Черният орден

7. Черна мамба

Камиси Тейлър стоеше пред бюрото на главния надзирател и изпънал рамене, чакаше началник Джералд Келог да дочете предварителния му доклад за трагедията от предишния ден.

Единственият звук идваше от вентилатора на тавана — въртеше се бавно и току проскърцваше.

Камиси беше облякъл униформа назаем и панталоните му бяха дълги, а ризата — възтясна. Но пък беше сух. След като бе прекарал цял ден и цяла нощ в хладкия вир, потънал до раменете в калната вода и със схванати до болка ръце да стиска пушката в готовност, топлите дрехи и твърдата земя под краката му бяха истинска благословия.

Същото важеше и за дневната светлина. В отрязъка небе, който се виждаше през прозореца зад бюрото на шефа, зората рисуваше в сумрачно розово с дебела четка. Светът се възраждаше от сенките.

А той беше оцелял. Беше жив.

Но тепърва щеше да свиква с тази мисъл.

Крясъците на укуфа в главата му не стихваха.

Началник Келог почеса разсеяно бухналите си кестеняви мустаци, забил поглед в доклада. Утринното слънце се отразяваше в голото му теме и то лъщеше в мазно розово. Накрая Келог вдигна очи и погледна Камиси над малките очила, кацнали на върха на носа му.

— И това е докладът, който според теб трябва да заведа в архива, така ли, Тейлър? — Началник Келог прокара пръст по един ред върху жълтия лист. — „Неизвестен едър хищник.“ Само това ли можеш да кажеш за животното, убило и завлякло нанякъде доктор Феърфилд?

— Сър, не видях добре животното. Беше голямо и с бяла козина. Както упоменавам в доклада.

— Навярно лъвица — каза Келог.

— Не, сър… не беше лъв.

— Откъде си сигурен? Нали току-що каза, че не си го видял?

— Да, сър… Имах предвид, че… онова, което видях, не приличаше на нито един от познатите ни хищници.

— Тогава какво е било?

Камиси не каза нищо. Не беше толкова глупав, че да спомене за укуфа. Под ярките лъчи на начеващия ден приказките за чудовища биха предизвикали единствено присмех. „Гледай го тоя суеверен селяк!“

— Значи някакво същество е нападнало и отвлякло доктор Феърфилд, същество, което не си видял достатъчно ясно, за да го идентифицираш…

Камиси бавно кимна.

— … и въпреки това си хукнал да се скриеш във вира? — Джералд Келог смачка доклада на топка. — Какво според теб говори това за работата ни тук? Един от собствените ни надзиратели оставя шейсетгодишна жена на произвола на съдбата, а самият той тича да се скрие. Подвил опашка, без дори да знае какво ги е нападнало.

— Сър. Не е честно…

— Честно ли? — Началникът повиши глас, толкова, че да го чуят и във външната стая, където беше свикан по спешност целият персонал. — А честно ли ти се струва, че сега аз трябва да се обадя на близките на доктор Феърфилд и да им кажа, че майка им или баба им, или каквато там им се пада, е била нападната и изядена, докато един от моите подчинени — от моите въоръжени подчинени — е тичал да се скрие?

— Нищо не можех да направя.

— Освен да спасиш собствената си… кожа.

На Камиси не убягна съзнателно пропуснатата дума.

Да спасиш собствената си черна кожа.

Джералд Келог беше назначил Камиси неохотно. Семейството на началника имаше връзки със старото африканерско правителство и благодарение на тях той се беше издигнал в службата. И досега членуваше в клуб „Олдави“, където белият цвят на кожата беше задължително условие за членство и където дори след края на апартейда бе съсредоточена значителна част от икономическата мощ на страната. Бяха прокарани закони, преодолени бяха бариери в правителствения сектор, създадени бяха профсъюзи, но бизнесът в Южна Африка почти не се беше променил. Семейство Де Беерс все още притежаваше диамантените си мини. А семейство Вааленберг все още притежаваше кажи-речи всичко останало.

Промяната щеше да е бавна и трудна.

Службата на Камиси беше малка крачка, стъпало, което той искаше да опази за следващото поколение. Затова успя да запази самообладание.

— Сигурен съм, че разследването ще потвърди думите ми.

— Така ли, господин Тейлър? Пратих десетина служители там час след като спасителният хеликоптер те откри посред нощ да киснеш в калната вода. Върнаха се преди петнайсет минути. Намерили са трупа на носорога почти оглозган от чакали и хиени. Нито следа от новороденото, за което говориш ти. И което е по-важно — нито следа от доктор Феърфилд.

Камиси поклати глава. Търсеше начин да отхвърли обвиненията. Върна се назад към дългите часове във вира. Денят му се беше сторил безкраен, ала през нощта стана още по-лошо. Очакваше всеки миг да го нападнат. Вместо това беше чул лая на хиени и чакали, които се спускаха в долчинката.

Присъствието на всички тези хранещи се с мърша животни почти му беше вдъхнало кураж да хукне към джипа. Щом чакалите и хиените се бяха върнали, значи укуфа най-вероятно се беше махнал.

Въпреки това не беше помръднал от мястото си.

Засадата, на която беше станала жертва докторката, не му даваше мира.

— Трябва да е имало и други следи — каза той.

— Имало е.

Камиси се обнадежди. Ако бяха намерили доказателство…

— Лъвски следи — каза началник Келог. — На две големи лъвици. Точно както вече казах.

— Лъвове?!

— Да. Мисля, че тук някъде се мотаят една-две снимки на тези чудати същества. Сигурно ще е добре да ги разгледаш, та друг път да ги познаеш по-лесно. И без това ще имаш много свободно време.

— Сър?

— Отстранен си, Тейлър.

Камиси не успя да овладее потреса си. Знаеше, че ако се беше случило на който и да било от другите надзиратели… от белите надзиратели… началникът щеше да е по-снизходителен, по-толерантен. Но не и към човек с черна кожа. Нямаше смисъл да спори, разбира се. Това само би влошило нещата.

— Смятай, че си в неплатен отпуск, Тейлър. Докато не завърши подробното разследване.

Подробно разследване. Камиси знаеше как ще свърши това.

— А полицейският началник каза да те информирам, че не трябва да напускаш района. Тепърва предстои да се изключи версията за престъпна небрежност.

Камиси затвори очи.

Слънцето изгряваше, но не носеше край на кошмара.

След десет минути Джералд Келог още седеше зад бюрото си, само че сега кабинетът му беше празен. Прокара потна длан по голото си теме, все едно лъскаше ябълка. Устата му сигурно завинаги щеше да си остане стисната на черта. Каква нощ… безкрайна сякаш, и толкова пожари за гасене. И още оставаха хиляди подробности, с които да се занимае — комюникето за медиите, разговорът със семейството на биоложката, включително и с партньорката на доктор Феърфилд.

При мисълта за последното поклати глава. Доктор Пола Кейн щеше да е най-големият трън в задника му. Наясно беше, че в отношенията на двете възрастни жени терминът „партньорство“ се бе простирал и извън научната им работа. Именно доктор Пола Кейн беше настояла за спасителния хеликоптер снощи след необичайното закъснение на доктор Феърфилд.

Самият Джералд, когато го събудиха посред нощ, беше предложил да не избързват. Учените често оставаха да бивакуват навън. Раздвижи се чак когато му казаха накъде е тръгнала доктор Феърфилд заедно с един от неговите надзиратели. Към северозападната граница на резервата. Недалеч от частното имение на Вааленберг.

Всяко претърсване в онзи район изискваше личната му намеса.

Нощта беше продължила на бързи обороти, с много тичане и координиране на действията, но вече всичко беше почти приключило и пословичният дух беше върнат в пословичната си бутилка.

С изключение на едно последно нещо.

Нямаше причина да го отлага повече.

Вдигна телефона и набра един номер. Зачака отсреща да вдигнат, като почукваше с писалката си по един тефтер.

— Докладвай — чу се отривист отговор, щом връзката се осъществи.

— Току-що разговарях с него.

— И?

— Не е видял нищо… нищо ясно.

— Какво означава това?

— Твърди, че бил зърнал нещо. Но не може да каже какво.

Проточи се дълго мълчание.

Джералд започна да се изнервя.

— Докладът му ще бъде редактиран. Лъвове. Това ще е заключението. Ще застреляме няколко за всеки случай и с това до няколко дни въпросът ще приключи. Междувременно служителят е отстранен от работа.

— Много добре. Знаеш какво трябва да направиш.

Келог възрази:

— Отстранен е. Няма да посмее да клати лодката. Добре го подплаших. Не мисля, че…

— Именно. Не мисли. Имаш заповеди. И да прилича на злополука.

Линията прекъсна.

Келог остави слушалката на вилката. Въпреки климатика и бавно въртящия се вентилатор в стаята беше задушно. Нищо не можеше да надвие нечовешката горещина, която покриваше саваната с напредването на деня.

Но не горещината беше причина за потта, избила по челото му.

„Имаш заповеди.“

И той щеше да се подчини.

Погледна отворения тефтер на бюрото си. Беше си драскал разсеяно, докато говореше по телефона — поредното доказателство колко неспокоен се чувстваше при всеки контакт, дори от разстояние, с човека в другия край на линията.

Задраска набързо неумелата рисунка, откъсна листа и го накъса на парчета. Никакви доказателства. Никога. Такова беше правилото. А той имаше заповед да изпълнява.

„И да прилича на злополука.“

— Кацаме след час — каза Монк. — Вземи да подремнеш малко.

Грей се протегна. Тихото жужене на реактивния „Чалънджър“ почти го беше приспало, но мозъкът му продължаваше да отмята събитията от предишния ден в опит да подреди мозайката. Библията на Дарвин лежеше отворена пред него.

— Как е Фиона? — попита той.

Монк кимна към дивана в задната част на самолета. Фиона лежеше там, завита с одеяло.

— Най-накрая заспа. Наложи се да й дам нещо за болката. Не млъква това хлапе.

Беше говорила без спиране още откакто двамата пристигнаха на летището. Грей беше предупредил Монк по телефона и той им беше уредил частна кола, която да ги откара до чакащия самолет, който вече презареждаше с гориво. Логан, от своя страна, се погрижи за дипломатическата и визова страна на въпроса.

Въпреки всичко Грей се отпусна чак когато самолетът се отлепи от пистата.

— Раната й?

Монк сви рамене и се тръшна на едно съседно кресло.

— Одраскване по-скоро. Добре де, дълбоко и гадно одраскване. Няколко дена ще я боли много. Но с антисептика, течната превръзка и доброто бинтоване след два дни ще е кукуряк. Готова да преджоби още някого.

Монк потупа джоба на сакото си да провери дали портфейлът му още е там.

— Сви ти го вместо „здрасти“ — каза Грей. Скри една уморена усмивка. Грете Неал му беше обяснила същото вчера. Боже, наистина ли беше минал само един ден?

Докато Монк се грижеше за Фиона, Грей се беше обадил да докладва на Логан. Временно изпълняващият длъжността директор никак не се зарадва на приключенията му след търга… търг, на който Грей изобщо не трябваше да присъства. Но… стореното — сторено. За щастие дискът със снимките на участниците в търга, включително на двойката блондини, беше у него. Прати данните на Логан заедно с факс копия на бележките си и на определени страници от библията. Изпрати дори рисунката си на татуировката с форма на детелинов лист, която беше видял върху ръката на русия мъж. Който пък беше член на незнаен отряд убийци-блондини.

Логан и Кат щяха да подхванат работата от Вашингтон с надеждата да установят кой се крие зад всичко това. Логан вече беше направил запитване до копенхагенските власти. Оттам казали, че в парка не е имало жертви. Явно трупът на убиеца, когото Грей и Фиона бяха очистили с помощта на Грозното патенце, междувременно беше изчезнал. Така че, официално поне, последиците от бягството им от парка се изчерпваха с незначителни ожулвания и натъртвания сред посетителите. Никой не беше пострадал сериозно… освен Грозното патенце.

Монк проверяваше в джоба на дънките си.

— Пръстенът още ли е там? — подкачи го Грей.

— Не виждам защо трябваше и него да краде.

Трябваше да й го признае това на Фиона. Бързи пръсти имаше.

— Е, ще ми кажеш ли каква е тази работа с кадифената кутийка? — попита Грей и затвори библията.

— Исках да те изненадам…

— Монк, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен.

— О, я млъкни. Имах предвид, че щях да ти кажа, когато аз реша, а не… не защото госпожица фокусничката ей там го измъкна от шапката си.

Грей се облегна и скръсти ръце на гърдите си.

— Значи ще й направиш предложение. Не знам… Госпожа Кат Кокалис. Звучи ужасно.

— И аз така си помислих. Купих го проклетото нещо преди два месеца, но така и не намерих сгоден момент.

— По-вероятно е да не си намерил достатъчно кураж.

— Е, може и това да е.

Грей се протегна и го потупа по коляното.

— Тя те обича, Монк. Спри да се притесняваш.

Монк му се ухили като ученик. Не му стоеше някак тази усмивка. Въпреки това Грей долови дълбочината на чувството в очите му. Примесено със сянка на искрен страх. Монк потри ставата, където свършваше чуканчето на китката му и започваше протезата. Въпреки демонстративния му непукизъм загубата на ръката му миналата година го беше потресла. Топлотата и вниманието на Кат бяха постигнали чудеса за изцеляването му, много повече от усилията на лекарите. И въпреки това някъде дълбоко в него се таеше несигурност.

Монк отвори черната кадифена кутийка и впери поглед в трикаратовия годежен пръстен.

— Може би трябваше да купя пръстен с по-голям диамант… особено сега.

— Какво имаш предвид?

Монк го погледна. Ново изражение разведри лицето му… „Треперлива надежда“ сякаш го описваше най-точно.

— Кат е бременна.

Грей изправи гръб от изненада.

— Какво?! Как?

— Мисля, че знаеш как — сопна му се Монк.

— Господи… ами честито… — изломоти той, понеже още не се беше съвзел. Последното прозвуча по-скоро въпросително. — Тоест… ще задържите бебето, нали?

Монк вдигна едната си вежда.

— Разбира се, че ще го задържите — каза Грей и поклати удивено глава на собствената си глупост.

— Още е рано — каза Монк. — Кат не иска никой да знае… но на теб можело да кажа.

Грей кимна — нужно му беше време да асимилира новината. Опита се да си представи Монк като баща и се изненада колко му е лесно да го види в тази роля.

— Господи, това е направо страхотно!

Монк затвори кутийката с пръстена.

— Ами ти?

Грей се намръщи.

— Какво аз?

— Ти и Рейчъл. Тя какво каза, когато й се обади да й разкажеш за приключенията си в парка?

Грей сбърчи чело.

Очите на Монк се разшириха.

— Грей…

— Какво?

— Не си й се обадил, така ли?

— Не сметнах, че…

— Тя работи с карабинерите, следователно е разбрала за възможното терористично нападение в Копенхаген. Особено щом се касае за някакъв откачен, който се развикал „бомба“ в претъпкан увеселителен парк и после подкарал парадна платформа по улиците. Няма начин да не се е сетила, че е твоя работа.

Монк беше прав. Трябваше да й се обади още щом се качиха в самолета.

— Грейсън Пиърс, какво да те правя? — Монк поклати тъжно глава. — Кога ще отървеш това момиче от себе си?

— Какви ги говориш?

— Хайде стига. Хубаво, свалихте се, но после накъде?

Грей настръхна.

— Не че е твоя работа, но точно за това щяхме да говорим с Рейчъл, ако нещата в Копенхаген не бяха отишли по дяволите.

— За твой късмет.

— Виж какво, само защото от два месеца държиш годежен пръстен в джоба си, не значи, че си станал експерт по любовните връзки.

Монк вдигна ръце.

— Добре де, добре… просто си приказвам…

Но сега беше ред на Грей да го захапе.

— Ами да те чуем тогава.

— Казвам, че ти изобщо не искаш да имаш връзка.

При тази фронтална атака Грей примигна.

— Какви ги говориш? С Рейчъл правим и невъзможното, за да се получи. Обичам я. И ти го знаеш.

— Така е. Обичаш я. Да съм казвал противното? Просто не искаш да имаш истинска връзка с нея. — И започна да отброява на пръсти. — А това означава съпруга, заеми и деца.

Грей само поклати глава.

— Твоето е само една проточила се първа среща.

Грей се помъчи да измисли някакъв саркастичен отговор, но Монк всъщност беше уцелил почти в десетката. Стеснителността, която и двамата с Рейчъл изпитваха след поредната раздяла, бариерата, която всеки път трябваше да преодолеят, за да влязат отново в коловозите на близостта… Точно като при първа среща.

— Откога те познавам? — попита Монк.

Грей само махна с ръка.

— И колко сериозни гаджета си имал за това време? — Монк събра палец и показалец в голяма нула. — И виж кого избра за първата си сериозна връзка.

— Рейчъл е изключителна жена.

— Да, изключителна е. И е добре, че най-после започваш да смъкваш преградите си. Но аз ти говоря за невъзможните бариери, които си издигаш, човече.

— Какви бариери?

— Ами проклетият Атлантически океан например. Който стои между теб и една истинска връзка. — И пак му вдигна трите пръста.

Съпруга, заеми, деца.

— Не си готов — продължи Монк. — Така де, като ти казах, че Кат е бременна, да си беше видял физиономията само. Направо си изкара акъла. И то заради чуждо дете.

Сърцето на Грей се беше качило в гърлото и биеше като лудо. Дишаше трудно. Като да го бяха ударили с юмрук в корема.

Монк въздъхна.

— Имаш проблем, човече. Може да е нещо с родителите ти, не знам.

Звън по интеркома спести на Грей необходимостта да измисли някакъв смислен отговор.

Пилотът докладва:

— Кацаме след трийсетина минути. Скоро започваме снижаване.

Грей погледна през прозореца. Слънцето изгряваше.

— Май ще опитам да подремна — измърмори той, без да поглежда към приятеля си. — Докато кацнем.

— Добре ще направиш.

Грей се обърна към него. Отвори уста да възрази по някакъв начин, но накрая реши да се ограничи с истината:

— Аз наистина обичам Рейчъл.

Монк смъкна назад облегалката на креслото си и се завъртя със сумтене на хълбок.

— Знам. Точно затова ти е толкова трудно.

Камиси Тейлър отпиваше от чая. Макар отварата да беше силна и подсладена с мед, той така и не усещаше вкуса на напитката.

— И няма никакъв шанс Марша да е жива? — попита Пола Кейн.

Камиси поклати глава. Нямаше смисъл да се самозалъгва и да дава фалшиви надежди другиму. Не за това беше дошъл тук, след като началникът му три сол на главата. Излязъл беше от кабинета му с единственото желание да се прибере в едностайното си жилище в края на резервата, където се намираха бунгалата на редовите надзиратели. Питаше се колко ли време ще го оставят в къщичката, ако временното му отстраняване се превърне в постоянно.

Само че така и не тръгна натам. Вместо това подкара джипа в противоположната посока към друга група жилища за временно настаняване — тук живееха учените, спечелили стипендии за работа в резервата.

В тази точно двуетажна къща в колониален стил, с огромни сенчести акации, малка градинка и още по-малко дворче с щъкащи пилета, беше идвал много пъти. Стипендиите за научна работа на двете й обитателки сякаш никога не свършваха. Даже последния път, когато им беше дошъл на гости, двете жени празнуваха десетата годишнина от престоя си в резервата. За местната научна общност те бяха фактор на постоянно присъствие в Хлухлуве-Умфолози точно толкова, колкото и петте вида големи трофейни животни.

Но сега беше останала само едната от тях.

Доктор Пола Кейн седеше на малкия диван зад ниската масичка, срещу Камиси. Очите й бяха пълни със сълзи, но страните й си оставаха сухи.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. Погледът й се плъзна към окичената със снимки стена отсреща, панорама на един щастлив живот. Камиси знаеше, че двете жени са били неразделни още от колежа в Оксфорд преди сто години. — Всъщност не се и надявах, че може да е жива.

Беше дребна жена, крехка, с прошарена тъмна коса до раменете. Макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млада. Притежаваше някаква корава хубост, излъчваше самоувереност, по-впечатляваща от всеки грим. Тази сутрин обаче изглеждаше избеляла, призрак на самата себе си, сякаш живецът й се беше стопил. Кафеникавите панталони и свободната бяла риза бяха измачкани, сякаш бе спала с тях.

Камиси не знаеше какво да й каже, за да намали болката. Освен съпричастност не можеше да предложи нищо.

— Съжалявам.

Пола го погледна отново.

— Знам, че си направил всичко възможно. Чух какво дрънкат. Бяла жена умира, но не и черният мъж с нея. Някои хора тук само това чакат.

Камиси знаеше, че има предвид главния надзирател Келог. Пола и Марша неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него. Знаеха не по-зле от всички останали за връзките му с влиятелните бели родове. В градовете апартейдът може и да беше отхвърлен, но тук, в пущинака, митът за Големия бял ловец все още беше реалност.

— Не си виновен ти за смъртта й — каза Пола, прочела нещо по лицето му.

Камиси отклони поглед. Имаше нужда от разбирането й, но обвиненията на началника бяха подклали собственото му чувство за вина. С разума си разбираше, че е направил всичко възможно да защити доктор Феърфилд. Но той се беше върнал. А тя — не. Факт.

Камиси стана. Не искаше да се натрапва повече. Беше дошъл да изкаже съболезнованията си и лично да разкаже на доктор Кейн какво е станало. И вече го беше направил.

— По-добре да тръгвам — каза той.

Пола стана и го изпрати до вратата. Но явно имаше да му зададе още един въпрос, преди да си е тръгнал.

— Какво беше според теб? — попита тя.

Камиси се обърна към нея.

— Какво я уби? — попита Пола.

Камиси отклони поглед под дневната светлина, твърде ярка, за да търпи приказки за чудовища. А и изрично му бяха забранили да обсъжда темата. Работата му можеше да зависи от това.

Сведе поглед към Пола и й каза истината.

— Не беше лъв.

— Тогава какво?

— Точно това възнамерявам да разбера.

Бутна вратата и слезе по стълбите. Малкият му ръждясал джип вече бе напечен от слънцето. Камиси се качи в нажежената кабина и потегли към дома.

За стотен път тази сутрин пред очите му се извъртя ужасът от предния ден. Ловните крясъци на укуфа бяха толкова живи в спомените му, че почти заглушиха рева на двигателя. Не беше лъв. Никога нямаше да приеме, че е било лъв.

Стигна редицата бунгала, паянтови и без климатици. Наби спирачки сред облак червеникав прах пред портата към малкото дворче.

Първо щеше да си почине час-два.

После щеше да тръгне по следите на истината.

Вече знаеше откъде да започне разследването си.

Но това щеше да почака.

Слезе от джипа и забеляза, че портичката е отворена. А той винаги й слагаше резето на излизане. Но пък когато се бе разбрало за изчезването им късно снощи, някой сигурно бе прескочил дотук да провери.

Само че сетивата му бяха наострени като бръснач… и така без миг покой още от онзи пръв смразяващ кръвта крясък в джунглата вчера. Всъщност не вярваше, че някога изобщо ще се отпусне.

Промуши се през открехнатата порта. Входната врата на бунгалото изглеждаше заключена. Пликове стърчаха от пощенската кутия, недокоснати. Изкачи стъпалата, бавно.

И с мисълта, че щеше да е добре, ако имаше пистолет.

Изскърцаха дъски. Звукът не дойде изпод собствените му крака… а отвътре, от бунгалото.

Всичките му сетива крещяха да си плюе на петите.

Не. Този път — не. Нямаше да бяга.

Стъпи на верандата, мина встрани и провери вратата.

Отключена.

Бутна я навътре. Някъде в дъното на къщата пак изскърца дъска.

— Кой е там? — извика той.

— Ела да видиш нещо.

Пейнтър се събуди рязко и моментално застана нащрек. Между очите му сякаш беше забит шиш. Изтърколи се от леглото, напълно облечен. Не беше усетил кога е заспал. Двамата с Лиза се бяха върнали в стаята си преди два часа, под охрана. Анна си имаше други задължения, а трябваше да осигури и някои неща, които Пейнтър беше поръчал.

— Колко време съм спал? — попита той. Главоболието му бавно затихваше.

— Извинявай. Не знаех, че спиш. — Лиза седеше с кръстосани крака до масичката пред камината. По целия плот бяха наредени листове. — Не ще да е било повече от петнайсет-двайсет минути. Исках да ти покажа нещо.

Пейнтър се изправи. За миг стаята се завъртя пред очите му, после си застана на мястото. Лошо. Приближи се до Лиза и седна до нея.

Фотоапаратът й лежеше на масичката. Лиза беше помолила да й го върнат като един вид първи знак за съдействие от страна на похитителите.

Плъзна един лист към Пейнтър.

— Виж.

Беше изписала ред символи напреко на листа. Руните, които лама Кемсар бе надраскал на стената, веднага се досети Пейнтър. Сигурно ги бе прекопирала от цифровата снимка. И под всеки от символите беше написала по една буква.

— Най-обикновен заместващ код — обясни тя. — Всяка руна отговаря на буква от азбуката. На принципа на пробата и грешката стигнах до това.

— Schwarze Sonne — прочете той на глас.

— Черно слънце. Името на тукашния проект.

— Значи лама Кемсар е знаел. — Пейнтър поклати глава. — Старият будист наистина е имал нещо общо с това.

— И то очевидно го е травматизирало. — Лиза дръпна листа към себе си. — Умопомрачението явно е събудило стари рани. Вдъхнало им е нов живот.

— Или пък ламата им е сътрудничил през цялото време и манастирът е бил нещо като охранителен пост на замъка.

— Ако е било така, виж какво му донесе в крайна сметка това сътрудничество — натъртено каза Лиза. — Страшни награди раздават тук на хората, които им съдействат.

— Нямаме избор. Това е единственият начин да останем живи. Да сме им необходими.

— А след това? Когато вече няма да сме им необходими?

Пейнтър не си направи труда да я заблуждава.

— Ще ни убият. Това, че им съдействаме, само ни печели известно време, нищо повече.

Забеляза, че истината не я плаши, напротив, дори сякаш черпеше сили от нея. Решителност изпъна раменете й.

— И с какво ще започнем? — попита тя.

— С първата стъпка при всеки конфликт.

— Която е?

— Опознай врага си.

— Ако питаш мен, и малкото, което знам за Анна и екипа й, вече ми идва в повече.

— Не, друго имах предвид. Да открием кой се крие зад саботажите. И кой — зад саботьора. Нещо голямо се вихри тук. Първите саботажи — промените в контрола по безопасността на Камбаната, първите случаи на болест и смърт сред местните — целта им е била да ни доведат тук. Нещо като димен сигнал. Да бъдем примамени тук чрез слуховете за странни болести.

— Но защо им е да го правят?

— За да са сигурни, че Анна и хората й ще бъдат разкрити и дейността им — прекратена. Не ти ли се струва странно, че Камбаната, сърцето на технологията им, беше унищожена едва след като ние пристигнахме тук? На какво навежда това?

— Макар че са искали проектът на Анна да бъде прекратен, не са искали ключът към технологията да попадне в други ръце.

Пейнтър кимна.

— А може да е и още по-драстично. Всичко това може да е диверсия. Фокус-мокус един вид. Привличат вниманието ни насам, докато истинският трик се върши другаде. Но кой е тайнственият фокусник зад кулисите? Каква е целта му, намерението му? Това трябва да разберем.

— А електронното оборудване, което поиска от Анна?

— Може да ни помогне да измъкнем къртицата от дупката й. Ако спипаме саботьора, може да получим някои отговори, да разберем кой всъщност дърпа конците.

Почукване на вратата ги стресна.

Пейнтър стана. Дръпнаха резето отвън и вратата се отвори.

Влезе Анна, придружена от Гюнтер. Великанът се беше измил и преоблякъл. Друга охрана нямаше, което само подчертаваше заплахата, която се излъчваше на вълни от Гюнтер. Дори и оръжие не носеше.

— Помислих си, че може да закусим заедно — каза Анна. — Докато хапнем, оборудването, което поискахте, би трябвало да е на разположение.

— Всичко? Как? И откъде?

— От Катманду. Разполагаме с малка хеликоптерна площадка от другата страна на планината.

— Сериозно? И още не са ви открили?

Анна сви рамене.

— Просто съобразяваме нашите полети с десетките хеликоптери, които ежедневно разхождат туристи и вдигат алпинистки екипи. Пилотът трябва да се върне до час.

Пейнтър кимна. Смяташе да използва този час по най-добрия начин.

За събиране на информация.

Всеки проблем си има решение. Или така поне се надяваше той.

Излязоха от стаята. Коридорите бяха необичайно оживени. Новината се беше разпространила. Всички изглеждаха заети или ядосани, или пък ги поглеждаха сърдито… сякаш Пейнтър и Лиза имаха някаква вина за саботажа. Ала никой не се приближаваше твърде до тях. Тежките стъпки на Гюнтер им отваряха широка пътека. Похитителят им се беше превърнал в техен защитник.

Стигнаха до кабинета на Анна.

Пред камината беше сложена дълга маса, отрупана с подноси. Наденички, различни видове пълнозърнест хляб, вдигащи пара яхния и каши, сирена и за десерт боровинки, сливи и пъпеши.

— Да не би да очаквате цяла рота за закуска? — попита Пейнтър.

— Постоянното захранване с гориво е много важно в местата със студен климат, както за дома, така и за сърцето — каза Анна, типичната съвестна германка.

Седнаха около масата. Заподаваха си храната. Точно като голямо и щастливо семейство.

— Ако наистина има надежда за лечение — каза Лиза, — трябва да ни кажете повече за тази ваша Камбана. Историята й… как работи…

Умърлушената Анна сякаш се поразведри. Кой учен не обича да обсъжда откритието си?

— Започнало като експериментален енергиен генератор — подхвана тя. — Нов вид двигател. Името си получил от формата на външната си обвивка, керамичен барабан с обем сто галона и с оловно покритие. Вътре има два метални цилиндъра, един в друг, които се въртят в противоположни посоки.

Анна показа с ръце.

— Барабанът е пълен с течен метал от рода на живака. Именно този метал бил наречен Зерум 525.

Анна беше споменала това име и преди.

— Веществото, което не сте успели да пресъздадете — каза Пейнтър.

Анна кимна.

— В продължение на десетилетия се опитвахме да стигнем по обратен път до компонентите на течния метал. Някои аспекти на съдържанието му не подлежат на тестване. Открихме, че съдържа пероксиди на тория и берилия, и толкова. Знаем само, че Зерум 525 е бил страничен продукт от нацистко изследване, свързано с енергията на точка нула. Произведен е бил в друга лаборатория, унищожена в края на войната.

— И не сте открили начин да произведете още от него? — попита Пейнтър.

Анна поклати глава.

— Но какво всъщност правеше Камбаната? — попита Лиза.

— Както казах, било е обикновен експеримент. Най-вероятно поредният опит за пробив в мистерията на безкрайната енергия на точка нула. Само че когато нацистките учени включили устройството, се появили странни ефекти. Камбаната излъчвала слабо сияние. Всички електрически устройства в огромен радиус дали на късо. Имало данни за необясними смъртни случаи. След серия от допълнителни експерименти устройството било усъвършенствано и обезопасено. Експериментите се провеждали дълбоко в една изоставена мина. Нямало повече смъртни случаи, но селяните в радиус от километър и повече се оплаквали от безсъние, световъртеж и мускулни спазми. Очевидно Камбаната излъчвала нещо и интересът към нея нараснал.

— Интерес като към потенциално оръжие? — досети се Пейнтър.

— Това не мога да кажа. Ръководителят на научния екип унищожил голяма част от документацията. Знаем обаче, че преди това на въздействието на Камбаната били изложени всякакви видове продукти от растителен и животински произход — мъхове, плесени, яйца, месо, мляко. Както и цял спектър от животински видове. Безгръбначни и гръбначни. Хлебарки, охлюви, хамелеони, жаби, както, естествено, и мишки и плъхове.

— А върхът на хранителната верига? — попита Пейнтър. — Човекът?

Анна кимна.

— Боя се, че и това също. Моралът често е първата жертва на прогреса.

— И какво станало при тези експерименти? — попита Лиза. Беше изгубила всякакъв интерес към храната в чинията си. Не заради отвращение от предмета на разговора, а от искрено и дълбоко любопитство.

Анна, изглежда, долови у Лиза научен интерес, сходен на нейния, защото насочи вниманието си основно към нея.

— И този път ефектите били необясними. Хлорофилът в растенията изчезвал и те ставали бели. Само за няколко часа се разлагали на мазна каша. При животните кръвта се желирала в кръвоносните съдове. В тъканите пък се образувало кристалоподобно вещество, което унищожавало клетките отвътре навън.

— Нека позная — каза Пейнтър. — Само хлебарките не били засегнати.

Лиза го погледна смръщено, после отново се обърна към Анна.

— Имате ли някаква представа какво е предизвикало тези ефекти?

— Можем само да предполагаме. Дори и сега. Смятаме, че при въртенето си Камбаната създава силен електромагнитен вихър. Когато Зерум 525, страничен продукт от по-ранни изследвания на точка нула, бъде изложен на този вихър, генерира аура от странни квантови енергии.

Пейнтър сглоби парченцата в главата си.

— Значи този Зерум 525 е горивото, а Камбаната е двигателят.

Анна кимна.

— Един вид миксер — изръмжа нов глас.

Всички обърнаха очи към Гюнтер. Устата му беше пълна с наденица. За пръв път показваше някакъв интерес към разговора.

— Грубовато, но иначе доста точно описание — съгласи се Анна. — Представете си вездесъщата природа на точка нула като купа с тесто за кекс. Въртящата се Камбана е като миксер, който се спуска в тестото и изсмуква квантова енергия отвътре навън, към нас, като пръска наоколо си всякакъв вид непознати субатомни частици. Най-ранните експерименти представлявали опити да се контролира скоростта на миксера и чрез нея да се контролира „пръскането“.

— За да е по-чисто.

— Да, както и за да се ограничат дегенеративните странични ефекти. И успели. Нежеланите странични ефекти били овладени в голяма степен и се случило нещо забележително.

Пейнтър знаеше, че се приближават до същината на разговора.

Анна се приведе напред.

— Вместо дегенерация в живите тъкани, нацистките учени започнали да забелязват точно обратното — подобрения. Ускорен растеж при плесените. Гигантизъм при папратите. По-бързи рефлекси при мишките и по-висока интелигентност при плъховете. Резултатите били толкова убедителни и систематични, че не можели да се обяснят единствено със случайни мутации. И по всичко личало, че от колкото по-висок ред е тестваният организъм, толкова по-благотворни са ефектите от облъчването.

— И следващите лабораторни обекти били хората — каза Пейнтър.

— Не забравяйте историческия контекст на времето, господин Кроу. Нацистите били убедени, че ще положат началото на следващата свръхраса. И ето че разполагали с метода да го осъществят само в рамките на едно поколение. Моралът нямал думата. Нещо много по-важно било сложено на масата.

— Създаването на господарска раса, която да управлява света.

— Така смятали нацистите. За тази цел в по-подробното проучване на Камбаната били вложени огромни усилия. Но времето им свършило, преди изследванията да приключат. Германия загубила войната. Камбаната била евакуирана, за да продължат проучванията тайно. Тя била последната велика надежда на Третия райх. Шанс арийската раса да бъде преродена. За да се въздигне и да управлява света.

— И Химлер избрал това място — каза Пейнтър. — Дълбоко в пазвата на Хималаите. Каква лудост! — Той поклати глава.

— Често не геният, а лудостта придвижва света напред. Кой друг, ако не лудият, би се прицелил толкова напред, към невъзможното? Което в крайна сметка се оказва възможно.

— Или пък изобретява най-ефикасния метод за геноцид.

Анна въздъхна.

Лиза върна разговора към основната му тема.

— И какво станало при тестовете с хора? — Тонът й издаваше само чисто научен интерес.

Анна отново се обърна към нея, делово, като към колега.

— При възрастните ефектите били все така пагубни. Особено при по-високи дози. Но изследванията не се ограничили само до възрастни индивиди. Когато изложили на лъчението зародиши в утробата, едно от всеки шест родени деца показвало забележителни подобрения. Промени в гена на миостатина довели до деца с по-развита мускулатура. Били установени други подобрения. По-остро зрение, по-добра координация ръка-око и удивителен коефициент на интелигентност.

— Суперменчета — каза Пейнтър.

— Уви, тези деца рядко надживявали втората си година — каза Анна. — Накрая и при тях се появявала общата дегенерация на организма, избледняването. В тъканите се формирали кристали. Пръстите на ръцете и краката некротизирали и падали.

— Интересно — каза Лиза. — Прилича на страничните ефекти при първата серия тестове.

Пейнтър я погледна. Наистина ли току-що беше казала „интересно“? Не сваляше очи от Анна, гледаше я направо като хипнотизирана. Как бе възможно да отдели до такава степен морала от науката? После забеляза лявото й коляно — подскачаше нервно под плота на масата — и сложи ръка върху него. Лиза потръпна. Лицето й обаче си остана пасивно. И чак тогава Пейнтър си даде сметка, че интересът й е изцяло фалшив. Потискаше гнева и ужаса си, та двамата да разиграят стария номер с доброто и лошото ченге. Привидното й съдействие му позволяваше да вмъква по някой и друг неудобен въпрос в разговора и дори да получи отговорите, които му бяха нужни.

Пейнтър стисна леко коляното й, в знак, че е разбрал замисъла.

Лиза продължи да играе ролята си.

— Споменахте, че само при едно на шест бебета се забелязвали тези краткотрайни подобрения. А останалите пет?

Анна кимна.

— Били мъртвородени. Или заради мутации на зародиша, или заради смърт на майките. Смъртността била много висока.

— И кои са били всичките тези майки? — попита Пейнтър; даваше израз на възмущението си — и на своето, и вместо Лиза. — Не са били доброволки, предполагам.

— Не съдете прибързано, господин Кроу. Знаете ли каква е смъртността при новородените в собствената ви страна? В някои страни от Третия свят тя е дори по-висока, без никаква полза от смъртта на децата там.

„О, Господи, не може да говори сериозно!“, помисли Пейнтър. Сравнението й беше направо нелепо.

— Нацистите имали своята висша цел — продължи Анна. — Ако не друго, поне са я следвали неотклонно.

Пейнтър затърси достатъчно силни думи, но гневът върза езика му.

Вместо него се обади Лиза. Ръката й намери неговата върху коляното й и я стисна силно.

— Предполагам, че учените са търсели начин да настроят допълнително Камбаната, така че да елиминират страничните ефекти.

— Разбира се. Но не постигнали кой знае какво до края на войната. Има данни само за един пълен успех, но и това е повече в сферата на легендите. Едно уж съвършено дете. Преди това всички деца, родени под въздействието на Камбаната, показвали известни несъвършенства. Бели петна по тялото заради липса на пигментация, органова асиметрия, очи с различен цвят. — Анна хвърли поглед към Гюнтер, после отново се обърна към Лиза. — Но онова дете, изглежда, нямало никакви дефекти. Дори несъвършеният по онова време анализ на генома на момченцето не показвал никакви аномалии. Уви, не знаем нищо за техниката, с която бил постигнат този резултат. Научният ръководител на екипа извършил този последен експеримент тайно. Когато дядо ми отишъл да евакуира Камбаната, научният ръководител се противопоставил и унищожил всичките си лабораторни записки. Детето умряло малко след това.

— От страничните ефекти?

— Не, дъщерята на научния ръководител удавила и себе си, и бебето.

— Защо?

Анна поклати глава.

— Дядо ми не искаше да говори за това. Както казах, цялата тази история е повече легенда, отколкото документиран факт.

— Как се е казвал този учен? — попита Пейнтър.

— Не си спомням. Но мога да проверя, ако искате.

Пейнтър сви рамене. Ех, ако имаше достъп до компютрите на Сигма… Усещаше, че в тази история с дядо й се крие още нещо.

— А след евакуацията? — попита Лиза. — Проучванията са продължили тук?

— Да. Макар и изолирани, учените тук следели работата на колегите си по света. След войната повечето нацистки учени се пръснали, мнозина били привлечени в засекретени проекти на различни страни. В Европа. В Съветския съюз. В Щатите. Те били нашите очи и уши и препращали важните и интересни данни към нас. Някои все още вярвали в каузата. Други били изнудвани с миналото си.

— Значи сте били в крак със световната наука.

Кимване.

— През следващите две десетилетия били направени значителни пробиви. Родили се свръхдеца, които живеели по-дълго. Тук тях ги отглеждали като царчета. Давана им била титлата Ritter des Sonnekonig. Рицари на краля-слънце. Като напомняне, че са родени благодарение на проекта Черно слънце.

— Съвсем по вагнеровски — изсумтя презрително Пейнтър.

— Може и така да е. Дядо ми държеше на традициите. Но знайте, че всички експериментални обекти тук, в Granitschloss, са били доброволци.

— Да, но дали сте преминали към доброволци заради внезапно пробудила се гузна съвест? Или защото не сте имали евреи подръка в Хималаите?

Анна се намръщи и дори не удостои думите му с коментар. Вместо това продължи:

— Въпреки забележителния напредък Рицарите все така ставали жертва на болестта. Симптомите все още се появявали около двегодишната им възраст, но били значително по-поносими. Острата дегенерация отпреди се превърнала в хронична. А с по-голямата продължителност на живота се появили и нови симптоми — психически увреди. Остра параноя, шизофрения, психози.

Лиза се обади:

— Тези, последните симптоми… приличат на онова, което сполетя монасите в манастира, нали?

Анна кимна.

— Всичко зависи от степента на облъчване и възрастта на облъчения. Децата, изложени вътреутробно на контролирани нива от квантовата радиация на Камбаната, показвали подобрения, последвани от пожизнена хронична дегенерация. Докато възрастните, като мен и като Пейнтър, които са били изложени на умерени количества неконтролирана радиация, страдат от по-остра форма на същата дегенерация с по-бързо влошаване на общото състояние. Монасите обаче, изложени на високо ниво радиация, са преминали директно към фазата на психическата дегенерация.

— A Sonnekonige? — попита Пейнтър.

— Също като при нас, и за тяхната болест няма лечение. Даже при тях е по-лошо, защото ако в Камбаната се крие надежда за нас, то те са имунизирани срещу въздействието й. Изглежда, ранното излагане на лъчението й ги прави резистентни към по-нататъшна подобна манипулация — за добро или зло.

— Значи когато те полудеят… — Пейнтър си представи как разни откачили супермени беснеят из замъка.

— Такова състояние би било заплаха за сигурността ни. Така че в крайна сметка опитите с хора бяха прекратени.

Пейнтър не успя да скрие изненадата си.

— Зарязали сте изследванията?

— Не точно. Тестовете с хора вече бяха станали неефикасни като експериментален метод. Твърде много време минаваше до отчитане на резултатите. Преминахме към нови модели. Модифицирани видове мишки, зародишна тъкан, отглеждана ин витро, стволови клетки. След като човешкият геном беше окончателно картографиран, ДНК тестовете станаха значително по-бърз метод за оценка на резултатите. Работата ни се ускори. Подозирам, че ако бяхме възобновили проекта Sonnekonige, днес щяхме да разполагаме с много по-добри резултати.

— И защо не го възобновихте?

Анна сви рамене.

— При опитните ни мишки все още се проявява деменция, а това е обезпокоително. Но основната причина да се откажем от експериментите с хора е друга — през последното десетилетие интересите ни се изместиха в нова посока. Вече не се виждаме като предвестниците на нова господарска раса. Наистина вече не сме нацисти. Вярваме, че от нашето дело, след като го усъвършенстваме, може да се възползва човечеството като цяло.

— Тогава защо не излезете на светло? — попита Лиза.

— И да приемем ограниченията, налагани от законите на международната общност и невежеството на игнорантите? Науката не е демократичен процес. Подобни спорни ограничения от морално естество биха забавили напредъка ни десеторно. А това е неприемливо.

Пейнтър се постара да не изсумти. Явно някои от убежденията на нацистите все още бяха на почит тук.

— А какво стана със Sonnekonige? — попита Анна.

— Уви. Много от тях починаха вследствие на общата физическа дегенерация, но повечето трябваше да бъдат евтаназирани, когато психиката им започна да се уврежда. Но все пак шепа от тях оцеляха. Като Клаус, когото вече видяхте.

Пейнтър си помисли за едрия здравеняк, който ги беше пазил по-рано. Спомни си потрепващата му ръка и изкривеното като от мозъчен удар лице — категорични признаци за дегенерация. Погледът му се плъзна към Гюнтер. Онзи го погледна в очите с безизразно лице. Едното око синьо, другото — мъртвешки бяло. Поредният Sonnekonige.

— Гюнтер беше последното дете, което се роди тук.

Анна посочи рамото си и даде знак на гиганта.

Гюнтер се намръщи още повече, но все пак нави нагоре ръкава си, почти до рамото. И до черната татуировка на ръката си.

— Това е символът на Sonnekonige — каза Анна. — Знак на гордост, дълг и постижение.

Гюнтер смъкна ръкава си и скри татуировката.

Пейнтър се сети за обидната дума, с която един от пазачите беше нарекъл Гюнтер зад гърба му, докато пътуваха със снегомобилите насам. Как точно го беше нарекъл? Leprakonig. Прокажения крал. Явно Рицарите на слънцето не се ползваха с голямо уважение сред младшия персонал. Гюнтер беше последният от своя вид и бавно дегенерираше. Кой щеше да го оплаче?

Очите на Анна се задържаха върху Гюнтер, после тя отново насочи вниманието си към тях двамата.

Може и да имаше един, който да го оплаче.

Лиза още стискаше ръката на Пейнтър под масата. Каза:

— Все още не сте ни казали едно нещо. Камбаната. Как предизвиква тя тези промени? Казахте, че били твърде закономерни, за да се дължат на случайни мутации.

Анна кимна.

— Така е. Проучванията не се ограничаваха само до ефектите на Камбаната. Голяма част от работата ни беше насочена към това как работи тя.

— И постигнахте ли някакъв напредък? — попита Пейнтър.

— Разбира се. Всъщност вече сме сигурни, че разбираме основните принципи на нейното функциониране.

Пейнтър примигна да скрие изненадата си.

— Сериозно?

Анна сбърчи чело.

— Мислех, че е очевидно. — Премести поглед към Лиза, после обратно към него. — Камбаната контролира еволюцията.

— Кой е там? — повтори Камиси, застанал на прага на дома си. Някой дебнеше вътре, в задната стая.

Или пък беше някакво животно.

Маймуни често влизаха в къщите тук, а понякога и по-едри животни.

Въпреки това той не смееше да влезе. Напрягаше поглед, но всички завеси бяха спуснати. След шофирането на ярката дневна светлина сумракът в бунгалото беше непроницаем като в джунгла.

Застанал на верандата, Камиси протегна ръка през прага към ключа за осветлението. Отпърво не го напипа. После го откри и натисна копчето. Голата крушка на тавана светна и озари оскъдно обзаведената предна стая и кухненския бокс. Но с нищо не му помогна да разбере кой или какво го дебне в стаята отзад.

Чу някакво шумолене там.

— Кой…

Силно ужилване във врата прекъсна думите му. Камиси се стресна и несъзнателно пристъпи в стаята. Ръката му се вдигна към ухапаното място. Пръстите му напипаха нещо с пера.

Извади го от кожата си и го погледна неразбиращо.

Стреличка.

Използваше същите, когато се налагаше да приспи някое едро животно.

Ала тази беше различна.

Падна от пръстите му.

Краткият миг недоумение беше достатъчен на токсина да стигне до мозъка му. Светът се килна. Камиси се опита да запази равновесие… и не успя.

Дъсченият под литна към лицето му.

Той успя да омекоти малко удара, но въпреки това се удари зле, особено главата. Светли искри се пръснаха за миг сред спускащата се тъмнина. Главата му се люлееше. Под ъгъл от пода Камиси мярна върху дъските някакво въже. Опита се да фокусира погледа си върху него. „Не е въже!“

Змия. Дълга три метра.

Позна я веднага.

Черна мамба.

Мъртва беше, срязана наполовина. Наблизо се търкаляше мачете. Неговото мачете.

Крайниците му вече изтръпваха вледенени, когато истината най-после си проби път до съзнанието му.

Отровната стреличка.

Не беше като онези, които той използваше в джунглата. Тази имаше две връхчета. Като зъби.

Очите му не мръдваха от мъртвата змия.

Постановка.

Смърт от змийско ухапване.

Откъм задната стая изскърцаха дъски. Останали му бяха сили колкото да обърне глава. Сега на прага стоеше тъмна фигура, осветена само отчасти от лампата, и го наблюдаваше безизразно.

Не.

В това нямаше смисъл.

Защо?

Така и нямаше да получи отговор.

Обви го мрак и го отнесе със себе си.

8. Смесена кръв

— Ти оставаш тук — каза Грей. Стоеше в средата на основния салон на самолета, с юмруци на кръста, и нямаше никакво намерение да отстъпи.

— Дрън-дрън — отвърна Фиона. Стоеше на крачка от него и очевидно и тя не смяташе да отстъпва.

Монк се бе облегнал на отворената врата на самолета, скръстил ръце на гърдите си, и явно се забавляваше.

— Още не съм ти казала адреса — посочи Фиона. — Избирай: да обикаляш от врата на врата, да кажем месец, или да дойда с вас и да ви заведа където трябва. Ти решаваш, пич.

Грей почервеня и от яд, и от притеснение. Защо не й беше измъкнал адреса, докато още беше слаба и уязвима? Поклати глава. „Слаба“ и „уязвима“ не се връзваха с Фиона в нито едно нейно състояние.

— Е, кое от двете?

— Май ще си имаме ремарке — обади се Монк.

Грей нямаше да се даде толкова лесно. Може би ако я уплашеше, ако й припомнеше колко близо бе до смъртта и в книжарницата, и в парка…

— А раната ти?

Фиона вирна вбесено нос.

— Нищо ми няма. Тая течна превръзка е голяма работа.

— Може и да плува с нея даже — каза Монк. — Водоустойчива е.

Грей го изгледа сърдито.

— Не е там въпросът.

— А къде е? — не отстъпваше Фиона.

Грей пак се обърна към нея. Не искаше да носи повече отговорност за момичето. И определено нямаше време да се прави на бавачка.

— Страх го е да не пострадаш — каза Монк и сви рамене.

Грей въздъхна.

— Фиона, просто ни кажи адреса.

— Качим ли се в колата, веднага ти го казвам — отвърна тя. — Но тук няма да остана, и толкова.

— Времето напредва — каза Монк. — И като гледам, май ще се понамокрим.

Небето беше синьо и ясно, но от север се влачеха тъмни облаци. Наближаваше буря.

— Добре. — Грей махна на партньора си да слиза. Така поне щеше да държи Фиона под око.

Слязоха по стълбичката на самолета. Вече бяха уредили въпроса с митницата и едно БМВ под наем ги чакаше на паркинга. Монк мъкнеше на рамо черна раница, Грей — още една. Хвърли кос поглед на Фиона. И тя мъкнеше раница.

— Откъде я взе?

— Имаше една резервна — обясни Монк. — Не бой се. В нейната няма оръжия, нито запалителни гранати. Поне така мисля.

Грей поклати глава и тръгна по пистата към паркинга. Освен че бяха с еднакви раници, и облеклото им беше кажи-речи еднакво — черни дънки, маратонки, пуловери. Висша туристическа мода. Добре че Фиона се беше закичила с няколко значки, иначе щяха да са съвсем като с униформа. Една от значките хвана окото му. Надписът гласеше: „ЧУЖДОТО Е НАЙ-СЛАДКО“.

Докато навлизаха в паркинга, той провери за последно оръжията си. Потупа деветмилиметровия Глок в кобур под пуловера си, плъзна пръсти и по дръжката на карбонизираната кама в кания на лявата си китка. В раницата имаше и други играчки — запалителни гранати, пакети с експлозив С4, допълнителни муниции.

Този път нямаше да го хванат неподготвен.

Накрая стигнаха до автомобила. Тъмносиньо БМВ 525i.

Фиона тръгна към шофьорската врата.

Грей й пресече пътя.

— Много смешно.

Монк заобиколи откъм другата страна на колата и извика:

— Пушка!

Фиона приклекна и се заоглежда трескаво.

Грей я изправи и я поведе към задната врата.

— Монк просто си заплю мястото до шофьора.

Фиона изгледа намръщено Монк над покрива на колата.

— Тъпанар!

— Без обиди. А ти не се връзвай толкова лесно, дечко.

Качиха се, Грей запали двигателя и погледна назад към Фиона.

— Е? Накъде?

Монк вече беше извадил карта.

Фиона се приведе напред, посегна над рамото на Монк и плъзна пръст по картата.

— Извън града. На двайсет километра югозападно. Трябва да стигнем до село Брен в долината Алме.

— И какъв е адресът там?

Фиона се облегна назад.

— Много смешно — подхвърли му собствената му реплика отпреди малко.

Грей срещна погледа й в огледалцето. Фиона го гледаше с отвращение. Май опитите му да й измъкне информация бяха принципно обречени на провал.

Но пък човек трябва да опитва, нали така.

Фиона му махна да потегля.

Понеже нямаше друг избор, Грей се подчини.

В другия край на паркинга двама души седяха в бял спортен мерцедес. Мъжът свали бинокъла от очите си и си сложи италиански слънчеви очила. Кимна на близначката си. Тя тихо заговори в сателитния телефон. Говореше на датски.

Другата й ръка държеше неговата. Той потърка татуировката й с палец.

Тя стисна пръстите му.

Той сведе поглед и забеляза изгризания й до кръв нокът. Това дребно несъвършенство се набиваше в очи като счупен нос.

Тя забеляза погледа му и смутено се опита да скрие грозния пръст.

Нямаше от какво да се срамува. Той разбираше объркването и болката, които се криеха зад това самоосакатяване. Снощи бяха изгубили Ханс, един от по-големите си братя.

Убил го беше човекът, който шофираше тъмносиньото БМВ.

Тъмната кола вече излизаше от паркинга. GPS предавателят, който бяха лепнали на рамата, щеше да им дава постоянна информация за движението й.

— Разбрано — каза в телефона сестра му. — Както се очакваше, движат се по следите на книгата. Несъмнено отиват към имението Хирцфелд в Бьорен. Ще поставим самолета под наблюдение. Всичко е подготвено.

Заслуша се и улови погледа на брат си.

— Да — каза тя, както в телефона, така и на брат си, — няма да се провалим. Ще вземем библията.

Той кимна утвърдително. Измъкна ръката си от нейната, завъртя ключа и запали колата.

— Дочуване, дядо — каза сестра му.

Остави телефона, после посегна и приглади един кичур от русата коса на брат си.

Съвършен.

Винаги съвършен.

Той целуна върховете на пръстите й.

Обич и едно обещание.

Щяха да си отмъстят.

Скръбта трябваше да почака.

Мъжът изкара белия мерцедес от паркинга и ловът започна.

Върхът на поялника подскачаше. Пейнтър го хвана по-здраво. Ръката му трепереше лошо, но не от страх. Зад дясното му око все така пулсираше болка. Беше взел цяла шепа тиленол, заедно с две таблетки фенобарбитал, който уж намаляваше конвулсиите. Нито едно от лекарствата нямаше да спре физическата и психическа дегенерация, но според Анна поне щели да удължат с малко работоспособността му.

С колко време разполагаше?

Три дни, а навярно доста преди това щеше вече да е на легло, безполезен.

Мъчеше се да не мисли за това. Тревогите и отчаянието можеха да го свалят по-бързо и от болестта. Както с типичната си индианска мъдрост казваше дядо му: „Докато кършиш ръце, няма да си запретнеш ръкавите“.

Стиснал зъби, Пейнтър се съсредоточи върху задачата да запои жичките на единия кабел към жичките на другия. Целият подземен замък беше обточен с кабели, част от които извеждаха до богатия набор от различни антени. Включително към сателитната чиния, скрита някъде по високите части на планината.

Този път успя, облегна се назад и зачака спойката да се охлади. Седеше на работна маса, отрупана с инструменти и части, всичките в спретнати редички като в операционна зала. Плюс два отворени лаптопа по фланговете.

И двата осигурени му от Гюнтер. Човекът, убил монасите. И Анг Гелу. Изпълваше го гняв всеки път, когато Гюнтер се приближеше.

Като сега например.

Гигантът стоеше зад рамото му и наблюдаваше зорко всяко негово движение. Бяха само двамата в стаята. Пейнтър се замисли дали да не му ръгне поялника в окото. Но после какво? Бяха на километри от цивилизацията, а над неговата глава висеше смъртна присъда. Съдействието беше единственото им средство за оцеляване. Пак с тази цел Лиза беше останала с Анна в кабинета й и работеше по лечението от своя си ъгъл.

Пейнтър и Гюнтер работеха заедно.

Опитваха се да открият саботьора.

Според Гюнтер бомбата, унищожила Камбаната, била заложена ръчно. И понеже никой не беше напускал комплекса след експлозията, саботьорът най-вероятно още беше в замъка.

Ако го заловяха, сигурно щяха да научат повече.

За тази цел беше пусната мълва, която да послужи за примамка.

Сега оставаше да заложат и капана, който вървеше с нея.

Единият лаптоп беше свързан с комуникационната мрежа на замъка. Пейнтър вече се беше вмъкнал в системата с паролите, дадени му от Гюнтер. Беше въвел серия компресирани кодови пакети, които следяха системата за всички изходящи съобщения. Ако саботьорът направеше опит да се свърже с външния свят, щяха да го открият, както и мястото, от което предава.

Но Пейнтър не очакваше саботьорът да действа толкова тромаво. Все пак беше действал успешно дълго време. Това говореше за остър ум, както и за връзка с външния свят, независима от главната комуникационна система на замъка.

Точно затова той беше конструирал нещо ново.

Саботьорът сигурно се бе снабдил със свой сателитен телефон и го бе използвал тайно, за да държи връзка с шефовете си. Ала такъв телефон се нуждаеше от чист хоризонт между антената си и геосинхронизирания сателит в орбита. За жалост, имаше твърде много ниши, прозорци и служебни шлюзове, където това можеше да се направи, твърде много, за да бъдат поставени под охрана, без това да събуди подозренията на саботьора.

Затова им трябваше някаква алтернатива.

Пейнтър провери сигналния усилвател, който беше свързал със захранващия кабел. Това устройство го беше конструирал сам преди време по поръчка на Сигма. Преди да поеме директорския пост, когато беше още редови оперативен агент, основната му специалност бе наблюдението и микроинженерството. Така че плуваше в свои води.

Усилвателят свързваше мрежата кабели на замъка с втория лаптоп.

— Сигурно е готово вече — каза той. Главоболието му най-после започваше да затихва.

— Включи го.

Пейнтър включи захранването — енергията се подаваше от батерии; зададе амплитудата на сигнала, после и пулсовото ниво. Лаптопът щеше да свърши останалото. Щеше да следи за необичайни върхове в потреблението. Доста груба работа с никакъв шанс да подслушат евентуалния разговор. Можеше единствено да им даде приблизителното място на незаконна трансмисия с точност до радиус трийсет метра. Но и това трябваше да стигне.

Пейнтър настрои допълнително устройството.

— Готово. Сега остава само да чакаме копелето да се обади.

Гюнтер кимна.

— В случай че саботьорът изобщо захапе въдицата — добави Пейнтър.

Преди половин час бяха пуснали слуха, че количество Зерум 525, заключено в тайно, защитено с оловни стени подземие, е оцеляло след взрива. Това беше надежда за всички обитатели на замъка. Ако наистина беше останало нещо от незаменимото гориво, навярно биха могли да конструират нова Камбана. Анна дори беше възложила на екип от учени да сглоби нова Камбана от наличните резервни части. Дори да не осигуреше лечение за прогресиращата болест, Камбаната поне им предлагаше допълнително време. За всички.

Ала не надежда целяха с този фалшив слух.

Мълвата трябваше да стигне до ушите на саботьора. И той — или тя — да реши, че планът му се е провалил. Че в крайна сметка Камбаната може да бъде построена наново. И че е наложително да се свърже с шефовете си за нови указания.

А когато това станеше, Пейнтър щеше да е готов.

Междувременно се обърна към Гюнтер и попита:

— Какво е да си супермен? Рицар на черното слънце.

Гюнтер сви рамене. Начинът му на общуване май се ограничаваше до сумтене, мръщене и по някой едносричен отговор.

— Чувстваш ли превъзходство спрямо другите? Че си по-силен, по-бърз, все едно можеш да прескочиш небостъргач с един скок?

Гюнтер само го изгледа.

Пейнтър въздъхна и реши да подходи от друг ъгъл, та дано най-после изтръгне някаква реакция от гиганта.

— Какво означава Leprakonig? Чух да употребяват тази дума зад гърба ти.

Пейнтър много добре знаеше какво означава, но целеше да изтръгне някаква реакция и изглежда, най-после успя. Гюнтер отклони поглед, но не и преди Пейнтър да е зърнал огъня в очите му. Мълчанието се проточи. Пейнтър си помисли, че май и този път няма да получи отговор.

— Прокажен крал — най-накрая изръмжа Гюнтер.

Сега беше ред на Пейнтър да помълчи. Усещаше тягостната атмосфера, затиснала малкото помещение. Накрая Гюнтер заговори.

— Когато се стремиш към съвършенство, предпочиташ да не виждаш провалите. Дори лудостта да ни се размине, последните стадии на физическата дегенерация са грозна гледка. По-добре да ни затворят някъде. Далеч от всички.

— Заточени. Като прокажените някога.

Пейнтър се опита да си представи какво ли е да бъдеш отгледан като последния от Sonnekonige и от най-ранна възраст да знаеш какво те чака. Боготворените някога принцове, превърнали се в отбягвани и разпадащи се прокажени.

— Въпреки това продължаваш да им помагаш — каза Пейнтър. — Да служиш.

— За това съм роден. Знам дълга си.

Пейнтър се зачуди дали това са им го втълпявали до полуда още от раждането, или са успели някак да им го заложат генетически. Плъзна поглед по високия мъж. Усещаше, че има и нещо повече. Какво обаче?

— Не разбирам защо изобщо ти пука какво ще стане с нас — каза той.

— Вярвам в онова, което се прави тук. Собствените ми страдания ще помогнат на други хора да избегнат същата съдба.

— А лечението, това, което търсим в момента? То по никакъв начин няма да удължи собствения ти живот.

Гюнтер го стрелна с поглед.

— Ich bin nicht krank.

— He си болен? Какво искаш да кажеш?

— Sonnekonige са родени под Камбаната — натъртено каза Гюнтер.

И Пейнтър разбра. Спомни си какво беше казала Анна за супермените в замъка — че били резистентни към по-нататъшни манипулации с лъчението на Камбаната. „За добро или зло.“

— Ти си резистентен — каза той.

Гюнтер се извърна.

Пейнтър се замисли за изводите, до които водеше този факт. Значи не инстинктът за самосъхранение караше Гюнтер да помага.

Тогава какво?

И изведнъж си спомни как Анна беше погледнала Гюнтер, докато закусваха в кабинета й. С някакво топло чувство, обич може би. И Гюнтер го беше приел като нещо нормално. Явно имаше достатъчно основателна причина да й съдейства въпреки липсата на уважение от другите.

— Ти обичаш Анна.

— Разбира се, че я обичам — сопна му се Гюнтер. — Тя ми е сестра.

Лиза стоеше пред осветеното табло в кабинета на Анна. Такива табла обикновено се използваха за осветяване на рентгенови снимки в болниците, но сега Лиза го използваше да освети две ацетатни плаки, набраздени с черни линии. Плаките бяха архивирани хромозомни карти от проучванията върху мутационните ефекти на Камбаната, снимки на зародишна ДНК преди и след облъчване, събрани чрез амниоцентеза. На снимките след облъчването имаше кръгчета там, където Камбаната беше променила определени хромозоми. До тях имаше бележки на немски.

Анна ги беше превела и беше отишла да донесе още книги.

Лиза прокара пръст по мутационните промени, търсеше някакъв модел. Вече беше прегледала няколко комплекта и не откриваше в мутациите никаква последователност или логика.

Върна се при масата, на която бяха закусили. Сега тя бе отрупана с купове книги и папки с научни данни, съдържащи резултати отпреди десетилетия.

Пламъците в камината припукваха зад гърба й. Идеше й да хвърли папките в огъня. Но пък едва ли би го направила. Дошла беше в Непал, за да изследва ефектите, които големите височини оказват върху човешката психика. Освен това в сърцето си беше изследовател.

Също като Анна.

Е… не точно като Анна.

Бутна настрани една научна монография, оставена на масата. „Тератогенеза в ембрионалния бластодерм.“ Описваше мутациите при абортираните зародиши вследствие облъчване с Камбаната. Онова, което черните резки върху ацетатните плаки описваха с клинична безстрастност, снимките в книгата разкриваха в ужасяващи детайли — ембриони без крайници, зародиши-циклопи, мъртвородени с хидроцефалия.

Да, определено не беше като Анна.

Гняв натежа в гърдите й.

Анна затрополи по металната стълба, водеща към втория кат на научната й библиотека; носеше още книги. Германците определено не криеха информация. И защо да го правят? Откриването на лечение за квантовата болест ги засягаше пряко. Анна смяташе, че усилията им са напразни и че всички възможности са били проучени през изминалите десетилетия, но лесно се беше съгласила да помогне с каквото може.

Лиза беше забелязала едва доловимия тремор в ръцете й. Анна току потриваше длани в опит да го скрие. Останалите обитатели на замъка не си правеха този труд. Напрежението се усещаше осезаемо и навсякъде. Лиза беше станала неволен свидетел на няколко шумни скандала и на един юмручен бой. Беше чула и за две самоубийства през последните няколко часа. Без Камбаната и с жалки изгледи за лечение замъкът се разпадаше по шевовете. Ами ако умопомрачението ги обхванеше, преди двамата с Пейнтър да намерят някакво решение?

Избута тази мисъл настрани. Нямаше да се предаде толкова лесно. По каквато и причина да й съдействаха местните, тя смяташе да използва максимално това съдействие.

Кимна на Анна, която идваше към нея.

— Мисля, че придобих най-обща представа за нещата. Но вие споменахте нещо, което не ми дава мира.

Анна остави книгите на масата и седна.

— За какво става въпрос?

— Споменахте, че Камбаната контролирала еволюцията. — Лиза махна с ръка да обхване книгите и трудовете, пръснати по масата. — Тук обаче виждам само мутагенна радиация, която сте обвързали в евгенична програма. С цел чрез генетични манипулации да се създаде по-качествено човешко същество. Дали не преувеличихте малко, като говорехте за еволюция?

Анна поклати глава, явно без да се обижда.

— Вие как бихте дефинирали еволюцията, доктор Къмингс?

— По обичайния Дарвинов начин, предполагам.

— И той е?

Лиза смръщи чело.

— Постепенен процес на биологична промяна… при която един едноклетъчен организъм се размножил и диверсифицирал до днешното многообразие на живи организми.

— И Бог няма пръст във всичко това?

Този въпрос изненада Лиза.

— Като в библията?

Анна сви рамене, без да сваля поглед от нея.

— Или като интелигентния дизайн.

— Не говорите сериозно. Остава да ми кажете, че еволюцията е просто теория.

— Глупости. Аз не съм лаик, който свързва думата „теория“ с „догадка“ или „предположение“. В науката нищо не се издига в теория, без да е стъпило на огромна база данни и изпитани хипотези.

— Значи приемате Дарвиновата теория за еволюцията?

— Естествено. Без капка съмнение. Във всички научни дисциплини има факти, които я потвърждават.

— Тогава защо говорите за…

— Едното не изключва непременно другото.

Лиза вдигна едната си вежда.

— Интелигентен дизайн и еволюция едновременно?

Анна кимна.

— Но нека се върнем малко назад, за да ме разберете правилно. За начало да отхвърлим безумните теории на креационистите, които вярват, че Земята е плоска, както и на онези, които четат библията буквално и смятат, че планетата ни е най-много на десет хиляди години. Да минем към основните аргументи на онези, които застават зад идеята за интелигентния дизайн.

Лиза поклати глава. Една бивша нацистка, защитаваща псевдонаука. Какво ставаше тук?

Анна се окашля.

— Вярно е, че повечето аргументи в полза на интелигентния дизайн са погрешни. Погрешна интерпретация на втория закон на термодинамиката, изграждане на статистически модели, които не издържат на критика, тенденциозно разчитане на радиометрично датиране на скали. Списъкът е дълъг. И нищо в него не е доказуемо, но пък хвърля плътна димна завеса.

Лиза кимна. Точно заради това я притесняваше съвременната тенденция в часовете по биология в гимназията да се преподава и псевдонаука паралелно с постулатите на еволюционната теория. Получаваше се едно мултидисциплинарно блато, от което трудно би се измъкнал и средностатистически специалист с университетско образование, какво остава за учениците.

Анна обаче не беше приключила с доводите си.

— Като оставим всичко това настрана, пак остава един въпрос, поставян от поддръжниците на интелигентния дизайн, въпрос, който заслужава внимание.

— И какъв е той?

— Случайността на мутациите. Чистата случайност не би могла да създаде толкова много полезни мутации. Вие за колко дефекти по рождение знаете, които са довели до полезни промени?

Лиза и преди беше чувала този аргумент. „Животът е еволюирал твърде бързо, за да е плод на чиста случайност.“ Нямаше да се хване.

— Еволюцията не е само случайност — възрази тя. — Естественият подбор и натискът на околната среда са елиминирали вредните промени и са позволили само на най-добре пригодените организми да предадат гените си на следващото поколение.

— Оцеляването на най-пригодния?

— Или на достатъчно пригодния. Не е задължително промените да водят до съвършенство. Само до предимство. И в продължение на стотиците милиони години тези дребни предимства или промени са се натрупвали и са създали многообразието, което имаме днес.

— Стотици милиони години? Вярно, това е огромен период, но дали все пак е достатъчен за пълния мащаб на еволюционната промяна? А какво да кажем за онези случайни изблици на еволюция, при които огромни промени са настъпвали за кратко време?

— Предполагам говорите за камбрийската експлозия? — попита Лиза. Това беше един от основните аргументи в полза на интелигентния дизайн. Камбрийският период бил относително кратък. Само петнайсет милиона години. Но през това време се появил истински взрив от нови форми на живот — пиявици, охлюви, медузи и трилобити. Сякаш от нищото. Прекалено бързо според противниците на еволюцията.

— Nein. Анализът на вкаменелостите от този период дава достатъчно доказателства, че тази „внезапна поява“ на безгръбначни не е била чак толкова внезапна. Имало е изобилие от пиявици и подобни на червеи организми и в предкамбрия. Дори разнообразието във формите през онзи период се обяснява с появата на хокс-гени в генетичния код.

— Хокс-гени?

— Комплект от четири до шест контролни гена; появяват се в генетичния код малко преди началото на камбрия. Те са нещо като контролни ключета на ембрионалното развитие, определящи основната телесна форма във всички основни посоки, нагоре и надолу, наляво и надясно. Плодните мушици, жабите, хората, всички имат едни и същи хокс-гени. Можеш да вземеш хокс-ген от мушица, да замениш с него съответния ген в жабешка ДНК и той пак ще си функционира чудесно. И понеже тези гени са основните превключватели на ембрионалното развитие, и най-миниатюрната промяна във всеки от тях води до масова поява на нови телесни форми.

Макар че не знаеше накъде води този разговор, Лиза се впечатли от дълбоките познания на Анна по темата. Не отстъпваха на нейните. Ако бяха на научна конференция, спорът сигурно би й доставил истинско удоволствие. Всъщност непрекъснато й се налагаше да си напомня кой седи срещу нея.

— Следователно появата на хокс-гените непосредствено преди началото на камбрия може да обясни експлозията на нови животински форми — продължи Анна. — Но хокс-гените не могат да обяснят други моменти на бърза — почти целенасочена — еволюция.

— Като? — Дискусията ставаше все по-интересна.

— Като пръсканите молци. Сигурно знаете за тях?

Лиза кимна. Сега Анна повдигаше един от основните аргументи на другия научен лагер. Пръсканите молци живееха по брезите и бяха „напръскани“ с бели точици, за да се сливат с кората, един вид защитен камуфлаж срещу птиците, които се хранят с тях. Но когато близо до Манчестър била построена фабрика за обработка на въглища и дърветата почернели от саждите, белезникавите молци изведнъж започнали да изпъкват на тъмния фон и станали лесна плячка. Но само след няколко поколения доминиращият цвят на популацията станал черен, изцяло черен, и така молците се сливали с почернялата от саждите кора на дърветата.

— Ако мутациите са случайни — продължи Анна, — то молците явно са имали невиждан късмет черното да се прояви точно в подходящия момент. Ако е било случайна промяна, то къде са тогава червените молци, зелените молци, цикламените молци? Или дори двуглавите?

Лиза с мъка се въздържа да не завърти очи.

— Бих могла да кажа, че молците с други цветове са били изядени. А двуглавите са измрели. Но вие погрешно интерпретирате примера. Промяната в цвета на онези молци не е била продукт на мутация. Видът им вече е имал ген за черен цвят. При всяко поколение се раждали по няколко черни молеца, но те били изяждани и така белият цвят оставал доминиращ в популацията. Но след като дърветата почернели, малкото черни молци имали предимство и постепенно тяхното поколение запълнило популацията, докато белите им събратя били изяждани от птиците. Точно това показва примерът. Че околната среда може да влияе на една популация. Но не е въпрос на мутация. Генът за черен цвят вече е бил налице.

Анна й се усмихваше.

Лиза си даде сметка, че просто я е изпитвала, преценявала е знанията й. Поизправи гръб, едновременно ядосана и все по-заинтригувана.

— Браво — каза Анна. — Тогава нека минем към едно по-скорошно събитие. Събитие, случило се в контролирана лабораторна среда. Учен създал вид бактерия Ешерихия коли, която не можела да разгражда лактозата. После поставил жизнеспособна популация от новите бактерии в хранителна среда, където единственият хранителен източник бил именно лактозата. Какво би се случило с бактериите според официалната наука?

Лиза сви рамене.

— Понеже не могат да разграждат лактозата, бактериите биха умрели от глад.

— И точно това се случило с деветдесет и осем процента от бактериите. Но два процента продължили да си живеят честито. При тях се появила спонтанна мутация на ген, разграждащ лактозата. В рамките на едно поколение. Удивително, не мислите ли? Това противоречи на всички теории за случайността на мутациите. От всички гени в ДНК-то на Ешерихия коли и при редкостта на мутациите, защо при два процента от популацията е мутирал именно онзи ген, който е бил необходим за оцеляването й? Това отрича случайността.

Лиза трябваше да се съгласи, че е странно.

— Може лабораторните проби да са били контаминирани и сред модифицираните бактерии да са попаднали и нормални, които разграждат лактозата.

— Експериментът е бил повторен. Със същите резултати.

Лиза отказваше да се предаде.

— Виждам съмнението в очите ви. Така че да вземем друг пример за невъзможността генните мутации да са случайни.

— И къде ще търсим този пример?

— В самото начало на живота. В първичната супа — или бульон, както щете. Където за пръв път се задействал двигателят на еволюцията.

Лиза си спомни, че Анна вече беше споменала нещо за произхода на живота и че Камбаната била свързана с това. Натам ли биеше сега? Наостри уши.

— Да обърнем часовника назад — каза Анна. — Още преди появата на първата клетка. Да си спомним един от основните постулати на Дарвин — всичко, което съществува, задължително е произлязло от по-проста своя форма. Само че какво е имало преди първата единична клетка? Докъде можем да върнем живота и все още да твърдим, че е живот? ДНК жива ли е? Хромозомите живи ли са? А протеините и ензимите? Къде е границата между химията и живота?

— Добре де, това наистина е интересен въпрос — призна Лиза.

— Тогава нека поставя и друг. Как е бил осъществен скокът от химическата първична супа до първата клетка?

Този отговор Лиза го знаеше.

— Ранната атмосфера на Земята е била пълна с водород, метан и вода. Добавете някой и друг излив на енергия, например от светкавици, и тези газове могат да формират прости органични съединения. После те се сварили в пословичната първична супа и след време се появила първата молекула, която можела да се размножава.

— Което е доказано в лаборатория — съгласи се Анна и кимна. — Бутилка, пълна с първични газове, дала смес от аминокиселини, строителните блокчета на протеините.

— И животът започнал.

— А, нямате търпение да прескочите напред — подразни я Анна. — Дотук имаме само аминокиселини. Строителните блокчета. Как се стига от няколко аминокиселини до онзи пръв, способен да се самокопира протеин?

— Ако се смесят достатъчно аминокиселини, след време те неизбежно се нареждат във вериги с правилната комбинация.

— По силата на случаен избор?

Лиза кимна.

— Точно тук стигаме до корена на проблема, доктор Къмингс. Мога и да се съглася с вас, че дарвиновата еволюция е изиграла значителна роля, след като се е появил първият репликиращ се протеин. Знаете ли обаче колко аминокиселини трябва да се свържат, за да се образува този пръв репликиращ се протеин?

— Не.

— Най-малко трийсет и две. Това е най-малкият протеин, който е в състояние да се репликира. Вероятността да се образува такъв протеин случайно е повече от минимална. И по-точно — десет на четиридесет и първа степен.

Лиза вдигна рамене. Въпреки презрението си към Анна неохотно трябваше да признае, че като учен тя заслужава уважението й.

— Нека погледнем на тази вероятност в перспектива — продължи Анна. — Ако се вземат всички протеини, открити във всички дъждовни гори на света, и бъдат разградени в супа от аминокиселини, пак ще си остане крайно невероятно да се образува верига от трийсет и две аминокиселини. Всъщност би било необходимо пет хиляди пъти по-голямо количество, за да се образува само една такава верига. Пет хиляди пъти повече дъждовни гори. Така че нека ви попитам отново — как преминаваме от аминокиселинната супа към онзи първи репликатор, първата частица живот?

Лиза поклати глава.

Анна скръсти доволно ръце.

— Ето ви една еволюционна пропаст, която и Дарвин трудно би прескочил.

— И все пак — възрази Лиза — да се запълни тази пропаст с Божията ръка не е никаква наука. Само защото още не разполагаме с отговор, който да я запълни, не означава, че е имало свръхестествена намеса.

— Не казвам, че е свръхестествена. А и кой е казал, че нямам отговор, с който да запълня пропастта?

Лиза я зяпна невярващо.

— Какъв отговор?

— Нещо, което открихме още преди десетилетия, като проучвахме Камбаната. Нещо, което учените днес едва начеват.

— И какво е то? — Лиза я гледаше с очакване. Нямаше смисъл да прикрива интереса си към нещо, свързано с Камбаната.

— Ние го наричаме квантова еволюция.

Лиза си спомни за историята на Камбаната и нацистките изследвания върху странния свят на субатомните частици и квантовата физика.

— Какво общо има всичко това с еволюцията?

— Тази нова научна област, квантовата еволюция, не само предлага най-силния аргумент в полза на интелигентния дизайн — каза Анна, — но отговаря и на въпроса кой е дизайнерът.

— Шегувате се. И кой е? Бог?

— Nein. — Анна я погледна в очите. — Ние.

Преди да е обяснила повече, радиоточката на стената изпука и се чу познат глас. Гюнтер.

— Имаме нещо за саботьора. Тръгваме.

Грей задмина един стар селски камион, натоварен със сено. Мина на пета и влезе на скорост в последния завой. Вече бяха на билото на възвишението и към долината долу се откриваше панорамна гледка.

— Долината Алме — каза Монк. Стискаше здраво ръкохватката над вратата.

Грей мина на по-ниска скорост и намали.

Монк го изгледа сърдито.

— Виждам, че Рейчъл ти е давала уроци по италианско шофиране.

— Когато си в Рим…

— Не сме в Рим.

Очевидно не бяха. Спускаха се към широка речна долина, зелена шир от ливади, гори и ниви. В отсрещния край на долината немско селце, излязло сякаш от пощенска картичка, се гушеше в ниското с острите си червени покриви и каменни къщи между тесни лъкатушни улички.

Ала друго привлече погледа им — масивният замък, кацнал на отсрещното възвишение, като гнездо сред гората току над селото. Кулите му стърчаха високо и по върховете им се вееха знамена. Макар да бе солиден и грубоват, като повечето укрепени сгради по бреговете на Рейн, в него се долавяше и някаква приказност, навяваща мисли за омагьосани принцеси и рицари на бели коне.

— Ако Дракула беше гей — каза Монк, — това щеше да е замъкът му.

Грей разбираше какво има предвид приятелят му. Имаше нещо смътно зловещо в това място, но пък може да се дължеше и само на смрачилото се небе и тъмните облаци, приближаващи от север. Късмет щеше да е, ако стигнеха до селото, преди да се е извила бурята.

— А сега накъде? — попита Грей.

Откъм задната седалка се разнесе шумолене — Фиона разгръщаше картата. Беше я взела от Монк и си бе присвоила ролята на навигатор — съвсем уместна, предвид че още не им беше казала къде точно отиват.

Наведе се напред и посочи към реката.

— Трябва да минем по моста.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Мога да разчета една проста карта.

Грей подкара надолу, изпревари дълга колона велосипедисти, екипирани в многоцветно разнообразие от впити тениски и клинове, настъпи газта и скоро влязоха в селото.

То сякаш беше излязло от друго столетие. По всички прозорци имаше сандъчета с лалета, а заострените покриви до един си имаха високи фронтони. От главната улица се отделяха калдъръмени пресечки. Прекосиха площад, обточен с кафенета, бирарии и подиум за духова музика в центъра — тук сигурно всяка вечер свиреха полка.

Скоро вече се клатушкаха по моста и отново се озоваха сред ливади и малки ферми.

— Следващата вляво! — извика Фиона.

Наложи се Грей да набие спирачки, за да вкара автомобила в острия завой.

— Другия път кажи малко по-навреме.

Пътят се стесни, с живи плетове и вляво, и вдясно. Асфалтът отстъпи на калдъръм. БМВ-то се тресеше по неравната настилка. Скоро между калдъръма се появиха буренаци, после пред тях се появи порта от ковано желязо, отворена.

Грей намали.

— Къде сме?

— Това е мястото — каза Фиона. — Оттук е дошла библията на Дарвин. Имението Хирцфелд.

Грей вкара БМВ-то през портата. От мрачното небе закапа дъжд. Отначало леко, после се усили.

— Тъкмо навреме — каза Монк.

От другата страна на портата имаше широк двор, ограден от две страни с крилата на малко имение в селски стил. Голямата къща, право напред, беше само на два етажа, но покритият с каменни плочи покрив се издигаше в стръмен наклон и й придаваше известно великолепие.

Светкавица блесна в небето и те вдигнаха глави.

Замъкът се издигаше на върха на залесения склон зад имението. Сякаш надвисваше над къщата.

— Ой! — остро извика някой.

Грей моментално заряза гледките.

Един велосипедист — буташе колелото си под дъжда — едва не се беше наврял под гумите на БМВ-то. Младежът — бе с жълта футболна фланелка и колоездачески клин — удари с длан капака на автомобила.

— Гледай къде караш бе, човек! — И показа среден пръст на Грей.

Фиона вече беше свалила стъклото на прозореца си и беше подала глава навън.

— Чупката бе, простак! Що не гледаш къде си навираш впитото педерастко клинче!

Монк поклати глава.

— Фиона май вече си спечели един ухажор.

Грей паркира колата до къщата. Имаше само още един автомобил, затова пък планински велосипеди и бегачи имаше цяла редица. Групичка измокрени младежи и девойки стояха под един навес, струпали раниците си на земята. Чу ги да говорят, след като изключи двигателя. На испански. Изглежда, бяха попаднали в младежко общежитие. Или поне сега беше такова. Направо надушваше миризмата на пачули и коноп.

Наистина ли търсеха това място?

Дори и така да беше, не му се вярваше, че ще открият нещо ценно. Но така или иначе вече бяха тук.

— Чакайте ме в колата — каза той. — Монк, остани…

Задната врата се отвори и Фиона слезе.

— Следващия път — каза Монк, докато посягаше да отвори своята врата, — гледай да избереш модел с централно заключване.

— Хайде. — Грей слезе и тръгна след Фиона.

Тя вече вървеше към къщата.

Грей я настигна при стъпалата към верандата и я хвана над лакътя.

— Движим се в група. Никой няма да се отделя.

Тя обърна лице към него, не по-малко ядосана.

— Именно. Движим се в група. Никой не се отделя. Което означава да не ме зарязвате в разни самолети и коли. — Издърпа ядно ръката си и отвори вратата.

Камбанка извести за пристигането им.

Един млад служител вдигна глава от махагоновото бюро на рецепцията встрани от входа. Жар грееше в камината и прогонваше утринния хлад. Фоайето бе с дебели греди по тавана и каменни плочи по пода. Избелели стенописи, които изглеждаха на стотици години, красяха стените. Но се забелязваха и признаци на лошо стопанисване — ронеща се мазилка, прах по лавиците, разнищени и избелели пътеки по пода. Явно къщата беше подминала разцвета си.

Служителят — румен и млад, със спортна фланелка и зелени панталони — им кимна. Беше двайсетинагодишен и приличаше на русокос колежанин от телевизионна реклама.

— Guten morgen — поздрави той Грей, който тъкмо пристъпваше към бюрото му.

Под съпровода на трескавиците Монк огледа фоайето и измърмори:

— Нищо „guten“ няма в това утро.

— А, американци — каза младежът. В тона му се появи известен хлад.

Грей се изкашля.

— Чудехме се дали това е старото имение Хирцфелд?

Очите на младежа се разшириха едва доловимо.

— Ja, aber… вече двайсетина години е общежитие Буршлос. Откакто баща ми, Йохан Хирцфелд, го получил в наследство.

Значи бяха уцелили мястото. Грей хвърли поглед на Фиона, която му вдигна вежди, сякаш го питаше: „Какво?“. Ровеше за нещо в раницата си. Грей се надяваше Монк да е бил прав и в раницата й да няма запалителни гранати.

Насочи вниманието си към служителя на рецепцията.

— Чудех се дали ще можем да разговаряме с баща ви.

— Относно? — Хладът се беше върнал, плюс известна бдителност.

Фиона избута Грей.

— Относно това. — И плесна една позната му вече книга върху бюрото. Библията на Дарвин.

О, Господи… На самолета Грей не беше изпускал книгата от очи.

Явно все пак я бе изпуснал.

— Фиона — предупредително каза той.

— Моя си е — изсумтя тя под нос.

Младежът взе книгата и я разлисти. По нищо не личеше да я е виждал някога.

— Библия? Проповядването в общежитието е забранено. — Затвори книгата и я бутна към Фиона. — А и баща ми е евреин, между другото.

Фиона така или иначе беше разкрила картите им, така че Грей реши да кара направо.

— Тази библия е принадлежала на Чарлз Дарвин. Имаме причина да вярваме, че някога е била част от семейната ви библиотека. Надявахме се баща ви да ни каже за нея нещо повече.

Този път младежът погледна библията малко по-почтително.

— Библиотеката е била разпродадена, преди баща ми да влезе във владение. Аз изобщо не съм я виждал. От съседи съм чувал, че била събирана в продължение на векове.

Младежът заобиколи бюрото и ги поведе покрай камината към арка, водеща към малка стая. Едната стена беше заета изцяло от високи тесни прозорци, които създаваха атмосфера на параклис. На стената отсреща имаше незапалена камина, толкова голяма, че човек можеше да застане вътре прав. Покрай останалите стени бяха наредени маси и пейки. Иначе беше празна, като се изключеше една възрастна жена с престилка, която метеше пода.

— Тук се е помещавала библиотеката. Сега е трапезария за гостите на общежитието. Баща ми винаги е бил против продажбата на имението, но данъците… Сигурно пак по тази причина са разпродали библиотеката преди петдесет години. Баща ми се принуди да предложи на търг повече от оригиналната мебелировка. С всяко поколение по малко от семейната история изчезва.

— Жалко — каза Грей.

Младежът кимна и се обърна.

— Ще се обадя на баща си. Да го питам дали ще иска да говори с вас.

След малко младежът им махна и ги поведе към широка двойна врата. Отключи я и я задържа отворена да влязат. Вратата водеше към частта от къщата, обитавана от семейството.

Младежът — представи се като Райън Хирцфелд — ги поведе към задната част на къщата и оттам към зимна градина, цялата от стъкло и бронз. Папрати и цветя се редяха в саксии покрай стените. Стъпаловидни рафтове се катереха по едната остъклена стена, претъпкани с различни видове растения, някои от които приличаха на бурени. В дъното се издигаше самотно палмово дръвче, короната му стигаше до стъкления покрив, част от листата му бяха пожълтели. Цялото място изглеждаше някак запуснато и оставено само на себе си. Впечатлението се подсилваше и от водата, която капеше през пукнатина в едно от стъклата на покрива и се събираше в сложена на пода кофа.

Зимната градина всъщност приличаше повече на пущинак.

В средата на помещението крехък мъж седеше на инвалидна количка. Краката му бяха завити с одеяло. Беше зареял поглед към задния двор. По стъклата се стичаше дъждовна вода и светът навън изглеждаше нереален и смътен.

Райън се приближи някак срамежливо до него и каза:

— Vater. Hier sind die Leute mit der Bibel.

— Auf Englisch, Райън… auf englisch. — Мъжът завъртя едното колело и инвалидната количка се обърна към тях. Кожата му изглеждаше тънка като хартия. Гласът му хриптеше. Сигурно страдаше от белодробен емфизем.

Райън, синът, се беше намръщил отегчено. Грей се зачуди дали младежът изобщо си дава сметка за изражението си.

— Аз съм Йохан Хирцфелд — каза възрастният мъж. — Значи сте дошли да питате за старата библиотека. Напоследък има голям интерес. Десетилетия наред нито дума. А сега за една година — два пъти.

Грей си спомни разказа на Фиона за тайнствения възрастен господин, който се появил в книжарницата на Грете с молба да прегледа архивите й. Сигурно бе видял фактурата за покупка и бе проследил пътя й дотук.

— Райън каза, че една от книгите е у вас.

— Библията на Дарвин — потвърди Грей.

Възрастният мъж протегна ръце. Фиона пристъпи напред и постави книгата върху разперените му длани. Той я сложи в скута си.

— Не съм я виждал, откакто бях малко момче — изхъхри мъжът. После вдигна поглед към сина си. — Danke, Райън. По-добре се върни на рецепцията.

Райън кимна, отстъпи неохотно назад, после се обърна и излезе.

Йохан изчака синът му да затвори вратата, после въздъхна и пак сведе поглед към библията. Отвори на гърба на предната корица, където беше записано фамилното дърво на семейство Дарвин.

— Това беше едно от най-ценните притежания на семейството ни. Библията била подарена на прадядо ми през 1901-ва от Британското кралско общество. Той е бил уважаван ботаник.

Грей долови меланхоличната нотка в гласа му.

— Родът ни има отдавнашна традиция в научните изследвания и достижения. Нищо от калибъра на хер Дарвин, разбира се, но и ние сме дали нещо на науката, пък било то и само бележки под линия. — Погледът му се върна към облените от дъжда прозорци. — Това отдавна приключи. Сега май ще трябва да се задоволим с битието си на хотелиери.

— За библията — подсети го Грей. — Можете ли да ми кажете нещо повече за нея? Сбирката ви винаги ли се е пазила тук?

— Naturlich. Някои книги са били изнасяни, когато един или друг от роднините ми е заминавал по научна работа в чужбина. Но тази книга е напускала къщата само веднъж. Знам го само защото бях тук, когато я върнаха. Дядо ми я изпрати по пощата. Това доста разбуни духовете навремето.

— Защо?

— Знаех си, че ще попитате. Точно затова отпратих Райън. По-добре е да не знае.

— За какво да попитаме?

— Дядо ми Хуго е работил за нацистите. Както и леля ми Тола. Двамата бяха неразделни. По-късно научих — в семейството рядко се говореше за това, — че работели по някакъв секретен научен проект. И двамата бяха признати и уважавани биолози.

— Що за проект? — попита Монк.

— Така и никой не разбра. В края на войната и дядо, и леля Тола загинаха. Само че месец преди това пристигна пратка от дядо ми. Съдържаше част от книгите, които беше взел със себе си. Може би е знаел, че е обречен, и е искал да спаси поне книгите. Пет книги по-точно. — И почука с пръст по библията. — Тази беше една от тях. Макар че защо му е трябвала библията за научните изследвания, нямам представа.

— Може би я е взел, за да му напомня за родния дом — тихо каза Фиона.

Йохан сякаш чак сега забеляза момичето. Кимна бавно.

— Може би. Или като един вид връзка със собствения му баща. Нещо като символичен знак за одобрението му. — Възрастният мъж поклати глава. — Да работи за нацистите! Ужасно.

Грей си спомни нещо, казано от Райън.

— Чакайте. Вие сте евреи, нали?

— Да. Само че прабаба ми, майката на Хуго, е била немкиня, с дълбоки фамилни корени тук. Което е означавало връзки и с нацистката партия. Дори когато започнала програмата на Хитлер за избиване на евреите, семейството ми било пощадено. Водели ни Mischlinge, смесена кръв. Достатъчно немци, за да избегнем смъртната присъда. Но за да докажат лоялността си, дядо и леля трябвало да приемат работата, възложена им от нацистите. А по онова време нацистите набирали учени повсеместно.

— Значи са били принудени — каза Грей.

Йохан пак впери поглед към бурята навън.

— Онези времена са били сложни. Дядо ми имаше по-особени убеждения.

— Какви?

Йохан сякаш не чу въпроса. Отвори библията и я разлисти. Грей забеляза нанесените на ръка бележки, пристъпи напред и посочи няколко начертани със синьо мастило символа.

— Чудехме се какво означават.

— Чували ли сте за обществото „Туле“? — попита възрастният мъж, сякаш не беше чул въпроса му.

Грей поклати глава.

— Били германска крайно националистическа група. Дядо ми също бил член, приет, когато бил едва на двайсет и две. Семейството на майка му било свързано с учредителите. Обществото дълбоко вярвало във философията Ubermensch.

— Свръхчовеци?

— Правилно. Било наречено на името на мистичната земя Туле, останка от изгубената Атлантида, дом на някаква свръхраса.

Монк изсумтя презрително.

— Както казах — изхъхри Йохан, — дядо ми имаше някои странни убеждения. Но по онова време това се отнасяше за мнозина. Особено тук, в нашия район. Именно в тези гори древните тевтонски племена отблъснали римските легиони и начертали границата между Германия и Римската империя. Та членовете на „Туле“ вярвали, че въпросните тевтонски бойци били потомци на изгубената свръхраса.

Грей разбираше защо този мит е бил толкова популярен. Ако онези древни немски бойци са били супермени, то потомците им — съвременните германци — би трябвало да носят генетичното им наследство.

— Било е началото на арийската философия.

— Вярванията им били смесени и с голяма доза мистицизъм и окултни ритуали. Не знам много за това. Но според роднините ми дядо бил необичайно любопитен по природа. Вечно се забърквал в разни странни неща, разследвал исторически загадки. В свободното си време се занимавал с неща, които да изострят ума му. Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици. Особено главоблъсканици. После попаднал на няколко окултни истории и се заровил надълбоко да търси истината, която се криела зад тях. Това се превърнало в нещо като мания за него, обсебило го.

Докато говореше, разлистваше разсеяно библията. Стигна до края и отвори на вътрешната страна на задната корица.

— Das ist merkwurdig!

Merkwurdig. Странно.

— Кое? — попита Грей.

Възрастният мъж прокара пръст по корицата. Отвори най-отпред, после пак в края.

— Дарвиновото фамилно дърво. Не беше написано само от вътрешната страна на предната корица… а и на задната. Бях малък, но това си го спомням съвсем ясно.

Йохан вдигна книгата и им показа задната корица.

— Фамилното дърво на задната корица е изчезнало.

— Дайте да видя. — Грей взе книгата от ръцете му. Огледа отблизо мукавата, залепена за вътрешната страна на задната корица. Фиона и Монк надничаха над раменете му.

Той прокара пръст по гръбчето, после и по задната корица.

— Вижте тук. Изглежда, някой е отрязал празната страница в самия край на книгата и я е залепил върху мукавата на задната корица. Върху оригиналната мукава, залепена там още при отпечатването на библията. — Погледна Фиона. — Грете би ли направила такова нещо?

— За нищо на света. По-скоро би порнала с нож Мона Лиза.

Щом не беше Грете…

Грей погледна Йохан.

— Сигурен съм, че никой от моето семейство не би го направил. Библиотеката беше разпродадена само няколко години след войната. Съмнявам се някой да е отварял библията, след като пристигна по пощата.

Значи оставаше само Хуго Хирцфелд.

— Нож — каза Грей и отиде при една масичка.

Монк бръкна в раницата си и извади сгъваемо ножче. Отвори го и го подаде на Грей. С връхчето Грей сряза задния лист по ръбовете, после повдигна едното ъгълче. Плътната хартия се отдели лесно — с лепило бяха намазани само ръбовете.

Йохан се приближи с инвалидната количка. Надигна се на ръце, за да погледне над ръба на високата маса. Грей не скри какво прави. Не знаеше какво ще излезе отдолу, а съдействието на възрастния мъж можеше да му потрябва.

Отстрани плътния лист и отдолу се показа оригиналната мукава. С втората част от фамилното дърво на Дарвин, изписано със спретнат калиграфски почерк. За това Йохан бе прав. Но имаше и друго.

— Ужасно — промълви Йохан. — Защо го е направил това дядо? Защо е обезобразил така библията?

Върху фамилното дърво, начертан с черно мастило върху цялата страница и вдълбан от натиска в корицата на библията, се кипреше странен символ.

Със същото мастило под символа беше изписан един-единствен ред на немски.

Грей си го преведе.

„Господи, прости ми.“

Монк посочи символа.

— Какво е това?

— Руна — каза Йохан и свъсил чело, се отпусна назад в количката. — Поредната мания на дядо ми.

Грей се обърна към него.

Йохан обясни:

— Обществото „Туле“ вярвало в магията на руните. Древна сила и ритуали, свързани с нордическите символи. Когато нацистите възприели философията им за свръхчовеците, възприели и отношението им към мистичните руни.

Грей знаеше за нацистките символи и техните връзки с руните, но какво общо имаха те с това?

— Знаете ли какво означава този конкретен символ? — попита той.

— Не. Това едва ли е най-интересното хоби за един немски евреин. Особено след войната. — Йохан завъртя количката си и впери поглед към бурята вън. Трещяха гръмотевици, някак далече и близо едновременно. — Но знам кой би могъл да ви помогне. Един куратор в музея.

Грей затвори библията и попита:

— Кой музей?

Светкавица огря зимната градина. Йохан посочи нагоре и Грей вдигна глава. В угасващата светлина, под булото на дъжда, се възправяше тежкият замък.

— Historsches Museum des Hochstifts Paderborn — каза Йохан. — Днес е отворен. Помещава се в замъка. — Възрастният мъж се намуси. — Там със сигурност ще знаят какво означава символът.

— Защо? — попита Грей.

Йохан го погледна така, сякаш му беше задал най-глупавия въпрос на света.

— Кой би могъл да знае по-добре? Това е замъкът Вевелсбург. — И когато Грей не реагира, възрастният мъж продължи с въздишка: — Химлеровият Черен Камелот. Крепостта на СС.

— Значи бях прав за Дракула — измърмори Монк.

Йохан продължи:

— През седемнайсети век там се провеждали съдебни процеси срещу вещици, хиляди жени били измъчвани и екзекутирани. Химлер само добави и своя дял към кървавата история на онова място. Хиляда и двеста евреи от концентрационния лагер Недерхаген умрели от изтощение, докато замъкът бил реконструиран по нареждане на Химлер. Прокълнато място е това. По-добре да го изравнят със земята.

— Но музеят там? — попита Грей, за да откъсне Йохан от гнева, който набираше сила в него и караше гърдите му да хриптят още по-силно. — Казвате, че ще знаят за руната?

Йохан кимна.

— Хайнрих Химлер бил член на обществото „Туле“ и познавал добре руните. Всъщност именно те привлекли вниманието му към дядо ми. Двамата имали обща мания.

Грей се замисли за цялата плетеница от връзки и събития, всичките свързани с окултното общество. Какво обаче се криеше в дъното на тази история? Трябваше му повече информация. Определено им предстоеше посещение в музея горе.

Йохан завъртя количката си с гръб към Грей, сякаш в знак, че иска да сложи край на разговора.

— Именно заради тези си общи интереси с дядо ми Химлер пощади семейството ни, семейство на Mischlinge. Лагерите ни се разминаха.

„С помощта на Химлер.“

Грей разбираше в какво се корени гневът на този човек… и защо беше накарал сина си да излезе от стаята. Семейна тайна като тази беше по-добре да си остане заровена. Йохан отново впери поглед в бурята навън.

Грей взе библията и даде знак на другите да излязат. После каза на възрастния мъж:

— Danke.

Йохан не му обърна внимание, потънал в миналото.

Излязоха на верандата. Дъждът все така се изливаше от прихлупеното небе. Дворът беше празен. Денят явно не ставаше за туризъм.

— Да тръгваме — каза Грей и излезе на дъжда.

— Идеален ден за щурмуване на замъци — саркастично отбеляза Монк.

Докато притичваха през двора, Грей забеляза, че някаква кола е паркирала до тяхната. Празна. Предният й капак вдигаше пара под студения дъжд. Явно автомобилът току-що беше пристигнал.

Ледено бял мерцедес.

9. Саботьорът

— Откъде идва сигналът? — попита Анна.

Сама беше — Лиза предпочела да остане в библиотеката, работела по нещо. Пейнтър реши, че по-скоро Анна предпочита засега да ги държи разделени.

И толкова по-добре в случая — така Лиза щеше да е далеч от опасността.

Особено ако наистина бяха засекли саботьора.

Наведен към екрана на лаптопа, Пейнтър разтриваше върховете на пръстите си. Мъчеше го непрестанен сърбеж под ноктите. Спря, колкото да посочи триизмерната схема на замъка.

— Най-вероятно е да е в този район — каза и почука по екрана. Беше изненадан колко навътре в планинските недра се е разпрострял замъкът. Сигналът идваше от най-вътрешната част. — Няма как да ограничим повече периметъра, но знаем, че саботьорът има нужда от чист хоризонт, за да използва сателитния си телефон.

Анна поизправи гръб.

— Там е хеликоптерната площадка.

Гюнтер кимна и изсумтя.

Пулсиращите линии на екрана внезапно изчезнаха.

— Затвори — каза Пейнтър. — Трябва да действаме бързо.

Анна се обърна към Гюнтер.

— Свържи се с Клаус. Хората му да обградят хеликоптерната площадка. Веднага.

Гюнтер се обърна към един закачен на стената телефон и даде заповед за начало на претърсването. Планът им беше да задържат всички в непосредствена близост до сигнала и да установят кой има незаконен сателитен телефон.

Анна отново се обърна към Пейнтър.

— Благодаря ви за помощта. Оттук ние ще поемем търсенето.

— Може би все още мога да помогна. — Пейнтър пишеше бързо по клавиатурата. Запомни номера, който се появи на екрана, после разкачи импровизирания сигнален усилвател от захранващата система на замъка. И стана. — Но ще ми трябва един от портативните ви сателитни телефони.

— Не мога да ви оставя тук с телефон. — Анна разтърка слепоочията си с кокалчетата на пръстите си и примижа. Главоболие.

— Не е необходимо да ме оставяте. Ще дойда с вас на хеликоптерната площадка.

Гюнтер пристъпи напред, свъсен повече от обичайното.

Анна му махна да отстъпи.

— Нямаме време за спорове. — Ала нещо неизказано премина между гиганта и сестра му. Предупреждение към здравеняка да държи Пейнтър под око.

Анна ги поведе навън.

Пейнтър тръгна след нея, продължаваше да разтрива пръстите си. Имаше чувството, че ноктите му горят. Огледа ги внимателно — очакваше червенина на възпаление. Но вместо това ноктите му бяха необичайно бледи, почти безцветни.

Измръзване?

Гюнтер му подаде един от телефоните, с които разполагаше замъкът, забеляза какво е привлякло вниманието му и поклати глава. После протегна към него ръката си. Пейнтър отначало не разбра… а после забеляза, че ноктите на три от пръстите му, от средния към кутрето, липсват.

Гюнтер дръпна ръка и тръгна след Анна.

Пейнтър свиваше и отпускаше ръце. Значи усещането за гъдел и парене не се дължеше на измръзване. Квантовата болест прогресираше. Спомни си какво беше казала Анна за хората, облъчвани експериментално с лъчението на Камбаната — че губели уши и пръсти. Почти като при проказа.

Още колко време му оставаше?

Докато навлизаха все по-дълбоко в планинските недра, Пейнтър наблюдаваше Гюнтер. През целия му живот над главата му бе висял меч. Хронично отпадане, последвано от лудост. А сега на Пейнтър му предстоеше да се запознае отблизо със съкратената версия на същата болест. Не можеше да отрече, че мисълта за това го ужасява — не толкова физиологичната страна, колкото загубата на ясния разсъдък.

Още колко време му оставаше?

Гюнтер, изглежда, се беше досетил за какво мисли и изръмжа под нос:

— Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.

„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.

Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.

— Какво е това? — попита Гюнтер.

— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.

Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.

Дотук добре.

Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.

— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.

— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.

Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.

Но те се движеха нагоре, а не надолу.

Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.

Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.

— Периметърът е покрит — каза отсечено на немски.

Кимна към редица мъже и жени встрани. Бяха десетина и стояха под зорките погледи на въоръжени пазачи.

— И никой не се е измъкнал? — попита Анна.

— Nein. Бяхме готови.

Анна беше наредила по един Sonnekonige да заеме позиция във всеки основен квадрант на замъка, в готовност да отцепи своя район, ако устройството на Пейнтър го посочи като вероятното местоположение на саботьора. Но ако беше допуснал грешка? Вълнението тук със сигурност щеше да предупреди саботьора и той щеше да се укрие още по-надълбоко. Друг шанс нямаше да имат.

Анна също го знаеше. Тръгна вдървено към задържаните.

— Открихте ли го?

Спъна се и за миг сякаш загуби равновесие. Гюнтер я хвана за лакътя и на лицето му се изписа тревога.

— Добре съм — прошепна му тя и продължи напред сама.

— Претърсихме всички. — Клаус се правеше, че не е забелязал нищо. — Не открихме телефон, нито друго съмнително устройство. Тъкмо се канехме да започнем претърсване на хеликоптерната площадка.

Анна свъси чело още повече. Точно от това се бяха страхували. Вместо да носи телефона у себе си, саботьорът като нищо можеше да го е оставил някъде след обаждането.

Или пък Пейнтър беше допуснал грешка при изчисленията.

В такъв случай трябваше да се реваншира.

Той пристъпи до Анна и вдигна импровизираното устройство.

— Навярно бих могъл да съкратя търсенето на телефона.

Тя го изгледа подозрително, но нямаше избор. Така че кимна.

Гюнтер не се отделяше от него, буквално се беше залепил за гърба му.

Пейнтър вдигна сателитния телефон, включи го и набра номера, който беше научил наизуст. Девет цифри. Нищо не се случи. Всички го гледаха втренчено.

Той се навъси съсредоточено и набра номера още веднъж.

Пак нищо.

Дали не го беше запомнил погрешно?

— Was ist los? — попита Анна.

Пейнтър гледаше поредицата цифри върху малкото екранче на телефона. Прочете ги отново и осъзна грешката си.

— Объркал съм последните две цифри. Разменил съм им местата.

Тръсна глава и отново набра номера, максимално съсредоточен и без да бърза. Най-после въведе правилната последователност. Анна срещна погледа му, когато той вдигна очи. Грешката му не се дължеше единствено на стреса и тя също го знаеше. Натискането на зададени клавиши често се използваше като тест за състоянието на умствената активност.

А това беше най-обикновен телефонен номер.

Макар и много важен.

Сигналната мрежа на Пейнтър беше засякла номера на сателитния телефон на саботьора. Той натисна копчето за предаване и вдигна поглед.

След част от секундата в помещението иззвъня телефон, пронизително.

Всички обърнаха очи…

Към Клаус.

Той отстъпи крачка назад.

— Ето го и вашия саботьор — каза Пейнтър.

Клаус отвори уста да отрече… и после светкавично извади пистолета си и лицето му се превърна в безизразна маска.

Гюнтер реагира секунда по-бързо — неговият МК23 вече беше в ръката му.

Изстрел и припламване от дуло.

Оръжието на Клаус излетя от ръката му сред рой искри.

Гюнтер се хвърли напред и притисна димящото дуло на пистолета си в бузата на своя побратим. Студената плът изсъска, жигосана от нагорещения метал. Клаус дори не мигна.

Саботьорът им трябваше жив, за да отговори на въпросите, които имаха да му зададат. Гюнтер зададе първия:

— Warum? — изръмжа той. Защо?

Клаус го изгледа гневно с единственото си здраво око. Клепачът на другото беше увиснал, също като парализираното му наполовина лице, и бе превърнал озъбената му усмивка в нещо наистина ужасно.

— За да свърши унизителното царуване на Leprakonige.

Дълго сдържана омраза разкриви още повече и без това разкривеното му лице. Пейнтър можеше само да се досеща за таения с години гняв, за годините на насмешки, докато тялото му е отстъпвало пред болестта. Някога принц, сега — прокажен. Но имаше и нещо повече от обикновеното отмъщение. Някой беше превърнал Клаус в къртица.

Кой обаче?

— Братко — каза Клаус на Гюнтер, — не е нужно да търпим това. Живот на живи мъртъвци. Има лечение. — Жална нотка на надежда се промъкна в гласа му. — Можем отново да сме крале сред хората.

Значи това бяха трийсетте му сребърника.

Обещанието за лечение.

Гюнтер остана непоклатим.

— Не съм ти брат — изгромоли гласът му дълбоко. — И никога не съм бил крал.

В този момент Пейнтър долови истинската разлика между тези двама Sonnekonige. Клаус беше с десетина години по-голям и децата от неговото поколение наистина са били отглеждани като принцове, а по-късно са били низвергнати. Гюнтер, от своя страна, бе роден в самия край на експерименталната програма, когато учените тук най-после приели факта, че физическите недъзи и лудостта на подопечените им са неизбежни. Тоест Гюнтер бе прокажен още от невръстно дете.

А имаше и друга разлика между двамата. Много важна.

— С предателството си ти обрече Анна на смърт — каза Гюнтер. — И аз ще накарам теб и всичките ти поддръжници да си платите за това.

Клаус не отстъпи, а заговори още по-пламенно:

— Тя също може да бъде излекувана. Ще го уредим.

Гюнтер присви очи.

Клаус усети колебанието и надеждата му. Не за самия него, а за сестра му.

— Ще я излекуват. Няма да умре.

Пейнтър си спомни какво беше казал Гюнтер. „Няма да позволя това да сполети Анна. Ще направя всичко, за да го спра.“ Включваше ли това и предателство към всички останали? Дори срещу желанията на сестра му?

— Кой ти е обещал това лечение? — с твърд глас попита Анна.

Клаус се изсмя гърлено.

— Мъже много по-велики от жалката сбирщина, в която се превърнахте вие. Заслужавате съдбата си. Изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни.

Силно изпукване се чу от ръцете на Пейнтър. Сателитният телефон, с чиято помощ беше разкрил саботьора, даде на късо заради усилвателя. Той пусна димящите останки, които опариха пръстите му, и погледна нагоре, към вратите на хеликоптерната площадка. Надяваше се усилвателят да е действал достатъчно дълго.

Не беше единственият стреснал се. Всички погледнаха към него, когато телефонът избухна. Включително Гюнтер.

Клаус се възползва от този миг, измъкна ловджийски нож и се хвърли върху другия Sonnekonig. Гюнтер стреля и го уцели в корема. Въпреки това, докато се свличаше, Клаус успя да забие ножа в ръката му.

Гюнтер изохка и блъсна Клаус на пода.

Здравенякът падна тежко, с разперени ръце и крака. После успя някак да се извърти на една страна, притискаше корема си с ръка. От раната бликаше кръв. Клаус се закашля. Още кръв. Яркочервена. Артериална. Куршумът на Гюнтер беше засегнал важен орган.

Анна притича при Гюнтер да провери раната му. Той я бутна назад, беше насочил пистолета си към поваления Клаус. По ръката му се стичаше кръв и капеше по скалния под.

Клаус се изсмя, звук като от стържещи камъни.

— Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!

Закашля се отново, разтърсен от конвулсии. Кръвта се събираше в локва под него. С последна крива усмивка, той се отпусна на пода по лице. Гюнтер свали пистолета. Нямаше нужда да държи повече на прицел бившия си събрат. Едно последно вдишване — и едрият мъж застина.

Мъртъв.

Гюнтер остави Анна да стегне раната му с някакъв мазен парцал.

Пейнтър обиколи тялото на Клаус. Нещо не му даваше мира. Другите хора в халето се бяха събрали и си говореха оживено. В гласовете им се долавяше едновременно страх и надежда. Всички бяха чули за предполагаемото лечение.

Анна се приближи до него.

— Ще накарам някой от техниците да прегледа сателитния му телефон. Може би това ще ни насочи към човека или хората, организирали саботажа.

— Няма достатъчно време за това — измърмори разсеяно Пейнтър. Опитваше се да се изключи от всичко странично и да се съсредоточи върху онова, което не му даваше мира. Беше като да посягаш към нещо, което е само на милиметри от обсега ти.

Крачеше и прехвърляше наум казаното от Клаус.

„… можем отново да сме крале сред хората…“

„… изпълнихте предназначението си и вече не сте нужни…“

Главоболието му рязко се усили.

Клаус явно бе вербуван като двоен агент… в игра на индустриален шпионаж. От някой, който провежда паралелно проучване. И работата тук, в замъка, на даден етап бе станала излишна, при което бяха предприети стъпки за елиминиране на конкуренцията.

— Възможно ли е да говореше истината? — попита Гюнтер.

Пейнтър си спомни колебанието му отпреди малко, когато му подхвърлиха въдицата с неустоима стръв — лечение за него и за сестра му. Всичко това беше умряло заедно с Клаус.

Но те нямаше да се откажат.

Анна беше коленичила до трупа. Извади от джоба на Клаус малък телефон.

— Ще трябва да действаме бързо.

— Ти можеш ли да помогнеш? — обърна се Гюнтер към Пейнтър и кимна към телефона.

Единствената им надежда беше да открият кой е стоял от другата страна на линията.

— Ако успееш да проследиш разговора… — каза Анна, докато се изправяше.

Пейнтър поклати глава, но не в знак на отрицание. Стисна слепоочията си. Главата му пулсираше — главоболието се беше превърнало в тежък пристъп на мигрена. Но не това го накара да поклати глава.

Близо… каквото и да го глождеше, беше толкова близо, че…

Анна пристъпи към него и го докосна по лакътя.

— Всички имаме интерес да…

— Знам — прекъсна я той. — Млъкни! Остави ме да помисля.

Анна отпусна ръка.

Избухването му накара всички в халето да млъкнат. Той се мъчеше неистово да измъкне на светло онова, което мозъкът му криеше от него. Беше като разместените цифри на телефонния номер. Сигурно така се чувстваха хората, страдащи от старческо оглупяване.

— Сателитният телефон… нещо, свързано със сателитния телефон… — прошепна той, потискаше мигрената само със силата на волята си. — Но какво?

— Какво имаш предвид? — тихо попита Анна.

И изведнъж той се сети. Не можеше да повярва, че е бил толкова сляп.

Свали ръце и отвори очи.

— Клаус знаеше, че замъкът е под електронно наблюдение. Така че защо изобщо се е обадил? С риск да се разкрие? Защо е поел такъв риск?

Заля го вълна от студен ужас. Извъртя се към Анна.

— Слухът. Онзи, че има скрит запас от Зерум 525. Само ние ли знаехме, че е фалшив? Че всъщност няма и грам от течния метал?

Другите в халето ахнаха. Неколцина се развикаха. Слухът беше посял надежда, породил беше оптимизъм, че може да се конструира нова Камбана. Сега всичко това се срути с един удар.

Но явно и някой друг беше повярвал на слуха.

— Само Гюнтер знаеше истината — каза Анна и потвърди най-лошите му страхове.

Пейнтър бързо огледа халето. Представи си плана на замъка. Вече знаеше защо Клаус се е обадил… и защо го е направил оттук. И защо бе толкова самоуверен, че дори не бе захвърлил някъде телефона. Неслучайно беше избрал именно това място.

— Анна, когато пусна слуха, къде каза, че било допълнителното количество Зерум 525? И как е избегнало експлозията?

— В сейф.

— Какъв сейф? Къде?

— Далеч от мястото на експлозията. В моя кабинет. Защо?

В нейния кабинет — в другия край на замъка.

— Изиграха ни — каза Пейнтър. — Клаус се е обадил оттук. Знаел е, че замъкът се наблюдава. Искал е да ни подмами. Да отклони вниманието ни от твоя кабинет, от тайното подземие, от предполагаемото допълнително количество Зерум 525.

Анна поклати глава в недоумение.

— Обаждането е примамка. Истинската цел през цялото време е бил прословутият последен запас от Зерум 525.

Очите на Анна се разшириха.

Гюнтер също събра две и две и изръмжа:

— Има и друг саботьор.

— И докато ние бързахме насам, той е тръгнал след течния метал.

— В моя кабинет — каза Анна и се обърна към Пейнтър.

И чак сега Пейнтър разбра какво го бе глождило най-силно, какво бе стягало сърцето му и бе предизвиквало гадене в стомаха му. Осъзнаването го застигна с нажежен до бяло шиш от ослепителна болка. Един човек… една жена стоеше на пътя на саботьора.

Лиза се ровеше из горния кат на библиотеката. Беше се качила по стълбата от ковано желязо до халтавата метална галерия и сега обикаляше стаята, като се държеше с една ръка за парапетчето.

През последния час беше събирала книги и трудове по квантова механика. Откри дори оригиналния труд на Макс Планк, бащата на квантовата теория, теория, която описваше уникален свят от елементарни частици, свят, където енергията можеше да бъде разбита на малки пакети, наречени кванти, и където елементарната материя се държеше едновременно като частици и вълни.

От всичко това я заболя главата.

Какво общо имаше всичко това с еволюцията?

Усещаше, че ако има лечение, то се крие в отговора на този въпрос.

Посегна и извади наполовина една книга от рафта. Вгледа се в гръбчето й и примижа, за да разчете избелелите букви.

Тази ли й трябваше?

Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието й. Знаеше, че там има охрана. Какво ставаше? Анна ли се връщаше?! Вече? Бяха ли открили саботьора? Обърна се към стълбата. Надяваше се Пейнтър да е с Анна. Не й харесваше да е далеч от него. А и може би той щеше да открие някаква логика в тези странни теории за материя и енергия.

Стигна до стълбата, обърна се и спусна крак към първата стъпенка.

Остър вик, заглушен бързо, я накара да застине.

Дошъл беше откъм затворената врата.

Лиза инстинктивно се завъртя назад и се просна по корем върху решетката от ковано желязо, която служеше за под на галерията. Даде си сметка, че прикритието й тук не е никакво прикритие. Пропълзя по-близо до рафтовете, в сенките, далеч от аплиците на това ниво.

Вратата долу се отвори и затвори. Някой влезе. Жена. В снежнобяла парка. Но не беше Анна. Жената свали качулката си, смъкна и шала, прикривал наполовина лицето й. Имаше дълга бяла коса и изобщо беше бледа като призрак.

Приятел или враг?

Лиза реши, че е разумно да остане скрита, докато не разбере нещо повече.

От жената се излъчваше някаква прекалена увереност. От нещо в начина, по който оглеждаше стаята. Извърна се настрана. Пръски кръв изпъкваха по бялата материя на парката й отляво. В другата си ръка държеше закривена катана — къс японски меч. От острието капеше кръв.

Жената пое в широк кръг с движения изящни като на танцьорка.

Или като на ловец.

Лиза не смееше да диша. Молеше се сенките да я скриват достатъчно. Лампите в библиотеката, а и огънят в камината осветяваха долното ниво. Галерията горе оставаше в сянка.

Достатъчно ли беше това, за да я скрие?

Жената долу направи още един кръг и застана в средата на стаята, стиснала окървавената Катана.

После с бърза крачка се отправи към бюрото на Анна. Не обърна внимание на книгите, струпани отгоре, а мина направо зад широкото писалище. Застана пред един тъкан гоблен на стената, отмести го и зад него се видя голям сейф от черен метал.

Жената отметна гоблена настрани да не й пречи, коленичи пред сейфа и заоглежда ключалката.

Лиза задиша по-свободно. Щом тази жена бе дошла да открадне нещо, прав й път. Да го взима и да изчезва. А ако беше убила пазачите, може би тя щеше да успее да използва това в своя полза. Ако се добереше до телефон… кражбата можеше дори да се окаже късмет за нея.

Стресна я силен трясък.

На няколко метра от нея една тежка книга беше паднала от рафта и лежеше отворена върху решетката от ковано желязо. Страниците още се разлистваха от удара. Беше книгата, която бе издърпала наполовина преди малко. Изобщо беше забравила за нея, но междувременно гравитацията си беше свършила работата и бавно бе надвила триенето в съседните томове.

Жената долу скочи и се върна в средата на стаята.

В дясната й ръка се беше появил пистолет, сякаш от нищото, насочен нагоре.

А Лиза нямаше къде да се скрие.

Грей отвори вратата на БМВ-то и тъкмо да седне зад волана, когато зад гърба му някой извика. Той се обърна. Райън Хирцфелд подтичваше към него, изгърбен под един чадър. Проехтя гръмотевица. Дъждът все така се изливаше на коси пелени.

— Влизайте в колата — нареди Грей на Монк и Фиона.

После се обърна към Райън, който бе само на метри от тях.

— Към замъка ли сте тръгнали… към Вевелсбург? — попита младежът и премести чадъра така, че да пази и двамата от дъжда.

— Да. Защо?

— Може ли да ме хвърлите дотам?

— Не мисля, че…

Райън го прекъсна:

— Питахте за прадядо ми… Хуго. Може би знам още нещичко. Ще ви струва само да ме хвърлите горе.

Грей се колебаеше. Младежът сигурно беше подслушал разговора им с Йохан. Какво можеше да знае Райън повече от баща си? Но пък младежът го гледаше съвсем сериозно.

Грей се извърна и отвори задната врата.

— Danke. — Райън сгъна чадъра и се мушна при Фиона.

Грей се намести зад волана и подкара по неравната алея към портата на имението.

— Не трябва ли да си на рецепцията? — попита Монк, като извърна глава назад към Райън.

— Алиша ще ме замести за малко — каза Райън. — А и едва ли някой от гостите ще реши да излезе в това отвратително време.

Грей огледа изпитателно неочаквания им спътник в огледалото за задно виждане. Младежът сякаш се чувстваше неудобно под кръстосания огън от вниманието на Фиона и Монк.

— Та какво искаше да ни кажеш? — попита Грей.

Райън срещна погледа му в огледалото, преглътна и каза:

— Баща ми си мисли, че не знам нищо за прадядо Хуго. Според него е по-добре всичко да си остане погребано в миналото, ja? Само че хората тук още говорят. За прадядо и за баба Тола.

Грей разбираше. Семейните тайни винаги намираха начин да излязат на повърхността, колкото и надълбоко да си ги заровил. А слуховете очевидно бяха събудили любопитството на младежа към роднините му и участието им във войната. То буквално струеше от очите му.

— Провел си свое собствено разследване, а? — подхвърли Грей.

Райън кимна.

— Вече от три години се ровя. Само че всичко започна по-рано. Когато падна Берлинската стена. Когато Съветският съюз се разпадна.

— Не разбирам — каза Грей.

— Помните ли когато Русия разсекрети старите съветски досиета?

— Долу-горе. И какво?

— Ами, когато реконструирали Вевелсбург…

— Чакай малко — прекъсна го Фиона. Седяла беше със скръстени ръце, сякаш възмутена от нахлуването на непознатия. Но Грей я беше хванал да измерва косо с поглед младежа и сега се зачуди дали Райън още е във владение на портфейла си. — Реконструирали са го? Това грозно нещо?

Райън кимна и в същото време замъкът се появи пред погледите им на хребета. Грей даде мигач и зави по Бургщрасе, шосето, което водеше към замъка.

— Малко преди края на войната Химлер заповядал да го взривят. Само северната кула останала непокътната. След войната го построили наново. Отчасти музей, отчасти младежко общежитие. Ако питате баща ми, по-добре било да го сринат до основи.

За Грей това бе разбираемо.

— Довършили го през седемдесет и девета — продължи Райън. — Оттогава директорите на музея редовно отправят молби към правителствата на бившите съюзници да върнат на музея експонати, документи и така нататък.

— Включително и към Русия — каза Монк.

— Naturlich. След като досиетата бяха разсекретени, тогавашният директор прати специалисти в Русия. Преди три години те се върнаха с цели камиони документация, свързана с руската кампания по тези места. Преди да потеглят обаче били подготвили и списъци с имена на хора, за които да потърсят информация в съветските досиета. Включително за моя прадядо Хуго Хирцфелд.

— Защо?

— Бил е тясно свързан с ритуалите на обществото „Туле“, които се провеждали в замъка. А и бил широко известен, поне на местна почва, с познанията си за руните, които се срещат навсякъде из замъка. Дори си е кореспондирал с Карл Вилигут, личния астролог на Химлер.

Грей си помисли за символа в библията, но не каза нищо.

— Няколко кашони били пълни само с документи за прадядо ми. Информираха баща ми, но той отказа да има каквото и да било общо с всичко това.

— Но не и ти. Промъкнал си се горе — каза Монк.

— Исках да науча повече за него — каза Райън. — Да разбера защо… какво е станало… — Младежът поклати глава.

Миналото си има начин да те сграбчи в лапите си и да не те пусне.

— И какво научи? — попита Грей.

— Не много. В единия кашон имаше документи от нацистката изследователска лаборатория, където е работил прадядо ми. Издигнали са го до ранг Oberarbeitsleiter. Ръководител на проекта. — Последното беше казано едновременно със срам и предизвикателство. — Но не ставаше ясно върху какво са работили — явно целта на проекта не е била разсекретена. Имаше предимно лична кореспонденция. С приятели и роднини.

— И ти изчете всички писма?

— Достатъчно, за да остана с впечатлението, че към края прадядо ми е започнал да изпитва съмнения относно работата си. Само че не е могъл просто така да си подаде оставката, разбира се.

— Обратното би било равнозначно на куршум в тила — каза Фиона.

Райън поклати глава и за миг на лицето му се изписа дълбока тъга.

— Но сякаш е имало и нещо друго. Самият проект… не е можел да се откаже. Не напълно. Като че ли едновременно и го е отвращавал, и го е привличал неустоимо.

Грей си помисли, че и самият Райън е станал жертва на същите емоции, докато се е ровил в миналото на семейството си.

Монк кривна глава и вратът му изпука силно.

— Какво общо има всичко това с библията на Дарвин?

— Открих една бележка — отговори Райън. — Адресирана до баба Тола. В нея се споменава за пратката с книги, които прадядо ми изпратил обратно вкъщи. Запомнил съм я заради странните изрази.

— Какво гласи?

— Писмото е в музея. Реших, че може би ще искате да направите копие… Един вид да върви наедно с библията.

— И не помниш какво пише?

Райън сбърчи чело.

— Само два-три реда. „Съвършенството може да бъде открито в книгите ми, скъпа Тола, скрито в тях. Истината е твърде красива, за да я оставим да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“

В колата се възцари мълчание.

— След два месеца умрял.

Грей размишляваше над думите. „Скрито в книгите ми.“ Петте книги, които Хуго изпратил по пощата, преди да умре. За да опази някаква тайна? Да защити онова, което е твърде красиво, за да умре, и твърде чудовищно, за да го пуснат на свобода?

Вдигна поглед към отражението на Райън в огледалото.

— Казвал ли си на някой друг какво си открил?

— Не, но старият господин и племенникът и племенницата му… тази година идваха да говорят с баща ми за книгите. Вече бяха идвали тук и бяха ровичкали из документацията на прадядо ми в архивите. Сигурно са попаднали на същата бележка и след това са дошли при баща ми за повече информация.

— Тези хора… племенницата и племенникът. Как изглеждат?

— Много светла коса, почти бяла. Високи. Атлетични. Добра порода, както би казал прадядо ми.

Грей и Монк се спогледаха.

Фиона се прокашля. После посочи ръката си.

— Имаха ли белег тук… татуировка?

Райън бавно кимна.

— Май да. Баща ми ме отпрати малко след като пристигнаха. Както направи и днес. Нали не трябва да се говори пред децата. — Опита се да се усмихне, но явно долови напрежението в колата. Огледа ги бързо. — Вие познавате ли ги?

— Конкуренция — каза Грей. — Колекционери като нас.

По изражението на Райън не пролича да му е повярвал, но момчето не попита нищо повече.

Грей отново си помисли за скритата в библията руна. Дали и в другите четири книги нямаше подобни символи със скрито значение? Дали всичко това не беше свързано с научния проект, който Хуго беше ръководил по поръчка на нацистите? Затова ли беше всичко? Убийците едва ли биха дошли тук просто да се ровят в архивите… бяха търсили нещо конкретно.

Какво обаче?

Монк все така седеше полуизвърнат към задната седалка. Изведнъж се обърна напред и каза тихо:

— Знаеш, че ни следят, нали?

Грей само кимна.

На няма и половин километър зад тях една кола ги следваше бавно под дъжда. Същата, която беше видял паркирана пред общежитието. Перленобял спортен мерцедес. Може пък да бяха обикновени туристи, наумили си да разгледат замъка.

Да бе.

— Може би не трябва да ги следиш толкова отблизо, Исак.

— Те вече ни забелязаха, Ишке. — Той посочи с брадичка БМВ-то, на половин километър напред: едва се различаваше през обляното в дъждовна вода предно стъкло. — Виждаш ли как влиза по-сдържано в завоите, а не толкова остро и небрежно като преди. Знае.

— И ние го искаме това, така ли? Да знаят?

— Ловът е най-хубав, когато плячката е уплашена.

— Не мисля, че Ханс би се съгласил с теб. — Лицето й помръкна.

Той докосна ръката й с пръст, споделяше мъката й. Знаеше колко е чувствителна сестра му.

— Няма друг път — увери я. — Само този, по който се движим. В замъка всичко е готово. Трябва само да ги вкараме в капана. Ако непрекъснато поглеждат през рамо към нас, едва ли ще забележат какво ги чака напред.

Тя само пое дълбоко дъх.

— Време е да разчистим всички тези подробности. После можем да си идем у дома.

— У дома — повтори тя с доволна въздишка.

— Почти приключихме. Винаги трябва да помним целта, Ишке. Саможертвата на Ханс няма да е напразна, проляната му кръв ще е предвестник на една нова зора, на един по-добър свят.

— Така казва дядо.

— И ти знаеш, че е прав.

Устните й се извиха в уморена усмивка.

— Внимавай с кръвта, сладка Ишке.

Сестра му сведе поглед към дългото стоманено острие на кинжала. Бършеше го разсеяно с бяла кърпа. Натежала червена капка щеше всеки миг да падне върху белия й панталон. Една подробност беше заличена. Оставаха още няколко.

— Благодаря ти, Исак.

Лиза гледаше втренчено вдигнатия пистолет.

— Wer ist dort? Zeigen Sie sich! — извика русата жена.

Макар да не знаеше немски, Лиза разбра какво иска. Бавно се изправи. С вдигнати ръце.

— Не знам немски — извика надолу.

Жената я изгледа, толкова съсредоточено, че Лиза усети погледа й като лазерен лъч по тялото си.

— Ти си от американците — каза жената на английски. — Слез. Бавно.

Пистолетът не трепна и за миг.

Лиза нямаше друг избор, освен да се подчини. Пристъпи към стълбата, обърна се с гръб към жената и заслиза. С всяко следващо стъпало очакваше да чуе изстрел. Раменете й се бяха стегнали до болка. Но стигна долу жива и здрава.

Обърна се, ръцете и бяха вдигнати настрани.

Жената пристъпи към нея. Лиза направи крачка назад. Даваше си сметка, че непознатата още не я е застреляла само защото не иска да вдига шум. Ако не се броеше краткият предсмъртен вик, белезникавата убийца се беше отървала от охраната при вратата съвсем безшумно с помощта на късия си меч.

Окървавената катана още беше в другата й ръка.

Може би щеше да е по-умно, ако беше останала горе и бе принудила жената да използва пистолета. Може би стрелбата щеше да привлече някого навреме. Много глупаво от нейна страна да се приближи на един меч разстояние от убийцата. Ала паниката беше размътила мозъка й. Трудно е да се опънеш на човек, който те е взел на мушка.

— Зерум 525 — каза жената. — В сейфа ли е?

Лиза си позволи миг закъснение, преди да отговори. Да излъже или да рискува с истината? Май нямаше голям избор.

— Анна го взе — отговори тя. И махна леко към вратата.

— Къде го отнесе?

Спомни си какво й беше казал Пейнтър малко след като ги заловиха. Бъди необходим. Бъди полезен.

— Не познавам замъка толкова добре, че да опиша къде. Но знам как се стига там. Мога… мога да те заведа. — Гласът й потрепери. Трябваше да е по-убедителна. А какво по-убедително от това да се пазари, все едно наистина може да предложи нещо ценно? — Но ще те заведа само ако обещаеш, че ще ми помогнеш да се измъкна оттук.

„Врагът на моя враг е мой приятел.“

Щеше ли да се хване жената? Беше зашеметяващо красива — изящна, със съвършена кожа, сочни устни и всичко останало, но в леденосините й очи светеше студена пресметливост и остър ум.

И плашеше Лиза до смърт.

В нея имаше нещо неестествено.

— Значи ще ми покажеш — каза жената и прибра пистолета в кобура. Катаната остана в ръката й.

Ако питаха Лиза, по-добре би било обратното.

Върхът на меча посочи вратата.

Лиза трябваше да мине напред. Заобиколи в широк кръг към изхода. Навярно след като тръгнеха по коридорите, би могла да избяга. Това бе единствената й надежда. Трябваше да си отваря очите и появеше ли се и най-малката възможност, отклонеше ли жената и за миг вниманието си — да си плюе на петите и да тича с всички сили.

Лек полъх и потрепналите пламъци в камината бяха единственото предупреждение, което получи.

Обърна се… и жената вече беше само на крачка от нея. Беше се приближила бързо и безшумно. Невъзможно бързо. Погледите им се срещнаха. В мига, преди мечът да се спусне, Лиза разбра, че жената изобщо не й е повярвала.

Всичко бе само трик, та Лиза да й повярва.

Последната грешка в живота й.

Светът застина… уловен в проблясъка на великолепен японски меч, устремен към сърцето й.

Грей спря до син туристически автобус, така че той да ги скрива откъм пътя. Сводестият вход към двора на замъка бе право пред тях.

— Стойте в колата — нареди той и се извъртя към задната седалка. — Това се отнася и за теб, госпожичке.

Фиона му показа среден пръст, но остана на мястото си.

— Монк, мини зад волана. Не изключвай двигателя.

— Слушам.

Райън го гледаше с ококорени очи.

— Was ist los?

— Споко — отвърна Монк. — Но за всеки случай си дръж главата наведена.

Грей отвори вратата. Заля го коса дъждовна пелена. Навяваните от вятъра капки се удряха в автобуса с тропот като от картечен обстрел. В далечината изтрещя гръмотевица.

— Райън, ще ми дадеш ли чадъра си?

Младежът кимна и му го подаде.

Грей излезе от колата, разтвори чадъра и мина към задницата на автобуса. Зае позиция до задната му врата, на завет от дъжда. Надяваше се, че ще мине за обикновен служител на туристическа агенция. Криеше се зад чадъра, без да изпуска пътя от поглед.

В сумрака блеснаха фарове.

След миг се появи и белият двуместен мерцедес. Приближи се до паркинга и го подмина, без да намали. Грей проследи с поглед отдалечаващите се задни светлини на спортната кола. Тя изчезна зад един ъгъл.

Грей изчака цели пет минути, после заобиколи автобуса и даде знак на Монк, че е чисто. Монк изключи двигателя. Грей погледна отново към ъгъла, зад който се беше скрил мерцедесът, и махна на спътниците си да слизат.

— Параноята ни гони, а? — подметна Фиона на минаване край него и тръгна към вратата.

— Не е параноя, ако наистина са решили да те спипат — подвикна след нея Монк. Обърна се към Грей. — Наистина ли са решили да ни спипат?

Грей впери поглед в бурята. Не обичаше съвпаденията, но не можеше да чака със скръстени ръце само защото е уплашен.

— Ти дръж под око Фиона и Райън. Да си поговорим с директора, да вземем копие от писмото на Хуго и да се махаме оттук.

Монк вдигна поглед към кулите и бойниците. Дъждът се изливаше върху сивите каменни блокове и клокочеше по зелените улуци. Само на първия етаж светеха пет-шест прозореца. Като цяло сградата беше тъмна и потискаща.

— Само за да сме наясно — изръмжа той. — Да знаеш, че видя ли и един гнусен прилеп, изчезвам.

Лиза гледаше как мечът лети към гърдите й. Всичко се случи между два удара на сърцето. Времето се сгъсти и забави. Значи така щеше да умре.

После звън на стъкло разчупи тишината… последван от мек пукот на огнестрелно оръжие, дошъл сякаш от много далеч. А съвсем близо, пред очите й, гърлото на убийцата цъфна във фонтан от кръв и кости.

Ала въпреки това смъртоносният й замах не спря.

Мечът стигна до гърдите на Лиза, разпори кожата и се удари в гръдната й кост. Но в удара вече нямаше нито сила, нито тежест. Безжизнените пръсти изпуснаха дръжката на катаната. Умиращата изтърва меча, преди да е нанесъл по-дълбока рана.

Лиза залитна назад, сякаш най-сетне освободена от някакво заклинание.

Японският меч се завъртя във въздуха и се удари в пода с камбанен звън. Тялото на убийцата се строполи тежко до него.

Лиза продължи да отстъпва — невярваща, изтръпнала, безчувствена.

Нов звън на стъкло.

Някакви думи стигнаха до съзнанието й, сякаш изречени под вода.

— Добре ли си? Лиза…

Тя вдигна поглед към другия край на библиотеката. Към единствения прозорец. Той зейна под ударите на приклад. В отвора се появи лице в рамка от назъбени стъкла.

Пейнтър.

Зад него се вихреше сняг. Нещо голямо, тежко и тъмно се спусна от небето. Хеликоптер. Под него се люлееха въже и сбруя.

Лиза се разтрепери и падна на колене.

— Ей сега идваме — увери я Пейнтър.

Пейнтър стоеше надвесен над трупа на убийцата — втория саботьор. Анна беше клекнала и я претърсваше. Лиза седеше на стол до камината, без пуловер, с разкопчана риза, която разкриваше сутиена й и грозната порезна рана отдолу. С помощта на Гюнтер вече беше почистила раната и сега лепеше едно под друго тънки парченца лейкопласт, за да затвори дългия три сантиметра прорез. Извадила беше късмет. Банелът на сутиена й беше спрял и без това слабия удар и така й беше спасил живота. Да живеят сутиените с банели!

— Никакви документи — каза Анна и се обърна към Пейнтър. — Трябваше ни жива.

Пейнтър нямаше какво да предложи като извинение.

— Целех се в рамото й.

Поклати безпомощно глава. Докато го спускаха от хеликоптера, изведнъж му се зави свят, до такава степен, че почти загуби представа къде е горе и къде — долу. Но нямаха никакво време за губене — и без това едва бяха смогнали да се придвижат от другия край на комплекса. Никога нямаше да успеят, ако бяха тръгнали пеша през замъка. Хеликоптерът беше единственият им шанс — да се прехвърлят над планинския хребет и някой да се спусне през долния люк.

Анна не стреляше добре, а Гюнтер пилотираше.

Което означаваше, че остава само Пейнтър.

Така че въпреки световъртежа и замъгленото зрение той се беше спуснал до прозореца на кабинета и се беше прицелил, доколкото му позволяваха силите. А време за губене нямаше никакво, защото непознатата вече се спускаше към Лиза с вдигнат за удар меч.

И той беше стрелял.

И макар че това можеше да им коства всичко — дори информацията за истинския вдъхновител на саботажите, — Пейнтър не съжаляваше за направения избор. Беше видял ужаса на лицето на Лиза. И забравил за световъртежа, беше натиснал спусъка. Главата му продължаваше да пулсира от болка. А го завладяваше и нов ужас.

Ами ако беше уцелил Лиза? Още колко време щеше да мине, преди да се превърне в пасив, вместо в актив? Реши, че няма да мисли за това.

„Престани да кършиш пръсти и си запретни ръкавите.“

— А някакви отличителни белези? — попита той, включвайки се отново в играта.

— Само това. — Анна завъртя китката на мъртвата жена. — Познато ли ти е?

Черна татуировка загрозяваше съвършената бяла кожа. Четири преплетени кръгчета.

— Изглежда келтско, но иначе нищо не ми говори.

— И на мен. — Анна седна на пода и пусна ръката на трупа.

Пейнтър забеляза нещо друго и се премести по-близо. Обърна отново все още топлата ръка. Нокътят на кутрето липсваше. Дребен дефект, но в случая значим.

Анна пое ръката от него. Потърка мястото на липсващия нокът.

— Сухо е… — Дълбока бръчка се вкопа между веждите й. Погледите им се срещнаха.

— Знаеш какво имам предвид, нали? — каза Пейнтър.

Анна се наведе над лицето на жената.

— За по-сигурно ще трябва да направя сканиране на ретината. За изменения около оптичния нерв.

На Пейнтър обаче не му трябваха други доказателства. Видял беше как се придвижи жената през стаята — с буквално неестествена бързина.

— Тя е от Sonnekonige.

Лиза и Гюнтер дойдоха при тях.

— Не от нашите обаче — каза Анна. — Твърде млада е. Твърде съвършена. Който и да я е създал, е използвал най-новите ни техники, онези, които усъвършенствахме през последните десетилетия при опитите ин витро. Приложили са ги върху хора.

— Възможно ли е някой да ги е създал тук, зад гърба ви… след работно време, така да се каже?

Анна поклати глава.

— Изисква се огромно количество енергия, за да се задейства Камбаната. Щяхме да разберем.

— В такъв случай остава само един вариант.

— Била е създадена другаде. — Анна се изправи. — Някой друг разполага с действаща Камбана.

Пейнтър остана на мястото си. Разглеждаше нокътя и татуировката. Накрая измърмори:

— И този някой е решил да ви отстрани от бизнеса.

Възцари се мълчание.

В тишината Пейнтър чу тих звън, едва доловим. Идваше откъм жената. Осъзна, че вече го е чул на няколко пъти, но пък всички говореха и така и не му беше обърнал внимание.

Вдигна ръкава на парката й.

На китката й имаше цифров часовник с широка кожена каишка, почти три сантиметра. Пейнтър огледа червения му циферблат. Холографска стрелка правеше пълен оборот на всяка секунда. Имаше и дигитален брояч.

С всеки оборот секундите намаляваха.

Оставаше малко повече от минута.

Пейнтър свали часовника и огледа каишката от вътрешната страна. Имаше две сребърни контактни точки. Монитор на сърдечния пулс. А някъде вътре в часовника сигурно имаше микропредавател.

— Какво правиш? — попита Анна.

— Претърси ли я за експлозиви?

— Чиста е — каза Анна. — Защо?

Пейнтър стана и заговори бързо:

— Свързана е с монитор. Когато сърцето й е спряло, е било изпратено съобщение. — Погледна часовника в ръката си. — Това е само таймер.

Вдигна го, така че и те да го видят.

— Клаус и тази жена са имали достъп до целия замък, от колко време, никой не знае. Но във всички случаи достатъчно, за да се подсигурят при неуспех. — Вдигна отново часовника. — Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да не сме тук, когато таймерът стигне до нулата.

Секундната стрелка трепкаше. Тихото прозвъняване се чу отново, когато броячът падна под минута.

— Трябва да се махнем оттук. Веднага!

10. Черният Камелот

— СС се създава като лична охранителна гвардия на Хитлер — обясняваше на френски екскурзоводът, повел група подгизнали туристи из музея. — Всъщност съкращението СС идва от немската дума Schutzstaffel, която означава „охранителен отряд“. Чак по-късно СС се превръща в Черния орден на Химлер.

Грей се дръпна встрани и изчака туристите да го подминат. Докато чакаше директора на музея, беше чул достатъчно от обясненията на екскурзовода, за да придобие представа за историята на замъка. Как Химлер купил замъка само за една райхсмарка, а после похарчил четвърт милиард да го ремонтира и превърне в свой личен Камелот… но и тази сума била ниска в сравнение с цената на човешката кръв и страдания, погребани тук.

Във витрината до Грей беше изложена раирана униформа от концентрационния лагер в Недерхаген.

Поредната гръмотевица изгромоли зад дебелите зидове и прозорците се разтресоха.

Туристите бавно се отдалечиха, гласът на екскурзовода се изгуби сред разговорите на неколцината други посетители, потърсили тук убежище от бурята.

Монк стоеше с Фиона. Райън беше отишъл да доведе директора. Монк се беше навел да разгледа по-отблизо един от прословутите сребърни пръстени Totenkopf, които раздавали на офицерите от СС. Беше гравиран с руни, плюс череп и кръстосани кости. Зловещо произведение на изкуството, пълно със символизъм и самонадеяност.

И други групирани по теми експонати бяха изложени в малката зала — миниатюрни макети, снимки, лични вещи на офицери от СС, дори един странен малък чайник, принадлежал някога на Химлер. Беше украсен с руна във формата на стилизирано слънце.

— Ето го директора — каза Монк и кимна към един набит господин, който тъкмо влизаше заедно с Райън.

Директорът на музея беше петдесетинагодишен, с прошарена коса и омачкан черен костюм. Свали си очилата и подаде ръка на Грей.

— Доктор Дитер Улмщром — представи се той. — Директор на Historisches Museum des Hochstifts Paderborn. Wilkommen.

Притесненият му вид беше в противоречие с гостоприемните думи. Той продължи:

— Младият Райън казва, че сте дошли във връзка с някакви руни, които сте открили в стара книга. Много интригуващо.

Само дето изглеждаше повече уплашен, отколкото заинтригуван.

— Няма да ви отнемем много време — каза Грей. — Надявахме се, че ще ни помогнете със значението на една определена руна.

— Разбира се, разбира се. Няма начин един директор във Вевелсбург да не разбира от руни.

Грей махна на Фиона да му покаже библията. Тя вече я беше извадила.

Грей отвори книгата на последната страница и я показа на директора.

Свил устни, доктор Улмщром сложи очилата на носа си и се наведе да погледне по-отблизо руната, която Хуго Хирцфелд беше нарисувал с мастило върху мукавата на задната корица.

— Мога ли да прегледам книгата, bitte?

След кратко колебание Грей му я връчи.

Директорът я разлисти бавно, като спираше да огледа някои от написаните на ръка символи по вътрешните страници.

— Библия… колко странно…

— И символът отзад? — настоя Грей.

— Разбира се. Това е руната Mensch.

— Mensch — повтори Грей. — Тоест „човек“.

— Ja. Обърнете внимание на формата. Като стилизирано изображение на човек, но без главата. — Директорът разлисти към средата на библията. — Прадядото на Райън, изглежда, е бил вманиачен на тема символи, свързани с Всеотеца.

— Какво имате предвид? — попита Грей.

Улмщром посочи един от символите, надраскани по вътрешните страници на библията.

— Това е руническият знак за „k“ — обясни директорът, — наречен също „сен“ в англосаксонския. Това е по-ранна руна за човек, само с две вдигнати ръце, още по-грубо стилизирана. А на тази страница е огледалният й образ. — Прелисти няколко страници и посочи.

— Двата символа са нещо като двете страни на една и съща монета. Ин и ян. Мъжко и женско. Светлина и мрак.

Грей кимна. Казаното му напомняше за дългите му разговори с Анг Гелу по времето, когато се беше обучавал при будисткия монах. За това как всички общества по света били като омагьосани от тази двойственост. Споменът го подсети за Пейнтър Кроу и веднага го жегна тревога — все още нямаше никаква връзка с шефа в Непал.

Монк насочи разговора в нова посока.

— Тези руни, те какво общо имат с… този… Всеотеца ли беше?

— Трите са взаимно свързани. Символично поне. Често се смята, че голямата руна, руната Mensch, символизира северния бог Тор, който е създател, по-висше същество. Онова, към което всички се стремим.

Грей се опита да подреди детайлите, да си представи отговора.

— И тези две по-ранни руни, те са всъщност двете половини на руната Mensch.

— Ъ? — изхъмка въпросително Монк.

— Ето така — каза Фиона и начерта с пръст върху покритата с прах витринка наблизо. — Събираш двете по-малки руни и се получава по-голямата. Като пъзел.

— Sehr gut — похвали я директорът. Почука с пръст по първите две руни. — Тези обозначават обикновения човек в неговата двойственост, а когато двете му половинки се съберат, се получава Всеотецът, върховното същество. — Върна библията на Грей и поклати глава. — Тези руни очевидно са интересували дълбоко прадядото на Райън.

Грей се взираше в символа върху мукавата на задната корица.

— Райън, Хуго е бил биолог, нали така?

Райън се размърда малко притеснено.

— Да. Баба Тола също.

Грей бавно кимна. Нацистите бяха проявявали неотслабващ интерес към мита за свръхчовека, за Всеотеца, от който уж била произлязла арийската раса. Всичките тези надраскани символи… нима бяха просто израз на вярата на Хуго в нацистката догма? Едва ли. Спомни си какво беше казал Райън за писмата на прадядо си, за растящото отрезвяване на биолога… а и онова странно писмо до сестра му, в което се намекваше за тайна истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на свобода.

От един биолог към друг.

Усещаше, че всичко това е свързано — руните, Всеотецът, отдавна изоставеният научен проект. Каквато и да беше тайната, явно някой смяташе, че е достатъчно важна, за да убива хора.

Улмщром продължи:

— Руната Mensch е била от особен интерес за нацистите, между другото. Те дори я преименували на leben-rune.

— Руната на живота? — попита Грей.

— Ja. Използвали я дори като обозначение за програмата Lebensborn.

— Това пък какво е? — попита Монк.

Отговори му Грей:

— Нацистка програма за развъждане. Ферми за производство на руси и синеоки деца.

Директорът кимна.

— Но също като при двойствеността на руната „k“, и leben-rune си има огледален образ. — Даде знак на Грей да обърне библията на обратно, така че символът да сочи надолу. — Когато се обърне, leben-rune се превръща в своята противоположност. В toten-rune.

Монк изгледа смръщено Грей.

И той преведе:

— Руната на смъртта.

Смъртта отброяваше секундите.

Пейнтър стоеше с часовника-таймер в ръка.

— Пеша няма да успеем. Няма начин да се отдалечим достатъчно.

— Тогава какво? — попита Анна.

— Хеликоптерът — каза Пейнтър и посочи към прозореца.

— Но другите… — Анна тръгна към телефона с намерението да вдигне тревога.

— Keine Zeit — изръмжа Гюнтер.

После свали автомата си, руски А-91, откачи пълнител с 40-милиметрови гранати от колана си и го зареди.

— Hier! — Тръгна с големи крачки към бюрото на Анна. — Schnell!

Насочи оръжието към зарешетения прозорец.

Пейнтър грабна Лиза за ръката и я повлече към бюрото. Анна хукна след тях. Гюнтер стреля.

Всички се хвърлиха зад бюрото.

Гюнтер сграбчи сестра си през кръста и легна отгоре й да я защити. Гранатата избухна оглушително. Ушите на Пейнтър изпукаха.

Ударната вълна избута бюрото с цяла крачка. Парчета камък и стъкло обсипаха плота. Пелена от прах и дим се спусна отгоре им.

Гюнтер дръпна Анна да стане. Никой не губи време за приказки. В стената на библиотеката зееше неравна дупка. Книги — разкъсани и горящи — се въргаляха по пода, други бяха отнесени чак в двора навън.

Четиримата хукнаха към изхода.

Хеликоптерът клечеше под надвисналия скален корниз. На по-малко от четиридесет метра. Като прескачаха отломките, те хукнаха към машината.

Пейнтър все така стискаше таймера. Погледна го чак когато стигнаха до хеликоптера. Гюнтер се оказа най-бърз и им отвори задната врата. Пейнтър помогна на Анна и Лиза да се качат, после се метна след тях.

Гюнтер вече седеше на пилотското място. Коланите изщракаха в закопчалките. Пейнтър погледна таймера. Не че имаше смисъл. Или щяха да се измъкнат, или не.

Гледаше цифрите. Главата го болеше ужасно, сякаш шишове пробождаха очите му. Цифрите се размазваха пред погледа му.

Нямаше време.

Двигателят вече ръмжеше. Пейнтър погледна нагоре. Роторите бяха започнали да се въртят… бавно, твърде бавно. Погледна през страничния прозорец. Хеликоптерът бе на стръмен заснежен склон, обрулен от снощната буря. Небето от другата страна беше закърпено с облаци, а по ниските места се влачеха мъгли.

Гюнтер изруга. Хеликоптерът нямаше да се издигне в разредения въздух, преди роторите му да достигнат пълната си скорост.

Нямаше да успеят. Абсурд.

Пейнтър посегна към ръката на Лиза.

Стисна я здраво… а после целият свят изведнъж подскочи и се стовари обратно. Чу се далечен кух бумтеж. Всички затаиха дъх в очакване взривната вълна да ги катурне по нанадолнището. Но нищо повече не се случи. Може пък да им се разминеше в края на краищата.

В следващия миг скалният корниз, на който бяха, се отчупи. Хеликоптерът се наклони с носа напред. Роторите му се въртяха безпомощно. Целият заснежен склон се хързулна като ледена плоча, сякаш планината беше отърсила рамене, и повлече хеликоптера със себе си.

Право към ръба на пропастта. Засипваха ги вълни от сняг.

Земята подскочи отново — още една експлозия…

Хеликоптерът все така не излиташе.

Гюнтер се бореше с контролните уреди, подаваше газ до дупка.

Пропастта летеше към тях. Грохотът на свличащия се сняг се чуваше дори през рева на хеликоптера, трещеше като огромен водопад.

Лиза се притисна към Пейнтър, ръката й стискаше неговата до болка. От другата му страна Анна седеше вцепенена, с безизразно лице и вперени напред очи.

Гюнтер бе потънал в мъртвешко мълчание.

Хеликоптерът падна през ръба.

Останала без опора, машината се килна настрани сред пелена от сняг. Падаха бързо, хеликоптерът се тресеше и се люшкаше.

Никой не издаде и звук. Роторите пищяха и за четиримата.

После, най-неочаквано, роторите захапаха въздуха. С леко подрусване, като от спрял асансьор, хеликоптерът се закрепи. Гюнтер изръмжа… и бавно, много бавно, изведе машината в спирала нагоре.

Пред тях ариергардът на лавината се сурна през ръба.

Хеликоптерът се издигна и видяха опустошението. Дим бълваше през всички прозорци на фасадата. Тежките врати на входа бяха изкъртени. Иззад планинския масив се издигаше плътен стълб дим — откъм хеликоптерната площадка в другия край на комплекса.

— Почти сто и петдесет души… — въздъхна Анна, опряла ръце на страничния прозорец.

— Може някои да са се спасили — каза Лиза, очите й не мигаха.

Не се забелязваше никакво движение.

Само дим.

Анна посочи към замъка.

— Wir sollten suchen…

Ала нямаше да има нито търсене, нито спасителна операция.

Никога.

Ослепителнобяло сияние, като светкавица, се ливна през всички прозорци. Зад планинския масив сякаш изгря бяло слънце. Никакъв звук. Светкавица без гръм. Светкавица, която прогаря ретината и отнема зрението.

Ослепен, Пейнтър усети как хеликоптерът се люшка. И ето че се появи звукът — стържене и трополене на скали. Неописуемо и невъзможно силен звук. Не просто като лавина. Звучеше като нещо тектонично, като разместване на континентални плочи.

Хеликоптерът се разтресе…

Зрението се връщаше бавно и болезнено.

Пейнтър притисна лице до прозореца и погледна с присвити очи надолу.

— Господи… — прошепна, обзет от страхопочитание.

Скален прах висеше във въздуха и скриваше отчасти гледката, но не можеше да скрие мащаба на унищожението. Целият планински масив се беше сринал сам в себе си. Гранитното рамо, надвисвало допреди секунди над замъка, се беше срутило, сякаш всичко под него — комплексът и голяма част от планината — просто бяха изчезнали.

— Unmoglich — промълви невярващо Анна.

— Какво?

— Такова унищожение… трябва да са използвали бомба с ЕТН.

Пейнтър я изчака да обясни.

— ЕТН. Енергията на точка нула. Формулите на Айнщайн довеждат до първата ядрена бомба, разбъркват енергиите на няколко уранови атома. Ала ядрената бомба е нищо в сравнение с потенциалната сила, скрита в квантовите теории на Планк. Такива бомби биха използвали енергиите, зародили се още при Големия взрив.

В кабината се възцари пълно мълчание.

Анна поклати глава.

— Експериментите с горивния източник на Камбаната — Зерум 525 — намекваха за потенциалната употреба на енергията на точка нула като оръжие. Но никога не сме работили по това й приложение.

— Е, някой друг явно го е направил — каза Пейнтър. Помисли си за мъртвата ледено руса убийца.

Анна се обърна към него; на лицето й бе изписан ужас и пълно стъписване.

— Трябва да ги спрем.

— Кого? Кои са те?

Лиза се размърда.

— Мисля, че скоро ще разберем. — И посочи през прозореца.

Над върха вдясно от тях се бяха появили три хеликоптера, бели, за да се сливат с пейзажа. Развърнаха се и поеха от три страни към техния.

Пейнтър знаеше достатъчно за въздушния бой.

Бяха се развърнали в атакуваща формация.

— Северната кула е насам — каза доктор Улмщром и поведе Грей, Монк и Фиона през задната врата на изложбената зала. Райън беше тръгнал преди тях с една стройна жена, облечена в костюм от туид — уредничка в музея. Отишли бяха да направят копие на писмото на Хуго Хирцфелд, както и на всичко друго, свързано с научната дейност на прадядо му. Грей усещаше, че е близо до някои отговори, но първо му трябваше още информация.

С тази цел се беше съгласил директорът лично да ги разведе из замъка на Химлер. Именно тук беше започнала връзката на Хуго с нацистите. Грей си даваше сметка, че за да се придвижи напред, трябва да придобие възможно най-ясна представа за ситуацията през войната — а по-добър източник на подобна информация от директора едва ли щеше да намери.

— За да бъдат наистина разбрани нацистите — почна Улмщром, — човек не бива да ги разглежда само като политическа партия. Наричали себе си Nationalsozialistische Deutsche Arbeitepartei — Германска националсоциалистическа работническа партия, — но в действителност организацията им представлявала по-скоро култ.

— Култ ли? — попита Грей.

— Налице са всички данни за това. Духовен водач, чиито решения не се подлагат на съмнение, негови последователи, облечени еднакво, ритуали и кръвни клетви, провеждани тайно, и най-важното — въвеждането на символ, тотем, който да почитат безпрекословно. Hakenkreuz. Пречупеният кръст, наричан още свастика. Символ, събиращ в едно разпятието и звездата на Давид.

— Кришнарчета, тъпкани с анаболи — измърмори Монк.

— Не се шегувайте. Нацистите разбирали присъщата на идеите сила. Сила, по-голяма от всяко оръжие или ракета. Използвали я, за да подчинят и промият мозъците на цяла нация.

Светкавица озари коридора зад тях. Гръмотевица изтрополи по петите й, силна и басова. Осветлението примигна.

Всички спряха.

— Само един пищящ прилеп… — прошепна Монк. — Дори и най-малкият…

Лампите засветиха нормално и те продължиха напред. Коридорът свърши пред стъклена врата с решетки. От другата й страна имаше просторно помещение.

— Това е така наречената Obergruppenfuhrersaal. — Улмщром извади тежка връзка ключове и отключи вратата. — Вътрешното светилище на замъка. Тук обикновено не се допускат посетители, но мисля, че на вас ще ви се стори интересна.

Отвори вратата и ги покани да влязат.

Минаха един след друг. Дъжд плющеше по пръстена от прозорци на кръглата зала.

— Химлер построил тази зала като повторение на онази в Камелот, замъка на крал Артур. Дори имало дъбова кръгла маса в средата, където се събирали дванайсетимата висши офицери на неговия Черен орден.

— Какъв е този Черен орден? — попита Монк.

— Друго име на СС. По-точно Schwarze Auftrag, или Черният орден, е името, дадено от Химлер на кръга негови приближени, тайната кабала, която водела началото си още от окултисткото общество „Туле“.

Грей наостри уши. Пак „Туле“. Химлер бил негов член, прадядото на Райън също. Замисли се за връзката. Вътрешен кръг от окултисти и учени, които вярват, че някога светът е бил управляван от господарска раса… и че това ще се случи отново.

Директорът продължи разказа си:

— Химлер бил убеден, че тази зала и кулата, в която тя се намира, са духовният и географски център на новия арийски свят.

— Защо точно тук? — попита Грей.

Улмщром сви рамене и тръгна към центъра на залата.

— Някъде по тези земи тевтонците са надвили римляните в една от най-важните битки в историята на германските народи.

Нещо подобно им беше разказал и бащата на Райън.

— Но може да е имало и други причини. Тук легенди колкото щеш. Недалеч има група праисторически монолити, подобни на камъните при Стоунхендж, казват се Екстернщайн. Някои твърдят, че под тях били корените на Северното световно дърво, Игдрасил. А да не забравяме, разбира се, и за вещиците.

— Които са били избити тук — каза Грей.

— Химлер вярвал, вероятно с основание, че жените са били убити, защото са били езичници, практикуващи нордическите обичаи и ритуали. От негова гледна точка, фактът, че кръвта им е била пролята тук, бил по-скоро освещаване на тукашната земя.

— Значи агентите по недвижими имоти са прави — измърмори Монк. — Местоположение и пак местоположение, това е ключовата дума.

Улмщром се намръщи, но продължи без коментар:

— Каквато и да е причината, ето това е същинското предназначение на Вевелсбург. — И посочи към пода.

Рисунък от тъмнозелени плочки изпъкваше на белия фон в сумрака. Приличаше на слънце, от което излизаха дванайсет светкавици.

— Schwarze Sonne. Черното слънце. — Улмщром тръгна покрай външната окръжност. — И този символ е свързан с много легенди. Но за нацистите той символизирал земята, откъдето произлизал Всеотецът. Земя, позната под много имена. Туле, Хиперборея, Агарта. По-общо, символът представлявал слънцето, под което щяла да се прероди арийската раса.

— Което ни връща към Всеотеца — каза Грей, замислил се за руната Mensch.

— Това била върховната цел на нацистите… или поне на Химлер и неговия Черен орден. Да се въздигне немският народ до предишния си богоподобен статут. Именно затова Химлер избрал този символ за един вид лого на своя Черен орден.

Грей започна да се досеща за естеството на научния проект, възложен на Хуго. Биолог, свързан с Вевелсбург. Дали не се е забъркал в някаква още по-изродена форма на проекта Lebensborn, някакъв вид евгенична програма — теорията за низшите раси, които се плодят като зайци и развалят човешкия геном? На защо някой би пощурял по такава програма днес, и то до степен да убива хора наляво и надясно? Какво толкова беше открил Хуго, че да го запази в дълбока тайна, да го погребе шифровано в семейните си книги?

Спомни си какво им беше казал Райън за писмото, което прадядо му написал на дъщеря си малко преди да умре. За тайната истина, която е твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на свобода. Какво беше открил? Какво беше решил да скрие от нацистките си шефове?

Нова светкавица обля залата в светлина. Символът на черното слънце грейна. Електрическото осветление потрепна отново, докато гръмотевицата тресеше кацналия на хълма замък. Да, това не беше най-подходящото място, където да се озовеш по време на гръмотевична буря.

Сякаш в потвърждение осветлението примигна отново… а после лампите угаснаха.

Токът спря.

Но пък през прозорците все още нахлуваше достатъчно сумрачна светлина.

Отнякъде долетяха силни гласове, викове.

Силен трясък долетя от по-близо.

Всички обърнаха погледи натам.

Вратата на залата се беше затръшнала. Грей посегна към пистолета под мишницата си.

— От охранителната система е — успокои ги Улмщром. — Не се притеснявайте. Резервните генератори всеки миг ще…

Лампите примигнаха, после се включиха.

Улмщром кимна.

— Ето, нали ви казах. Es tut mir leid — извини се той. — Насам, моля.

Поведе ги обратно през вратата, но вместо да тръгне към централната зала, се насочи към някакво стълбище отстрани. Явно туристическата обиколка още не беше свършила.

— Мисля, че следващата стая ще ви се стори още по-интересна, защото там ще видите руната Mensch от вашата библия.

По коридора се чуха стъпки, приближаваха се бързо.

Грей се обърна и осъзна, че ръката му още е върху пистолета. Но не се наложи да го вади от кобура. Стъпките се оказаха на Райън, който бързаше към тях, стиснал дебел кафяв плик.

Настигна ги задъхан. Очите му шареха неспокойно, сигурно заради спирането на тока отпреди малко.

— Ich glaube… — Окашля се да прочисти гърлото си. — Взех всички документи, включително писмото до баба Тола.

Монк взе плика и изсумтя:

— Значи вече можем да се разкараме оттук.

Може би наистина трябваше да побързат. Грей погледна към доктор Улмщром, който стоеше при стълбището, водещо надолу.

Директорът на музея пристъпи към тях.

— Ако бързате…

— He, bitte. Та какво казвахте за руната Mensch? Глупаво ще е да си тръгнем, без да разберем колкото се може повече.

Улмщром вдигна ръка и махна към стълбището.

— На долното ниво се намира единствената стая в целия замък, където може да се види руната Mensch. Разбира се, присъствието й е съвсем на място, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

Улмщром въздъхна и си погледна часовника.

— Елате. И без това трябва да побързаме. — Обърна се и заслиза по стълбището.

Грей махна на Фиона и Райън да го последват. Монк извъртя очи, докато минаваше покрай него.

— Призрачен замък… По-добре да си бяхме тръгнали…

Грей разбираше неустоимото му желание да се махне оттук. И той го усещаше. Първо фалшивата тревога с мерцедеса, после спрелият ток. Но пък нищо съмнително не се беше случило. А шансът да научат още нещо за руната в библията и присъствието й тук не беше за изпускане.

Чу глас — директорът и другите бяха стигнали долу.

— Тази стая се намира точно под Obergruppenfuhrersaal.

Грей ги настигна, докато директорът отключваше друга врата, същата като вратата на горния етаж, с дебело стъкло и охранителна решетка. Задържа я да влязат, после влезе след тях.

И тази стая беше кръгла, но без прозорци, слабо осветена от аплици. Дванайсет гранитни колони обикаляха в пръстен помещението — поддържаха куполообразния таван. В центъра му беше нарисувана свастика.

— Това е криптата на замъка — каза Улмщром. — Вижте ямата в центъра на стаята. Тук изгаряли церемониално нашивките на провалилите се офицери от СС.

Грей вече беше забелязал каменната яма, точно под свастиката на тавана.

— Ако застанете близо до ямата и погледнете към стените, ще видите руните Mensch, изобразени там.

Грей пристъпи към ямата и изпълни указанията. На равни разстояния в четирите посоки руните изпъкваха ясно, вдълбани в каменните стени. Сега вече Грей разбираше казаното от Улмщром преди малко. „Присъствието на руните е съвсем на място, като се има предвид…“

Тук руните бяха обърнати надолу.

Toten-runes.

Руни на смъртта.

Силен трясък, същият като онзи отпреди малко, разтърси стаята. Само че този път токът не угасна. Грей се завъртя, осъзнал грешката си. Любопитството му го беше разсеяло. Доктор Улмщром всъщност така и не се беше отдалечил на повече от крачка от вратата.

А сега стоеше от другата й страна и спускаше заключващия механизъм.

Извика през дебелото стъкло, което без съмнение беше бронирано.

— Сега ще разберете истинското значение на toten-rune.

След което се чу силно изпукване. Всички лампи угаснаха. Стаята потъна в пълен мрак.

В тишината на потресеното им мълчание нахлу нов звук — зловещо съскане.

Но не на змия.

Грей усети вкуса в устата си.

Газ.

Трите хеликоптера се разгърнаха в атакуваща формация.

Пейнтър наблюдаваше приближаването им с бинокъл. Беше разкопчал колана си и пълзешком се беше прехвърлил на мястото до пилота. Веднага позна вражеските машини — „Юрокоптер Тайгър“, снаряжени с ракети въздух-въздух.

— Нашият хеликоптер има ли някакви оръжия? — попита той Гюнтер.

Гигантът поклати глава.

— Nein.

Опитваше се да обърне хеликоптера на сто и осемдесет градуса и да избяга от преследвачите. Завърши маневрата и даде газ. Това беше единствената им надежда — скоростта.

Техният хеликоптер, по-лек като конструкция и без тежестта на въоръжение, беше едновременно по-бърз и по-маневрен. Но дори и това предимство си имаше ограничения.

Пейнтър знаеше накъде ги води Гюнтер, притискан от машините отзад. Добре беше изучил картите на района. Китайската граница отстоеше само на петдесетина километра.

Ако атакуващите хеликоптери не ги сваляха, навлизането в китайското въздушно пространство определено щеше да доведе до същото. А при напрежението в последно време между непалското правителство и маоистките бунтовници границата се охраняваше дори по-бдително от обичайното. Озовали се бяха между чука и наковалнята.

— Изстреляха ракета! — извика Анна от задната седалка.

Шеметна резка от пушек и огън мина от дясната им страна, само на метри от корпуса. Ракетата се заби в заледеното било пред тях. Лумна огън, разхвърчаха се скални отломки. Голям къс от билото се откърти и се плъзна по склона.

Гюнтер наклони хеликоптера и го изведе извън дъжда от отломки.

После се гмурна рязко надолу и се провря между два скални рида. Временно бяха извън директната линия на обстрел.

— Ако кацнем? — каза Анна. — Сега. И продължим пешком.

Пейнтър поклати глава и извика, за да го чуят над рева на двигателя:

— Тези хеликоптери имат инфрачервено засичане. Ще ни открият веднага. И няма начин да се измъкнем от ракетите и картечниците им.

— Тогава какво ще правим?

Нажежените до бяло шишове на главоболието продължаваха да го измъчват. Зрението му се беше свило до лазерен фокус.

Отговори Лиза — беше се навела напред откъм задната седалка и бе забила поглед в компаса.

— Еверест — каза тя.

— Какво?

Лиза кимна към компаса.

— Движим се право към Еверест. Защо не кацнем там и не се смесим с катерачите?

Пейнтър се замисли за плана й. „Да се скрием на видно място.“

— Заради бурята планината направо се беше задръстила — продължи тя високо. — Когато тръгнах, поне двеста души чакаха времето да се оправи. Имаше и войници от непалската армия. Може и още да са пристигнали след опожаряването на манастира.

Лиза хвърли поглед към Анна. Пейнтър видя изражението й и разбра какво означава. Двамата се бореха за живота си в една лодка със същите хора, които бяха опожарили манастира. Ала по-голям враг заплашваше и четиримата. Макар Анна да беше направила жесток и непростим избор, необходимостта от нейните действия беше предизвикана от действията на другата, вражеската фракция, която беше задвижила събитията, довела и четиримата дотук.

А Пейнтър знаеше и друго — че няма да се свърши само с това. Това тук беше само началото, диверсия, предназначена да отклони вниманието от нещо друго. От нещо чудовищно. Думите на Анна кънтяха в измъчената му глава.

„Трябва да ги спрем.“

— При толкова много сателитни телефони и видеообмен от базовия лагер едва ли ще посмеят да атакуват — каза Лиза.

— Да се надяваме — каза Пейнтър. — Защото ако не се оттеглят, ще поставим в опасност живота на много хора.

Лиза се намръщи. Пейнтър знаеше, че сред хората в базовия лагер е и брат й. Двамата се спогледаха.

— Става въпрос за нещо наистина важно — каза тя, стигнала до същото заключение, до което беше стигнал и той преди миг. — Налага се да поемем риска. Трябва да кажем на някого какво става!

Пейнтър само кимна.

— По-бързо ще е, ако минем над отсамния му склон, вместо да го заобиколим, за да стигнем до другия — каза Анна и посочи огромната планина пред тях.

— Значи тръгваме към базовия лагер? — попита Пейнтър.

Явно бяха постигнали единодушие.

Но не всичко зависеше от тях.

Над хребета изрева хеликоптер и плъзгачите му минаха сякаш на сантиметри над тях. Новопоявилият се, изглежда, не беше очаквал да ги открие тук. „Тигърът“ се извъртя и набра височина в изненадан пирует.

Уви, бяха ги открили.

Пейнтър се надяваше другите два хеликоптера да ги търсят далече оттук… но пък и един „Тигър“ беше достатъчен.

Тяхната невъоръжена машина зави към широка клисура, цялата в сняг и лед. Никакво прикритие. Вражеският пилот реагира веднага и ги последва.

Гюнтер увеличи скоростта максимално, може и да успееха да надбягат по-тежкия „Тигър“… но не и ракетите му.

Сякаш за да подчертае това, вражеският хеликоптер откри огън с картечниците си, куршумите задупчиха заледения сняг.

— Няма да го надбягаш, забрави! — изкрещя Пейнтър и вдигна палец нагоре. — По-добре се надбягвайте натам.

Гюнтер го погледна, свъсил вежди.

— Той е по-тежък — обясни Пейнтър. — Ние можем да се изкачим на по-голяма височина. Където няма как да ни последва.

Гюнтер кимна и дръпна лоста за управление назад. Хеликоптерът се изстреля нагоре като експресен асансьор.

Преследвачът им явно не очакваше подобна маневра и изгуби няколко секунди.

Пейнтър гледаше висотомера. Световният рекорд за височинно изкачване с хеликоптер беше поставен с машина от същия модел като тяхната, „А-Стар“, без въоръжение. Онзи хеликоптер беше кацнал на Еверест. Не беше нужно да се изкачват чак толкова високо — след седем хиляди метра тежкият „Тигър“ започна да изостава, роторите му блъскаха напразно разредения въздух, машината се клатеше странично, което допълнително възпрепятстваше успешна стрелба с ракетите.

А тяхната машина все така се издигаше към безопасността.

Но пък не можеха вечно да останат тук, горе.

Всичко, което отива нагоре, рано или късно трябва да се върне долу.

А като кръжаща акула, атакуващият хеликоптер ги чакаше в ниското. Трябваше само да ги следи, нищо друго. Пейнтър забеляза и другите два да летят към тях — истинска глутница, която се събира около ранената плячка.

— Мини над хеликоптера — каза Пейнтър и постави дланите си една над друга за по-ясно.

Гюнтер продължаваше да се мръщи, но въпреки това последва съвета му.

Пейнтър се извърна към Анна и Лиза.

— Вие двете, искам да гледате внимателно през страничните прозорци. Кажете ми, когато е точно под нас.

Те кимнаха, че са го разбрали.

Пейнтър хвана лоста пред себе си.

— Почти! — извика Лиза от своята страна.

— Готово! — извика и Анна секунда по-късно.

Пейнтър дръпна лоста. Той контролираше лебедката, прикачена към колесниците на хеликоптера. Въжето и сбруята бяха спуснали Пейнтър по-рано, когато преследваха убийцата в замъка. Само че сега той не спускаше сбруята. Лостът, който държеше, се използваше за изхвърляне на цялата лебедка, в случай че механизмът заяде. Пейнтър го дръпна докрай и усети тласъка на изхвърлянето.

Притисна лице към прозореца.

Гюнтер изведе хеликоптера встрани, за да виждат по-добре.

Тежката лебедка падаше с въртеливо движение, сбруята и въжето се развиваха в оплетена маса.

Всичко това се удари в роторите на хеликоптера под тях. Ефектът беше разрушителен. Роторите се откъртиха и се разхвърчаха във всички посоки. Самата машина се завъртя, килна се настрани и започна бързо да пада.

Нямаше време за губене. Пейнтър посочи единствения им съсед на тази височина. Белият масив на Еверест се издигаше напред, обвит в облачна пелена.

Трябваше да стигнат до базовия лагер на по-ниските му склонове… само че там, на по-малките височини, небето беше опасно.

Още два хеликоптера, разлютени като стършели, летяха към тях.

А на Пейнтър му бяха свършили лебедките.

Лиза гледаше как другите хеликоптери се приближават и уголемяват — от мушици в началото до ястреби сега. Надбягването беше започнало.

Гюнтер наклони стръмно тяхната машина и се гмурна към не така разредения въздух долу. Прицелил се беше в пролуката между връх Еверест и неговия побратим Лхотце. Извит хребет — прословутата южна седловина — свързваше Лхотце с Еверест. Трябваше да минат над нея и да оставят планината между себе си и преследвачите. Базовият лагер лежеше от другата страна на седловината, в подножието й.

Ако успееха да стигнат там…

Лиза си представи брат си, широката му усмивка, врътката в косата му отзад, която все се опитваше да приглади. Къде им беше умът, да пренасят тази война в базовия лагер, при брат й?

Пейнтър и Гюнтер се бяха привели над контролните уреди и говореха нещо, но ревът на двигателя поглъщаше думите им. Просто трябваше да вярва, че Пейнтър знае какво прави. Той не би изложил на излишен риск никого.

Седловината се приближаваше. Еверест изпълваше гледката вдясно, вятърът разнасяше сняг по върха му. Лхотце, четвъртият по височина връх на света, се изправяше като стена вляво.

Гюнтер снижи хеликоптера в по-остър ъгъл. Лиза стисна предпазния колан.

Пронизителен писък се вряза в рева на двигателя и тракането на перките.

— Ракета! — извика Анна.

Гюнтер рязко дръпна лоста. Носът на хеликоптера се вирна нагоре и надясно. Ракетата мина под плъзгачите им и се заби в източния край на седловината. Към небето изригна огън. Гюнтер побърза пак да сниши хеликоптера, далеч от разлетелите се отломки.

Притиснала буза до прозореца, Лиза гледаше назад. Двата хеликоптера бяха скъсили разстоянието и се насочваха към тях. А после ледена стена ги скри от погледа й.

— Прехвърлихме билото! — извика Пейнтър. — Дръжте се здраво!

Лиза се обърна напред. Хеликоптерът се спусна стремглаво покрай почти вертикалния склон на южната седловина. Сняг и лед се изнизваха под тях. Напред се появи по-тъмно петно. Базовият лагер.

Летяха право натам, сякаш смятаха да се забият в палатковия град.

Лагерът се разду под тях, разрастваше се с всяка секунда, вече се различаваха и палатките.

— Ще кацнем тежко! — извика Пейнтър.

Гюнтер не намали.

Лиза зашепна:

— О, Боже… о, Боже… о, Боже…

В последния момент Гюнтер вдигна носа на машината нагоре, водеше отчаяна борба с контролните уреди. И с вятъра, който ги натискаше надолу.

Светът около тях се люлееше като пиян.

Лиза стисна до болка страничните облегалки; единствено предпазният колан я задържаше на мястото й.

А после плъзгачите се удариха силно в земята, носът на хеликоптера се озова малко по-ниско от оптималната позиция за кацане и Лиза политна напред. Коланът я задържа. Вихрушката на роторите вдигна пушилка от сняг. Хеликоптерът се люшна назад и клекна стабилно на плъзгачите.

— Бързо навън! — изкрещя Пейнтър, докато Гюнтер изключваше двигателя.

Люковете изщракаха и четиримата се изсипаха от кабината.

Пейнтър сграбчи ръката на Лиза. Анна и Гюнтер ги последваха. Към тях тичаха хора. Лиза вдигна поглед към хребета. Иззад седловината още се вдигаше дим от забилата се ракета. Несъмнено всички в лагера бяха чули експлозията и именно тя ги беше изкарала от палатките.

Засипаха ги гласове, мешавица от езици.

Лиза, почти оглушала от трещенето в хеликоптера, ги чуваше сякаш от километри.

А после един познат глас стигна до нея:

— Лиза!

Тя се обърна. Висок мъж с черна грейка и сива термориза разбутваше яростно тълпата.

— Джош!

Пейнтър я пусна и след миг Лиза се озова в прегръдките на брат си, сгуши се до гърдите му. Миришеше на якове. По-приятна миризма не беше усещала в живота си.

Зад тях Гюнтер изръмжа:

— Pass auf!

Предупреждение.

Всички наоколо се раздвижиха и засочиха към небето.

Лиза се отскубна от прегръдките на брат си.

Двата хеликоптера бяха увиснали над седловината, перките им разбъркваха дима от ракетното попадение. Хищни, смъртоносни.

„Махайте се — помисли си Лиза — напрегнато, сякаш можеше да им го внуши само с усилие на волята си. — Махайте се, дяволите ви взели!“

— Тези пък кои са? — попита някой.

И без да се обръща, Лиза позна Бостънския Боб — поредната грешка от миналото й. Вечното мрънкащо недоволство в гласа му го издаваше като документ за самоличност. Нахален както винаги, той явно беше тръгнал след Джош. Лиза не му обърна внимание.

Ала Джош, изглежда, беше усетил напрежението й при появата на хеликоптерите.

— Лиза, какво става?

Тя само поклати глава, вперила очи в небето. Не биваше да раздвоява вниманието си, ако искаше да ги прогони.

Уви, и това не помогна.

Двата хеликоптера едновременно се гмурнаха към тях. Огнен пукот освети носовете им. Сняг и лед изригнаха в паралелни смъртоносни пътеки — идваха право към базовия лагер.

— Не… — простена Лиза.

Бостънския Боб заотстъпва и изкрещя:

— Какво си направила, за Бога?

Тълпата, зашеметена и вкаменила се за миг, изведнъж изригна в писъци и викове и се пръсна във всички посоки.

Пейнтър грабна другата ръка на Лиза. Дръпна я и повлече и Джош с нея. Но нямаше къде да се скрият.

— Радио! — изкрещя Пейнтър на Джош. — Къде има радио?

Брат й се взираше онемял в небето.

Лиза го разтърси за ръката и той най-после я погледна.

— Джош, трябва да намерим радиостанция! — Знаеше какво има предвид Пейнтър. Ако не друго, трябваше поне да съобщят на някого във външния свят какво става.

Брат й се закашля, съвзе се и посочи.

— Ето там… След като бунтовниците нападнаха манастира, включиха спешна комуникационна мрежа — И забърза към една голяма червена палатка.

Бостънския Боб заподтичва подир тях, доловил авторитета, който се излъчваше от Пейнтър и Гюнтер. Или пък беше заради автомата на Гюнтер. Германецът беше заредил нова граната в приставката му. Готов беше да окаже последен отпор и да ги прикрива, докато те се оправят с радиостанцията.

Но преди да са стигнали до палатката, Пейнтър извика:

— Залегни!

И я повали на земята. Всички последваха примера му, макар че се наложи Джош да дръпне със сила Бостънския Боб.

Странен нов звук, като пищене, отекна в планината.

Пейнтър трескаво оглеждаше небето.

— Какво е това? — възкликна Лиза.

— Чакай — измърмори Пейнтър, бе свъсил объркано чело.

Иззад връх Лхотце се появиха два военни самолета. Огнени езици изригнаха изпод крилете им.

Ракети.

О, не!

Само че не в лагера се целеха самолетите. Стрелнаха се с гръмовен рев над палатковия град, разделиха се и набраха рязко височина.

Двата атакуващи хеликоптера, изминали вече три четвърти от разстоянието до лагера, се взривиха, ударени от ракетите с топлинно насочване. Горящите им останки се забиха в склона и изригнаха във фонтани от пламъци и сняг. Заваляха отломки, но нито една не стигна до лагера.

Пейнтър стана и помогна на Лиза да се изправи.

Другите се заизправяха след тях.

Бостънския Боб се втурна към Лиза и размаха пръст пред лицето й.

— Какво значи това, мамка му? Ти ни го стовари на главата!

Лиза му обърна гръб. Къде й беше умът, че да легне с това мекотело? Сякаш го беше направила някаква друга, непозната й жена.

— Не ми обръщай гръб, кучка с кучка!

Лиза се извъртя, стиснала юмруци… но Пейнтър я изпревари. Юмрукът му се заби в лицето на Бостънския Боб. Лиза беше чувала израза „да паднеш като покосен“, но не беше виждала никой да пада така. Бостънския Боб политна като отсечено дърво и падна на земята. И не помръдна, проснат като труп, със счупен нос и в безсъзнание.

Пейнтър разтърси ръката си и примижа.

Джош ги зяпна, после се ухили.

— Приятел, от цяла седмица си мечтаех да го направя.

В този момент някакъв мъж с пясъчноруса коса излезе от червената палатка. Беше с военна униформа. Военна униформа на САЩ. Погледът му се закова върху Пейнтър.

— Директор Кроу? — попита той и протегна ръка.

Пейнтър я стисна и примижа — натъртените кокалчета боляха.

— Имате много поздрави от Логан Грегъри, сър — каза мъжът и кимна към димящите на склона отломки.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна Пейнтър.

— В момента чака на линия. Бихте ли ме последвали?

Пейнтър придружи офицера от въздушните сили, майор Брукс, към комуникационната палатка. Лиза се опита да го последва заедно с Анна и Гюнтер, но майор Брукс вдигна ръка и ги спря.

— Ей сега се връщам — успокои ги Пейнтър.

Наведе се и влезе в палатката. Вътре имаше пълен комплект комуникационно оборудване. Един офицер отстъпи от сателитната телекомуникационна станция и Пейнтър зае мястото му и вдигна слушалката.

— Логан?

Гласът от другия край на линията се чу съвсем ясно:

— Директор Кроу, не мога да ви опиша колко се радвам да ви чуя.

— Май трябва да благодаря на теб за това.

— Получихме сигнала ви за помощ.

Пейнтър кимна. Значи съобщението му бе стигнало където трябва, изпратено чрез единичното излъчване от импровизирания усилвател, който беше сглобил в замъка, преди той да даде на късо.

— Доста се поозорихме, докато уредим сателитно наблюдение и координираме действията си с непалците — обясни Логан. — Успяхме, но беше на косъм.

Логан явно беше наблюдавал цялата ситуация чрез сателит, навярно още от момента, когато бяха избягали от замъка. Но подробностите щяха да почакат. Пейнтър си имаше по-неотложни грижи.

— Логан, ще те уведомя за всичко случило се, но преди това искам да направиш едно спешно проучване. Ще ти пратя по факса един символ, татуировка. — Пейнтър се обърна към майора и с жест му поиска нещо за писане. Подадоха му необходимото. Той нарисува набързо символа, който беше видял върху ръката на убийцата. Засега разполагаха само с това.

— Веднага започнете работа — продължи Пейнтър. — Виж дали някоя терористична организация, политическа партия, наркокартел или дори звено на бойскаути може да бъде свързано с този символ.

— Веднага ще се заема.

Пейнтър довърши не особено умелата скица на татуираната детелина, подаде листа на офицера по комуникациите и той веднага я пусна по факса.

Междувременно Пейнтър описа в най-общи линии случилото се на своя заместник. За щастие, Логан го остави да довърши, без да задава излишни въпроси.

— Факсът пристигна ли вече? — попита Пейнтър, щом свърши.

— Държа го в ръцете си.

— Чудесно. Проучването… искам го с най-висок приоритет.

Последва дълга пауза. Пълно мълчание в ефира. Пейнтър помисли, че връзката е прекъснала, но после Логан най-сетне се обади, предпазливо и смутено.

— Сър…

— Какво има?

— Този символ ми е познат. Грейсън Пиърс ми изпрати същия преди осем часа.

— Какво?!

Логан му обясни за събитията в Копенхаген. Пейнтър се мъчеше да обхване всичко това и да го намести в ума си.

Адреналинът от преследването вече спадаше и пулсиращото главоболие му пречеше да се съсредоточи. Той се мъчеше да не му обръща внимание и да навърже новите факти към старите. Явно същите убийци бяха погнали и Грей — Sonnekonige, родени под въздействието на друга Камбана. Но какво правеха в Европа? Какво беше толкова важно в няколко стари книги? В момента Грей бил някъде в Германия и вървял по следата с надеждата да разбере нещо повече.

Затвори очи. От това главоболието му се усили още повече. Нападенията в Европа само засилиха убеждението му, че става въпрос за операция в световен мащаб. Готвеше се нещо голямо, което скоро щеше да даде плодове.

Но какво?

Можеха да започнат само от едно място, от една улика.

— Символът явно е от голямо значение. Трябва да разберем кой и какво стои зад него.

Логан каза отсечено:

— Може би знам отговора на този въпрос.

— Какво? Вече?

— Имах осем часа, сър.

„Да. Естествено.“ Пейнтър поклати глава. Погледна химикалката в ръката си и забеляза нещо странно. Обърна ръка. Нокътя на безимения му пръст го нямаше — навярно се беше откъртил преди малко, когато бе цапнал онзи нещастник в носа. Нямаше и капка кръв, само бледа суха плът, безчувствена и студена.

Пейнтър знаеше какво означава това.

Времето му изтичаше.

Логан обясни какво е научил и Пейнтър попита:

— Прати ли тази информация на Грей?

— Още не, сър. В момента нямаме връзка с него.

Пейнтър се намръщи, загърбил временно собствените си здравословни проблеми.

— Гледай да го откриеш — твърдо рече той. — На всяка цена. Грей си няма представа срещу какво се е изправил.

Криптата се обля в слаба светлина — Монк беше включил фенерчето си.

Грей измъкна и своето фенерче, включи го и го насочи нагоре. По ръбовете на купола бяха разположени миниатюрни дюзи и сега през тях навлизаше зеленикав газ, по-тежък от въздуха — изливаше се на димни водопади от всички отвори.

Дюзите бяха прекалено високо и прекалено много, за да ги запушат.

Фиона се премести по-близо до него. Райън стоеше от другата страна на кладенеца, свил ръце пред гърдите си и вперил поглед в тавана, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Някакво движение привлече погледа на Грей към Монк.

Приятелят му беше извадил деветмилиметровия си Глок и се целеше в стъклената врата.

— Не! — извика Грей.

Твърде късно. Монк стреля.

Изстрелът отекна в затвореното пространство, чу се и острото изпукване на рикоширалия в стъклото куршум, който след това се удари сред дъжд от искри в една от стоманените дюзи по ръба на тавана. Поне газът, изглежда, не беше запалим — иначе една искра щеше да ги погуби.

Явно Монк стигна до същия извод, защото горчиво заключи:

— Бронебойно стъкло.

Гласът на директора потвърди наблюдението му:

— Наложи се да инсталираме допълнителни мерки за сигурност. Твърде много неонацисти имаха мерак да се вмъкнат тук. — Отражението на фенерчетата им в стъклото скриваше местоположението му.

— Копеле гадно — измърмори Монк.

Газът се спускаше надолу. Миризмата му беше неприятно сладникава, но на вкус се усещаше горчив. Поне не беше цианид, ако не друго. Цианидът миришеше на горчиви бадеми — и убиваше почти светкавично.

— Стойте прави — каза Грей. — Дръжте главите си високо. И се съберете в средата на стаята, далеч от дюзите.

Събраха се около церемониалната яма. Фиона стисна ръката му. Силно. После вдигна другата си ръка.

— Свих му портфейла. Не че има значение.

— Супер — изръмжа Монк. — Да му беше свила ключовете.

Райън извика на немски:

— Баща ми… баща ми знае, че сме тук! Ще извика полицията!

Отвърна им нов глас — стъклото скриваше лицето на човека, който говореше:

— Боя се, че баща ти няма да се обади на никого… вече. — Думите не бяха изречени като заплаха, а по-скоро уведомително.

Райън залитна, сякаш го бяха ударили в корема. Метна поглед към Грей, после към вратата.

Грей позна гласа. Фиона — също. Пръстите й буквално се впиха в ръката му. Беше татуираният купувач от аукционната къща.

— Този път никакви номерца няма да ви помогнат — каза той. — Оттук няма да се измъкнете.

Грей вече усещаше слаб световъртеж. Тялото му олекваше, почти като в безтегловност. Разтърси глава. Онзи беше прав. Нямаше как да избягат. Но това още не значеше, че са беззащитни.

Знанието беше сила.

Обърна се към Монк и каза:

— Дай си запалката.

Докато Монк ровеше в раницата си, Грей пусна своята на пода и измъкна бележника си. Хвърли го в ямата.

— Монк, хвърли копията, които направи Райън. — После протегна ръка към Фиона. — Фиона, дай ми библията, ако обичаш.

И двамата се подчиниха, без да задават въпроси.

— Подпали ямата — каза Грей.

Монк щракна запалката си и подпали един от листовете, копирани преди малко от Райън. После го хвърли в ямата. След миг от плитката дупка се издигнаха пламъци. Издигащият се дим дори сякаш донякъде разнесе отровния газ… или така поне му се стори на Грей. Главата му се въртеше като след четвърто уиски.

От другата страна на вратата се чуваха гласове, твърде тихи, за да се различат думите.

Грей вдигна библията на Дарвин и извика:

— Само ние знаем каква тайна е скрита в тази библия!

Светлорусият убиец, все още скрит зад стъклото, отговори развеселено:

— Доктор Улмщром разчете всичко, което ни е необходимо. Руната Mensch. Библията вече не ни трябва.

— Сериозно? — Грей вдигна книгата още по-високо и я освети с фенерчето си. — Показахме на Улмщром само онова, което Хуго Хирцфелд е написал върху мукавата на задната корица. Но не и написаното върху предната!

Миг мълчание, после пак тихи гласове. На Грей му се стори, че различава и женски глас, навярно на русата близначка.

Едно съвсем ясно и поуплашено „nein“ — Улмщром.

Фиона залитна, коленете й се подгъваха. Монк я подхвана и задържа главата й над покачващото се ниво на отровния газ. Но дори и той се клатушкаше.

Грей не можеше да чака повече.

Изключи фенерчето за повече драматизъм и пусна библията в огъня. Все още беше в достатъчна степен римокатолик, за да се притесни — не му се случваше всеки ден да гори библии. Старите страници се подпалиха моментално, пламъците се издигнаха до коленете им. Към тавана изригна валмо дим.

Грей си пое дълбоко дъх и вложи максимум увереност в гласа си:

— Ако ние умрем, умира и тайната на библията на Дарвин!

Зачака. Молеше се онези да захапят въдицата.

Една секунда… две…

Газът се надигаше, вече почти не можеха да дишат.

Райън се срина, сякаш някой беше срязал вървите, които го държаха изправен. Монк посегна да го хване, но падна на коляно под тежестта на Фиона. И не се изправи. Отпусна се, гушнал момичето.

Грей се взираше в черната врата. Фенерчето на Монк се търкулна от отпуснатите му пръсти. Имаше ли изобщо някой отвън? Беше ли му повярвал някой?

Така и нямаше да разбере.

Светът потъмня и Грей потъна в бездънен мрак.

На хиляди километри оттам един мъж се събуди.

Светът се завърна като миазма от болка и цвят. Очите му примигнаха. Нещо пърхаше в лицето му… криле на птица. Слухът му регистрира песен, напев.

— Събужда се — каза нечий глас на зулуски.

— Камиси… — Този път беше женски глас.

Мина известно време, докато събуждащият се мъж свърже името със самия себе си. Негово беше, а някак не му пасваше. Нечий стон стигна до слуха му. Стон със собствения му глас.

— Помогни му да седне — каза жената. И тя говореше на зулуски, но акцентът й беше британски и му звучеше познато.

Усети как го повдигат и го подпират на възглавници. Стаята, коптор от непечени тухли, беше тъмна, но по краищата на запердените прозорци и покрай чергата, преграждаща вратата, си пробиваха път болезнени копия светлина. Таванът беше украсен с цветни кратунки, животински кожи и нанизи пера. Въздухът тежеше от странни миризми. Поднесоха нещо под носа му. Блъсна го миризма на амоняк, толкова силна, че главата му отскочи назад.

Размърда се. Видя, че в дясната му ръка е включена интравенозна система, прикачена към стойка с някаква жълтеникава течност в прозрачна торбичка. Държаха ръцете му.

От едната страна гологърдият шаман с корона от пера стискаше рамото му. Именно той беше напявал. Размахваше отрязано крило на лешояд пред лицето му, за да прогони птиците на смъртта.

От другата му страна доктор Пола Кейн го държеше над лакътя и внимателно притискаше ръката му към одеялото. Под одеялото Камиси беше гол. Самото одеяло така се беше пропило с пот, че лепнеше.

— Къде… какво…? — изграчи той.

— Вода — нареди Пола.

Третият човек в стаята се подчини веднага — беше един прегърбен старейшина от племето. Подаде й очукана манерка.

— Можеш ли да я хванеш? — попита Пола.

Камиси кимна. Силите му бавно се възвръщаха. Взе манерката и отпи от хладката вода — тя размърда едновременно и залепналия му език, и спомените му. Старейшината, който подаде манерката… именно него беше видял в бунгалото си.

Сърцето му внезапно се разбърза. Другата му ръка, тази с включената система, се вдигна към шията му. Напипа превръзка. И тогава Камиси си спомни всичко. Стреличката със змийски зъб. Черната мамба. Инсценираното змийско ухапване.

— Какво стана?

Старецът запълни празнините в историята. Камиси се сети, че именно той, преди приблизително пет месеца, пръв беше казал, че е видял укуфа в резервата. По онова време никой не беше взел твърденията му на сериозно, дори и Камиси.

— Чух какво е станало с госпожа доктор. — Старецът кимна съчувствено към Пола. Заради нея говореше на езика на белите хора. — Чух и какво си казал, че видял. Хората приказва. И аз отивам в твой дом да говоря с теб. Но ти не вкъщи. И аз чакам. Други идват и аз скривам. Те убиват змия. Мамба. Лоша магия. Аз крия се.

Камиси затвори очи и поредицата събития се заниза пред вътрешния му взор. Беше се прибрал, отровиха го със стреличката, после го бяха зарязали, взели го бяха за мъртъв. Само че убийците му не бяха подозирали за човека, скрил се в задната стаичка.

— Аз излиза — продължи старейшината. — Вика други. Тайно отнасяме те.

Пола Кейн довърши историята:

— Донесохме те тук. Отровата едва не те уби, но медицината — и съвременната, и древната — те спаси. Беше на косъм.

Камиси премести поглед от интравенозната система към шамана.

— Благодаря.

— Ще имаш ли сили да ходиш? — попита Пола. — Трябва да се движиш. Отровата засяга най-вече кръвообращението.

С помощта на шамана Камиси се изправи, придържаше срамежливо потното одеяло на кръста си. Поведоха го към вратата. Първите няколко крачки се чувстваше слаб като бебе, но с всяка следваща крайниците му сякаш ставаха по-стабилни.

Дръпнаха чергата.

Светлината и жегата се ливнаха през прага, ослепителни и нетърпими.

Следобедно време, прецени той. Слънцето скланяше на запад.

Заслони очи с ръка и пристъпи навън.

Позна миниатюрното зулуско село. Намираше се в самия край на резервата Хлухлуве-Умфолози. Недалеч от мястото, където бяха намерили носорога и където беше нападната доктор Феърфилд.

Погледна Пола Кейн. Тя стоеше със скръстени ръце, лицето й бе изпито от умора.

— Бил е главният надзирател — каза Камиси. Сигурен беше. — Искал е да ми затвори устата.

— За това как е загинала Марша. За онова, което си видял.

Той кимна.

— А какво всъщност…

Не довърши въпроса си — прекъсна я двумоторен хеликоптер, който се стрелна в небето над тях, ниско и шумно. Завихреният от роторите му въздух сведе храстите и клоните на дърветата. Чергите по входовете на колибите заплющяха, сякаш разгневени от неканената поява на машината в небето.

Тежкият хеликоптер се отдалечи бързо, летеше ниско над саваната.

Камиси го проследи с поглед. Определено не беше тръгнал на туристическа обиколка.

Пола наблюдаваше машината с бинокъл. Хеликоптерът се отдалечи, после заходи за кацане. Камиси направи още няколко крачка напред.

Пола му подаде бинокъла.

— Цял ден кацат и излитат хеликоптери там.

Камиси вдигна бинокъла. Светът се увеличи и се приближи. Той видя двумоторната машина да се спуска зад триметрова черна ограда. Оградата, която маркираше границата на частното имение на Вааленберг. Хеликоптерът изчезна зад нея.

— Нещо ги е размърдало — каза Пола.

Камиси настръхна.

Нагласи фокуса. Централните порти, които рядко се използваха, си бяха затворени. Ясно се виждаше старият семеен герб, очертан със сребърен филигран върху тях. Короната и Кръстът на Вааленберг.