Черния мустанг

Четвърта глава The Bonanza of Hoaka

Там, където Сиера Моро и последните разклонения на планините Рейтън образуват почти прав ъгъл, на брега на един поток седяха двама индианци. Ако се съдеше по външността му, единият от тях надхвърляше шейсет години и беше увил около главата си някакъв кожен парцал, като че имаше да крие нещо.

Върху изпитото му лице бе легнал изразът на необикновена злоба. На земята до него лежеше стара пушка. Другият не беше толкова възрастен, беше вързал пооредялата си, но дълга коса в някакво подобие на кок, а чертите на също така изпитото му лице носеха отпечатъка на коварство и лукавство. Под широкия кожен ремък, който му служеше за колан, бе затъкнат нож. Странно бе, че двамата червенокожи нямаха други оръжия освен старата пушка на по-възрастния и ножа на по-младия. Външният им вид издаваше, че дълго време са търпели необикновени лишения, жажда и глад, без да имат някаква възможност да изкърпят парцаливите си дрехи, както и силно пострадалите си мокасини, които едва се държаха на краката им.

Докъдето се виждаше нагоре и надолу по двата бряга на потока, тревата беше изпотъпкана, а ясните следи показваха, че индианците бяха лягали ту на едно, ту на друго място, за да достигнат водата с ръце. Захвърлените кори от дива тиква издаваха как са били принудени да задоволяват глада си. Щом някой червенокож започне да яде диви тикви, и то зелени, така, както растат там, където има вода, той сигурно е изпаднал в лошо, много лошо положение!

Старият отново легна на земята и като поизвърна глава, впери поглед в потока. Той остана в това положение доста време. После пак се надигна и каза:

— Уф! Тук има риба, но не може да се лови с ръце, а нямаме кукички, за да направим въдици. Стомахът ме боли. Разболя се от половината тиква, която бях принуден да погълна.

— А аз мога да изям цял млад бизон, ако го имаше — недоволно промърмори другият.

— Великият дух съвсем ни изостави! — скръцна зъби старият. — Токви Кава, великият вожд на команчите, да е принуден да гладува! Никой няма да го повярва!

— И кой е виновен за това? Винету и Поразяващата ръка, на които никога няма да им простя!

И тъй, старият беше Черния мустанг, а индианецът до него бе един от другарите му по зла участ. Преди да отговори, по лицето на вожда се плъзна сатанински, неописуемо грозен израз:

— Трябва да ни падне в ръцете, защото знаем накъде е тръгнал и ще направим засада на пътя на този бял чакал, дето се нарича Олд Шетърхенд и има по-голяма вина за нещастието ни от Винету, чакала на апачите. Тежко им, когато ги заловим!

— Нима наистина си толкова сигурен, че ще ги пленим?

— Да.

— Не се сърди, че се съмнявам.

— Защо?

— Защото сме принудени да вървим пеша, а те имат бързи коне.

— Но нашият път води през планините в съвсем права линия, подобно на изпънато ласо, докато заради конете си те ще трябва много да заобикалят. Черния мустанг познава всички планини и долини в тези земи. Той точно е изчислил пътя, който измина със своите команчи, а също и пътя на враговете ни. Ние имаме известна преднина и когато Ик Сенанда се върне и донесе всичко необходимо, апачът и петте бели койоти, които очакваме, неизбежно ще ни паднат в ръцете.

— Но дали внукът ти ще ни донесе всичко?

— Да.

— Коне, барут, олово, пушки, ножове, дрехи и месо?

— Ще ги донесе!

— Щом узнаят в лагера ни какво се е случило, не само че нищо няма да му дадат, ами ще го изгонят.

— Уф! Мислиш ли, че ще бъде толкова глупав да им каже нещо? Макар да беше излишно, аз му забраних да разказва каквото и да било. Той знае къде ще лагеруваме през тези дни и тъй като вчера не се появи, сигурно ще пристигне днес.

— Дано Великият дух даде Ик Сенанда да дойде и да донесе месо! Внукът ти ни остави пушката и ножа си — единствените оръжия, които притежаваме, а ние имаме над сто воини и те искат да ядат!

— Нима един воин има право да се оплаква от глад? — смъмри го вождът.

— Никой друг не го чува, освен ти, а ти също гладуваш. Аз не се боя нито от червенокожи, нито от бели неприятели, нито от бизони, нито от мечки, ала гладът е скрит в тялото ти враг и с него не можеш да се бориш. Срещу него не помагат нито храброст, нито хитрост. Той взема живота и на най-големите смелчаци, без някой да е в състояние да му попречи. Ето защо не е позорно да се говори за него и да се оплакваш.

— Прав си — съгласи се вождът. — Този враг живее и в моето тяло и разкъсва вътрешностите ми. Ти каза, че не се боиш от никакъв неприятел. Доскоро и аз побеждавах всеки противник, но ето че се появи един враг, който ме сломи и заради него съм принуден да гладувам.

— Кой е той?

— И той също като глада живее вътре в мен. Това е гневът, който хранех срещу Олд Шетърхенд и който не можах да победя.

— Уф, уф! — изрази другият съгласието си. Той не добави нищо друго, но интонацията на възклицанието му изразяваше всичко, което искаше да каже.

— Да, този гняв беше неприятелят, който ме победи — продължи вождът. При необикновената гордост, която иначе притежаваше, само гладът бе в състояние да изтръгне от него това самообвинение. — Ако не се бях присмивал на Олд Шетърхенд, ако си бях замълчал спокойно, изчаквайки по-късно възможност да си отмъстя, този бледолик щеше да ни остави конете, оръжията и амулетите. Тайно щяхме да останем в околностите на Фъруд Камп, за да издебнем враговете си, и така те отдавна вече щяха да са ни в ръцете!

— Ти каза самата истина. Но ето че сега седим тук и гладуваме. Напуснахме лагера, за да донесем месо, но нито застреляхме, нито уловихме нещо. Намерихме само една тиква и я изядохме. Ако и другите са имали същия късмет с техните примки за животни, скоро гладът ще унищожи всички ни. Колко барут ти е останал?

— Най-много за десетина изстрела.

— Тогава дано Ик Сенанда дойде още днес, иначе ще ни умори този неприятел, дето се е вселил в нас, и с когото… уф!

Той млъкна, като издаде последното възклицание с приглушен глас.

— Какво има? — попита Токви Кава.

— Погледни натам! — отвърна спътникът му с грейнало от радост лице, посочвайки нагоре срещу течението на потока.

Вождът извърна поглед в указаната посока и незабавно изражението му се промени.

— Бизони! — възторжено прошепна той.

— Да, шест глави! Един стар мъжкар, три женски и две малки!

— Ще имаме месо!

При тези думи той посегна към пушката, но ръката му трепереше — било от изтощение, било от вълнение.

— Ти трепериш! — предупреди го другият. — Ако не си сигурен в изстрела си, ще останем без месо!

— Мълчи! Това е от глада, но аз непременно ще улуча!

— Бизоните се спускат по брега на потока. Сигурно ще стигнат дотук без да ни усетят, защото вятърът идва откъм гърба им.

— Да, наистина духа от тях насам, тъй че ще трябва само да залегнем ей зад тези храсти.

Те се прикриха и с почти трескаво напрежение започнаха да следят животните, които се приближаваха доста бързо, понеже както изглежда тяхното преселение бе вече започнало и само от време на време свеждаха глави, за да пощипнат трева.

Мъжкарят беше старо, могъщо и много грозно животно, защото почти цялата му козина бе изпадала. Твърдото му жилаво месо едва ли можеше да се яде, и все пак първо той трябваше да бъде застрелян, понеже ако Токви Кава решеше да Се ръководи от качеството на месото и убиеше една от женските, се излагаше на опасността самият той или неговия спътник да бъдат нападнати от побеснелия и жаден за отмъщение бизон, подхвърлени от рогата му във въздуха, а после стъпкани и смачкани. Наистина, пушката на вожда имаше две цеви, ала едната цев беше пълна със сачми.

Животните се приближаваха покрай потока начело с мъжкаря, следван от женските и малките. Те стигнаха на сто, после на петдесет, а най-сетне и на трийсетина крачки от индианците, без да ги забележат. Женските се осланяха на своя водач, а той изглежда вече бе изгубил чувствителното си обоняние.

Токви Кава се прицели. Ръцете му не трепереха вече, но той все още не стреляше, понеже бизонът бе застанал очи в очи точно срещу него, а вождът предпочиташе да изчака, докато животното обърне някоя от страните си. Индианецът, както и всеки опитен ловец знае, че е най-добре да му изпрати куршума си отстрани под лопатката право в сърцето, защото така по пътя си оловото среща само меки части.

Бизоните се приближиха дори с още десетина крачки. Но ето че тогава една от женските бе обзета от безпокойство. Тя спря и толкова шумно пое въздух, че мъжкарят я чу. Той се полуизвърна към нея и така предложи на вожда вече описаното място, което Токви Кава и чакаше. Изстрелът му изтрещя на секундата. Бизонът изведнъж застина на място, сякаш получи силен удар. Остана така напълно неподвижен минута-две, като само главата му се отпускаше все по-ниско и по-ниско. Най-сетне по цялото му тяло премина конвулсивна тръпка, след което той рухна на земята, без да издаде никакъв звук. Беше улучен право в сърцето.

Веднага след изстрела вождът с трескава бързина отново зареди пушката. Щом чуха гърмежа, женските хукнаха да бягат. Последвана от малкото си, едната бързо изчезна, но другото нищо неподозиращо малко остана на мястото си, а после дори любопитно се приближи до мъртвия бизон. Но подтиквана от любовта, която изпитват даже животните, майка му скоро се върна и с муцуната си започна да го избутва настрани от убития мъжкар, обаче в същия миг бе ударена от втория куршум на вожда, и то право в сърцето, тъй че след няколко секунди се строполи на земята.

Надавайки силни, ликуващи викове, двамата индианци скочиха на крака и се затичаха към плячката си. Малкото направи няколко смешни скока насам-натам, но бе повалено с приклада на пушката.

— Уф, уф, уф! — извика вождът. — Моят червенокож брат видя, че ръката ми не трепна. И двата куршума ги улучиха в сърцето и вече имаме месо за всичките наши воини!

— Да, месото на женската е хубаво — рече другият.

— Ако няма какво да се яде, и месото на стария бизон не е лошо!

— Веднага ли ще изкормим животните?

— Не, защото за двама мъже тази работа ще продължи твърде дълго. Ще доведем тук неколцина воини или пък-може и всичките.

— Няма ли да е по-добре само един от нас да отиде при тях, а другият да остане да пази месото?

— Да. Аз ще отида при нашите воини, а моят брат ще остане тук.

— Тогава нека Токви Кава ми даде пушката!

— Самият аз имам нужда от нея.

— Но на мен ми е по-необходима, отколкото на теб!

— По тези места няма неприятели, срещу които би ти се наложило да се биеш.

— Именно заради това Токви Кава няма нужда от пушката, а миризмата на месото ще привлече лешояди и койоти, срещу които ще трябва да се защитавам.

— Моят брат има право. Нека вземе пушката. Вождът му даде оръжието заедно с мунициите и след като хвърли продължителен и алчен поглед към трите убити животни, от които само бизонът тежеше над един тон, той се отдалечи. Който не е виждал със собствените си очи какви огромни количества месо може да има един такъв могъщ бизон, просто не би го повярвал.

Пътят на Токви Кава водеше надолу по течението на потока. Той вървеше бързо, без да проявява каквато и да било предпазливост, необходима в Дивия запад почти по всяко време. Следователно сигурно бе твърдо убеден, че наблизо не се намираха врагове.

Вождът се беше изкачил заедно със спътника си нагоре по долината и сега се връщаше надолу обратно към лагера, намиращ се при нейния изход. Трябваше да извърви приблизително две английски мили, тъй че измина доста време, докато се озове в бивака.

Там се намираха същите онези индианци, които бяха принудени да напуснат Фъруд Камп по толкова позорен начин и имаха същия изпокъсан и отпаднал вид като Токви Кава. Те го посрещнаха с очаквателни погледи. Всички до един бяха гладни.

Сред тях той забеляза и онези воини, отишли преди няколко часа да проверят дали в поставените примки не се е хванал някакъв дивеч. Изобщо нямаше нужда да ги пита за резултат, защото видя, че са се върнали с празни ръце. Обстоятелството, че той идваше сам и без пушката, бе за тях признак, че ако не се е случило някакво нещастие при което да е загубил спътника си и оръжието, сигурно е имал успешен лов. Тъй че те наскачаха на крака и, нарушавайки обичайната индианска сдържаност, го посрещнаха с въпроса:

— Токви Кава застреля ли нещо? Сдоби ли се с месо?

— Да — отвърна той. — Гладът свърши. Убих един бизон, една женска и едно малко.

При тези думи се разнесоха стотина радостни викове и настана такова вълнение и суматоха, че команчите забелязаха ездача, приближаващ се към бивака от срещуположната страна, едва когато кажи-речи го достигна. Това бе внукът на вожда, Ик Сенанда, който беше изпратен да отиде до пасищата на команчите, за да ги снабди със споменатите вече необходими неща, но без да казва нито дума за позорния и безславен край на замисленото нападение над Фъруд Камп.

Изпращането на метиса бе за вожда единственият изход да прикрие донякъде пред съплеменниците си понесения срам и да може да запази мястото си на предводител. В сегашния си вид той изобщо не биваше да се мярка пред очите им, обаче сдобиеше ли се пак с коне и с оръжия, можеше да залови Олд Шетърхенд и Винету заедно със спътниците им, което щеше да му донесе почести и слава. А ако после бързо предприемеше успешен поход срещу някакви врагове, независимо дали са бели или най-близките му съседи, апачите, за да им вземе скалповете и амулетите, понесената ужасна загуба и страшен позор можеше да бъдат забравени и всичките му опасения и тревоги щяха да изчезнат. И така всичко зависеше от успешния изход на мисията, с която бе натоварен неговият внук и затова никак не е трудно човек да си представи с какво напрежение и нетърпение Токви Кава очакваше завръщането му.

Ето че настъпи моментът, когато на напрегнатото очакване щеше да се сложи край. Но това стана по начина, който бе толкова съкрушителен за вожда, че в мислите си той непрестанно бе пропъждал подобна възможност. Ако на Ик Сенанда се беше удало успешно да изпълни поръчението му, метисът трябваше да се върне с повече от сто коня и пушки, а също така да донесе дрехи и муниции за всички. В такъв случай той естествено щеше да вземе със себе си и неколцина други команчи, защото сам човек не е в състояние да се справи със стотина коне. Но ето че метисът идваше сам, съвсем сам като водеше за юздите само един-единствен товарен кон.

Щом го забеляза, меднокафеникавото обветрено лице на Токви Кава се обезкърви и стана пепелявосиво, а другите команчи забравиха голямата си радост от убитите бизони и не посрещнаха метиса с нито една дума за поздрав. Когато Ик Сенанда слезе от коня и се приближи до вожда, Мустанга се отдалечи малко настрани и седна до един храст на достатъчно разстояние от хората си, за да не могат да чуят какви вести му носят. Внукът му го последва, настани се до него и зачака да го заговори. Токви Кава се взря в лицето му с особен празен поглед и с предрезгавял от разочарование глас го попита:

— Къде са конете?

— Не ми дадоха — гласеше отговорът.

— Къде са стоте пушки и ножове?

— Не ги получих.

— Какво си донесъл?

— Само няколко пушки, няколко ножа, барут, олово и нови дрехи за теб.

— И нищо друго ли?

— Нищо!

— Тогава не си спазвал заповедите ми!

— Действах напълно според указанията, получени от теб.

— Издал си случилото се във Фъруд Камп.

— Нищо не съм издавал!

— Но не са изпълнили заповедите ми, а причината може да е само там, че хората от племето ни вече знаят за нашия позор.

— Да, знаят.

— Тогава сигурно си се раздрънкал, защото ние идваме право от Фъруд Камп и никой преди теб не е могъл да отиде при команчите и да им го каже!

— И въпреки това когато се появих там, те вече знаеха всичко.

— От кого са го научили? Разбера ли кой е бил, ще му одера скалпа от главата още докато е жив!

Ръцете на Токви Кава се свиха в юмруци, а очите му замятаха гневни мълнии.

— Ти няма да се сдобиеш с този скалп — отговори внукът му. — Огнения кон е тичал сто пъти по-бързо, отколкото сме вървели ние, и навсякъде е разнесъл вестта.

— Нима Огнения кон отива и при команчите-наиини?

— Не, но той минава недалеч от техните пасища и спира на няколко места, наричани от бледоликите железопътни станции. Неколцина от нашите воини са посетили една от тези станции и са научили всичко.

— Уф! И Огнената вода и Огнения кон са изпратени от злия дух в земите на червенокожите мъже, за да им донесат гибел. Скоро всички хора от едната Голяма вода [50] до другата ще знаят, че са ми взели и амулета, и косата, а така в бъдеще името ми, най-прославеното надлъж и нашир, ще се носи като вонята на мърша, от която не искат да ядат дори и лешоядите. Но аз ще си отмъстя, ще си отмъстя на всички, които ме превърнаха в мърша!

— Ти си прочут вожд и ще останеш такъв — успокои го внукът му. — Ние ще пленим Винету и Поразяващата ръка, а после ще нападнем апачите. Ще ги принудим да ни дадат скалповете и амулетите си, а щом отново се сдобиете с амулети, ще можете да се върнете в ловните полета на племето си.

— Уф! А сега не можем ли?

— Не.

— Значи е имало съвещание по този въпрос, така ли?

— Да, имаше съвещание на всички възрастни воини и мъдри мъже.

— Прогониха ли ни от племето?

— Да.

— Уф, Уф!

Вождът покри очи с длан и дълго време остана в това положение. После отпусна ръка и каза:

— Аз съм богат. Защо не ми донесе нищо друго освен тези дрехи?

— Не биваше.

— Притежавам толкова много коне, а съм без кон. Нима ти забраниха да ми доведеш и един жребец?

— Да, така е.

При тези думи изпълненият с боязън поглед на Токви Кава се впи в лицето на внука му, и почти заеквайки от страх пред очаквания отговор, го попита:

— Но нима искат да задържат и моя черен мустанг, жребеца, който ми е по-скъп дори от живота?

— Да, и него.

Вождът скочи на крака, обзет от ярост. Той понечи да даде воля на гнева си, но Ик Сенанда предупредително вдигна пръст и с успокояващ тон му каза:

— Токви Кава е велик вожд. Той знае, че воинът трябва да се владее. Нима искаш нашите хора, които са отправили погледи към нас да си помислят, че не умееш да бъдеш господар на мислите и чувствата си?

При тези думи старият вожд пак седна на мястото си, но изминаха няколко минути, преди да си наложи поне външно да изглежда спокоен и да изрази съгласието си:

— Синът на дъщеря ми е прав. В момента няма да мисля за болката, която искат да ми причинят, но по-късно, когато се върна там, където сега ми забраняват да отида, няма да забравя никого от хората, накарали ме така да страдам. Носиш ли ми още някаква вест освен това, което вече чух?

— Не.

— Уф! Толкова много от старите воини се наричаха мои приятели и аз наистина ги смятах за такива: И от тях ли никой не ти е предал да ми кажеш нещо?

— Никой!

— Тогава те всички ще разберат как Токви Кава се отплаща за подобно коварно приятелство. Ти си ми внук и още млад, ала си храбър и притежаваш не по-малко хитрост от мен. Ако искаш да ми кажеш нещо, говори! Имаш ли някакво предложение?

— Не. Ти си човекът, който трябва да заповядва, а аз ти се подчинявам. Всичко, каквото кажеш, е добро и всичко, каквото решиш, ще бъде изпълнено от нас.

Метисът изрече тези думи с тон на най-искрена покорност, като сведе глава в знак на това, че поставя в негова услуга и мисълта, и физическата си сила, но един проницателен и безпристрастен наблюдател например като Винету или Поразяващата ръка твърде вероятно щеше да забележи лекото, но издайническо потрепване на ъгълчетата на устата му. Както почти всички метиси, така и Ик Сенанда не бе човек, на когото можеш да се довериш. Ако станеше дума за собствената му изгода, той едва ли щеше да се съобразява с дядо си повече, отколкото с когото и да било друг. А и без да се вземе предвид роднинството им, Токви Кава го смяташе за най-добрия си приятел и имаше неограничено доверие в него. И в този момент Мустанга го гледаше с любов, доколкото можеше да става дума за любов в сърцето на вожда. Каза му: .

— Знам, че за мен би дал и живота си, и че докато си бил при нашето племе, си направил всичко възможно, за да предотвратиш прогонването ми. Не си виновен, че не си успял. Ела, нека се върнем при другите, защото те трябва да научат какво е решило племето!

Той не подозираше, че Ик Сенанда не само не беше направил нищо за него, а точно обратното — беше направил и говорил твърде много против него, защото най-голямото му желание бе самият той да стане вожд на наиините. И така, двамата се върнаха при своите хора, които от поведението на Черния мустанг и внука му се бяха вече досетили каква вест бе донесъл Ик Сенанда. И понеже само след секунда вождът им я съобщи, те изпаднаха в най-дълбока покруса, защото и те се бяха надявали, че ездата на Ик Сенанда до тяхното племе щеше да има съвсем друг резултат. Макар че им бе минало желанието за каквото и да било, в този момент те почувстваха особено остро лошото положение в което бяха изпаднали, а с това и все по-ясно усещания глад, тъй че заповедта на вожда да потеглят нагоре по долината към мястото, където се намираше убитият от него дивеч, бе посрещната с нескрита радост.

Преди да тръгнат на път, разпределиха малкото донесени от Ик Сенанда пушки заедно с мунициите между най-добрите стрелци, тъй че сред тях вече имаше поне неколцина, които по отношение на изхранването и отбраната им можеха да направят нещо повече, отколкото с голи ръце.

Когато стигнаха при бизоните, разрязването на убитите животни стана доста бързо, понеже внукът на вожда беше донесъл колкото пушки, толкова и ножове. След като запалиха няколко огъня и всеки изпече своето парче месо, за наблюдателя, който не бе съвсем враждебно настроен към команчите, щеше да е цяло удоволствие да гледа как те започнаха да се «тъпчат», ако искаме да употребим обичайния за този вид хранене израз.

Но когато се наситиха, вождът изобщо не им даде време да си починат, а щом разпределиха помежду си останалото месо, незабавно тръгнаха на път, за да направят всичко възможно Олд Шетърхенд и спътниците му да не се изплъзнат от отмъщението им, като по този начин щяха поне отчасти да си възвърнат изгубената чест. За пълното възстановяване на престижа си трябваше да се сдобият и с нови амулети.

И тъй, отново тръгнаха пеша надолу по течението на потока, за да поемат после на юг покрай снишаващите се разклонения на Сиера Моро.

«Вървя», «странствам» или «ходя пеша» за команчите са все думи, които употребяват с презрение, защото извън бивака те са винаги на кон. Който не може да язди, а е принуден да върви пеша, според индианските схващания стои много по-ниско от съществото, заслужаващо името човек. А ето че в този случай самите те бяха обречени на участта да си служат с краката за онази цел, за която са им дадени от природата. — да вървят. Единствено Ик Сенанда притежаваше кон, но и той не яздеше, защото имаше основателна причина. В лагера на наиините беше разменил препъващия се бял жребец срещу по-хубаво животно, но от бързата езда то бе изтощено и трябваше да го щадят, защото нямаха друг кон, а той можеше да им бъде много полезен в случай на спешна нужда.

Следобед, когато индианската колона се движеше през тревиста равнина, команчите се натъкнаха на една диря, която бе оставена от значителен брой ездачи. Сигурно са били над двайсетина и то все бели, понеже всички коне бяха подковани, а посоката им съвпадаше с посоката на индианците. От особеностите на следите ставаше ясно, че конниците бяха минали оттук преди не повече от час. Тези следи зарадваха команчите немалко, защото те веднага си помислиха да нападнат хората. Това бе за тях изгоден случай да си набавят коне и оръжия, и ето защо с голямо усърдие се заеха да преследват ездачите.

След като дирите доста време водиха успоредно на планините, по-късно те се приближиха до тях и привечер навлязоха между възвишенията. Когато Токви Кава забеляза това обстоятелство, той каза на внука си:

— Тези бледолики не са неопитни хора. Понеже скоро ще се стъмни, са свърнали към близките височини, за да не се видят принудени да пренощуват в откритата прерия, където огньовете им ще се виждат отдалече. Следователно навярно няма да ни е много лесно да ги изненадаме и победим, още повече, че имаме толкова малко оръжия.

— Pshaw! Ние сме три пъти по-многочислени от тях и каквото не може да се постигне със сила, ще го постигнем с хитрост.

— Хитростта винаги върши повече работа от силата, и това важи сега особено за нас. Не бива да забравяш, че от глад воините ни са изтощени. Преди да решим какво да направим, ще трябва тайно да се промъкнем до бивака на бледоликите.

Планините бяха покрити с гора, от която отделни групи дървета и храсти се спускаха в равнината. Когато команчите се добраха до един такъв храсталак, те си избраха подходящо място за бивак, а след това вождът и Ик Сенанда тръгнаха, за да открият къде са белите. Вече бе започнало да се смрачава, поради което можеха да предположат, че няма да им се наложи да вървят много надалеч.

Предположението им се оказа съвсем правилно, защото с безкрайна предпазливост се бяха промъквали не повече от петнайсетина минути, когато надушиха миризма на дим.

— Наблизо са — прошепна старият вожд на внука си, — но ще трябва да изчакаме, докато съвсем се стъмни.

След падането на нощта те продължиха да се промъкват напред. Скоро доловиха ромоленето на малко поточе, а после между клоните и дърветата проблясна светлината от огън, около който белите бяха насядали в кръг. Близо до тях имаше тревиста полянка, където се намираха конете. Макар че хората току-що се бяха настанили да бивакуват, животните се охраняваха от двама мъже, които държаха пушките си готови за стрелба. Това бе сигурен признак, че команчите си нямаха работа с новаци или с непредпазливи хора.

За опитни индианци изобщо не беше трудно да се промъкнат съвсем близо до белите, защото дебелите дървета предлагаха превъзходно прикритие. Двамата съгледвачи продължиха да пълзят, докъдето им позволяваше собствената безопасност, след което се озоваха всеки зад едно дърво толкова близо до лагера, че не само ясно виждаха белите, но дори можеха да чуват всяка тяхна дума.

Изглежда предводител на белите беше един възрастен мъжага със загрубяло от дъжд, слънце и вятър лице, със снежнобяла коса и светлосива дълга брада. Той бе извънредно характерна личност с остри черти на лицето и нямаше съмнение, че бе преживял не едно и две приключения. Въпреки възрастта бдителният му поглед издаваше младежка жизненост и когато говореше, в гласа му личеше такава решителност и превъзходство, като че бе свикнал винаги да заповядва. Както чуха двамата индианци, колкото и странно да бе, спътниците му се обръщаха към него с «Ваше Величество».

Почти без изключение останалите бяха мъже, по чиято външност от пръв поглед се виждаше, че притежават необходимия за Дивия запад опит. Най-младият измежду тях беше слаб и строен, изключително източен на височина блондин, който изглежда беше «enfant gate» [51] на компанията и обичаше непрекъснато да я развеселява с приказките си. Името му беше Хум, а няколко пъти го нарекоха и Дългия Хум. Точно когато съгледвачите заеха местата си, го чуха да казва:

— Ваше Величество, сигурно се чувствате в безопасност, защото не поставихте никакви стражи. Струва ми се, че тук някъде започват земите на команчите. Да не би да ви се иска тези достопочтени джентълмени да ви лишат и от трона, и от живота?

— Моят трон е ей това място, където съм седнал и много ми се ще да видя червенокожия, който ще успее да го измъкне изпод мен. Та нали се намирам в компанията на точно трийсет мои поданици, всеки един от които е герой и истински Байяр. [52] спечелил си славата на най-храбрия френски рицар във войните на френските крале в Италия. Б. пр.) Но за команчите си прав, драги Хум. Исках само да ви дам време да се нахраните. После както обикновено ще поставим пазачи. Ще спим седем часа, ще се сменяме на всеки час, следователно на пост ще могат да застават едновременно по четири души. Това е напълно достатъчно, ако не стоят на едно място, а непрекъснато обхождат своя четвърт участък от кръга. Ще спазваме този порядък и занапред, докато стигнем до планините Сан Хуан.

— Където ще станем милионери! — добави Хум и весело се разсмя.

— Макар сега да се смееш, аз вярвам, че наистина ще станем милионери.

— Понеже за мен наследството на богатия ми чичо е напълно загубено, няма да имам нищо против, ако ми разрешиш да унаследя още по-богатия щат Колорадо.

— Well! Тъй като пак го споменаваш, я ни разкажи каква е всъщност историята с този чичо? Той ли те лиши от наследство? Понеже си толкова свестен човек, това не би трябвало да му се прости дори и на оня свят!

— Не ме е лишавал от наследство и все пак ми го отне. Той минаваше за богат, защото умееше да създава такова впечатление за себе си. А баща ми, макар че беше добър търговец, не я докара доникъде. Веднага ще чуете защо. След смъртта си освен дългове той не ми остави и пукнат цент. Чичо ми, който нямаше деца и когото помолих да ми помогне да си стъпя на краката, ме отпрати с утешението, че аз ще бъда неговият универсален наследник. Продължих да се мъча още няколко години, докато и той умря. Освен напълно празната си каса този човек ми завеща и счетоводната си книга. Пъхнах носа си в нея и скоро ме хвана хрема, и още каква! Милият ми чичо е бил достатъчно хитър да поддържа моя добродушен баща дълги години да работи за него, без да му плати нито един-единствен долар. Баща ми е вярвал, че спечелените от него пари са на сигурно място при брат му, а когато малко преди смъртта си узнал всичко, не е искал да разкрие подлостта на чичо ми за да не го излага пред хората. Ето как не можах да наследя от него и един долар, а изгубих и парите, които бих получил от моя баща, ако не е бил толкова доверчив.

— Хубав чичо, няма що! А как се казваше?

— Хич не ме интересува, не го знам!

— Какво? Не го знаеш ли? Но нали фамилното име трябва да е също като твоето!

— Разбира се.

— Е, добре! Сигурно не си забравил собственото си име! Ние те наричаме Дългия Хум. Още не си ни казал какво означава Хум, а фамилното си име продължаваш да премълчаваш. Защо?

— Защо ли? Ами защото съм веселяк и не обичам да се ядосвам, а щом чуя името си, винаги ме хваща яд.

— И каква е причината?

— Ами то звучи много смешно, още повече за слуха на американците.

— Хм! Щом имаш толкова ясно изявено чувство за красиво звучащи думи, ние не можем да имаме нищо против, но що се отнася до изпарилото се наследство, то можеш да се утешиш с мисълта, че горе в планините Сан Хуан в Колорадо ще бъдеш стократно обезщетен!

— И да не е стократно, все ще намериш нещичко, Ваше Височество, защото вие не сте човек, който ще води за носа почтени люде толкова надалеч в Скалистите планини.

— Не, наистина не съм такъв човек. Ето тук в джоба ми се намира картата за местонахождението на мината. Тя ще ни направи богати, много богати, макар и не чак дотам като да речем, ако имахме късмета да открием в Сиера Моро направо приказната Bonanza of Hoaka.

— Често съм чувал да говорят за нея. Странно име! «Бонанса» е испанска дума, «of» е английска, а «Hoaka» изглежда е индианска. Нали?

— Да.

— Какво ли означава тя?

— Не мога да кажа, защото все още не съм намерил човек, който да знае и да е в състояние да я преведе. Но бонансата наистина съществува и стотици гамбусино [53] са се опитвали да я открият. Неколцина от тях са стигнали толкова близо до нея, че са намирали големи златни късове, но досега на нито един човек не се е удало да открие самото място, където златото се намира масово. В момента сме точно във въпросната местност и когато утре продължим пътуването си, ще минем през местата на споменатите находки. Дори е възможно бивакът ни да е разположен съвсем близо до прочутата бонанса. Представете си само ако някоя щастлива случайност ни помогне да я намерим!

Тези думи наелектризираха всички присъстващи. Разнесоха се какви ли не възклицания, а развеселеният Хум се обади:

— Ще си мисля за нея, докато заспивам. Може би така ще ми се присъни и после ще ви покажа къде е. В такъв случай ще можем да се откажем от нашите мини горе в планините на Колорадо, а? Какво мислите по въпроса, мешърс?

— Естествено, че можем — отвърна негово величество. — Намеря ли веднъж тази Bonanza of Hoaka, няма да се колебая и миг да подаря някому плана, дето е в джоба ми. А не е ли направо неразбираемо, че е възможно да съществуват хора, които знаят къде е бонансата и въпреки това не я експлоатират?

— Че кой е този човек? Има ли такива хора? Истина ли е? — заваляха наоколо въпроси.

— Да, истина е, има индианци, които знаят мястото, но от омраза към белите го държат в тайна. Само когато им се наложи да купят нещо от бледоликите, те отиват там, за да вземат шепа дребни нъгитс. Но не се докосват до по-големите късове злато. Именно тук по тези земи се срещат колкото щеш такива безкрайно глупави и откачени хора. Неотдавна в Албъкърк разговарях с едно отче, което се запознало в Estrecho de cuarzo [54] с някакъв червенокож. Индианецът бил гладен и отчето му дало хляб и месо. Тогава червенокожият измъкнал от пояса си кожена торбичка и му подарил късче чисто самородно злато, значи един нъгит, който тежал поне петдесет грама, а торбичката била пълна с такива късчета, чиято стойност възлизала на огромна сума. Какво ще кажете, а?

Чуха се най-различни отговори, изразяващи учудването на слушателите, а един от най-практичните се осведоми:

— Нима отчето не го е разпитало?

— Разбира се, че го е разпитало, но естествено не получило никакви сведения, а само краткия отговор: «Взел съм ги от Bonanza of Hoaka, сбогом!» Ще не ще, отчето трябвало да се задоволи с тези думи, а онзи обесник бързо изчезнал.

— Но отчето е трябвало да го задържи и принуди да му издаде бонансата!

— Отчето ли, един свещеник? Не бива да постъпва така, нали ще е в противоречие с неговата служба и учение!

— Какво ме интересува служба и учение! Ако аз срещна такъв индианец и той не ми каже нищо, ще го наръгам с ножа си. Да, и то без никакви угризения на съвестта.

— Аз пък не бих го наръгал току-така, защото не е необходимо да ставам убиец, а и след като умре, тогава съвсем няма да може да ми даде каквито и да било сведения. Не, аз бих постъпил иначе. Има други, по-добри и съвсем сигурни средства, с които да накараш един толкова мълчалив и потаен индсман да проговори!

— А къде се намира Estrecho de cuarzo? Знаете ли, ваше величество? И какво означава това име?

— То е испанско и има смисъла на Теснина, клисура на кварца. Знам къде е мястото и най-откровено ще ви призная, че и аз съм от хората, които напразно търсиха Bonanza of Hoaka. Дори съм бил в Естрехо, но не открих абсолютно нищо, макар да можех да се закълна, че съм близо до находището. Помислете само за името! Кварц! Та това е тъкмо онзи минерал, в който обикновено се намира златото. И теснина! Тази дума ни посочва най-ясно как е възникнала бонансата! По-рано в теснината е имало водопад, който е промивал златните късчета и зрънца от скалите и ги е събирал в една дупка. И сега те лежат там и струват много милиони. Нужно е само да бръкнеш и да ги извадиш, стига да знаеш къде се намира дупката. Тази мисъл направо може да те влуди. Ако това ще ви достави удоволствие утре мога да ви покажа Estrecho de cuarzo, тъй като и бездруго пътят ни минава наблизо.

И тези думи предизвикаха силно вълнение, което изглежда нямаше скоро да премине. Предводителят им реши да сложи край на сцената, като заповеднически каза:

— Хайде, сеньори, стига толкова! Вече се нахранихте и сега, ще трябва да определим четирите поста, понеже нямам никакво намерение да проявявам доверчивост към команчите, особено когато не са ми пред очите. Разговаряте толкова високо, че може да се чуе на цяла миля. Ако не се успокоите и не пазите тишина, утре няма да видите Естрехо, давам ви думата си, а вие знаете, че винаги държа на нея!

— Well. Ще имате желаното спокойствие, Ваше Височество — обади се Хум с привичния си весел глас. — И тъй, дръжте си устата затворена, джентълмени, сеньори и мешърс! Нали чухте, че искам да спя и да сънувам бонансата! Който ми смущава съня, утре няма право да получи и едно златно късче. И така, лека нощ. Ваше Величество, лека нощ!

Той намести седлото си като възглавница, изпъна се на земята, постави съвсем близо до себе си заредената пушка и затвори очи.

— Хайде, ела! — прошепна Черния мустанг на внука си. Двамата предпазливо се отдалечиха и наистина бе крайно време, защото постовете станаха и тръгнаха да заемат местата си. Само след половин минута един от тях мина съвсем близо край мястото, където бяха лежали скрити съгледвачите. Ако все още бяха там, той непременно щеше да ги забележи.

Когато бивакът на белите остана достатъчно далеч зад гърба на двамата индианци, Мустанга спря и попита придружителя си:

— Разбра ли всичко?

— Да.

— Аз не разбрах всяка дума, но общият смисъл на разговора ми е ясен. Утре ще вземем скалповете, конете и оръжията на тези бледолики, както и всичко друго, каквото носят със себе си. Уф!

Команчът изрече последните си думи толкова решително, сякаш цялата работа бе в кърпа вързана. Ик Сенанда не беше чак толкова убеден в успеха им. Той предупреди вожда:

— Ти сигурно си видял и чул, че тези бледолики не са грийнхорни, които ще се оставят лесно да бъдат надхитрени!

— Но аз все пак ще ги надхитря!

— Смятам, че е по-добре да ги нападнем още днес.

— Ти говориш като млад воин, а аз като мъдрец, който се е научил всичко внимателно да премисля. Четири поста непрекъснато обикалят бивака и ще ни забележат. Освен това тези мъже спят с пушка в ръка и щом постът се развика, ще скочат на крака, готови за бой и ще застрелят мнозина от нас. А на мен ми се иска да щадя воините ни, за да не заслужа нови упреци, когато се върна при племето си. Тук не бива да се пролее кръвта на нито един команч.

— Тогава съм страшно любопитен да разбера как ще го осъществиш!

— Нали чу разговора им за бонансата?

— Да.

— Тази бонанса не ми е известна, от никого не съм чувал името й, но знам къде се намира нашето Шапо Гаска, Скривалището на златото.

— Уф! — изплъзна се от устата на метиса. — Какво имаш предвид с това скривалище?

— Не се ли досещаш?

— Не.

— Ти го знаеш не по-зле от мен. Препуснеш ли сега натам, можеш да пристигнеш при Естрехо още утре на разсъмване. Аз ще вървя през цялата нощ с нашите воини, за да успея по същото време да се озова там.

— Ще бъдеш ли наблизо, когато се появят бледоликите?

— Даже много по-рано. Ще дойда още сутринта или пред-обед, а те ще пристигнат едва привечер. Внимавай да чуеш какво ще ти кажа! От Шапо Гаска ще вземеш толкова нъгитс, колкото са необходими за целта ни, ще отидеш до Естрехо и след като ни оставиш коня си, ще се разположиш на такова място, че белите да те намерят. Те трябва да видят златото и тогава ще започнат да те разпитват за бонансата. Отначало дълго ще се опъваш, но най-сетне ще им издадеш мястото, ще ги заведеш до Естрехо и ще ги вкараш в теснината, където ще ги обградим така, че изобщо да нямат възможност нито да се съпротивляват, нито да избягат.

— Уф! — възкликна Ик Сенанда и едва успя да скрие усмивката си. — Това си го научил от Олд Шетърхенд!

— Умният воин се учи дори от най-върлите си врагове! Ние ще приготвим много дърва за поддържане на огъня. Щом бледоликите се озоват в Естрехо, ще преградим входа с насечените клони и ще ги запалим. Така бледоликите ще се окажат в плен също като нас в Бърч Хоул и ще бъдат принудени да се предадат.

Ик Сенанда не каза нито дума, а се замисли.

— Не харесваш ли плана ми? — попита го дядо му.

— Харесвам го, защото измисленото от Поразяващата ръка винаги е безукорно, но в него има нещо, което ме тревожи.

— Какво е то?

— Белите ще ме убият.

— Няма.

— Съвсем сигурно е!

— Не е! Да не мислиш, че ще изпратя сина на дъщеря си срещу една опасност, която ще му струва живота?

— Мисля, че го правиш неволно, без да знаеш, че така ще стане. Щом тези хора разберат, че са измамени, естествено ще си отмъстят на мен като на предател.

— Няма да могат да си отмъстят, защото няма да бъдеш в ръцете им, а ще избягаш, преди да са осъзнали, че са пленници.

— Та нима ще имам възможност да се измъкна, щом ме вържат?

— Да не мислиш, че ще те вържат?

— Да. Нали привидно ще бъда принуден да им издам бонансата. За тях ще е ясно, че го правя против волята си и именно затова ще се погрижат да им бъда сигурно в ръцете.

— Но не и като те вържат. Нали ти нямаш кон, а те имат. Ще са уверени, че ако речеш да бягаш, само след няколко крачки ще те догонят и затуй няма да те вържат. Щом се озоват в Естрехо, ти внимателно ще наблюдаваш изхода и забележиш ли, че се появяваме с насечените клони, незабавно ще се втурнеш към нас.

— Ами ако все пак ме вържат? Какво да направя тогава, за да се изплъзна от отмъщението им?

— Нищо. Това е изключено, но ако все пак стане, ти ще се държиш най-спокойно и ще разчиташ на мен.

Изглежда метисът не се успокои напълно. Вождът продължи усилията си да разсее опасенията му и най-сетне това му се удаде, особено след забележката:

— Дори и да те пленят и вържат, дори и да не успееш да им се изплъзнеш, аз ще преговарям с тях пак, както и Олд Шетърхенд преговаря с нас в Бърч Хоул. Естествено първото ми условие да ги пощадя ще бъде твоето освобождаване.

— Ще ги пощадиш ли? Струва ми се, че искаше да ги избиеш, а?

— Така и ще направя. Към такива врагове не е необходимо човек да спазва дадената дума. Нима бледоликите са били някога искрени и честни към нас?

— Не са били.

— Значи си съгласен с мен?

— Да. Ще направя каквото искаш, защото ти не можеш да изоставиш в беда сина на дъщеря си, а после всички воини на команчите ще прославят смелостта ми, с която съм рискувал живота и свободата си, за да предам в ръцете ти тези бледолики мъже.

— Тогава ела!

Те се върнаха при очакващите ги команчи. С кратки думи Черния мустанг им съобщи какво бяха видели и чули, както и какво беше решил. При новите обстоятелства индианците нямаха възможност нито да си отпочинат, нито да поспят, а ги очакваше напрегнат и изморителен нощен поход, но въпреки това те посрещнаха речта на вожда си с ликуване, което разбира се не се изрази в силни викове и възклицания. Предлагаше им се възможност да се сдобият с коне, оръжия и с повече от трийсет скалпа, а така поне една част от тях щеше донякъде да възстанови честта си. Само след броени минути те поеха към Естрехо де куарсо, а метисът пришпори коня си към Шапо Гаска на своя дядо.

Пътят на команчите беше труден, защото една голяма част от него трябваше да изминат през нощта, а и бяха принудени да вървят през труднопроходими местности, тъй като по-удобните и по-хубави маршрути твърде вероятно щяха да бъдат използвани от белите, които лесно можеха да забележат оставените от индианците следи.

И така, команчите неуморно преодоляваха през цялата нощ планини, труднодостъпни долини и проломи. Когато се развидели, те спряха за кратко време да си поотдъхнат и да изядат по едно парче студено бизонско месо. После отново продължиха и то с такова усърдие, че когато предобедът се преполови, те се озоваха съвсем близо до Естрехо .

Тази местност беше много удобна за техните цели. От запад на изток се простираше тясна планинска верига, покрита с гъста гора. Малко преди самия си край веригата бе пресечена от север на юг от пролом, образуван както от продължителната бавна дейност на водата, така и от внезапно развихрили се вулканични сили, отцепили отвесно последната част от планината. И така, споменатата верига завършваше с един губещ се в равнината нос, най-крайната част от който бе като отсечена. Вече казахме, че носът бе покрит с гъста гора, обаче по съвсем естествени причини отрязаният му връх беше напълно гол. Той се състоеше от твърда кварцова скала, в чиято компактна маса се врязваше, водейки надолу, доста дълбок улей, широк на места не повече от десетина крачки, за да завърши внезапно пред отвесно издигаща се стена. И скалите от двете страни на този улей бяха толкова гладки и стръмни, че нямаше нито едно-единствено място, откъдето можеше да се изкачат хора. Изглежда сякаш тук природата бе работила с огромен трион, за да не остави за човешкия крак никаква опорна точка. Не се виждаше никакво дърво, нито храст и изобщо никакво растение, което да е успяло да намери място за корените си, или каквато и да било подхранваща почва.

Този тесен пролом беше наречен Естрехо де куарсо и именно за него «величеството» бе споменал, че сигурно е образуван от съществувалия някога водопад.

След пристигането си команчите се оттеглиха в гората, без да се приближават до входа на Естрехо. Постъпиха така, за да не оставят никакви следи. Само вождът отиде до теснината да се убеди, че той и хората му се намираха сами в тази местност. Когато се върна при воините си със задоволителен резултат, те вече усърдно се бяха заловили да събират необходимите за огъня сухи клони и да ги връзват в удобни за носене наръчи.

Малко по-късно те забелязаха метиса, който се приближаваше, яздейки през равнината. Той нямаше как да знае точно на кое място се намират и затова му извикаха. След като остави при тях съвсем изтощения си кон, който не биваше да бъде забелязан от белите, Ик Сенанда показа на Мустанга донесените нъгитс, а вождът му даде още няколко подробни указания как да се държи. После метисът се отдалечи, за да започне да играе своята не съвсем безопасна роля. Тъй като бяха доста хора, скоро команчите събраха повече дърва, отколкото бяха необходими за целите им и тогава вече можеха да си починат от напрегнатия и тежък поход. С алчно напрежение те зачакаха пристигането на бледоликите.

Белите съвсем не подозираха, че в Естрехо ги дебне толкова голяма опасност. Понеже нямаха бърза работа, на следващия ден те спаха до късно и напуснаха бивака си, без да забележат никаква следа от двамата врагове, които се бяха промъкнали до тях и ги бяха подслушали. Белите яздиха до обед, когато стана много горещо и затова позволиха както на конете, така и на себе си един час почивка. После продължиха ездата, докато най-сетне стигнаха на около три английски мили от Естрехо. Пътят им се спусна в една падина, където растеше самотно дърво. Предводителят на групата, който заедно със своя любимец Хум беше начело, посочи натам и каза:

— Виждате ли онова дърво ей там долу? Познато ми е. То ми служи за знак, по който разбирам, че ако продължим да яздим, както досега, още един час, ще стигнем до Естрехо.

При тези думи мъжете насочиха погледи към дървото и един от тях, който имаше много остро зрение, се обади:

— Ваше Величество, освен дървото виждам и още нещо. Ако не се лъжа, в сянката му лежи някакво животно, а може и да е човек.

— Хм! Сам-самичък човек тук, в тази толкова затънтена и все пак тъй опасна местност! Да не би да е някой Гамбусино, който е чул за бонансата и търси наоколо злато? Я да го огледаме по-внимателно!

Съвсем скоро разбраха, че това наистина не е животно, а човек, който беше легнал в сянката на дървото и изглежда спеше. За да го изненадат, предводителят и неколцина от хората му слязоха от седлата и тихо се отправиха към него, докато другите съвсем бавно ги следваха на конете.

Сигурно човекът спеше много дълбоко, защото не чу приближаващите се хора, които, щом стигнаха до дървото, незабавно го обградиха. Парче кожа, сгънато като торбичка, бе пъхнато в пояса му, ала една част стърчеше навън и понеже се беше леко разтворила, погледите на белите успяха да съзрат късче чисто самородно злато с големината на едър лешник.

— Tempestad! [55] — изплъзна се от устата на предводителя. — Този човек има нъгитс! Той е мелез, навярно е метис. Нъгитс! Тъй близо до Естрехо! Да не би…!? Веднага трябва да го поразпитаме!

В този момент се приближиха и ездачите. Конският тропот събуди човека. Той отвори очи, видя белите и силно изплашен, скочи на крака. Сякаш неволно ръката му бързо посегна към пояса. Той почувства, че кожената торбичка се е поизмъкнала навън и я натика обратно тъй припряно и смутено, че и да не беше видял златото, човек неминуемо щеше да заподозре нещо нередно. Естествено този метис не беше никой друг освен Ик Сенанда, който отлично играеше ролята си. На споменатото място бе очаквал белите, още отдалеч ги забеляза и се престори на заспал. Нарочно беше поставил торбичката така, че да се разтвори. Вниманието на бледоликите трябваше веднага да бъде привлечено от обстоятелството, че метисът притежава злато. Незабавно и без каквото и да било подозрение те влязоха в поставената от него мрежа. Предводителят им строго го попита:

— Мога ли да знам, кой си ти, получервенокожи хлапако?

— Казвам се Ято Инда — отвърна метисът. Той използва името, което носеше още във Фъруд Камп, понеже то будеше по-голямо доверие.

— Ято Инда ли? Ако не се лъжа, това име означава Добрия мъж. Кой е баща ти?

— Един бял ловец.

— А майка ти?

— Дъщеря на апачите.

— Тогава името е вярно. Ами защо се скиташ из тази местност, която е в земите на команчите и където няма никакви апачи?

— Моето племе не може повече да ме търпи у дома.

— Защо?

— Защото съм приятел на бледоликите.

— Хм! Значи си прокуден? И това сигурно е вярно, защото имаш само един нож. Значи са ти взели пушката.

— Ято Инда ще отиде при бледоликите и там ще си купи пушка.

— Аха! Обстоятелството, че индианците са те прокудили, е препоръка за нас, но ако искаш да си купиш пушка, трябва да имаш пари, нали?

— Ято Инда няма нужда от пари.

— Тъй ли? Да не мислиш, че ще ти я подарят?

— Не. Бледоликите нищо не подаряват. Обаче те са доволни и ако за пушките и Огнената вода получат злато вместо пари.

— А-а, Огнена вода! Изглежда ти я пиеш с голямо удоволствие, а?

— Така е! — отвърна метисът с най-искрения и най-откровен тон, какъвто изобщо може да има.

— Значи нямаш пари, но затова пък притежаваш нъгитс. Тъй ли е?

— Ято Инда няма злато, но ще търси, докато намери.

— Звучи така, сякаш си решил да откриеш прочутата Бонанса ъф Хоуака!

Негово величество си въобразяваше, че е подхванал много хитро разговора. Далеч по-хитрият метис не го извади от заблуждението му, а като придаде на лицето си глуповато горд израз, отвърна:

— И моят бял брат ли е чувал за тази бонанса? Изглежда той я смята за лъжа, за някаква измислица.

— Наистина е така, защото изобщо не е възможно на едно място да има събрано толкова злато, както казват.

— Уф! — възкликна метисът още по-самоуверено. — Не е лъжа, бонансата действително съществува.

— Действително ли? Да не би да знаеш къде е?

— Да, знам и… уф, уф, уф! — прекъсна се той изплашено и опита да поправи грешката си. — Знам, че съществува.

Човек лесно може да си представи с какво голямо напрежение белите следяха този разпит и какъв вътрешен триумф изпита предводителят им, когато метисът се издаде по такъв начин. «Величеството» направи една крачка към Ик Сенанда и рече:

— Ти изплю камъчето, каза повече, отколкото искаше. Не само знаеш, че бонансата ъф Хоуака съществува, но дори знаеш къде се намира!

Той изрече тези думи със съвсем друг тон, за да сплаши метиса и изглежда това му се удаде, понеже, изпаднал сякаш в голямо затруднение, Ик Сенанда със запъване отговори:

— Аз… аз… не знам… не знам, защото аз… не бива… да..

— Не бива да го казваш нали? Ето че си призна, сега вече те спипах, момчето ми!

— Не… не… не! Нищо не знам!

— Млък! Знаеш! Къде е бонансата? Ще признаеш ли? Ще кажеш ли истината?

— Аз… няма какво да признавам, защото… защото нищо не знам!

— Тъй! Подлец такъв, сега ще ти докажа, че ни лъжеш. Внимавай!

С бързо движение той посегна към пояса му и измъкна кожената кесийка. Понеже кожата не беше зашита, а само сгъната, тя се разтвори и съдържанието й се изсипа на земята — повече от една шепа нъгитс. Ужасеният метис извика светкавично и се наведе да събира пръсналите се златни зърна. Но белите бяха още по-бързи от него. Най-близкостоящите се хвърлиха на земята и грабнаха златните късчета преди Ик Сенанда да успее да се добере макар до едно от тях. «Негово величество» го сграбчи с две ръце, рязко го изправи на крака и му кресна:

— Видя ли, негоднико, как те уличихме в лъжа? Откъде имаш тези нъгитс?

Метисът отвори уста, но нищо не каза, преструвайки се, че от уплаха изобщо не може да продума. Едва след като въпросът му бе зададен неколкократно, той с мъка изпелтечи:

— Тези… тези нъгитс… ги намерих.

— Разбира се! Това и ние го знаем! Но къде?

— Там… там… вчера… намерих торбичката там, в гората…

— В гората ли? Торбичката? Долен лъжец! Никой няма да захвърли в гората такава кесийка, пълна с нъгитс. Ти си взел златото от бонансата и веднага ще ни кажеш къде е тя!

— Това… това… не мога!

— Аха! Но аз незабавно ще ти докажа, че можеш! Давам ти една-единствена минута. Ако и тогава не ми отговориш, ще получиш в тялото си толкова куршуми, колкото пушки виждаш наоколо. И тъй, решавай!

Белите насочиха дулата на оръжията си към него. Тогава с превъзходно изиграна уплаха той извика:

— Не стреляйте, не стреляйте! Нали чухте, че съм приятел на бледоликите! Ето защо трябваше да напусна племето си без кон и пушка. Нима заради това на всичко отгоре ще ме убиете?

— Не заради това, а защото отричаш. Ако действително си приятел на белите, докажи го с искреността си!

— Нямам право! На червенокожите мъже е строго забранено да издават бонансата.

— Но ти не си индианец, а метис и следователно на теб не ти е забранено. Ако аз например бях изгонен от племето си индсман, щях на всяка цена да се опитам да си отмъстя. Сега на теб ти се предлага много удобен случай за отмъщение, като ни кажеш къде се намира бонансата.

— Отмъщение ли? Ах… а-а… уф! Да, отмъщение! — извика той, сякаш едва сега му бе хрумнала друга, по-добра мисъл.

— Ами да, отмъщение, отмъщение за небивалата обида, която са ти нанесли!

Метисът все още стоеше нерешително. Изражението му ясно показваше, че в него се води вътрешна борба и след като белите известно време окуражително го увещаваха, вече с известна готовност в гласа заяви:

— Ако аз… дори и да исках… все пак не мога… не мога да я издам!

— Защо?

— Защото… защото… просто защото съм прокуден от племето си и никога повече не бива да се връщам там. Аз трябва да отида при бледоликите и да живея при тях. Но затова се нуждая от пари, от много пари, понеже за всяко нещо ще трябва да им плащам. А издам ли ви бонансата, вие ще ми отнемете тази възможност!

— Ама че глупост! Незабавно ще разбереш каква огромна глупост е това. Колко злато има в бонансата?

— Уф! — възкликна метисът, обзет от мним, сякаш необмислен възторг. — То е толкова много, че и петдесет коня няма да могат да го отнесат.

— Възможно ли е? — буквално изкрещя «Негово величество». — Истина ли е? Истината ли казваш?

— Да. Виждал съм златото.

— Кога?

— Често, а тази сутрин отново го видях.

— Хора, чувате ли ? Чухте ли? За Бога, съвземете се и гледайте да не откачите! Такова огромно количество злато! Та то ще стигне да купим целите Съединени щати! А този глупак си мисли, че има нужда от цялото злато, за да си набави пушка и Огнена вода! Човече, а аз ти казвам, че ако имаш макар само толкова злато, колкото съумееш да носиш в шепите си, ще можеш да си задоволиш и най-големите желания, а Огнена вода ще пиеш до края на живота си! Но ти съвсем няма да получиш толкова малко. Покажеш ли ни бонансата, ще делим поравно. Ти ще получиш едната половина, а ние другата. После ще можеш да се изсмееш на всичките твои апачи и да живееш по-разкошно и от президента, когото вие наричате Белия баща!

— По-разкошно и от… Великия бял баща? Наистина ли? — попита метисът с такова радостно опиянение, сякаш си представяше живота на президента хиляда пъти по-блажен от живота във Вечните ловни полета.

— Да, да! Заклевам ти се в най-святото, което имам! После ще можеш да си набавиш всичко, каквото ти сърце пожелае.

— И Огнена вода, колкото искам ли?

— Много, много повече Огнена вода, отколкото може да се побере в Мисисипи! Само кажи бързо, ама бързо, къде се намира бонансата!

Лицето на метиса просияваше все повече и повече. Беше ясно, че съвсем малко му трябваше още, за да издаде безценната си тайна, но все пак той изказа своето последно опасение:

— Вие сте над трийсет воини, а аз съм сам и без оръжия. Ако ви покажа бонансата, ще вземете всичко и ще ме изгоните, тъй че ще остана с празни ръце!

— Но това са глупости, стократни и хилядократни глупости! Ние сме почтени хора и ще ти дадем половината. Вече го казах и ще удържа на думата си! Но не ни ли издадеш бонансата, безмилостно ще те застреляме и то незабавно, намясто, ей тук на, където си застанал. И тъй, избирай, но избирай бързо! Или смърт, или толкова много Огнена вода, колкото да имаш да пиеш до края на живота си!

«Негово величество» бе извънредно много възбуден, а и останалите бели бяха в същото състояние. Над петдесет конски товара чисто злато! Човек едва ли можеше да си го представи. Жадните им погледи буквално се бяха впили в лицето на метиса. Изглежда повторната заплаха със смърт, както и обещанието за цяла река като Мисисипи, пълна с Огнена вода, накараха Ик Сенанда да вземе бързо решение. За безумна радост на всичките трийсет и един мъже той отговори:

— Ято Инда ще ви се довери, ще повярва, че ще му разрешите да вземе половината от златото и затова ще ви покаже мястото, където се намира бонансата Хоуака.

При тези думи избухна всеобщо ликуване, такова ликуване, каквото уестманът обикновено нарича с думата «shout». [56] Дори «Негово величество» размаха ръце из въздуха като вятърна мелница и заподскача от радост въпреки възрастта си, въпреки сивата брада и снежнобялата коса. Само един-единствен човек притежаваше достатъчно самообладание, за да овладее донякъде голямата си възбуда. Това беше Дългия Хум, чието лице наистина също просия от радост, но който продължи да вика сред невъобразимия шум на другите дотогава, докато най-сетне го чуха:

— Милорди и джентълмени, сеньори и мешърс! Предстои ни да изживеем небивало щастие, но от това не бива да страда почтеността ни. Обещахме на този човек половината от златото и ми се струва, че трябва да спазим обещанието си! Позор за онзи, който не споделя същото мнение!

— Да, да, да! — извика през смях «Негово величество». — Да, да, да! — засмяха се и останалите.

Смехът им показваше съвсем ясно, че думата «позор» въпреки всичко нямаше да им попречи да извършат вече тайно замисленото. Метисът се престори, сякаш кикотът им изобщо не му прави впечатление, а още по-малко пък може да разклати доверието му в тях. Напротив, той заяви следното:

— Ако сега тръгнем към бонансата, няма да е нужно да яздите кой знае колко надалеч.

— Не е ли далече? — попита «величеството». — Тъй си и мислех! Бонансата се намира в Естрехо, нали?

— Да.

— Тогава ще я намерим и без твоята помощ!

— Няма да успеете — самоуверено отвърна Ик Сенанда. — Въпреки всичко може да търсите дълги години и пак нищо да не откриете.

— Тогава тръгвай и ни води! Но не се опитвай да офейкаш! Незабавно ще бъдеш пронизан от трийсет и един куршума!

Метисът се престори, сякаш не чу тази заплаха и заставайки начело, без никаква съпротива се отправи към Естрехо. Той знаеше, че те отиват към сигурна гибел. Изпълнението на плана му се беше оказало много по-лесно, отколкото си беше представял.

От само себе си се разбира, че заслепените и лековерни бели разговаряха единствено за бонансата. Само Хум бе станал мълчалив, яздеше последен и размисляше как ли би могъл да накара спътниците си да се държат почтено с метиса. След известно време предводителят им се присъедини към дългуча и ухилено го попита:

— Онова, дето го каза преди малко за почтеност и справедливост, беше само на шега, нали?

— Не, сър. Този човек напълно безкористно ни отстъпва половината от съкровището си. Не спазим ли даденото му обещание, ние ще се проявим като най-окаяни мерзавци.

— Значи думите ти са били твоето действително мнение, така ли? Pshaw! Винаги съм бил почтен човек и ще остана такъв, обаче всички знаят, че спрямо индианците не е нужно да спазваш даденото обещание.

— Сър, това са толкова позорни схващания, че аз… хм! Освен това Ято Инда не е индианец. Баща му е бил бял!

— Тъкмо туй е причината пет пари да не даваме за него, защото тези мелези са много-по-лоши, коварни и вероломни от чистокръвните индианци. Нека първо ни покаже бонансата, а после може да си върви, накъдето поиска!

— Без да получи своята половина?

— Естествено без нея! Ще бъде чисто безумие да му отстъпим такова страхотно количество злато!

— Безумие или не, аз няма да допусна да бъде измамен!

— Я не ставай смешен! Какво ли ще направиш срещу плана ни, срещу нашите трийсет гласа? Не можеш да предприемеш нищо, ама хич нищо!

— О, мога!

— Че какво ли? Какво си намислил? — прозвуча вече с рязък тон въпросът на предводителя.

— Дали ще направя нещо или не зависи единствено от почтеността ви.

— Сър, това да не би да е заплаха?

— Ако не постъпите справедливо с метиса, да, заплаха е! Винету често наричаше златото «deadly dust» — смъртоносен прах, защото в многобройни случаи беше видял колко нещастия бе донесъл на намерилите го «късметлии» бързо и лесно добитият жълт метал. А ето че и тук, където бонансата все още изобщо не бе открита, вече бяха налице последиците от алчността за злато. Предводителят, чиито любимец винаги е бил Хум, забрави всяко приятелство и дружелюбност, лицето му придоби израза на неумолима враждебност и той заплаши:

— Внимавай само да не вземеш да предупредиш метиса или да предприемеш нещо срещу плановете ни! Щом става дума за бонансата Хоуака, хич не ми е до шега, а и другите мислят като мен. Предупреждавам те и ти казвам, че куршумът ти е сигурен!

След тази закана, изречена с напълно сериозен тон, предводителят смуши коня си и отново зае мястото си до Ик Сенанда начело на колоната. Хум остана последен, дори още повече забави крачките на коня си, понеже близо пред него яздещите спътници бяха чули разговора му с «величеството» и го обсипаха с не по-малко свирепи закани.

Въпреки всичко чувството му за справедливост го накара да вземе решение без да се бои от никаква опасност да помогне на метиса да получи законно полагаемата му се част. Само че за да постигне целта си, трябваше да изчака, докато съкровището бъде извадено от земята. Дотогава нямаше причина да бърза и ето защо след като бе така огорчен и чувството му за справедливост бе така засегнато, той започна все повече да изостава, докато най-сетне неговите спътници се изгубиха от погледа му. Не че имаше по-малко желание от другите да намерят това огромно златно находище — просто гневът му от подготвяната измама го накара да забави коня си и вече не следваше останалите със същата скорост към Естрехо.

Ето защо скалите, криещи бонансата, се откриха пред очите му по-късно. Щом погледът му падна върху тях, той се стъписа и спря коня си. Само след миг Хум даже скочи от седлото, за да не бъде тъй лесно забелязан от малките човешки фигурки, които притичваха насам-натам край Естрехо и съвсем не бе възможно да са неговите другари. Веднага след това там лумнаха силни пламъци и до слуха му долетя многогласен рев, който му доказа, че пред него се намираха индианци.

Той се изплаши, но не за себе си. За щастие тъкмо в момента започна да се смрачава, което попречи на индианците да го забележат, но освен това те бяха толкова много заети край Естрехо, че изобщо не хвърлиха нито един поглед към посоката, откъдето се бяха появили белите. Команчите бяха убедени, че всички са попаднали в клопката, а това мнение се споделяше и от Ик Сенанда, понеже, вървейки начело на колоната, той почти не се беше обръщал назад и не беше забелязал изоставането на дългия Хум.

Естествено дългучът се питаше какво би могъл да стори при дадените обстоятелства и стигна до съвсем правилния извод, че за да бъде полезен на спътниците си, преди всичко трябваше да съхрани самия себе си. Налагаше се да разбере в какво положение се намираха и по какъв начин можеше да им помогне, но беше необходимо да бъде много внимателен, за да не го открият индианците. Ето защо той изчака съвсем да се стъмни и тогава подкара коня си, но не право към огъня, който се виждаше в мрака още по-ясно от преди, а свърна наляво, на изток, за да скрие първо животното на сигурно място зад някоя скала и после предпазливо да се промъкне до мястото на нападението.

Огънят гореше откъм западната страна на върха на скалистия нос. Хум насочи коня си на изток и скоро намери едно закътано място, където върза животното за забито в земята колче и то на такова разстояние от червенокожите, че за да стигне до тях му беше необходимо с бодра крачка да върви около четвърт час.

Но за тази цел на дългуча му трябваше повече време, защото бе принуден да върви извънредно предпазливо. Промъквайки се в западна посока, той най-сетне се добра до планината, която отделяше носа на Естрехо от основната планинска верига. Хум легна на земята и започна да пълзи, докато стигна до онзи ъгъл, откъдето на около двеста крачки наляво от себе си видя огъня. Пламъците му бяха толкова буйни, че светлината му стигаше до ъгъла на Хум, осветявайки всичко почти така, сякаш беше ден. Той не биваше да продължава по-нататък, защото забеляза голям брой червенокожи, които непрекъснато хвърляха в пламъците нови наръчи клони. Те непременно щяха да го забележат.

Но това не бяха единствените индианци, които той видя. Целите скали чак догоре бяха също осветени и щом насочи погледа си натам, дългучът съзря още много други червенокожи, които по неизвестна нему причина се катереха към върха и там се разпръсваха, заемайки определени постове. Каква ли работа имаха горе? Дълго Хум напразно си задаваше този въпрос, докато най-сетне от височината проехтя силен глас. Според подбраните думи и начина му на изразяване човекът сигурно бе индианец, защото си служеше с онази смесица от английски и индиански, използвана обикновено от червенокожите. Вярно, че не всяка отделна дума се разбираше, но общият им смисъл можеше да се следи и накратко казано той гласеше следното:

— Хвърлете всичките си оръжия и се оттеглете в дъното на Естрехо! Който от вас стреля или ни окаже съпротива, ще умре на кола на мъченията, а на предалите се доброволно ще подарим живота и свободата!

«Аха, сега вече знам» помисли си Хум, «Белите са обградени от индианците при бонансата. Бонанса ли? Хм! Досещам се нещо и то не само нещо, ами всичко! Изобщо не съществува никаква бонанса, а подлият метис е бил шпионинът на тези индианци и с помощта на златните зърна ни е подмамил да им влезем в капана. Колко хубаво, че съм честен човек, защото ако не бях такъв, сега щях и аз да се насадя на същите пачи яйца. Но белите непременно трябва да се измъкнат, а това може да стане само с моето съдействие! Обаче как? Те са само трийсетина, докато както ми се струва индсманите са три пъти повече.»

Известно време той напряга ума си, за да намери някаква възможност да помогне на спътниците си, и накрая сам си каза:

— Трудно е, извънредно е трудно, ако не и невъзможно да се предприеме каквото и да било, но съм напълно готов да рискувам за тях и живота си. Не мога да се приближа към огъня, не мога и да се изкатеря по скалата, защото и там е почти толкова светло, колкото и тук долу, но все пак трябва да се кача горе, за да разбера как стоят нещата. Хм, каквото е невъзможно откъм северната страна, може би ще ми се удаде откъм южната. Ще се опитам да свърша тази работа, защото все е по-добре нещо да върша, отколкото ръце да кърша. И тъй, да се махам оттук!

Той се обърна и забърза обратно покрай скалите, за да заобиколи носа и така да достигне до другата им страна. Но едва бе изминал около стотина крачки, когато внезапно пред него изникна дребен и слабичък човешки силует и изненадващо му подвикна на немски език, който Хум владееше много добре:

— Стой, драги непознати човече! С кой се състезаваш по бягане? Я ако обичаш поспри краката си, иначе моменталически ще те застрелям с пушката си от глава до пети!

Явно човекът, който го заговори, беше бял, и то немец. Следователно не беше неприятел. Но Хум така силно бе обладан от мисълта по-бързо да стигне до другата страна на Естрехо, че колкото странна и необяснима да беше тази внезапна среща, той и не помисли да се подчини на заповедта на непознатия и да спре. Само му отговори припряно и също така на немски език:

— Остави ме на мира! Нямам време за губене! Продължавайки да тича по-нататък, той чу зад гърба си същия глас:

— Ама и тоз се е учил на бягане не от някой градински охлюв! Е, далеч няма да стигне, вече виждам как ще го цапардосат!

Хум не знаеше какво означава всичко това, но само секунди по-късно разбра, защото веднага след споменатите думи пред него изникна втори човешки силует, една ръка го сграбчи и спря неговия бяг, докато друга така го удари с юмрук в главата, че той безмълвно рухна на земята. Поне в момента положението на Хум не беше по-добро от положението на неговите спътници, които искаше да спаси, макар че през последния час те не се бяха отнасяли към него така дружелюбно, както преди.

Както вече споменахме, те го бяха оставили доста назад и, водени от метиса, стигнаха до високите кварцови скали, в които тясната Естрехо де куарсо се врязваше надълбоко. Без колебание и с пълно доверие хората последваха метиса и навлязоха в пролома. Не бяха обзети от съмнения дори и когато той спря, за да ги пропусне да минат покрай него с думите:

— Нека след като всички бледолики се съберат в теснината, да слязат от конете и да ги спънат. Дотогава аз бързо ще разкрия маскираната мина, за да мога после веднага да им я покажа.

С това обяснение Ик Сенанда коленичи до скалата и започна да рови в натрупания там ситно натрошен камънак, сякаш имаше намерение да отвори входа на бонансата. Яздейки, белите преминаха покрай него до последния човек. Само «Негово величество» слезе от седлото, спря наблизо и с нескрита алчност попита:

— Значи тук е закопано това огромно количество злато, а?

— Да — кимна метисът.

— Тогава ще ти помогна да стане по-бързо.

— Но тази дупка е толкова тясна, че само един-единствен човек може да копае.

Метисът имаше намерение да отклони вниманието на предводителя от себе си и ето че в нетърпението си «Негово величество», без нищо да подозира, сам влезе в капана, като му нареди:

— Тогава отстъпи настрана! Аз ще свърша тази работа! Предводителят коленичи и с такова усърдие започна с две ръце да изхвърля дребния камънак от дупката, че и през ум не му мина да наблюдава метиса. Ик Сенанда го погледа около половин минута, после отстъпи няколко крачки назад, убеди се с бърз поглед, че никой от белите не му обръща внимание, защото все още всички се занимаваха с конете си, а след това с безшумни крачки се втурна към изхода, където мигновено притеклите се команчи вече полагаха усилия да натрупат наръчите от клони на голяма купчина, а вождът се бе заел да запали огъня с пункса си [57].

— Уф! — възкликна Токви Кава със задоволство. — Всички влязоха в клопката и аз съм много доволен от теб!

— Уф! — отвърна му Ик Сенанда. — Имах късмет опасността да ми се размине!

— Нали така го предвидих! Праханта вече тлее. Съвсем скоро ще чуем как бледоликите вият!

Нощта се спусна над земята и в тесния процеп между скалите стана още по-тъмно, отколкото навън, на открито. Предводителят така ровеше из натрошения камънак, като че от това зависеше животът му. По едно време той се обърна към метиса, за когото мислеше, че все още стои зад него:

— Тук се смрачи толкова много, че кажи-речи вече нищо не се вижда. Ще запалим няколко огъня. Навън в гората има достатъчно дърва.

След като не получи отговор, той извърна глава, но никъде не забеляза човека, към когото бе отправил думите си. Дори и в този момент у него не се появи съмнение. Той се изправи и няколко пъти силно извика името Ято Инда. Едва когато не получи отговор, предводителят се разтревожи и попита хората си дали са виждали метиса. Никой не бе в състояние да му даде някакви сведения. Ик Сенанда не беше навлизал в теснината по-далеч от мястото, където бе започнал да рови сред камъните, и понеже не се намираше вече в пролома, трябваше да го търсят единствено в посока към изхода му. Едва в този момент у хората възникнаха подозрения и то колкото силни, толкова и внезапни.

— Zounds! — извика предводителят. — Дали все пак метисът не е офейкал!

Той не получи отговор, но през главите на всички мина същата мисъл.

— Трябва бързо да излезем навън! — продължи предводителят. — Там е по-светло. Може би ще успеем да разберем накъде е побягнал.

Той се насочи към изхода и другите се наканиха да го последват, но само след броени крачки всички спряха изплашени, защото в същия миг право пред себе си видяха как лумват пламъци, които за секунди така се разпространиха на височина и ширина, че изцяло запълниха тесния изход и го направиха непроходим.

— Господи, какво е това? — изкрещя той. — Този метис ли го е направил? Кой…

Предводителят не доизрече последния въпрос, но и бездруго му бе отговорено, тъй като навън зад пламъците проехтя бойният вик на команчите, от който сякаш потрепериха скалите. Онемели от ужас, белите замръзнаха на място. Веднага им стана ясно в какво положение са се озовали. «Негово величество» пръв се окопити, за да каже следното:

— Проклятие! Обградени сме! Метисът ни е предал. Това са команчи, познах ги по виковете им. По тези скали не може да се изкачи и катеричка, а още по-малко пък човек. Остава ни да се опитаме да минем през огъня. Възсядайте конете и вземете пушките си в ръка! Може би ще успеем да прескочим пламъците, преди да са станали още по-големи. В такъв случай бързото решение е най-доброто решение. Озовем ли се отвъд огъня, веднага ще стреляме по червенокожите сатани.

— А колко ли са на брой? — попита един от хората.

— Откъде да знам? Но в подобно положение не бива да броим неприятеля. Трябва да се измъкнем навън, ако ще да са и хиляда! Само внимавайте да не експлодира малкото барут, който имате. Всеки трябва да прелети над пламъците с бърз скок. И така напред, my boys.

Белите бързо бяха развързали всички коне и се намираха на седлата. С предводителя си начело и пушки, готови за стрелба, те препуснаха към изхода. Ако искаха с един-единствен скок да преминат през огъня, това трябваше да стане в галоп, което за съжаление не беше възможно, защото проломът бе твърде тесен, а и внезапно правеше остър, макар и къс завой. Когато «Негово величество» заобиколи образувания от скалите ъгъл, видя, че огънят е много близо пред него, едно обстоятелство с което не се беше съобразил. Разстоянието бе твърде късо, за да се засили с коня си, още повече, че животното се подплаши и отказа да продължи. А когато предводителят се опита да го подкара с удар, отвъд пламъците се разнесе силен, заповеднически глас:

— Стой! Нека бледоликите слязат от конете! Аз съм Токви Кава, вождът на команчите, и с мен има още шест пъти по петдесет войни. Ако проявите подобно безумие, ще можете само един по един да прескачате огъня, а ние ще ви избиваме също един по един!

— Токви Кава, Мъчителя на ловци! — възкликна предводителят, обръщайки се назад към своите хора. — Чухте ли какво каза? Прав е. Ние сме напълно обградени и не можем да се измъкнем. Сигурно ще иска да вземе скалповете ни и затова ще имаме невероятен късмет, ако успеем да го придумаме да ни остави поне живи!

Черния мустанг сякаш чу тези думи, понеже гласът му отново се разнесе:

— Ако бледоликите се съпротивляват, загубени са! Но предадат ли се, ще им подаря живота.

Тъй като застаналите най-отзад бели не успяха да разберат какво им обещаваше вождът, «Негово величество» им обясни. Направиха кратко съвещание, резултатът от което беше, че трябва да преговарят с индианците и с хитрост да се опитат да изтръгнат от тях възможно най-големите отстъпки. Ето защо предводителят на белите извика на вожда:

— Какво имате против нас, та сте толкова враждебно настроени? Нищо лошо не сме ви сторили!

— Всички бледолики са наши врагове — гласеше отговорът. — Нямате никаква възможност за бягство и ще можете да спасите живота си само като се предадете без каквато и да било съпротива. Хвърлете оръжията!

— Behold! [58] Все още сме далеч от тази мисъл! Вярно е, че сте ни обградили, но я се опитайте да ни извадите оттук! Именно пушките ни ще ви докажат, че е цяло безумие да ни смятате за беззащитни пленници.

— Уф! Я първо огледай по-добре затвора си! Горе по края на скалите са застанали над сто воини на команчите и са готови по мой знак да ви изпратят куршумите си.

— Неприятно положение! — скръцна зъби «височеството», но не толкова силно, че да го чуят индианците. — Ако е така, те ще ни очистят отгоре до един без да имаме възможност да им покажем зъбите си. Действително не ни остава нищо друго освен чрез хитро водене на преговорите да изтръгнем от Мустанга колкото можем по-благоприятни условия за нас. Нека най-напред чуем какви условия ще ни постави!

И обръщайки се отново към огъня, той силно извика:

— Войните ти могат да стоят горе колкото си искат. Ние не се страхуваме от тях. Но аз съм чувал, че Токви Кава е храбър и справедлив вожд и никога не се отнасял враждебно към хора, които не са го обидили и не са му причинили никакво зло. Затова съм убеден, че ти незабавно ще преустановиш неприятелските си действия, щом разбереш, кои сме ние и че в тази местност нямаме никаква работа, а искаме само бързо да минем оттук. И тъй, готов съм да разговарям с теб.

— Тогава излез навън!

— Гордият вожд на команчите не може сериозно да иска от мен да отида при него. Ние сме само трийсет души, докато според собствените си думи той разполага с триста воини. Отдалеча ли се от моите хора, аз залагам всичко на една карта, а вождът на команчите не рискува абсолютно нищо, ако влезе при нас в Естрехо.

— Аз съм вожд и не е необходимо да тичам подир някакъв си бледолик — гордо отвърна Мустанга.

— Well! Но ако не дойдеш, ще излезе че се страхуваш, а ние ще предположим, че войните ти далеч не са толкова много, както твърдиш. Следователно ако действително си храбър и доблестен мъж и ако наистина си под закрилата на шест пъти по петдесет команчи, не бива да искаш от мен да напусна малцината мои хора.

Токви Кава нямаше как да не разбере, че белият е прав. Освен това команчът беше напълно убеден, че белите са изцяло във властта му и не могат да му сторят абсолютно нищо. Ето защо отговори:

— Как се осмеляваш да се съмняваш в храбростта ми! Ще ти докажа, че гледам на вас като на кучета, които не могат да хапят, понеже муцуните им са вързани. Ала бледоликите имат раздвоени езици, а в сърцата им е свило гнездо предателството. Отида ли при тях, те ще поискат да ме задържат.

— Няма. За нас парламентьорът винаги е неприкосновен, тъй че при нас ще бъдеш в безопасност, както и сред собствените си воини.

— Значи щом пожелая, ще мога да се върна?

— Да.

— Дори и ако не се споразумея с теб?

— Дори и тогава.

— И няма да се опитате да ме плените?

— Не.

— Истината ли казваш?

— Да. Уверявам те, че нямам коварни помисли.

— Ние вярваме във Великия дух, когото вие наричате Бог. Закълнете ли се в него, трябва да спазите клетвата си. И тъй, обещай ми в името на вашия Бог, че ако дойда при вас и с пръст няма да ме докоснете!

— Заклевам се и ти обещавам.

— Тогава идвам.

Бяха необходими няколко минути, докато изтикат горящите дърва малко настрана така, че между пламъците и скалата се образува тесен отвор, откъдето с един скок вождът се озова в теснината. После с високо вдигната глава и горда крачка той се приближи до белите и седна на земята срещу техния предводител. «Негово величество» знаеше, че според схващанията на индианците разговорът трябва да бъде подет от победителя. Ето защо той мълчеше и чакаше, докато след доста време най-сетне Мустанга започна преговорите с въпроса:

— Бледоликите разбраха, че от тяхна страна ще е цяло безумие да ни окажат съпротива, нали?

— Не — отвърна белият. — Още не сме го разбрали.

— Тогава всички сте се родили без мозъци! Никой човек не може да изкатери тази скала и никой кон или ездач не ще премине през пламъците на огъня. Отгоре към вас са насочени двеста очи и сто пушки са готови да ви унищожат за кратко време, което вие бледоликите наричате една минута.

— Pshaw! Не се боим от тези пушки. Скалите в Естрехо образуват достатъчно много издатини, които ще ни дадат закрила срещу вашите куршуми.

— И докога ще имате полза от тази закрила? — презрително подметна Мустанга. — Изобщо не е необходимо да си хабим куршумите заради вас. Ние имаме колкото си искаме вода и дивеч, а вие нямате. Значи само трябва да изчакаме, докато гладът и жаждата ви принудят да излезете навън!

— Това може да продължи дълго!

— Уф! Колкото по-дълго трае, толкова повече ще намалява снизхождението, което все още желаем да проявим към вас. После не бива да разчитате на милост. Но ако се предадете веднага, ще видите, че в сърцата ни все още живее милосърдието.

— Милосърдие ли? Какво престъпление сме извършили, та говориш за милосърдие? Докажи, че някой от хората ми си е позволил дори и най-малкото прегрешение спрямо вас и тогава ще призная, че имаш право да говориш за милосърдие!

— Pshaw! Токви Кава, прочутият вожд на команчите, няма нужда да доказва каквото и да било. Ние изровихме секирата на войната срещу бледоликите и следователно би трябвало да умъртвяваме на кола на мъчението всеки от тях, който ни падне в ръцете. Тъй че ако не поискаме да ви вземем живота, а ви го подарим, това ще бъде голяма милост от наша страна. Но тази милост няма да трае дълго. Тръгна ли си оттук, върна ли се при моите воини, тя ще се е изпарила, тъй че решавай бързо! Синовете на команчите желаят кръвта ви. Ако се вслушаш в предложението ми, те ще ми се подчинят, обаче чуят ли, че добронамерените ми думи не са стигнали до слуха ти, няма да мога повече да им попреча да ви вземат скалповете!

Той изрече всичко това с толкова решителен тон, че думите му доведоха до желания резултат. За да се увери още веднъж, предводителят на белите попита:

— Значи ти искаш да се предадем и обещаваш, че ако се подчиним, ще пощадиш живота ни, нали? Дано заедно с живота мислиш да ни подариш и свободата, а?

— Ще ви подарим живота и ще можете да отидете накъдето поискате — обеща вождът, макар че изобщо нямаше намерение да спази обещанието си.

— Тогава ми кажи какво разбираш под искането да се предадем!

— Ще ни оставите всичките си оръжия.

— А конете?

— Не. Воините на команчите притежават толкова много добри коне, че с презрение се отказват от вашите кранти.

— Ами другото ни имущество?

— Pshaw! Всичко, с което разполагате, за нас няма по-голяма стойност от сухата трева, гонена от вятъра из равнината. Ние искаме само оръжията ви и нищо друго!

— Но в такъв случай няма да можем да ловуваме и да се изхранваме и ако срещнем врагове, ще сме съвсем беззащитни!

— Нали ще задържите конете си, а следващият форт на бледоликите е недалеч оттук. Бързо ще го достигнете и там ще получите всичко, от което се нуждаете. Не бива да карам по-дълго воините си да чакат и затова си тръгвам. Кажи ми бързо какво решаваш и какво мислиш да правиш!

Той се изправи и му обърна гръб, сякаш се канеше да се отдалечи. Това изплаши както иначе толкова разсъдливия и опитен предводител, така и хората му. Помолиха Мустанга да остане още малко. «Негово превъзходителство» се посъветва с другите и резултатът показа, че всички без изключение смятаха в настоящето положение за най-разумно да предпочетат живота и свободата пред пушките си, които, както бе казал и вождът, още в най-близкия форт можеха да заменят с други. Те повярваха на уверенията му и изобщо не помислиха, че е възможно да крои да заграби оръжията им само за да ги избие после, без да се излага на каквато и да било опасност. След като му съобщиха решението си, в очите на Мустанга се появиха тържествуващи искрици, но той най-дружелюбно каза:

— Бледоликите избраха умно решение. Нека оставят ей там близо до огъня своите пушки, пистолети, револвери и ножове заедно с барута и патроните. А после щом направим огъня по-малък и вземем тези неща, ние ще си отидем и вие ще можете или да останете тук, или да си тръгнете, както пожелаете.

Той беше убеден, че е спечелил играта и тайно тържествуваше. А белите също бяха убедени, че са постъпили по най-добрия възможен начин и щяха да бъдат безвъзвратно и неспасяемо загубени, ако в този момент не се бе случило нещо, което осуети коварния план на команча. Те доловиха шума от някакъв падаш предмет кажи-речи точно над главите си и почти в същия миг в непосредствена близост до тях някакво човешко тяло рухна върху каменистото дъно на пролома. Светлината от огъня стигаше до въпросното място и всички видяха, че това бе индианец.

— Уф, уф! — изплашено извика вождът. — Този непредпазлив човек сигурно се е надвесил твърде много от ръба на скалите на Естрехо и е полетял надолу! Тялото му несъмнено…

Той не успя да продължи, защото в същия миг близо до него шумно падна още един индианец, незабавно последван и от трети. Ужасените бели отстъпиха назад, но слисаният Мустанг остана на мястото си като закован. Той не можеше да си обясни смъртоносното падане на тримата индианци, докато най-сетне му хрумна следната мисъл:

— Трима са, точно трима! Един от тях е изгубил равновесие, и е повлякъл със себе си другите двама, опитали се да го задържат. Който падне от горе, не може да остане жив!

Вождът се наведе, за да огледа пребилите се индианци. Белите пак се приближиха и се струпаха около него със същата цел. В този момент зад гърба им силен, звучен глас извика:

— Мешърс, направете място, направете място! Аз хвърлих тримата, за да се добера и до четвъртия, до вожда!

Две силни ръце си пробиха път между скупчилите се хора, които безкрайно слисани впериха погледи във внезапно появилия се човек. Откъде ли беше дошъл? Не беше минал през огъня, навярно не се бе спуснал и от скалите. Да не би да можеше да лети? Облеклото му бе изцяло от кожа, на главата си носеше широкопола шапка и беше обут в ботуши с високи кончови. Беше преметнал през рамо две пушки.

Вождът също чу думите на непознатия и при звука на гласа му подскочи като ужилен и светкавично се изправи. Видя го изправен пред себе си, отстъпи крачка назад и заеквайки от ужас, сякаш виждаше призрак, той каза:

— Олд Шетърхенд! Уф… уф… уф! Това е… наистина… Олд Шетърхенд!

— Да, аз съм — отвърна ловецът. — Както изглежда, идвам тъкмо навреме, за да осуетя поредния ти разбойнически набег.

Мустанга беше толкова смаян, че от уплаха не успя достатъчно бързо да си възвърне самообладанието. Той изпелтечи:

— Това… това е… невъзможно! Олд Шетърхенд… би трябвало да е… да е тръгнал по друг път… за Санта Фе!…

— Pshaw! — прекъсна го усмихнато тъй внезапно и по толкова необясним начин появилият се уестман. — Не си блъскай главата, стари негоднико! Естествено и през ум не ми мина да яздя в посока, каквато ти се искаше на теб. А ако не желаеш непрекъснато да ти преча, тогава не бива да оставяш такива следи и отпечатъци, в които би могло да се развъжда и риба. А-а, почакай, обеснико! Очаквах подобно нещо от теб, но няма да ми избягаш!

Въпреки всичко вождът си бе възвърнал самообладанието и направи няколко скока в посока на огъня, за да офейка, но Олд Шетърхенд се оказа по-бърз, сграбчи го за врата, събори го на земята и му нанесе два толкова силни юмручни удари по главата, Че Мустанга се просна в безсъзнание. След това ловецът се обърна към все още смаяните бели с думите:

— Good evening, джентълмени! Дано не ми се сърдите, че се намесих по такъв начин без разрешение в дружелюбния ви разговор с вожда на команчите.

— Да се сърдим ли? — обади се предводителят. — Дори насън няма да ни мине през ума! Сър, все още сме като замаяни от тази изненада. Но наистина си Олд Шетърхенд, Олд Шетърхенд си, няма грешка!

— Изглежда ме познаваш, а?

— Йес! Преди две години те видях в Спотид Тейл Ейджънси, където един вожд на индианците врани си бе въобразил, че може да язди по-добре от теб. Естествено той изгуби облога и трябваше да плати с петдесет боброви кожи, които ти на другия ден му върна. Разбира се после вождът не можеше да те нахвали.

— Това за облога е вярно, времето също съвпада, но не си спомням да съм те виждал там.

— Не е толкова трудно обяснимо, сър. Един толкова незначителен скитник из Запада като мен няма с какво да привлече вниманието на хора като Поразяващата ръка и Винету.

— Pshaw! Всеки човек си има своята стойност. Мога ли да науча името ти?

— Сигурно ще ти е напълно непознато. Самият аз го чувам толкова рядко, че почти съм го забравил. Обикновено ме наричат само «величеството».

— А-а, «величеството»! Ако това си ти, значи съм чувал за теб. Казват, че си бил уестман, който умее твърде добре да седи на коня и отлично се справя със следите и тъкмо затуй се учудвам, че си се оставил Мустанга и внука му да те пратят за зелен хайвер.

— Внука му ли?

— Ами да.

— Изобщо не го познавам!.

— Много добре го познаваш. Метисът, който ви доведе до тук, е син на един бял, оженил се за дъщерята на Мустанга.

— Heavens! Започвам да схващам как стоят нещата. Но, сър, откъде знаеш, че този мерзавец ни е довел дотук?

— Издадоха ми го вашите следи и неговата диря. Метисът и вождът са ви подслушали, докато сте били на бивак.

— Наистина ли? Значи така е било, така е било! А ние, глупаците, не сме забелязали нищо! Тъкмо се канехме да предадем оръжията си на команчите.

— Оръжията ли? Що за безумие?

— Сър, не е безумие! Бяхме принудени, защото само така щяхме да спасим живота си.

— Да си спасите живота? Как?

— Всъщност трябваше да бъдем избити, но срещу предаването на оръжията вождът ни обеща не само живота, а и свободата.

— И вие му повярвахте?

— Естествено! .

— Естествено ли казваш? Слушай, цялата работа хич не е толкова естествена, както изглежда си я мислиш. Той не е имал намерение да изпълни обещанието си, а е искал само да ви обезоръжи, за да може после най-спокойно да ви избие.

— Tempestad! Вярваш ли го?

— Не само го вярвам, ами дори съм убеден, че е така. Струва ми се вие изобщо не знаете най-главното нещо. Как мислиш, колко команчи има тук срещу вас?

— Триста.

— Само сто са и то ние им взехме оръжията, конете и амулетите. В резултат на това те бяха изгонени от племето си и сега се скитат наоколо, за да си набавят оръжия и скалпове. И с едното, и с другото се канеха да се сдобият от вас, а щяха да ви отнемат и конете. Тези сто воини разполагат едва с половин дузина пушки и ножове. Имат само два коня.

— По дяволите! Та тогава сме могли да ги застреляме като пилци!

— Разбира се. Впрочем все още можете да го сторите.

— Нямаме право. Обещахме им мир, както и да не докосваме вожда им.

— Pshaw! Нямам нищо против да удържите дадената дума, макар че Токви Кава сигурно нямаше да спази своята. Но аз нищо не съм му обещавал, тъй че мога да го докосвам. Впрочем, както виждаш, вече го направих, и то как! Скоро пак ще дойде в съзнание и затова нека го вържем, та да не вземе да върши някакви глупости!

— А после какво ще правиш с него, сър?

— Хм! Специално на мен не ми е направил нищо, а и на теб все още не ти се е случило нещо лошо. Следователно животът му не е нито твой, нито мой. Принудени сме да го пуснем да си върви, но не и без да му оставим някакъв спомен.

— Well! Ще получи нещо, което да му напомня за нас. Само че преди това ще се позанимаем с него. Според законите на саваната във всички случаи трябва да има разпит. Но, мистър Шетърхенд, аз съм все още толкова изненадан да те видя в Естрехо. Как се озова тук?

— По най-простия начин на света. По-късно ще узнаеш как се срещнахме с Черния мустанг. Вече знаеш, че при тази среща взехме на команчите оръжията, конете и амулетите. Те бяха научили, че се каним да отидем в Санта Фе и можеше да се очаква някъде по пътя да ни поставят засада, за да си отмъстят. Ето защо старателно се оглеждахме за следите им.

— Но не е било възможно да ги видите!

— Защо?

— Защото не са били пред вас, а зад вас. Нали сте имали коне, а те са вървели пеша.

— Сметката ти е погрешна. Именно защото те нямаха коне, са могли да прехвърлят планините в права посока, а ние бяхме принудени да заобикаляме. Ето как ни изпревариха. Открихме следите им край един поток, където бяха убили един стар бизон, една женска и малкото й. Проследихме дирята. Рано тази сутрин стигнахме до мястото, където са лагерували вчера и като видяхме там и вашите следи, разбрахме, че тайно са ви подслушали. Естествено продължихме преследването и така се озовахме тук тъкмо в момента, когато индианците запалиха огъня, който трябваше да ви препречи изхода на Естрехо. Разделихме хората си, за да обградим тази шайка и…

— Охо! Тогава навярно имате многочислен отряд, а?

— Не. Ние сме само шестима.

— Шестима ли? Ако не се казваше Олд Шетърхенд, щях да те взема за луд. Шест души искат да обградят сто команчи!

— Защо не? Тези сто воини са почти без оръжия, а само аз имам в моя Мечкоубиец, в карабината «Хенри», и в двата револвера общо трийсет и девет куршума. А освен това сред нас има един човек, който струва повече от сто команчи.

— Кой е той?

— Винету.

— Какво? И вождът на апачите ли е тук? Слава Богу! Тогава няма защо да се боим от каквото и да било! Без теб бяхме загубени. Спаси ни живота. Никога няма да го забравим, сър!

— Не си струва да говорим за това. И тъй, разделихме се, за да обградим команчите. И точно в този момент трябваше да поваля на земята един от твоите спътници. Казва се Хум и в старанието си да ви спаси не пожела да ни даде никакви сведения за себе си, и ето защо бях принуден да се отнеса с него като с враг.

— Добрият човек! Държахме се зле с него, а той е искал да ни избави! Оказа се по-свестен и по-умен от всички ни!

— Така е. Но аз скоро го освободих. После се промъкнахме нагоре по скалите, за да можем да хвърлим поглед долу в Естрехо. Команчите се бяха разположили по височината, но не представляваха опасност за вас, понеже нямаха оръжия. На фона на пламъците те видях да разговаряш с вожда, а малко по-надолу под мен в скалите забелязах една издатина, която реших да използвам, за да се спусна до теб. Свързахме три ласа и те се оказаха достатъчни, за да стигна до издадената скала. Тъкмо когато се канех да се спусна, се появиха трима команчи и решиха да застанат на пост точно на мястото, където се намирахме. Само един техен вик щеше да ни издаде. Страшно мразя да убивам хора, но в случая нямах избор. Онези типове се запознаха с юмрука ми и полетяха надолу. След това с помощта на ласата се спуснах до издадената скала, където пак вързах кожените ремъци, за да стигна до самото дъно на пролома. Ето как се озовах при теб. Спасени сте, защото спътниците ми са обградили команчите, прикривайки се в тъмнината, докато индианците са осветени от огъня. Необходимо е само да им дам уговорения сигнал и ще чуеш изстрелите им. А-а, погледни, вождът се размърда! Ей сега ще дойде на себе си и ще разберем какво мисли за положението, в което е изпаднал.

Токви Кава отвори очи и Олд Шетърхенд започна да го разпитва. Вождът не призна, че е искал да избие белите и тъй като не можеха да докажат някакво извършено от него престъпление, не биваше да го осъждат на смърт. Щом научи, че извън пролома се намира Винету с още петима мъже [59] и е готов да ги нападне, Токви Кава изгуби всяка надежда и обеща незабавно да потегли обратно с воините си, стига само белите да не започнат да стрелят по тях. Споразумяха се така да стане. Но «Негово величество» си беше наумил да му даде един урок и смяташе, че и коварният метис го заслужава. И тъй, накараха вожда да извика внука си уж за да участва в сключването на споразумението в ролята на свидетел. Токви Кава не подозираше истинската причина и повика Ик Сенанда, който наистина прояви безсрамието да се отзове. Незабавно го вързаха също като вожда и тогава двамата получиха предвидения «спомен», а това беше такъв бой, че когато ги освободиха, те с мъка успяха да се изправят на крака и съвсем бавно се върнаха при команчите. Ако човек се замисли колко ужасно наказание е за един червенокож воин да бъде бит, лесно може да си представи с какви изгарящи чувства и мисли за отмъщение двамата напуснаха Естрехо. Броени минути по-късно белите се убедиха, че индианците наистина напускаха местността в дълга върволица.

След това хората се заеха да поддържат запаления от команчите огън и насядаха край него, за да обсъдят подробно разигралите се през деня събития. Когато «величеството» спомена бонансата Хоуака, Олд Шетърхенд го попита:

— Значи всъщност целта ви не е била самата Естрехо, а споменатата бонанса, а?

— Йес, сър. Казват, че бонансата се намирала именно тук, в Естрехо.

— Тъй! — усмихна се ловецът. — А знаеш ли какво означава името й?

— Не. Никой човек не го знае.

— Намират се и някои, които знаят. Винету го знае, а и аз мога да ти го кажа.

— А да не би да знаеш и къде се намира бонансата? — бързо и припряно попита «височеството».

— Да.

— Тогава веднага ни кажи, къде е, къде?

— С радост ще ти кажа! Хоуака е дума от езика на племето акома и означава небе. Следователно бонансата Хоуака ще рече Небесна бонанса. Докато алчните за злато бледолики са ровили навсякъде, за да намерят блестящия метал, при което най-често са загивали, старите отчета са проповядвали за истинските съкровища, намиращи се само на небето. Така се е стигнало до името бонансата Хоуака, което продължило да живее в легендите. То витае из главите на дигърите [60] и на гамбусиносите и дори, както разбирам, е завъртяло и вашите глави, мешърс.

— Значи тъй стоят нещата! — обади се безкрайно разочаровано «величеството». — Значи заради една илюзия, заради някаква стара легенда едва не отидохме на кола на мъченията! Тогава много ми се иска онези двама негодници, дето се възползваха от нея, да бяха получили по петдесет удара повече!

— Успокой се! Отнесоха достатъчно голям бой и още дълго ще чувстват последиците и сигурно никога няма да го забравят. Никой друг няма да се зарадва на това наказание повече от мистър Суон, когато научи, че Ик Сенанда, а дори и вождът, са получили точно отброени онези удари, които той още преди време определи за метиса.

— Наистина, че страшно ще се зарадва — съгласи се с него и Хобъл Франк, използвайки възможността да даде на разговора от своята «мерудия». Всъщност аз не гласувах за пердаха, първо щото се отразява много болезнено на нежните души и второ, щото наранява не само мястото, дето се нанасят и централизират ударите, ами и щото убива чувството за чест на онез личности, дето вече хич го нямат и дълбоко нарушава кръвообращението на тялото и спокойствието на духа. Но има и определени субективности, дето не могат да живеят без бой. Значи всъщност не гласувах за туй решение, ама няма да взема да си отрежа главата, щото се е приложило. Каквото е станало — станало е. Квод ерат демон щратус!

Дългия Хум не познаваше дребосъка и чудатите му привички.

Затова сметна за необходимо да поправи куриозната грешка на Хобъл Франк и се обади:

— Извинявай, мистър Франк! Не се казва демон щратус, а демонстрандум. [61]

При тези думи очите на дребосъка от Морицбург гневно засвяткаха и той изфуча:

— Тъй ли? Тъй ли? Бре да се не види! Драги мой прелюбезни, а знайш ли как се казвам?

— Да, нали ми каза. Името ти е Франк.

— Франк ли? Само Франк? Тогаз ще трябва малко да ти отворя очите! Роден съм и кръстен като Хелиогабалус Морфеус Едевард Франк, прериен ловец от Морицбург. Разбра ли? Който носи таквоз великолепно име кат мойто на него от нищо не му пука. А сега я ми кажи твойто име!

— Казвам се Хум.

— Хум ли? Хум! Та туй изобщо не е име. Сигурно имаш и други имена!

— Разбира се.

— Е, кои са?

— Не обичам да ги споменавам.

— Защо?

— Защото, откровено казано, моето семейно име наранява чувството ми за красота.

— Ха, я виж ти! Ето к’ва била работата! Значи имаш име, дето хвърля в ужас чувството за красота! И въпреки туй се осмеляваш да поправяш един Хелиогабалус Морфеус Едевард, така ли? Наистина ми се ще да върна парите на всичките даскали, дето са те учили. Изглежда името ти звучи много по-ужасно дори от регистрираното в градския съвет име на Давид Макабеус Тимпе.

При споменаването на това име дългият Хум наостри уши и незабавно попита:

— Тимпе ли? Откъде пък ти хрумна?

— Ами ей тъй, но да не мислиш, че ми харесва? Покорно благодаря. Ако аз се казвах Тимпе, щях да скоча в морето, и то там, където е най-дълбоко!

— Но може би познаваш някой, който се казва Тимпе, а?

— Да, наистина познавах две такива окаяни персони, даже все още ги познавам.

— Отвъд океана в твоята родина ли?

— А, не. Името Тимпе би ме накарало да намразя и презра цяла Германия. Не, с тях се запознах тук, в Америка.

— Къде?

— В Роки Граунд.

— Там ли живеят?

— Не, в момента живеят тук, в Естрехо де куарсо, и ако искаш да ги видиш, изобщо не е нужно да вадиш бинокъла си, в случай че имаш такъв. Трябва само да поогледаш двамата младежи, ей онзи там с кестенявата коса Хас и другия, сламенорусия Кас. От дълги години съвсем безнадеждно са им лепнали унищожителното име Тимпе.

— Наистина ли? Вие ли се казвате Тимпе? — попита Хум, обръщайки се към двамата братовчеди.

— Да — отговори Кас. — Името ми е Казимир Обадия Тимпе, а братовчед ми се казва Хазаел Бенджамин Тимпе.

— Къде си роден?

— В Плауен, в саксонския Фогтланд. Изглежда се интересуваш от имената ни, а?

— Така е.

— А защо? Да не би да си познавал някого със същото име?

— Да.

— Къде е било? Моля те, кажи ни! За нас е много важно.

— С удоволствие, с голямо удоволствие! Но я преди това ми отговори защо сте напуснали хубавата си Саксония?

— Нямаме причина да го премълчаваме. Дойдохме тук да търсим едно наследство, с което ни измамиха.

— Измамиха ли ви? Как? Кой?

На Хум просто му личеше, че предметът на този разговор изцяло поглъщаше вниманието му. Кас отговори:

— Един наш братовчед офейка заедно с него. Името му е Нахум Самуел Тимпе и както казват, понастоящем бил в Санта Фе. Затова сега сме се запътили към този град, искаме да разобличим измамника.

— All devils! От кого е останало наследството?

— От чичо ни Йозеф Хабакук Тимпе, който умрял бездетен във Файет.

— Господа, това действително ми е много интересно. Кажете ми само откъде знаете, че чичо ви е оставил цяло състояние!

— Знам го от моите братовчеди Петрус Миха Тимпе и Маркус Абсалом Тимпе от Плауен, получили ни повече, ни по-малко от сто хиляди талера.

— И сте прехвърлили океана, за да си вземете вашата част, така ли?

— Да. Най-напред писах няколко писма, без обаче да получа отговор, тъй че тръгнах на път, за да заловя негодника, избягал с цялата сума.

При тези думи Хум избухна в смях и, използвайки няколко кратки паузи, едва успя да изрече:

— И затова ли сте се запътили към Санта Фе? Напълно излишно е. Можете да го заловите направо тук, в Естрехо, на мястото, където седите!

— Какво? Как? Шегуваш се! Подиграваш се с нас! — завикаха един през друг Хас и Кас.

— Макар че се смея, говоря съвсем сериозно. Все още нищо ли не забелязвате? Вие сте съкратили собствените си имена Казимир и Хазаел на Кас и Хас. Споменах за некрасиво звучащото си фамилно име и се казвам Хум. Това е съкращението от Нахум. А цялото ми име е Нахум Самуел Тимпе и аз съм измамникът братовчед, когото търсите. Хайде, дръжте ме бързо!

Отначало Хас и Кас онемяха от смайване. А винаги готовият да се намеси в нечий разговор Хобъл Франк въодушевено извика:

— Спипахме го! Най-сетне истинският криминален Тимпе влезе в капана! Ако не плати веднага парите, ще го обесим като прилеп с главата надолу. Значи е истина! Високомерието винаги предхожда падението. Сега полицията ще го оплете в собствения му демонщрандум!

Най-сетне Хас и Кас скочиха на крака и обсипаха Хум с въпроси, упреци и заплахи. Но той изобщо не им обърна внимание, а измъкна от джоба си грижливо съхранено пакетче с документи, взе от него едно писмо и все още смеейки се, го подаде на Хас с думите:

— Тези вече без всякаква стойност документи, стрували ми куп пари, са цялото наследство на чичо Йозеф Хабакук. Но вие ще ги видите всичките и ще ги проверите. А сега прочетете най-напред ей туй писмо, което е получил на времето благородният наследодател от Плауен! То пристигна малко преди смъртта му и аз го онаследих. Това е единствената наследствена вещ, която не е трябвало да заплатя със собственото си имущество. Можете да го задържите.

Двамата нетърпеливо се нахвърлиха върху писмото. Зачетоха го едновременно, но колкото повече напредваха в четенето, толкова повече се удължаваха лицата им, а когато свършиха, те го пуснаха на земята и погледнаха Хум с дълбоко разочаровани физиономии.

— Е, измамник ли съм? — попита Хум. — Самият ми чичо ме е измамил с цялото наследство, а братовчедите ви са си направили с вас майтап, защото родът Тимпе от Плауен е враждувал с рода Тимпе от Хоф. Онези от Плауен са имали късмета да спечелят сто хиляди талера от лотарията и са метнали вашите роднини от Хоф, че са наследили сумата от чичо Йозеф Хабакук. Малко преди смъртта на чичото те му писали това писмо, в което се подиграват с вас и колкото и да е смешна цялата работа, все пак съжалявам, че шегата е стигнала чак дотам да ни събере всички тук, в Дивия запад. Ако още искате да ме арестувате, с удоволствие съм на ваше разположение!

Макар че писмото представляваше необоримо доказателство за невинността на Нахум, все пак бе необходимо доста време, докато Хас и Кас се примирят с новото положение на нещата. Не им беше лесно окончателно да се простят с надеждата за наследството си. Най-сетне Хум стана от земята, протегна им двете си ръце и каза:

— Не се измъчвайте! Вие просто няма да получите едно въображаемо състояние, докато чрез Йозеф Хабакук аз наистина загубих действително богатство, което баща ми щеше да ми завещае, ако не беше измамен от брат си. Щом аз съм се видял принуден да се примиря с това, то сигурно и на вас ще ви е възможно да се откажете от една надежда, която изобщо е била съвсем неоснователна. В замяна вместо подлия си роднина вие намерихте един честен братовчед, който страшно много се радва, че ви срещна, и с удоволствие е готов да дели с вас радостите и неволите на живота. А струва ми се точно това има някаква стойност!

Тези думи намериха дълбок отзвук в душата на дребничкия Франк. Той, който преди малко бе казал, че ще обеси Хум с главата надолу, сега въодушевено извика:

— К’во стърчите като истукани и зяпате! Този мил и великолепен Хум ми взе думите от устата. Няма нищо по-хубаво на света от един братовчед, когото можеш да уважаваш и да спрягаш. Тъй ме е научил опитът ми с моя братовчед Дрол. Едно подобно телесно и духовно родство е по-прекрасно от шибоя и от нарцисите. То калява нервите и заякчава костите на душевната аристокрация, свързана с кръвна връзка. Стига сте се опъвали повече срещу туй щастливо приятелство, здраво си стиснете ръцете и направете първата крачка на помирението, а аз ще ви кажа :

Приемете ме в съюза троен като четвърти ваш другар достоен. Нямаше как, Хас и Кас трябваше да се присъединят към всеобщия смях и най-сетне подадоха ръка на Хум, при което Кас рече:

— Прав си, братовчеде. Нямаме основание повече да ти се сърдим, а и парите може би нямаше да ни направят щастливи. Намираме се при бонансата Хоуака, от чието име ни е писано да научим, че има и други съкровища, към които трябва да се стреми човек. От сега нататък ще държим един на друг толкова здраво, че когато хората имат нужда от сравнение за някое вярно приятелство да казват: «Също като при наследниците на Тимпе!»

— Да, като при наследниците на Тимпе! — изказа съгласието си Хобъл Франк. — Вярно, че туй име хич не ми беше по вкуса, ама каквото не проумее акълът на математиката, туй усеща на студа ревматикът. Тъй че вече казвам на досегашната си антипатия сбогом и понеже вий се отличавате със съкратени имена, тогаз като четвъртия в съюза ви ще последвам тоз пример и също ще съкратя една сричка. И тъй в бъдеще ми казвайте само Хелиогабалус Морфеус Едевард. Франк можете да го изпускате. Въпреки туй цял свят много добре ще знае, че имате предвид всемирно прочутия Франк. Аз казах. Хау!