Четири деца в старата гора

Обаче безброй пъти опъна лъка, без да улучи нещо. С важен вид той се целеше продължително, като заставяше Думитрица да се помайва зад някоя група дървета или до някоя туфа, за да не се отдалечава много от ловеца. Прицелваше се точно, но всеки път птицата излиташе неочаквано и Ион остана без стрели. Мълчаливо той изостри припряно нови стрели и пак се прицели и пак пусна стрела и не престана, докато не улучи една птица в крилото.

За по-малко от четвърт час огънят беше вече запален и оскубаната птица, набодена на шиш, се печеше на жарта.

— „Непознат вид“ горска птица — обяви Ион и изгладнял почна да яде.

Думитрица хапна малко и подкани приятеля си да побърза. Тръгнаха отново.

— Аз казвам да вървим все покрай гората — каза Думитрица. — Вярвам, че и Емил ще се сети да направи същото. Бяхме се уговорили, по таткова препоръка, да не влизаме навътре в гората.

— Какво ли си мисли бай Тоадер?

— Няма как. Не можем да се върнем без Емил.

— А… Емил… дали се е спасил? Как мислиш?

Думитрица не отговори. И той се боеше и се питаше кои ли бяха тия хора през нощта.

— Думитрица, оня, дето пръв ме удари, приличаше на Згаберча.

— И на мене ми се стори, че прилича.

— Да не ги е пратила мама?

— И таз добра! И така ли щяха да ни преследват като разбойници!

— Ами тогава?

— Не зная — каза Думитрица объркан и дълго вървя замислен.

Изкачиха се пак нагоре на север, като се ориентираха по мъха на дърветата и по сянката. Както вървяха така, те попаднаха на едно място с редки дървета, които бяха потънали във водата. Спуснаха се по хълма, питайки се дали трябваше да преплуват водата. По гладката повърхност на водата се полюляваха парчета от дърво, гладки трески, почти с еднаква големина.

— Интересно — каза Думитрица, — сякаш някой си е играл с тях.

— Интересно — повтори той, — като забеляза, че треските са надраскани.

Наведе се и събра няколко от тия, които вятърът беше изтласкал към брега.

Буквите бяха криви. Едни от треските бяха набъбнали от водата и буквите едва се различаваха. Все пак Думитрица успя да разчете:

— „Урзичени“… „конете“, „Згаберча“… „Скъени“…

Тогава Ион скочи във водата, обиколи, плувайки, и събра почти всичките тия странни писма. Събраха ги на едно място и почнаха да ги четат поред. Не можаха да разчетат повечето от тях, обаче разбраха как стоят работите. „Згаберча е крадец“, „Коцкан е крадец“, „Станку продава копчетата в Скъени“.

Достатъчно беше. Но кой беше написал тия писма?

— Може Емил да не се е удавил и да ги е проследил — каза Думитрица. — Да го потърсим! И после да съобщим в къщи.

— Трябва да дойде милиция да обгради гората.

— А ние?…

Ион съжаляваше, че така лесно трябваше да предадат работата в други ръце. Не очакваше тъкмо водачът на експедицията да говори така. Ала ето как Думитрица разсъждаваше върху нещата:

— Не виждаш ли, че тук има шайка от конекрадци? Какво ще правим без оръжие, без помощ, без съобщителни средства?… Ако беше тук и Емил и имахме нещата от лодката, макар да е разбита, щеше да бъде иначе. Щяхме да съобщим по радиопредавателя. А така може и да ни удушат, както може би са направили с нашия приятел…, със Сандина…

Ион наведе глава недоволен.

— Не бой се, ще има с доста неща да се справяме — продължи Думитрица. — Засега дори не знаем как ще се върнем, за да съобщим. Лодката не намерихме, а и да я намерим, как ще я поправим. Тя е съвсем разбита.

Двете момчета мълчаха известно време. Ион чакаше да му се даде знак. Желаеше да участвува в големи дела. Беше готов на всичко. Ала щом Думитрица мислеше така… Май че… Май че всички водачи на приключения така разсъждаваха, бяха предвидливи…

Постояха още. После Думитрица вдигна глава:

— Какво би било сами да си построим лодка?

Очите на Ион светнаха.

— От някое дърво — продължи Думитрица. — Ще издълбаем дънера като корито.

— Ас какво?

— Бихме могли полека-лека да дълбаем с ножчетата си, но как да повалим дървото и да го отрежем? Все пак да видим, може да попаднем на купчини трупи, приготвени за продан. Те са нарязани, готови.

— Чудесно — въодушеви се Ион. — Трябва да намерим. Нали и стопанството купува трупи. Ще минем ли отвъд?

— Ще минем. И да прегледаме, Ионе, на всички страни. Може да намерим Емил, може и Сандина да намерим, •сгушени някъде.

Децата се съблякоха, сложиха дрехите на главите си да не ги намокрят, прегазиха водата и се изкачиха по ската, обрасъл с дървета. Спираха се, дето намереха повален ствол, и премерваха силата и търпението си за отрязването и издълбаването му. Беше минало пладне, без да намерят нещо подходящо.

— Виждам, че няма да намерим трупи! — каза Ион разтревожен. — А пък и огладнях.

И без да мисли много, покатери се на едно дърво, после на друго, на трето и най-после се върна с пълна пазва птичи яйца. Ион чукаше яйцата, изпиваше ги, пак чукаше и пак ги изпиваше.

„Като не ме остави да взема жито за семе… Колко лошо е без хляб“ — искаше да каже.

Ала си спомни, че целият товар на лодката беше изсипан, тъй че не би могъл да отгледа жито… да го овършее… да го смели… и замълча. Думитрица спря до едно повалено дърво, тънко и сухо.

— Ще го нарежем на три.

Извадиха ножчетата си. Почнаха работа. Остриетата се забиваха, но мъчно режеха дървесинните влакна. Тъпият ръб на остриетата, върху който натискаха, се врязваше в пръстите им. Ала момчетата не се отказваха. Най-после наредиха трите парчета на равни разстояния едно от друго.

— Сега, понеже нямаме гвоздеи, ще ги сплетем с тънки пръчки и ще направим скара.

Ион разбираше. Значи нещо като сал.

— „Гениално“! — цитира той, радостен, че пак е намерил момент, в който да приложи нещо от изключителните думи и изрази, които беше чел, преди да тръгнат.

— Стига, Ионе! — скара му се Думитрица. — Все ти се иска нашата експедиция да прилича на ония, за които си чел. В книгата всичко е много хубаво. След перипетиите героите винаги излизат победители. Пък ние едва сме се сблъскали с неприятностите, а победа — никаква, освен написаните трески. Ами ако Емил се е удавил? Ти разбираш ли какво значи това? Защото в края на краищата писмата може да са написани от Сандина. А може от някой друг, непознат…

Слънцето приличаше. Момчетата работеха усилено и скарата беше готова. Но денят беше към края си. Кога да тръгнат?

— Че защо да се бавим? Нали познаваме пътя и нощно време.

Но Думитрица беше на друго мнение. Преди всичко това не беше лодка и мъчно щеше да се управлява. После нямаха фенер, нямаха компас. И най-сетне, ако крадците наистина бяха конярите, през деня те не могат да ги нападнат, защото са заети, а само през нощта. Следователно, за да предотвратят едно ново нападение, трябва да скрият сала до сутринта.

Ала когато опитаха дълбочината на водата, разбраха, че през деня водата е спаднала повече от един лакът.

— Какво ще правим? Водата няма да удържи сала, а до утре сутринта току-виж още се е отекла и земята я попила. Я гледай! Дъното е тинесто! Можеш да затънеш! Как ще пътуваме? — угрижи се Думитрица.

— Риби! Виж една риба! Ето и един рак! — извика Ион.

— Изглежда наводнението край гората е стигнало до края на езерото Кълдърушани и оттам ги е домъкнало тука. Раци има само в езерото Кълдърушани. Дали сме наблизо?

Ион се беше вече съблякъл, завързал ръкавите на фланелката си и направил от нея кошница за ловене на раци.

— Ионе, смятам, че ще е добре да приготвим нещо, в случай че водата се отдръпне през нощта. Ала знам ли какво? Някакви стъпала. Но нямаме дъски… Или нещо друго… Някакви… Нещо, което би било най-добро. Някакви скари от клонки, нещо като салове на краката, с които да минем по тинята…

В неделя следобед Сандина се събуди и побърза да отвори вратичката. Светлината нахлу вътре, топла и приветлива. Ала на нея й беше студено и страшно я болеше глава.

„Чудна къщичка — каза си момиченцето, — а без обитатели.“ — Също като в приказката, дето кладенецът и пещта нямали господар и повикали доброто момиче да се погрижи за тях. Сандина разгледа внимателно новото си жилище. Стори й се, че то й казва: „Виж колко съм занемарена! Момиченце, момиченце, ела да ме почистиш.“

Без да мисли повече, тя стисна в ръката си няколко клона и почна да мете птичарника. Скоро я налегна умора. Въпреки това тя нагласи полозите на едно място и така направи малко легло. После почна да носи вода ту с шепа, ту с кора от дърво и да търка усърдно вратичката и прага със снопче трева и ги излъска. По едно време залитна отмаляла. Изправи се и с ожесточение се залови да бере по поляните жълта Комунига и Момини сълзи, с които украси стените на къщичката. Огледа се радостно наоколо и си каза, че за това добро дело къщичката винаги ще й дава подслон. Усети, че страшен глад я мъчи, и тръгна да търси нещо по дърветата. Но освен дребничките зелени ябълки не намери нищо друго. Чувствуваше се отпаднала. От слабост често трябваше да сяда на тревата, да ляга и да стои със затворени очи. А когато упорствуваше да върви, чувствуваше, че земята се върти и коленете й треперят.

„Да не би да се превръщам на камък?“ Но и когато мислеше, сякаш пак й се завиваше свят. Ох! Поне писмата да стигнат до конефермата!

Помъчи се да стане и да отиде към мястото, дето ги беше хвърлила, ала нямаше сила. Падна и едва се довлече до къщичката. Можа да затвори вратичката и да стигне до леглото. Опита да се раздвижи, но сякаш всичко се наклоняваше и се събаряше върху нея. Устата й се сковаха, някаква гъста мъгла я обгърна. Като че ли това слабичко телце беше изчерпало всичките си сили, за да издържи, докато успее да хвърли писмата. И сега, когато беше изпълнило мисията си, силите му го напуснаха.

Когато посред нощ отново се събуди, не знаеше къде се намира. Беше тъмно. Хладен полъх галеше лицето й. Тя жадно вдъхна свежия въздух, напоен с дъха на младо същество, и примигна учудено. Някой беше там, съвсем близо до нея. Понечи да протегне ръка, но съществото, което беше до нея, изскочи навън уплашено. Едва тогава Сандина се сети къде се намира. Пак я достраша.

— Трябва да е било някое зайче…

Надникна да види поляната. Див вой на вълк я накара да потрепери. Затвори внимателно вратичката и зачака уплашено. „Горкото зайче! Защо ли избяга оттук?“

Сандина не знаеше, че тоя, когото помисли за немирно зайче, беше самият Ион.

Очите и се напълниха със сълзи. Почувствува, че сърцето й отново замира и умът й се замъглява. Инстинктивно потърси с ръце встрани и несъзнателно изгълта корените, чийто вкус едва усещаше. Изяде и листенцата на шипковите цветове, които беше набрала. Зашеметена, тя легна отново и не се съвзе чак до сутринта.

Когато отвори клепачи, не знаеше защо се е събудила. Главата й тежеше, устата й беше скована. Не разбираше, че се свестява от припадък, но имаше чувство, че нещо я е стреснало. Огледа се внимателно наоколо. През пролуките проникваше утринната светлина. Скоро обаче дървеният под на птичарника забумтя и се затресе. Някакъв тъп шум се чуваше под него.

Сандина излезе да види какво става. Отначало и се стори, че не може да се проникне под птичарника. После обиколи гъсталака и се наведе да погледне изотзад, отдето като че ли можеше да се влезе. Докато вървеше, тя се държеше за стените и за вейките и като се наведе, отново й се стори, че земята се върти заедно с нея. Ала това, което видя, беше така удивително, че силите й се възвърнаха.

Някакво момче, проснато по корем с вързани отзад ръце, се мъчеше да се измъкне и удряше с краката си по дъската. Обаче, като опънеше краката си, подкованите подметки на обущата му затваряха входа под птичарника също като малка вратичка…

В първия си порив Сандина хвана краката на момчето да го измъкне. Но момчето така силно ги беше изопнало и натиснало отвора, че от напрежение момиченцето падна на тревата. Едва тогава забеляза, че една от обувките беше покрита със съсирена кръв.

Тревогата надделя над учудването й и тя попита:

— Какво ти се е случило?

При тия думи момчето почна да се свива, да се върти и се измъкна заднишком навън. Все още по корем, то изви глава към момиченцето.

— Емил!

— Сандина!

— Емил! Емил!

— Тихо! — пошепна той. — Отвържи ми ръцете.

Сандина се мъчи доста, докато развърже заплетените възли. Освободени, ръцете на момчето се разпериха встрани и потръпнаха няколко пъти.

Емил се обърна веднага по гръб и седна. Тогава забеляза, че Сандина пребледнява и се отпуща на земята до него. Колко беше отслабнала!

Очите на момиченцето се притвориха и посинелите й устни леко затрепериха. Емил разбра. Без да губи присъствие на духа, той почна да изпъва ръцете й нагоре, после встрани.

Дишането на момиченцето се възвръщаше. Емил продължи упорито дихателната гимнастика, докато Сандина отвори очи.

— Жадна ли си, Сандина? Може да си гладна?

Сандина раздвижи устни.

Емил отново се вмъкна под птичарника. Извади оттам няколко яйца, счупи ги и като повдигна главата на момичето, почна да ги излива в устата й.

— Какво си яла в гората досега?

Сандина гълташе, без да съзнава. Искаше й се да спи. Но Емил не я оставяше. Донесе няколко вейки и почна да й вее. После пак почна да й прави изкуствено дишане. Отваряше й очите, преглеждаше зениците, тъй както беше виждал баща си, и пак й вееше. Постепенно момиченцето се съвзе. След доста време съвсем се свести. Тогава Емил взе едно снопче трева и почна да разтърква слепите й очи, ръцете, и краката й. Това видимо я ободряваше.

— Разтриваш ме, сякаш съм кон…

— Виждам, че сега ти е по-добре. Струва ми се, че ти умираш от глад. Жалко, че нямам тук оня сироп за усилване, с който татко спасява конете, които са отслабнали след болест. Ами я кажи, къде спиш?

Сандина намигна шеговито, сочейки встрани.

— В къщичката на добрата фея!… Не знаеш ли?… Дето отишло доброто момиче…

Емил я загледа продължително, готов да се разсмее. Наистина ли вярва? После, като видя как се свива от стеснение, дожаля му за нея. Разбира се, тя беше по-малка. И за него някога приказките бяха истина. И той беше дирил вълшебния кон в табуна, за който баща му се грижеше.

Почна да я разпитва какво се е случило с нея, как се е спасила от удавяне и какво е правила оттогава. Чу за премеждията, през които е минала, и най-интересното — случката с конете и конярите от конефермата.

Нещо сякаш просветна в ума му. Значи така! Те са били, които без малко щяха да го удавят. Те значи са го вързали така стегнато и са го мъкнали на гръб в тъмното по ската до поляната.

Там бяха спрели да разговарят, а него бяха оставили до едно дърво. Изглежда, че не знаеха какво да го правят, щом като бяха изтървали из ръцете си Думитрица и Ион. Не си представяха, че така, както е вързан, и с тоя разкървавен крак би могъл да се движи. Но се оказа, че кракът му е само ожулен. Сандина искаше да му донесе вода, ала той не й позволи. Закуца и слезе надолу. Като се върна, провирайки се между туфите, намаза болното място с белтък от яйце и простря босите си крака на слънце.

После разправи на Сандина как се възползувал от нощния мрак и се промъкнал в гората. Влачел се, като се опирал само на брадичката, на гърдите и на левия си крак. Чул как крадците, като разбрали, че го няма, почнали да ругаят и да го дирят наоколо. Добре, че могъл да се завре в една купчина насечени клони. Мъчно се вмъкнал под тях, ударил си главата, но се избавил от крадците.

Продължил после да се тътри по-нататък, въпреки ужаса, че е сам в гората, където било тъмно като в рог. И така се озовал в птичарника, скрит в туфите. Отдолу имало не само скривалище, а и полог с фазанови яйца. Птиците избягали сънени. Изглежда се били изплашили.

Ала той счупил със зъби яйцата и изял половината.

Наистина, изплашил се, когато през нощта виел вълкът. Но понеже обувките му са подковани, долепил ги една до друга и ги натиснал на отвора. По тоя начин запушил добре входа на скривалището. Но не може да се каже, че си е починал, защото го било страх да си свие краката, да не би някое животно да се вмъкне при него.

Разбира се, птичарникът, Емил намери случай да каже, бил направен очевидно от човешка ръка. И когато разгледа със Сандина къщичката, дето се беше подслонила, увери се, че тук също са живели фазани.

— Познава се по перушината в полозите — заяви той.

— А защо са снасяли долу?

— Смятам, защото са намерили вратата затворена.

Денят мина бързо. Емил положи особени грижи за възстановяването на Сандина и за храната на двамата.

— Трябва да възстановим силите си, да сме готови за всичко, за борба — обясни той.

— А Думитрица, Ион?…

Емил беше уверен, че двамата му приятели бяха пощадени от неприятност. Може би са преплували и са се върнали в къщи. Може би са излезли нейде на суша, поправили са лодката и са се прибрали. Тях не са ги хванали като него.

И ако се успели да стигнат в конефермата, следва да дойдат да ги спасят.

Знаеше добре, че Думитрица и Ион нямаше да забравят нито него, нито Сандина. При все това, за да успокои още повече момиченцето, Емил се залови да събира листа от клен, от бук, от бряст, клонки от храсти, стръкове от тънки растения и каквито цветя имаше по полянката.

— Да видим сега как ще можем по-добре да ги пресоваме? Игликата е нежно цвете от рода на… близка на еньовчето. Все по-рядко се намира. Колко хубаво мирише! Млечок… Остави го да позасъхне. Не го смачквай, че дръжката на цветеца е пълна с млечен сок. То е растително багрило, боядисва жълто. Гъби! Виж гъби… Тия с вирнатите шапчици са отровни. Да бяхме дошли повече ученици, с учителката по ботаника и с ръководителката, колко растения щяхме да съберем, колко нови неща щяхме да научим. Как ли се казва онова високото растение с дребните пъпчици? Да бях взел поне хербария. Ала какво приказвам, щях да остана и без него, както останахме и без лодка…

Сандина му помагаше послушно да нареждат цветята между листа от репей, слагаше отгоре им дебели трески и ги нареждаше ту по покрива на птичарника, ту вътре.

Чак когато се смрачи, влязоха в птичарника, направиха си легла и задрямаха от умора.

Нощта беше светла, мека и благоуханна. Горе небето беше осеяно с трептящи звезди. През дърветата се виждаше ярко блесналият рог на луната.

Малките горски животинки, които бяха наизскочили отвсякъде, сега се бяха притаили в скривалищата си. И пойните птички, и те бяха стихнали. Настъпил беше оня час на безмълвие и бленуване, в който само чаровните трели на славеите изпълваха гората с вълшебство.

Думитрица и Ион седяха неподвижни и слушаха с притаен дъх. Обхващаше ги постепенно някаква тиха радост, някаква вяра и надежда.

Бяха забравили всичко.

Като че ли и горските животни наоколо не смееха да смутят покоя им.

Ала едно далечно изсвирване накара Ион да трепне и събуди в душата му уплахата от миналата нощ. С разтреперани ръце той запали бързо приготвените съчки. Пламъците весело запърпориха и скоро се издигнаха.

Славеят замлъкна, хвръкна и запърха с крилцата си. Дълбоко от гората още долиташе нежен звън, ехото на изкусен концерт. Но скоро всичко утихна и остана само пърпоренето на пламъците и пукането на сухите клонки.

Думитрица бе завладян от чара на тия мигове. А Ион духаше огъня, разпалваше го, за да направи жар. После изтегли част от горещата пепел и с отмерен и движения на истински готвач нареди отгоре дребни рибки и живи раци.

Рибките цвъртяха, раците се зачервяваха и заедно с дима по поляните се разнесе мирис на печено. Храстите сякаш почнаха да оживяват.

— Боя се, че сами разбудихме горските зверове — каза Думитрица тихо. — Да запалим друга купчина към средата на поляната. Тук, йод дървото, не бива да палим силен огън, защото ще опърлим листата.

— А какво ще кажеш да се обградим с обръч от огньове? Като Джо в Африка…

Ион говореше високо въпреки съветите на Думитрица. Не Можеше той другояче, щом се отнасяше за книгите на Жул Вери, тъй като това бяха всъщност единствените книги, които беше чел с голямо внимание и които беше прелистил пак преди тръгване.

В нощната тишина говорът звучи ясно. А гласът на Ион беше много добре познат на обитателите на къщичката на фазаните, за да не ги събуди. Вратичката отскочи встрани и две детски глави с блеснали очи се подадоха.

Но изведнъж занемяха. От малкия хълм крадешком се спускаше надолу човек в черна мушама. Като стигна на поляната, той намали крачките си и спря до огъня. Думитрица и Ион инстинктивно се приближиха един до друг и го загледаха разтревожено. Откъде беше изникнал тоя човек в гората!

Момчетата седяха на земята. Човекът стоеше прав. После седна на тревата близо до тях.

— Да се стопля, а? Какво ще кажете? — и простря краката си.

Говореше бавно и ги пронизваше с поглед. Думитрица преглътна и замълча. Непознатият приличаше на Негоро. Ако Ион беше чел „Петнадесетгодишният капитан“, веднага би му пришепнал само толкова „Негоро“. И биха се разбрали. Ала Ион не беше я чел, затова отговори:

— Стопли се, чичко. Постой при нас. Имаме печена риба и раци в саламура без сол…

От вратичката на къщичката, скрита в гората, Сандина и Емил гледаха втрещени.

— Емил… — пришепна му момиченцето с разтреперан глас — Емиле… този е крадец. Тоя е господин Спъну. Той беше със Згаберча.

Емил стоеше с вперен поглед и мълчеше.

— Емил…

Сандина си спомни как в приказката Магьосницата на мраза също така се приближила до децата, избягали в гората. „Студено ми е“ — рекла тя и те я повикали; „Слез да се стоплиш“.

Магьосницата на мраза им пуснала два косъма да вържат кучетата си, за да не я ухапят, и космите веднага се превърнали в дебели синджири…

— Рибите и раците аз съм ги уловил — весело разправяше Ион. — Чак тук са стигнали от езерото Кълдърушани. Изплетох една кошница от пръчки и исках да се спусна с нея на дъното. Но не щеш ли, водата почнала да се оттича. Едва до колене стигаше, а на някои места не стигаше дори и до глезените. Ходех като щъркел и гребях с кошницата. Първо опитах с фланелата.

За Ион непознатият човек не можеше да бъде нито бандит, нито пират, нито търговец на роби. Щом дойде направо при тях, значи беше добър човек. И не приличаше в лице на никого от стопанството или от селото, за да се мисли, че е изпратен от майка му да го хване. И Ион се радваше, че имат гостенин.

— А вие какво дирите в гората?

— Дирим Емил… Сандина… Конете на конефермата…

Ион не беше забелязал, че Думитрица му направи знак да мълчи.

— Така значи…

— А ти какво дириш? — попита Думитрица.

Непознатият го изгледа накриво, схващайки недоверието на момчето.

Престори се, че се смее, и извади от джоба си половин отчупен хляб.

— За вашето ядене трябва хляб.

Ион се залови да яде с охота. Наредените на листа рибки и раци вдигаха гореща пара.

Сандина се обърна към Емил с въздишка:

— Ако хлябът е отровен?

Обаче непознатият ядеше заедно с децата. Чудно нещо! Наистина ли е гладен? Емил не разбираше нищо.

И докато ядяха, непознатият разправяше на момчетата, че идва отдалеч… че трябвало да ходи в едно село надолу по Яломица… че и той има деца на училище.

Как са стигнали те двамата тук?…

За Емил беше вече ясно, че господин Спъну иска да научи нещо. А Думитрица се хвана на въдицата и му разправи всичко. Но я слушай какво разправя!

— Вчера сутринта намерихме сума бележки. Трески, на които е надраскано: „Згаберча е крадец. Коцкан е крадец. Станку продава кончетата от конефермата.“ Представи си, моля ти се!

Лицето на непознатия се измени. Той сви вежди. Погледът му стана страшен. Думитрица не можеше да го види през огъня.

— Представи си, моля ти се! — повтаряше разпалено Думитрица. — Хора от държавна конеферма, в нашата страна! Ти не си ли срещал никого? Никакви хора? А един ученик, височък, слабичък, с кестеняви коси? Или пък Сандина, едно дребничко, русо момиченце? И конете ли не си видял, чичко? Не си ли ги поне чул?… Ние наистина направихме един сал, за да се върнем в къщи и съобщим на милицията, но жалко, че водата спада. Рискуваме да затънем в тинята по блатата. До утре там, дето е било наводнение, ще остане само тиня. Затова сега изплетохме едни малки салове, на които ще стъпваме по калта. Хвърляме ги пред себе си, стъпваме, после издърпваме с гега задния сал, хвърляме го пак напред, стъпваме пак, пак изтегляме задния и така… Ще стигнем! После ще дойде милицията, защото нейде тъдява трябва да е скривалището на крадците и на откраднатите коне.

Изведнъж непознатият стана. Лицето му имаше такъв жесток израз, че Думитрица го побиха тръпки от главата до петите. Ион мълчеше смаян. Непознатият пъхна пръсти в устата си и изсвири продължително и страшно. Също такова изсвирване му отговори отнейде в гората. После до слуха им долетя далечен тропот от конски копита и цвилене.

В тоя миг се чу наблизо ритмично чукане, ту кратко и бързо, ту продължително.

Емил се опитваше да спаси приятелите си, като им съобщаваше по морзовата азбука:

— Бягайте! Опасност! Скрийте се! Този е крадец!

Чуканията се нижеха къси и дълги и се прекъсваха след всеки четири звука. Момчетата наостриха уши. Ослуша се и господин Спъну. Ала момчетата не разбираха какво им се казваше. Те се бяха осланяли на Емил, който щеше да манипулира с морзовия апарат, но не бяха научили азбуката.

Все пак Думитрица разбра, че им се съобщава нещо. Но какво именно? Един водач на експедиция би трябвало да знае всичко.

Господин Спъну обаче познаваше тия тайни звуци.

— Какво се чува? — запита Ион със съмнение.

— Кълвач чука — отвърна непознатият.

И като измъкна един електрически фенер изпод мушамата си и силният фар светна, той подкара решително децата пред себе си:

— Вървете с мене да ви приютя нейде. Да не ви нападнат конекрадците!…

Полянката опустя. Само пламъчетата на жарта пърхаха, още несмущавани, и навремени някоя останала главня изпращяваше и разпръскваше искри.

Двете момчета бяха забравили да угасят огъня.

Скрити от храстите и туфите в сянката на нощта, Емил и Сандина стояха слисани.

— Да ги повикаме! Да изтичаме подире им! — момиченцето наруши мълчанието с шепот, прекъсван от плач.

Емил едва сдържаше треперенето си. Непознатият си беше дал сметка, че тук съществува някакъв приятел на пленените от него момчета. Ако и четиримата попаднеха в ръцете на крадците, всичко беше загубено. Така поне все имаше някаква възможност за спасение, Емил беше сигурен. Той знаеше добре, че крадците не прибягват до убийства, когато се боят, че някой може да ги издаде.

Но Сандина каза разхълцана:

— Ще ги убият! Ако ги убият!…

Емил чувствуваше, че сега и той е в състояние да тича из гората подир пострадалите си приятели. Ала се опитваше да обясни на момиченцето от какво се боеше и на какво се надяваше.

После някаква мисъл му мина през главата и той се обезпокои. Спъну можеше по-късно да се върне да хване и тях.

— Сандина, да напуснем птичарника.

— Сега? През нощта? Защо? — уплаши се момиченцето.

— Ще се скрием под купа нарязани клони. Там е по-сигурно.

Излязоха полекичка, изтърсиха сламата от себе си и се отдалечиха. Под светлината на жарта налучкаха пътя към огромните купища дърва, наредени и измерени навярно преди наводнението, защото сега никъде не се виждаха нито дървари, нито горски пазачи. Пъхнаха се под един куп и се изподраскаха. Останаха там с лице към земята, между падналите листа, смесени с кори, съчки и трески, докато ги надви сънят. Децата се събудиха по едно време, задавени от гъст дим. Сънени и замаяни, те се измъкнаха навън. Разсъмваше се. В светлината на зората се виеха синкави и белезникави струи. Валма дим се издигаха откъм птичарника. Децата се затичаха нататък. От птичарника нямаше и следа. Само купчина жар, около която се огъваха почернелите храсти. Сухите клонки пращяха и пущаха искри, а зелените, обгорени, се свиваха и увисваха, други горяха с пламък, откъсваха се и се разпадаха на малки пламъчета.

— Видя ли, Сандина? Казах ли ти аз? Какво щяхме да правим, ако не бяхме напуснали птичарника! Какъв човек! Какъв човек! Щеше живи да ни изгори!

— Свършено е с Думитрица и Ион. Затрил ги е той, щом се е върнал и за нас… Горките! Горките момчета!…

Емил се стараеше да изглежда спокоен. Мъчеше се да намери най-добрия изход от това положение.

Ясно беше, че не могат да отлагат тръгването си. Без достатъчно храна, пред заплахата да загинат, не биваше да остават тук. Приятелите им сигурно бяха живи. Сигурно! Невъзможно е Думитрица със своя буден ум да не намери начин за спасяване. И тоя удивителен Ион как ще се остави!

— Тръгваме, Сандина. Щом стигнем в къщи, ще вдигнем всички на крак. Смятам, че така по-сигурно ще спасим приятелите си.

— Колко добре щеше да бъде, ако снощи бяхме ги спасили…

— Сгреших… Не зная какво ме възпря. Наистина не си представях, че Думитрица така лесно ще се предаде в ръцете на Спъну. Вярно е, беше изненадан, но може и да е искал да разбере кой е тоя непознат човек в гората! Може да е подозирал, че е крадец!

След като се посъветваха, децата решиха, че ще бъде разумно да използуват идеята на Думитрица, да тръгнат към конефермата с малки скари за стъпване. Защото наистина водата беше се оттекла. По лъката беше останало само тиня и лепкава кал. Помъчиха се и изплетоха от млади клонки няколко скари. Щяха да слагат върху калта скарите, да стъпват на тях, после да изтеглят задната, да я поставят напред, да стъпват пак на нея и така да се придвижват.

— Емил, огънят! Какво ще правим с огъня?

— Туфите не са много близо до другите дървета. Ала добре ще е да изскубем храстите, да изкопаем с пръчки земята и да се образува нещо като изолационен ров.

Разбързаха се да свършат и тази работа. Дори Сандина донесе на няколко пъти вода с една кора от останалите тук-таме локви и поля огъня. Водата цвъртеше и треските изпущаха белезникава пара.

През това време слънцето се показа и заблестя. Децата отнесоха малките плетени скари на края на гората.

Пред гората се простираше, докъдето погледът стига, блатистата лъка, по която тревата беше покрита и замазана с тиня, домъкната от реката.

Опитаха терена. Кракът потъваше до глезена в кал. Може би по пладне земята още ще изпръхне.

Поеха покрай гората и тръгнаха назад, на юг. Стеблата на дърветата сякаш бяха позлатени. Цветята и тревите искряха, като се поклащаха. Кадънките, косовете и червеношийките, които се стрелкаха из въздуха, сякаш потапяха крилете си в разтопено злато. Децата се запътиха да пресекат напреко лъката. В ръцете си носеха по две от малките скари и на гърба си други, за резерва. Хвърляха пред себе си едната скара, стъпваха, хвърляха втората, преместваха се на нея, изтегляха с гега, направена от клон, първата, хвърляха я пак напред и пак стъпваха на нея. Нали бяха чули, когато Ион и Думитрица разправяха на крадеца как трябва да си служат с тия скари.

Макар да бяха стегнато и здраво сплетени, скарите все пак пропущаха кал, мокреха се и натежаваха. Децата изтърсваха калта от краката си, но очевидно беше, че скарите няма много да издържат.

И наистина след няколкостотин метра едната скара на Емил почна да се разплита. Той я захвърли и я замести с резервната. Понеже момчето беше по-тежко, пръчките по-бързо се разплитаха под неговите стъпки. Сандина стъпваше мълчаливо, лека като перце. Бледите й отслабнали бузи добиваха постепенно цвета на череша. Слънчевите лъчи сякаш струяха върху русата й глава. Не беше лесно връщането в конефермата. Ала децата не се оплакваха, въпреки че по челата им се хлъзгаха капчици пот. Лицата им, овлажнели от умора, се навеждаха незабелязано.

Скарите все повече затъваха и усилията превиха раменете на малките пътници. След като вървяха доста, момиченцето седна на резервната скара. Без да каже дума, то задиша леко и притвори очи. Емил го загледа със съжаление, после измери с поглед ширналата се пред тях гледка. Далече там лъката завършваше с мекото очертание на техния хълм. Щяха ли да стигнат там?

— Хайде, Сандина!

Подкани я нежно, боязливо. Нямаше кой да ги закриля. Нито някой от дома им, нито от конефермата, нито от училище. Сърцето му се сви от тревога. Трябваше да спасява и Сандина, не само себе си. Трябваше да даде доказателство за смелост.

Много блата преградиха сега пътя им. Мъчно беше да ги прескачат. Нагазиха до колене във водата. Тръгнаха пак по тревата, покрита с кал и пясък. Над тях пърхаха с криле и летяха щъркели, учудени от тия първи посетители. Виеха се като бели облачета и кацаха наблизо усамотено. Тук-там някоя върба леко полюляваше дълги, гъвкави клонки като вълнисти коси.

Двамата пътници решиха да подновят скарите си. Ръцете им работеха трескаво и сплитаха върбовите пръчки. Но едва бяха повървели малко, когато забелязаха, че трябва да слязат в нещо като дол, чието дъно беше залято от вода. Не биха ли могли да избиколят? Невъзможно беше да се преплува, защото водата не беше по-дълбока от един лакът. Излишно беше и да се опитат да прегазят. Краката им затъваха в калта до над коленете. Затова тръгнаха покрай водата направо към гората. Тук земята беше още по-размекната и по-прогизнала. Там дето земята не потъваше под нозете им отгоре й избиваше вода. Изведнъж забелязаха някаква чудна купчина. Това, което най-много привличаше вниманието им, бяха някакви лъскави предмети, пръснати около една продълговата могилка.

Колкото повече Емил се приближаваше към могилката, толкова повече беше обхванат от нетърпение и радост, която Сандина не забелязваше.

Изтощена, тя пак беше седнала върху едната скара, когато момчето със светнало лице и задавен от вълнение глас каза:

— Спасени сме!

С яростно усилие изтръгна обувките си от калта и се спусна към мястото, дето беше нападнат техният отряд.

Значи тук беше станало „корабокрушението“, както би казал Ион. Разбитата и покрита с тиня лодка не беше вече годна за нищо. Но там имаше кутии и кутийки, бидони, кошнички, раници, пълни с провизии.

Емил се разтършува, събра ги, разгледа ги внимателно. Особено много го интересуваше състоянието на радиопредавателя.

С носната си кърпа и с дрехите си избърса алуминиевите кутии. Бяха херметически затворени. Но кой знае? Извади частите и ги прегледа внимателно. Сандина седна върху останките от лодката и прибра в ръце полите на роклята си, за да не се намокрят. Предавателят не беше никак пострадал в кутията си. И батериите не бяха пострадали.

— Наистина, това се казва късмет… — възкликна Емил.

Само антената се беше развила и полазила като змия в калта. Емил веднага изми жицата и я метна на раменете си да изсъхне.

После сложи частите на апарата в кутията и развърза раниците. Брезентът се беше оказал по-малко непромокаем. Водата беше проникнала през закопчаните места и през джобовете. От влагата хлябът се беше запазил толкова пресен, че Сандина не можеше да се насити.

Емил й даде манерката да пие от тайнствената течност за усилване.

Момиченцето се навъси и едва изпи няколко глътки.

— Забравих да сложа захар — извини се Емил. — Но няма нищо.

Ала и той примижа и изкриви лице, тъй като питието имаше направо отвратителен вкус. Хапнаха, каквото им попадна: пушено филе, сирене, сушени плодове.

После изпразниха два малки бидона с вода.

— Да ги напълним, макар и с мръсна вода — рече Емил. — Ако нямаме друга, ще преварим тая добре.

— Няма ли да се върнем в къщи?

— Не виждаш ли, че не може да се върви по тая тинеста лъка? По-добре да отидем до гората. Сега сме далеч от поляната, дето беше Спъну. По радиопредавателя ще известим в конефермата и ще чакаме тук.

После се заловиха да пренасят нещата в гората. И Сандина не мислеше вече да продължат пътя си към стопанството.

След като се погрижиха да пренесат всичко, поровиха с пръчка под лодката. Не беше малка радостта им, като намериха бинокъла.

Имаха следователно съдове, храна, медикаменти, електрическо фенерче, бинокъл и най-важното — радиопредавателна станция.

Емил беше загубил часовника си. Фенерът беше счупен. Кибритът беше мокър и се бе разпилял. Но какво значение имаше това?

Решиха да не палят огън през нощта, за да не привлекат вниманието на крадците, както бяха направили Думитрица и Ион, и да спят в някоя хралупа. Огън можеха да запалят с лещата на фенерчето на слънце или направо от батериите.

Нещо, което трябваше да направят без закъснение, беше да установят радиовръзка с Петрика и Рижавия. Нямаха часовник, ала когато слънцето щеше да бъде над главите им или на залез, можеха да говорят с момчетата. Дотогава Сандина се залови да домакинствува. Беше намерила една кърпа за ядене, една дреха, една тенджера. После се покатери на дървото да издигне антената. Спусна жицата надолу по стъблото до отвора на хралупата. Двете деца и апаратът се побраха вътре. Провизиите и другите неща бяха прибрани в две други скривалища. Емил определи вълната и почна да предава:

— Внимание! Внимание! Говори „Спасителният отряд“… Внимание! Внимание! Чакаме отговор!

Късите и дълги удари се редяха бързо. Металическият лост на предавателя толкова бързо натискаше пружината, че Сандина едва успяваше да разчита.

Емил премести копчето и нагласи апарата за приемане. Не се чуваше нищо. Пак почна да предава. После пак заслуша. После прибра апарата и отложи опита. Но не изтрая дълго. Колкото пъти се помъчи да установи връзка, опитите му излизаха напразни. Защо постът от конефермата не отговаря? Да не се беше случило нещо? Или момчетата там бяха забравили азбуката?

Какви ли не мисли му минаваха през главата и го натъжаваха. Жалко щеше да бъде, ако не могат да използуват радиопредавателя.

За да го поразсее, Сандина го помоли да я научи да си служи с морзовата азбука. И наистина, като да беше забравил тревогата си, Емил почна сериозно урока.

— Значи всяка буква се отбелязва с различни удари: може с един удар, може с пет. Всяка цифра се отбелязва с пет сигнала, всеки препинателен знак с шест и понякога с пет.

Ето сега буквата а: точка, черта. Един кратък и един дълъг удар.

Буквата б: черта, точка, точка, точка. Един дълъг удар, следван от три къси удара. Буква в…

Клепките на Сандина се затваряха за сън. Миналата нощ почти не бяха спали и сега обедната топлина я омаломощаваше. Беше се измила, беше изчистила и петната от роклята си. Отдавна не беше чувствувала тая приятна отмора, която ти дава чувството на чистота. Но въпреки това продължаваше да повтаря подир Емил: „точка, точка… черта, точка, точка…“

Ала какво се беше случило с Думитрица и Ион?

Те вървяха мълчаливо в нощта, карани от непознатия човек.

Електрическият фенер светеше силно пред тях. Дребни горски животни, зашеметени и изплашени, побягваха встрани. Сенките им се удължаваха, смесваха се с трепета на листата и придаваха фантастичен изглед на пътя. Ужас и съмнение се бореха в сърцата на двете момчета. Беше ли наистина добър този човек, наистина ли имаше деца? Ами ако ги предадеше на крадците? Какво означаваше тоя страшен поглед? Това изсвирване? А онова загадъчно чукане?

Тоя непознат човек твърде добре познаваше местността, за да не бъде тукашен. От ума на Думитрица не излизаше мрачното лице на Негоре, тоя зловещ бандит, с когото трябвало да се разправя Дик Сенд. Ще трябва да разправи тая книга на Ион, колкото се може по-скоро, дори още тая нощ.

— Къде отиваме, чичо?

Ион попита кратко и ясно, но на лицето му беше изписана тревога.

Непознатият се поколеба, после отвърна:

— Ей сега ще стигнем.

Пътят криволичеше, изкачваше се и се спускаше.

— Къде, чичо?

В една долчинка, обрасла с трънаци, човекът се спря. Наведе се, потърси из високите храсти и отвори една дървена врата.

Децата влязоха озадачени.

Тук имаше само купчина слама, поставена встрани, и няколко разпилени полога.

Човекът остана на вратата със запален фенер в ръка. И без това той не би могъл да се побере вътре.

Думитрица прегледа помещението, опипа стените, драсна с нокти по дъските, духна полепналата перушина и каза ясно:

— Това е птичарник… птичарник за фазани. Зная от баща си. Тук наблизо някога развъждали фазани и ги пущали из гората, за да могат господата лесно да ги стрелят. Значи се намираме в Голяма гора, близо до Брънзяска…

Непознатият трепна и загледа продължително момчетата.

— Значи тук се намираме — повтори многозначително Думитрица. — Тук, дето развъждат фазани.

— Знаеш ли, че и аз попаднах снощи в един такъв птичарник — едва сега си призна Ион. — Също като този. Ама също! Само че беше малко по-издигнат от земята. И по-широк, и по-висок… Нещо мръдна вътре. Трябва да са били фазани… Не исках да ги смущавам и излязох… Дори оттам се чуваше одеве онова чукане… Изглежда, че и фазаните чукат в дърво като кълвачите…

Като светкавица мина през ума на Думитрица мисълта, че може да е чукал някой от техните приятели!

Обърна се и срещна горящия поглед на непознатия човек. Потрепери от тоя поглед. Изглежда, че и непознатият подозираше същото. А може и да беше разбрал. Без да каже нищо, той блъсна грубо децата вътре и с другата си ръка помери да затвори вратичката. В тоя момент едно изсвирване разцепи въздуха и наблизо се чу тропот.

Един миг Спъну остана разколебан, загледан през рамо назад в мрака. Това беше достатъчно за Думитрица. Той му нанесе бързо неочакван удар с юмрук, като същевременно се втурна навън с всички сили, помагайки си с лакти и ритници, следван от Ион, и с див скок двете момчета се намериха в храстите.

Сгушиха се на земята под гъстите туфи и зачакаха.

Изненадан и объркан от неочакваното нападение на пленниците си, които избягаха, и от честото свирене на съучастника си, дошъл да го търси, Спъну почна разярено да рови и разбутва шубраците. Блъскаше тънките стебла, дърпаше клонките, риташе с ботуш, като че ли искаше да смачка всичко, което попаднеше под краката му. Счупените клонки пращяха под стъпките му така силно и той така шумно пъхтеше и ръмжеше, че децата можеха да се промъкнат из бурените по-нататък, към дъното на долчинката, без да ги чуе. Светлината на фенера кръжеше над тях и наоколо, докато гласът на новодошлия проеча ясно:

— Хайде, господине, че закъснявам. А и аз трябва да си пазя кожата.

Спъну измърмори нещо ядосано и затропа бързо обратно, сякаш се боеше да не го стигнат и да го хванат. Като измина известно разстояние, той спря и стреля назад с револвер.

— Какво правиш, господин Спъну? — чу се същият глас. — Искаш да се издадеш ли?

Гневните гласове на двамата мъже се смесиха, после се снишиха.

В настъпилата тишина се чу цвилене и глух тропот на копита.

— Думитрица, чуваш ли?

— Чувам. Би трябвало да не мърдаме оттук до сутринта, но е опасно. На дневна светлина много по-лесно ще ни намери. Да се отдалечим от дърветата.

Като опипваха в тъмното и се влачеха повече по корем, бодяха се и се удряха, момчетата се примъкнаха към горния бряг на долчинката. Но колкото се изкачваха по-нагоре, толкова по-голо ставаше мястото. Затова побързаха да напуснат долчинката. Като се движеха в непрогледния мрак опипом, минавайки от дърво на дърво, и се покатерваха при всяко шумолене на раздвижен храст, те успяха съвсем да се отдалечат. До дънера на едно дърво като че ли задрямаха. После потичаха зъзнещи да раздвижат изтръпналите си тела. Скоро весело и приятно чуруликаме извести утрото.

Децата излязоха на една полянка в гората и си разтъркаха очите. Денят почваше топъл, приветлив и весел. Второ утро ги сварваше в гората. Гъсталакът сякаш беше покрит с тънка, нежна мрежица, която блестеше, като че ли беше посипана със скъпоценни камъни. Младите ластари стояха неподвижни в утринната свежест и при най-малкото докосване ръсеха роса и блестяха на леки вълни под меката слънчева светлина.

Безброй цветя, крехки и срамежливи, растяха из тревата и край корените на туфите, а над тях малките птички все по-весело чуруликаха. Дали не бяха попаднали пак в снощната долчинка? Невъзможно! Тук е по-тясно, като в полог. Момчетата разглеждаха дълго околностите и решиха да вървят наведени и повече край високите туфи, за да ги пазят от чужди погледи. Тук нямаше следа от птичарник, нито звук от копита.

Изкачиха се на хълма. Спряха се там да обмислят. Без съмнение трябваше първо да спасят приятеля си, за когото се съмняваха, че е затворен в птичарника към края на гората. Следователно трябваше да вървят на запад и да стигнат на полянката, която снощи напуснаха. Слънцето беше зад гърба им. Значи отпред им беше запад. Сенчестата гора с дебелите си стволове ги пазеше от нежелателни срещи. Важното беше да стигнат там преди неприятеля.

Бързаха и пресякоха направо към една друга долчинка. Влязоха в млада дъбова гора, после тръгнаха през вековна гора със стари и толкова дебели дървета, че двамата с разперени ръце не можеха да обгърнат дънерите им. През гъстите им корони слънчевите лъчи не проникваха до долу. Момчетата вървяха и разравяха с краката си гнилите листа, между които тук-там беше поникнала хилава трева. Тишината наоколо беше толкова дълбока, та децата забелязаха, че като застанат на едно място, чуват шум в ушите си. Дори и птичките не слизаха в мрачната сянка на дърветата. Мястото им беше непознато. Не бяха минавали оттук.

Все пак движеха се на запад, като се ориентираха по мъха и лишеите по дърветата и по оскъдните слънчеви лъчи. Вървяха мълчаливо. Понякога се спираха, оглеждаха се на всички страни, хвърляха поглед и назад. Шумът от стъпките им изчезваше в широките и високи сводове на гората. Сякаш се намираха в страната на вкаменени великани.

Емил се опитваше, не се знае за кой път вече, да влезе във връзка със стопанството посредством радиовълните.

Спокойното му лице се беше променило от мъка. Мекият поглед на очите му беше станал неспокоен. Това слабичко и нежно момче изглеждаше като млада фиданка, прекършена от буря. Сандина не виждаше своето отслабнало лице и разширените си от преживените страхове очи, а гледаше натъжено сините сенки под очите на Емил и си даваше сметка, че не вещаят нищо добро. Искаше й се да направи нещо, да му помогне. Ала не можеше да вдъхне живот на радиостанцията отвъд лъката. И все пак, като подреждаше нещата в хралупата и отново намери бинокъла, тя попита Емил:

— Какво ще кажеш, ако с бинокъла открием Думитрица и Ион? Ще се покатеря на най-високото дърво и ще гледам на всички страни…

Емил кимна с глава и продължи да чука с морзовия ключ и да вика стопанството. Ослуша се. Никакъв отговор.

Натъжен, той остави радиопредавателя на мястото му и отиде да обиколи дърветата по брега. Наблизо гората се вдаваше в лъката като малък полуостров. Една мисъл озари лицето на Емил.

В това време Сандина се обръщаше на всички странни се клатеше заедно с върха на дървото, на който се държеше. Ала виждаше само дървета и нищо друго.

— Слез! — каза й Емил. — Изборът ти не е добър. Мястото е ниско и нямаш широк хоризонт. Тук, на тоя ъгъл, имаш поне открит целия край на гората. Ще можеш да видиш и отвъд лъката, към Ситару, и към хълма на конефермата.

Сандина се спусна от клон на клон като катеричка, после скочи на тревата и се затича към издатината на гората и отново се покатери на едно дърво. Тя едва се виждаше между гъстите му клони.

Емил почака търпеливо доста дълго.

Момичето не се обаждаше.

— Виждаш ли нещо? — попита той.

— Нищо. Поляни и дървета.

— Не гледай над гората — каза Емил. — Нали знаеш, че тук местността не е много висока. Старата гора се изкачва по хълмовете. Разбира се, че няма какво да видиш. А какво виждаш към стопанството?

— Нищо — отвърна пак Сандина.

— Постави бинокъла на нужното разстояние от очите си. Виждаш ли ясно? Внимавай тогава.

— Нищо не се забелязва. Като че ли има стадо крави на хълма.

— Не се ли вижда да идват хора, каруци, коне? Нищо ли? Някоя лодка?

— Не! — отвърна Сандина разтревожена. — Не е добър тоя бинокъл.

Обърна се на север, присви очи и загледа ту с едното, ту с другото. Ех, да имаше сега далекогледа на дъщерята на Червения цар… С него можеш да проникнеш и до дъното на морето.

— Какво виждаш? — стресна я момчето от вълшебството на приказките, в което отново потъваше.

Сандина пак загледа, взря се, завъртя бинокъла.

— Емил — извика тя изведнъж. — Как е облечен Ион… а Думитрица?

— Да не ти се струва, че…

— Кажи, Емил!

— Ион… Ион имаше калпак… Не зная как беше! Като излезе през комина… После от водата… Бос, шаячни панталони и пуловер… А Думитрица… Гологлав, бяла риза… А ти не видя ли снощи?

— Те са!

— Виждаш ли ги добре? Да не са крадците?

— Те са, Емиле! Те са!

— Ш-шш! По-тихо! На какво разстояние са? Да им направим знак. Без бинокъл виждаш ли ги?

— Не…

— Тогава е мъчно.

Емил се затича, донесе един пешкир и се опита да се покатери, въпреки че при всяко търкане по дървото глезенът го заболяваше. Сандина, пъргава като змиорка, се плъзна надолу, взе пешкира, изкачи се отново и го размаха. Ала момчетата с нищо не показваха, че са го забелязали. Въпреки това те идваха на юг, като вървяха покрай гората. По едно време спряха, после се скриха в сянката. Какво да се прави сега?

Да тръгнат и да ги пресрещнат? Или да ги чакат?!

Сандина остана на дървото. Тънките клони я залюляваха при всяко леко поклащане. Младите листа, напечени от слънцето, разпръскваха топъл, възгорчив аромат.

Над нея хвърчаха пчели. Навремени отнякъде долиташе вълна сладък мирис на липов цвят.

Колко хубаво беше тук, на най-високите клони на дърветата, на върхарите, близо до небето.

Но Емил беше нетърпелив.

— Вижда ли се още нещо?

Тоя път момиченцето нададе вик и почна настойчиво да развява пешкира, докато и самият Емил видя двете момчета, които вървяха, без да бързат.

След малко децата се затичаха едни към други. От двете страни се нададоха радостни викове. Тоя ден беше толкова щастлив, че децата не можеха да мислят, че има опасност да ги чуят. И в края на краищата, щом бяха всички заедно, от кого ще се плашат?

Думитрица и Ион бяха гладни и изморени. Ходили много далеч, нагоре, из една висока дъбова гора. Смятали, че ще излязат направо на поляната, а загубили цяла сутрин да я дирят. Най-после я намерили. Птичарникът бил превърнат на пепел. Ако не били купчините дърва, нямало да познаят поляната.

Сандина и Емил се оказаха добри домакини. С помощта на преварената и изстудена вода, сапуна и пешкирите новодошлите добиха истинските си образи.

После наредиха трапеза и ядоха с апетит. Лицето на Ион грееше в усмивка и очите му се въртяха на всички страни като на фокусник. Знаел той, че няма за какво да се безпокои. Всяка експедиция на смели откриватели трябвало да завърши добре. И ето те бяха се срещнали. Бяха всички заедно и Сандина между тях. Не беше ги нарекъл той напразно „Спасителен отряд“…

И колко вкусен е хлябът! Откога не беше си хапвал така. Колко е приятна и водата! А тоя чудотворен сироп на Емил дали ще им даде нови сили? Добре! И като забрави обясненията, които приятелят му даде, Ион изпи наведнъж почти цялата манерка и изкриви ужасно лице, сякаш беше пил хинин.

Емил не каза нищо, но беше недоволен, че остана само една капка от усилвателното, а можеше да им потрябва пак. Още повече, че отсега нататък им предстоеше да действуват, както смяташе Думитрица.

Сега заедно прецениха колко добре щяха да се развият събитията, ако бяха тръгнали с лодката по-рано. Згаберча и Коцкан щяха да бъдат заети с работа в конюшните и нямаше да могат да ги преследват.

И защо вечерта запалиха огън, когато знаеха и тримата, че ще трябва да се разправят с крадците? Особено като разбраха и по Сандинините писма, че тук могат да срещнат бандита? Всъщност Думитрица смяташе, че единствен той е виновен да бъдат примамени от Спъну. В момента, когато чуха морзовото чукане, можеха да побегнат и да се скрият сред дърветата. Но и Емил трябвало по-настойчиво да им съобщи кой е непознатият… Добре, че сега се намериха. Глезенът на Емил е зачервен и с дебела, засъхнала драскотина. Сандина е толкова слаба, че вятърът я поваля. Но те двамата са здрави. Имат апарат, инструмент, храна. Значи имат всичко. Познават крадците и кражбите им. Чуха и конете. Сега да открият и скривалището им! Дотогава и лъката ще изсъхне. И без туй от тинята не могат да се върнат в къщи. Трябва следователно да останат в гората. Като срещнат крадците, ще могат да открият и тайните пътища, по които се движат.

Изготвиха нов план на действие. На кое място е най-подходящо да се установят? Мъчно беше да се реши. Непременно ще трябва да се приближат към долчинката, дето двете момчета бяха затворени. Там наблизо се чуваше конски тропот. Ще ходят поред на разузнаване. Достатъчно е да открият скривалището на крадците и разберат къде са затворени конете. Ако излязат победители, родителите ще им простят всичко.

Без повече да мислят, децата нарамиха имуществото си и потеглиха.

През цялото време, докато се диреха едни други, естествено беше да се движат по края на гората. Сега можеха вече да влязат вътре.

Ион тръгна напред и задуши на всички страни като същинско животинче. Думитрица определяше посоката и споделяше с приятелите си всичко, каквото знаеше за старата гора на Власия. Той се увлече и почна да разказва истински случки, станали много отдавна по тия места. Чул ги бил от баща си и от дядо си, а и те ги знаели от своите деди… Сандина и Емил вървяха бавно отдире, слушаха и навремени поглеждаха назад. Това, което разказваше Думитрица, бяха все страшни случки с разбойници от горите на Власия по време на битките с турците…

Децата вървяха, спираха се да починат, оправяха товара на гърбовете си и пак тръгваха. Разказът на Думитрица им напомняше отдавнашни размирни времена и ги вълнуваше безмерно. Само Ион разтърсваше глава като злонрав кон, който се мъчи да се освободи от невидимия хомот на страха. Защото тоя, който тръгва на такава сериозна експедиция, не трябва да се плаши от приказки. Но Сандина се вживяваше и сякаш виждаше пред очите си страшните картини… После тия мрачни времена изчезнаха и в разказите на Думитрица се явиха страшни образи на прочути разбойници от горите на Брънзяска, които ограбвали хората по пътя. Понякога отвличали невести и принуждавали мъжете им да ги откупуват с тежко злато, с цели нанизи жълтици…

В Голяма гора край Брънзяска имало един запустял конак10. Разправят, че неговите плесенясали подземия служили някога за скривалище на разбойниците. В тия сводести подземия не могла да проникне дори и вълшебната птица. Там разбойниците закарвали хванати хора, събличали дрехите им и ги хвърляли в един каменен кладенец. Ако някой останел жив и успеел да се изкатери по стените на кладенеца и да се измъкне оттам, нападали го вълци, оставени нарочно на свобода, от човека не оставало и следа. Разправят, че тоя кладенец бил в един много стар дол, пълен с вълци, и край отвора цели глутници чакали плячките си. Така веднъж заедно с другите била доведена и една девойка. Как се е мъчила, не се знае, но се измъкнала от кладенеца, заобиколен от вълците. Девойката плачела в кладенеца, пеела и въздишала. Като я чули, вълците се отдалечили, навярно са били сити, и се спрели да я слушат. Продължавайки да пее, девойката излязла от кладенеца и със свито от страх сърце и стиснати пестници минала между вълците и си отишла. Като стигнала в къщи, разправила още от прага патилата си и паднала мъртва.

Тогава се вдигнала голяма тревога. Събрали се безброй хора с пушки, топчии закарали там топове и сринали стария конак. Повечето от крадците били хванати. Другите изглежда останали в подземията, затрупани от срутените камъни, греди и мазилка. После над развалините падали листа, валели дъждове и снегове, порасла трева, а може и дървета… И мястото му вече не се познава. Вървиш отгоре му, без да подозираш…

Когато спряха на хълма, децата бяха капнали от дългото вървене. Сандина развърза раницата с храната, постла една кърпа за ядене и нареди на нея хляб, пушено месо, нарязано на филийки, сирене, всичко сложено върху липови листа внимателно, както се полага на едно момиче. Баща й беше казал да помага понякога на дядо си и тя се беше научила да пали огъня, да слага масата и да храни по-малката си сестричка. Ала се стесняваше да се храни с всички. Въпреки че Ион се държеше към нея внимателно и приятелски, понеже беше живяла сама в гората като Робинзон Крузо, тя още се боеше от неговите шеги. Ала момчетата ядяха мълчаливо, всеки замислен за нещо. Разказаното от Думитрица ги беше завладяло, сякаш тия тайнствени места, потънали в забрава, ги привличаха. Самият Думитрица, обхванат от съмнение, свързваше в ума си някои неща: гората е голяма и дълбока и сега тая южна част на Власия, заградена от трите страни от наводнението, е като полуостров. Следователно, естествено е да не се среща из нея жива душа. Ала няколко дни преди това, когато конете се подплашиха, горските пазачи ходиха из гората. Как е възможно да не са срещнали Спъну?

— Как мислите вие? — запита той. — Да не би крадците да крият конете в някое от подземията на стария конак?

Другите не отговориха нищо. Никой никъде не беше забелязал следа от развалини. Следователно какво трябваше да правят? Да разравят всяка педя земя, да махат листата и бурените и с ухо, долепено до земята, да слушат, докато чуят знак на живот? „Ако дъщерята на Червения цар ни дадеше нейния далекоглед…“ — помисли си Сандина. А Ион каза тъжно:

— Сякаш сме на тайнствения остров. Жалко, че капитан Немо не идва да ни избави от неприятности.

Думитрица добави, следвайки мисълта си:

— Когато оная нощ непознатият ни затвори в птичарника, дочухме тъп звук от копита, като че ли идваше от друг свят.

— Вярно е — потвърди Ион.

— Нали чухме по едно време вълчи вой?

На Ион му щръкнаха косите.

— Не бой се! Няма вече развъдник на вълци. Ловците са им видели сметката. Тук-таме се среща по някой вълк в стария някогашен дол… Колко е добре, че сме четирима!

Сандина и Емил чакаха да чуят по-нататък.

— Затова добре би било да се върнем там, в оная долчинка, и да почнем издирването — завърши Думитрица.

По характер Емил не беше склонен към приключения. Никога не беше се отдалечавал от къщи без родителите си. Не участвуваше и в състезанията по плуване в Голям вир, камоли да отиде в слънчевите дни през лятото да се къпе с другарите си в Яломица.

И въпреки това, щом приятелите му не можеха без него, щом като неговото присъствие и знания бяха необходими и се нуждаеха от него, той се чувствуваше длъжен да върви с тях и за нищо на света не би се отказал. Напротив, изпълняваше решенията винаги, когато смяташе, че е най-подходящо.

И сега се изправи спокоен, прибра внимателно скъпоценната радиопредавателна станция и каза:

— Тогава да вървим.

— Накъде? — учуди се Ион, който обичаше винаги да бъде пръв във всичко, начертано от Думитрица.

Думитрица се намръщи. Наистина, накъде? Не знаеше как биха могли да стигнат на мястото.

Едва сега Сандина се осмели и каза:

— Трябвало е, като сте бягали, да оставяте по пътя следа от пепел, та да знаем накъде да вървим.

— А откъде щяхме да вземем пепел? От огъня на Джо или от лулата на капитан Немо? — засмя се Ион с оня негов смях, от който сърцето на Сандина се свиваше.

Ала нямаше време за закачки. — Думитрица каза помирително:

— Идеята не е лоша и бихме могли да заменим пепелта с нещо друго… с пръчици, с клонки например. Но я си представи какво би станало, ако господин Спъну забележеше знаците… Нали щеше да ни намери? Не всяко нещо, което сме чели, може да се приложи точно…

— И какво ще правим сега?

Както винаги, Ион беше нетърпелив и не разбираше защо сега Думитрица стоеше и толкова дълго обмисляше всичко. Можеха да тръгнат и щяха да видят какво има да се прави. Ако героите на Жул Верн толкова много са се колебали, нито един не би могъл да преживее толкова хубави приключения…

— Имаме бинокъла — каза спокойно Емил. — С него вя видя Сандина.

Думитрица се разведри.

След малко Ион се покатери на най-високото дърво на хълма и огледа наоколо. Отвъд хълма имаше две долчинки, но не приличаха на оная, в която бяха стояли. Нищо друго не се виждаше: нито коне, нито хора — Гора… гора… и само гора. Не се виждаше на запад и лъката, по която бяха дошли с лодката. А на изток?

— Невероятно! — извика Ион, като се обърна нататък. — Ами че ние сме прекосили гората нашир към Микшунещ! Близо сме до лъката на Яломица! Ура-а!

Думитрица едва можа да го умири.

Ион слезе, луд от радост, и не преставаше да говори високо, рискувайки да издаде присъствието им в гората.

Планът на действие можеше да бъде променен. Да ровят край всеки корен в шубраците, за да открият по някоя тухла, значеше преди всичко да изложат на опасност живота на всички. И кой знае дали щяха да стигнат до някакъв резултат?

Такова глупаво безполезно приключение не привличаше въодушевения от велики пориви Думитрица. При това положение по-разумно ще бъде да тръгнат към Яломица. В селото отвъд реката, в Микшунеш, могат да намерят телефон, превозно средство и милиция. Чувствуваше в себе си сили да командува големи въоръжени чети, които можеха да открият следите на разбойниците. А неговата чета беше отслабнала, уморена. Пък и родителите им не знаеха нищо за тях. Следователно: на път!

По лицата на всички разцъфна усмивка, сърцата им се стоплиха при мисълта, че се връщат у дома си. Емил забрави, че тръгна без разрешението на родителите си. Ион не мислеше вече за майка си.

У дома! Колко сладко звучи!

Но ако и лъката на Яломица е непроходима?

Дърветата почнаха да се разреждат. Слънцето беше слязло на запад зад гората и не се виждаше. Сега пред децата се простираше безкрайният копринен губер на лъката на (река Яломица. Тук-там по някоя локва или купчини пясък като златни островчета напомняха за наводнението. Самата река не се виждаше, но без съмнение течеше там нейде, дето се открояваха редиците върби, дето хоризонтът беше препречен от дървета.

Децата се спряха.

Значи си отиваха! Отърваваха се от страховете в гората, от опасностите, от оскъдиците. И все пак някакво особено съжаление ги натъжаваше. Изпитваха чувството, че не бяха свършили много в тия два дни, че не бяха изпълнили задачата си.

Замислен, Думитрица попипа земята. Беше напоена с вода. По-свежата трева имаше следи от тинята, с която е била покрита. Краката затъваха до глезена. Все пак, макар и трудно, можеше да се върви.

— Чудно — каза той. — Тая лъка е по-изпръхнала, въпреки че е до Яломица. Изглежда реката се е разляла по-долу и насам е дошла малко вода. Ако баражът се беше пробил тук, при Микшунещ, би трябвало това място да бъде по-наводнено, отколкото лъката на нашето стопанство отвъд гората. Очевидно баражът тук е устоял на напора на водата и тя се е спуснала надолу, дето са старите диги, и се е разляла.

— Би могло да бъде и другояче — каза Емил. — Може би баражът да се е срутил при Микшунещ, но тая част на лъката да е по-висока и само затова водата да се е стекла надолу. Не забелязахте ли, че из гората вървяхме по сухо?

— Наистина, гората се изкачва под лек наклон към Червен бряг.

— Ако баражът при Микшунещ е сринат, значи и мостът е разрушен. Не може да се види добре с бинокъла. Може това да са само стълбовете, дето стърчат. Тогава откъде ще минем?

Разговорът се водеше между Думитрица и Емил. Ион запита дали не би било умно да се качи отново на дървото и добре да разгледа.

Тъкмо тогава се чу далечен шум на колела. Озадачени, децата наостриха уши.

Думитрица даде знак да се оттеглят в сянката. С бинокъла забелязаха една каруца. Компасът на Емил сочеше северозапад. Значи прочутият мост на Яломица не беше пострадал, щом като от тая посока идваше каруца. Реката значи беше се разляла по-долу. Може би наистина при старите диги.

— Да се скрием!

Децата подириха къде да се притулят. Редките дървета не бяха благоприятно прикритие. Обаче кухият дънер на една самотна върба побра и четиримата.

Каруцата дрънчеше и се приближаваше. На края на гората конете бяха спрени. Тоя, който караше, черничък човек с калпак, нахлупен над очите, скочи на земята, хвана конете за юздите и ги поведе в рядката гора. После изсвири с пръсти продължително, по особен начин.

Думитрица го позна. Беше Станку. Децата го следяха с поглед през отвора на хралупата, прикрит от клони.

Станку сложи пред конете един наръч сено и почна да разтоварва каруцата. Струпа до едно дърво над петнайсет пълни чувала. През цялото време мърмореше, пъшкаше и псуваше ядосано.

Скоро от гората се появи непознатият на кон.

— Хайде по-скоро, бе господине — викна му Станку заядливо. — Ето ти чувалите. Донесох ги направо от земеделското стопанство Фиербинц. Имам още на три пъти да докарвам и не зная как да направя да не се забележи. Давай на конете по по-малко. Няма да мога да взема повече зърно. Нали знаеш какво става в стопанството? Ако се разбере, че съм тръгнал насам с каруцата, свършено е с мене! През нощта няма да дойдем. Ето тук в торбата има за тебе храна: хляб, две кокошки, една бъклица вино и още, каквото е сложил там Коцкан. Да беше ме посрещнал с няколко коня, щях да ти помогна да натоварим чувалите. Както виждаш, каруцата не може да навлезе в гъсталака. Сега няма да се бавя, че закъснявам. Видя ли, кончетата се продават, кажи-речи, за нищо. Ония калпазани, децата, дето се загубиха, вдигнаха всички на крак. Да не се показваш на светло от скривалището, дето си се сврял, че ще стане голяма беля. Тъкмо сега, когато лъките изсъхнаха, хората ще се размърдат из гората. Аз дори ще река… аз смятам… — Станку се запъна и погледна непознатия изпод вежди, като не смееше да се доизкаже.

Непознатият се направи, че не забелязва.

— … Че ще е добре да офейкаш — избухна най-после Станку, — да, вървиш там, дето никой не те познава.

Господин Спъну го погледна накриво, като хапеше устни, после препусна в бърз галоп навътре в гората, навярно да доведе коне, за да откара ечемика. Станку хвърли поглед към чувалите, после се качи, седна на дъската и пое назад. Докато се загуби в далечината, празната каруца дрънчеше шумно и колелата й пръскаха кал наоколо.

Няколко минути децата останаха неподвижни.

— На работа, момчета! — изкомандува неочаквано Думитрица. — Ще изхвърлим част от зобта и ще влезем в чувалите. По тоя начин ще се вмъкнем чак в бърлогата на бандитите. Спъну ще помисли, че заедно с ечемика са му донесли и други неща.

— Ама как?

— Не разбирате ли как? Господин Спъну ще ни качи на конете и ще ни откара в леговището си. Да изпразним една част от зърното от четири чувала и да го скрием в хралупата, за да не се усъмни крадецът. И багажа си ще оставим там. Всичко. Няма накъде.

— И радиопредавателната станция ли? Не, не може! — запротестира Емил. — Кутията е малка, ще може да се побере заедно е мене.

— Да я държа аз в ръцете си…

— Да, заедно със Сандина може да се побере в чувала — съгласи се Думитрица.

Ион изтича направо при купа и почна да развързва вървите.

— Е, така ми харесва! Това се казва интересна експедиция!

— Като в приказката за Али Баба! — добави радостно Сандина.

— Какъв ти Али Баба! Това не е приказка. Това е приключение!

— Слушайте, момчета — продължи Думитрица, като прекъсна Ион. — Няма да си играем на приключения… и на крадци… Вярвате ли, че някога разумен човек е тръгнал да се бори за удоволствие? Ако ни пипне Спъну, знаете какво ни чака! Наистина, удава ни се случай да извършим небивало дело. Помислете си само! Открихме враговете на конефермата! Но ако Спъну избяга, както му каза преди малко Станку? Трябва да го хванем, затова трябва да се вмъкнем в скривалището му. Чувате ли? В скривалището му! Другояче не можем да влезем там. И така всеки ще пробие една дупчица на чувала си, за да вижда какво става, и да диша. Вземете си ножчетата. Но ще пробием и другите чували, за да тече по малко зърно и да отбележи пътя, в случай че се наложи да действуваме бързо. Ако видим опасност, разрязваме чувалите и излизаме. Сандина ще увием първо в едно одеяло да не се усещат ръбовете на алуминиевата кутия.

Сандина, Емил и Ион бяха напъхани в чувалите, изпразнени донякъде. Капитанът на екипажа доста се измъчи, додето върже отвътре отвора на чувала.

— Внимавайте! — каза той накрая. — Да не издавате глас, дори ако бъдете ударени. И да не кихате. Чакайте сигнал от мене.

Сега там имаше само куп чували. Но ако някой би могъл да види лицата на децата, особено лицето на Ион и Сандина, би прочел по тях само радост, шеговитост и най-вече сигурност в победата. Струваше им се, че едва сега почва голямото им приключение. Сигурни бяха, че скоро ще се върнат в къщи победоносно. Най-малкото, което Ион си представяше, беше, че ще има случай да мине като истински първенец в класа между редиците деца, които ще му ръкопляскат и ще пеят „добре дошъл“.

Смяташе, че най-после и майка му ще го прегърне радостна, защото е извършил и той едно добро дело.

Думитрица и Емил по-добре си даваха сметка за опасността, в която се бяха впуснали, и се бояха. Емил надвиваше страха си с чувството за дълг. Трябваше да бъде при приятелите си. И нищо не би го отклонило от това задължение.

А Думитрица потискаше страха си, като мислеше за другарите си, за родителите си и за конезавода, който толкова много обичаше.

Времето течеше много бавно. Нетърпението и вълнението на четирите деца можеше лесно да се отгатне от неспокойното движение на чувалите в купа. Едва когато се чу тропотът на конете, чувалите се заковаха на място.

Господин Спъну премери с очи големината на чувалите и почна да ги навързва по два и да ги мята върху конете.

— Згаберча трябва да ми е сложил в чувалите храна или оръжие, или някакви дрехи? — мърмореше си той, като опипваше чувалите и се оглеждаше на всички страни в здрача, сякаш му се искаше да ги развърже, ала не смееше. Когато вдигна чувала с Думитрица, стори му се май голям и се спря, като го тръшна на земята.

— Какъв дявол може да има тука? Да не ми е сложил цяло теле? Хм… Хм… Не е прост.

Извади едно ножче и се наведе да среже връвта на чувала. Думитрица не помръдна. Ала си даваше сметка за опасността и се готвеше да се нахвърли в борба на живот и смърт. Но странно. Господин Спъну се отказа, вдигна товара и го преметна като седло на гърба на коня Думитрица се отпусна, главата и краката му увиснаха от двете страни на коня. Конят изви няколко пъти глава към чувала. В това време Спъну подкара конете навътре в гората.

Свечеряваше се. Конете вървяха бавно, провираха се между дърветата и високите шубраци. Младите клонки шибаха издутите чували, закачаха се в тях и освободени, изсвистяваха във въздуха.

Четиримата смелчаци се спотайваха.

Гората почна да става по-гъста. Младите туфи, гъсти като четки, се превиваха и се кършеха под копитата на конете. Те напредваха бавно, спъваха се в дивите храсти, сплетени с клоните на дърветата.

Пътят слизаше в долчинка. Тук конете завиваха по една странична пътека, тясна и криволичеща. Пред тях се изпречи малка баирчинка, обрасла с ниски бурени и шипки. При едни камъни от развалина господин Спъну разбута растящия там като завеса хмел и ритна напред с ботуша си. Двете крила на някаква отчупена врата се разтвориха, изскърцаха с ръждясалите си панти и се блъснаха в стените от двете страни. Шумът отекна в глухо ехо и се превърна в някакво странно бучене. Конете познаваха мястото. Наредиха се един след друг и влязоха в едно сводесто, тясно и мрачно помещение. Копитата удряха отсечено в каменния под, а ехото отекваше до безкрай това чаткане, като в някаква мистериозна пещера.

Когато мястото се разшири, господин Спъну спря конете и слезе. После почна да развързва чувалите и да ги хвърля един върху друг в един ъгъл. Въздъхна, изскърца със зъби, измърмори сърдито нещо неясно и като взе торбата с яденето, подсвирна след конете и ги подкара навътре в подземието. Тропотът на копитата се чуваше все по-слабо, докато нейде далеч се отвори врата и от нея се понесе навън познатият шум на табуна. След това вратата се затвори и остана да се чува само глухият шум на конюшня, като в конюшните на конефермата.

Пръв Думитрица се измъкна от чувала. Положението беше доста опасно. Опипа мястото и шепнешком повика приятелите си. Мъчно беше да се оправят в тая тъмна дупка. Можаха да запалят електрическото фенерче, тъй като Емил не можа да устои да не вземе със себе си, освен радиопредавателната станция, фенерчето и бинокъла, но господин Спъну можеше да се върне всеки момент. Решиха да помъкнат със себе си и чувалите, в които се бяха скрили и в които имаше съвсем малко зърно.

После намислиха като по-разумно да развържат още два-три от пълните чували, да ги изсипят върху другите. Така Спъну ще помисли, че вървите са се развързали, когато е натръшкал чувалите, и те са се изсипали.

Изпълниха набързо плана си и пипнешком тръгнаха навътре.

Стените бяха мокри, покрити с плесен, и никъде нямаше отвор. На места таванът беше продънен, но се крепеше.

Децата се движеха бавно и с широко отворени очи се вглеждаха в мрака наоколо. Вървяха по тесния и дълъг коридор по следите на конете. Колкото и да се стараеше да не вдига шум, Емил тропаше с обущата си, затова се спря и се събу.

Неочакван трясък ги накара да спрат. В дъното се беше отворила врата. Думитрица натисна другарите си по раменете да се снишат и ги избута встрани. Децата налягаха и се притиснаха до стената. Спъну се зададе с електрическия фенер в ръка. Загубени бяха! В светлината видяха купчина от развалини. На пръсти, но бързо децата изтичаха натам. На път за изхода Спъну се приближаваше към тях. Децата притаиха дъх. Тропотът от ботушите му се приближаваше, стана оглушителен. Но Спъну отмина, без да се спре. Сандина беше стискала очите си несъзнателно. Сега ги отвори и погледна плахо. Ослепителната светлина се отдалечаваше бързо към изхода. Огромната сянка на крадеца растеше зад него, удължаваше се, сякаш искаше да остане там, на стража.

Когато и последният шум замря, децата наскачаха нетърпеливо. Ион тичаше вече към подземния обор. Думитрица едва успя да го спре. Ами ако там имаше някой друг? Събраха се всички до тежката дъбова врата. Открехнаха я, после я отвориха и много предпазливо се вмъкнаха вътре. На гредата на тавана висеше запален фенер. Шумът от — стъпките по сеното привличаше вниманието на конете. Някои заобръщаха глави с опънати шии и големи, учудени очи.

Малките, кончета, потънали в плява, отслабнали и с разрошени гриви, ги заглеждаха, после побягваха при майките си.

Тук нямаше никой. С няколко скока децата си намериха леговище. В дъното имаше един писък свод, под който голям човек би могъл да се вмъкне само пълзешком. Мястото беше дълбоко и тъмно и децата не можеха да видят края му. Пренесоха вътре куп сено и си направиха легла. Слабата светлина на фенера едва достигаше дотук и едва разреждаше мрака в тая дупка. Думитрица сияеше от задоволство, но сините му очи гледаха втренчено напред, сякаш искаха да отгатнат какво ще стане по-нататък. Емил извади радиопредавателя и се чудеше как би могъл да издигне антена в това подземие. Ион потриваше весело ръце, както имаше навик винаги, след като свършеха нещо, а Сандина мигаше и се усмихваше и не разбираше дали всичко това е наяве или е някаква нова, непозната досега приказка.

Но какво се чува в коридора?

Крадецът се сопваше, подвикваше на конете, които бяха излезли през широко отворената врата и се бяха струпали над купа чували и нарочно разпиляния ечемик. По гневните думи, достигащи до тях, децата разбраха, че крадецът не подозира нищо.

„Добре тръгнаха работите! Работите вървят добре!“ — сякаш казваха веселите им погледи. Ала мълчаха, не прошепваха дори. Вслушваха се само в тропота на конете, които се прибираха в обора, и в ударите на собствените си сърца.

Когато се събуди през нощта, Сандина се изплаши и се сви. Конете хрупаха в тъмното. В един ъгъл някой, навярно господин Спъну, хъркаше дълбоко и зловещо. Не е лесно за едно момиченце, през каквито и премеждия да е минало, да знае, че спи в истинска пещера наблизо до един бандит. Толкова я беше страх, че протегна ръка и пипна лицето на Емил. Клепките му трепнаха уплашено при докосването на нейните пръсти. И той не спеше.

— Емил.

— Ш-ш-ш!

— Емил.

Сандина беше готова да се разплаче. И макар че се срамуваше от собствения си страх, би желала в тоя миг да бъде при татко Аксенте или още по-добре, при баща си в града. Толкова време беше минало, откак е далеч от дома си!

Емил я успокои като по-голям брат. Той разбираше добре, какво става в нейната душа. Ала все пак вярваше, че досегашните преживелици я бяха закалили, бяха я направили по-смела, по-самоуверена.

Защо се е разплакала тъкмо сега, когато до победата им остава още само един скок? Странно беше обаче, че нейното уплашено треперене се предаваше и на него, че страшното хъркане на крадеца го караше да потръпва от главата до петите.

— Изтощени сме, това е! Имаме нужда от храна — каза той, загрижен както винаги за физическата им издръжливост.

И заедно със Сандина заплануваха какво ще правят на следния ден.

Когато зората почна да се промъква през разкъртените, тесни и замрежени от паяжина отвори на подземието, господин Спъну се надигна намусен и разпръсна наоколо си слама. Прозя се продължително, протегна се и костите му изпукаха, после изпи шумно няколко глътки от бъклицата, измърмори си нещо и отвори вратата. Конете се струпаха и понечиха да излязат. Господин Спъну се ядоса и почна да ги удря. Няколко от конете се раздразниха и запръхтяха. Медина се изправи на задните си крака и отстъпи, готова да се хвърли в битка. Но в това време кончето й, притиснато в бъркотията, зацвили тъничко и жално, и тя се запромъква стремително между другите коне, за да спаси рожбата си.

Емил, превърнат на слух и зрение, така се възмути, че трябваше да стиска зъби, за да се въздържи. Ала брадичката — му се разтрепери от яд. На какво приличаха сега хубавите, чудесни коне на конефермата! Думитрица и Ион, събудили се през това време, се питаха дали сега не е удобният момент да нападнат Спъну? Биха могли да оплетат набързо въже, да хвърлят ласо и да стегнат краката или ръцете му. После да яхнат коне и да избягат заедно с целия табун. Не се запитваха накъде ще тръгнат и дали знаят пътя. През деня ще могат да се оправят. Но с ужас забелязаха пищова и камата, които блестяха на кръста на крадеца, и си направиха знак, че не бива да мърдат.

Господин Спъну се обу, затропа тежко, порови в една ясла, натъпка някакви неща в джобовете си и излезе.

Когато отново всичко утихна, децата се измъкнаха от скривалището си. Без да иска мнението на другите, Ион се затича на другия край, потършува из постелята на крадеца и донесе хляб, печено месо и вино. Децата седнаха на земята в кръг и се наядоха здравата. Ион дори, въпреки че другите не му позволяваха, пийна и малко вино.

После, за да не забележи Спъну, занесе остатъка от яденето на мястото му.

Замаскираха добре входа на ниския свод и решиха да видят каква тайна се крие там, колко е дълбоко навътре, къде води и може ли да им послужи за тяхната акция.

Тръгнаха приведени, повечето пълзешком. Вървяха и постоянно завиваха. Сводът беше нисък, коридорът тъмен, без никакво прозорче, през което да влиза светлина. Сякаш беше някаква огромна каменна къртичина, тайнствена и страшна. Когато стигнаха края на тая къртичина, видяха, че са се излъгали в очакванията си. Подземният коридор нямаше изход. Осветяваха продължително с фенерчето, но зеленясалите каменни зидове бяха гладки. Почнаха дори да чувствуват, че се задушават от тежкия, спарен въздух.

— Ще се връщаме ли?

— Да видим какво има по-нататък — каза Думитрица. — Тоя коридор все трябва да води някъде. Трябва да се съобщава с нещо.

Момчетата почнаха да очукват стените. Ион, пълзеше, удряше с лактите си стените от двете страни, с гърба си опипваше тавана, а с петите си тропаше силно на пода, ядосан, че никъде не се отваря нищо. Най-после, уморени, те се отказаха. Запълзяха назад един след друг по грубите, шуплести и влажни плочи. Ион, който единствен пълзеше по корем, спря се, подпрян на ръце, и каза:

— Сякаш сме заедно с капитан Немо в ледения затвор — и удари още веднъж в упоритите плочи, по които трябваше да се влачи.

Изведнъж се чу някакво бучене:

— У-у-у!

Веднага след това последва глух стон нейде от дълбоко.

— Какво стана? — извика Думитрица.

Не последва отговор.

— Ионе!

Чу се нов стон, като от друг свят.

— Запали фенерчето! Полека. Стана нещо!

Емил извърна назад фенерчето. Светлата струя мина над една широка дупка, като отвор на изба. Наведе се над ръба на дупката и освети вътре. Долу се откри огромна яма. Ион се виждаше сред нея като белезникаво петно. Светлината на фенерчето се оказа слаба, за да видят повече.

Как беше паднал Ион? Как се беше отместила плочата? Много странно!

Но сега не беше важно да отгатнат тайната, а да спасят Ион. Децата бързо навързаха дрехите, ризите и коланите си, направиха нещо като въже и хвърлиха в дупката единия му край. Въжето се залюля над Ион, но той не можа да го хване.

— Готов ли си?

Ион лежеше по лице, потънал наполовина в тиня. Той чувствуваше, че се задушава. Тинята така силно го притискаше отвсякъде, че прекъсваше дишането му, впиваше се като пиявица в него и го теглеше надолу. С големи усилия успя да хване въжето. Приятелите му дръпнаха силно нагоре, но въжето се изплъзна от ръцете му.

— Вържи се! — извика Думитрица.

Ала Ион не можеше много да мърда.

Тогава Думитрица направи примка на края на въжето и отново го хвърли в пещерата.

— Дръж, Ионе! Наври се до под мишниците в бримката.

Въжето се заклати, после остана неподвижно.

Думитрица и Емил затеглиха въжето. И Сандина им помагаше, но изтеглянето вървеше трудно. Въжето пращеше и децата се бояха да не се скъса някоя от дрехите. Най-после, изцапан с тиня и цял измокрен, Ион се подаде в отвора на подземието.

Сложиха каменната плоча, която служеше за капак, и затвориха дупката. Тогава видяха ключалката на капака — лъскава, едва забележима металическа ивица. Точно тая металическа ивица беше докоснал Ион. Следователно трябваше да внимават да не я докосват. Децата залазиха пак назад към леговището си до обора, защото моментът не беше подходящ за други разузнавания.

Ион бързо се окопити. Децата съблякоха дрехите си завиха го и го настаниха в сеното близо до отвора на свода.

През високите, тесни и разнебитени прозорчета на обора проникваше пресният пролетен въздух. Блестящата светлина на деня се прецеждаше вътре като през клепки и се разливаше по мръсната и неугледна вътрешност: разхвърляни купчини слама, мръсна и надробена; мизерни ясли, мрачни стени с черни вадички от дъжда по тях. А конете… Мъка и отчаяние те обхващаше, само като ги погледнеш.

— Колко е ужасно всичко това — каза Емил и въздъхна. — Какъв неприятен, тягостен живот водят тук. Защо ли крадат тия хора, какво привлекателно има в живота на крадеца? Биха могли да работят честно, да живеят порядъчен живот, да не петнят душите си…

— Кой да работи честно? — усмихна се горчиво Думитрица. — Спъну ли, който е озлочестил и ограбил кого ли не? Като звяр се е държал със селяните, докато е бил управител. Нали ми е разправял дядо ми? Конете не закачал, за да не ги повреди и да намали цената им, по конярите биел и тъпчел с крака… С изключение на неговите съучастници Згаберча и Коцкан, които му помагали в нечестните му сделки с коне… Сега му преседна, не може да прави, каквото си иска и както си иска, и затова се мъчи тайно да нанася удар…

— Той дали знае за тая подземна пещера?

— За какво ли служи тая пещера?

Измъчвани най-много от тая мисъл, децата не издържаха дълго. Едва си отдъхнаха и се съвзеха от страха и решиха да се промъкнат отново по тесния сводест коридор и да открият тайната на тая подземна пещера.

Но след това, което си изпатиха, трябваше да бъдат много предпазливи. Освен фенерчето и кибрита трябваше им и въже, затова те изплетоха и едно доста здраво въже от вървите, които се намираха в джобовете им. Ион дори се промъкна в обора и събра няколко пръчки и дълги тояги. С един дебел топузлия кривак, увит, за да не тропа много, щяха да чукат по каменния под и по стените. Пръв лазеше. Думитрица с кривака, след него Емил и Ион с фенерчето и въжето и най-отзад — Сандина с останалите неща под мишница. Сега сводестият коридор изглеждаше още по-тесен. Той свършваше, както вече бяха видели, в някаква скала. Момчетата чукаха продължително, ала отдалеч. Изведнъж една врата се отвори встрани надясно. Бяха докоснали изглежда тайното място. Влязоха. Пак коридор без изход. Подвоумиха се, после затръшнаха вратата зад себе си. В същия миг се чу глухо бучене:

— У-у-у!

Спогледаха се озадачени. Тоя звук им беше познат. Отвориха вратата и погледнаха в галерията, по която бяха вървели. Дупката, в която беше паднал Ион, зееше пак и тежкият й капак се клатеше над пропастта… Дигнаха отново плочата и затвориха дупката, после минаха пак в другата галерия и затръшнаха вратата след себе си. Бученето се повтори. Когато децата отново погледнаха, дупката пак зееше.

— Ясно е! — каза Думитрица. — Значи, когато някой е бивал преследван в подземието, е влизал да се крие тук в тая галерия. Ако оня, който го преследва, стигне дотук, преследваният затръшва тая врата между двете галерии и плочата автоматично се отваря и поглъща преследвача. Плочата се отваря и другояче, като докоснеш лъскавия металически лост, който служи същевременно и за ключалка, както се случи с Ион.

— Я да внимаваме. Може и в тая галерия да има някоя такава дяволия.

— „Подземни тайни“ — констатира Ион, който обичаше опасностите, особено след като се избавеше от тях.

— Да опитаме стената.

Думитрица зачука ситно-ситно и предпазливо. Точно срещу вратата вдясно се отвори друга врата. Нетърпеливи, изследователите влязоха в третата галерия и блъснаха вратата зад себе си. Какво ли ще се случи сега? Бученето се повтори, по-дълго и по-страшно. Като отвориха вратата, в средата на междинната галерия липсваха четири плочи. Капакът беше увиснал надолу и се клатеше на грамадните си панти.

— Следователно, ако преследвачите се спасят от първата дупка и влязат във втората галерия, тук непременно ще паднат в ямата.

Думитрица беше намерил обяснението, но не се решаваше да вдигне капака със средствата, с които разполагаше. Не можеше да става и дума да се върнат в скривалището си по същия път, защото не биха могли да прескочат празното място, оставено от четирите плочи.

Осветиха третата галерия. Светлият сноп на фенерчето опря в един каменен блок, един истински зид, който преграждаше пътя им. Ето, че бяха затворени като в карцер! Влизането тук беше пазено от две тинести, подземни ями. Изглежда, че това е било най-тайното скривалище. Тук са се спотайвали някога чокоите, които са строили тоя конак. Тук са могли да се крият, когато са ги нападали турците. Тук са се крили и някогашните разбойници, погнати от въоръжените хора, само че топчиите са сринали зидовете отгоре. Четирите деца си заразказваха историята на тоя конак, която бяха чули предния ден от Думитрица.

Как ли е открил Спъну подземията на бившия конак? И как може да няма тук следа от старите разбойници? Стояха на едно място и си припомняха мистериозни случки.

По едно време станаха. Все пак трябваше да излязат оттук. Децата бяха уверени в себе си, че ще намерят път.

— Тия галерии, които почват от обора, трябва да водят някъде, трябва да имат някакъв изход, също така скрит — разсъждаваше Думитрица.

И пак почнаха да очукват внимателно стените. Сандина се приближи незабелязана от другите до огромния каменен блок, почука тихичко с пръст и пошепна:

— Сезам, отвори се! Отвори се, Сезам!

Ала каменният блок остана неподвижен, въпреки че пещерата на крадците беше като на тия от „Хиляда и една, нощ“!…

— Защо да не се покатерим горе? — предложи Думитрица.

Ион, който винаги действуваше бързо, веднага стъпи на раменете на момчетата и се намери върху острия ръб на стената, издадена като скала. Стигнал горе, той се провикна от удивление:

— Нещо небивало! Нещо чудесно! Бандити, диви зверове, тайни! Подземни приключения! Ура!

— Какво има?! — извикаха нетърпеливо приятелите му.

— Всички горе! — изкомандува победоносно Ион. — Жул Верн трябва набързо да напише една книга за нас! Само да видиш, Думитрица!

Макар и доста трудно, децата се покатериха и се намериха пред една тайна стълба, която слизаше зад грамадния каменен блок.

Хлад и зловоние ги накара да потреперят. Въпреки това, като опипваха внимателно тясната каменна стълба, те заслизаха едно след друго надолу. Предпазливостта и страхът от неизвестността се бореха в душите на момчетата с жаждата да узнаят. Кой друг, ако не Думитрица, толкова бе желал някакво особено, изключително пътешествие, в което да открие нещо. Колкото и да беше разумен, сега той се радваше, че намирането на Сандина, намирането на конете и откриването на крадците беше свързано с толкова необикновени случки.

Само Сандина трепереше като лист. Без съмнение, мислеше си тя, сега те всички отиват в друг свят и ето сега ще се появят змейове и скорпиони и ще ги глътнат…

Не носеха със себе си нито мечове, нито боздугани, нито жива вода от извора, дето планините допират върхове.

Светлината на фенерчето разкъсваше мрака и на Сандина й се струваше, слизайки по криволичещата стълба, че минава между движещи се призраци, които ту се приближават, ту се отдалечават. Премаляло от страх, момичето стигна заедно с всички някъде дълбоко, много дълбоко. Нозете й затънаха в някаква лепкава кал. Мястото беше широко и празно, наблизо се чуваше тих ромон. Под лъчите на фенерчето заблещукаха водите на вадичка, която течеше в единия ъгъл. Спуснаха се нататък. Откъде ли идеше тая вода? Да не би от полите на Червен бряг? И накъде ли отиваше, като се изтичаше под зида? Дали тая вода не се събираше в подземната яма, дето беше паднал Ион? Както и да е, добра сметка са си направили ония, които са я каптирали.

— Тъкмо съм жаден — каза Ион и се отпусна на колене, за да пие.

Ала Сандина, въпреки стеснителността си, го дръпна за раменете:

— Не пий!

— Наистина, изворът може да е замърсен — обади се и Емил. — Не знаеш къде минава. Помисли си само какви ли не са идвали тук.

Сандина не каза нищо повече. Тя си представяше, че това е омагьосаният извор.

Като стъпваха внимателно по влажния под с неравна настилка, четирите деца заразглеждаха мрачното подземие. Чак на другия край се изправиха пред една прогнила врата. Нетърпелив, Ион я заблъска и тежките й мандала заскърцаха зловещо. Думитрица взе фенерчето и я освети отвсякъде. Вратата беше заключена с три катинара, два железни лоста и един синджир на бравата. Отгоре, от продънения таван, навярно беше текло от дъждовете, защото имаше следи по стените и по изкорубените дъски.

— Смятам, че тая врата е прогнила — каза Ион, като съдеше по засъхналите вадички. После, почопли дъската с нокът, а след това я заблъска с цялото си тяло.

Шумът от ударите се увеличи, когато Ион почна да действува с юмруци и ритници. Думитрица събра всички донесени тояги и ги свърза заедно. После зави с една дреха края им, да не прави много шум, и с всичка сила блъсна във вратата, като с истински старовремски боен овен. Вратата се проби. Полетяха парчета меко дърво и трески. Повториха удара. Като отчупи останалите тук-там късове дъски и трески, Ион се промъкна през дебелите железни лостове. Подир него влязоха приведени другарите му. Всички останаха заковани на местата си, слисани от това, което виждаха.

Отгоре, от много високо, светлината проникваше през тесен отвор и осветяваше помещението. Стените бяха целите покрити с оръжия: стари пушки и ятагани, саби и щитове, пищови и копия. В ъглите имаше широки дивани, покрити със скъпи килими, а под тях — нагънати други килими и губери. Ион се реши да вдигне сам капака на един железен сандък. Сандина гледаше със свито сърце и чакаше да изскочи оттам някой окован змей, затворен кой знае откога. Сандъкът беше пълен със сърма и тънки копринени платна, кожи, кадифета и коприни, изгнили от годините. На дъното имаше увити в платна и кожи стари пожълтели хрисовули, писани на непознат език. Сандина въздъхна облекчено и се залови да тършува и тя навсякъде заедно с момчетата. Едно от децата намери златен бокал, друго — сребърно блюдо и лъжици. Между два големи стола с високи облегала, украсени със скъпоценни камъни и с възглавници по тях, имаше кръгла маса, някакъв скулптиран мраморен блок. Думитрица почука по масата и се опита да я помести, обхванат от една мисъл. Всички се събраха около него. Какво беше намислил Думитрица?

Напънаха се всички и внимателно отместиха красивата бяла маса. После, като по даден знак, клекнаха. Под мрамора имаше голям, тежък капак. Ион го дръпна настрани.

— А-а-а-а!

След първото смайване децата разтъркаха очи.

— Съкровище… — промълви Сандина. — Съкровище.

Думитрица зарови ръце дълбоко в бакърения съд, отдето заискриха светлинки и се понесе приятен звук на нежно звънтене.

После всеки почна да си избира и да пълни шепите си с нанизи жълтици, огърлици от Маргарит, диадеми, блестящи като слънце, дребни накити. Разглеждаха ги, разклащаха ги, вдигаха ги над главите си. Емил се опита да разчете старите надписи по различните монети, но не можа. Сандина се осмели дори да опита на ръцете си няколко гривни…

Ион се разскача, после се преметна няколко пъти презглава на всеки диван поотделно.

— Пети отряд, трети отряд, втори отряд! Ура-а! — викаше той. — Оръжия, хрисовули, накити, злато!

— Ще ги занесем в музея — каза сериозно Емил. — Наистина, ще бъде нещо извънредно. Като дойдат изследователите, кой знае още колко нови неща ще открият под тия развалини. Жалко, че не познаваме езиците, на които са надписите по жълтиците.

— Знаете ли каква цена има всичко това? Знаете ли как ще бъде възнаградено нашето стопанство? — разпали се Думитрица. — Всички конюшни ще станат ултрамодерни, жилищата нови, ще имаме кинотеатър, културен дом, лятна къпалия и несравнимо училище.

— И за нас да се купи един параход или балон, както пише Жул Верн.

— По-добре самолет.

— Да, самолет, да можем да пътуваме навсякъде — съгласи се Ион.

Сандина не добави нищо. Тя щеше да бъде доволна, ако я взимат със себе си навсякъде, ако училището бъде хубаво, ако успеят да наредят музей… и да лети със самолет! Беше заруменяла от радост и вече не се боеше от нищо. Щом и тук не срещнаха змейове и магьосници, от какво да трепери? Чувствуваше, че беше победила страха си и можеше спокойно да се весели и от радост да пляска с ръце на плановете на момчетата. А те не се шегуваха.

Щяха да направят до конезавода една малка аерогара. Оттук можеха да излитат за всички краища на страната. Колко чудесно ще бъде! Ще разкопават древни градове, ще разровят пещери и руини. Какви ли не работи ще извадят на бял свят! Ще трябва ли да научат кирилицата, гръцки, латински и славянски? Нищо. Не е голяма работа! Ще трябва ли да знаят и история. Добре Много добре. Ще я научат.

— И как мислите вие? Ще можем ли да останем завинаги приятели? — запита Думитрица. — Хайде да си обещаем!…

— Обещаваме! — каза убедено Емил.

— Заклеваме се! — скочи Ион. — Заклеваме се! Ура-а!

Сандина запляска ръце със заруменели бузи.

— И да бъдем добри… и… да браним правдата в света! — завърши пламенно Думитрица.

— Ура! Ура! Ура! — извика отново Ион и с луд устрем почна да се премята презглава.

В сряда привечер четиримата смелчаци сложиха креслата едно върху друго над сандъка, покатериха се по тях и излязоха от тайната стая със съкровището. Поради зейналата огромна дупка в средната галерия не можеха вече да се върнат под свода по същия път.

Гъсталакът, в който се озоваха, напълно закриваше развалините и от тях не се виждаше нищо. Децата дишаха продължително свежия и благоуханен въздух на гората. Все по-добре е да се движиш на свобода, под небето, отколкото да лазиш под развалините.

Съкровището, разбира се, оставиха на мястото му, скрито под мраморния блок. Първо щяха да се върнат в стопанството и после ще дойдат да отнесат тия толкова ценни неща.

Засега бяха гладни и умираха от жажда. Ако намереха поточето, което течеше под зидовете, нямаше повече от какво да се оплакват. Търсеха опипом под бурени и шубраци в посоката, където смятаха, че трябва да тече вода. Но долчинката изглеждаше суха.

Завиха наляво, нагоре, решени да влязат в подземния обор. Там имаше една голяма каменна чутура и още една по-малка, пълни с вода, освен бъкелите и манерките на господин Спъну. Между храстите се отваряха пътеки и се губеха. Децата внимаваха да не се отдалечават и да не загубят пътя. Кривнаха пак наляво и потърсиха да открият някаква врата, през която да влязат в леговището си под свода. Но напразно. Дори не намериха тесния отвор, през който бяха излезли. Местата сякаш бяха станали невидими. Тоя път Сандина не си помисли, че са из чезнали, защото някой ги е омагьосал, а мислеше как да се оправят. Децата се загрижиха още повече, когато синкавите воали на нощта се потопиха в мрака. Те се сгушиха на земята и зачакаха да се появи отнейде Спъну и да издаде тайната врата на подземието, приспособено за обор. Обаче изглежда крадецът отдавна се беше прибрал. Нищо не мърдаше наоколо. Намериха китка млади дръвчета и решиха там да прекарат нощта. Покатериха се. Отначало ги измъчваше само жаждата, но по-късно ги достраша от вълци. Под тях шаваха дребни диви животни. Забелязаха зайци, които скачаха подплашени; една лисица развяваше опашка из тревите. Не бяха си представяли, че тук имаше толкова много дивеч. Без съмнение разливането на Яломица беше подгонило горските животни от три страни към север. И сигурно бяха близо до Вълчи брод, там дето, според преданието, някога са се въдили глутници вълци. Бяха чували да разправят, че цели групи изкусни ловци идвали тук да изтребват вълците и че дълго време горските пазачи не смеели да минат по тия места. Децата си шепнеха, наведени едно към друго, като наклоняваха младите дръвчета. Ион не мърдаше от страх да не падне. Друго, както и да е, но след срещата с вълка на поляната беше разбрал, че тая работа не е шега и единствената му надежда беше, че все някога ще се научи да стреля с пушка и ще им даде на тия зверове да разберат. За сън и дума не можеше да става. Отнякъде се чу продължително изсвирване…

Вратата на подземието изскърца и се отвори с шум пред самите деца. Господин Спъну се показа с фенера, като отмести завесата от хмел.

Децата бяха така изумени, та дори не си и помислиха, че крадецът би могъл да ги обере оттам като круши. Ала имаха щастие. Господин Спъну, който не подозираше опасността над главата си, вървеше напред с фенера в едната ръка и с револвера в другата, пронизвайки с вперен поглед храстите и туфите. Горските животни скачаха и бягаха в сянката встрани от силната и ослепителна светлина.

Когато разбойникът потъна в гората, децата се втурнаха през хмеловите клонки и се затичаха по коридора.

Когато влязоха под ниския свод, Емил подаде на Сандина и на Думитрица манерките с чиста вода, после пи и той на един дъх. Ион не дочака да му дойде ред, а се затича до ъгъла на Спъну и разклати бъклиците, които бяха там. Само на дъното в едната сякаш имаше нещо и той го изгълта до капка. После се върна бавно с несигурни крачки, легна си, без да каже дума, и веднага заспа.

Емил се наведе над него и каза на другите:

— Струва ми се, че Ион е напипал бъклицата с вино…

„И на мен ми се струва“ — искаше да каже Думитрица, но точно тогава вратата се отвори. Конете извърнаха неспокойно глави. Господин Спъну влезе заедно със Станку. Станку беше умърлушен, с тъмен блясък в очите, устните му бяха свити в горчива гримаса. Приведе гръб сне товара си и се облегна на стената, сякаш измерваше с поглед помещението, тавана, конете…

Тихичко, неусетно децата издърпаха Ион по-навътре в галерията, да не би да го забележат, и останаха да дебнат.

Крадците не си говореха. Господин Спъну развърза една торба и почна да яде лакомо.

— На мене, господин Спъну, ми омръзна… — каза изведнъж Станку с потиснато непокорство в гласа.

— Хм… — измърмори главният крадец, без да престава да яде.

— Отде се взе, та ни подлуди и нас и от кой край на света дойде, кой те знае. Ама от оная проклета нощ, когато преряза електрическите жици, да не те познаят, като търсеше твоите хора, нямам мира. И както ти казах, не е шега! Сега съвсем се разбра, че кобилите, които ме накара да удавя, са били първо убити.

— Щом си бил некадърник… изскърца със зъби Спъну и го погледна враждебно.

Ами как другояче щях да ги удавя? Да не са камъни, та да ги хвърля в реката или да бях се хвърлил и аз заедно с тях за твой кеф? Чунким ми беше лесно да ги убия! Да не съм звяр!

— Баба си ти, ето що.

Станку преглътна, загледа Спъну и продължи:

— Аз смятах, че ти умираш, по конете. Кончетата туй, кончетата онуй…

— Почваш да прекаляваш, внимавай! Конете са мои! Мои са и мога да правя с тях, каквото си искам! Взеха ми ги разбойниците, вързаха ми ръцете, да не мога да правя нищо!

— Аз много не разбирам, господин Спъну, ама колкото за разбойничеството, виждам, че ти си се заловил с разбойничество. Вярно е, ти преди беше все едно господар на конефермата, ама сега какво да се прави, държавна е. Всичките чифлици и конеферми са държавни. Хората, дето ги обирахте, сега ви подгониха. Защо ти трябваше да се залавяш с кражби и да ни вкарваш и нас?

— Згаберча и Коцкан Са хора, на които мога да се осланям — каза Спъну, като едва се владееше.

— А че на тях може да си им подхвърлил някой кокал за гризане, ама на мене… какво си ми дал? Омотаха ме те като жена… Право каза ти, че съм баба. Примамиха ме с печалби. Омръзна ми вече… Стига! Целия ден треперя и мисля как да открадна… а пък вечер нямам почивка… И сега, откак се случи туй с ония момчета, знаеш ли какво е в конефермата? Искаха да направят път през тинята чак до старата гора, за да ги търсят.

— Ти си виновен. Защо изпусна момчетата? Счупи им веслата и толкоз. Смяташе, че с това ще ги стреснеш.

— Та нямаше да ги убия я, както ти искаше? Да сме ги удавели, като идваха насам с лодката, да съм претърсел гората нататък и ако ги срещна, да не им покажа пътя за в къщи, а да ги затрия…

Децата се спогледаха ужасени.

— Я си затваряй устата! — сопна му се господин Спъну и изпи наведнъж един крондир ракия.

— Ще си я затварям — отвърна Станку, като се въздържаше да не викне и той. — Ама дай ми пая от конете и ще се запилея, дето ми видят очите. А ти се махни някъде! Милицията разследва случката с удавените коне и изчезналите безследно момчета. Родителите търсят децата си. Опитахме се да ги залъгваме. Ама ето, че сметките ни излязоха криви. Кой знае каква олелия ще вдигне тая комисия за удавените коне. Мислиш, че няма да разберат? Че няма да дойдат и тук? Засега се опитаха да влязат в гората откъм конефермата. Ами ако вземат да избиколят откъм Мишкупещ, щом спряха да правят мост през тинята? Досега все им казвахме, че другата лъка, тая на Яломица, е още по-тинеста. И ни повярваха. Казваха, че така трябва да е, нали е до самата река? Ама сега, като дойде милицията… Можеш ли да излезеш насреща й? Те аслъ бяха вече телефонирали в Микшунещ да търсят нататък децата. Идва ми да не се върна вече в конефермата. Дай ми пая и да забия нанякъде.

— Ето ти пая — извика Спъну и светкавично го удари с крондира по устата.

Шишето се счупи с шум и стана на дребни парчета. Станку се хвърли с крясък върху Спъну:

— Разбойнико ниедин, опустяло ти всичко! Не ми трябват пари от кражба и убийства! Сега ще те хвана за гушата… и чак в милицията.

— В милицията ли?… — викна Спъну и косата му щръкна като бодли, а очите му щяха да изскочат от орбитите.

Сбиха се. Юмруците и ритниците на Спъну отекваха тъпо, но Станку беше силен и пъргав. Отскачаше встрани, спущаше се под него, скачаше върху му. За миг само пистолетът на главния крадец блесна на светлината на фенера. После изгърмя приглушено в ръката на противника му. Станку изпищя и с другата си ръка изтръгна пистолета, ала го изтърва и той се изпразни в земята. Изплашените коне се струпаха встрани и се заблъскаха, заизправяха се на задните си крака, цвилеха, въртяха се и тичаха. Други се настъпваха, удряха се, спънаха се и падаха.

Сега между двамата мъже почна отчаяна борба на живот и смърт. Станку като че ли се мъчеше да върже с въже ръцете на Спъну.

Думитрица и Емил решиха да излязат от скривалището. Можеха да направят примка и с нея да стегнат ръцете на Спъну.

Сега е най-удобният момент да нападнат, щом и Станку е на тяхна страна. Жалко, че Ион спеше, замаян от виното. Веднага размотаха оплетеното от върви въже и се приготвиха да излязат изпод свода, въпреки опасността да бъдат смачкани от изплашените коне.

Изведнъж пъхтенето на биещите се секна и Станку се строполи на земята. Спъну вдигна пистолета и намести камата на пояса си. Отдалеч се чу особено изсвирване.

Крадецът обърна нататък жестокото си разкривено лице, подвоуми се, после блъсна с крак куп слама върху трупа на Станку, напълни пистолета, взе електрическия си фенер и излезе. Навярно отиваше да се срещне с оня, който му се бе обадил.

Без да мислят повече, децата се втурнаха в обора. Първата грижа на Думитрица беше да залости вратата с една греда. После внимателно вдигнаха трупа на Станку. Той отвори за миг замъглените си очи и пак ги затвори. Значи беше жив, както казваше Емил, който му напипа пулса. Ала вратът, гърдите и ръкавите му, всичко беше в кръв.

Измъчиха се доста, докато го замъкнат под тесния свод и го скрият чак в дъното на галерията.

Но какво щеше да си помисли господин Спъну?

Конете се бяха поуспокоили, обаче още потръпваха неспокойно. Сякаш се чуха стъпки по коридора. Думитрица се затича към вратата, грабна гредата и я опря на стената пред един разбит тесен отвор. Така Спъну ще си помисли, че Станку се е свестил и е излязъл оттам.

После бръкна в дисагите, взе един крондир, подобен на счупения, и се върна бегом.

— Ракия. Добра ще бъде за раните.

Емил потвърди, възхитен от хрумването на Думитрица, и двамата набутаха ранения още по-навътре. Занесоха там и нещата си и събудиха Ион. Той тръгна сънен подире им, като постоянно си удряше главата в ниския свод. После разсъблякоха Станку.

Измиха с ракия раната на гърдите му, от която бликаше кръв, и я превързаха с едно парче, отдрано от ризата на Думитрица. Така направиха и с другите рани. Емил беше доволен от първата помощ, която му даде. Нагласиха леглата си и зачакаха спасения да се свести. Но той остана в безсъзнание, навремени стенейки отпаднало.

В конефермата отначало никой не забеляза отсъствие на трите момчета. Никой не знаеше, че са заминали. Майката на Емил помисли, че момчето неочаквано е решило да придружи баща си с колата. Ионовата майка беше свикнала с глупавите игри на сина си и на няколко пъти се заканва сърдито, като си представяше, че той я чува от тавана или от покрива: „Ще видиш ти, дяволе такъв, ще те науча аз, дето ми вадиш така душата“. Дори и бащата на Думитрица предположи, че са отложили тръгването с лодката. Случайно научи, че тогава, в неделя надвечер, малко преди изчезването им, синът му се разхождал по брега на Голям вир. Помислил, че Думитрица трябва да си е направил някаква сметка, щом не е тръгнал, и понеже имаше вяра в съобразителността на момчето си и в неговата разсъдливост, чакаше да дойде сам да му каже. Тъй като Думитрица оставаше понякога да спи в конюшнята при конете или в някоя копа сено, загледан в познатите и непознатите звезди, бащата бързо прогони сянката на неспокойствието, което се промъкна в душата му, когато жена му го попита за детето. Родителите се разтревожиха едва на втория ден на обед, когато другите деца се върнаха от училище и разбраха, че трите момчета са отсъствували. В училище не са ходили, а ги нямаше и из двора на стопанството. Но след оная глупава постъпка на Такенцето, който беше издал Ион пред леля Луксица, учениците се споразумяха да пазят тайна и отначало и те не казаха нищо от онова, което знаеха.

Тогава потърсиха дружинната, но тя беше заминала в града, тъй като имаше свободен ден. Телефонираха й. Тя отговори, че не знае нищо и каза, че се учудила, като не видяла трите момчета между пионерите, които участвували в претърсването на бреговете на Ситару край селото. Згаберча, Коцкан и Станку мълчаха. Първоначално те мислеха, че ще принудят смелчаците да се върнат и после ще могат да се бият в гърдите, че те са услужили на родителите им, но сега, след като обърнаха, лодката и не бяха сигурни дали децата са живи, замълчаха и зачакаха удобен момент да изплуват като масло над вода.

Най-после бащата на Думитрица разбра, че синът му е тръгнал с другите две момчета. Това се потвърди понеделник вечер, когато се завърна и ветеринарният лекар. Едва тогава Петрика и Рижавия споменаха пред Станку за радиопредавателната станция и поискаха да ги пусне при нея. Обаче Станку ги заплаши, че ще ги набие жестоко, ако само споменат пред някого.

Новината за тръгването на трите момчета да търсят Сандина вдигна всички на крак. Бащата ма Думитрица се чувствуваше виновен, че позволи на сина си, без да се запита дали приятелите му, които го придружават в „разузнаването“, тръгват със съгласието на родителите си, макар да мислеше, че тоя опит ще им бъде от полза и ще ги кали. Тревогата му за децата се превърна в страх. Чувствуваше се отговорен за трите момчета. Затова, без да се бави, взе една лодка и пое. Згаберча, Коцкан и Станку първи предложиха, да му бъдат в помощ. Можели да тръгнат заедно, ала по-добре щяло да бъде, казваха те, да почнат търсенето от повече страни. И тръгнаха по река Ситару и придошлите води, из ракитите край гората към Яломица. Тоадер пое направо на север. Искаше бързо да претърси тая част, където Думитрица казваше, че ще се отправят. Но след като — прекоси коритото на Ситару, там дето водата — беше дълбока, лодката му изведнъж се затлачи и с голяма мъка можа да я изтегли, и то като я върна назад. Пред него водата беше спаднала, на места дори съвсем се беше изтекла и оставила тиня и кал. Само локвите тук-там свидетелствуваха още за наводнението. Иначе всичко беше покрито с дълбока кал, в която човек толкова повече потъваше, колкото беше по-тежък. Какво трябваше да се прави? Вестта за отдръпването на водата от мястото, по което бяха сигурни, че са минали децата, разтревожи още повече всички. Значи децата не можеха да се върнат. Бяха без храна, а може би бяха затънали в калта на другия край на това тинесто пространство. На всяка цена трябваше да стигнат до тях. Трябваше да ги спасят.

Във вторник сутринта управителят на конефермата повика хората си. Те се събраха, съкрушени от тревогите, които бяха преживели. Болеше ги за изгубените коне, мъчно им беше за пострадалите животни. Те ги обичаха и говореха за тях нежно като за свои деца. Болеше ги и за материалните щети, които бедствието и подплашването на конете донесе. А изчезването на Сандина се беше забило като гвоздей в сърцето на повечето хора. Сега още три деца бяха в опасност.

Те чувствуваха, че не беше възможно, не беше справедливо да им се случат толкова много нещастия в отплата за техния честен труд. Чувствуваха, макар да не искаха да повярват, че някаква невидима злосторна ръка нанася тия тежки удари.