Черната корона

Глава деветнадесета

Черния крал беше изгубил представа за времето, което бе изкарал на върха на Поднебесната кула, унесен в собствените си заклинания, които неуморно нареждаше дни наред. Смътно осъзнаваше, че небето над Града на Странните Удоволствия вече сияе в нездрави цветове, които никой никога не бе виждал на Тарр. Долавяше и чуждото присъствие, което приближаваше неумолимо към родния му свят, за да го погълне и да дари него, великия властелин, със знания и сили, за които не бе и сънувал. Усещаше, че всичко това плаши малцината останали в Иррхас-Аббат — жени и деца, които нямаше как да бъдат изпратени на война. Разбираше, че те бягат от домовете си, че Куполът на Насладата вече е почти празен, както и целият град.

Но не го интересуваше. Нямаше къде да избягат. На Тарр нямаше място, на което да се скрият.

И все пак — гибелта на дракона го озадачи. Той не се притесняваше от това, че Алтиарин и Римиел могат да стигнат до него, тъй като бе уверен, че има силите да ги победи. Те обаче бяха ненужно усложнение, а той не желаеше усложнения в навечерието на най-големия си триумф.

Без да спира странните си напеви. Черния крал потърка още един от пръстените си и освободи душата на още по-страховито същество, скрито в самите основи на Ледената планина, дълбоко в мрака, където нищо не слизаше, за да не се натъкне на него. Там, във вечната тъмнина, дузини очи се ококориха и множество усти замляскаха, жадни за първата си вечеря от векове насам.

След битката с дракона, Алтиарин и Римиел значително забавиха темпото си. Лишен от летящото си наметало, черният елф трябваше да продължи пеш, като оставаше Римиел да го пренесе само над дълбоките пропасти, които осейваха пътя им. Това решение бе продиктувано повече от прагматизъм, отколкото от гордост. Алтиарин бе обяснил на вампира, че носен във въздуха като пиле, остава уязвим на атака от крилато същество, а се опасяваше, че Черния крал има и други слуги, които да изпречи на пътя си. Той вече нямаше защитата на природните стихии, оковани в пръстените от Лерта и Алтира, бе изхабил всичко в битката с дракона. Все още бе шокиран от първичната сила на създанието, чието съществуване бе потънало безкрайно назад в легендите, и нямаше обяснение как Черния крал го е подчинил на волята си. Изглежда господарят на Иррхас-Аббат имаше сили да се пресята назад във времето и да призовава нови и нови изчадия на пътя им. Първо Прастария повелител на Великата раса, а после и дракона. Алтиарин не смееше да помисли какво може тепърва да ги чака по пътя им.

Римиел не бе в много по-добро състояние на духа. През последните сто години вампирът бе натрупал увереност в собствените си сили. Вече можеше да лети много по-бързо и по-нависоко, отколкото първия път, когато се бе издигнал като феникс над Водопада на Зората. Физическата му мощ също бе нараснала неимоверно, тъй като любовта на Алтира го зареждаше с далеч повече енергия, отколкото кръвта преди. Алтиарин го бе обучил на такова ниво на владеене на меча, че на Тарр не бе останал войн, който да му се противопостави. Обичан от жена си и приятелите си, Римиел бе загърбил и неувереността, която го бе предавала в миналото.

Но ето че старият демон на съмнението, който едва не бе коствал живота му в битките срещу Лихваря и Пилигримите на Тъмното Начало, се пробуди отново. Римиел не можеше да повярва, че има същество със силите на дракона. Той бе чувал легендите за огнедишащите влечуги, населявали континента Тарр в най-древни времена, отпреди епохата на елфите. Приказките представяха оцелелите представители на вида или като опасни животни, или като театрални злодеи, които винаги губят, сразени от храбростта на някой рицар. Черният дракон обаче бе първична сила на опустошението, природна стихия, с размери, каквито вампирът не бе допускал за възможни. Само интелектът на Алтиарин и могъщите магии, заплетени от Алтира и Лерта, им бяха позволили да оцелеят при срещата си с исполинското влечуго. Самият той се бе оказал безпомощен пред грубата сила на звяра и се бе наложило да се спасява с позорно бягство.

И все пак — това същество бе подчинено на Черния крал, роб на злата му воля. Каква ли тогава бе мощта на самия владетел на Иррхас-Аббат?

Римиел не смееше и да си помисли.

Макар и по-бавно, двамата продължиха да напредват към целта си, слизайки надолу по склоновете на Ледената планина, в посоката, която щеше да ги отведе към Града на Странните Удоволствия. Вървяха или прелитаха, в зависимост от ситуацията, по протежението на една река, която се спускаше надолу, за да се влее в безкрайното сиво море. Водите и бяха бистри, но студени и Алтиарин трябваше да я топли, преди да може да я пие. Римиел бе надраскал глада и жаждата, но спътникът му оставаше живо същество и трябваше да се храни. В реката имаше риба, която утоляваше глада му.

След няколко дни, през които Римиел успя да склони Алтиарин да прелетят ниско над планините, готови за всяка опасност, двамата видяха Иррхас-Аббат да се издига в далечината пред тях. И двамата бяха шокирани от гледката. Вампирът не бе виждал Града на Странните Удоволствия и бе поразен от размерите му, докато елфът със свито сърце съзря мястото, което бе загърбил преди толкова години. Обграден от черни стени, Иррхас-Аббат бе град, изграден изцяло от тъмен камък, а кулите и замъците му се издигаха на шеметни височини. Злокобно усещане се излъчваше от това място, все едно има нещо безкрайно неправилно в съществуването му, аура на негативна енергия, която изпълваше мислите с боязън и печал. В редките разговори, които двамата водеха, за да убият скуката от дългия път, Алтиарин въведе Римиел в историята на града, основан в незапомнена древност от черните елфи след победата на Рамакар над Кракена и унищожението на заплахата, която представляваха Ми-Го. Действието на тези събития се разиграваше хиляди години след мистериозното изчезване на драконите от света на Тарр. Подир крушението и на Великата раса вече нямаше кой да оспори господството на елфите над света, тъй като хората и джуджетата бяха все още съвсем млади раси. Елфите, избрали пътя на войната, построили този град като символ на тяхното могъщество и отрицание на Гората, в която живеели светлите им събратя. Векове по-късно техният велик герой Миракин повел армиите им срещу останалите раси, а Сталкерите на Мрака кръжали над войските му, носейки гибел на всеки, който ги зърне. Саможертвата на Томан, разпънат от обитателите на Иррхас-Аббат на Колелото на Мъченията, обезсилило присъствието им в света на живите и откъснало боговете от техните поклонници завинаги, разделяйки телесното ниво на съществуване от етера. Армиите на черните елфи били разгромени от обединените сили на хората, светлите елфи и джуджетата, а после народите останали разделени, като Сталкерите започнали нова игра на бавна поквара на всички останали религии, чрез повелята на насилието и принудителната вяра.

Но сега вече и тяхната сила бе изчезнала, заедно с тази на боговете, а най-опасният враг на Тарр, Кракена, бе по-близо от всякога до пълната победа.

Дългият и печален разказ допълнително обезсърчи Римиел, но някак си отпусна Алтиарин. Той чувстваше, че по един или друг начин цялата история на насилие ще приключи. Можеше само да се надява, че това ще стане с успеха на мисията им, а не с гибелта на целия свят.

Двамата бяха на един ден път от Иррхас-Аббат, когато се приготвиха за нощувка край една огромна скала, съборена незнайно от кого край реката. Нейното корито се бе разширило и се подготвяше за вливане в морето, а кроткият й ромон действаше успокояващо и на мрачния елф, и на вампира. Това, че двамата не бяха срещнали други противници по пътя си, им вдъхна надежда. Позволиха си да повярват, че може би козовете в ръкава на Черния крал най-сетне са към изчерпване или поне, че той няма пазители с мощта на Прастария и дракона, които да изпрати срещу тях.

— Ти си този, който ще поеме основната тежест от силата на Черния крал — каза Алтиарин, — понеже аз няма как да победя заклинанията му. Ти ще трябва да привлечеш вниманието му, а аз да се погрижа да нанеса фаталния удар, докато той е зает с теб. Затова обаче е редно да си починеш, може би повече от мен. И макар тялото ти да е неуморно, време е умът ти да се отпусне, за да е бистър в съдбовния дуел утре. Затова поспи.

С приближаването на Иррхас-Аббат някогашният благородник от Града на Странните Удоволствия неусетно възвърна високопарната си реч от едно време — старинен елфически, който Римиел трудно разбираше, макар да бе научил мелодичната реч на този народ от престоя си в Гората на Всемайката. Вампирът обаче разбра посланието на Алтиарин и го остави да поеме първия пост от нощуването им, като самият той потъна в сън.

Събуди го предупредителният съсък на Алтиарин. Римиел отвори очи и незабавно осъзна, че нещо не е наред. Цялата планина бе притихнала, а обичайните звуци на дивата природа, които съпътстваха живота в нея, ги нямаше.

Вампирът се изправи на крака и кимна на черния елф в знак, че е разбрал посланието му. Алтиарин бе изтеглил меча си, готов за битка с незнаен враг.

Скоро противникът им оповести присъствието си. Римиел чу отвратителен плясък, който нямаше нищо общо с ромона на реката и му навя мисълта за скверно, безформено създание, което се разлива към тях. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато острото му обоняние долови непозната и отвратителна миризма, която почти блокира съзнанието му.

Вампирът погледна към черния елф и видя, че Алтиарин целият трепери, въпреки огъня, който пукаше в близост до него. Вампирът се шокира да види безстрашния си приятел обхванат от такъв ужас, но това бе нищо в сравнение с шока, който изпита, когато неканеният гост най-сетне се разкри на светлината на пламъците.

От пътеката, по която бяха дошли, се разля огромно, белезникаво туловище. То не напомняше на никоя от формите на живот, които Римиел някога бе виждал. Съществото беше по-голямо от мечка и нямаше обособена фигура, а буквално се изливаше като гъста течност, долетяла от мерзко селение, безкрайно отдалечено от тяхното. Гроздове очи се образуваха и изчезваха по белезникавата, увиснала плът, а от нея неуморно мляскаха десетки уста и устици, от които изскачаха червеникави езици, лакомо облизващи се и неоставящи никакво съмнение за какво е дошло създанието.

Римиел бе сигурен, че тази твар не е естествена и не принадлежи към несъмнено опасните същества, които населяваха Ледената планина, тъй като можеше да ги изтреби всичките, дори ужасния снежен човек. Това бе още един от демоните, подчинени на Черния крал, но той нямаше представа каква точно е скверната му същност.

— Какво, в името на боговете, е това? — попита вампирът, потресен.

— Шогот — отвърна късо Алтиарин. Звучеше покрусено и отчаяно, дори повече, отколкото при срещата им с дракона. — Това е същество от друго време и друг свят, изключително силно и зло. Според нашите летописци представителите на Великата раса го създали като основна бойна единица на армията си, но дори те се бояли от силата му, загубвайки контрол върху него и подобните му. Нашите митове твърдят, че Рамакар изпратил Сталкерите на Мрака, чиито немилостиви пламъци изличили гнусния експеримент от лицето на континента, но явно едно е било пощадено като защитник на черните елфи. Сега кралят го обръща срещу нас.

Докато Алтиарин говореше, създанието приближи и вторачи десетките си очи към двамата противници.

— Бягай, Римиел — каза Алтиарин, — сега едничката надежда да победим краля си ти. Не бива да рискуваш живота си срещу това изчадие. Отлети.

— Зарежи това, Алтиарин — отвърна вампирът. — Ще те отнеса до Иррхас-Аббат. Няма да те оставя на това същество.

— Ако го направиш, то ще те последва — отвърна черният елф. — Няма как да удържиш и владетеля на Иррхас-Аббат, и това скверно творение. Остави ме. Това създание е примитивно, може би, ако ме разкъса, ще реши, че е изпълнило мисията си и ще се прибере в тъмнината, от коя го е изпълзяло.

— Не мислиш трезво, Алтиарин — поклати глава Римиел, — нито имаш гаранция, че това ще стане, нито това би било приемливо за мен. Ако ще мрем, ще е заедно.

Алтиарин го погледна и внезапно изправи рамене. Думите на вампира му вдъхнаха кураж, така както самият той го бе подкрепил преди много години, по време на бягството от Пилигримите.

— Така да бъде тогава — кимна черният елф. — Какво пък, може отново да ни провърви.

С тези думи Алтиарин скочи напред и посече цял грозд от очите на съществото, което изкрещя разгневено и насочи вълна от тялото си към елфа. Огромна паст се образува по слузестата му повърхност, готова да налапа Алтиарин, но Римиел полетя към нея и преодолявайки погнусата си, откъсна горната й половина, като я захвърли настрани.

Шоготът изрева — отвратителен звук, симфония от десетки различни гласове на различни същества, някои от които изобщо не произхождаха от Тарр. Вопълът му дезориентира Алтиарин, който изтърва меча си и падна на колене, хванал се за ушите. Римиел полетя към него, сграбчи го и го отнесе върху голямата скала, покрай която бяха нощували, а след това се извърна към съществото.

Откъснатото парче се стече като локва обратно към основното туловище и се обедини с него, а шоготът изсъска заканително с множеството си усти. Тялото му сякаш подлудя и започна да образува различни фигури — на трол, на орк, на снежен човек — очевидна мимикрия на същества, които бе абсорбирало през вековете в собствените си гени. Уродливи глави се образуваха по краищата на псевдоподите му, задната част на аморфната маса изплю огромни криле, които убедиха Римиел, че бягството наистина е невъзможно — трябваше да победят това изчадие тук или да загинат.

Шоготът пристъпи към скалата и размаха новообразуваните криле, за да се издигне към Алтиарин. Очевидно си беше наумил да докопа черния елф. Римиел полетя, за да го изблъска, но трябваше да отстъпи назад, когато в тялото на звяра се появи грамадна паст с остри зъби, готова да го схруска на две.

Алтиарин скочи от скалата на земята тъкмо когато създанието я сграбчи и я захвърли настрана. Черният елф остана невъоръжен и беззащитен пред грамадната твар, но шоготът бе забравил за Римиел, очевидно доволен от това, че го е прогонил. Вампирът полетя като стрела към захвърлената скала и я хвана във въздуха, макар да изпъшка от усилието, след което я метна обратно към съществото.

То се пръсна на десетки отвратителни капки, които оцапаха тревата наоколо. Алтиарин се стрелна напред и вдигна падналия си меч, а Римиел кацна до него.

— Това не беше толкова зле — каза вампирът, но черният елф поклати глава.

— Не е толкова просто.

Пред ужасения поглед на двамата приятели, капките се събраха и образуваха първоначалното туловище на шогота, безформената локва от очи и усти, които отново се насочиха към тях. Изчадието се понесе едновременно към Римиел и Алтиарин, като се раздели на две вълни.

Изумително бе, че черният елф не отстъпи. Алтиарин развъртя меча си с убийствена точност и отново, и отново започна да поразява очите на чудовището, като в същото време режеше и противната му, слузеста тъкан.

В същото време Римиел избегна своята вълна тъкмо когато в нея отново се образува зъбатата паст, която искаше да го захапе. Челюстите на шогота изщракаха напразно и вампирът долови яд в звука, нададен от създанието. Неуспяло да докопа вампира, то реши да се съсредоточи върху черния елф и събра двете си вълни около него.

Алтиарин развъртя меча си със скорост, която се стори впечатляваща дори за Римиел, и мерзката твар трябваше да отстъпи с нова доза разсечени очи, ала раните му заздравяха още докато се отдръпваше. Вампирът видя, че Алтиарин вече се е задъхал от усилието да го отблъсква. Стрелна се напред и отново отнесе елфа далеч от съществото, на другия бряг на реката.

Шоготът се извиси като стълб от другата страна и ги погледна с множеството си очи, а устите му гневно засъскаха. После противната твар образува ново туловище, като на грамаден лигав паяк с дузина дебели крака, и нагази в реката. Римиел забеляза, че изчадието потръпва от допира на течащата вода и видя как малки парченца от него се отмиват по течението.

В този миг вампирът осъзна, че съществото има слабо място. Трябваше да действа бързо, докато още имат шанс.

— Дай ми меча си! — извика той на Алтиарин.

Черният елф отвори уста да възрази, но нещо в погледа на вампира го разубеди. Алтиарин хвърли оръжието си на Римиел и вампирът ловко го хвана във въздуха, след което полетя към приближаващия шогот.

Това, което последва, стъписа и елфа, и кошмарното същество от древността. Римиел полетя с най-високата скорост, на която Алтиарин бе ставал свидетел, и размаха меча на елфа с цялата сила, с която любовта на Алтира го бе заредила. Един по един краката на шогота паднаха от тялото му, а огромното туловище се пльосна във водата. Множеството усти закрещяха в гняв и паника, а Римиел направи невъзможното и полетя още по-бързо, удряйки с меча си отново, и отново, и отново. Шоготът се разпадна на малки късчета, които бързото течение отнесе, без да им позволява да се съберат отново. След кратки гърчове, те увисваха безжизнени — гнусни парцали от изчадие, което никога не е трябвало да съществува.

Всичко приключи по-бързо, отколкото Алтиарин допускаше за възможно. След няколко минути вампирът се върна при приятеля си, като преди това изми острието на меча му във водата, а безжизнените останки на скверната твар бяха повлечени от реката навътре към морето, където щяха да се разтворят без остатък и спомен за кошмарния си притежател.

Поразен от видяното, черният елф падна на едно коляно пред приятеля си.

— Ти наистина си избран — промълви Алтиарин. — Мислех го, когато уби ларвата на Кракена, но вече съм сигурен. Ако някой може да победи Черния крал, това си ти.

— Стани — отвърна нежно Римиел и подаде ръка на черния елф, за да се изправи. — Никога не коленичи пред мен — продължи вампирът, — мястото ти е до мен, като приятел и като равен.

— Но аз никога нямаше да мога да победя шогота — поклати глава черният елф.

— А аз нямаше да се справя с дракона — отвърна Римиел. — Всеки има своята роля в тази мисия, а най-трудното тепърва предстои. Вземи меча си.

— Може би трябва да го задържиш… — отвори уста Алтиарин.

— Няма да ми трябва меч, за да нанеса удар на краля, но на теб ще ти е необходим — настоя вампирът.

Накрая Алтиарин прибра оръжието си, а след това импулсивно прегърна Римиел. Вампирът отвърна на прегръдката му, а когато двамата се разделиха, изненадан установи, че по бузите на приятеля му се стичат сълзи.

— Какво не е наред, Алтиарин? — попита той.

— През цялото време знаех, че Черния крал ще дойде за мен — отвърна елфът, — още когато заживях с Лерта в гората. Когато дойде да ни убиеш. Когато се сблъскахме с Лихваря. Когато срещнах Телмакин. Всичко това бе очаквано. Знаех, че Черния крал няма да ме остави да живея спокойно, нито мен, нито тези, които обичам. Жена ми, дъщеря ми и най-добрия ми приятел, който си ти. Когато разбрах, че Прастария се е върнал, за да обедини армиите на Иррхас-Аббат с тези на орките, не исках да го повярвам, тъй като се опасявах, че това ще е краят. Когато драконът се появи, бях сигурен, че ще загинем. Спаси ме само магията на Лерта и Алтира. Когато видях шогота, видях смъртта си — моята и на всички, които обичам.

Гласът на Алтиарин потрепери.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги съм вярвал, че всеки ден ми е подарен, че рано или късно всичко ще приключи така, както приключи някога с Лертиена. Че Черния крал ще ми отнеме живота, любовта и близките.

— Никога не си ми го казвал — отвърна потресен Римиел.

— Нито на Лерта. На никого — поклати глава Алтиарин, — защото не исках да ви плаша. Защото се надявах, че може би ще забравят за нас, че ще ни оставят на мира.

— Не бива да пазиш такива страхове, Алти — повиши глас Римиел, — те едва не ме погубиха някога. Мислех, че си над тези неща.

— Това ми е силата — усмихна се криво Алтиарин, — да се правя на по-силен, отколкото съм, да играя ролята на закрилник. Но в тази мисия аз бях този, който е закрилян.

— И това те притеснява? — попита Римиел.

— Не — отвърна черният елф, — не, Рими, не ме притеснява. Харесва ми. Мисля, че…

Алтиарин се поколеба.

— Мисля, че ти си този, който ще сложи край на всичко това. И че най-сетне ще заживея в мир.

— Ще заживеем — поправи го Римиел, — заедно, както е било писано още от онзи ден, в който Лерта ни наля мозък в главите.

Вампирът се ухили при спомена за първата си среща с Лерта и Алтиарин, когато Лихваря го бе изпратил да ги убие.

— Но ни остава още малко.

Алтиарин погледна настрани, към Иррхас-Аббат, който се издигаше като проклятие насреща им. Особено сияние осветяваше небето над Града на Странните Удоволствия и елфът прозря, че думите на вампира имат двояко значение, макар Римиел да не го осъзнаваше.

— Наистина ни остава малко — въздъхна той. — Да вървим!

И така, двамата приятели тръгнаха към последната си битка.

Глава двадесета

— Тази мисия, това така наречено завоевание, е пълен провал! — изкрещя върховният вожд на орките, свит зад гърбовете на двамата си стражи. От устата му пръскаше слюнка, а грозното му черно лице бе изкривено от злоба.

Лорд Агамон се обърна към него с отегчено изражение.

— Не виждаш ли, че разговарям с по-висши форми на живот? — посочи елфът Прастария, цар Бракадаз и един Влъхва на смъртта, които бяха застанали до него.

— Достатъчно! — изкрещя още по-силно оркът. — Станахме курбан за вашата война! Половината от моя народ са мъртви! Троловете вече ги няма! И за какво? За какво, питам аз?!

— Е, не е съвсем напразно — отвърна Агамон. — Белия крал почина, а Гората му стана на пепел.

Черният лорд посочи драматично към огромното пожарище пред себе си, което все още тлееше. Магиите на неговите Влъхви и минойският огън бяха свършили отлична работа, но орките, заедно с подчинените на минотаврите сатири, бяха понесли най-големия удар. Подобните на козли и овни войници почти бяха избити, а дори безбрежната войска на орките бе намаляла наполовина. Грамадните тролове пък бяха жертвани първи срещу оживелите дървета.

— Победа, която извоювахте с кръвта на моя народ — процеди с горчивина оркът, — а сега ще ни жертвате и под стените на Санпар. Няма да стане! Дотук бяхме. Кажи на твоя крал да си търси по-глупави съюзници.

Нямаше предупреждение. Агамон просто махна небрежно с ръка и цар Бракадаз нападна, бърз като мълния и по-свиреп от разярен бизон. С едно движение на огромните си ръчища, той избута оркските стражи и блъсна върховния вожд в черепа с грамадната си рогата глава. Черното същество падна назад, умъртвено мигновено.

— Дай ми го — измърка Агамон. Минотавърът вдигна покойния орк в ръцете си и го поднесе на черния елф, който извади дълъг кинжал от колана си и бръкна в разцепения череп на вожда. Извади малко мозък от главата му и го постави в устата си, след което притвори очи и задъвка. След няколко секунди се намръщи и изплю кървавата хапка, след което се обърна към треперещите охранители и посочи напосоки един от тях.

— Да знаеш, че на вкус сте почти толкова лоши, колкото и на вид. Както и да е, от днес ти си върховен вожд на орките. Ще изпълняваш каквото ти се каже и когато ти се каже. Ако те помоля да скочиш, можеш да ме питаш само колко високо, ясно ли е?

Оцелелият орк кимна и заедно със събрата си избяга, подплашен като заек.

— Безсмислени същества, но стават за прочистване на пътя. Не мога да повярвам, че не сме се сетили по-рано да се съюзим с тях.

Агамон внимателно обърса кинжала си със салфетка, която извади изпод плаща си.

— Нямат дисциплината на нашите сатири, но количеството им бе полезно за нас — отговори царят на остров Миной. Гласът му бе гърлен и дълбок, а животинските му очи оставаха все така безчувствени, докато говореше. — Вождът обаче зададе сериозен въпрос. Имаме ли достатъчно армия, за да прекършим съпротивата на човеците? Тяхната крепост Санпар е почти толкова добре укрепена, колкото и нашите дворци в Миной.

— Ще имаме — усмихна се Агамон и се обърна към елфическия маг до себе си: — Саеркин, моля те, демонстрирай защо наричат ордена ви Влъхви на Смъртта.

Вълшебникът, елф с изпито лице и очи, мъртви за всяка радост, се усмихна жестоко и се извърна към останалите магьосници от армията на Черния крал — както към Влъхвите, така и към останалите чародеи, напуснали леговищата си в Иррхас-Аббат.

— Моментът настъпи, приятели мои — каза Саеркин и вдигна ръце. Устата му започна да изрича ужасни напеви, а останалите магьосници ги подеха. Песента им се понесе като вихър над бойното поле и навсякъде труповете на загиналите, независимо от коя страна се бяха борили, започнаха да се разпукват и разкъсват, а от тях се надигнаха скелетите им. В празните очни кухини на черепите заблестя зеленикава светлина и те се наредиха в стройни бойни редици.

Бракадаз изръмжа, впечатлен от магията.

— Както виждаш, телешки ми приятелю, няма причини да се безпокоиш. Когато стигнем Санпар, войската ни ще е дори по-голяма, отколкото на идване. А това ще е скоро.

— Как така? — поклати глава минотавърът. — До столицата на човеците има много път.

— Не и ако се намеся аз — отговори Прастария, забулен в лилавите си дрехи. — Моята магия ще изкриви времето и пространството и ние ще стигнем до столицата на хората далеч по-бързо, отколкото е нормално. А най-голямата ирония е, че научих това заклинание по време на сблъсъка си с човешката магьосница, която ме извика преди много години. Тя е силна, ала не умее да прикрива знанията си. Нейното откритие ще донесе гибелта й. Както на нея, така и на останалите глупци, които я следват.

— Но ако тя владее заклинанието — отвърна Бракадаз, — това не означава ли, че ще го използва, за да скрие бегълците в столицата на хората?

— И какво от това? — попита лорд Агамон. — Нека се скрият зад стените на Санпар. Те съвсем не са толкова непристъпни, колкото си мислят. Ще бъдат като кокошки в курник. А аз ще съм лисугерът.

Агамон се обърна към Бракадаз.

— Дай знак на армията, че трябва да продължаваме напред. Черния крал заповяда да превземем континента за месец, но ми се иска да преизпълним плана. До края на седмицата столицата на хората трябва да е паднала.

Бракадаз, който се бе присъединил към армията на Черния крал заедно с останалите обитатели на остров Миной поради появата на Прастария си създател, погледна крадешком към предводителя на Великата раса. Когато забуленото в лилаво създание кимна, минотавърът удари с юмрук по гърдите си и се отправи да изпълни задачата.

— Прастарче — каза лорд Агамон, — надявам се, че ще можеш да се справиш с Лерта и Алтира. Изненадан съм, че някой с твоя опит се затруднява толкова срещу две слаби човешки жени.

— Когато всичко свърши — отговори глухо Прастария, — ще пирувам със съзнанията им.

И с твоето също, помисли си ужасното същество, когато елфът-албинос кимна, доволен от чутото. Кракена щеше да го възнагради за търпението.

Но засега трябваше да действат по плана. Прастария притвори очи и размърда пипалата под устата си, започвайки да изкривява времето и пространството така, че армията му да се придвижи според бързината, изисквана от амбицията на лорд Агамон.

Следващите няколко дни се сториха на Камарай като кошмарен сън, от който не може да се събуди. Зеленокосият елф бе сигурен, че до края на живота си не ще може да забрави пламъците, обхванали цялата Гора на Всемайката. Зловонните пушеци се издигаха във въздуха дни след като оцелелите елфи, джуджета и хора напуснаха дъбравата и навлязоха в земите на хората.

Пътуването не бе леко. За да стигнат до тях, трябваше да намерят проход, който да ги изведе през скалните висини, разделящи тяхното владение от това на крал Балдуин. После пътуваха дълго из пустошта, като срещаха единствено разтревожени селяни, които ги гледаха с ококорени очи и се присъединяваха към тях веднага щом научеха, че към земите им идва вражеска армия.

През цялото време най-много им помогнаха Лерта и Алтира. Състарени и обезсилени от битката с предводителя на Великата раса, двете вълшебници успяха да направят нова забележителна магия, която някак си скъсяваше разстоянията, които можеха да изминат. Така пътуването до Санпар, което при нормални обстоятелства щеше да им отнеме седмици, трая само няколко дни. Дори и тук обаче Лерта и Алтира трябваше да се надпреварват с Прастария. Посивялата магьосница предупреди Камарай, че той прави същото заклинание, а дъщеря й усети, че Влъхвите на Смъртта също са запрели някаква адска магия, но без да може да определи от какво естество.

Двете бяха последната защита на бегълците от магическите атаки на противника. Всички вълшебници бяха загинали заедно с Гората, чиито дървета съживиха със заклинанията си. Без тях и Белия крал войниците нямаха друга защита срещу злата магия на черните елфи и техния съюзник.

В този момент Камарай щеше да рухне, ако не бе подкрепата на Казарада. Вампирката винаги бе до него, когато той трябваше да сподели страховете и притесненията си, а също и непосилната отговорност, стоварила се върху раменете му след гибелта на Белия крал. По-старите благородници, сред които бе и чичо му Рисафай, изпаднаха в ступор от загубата на Гората, така бяха и много елфи от редовата войска. Всички те очакваха Камарай да им посочи избавлението, но зеленокосият елф не бе сигурен, че е постигнал друго с позорното бягство, освен отлагане на неизбежната гибел. Казарада обаче бе готова със съвети, които ангажираха ума му и не оставяха време за притеснение. Макар да нямаше опит във военната техника, тя бе оцеляла месеци на гладиаторските арени в Иррхас-Аббат и знаеше как да печели хората. Под нейните наставления Камарай винаги излизаше пред останалите като уверен, спокоен рицар, с излъскани доспехи и свален шлем, който откриваше красивите му лице и зелени коси. Казарада бе и тази, пред която той упражняваше погледа, с който да поведе останалите. Тя му даваше и необходимите ласки и нежност, които го отпускаха в нотите, когато мракът изглеждаше безкрайно гъст, а надеждата — прекалено далечна. В нейните прегръдки заспиваше, от нейния шепот се събуждаше, за да може да помогне на народа си и на този на джуджетата да оцелеят.

Но дори с вампирката нямаше да успее, ако не бе помощта и на брат му. Тамарай реши да бъде символ и гордо застана пред останалите, съобщавайки им, че е оцелял след нападението на Агамон и е надвил самата смърт. Той шокира сънародниците си, като им призна, че е спасен от жреца на черните елфи, Таерин, и че го обича. Така си спечели шушукането на мнозина и неодобрителни погледи, особено от страна на паладините и техния предводител Мюлер, а също и на лорд Рисафай. В крайна сметка обаче историята за невъзможната любов, победила вековната омраза и смъртоносното острие на Агамон, спечели сърцата на мнозинството елфи и джуджета, а също и мускетарите и техния предводител Венсан, които изглеждаха с по-освободени виждания. Камарай забеляза особената радост в очите на джуджешкия капитан Буч и се досети, че старият моряк отдавна е знаел истината за брат му.

Тамарай бе вдъхновение и за самия него и Камарай престана да прикрива проявите на нежност между себе си и Казарада пред останалите войници, а това вдъхна кураж на всички.

— Хубаво е, че в семейството ми има и такива, които си падат по жени — коментира сухо лорд Рисафай, — макар че щях да предпочета да са живи.

Но дори и неговото неодобрение не трая дълго. Заплахата за края на света изглеждаше все по-реална на фона на изгорялата Гора и падналото кралство на джуджетата и никой не държеше на старите традиции кой знае колко.

Накрая пратеници на крал Балдуин посрещнаха бегълците с топла храна и прясна вода, което много облекчи положението им, а след това ги изпроводиха зад високите стени на Санпар, съпътствани от все по-голямо множество селяни, които диреха помощ срещу приближаващия враг. Благородниците от Санпар обаче получиха тревожни новини — според съобщенията, които техните съгледвачи бяха изпратили по ястреби-вестоносци, войската на противника се придвижвала с неестествена скорост, дори по-голяма от тази на армията, предвождана от Камарай, а в редиците й имало пълчища оживели скелети, които крачели без умора напред.

— Некромантия — пребледня Алтира, когато чу това, — ето какво са направили Влъхвите.

Ала зад стените на Санпар всички си позволиха поне малко надежда, която да сгрее сърцата им, дори когато от хоризонта се зададе черната армия с плющящи знамена, на които бе изобразена черна корона на шахматен фон — символът на властелина от Иррхас-Аббат.

Камарай знаеше, че надеждата може да е като моркова, поставен пред муцуната на магарето, за да го кара да върви вечно напред. Хората изглеждаха самоуверени зад високите си стени, а рицарите и мускетарите им бяха далеч повече от тези, дошли на помощ в Гората.

Ала армията, събрала се пред Санпар, бе още по-голяма и оставаше въпросът могат ли да я спрат, при положение че дори мъртвите се бият за нея.

Глава двадесет и първа

— Казваш, че Прастария не е нападнал? — попита капитан Буч, захапал къса луличка, от която пафкаше тютюн.

— Не — поклати глава Лерта и посочи лулата, — а това, да знаеш, е много вреден навик.

Вълшебницата и джуджето разговаряха в просторна зала, отделена за магьосницата и нейната дъщеря. Освен тях вътре присъстваха още Тамарай, който бе довел капитана, жрецът Таерин, зеленокосият Камарай и неговата приятелка, вампирката Казарада.

— Остави здравето ми на мира — поклати глава Буч, — това нещо ме притеснява.

— Да си призная — намеси се Алтира, — атаката на Прастария не ми липсва. Никога не съм се сблъсквала с подобна сила, дори при срещите си с Корфин, Върховния Пилигрим на Тъмното начало.

— Но Буч е прав — поклати глава Лерта. Посивялата коса падна по лицето и, все още красиво, но вече белязано от възрастта. — Това, че не напада — продължи магьосницата, — означава, че се пази за нас.

Алтира пребледня.

— Сигурна ли си? — попита по-младата вълшебница.

— Да — кимна майка й, — предводителят на Великата раса смята, че съм го предала заради това, че не съм довършила заклинанието за завръщането му. Той иска да ми отмъсти. За него тази битка е лична.

— И сега има перфектната тактика — въздъхна Камарай. — Ще изчака да се уморите в битката с Влъхвите на Смъртта и останалите магове на черните елфи…

— … и след това ще нанесе своя удар, когато вие сте уморени, а той — с все още пресни сили — довърши Казарада.

— Сладко е, че се допълвате един друг — изкоментира Алтира.

Камарай се изчерви, но вампирката се разсмя.

— Затова доведох джуджето тук — обади се Тамарай, връщайки ги към темата, — капитан Буч и крал Уилям смятат, че имат стратегия, с която да победят магьосниците.

— Късмет в това — изсумтя Таерин.

— Късметът няма нищо общо — поклати глава Буч, — през последните дни говорих с барон Мюлер, предводителя на паладините. На ръба сме да създадем супероръжие, с което да попилеем немъртвата напаст и призовалите я магьосници.

— Абсурдно — каза жрецът. — Смятате да успеете там, където Белия крал се провали. Как?

— Технология — отвърна капитан Буч, — магия, която няма как да научиш от старите летописи.

— Ами използвайте я тогава — посъветва го Казарада, — не разбирам защо си дошъл тук.

— За да ни предупреди — съобрази Лерта. — Ти искаш да останем тук и да се подготвим за битката с Прастария, като гарантираш, че ще се погрижиш за Влъхвите и техните немъртви.

— Точно — кимна Буч, — искам да сте свежи, когато онова чудо се появи. А повярвайте, то ще се появи.

— Оръжието ти обаче не може да подейства срещу самия него, така ли? — попита Алтира.

Буч поклати глава.

— Опитахме по време на битката в открито море. Нашите оръжия не могат да го засегнат.

— Но вярваш, че могат да засегнат Влъхвите? — попита Таерин. — Колко интересно.

— Не вярвам — сряза го Буч, — знам. Стрелял съм по вашите магьосници и съм ги виждал да умират.

— Значи става дума за оръдията ви — продължи жрецът. — Нека предположа, свързано е с така наречената пиперница, нали? Добро приспособление, но със сериозен недостатък. Застопорено е на едно място. А нашите магьосници са подвижни, като всеки елф.

— Намерих чалъм и за това — каза Буч, — благодарение на барон Мюлер и посредничеството на граф Венсан, който го убеди да съдейства. Ще създадем технология, която ще спре черните магове и техните немъртви.

— Направо ти повярвах — изсмя се Таерин.

— Таерине, престани — постави ръка на рамото му Тамарай, — никой не се опитва да пренебрегне твоята раса. Просто имаме проблем и се мъчим да го разрешим.

— Дойдох тук заради моя бог и останах заради теб — отвърна Таерин, — но не очаквай да ми е приятно как обсъждате да избиете представителите на моя народ.

— Само маговете и немъртвите — вдигна ръка Буч, — едните заради силите, които владеят, другите заради това, че не им е мястото на този свят. Няма да използваме тези оръжия срещу други живи същества, дори орки. А след като войната приключи, ще ги унищожим.

— Добре тогава, защото аз вярвам, че накрая Рамакар ще се издигне отново и черните елфи ще се върнат в правия път — отговори Таерин.

— А ти — попита внезапно Тамарай, — с тях ли ще се върнеш, или ще останеш с мен?

Жрецът замлъкна. Отвори уста да каже нещо, след което я затвори.

— Аз… — заекна той.

— След края на тази война няма да има нито светли, нито черни елфи — внезапно каза Лерта.

— Това е оптимистично — обади се Казарада.

— Но е вярно — отговори Лерта, — или расата ви ще се обедини в едно цяло, или всички ще потънем в Хаоса на Кракена — елфи, джуджета, хора, дори Прастария, който толкова силно иска завръщането му. Само Черния крал ще оцелее, но под форма, която няма да има нищо общо с живота — такъв, какъвто го познаваме. Това е планът им. И от Алтиарин и Римиел зависи дали той ще успее.

— Ние враждуваме от хилядолетия, Лерта — рече Камарай, — и продължаваме да воюваме до ден-днешен, въпреки помощта на Таерин и Алтиарин. Как искаш да забравим това?

— Всяко нещо, което има начало, има и край — отвърна простичко Лерта.

— Освен суджука, който има два — контрира Казарада.

Буч отметна глава назад и се изсмя гръмко.

— Така ви искам, да има настроение — рече джуджето, — е, това беше всичко. Уговорил съм нещата с представителите на хората, вие двете се гответе за рачешкия октопод. Таерине, на теб разчитаме за лековитата магия. Благодаря ти, че изцери тази куха глава тука.

И той посочи Тамарай.

— А ти не си и мисли да търсиш Агамон в битка, ясно?

Елфът се размърда неспокойно.

— Защо реши, че ще го търся?

— Познавам те, упорит си като магаре. Защо иначе би живял толкоз години на борда на „Пияната брада“? Забрави обаче да се бориш с оня. Остави го на мен. Ще го намеря и ще го довърша.

— Нали щеше да ползваш оръжията си само срещу маговете? — попита Таерин, след което допълни: — Е, за Агамон ти разрешавам да направиш изключение.

— Благодаря, за което — саркастично отвърна джуджето.

— Капитане — обади се Камарай, — благодаря за предложението, но той уби краля ни. Наш дълг е да отмъстим.

— Твой дълг е да оцелееш — повиши глас Казарада, — не съм те чакала толкова векове, за да видя тревясалата ти тиква отсечена от онзи касапин!

— Тревясала? — елфическият рицар прокара пръсти през зелената си коса. — За пръв път някой описва главата ми по този начин…

— Виждам, че вече се наслаждавате на страничните ефекти от семейния живот — изсмя се Буч. — Аз затова станах моряк, за да не виждам моята джуджетина по цели седмици. И пак ми вдига кръвното.

— Ти също се пази, Буч — каза Тамарай. — Агамон е опасен, по-опасен, отколкото си мислиш. Дори с пиперниците ще имате проблеми с него.

— Със сигурност — отговори джуджето, — но накрая ще победим.

Атаката започна с падането на нощта.

Без никакво предупреждение немъртвите заизкачваха стените, забивайки костеливите си пръсти в процепи, за които смъртен никога не би могъл да се закрепи. Последваха ги орките, които издигнаха огромни стълби и по тях опитаха да се изкатерят към града. Оцелелите сатири също се хвърлиха в нападение, подскачайки като диви кози по миниатюрните неравности на стената.

Черните елфи и елитният корпус минотаври останаха встрани от атаката, на безопасно разстояние от защитниците, които посрещнаха атакуващата гмеж. Паладините стояха като неуморни пазители на стените и изблъскваха стълбите с орки обратно надолу, а пъргавите мускетари посрещаха с шпагите си всяко същество, което успееше да се добере до стените.

Най-големият удар обаче дойде от страна на джуджетата. Повечето от тях посрещаха с брадви съществата, които се опитваха да нахлуят в града, но на крепостните стени се появиха дузина триметрови фигури. Те смътно наподобяваха паладини поради броните си, но бяха по-големи и се придвижваха механично и неестествено, задвижвани с ръчки от джуджетата, скрили се в тях. Наместо ръце имаха грамадни оръдия — както конвенционални, така и пиперници — и обсипаха с огън нападателите на замъка, като внимателно се целеха в немъртвите. Снарядите им раздробяваха скелетите на парчета и вдъхваха ужас в останалите нападатели, макар те да не бяха улучвани.

Въпреки това битката умори защитниците. Нападателите сякаш нямаха край, а падналите се разпукваха като гнили дини и от тях излизаха нови скелети, които да продължат атаката. По-лошо, дори и повалени, немъртвите се изправяха отново, ако не бъдеха раздробени на части, а като че ли само снарядите на джуджешките механизирани бойци и донякъде ударите на паладините можеха да постигнат това.

Влъхвите на Смъртта и останалите магове на черните елфи бяха на безопасно разстояние назад и не можеха да бъдат достигнати от изстрелите. Същото важеше и за надменните аристократи и воини от Иррхас-Аббат, които с удоволствие наблюдаваха клането пред себе си, без да се интересуват кой точно умира. Минотаврите пък стояха в стройна фаланга, а в говеждите им погледи не проблясваше никакво чувство.

Когато зората най-после се пукна, армията от Иррхас-Аббат прекрати нападението си и отстъпи назад. Сега тя бе съставена почти изцяло от скелети — самоубийственото нападение бе коствало живота както на почти всички орки, така и на малцината, оцелели след битката с Гората, сатири.

Защитниците също не се бяха разминали без жертви. Възкръсналите мъртви бяха разкъсали мнозина от мускетарите, които разбраха по най-мъчителния начин, че турнирната фехтовка няма нищо общо с истинската война. Паладините също бяха дали много жертви, пронизани главно от оркски стрели и ятагани. Дори джуджетата не бяха без загуби, а три от механичните им бойци бяха станали на части след атаката на огромни орди от скелети.

Единствено елфите не пострадаха, но това бе само заради изричните заповеди на крал Балдуин. Той забрани на Камарай и подчинените му да влизат в битка. Владетелят смяташе, че това трябва да стане едва след като аристократите от Иррхас-Аббат се включат в боя, тъй като се съмняваше, че простосмъртните воини и дори джуджетата ще са им равностойни.

Камарай и брат му кипяха от негодувание, но Казарада и Таерин бяха облекчени. Въпреки това жрецът имаше много работа на сутринта с ранените.

Алтира и Лерта искаха да му помогнат, но той отказа. Трябва да сте свежи за предводителя на Великата раса, предупреди ги, като им напомни, че е видял как ужасното същество съкрушава Сталкер на Мрака.

И така. Алтира и Лерта останаха в принудително бездействие. Но докато дъщерята просто нервно хапеше устни, проклинайки противника си за това, че не напада, Лерта бе потънала в успокоителна медитация. Съзнанието и долови омразното присъствие на Прастария и той очевидно също го усети, тъй като наум тя чу думите му:

— Идвам за теб, Лерта…

Глава двадесет и втора

Беше късен следобед, когато Римиел и Алтиарин влязоха в Иррхас-Аббат. Града на Странните Удоволствия не бе такъв, какъвто елфът го помнеше. Нямаше ги стражите, които посрещаха всеки на портите, липсваха обитателите на града, които крачеха по улиците. Небето бе обагрено в странни сияния, които къпеха сградите в злокобна светлина и им придаваха още по-странен от обичайния вид. Тук-таме през прозорците надзъртаха лицата на много възрастни елфи, вече неспособни да се бият, на деца, прекалено малки, за да бъдат извикани в армията, и на жени. Никой не посмя да излезе или да каже нещо на Алтиарин и спътника му. По лицата им бе изписано отчаяние. Те усещаха, че нещо лошо се случва с града им, с расата им, с целия свят, но нямаха сили да направят каквото и да било.

Черният елф продължи да крачи по улиците и усети как Римиел се свива до него, смазан от мащабите на странния град. Той не бе построен по законите на човешките градове и нито размерите му, нито архитектурата имаха смисъл от гледната точка на вампира. Пустотата, налегнала всичко наоколо, го угнетяваше допълнително.

Поднебесната кула, в която управляваше Черния крал, се намираше в центъра на Иррхас-Аббат, а пътят до нея се стори безкрайно дълъг както на Алтиарин, така и на Римиел. Вампирът не посмя да полети в сенките на исполинските сгради, издигащи се наоколо, и затова просто следваше приятеля си, който помнеше пътя към дома на някогашния му господар, макар да стъпваше на това място за пръв път от век и половина насам. Забеляза, че в сенките се спотайват престарели орки и други създания, останали зад гърба на армията. Когато ги видеха, те се криеха още по-навътре в тъмното, не желаейки да обезпокояват пришълците.

Алтиарин и Римиел продължиха по пътя към кулата на Черния крал и никой не пожела дори да ги заговори.

Далеч над тях, на върха на Поднебесната кула, властелинът на Иррхас-Аббат долови присъствието на мушиците, полетели към него. Те бяха победили дракона и шогота и това означаваше, че ще му се наложи да се срещне с омразния беглец, тласнал го по пътя на Хаоса.

Кралят обаче нямаше нужда да се разправя и с досадния му спътник. Той потърка още един от пръстените си и от него изскочи черен прилеп, който полетя надолу към натрапниците.

Тъкмо излязоха на централния площад пред Поднебесната кула, когато Римиел замръзна. Макар и огромно, мястото не създаваше усещане за простор, а напротив. Грамадната кула на краля, заедно със запуснатия, но все още величествен храм на Рамакар и дворците на най-висшестоящите от черните елфи наоколо, смачкваха присъстващия и го караха да се чувства малък и незначителен.

— Римиел? — попита Алтиарин, изненадан от това, че приятелят му е спрял. — Какво има?

— Не може да бъде — поклати глава вампирът и посочи нагоре. Алтиарин вдигна глава и видя, че към тях приближава малък прилеп, неправещ особено впечатление.

— Не разбирам — призна си черният елф.

Вампирът започна целият да трепери и елфическите дрехи от бръшлян, които носеше, започнаха да шумолят от напрежението в изваяните му мускули.

— Това е той — прошепна Римиел.

— Кой? — не разбра Алтиарин.

В този момент прилепът кацна на земята пред тях и избухна в облак черен дим. Когато пушекът се разнесе, черният елф видя висока фигура с дълга сива коса и лице, на което бе изписано могъщество и злоба. Фигурата бе облечена с черни кожени панталони, но над кръста си не носеше нищо, освен тъмно наметало с кървавочервена подплата. Новодошлият се усмихна и разкри дълги кучешки зъби, които издадоха, че е вампир. Очите му бяха чисто черни, като бездънни ями към абсолютната пустота.

— Ето че се срещаме отново, Римиел — каза черноокият.

— Ти… — отвори уста приятелят на Алтиарин.

— Радвам се, че ме позна — отвърна новодошлият. — Да, аз бях този, който те превърна преди петстотин години. Тогава те ухапах — във формата си на прилеп. Поласкан съм, че си спомни.

— Ти — повтори Римиел и внезапно повиши глас, — ти ми отне всичко! Животът на благородник, живота на човек! Векове наред живях в мрака като животно, презиран от всички!

— Подарих ти безсмъртие — килна глава настрани сивокосият. — Ако не бях аз, отдавна да си станал на прах. Дадох ти сила и могъщество, възможността да вдъхваш страх в сърцата на околните. И какво си направил ти?

— Римиел, какво става? — попита объркан Алтиарин. — Кой е този?

— Аз съм Кариел, първият вампир — прогърмя гласът на непознатия, — първият човек, който продаде душата си на Рамакар и пося вампиризма сред смъртните. Дадох началото на цяла една раса и разбира се, през цялото време бях верен съюзник на моя господар. Черния крал от Иррхас-Аббат, който ме приюти в магическо убежище, когато животът на земята ми омръзна. Никога обаче не съм спирал да следя континента Тарр и вие двамата сте най-голямото разочарование, което сме виждали, освен самия Рамакар, разбира се. Елфът, който стана горянин, и вампирът, живеещ от любов.

Кариел изплю на черния паваж тлъста кървава храчка.

— Омерзително и отвратително. Ти си грешка, Римиел, грешка, която възнамерявам да поправя. Що се отнася до теб, Алтиарин, Черния крал те очаква. Пътят нагоре по кулата е малко дълъг, но смятам, че ще се справиш. Бягай, докато все още можеш.

— Бъркаш, ако смяташ, че ще оставя приятеля си — поклати глава Алтиарин и изтегли меча, — срещал съм се с вампири и преди.

— Контеса Дезире, на която продадох черната книга? — излая Кариел. — Тя е нищо пред мен, млада глупачка, която щеше да те погуби, ако не беше предателят тук.

— Наричаш мен предател? — отвърна Римиел. — Ти си този, който е предал човешкия род и се е превърнал в чудовище!

— И нима смяташ себе си за различен?

— Вече да. Аз живея от любовта, а ти от смъртта. И затова аз ще продължа да живея, а ти ще умреш!

С тези думи Римиел се стрелна напред с цялата сила, на която бе способен, с бързина, в пъти по-голяма от тази, която бе използвал в битката си с шогота. Превърна се в размазано петно, мълния, която се стрелна напред.

Но Кариел го посрещна, без дори да помръдне, сграбчи го и го захвърли към храма на Рамакар. Огромното здание потръпна от удара и стената, в която се бе ударил Римиел, рухна, като го затрупа под себе си.

Сивокосият вампир се обърна към Алтиарин.

— Още ли си тук? — попита той и се усмихна свирепо. — Жалко тогава. Черния крал толкова искаше да те убие лично!

В същия момент Римиел се изстреля от останките и се заби в създателя си, като извика:

— Бягай, Алтиарин!

Този път успя да хване сивокосия изненадан и го понесе към един от съседните дворци. Двамата вампири се блъснаха в него и една от кулите се килна напред, строшена от удара. Черната грамада камъни заплаши да погребе Алтиарин под себе си и елфът направи единственото, на което бе способен, макар да се мразеше за това.

Избяга, като влезе в Поднебесната кула през зейналите и подигравателно порти.

Римиел излетя от руините на двореца и се озъби, когато видя Кариел да се издига пред него. Зъбите му се издължиха, нещо, което не му се бе случвало от столетие насам.

— Значи в теб все още има малко живец — подигравателно каза сивокосият. Черното му наметало с червена подплата се развяваше на вятъра.

— Щях да се разочаровам, ако не бе оказал никаква съпротива!

— Защо? — попита Римиел. — Защо избра мен за вампир?

— Млад, разглезен благородник, придобил внезапно свръхестествени сили? — отвърна Кариел. — Предполагам, че съм очаквал нещо по-добро от това, което виждам пред себе си тук.

Сивокосият се стрелна напред, хвана Римиел за раменете и заби дългите си зъби във врата му, като стръвно засмука от шурналата кръв. Римиел изкрещя и усети да го обзема внезапна слабост, но след това хвана с две ръце главата на противника си и я отблъсна назад, макар с това да откъсна парчета плът от себе си. Изръмжа и на свой ред заби зъби в шията на Кариел. Кръвта на противника му бе черна и гъста като петмез и нямаше никаква хранителна стойност. Този вампир бе мъртъв от векове, може би дори от хилядолетия и не споделяше силата си с никого.

Римиел отстъпи назад и изплю черната кръв.

— Добър опит — усмихна се злокобно сивокосият, — но няма да ти помогне срещу мен.

Вместо отговор Римиел се стрелна напред и нанесе убийствен удар в стомаха на противника си, а после още един в брадичката му. Кариел залитна назад, а Римиел го хвана за плаща, завъртя го във въздуха и го хвърли към друг от дворците наоколо.

Сградата рухна с трясък, когато немъртвият се удари в нея, а Римиел се издигна във въздуха, за да види къде точно е паднал противникът му.

Кариел излетя от руините със скорост, която не отстъпваше на неговата, и го сграбчи във въздуха, а после го понесе шеметно отвъд границите на Иррхас-Аббат. По пътя префучаха през Купола на Насладата — огромна сграда, където все още се криеха няколко жени елфи, които се разбягаха с писъци, когато вампирите минаха през стените, оставяйки огромни процепи, свидетелстващи за преминаването им.

Двамата паднаха в морето край града и предизвикаха огромна вълна, която преобърна няколко лодки, останали по пустите кейове на Иррхас-Аббат. Там продължиха да се хапят, а водата се оцвети — в черно от кръвта на Кариел и червено от тази на Римиел. Накрая вампирите се откъснаха един от друг, излетяха от морето и увиснаха във въздуха над повърхността му.

— Това е старият Римиел, когото помня и обичам — ухили се Кариел с окървавена усмивка. — Помниш ли миналото си? Когато уби една дива жена от нашия вид, за да станеш приятел с върколак, с когото управлявахте като князе близо до Гората на елфите? Това беше от първите години на съществуванието ти! Помниш ли как после изпи кръвта на самия върколак, когато се уплаши от гнева му? А как разкъса светлия рицар на елфите, дошъл да подири сметка за греховете ви?

Римиел поклати глава. Той не бе забравил миналото си, нито пък се криеше от него. Бе споделил всичко с Алтира, Лерта и Алтиарин и макар да не бе намерил сили да си прости, бе успял да се покае пред тях.

— Разликата между мен и теб, Кариел, е, че аз съжалявам за стореното в пристъпи на кръвожадност, а ти не.

— В такъв случай ще имаш още много малко време да съжаляваш — измърка Кариел и нападна.

Алтиарин се презираше за това, че е избягал, оставяйки приятеля си сам срещу страховитото чудовище, което Черния крал бе призовал специално за него. Но в същото време бе обективен и разбираше, че няма как да помогне. Римиел отдавна бе стигнал ниво на силата, с което го превъзхождаше в пъти, а противникът му бе повече от равностоен съперник. За него нямаше място в такава битка. Ако останеше, щеше да помогне единствено на Кариел. Римиел щеше да се опита да го предпази и така оставаше уязвим за атаките на създателя си.

Затова елфът потегли нагоре по витите стълби на Поднебесната кула, макар да нямаше представа как се очаква да победи Черния крал. Властелинът на Иррхас-Аббат можеше да няма повече пазители, макар и това да не бе сигурно, но владееше опустошителни заклинания. Алтиарин нямаше да има шанс да го достигне с меча си.

Ала той бе длъжен да опита. Заради Лерта и Алтира, които го чакаха в Гората на Всемайката. Заради Римиел, който водеше битка на живот и смърт в странния Град на Странните Удоволствия.

И така Алтиарин тръгна нагоре по стълбите на Кулата, а това, което видя, щеше да го преследва до края на живота му, колкото и да продължеше той. По стените на бърлогата на Черния крал висяха жреци, разпънати на Колела на Мъченията, убити бавно и садистично, с избодени очи и изтръгнати езици, със засъхнала кръв, полепнала по труповете им. Преминаваше през зали, обвити в мъгли, през които забеляза движенията на огромни същества, но те, за щастие, не го нападнаха. След това отново се озоваваше на витите стълби, а колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-ужасяващи гледки се разкриваха пред очите му. На последните етажи Черния крал бе успял да разпъне на Колелата на Мъченията Сталкери на Мрака — паднали ангели, лишени от бронята си и изглеждащи съвсем беззащитни. Небесните създания бяха все още живи и стенеха от ужасните си рани, от които не спираше да капе златист икор — кръвта на боговете. Елфът потръпна, когато видя кощунствената прилика с течността, която бе текла във вените на демона, наричащ се Легион, и кръвта му се смрази при мисълта какви точно съставки е използвал за магията си Прастария.

На няколко пъти Алтиарин повърна от видяното, превивайки се надве и дишайки на пресекулки. Далеч, преди да стигне върха на Поднебесната кула, той разбра, че пътува към смъртта си и все пак не се отказа.

Когато най-сетне се озова на широката площадка, издигаща се над облаците, го посрещна сцена, още по-омерзителна от всичко, което бе видял по пътя си дотук. Странните сияния светеха ослепително ярко, а в небето се бе отворила черна дупка, от която се подаваха гигантски пипала. Те стигаха чак до морето, далеч под тях, и оцветяваха водите в отблъскваща чернилка.

Кракена, помисли си Алтиарин. Господарят на Хаоса.

— Стигна дотук — дочу елфът подигравателен глас, — толкова се гордея с теб.

Алтиарин видя Черния крал, застанал на ръба на площадката. Владетелят бе разперил ръце, все едно посреща отдавна чакан гост и воинът усети как го обзема пълно отчаяние. Единствената му надежда за победа бе да завари Краля унесен в заклинания и да го изненада.

Сега нямаше шанс.

Но въпреки това трябваше да опита, а това нямаше да стане с груба сила. Трябваше да измами господаря си.

— Как можа? — попита Алтиарин. — Как можа да предадеш нашия бог Рамакар?

— Доста нахален въпрос, точно от теб — отвърна кралят и сключи ръце, — но се радвам, че го зададе. Вината за това е изцяло твоя, Алтиарин.

— Моя? — изненада се новодошлият.

— Да. За да ме разбереш, трябва да се върнем малко назад в историята. Първото, което трябва да узнаеш, е истинското ми име.

Черния крал отново разпери ръце.

— Аз съм Миракин.

— Миракин? — повтори невярващо Алтиарин. — Героят на нашия народ? Който ни е повел към световно господство? Защо тогава криеш самоличността си?

— Понеже Миракин беше провал — отвърна Черния крал, — воин, който поведе, но не успя да отведе своя народ и своя бог към световно господство. Иррхас-Аббат не можеше да бъде управляван от провал. Затова заличих спомена за името си и останах безименен владетел, повече символ, отколкото истинска фигура, макар властта ми винаги да бе съвсем, съвсем реална. Но това няма значение.

— Ако това, което ми казваш, е истина, то падението ти е още по-срамно — каза Алтиарин, — ако не друго, елфите на мрака винаги са имали чест. Всички мерзости, които сме извършили, са били заради едната проклета чест. Заради защитата на нашия свят от чудовището, което си призовал.

Алтиарин посочи към Кракена.

— Ти предаде всички ни… Миракин — процеди с презрение воинът.

— Не, не — поклати глава кралят, — ти ни предаде, Алтиарин. Виждаш ли, след като аз не успях, реших да изчакам правилния момент и да създам воин, по-съвършен и от мен, да зачена истински лидер на черните елфи, някои, който няма да се провали като Миракин. Да имам син, Алтиарин.

— И сега твоят син е обсадил Гората — отвърна Алтиарин.

Черния крал премигна.

— Какво? — след което прихна да се смее. — А, не. Агамон не е мой син, макар в момента да е пред Санпар, а не пред Гората.

Алтиарин замръзна при тези думи. Не искаше да повярва. Но следващото, което чу, го съсипа.

— Но не Агамон е моят син, Алтиарин. Ти си. Ти си детето на Миракин. Моето дете. Моят син. Аз съм баща ти.

— Невъзможно — прошепна Алтиарин, но усети с цялата си душа, че това е истина. Елфите от Иррхас-Аббат не знаеха кои са родителите им. Те се раждаха в Купола и после разпределители ги поставяха според кръвта им в различни части на града: дворци — за благородниците, храмове — за жреците, обикновени домове — за останалите. Но никой никога не можеше да знае със сигурност кой точно му е дал живот.

— Знаеш, че е така, чувстваш го в сърцето си, нали — захили се Черния крал, — но както и да е, късно е за прояви на синовно разкаяние. Ти не ни поведе към победа. Вместо това плю на рода ни заради някаква жена от Купола на Насладата. А след това, за да бъде обидата още по-голяма, се съвкупи с човечка и отиде при светлите ни събратя.

Алтиарин поклати глава. Не знаеше какво да отговори.

— Тогава разбрах, че Рамакар и неговите завети са пълна пародия, иначе опитите му да завладее Тарр нямаше да приключват с провал след провал. Така реших да си намеря по-силен господар. За моя радост, вещицата от Гората, с която живуркаш, вече бе направила белята, връщайки духа на Прастария повелител на Великата раса в нашето ниво на съществувание. Оттук нататък за мен бе лесна работа да го доведа в света на живите и да науча заклинанието, което разклати основите на етера и позволи на Кракена — Ктхулу, както го е наричал народът на Ми-Го — да овладее боговете. Малко ми остава да свърша и магията, с която ще му харижа и целия Тарр. Разбира се, всички наоколо ще умрат, включително трогателния рачешки октопод, който искрено си вярва, че ще бъде възнаграден за усилията си. Но в живота не става така, Алтиарин. Усилията не се възнаграждават. Ако искаш нещо, си го взимаш.

Внезапно Алтиарин усети, че моментът е настъпил. Кралят се бе унесъл в самохвалство. Сега трябваше да удари.

Бърз като мълния, воинът се стрелна напред, замахнал с меча си.

Черния крал вдигна пръст и тялото му замръзна във въздуха, хванато от невидима сила.

Алтиарин изкрещя от безсилие, а Миракин се изсмя подигравателно.

— Добър опит, Алтиарин, признавам. Духът ти все още не е прекършен. И това ще стане. Ще те отведа на място, в което ще познаеш истинското отчаяние. И тогава, когато схванеш степента, в която си се провалил, когато целият свят на Тарр стане на пепел, а всички, които обичаш са мъртви…

Миракин вдигна показалеца си.

— Тогава ще ти позволя да умреш.

Пръстенът на ръката на Черния крал заблестя и засмука Алтиарин в себе си, като муха, хваната в кехлибар.

Глава двадесет и трета

Лорд Антоан отпи от чашата греяно вино. Вече бе късен следобед, а армиите на противника още не бяха нападнали. Войниците от крепостната стена казваха, че са се събрали пред портите — орди и орди от скелети, със сияещи очни кухини — но все още не предприемаха нищо. Чакаха, вероятно падането на мрака.

Мускетарят намести шапката си и за десети път в последния час опипа дръжката на шпагата си. Беше изнервен. Неговият добър приятел, граф Венсан, се бе върнал от Гората на Всемайката с ужасяващи разкази за черни магии и воини, които приличат на смесица между хора и зверове, а също и за други незнайни твари. Той, който минаваше за безстрашен, бе уплашен.

Венсан бе на стените, поел първата атака на враговете, но сега Антоан трябваше да го замести. Балдуин бе разпределил защитата им така, че на крепостта винаги да има свежи сили. Лорд Антоан се чудеше кога ли ще види елфите в атака. Сигурно тази вечер, въпреки новините от командването, че се чака появата на техните мрачни братовчеди от Иррхас-Аббат. Дори и с помощта на джуджетата, хората не можеха да удържат немъртвата напаст сами.

— Добра среща, мускетарю!

Антоан вдигна глава и видя търговеца Мандас, облечен в скъпи черни дрехи и следван от ескорт телохранители с огромни мечове.

— Добра да е — отвърна Антоан, малко несигурен в това какво трябва да предприеме. Съмняваше се наемниците на Търговската гилдия да се включат в битката. Те бяха добре известни сребролюбци, а и злите езици говореха как Мандас търгува с бижута от Иррхас-Аббат.

— Идвам да помогна — каза обаче Мандас.

— Така ли? — повдигна вежди Антоан.

— Точно така — отвърна търговецът, — време е да върна услугата си на Санпар, градът, който ми помогна да се замогна толкова много. Аз и моите елитни телохранители ще поемем защитата на портите. Ние сме общували…

Мандас се поколеба.

— … с представители на народа на черните елфи и ги познаваме — довърши накрая той, — няма да намерите по-надеждни защитници от моите хора.

Антоан кимна.

— Добре тогава — отвърна мускетарят, — трябва да предупредя командването и ще ви разпределя къде точно да застанете.

— Върви — кимна Мандас.

— Добре — отвърна Антоан, — чакайте ме тук!

Младежът се затича, за да стигне щабквартирата на командването, ръководена от приятеля му Венсан и Мюлер, но така и не успя. Когато премина покрай Мандас, в ръката на търговеца се появи кинжал, намазан с черна отрова, който той заби в ребрата му.

Антоан отвори уста, но Мандас я запуши с кърпичка, напоена с някаква течност. Момчето си отиде, без да може да гъкне.

В същото време охранителите нападнаха стъписаните стражи, които трябваше да пазят портите. В ръцете им се появиха пистолети — малки оръжия с по един заряд, последен писък в оръжейната техника. Все още много редки, те се полагаха само на благородници от ордена на мускетарите, но явно Мандас бе успял да снабди хората си с такива. Изстрелите поносиха воините, управляващи портите, а после Мандас пристъпи към лоста, който отваряше вратите, и започна да го върти. Наемниците му свалиха широки щитове от гърбовете си и скриха предводителя си от канонадата стрели и изстрели, която долетя от крепостните стени.

Паладини и мускетари вече тичаха към нападателите, но бе твърде късно. За броени минути Мандас отвори портата и немъртвата напаст нахлу през процепа. Скелетите бяха разтворили усти в беззвучни крясъци, а злокобната светлина в празните им очни кухини блестеше по-силна от всякога. Воините, дошли да спрат търговеца, трябваше да спасяват самите себе си от новите врагове.

Мандас изпъна рамене, когато през отворените порти влезе делегацията на Иррхас-Аббат. Лорд Агамон, благородникът, който му беше продал толкова много скъпоценности, вървеше най-отпред, а от дясната му страна крачеше страховит минотавър с глава на бизон. Зад тях имаше магьосници-елфи и причудлива, забулена в лилаво фигура, чието присъствие накара Мандас да потрепери, макар търговецът да не бе сигурен защо.

— Господарю Агамон — каза угоднически, — направих както заръчахте. Надявам се и вие да изпълните своята част от сделката. Обещахте ми много пари и…

— Ето ти нещо по-добро — отвърна Агамон и изтегли назъбения си меч от ножницата, след което го заби в стомаха на търговеца. В същото време магьосниците около него изрекоха вълшебни думи и от нищото се появиха черни светкавици, които овъглиха телохранителите на Мандас.

— Този, който е предал веднъж — каза елфът албинос, — няма да се поколебае да го направи отново. Не знам дали някой като теб може да изпитва угризения, но… — Агамон се усмихна — знай, че обрече расата си на гибел заради пари, които, дори да беше получил, нямаше да ти свършат никаква работа.

Агамон изтегли меча си от корема на Мандас и вдигна ръка на приближените си.

— Оставете тази отрепка да страда. Искам да изкара следващите няколко часа в размисли за това какво е направил.

След тези думи елфът се усмихна дори още по-широко.

— За сметка на това, избийте останалите!

Немъртвите скелети нахлуха в града — пълчища, пред които слезлите от крепостната стена защитници изглеждаха твърде, твърде малко.

— Саеркин — обърна се Агамон към магьосника до него, — искам да намериш джуджетата и да унищожиш досадните им играчки. Бракадаз, на теб оставям кралското семейство на човеците. Елфите обаче са мои. За теб, Прастари…

— Знам какво да правя — отвърна забуленото в лилаво същество и вдигна ръка. Щипките му затракаха, пипалата под брадата му се размахаха. Пред него блесна сияйна светлина, която отвори правоъгълен портал.

— Има нещо, което отдавна трябваше да приключа — рече предводителят на Ми-Го и пристъпи през портала, който изчезна със съскане зад него.

Камбаните за тревога огласиха следобеда и лъжицата със супа, която Камарай бе поднесъл към устата си, застина.

— Нападат? Вече? — не разбра зеленокосият елф, когато вратата се отвори и в стаята връхлетя лорд Рисафай.

— Проникнали са в града! — извика старият благородник.

Камарай усети как кръвта замръзва във вените му.

— Предатели — с горчивина отвърна Рисафай, — отведе ни към заколение, племеннико.

— Това не е честно, Рисафай — изправи се Казарада.

— Честно или не, аз отивам да умра за своя народ — избухна благородникът, — явно съм последният от семейството, който му е верен!

Рисафай изтегли меча си и излезе навън.

— Чичо! — извика Камарай и се изправи, забравил ранната си вечеря.

— Това е неговият избор, Кам — поклати глава вампирката, — той избра да ти се сърди.

— Не искам да го наранявам — поклати глава елфът.

— Той наранява теб, брат ти и самия себе си — отвърна Казарада, — а и е най-малката ни грижа.

Зеленокосият кимна, макар и с нежелание, и след броени минути излезе от покоите си в пълно бойно снаряжение, следван от покритата с люспестата си броня Казарада. Част от елфическите благородници, особено по-старите, бяха тръгнали с Рисафай, но повечето очакваха заповедите му.

— Хората ни дадоха убежище — извиси глас Камарай — и заслужават защитата ни! На рат, приятели мои! За мен бе гордост да служа редом с вас!

— А ще имаш ли нещо против да се бия редом с теб? — дочу познат глас и видя брат си. Забралото му отново бе спуснато, но очите му блестяха от нетърпение.

— С гордост — кимна Камарай, но след това приближи брат си и му прошепна: — Да не си и помислил да търсиш Агамон.

— А ако той ни намери? — отвърна също толкова тихо Тамарай.

— Тогава ще го довършим заедно — рече Казарада, която не пропускаше нищо от разговора им.

Камарай кимна и поведе елфите извън двореца, в който бяха настанени, към улиците на града, които гъмжаха от все повече скелети. Всеки, паднал от остриетата на немъртвите, се надигаше като такъв. Армията на противника непрекъснато нарастваше.

Венсан се събуди от разтърсването на Мюлер и веднага осъзна, че нещо не е наред.

— Какво става? — долетя гласът на приятелката му Беатрис, която лежеше до него в широкото легло. След това гласът й се повиши до писък, когато видя обкования в желязо паладия.

— Какво търсиш тук?

— Нападат ни — отвърна вместо рицаря Венсан, докато търкаше очи.

— Проникнаха в града — каза с глух глас рицарят.

— Как? — ококори се Венсан.

— Мандас и търговците му са отворили портите на лорд Агамон.

— Този мръсник! — избухна мускетарят и скочи на крака, като за броени мигове наметна туниката и взе своите пистолет и шпага.

— Той е вече мъртъв — отвърна Мюлер — или поне умира. Според свидетели Агамон го е възнаградил с удар с меч в корема. Антоан обаче е мъртъв.

Венсан замръзна и се обърна към рицаря.

— Агамон? — попита той.

— Мандас — поклати глава паладинът.

— Тогава нека се гърчи — свирепо отвърна мускетарят, — аз ще потърся албиноса!

— Няма да правиш нищо такова — вдигна ръка рицарят, — корпусът минотаври си проправя път през града като нож през масло, а целта му е дворецът на краля. Трябва да защитим Балдуин, мускетарю.

Венсан трепереше от ярост, но кимна, след което се обърна към Беатрис.

— Пази се, скъпа — каза той.

— Ти се пази — прошепна тя и го целуна.

След това двамата с Мюлер изскочиха навън, за да организират последната защита на владетеля си.

Саеркин и Влъхвите на Смъртта около него, напредваха из Санпар като ураган и унищожаваха всичко по пътя си. Магьосниците на Черния крал се заливаха от смях, докато призоваваха всепомитащите си черни мълнии, по когото сварят на пътя, бил той човек, джудже, светъл елф или скелет — не се интересуваха дори от това, че рушат собствената си армия. Цели къщи падаха под ударите на заклинанията им, а самият Саеркин също се смееше оглушително. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

Когато обаче чу тежките стъпки на джуджешките оръжия, усмивката на лицето му угасна.

— Бъдете нащрек — каза той на останалите Влъхви, — време е да изличим тая напаст веднъж завинаги.

Тогава прозорците на околните къщи избухнаха от оръдейните и картечни залпове на джуджешките машини. Стените около тях, послужили на елитните механици-джуджета единствено за засада, се сринаха, а почти всичките черни магьосници рухнаха, покосени от огнените залпове.

Когато димът се разсея, от останките на разрушените къщи, в които преди това се бяха настанили джуджетата, изплуваха дузина бронирани фигури, всяка от които имаше оръдие вместо ръце. Най-голямата от тях имаше тежка желязна корона на главата.

Крал Уилям!

— Готови за стрелба! — долетя гласът на джуджето от нея и оръдията по ръцете на огромните машини започнаха да щракат — знак, че се презареждат.

— Няма да стане! — изсъска Саеркин и вдигна повелително длани, след което изрече вълшебната дума за пламък на мъстта, най-силното заклинание на последователите на Рамакар, този път обаче казано в прослава на неговия владетел — Черния крал от Иррхас-Аббат.

Резултатът надхвърли очакванията на черния елф. Наместо познатите черни мълнии, от ръката му изскочиха ужасяващи сияния, които корозираха за секунди джуджешките паладини и скритите в тях инженери, като ги направиха на купчина стопена плът.

Крал Уилям откри стрелба с две пиперници по върховния Влъхва на смъртта, но този път Саеркин бе готов. Той разпери ръце и около него се издигна неестествен вихър, който отнесе куршумите настрана. Чак сега Влъхвата осъзна каква сила притежава Прастария и избухна в оглушителен смях, когато разбра, че тя е и негова.

Саеркин насочи магията си към паладина на краля и го смачка като гнила ябълка. Писъкът на крал Уилям се издигна във въздуха, когато металът се изкриви около тялото му, а после рязко заглъхна. От изкривения метал потече кръвта на джуджето.

Саеркин се огледа наоколо. Видя, че оцелелите Влъхви го гледат със страхопочитание, след което се поддаде на мигновения си импулс и с едно махване на ръката запрати лъч от странните сияния по тях и ги изби.

Влъхвата бе разбрал истината. Канализирайки силата на Черния крал, той прозря плана му и осъзна, че никой няма да преживее днешния ден. Поне щеше да си отиде славно, като отнесе колкото се може повече жертви със себе си.

Шум привлече вниманието му и той се обърна към единия от джуджешките паладини, който — по чудо оцелял — се мъчеше да стане на крака, подпрян на останалата си механична ръка, оформена като оръдие. Саеркин махна към него и призрачният вятър го издигна във въздуха. Оръдието стреля отчаяно, но вятърът се изви отново и го отклони към най-близката къща.

— Да видим какво си имаме тук — ухили се Саеркин и с едно движение на ръката отскубна предната броня на бойния механизъм, за да разкрие джуджето в него.

Което бе насочило пистолет право към главата му.

Изстрелът отекна и Саеркин залитна назад, прострелян между очите, без дори да разбере как точно е умрял.

— Върви в ада, мръсен кучи син! — процеди капитан Буч и се измъкна от отломките на бойната си машина. Огледа се и сам не разбра, че по бузите му се стичат сълзи. Влъхвите на Смъртта бяха мъртви, но с тях си бяха отишли и неговите другари, и владетелят им, а също и бойните им оръжия, докато в града все още вилнееше армията на Черния крал.

Заедно с орди от все повече скелети.

Всеки път, щом в лазарета пристигнеше нов ранен, Таерин чувстваше, че ще умре. Проклинаше се, задето не се бе присъединил към Тамарай в битката, и не можеше да забрави окървавеното му тяло, донесено от брат му след първия ден на битката в Гората. Сега очакваше да върнат любимия му отново, но този път с рана, която нямаше да може да излекува. Щеше да полудее, ако нямаше толкова много работа. Трябваше да действа бързо, тъй като, ако закъснееше в грижите си, раненият можеше да се превърне в скелет.

Така Таерин обикаляше болните и изричаше вълшебствата си отново и отново, представяйки си раните им като грозни чудовища, които падаха под силата на неговата магия. Лерта така и не бе могла да разбере неговия метод за лечение, но разбирането й не му трябваше. Важното бе, че е ефективен.

Самата тя, заедно с дъщеря си, отново бе на горния етаж, потънала в медитация, в очакване на Прастария.

Но когато той се появи, Таерин бе този, който го видя. Както тичаше към следващия ранен, пространството пред него се разцепи в правоъгълен портал с неописуем цвят и оттам излезе познатата уродлива фигура, забулена в лилаво.

— Ето че отново се срещаме, Таерин — прошепна чудовището и пипалата около устата му се размърдаха, — ти стигна далеч, по-далеч, отколкото очаквах, но дори и така не можа да попречиш на плановете ни. Това е краят на нелепото ти съществуване.

Младият жрец усети как невидими скоби хващат мозъка му като в менгеме. Изпищя от болка и долепи длани към главата си, а после падна на колене.

— Наистина ли мислеше, че можеш да ме спреш, млади жрецо? — попита садистично Прастария.

— Аз мога — долетя познат глас и Таерин усети как скобите се отпускат. Падна на земята като марионетка с прерязани конци и успя само да се обърне назад, стенещ, за да види сивокосата магьосница и нейната дъщеря, застанали лице в лице с чудовището.

— Лерта — прошепна предводителят на Великата раса, — очаквах те. От деня, в който ме призова, те очаквах.

— За какво се върна, Ми-Го? — попита магьосницата. — Това вече не е твоят свят. А и никога не е бил. Нима мислиш, че Кракена ще те възнагради? Той, който жертва родния ви дом, за да ви пръсне из безкрая отвъд небето? Който позволи Великата раса да изчезне? Който те превърна в дресирана мишка, подскачаща при всяка заповед на Черния крал и неговия домашен любимец, безумеца Агамон? Колко ниско си паднал само!

— Достатъчно! — изкрещя Прастария и с едно движение свали дрехата от тялото си.

Таерин едва не припадна. Туловището на предводителя нямаше нищо общо с формите на живот, които се срещаха на Тарр. То бе конусовидно и с нездрав зеленикав цвят, а вместо с крака, се придвижваше със странни крайници, напомнящи смътно лъчите на морска звезда. Щипките, с които завършваха ръцете, гневно щракаха във въздуха, а недоразвитите криле плющяха неуморно зад гърба му.

— Аз съм толкова стар, колкото не можеш да си представиш, Лерта — гръмна противният жужащ глас на съществото, — и видях ума ти! Не можеш да ме спреш!

— Но тя не е сама — намеси се Алтира, — удържахме те веднъж, в Гората. А сега ще те довършим.

Двете вълшебници — майка и дъщеря — притвориха очи и Таерин усети как около тях се издига успокоителна сила, магическо поле, което наложи неземно спокойствие в целия лазарет, независимо от присъствието на кошмарното чудовище, накарало болните да закрещят от ужас при вида му. В този момент жрецът разбра, че поне тук няма как да се появят още скелети.

— Използвате сила на богиня, която вече не съществува — изсъска Прастария. — Вижте какво имам аз!

Той размаха с крайниците си във въздуха и страховитият триъгълник, погълнал без остатък Сталкера на Мрака, се появи отново във въздуха, след което тръгна към Алтира и Лерта. Двете присвиха очи и триъгълникът замръзна във въздуха.

Прастария изжужа разгневен и започна да напява странните наричания на архаичния си език:

— Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мачв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!

Триъгълникът отново тръгна напред.

Санпар, сияйната столица на човешкото кралство, се бе превърнала в истински пандемониум. Ордите от скелети крачеха по улиците и убиваха, когото сварят, независимо дали бе човек, джудже или елф, жена, дете или старец. Проправяха път единствено войските на черните елфи и елитният корпус минотаври от остров Миной, тръгнал към двореца на Балдуин.

И все пак, столицата отказваше да падне. Обикновени хора, които пазеха семействата си, вземаха каквото оръжие сварят и се изправяха срещу мъртъвците, като ги натрошаваха на части с вили и лопати. Джуджета с тежки брадви превръщаха скелетите в купчини кокали, които никоя магия не можеше да съживи. А в последния момент оцелелите орки изненадаха и свои, и чужди и се обърнаха срещу скелетите, като спряха разрастването на немъртвата армия.

Никой от тези воини обаче не можеше да спре корпуса от рицари на черните елфи, които обикаляха града и сееха смърт навсякъде, откъдето минат. Остриетата им безмилостно покосяваха хората, независимо дали става дума за паладини, мускетари или обикновени граждани и селяни.

Тогава дойдоха светлите елфи — първо тези, предвождани от Рисафай, а после и основната част, последвала Камарай. Воините от Гората на Всемайката се нахвърлиха върху унищожителите на прекрасната си родина с ярост, която изненада и самите тях. Една по една черните фигури падаха, поразени от стрелите на елфическите рицари, а аристократите от Иррхас-Аббат заотстъпваха пред яростта на своите уж слаби братовчеди.

Ала един от черните елфи не се впечатли от всичко това и продължи да сее смърт сред околните, като не спираше да се смее подигравателно на ставащото около него. Лорд Агамон се биеше едновременно с меча и кинжала си и нямаше случай, в който да удари, а острието му да не се обагри в кръв.

Накрая албиносът се изправи пред Рисафай, който, когато го видя, се втурна към него с викове:

— Убиец! Предател!

Но Рисафай не бе воин като Белия крал и умря мигновено. Агамон блокира удара на меча и заби кинжала си в гърлото му, след което изтръгна гръкляна от раната и го изяде пред втрещения поглед на останалите около него, свои и чужди, които се разбягаха, обзети от погнуса.

Освен трима.

Камарай и Тамарай наблюдаваха смразени варварския начин, по който бе убит чичо им, а Казарада застана между тях. Вампирката знаеше, че вече не може да каже нищо.

Агамон ги забеляза и избърса кръвта от устните си.

— Първият път явно не ти стигна — отбеляза черният лорд, когато забеляза Тамарай, — изглежда все пак са успели да те спасят. Нищо, така мъката им, когато те убия окончателно, ще бъде още по-голяма.

— Този път ти си този, който ще умре — отвърна спокойно Тамарай, — а и не съм сам.

— Трима на един? — повдигна вежди Агамон.

— Това съотношение ти хареса срещу Белия крал, нали, жалък пес такъв? — процеди Камарай, а в гласа му прозвуча цялата болка, която бе изпитвал през годините от смъртта на първата си любов Инувиел.

— Този разговор взе да се проточва — отвърна с отегчен тон Агамон.

И нападна.

Венсан и Мюлер застанаха рамо до рамо пред групата от най-добри паладини и мускетари, които трябваше да охраняват краля. Самият Балдуин стоеше най-отзад, но само заради настояванията на благородниците. Беше навъсен, обкован с броня от глава до пети, с тежък меч, но и с пистолет, който да използва срещу враговете си.

Елитният корпус минотаври си бе проправил път до двореца без особени усилия и сега копитата на бикоглавите същества тъпчеха градините му. Бяха строени във фаланга, в чийто център бе техният предводител, жестокият Бракадаз. Животинският му поглед оставаше все така тъп и безчувствен, а ръцете му бяха изцапани с кръв до лактите.

Мускетарите вдигнаха оръжията си — мускети и пистолети — и стреляха към минотаврите. Онези обаче имаха огромни като кули щитове, които вдигнаха пред себе си и поеха залпа на огнестрелните оръжия. След това се втурнаха напред с мучене, като стадо бизони.

Рицарите и мускетарите не отстъпиха под напора им и скоро кръвта обагри камъните по пода на кралския дворец. Пъргавите воини с шпаги промушваха съществата с глави на бикове, докато бронираните рицари се изправиха срещу по-едрите представители на минотаврите, чиито рамене носеха главите на бизони или биволи. Въпреки съветите на Мюлер и Венсан, Балдуин се хвърли в битката, размахал меча си, който посече мнозина от съществата.

След броени минути схватката заприлича на кървава баня. Минотаврите, стаявали яростта си почти през цялата война, постепенно изгубиха дисциплина и фалангата им се разпадна на отделни чудовища, които захвърлиха оръжията и започнаха да разкъсват с голи ръце противниците си, като ги намушкваха на огромните си рога. Рицарите и мускетарите също нямаше как да останат в бойна линия при това положение и битката се превърна в поредица от единоборства.

Венсан печелеше своите, на върха на стихията си, прескачайки тромавите си противници, забивайки шпагата си в дебелите им вратове или незащитени стомаси, разгневен и омерзен, че тези твари са стигнали чак дотук, в двореца на неговия крал, а преди това са опустошили всичко по пътя си, включително прекрасната Гора на елфите и самия Санпар. Всичко, за което той и по-модерните благородници се бяха борили — красота, свобода — бе на път да бъде стъпкано от тези примитивни създания и извратените им кукловоди от Иррхас-Аббат, чиято истинска същност стана ясна на всички.

Мюлер също напредваше неумолимо, а доспехите му поаленяха от кръвта на минотаврите пред него. Рицарят обезглавяваше противниците си с по един удар и Венсан се почувства като в скотобойна.

Неусетно минотаврите сякаш свършиха и мускетарят се подготви да вдигне победно шпагата си, когато видя гледка, която смрази кръвта във вените му.

Бракадаз, царят на остров Миной, докопа Балдуин, изби меча от ръцете му и отхапа върха на черепа му с едно щракване на масивните си челюсти. Писъкът на кралица Маргарет, която, противно на всеки съвет на здравия разум, бе слязла дотук, прекъсна, когато Бракадаз метна меча на краля по нея и буквално я закова към стената на кралския дворец. След това отметна глава назад и измуча триумфално.

— Не! — изкрещя Мюлер, като посече последния човек-бивол пред себе си и се хвърли към Бракадаз. Паладинът скочи към огромното чудовище и замахна с меча си към него. Захвърлил брадвата си някъде настрани по време на битката, Бракадаз блокира с дясната си ръка, която падна отсечена.

Но това не бе краят. С оцелялата си лява ръка минотавърът хвана паладина за врата, а след това с всичка сила блъсна главата си в тази на рицаря и я смачка на пихтия, с все шлема, който я защитаваше.

Венсан не издържа и повърна. Докато го правеше, погледът му обходи бойното поле наоколо и мускетарят осъзна, че е останал сам, съвсем сам с царя на минотаврите. Всички останали — рицари, мускетари и звероподобни — бяха мъртви.

Вдигна шпагата си пред Бракадаз, който бе тръгнал към него. Исполинското същество кървеше обилно, но дори това явно не го смущаваше. Говеждите му очи оставаха тъпи и безчувствени, сякаш не можеше да разбере какво точно се случва.

Внезапно Бракадаз се втурна напред, навел глава, и Венсан успя само да замахне с шпагата. Тънкото острие остави кървава резка по бизонската глава, при което се огъна и се счупи. Грамадната чутура на минотавъра го блъсна в гърдите и ребрата му изпращяха. Прониза го адска болка и той изкрещя, след което се просна по гръб.

Бракадаз, очевидно обезсилен от кръвозагубата, падна на колене над него и надигна масивната си глава за последен смъртоносен удар.

Прозвуча изстрел. Куршумът се заби в ухото на съществото и то измуча от болка, след което обърна кървясалия си поглед към наглия нападател.

С премрежени от болка очи Венсан съзря Беатрис — вдигнала пистолет, цялата трепереща.

Мускетарят стисна зъби. Нямаше да позволи на минотавъра да убие и нея. Събра последни сили и заби парчето от шпагата си в окото на разсеялия се звяр.

Бракадаз потръпна и се стовари върху него.

Тази битка щеше да е трудна, осъзна Казарада, още след първата размяна на удари. Вероятно не трябваше да бъде изненадана — все пак Агамон бе успял да убие Белия крал, макар и с подлост. В битката си с тях обаче черният елф нямаше нужда от чужда помощ. Да се биеш с него бе като да се опиташ да хванеш вода — той бе навсякъде и никъде, ловко се изплъзваше от атаките им, блокираше тези, които успяваха да го стигнат, както с назъбеното острие на меча си, така и с дългия си кинжал.

А контраатаките му не бяха безопасни. Макар и притиснат от двама елфически рицари и вампирка със сили и бързина, които надхвърляха неговите, Агамон успяваше да отвърне на ударите им и от време на време мечът или кинжалът се стрелваха като змии към тях. Тамарай изгуби шлема си след поредния тежък удар на черния елф и вероятно щеше да загине, ако Казарада не го бе избутала настрана. Миг по-късно вампирката трябваше да помага и на Камарай, който бе останал сам срещу черния лорд и получи тежка драскотина точно над очите.

Лоша рана, помисли си Казарада. Не кървеше много, но щеше да го заслепи. Този Агамон си знаеше работата.

На няколко пъти вампирката се опита да го изтласка назад и да влезе в единоборство с него, разчитайки на по-голямата си сила, но успя да го направи само веднъж и тогава той изрече дума — ф’хтагн — която я оттласна назад. По всяка вероятност магия, оставена му от Влъхвите.

Битката не вървеше добре. Встрани от тях рицарите на светлите и черните елфи бяха подновили схватката си, но никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Растяха единствено труповете, от които с разпукване излизаха още скелети, които се отправяха през околните улици към все по-оредяващите защитници на града. Джуджетата и оцелелите паладини и мускетари бяха организирали защита за жените и децата, но и тя нямаше да удържи, ако мъртвите продължат да прииждат.

Но Казарада нямаше време да се тревожи за това. Агамон отново нападна и този път мечът му уцели закъснелия само за миг със защитата си Камарай в бедрото. Брат му извика и нападна, а Агамон остави кинжала си в рамото му. Тамарай изпъшка и бе принуден да отстъпи назад.

Дори заедно не можеха да победят този луд, разбра Казарада. Когато видя кинжала в рамото на Тамарай обаче, вампирката разбра как противникът им може да бъде обезоръжен и си даде сметка, че тя единствена има шанса да издържи на такава рана.

Беше рисковано. Слънцето залязваше, но и последните му лъчи можеха да са фатални, ако люспестата й броня бъде разкъсана. Ала нямаше друг избор. Не можеше да остави двамата братя да паднат под ударите на лудия, отнел живота на Белия крал и чичо им.

Казарада се стрелна напред със зверско ръмжене — очевидна атака, която целеше да предизвика реакция от страна на лорд Агамон. Черният елф вдигна меча си и прониза вампирката право в гърдите.

Още когато стоманата навлезе в тялото й, тя разбра, че раната е смъртоносна. Имаше нещо неестествено в острието, не така гибелно като среброто, но достатъчно силно, за да я довърши, някаква отровна магия, която започна да изпива силите й.

— НЕ! — изкрещя Камарай с вика на душа, разбрала, че й предстои да отиде в ада.

— Довършете го! — изсъска вампирката и стисна Агамон за китките. Червените очи на албиноса се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, а мечовете на двамата братя пронизаха тялото му. Въпреки това злото му лице се изкриви в усмивка и с последния си дъх той пророни:

— Ще страдат за теб… — след което падна мъртъв.

Казарада залитна назад и също щеше да падне, ако не беше Камарай, който я подхвана нежно въпреки собствената си рана.

— Не ме пускай — прошепна Казарада.

— Не си отивай — проплака в отговор зеленокосият елф, а от очите му капеха сълзи.

— Таерин! — извика Тамарай. — Той ме спаси от черното острие! Ще може да помогне и сега!

Казарада знаеше, че никой не може да помогне, но нямаше сили да им го каже. Главата й клюмна върху гърдите на Камарай, а рицарят я понесе към лазарета, следван от брат си.

Таерин следеше като хипнотизиран сблъсъка пред себе си, останал последен в лазарета. Болните се бяха разбягали — кой тичешком, кой с пълзене — при истинския вид на Прастария, кощунствена форма на живот от свят, който нямаше и не трябваше да има нищо общо с техния.

Но жрецът бе останал, неспособен да откъсне поглед от съревнованието. Не му бе нужно да е магьосник, за да осъзнае, че предводителят на Ми-Го печели. Страховитият триъгълник с непознат цвят приближаваше неумолимо към Лерта и Алтира, а всяка минута от схватката изпиваше силите им. Косата на по-старата магьосница бе побеляла напълно, а сега дъщеря й бе тази, която посивяваше.

Тяхната лековита, изцерителна магия бе безсилна срещу изчадието от миналото, си каза Таерин и в същия момент осъзна защо е така. Лерта бе могъща в това да изцерява страдалците от техните мъки, по този начин бе победила воина, наричащ се Легион. Това същество обаче бе щастливо от злочестието, в което се е превърнало съществуването му, и искаше да го прехвърли на целия останал свят. Такава заплаха не можеше да се рационализира, не можеше да се договориш с нея, не можеше да я умилостивиш или спасиш. Тя трябваше да бъде унищожена, така както повеляваше неговият бог Рамакар.

И той бе единственият, който можеше да го направи. Разбра го, докато магията на Прастария приближаваше все повече и повече към остаряващите пред очите му жени.

Ми-Го беше като бацил, инфекция, чуждо тяло в техния свят, също както нараняването или болестта разяждаха тялото на болния. И можеше да бъде победен само по един начин.

Таерин се изправи и застана зад Лерта и Алтира, въпреки предупредителните погледи, които те му хвърлиха. Лицето на черния елф се изкриви и той отвори съзнанието си, готов да поеме удара на Прастария.

В ума му се удари нещо като черен таран, невъобразима сила от незапомнена древност. Той разбра какво представлява триъгълникът — портал към ада, през който предводителят на Великата раса засмуква душите на жертвите си право към пипалата на Кракена. Рана в света, която той трябваше да затвори.

Атакува, както го бяха учили в Иррхас-Аббат, с цялата сила и ярост, на която бе способен, готов да отдаде душата си за това. Триъгълникът спря на сантиметри пред лицата на Лерта и Алтира, а след това се върна обратно към Прастария.

Таерин простена, когато Ми-Го насочи цялото си внимание към него и железните скоби отново затегнаха мозъка му. Двете вече престарели жени пред него извикаха нещо, очевидно освободени от магията на чудовището, но Таерин не ги чу.

Триъгълникът зае цялото му съзнание и светът около него се превърна в тунел, по който трябваше да го бута. Кървави сълзи потекоха по бузите му, когато Прастария увеличи натиска си, ала Таерин не се отказа дори когато кръв рукна и от носа, и от ушите му.

Лерта и Алтира задействаха ново заклинание и Таерин видя как от триъгълника изхвърчат души на елфи, на джуджета, на хора, на всички същества, които Прастария бе поразил, дори на Сталкера на Мрака, който излетя като ангел и му каза нещо окуражително, което жрецът не разбра.

Ми-Го изсъска разгневен и усили натиска до върховния предел на собствените си сили. Странна зеленикава слуз изби по тялото му и той изкрещя отчаяно, когато Таерин направи още една крачка и избута триъгълника до огромното му туловище.

Черният елф чувстваше, че мозъкът му е изпепелен и вероятно ще прекара остатъка от живота си като идиот, но все още имаше сили за последния удар.

Таерин изкрещя и запрати триъгълника в тялото на Прастария, който нададе писък на върховно отчаяние и се разпадна на кощунствена субстанция, която изтече в създадения от него триъгълник.

А след това адският портал се затвори.

Окървавен, обезсилен и изгубил разсъдъка си, Таерин падна по очи.

Миг по-късно го обгърна милостивият мрак.

Глава двадесет и четвърта

Алтиарин отвори очи. Не знаеше кога точно ги е затворил и нямаше представа колко време е пътувал във вихъра, всмукал го в пръстена на Черния крал. Нещо му подсказваше, че едва ли е минало много време, макар пътят да му се бе сторил дълъг цели векове.

Елфът се огледа. Намираше се на дъното на нещо като сив кладенец. Стените му бяха осеяни с ангели, приковани за Колела на Мъчението. Сред тях имаше Сталкери на Мрака, но и Ангели на Светлината, с бели криле. Стенанията на съществата изпълваха въздуха.

Алтиарин свали поглед от тях и видя, че не е сам.

В кладенеца имаше стара жена с кафява роба. Тя бе седнала на земята и изглеждаше безкрайно уморена. До нея бе коленичил млад мъж с красиво лице и златиста коса. Неизразима доброта се четеше на лицето му, което се разшири от топла усмивка, когато видя Алтиарин.

До тях, изправен, стоеше воин, обкован в броня от глава до пети, с алебарда, преметната на рамо. Черен конусовиден шлем скриваше цялото му лице, освен смръщените очи.

— Алтиарин — каза младежът и се изправи, — очаквахме те.

— Кои сте вие? — попита черният елф.

— Не можеш ли да се сетиш? — попита младежът и се усмихна по-широко.

— Казах ти, че го надценявате — изръмжа бронираният.

— Не е така — обади се възрастната жена, — той е Избраният.

— Избран за какво? — не разбра Алтиарин.

— Как? — усмихна се още по-широко младежът. — Да спасиш Тарр. Да ни наследиш на върха.

— Да ви наследя? — повтори Алтиарин. — Ще попитам отново. Кои сте вие?

— Наистина ли не можеш да ме познаеш? — отново се обади бронираният. — Та нали през цялото детство те учеха да отговаряш на призива ми. Младостта ти мина под моя знак.

Черният елф погледна към воина и внезапно разбра с кого разговаря.

Преглътна.

— Рамакар — прошепна той.

— А аз съм Томан — усмихна се лъчезарно младежът, — както можеш да се сетиш, това тук е мама.

— Всемайката — каза Алтиарин и инстинктивно падна на колене.

Старицата му се усмихна.

— Наистина няма нужда от това — каза тя.

— Изправи се — Томан му подаде ръка и елфът се изправи на крака.

— Изживя много — продължи младежът, — повече, отколкото заслужава, който и да било.

— Приятелите ми… — отвори уста Алтиарин.

— Умират — каза тихо Рамакар, — като нас.

Елфът се сепна, но възрастната жена плесна сина си по рамото.

— Не го плаши, Рамакар! И без това му се събра в повече.

— А голямото изпитание тепърва предстои — отвърна бронираният.

— За какво говорите? — попита Алтиарин.

— Алти — каза Томан така, сякаш го бе познавал цял живот. А може би наистина беше така.

Богът постави длани върху раменете на елфа.

— Нямаме право да те молим за това и ще разбера, ако откажеш. Ако нямаш повече сили, ще те разбера.

Тогава ти обещавам, че те очаква само покой. Кракена няма сили да се докосне до душа, чиста като твоята.

— Да ме молите за какво? — отвърна Алтиарин. Чувстваше се глупаво, но в този момент, пред лицето на светлия бог и в присъствието на майка му, се почувства по-сигурен от когато и да било.

— Миракин ни предаде — каза Рамакар, — и сега сме затворени в пръстена му. Никога няма да можем да излезем.

— Нашето време свърши — каза Всемайката, — но ти можеш да се освободиш. Това е, което Черния крал не знае. Той те изпрати да умреш с нас, познал отчаянието от гибелта на боговете, без да знае, че можеш да спреш и него, и неговия господар. Можеш да спасиш приятелите си. Можеш да спасиш всички.

Алтиарин се замисли върху думите й, след което кимна.

— Как? — попита, макар да подозираше, че отговорът няма да му хареса.

— Томан ни показа начина — каза Всемайката, — приживе, когато се раздели с тленното си тяло.

— Вече сме уморени, Алтиарин — каза Томан, — повече нямаме сили да изпълняваме дълга си на богове.

— Не че свършихме голяма работа досега — обади се Рамакар. — Не успях да защитя родния си свят и се скарах с брат си и майка си.

— Това е минало, Рамакар — отговори Всемайката, — може би е в нас вината, че те пуснахме сам срещу Кракена.

— Минало-заминало — допълни Томан, — ти си бъдещето, Алтиарин. Ще приемеш ли нашите сили?

Алтиарин отстъпи назад.

— Но как?

— Само дай съгласие — отвърна Всемайката — и не се плаши, каквото и да става.

Черният елф прехапа устни.

— Вие ми предлагате да стана бог — каза накрая той.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Рамакар, — преди това ще трябва да победиш Миракин и господаря му. Можеш ли да го направиш?

Алтиарин се замисли, но само за миг.

— Трябва — отвърна накрая простичко той.

Рамакар кимна одобрително, а Томан отстъпи назад и прегърна майка си.

— Не се страхувай, Алтиарин — каза светлокосият млад бог, — никога повече не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

След това се обърна към брат си и му се усмихна.

— Чакайте! — внезапно извика Алтиарин.

Боговете спряха и го погледнаха въпросително.

— Размисли ли? — попита Рамакар.

— Не — поклати глава Алтиарин, — но трябва да знам нещо.

Всемайката го погледна въпросително, но Томан разбра.

— Лертиена — каза Изкупителят, — и Лерта.

— Двете си приличат толкова много… — прошепна Алтиарин — любовта, която изгубих и тази, която ме спаси. Как е възможно? Нима е случайно?

— Не — отвърна Томан, — не е случайно. Когато Камрасин и Дум’йас дадоха Лертиена на демона от отвъдното, аз спасих душата й. Но тя бе неутешима, че те е изгубила. Затова я върнах към нов живот, в същото време, но на различно място, така че да те срещне отново, макар и без спомен за първата среща.

— Но как е живяла едновременно в две тела? — зяпна елфът.

— За боговете времето е само една посока, в която успоредните прави се пресичат — усмихна се Томан, — а и какво значение има как? Важното е, че е с теб. Че винаги е била с теб.

— Благодаря — успя само да промълви Алтиарин, макар да му се стори съвсем, съвсем недостатъчно.

— Няма за какво — отвърна Томан, — това ми бе работата. А сега ще бъде твоя. Мамо…

— Синко — отвърна Всемайката и прегърна светлокосия си син.

В този момент Рамакар свали алебардата си и удари първо Томан, а после и майка си. Двете божества се разпаднаха на светли искрици, които потънаха в оръжието на бога на войната, а усмивките така и не напуснаха лицата им, дори пред смъртта.

— Какво направи? — попита ужасен Алтиарин.

— Това, на което се обрекох — отвърна Рамакар и вдигна алебардата към елфа, — време е и ти да направиш същото. Вдигни меча си!

В този момент черният елф установи, че не е изпускал оръжието си, а след това изпълни заповедта на своя някогашен бог, макар да не бе сигурен какво точно да направи.

— Удряй смело и точно, Алтиарин — каза Рамакар — не повтаряй моите грешки. И…

Богът се усмихна.

— Кажи на Таерин, че се гордея с него.

С тези думи Рамакар атакува — широка, церемониална атака в дуел, която го остави незащитен. Алтиарин избегна удара, а ръката му сама се стрелна напред. Мечът му се заби в гърдите на древния бог, а черните доспехи изчезнаха от тялото му, като разкриха лицето на младеж също толкова красив, колкото и Томан, но с тъмна коса.

— Благодаря ти — усмихна се божеството и се разпадна на светли искри точно както брат си и майка си. Искрите влязоха в меча на Алтиарин, който не можеше да проумее какво е направил, и след това проникнаха в тялото му, а в следващия миг черният елф разбра всичко. Познание за целия свят на Тарр, за селенията отвъд него и за всяко живо същество изпълниха съзнанието му, чийто обхват се разшири хилядократно, за да поеме новата информация за това какво трябва да се направи оттук нататък.

Очите на Алтиарин засияха в златно, а плащът на гърба му се превърна в дълги тъмни криле.

Черният елф, победен на върха на Поднебесната кула, престана да съществува, а новият бог се издигна нагоре с няколко махвания на тъмните криле. Ангелите наоколо, негови бледи подобия, бяха свободни и се подготвиха да помогнат на новия си господар, но Алтиарин вдигна ръка.

— Не — поклати глава той, — аз все още съм Алтиарин и тази битка е моя.

А след това излетя от кладенеца.

До основите на Поднебесната кула и вече далеч от огромните пипала, които отравяха морето наоколо, Римиел и Кариел продължаваха своята безкрайна битка. И Римиел осъзнавате, че я губи. Ухапванията на противника изпиваха силите му, а неговите собствени не бяха способни да нанесат никаква вреда. Кариел се биеше с широка, кървава усмивка, сигурен в победата си, знаещ, че е по-силен от творението си. Древният вампир бе изпил прекалено много кръв, но това не бе всичко. Така, както Римиел се поддържаше от любовта на Алтира, Кариел черпеше от омразата и кръвопролитията по света, а сега той свършваше. Силите на противника му — също.

Неспособен да поддържа височина Римиел падна на едно коляно на земята, а Кариел кацна до него, хвана го за врата и го издигна нагоре.

— Надявам се, че вече си осъзнал провала си — рече сивокосият, — това е краят ти, Римиел. Повече никога няма да срамиш нашия род!

— Ако Черния крал успее, повече няма да има наш род — уморено отвърна Римиел.

— Така да бъде! Оцеляват само силните! — отвърна черноокият, разтвори хищно уста, заби кучешките си зъби в шията на противника си и започна жадно да смуче последните капки от кръвта му.

И Римиел реши да го остави. Дори му даде нещо повече. Цялата любов, която Алтира му бе дарявала през годините, всичката обич и светлина, които изпълваха съществото му — той ги даде на своя нападател.

А Кариел не можеше да ги понесе. Черните му очи се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, и се опита да се откъсне от Римиел, но той го задържа, докато сивокосият не изсмука всичко.

След това го отблъсна от себе си. Кариел се опита да каже нещо, но само се задави, а в следващия момент устата му се овъгли, последвана от останалата част от лицето и накрая от тялото. Първият вампир застина за миг — кошмарна фигура от черна пепел, а после повя вятър и той изчезна завинаги.

Римиел се усмихна и, запазил един последен светъл спомен за Алтира в сърцето си, падна безжизнен назад.

Черния крал прекъсна заклинанията си, когато усети как ръката му се изтласква назад и сивия пръстен изплюва смътно познатата фигура на крилат бог с огромни черни криле, златни очи и ореол, сияещ около гъстата тъмна коса.

— Какво? — отвори уста Миракин, след което се разсмя. — Те са те направили бог! Жертвали са се и са ти дали силите си! Но това е просто великолепно! Закъснял акт на саможертва!

Внезапно лицето му се изкриви от злоба.

— Но те закъсняха, Алтиарин! Сега аз съм единственият бог на този свят, а моите сили са тези на Кракена, мощта на самия Хаос! Ктхулу ф’хтагн!

С тези думи Черния крал разпери ръце. Пипалата зад гърба му избълваха нова струя чернилка и от нея се издигнаха тъмни вихри, които сияеха в цветове, невиждани от никого в Тарр.

Алтиарин обаче не трепна, а на свой ред вдигна меча си, който засия в златно и погълна цялата негативна енергия, призована от Кракена.

Миракин изръмжа и започна да нарежда още и още заклинания. Черни светкавици, демонични сияния, страховити същества от низши селения на съществуванието се изстреляха напред и обкръжиха Алтиарин — напор, който можеше да прекърши дори и бог. Цялата мощ на Хаоса, от всички нива на битието, се изсипа отгоре му и крилатият воин падна на едно коляно, но така и не изпусна сияйния меч, който бе анатема за силите на злото и ги изпарявате с присъствието си.

Внезапно атаките прекъснаха, а с тях угасна и сиянието на меча. Крилете се отпуснаха на гърба на Алтиарин и той ги почувства почти като своето старо наметало, с което бе напуснал Иррхас-Аббат преди близо век и половина.

— Хмм — свали ръце Черния крал. На лицето му се изписа разочаровано изражение, — силите ни се неутрализираха. Предполагах, че Кракена е по-могъщ и няма да загуби от някакво новосъздадено богче.

Алтиарин се изправи и вдигна меча си, превърнал се в обикновено оръжие.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Да — отвърна Миракин и на свой ред изтегли меча си, оръжие, върху чието острие бяха изписани тъмни руни, от които обаче в момента не се излъчваше никаква сила, — означава, че ще се бием като в добрите стари времена, стомана срещу стомана. Има нещо романтично в това, не мислиш ли?

— Битка на честта — кимна Алтиарин, — доколкото все още имаш такава, татко.

— Моля те — присмя се Миракин, — синко. Няма да има никаква битка на честта. Аз бях най-великият герой на черните елфи, а ти си един беглец. Това няма да е битка, а заколение.

Миракин нападна, а мечът му се срещна с този на Алтиарин. Двамата започнаха дуела за края на света, а Алтиарин напълно осъзна хвалбите на баща си. Миракин наистина бе ловък и умел боец, ненадминат майстор на меча от своето време, владеещ цялото изкуство на битката с хладно оръжие и в същото време ползващ свободно всички подлости, на които бе научен.

За последно обаче бе въртял меча си преди две хилядолетия, а оттогава фехтовалната техника се бе развила много — повече, отколкото един зает със заклинанията си владетел можеше да предположи. Не помогнаха нито умението му, нито подлите му номера.

Накрая черният меч излетя от ръцете на Миракин, а самият Черен крал падна на колене.

Алтиарин опря острието на оръжието си в гърлото му.

— Имаш ли последни думи, които да кажеш? — попита тихо той.

— Молитва? — усмихна се Миракин с горчивина. — Та аз съкруших старите богове. А на теб не бих се молил никога. И все пак…

Черния крал погледна замислен към сина си.

— Гордея се с теб, синко. Сбогом.

— Сбогом, татко — отвърна Алтиарин и въпреки всичко гласът му потрепери.

След това отсече главата на владетеля от Иррхас-Аббат, защото така се правеше с чудовищата. В мига, в който животът напусна тялото на Миракин Алтиарин усети да го изпълва прежната сила и полетя във въздуха, вдигнал сияйния си меч. Мина през пипалата на Кракена като сърп през житни класове и го изхвърли завинаги от своя свят, а богът-демон, носител на Хаоса, дори не можа да изкрещи.

А след това засия като слънце и се издигна над Иррхас-Аббат.