Черния мустанг

Трета глава Нападението

Уа-пеш, в чието подножие се намираше железопътната станция Роки Граунд, бе покрита чак догоре с гъста гора. Водите, стичащи се от тази планина, се събираха долу в доста широк поток, който отначало поемаше в югоизточна посока, а после извиваше на север. Точно на завоя той се сливаше с по-малък поток, извиращ от подножието на една друга планина, която още навремето бе наречена Корнър Топ [35], а и до ден днешен все още носи това име.

Споменатото наименование не бе избрано неоснователно. Както Уа-пеш, така и Корнър Топ представляваха крайните планински върхове, издигащи се от едната страна на две дълги вериги от възвишения, между които бе затворена широка и доста дълга долина, чиито завои бяха толкова многобройни, че инженерите от строежа на железопътната линия бяха предпочели да не я следват, а между Фъруд Камп и Роки Граунд да прокарат по-пряк път, взривявайки скалите. Още повече, че Фъруд Камп се намираше недалеч от началото на долината, отделен от нея само от издигащите се помежду им скали.

Команчите трябваше да дойдат, спускайки се отгоре по образуващата множество завои долина, защото за тях нямаше друг път до Олдър Спринг. А този Спринг, този извор, бе разположен в подножието на Корнър Топ и бе заобиколен от високи елши. По-нататък той образуваше преди малко споменатия тесен поток, който се сливаше с по-големия точно на неговия завой. След двете ъглови или крайни възвишения долината образуваше широка равна прерия, през която течаха водите на слелите се два потока. Тук-там от сочната трева се издигаха високи храсти, които изглеждаха поставени един зад друг също като театрални декори и улесняваха тайното промъкване или прикриване дори на по-големи групи хора.

Припомним ли си случилото се във Фъруд Камп, както и плановете на участниците в тези събития, то никак няма да е трудно да се предвиди какво можеше да донесе този ден на всички.

Команчите бяха убедени, че Олд Шетърхенд и Винету ще тръгнат за Олдър Спринг и бяха избързали да стигнат преди тях и там да ги изчакат и пленят. Червенокожите знаеха, че за да постигнат целта си срещу двама такива мъже, трябваше да са извънредно предпазливи. Поразяващата ръка и Винету не биваше дори да заподозрат, че команчите са се скрили около Извора на елшите. Никаква следа не биваше да издаде при пристигането им, че Черния мустанг и ордата му са наблизо. Ето защо от само себе си се разбираше, че индианците нямаше да се насочат право към извора, а щяха да се скрият нейде наблизо. Но къде, ето това бе най-важният въпрос.

За Винету и Поразяващата ръка не беше трудно да разгадаят мислите и плановете на противниците си. Тъй като Олдър Спринг извираше в подножието на десните склонове на долината, бе съвсем близо до ума, че индианците ще се придържат повече към лявата й страна и ще навлязат на известно разстояние навътре в прерията, за да се върнат после и да се приближат от срещуположната посока. По такъв начин щяха да избягнат опасността някакви издайнически следи да събудят подозренията на враговете им. Приближавайки се от прерията към извора, команчите щяха да се скрият, за да изчакат появяването на хората, на които бяха хвърлили око. Щяха да се промъкнат до тях, да ги подслушат, да ги обградят и после да ги нападнат. Следователно онзи, който Искаше да изпревари индианците и сам да ги шпионира, трябваше да опише още по-широка дъга навътре в прерията. Ето какво си казаха Олд Шетърхенд и Винету, и по тази причина след тръгването си от Роки Граунд те не насочиха конете си покрай Уа-пеш, а щом се развидели, свърнаха наляво и навлязоха далеч навътре в саваната.

След бурята от предишния ден беше настанало чудно хубаво утро. Слънчевите лъчи превръщаха в брилянт всяка капка, увиснала на стръкчетата трева или по листата. Въздухът бе свеж, чист и ароматен, природата наоколо се бе ширнала в цялата си девствена красота. Ездата през такава местност и в такова утро сигурно би представлявала най-голяма наслада за всеки човек… но само не и за уестмана, тръгнал на път с намерението тайно да се промъкне до враждебно настроени индианци. Рядкото пръхтене на конете или някой по-силен удар с копито се разнасяха недалеч в кристалния въздух, а във влажната, натежала трева оставаше такава диря, която може би и на свечеряване все още щеше ясно да си личи. Това обстоятелство може да стане много опасно за скитниците из саваните, а за тях, както и за всеки друг човек, животът сигурно е по-скъп от всякакви природни красоти. Ето защо е лесно обяснимо, че Кас наруши царящото дотогава мълчание със забележката:

— Какво прекрасно утро, също толкова прекрасно, както и на времето при наследниците на Тимпе! Но все пак предпочитах вместо туй сияйно слънце над прерията да се стелеше гъста мъгла!

Шестимата мъже яздеха по двойки един зад друг, като начело бяха Поразяващата ръка и Винету, следвани от Хобъл Франк и Леля Дрол, а най-накрая идваха двамата братовчеди Кас и Хас. Дребничкият Франк все още не беше забравил забележката на добряка Кас относно острова Ишиа. Тя продължаваше вътрешно да го гризе и ето защо той използва тази първа възможност, за да го «клъвне» леко.

— Изглеждате ми голям приятел на всякакъв вид мъгли. Дали се срещат и на остров Ишиа?

Кас спокойно отговори:

— Ще трябва да попитате не мен, а Дрол, той сигурно знае съвсем точно, нали островът го беше ударил в краката!

— Но не и мъглите, ясно ли е? Вий сте родом от Хоф край баварската граница, а там мъглите са си като у дома. При нас в Морицбург обаче времето винаги е ясно като добре излъскан прозорец.

— Морицбург ли? Прочутият ловен дворец край Дрезден? Там ли ви е родното място?

— Родно място ли? Странен въпрос! Един човек с моето сатенирано образование и с такова естественоисторическо значение има за родина целия свят, но в никакъв случай няма да отрека онова, с което ми е задължен Морицбург, загдето там съм видял за пръв път светлината на Божия свят. Просто си има някои населени места, дето се раждат само велики хора и пувидимому [36] човек може да разпознае тези селища по това, че те се отличават с красивите си ловни дворци.

— Хм! — измърмори Кас.

— Хм ли? Какво има да ръмжите така? Не ви ли е ясна работата с ловните дворци?

— О, ясна ми е!

— Е, ами тогаз с какво не сте съгласен?

— Че в Морицбург се раждали само велики хора.

— Тъй! Да не би да сте роден там?

— Не съм.

— Ето ти на! Тъкмо туй е още едно необоримо доказателство, че оттам произхождат само величия. В Морицбург са се раждали князе, принцове и крале, аз също съм започнал житейския си път оттам, но нивга не съм чувал в този град някой Тимпе да е направил първата си крачка по земното кълбо. Още при втората той щеше да се подхлъзне и да потъне във филхармонично забвение. Тъй, сега вече си облекчих сърцето, и ако искате да съм ви приятел, престанете да се търкате в добре заоблените ръбове на моята систематическа личност!

Така той даде отдушник на скрития си гняв и отново се превърна в предишното добродушно човече, при условие разбира се, че никой не дръзнеше пак да му противоречи. Дрол се извърна на седлото и хвърли умолителен поглед към двамата Тимпе. Те го разбраха и си замълчаха.

Шестимата ездачи бяха оставили Уа-пеш далеч зад гърба си и вече не беше вероятно команчите да навлязат толкова навътре в прерията и ето защо свърнаха на юг с намерението да се приближат до Корнър Топ. Олдър Спринг се намираше откъм западната страна на тази планина. Винету и Поразяващата ръка решиха да яздят така, че да се доберат до нея откъм изток. По такъв начин те избягваха опасността по-късно следите им да бъдат забелязани от индианците. Корнър Топ не бе покрита изцяло с гора догоре, а имаше някои места, откъдето можеше да се огледат околностите надалеч, тъй че никак не беше трудно да се наблюдава пристигането на команчите.

Най-сетне шестимата изминаха цялата дъга през прерията и се приближиха до планината при източното й подножие. Потърсиха и намериха едно хубаво скривалище, където другите четирима можеха да се притаят с конете си, докато Винету и Поразяващата ръка се изкачиха горе на високото, за да държат под око цялата долина.

Четирима саксонци заедно в Дивия запад и то в гъсталака на Корнър Топ! Несъмнено съвсем рядък случай! По този повод Хобъл Франк направи следната забележка:

— Като че ли дивите гълъби специално са ни събрали тук.

— Защо пък дивите, а не питомните? — осведоми се Хас.

— Защото тук, в Запада, няма питомни. Не го ли проумявате?

— Well! Прав сте, драги Франк.

— Тъй мисля и аз. Винаги съм прав. В туй отношение скоро ще ме прозрете, докато във всяко друго отношение пувидимому съм непроницаем. Една от най-големите мъдрости на нашия подкожен живот е човек да пази своите дарби само за самия себе си. Тогава не може да бъде непризнат и е възможно най-много веднъж да бъде взет за глупак. Ето защо обикновено държа затворени духовитите си богатства в тяхната капсула и само хора, които се радват на моите предпочитания, могат да извадят на повърхността от тамошните съкровища на крилата на някой подемник. Един такъв привилегирован и свят час настъпи в този миг за вас; Сигурно с голяма радост ще искате да узнаете по какъв начин смятаме днес да се справим с команчите. С удоволствие съм готов да ви даря с необходимите разяснения, като ви дам разрешението доверително да се обърнете към мен с вашите въпроси. Говори първо ти, драги братовчеде Дрол!

Дрол не искаше да му противоречи, обаче знаеше каква стойност можеха да имат «разясненията», ето защо поклати глава и каза:

— Защо аз да съм пръв, драги Франк? Познавам те от дълго време и затова с удоволствие ще отстъпя тази привилегия на другите двама. Човек трябва да е учтив.

— Прав си? Познавах един професор по зоология, който все казваше: «Учтивостта е онази привичка, от която не бива да отвикваме.» И каквото казва един такъв специалист, то винаги си има своето основание. Нека тогава Кас ме попита онова, което иска да научи от мен.

— Аз ли? — обади се дългучът. — Което искам да науча от вас ли?

— Да бе, да!

— Нищо не искам да научавам, абсолютно нищо.

— Какво? Нищо, абсолютно нищо? Възможно ли е? — попита Франк, безкрайно смаян.

— Абсолютно нищо — кимна Кас.

— Ами вие, Хас?

— И аз нищо — отвърна другият братовчед.

— Нищо ли? Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно.

При тези думи лицето на Франк придоби такова изражение, сякаш му се беше случило нещо съвършено неразбираемо. После то стана замислено, докато най-сетне чертите му се разкривиха от гняв и той ядосано извика:

— Възможно ли е подобно нещо? Виждал ли е някой такова нещо? Те не искат да научат от мен нищо, абсолютно нищо! Нечувано! Нима наистина може да има съществуващи хора, които да са на непонятното мнение, че няма какво да чуят и научат от прерийния ловец на мечки Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке? Ето ни на, залегнали в засада, за да шпионираме индианците. Имаме намерение да ги надхитрим и победим, и туй намерение може да се осъществи само чрез насъщната индивидуалност на моята опитна личност, а ето че се намират живи човешки същества, които смятат, че няма какво да научат от мен! Но туй ми е много неприятно, туй съсипва цялата ми любов към ближния и не ми остава нищо друго, освен да покрия главата си с римската кадифена мантия и да оставя всеки да върши каквото си ще. Но когато се появят неприятелите, команчите, и когато се чуе викът:

«Hannibal ad boardinghouses!», когато се разтреперите от страх и настане най-голямата беда, после сигурно ще дойдете при мен да молите за помощ, ала тогава аз ще ви благодаря за вкиснатия лебервурст и ще запуша ушите си за вашите вопли, тъй както човек затваря пътната си врата с резе, преди да легне да спи! Кас слисано поклати глава и каза:

— Какво беше това? Не казахте ли «Hannibal ad boarding-houses»?

— Да, точно тъй казах — отвърна Франк с поглед и вид на пантера, която се кани да се нахвърли върху плячката си.

— Но това е погрешно — възрази дългият Кас. — Толкова безкрайно погрешно е, че човек не може да си представи нещо по-погрешно!

Дрол му направи знак да мълчи, но за съжаление Кас не му обърна внимание, защото все още не познаваше добре дребосъка. Франк още отпреди бе вече ядосан, а новото възражение го разлюти допълнително и той гневно кресна на непредпазливия дългуч:

— К’во? Как? Безкрайно погрешно ли? Да не сте откачил? Световноизвестният Хобъл Франк да каже нещо, което да не е вярно, че и на всичко отгоре дори «безкрайно погрешно», нещо, което да не отговаря на най-високите температури на науката?! Чувало ли е нявга човечеството някоя по-отвратителна каша! Мен разбира се не може да ме извади от олимпийското ми спокойствие подобно неортографическо съмнение в моята неоспорима компетентност и затуй ще благоволя да ви попитам в какъв смисъл смятате казаното от мен за погрешно, а?

— Правилното е «Hannibal ad portas.»

— Тъй ли? Амче отде накъде?

— Анибал е пред портите! Това е бил навремето ужасеният вик на римляните.

— Хайде бе, ама колко хубаво го казахте само! Кой ли ви е пратил за зелен хайвер с подобна щуротия?

— За зелен хайвер и дума не може да става. Учили сме го в часовете по история.

— Ах тъй! И кой е бил всъщност добрият човечец, дето ви е разправял подобни небивалици?

— Естествено учителят ни по история.

— Навярно някой немец от Плауен във Фогтланд, а?

— Разбира се!

— Значи този духовит учител по световна история не е бил древен римлянин, така ли?

— Не.

— Е, ето ти на, всичко е ясно! Един такъв лапнишаран, дето още има жълто около устата, ще ми знае какво са казали древните римляни! Портас! Та туй изобщо не е римска дума и всеки горе-долу изобразован човек знае, че вместо «портас» трябва да каже «портиера». И на кой ли древен римлянин би могло да му хрумне да вика, че Анибал виси на портиерата! Едва ли някой римлянин някога се е провинявал в подобна безсмислица. След като Петър Велики въоръжил своя адмирал Анибал срещу римляните, той бързо заобиколил нос Добра надежда с параходи, прехвърлил през зимата кавказките планини, при което се наложило камилите да теглят оръдията му, най-напред край Лигни разбил войските на тесалоникийците и колосийците и после цялата римска империя паднала в прахта пред краката му. Вярно, че кайзер Херодот изпратил срещу него кавалерийския генерал Холофернес, обаче недалеч от прохода Шипка той така го разпердушинил, че обзет от смъртен страх генералът наредил да пеят сицилианската вечерня и през последвалата Вартоломеева нощ умрял от раните си. Тогава на римляните им останало едно единствено средство за спасение — трябвало да вземат мерки да лишат Анибаловите войскови части от храна. И тъй те запалили Москва при оттеглянето си, опустошили понтийските блата, а после спрели при планината Арарат, за да изчакат последиците от тези разрушения. Но скоро им било писано да разберат колко много са се лъгали в Анибал. Той се оказал голям хитрец и за всеки случай се бил запасил с такива количества провизии, че изобщо не можело да се мисли за глад. С оглед на зимните студове той дори бил заповядал на своя началник по снабдяването да вземе преносими къщи от вълнообразна ламарина и американски печки. След като ги сглобил, те били използвани отчасти като жилища, отчасти като гостилници и кръчми. Войската на Анибал си заживяла весело и охолно. А когато римляните научили това, разбрали, че са загубени и изплашено извикали: «Анибал има boardinghouses!» Всеки немец ще разбере, че това «ad» сигурно означава германското «има», стига този човек да не е бил кръстен тъкмо със сорбско-вендеското име Тимпе. Тъй, сега вече знаете какво е положението, господин Казимир Обадия Тимпе младши! И когато някога умра, погрижете се да не ме погребват до вашия блаженопочиващ учител по история, щото току-виж съм се присегнал към него да го пипна за ушите и да го разтърсвам дотогава, докато проумее, че портиерите далеч не са «boardinghouses».

В комичната си разпаленост Франк бе говорил толкова бързо, че се видя принуден дълбоко да си поеме дъх. Кас и Хас се спогледаха напълно слисани, без да знаят какво да кажат, нито дали да се смеят или да плачат. За щастие те забелязаха все пак навреме енергичните знаци, които им правеше Леля Дрол да си мълчат и успяха да си задържат езика зад зъбите.

Докато долу в скривалището се водеше този странен разговор, Олд Шетърхенд и Винету достигнаха върха на Корнър Топ. Както вече споменахме, горе имаше тук-там оголени места, откъдето надалеч пред очите се разкриваше обширна гледка. Една от тези поляни, разположена на запад, беше извънредно подходяща за целта на двамата приятели. Отгоре можеше да се обхване с поглед цялата долина, по която трябваше да се спуснат команчите, чак до следващия й завой, отдалечен на повече от една английска миля. Винету седна на земята, а Олд Шетърхенд се настани до него. Направиха го, без да проговорят нито дума. Между двамата не бяха необходими нито подкани, нито дълги обяснения, та те се познаваха един друг толкова добре и взаимно четяха всичко, каквото ставаше в душите и сърцата им с такива подробности, че всеки знаеше или отгатваше мислите и решенията на другия преди още той да бе успял да ги изрази с думи. Вече често им се беше случвало да яздят заедно цял ден и при това да преживеят твърде важни неща, но без да разменят нито едно изречение помежду си.

Така беше и този път. Те седяха безмълвно един до друг час, два, три, а никой от тях не сметна за нужно да обели и дума, макар че се очакваха събития, при които щеше да става въпрос на живот и смърт. Ако някой можеше незабелязано да ги наблюдава, сигурно щеше да остане с впечатлението, че двамата са дошли на това място с единствената цел да се излегнат на земята и да си починат. Никакво потрепване по лицата им, нито един техен поглед не издаваше, че цялото им напрегнато внимание е насочено на запад и че нищо по цялото разстояние от видимата част на долината не можеше да се изплъзне от изострените им сетива. Голямо изкуство от страна на уестмана е дори в най-напрегнатите ситуации да остане външно напълно безучастен. Има или имаше някои прочути скитници из саваните, които дължат най-големите си успехи, както и избавлението си от най-ужасни опасности, единствено на обстоятелството, че те така умеят да владеят израза на лицето си, цялото си поведение както и всяка част от тялото си, че е абсолютно невъзможно да се отгатне какво мислят или чувстват, към какво се стремят или на какво са способни. Така например Олд Шетърхенд безброй пъти е побеждавал своите противници, или се е справял с опасни положения само защото като малцина други умееше да придава на лицето си толкова безразличен, даже равнодушен израз дори и тогава, когато някой друг би могъл да се побърка от напрежение и вълнение.

В момента той седеше в меката трева до Винету. И двамата бяха полупритворили очи и тъй като никой от тях не помръдваше, изглеждаше сякаш спяха. Въпреки това бе съвсем сигурно, че те много добре чуваха дрозда, който само на двайсетина крачки зад тях се мъчеше да извади от земята един червей, и че двамата също тъй ясно видяха лешояда, който тъкмо в този момент се появи на западния хоризонт като точка с големина колкото детски юмрук.

— Уф! — обади се кратко Винету.

— Well! — също тъй кратко отвърна Олд Шетърхенд и кимна. — Идват!

Въпреки тези думи в долината не се виждаше никакво живо същество. Както и преди, тя продължаваше да е все така безлюдна и пуста, обаче начинът, по който лешоядът се придвижваше във въздуха, издаваше на всеки познавач, че долу под него сигурно се намираха някакви същества, от които очакваше да му падне плячка. Птицата все още се рееше малко вляво над мястото, където долината правеше завой, но бързо го наближаваше. Когато се озова точно над него, долу иззад образувания от скалите ъгъл изскочи един конник, поспря се за миг, за да огледа долината и след като не забеляза нищо подозрително, спокойно продължи пътя си. Подир него се появиха двама, пет, десет, двайсет, петдесет, осемдесет все нови и нови ездачи, които можеха ясно да се различат, макар че поради разстоянието конете им привидно бяха не по-големи от малки кутрета. Винету доказа, че има извънредно остро зрение, като въпреки толкова дребните фигурки каза:

— Действително са команчите!

— Да — съгласи се Поразяващата ръка. — Токви Кава язди начело.

— Този вожд на команчите си въобразява, че е кой знае колко хитър воин, а върши такава грешка, каквато не е възможно да разбера нито аз, нито моят брат Шетърхенд.

— Well! Веднъж той заяви, че никой не можел да се мери с него по съобразителност и храброст. Знам какво мисли моят червенокож брат Винету. Команчът идва от Фъруд Камп и е убеден, че рано тази сутрин и ние сме тръгнали оттам и ще пристигнем след него. Но той не се сеща, че непременно ще забележим следите, оставени от воините му във високата, натежала от влага трева. Само слепец не би могъл да ги види, но пък те ще са толкова ясно отпечатани, че сигурно би ги открил пипнешком. Смешно!

По иначе тъй сериозното и безизразно лице на апача се появи лека полупрезрителна, полусъжалителна усмивка, когато той добави:

— И при това команчът иска да залови Олд Шетърхенд и Винету! Уф!

— Ти и като малко момче не би извършил толкова голяма грешка.

— Ти също нямаше да я допуснеш дори по времето, когато още беше грийнхорн и начинаещ. Виж, те постъпват точно както предвидихме — насочват се към другата страна на долината, та когато пристигнем тук, следвайки ги по петите, да не си помислим, че всъщност имат намерение да свърнат към Корнър Топ и оттам да стигнат до Олдър Спринг, където да ни издебнат и заловят.

Команчите продължиха да яздят покрай отсрещния склон на долината, докато достигнаха най-крайната точка от полите на Уа-пеш, но и там не промениха посоката, а продължиха навътре в прерията, сякаш преследваха някаква далечна цел отвъд нея.

— Както и предполагаме, след време ще опишат широка дъга и ще се върнат обратно. Един от нас трябва да се спусне долу и да разбере къде ще се скрият, а другият се налага да остане все още тук.

Олд Шетърхенд не обясни защо се налага другият да остане още на същото място, обаче Винету веднага отгатна. Той леко кимна одобрително с глава и каза:

— За да бди кога ще се появи Ик Сенанда, който има намерение да измами и предаде мъжете, строящи пътя на Огнения кон. Снощи той пое подир команчите, но тъмнината му е попречила да ги намери. Въпреки това понеже знае накъде са тръгнали, тази сутрин след развиделяване сигурно се е натъкнал на дирята им и ще се появи скоро след тях. Нека моят бял брат изчака тук пристигането му. Аз ще сляза долу, за да разбера къде ще се скрият команчите.

Той се отдалечи и Поразяващата ръка остана сам. Белият ловец ни най-малко не мислеше за опасността, в която се намираше заедно със спътниците си, защото всеки, който почти ежедневно се излага на опасности, най-сетне така свиква с тях, че просто не ги възприема повече като опасности в обичайния смисъл на думата. Случва се дори такъв човек да не се чувствува добре, когато му липсват както те, така и свързаното с тях напрягане на всички духовни и физически сили и способности.

Отново измина час, а след него и още един, без очакваният от тях неприятел да се появи. Всъщност той трябваше да е вече там, но Олд Шетърхенд не изгуби търпение, защото беше възможно да са възникнали десетки най-различни причини, които да са задържали и позабавили по пътя вероломния метис. Най-сетне след още половин час ловецът го видя да се появява, следвайки дирята на команчите покрай отсрещните склонове на долината. Тъй като скаутът яздеше по тези следи, той бе принуден да измине целия заобиколен път на команчите през прерията. Следователно едва ли щеше да пристигне при Корнър Топ, преди да измине цял час. Олд Шетърхенд можеше вече да напусне поста си и възможно най-бързо се спусна при спътниците си. Завари ги на мястото, където ги бе оставил. Винету също беше при тях. След като белият ловец им съобщи, че е видял метиса, апачът направи забележката:

— Много закъсня. Подозира ли моят брат какво го е задържало?

— Има много причини, които са могли да забавят ездата му — отговори Олд Шетърхенд.

— А може би изобщо не е бил принуден да спира, а се е забавил по своя воля.

— От всички възможности най-предпочитаната от мен е ако по време на бързото си бягство от лагера той е размислил, променил е решението си и се е върнал, за да ни подслуша.

— К’во каза? — попита Хобъл Франк, щом чу тези думи. — Че най-много предпочиташ да ни е подслушал ли?

— Да.

— Значи да те шпионира врагът ти е таквоз нещо, за което винаги трябва да си благодарен, тъй ли?

— Поне в този случай, да.

— Туй ми е толкоз непонятно, че изобщо не мога да го проумея, въпреки че иначе съм човек с широко сърце и душа, и още по-широка схватливост. Ако ни е подслушал, той знае например, че няма да се спуснем по долината, защото ще пътуваме с железницата.

— Много ще се радвам, ако го знае.

— Слушай, господин Шетърхенд, имай добрината да не ми разправяш врели-некипели! Пътуването ни със железницата е изключително важно и научи ли за него неприятелят ни, последиците няма да са добри!

— Не се тревожи, драги Франк! Надявам се, че не ме смяташ за непредпазлив или даже за лекомислен човек, нали?

— Бога ми, не! Невъзможно е такваз ужасна мисъл да се прокрадне в нашите взаимни симпатии. Нали знаеш, че си мой пример, мой образец, моя ръководна линия, мой идеал и мой кумир във всяко отношение. Ти осветяваш моя жизнен път като фенера на някоя пощенска кола от Нидерлаузиц. Ти си моята пътеводна звезда, която следвам както овчето стадо следва своя любим пастир. Представи си само какво огромно доверие би трябвало да имам в теб. Е, как тогаз е възможно да те смятам за лекомислен човек? Та туй ще е по-лошо от обида на държавен глава, и то повече за моята, отколкото за твоята глава!

— Тогава престани напразно да си блъскаш главата и ми се довери! Навярно скоро ще разбереш, че съм прав. Заедно с Винету ще отидем да подслушаме команчите. Останете тук, пазете пълна тишина и в никой случай не се отдалечавайте от мястото, преди да сме се върнали!

— Ами ако не се върнете?

— Ще се върне поне един от нас, можеш да разчиташ на това. И обръщайки се към Винету, ловецът го попита:

— Моят червенокож брат знае ли къде лагеруват неприятелите ни?

— Да, знам — отвърна вождът на апачите.

— Далече ли е?

— Не е.

— Трудно ли е да се промъкнем до тях?

— За други сигурно ще е трудно, но за Олд Шетърхенд и за мен е лесно. Нека моят брат ме последва!

Те оставиха пушките, защото само щяха да им пречат при пълзенето, и се отдалечиха. Естествено вместо откраднатите свои пушки те временно бяха взели назаем други две от инженера. Най-напред Винету поведе своя бял приятел през гората, без да проявява особена предпазливост. Така вървяха около десетина минути, а след това стигнаха до едно място, където изправените дървета свършваха, но пък пред погледите им се откриха много повалени стволове. Горските великани лежаха безобразно запокитени един до друг или един върху друг с огромни стърчащи коренища и изпочупени и смачкани корони. Това беше бурелом, един от онези «хърикейни», тъй често срещани особено в южните райони на Дивия запад. Хърикейнът е внезапно разразил се ураган, който преминава над една сравнително тясна и ясно очертана ивица земя, като поваля всичко по пътя си, а «хърикейн» се нарича също и опустошената местност от подобна буря, която в Средна Америка има далеч по-разрушителна сила.

Между запокитените на земята и вече изсъхнали дървета беше избуяла нова, млада, твърде гъста и висока растителност, толкова гъста, че изглеждаше непроходима дори за дивеча.

— Оттук ли? — попита Олд Шетърхенд. — Винету кимна потвърдително и тихо добави:

— Отляво се издигат скалите, невъзможно е да ги изкачим. Отдясно отвъд този гъсталак се простира прерията, където пасат конете на неприятелите ни. Там пазачите им сигурно ще ни забележат. От другата страна на хърикейна, който тук не е по-широк от двеста крачки, бивакуват воините на команчите. Следователно ни се налага да минем през гъсталака.

— Моят червенокож брат стигна ли до другата му страна?

— Да. Моят бял брат съвсем скоро ще види скритата пътечка, която трябваше да проправя с ножа си.

— Знаеш ли къде точно се намира вождът?

— Да. Може би ще успеем да се промъкнем толкова близо до него, че да чуем какво говори.

Той направи десетина крачки покрай бурелома, после легна на земята и се вмъкна между гъсталака от листа и клони. Олд Шетърхенд не се поколеба да пропълзи подир него. Ето че и в този случай се видя какви несравними качества притежаваше вождът на апачите. С помощта на ножа си той беше проправил път, широк две стъпки, като бе отрязал изпречилите му се по-големи или по-малки клони и филизи, внимателно ги беше натиснал да легнат на земята, оставяйки при това достатъчно шума, която образуваше покрив над главите им и напълно прикриваше тайната пътечка. Беше се оказало невъзможно да пресече пътя в права посока. Той извиваше ту наляво, ту надясно около рухнали дървета, после пак водеше ту на една, ту на друга страна според възникналите пред апача препятствия било от терена, било от хаотично оплетената растителност. За преодоляването на всички тези трудности е било необходимо такова напрежение на силите, което удиви дори Поразяващата ръка. Извършената за толкова кратко време работа представляваше майсторско изпълнение, постижимо и възможно само за ръцете на един Винету.

Тъй като апачът бе свършил чудесна работа, не беше нужно да използват ножовете си и трябваше да насочат вниманието си единствено към това да не разлюлеят някой клон който да ги издаде. По пътя си срещнаха две змии, отровни змии. Първата избяга, а втората бе убита от Винету с бърз и точен удар на ножа. След като измина доста време, най-сетне апачът обърна глава към спътника си и посочи към носа си. Олд Шетърхенд разбра нямата му подкана и бавно и внимателно пое въздух. Миришеше на дим от лагерен огън. Ловецът кимна с глава в знак на потвърждение. Двамата бяха близо до бивака на команчите.

Продължиха още малко нататък до едно място, където Винету бе направил тайната пътечка двойно по-широка. Той направи знак на спътника си да се приближи и щом белият ловец се озова рамо до рамо с него, му прошепна:

— Чува ли моят брат, че се намираме в непосредствена близост до враговете ни?

— Не — гласеше също така тихият отговор.

— Нужно е само да разтворим настрани малкото останали филизи между нас и команчите, и ще можем да ги видим.

— Но не се долавя и най-малкият шум. Не чувам никой да говори. Да не би да спят?

— Да. Почиват си, защото са яздили цяла нощ.

— Наистина е така. А вождът им сигурно съвсем е капнал, понеже снощи е яздил до Фъруд Камп, а после се е върнал обратно.

— Е, добре. Нека моят брат погледне колко близо сме до него, толкова близо, че почти можем да го докоснем с ръка!

Той съвсем леко разтвори филизите и даде възможност на Олд Шетърхенд да хвърли поглед през образувалата се пролука. Колко се изненада белият ловец, когато съзря легналия Токви Кава най-много на пет крачки пред себе си! Двамата разузнавачи се намираха в самия край на бурелома, а същевременно и непосредствено пред врязал се в гората неголям «залив» от прерията. От лявата им страна от хаотично оплетената растителност на бурелома стърчаха клоните на могъщо, повалено и изсъхнало вече дърво, а избуялата около него трева образуваше мека постеля, върху която лежеше вождът на команчите. Той спеше. От другата му страна се виждаха неговите воини, които също спяха. Те бяха изморени и под закрилата на стражите, поставени откъм прерията, се чувстваха в пълна безопасност. Според обичая на всички бели и червенокожи от Дивия запад Токви Кава бе оставил пушката си съвсем наблизо, за да му е под ръка. На дънера беше облегнат продълговат и тесен вързоп. Съдържанието му бе завито в одеялото на Черния мустанг, което бе грижливо свързано с ласото му. Щом забеляза пакета, очите на Олд Шетърхенд засвяткаха, а след като направи движение с глава в онази посока, Винету тихо попита белия ловец:

— Знае ли моят брат какво има в одеялото?

— Естествено нашите пушки!

— Вождът спи, спят и всички други. Можем да си вземем оръжията.

— Но нямаме такова намерение!

— Хау! Моят брат винаги решава правилно! Не бива да ги вземаме сега. Все още сме принудени да ги оставим в ръцете на команчите.

— За съжаление! Те не бива да разберат, че сме открили скривалището им. А изчезването на пушките ще им издаде, че са разкрити.

— Оставяме им ги само за кратко време. Надявам се скоро да си ги възвърнем.

— Съвсем сигурно е! И въпреки това никак не ми е леко да се примиря с тази необходимост. Пушките ни са не само извънредно ценни, но и направо незаменими за нас, и ми е страшно неприятно да ги оставя в ръцете на тези хора макар и само за няколко часа. Колко лесно биха могли да ги повредят така, че да не е възможно да ги поправим! Трудно ми е, наистина ми е страшно трудно да се реша на такава крачка, обаче сме принудени да се вслушаме в гласа на разума. Я чуй! Това не беше ли вик? .

— Гласът на един от стражите — кимна Винету. — Сигурно скаутът е стигнал до постовете.

Викът, чут от Винету и Олд Шетърхенд, бе подет от множество други гласове. Индианците се разбудиха и наскачаха. Вождът също се изправи. Винету беше казал истината. Метисът се появи на кон. Щом съзря вожда, Ик Сенанда отправи жребеца си натам и когато се приближи, скочи от седлото пред него. Без да скрива учудването си, Токви Кава каза:

— Това си ти, сине на моята дъщеря! Нима ти разреших тъй бързо да ни последваш?

Той не получи веднага отговор, защото внукът му реши най-напред да се настани до него. Затова вождът продължи:

— Не ти ли заповядах да наблюдаваш бледоликите и да изчакаш там, докато дойдем или ти изпратим вестоносец?

— Заповяда ми — невъзмутимо отвърна метисът.

— Но въпреки това си напуснал поста си!

— Бях принуден. Бащата на моята червенокожа майка сигурно ще разбере, че не ми е било възможно да постъпя иначе.

— Ако не го разбера, едва ли ще е за твое добро? Трябва да са се случили извънредно важни неща, за да дръзнеш да напуснеш/ Фъруд Камп и да дойдеш Тук!

— Наистина са важни.

— И сигурно са станали твърде скоро, след като си отидохме, защото си тръгнал малко по-късно. Говори! Ще изслушам каквото имаш да кажеш за свое оправдание.

— Ти си бащата на моята майка и ме познаваш от мига на раждането ми. Давал ли съм ти някога повод за такива строги упреци? Защо ме посрещаш с укори, без да знаеш защо идвам?

— Защото става дума за най-значимият улов, който някога можем да направим — за най-върлите врагове на племето ни, за вожда на апачите и за омразния бледолик, наричан Олд Шетърхенд.

— Ти няма да ги заловиш — отвърна внукът му все така невъзмутимо, както и преди.

— Няма ли? — подскочи вождът. — Защо?

— Защото си тръгнаха.

— Вече са си тръгнали? Разбира се, че ще тръгнат от Фъруд Камп, нали се канеха още рано сутринта да потеглят на път, за да пристигнат тук тази вечер.

— Забравяш, че трябва да съм напуснал Фъруд Камп още вчера вечерта. И като казвам, че са си тръгнали, нямам предвид тази сутрин — това е станало още призори на предишния ден.

— У ф! Напуснали са Фъруд Камп още вчера?

— Да.

— Но едва след като сме си тръгнали!

— Да.

— Уф, уф, значи трябва да се приготвим, защото могат да пристигнат тук всеки миг!

— Няма да пристигнат. Изобщо няма да дойдат насам.

— Няма… да… дойдат? — повтори провлечено слисаният вожд. — Че къде ще отидат?

— Не знам, но във всеки случай отиват някъде далеч оттук, защото отпътуваха в една от колите на Огнения кон. А белите ловци постъпват така само когато им предстои дълъг, много дълъг път. Иначе яздят.

— Значи с Огнения кон? Сигурен ли си?

— Да, защото ги видях.

— И не си се излъгал?

— Не. Наблюдавах ги как се качват в колата на Огнения кон и как после той препусна с най-голяма бързина.

— Уф, уф, уф! Но нали искаха да се отправят насам, към Олдър Спринг?! Какво ли може тъй внезапно да ги е накарало да тръгнат в съвсем друга посока?

— Страхът.

— Мълчи! Страшно мразя и Винету, и Олд Шетърхенд, но те не знаят що е страх.

— Е да, те не знаят, обаче не забравяй, че с тях има и други двама бледолики, които не са чак толкова храбри. Сигурно заради тях са си тръгнали тъй бързо.

— Ти говориш за страх, но пропускаш да кажеш от кого се боят толкова много.

— От теб и нашите воини.

— От нас, от нас ли? Но те изобщо не подозират, че сме наблизо!

— Е, не знаят точно, че сте вие, но знаят, че Фъруд Камп ще бъде нападнат от червенокожи воини.

— Уф, уф! Как ли са го научили? Кой им го е издал? Да не би самият ти да си бил тъй непредпазлив…

При тези думи внукът му за пръв път забрави своето безразличие и гневно го прекъсна:

— Не говори за мен! Ти видял ли си ме някога да постъпвам непредпазливо? Собствената ти непредпазливост издаде всичко и ни лиши от този голям улов!

При тези думи Токви Кава сложи ръка върху дръжката на ножа си и извика:

— Момче, не забравяй с кого разговаряш, иначе моят нож ще те научи на страхопочитанието, което дължиш на бащата на твоята майка и на най-прочутия военен вожд на команчите! Как се осмеляваш да ме упрекваш в непредпазливост, мен, Черния мустанг?

— Защото ме кориш за грешка, която си извършил ти самият!

— Докажи го!

— Я ми кажи, щяхме ли да заловим Поразяващата ръка и Винету тази вечер, ако бяха дошли тук?

— Да, това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че си до мен.

— И тогава всичко, което притежават, щеше да стане наша плячка, нали?

— Да.

— И конете ли?

— И те.

— Тогава защо не почака до тази вечер? Защо посегна на тези коне още миналата нощ?

— По… сег… нал ли? — бавно повтори вождът тази дума, за да обмисли по-добре упрека, който току-що чу. — А ти какво знаеш за това?

— Всичко знам. И каквото не узнах, веднага научих по-късно, когато враговете ни си мислеха, че съм избягал. Всичко мина много добре и ако си бяхте отишли, без да се отбивате в склада, за да вземете конете, то сега най-великите и най-прочути врагове на нашето племе щяха да са на път за насам, за да ни паднат право в ръцете. Какво ликуване и радост щеше да има навсякъде, докъдето стигат в набезите си воините на команчите! Вярно, че Кита Хомаша, когото ти изпрати при мен в странноприемницата, събуди леки подозрения, но аз бързо успях да ги разпръсна, понеже бледоликите не бяха в състояние да докажат каквото и да било. Но по едно време най-неочаквано навън пред вратата изпръхтяха конете на Винету и Олд Шетърхенд и предизвикаха невиждано вълнение. Наистина бледоликите се оказаха достатъчно умни и се престориха сякаш вярват, че конете сами са се отскубнали, ала мен не успяха да излъжат, защото складът беше затворен с резе. Юздите, с които животните са били вързани, и които те уж скъсали, бяха съвсем здрави, но на тях висеше парче от някакъв друг ремък и именно той беше разкъсан. Следователно конете не бяха избягали сами, а някой ги беше откраднал. Кой ли? Да не би да отречеш?

Вождът гледаше втренчено пред себе си и лицето му оставаше напълно безизразно. Не каза нито да, нито не. Внукът му продължи:

— Мълчанието ти ми дава право. Естествено бледоликите започнаха да търсят крадците.

— Те отдавна бяха изчезнали! — намеси се Токви Кава.

— А нима бяха изчезнали и следите? Или си мислиш, че Поразяващата ръка и Винету не умеят да разчетат по дирите ти много повече неща, отколкото би им признал самият ти? Те откриха и вашите, и моите следи, откриха и отпечатъците от Кита Хомаша. Незабавно разбраха, че сме в съюз, разбраха и намеренията ни. Искаха да ме заловят и да ме линчуват на място, но за щастие успях да им избягам. Втурнах се към коня си и препуснах като бесен.

— Уф, уф! Нима бягството ти беше наложително?

— Да.

— Не са имали никакви доказателства срещу теб!

— Следите бяха достатъчно доказателство! А освен това подпалиха и жилището ми. Нима щяха да го направят, ако не бяха убедени във вината ми? Ти знаеш строгостта, с която бледоликите прилагат съда на прерията. Само бягството можеше да ме спаси. Ако бях останал, щяха да ме обесят. Бях стигнал вече доста далеч, когато ми хрумна мисълта тайно да се върна и да ги подслушам, за да разбера дали Винету и Поразяващата ръка евентуално не са се отказали от плана си да отидат до Олдър Спринг. За нас бе изключително важно да се убедя в това. Много добре стана, че постъпих така, защото видях двамата да се качват в колата на Огнения кон заедно с жребците си и да отпътуват. Следователно няма да дойдат при Олдър Спринг. След като заминаха, аз също си тръгнах от Фъруд Камп и препуснах насам, за да ти съобщя какво се случи. И ето ме на тук, а щом ти смяташ, че имаш право да ми отправяш укори, укорявай ме! Ако някой трябва да бъде порицан и наказан, това не съм аз, а онзи, който с кражбата на конете направи на пух и прах хубавия план на команчите.

Метисът свърши доклада си и зачака да види какво ще каже дядо му. Черния мустанг седя с наведена глава доста време. После с бързо, енергично движение той я вдигна и хвърли изпитателен поглед наоколо. Думите му не можеха да се чуят от незвани хора, защото макар пристигането на метиса да бе издало на присъстващите воини, че сигурно се е случило нещо особено или пък предстои да се случи, все пак никой не се беше осмелил без специална подкана да се приближи до толкова уважавания и всяващ респект вожд. Ето защо никой не чу упреците, които внукът и подчиненият отправи към своя дядо и предводител. Със сподавен глас Токви Кава поде:

— Да, аз отмъкнах конете от склада. Илчи и Хататитла са толкова прочути жребци, че мъдростта на моята възраст се превърна в младежка глупост. Исках и трябваше да станат мои начаса, без да се замисля, че и бездруго днес заедно с пленниците щяха да ми паднат в ръцете. В жилите ти тече моята кръв и затова ти няма да кажеш на воините ни какви последици е имало прибързаното ми решение!

— Ще мълча — заяви младежът.

— Поразяващата ръка и Винету знаят ли — продължи вождът, — колко души са били вчера във Фъруд Камп?

— Да.

— А знаят ли и кои са били те?

— Не. Уверени са само, че са враждебно настроени индианци.

— Разбраха ли за намерението ни да нападнем лагера?

— Предполагат го.

— За такива мъже предположението е равно на сигурност. Подозират ли кога ще е нападението?

— Не. Но трябва да спомена, че открито ми подхвърлиха моето истинско име Ик Сенанда. Не повярваха, че се казвам Ято Инда.

— Значи те смятат за предател, така ли?

— Да.

— Но тогава сигурно са убедени, че си мой внук и че аз съм онзи, който се кани да нападне лагера им. Какво казаха за изчезването на трите си пушки?

— Техните пушки ли? — смаяно попита метисът. — Та нима са изчезнали?

— Да.

— Уф, уф. уф! Къде е станало това?

— Във Фъруд Камп. Аз ги намерих.

— Ти… си ги… намерил ли? Ти… ти? Пушките на Поразяващата ръка и Винету? — едва изрече метисът, безкрайно слисан.

— Аз! — кимна Токви Кава и очите му радостно заблестяха.

— Сребърната карабина на Винету?

— Да.

— Малката омагьосана пушка на Поразяващата ръка?

— Да.

— И големия Мечкоубиец?

— Също.

— Къде, къде са тези три безценни оръжия? Бързо ми кажи!

— Тук — отвърна вождът, посочвайки към вързопа.

— Уф, уф, уф! Днес великият Маниту гледа към воините на команчите с грейнало от благосклонност лице! Това е такава плячка, за която ще ни завиждат всички племена на червенокожата раса! Как попаднаха в ръцете ти тези несравними оръжия?

— Чрез крадци, които ги бяха вече отмъкнали, но ги принудих да ми ги дадат.

Той разказа случката, но само миг след като свърши, възкликна.

— Уф, уф! Не помислих за това. Поразяващата ръка и Винету си отидоха, макар че пушките им са откраднати. Нима не е подозрително? Дали не е някоя голяма хитрост? Тези двама мъже едва ли ще се разделят с оръжията си доброволно, напротив, ще рискуват всичко само и само да си ги възвърнат!

Внукът на вожда поклати глава и уверено каза:

— Нищо няма да рискуват, абсолютно нищо.

— Защо мислиш така?

— Всеки, който има здрав разум, ще си помисли същото. Как тези чакали станаха толкова прочути? Само с помощта на пушките си. С тях се превърнаха в герои, но без тях са нищо. След като са им откраднали оръжията, те сигурно чувстват, че вече не са в състояние да направят каквото и да било, че при нападението над лагера няма да могат да устоят, а неминуемо ще загинат. Ето защо избягаха толкова бързо. Сега вече знам защо са се отказали от ездата до Олдър Спринг и защо напуснаха Фъруд Камп толкова ненадейно. Разбрали са, че заедно с пушките са изгубили и цялата си сила, и че в една битка с нас са обречени на смърт. Страхът ги е подгонил да отидат колкото е възможно по-надалеч, страхът от нас и ужасът от сигурната гибел!

Убедеността и въодушевлението на младежа увлякоха стария и опитен вожд. Токви Кава изрази съгласието си:

— Уф, уф, ти каза истината! Причината е в страха им от нас и от нападението. Побързали са да избягат с вой като песове, които очакват да бъдат бити. Изплъзнаха ни се, но оръжията им останаха в ръцете ни. Сега непременно трябва да вземем скалповете на многобройните жълтокожи мъже. Като се разчуе, че искаме да нападнем лагера, ще изпратят хора да повикат помощ. Ето защо се налага да побързаме да се върнем във Фъруд Камп, преди да е дошла помощта. Нямаме време да останем тук да почиваме. Тъй като Поразяващата ръка и Винету няма да се появят тук, ние нямаме повече работа на това място и незабавно трябва да тръгнем на път. Вярно, че конете ни, а и ние самите сме изморени, но ако яздим така, че след залез слънце да достигнем мястото, наречено от бледоликите Бърч Хоул [37], конете ни няма да рухнат от изтощение под нас.

— Значи все пак ще последваш съвета ми и ще изчакаш в Бърч Хоул най-удобното време за нападение, така ли?

— Да, защото няма друго толкова подходящо място за целта ни. Ще заведа воините си там и докато те чакат, аз ще се промъкна До лагера, за да разбера кога ще е най-лесно да го обградим, тъй че никой бледолик и никой жълтолик да не може да ни се изплъзне.

— Не ти, а аз ще отида на разузнаване, понеже познавам лагера и обитателите му по-добре от теб.

— Не, ти изобщо няма да дойдеш с нас.

— Така ли? — слисано попита метисът.

— Да.

— Защо?

— Именно защото там те знаят толкова добре. Това лесно може да ни издаде. Има и още една причина, която е далеч по-важна за мен — ето тези три пушки.

— Откъде-накъде пък пушките?

— На връщане пак ще минем оттук. Нима е необходимо да ги мъкнем до лагера, и после пак да ги връщаме? Твърде скъпоценни са, за да рискувам. Възможно е да ни се наложи да се бием. Нима не съществува опасност да изгубя пушките или да бъдат повредени? Уверявам те, че тези три оръжия са ми по-скъпи от всички скалпове, които можем да плячкосаме във Фъруд Камп. Ето защо не искам да ги излагам на опасност и ще ги оставя тук, докато се върнем. Ти ще стоиш при тях да ги пазиш, понеже нямам по-сигурен човек от теб.

Очевидно метисът се почувствува много поласкан от доверието на вожда, но въпреки това възрази:

— Все пак ми се ще да дойда с вас, защото искам да получа частта от плячката, която ти ми обеща.

— Ще я имаш, нали ти казах, а каквото обещая, за мен е равно на клетва.

— Златото и парите, нали?

— Да. Още веднъж ти го обещавам. Ти си син на дъщеря ми и си единственият ми наследник. Умният мъж трябва да мисли за всичко. Вероятно нападението няма да е опасно за нас, но въпреки всичко не е изключено да ме улучи куршум или стоманено острие. Тогава ти ще си собственик на тези пушки, които лесно могат да попаднат в чужди ръце, ако не те оставя при тях да ги пазиш. Вече го казах и така ще стане. Хау!

Когато метисът чу тези думи, без колебание се съгласи. След като вождът проведе кратко военно съвещание с неколцина от по-изтъкнатите си воини, сред които бе и Кита Хомаша, появил се във Фъруд Камп под името Юварува, команчите потеглиха на път, навлизайки отново в долината, откъдето се бяха появили. Ик Сенанда, внукът на вожда, остана сам заедно с трите откраднати пушки.

Няколко минути, изминали откакто съплеменниците му се отдалечиха, метисът използва да разседлае и върже коня си, и ето че вече не бе в състояние да обуздае любопитството си. Отвърза ласото от вързопа, разтвори го и извади пушките, за да им се полюбува. Човек лесно може да си представи голямата радост на Винету и Олд Шетърхенд, които разбира се все още се намираха зад фиданките и филизите и наблюдаваха движенията му. Развитието на събитията едва ли можеше да вземе по благоприятен обрат за тях. Те видяха с каква алчност метисът разглеждаше оръжията, как заблестяха очите му и с удоволствие слушаха откъслечните възклицания на възхищение, които той не смяташе за нужно да сдържа, понеже вярваше, че е съвсем сам и в цялата затънтена местност не се намират никакви свидетели. Мисълта, че държи в ръцете си трите най-хубави и най-прочути пушки на Дивия запад, го изпълваше с възторг, който нямаше равен на себе си.

Но, разбира се, възторгът му нямаше да трае дълго и твърде скоро щеше да бъде попарен по най-неочакван начин. Съвсем тихо Винету разтвори филизите и безшумно се промъкна между тях. Олд Шетърхенд го последва с не по-малка предпазливост. После двамата се изправиха. Пристъпиха още няколко крачки, които не успя да долови дори и изключително острият слух на метиса и се озоваха зад гърба му. Тъкмо в този момент със светнало от радост лице Ик Сенанда възкликна:

— Да, ето я великолепната Сребърна карабина на апача. Това пък е Мечкоубиеца, тежък колкото три други пушки, а ето я и несравнимата карабина «Хенри» на белия ловец Шетърхенд, за която суеверните индианци разправят небивалицата, че била омагьосана. Но аз знам по-добре, много по-добре какво е истинското положение. Магията й се състои само в две неща: първо, в онова, което бледоликите наричат конструкция и второ, в незаменимата сигурност, с която Олд Шетърхенд умее да стреля. Тази пушка няма да я дам никому, дори Токви Кава няма да я види повече, макар да е баща на майка ми. Ще се упражнявам дотогава, докато постигна същата безпогрешност в стрелбата с тази омагьосана пушка, както и Олд Шетърхенд. Тогава славата ми ще се разнесе надалеч, много по-надалеч от неговата!

В същия миг той дочу зад гърба си гласа на белия ловец:

— Не мечтай за слава, нещастнико! Ти никога няма да се научиш да си служиш с тези пушки!

Безкрайно изплашен, метисът се обърна и видя пред себе си Винету и Олд Шетърхенд. Обзе го такъв ужас, че не можа да каже нито дума и за момента не бе способен да направи и най-малкото движение.

— Да — кимна му белият ловец с усмивка, — никога няма да се научиш да стреляш с моята карабина. Първо защото не знаеш как се изработват патроните за нея, и второ защото съм тук, за да си я взема обратно.

Тъй като метисът продължаваше да мълчи, вперил поглед в него, Олд Шетърхенд отново поде:

— Казваш, че нямало да я дадеш никому. Нима ти, който си едно нищо в нашите очи, наистина си въобразяваш, че Винету и Поразяващата ръка ще оставят ей така откраднатите си пушки в чужди ръце, без да си ги възвърнат? Нима ти, окаяното нищожество, действително си могъл да си помислиш, че сме отпътували с Огнения кон само от страх пред вас? Тогава си проявил такава безкрайна гламавщина, че едва ли някой би намерил подходящите думи да ти каже колко неописуемо глупав човек си!

Най-сетне шпионинът отново придоби способността си да се движи, но той съвсем не скочи на крака, за да се опита да избяга — о, не, защото все още твърде силно бе в плен на страха си. Бавно, съвсем бавно метисът се изправи като човек, чиито крайници страдат от болезнена парализа и с голяма мъка на отделни срички промълви:

— Олд… Шетър… хенд и Ви… нету! Наисти… на наис… тина са те… те са!

— Да, наистина сме ние — усмихна му се ловецът, без да откъсва поглед от разкривеното от ужас лице на Ик Сенанда. — Направо си побелял от страх. Искаше да ни заловиш, а сега си застанал пред нас като някой начинаещ левак, който от уплаха не може правилно да изрече дори две думи. Та ти се тресеш от страх! Засрами се!

Презрението, с което говореше ловецът, възвърна самообладанието на метиса. Все още държейки в ръце трите пушки, той отстъпи крачка назад и отговори:

— Какво си въобразяваш! Аз да изпитвам страх и ужас от вас? Мен не може да ме изплаши нито Винету, нито Олд Шетърхенд. И искате да си вземете пушките ли? Уф! Я се опитайте да видите дали ще ги получите!

Още докато изговаряше последните думи, той светкавично им обърна гръб и побягна. Нямаше как да използва коня си, защото животното беше вързано, а за да го развърже, щеше да му е необходимо доста време. И така, той бе принуден да го зареже и да си плюе на петите. Това му беше съвсем ясно. Но нима можеше да съжалява за коня, ако успееше да се спаси заедно с тези великолепни пушки? С бързи големи скокове метисът се затича покрай хърикейна, като възнамеряваше малко по-нататък да се шмугне в гъсто оплетените храсталаци. Но си беше направил сметката без предвидливостта на двамата си противници. А те бяха твърде умни и опитни, за да не се досетят за намеренията му. Ик Сенанда бе направил едва пет-шест скока, когато Поразяващата ръка вече го догони, а Винету дори го изпревари. Двамата го сграбчиха и задържаха. Белият ловец извади револвера си, насочи го към сърцето му и каза:

— Стой, мирувай! Сега ще се върнеш заедно с нас и пак ще си седнеш на мястото. При най-малкия повторен опит за бягство ще получиш куршум между ребрата! Нима си мислиш, че тъкмо ти си човекът, който ще ни избяга? Смешно! Хайде, размърдай се, иначе ще ти помогнем!

Те го отведоха обратно до мястото, където беше седял и където все още се намираше неговата пушка, взеха му трите пушки и ножа, и го принудиха да седне на земята. Той трепереше от ярост, но добре разбираше, че в момента всяка съпротива само щеше да му навреди и че ще е най-добре да се подчини и да изчака някой изгоден случай, който по-късно може би щеше да му се предложи.

Олд Шетърхенд постави два пръста в устата си, изсвири силно и пронизително, а после двамата с Винету седнаха до пленника. Без да разговарят с него, те зачакаха появяването на другарите си, за които изсвирването бе сигнал, познат на Хобъл Франк и Дрол още отпреди. Не след дълго, заобикаляйки с конете си бурелома, те се зададоха заедно с двамата Тимпе. С един бърз поглед схванаха какво е положението и още докато слизаха от седлата, Франк попита:

— Бре да се не види, ама тук нещата са взели грандиозен поврат! Червенокожите са офейкали, но затова пък тоз тип се е самопоканил на гости при вас! Къде отидоха индианците и кой е тоз мил неканен посетител край когото, господа, изглежда се чувствате изключително добре?

— Та това е скаутът, който искаше да предаде хората от Фъруд Камп в ръцете на команчите! — възкликна Кас.

— Той ли е? Хм, ще ми се тъй малко да го поразгледам от по-близкия сикстински птичи поглед? — каза Франк и след като обиколи около пленника и внимателно го измери от глава до пети, продължи:

— Значи, туй е онзи обесник, дето взел френските зайчета за източноиндийски херинги! Добре! Искал е да изколи китайците. Затуй сега самият той ще бъде направен на кайма и на нюрнбергски наденички. Сядайте, приятели, и си отворете ушите! Господин Шетърхенд ще има навярно любезността да ни каже как, защо и кога е станало всичко туй.

Те насядаха и с кратки думи белият ловец им обясни какво се е случило и как са заловили скаута.

— Очарователен младеж, няма що — обади се Хобъл Франк. — Щом без да пита никого е искал да наследи пушките, предлагам да му натрием с горчица претенциите за наследството, тъй че да извика също като онзи римски император: «Варии, Варии, из всички области вали сняг»! Заслужил си го е и то как! Ти к’во ще кажеш, мистър Шетърхенд?

Без да обръща внимание на цитата на дребосъка, ловецът отговори:

— Няма да избегне наказанието, драги Франк. Почакай само.

— Винаги все така казваш! Целите ти сърдечни камери са натъпкани с любов към ближния, но аз искам справедливост! Аз съм нежният ангел на отмъщението, за мен винаги важи следното: каквото престъплението, такваз и наградата, каквото гърнето, такъв и похлупакът. Настоявам злодеят да бъде наказан, защото още от прастари времена на всички звезди е изписан ясният закон: който не ще да чуе, трябва да усети! Хау! Хобъл Франк каза!

Въпреки напереното достойнство, с което държа речта си, никой не му обърна внимание. Олд Шетърхенд заговори пленника:

— Най-напред ни кажи истинското си име! На английския, използван обикновено от такива хора, метисът гневно отвърна:

— Сър, да не съм някой червенокож, та да ми говориш толкова заповеднически!?

— Кожата ти е далеч по-лоша от червената, негоднико! Всички много добре знаят, че хората със смесена кръв наследяват само лошите качества на родителите си и ти си най-убедителното доказателство за верността на подобни твърдения.

— Хули ме колкото искаш, нали съм ваш пленник и не мога да се защитя. Но едно ще ти кажа: както ми говорят, така и аз ще отвръщам. Съобразявай се с това!

— Well! Ще се съобразявам. А сега и аз да ти кажа нещо: когато някой мерзавец като теб дръзне да ми говори с такъв тон, аз заповядвам да му смъкнат дрехите и тъй яко да му обработят гърба с ласото, че с голяма лекота да може да направи разликата между себе си и мен. Ти също се съобразявай с това! Сега ми кажи истинското си име! Не съм свикнал по два пъти да задавам въпросите си.

Въпреки всеизвестната си хуманност Олд Шетърхенд щеше да изпълни заканата си. Изглежда метисът го разбра, защото смирено отговори:

— Ти вече знаеш истинското ми име, казвам се Ято Инда и майка ми беше от племето на пинал-апачите.

— Това е лъжа. Ти си Ик Сенанда, внукът на Черния мустанг.

— Докажи го де!

— Твоето искане е всъщност чисто нахалство, с което няма да подобриш положението си.

— Онова, което наричаш нахалство, не е нищо друго освен мое законно право. Защо се отнасяш с мен като към враг? Според законите на саваната трябва да ми посочиш причините за това. Или Олд Шетърхенд, когото наричаш най-справедливия мъж сред всички бледолики, е станал разбойник и убиец?

Щом доблестният Кас чу тези думи, той гневно извика:

— Да цапардосам ли този обесник веднъж по муцуната? Никога не съм виждал подобно безочие. Та туй е още по-лошо, отколкото бе навремето при наследниците на Тимпе!

Олд Шетърхенд му направи знак да мълчи и с най-спокоен тон заяви на пленника:

— Вярно, че всеки обвиняем има своите права, а аз съм последният човек, който ще ги накърни. Ето защо няма да обърна внимание на нахалството ти и най-делово ще те попитам: като охрана на Фъруд Камп ти имаше ли почтени намерения към неговите жители?

— Да.

— Тогава защо тайно се свърза с команчите?

— Докажи, че съм го направил!

— Pshaw! A защо избяга, когато видя, че правилно разчетохме следите на Черния мустанг?

— Не съм избягал.

— Ами какво направи?

— Метнах се на коня не от страх пред вас, а защото имах най-добри намерения.

— Наистина съм любопитен да чуя какви са били добрите ти намерения.

— А защо твоята прословута проницателност не ти го подскаже? И аз забелязах чуждата диря също като вас. Чух подозренията ви. Но вие бяхте само гости в лагера и нямахте никакви задължения, а аз трябваше да закрилям жителите му. Затова се намирах там и ето защо мигновено реших да проверя дали тези подозрения са оправдани и препуснах, за да шпионирам неприятелите.

— Аха, измисли го не съвсем лошо. Това оправдание би могло да мине, ако не се налагаше въпросът защо се върна толкова бързо, за да разузнаеш какво ще предприемем в лагера.

— Не съм се връщал. Някой лъжец те е изпратил за зелен хайвер.

— Самият ти си лъжецът.

— Аз ли? Защо?

— Защото самият ти спомена за завръщането си.

— Кога? Къде?

— За това ще говорим по-късно! Значи си тръгнал да разузнаеш къде са команчите. Но как е било възможно да ги откриеш в непрогледната нощ?

— Който задава такива въпроси, не може да е уестман!

— Well! Говориш твърде горделиво. Вероятно си по-сръчен от всички нас, взети заедно. Ще дам израз на признанието си за тази почти свръхчовешка ловкост като във възхищението си отмина факта, че си последвал враговете до тук и дори си разговарял с тях, без да те убият или поне да те пленят.

— Няма защо толкова да се учудваш, това е съвсем лесно обяснимо. Команчите изобщо не знаят, че по майчина линия произхождам от пинал-апачите, които са техни врагове. Винаги съм живял с команчите в привидно дружески отношения, тъй че ме смятат за техен приятел и днес ме посрещнаха без следа от враждебност.

— Е, добре! Но как се озоваха нашите пушки в твоите ръце? Този въпрос очевидно смути метиса, но той се опита да го прикрие и бързо отговори:

— Тъкмо това би трябвало да ви убеди в моята честност и приятелство. Снощи видях оръжията ви за пръв път. Днес ги забелязах в ръцете на команчите, а Черния мустанг се похвали, че ги е откраднал. За да ви помогна да си възвърнете собствеността, аз от своя страна ги задигнах от него и на тръгване той изобщо не забеляза липсата им.

— Тогава трябва да призная, че си извършил такъв майсторски номер, който едва ли ще се удаде на някой друг. Изглежда ти си самото олицетворение на мъдростта, докато Черния мустанг, позволил да му отмъкнат пушките, без да забележи, несъмнено е олицетворение на глупостта. Значи си искал да ни ги върнеш, така ли?

— Да.

— Но как ще обясниш опита си да избягаш с тях, когато преди малко ни видя?

— Това се дължи само на уплахата ми от внезапното ви появяване. Не ви познах веднага.

— Не ни позна ли? Но нали ни каза имената! За метиса, наистина бе невъзможно да възрази и една дума.

Той се загледа мрачно пред себе си и след малко с добре изигран гняв извика:

— Не питайте за неща, които изглежда не разбирате! Ако човек си мисли, че е съвсем сам в този пущинак и внезапно се види нападнат от хора, за които твърдо вярва, че се намират далеч оттук, тогава е напълно обяснимо, ако в първите мигове на изненада постъпи по съвършено различен начин, отколкото ако има време спокойно да размисли. Не го ли проумявате, за мен е напълно безсмислено да си хабя думите!

— Да, наистина ще те помоля да не си хабиш повече думите, макар да разбираме не само това, но и много други неща. Навярно предполагаш, че сме се появили пред теб веднага след пристигането си, обаче се лъжеш. Бяхме се скрили тук преди още ти да дойдеш. Вече от доста време ние наблюдавахме Черния мустанг, а после чухме всяка дума от вашия разговор. Той те нарече син на своята дъщеря, предаде ти нашите пушки, за които твърдиш, че си ги откраднал от него и когато потегли на път с воините си, ние лежахме скрити зад гърба ти, видяхме възхищението ти от тези оръжия и чухме как реши да не му ги връщаш, на него, бащата на твоята майка. Имаше намерение да се упражняваш с тях, докато станеш по-добър стрелец от мен. Какво ще кажеш сега, Ик Сенанда? Могат ли твоите увъртания все още да имат някаква стойност? Продължаваш ли да мислиш, че ще ни заблудиш с малодушните си лъжи? Защото какво друго освен малодушие, най-презряно малодушие може да се нарече, когато човек от страх не смее да си каже истинското име? Ние сме свикнали да уважаваме смелостта. Ако откровено си беше признал кой си и че си имал намерение да предадеш на команчите жителите на Фъруд Камп, това щеше да е достойно за кръвната ти връзка с Черния мустанг и макар че пак щяхме да се отнесем към теб като с враг, то щяхме да проявим уважение към такъв горд противник. А твоето страхливо отричане може да ни изпълни само с презрение. Ти не приличаш на силния бизон, който открито посреща с рогата си глутницата вълци, а напомняш коварния чакал, който напада жертвата си само в гръб и предпочита да яде воняща мърша, отколкото да излага краставата си кожа и на най-малката опасност. А сега кажи, признаваш ли, че си Ик Сенанда, внукът на Черния мустанг?

Обикновено уестманът няма навик да хаби толкова много думи за някакъв си пропаднал субект, но човеколюбието на Олд Шетърхенд му повеляваше да се опита да събуди чувството за чест у метиса, ако у него имаше макар и следа от това чувство. Направо го болеше сърцето при мисълта, че е възможно да има хора, в които не бе останало вече нищо добро. Обаче усилията на ловеца не доведоха до желания резултат, понеже страхливостта на скаута не му позволи да си признае истината, така че метисът му отговори следното:

— Не мога да кажа нищо друго и затова пак повтарям: не съм Ик Сенанда, а Ято Инда. Вече си получихте пушките и настоявам да ме освободите!

— По-полека, по-полека, my boy! Тъй като продължаваш да отричаш, ние съвсем не можем да те пуснем да си вървиш, а ще те заведем при милия ти дядо, за да разберем дали и той ще е толкова страхлив и подъл да се отрече от собствената си плът и кръв.

При тези думи в очите на метиса припламнаха коварни искри и той попита:

— Искате да ме отведете при Черния мустанг?

— Да.

— Well! Опитайте се да видим дали ще успеете!

— Ще успеем, можеш да си сигурен! Само че това ще стане по такъв начин, който едва ли ще ти се хареса. Надяваш се с помощта на Мустанга да се отървеш, обаче твоят грижовен «grandfather» [38] ще си има достатъчно много лични грижи, понеже съвсем сигурно и той като теб ще стане наш пленник.

Ето че метисът извърши грешката гневно да избухне:

— Няма да го бъде! Нито Олд Шетърхенд, нито Винету ще успеят някога да заловят Черния мустанг, чиято слава е прелетяла над всички планини и долини!

— Аха, ето че забрави ролята си и се издаде! Но не се горещи толкова! Ние сме залавяли и къде-къде по-опасни типове от стария Мустанг, за когото ти съвсем правилно каза, че славата му е прелетяла над всички планини и долини. Но тя изглежда минава нейде отгоре като въздух, защото тук долу, на земята, не се забелязва и следа от нея.

— Как ли ще го заловите? Та вие изобщо не знаете накъде се е отправил.

— Нали ти казах, че го подслушахме. Той тръгна обратно към Фъруд Камп.

— И вие смятате да го последвате?

— Да.

— Само шестимата? Та нали видяхте големия отряд команчи, който вождът води със себе си?

— Pshaw! Не сме такива страхливци като теб. И през ум не ни е минавало да броим команчите, понеже ни е напълно безразлично дали са десет или сто.

— Не се перчете толкова! Неговите индианци са все наиини-команчи, следователно са най-храбрите воини на този голям народ. Но дори и да не се боите от тях и наистина да сте дотам умопобъркани, че да тръгнете подире им, за да се биете, то вие няма да ги догоните, защото те имат голяма преднина и преди да успеете да ги настигнете, от Фъруд Камп ще остане само пепел!

— Аха, ето сега си показа истинското лице. Но и аз ще ти покажа моето, като най-честно и открито ти призная, че ще пристигнем във Фъруд Камп много преди команчите.

— Това е невъзможно!

Много лесно ще ти докажем, че е възможно.

Нима конете ви могат да летят?

Да, бледоликите наистина имат коне, които могат да летят.

При тези думи скаутът избухна в подигравателен смях. Но Олд Шетърхенд ни най-малко не се ядоса. Само сложи тежко ръка върху рамото му и усмихнато каза:

— Смей се, смей се, маникин [39], но твърде скоро хич няма да ти е до смях! Най-напред ще напуснем това хубаво място, където ти трябваше да чакаш дядо си. Вероятно ще се видите с него много по-скоро, отколкото предполагаш. А сега ще те вържем върху коня ти и те съветвам да не се съпротивляваш, защото разполагаме с доста средства, за да те принудим да ни се подчиняваш!

Метисът изобщо нямаше смелостта да окаже съпротива. Ако изобщо съществуваше някакво средство, за да се избави от плен, то той го виждаше единствено в коварството, с което качество той бе надарен пребогато. Освен това Ик Сенанда бе твърдо убеден, че шестимата мъже, в чиято власт се намираше, няма да успеят да постигнат нищо срещу Черния мустанг и затова силно се надяваше, че неприятното му положение няма да трае още кой знае колко дълго.

Метисът мислеше, че шестимата ще го поведат обратно по дирята на команчите и следователно ще свърнат във вече нееднократно споменаваната долина и ето защо беше много изненадан, когато след като потеглиха видя, че Винету и Олд Шетърхенд, които яздеха начело, поеха в почти противоположната посока и не завиха около Корнър Топ, а се насочваха към Уа-пеш. Той не бе в състояние да си обясни причината, накарала ги да изберат един толкова заобиколен път, още повече, че яздеха почти само в галоп, а това показваше, че много бързат. По-късно той забеляза пресичащите откритата прерия железопътни релси. Когато те извиха към скалистия пролом и ездачите не се отделиха от тях, в главата на метиса се породи едно предположение, което го изпълни с голяма тревога. Тъй като в момента той дори и не помисли да прикрие чувствата си, лицето му придоби загрижено изражение. Хобъл Франк го забеляза, понеже пленникът яздеше между него и Дрол, и на родния си диалект, от който скаутът естествено нищо не разбираше, каза:

— Драги Дрол, нима физиономията, дето я е направил в момента този тип, не е за нас истинско гаудаемус абревиатур? Тайно ми прави таквоз удоволствие, че ми е трудно да потискам смеха си.

— Да, тъй е — отвърна неговият братовчед от Алтенбург. — Сигур лека-полека е дошъл до извода, що за кон е имал предвид нашият Олд Шетърхенд.

— Какъв кон?

— Е, амчи конят, дето може да лети. Ти не чу ли?

— Абе чух го. Имаше предвид локомотива, с който скоро ще полетим към Фъруд Камп. И ти ли мислиш, че ще изпреварим Черния мустанг? Ако не успеем да се доберем до лагера преди червенокожите негодници, ще бъде направо ужасно!

— Да, щото инак всички хора там ще загинат. Но аз съм твърдо убеден, че ще сварим да отидем навреме. Олд Шетърхенд и Винету са изчислили всичко толкоз точно, че няма защо да се тревожим. Та ний и сега галопираме тъй, сякаш самият дявол ни е по петите. Отдавна не съм препускал така.

— И аз не съм, ама много ми харесва. Туй е таквоз възвишено и елегантно усещане да летим на гърба на нашите пегаси през пространствата на земната Северна Америка. Тъй се чувстваш повече птица, отколкото човек, и между плешките си имам някакъв поетичен гъдел, сякаш са започнали да ми растат крила. Или ще са само две крила като на птиците, или пък четири, както е обикновено при дневните и нощни пеперуди. Такваз езда като днешната е направо истинско изкуство и страшно удоволствие. Но за теб, клети ми приятелю, тя сигурно е истинско мъчение, а?

— За мене ли? Защо? Да не мислиш, че не мога да яздя като теб?

— Не, не си мисля такова нещо, обаче не ми излиза от ума твойта болест, твоят остров Ишиа. Ти сигурно изпитваш силни болки!

— О, ни най-малко! Островът безследно изчезна. Вече не го чувствам нито отзад на кръста, нито в краката си.

— Та туй е чудесно! Само да не вземе да се появи и възкръсне в някоя друга твоя телесна част! Понякога таквиз болести се скитат из живото тяло коварно и анонимно и човек изобщо не подозира присъствието им, докато внезапно се появят на някое място, дето всъщност хич не им е мястото.

— Не вярвам тъй да стане и при мен. Имам чувството, че Винету ме излекува за цял живот. Онзи остров няма никакво намерение пак да се разквартирува нейде по мен. И туй ме радва, щото покорно благодаря за болките, които изтърпях! Изобщо Леля Дрол и болести — това през целия ми живот не го е имало.

Както е известно, дружелюбният и забавен алтенбургчанин бе наречен Леля Дрол защото дрехите, които носеше в Дивия запад, приличаха повече на женски, отколкото на мъжки. Той така беше свикнал с прякора си, че го използваше даже и когато сам говореше за себе си.

Както можеше да се разбере от разговора между двамата братовчеди, ездата беше много бърза и напрегната. Само нарядко позволяваха на конете да се движат ходом и така изминаха обратния път за много по-кратко време.

Когато се добраха до железопътната станция Роки Граунд, сърцатият и енергичен инженер Суон пръв посрещна конниците.

— Хелоу! — поздрави ги той. — Вече се връщате? И както виждам, сте имали успех, нали? Как мина всичко? Видяхте ли коман… ?

Щом съзря пленения скаут, той изведнъж млъкна, но после, видимо зарадван, бързо продължи:

— All devils, та това е Ято Инда, джентълменът със смесена кръв в жилите! И на всичко отгоре вързан? Пленник ли е, сър?

— Да — кимна Олд Шетърхенд, към когото бе отправен този въпрос. — Тук има ли някое място, където можем да го затворим, без да му хрумне после да тръгне да се разхожда?

— Разполагам с такова място, сър, направо чудесно място. Разквартирувам ли го там, няма и да помисли за непозволени разходки. Ще ти го покажа.

Мястото, което инженерът имаше предвид, се оказа нов, все още незавършен кладенец. Макар че вече бе доста дълбок, вода не се беше появила. Щом метисът чу, че ще го спуснат долу, започна много шумно да протестира, но това никак не му помогна. Когато го отведоха до самия кладенец, за Да го вържат и после да го спуснат, той дори им оказа съпротива. Тогава инженерът се обърна към Олд Шетърхенд с думите:

— Нима един такъв опасен тип трябва да го галим с перо? Вярно, че е ваш пленник, но неговото предателство засяга преди всичко хората от строежа на железницата. Разреши ми сър, да го вразумя!

— Постъпи с него както намериш за добре — отговори му ловецът. — Имах задължението да ти го предам и повече не желая да си имам никаква работа с него, понеже кроежите му поне първоначално не бяха насочени срещу нас, а срещу вас. И така, той е ваш. Само се погрижи да не вземе да ни напакости още днес!

— Мистър Шетърхенд, що се отнася до това, можеш да си напълно сигурен, че няма да излезе от кладенеца, преди изрично да дам такова разрешение. И тъй, прекарайте въжето под мишниците му и го спускайте долу!

Понеже скаутът продължи с вързаните си крака и ръце да рита и да удря наоколо, го завързаха допълнително за една траверса и го спуснаха в кладенеца, но преди това го укротиха с порядъчна порция бой със здрава тояга. Инженерът съвсем не беше такъв филантроп като Олд Шетърхенд.

Впрочем мистър Суон добре бе използвал времето от сутринта. Неговите работници бяха прегледали оръжията си. Един локомотив стоеше под пара и няколко вагона бяха готови за тръгване към Фъруд Камп.

Конете на шестимата уестмани получиха храна и вода и бяха грижливо разтъркани, а в същото време на хората бе поднесен най-хубавият обед, какъвто можеше да се пожелае при тамошните условия. Те разказаха на инженера преживелиците си от сутринта.

— Всичко е минало далеч по-добре, отколкото се надявах — каза той накрая. Страшно се радвам, че заловихме този подъл метис. Скоро няма да му се удаде възможност да крои и да върши подобни мерзости! А индианците наистина ли са тръгнали обратно към лагера, за да го нападнат?! Разбира се, че ще ви помогнем. Наистина се радвам, много се радвам на това приключение!

— Действително разчитах на теб и на хората ти — подхвърли Олд Шетърхенд, — понеже от тамошния инженер изобщо не може да се очаква съдействие.

— Напълно си прав, сър. Вярно, че ми е колега, а за колеги човек не бива да се изказва неколегиално, но той напълно случайно се казва Левърет [40] и по отношение на смелостта си съвсем оправдава своето име. За китайците изобщо да не говорим, защото още с появата на първия индианец ще се пръснат по всички посоки на света. Дадеш ли в ръцете на един такъв плитконосец карабина, той е безпомощен като шаран на сухо. Що се отнася до неколцината бели, то и от тях нищо не може да се очаква.

— Положението наистина е лошо, понеже при такива обстоятелства от тези хора може да имаме повече вреда, отколкото полза. Най-добре ще е сами да се заемем с цялата работа и да не им казваме нищо, докато не се справим с червенокожите.

— Че защо да не го направим? Ще разполагаме с над деветдесет души и мисля, че нямаме основание да се страхуваме от команчите.

— Действително нямаме такова основание. Дори мога да твърдя, че е възможно всичко да приключи, без от наша страна да се пролее и капка кръв. Но как ще заведем деветдесет мъже до Фъруд Камп, без тамошните хора да забележат каквото и да било? Предполагам, че можеш да спреш влака още преди да сме стигнали железопътната станция.

— Разбира се. Че кой ще ми забрани?

— Добре! Но не трябва ли да ги уведомиш за тръгването на влака оттук?

— Всъщност трябва, но ако веднъж не го направя, светът няма да загине.

— Известно ли ти е мястото Бърч Хоул, накъдето Черния мустанг е повел хората си?

— Знам го като петте си пръста, сър. Това е една дълбоко врязана в скалите клисура, намираща се в планината зад лагера. Навсякъде каменните й склонове се издигат почти отвесно нагоре й тя има само един-единствен тесен вход, където расте стара, много висока бреза, дала името на клисурата.

— Хм! Тогава от страна на Черния мустанг не е кой знае колко хитро да скрие хората си тъкмо там.

— Защо? Едва ли ще намерят по-подходящо скривалище. Та нали той изобщо не подозира, че знаем плановете му. Мисля, че мястото е избрано много добре.

— А аз не мисля така. Човек може ли да се изкатери по склоновете на клисурата?

— Възможно е на едно-единствено място, но само по светло. Ако някой все още мисли, че главата му струва нещо, не бих го посъветвал да се опита да се изкачи през нощта.

— Добре! Възможно ли е от външната страна да се достигне горе до самия ръб на стръмно спускащите се стени на клисурата?

При тези думи инженерът бързо вдигна глава, погледна изпитателно Олд Шетърхенд право в очите и отвърна:

— Аха, сър, струва ми се, че отгатнах плана ти!

— И какъв е той?

— След като индианците тайно влязат в клисурата, ти възнамеряваш да я обградим с нашите хора горе отвсякъде и да заемем входа й. Нали?

— И ако е така?

— Измислил си възможно най-доброто, защото постъпим ли по този начин, червенокожите ще бъдат затворени в Чърч Хоул като жаби в серкме и само да поискаме, ще можем да ги измъкваме един по един и да им извиваме вратовете.

— Наистина така си представях нещата. Значи хората ти ще могат да се изкатерят горе, нали?

— Да, да и пак да! Но съгласен ли е мистър Винету с подобен план?

До този момент мълчаливият вожд на апачите не беше казал нито дума. Ако изобщо бе необходимо да се говори, обикновено той оставяше Олд Шетърхенд да приказва, а самият той се залавяше на работа толкова по-енергично. Но след като бе подканен да изрази мнението си, апачът се обади:

— Олд Шетърхенд и Винету винаги мислят еднакво. Планът на моя бял брат е добре замислен и ще бъде изпълнен така, както вече се спомена. Хау!

— Well! — кимна инженерът. — Естествено и аз съм напълно съгласен. Ще пристигнем достатъчно рано, за да успеем още по светло и преди да са дошли индианците да се изкачим на скалите. Но след като се стъмни, ще трябва по някакъв начин да знаем какво става. Няма ли да е добре да се погрижим за някакво осветление?

— Наистина това е желателно — отвърна Олд Шетърхенд. — Мистър Суон, с какви средства или възможности разполагаш? Каквото ще ни е необходимо, трябва да го съберем от тук. Нищо не бива да вземаме от Фъруд Камп, за да не разберат тамошните хора какво замисляме.

— Мистър Шетърхенд, всичко ще се уреди. Когато ставаше въпрос бързо да привършим тази отсечка, ни се налагаше често да работим и през нощта на светлина от факли. Ето защо разполагаме с повече от достатъчно факли. Имаме и различно големи бурета, пълни с петрол.

— Сигурно ще е твърде трудно да пренасяме бурета, но от друга страна за нас ще е изключително изгодно, ако можем да поставим и запалим едно такова буре на входната клисура. За команчите ще е напълно немислимо да рискуват да преминат през такива пламъци.

— Well, тогава все ще успеем някак да се справим. Та нали имаме подходящи носилки, въжета и всичко друго, което е необходимо, за да пренесем лесно едно или няколко бурета.

— Добре! Но не забравяй, че не бива да се вдига никакъв шум, нито да се оставят ясно забележими следи!

— Не се безпокой! Разполагам с мъже, на които мога да разчитам. Моля те да ме оставиш да ръководя работите по огъня и осветлението. Бъди сигурен, че ще останеш доволен от мен. Съгласен ли си?

— Да. Подготви всичко и се погрижи да стигнем навреме до Бърч Хоул. Нека не влизаме в подробности, преди да сме огледали терена.

Голямата предвидливост и разсъдливост на инженера помогнаха всички приготовления да се извършат бързо. Конете бяха оставени под сигурен надзор, а край кладенеца, където се намираше метисът, застана един пазач. После пълният с хора влак потегли, без Фъруд Камп да бъде телеграфически уведомен за това. Всички работници по железопътната линия с радост се включиха в очакваното приключение и когато влакът стигна определеното място и хората слязоха, сред тях нямаше нито един, който да се усъмнява в успешния изход на това начинание или пък да се тревожи за собствената си сигурност. Мястото, откъдето локомотивът веднага отпътува обратно, се намираше на такова разстояние от лагера, че оттам нищо не можеше да се забележи. Тук железопътната линия правеше завой около планинското възвишение, в което се врязваше Брезовата клисура. Хората на инженера се скупчиха зад възвишението, докато Фъруд Камп бе разположен пред него, точно срещу входа на клисурата. Ако от мястото, където бе спрял влакът, човек се изкачеше право нагоре, под прикритието на гората можеше да стигне до ръба на клисурата, което посред бял ден никак не бе трудно. Значително по-тежка беше задачата незабелязано и без оставянето на никакви следи да се откарат взетите от инженера две бурета до входа на клисурата и там така да се скрият, че по-късно да не бъдат открити нито от очите на индианските съгледвачи, нито… от носовете им.

За провеждането на този таен план предложи услугите си Винету, а както всички знаеха, той бе най-подходящият човек за изпълнението на подобна задача, от чийто успех зависеше толкова много, ако не и всичко. Олд Шетърхенд се нае да придружава мъжете нагоре по височината, да ги разпредели по местата им и да им даде необходимите указания за действие.

Когато стигнаха горе, те се озоваха сред гъста гора, така че имаха достатъчно добро прикритие. Олд Шетърхенд остана доволен, като видя колко стръмно се спускаха скалистите стени на клисурата. Влезеха ли веднъж команчите в нея, за тях нямаше да има повече никаква възможност да се измъкнат. Ловецът разпредели хората около клисурата, която бе дълга може би около петстотин крачки и средно бе широка петдесетина крачки. На всяка група той даде такива нареждания, които отговаряха на позицията им. Преди всичко настоятелно напомни да проявяват най-голяма предпазливост и да пазят пълна тишина, а после ги запозна с различните знаци и сигнали, които по-късно през нощта можеше да им послужат и чието значение трябваше да знаят съвсем точно. После белият ловец се спусна надолу и отиде към онази страна на височината, която беше срещу лагера, за да се срещне с апача.

Винету го очакваше. Той беше легнал недалеч от входа зад един доста гъст храст и му направи знак да се приближи. Олд Шетърхенд го попита:

— Моят червенокож брат е легнал да си почине и изглежда вече си е свършил работата, а?

— Да, Винету я свърши — гласеше отговорът. — Мъжете, които взе инженерът, са силни и сръчни хора. Буретата са съвсем наблизо и са скрити толкова добре, че моят бял брат ще трябва да се взира много внимателно, за да ги открие.

— Ами самият инженер?

— Заедно с носачите на буретата се е скрил ей там, в гъстата борова гора. Ако по време на отсъствието ми искаш да му дадеш някакво нареждане, лесно можеш да стигнеш до него.

— По време на отсъствието ти ли? Значи искаш да отидеш някъде?

— Да, и моят брат сигурно ще отгатне къде!

— Да пресрещнеш команчите, за да ми съобщиш за идването им.

— Така е. Те ще се движат толкова тихо и незабелязано, че ще е добре по-отрано да са под наблюдение.

— А несъмнено става въпрос и за вожда, който каза, че той самият ще се промъкне до лагера. Преди всичко трябва да се опитаме да пленим него.

— Винету донесе от Роки Граунд достатъчно ремъци, за да го върже. А сега да тръгвам, защото скоро ще се стъмни. Нека Олд Шетърхенд ме чака тук.

Той бързо изчезна зад най-близките дървета, без краката му да оставят някакви следи в мекия мъх. Олд Шетърхенд легна така, че клоните напълно го скриваха. В момента нямаше какво друго да прави освен спокойно да чака.

Наоколо се беше възцарила дълбока тишина. Само понякога от не кой знае колко отдалечения лагер долиташе неясен шум. Започна да се смрачава и едва петнайсет-двайсет минути след отдалечаването на Винету бе необходимо острото, добре тренирано зрение на един Олд Шетърхенд, за да се различи все още входа на клисурата от мястото, където лежеше ловецът. Едва отсега нататък можеше да се очаква появяването на команчите, защото предположението, че нямаше да се приближат по светло, бе съвсем близо до ума. В противен случай щяха да се изложат на голямата опасност да бъдат забелязани и разкрити от все още скитащи се около лагера работници, а това щеше да постави под въпрос успеха на начинанието им.

Най-сетне стана толкова тъмно, че Олд Шетърхенд можеше да вижда само на няколко крачки пред себе си. Но затова пък слухът му долавяше шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ни, толкова повече се изострят останалите. И ето че изведнъж той дочу съвсем леко шумолене, сякаш по-дълги стръкове се триеха в по-ниската трева. Хиляди и хиляди други хора изобщо нямаше да го доловят. Но белият ловец удвои вниманието си. «Това може да е само Винету!», помисли си той и действително на някакви си четири крачки от дълбокия мъх се надигна силуетът на апача. Като пропълзя под храста, той се приближи до самия Олд Шетърхенд и му прошепна:

— Идват.

— Разбра ли къде са оставили конете си?

— Водят ги със себе си.

— Каква непредпазливост! Заслужават бой! Та нали конете трябва да се оставят под надзора на пазачи много по-далеч назад, отколкото е разстоянието между нас и лагера! Само един кон да изцвили или да изпръхти и може всичко да издаде.

— Синовете на команчите се наричат воини, но не са такива. — Макар че Винету изрече тези думи съвсем тихо, все пак в тона му ясно си пролича пренебрежение. — Да вкараш толкова много коне в толкова малка и тясна клисура! Та това ще разсмее всяко момче на апачите.

— Ние можем само да се радваме, защото конете ще удвоят суматохата, която ще предизвикаме. Слушай, току-що се разнесе пръхтене!

Приближаваше се някакъв неопределен шум, който обаче постепенно ставаше все по-ясен и по-ясен. Беше тропот от копита, заглушен от мекия мъх или високата трева. Команчите се появиха един подир друг по индиански обичай и както забелязаха двамата уестмани, всеки от тях водеше коня си за юздите. Спряха пред входа на клисурата. Изглежда изпратиха неколцина воини да влязат в нея, за да разузнаят дали не ги дебне някаква опасност. Не след дълго се разнесоха сподавени подканящи подвиквания, след което колоната отново потегли в индианска нишка. Заради тъмнината тя навлезе в клисурата толкова бавно, че измина повече от четвърт час, преди да изчезне и последният човек.

Олд Шетърхенд и Винету безмълвно изскочиха иззад дърветата и запълзяха към ръба на скалата, образуваща едната страна на входа, където останаха притиснати към земята. Не бяха изминали и пет минути и ето че доловиха човешки стъпки, които се връщаха. Появиха се трима мъже и спряха толкова наблизо, че двамата уестмани успяха да разпознаят единия много добре. Беше вождът Токви Кава, който нареди на другите следното:

— Ще останете тук да охранявате входа на тази скалиста клисура и мигновено ще забиете ножовете си във всеки, който се приближи до вас. Заради конете нашите воини ще се видят принудени да запалят няколко огъня и ако някой макар и отдалече забележи светлината им, ще се издадем. Времето за нападение все още не е дошло, защото бледоликите сигурно още не са се събрали в къщата, където пият Огнена вода, но въпреки това сега ще се промъкна до жилищата им. Не се тревожете, ако се забавя по-дълго, понеже ще се върна едва след като настъпи моментът, когато всички те ще трябва да умрат! Хау!

След тези думи той се отдалечи с бавни, почти безшумни стъпки. Естествено Токви Кава си мислеше, че никой не го наблюдава, ала той не беше сам, защото, силно приведени, Винету и Олд Шетърхенд тръгнаха по петите му толкова тихо, че бе напълно невъзможно да долови стъпките им.

А това никак не беше лесно. Човек можеше да вижда най-много на четири-пет крачки пред себе си. Двамата изобщо не биваше да го изпускат из очи и трябваше да се придържат толкова близо зад него, че ако на тяхно място беше някой друг, Мустанга сигурно щеше да го чуе. Спреше ли команчът, спираха и те, като плътно се притискаха до самата земя. Продължаваше ли да върви, те отново тръгваха по петите му. Даже и пантерата не би могла да стъпва толкова безшумно като двамата, подобна ловкост и лекота на движенията бе присъща единствено на змията. А тези качества наистина бяха необходими, защото отърколеше ли се някое малко камъче или изпукаше ли и най-тънкото клонче, всичко можеше да се провали.

Така те продължиха напред, докато най-сетне можеха да бъдат съвсем сигурни, че двамата пазачи нямаше да ги чуят. При това се бяха приближили толкова много до лагера, че забелязаха светлината, излизаща от отворената врата на странноприемницата. Вече бе настъпило времето за действие. Всяко по-дълго изчакване щеше да е непредпазливо.

— Хайде! — промълви Олд Шетърхенд на апача.

— Уф! — тихо изрази съгласието си Винету.

Последваха два големи скока, които команчът нямаше как да не чуе. Той се обърна, обаче в същия миг получи в слепоочието си познатия юмручен удар на Поразяващата ръка, така че рухна на земята като покосен. Той понечи да извика, но от гърлото му излезе само кратък, макар рязък и бързо прекъснат стон, който ако достигнеше до нечий слух, щеше да бъде взет по-скоро за плясък с криле на уморена птица, отколкото за сподавен човешки вик. В същия миг Винету го затисна с коляно, за да му върже краката, а после и ръцете отзад на гърба. Олд Шетърхенд изскуба шепа трева, напъха я в устата на изгубилия съзнание човек, откъсна от дрехата му дълго парче, сложи го върху устните му и го завърза така, че по-късно команчът да не може да избута с езика си снопчето трева и да се развика. След това апачът каза:

— Заловихме вожда. Навярно също така лесно ще пленим и неговите хора. Да го отнесем! Остави, Винету, аз ще го взема сам!

Ловецът метна на рамо високия, кокалест и тежък човек и следван от апача, закрачи обратно към клисурата.

Естествено те не се насочиха право към входа й, а свиха малко наляво, тъй че стигнаха до гъстата борова гора, където се беше скрил инженерът със своите хора. Вярно, че Соун беше умен и разсъдлив човек, но все пак не беше уестман и когато видя пред себе си тъй неочаквано да изплуват двата човешки силуета, вероятно щеше да направи някоя непредпазлива постъпка, ако със сподавен глас Олд Шетърхенд не му беше казал заповеднически:

— Тихо, мистър Соун! Ние сме. Не вдигай шум!

— А-а, вие ли сте! Ами кого ни мъкнете?

— Черния мустанг — отвърна ловецът, като свали пленника от рамото си и го остави легнал на земята.

— Вожда на тези червенокожи негодници? Thunderstorm! Това е в стила на Олд Шетърхенд и Винету! Но той не помръдва. Да не би да е мъртъв?

— Не е. Главата му се запозна с юмрука ми по не дотам нежен начин и той изгуби съзнание.

— Аха, прочутият ти юмручен удар, сър! Какво ще правим с вожда?

— Ще го вържем ей там, за онзи ствол.

— Но нали щом се съвземе, ще се развика!

— Не може защото съм пъхнал между зъбите му един хубав Sucking-bag [41]. И тъй, вържете го здраво и не го изпускайте из очи! Ние трябва отново да тръгваме.

— Накъде?

— Да пленим още двама червенокожи, които стоят на пост пред входа. Докато са там, ще ни пречат.

Белият ловец и Винету отново легнаха на земята и запълзяха към мястото, където се бяха притаили, когато Черния мустанг излезе от клисурата. След като се озоваха там видяха, че постовете седят на някакви си два-три метра от тях. Двамата команчи разговаряха за неща, които бяха безинтересни за подслушване. Поне не беше нищо важно. Ето защо без да губят време Олд Шетърхенд и Винету се нахвърлиха върху тях, за да ги обезвредят. С помощта на изненадата това им се удаде твърде лесно. Когато ги отнесоха при инженера, той попита:

— Справихте ли се вече с тях? Слушайте, мешърс, хич не ми се иска да сте ми врагове, защото дяволски малко се церемоните с хора, към които не храните приятелски чувства. Да не би да има и други индианци, дето се каните да ми доведете по такъв начин?

— Не — отговори Олд Шетърхенд. — Отсега нататък няма повече да работим «en detail» [42] и да ви ги носим един по един, а ще действаме «en gros» [43], както подобава на заможни търговци, което ще рече, че останалите ще ги заловим наведнъж.

— Време ли е вече?

— Да.

— Слава Богу! Аз не съм нито скватер, нито трапер и затова не съм свикнал толкова дълго да лежа под открито небе. И тъй, кажи ми какво трябва да направя най-напред.

— Нареди да занесат едно от буретата с петрол до входа на клисурата и там да го запалят. Този факел така ще освети команчите, че те бързо ще разберат какви са изгледите за планираното нападение.

— Well! Ей сега ще стане. Нека само набързо вържем и тези двама индианци.

След като свършиха тази работа, инженерът и хората му изтъркаляха бурето навън от храсталака, занесоха го до входа и го запалиха. Естествено то експлодира и капакът му отхвръкна, обаче дъгите му издържаха, така че на земята изтече само част от петрола, който се разля наоколо и продължи да гори. Пламъците бързо изпълниха целия отвор между скалите и огънят не само освети и най-отдалеченото ъгълче от клисурата, но сигурно бе забелязан и от срещуположната страна в лагера, където и бездруго чуха експлозията.

А тя последва с трясъка на оръдие и брутално изтръгна команчите от тяхната почивка и чувството за сигурност. Изплашени, те все още се питаха какъв ли бе този гръм, когато веднага след това видяха високо лумналите пламъци. В клисурата стана светло като посред бял ден и индианците се озоваха в положението на нощен крадец, изненадващо осветен от електрическа светлина на местопрестъплението. В първите мигове те онемяха от уплаха, а после нададоха такива крясъци, за които не можеше да се каже дали бяха бойни викове или израз на страх. Втурнаха се към огъня, където се намираше единственият изход от клисурата, но той бе вече целият изпълнен от буйни пламъци, излъчващи нетърпима горещина. Същевременно срещу тях затрещяха изстрели, нарочно дадени от Олд Шетърхенд така, че да не улучат никого, но те ясно показаха, че единственият път за спасение е препречен не само от огъня, но и от въоръжени неприятели.

И тъй червенокожите се оттеглиха, отдръпвайки се към задната част на клисурата, и отправиха погледи към стените й, за да разберат дали могат да се изплъзнат, като се изкатерят нагоре. Но тогава забелязаха нещо, което никак не бе в състояние да ги успокои или окуражи. Олд Шетърхенд бе дал заповед донесените факли да се запалят веднага, щом хората забележеха горящото буре. Те изпълниха указанието му и индианците видяха как горе по всички скали наоколо пламнаха горящи главни и чуха заплашителните гласове на хора, които едва ли бяха дружелюбно настроени към тях. Един от тези гласове успя да надвика всички Други:

— Ура, ура! Бурето долу гори! Настъпи мигът, когато патардията може да започне. Запалете факлите, запалете ги всичките! Трябва да стане светло, светло като на Петдесетница по пладне! Нека им дадем възможност да просветлее малко под скалповете им, та да разберат, че имат пред себе си господин Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке, с когото хич не им трябва да се захващат. Дрол, виждаш ли как търчат и бягат? Чуваш ли как реват и вият? Дрол, Дрол, де си се дянал с твоето присъствие? Липсва ми твойта вездесъщност. Хей, де си се сврял?

Ето че приятелят му се обади от отсрещната страна:

— Тук съм, братовчеде Франк! Оттук всичко се вижда по-добре, отколкото отсреща. Ако искаш да хвърлиш поглед над цялата клисура, бързо ела насам!

— Не, оставам си на мястото. А ти вдигай врява, страшна врява, за да се подплашат долу конете и да изпогазят краката на господарите си. За съжаление не бива да стреляме, ала ти хвърляй камъни, туй бързо ще накара червенокожите да си подвият опашката!

За щастие на команчите горе скалите бяха гладки. Ако имаше натрошен камънак, лошо им се пишеше. Все пак тук-там се намираше по някой и друг къс скала, който веднага бе запокитен надолу, а това не остана без резултат. Улучени бяха и хора, и животни. Индианците нададоха болезнени викове, а конете взеха да ритат наоколо, скъсаха юздите си и препуснаха в галоп насам-натам, засилвайки и без друго настаналото объркване.

Едва изминаха две-три минути от подпалването на петрола и вече всички индиански коне бяха подплашени, и в клисурата се разигра една сцена на неописуема суматоха. А ето че дотичаха и жителите на лагера, за да разберат по какъв начин се бе появил среднощният загадъчен огън. Един от първите беше мистър Левърет, инженерът. За свое учудване той видя Олд Шетърхенд и Винету, при които стоеше и неговият колега от Роки Граунд.

— Мешърс, вие тук? — попита той, съвсем останал без дъх. — И гори цяло буре с петрол! Какво означава това?

— Означава, че искаме да опушим индианците, мистър Левърет — отговори Суон.

— Индианците ли? Какви индианци, сър?

— Команчите, които искаха да ви нападнат и избият.

— Heavens! [44] Да не би да е трябвало да стане още днес?

— Разбира се, че още днес. Но сега са затворени в клисурата, обградена от моите работници горе по скалите, а тук отпред огънят не им позволява да излязат.

— Но как са попаднали в нея и как се озова ти с хората си тук, мистър Суон?

— По най-простия начин на света-те яздиха, а ние пътувахме, с един влак естествено, който пуснах специално за тази цел.

— И аз… да не науча… абсолютно нищо за това! — каза със запъване човекът, чийто страх изглежда допълнително нарасна. — А защо не ме уведоми?

— Защото нямах никакво време.

— Но можеше да ми телеграфираш.

— Отказах се, понеже бях сигурен, че няма да се нуждаем от помощта ти, за да осуетим плановете на команчите.

— Да приемем… че е така, сър! А сега не ти ли е необходима помощта ни?

— Не, благодаря ти. Ако искаш да гледаш, можеш да останеш. Но кротувай и внимавай да не предизвикате някоя бъркотия!

— Бъди спокоен! Щом сте успели тъй хубавичко да подмамите червенокожите в тази клопка, не желая да ви отнемам нищо от славата и ще ви оставя сами да ги плените.

— О, що се отнася до славата, то тя не е моя, а се пада на Винету и на Олд Шетърхенд. И тъй, ако войнственото ти настроение те подтиква да запознаеш индианците с твоите здрави юмруци, ще трябва да се обърнеш към тях двамата.

— Благодаря, сър, наистина много ти благодаря! Аз съм инженер, а не уестман или убиец на индианци. Защо да избивам хора, пък били те и червенокожи, щом до ден днешен не са ми сторили нищо лошо? Все още не мога да се съвзема от уплахата си.

— Но мистър Левърет, ти си добре запознат с тази местност. Всъщност и ти би трябвало да грабнеш оръжието!

— Всъщност да! И ако беше необходимо, щях с голяма радост да го направя, но тъй като тук са тези прочути джентълмени, а присъстваш и ти с твоите работници, не виждам защо трябва и аз да отнемам част от славата ви. Ще говоря с хората си и който от тях поиска да се бие с индианците, незабавно ще получи разрешение да се присъедини към вас. Но моля ви мен да оставите извън играта!

— Well, тогава можеш да си вървиш! А от твоите хора пък съвсем нямаме нужда. За китайските плитки изобщо да не говорим.

— Добре, сър, добре! Веднага ще им го кажа и ще им дам строга заповед да не ви пречат и досаждат!

Той се оттегли зарадван, че така леко се отърва. Предишния ден Левърет бе проявил голямо въодушевление от смелите действия на Винету и Олд Шетърхенд и човек можеше да предположи, че притежава качествата енергичност и смелост, но сега се оказа, че е тъкмо обратното. В живота често може да се наблюдава как хората, които се възхищават от някой друг, нямат и следа от неговите качества и по-скоро се отличават с характер, който е пълна противоположност. И тук случаят беше същият. Когато Левърет си тръгна, колегата му дори не го удостои с поглед, а само вдигна рамене и подхвърли:

— Нали вече ви казах, мешърс, името му означава зайче и той наистина е голям страхливец. По време на опасност е най-добре подобни хора да се държат колкото е възможно по-надалеч. Но я слушай, какво става там?

Сред китайците бе настанало голямо раздвижване и оживление, чиято причина не можеше да се установи веднага. Те крещяха един през друг на родния си език, блъскаха се насам-натам и най-сетне се втурнаха да се катерят по височината. Същевременно чупеха клони и пръчки от храсталаците и събираха камъни. За индианците бе голямо щастие, че Олд Шетърхенд разбираше китайски. Синовете на Небесната империя бяха узнали, че са щели да бъдат нападнати и скалпирани от команчите. При открито нападение те сигурно щяха да се разпръснат като подплашени пилци, но в случая видяха, че враговете им са обкръжени и не са способни да окажат съпротива. Това им придаде такъв кураж, какъвто иначе изобщо не притежават. Намери ли се веднъж страхливецът извън всяка опасност, той много лесно проявява кръвожадност, а в този случай за тях наистина не съществуваше никаква опасност. От съвсем безопасно разстояние горе от скалите те можеха да убият някои от индианците като хвърляха камъни и други предмети. Ето защо китайците неудържимо се втурнаха да изкачват височината.

— Нека моят брат бързо ме последва! — подкани Олд Шетърхенд апача.

— Тази жълтокожа тълпа ще отстъпи веднага, щом се изправим пред тях — обади се Винету, който незабавно отгатна намерението на своя бял приятел.

Двамата се затичаха покрай огъня и после от камък на камък толкова бързо се закатериха нагоре по стръмните скали, че много скоро изпревариха китайците, защото те поеха по заобиколен път, по сравнително по-полегатия планински склон. Инженерът Суон остана долу с всичките си работници и, следвайки с поглед двамата уестмани, се обърна към своите хора:

— Както изглежда китайците искат да линчуват червенокожите, а двамата ловци са намислили да им препречат пътя, за да го предотвратят.

— Само двамата срещу толкова много хора! — обади се един от работниците. — Китайците са най-много шейсет!

— Ти да не мислиш, че един Винету или един Олд Шетърхенд смята за необходимо да брои колко са тези обесници? Дали е само един или са шейсет е все едно, защото всичките са толкова страхливи, че ще побягнат от всеки смелчак. Внимавайте, ей сега ще се срещнат!

Светлината от огъня стигаше чак до горе, където в момента двамата уестмани се изправиха срещу тълпата. Както долу в клисурата, така и горе на височината се възцари дълбока тишина, защото всички разбраха за какво ставаше въпрос и с голямо напрежение следяха как ще приключи това «интермецо».

Отгоре се разнесе повелителният глас на Олд Шетърхенд. Китайците не се подчиниха и продължиха да напират напред. После гласът му отново проехтя, но пак безрезултатно. Тогава той и Винету извадиха револверите си, но и тяхното въздействие бе краткотрайно. Тълпата се спря, но не за дълго, защото задните редици напираха подир по-предните, които биваха изтиквани напред. Настъпи много критичен момент. Двамата уестмани нямаха намерение да стрелят, бяха извадили оръжията си само за да сплашат настъпващите хора. Все пак трябваше да всеят респект в китайците и да ги накарат да се подчинят на заповедите им, за да се избегне замисленото кръвопролитие. Застаналите долу бели работници видяха как двамата прибраха револверите си, но после не им бе възможно ясно да следят отделните им движения и да разберат точно какво правят. Чуха само отчетливо гласовете им, след това доловиха виковете на китайците, видяха гъста тълпа от взаимно блъскащи се или блъскани хора, забелязаха как някои от първите китайци полетяха във въздуха и паднаха сред редиците на своите съотечественици. Ту отляво, ту отдясно някой от тълпата изхвърчаше като изстрелян от катапулт и започваше да се търкаля надолу по стръмнината. Подир тях последваха и други. Взеха да летят по склона и по двама, по трима наведнъж, държейки се един за друг, взаимно се повличаха надолу. Някои биваха изхвърляни нагоре като от невидима пружина, след което падаха и се премятаха през глава подир другите. Първоначалните яростни крясъци постепенно се превърнаха в жални викове, болезнени възклицания и вопли. Тълпата взе да се топи, защото съставните й части непрестанно летяха и се търкаляха надолу по склона, изглеждаше сякаш в средата й имаше някакъв могъщ експлозив, чиято сила бе изчислена съвсем точно, за да си играе с човешките тела като с топка. Колкото по-малко хора оставаха горе, толкова повече се увеличаваше броят на търкалящите се надолу китайци, докато най-сетне споменатият експлозив се оказа не нещо друго, а Олд Шетърхенд и Винету, които отново се появиха пред очите на зрителите и направиха едно последно мощно усилие, чиито резултат не бе никак приятен за потърпевшите хора, но затова пък бе толкова по-отраден и забавен за зяпачите.

Изглеждаше сякаш сред китайците бе преминала някаква вихрушка със съдбоносни последици, съдбоносни естествено за тях, защото те така бяха подмятани, подхвърляни и търкаляни насам-натам, че загубиха ума и дума. Човек оставаше с впечатление, сякаш земята под краката им бе станала толкова нестабилна, че никой не бе в състояние да се задържи прав. Виждаха се да се мяркат крака нагоре, крака настрани, хора с главата надолу, докато най-сетне всичко живо се запързаля, затъркаля и полетя надолу подобно на човешка лавина. Отначало по-бавно, а после все по-бързо и по-бързо тя се заспуска, докато най-сетне стигнали долу, надавайки силни вопли и възклицания на нанкински и кантонски диалект, китайците образуваха толкова гъста и объркана маса от хаотично оплетени човешки тела и крайници, че всеки от синовете на Небесната империя се нуждаеше от значителни познания по анатомия и голяма сръчност, за да оправи и събере оплетените и изкълчени телесни части на собственото си скъпоценно аз.

Колкото бели се намираха долу, от толкова гърла се изтръгнаха одобрителни викове «браво!» по адрес на двамата уестмани, които леко и бързо слязоха, сякаш цялата свършена от тях работа изобщо не ги беше затруднила, а когато се озоваха долу, там не се виждаше вече нито един китаец. Всички те се опасяваха, че «вихрушката» можеше да продължи и бяха избягали. А двамата приятели, предизвикали споменатата «лавина», се отправиха към инженера толкова скромно и естествено, сякаш не се беше случило нищо особено. Когато мистър Суон се опита да ги посрещне с хвалебствени думи, Олд Шетърхенд го прекъсна:

— Тази опасност за индианците премина, но съществува и още една, която не ги застрашава от страна на китайците, а от страна на белите, заели позиции високо горе на скалите. Оттам хвърлят камъни, нещо което не бива повече да търпим.

— Но сър, та нали команчите на Токви Кава са убийци! Нима ще те заболи сърцето, ако някое камъче улучи един или друг от тези обесници?

— Не, обаче към всеки престъпник трябва да се отнасяме като към човек, още повече преди произнасянето на присъдата му. Който измъчва животни, е негодник, но още по-голям негодник е онзи, който ненужно причинява болка на хора. Такова е мнението ми, според което съм свикнал да постъпвам и ми се струва, че и ти трябва да се съобразяваш с него поне докато съм тук. И тъй, изпрати горе двама души, единия наляво, а другия надясно, за да прекратят тези непристойни действия. Нека всички се държат спокойно и не предприемат нищо срещу индианците, преди да съм им дал знак!

— Well! Но дали и команчите ще кротуват?

— Едва ли ще предприемат нещо преди разсъмване, още повече, че и вождът им е наш пленник.

— Но те все още не го знаят!

— Ще развържем двамата постови, които пленихме, и ще ги изпратим в клисурата при команчите. А вече е и време да говорим с Черния мустанг. Нареди заедно с другите двама да го докарат тук на светло, където ще можем да наблюдаваме израза на лицето му по-лесно и по-внимателно, отколкото на тъмно.

— Всички ремъци ли да свалим от пленниците?

— Засега все още не, нека ги развържат само от дърветата. Не им казвай никакви имена и ги сложи да легнат тук така, че лицата им да са осветени от огъня! Иска ми се да ги виждам ясно, когато ни познаят.

— А ако нещо ме попитат и то особено ако това с вождът, мога ли да им отговарям?

— Да, но само маловажни и общи неща. Ние малко ще се отдалечим и после незабелязано ще се промъкнем в гръб на пленниците, за да чуем как ще разговаря с теб Токви Кава и какво мисли за собственото си положение.

Инженерът се отправи към гъстата борова гора, а Олд Шетърхенд и Винету се отдръпнаха малко настрани, за да не бъдат веднага забелязани от Черния мустанг. Не след дълго вождът бе донесен до определеното място, където заедно с двамата постови го оставиха легнал на земята във вече описаното положение. Винету и Олд Шетърхенд се намираха точно зад главите на индианците, но така, че те не можеха да ги видят. С бавни и тихи крачки двамата уестмани се приближиха толкова, че имаха възможност ясно да чуват всяка дума от разговора им.

Инженерът стоеше пред тримата пленници и ги оглеждаше изпитателно, без да казва нито дума. Това ядоса вожда. Всъщност според индианските обичаи и той трябваше да мълчи, още повече че беше много горделив човек и се смяташе за най-прочутия воин на команчите, обаче презрението, изписано по лицето на белия пред него, го възмути толкова много, че забравяйки всяко достойнство, Токви Кава гневно избухна:

— Какво си ме зяпнал? Не можеш ли да говориш или от страх езикът ти така е залепнал в устата, че не си в състояние и една дума да обелиш?

— Да ме е страх от вас ли? — изсмя се инженерът. — Но вие никак нямате вид на хора, от които човек може да се бои!

— Говориш много гордо, но ако чуеш името ми, веднага ще те обземе ужас!

— Не си въобразявай! Не ме интересува кой си. Ти си просто най-долен крадец и разбойник, когото после ще обесим с едно хубаво и много здраво въже!

— Не знаеш какво говориш! Няма на света човек, който би дръзнал само да си помисли да ме обеси.

— Pshaw! Престъпниците се бесят. Такъв е нашият обичай, а ти си престъпник!

— Мълчи! Аз съм Токви Кава, върховният вожд на команчите наиини.

— Възможно е, но това не ми прави кой знае какво впечатление и нищо не променя. Щом си върховен предводител на тези негодници, ние с удоволствие ще вземем предвид твоя ранг и ще те обесим малко по-нависоко от твоите хора.

— Ако не говориш така от страх, тогава те е обзело безумие. Ако някой реши да обеси някого, трябва първо да го залови!

— Да не би да искаш да кажеш, че не си наш пленник?

— Пленник съм, но ще бъдете принудени незабавно да ме освободите.

— Незабавно ли? Хайде бе!

— Да, незабавно, защото нямате никаква причина да ме връзвате и да ме държите в плен.

— Лъжеш се. Имам повече причини, отколкото са ни необходими.

— Я да ги чуем! Ще ти докажа, че пет пари не струват. Но дори и да имате основателни причини, пак ще трябва да ме пуснете да си вървя, тъй като ако не го сторите, моите воини ще ме измъкнат и за наказание ще подпалят Фъруд Камп, ще избият всичките му жители и ще разкъсат релсите на Огнения кон. Всички вие сте в моята власт и можете да разчитате на милост само ако незабавно ме развържете и ми върнете свободата.

— Искаш ли да ти се изсмея пред двамата твои воини? Ти се осмеляваш да ме заплашваш, макар че лежиш в краката ми като змия, чиито отровни зъби са извадени! И през ум не ми минава да ти върна свободата. Но дори и да го исках, просто не бива да го правя.

— Защо?

— Защото тук има двама прочути воини, които няма да го допуснат.

— Кои са тези воини?

— Поразяващата ръка и Винету.

При тези думи вождът избухна в подигравателен смях и каза:

— Сега вече знам със сигурност, че от устата ти говори страхът. Споменаваш имената им само за да ме сплашиш, но на мен ми е известно, че тези двама воини изобщо не са наблизо.

— Нищо не знаеш!

— Знам и ще ти го докажа. Да, те бяха тук снощи, но от страх пред нас са напуснали лагера, без да се бавят.

— Ridiculous! [45] Значи пак от страх пред теб! Няма човек, който да може да внуши страх на Винету и Поразяващата ръка.

— Защо тогава са офейкали тъй бързо от лагера?

— А ти нима си толкова твърдо убеден, че не са тук?

— Не са. Вече го казах, а Токви Кава винаги знае много добре какво говори. Те са се страхували от мен и без да се бавят, са се качили на Огнения кон. Хау!

В този момент зад вожда се разнесе гласът на Олд Шетърхенд:

— Хау! За всеки воин тази дума има стойността на твърдо уверение, на клетва. С изговарянето й Токви Кава изрече една лъжа и от днес нататък ще бъде смятан за лъжец.

Докато говореше, белият ловец заобиколи пленниците и се изправи пред тях.

— Уф, уф! — изплашено възкликна вождът. — Олд Шетърхенд!

— Да, аз съм. А кой е човекът до мен? Винету го беше последвал и застана до него. Щом го видя команчът, от устата му се изтръгна изплашено:

— И Винету, вождът на апачите! Откъде се взеха тези двама мъже?

Олд Шетърхенд му кимна с възможно най-дружелюбната усмивка и отговори:

— Сигурно ще се зарадваш извънредно много да чуеш, че идваме от същото място, откъдето идваш и ти, а именно от Олдър Спринг!

— Не съм бил при Олдър Спринг!

— Но беше съвсем наблизо — при хърикейна край Корнър Топ, за да ни заловиш тази вечер при Олдър Спринг.

Вождът остана толкова слисан, че му струваше големи усилия да се овладее и едва след известно време успя да промълви:

— Това не е вярно. Не съм бил при Корнър Топ и не съм имал намерение да ви залавям. Кой може да ми докаже, че съм кроил нещо лошо срещу вас? Между бледоликите едва ли има някой друг, който толкова неотклонно да следва пътя на справедливостта, както Олд Шетърхенд. Убеден съм, че и спрямо мен ще бъде справедлив!

— Ти каза истината. Винаги съм се стремил да бъда справедлив към моите бели и червенокожи братя, но тежко ти, трижди тежко ти, ако наистина сериозно възнамеряваш да търсиш справедливост от мен!

— Търся я и ще продължавам да я търся!

— Недей! Ако не искаш да бъдеш безнадеждно загубен, по-добре се осланяй на милосърдието ми, отколкото на справедливостта ми!

— На твоето милосърдие ли? Уф! Токви Кава никога не е молил за милост и сега няма да го направи. Презирам милосърдието ти, защото не съм ти сторил нищо лошо и е необходимо да дам само един знак, и воините ми ще долетят от клисурата и ще ви покажат кървавия път, водещ към Вечните ловни полета!

— Нещастен глупак! Опитай се да дадеш този знак!

— Уф! Не мога, защото ръцете ми са вързани.

— Аха, значи не можеш! Още малко и ще ми стане жал за теб. Но ще те утеша. Дори и да можеше да дадеш знак, пак нямаше да имаш никаква полза. Воините ти нямат възможност да дойдат, понеже са пленници също като теб.

— Уф! Това е лъжа!

— Лъжа ли? Внимавай какво говориш! Кажеш ли още една такава обидна дума, ще наредя да те бият с камшик също както и ти, спечелилият си позорна слава Мъчител на бели ловци, си заповядал да бичуват до смърт твоите невинни пленници! Олд Шетърхенд и Винету не лъжат — запомни го! Когато чухме, че си искал да ни заловиш, не можахме да не се изсмеем на глупостта ти. Но още по-голяма, направо необяснима глупост от твоя страна беше да доведеш хората си тук, в Бърч Хоул, за да нападнете лагера. Ти си ги вкарал в капан, който трябваше само да затворим, за да ги пленим така, както се хващат малките птички в поставените им мрежи.

Сега най-после команчът започна да проумява, че положението му е много по-тежко, отколкото бе допускал. Наистина той чуваше един вътрешен глас да му нашепва, че все още не бива да вярва в най-лошото, но гордата самоувереност, която се излъчваше от застаналия пред него Олд Шетърхенд, не оставяше никакво място за съмнение, че команчите са изгубили играта, смятана от тях за толкова лесна. Токви Кава беше вързан и напълно безпомощен. Той виждаше буйния огън, препречил изхода от капана, но все още не беше запознат с обстоятелството, че височините около клисурата са заети от неприятеля, а още по-малко пък знаеше, че срещу кроежите му съществуват необорими доказателства, тъй че въпреки тежкото си положение той все още смяташе, че е възможно да се изплъзне от наказанието и макар с празни ръце, да поеме обратно към селата на команчите. Но да те нарекат глупак, това за всеки индианец [46] е голяма обида, която може да се заличи само с кръв. Обзелата го ярост се оказа много по-силна от необходимата предпазливост и ето защо след като се опита да разкъса ремъците си и гневно изскърца със зъби, той извика:

— Ти нарече Токви Кава глупак! Ако не бях вързан, щях да те смачкам така, както с един удар на лапата си гризли прави на кайма койота, осмелил се да джафка срещу нея!

— Pshaw! Я не се сравнявай със сивата мечка! И това свидетелства за такава глупост, която само може да ме разсмее!

— Мълчи! Не забравяй с кого разговаряш! Настоявам незабавно да ме освободите! Или може би си в състояние да докажеш твърденията си?

— Ти някога чувал ли си Олд Шетърхенд да твърди нещо недоказуемо?

— Тогава говори!

— Слушай, мерзавецо, постарай се да смениш тона си, ако не искаш да се загърчиш под ударите, които ще наредя да получиш заради невижданото си нахалство! Ти не си тук човекът, който ще раздава заповеди! Не аз трябва да отговарям и да ти давам сметка, а ти на нас, и ако не го направиш учтиво, то ние разполагаме с предостатъчно средства да те научим на учтивост. Не си въобразявай, че ще можеш да ни измамиш! Лъжите ти няма да доведат до нищо. Впрочем щом с такава гордост се наричаш върховен вожд на команчите наиини, ми се струва, че би трябвало да си и твърде горд, за да ни залъгваш само с неистини. Дошли сте тук, за да нападнете лагера, нали?

— Не!

— Ти изпрати тук внука си Ик Сенанда, за да подготви нападението.

— Не.

— Снощи ти дойде близо до лагера и разговаря с него, нали?

— Не!

Това трикратно «не» прозвуча толкова решително, враждебно и гордо, че инженерът гневно възкликна:

— Какво безсрамие! Той сигурно ни взема за някои глупави хлапета! Страшно ми се иска да наредя да му смъкнат старата дреха от гърба, та червената му кожа да се запознае с една хубава тояга!

Все още обърнат към вожда, Олд Шетърхенд продължи:

— Давам пълно право на този бял джентълмен. Небивало нахалство и липса на кураж е да отричаш всичко толкова решително в подобно положение. На твое място аз бих признал всичко и така щях да принудя дори враговете си да ме уважават.

— Токви Кава не може да признае нещо, което не е извършил — отвърна команчът.

— Значи снощи наистина не си бил тук, а?

— Не съм!

— Не си ли говорил с двама китайци?

— Не.

— И не си вземал от тях нашите пушки?

— Не!

— И не си задигнал конете ни?

— Не!

— Но навярно няма да отречеш, че познаваш собствения си внук Ик Сенанда?

— Познавам го.

— Тук той се нарича Ято Инда.

— Това е невъзможно, защото внукът ми никога не е бил тук.

— И къде се намира сега?

— У дома, там където са пасищата на племето ни.

— Лъжеш се. Ти изобщо не знаеш къде е в момента.

— Знам. Той си е у дома.

— Не е. Днес предобед го остави съвсем сам при Корнър Топ. За един кратък миг вождът затвори очи, сякаш искаше да прикрие внезапно обзела го уплаха. После подигравателно отговори:

— Изглежда Поразяващата ръка умее да сънува и докато е буден!

— Pshaw! Оставил си го там, за да пази нашите откраднати пушки.

— Уф, уф! — възкликна команчът и въпреки стягащите го ремъци, успя да се понадигне.

— Признаваш ли, че е така?

— Не!

— Токви Кава, презирам те! Това отричане ни доказва, че в теб не е останала и следа от смелост и чест. Ти си по-страхлив и от малкото кутре, което бяга дори от сянката на птиците. Ако имаше поне толкова мозък, колкото може да се побере в гнездото на запалката на една карабина, би трябвало отдавна да разбереш, че всичките ви планове са провалени, че всичко знаем, и че би могъл да спасиш поне част от авторитета, който имаше сред нас, само като кажеш истината. Ще ти покажа нещо, което сигурно ще ти подскаже, че ездата ви към Фъруд Камп не само е била напразна, но че и дори неизбежно ще завърши зле за вас. Ето, погледни! Навярно не си очаквал подобно нещо!

Още преди да се покаже на вожда, Олд Шетърхенд беше оставил на земята зад гърба на пленника пушките си, и Винету бе направил същото със своята Сребърна карабина. В този момент белият ловец взе оръжията си от споменатото място и ги показа на вожда на команчите. В уплахата си Токви Кава забрави, че е вързан. Той нададе вик и се опита да скочи на крака.

— Well, изглежда това помага! — засмя се Олд Шетърхенд.

— О… о… ома… гьосаната карабина, … Мечко… убиеца и… Сребърната карабина! — изпелтечи Токви Кава. — Къде… къде е Ик Сенанда, синът на моята дъщеря?

— Той е наш пленник.

— Вие… вие… сте го заловили?

— Да.

— При Корнър Топ?

— Да.

— Как… как го намерихте там? Как… отидохте дотам?

— О, ние бяхме там още преди той да дойде!

— Това… това не е възможно! Та нали отпътувахте с колата на Огнения кон!

— Нещастнико! Ама ти наистина нямаш капка мозък в главата си! И такъв човек е решил да плени мен и Винету! Вчера открихме следите ти и естествено незабавно разбрахме как стоят нещата. Ти си откраднал конете ни и си взел от китайците нашите оръжия. Конете се върнаха, но пушките трябваше да си вземем обратно сами. И затова направихме тъкмо онова, което толкова много те смая — за да те заблудим и да пристигнем преди теб при Олдър Спринг, ние се качихме на влака.

— Уф, уф! — неволно се изплъзна от устата на команча, чиито очи се разшириха от смайване. — Ами кой ви каза, че се каня да тръгна за Олдър Спринг?

— Смешен въпрос! Ние те подлъгахме да яздиш натам.

— Под… подлъгали сте ме? Как?

— Чрез твоя внук, предателя и шпионина. Метнахме го, че тази вечер смятаме да пристигнем там и всичко стана точно така, както си го представяхме: той ти предаде тази вест и ти поведе войните си натам, за да ни плениш. Но ние вече те бяхме изпреварили. Наблюдавахме всичките ви действия и чухме целия ви разговор, тъй като заедно с Винету бяхме залегнали в гъсталака на бурелома само на четири крачки от поваленото дърво, до което ти се беше изтегнал.

— Уф, уф, уф!

— Да, уф, уф, уф ! Ти нямаш дори достатъчно самообладание да скриеш смайването и уплахата си! След като си тръгнахте, за да се върнете във Фъруд Камп, ние пленихме внука ти. Разбира се, той бе принуден да ни върне пушките и незабавно да поеме на път заедно с нас.

— Къде се намира в момента?

— На едно толкова хубаво място, че аз с радост ще те отведа там и ти да му се порадваш.

— Къде е то?

— Засега не е необходимо да знаеш. Все още ли ще упорстваш и най-безсмислено ще отричаш всичко?

Команчът втренчи мрачен поглед пред себе си и мълча, докато най-сетне му хрумна привидно спасителната мисъл за неговите хора. Тогава пак се обади:

— Токви Кава не се бои от нищо. Той отричаше не от страх.

— Значи признаваш, че открадна конете и пушките ни?

— Да.

— Признаваш, че искаше да нападнеш Фъруд Камп?

— Да.

— Какво щеше да направиш с неговите обитатели?

— Щяхме да ги избием и скалпираме.

— Всички ли?

— Всички!

— Zounds [47]! — възкликна инженерът. — И мене ли? За команча беше вече все едно дали щеше да признае, че иска да убие един човек повече или по-малко. Той отговори с безразличен и горд тон:

— Не съм те виждал досега и не знам кой си, но ако те бяхме заловили заедно с другите, и теб щяхме да скалпираме.

— Много благодаря, благодаря наистина сърдечно, драги мой червенокожи сър! За това любезно признание ще проявя към теб една съвсем особена благодарност. Мистър Шетърхенд, я ми кажи какво ще правим сега с този почтен джентълмен и неговите хора!

— Най-напред ще му дадем възможност да се запознае както със собственото си положение, тъй и с положението на своите хора — отговори ловецът.

— По какъв начин?

— Ще го заведем горе до ръба на клисурата, откъдето ще може с един поглед да схване как стоят нещата.

— И после?

— После, ако все още не се е съвсем побъркал, ще заповяда на хората си да се предадат.

— Хм! Ами ако се опитат да си пробият път, преди той да успее да им даде това нареждане?

— Ще се погрижа да не го направят.

— Как, сър?

— Вече ти казах.

Олд Шетърхенд се обърна настрани към двамата пленени постове и ги попита:

— Знаете ли езика на бледоликите? Той се видя принуден два пъти да повтори въпроса си, преди единият от тях да му отговори:

— Разбрахме за какво ставаше дума.

— Well! Сега ще отидете в клисурата, за да кажете на воините на команчите, че сме заловили вожда им, и че ако се съпротивляват, ще ги застреляме до крак. Ще заведа вожда горе на височината, за да може да се убеди, че всяка съпротива неизбежно ще бъде гибелна за вас. Нека тогава реши как ще е най-добре да постъпи. Независимо от това дали ще пожелае да се предадете или не, аз ви предупреждавам да не мислите за евентуална съпротива, преди да сте разбрали какво е решил да прави.

— От кого ще го научим? Ако ни го съобщи някой бледолик, няма да му повярваме.

— Ще му дам възможност сам да ви го каже. Ще ви говори от височината, така че всички негови воини ще могат да го чуят. Съгласни ли сте?

— Да.

— Тогава ей сега ще наредя да свалят ремъците ви. Но не си въобразявайте, че ще можете да използвате този случай, за да избягате. Ще ви разреша да направите само необходимите крачки навътре в клисурата и непрестанно ще държа насочено към вас дулото на моята омагьосана карабина. Ако някой от вас се отбие дори метър встрани, ще получи куршум в главата!

— Но ние не можем да минем през огъня!

— Можете! От тази страна на входа пламъците не са чак толкова буйни, че да представляват някаква опасност за вас — само с един скок ще се озовете отвъд огъня.

— Ще трябва ли да се върнем, за да ни вържете отново?

— Не, можете да останете в клисурата. Разкажете на вашите воини какво сте чули и видели! Направите ли го, те ще разберат, че за тях изобщо няма друг избор, освен да изчакат да видят какво ще реши вождът им.

Докато развързваха ремъците им, Винету и Олд Шетърхенд застанаха с готови за стрелба пушки така, че всяко бягство бе невъзможно. Единият от двамата се засили и прескочи огъня на онова място, където пламъците му бяха най-ниски. Другият незабавно го последва. После Олд Шетърхенд повика още неколцина от железопътните работници, за да подсили охраната на входа по време на своето отсъствие, след което развързаха ремъците от краката на вожда на команчите, за да му дадат възможност да се изкачи на височината. Естествено ръцете му останаха вързани на гърба. Винету и Поразяващата ръка взеха по един револвер със запънат спусък и заплашиха Токви Кава, че ще го застрелят при най-малкия опит за бягство. Наложи се инженерът да остане долу при огъня, за да ръководи постовете.

И така Шетърхенд и Винету заедно с Токви Кава започнаха да изкачват възвишението по средата. Двамата бяха убедени, че вождът няма да им даде повод да употребят оръжията си. С евентуален опит за бягство той щеше да изложи на най-голяма опасност не само собственият си живот, но и живота на своите воини, затворени в клисурата. Команчът не им го каза, но го каза на себе си и ето защо без каквато и да било съпротива вървя, докато стигнаха едно място откъдето цялата клисура можеше да се обхване с поглед. Точно там се намираше и Хобъл Франк. Щом видя задаващите се трима мъже и разпозна Токви Кава по неговите пера, от радост дребосъкът подскочи и извика:

— Ура, ей ти на че водят един, дето ако не ме е съвсем изоставила мойта вродена интелигентност, е вождът на тез червенокожи типове, тръгнали по бойната пътека! Отгатнах ли, мистър Шетърхенд?

— Да, той е — отвърна ловецът.

— Радвам се, страшно се радвам! Щото след като сме хванали главния лапнишаран, другите шарани от само себе си ще ни влязат в мрежата. Че как успя да го спипаш за скалпа?

— Промъкнах се до него и с удар го проснах на земята, драги Франк.

— Промъкнах се и го проснах! Туй звучи толкоз просто и напълно естествено, сякаш готвачката от хотел «Белвю» казва за котката: първо заклана, после хрупкаво изпечена и накрая изядена като заек! Добър апетит, господа! Навярно вождът трябва да се наслади на красивия изглед отгоре, а?

— Горе-долу нещо такова.

— Ей гО де стои и смаяно зяпа надолу като параклиса на Шилер към долината на Уланд. Както изглежда нашите хубави илюминации и газено осветление му се струват твърде опасни.

Дребничкият особняк имаше право. Ако до този момент Токви Кава бе разчитал на помощта на своите хора, то сега не можеше да не проумее, че сметките му са били съвсем криви. Наблъскани нагъсто един до друг, команчите стояха заедно с конете си долу в клисурата, а единственият им път към свободата беше затворен от все още високите и буйни пламъци. Този огън можеше да гори до сутринта, че и по-дълго. Вождът на команчите го знаеше, защото беше забелязал, че долу имаше още едно буре, пълно с петрол. Но и да го нямаше, хората в лагера разполагаха с достатъчно количество петрол, а освен това и от гората можеше да се достави толкова много горивен материал, че изобщо не биваше да мисли за скорошно угасване на огъня.

Наистина че докато оглеждаше скалистите стени на клисурата, Токви Кава забеляза едно място, откъдето команчите биха могли да се изкачат горе, но само един по един и то ако на височината не ги очакваха неприятели. Ала воините му бяха многобройни, а да не говорим за това, че трябваше да си изоставят конете! А горе горяха толкова факли и огньове, че осветяваха всичко наоколо, сякаш беше ден. Вождът преброи и много добре въоръжени бледолики, които с голяма лекота можеха да отблъснат всеки опит на команчите да изкатерят стената. Той размисляше и размисляше, търсейки някакъв изход, но такъв нямаше. За миг му хрумна, че неговите индианци биха могли да възседнат конете си и в галоп да се опитат да щурмуват изхода през огъня, обаче бе принуден да се откаже и от тази мисъл. Първо, той беше забелязал постовете, застанали отвън пред огъня и второ, бледоликите, заели позиции по ръба на клисурата, имаха възможност цялата да я обсипят с куршумите си чак до огъня. Нито един от червенокожите нямаше да успее да избяга, защото само един-единствен залп щеше да е достатъчен, за да прегради изхода с труповете на команчи и коне.

Отчайващият резултат от размислите му дотолкова бе завладял съзнанието му, че Токви Кава и не помисли да овладее израза на лицето си и ето защо разочарованието му се четеше в неговите черти съвсем ясно. Винету и Олд Шетърхенд не казаха нищо, обаче дребничкият Хобъл Франк не можа да се сдържи и направи ироничната забележка:

— Ей го на, че сега прави такваз физиономия също като гъската на госпожа фон Цапелхаймерн, дето щом поискала да хвръкне, забелязала, че изобщо не била истинска гъска, ами само преспапие с такваз форма.

Франк забеляза, че при неговото сравнение Олд Шетърхенд не успя съвсем да скрие леката си усмивка, и затова продължи:

— За съжаление туй е винаги съдбата на възвисените — те имат два крака, ако нямат крила. Тъй е с мен, тъй е и с вожда. На него много му се ще да е орел, ама кисне в калта като великанска жаба. Каквото и да прави, няма да намери път за спасение. Житейският му път стръмно се спуска надолу и води в сутерена, и бъднините му ще затънат в киселото зеле като Аполон от Белведере. Мистър Шетърхенд, да не се церемоним много-много с него!

Кой знае още какви щуротии щеше да надрънка Франк, ако в този момент не беше прекъснат.

— Уф, уф! — обади се вождът и то много по-силно, отколкото бе възнамерявал. Собственото му възклицание го накара да се стресне и прекъсна дълбокия му размисъл. Всъщност той съвсем не беше искал да извика.

Винету изобщо нямаше намерение да говори, а Олд Шетърхенд бе решил на първо време да си мълчи и да предостави вожда на собствените му мисли. Но след като Токви Кава сам се обади, ловецът го попита:

— Е, размисли ли вождът на команчите дали за неговите воини има път към свободата?

— Да.

— Няма такъв път!

— Има!

— Аха! И кой е той?

— Твоята справедливост.

— Само не се позовавай пак на нея!

— Трябва да ти я припомня!

— Вслушам ли се в нея, ще се видя принуден да ви осъдя.

— Не е така! Какво сме ти сторили? Нима сме проляли кръвта на някого от вас?

— Не сте, но имахте такова намерение.

— Може ли да се отмъщава за кръв, която не е била пролята?

— Не, но нима съм казал, че искам да си отмъстя за непролята кръв?

— Не си казал, но ако признаеш, че не може да се отмъщава за непролята кръв, ще трябва да ни освободиш!

— Лъжеш се. Какво наказание се полага според закона на саваната за конекрадство?

След известно колебание команчът отговори:

— Смърт, но нали конете ви се върнаха при вас?

— А какво наказание се полага за кражба на оръжия?

— Също смърт. Но нали си взехте обратно вашите пушки?

— Вината ти изобщо не става по-малка от това, че сме си възвърнали конете и оръжията. Ти не си направил само опит за кражба, ами наистина си я извършил и така си проиграл живота си.

— Значи искате да ме убиете? — разгневи се вождът.

— Ние не сме убийци. Ние не убиваме а наказваме! — Нали самият ти пожела да бъдеш наказан.

— Уф! Кога съм го пожелал?

— Когато поиска справедливост. С презрение и подигравка ти изрично отказа да получиш от нас милост и снизхождение.

Токви Кава пак сведе глава и замълча. Той знаеше, че ако се позовеше на милосърдието на тези двама човеколюбиви мъже, нямаше да е напразно, но гордостта му се бунтуваше срещу това. След неколкоминутно безполезно размисляне команчът попита:

— Нападнахме ли лагера?

— Не.

— Тогава бледоликите, които живеят в него, не могат да ни сторят нищо лошо.

— Не се заблуждавай!

— Нима се заблуждавам?

— Да.

— Тогава ми кажи защо?

— Ти какво ще направиш, ако някоя гризли се приближи до теб, за Да те изяде?

— Ще я убия.

— Това е несправедливо. Откъде-накъде ще имаш правото да я убиваш, щом като все още не те е изяла?

— Но тя ще го направи, ако не й взема живота!

— Първо би трябвало да изчакаш, за да видиш какво ще стане.

— Уф! Мечката е животно, а не човек!

— По волята на великия Маниту мечката живее, като напада и убива жертвите си, но с човека не е така. Следователно човекът, който иска да пролее кръв, е много по-зъл от хищното животно. Според собствените ти думи трябва незабавно да се убиват хората, наумили си да проливат човешка кръв, без да се изчаква да се види дали наистина това ще стане. Ти сам произнесе вашата присъда!

— Уф, уф!

След това негодуващо възклицание отново настъпи мълчание. Олд Шетърхенд не бързаше да го прекъсне. Команчът трябваше сам да подеме разговора. Токви Кава изчака няколко минути и тогава попита:

— Къде е Ик Сенанда, когото си пленил?

— На сигурно място, където чака присъдата си.

— Каква ще бъде тя?

— Смърт.

— Какво? И него ли искате да убиете, дето изобщо не е участвал в ездата до Фъруд Камп?

— Да. Участието му е било дори още по-голямо, защото той е шпионинът, предателят, подготвил нападението. Ти знаеш, че шпионите ги бесят и че не е имало случай някой от тях да е бил помилван.

— Тогава ще се бием! — заплаши той.

— Бийте се! Я погледни надолу! Може ли един-единствен от вашите куршуми да улучи? А необходимо е само да извикам и всички наши пушки ще загърмят. Ако всеки бледолик стреля два пъти, няма да остане жив нито един команч. Но това го знаеш и ти, без да е нужно тепърва да ти го обяснявам.

— Уф! Откога Олд Шетърхенд е станал толкова кръвожаден?

— Откакто ти поиска от мен справедливост, защото справедливостта повелява само едно — да пролеем кръвта ви.

— Хората казват, че се гордееш, задето си бил християнин и добър човек!

— Всеки човек трябва да е добър, но това не е основание за гордост.

— Нима е добрина да жадуваш за отмъщение?

— Аз не жадувам за отмъщение. Не се опитвай да ме спечелиш с подобни думи. Какво са ви направили обитателите на този лагер, та решихте да ги избиете и скалпирате? Нищо! Въпреки това ти настояваш да не ви наказваме. Да не би да сте също тъй невинни, както и те? Ще получите само справедливо наказание, както пожела и ти. И бездруго не искаш милост!

Вождът отново сведе глава, без да знае какво да прави. Намираше се в ужасно положение. Не можеше да избави хората си, а и себе си нито с хитрост, нито със сила. Това му беше ясно. Но нима той, гордият вожд, който се смяташе за най-прочутия, най-храбрия и всяващия най-голям страх сред враговете си команч, биваше да моли за милост и пощада тъкмо тези двама мъже, най-омразните техни неприятели? Цялото му същество се бунтуваше срещу подобна мисъл, но въпреки това той не виждаше никаква друга възможност да се избави от смъртта. Вярно, че смъртта сама по себе си не го плашеше, но той се страхуваше от начина, по който го заплашваха да умре, тъй като според собствената му вяра душата му няма да отиде във Вечните ловни полета, ако бъде екзекутиран, а не падне, да речем в бой. Тази мисъл всяваше в сърцето му ужас, който той не бе в състояние да потисне. При това в него кипяха такъв гняв и омраза към Винету и Поразяващата ръка, че изпитваше силното желание да остане жив само и само да може да си отмъсти на тези двама мъже, страшно да си отмъсти. И именно тази омраза, това желание, го накараха да превъзмогне гордостта си и да направи нещо, което иначе в никакъв случай нямаше да направи. Токви Кава бавно повдигна глава и с несигурен глас попита.

— Какво разбира Олд Шетърхенд под милост?

— Налагането на по-леко наказание или изобщо неговото опрощаване.

— Ще ни опростите ли напълно нашето наказание?

— Не, това е невъзможно.

— Но живота си ще можем да спасим, нали?

— Може би. Винету и аз не желаем да ви отнемем живота. Ние сме приятели на всички бели и червенокожи мъже и проливаме човешка кръв само когато ни принудят да го сторим.

— Значи ще ни подарите живота, а?

— Да.

— Уф! Ако постъпите така, вие, най-великите и прочути мъже сред тези бледолики, тогава и те ще се видят принудени да последват примера ви!

— Ще се видят принудени ли? За това и дума не може да става. Другите бледолики са също като нас свободни хора. Те знаят законите на Дивия запад и ние нямаме никакво право да им заповядваме.

— Но ти смяташе, че е възможно и те да пощадят живота ни!

— Наистина и Винету, и аз ще положим усилия да ги придумаме да се съгласят. Няма да е лесно да превърнем жаждата им за отмъщение в снизхождение, но се надяваме да постигнем целта си, ако и ти не пропуснеш да сториш своето, за да смекчиш гнева им.

— Какво трябва да направим?

— Да се предадете.

— Да се предадем ли? — избухна той. — Да не си луд!

— Нима е лудост от моя страна, че искам да ви спася? Е, добре! Нямам обичай да върша лудости. Да не говорим повече за това! Доведох те дотук, за да ти докажа, че съпротивата ви няма да ни струва и капка кръв, а на вас само за миг ще донесе гибел. Постигнах целта си. Щом дам знак, всички наши пушки ще загърмят. Ще ви вземем скалповете и тогава във Вечните ловни полета душите ви ще бъдат осъдени да пълзят в краката ни като презряни слуги и роби на нашите духове. Ти сам пожела да стане така. Ела!

— Къде отиваш?

— Връщаме се долу.

— Какво мислиш да правиш после?

— Щом се спуснем долу, ще бъдеш обесен на някое дърво и след това ще дадем знак, който ще донесе смъртта на всичките ти войни. Ела!

Ловецът хвана вожда за ръката уж за да го накара да го последва, обаче Токви Кава се отскубна, отстъпи крачка назад и със святкащи от гняв очи попита:

— Ти можеш да ни спасиш само ако се предадем, така ли?

— Да.

— Ще останем ли живи?

— Надявам се.

— И ще можем да се върнем при нашето племе?

— Ако ви подарим живота — да. Не вярвам да мислиш, че ще ни се иска особено много да останете тук.

— А не те ли е страх от отмъщението ни, ако ни разрешите свободно да си тръгнем оттук?

— Pshaw! Че кой ли ще се страхува от вас? Защо говориш за отмъщение? Не ни ли дължите по-скоро благодарност ако ви подарим живота?

— Първо ни го подари, после ще видиш какво ще направим.

— Тогава решавай бързо! Давам ти само толкова време колкото ние, белите, наричаме пет минути. После трябва вече да си взел решение.

— Не ми е необходимо време, защото още сега ти казвам че ще се предадем. Как искаш да стане това?

— Виждаш ли, че ей там отдясно човек може да се изкачи по скалата?

— Да.

— Пътечката е толкова тясна, че по нея не е възможно да вървят двама души един до друг. Кажи на войните си да се изкачат по нея един по един, но без оръжия. Разбира се на първо време всички ще бъдат вързани, докато обсъдим как да постъпим с тях. После ще…

— Вързани ли? — гневно го прекъсна вождът.

— Да. Ако това не ти харесва, тогава нека умрат. Та нали и ти си вързан?

— Уф! Олд Шетърхенд е ужасен човек. Той говори тъй кротко и спокойно, ала волята му е като гранит, който нито се размеква, нито се огъва.

— Много хубаво, че си го разбрал! Съобразявай се с това. И тъй, съгласен ли си воините ти да бъдат вързани?

Токви Кава се поколеба няколко секунди, но после, гордо изпъна снага и от ярост почти изкрещя:

— Да!

— Well! Но им кажи, че незабавно ще убием всеки, който не остави долу всичко, а скрие и най-малкото оръжие!

Ясно си личеше как вожда трепери от ярост. Но той зададе още един въпрос:

— Ако направя каквото искаш от мен, синът на моята дъщеря ще остане ли жив? И той ли ще бъде свободен?

— Да.

— Закълни ми се!

— Олд Шетърхенд никога не се кълне. Давам ти честната си дума и ще я удържа!

— Вярвам ти. Ти често си носил беди на племената на команчите, но никога не си лъгал.

— Синовете на команчите винаги сами са си били виновни за нещастията, които са им носили срещите с Винету и с мен. Ние с радост ще станем техни приятели и братя, но те ни мразят и ни принуждават да се защитаваме. И ако винаги остават с празни ръце, то неуспеха си трябва да припишат на самите себе си. Нима и в този случай вината не е единствено ваша? Не сме ви сторили никакво зло. Защо ни обра и защо искаше да ни убиеш? И на всичко отгоре дръзваш да ни наричаш ваши врагове! Pshaw!

— Не споменавай сега за това! Ще дойде времето, когато ще си поговорим за вашето приятелство! В момента имаме друга работа. Нареди да ми развържат ремъците, за да мога да сляза при моите войни.

— А-а, самият ти ли искаш да се спуснеш долу?

— Нали чу.

— Защо?

— Не е достатъчно да извикам отгоре само няколко заповеди. Щом искате да ви се предадат без оръжията си, ще трябва да им кажа моите основания.

— Well — обади се Олд Шетърхенд и го огледа усмихнато. — Все ми е едно, ако замисляш някой коварен план. Ще ти разреша да се спуснеш долу, но от мига, когато се озовеш при войните си, дулата на девет пъти по десет пушки ще се насочат към вас и ако след пет минути, щом ти извикам, не се изкачиш пръв при нас всяка една от тези пушки ще гръмне два пъти. Аз казах и така ще стане. А сега върви!

Самият той му развърза ръцете. Винету не беше участвал в преговорите с нито една дума, но когато команчът се накани да се спусне надолу, апачът сложи длан върху рамото му и каза:

— Думите на Олд Шетърхенд са като клетва, която ще спазвам и аз. Ако не се върнеш веднага, щом те повика, моят куршум ще те улучи! Аз казах. Хау!

Без да отговори, Токви Кава му обърна гръб и започна да се спуска към своите хора. Докато погледите на всички команчи внимателно следяха крачките му, Олд Шетърхенд зададе въпроса:

— Моят брат Винету съгласен ли е с всичко, което казах и уговорих?

— Да, с всичко — кимна апачът. — Моят бял брат постъпи много умно. Вождът на команчите изобщо не забеляза с каква хитрост му изтръгна от ръцете възможностите и оръжията, с които все още разполагаше.

— Споделяш ли моята увереност, че той ще се върне?

— Да. Изобщо няма да се поколебае, защото смята, че не му остава никакъв друг път за спасение, а воините му сигурно ще му се подчинят.

След като вождът се озова долу и каза няколко думи на хората си, те нададоха силни викове. Това бе отговорът на съобщението му, че трябва да се предадат. За да го подкрепи срещу евентуални техни възражения, със силен глас Олд Шетърхенд извика няколко кратки заповеди. Тогава всички бели, намиращи се на отсрещната страна, се прехвърлиха при него, за да посрещат и незабавно да връзват изкачващите се команчи. Дулата на всички пушки се насочиха надолу, за да стрелят веднага, ако Олд Шетърхенд дадеше такава заповед. Намиращите се пред входа на клисурата бели под командата на инженера също насочиха пушките си към команчите. Към тях се бяха присъединили и белите работници от Фъруд Камп, които все пак се бяха засрамили да оставят колегите си от Роки Граунд сами да свършат цялата работа. Не се виждаше само техният инженер Левърет, защото той се чувстваше толкова по-сигурен, колкото по-далеч бе от полесражението. Що се отнасяше до китайците, те бяха страшно любопитни да разберат какъв щеше да е изходът от това приключение, но и през ум не им минаваше да рискуват живота си. Бяха се събрали доста далеч и имаха пълна готовност при най-малката опасност да скочат на крака и да си плюят на петите. Страхуваха се не само от команчите. Те все още не можеха да забравят белия ловец и апача, които само с яките си голи ръце бяха превърнали гъстата им тълпа в търкаляща се надолу по стръмния склон лавина.

Леля Дрол също беше дошъл от другата страна на клисурата. Беше залегнал до своя братовчед Франк и като него държеше дулото на пушката си насочено надолу към индианците. В този момент той попита:

— Братовчеде Франк, ти чу ли всичко, каквото се каза тук?

— Как можеш да питаш тъй неправилно и глуповато? — отвърна дребосъкът. — Та нали бях тук и имам уши. Защо тогаз да не съм го чул?

— Че имаш уши, не ми е неизвестно, ала някои хора с две уши ако не щат да чуят каквото трябва да чуят, пак все тая. Туй не беше ли вождът на команчите?

— Да.

— И с него преговаряха, нали?

— Да.

— С к’во го принудиха да се съгласи?

— Команчите трябва да се предадат. Ще се изкачват един по един по скалата и веднага, щом се озоват горе, ще ги връзват.

— Слушай, нашият Олд Шетърхенд пак го е скроил много хитро! Ако вземат да се качват както си щат по много наведнъж, тогаз туй може да стане опасно за нас. Но щом ще се изкачват един по един, няма как да ни напакостят. Надявам се само всичко да мине добре. Имаме достатъчно въжета и ремъци, за да вържем тез обесници. Все по-друго си е, когато човек попадне в свястна компания! Откакто вчера срещнах Олд Шетърхенд и Винету, пак ще мога да преживея к’ви ли не интересни неща.

— Тъй ли? Значи с мен не можеш да ги преживееш? Я слушай, моля те да проявяваш към мен онуй респектиращо уважение, което може да очаква такваз неповторима личност като моята. Впрочем ние не ги срещнахме-вчера, а едва днес рано сутринта. Ако на твойто летоброене му липсва правилният мултипликатор, не си въобразявай само, че ще ти услужа с моите стари асирийски десетични дроби. Онзи, който си мисли, че с мен нищо не може да преживее, тъкмо той може да преживее с мен твърде много неща. Бъди тъй добър в бъдеще да не го забравяш! Да не би да съм ти разрешил да се появиш на този свят като мой личен братовчед и роднина, за да ми разваляш доброто настроение с твоето неправилно летоброене? Твърди си човекът, че с мен нищо не можел да преживее, а не е в състояние да различи дори събирането от прибавянето!

— Е, не се сърди, де! — помоли го Дрол. — Съвсем не исках да кажа подобно нещо! Че кой избухва тъй, като бомба, веднага при всяка дума?

— Мълчи, лапнишаран такъв! Как дръзваш да поставяш бомбата и мен в една и съща перспектива!

— Щото избухваш тъй бързо като нея.

— Избухвам! Що за израз, щом става дума за мойта толкоз значима начетеност? Ам че ти не знайш ли бе, тикво зелена, че бомбата не избухва, ами експортира?

— Навярно искаш да кажеш експлодира, а?

— Експлодира ли? К’во имаш предвид, скъпи Дрол? — попита Франк най-дружелюбно.

Но който го познаваше, знаеше, че тъкмо тази привидна любезност обещаваше съвсем сигурна «експлозия».

— Ами — започна Дрол непринудено и все още нищо неподозиращ, — експлодирам значи нещо когато гръмне, а експорт се превежда с износ. Нали?

— Да, драги Франк, правилно, много правилно.

— Е хубаво, радвам се, че ми даваш право.

— Да ти давам право ли? — гневно избухна дребосъкът. — Ама ти наистина ли си въобразяваш таквоз нещо? Аз да дам право някому, дето не му стига акълът да различи експлодирам от експортирам! Да, едно беше съвсем вярно — експлодирам ще рече да гръмна. И тъй, значи лимонадата експлодира, като я отвориш, камшикът експлодира и шамарите също експлодират, щото винаги се чува нещо като гръм. А вярно беше също и че експорт означава износ. Но нали за да изнесеш нещо, трябва да излезеш от някъде?

— Разбира се.

— Например от кожата си, а?

— От… кожата… ли? — повтори напълно слисаният Дрол.

— Естествено! Или още не си чувал израза, че някой е излязъл от кожата си?

— Да, чувал съм го, ама още не съм го виждал.

— Тогава значи още не си виждал и бомба, а?

— Не съм.

— Е, когато тя избухне, просто излиза от кожата си понеже износ е равно на експорт, когато ние учените сме на четири очи, казваме, че бомбата експортира. Загряваш ли? Но я виж! Като че Олд Шетърхенд се кани да извика вожда.

Определеният срок беше изтекъл и белият ловец пристъпи към ръба на скалата, сложи длани като фуния около устата си и извика надолу:

— Токви Кава, ета хауех! [48]

Вождът чу вика му, както се видя даде на хората си своята последна заповед, а после им обърна гръб, за да се озове на подканата на Олд Шетърхенд. Започна да се изкачва от същото място, откъдето се беше спуснал и докато това траеше, можеше да се види как хората му събраха всичките си оръжия на една купчина. Изглежда той им беше казал на какви интервали да го следват, защото те стояха и чакаха долу готови, и едва след като той се озова горе, първият от войните бавно тръгна по същата пътечка. Дали бе от напрегнатото изкачване или пък беше възбуден от възраженията на своите хора, така или иначе ясно си личеше, че дишането на Токви Кава бе силно учестено, когато, сложил ръце на гърба, с дрезгав глас вождът на команчите каза:

— Токви Кава удържа на думата си, ето ме, вържете ме пак! Но внимавайте някой път и ние да не стегнем ръцете ви с ремъци!

Ако това се случи, можете да сте сигурни, че за вас няма да има повече място под слънцето!

Вързаха го и го отведоха малко настрани.

Ръцете на следващия го индианец също бяха стегнати с ремък, а после вързаха двамата с гръб един към друг. Вързани така по двама пленниците им бяха дваж по-сигурно в ръцете.

Същата сцена се повтори и с всички останали команчи. Всеки от тях започваше да се катери едва след като човекът пред него бе вече горе, тъй че имаше достатъчно време щателно да претърсват джобовете им и да ги връзват двама по двама. Естествено Токви Кава бе дал това разпореждане с определена цел. Защо ли? За да улесни пленяването на воините си? Едва ли! Или с така проявеното покорство да накара враговете си да му върнат свободата при по-приемливи условия? Може би! Не беше изключено да го е направил само за да им покаже, че освен очакваната свобода всичко друго му е безразлично, а може би и за да им демонстрира своята убеденост, че по-късно ще го върне тъпкано на всички, които сега го принуждават да прояви подобно смирение.

След като най-сетне тази работа бе свършена, на земята лежаха далеч над сто индианци, вързани двама по двама. Токви Кава повика Поразяващата ръка при себе си и му каза:

— Беше ми много трудно да накарам войните си да се подчинят. Ще се постараеш ли и ти да защитиш живота ни пред другите бледолики?

— Ще направя дори нещо повече от обещаното — отвърна му ловецът. — Казах ти, че ще използвам влиянието си. Щом проявяваш такова покорство, ти давам моето твърдо обещание, че може да сте сигурни за живота и свободата си.

При тези думи команчът гръмко се изсмя и след като погледът му прониза Олд Шетърхенд с безкрайна омраза, той извика:

— Покорство ли? Аз пред вас? Нима лъвът се подчинява на песа или бизонът на скункса? Ти какво си въобразяваш, кой си ти? Един гноясал цирей, който ще изрежа от тялото на бледоликата раса и ще го захвърля да изгние в най-затънтения край на саваната! Ами какво представлява Винету? Най-презряният и най-страхлив апач. Той е отрова, която ще изплюя, изпълнен с отвращение, и с крак ще заровя в земята. Да не би сред ледовете на последната зима да ти е измръзнал остатъкът от мозъка, та дръзваш да твърдиш, че Черния мустанг е проявил покорство пред теб? Кълна ти се във великия Маниту, както и в духовете на всичките ни вождове, които ще последваме във Вечните ловни полета, че ще дойде времето, когато ще разберете кой трябва да заповядва и кой да се подчинява! А сега ще те прогоня оттук с дъха си, тъй както човек издухва от месото накацалите по него големи сини мухи. Махай се оттук! Прилошава ми само като те гледам!

Единственото, което чу от Олд Шетърхенд, беше спокойният въпрос:

— Нима искаш с подобни приказки да си погубиш живота? Все още си наш пленник, все още не си свободен!

— Pshaw! — презрително се изсмя той. Токви Кава няма да се остави да го сплашиш! Олд Шетърхенд каза вече, че можем да сме сигурни за живота и свободата си!

— Аха! Толкова ли твърдо разчиташ на думата ми? Знаеш ли каква голяма чест ми оказваш? Но не си се излъгал. Излей си целия гняв върху моята глава — въпреки всичко ще удържа на обещанието си.

— Но само от страх пред нас, само от страх, защото нашето племе ще ви потърси сметка за всяка капка кръв, пролята от вас, и ще умрете на кола на мъченията от такава смърт, от каквато никой досега не е умирал. От страх и само от страх не смеете дори да ни докоснете!

— Можеш да ни хулиш, без да се боиш за живота си, понеже ви дадох думата си. И защото знаеш, че Олд Шетърхенд никога не изрича лъжи си убеден, че можеш да си позволиш да се държиш нахално с мен. Също като теб лае кучето, на което са избили зъбите, защото не е в състояние да хапе.

— Самият ти си това куче! — изкрещя побеснелият команч. — Погледни ми крака! Скоро той ще ти тегли такъв ритник, че ще започнеш да виеш от болки!

— Можеш да си разрешиш да рискуваш много, твърде много, защото получи моето обещание — обади се усмихнато Олд Шетърхенд. — Но не го прекалявай! Ако не съумееш да се овладееш, ще има да се разкайвате.

— Да се разкайваме ли? И тази дума ти е внушена само от страха. Кажи ми какво искаш, но заплахата ти ме кара да се смея!

При тези думи лицето на белия ловец стана сериозно, а плътният му глас прозвуча някак тежко, когато каза:

— Well! Както искаш! Аз естествено ще удържа на обещанието си, но само толкова. Ще разбереш скоро какво имам предвид. Бях си наумил да се отнеса към вас още по-снизходително, отколкото се бях задължил с обещанието си, но за това вече и дума не може да става и предупреждението ми скоро ще се сбъдне — разкаянието ви бързо ще дойде!

При тези думи команчът сви глава между раменете си и въпреки ремъците успя светкавично да се надигне, за да заплюе Олд Шетърхенд в лицето, което му се и удаде. Иначе толкова спокойният разсъдлив Винету, когото нищо не можеше да накара да изгуби самообладание, сви юмруци и гневно извика:

— Шарли, той те омърси с лигите си. Кой ще го накаже, ти или аз?

— Не ти, а аз, но не така, както си мислиш — отвърна приятелят му. — Той не е достоен да бъде докоснат от ръката ти.

Чуха се гласовете и на други хора, дълбоко възмутени от невероятното нахалство на команча, който, вече уверен, че ще запази живота си, даде воля на яростта си, сдържана от дълго време с голяма мъка. Мнозина от белите се обадиха, настоявайки за бързо наказание. Русокосият дългуч Кас наклони глава настрани. Чипото му носле сякаш удвои размерите си. Иначе толкова добродушните му миши очички гневно засвяткаха и след като енергично издърпа кончовите на ботушите си нагоре по тънките си и дълги като на щъркел крака, със силен глас направи предложението:

— Мистър Шетърхенд, това е вече прекалено, невъзможно е да го търпиш! Готов съм да му затворя бъбривата и нахална уста.

— Как?

— С един ремък, който ще стегна около врата му. После ще го окача по-нависоко, ей на онова дърво с хубавите клони, които несъмнено са пораснали тъй чудесно само за една подобна процедура. И ако тогава му секне дъхът, аз няма да имам никаква вина. Да си го е запазил за нещо по-добро! Който не иска да чуе, трябва да усети! Това е една стара и хубава поговорка, и е съществувала още по времето на наследниците на Тимпе!

— Благодаря ти! Ако се е родил, за да бъде обесен, то все някога ще се намери подходяща примка за тази цел и без да е необходимо тъкмо ние да му я мятаме на врата.

— К’во? — обади се Хобъл Франк. — Той да те обижда по такъв начин и да хвърля по главата ти развалени яйца, без да си получи затуй филхармоничната награда? Не мога да го позволя, туй ме кара да настръхвам като пудел, дето го галят отзад напред! На южния небосклон има едно светло място, дето виси законът на отмъщението. Мнозина могат да разчетат буквите му, ама немалко други пък не могат. Естествено към онези, които умеят да ги разчетат, спадам преди всичко и аз, тъй че смятам за мой най-голям и компетентен дълг да…

— Драги Франк, в случая може да става дума само за моя дълг, но не и за твоя — прекъсна Олд Шетърхенд словоизлиянието на дребосъка. — Тъй че предостави на мен да отговоря на нахалството на този червенокож негодник! И не се тревожи, този път нямам намерение да бъда снизходителен.

— Тъй ли? Значи най-сетне ни идва акълът в главата, а? Наистина, твърде късно, ама все пак! Значи въпреки всичко действително си му отредил някакво наказание?

— Да.

— Тогаз те моля за голямата диагноза и услуга да ми разрешиш да участвам като пръв певец в таз трагедия! Изобщо не е нужно тепърва да си уча ролята наизуст. Е, бъдете тъй добър, господин театрален директоре, да ми заповядате кога трябва да вдигна завесата! Уважаемата публика вече тропа с крака и всички билети са разпродадени!

— Добре, желанието ти ще бъде изпълнено. Ловджийският ти нож все още ли е тъй остър?

— Наточен и остър е като лъскав бръснач.

— Well! Тогава нека Хас и Кас хванат вожда тъй здраво, че да не може да си движи главата, а ти ще му отрежеш цялата гъста и дълга коса, но ще оставиш само един кичур, на който ще завържем тези прекрасни азиатски украшения.

При тези думи той измъкна от джоба си плитките на двамата китайци, които бяха откраднали пушките им.

— Ура! Двете плитки на кинг-конг-кенг-кянг! Почти ги бях забравил! Ура, ура, каква великолепна стилистична мисъл! Толкова съм радостен и възхитен, като че днес е моят синологически рожден ден! Веднага можем да помогнем на този човек да се освободи от косата си и да се накичи с двете плитки. Елате, господа Тимпе номер едно и номер две! Вярно, че имената ви не ми звучат особено добре в изпълнение на тромпет, ама при една такваз фамозна операция туй не ме смущава особено. Внимавайте, господа, великата ни мисия може да започне. Завесата се вдига, но косата трябва да падне! Ще играя ролята на севилския бръснар без четка и сапун, а команчът ще бъде «одраният рицар-разбойник». Още в първо действие се обръщам към него, като пея в арията си: «Подай ми ръката си, живот мой!» а той ми отговаря с арията за милост от «Роберт и Бертрам». После започва хорът на отмъстителите: «Режи, Хобъл, режи, косата ти махни!» След туй той се намесва: «Скъпи Франк, по-полека ме стрижи, че главата ме боли!», което, ако не се лъжа, или ако Вебер не се е лъгал, е от «Вълшебния стрелец». В края на първо действие е терцетът: «Луна, луна, ти поглед в мен забола, виж главата на команча — тя е гола!» Когато малко по-късно завесата отново се вдигне, започвам под акомпанимента на хармониум: «Болката му силна разберете, тънкия му кичур оплачете!», след което той съвсем сам отговаря с двоен квартет: «Драги Франк, без шапка вече не излизам аз, човече, та затуй бъди добър и стори ми тоз хатър, двете плитки ми вържи, таз услуга направи!» Разбира се свършвам аз таз работа, щото ролята ми го изисква и когато туй е готово, всички певци и зрители заедно с целия оркестър започват хвалебствената песен: «Ликувайте червени братя, с тез думи аз ще ви изпратя, радост най ви подобава щом плитки има Токви Кава, той е толкоз възхитен, дето тъй е украсен, отведете го в вигвама, свърши тази смешна драма». После публиката става на крака и завесата пада. Ето как си представям празничната програма, а сега, господа и всички останали джентълмени, представлението може да започва. Който най-добре играе, няма да получи възнаграждение!

Дребното весело човече беше страшно въодушевено от поставената му задача. Франк бе държал странната си реч на немски език и следователно добре успяха да го разберат само немците, но жестикулациите и мимиките му бяха толкова красноречиви, че и другите бели можаха да се досетят какво имаше предвид. Ала индианците нямаха никаква представа за какво ставаше дума.

Вождът забеляза отправените към него погледи, видя ловджийския нож в ръката на Хобъл Франк, видя и китайските плитки, които му подаде Олд Шетърхенд. Токви Кава сигурно си извади заключението, че тези предмети имат някаква връзка с него, но все пак не му бе възможно да се досети какво кроят белите. Каза си само, че в никакъв случай не е нещо добро, още повече като взе предвид по какъв начин беше обидил Олд Шетърхенд. Обзе го безпокойство, което се засили, когато Кас и Хас коленичиха от двете му страни и го измериха с погледи, вещаещи нещо твърде зловещо.

— Какво искате от мен? Какво ще правите с мен? — попита ги той.

Вместо тях му отговори Олд Шетърхенд:

— Ще получиш от мен подарък, защото беше толкова любезен и учтив.

— Какъв подарък?

— Вие дойдохте тук, за да вземете скалповете на жълтокожите мъже, но за ваше съжаление не ги получихте, защото китайците искаха да ги задържат за себе си. Понеже можеш да си представиш колко съм благоразположен към теб, сигурно ще разбереш колко ме боли, че и ти като вожд бе принуден да се откажеш от притежанието на един такъв скалп. Но доброто ми сърце намери възможност да те изненада не само с една, а дори с две плитки. Надявам се да приемеш от мен този дар с благодарност!

Токви Кава два пъти издаде по едно колебливо «уф!». Той не можеше да отговори нищо друго, понеже не знаеше какви намерения се крият зад дружелюбните думи на белия ловец. Олд Шетърхенд продължи:

— Разбира се мястото на плитките е на главата и затова мисля, че ще ти е приятно, ако наредя да ти ги вържат за косата, където ще ги носиш като спомен от мен.

— Уф, уф! — гневно отвърна вождът. — Скалповете се окачат не на главата, а на пояса. А това тук изобщо не са скалпове, а само коси без кожа от страхливите жълтолики. Воинът, който би носил такива коси, ще бъде осмиван и подиграван от децата и от бабичките!

— Въпреки всичко ще ги носиш, понеже аз ти ги подарявам, и съм свикнал хората да приемат подаръците ми.

— Задръж си ги, не ги искам!

— Не те питам дали ги искаш или не. Те са определени за теб и сега ще наредя да ги закрепят на главата ти.

— Само посмей! — изкрещя команчът. — Не забравяй, че съм вожд!

— Pshaw! Ти много добре знаеш, че и аз съм вожд, вожд съм на белите ловци и същевременно съм вожд на апачите, които са ми дали същата власт като на Винету. А как само дръзна да разговаряш преди малко с мен! Нима си мислиш, нищожество такова, че ще уважавам вожда в теб, щом ти се подигра с вожд като мен! Оттогава в моите очи ти не си нищо друго освен една червенокожа муцуна, на която ще окача плитките на китайците като сериозно предупреждение за воините ти, да не би някой друг от тях да дръзне да си помисли, че Винету и Олд Шетърхенд са хлапета, с които всеки може да прави каквото си поиска!

Очите на Токви Кава се изцъклиха, той скръцна със зъби и изсъска:

— Предупреждавам те! Не се одързостявай да оскверниш главата на един военен вожд с тази мръсотия от жълтите кучета!

— Говориш за одързостяване, а самият ти дръзваш да ме предупреждаваш! Преди малко и аз те предупредих. Ти вслуша ли се в думите ми? Не пожела да повярваш, че ще се каеш за обидите, които ми нанесе. Сега ще понесеш последствията. Ще те накичим с тази «мръсотия от жълтите кучета» и аз ще ти я поставя възможно най-удобно. Освен скалпа си ти носиш много гъста и дълга коса, а тя заедно с плитките би била твърде много за главата ти. Ето защо ще наредя да я отрежат, за да има място за косите на китайците.

Да беше паднал гръм до самия Токви Кава, едва ли команчът щеше да бъде обзет от такава смъртна уплаха. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си, изражението на лицето му напомняше див звяр. Въпреки ремъците той успя да се понадигне от земята и с треперещ от неописуем гняв глас изкрещя:

— Косата ми ли ще наредиш да отрежат? Моята коса, украсата на главата ми, символът на моята сила, мястото за орловите пера, които възвестяват моя сан на вожд и говорят за славата ми! Нея, нея ли ще отрежеш?

— Да, и то веднага.

— Посмей, посмей само, ако искаш да умреш от такава смърт, която ще ти донесе толкова мъки и болки, колкото са изпитали хиляда изтезавани до смърт мъже!

— Pshaw! Заплахата ти ме кара да се смея! Тя нито за миг няма да ме спре да извърша онова, което съм си наумил. Притиснете го на земята и го дръжте здраво!

Нареждането му се отнасяше до двамата Тимпе, които незабавно го изпълниха. Те събориха полунадигналия се команч на земята и го задържаха в това положение, без да им се налага да се напрягат кой знае колко. В този момент той не оказваше съпротива, държеше се подобно на малкия бръмбар, който, когато бъде нападнат, се преструва на умрял. Токви Кава лежеше на земята със затворени очи и полугласно мърмореше като на себе си:

— Не, той няма да го направи, няма да дръзне, не бива да го прави. Да отрежеш косата на един вожд, не, това не е ставало, откакто съществуват червенокожи воини и бели хора!

— Ако действително все още не е ставало, то ще стане ей сега — настоя Олд Шетърхенд на волята си. — Започвай, Франк! Да не си губим излишно времето!

— Съвсем правилно — отвърна дребосъкът и временно остави плитките настрана и се приближи до вожда с нож в ръката. Команчът чу стъпките му, отвори очи и го видя да идва към него. Тогава той вече разбра, че смятаното за невъзможно все пак ще се случи и това му придаде нечовешка сила. Въпреки че ръцете му бяха вързани отзад на гърба, с две резки движения на раменете той се отърси от двамата Тимпе. Естествено те незабавно отново го сграбчиха и напрегнаха всички сили, за да го задържат притиснат към земята, ала страшната възбуда, обзела вожда в този момент, му бе придала такава мощ, че трябваше още двама мъже да коленичат до него, за да могат да хванат главата му достатъчно здраво и Хобъл Франк да започне своята работа. Той усърдно взе да кълца по нея. Веднага, щом в ръката на дребосъка се озоваха първите отрязани кичури, съпротивата на Токви Кава престана и тялото му се изпъна сякаш бе умрял. След нечовешкото напрежение той изпадна в безсъзнание и се примири с участта си, без повече да се помръдне. Без никаква съпротива Мустанга остави Хобъл Франк да обръща главата му ту наляво, ту надясно както си искаше, тъй че ако не се намираха в Дивия запад, човек можеше да си помисли, че команчът е упоен с хлороформ. Скоро цялата му дълга гъста коса бе отрязана, с изключение само на един тънък кичур. След като свърши тази работа, Хобъл Франк вдигна високо двете плитки и извика:

— Тъй, вече свалихме тази конска перука и на нейно място ще поставим позорните «къдрици». Внимавайте, господа, да видите как ще го короновам за курфюрст и за абдикирал китайски император! Във всяка житейска ситуация има известно положение, когато изправеният човек се озовава легнал на земята. В таквоз положение се намира сега вождът на команчите, щото е легнал пред мен благо и кротко като два литра разляно високомаслено прясно мляко. Нежно утешаван и ободряван от нас, той ни се подчини и с възвишено търпение се примири с участта си. Туй му се смята за заслуга, която трябва да възнаградим и ето защо ще завържа таз корона на драгоценната му глава и те питам, господин Шетърхенд, к’ва титла трябва да носи той от днес нататък, щото с тез китайски опашки на тила си не е възможно повече да се казва Токви Кава, Черния мустанг!

Олд Шетърхенд му отговори:

— Прав си, драги Франк, ще му отнемем досегашното име и ще му дадем ново. Той се числи вече към китайците, които нарече жълтокожи кучета, тъй че отсега нататък няма да се казва Токви Кава, а Мунгви Екнан Макик.

Тези три думи означават «вождът на жълтокожите кучета». Хобъл Франк бе говорил на немски също както и Олд Шетърхенд. Но за да могат всички да разберат думите му, белият ловец високо извика първо на английски, а после и на езика на команчите следното. .

— Чуйте какво се случи! Понеже вождът на команчите не се показа достоен за досегашното си име и преди малко, докато го разпитвахме, не прояви смелост да признае намеренията си, белите мъже го изключват от редиците на храбрите и доблестни червенокожи воини. Той не е достоен повече да носи своя амулет. Ние ще му го отнемем и вместо него ще му закачим на главата един друг, а именно косите на «жълтокожите кучета» и в чест на този нов амулет от днес нататък Токви Кава ще се нарича единствено Мунгви Екнан Макик. Олд Шетърхенд каза!

В живота на индианеца се срещат случки, събития както и предмети, които имат голямо значение за него и водят до съдбоносни последици. Най-важното събитие е даването на името, най-важният предмет е амулетът. Индианците нямат нито фамилни, нито собствени имена. Всеки трябва да спечели, да заслужи името си, а това става със забележителни подвизи или качества. Загуби ли индианецът тези качества или даде ли повод подвизите му да бъдат забравени, тогава съответното име му се отнема и ако преди това не бъде прокуден от племето си заради безчестие, той трябва да си спечели ново име, излагайки се на големи опасности и лишения. Следователно за всеки червенокож воин едно почетно име е не по-малко скъпоценно от живота му.

Подобно е положението и с амулета, чието трудно набавяне много често е свързано и с придобиването на име. Другото название на амулета «лекарство» или «медицина», което обаче няма значението, известно сред бледоликите. Когато първите бели се срещнали с индианци, лекарствата на бледоликите били напълно непознати на червенокожите. Въздействието им било съвсем необяснимо за местните жители, те го смятали за магьосничество, за нещо, което идвало или от добрия, или от злия дух. Затова впоследствие те свикнали да наричат с думата «лекарство» или «амулет» всичко, което било за тях неразбираемо или свещено, както и всичко, което по някакъв начин свързвали с божествено влияние.

Сега времената са съвсем други. Стадата от диви бизони и мустанги изчезнаха, а заедно с тях изчезнаха и мускулестите, яки и храбри червенокожи воини и бели уестмани. Хора като Олд Файърхенд, Олд Шуърхенд, Сам Хокинс и мнозина други, чиято слава се носеше от уста на уста, се превърнаха кажи-речи в легенда и ако се разбере, че Олд Шетърхенд е все още между живите, в случай че хората не са го видели лично, ще се почувстват склонни да приемат и тази вест просто за един мит. Но на времето, когато саваните и Скалистите планини, дълбоко прорязаните каньони и пропасти на Дивия запад все още бяха арена на героични подвизи, които спокойно могат да се сравнят с подвизите на Омировите герои, по онова време, когато все още изобщо съществуваше Дивият запад, индианецът не беше онзи забравен от Бога и хората човек, онзи пропаднал или по-скоро смазан нещастник, какъвто е станал днес. На времето той знаеше що е висш дълг и що е чест, на времето той имаше идеали, за него съществуваха понятия, стоящи много по-високо от собственото му земно благополучие и освен това индианецът притежаваше един видим предмет, с който свързваше тези понятия и стремежа си към идеали. И този предмет беше «лекарството», амулетът.

Вече за всеки е ясно какво представлява амулетът на индианеца. Значението му обяснява както предпоставките, така и церемониите, при които се е получавал амулетът, а също и голямата му важност в целия живот на индианеца. За амулет е могъл да служи всякакъв предмет, но колкото и да са различни хилядите амулети на воините от дадено племе, значението им е едно-единствено — амулетът е символ на всичко възвишено, на всичко свещено. С неговото притежание е свързано доброто име, честта, цялото бъдеще, та дори и душеспасението на собственика му и затова тежко на онзи, който го загуби по невнимание или пък му бъде отнет от победилия го неприятел! При определени обстоятелства индианецът остава опозорен за цял живот или поне докато съумее да се сдобие с нов амулет, или пък отново си възвърне вече отнетия. Без амулета индианецът става за племето си съвсем нетърпим човек. Отбягват го дори роднините му. Той е принуден да бяга и да се крие от членовете на семейството си, защото всеки, който се докосне до него, а да не говорим за общуване, сам изгубва честта си.

Следователно човек лесно може да си представи какво наказание, каква огромна загуба щеше да е за Черния мустанг, ако му вземеха амулета! Освен това позорът му се удвояваше, не, направо ставаше стократен и от обстоятелството, че вместо този амулет щеше да получи китайски плитки,. Това бе далеч по-лошо, отколкото ако например при нас на някой висш офицер, да речем генерал, му бъдат скъсани пагоните и на тяхно място му поставят заешки уши или котешки опашки. Този висш офицер ще бъде компрометиран само до края на живота си, а Черния мустанг губеше правото да отиде и във Вечните ловни полета. Ето защо след като Олд Шетърхенд извести намеренията си, не последва никакъв отговор, а се възцари дълбока тишина, изпълнена с напрегнато очакване. Дали той наистина говореше сериозно и щеше да вземе амулета на вожда? Всички погледи се отправиха към него.

Ловецът направи знак на Хобъл Франк да завърже плитките за останалия кичур и щом това стана, той се приближи до вожда, на чиито гърди на тънко шнурче висеше торбичката с неговия амулет. Олд Шетърхенд сряза шнура и завърза амулета на врата си. После, за да могат всички да го чуят, със силен глас каза следното.

— Така, след като тази торбичка увисна на моя врат, Токви Кава, вождът на команчите, престана да съществува. Той изгуби не само живота си, но и своята душа, защото в краката ми вече не лежи Черния мустанг, а Мунгви Екнан Макик, жълтокожият пес с двете китайски плитки. Всички вие видяхте и чухте какво стана. Хау!

Последвалата сцена не подлежи на описание. Белите нададоха ликуващи викове, които сякаш нямаха край, а червенокожите закрещяха и зареваха, издавайки невероятни звуци. Те задърпаха и заопъваха ремъците си, загърчиха се, за да ги разкъсат, и макар че бяха вързани двама по двама, започнаха да се търкалят насам-натам по земята. При това те забълваха срещу победителите страхотни проклятия и ругатни, съдържащи най-лошото и най-ужасното, което е възможно да причиниш на неприятеля си. Олд Шетърхенд и Винету бяха обиждани и подигравани с такива изрази, каквито, макар че те често си имаха работа с подобни врагове, все още никога не бяха чували. Белите едва смогваха да задържат на земята индианците, които въпреки ремъците се хвърляха и търкаляха насам-натам като пощурели. Черния мустанг се държеше направо като побеснял. Физическото му и психическо изтощение бе напълно изчезнало. Нещо повече, изглежда той беше придобил силата на десет души, защото кажи-речи също толкова работници бяха необходими, за да го задържат. В него сякаш се бе насъбрала отровата на сто змии, понеже отровните ругатни и хули, които сипеше по адрес на Винету и Олд Шетърхенд, изобщо не се изчерпваха. Те бяха толкова грозни и злобни, че най-сетне се сториха прекалени дори и за иначе толкова невъзмутимия и спокоен Винету. Той нареди на двамата Тимпе да затъкнат устата на този отвратителен тип и те начаса изпълниха заповедта му. И когато най-после команчите започнаха да остават без сили, с глас, който достигна до всички, макар че не го беше повишил, апачът каза:

— Винету мислеше, че и синовете на команчите са хора. Но техният бяс и злобно съскане му доказаха, че се е лъгал. Той смяташе да се отнесе към тях като към пленени воини, потеглили на боен поход срещу бледоликите, защото така им е било заповядано. Но понеже те изплюха отровата си срещу него като отровни влечуги, той се отнася към тях като към отровни влечуги и ще се погрижи отровата им да бъде отнета, за да не могат да напръскат с нея и други мъже. Скоро те ще разберат как ще стане това. Смъкнете ги надолу по склона и ги отнесете в клисурата, където ще са на по-сигурно място, отколкото тук! Там ще решим какво да правим с тях.

Щом Черния мустанг чу думите му, изкрещя:

— Няма какво да решавате! Поразяващата ръка обеща да пощади живота ни!

— Живота! — обади се Винету безкрайно презрително. — Ако с вожда на апачите се беше случило това, което се случи с теб, той изобщо нямаше да има желание да живее. Винету щеше да забие собствения си нож в сърцето. А ти хленчиш да ти бъде удължен позорът. Нека бъде така!

— Куче — изрева команчът, — аз не хленча. Искам да живея само за да мога да ви отмъстя, както нито един червенокож воин не си е отмъщавал досега!

— Pshaw! Опитай се! Ние ще ви подарим живота, за да ви покажем колко много презираме гнева ти и колко малко се боим от отмъщението ти.

След като направи с глава безкрайно презрително движение, присъщо единствено на него, Винету му обърна гръб, дръпна Олд Шетърхенд за ръката и започна да се спуска заедно с него надолу по склона. Двамата бяха твърде горди, за да се огледат назад и да видят по какъв начин се изпълняваше заповедта на Винету относно пленниците.

А човек лесно можеше да си представи, че смъкването им от височината не ставаше по най-нежния начин, макар хората да внимаваха да не ги наранят, защото добре знаеха, че това не влизаше в намеренията на апача. Огънят пред входа на клисурата бе избутан да гори само от едната страна, така че между него и скалата остана достатъчно място, откъдето да пренесат пленниците. Наслагаха ги на земята двама по двама един до друг, след което работниците се наканиха да разграбят оръжията им. Олд Шетърхенд обаче им забрани, заповядвайки:

— Чакайте! Засега ще си останат на мястото. Все още не знаете какво решение ще вземем за тези вещи!

Те се подчиниха. Навярно между тях имаше мнозина, които не бяха свикнали да обуздават желанията и прищевките си заради някой друг, но не се осмелиха да се противопоставят на мъже като Винету и Олд Шетърхенд.

Всъщност само четирима души трябваше да решат съдбата на команчите — двамата кръвни братя и двамата инженери от Роки Граунд и Фъруд Камп, ала понеже последният от тях беше офейкал на безопасно място, за да спаси кожата си, и се беше погрижил да не им се мярка пред очите, естествено, че го изключиха от участие в обсъждането. И тъй, тримата седнаха да се съвещават. Инженерът Суон никога не беше участвал в подобно съвещание. Той изобщо не си зададе въпроса на кого се падаше честта пръв да вземе думата. По природа беше припрян човек и това му попречи да изчака да види кой от другите двама ще започне да говори. Едва бяха насядали, когато с тона на пълно убеждение Суон подхвана:

— Съвсем ясно е, че тези мерзавци ще трябва да умрат и тъй като барутът и оловото струват пари, а безплатни ремъци тук колкото искаш, аз предлагам да ги обесим по дърветата хубавичко окачени един до друг. Мешърс, убеден съм, че сте съвсем на същото мнение.

По сериозното лице на апача се плъзна лека усмивка, но въпреки това той нищо не отговори, защото при подобни случаи беше свикнал да предоставя думата на Олд Шетърхенд. Също така усмихнат белият ловец кимна на инженера и каза:

— Well, сър! Много се радвам, че толкова правилно си ни преценил. Естествено ние също сме дълбоко убедени, че индианците трябва да умрат, просто защото ние хората…

— Добре, добре! — прекъсна го инженерът. — За подобни мерзавци куршумът ще е твърде голяма чест. Значи бесило, бесило, това е, което аз…

Инженерът млъкна, понеже бе прекъснат от едно толкова повелително движение с ръка на Олд Шетърхенд, че просто думите му заседнаха в гърлото. Но съзнавайки достойнството си като съдебен заседател, участващ в прериен съд, незабавно попита:

— Какво има? Защо ме прекъсваш?

— За да ви покажа как се чувства човек, когато го прекъснат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами и ти преди малко се намеси съвсем не намясто. Съдът на саваната е сериозно нещо, сър. В такъв случай човек не бива изведнъж ей така да изтърсва мнението си, без да се е допитал до онези, които познават Запада по-добре и чиито възгледи навярно ще са далеч по-правилни.

— Well! Но нали ти също изказа мнението, че пленниците трябва да умрат! Нали?

— Да, но ако ме беше оставил да си довърша мисълта, щеше да чуеш и основанието ми за това твърдение. Исках да кажа следното: естествено ние сме също дълбоко убедени, че индианците ще трябва да умрат, просто защото ние, хората, рано или късно всички умираме.

— Аха, само заради това ли?

— Да.

— Значи ще трябва да умрат, защото изобщо са смъртни, а не защото са искали да ни убият, така ли?

— Точно така!

— Хм! Накъде биеш, мистър Шетърхенд?

— Рано или късно те ще трябва да умрат просто защото са смъртни хора, но ние нямаме право да причиняваме смъртта им. Или по-точно казано ти нямаш това право.

— Защо?

— Сторили ли са ти някакво зло, което според законите на прерията да се наказва със смърт?

— Такова… хм, всъщност не са — провлачено отвърна той.

— Следователно нямаш право да говориш за обесването им, мистър Суон. Ние, Винету и аз, бихме могли да убием Токви Кава, защото той открадна конете и пушките ни, но въпреки това му обещахме, че нито той, нито някой друг от неговите хора ще бъде убит.

— Сър, не даде ли това обещание малко прибързано?

— А аз пък ще попитам: ти някога чул ли си Винету и Олд Шетърхенд да са постъпвали прибързано, което ще рече и необмислено?

— Не, моля да ме извиниш!

— Е, добре! Съвсем не е необходимо да правим дълго съвещание, защото ние двамата вече сме решили как да постъпим с команчите и ми се струва, че онова, което смятаме за правилно, ще се окаже приемливо и за теб.

— Тогава да го чуем, мистър Шетърхенд!

— И така, на живота им няма да посягаме, дори и да имахме причина да ги наказваме със смърт. Все пак сме християни, а не масови убийци.

— Well! Съгласен! По-нататък!

— Естествено заслужават да бъдат наказани, защото са имали намерение да нападнат лагера. Най-доброто и най-справедливо наказание е винаги онова, което не дава възможност на престъпника повторно да извърши злодеянието. И така ще трябва да лишим команчите и от силата им, и от възможността в скоро време отново да помислят за подобно нападение. А това ще стане като ги принудим да заплатят за коварните си кроежи със своите оръжия и коне.

— Egad! [49] Не е лошо. Сега го проумявам. Но кой ще получи тези неща?

— Ти и твоите работници. За индианците ще е нещо подобно на глоба и съдебни разноски, а вие ще разпределите оръжията и конете помежду си като награда за помощта, която ни оказахте.

— Много добре! Ами хората от Фъруд Камп?

— От тях ще получат по нещичко само онези, които се присъединиха към нас.

— Те бяха толкова малко, че лесно ще се простим с частта, която им се полага. А по-нататък?

— Взехме амулета на Черния мустанг, защото беше толкова глупаво нахален или нахално глупав да ни обиди, макар че се намира в ръцете ни. Чувството за чест на неговите хора би трябвало да бъде пощадено, но тъй като те последваха примера му и започнаха по същия начин да ни се подиграват и присмиват, ще полуЧат същото наказание — ще им вземем амулетите.

— Съвсем правилно, сър! И бездруго амулетите на индианците представляват ненужен боклук, на който можем само да се смеем.

— Много се лъжеш. В случая не става дума за никакъв боклук, а за религиозни убеждения, за най-дълбоки и най-святи чувства, завладяли сърцата им. Но ти не го разбираш. Вземем ли им амулетите, ние ще им ограбим не само най-голямото земно богатство, но според техните схващания почти напълно ще им отнемем възможността да спасят душите си.

— Pshaw! Вечните ловни полета! Смешно!

— Никак не е смешно! Ние, християните, говорим за небето, Мохамед споменава Седмото небе, брамините си имат своята Нирвана, лапландците — Вечните поляни на северните елени, ескимосите — своите Небесни морета с тюлени и китове, а индианците — Вечните ловни полета. Това, което сме намислили, е страшно наказание за команчите и аз не бих им го наложил, ако не се бяха подигравали така с нас и ако преди малко Винету, който също е индианец, не ги беше заплашил, че ще им отнеме отровата. Тук става въпрос както за определен възпитателен момент, тъй и за принципа за полезност. Те трябва да разберат, че заедно с размерите на престъпленията им се повишава и строгостта на наказанието и че не може безнаказано да се обиждат по такъв начин хора като нас. Вестта за случилото се тук бързо ще се разчуе сред червенокожите и ще ги накара да ни уважават. Винету съгласен ли е с мен?

— Моят бял брат изказа мислите ми — обади се апачът. — Всичко, каквото предприеме той, е все едно разпоредено от мен. Ще им вземем амулетите!

— Но те страшно ще си отмъстят! Или не смятате така? — попита инженерът.

— Естествено, че ще мислят да си отмъстят, но не на теб, а на нас двамата — отговори Олд Шетърхенд. — Именно като им вземем амулетите, ще отклоним отмъщението им от вас върху нас. Те ще трябва най-позорно пеша да напуснат тази местност. По време на пътуването си обратно към своите пасища ще са принудени да преживеят най-мизерно, защото няма да разполагат с оръжия. Няма да могат да ловуват, а най-много ще слагат примки за животни. Но ще се изхранват най-вече от корени и диви плодове. А това ще ги забави. Когато се приберат у дома си, техните съплеменници ще ги избягват, защото няма да имат амулети. За да бъдат отново уважавани и признати като воини, те ще трябва да си набавят нови амулети, което може да продължи и години. Следователно няма да се върнат толкова скоро тук, на мястото, където са понесли подобна несравнима загуба. Но затова пък трижди тежко и горко на мен и Винету, ако някога имаме нещастието да им паднем в ръцете!

— Нима не се страхувате?

— Да се страхуваме ли? И през ум не ни минава! Ако човек вземе да се страхува от всичко, което може да му се случи в Дивия запад, значи вечно да трепери от страх, а от грижи и тревоги няма да е в състояние да остане тук и една седмица. И тъй, всички сме съгласни. Мистър Суон, имаш ли да добавиш още нещо към решението ни?

— Нямам такова намерение! — засмя се инженерът. — Преди малко ти добре се погрижи да ми се изпари всяко желание за предложение или мнение по въпроса. Но какво ще правим със скаута, когото затворихме при нас в кладенеца? И той ли вярва в силата на амулетите?

— Не. Хвърлете му един хубав бой и го пуснете да си върви!

— Ще се погрижа, сър, хубавичко ще се погрижа! Хората ми страшно много ще се зарадват на плячката, която ще получат. Конете едва ли ще ни трябват, но ако ги транспортираме с влака няколко железопътни станции в обратна посока, ще можем да ги продадем на доста хубава цена.

— Тук трябва да отбележа, че аз и моите спътници не претендираме за друга плячка, освен за два коня, които ще избера за Франк и Дрол, понеже техните коне са лоши.

— Well! Избери си най-хубавите! От сърце ви ги даваме, защото единствено ваша е заслугата, че успяхме тъй лесно да пленим индианците. Предполагам, че съвещанието вече приключи.

— Да. Ще съобщя резултата на вожда. Предстои ни да преживеем неописуеми изблици на гняв, но изобщо няма да им обръщаме внимание.

Той се изправи и заедно с Винету и инженера се запъти към мястото, където лежеше Токви Кава, от чиито две страни бяха седнали Франк и Дрол, за да го държат под око. Любопитният Хобъл не изчака да чуе решението на съда, а попита:

— Господа градските съветници идват от кметството, следователно пленарното заседание е завършило. К’во юридическо-астронавтско решение взе райхстагът — при последната дума той посочи към Винету и Олд Шетърхенд, — и долната камара? — при което посочи към инженера.

— Веднага ще чуеш — кратко му отвърна Олд Шетърхенд. И като се обърна към вожда, но не с досегашното му име, а с новото презрително прозвище, ловецът продължи:

— Нека Мунгви Екнан Макик слуша какво решихме относно неговата съдба и съдбата на команчите му!

Вождът извъртя глава настрани и затвори очи в знак, че всичко, което ще бъде съобщено, му е толкова смешно, колкото и безразлично. Разбира се Олд Шетърхенд не му обърна внимание, а за да го чуят всички команчи, със силен глас заяви следното:

— Синовете на команчите заслужават смърт, защото искаха да убият и скалпират хората от Фъруд Камп. Обаче ние им обещахме да запазят живота си и ще удържим на дадената дума.

Щом чу това, вождът реши да се откаже от престореното си равнодушие и извика:

— Уф, уф! Тогава ни махни ремъците и ни върни свободата, за да можем да препуснем обратно!

— Който няма кон, не може да препуска — гласеше спокойният и ясен отговор.

— Но ние имаме коне! — възрази вождът не съвсем уверено.

— Вече нямате, понеже конете, заедно с всичките ви оръжия, станаха наша собственост.

— Нашите коне и оръжия? — изкрещя команчът. — Искаш Да ни ограбиш ли?

— Мълчи! — викна му ловецът. — Вие сте разбойници и убийци, а ние ви победихме. И все пак нямах желание да се отнасям прекалено строго с вас, но въпреки предупреждението ми вие неколкократно ни обидихте и ни се подиграхте. Ти не повярва, че наказанието ще последва незабавно и продължи да се присмиваш. След като ви го наложихме, ще ме наречеш ли пак крадец, ти, който отсега нататък ще се казваш единствено Мунгви Екнан Макик?

— Куче! — изрева команчът. — Не изговаряй повече това име!

— Pshaw! Ще го изговарям, и хиляди други ще те наричат така. Но ако чуя от устата ти още веднъж дума като «куче», ще наредя да те бият с камшик до кръв. Ти вече изгуби амулета си, тъй че ти е нужно да опиташ само още и бича, за да се превърнеш в най-презряното нищожество.

— Ще си отмъстя, страшно ще си отмъстя!

— Как ли? Хайде, призови племето си на помощ! Та ти изобщо не бива да се мяркаш пред очите им!

— Тук разполагам с достатъчно вестоносци, които могат да отидат и да вдигнат цялото племе на крак срещу вас!

— Никой от тях няма да посмее да се приближи до воини, запазили своята чест, защото и на хората ти също ще им вземем амулетите.

Вождът отвори уста, за да отговори, но онова което чу, беше за него толкова чудовищно, че не успя да каже и една дума. Олд Шетърхенд продължи:

— Щяхме да им разрешим да си отидат, без да посягаме на свещените им амулети, но понеже проявиха неблагоразумието да предизвикат гнева ни, ще ги накажем, като им вземем амулетите и ги хвърлим да изгорят в огъня. А после, след настъпването на деня, ще можете да си отидете. Ще запазите живота си, защото ви обещах, но всичко друго ще оставите тук — и почетните си имена, заедно с уважението и страхопочитанието, които няма да изпитват към вас вече нито вашите малки деца, нито стариците. Аз казах. Хау!

След тези думи също както и горе на височината последва неописуем изблик на гняв, който се засили още повече, когато действително взеха амулетите на воините и ги хвърлиха в огъня. Идеята да ги унищожат по такъв начин показваше умната пресметливост на Олд Шетърхенд. Щом индианецът загуби амулета си, той прави всичко възможно да си го възвърне, преди да си даде труд да си набави нов. Ако работниците бяха запазили амулетите, команчите във всички случаи щяха да останат скрити в околността, за да издебнат удобен случай с кръв и убийства отново да станат собственици на своите свещени талисмани. Но след пълното им унищожаване за червенокожите вече нямаше никакъв смисъл да остават тук. И така всички свещени торбички изгоряха в пламъците. Остана само една-единствена, онази на вожда, която Олд Шетърхенд запази за спомен, макар да знаеше, че Черния мустанг ще направи всичко възможно да си я възвърне.

Лесно може да си представите какви усилия струваше на белите да обуздаят команчите и какви гневни ругатни и хули трябваше да слушат. Най-сетне всичко премина и Олд Шетърхенд избра двата най-добри коня за Хобъл Франк и Дрол. Докато минаваше край вожда, Токви Кава злобно изфуча срещу него като дива котка:

— Как ли щеше да злорадстваш, ако бях дошъл тук на гърба на моя черен мустанг! Макар че ръката ти не е достойна да се докосне до лигите му, той щеше да стане твоя собственост. Но така си принуден да се откажеш от най-хубавия кон надлъж и нашир. Мога само да ти се надсмея!

— А ти ме разсмиваш още повече — отвърна му белият ловец. — Ти съвсем ясно каза колко струва твоят вран жребец. Един кон, на който му текат лигите, не става за нищо. И да ми го подаряваш, пак няма да го взема. За мен това би било по-скоро обида, която няма да простя тъй лесно. Запази си твоята «чатло» за себе си!

Команчът бе имал намерение да ядоса Олд Шетърхенд и да събуди у него завист. А ето че вместо да постигне целта си, получи такъв отговор. «Чатло» означава жаба. Каква обида; Неговият прочут мустанг да бъде наречен жаба! Разлютен не по-малко от онзи миг, когато му взеха амулета, Токви Кава избухна:

— На самия теб ти текат лиги! Злият Маниту те е създал и изпратил само за да охулиш и опозориш всичко и да го превърнеш в мръсотия. Да не си въобразяваш, че твоят кон и враният жребец на Винету са прочути? В сравнение с моя мустанг те са като два пръста от ръката на някой индианец-гробар, който се храни само с камас, нечистотии и корени, изправени срещу победоносното копие на един воин на команчите!

Олд Шетърхенд се отказа от отговор и се отдалечи. Първо конете, а после и индианските оръжия бяха разпределени чрез жребий, за да не може никой да се оплаче, че е бил ощетен. Докато ставаше това, Хобъл Франк, Дрол и двамата Тимпе седяха заедно. Те нямаше какво повече да очакват от разпределението на плячката и разговаряха къде за случилото се, къде за бъдещите си планове. Тъй като Олд Шетърхенд и Винету се канеха да продължат пътя си с двамата Тимпе, а Дрол и Франк също щяха да ги придружат, съвсем естествено дребосъкът Франк се впусна в уверения за големите подвизи, които се канел да извърши в полза на Кас и Хас.

— Аз съм Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке — каза той — и вие ще ме опознаете. Къщата ми на брега на Елба в родината се казва вила «Меча лой», щото в цяла Америка няма нито една дебела и тлъста мечка, на която да не съм издал с пушката си смъртния акт. Всички тез мечки една по една са били погребвани в стомаха ми и…

— Заедно с кожата и козината ли? — прекъсна го Кас.

— Я не говори таквиз щуротии, барон Тимпе, изселил се от Тимпелсдорф! Виж к’во очаква тоз човек от мен — да изям мечките с козината! Да не си мислиш, че стомахът ми е кожухарски магазин или склад за кожени палта и ботуши, или яки от кожата на визон и боа? Не ме баламосвай! Отбележи си го. Ами всъщност ти виждал ли си вече мечка?

— Естествено!

— Да, естествено! В ученическите буквари с картинки! А аз съм ги убивал!

— Пак в буквара ли?

— Я бъди тъй добър да .. мълчиш, когато говорят хора, чиито думи трябва да слушаш със смирено страхопочитание и възхищение! Та ти изобщо не си отишъл по-далеч от твоя буквар, а аз съм бил вече сто пъти в Америка.

— Аз също!

— Кога бе?

— Сега, нали седя до теб!

— Ти? До мен? Хм, да, вярно, едва сега те виждам! Нямах ни най-малка представа, че се намираш до мен. По туй можеш съвсем ясно да разбереш, че хич не ме е еня за теб… за мен си нищо, просто въздух заедно с твоя буквар! Но тъй като любезната съдба е била към теб толкоз милостива да нареди да се родиш в мойто отечество и значи да сме земляци с теб, аз чувствам едно таквоз кралско саксонско състрадание в благородното си сърце и затуй с дружелюбност и майчинско търпение ще се заема с твойта личност. Без любезното ми съдействие нивга няма да видиш наследството си. Можеш да бъдеш сигурен. И тъй, ще се погрижа за твойта персона и за наследството ти. Възможно е да си дошъл в Америка за твой късмет, ала единствено и само в случай, че преклониш глава пред моите достойнства, унаследени от мен и мойта интелигентност през вековете и всевъзможните поколения.

Вероятно речта му щеше да продължи в този стил още дълго, ако наблизо застаналия Винету не направи изведнъж рязко движение, насочвайки Сребърната карабина нагоре като незабавно натисна спусъка й. Чу се изстрел. Олд Шетърхенд все още беше зает с жребия за оръжията. Той светкавично се обърна, видя апача с карабината в ръка и, отправяйки незабавно поглед нагоре, попита:

— Защо стреля?

— Някакъв човек надничаше горе иззад ръба на скалата — отвърна Винету.

— Улучи ли го?

— Не. Щом сложих пръста си на спусъка и главата изчезна.

— Добре ли я видя?

— Да.

— Какво забеляза?

— Не беше бял човек.

— Значи индианец, а?

— Винету не е съвсем сигурен. Главата се мярна само за миг. Едва успях да вдигна пушката си и тя изчезна.

— Хм! Никой от нашите хора не остана горе. Нека моят брат ме придружи. Вярно, че човекът няма да ни чака, но все пак е уместно да поставим няколко пазачи, защото много лесно някой от нас може да бъде застрелян от високите скали.

Те се изкачиха горе, като взеха със себе си и двамата Тимпе, за да им посочат къде да застанат на пост. Когато след известно време се върнаха и Франк ги разпита, се разбра, че не са намерили никого. И горе вече се бе стъмнило, но дори и да беше светло, търсенето на следи нямаше да доведе до никакъв резултат, понеже работниците бяха изпотъпкали всичко и поне в близката околност не можеше да се разпознаят дирите на отделните хора.

Скоро започна да се зазорява. Белите нямаха никакво намерение безсмислено да губят много време с индианците. Не искаха да им върнат свободата толкова близо до лагера. Вярно, че бяха обезоръжени, но при голямата им численост и като се имаше предвид колко страхливи бяха жителите на това населено място, ако команчите предприемеха масирано нападение, въпреки всичко щяха да бъдат опасни. Ето защо ловците решиха да ги отведат доста надалеч в прерията и да ги пускат на свобода на отделни малки групи. Там теренът беше открит, и можеха да наблюдават действията им на голямо разстояние. Самите индианци сигурно щяха да предположат, че подир тях тайно ще тръгнат съгледвачи и затова белите очакваха, че предпазливостта щеше да накара команчите да продължат пътя си и временно да отложат плановете за отмъщение.

И тъй докато инженер Суон се отправи към лагера, за да телеграфира до Роки Граунд, че отново трябва да изпратят влака, Винету и Поразяващата ръка дадоха на работниците необходимите указания за транспортирането на пленниците. Двойките команчи бяха разделени, освободиха краката на всички, но затова пък стегнаха ръцете им толкова по-здраво с ремък на гърба, след което всеки команч бе вързан за стремето на някой кон. После работниците се метнаха на седлата и потеглиха заедно с пленниците си. Другите, а именно Олд Шетърхенд и спътниците му, ги придружаваха около половин час, докато гората остана зад гърба им и едва тогава се върнаха, за да чакат влака.

Най-после Левърет се появи. Щом научи как са били наказани команчите, той заяви, че била извършена голяма глупост, като не са ги обесили и че било несправедливо да не отделят част от плячката и за него. Обаче неговият далеч по-храбър колега Суон му даде такъв ясен и пиперлив отговор, какъвто му се полагаше, и Левърет намусено се отдалечи — без слава или плячка.

Когато по-късно влакът пристигна, всички се качиха. Естествено взеха и двата коня, вече собственост на Хобъл Франк и Дрол, които бяха много щастливи, че по такъв начин са станали притежатели на толкова хубави животни. За по-добри изобщо не можеха и да мечтаят!

Оставаше само да накажат метиса. Докато влакът пътуваше, Хобъл Франк се обърна във връзка с този въпрос към Олд Шетърхенд:

— Имам една молба и хич не бива да ми я отказваш.

— Каква е тя?

— Ти не спомена ли, че тоя Ик Сенанда, дето се нарича Ято Инда, щял да бъде напердашен и после пуснат да си върви?

— Да, споменах.

— Слушай, всъщност туй наказание хич не е достатъчно за един толкоз окаян злодей. Та пердах получава всеки ученик и без да е метис. Надявам се, пердах си ял и ти от баща си. Моят героичен опит ме е научил, че има грижовни бащи, а че дори и добри майки, които отрязват пръчката от мястото, дето е пуснала корени, и започват най-безотговорно да шибат с нея по мястото, дето и до второ пришествие няма да може да пусне корени. Твърде често и извънредно болезнено съм се убеждавал в правотата на таз мъдрост и с душата, и с тялото си, макар че никогаш не ми е идвало на ум да ставам скаут и предател във Фъруд Камп. И тъй, исках да кажа, че и на най-добрия човек не му остава спестено запознанството с пръчката и затуй тоз негодник заслужава съвсем друго наказание, а не да се отнасяме с него fтака, сякаш е рохко яйце. Не му ли се полага нещо по-различно от една-единствена хубава порция бой? Многоуважаеми господин Шетърхенд, ако ти е останало поне някакво чувство за справедливост и реорганизация, моля те непременно да разбереш, че туй е съвсем малко. Ето защо имам честта да ти направя едно предложение, което ми тегне на душата и което на всяка цена трябва да изкажа, за да не ми се пръсне чувствителното сърце и да не загина като канарче, хранено с пипер и семена от лук.

С изключение на Винету всички се разсмяха на начина, по който дребосъкът обичаше да се изразява. Олд Шетърхенд го попита:

— Какво предложение имаш?

— Всъщност би трябвало и сам да се сетиш, още повече като знам, че и твоите познания си ги бива. Всеки учен човек на юриспруденцията и всеки адвокат е добре запознат не само с параграфите за смекчаване на наказанието, но и с основанията за неговото надебеляване. Особено при пердаха с пръчка наказанието може да се наложи или по-тънко, или по-дебело. В тоз случай гласувам не за тънкото, а за дебелото.

— Значи имаш предвид някоя по-дебела тояга, а?

— Не, нещо по-друго. От собствения си опит и чувствителност мога да потвърдя, че тънката пръчка върши по-хубава работа от дебелата, щото по-добре се огъва и знайте ли, господа, както е известно, дебелата тояга оказва въздействие само върху най-горния пласт, наречен епидермис, докато тънката пръчка пронизва до костите, тъй както да речем светлината преминава през цялата леща на фотографския апарат. Не, имам предвид съвсем друго нещо. Към боя трябва да се прибави и някакво друго наказание или пък пердахът да бъде с такава продължителност и стабилитет, които отговарят на престъплението. Нали онзи негодник кисне в кладенеца? Ще започнем да го пълним с вода, докато тя стигне до устата му и едва ще може да си поема дъх. Туй е поне напълно заслужен смъртен страх, макар че няма да умре от него. След като постои тъй няколко часа и съвсем се накваси с вода, ще го измъкнем навън и ще го пердашим, докато напълно изсъхне. Тъй той няма да се простуди и после няма да има основание да ни упреква, че не сме успели да наваксаме онуй, което на времето баща му е пропуснал да стори. Напълно си го е заслужил!

Когато всички отново се разсмяха, Франк се разгневи и каза:

— Та защо се хилите? Не съм виждал таквоз възпитание! Днешните хора стават все по-лоши и по-лоши! Щом е тъй, както е казал и Риги, измивам ръцете си в невинност с карбол и бадемов…

Той бе принуден да млъкне, понеже избухна такъв смях, че не бе възможно да чуе собствените си думи. След като кикотът поутихна, разлютеният Франк попита:

— Кажете ми поне една единствена причина, поради която човек с моето достойнство е осъден да слуша и понася подобен подигравателен адски кикот. Нима имам някакъв технически недостатък, на който да можете тъй да се кискате?

Дрол го познаваше много добре, знаеше, че скоро предстои Франк истински да избухне и затова не отговори. Хас и Кас също бяха патили вече и бяха станали достатъчно предпазливи, за да си мълчат. Ето защо Олд Шетърхенд се зае да му отвърне, още повече, че Франк не смееше да се държи с него по същия начин, както с останалите. Той му каза:

— Драги Франк, ние не се смеем на теб, а на Риги.

— На Риги ли? Как така?

— Ами «измивам ръцете си в невинност» го е казал Пилат.

— Не, Риги го е казал!

— О, моля те! Никога не е съществувал човек с име Риги, а така се казва една планина край езерото Фирвалдщетер. А друго планинско възвишение недалеч от нея, разположено край същото езеро, носи името Пилат. Сигурно си го чувал или чел и макар и несъзнателно, то ти е в ума. Затова объркваш римския наместник Пилат с планината Риги.

— Тъй… значи тъй…! — провлечено се обади дребосъкът с искрящи очи. Но той не посмя да избухне, защото това бе казано от Олд Шетърхенд. — Значи било объркване, тъй ли? Сигурен ли си?

— Да.

— Ами ти бил ли си вече край онова езеро?

— Да, а също съм се качвал и на двете планини. Нагоре пътуват зъбчати железници.

— Ах, тъй, зъбчати железници! Ама той трябва да е хубав римски наместник в Палестина, дето позволява зъбчати колела да му драскат по лицето! Господин Шетърхенд, моите уважения към думите ти, ама първо трябва самият аз да ида до туй място, да се убедя в истинността на таз история, преди да повярвам, че в таквиз железници човек може да се измие в невинност! Ала си вземам бележка и в бъдеще ще съм по-предпазлив. Аз казах. Хау!

Франк се оттегли в най-отдалечения ъгъл на вагона и намусено се настани на пода. Олд Шетърхенд, чиято добросърдечност не се нареждаше на последно място измежду качествата му, не можеше с безразличие дълго да гледа покрусата на дребосъка, макар че всъщност тя бе доста комична, и след някое време го попита:

— Драги Франк, ти съвсем ли се отказа от предложението си? Дребосъкът му хвърли донякъде гневен, но вече донякъде и помирителен поглед, и отговори:

— Не се тревожи! Никога няма да правя предложения!

— Ще съжалявам. Нали знаеш, че много държа на мнението ти.

При тези думи погледът на Хобъл Франк стана още по-дружелюбен и с облекчителна въздишка той се обади:

— Сигурно го казваш само за да ме омилостивиш. А всъщност погледнато от перспектива, нещата стоят другояче. Ти знаеш, че изпълни гърдите ми с непримирим гняв и сега искаш да сложиш универсален пластир върху раната на възмущението ми. Туй не струва много, във всяка дрогерия има кутийки по десетина пфенига. Негодници като метиса искаш да галиш по лицето с кадифени ръкавици, а мен, дето съм ти най-големият приятел и покровител, при всеки подходящ случай хвърляш в най-дълбока печал и концентрация. К’во е туй отношение към хора с толкоз нежна душа като мен? Нека никой не забравя, че има люде със сърца, дето лесно могат да бъдат сломени. Наистина в магазините се намира лепило и за порцелан, за желязо, ама все още не съм чувал да продават лепило за сърца, с което можеш да лекуваш и възпалени сливици.

Останалите отново трябваше да се борят срещу пристъпите на неудържим смях. С възможно най-сериозната физиономия Олд Шетърхенд попита:

— Смяташ ли, че и аз спадам към тези безсъвестни хора?

— Който се чувства засегнат, няма защо тепърва да пита. А дали те смятам ли? Изобщо не смятам повече, и през ум не ми минава! На онзи, дето му излизат направо с две зъбчати железници, хич не му е до смятане. А пък с онзи, от който искат да търси римския наместник Риги горе на планината Пилат, за да му измие там ръцете в невинност, с него изобщо е свършено. И тъй, ще си остана тук, в моя ъгъл, и няма да позволя да ме отнесе нито Мисисипи, нито Амазонка. Образованият човек с характер трябва да си остане с характер!

— Много правилно! А понеже имаш не какъв да е, а добър характер, аз мисля, че няма да останеш дълго там, в дъното.

Поласкан от този комплимент, дребосъкът малко се приближи и значително по-дружелюбно каза:

— Многоуважаеми господин Шетърхенд, това наистина ли е твое твърдо убеждение? Ще се радвам, наистина ще се радвам, ако е така. Казвам ти, че не само за другите, ами и за теб самия ще е много добре, ако разбереш и проумееш, че хич не съм лош човек.

— Не само го проумявам, ами отдавна го знам!

— Тъй ли? — попита дребосъкът с меден глас и се приближи още повече. — Амче тогаз може би да е някаква анонимна заблуда като си мисля, че и ти не си ме оценил. В такъв случай ще направя още един опит да видя дали в твойто поведение не се чувства желаното от мен подобрение!

Той се примъкна още по-наблизо, тъй че вече седеше на една крачка от Олд Шетърхенд, след което разпалено и съвсем приятелски продължи:

— Ами к’во ще става с мойто предложение? Ти склонен ли си да го изпълниш?

— Да, драги Франк.

Тези думи напълно умилостивиха Франк. С рязко движение той се озова до самия Олд Шетърхенд и със сияещо от радост и задоволство лице извика:

— Само така! Туй исках да чуя! Вече мога да ти издам дубликат от свидетелството, че ти напълно възстанови честта си. Значи предложението ми остава в сила, а?

— Вероятно. Естествено, значение има и поведението на метиса към нас.

— Съвсем правилно!

По време на този разговор другите полагаха усилия да запазят сериозното си изражение, което беше абсолютно необходимо, ако искаха да предотвратят нов пристъп на гняв от страна на Франк. И наистина усилията им се увенчаха с успех, тъй че останалата част от пътуването премина, без да му дадат повод да държи речи за недостатъците и духовните недъзи на човечеството в общност и в частност. Добраха се до Роки Граунд в най-добро настроение и ако имаха някакви затруднения, то това беше само грижата как да свалят от вагона напълно невредими двата индиански коня. Тези животни не бяха свикнали на подобен начин на транспортиране и още във Фъруд Камп ловците си бяха имали големи главоболия да ги вкарат във вагона.

Хората, останали в Роки Граунд, им помогнаха в тази работа, без да им съобщят каквото и да било, и едва след като конете успешно стъпиха на земята и инженерът попита дали се е случило нещо извънредно, един от работниците, смутено почесвайки се по главата, отговори:

— Well! Тъй като питаш сър, съм длъжен да ти кажа. Откраднаха един кон.

— Кой от конете? — чуха се незабавно шест гласа в едно. От само себе си се разбира, че това съобщение изплаши ловците. Понеже железопътните работници не притежаваха коне, откраднатото животно можеше да е само на някой от шестимата уестмани. Колко щеше да е лошо, ако бе един от враните жребци, собственост на Винету и Олд Шетърхенд! След един два мига на най-голямо напрежение човекът отвърна:

— Беше бял кон, мешърс.

При тези думи се разнесоха леки въздишки на облекчение, след което Франк се осведоми на английски:

— Да нямаш предвид белия кон, дето има черно петно от дясната страна на врата?

— Йес, сър!

— Слава богу! — възкликна Франк вече на немски. — Братовчеде Дрол, туй е твойта кранта, на която трябва да благодариш за остров Ишиа. Нямам нищо против че са го откраднали, нали си имаш сто пъти по-хубав кон от него!

— Не прибързвай с преценката си, Франк! — предупреди го Олд Шетърхенд. — В случая крадецът ни интересува повече от коня. Подозирам кой е бил. Да не е плененият метис, когото спуснахме в кладенеца?

— Да, сър — смутено отговори човекът, на когото бе зададен този въпрос.

— Но как се е измъкнал от кладенеца? Това може да е само резултат от невероятна небрежност!

— Която сурово ще накажа! — добави инженерът. — Край кладенеца бях оставил пазач! Къде е той? Там го няма, а не го виждам и никъде наоколо.

— От страх временно офейка, както сам каза, докато преминел първоначалният ти гняв, мистър Суон.

— Ще има дълго да чака да премине. Щом се появи, ще наредя така да го бият, че винаги да го помни! Ето че сега скаутът е избягал през планини и гори, а ние останахме с пръст в устата! Дано все още не е стигнал много далеч и дано можем да го настигнем. Бързо се пригответе и…

— По-полека, по-полека, сър! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Прибързаните действия в случая няма да доведат до нищо. Ако предположенията ми не ме лъжат, метисът е вече толкова далеч, че всякакво преследване ще е напразно. Мисля, че оттук се е насочил право към Фъруд Камп.

— За да ни падне в ръцете ли? Невъзможно! Би трябвало да си е изгубил ума!

— Pshaw! Знаел е, че над команчите е надвиснала опасност и е препуснал, за да ги предупреди, но за щастие е пристигнал твърде късно. Сигурно тъкмо той е надникнал отгоре иззад ръба на скалите и именно по него е стрелял Винету, без да го улучи.

— Така е — потвърди вождът на апачите. — Зърнах го само за миг и светкавично вдигнах карабината си, но той също тъй бързо забеляза, че я насочвам към него и отдръпна главата си точно когато натиснах спусъка. Иначе щях да го улуча.

— Да, куршумът ти е безпогрешен и никога не пропуска целта, но един единствен миг е твърде кратък за сполучлив изстрел. Впрочем струва ми се, че този тип пак ще се изпречи пред дулата на пушките ни. Нека временно го оставим на мира. Той сигурно е разбрал, че ще освободим команчите и ги е последвал, за да се присъедини към тях. Ако толкова държах да го пленя, много скоро щеше да ми падне в ръцете, но нали бяхме решили да го пуснем да си върви, тъй че нека се порадва на свободата си без предварително да е ял бой.

— Но сърцето ме боли при мисълта, че преди туй няма да можем да го поразкиснем с вода и да го поизтупаме — подхвърли Франк.

— Драги Франк, по-късно все ще го намерим, за да го «изтупаме», тъй че утеши натъженото си сърце! А сега преди всичко ми се иска да разбера как му е било възможно да се измъкне от кладенеца, а после на всичко отгоре да открадне и коня. Дано си в състояние да ми обясниш, човече!

Железопътният работник се сви под изпитателния строг поглед на Олд Шетърхенд и изглежда сякаш искаше някъде да се скрие, но все пак отговори:

— Не съм виновен, сър, спокойно можеш да ми повярваш. Клифтън трябваше да охранява кладенеца, а допусна да бъде надхитрен от китайците.

— Китайци ли? Че тук идвали ли са китайци?

— Йес, мистър Шетърхенд, двама на брой, цели двама китайци.

— А-а, най-вероятно са били нашите крадци. Имаха ли плитки?

— Не забелязах да имат, но затова пък имаха пари, хубави долари, половин и четвърт долари. С тях влязоха в кръчмата и поръчаха на ханджията да им донесе каквото имаше и каквото им сърце искаше.

— И ти естествено бе тъй любезен и непредпазлив да седнеш при тях, за да гуляеш здравата, нали?

— Аз не, сър, а Клифтън. Трябва да знаеш, че той ги познаваше добре, защото преди да бъде нает тук от мистър Суон, бе работил във Фъруд Камп. Сигурно ще е най-разумно да ти разкажа поред всичко така, както се случи.

— Добре, давай! Много съм любопитен да чуя дали ще намериш с какво да извиниш неизпълнението на вашия дълг. И така, кажи ми истината: как стана всичко?

— Сър, не мога да разкажа нещо друго освен онова, което се случи в действителност. Беше привечер и тъкмо се канеше да се смрачи. Бяхме приключили вече работния си ден, когато дойдоха китайците. Дано ги вземат дяволите заради номера, дето ни изиграха. Клифтън стоеше на пост край кладенеца. Около най-близкото дърво беше усукал няколко пъти края на въжето, с което бе вързан спуснатия в кладенеца метис. Щом забелязаха Клифтън, когото познаваха от Фъруд Камп, китайците се приближиха към него, за да го поздравят. Ние, останалите, ги последвахме, защото бяхме любопитни да научим какво ги беше довело при нас в Роки Граунд. Разбрахме, че са се отказали от работните си места във Фъруд Камп заради мизерното заплащане и лошото отношение на хората към тях и тръгнали да си търсят нова работа.

— И вие повярвахте ли им? — попита Олд Шетърхенд.

— Нямахме основание да допуснем, че лъжат.

— Имали сте основание! Нали са били помощник-надзиратели на китайските работници и ти го знаеш!

— Да.

— Е, като помощник-надзиратели естествено положението им е било по-добро от положението на другите и следователно изобщо не са имали причина толкова ненадейно да напуснат работа и то заради ниско заплащане. И освен това е трябвало да си кажете, че ако наистина сами са напуснали, останалите китайци, които несъмнено са печелили по-малко и безспорно е трябвало да търпят още по-лошо отношение от страна на белите, отколкото началниците им, във всеки случай нямаше да стоят във Фъруд Камп, а също щяха да избягат от работа.

— Прав си сър, но никой от нас не помисли за това.

— Така не си издавате особено добро свидетелство!

— Възможно! Ние сме обикновени работници и не сме учили. От нас не може да се иска мигновено да разкриваме всички хитрини и трикове. Клифтън им каза, че вероятно при нас ще бъдат назначени, обаче те не пожелаха да останат тук, а се канеха още с първия товарен влак, който се връща на изток, да отидат доста далеч.

— Това го вярвам и още как, та нали изгубиха плитките си и са опозорени. Ще трябва да отидат в някоя област, където няма китайци. Продължавай!

— Естествено останаха тук да чакат влака и отидоха в кръчмата, където се спазариха с ханджията за две места за спане. — Както вече споменах, те имаха пари и щедро ги харчеха. Накараха ни да пием с тях. Завързахме разговор и така стана дума за това, че си идвал тук и после пак си заминал, за да защитаваш Фъруд Камп срещу команчите. Китайците проявиха доста голямо любопитство, но сър, изглежда за теб и за Винету не искаха и да чуят. Разбрахме го от някои техни приказки.

— Вярвам ти. Те ни обраха и си получиха наказанието. Точно затова напуснаха лагера. Сега прозирам причината за постъпката им. Чули са, че ние двамата сме пленили метиса и тогава им е хрумнала мисълта да ни отмъстят, като го освободят.

— Възможно е да са искали да изиграят този номер не на нас, а на вас. Може би е било и проява на нещо като приятелство, понеже ми се струва, че във Фъруд Камп бяха в дружески отношения с метиса. Накратко казано те занесоха пълно шише с ракия на Клифтън, а после и още едно. По-късно китайците отново отидоха при него и измина доста време, преди да се завърнат в кръчмата. Както ни направи впечатление едва след това, те не седнаха на предишните си места, а така, че за да можем да насядаме и ние, да сме принудени да затворим вратата и да не ни е възможно да гледаме навън, където стояха конете. След известно време доловихме необичайно силно цвилене, пръхтене и шум от копита. Рекохме си, че сигурно става нещо с конете и излязохме, макар китайците да се опитваха да ни разубедят. Тогава видяхме, че двата врани жребци бяха развързани, а белият кон с черното петно на шията липсваше. Разбрахме, че не е скъсал поводите си. Следователно не беше избягал по своя воля, а го бяха отвели. Но кой ли бе сторил това? Та нали всички се бяхме събрали, нямаше го само Клифтън, който стоеше на пост край кладенеца. Отидохме при него, без да обръщаме повече внимание на китайците. Заварихме го да лежи на земята съвсем пиян и почти в безсъзнание, а до него въжето, с което бяхме спуснали метиса в кладенеца. Видяхме наоколо пръснати и ремъците, с които бяха вързани ръцете и краката му. Естествено, че страшно се изплашихме и се опитахме да разберем от Клифтън какво се е случило, но нищо не успяхме да изтръгнем от него, защото ломотеше несвързани неща. За да бъдем съвсем сигурни и сами да се убедим, ме спуснаха на едно въже в кладенеца и видях, че опасенията ни се потвърждават — метисът беше изчезнал.

— Тъй си и мислех! — каза Олд Шетърхенд. — След като Клифтън се е натряскал, китайците са измъкнали метиса от кладенеца и са го развързали. После са се върнали в кръчмата и с хитрост са се погрижили вратата да бъде затворена, за да дадат възможност на Ято Инда да открадне някой от конете. При животните имаше ли светлина?

— Да, гореше фенер.

— В такъв случай естествено е могъл да види кои коне са най-добрите и също като дядо си е избрал нашите врани жребци, но и също така не е имал по-голям успех от него. Те са се оставили да бъдат развързани, но после са се съпротивлявали и са вдигнали шум, който го е принудил да побърза, за да не бъде заловен. Взел е онзи кон, който му е бил под ръка, а това е белият кон с тъмното петно.

— Прав си, сър, защото този кон стоеше най-близо до вратата.

— Така той е отмъкнал най-лошото животно, ала безспорно метисът е отличен ездач и много добре познава местностите между тази станция и Фъруд Камп. Нали иначе не би могъл да се хване на работа като скаут. Ето как въпреки тъмнината е успял да избяга към Бърч Хоул, но е пристигнал твърде късно, за да изпълни намерението си. А какво казаха после китайците по повод бягството му?

— Нищо не казаха или по-точно изобщо не можахме да чуем какво са си казали тези негодници, защото след като се убедихме, че метисът е избягал и се огледахме за тях, те бяха изчезнали.

— В каква посока? — попита инженерът.

— Тъй и не разбрахме, понеже беше тъмна нощ.

— Мътните го взели! А дали не може да се открият следите им? Трябва да се опитаме да заловим тези мерзавци!

— Остави ги да си вървят, мистър Суон! — каза му Олд Шетърхенд. — Съвсем не заслужават усилията, които ще трябва да положим, за да ги спипаме. Свършихме си работата далеч по-добре от очакваното. Спасихме Фъруд Камп, без никой от нас да получи и най-малката рана. Всичко останало и още повече двамата китайци е толкова маловажно, че би било смешно да си губим времето, като хукнем подир тях да ги преследваме.

— Хм! Страшно ме сърбят ръцете да им дам да се разберат, ала виждам, че имаш право, мистър Шетърхенд. И тъй нека си вървят по пътя! Но ще се заема с този Клифтън. Къде е той? Ти знаеш ли? — обърна се той към работника.

— Не — беше отговорът. — След като спа няколко часа и изведнъж се събуди, ние му казахме как се е оставил да бъде надхитрен от китайците. Тогава махмурлукът му изведнъж изчезна и той напълно изтрезня. Естествено взе да ги ругае с всички възможни ругатни, но така не върна нито тях, нито метиса. После го обзе страх. Каза ни, че нямало да се мерне тук, докато не ти преминел гневът, събра си партакешите и си тръгна.

— Не е трябвало да го пускате!

— С какво право можехме да го задържим, сър? И как, със сила ли? Та той не е престъпник, а и ние не сме полицаи.

— Много правилно! — съгласи се с него Олд Шетърхенд. — Най-вероятно и той няма да се върне повече, но никой от нас няма причина да тъгува по него. И ако все пак някога се върне, мистър Суон, ти само здравата го накастри и толкоз! А сега нека най-напред се погрижим за конете си, после да се нахраним и добре да се наспим — нали ни се наложи цялата нощ да прекараме на крак? Утре още в ранни зори ще се сбогуваме с теб.

— Толкова скоро? — попита инженерът. — Сигурно лесно можеш да се досетиш, че ми се иска да останеш при нас много по-дълго!

— Убеден съм в това! Сър, винаги ще си спомняме за теб с най-добри чувства, но в момента тук нищо не ни задържа и макар че сега не е необходимо да се скъпим с времето си, все пак никога не е било в характера ни да се задържаме на едно място по-дълго, отколкото е нужно.

— Съгласен съм — кимна Кас. — Трябва да потеглим към Санта Фе. Изглежда нашият братовчед Нахум Самуел Тимпе, когото искаме да принудим да ни даде присвоеното с измама наследство, съвсем не е човек, който обича дълго да се задържи на едно и също място. Нечистата му съвест го кара да пътува насам-натам и ако безполезно си губим времето другаде, ще трябва да очакваме да не го заварим в града. Не си ли на същото мнение, братовчеде?

— Естествено, че съм — отговори Хас на зададения му въпрос. — Колкото по-скоро се доберем до парите си, толкова по-добре за нас. За щастие мистър Шетърхенд и Винету изявиха готовност да ни помогнат. Това ми вдъхва по-голяма надежда, че ще доведем всичко до щастлив край.

Докато двамата Тимпе разговаряха, Франк и Дрол все още стояха при тях. Междувременно останалите бяха влезли в постройката. Обстоятелството, че Олд Шетърхенд и Винету не можеха да чуят думите му, даде повод на Хобъл Франк да подхвърли след току-що казаното от Хас една от своите прочути забележки. Понеже около него имаше само немци, той каза на родния си език следното: .

— Хич не ми е ясно защо говориш все за други хора! Изглежда семейство Тимпе страда от някаква грандиозна наследствена болест, дето изобщо не е лечима и туй е една колосална едностранчивост, която няма равна на себе си!

— Каква едностранчивост? — попита Кас.

— Имам предвид страната, дето винаги е обърната към Олд Шетърхенд и Винету. Все говориш затуй, че се надяваш тези двама господа да ти помогнат по начин най-знаменит и невиждан. И аз с радост признавам, че с туй твое мнение не лапаш мухи и няма да загазиш, но все пак веднъж ще те помоля да се поогледаш и на другата страна, а именно натам, дето съм аз, всеобщо уважаваният Хобъл Франк от Морицбург! Я ми кажи, нима толкоз ми нямаш за пет пари доверие?

— О, имам, как да нямам, мистър Франк — отвърна Хас.

— Ама на мен хич не ми изглежда да е тъй, почитаеми господин Хазаел Бенджамин Тимпе! Понеже без мойта помощ няма да се оправите, още вчера проявих снизходителността да ви уверя, че милостиво ще се заема с вашата работа, тъй както осиротелият бездетен баща заема мястото на родителите на своите храненичета. Освен туй ви казах, че ще ви понеса като на орлови крила и лястовичи опашки право към вашата цел. А най-накрая убедително и достоверно ви доказах, че за мен вашето наследство стои по-високо от собствените ми дела, а ето на само след броени часове изненадващо съм принуден да чуя, че градите всичките си надежди върху помощта на други хора и личности! Ако продължавате по тоз начин да подценявате мен и моя профил, въпреки мойто унаследено търпение и толерантност в крайна сметка няма да ми остане нищо друго, освен най-настоятелно да се сбогувам с вас и да се обърна към по-компетентни люде!

Двамата братовчеди се владееха достатъчно добре, за да не се разсмеят. Направиха много сериозни физиономии и след като успокоително сложи ръка върху рамото на дребосъка, Кас отговори:

— Но, скъпи ми господин Франк, защо се горещиш съвсем ненужно? Та нали те познаваме и знаем много добре колко голяма полза можем да имаме от помощта ти.

— Тъй ли? Знайте значи, а? Ами че тогаз защо приказвате все за Олд Шетърхенд и за Винету, но не и за мен?

— Защото обикновено човек не говори много-много за онова, което се разбира от само себе си. А всички твои преимущества са толкова явни!

При тези думи лицето на Хобъл Франк просия от блаженство. После направи с ръка такова величествено движение, каквото бе възможно да направи единствен той, и каза:

— О, моля, моля, господин Тимпе! Оказваш ми прекалено голяма чест! Мойта пословична скромност може да приеме таз съвсем заслужена похвала само с известна неохота. Ако мислиш да продължиш да изразяваш твойто признание, то мойта всеизвестна дискретност ще се възпротиви, ако й наложа да ти отнеме таз възможност. И тъй, давай нататък, продължавай! Говори каквото ти е на сърцето! Винаги, когато човек реши да изрази възхищението си от висшите качества на някой друг, постъпва разумно. Ако си проумял, че стоя над теб, то така ти отдаваш почит и уважение на самия себе си, а аз ще проявя благосклонността с обич и снизхождение да запърхам около теб със закрилящите си криле. Днес в твойта съдба и в твоя живот настъпва голям поврат. Досега си приличал на овца без овчар, тичал си без посока в тъмната нощ, без да имаш полумесец или звезда на небето, дето да ти осветява планинската пътека и да отведе крачките ти нагоре към Млечния път. Но тъй като си вече под мойта закрила, щастието ще се лепне по петите ти и няма да те изостави. За теб вече няма да има опасност, която да не мога да победя, и наследството, към което с такъв копнеж, но най-безрезултатно си се домогвал, с мойта помощ и подкрепа ще ти падне в ръцете като зряла круша. Туй, дето току-що ти го казах, е мъжка дума, на която можеш да разчиташ, както самият аз разчитам на себе си, тъй че те подканям с откровеността на едно отговорно министерство тържествено да ми заявиш дали си съгласен, че аз съм лъчът на новолунието, дето от днес нататък ще направлява всички ваши стъпки!

— Да, съгласни сме — отвърна Кас.

— Добре, тогаз обявявам нашия троен приятелски съюз за сключен. Хванете ме под ръка, щото сте моите пиленца, а аз съм квачката! И по-късно ме следвайте през целия си живот, тъй както сега ще ме последвате в кръчмата, понеже предполагам, че вече са започнали да ядат. Хайде, господин Тимпе Хазаел и господин Тимпе Казимир, елате!

Той, дребосъкът, застана между тях, а те, високите по два метра мъже, трябваше да го хванат под ръка и да му позволят да ги заведе в странноприемницата, което представляваше една изключително комична гледка.