни, бедни. Всичко, което им попада под ръка, е добро за сектата им. Аврелиан! Представи си това: в светилището жени и деца!

Смехът на императора беше също толкова дразнещ, както и гласът му.

Ако го видеше някой в този миг, помисли си Аврелиан, вече нямаше да му се ще да се присмива на ръста или дрехите му. Той се усмихна не съвсем чистосърдечно. Независимо от студа, изгарянето от желязото сега пареше из цялата лява страна на тялото му. Грубият ленен плат на туниката му увеличаваше болката при всяко движение.

— Какво искаш да направиш с тях, августейши?

— Да ги изтребя! Получих от сената нови права. Никой поданик на империята вече не може да се обрича на християнския бог. Никой не може да се събира с тях – наказанието за престъпването на тази заповед е смърт. Край с тези така наречени свещеници, тези „епископи” и „дякони”, с които те мърсят и най-малкия град в империята! Никаква милост! Никакъв съд, никакво изключение! Смърт и конфискация на имуществото им, ето какво ще намерят по пътя си онези, които ще упорстват да се наричат християни. Хазната на империята само ще спечели от това. Ако искат да живеят, ще трябва да се откажат от техния Христос. Законите на Деций са си много добри: да принасят жертви на римските богове или да мрат.

— Тези закони се провалиха, августейши. Християните ги използваха, за да впечатлят хората. Смъртта ги привлича. Те превръщат в зрелище тези мъчения и това укрепва редиците им.

— Така беше, защото дебелакът Требониан беше слаб след смъртта на Деций. В това, както и в останалото, впрочем. Той престана да прилага закона. Сметна, че християните ще му бъдат признателни и ще може да ги подкупи. А те само се размножиха. Нека Митра ми е съдник: аз няма да проява такава слабост. Аз ще пресека корените им. Ще ги ударя там, където се разпространяват като чума: на Изток. Ето защо ще отида в Антиохия, военачалник Аврелиан.

Те млъкнаха за малко, сякаш и двамата чакаха леденият вятър да успокои и да отнесе надалече императорския гняв. Мракът падаше бързо. Центурионът на гвардията заповяда на войници да отидат да вземат факли. Двама легионери се отдалечиха към лагера на бегом.

— Предполагам, че цезарят одобрява това решение – заяви накрая Аврелиан, повдигайки малко тежкото си наметало, за да облекчи гърдите си.

Валериан го погледна косо изпод лъвските зъби.

— Знаеш, че ние вземаме заедно решенията си. Той е не само мой син, а също така цезар и главнокомандващ на галската и рейнската армии. Докато съм на Изток, той ще говори вместо мен в сената.

Аврелиан одобри с кимване, но не можа да се въздържи да не се усмихне леко.

— А какво смяташ да правиш с мен, августейши? Да ме върнеш на Дунав?

Валериан се вцепени, стисна устни и притвори очи. Лъвските зъби на челото му блестяха застрашително. Повече от всякога той приличаше на магьосник с непредвидими прищевки.

— Знам, Аврелиан! Знам го, без да трябва да говориш! Ти не обичаш сина ми и не му вярваш. При все това аз, аз те обичам и държа на мнението ти също толкова, колкото на това на цезар.

— Заблуждаваш се, августейши. Аз уважавам цезар, колкото уважавам теб. Уви, не мога да не видя, че Галиен не ме обича. Страхува се безпричинно от мен.

Валериан изръмжа и поклати гневно глава.

— Безпричинно! Хайде, Аврелиан, не бъди толкова предпазлив. Вие се мразите еднакво и двамата. Галиен ревнува от теб, това е истината. А ти, ти му се сърдиш, че ми е син! Ех, защо Митра не ми помогне? Аз, който имам нужда от двама ви заедно, а не от това да гледам как заставате един срещу друг. Аврелиан! Аврелиан!

С едната ръка императорът сграбчи наметалото на Аврелиан, а с другата посочи съвършено подредените в права линия улици на лагера, складовете, работилниците, жилищата, болниците, термите и храмовете. Цял войнишки град с наблюдателници и няколко порти, който бе осветяван от факли при падането на нощта.

— Няма легионер, декурион или центурион в този лагер и по цялата дължина на граничните стени покрай Рейн и Дунав, който да не тачи теб повече, от който и да било друг римски генерал. Всички благоговеят пред теб. Скоро ще станат двайсет години, откакто пеят твоята песен: „Хиляда, хиляда! Никой не би могъл да изпие толкова вино, колкото варварска кръв проля Аврелиан!”

В устата на Валериан песента се превръщаше в грачене.

— И аз я знам. Пял съм я, когато бях още само легат.

Зад тях реката вече беше само една черна цепка между оловносивите брегове. Валериан доближи лицето си. Лъвската муцуна докосна бузата на Аврелиан.

— Ако ти заповядаш, мъжете от този лагер ще пресекат с плуване Рейн още на разсъмване. Или ще се вдигнат срещу цезаря. Това е истината. Римските легиони обичат теб и не харесват Галиен.

— Римските войници обичат онези, които ги водят към победа. Галиен побеждава в Галия, скоро ще стигне Рейн. Това ще бъде достатъчно, за да го обикнат колкото мен.

Валериан не отговори. Той се обърна и се скара на носач на факла, който се беше приближил твърде много.

— Махни се от там, войнико. Аз не се страхувам от тъмното!

Той тръгна отново, насочвайки се този път към лагера с малко по-бърза крачка. Беше премръзнал. Обърна се към Аврелиан и вече, без да се опитва да бъде предпазлив, каза:

— Галиен желае неговият син Салонин да бъде назначен за главен военачалник на рейнските армии.

Аврелиан потръпна от изненада, сякаш изведнъж го втресе още повече.

— Той го желае или го… изисква?

— Няма значение – изръмжа Валериан. – Той е цезар. Аз ти обещах този пост. Обаче ето, че не мога да сдържа обещанието си. Боговете не го искат. Митра не го иска… И цезарят не го желае.

Те продължиха да вървят мълчаливо. Снегът беше натрупал достатъчно, за да приглуши стъпките им и да ги забави. Аврелиан попита с по-груб тон, отколкото би желал:

— Трябва да ида да се погрижат за раната от желязото, преди да се инфектира, августейши. Можеш ли да ми кажеш какво искаш от мен?

Валериан застана срещу него. Златните очи на лъвската кожа блеснаха като живи за миг и дрезгавият глас на императора сякаш излезе направо от утробата на дивия хищник.

— Искам да ми дадеш обещание. Обещание на войник, че няма да тръгнеш срещу Галиен. Искам военачалникът да обещае на един август. Пратеникът на Хелиос да даде обещание на своя баща, както Митра го изисква. Искам да съм сигурен, че мога да отида на Изток, знаейки, че вие сте мои синове и моя опора и че между вас цари мир. Ето това искам, Аврелиан: твоето обещание.

≈ 21 ≈

ПАЛМИРА

Още преди великият Оденат да се завърне, на Зиновия й се наложи да се подчини на реда в къщата и да започне да изпълнява задълженията на една бъдеща съпруга. Това бяха дълги дни, изпълнени с незначителни обязаности и тайни интриги.

Зиновия усвои изкуството да реши дългите си коси по двайсет различни начина, да използва кремове и оцветяващи мазила, както и парфюмирани гримове, да прикрива звънтящите бижута под роклите си. Всеки ден тя пробваше нови рокли, а понякога това се случваше дори по няколко пъти на ден. Римски, гръцки или пък египетски и дори палмирски туники, тесни панталони или шалвари, които бяха толкова широки, че не можеше да ходи с тях, всички извезани с разкошни мотиви, понякога толкова разточително, че тежаха колкото ризниците на стрелците.

Сякаш робите, заключени в работилниците на палата, които тъчеха по цял ден, нямаха друга задача, освен да произвеждат само за нея толкова дрехи, с които можеха да облекат цял град. Зиновия се учуди на това престараване. Беше й отговорено, че такъв бил обичаят в дома на Всепрославения. Неговата съпруга трябвало да се появява пред него облечена така, че той да не може да си спомни, дали е виждал тоалета й. И лично Шара следеше този обичай да се спазва.

— В такъв случай – отбеляза Зиновия пренебрежително – Офала не е чак такава господарка на женския двор, каквото се изкарва пред нас.

Дина, на която това ново оживление доставяше голямо удоволствие и която вече не напускаше стаите на Зиновия, прояви предпазливост. Несъмнено, когато го нямаше Всепрославения, старецът беше господарят на дома. И умееше да се държи като такъв, без да проявява слабост.

— Той не изглежда такъв, като го гледа човек толкова стар и крехък, обаче всички се страхуват от него. И е така верен на Оденат, че заради него би се оставил да го пекат на бавен огън. Офала много се пази да не направи нещо, което да го засегне. Но можеш да си сигурна, че вероятно умира от яд, като гледа как слугините се прехласват пред теб при всеки нов тоалет. Робини ме увериха, че вечер, преди да заспи, тя тайно се моли и принася жертви на пустинните демони.

— Нейна воля – подигра се Зиновия. – Да се свари с тях в големите тенджери. Задникът й е толкова дебел, че ще им стигне за цялата зима.

Ашему се засмя заедно с нея, но Дина бързо стана сериозна.

— Тя няма нужда да вика демоните, достатъчно си е лоша и сама. Ти трябва да внимаваш. Когато най-малко очакваш, тогава тя е най-опасна.

Зиновия се усмихна, по-скоро развеселена, отколкото разтревожена.

— Може би я мразиш повече, отколкото заслужава.

— Не си ли видяла как идва и се навърта около теб всеки път, когато чуе колко са доволни слугините, като те видят красива с дрехите ти на нова съпруга?

— Тя просто е любопитна. Защо не? И изобщо не ме заговаря, което е удобно за мен.

— Не, тя не казва нищо на теб – намеси се Ашему. – Но всеки път намира повод да накаже тези нещастни момичета, които са ти прислужвали. Дина е права. Тя е толкова коварна, колкото са тлъсти бедрата й.

Всъщност с течение на времето тормозът ставаше все по-редовен и слугините скоро не смееха да правят комплименти на бъдещата съпруга на Всепрославения. Малко по малко услужливостта и радостта, които бяха обградили Зиновия при пристигането й, се превърнаха в откровена и враждебна сдържаност. Млади или стари, робини или освободени, слугините подчертаваха по хиляди начини колко им е отвратително да й се подчиняват.

Една сутрин, след като северният вятър беше духал цялата нощ, понижавайки температурата до точката на замръзване, Зиновия започна да зъзне. Мангалите бяха угаснали. Никой не ги беше подхранвал отдавна. Не й бяха донесли и допълнително покривало. Тъй като не знаеше откъде да си вземе, тя извика ядосано. Грубият й тон обаче не трогна особено двете слугини. Момичета на нейната възраст, които й отговориха, че задачата им не е да презареждат нейния мангал.

— Господарката Офала каза, че твоята дойка е задължена да го прави.

— Моята дойка!

Зиновия не повярва на ушите си.

— Ашему не ми е дойка вече от няколко години! – възропта тя.

Наглостта, която долови у слугините, я отказа да продължи.

— Тук, в тези помещения, ваша господарка не е Офала, а аз – изсъска тя злостно.

Но и това беше безполезно.

— Не обвинявай тези бедни момичета – намеси се Ашему. – Те правят каквото могат. И са прави. Те не са твои робини. Оденат още не ти ги е дарил, ако изобщо някога го направи. Офала е тяхна господарка и ако не показват, че те мразят, нашият тлъст демон ще направи живота им ад.

Зиновия вдигна рамене.

— Толкова по-зле. Ще мина без тяхното престараване, както и без тяхната привързаност.

— Ще сбъркаш. Ти вече ще живееш тук и трябва да станеш господарката на този дом. Офала няма да може да ти попречи да станеш съпруга на Оденат, но може да ти отрови живота, ако я оставиш.

— Не се страхувам от нея.

Ашему поклати глава.

— Защото не знаеш колко беди може да ти донесе. В дома на баща ти ние всички се отнасяхме с теб като с царица и дори като с богиня, аз най-вече.

— Защото аз съм точно такава – прекъсна я Зиновия.

Ашему остана за миг със зяпнала уста, защото не можеше да отдели сериозното от иронията в гримасата на Зиновия.

— Тук ти още не си палмирската царица. Когато станеш, може наистина да царуваш над пустинята, но не и в собствения си дом. Това вече се видя, и то неведнъж. Офала ще накара робите си да те шпионират, ще разпространява злобни приказки и слухове, за да те намразят дори чак в храма на Ваалшамин! С малко повече сръчност, нейната жлъч ще бъде толкова отровна, че твоят съпруг ще започне да се отнася с подозрение към теб. На свой ред ще накара да те надзирават, животът ти ще се превърне в много тесен затвор и щом изпадне случай, Офала ще го разруши. Дина казва истината: Офала ти е обявила война и тази война ти трябва да спечелиш.

Зиновия направи високомерна физиономия. Ашему беше твърде възбудена, за да се обезпокои от това.

— Ти трябва да си по-хитра от нея. Имаш нужда от съюзници. Не оставяй Офала да води играта. Не може да става и дума да се разчита на лелите и сестрите на Всепрославения. Никоя не дойде да те поздрави. Аз се поослушах. Онези, които проявяват някакъв характер, чакат да видят каква господарка ще станеш. Колкото до останалите, Офала отдавна ги кара да ядат от ръката и. Те ще бъдат безкрайно предпазливи. Не, трябва да разчиташ на слугините.

— Точно това не може да стане.

— И защо?

Ашему се усмихваше широко, гледайки я закачливо.

— Робите са верни по необходимост. Бъди великодушна, отнасяй се по-добре с тях, отколкото Офала.

— С тези дето не желаят вече дори да ме погледнат?

— Днес, но утре може да е различно.

— И какво чудо ще се случи утре?

— Ще им покажеш колко ги цениш.

Ашему ликуваше, сияеше. Беше толкова лъчезарна, че Зиновия се засмя лукаво.

— Ти се оплакваше, че имаш толкова много красиви дрехи, толкова много бижута, толкова много от всичко – подхвана отново египтянката, – че не знаеш какво да го правиш. Е, то ще ти послужи добре. Ще го даряваш. По много, и то още от утре.

* * *

Идеята на Ашему изуми Дина. Тя се замисли за миг, после избухна в смях и показа, че никак не е глупава.

— Това е добра идея. Обаче Зиновия не може да дарява роклите си.

— Какви ги приказваш? – измърмори Ашему, която вече беше готова да се бие. – Разбира се, че може.

— Не. Управителят няма да разреши. Зиновия трябва да облече тези рокли поне веднъж. Такъв е обичаят.

Дина едва забележимо докосна ласкаво ръката на египтянката, която обидено се мръщеше.

— Какво значение има! Идеята е добра. Шара ще забрани тези подаръци, но слугините ще разберат. Те ще знаят, че Зиновия ги обича и иска да я харесват. Ето кое е важно. Те са уморени от униженията, на които непрекъснато ги подлага Офала. Те я мразят също толкова, колкото се и страхуват от нея, и ще бъдат щастливи да усетят обичта на Зиновия… О, това е добра идея.

Така и сториха. Предизвиквайки викове на недоверие и възхищение, Зиновия накара да отворят сандъците й, сама раздаде туники, огърлици, сандали и копринени колани на всяка една, превъзнасяйки красотата й. Смееше се със слугините. Получи се малко лудешки празник, от който всяка се възползва, защото предчувстваше, че това не може да е друго, освен сън.

Разбира се, Офала не се появи, предупредена от някоя по-глезена и по-вярна робиня. Обаче, както Дина беше отгатнала, след няколко дни старият Шара, въоръжен с дългата си тояга, посети женския двор. Офала ситнеше след него, предвкусвайки удоволствието си от това, да види как Зиновия ще изтърпи порицанието на управителя.

— Ти трябва да прибереш онова, което си дарила, дъще на племето маазин – заяви той с безизразен глас, след като тропна с тоягата си по плочите на двора. – Всъщност ти нищо не си дарила. Тези дрехи са подаръци, които ти прави Всепрославения. Съгласно правилата в този дом, те не ти принадлежат, преди твоят съпруг да им се е полюбувал върху теб.

Както обикновено, Шара държеше главата си наклонена настрани, показвайки колкото своята крехкост, толкова и отегчението си. Офала закима активно в знак на съгласие.

— Ти си свидетел, Шара, това момиче плюе върху подаръците на Оденат. Все едно да кажеш, че плюе по него.

Старецът запази мълчание за кратко. После обърна лицето си, въплъщение на строгостта, към Офала, която усети подкрепа и продължи атаката си.

— Би трябвало да съобщиш за това прегрешение на Всепрославения! Нека боговете ни простят. Видяло ли се е някога нещо подобно? Да дариш сватбените си рокли на робините! Да се пита човек какво прави това момиче в тази къща.

Устните на управителя се свиха в онази уморена гримаса, която Зиновия беше видяла в деня на пристигането си. Тоягата му се плъзна между пръстите и овнешкият рог се завъртя в тях като заплаха. При все това Зиновия забеляза как сивите очи, които възрастта сякаш правеше по-малки, по-бледи и сълзливи, проблеснаха радостно, дори възбудено. Освен ако това не беше някаква измамна игра на светлината?

— Това не, скъпа Офала – прошепна той накрая. – Не се питаме какво прави това момиче в тази къща. Изобщо. Съвсем ясно е.

Офала отвори широко уста, готова да се развика. Шара наклони тоягата си към нея, за да я накара да замълчи, и показа розовите си беззъби венци.

— Аз също, Зиновия, аз също ще бъда щастлив да те видя в тези дрехи, преди да ги дариш на робините. Казаха ми, че с тях си така красива, както слънцето на зазоряване насред дюните.

— Шара! – възмути се Офала. – Какви ги приказваш?

Той обърна към нея крехкото си отегчено лице.

— Скъпа Офала, аз съм като нашия добър господар. Много съм щастлив, че боговете внасят толкова младост и красота в този дом.

— Не говори вместо Всепрославения! – изпищя Офала. – Това не е твоята роля. И какво, мисли той, ще научим, когато се върне. Когато узнае как тази мъртва е възкръснала, за да дойде до тук.

— О, той го знае, скъпа Офала. Той го знае. Аз му изпратих вестоносец. Той вече се връща, нетърпелив да види бъдещата си съпруга. Можеш да бъдеш сигурна.

* * *

Прибързаното завръщане на Всепрославения оживи града и палата. Чу се, че господарят на Палмира се връща от Тивериадското езеро и ливанските хълмове с хиляда диви коне. Докато издигаха шумно прегради и паркове в покрайнините на оазиса, поданиците му изровиха всички прилични зеленчуци от градините, ограждащи уади. Десетки каруци с жито и масло бяха доставени в кухните на палата. Складовете за дарове се напълниха, големите, неизползвани от месеци, зали трескаво бяха облицовани с килими, а канапетата за хранене заредени с нови възглавници. Набързо бяха свършени хиляда и едно неща. Димът от тамяна се издигаше ден и нощ в прозрачния зимен въздух над храмове и жертвеници.

В женския двор Офала повече от всякога гонеше слугините. Това не й пречеше да се подсмихва с крайчеца на устните, когато Зиновия се нуждаеше от тяхната помощ. Подарените и взети обратно рокли и бижута оставаха в спомените като обещание. Но предпазливостта също не си тръгваше. Беше прекалено рано да се каже коя от двете – Зиновия или сестрата на покойната царица – ще има властта да решава кога слугините ще бъдат щастливи и кога не. Думите на управителя и унижението на Офала бяха обсъждани дълго. Никой не се съмняваше, че ще има ответен удар, че тази война беше само в началото си и че връщането на Всепрославения ще я разпали още повече.

Но Зиновия сякаш оставаше чужда на цялата тази възбуда и с всеки изминал ден беше все по-студена, замислена и високомерна. Ашему си даде сметка, че тя стоеше с отворени очи по цели нощи. Не беше трудно да се досети, че Офала нямаше голяма вина за това безсъние. Много пъти беше прошепвала, без да получи отговор:

— Спи, няма смисъл да мислиш за това предварително.

Това обаче беше много трудна задача. Седмици наред Зиновия се беше насилвала да не разсъждава. Но не можеше повече да мами себе си.

Как щеше да я посрещне онзи, за когото тя толкова дълго беше отказвала да се омъжи? Наистина ли беше толкова грозен, толкова стар, колкото си го представяше? Какво щеше да прави? Да, какво щеше да прави тя?

Щеше ли да успее да се прикрие? И да покаже, както една бъдеща съпруга трябва да направи, удоволствие и нетърпение, каквито изобщо не изпитваше? Не, разбира се, че не. Тя вече го знаеше. Би било невъзможно. Тя щеше само да се отврати.

И това как изглежда Оденат, щеше да бъде нищо в сравнение с първата брачна нощ, която неизбежно щеше да дойде.

Беше глупаво да си мисли, че ще бъде достатъчно силна, за да се омъжи за него. Имаше неща, които тя не можеше да каже на глас и които й забраняваха да бъде съпруга. Увлечена от живота в къщата, нежността на Дина и Ашему и от глупавия сблъсък с Офала, тя се залъгваше, че е забравила онова, което не можеше да бъде забравено.

Утре или на следващия ден Оденат ще се изправи пред нея. Той ще пожелае да получи дължимото като съпруг и никой бог не би могъл да й помогне. Никой! Приказките за тяхното могъщество са само празни думи. Думи, които всеки искаше да чуе, така както децата настояват за приказка преди сън. Доказателството беше в плътта й. Ваалшамин я беше изоставил. Когато се върна в Палмира, тя беше възхвалявала на висок глас този бог, но това беше само маска.

Ваалшамин я беше изоставил в горящия двор в Дура Еуропос. Черният камък от Дингир-Дусаг беше просто парче скала, като онова, което тежеше на сърцето й, а не звезда, не доказателство за всемогъществото на Ваалшамин, както всички искаха да вярват.

За кратко тя беше решила, че е силна и достатъчно твърда, като този тъмен диамант. Че е в състояние да преодолее препятствията, които се издигаха пред желанието й да бъде царицата на Палмира. Една също толкова могъща царица, колкото велик владетел беше бъдещият й съпруг. И непримирима, като римски император пред варварите. Царица, която е в състояние да отмъсти за злото, продължаващо да изгаря вътрешностите й, без да може да стопи леда, оставен там от предателството на Шаваад.

Но днес или утре, когато тя ще трябва да срещне погледа на Оденат, този поглед и всичко останало, за което всяка жена в палата мислеше, без да го назовава, какво щеше да прави тя?

* * *

— Удоволствие е да се докосва тялото ти, царице моя. Като удоволствието да галиш някакво бижу.

Шепотът на масажистката беше предан и почтителен.

Зиновия, благодарна, се отпусна под пръстите, които прелитаха по гърба й. Сред парфюмираната атмосфера на термите човек забравяше студа, обичаен за сезона, а времето за масаж беше единственият й миг покой. Създадената от ръцете на персийската робиня магия караше въпросите без отговор най-после да престанат да я тормозят.

Бърборенето на клюкарките и неутолимото любопитство на роднините на Всепрославения се изпаряваше заедно с парата на басейна. Заобиколеният от настланите с мраморни плочки стаи басейн получаваше филтрирана вода от уади Кубур, а римска пещ, пригодена да гори камилски изпражнения, я топлеше по два часа всеки ден.

Масажистката – на неопределена възраст, със слабо тяло и изпито лице, говореше малко, но често се усмихваше, което превръщаше физиономията й в невероятна купчина бръчки. След известно колебание Зиновия се беше научила да се отпуска в сръчните й ръце, едновременно твърди и нежни, които умееха да изтръгват, макар и за кратко, миазмите на спомените и гноя от раните й – еднакво невидими и страшни.

— Царица още не съм – прошепна тя.

— О, ще станеш до няколко луни. Колко хубаво ще бъде!

Персийката й намигна нежно. Но забеляза сянката, която накара очите на Зиновия да потъмнеят, преди клепачите да се затворят. След известно мълчание, прошепна с друг тон:

— Ти си много ядосана. Таиш голям и много страшен гняв, идващ отдалече. Офала няма нищо общо, знам го.

— Защо казваш това?

— Усещам го с връхчетата на пръстите си.

— Заблуждаваш се. Аз съм щастлива, че Всепрославения си идва.

Пръстите на персийката пробягаха по кръста на Зиновия и робинята добави, сякаш не я беше чула:

— Ти се страхуваш, но ще победиш страха си. Твоето тяло умее да решава какво иска и не иска. То ще ти помогне. Ти си по-смела и по-силна, отколкото си представяш.

Тя усети с дланите си как Зиновия се сви под тях. Двете жени се спогледаха. Съсипаното лице на масажистката се озари от изпълнена със състрадание усмивка.

— Не ме слушай. Говоря като някоя луда. Прости ми, царице моя.

Напрежението на Зиновия спадна и персийката млъкна.

Миг по-късно, когато масажът й приключваше, тя извади от един панер ароматен балсам. Намаза си обилно ръцете, след това почтително, но твърдо, разтвори бедрата на Зиновия.

— Какво правиш?

Зиновия се изправи внезапно, отблъсквайки я невъздържано. Персийката измънка някакво извинение, показа балсама, който слепваше пръстите й.

— Няма нищо, царице моя! Не боли. Помада от рози… Приятно е!