Черният орден

11. Демонът в машината

— Двамата с капитан Брайънт ще направим всичко по силите си да проучим тези Вааленберг оттук, от Вашингтон — каза Логан Грегъри.

В ухото на Пейнтър имаше слушалка, а пред устата му — микрофонче. Искаше ръцете му да са свободни, за да прехвърли купищата бумащина, които Логан му беше пратил по факса още в Катманду. Факсовете съдържаха всичко за Вааленберг — семейна история, финансови отчети, международни връзки, дори клюки и слухове.

Най-отгоре на купчината лежеше зърнеста снимка — мъж и жена, които слизат от лимузина. Грей Пиърс беше направил снимката от хотелската си стая малко преди да започне аукционът. Дигиталното наблюдение беше потвърдило преценката на Логан. Татуировката беше свързана с клана Вааленберг. Двамата на снимката бяха Исак и Ишке Вааленберг, най-младите наследници, брат и сестра близнаци, които щяха да наследят семейното богатство, което съперничеше на брутния национален продукт на повечето държави в света.

Но по-важни бяха бледият цвят на кожата и почти бялата коса, които Пейнтър разпозна веднага. Двамцата не бяха само наследници. Бяха Sonnekonige. Като Гюнтер и като убийцата в планинския замък.

Пейнтър хвърли поглед към предната част на самолетната кабина.

Гюнтер спеше, проснат на едно канапе, краката му висяха над едната странична облегалка. Сестра му седеше пред купчина с документация, която почти не отстъпваше на тази на Пейнтър. Двамата, братът и сестрата, бяха под дискретната охрана на майор Брукс и двама въоръжени американски рейнджъри. Бяха си сменили ролите. Тъмничарите се бяха превърнали в затворници. Но въпреки промяната в силите отношенията в малката им групичка не се бяха променили съществено. Анна се нуждаеше от връзките и логистичната подкрепа на Пейнтър; Пейнтър се нуждаеше от онова, което Анна знаеше за Камбаната и научните изследвания, свързани с нея. Анна беше права: първо трябваше да приключат с това, пък после щяха да уреждат въпросите за законност и отговорност.

Логан прекъсна мислите му:

— С Кат имаме уговорена среща за утре рано сутринта с посланика на Южна Африка. Да видим дали пък той няма да хвърли малко светлина върху това странно семейство отшелници.

А „отшелници“ беше меко казано. Вааленбергови бяха южноафриканският вариант на клана Кенеди — богати, безпардонни, със свое собствено имение с площта на Роуд Айлънд близо до Йоханесбург. Макар семейството да владееше големи територии из цялата страна и в чужбина, членовете му рядко напускаха фамилното имение.

Пейнтър взе снимката и я погледна пак.

Цяло семейство Sonnekonige.

Откъдето и да го погледнеш, втората Камбана можеше да е скрита само на едно място — някъде във въпросното имение. А в интерес на истината, нямаха и време да търсят другаде.

— Агент на британските служби ще ви посрещне, щом кацнете в Йоханесбург. МИ5 от години държи под око Вааленбергови — най-вече проследяват необичайни парични преводи, — но така и не са успели да проникнат през стената от уединение и тайнственост, с която семейството е оградило всички аспекти на живота си.

„Което едва ли е трудно, като се има предвид, че семейството буквално притежава тази страна“, помисли си Пейнтър.

— Колегите ще ви предоставят наземна поддръжка и местна информация — завърши Логан. — Докато кацнете, след три часа, ще разполагам с повече подробности.

— Добре. — Пейнтър гледаше снимката. — А с Грей и Монк какво става?

— В неизвестност са. Открихме колата им паркирана на летището във Франкфурт.

Франкфурт? Това пък изобщо не се връзваше. Градът беше основна точка в международния самолетен трафик, но Грей така или иначе разполагаше с правителствен самолет, по-бърз от всяка пътническа линия.

— И изобщо не са се обаждали?

— Да, сър. Следим всички канали.

Тази новина беше крайно обезпокоителна.

Измъчван от главоболие, пред което дори кодеинът беше безсилен, Пейнтър се съсредоточи върху жуженето на самолетните двигатели в тъмното небе. Какво бе станало с Грей? Вариантите не бяха много — минал е в нелегалност, заловен е или е убит. Къде беше, по дяволите?

— Искам да го намериш, Логан. На всяка цена.

— Вече се работи по въпроса. Да се надяваме, че докато кацнете в Йоханесбург, ще съм научил нещо и за това.

— Ти спиш ли изобщо, Логан?

— Да живее нескафето, сър. Във всичките му варианти. — Уморена самоирония повя от думите му. — А вие как сте?

Беше поспал малко в Катманду, докато течеше подготовката и се гасяха пожари — буквално и политически — в Непал. Твърде много се бяха забавили в Катманду.

— Държа се, Логан. Няма повод за притеснение.

„Точно така.“

Прекъсна връзката и потърка разсеяно с палец бледата грапава плът, останала на мястото на нокътя на безимения му пръст. Усещаше странно гъделичкане в другите си пръсти — на ръцете, а вече и на краката. Логан се беше опитал да го придума да се върне директно във Вашингтон, да му направят изследвания в „Джонс Хопкинс“, но Пейнтър знаеше, че за тази конкретна болест Анна и групата й знаят повече от всяка болница в САЩ. „Увреда на квантово ниво.“ Никое конвенционално лечение не можеше да помогне. За да забавят болестта, им трябваше друга Камбана. Според Анна периодично излагане на радиацията й при контролирани условия можело да им спечели години вместо дни. „А в крайна сметка дори и пълно излекуване“, беше завършила обнадеждено.

Но първо трябваше да намерят друга Камбана.

И още информация.

Стресна го глас зад рамото му:

— Мисля, че трябва да говорим с Анна — каза Лиза, сякаш прочела мислите му.

Пейнтър се обърна. Мислеше, че Лиза спи в дъното на кабината, но тя стоеше зад стола му, облечена с кафеникави панталони и кремава блузка.

Очите й огледаха лицето му преценяващо, по лекарски.

— Изглеждаш ужасно.

— Много си любезна — отвърна той, стана и се протегна.

Самолетът се люшна и потъна в мрак. Лиза го стисна за лакътя. Постепенно нещата си дойдоха на мястото — и на светло. Не самолетът беше виновен, а главата му.

— Обещай ми да поспиш поне малко, преди да кацнем — каза тя и го стисна по-силно, направо го ощипа.

— Ако остане време… оох!

Стискаше като менгеме тази жена.

— Добре де, обещавам — отстъпи той.

Тя отпусна пръсти и кимна към Анна, която се беше навела над купчина фактури — товарителници, издадени от имението Вааленберг. Търсеше нещо, което да подскаже, че Вааленбергови са поръчвали доставки на материали и компоненти, свързани с управлението на функционираща Камбана.

— Искам да знам нещо повече за това как работи Камбаната — каза Лиза. — За фундаменталните теории, които са в основата й. Щом болестта предизвиква квантови увреждания, трябва да разберем как и защо. Анна и Гюнтер са единствените оцелели от Granitschloss. Не мисля, че Гюнтер е бил обучаван в тънкостите на квантовата теория.

— Е, той все пак е куче-пазач, а не учен.

Сякаш в потвърждение, Гюнтер изхърка гръмовно, все едно изръмжа.

— Всички оцелели знания за Камбаната са в главата на Анна. Ако разсъдъкът й откаже…

„Всичко ще отиде по дяволите.“

— Трябва да научим информацията, преди това да се е случило — съгласи се Пейнтър.

Лиза го гледаше в очите. Не криеше мислите си от него. Те се четяха ясно по лицето й. Пейнтър си я спомни как се качва на самолета в Катманду. Изтощена, с обтегнати до скъсване нерви, тя не се беше поколебала да тръгне с тях. Лиза разбираше. И преди, и сега.

Не само разсъдъкът и паметта на Анна бяха изложени на риск.

Тези на Пейнтър — също.

Само един човек познаваше отблизо събитията от самото им начало, само един човек с необходимите медицински и научни познания и незасегнат от болестта, която заплашваше със слабоумие и него, и Анна. Докато бяха в замъка, двете неведнъж бяха разговаряли дълго и насаме. Лиза, от своя страна, се беше ровила в относително спокойствие сред научните трудове в библиотеката на Анна. Току-виж някой дребен факт се окажеше критичен и наклонеше везните в полза на успеха.

Лиза беше разбрала.

Не се беше наложило да я убеждава в Катманду. Просто се беше качила на самолета. Ръката й се плъзна от лакътя му надолу и се настани в неговата. Тя стисна леко пръстите му и кимна към Анна.

— Хайде да й поровим в мозъка.

— За да разберете как работи Камбаната — обясни Анна, — първо трябва да разберете квантовата теория.

Лиза я наблюдаваше внимателно. Зениците на Анна бяха разширени от кодеина — вземаше прекалено големи дози. Пръстите й трепереха едва доловимо. Стискаше очилата си с две ръце, сякаш бяха някаква котва.

Бяха се оттеглили в дъното на кабината. Гюнтер все още спеше под охрана в предната част.

— Май нямаме време за пълния курс на обучение — каза Пейнтър.

— Naturlich. Достатъчно е да се разберат само три основни принципа. — Анна пусна очилата си само колкото да вдигне показалец. — Първо, трябва да разберем, че щом материята се разложи до податомно ниво — до света на електроните, протоните и неутроните, — класическите закони на вселената започват да ерозират. Макс Планк е открил, че електроните, протоните и неутроните се държат като частици и вълни едновременно. Което изглежда странно и противоречиво. Частиците имат определени орбити и пътища, а вълните са по-дифузни, не толкова ясно определими и всъщност без специфични координати.

— И тези субатомни частици се държат и по двата начина? — попита Лиза.

— Те имат потенциала да бъдат или вълна, или частица — каза Анна. — Което ни води до следващия момент. До Хайзенберговия принцип на неопределеността.

Лиза беше чувала за това, а в лабораторията на Анна беше опреснила знанията си.

— Основното твърдение на Хайзенберг е, че нищо не е сигурно, докато не бъде наблюдавано — каза тя. — Но не виждам какво общо има неговата теория с електроните, протоните и неутроните.

— Най-добрият пример за принципа на Хайзенберг е котката на Шрьодингер — отвърна Анна. — Слагате котка в запечатана кутия, свързана с устройство, което във всеки момент може да пусне или да не пусне отровен газ в кутията. Шансовете зависят изцяло от случайността. В тази ситуация, при затворена кутия, Хайзенберг казва, че котката е потенциално и мъртва, и жива — едновременно. Едва когато някой отвори кутията и погледне в нея, реалността избира едното или другото състояние. Мъртва или жива.

— На мен ми звучи повече като философски, отколкото като научен постулат — каза Лиза.

— Когато говорим за котка — може би. Но същото е доказано на податомно ниво.

— Доказано ли? Как? — попита Пейнтър. Досега си беше мълчал, бе оставил на Лиза да насочва разговора. Знаеше част от казаните неща, но предпочиташе Лиза да дирижира разпита.

— Експериментално — каза Анна. — Което ни води до третия момент. — Взе два листа, начерта два прореза на единия, после изправи листовете един зад друг.

— Това, което ще ви кажа сега, навярно ще прозвучи странно и противоречащо на здравия разум… Представете си, че този лист хартия е бетонна стена и прорезите са два прозореца в нея. Ако вземете пушка и стреляте през отворите, ще се получи определен модел на попадения върху стената отсреща. Нещо такова.

Тя взе втория лист и нанесе върху него множество точки.

— Нека го наречем дифракционен модел А. Това е начинът, по който куршумите или частиците биха преминали през тези прорези.

Лиза кимна.

— Добре.

— Така. А сега вместо куршуми нека насочим към стената прожектор, така че светлината да минава и през двата прореза. Понеже светлината се разпространява като вълна, на стената отсреща ще се получи различен модел.

Анна взе нов лист и защрихова серия светли и тъмни ивици.

— Това изображение се получава от светлинните вълни, които преминават през двата прозореца и интерферират. Затова ще наречем изображението интерферентен модел Б — предизвикано от вълни.

— Ясно — каза Лиза, макар да нямаше представа накъде върви разговорът.

Анна вдигна двете изображения.

— А сега си представете, че имате електронна пушка и изстрелвате единична серия електрони към двата прореза. Какво изображение ще се получи на стената отсреща?

— Щом изстрелваш електрони като куршуми, аз бих заложила на дифракционен модел А. — Лиза посочи първия лист.

— Работата е там, че при лабораторни тестове се получава другото изображение. Интерферентен модел Б.

Лиза се замисли.

— Вълновият модел. Значи електроните се изстрелват от пушката… не като куршуми… а както светлината се излъчва от фенерче. Пътуват на вълни и създават модел Б.

— Правилно.

— Значи електроните се движат като вълни.

— Да. Но само когато никой не наблюдава преминаването им през прорезите.

— Не разбирам.

— При друг експеримент учени поставили при един от прорезите брояч. Той бибипкал при всеки засечен през прореза електрон: измервал и наблюдавал преминаването на електроните покрай детектора. Какво е било изображението на отсрещната стена, когато устройството е било включено?

— Не би трябвало да се променя, нали така?

— По принцип си права. Но не и на податомно ниво. След включването на устройството изображението моментално се променило в дифракционен модел А.

— Значи самото измерване променя изображението?

— Точно както е предрекъл Хайзенберг. Макар да изглежда невъзможно, е истина. Потвърдено е безброй пъти. Електроните съществуват в постоянно двойно състояние на вълни и частици, докато някой не измери електрона. Самият акт на измерване принуждава електрона да се срине в едната или другата реалност.

Лиза се опита да си представи субатомен свят, където всичко се намира в постоянно състояние на потенциал. Изглеждаше съвсем безсмислено.

— Щом субатомните частици изграждат атомите — попита Лиза, — а атомите изграждат света такъв, какъвто го познаваме, докосваме и чувстваме, къде е границата между фантомния свят на квантовата механика и нашия свят от реални обекти?

— Нека пак повторя — единственият начин да осъществиш потенциала е като го измериш по някакъв начин. Такива инструменти за измерване съществуват постоянно в околната ни среда. Например когато една частица се сблъсква с друга, когато фотон светлина се удря в нещо и така нататък. Околната среда непрекъснато измерва субатомния свят и тласка потенциала му в посока на познатата ни, неизменчива реалност. Погледнете си ръцете например. На квантово ниво субатомните частици, които изграждат вашите атоми, действат според хлабавите квантови правила, но в същото време влизат във взаимодействие и в посока навън, в света на милиардите атоми, които изграждат всеки от ноктите на ръцете ви. Тези атоми се блъскат, удрят се и си взаимодействат — измерват се един друг — и в крайна сметка тласкат потенциала в една фиксирана реалност.

— Добре де, обаче…

Анна явно долови скептицизма.

— Знам, че звучи странно, но истината е, че с казаното дотук аз само се плъзнах по повърхността на чудатия свят на квантовата теория. Дори не е станало дума още за концепции като нелокалността, времевите тунели и множествените вселени.

— А там нещата са повече от чудати — обади се Пейнтър.

— Вие обаче трябва да проумеете тези три основни постулата — каза Анна и започна да брои на пръсти. — Субатомните частици съществуват в квантово състояние на потенциал. За да се тласне този потенциал, е нужен инструмент за измерване. И трето, именно околната среда изпълнява постоянно въпросните замервания и по този начин фиксира нашата реалност.

Лиза вдигна ръка в знак, че поне засега няма да спори повече.

— Но какво общо има това с Камбаната? Когато бяхме в лабораторията, ти спомена за някаква „квантова еволюция“.

— Именно — каза Анна. — Какво всъщност е ДНК-то? Протеинова машина, нали така? Която произвежда всички основни строителни блокчета от клетки, от тела.

— Най-просто казано — да.

— Ами да го опростим още повече тогава. Не е ли ДНК просто генетични кодове, заключени в химически съединения? И какво разкъсва тези съединения, какво включва и изключва гените?

Лиза премина на режим елементарна химия.

— Движението на електроните и протоните.

— И тези субатомни частици на кои правила се подчиняват — на класическите или на квантовите?

— На квантовите.

— Значи, ако един протон може да бъде на две места — А или Б, — и да включва или изключва даден ген, на кое място ще го намерим?

Лиза примижа.

— Ако има потенциала да е и на двете места, значи е на двете места едновременно. Генът е едновременно включен и изключен. Докато нещо не го измери.

— И какво го измерва?

— Околната среда.

— А околната среда на един ген е?…

Очите на Лиза бавно се разшириха.

— Самата молекула на ДНК.

Кимване и усмивка.

— На най-фундаменталното си ниво живата клетка действа като свое собствено измерващо устройство. И именно това постоянно клетъчно измерване е истинският двигател на еволюцията. И пак то обяснява защо мутациите не са случайни. И защо еволюцията работи с много по-бърз темп, отколкото може да се обясни със случайните мутации.

— Чакай — спря я Лиза. — Някакво доказателство в полза на последното твърдение?

— Ами да. Например онези бактерии, които не можели да разграждат лактозата — как поставени в хранителна среда само от лактоза и заплашени от гладна смърт, мутирали с невероятна бързина и създали ензим, който я разгражда. При шансове едно на билион. — Анна вдигна вежда. — Сега можеш ли да го обясниш? С помощта на трите квантови принципа? И с допълнителната информация, че за ползотворната мутация е било нужно само един-единствен протон да се премести от едно място на друго.

Лиза нямаше нищо против да опита.

— Добре, щом протонът може да бъде и на двете места, според квантовата теория протонът е бил и на двете места. Значи генът е бил едновременно мутирал и немутирал. Някъде между двете, в състояние на потенциал.

Анна кимна.

— Продължавай.

— После клетката действа като квантово измерващо устройство и принуждава ДНК да се срине от едната или от другата страна на оградата. Да мутира или да не мутира. И понеже клетката е жива и е под влияние на околната среда, тя е наклонила везната напук на случайността и е създала ползотворна мутация.

— Това съвременната наука го нарича адаптивна мутация. Околната среда въздейства на клетката, клетката въздейства на ДНК и се появява мутация, която е полезна за клетката. И всичко това се задвижва от механиката на квантовия свят.

Лиза започна да се досеща накъде отива разговорът. В предишен разговор Анна беше използвала термина „интелигентен дизайн“. Дори беше отговорила на въпроса кой според нея се крие зад тази интелигентност.

„Ние.“

И Лиза разбра. Нашите собствени клетки насочват еволюцията, откликват на околната среда и тласкат потенциала в ДНК така, че да сме по-пригодни за въпросната околна среда. След което естественият подбор, обяснен от Дарвин, си казва думата и запазва тези модификации в следващите поколения.

— Но което е още по-важно — продължи Анна, леко задъхана от проточилата се лекция, — квантовата механика обяснява как се е появила първата искра на живота. Спомнете си колко нищожна е вероятността онзи пръв репликиращ се протеин да се пръкне от първичната супа. В квантовия свят случайността е извадена от уравнението. Първият репликиращ се протеин се е появил, защото е представлявал ред в хаоса. Способността му да измерва и срива квантовия потенциал е надвила случайността на сляпото блъскане и удряне, съществувало дотогава в първичната супа. Животът се е появил, защото е бил по-добро квантово измерващо устройство.

— И Бог не е имал нищо общо? — каза Лиза; повтаряше един от въпросите, които Анна й беше задала преди… преди десет години сякаш.

Анна вдигна длан към челото си. Пръстите й трепереха. Присви очи. Впери поглед през прозореца с вдървено от болка лице. Гласът й беше толкова тих, че трудно се чуваше.

— Не твърдя такова нещо… ти просто гледаш под грешен ъгъл, от грешна посока.

Лиза си замълча. Виждаше, че Анна е твърде изтощена, за да продължи. Всички трябваше да поспят. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен.

— Камбаната? — попита тя. — Какво прави Камбаната?

Анна свали ръка и погледна най-напред Пейнтър, после Лиза.

— Камбаната е най-съвършеното квантовоизмерващо устройство.

Лиза затаи дъх.

Пламък някакъв си проби път през изтощението на немкинята. Какъв точно, беше трудно да се прецени — гордост, вяра… но и голяма доза страх.

— Полето на Камбаната — ако може да бъде овладяно напълно — притежава способността не само да тласне ДНК към по-съвършена форма, а и да повлияе на цялото човечество.

— А ние? — попита Пейнтър и се размърда. Ако се съдеше по изражението му, пламът на Анна не му беше въздействал по никакъв начин. — Ти и аз? Не виждам как случващото се с нас може да бъде наречено усъвършенстване.

Пламъкът в очите на Анна угасна, стъпкан от умората и поражението.

— Защото освен потенциала си да тласка еволюцията в правилната посока, Камбаната, вътре в квантовите си вълни, крие и обратното.

— Обратното?

— Болестта, която засегна клетките ни. — Анна отклони поглед. — Не е само дегенерация… а дееволюция.

Пейнтър я гледаше ужасен.

Гласът й спадна до хриплив шепот.

— Телата ни са се запътили назад към първичния миш-маш, от който сме се появили.

Събудиха го маймуните.

„Маймуни?“

Усещането беше толкова странно, че само за миг го изстреля от пиянския сън към будно състояние. Грей се надигна. След още миг се включи и паметта му, докато той трескаво се опитваше да проумее ситуацията.

Беше жив.

В килия.

Спомни си отровния газ, музея Вевелсбург, лъжата. Беше изгорил библията на Дарвин, беше заявил, че в старата книга се съдържа тайна, за която знаят само той и хората му. Надявал се бе предпазливостта да надвие желанието за отмъщение. Явно надеждите му се бяха оправдали. Жив беше. Но къде бяха другите? Монк, Фиона и Райън?

Огледа килията. Най-обикновена килия. Нар, клозет, душ. Без прозорци. Нямаше врата, а решетка с дебели прътове. От другата й страна имаше коридор с флуоресцентно осветление. Грей отдели няколко мига за лична инспекция. Бяха го съблекли гол, но на един стол, занитен за крака на леглото, имаше сгънати дрехи.

Отметна одеялото и стана. Зави му се свят, но след няколко вдишвания всичко дойде на мястото си. Само дето още му се гадеше. Дробовете му стържеха, сякаш бяха пълни със стъклена вата. Последици от отравянето.

Освен това го болеше бедрото, силно. Напипа голяма колкото юмрук синина. Както и няколко следи от убождания. На лявата му ръка имаше лейкопласт. От венозна система? Явно някой го беше лекувал и му беше спасил живота.

До слуха му стигнаха познатите вече крясъци.

Маймуни.

Не звучеше като в зоопарк.

Повече като утро в дивата природа.

Къде беше тази природа обаче? Въздухът бе по-сух, по-топъл и миришеше някак особено. Определено не приличаше на място с умерен климат. Може би някъде в Африка. Колко време бе лежал в безсъзнание? Не му бяха оставили часовника, по който да разбере кое време е, още по-малко кой ден е. Но имаше чувството, че е минал най-много един ден. Поне ако се съдеше по четината, покрила бузите му.

Посегна за дрехите.

Движението му привлече нечие внимание.

От другата страна на коридора Монк се приближи до зарешетената врата на своята килия.

— Слава Богу… — прошепна Грей, щом го видя.

— Добре ли си?

— Като махмурлия… но идвам на себе си.

Монк вече се беше облякъл — със същия бял анцуг, който бяха оставили и на Грей. Грей също се облече.

Монк вдигна лявата си ръка и оголи чуканчето на китката си с титановите биоконтактни импланти, които обикновено свързваха протезата към ръката му.

— Гадните копелета са ми взели тъпата ръка.

Липсващата протеза на Монк беше най-малката им грижа. Можеше дори да се окаже предимство. Но трябваше да кара поред…

— Фиона и Райън?

— Нямам представа. Може да са в друга килия тук някъде… или на съвсем друго място.

„Или да са мъртви“, довърши Грей наум.

— Какво ще правим, шефе? — попита Монк.

— Нямаме голям избор. Ще чакаме похитителите да направят първия ход. Те искат информацията, която имаме. Ще видим какво може да се спазари срещу нея.

Монк кимна. Знаеше, че Грей е блъфирал в замъка, но блъфът трябваше да се поддържа. Килиите със сигурност се наблюдаваха.

В доказателство на това в дъното на коридора се отвори врата.

Чуха се приближаващи стъпки. На много хора.

Появиха се — охранители в зелено-черни камуфлажни униформи, водени от високия блед мъж, купувача от аукционната къща. Наконтен както обикновено — черни панталони и колосана бяла риза, бели кожени мокасини и бял кашмирен пуловер. Облечен беше като за градинско парти.

Придружаваха го десетима охранители. Разделиха се на две групи и всяка зае позиция при съответната килия. Изведоха арестантите — боси — и стегнаха ръцете им на гърба с пластмасови белезници.

Водачът пристъпи към тях.

Сините му очи се впиха в Грей като ледени висулки.

— Добро утро — надуто и някак театрално каза той, сякаш изнасяше представление за пред камерите в коридора и знаеше, че го наблюдават. — Дядо ми иска да се срещне с вас.

Въпреки любезните думи всяка сричка тежеше от черен гняв и неизречено обещание за болка. Наложило се беше да им спаси живота и сега чакаше втори шанс. Само че откъде идваше този гняв? Заради смъртта на брат му… или защото Грей го беше надхитрил при последния им сблъсък в замъка? Във всеки случай зад елегантните му дрехи и изискани маниери дебнеше нещо котешко и хищно.

— Хайде — каза той и се обърна.

И поведе групата по коридора. Грей оглеждаше килиите от двете страни. Празни. Нито помен от Фиона и Райън. Бяха ли живи?

Коридорът свършваше пред три стъпала към масивна стоманена врата.

Вратата беше отворена, под охрана.

Излязоха от стерилния килиен комплекс и се озоваха в страната на чудесата. Типична за джунглите растителност ги заобикаляше отвсякъде, проснала тежък балдахин високо над главите им: от него висяха дебели лиани и цъфнали орхидеи. Плътният листак скриваше небето. Въпреки това Грей прецени, че е рано сутринта, доста преди изгрев-слънце. Черни железни лампи от викторианската епоха бележеха пътеки в дивата джунгла. Птици чуруликаха и крещяха. Насекоми жужаха в хор. Някъде по-високо в зеления балдахин скрита в листака маймуна обяви с накъдрена креслива кашлица появата им. Избликът й събуди птица с криле като пламък и тя се защура из по-ниските клони.

— Африка — измърмори Монк. — Някъде под Сахара. Навярно в екваториалните ширини.

И Грей беше стигнал до това заключение. Прецени, че сигурно е утрото на следващия ден. Губеха му се осемнайсет до двайсет часа. Което означаваше, че може да са навсякъде в Африка.

Но къде?

Пазачите ги поведоха по настлана с чакъл пътека. Грей чу тихите премерени стъпки на нещо голямо, което си пробиваше път през ниския листак само на няколко метра от пътеката. Но макар животното да бе близо, дори силуетът му не се виждаше. Гората предлагаше предостатъчно прикритие… стига да се доберяха до нея.

Но такава възможност не им се предостави. Пътеката свърши само след петдесетина метра. Още няколко крачки и джунглата остана зад тях.

Гората отстъпи пред просторна грижливо окосена морава — всъщност парк с ромолящи поточета и водни каскади. Езерца и ручеи. Шептящи водопадчета. Дългорога антилопа вдигна глава при появата им, застина за миг, после хукна и се скри с дълги подскоци в гората.

Ясното небе примигваше с множество звезди, но на изток бледорозово сияние намекваше за настъпващата утрин.

Друга гледка, по-близо, привлече погледа на Грей и прикова вниманието му изцяло.

В дъното на парка се издигаше шестетажна сграда — камък и дърво. Истински горски Версай. Сигурно покриваше площ от десет акра, издигаше се на нива и кули, тераси и балюстради. Вляво изпъкваше остъклена зимна градина, осветена отвътре, грейнала в здрача преди зазоряване като изгряващо слънце.

Богатството зад всичко това беше почти немислимо.

Отправиха се към къщата по каменна алея, която пресичаше градината и минаваше по мостчета над няколко езерца и поточета. Двуметрова змия се плъзна през едно от каменните мостчета. Изглеждаше най-обикновена, докато не изправи глава и не разпери качулката си.

Кралска кобра.

Змията остана да пази моста, докато белезникавият мъж не отчупи една дълга тръстика и не я прогони, все едно беше невъзпитана котка. Змията изсъска с оголени зъби, но отстъпи, плъзна се по подпорите на моста и изчезна.

Продължиха напред, все едно не се е случило нищо. Грей установи, че главата му постепенно се отмята назад, колкото повече се приближаваха до господарската къща.

Забеляза още една ексцентричност в конструкцията й. От горните етажи се проточваха пътечки към гората — всъщност дъсчени висящи мостчета, — по които можеше да се премине от тях право в балдахина на джунглата. Висящите пътеки бяха обточени с лампи и блещукаха като съзвездия из тъмната гора. Грей се огледа, без да изостава от другите. Лампички светеха из цялата джунгла.

— Главите горе — измърмори Монк и кимна вляво.

Горе, на пътечката сред листака, с бавна крачка се появи пазач, очертан на светлината от лампите, с пушка на рамо. Грей погледна към Монк. Където има един, сигурно има и още. Цяла армия можеше да скрие в зеления балдахин. Бягството изглеждаше все по-невъзможно.

Накрая стигнаха до стъпала, извеждащи към широка дървена веранда. Там ги чакаше жена — близначката на белезникавия им придружител, също толкова издокарана. Мъжът пристъпи към нея и я целуна по двете бузи.

Заговори я на датски. Макар да не знаеше добре езика, Грей поназнайваше достатъчно, за да схване смисъла на казаното.

— Другите готови ли са, Ишке? — попита мъжът.

— Само чакаме знак от grootvader. — Тя кимна към осветената зимна градина в другия край на верандата. — После ловът може да започне.

Грей се зачуди какво ли има предвид.

Русият мъж въздъхна тежко, обърна се към тях и приглади една непослушна къдрица на мястото й.

— Дядо ще ви приеме в солариума. — После тръгна по верандата към упоменатото помещение. — Ще разговаряте с него любезно и почтително, иначе лично ще се погрижа да си платите за всяка неуважителна дума.

— Исак… — извика му жената.

Той спря и се обърна.

— Ja, Ишке?

— De jongen en het meisje? Дали да не ги изведем сега?

Мъжът й отвърна с кимване, после излая някаква заповед на датски.

Грей застина. Наложи се да го дръпнат, за да продължи. Хвърли поглед през рамо към жената. Тя се скри в къщата.

De jongen en het meisje.

Момчето и момичето.

Райън и Фиона.

Значи бяха живи. Този извод би му донесъл известно облекчение… ако не бяха думите на Исак, от които сърцето му изстина.

„Първо им пуснете малко кръв.“

Пейнтър седеше с химикалка в ръка. В самолета цареше тишина — ако се изключеше хъркането на Гюнтер. Той сякаш пет пари не даваше за опасността, която ги чакаше в края на полета. Но пък него не го засягаха времевите ограничения, с които трябваше да се съобразяват Пейнтър и Анна. Макар и тримата да се бяха отправили към едно и също място — дееволюцията, — Анна и Пейнтър имаха значителна преднина.

Понеже не можеше да заспи, Пейнтър се беше заел да прегледа историята на клана Вааленберг: прехвърли цялата събрана за семейството информация.

Първо правило — опознай врага си.

Вааленбергови стъпили в Африка през Алжир още през 1617-а. С гордост проследявали корените си чак до позорно известните берберски пирати, върлували във водите покрай северноафриканския бряг. Първият Вааленберг бил кормчия на прословутия пират Слеймън Рейс де Веенбур, който командвал цяла флотилия корсари с база в Алжир.

Накрая, забогатели от търговията с роби, Вааленбергови се преместили на юг и се заселили в голямата датска колония на нос Добра надежда. Ала пиратството им не свършило. Просто се прехвърлило на сушата. Установили жесток контрол над датските имигранти в областта и когато в земите им било открито злато, обрали големите печалби. А злато там имало много. Ридът Уитуотърсранд, ниска планинска верига близо до Йоханесбург, давал четиридесет процента от световния добив на злато. Макар и не толкова пословично богата като прословутите диамантени мини на Де Беерс, златната мина на Рида все пак си оставала едно от най-ценните находища на богатство в света.

Именно с това богатство зад гърба семейството основало династия, която оцеляла след двете бурски войни и след всички политически машинации, в резултат на които се появила днешната Южноафриканска република. Били едно от най-богатите семейства на планетата, макар че през последните няколко поколения живеели все по-уединено, особено след като на трона се възкачил настоящият им патриарх, сър Болдрик Вааленберг. И колкото повече изчезвали от общественото полезрение, толкова повече слухове се трупали около тях — за жестокости, перверзии, наркомании, кръвосмешения. А в същото време Вааленбергови умножавали богатството си, трупали акции в диамантената, петролната, химическата и фармацевтичната индустрия. По цял свят.

Възможно ли беше именно това семейство да стои зад събитията в Granitschloss?

Определено бяха достатъчно влиятелни и с почти неограничени финансови ресурси. А и татуировката, която Пейнтър беше видял на ръката на русата убийца, определено приличаше на „Кръста“ от герба на Вааленберг. А да не забравяме и близнаците, Исак и Ишке Вааленберг. Каква цел преследваха те в Европа?

Толкова много въпроси без отговор.

Пейнтър почука с химикалката по герба на Вааленбергови.

Имаше нещо в този символ…

Заедно с фамилната история на клана Вааленберг Логан беше пратил информация и за символа. Можел да бъде проследен до келтите, друго от северните племена. Един вид изображение на слънцето, този соларен символ често бил всичан в келтските щитове и оттам дошло името му — „щитов възел“.

Ръката на Пейнтър застина.

„Щитов възел.“

Думи прокънтяха в главата му, думите, изречени от Клаус точно преди да умре, проклятие към всички.

„Всички ще умрете! Когато възелът се затегне около вратовете ви!“

Тогава Пейнтър реши, че Клаус се е изразил погрешно, че всъщност има предвид примка, клуп. Но ако бе имал предвид символа?

„Когато възелът се затегне…“

Пейнтър обърна един пристигнал по факса лист. Поглеждаше Вааленберговия герб и рисуваше. Нарисува символа така, все едно някой е стегнал възела, събрал е примките в центъра, както се връзват връзки на обувки.

— Какво правиш? — Лиза внезапно изникна зад рамото му.

Пейнтър се стресна и химикалката му заора в листа.

— За Бога, не се промъквай така зад гърба ми!

Тя се прозя и чучна на облегалката на стола му. Потупа го по рамото.

— Леле, колко сме чувствителни! — Наведе се по-близо. — Сериозно те питам. Какво рисуваш?

Вниманието на Пейнтър изведнъж и по своя воля се съсредоточи изцяло върху дясната й гърда, която се беше настанила на сантиметри от бузата му.

Той се изкашля и успя да насочи поглед към скицата.

— Просто си играя със символа, който открихме върху кожата на убийцата. Един от агентите ми е видял същата татуировка върху двама Sonnekonige в Европа. Внуците-близнаци на сър Болдрик Вааленберг. Няма начин да не е нещо важно. Може да съдържа улика, която сме пропуснали.

— Или пък дъртото копеле просто обича да дамгосва наследниците си все едно са говеда. Определено ги възпитава като такива.

Пейнтър кимна.

— Клаус каза нещо, преди да умре. Нещо за стягането на възел. Прозвуча като тайна, която не бива да се изрича.

Довърши скицата с още няколко внимателни щриха, като я сви към центъра.

Сложи я до другата.

Огледа двете рисунки и изведнъж му просветна.

Лиза, изглежда, усети затаения му за миг дъх.

— Какво? — попита и се наведе още по-близо.

Той посочи с химикалката си втората скица.

— Нищо чудно, че са спечелили Клаус на своя страна. А това навярно обяснява и защо последните поколения Вааленбергови живеят като отшелници.

— Не разбирам.

— Не с нов враг си имаме работа. А със същия враг. — Пейнтър удебели центъра на втората скица и разкри тайното й сърце.

Лиза ахна.

— Свастика!

Пейнтър погледна похъркващия гигант и сестра му. После въздъхна.

— Още нацисти.

Остъклената зимна градина сигурно беше стара колкото къщата. Стъклата бяха замъглени от старост, сякаш се топяха под африканското слънце, черните им железни рамки навяваха на Грей мисли за паяжина. Кондензираната по вътрешната страна на стъклата влага размазваше гледката към тъмната джунгла навън.

Първото нещо, което порази Грей, беше влагата. Със сигурност гонеше стоте процента. Тънкият памучен анцуг полепна по тялото му.

Ала условията в градината не бяха съобразени с неговия комфорт. Солариумът приютяваше пищно разнообразие от растения, в саксии и сандъчета, подредени на стъпаловидни рафтове или увиснали от кошници, провесени на черни вериги. Във въздуха се смесваха уханията на стотици цветове. Малък фонтан от камък и бамбук шумолеше тихичко в центъра на помещението. Градината беше красива, но Грей се зачуди на кого му е притрябвала зимна градина в сърцето на Африка.

Отговорът скоро се появи.

Белокос джентълмен стоеше на повдигнато стъпало със саксии и държеше малка ножичка в едната си ръка и форцепс в другата. Със сръчността на хирург се наведе над малък бонзай — цъфнала слива — и отряза едно миниатюрно клонче. Изправи се с доволна въздишка.

Дръвчето изглеждаше направо древно, цялото разкривено и овързано с медна жица. Клонките му тежаха от цвят, всяко бе в хармония с останалите.

— На двеста двайсет и две години — каза старецът възхитено. Акцентът му беше силен, сякаш само преди дни са го домъкнали от Дания и са го напъхали в дрехи на изискан джентълмен. — Беше много стара още когато лично император Хирохито ми я подари през четирийсет и първа.

Остави инструментите и се обърна. Вързал беше бяла престилка върху тъмносин костюм и червена вратовръзка. Протегна ръка на внук си.

— Исак, te’vreden…

Младият мъж се завтече и подаде ръка на дядо си, който слезе тромаво от стъпалото и го потупа бащински по гърба в израз на благодарност. Старецът свали престилката, взе един опрян наблизо черен бастун и се подпря тежко на него. Грей забеляза релефния герб върху сребърната дръжка на бастуна. Главно „W“ се мъдреше върху познатата му вече детелина. Същият символ беше татуиран на близнаците Ишке и Исак.

— Аз съм сър Болдрик Вааленберг — тихо каза фамилният патриарх и измери с поглед Грей и Монк. — Последвайте ме в салона, моля. Имаме да говорим за много неща.

Обърна се и бавно тръгна към дъното на солариума.

Сигурно наближаваше деветдесетте, но нуждата от бастун беше единственият знак за старческа слабост, който се забелязваше у него. Запазил беше гъстата си сребристобяла грива, с път по средата и дълга до раменете. Очила висяха на сребърна верижка на врата му; към едното им стъкло беше прикрепена бижутерска лупа.

Докато вървяха по настлания с плочи под, Грей забеляза, че флората в зимната градина е разделена на секции — дръвчета и храсти бонзай, папрати и накрая — истинско стълпотворение от орхидеи.

Възрастният мъж сякаш забеляза какво е привлякло вниманието му.

— Вече шест десетилетия отглеждам Phalaenopsis. — Спря при едно високо стъбло, окичено със среднощно цикламени цветове с наситеносин оттенък.

— Хубави са — каза Монк, но сарказмът му беше очевиден.

Исак го изгледа гневно.

Старецът не реагира.

— И въпреки това черната орхидея все още ми убягва. Светият Граал за любителите на орхидеите. Бил съм на косъм от успеха. Но при увеличение се забелязват примеси или пък цветът бие на цикламено вместо на плътен абанос.

Опипа разсеяно бижутерската лупа и продължи напред.

Грей вече схващаше разликата между джунглата навън и парника вътре. Зимната градина не беше място, където да се наслаждаваш на природата. А където да господстваш. Под купола й природата биваше подрязвана, задушавана и селектирана, растежът й — спиран с медна жица при бонзай, размножаването й — дирижирано.

Минаха през врата с цветни стъкла и се озоваха в салон с мебели от ратан и махагон, малко помещение за отмора. В другия му край двойна люлееща се врата водеше към вътрешността на сградата.

Болдрик Вааленберг се настани в голям люлеещ се стол.

Исак застана до едно писалище, оборудвано с компютър и закачен на стената плазмен монитор. До него висеше черна дъска.

Поредица символи беше написана с тебешир на дъската. Всичките бяха руни, забеляза Грей, а последната беше руната Mensch от библията на Дарвин.

Грей се опита да ги запомни. Пет символа. Пет книги. Пълният комплект от руните на Хуго Хирцфелд. Какво означаваха обаче? Коя тайна беше твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснат на воля?

Старецът сплете пръсти в скута си и кимна на Исак.

Той натисна някакъв клавиш и на плазмения екран се появи образ.

Голяма клетка висеше провесена в джунглата. Разделена беше на две половини. Във всяка се бе сгушил човек.

Грей направи крачка напред, но един от пазачите го спря с дулото на пушката си. Единият от пленниците на екрана вдигна лице — бледо лице, осветено от прожектор над клетката.

Фиона.

А в другата половина на клетката — Райън.

Фиона беше пристегнала несръчно лявата си ръка с подгъва на ризата си. Платът беше потъмнял и наглед влажен. Райън държеше дясната си ръка пъхната под мишницата на лявата и я стискаше. „Първо им пуснете кръв.“ Тъпата кучка явно беше нарязала ръцете им. „Дано се е ограничила само с това“, помисли си Грей. Черен гняв стисна стомаха му и сякаш отвори кухина в гърдите му. Зрението му се изостри под съпровода на учестения му пулс.

— Сега да поговорим, ja? — с топла усмивка каза старчокът. — Като джентълмени.

Грей се обърна към него, но така, че екранът да е в периферното му зрение. Дотук с благородството.

— Какво искате да знаете? — студено попита той.

— Библията. Какво друго открихте на страниците й?

— И ще ги освободите?

— А аз си искам шибаната ръка! — изсумтя Монк.

Грей го погледна, после пак се обърна към стареца.

Болдрик кимна на Исак, който на свой ред даде знак на един от пазачите и заповяда нещо на датски. Пазачът излезе през двойната врата.

— Няма нужда от повече враждебност. Имате думата ми, стига да съдействате. Към всички ви ще се отнесем добре.

Грей не виждаше смисъл да отлага, още повече че можеше да отлага единствено лъжи. Извърна се, така че да се видят стегнатите му китки.

— Ще трябва да ви покажа какво открихме. Само с думи няма да мога да го обясня точно. Става въпрос за друг символ, подобен на тези.

Ново кимване и след миг Грей беше свободен. Разтърка китките си и тръгна към черната дъска. Няколко пушки неотклонно следяха движенията му.

Трябваше да нарисува нещо убедително, само че не знаеше почти нищо за руните. Спомни си чайника на Химлер, онзи, който бяха видели в музея. Беше украсен с рунически символ. Можеше само да се надява, че символът ще е достатъчно тайнствен и следователно убедителен. А току-виж объркал сметките на тази банда откачалки, които явно бяха на път да разгадаят мистерията.

Взе тебешир и скицира символа от чайника.

Болдрик се приведе напред и присви очи.

— Слънчево колело. Интересно.

Грей застана до дъската с тебешира в ръка, като ученик, който чака учителят да произнесе присъдата си над решената математическа задача.

— И само това сте открили в библията на Дарвин? — попита Болдрик.

С периферното си зрение Грей улови самодоволната усмивка върху лицето на Исак.

Нещо не беше наред.

Болдрик чакаше отговора му.

— Първо ги пуснете — настоя Грей и кимна към монитора.

Погледнаха се в очите — старецът и Грей. Въпреки лицемерната любезност на възрастния мъж Грей лесно разпозна суровия интелект и жестоката жилка у него. Старецът искрено се наслаждаваше на ставащото.

Накрая Болдрик все пак прекрати двубоя с погледи, отмести очи към внук си и кимна отново.

— Wie eerst? — попита Исак. Първо кой?

Грей се напрегна. Нещо определено не беше наред.

Болдрик отговори на английски, отново впил поглед в Грей, за да се наслади изцяло на забавлението.

— Момчето. Момичето ще го оставим за по-късно.

Исак въведе команда на клавиатурата.

На екрана дъното на едната половина от клетката се отвори под Райън. Той извика беззвучно и размаха ръце и крака. Падна тежко във високата трева под клетката, но бързо скочи и се заоглежда ужасено. Явно се страхуваше от нещо, което Грей не виждаше, нещо, привлечено от кръвта им.

Думите на Ишке пак прозвучаха в главата му.

„Чакаме само знак от grootvader… после ловът може да започне.“

Какъв лов?

Болдрик даде знак на Исак, все едно завърта топка на врата.

Исак натисна някакъв клавиш и от колоните се ливнаха звуци. Викове и писъци.

Ясно се чу гласът на Фиона:

— Бягай, Райън! Качи се на някое дърво!

Момчето направи кръг под клетката, после хукна — накуцваше — и излезе от кадър. И сякаш за да стане още по-лошо, отнякъде се чу смях. От пазачи извън обсега на камерата.

А после колоните избълваха нов писък.

Писък на хищник, жаден за кръв.

Кръвта на Грей се смрази.

Болдрик плъзна ръба на дланта си пред гърлото си и колоните млъкнаха.

— Не само орхидеи развъждаме тук, капитан Пиърс — каза старецът: бе зарязал всякакви любезни преструвки.

— Дадохте дума — каза Грей.

— При условие, че съдействате! — Болдрик плавно се изправи и махна презрително към черната дъска. — За глупаци ли ни вземате? Ние знаем, че в библията на Дарвин няма нищо друго. Вече разполагаме с всичко необходимо. Това беше само тест, демонстрация. Доведохме ви тук по други причини. Други въпроси чакат своя отговор.

Грей залитна, осъзнал какво означава казаното.

— Газът…

— Беше предназначен само да ви обезвреди. Изобщо не сме искали да ви убиваме. Но трябва да призная, че малкото ви театро ми хареса. Сега обаче е време да продължим.

Болдрик пристъпи към екрана на стената.

— Вие носите отговорност за малката, нали? За това момиче с огнен нрав. Zeer goed. Ще ви покажа какво я чака в гората.

Кимване, въведена команда от клавиатурата и върху екрана се отвори допълнителен прозорец.

Очите на Грей се разшириха от ужас.

Болдрик заговори.

— Искаме информация за един ваш съучастник. Но първо исках да съм сигурен, че сме приключили с игричките, ja? Или ви е необходима още една демонстрация?

Грей не можеше да откъсне поглед от образа върху екрана. Бяха го надвили.

— Кой? За кого питате?

Болдрик пристъпи към него.

— За шефа ви. Пейнтър Кроу.

12. Укуфа

Докато се качваха по стъпалата към офиса на Бритиш Телеком Интернешънъл, Лиза наблюдаваше Пейнтър. Краката му трепереха. Бяха дошли тук да се срещнат с оперативен агент на британските служби, който да им осигури логистична и наземна подкрепа за нападението срещу базата на Вааленберг. Офисът беше само на няколко минути път с такси от летището на пристанище Ричардс Бей и само на един час път с кола до имението.

Пейнтър стисна парапета и остави потна следа по метала. Лиза го прихвана за лакътя и му помогна да изкачи последното стъпало.

— Мога и сам — сопна й се той.

Тя не отвърна на гнева му, защото знаеше, че гневните избухвания са просто външен израз на силна вътрешна тревога. Да не говорим за физическата болка, която го измъчваше. Гълташе кодеин като бонбони. Пейнтър закуцука към вратата на офиса.

Лиза се беше надявала почивката по време на полета да възвърне част от силите му, но половината ден във въздуха само бе утежнила симптомите на… на дееволюцията му, ако можеше да се вярва на Анна.

Немкинята и Гюнтер бяха останали на летището, под охрана. Не че имаше нужда от охрана. Последния час от полета Анна беше прекарала в тоалетната на самолета — повръщаше. Когато тръгнаха, я оставиха да лежи на дивана с глава в скута на Гюнтер, който сменяше мокри кърпи на челото й. Лявото й око беше кървясало, болките в главата бяха станали непоносими. Лиза й даде лекарство, което да потисне гаденето, и й би морфин.

Макар да не го беше казала на глас, Лиза се опасяваше, че на Анна и Пейнтър им остава най-много ден, преди състоянието им да се влоши необратимо.

Единственият им придружител в момента отвори вратата и ги пропусна да влязат. Очите му обхождаха бдително улицата долу, но в този ранен час минувачите бяха малцина.

Пейнтър мина сковано през прага, мъчеше се да скрие накуцването си.

Лиза влезе след него. Преведоха ги през чакалнята, оттам през сивкав лабиринт от офиси и коридори и накрая влязоха в една конферентна зала.

Която беше празна. Стената в дъното беше почти изцяло заета от огромен прозорец с гледка към лагуната на Ричардс Бей. На север се разстилаше пристанището — пълно с кранове и кораби. На юг се простираше част от оригиналната лагуна, сега защитен от закона резерват, отделен със стена от търговската част на залива, дом на крокодили, акули, хипопотами, пеликани, корморани и вездесъщите ята фламинго.

Изгряващото слънце превръщаше водите в огнено огледало.

Сервираха им чай с бисквити. Пейнтър вече се беше отпуснал на един стол. Лиза седна до него. Майор Брукс остана прав до вратата.

Макар Лиза да не каза нищо, Пейнтър явно долови въпроса по изражението й и каза:

— Добре съм.

— Не, не си — тихо възрази тя. По някаква причина празната стая я плашеше.

Той й се усмихна с грейнали очи. Въпреки физическата дегенерация мъжът, личността в отслабващото тяло, оставаше нащрек. Забелязала беше леко заваляне в речта му, но може да беше и от лекарствата. Разсъдъкът му последен ли щеше да откаже?

Ръката й посегна към неговата под масата, сякаш по своя воля.

Той я стисна.

Лиза не искаше Пейнтър да умре. Силата на чувството й я заля и я изненада. Та тя почти не го познаваше. А искаше да го опознае. Да разбере какво най-много обича да яде, кое го кара да се смее с глас, добре ли танцува, какво би прошепнал в ухото й за лека нощ. Не искаше всичко това да изчезне.

Пръстите й се свиха силно около неговите, сякаш само със силата на волята си можеше да го задържи при себе си.

В същия миг вратата на съвещателната зала се отвори — британският оперативен агент най-после се появи.

Лиза се сащиса. Беше си представяла някой клонинг на Джеймс Бонд, типичен шпионин в костюм на Армани. Вместо това в стаята влезе жена на средна възраст в омачкан костюм за сафари. Стискаше шапка в едната си ръка. Лицето й беше покрито с червеникав прах с изключение на зоната около очите — явно току-що бе свалила слънчевите си очила. Тази чудата маска й придаваше стреснат вид въпреки уморено приведените й рамене и едва доловимата тъга в очите.

— Аз съм доктор Пола Кейн — каза тя, кимна на майор Брукс и пристъпи към масата. — Да ви го кажа направо: нямаме време.

Пейнтър стоеше прав до масата. На нея бяха наредени сателитни снимки.

— Направени са снощи по залез — каза Пола Кейн.

Вече им беше обяснила ролята си тук. Била вербувана от британското разузнаване и изпратена в Южна Африка. Тя и партньорката й работели по серия научни проекти, като едновременно с това тайно наблюдавали и следели имението Вааленберг. Шпионирали семейството близо десетилетие, допреди два дни, когато се случила ужасна трагедия. Партньорката й била убита при странни обстоятелства. Официалното обяснение гласяло „нападната от лъв“. Ала доктор Кейн явно не го приемаше за чиста монета.

— След полунощ сателитът направи инфрачервено замерване — продължи Пола, — но се появила някаква повреда и образът се изгуби.

Пейнтър разглеждаше плана на просторното имение, ширнало се на повече от сто хиляди акра. Виждаше се малка писта за кацане, прорязана в джунглата. Външни постройки изпъкваха като петна сред терен от залесени височини, просторни тревисти савани и гъста джунгла. В центъра на най-гъстия участък клечеше замък от камък и дърво — централната резиденция на Вааленбергови.

— И не можем да получим по-добър изглед на терена около къщата?

Пола Кейн поклати глава.

— Джунглата в този район е от така наречения афромонтански тип — древни гори. В Южна Африка са останали малко от тях. Вааленбергови са избрали мястото както заради уединението му, така и за да си присвоят гигантската гора. Скелетът на тази гора се състои от дървета, високи по четиридесет метра, растителността около тях е разслоена на етажи и балдахини. Биологичното разнообразие там е по-богато и многобройно от това в дъждовните гори или конгоанската джунгла.

— И предлага идеалното прикритие — довърши Пейнтър.

— Какво става под този балдахин знаят единствено Вааленбергови. Знаем все пак, че къщата е само върхът на айсберга. Под нея има огромен подземен комплекс.

— На каква дълбочина? — попита Пейнтър и погледна Лиза. Ако наистина правеха опити с Камбаната, щяха да са я заровили надълбоко.

— Това не знаем със сигурност. Но пък Вааленбергови са натрупали богатството си благодарение на златни мини.

— В рида Уитуотърсранд.

Пола вдигна поглед към него.

— Правилно. Виждам, че сте си подготвили домашното. — Кимна към сателитните снимки. — Уменията си от минното инженерство са приложили и в изграждането на подземния комплекс под къщата. Знаем, че главният инженер на мината в Уитуотърсранд Бертран Кулбер е бил повикан като съветник при изграждането на „основите“ на къщата, но скоро след това починал.

— Нека позная. При странни обстоятелства.

— Стъпкан от бивол. И неговата смърт не е нито първата, нито последната, в която имат пръст Вааленбергови. — Болка просветна за миг в очите й при това напомняне за случилото се с партньорката й. — Носят се множество слухове за хора, изчезнали в този район.

— И въпреки това никой не е издал заповед за обиск на имението.

— Южноафриканската политика е сложно нещо. Режимите може и да се сменят, но тук винаги е властвало златото. Вааленбергови са недосегаеми. Златото ги защитава по-добре от всеки крепостен ров или частна армия.

— Ами вие? — попита Пейнтър. — Какъв е интересът на МИ5 тук?

— Интересите ни имат отдавнашни корени. Британското разузнаване държи Вааленбергови под око още от края на Втората световна война.

Пейнтър седна, надвит от умората. Трудно фокусираше едното си око. Потърка го с ръка. Знаеше, че Лиза го наблюдава, затова побърза да насочи вниманието си към Пола. Не беше споменал за нацисткия символ, който бяха открили кодиран в центъра на Вааленберговия герб, но МИ5 явно знаеха за тази връзка.

— Знаехме, че Вааленбергови са едни от големите финансови поддръжници на Ahnenerbe Forschungs und Lehrgemeinshaft, нацисткото Общество за древно наследство и просвещение. Запознат ли сте с тази група?

Той поклати глава и веднага съжали — в последните часове главоболието му се беше разпространило към врата и сега болката се стрелна по гръбнака му. Стисна зъби да издържи.

— Обществото за древното наследство било изследователска група под прякото ръководство на Хайнрих Химлер. Провеждали проекти с цел издирване корените на арийската раса. Пак те са отговорни за някои от най-ужасните зверства, извършени в концентрационните лагери и други подобни места. Най-общо казано, били учени с пушки.

Пейнтър с мъка удържа реакцията си — но този път спазъмът беше повече психически, отколкото от физическо естество. Чувал беше да определят Сигма по същия начин. Учени с пушки. Това ли беше истинският им враг? Нацистка версия на Сигма?

Лиза се размърда.

— Какъв интерес е имало семейство Вааленберг към този вид изследвания?

— Не сме съвсем сигурни. Но по време на войната в Южна Африка доста хора са симпатизирали на нацистите. Знаем, че настоящият глава на семейството, сър Болдрик Вааленберг, е проявявал интерес към евгениката и е участвал в научни конференции в Германия и Австрия преди началото на враждебните действия. След войната обаче заживял в усамотение заедно с цялото си семейство.

— За да си ближе раните? — попита Пейнтър.

— Едва ли. След войната съюзниците опоскаха цяла Германия в търсене на секретни нацистки технологии. — Пола сви рамене. — Включително нашите британски служби.

Пейнтър кимна. Анна вече им беше разказала за това.

— Само че нацистите успели да заличат повечето проекти, включително и с цената на унищожаването им. Екзекутирали учени, взривявали лаборатории. Нашите хора попаднали на едно такова място в Бавария буквално минути след като било унищожено. Намерили един учен, застрелян в главата, но още жив. Преди да умре, казал някои неща за провежданите там изследвания. Нещо за нов източник на енергия, открит чрез опити в областта на квантовата физика. Били направили пробив. Ставало дума за източник на гориво с изключителна мощ.

Пейнтър се спогледа с Лиза — това почти повтаряше казаното от Анна за енергията на точка нула.

— Каквото и да са открили, успели да измъкнат тайната извън страната по тайни канали, осигурени от нацистите. Не се знае почти нищо освен името на веществото и къде се е загубила нишката.

— В имението Вааленберг? — предположи Лиза.

Пола кимна.

— А името на веществото? — попита Пейнтър, макар вече да знаеше отговора. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат. — Зерум 525?

Пола го погледна рязко и смръщи чело.

— Откъде знаете?

— Горивото за Камбаната — промълви Лиза.

Пейнтър обаче не беше изненадан. Време беше да разкрие картите си пред Пола Кейн. Събра сили и се изправи.

— Искам да ви запозная с едни хора.

— Значи тайната за производството на Зерум 525 не е била унищожена? — възкликна Анна. — Unglaublich!

Бяха на летището в Ричардс Бей, в един хангар, където товареха с оръжия и екипировка два прашни военни джипа.

Лиза преглеждаше съдържанието на една аптечка и слушаше внимателно разговора между Пейнтър, Анна и Пола. Гюнтер стоеше до нея. Не сваляше поглед от сестра си. Дълбоки бръчки браздяха челото му. Анна изглеждаше малко по-добре след лекарството, което й беше дала Лиза.

Но за колко време?

— Камбаната е била евакуирана на север с дядо ти — обясни й Пейнтър, — а тайните на Зерум 525 очевидно са заминали на юг. Експериментът е бил разделен на две. На даден етап Вааленбергови явно са научили, че Камбаната е оцеляла. Болдрик Вааленберг — като финансов поддръжник на Аненербе — сто на сто е знаел за Granitschloss.

Пола се съгласи.

— Именно това общество е финансирало експедициите на Химлер в Хималаите.

— И след като е разбрал за Granitschloss, не му е било трудно да внедри шпиони в замъка.

Лицето на Анна беше пребледняло, но не от болестта.

— Кучият му син ни е използвал! През цялото време!

Пейнтър кимна. Вече беше обяснил на Лиза и Пола основното, докато пътуваха към летището. Болдрик Вааленберг бе дирижирал всичко, беше дърпал конците отдалеч. Вместо да открива наново топлата вода, беше оставил учените в Granitschloss, експерти по Камбаната, да продължат работата си, а през цялото време шпионите му бяха източвали информацията към него в Африка.

— След това явно е построил своя Камбана — продължи Пейнтър, — експериментирал е тайно и е създал свои собствени Sonnekonige, като се е възползвал от труда на вашите учени. Планът му е бил съвършен. Без друг източник на Зерум 525 Granitschloss е бил уязвим и в негова власт. Във всеки момент е можел да издърпа чергата изпод краката ви.

— И го направи — изръмжа гневно Анна.

— Но защо? — попита Пола. — Щом това тайно дирижиране е сработвало толкова добре?

Пейнтър сви рамене.

— Може би защото хората на Анна са се отклонявали все по-встрани от нацисткия идеал за арийското превъзходство.

Анна притисна длан до челото си, сякаш това можеше да я защити от новите факти.

— А като си помисля за недоволството сред част от нашите учени… Искаха да разрушим всичко, да споделим със света резултатите от изследванията си.

— Едва ли е било само това — каза Пейнтър. — Нещо повече се разиграва тук. Нещо голямо. Нещо, което внезапно е пратило Granitschloss в пенсия.

— Може и да сте прав — каза Пола. — През последните четири месеца в имението се забелязва повишена активност. Нещо ги е раздвижило.

— Явно са стигнали до някакъв самостоятелен пробив — каза Анна. Лицето й се бе изопнало от тревога.

Гюнтер проговори за пръв път, хрипкаво, като стържещи камъни:

— Genug! — Писнало му беше. — Тоя мръсник има Камбана… има Зерум… ние ще ги намерим! И ще ги използваме. — Махна на сестра си. — Стига само сме приказвали!

Този път Лиза беше съгласна с гиганта.

— Трябва да се вмъкнем някак в имението. — „При това скоро“, добави наум.

— Ще е нужна цяла армия, за да се щурмува това място. — Пейнтър се обърна към Пола. — Можем ли да се надяваме на някаква помощ от южноафриканското правителство?

Тя поклати глава.

— Категорично не. Вааленбергови са дали предостатъчно подкупи на всички нива на администрацията. Ще трябва да открием друг начин, не така явен.

— Сателитните снимки не ни помагат много — каза Пейнтър.

— Значи минаваме на ниски технологии — каза Пола и ги поведе към чакащите джипове. — Всъщност вече имам един човек там.

Камиси лежеше по корем. Макар да се беше зазорило, първите лъчи на слънцето само удължаваха сенките по земята.

Камиси беше с камуфлажни дрехи, голямата му двуцевка бе преметната на ремък през гърба. С дясната си ръка стискаше традиционното зулуско късо копие.

Зад него лежаха двама други зулуски следотърсачи — Тау, внук на старейшината, който беше спасил живота му, и неговият най-добър приятел Нджонго. Те също носеха огнестрелни оръжия плюс къси и дълги копия. За разлика от него, бяха облечени традиционно — с кожени препаски. Телата им бяха намацани с боя, на главите им имаше ленти от кожа на видра.

Цяла нощ бяха обхождали гората около имението в търсене на маршрут встрани от висящите пътеки и патрулиращите по тях пазачи. Придвижвали се бяха по дивечови пътечки през ниския храсталак, известно време следваха едно стадо импали под прикритието на сенките. На няколко пъти Камиси спира, за да нагласи маскираните като лиани въжета, които свързваха висящите пътеки със земята. Подготвил беше и още няколко изненадки.

След като си свършиха работата, се отправиха към пълноводния поток, който течеше покрай оградата на имението.

А после, преди миг, се беше чул ужасният крясък.

С пронизителен вой накрая.

Камиси замръзна. Този вой го помнеше и с костите си.

Укуфа.

Пола Кейн се беше оказала права. Според нея съществата идвали от имението на Вааленберг. Дали са избягали или съзнателно са били докарани, за да убият Камиси и Марша, докторката не знаеше. Във всеки случай сега бяха на свобода и ловуваха.

Кого обаче?

Воят беше дошъл от разстояние отляво.

Не те бяха плячката. Тези същества бяха твърде умели ловци. Не биха издали толкова скоро присъствието си. Нещо друго беше привлякло интереса им, събудило беше жаждата им за кръв.

После Камиси чу някой да вика на немски, плачлив глас, който викаше за помощ.

По-близо до него.

Костите му още тръпнеха от воя и единственото му желание беше да избяга — да си плюе на петите и да не се обръща. Инстинктите си искаха своето.

Тау заговори тихо зад него, призоваваше го към същото.

Вместо това Камиси се обърна по посока на жалния вик. Не беше успял да спаси Марша от тези същества. Помнеше добре собствения си ужас, докато чакаше изгрева на слънцето, потопен до гуша в калната вода. Не можеше просто така да обърне гръб на нещастника.

Претърколи се до Тау и му даде картите на местността, които беше нахвърлил.

— Върни се в лагера. Дай ги на доктор Кейн.

— Камиси… братко… не! Да се махаме. — Очите на Тау се бяха изцъклили от страх. Дядо му сигурно му беше разказвал приказки за укуфа и сега легендите изведнъж бяха оживели. Камиси си помисли, че Тау и приятелят му заслужават възхищение. Единствено те се бяха съгласили да влязат заедно с него в имението. Суеверията имаха голяма сила сред тукашните хора.

Сега обаче, изправен пред реалността, Тау вече не държеше да се прави на герой.

И Камиси не можеше да го вини. Помнеше собствения си ужас от първия си сблъсък с укуфа. Беше побягнал и беше допуснал докторката да загине.

— Върви — нареди той на младежа и кимна към оградата. Картите трябваше да стигнат до предназначението си.

Тау и Нджонго се поколебаха за миг. После Тау кимна, двамата се надигнаха приведени ниско и изчезнаха в джунглата. Камиси дори не чу стъпките им.

Джунглата беше потънала в ужасена тишина, тежка и плътна. Камиси тръгна към виковете — и човешките, и животинските.

Нов вой изригна сред джунглата като ято подплашени птици. Завърши с дълъг скимтящ кикот. Камиси застина — доловил беше нещо познато в последните зловещи звуци.

Преди да е разровил по-подробно паметта си, тихо хлипане провлече вниманието му.

Идваше отблизо, право напред.

Камиси избута клонките с дулото на двуцевката. И видя малка полянка в сърцето на джунглата. Пробойната в зеления балдахин пропускаше сноп слънчева светлина. От него сенките наоколо изглеждаха още по-гъсти.

Някакво движение привлече погледа му. Някакъв младеж — всъщност почти момче — бе кацнал на ниските клони на едно дърво и се мъчеше да стигне до по-горен клон и да се покатери по-високо. Не го стигаше обаче. Не успяваше да го хване с дясната си ръка. Камиси се вгледа и видя, че целият му ръкав е в кръв.

Момчето внезапно се отпусна на колене и прегърна отчаяно клона.

А после се появи и причината за ужаса му.

Камиси се вкамени, вперил поглед в съществото, което излезе на полянката и бавно тръгна към дървото. Беше голямо и тежко, твърде голямо и тежко за безшумната стъпка, с която изплува от гъсталака. По-голямо беше от лъв — и не беше лъв. Проскубаната му козина беше бяла, очите му — червени. Гърбът му се снишаваше от високи мощни рамене към по-ниска задна част. Мускулестият врат завършваше с голяма муцунеста глава с широки уши като на прилеп — и те щръкнаха към дървото.

Съществото вдигна глава и подуши въздуха, привлечено от кръвта.

Устните му се дръпнаха и оголиха паст със зловещи зъби.

Нададе нов вой, който завърши със същите кресливи подвиквалия, от които направо настръхваш.

Камиси знаеше какво е това същество.

Укуфа.

Смърт.

Но колкото и чудовищно да изглеждаше, Камиси знаеше истинското му име.

— Вид Crocuta Crocuta — каза Болдрик Вааленберг и се приближи към плазмения монитор на стената. Беше забелязал, че Грей не сваля поглед от създанието в допълнителния прозорец на екрана, отворен върху картината, която камерата предаваше от клетката на Фиона.

Грей наблюдаваше голямото, подобно на мечка същество, застинало с лице към камерата, раззинало паст, пълна с белезникави венци и жълти зъби. Сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Пазеше разкъсаните останки на някаква антилопа.

— Петниста хиена — продължи Болдрик. — Вторият по големина хищник на този континент, който е в състояние сам да повали африкански бивол.

Грей се намръщи. Съществото на екрана не беше обикновена хиена. Беше три или дори четири пъти по-голямо от нормалните си събратя. А и бялата козина… Това бе явно комбинация от гигантизъм и албинизъм. Чудовище-мутант.

— Какво сте му направили? — попита той, неспособен да скрие отвращението си. А и искаше да поддържа разговора, за да спечели поне малко време. Спогледа се с Монк, после пак насочи вниманието си към стареца.

— Направихме го по-качествено, по-силно. — Болдрик хвърли поглед към внука си. Исак безстрастно наблюдаваше представлението. — Нали така, Исак?

— Ja, grootvader.

— Праисторическите пещерни рисунки показват великия предтеча на днешните хиени. Гигантската хиена. Ние намерихме начин да върнем Crocuta към предишното й величие. — Болдрик говореше със същото научно безстрастие, с което им беше разказал за черните си орхидеи. — Дори засилихме интелигентността им, като вложихме в главния им мозък човешки стволови клетки. Забележителен резултат, нали?

Грей беше чел за подобни експерименти, правени с мишки. Учени от Станфорд бяха създали мишки, чийто мозък е един процент човешки. Какво ставаше тук, по дяволите?

Болдрик пристъпи към черната дъска с петте рунически символа и почука по нея с дръжката на бастуна си.

— Разполагаме с комплект суперкомпютри Крей XT3, които работят върху кода на Хуго. Разгадаем ли го, ще сме в състояние да направим същото и с човечеството. Да осъществим следващата голяма стъпка в еволюцията на човека. И пак от сърцето на Африка, човекът ще се прероди наново, ще сложи край на непълноценните раси и расовото смесване, ще притежава чистота на породата, която ще надмогне всичко останало. Тя само чака да бъде отключена от увредения ни генетичен код — и пречистена.

Грей все едно чуваше ехо от нацистката философия за свръхчовека. Този старец беше луд. Нямаше друго обяснение. Ала погледът му не беше помътен, а грееше с напълно ясен разсъдък. От екрана пък го гледаше доказателството за чудовищен успех по пътя към целта на Вааленберг.

Исак натисна един клавиш и прозорецът с мутиралата хиена се затвори. Изведнъж нещата в главата на Грей започнаха да се подреждат. Албинизмът на хиената. Исак и неговата близначка. Другите руси до бяло убийци. Всичките много млади, почти деца. Болдрик не беше експериментирал само с орхидеи и хиени.

— А сега да се върнем на въпроса с Пейнтър Кроу — каза старецът и махна към екрана. — Сега, когато знаете какво очаква младата девойка в клетката, ако не отговорите искрено на въпросите ми — край на игричките.

Грей погледна момичето в клетката. Не можеше да допусне нещо да се случи с Фиона. Ако не друго, трябваше да й спечели време. Тя се беше забъркала във всичко това заради неговите тромави действия в Копенхаген. И сега той отговаряше за нея. А освен това я харесваше, нищо че от време на време му лазеше яко по нервите. И знаеше какво трябва да направи.

Обърна се към Болдрик.

— Какво искате да знаете?

— За разлика от вас, Пейнтър Кроу се оказа достоен противник, по-достоен, отколкото очаквахме. Избегна засадата ни и изчезна вдън земя. А ти ще ни помогнеш да разберем къде е отишъл.

— Как?

— Като се свържеш с командването на Сигма. Разполагаме с кодирана линия, която не може да се проследи. Ти ще нарушиш комуникационната тишина и ще разбереш какво знае Сигма за проекта Черно слънце и къде се е покрил Пейнтър Кроу. И при най-малкия намек за измама… — Болдрик кимна към монитора.

Сега вече му бе ясно защо им е била демонстрацията дотук. Искали бяха ясно да разбере ситуацията, да изгуби всяка надежда, че може да ги преметне, и да съдейства доброволно. Да спаси Фиона или да предаде Сигма — това беше изборът.

Решението му се отложи временно заради появата на един от пазачите, онзи, който беше отишъл да изпълни едно от исканията им.

— Ръката ми! — извика Монк, щом видя протезата. Задърпа се ядно, защото лактите му още бяха стегнати зад гърба.

Болдрик даде знак на пазача да се приближи и каза:

— Дай протезата на Исак.

— В лабораторията отстраниха ли всички скрити оръжия? — попита русият до бяло мъж.

— Да, господине. Чиста е.

Въпреки това Исак огледа изкуствената ръка. Протезата беше истинско чудо, сътворено от инженерите на АИОП, способна беше да осъществява пряка връзка с периферната нервна система чрез контактните титанови точки на китката. Механиката й също беше последен писък на науката, способна на най-прецизни движения и сензорни възприятия.

Монк погледна Грей и той забеляза, че приятелят му въвежда с пръстите на лявата си ръка код в контактните точки върху чукана на дясната си китка.

Кимна и направи крачка към него.

Електронната протеза, изработена от АИОП, имаше още една характеристика.

Беше безжична.

Радиосигнал премина от Монк към протезата му.

В резултат протезата в ръцете на Исак се раздвижи.

Пръстите се свиха.

С изключение на щръкналия среден пръст.

— Да ти го начукам — измърмори Монк.

Грей стисна лакътя на Монк и го дръпна към двойните врати към вътрешността на къщата.

Експлозията не беше силна — не повече от шумна и ярка запалителна граната. Зарядът беше вграден в пластмасовия корпус на протезата и не можеше да бъде засечен. И макар да не беше кой знае какво като разрушителна сила, успя да отвлече вниманието. Викове на изненада и болка се надигнаха откъм пазачите. Грей и Монк изхвърчаха през двойната врата, хукнаха по коридора и свърнаха зад първия завой. Извън директен обстрел, те тичаха по полираното дюшеме.

Моментално се включиха аларми, дрънчаха и свиреха.

Трябваше им маршрут за бягство.

Грей мерна широко стълбище, водещо нагоре. Дръпна Монк натам.

— Къде отиваме? — попита той.

— Нагоре, нагоре и пак нагоре… — каза Грей в движение, вземаше по две стъпала наведнъж. Охраната би предположила, че ще се измъкнат през най-близкия прозорец или врата. Грей обаче знаеше друг път навън. В главата му се разгръщаха скици на къщата. Беше огледал внимателно имението, докато ги водеха насам.

— Насам. — Дръпна Монк при една от площадките и го повлече по коридора. Бяха на шестия етаж. Алармите все така пищяха.

— Къде оти… — подхвана отново Монк.

— Нависоко — отвърна Грей и посочи към дъното на коридора, където имаше врата. — Към една пътечка в клонака.

Но нямаше да е толкова лесно.

Сякаш някой беше подслушал плана им, една метална щора започна да се спуска. Автоматична система за сигурност.

— По-бързо! — изкрещя Грей.

Щората вече беше затворила три четвърти от вратата.

Грей грабна един стол и го метна напред. Той падна на дюшемето, плъзна се по полираната му повърхност и се удари в затворената врата миг преди щората да го затисне отгоре. Механизмът изскърца пронизително. Над вратата замига червена лампичка. Повреда. Грей беше сигурен, че някъде в къщата мига друга червена светлинка, сигнализираща за нарушената функция на охранителната щора.

Вече беше при вратата. Краката на стола пукаха, смазвани от тежестта на стържещата щора.

Монк го настигна, останал без дъх, ръцете му все така бяха заключени с белезниците зад гърба.

Грей се мушна под стола и протегна ръка към топката на вратата. Невероятна гъвкавост, предвид щората, която му блокираше пътя.

Пръстите му най-после се свиха около топката и той я завъртя.

Заключено.

— Мама му стара!

Столът продължаваше да пука. Зад тях се чу тропот на ботуши. Последваха заповеди на висок глас.

— Подпри ме! — викна Грей на Монк. Налагаше се да отвори вратата с ритници.

Легна по гръб, присви крака към корема си и се опря на рамото на Монк.

В същия миг вратата се отвори сама и Грей видя два крака. Някой от патрулите явно беше забелязал повредата и беше дошъл да провери какво става.

Грей се прицели в прасците и ритна с всички сили.

Сварен неподготвен, мъжът залитна, удари си главата в металната щора и се строполи на дъските. Грей се мушна под щората и го изрита в главата с пета. Пазачът омекна окончателно.

Монк се претърколи след Грей, като в движение изрита стола, който задържаше щората. Тя, от своя страна, продължи спускането си безпрепятствено и с трясък затвори изхода.

Грей взе оръжията на поваления пазач. С ножа освободи ръцете на Монк, тикна в тях полуавтоматичния му пистолет, а самият той грабна пушката.

Хукнаха по висящата пътека. Пътеката се разклоняваше в самото начало на джунглата. Огледаха и двете посоки. Засега всичко изглеждаше чисто.

— Ще трябва да се разделим — каза Грей. — Така ще увеличим шансовете си. Твоята задача е да намериш помощ — да стигнеш до телефон и да се свържеш с Логан.

— А ти?

Грей не отговори. Нямаше нужда.

— Грей… тя може вече да е мъртва.

— Това не го знаем.

Монк се взря в лицето му. Беше видял чудовището на компютърния екран. Знаеше, че Грей всъщност няма избор.

Така че само кимна.

Без повече приказки двамата хукнаха в различни посоки.

Камиси се покатери по едно дърво и стигна до пътечката в зеления балдахин. Движеше се бързо и безшумно.

Долу укуфата обикаляше дървото, охраняваше плячката си. Силният трясък отпреди малко беше стреснал чудовището и то беше спряло да се катери, смъкнало се беше на земята и сега обикаляше в кръгове. Откъм господарската къща долиташе вой на охранителна система.

Камиси се чудеше какво става.

Дали не бяха открили Тау и Нджонго?

Или пък бяха намерили лагера им от другата страна на оградата? Бяха го маскирали като зулуски ловен бивак, един от многото в околността. Дали пък някой не се беше досетил, че служи и за друго?

Каквато и да беше причината за тревогата, тя беше вдъхнала известна доза предпазливост у чудовищната хиена, укуфата. Камиси се възползва от това, за да стигне до един от висящите мостове. Претърколи се на дъските и смъкна пушката от гърба си. Сетивата му бяха изострени до болка. Но не от ужас — ужасът си беше отишъл. Не му бяха убягнали спокойната походка на съществото, тихото гърлено ръмжене и острият нервен кикот, който преминаваше в пронизителни подвиквания.

Нормално поведение на хиена.

Макар и чудовищно по размери, животното не беше нито митично, нито свръхестествено.

И от това Камиси почерпи сили.

Затича по дъските към мястото, където висящата пътека минаваше близо до дървото на момчето. Откачи въжето от раницата си.

Наведе се през стоманените въжета, които служеха за парапет на дъсчения мост, и видя младежа. Подсвирна му. Момчето не сваляше очи от обикалящото под дървото чудовище, но все пак внезапният звук над главата му го стресна, то вдигна очи и видя Камиси.

— Ще те измъкна — извика тихо Камиси.

Ала не само момчето го чу.

Укуфата вдигна поглед към мостчето. Червените й очи се забиха като свредла в очите на Камиси. Зъбите се оголиха. Камиси долови в погледа на чудовището хладна пресметливост.

Същото животно ли беше нападнало Марша?

С най-голямо удоволствие би изпразнил и двете цеви на пушката си в ухилената му муцуна, но гърмежът щеше да привлече внимание. Така че вместо да стреля, той остави пушката до краката си. Щяха да му трябват и двете ръце. После извика:

— Момче! Ще ти хвърля въже. Вържи го около кръста си. Ще те изтегля.

Младежът кимна. Очите му бяха огромни, лицето — подуто от сълзи и страх.

Камиси залюля намотаното въже и го хвърли към момчето. Въжето се разви през листака. Не стигна обаче до момчето, а увисна на по-горните клони.

— Ще трябва да се покатериш!

На момчето не му трябваше втора покана. Сега, когато шансовете му да се спаси внезапно се бяха увеличили, усилията му да се изкатери нагоре получиха нов импулс. Изправи се, оттласна се и се хвана за горния клон. Изкатери се, хвана въжето и го стегна около кръста си. Движенията му бяха сръчни — явно не хващаше въже за пръв път. Дотук добре.

Камиси обра хлабината и стегна въжето за един от парапетите на моста.

— Почвам да те издърпвам! Ще се залюлееш.

— Побързай! — извика момчето, твърде силно и твърде рязко.

Камиси се наведе и видя, че укуфата е забелязала придвижването на момчето. Това бе включило инстинктите й за преследване, като на котка, която се втурва след бягаща мишка. Вече се катереше по дървото, като забиваше нокти в кората.

Нямаше време за губене. Камиси задърпа с всички сили. След секунда тежестта на момчето увисна изцяло върху ръцете му. Той се наведе и видя, че момчето се люлее като махало.

Укуфата също го наблюдаваше, очите й следяха дъгата. И продължаваше да се катери. Камиси разбра какво е намерението й. Намерението й беше да скочи и да повали момчето с тежестта си.

Задърпа по-бързо. Момчето продължаваше да се люлее.

— Wie zijn u? — внезапно излая нечий глас зад него.

Камиси се стресна и за малко да изпусне въжето. Погледна през рамо.

На пътеката стоеше висока стройна жена, цялата в черно и с хищни очи. Косата й беше руса и подстригана толкова ниско, че черепът й прозираше. Едно от по-големите деца на Вааленберг. Държеше нож.

Лошо.

Момчето под тях извика.

Камиси и жената погледнаха надолу.

Укуфата беше стигнала до мястото, където беше стояло момчето допреди малко, и се готвеше за скок. Жената се изсмя и смехът й прозвуча почти като кикота на създанието долу. Дъските изскърцаха, когато тръгна към Камиси с нож в ръка.

Грей коленичи. Пътеката пак се раздвояваше. Да тръгне назад значеше да се върне при къщата. Лявото разклонение продължаваше покрай гората над парка. Дясното водеше право към сърцето на джунглата.

Накъде да тръгне?

Оглеждаше съсредоточено ъгъла, под който падаха сенките, сравняваше ги наум с рисунъка, който беше запомнил от плазмения монитор. Дължината и посоката на сенките му бяха подсказали в най-общи линии позицията на изгряващото слънце спрямо клетката на Фиона. Оставаше му обаче да претърси голяма част от имението.

Крака затропаха по дъските и разклатиха пътеката.

Още пазачи.

Вече беше срещнал двама.

Метна пушката на рамо, претърколи се до ръба на пътеката и се прехвърли през него. Увисна на ръце за въжето и бавно се придвижи към листака. Миг по-късно трима пазачи изтрополиха над него и пътеката се разлюля. Грей стискаше въжето с всички сили.

След като пазачите отминаха, се покатери на пътеката. Докато премяташе крак на дъските, усети ритмична вибрация във въжето, за което се държеше. Още пазачи ли идваха?

Просна се по корем на дъските и доближи ухо до въжето. Трептенето имаше ясно различим ритъм, като от струна на китара. Три бързи подръпвания, три бавни, после пак три бързи. И се повтаряше.

Морзовата азбука.

SOS.

Някой удряше по въжето, изпращаше зов за помощ.

Грей се надигна и се върна приведен до мястото, където пътеката се разклоняваше. Опипа другите въжета. Само едно трептеше. Това надясно, към недрата на джунглата.

Възможно ли беше?

Поради липса на друго указание тръгна по дясната пътека. Вървеше близо до ръба й, за да не вдига шум и да не я люлее. Пътеката се разклони, после пак и пак. При всеки разклон Грей спираше да провери кое въже потрепва и тръгваше в съответната посока.

Толкова се беше съсредоточил, че след като се приведе да мине под едно голямо палмово листо, изведнъж се озова само на четири метра от поредния пазач — типичен представител на хитлеровата младеж. Беше се облегнал на въжето и гледаше право към него. И вече вдигаше пушката си.

Грей нямаше време да вдигне своята и без да спира, прехвърли тежестта си встрани — не за да избегне куршума. От това разстояние пазачът нямаше начин да пропусне.

Удари се силно във въжето и го разклати.

Пазачът се залюля заедно с него. Дулото на пушката му се вдигна твърде високо. Грей взе на две крачки делящото ги разстояние, наведе се под него и замахна с ножа.

Заби го в гърлото му — преряза ларинкса и заглуши напиращия вик. Завъртане и каротидната артерия цъфна и забълва кръв. След секунди пазачът щеше да е мъртъв. Грей го сграбчи и го преметна през перилото. Изобщо не му пукаше — толкова пресен беше споменът за смеха на пазачите, когато Райън бе паднал от клетката право в пастта на чудовището. Колко ли други хора бяха умрели по този ужасен начин? Тялото на пазача пропадна сред шепот на листа, после тупна в гъстия шубрак долу.

Грей приклекна и се ослуша. Беше ли чул някой падането на трупа?

Вляво, изненадващо близо, някаква жена извика:

— Стига си ритала решетките! Или ще отворим клетката още сега!

Грей позна гласа. Ишке. Близначката на Исак.

Един по-познат му глас й отвърна:

— Майната ти, плоскогъза кучко!

Фиона.

Жива беше.

Въпреки опасността Грей се ухили — и от облекчение, и с уважение.

Все така приведен, тръгна към гласовете. Излезе на кръгова пътека, която обикаляше покрай полянка сред джунглата. Същата, която беше видял на екрана. Клетката висеше под пътеката.

Фиона риташе решетките. Три пъти бързо, три пъти бавно, три пъти бързо. Лицето й излъчваше непоколебима решителност. Грей усещаше под краката си вибрациите, предадени по стоманените въжета.

Браво, добро момиче!

Явно беше чула сирените откъм къщата. Предположила бе, че това е работа на Грей, и се опитваше да му даде сигнал. Или това… или просто беше дяволски вбесена. И ритъмът случайно бе съвпаднал с международния зов за помощ.

Грей видя трима пазачи — двама вдясно и един вляво. Ишке, ослепителна в черно-белите си дрехи, бе право срещу него: стискаше с две ръце въжето, вперила поглед надолу към Фиона.

— Един куршум в коляното ще ти запуши устата — викна тя и посегна към пистолета на кръста си.

Фиона спря по средата на поредния ритник, измърмори нещо и отпусна крак.

Грей преценяваше шансовете. Разполагаше с една пушка срещу трима пазачи, всичките въоръжени, плюс Ишке с нейния пистолет. Шансовете не бяха добри.

От другата страна на полянката изпука статичен шум. Последваха го неясни думи.

Ишке откачи радиостанцията от колана си и я вдигна към устата си.

— Ja?

Слуша известно време, зададе някакъв въпрос, който Грей не разбра, после прекъсна връзката. Свали радиостанцията и се обърна към пазачите.

— Нови заповеди! Момичето да бъде убито веднага.

Укуфата нададе треперлив вой — готвеше се да се хвърли върху увисналото във въздуха момче. Камиси усещаше как жената се приближава към гърба му, но стискаше с две ръце въжето и не можеше да посегне към никое от оръжията си.

— Кой си ти? — попита отново жената. Стискаше здраво ножа.

Камиси направи единственото възможно.

Сви колене и се преметна през перилото, без да пуска въжето. Докато падаше надолу, зърна момчето — то политна рязко нагоре, размахало крака и ръце, и извика изненадано.

Укуфата скочи след измъкващата се плячка, ала тежестта на Камиси изтегли момчето почти до висящата пътека. Момчето се удари в дъските и рязкото дръпване изтръгна въжето от ръцете на Камиси.

Той падна по гръб в тревата. Момчето бе успяло да се хване за висящия мост. Жената гледаше надолу към Камиси, ококорила очи.

Нещо голямо се строполи на земята само на метър от него.

Камиси се надигна.

Укуфата също скочи — с олигавена уста и бясно ръмжене. Червеният й поглед се заби в единствената плячка наблизо.

Камиси.

Ръцете му бяха празни. Пушката му беше на дъските горе.

Съществото нададе вой, пълен с жажда за кръв и дива ярост. И скочи към него да му разкъса гърлото.

Камиси падна назад и вдигна единственото си оръжие — късото зулуско копие, което беше привързано към бедрото му. Навремето баща му го беше научил как да използва това оръжие. Като всички зулуски момчета. Преди да тръгнат за Австралия. По силата на инстинкт, вкоренен дълбоко в миналото на предците му, Камиси заби острието под ребрата на създанието — създание от плът и кръв, а не излязло от страшните приказки — и го заби дълбоко, като се възползва от тежестта на падащия отгоре му звяр.

Укуфата нададе пронизителен вой, замята се и изтръгна копието от ръката му. Камиси се претърколи настрана, останал без оръжие. Укуфата се затъркаля в тревата, изквича за последно и застина.

Мъртва.

Гневен вик отгоре привлече погледа му.

Жената на моста беше намерила пушката му и я беше насочила към него. Изстрелът изгърмя като взрив на граната. Един храст при краката му изригна буци пръст. Камиси запълзя панически назад. Горе на моста жената се прицели по-добре.

Вторият изстрел прозвуча някак по-различно.

Камиси се сви… и откри, че не е пострадал.

Вдигна очи тъкмо навреме да види как жената се прекатурва през перилото. Гърдите й се бяха превърнали в кървава каша.

Нова фигура се появи на пътеката горе.

Мускулест мъж с бръсната глава. Държеше пистолет, подпрян върху чукана на другата му ръка за опора. Наведе се и видя момчето, което все още висеше на ръце.

— Райън…

Момчето захлипа от облекчение.

— Измъкни ме оттук.

— Точно това смятах да направя… — Погледът му се спря на Камиси. — Стига онзи пич долу да знае накъде да вървим де. Защото аз определено се изгубих.

Два изстрела проехтяха в гората.

Ято зелени папагали излетяха от клонака с недоволни викове и пикираха над полянката.

Грей приклекна.

Монк ли бяха открили?

Ишке явно беше стигнала до същия извод, защото завъртя глава по посока на изстрелите и викна на пазачите:

— Проверете какво става!

И пак вдигна радиостанцията към устните си.

Пазачите, с пушки в ръце, хукнаха по кръговата пътека право към Грей. Сварен неподготвен, той се хвърли по корем и се превъртя, притиснал пушката към гърдите си. Преметна се под дъските и както и преди, се хвана за долното въже — но успя да се хване само с една ръка. Тялото му се залюля. Пушката се плъзна по рамото му и запада надолу.

Извил и протегнал до болка другата си ръка, Грей успя да закачи ремъка й с един пръст. Мълчаливо въздъхна от облекчение.

Пазачите затрополиха над него, ботушите им тропаха като чукове. Въжето, за което Грей се държеше с последни сили, се разлюля опасно.

Ремъкът се изплъзна от пръста му — гравитацията го обезоръжи и пушката падна в шубрака долу. Грей хвана въжето и с другата си ръка и увисна. Добре че поне пушката не гръмна, когато се удари в земята.

Стъпките на пазачите се отдалечиха.

Грей чу Ишке да говори по радиото.

И сега какво?

Тя имаше пистолет, а той — нож. Изобщо не се и съмняваше в умението й да си служи с пистолета.

Единственото му предимство беше изненадата.

Момент, който хората по принцип са склонни да надценяват.

Бавно, като местеше ръка след ръка, Грей се придвижи по долната страна на моста и стигна до кръговата пътека. Продължи и по нея, придържаше се към външния ръб, така че да е извън прякото полезрение на русата. Налагаше се да се придвижва бавно, иначе пътеката щеше да се залюлее от тежестта му и да предупреди Ишке. Съобразяваше движенията си с повеите на вятъра, който рошеше гъстия листак.

Ала появата му не остана незабелязана.

Фиона се беше свила в клетката си, възможно най-далеч от Ишке. Явно беше стресната от думите й — „Ще убием момичето веднага.“ Макар далечната стрелба да беше отклонила за кратко вниманието на русата жена, рано или късно тя щеше да се заеме с Фиона.

От по-ниското си местоположение Фиона веднага забеляза Грей, който се придвижваше бавно под моста като горила в бял анцуг, наполовина скрит от листака. Подскочи изненадано и почти се изправи, но после се сети какво се очаква от нея и пак седна. Очите й го следяха. Погледите им се срещнаха.

Въпреки безстрашните й на пръв поглед ругатни, страхът личеше ясно по лицето й. И изглеждаше толкова дребничка в тази клетка! Увила бе гърдите си с ръце, сякаш така можеше да се опази. Беше научила житейските уроци по трудния начин, на улицата, и Грей разбираше, че ругатните и циничното поведение са единствената й защита срещу паниката. Черпеше сили от тях… но пък резервите й май бяха на привършване.

Тя прикри ръката си с тяло, посочи надолу и леко поклати глава. Очите й бяха ококорени от страх.

Долу не беше безопасно.

Грей огледа гъстата трева и храстите по полянката. Сенките бяха плътни. Не видя нищо, но знаеше, че Фиона не го предупреждава току-така.

„Не падай“ — това му казваше.

Грей прецени придвижването си дотук. Ако си представеше кръговата пътека като циферблат, в момента се намираше почти на осем. Ишке стоеше на дванайсет часа. Имаше да покрие още разстояние, но ръцете му се уморяваха, пръстите започваха да го болят. Трябваше да се движи по-бързо. Това придвижване на пресекулки, спирането и тръгването го убиваха. Но го беше страх, че ако забърза, ще привлече вниманието на Ишке.

Фиона, изглежда, стигна до същия извод. Стана и пак започна да рита решетките, тресеше клетката и я люлееше с тежестта си. Това позволи на Грей да увеличи скоростта си.

За жалост, действията й предизвикаха гнева на Ишке и тя свали радиостанцията от ухото си и изкрещя:

— Стига с тия глупости!

Фиона продължи да блъска решетките и да ги рита.

Грей вече подминаваше девет часа.

Ишке се приближи до вътрешния парапет — за щастие, вниманието й беше насочено изцяло към Фиона — и извади някакво устройство. Издърпа със зъби антената му и го насочи към Фиона.

— Време е да се запознаеш със Скулд. Наречена е така на северната богиня на съдбата.

И натисна някакъв бутон.

Точно под краката на Грей нещо изрева от болка и гняв. Разлюля храсталака и излезе на тревистата полянка. Още една мутирала хиена. Сигурно тежеше повече от сто и петдесет килограма, цялата мускули и зъби. Изръмжа басово, козината по извития й гръб бе настръхнала. Бърните й се изтеглиха назад, хиената излая и захапа празния въздух, вирнала нос към клетката.

Грей си даде сметка, че животното го е дебнало през цялото време. Подозираше и какво ще последва.

Забърза и подмина десет часа.

Ишке — наслаждаваше се на страха на Фиона и удължаваше жестокото си удоволствие — извика:

— Един чип в мозъка на Скулд ни позволява да стимулираме яростта и апетита й. — И натисна отново бутона. Хиената изрева и подскочи към клетката. От устата й се точеха лиги. Бе полудяла от жажда за кръв.

Така значи Вааленбергови контролираха чудовищата си.

Чрез радиоимпланти.

Подчиняваха за пореден път природата на своята воля.

— Време е да утолим глада на бедната Скулд — каза Ишке.

Грей нямаше как да стигне навреме. Въпреки това удвои усилията си.

Единайсет часът.

Толкова близко.

Но и твърде късно.

Ишке натисна друг бутон. Грей чу съвсем ясно изщракването, когато подът на клетката се отвори.

„О, не!“

Спря посред поредното залюляване. Подът-капак се отвори пред очите му и Фиона падна към лигавещото се чудовище долу.

Грей се приготви да скочи след нея и някак да я защити.

Но Фиона се беше поучила от гибелта на Райън. Беше подготвена. Улови се за най-долните пречки на клетката и увисна. Скулд скочи към ритащите й крака. Тя ги сви към корема си и се набра на ръце.

Звярът падна в тревата с недоволен вой.

Фиона се закатери и увисна от външната страна на клетката като маймунка.

Ишке се изсмя с жестоко наслаждение.

— Zeer goed, meisje. Каква изобретателност! При други обстоятелства grootvader сигурно би намерил по-добра употреба на гените ти. Но, уви, вместо това ще трябва да утолиш апетита на Скулд.

Увиснал под пътеката, Грей гледаше безпомощно как Ишке вдига пистолета.

Едно последно залюляване и той се озова точно под нея, наблюдаваше я през пролуките между дъските.

— Време е да сложим край на това — измърмори Ишке.

Наистина беше време.

Грей се набра на ръце, ритна с крака за засилка… после се преметна през ръба на дъсчената пътека като гимнастик. Петите му удариха Ишке в корема, както се беше облегнала на парапета, за да се прицели по-добре във Фиона.

Ударът и изстрелът съвпаднаха.

Грей чу как куршумът иззвънтя в желязо.

Пропуснала беше.

Ишке политна назад, а Грей я последва и се строполи на дъските. Претърколи се с ножа в ръка. Ишке беше паднала на едно коляно. Пистолетът й лежеше между тях.

И двамата се хвърлиха към него.

Дори с изкаран въздух, Ишке се оказа невероятно бърза, почти като нападаща змия. Пръстите й стигнаха до пистолета първи и тя го грабна.

Грей имаше нож.

Заби острието му в китката й, проби я и усети как върхът засяда в дъските. Ишке извика от изненада и болка и изпусна пистолета. Грей се опита да го хване, но той падна от висящата пътека.

Краткото разсейване на Грей даде на Ишке достатъчно време да освободи прикованата си към дъските китка. Тя се засили, подпряла се на другата си ръка, и ритна Грей в главата.

Той успя да се дръпне, но кракът й го удари в рамото толкова силно, сякаш го беше забърсала бронята на състезателна кола.

Преди да се е изправил, тя се метна към него и замахна с ръка към лицето му, опитваше се да го ослепи с върха на острието, което стърчеше от китката й. Той я хвана за лакътя в последния момент, изви го и двамата се озоваха на ръба на пътеката.

Грей не направи опит да спре.

Вкопчени един в друг, двамата паднаха през ръба.

Но Грей успя да се захване с лявото си коляно за едно от подпорните въжета. Тялото му се разтресе и спря, залюля се. Ишке не успя да се задържи.

С главата надолу, Грей я гледаше как пада, как кърши клони по пътя си и как тупва в тревата.

Грей се изкатери на пътеката и се просна по корем.

После, колкото и да не беше за вярване, видя как Ишке се изправя. Залитна, но веднага възстанови равновесието си. Глезенът й изглеждаше изкълчен.

Нещо изтрополи близо до Грей и го стресна.

Фиона скочи до него.

Докато Грей се беше бил с Ишке, момичето явно се беше изкатерило върху клетката, после беше използвало въжетата, за да се добере до пътеката. Забърза към него; тръскаше лявата си ръка и примижаваше. Раната, нанесена й по-рано от Ишке, отново се беше разкървавила.

Грей погледна към полянката.

Русата жена го гледаше. Гледаше го така, сякаш искаше да го убие с голи ръце.

Ала не беше сама на полянката.

Скулд се приближаваше към нея изотзад, муцуната й бе ниско до земята. Приличаше на акула, подушила кръв.

„Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си Грей.

Но Ишке само вдигна здравата си ръка към чудовището. Огромната хиена спря рязко, вдигна нос, като продължаваше да се лигави, и потърка муцуната си в дланта й като свиреп питбул, който се подмазва на жестокия си господар. После изръмжа и легна по корем.

Ишке и за миг не свали очи от Грей.

Закуцука напред — към пистолета си.

Грей бързо се изправи, стисна Фиона за рамото и я бутна напред.

— Бягай!

Не й трябваше втора подкана. Хукнаха по кръговата пътека. Момичето буквално летеше, черпеше сили от страха и адреналина. Стигнаха до изхода.

Фиона взе завоя, хванала се за един от подпорните лостове, за да не изгуби равновесие при рязката смяна на посоката. Грей последва примера й. Едва беше взел завоя, когато от подпорния лост изскочи искра, чу се изстрел и звънтеж едновременно.

Ишке стреляше.

С подновени сили двамата затичаха по-бързо по правия участък, увеличаваха разстоянието между себе си и куцащата с пистолета. След минута стигнаха до отклонение и Грей реши, че май и този път са се измъкнали. Предпазливостта надмогна паниката.

Спряха на същия кръстопът, където Грей беше спрял преди. Накъде да тръгнат? Ишке сигурно вече беше вдигнала тревога — освен ако радиостанцията й не се беше повредила при падането, но Грей не можеше да разчита на това. Трябваше да приеме, че между него и външния свят вече се стичат въоръжени пазачи.

Какво ли ставаше с Монк? Какво означаваха изстрелите, заради които Ишке беше отпратила охраната си? Жив ли беше, мъртъв, или заловен отново? Имаше твърде много неизвестни величини в уравнението. Трябваше му място, където да се скрие и да изчака следата му да изстине.

Къде обаче?

Плъзна поглед по пътеката, която водеше към господарската къща.

Никой не би се сетил да ги търси там. Освен това в къщата имаше телефони. Ако се добереше до външна линия… и с малко късмет можеше дори да разбере нещо повече за това какво, по дяволите, ставаше тук…

Но това си беше чиста фантазия, разбира се. Къщата беше като крепост, никога нямаше да се вмъкнат в нея.

Фиона забеляза накъде е насочен погледът му.

Дръпна го за ръкава и измъкна нещо от джоба си. Две карти за игра на верижка. Вдигна ги пред лицето му.

Не бяха карти за игра.

Бяха карти с код.

— Отмъкнах ги от оная кучка — каза Фиона и се изплю. — Ще ме трепе тя.

Грей взе картите и ги огледа. Спомни си как Монк беше смъмрил Фиона, че не е свила ключовете на музейния директор, когато се озоваха затворени в криптата на Химлер. Явно момичето беше взело присърце думите му.

Грей присви очи и отново огледа господарската къща.

Благодарение на малката джебчийка вече имаше ключ за крепостта.

Но какво да прави?

13. Зерум 525

Пейнтър седеше по турски в колибата от кални тухли и плетени треви, заобиколен от карти и схеми. Въздухът миришеше на тор и прах. Ала малкият зулуски бивак беше идеалният стратегически център за действията им, само на десет минути от имението Вааленберг.

На почти равни интервали хеликоптери на охраната излитаха от имението и прелитаха над бивака да патрулират, но Пола Кейн добре се беше погрижила за маскировката. От въздуха малкото селце досущ приличаше на поредния временен бивак на номадските зулуски племена, които си изкарваха с мъка прехраната по тези места. Никой не би се досетил за съвета, който се провеждаше в една от колибите.

Бяха се събрали да организират ресурсите си и да изготвят стратегия.

Срещу Пейнтър един до друг седяха Анна и Гюнтер. Лиза и сега се беше настанила непосредствено до Пейнтър — държеше се плътно до него още откакто пристигнаха в Африка. Лицето й бе стоически безизразно, но очите — тревожни. В дъното на колибата майор Брукс стоеше прав в сенките, нащрек както винаги, дясната му ръка беше върху кобура с пистолета.

Всички внимателно слушаха доклада на Камиси, бивш надзирател в ловния резерват. До него, приведени напред и глава до глава, бяха и най-изненадващите попълнения в сбирката им.

Единият беше Монк Кокалис.

Пейнтър беше решил, че получава халюцинации, когато видя Монк да влиза в бивака заедно с един изтощен и очевидно страдащ от посттравматичен шок младеж, и двамата водени от Камиси. През последния час Монк им беше разказал историята си, отговарял беше на въпроси и беше запълвал празнини.

Анна се взираше в руните, които Монк току-що беше нарисувал. Очите й бяха кървясали. Тя протегна потрепваща ръка към листа.

— И това са всички руни, открити в книгите на Хуго Хирцфелд?

Монк кимна.

— Онзи дъртак се държеше така, сякаш са дяволски важни, критични за следващата фаза на плана му.

Анна вдигна поглед към Пейнтър.

— Доктор Хуго Хирцфелд е ръководел оригиналния проект. Смятал е, както вече споменах, че е разгадал тайната на Камбаната. Провел един последен експеримент, тайно, на който присъствал единствено и само той. Таен експеримент, при който уж било създадено съвършеното дете, без никакви недъзи или признаци за дееволюция. Един съвършен Рицар на слънцето. Но какъв е бил методът му… как го е постигнал… никой не знаел.

— А и онова писмо, което е написал на сестра си — каза Пейнтър, — от него става ясно, че откритието го е изплашило до смърт. „Истина… твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснем на свобода.“ По тази причина е скрил тайната в рунически код. Този код.

Анна въздъхна уморено.

— А Болдрик Вааленберг е бил убеден, че е в състояние да разгадае кода и сам да се добере до изгубеното знание, достатъчно убеден, за да разруши Granitschloss.

— Мисля, че е имало и нещо друго, а не просто убеждението му, че вече не сте му необходими — каза Пейнтър. — Според мен ти беше права. Вашата група се е превърнала в заплаха заради желанието ви да разкриете всичко и да се присъедините към научната общност. А той вече е бил толкова близо до съвършенството, до кулминацията на арийската мечта, че не е можел да рискува повече с вас.

Анна дръпна към себе си листа, на който Монк беше надраскал руните.

— Ако Хуго е бил прав, разшифроването на кода му може да се окаже жизненоважно за лечението ни. Камбаната притежава способността да забави развитието на болестта… но ако разгадаем тази гатанка, може би ще намерим пътя към окончателно излекуване.

Лиза върна дискусията към реалността.

— Но първо трябва да се доберем до Камбаната на Вааленберг, нали? Чак тогава можем да говорим за лечение.

— Ами Грей? — попита Монк. — И момичето?

Пейнтър стисна устни.

— Нямаме представа къде е Грей в момента. Може да се крие, може да е заловен, дори мъртъв. В момента капитан Грей може да разчита единствено на себе си.

Монк се намръщи.

— Мога да се промъкна там. Камиси е нанесъл местността на картата.

— Не. Сега не е моментът да разделяме силите си. — Пейнтър притисна с пръсти главата си зад дясното ухо, където се беше съсредоточила болката. Чуваше звуците проточени, с ехо, а гаденето се засилваше.

Монк не сваляше очи от него.

Той му махна с ръка, че е добре. Но нещо в съсредоточения поглед на Монк му подсказваше, че колегата му се тревожи не само за физическото състояние на шефа си. Наистина ли вземаше правилните решения? В какво състояние беше мисловната му дейност? Съмнението го жегна под лъжичката. Доколко ясна беше мисълта му, наистина?

Ръката на Лиза се плъзна към коляното му, сякаш лекарката се беше досетила за тревогите му.

— Добре съм — измърмори той… колкото на нея, толкова и на себе си.

Чергата, която служеше за врата на колибата, се отметна и това прекъсна дискусията им. Пола Кейн се приведе и влезе в малкото помещение. Следваше я зулуски старейшина в пълни церемониални одежди — листа, пера и леопардова кожа, обшита с цветни мъниста. Макар човекът да наближаваше седемдесетте, по лицето му нямаше бръчки, цялото беше като изсечено от камък. Главата му бе обръсната. Носеше дървена тояга с китка пера на върха, ала носеше и една стара, направо древна пушка, която изглеждаше повече церемониална.

Пейнтър стана. Познаваше това оръжие. Старо гладкоцевно английско пушкало, легендарната Кафява Бес, кремъклийка от Наполеоновите войни.

Пола Кейн представи новодошлия.

— Моси Д’Гана. Зулуски вожд.

— Всичко е готово — каза старейшината на отчетлив английски.

— Моля приемете благодарността ми за съдействието — официално каза Пейнтър.

Моси кимна, в знак, че оценява изказаната признателност.

— Но не заради вас ще използваме копията си. Имаме неразплатени сметки с бурските преселници заради Кървавата река.

Пейнтър се смръщи недоумяващо и Пола Кейн побърза да обясни:

— Когато англичаните прогонили датските бури от Кейптаун, те навлезли във вътрешността — било истинско преселение. Породило се напрежение между пристигащите имигранти и местните племена — ксоза, пондо, свази и зулу. През хиляда осемстотин трийсет и осма при един приток на Биволската река зулусите били предадени, хиляди загинали, а оцелелите били изтласкани от родните си земи. Било истинско клане. Оттогава наричат притока Кървавата река. Отговорен за касапницата бил Пиет Вааленберг.

Моси вдигна старата пушка и я протегна към Пейнтър.

— Ние не забравяме.

Пейнтър не се и съмняваше, че същата тази пушка е участвала в позорната битка отпреди почти две столетия. Прие я с уважение и със съзнанието, че връчената му кремъклийка е по-силна от всеки писмен договор.

Моси се настани на пода — плавно като младеж — с кръстосани крака.

— Трябва ни план.

Пола кимна на Камиси и повдигна чергата на вратата.

— Камиси, твоят джип е готов. Тау и Нджонго те чакат. — Погледна си часовника. — Трябва да побързаш.

Камиси се изправи. Всеки си имаше задача, която трябваше да се свърши преди мръкване.

Пейнтър срещна погледа на Монк. И отново видя тревогата в очите му. Ала тревогата му не беше за Пейнтър… а за Грей. До залез-слънце оставаха осем часа. Дотогава не можеха да направят нищо.

Грей беше сам.

— Наведи си главата — прошепна Грей на Фиона.

Вървяха към пазача в дъното на коридора. Грей беше с маскировъчна униформа, от ботушите до черната шапка — козирката бе дръпната ниско над очите му. Пазачът, от когото беше взел назаем униформата, сега лежеше в безсъзнание, със запушена уста, овързан като агне и натикан в голям гардероб в една от спалните на горния етаж.

Грей беше взел и радиостанцията му, която сега висеше закопчана на колана му. Дълъг кабел я свързваше със слушалката в ухото му. Репликите по линията бяха без изключение на датски, което малко го затрудняваше, но все пак му позволяваше да следи в най-общи линии развитието на ситуацията.

Ситнещата на половин крачка след Грей Фиона беше облечена като прислужничка — и нейната униформа произхождаше от същия гардероб. Беше й малко голяма, но пък така скриваше по-добре фигурата и възрастта й. В по-голямата си част прислугата беше от местното население, с тъмна кожа в различни оттенъци, съвсем типично за едно африканерско домакинство. Пакистанският произход на Фиона и кожата й с цвят на капучино се вписваха долу-горе добре. Беше скрила правата си коса под голямо боне. Би могла да мине за местна, стига да не се вгледаш отблизо. Беше влязла в ролята си и ситнеше послушно с прегърбени рамене и наведена глава.

Досега маскировката им не беше подлагана на изпитание.

Последната информация по радиото гласеше, че Грей и Фиона са някъде в джунглата. Входовете към господарската къща бяха запечатани електронно и охраната вътре беше сведена до минимум. Мнозинството от охраната претърсваше гората, външните сгради и участъка около оградата.

За жалост охраната в къщата не беше занижена чак толкова, че да оставят открит достъп до външна телефонна линия. Малко след като се вмъкнаха с електронната карта на Ишке, Грей си пробва късмета с няколко от телефоните в къщата. За да получиш достъп, трябваше да минеш през кодирана мрежа за сигурност. Всеки опит да набере външна линия само би издал присъствието им.

Така че не им оставаха много възможности.

Можеха да се скрият. Но какво щяха да постигнат с това? Кой знае кога Монк щеше да се добере до цивилизацията — и дали? Следователно трябваше да заложат на някакъв по-активен метод на действие. Планът беше най-напред да се доберат до архитектурния план на къщата. Което означаваше да проникнат в охранителния блок на приземния етаж. Единствените им оръжия бяха пистолетът на Грей и един портативен тазер в джоба на Фиона.

Напред, в дъното на коридора, един пазач патрулираше на повдигнатата галерия — охраняваше централния вход с автоматична пушка, Грей вървеше към него. Мъжът беше висок, едър, а тежките му клепачи му придаваха зъл, макар и донякъде комичен вид. Грей му кимна и продължи към стълбите. Фиона ситнеше по петите му.

Дотук — добре.

А после мъжът каза нещо на датски, Грей не разбра казаното, но определено звучеше мръснишки и завърши с нисък гърлен смях.

Извърнат наполовина, Грей видя как пазачът посяга към дупето на Фиона и я щипва здравата. С другата си ръка посегна към лакътя й.

Кофти идея.

Фиона се завъртя към пазача.

— Чупката, говньо.

Полата й забърса коляното на пазача. Синя искра мина през джоба й и се впи в бедрото му. Тялото му се изви силно назад и от гърлото му излезе задавено гъргорене.

Грей успя да го улови, преди да е паднал на пода, и го завлече в една стая наблизо. Пусна го на пода, цапна го силно с дръжката на пистолета, за да изпадне в безсъзнание, после се зае да го връзва.

— Защо го направи? — попита той Фиона.

Тя се приближи зад него и го ощипа силно по задника.

— Хей! — извика Пейнтър и се обърна.

— Хареса ли ти? — озъби му се Фиона. Бясна беше.

Пейнтър преглътна. Разбираше я, но въпреки това я предупреди:

— Не мога на всяка крачка да оставям по един вързан пазач.

Фиона стоеше със скръстени ръце. В очите й се четеше гняв, но и страх също. Грей не можеше да я вини за непремерените й реакции. Избърса студената пот от челото си. Може би наистина трябваше да се скрият някъде и да се надяват на чудо.

Радиото му изпука. Той се заслуша напрегнато. Дали някой не беше видял случката на стълбището? Успя да си преведе няколко думи от какофонията на разменените реплики: „… ge’vangene… водят през централния вход…“

Последваха още реплики, но Грей не чу почти нищо след онова „ge’vangene“.

Затворник.

Това можеше да означава само едно.

— Хванали са Монк… — прошепна той и усети как сърцето му изстива.

Фиона отпусна ръце, лицето й побеля от тревога.

— Хайде — каза той и тръгна към вратата. Беше взел от неутрализирания пазач тазера и пушката му.

Поведе пак по стълбите. Прошепна плана си на Фиона, докато бързаха надолу към преддверието. Долният етаж беше празен, преддверието — също.

Минаха по лъснатия под с проснати тук-там черги с африкански мотиви. Стъпките им ехтяха. И от двете страни по стените висяха препарирани трофеи — главата на заплашен от изчезване черен носорог, едър лъв с проядена от молци грива, цяла редица антилопи с различни рога.

Грей тръгна към преддверието. Фиона извади от джоба на престилката си бърсалка за прах от пера — беше част от дегизировката й. Застана встрани от вратата. Грей зае позиция от другата страна, стиснал пушката в готовност.

Не се наложи да чакат дълго, всъщност едва успяха да заемат позиция.

Колко ли пазачи щяха да ескортират Монк?

Поне беше жив.

Металната щора на централния вход започна да се вдига с дрънчене. Грей се наведе да преброи краката отвън. Вдигна два пръста към Фиона. Двама пазачи придружаваха затворник в бял анцуг.

Грей се показа, когато щората се вдигна докрай.

Пазачите видяха просто един от своите, застанал на пост при вратата. Влязоха, последвани от затворника си. Никой не забеляза тазера в ръката на Грей, нито Фиона, която се приближи от другата страна.

Нападението приключи за секунди.

Двамата пазачи се тресяха на чергата, петите им барабаняха по пода. Грей ги изрита последователно в главите, може би малко по-силно от необходимото. Но беше страшно ядосан.

Само дето затворникът не беше Монк.

— Коя сте вие? — попита той стреснатата затворничка, докато влачеше първия пазач към един килер наблизо.

Сивокосата жена използва дясната си ръка да помогне на Фиона с втория. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Лявата й ръка беше бинтована и висеше на превръзка на гърдите. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от дълбоки драскотини, прясно зашити и все още възпалени. Нещо я беше нападнало. Въпреки скорошните си наранявания тя срещна смело и пламенно погледа на Грей.

— Казвам се Марша Феърфилд. Доктор Марша Феърфилд.

Джипът подскачаше по празното платно. Седналият зад волана главен надзирател Джералд Келог изтри потното си чело. Стискаше между бедрата си бутилка тъмна бира.

Въпреки трескавата утрин бе решил да не нарушава ежедневните си ритуали. И без това друго не можеше да направи. От охраната на имението го бяха уведомили в най-общи линии за ситуацията. Бягство. Келог вече беше предупредил надзирателите и беше поставил хора на пост при всички изходи от резервата. Раздаде им снимки, пратени му по факса от имението. Официалната версия беше, че търсят бракониери. Въоръжени и опасни.

Докато някой не съобщеше в офиса, че е засякъл нарушителите, нищо не пречеше на Келог да прекара обичайните два часа по обед у дома си. Във вторник менюто включваше печена птица и сладки картофи. Мина с джипа през портата и оттам по алеята, обточена с нисък жив плет. В края й се издигаше двуетажна къща в колониален стил, заобиколена от цял акър добре поддържана градина — допълнителна облага към поста му на главен надзирател. Разполагаше и с десетчленна прислуга, която да се грижи за земята и домакинството, което се изчерпваше само с него. Келог не бързаше да се жени.

Защо да пие само от един извор и така нататък…

А и вкусовете му го теглеха към неузрелия плод.

Имаше едно ново момиче в къщата, малката Айна, единайсетгодишна, от Нигерия, черна като нощта, точно каквито ги обичаше, а и синините не личаха толкова върху черна кожа. Не че някой би му потърсил сметка. Имаше си един прислужник, Мксали, грубиян от племето свази: беше го наел право от затвора и той ръководеше домакинството с твърда и често брутална ръка. Всички проблеми се разрешаваха по кратката процедура, както в къщата, така и другаде, възникнеше ли нужда. А и Вааленбергови с готовност се включваха в изчезването на всички смутители. Какво ставаше с тях, след като ги откарваха с хеликоптер в имението, Джералд предпочиташе да не знае. Но беше чувал това-онова.

Въпреки жегата го побиха тръпки.

Най-добре беше да не задава излишни въпроси.

Паркира колата на сянка под една акация, слезе и тръгна по чакълената пътека към кухнята. Двама градинари плевяха цветната леха. Не вдигнаха очи, докато Джералд минаваше покрай тях, точно както бяха научени.

Миризмата на печено с чесън събуди апетита му. Носът и стомахът му го пришпориха по трите дървени стъпала към мрежестата врата. Влезе в кухнята с къркорещ корем.

Вратичката на фурната беше отворена. Готвачът стоеше на колене пред печката с глава във фурната. Келог се намръщи при вида на тази чудата сцена. Мина известно време, докато разбере, че това всъщност не е готвачът.

— Мксали?!

Чак сега подуши вонята на опърлена кожа, смесила се с по-силното ухание на чесъна. Нещо стърчеше от ръката на мъжа. Стреличка с пера. Предпочитаното оръжие на Мксали. Обикновено намазано с отрова.

Нещо определено не беше наред.

Келог отстъпи назад и се обърна към вратата.

Двамата градинари бяха хвърлили мотиките си и вместо тях държаха пушки, насочени към шкембето му. Не беше рядкост малки банди, боклук от черното градско население, да нападат ферми и усамотени домове. Келог вдигна ръце, кожата му изстина от страх.

Дъска проскърца зад гърба му и той се обърна.

От сенките на съседната стая се появи някакъв човек.

Келог ахна, когато го позна — него и омразата в очите му.

Не бяха разбойници. Беше много по-лошо.

Беше призрак.

— Камиси…

— Какво му е всъщност? — попита Монк и посочи с палец в посоката, където беше изчезнал Пейнтър, в една от съседните колиби заедно с доктор Пола Кейн и нейния сателитен телефон. Директорът координираше действията им с Логан Грегъри.

Монк седеше на един пън с доктор Лиза Къмингс. Докторката беше доста симпатична, дори така, покрита с прах и с хлътнали от тревога очи.

Тя го погледна.

— Клетките му се разпадат отвътре навън. Поне така твърди Анна Споренберг. Тя е изучавала подробно вредните ефекти от облъчването на Камбаната. Радиацията причинява органна недостатъчност във всички системи. Брат й Гюнтер страда от същото, но в хронична форма. При него темпът на влошаване е забавен значително благодарение на приложеното в ранна възраст облъчване и естествения му имунитет. При Анна и Пейнтър, които са били изложени на свръхдоза облъчване като възрастни, такава защита не съществува.

Доктор Къмингс навлезе и в по-големи подробности, разбрала, че Монк също е учил медицина — ниски тромбоцитни нива, висок билирубин, оток, омекване на мускулите с пристъпи на вдървеност в областта на врата и раменете, костен инфаркт, хепатоспленомелагия, шум на сърцето, странна калцификация по периферията на крайниците и в стъкловидното тяло на окото.

Но в крайна сметка всичко това се свеждаше до един въпрос.

— Колко време им остава? — попита Монк.

Лиза въздъхна и впери поглед в колибата, където беше влязъл Пейнтър.

— Не повече от един ден. Дори днес да открият лечението, твърде е възможно част от уврежданията да са станали вече необратими.

— Забелязахте ли как замазва… как изпуска думи? Това само заради лекарствата ли е… или… или…?

Лиза го погледна с болка в очите.

— Не е само от лекарствата.

Монк усети, че едва сега Лиза го признава на глас, пред себе си дори. Изречено беше с ужас и безпомощност. Усети и колко голяма е болката й. Реакцията й не беше само на загрижен лекар или притеснен приятел. Явно изпитваше по-силни чувства към Пейнтър и отчаяно се бореше да контролира емоциите си, за да пощади сърцето си.

Пейнтър се появи на прага и махна на Монк да се приближи.

— Кат се обажда.

Монк скочи, огледа небето за хеликоптери и затича към Пейнтър. Взе телефона, закри с ръка микрофона и кимна към доктор Къмингс.

— Шефе, ако питаш мен, онази жена там има нужда от компания.

Пейнтър завъртя очи. Бяха зачервени, склерата бе нашарена от петънцата на спукани капиляри. Той ги засенчи с ръка и тръгна към докторката.

Монк го гледаше от прага. Вдигна слушалката към ухото си.

— Здрасти, бебчо.

— Хич не ме бебчосвай. Какво правиш в Африка, по дяволите?

Монк се усмихна. Сърдитите думи на Кат му дойдоха като лимонада в пустинята. Да не говорим, че въпросът й беше реторичен. Със сигурност знаеше всичко, което имаше да се знае за ситуацията тук.

— Нали задачата ти щеше да е скучна и рутинна, какво стана? — продължи тя.

Монк реши да изчака, докато Кат си излее гнева — и объркването.

— Когато се върнеш, ще те заключа вкъщи, да знаеш…

И така още цяла минута.

Накрая Монк успя да вмъкне една реплика:

— И ти ми липсваш.

Шумно сумтене, после въздишка.

— Чух, че и Грей още липсва.

— Той ще се оправи — увери я Монк и се помоли наум дано да е така.

— Намери го, Монк. На всяка цена.

Монк оценяваше загрижеността й. Кат не му поиска обещания да внимава. Познаваше го достатъчно добре. Все пак сълзите се чуха ясно в следващите й думи:

— Обичам те.

А това е достатъчно да вдъхне предпазливост у всеки мъж.

— И аз те обичам. — После сниши глас и леко се извърна. — И двамата ви обичам.

— Ела си у дома.

— Ти само се опитай да ме спреш.

Кат въздъхна отново.

— Логан ме вика по пейджъра. Трябва да свършвам. В седем имаме среща в южноафриканското посолство. Ще се опитаме да натиснем и оттук.

— Сритайте ги по задниците, бебчо.

— Точно това ще направим. Чао, Монк.

— Кат, аз… — Но линията прекъсна. По дяволите!

Монк погледна към Лиза и Пейнтър. Бяха свели глави и си говореха нещо, но Монк усети, че не разговорът, а нуждата от физическа близост диктува действията им. Сведе поглед към телефона. Поне Кат беше жива и здрава.

— Водеха ме в подземната килия — каза доктор Марша Феърфилд. — За допълнителен разпит. Изглежда, нещо ги притеснява.

Бяха се върнали в стаята на първия етаж. Пазачът, ощипал Фиона по дупето, още лежеше в безсъзнание на пода и от ноздрите му се стичаше кръв.

Доктор Феърфилд им беше разказала набързо историята си: как й спретнали засада, насъскали срещу нея питомците си и я затворили тук. Вааленбергови научили по свои канали за евентуалната й връзка с британското разузнаване и замаскирали отвличането й като нещастен случай при нападение на лъв. Раните й още бяха подути и възпалени.

— Успях да ги убедя, че придружителят ми, надзирател в ловния резерват, е загинал. Само това можах да направя. Да се надяваме, че се е добрал някак до цивилизацията.

— Но какво всъщност крият Вааленбергови? — попита Грей. — Какво правят?

Жената поклати глава.

— Някаква зловеща версия на проекта „Манхатън“, но в генетичен план. Само това успях да разбера. Но ми се струва, че има и нещо друго. Някакъв страничен проект. Дори нападение може би. Чух един от пазачите да споменава за това. За някакъв серум. Серум 525, това ги чух да казват. Споменаха и Вашингтон в същия контекст.

Грей се намръщи.

— А за някакви срокове споменаха ли?

— Не точно. Но от доброто им настроение заключих, че каквото има да става, ще става скоро. Много скоро.

Грей се замисли. „Този серум… може би е биологично оръжие… патоген… вирус…“ Поклати глава. Трябваше му повече информация, при това бързо.

— Трябва да се промъкнем в тези подземни лаборатории — измърмори той. — Да разберем какво се готви.

— Точно там ме водеха, в подземието — подсети го доктор Феърфилд.

Той кимна, схванал намека.

— Ако се престоря на един от пазачите ви, може и да се вмъкнем долу.

— Ще трябва да побързаме — каза Марша. — Сигурно вече се чудят къде съм.

Грей се обърна към Фиона, готов за задължителния спор. Най-безопасно щеше да е, ако тя останеше скрита в стаята, далеч от чужди погледи. Трудно биха оправдали присъствието й до затворничка и нейния пазач. Така само щяха да събудят подозрение.

— Знам! Прислужница няма място там — каза Фиона и го изненада за пореден път. Срита пазача на пода. — Ще правя компания на тоя Казанова, докато се върнете.

Въпреки храбрите й думи в очите й се четеше страх.

— Няма да се бавим — обеща Грей.

— Имай късмет да е другояче.

След като уредиха този въпрос, Грей грабна пушката, махна на доктор Феърфилд към вратата и каза:

— Да тръгваме.

След малко вече водеше Марша с насочена към гърба й пушка към главния асансьор. Никой не ги спря. Имаше четящо устройство за карти, осигуряващо достъп до подземните нива. Грей плъзна през него втората карта на Ишке. Осветените в червено бутони за подземните нива примигнаха и светнаха в зелено.

— Някаква идея откъде да започнем? — попита Грей.

Марша протегна ръка.

— Колкото по-голямо е съкровището, толкова по-дълбоко го заравят. — И натисна бутона за най-долното ниво. Седмото. Асансьорът започна да се спуска.

Докато гледаше сменящите се цифри на брояча за етажите, Грей си повтаряше наум казаното от Марша.

„Нападение. Може би във Вашингтон.“

Но какъв вид нападение?

Ембаси Роу, където е съсредоточена голяма част от посолствата във Вашингтон, беше само на три километра от големия търговски център. Шофьорът зави по Масачузетс Авеню и се насочи към посолството на Южна Африка. Кат и Логан седяха на задната седалка и сравняваха за последно бележките си. Слънцето току-що беше изгряло. Скоро се появи и посолството.

Четирите му етажа от светъл пясъчник грееха на ранната слънчева светлина с типичните за датско-африканския стил архитектурни елементи. Шофьорът спря пред жилищното крило. Заради ранния час, посланикът се беше съгласил да ги приеме в личния си кабинет. Изглежда, всякакви въпроси, свързани със семейство Вааленберг, за предпочитане се обсъждаха на четири очи.

Не че Кат имаше нещо против.

В кобур на глезена й кротуваше малък пистолет.

Слезе от колата и изчака Логан. Четири извити колони поддържаха изящен парапет с герба на Южна Африка. Портиерът отвори непрозрачната стъклена врата.

Като първи заместник-директор, Логан мина напред. Кат вървеше на две крачки след него и наблюдаваше улицата. Като се имаше предвид с какви пари разполагаха Вааленберг, всеки можеше да е на заплата при тях… а това включваше и посланика Джон Хуриган.

Преддверието беше просторно. Секретарка в спретнат син костюм ги поведе по коридора.

— Посланик Хуриган ще слезе всеки момент. Ще ви заведа в кабинета му. Да ви предложа чай или кафе?

Логан и Кат отказаха.

Въведоха ги в богато обзаведена стая с ламперия от пода до тавана. Всички мебели — бюра, библиотеки, масички — бяха изработени от същото дърво. Миризливо дърво, типично за Южна Африка, толкова рядко, че вече не го изнасяха.

Логан седна до бюрото. Кат остана права.

Не се наложи да чакат дълго.

Вратите се отвориха и в кабинета влезе висок слаб мъж с пясъчноруса коса. И той беше със син костюм, но сакото носеше преметнато през едната си ръка. Кат реши, че небрежният маниер е нарочен, с цел да създаде впечатление за любезност и желание за сътрудничество. Също като срещата им тук, в личния кабинет на посланика.

Нямаше да се хванат.

Докато Логан ги представяше, Кат огледа стаята. Имаше достатъчно опит в разузнавателните служби и знаеше, че разговорът им тук ще бъде записан. Оглеждаше стаята и се опитваше да отгатне къде са скрити камерите.

Посланик Хуриган най-после седна на мястото си.

— Дошли сте да питате за имението Вааленберг… или така поне ме информираха. С какво мога да ви помогна?

— Имаме основания да вярваме, че човек на служба при тях е свързан с едно отвличане в Германия.

Очите на посланика се разшириха наистина убедително.

— Смаян съм да чуя такова обвинение. Нищо такова не е стигнало до нас от германските служби за сигурност, Интерпол или Европол.

— Източниците ни са сигурни — настоя Логан. — Молим единствено за съдействие от страна на вашите „скорпиони“ на местна почва.

Кат наблюдаваше с интерес дълбоко замисленото изражение, което посланикът изписа на лицето си. Скорпионите бяха южноафриканският еквивалент на ФБР. Едва ли можеше сериозно да се очаква сътрудничество от тяхна страна. Логан просто се надяваше да отстрани тях и подобните им организации от пътя на Сигма. Макар че не можеха да се надяват на съдействие срещу такъв мощен политически играч като клана Вааленберг, с повечко натиск можеха да отклонят поне пряката политическа помощ от страна на правителствените агенции. Дребна отстъпка, но пък можеше именно тя да наклони везните.

Кат остана права, наблюдаваше бавния танц, изпълняван от двамата мъже, танц, в който всеки се опитваше да спечели максимално предимство.

— Уверявам ви, че семейство Вааленберг се отнасят с голямо уважение към международната общност и агенции. Семейството неведнъж е подкрепяло благотворителни проекти от международен мащаб и фондации с нетърговска цел по целия свят. Даже наскоро, като акт на щедрост, дариха на всички южноафрикански посолства и консулства по света златни церемониални камбани по случай стогодишнината от първата изсечена в Южна Африка златна монета.

— Всичко това добре, но не означава…

Кат прекъсна шефа си и се обади за пръв път:

— Златни камбани ли казахте?

Хуриган я погледна.

— Да, дар от самия сър Болдрик Вааленберг. Сто позлатени камбани с герба на Южна Африка по случай стогодишнината. Нашата в момента я инсталират в салона на четвъртия етаж.

Логан и Кат се спогледаха.

— Дали ще е възможно да я видим? — попита Кат.

Странният обрат в разговора притесни посланика, но той така и не успя да измисли основателна причина да отхвърли молбата им, а ако питаха Кат, сигурно се надяваше, че тази малка отстъпка може да му даде предимство в тихата дипломатическа битка, която водеха.

— С радост ще ви я покажа. — Той стана и си погледна часовника. — Но ще трябва да побързаме. Предстои ми среща на закуска, за която не бива да закъснявам.

Както беше предположила Кат, Хуриган беше решил да използва отклонението като повод да сложи по-рано край на разговора, да се измъкне, без да е поел каквито и да било ангажименти. Логан я изгледа смръщено. Дано да беше права, иначе…

Качиха се на асансьор и с него стигнаха до последния етаж на сградата. Минаха по коридори, украсени с произведения на изкуството и изделия на южноафриканските занаяти. Последният коридор ги отведе в просторен салон, който приличаше повече на музей, отколкото на жилищно помещение. Имаше изложбени витрини, дълги маси и масивни ракли с ръчно набити месингови орнаменти. Огромен прозорец на едната стена разкриваше гледка към задния двор и градините на посолството. А в единия ъгъл висеше голяма златна камбана. Изглежда, скоро я бяха извадили от сандъка й, защото по пода още се валяха парчета от меките подложки. Самата камбана беше висока един метър и наполовина толкова широка в долната си част. Южноафриканският герб беше щампован в метала.

Кат се приближи. Дебел захранващ кабел излизаше от върха й и лежеше намотан на пода.

Посланикът забеляза какво е привлякло погледа й.

— Настроена е автоматично да бие в определени часове на деня. Истинско чудо на инженерните науки. Ако погледнете вътре в нея… о, механизмът е удивителен! Като на най-скъп ролекс.

Кат се обърна към Логан. Шефът й беше блед като платно. И той като Кат беше разглеждал скиците, които Анна Споренберг беше направила на оригиналната Камбана. Тази тук беше точен неин дубликат. И двамата бяха прочели за смъртоносната радиация, която можеше да излъчва това устройство. Радиация, която водеше до лудост и смърт. Кат плъзна поглед към големия прозорец. От тази височина се виждаше белият купол на Капитолия.

Казаното от посланика сега й вдъхна неописуем ужас.

„Сто златни камбани… дарени на посолства по целия свят.“

— Инсталира я специален техник — продължи посланикът, вече с леко отегчение, като знак, че разговорът се приближава към края си. — Сигурно е тук някъде.

Вратата на салона зад тях щракна.

И тримата се обърнаха.

— А, ето го и него — каза Хуриган. Гласът му замлъкна, когато видя автомата в ръката на новодошлия. Косата му беше руса до бяло. Дори и от другия край на стаята Кат различи тъмната татуировка върху ръката, която държеше оръжието.

Наведе се светкавично към кобура на глезена си.

Без да каже и дума, „техникът“ откри огън и куршуми засипаха стаята.

Задрънча счупено стъкло, цепеше се дървесина.

Обсипана от рикошети, златната камбана звънтеше ли, звънтеше.

Вратите на асансьора се отвориха на седмото подземно ниво. Грей излезе пръв с пушката в ръце. Огледа и двете посоки на сивия коридор. За разлика от скъпите ламперии и ръчно изработените мебели в жилищната част на господарската къща, това подземно ниво беше осветено с флуоресцентни лампи и съобразено най-вече със стерилността — изтъркан до блясък линолеум на пода, сиви стени и ниски тавани. Гладки стоманени врати с присвяткващи електронни ключалки се редяха покрай едната страна на коридора. Вратите от другата страна изглеждаха по-обикновени.

Грей опря длан на една от тях.

Вратата вибрираше. Чуваше се и ритмично жужене.

Генератор? Доста голям при това.

Марша пристъпи до него и прошепна:

— Май слязохме твърде ниско. Това тук ми прилича повече на склад и комунални системи.

Грей беше съгласен с нея. И все пак…

Обърна се и се приближи до една от заключените стоманени врати.

— С което стигаме до въпроса какво складират.

Табелката на вратата гласеше: EMBRYONAAL.

— Ембрионна лаборатория — преведе Марша.

Примижа и раздвижи бинтованата си ръка.

Грей прокара картата на Ишке през четящото устройство. Индикаторните светлинки примигнаха в зелено и магнитната ключалка се освободи с прещракване. Грей бутна вратата навътре. Беше преметнал пушката през рамо и бе извадил пистолета.

Флуоресцентните тръби над тях примигнаха, после засветиха стабилно.

Влязоха в дълга поне четиридесет метра зала. Въздухът беше студен и пречистен. Едната стена беше заета от пода до тавана с фризери от неръждаема стомана. Жужаха компресори. Покрай другата стена имаше стоманени колички, бутилки с течен азот и голяма микроскопска маса, свързана с множество кабели към миниатюрна маса за дисекции.

Изглежда, се бяха озовали в нещо като крионична лаборатория.

На голямо бюро в центъра на помещението имаше компютър. Скрийнсейвърът примигваше от плазмения монитор. Сребърен символ се въртеше бавно на черен фон. Познат символ. Грей го беше виждал — на пода в замъка Вевелсбург.

— Черното слънце — измърмори той.

Марша го погледна.

Грей посочи въртящото се слънце на екрана.

— Това е символът на Химлеровия Черен орден, мистична сбирщина окултисти от обществото „Туле“ и учени, вярващи в теориите за свръхчовека. Сигурно и Болдрик е бил член.

Грей усещаше, че кръгът се е затворил. От прадядото на Райън до това тук. Кимна към компютъра.

— Потърси някаква главна директория. Да видим какво може да се открие.

Марша тръгна към бюрото, а Грей се приближи до един от фризерите. Отвори го. Обля го леден въздух. Вътрешността беше заета от чекмеджета, всичките с индекс и номер. Чу как Марша трака по клавиатурата зад него. Издърпа едно чекмедже. Подредени в спретнати редички, вътре се мъдреха двайсетина миниатюрни стъклени епруветки, пълни с жълтеникава течност.

— Замразени ембриони — каза зад него Марша.

Той затвори чекмеджето и плъзна поглед по редицата гигантски фризери. Ако Марша беше права, тук имаше хиляди ембриони на склад.

— Този компютър е на практика база данни с въведени геноми и генеалогия. — Марша хвърли поглед през рамо към Грей. — Както животински, така и човешки. Животинските са само от клас бозайници. Виж това.

Странна класификация изпълваше екрана.

— Май става въпрос за списък от мутационни промени — каза Марша. — Описани на ниво полинуклеотиди.

Грей посочи името в началото на списъка и прочете:

— Crocuta crocuta. Петниста хиена. Видях крайния резултат от този експеримент. Болдрик Вааленберг каза, че усъвършенствал екземплярите, дори влагал в мозъците им човешки стволови клетки.

Марша се оживи и се върна към главната директория.

— Това обяснява някои неща. Hersenschim. Което се превежда като „химера“. Биологичен термин за организъм с генетичен материал от повече от един животински вид, получен чрез присаждане при растенията или чрез влагане на чужди клетки в ембрион. — Тракаше с една ръка по клавиатурата, без да сваля поглед от екрана. — Но с каква цел?

Грей се изправи и отново плъзна поглед по ембрионалната лаборатория. Имаше ли някаква разлика между това тук и вмешателството на Болдрик в цвета на орхидеите и формата на дръвчетата бонзай? Не беше ли просто още един начин да контролираш природата, да я манипулираш и променяш според собствената си представа за съвършенство?

— Хмм… — измърмори Марша. — Странно.

Грей се обърна към нея.

— Какво?

— Както казах, тук има човешки ембриони. — Погледна през рамо към Грей. — Според генеалогичните препратки всички тези ембриони са генетично свързани с Вааленбергови.

Нищо чудно. Грей вече беше забелязал приликата между младите представители на семейството. Семейният патриарх беше бърникал в гените им от поколения.

Но явно не това беше странната част.

Марша продължи:

— При всеки от вааленберговите ембриони има препратка към поредици от стволови клетки, които на свой ред се проследяват до Crocuta crocuta.

— Хиените?

Марша кимна.

Колкото повече му се изясняваха нещата, толкова по-голям ставаше ужасът му.

— Казваш, че е влагал стволови клетки от собствените си деца в онези чудовища? — Грей не успя да скрие потреса си. Нямаха ли край жестокостта и арогантността на този човек?

— И това не е всичко — каза Марша.

Стомахът на Грей се повдигна в предчувствие за онова, което щеше да каже англичанката.

Марша посочи сложна схема, която се беше появила на екрана.

— Според това тук стволови клетки от хиените са вложени в следващото поколение човешки ембриони.

— Господи!

Грей си спомни как Ишке беше спряла нападащата хиена само с жест. Значи тайната не се криеше само в отношенията господар — куче. Двете си бяха семейство, роднини. Болдрик беше имплантирал клетки от мутиралите хиени в децата си, един вид кръстосано опрашване като при орхидеите, които отглеждаше.

— Но и това не е най-лошото… — подхвана Марша, пребледняла и потресена до дън душа. — Вааленбергови са…

Грей я прекъсна. Беше чул достатъчно. Търсенето им още не беше приключило.

— Трябва да продължим нататък.

Марша погледна с неохота към компютъра, но все пак кимна и стана. Излязоха от чудовищната лаборатория и продължиха по коридора. На следващата врата имаше табелка с надпис FOETUSSEN. Зародиши. Грей продължи нататък, без да спира. Нямаше желание да вижда ужасите, които се криеха зад тази врата.

— Как постигат тези резултати? — попита Марша. — Мутациите, успешните химери? Явно имат някакъв начин да контролират генетичните манипулации.

— Сигурно — измърмори Грей. — Но не са го усъвършенствали напълно… не още.

Помисли си за работата на Хуго Хирцфелд, за кода, който той беше скрил в руните. Сега разбираше защо Болдрик иска да ги има на всяка цена. Защото те обещаваха съвършенство. „Твърде красива, за да умре, и твърде чудовищна, за да я пуснеш на воля.“

А чудовищното определено не плашеше Болдрик. Та той го влагаше в собственото си семейство. И сега, когато разполагаше с кода на Хуго, каква щеше да е следващата му стъпка? Особено с дишащата във врата му Сигма? Нищо чудно, че толкова отчаяно се интересуваше от Пейнтър Кроу.

Стигнаха до друга врата. Помещението зад нея сигурно беше огромно, защото вратата отстоеше на значително разстояние от зародишната лаборатория. Грей прочете табелката.

Зерум 525

Спогледаха се с Марша.

— Не е било „серум“ — каза Грей.

— Зерум — прочете Марша и поклати неразбиращо глава.

Грей използва откраднатата карта. Индикаторите светнаха в зелено, ключалката се освободи и той бутна вратата. Осветлението в стаята се включи. Въздухът миришеше слабо на ръжда с намек за озон. Подът и стените бяха тъмни.

— Олово — каза Марша, след като докосна стената.

На Грей това не му хареса особено, но му беше нужна още информация. Огромното помещение приличаше на склад за опасни отпадни продукти. По стените имаше рафтове. На рафтовете бяха наредени жълти четиридесетлитрови цилиндрични контейнери с числото 525, щамповано отстрани.

Вече си беше помислил, че може да става въпрос за биологично оръжие. Или пък контейнерите съдържаха някакво ядрено вещество, отпадъци от ядрен синтез? Защо стаята беше облицована с олово?

Марша сякаш не беше разтревожена. Приближи се до рафтовете. Под всеки контейнер имаше етикетче.

— Албания — прочете тя, после пристъпи към следващия контейнер. — Аржентина.

Следваха имената и на други страни, по азбучен ред.

Грей плъзна поглед по рафтовете. Имаше поне сто контейнера.

Марша хвърли поглед към него. Той разбра внезапното притеснение в погледа й.

„О, не…“

Забърза навътре покрай рафтовете, оглеждаше ги, спираше периодично да прочете поредния етикет.

БЕЛГИЯ… ГЪРЦИЯ… ИТАЛИЯ…

Затича нататък.

Накрая стигна до мястото, което търсеше.

САЩ…

Спомни си какво беше дочула Марша, нещо за Вашингтон. За вероятно нападение. Погледът му отново се плъзна по редиците контейнери. Не само Вашингтон беше под заплаха. Поне не още. Грей си спомни интереса на Болдрик към Пейнтър, към Сигма. Те бяха най-непосредствената заплаха за него.

Болдрик явно беше ускорил плановете си.

Мястото на рафта над етиката с надпис САЩ беше празно.

Съответният контейнер със Зерум 525 липсваше.

— Време на пристигане, МедСтар? — попита диспечерът по радиото. Седеше пред големия програмен екран в болницата с безжични слушалки на главата.

От хеликоптера отговориха с припукване:

— На път сме. До две минути сме при вас.

— От Спешното искат последна информация. — Вече всички знаеха за стрелбата на улицата с посолствата. Бяха задействани протоколите при нарушена вътрешна сигурност. Цареше хаос и объркване.

— Медицинският персонал на посолството е установил смъртта на двама души още на място. Южноафриканци, включително посланикът. Но и двама американци са пострадали.

— Статут?

— Единият е мъртъв, другият — критичен.

14. Менажерия

Фиона стоеше до вратата, стискаше тазера и се ослушваше. Към стълбищната площадка на първия етаж се приближаваха гласове. Момичето се задушаваше от непреодолим страх. Всички резерви на адреналин, които я бяха поддържали през последните двайсет и четири часа, вече бяха на привършване.

Овързаният пазач, онзи, който я беше ощипал, лежеше със запушена уста зад нея. Наложило се беше да му пусне още един заряд, когато започна да идва на себе си и да стене.

Гласовете се приближаваха към скривалището й.

Фиона се напрегна.

Къде беше Грей? Нямаше го вече почти цял час.

Приближаваха се двама души. Фиона позна единия глас. Русата кучка, която беше порязала дланта й. Ишке Вааленберг.

— Ключовите карти — сърдито каза Ишке. — Сигурно съм си загубила моите, като паднах.

— Е, мила zuster, вече си на сигурно място у дома.

Zuster. Сестра. Значи другият беше брат й.

— За всеки случай ще променим кодовете — добави той.

— И никой не е намерил двамата американци и момичето?

— Удвоихме наблюдението по границите. Сигурни сме, че още са на територията на имението. Ще ги намерим. А grootvader има една изненада за тях.

— Каква изненада?

— Гаранция, че никой няма да напусне имението жив. Нали си спомняш, че им взе ДНК проби още при пристигането.

Ишке се изсмя — смях, от който кръвта на Фиона изстина. Гласовете им бавно се отдалечиха.

— Ела. — Мъжкият глас заглъхна надолу по стълбите към първия етаж. — Grootvader вика всички долу.

Притиснала ухо до вратата, Фиона вече не различаваше думите, но й се стори, че двамата спорят. От друга страна, вече беше чула достатъчно.

„Никой няма да напусне имението жив.“

Какво бяха намислили? Леденият смях на Ишке още кънтеше в ушите й, безмилостен и доволен. Каквото и да бяха планирали, явно не се съмняваха в успеха си. Но какво общо имаха ДНК пробите?

Знаеше, че има само един начин да разбере. Нямаше представа кога ще се върне Грей, но разбираше, че времето им изтича. Трябваше да разберат каква опасност ги грози… ако искаха да я избегнат.

Това означаваше само едно.

Тя пъхна тазера в джоба си и извади бърсалката за прах. Завъртя топката и открехна вратата. За предстоящия лов щяха да й трябват всички умения, усвоени на улицата. Измъкна се в коридора. Спря с гръб към вратата и я затвори с дупе. Никога не се беше чувствала така сама, така тотално изплашена. За миг промени решението си и сложи ръка върху топката на вратата. После затвори очи и се опита да се успокои, отправи молитва, но не към Бог, а към онази, която я беше научила, че смелостта се проявява по различни начини, включително и в саможертвата.

— Мути… — прошепна тя.

Приемната й майка толкова й липсваше. Тайни от миналото я бяха убили, а сега нови тайни висяха като гилотина над главата на Фиона и другите. За да оцелеят, трябваше да е храбра и щедра като Мути.

Пристъпи напред, вдигнала бърсалката, сякаш можеше да се защити с нея. Надникна през парапета и зърна долу белезникавите глави на близнаците. Чу и гласовете им.

— Да не караме grootvader да ни чака — тъкмо казваше братът.

— Веднага слизам. Само искам да проверя как е Скулд. Да съм сигурна, че се е върнала в клетката си. Беше доста възбудена и объркана и ме е страх да не се нарани.

— Същото може да се каже и за теб, сладка zuster.

Фиона проточи врат още малко. Братът погали сестра си по бузата, някак твърде интимно, направо зловещо.

Ишке наклони глава да се наслади на милувката, после се отдръпна.

— Няма да се бавя.

Брат й кимна и тръгна към главния асансьор.

— Ще предупредя grootvader. — Натисна бутона и вратите се отвориха.

Ишке тръгна в друга посока, към задната част на къщата.

Фиона я последва бързо. Стискаше тазера в джоба си. Ако можеше да спипа тая кучка насаме и да я накара да говори…

Слезе на бегом по стълбите, после забави крачка. Ишке вървеше по голям коридор, който, изглежда, пресичаше цялата сграда.

Фиона я следваше от разстояние, с наведена глава, стиснала бърсалката до гърдите си както монахините стискат библията. Вървеше с малки крачки като истинска мишчица. Ишке слезе по късо стълбище, всъщност само пет стъпала, подмина двама пазачи и продължи по друг коридор вляво.

Фиона ускори крачка като притеснена слугиня, която закъснява за някаква поставена й задача. Вървеше приведена, почти невидима във възголямата си униформа.

Стигна до късото стълбище.

Пазачите не й обърнаха внимание — стояха изпънати по устав, явно вдъхновени от миналата току-що покрай тях господарка. Фиона слезе на бегом по петте стъпала. Стъпи на долното ниво и видя, че коридорът е празен.

Спря.

Ишке не се виждаше никъде.

Заля я смесица от ужас и облекчение.

„Дали да не се върна в стаята? И да се надявам, че всичко ще се нареди от само себе си?“

Спомни си зловещия смях на Ишке — и точно тогава гласът на жената се чу рязко и отблизо. Идваше иззад една двойна декоративна врата от стъкло и ковано желязо вдясно.

Нещо много беше ядосало Ишке.

Фиона забърза нататък. Ослуша се пред вратата.

— Месото трябва да е кърваво! Прясно! — викаше Ишке. — Или искаш тебе да набутам при нея!

Изломотени извинения. Отдалечаващи се на бегом стъпки.

Фиона се наведе по-близо и опря ухо на стъклото.

Грешка.

Вратата се отвори рязко и я цапна по главата. Ишке изхвърча отвътре и налетя право върху нея.

Фиона реагира инстинктивно — включи старите си умения. Дръпна се и се сви на топка — не бяха нужни големи актьорски умения, достатъчно я беше страх.

— Гледай къде вървиш! — изфуча Ишке.

— Ja, maitresse — изписка тя и се сви още повече.

— Махни ми се от пътя!

Фиона се паникьоса. Накъде да тръгне? Ишке сигурно се чудеше защо прислужницата се е озовала тук. Вратата все още беше отворена. Фиона се поизправи, заобиколи Ишке и с поклони хлътна през вратата, само и само да се махне от пътя й.

Ръката й посегна към скрития тазер… отне й само миг да пусне при него онова, което беше свила от джоба на Ишке. Не го беше направила съзнателно, а от чист рефлекс. Глупаво. А сега забавянето щеше да й струва скъпо. Преди Фиона да е измъкнала тазера, Ишке изруга и тръгна по коридора. Тежката врата от метал и стъкло се затвори с трясък.

Фиона се сви, ругаеше сама себе си. И сега какво? Трябваше да изчака малко, преди да излезе. Щеше да е твърде подозрително, ако пак я хванеха по дирите на Ишке. Пък и тя знаеше накъде е тръгнала Ишке. Към асансьора. За жалост, Фиона не познаваше разположението на къщата достатъчно добре, за да тръгне по друг път към централното фоайе и да я причака там.

Усещаше, че всеки момент ще се разплаче, гърдите й едва удържаха смесицата от страх и безпомощност.

Беше провалила всичко.

Обзета от отчаяние, тя чак сега забеляза къде е попаднала. Помещението беше ярко осветено — от естествена светлина през стъкления таван. Изглежда, беше нещо като кръгъл вътрешен двор. Гигантски палми се издигаха в центъра и протягаха корони към стъкления купол. Масивни колони поддържаха високия таван и оформяха дълбоки ниши помежду си. Три зали, високи колкото централния двор, се отваряха встрани като параклиси покрай църковен кораб, оформяйки кръст.

Само че това тук не беше място за покаяние и молитви.

Най-напред я порази миризмата. Гадна. Воня на касапница. Крясъци и проточени стонове ехтяха из помещението. Любопитството я накара да пристъпи напред. Три стълби се спускаха към централния двор, но персонал не се виждаше никъде. От човека, който беше избягал след виковете на Ишке, нямаше и следа.

Фиона се огледа.

Във всяка от нишите по края на гигантския вътрешен двор имаше голяма клетка, преградена с решетки от стъкло и метал, също като вратата, през която току-що беше влязла. Зад решетките се виждаха изгърбени същества. Някои лежаха, други крачеха, едно се беше навело над полуоглозгана бедрена кост и я дъвчеше лениво. Хиените.

Но това не беше всичко.

В някои клетки имаше и други чудовищни създания. Една горила седеше досами решетката си и гледаше право към Фиона с изнервяща интелигентност. Още по-лошо, някаква мутация я беше лишила напълно от козина. Набръчкана като на слон кожа висеше по месата й.

В друга клетка нервно крачеше лъв. Той си имаше козина, но беше твърде светла и на места опадала, кожата му бе покрита с рани и кръв. Дишаше тежко, очите му бяха кървясали. Имаше огромни стърчащи зъби, извити като сърпове.

Навсякъде бъкаше от изродени форми — раирана антилопа с рога като тирбушони, два неестествено високи и мършави чакала, диво прасе албинос с коруба като на костенурка. Отвратителни и тъжни едновременно. Чакалите виеха и скимтяха, движеха се вдървено, като осакатени. А може би бяха.

Жалостта обаче с нищо не намали ужаса на Фиона при вида на огромните хиени. Очите й се приковаха върху онази, която глозгаше бедрената кост на някакво голямо животно — бивол или едра антилопа. Парчета месо и козина още се виждаха на места по големия кокал. Като нищо това можеше да е нейният крак. Ако Грей не я беше спасил…

Фиона потръпна.

Хиената стисна челюсти и скърши костта. Пукотът беше като изстрел.

Фиона подскочи и дойде на себе си.

Върна се при вратата. Беше изчакала достатъчно. Мисията й се беше провалила и не й оставаше друго, освен да се върне в скривалището си с подвита опашка.

Хвана дръжката и я натисна.

Заключено.

Грей се взираше в редицата тежки стоманени лостове. Сърцето му биеше като полудяло. Много време беше минало, докато открие главните превключватели на електрическото захранване. Почти физически усещаше енергията, която течеше по дебелите кабели в тази стая, електромагнитна сила, която сякаш го гъделичкаше в основата на врата.

Вече беше изгубил твърде много време.

След като откри, че един от контейнерите със Зерум 525 липсва — онзи, предназначен за САЩ, — цялата отговорност и спешност на ситуацията се стовари на неговите плещи. Беше зарязал първоначалното си намерение да проучи останалата част от подземието. За момента най-важно беше да предупреди Вашингтон.

Марша му каза, че била видяла късовълнова радиостанция за спешни случаи в охранителния блок, когато я извеждали от килията й. Знаела на кого да се обади — на своя колежка, доктор Пола Кейн, която щяла да предаде съобщението по-нататък. Ала и двамата знаеха, че да тръгнат към радиостанцията ще е убийствено. Имаха ли друг избор обаче?

Поне Фиона беше на сигурно място.

— Какво чакаш? — попита Марша. Беше срязала превръзката, която държеше ръката й на гърдите, и беше облякла лабораторна престилка, взета от едно от гардеробчетата в коридора. В тъмното можеше да мине за някоя от тукашните лаборантки.

В момента стоеше зад гърба му и държеше фенерче.

Грей вдигна ръка към първия лост.

Вече бяха открили противопожарните стълби в подземието. Сигурно водеха към голямата къща. Но за да излязат оттук и да стигнат до охранителния блок им трябваше нещо, което да отклони вниманието и да послужи като допълнителна гаранция за успех.

Бяха открили отговора преди малко. Грей се беше облегнал на една врата в коридора. Усети вибрацията и жуженето на генератора, осигуряващ енергия на подземния комплекс. Ако успееха да изпържат главното табло — да създадат допълнителен хаос, а с повечко късмет и да ослепят за кратко похитителите си, — шансовете им да се доберат до радиостанцията щяха да нараснат значително.

— Готова ли си? — попита Грей.

Марша включи фенерчето. Погледна го в очите, пое дълбоко дъх и кимна.

— Действай.

— Първо осветлението — каза Грей и дръпна първия лост.

А после следващия и следващия.

Лампите във вътрешния двор примигнаха и угаснаха.

О, Боже…

Фиона стоеше в центъра на двора до малък фонтан. Тръгнала беше да търси друг изход. Все трябваше да има някакъв изход, нали?

Замръзна.

За миг всичко потъна в тишина — животните се бяха стреснали от спирането на иначе постоянното жужене на генераторите. Или пък просто усещаха, че властта преминава в техни ръце.

Зад нея изскърца врата.

Фиона бавно се обърна.

Една от чудовищните хиени беше бутнала с нос вратата на клетката си и решетката от метал и стъкло зееше отворена наполовина. Спирането на тока беше размагнетизирало ключалките. Звярът бавно излезе от клетката. Кръв се стичаше по муцуната му. Беше хиената с бедрената кост. Ниско ръмжене се проточи от гърлото й.

Фиона чу и други звуци — минаха като вълна през менажерията. И други врати изскърцаха на железните си панти.

Остана като закована при фонтанчето. Помпата беше спряла, а с нея и водата, сякаш се боеше да не привлече вниманието към себе си.

Някъде навътре в един от страничните куполообразни параклиси се чу силен вик. Човешки. Сигурно беше нещастникът, който се грижеше за менажерията и когото Ишке беше наругала. Изглежда, поверениците му все пак щяха да получат кървавите си мръвки. Чу стъпки — някой тичаше към нея. А после чу нов писък, пълен с болка, и ръмжене и вой.

Запуши уши, за да не чуе финала — мляскането на хранещи се хищници.

Вниманието й беше насочено изцяло върху първия измъкнал се затворник.

Хиената с окървавената муцуна се приближи. Фиона я позна по едва забележимото петно на единия хълбок, по-тъмно бяло върху по-светло. Чудовището от джунглата.

Любимката на Ишке.

Скулд.

Веднъж вече я бяха лишили от обещаното лакомство.

Но не и сега.

— Помогнете ни… bitte! — Гюнтер влетя в колибата, последван от майор Брукс.

Лиза свали стетоскопа от гърдите на Пейнтър и се изправи. Следеше систоличния шум, който беше установила преди известно време. Само за половин ден шумът се беше променил и вече бе симптом за бързо прогресираща стеноза на аортната клапа. Леко изразената ангина пекторис се беше влошила до пристъпи на синкоп, които при по-голямо физическо усилие водеха до загуба на съзнание. Не беше виждала толкова бързо влошаване. Подозираше калцификация около сърдечната клапа. Такива странни минерализирани отлагания се бяха появили из цялото тяло на Пейнтър, дори в очните флуиди.

Легналият по гръб Пейнтър се надигна на лакти, примижа и попита:

— Какво има?

Вместо Гюнтер отговори майор Брукс:

— Сестра му, сър. Получи някакъв пристъп… гърч или нещо…

Лиза грабна лекарската си чанта. Пейнтър се опита да се изправи, но Лиза му викна:

— Стой тук!

— Ще се справя — отвърна раздразнено той.

Лиза нямаше време да спори. Той стана и се олюля. Тя се обърна към Гюнтер.

— Да вървим.

Брукс запристъпва от крак на крак, явно не можеше да реши дали да тръгне след тях, или да помогне на Пейнтър.

Пейнтър му махна да тръгва и закуцука след него.

Лиза изскочи навън и хукна към съседната колиба. Жегата я облъхна, все едно беше влязла в пещ. Въздухът висеше неподвижен, изгарящ, не ставаше за дишане. Слънцето заслепяваше. Но само след миг тя се озова в по-хладния сумрак на другата колиба.

Анна се бе сгърчила на рогозка от трева, вцепенена. Лиза коленичи до нея. Вече й беше сложила интравенозен катетър в ръката. На Пейнтър също. Така по-лесно се прилагаха медикаменти и течности за вливане.

Извади предварително напълнена с диазепам спринцовка и вкара цялата доза. Само след няколко секунди вдървените мускули на Анна се отпуснаха, очите й примигнаха и се отвориха. Бавно се връщаше в съзнание, замаяна, но с ума си.

Влезе и Пейнтър. Монк се появи по петите му.

— Как е? — попита Пейнтър.

— А ти как мислиш? — ядосано му се сопна Лиза.

Гюнтер помогна на сестра си да седне. Лицето й беше пепеляво и лъснало от студена пот. Същото чакаше и Пейнтър в рамките на следващия час. Макар да бяха получили еднакво облъчване, по-едрото тяло на Пейнтър, изглежда, се предаваше малко по-бавно пред болестта. Но и на двамата им оставаха броени часове.

Монк наруши тежкото мълчание:

— Говорих с Камиси. Докладва, че току-що всички лампи в имението угаснали. — На лицето му се беше изписала предпазлива усмивка, сякаш не беше сигурен как ще посрещнат новината. — Мисля, че е работа на Грей.

Пейнтър се намръщи. Това май беше единственото му изражение напоследък.

— Не можем да сме сигурни.

— Но може и да е. — Монк прокара длан по бръснатата си глава. — Сър, мисля, че трябва да изтеглим сроковете напред. Камиси каза…

— Камиси не ръководи тази операция — каза Пейнтър и се закашля.

Монк погледна Лиза. Бяха разговаряли насаме преди двайсетина минути. Това беше една от причините Монк да се обади на Камиси. Някои неща трябваше да се проверят. Монк й кимна.

Тя извади втора спринцовка, пристъпи към Пейнтър и каза:

— Дай да ти промия катетъра. Събрала се е кръв.

Пейнтър вдигна ръката си. Трепереше.

Лиза хвана китката му и инжектира дозата. Монк се приближи до Пейнтър и го улови, когато коленете му се подгънаха.

— Какво пра… — Главата на Пейнтър се люшна.

Монк преметна едната му ръка през раменете си.

— За ваше добро е, сър.

Пейнтър изгледа намръщено Лиза. Другата му ръка замахна към нея — дали да я удари, или за да изрази по друг начин смайването си от предателството, едва ли и сам знаеше, помисли си Лиза. Седативът го надви за секунди.

Майор Брукс ги гледаше зяпнал.

Монк се обърна към него и сви рамене.

— Ти не си ли виждал бунт бе?

— Мога само да кажа, сър… че беше крайно време, по дяволите!

Монк кимна.

— Камиси е на път с доставката. До три минути ще е на линия. Двамата с доктор Кейн ще поемат нещата тук.

Лиза се обърна към Гюнтер.

— Можеш ли да носиш сестра си?

Без да каже и дума, той се наведе, взе я на ръце и се изправи.

— Какво сте намислили? — отпаднало попита Анна.

— Вие двамата няма да изкарате до мръкване — каза Лиза. — Така че отиваме при Камбаната.

— Но как?!

— Не си блъскай хубавата главица — каза Монк и изкуцука навън, приведен под тежестта на Пейнтър. Майор Брукс го подпираше от другата страна. — Погрижили сме се за всичко.

Монк и Лиза се спогледаха отново. Тя разчете изражението му.

Може би бяха закъснели безвъзвратно.

Грей се качваше по стълбите пръв, с пистолет в ръка. Стъпваха възможно най-тихо. Марша беше закрила почти изцяло лъча на фенерчето, пропускаше светлина колкото да виждат къде стъпват. Асансьорите не работеха и Грей се боеше да не налетят на някой пазач.

Макар самият той да беше предрешен като пазач, който извежда лаборант от потъналото в мрак подземие, предпочиташе да си спести излишни срещи.

Подминаха шестото ниво, тъмно като това под него.

Грей продължи малко по-бързо, нещо като компромис между предпазливостта и опасенията, че резервните генератори ще се включат всеки момент. Тъкмо завиваха на следващата площадка, когато насреща им се появи светлинка.

Грей вдигна ръка и спря. Марша спря зад него.

Светлината не се движеше. Стоеше на едно място.

Не беше залутал се пазач. Сигурно беше някоя лампа на резервно захранване, за спешни случаи.

И въпреки това…

— Стой тук — прошепна той на Марша.

Тя кимна.

Грей продължи напред, пистолетът му бе готов за стрелба.

Тръгна по стълбите.

Слабата светлина идваше от една полуотворена врата на следващата площадка. Грей предпазливо се приближи и чу гласове. Стълбите към следващото ниво тънеха в мрак. Защо тук имаше светлина и следователно захранване? Явно това ниво беше на отделна верига.

Чу и гласове.

Познати гласове. На Исак и Болдрик.

Не се виждаха, явно бяха някъде навътре. Грей погледна надолу и видя лицето на Марша, очертано от светлината от стълбите. Махна й да се качи при него.

Исак и Болдрик не изглеждаха разтревожени заради спирането на тока. А може би дори не знаеха, че освен при тях никъде в къщата няма ток? Грей обузда любопитството си. Трябваше да предупреди Вашингтон.

Заслуша се в разговора.

— Камбаната ще убие всички — тъкмо казваше Болдрик.

За Вашингтон ли говореха? И ако бе така, какви бяха плановете им? Ако разбереше нещо повече…

Вдигна два пръста към Марша, която вече бе до него. Две минути. Ако не се върнеше до две минути, трябваше да продължи сама. Беше й дал втория пистолет. Да стигне до тази „Камбана“ можеше да се окаже от критична важност за живота на стотици хиляди хора.

Пак вдигна два пръста.

Марша кимна. Всичко щеше да падне на нейните плещи, ако го заловяха.

Той се промуши в поредния сив коридор с флуоресцентно осветление. Недалеч от излаза към аварийното стълбище коридорът свършваше при двойна стоманена врата, точно срещу вратата на тъмния асансьор.

Едното крило на вратата беше отворено.

Грей се придвижи бързо и на пръсти. Притисна се до стената, приклекна и надникна.

Помещението беше с нисък таван, но затова пък огромно — простираше се на цялото подземно ниво. Тук се намираше сърцето на лабораторията. Покрай едната страна имаше бюра с компютри. По мониторите се точеха безкрайни числови редове. Изглежда, компютрите бяха включени към отделна верига със собствен източник на енергия.

Двамата в стаята така се бяха съсредоточили върху заниманието си, че не бяха забелязали спирането на тока в останалата част от къщата. Но сигурно всеки момент щяха да ги предупредят.

Болдрик и Исак, дядо и внук, се бяха навели над един компютър. Трийсетинчов плосък монитор на стената редеше руни в бърза поредица. Петте руни от книгите на Хуго.

— Още не може да разбие кода — каза Исак. — Разумно ли е да приложим проекта с Камбаната в глобален мащаб, преди да сме разгадали гатанката?

— Ще я разгадаем! — Болдрик удари с юмрук по масата. — Въпрос на време, нищо повече. Пък и без него сме достатъчно близо до съвършенството. Като при теб и сестра ти. Вие ще живеете дълго. Петдесет години. И дегенерацията ще започне да отслабва телата ви едва през последното десетилетие. Време е да продължим напред.

Исак не изглеждаше толкова убеден.

Болдрик се изправи. Размаха ръка към тавана.

— Виж до какво доведоха забавянията. Опитът ни да отвлечем международното внимание и да го насочим към Хималаите ни изигра лоша шега.

— Защото подценихме Анна Споренберг.

— И Сигма — добави Болдрик. — Но няма значение. Сега правителствените агенции ни дишат във врата. Златото не е всесилно, уви. Трябва да действаме веднага. Първо Вашингтон, после и целият свят. А в настъпилия хаос ще имаме достатъчно време да разбием кода. Съвършенството ще е наше.

— И от сърцето на Африка ще се роди нов свят — добави Исак. Каза го така, сякаш фразата му е набивана в главата още от най-ранна възраст, циментирана в генетичния му код.

— Без примеси и очистен от долнокачествените гени — довърши литанията Болдрик. Ала в неговите думи нямаше чувство. За него, изглежда, всичко това беше само следващата стъпка в програма за развъждане, поредният научен експеримент.

Болдрик се олюля, макар да се подпираше на бастуна си. Сега, когато нямаше друга публика освен внук си, не прикриваше слабостта си. Грей се запита дали Болдрик не държи да изтегли плана напред повече заради собствената си смъртност, отколкото поради реална необходимост. Дали всички не бяха просто заблудени пионки, местени по шахматната дъска заради желанието на Болдрик да изтегли плана си напред? Дали пък Болдрик не беше дирижирал този сценарий — съзнателно или не — само за да оправдае нуждата да се действа сега, докато още е жив?

Исак заговори отново. Беше се преместил при друг компютър.

— Всички светлинки на таблото са в зелено. Камбаната е заредена и готова за активиране. Вече можем да изчистим имението от избягалите затворници.

Грей застина. Това пък какво означаваше?

Болдрик обърна гръб на големия монитор с редовете разбъркани руни и погледна към центъра на стаята.

— Подготви я за активиране.

Грей се измести малко, за да вижда по-добре.

В центъра на помещението имаше масивна черупка от някаква керамична или метална сплав. Формата й беше като на обърната камбана, височината й — колкото ръста на Грей. Съмняваше се, че би могъл да обхване и наполовина обиколката й с две ръце.

Заработиха двигатели, пресекливо и ехтящо, и по-малък метален кожух се спусна от тавана — по външната му повърхност имаше цяла система от зъбни колелца и механизми. Вмести се в по-голямата външна черупка, която го чакаше долу. В същото време една клапа на жълт контейнер в съседство се отвори и поток от метална на вид течност с теменужен цвят потече в сърцето на Камбаната.

Масло? Гориво?

Грей нямаше представа за какво точно служи, но знаеше какво е. Видял беше цифрите отстрани на контейнера. 525. Мистериозният зерум.

— Вдигни ударния щит — нареди Болдрик: изкрещя всъщност, за да надвика дрънченето на двигателния механизъм. Посочи с бастуна си към пода.

И на това ниво подовете бяха настлани със същия сивкав линолеум, с изключение на кръгъл участък в матовочерно с диаметър трийсетина метра около Камбаната. По края му имаше издигнат бордюр, трийсетина сантиметра широк, като мантинела около ледена пързалка. Таванът беше огледален образ на пода, само че на мястото на бордюра имаше жлеб.

И всичко това беше от олово.

Грей предположи, че външният пръстен на пода се издига, влиза в жлеба по тавана и затваря камбаната в оловен цилиндър.

— Какво има? — извика отново Болдрик и се обърна към Исак, който стоеше пред компютъра.

Исак мърдаше напред-назад лостчето на някакъв превключвател.

— Няма захранване към двигателите на ударния щит!

Грей погледна пода. Въпросните двигатели сигурно бяха на долното ниво. Където нямаше ток. В стаята иззвъня телефон, рязко, надвикваше се с моторите. Грей се сети кой се обажда. От охраната най-после бяха открили местонахождението на господарите.

Време беше да се изнася.

Стана и се обърна.

Метална тръба се стрелна надолу, удари го зверски по китката и изби пистолета от ръката му. После полетя към главата му. Грей се наведе в последния момент.

Беше Ишке. Зад нея вратите на тъмния асансьор бяха отворени, явно отвътре и силом. Сигурно спирането на тока я беше заклещило в асансьора. Заради шума от моторите на Камбаната, Грей не беше чул шума от отварянето на вратите му.

Ишке пак вдигна тръбата. От стойката й си личеше, че има опит в такива сблъсъци.

Грей я прикова с поглед и отстъпи заднишком в помещението с Камбаната. И за миг не погледна към аварийното стълбище. Надяваше се, че Марша вече е тръгнала към късовълновата радиостанция, за да вдигне тревога във Вашингтон.

Ишке — дрехите и лицето й бяха омацани с машинно масло — го последва.

Болдрик се обади зад гърба му:

— Wat is dit? Изглежда, малката Ишке е хванала мишката, която е прегризала кабелите.

Грей се обърна.

Невъоръжен. Без изход.

— Генераторите се включиха — каза отегчено Исак. Натрапникът явно не му правеше никакво впечатление.

Двигатели изстъргаха под краката на Грей. Ударният щит бавно започна да се издига от пода.

— А сега да елиминираме и другите мишки.

Монк изкрещя, за да надвика рева на хеликоптера. Пясък и прах се въртяха около него, вдигнати от въртящите се перки.

— Можеш ли да управляваш това нещо?

Гюнтер кимна.

Монк го тупна по рамото. Не беше вярвал, че някога ще му се наложи да си сътрудничи с нацист. Но не можеше сам да управлява хеликоптера, не и с една ръка. От друга страна, гигантът беше готов на всичко, за да спаси сестра си, така че докато целите им съвпадаха, на него можеше да се разчита.

Анна седеше отзад с Лиза. Пейнтър се беше отпуснал между тях, с увиснала глава. От време на време измърморваше нещо безсмислено, май предупреждения за наближаваща пясъчна буря, явно бе изгубен в минали страхове.

Монк наведе глава и заобиколи от другата страна на хеликоптера. Там стояха Камиси и Моси Д’Гана, зулуският старейшина. Двамата си стиснаха ръцете.

Моси беше свалил церемониалните си одежди и сега беше с кафеникав полувоенен екип, с кепе и автомат през рамо. На черния му колан имаше кобур с пистолет. Но не беше изоставил напълно традициите — на гърба му беше привързано късо копие с гадно на вид острие.

— Ти командваш — каза Моси на Камиси, когато Монк се приближи.

— За мен е чест.

Моси кимна и пусна ръката на Камиси.

— Чувал съм добри неща за теб, Дебеланко.

Монк застана до тях. Дебеланко?

Очите на Камиси се разшириха и смесица от срам и гордост подпали искрица в тях. Той кимна на свой ред и отстъпи. Моси се качи в хеликоптера. Щеше да участва в първата вълна на нападението. Монк нямаше избор. Задължен беше на старейшината.

Камиси отиде при Пола Кейн. Двамата щяха да координират нападението по земя.

Монк погледна отвъд валмата пясък и прах. Войската им се беше събрала бързо, кой пеша, кой на кон, други с ръждясали мотоциклети и потрошени камиони. Моси ги беше призовал. И като великия си предтеча Шака бе събрал цяла армия. Мъже и жени. С традиционни кожени препаски, с избелели униформи, с дънки. И продължаваха да прииждат.

От тях зависеше да създадат работа на армията на Вааленберг и при възможност да завземат имението. Как щяха да се справят зулусите срещу много по-добре въоръжените и опитни войници от охраната? Дали Кървавата река нямаше да се повтори?

Имаше само един начин да проверят.

Монк се качи в претъпканото задно отделение на хеликоптера. Моси се настани до майор Брукс. Седяха на пейката срещу двете жени и Пейнтър. Още един новодошъл, полугол зулус, казваше се Тау, също се беше сгъчкал отзад. Седеше извърнат на една страна, за да държи късото си копие опряно в гърлото на помощник-пилота.

Началник Джералд Келог седеше до Гюнтер, овързан и със запушена уста. Едното му око беше подуто и посиняло.

Монк потупа Гюнтер по рамото и вдигна палец — даваше му знак да излита. Гюнтер кимна, издърпа лоста към себе си и хеликоптерът подскочи във въздуха с рев.

Земята пропадна. Имението се ширна пред тях. Монк бе научил, че имението разполага с ракети земя-въздух. Бавният търговски хеликоптер нямаше оръжия и бе лесна мишена.

Което не беше добре.

Монк се наведе напред.

— Време е да си заработиш прехраната, началник.

И се ухили злобно. Знаеше, че тази му усмивка не е от най-приятните гледки, но в момента вършеше работа.

Келог пребледня.

Доволен, Монк вдигна микрофончето на радиостанцията към устата на главния надзирател.

— Свържи ни с охраната.

Камиси вече беше получил кодовете за връзка. Келог пък беше получил насиненото си око.

— Придържай се към сценария — предупреди го Монк, все така зловещо ухилен.

Келог се преви още малко напред, по-далеч от него.

Чак толкова ужасна ли беше усмивката му?

За да подсили допълнително заплахата, Тау притисна върха на копието към врата на пленника.

Откъм радиото се чу статичен шум и Келог предаде съобщението според инструкциите.

— Заловихме един от избягалите ви затворници — каза на охраната. — Монк Кокалис. Ще го доставим на площадката за кацане на покрива.

Гюнтер следеше реакцията на охраната в слушалките на главата си.

— Разбрано. Край — каза Келог.

Гюнтер каза високо:

— Получихме достъп. Навлизаме.

Наведе носа на хеликоптера и ускори към имението. Къщата се появи в полезрението им. От въздуха изглеждаше още по-голяма.

Монк се извъртя към Лиза. Анна беше опряла глава на прозореца, очите й бяха присвити от болка. Пейнтър висеше на предпазния си колан и стенеше. Действието на седатива отслабваше.

Лиза му помогна да го облегнат назад.

Монк забеляза, че лекарката държи ръката на Пейнтър… държала я беше през цялото време.

Погледите им се срещнаха.

Очите й излъчваха страх.

Но не за самата нея.

— Вдигнат ли е предавателят? — попита Болдрик.

Исак кимна от компютъра си.

— Подготви Камбаната за активиране.

Болдрик се обърна към Грей.

— Въведохме ДНК кодовете на твоите хора в Камбаната. Сега тя ще настрои излъчването си така, че да денатурира и избирателно да унищожи всички съвпадащи ДНК, без да засегне останалите. Нашата версия на окончателно решение.

Грей си представи Фиона, скрита в стаята горе. И Монк, когото щяха да доставят с хеликоптер всеки момент.

— Няма нужда да ги убивате — каза той. — Заловихте партньора ми. Оставете момчето и момичето на мира.

— Ако не друго, през последните дни научих, че е добре човек да се презастрахова. — Болдрик кимна на Исак. — Активирай Камбаната.

— Чакай! — извика Грей и пристъпи напред.

Ишке — беше му взела пистолета — му махна да отстъпи.

Болдрик погледна към тях, отегчен й нетърпелив.

На Грей му беше останал само един коз.

— Знам как да разбия кода на Хуго.

Болдрик го погледна изненадано и махна на Исак в знак да изчака.

— Можеш значи? Да успееш там, където свързани компютри „Крей“ се провалят?

Съмнение тежеше в гласа му.

Грей си даваше сметка, че трябва да му предложи нещо, каквото и да е, стига то да отърве приятелите му от смъртоносното облъчване. Посочи монитора, по който се редяха разбъркани поредици от руни. Компютърът ги разбъркваше в търсене на значима комбинация.

— Ще се провалите, ако действате сами — убедено заяви Грей.

— И защо?

Грей облиза устни. Уплашен беше до смърт, но трябваше да запази самообладание. Със сигурност знаеше, че компютърът ще се провали. Знаеше го, защото беше разгадал вече мистерията на руните. Не разбираше отговора, но знаеше, че е прав, особено като се имаше предвид еврейският произход на Хуго Хирцфелд.

Колко можеше да им каже обаче? Трябваше да се спазари, да балансира някак между истината и пазарлъка.

— Руната от библията на Дарвин е грешна — каза Грей. В това поне се придържаше към истината. — Освен това руните са шест, а не пет.

Болдрик въздъхна. Браздите около устата му се вдлъбнаха още повече, разочаровано.

— Като слънчевото колело, което ни нарисува преди ли? — И отново се обърна към Исак.

— Не! — твърдо заяви Грей. — Дайте да ви покажа!

Огледа се и видя на едно от компютърните бюра маркер. Посочи го и каза:

— Подайте ми го.

Свъсил вежди, Болдрик кимна на Исак.

Подхвърлиха му маркера.

Грей го хвана, коленичи на пода и започна да чертае с черния маркер върху сивия линолеум.

— Руната от библията на Дарвин.

Начерта я.

— Руната Mensch — каза Болдрик.

Грей почука по символа с долната част на маркера.

— Тя символизира висшето състояние на човека, богоподобната същност, скрита във всеки от нас, усъвършенствания ни вид.

— Е, и?

— Това е била целта на Хуго. Търсеният краен резултат. Нали?

Болдрик бавно кимна.

— Хуго едва ли би вмъкнал резултата в кода си. Защото кодът води до него, до резултата. — Почука още веднъж по руната. — Тя няма място в кода.

Лицето на стареца се отпусна, сякаш бавното просветление най-после бе наместило застъпващите се части на мозайката.

— Другите руни в библията…

Грей ги начерта на пода, за да илюстрира аргумента си.

— Тези две руни се събират в третата. — Огради в кръг двата двуроги символа. — Те представят човечеството в базовата му форма, онази, която води към по-висшето състояние. И като такива, именно те трябва да бъдат включени в кода.

Грей изписа първоначалната поредица руни.

— Тази поредица е грешна.

Зачеркна руните и изписа правилната поредица, като раздели последната руна на две.

Болдрик се приближи.

— И това е правилната поредица? Която трябва да се разшифрова?

Грей отговори, без да преиначава истината.

— Да.

Болдрик кимна, обмисляше новото разкритие.

— Смятам, че сте прав, капитан Пиърс.

Грей се изправи.

— Dank u — каза Болдрик и се обърна отново към Исак. — Активирай Камбаната. Убий приятелите му.

Лиза помогна да изнесат Пейнтър от хеликоптера. Зулуският воин — Тау — го крепеше от другата страна. Седативът, който беше инжектирала на Пейнтър, имаше краткотрайно действие. След пет минути той трябваше да се свести.

Гюнтер крепеше Анна. Очите й се бяха премрежили. Беше си била поредната доза морфин. Но храчките й вече бяха кървави.

Пред тях Монк и Моси Д’Гана стояха над труповете на тримата пазачи, охранявали хеликоптерната площадка. Бяха ги хванали неподготвени — в края на краищата те очакваха да им докарат затворник. Няколко изстрела с двата пистолета със заглушители се бяха оказали напълно достатъчни, за да овладеят площадката.

Монк и Тау си размениха местата.

— Стой тук. Пази хеликоптера. И дръж под око пленника — каза Монк на зулуса.

Бяха измъкнали Джералд Келог от хеликоптера и го бяха зарязали на покрива. Устата му беше запушена, ръцете му бяха стегнати с белезници зад гърба, глезените му бяха вързани.

Монк махна на майор Брукс и Моси Д’Гана да тръгнат първи. Всички се бяха запознали с плана на къщата, предоставен им от Пола Кейн, и бяха определили най-добрия подстъп към подземното ниво. Двамата, американският офицер и зулуският старейшина, тръгнаха в синхрон, сякаш цял живот бяха работили в екип. Гюнтер, въоръжен с пистолет и автомат, ги последва — крепеше сестра си.

Брукс мина напред и отключи с една от картите, които бяха взели от мъртвите пазачи. После двамата с Моси хлътнаха през входа да разузнаят пътя напред. Другите изчакаха.

Монк си погледна часовника. Всичко зависеше от пълния синхрон.

Отдолу се чу тихо изсвирване.

— Тръгваме — каза Монк.

Влязоха и се озоваха на късо стълбище, водещо към шестия етаж. Брукс стоеше на площадката. Още един пазач лежеше проснат на стълбите с прерязано гърло и изтичаща кръв. Моси клечеше на долната площадка с окървавен нож в ръка.

Продължиха надолу, площадка след площадка. Не срещнаха повече пазачи. Както се бяха надявали, в по-голямата си част живата сила на имението беше изпратена навън. Събиращото се зулуско множество беше привлякло вниманието на охраната.

Монк пак си погледна часовника.

Стигнаха до втория етаж и поеха по дълъг коридор с полирана ламперия. Беше тъмен, целият в сенки. Аплиците примигваха, сякаш електрическата система все още даваше смущения след спирането на тока… или нещо друго изсмукваше големи количества енергия.

Лиза сбърчи нос — долови във въздуха неясна смрад.

Коридорът свърши, разклонявайки се перпендикулярно в две посоки. Брукс пое надясно, но след миг се върна запъхтян и опря гръб в стената.

— Назад… назад…

Свиреп рев изригна иззад ъгъла. Последва злокобен вой… и възбуден кикот. Пронизителен писък заглуши всичко останало.

— Укуфа — каза Моси и им махна да се връщат.

— Бягайте! — каза Брукс. — Ще се опитаме да ги изплашим, после ще ви настигнем.

Монк дръпна Лиза и Пейнтър назад.

— Какво е това? — попита Лиза със свито гърло.

— Някой си е насъскал кучетата — каза Монк.

Гюнтер подтичваше тежко до тях. Буквално носеше сестра си — краката й се влачеха безсилно по пода.

Зад тях изригна стрелба.

Воят и зловещият кикот преминаха в писъци на болка и ярост.

Затичаха по-бързо.

Още изстрели, трескави някак.

— По дяволите! — изруга Брукс зад тях.

Лиза погледна през рамо.

Брукс и Моси зарязаха позицията си и хукнаха по коридора, без да спират да стрелят.

— Давай, давай… — изкрещя Брукс. — Прекалено са много!

Три огромни създания с бяла козина изскочиха иззад завоя. Ноктите им се забиваха в дюшемето. Олигавените чудовища тичаха на зигзаг, сякаш предусещаха накъде летят куршумите, които така и не успяваха да ги ранят смъртоносно. И трите бяха целите в кръв, но раните сякаш ги настървяваха, вместо да ги отслабят.

Отпред още два звяра, същите като онези отзад, излизаха дебнешком от две срещуположни врати и отрязаха пътя им за бягство.

Засада.

Огромният пистолет на Гюнтер гръмна оглушително като оръдие. Звярът, в който се целеше, обаче се отмести толкова бързо, че движението му не можеше да се проследи.

Монк вдигна пистолета си и рязко спря.

Лиза се блъсна в него и падна на колене, като повлече и отпуснатото тяло на Пейнтър. Той се срина на пода и измърмори завалено:

— Къде…

Лиза го дръпна по-ниско. Из целия коридор летяха куршуми.

Остър вой изкънтя зад нея.

Тя се извърна. Тежко мускулесто същество излетя от една врата и прикова майор Брукс до стената.

Лиза изпищя.

Моси се хвърли на помощ на офицера, вдигнал копието над главата си и раззинал уста в безсловесен вик.

Лиза прегърна Пейнтър.

Съществата бяха навсякъде.

Някакво движение привлече погледа й. Друг звяр се измъкваше от една врата вляво. Муцуната му беше червена от прясна кръв. Алените му очи светеха. Нещо прещрака в главата на Лиза и тя изведнъж се озова пред първия будистки монах, когото беше видяла в манастира — умопомрачен, обезумял, но все още в движение, движение, продиктувано сякаш от зъл гений.

Тук беше същото.

Чудовището тръгна към нея, озъбено победоносно.

15. Рогата на бика

Камиси лежеше под камуфлажния брезент.

— Три минути — каза до него доктор Пола Кейн: и тя лежеше по корем.

Двамата наблюдаваха с бинокли черната ограда.

Камиси беше разгърнал силите си покрай границата на парка. Тук-там зулуси от племената се мотаеха, без да се крият, и превеждаха малки стада добитък по стари пътеки. Старейшини с традиционните мъниста, листа и пера стояха на групи, наметнали одеяла на раменете си. В селото вече пееха и биеха барабани — идеята беше шумът да е силен, а цветовете ярки. Стълпотворението трябваше да мине за сватбена церемония.

Мотоциклети, раздрънкани камиони и ръждясали велосипеди бяха струпани без никакъв ред наоколо. Част от младите воини, дори жени, се мотаеха около превозните средства, едни се прегръщаха като влюбени двойки, други вдигаха дървени чаши и крещяха във фалшиво алкохолно опиянение. Група гологърди мъже, изрисувани за празненството, изпълняваха традиционен танц с тояги.

С изключение на тези тояги друго оръжие не се виждаше никъде.

Камиси нагласи фокуса на бинокъла и погледна над високата ограда, увенчана с намотки бодлива тел. В зеления листак се долавяше движение. Войниците на Вааленберг се бяха събрали на висящите пътеки, за да охраняват границата.

— Една минута — тихо рече Пола и погали снайперистката пушка, нагласена на триножник под повдигнатия като ниска палатка брезент. Камиси с изненада беше научил, че докторката е печелила златни олимпийски медали по стрелба.

Камиси свали бинокъла. Традиционната нападателна стратегия на зулусите се наричаше „бик“. Най-многобройният отряд, наречен „гръдта“, повеждаше масирана фронтална атака, а от двете страни „рогата на бика“ удряха по фланговете, отрязваха пътя за отстъпление на противника и го обграждаха. Този път обаче Камиси беше внесъл малка промяна, с оглед на съвременните оръжия. Точно по тази причина беше обхождал цяла нощ терена и бе залагал изненадките си.

— Десет секунди — предупреди Пола и започна да отброява тихо. Опря буза на приклада на пушката.

Камиси вдигна предавателя си, завъртя ключа и сложи палец над редичката бутони.

— Нула — завърши броенето Пола.

Камиси натисна първия бутон.

От другата страна на оградата зарядите, които беше заложил през нощта, избухнаха като огнени цветя и раздраха зеления балдахин на джунглата: възпламеняваха се последователно с цел максимален хаос. Парчета пламтящи дъски и клони литнаха високо заедно със стотици подплашени птици — истинска експлозия от цветни конфети.

Камиси беше заложил пакетите с експлозив C4, доставен по британски канали, на ключови пресечки и подпори в мрежата от висящи пътеки. Взривовете се разпространиха и скоро обхванаха изцяло външната граница на имението, срутваха висящите мостове и лишаваха армията на Вааленберг от предимството на високата позиция, да не говорим за паниката и объркването, в които хвърлиха неподготвените войници.

В същото време зулуски воини захвърляха одеялата си и вдигаха скритите под тях пушки, други коленичеха и издърпваха плитко заровени брезенти, в които бяха увити цели арсенали — те щяха да са „гръдта“. Бойците от двете им страни се метнаха на камионите и мотоциклетите, двигателите зареваха и „рогата на бика“ щръкнаха напред.

— Давай — каза Пола.

Камиси занатиска другите бутони, един след друг.

Почти километър от оградата изригна, истински водопад от разкривен метал и бодлива тел. Цели участъци се сринаха на земята и оголиха корема на врага.

Камиси отметна брезента и се изправи. Мотоциклет заора на скорост зад него, наби рязко спирачки и вдигна ветрило от пясък и пръст във въздуха. Нджонго му махна да се качва зад него. Но преди това Камиси трябваше да направи още нещо. Вдигна над главата си звукова сирена и натисна спусъка. Силният звук проехтя из цялата зулуска земя и за пореден път в историята на този древен народ даде знак за атаката на Бика.

Експлозиите изтрещяха някъде отвисоко, заревото им метна танцуващи сенки из цялата камера с Камбаната. Всички замръзнаха. Болдрик и Исак стояха до контролното табло. Ишке пазеше Грей от крачка разстояние, пистолетът й бе насочен към гърдите му. Всички вдигнаха озадачено очи към тавана.

Всички без Грей.

Неговият поглед си остана закован върху енергометъра на таблото. Индикаторите му бавно се издигаха към пълна мощност. Глух за молбите на Грей, Болдрик беше наредил активирането на Камбаната. Все по-доловимо жужене проникваше през оловния цилиндър, похлупил устройството. На един видеомонитор се виждаше външната черупка на Камбаната — вече излъчваше синкаво сияние.

Стигнеше ли енергометърът догоре, Камбаната щеше да произведе импулс, който да се излъчи в радиус осем километра и да убие Монк, Фиона и Райън, където и да се бяха скрили. Единствено Грей беше защитен от него, защото се намираше тук, под щита.

— Разбери какво става — нареди Болдрик на внук си, щом експлозиите спряха.

Исак вече посягаше към червения телефон.

Пистолетният изстрел стресна всички в тишината след приглушените експлозии.

Лявото рамо на Ишке цъфна в червено — бе уцелена в гръб. Завъртяна от силата на удара, тя се прицели в стрелеца до вратата.

Доктор Марша Феърфилд беше коленичила в поза за стрелба, но беше стреляла с лявата си ръка заради раната на дясната и изстрелът й беше ранил вместо да убие.

Ишке сякаш изобщо не изпитваше болка — пистолетът й не трепваше.

Грей се хвърли върху нея и я блъсна.

Двата пистолета гръмнаха оглушително.

И двата куршума пропуснаха целта си.

Грей стисна Ишке изотзад и я извъртя, за да не може да се прицели пак, но русата жена беше силна и се бореше като дива котка. Той успя да стисне дясната й ръка и да я наведе. Исак хукна към тях, стиснал дълъг кинжал.

Марша стреля по него, но не го улучи: борещите се Грей и Ишке й пречеха.

Грей заби брадичка в окървавеното рамо на Ишке. Силно. Тя ахна и мускулите й за миг омекнаха. Грей изви ръката й и стисна пръстите й. Пистолетът изгърмя. Грей усети отката в собственото си рамо. Но куршумът излетя твърде ниско и се удари в пода до стъпалата на Исак. Все пак рикошетът го перна по прасеца и обърка стъпката му.

Щом видя, че брат й е ранен, Ишке дръпна като побесняла ръката си и заби с всички сили лакът в ребрата на Грей. Ударът му изкара въздуха, болката стигна чак до очите му. Ишке се освободи.

Исак скочи към тях. Очите му горяха убийствено, кинжалът му блестеше.

Грей се хвърли напред и блъсна с рамо Ишке в гърба. Тя политна към брат си…

И се наниза на кинжала в ръката му.

Наточеното като бръснач острие се заби в гърдите й.

Вик на изненада и болка се откъсна от устните й и се сля с вика на брат й. Тя стисна невярващо Исак и пистолетът падна от пръстите й.

Грей се метна напред и го улови, преди да е паднал на пода. Още докато се пързаляше по гръб, се прицели в Исак.

Той можеше да се дръпне, би трябвало да се дръпне, но вместо това само държеше Ишке в прегръдките си, лицето му бе застинало в маска на смъртна агония.

Грей стреля — чист изстрел в главата, който освободи Исак от нещастието му.

Близнаците се свлякоха едновременно на пода, преплели ръце, кръвта им се смесваше.

Грей се изправи.

Марша нахлу в стаята, насочила пистолета си към Болдрик. Старецът се взираше в мъртвите си внуци. Стоеше, опрян на бастуна си, но в очите му нямаше скръб, а само клинично огорчение, като на учен, който не може да повярва, че лабораторните му резултати са толкова лоши.

Борбата беше траяла по-малко от минута.

Индикаторите на енергометъра бяха в червената зона. Оставаха най-много две минути до импулса. Грей притисна горещото дуло на пистолета в бузата на стареца.

— Изключи я.

Болдрик го погледна в очите и каза спокойно:

— Не.

Със затихването на експлозиите замръзналата жива картина в горния коридор на къщата се раздвижи. Чудовищните хиени бяха залегнали на пода още при първия взрив. Няколко бяха избягали с подвити опашки, но другите останаха близо до сгащената си плячка. И сега се надигаха.

— Не стреляйте! — прошепна настойчиво Монк. — Всички в онази стая!

Махна към една врата встрани. Влезеха ли вътре, можеха да се защитават по-добре, само на един фронт. Гюнтер повлече Анна натам. Моси Д’Гана се дръпна от звяра, който беше пробол с копието си, и помогна на майор Брукс да се изправи. Кръв бликаше от дълбоко ухапване в бедрото на офицера.

Надигна се свирепо предупредително ръмжене.

— Монк… — прошепна Лиза; беше клекнала до безчувствения Пейнтър до една съседна врата. Огромен звяр, най-големият, който бяха видели досега, надвисваше над двамата, извън пряк обстрел заради Лиза и Пейнтър.

Изгърбил рамене и разтворил широко крака, звярът пазеше плячката си. Бърните му бяха дръпнати силно назад и откриваха остри като бръснач зъби; ръмжеше заплашително, кръв и лиги капеха по пода. Очите му святкаха в знак никой да не се приближава.

Монк усети, че ако някой от тях дори вдигне оръжието си, звярът ще се нахвърли върху Пейнтър и Лиза. Въпреки това трябваше да действа. Но преди да е помръднал, някой извика заповедно от дъното на коридора.

— Скулд! Не!

Монк се обърна.

Беше Фиона. Мина на сантиметри край две от съществата, без да им обърне внимание, и те легнаха с жално скимтене. В едната й ръка припукваше включен тазер. В другата държеше някакво устройство. Антената му сочеше към звяра, надвиснал над Лиза и Пейнтър.

— Лошо куче! — каза Фиона.

За пълно удивление на Монк съществото отстъпи, ръмженето му постепенно стихна, а настръхналата козина по врата му се слегна. Сякаш обвито от заклинание, то леко се олюля. Огънят в очите му угасна и то легна на пода. А после издаде меко стенание, почти в екстаз.

Монк плъзна поглед по коридора. И другите чудовища бяха надвити от заклинанието.

— Вааленбергови са имплантирали чипове в главите на гадинките си — обясни Фиона и показа устройството в ръката си. — Могат да предизвикват у тях болка… и удоволствие.

Доволно ръмжене се надигна от огромния звяр на прага.

Монк изгледа намръщено предавателя.

— А ти как се добра до…

Фиона вдигна поглед към него и им махна с устройството да я последват.

— Откраднала си го — каза Монк.

Тя сви рамене и тръгна по коридора.

— Да кажем, че налетях на една стара познайница и това нещо се озова в джоба ми. Тя и без това не го използваше.

Ишке, помисли си Монк, докато помагаше на другите да последват момичето.

Помогна на Лиза да вдигнат Пейнтър. Гюнтер мъкнеше Анна. Моси и Брукс се крепяха взаимно. Страшен атакуващ отряд бяха, няма що.

Но вече си имаха подкрепление.

Зад тях глутницата ги следваше, цяла дузина, а скоро се присъединиха и други, подмамени от насладата, която се излъчваше от момичето, тяхната лична пастирка, повела стадо чудовища.

— Не мога да се отърва от тях — каза Фиона, заваляше леко думите. Монк забеляза, че ръцете й потрепват. Момичето беше ужасено. — След като открих правилния бутон, ме последваха от клетките си. Скрих се в стаята, където Грей ми каза да го чакам… но те явно са останали в коридора и стаите наоколо.

„Страхотно — помисли си Монк. — А ние налетяхме право на тях като идеалната закуска след секс.“

— После чух виковете ви, а след това взривовете и…

— Добре — успя най-накрая да я прекъсне Монк. — Кажи ми за Грей. Къде е?

— Взе асансьора за надолу. Преди час. — И посочи напред, където коридорът свършваше с галерия, надвиснала над просторно фоайе. — Ще ти покажа.

И ускори крачка. Останалите куцукаха след нея, като току поглеждаха през рамене към глутницата. Фиона ги изведе по стълбището до централното фоайе. Срещу тежките покрити с резба врати на централния вход се намираха затворените врати на асансьора.

Майор Брукс изкуцука до електронната ключалка и запрехвърля комплект отключващи карти. Прокара няколко през четящото устройство и накрая червените индикатори светнаха в зелено. Моторите на асансьора се включиха. Клетката се заиздига от някое долно ниво.

Докато чакаха, глутницата хиени се спусна бавно по стълбите, замаяна от приятните усещания, с които ги заливаше устройството в ръката на Фиона. Повечето се излегнаха коя където свари, няколко ги последваха във фоайето, включително онази, която Фиона беше нарекла Скулд.

Никой не каза и дума, само местеха очи от едно чудовище към друго.

Някъде далеч, приглушени от дебелите врати, се чуваха викове и изстрели. Камиси беше в разгара на собствената си война. След колко време щеше да стигне тук?

Сякаш прочели мислите на Монк, двойните врати на централния вход се отвориха с трясък. Далечната стрелба изведнъж стана близка и силна, пукот и взрив, пукот и взрив. Виковете придобиха плътност. Мъже нахлуха през прага. Войската на Вааленберг отстъпваше. Сред тях Монк мярна и хора с черни униформи и белезникаворуси коси — членове на роднинския елит. Бяха само леко задъхани, сякаш се прибираха след освежително разпускане на тенис кортовете.

Докато навън се вихреше битка, във фоайето противниците се измерваха с погледи.

Лошо.

Отрядът на Монк заотстъпва, притиснат до стената и превъзхождан пет към едно.

Грей се отдръпна от Болдрик Вааленберг и нареди на Марша:

— Наблюдавай го.

После застана пред компютъра, на който беше работил Исак, като следеше с едно око и енергометъра на Камбаната. Посегна към един превключвател — беше видял Исак да го включва. С него се контролираше ударният щит около активираното устройство.

— Какво правиш? — попита Болдрик разтревожено.

Значи имаше нещо, което плашеше стареца повече и от куршум в главата. Полезна информация. Грей дръпна лостчето на превключвателя в първоначалната му позиция. Двигателите под пода заръмжаха и щитът започна да се спуска. Ярка синя светлина се ливна покрай горния му ръб и започна да се усилва с увеличаването на незащитената пролука между щита и тавана.

— Недей! Ще убиеш всички ни!

Грей се обърна към стареца.

— Тогава изключи това проклето нещо!

Болдрик замести поглед от смъкващия се щит към контролното табло и обратно.

— Не мога да го изключа, идиот такъв! Камбаната е заредена. Трябва да освободи заряда!

Грей сви рамене.

— Ами тогава ще погледаме как го прави.

Пръстенът синкава светлина се удебеляваше.

Болдрик изпсува и се обърна към контролното табло.

— Но мога да отменя избирателния код. Да го неутрализирам. Така приятелите ти няма да пострадат.

— Направи го.

Болдрик набираше бързо команди на клавиатурата с разкривените си от артрит ръце.

— Само вдигни щита!

— След като приключиш. — Грей гледаше над рамото му. Видя имената на всички да се появяват на екрана заедно буквено-цифров код, маркиран като GENETISCH PROFIEL. Старецът натисна четири пъти клавиша за изтриване и генетичните профили изчезнаха от екрана.

— Готово! — каза Болдрик и се обърна към Грей. — Вдигни ударния щит!

Грей се пресегна към лостчето и го превключи.

Под краката им нещо простена… после изстърга и подът се разтресе. Оловният щит замръзна.

Оттатък ръба му в сърцето на камерата грееше синьо слънце. Въздухът около Камбаната се къдреше на вълни, външната и вътрешната й черупки се въртяха в противоположни посоки.

— Направи нещо! — извика умолително Болдрик.

— Хидравликата заяде — измърмори Грей.

Болдрик заотстъпва, очите му се разширяваха с всяка крачка.

— Ти обрече всички ни! Стигне ли пълната си мощност, Камбаната ще убие всичко живо в диаметър от пет мили… или още по-лошо.

Грей не посмя да попита кое може да е по-лошо от това.

Монк гледаше как пушките се вдигат към тях.

Превъзхождаха ги числено.

Асансьорът още не беше стигнал до техния етаж, а дори и да беше, щеше да мине твърде много време, докато влязат вътре и вратите се затворят. Нямаше начин да избегнат престрелката.

Освен ако…

Монк се наведе към Фиона.

— Какво ще кажеш за малко болка…

И кимна към полегналите на стъпалата хиени.

Фиона го разбра и превключи устройството от удоволствие към болка. После натисна бутона.

Ефектът беше незабавен. Сякаш някой изведнъж подпали огън под опашките на зверовете. Пронизителен вой изригна от двайсетина гърла. Чудовищата наскачаха от галерията горе, където си бяха почивали допреди миг. Други се изтърколиха по стълбището право към мъжете. Нокти и зъби се забиваха във всяка движеща се цел, тласкани от сляпа ярост. Мъжете закрещяха и започнаха да стрелят по хиените.

Вратите на асансьора най-сетне се отвориха със звън.

Монк хлътна заднишком в кабината, като повлече и Фиона, после подаде ръка на Лиза и олюляващия се Пейнтър.

Куршуми летяха и към тях, но повечето от войниците на Вааленберг стреляха по хиените. Докато отстъпваха към асансьора, Моси и Брукс откриха ответен огън.

Въпреки това всичко висеше на косъм. А и после какво? Войниците просто щяха да ги последват.

Монк натисна слепешката един от бутоните за подземните нива.

За това щяха да се тревожат по-късно.

Ала един от групата им явно предпочиташе да не разчита на това.

Гюнтер бутна Анна в ръцете на Монк.

— Спаси я! Аз ще ги задържа.

Анна протегна ръка към брат си. Вратите вече се затваряха. Той бутна нежно ръката й и отстъпи назад. Обърна се с пистолет в едната ръка и автомат в другата — но не и преди да прогори Монк с поглед, в който се четеше една-едничка молба.

„Спаси я!“

А после вратите се затвориха.

Камиси летеше през джунглата, приведен над мотоциклета. Пола Кейн бе зад него, с пушка в ръце. Зулуски воин и британски агент под прикритие. Странна двойка, откъдето и да я погледнеш. Най-кървавите епизоди от историята на тази земя се бяха случили по време на англо-зулуските войни през деветнайсети век.

Вече не.

Сега бяха отличен екип.

— Наляво! — извика Пола в ухото му.

Камиси извъртя кормилото. Дулото на пушката й се прехвърли през главата му и застина от другата му страна. Пола стреля. Вражески постови падна с крясък назад.

И от двете им страни джунглата ехтеше от изстрели и експлозии.

Войските на имението бяха обърнати в бягство.

Внезапно и без никакво предупреждение мотоциклетът им изскочи от джунглата и се озова в грижливо поддържан парк. Камиси натисна спирачките и мотоциклетът занесе в дъга под прикритието на една върба.

Къщата се издигаше великолепна в центъра на парка.

Камиси вдигна бинокъла, който висеше на каишка на врата му, и го насочи към покрива. Видя хеликоптера, кацнал на площадката там. Някакво движение привлече погледа му. Той нагласи фокуса и една позната фигура се появи в полезрението му. Тау. Зулуският му приятел стоеше на ръба на покрива и оглеждаше бойните действия долу.

А после вляво се появи друг човек. Малко зад Тау. Стискаше някакво желязо. Джералд Келог.

— Не мърдай — каза Пола иззад Камиси.

Прикладът на снайпера й кацна върху главата му, докато тя се прицелваше през телескопичния мерник.

— Хванах го — каза спокойно.

Камиси изстина вътрешно, но не помръдна, само продължаваше да гледа през бинокъла.

Пола натисна спусъка. Пушката изгърмя и ушите на Камиси звъннаха болезнено.

Главата на началник Келог се пръсна. От уплаха Тау едва не падна от покрива. Просна се по корем, без да знае, че току-що са му спасили живота.

Камиси усети част от страха му — тръпка на лошо предчувствие след разминалото се на косъм нещастие. Как ли се справяха другите вътре?

— Обрече ни! — повтори Болдрик.

Грей нямаше да се предаде толкова бързо.

— Можеш ли да забавиш разряда? Да ми осигуриш малко време, за да сляза долу? Да оправя щита.

Старецът вдигна поглед към замръзналия ударен щит, увенчан с корона от синя светлина. Страх гърчеше лицето му.

— Може и да има един начин, но… но…

— Но какво?

— Някой трябва да влезе вътре. — Болдрик посочи с треперещия си бастун към ударната камера и поклати глава, в знак, че лично той няма да се пише доброволец.

Вратата се отвори и някой каза:

— Аз ще го направя.

Грей и Марша се завъртяха с вдигнати пистолети.

Пръв влезе Монк, подкрепяше тъмнокосата жена, която беше извикала. Повечето от другите новодошли бяха непознати. Възрастен чернокож подпираше гладко обръснат младеж в офицерска униформа. След тях влязоха Фиона и една висока атлетична руса жена, която сякаш идваше от изтощителен маратон. Двете крепяха някакъв мъж, явно сакат, едва стоеше на краката си. Сякаш единствено инерцията му пречеше да се свлече на пода. Щом жените спряха, той увисна в ръцете им. Лицето му, досега сведено, се вдигна и Грей срещна погледа на две познати сини очи.

— Грей… — безсилно промълви мъжът.

Грей буквално изстина от изненада и ужас.

— Директор Кроу? — И бързо се приближи до шефа си.

— Няма време — предупреди тъмнокосата жена, все така облегната на Монк. И тя не изглеждаше по-добре от Пейнтър. Плъзна поглед по щита и Камбаната. — Ще ми трябва помощ, за да вляза в камерата. А той ще дойде с мен.

И вдигна треперещата си ръка към Болдрик Вааленберг.

Старецът простена.

— Не…

Жената го изгледа гневно.

— Трябват два чифта ръце за полярните връзки. А ти познаваш машината най-добре.

Монк даде знак на чернокожия.

— Моси, помогни ми да вкараме Анна в камерата. Ще ни трябва стълба. — А после се обърна към Грей и двамата си стиснаха ръцете, даже се прегърнаха леко.

— Нямаме време — каза Грей в ухото на Монк, изненадан от облекчението, с което го бе заредила появата на приятеля му. Надеждата му се възраждаше.

— На мен ли го казваш? — Монк откачи от колана си радиостанция и му я подаде. — Ти виж да оправиш ония джаджи долу. Аз поемам нещата тук.

Грей взе радиостанцията и бързо излезе. Имаше хиляди въпроси, но те щяха да почакат. Остави радиоканала отворен. Чуваха се звуци и гласове, спорове и няколко вика. Последваха го нечии стъпки, тичешком. Той погледна през рамо. Беше Фиона.

— Идвам с теб! — извика тя и при аварийното стълбище го настигна.

Той бързо заслиза надолу.

Тя вдигна предавателя с извадената антена.

— В случай, че налетиш на някое от чудовищата.

— Само не изоставай — каза той.

— О, я млъкни!

Останалата част от пътя до долното ниво и стаята за поддръжка изминаха на бегом.

Монк се обади по радиото:

— Анна и дъртото копеле са в камерата. Е, него се наложи да го поубеждаваме малко. Срамота. А тъкмо бяхме започнали да се сближаваме.

— Монк… — предупредително каза Грей. Нямаха време за глупости.

— Ще дам радиото на Анна. Ще координираш действията си с нея. А, между другото — имаш по-малко от минута. Чао.

Грей поклати глава и посегна да отвори вратата на стаята за поддръжка.

Заключено.

Фиона го видя да дърпа повторно топката и въздъхна.

— Нямаш ключ, а?

Грей се намръщи, извади пистолета от колана си и се прицели в ключалката. Стреля. Изстрелът отекна силно и остави димяща дупка на мястото на ключалката. Той бутна вратата навътре.

Фиона влезе след него.

— Е, явно и така става.

Грей плъзна поглед по двигателния комплекс и буталата за вдигане и смъкване на ударния щит.

Странен ритмичен статичен шум се носеше откъм радиото, усилваше се и утихваше като вълни по крайбрежие. Сигурно някакво смущение, причинено от Камбаната, реши Грей. Явно Монк вече беше дал радиото на Анна.

В потвърждение на това гласът й долетя сърдит през статичния шум. Спореше за нещо. Почти неразбираем технически спор, гневна смесица от немски и датски. Грей се опита да не му обръща внимание. После гласът на жената се чу по-ясно, на английски:

— Капитан Пиърс?

— Да? Чувам ви.

— Запушили сме с пръсти пробойната, така да се каже, но няма да издържим дълго.

— Разбрано.

Най-после Грей видя къде е проблемът. Предпазителят при едно от буталата пушеше. Грей го хвана с крайчето на ризата си и го измъкна. Обърна се към Фиона.

— Трябва ни друг. Все трябва да има резервни бушони тук някъде.

— Побързайте, капитане.

Статичният шум се засили зловещо, но не толкова, че да погълне трескаво прошепнатите думите на Болдрик към Анна:

— … при нас. Добре дошла си с твоите познания за Камбаната.

Макар и уплашен, Болдрик не се отказваше от шантажите си.

Грей се заслуша внимателно. Щеше ли да ги предаде жената? Махна на Фиона.

— Дай ми предавателя.

Тя му го подаде. Грей го хвана и отчупи металната антена. Нямаше време да търси резервен бушон. Налагаше се да го заобиколи. Натика антената между контактите, после отиде при едно контролно табло с масивен лост за ръчен контрол. Ясно беше за какво служи.

Над него имаше надпис OP, под него — ONDER’AAN.

Нагоре и надолу.

Фасулска работа.

Грей заговори в радиото:

— Анна. С Болдрик можете да излезете от камерата.

— Не можем, капитане. Един от нас трябва да държи пръста си върху пробойната. Ако и двамата пуснем, Камбаната ще се разреди моментално.

Грей затвори очи. Едва ли можеха да разчитат на Болдрик за съдействие.

Статичният шум се беше усилил до приглушен рев.

— Знаеш какво трябва да направиш, капитане.

Знаеше, вярно.

Вдигна лоста нагоре.

Последните й думи стигнаха до него сякаш от другия край на земята:

— Кажете на брат ми… че го обичам.

Но макар да беше свалила радиото, едно последно изречение достигна до Грей — дали беше отговор на направеното й от Болдрик предложение, или последното й изявление пред света, или просто нещо, което изпитваше нужда да каже на глас, Грей можеше само да гадае.

— Не съм нацистка.

Лиза държеше главата на Пейнтър в скута си. Усети под краката си громоленето на тежък механизъм. След миг гигантският оловен щит се плъзна нагоре към тавана и стесни ивицата синя светлина.

Тя се надигна. Анна беше вътре. Монк също направи крачка към затварящия се ударен щит.

Ужасен писък изригна от вътрешността на камерата.

Старецът. Лиза видя пръстите му да се протягат трескаво над ръба. Твърде късно. Щитът се вклини във вдлъбнатината на тавана.

Писъците му още се чуваха, приглушени и пълни с ужас.

А после Лиза го усети. В червата си. Всмукване или издухване, натиск… Думите не можеха да го опишат. Трус, който я разтърси, без подът да е помръднал и на милиметър. А после нищо. Пълна тишина, сякаш целият свят бе затаил дъх.

Пейнтър изстена, сякаш случилото се му беше причинило болка.

Главата му лежеше в скута й. Очите му се бяха подбелили. Дишането му стържеше по онзи особен начин, който говореше за течност в белите дробове. Тя го разтърси нежно. Никаква реакция. Изгубил беше съзнание, беше на крачка от пълната кома. Губеха го.

— Монк!…

— Побързай, Грей! — извика Монк по радиото.

Грей тичаше по стълбите, следван от Фиона. Беше се забавил само колкото да намери резервен бушон и да го сложи на мястото на изгорелия. Не беше разбрал всичко, изречено от Монк на един дъх, но попълваше празнините с онова, което вече му беше известно. Явно Пейнтър страдаше от някаква радиационна болест и Камбаната беше единственият му шанс за оцеляване.

Близо до площадката на петия етаж чу тежки ботуши да трополят надолу по стълбите. Вдигна пистолета. Сега пък какво?

Огромен мъж, с тежки вежди и бледа кожа, се появи над тях и едва не се строполи по стълбите. Ризата му беше напоена с кръв. Дълбока драскотина беше разорала едната страна на лицето му от косата до гърлото. Едната му китка беше счупена и той я притискаше към корема си.

Грей насочи пистолета.

Фиона мина пред него.

— Не. Той е с нас. — И добави по-тихо: — Това е братът на Анна.

Великанът се олюля. Очите му огледаха Грей с уморена подозрителност. После той махна с пушката си към стълбите и изръмжа:

— Blockiert.

Блокирани.

Значи гигантът им беше осигурил време с цената на собствената си кръв.

Забързаха към стаята с Камбаната. Но Грей си даваше сметка, че трябва да подготви Гюнтер. След саможертвата на Анна дължеше на брат й поне това. Докосна го по лакътя и тихо каза:

— Анна…

Гюнтер се обърна към него, напрегна се, очите му се изпълниха с болка, сякаш очакваше да чуе най-лошото.

Грей се изправи лице в лице с този страх и обясни сбито, но без да спестява нищо. Завърши с окончателната истина:

— Онова, което направи тя, спаси всички.

Едрият мъж забави крачка. Което не бяха отслабили раните, го отслаби скръбта. Той бавно се отпусна на колене.

Грей спря до него.

— Последните й думи… бяха за теб. Каза да ти предам, че те обича.

Мъжът скри лице в ръцете си.

— Съжалявам… — сконфузено промълви Грей.

На прага се появи Монк.

— Грей, къде се бавиш, по дяволите!? — А после видя Гюнтер. И гласът му заглъхна.

Грей тръгна към Монк.

Не беше свършило. За никой от тях.

— Свалете щита!

Лиза погледна към вратата. Пиърс тъкмо влизаше заедно с Монк, говореха си тихо. Самата тя стоеше до контролното табло на Камбаната. Беше използвала последните минути да се запознае с устройството. Докато пътуваха насам, Анна подробно й беше обяснила как функционира Камбаната. Бояла се бе, че може да е твърде слаба, за да ръководи процедурата сама. Още някой трябваше да знае. И този някой се оказа Лиза.

— Щитът! — извика й отново Грей.

Тя кимна послушно и щракна лостчето.

Двигателите долу се включиха и ударният щит започна да се спуска. Камбаната се беше разредила и този път нямаше синя светлина. Пейнтър лежеше върху парче брезент на пода, временно под наблюдението на доктор Феърфилд. Вдясно Моси и Брукс завиваха с друг брезент труповете на близнаците.

А какво беше станало с дядо им?

Ударният щит продължаваше да се спуска, вече беше на височината на кръста й. Камбаната си клечеше спокойно в центъра на камерата и чакаше да я активират отново. Лиза си спомни какво й беше обяснила Анна за това устройство. Най-съвършеният инструмент за квантово измерване. Който я плашеше до смърт.

Вляво, повишил глас да надвика шума на моторите, Монк предаваше съобщението, получено от Камиси. Зулуските сили бяха овладели имението, всички оцелели войници се бяха скрили в къщата, която в момента беше под обсада. На горните етажи се водели престрелки.

— Гюнтер е блокирал аварийното стълбище — каза Грей. — А вратите на асансьора са отворени и застопорени. Това би трябвало да ни спечели известно време. — Махна на Брукс и Моси. — Наблюдавайте коридора!

Двамата бързо излязоха.

Влезе Гюнтер. По изражението му Лиза позна, че вече са му казали за Анна. Беше захвърлил всичките си оръжия. Стъпките му тежаха като олово, но въпреки това той вървеше към спускащия се щит. Трябваше да види края с очите си. Като окончателно възмездие за всичката кръв, с която бяха изцапани ръцете му.

Щитът се прибра докрай. Двигателите замлъкнаха.

Лиза изпитваше страх от гледката, която й предстоеше да види, но дългът я зовеше.

Тръгна към Камбаната.

Анна лежеше на една страна в сянката на устройството, свита като бебе. Кожата й беше пепелявобяла, тъмната й коса — бяла като сняг, сякаш тя се беше превърнала в мраморна статуя. Гюнтер прекрачи ръба на щита и коленичи до сестра си. Без да каже и дума, с вкаменено лице, се наведе и я взе в ръцете си. Безжизненото й тяло се люшна тежко и главата й полегна върху рамото му.

Гюнтер стана, обърна гръб на Камбаната и тръгна към вратата.

Никой не се опита да го спре.

Той изчезна в коридора.

Погледът на Лиза се спря върху другото тяло, което лежеше на оловния под в ударната камера. Болдрик Вааленберг. Също като при Анна, и неговата кожа беше станала неестествено бяла, почти прозрачна. Радиацията беше изгорила напълно косата му, включително веждите и миглите. Плътта се беше прилепила към костите, почти като при мумия. А нещо в костната система не беше… както трябва.

Лиза застина. Не смееше да се приближи повече.

Без косата и с изтънялата плът ясно се виждаше, че черепът е деформиран, сякаш отчасти се е стопил и след това се е втвърдил в новата си форма. Ръцете бяха изкривени, пръстите издължени, като на маймуна. Една дума изкънтя в главата й — дееволюция.

— Извадете го — с отвращение каза Грей, после се обърна към Лиза. — Ще ви помогна да вкараме Пейнтър вътре.

Лиза бавно поклати глава и отстъпи назад.

— Не можем… — Не можеше да свали поглед от разкривеното чудовище, в което се беше превърнал бившият патриарх на клана Вааленберг. Не можеше да позволи същото да се случи с Пейнтър.

Грей се приближи до нея.

— Какво имате предвид?

Тя преглътна. Гледаше как Монк хваща останките за ръкава на ризата — явно го беше страх да докосне плътта.

— Болестта на Пейнтър е много напреднала. Камбаната може само да забави дегенерацията, но не и да поправи стореното. Искате ли шефът ви да остане в сегашното си състояние?

— Докато е жив, има надежда.

Думите му бяха тихи, нежни. И почти успяха да отвлекат вниманието й от Монк, който извличаше обезобразения труп през ръба на щита.

Лиза отвори уста да оспори фалшивите надежди.

И в този миг очите на Болдрик Вааленберг се отвориха широко, целите белезникави и слепи, приличаха повече на камък, отколкото на плът. Устата му се разтегна в безмълвен протяжен писък. Гласните му струни бяха изгорени. Нямаше и език. Нищо не беше останало в него освен ужас и болка.

Лиза извика вместо него и заотстъпва, гърбът й опря в контролното табло. Монк се сблъска със същия ужас. Отскочи назад и изпусна Болдрик на пода до камерата.

Мутиралото тяло се срина безжизнено. Крайниците му си оставаха неподвижни, без мускули. Но устата се отваряше и затваряше, като на риба на сухо. Очите се взираха сляпо.

После Грей застана между Лиза и ужаса. Стисна я за раменете.

— Доктор Къмингс.

Погледът й се мяташе трескаво, после се спря с усилие върху него.

— Трябва да помогнете на директор Кроу.

— Аз… не мога да направя нищо.

— Напротив, можете. Можем да използваме Камбаната.

— Не мога да причиня това на Пейнтър. — Гласът й изтъня. — Не мога!

— Нищо лошо няма да му стане. Монк каза, че Анна ви е инструктирала. Знаете как да настроите Камбаната за минимално излъчване, палиативна радиация. Случилото се тук беше съвсем различно. Болдрик беше настроил Камбаната на максимална мощност, такава, каквато е нужна, за да убие. И накрая… накрая пожъна каквото беше посял.

Лиза скри лице в ръцете си, сякаш така можеше да се скрие от целия свят.

— Но какво се опитваме да пожънем? — изстена тя. — Пейнтър е на прага на смъртта. Защо да удължаваме страданията му?

Грей свали ръцете й. Наведе се, за да я погледне в очите.

— Познавам директор Кроу. А мисля, че и вие го познавате. Той би се борил докрай.

Като лекар, Лиза беше чувала този аргумент, но беше и реалистка. Когато нямаше надежда, близките и лекарите можеха да предложат единствено покой и достойнство.

— Ако имаше шанс за лечение… — каза тя и поклати глава. — Ако имаше дори малък шанс, щях да го направя. Ако знаехме какво се е опитвал да каже на сестра си Хуго Хирцфелд. Ако знаехме усъвършенствания му код. — Отново поклати глава.

Грей хвана брадичката й с два пръста. Тя се опита да се дръпне, ядосана. Но той я държеше здраво.

— Знам какво е скрил Хуго в книгите — каза Грей.

Тя го погледна смръщено… и видя в очите му истината.

— Знам отговора — увери я той.

16. Загадката на руните

— Не е код — каза Грей. — Никога не е било код.

Коленичи на пода с маркер в ръка. Огради руните, които беше изписал там, когато се опитваше да умилостиви Болдрик Вааленберг.

Всички се бяха събрали около него, но Грей говореше на Лиза Къмингс. Не знаеше какво означава отговорът, до който беше стигнал, но беше сигурен, че този отговор е ключалката, а тази жена, която знаеше за устройството повече от всеки друг в тази стая, може би държеше ключа. Трябваше да направят това заедно.

— Пак руни — промълви Лиза.

Грей я погледна въпросително.

Тя кимна към пода.

— Неотдавна видях друга поредица руни, различна от тази, изписана с кръв. Schwarze Sonne.

— Черно слънце — преведе Грей.

— Така се е казвал непалският проект на Анна.

Грей се замисли за значението на всичко това. Спомни си за символа на Черното слънце, който примигваше на скрийнсейвъра в ембрионалната лаборатория. След войната тайното общество на Химлер явно се бе разцепило. Групата на Анна бе тръгнала на север. Тази на Болдрик — в обратната посока, на юг. Двете групи се бяха отдалечавали все повече, докато съюзниците не се бяха превърнали в съперници.

Лиза посочи руните на пода и го извади от размишленията му.

— Руните, които разшифровах, бяха просто заменяне на букви със символи. И тук ли е същото?

Грей поклати глава.

— Болдрик е тръгнал от същото предположение. Точно затова не успяваше да ги разшифрова. Но Хуго не би заровил тайната си толкова плитко.

— Щом не е код — каза Монк, — какво е?

— Пъзел. Мозайка, ако щете — отговори Грей. — Главоблъсканица.

— Какво?

— Спомняш ли си разговора с бащата на Райън?

Монк кимна.

Грей се върна мислено към срещата с Йохан Хирцфелд, човек, осакатен от тежко белодробно заболяване, изгубен в миналото, притиснат от сянката на замъка Вевелсбург и малката мръсна нацистка тайна на семейството си.

— Той ни разказа колко любознателен бил Хуго. Вечно изравял разни странни неща, изучавал исторически загадки.

— И точно това го отвело при нацистите — каза Фиона.

— А през свободното си време използвал всяка минута да тренира мозъка си.

Сякаш отново чу думите на Йохан: „Различни методи за усилване на паметта, главоблъсканици.“

Грей посочи редичката руни.

— Това тук е било просто поредното упражнение за ума. Само че не главоблъсканица… а мозайка, пъзел. Руните са били просто парченца от мозайка, форми, които да бъдат пренаредени и подредени, та редът да възкръсне от хаоса.

Беше подреждал наум мозайката през целия ден, въртял беше руните и ги беше комбинирал, докато не се получи една определена форма. Знаеше, че тя е отговорът. Особено като се имаха предвид угризенията, обзели Хуго накрая, съжалението, че се е съгласил да работи за нацистите. Какво означаваше обаче? Очите му се спряха на Лиза.

Нарисува шестте руни на пода, една след друга, пренареждаше ги в правилната последователност. Пъзелът бавно придобиваше форма. Накрая и последната руна легна на мястото си и довърши заклинанието.

Ред от хаоса.

Опрощение за колаборациониста.

Свято от богохулното.

С помощта на езическите руни Хуго беше заявил истинския си произход.

— Това е звезда — каза Монк.

Лиза вдигна очи.

— Не каква да е звезда… това е звездата на Давид.

Грей кимна.

Фиона зададе най-важния въпрос:

— Но какво означава?

Грей въздъхна.

— Не знам. Нямам представа какво общо има с Камбаната, с усъвършенстването й. Може да е било просто окончателното изявление на Хуго за това кой е и какъв е, тайно послание за семейството му.

Спомни си последните думи на Анна.

„Не съм нацистка.“

И руническият код на Хуго ли беше същото, но просто изразено по друг начин?

— Не — рязко възрази Лиза, с увереност, която отекна в просторното помещение. — Ако искаме да разрешим загадката, трябва да приемем, че това е отговорът.

Грей видя нещо да изпълва очите й, нещо, което не беше там допреди миг.

Надежда.

— Според Анна — продължи тя — Хуго влязъл в камерата на Камбаната сам, само с едно бебе. Без никакви специални инструменти или уреди. Само той и момченцето. И след като експериментът приключил, тестовете показали, че е постигнал пълен успех, създал е първия истински и чист Рицар на слънцето.

— И какво е направил вътре? — попита Фиона.

Лиза посочи звездата на Давид.

— Явно е свързано с това тук. Но аз не познавам значението на този символ.

Грей го познаваше. Беше изучавал различните религии и духовни учения на млади години, а после и като част от подготовката си в Сигма.

— Значението на звездата не е еднозначно. Тя е символ на молитвата и вярата. А може би и на нещо повече. Обърнете внимание, че шестолъчната звезда всъщност представлява два триъгълника, наложени един върху друг. Единият сочи нагоре, другият — надолу. В еврейската Кабала двата триъгълника съответстват на китайските ин и ян, светлината и мрака, тялото и душата. Единият триъгълник символизира материята и тялото. Другият — нашата душа, духовната ни същност, съзнанието ни.

— А когато са съединени, са и двете — каза Лиза. — Не само частица или вълна… а и двете, едновременно.

Грей долови вълнението в гласа й, сякаш Лиза беше на прага на разбирането, на просветлението.

— Какво?

Лиза погледна към ударната камера.

— Анна каза, че по принцип Камбаната е квантово измерващо устройство, което манипулира еволюцията. Квантовата еволюция. Всичко се върти около квантовата механика. Това трябва да е ключът.

Грей смръщи чело.

— Какво имате предвид?

Лиза обясни онова, на което я беше научила Анна. Грей беше учил биология и физика по време на подготовката си в Сигма и не се нуждаеше от пространни обяснения.

Затвори очи и се опита да открие баланса между звездата на Давид и квантовата механика. Имаше ли отговор, който да съчетава и двете?

— Казахте, че Хуго е влязъл в камерата сам? — попита той.

— Да — тихо отвърна Лиза, сякаш усещаше, че трябва да го остави сам с мислите му.

Грей се съсредоточи. Хуго му беше дал ключалката. Лиза му беше дала ключа. Сега всичко зависеше от него. Отърси се от усещането за притискащото го време и остави ума си да прехвърли и огледа парченцата и уликите, да тества и отхвърля решенията.

Като една от главоблъсканиците на Хуго.

Както беше станало и със звездата на Давид, правилната комбинация се роди сякаш по своя воля в главата му. Толкова чиста, толкова съвършена. Как не се беше сетил по-рано!

Грей отвори очи.

Изглежда, Лиза съзря нещо в лицето му.

— Какво?

Грей се изправи.

— Включете Камбаната на зареждане. — И тръгна към контролното табло. — Веднага!

Лиза се подчини без никакви въпроси.

— Нужни са четири минути, за да достигне нивото на палиативния импулс. — Метна поглед към Грей, без да спира да работи. — Какво по-точно правим?

Грей се обърна към Камбаната.

— Хуго не е влязъл в камерата съвсем без инструменти.

— Но Анна…

— Не — прекъсна я Грей. — Влязъл е със звездата на Давид. Влязъл е с молитва и вяра. Но най-вече, влязъл е със свой собствен квантов компютър.

— Какво?!

Грей заговори бързо — знаеше, че е прав.

— Съзнанието озадачава учените от векове… или поне още от Дарвин насам. Какво представлява съзнанието? Само мозъкът ни? Само електрически импулси, предавани по нервните клетки? Къде минава границата между мозъка и ума? Между материята и духа? Между тялото и душата?

Той посочи символа.

— Според това изследване границата е там. Ние сме двете неща едновременно. Ние сме и вълна, и частица. Тяло и душа. Самият живот е квантово явление.

— Виж, не знам какво имаш предвид, но да знаеш, че нищо не ти се разбира — каза Монк и се приближи до него, държеше Фиона за ръка.

Грей си пое дълбоко дъх, обзет от дълбоко вълнение.

— Съвременната наука отрича духовността и определя мозъка просто като свръхсложен компютър. Съзнанието се поражда като страничен продукт от сложната електрическа проводимост и връзка на невроните, най-общо казано — компютър на принципа на невралната мрежа, който оперира на квантово ниво.

— Квантов компютър — каза Лиза. — Това вече го каза. Но какво означава всичко това, по дяволите?

— Виждали сте компютърни кодове, разбити до основните им градивни части. Страници след страници, пълни с нули и единици. Така мислят съвременните компютри. Включват и изключват, включват и изключват. Нулата или единицата. На теория квантовият компютър, ако можехме да построим такъв, предлага и трети избор. Познатите нула или единица… но и трети вариант. Нула и единица.

Лиза примижа.

— Като електроните в квантовия свят. Те могат да бъдат вълни или частици, или и двете едновременно.

— Трети избор — каза Грей и кимна. — Не звучи грандиозно, но ако се добави и тази възможност към арсенала на компютъра, той ще може да извършва многобройни алгоритмични задачи едновременно.

— Да се шляе по улиците и да дъвче дъвка — изсумтя Монк.

— Задачи, върху които съвременните компютри биха работили с години, квантовият им събрат би решавал за част от секундата.

— И нашите мозъци го правят това? — попита Лиза. — Работят като квантови компютри?

— Това е най-новото общоприето мнение в научната общност. Мозъкът ни излъчва измеримо електромагнитно поле, генерирано от сложната вътрешна връзка между невроните. Някои учени смятат, че точно в това поле се намира съзнанието и хвърля мост между материята на мозъка и квантовия свят.

— А Камбаната е силно чувствителна към квантовите феномени — каза Лиза. — И като е влязъл с бебето в камерата на Камбаната, Хуго е повлиял на резултата.

— Наблюдаваното се променя поради самия факт на наблюдението. Но мисля, че е имало и нещо повече. — Грей кимна към звездата на Давид. — Защо точно тя? Символ на молитва?

Лиза поклати глава.

— Какво друго е молитвата, ако не съсредоточаване на ума, на съзнанието… и ако съзнанието е квантово явление, следователно и молитвата е квантово явление.

Лиза разбра.

— И като при всички квантови явления, то измерва и влияе на резултата.

— С други думи… — Грей млъкна и я остави да довърши.

Лиза се изправи.

— С други думи, молитвите действат.

— Това е открил Хуго и това е скрил в книгите си. Нещо плашещо и смущаващо, но и твърде красиво, за да го обречеш на окончателна гибел.

Монк се наведе над контролното табло до Лиза.

— Да не казваш, че той се е помолил онова бебе да стане съвършено?

Грей кимна.

— Когато е влязъл с бебето в камерата, Хуго се е помолил за съвършенство, приложил е концентрирана и фокусирана мисъл, чиста и безкористна. Човешкото съзнание, под формата на молитва, действа като съвършен квантово измерващ инструмент. В полето на Камбаната чистият квантов потенциал на момченцето е бил измерен, повлиян е бил от съсредоточената воля и мисъл на Хуго и в резултат всички променливи са били тласнати към съвършените им места. Генетичният зар се е спрял на съвършената шестица.

Лиза се обърна.

— Значи бихме могли да направим същото, за да отстраним квантовите увреди на Пейнтър. Да го спасим, преди да е станало късно.

В този момент се обади Марша, която продължаваше да следи състоянието на Пейнтър.

— По-добре побързайте.

Монк и Грей пренесоха Пейнтър на импровизирана от брезент носилка в ударната камера.

— Сложете го близо до Камбаната — каза Лиза.

Докато те го наместваха, тя даде на другите последните си инструкции. Двете черупки на Камбаната вече се въртяха в противоположни посоки. Лиза си спомни как го беше нарекъл Гюнтер. Гигантски миксер. Нелошо определение. От външната керамична черупка се излъчваше слабо сияние.

Лиза коленичи до Пейнтър и провери жизнените му показатели — малкото, които бяха налице.

— Мога да остана с вас — каза Грей над рамото й.

— Не. Подозирам, че наличието на повече от един квантов компютър се отразява на резултатите.

— Много баби — хилаво дете — съгласи се Монк.

— Тогава нека аз остана с него — каза Грей.

Лиза поклати глава.

— Ще имаме само един опит. Ако наистина са необходими воля и мисъл, за да бъде изцелен Пейнтър, по-добре ще е умът, насочващ мисълта, да е на обучен лекар.

Грей въздъхна. Не беше убеден в правотата на аргументите й.

— Ти си свърши работата, Грей. Даде ни отговора. Даде ни надежда. — Тя вдигна поглед към него. — Нека сега аз свърша своята.

Той кимна и се дръпна встрани.

Монк се наведе към нея.

— Само внимавай какво си пожелаваш. — Думите му бяха натежали от множество значения. Явно не беше придворният шут, за който държеше да се представя. Млясна я по бузата.

После двамата мъже излязоха от камерата.

Марша извика откъм контролното табло:

— Импулс след една минута.

— Вдигнете ударния щит — каза Лиза. Гласът й беше съвсем спокоен.

Механизмът затрополи под краката й и Лиза се наведе над Пейнтър. Кожата му имаше синкав оттенък… но може да беше от сиянието на Камбаната. Но така или иначе, от смъртта го деляха минути. Устните му бяха напукани, дишането — плитко, пулсът му трудно би могъл да се нарече пулс. А косата му… В корените беше станала снежнобяла. Влошаваше се с главоломна скорост.

Ударният щит се издигаше, изолираше ги от останалите. Гласовете им, и без това приглушени, затихнаха още повече, накрая изчезнаха напълно — щитът се вклини в тавана.

Сама, далеч от чужди погледи, Лиза се наведе над Пейнтър и сложи чело на гърдите му. Не беше нужно да фокусира волята си чрез специална медитация. Казваха, че когато е притиснат до стената, и най-заклетият атеист намира вярата. Нейният случай напълно потвърждаваше това. Само дето не знаеше на кой бог да се помоли за подкрепа.

Спомни си казаното от Анна за еволюцията и интелигентния дизайн. Анна беше убедена, че именно квантовото измерване тласка потенциала в определена посока и го превръща в реалност. Аминокиселините се съчетали в първия репликиращ се протеин, защото животът бил по-доброто квантово измерващо устройство. А съзнанието, като едно още по-добро квантово измерващо устройство от живота сам по себе си, се развило по същата причина. Още една брънка в еволюционната верига. Лиза си го представи.

Спомни си и друго от странните твърдения на Анна, когато й беше поставила въпроса за ролята на Бог във всичко това. На пръв поглед квантовата еволюция отричаше участието на Бог във внезапните полезни мутации, но Анна беше сложила точка на разговора с думите „ти гледаш на това от грешен ъгъл, по грешен начин“. Тогава Лиза беше отдала неясния й аргумент на изтощението. Но може би Анна бе размишлявала по същия въпрос. Какво лежеше в края на еволюцията? Просто поредното квантово измерващо устройство, съвършено и неподатливо на вредни влияния?

И ако е така, то Бог ли беше?

Не знаеше отговора на този въпрос. Знаеше само, че иска Пейнтър да живее. Може и да беше скрила от другите точно колко дълбоки са чувствата й към него — може да го беше крила дори от себе си, — но повече не можеше да го крие.

Отвори сърцето си и разкри уязвимостта си.

Камбаната жужеше, сиянието й набъбваше и Лиза погледна истината в очите.

Може би точно това бе липсвало в живота й досега, може би затова мъжете й доскучаваха толкова бързо, може бе затова бягаше. За да не види никой онова, което толкова лесно можеше да бъде наранено. Криеше ранимостта си зад броня от професионализъм и небрежни флиртове. Криеше сърцето си. Нищо чудно, че беше сама на един планински връх, когато Пейнтър връхлетя в живота й.

Но вече не.

Вдигна глава, наведе се и целуна Пейнтър по устните, изля от себе си онова, което цял живот се бе опитвала да скрие.

Затвори очи, отброяваше наум последните секунди. Отвори сърцето си и си пожела бъдеще за този мъж, пожела му здраве, сила и душевно спокойствие, но най-вече — пожела си повече време с него.

Какво всъщност правеше Камбаната? Отваряше квантова връзка към онзи велик квантовоизмерващ инструмент в края на еволюционната верига, отваряше лична връзка с великия дизайнер?

Лиза знаеше какво трябва да направи. Освободи се от учения в себе си, освободи се от самата себе си. Целта й беше отвъд съзнанието, отвъд молитвата.

Беше чисто и просто вяра.

И в чистотата на този миг в Камбаната се ливна ослепително сияние, което ги съедини и превърна реалността в потенциал.

Грей дръпна лостчето и щитът започна да се спуска. Всички бяха затаили дъх. Какво щяха да видят вътре? Двигателите громоляха.

Монк му хвърли тревожен поглед.

В тишината се чу тих звън.

Ударната камера бавно се появи пред погледите им. Камбаната, тиха и тъмна, клечеше инертна в центъра… после се появи Лиза, наведена над Пейнтър, с гръб към тях.

Никой не каза нищо.

Лиза бавно се обърна, надигна се. Сълзите, задържали се за кратко по миглите й, се стичаха свободно. Изправи се и вдигна и Пейнтър.

Той не изглеждаше по-добре отпреди. Блед, слаб, безсилен. Но вдигна главата си сам и погледна Грей.

Очите му гледаха ясно.

Вълна от облекчение заля Грей.

А после тихият звън се чу отново.

Пейнтър хвърли поглед натам… после пак погледна Грей. Устните му помръднаха, но думи не се чуха. Грей пристъпи по-близо, за да го чуе.

Пейнтър примижа в усилието си да му предаде някакво послание. Раздвижи отново устни. Думата беше неясна, почти не се чу. Грей с тревога се запита дали Камбаната не е увредила мозъка на шефа му.

— Бомба… — хрипливо повтори Пейнтър.

И Лиза го чу. Погледна в същата посока като Пейнтър. Към тялото на Болдрик Вааленберг. И изведнъж бутна Пейнтър към Монк.

— Дръж го.

Тръгна към разкривения труп на стареца. По някое време, незабелязан и неоплакан, Болдрик най-после беше издъхнал.

Грей тръгна след нея.

Лиза коленичи и вдигна единия ръкав на трупа. На китката му имаше голям часовник. Тя обърна циферблата нагоре. Секундна стрелка се движеше над дигитален брояч.

— Това вече сме го виждали — каза Лиза. — Сърдечен монитор, свързан към микропредавател. Броенето започва, след като сърцето спре.

И завъртя ръката на стареца така, че Грей да види брояча.

Пред погледа му отброяващата секундите стрелка прескочи още два пъти. И когато цифрата на брояча падна под 2:00, се чу познатото звънене.

— Имаме по-малко от две минути да се махнем оттук — каза Лиза.

— Всички вън! — викна Грей. — Монк, свържи се с Камиси! Кажи му да изведе всичките си хора колкото се може по-далече от имението.

Монк се подчини без излишни въпроси.

— Имаме хеликоптер на покрива — каза Лиза.

След секунди всички вече тичаха. Грей влачеше Пейнтър. Моси помагаше на Брукс. Лиза, Фиона и Марша ги следваха.

— Къде е Гюнтер? — попита Фиона.

— Изнесе сестра си — каза Брукс. — Искаше да остане сам с нея.

Нямаше време да го търсят. Грей посочи към асансьора. Групата на Монк беше застопорила отворените му врати с един стол, така че никой друг да не го използва след тях. Моси измъкна стола с една ръка и го захвърли настрани.

Набутаха се в кабината.

Лиза натисна най-горното копче. Асансьорът бавно започна да се изкачва към шестия етаж.

— Свързах се с нашия човек горе — каза Монк. — Не може да лети, но поне едно копче може да натисне. Обясних му как да включи двигателите.

— Бомбата — каза Грей и се обърна към Лиза. — Какво да очакваме?

— Ако е същата като онази в Хималаите, значи ще е ужасно. Създали са квантова бомба на базата на онзи материал, Зерум 525.

Грей си помисли за огромните количества Зерум 525, които се съхраняваха на най-долното подземно ниво.

Лошо…

Асансьорът се изкачваше. Подминаха приземния етаж, който тънеше в тишина. После продължиха нагоре.

Пейнтър се размърда. Все още му беше трудно да стои сам на краката си, но погледна Грей и прошепна дрезгаво:

— Следващия път… сам си ходи в Непал.

Грей се ухили. Ето това вече беше старият Пейнтър, ура!

Но за колко време?

Асансьорът стигна до шестия етаж и вратите се отвориха.

— Една минута — каза Марша. Беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да засече и следи времето.

Хукнаха към покрива. Хеликоптерът ги чакаше, перките му се въртяха. Затичаха се към него, здравите крепяха болните и ранените. Грей натика Пейнтър в ръцете на Монк и викна:

— Качвайте се! Бързо!

Изтича от другата страна на металната птица и се метна на пилотското място.

— Петнайсет секунди! — извика Марша.

Грей превключи на по-висока предавка. Перките запищяха. Той дръпна главния лост и плъзгачите се отделиха от покрива. Адски щастлив беше, че се маха оттук. Хеликоптерът се издигна. На какво разстояние трябваше да се отдалечат, за да не ги засегне експлозията?

Вече набираха височина. Грей изви леко машината, за да огледа терена около къщата. Джипове и мотоциклети се разбягваха във всички посоки.

Марша започна да брои:

— Пет, четири…

Изглежда, беше сбъркала с малко в засичането на времето.

Под тях внезапно изригна ослепителна светлина, сякаш изгря второ слънце. Но най-ужасна беше пълната, абсолютна тишина. Заслепен, Грей се мъчеше да задържи хеликоптера във въздуха. Но самият въздух сякаш беше изчезнал. Усети как хеликоптерът полита надолу.

А после светлината се оттече наоколо им със силен пукот, като отдръпваща се приливна вълна.

Роторите отново захапаха въздух и за един дълъг миг хеликоптерът се люшна на място, сякаш не можеше да реши дали да се издигне, или да продължи да пада.

Грей успя да го стабилизира и го изви във вираж настрани, изплашен до мозъка на костите си. Погледна през рамо към къщата. На мястото й се беше отворил гигантски кратер с огладени стени, издълбан с швейцарска прецизност в скалите и почвата. Сякаш някой титан от античните легенди беше загребал топка сладолед и бе повлякъл и къщата, и по-голямата част от парка около нея.

Всичко беше изчезнало. Без отломки. Само празнота.

Срязани като с нож потоци и езерца се изливаха през ръба на кратера.

По-далеч от ръба возилата набиваха спирачки и десетки хора слизаха да видят какво става. Армията на Камиси. Изтеглили се бяха навреме. Зулуският народ се сбираше по бреговете на кратера — влизаше във владение на отдавна отнетото му.

Грей прелетя над тях и изви машината в кръг около кратера. Спомни си липсващия барабан със Зерум 525, онзи, предназначен за Щатите. Включи радиостанцията и започна да въвежда дългата поредица секретни кодове, които щяха да му осигурят връзка с командването на Сигма.

Изненада се, че не чу гласа на Логан. От другата страна на линията беше Шон Макнайт, бившият директор на Сигма. Кръвта на Грей се смрази. Какво правеше там Макнайт? Нещо не беше наред. Макнайт го уведоми сбито за ситуацията. Новините бяха потресаващи.

Накрая Грей прекъсна връзката. Беше пребледнял.

— Какво има? — попита разтревожено Монк.

Грей се обърна и го погледна в очите. Не можеше иначе.

— Монк… Кат…

Бяха минали три дни. Три много дълги дни, докато уредят нещата в Южна Африка.

Накрая кацнаха на международно летище „Дълес“ след директен полет от Йоханесбург. Монк ги заряза още на терминала — махна на едно такси и отпраши с него. А после таксито попадна в задръстване близо до парка. Монк едва се сдържаше да не отвори вратата и да хукне пеша, но накрая платното все пак се отпуши и потеглиха.

Монк се наведе напред.

— Петдесет долара, ако ме закараш за по-малко от пет минути.

Ускорението го залепи за седалката. Така вече по̀ биваше.

След две минути тухленият болничен комплекс се появи отпред. Профучаха покрай табелата с надпис „Университетска болница Джорджтаун“. Гумите изсвириха на паркинга и таксито едва не забърса една линейка.

Монк хвърли на шофьора шепа банкноти и изскочи от колата.

Промуши се през автоматичната врата, преди да се е отворила и наполовина. Хукна по коридора, слаломираше между пациенти и персонал. Знаеше коя стая в интензивното му трябва.

Изтича покрай стаята на сестрите, глух за виковете отвътре.

„Да бе, не се влизало!“

Взе завоя в движение и видя леглото. Инерцията го повлече, той падна на колене и последните метри се попързаля.

Кат го гледаше ококорена — тъкмо поднасяше към устата си лъжица с някакво гадно зелено желе.

— Монк…

— Дойдох възможно най-скоро — изломоти задъхано той.

— Но нали говорихме по сателитния телефон преди няма и два часа.

— То си беше по телефона.

Надигна се и я целуна в устата. Лявото й рамо и целият й торс бяха превързани, скрити наполовина под синята болнична пижама. Три огнестрелни рани, голяма кръвозагуба, прострелян бял дроб, натрошена ключица и спукан далак.

Но беше жива.

И беше извадила невероятен късмет. Погребението на Логан Грегъри беше насрочено за след три дни.

Двамата бяха спасили Вашингтон от терористична атака — бяха елиминирали човека на Вааленберг, преди да е привел плана в действие. Церемониалната Камбана сега се намираше дълбоко в подземните изследователски лаборатории на Сигма. Доставката Зерум 525, предназначен за Камбаната, беше открита в един склад в Ню Джърси. Но докато американските разузнавателни агенции проследят въпросната доставка през лабиринта от корпорации, дъщерни фирми и фирми-фантоми на клана Вааленберг, последната мостра от зерума беше изгубила свойствата си след дългия престой при неподходяща температура и се беше превърнала в инертно вещество. А без източник на гориво тази Камбана, а и другите, иззети от посолства и консулства по целия свят, никога вече нямаше да зазвънят.

Толкова по-добре.

Ако питаха Монк, старомодната еволюция си беше за предпочитане.

Ръката му се плъзна към корема й. Страх го беше да попита.

Не се и наложи. Кат покри ръката му със своята.

— Бебето е добре. Докторите казват, че едва ли ще настъпят усложнения.

Монк отново се срина на колене и положи глава на корема й. Прималя му от облекчение. Затвори очи. Плъзна ръка около кръста й, лекичко, заради раните й, и се притисна до нея.

— Слава Богу.

Кат докосна бузата му с пръсти.

Все така на колене, Монк бръкна в джоба си и извади черната кадифена кутийка. Вдигна я, без да отваря очи. Наум мълвеше молитви.

— Омъжи се за мен.

— Добре.

Монк отвори очи и я зяпна.

— Какво?!

— Казах: добре.

Монк вдигна глава.

— Сигурна ли си?

— Да ме разубедиш ли се опитваш?

— Ами, в момента си на успокоителни. Може би да те попитам по-късно…

— Я просто ми дай пръстена. — Кат взе кутийката и я отвори. Гледа я мълчаливо няколко секунди. — Празна е.

Монк грабна кутийката и погледна вътре. Пръстена го нямаше.

Поклати глава и изръмжа:

— Ах тая Фиона!

Пейнтър лежеше по гръб в друго крило на болницата. Масата се изтегли от обгръщащия я като гигантски геврек компютърен томограф. Сканирането беше продължило повече от час. Пейнтър едва не беше заспал след напрегнатите дни и кошмарните нощи напоследък.

Една сестра отвори вратата и влезе.

Лиза влезе след нея.

Пейнтър седна. В стаята беше доста хладно. Но пък и той беше облечен само с тънкия като хартия болничен халат, който приличаше повече на възголям лигавник до коленете. Опита се да заседне краищата му, за да запази приличие поне донякъде, но накрая се призна за победен.

Лиза седна до него и кимна към отделената със стъклена стена кабина с мониторите. Там група специалисти от болницата „Джонс Хопкинс“ и Сигма обсъждаха разгорещено здравословното състояние на Пейнтър.

— Всичко изглежда наред — каза Лиза. — Калцификацията на вътрешните органи почти е преодоляна. Лабораторните ти резултати се връщат към нормалните стойности. Възможно е да ти остане лека увреда на аортната клапа, но може дори и това да ти се размине. Възстановяването ти е забележително… да не кажа чудотворно.

— Спокойно можеш да го кажеш — увери я Пейнтър. — Ами това?

Прокара пръсти през белия кичур над едното си ухо.

Лиза посегна и прокара пръсти след неговите.

— На мен ми харесва. Важното е, че ще се оправиш.

И той й повярва. За пръв път дълбоко в себе си повярва, че ще се оправи. Въздъхна с неимоверно облекчение. Прескочил беше трапа. Животът все още беше пред него.

Хвана ръката на Лиза, целуна леко дланта й, после сведе ръката й, без да я пуска.

Лиза се изчерви и хвърли поглед към стъклото на кабината, но не издърпа ръката си от неговата дори когато се обърна към сестрата с няколко въпроса от техническо естество.

Пейнтър бавно плъзна поглед по нея. Беше отишъл в Непал заради тревогата, вдигната от Анг Гелу, но воден и от някаква вътрешна необходимост да се вгледа в себе си сред спокойствието и тишината на високопланинския манастир. Очаквал беше да прекара известно време сред миризма на благовония, медитации, напеви и молитви, а вместо това се беше озовал в центъра на истински ад, който едва не му беше струвал живота.

Пръстите му се стегнаха около ръката й.

Беше намерил нея.

И макар че само за няколко дни двамата бяха преминали заедно през какво ли не, всъщност почти не се познаваха. Коя и каква беше тя, наистина? Какво обичаше най-много да яде, какво я караше да се залива от смях, добре ли танцуваше, какво би прошепнала в ухото му за лека нощ?

Само едно нещо Пейнтър знаеше със сигурност, както си седеше в смешния болничен халат до нея, разголен чак до ДНК-то си.

Искаше да разбере всичко това на практика.

Два дни по-късно пушечен залп раздра синьото небе над зелените полегати хълмове на Национален гробищен парк „Арлингтън“. Денят беше твърде хубав за погребение.

Тъжната церемония беше към края си и Грей се дръпна встрани. В далечината, извисил снага над групата облечени в черно опечалени, се издигаше мемориалът на Незнайния воин, осемдесет тона мрамор, изтръгнат от земята на Колорадо в чест на безименните мъртви, отдали живота си в служба на родината.

Сега и Логан Грегъри беше един от тях. Поредният незнаен воин. Малцина щяха да узнаят за проявения от него героизъм, за пролятата в защитата на всички кръв.

Но имаше и такива, които знаеха.

Грей гледаше как вицепрезидентът връчва сгънатия на триъгълник национален флаг на майката на Логан, цялата в черно, подкрепяна от съпруга си. Логан нямаше жена и деца. Сигма беше целият му живот… и смъртта му.

Сред последни съболезнования и сбогувания опечалените бавно започнаха да се пръскат към черните лимузини.

Грей кимна на Пейнтър. Шефът му си помагаше с бастун — бе все още омаломощен от тежкото заболяване, но ставаше по-силен с всеки ден. Доктор Лиза Къмингс го беше хванала под ръка, не за да го крепи, а просто за да е по-близо до него.

Монк тръгна след тях към чакащата колона лимузини.

Кат още беше в болницата. Погребението и без това щеше да е твърде мъчително за нея.

Стигнаха до колите и Грей пристъпи към Пейнтър. Имаше няколко недоуточнени въпроса, за които да поговорят.

Лиза целуна директора по бузата.

— Ще се видим там — каза и остана да изчака Монк. Двамата щяха да стигнат с друг автомобил до дома на Грегъри, където най-близките щяха да се съберат за помен.

Грей с изненада беше разбрал, че родителите на Логан живеят в Такома Парк, само на няколко пресечки от собствените му родители. Това само показваше колко малко е знаел за колегата си.

Пейнтър се приближи с накуцване до един голям черен линкълн и отвори вратата. Двамата се качиха отзад. Шофьорът вдигна преградата към купето и потегли.

— Грей, прочетох доклада ти — каза Пейнтър. — Интерпретацията ти е интересна. Имаш разрешението ми да довършиш проучването. Но това ще значи ново пътуване до Европа.

— И без това имам да уреждам там лични въпроси. Исках да те помоля за няколко допълнителни дни.

Пейнтър повдигна иронично вежда.

— Не знам дали светът е готов за още една от твоите работни отпуски.

Грей неохотно се съгласи, че шефът му може и да е прав.

Пейнтър се размърда — явно още го наболяваше тук-там.

— А какво ще кажеш за сведенията от доктор Марша Феърфилд? Мислиш ли… вярваш ли, че потомството на Вааленберг… — Пейнтър поклати глава.

Грей също беше чел доклада. Помнеше как се бяха промъкнали с Марша в ембрионалната лаборатория дълбоко под имението Вааленберг. Тогава доктор Феърфилд беше подхвърлила, че колкото по-ценно е едно съкровище, толкова по-дълбоко е заровено. Същото можеше да се каже за тайните, особено за онези, пазени от Вааленбергови. Като експериментите им с химери — смесването на човешки и животински стволови клетки.

Но дори и това не беше най-лошото.

— Проверихме служебните медицински архиви от началото на петдесетте — каза Грей. — Информацията се потвърди. Болдрик Вааленберг наистина е бил стерилен.

Пейнтър поклати глава.

— Нищо чудно, че беше откачил на тема развъждане и генетика, само и само да подчини природата на собствената си воля. Бил е последният от рода си. Но тези, новите му деца… онези, които е използвал за експериментите си? Вярно ли е?

Грей вдигна рамене.

— Болдрик е бил тясно свързан с нацистката програма Lebensborn. Програмата за развъждане на арийчета. Както и с други евгенични проекти и ранни опити за съхраняване на яйцеклетки и сперма. Изглежда в края на войната не само проектът за Зерум 525 е попаднал в неговите ръце. Имало е още един, чийто материал се е съхранявал замразен в епруветки. И след като го размразили, Болдрик използвал мострите, за да осемени младата си съпруга.

— Сигурен ли си?

Грей кимна. Още в подземната лаборатория доктор Феърфилд беше открила в компютъра истинското фамилно дърво на новия и подобрен клан Вааленберг. Видяла беше чие име е записано до това на съпругата на Болдрик. Името на Хайнрих Химлер, създателя на Черния орден. Химлер може и да се беше самоубил след войната, но бе имал план да се увековечи, да стане баща на нова арийска раса от свръхчовеци, да положи началото на нова династия германски крале, пръкнала се от мръсното му семе.

— И с края на клана Вааленберг — каза Грей — се изтри и последната сянка от онова чудовище.

— Да се надяваме, че е така.

Грей кимна.

— Поддържам редовен контакт с Камиси и той ни държи в течение за разчистването на имението. Досега са заловили няколко от пазачите. Опасява се да не би част от животните да са избягали в джунглата извън границите на имението, но по-вероятно е всички да са умрели при експлозията. Все пак продължават да търсят.

Бяха назначили Камиси за временно изпълняващ длъжността главен надзирател на ловния резерват Хлухлуве-Умфолози. Южноафриканското правителство му беше дало и извънредни пълномощия за поддържане на реда в сътрудничество със старейшина Моси Д’Гана. Пола Кейн и Марша Феърфилд също помагаха според силите си, най-вече в контактите с международните разузнавателни служби, които след размириците и мощната експлозия бяха насочили вниманието си към резервата.

Двете жени се бяха върнали в къщата си, приютили бяха и Фиона. Дори й бяха помогнали да се включи в програма за ранен прием в Оксфорд.

Грей гледаше разсеяно през прозореца на автомобила. Надяваше се онези в Оксфорд да са заключили всичко ценно зад девет ключалки. Подозираше, че дребната престъпност в района на университета в скоро време ще отбележи внезапен и значителен растеж.

Мислите за Фиона го подсетиха за Райън. След трагичната смърт на баща си Райън беше обявил семейното имение за продан, решен най-сетне да избяга от тежката сянка на замъка Вевелсбург.

И толкова по-добре.

— А с Монк и Кат какво става? — прекъсна мислите му Пейнтър. Гласът му звучеше по-бодро: бе се отърсил временно и донякъде от скръбта по загиналия приятел. — Чух, че вчера са се сгодили.

Грей се усмихна за пръв път този ден.

— Вярно е.

— Господ да ни е на помощ.

И отново Грей трябваше да се съгласи с шефа си. Щастието на приятелите им сгряваше и тях. Въпреки смъртта и трагедиите животът продължаваше.

Обсъдиха още няколко по-незначителни подробности, а после линкълнът пое по обточените с дървета улици на Такома Парк и спря пред малка къща във викториански стил.

Пейнтър слезе пръв.

Лиза вече го чакаше.

Пейнтър се обърна и попита Грей:

— Нещо друго?

— Не, сър.

— Дръж ме в течение за разследването си в Европа. А за допълнителните дни — имаш ги.

— Благодаря, сър.

Пейнтър се обърна към Лиза и тя побърза да го хване под ръка. Двамата тръгнаха заедно към къщата.

Докато Грей слизаше от колата, Монк се приближи до него и кимна към шефа и Лиза.

— Искаш ли да се обзаложим?

Грей ги гледаше как се качват по стъпалата към верандата. От няколко дни бяха направо неразделни. След смъртта на Анна и изчезването на Гюнтер Лиза беше единственият жив източник на информация за функционирането на Камбаната. По тази причина прекарваше дълги часове в Сигма — отговаряше на безброй въпроси. Ала Грей подозираше, че Пейнтър и Лиза донякъде се възползват от ситуацията, за да прекарват повече време заедно.

Камбаната беше излекувала шефа му, но май беше направила и нещо повече.

Грей погледна хванатите им ръце. Замисли се върху въпроса на Монк. „Искаш ли да се обзаложим?“ На този етап още му се струваше рано. Ако животът и съзнанието бяха квантови феномени, може би същото важеше и за любовта.

Да обичаш или да не обичаш.

Да си вълна или да си частица.

Пейнтър и Лиза може би все още бяха и двете, бяха застинал в равновесно положение потенциал, който само времето щеше да тласне в едната или другата посока.

— Не знам — измърмори Грей на въпроса на Монк.

Тръгна към къщата, замислен за собственото си бъдеще.

Като всички останали, и той трябваше да измери собствената си реалност.