Четири деца в старата гора

Когато леля Луксица дойде, разтърсвана от плач, всички наведоха глави.

— Кажете, хора, какво ще правим?

— Ще съобщим в милицията.

— А междувременно ще ги дирим. Ще отидем отвъд тинята.

— Какво друго можем да направим — отвърнаха в един глас управителят, Леонте и Диомеде, неговият син.

— Как ще вървим по това мочурище? Говорите си така, а хабер нямате — намеси се Згаберча.

— В края на краищата ще построим мост до гората.

— И инженери ли ще докараме от Букурещ? — ухили се ехидно Згаберча. Ала веднага лицето му се помрачи и каза: — Цяла нощ търсихме и викахме, колкото ни глас държи, и напразно.

— Сега поне знаем, че децата са отишли на север.

— Не би ли могло да се стигне там от другата страна, през Микшунещ? Чух, там мостът не бил срутен.

— Ами! Не е вярно — обади се Коцкан начумерен. — Нали ходихме там? Тиня! Пък и гората се разширява към Микшунещ. Има да вървиш, докато я прекосиш! Не е като тоя край тука, дето се издава като език.

— Тогава не остава друго, освен да направим един плаващ мост над калта, който ще почва отвъд Ситару и ще стига до северния край на старата гора.

— Да наслагаме дъска до дъска?

— Иначе как?

— Тогава нека заминат двама души до Фиербинц — реши управителят — да докарат от дървения склад талпи. А ние, момчета, в това време ще се постараем да свършим бързо работата си около конете, да не остават неподредени. Нали виждате как злините идват една след друга? Как мислите, докато пристигнат дъските, ще успеем ли да подменим постелките на конете, да ги нахраним, напоим и изчешем? Нека този път да напрегнем сили!

— Да не се бавим! Хайде, бързо в конюшните!

— Колко камиона дъски да докараме?

— Ще трябва да остане някой за изолационните помещения.

— А упражненията по скачане на конете? Ще ги отложим ли?

— Не бива да бързаме със скачането.

— За скачането с препятствия ще останат тук Диомеде и Лили.

Тъкмо когато щяха да се разотидат, дойде ветеринарният лекар. Спокойното му и усмихнато лице сега беше с дълбоки бръчки и погледът му беше някак особен. Понеже знаеше, че се говори за търсенето на децата, той не добави нищо повече. Не съобщи на всички това, което снощи, изненадан и разтревожен от изчезването на Емил, беше пропуснал да каже:

— Знаете ли, че удавените коне, които хората видели към Скъени, мъкнати от пороя, както бяхме чули, са били удавени от някого? Труповете им са извадени при Слобозия. По шиите им има следи от насилие, били са намушени с нож.

— Че кой пък ще ги намушка? — разгневи се Згаберча.

— И защо да ги намушкат? Така за нищо да ги натикат във водата? — сви рамене Коцкан.

— Положително ли е? — попита управителят. — Да не би да са се удавили в момента, когато ги е отвличал пороят? Да са се заплели и удушили в ракитите или във върбалака? Или пък да са се порязали на дигите или в стълбовете на мостовете надолу по реката?…

Лекарят клатеше мрачно глава: Не, не! Конете са убити само от човешка ръка. Конярите се спогледаха и отидоха към конюшните. Згаберча и Коцкан се завайкаха високо, затюхкаха се за проклятието, паднало над конефермата.

Управителят погледна лекаря в очите:

— Както виждам, ще трябва да побързаме да съобщим в милицията и за това. Все трябва да има нещо. Но какви указания ще дадем? Нямаме никакви подозрения.

— Ще си помислим. Те самите ще ни разпитат и от данните, които им дадем, ще извлекат истината. Милицията не се спира пред мъчнотии.

Управителят тръгна към канцеларията да телефонира. Вървеше прегърбен. Тия няколко дни го бяха състарили.

В конюшните владееше голяма суетня и бързина. Конете бяха почистени. Бързината, с която конярите прокарваха четката по космите им, караше конете да потръпват недоволни. Избутването на сламата, на която бяха спали, се извършваше с греблата с такова бързо темпо, че въздухът се изпълни с плява и прах. Конярите отвориха широко вратите. Вкарваха вътре количките с пресен фураж. Вилите се забиваха бързо в сеното и то заприлича на поток, потекъл към яслите и по пода на конюшните. Слънчевите лъчи влизаха през прозорците на тия просторни и светли помещения и позлатяваха сеното. Конете, изкарани в дворчетата, бяха върнати назад. Те се втурнаха като вихър по местата си, душейки с трептящи ноздри уханието на прясното сено. Малките кончета скачаха около майките си, скупчваха се. Майките им ги зовяха с нежно, тихо цвилене. Весели бяха невинните и палави кончета. Но повече от половината ги нямаше, не се чуваха техните имена. Лицата на табунджиите, посърнали и скръбни, най-ясно говореха колко тежко беше засегната конефермата.

Не остана назад и бащата на Думитрица. Тая сутрин той работи с такава голяма бързина, че само неговото ненадминато майсторство да си служи умело и точно с разните инструменти го беше предпазило от някоя злополука.

— Готови сме, бай Тоадере — съобщи му Гица.

Тоадер прекъсна напрегнатата си работа, натовариха няколко лодки с дъски и потеглиха. Другите щяха да тръгнат след тях.

Наближиха тинестото място и почнаха да редят дъските. Хвърляха дъски, стъпваха на тях и пак хвърляха други по-нататък. Дъските потъваха под тежестта на хората, особено когато носеха греди за постройката на плаващия мост. Калта поглъщаше дъските, краката затъваха до глезените, дори до коленете. Ризите полепнаха по гърбовете на хората и потта се стичаше на струйки по челата и по бузите им.

Напразно се трудеха. Тоадер се върна в конефермата, посъветва се с управителя и другите от управата и решиха да преустановят направата на моста.

Нея вечер пристигна и районният милиционерски началник и разследването започна. Началникът взе някои сведения, после поиска сведения и от експертната комисия за проверка на обстоятелствата, при които са удавени конете, чиито трупове бяха извадени.

В сряда се потвърди това, което лекарят беше казал в конефермата. Конете наистина бяха убити. Началникът разпита, без да се церемони, първо селяните от Скъени, които бяха съобщили в конефермата, че са видели пороят да влече удавените трупове. После ги арестуваха. В къщите им откриха малките расови кончета Алуниш, Агрипина и Розета, които, макар и да нямаха още клеймо, можеха да се познаят. Между удавените коне беше и Ръсура, майката на Розета. Как бяха попаднали кончетата в ръцете на тия селяни, щом не знаеха кой е убил конете? Кой беше виновникът? Надвечер се заговори за Станку, който им бил продал кончетата. За другите не знаели. Ала къде е Станку?

Нощта срещу четвъртък, мина, без Станку да се върне.

— Да не би Станку да е крадец?

— Непрокопсаник такъв!

— Гнусен убиец! Казвах ли ви аз, че напоследък беше станал някак особен.

— Бай Тоадере, Думитрица и Емил бяха нагласили радиопредавателната станция в канцеларията да им отговаряме… да говорим с тях, ала бате Станку не ни пусна да влезем.

— Каза, че ще ни пребие.

— Радиопредавателните станции! — плесна се по челото Тоадер. — Съвсем ги забравих! Не обърнах сериозно внимание… Как можах да забравя! Я да видим. Бързо… Да сложим един в действие… Какво… Какво е това? Кой е пипал тук?!…

— Какво е станало?

— Случило ли се е нещо със станциите?

— Децата трябва да са им видели, сметката.

— Развалени са! — викна Тоадер със стиснати юмруци. — Някои нарочно ги е развалил, за да не могат децата да влязат във връзка с конефермата!

— На кого още казахте, че сте се наговорили с Емил и Думитрица?

Петрика и Рижавия загледаха натрупаните около тях хора с очи, разширени от страх.

— На никого другиго. Само на бате Станку. Той каза, че ако кажем другиму, ще ядем голям бой.

— Няма никакво съмнение — обърна се милиционерският началник към управителя, лекаря и Тоадер. — Нашите разследвания тая нощ тук, в конефермата и наоколо, са безрезултатни. Има връзка между Станку, изчезналите коне, убитите коне, радиопредавателните станции и децата, тръгнали на разузнаване. Трябва да се претърси гората.

— Бихме могли да вземем с нас и един жребец — каза лекарят. — Като зацвили, всичките кобили ще му се обадят, където и да са. Но лъката е непроходима от тая страна.

— Можем да избиколим край Фиербинц, отвъд Яломица, към Мишкунещ и Нуч и после отново да минем Яломица и да влезем в гората от другата страна. Но нататък гората много се разширява. А не знаем точно в коя част се намират децата.

— Та нали затова и ние се опитахме да влезем в гората оттук, през тинята — добави Тоадер. — Доколкото зная, моят син смяташе да стигнат само до отсамния край на гората.

— Тогава как ще направим? — каза припряно управителят. — Горките деца! Вече четвърти ден, откакто са в гората. А за момиченцето вече няма какво и да приказваме… И баща й ще пристигне сега…

— Няма защо да чакаме — реши началникът. — Ще поискаме от Букурещ един самолет биплан. Лесно ще слезе на поляната до конефермата.

— Какъв самолет?

— П. О. 2. С него можем да слезем на една педя от върховете на дърветата. Много по-бързо ще действуваме по този начин. Нали така? С няколко кръга ще огледаме цялата гора. А и децата ще ни видят, те винаги наблюдават самолетите.

Не бяха минали и три часа и един пъргав, сребрист самолет с двойни криле и тънки витла закръжи нервно и слезе на поляната. Пилотът и милиционерският началник, готови всеки момент да тръгнат, разискваха до самолета с родителите на изчезналите деца, с управата на конефермата и дружинната ръководителка на пионерите от селото. Децата от конефермата, току-що върнали се от училище, се струпаха около самолета. Насъбрали се бяха и други хора. Бяха дошли от селото и Труца Нистор с Добрин, и цяла група ученици, които придружаваха Александруца.

— Виж, пише П. О. — каза едно от децата.

— П. О. 2. — уточни Петрика важно, понеже се смяташе един от тия, на които се уповаваше „Спасителният отряд.

— Там е пилотското място. А погледни вътре тахометър, алтиметър, манометър… обясни ни бате Флорин, пилота…

— Манометър — обърна се пилотът да го поправи.

— Няма ли покрив?

— Няма. За да могат по-добре да разглеждат и да търсят отряда…

Веднага след това пилотът се качи отпред, а милиционерският началник седна отзад, в кабината. Нагласиха на ушите и пред устата си апаратите за съобщение помежду си. Взеха бинокъл. Взеха храна, дрехи и медикаменти, да ги имат под ръка и да ги пуснат с парашут на момчетата, ако стане нужда. Витлото се завъртя с шеметна бързина. Самолетът се откъсна от земята с бръмчене. Децата, които се бяха отдръпнали в широк кръг, замахаха с ръка, пращайки мълчаливо поздрав на смелите си приятели.

Бащата на Емил и бащата на Думитрица проследиха самолета със свити сърца. Фактът, че тук беше замесена ръка на злосторник, ги караше да се страхуват. Отдалече, откъм жилищата на конефермата, се чу плачът на леля Луксица:

— Момчето на мама, Ионика, момченцето ми! Сърцето му се късаше за нашите кончета, не изтърпя, горкото… Отиде, горкото, в гората да спаси едно сираче…

И засенила с ръка очите си, тя се взираше в небето на север.

Известно време самолетът, осветен от слънцето, се виждаше като гълъб, летящ полегато над лъката и над гората. После почна да прави големи кръгове над гората и сякаш докосваше върховете на дърветата. Пилотът наклоняваше биплана ту на една, ту на друга страна, за да може милиционерският началник да разглежда с бинокъла. Тук-там се виждаше следа от огън, следи от конски копита, но нито децата, нито конете, нито крадците се виждаха някъде.

— Да се върнем — каза началникът. — Да напишем на машина позиви. Децата може би са се скрили. Навярно са разбрали, че има крадци. Иначе щяхме да ги видим. Те самите щяха да ни дадат знак.

Междувременно небето се заоблачи. Току-що беше слязъл самолетът и се разрази буря. Александруца остана следобеда в конефермата да помогне при нужда. Силният дъжд не й попречи да събере всички деца от стопанството. Към печатните позиви децата прибавиха стотици позиви, написани на ръка с черен, с химически молив, с цветни моливи, с мастило и дори с въглен.

Самолетът отново се издигна и се завъртя над гората, като я посипа с позиви.

«Емил, Думитрица, Ион, покажете се» — пишеше по тях. «Търсим Спасителния отряд». «Пазете се от Станку. Той е крадец.»

Ала спасителният отряд не получи и позивите.

— Телефонирано ли е в съседните села? — попита началникът вечерта в конефермата. — Защото не зная дали ще постигнем нещо с позивите. От тоя дъжд ще се намокрят и повечето ще бъдат унищожени.

— Няма ги нито в Микшунещ, нито в Нуч — отговори подофицерът.

— С повече конници да минем през Микшунещ и да претършуваме гората от другата страна.

— Ще трябва да заобиколим през Фиербинц, да минем по моста отвъд Яломица, после по шосето да стигнем в Микшунещ, оттам по другия мост на Яломица да се върнем насам в гората. Защото тая част между старите диги, дето стана срутването, по-долу от Микшунещ и чак до Фиербинц, е само кал и вода.

— Тогава в зори да бъдем на моста при Микшунещ, за да имаме на разположение целия ден.

В тоя момент в канцеларията на директора влезе Тоадер.

— Лили се върна от Букурещ с колата. Имаме нова радиопредавателна станция. Ще се опитаме да влезем във връзка с децата и по радиовълните…

Само това чакаше Александруца:

— Аз ще остана при апарата. Мога да стоя цяла нощ. Утре е петък, сутринта нямам часове…

После излезе вън и съобщи на децата.

Ала Петрика и Рижавия, които горяха от нетърпение да бъдат и те полезни, заявиха:

— И ние ще останем. Ще се редуваме с вас.

В галерията беше тъмно. Но по бодростта и живостта на децата, които се бяха събудили, се познаваше, че е съмнало. Едно от тях допълзя до ниския свод, върна се и извести, че вън е съвсем светло.

— Днес е четвъртък… — каза Емил разтревожен, че са минали толкова“ дни.

Конете бяха все още в обора. Спъну не се виждаше никъде. Дали се беше уплашил от изчезването на Станку? В такъв случай може би ще вземе мерки да не бъде хванат. Ами ако е намислил да се премести нейде заедно с конете? Време беше да потърсят начин да се свържат с конефермата посредством радиопредавателната станция.

Ако и сега не отговореха, непременно някой трябваше да отиде в Микшунещ.

Но къде да издигнат антената? И къде да държат ранения, който имаше нужда преди всичко от въздух?

Раненият се беше свестил и стенеше при всяко поемане на дъх. До отвора на галерията в никакъв случай не можеха да се върнат, защото щяха да се чуят стенанията му. Защо да не слязат в стаята на съкровището? Там, през тесния отвор на тавана, биха могли да издигнат и антена.

Погледнаха се въпросително, сочейки към крадеца. Ион го беше яд и непрекъснато правеше недоволни гримаси с цялото си лице: какво търси тоя крадец сред спасителния отряд? Да не му се била случила тая неприятност с бъклицата… Щеше да метне такава примка, че и двамата щеше да ги хване, както се биели… Това проклето вино! Закле се да не вкусва в живота си капка вино. И сега, ето, Спъну е свободен, а те се обремениха и със Станку. Отгоре на всичко и да го занесат в тайната стая!

Добре, че не можеха да минат през втората галерия поради големия отвор. Нали оборът и тайната стая са свързани с тая криволичеща галерия, с тия три коридора, свързани един с друг. Засега не можеше да се мине през средния коридор заради оная дупка над пещерата.

Другите обаче не споделяха мнението на Ион. Те прекъснаха разговора и се обърнаха към неподвижния Станку. Сандина му повдигна главата така внимателно, сякаш пипаше малко — бебе, и Емил капна през превързаните устни на ранения последните капки от усилвателното. Това вече било прекалено! Ион се разгневи страшно. Сандина поне е момиче. Ето защо не обичал той да му се бъркат момичета! А Емил? Ненапразно му били измислили прякор Госпожицата!

Скочи и си удари главата в свода и без малко щеше да се развика, но Думитрица му направи знак да мълчи. Тон усилено търсеше по стената ключалката на вратата към средната галерия. Когато вратата се отвори, пред тях зейна, както и очакваха, дупката към подземната яма, тъй както беше останала отворена от предния ден. С помощта на тоягите, с гегата, която бяха взели от обора и особено с помощта на одеялото, което държаха за ъглите, децата успяха да хванат тежкия капак, увиснал надолу и да поставят на мястото им четирите плочи, от които беше съставен капакът. По тоя начин можеха да минат и да влязат в третата галерия и оттам по малката стълба да стигнат в тайната стая.

По тоя повод Ион пак има случай да каже какво мисли за героите на Жул Верн: добрите герои повечето пъти излизали победители, а бандитите, убийците, търговците на роби и пиратите винаги получавали заслужено наказание. Защо трябвало те да спасяват крадеца?

— Той непременно ще си получи наказанието. Сам казваше, че ще се предаде на милицията. Нали затова Спъну искаше да го убие? Не може да не се грижим за него, щом като е ранен. Бъди сигурен, че сведенията, които той ще даде, ще бъдат по-ценни, отколкото неговият труп. Кой знае в каква банда участвува Спъну и какво ли още крои. Ти не чу, когато се караха. Спъну е бившият управител на чифлика. А Станку не може да ни направи никакво зло в състоянието, в което се намира. Дано успеем да спасим живота му.

Ион търкаше несъзнателно темето си. Едва сега усети, че го боли. Не изглеждаше съгласен с другите и остана мълчалив, макар че помогна да замъкнат ранения вътре. Пренесоха през тая тайна галерия едно след друго радиостанцията, чувалите, манерките в най-дълбокото място на подземието. Сандина изпълняваше всяка поръка с трескава бързина и се движеше пъргаво като катеричка по капака на подземната пещера, като внимаваше да не се докосне о заключалките. Ион я погледна на няколко пъти с крайчеца на окото си. И тя дори се проявява повече от него. Значи той вече е негоден за нищо… Вървеше умърлушен, с наведена глава. А никой не му обръщаше внимание.

— Какво ще правим за провизии? — запита го Думитрица, когато всички се събраха в тайната стая, като се правеше, че не забелязва недоволството му. — Ще трябва да уловим някакъв дивеч… А колкото за хляб… Дисагите на Спъну бяха снощи пълни с хляб.

Само това чакаше Ион.

Той веднага се отправи към обора. Думитрица тръгна да го придружи. Като стигнаха до отвора на ниския свод Ион огледа наляво и надясно и — право при яслите. Спри се за миг нерешително. Ала защо да губи време? И грабна целите дисаги.

Щом трябваше да сменят жилището си и да се местят толкова на дълбоко, в стаята на съкровището, защо да не потършува тук малко? Може да намери още нещо. Върна се, разрови сламата и погледът му падна на големия електрически фенер. Чудесно! Дали няма и някоя пушка? В този миг Спъну отвори вратата. Не беше се чул никакъв шум. Навярно е дебнал! Или е вървял бос, за да огледа незабелязан всички дупки. За Ион беше безразлично. В следвания миг той беше станал невидим. Крачеше тихо, на пръсти, извиваше се, притискаше се в нозете на конете и ги погалваше, за да не се плашат.

Господин Спъну не забеляза нищо. Жалко за пушката! Но щом тоя начин да се промъква между конете бил толкова сполучлив, защо да не опита пак?

„Не отивай!“ — направи му знак Думитрица и заразглежда радостно електрическия фенер.

Но Ион се беше въодушевил. Почна да се гуши пак край бедрата на конете. Крадецът беше затиснал вратата с една от каменните чутури, сякаш се боеше от някого, и ходеше насам-натам. Ту хапеше устни, ту спираше и се заглеждаше в разчорлените гриви на конете, потънали целите в плява и бодли. Навярно си мислеше, че това занемаряване на конете ще намали цената им.

Ион стигна незабелязано до леглото на Спъну. То беше по-настрана и конете не можеха да му служат вече за прикритие.

„Сега е моментът!“ — рече си момчето, легна на земята и се зарови в сламата. После полекичка се примъкна към яслите. Ръцете му затършуваха пъргаво из сеното на яслите. Веднага напипа един малък револвер, една ловджийска пушка и един грамаден патрондаш. Пушката беше дълга, мъчно можеше да се извади. Патрондашът се плъзна бързо и Ион го улови с известен страх. Не можа друго да намери. Но чакай, тук на края има вързоп дрехи! Не се реши да го вземе. Много беше голям. Всъщност за какво му бяха тия дрехи? Важното беше да обезоръжи бандита.

Тъкмо беше примъкнал пушката до себе си, беше замотал около едната си ръка пълен патрондаш и с пистолета в другата ръка се готвеше да тръгне назад, когато крадецът се подпря на яслите. Пътят на Ион беше преграден. По едно време крадецът се изправи неспокоен, после пак седна. Ион стоеше неподвижен. Едва дишаше. Трябваше да внимава, защото, ако го открие, поставяше в опасност и другите, и с какво геройство щеше да се хвали?

Цял час горкият се мъчи да стои неподвижно, а не беше от ония, които могат дълго да стоят на едно място. Но изглежда тежки мисли измъчваха господин Спъну. Когато най-после стана, отмести чутурата и излезе, Ион с пълни ръце се търкулна към ниския свод. Едва тогава видя Емил Думитрица и той стояха скрити, готови да му се притекат на помощ, ако стане нужда.

Без много приказки децата се върнаха през галериите в тайната стая на съкровището.

И когато Сандина, която сменяше компресите на ранения, научи за нападението в обора, Ион подчерта:

— „Това е възвишена всеотдайност“…

В тоя миг той се чувствуваше по-достоен за похвали заради героизма си, отколкото кой да е герой на Жул Верн…

И с ръце отзад, със стиснати устни, с вдигнати вежди и с очи към тавана, той се заразхожда наперено напред-назад. Добре, че вниманието на другите беше заето със състоянието на ранения, та не го забелязаха. Станку отваряше навремени очи и се вглеждаше продължително в децата. Ала не можеше да говори. Но вече не стенеше. Дишаше бавно, малко затруднено и изглеждаше отпаднал, навярно от загубената кръв. Трябваше веднага да му се сменят превръзките и да му се даде силна, подходяща храна. Поне така казваше Емил, който не беше пропуснал нищо от медицинската практика на баща си и нямаше списание, което да не беше прочел. Но тия въпроси бяха мъчни за разрешение. Преди всичко нямаха бинтове, а ризата на Думитрица беше вече много мръсна. Налагаше се да се извари. Намериха за тая цел едни бакърени съдове, ала трябваше и огън. Къде да го запалят? Долу, в огнището, беше невъзможно. Димът ще ги опуши и ще излезе през тесния отвор горе, досега така добре прикриван от камъни, затрупани с греди и хвощ, и ще ги издаде. А какво да дадат на болния да пие? Портокаловият сок е най-препоръчителният сега за него, дори и за тях всичките, даваше мнението си Емил. Ала невъзможно беше да намерят някъде портокали.

Загрижени, децата се чудеха и маеха какво да правят. Ион продължаваше да упорствува и непрестанно се търкаше по главата. Сандина си спомни за златистите нарове. Майка й казваше, че наровете приличали на портокалите. Какво щеше да бъде да имат сега трите пара от приказката? Нищо нямаше да изяде! Като ги отвореха, оттам щяха да излязат три момичета и щяха да поискат вода… Май че майка й давала на Войкица, освен портокалов сок и сок от други плодове. Обелвала ябълки, круши, дюли, настъргвала ги и ги изстисквала.

— Не можем ли да наберем диви ябълки и круши, дренки и ягоди, да ги смачкаме и да вземем сока им?

Сандина се изчерви като мак, ала беше радостна, че можеше да даде добър съвет, затова не мигаше стеснено.

— Това е добра идея — съгласи се Емил.

— Браво, Сандина! — каза Думитрица, удивен най-много от смелия й вид.

Ион скръсти ръце, наклони глава настрана и възкликна:

— Една е на света Сандина Робинзон!

И така, ще трябва да обикалят из гората. Разбира се, ще отидат само Думитрица и Ион, а Сандина ще остане край болния. В това време Емил ще може да инсталира радиопредавателната станция и да се опита дори да влезе във връзка с конефермата. Бяха се споразумели с Птиченцето и с Рижавия да се свързват на обед и надвечер.

Ион и Думитрица се въоръжиха със стрели, кибрит, бинокъл, компас, ножчета и торбички за плодовете, направени от ръкавите на ризите им. Сложиха пак креслата едно над друго върху сандъка и като по стълба се покатериха до тесния отвор на подземието и излязоха. Разгледаха разположението на подземните помещения и запомниха добре мястото наоколо. Наредиха камъните над отвора така, че да могат да го познаят, и тръгнаха. Все пак Думитрица каза, че няма да бъде зле да бъдат по-предпазливи. Капитан Дик Сенд покрил лодката си със зеленина и я превърнал в истински плаващ остров за погледите на людоедите. Могат и те да се накичат целите със зелени клонки и треви. И веднага промениха външния си вид. Листа от репей и вейки от хмел, дъбови и кленови клонки така добре ги прикриваха целите, че заприличаха на движещи се туфи.

Ион най-много се боеше да не срещнат някой вълк, кой то новото им облекло нямаше да излъже. И се радваше, че вървят все край дървета, защото при опасност можеше да се покатери веднага.

Засега още нищо не ги застрашаваше. Под заоблаченото небе гората се готвеше за дъжд. Сипки, червеношийки и други птички се стрелкаха по небесния свод, трепкайки бързо с крила. Пеперуди прелитаха из душния въздух и изчезваха. Отпуснати в сладка нега, листата на дърветата едва се поклащаха. Навсякъде владееше напрегнат трепет, сдържано очакване, от което гората трябваше да се освободи. После цялата природа замря като в уплаха.

Когато заваля, децата още пълнеха торбичките си със съвсем дребните още диви ябълки, зелени сливи, поникнали тук, кой знае как, и корени, които смятаха за хранителни. Думитрица беше окачил на колана си един фазан, прострелян с доста голям труд. Беше вложил цялата си сръчност и голямо старание, докато го улучи. Щеше да се помъчи да улови още нещо, но бурята му попречи. Цялата растителност в гората се залюля и заогъва и земята затътна като пред страшна стихия.

Децата си тръгнаха, понесли, каквото бяха успели да наберат. Черните облаци, които покриваха небето, затрещяха. Бурята се разрази. Светкавици зацепиха небето. Гръмотевиците раздираха облаците и разтърсиха земята. Дъждът се лееше като из ведро. Целите измокрени, спъвани от рукналите потоци, Ион и Думитрица вървяха и поглеждаха компаса.

Скоро навлязоха в гъсталака на долчинката. Мъчнотията сега беше да познаят мястото, дето е конакът, и да намерят отвора на тяхното скривалище. Вървяха, шибани от тънки стебла и бодливи вейки. Наоколо им всичко така бушуваше и така се бе объркало, че не можаха да открият оставените знаци. Въртяха се, обикаляха и оглеждаха внимателно малката полянка, ала нищо не им подсказваше мястото на скривалището им.

Изведнъж се озоваха пред един много чуден кладенец, някакъв вонящ яз, иззидан с камък, но запуснат и на места порутен. Растенията така бяха надвиснали над него и на нападалите листа и клонки така бяха покрили водата, че мъчно можеше да се забележи. Но при все това, ако човек се надвесеше над него, щеше да види, че освен раздвижването на водната повърхност от дъждовните капки водата се движи и хоризонтално. Кое причиняваше това напречно течение?

— Да не би тук да се събира водата от изворчето, дето го търсихме? — запита се Думитрица и веднага добави: — Боя се, че това трябва да е кладенецът, за който се разправя.

Ион се огледа ужасен. Нямаше глутници вълци!

— А ето, че водата не се издига. Това показва, че през някакъв отвор каптираната вода се изтича под земята и напоява тинята в подземната яма, дето ти падна.

— Мислиш ли? Тогава поточето край тайната стая е добро за пиене.

— Как ще е добро, щом някога тук са удавяли ограбените хора!…

— Да знаеш, че тук е искал да ни хвърли Спъну, когато в понеделник вечер ни затвори в птичарника. Ужасно нещо! Виж там една купчина мокра пепел и тревата наоколо е опърлена. Трябва да е птичарникът, в който бяхме. Изгорил го е като оня, в който са се били скрили Сандина и Емил!

— Смятам, че грешим, като се бавим тук — каза замислено Думитрица. — Колкото за водата не се грижи. Ще сложим съдове под дъжда и ще се напълнят веднага. Важното е да се върнем в скривалището.

Продължиха по-нататък, като се движеха внимателно между бурени и бъзови храсти. Мрежата на дъжда изтъняваше. Но при все това с бинокъла още не можеше да се види нищо.

— Нали бяхме поставили знаци? — обади се Ион. — Дъждът трябва да ги е помел.

И наистина по пътечката се търкаляха белите пръчици, които те бяха забучили около отвора. Камъните не се виждаха никъде. Навярно размекнатата кал и обрулената от бурята зеленина ги бяха покрили. Но Ион, подвижен и неспокоен, какъвто си беше, както се щураше насам-натам, блъсна с крака си някакъв металически съд, пълен с вода.

Двете момчета се наведоха любопитно. Какво търсеше този съд тука?

— Мистериозно откритие! — каза Ион. — Бива ли го за музея? А може и да е на господин Спъну?

— Наш е — каза, смеейки се, приятелят му, който беше огледал всичко наоколо и беше забелязал най-после отвора. Оттам се подаде Сандина, покатерена на креслата.

— Изляхте водата — каза тя тихо, със съжаление.

Ион тъкмо щеше да извика едно такова ура, че да чуе чак господин Спъну, но Думитрица му запуши устата с длан. Оставиха тенджерата на мястото й и влязоха полекичка. Емил седеше на едно кресло със слушалките на уши. Чукаше продължително по морзовия ключ на радиопредавателя, но когато престанеше и се вслушваше, лицето му посърваше. Никой не отговаряше.

Момиченцето взе пълните торбички, отдели внимателно плодовете и очисти сочните корени. След това ги изми в съда, който беше предварително напълнила с вода, и ги изсипа върху една покривка, стъкмена от листа, и остави съда пак на дъжда. После ги накълца на дребно. Ала като видя, че момчетата се заловиха с убития фазан, напомни им:

— Как ще преварим водата? Не може така да се пие. А трябва да изварим и парцалите за превръзки. И един ръкав от риза, с който ще прецеждаме плодовете.

Ион я погледна накриво. Много важна е станала! Я гледай ти! Почна и да ни заповядва, но Думитрица го изпревари:

— Разбира се, Сандина, така е! Смятам, че вън можем да запалим огън. Докато вали, няма кой да ни види. Мислите, че ще угасне ли? Не бойте се.

Емил извади горните превръзки на ранения и Сандина ги изпра бързо. Без повече думи Думитрица се покатери към отвора, излезе и стъкми огнище от тухли, а после прикрепи над него един щит за навес. Емил, който не се вълнуваше твърде, освен когато се отнасяше за радиопредавателната станция, този път запротестира сериозно:

— Как може, Думитрица! Тъкмо ти! Това са исторически предмети. Да ги горим и да ги опушваме…

— Ас какво ще спасиш живота на ранения? Виж, отдолу, дето ще го ближе пламъкът, няма никакъв надпис. Опушеното лесно се изчиства. И все пак смятам, че е по-разумно да ги използуваме, отколкото да загинем от жажда с тях в ръцете!…

И така, запалиха набързо огън. Мокрите клонки цвъртяха и пръскаха искри. Дъждът спираше и отново заросяваше. Далеч все още тътнеше по някоя гръмотевица. Сандина чистеше птицата и Ион почна да дяла шиш за печене. В това време през отвора се чу гласът на Думитрица:

— Удължих огъня тъй, че врат едновременно и двата съда, и тоя с превръзките, и другият с водата за пиене. Но ако спре дъждът и Спъну излезе, ще се издадем. Затова нека отиде някой да го наблюдава. Щом забележи, че излиза, да съобщи.

Ион се затича към старото им скривалище. А понеже кърпата за цедене беше готова, Сандина запретна ръкави, изми добре ръцете си, както правеше нейната майка, и почна силно да стиска пълната с нарязани плодове и корени цедачка. Полученото разхладително питие тя наля капка по капка в устата на ранения. След още няколко глътки той изглеждаше ободрен.

От това разхладително питие вкусиха и самите необикновени храбреци. Сандина отиде да занесе малко и на Ион. Когато стигна при ниския свод, намери момчето легнало по корем с брадичка опряна на пестниците си. То се обърна към Сандина, направи й знак да мълчи и й посочи към дъното на обора, сякаш й казваше:

— Какво ще кажеш?

Сандина почувствува, че бузите й пламват. Нямаше съмнение, че Ион я смята приятел наравно с другите, щом така се държи с нея. Тя веднага се наведе и се приближи. В обора беше светло. Макар над земята да бяха надвиснали черни, гъсти облаци, светлите лъчи на деня проникваха между тях и осветяваха обора. Повечето от конете си хрупаха, тропаха с копитата и навремени някой зацвилеше. Други се разхождаха и разравяха сламата. В ъгъла Спъну се беше навел над една стара кожена чанта, бъркаше в нея и дебелите му устни непрекъснато се движеха. Броеше. Но се се разбираше какво. Като изправи глава, лицето му имаше доволен израз. Обгърна с поглед целия обор, после измъкна бързо няколко връзки банкноти, сякаш искаше да ги претегли или да ги скрие нейде. След това ги сложи обратно на мястото им, затвори чантата и я пъхна под сеното на края на яслата.

Децата чакаха със затаен дъх. Ион потърка ръце. Ако тоя проклет крадец излезе вън, какъв трофей щеше да пипне той и този път!

Ала господин Спъну залости вратата, напълни пистолета, нагласи леглото си и си легна. Чантата остана под главата му.

Двете деца полекичка се измъкнаха назад и отидоха да споделят с приятелите си, каквото бяха видели.

Долу, в тайната стая, беше спокойно. Раненият спеше. Думитрица, оставил вън огъня да гори бавно, беше слязъл и развяваше в ръце мокрите превръзки.

— Какви новини? — запита той, като ги видя, че се връщат.

— Перспективи за забогатяване! — извика Ион, като произнасяше натъртено всяка сричка от думата „перспективи“, която най-после имаше случай да употреби.

— Спъну има пълна чанта с пари! — обясни Сандина. — Ала я сложи под главата си, като си легна.

— Ще направим аерогара при конефермата. Ще купим балон… а не, самолет, нали така! Ще купим параход за експедиции. — Ще направим пристанище — въодушевяваше се Ион.

— Чакай! — спря го Думитрица. — Да видим какво ще ни остане, след като покрием загубите в конефермата… А колкото за параход… и пристанище… Смятам, че няма смисъл да се строи пристанище на Ситару, нито дори на брега на Яломица.

— Хайде да погледаме пак съкровището — предложи Ион.

Гърбом към Станку, Думитрица направи знак:

— Ш-ш-шт!…

После посочи на Ион фазана, който Сандина беше очистила.

— Вън има жар. Можеш да го опечеш, ако обещаеш, че няма да се отдалечаваш.

— И-их! — каза недоволно Ион, който вече чувствуваше гърдите си окичени с доста медали и смяташе излишно да му се поставят подобни условия.

— Внимавай, защото има опасност да се загубиш — наблегна главатарят на отряда. — Както е престанал дъждът, току-виж, че си срещнал и някой вълк! Сега знаеш и кладенеца. Ясно е, че сме близо до някогашния развъдник на вълци.

На Ион щяха да му настръхнат косите, ако чуеше дори само вой от вълци, но сега се правеше, че никак не се бои. Дори почна да се хвали:

— Ще стана укротител на вълци! Какво ще кажете, ако направим тук един разплодник за вълци? Ха! Ха! Ха! Гениална идея! Но за какво ни са пък вълци!

И той изведнъж замълча. Нарочно говореше за вълците, за да се представя за храбър, но виждаше, че беше безсмислено. Затова взе очистения фазан и се покатери към отвора.

— Има ли достатъчно жар? — попита Сандина. — Ще можем ли да изсушим на жарта и превръзките?

Думитрица и Емил, които дотогава напразно се бяха мъчили да ги изсушат, се удивиха на новото й хрумване. Много досетливо и умно беше това русо, слабичко момиченце.

Като се придържаше за облегалките на креслата и за стената, Сандина отново се покатери към отвора, излезе и почна да развява превръзките над жарта. Ала този път Ион не й обърна никакво внимание. Въртеше внимателно шиша, на който се печеше фазанът, и навремени поглеждаше встрани. Страшно се боеше от вълци.

„Защо ли ми е сърдит? — питаше се Сандина. — Нищо лошо не съм му сторила.“

Погледна го няколко пъти, без да смее да му заговори, после сгъна превръзките и ги подаде през отвора на момчетата долу.

Думитрица и Емил се съветваха за нещо. Взеха превръзките и не я повикаха долу. Тогава тя се върна пак при Ион.

— Вижда ли се нещо из гъсталака? — попита тя наивно.

— Остави ме на мира! Тебе какво те интересува? Да не ме смяташ за страхливец? — отвърна той сопнато, но в гласа му трепереше уплаха.

„Страх го е — помисли си Сандина. — Няма да го оставя сам!“

— Фазанът е готов! — обяви момчето, като скочи и изпъчи гърди. — Отивам из гората на разузнаване!

Сандина тръгна след него несъзнателно.

— Не отивай — зашепна му тя. — И Думитрица казваше…

— Няма значение! — перчеше се той. — Я недей вървя подире ми!

При такава обида друг път тя би се разплакала. Ала сега мислеше за опасността, която дебнеше това упорито момче.

Ще поддържа поне огъня, за да го види Ион. Съчките изпращяха и край огъня стана горещо.

Облаците се бяха разпръснали и слънчевата светлина се разливаше топла и приятна. Момиченцето не чувствуваше нужда да се гуши край огъня.

Отстрани се и заследи с поглед Ион. Освежените треви и туфи сега се изправяха под слънчевите лъчи. При всяка стъпка на момчето росните бурени се разклащаха и му поръсваха краката. Бръмбарите, дивите пчели и пеперудите излетяха из цветята и листата и закръжиха из въздуха. И птичките зачуруликаха на клоните, зацвъртяха и се заразпитваха, сякаш се виждаха след дълга раздяла. Неочаквано пред Ион подскочи някакво малко животинче, като малко сиво кученце. В същото време го видя и Сандина. Откъде се взе това мило и палаво кученце? Дали наблизо живееше някой? Или след него идваха хора?

Ион го повика при себе си и като го милваше, опита се да го заведе при отвора на тяхното скривалище.

Кученцето тичаше добродушно край момчето и го гледаше с черните си очички, светнали от радост.

Но изведнъж кученцето се спря и се извърна назад, подчинено сякаш на някаква тайна повеля. И момчето погледна назад през рамо и замръзна на мястото си. Сред няколко игриви вълчета, вълчицата се спусна разярена към похитителя на малката й рожба.

Ион се окопити внезапно и изтича към огъня. Слисана, чувствувайки, че земята се върти заедно с нея, Сандина размахваше несъзнателно на всички страни запалените клонки. Ион падна върху жарта, изгори се, изблъска момичето и го натика в отвора, после разрита с крака главните и вдигна облаци от искри. Бързо се вмъкна в отвора и се изтърколи, като събори креслата и заедно с тях и със Сандина се стовари на земята.

Думитрица и Емил бързо грабнаха две пушки с яки приклади. Ала Думитрица се размисли, избра една стрела, сложи бързо креслата едно върху друго и се покатери до отвора. Вълчицата обаче, доволна, че си беше върнала малкото, нямаше намерение да влиза в разпра. Отдалечаваше се към гъсталаците, заобиколена от вълчетата, които скачаха около нея и се галеха. Тя ги подканяше да се скрият ту под някои гъсти клони, ту под гъсти туфи, като ги побутваше с муцуна или е лапа, но те си играеха и се закачаха безгрижно, щастливи, че са на свобода. Когато престана да се чува тихото скимтене на звяра, Думитрица разбра, че опасността е преминала. Сандина едва успя да се измъкне изпод съборените кресла и сега опипваше насинените си лакти, рамене и колене. Станку гледаше изплашен от ъгъла си. А Ион не смееше вече да се обади и по намръщеното лице на Думитрица си даваше сметка, че не го очакват похвали.

Сините очи на Думитрица бяха потъмнели и блестяха като стомана. Спокойното му усмихнато лице сега беше страшно напрегнато. Извика провинения настрана и му каза:

— Ионе, аз смятах, че мога да разчитам на тебе, но съм се лъгал. Да бъдеш герой не значи да вършиш всичко на своя глава. Внимавай! Днес е четвърти ден, откак сме излезли от къщи. Трябва да спасим конете, а за това ще се налага да обезвредим Спъну. Трябва да действуваме много предпазливо. Ще атакуваме вече, но ако ти не се вразумиш, можем и без тебе!

Ион, който през цялото време стоеше с наведена глава, трепна възмутено. Как? Да го отстранят? Него? Точно него?

Но срещна погледа на Думитрица, изпълнен с упрек и решителност, и разбра, че е извършил голяма глупост. Трябваше поне да мълчи. Умърлуши се и само гледаше изпод вежди как всеки си върши работата. След малко усети, че лакътя го боли ужасно. Така се беше ожулил, че ръкавът му се беше окървавил. Неочаквано Сандина се доближи до него разтревожена, макар тя самата да беше цялата в драскотини и подутини. И отново Ион се видя жертва, за която се грижеха. Емил го превърза и той реши да остане така превързан, докато го видят всички момчета в село!

Изведнъж се чу силно бръмчене на самолет, който като че ли се сгромолясваше върху главите им. Децата се спогледаха. Друг път Ион би изтичал веднага навън да види, но сега, засрамен от случката с вълчицата, обуздаваше нетърпението си. Бръмченето на самолета продължи известно време над тях, после се отдалечи.

Надвечер децата отново притичаха до ниския свод.

Положението беше същото. Вратата беше здраво залостена с каменната чутура. Конете си стояха мирно и си хрупаха овес. Спъну, изтегнат в яслата, беше подложил лявата си ръка под главата, а в дясната държеше пистолет, сякаш очакваше някого. Като проследиха погледа му, децата разбраха, че крадецът беше поставил гредата до отвора, та ако Станку реши да си отмъсти, да се спусне по нея и така да му падне в ръцете. Нямаше съмнение, че планът му беше такъв, особено ако се съди и по това, че не беше запалил свещ. Значи дебнеше. Биваше ли да го нападнат при тия обстоятелства? Обаче ако се бавеха още, можеха да бъдат нападнати от другите бандити. Освен това и нощта настъпваше, а те не смееха да изведат конете в тъмнината, за да не се загубят. Спряха се в една от средните галерии да се съветват и да обмислят плана за нападение. Необходимо беше да участвуват и трите момчета. В случай на опасност или дори поражение единственото нещо, което Сандина трябваше да направи, беше, да продължи в тайната стая опитите на Емил да съобщи по радиопредавателя какво е положението им. Целия следобед Емил беше викал конефермата и беше упражнявал Сандина, която още преди два дена знаеше вече добре азбуката.

Сандина остана в тайната стая. Сменяше непрекъснато компресите на болния. Стъмняваше се и нея все повече я дострашаваше. Крадецът дишаше бързо с полуотворени очи. Колкото пъти докоснеше горещото му чело, Сандина трепваше уплашено, готова да побегне. Стъпките на момчетата се отдалечаваха и заглъхваха. Дали щяха да успеят?

Думитрица беше обмислял всичко продължително. Стратегическият план беше разгледан от тримата. Сега се въоръжиха с една мрежа от дебели въжета, едно одеяло, на което четирите ъгли бяха завързани с въжета, три щита, с които щяха да се бранят, няколко приклади от пушки и лъкове, които щяха да оставят под ниския свод в случай на крайна необходимост.

Когато стигнаха под ниския свод, видяха, че Спъну — спи, като заклан. Наистина ли спеше или се преструваше? За да предотвратят всяка измама, действуваха и те по същия начин, но с голяма предпазливост. Измъкнаха се •един по един от ниския каменен свод и се заровиха в сламата, разпиляна по земята на вълни. Затрупани с по купчина слама на гърба, те започнаха да се примъкват към яслата, дето спеше бандитът. Придвижването ставаше много бавно, за да не събудят подозрения в Спъну. Той продължаваше да лежи и да хърка. Само конете се поотдръпваха. Когато стигнаха до яслата, момчетата застанаха от двете й страни и приготвиха оръжието си. Застанаха така, та куршумът да не ги засегне, ако бандитът неочаквано се събуди и стреля. Та нали видяха, че стиска пистолет? Сложиха пред себе си щитовете, да им бъдат под ръка, нагласиха въжетата над одеялото, метнаха го изведнаж над Спъну и е учудваща бързина завързаха четирите краища за долните ъгли на яслата. Крадецът изкрещя, гръмна през одеялото и се опита да се измъкне, ала децата, прикривайки се под щитовете, завързаха краищата на въжената мрежа под яслата, като още веднъж ги преметнаха около Спъну. Краката на Спъну още ритаха. С други въжета децата овързаха и краката му.

Бандитът успя да гръмне още няколко пъти. Куршумите отидоха напразно. Той се мъчеше със страшна сила да се освободи. С едно върховно усилие успя да освободи ръцете си.

Опасността за децата беше явна. Те се опитаха да хванат ръцете на крадеца, но с дясната си ръка той развъртя една кама. Тогава Ион изтича и с донесения за миг приклад перна камата. Ударът изтръгна камата от ръката на крадеца и тя падна на земята. Плененият се разяри още повече. Той се замята, замъчи се да се освободи, като крещеше и ругаеше. Единият ъгъл на одеялото се измъкна от въжето и се събра под краката му. Очевидно беше, че Спъну няма намерение да се предаде.

Думитрица даде знак и трите момчета се напънаха и катурнаха яслата. По тоя начин Спъну остана захлупен на земята като в клетка. Децата натрупаха отгоре още една ясла, дъски и греди и с голяма мъка домъкнаха една от каменните чутури и го затиснаха и с нея.

Сега купът от тежести едва се поклащаше навремени. Прегракналите крясъци на пленения все повече пресипваха и се превръщаха в някакво хъркане. Чак сега Ион провря ръце през дървената решетка на яслата и почна да рови. Но чантата я нямаше. Изглежда крадецът се бе размислил и я беше скрил на друго място. Ала намери още един револвер и кутия патрони. Взе ги, вдигна от земята и камата, изправи се и запита другите с поглед. Децата останаха за момент нерешителни. Бяха се изморили. После занесоха оръжието и щитовете в дъното на ниския свод. След това тихичко отвориха вратата, за да изведат конете. Животните сами се втурнаха по коридора. Думитрица и Емил ги подтикваха леко, като ги милваха по хълбока и по шията.

В този момент се разнесоха познатите изсвирвания. Момчетата се вкамениха. Конете продължиха да излизат. Като си дадоха сметка, че табунът навярно щеше да бъде върнат от съучастниците на Спъну, момчетата изоставиха конете и се върнаха в скривалището си. Изглежда Спъну беше разбрал, че му идва помощ, и се беше умълчал. Децата се свряха зад първия завой на галерията и зачакаха. След малко чуха неразбрани гласове. Згаберча и Коцкан връщаха конете, викаха и псуваха и се мъчеха да освободят шефа си.

Скараха се и Згаберча тръшна на земята гредата, подпряна до отвора на стената.

— Чудя ти се, че си оставил гредата тук при прозореца, щом си бил сигурен, че Станку е избягал по нея. Или… си мислил да го пипнеш, ако се опита да те ограби?

Спъну бършеше потта си, пъхтеше и бърбореше нещо.

Децата разбраха, че Спъну не ги подозира. Той смяташе, че неговият неприятел, Станку, използувайки дълбокия му сън след продължителното напрежение, се е вмъкнал по гредата. Нападнат на тъмно и замаян още от съня, той не беше разбрал, че е нападнат от повече души.

— Кой дявол ни караше, господарю, да си вземем беля на главата с тоя непрокопсан Станку…

— Нямаше накъде — чу се дебелият глас на Коцкан. — Трябваше да се сдружим с него, за да не ни издаде. Той беше дежурен нея нощ, когато ти дойде да ни дириш. Ако не беше се въртял около къщата на дядо Аксенте, нямаше да те усети Станку. Бях ти, казал, че живея в петата къща, като почнеш от плета… Ти си броил надлъж, вместо нашир.

— И защо снощи не каза нищо на Коцкан за Станку? — запита Згаберча. — Мислех си тая нощ, че си го скрил, защото го търси милицията. Затуй дойдохме двамата. Ти какво ще кажеш? Да бягаме ли? Ония докараха самолет, бръмчаха над гората, пускаха позиви. Утре ще обградят гората…

Уморен, Спъну ги гледаше тъпо, с отворени уста. След доста време той се съвзе, напери се и каза заповеднически:

— Върнете се пак там. Опитайте се да ги заблудите поне малко… кажете, че сте видели децата, като слизали от Яломица към Дунава.

— Никой няма да ни повярва, господарю.

— Па ще почнат и нас да подозират.

— Тогава подпалете края на гората, за да им попречим да влязат, а ние ще се махнем и тримата.

— Господарю, аз имам жена… Згаберча го остави жена му, когато национализираха конефермата, дигна всичко, каквото имаха, взе и децата… Ами аз какво да правя?

Спъну се изчерви от яд и напсува Коцкан.

После двамата крадци се отправиха към вратата.

— Побързайте — подвикна им Спъну, като че ли се боеше да остане пак сам.

След това запали една стиска слама и освети с нея ниския свод, като се мъчеше да види по-надълбоко. Боеше се да не би неприятелят му да се е скрил там. И понеже нямаше смелост да влезе навътре, натрупа пред ниския свод греди и дъски и го запуши. Ион се върна бързо при запушения изход на ниската галерия и загледа между гредите. Успя да види как Спъну запали фенера, опита ловджийската пушка, оставена навярно от единия от крадците, и пак излезе. Дали Спъну щеше да се върне да спи тук? Или още тая нощ ще избяга заедно с конете?

Трите момчета се посъветваха и решиха всеки поред да стои тук да наблюдава Спъну и при нужда да повика и другите, които засега ще слязат в скривалището. Тръгнаха бавно опипом, оставяйки вратите полуотворени, за да не губят време с плочите. Когато стигнаха долу, почти се беше стъмнило. Сандина се беше сковала от страх, зъбите й тракаха и едва можеше да говори. Но въпреки това тя сложи масата и им каза, че усилията й да влезе във връзка с конефермата останали напразни. След като се навечеряха, Емил седна пак пред апарата. Другите останаха неподвижни. Опитът със Спъну трябваше да им вдъхне повече доверие в собствените им сили, но фактът, че бяха принудени да се оттеглят при появяването на другите двама крадци, ги обезкуражаваше. Мъчно им беше и като си помислиха, че са стояли спокойно в скривалището, когато над гората е летял самолетът и ги е дирил! Сега домашните им си мислеха, че са загубени или че са кой знае къде!

А ще могат ли да подновят борбата с крадците? Кой знае какво бяха скроили сега ония двамата и Спъну!

— А колко сполучливо пернах камата… — въздишаше Ион. — И как хубаво си лежеше Спъну под яслата… щяхме да си стигнем спокойно в къщи с конете, а той още нямаше да може да се измъкне.

Думитрица беше тъжен. Вярно е, крадците дойдоха по-рано, отколкото ги очакваха. Но и те проведоха нападението много късно! Единствен той беше виновен.

В тоя миг Емил каза:

— Тишина!

Сандина се приближи до него и заслуша.

Конефермата отговаряше! Кой беше хванал връзката?

Самата Александруца! Там бяха и Петрика, и Рижавия. Но ето, сега на апарата е бай Тоадер!

Децата така се развълнуваха, че макар да седяха на тъмно, за да не издават присъствието си, радостното им вълнение се чувствуваше по дишането. Как би се разскачал Ион от щастие! Как би хвърлил калпака си до тавана! И как би запляскала с ръце Сандина! Но трябваше да мируват и да пазят тишина.

— Намираме се в пещерата на крадците, в подземията на разрушения конак — съобщаваше Емил. — И четиримата сме тук, живи и здрави. Станку е при нас, ранен. Пещерата се намира във Вълчи дол, в долчинката, обрасла с храсти. Отличителни белези… Запустял кладенец и изгорял птичарник. Побързайте — казваше по-нататък Емил. — Атакувахме и щяхме да се върнем с конете, но идването на Коцкан и Згаберча ни попречи. Те са крадци. Побързайте — повтори Емил. — Крадците може да отидат другаде заедно с конете. Да задържим Станку. Дори и Спъну, ако ни нападне?

Емил беше прав. Едва сега Думитрица си спомни, че следите от огъня останаха като указание до отвора на тайната стая.

Емил слушаше, отговаряше, пак слушаше и той или Сандина обясняваха на другите за какво става дума.

Наистина ли са ги дирили със самолет? Ако знаеха, че тоя огромен, бръмчащ бръмбар, който чуха от скривалището си, е дирил тях!…

Сега се обаждаше ветеринарният лекар. Разбрали, че пазачът крадец развалил радиостанцията, когато научил, че децата са взели един апарат със себе си.

Уведомили бащата на Сандина и сега той бил в конефермата. Майката на Ион щяла да му купи нови дрехи… Децата да не мърдат от скривалището си и да не нападат. Животът им е по-важен от всичко. Милицията, подпомогната от хората на стопанството, щяла да обкръжи гората и Спъну щял да бъде заловен заедно с конете, с всичко. В момента, докато разговаряли, пристигнал Коцкан и бил арестуван. Згаберча успял да избяга. Да се завият добре и да спят, разбира се, ако смятат, че Станку не е опасен… Някой щял да остане дежурен край апарата в конефермата. Бай Тоадер се радвал за успеха на Думитрица и на целия отряд. Ионовата майка плачела за момчето си и вече не го наричала проклетник…

Емил се обърна към приятелите си. Боляха го очите, след като ги беше държал толкова време неподвижно приковани към лостчето на апарата. В мрака на тайната стая децата се мержелееха като светли сенки. Сега не знаеха какво им предстои да правят. Но се радваха, че всички от конефермата се бяха събрали в клуба да научат какво става с тях, да им се радват и да им се обадят с по няколко думи. И това им беше достатъчно. Все пак чувствуваха се герои. Има ли значение какво ще последва още! Нали те са спасителите на Сандина и откривателите на крадците… Да не говорим и за скритото съкровище тук в тая тайна стая, за което Емил не спомена нищо, понеже нямат доверие на Станку. Най-после и животът на тоя заблуден крадец, техен пленник, от когото можеха да изтръгнат кой знае какви сведения, се дължеше пак на спасителния отряд.

Ион беше забравил строгото мъмрене на Думитрица. Той смяташе, \че беше заличил провинението си с оня чудесен удар, с който изби камата от ръцете на Спъну…

— Нещо нечувано ще бъде — радваше се Ион и потриваше ръце. — Аз смятам, че ще ни посрещнат с музиката от града. А като ни видят и с… казана, вие знаете кой… повече от сигурен съм, ще ни издигнат паметници…

Децата прихнаха от смях. И понеже беше тъмно, не можеше да се разбере дали се смееха на Ионовите фантазии или и те смятаха, че заслужават музика и паметници…

— И в цялата страна те ни сочат за пример, и децата ще пишат съчинения за нас — продължи Ион, окуражен от доброто настроение на приятелите си.

— Победата не е само наша, а и на нашите отряди. Ако не бяхме се съветвали с другарката Александруца, ако не бяхме правили състезания в Голям вир, може би няма ще да имаме смелост да тръгнем.

Изведнъж горе на отвора се показа пламък. Осветени, децата се спогледаха разтревожени. Думитрица стана пръв и даде знак да се оттеглят в ъгъла, дето лежеше Станку. Децата застанаха там прави, прилепени плътно към стената, та и да надникнеше някой вътре, нямаше да види нищо. Пламъкът угасна, обаче изглежда околността бе обхваната от пожар, защото през отвора продължаваше да влиза светлина. Децата стояха неподвижни. Не може да се каже, че бяха спокойни. Скоро прашенето и бученето на пожара се засили. Чуха се писъци на уплашени птици, остро виене, квичене и скимтене. През отвора нахлуваше горещ въздух и дим. Децата потръпваха, като слушаха страшния вой навън.

— Не е чудно Спъну да е запалил храстите, за да се увери, че никой не се крие в тях — каза Думитрица.

Без да се колебае, Ион напипа креслата и се изкачи до отвора да види какво става навън. Наоколо всичко беше в пламъци. Той беше виждал пожари отдалеч. Но сега беше друго нещо. Тяхното подземно жилище беше под самото пожарище. Тънките стебла на храстите горяха и пръскаха искри на всички страни. Наполовина изгорели листа се откъсваха и падаха в съседните храсти като предвестници на разруха. Засилен от вятъра, пожарът бързо обгърна всичко наоколо и към небето се понесе гъст, червеникав дим.

Ион слезе бавно и мълчаливо. Това беше толкова красноречиво за приятелите му, които познаваха добре неговия темперамент, че не го запитаха нищо.

Децата и раненият закашляха, задавени от дима. Очите им почнаха да сълзят и те усещаха, че се задушават. Безсмислено беше да останат повече тук. Решиха да се преместят в една от галериите, свързани с обора. Галериите нямаха отвори и димът не можеше да проникне там. Докато другите преместваха ранения, Емил се помъчи да съобщи в конефермата за положението. Ала се сети, че антената е изгоряла, и отложи засега предаването. След като се настаниха в една от галериите, Думитрица отиде до ниския свод да разбере какво става в обора.

Той надникна между натрупаните греди и с учудване видя, че фенерът е запален и Спъну седи спокоен. Отворът горе беше добре запушен, но вратата беше отворена. Какво беше намислил тоя жесток крадец? Дали не смяташе да се самоубива под пламъците заедно с конете и враговете си, които се намираха, както предполагаше той, нейде наблизо? Но когато Спъну разтвори кожената чанта, за която Сандина и Ион му бяха разказали, и почна да брои парите, момчето си даде сметка, че пожарът има съвсем друга цел. Думитрица се върна при другарите си и им каза какво е видял. Решиха непрекъснато да има един на пост при ниския свод, за да са осведомени за това, което става там.

Беше към полунощ. Уморени през деня, изпълнен с преживелици, децата заспаха сгушени. Само Думитрица остана на поста си при струпаните греди. Спъну мърмореше и пресмяташе, като ходеше насам-нататък. Най-после се подпря на яслите и остана в очакване.

Понякога клепачите на момчето се затваряха за сън… Изморено от предния ден, то клюмаше и задрямваше. Ала колкото пъти брадичката му се удареше в гърдите, то трепваше и подскачаше. Времето напредваше. Като видя: че Спъну не мръдва, Думитрица тръгна назад, плъзгайки се по каменния под. Мина край заспалите си приятели, взе фенерчето и влезе в тайната стая. Димът беше се по-разнесъл. През отвора горе едва се забелязваше трептящ слаб отблясък. Навярно пожарът беше угаснал. Думитрица се покатери по креслата и се измъкна навън. Изправи се върху една купчина топли камъни и обхвана с поглед, околността. Долчинката димеше наоколо като огнище, в което бяха горели пръчки и бурени. На север и на изток гората мълчеше мрачна и тъжна. Само небето над нея светеше между облаците дим, подобни на призраци. Защото на запад и на юг зад Думитрица бушуваше огнен полукръг. Огненият полукръг беше доста далеч, но Думитрица виждаше с ужас високите горящи клони, като ръце, издигнати за помощ. Стволовете като грамадни въглени се поваляха на земята. Пожарът в гората представляваше гледка, изпълнена с толкова безнадеждност и отчаяние, че детето почувствува страшна мъка да притиска сърцето му. Възможно ли е един човек да предизвика такова бедствие? Към толкова много злини сега прибавяше и пожара, за да попречи на хората да го хванат, да разкрият разбойничествата му! Думитрица просто не искаше да повярва. Не издържа повече пред тая: тъжна гледка и отиде да събуди Емил, да се опитат заедно да поправят антената. Жицата беше останала много къса. Донесоха апарата до стената и го поставиха на креслата над сандъка. Изрязаха обгорената антена и когато излязоха да я поставят вън, Думитрица забеляза, че звездите бледнееха, потопени в белезникава мъгла.

Дали пожарът се беше разпрострял на изток или се зазоряваше? Ала светлата ивица на хоризонта растеше и осветяваше върховете на старите дървета. Долчинката представляваше черно пепелище. На юг гората още пламтеше.

Емил почна да предава последните новини. От конефермата веднага му отговориха. За да бъде сигурен, че господин Спъну няма да открие предаването, Думитрица отиде в галерията до обора да види какво става там. Като се приближи до входа на галерията, затрупан с греди, момчето видя светлина между гредите и чу гласа на Згаберча, който говореше бързо, прекъслечно и гласът му беше изпълнен със страх:

— Да бягаме! Нищо друго не ни остава! Милицията тръгна към гората заедно с хората. Тая вечер ни хванаха и както виждаш, аз се измъкнах. Но Коцкан остана в ръцете им. Казвах ти аз, на лошо мирише!

— Хм… Хм… — ръмжеше Спъну.

— Късмет имаме, че запали гората. Ама сега какво ще правим с конете? Ще ги оставим ли тук?

— Предпочитам да ги убия! — сопна му се разбойникът. — Как няма да ги вземем!? Ще ги закараме по на север. Гората нататък се разширява, краят и не можеш стигна. Ще пръснем конете тук-таме, ще ги скрием из гъсталаците. Добри пари ще спечелим с тях. И дамгосаното може да се изличи с негасена вар… Ще остане голям белег от изгореното вместо буквите.

— Тогава да ги изкараме. Към Микшунещ не можем да тръгнем, защото лъката е открита и всеки може да ни види. А и те поеха към Фиербинц и виж, че са изскочили насреща ни. Ще трябва да вървим на север, все през горите на Власия.

Скоро двамата крадци започнаха да подкарват конете към изхода. Чу се шум от струпването на животните и от тропота на копитата им. Думитрица се възползува от шума и бутна няколко дъски, за да вижда по-добре. Кобилите излизаха с кончетата и се отправяха по изходния коридор. Разбойниците останаха назад. Всеки напълни по една ловджийска пушка, Спъну преметна през гърдите си един ремък и закачи на него старата кожена чанта. После облече черната мушама и чантата остана под нея. Згаберча хвърли алчен поглед към чантата и се захили:

— Там държиш парите, а?

Спъну измърмори нещо в отговор и двамата излязоха. Значи крадците бяха заедно с конете. Без да се колебае, Думитрица отиде и събуди Ион, а на Сандина пошепна:

— Съобщи на Емил, че ние тръгваме. Стойте тук спокойно. Милицията се приближава към нас. Но ако крадците успеят да избягат с конете, целият ни труд ще отиде напусто.

Сандина замига в знак „а преданост и вярност, а Ион тръгна подир главатаря на отряда.

Значи все пак Думитрица се обляга повече на него — зарадва се Ион, — щом него е избрал да го придружава. Хе! Хе! Знаеше си той! Затърка ръце и следвайки примера на главатаря, блъсна с рамо барикадата пред галерията. Гредите се търколиха с шум. Момчетата влязоха в обора, огледаха се наоколо и поеха по следите на бегълците. Тръгваха без стрели и без тояги, само с щитовете, окачени на гърбовете им, компаса и бинокъла. Какво беше намислил Думитрица? Вървяха в тъмния сводест коридор. Тук като че ли нямаше жива душа, но те вървяха на пръсти, да не би кънтенето на стъпките им все пак да ги издаде. Когато стигнаха до вратата, хмеловата завеса се клатеше пред изхода като истинско перде, забравено в запустяла къща със счупени прозорци. Конете стояха пред вратата, струпани на едно място, побутваха се с муцуни, а сънливите кончета трепереха в утринния хлад.

Децата останаха скрити зад пердето от хмел. Тук пред изхода и наляво гората се беше запазила незасегната от пожара и от нея лъхаше свежест.

— Накъде да тръгнем? — попита Спъну. — Тия животни се боят да вървят през изгорялата долчинка, ясно е! Там, на север, още гори една ивица. Сякаш е наблизо до кладенеца. Я да се опитаме да я угасим и да подкараме конете.

Възседнаха бързо и се отправиха нататък. Ала щом навлязоха в опожарените гъсталаци, конете се запрепъваха и спряха.

— Пари им — каза Згаберча. — Да ги зарежем и най-добре да се измъкнем сами, само с тия. Нали виждаш, че едва се върви. Какво ще правим с целия табун?

Ядосан, Спъну шибна коня си с бич. Горкото животно се спусна напред, но веднага се изправи на задните си крака и силно изцвили. Спъну отново го удари. Същото стори и Згаберча. Ударите се чуваха ту звучно, ту тъпо. Децата излязоха от скривалището си и се смесиха с конете, като следяха с поглед и със свити сърца как двете животни се мъчат, насилвани, да вървят из жарта, изведнъж отдалеч долетя гърмеж от пушка.

— Милиция! — изсъска Спъну. — Промъкнали са се през пожара! Да имат да вземат! Затуй ли съм пазил аз конете?! Ще ги избия до един! Нито мои, нито техни!

— Съвземи се, господарю! Искаш и ние ли да им паднем в ръцете? Хайде върви напред! Встрани сякаш пуши по-малко.

Отново пришпориха конете си. Те подскочиха още малко напред, после отново се изпружиха разтреперани на задните си крака, задърпаха се и диво зацвилиха. Животните упорствуваха, бореха се отчаяно за живота си, който чувствуваха застрашен.

Конете, скупчени пред входа, бяха обхванати от тревога. Все повече трепереха и нервничеха. Кончетата цвилеха жално като невинни деца, обречени на гибел. Животните отстъпиха назад, струпаха се на едно място, после почнаха да се пръскат към свежата гора.

— Сега е моментът — каза Думитрица шепнешком и Ион разбра.

Метнаха се на два от конете и като ги потупваха по хълбоците и ги милваха по муцуните и по напрегнатите шии, подкараха ги, говорейки им тихичко:

— Хайде, Медина! Ленора! Мъндруца!

Изплашени, конете се събираха около децата. Децата се отправиха на изток отначало съвсем бавно, после тръгнаха ходом и накрая препуснаха.

Известно време зад тях се чуваше отчаяното цвилене на конете, бити от Спъну. После всичко утихна. С очи в компаса, Думитрица отблъскваше с ръка клоните, които му се изпречваха, и продължаваше да препуска в галоп.

Конете препускаха подире му, придружени от кончетата си. Ион яздеше след тях. Когато стигнаха в рядката гора, небето блестеше в пурпур. Думитрица спря на края на гората и зачака да се събере малкият табун. Когато и Ион се приближи, той му поръча:

— Внимавай! Ще държим медените щитове отзад, на гърба си, та ако крадците се спуснат да ни гонят и започнат да стрелят, да не ни убият. Ако улучат коня ти, просваш се на земята и оставаш неподвижен, похлупен от щита. За мене не бери грижа.

И продължиха пътя си. Лъката на Яломица изглеждаше безкрайна, ала далечината намаляваше под копитата, зажаднели да потичат на свобода по полето.

Горките животни! Тия красиви, великолепни, расови коне бяха стояли толкова време, наблъскани натясно в тъмното подземие! И тия нежни малки кончета, бъдещата гордост на конефермата, за които честните хора от стопанството бяха полагали толкова грижи!

Свежият утринен полъх, широкото поле и росната трева ободряваха конете и им възвръщаха игривостта.

Така си мислеше Думитрица, вперил поглед във върбите на хоризонта, зад които трябваше да стигнат. Наведен напред, впил ръце в шията на коня, той сякаш цепеше въздуха. Гривата на коня го шибаше по заруменялото лице, косите му се развяваха и сините му очи блестяха палаво и уверено.

Ей сега ще стигнат! Трябва да стигнат! Трябва да спаси приятелите си и конете.

На края на лъката се показа река Яломица, блеснала като сребро. Между върбите надничаше огнената зора, небето аленееше и огледалната повърхност на водата блещукаше. Ион се провикна отдире:

— Ура-а-а! «Пълноводната река Сенегал! Спасени сме!» — и като видя, че Думитрица не се обръща, продължи: — Яломица! Яломица!

Ала Думитрица смени посоката, отправяйки се към моста. Оттам беше по-лесно да се мине към Микшунеш, отколкото през брода на реката, който бе станал, кой знае колко дълбок.

Тъкмо тогава се чуха изстрели. Дали милицията е пристигнала? Да не би да ги смята за крадци и стреля по тях?

Думитрица обузда коня си, спря и загледа с бинокъла. Спъну идваше откъм гората. С насочена пушка той препускаше, със страшна бързина. Искаше да им пресече пътя към моста. Думитрица препусна като вихър. Почувствували сякаш опасността, конете го следваха и цвилеха уплашено. Изстрелите зачестиха. Два коня паднаха. Когато пак погледна назад, Думитрица видя как Ион падна на земята заедно с коня си. Спъну се приближаваше. Той мина край раненото момче, като изстреля още няколко патрона към него, и продължи към реката. Неочаквано Думитрица се изтърколи от коня си. Разбойникът летеше към него, с очи изскочили от орбитите. Момчето нямаше време да яхне друг кон. Добре, че бродът беше само на няколко крачки. То се затича нататък. Спъну стреля няколко пъти, без да го улучи, като крещеше:

— Няма да се изплъзнеш от ръцете ми! Ти ще ми платиш заради ония голтаци, дето обсебиха конете ми, и за всичко, което изпатих и има да патя!

Момчето скочи във водата и заплува към другия бряг. Ала когато Спъну понечи да скочи с коня си във водата, животното се отдръпна. «Защо ли разбойникът не стреля вече? Дали е свършил патроните?» — питаше се Думитрица.

Слязъл от коня, Спъну нагази в реката. Очите му гледаха кръвнишки. Той държеше пушката в ръка и удряше“ с нея там, където подозираше, че момчето плава под водата. После захвърли пушката и се гмурна надълбоко. Водата забълбука и се размъти. След малко над водата почнаха да се появяват ту момчето, ту Спъну. Най-после Спъну хвана момчето за крака. Скърцайки със зъби, той го повлече към един водовъртеж. Момчето се мъчеше да се измъкне, но Спъну го теглеше силно за глезена и плуваше с една ръка в размътената река. Водата сякаш се завъртя с още по-голяма сила. Безброй силни, въртеливи браздички шумяха, сплитаха се и ги теглеха към дъното. Дълбочината ги поглъщаше. Самият Спъну се зашемети и изтърва крака на момчето. Но Думитрица знаеше как да се измъква от водовъртежи. Той се отпусна леко на: гръб и водата го изтласка на повърхността като тапа. Гмурна се пак отвъд въртопа и изплува до брега. Изправи се задъхан и се взря назад. Видя, че Спъну се бори с водовъртежа. Ту главата, ту краката му се показваха над водата. После тялото му се завъртя като пън, потъна надолу и водата го погълна.

Някакво необикновено чувство разтърси гърдите на Думитрица. Той подскочи, без да съзнава какво иска да прави. След миг Спъну не се виждаше вече. Водата потече пак спокойна и блестяща. Далеч надолу из трептящите гънки на реката като че ли се мярна нещо черно, после всичко се успокои и Яломица затече несмущавана.

Момчето остана със зареян поглед. Цвиленето на конете отвъд реката и жалното цвилене на малките кончета го накараха да се опомни. Когато разбра, че Ион не дава никакъв признак на живот, той се спусна нататък. Ранен, свит под щита, Ион стенеше тихо. Думитрица го вдигна на гърба си, качи го до себе си на коня и се отправи към моста, съкрушен и ужасен от това, което се беше случило.

Ала сега насам препускаше една група конници. Бяха милиционери, придружавани от хора от стопанството, от селата Лунка и Микшунещ. Някои от хората почнаха да прибират конете. Двама милиционери успяха да заловят Згаберча и го вързаха стегнато да не мърда. Другите се отправиха с Думитрица към разрушения конак и влязоха в подземието, дето Емил и Сандина чакаха разтревожени до радиопредавателната станция.

Отпаднал от болките, причинени от раните му, Ион не можеше да мисли за нищо. По-късно, когато се събуди в една бяла стая, измит и превързан, и научи как бе завършила тяхната важна експедиция, затвори очи измъчен и за пръв път сълзи потекоха по бузите му. Тъкмо сега ли трябваше да лежи в болницата и да не може да влезе победоносно в стопанството заедно с целия отряд… И сигурно другите ще бъдат посрещнати от пионерите с барабани и тромпети… Ще има много хора… музика…