Четиридесет и петимата

Глава 1

В този момент някакъв човек, подбутван от служителя, с тежки стъпки влезе в залата.

— Аха! — възкликна бургмистърът. — Ти ли си, приятелю?

— Аз, господин бургмистър — отговори новодошлият.

— Монсеньор — каза бургмистърът, — това е човекът, когото изпратихме на разузнаване.

Новодошлият беше от онази категория фламандци моряци, които лесно могат да се познаят по характерната им външност — квадратна глава, сини очи, къс врат и широки рамена; той мачкаше с грубите си пръсти мокра вълнена шапка, а от безформените му подгизнали дрехи се стичаше вода.

— Охо! Този храбрец се е върнал с плуване — каза непознатият, и спря властния си поглед върху моряка.

— Да, монсеньор, да — потвърди морякът, — Шелда е широка и при това бърза.

— Говори, Гоес, говори — продължи непознатият, който знаеше добре каква чест оказва на един обикновен човек, като го нарича по име.

Той беше преценил правилно — от този миг Гоес започна да се обръща единствено към него, макар и да бе изпратен от друг.

— Монсеньор — започна морякът, — аз взех най-малката си лодчица. Казах паролата, минах през загражденията, образувани от нашите кораби, и се добрах до проклетите французи… Ах! Простете, монсеньор!

Гоес онемя.

— Стига, стига — усмихна се непознатият, — аз съм французин само наполовина — ще рече, проклятието ще ме порази наполовина — и той съчувствуващо кимна.

Гоес продължи:

— И така, гребях в тъмнината с увити в парцали гребла и изведнъж чух повикване: „Ей вие там, в лодката, кои сте?“ Реших, че викат мен и вече се готвех да отговоря напосоки, когато зад мен се чу: „Лодката на адмирала!“

Непознатият погледна командирите, сякаш ги питаше: „Какво ви казах?“

— В същата минута — продължи морякът — усетих силен тласък… Моята лодка започна да потъва, водата ме заля и аз потънах в речната бездна, но водовъртежите на Шелда познаха в мен стар приятел и отново видях небето. Тогава се досетих, че над мен е преминала адмиралската лодка, с която господин дьо Жоайоз се е връщал на своята галера. Само Бог знае какво чудо ме спаси.

— Благодаря, мой храбри Гоес, благодаря — каза принц Орански, щастлив, че неговите предположения се потвърждават. — Върви и никому нито дума!

Той пусна в ръката на Гоес здраво натъпкана кесия. Но за да си тръгне, морякът очевидно чакаше разрешение от непознатия.

Непознатият му направя знак, изразяващ благоволение, и Гоес се оттегли, зарадван много повече от милостта му, отколкото от щедростта на принц Орански.

— Е — попита бургмистъра непознатият, — какво ще кажете за това донесение? Нима мислите, че господин дьо Жоайоз се връща от лагера на галерата си само за да прекара спокойно нощта?

— Значи вие сте ясновидец, монсеньор? — възкликнаха гражданите.

— Не повече, отколкото монсеньор принц Орански, който, сигурен съм, е напълно съгласен с мен. Главното е, че аз познавам тези, които са отсреща — той посочи с ръка към полдерите. — И така, господа, вие трябва да имате пълна готовност, защото, ако позволите на врага да спечели време, той ще ви атакува много енергично.

— Какви са вашите предположения относно плана за действие на французите, монсеньор? — попита бургмистърът.

— Аз смятам за най-вероятно следното: пехотата се състои изцяло от католици и затова ще се бие отделно; конницата е от калвинисти и също ще се бие отделно. Флотът е подчинен на господин дьо Жоайоз — адмиралът пристигна скоро от Париж и ще пожелае да получи своята част от воинската слава. С една дума врагът ще атакува от три страни.

— Тогава да образуваме три отряда — предложи бургмистърът.

— Сформирайте един-единствен отряд, господа, от най-добрите воини, които имате. Останалите поставете да пазят градските укрепления. След това предприемете енергично нападение в момент, когато французите най-малко биха очаквали това. Иначе сте загубени.

— Какво ви казах, господа? — възкликна Мълчаливия.

— За мен е голяма чест — каза непознатият, — че без да подозирам, се оказах на едно мнение с най-добрия пълководец на нашия век.

Те се поклониха учтиво един на друг.

— И така — продължи непознатият, — вие яростно атакувате вражеската пехота и конница. И надявам се вашите командири ще успеят да отблъснат враговете.

— А корабите им? — възрази бургмистърът. — Сега духа от северозапад, те ще пробият нашите заграждения и след два часа ще са в града.

— Та нали имате в Сент-Мари само на една левга оттук шест стари кораба и тридесет лодки. Това е вашата барикада, преграждаща Шелда.

— Да, да, монсеньор, точно така. Но откъде знаете тези подробности?

Непознатият се усмихна.

— Както виждате, зная — отговори той. — Точно там ще се реши изходът на битката.

— В такъв случай — продължи бургмистърът — трябва да изпратим подкрепление на нашите храбри моряци.

— Напротив, вие можете да използувате смело тези четиристотин души. Там ще бъдат достатъчни само двадесет съобразителни, смели и предани.

Антверпенците бяха поразени.

— Съгласни ли сте — попита непознатият — с цената на вашите шест стари кораба и тридесетте ви овехтели лодки да разгромите френския флот?

— Нашите кораби и лодки не са толкова стари — спогледаха се антверпенците.

— Е, какво пък — възкликна непознатият, — кажете каква е тяхната цена и тя ще ви бъде заплатена!

— Монсеньор — отговори бургмистърът след кратко съвещание с десетниците и стотниците от градското опълчение, — ние сме търговци, а не знатни господа, затова може да ни бъде простена известна нерешителност. Заради общото благо обаче ние сме готови на жертви. Така че разпореждайте се с нашите заграждения, както намерите за добре.

— Кълна се, монсеньор — се намеси Мълчаливия, — за десет минути вие получихте от тях това, което аз не успях за половин година.

— И така, господа, ето какво ще направя: французите начело с адмиралската галера ще се опитат да пробият вашите заграждения. Аз ще удвоя веригите, опънати през реката, но ще оставя между тях и брега пролука, достатъчна, за да се промъкне неприятелският флот сред вашите кораби и лодки. Тогава двадесетте храбреци, които оставих, ще закачат френските кораби с абордажните куки и ще запалят вашите заграждения, напълнени със запалителни вещества, а сами ще отплуват бързо с лодка.

— Чувате ли! — възкликна Мълчаливия. — Френският флот ще изгори докрай.

— Да, целият — потвърди непознатият, — освен това французите не ще успеят да отстъпят нито по море, нито по суша, защото вие ще отворите шлюзовете на Мехелен, Берхем, Лиер, Дюфел и Антверпен. Отблъснати в началото от вас, подгонени след това от разбушувалите се води, французите ще бъдат удавени, изтребени, унищожени.

Командирите закрещяха възторжено.

— Но има една пречка — каза принц Орански.

— Каква е тя, монсеньор? — попита непознатият.

— Че за да се разпратят съответните заповеди ще бъде необходим цял ден, а ние разполагаме само с един час.

— Един час е достатъчен — заяви непознатият.

— Но кой ще предупреди флотилията?

— Тя е предупредена.

— От кого?

— От мен. Ако тези господа бяха отказали да ми я предоставят, щях да купя всички кораби.

— Ами Мехелен, Лиер, Дюфел?

— Пътьом се отбих в Мехелен и Лиер и изпратих сигурен човек в Дюфел. Французите ще бъдат разбити в единадесет часа, флотът ще изгори в полунощ, неприятелят ще бъде обърнат в бягство в един часа през нощта, а бентовете ще бъдат отворени в два. Цялата равнина ще се превърне в бушуващ океан, който наистина ще погълне къщи, поля, гори, селища, но в същото време, повтарям, ще унищожи и французите.

Тези думи бяха посрещнати с мълчание, изразяващо близък до ужаса възторг; след това фламандците заръкопляскаха бурно.

Принц Орански се приближи до непознатия, подаде му ръка и каза:

— И така, готово ли е всичко от наша страна, монсеньор?

— Да, готово е — отговори непознатият, — но аз мисля, че французите също са готови. Вижте!

И той посочи военния, който тъкмо повдигаше тежката завеса.

— Монсеньор, господа — доложи офицерът, — съобщиха ни, че французите са напуснали лагера и се приближават към града.

— На оръжие! — възкликна бургмистърът.

— На оръжие! — повториха всички присъствуващи.

Непознатият ги спря.

— Момент, господа — чу се неговият нисък, повелителен глас, — длъжен съм да ви дам последното и най-важно указание.

— Говорете! Говорете! — възкликнаха всичка в един глас.

— Французите ще бъдат изненадани, следователно няма да има битка, даже отстъпление, а бягство. За да бъде преследването успешно, трябва да се освободите от излишните неща. Свалете вашите брони! Дявол да го вземе!… Заради тези брони, които сковават движенията ви, вие загубихте всички битки, които трябваше да спечелите!

И непознатият посочи широките си гърди, покрити само с кожена куртка.

— В боя ще бъдем всички заедно, господа командири — продължи непознатият, — а сега вървете на площада пред Кметството; там вашите хора ви очакват в боен строй. Ние ще дойдем там след вас.

— Благодаря ви, монсеньор — каза принц Орански на непознатия, — вие с един замах спасихте и Белгия, и Холандия.

— Трогнат съм от вашите думи, принце — отговори непознатият.

— Но ще се съгласите ли вие, монсеньор, да извадите шпагата си срещу французи? — попита Вилхелм Орански.

— Ще се постарая да се сражавам срещу хугеноти — усмихна се непознатият.

Глава 2

В мига, в който градският съвет в пълен състав излизаше от Кметството, от всички страни се раздадоха страшни викове.

Едновременно загърмя и артилерията.

Оръдейната стрелба изненада французите, предприели своя нощен поход с пълната увереност, че ще намерят заспалия град неподготвен.

Оръдията стреляха непрекъснато от антверпенските укрепления, но в тъмнината ефектът от стрелбата им беше нищожен: французите продължаваха мълчаливо своя път с онова пламенно безстрашие, което винаги проявяваха при настъпление.

Но изведнъж градските врати се разтвориха и от тях тичешком заизлизаха въоръжени хора, движени, противно на французите, не от стремителна разпаленост, а от някаква мрачна решителност.

Това бяха фламандците, тръгнали в плътни редици срещу врага, а над тях артилерията продължаваше да стреля.

Тутакси се завърза бой: сражават се яростно, сабя и нож се сблъскват със звън, копие се кръстосва с острие на кинжал; пламъци, избухващи при всеки изстрел от аркебуза или пистолет, осветяват обагрени с кръв лица.

В същия миг откъм Сент-Мари се донасят един след друг оглушителни взривове и над града, като огнен сноп, се издига огромно зарево. Там настъпва Жоайоз: задачата му е да извърши диверсия — да пробие отбранителните заграждения на Шелда, а след това да проникне със своя флот в сърцето на града.

Във всеки случай французите се надяват много на това.

Но нещата придобиват друг характер.

Вдигнал котва, Жоайоз със своята адмиралска галера начело на френския флот плаваше по вятъра, който гонеше корабите напред срещу течението. Всичко беше готово за битката: моряците на Жоайоз, въоръжени с абордажни саби, се построиха на кърмата; канонирите със запалени фитили не се отдалечаваха от оръдията; марсовите моряци, приготвили ръчни бомби, бдяха на мачтите и накрая, отбрани матроси, въоръжени с брадви, бяха готови да нахлуят на палубите на вражеските кораби.

Седемте кораба на Жоайоз, подредени във вид на клин, чието острие беше адмиралската галера, изглеждаха като грамада от исполински призраци, плъзгащи се безшумно по водата. Младият адмирал, облечен в разкошна броня, беше заел мястото на старши лейтенанта и като се навеждаше над бушприта, се опитваше да проникне с поглед в нощната мъгла.

Скоро в мрака изплуваха смътните очертания на загражденията: те изглеждаха изоставени, пусти; но в тази коварна страна такава безлюдност предизвикваше несъзнателен страх, още повече че нито веднъж французите не чуха вик: „Кой идва?“

Моряците виждаха в това мълчание само едно нехайство, което ги радваше; адмиралът, по-далновиден, усещаше някаква хитрост, която го плашеше.

Най-после носът на адмиралската галера се вряза в центъра на загражденията и под нейния натиск цялата тази подвижна маса, отделните части на която бяха закрепени с вериги, поддаде, но не се разкъса.

В мига, в който на моряците с брадвите беше дадена заповед да нахлуят на вражеските кораби, за да разделят загражденията, множество абордажни куки, хвърлени от невидими ръце, се закачиха и корабните въжета на френските галери.

Фламандците бяха предугадили замисления от французите маньовър.

Жоайоз си помисли, че враговете го предизвикват на решителен бой. Той прие предизвикателството. Абордажните куки, хвърлени от негова страна, здраво съединиха вражеските и френските кораби. След това той грабна брадвата от ръцете на някакъв моряк и с вик: „На абордаж! На абордаж!“ — пръв скочи на най-близкия неприятелски кораб.

Офицерите и матросите се втурнаха след него със същия вик; но никакъв глас не прозвуча в отговор, никой не оказа съпротива при това нахлуване. Те видяха само как три лодки, пълни с хора, бързо се отдалечиха, разсичайки водата със силни удари на веслата.

Французите стояха озадачени на завладените от тях без бой кораби.

Внезапно Жоайоз чу под краката си неясен шум, а въздухът замириса на сяра.

Страшна мисъл го прониза; той изтича до люка и вдигна капака — вътрешността на кораба гореше.

В този миг по цялата линия се чу вик: „На корабите! Назад, на корабите!“

Жоайоз, който пръв скочи на вражеския кораб, го напусна последен.

Тъкмо успя да стъпи на борда на своята галера, когато на палубата на кораба, напуснат преди миг от него, забушува огън.

Като изригващи от много вулкани, отвсякъде се издигаха пламъци, всяка лодка, всеки кораб бяха кратери; френските кораби, които бяха по-големи, се извисяваха като над огнена бездна.

Веднага бе дадена заповед да се отрежат въжетата, да се разкъсат веригите, да се свалят абордажните куки; матросите се катереха по мачтите с пъргавината на хора, убедени, че в бързината е спасението на живота им.

Изведнъж едновременно избухнаха двадесет взрива: френските кораби бяха разтърсени до основи, вътрешността им затрещя.

Гърмяха оръдията, които отбраняваха подвижната преграда; заредени докрай от неприятеля и след това изоставени, те се самовзривяваха.

Като исполински змии огнени езици се издигаха около мачтите, обвиваха реите, облизваха обшитите с мед френски кораби.

Жоайоз, който стоеше невъзмутимо сред морето от огън и с властен глас даваше заповеди, приличаше в своята разкошна броня на приказен саламандър.

Но скоро взривовете станаха още по-мощни, по-разрушителни: вече не гърмяха оръдията, разпръсквайки се на хиляди парчета — пламваха ту погребите с барут, ту се взривяваха самите кораби.

Докато се надяваше да разкъса смъртоносните обятия, Жоайоз се бореше с всички сили; но сега всяка надежда за успех изчезна; огънят се прехвърли на френските кораби и всеки път, когато се взривяваше неприятелски кораб, върху палубата на адмиралската галера се изливаше огнен дъжд.

Взривявайки се, антверпенските кораби отвориха загражденията, но френските галери не бяха в състояние да продължат пътя си — сами обхванати от пламъци, те се носеха по волята на вълните, като влачеха след себе си жалките отломки от някой вражески брандер, обгърнал ги със своите огнени пипала.

Жоайоз разбра, че продължаването на борбата е безсмислено; той даде заповед да спуснат лодките и да отплават към левия бряг.

Сам той остана на палубата, докато и последният моряк от екипажа не се настани в лодките. Но тъкмо бе успял да достигне брега, когато адмиралската галера се взриви, осветявайки от едната страна очертанията на града, от другата — водния простор.

През това време крепостната артилерия млъкна — не защото битката бе станала по-малко гореща, а точно обратното, защото сега фламандците и французите се биеха гърди в гърди и беше невъзможно, вземайки на прицел едните, да не бъдат поразявани другите.

Калвинистката конница атакува на свой ред и извършва чудеса: конниците със своите шпаги разбъркват редиците на фламандците, тъпчат ги с копитата на конете си; но ранените разпорват с брадви коремите на конете.

Въпреки тази блестяща кавалерийска атака във френските редици настъпва объркване, тъй като от градските врати излизат непрекъснато свежи батальони, атакуващи веднага армията на херцог д’Анжу.

Изведнъж почти до самите стени на града се раздава вик: „Анжу! Анжу! Франция!“ — ужасен натиск принуждава фламандците да трепнат.

Този поврат е извършен от адмирал Жоайоз: хиляда и петстотинте моряци, въоръжени с брадви, под негово предводителство се нахвърлят върху врага; те трябва да отмъстят за своя обхванат в пламъци флот и за двете стотици свои изгорели или удавили се другари.

Отрядът фламандци, атакуван от Жоайоз, бе изтребен като шепа зърна от ято птици.

Опиянени от първия успех, моряците продължаваха да настъпват.

Херцог д’Анжу виждаше горящия флот като далечно сияние. Чувайки оръдейните изстрели и грохота на взривяващите се кораби, той предполагаше, че се води жесток бой, който, естествено, ще завърши с победа на Жоайоз; нима можеше да се предположи, че няколко фламандски кораба ще победят френския флот!

Всеки момент той очакваше донесение за извършеното от Жоайоз нападение, когато неочаквано му съобщиха, че френският флот е унищожен, а Жоайоз със своите моряци се е врязал в средата на фламандската войска.

Тогава херцогът се обезпокои много. Флотът осигуряваше отстъплението, а следователно и безопасността на армията.

Той изпрати заповед до калвинистката конница за подновяване на атаката; измъчените конници и коне стегнаха редиците, за да се хвърлят срещу антверпенците.

В суматохата на битката се чуваше гласът на Жоайоз, който крещеше:

— Дръжте се, господин дьо Сент-Енян!… Франция! Франция!…

Като жътвар, готвещ се да събере реколтата от изкласилата нива, той косеше със своята шпага враговете; изнеженият кралски любимец, надянал броня, беше придобил митичната сила на Херкулес.

Чувайки този глас, който заглушаваше шума на битката, виждайки тази шпага, проблясваща в мрака, пехотата отново се изпълни с мъжество и следвайки примера на конницата, напрегна всички сили и възобнови боя.

Тогава от града излезе този, когото наричаха монсеньор, яхнал породист вран кон.

Той беше в черни доспехи, тоест в шлем, броня, железни ръкавици и набедреници — всичко от черна стомана; следваха го петстотин конници на прекрасни коне, които принц Орански бе дал под негова команда.

В същото време от противоположните врати тръгна и сам Вилхелм Мълчаливия начело на отбрана пехота, която не беше влизала в бой.

Конникът в черните доспехи побърза да отиде там, където се нуждаеха най-много от помощ — мястото, където се сражаваха Жоайоз и неговите моряци.

Фламандците познаха конника и му направиха път с радостни викове:

— Монсеньорът! Монсеньорът!

Жоайоз насочи коня си право срещу черния конник и двамата се вкопчиха в битка. Един от ударите на противника попадна точно в гърдите на Жоайоз, но шпагата отскочи от бронята и само одраска до кръв рамото му.

— А! — възкликна младият адмирал, усетил острието. — Той е французин и освен това сме имали един и същи учител по фехтовка!

Като чу това, непознатият се извърна и поиска да се отдалечи:

— Ако си французин — му извика Жоайоз, — ти си предател, защото се сражаваш срещу своя крал, своята родина, своето знаме!

В отговор непознатият се върна и с още по-голямо ожесточение нападна Жоайоз.

— Виж — извика му адмиралът — как постъпват, когато се сражават за родината си! Чистото сърце и честната ръка са достатъчни, за да защитят глава без шлем и чело без забрало.

И като разхлаби ремъците на своя шлем, той го хвърли далече от себе си, откривайки благородната си, красива глава; очите му гледаха гордо и с юношеска разпаленост.

Вместо да последва този доблестен пример, конникът в черните доспехи глухо изръмжа и вдигна шпага над незащитената глава на своя противник.

— А! — отрази удара с вик Жоайоз. — Познах, че си предател! Така че умри като предател!

И притискайки непознатия, той нанесе два или три удара, единият от които попадна в отвора на спуснатото забрало.

— Ще те убия! — мълвеше младият мъж.

Непознатият се канеше да нападне на свой ред, но тогава пристигна ездач и му пошепна на ухото:

— Монсеньор, прекратете тази схватка: вашата намеса е необходима ето там.

Непознатият погледна в посоката, показана му от пратеника и видя че редовете на фламандците се огъват под натиска на калвинистката конница.

— Наистина — каза той мрачно, — ето тези, които търсех.

След четвърт час французите започнаха да се отдръпват по цялата линия.

Господин дьо Сент-Енян вземаше всички мерки неговите хора да отстъпват по възможност организирано.

Но от града излезе, последният, съвсем свеж отряд — конница от петстотин души, пехота от две хиляди — и атакува изтощената, вече отстъпваща армия. Този отряд се състоеше от стари воини на принц Орански, воювали някога с херцог Алба, с дон Хуан, с Реквезенс и Александър Фарнезе.

Французите бяха принудени да напуснат бойното поле и да отстъпят по суша, понеже флотът, на който се разчиташе в случай на поражение, беше унищожен.

Въпреки хладнокръвието на вождовете и храбростта на войниците сред французите започна неописуемо безредие.

Точно тогава непознатият начело на своя отряд, който не беше изразходвал силите си в боя, налетя върху бягащите и отново срещна в ариергарда Жоайоз с неговите моряци, две трети от които вече бяха паднали като храбреци.

От своя страна фламандците, свалили броните по настояване на този, когото наричаха монсеньор, преследваха армията на Анжуеца, без да й дават нито минута почивка.

При вида на този чудовищен разгром в сърцето на непознатия трепна нещо подобно на разкаяние.

— Достатъчно, господа, достатъчно — каза на френски той на своите хора. — Тази вечер ги прогониха от Антверпен, след седмица ще ги прогонят от Фландрия; да не молим за повече Бога на войната!

— А! Той е французин! Французин! — възкликна адмиралът. — Аз познах, той е предател! Бъди проклет и нека те порази смъртта, която заслужават предателите!

Това гневно проклятие очевидно смути този, който не трепна пред хиляди шпаги; той обърна коня си… и победителят побягна едва ли не със същата бързина, с която бягаха победените.

Но отстъплението на един-единствен враг не промени положението на бойното поле; страхът е заразителен, той успя да обхване цялата армия и под въздействието на тази безразсъдна сила войниците бягаха, колкото им държат краката.

Всичко това ставаше по времето, когато по заповед на монсеньора се отваряха бентовете и шлюзовете. От Лиер до Мехелен всяка рекичка, всеки канал, излезли от своите брегове, потопяваха низините в бушуваща вода. Бегълците обаче още нищо не подозираха.

Жоайоз нареди на своите моряци да спрат за нощуване; бяха останали общо осемстотин души и само сред тях след този разгром се бе запазило някакво подобие на дисциплина.

Начело на бягащата войска беше херцог д’Анжу; яздейки отличен кон в компанията на слугата, който водеше за юздата друг кон, той се движеше бързо, като че ли нямаше никакви грижи.

— Той е негодник и страхливец — казваха някои.

— Той е храбрец и поразява със своето хладнокръвие — говореха други.

Почивката продължила от два до шест сутринта, даде на хората сили, за да продължат отстъплението.

Но нямаше и помен от нещо за ядене.

Всички се надяваха да намерят подслон в Брюксел: този град се бе подчинил по-рано на херцог д’Анжу и там той имаше много привърженици.

В Брюксел, тоест на някакви си осем левги от мястото, където се намираше разбитата френска войска, можеше да се намери храна, удобни квартири, а след това да се възобнови прекъснатата кампания.

Като спря между Гебокен и Гекгут, херцог д’Анжу се разпореди закуската да бъде поднесена в една селска колиба. Съдейки по всичко, нейните жители я бяха напуснали предната вечер; в огнището още тлееше огън.

Решили по примера на своя предводител да се подкрепят, войниците и офицерите започнаха да търсят наоколо, но скоро с учудване и страх установиха, че всички къщи са празни и жителите, отивайки си, са отнесли със себе си почти всички припаси.

Господин дьо Сент-Енян лично огледа три къщи, когато му съобщиха, че на две левги в диаметър, с други думи — в цялата местност, заета от френските войски, няма жива душа.

Като чу тази вест, господин дьо Сент-Енян се намръщи и направи своята привична гримаса.

— На път, господа, на път! — призова той своите офицери.

— Но, генерале — възразиха те, — капнали сме, умираме от глад.

— Да, но сте живи, а ако останете тук още един час, сигурно ще сте мъртви; може би и сега вече е твърде късно.

Господин дьо Сент-Енян не можеше да каже нищо определено, но той долавяше, че зад тази безлюдност се крие страшна опасност.

Продължиха по-нататък. Херцог д’Анжу яздеше отново пред главния отряд, господин дьо Сент-Енян предвождаше средната колона, Жоайоз беше в ариергарда.

Скоро изостанаха още две-три хиляди души — някои омаломощени от раните, други — от умора; те лягаха на тревата или под сянката на дърветата, изоставени от всички, отчаяни, измъчвани от мрачни предчувствия.

С херцог д’Анжу останаха не повече от три хиляди боеспособни войници.

Глава 3

Докато се развиваха тези страшни събития, предвестници на още по-жестоко бедствие, двама пътници, яхнали отлични першерони, излязоха от градските врати на Брюксел по пътя за Мехелен в прохладната нощ.

Всеки срещнат, видял ги как спокойно яздят по осветения от луната път, би ги помислил за пикардийски амбулантни търговци, които тогава пътуваха от франция до Фландрия и обратно, търгувайки оживено и в двете страни.

Но ако вятърът донесеше до случайно срещнатия човек откъс от разговора, който пътниците водеха помежду си, това погрешно мнение би се променило коренно.

Най-странни бяха първите реплики, които двамата размениха, след като се отдалечиха на половин левга от Брюксел.

— Госпожо — каза по-набитият на по-стройния, — вие бяхте права, като решихте да тръгнем през нощта. Благодарение на това ще пристигнем в Антверпен след два дни, тъкмо тогава, когато принцът ще дойде на себе си от своето опиянение и след като е бил на седмото небе, ще благоволи да обърне поглед към земята.

Спътникът, който бе назован „госпожо“ и който въпреки мъжките дрехи не възрази срещу подобно обръщение, отговори с нежен и едновременно твърд глас:

— Приятелю мой, повярвай ми, ние трябва, колкото се може по-скоро, да превърнем нашите намерения в действителност, защото не съм от тези, които вярват в предопределението. Ако ние самите не започнем да действуваме, а предоставим това на Бога, не си струваше да изтърпим толкова мъки, за да дочакаме днешния ден.

В същия миг порив на северозападния вятър ги обгърна с леден дъх.

— Вие треперите, госпожо — каза по-възрастният пътник, — наметнете си плаща.

— Не, Реми, благодаря ти; знаеш, че не изпитвам вече нито физическа болка, нито душевни терзания.

Реми вдиша очи към небето и потъна в мрачно мълчание. От време на време той спираше коня и се обръщаше, тогава неговата спътничка, безмълвна като конна статуя, го изпреварваше малко.

След едно от тези кратки спирания тя попита:

— Никого ли не виждаш зад нас?

— Не, госпожо, никого.

— А конникът, който ни настигна през нощта във Валансьо и ни разглежда дълго и учудено?

— Не го виждам вече.

— Реми — каза дамата, като се приближи плътно до него, сякаш се опасяваше, че някой ще я чуе на този пустинен път, — Реми, а не ти ли се струва, че той прилича на…

— На кого, госпожо?

— Във всеки случай по ръст и телосложение — не видях лицето му — прилича на онзи нещастен младеж…

— Не, госпожо, не — възрази Реми, — той не ни последва: имам основателни доводи да смятам, че е взел отчаяно решение, отнасящо се само за него.

— Уви, Реми! Всеки от нас носи своя кръст. Дано Господ облекчи участта на този нещастен юноша!

На въздишката на своята господарка Реми отговори с подобна въздишка и те, продължиха мълчаливо пътя си. Около тях също цареше мълчание, нарушавано само от кънтенето на копитата по сухата, твърда настилка на пътя.

Така минаха два часа.

Когато пътниците влизаха във Вилворд, Реми чу тропота на галопиращ кон.

Той спря, гледа дълго в далечината, но зорките му очи напразно се опитваха да разкъсат нощния мрак.

— Госпожо — каза той на своята спътничка, — вече се зазорява; приемете съвета ми: да спрем тук — конете са уморени, а и ние се нуждаем от почивка.

— Реми — отговори дамата, — вие безуспешно се мъчите да се преструвате пред мен. Разтревожен сте от нещо.

— Да, от състоянието на вашето здраве, госпожо; повярвайте ми, такова уморително пътуване не е по силите на една жена. Аз самият едва…

— Постъпете, както намерите за добре — отговори Диана.

— Тогава, нека влезем в тази уличка, в края на която блещука фенер — сигурен знак, че там има странноприемница; побързайте, моля ви.

— И тъй, вие сте чули нещо?

— Да, като че ли конски тропот. Наистина струва ми се, че бъркам, но за всеки случай ще поостана малко, за да се убедя дали моите подозрения са обосновани, или не.

Диана пришпори коня си и го насочи в дългата криволичеща уличка. Реми я остави да мине, след това скочи на земята и пусна поводите на коня си, който, разбира се, веднага последва коня на Диана.

Самият Реми се скри зад крайпътния стълб и зачака.

Диана почука на вратата на странноприемницата, зад която по отдавнашен фламандски обичай дремеше слугиня с широки рамене и силни ръце.

Слугинята тутакси отвори входната врата и радушно посрещна пътешественика или по-точно пътешественичката. След това отвори на конете широката сводеста порта и те се втурнаха през нея, усетили конюшнята.

— Аз чакам своя спътник — каза Диана, — ще поседя край огъня; няма да си лягам, докато той не дойде.

В това време Реми причакваше конника, за чието присъствие бе предупреден от конския тропот по пътя.

Реми видя как той стигна до уличката и като зърна фенера, забави ход; очевидно се колебаеше — да продължи ли пътя си, или да се насочи към странноприемницата.

Реми стисна ножа. „Да, това е той — си каза верният слуга. — Той е тук, в този край, и отново ни преследва. Какво иска?“

Конникът скръсти ръце на гърдите си; конят дишаше тежко и протягаше шия.

Конникът стоеше безмълвен; лесно бе човек да се досети, че се пита дали да се върне, напред ли да препусне, или пък да почука в странноприемницата.

— Те са продължили — промълви пътникът. — Е, какво, тогава на път!

И като дръпна юздата, той продължи своя път.

„Утре — мислено реши Реми — ще тръгнем по друг път.“

Той се присъедини към Диана, която го чакаше с нетърпение.

— Е, какво — шепнешком попита тя, — преследва ли ни някой?

— Никой, аз греша. Освен нас на пътя няма никого, можете да спите съвсем спокойно.

— О! Не ми се спи, Реми, вие знаете това.

— Тогава поне вечеряйте, госпожо, от вчера не сте яли.

— На драго сърце, Реми.

Отново събудиха нещастната слугиня; тя се отнесе към това така добродушно, както и първия път; като разбра какво се иска от нея, тя извади от бюфета пушен бут, печен заек и сладко. След това донесе кана с пенлива бира. Реми седна на масата до своята господарка, взе хляб и започна да яде, отпивайки бира.

— А месото? — попита слугинята. — Защо не си взимате от месото, господине?

— Благодаря, дете мое, не искам.

Слугинята плесна с ръце, изразявайки по този начин учудването си от необичайната умереност на непознатия.

Като разбра, че този жест на слугинята изразиха известно разочарование, Реми хвърли на масата сребърна монета.

— О, Господи — възкликна слугинята, — не ми е нужно толкова, за двамата дължите шест дение.

— Оставете за себе си монетата, мила — каза пътешественичката. — Ние двамата, брат ми и аз, ядем малко, но съвсем не бихме желали от това да пострада вашият доход.

— Кажете, дете мое — попита Реми, — има ли друг път оттук за Мехелен?

— Има, господине, но много лош; затова пък… главният път е много хубав.

— Знам, дете мое, знам. Но трябва да пътувам по другия.

— Е, какво… исках само да ви предупредя, защото вашият спътник е жена и този път за нея ще бъде двойно по-тежък, особено сега.

— Защо, дете мое?

— Защото тази нощ сума народ от колиби и селища отива към околностите на Брюксел.

— Кой се преселва?

— Всички, които живеят в колиби, селца, градчета, където няма нито бентове, нито укрепления.

— Много е странно — промълви Реми.

— Ние също ще заминем на зазоряване — продължи слугинята, — всички от нашия град ще заминат. Вчера в единадесет часа през нощта по каналите и междуселските пътища подкараха целия добитък към Брюксел; ето защо на този път, за който ви казах, сега сигурно не можеш да се разминеш от коне, талиги и хора.

— Защо не вървят по главния път?

— Не знам: такава е заповедта.

Реми и неговата спътничка се спогледаха.

— Но ние можем да пътуваме по другия път, нали? Все пак отиваме в Мехелен!

— Мисля, че, да, само ако не предпочетете да тръгнем както всички за Брюксел.

Реми погледна своята спътничка.

— Не, не, да тръгваме веднага за Мехелен! — скочи Диана.

Конете не бяха разседлани още; Реми помогна на спътничката си да стъпи в стремето, след това сам яхна коня — и утрото ги завари вече на брега на Диле.

Глава 4

Опасността, която безпокоеше Реми, не бе ги отминала напълно, тъй като разпознатият от него през нощта конник, като измина четвърт левга от Вилворд и не видя никого на пътя, се убеди, че тези, след които яздеше, бяха спрели в този град.

Вероятно понеже се стараеше да остане по възможност незабелязан от двамата спътници, той не се върна, а полегна на ливадата от детелини, като остави коня си в един от дълбоките ровове, разделящи пасбищата във Фландрия.

Благодарение на тази предвидливост той се надяваше да вижда всичко, като сам остава невидим.

Този млад човек, когото читателят безспорно позна, беше все същият Анри дьо Бушаж, сблъскал се отново по волята на съдбата с жената, от която се бе заклел да бяга.

След своята беседа с Реми пред прага на тайнствената къща — казано другояче, след краха на всичките си надежди — Анри се върна в дома на семейство Жоайоз с твърдото намерение да напусне този свят.

Във Фландрия се водеше война: брат му Ан, адмирал дьо Жоайоз, командуваше флот и би могъл да му предостави възможност за достойно оттегляне от живота. Анри не мисли дълго: на следващата вечер, двадесет часа след заминаването на Реми и неговата господарка, той тръгна на път.

В писмата от Фландрия се говореше за предстоящ щурм на Антверпен. Анри се надяваше да стигне навреме. Приятно му бе да мисли, че поне ще умре с шпага в ръка, в прегръдките на брат си, под крилото на френското знаме.

Когато Анри, потънал в тези скръбни размисли, видя върха на Валансьонската камбанария, в града удари осем часът; като си спомни, че по това време градските врати се затварят, той пришпори коня си и за малко не събори един конник, спрял, за да затегне седлото на своя кон.

Анри не беше от онези знатни нахалници, които безсъвестно тъпчат всеки, който няма герб. Той се извини на непознатия; онзи понечи да се огледа, но тутакси извърна глава.

Анри трепна от изненада и се опита безуспешно да спре коня, който препускаше с всички сили.

„Полудявам — каза си той, — Реми във Валансьон! Същият този Реми, когото оставих преди четири дни на улица Бюси! Реми сам, без своята господарка — но с него, струва ми се, има някакъв юноша! Наистина скръбта погубва разума ми!“

Анри продължи пътя си и влезе в града. Спря коня си пред първата попаднала му странноприемница, хвърли поводите на коняря и седна на пейката до вратата в очакване да му приготвят стаята и вечерята.

Изведнъж той видя пред себе си същите пътници; сега те яздеха един до друг. Анри забеляза, че този, когото бе взел за Реми, често се оглежда.

— Този път — прошепна Анри — не бъркам: това е Рами. Не искам повече тази неопределеност, веднага трябва да изясня всичко.

Щом взе това решение, Анри стана и тръгна по главната улица на града след пътниците, но никъде не ги видя.

Обиколи всички странноприемници и накрая някой му каза, че видял как двама пътници пристигат в един западнал хан на улица Бефроа.

Дьо Бушаж успя да стигне там, когато стопанинът вече се канеше да затваря вратата.

Разпознавайки в миг в пристигналия млад мъж знатна особа, съдържателят се втурна да му предлага стая и всякакви услуги, а в това време Анри зорко се вглеждаше в дъното на коридора; в светлината на лампата, която държеше една слугиня, той успя да види Реми да се качва по стълбата.

На следващия ден Анри стана в зори, като се надяваше да се срещне с двамата пътници при отварянето на градските врати; той бе поразен, като чу, че през нощта двама непознати са помолили губернатора за разрешение да напуснат града и въпреки всички правила то им било дадено веднага.

Бяха тръгнали около един след полунощ и по такъв начин бяха спечелили цели шест часа. Анри трябваше да навакса загубеното време; той препусна в галоп, в Монс настигна пътниците и ги изпревари.

Отново видя Реми, който, за да го познае, би трябвало да стане магьосник. Анри се бе преоблякъл въз войнишки дрехи и бе купил друг кон.

В първата странноприемница, в която бяха отсядали двамата спътници, той започна да разпитва настойчиво за тях, а тъй като към въпросите си добавяше и нещо, на което не можеше да се устои, накрая научи, че спътникът на Реми е млад човек, много красив, но много тъжен и не се оплаква от умора.

Анри трепна от поразила го светкавична мисъл.

— Дали не е жена? — попита той.

— Възможно е — отговори собственикът на странноприемницата, — сега оттук минават много жени, преоблечени като мъже — в този вид те по-лесно попадат във фламандската армия при мъжете си.

Това обяснение бе най-тежкият удар за Анри.

Излиза, че като говореше за неугасващата скръб на непознатата, Реми беше лъгал; излаза, че бе измислил вечната любов, потопила господарката му в неутешима скръб, — измислил я беше, за да се отърват от човека, който ги следеше упорито.

— Е, какво — си каза Анри, — ще дойде време за обяснение и ще обвиня тази жена за всичките й хитрини, които я принизяват до най-посредствените представителки на нежния пол.

При мисълта, че може да загуби и тази любов, и тези мечти, които го убиваха, юношата скубеше косите си, защото, както се казва, по-добре с умъртвено сърце, отколкото с опустошено.

Ние знаем, че все пак той беше последвал двамата пътници.

В Брюксел Анри се осведоми за предприетата от херцог д’Анжу кампания.

Фламандците се гордееха твърде много с постигнатия току-що успех в своята национална борба — защото недопускането на принца, призован по-рано от Фландрия, в Антверпен бе безспорен успех, — за да си откажат удоволствието да унизят малко френския дворянин, който им говореше с чист парижки акцент, приеман през всички времена от белгийците за много смешен.

Анри веднага бе обзет от най-сериозни опасения за края на тази експедиция, в която неговият брат изпълняваше твърде важна роля, поради което реши да ускори пристигането си в Антверпен.

Учудваше го обстоятелството, че Реми и неговата спътничка, явно заинтересовани да не бъдат познати от нето, пътуваха упорито по същия път.

Това доказваше, че и те отиват в Антверпен.

Като излезе от града, Анри, както вече е известно на читателя, се скри в детелината с твърдото намерение този път да види лицето на мнимия юноша, който придружаваше Реми.

Когато се изравниха с него, без ни най-малко да подозират, че някой ги наблюдава от равнината край пътя, дамата започна да поправя прическата си — тя не бе се осмелила да стори това в странноприемницата.

Анри я видя, позна я и едва не се срина безчувствен в канавката, където кротко пасеше неговият кон.

Конниците минаха покрай него.

И тогава Анри — толкова кротък, такъв търпелив, докато вярваше, че обитателите на тайнствената къща постъпват също така честно, както и той самият — избухна в ярост.

Плащът бе отметнат, качулката беше отметната, нерешителността в поведението му изчезна — пътят му принадлежеше толкова, колкото и на другите, и той тръгна спокойно по него, нагаждайки алюра на своя кон към алюра на движещите се отпред коне.

Той си обеща, че няма да заговори нито Реми, нито неговата спътничка, а само ще направи всичко възможно те да го познаят.

„Да, да — повтаряше си той, — ако сърцата им все още не са се вкаменили, моето присъствие ще бъде упрек към тези вероломни хора, за които терзанията на моето сърце са така сладки!“

Анри не бе изминал и петстотин крачки след двамата конници, когато Реми го забеляза. Като видя, че Анри не се страхува ни най-малко от разпознаване и язди, вдигнал гордо глава, с лице към тях, Реми се смути.

Забелязала неговото смущение, Диана се обърна.

— А! — възкликна тя. — Реми, струва ми се, че това е все същият младеж.

Реми се опита отново да я разубеди и успокои.

— Така или иначе — продължи Диана, като се огледа отново — ние вече сме в Мехелен; ако е необходимо да сменим конете, но трябва, колкото се може по-скоро, да попаднем в Антверпен.

— В такъв случай, госпожо, няма защо да се отбиваме в Мехелен: конете ни са добри, да отидем в селището, което се вижда ето там, наляво, струва ми се, то се нарича Вилеброк; така ще избегнем престоя в странноприемница, излишните въпроси, любопитството на хората без работа.

— Добре, Реми, отиваме в селището.

Анри се отклони от пътя там, където се отклониха и те, и ги последва, като спазваше същото разстояние.

Пристигнаха във Вилеброк.

В селото, което наброяваше двеста къщи, не беше останала жива душа; забравени от стопаните им кучета и заблудени котки се щураха изплашено из тази пустош; кучетата призоваваха с жален вой своите стопани, котките притичваха безшумно по улиците, докато намерят безопасно според тях убежище и тогава от отвора на врата или от отдушника на изба се показваше лукава любопитна муцунка.

Реми почука на двадесетина врати, но никой не отговори на това чукане.

На свой ред Анри, който като сянка не изоставяше нито на крачка от двамата пътници, се спря пред първата къща. Преди да продължи пътя си, той реши, че трябва да разбере какво се канят да предприемат те.

Те наистина взеха решение веднага, щом конете им се нахраниха със зоб, който Реми намери в хамбара на изоставената от стопаните и обитателите странноприемница.

— Госпожо — каза Реми, — намираме се в една размирна страна и в едно необикновено положение. Не бива да се втурваме необмислено срещу опасностите. По всяка вероятност ще се сблъскаме с отряд французи или фламандци, дори — испанци, защото тук, във Фландрия, която се оказа в това странно положение, сигурно е пълно с авантюристи от всички краища на света. Послушайте моя съвет, госпожо, да останем тук, в селото има достатъчно къщи, които могат да послужат като сигурно убежище.

— Не, Реми, аз трябва да продължа, нищо не може да ме спре — упорствуваше Диана.

— Щом е така — отговори Реми, — тръгваме!

И той пришпори своя кон, без да каже дума повече. Диана го последва, а Анри дьо Бушаж, който беше спрял едновременно с двамата конници, също потегли.

Глава 5

С напредването на пътниците местността придобиваше все по-странен вид. Никъде по ливадите не пасяха крави; никъде не се виждаха стада с овчари, нито кози, покатерили се по живия плет, за да достигнат зелените филизи на бодливите храсти и дивото грозде; никъде не се виждаше орач със своето рало; никъде не минаваше амбулантен търговец с тежък вързоп на гърба; никъде не звучеше меланхоличната песен на северняка колар, бавно стъпващ до натоварената догоре талига.

Докъдето и да стигнеше човешкият поглед в тези покрити със сочна растителност равнини, по хълмовете сред високата трева, до подстъпите към горите — навсякъде цареше безлюдие, не се чуваше човешки глас.

Свечеряваше се; обзет от смътна тревога, Анри инстинктивно усещаше, че двамата спътници пред него са в плен на същото чувство, и питаше въздуха, дърветата, небесната далечина и даже облаците за причината на това загадъчно явление.

Падна нощ, мрачна, хладна; проточено зави северозападният вятър и този вой в безкрайните простори беше по-страшен от безмълвието, което го бе предшествувало.

Реми хвана поводите на коня на своята спътничка и го спря:

— Госпожо, известно ви е, че никога не съм знаел какво е страх, но сега трябва да ви призная като на изповед; за първи път в живота си се боя…

Диана се обърна; най-вероятно не бе доловила опасните признаци.

— Той все още ли е тук? — попита тя.

— О! Сега проблемът не е в него — отговори Реми. — Не, опасността, която усещам около нас, която се приближава, е от друго естество: тя е неизвестна и затова ме плаши.

Диана поклати глава.

— Погледнете, госпожо — заговори отново Реми, — виждате ли в далечината тези върби? До тях има къща. Моля ви, да отидем там; ако има хора, още по-добре: ще ги помолим да ни подслонят; ако е изоставена, ще се настаним в нея.

Тревогата на Реми, треперещият му глас принудиха Диана да отстъпи.

След няколко минути пътниците почукаха на вратата на къщата, приютена под сянката на старите върби. Наблизо ромолеше ручей, който се вливаше в река Нета. Зад къщичката, построена от тухли и покрита с керемиди, имаше малка градинка, оградена с жив плет.

Наоколо бе пусто, безлюдно, изоставено.

Никой не отговори на продължителното, настойчиво чукане на пътниците.

Без да му мисли много, Реми извади нож, отряза един клон от върбата, напъха го между вратата и ключалката и натисна силно.

Вратата се отвори.

Реми влезе стремително в къщата. Каквото и да подхванеше сега, той действуваше с трескава бързина. Бързо въведе своята спътница в къщата, затвори вратата и дръпна тежкото мандало.

Реми не се задоволи само с намирането на подслон за своята господарка, а й помогна да се настани по-удобно в единствената стая на втория етаж, където напипа в тъмнината креват, стол и маса.

Като се поуспокои, той слезе долу и през пролуките между капаците на прозорците се зае да следи действията на граф дьо Бушаж, който след тяхното влизане в къщата веднага се приближи към нея.

Размишленията на Анри бяха мрачни и съответствуваха напълно на мислите на Реми.

„Без съмнение — мислеше той — страшна опасност е надвиснала над Фландрия, опасност неизвестна за нас, но известна на жителите и селяните, примиращи от страх, търсят спасение в градовете.“

Но граф дьо Бушаж бе обезпокоен от по-различни мисли.

„Каква работа биха могли да имат Реми и неговата господарка по тези места? — се питаше той. — О! Аз ще разбера това; дойде време да заговоря тази жена и да свърша с тези съмнения завинаги. Никога досега не съм имал такъв благоприятен случай!“

Той понечи да тръгне към къщата, но спря веднага.

„Не, не — каза си Анри, поддал се изведнъж на колебания, в плен на които често изпадат влюбените, — не, ще страдам докрай. Нима тя не е свободна да постъпва, както намери за нужно? Нима съм сигурен, че тя знае каква небивалица е съчинил за нея този негодник Реми? Той единствен трябва да отговаря пред мен за твърдението си, че тя уж не обичала никого! Но и тук трябва да бъдем справедливи: нима този човек е длъжен да издаде пред мен тайната на своята господарка? Не, не! Мъката ми е безнадеждна и най-страшното е, че не мога да обвиня никого за нея. За да бъде отчаянието ми пълно, липсва само едно — да науча цялата истина и да видя как тази жена след пристигането си в лагера се хвърля в прегръдките на някой от намиращите се там благородници.“

След като си спомни дните на мъчително очакване и безсъние, прекарани пред дома, където бяха глухи за неговите молби, той си помисли, че все пак положението му сега е по-добро, отколкото в Париж, защото сега понякога я виждаше, чуваше любимия глас. И Анри легна под върбите, склонили над къщата гъстите си клони; с неизразима печал той слушаше ромона на водата, която струеше редом с него.

Изведнъж той трепна: поривът на северния вятър донесе до него грохот от оръдейни залпове.

„Закъснях — щурмът на Антверпен е започнал“ — с тревога си помисли той.

Първото желание на Анри бе да скочи, да яхне коня и да препусне натам, откъдето се донасяше шумът от битката. Но това би означавало да се раздели с Диана и да умре, без да разреши своите съмнения.

Ако пътищата им не се бяха пресекли, Анри би продължил неизменно към своята цел, без да се оглежда назад, без да въздиша по миналото и да съжалява за бъдещето, но неочакваната среща породи у него съмнения, а заедно с тях — нерешителност. Той остана.

Два часа той лежа, заслушан в далечната стрелба и озадачен какво биха могли да означават мощните залпове, които от време на време заглушаваха всичко останало.

Беше далече от мисълта, че те означават гибелта на корабите на брат му, взривени от неприятеля. Накрая, около два часа през нощта, шумът започна да стихва; към два и половина настъпи пълна тишина.

„В този час — си каза дьо Бушаж — Антверпен е превзет, моят брат е победил; след Антверпен идва Гент, след Гент — Брюге и скоро ще ми се представи случай да умра достойно. Но преди смъртта си искам да науча, в името на какво тази жена отива във френския лагер.“

Дьо Бушаж бе оборен от дрямка, срещу която в края на нощта човек е безсилен, но изведнъж конят му, който пасеше наблизо, започна да мърда уши и да цвили.

Анри отвори очи.

Конят вдишваше вятъра, който със зазоряването се промени рязко и сега духаше от югоизток.

— Какво ти става, верни приятелю? — попита младежът, като скочи на крака и ласкаво потупа коня по шията.

Като че ли животното разбра думите му: сякаш за да отговори на своя стопанин, то рязко се извърна към Льор и като раздуваше ноздри, започна да се вслушва напрегнато.

— Така, така! — промълви Анри. — Изглежда, че работата е по-сериозна, отколкото си мислех; вероятно някъде скитат вълци, нали те винаги следват войските и изяждат труповете.

Конят изцвили, наведе глава и понечи да се втурне на запад, но Анри успя да хване юздата и да го спре.

Но след минута той чу това, което преди него бе доловил със своя чувствителен слух конят.

Немлъкващ шум, подобен на шума на вятъра, изглежда, се носеше отвсякъде.

„Какво е това? — питаше се Анри. — Вятър? Не, не е вятър. Може би това е маршът на огромна армия? Не, не, тогава бих различил шума от стъпки, от звън на оръжие, гласове.“

Като нарастваше непрекъснато, шумът се превърна в непрестанно страшно бучене, сякаш някъде далече хиляди оръдия трополеха по паважа.

Такова предположение мина през ума му, но Анри веднага го отхвърли.

„По тези места — си каза той — няма павирани пътища, а и в цялата армия едва ли има хиляда оръдия.“

Шумът се приближаваше; Анри препусна в галоп и се изкачи на близкия хълм.

— Какво виждам! — възкликна той, щом се изкачи горе.

Това, което видя, конят бе усетил по-рано. На хоризонта, от край до край, се разстилаше равна, мътнобяла ивица, която се разпростираше като постоянно размотаващо се парче плат.

Младежът все още не можеше да проумее какво е това странно явление, когато изведнъж, обърнал отново поглед към току-що напуснатото от него място, видя, че ливадата е залята от вода, а ручеят е излязъл от бреговете си и без видима причина наводнява тръстиката, която преди четвърт час се виждаше ясно на двата, бряга.

Водата бавно настъпваше към къщичката.

— Нещастен глупак! — възкликна Анри — Как не се сетих веднага: това е вода! Фламандците са разрушили бентовете!

Той се хвърли към къщата, заудря вратата и закрещя:

— Отворете, отворете!

Никой не отговори.

— Отворете, Реми! — закрещя още по-силно младежът, загубил самообладание от ужас. — Това съм аз, Анри дьо Бушаж! Отворете!

— О! Няма защо да казвате името си, графе — отговори Реми, — аз ви познах отдавна; но ви предупреждавам: ако разбиете вратата, ще ви посрещна с пистолет в ръка.

— Значи не искаш да разбереш, безумецо! — крещеше отчаяно Анри. — Вода! Вода! Вода!

— Не разправяйте измислици, графе! Повтарям: ще влезете тук само през моя труп.

— Е, тогава аз ще мина през него! — извика Анри. — В името на вашето спасение ми отвори!

— Не!

Младият мъж се огледа наоколо и забеляза тежък камък, подобен на тези, които, както разказва Омир, Аякс Теламонид бил хвърлил по своите врагове; той хвана камъка, вдигна го високо над главата си и го запрати със замах във вратата — тя се пръсна на парчета.

В същия миг покрай ушите на Анри изсвистя куршум, без да го засегне.

Анри се хвърли върху слугата.

Той стреля втори път, но пистолетът засече.

— Нима не виждаш, безумецо, че съм без оръжие! — възкликна Анри. — Престани, най-после да се биеш! Виж, виж какво става наоколо!

Тласна Реми към прозореца и с юмрук изби рамката.

После посочи на слугата на Диана безкрайната водна ивица, която се белееше на хоризонта и се приближаваше с глух шум като безбройни войски все по-близо.

— Вода! — прошепна Реми.

— Да, вода, вода! — възкликна Анри. — Тя залива всичко. Погледни какво става тук: реката е излязла от бреговете си! Още пет минути и ще бъде невъзможно да се измъкнем.

— Госпожо! — извика Реми. — Госпожо!

— Не крещи, Реми, запази спокойствие. Оседлай коня, бързо, бързо!

„Той я обича — каза си Реми, — той ще я спаси.“

Реми се втурна към конюшнята, Анри изтича по стълбата към втория етаж.

На зова на Реми Диана отвори вратата.

Дьо Бушаж я взе на ръце като дете. Но тя, въобразила си, че е жертва на измяна, се съпротивляваше с всички сили.

— Кажи й — викна Анри, — кажи най-после, че искам да я спася!

Реми чу възгласа на Анри в мига, в който, оседлал двата коня, ги водеше към къщата.

— Да, да! — потвърди той. — Да, госпожо, той ще ви спаси! На път! На път!

Глава 6

Без да губи време да успокоява Диана, Анри я изнесе от къщата и понечи да я постави пред себе си на своя кон, но тя с движение, което изразяваше открита неприязън, се изплъзна от ръцете му.

— Какво правите, госпожо — възкликна Анри, — и колко превратно тълкувате най-съкровените ми подбуди! Погледнете, погледнете ето там птиците — те отлитат стремглаво далече оттук!

Диана не отговори нищо; тя възседна своя кон и препусна в бърз алюр. Но след двудневна почти непрекъсната езда конете бяха изтощени. Анри се обръщаше постоянно и като виждаше, че Реми и Диана изостават от него, всеки път казваше:

— Погледнете, госпожо, колко моят кон изпреварва вашите, въпреки че го възпирам, колкото мога. В името на всичко свято дайте ми вашия кон, а вие вземете моя.

— Благодаря, господине — неотклонно отговаряше Диана с все същия спокоен глас, в който не можеше да се долови и най-малко вълнение.

— Госпожо — възкликна изведнъж Анри, погледнал с отчаяние назад, — водата ни настига! Чуйте! Чуйте!

Действително, в същия миг се раздаде ужасен трясък: бентът на близкото селище не издържа напора на водата; греди, дъски, пръст — всичко отстъпи пред неудържимия натиск и водата рукна в близката дъбова горичка. Виждаше се как се разтърсват короните на дърветата, чуваше се как печално скърцат клоните сякаш рой демони профучаваха в гъстия шумак.

Диана пришпори коня, а и той самият, усетил страшната опасност, правеше отчаяни усилия, за да избегне гибелта.

При това водата все повече прииждаше и беше ясно — след някакви си десет минути тя ще погълне пътниците.

Анри спираше постоянно, изчакваше Реми и Диана и викаше:

— За Бога, по-бързо! Водата е по петите ни, вече е съвсем близко! Ето я!

Действително, водата вече ги настигаше — пенлива, бушуваща; тя понесе като перце къщичката, където Реми беше намерил убежище за своята господарка, грабна като сламка лодката, привързана към върбата на брега на ручея, и величествена, могъща, като се свиваше и отпускаше подобно на неудържимо пълзяща напред исполинска змия, се движеше застрашително към конниците.

Анри ахна от ужас и се хвърли към водата, сякаш искаше да се срази с нея.

— Нима не виждате, че ви заплашва гибел! — закрещя отчаяно той. — Госпожо, докато още има време, седнете при мен на моя кон!

— Не, господине — отговори Диана.

— Една минута още — и ще бъде късно!… Огледайте се! Огледайте се!

Диана се огледа — водата беше на някакви си петдесет крачки от тях.

— Оставям се на произвола на съдбата! — промълви тя. — А вие, господине, спасявайте се! Бягайте оттук!

Конят на Реми падна на предните си крака напълно изтощен и всичките усилия на конника да го вдигне на крака, се оказаха напразни.

— Спасете моята господарка! Спасете я даже и против нейната воля! — извика Реми.

В същия миг, докато той се мъчеше да освободи краката си от стремената, потоци вода се изсипаха върху му с неимоверна сила.

Като видя това, неговата господарка нададе отчаян вопъл и скочи от коня си, решена да умре заедно с верния слуга.

Но Анри, разгадал намерението й, също скочи мигновено; прегърна снагата й с дясната си ръка, метна се на седлото със своя товар и като стрела препусна напред.

— Реми! Реми! — стенеше Диана, простряла ръце към мястото, където преди миг го бе видяла. — Реми!

Отговори й нечий вик. Реми беше изплувал на повърхността и с онази несломима, макар и безумна надежда, която напуска умиращия последна, се бореше с вълните, вкопчил се в едно дърво.

Реми вече не съжаляваше за своя живот — нали като умираше, той се надяваше, че тази, която беше за него всичко на този свят, ще бъде спасена.

— Сбогом, госпожо, сбогом! — викна той. — Аз отивам първи и ще предам на този, който ни чака и двамата, че вие живеете единствено заради…

Той не успя да се доизкаже — огромна вълна го настигна и погреба под себе си.

— Реми! Реми! — простена Диана. — Реми! Аз искам да умра с тебе!… Господине, искам да сляза! Кълна се в създателя, така искам!

Тя произнесе тези думи толкова решително, с такава неукротима властност, че младият мъж отпусна ръце, помогна й да слезе и каза:

— Съгласен съм, госпожо, ще умрем тук и тримата; благодаря ви, че ме дарявате с тази радост, на която не смеех да се надявам.

Докато той удържаше коня с големи усилия, друга огромна вълна го настигна, но самопожертвователната любов на Анри бе такава, че той успя, въпреки яростта на стихията, да удържи до себе си младата жена.

Той държеше здраво ръката й; вълна след вълна ги заливаше и няколко секунди те се носеха по бурните води сред безброй отломъци.

Самообладанието на младия мъж беше учудващо; с една ръка той придържаше Диана, а с помощта на стремената насочваше измъчения кон с невероятни усилия; но ако изтощеното животно се натъкнеше на плуващо дърво или на мъртвец, то би потънало неизбежно.

Изведнъж един от тези мъртъвци, изравнявайки се с тях, каза със слаб като полъха на вятъра глас:

— Сбогом, госпожо, сбогом!…

— Кълна се във всички светии — възкликна младежът, — това е Реми! Е, какво! И теб ще спася!

Без да мисли колко пагубен може да бъде всеки излишен товар, той притегли Реми с лявата ръка към себе си.

Но тогава конят, омаломощен до краен предел от тройното бреме, потъна във вълните до шията, след това до очите и след миг се скри под водата.

— Смъртта е неизбежна! — прошепна Анри. — Господи, приеми живота ми, той бе неопетнен. А вие, госпожо — продължи той високо, — приемете душата ми, тя изцяло ви принадлежи!

В тази минута той почувствува, че Реми се изплъзва от ръката му; убеден, че от този момент всяка борба е безполезна, младият мъж даже не се опита да го задържи.

Той вече се съсредоточаваше върху мисълта за смъртта, когато изведнъж до него се раздаде радостен възглас.

Анри се обърна и видя, че Реми се е добрал до някаква лодка.

Това беше същата лодка, която дьо Бушаж беше видял близо до къщичката под върбите; водата я беше отвлякла и сега Реми с два замаха се оказа до нея.

Двете весла бяха вързани за лодката, а на дъното й лежеше канджа.

Реми подаде канджата на младия мъж; той я хвана и като придържаше Диана с една ръка, както преди малко, я увлече след себе си; като повдигна лекия си товар, той го връчи на Реми, а след това, хващайки се за борда, сам скочи в лодката.

Първите проблясъци на зората осветиха необятната, залята от водата равнина и лодката, плаваща като жалка черупка сред този осеян с отломки океан.

Наляво от лодката, на около двеста крачки от нея, се виждаше нисък хълм; заобиколен от всички страни с вода, той наподобяваше островче. Анри хвана веслата и започна да гребе, насочвайки лодката към хълма, накъдето освен това ги носеше течението.

Реми боравеше с канджата; като стоеше на носа, той отблъскваше дъските и дърветата, в които лодката можеше да се разбие.

Благодарение на силата и ловкостта на двамата мъже лодката скоро бе докарана до хълма.

Реми скочи на брега и като хвана веригата, придърпа лодката към себе си.

Анри се приближи до Диана с намерението да я пренесе на брега, но тя го отстрани с жест и сама слезе на земята.

Анри въздъхна горестно; мимолетна мисъл го обзе да се хвърли отново във водната бездна и да умре пред очите на Диана: но докато виждаше тази жена, непреодолимо чувство го приковаваше към живота.

Той измъкна лодката на брега и бледен като смъртник седна близо до Реми и Диана; от дрехите му се стичаше вода, но той страдаше повече, отколкото ако кръвта му изтичаше.

Тримата се избавиха от пряката опасност — наводнението: колкото и високо да се покачеше, водата нямаше да успее да залее върха на хълма.

Сега можеха без страх да наблюдават страшната стихия; Анри не откъсваше поглед от бушуващите покрай него вълни, които отнасяха трупове на френски войници, тяхното оръжие и коне.

Реми чувствуваше силна болка в рамото: някакво дърво го бе ударило в мига, в който конят под него потъна в бездната.

Диана бе невредима и страдаше само от студа: Анри бе отклонил от нея всички бедствия, които беше в състояние да отклони.

Младата жена първа се изправи на крака и съобщи на своите спътници, че на запад през мъглата блещукат огньове.

Без съмнение те горяха на някаква височина.

Реми мина по билото на хълма в посока към огньовете и като се върна, съобщи, че по негово предположение на хиляда крачки от тях започва нещо като насип, който води право към тези огньове. Но в условията, в които се бяха оказали, не можеше да се твърди нищо с положителност.

Стремителното течение на водите, които се изливаха по наклона на равнината, принуди пътниците да направят голям кръг вляво: сега те съвсем не можеха да определят къде се намират.

Наистина денят настъпи, но небето бе облачно, наоколо се разстилаше мъгла; при ясно време те биха видели камбанарията на Мехелен, защото от него ги отделяха някакви си две левги.

— Е, как е, графе — попита Реми, — какво мислите за тези огньове?

— Вие смятате, че те обещават радушен прием, а аз виждам в тях опасност.

— Защо?

— Реми — промълви дьо Бушаж, понижил глас, — погледнете труповете, плуващи наоколо — това са само французи; те свидетелствуват за ужасна катастрофа: фламандците са разрушили бентовете, за да унищожат или френската армия, ако тя е разбита, или плодовете на нейното тържество, ако тя е победила. Какви основания имаме, за да смятаме, че огньовете са запалени от приятели, а не от врагове?

— Обаче — възрази Реми — ние не можем да останем тук: гладът и студът ще убият моята господарка.

— Вие сте прав — отговори Анри, — останете с нея, а аз ще се добера до насипа и ще се върна да ви кажа какво съм намерил там.

— Не, господине — отговори Диана, — вие няма да отидете сам срещу опасността; всички ние се спасихме заедно, заедно и ще умрем… Подайте ми ръка, Реми.

Във всяка дума на тази странна жена звучеше властност, да се противодействува на която беше немислимо. Анри се поклони мълчаливо и тръгна първи.

Тримата пътници се качиха в лодката и заплаваха отново сред отломките и труповете. След четвърт час пристигнаха до насипа.

Привързаха лодката към ствола на едно дърво и като вървяха по насипа около час, стигнаха до фламандско село, в центъра на което под закрилата на френското знаме около ярко горящ огън се бяха разположили двеста-триста войници. Часовоят, който стоеше на сто крачки от бивака, извика:

— Кой идва?

— Франция — отговори дьо Бушаж. — Сега, госпожо, вие сте спасена — добави той, обръщайки се към Диана, — това е знамето на Ониския аристократичен корпус, където имам приятели.

Като чуха възгласа на часовоя и отговора на графа, няколко офицери скочиха да посрещнат новопристигналите. Скитниците, появили се в лагера, бяха приети двойно по-радушно: първо, защото бяха оцелели сред неописуеми бедствия; второ, защото се оказаха съотечественици.

Анри назова своето име и своя брат и разказа как той и неговите спътници се бяха спасили по чудодеен начин от смъртта, която бе изглеждала неизбежна.

Реми и неговата господарка седнаха мълчаливо настрана; Анри се приближи до тях и им предложи да се разположат по-близо до огъня.

— Госпожо — каза той, — тук ще се отнасят към вас с уважение като във вашия собствен дом: аз си позволих да кажа, че вие сте моя роднина; благоволете да ми простите.

Ако Анри бе забелязал погледа, който си размениха Реми и Диана, би сметнал, че е възнаграден за своето мъжество и деликатност.

Ониските кавалеристи, оказали гостоприемство на нашите скитници, отстъпваха в пълен ред, когато след поражението започна масово бягство и командирите оставиха армията на произвола на съдбата.

Подобно на всички участници в тази ужасяваща драма те виждаха как наводнението става все по-страшно и разярените вълни ги заплашват с гибел, но, за щастие, по волята на съдбата попаднаха в селището, където ги заварихме, — място, разположено благоприятно, за да се устои и срещу неприятеля, и срещу стихията.

Мъжете, сигурни в безопасността си, бяха изпратили жените, децата и старците в града и бяха останали вкъщи. Ето защо, когато ониските воини влязоха в селището, те срещнаха съпротива; но смъртта със злобен вой ги преследваше по петите — те се сражаваха с отчаяно мъжество, загубиха десет души, превзеха селото и прогониха фламандците.

Час след тази победа към селището започна да приижда вода от всички страни; само насипът, по който по-късно дойдоха Анри и неговите спътници, остана незалят.

Това беше разказът, който Анри чу от разположилите се в селото французи.

— А останалата войска? — попита той.

— Погледнете — отговори лейтенантът, — покрай вас плуват непрекъснато трупове; това е отговорът на вашия въпрос.

— А… моят брат? — тези няколко думи дьо Бушаж произнесе плахо, с глух глас.

— Уви, графе, ние не можем да ви съобщим нищо достоверно; той се сражаваше като лъв. Известно е само едно — по време на боя остана жив, но не знаем дали е оцелял след наводнението.

Анри наведе ниско глава и се отдаде на скръбни размисли, но скоро се овладя и попита:

— А херцогът?

Като се наведе към Анри, лейтенантът му каза полугласно:

— Херцогът избяга един от първите. Той яздеше бял кон с черна звезда на челото. Та, преди малко този кон премина покрай нас сред отломките: кракът на конника се беше оплел в стремето и стърчеше от водата.

— Велики Боже! — извика дьо Бушаж.

— Велики Боже! — прошепна Реми.

— А по-нататък? — попита графът.

— Сега ще ви кажа; един от моите войници се осмели да се гмурне в самия водовъртеж; ето там, на ръба на насипа, храбрецът хвана юздата и повдигна мъртвия кон. Тогава видяхме бял ботуш със златна шпора, каквито винаги носеше херцогът. Но в същия миг водата придойде, като че ли възмутена, че искат да отнемат плячката й. Войникът пусна юздата и всичко изчезна мигновено. Даже не можем да се утешим, че сме погребали нашия принц по християнски обичай.

— Значи той е умрял! Умрял! Няма го вече наследника на френския престол! Какво нещастие…

През това време Реми се обърна към спътничката си и каза развълнувано:

— Той е умрял, госпожо, виждате, че…

— Хвала на Господа, избавил ме от необходимостта да извърша престъпление! — отговори тя и вдигна ръце и очи към небето в знак на благодарност.

— Да, но Господ ни лишава от отмъщението — възрази Реми.

— Отмъщението принадлежи на човека само тогава, когато Бог забравя да накаже виновния.

Анри гледаше с дълбока тревога тези странни хора, които спаси от гибел; той виждаше, че те са много развълнувани и напразно се мъчеше да разбере какво желаят и какво ги тревожи.

От размисъла го извади гласът на лейтенанта, който го пепита:

— А вие, графе, какво смятате да предприемете?

Анри трепна.

— Аз ще чакам, докато покрай мен не проплува тялото на брат ми — отговори той с отчаян глас, — тогава също ще се помъча да го извадя от водата, за да го погреба по християнския обряд и, повярвайте ми, ще умра заедно с него.

Реми чу тези скръбни думи и погледна Анри с ласкав упрек.

Що се отнася до Диана, от мига, в който лейтенантът съобщи за смъртта на херцог д’Анжу, тя оглуша за всичко наоколо: тя се молеше.

Глава 7

Като свърши своята молитва, спътницата на Реми се изправи; сега тя беше толкова прекрасна, лицето й сияеше с такава неземна радост, че графът неволно издаде възклицание на учудване и възторг.

Сякаш опомнила се от забрава, младата жена се огледа е такъв ласкав и кротък поглед, че Анри, доверчив като всички влюбени, си въобрази, че в нея проговаря накрая признателността и състраданието към него.

Когато след оскъдната вечеря военните заспаха и даже Реми задряма, дьо Бушаж се приближи към младата жена и с глас, тих и нежен като полъха на вятъра, каза:

— Госпожо, вие сте жива! О, позволете ми да изразя своето ликуване, което изпитвам, като ви гледам тук вън от опасност.

— Вие сте прав, господине — отговори Диана, — аз останах жива благодарение на вас и — прибави тя с тъжна усмивка — ми се иска да ви кажа, че съм ви признателна за това.

— Да, госпожо — продължи Анри, запазвайки външно спокойствие със силата на любовта и самоотричането, — аз ликувам, даже като си казвам, че съм ви спасил, за да ви върна на тези, които обичате!

— Господине, тези, които обичах, умряха; тези, при които отивах, също.

— Госпожо — прошепна Анри и коленичи, — обърнете поглед към мен, който ви обича толкова отдавна. Вие сте млада, вие сте прекрасна като ангел небесен. Погледнете в моето сърце, разкрито пред вас, и ще се убедите, че в него няма нито частица от онази любов, която изпитват другите мъже. Не ми ли вярвате? Спомнете си часовете, преживени неотдавна заедно, възстановете ги един след друг. Даже сега, в този миг, когато вие се отвръщате от мен, моята душа е пълна с вас и аз живея единствено затова, че вие, госпожо, сте жива. Нима преди няколко часа не бях готов да умра редом с вас? За какво се молих тогава? За нищо! Всичко низко в мен изчезна, изгоря в пламъка на любовта.

— О, господине, пощадете ме, не говорете така с мен!

— И вие ме пощадете, госпожо. Казаха ми, че никого не обичате. Ах, повторете го вие сама: аз умирам в краката ви, а вие не желаете да ми кажете: „Аз не обичам никого“ или пък: „Аз обичам, но ще престана да обичам!“

— Графе — тържествено каза Диана, — аз съм същество от друг свят и отдавна съм скъсала със земния живот. Ако вие не бяхте засвидетелствували към мен такова благородство, такава доброта, такова великодушие, ако дълбоко в моето сърце не се таеше нежно чувство към вас — чувство на сестра към брат, бих казала: „Станете, графе, и не уморявайте повече моя слух, защото думите за любов ми внушават ужас.“ Но няма да ви кажа това, защото ми е болно да виждам вашите страдания. От днешния ден в моя живот настъпи прелом, аз вече нямам право да се опирам даже на ръката на великодушния приятел, най-благородния от хората, който почива тук, недалеч от нас, вкусващ блаженството на кратката забрава! Уви, бедни мой Реми — продължи тя и в нейния глас прозвуча топло чувство, — и не подозираш, че когато се събудиш, ще останеш сам на земята, защото се готвя да се явя пред Всевишния.

— Какво казахте? — извика Анри. — Нима желаете да умрете?

Разбуден от скръбния възглас на младия мъж, Реми вдигна глава и се заслуша.

— Вие видяхте, че аз се моля, нали? — продължи Диана. — Тази молитва беше моето сбогуване със земния живот; великата радост, която вие без съмнение видяхте на моето лице, би го озарила също, ако ангелът на смъртта ми каже: „Стани, Диана, и ме последвай до подножието на Божия престол!“

— Диана! Диана! — прошептя Анри. — Сега, когато най-после научих вашето име, не ми говорете, че желаете да умрете!

— Не казвам това, господине — отговори все така твърдо младата жена, — аз казвам, че се готвя да напусна този свят на сълзи, ненавист, мрачни страсти и постоянна алчност; аз се посвещавам на Бога, уповавайки се, че той ще се смили над мен в своето неизчерпаемо милосърдие.

Като чу тези думи, Реми стана и се приближи до господарката си.

— Изоставяте ли ме? — мрачно попита той.

— Да, за да се посветя на Бога! — отговори Диана и вдигна към небето ръката си, отслабнала и бледа като на Мария-Магдалена.

— Вие сте права — промълви Реми и пак сведе глава, — вие сте права!

— Колко съм нищожен в сравнение с тези две сърца! — каза Анри, разтреперан от благоговеен ужас.

— Вие сте единственият човек — каза Диана, — на когото моите очи са се спирали два пъти от този ден, в който дадох обет да се откажа навеки от всичко земно.

Анри падна на колене.

— Благодаря ви, госпожо — прошепна той, — вашата душа се разкри пред мен, благодаря ви: от днес нито една дума, нито един порив на моето сърце ще издадат, че съм изпълнен с любов към вас. Вие принадлежите на Всевишния и нямам право да ви ревнувам.

Току-що беше произнесъл тези думи и се бе изправил, когато от равнината, все още обвита в мъгла, ясно долетяха звуци на тръба.

Ониските кавалеристи хванаха оръжието и без да чакат команда, яхнаха конете.

Като се заслуша, Анри трепна.

— Това са тръбите на адмирала — извика той, — аз ги познавам, познавам! Велики Боже! Нека възвестят, че брат ми е жив!

— Ето, виждате ли — каза Диана, — вие още имате желания, още има хора, които обичате. Защо тогава, дете, да се поддавате на отчаяние, подобно на тези, които нищо не желаят вече, никого не обичат?

— Дайте ми кон! — извика Анри.

— Но как ще преминете? — попита лейтенантът. — Та нали сме обградени с вода!

— Разберете, главното е да се доберем до равнината; щом се чуват тръби — значи там върви войска!

— Качете се на насила, графе — продължи лейтенантът, — времето се прояснява; може би ще видите нещо.

— Отивам — отговори Анри.

Тръбните звуци долитиха както преди до лагера, но се отдалечаваха.

Реми зае предишното си място редом с Диана.

Глава 8

След четвърт час Анри се върна и съобщи, че на друг хълм, който нощната мъгла бе скривала преди от очите, видял голям отряд френски войски, разположили се в укрепен лагер.

Водата започна вече да напуска равнината като от езеро, което се пресушава с изпомпване. Вливайки се в морето, мътните потоци оставяха след себе си следа във вид на гъста тиня.

Веднага, щом вятърът разпръсна мъглата, Анри видя на хълма френското знаме да се вее гордо във въздуха.

Ониските кавалеристи не останаха назад: те издигнаха своето знаме и двете групи започнаха да стрелят с мускетите от радост.

Към единадесет часа сутринта слънцето огря унилата пустош, която цареше наоколо; равнината бе изсъхнала на отделни места и можеше да се различи прокараната по билото на височината тясна пътечка.

Тутакси Анри подкара своя кон натам и по чаткането на копитата определи, че под рехавия слой на тинята има павиран път; той се досети също, че пътят заобикаля и води до хълма, на който се бяха разположили французите.

Той предложи да отиде в лагера им; начинанието бе рисковано, затова не се намериха други желаещи и Анри тръгна сам по опасния път, като остави Реми и Диана под покровителството на лейтенанта.

Тъкмо напусна селото, когато от противоположния хълм също се спусна конник: но ако Анри желаеше да намери път от селището до лагера, то непознатият явно си беше наумил да премине, от лагера в селището.

Двамата представители, на разбитата френска войска продължиха храбро пътя си и скоро се убедиха, че задачата не е толкова тежка, колкото се опасяваха: под тинята бликаше вода. Сега конниците бяха разделени от някакви си двеста крачки.

— Франция! — извика конникът, спуснал се от хълма, и приповдигна баретата, на която се развяваше бяло перо.

— Как, това сте вие, ваша светлост? — радостно отговори дьо Бушаж.

— Анри, скъпи мой братко! — възкликна конникът с бялото перо.

Рискувайки да затънат в тинята, тъмнееща от двете страни на пътя, двамата конници препуснаха в галоп и скоро се прегърнаха под възторжените викове на зрителите.

Селището и хълмът опустяха в миг: ониските тежко въоръжени конници и кралските гвардейци, воините хугеноти и воините католици — всички се втурнаха към пътя, на който стъпиха първи двамата братя.

Скоро се чуха гръмки приветствия и на същия път, където смятаха да намерят смъртта, три хиляди французи благодариха на провидението и завикаха:

— Да живее Франция!

— Господа — възкликна един от офицерите хугеноти, — ние трябва да викаме: „Да живее адмиралът!“, защото не някой друг, а херцог дьо Жоайоз спаси живота ни тази нощ, а днес сутринта ни подари огромното щастие да се прегърнем с нашите съотечественици!

Одобрителен шум бе отговорът на тези думи. В очите на братята се показаха сълзи; те размениха полугласно няколко думи.

— Какво става с херцога? — попита Жоайоз.

— По всичко личи, че той е загинал — отговори Анри.

— Това е скръбен ден за Франция… — промълви адмиралът.

След това се обърна към своите хора и гръмко обяви:

— Да не губим време напразно, господа! По всяка вероятност, щом спадне ведата, ще бъдем нападнати; ще се окопаем тук, докато получим храни и достоверни сведения.

— Но, монсеньор — възрази някой, — кавалерията няма да може да действува: конете не са хранени от вчера.

— В нашия лагер има зоб — каза лейтенантът, — но какво да правим с хората?

— Щом има зърно — отговори адмиралът, — повече нищо не ми трябва: хората ще ядат същото, което и конете.

— Братко — прекъсна го Анри, — моля те, дай ми възможност само минута да поговоря с теб насаме.

— Ще се настаня в това селище — отговори Жоайоз. — Избери подходящо помещение и ме чакай.

Анри се върна при своите спътници.

— Сега вие сте сред войска — каза той на Реми. — Послушайте ме, скрийте се в това помещение, което ще намеря; не трябва никой да види вашата господарка.

Реми и Диана заеха помещението, което по молба на Анри му отстъпи лейтенантът на ониските кавалеристи, който с пристигането на Жоайоз беше станал всичко на всичко изпълнител на заповедите на адмирала.

Към два часа следобед херцог дьо Жоайоз със своите части влезе в селището под звуците на тръбите и литаврите и издаде строга заповед, за да предотврати всякакви безчинства.

След това се разпореди да се раздаде на хората ечемик, на конете овес, и на едните, и на другите — вода за пиене; няколко бъчвички с бира и вино, намерени в избите, бяха раздадени по негова заповед на ранените, а самият той, обхождайки постовете, пред очите на всички хапна парче хляб и изпи чаша вода. Навсякъде войниците посрещаха адмирала като спасител с възгласи на обич и благодарност.

— Нека само се появят фламандците тук — каза Жоайоз, щом остана насаме с брат си. — Ще ги направя на пух и прах и даже ще ги изям, нали съм гладен като вълк. А сега ми разкажи как се озова във Фландрия? Бях сигурен, че си в Париж.

— Братко, животът в Париж стана непоносим за мен, така че тръгнах при тебе във Фландрия.

— И всичко това е както преди от любов? — попита Жоайоз.

— Не, от отчаяние. Кълна ти се, Ан, вече не съм влюбен; моята страст от днес стана непоносима скръб.

— Братко — възкликна Жоайоз, — позволи ми да ти кажа, че жената, която ти си обикнал, е лоша жена!

— Защо?

— Ето защо, Анри: ако от излишък на добродетелност човек не се съобразява със страданията на другите — това вече не е добродетелност, а фанатизъм, свидетелствуващ за липса на християнско милосърдие.

— Братко, братко! — възкликна Анри. — Не клевети добродетелността! Та ти си толкова добър, така великодушен!

— Да си великодушен към коравосърдечните хора — значи да се превръщаш в глупак.

— Братко — кротко се усмихна Анри, — цяло щастие е, че не си влюбен. Но моля ви, господин генерал, да спрем да говорим за моята безумна любов и да обсъдим военните работи.

— Съгласен съм, та с разговорите за своята безумна любов, ти, току-виж, и мен ще подлудиш.

— Виждаш, ние нямаме продоволствие.

— Знам и вече открих начин да се сдобием с него.

— Как?

— Не мога да тръгна оттук, докато не получа вести за другите части от армията; тази позиция е много изгодна и съм готов да я защитавам срещу петкратно превъзхождащи ни сили; но ще изпратя отряд смелчаци на разузнаване: първо, те ще съберат нужните сведения, и, второ, ще намерят храна — тази Фландрия в действителност е прекрасна страна.

— Не е чак толкова прекрасна, братко мой.

— О! Аз говоря за страната такава, каквато я е създал Господ, а не хората — те винаги развалят неговите творения. Разбери, Анри, какво безразсъдство извърши херцог д’Анжу, каква важна кампания провали, колко бързо високомерието и привързаността погубиха нещастния Франсоа! Лека му пръст, няма да говорим повече за него, но нали той можеше наистина да спечели и неувяхваща слава, и едно от най-прекрасните кралства на Европа, а вместо това той наля вода… в чия мелница? На Вилхелм Лукавия. А, впрочем, знаеш ли, Анри, антверпенците се сражаваха храбро!

— И ти също, братко!

— Да, този ден ми спореше, а освен това се случи събитие, което ме предизвика силно.

— Какво?

— Сражавах се на бойното поле с шпага, позната ми много добре.

— Шпага на французин?

— Да, на французин.

— И той се биеше на страната на фламандците?

— Той беше начело, Анри. Тази тайна трябва да се разкрие — тя без съмнение има връзка с екзекуцията на Салсед на Гревския площад.

— Скъпи ми повелителю, ти, за моя неизразима радост, се върна цял и невредим, необходимо е най-после и аз да свърша нещо!

— Какво именно?

— Моля те, назначи ме за командир на разузнавачите.

— Не, Анри, не. Ако действително непременно желаеш да умреш, ще ти намеря по-доблестна смърт.

— Братко, умолявам те, съгласи се с молбата ми, ще бъда внимателен, обещавам ти.

— Добре, всичко разбрах.

— Какво разбра?

— Ти си решил да провериш дали няма да се смили жестокото й сърце от шума, който ще се вдигне около някой блестящ подвиг. Признай, именно с това се обяснява необикновеното ти упорство.

— Признавам, ако това желаеш, братко.

— Е, какво, прав си. Жени, които остават непреклонни, сблъскали се с голямата любов, често се прелъстяват от скромната слава.

— Означава ли това, че ми възлагаш командването, братко?

— Ще се наложи, щом ти желаеш това.

— Още днес ли трябва да тръгна?

— Непременно, Анри; ти сам разбираш, ние не можем да чакаме повече.

— Колко души ще отделиш под мое разпореждане?

— Най-много — сто: не мога да отслабя своята позиция. Но ми дай честна дума, че ще встъпиш в бой само ако силите на противника бъдат равни на твоите или те превъзхождат незначително.

— Кълна се!

— Отлично! От коя част ще вземеш хора?

— Позволи ми да взема ескадрона на ониските кавалеристи — сред тях имам много приятели. Кога да тръгна?

— Незабавно. Разпореди се да се раздадат на хората дажби за един ден, на конете — за два дни. Запомни, искам да получа сведения, колкото е възможно по-бързо и от сигурни източници.

— Тръгвам, братко! Няма ли да имаш някакви поверителни поръчения?

— Не разгласявай за гибелта на херцога; нека мислят, че е при мен в лагера. Преувеличавай количеството на моята войска; ако въпреки очакването, намерите тялото на херцога, окажете му полагаемите му се почести: макар и да бе лош човек и посредствен пълководец, той все пак принадлежеше на царското семейство; разпореди се тялото да бъде положено в дъбов ковчег и ще изпратим тленните му останки в Сен-Дени за погребение в гробницата на френските крале.

Анри понечи да целуне ръката на по-големия си брат, но той нежно го прегърна.

— Още веднъж ми обещай, Анри — каза адмиралът, — че това разузнаване не е хитрост, към която прибягваш, за да паднеш доблестно в бой.

— Братко, имах такава мисъл, когато тръгвах при тебе във Фландрия; но сега, кълна ти се, се отказах от нея.

Младите мъже се прегърнаха отново и се разделиха, но още неведнъж се обръщаха, за да си разменят поздрави и усмивки.

Глава 9

Извън себе си от радост дьо Бушаж побърза да отиде при Реми и Диана.

— Бъдете готови след четвърт час — каза той, — тръгваме. Ще намерите два оседлани коня на двора; трябва да се присъедините незабелязано към нашия отряд и да не разговаряте с никого.

След това Анри излезе на балкона, който опасваше дома, и извика:

— Тръбачи на ониските кавалеристи, свирете сбор!

Сигналът се разнесе звънливо из селото; лейтенантът доведе хората си и те тутакси се строиха пред къщата.

— Войници — обърна се към тях Анри, — адмирал дьо Жоайоз ме назначи за ваш командир; той ми възложи да направя разузнаване. Кой ще ме последва доброволно?

Всичките триста души направиха крачка напред като един.

— Благодаря ви — каза Анри, — не напразно вие бяхте доблестен пример за цялата армия; но мога да взема със себе си само сто души. Господине — обърна се той към лейтенанта, — моля ви, теглете жребий.

Докато лейтенантът вършеше възложената му задача, адмирал дьо Жоайоз даваше, последни указания на брат си.

— Слушай ме внимателно, Анри — говореше той. — Равнината бързо изсъхва; местните жители твърдят, че може да се премине между Контик и Рюпелмонд. Вашият път е между две реки — Рюпел и Шелда. Преди да стигнете до Рюпелмонд, ще намерите докараните от Антверпен лодки и ще преминете с тях през Шелда. Надявам се, че по пътя към Рюпелмонд ще намерите или продоволствени складове, или мелници.

Като изслуша брат си, Анри веднага стана; искаше да тръгне, колкото се може по-бързо.

— Почакай — спря го Жоайоз. — Ти забравяш главното: моите хора заловиха трима селяни, единия ти го давам като водач. Никаква милост: при първия опит за измяна — куршум или удар с кинжал.

С тези думи адмиралът прегърна брат си и изкомандува: „На конете!“

Анри определи двама души със заредени пистолети в ръка да конвоират водача. Реми и неговата спътничка се държаха на разстояние сред войниците. Дьо Бушаж не даде никакви нареждания за тях, смятайки, че присъствието на непознатите лица и без това е възбудило достатъчно любопитството на всички.

Сам той застана начело на отряда.

Вървяха бавно: твърдата почва често изчезваше под копитата на конете и целият отряд затъваше в тинята. От време на време в равнината се появяваха някакви призраци, бягащи, без да се оглеждат: това бяха или селяни, върнали се твърде бързо по родните си места, или французи, които не знаеха приятели ли са срещнали, или врагове.

Като изминаха две левги, смелите разузнавачи достигнаха река Рюпел, покрай брега й минаваше павиран път; но сега след трудностите дойдоха опасностите: два-три коня нараниха краката си в неплътно наредените камъни; други, подхлъзнали се на покритата с тиня настилка, паднаха в реката и загинаха заедно с ездачите. И като завършек по отряда няколко пъти стреляха от лодките, спрели на отсрещния бряг. В тези трудни условия Анри се изяви като достоен предводител и истински приятел на войниците; като действуваше внимателно и разумно, той водеше хората към спасение и рискуваше само собствения си живот.

Малко преди Рюпелмонд ониските кавалеристи се натъкнаха на няколко френски войници, приседнали около купчинка тлеещ торф. Нещастниците печаха къс конско месо: това беше единствената храна, с която бяха успели да се сдобият през последните две денонощия.

Като видяха конниците, участвуващите в това жалко пиршество се уплашиха и понечиха да избягат, но един от тях спря другарите си с думите:

— От какво да се боим? Ако това са врагове, ще ни убият и поне всичко ще се свърши наведнъж.

— Франция! Франция! — извика Анри, като чу тези думи. — Елате при нас по-бързо, несретници!

Измъчените французи дотичаха при съотечествениците си; веднага им раздадоха плащове, дадоха им да глътнат хвойнова ракия и им разрешиха да пътуват заедно със слугите, по двама на кон. Те с радост се присъединиха към отряда.

Накрая късно през нощта се добраха до Шелда. Всичко наоколо бе потънало в мрак; на самия бряг ониските кавалеристи завариха двама мъже, на развален фламандски език те уговаряха лодкаря да ги превози на другия бряг. Лодкарят отказваше и освен това ги заплашваше. Лейтенантът, който говореше фламандски, спря отряда, а самият той, като слезе от коня, се приближи безшумно до спорещите и чу следните думи, казани от лодкаря:

— Вие сте французи, следователно трябва да умрете тук; вие няма да попаднете на другия бряг.

Единият от мъжете допря кинжал до гърлото на лодкаря и вече без да се опитва да изкълчва речта си, каза на чист френски език:

— Да умреш ще ти се наложи на тебе, макар и да си фламандец, ако не ни превозиш веднага!

— Дръжте го, господине, дръжте го! — извика лейтенантът. — Ние ще ви помогнем.

Французинът от учудване отслаби хватката; като се възползува от това, лодкарят се изтръгна и отплава чевръсто.

Един от кавалеристите съобрази веднага, че лодката може да бъде много полезна и с изстрел от пистолет го уби на място.

Останалата без гребец лодка се преобърна и вълните я изхвърлиха обратно на брега. Французите, които спореха с лодкаря, седнаха първи в нея. Това явно желание за отделяне учуди и разтревожи лейтенанта и той попита:

— Позволете да ви запитам, господа, кои сте вие?

— Господине, ние сме морски офицери. А вие, както се вижда, сте ониските кавалеристи?

— Да, господине; не желаете ли да се присъедините към нашия отряд?

— На драго сърне, господа.

— В такъв случай качете се на талигата, ако сте много уморени, за да не вървите пешком.

— Разрешете да ви попитаме къде отивате? — попита вторият морски офицер, който бе мълчал дотогава.

— Заповядано ни е да стигнем до Рюпелмонд, господине.

— Бъдете внимателни — продължи същият офицер, — днес сутринта в тази посока мина испански отряд, очевидно излязъл от Антверпен.

— Почакайте — каза лейтенантът, — ще повикам нашия командир. — Той направи знак на Анри да дойде и му обясни за какво става дума.

— От колко души беше отрядът? — попита дьо Бушаж.

— Петдесет.

— Е, и какво? Това плаши ли ви?

— Не, графе, но мисля, че трябва да вземем лодката с нас; тя събира двадесет души и ако се наложи да се пресече реката, това може да стане на пет пъти, като конете се държат за юздите.

— Съгласен съм — каза Анри, — вземете лодката. А дали при вливането на Рюпел в Шелда има някакво жилище?

— Там има цяло селище — добави някой.

— Отиваме там: ъгълът, образуван от сливането на двете реки, трябва да е превъзходна позиция… Напред, войници! Разпоредете се двама да се качат в лодката и да я придвижат в посоката, в която ще тръгнем ние.

— Ако разрешите — каза единият от морските офицери, — в лодката ще се качим ние.

— Съгласен съм, господа — отговори Анри, — но не ни губете от поглед и се присъединете към нас, щом влезем в селището.

— Чудесно — каза все същият морски офицер и със силен замах на греблата отплава от брега.

„Странно — помисли Анри, когато отрядът потегли, — този глас ми е много познат.“

След час те бяха вече в селището, действително завзето от испанците, за които бе говорил морският офицер. Атакувани внезапно, испанците почти не се съпротивляваха. Дьо Бушаж заповяда пленниците да се обезоръжат и да се затворят в една от къщите; по негова заповед те бяха охранявани от десет души. След това Анри се разпореди хората да се нахранят на смени по двадесет души. Вечерята вече беше готова: това беше вечерята на пленените ненадейно испанци.

Преди да се нахрани сам, Анри направи проверка на постовете. Върна се след половин час. Въпреки че беше помолил офицерите да вечерят без него, те не се бяха докоснали до нищо, но някои бяха задрямали от умора.

При появата на графа заспалите се събудиха, а тези, които бодърствуваха, скочиха на крака. Анри огледа просторната стая.

Медните лампи, окачени на тавана, хвърляха слаба, мътна светлина.

Видът на масата, струпана с пшенични хлебчета, печени свински бутове и чашите с пенлива бира, би раздразнил апетита не само на хора, не яли и не пили цели денонощия.

На дьо Бушаж посочиха оставеното за него почетно място.

Той седна и предложи на всички да започнат да се хранят. По това, колко енергично затракаха веднага ножовете и вилиците по фаянсовите чинии, Анри можеше да направя заключение, че го бяха очаквали с известно нетърпение и че идването му е било желано за всички.

— Всъщност — попита той лейтенанта, — дойдоха ли нашите морски офицери?

— Да, господине.

— Къде са?

— Ето там, на края на масата.

Действително, офицерите не само седяха на далечния край на масата, но и бяха избрали най-тъмното място в цялата стая.

— Господа — каза им Анри, — там ви е неудобно и вие, струва ми се, нищо не ядете.

— Благодарности, графе — отговори единият от тях, — много сме уморени и много повече се нуждаем от почивка, отколкото от храна; вече казахме това на господа офицерите, но те настояха да седнем на масата, като твърдяха, че такава е вашата заповед.

Анри слушаше с най-голямо внимание, но беше ясно, че гласът го интересуваше повече, отколкото отговора.

— Вашият другар на същото мнение ли е? — попита той, когато морският офицер млъкна.

При тези думи дьо Бушаж погледна толкова изпитателно втория офицер, нахлупил ниско шапката си и мълчащ упорито, че всички военни, които бяха около масата, също започнаха да се вглеждат в него.

Принуден да отговори каквото и да е, офицерът едва разбираемо промърмори:

— Да, графе.

Като чу този глас, Анри трепна. След това стана и се запъти решително там, където седяха двамата офицери.

Той спря до тях и като се обърна към този, който беше говорил първи, каза:

— Господине, докажете ми, че вие не сте брат на господин Орили и не сте самият господин Орили.

— Орили! — възкликнаха присъствуващите в един глас.

— А най-покорно моля вашия спътник — продължи Анри — малко да повдигне шапката си, която закрива неговото лице, иначе ще ми се наложи да го назова монсеньор и ниско да му се поклоня…

В същото време Анри се поклони ниско пред непознатия.

Той изправи глава.

— Негово Превъзходителство херцог д’Анжу! — възкликнаха в един глас офицерите.

— Е, какво, господа — каза херцогът, — щом се съгласихте да разпознаете вашия победен, скитащ се владетел, аз няма да спра проявата на чувства, които дълбоко ме трогват. Вие не бъркате, господа, пред вас наистина е херцог д’Анжу.

— Да живее монсеньорът! — дружно извикаха офицерите.

Глава 10

Всички тези приветствия, макар и искрени, смутиха херцога.

— По-тихо, господа — коза той, — моля ви, не се радвайте повече от самия мен на сполуката ми. Повярвайте, ако не ме бяхте познали, нямаше да се хваля първи, че съм запазил живота си.

— Как! Монсеньор! — възкликна Анри. — Вие видяхте колко бяхме потресени от вашата гибел и не ни разкрихте, че скърбим напразно!

— Господа — отговори херцогът, — освен многото причини, поради които исках да остана неразпознат, аз се ръководех от следното съображение: желаех да се възползувам от случая и да чуя какви надгробни речи ще бъдат произнесени в моя чест.

— О! Монсеньор! Монсеньор!

— Не, наистина — продължи херцогът, — аз приличам на Александър Македонски: гледам на войната като на изкуство. Та ето, слагайки ръка на сърцето си, ще кажа: мисля, че извърших грешка.

— Монсеньор — промълви Анри, навел глава — моля ви, не казвайте това.

— А защо? Нима мислите, че аз не се укорявам, и то твърде сурово за загубата на сражението?

— Монсеньор, вашата добрина ни плаши, благоволете да успокоите вашите покорни слуги, като кажете, че не страдате.

Страшна сянка легна на челото на принца. И без това зловещото му лице стана още по-мрачно.

— Не, не — отговори той. — Благодарение на Бога се чувствувам по-добре от когато и да било и вашето общество ми е много приятно.

Офицерите се поклониха.

— Колко души са под ваше командване, дьо Бушаж? — попита херцогът.

— Сто и петдесет, монсеньор.

— Така, така… сто и петдесет от дванадесет хиляди. Съотношението е същото, каквото и след битката при Кана57.

— Монсеньор — възрази Жоайоз, — ако вашата битка е подобна на битката при Кана, то ние всички сме по-щастливи от римляните: ние запазихме нашия Павел Емилий!

— Кълна се в спасението на душата си, господа — каза херцогът, — Павел Емилий от битката при Антверпен е Жоайоз и по всяка вероятност, за пълно сходство твоят брат загина… Така е, нали, дьо Бушаж?

При този хладнокръвно зададен въпрос сърцето на Анри се сви болезнено.

— Не, монсеньор — отговори той, — брат ми е жив.

— А! Още по-добре! — с ледена усмивка възкликна херцогът. — Нашият славен Жоайоз е оцелял! Къде е той? Искам да го прегърна!

— Няма го тук, монсеньор.

— Е, какво, ранен ли е?

— Не, монсеньор, цял и невредим е.

— Но подобно на мен се е спасил като по чудо, скита гладен, опозорен, жалък!

— Неизразимо радостен съм да съобщя на ваше височество, че брат ми е запазил три хиляди души и поел тяхното командуване, завзе голямо селище на седем левги оттук.

Херцогът побледня.

— Три хиляди души! — повтори той. — И тези три хиляди са запазени от Жоайоз! Та знаеш ли ти, твоят брат се оказа втори Ксенофонт58! Да живее Жоайоз! По дяволите Валоа! Честна дума, кралският дом не би могъл да избере за свои девиз „Hilater“.

— Монсеньор! Монсеньор! — промърмори дьо Бушаж, угнетен от съзнанието, че зад преднамерената веселост на херцога се таи злобна, мъчителна завист.

— Да, да, кълна се в спасението на душата си, аз казвам чистата истина… Така е, нали, Орили?… Връщаме се във Франция точно като Франсоа I след битката при Павия59. Всичко е загубено, дори и честта. Ха-ха-ха!

Този смях, горчив като ридание, беше посрещнат с мрачно безмълвие, което Анри прекъсна с думите:

— Разкажете ни, монсеньор, по какъв начин добрият гений на Франция спаси ваша милост.

— Е, любезни графе, всичко е много просто; по всяка вероятност този гений, покровителят на Франция, в този момент е бил зает с нещо по-важно — така че бях принуден да се спасявам сам!

— По какъв начин?

— Като си плюх на петите.

Никой от присъствуващите не се усмихна в отговор на тази духовитост, която херцогът без съмнение би наказал със смърт, ако си я бе позволил някой друг.

— На всички са известни хладнокръвието, храбростта и пълководческият талант на ваше височество — възрази Анри. — Ние ви умоляваме да не измъчвате нашите сърца, като си приписвате въображаеми грешки. И най-талантливият пълководец може да претърпи поражение и самият Ханибал е бил победен при Зама.

— Да — отговори херцогът, — но Ханибал спечели битките при Требия, Тразименското езеро и Кана, а аз — само една при Като-Камбрези, която въобще не може да се сравнява с тях.

— Благоволявате да се шегувате, монсеньор, като говорите, че сте побягнали?

— Не, дявол да го вземе! И не мисля да се шегувам; нима, дьо Бушаж, ти смяташ, че това е повод за шеги?

— Нима би могло да се постъпи по друг начин, графе? — попита Орили с желание да подкрепи своя господар.

— Мълчи, Орили — заповяда херцогът, — за това попитай сянката на Сент-Енян.

Орили сведе глава.

— Ах, да, вие не знаете какво се случи със Сент-Енян; ще ви разкажа това не с думи, а с три гримаси.

При тази нова духовитост, отвратителна при толкова угнетяващите обстоятелства, офицерите се намръщиха, без да се тревожат, че това може да не се хареса на повелителя им.

— И така, представете си, господа — започна херцогът, давайки си вид, че не е забелязал тази проява на неодобрение, — представете си, че в мига, в който се очерта неблагоприятният изход от битката, Сент-Енян събра около себе си петстотин конници и вместо да отстъпи като всички останали, се приближи към мен с думите „Трябва незабавно да се атакува, монсеньор.“ — „Как така? — възразих аз. — Вие, Сент-Енян, сте полудели, те са сто против един французин.“ — „И хиляда против един да бяха — отговори той с ужасяваща гримаса, — аз тръгвам в атака.“ — „Отивайте, приятелю мой, отивайте — казах аз. — Колкото до мен, аз няма да тръгна в атака, а ще направя точно обратното.“ — „В такъв случай дайте ми вашия кон — останал е съвсем без сили, аз нямам намерение да бягам, затова всеки кон за мен е добър.“ И той действително ми даде своя вран кон, а сам се прехвърли на моя бял кон, като каза при това: „Херцоже, с този кон вие ще изминете двадесет левги за четири часа.“ След това, като се обърна към своите хора, извика: „След мен, господа! Напред за всички тези, които не искат да обърнат гръб на неприятеля!“ и се хвърли срещу фламандците с още по-страшна гримаса, отколкото първата. Ако ме беше послушал, вместо да проявява такава излишна, смелост, щеше да седи заедно с нас на тази маса и нямаше да прави в тази минута трета гримаса, по всяка вероятност още по-безобразна от предишните две.

Тръпки на възмущение пронизаха всички присъствуващи.

„Той няма сърце — помисли Анри. — Колко жалко, че санът на този негодник го освобождава от предизвикателството, което всеки един от нас би му отправил с радост!“

— Ето как се случи — продължи принцът, изпразвайки чашата си, — че Сент-Енян умря, а аз съм жив: впрочем, умирайки, той ми оказа последна огромна услуга: тъй като яздеше моя кон, всички решиха, че съм загинал аз и фламандците забавиха преследването. Но бъдете спокойни, господа, ние ще получим реванш, кървав реванш и от вчерашния ден, поне в мислите си, формирам най-страшната армия, която някога е съществувала.

— А дотогава — заяви Анри — ваше височество ще поеме командването на моя отряд; аз съм скромен дворянин и нямам право да давам заповеди там, където се намира представител на кралския дом.

— Съгласен съм — каза принцът. — Преди всичко заповядвам всички да се заемат с вечерята; в частност това се отнася за вас, дьо Бушаж, вие даже не сте преместили към себе си чинията.

— Монсеньор, не съм гладен.

— В такъв случай, приятелю мой дьо Бушаж, проверете още веднъж постовете. Съобщете на командирите, че съм жив, но ги помолете да не изразяват твърде гръмко своята радост, преди да сме завзели някакво сигурно укрепление или да сме се съединили с войската на нашия непобедим Жоайоз.

Както вижда читателят, достатъчна бе една минута, за да стане този беглец и страхливец отново надменен, безгрижен и властен.

Да заповядваш на стотици хора или на стотици хиляди — все едно означава да заповядваш. Владетелите винаги желаят не това, което са заслужили, а това, което според тях им се полага.

Херцогът беше много учуден, че военен с името и положението на дьо Бушаж се е съгласил да поеме командването на шепа хора и е тръгнал в такава опасна експедиция. Такава работа би трябвало да се възложи на някой лейтенант, а не на брата на прославения адмирал.

Херцогът започна да разпитва офицерите и накрая научи, че адмиралът е възложил разузнаването на брат си само защото е отстъпил на неговото настояване.

— Защо, по каква причина — попита херцогът лейтенанта — графът толкова настойчиво се е стремял да му дадат това в действителност маловажно поръчение?

— Преди всичко той желаеше да помогне на хората, спасени от адмирала — отговори той.

— Преди всичко — казахте вие, а какви подбуди са действували след това, господине?

— Даже и на ваше височество аз мога да съобщя само такива причини, които са свързани със службата.

— Ето виждате ли, господа — каза херцогът, обръщайки се към малкото офицери, които все още седяха около масата, — аз бях съвършено прав, когато се стараех да остана непознат: в моята армия има тайни, в които не ме посвещават.

— О, монсеньор — възрази лейтенантът, — вие изтълкувахте много лошо моята сдържаност; тайната се отнася само за самия граф дьо Бушаж. Нима не може да се случи, докато служи на общите интереси, той да пожелае да направи услуга на някой свой роднина или на близък приятел?

— Кой от роднините или близките приятели на графа се намира тук? Кажете ми, аз желая по-скоро да го прегърна!

— Монсеньор — каза Орили, намесвайки се в разговора с тази почтителна фамилиарност, която отдавна бе превърнал в навик, — аз разкрих наполовина тази тайна. Роднината на граф дьо Бушаж в действителност…

— В действителност… Говори по-бързо, Орили.

— В действителност е жена, монсеньор.

— Ето какво било! — възкликна херцогът. — Милият Анри! Това е толкова разбираемо… Е, какво, да си затворим очите за интригата с роднината и да не говорим повече за това.

— Това е най-доброто, което ваше височество може да стори — каза Орили, — още повече, че въпросната дама е преоблечена като мъж.

— Така, така… Значи, намирайки се във войската, Анри води със себе си жена!… Къде е тя, Орили?

— Горе!

— Как! Тук, в тази къща?

— Да, монсеньор… Но… по-тихо. Ето го господин дьо Бушаж!

— По-тихо! — повтори след него херцогът и избухна в смях.

Глава 11

Когато се връщаше, Анри чу злобния смях на херцога, но понеже съвсем рядко общуваше с негова светлост, той не знаеше каква опасност крие всяка проява на веселост от страна на херцог д’Анжу.

Щом пое ръководството на отряда, херцогът повери на Анри патрулите. Това решение изглеждаше толкова естествено, че останалите и най-вече самият Анри се подлъгаха за истинските намерения на херцога.

Дьо Бушаж обаче намери за необходимо да даде на лейтенанта някои служебни указания, а за времето на своето отсъствие да му възложи и грижата за двамата си спътници.

Но още преди да си беше казал приказката, в разговора се намеси херцогът.

— Тайни, а? — попита той с обичайната си коварна усмивка.

Лейтенантът със закъснение се усети, че беше сбъркал с тази неделикатност, и в желанието си да помогне на графа, побърза да каже:

— Не, монсеньор, графът само ме попита колко още барут имаме — сух и годен за употреба.

— А, това е друго — рече херцогът, принуден да се престори, че е повярвал, в противен случай щеше да изглежда, че е подслушвал, а това би било много унизително за синята му кръв.

Когато принцът се обърна, лейтенантът побърза да пошепне на Анри:

— Негово величество знае, че не сте сам.

Дьо Бушаж трепна и неволната му гримаса не убегна от вниманието на херцога; под предлог, че иска да е сигурен дали са изпълнени всичките му нареждания, той покани графа да отидат заедно до най-отговорния патрул. Ще не ще, дьо Бушаж бе принуден да се съгласи. Много му се щеше да предупреди Реми, да му внуши, че трябва да бъде предпазлив, обаче успя да стори само едно — на сбогуване каза на лейтенанта:

— Моля ви, пазете барута; пазете го така, както бих го пазил самият аз.

— Графе, къде се намира барутът, чието опазване възложихте на този младеж?

— В същата къща, където съм настанил щаба, ваше височество.

— Бъдете спокоен, дьо Бушаж — продължи херцогът, — добре разбирам колко е важен този въпрос, и то в нашето положение. Лично аз ще го пазя, а не младият ви приятел.

И с това приключиха разговора. Мълчаливо стигнаха до мястото, където се сливаха двете реки; херцогът на няколко пъти повтори на дьо Бушаж наставлението в никакъв случай да не изоставя поста на реката, после се върна в селището и незабавно потърси Орили; намери го в помещението, където бе сервирана вечерята. Музикантът спеше на пейката, завит с плаща. Херцогът го потупа по рамото.

Орили разтърка очи и погледна повелителя си.

— Чу ли?

— Да, монсеньор.

— Нали знаеш кого имам предвид?

— Разбира се! Неизвестната дама, която е роднина на граф дьо Бушаж.

— Тогава мобилизирай цялата си фантазия и отгатни останалото.

— Вече отгатнах — ваша светлост проявявате голям интерес.

— И още как! А сега кажи кое разпалва любопитството ми.

— Искате да знаете кое е това смело създание, което в огън и вода следва братята Жоайоз.

— „Per mille pericula Martis!“60 — както би се изразила милата Марго, ако беше тук. Ти съвсем точно уцели, Орили. Апропо, писа ли й?

— Трябваше ли да пиша на нейно величество?

— Естествено.

— За кое?

— За това, че ние, по дяволите, загубихме. И че тя трябва да е готова за всичко.

— В какъв смисъл, монсеньор?

— В смисъл, че Испания, след като се отърва от мен на север, непременно ще я нападне от юг.

— Но нямам нито хартия, нито мастило, нито перо, монсеньор.

— Намери. Както е казано в Евангелието, който търси, ще намери.

— Как да намеря всички тези неща в проклетата селска дупка?

— Аз пък ти нареждам: пиши, дръвнико; дори ако не намериш с какво да пишеш, за сметка на това…

— За сметка на това — какво?

— Ще намериш нещо друго.

— Ах, че съм глупак! — плясна се по челото Орили.

— Добре, аз самият ще напиша на милата Марго, само ми намери всичко необходимо и се върни едва когато си готов, пък аз ще те чакам тук.

— Тръгвам, монсеньор.

— И ако по време на тършуването забележиш, че къщата представлява интерес с обстановката си… Нали знаеш, Орили, колко обичам фламандските къщи.

— Да, монсеньор.

— Тогава ще ме повикаш.

— Незабавно. Бъдете спокоен.

Орили скочи и като птица литна към другата стая, където имаше стълба за нагоре. След пет минути се върна при господаря си.

— Е? — попита херцогът.

— Ако не се лъжа, монсеньор, тази къща трябва да е дяволски интересна.

— Защо?

— Защото, хиляди дяволи, в горното помещение не е толкова лесно да се влезе.

— Какво искащ да кажеш?

— Че дракон охранява вратата.

— Позволяваш си глупашки шеги — жалък музикант такъв!

— Уви, монсеньор, не е глупашка шега, а е самата тъжна истина. Съкровището е на горния етаж и пред вратата на стаята лежи човек, загърнат в голяма сива пелерина.

— Охо! Господин дьо Бушаж си позволява да изпрати войник за охрана на своята дама?

— Не е войник, по-вероятно е слуга на дамата или на самия граф.

— И как изглежда той?

— Нямах възможност да разгледам лицето му, монсеньор, но пък видях голям фламандски нож, затъкнат в колана му — той го е стиснал здраво и юмрукът му изглежда страшно тежък.

— Много, много интересно — промълви херцогът. — Я го поразбутай малко този юначага, Орили.

— Пазил ме Бог!

— Какво чувам? Ти се осмеляваш…

— Осмелявам се да ви кажа, че не само ще бъда обезобразен от ножа му, но и ще си спечеля смъртни врагове в лицето на Жоайоз, придворните любимци. Ако бяхте крал на Нидерландия — разбирам, но в сегашното ни положение трябва да живеем в мир с всички, монсеньор, особено пък с тези, които ни спасиха живота, а живота ни спасиха братята Жоайоз. Имайте предвид, монсеньор, ако вие не го кажете, самите те ще го сторят вместо вас.

— Имаш право, Орили — съгласи се херцогът и тропна с крак, — както винаги имаш право, и все пак…

— Разбирам, но…

— Искам да видя тази жена, не ти ли е ясно?

— Може и да я видите, само че не през вратата.

— Добре — прие херцогът. — Щом не през вратата, значи през прозореца, а?

— Доста добра идея, монсеньор, веднага ще донеса стълба.

Орили изскочи в двора и тръгна право към навеса, където ониските кавалеристи бяха вързали конете си. Намери там дървена стълба, каквато винаги може да се намери под навес, излезе на улицата и я подпря откъм външната страна на къщата.

Трябва наистина да си принц и „божественото право“ да ти дава власт над всичко, за да си позволиш пред очите на часовоя да предприемеш толкова дръзки и оскърбителни за дьо Бушаж действия — така, както ги предприе херцогът.

Орили си даваше сметка за всичко това и показа на херцога, че насреща му е часовоят, който — без да знае с кого си има работа — май се канеше да ги спре.

Франсоа сви рамене и отиде при войника.

— Приятелю — рече му той, — нали това е най-високото място в селището, така ми се струва, а?

— Тъй вярно, монсеньор — отговори войникът, който позна Франсоа и почтително му козирува. — И ако ги нямаше тези стари липи, на лунна светлина щеше да се вижда цялата околност.

— Така си и мислех — каза херцогът, — затова заповядах да ми бъде донесена стълба, за да огледам местността… Хайде, качи се, Орили — не, почакай, най-добре аз да се кача: началникът трябва да види всичко с очите си.

Херцогът се покатери до горния край на стълбата, а Орили остана долу.

Стаята, в която Анри бе настанил Диана, бе застлана с рогозки. Вътре имаше голямо дъбово легло с плетено покривало, маса и няколко стола.

Вестта за смъртта на херцог д’Анжу сякаш освободи душата на Диана от тежко бреме; младата жена помоли Реми да й донесе нещо за ядене и той с най-голяма радост изпълни молбата й. Колкото и лека да беше вечерята, Диана усети, че очите й се затварят и главата й натежава. Забеляза го и Реми. Той тихо излезе и легна пред прага, както бе правил винаги, откакто напуснаха Париж.

Диана спеше, облегната на масата, подпряла с ръка главата си и опряла стройна снага на облегалката на високия стол, украсен с дърворезба. Устата й бе леко отворена, прекрасната й коса — разпиляна върху отметнатата качулка на грубата мъжка дреха; като небесно видение би се сторила тази жена на всеки, който би дръзнал да наруши покоя на потайното й убежище.

Възторг, породен от гледката, се отрази върху лицето и в движенията на херцога; опрян на рамката на прозореца, той се вглеждаше в захлас в чаровното създание.

Но ненадейно изразът на лицето му помрачня и той с внезапна бързина слезе долу, сякаш искаше час по-скоро да се махне от светлината на прозореца. Щом се намери на улицата, в полумрака, херцогът се облегна на стената, кръстоса ръце на гърдите си и се умили.

Орили, който безмълвно го наблюдаваше, забеляза, че погледът на херцога сякаш се е зареял към някаква точка, както става, когато човек се задълбочи в смътни, далечни спомени.

След десетина минути дълбок размисъл херцогът отново се изкатери по стълбата и отново се вгледа през прозореца.

Кой знае колко дълго щеше да остане той в същото положение, ако не беше го сепнал Орили:

— Бързо слезте, монсеньор, чувам някакви стъпки.

Херцогът се ослуша.

— Нищо не чувам — каза след малко.

— Онзи, който идваше насам, сигурно се е скрил — той е шпионин и ни следи.

— Прибери стълбата — заповяда херцогът.

Когато се върна, Орили попита:

— Е, монсеньор, хубава ли е?

— Страшно хубава — мрачно отговори херцогът.

— Тогава защо сте толкова тъжен, монсеньор?

— Чудя се, Орили — все така замислено промълви херцогът, — някъде съм виждал тази жена.

— Искате да кажете, че я познавате?

— Не! Колкото и да се мъча, никакво име, свързано с това лице, не изплува в паметта ми. Знам само, че сърцето ми ще се пръсне.

— Затова трябва да разберем коя е.

— Разбира се.

— Хубаво поровете в спомените си, монсеньор да не сте я виждали в двореца?

— Не, мисля, че не.

— Във Франция, в Навара, във Фландрия?

— Не.

— Да е испанка?

— Не мисля.

— Англичанка, придворна дама на кралица Елизабет?

— Не, не. Имам чувството, че образът й е свързан с някакъв трагичен случай. Тази жена е прекрасна, но е прекрасна като покойница, като призрак, като сън, затова мисля, че съм я сънувал. Два-три пъти през живота си — продължи херцогът — съм сънувал страшни кошмари, споменът за тях и до днес смразява душата ми… Да, вече съм сигурен: жената горе се е явявала в сънищата ми.

Точно в този миг откъм площада се дочуха бързи стъпки и Анри извика на херцога:

— Тревога, монсеньор! Тревога!

— Тук ли сте, графе? Бъдете добър да ми обясните как сте си позволили да напуснете поверения ви пост?

— Монсеньор — решително отговори Анри, — ако намерите за необходимо, можете да ме накажете, обаче сметнах за свой дълг да бъда тук.

Херцогът с многозначителна усмивка погледна нагоре към прозореца и попита:

— Какъв дълг, графе? Чакам обясненията ви!

— Монсеньор, откъм Шелда идват конници и не се знае дали са врагове, или приятели.

— Много ли са? — разтревожи се херцогът.

— Твърде много, монсеньор.

— Аха! Добре тогава, че не сте проявили безразсъдна смелост, графе, а се върнахте. Най-разумното, което можем да сторим, е да се махнем оттук.

— Наистина, монсеньор, обаче ми се струва, че трябва да предупредим брат ми.

— За тази цел ви стигат двама души.

— Тогава ще отида с някого от ониските кавалеристи.

— В никакъв случай, по дяволите! — ядоса се херцогът. — Вие ще дойдете с нас. Гръм и мълния! Да се лишим от такъв защитник!

— Ваше височество целия отряд ли ще вземе?

— Да.

— Слушам, монсеньор — с поклон отговори Анри. — След колко време ваша светлост смята да потегли?

— Незабавно, графе.

— Хей, кой е там? — викна Анри.

От пресечката веднага, сякаш бе чакал там своя началник, изскочи все същият лейтенант.

Анри му даде нужните нареждания и след миг от всички страни започнаха да се стичат към площада кавалеристите, готови за път.

Херцогът свика господа офицерите и им съобщи:

— Господа, както изглежда, принц Орански е пратил подире ми преследвачи, но не подобава на член от френския кралски дом да се остави да бъде пленен. Затова да отстъпим пред численото превъзходство на противника и да се оттеглим към Брюксел. Докато съм с вас, съм спокоен за живота и свободата сп.

После отведе Орили малко по-встрани и се обърна към него със следните думи:

— Ти ще останеш тук. Тази жена не може да ни съпровожда. Ще бъдем толкова бързи, че дамата просто ще се изтощи.

— Закъде тръгва монсеньорът?

— За Франция и вероятно ще остана в някое от моите имения, да речем, в Шато Тиери. Ще доведеш там прекрасната непозната.

— Но може би тя няма да пожелае да бъде доведена?

— Да не си луд! Ти няма да я доведеш при мен, а при граф дьо Бушаж. Какво ти става — сякаш за пръв път ми помагаш в подобни начинания! Имаш ли пари?

— Две кесии жълтици.

— Тогава действай смело и гледай моята прекрасна непозната да се появи в Шато Тиери; като я видя по-отблизо, може и да я позная.

— Как да постъпя със слугата?

— Докарай и него, ако не се възпротиви.

— В противен случай?

— Постъпи с този човек като с камък, който те спъва — махни го от пътя си!

— Точно така, монсеньор!

Докато подлите заговорници обсъждаха коварните си замисли, дьо Бушаж се качи горе и събуди Реми. Той по някакъв специален начин, известен само на него и на Диана, почука на вратата и младата дама отключи. Зад Реми тя видя дьо Бушаж.

— Добър вечер, господине — поздрави Диана с усмивка, каквато отдавна не бе се появявала на лицето й.

— Моля да бъда извинен, госпожо — бързо отговори графът, — дойдох не да ви досаждам, а да се сбогувам с вас.

— Да се сбогувате? Нима заминавате, графе?

— Принуден съм, госпожо; задължен съм да се подчинявам преди всичко на принца.

— На кой принц? — пребледня Диана.

— На херцог д’Анжу, когото всички смятаха за загинал — той се спаси и се присъедини към нас.

Диана изстена, а Реми стана бял като платно.

— Ако херцогът не бе заповядал да го съпровождам, бих ви изпратил до манастира, където смятате да се оттеглите, госпожо.

— Да, да — възкликна Реми, — ще отидем в манастира.

И долепи пръст до устните си.

Диана му кимна — беше го разбрала.

— Щях непременно да ви изпратя, госпожо, понеже ме е страх, че хората на херцога може да ви досаждат.

— Защо?

— Нашият млад лейтенант го видял как сложил долу стълба и се качил да гледа през прозореца ви.

— О, Боже! Боже! — възкликна Диана.

— Успокойте се, госпожо, лейтенантът го чул да казва на спътника си, че не ви познава.

— Все едно, все едно… — заповтаря Диана, загледана в Реми.

— Не се тревожете, госпожо — продължи Анри, — херцогът заминава след четвърт час и вие ще останете сама. Така че ми позволете най-почтително да се сбогувам с вас и още веднъж да ви уверя, че до последен дъх сърцето ми ще бие само за вас. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той се поклони благоговейно, като пред олтар и отстъпи крачка назад.

— Не, не — в трескаво вълнение възкликна Диана. — Господ няма да го допусне! Не, вие грешите — този човек умря.

В същия миг сякаш в отговор на отчаяните й думи от улицата се чу гласът на херцога, който гръмко извика:

— Графе! Графе! Карате ме да ви чакам!

— Чувате ли, госпожо? — попита Анри. — За последен път — сбогом!

Стисна ръката на Реми и се затича надолу по стъпалата.

Цяла разтреперана като птиче, омагьосано от отровна змия, Диана се доближи до прозореца.

Видя херцога, яхнал коня си: светлината на факлите, носени от двама ониски кавалеристи, осветиха лицето му.

— Той е жив, този демон — пошепна Диана на ухото на Реми с такъв заплашителен тон, че верният слуга потръпна. — Той е жив, значи и ние трябва да живеем; той заминава за Франция, следователно и ние трябва да заминем за Франция, Реми.

Глава 12

Трескавата подготовка на ониските кавалеристи за път се съпровождаше от звънтене на оръжие и гръмогласни провиквания. Реми изчака да утихне шумът и щом му се стори, че къщата е празна, реши да слезе в салона на долния етаж — на свой ред искаше и той да се приготви за пътуването.

Когато влезе обаче, за своя най-голяма изненада видя до огъня някакъв човек. Вероятно неизвестният причакваше Реми, макар при неговата поява да придоби уж равнодушен вид.

Реми се тътреше, както винаги с несигурна крачка и с плешивата си глава лесно можеше да мине за старец, прегърбен от тежестта на годините.

Човекът, до когото се доближи, седеше с гръб към светлината и Реми не можа да го види добре.

— Извинете, господине — обърна се той към непознатия, — мислех, че съм останал тук сам.

— И аз така мислех — отговори непознатият, — но с радост се убеждавам, че ще имам спътници.

— О, доста скучни спътници — побърза да отговори Реми, — защото освен болния младеж, когото водя у дома във Франция…

— Разбирам кого имате предвид! — възкликна Орили с престорено добродушие.

— Наистина ли? — попита Реми.

— Да, става дума за младата особа…

— За каква млада особа? — изуми се Реми, изостряйки уши.

— По-кротко, по-кротко, приятелче, не се сърдете — каза Орили. — Аз съм управителят на граф дьо Бушаж и преди да замине, той ми повери една млада особа и стария й слуга, които имали намерение да се върнат във Франция.

С тези думи непознатият стана и със сърдечна усмивка се приближи до Реми. Сега светлината на лампата вече падаше върху него.

Но вместо и той да се доближи до неизвестния, Реми се дръпна назад и върху обезобразеното му лице се изписа ужас.

— Не ми отговорихте. Да не се страхувате от мен? — попита Орили с най-сияйна усмивка.

— Господине — измънка Реми с тих дрезгав глас, — не се гневете на горкия старец, когото мъките и раните са направили страхлив и недоверчив.

— Но тогава е още по-голямо основание, друже, следва да приемете помощта на един сигурен спътник.

Реми отстъпи по-назад.

— Отивате ли си?

— Трябва да се посъветвам с моята господарка; нали разбирате, без нея нищо не мога да реша.

— Естествено, но позволете аз лично да й се представя и най-подробно да я уведомя за възложената ми задача.

— Не, не, благодаря ви; моята господарка сигурно още спи, а сънят й за мен е свещен.

Щом Реми затвори вратата зад себе си, всичко, което го състаряваше с изключение на плешивината и бръчките по лицето, изчезна — той изкачи стълбите така бързо, че сега никой не би му дал повече от трийсетина години.

— Госпожо, госпожо! — със задъхан глас възкликна той, като видя Диана.

— Какво има пак, Реми? Не е ли заминал херцогът?

— Заминал е, госпожо, но тук има един зъл дух, хиляди пъти по-опасен от херцога — зъл дух, когото шест години съм проклинал в очакване да дойде часът на отмъщението.

— Кой е той? Да не би да е Орили?

— Същият. Негодникът е долу в къщата.

— Позна ли те?

— За Бога, госпожо — промълви Реми с горчива усмивка, — изключено е някой да ме познае.

— Може би се е досетил коя съм аз?

— Едва ли, щом настоява да ви види.

— Аз пък те уверявам, че той подозира истината.

— В такъв случай, госпожо — мрачно каза Реми, — цялата работа става още по-лесна: селището обезлюдя, негодникът е сам, аз също… Видях на колана му кинжал… На моя имам нож.

— Почакай, Реми, почакай — прекъсна го Диана, — не ти оспорвам правото да отнемеш живота на този подлец, обаче нека първо разберем какво иска той от нас и не можем ли да имаме полза от злините, които възнамерява да ни стори. За какъв се представя?

— За управител на господин дьо Бушаж, госпожо.

— Виждаш ли как лъже — явно се домогва до някаква цел. Какво иска?

— Да ви съпровожда.

— Кажи му, че съм съгласна.

— За Бога, госпожо!

— Добави, че смятам да отида при роднини в Англия, но още се колебая. С една дума, лъжи точно като него. Разбираш ли, за да победиш, трябва да владееш оръжието на противника не по-зле от него.

— Но той ще ви види.

— Нали съм с маска. Всъщност подозирам, че и без това ме е познал, Реми.

— В такъв случай ни готви капан.

— Единственият начин е да се престорим, че сме му повярвали.

— Обаче…

— Кажи ми: от какво се страхуваш? Има ли нещо по-страшно от смъртта?

— Няма.

— Тогава? Нали не си се отказал да умреш в името на нашия обет?

— През ум не ми е минало! Но отказвам да умра, преди да съм отмъстил.

— Реми, Реми! — възкликна Диана и погледът й в този миг пламна с фанатичен възторг. — Бъди спокоен, ще отмъстим: ти — на слугата, аз — на неговия господар.

— Чул ви Господ!

— А сега върви, драги.

Реми още се колебаеше. Но докато слизаше по стълбите, спокойствието отново се възвърна в душата му, калена от изпитанията; той твърдо реши да разпита музиканта и ако негодникът бъде уличен в гнусни замисли, каквито му приписваха двамата спътници, веднага да го убие с удар на кинжала.

Орили го чакаше с нетърпение.

Реми отиде при него и тихо, учтиво продума:

— Господине, моята господарка не може да приеме предложението ви.

— Защо?

— Защото не сте управителят на граф дьо Бушаж.

Орили пребледня.

— Кой ви го каза?

— Никой, но то си е ясно. На сбогуване с мен графът ми възложи охраната на особата, която съпровождам, и замина, без да ми спомене за вас.

— Той говори с мене, след като сте си взели сбогом.

— Лъжа, господине, чиста лъжа.

Орили се изправи в цял ръст — Реми пред него изглеждаше като грохнал старец.

— Държите ми доста особен език, любезни! Пазете се! Вие сте стар, аз съм млад; вие сте слаб, аз съм много як.

Реми се усмихна, но нищо не каза.

— Ако имах лоши помисли спрямо вас или вашата господарка — продължи Орили, — достатъчно беше да вдигна ръка…

— Така ли било! — възкликна Реми. — Значи съм сбъркал и вие имате най-добри намерения спрямо моята господарка?

— Именно!

— Тогава ми обяснете какво искате?

— Приятелю мой — отговори Орили, — искам да ви ощастливя, ако се съгласите да ми направите услуга.

— Обаче, за да ви направя услуга, трябва да знам вашите намерения.

— Моите намерения са следните: вие познахте, драги, мой господар не е граф дьо Бушаж, а друго лице…

— Кое е то?

— Много по-високопоставено.

— Внимавайте! Пак ме лъжете.

— Защо мислите така?

— Познавам много малко семейства, които да превъзхождат рода Жоайоз.

— А кралската фамилия? И ето как плаща тя — допълни Орили, като се опита да сложи в ръката на Реми едната кесия с жълтици, оставена от херцог д’Анжу.

Реми потръпна от допира на Орили и отстъпи назад.

— Вие сте от свитата на краля?

— Не, на брат му, херцог д’Анжу.

— А, прекрасно, готов съм предано да служа на херцога.

— Още по-добре.

— Какво желае негово височество?

— Негово височество — каза Орили, доближи се до него и отново се опита да му даде парите — е влюбен във вашата господарка.

— Значи я познава, така ли?

— Видя я.

— Видял я е! — възкликна Реми и неволно стисна дръжката на ножа. — Кога?

— Тази вечер.

— Изключено! Моята господарка не е излизала от стаята си.

— Какво от това! Херцогът се държа като хлапак. Взе дървена стълба и се изкачи по нея…

— Така ли било… — пошепна Реми и сложи ръка на сърцето си, за да притъпи болката.

— Та след всичко, което каза негово височество за вашата господарка, изгарям от желание да я видя. И така, ще си помагаме, нали?

Той за трети път се опита да връчи кесията на Реми.

— Значи херцог д’Анжу е влюбен в моята господарка? — с усилие изговори Реми.

— Да.

— И какво иска?

— Тя да го посети в Шато Тиери, където му се наложи спешно да отиде.

— Виждам само една пречка.

— Каква?

— Господарката смята да замине за Англия.

— По дяволите! Тъкмо можете да ми направите услуга — разубедете я!

— Господине, вие не познавате моята господарка: тази жена винаги твърдо държи на своето. Но дори ако се съгласи да замине за Шато Тиери вместо за Англия — това още нищо не значи. Защо сте толкова сигурен, че ако се появи в Шато Тиери, непременно ще отстъпи пред домогванията на херцога?

— Защо пък не?

— Тя не обича херцог д’Анжу.

— Глупости! Всички жени обичат принцовете. Чуй ме, глупчо — настоя Орили, — исках да уредим с теб всичко тихо и кротко, без насилие, обаче ти ме караш да променя начина си на действие.

— И какво ще направите?

— Ще те убия в някое по-затънтено местенце, а дамата ще отмъкна. Е, ще я склониш ли да тръгне за Шато Тиери?

— Ще направя всичко възможно, обаче нищо не мога да гарантирам.

— Върви горе, аз междувременно ще приготвя конете.

И явно абсолютно сигурен, че надеждите му ще се сбъднат, Орили се забърза към конюшнята.

— Какво става? — попита Диана.

— Госпожо, херцогът ви бил видял и безумно се бил влюбил във вас.

— Херцогът ме бил видял? Херцогът бил влюбен в мен! — възкликна Диана. — Май си полудял, Реми?

— Ни най-малко. Предавам само думите на Орили.

— Но щом херцогът е успял да ме види, значи ме е познал.

— Ако ви беше познал, мислите ли, че Орили щеше да се осмели да дойде при вас? Не, херцогът не ви е познал.

— Ти си прав, хиляди пъти прав. Да вървим с този човек, Реми.

— Но той ще ви познае!

— Защо мислиш, че музикантът е с по-добра памет от своя господар?

— Защото за него е по-важно да помни, а за херцога — да забрави.

— Нали знаеш, Реми, имам маска, а ти — нож.

— Така е, госпожо. И започвам да си мисля, че дори Господ ще ни помогне да накажем злосторниците.

Реми излезе на стълбите и извика:

— Господине! Господине!

— Кажи? — обади се отдолу Орили.

— Моята господарка благодари на граф дьо Бушаж и с голяма благодарност приема вашето любезно предложение.

— Чудесно, чудесно — викна Орили. — Предупредете я, че конете са готови.

— Елате, госпожо — каза Реми и подаде ръка на Диана.

Орили чакаше до стълбите, вдигнал фенер: нямаше търпение да види лицето на непознатата.

— По дяволите! Тя е с маска! — изломоти той. — Нищо, по пътя до Шато Тиери връзките ще се скъсат или ще бъдат срязани…

Глава 13

Потеглиха.

Орили се държеше със слугата като с равен, а към господарката проявяваше подчертано уважение.

Реми обаче беше наясно, че зад неговата почтителност се крият някакви тайни замисли.

Наистина: да държи на жената стремето, когато се качва на коня, грижовно да следи всеки неин жест, да не пропуска възможност да й вдигне ръкавицата или да й закопчае наметалото може само влюбен или слуга, или човек, който изгаря от любопитство.

Обаче музикантът имаше силен противник: Реми държеше да служи на господарката си както винаги и ревниво изместваше Орили.

За музиканта оставаше само едно: да се надява на щастлива случайност по време на дългото и изморително пътуване.

Но и тук очакванията му останаха излъгани: нито в дъжд, нито в пек младата жена не свали маската си в негово присъствие.

Всяко подпитване, всеки опит да подкупи Реми се оказаха напразни; слугата винаги повтаряше, че такава била волята на неговата господарка.

— Кажете, тези предпазни мерки само спрямо мене ли важат? — интересуваше се Орили.

— Не, спрямо всички.

— И все пак херцог д’Анжу я е видял? Тогава тя не е ли крила лицето си?

— Случайност, чиста случайност — неизменно отговаряше Реми. — Тъкмо поради това, че херцог д’Анжу е видял моята господарка противно на желанието й, тя сега прави всичко възможно никой да не я види.

Междувременно дните се нижеха, пътниците стигаха все по-близо до целта, но благодарение на предпазливостта на Реми и неговата господарка любопитството на Орили оставаше незадоволено. Пред тях вече беше Пикардия.

Орили, който през последните три-четири дни опита всичко: лицемерие, престорена обида, угодливост и едва ли не насилие — все повече губеше търпение и лошавината му надделяваше над преструвките.

Той като че ли се досещаше, че под маската на младата жена се крие фатална тайна.

Веднъж възобнови опитите да подкупи верния слуга — Реми, както винаги, отказа.

— Но все някога трябва да видя лицето на твоята господарка — настоя Орили.

— Разбира се — отговори Реми, — но това ще стане, когато пожелае тя самата, а не вие.

— Ами ако използувам сила? — дръзко попита Орили.

В очите на Реми неволно блеснаха мълнии.

— Опитайте! — извика той.

Орили улови изпепеляващия му поглед и разбра колко бурна енергия има у този, когото смяташе за старец.

Засмя се и каза:

— Да не съм луд? В края на краищата какво ме е грижа коя е тя. Нали е същата, която е видял херцог д’Анжу?

— Разбира се!

— И която той заповяда да му доставя в Шато Тиери?

— Да.

— Нищо друго не ме интересува. Не аз, а моят монсеньор е влюбен в нея; обаче ако се опитате да ми избягате…

— Толкова сме далеч от подобна мисъл, че и да не бяхте с нас, пак щяхме да продължим към Шато Тиери — щом херцогът иска да ни види, и ние също желаем да се видим с него.

— В такъв случай — завърши разговора Орили — всичко е наред. Продължавайте пътя си, аз ще ви настигна.

— Какво ти каза? — попита младата жена, когато Реми се изравни с нея.

— Изрази обичайното си желание.

— Да ми види лицето?

— Да.

Диана се усмихна под маската.

— Внимавайте — предупреди я Реми, — бесен е от злоба.

— Той няма да ме види. Щом аз не искам — няма как да успее.

— Но когато стигнем в Шато Тиери, нали ще ви види с открито лице?

— Това е без значение; когато видят лицето ми, за тях вече ще е твърде късно. Освен това господарят му не ме е познал.

— Но слугата ще ви познае!

— Нали виждаш, че засега нито гласът ми, нито външният ми вид нищо не им напомнят.

Внезапната поява на Орили прекъсна разговора им; по всяка вероятност бе минал по друг път и ги бе настигнал с надеждата да долови някоя дума от разговора на спътниците си.

Мълчанието, което настъпи, щом Диана и Реми го забелязаха, явно подсказваше, че Орили им пречи.

От тази минута музикантът си направи точен план на действията и се престори, че съвсем се е отказал от намеренията си.

Реми с доста голяма тревога забеляза тази промяна.

По пладне пътниците спряха, за да могат конете да починат.

В два часа отново тръгнаха и яздиха до четири.

В далечината чернееше тъмната Лаферска гора.

Реми и Диана размениха многозначителни погледи, сякаш и за двамата беше ясно, че в тази гора ще се разиграе събитието, което ги заплашваше още от началото на пътуването.

Тримата конници влязоха в гората.

Беше към шест привечер. След половин час започна да се смрачава.

Силен вятър въртеше шумата и я хвърляше в езерото. Наоколо нямаше жива душа. Ако отдалеч не идваше хрипкавият вой на вълците, пробудени от настъпващата нощ, Лаферската гора щеше да изглежда като една от онези омагьосани гори, в които няма живот нито за хора, нито за животни.

Изведнъж Диана усети, че седлото й — този път Орили беше оседлал коня й — се свлича на една страна.

Тя повика Реми, който веднага скочи от коня си и отиде при нея, а тя самата се наведе да затегне ремъка на седлото.

Орили се възползува: безшумно се приближи до Диана и с връхчето на ножа сряза копринената връзка на маската.

Стъписана, младата жена не успя нито да изпревари движението му, нито да се закрие с ръка, Орили дръпна маската и приближи лицето си до нейното. Двамата се взряха един в друг и никой не би могъл да каже кой от тях пребледня повече, кой имаше по-ужасяващ вид.

Орили усети, че по челото му избива студена пот. Той изтърва кинжала и маската и изкрещя потресен:

— О, небеса! Графиня дьо Монсоро!

— Това име повече никога няма да произнесеш! — извика Реми; хвана Орили за колана, смъкна го от коня и двамата паднаха на земята.

Орили протегна ръка и понечи да грабне кинжала си.

— Не, не и не, Орили — викна Реми, затиснал с коляно гърдите му, — ти завинаги ще останеш тук!

Орили внезапно проумя.

— Одоен! — извика той. — С мен е свършено!

— Не бързай — възрази Реми и запуши устата на негодника, а той междувременно се съпротивляваше с всички сили, — обаче смъртта ти е предрешена. — Извади с дясната ръка дългия си фламандски нож и каза: — И ето сега, Орили, твоите думи се сбъдват.

Ножът се заби в гърлото на музиканта; чу се леко хъхрене…

Диана, яхнала странично коня, подпряла ръка на седлото, цялата трепереше, но без да се щади наблюдаваше с безумни очи зловещото зрелище.

И все пак не издържа накрая — когато кръвта зашуртя по ножа, тя в несвяст рухна на земята.

В тази страшна секунда Реми, естествено, не можеше да се погрижи за нея — той обискира Орили, извади от джоба му и двете кесии с жълтици, върза на врата на убития тежък камък и хвърли трупа във водата.

Пороен дъжд се лееше като из ведро.

Реми изплакна ръцете си в тъмната застояла вода, вдигна припадналата Диана, качи я на коня и скочи на седлото, за да придържа спътницата си.

Конят на Орили, сепнат от вълчия вой, който бързо се приближаваше, сякаш вълците бяха привлечени от страшното събитие, изчезна в горския гъсталак.

Когато Диана дойде на себе си, двамата, без да си кажат нито дума, продължиха към Шато Тиери.

Глава 14

На другия ден след описаните събития в Лаферската гора кралят на Франция взе вана в девет сутринта.

Камериерът първо го загърна с тънко вълнено одеяло, после го разтри с две хавлии, меки като свила, нататък дойде ред на фризьорите и гардеробиерите, след тях — на парфюмеристите и на придворните.

Когато най-накрая придворните си отидоха, кралят повика главния слуга и му съобщи, че днес има зверски апетит и затова закуската да бъде по-обилна от обичайния силен бульон. В този момент при негово величество се яви за нареждания полковникът на френската гвардия Крийон.

— Бъдете така мил, скъпи Крийон — обърна се към него кралят, — не ме карайте днес да изпълнявам ролята на коронована особа! Събудих се толкова бодър, толкова весел. Гладен съм, Крийон, ясно ли ти е, приятелю?

— Особено, след като и аз самият съм толкова гладен, ваше величество — отговори полковникът.

— Ти си гладен винаги — засмя се кралят.

— Не винаги — ваше величество благоволява да преувеличава. Само три пъти дневно, а вие, ваша светлост?

— Аз ли? Веднъж годишно, и то само когато съм получил добри новини.

— Значи днес сте получили добри новини, ваше величество?

— Никакви, Крийон. Но нали знаеш поговорката…

— Липсата на новини е най-добрата новина. Не изпитвам доверие към пословиците, а пък към тази особено. Нищо ли не ви съобщиха от Навара?

— Не. Това доказва, че там спят.

— А от Фландрия?

— Не. Това доказва, че там се бият.

— А от Париж?

— Не. Това доказва, че там плетат заговори. А сега си върви, скъпи мой Крийон, хайде!

— Кълна се в честта си — отново подхвана Крийон, щом като ваше величество сте толкова гладен, редно е и мен да поканите на закуска.

— Защо, човече?

— Защото се чуват слухове, че ваше величество се храните само с въздух, та представете си моето удоволствие да мога да кажа: това е долна клевета, кралят се храни със същия апетит, както всички.

— Не, Крийон, бих се изчервил от срам, ако пред очите на поданиците си похапвах с апетит като някой простосмъртен. Разбери, кралят винаги трябва да изглежда поетично и величествено. Сега ще ти дам пример. Помниш ли цар Александър?

— Кой Александър?

— Онзи, някогашният — Alexander Magnus. Ала ти надали знаеш латински. Та Александър Велики или Македонски обичал да се къпе пред войниците, защото бил красавец, добре сложен и само мускули, не случайно го сравнявали с Аполон.

— Би било голяма грешка, ваше величество, ако му подражавахте и се къпехте пред своите поданици. Прекалено сте слаб, господарю.

— Все пак си прекрасно момче, Крийон — рече Анри и тупна събеседника си по рамото, — харесваш ми с твоята безцеремонност, не си ласкател. Ти, стари приятелю, не си като моите придворни.

— То е тъкмо защото не ме каните на закуска — веднага му отвърна Крийон и добродушно се засмя.

Раздели се с краля по-скоро доволен, отколкото недоволен, защото потупването по рамото изцяло замени поканата за закуска.

Щом Крийон излезе, сервираха закуската на краля.

Кралският готвач беше надминал себе си. Супата от яребици с надробени трюфели и кестени най-вече прикова вниманието на краля, който бе започнал трапезата си с превъзходни стриди.

Тъкмо поднасяше към устата си четвъртата лъжица, когато зад гърба му се дочуха леки стъпки и добре познат глас сърдито нареди:

— Ей! Прибори!

— Шико! — обърна се кралят.

— Същият.

И верен на себе си, Шико се настани и започна да си взима от блюдото най-сочните стриди — лапаше ги, обилно полети с лимонов сок, без да каже нито дума.

— Тук ли си, Шико! Върнал си се! — повтаряше кралят.

Шико посочи препълнената си уста и като се възползува от изумлението на краля, придърпа супата от яребици.

— Почакай, това ястие е само за мен! — възкликна Анри.

Шико братски подели храната за себе си и господаря си.

След това си наля вино, от супата мина на рибното суфле, пастета от риба, на пълнените раци и най-накрая за успокоение на съвестта си пийна от кралския бульон. Дълбоко въздъхна и каза:

— Вече не съм толкова гладен!

— Да се надяваме, Шико, по дяволите!

— И така, здравей, любими кралю! Как си? Днес ми се виждаш доволен.

— Наистина, тази сутрин се чувствувам превъзходно.

— Толкова по-добре, кралю, толкова по-добре… Но — хиляди дяволи! Не е възможно това да е краят на закуската — сигурно имаш и сладкиши.

— Ето ти вишнево сладко, направено от монмартърските монахини.

— Прекалено е сладко.

— Ядки, пълнени със стафиди.

— Не, не са извадени семчиците!

— Все си недоволен, мърморко.

— Честна дума, всичко се влошава, дори и кулинарното изкуство, а в двореца се живее все по-зле и по-зле.

— Да не би в наварския дворец да е по-добре? — засмя се Анри.

— Хе! Може и така да е.

— Тогава там явно са настъпили големи промени.

— Което си е вярно, вярно е, синко.

— Разкажи ми все пак за пътешествието си — това ще ме позабавлява.

— С най-голямо удоволствие, затова съм дошъл. Откъде ще заповядаш да започна?

— От самото начало. Как стигна?

— Беше чудесна разходка.

— И никакви неприятности?

— С мене ли? Пътешествието беше приказно.

— Никакви опасни срещи?

— Как си го представяш! Кой би посмял да погледне накриво посланик на ваше всехристиянско величество? Ти, сине мой, имаш лошо мнение за поданиците си.

— Зададох ти този въпрос — обясни кралят, поласкан, че в държавата му цари пълно спокойствие, — тъй като, без да имаш официална мисия, можеше да те сполети опасност.

— Повтарям ти, Анри, твоята държава е най-очарователната на света: пътешествениците ти се радват на безплатна храна и безвъзмезден подслон само от любов към ближния и пътят им е обсипан с цветя.

— Да, да, моята полиция се справя чудесно.

— Великолепно, това поне може да й се признае.

— А пътят безопасен ли е?

— Също както онзи, дето води за рая: срещаш само херувимчета, които с песни славят краля.

— Явно се връщаме към Вергилий, Шико.

— Към коя от творбите му?

— „Буколики“.

— Защо, сине мой, си така благосклонен тъкмо към орачите?

— Защото в градовете, уви, е съвсем друго.

— Имаш право, Анри, градовете са средища на разврата.

— Ето виж: изминал си благополучно петстотин левги…

— Казвам ти, всичко вървеше по мед и масло…

— А аз тръгнах само до Венсен и още преди да бях изминал дори една левга, изведнъж…

— Какво изведнъж?

— Насмалко да ме убият на пътя.

— Така ли? Къде стана това?

— При Бел-Еба.

— Близо до манастира на нашия приятел Горанфло?

— Да, там.

— И как се държа тогава нашият приятел?

— Както винаги безупречно, Шико: благослови ме от балкона си.

— А монасите му?

— Викаха с цяло гърло: „Да живее кралят!“

— Нищо повече ли не си забелязал?

— Какво друго можех да забележа?

— Имаха ли оръжие под расата?

— Бяха въоръжени до зъби. В това виждам предпазна мярка на достойния игумен; този човек знаеше всичко, но все пак не дойде на другия ден като д’Епернон да провери джобовете ми с думите: „В името на краля, ваше величество!“

— Така е, не би го направил, а пък и тия негови грамадни лопати няма да се поберат в джобовете ти.

— Не си позволявай да се присмиваш на дон Модест; той е един от най-великите хора, които прославят моята власт, и да знаеш, че при пръв благоприятен случай ще го направя епископ.

— Прекрасна идея!

— Забележи, Шико — продължи кралят с дълбокомислен вид, — когато кадърните люде произлизат от народа, понякога могат да постигнат съвършенство. Защото в нашата аристократична кръв има и добри, и лоши качества. А когато природата създава забележителен представител от простия народ, тя употребява за целта най-висококачествен материал, затова твоят Горанфло е съвършен.

— Намираш ли?

— Да. Той е умен, скромен, хитър, смел; може да стане министър, пълководец, папа.

— Хе! Достатъчно, ваше величество — прекъсна го Шико. — Ако ви чуеше този достоен човек, щеше да се пръсне от гордост — дон Модест е доста горделив.

— Да не ревнуваш, Шико?

— Справедлив съм и нищо повече… Значи, скъпи кралю, без малко да те убият?

— Да.

— И кой се опита да извърши покушението?

— Лигата, по дяволите.

— Тоест тя се разраства?

— Ох, Шико! Когато една политическа общност прекалено рано се разраства, тя не може да оцелее и прилича на дете, което от малко е надебеляло.

— Значи ти си доволен, сине мой?

— Да; и твоето завръщане е голяма радост за мен. Носиш ми добри вести, нали?

— И още как!

— И ме караш да се измъчвам, душевадецо!

— Откъде да започна, кралю?

— Разкажи ми най-накрая за пристигането си в Навара.

— С най-голямо удоволствие!

— С какво се занимаваше Анри, когато ти отиде?

— С похожденията си.

— Той лъже Марго?

— Толкова усърдно, колкото може.

— Тя сърди ли се?

— Изпада в ярост.

Анри с ликуващ вид потри ръце.

— И какво е измислила тя? — засмя се той. — Да вдигне Испания срещу Навара; Артоа и Фландрия — против Испания? Да не иска да изправи братчето си Анри срещу коварното си мъжле?

— Може би.

— Но ако е така, значи те се мразят?

— Мисля, че дълбоко в душата си никак не се обожават.

— А привидно?

— Най-близки хора.

— Обаче един прекрасен ден някое ново негово увлечение ще ги скара завинаги!

— Новото увлечение вече е налице.

— Глупости!

— Искаш ли да ти кажа от какво ме е страх?

— Кажи.

— Много ме е страх, че може това ново увлечение вместо съвсем да ги скара — тъкмо да ги помири.

— Хайде, разказвай нататък, Шико.

— Ти написа на свирепия Беарнец писмо.

— И какво ще кажеш за моето писмо?

— Че си постъпил нетактично, като се обръщаш към него с такова послание, но иначе беше написано много хитро.

— Писмото трябваше да ги скара.

— И щеше да ги скара, ако Анри и Марго бяха обикновена съпружеска двойка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Беарнеца никак не е глупав — той разбра с каква цел искаш да ги скараш.

— По дяволите! Колкото до целта…

— И така. Представи си, проклетият Беарнец си въобразил, че имаш едничка цел: да не дадеш на сестра си зестрата, която й дължиш!

— Глупости!

— Може, обаче дяволският Беарнец тъкмо това си е набил в главата.

— Нататък, Шико, нататък — подкани го кралят и лицето му помръкна.

— Щом стигна до тази идея, той изведнъж стана точно какъвто си ти сега — тъжен и меланхоличен… И се отдаде изцяло на новото увлечение, за което ти споменах.

— Как се казва хубавицата?

— Мадмоазел Каор.

— Мадмоазел Каор ли?

— Да. Хубава страстна особа, кълна се в Господа. С единия крак е стъпила на реката Лот, с другия — на планината. Неин настоятел е или по-скоро е бил господин дьо Везен, най-храбрият дворянин измежду твоите приятели.

— Гръм и мълнии! — яростно изкрещя Анри. — Беарнеца е превзел моя град.

— Точно това е! Разбираш ли, синко, ти не се съгласи да дадеш града на Беарнеца, макар че обеща да го направиш. И той се принуди да го вземе насила. Между другото, ето писмото, което помоли лично да ти предам.

Беше същото писмо, което Анри дьо Навар бе писал на краля след завземането на Каор.

Глава 15

Кралят изпадна в такъв бяс, че едва успя да изчете писмото.

Докато вникваше в латинския на Беарнеца, Шико стоеше пред голямото венецианско огледало и се любуваше на себе си с походното снаряжение. Наистина никога преди не бе изглеждал така висок, защото почти оплешивялата му вече глава бе увенчана с островръх шлем, подобен на чудноватите немски шлемове, които се изработваха в Трир и Майнц; сега се зае да облича върху износения си мундир късата пътна ризница, която преди закуската бе оставил на бюфета; плюс това се радваше на звъна на шпорите, които можеха единствено да разпорят търбуха на коня.

— Предателство! — възкликна Анри, след като прочете писмото. — Беарнеца имал готов план, без изобщо да съм подозирал.

— Сине мой — възрази Шико, — нали знаеш поговорката да се пазиш от тихата вода.

— Върви по дяволите с твоите поговорки.

Шико веднага се запъти към вратата, сякаш да изпълни нареждането.

— Не, остани.

Шико спря.

— Каор е превзет — продължи Анри прекъснатата си реплика.

— Да, и доста хитро.

— Значи Беарнеца има пълководци, инженери?

— Нищо няма — прекъсна го Шико, — прекалено е беден. Всичко прави сам.

— И… сам се сражава? — попита Анри малко високомерно.

— Какво да ти кажа… Не мога да твърдя, че в пристъп на въодушевление веднага се хвърля в схватка — в никакъв случай. Той е от хората, дето преди да се топнат, опитват водата. После се хвърля безстрашно в битката — в пушилката и гърмежите той е в своята стихия като саламандра!

Кралят скочи и с големи крачки се заразхожда из стаята.

— Какъв позор за мен! — възкликна той. — Хората ще ми се присмиват, ще съчиняват издевателски песнички. Тези нехранимайковци гасконците са големи присмехулници; просто ги виждам как се подхилкват и весело надуват пискливите си гайди. Слава Богу, че реших да пратя на Франсоа подкрепата, за която толкова ме беше молил. Антверпен ще ми замести Каор, Северът ще изкупи грешката, допусната на Юг.

— Амин! — поде Шико.

В същия момент вратата се отвори и придворният доложи:

— Граф дьо Бушаж.

— Казах ли ти, Шико! — възкликна Анри. — Ето че дойде и добрата вест!… Заповядайте, графе, заповядайте!

Придворният дръпна завесата и на вратата като в рамка се появи младият мъж, чието име току-що беше произнесено. Гледката можеше да се сравни само с портрет от Холбайн или Тициан.

Той пристъпи бавно към краля и в средата на салона коленичи.

— Все така си блед — каза му кралят, — все така мрачен. Моля те, приятелю, недей да ми съобщаваш добрите вести с толкова тъжен вид. По-скоро, Бушаж, казвай, жадувам да чуя твоя разказ. Идваш от Фландрия, нали?

— Да, ваше величество.

— Добре дошъл! Какви новини носиш от Антверпен?

— Принц Орански е владетелят на Антверпен, ваше величество.

— Не може да бъде! Нямаше ли брат ми да завземе Антверпен?

— Да, ваше величество, но сега се е насочил не натам, а към Шато Тиери.

— Напуснал е войската си?

— Войската вече не съществува, ваше величество.

— О! — изстена кралят; краката му се подкосиха и той се свлече на креслото. — А Жоайоз?

— По време на битката брат ми проявил чудеса на храброст, след това събра малкото останали живи и от тях формира охрана за херцог д’Анжу.

— Разгромени! — пошепна кралят. Изведнъж в очите му пламна странна искра. Той попита: — И така, брат ми завинаги е загубил Фландрия, така ли?

— Боя се, че да, ваше величество.

Челото на краля започна да се прояснява.

— Горкият Франсоа — каза той, — никак не му върви с короните. Не сполучи с наварската корона; опита се да посегне към английската; за малко да завладее фламандската — обзалагам се, Бушаж, той никога няма да стане крал! Горкият ми брат, толкова го желае… Колко французи са пленени?

— Към две хиляди.

— Колко са загиналите?

— Поне още толкова. Сред тях е и господин дьо Сент-Енян.

— Нима злочестият Сент-Енян е загинал?

— Удави се.

— Удавил се е? Как стана това? В Шелда ли сте се хвърляли?

— Точно обратното: Шелда се хвърли върху нас. — И графът обстойно разказа на краля за битката и наводнението.

След като го изслуша докрай, кралят отиде в съседната молитвена зала, падна на колене и се помоли. Когато след минута се върна, изглеждаше съвсем спокоен.

— Да се надяваме, че съм приел вашите новини, както подобава на крал. Вземете и вие пример от мен, графе, и щом, слава Богу, вашият брат, както и моят, се е спасил, бъдете малко по-ведър. Каква награда искаш за заслугите си, дьо Бушаж? Кажи?

— Ваше величество — отговори младежът и поклати отрицателно глава, — нямам никакви заслуги.

— Не е така — нали брат ти има заслуги?

— Заслугите му са огромни, ваше величество!

— Затова, дьо Бушаж, твърдо съм решил да разпростра благодеянията си върху двама ви и като постъпвам така, просто взимам пример от Господа, който явно ви покровителствува. Освен това следвам примера на големите държавници от миналото, които винаги са постъпвали изключително умно, а те всеки път са награждавали онзи, който им носи лошите новини.

— Не е точно така — намеси се Шико, — знам случаи, когато приносителите на лошите вести са били обезглавявани.

— Възможно е — величествено отговори Анри, — обаче на Варон61 Сенатът изказва благодарност.

— Говориш за републиканците. Валоа, Валоа, злочестините те изпълват със смирение.

— Та чакам да кажеш, дьо Бушаж, какво е твоето желание.

— Щом ваше величество толкова любезно говори с мен, ще се осмеля да се възползувам от вашата добрина; уморих се да живея, господарю, обаче не смея да сложа край на живота си, защото Бог го забранява.

Шико вдигна глава и с интерес погледна красивия, храбър и богат кралски приближен, в чийто глас тътнеше безкрайно отчаяние.

— Ваше величество — продължи графът с непреклонна твърдост, — искам изцяло да се посветя на Оногова, който е господар на всички щастливци, но същевременно е и утешител на нещастните, и затова ви моля, помогнете ми час по-скоро да стана монах.

Неуморният присмехулник Шико наостри слух. Дори той остана поразен от тази възвишена скръб.

Кралят също почувствува, че сърцето му се къса.

— Всичко разбирам, момчето ми — каза той, — искаш да се затвориш в манастир, плашат те отредените ти изпитания.

— Не ме плашат отредените ми изпитания, ваше величество. Обаче искам преградата, която трябва завинаги да ме отдели от светския живот и която според църковните канони трябва да се създава постепенно, да се яви пред мен веднага сякаш изпод земята.

— Горкият — промълви кралят, — струва ми се, той ще стане истински праведник, нали, Шико?

Шико не отговори. Дьо Бушаж продължи:

— Както разбирате, ваше величество, най-жестоката съпротива ще бъде от страна на близките ми; брат ми, кардиналът, толкова милосърден и наред с това тъй свързан с всичко светско, ще ми създава всячески пречки под предлог, че Рим налага определени периоди за различните степени на послушничеството. А тъкмо в това, ваше величество, вие сте всемогъщ. Обещахте да изпълните желанието ми — моля ви, осигурете ми от Рим разрешение да бъда освободен от послушничеството.

Кралят се опомни от размислите си и с усмивка протегна ръка на дьо Бушаж:

— Ще изпълня молбата ти, синко. Искаш да служиш на Бога — похвално. Той е по-добър господар от мен.

— Няма що, прекрасен комплимент за Всевишния! — изсъска Шико.

— Ощастливихте ме, ваше величество! — възкликна дьо Бушаж и целуна ръка на краля с такава радост, сякаш онзи го беше направил пер или маршал на Франция.

— Имаш честната ми дума на крал и благородник — отговори Анри.

На устните на дьо Бушаж се появи възторжена усмивка и той се оттегли с почтителен поклон.

— Какъв щастливец! — възкликна Анри.

— Хубава работа — учуди се Шико. — Нямаш причини да му завиждаш, той е по-жалък от теб самия.

— Защо не искаш да разбереш, Шико, той ще стане монах и ще се посвети на Бога.

— Че кой, по дяволите, ти пречи да направиш същото? Познавам един кардинал, той ще те обсипе с всички привилегии, които пожелаеш. Кардинал дьо Гиз.

— Шико!

— Ако те тревожи самата церемония — изборът на тонзурата е доста деликатен момент — то най-прелестните ръчици в света, въоръжени с ножица от чисто злато, кълна се в честта си, ще ти дарят тази символична украса.

— Значи — прелестни ръчици?

— Надявам се, не би си позволил да охулиш ръчичките на херцогиня дьо Монпансьо. Колко си строг, кралю! Колко си придирчив към прекрасните дами, твои поданички!

Кралят се намръщи и прекара по челото ръката си не по-малко бяла от онази, за която ставаше дума, само че разтреперана.

— Но да оставим всичко това — продължи Шико — и да се върнем към темата, която засяга лично мен.

Кралят направи жест, който можеше да изразява и безразличие, и съгласие.

Шико се олюля на стола и предпазливо се огледа.

— Кажи ми, синко — тихо започна той, — дали Жоайоз заминаха за Фландрия просто така?

— Преди всичко какво означава за теб „просто така“?

— Ами това, че двамата братя, от които единият мисли само за удоволствия, а другият е потънал в скръб, едва ли биха могли да напуснат Париж без много шум.

— И какво?

— Оттук следва, че първият им приятел трябва да е в течение относно тяхното заминаване.

— Разбира се, че съм в течение.

— В такъв случай, Анри, да си чувал… — Шико спря.

— Какво?

— Че те, да речем, са натупали някаква много важна персона?

— Не съм чувал нищо подобно.

— Че са нахълтали в чужда къща и са отмъкнали някаква жена?

— Нищо не знам.

— С една дума, нямат ли някоя такава проява, че слухът да стигне и до теб?

— Повярвай, не.

Толкова по-добре — рече Шико и въздъхна с облекчение.

— Знаеш ли, ти ставаш лош.

— Пребиваването в гроба смекчи нрава ми, велики кралю, а от общуването с теб ставам груб.

— Ставате непоносим, Шико, и съм склонен да ви припиша честолюбиви намерения.

— Как така: честолюбиви намерения? На мене? Анри, сине мой; преди беше само глуповат, а сега изглеждаш направо безумен — все пак крачка напред.

— Аз пък ви казвам, господин Шико, че вие целите да отстраните от мен най-верните ми слуги, като им приписвате замисли, каквито те нямат, и престъпления, за които и през ум не им минава. Искате изцяло да ме обсебите.

— Да те обсебя? Аз! — възкликна Шико. — Защо? Опазил ме Бог, да си докарам на главата такава беля! Bone Deus! Да не говорим, че е прекалено трудно човек да те изхрани! Не, не, за нищо на света!

— Хм-хм! — измърмори кралят.

— Я ми обясни откъде ги раждаш тези налудничави мисли?

— Отначало доста студено се отнесохте към моите похвални думи за нашия стар приятел дон Модест, на когото сте много задължен…

— Много съм задължен на дон Модест ли? Интересно, ужасно интересно! Друго?

— Нататък се опитахте да очерните братята Жоайоз, най-преданите ми приятели.

— Не споря.

— И накрая си показахте ноктите срещу фамилия дьо Гиз.

— Нима и тях дори си обикнал? Изглежда, днес имаш благоприятен ден и всички ти харесват.

— Не, тях не ги обичам. Но в настоящия момент те кротуват и не ни създават никакви неприятности. Те със свирепите си погледи и дългите си шпаги са ми сторили много по-малко злини, отколкото мнозина други; приличат ми… да ти кажа ли на какво?

— Кажи, направи ми това удоволствие — нали знаеш, сравненията ти са невероятно сполучливи.

— Те ми приличат на онези щуки, дето се пускат в езерото да преследват едрите риби и така да не ги оставят много да затлъстеят, обаче зъбите на щуките не са достатъчно остри, та да прегризят люспите на едрите риби.

— Ах, Анри, сине мой, колко си находчив!

— А твоят Беарнец мяучи като котка и хапе като тигър.

— Не може да бъде! — възкликна Шико. — Валоа хвали фамилия дьо Гиз. Продължавай, сине мой, продължавай, на прав път си. Незабавно се разведи и се ожени за госпожа дьо Монпансьо. Нали навремето беше лудо влюбена в теб.

Анри се поизпъчи.

— Така е — отговори той, — само че бях зает на друго място — оттам и всичките й заплахи.

С тези думи Анри оправи обърнатата по италианска мода яка на куртката си.

На вратата се подаде Намбю и рече:

— Човек на дьо Гиз, изпратен до ваше величество.

— Да влезе, добре дошъл.

И в залата веднага влезе капитан от кавалерийски полк в походна униформа и поздрави краля.

Глава 16

Като разбра, че новодошлият е пратеник на фамилията дьо Гиз, Шико по навик седна с гръб към вратата, притвори очи и потъна в обичайния си дълбок размисъл. Но още от първите думи на пристигналия трепна и мигом отвори очи.

За щастие или за нещастие Анри не обърна внимание на поведението му.

— От Лотарингия ли пристигате? — попита кралят този вестоносец, който правеше впечатление с благородния си вид и войнствената осанка.

— Не, ваше величество, от Соасон, където господин херцогът пребивава вече около месец; той ми даде това писмо, което имам честта да положа в краката на ваше величество.

В очите на Шико пламна огън. Той дебнеше и най-незначителното движение на пратеника и същевременно не изпускаше нито една негова дума.

А новодошлият извади от копринената подплата на джоба си не едно, а две писма, защото подир първото се изплъзна още едно и падна на килима.

Шико забеляза, че неприятно изненаданият пратеник се изчерви и смутен вдигна писмото.

Анри, самата доверчивост, не забеляза нищо. Той просто разпечата плика, който му бе подаден, и зачете писмото.

Като видя, че кралят се е задълбочил в посланието, гостът се втренчи в него, сякаш по израза на лицето му искаше да отгатне мислите, които се раждаха в главата на краля.

— Ах, метр Бороме, метр Бороме! — пошепна Шико, който на свой ред следеше поведението на верния слуга на херцог дьо Гиз. — Значи ти си капитан и сега предаде на краля само едно писмо, а имаш две. Почакай, миличък, почакай.

— Чудесно, чудесно! — отбеляза кралят и с явно задоволство препрочете посланието от херцога. — Вървете, капитане, и кажете на господин дьо Гиз, че съм му благодарен за предложението.

— Ваше величество, не бихте ли благоволили да ми дадете писмен отговор — попита пратеникът.

— Не, ще се видим с херцога след месец-месец и половина и лично ще му благодаря. Свободен сте.

Капитанът се поклони и напусна стаята.

— Видя ли, Шико — обърна се кралят към своя приятел, когото смяташе все така задрямал в креслото, — господин дьо Гиз наистина не крои нищо против мен. Прекрасният ни херцог научил за събитията в Навара и се уплашил да не би хугенотите да стават непослушни, още повече че германците смятат да подпомогнат краля на Навара. И какво, смяташ, е направил? Я отгатни.

Никакъв отговор. Анри реши, че Шико чака обяснение.

— Да знаеш, че ми предлага войска, която е формирал в Лотарингия, за да се предпази от Фландрия; след месец и половина тя ще е изцяло на мое разположение заедно с командира си. Какво ще речеш, Шико?

Обаче гасконецът не отговори нито дума.

— Да ти кажа, скъпи Шико, инатиш се досущ като испанско муле.

Но Шико дори не гъкна.

„Май негодникът е имал нахалството да заежи“ — каза си Анри.

— Шико! — повика го пак и тръгна към креслото. — Кралят ти говори, защо мълчиш?

Шико обаче пак не можа да отговори нищо по простата причина, че изобщо го нямаше в стаята.

Кралят суеверно потрепера: понякога му беше хрумвало, че Шико е свръхестествено същество, въплъщение на демонични сили, макар и не злокобни, но все пак демонични.

Той извика дежурния офицер Намбю.

Намбю успокои негово величество, че с очите си е видял Шико да излиза преди пет минути, обаче така тихо и потайно, сякаш не искал да бъде забелязан.

„Ясно — помисли си Анри, — Шико се е разсърдил, че не бях прав. Боже, колко са дребнави хората. Дори най-умните измежду тях!“

Колкото и да внимаваше Шико, шпорите му звънтяха, когато слизаше по стълбите на Лувъра; от този звук всички се обръщаха и му се покланяха, защото знаеха колко е важно положението му при краля; мнозина му се покланяха дори по-ниско, отколкото биха се поклонили на херцог д’Анжу.

Шико влезе в караулното помещение до вратите на Лувъра и се подпря в ъгъла, уж да затегне шпората.

Капитанът, пратеникът на херцог дьо Гиз, излезе няколко минути след Шико, на когото не беше обърнал никакво внимание. Той слезе по стълбите и прекоси лувърските градини горд и доволен от себе си, защото според начина, по който бе приет, явно кралят нямаше никакви съмнения относно херцог дьо Гиз. Точно когато стъпи на подвижния мост, го върна към действителността звън на нечии шпори и той му се стори като ек от неговите собствени.

Той се обърна и за свое безкрайно учудване видя добродушното и приветливо лице на буржоата Робер Брике, за когото не пазеше мил спомен.

Бороме от изненада зина на квадрат, както казва Раоле, и се спря.

— По дяволите! — рече той.

— Хиляди дяволи! — кресна Шико.

— Вие ли сте, любезни мой буржоа?

— Вие ли сте, преподобни отче?

— С шлем?

— С кожена дреха!

И двамата дръзки бойци няколко секунди се гледаха като петлета, готови да се сбият. Бороме пръв се омилостиви. Лицето му се разплу в усмивка и той каза:

— Ей Богу, хитрец и половина сте вие, метр Робер Брике!

— Аз ли, преподобни отче? — възрази Шико. — Защо, за Бога, ме наричате така?

— Спомнете си срещата ни в манастира „Свети Яков“, където се преструвахте на най-обикновен буржоа.

— А, това ли било! — отговори добродушно Шико. — Но тогава какво да кажем за вас, сеньор Бороме?

— Защо за мен?

— Защото нали се правехте на монах и се отнесохте с мен доста недружелюбно в манастира, братко капитан — каза Шико.

— Взех ви за буржоа, а нали знаете, че ние, военните, не броим буржоата за хора!

— Това е вярно — засмя се Шико, — както и монасите. Така или иначе се хванах в капана ви, защото онова предрешаване си беше чист капан. Истинският капитан като вас без причини няма да свали униформата, за да сложи расо.

— От нашего брата военния аз нямам тайни — рече Бороме. — Признавам, в манастира „Свети Яков“ имам някои лични интереси. А вие?

— Аз също. Обаче… шт!

— Искате ли да обсъдим всичко това?

— Изгарям от желание, честна дума.

— Добре тогава, знам една парижка кръчма, според мен безподобна.

— И аз знам една такава — поде Шико. — Вашата как се казва?

— „Рогът на изобилието“.

— Ха! — неволно възкликна Шико.

— Имате ли нещо против?

— Не, абсолютно нищо! Никой ли няма да ни досажда там?

— Ще се заключим отвсякъде.

— Както разбирам, добре се подреждате в живота. И в кръчмите сте свой човек, както в манастирите — похвали го Шико.

— Подозирате, че съм се наговорил със собственика?

— Не го изключвам.

Глава 17

Пътят, по който Бороме поведе Шико, напомни на нашия гасконец най-щастливите му млади години. Колко често Шико съвсем безгрижно беше засядал в кръчмата с табела „Рогът на изобилието“. Настаняваше се на дървената пейка и лекото вино, уютът, свободата пораждаха у него усещането, че самата младост — чудесна, прекрасна, победоносна, пълна с надежди, му замайва главата.

Скоро пред очите му се простря широката улица Сен-Жак, след това те отминаха манастира „Свети Бенедикт“ и почти отсреща видяха странноприемницата „Рогът на изобилието“, малко овехтяла, почерняла, олющена, но все така засенчена отвън от чинарите и кестените, а отвътре украсена с калайдисани котлета и медни тенджерки, които изглеждаха на пияниците и лакомниците като сребърни и златни; такива съдини пълнят джоба на кръчмаря с истинско злато и сребро — по законите на вътрешното притегляне, който явно е наложен от самата природа.

Шико огледа от прага вътрешната подредба в кръчмата, прегърби се и направи гримаса на същински сатир, която напълно преобрази добродушната му физиономия и честния му поглед.

Докато фасадата на „Рогът на изобилието“ се беше поожулила, лицето на почтения кръчмар се беше пообрулило от времето и беше придобило доста по-ожесточен вид. Не случайно Бономе предпочиташе хората с шпага, верен на принципа: страхът ражда уважението.

Общо взето виното в „Рогът на изобилието“, за което всеки посетител можеше сам да слезе в избата, беше прочуто с букета и градуса си, та постоянните клиенти се чувствуваха превъзходно в този храм на Бакхус.

Шико влезе подир Бороме, без да бъде разпознат от собственика.

Той много добре помнеше най-тъмното кътче в общия салон. Обаче когато реши да се настани там, Бороме го спря.

— Чакайте, приятелю! Отзад има едно сепаре, където двама души, ако не желаят някой да ги чуе, могат спокойно да си побъбрят на чаша вино.

И той поведе своя спътник към закътаното местенце, което беше познато и на Шико.

— Почакайте ме тук — каза Бороме, — ще се възползувам от привилегията, която имат всички постоянни посетители на заведението, и сам ще сляза в избата.

Щом вратата зад Бороме се затвори, Шико отиде до стената и повдигна картината, на която беше изрисувано как лекомислени длъжници харчат пари на вятъра.

Под нея имаше дупка в стената, през която човек незабелязано можеше да гледа всичко, което ставаше в големия салон.

„Ха така! Завеждаш ме в кръчмата и ме натикваш в сепаренцето, като мислиш, че няма да съм наясно за дупката, през която мога да проследя всяко твое движение. Ех, не си много хитър, драги капитане!“

Докато си казваше тези слова с великолепното презрение, което така добре владееше, Шико погледна през дупката.

Видя Бороме и по мърдането на устните му изтълкува произнесеното от капитана горе-долу по следния начин:

„Ще ни сервирате в сепарето и дори да чуете шум, не ни безпокойте.“

После Бороме взе лампата, която винаги стоеше върху един от скриновете, вдигна капака и слезе в избата.

Шико незабавно почука на преградата по един специален начин.

Щом чу особеното почукване, Бономе трепна и се вслуша.

Шико почука още веднъж — припряно, като човек — учуден, че не са му обърнали веднага внимание.

Бономе хукна към сепарето и видя Шико, заплашително изправен насреща му.

Бономе неволно изкрещя: и той като всички смяташе Шико за умрял и реши, че вижда призрак.

— Как да го разбирам, драги — възмути се Шико, — откога карате хора като мен да ви викат по два пъти?

— О, драги господин Шико — пошепна Бономе, — вие ли сте, или вашата сянка?

— Дали съм лично аз, или сянката ми, не е от значение, но щом ме познахте, надявам се, че безпрекословно ще изпълнявате моите нареждания.

— О, разбира се, любезни сеньоре.

— Какъвто и шум да чуете в това сепаре, каквото и да стане тук, ще се появите само ако аз ви повикам.

— Още по-добре, драги господин Шико, защото същото ми нареди и вашият спътник.

— Обаче ако той ви повика, все едно никой не ви е викал, нали ме разбирате?

— Ясно, господин Шико.

— Добре. А сега под някакъв предлог изпъдете останалите посетители и след десетина минути тук да бъде такова мъртвило, сякаш сме дошли на Велики петък за Велики пости.

— След десет минути в цялата къща няма да има друга жива душа освен покорния ви слуга, господин Шико.

— Вървете си, Бономе, вървете си, оставам с цялото си уважение към вас — величествено произнесе Шико.

Собственикът заднишком излезе от сепарето и видя Бороме, понесъл бутилките.

— Разбра ли ме! — рече капитанът. — Наредих ти след десет минути в твоето заведение да няма никого.

Бороме влезе в сепарето и завари Шико все така седнал и усмихнат.

Не се знае какво точно предприе метр Бономе, но когато изтече десетата минута, последният хлапак излизаше от заведението под ръка с последния писар, изричайки следните думи:

— Охо-хо, при метр Бономе замириса на буря. Най-добре веднага да се омитаме оттук, преди да ни удари градушката.

Глава 18

Когато капитанът се появи с кошницата, от която стърчаха гърлата на цяла дузина бутилки, Шико го посрещна така радостно и с такава усмивка, че Бороме наистина можеше да го вземе за глупак.

Двамата сътрапезници си поръчаха солени мезета с похвалната цел непрестанно да подклаждат жаждата си. Сервира им Бономе, комуто всеки от тях многозначително намигна.

Като начало единият и другият гаврътнаха по няколко чаши в пълно мълчание.

Шико беше чудесен. Без да изрече нищо освен: „Това се казва бургундско!“ и „Бога ми, каква шунка!“, той изгълта две бутилки, тоест по една на всяко изречение.

— Дявол да го вземе — измърмори Бороме под нос, — къде го намерих тоя пияница!

След третата бутилка Шико обърна очи нагоре:

— Май се поувлякохме — да не се напием!

— Какво да се прави, соленото мезе много вино пие! — оправда се Бороме.

И пресушиха още по една бутилка.

Виното им действуваше по противоположни начини: на Шико му се развърза езика, а Бороме си глътна езика.

— Но ти, приятелю, съвсем се умълча — пошепна Шико, — да не те е страх?

„Ти пък си се разбъбрил — помисли си Бороме, — значи си пиян.“

Но Шико забеляза, че от петте бутилки, строени от дясната страна на Бороме, нито една не беше съвсем празна.

Това потвърди съмнението му, че капитанът има някакви задни мисли спрямо него.

Той се надигна, за да поеме от Бороме своето пето вино, и залитна.

— Ха така — изломоти Шико, — усетихте ли подземния трус?

— Ами?!

— По дяволите! Добре, че кръчмата „Рогът на изобилието“ е доста стабилна, инак нямаше да издържи такова земетресение.

— Така си е — отвърна Бороме и обърна чашата. — И аз усетих, но не можах да разбера причината.

— Защото не сте чели трактата „De Natura rerum“62. Ако го бяхте чели, щяхте да знаете, че не може да има следствие без причина.

— Тогава, драги събрате, открийте ми причината за вашето преобразяване. Защо се бяхте докарали като еснафин на посещението при дон Модест?

— Веднага. Но и вие на свой ред ще ми кажете защо бяхте облечен като монах. Искреност за искреност.

— Дадено! — рече Бороме.

— Значи искате да знаете защо бях издокаран с гражданско облекло? — попита Шико, а езикът му все повече се заплиташе.

— Да.

— Само с две думи.

— Слушам ви.

— Шпионирах в името на краля.

— Значи вие сте шпионин?

— Не, само любител.

— И какво искахте да подразберете от дон Модест?

— Шпионирах самия него, брат Бороме, младия Жак и изобщо целия манастир.

— И какво открихте, достойни приятелю?

— Преди всичко, че дон Модест е тлъст глупак.

— За тази цел не се иска кой знае каква проницателност.

— Моля, моля! Негово величество Анри III не е никак глупав, обаче смята дон Модест за църковно величие и има намерение да го направи епископ.

— Нямам нищо против, обратното: тъкмо тогава ще се повеселя от сърце. Какво друго открихте?

— Че брат Бороме не бил монах, а капитан.

— И?

— Че младият Жак се упражнява с рапирата в очакване да дойде времето, когато ще прониже някого.

— И това ли си разбрал? — навъси се Бороме. — Друго?

— Хайде да пием вече, инак нищо друго не мога да си спомня. — С тези думи Шико си напълни чашата.

— Сега? — попита Бороме, след като се чукна със събеседника си. — Спомни ли си?

— Хиляди дяволи — разбира се!

— Та какво друго видя в манастира?

— Видях войници, преоблечени като монаси, подчинени на теб, а не на дон Модест.

— Сериозно? И само толкова?

— Още, но наливай, наливай, докато не съм забравил всичко друго… — Шико на един дъх опразни чашата.

— Спомни ли си? — пак попита Бороме.

— Разбира се! Открих истински заговор.

— Заговор ли? — пребледня Бороме. — Срещу кого?

— Срещу краля.

— С каква цел?

— Да бъде отвлечен?

— Предупредихте ли го?

— Естествено. Нали затуй бях в манастира.

— Тогава вие сте причината заговорът да не успее, така ли?

— Да, аз.

— Проклятие! — изсъска Бороме.

— Казахте?

— Че имате набито око, приятелю.

— Голяма работа! — с надебелял език изфъфли Шико. — Дайте ми бутилката и ще се слисате колко други неща съм видял.

Бороме завчас задоволи желанието му.

— Най-напред видях ранения господин дьо Майен.

— Тц-тц-тц…

— Да, дребна работа, наистина: случайно го зърнах. Видях и превземането на Каор.

— Наистина ли? Превземането на Каор? Значи оттам идвате?

— Точно така. Ах, капитане, невероятна гледка: храбрец като вас щеше да й се наслаждава много.

— Не ще и съмнение. Следователно сте били с Наварския крал?

— Рамо до рамо, драги, както сега с вас.

— И се разделихте с него?

— За да съобщя новината на краля на Франция.

— Били сте в Лувъра?

— Четвърт час преди вас.

— Добре, няма да ви питам какво сте видели след това — нали от онзи миг насам сме неразделни с вас.

— Напротив, питайте, защото, кълна се, то е най-интересното!

— Тогава говорете, моля ви.

— Още една чаша, че да си развържа езика… Догоре!… Чудесно. Ще ви призная, че видях: когато вадехте писмото от негова светлост херцог дьо Гиз, от джоба ви падна друго писмо.

— Какво друго? — възкликна Бороме и скочи от мястото си.

— Ти знаеш! — каза Шико. — Ето го тук!

И с треперещ от препиването пръст той ръгна кожената дреха на Бороме точно там, където беше прибрано писмото.

Бороме се сви, сякаш Шико го беше дамгосал с нажежено желязо.

— Охо — каза той, — остава да знаете и до кого е адресирано.

— Какво толкова? — промълви Шико и сложи ръце на масата. — Адресирано е до херцогиня дьо Монпансьо.

— Боже Господи! — изуми се Бороме. — Надявам се, че нищо не сте казали на краля.

— Нито дума, но ще му кажа непременно.

— Кога?

— Само малко да поспя — отговори Шико и положи глава на ръцете си.

— Значи кралят ще научи всичко?

— Трябва да разберете, драги — надигна глава Шико и опули към Бороме пияни очи, — вие сте затворник, аз съм шпионин. Вие влизате в заговор — аз ви издавам. Всеки си върши работата, така е. Лека нощ, капитане.

След тези обяснения Шико не само зае одевешната поза, но дори се захлупи върху ръцете си — открит остана само гърбът му; но за сметка на това, освободен от ризницата, оставена на другия стол, гърбът му сякаш си просеше удара.

— Значи се каниш да ме издадеш, приятелю? — произнесе Бороме, втренчил в Шико пламнали очи.

— Веднага щом се събудя, друже, смятай въпроса за решен — отговори Шико.

— Ще видим обаче дали ще се събудиш! — извика Бороме.

С тези думи той нанесе яростен удар с кинжал в гърба на Шико, надявайки се да прониже цялото му тяло.

Но Бороме не знаеше за ризницата, с която Шико се беше сдобил в оръжейната зала на дон Модест. Кинжалът му се строши като стъклен при удара в чудесната „броня“, която по този начин за втори път спаси живота на Шико.

А и още преди убиецът да се беше опомнил, Шико се изправи и го шибна в лицето с мощния си юмрук, който тежеше към петстотин фунта, ако не и повече, та капитанът окървавен отхвръкна към стената.

Обаче успя моментално да скочи и да извади шпагата си.

Шико също измъкна шпагата си.

Алкохолните пари отлетяха като по чудо. Той стоеше, леко изпружил левия си крак, погледът му беше устремен към врага, ръката му силно стискаше оръжието.

Масата, отрупана с празни бутилки, разделяше двамата противници и за всеки от тях служеше като прикритие.

Изведнъж Бороме усети, че от носа му тече кръв и изпадна в ярост. Пренебрегнал всякаква предпазливост, той се хвърли срещу врага.

— Дръвник и половина — каза Шико, — разбра ли сега, че пияният си ти, а не аз; през масата не можеш да ме докопаш, а ръката ми е с шест дюйма по-дълга от твоята. Ето ти доказателството!

Шико мълниеносно протегна ръка и с върха на шпагата бодна Бороме по средата на челото.

Бороме изпищя не толкова от болка, колкото от ярост, и стана още по-нападателен.

Шико премести стола и спокойно седна.

— Мили Боже, какви идиоти са тези войници! — каза той и сви рамене. — Сега пък иска да ми извади окото. О, скочи на масата, само това оставаше! Пази се, магаре, най-страшният удар е отдолу нагоре.

И го бодна в корема; както преди го беше боднал в челото.

Бороме изрева като бесен и скочи от масата.

— Така е по-добре — отбеляза Шико. — Сега сме изправени лице в лице и ще можем да си приказваме по време на фехтовката. Ех, капитане, капитане, значи понякога от нямане на работа упражнявате и занаята на убиец?

— Върша го по същия начин, както и вие, в името на каузата — отговори Бороме, изплашен от мрачния огън, който пламна в очите на противника.

Бороме успя да нанесе на Шико лек удар в гърдите.

— Никак не е зле, но тази хватка ми е позната: бяхте я демонстрирали на младия Жак. Признавам, друже, че в собствените си очи ви превъзхождам, защото не аз първи ви нападнах. Нещо повече, дадох ви възможност да осъществите намеренията си, като подложих гърба си за удара ви. Защото всъщност имам едно предложение за вас.

— Не желая да ви слушам! — викна Бороме, подлуден от спокойствието на Шико.

И нанесе удар, който можеше да прониже гасконеца, ако онзи не беше отскочил назад.

— Все пак ще ти кажа условията си, за да не се чувствувам после виновен.

— Мълчи! — викна Бороме. — Напразно се стараеш.

— Уверявам те, изобщо не целя да пролея кръвта ти. Ако се наложи да те убия, ще стане само в краен случай.

— Убий ме, ако можеш! — викна разярен Бороме.

— Ще те убия с един точен удар, ако не приемеш моите условия.

— Какви условия, кажи де!

— Ще започнеш да служиш на краля, но привидно ще продължаваш да изпълняваш задълженията си към фамилия дьо Гиз.

— Сиреч ще шпионирам като тебе?

— Не, ще се различаваме: на мен не ми плащат, а на теб ще ти плащат. Преди всичко ще ми покажеш писмото на монсеньор дьо Гиз до госпожа Монпансьо. Ще ми дадеш да направя копие от него и ще те оставя за сега на мира. Какво ще кажеш? Няма да отречеш, че съм мил и отстъпчив, нали?

— На ти! — викна Бороме. — Това е моят отговор.

Отговорът бе удар, с който Бороме одраска рамото на противника си.

— Не остава нищо друго — рече Шико — освен да ти покажа друг удар, прост и изящен.

И той премина в нападение.

— Това е моят удар. Фалшива атака от четвърта позиция.

Бороме парира удара му и отскочи назад. Обаче повече нямаше накъде да отстъпва — вече беше притиснат до стената.

— Така си и мислех: избираш кръгова отбрана. Грешка — китката на ръката ми е по-силна от твоята. И така, замахвам, връщам се в трета позиция, правя крачка напред и атакувам — мъртъв си.

Наистина след думите последва удар — по-право — няколко удара. Острието като игла се заби в гърдите на Бороме и с глух звук го закова за чамовата преграда на сепарето.

Капитанът разпери ръце и изпусна шпагата. Зениците му се разшириха, очите му кръвясаха, по устните му изби розова пяна и той склони глава на рамото си с въздишка, която приличаше на предсмъртен хрип. Злочестият Бороме, като гигантска пеперуда бе забоден той на стената, в която конвулсивно се удряха краката му.

Шико, невъзмутим и хладнокръвен както винаги в решителни мигове, пусна шпагата, която остана да стърчи хоризонтално, забита в стената, разкопча колана на жертвата, извади от джоба писмото и прочете адреса:

А от раната тънко струеше кръвта на капитана и по лицето на ранения се изписваха мъките на агонията.

— Умирам, умирам — пошепна той, — Господи, смили се над мен…

Молбата за Божието милосърдие трогна Шико.

— Да бъдем и ние милосърдни — каза той. — Човекът е обречен да умре, нека поне не се мъчи.

С тези думи отиде до преградата, издърпа шпагата и подхвана Бороме, за да не падне той на пода.

Обаче грижата му беше безполезна: кръвта на Бороме шурна от раната, за да отнесе и последните искрици живот, който още мъждукаше в тялото му.

Тогава Шико отвори вратата и повика Бономе.

Не се наложи да повтори. Кръчмарят подслушваше зад вратата; той чу шума от дръпването на масата, звъна на шпагите и най-накрая звука на падащото тежко тяло. Само дето не знаеше кой от противниците е сразеният.

В интерес на истината трябва да споменем, че когато метр Бономе чу гласа на гасконеца и видя, че Шико отваря вратата, лицето му грейна от неподправена радост.

Шико, от чийто поглед нищо не можеше да убегне, забеляза радостта му и почувствува благодарност към кръчмаря.

Бономе влезе в сепарето, разтреперан от страх.

— О, Господи Исусе! — възкликна той, щом видя плувналия в кръв капитан.

— Какво да се прави, клети ми Бономе: на милия капитан, изглежда, му е много зле.

— О, добри ми господин Шико! — възкликна Бономе, който само дето не припадна. — Колко зле постъпихте, че за тази работа избрахте моето заведение.

— Щеше ли да предпочетеш, ако пред тебе стоеше Бороме, а Шико се къпеше в кръв.

— Не, разбира се, не! — възкликна кръчмарят с най-искрен глас.

— Да, но тъкмо това щеше да се случи, ако не беше станало чудо.

— Не може да бъде!

— Честна дума! Погледни гърба ми, приятелю.

Дрехата му между плешките беше съдрана и отдолу беше избило кърваво петно.

— Кръв! — възкликна Бономе. — Вие сте ранен!

— Чакай, чакай!

Шико свали дрехата, после и ризата.

— Какво щастие, драги господин Шико, че сте с ризница! Значи негодникът е искал да ви убие?

— Да, той добросъвестно се потруди с кинжала, нашият скъп капитан. Имам ли кръв?

— Имате, под ризницата имате много кръв.

Шико я смъкна и остана гол до кръста, целият само кости и мускули.

— О, господин Шико, имате кръвоизлив, колкото цяла чиния.

— Вземи чиста бяла кърпа, разбъркай в една чаша равни количества зехтин и винена утайка и промий мястото, друже.

— А трупът? Какво да правя с този труп?

— Почакай. Дай ми мастило, перо и хартия.

— Веднага, драги господине.

И Бономе се втурна навън.

А Шико, без да губи ценно време, затопли върху лампата връхчето на малко ножче и разряза през средата червения восъчен печат върху плика, после извади писмото и с явно удоволствие го прочете.

Тъкмо тогава влезе Бономе и донесе зехтин, вино, перо и хартия.

Шико сложи перото и хартията върху масата, а гърба си стоически предостави на Бономе.

Онзи разбра какво се иска от него и взе да почиства раната.

А Шико, сякаш без да изпитва болка, преписваше писмото на херцог дьо Гиз до госпожа дьо Монпансьо, като коментираше всяка дума.

Писмото гласеше:

— Благожелателна? — учуди се Шико. И си повтори: — „Отколкото те заслужават“… От ясно по-ясно освен постскриптума — каза Шико. — Тогава да му обърнем повече внимание.

— Драги господин Шико — осмели се да продума Бономе, — още не сте ми казали как да постъпя с трупа.

— Представи си, да речем, че капитанът се е намесил в улична свада с швейцарците или с наемниците, подир която са го внесли тук ранен. Не би отказал да го приемеш, нали?

— Разбира се, не.

— Да речем, че въпреки топлите ти грижи той все пак е предал Богу дух, тъй да се каже, в ръцете ти. Това щеше да е просто нещастие, нали?

— Разбира се.

— Вместо да те упрекват, в такъв случай заслужаваш похвала за човещината си. Да допуснем също, че преди да умре горкият капитан е произнесъл добре известното ти име на игумена на „Свети Яков“ при Сент-Антоанските врати.

— На дон Модест Горанфло ли? — учуди се Бономе.

— На същия. Какво ще направиш? Ще съобщиш на дон Модест, той спешно ще се яви при теб и тъй като в един от джобовете на убития ще намери и кесията, през ум не би му минало да те заподозре в каквото и да било.

— Разбирам, драги господин Шико, вие сте голям човек!

— Освен всичко друго ще заслужиш и награда, задето писмото ще стигне до местоназначението си.

— Защо, нещо тайно ли има в него?

— В такива времена като нашето всичко е тайна, драги Бономе.

Като изрече тази сентенция, Шико така успешно съедини двете половинки на печата, че дори и най-опитното око не би забелязало никаква повреда. След това отново мушна писмото в джоба на убития, почака Бономе да му превърже раната, навлече ризницата, прибра шпагата в ножницата и тръгна към вратата. Но се върна.

— Впрочем, щом капитанът вече не е между нас, аз ще уредя сметката — каза той и хвърли на масата три жълтици.

След това затисна устните си с пръст в знак на мълчание и излезе.

Глава 19

Дълбоко вълнение обзе Шико, щом видя тихата улица на Августинците и скъпия на сърцето му дом с островръх покрив, стар балкон и олуци, украсени с муцуни на фантастични зверове.

Ключа от къщата си Шико криеше във вдлъбнатината при камъка под балкона. В онези времена всякакъв ключ независимо дали от ракла, или от шкаф по тегло и големина не се отличаваше от най-масивните ключове за вратите на днешните ни къщи; съответно ключовете от вратите бяха като днешните ключове на градовете.

Трябва да признаем, че докато търсеше опипом ключа, Шико изпита известна тревога. Обаче щом докосна студеното желязо, усети безподобна блажена радост.

Всичко беше наред и вътре в къщата, хилядата екю в дъбовото скривалище стояха непипнати.

Шико не беше стиснат — напротив: случваше се да пилее пари и да жертвува житейски благини в името на някоя идея, — с други думи постъпваше като всеки достоен човек. Но златото, този неизменен извор на наслада, отново вдигаше стойността си в очите му.

— По дяволите! — пошепна Шико, докато съзерцаваше своето съкровище. — Имам прекрасен съсед, който не само е запазил парите ми, но и не ги е докоснал. Длъжен съм да се отблагодаря на този достоен човек.

С тези думи затвори скривалището, отиде при прозореца и погледна отсрещната къща.

Тя му се стори все така унила, мрачна, защото такъв вид придобива в съзнанието ни всяка сграда, щом знаем, че е обиталище на тъгата.

„Още не е време за сън — помисли си Шико, — при това хората отсреща надали много спят.“

И с любезен израз на лицето той почука на отсрещната врата.

При повторното почукване вратата се отвори и в тъмното се показа човек.

— Благодаря и добър вечер — каза Шико и подаде ръка. — Току-що се върнах и се отбих да ви благодаря, приятелю.

— За какво говорите? — попита съседът и в гласа му се чу разочарование.

— Ох, сгрешил съм — рече Шико. — Когато заминавах, тук живееха други хора, но все пак, за Бога, аз ви познавам.

— И аз ви познавам — каза младият мъж.

— Вие сте господин виконт Ернотон дьо Карменж?

— А вие сте Сянката?

— Абсолютно вярно.

— Какво ще обичате, господине? — попита младият мъж с явно раздразнение.

— Бих искал да видя собственика на къщата.

— Аз съм.

— А предишният собственик?

— Преместил се е, както виждате.

— Къде?

— Не знам. Но за какво ви е този човек, господине?

Шико тъкмо да разкаже за какво му е, но навреме си спомни съвета, според който е по-добре човек да си затваря устата.

— Исках да го посетя, както е редно между съседи, нищо повече.

— Любезни господине — промълви Ернотон учтиво, но в същото време започна леко да притваря вратата, — много съжалявам, че не мога да ви дам по-точни сведения.

— Благодаря ви, господине ще ги потърся другаде.

— Но се радвам на възможността да подновя познанството си с вас. Довиждане.

— Още миг, господин дьо Карменж!

— Много съжалявам — възрази Ернотон, — но всеки момент очаквам да се почука на тази врата…

— Ясно, господине, всичко разбрах — каза Шико, — извинете за безпокойството, тръгвам си.

— Сбогом, драги господин Сянка.

— Сбогом, предостойни господин Ернотон.

Щом Шико направи стъпка назад, вратата моментално с трясък се затвори.

Той се ослуша дали мнителният младеж го чака да си тръгне, но чу, че Ернотон вече се качва по стълбите. Тогава Шико спокойно се прибра вкъщи с твърдото решение да не изпуска от очи новия съсед.

До този момент непрестанно угрижен от неясния смисъл на изречението от писмото на дьо Гиз, което гласеше: „Напълно одобрявам плана ви за Четиридесет и петимата…“ — сега той временно престана да мисли по този въпрос, погълнат от новите неразбории.

Шико реши, че появата на Ернотон в ролята на пълноправен господар на тайнствената къща, чиито обитатели внезапно бяха изчезнали, е повече от странна.

А и нали тъкмо за тях можеше да се отнася изречението от писмото на херцог дьо Гиз до херцог д’Анжу.

Такава случайност заслужаваше внимание, а Шико поначало вярваше в странните случайности.

Дори понякога в приятелски приказки развиваше някои остроумни теории на тази тема.

Ето една от тях.

Случайността е резервният фонд на Бога. Творецът прибягва до него само в най-важни моменти — особено сега, когато хората станаха така проницателни, че като наблюдават природата и изучават нейните закони, вече могат да предсказват бъдещето.

Наред с това Бог обича да обърква плановете на онези, които са твърде горделиви: някога е наказал хората с потоп, а в бъдеще ще ги накаже със световен пожар.

И така, Бог, казваме ние, по-точно казва Шико, обича да обърква плановете на горделивците с непонятни за тях явления, чиято намеса те не могат да предвидят.

Тази теория, подкрепена с убедителни аргументи, може да се развие в цял бляскав философски трактат. Но читателят, който подобно на Шико желае час по-скоро да разбере какво прави в тайнствената къща Карменж, ще ни е по-благодарен, ако прекъснем нишката на тези разсъждения.

И така, Шико си помисли, че появата на Ернотон в къщата, където живееше Реми, е много странна.

Първо, защото тези двамата не се познаваха помежду си, следователно са имали нужда от посредник.

Второ, къщата вероятно е била продадена на Ернотон, а той не можеше да има толкова пари.

„Вярно — каза си Шико и по-удобно се настани до олука, постоянния му наблюдателен пост, — младежът настоява, че очаквал някого и този някой несъмнено е жена. Тоест някой е харесал Ернотон, някой си е уредил среща с него и е наредил да му купят къщата. Ернотон — продължи да размишлява Шико — живее в двореца; явно тук е замесена придворна дама. Горкият! Ще го погълне тази бездна!“

В този миг откъм „Гордият рицар“ се появи носилка и гасконецът си забрави мисълта.

Носилката спря пред тайнствената къща. От нея слезе дама с воал и веднага хлътна в открехналата се врата.

— Нещастник — пошепна Шико. — Не съм сгрешил, наистина е чакал жена.

Мина близо час. Не се наемаме да гадаем какво си е мислил през това време Шико. Но изведнъж му се стори, че чува конски тропот.

И наистина след малко се показа конник, загърнат в плащ. Той спря насред улицата и се озърна.

Тогава забеляза носилката и слугите до нея.

Конникът се доближи до тях. Беше въоръжен.

Слугите не му позволиха да стигне до къщата, обаче той тихо им каза няколко думи и те почтително отстъпиха.

Неизвестният отиде до вратата и силно почука.

„По дяволите — си каза Шико. — Добре, че останах на наблюдателницата си… Предчувствието не ме излъга — тук нещо ще става. Ето го съпруга… Горкият Ернотон.“

Впрочем, онези май не смееха да отворят на непознатия.

— Отворете! — викна той.

— Отворете! Отворете! — повтаряха и слугите.

„Съпругът, разбира се — продължи разсъжденията си, Шико. — Заплашил е слугите и те са минали на негова страна. Горкият Ернотон! Ще му видят сметката! Трябва да се намеся: нали и той навремето ми помогна.“

Шико беше решителен и великодушен, освен това и много любопитен. Той грабна дългата си шпага и бързо се спусна надолу. Промуши се под балкона, скри се зад колоната и зачака.

Вратата се отвори след някаква думичка, пошепната от непознатия. Самият той обаче остана на прага.

След минута на вратата се появи дамата от носилката.

Тя се опря на ръката на конника, той я настани в носилката, затвори вратата и се метна на седлото.

„Съвсем ясно, че този е съпругът — помисли си Шико. — Но доста е мекушав, не му дойде наум да потършува из къщата и да прониже в стомаха моя приятел Карменж.“

Носилката потегли, конникът бавно се движеше до нея.

„Ей, Богу — каза си Шико, — трябва да проследя тези хора, да разбера кои са и накъде отиват.“

И ги последва, като проявяваше чудеса на предпазливост. За негово голямо учудване носилката спря пред „Гордият рицар“.

В същия миг вратата се отвори, сякаш някой беше чакал тези гости. Дамата, чието лице беше все тъй скрито от воала, слезе от носилката и се изкачи до малката кула с осветено прозорче.

След нея влезе съпругът.

Госпожа Фурнишон с факла осветяваше пътя им. „Ама че работа — каза си Шико и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не разбирам!“

Глава 20

Шико имаше чувството, че някъде беше виждал този мекушав конник. Но по време на пътуването си до Навара беше срещнал толкова много хора, че всички се бяха смесили в спомените му.

Загледан в осветения прозорец, той тъкмо се питаше какво ли търсят конникът и дамата с воала в „Гордият рицар“, когато внезапно вратата се отвори и в дрипата ярка светлина, която падна оттам, се очерта една черна фигура, същински монах.

Човекът замря на прага и погледна към същия прозорец, към който гледаше и Шико.

„Охо — рече си Шико, — дали не е от «Свети Яков»? Нима метр Горанфло позволява на своите овчици толкова да се отдалечават нощем от светата обител?“

Той проследи монаха, който забърза по улицата на Августинците, и интуицията му подсказа, че тъкмо от тази личност ще получи ключа за тайната.

— Проклет да съм — пошепна той, — ако под расото не се крие онзи млад войскар, когото ми предлагаха за спътник.

И Шико с широки крачки настигна младежа.

— Хей — извика той, — мили Жак, почакай!

Монахът трепна.

— Кой ме вика? — предизвикателно попита той.

— Аз — отговори Шико и застана точно срещу младежа. — Позна ли ме, синко?

— О, господин Робер Брике! — възкликна монахът.

— Същият, момчето ми. Накъде си тръгнал в тази късна доба, скъпи?

— За манастира, господин Брике.

— А откъде се връщаш, развейпрах такъв!

Младежът се стъписа.

— Не разбирам какво ме питате, господин Брике; изпълних много важно поръчение на дон Модест ако е необходимо и той самият ще го потвърди.

— Ама не се пали, мой мъничък свети Йерониме, ти май се палиш като фитил.

— Как да не се паля, щом чувам такива думи!

— За Бога, какво друго можех да кажа, щом виждам монах да излиза по това време от кръчма…

— Аз — от кръчма?!

— Ами да, нали излезе от „Гордият рицар“. Видя ли как те хванах!

— Излязох от къщата, прав сте, но не от кръчмата — заоправдава се Клеман.

— Как така? — възрази Шико. — Странноприемницата „Гордият рицар“ според теб не е ли кръчма?

— Кръчмата е място, където се пие вино, а тъй като в тази къща не съм пил вино, за мен тя не е кръчма.

— По дяволите! Много тънка разлика. Или аз жестоко се лъжа, или ти някой ден ще станеш голям богослов. Но в такъв случай какво търсеше там?

Клеман не отговори и въпреки че беше тъмно, Шико прочете в очите му твърдото намерение да не каже нито дума повече.

Твърдостта му много огорчи нашия приятел, който бе придобил навика всичко да знае.

Разговорът секна. Младежът мълчеше, като че ли чакаше нещо. Сякаш за него беше голямо щастие да се задържи колкото може повече в близост до „Гордият рицар“.

Шико подхвана разговор за пътешествието, което младият мъж се канеше да направи заедно с него, разказа, че в страните, които наскоро бе посетил, фехтовката е на голяма почит, и небрежно вмъкна, че дори научил там няколко по-особени хватки.

Обаче всички тези празни приказки не смекчиха непоклатимия младеж и той продължи упорито да пази мълчание относно своите задачи в този квартал.

Ядосан, но запазил външно спокойствие, Шико реши да прибегне към несправедливи нападки. Несправедливостта е превъзходно средство спрямо жените и децата, за да бъдат те откровени.

— Каквото и да кажеш, момче — сякаш се върна той към прекъснатия разговор, — но все пак ходиш по кръчмите, и то в кои! Където можеш да срещаш прекрасни дами и като омагьосан се взираш в прозорците, щом се мернат там сенките им. Дете, дете, всичко ще разкажа на дон Модест.

Ударът улучи целта.

Жак се обърна като ужилен.

— Не е вярно! — възкликна той, зачервен от срам и гняв. — Не гледам жените!

— Гледаш ги, гледаш ги — продължи Шико. — Когато излезе от „Гордият рицар“, там имаше една много красива дама и ти се обърна, за да я погледнеш още веднъж; знам, че си я чакал в кръчмата, че си говорил с нея.

Жак не можа да се сдържи.

— Разбира се, че говорих с нея! — тросна се той. — Грях ли е да се говори с жена?

— Не е, ако докато говориш, не те изкушава сатаната.

— Няма нищо общо със сатаната — бях принуден да говоря с тази дама, след като имах поръчение да й предам едно писмо.

— Поръчение от дон Модест Горанфло?

— Да, и ако щете, можете да му се оплачете от мен! При тези думи Шико изведнъж взе да проумява.

— Знаех си аз! — каза той.

— Кое?

— Това, което ти не искаше да ми кажеш.

— Аз и собствените си тайни не издавам, какво остава за чуждите!

— Обаче на мен може.

— Защо?

— Защото съм приятел на Модест и освен това…

— Да?

— Предварително знам какво можеш да ми разкажеш.

Младият Жак го погледна с недоверчива усмивка и поклати глава.

Шико сякаш направи известно усилие.

— Преди всичко този нещастник Бороме…

Лицето на Жак помрачня.

— О — каза момчето, — ако бях там… всичко щеше да стане другояче.

— Обаче те е нямало там, нещастникът е издъхнал в някаква долнопробна кръчма с името на дон Модест на уста.

— Така е.

— И дон Модест веднага е бил известен за това.

— Да, дотърча някакъв ужасно уплашен човек и вдигна тревога в манастира.

— А дон Модест е наредил да донесат носилката и е забързал към „Рогът на изобилието“.

— Откъде знаете всичко това?

— Падам си малко вълшебник, моето момче.

Жак отстъпи назад.

— И не само това — продължи Шико, чието лице ставаше все по-ведро. — В джоба на убития е било намерено писмо.

— Точно така.

— И дон Модест е поръчал на Жак да отнесе това писмо.

— Така е.

— И младият Жак е хукнал завчас към къщата на Гиз.

— О!

— Където не е намерил никого.

— Боже мили!

— Освен господин дьо Менвил.

— Господи, помилуй!

— Който е довел Жак в „Гордият рицар“.

— Господин Брике, господин Брике — възкликна Жак, — щом и това знаете…

— По дяволите! Нали разбра, че знам! — рече Шико, щастлив, че полека-лека бе разсеял мрака, който криеше извънредно важна тайна.

— Значи трябва да признаете, господин Брике, че в нищо не съм съгрешил!

— Имаш право, Жак. Съгрешил си само в мислите си.

— Аз ли?

— Разбира се. Защото си открил, че херцогинята е много хубава.

— Аз ли?

— Затова се обърна, за да я видиш на прозореца.

— Аз ли?! — монахът пламна и измърмори: — Наистина тя прилича на Богородица, която висеше над главата на майка ми.

— Колко губят нелюбопитните хора! — пошепна Шико.

И накара младия Клеман, който вече му беше в ръцете, отново да разкаже всичко, което той самият току-що беше разказал.

— Сега разбираш ли — каза Шико, щом момчето млъкна — колко лош учител по фехтовка си имал в лицето на брат Бороме?

— Господин Брике — смути се Жак, — не е хубаво да се говори зле за мъртвите.

— Да, но признай, че брат Бороме е боравил с шпагата по-слабо от онзи, който го е убил.

— Истина е.

— Нямам повече какво да ти кажа. До скоро виждане, мой малък Жак, и ако искаш…

— Какво, господин Брике?

— Лично аз ще ти давам уроци по фехтовка.

— Много, много искам!

— А сега побързай, малкият, сигурно с нетърпение те чакат в манастира.

— Наистина. Благодаря, че ме подсетихте, господин Брике.

Момчето побягна и скоро се скри от погледа му.

Шико пък си имаше своите причини да се отърве от събеседника. Беше измъкнал от Жак всичко, което искаше да научи, но сега му трябваха някои други сведения.

С бързи крачки се запъти към къщи. Носилката и оседланият кон още бяха пред вратата на „Гордият рицар“. Шико отново се настани до водосточната тръба.

Сега не сваляше очи от къщата.

През процепа между завесите отсреща забеляза, първо, как дьо Карменж, явно в очакване на гостенката си, нервно крачи напред-назад. Най-накрая херцогинята влезе в стаята, където Ернотон умираше от нетърпение.

Младият мъж коленичи пред херцогинята, а тя му подаде за целувка белоснежната си ръка. После го настани до себе си пред изискано наредена маса.

— Чудна работа — каза си Шико, — започна като заговор, пък свършва като любовна среща! И кой е на тази любовна среща? Госпожа дьо Монпансьо. Сега вече всичко ми стана ясно.

— Охо! — възкликна той. — „Напълно одобрявам плана Ви за Четиридесет и петимата. Нека само Ви кажа, мила сестро, че сте по-благожелателна към тези главорези, отколкото те заслужават.“ По дяволите! Първото ми предположение е вярно: не става дума за любов, а за заговор. Да понаблюдаваме тогава похожденията на госпожа херцогинята.

Той прекара времето си в наблюдения до дванайсет и половина след полунощ, когато Ернотон избяга, прикрил лице с плаща си, а херцогиня дьо Монпансьо отново се качи на носилката.

— Сега — пошепна Шико, докато се прибираше — да помислим каква ще е тази щастлива случайност, която ще доведе до смъртта на престолонаследника и ще освободи от него херцог дьо Гиз… Кои са тези, дето са били сметнати за умрели?… Дявол да го вземе! Май надуших следата!

Глава 21

Младите упорствуват както в лошото, така и в доброто и тяхната упоритост е равносилна на опитността, характерна за зрялата възраст.

Ако този особен инат е насочен към доброто, той понякога води до големи дела.

Предстои ни тук да нарисуваме образа на един обикновен човек. Но всъщност някои биографи бяха открили и у двадесетгодишния дьо Бушаж заложбите на доста необикновен човек.

Анри упорито отказваше да се отрече от любовта си и да се върне към светските развлечения. По молба на брат си и по настояване на краля той няколко дни в уединение обмисля идеята си и тъй като намерението му ставаше все по-твърдо, една прекрасна сутрин той реши да посети своя брат кардинала, много важна личност — на двадесет и шестгодишна възраст той вече от две години беше кардинал, след като бе стигнал до най-високите стъпала на духовната йерархия благодарение и на благородния си произход, и на бляскавия си ум.

Франсоа дьо Жоайоз, когото вече виждахме на сцената, млад и светски човек, красив и остроумен, бе смятан за един от най-прекрасните люде на онова време. Честолюбив и благоразумен, Франсоа дьо Жоайоз можеше да избере за свой девиз думите: „Всичко е от полза“ — и да оправдае този девиз.

Единствен измежду всички царедворци — а той беше преди всичко царедворец — кардиналът успя да си подсигури подкрепата и на двамата господари, духовния и светския, тъй като папа Сикст го покровителствуваше не по-малко от Анри III. В Париж го смятаха за италианец, в Рим — за французин; той навсякъде правеше впечатление с щедростта и ловкостта си.

Кардинал дьо Жоайоз бързо забогатя благодарение на своя дял от наследството и на полагаемите се за ранга му доходи.

Живееше нашироко. Ако брат му, адмиралът, беше обкръжен от голяма свита военни, то в приемните на кардинала се тълпяха свещеници, епископи и архиепископи. Щом достигна високия църковен сан, той по италианска мода се сдоби с пажове, а по френска — с лична охрана. Но охраната и пажовете не го ограничаваха, напротив — осигуряваха му още по-голяма свобода. Обкръжил със стража и лакеи луксозната си носилка, откъдето се подаваше ръката на секретаря му в ръкавица, той в същото време яздеше из града преоблечен, с шпага и перука, с грамадна яка-жабо и с ботуши с шпори.

При този прелат се запъти граф дьо Бушаж след разговора с най-големия си брат и разговора с краля на Франция.

Франсоа живееше в красива къща в Сите: големият двор винаги беше пълен с конници и каляски. Градината се спускаше до брега на реката, там беше и една от вратите на оградата, а пред нея имаше вързана лодка, която неусетно го отнасяше толкова надалече, колкото той самият пожелаеше. И поради това често се случваше посетителите напразно да чакат прелата — той изобщо не се появяваше под предлог, че не е добре или има наложена строга епитимия.

Франсоа беше горделив, но не високомерен. Обичаше приятелите си, а и братята си — почти като приятели. Пет години по-голям от дьо Бушаж, той не пестеше за него нито добри, нито лоши съвети, нито усмивки, нито пари.

Но тъй като умееше великолепно да носи кардиналската си мантия, дьо Бушаж го намираше красив, благороден и го уважаваше може би дори повече, отколкото най-големия от братята Жоайоз. Анри с трепет сподели за своята обич пред Ан, но не би се осмелил да се изповяда на Франсоа.

Обаче когато тръгна за дома на кардинала, вече беше взел решението: съвсем откровено ще говори с него, едно, като с изповедник, второ, като с приятел.

Дьо Бушаж мина през анфиладата на салоните и излезе в градината, сенчеста и ароматна, истинска градина на римски прелат.

Спря под дърветата. В същия миг желязната врата при реката широко се отвори и оттам влезе някакъв човек, загърнат с голямо кафяво наметало. Подир него вървеше младо момче, вероятно паж. Непознатият се промъкна между дърветата, като се мъчеше да него забележи нито дьо Бушаж, нито който и да било.

И Анри наистина не забеляза тайнствения посетител. Едва когато случайно се обърна, видя, че някакъв непознат влиза в къщата.

След десетина минути един слуга дойде при Анри и го покани да влезе в библиотеката, където го очаквал кардиналът.

Анри последва слугата, без да бърза, защото предчувствуваше, че ще се наложи да издържи нова битка. Когато влезе, камердинерът помагаше на кардинала да сложи прелатските одежди, изискани, но и удобни.

— Здравей, братко — рече кардиналът. — Какво ново?

— Семейните новини са чудесни — отговори Анри. — Ан, както знаете, се прослави при отстъплението от Антверпен и остана жив.

— Убеди ли се — попита кардиналът, — че Бог ни пази за някакво висше предопределение.

— Брате, тъй съм благодарен на Бога, че съм решил да му посветя живота си. Тъкмо за това свое решение дойдох да говоря с вас.

— Все още ли не си се отказал от намерението си, дьо Бушаж? — попита кардиналът.

— Не съм се отказал.

— Но това е невъзможно, Анри, не ти ли казаха?

— Не слушах онова, което ми казваха, защото в себе си чувам по-силен глас, той заглушава думите на всички, които се опитват да ме отделят от Бога.

— Моля те — сериозно го спря кардиналът. — Бог няма нищо общо с всичко това, така че не споменавай името му всуе и най-вече не бъркай земните гласове с небесния.

— Не ги бъркам, само искам да кажа, че някаква непреодолима сила ме кара да искам усамотяване по-надалеч от света.

— Изслушай ме, Анри. Трябва да вземеш повечко пари, двама придружители и да тръгнеш да обикаляш Европа, както подобава на наследник на толкова прочут род като нашия. Ще видиш далечни страни — например Татария, дори Русия, ще прекараш някое време при лапландците, при екзотичните народи, които никога не са виждали слънцето…

— Не сте ме разбрали, монсеньор — възрази дьо Бушаж.

— Извинявай, Анри, ти самият ми каза, че искаш да се усамотиш далеч от всички.

— Но имах предвид манастир, а не пътешествие. Пътешествието все пак означава да си живееш живота, а аз искам да срещна смъртта или поне да се насладя на нейното подобие.

— Що за нелепа идея, Анри! Най-напред ще говоря с теб в името на Бога, когото обиждаш с думите, че Той ти е внушил мрачното решение. Ти си слаб духом и се отчайваш от всяка несполука — може ли Бог да приеме толкова недостойна за Него жертва, каквато ти се стремиш да Му се принесеш?

Анри вдигна ръце в знак на протест.

— Не, няма повече да те щадя, братко, както ти не щадиш никого от нас — продължи кардиналът. — Забравил си за мъките, които причиняваш и на големия ни брат, и на мен…

— Прощавайте, монсеньор — прекъсна брат си Анри и лицето му поруменя, — толкова ли мрачно и нечестиво дело е да се служи на Бога, та цялото ни семейство трябва да сложи траур? А самият вие не сте ли чест и радост за нашия дом, макар че сте избрали да служите на небесния владетел, както големият ни брат служи на земния владетел.

— Дете, дете! — с отегчение възкликна кардиналът. — Наистина ме караш да мисля, че си обезумял. Какво чувам?! Сравняваш дома ми с манастир? Но ти отричаш всичко, което е необходимо: картините, скъпите съдове, разкоша, веселието! О, ако като мен искаше да се увенчаеш с тиарата на Свети Петър! Това се казва кариера, Анри! Това си заслужава и устрема, и борбата, и желанието. А ти?… Ти се отказваш от въздуха, от, радостта, от надеждата, и всичко само защото си се влюбил в жена, която не те обича. Уверявам те, Анри, че позориш целия ни род.

— Брате! — възкликна младежът и в очите му блесна мрачен огън. — Може би предпочитате да си пръсна черепа с изстрел или като се възползувам от почетното право да нося шпага, да я забия в гърдите си? Бога ми, монсеньор, ако вие, кардинал и княз на църквата, ми простите този смъртен грях, всичко ще свърши само за миг — преди дори да сте довършили тази чудовищна мисъл, че опозорявам нашия род — нещо, на което, слава Богу, не е способен никой Жоайоз.

— Недей, Анри — каза кардиналът, сложи ръка на рамото на брат си и с обич го прегърна. — Скъпо наше, любимо братче, забрави моите думи, прости на този, комуто си скъп. Изслушай ме, моля те! Колкото и рядко да се случва това на земята, ние всички имахме голям късмет! Не съсипвай със смъртоносната отрова на своето отричане щастието на нашето семейство. Помисли за сълзите на баща ни, помисли, че заради теб всички ще носим траур в сърцата си. Моля те, Анри, позволи ми да те склоня. Манастирът не е за теб, той е по-страшен от гроба: в гроба гасне само животът, а в манастира — разумът. Опомни се: младостта е само веднъж. Преди да се усетиш, ще си отидат младините ти, докато си обзет от жестоката си скръб. Обаче на трийсет години ще станеш мъж, скръбта ти ще премине и ще искаш да се възвърнеш към живота, а ще бъде късно: ти ще си мрачен, болнав, в гърдите ти ще е угаснал пламъкът, хората ще те отбягват като гроба на чумав, в чиито черни дълбини никой не би искал да надзърне. Анри, говоря ти като приятел, гласът ми е глас на мъдростта. Послушай ме.

Момчето стоеше мълчаливо, неподвижно. Кардиналът се обнадежди, че е трогнал брат си и ще може да промени решението му.

— Опитай друго, Анри. В сърцето си имаш отровна стрела; какво пък, бъди навсякъде, посещавай празненствата, участвувай в пировете. Бъди като ранения елен, който бяга през гъсталака, като се мъчи да се освободи от стрелата, забита в раната — и понякога стрелата пада.

— Мили брате, смилете се — рече Анри, — не настоявайте повече. Това, за което ви моля, не е някакъв моментен каприз: бавно и мъчително обмислих всичко. Братко, в името на Бога, моля ви да ми дарите една милост.

— Кажи, каква милост?

— Да намалите срока на послушничеството ми.

— Така си и мислех, дьо Бушаж: дори в риторизма ти ще си останеш светски човек, клети мой брате. Приличаш ми на онези млади доброволци, които копнеят за огън, куршуми, ръкопашен бой, обаче не са съгласни да ринат траншеи и да метат палатките.

— На колене ви моля за тази отстъпка!

— Обещавам ти, ще напиша в Рим. Отговорът ще дойде най-рано след месец. Обаче и ти ми обещай тогава нещо.

— Какво?

— През този месец не си отказвай нито едно удоволствие. И ако след това продължаваш да държиш на своето. Анри, аз лично ще ти връча разрешението. Доволен ли си така, или имаш още някаква молба?

— Не, благодаря. Обаче цял месец — толкова е дълго.

— Но дотогава да се забавляваме и като начало не би ли искал да закусиш с мен? Тази сутрин ме чака приятна компания.

Прелатът се усмихна така приятно, че би му завидял и най-изисканият светски мъж.

— Братко… — избъбри Анри.

— Не приемам никакъв отказ: от близките ти тук съм само аз.

С тези думи кардиналът дръпна завесата, зад която се намираше, разкошно мебелираният му голям кабинет.

— Графиньо, помогнете да склоня граф дьо Бушаж да остане с нас.

Анри видя облегнатия на възглавниците паж, който преди малко заедно с непознатия благородник бе влязъл през градината, и разбра, че пажът е жена.

Обзе го внезапен страх, чувство на непреборим ужас и докато кардиналът подаваше ръка на прекрасния паж, Анри дьо Бушаж избяга. Когато Франсоа дойде с дамата, усмихнат при мисълта, че тя ще върне към живота нечие сърце, в стаята нямаше никой.

Франсоа се намръщи; седна зад писалището, затрупано с писма и книжа, и бързо написа няколко думи.

— Бъдете тъй добра да позвъните, скъпа графиньо — каза той.

Пажът се подчини.

Влезе довереният камердинер.

— Куриерът веднага да яхне коня и да занесе писмото на господин главния адмирал в Шато Тиери.

Глава 22

На следващия ден съобщиха на краля, че господин дьо Жоайоз-старши току-що е дошъл от Шато Тиери и го чака в кабинета за аудиенция с поръчение от монсеньор херцог д’Анжу.

Кралят веднага изостави всичко, с което беше зает, и забърза при своя любимец.

В кабинета на Лувърския дворец имаше доста офицери и придворни. Тази вечер благоволи да се появи самата кралица майка, съпроводена от фрейлините, а тези весели госпожички бяха като слънца, около които постоянно обикаляха спътници.

Кралят подаде на Жоайоз ръка за целувка и с доволен вид огледа присъствуващите.

Пред входната врата стоеше както винаги Анри дьо Бушаж, който стриктно изпълняваше задълженията си.

— Ваше величество — обърна се Жоайоз към краля, — пратен съм от монсеньор херцог д’Анжу, който току-що се завърна от похода във Фландрия.

— Добре ли е брат ми, господин адмирал? — попита кралят.

— Доколкото позволява душевното му състояние, ваше величество.

— Има нужда да се поразсее след постигналото го нещастие — каза кралят много доволен от възможността да спомене на глас несполуката на брат си.

— Мисля, че да, ваше величество.

— Казаха ни, че поражението било жестоко, обаче благодарение на вас значителна част от войската е оцеляла. Благодаря ви, господин адмирал. А горкият д’Анжу би ли желал да ни види?

— Горещо го желае, ваше величество.

— Чудесно, значи ще се видим. Съгласна ли сте, госпожо? — попита Анри, обръщайки се към Екатерина, чието лице упорито криеше душевните й терзания.

— Ваше величество — отговори тя, — аз и сама бих тръгнала да се видя със сина си. Но щом и вие сте готов да се присъедините, пътуването ще се превърне за мен в приятна разходка.

— Ще дойдете с нас, господа — обърна се кралят към придворните. — Тръгваме утре, ще преспим в Мо.

— И тъй, мога ли да се върна при монсеньора с радостната вест?

— Така бързо искате да ме напуснете? О, не. Добре разбирам, че брат ми изпитва симпатия към Жоайоз и иска да го вижда при себе си, но, слава Богу, вие сте двама Жоайоз. Дьо Бушаж, ще отидете в Шато Тиери.

— Ваше величество, позволявате ли веднага да се върна в Париж?

— Ще постъпите, както намерите за добре, дьо Бушаж.

Анри се поклони и се насочи към изхода. За щастие, Жоайоз не го изпускаше от очи.

— Позволете, ваше величество, да кажа няколко думи на брат си — помоли той.

— Разбира се — отговори кралят.

Ан изтича подир брат си и го настигна в преддверието.

— Много ли бързаш да се върнеш, Анри — попита той.

— О, да, братко.

— Значи възнамеряваш само за малко да се задържиш в Шато Тиери?

— Да, не ми е мястото там, където има развлечения.

— Тъкмо обратното, Анри, поради това, че херцог д’Анжу ще прави празненства за двореца, ти би трябвало да останеш в Шато Тиери.

— Ан, умолявам те, не настоявай.

— Добре, успокой се, няма. Обаче дай да си поговорим откровено. Ти заминаваш в Шато Тиери. И вместо да се върнеш веднага, почакай ме там. Отдавна не сме били заедно. Искам поне малко да прекарам с теб.

— Ти отиваш там за развлечение. Ако аз остана в Шато Тиери, ще ти отровя цялото удоволствие.

— Моля ви, графе — властно рече адмиралът, — тук аз замествам баща ви и настоявам да ме чакате в Шато Тиери. Там имам апартамент, в който ще се чувствувате като у дома си. Разположен е на първия етаж и гледа точно към парка.

— Подчинявам се на вашата воля.

— Сигурен съм, че няма да ми се сърдиш — допълни Жоайоз и прегърна младежа.

Анри нервно се изплъзна от прегръдката му, нареди да приготвят конете и незабавно тръгна за Шато Тиери.

Същата вечер, още преди да мръкне, Анри се изкачи на хълма Шато Тиери, в чието подножие тече Марна.

Името дьо Бушаж отвори за него вратите на замъка, в който живееше херцог д’Анжу. Обаче за аудиенцията се наложи да почака.

Мина половин час, ставаше все по-тъмно.

В галерията се дочуха тежко тътрузещите се крачки на херцога. Анри го позна по вървежа и се подготви да изпълни предвидената церемония.

Обаче принцът, който, явно много бързаше, веднага освободи пратеника от всички формалности — той го хвана за ръката и го разцелува.

— Добре дошли, графе, защо са ви наложили такова наказание — да ви пратят при победения нещастник?

— Праща ме кралят, ваше височество. Той е нетърпелив да ви види, монсеньор, и ще дойде в Шато Тиери още утре.

— Кралят ще дойде още утре? — възкликна Франсоа, неуспял да прикрие недоволството си. Но веднага се сепна. — Утре! Утре! Ала нито в замъка, нито в града няма нищо подготвено за посрещането на негово величество!

Дьо Бушаж се поклони като човек, който предава съобщение, но в задълженията му не влиза да разсъждава върху него.

— Ще има ли някакви разпореждания ваше височество? — почтително попита той.

— Не. Лека нощ. Ще ви донесат вечерята в стаята, графе. Аз лично днес няма да вечерям — нещо не ми е добре, пък и душата ми е неспокойна. Впрочем, чухте ли новината?

— Не, монсеньор. Каква новина?

— Орили бил изяден от вълци.

— Орили? — слиса се Анри.

— Аха… Колко странно, всички хора, които са ми близки, свършват зле. Довиждане, графе.

И херцогът бързо се отдалечи.

Глава 23

Анри излезе в преддверието и там видя мнозина познати офицери, които веднага му предложиха да го заведат в апартамента на адмирал Жоайоз — той беше в едно от крилата на замъка.

Два салона в стил Франсоа I и библиотека, която излизаше направо към градината.

Жоайоз, ленив, но доста образован мъж, бе наредил леглото му да бъде до библиотеката: така имаше подръка цялата литература, а през отворения прозорец можеше да се наслаждава на живата природа. Изисканите люде искат да вземат от живота всички възможни удоволствия, а лекият утринен вятър, птичите песни и ароматът на цветята изпълват с особена прелест триолетите на Клеман Маро и одите на Ронсар.

Анри реши да не променя нищо в обстановката — не толкова от уважение към братовото си поетично сибаритство, колкото от равнодушие.

Но независимо от настроенията си графът бе свикнал стриктно да изпълнява своя дълг спрямо краля и принцовете, затова най-подробно се осведоми за онази част от двореца, където живееше херцогът.

Щастливата случайност прати на Анри прекрасен чичероне в лицето на младия лейтенант, чиято неделикатност разкри пред херцога тайната на дьо Бушаж. Този млад офицер бе плътно до принца от момента на връщането му и можа до най-малките подробности да осведоми Анри за всичко.

Щом пристигнал в Шато Тиери, херцог д’Анжу се отдал на шумни развлечения. Настанил се в тържествените зали, уреждал приеми сутрин и вечер, а денем ходел на лов за елени или за свраки в парка. Щом получел — по незнайни пътища — известието за смъртта на Орили, той се усамотил в павильона, разположен в дъното на парка.

Херцогът бил там вече от два дена. Хората, които не го познавали достатъчно добре, смятали, че той тежко преживява смъртта на Орили. Тези, които добре го познавали, били сигурни, че се е отдал на някакви ужасни, срамни деяния, които някой ден ще излязат наяве. И двете предположения изглеждали вероятни, защото херцогът негодувал, когато поради някаква причина трябвало да присъства в замъка.

— Изглежда, празненствата няма да са толкова весели — каза Анри, — щом принцът е в такова настроение.

— Естествено — отговори лейтенантът.

Анри продължи, уж без да ще, да разпитва този приятел, сякаш откриваше в приказките му нещо много интересно.

— И казвате, никой не знаел откъде херцогът е получил вест за смъртта на Орили.

— Никой.

— Но какво се говори все пак?

— Говори се, че херцогът сам ловувал в гъсталаците край реката, а после се върнал при другите ловци, явно разстроен от нещо. Носел две кесии жълтици. „Представете си, господа — промълвил с почти разплакал глас, — Орили е мъртъв, изяли са го вълците.“ Никой не повярвал. „Уви, така е — казал херцогът, — сигурно конят му е препуснал, той е паднал в някакъв ров и се убил. На следващата сутрин двама пътници намерили тялото му, наполовина оглозгано от вълците. Ето две кесии жълтици — те били намерени у него и честно са върнати.“

— Всичко това е повече от странно — с половин уста промълви Анри.

— Още повече, че херцогът пусна в парка двама непознати — додаде лейтенантът, — вероятно са въпросните двама пътници. Оттогава се усамоти в павильона и го виждаме съвсем рядко.

— Никой ли не е общувал с тях?

— Срещнах в парка някакъв човек, който не ми изглеждаше да е от хората на негово височество — отговори лейтенантът. — Лицето му обаче не успях да видя, понеже веднага ми обърна гръб и си нахлупи качулката до очите.

— Качулка ли?

— Да, и не знам защо, но ми напомни онзи човек, който беше с вас, когато бяхме във Фландрия.

Анри погледна внимателно събеседника си.

— И какво мислите за всичко това? — попита той.

— Мисля — каза лейтенантът, — че херцогът явно не се е отказал от плановете си за Фландрия. Затова държи там съгледвачи. Човекът с вълненото наметало е един от тях, по пътя е научил за нещастния случай с музиканта и е донесъл това известие на херцога.

— Възможно е — замислено рече Анри. — Но какво правеше този човек, когато го видяхте?

— Вървеше по алеята (тя се вижда от вашия прозорец) към парника.

Анри мълчеше. Сърцето му силно биеше. Тези на пръв поглед дребни подробности за него бяха безкрайно важни.

Стъмни се. Младежите, без да палят, си приказваха в стаята на Жоайоз.

Графът, уморен от пътуването, се бе опънал върху леглото на брат си и гледаше тъмносиньото небе, където звездите блещукаха като брилянтен прах.

Младият лейтенант седеше на перваза на прозореца и се наслаждаваше на тишината, на благоуханната вечерна прохлада.

Пълна тишина се спусна над парка и града. Вратите на къщите се затвориха, тук-там вече пламваха светлинки, някъде далеч кучетата лаеха по слугите, които заключваха за през нощта конюшните.

Изведнъж лейтенантът скочи, наведе се през прозореца, после с тих, разтреперан глас повика графа.

— Какво има? — попита Анри, събуден от сладката дрямка.

— Онзи човек!

— Кой?

— С вълненото наметало, шпионинът.

— О! — възкликна Анри и с един скок се озова до прозореца.

— Видяхте ли — продължи лейтенантът, — движи се до оградата. Сега пак ще го видим… Гледайте натам, дето е осветено от луната, ето го!

— Да!

— Явно се е запътил при своя приятел в оранжерията. Чувате ли?

— Какво?

— Ключ се превърта в бравата.

— Чудно нещо — каза дьо Бушаж, — няма нищо странно във всичко това и все пак…

— Все пак тръпки те побиват, нали?

— Така е — съгласи се графът. — А това пък какво е?

Дочу се звън като камбанни удари.

— Сигнал за вечеря за свитата на херцога. Елате да вечеряме, графе.

— Не, благодаря, негово височество разпореди да ми донесат вечерята тук. Обаче вие вървете, не си губете времето с мен.

— Благодаря, графе, лека нощ.

Щом лейтенантът се сбогува и излезе, Анри се стрелна към парка.

— Това е Реми! Реми! — шепнеше той. — Бих го познал и в пъкления мрак.

Младежът усети, че краката му се подкосяват, и притисна длани към пламналото си чело.

„Боже мой — помисли си той, — да не е само халюцинация? Да не ми е писано и насън, и наяве, денонощно да виждам тези два образа, които помрачиха целия ми живот? Но всъщност — продължи, защото усещаше потребност от самоуспокоение — каква работа има Реми в замъка на херцог д’Анжу? За какво ще е тук? Пък и как ще изостави Диана, с която никога не се разделя? Не, не е той!“

Но в следващия миг вътрешната му убеденост, дълбока и инстинктивна, надделя над съмненията.

— Той е! Той! — отчаян пошепна Анри и се облегна на стената, за да не падне.

Но още преди да бе изразил в думи тази властна и непреодолима мисъл, отново чу как ключ се превърта в ключалка.

Неизразима тръпка прониза тялото на Анри. Той отново се заслуша.

Толкова тихо беше наоколо, че чуваше ударите на сърцето си.

Минаха няколко минути — никой не се появи. Внезапно чу как заскърца пясъкът от нечии стъпки. На черния фон на буковата горичка изникнаха някакви още по-черни сенки.

— Той се връща — пошепна Анри. — Но сам ли е?

Сенките се насочиха към мястото, където луната бе посребрила една полянка между дърветата. Този път Анри съвсем ясно видя двете сенки — значи нямаше грешка.

Те се движеха много бързо. Първата фигура беше с вълнено наметало и графът отново реши, че вижда Реми.

Втората фигура, също загърната с мъжки плащ, не можеше да се познае.

И все пак Анри интуитивно отгатна това, което не бе успял да види.

Той неволно извика и щом тайнствените две сенки изчезнаха зад буковете, побърза подир тях, като притичваше от дърво до дърво.

— О, Господи — шепнеше той, — дали не греша? Възможно ли е?

Глава 24

Пътят се виеше покрай буковата гора към високия жив плет и тополовата алея, които отделяха павильона на херцог д’Анжу от останалата част на парка. В това усамотено кътче имаше живописни езерца, лъкатушни пътечки, вековни дървета — пищният им листак блестеше от луната, а долу тъмнееше непрогледен мрак.

Когато стигна до плета, Анри почувствува, че дъхът му секва.

И наистина, така нагло да нарушиш разпореждането на херцога означаваше да действаш като долен шпионин или ревнивец, а не като верен и честен слуга на краля.

Но ето неизвестният, докато отваряше вратата, която разделяше големия парк от малкия, направи някакво движение и лицето му се разкри: наистина беше Реми. Графът отхвърли всички колебания и твърдо забърза напред.

Вратата се затръшна. Анри прескочи плета и отново последва тайнствените посетители.

Те явно бързаха.

Но сега Анри имаше нова причина за страх. Като чу скърцането на пясъка под краката на Реми и спътника му, от павильона излезе херцогът: Анри се притаи зад най-дебелото дърво и зачака.

Почти нищо не видя. Реми поздрави, спътникът му обаче направи реверанс, а херцогът предложи на тази загърната фигура ръката си, като да беше жена.

След това тримата се насочиха към павильона и вратата се затвори зад гърба им.

„Трябва всичко да разбера — реши Анри, — ще намеря удобно кътче, откъдето ще наблюдавам, без да ме видят.“

Избра едно място с дървета и фонтан в центъра. Видя му се добро скривалище: надали посред нощ в студения и влажен мрак херцогът ще се запъти натам.

Скрит зад скулптурата на фонтана, Анри можеше да види всичко, което ставаше в павильона, защото точно срещу него беше големият прозорец.

Видя в стаята разкошно сервирана маса с наредени редки вина в гарафи от венециански кристал.

До масата имаше само два стола.

Херцогът пусна ръката на спътника на Реми и като му отмести стола, каза нещо, вероятно, да свали наметалото, доста удобно за нощните разходки, но неуместно за вечерята.

Тогава съществото, към което се беше обърнал херцогът, свали пелерината и свещите ярко осветиха бледото и величествено прекрасно лице на жена, която Анри позна веднага.

Това беше дамата от тайнствената къща на улицата на Августинците, фламандската пътешественичка — с една дума, същата Диана, чийто поглед раняваше смъртоносно като удар с кинжал.

Този път тя беше с рокля от брокат; на шията й, в косата и на китката блестяха брилянти.

Накитите още повече подчертаваха бледостта на лицето й. В очите й гореше такъв пламък, сякаш херцогът по някакъв магически начин беше приел в дома си не жива жена, а призрак.

Ако скулптурата, която бе обгърнала Анри, не му служеше за опора, той щеше да падне в басейна на фонтана.

Очевидно, херцогът бе опиянен от радост. Той изяждаше с очи красавицата, която седеше срещу него и едва докосваше наредените пред нея ястия. От време на време Франсоа целуваше ръка на своята бледа и мълчалива сътрапезничка. А тя на свой ред приемаше целувките тъй безчувствено, сякаш ръката й бе изваяна от същия алабастър, с който можеше да се сравни по белота и финес.

Анри ту потреперваше цял, ту ледена пот избиваше по челото му и той не разбираше дали Диана пред него е жива, или мъртва.

Сервираше само Реми, тъй като херцогът бе отпратил всички слуги. Понякога, когато минаваше зад стола на своята господарка, той леко я докосваше с лакът, сигурно да я подсети къде и защо се намира.

Лицето на жената всеки път пламваше, в очите й блясваше мълния, устните й потръпваха в усмивка.

После тя отново застиваше неподвижна.

Междувременно херцогът се премести по-наблизо до нея, като се опитваше с жарки думи да оживи дамата на сърцето си.

Диана, която току поглеждаше прекрасния стенен часовник, явно трябваше да подхване по-оживен разговор.

Анри в своето укритие кършеше ръце, проклинаше целия свят, като се почне от жените, създадени по Божията воля, и се свърши със самия Бог.

Струваше му се отвратително, чудовищно, че тази чиста и неопетнена жена постъпва така пошло, като приема ухажванията на херцога само защото той е от кралското семейство.

Времето на вечерята, тъй сладостно за херцог д’Анжу, Анри прекара, изтерзан от ревност и презрение.

Диана звънна. Франсоа, разпален от виното и страстните си думи, стана от масата и отиде при нея, за да я целуне.

Анри почувствува, че кръвта му се смразява. Той се хвана за гърдите, търсейки кинжала.

На устните на Диана се мярна странна усмивка, каквато надали познаваше някое човешко лице.

— Монсеньор — каза тя, — позволете ми, преди да стана от масата, да си поделя с ваше височество прасковата, която толкова ми харесва.

С тези думи протегна ръка към златната филигранна кошничка, напълнена с двайсетина превъзходни праскови, и взе една от тях.

След това откачи от колана си хубаво ножче със сребърно острие и малахитова дръжка, разряза прасковата и предложи едната половина на херцога. Той пое плода и бързо го поднесе към устните си. Но в мига, щом заби зъби в прасковата, очите му сякаш се замъглиха.

Диана гледаше херцога с ясен поглед, със застинала на устните усмивка.

Реми, облегнат на украсен с барелефи пиластър, също гледаше, мрачен и безмълвен.

Херцогът вдигна ръка, изтри потта от челото си и преглътна отхапаното късче праскова.

Изпотяването му беше явен признак за внезапно неразположение, защото херцогът изпусна остатъка от прасковата в чинийката, едва се надигна от мястото си и очевидно предложи на своята прекрасна гостенка да излезе с него в градината малко на чист въздух. Диана стана и се опря на ръката на херцога. Реми ги изпрати с поглед, особено внимателно проследи Франсоа, който малко дойде на себе си от чистия въздух.

Херцогът и Диана стигнаха почти до мястото, където се криеше Анри. Франсоа страстно притискаше до сърцето си ръката на младата жена.

— По-добре ми е — каза той, — обаче някак ми тежи главата. Прекалено много съм се влюбил във вас, госпожо.

Дигна откъсна няколко клонки жасмин и две прекрасни рози — от онези, които застилаха цялото подножие на скулптурата, прикрила Анри.

— За какво са ви, госпожо? — попита херцогът.

— Чувала съм, монсеньор, че уханието на цветята е най-добрият лек срещу главоболие.

Докато правеше букета, Диана изпусна едната роза и принцът кавалерски се наведе да я вдигне.

Диана веднага напръска другото цвете с някаква течност от златно шишенце, което извади от корсажа си.

После пое розата от ръцете на херцога и я затъкна на колана си.

— Тази роза да остане за мен, ще си ги разменим.

И тя протегна букета.

Франсоа с наслада вдъхна аромата на цветята и прегърна Диана през кръста. Но този допир май предизвика у него такова душевно вълнение, че той бе принуден да поседне на пейката.

Анри не ги изпускаше от очи, но това не му пречеше от време на време да хвърля поглед и към Реми. Останал в павильона, Реми с напрегнато внимание следеше какво става навън и внимаваше да не пропусне нищо.

Усетила, че херцогът вече не е на себе си, Диана седна до него на пейката.

Сега неразположението му продължи по-дълго, отколкото първия път. Той наведе глава и май загуби съзнание.

Най-сетне се понадигна и направи усилие да целуне прекрасната гостенка. Обаче младата жена се направи, че не забелязва порива му.

— Не сте ли добре, монсеньор? По-добре да се върнем.

— Да, да, връщаме се! — възкликна принцът. — Благодаря ви!

Той стана, залитна. Сега вече херцогът потърси опора в ръката на Диана и притисна устни до шията на младата жена.

Тя изтръпна цяла, като от допир на нажежено желязо.

— Реми, донесете свещника! — извика Диана. — Свещника!

Реми бързо отиде в трапезарията и също така бързо се върна със запалена свещ, която подаде на Диана.

— Къде ще благоволите да се настаните, ваше височество? — попита гостенката.

— В спалнята. Нали ще ми помогнете, госпожо!

— С удоволствие, монсеньор.

Диана тръгна с херцога, високо вдигнала свещника.

Реми се запъти към дъното на коридора, отвори прозореца там и стана такова течение, че свещта в ръцете на Диана, сякаш в гневен изблик, хвърли пламък право в лицето на Франсоа.

Влюбените — както си въобрази Анри — минаха през галерията към спалнята на херцога и изчезнаха зад везаната завеса.

Анри изгледа тази сцена бесен, почти обезумял от гняв.

Когато излезе от укритието си, ръцете му висяха безпомощно, невиждащият му поглед бе прикован към някаква точка.

В същия момент пердето, зад което току-що бяха изчезнали двамата, се отвори, младата жена се втурна към трапезарията и хвана за ръка Реми, който явно я чакаше.

— Ела! — каза тя. — Ела, край!

И двамата като полудели се втурнаха към парка.

Щом ги видя, Анри сякаш си възвърна силите. Хвърли се насреща им и се сблъскаха насред алеята. Той стоеше, скръстил ръце, безмълвен, по-страшен от каквито и да било заплахи.

Той наистина беше изпаднал в такава ярост, че можеше да убие всекиго, който би дръзнал да спомене, че жените не са чудовища, създадени от пъклените сили, за да оскверняват света.

Хвана Диана за ръката, без да обръща внимание на нейния ужасен вопъл и въпреки кинжала на Реми, опрян в гърдите му.

— О, вие сигурно не ме познахте — рече Анри. — Аз съм онзи наивен младеж, който беше влюбен във вас и на когото вие отказахте да дарите любовта си, защото, според думите ви, сте нямали бъдеще пред себе си. О, прекрасна лицемерке и ти, долни лъжецо, сега вече разбрах какво представлявате. Проклинам ви! На едната казвам — презирам те, на другия — омерзителен си!

— Махни се от пътя ни — викна Реми, който едва си поемаше дъх. — Махни се, безумно момченце, или…

— Хайде — отговори Анри, — довърши започнатото, убий тялото ми, негоднико, щом умъртви душата ми!

— Млък! — яростно пошепна Реми и посегна да го убие с кинжала.

Но Диана го отблъсна, хвана за ръка дьо Бушаж и го дръпна към себе си.

Беше бледа като мъртвец. Прекрасната и коса се беше разпиляла по раменете, от допира на ръката й Анри усети студ, сякаш се беше допрял до труп.

— Господине — каза тя, — не си позволявайте дързостта да съдите нещо, което е известно само Богу… Аз съм Диана дьо Меридор и обичах господин дьо Бюси, когото херцог д’Анжу подло пожертвува и остави да бъде убит, когато е можело да бъде спасен. Преди една седмица Реми уби с кинжала си Орили, съучастника на херцога, а колкото до самия херцог, аз току-що го отрових с праскова, букет и свещ… Дайте път, дайте път на Диана дьо Меридор, която отива в манастир!

Щом каза всичко това, тя пусна ръката на дьо Бушаж и отново хвана под ръка Реми, който я очакваше.

Анри падна на колене и изпрати с очи черните фигури на убийците, докато те подобно на адски видения не изчезнаха в мрака.

Едва след час младежът, смазан от умората, вцепенен от ужаса, намери сили да се завлече до своята стая.

В замъка всички спяха.

Глава 25

На следващия ден към девет сутринта слънцето озари със златно сияние алеите на Шато Тиери.

На разсъмване работниците се бяха заловили да почистят парка и да подредят стаите за краля.

В павильона цареше тишина, защото предната вечер херцогът бе забранил на слугите да го будят. Те трябваше да чакат, докато бъдат повикани.

Към девет и половина двама конници донесоха в града новината, че негово величество идва.

Стражата и войниците от гарнизона начело с губернатора се наредиха край пътя в очакване на свитата.

В десет при подножието на хълма се появи кралят. За последния отрязък от пътя той се отказа от каретата и се метна на седлото: ловък ездач, кралят не пропускаше възможност да се появи на кон особено когато пристигаше в някой град.

Кралицата майка го следваше в затворена носилка. Подир тях яздеха петдесет души благородници с прекрасни дрехи на породисти коне.

Гвардейска рота, командвана лично от Крийон, сто и двайсет швейцарци, още толкова шотландци и цялата кралска свита с мулетата, раклите и лакеите представлявала същинска армия, поела нагоре по криволичещия път към върха на хълма.

Най-накрая шествието влезе в града, посрещнато от камбанен звън, топовни гърмежи и звуци на всевъзможни музикални инструменти.

Населението горещо посрещна краля; той толкова рядко се мяркаше сред поданиците си, че бе запазил божествения ореол.

Докато минаваше през тълпата, кралят напразно търсеше с очи брат си. При оградата на замъка видя само Анри дьо Бушаж.

Кралят влезе в замъка и попита дежурния офицер за херцог д’Анжу.

— Ваше величество — отговори офицерът, — херцогът от няколко дни е благоволил да живее в павильона в парка и тази сутрин още не сме го виждали.

— Този павилион явно е тъй отдалечен, че дотам не се чуват топовните гърмежи — недоволно подметна Анри III.

— Ваше величество — осмели се да се намеси един от старите слуги на херцога, — може би монсеньорът не ви е очаквал толкова рано?

— Дъртак! — пошепна ядосан Анри. — Монсеньор д’Анжу още от вчера знае за пристигането ми.

И понеже гледаше да минава за добродушен и сърдечен, извика:

— Щом не ни посреща, ние ще отидем при него! Цялата процесия пое към павильона.

Когато челният гвардейски отряд стигна до буковата алея, отнякъде се дочу сърцераздирателен вик.

— Какво има? — обърна се кралят към майка си.

— Боже мили — пошепна Екатерина, която потърси отговора по лицата на околните, — това е вик на ужас…

— Моят господар! Моят нещастен херцог! — викаше вторият слуга на Франсоа: застанал до прозореца на павильона, той беше самото въплъщение на мъката.

Останалите се втурнаха натам и общият хорски поток повлече и краля.

Той влезе точно в минутата, когато вдигаха херцог д’Анжу, намерен от камердинера върху килима в спалнята.

Херцогът изглеждаше съвсем безжизнен — само клепките му потрепваха и устните му се гърчеха конвулсивно.

Кралят застина на вратата.

— Каква лоша поличба! — промълви той.

— Излезте, синко — каза Екатерина, — моля ви.

— Горкият Франсоа! — въздъхна Анри, много доволен, че трябваше да се оттегли, та да си спести страшната гледка на агонията.

Последваха го всички придворни освен двамата стари слуги на херцога.

— Колко странно! — пошепна Екатерина и коленичи пред сина си.

И докато из целия град търсеха лекаря на херцога, а същевременно пратиха и куриер за помощ от Париж, кралицата майка се опита да установи причината за странното заболяване, от което умираше Франсоа д’Анжу.

Флорентинката имаше богат опит в това отношение. Най-напред хладнокръвно разпита и двамата слуги, които си скубеха косите от ужас.

И двамата отговориха, че предната вечер херцогът се завърнал много късно в павильона и наредил никой да не влиза при него, ако не е повикан, и още по-категорично забранил да го будят сутринта.

— Може би е чакал някого за вечеря? — попита кралицата майка.

— Бяхме на същото мнение, ваше величество — плахо отговориха слугите.

— Обаче когато сте раздигали масата, сте видели дали синът ми е вечерял сам, нали?

— Още не сме раздигнали, ваше величество.

— Ясно — каза Екатерина, — свободни сте.

И остана сама.

Без да се занимава с херцога, проснат на леглото, където го бяха сложили, тя започна подробно да проучва всяко нещо, което можеше да потвърди страшните й подозрения.

Забеляза, че кожата на челото на Франсоа е станала кафеникава, очите му са кръвясали, устните му са напукани като от сярно обгаряне.

— Да видим — озърна се кралицата.

Първото, което видя, бе свещникът с догарящата свещ.

„Свещта е горяла дълго, значи Франсоа продължително време е бил в стаята. Ами този букет на килима?“

Бързо го вдигна и забеляза, че клонките са още съвсем свежи, а розата е изсъхнала и почерняла.

„Какво значи това? — учуди се тя. — Листенцата на розата са напръскани с нещо… Знам една течност, от която цветята веднага увяхват.“

Потрепера и хвърли букета.

Втурна се в трапезарията. Лакеите не бяха я излъгали: никой не бе докосвал трапезата след снощната вечеря.

Кралицата обърна внимание на половинката праскова, оставена на края на масата. Тя беше почерняла като розата.

„Затова са обгарянията по устните — досети се кралицата. — Обаче Франсоа е отхапал съвсем малко. И цветята съвсем за кратко са били в ръцете му — още са свежи. Следователно отровата не би трябвало да е проникнала толкова дълбоко. Но от какво е тази пълна парализа и явните белези на разлагане? Изглежда, не всичко съм проверила.“

И тъкмо мислено произнасяше тези думи, когато забеляза червено-зеления папагал на Франсоа.

Птицата беше мъртва.

Екатерина отново обърна тревожен поглед към свещника.

„Димът! — досети се тя. — Фитилът е бил отровен. Синът ми е обречен!“

Екатерина веднага позвъни, стаята се напълни със слуги и офицери.

— Лекар! — настояваха едни.

— Свещеник! — възразяваха други.

А Екатерина сложи до устните на Франсоа едно от шишенцата, които винаги носеше със себе си, и внимателно се вгледа в лицето на сина си: действува ли противоотровата? Херцогът отвори очи и уста, обаче погледът му вече беше угаснал, устата му не издаде нито звук.

Мрачна и безмълвна излезе Екатерина от стаята, като направи на двамата слуги знак да я последват.

Тя ги отведе в другия павилион, седна и се взря в тях.

— Монсеньор херцог д’Анжу е бил отровен по време на вечерята. Вие ли сервирахте?

От този въпрос двамата стари слуги пребледняха като мъртъвци.

— По-добре да бъдем подложени на изтезания, да бъдем убити, отколкото да бъдем обвинени в отравяне!

— Глупаци, аз знам, че вие не сте умъртвили господаря си. Убили са го други и аз трябва да открия убийците. Кой идва в павильона?

— Някакъв бедно облечен старец; негово височество напоследък на два пъти го приема.

— А… жена?

— Не сме видели… За каква жена говорите, ваше величество?

— Тук е идвала жена и тя е направила букета…

Слугите се спогледаха тъй простодушно, че дори само от тези погледи Екатерина можеше да се увери в тяхната невинност.

— Доведете ми губернатора на града и коменданта на замъка.

Двамата лакеи се втурнаха да изпълняват.

— Почакайте! — спря ги Екатерина и двамата веднага се вцепениха. — Това, което казах, знаем само аз и вие. Ако някой друг го научи, ще е от вас. И веднага е свършено и с двамата. Сега вървете.

Губернаторът и комендантът бяха разпитани от нея в не толкова откровена форма. Екатерина им каза, че двама непознати са донесли на херцога лоша новина и тя е станала причина за неговата смърт, така че би трябвало да бъдат поразпитани.

Губернаторът и комендантът наредиха да бъдат претърсени целият град, паркът, околността — но напразно.

Само Анри знаеше тайната, обаче той със сигурност нямаше да я издаде.

Клетият херцог до този момент не беше проговорил, нито изобщо беше дошъл на себе си.

Кралят, който ужасно се страхуваше от тягостни впечатления, с удоволствие би се завърнал в Париж. Но кралицата майка беше против отпътуването му и всички от двореца се принудиха да останат в замъка.

Пристигна гъмжило от лекари. Но само придворният лекар Мирон отгатна причината за болестта и разбра колко опасно е състоянието на херцога. Ала той бе твърде опитен царедворец, за да издаде истината, особено след като срещна погледа на Екатерина и правилно го изтълкува.

Анри III го помоли за ясен отговор на въпроса ще оживее ли херцогът.

— След три дни ще отговаря на ваше величество.

— А на мен какво ще ми кажете? — съвсем тихо попита Екатерина.

— На вас веднага ще отговоря.

— Какво точно?

— Още не съм чул въпроса.

— Кога ще умре синът ми, Мирон?

— Утре вечер, ваше величество.

— Толкова скоро!

— Ваше величество — пошепна докторът, — дозата е била страшно голяма.

Екатерина затисна устните си с пръст, погледна умиращия и тихо произнесе зловещата дума:

— Съдба!

Глава 26

Граф дьо Бушаж прекара кошмарна нощ, тресеше го и му се струваше, че умира.

Верен на дълга си, той посрещна краля пред оградата на замъка, както вече споменахме. Почтително поздрави господаря си, поклони се пред кралицата майка и стисна ръка на адмирала, но след това отново се заключи в стаята си, за да изпълни намерението си, от което вече никой не можеше да го откаже.

Към единайсет часа, когато се чу новината, че херцог д’Анжу умира, Анри почука на вратата на брат си, който почиваше след пътя.

— А, ти ли си? — през дрямка попита Жоайоз. — Какво има?

— Дойдох да се сбогувам с тебе.

— Как тъй да се сбогуваш? Заминаваш ли?

— Заминавам, да. Сега май вече нищо не ме задържа тук.

— Не е вярно, Анри — възрази адмиралът. — Аз не ти позволявам да заминеш.

— Тогава, Ан, за първи път през живота си няма да се подчиня на твоето нареждане, защото наистина вече нищо не може да ме откаже от постригването.

— А позволението от Рим, което очаквахме?

— Ще го дочакам в манастира.

— Но ти наистина си луд! — извика Жоайоз.

— Напротив, аз съм най-мъдрият от всички ви, защото единствен знам какво правя.

— Анри, ти обеща да почакаш един месец.

— Изключено, братко.

— Поне една седмица.

— Нито час.

— Толкова ли много страдаш, клетото ми момче?

— Не, понеже ясно виждам, че болестта ми е неизлечима.

— Не е възможно все пак тази жена да има камък вместо сърце. Сигурен съм, че ще я трогна, обещавам ти.

— Изключено, Ан. Пък и аз самият вече не искам любовта й.

— Но това наистина е лудост, дявол да го вземе!

— Не мога да имам нищо общо с тази жена! — възкликна Анри и в думите му прозвуча ужас.

— Какво искаш да кажеш? — слиса се Жоайоз. — Коя е тази жена? Кажи ми най-сетне, Анри. По-рано нямахме тайни помежду си.

— Тази жена не може да ми принадлежи, братко — каза Анри, — сега тя принадлежи на Бога.

— Глупости, графе! Излъгала те е.

— Не ме е излъгала. Обаче да не говорим повече за нея, нека се отнесем с уважение към всеки, който се е посветил на Бога.

Ан запази самообладание и не издаде пред Анри, колко го зарадва последната новина.

— Изненадваш ме, досега нищо подобно не си ми споменавал — промълви той.

— Защото тя отскоро стана монахиня. Затова не ме възпирай повече, Ан. Позволи ми да ти благодаря за добрината, за търпението, за безграничната ти обич към клетия безумец… и сбогом!

Жоайоз погледна брат си в очите с надеждата да го трогне, да го накара да промени решението си.

Обаче Анри остана твърд и му отвърна само с обичайната си тъжна усмивка.

Жоайоз целуна брат си за сбогом и отиде при краля, който закусваше в леглото си в компанията на Шико.

— Добре дошъл — посрещна той Жоайоз. — Радвам се да те видя, Ан. Боях се, че цял ден ще се излежаваш, мързеливецо. Как е брат ми?

— Уви, не знам, ваше величество. Дойдох да говоря за моя брат.

— За кой от тях?

— За Анри.

— Все още ли иска да става монах?

— Да, ваше величество.

— И е прав, синко.

— Защо, ваше величество?

— Това е най-сигурният път за рая.

— Още по-сигурен е пътят, който избра твоят брат — подметна Шико.

— Позволявате ли да се обърна към вас с един въпрос, ваше величество?

— И с двайсет, Жоайоз. Ужасно ми е скучно в Шато Тиери и твоите въпроси ще поразсеят скуката ми.

— Какво представляват хоспиталиерките, ваше величество?

— Малка и доста затворена религиозна общност, в която има двайсет монахини от ордена „Свети Йосиф“.

— Дали ще е неделикатно, ако попитам, къде се намират, ваше величество?

— Не, разбира се. Намират се на улица Шьове-Сен-Ландри в Сите, зад манастира „Света Богородица“.

— Благодаря, ваше величество.

— Но защо, по дяволите, ме разпитваш? Нали брат ти ще става монах, а не монахиня?

— Да, но подозирам, че е замесена една от дамите в тази общност и затова бих искал да говоря с нея.

— Проклятие! — възкликна кралят. — Преди седем години там имаше една много красива игуменка.

— Моля ви — каза Жоайоз, — дайте ми писмо до игуменката и два дни отпуска.

— Напускаш ли ме? Сам ли ме оставяш?

— Неблагодарник! — намеси се Шико и сви рамене. — Ами аз? Нали съм тук.

— Моля ви за писмо, ваше величество.

Кралят въздъхна, но написа все пак писмото.

— Кажи, нали нямаш работа в Париж? — попита той, когато връчваше писмото на Жоайоз.

— Извинете, обаче трябва да наглеждам брат си.

— Разбира се! Тръгвай, но час по-скоро да се върнеш!

Жоайоз нареди да приготвят конете и след като научи, че брат му наистина е заминал вече, препусна към Париж, към улица Шьове-Сен-Ландри.

Мрачна ограда с тясна врата и прозорче, а зад оградата се извисяват само върховете на дърветата и прозорците с решетки — така изглеждаше манастирът на хоспиталиерките.

Жоайоз почука.

— Ако обичате, уведомете госпожа игуменката, че херцог Жоайоз, главният-адмирал на Франция, иска да говори с нея от името на краля.

Лицето на монахинята, застанала до прозорчето, се изчерви и решетката се затвори.

След около пет минути вратата се открехна и Жоайоз влезе в приемната.

Красива стройна жена се поклони пред него. Адмиралът също се поклони като човек и благочестив, и светски.

— Госпожо — каза той, — кралят знае, че сте приели сред вашите възпитанички една дама, с която трябва да говоря. Благоволете да я повикате.

— Името й, господине?

— Не го знам, госпожо.

— Тогава как бих могла да изпълня молбата ви?

— Много просто. Колко жени сте приели през последния месец?

— През последния месец не съм приела никого, ако не се брои тази сутрин.

— Тази сутрин?

— Да, господин херцог. Нали разбирате, че вашата поява два часа след нейното пристигане доста прилича на преследване, та да ви позволя тази среща.

— Моля ви, госпожо.

— Абсолютно невъзможно… За разговор с друг освен мен трябва да имате кралско нареждане в писмена форма.

— Нося го — отговори Жоайоз и извади писмото с подписа на краля.

Игуменката го прочете и се поклони.

— Да се подчиним на волята на негово величество, дори когато тя противоречи на Божията воля.

И тръгна към вратата за манастирския двор.

— Госпожо — учтиво я спря Жоайоз, — не бих искал да злоупотребя с правото си и се страхувам да не стане недоразумение. Може би тази дама не е същата, която търся. Благоволете да ми кажете как тя дойде при вас, по каква причина и с кого?

— Безсмислено, господин херцог — отговори игуменката. — Няма грешка. Дамата, която пристигна днес сутринта, макар да я чакахме преди две седмици, наистина е същата, която вероятно ви интересува, господин дьо Жоайоз.

С тези думи игуменката отново се поклони и изчезна.

След десетина минути се върна, съпроводена от монахиня със закрито лице.

Това беше Диана, вече сложила монашеските дрехи.

Херцогът благодари на игуменката, предложи столче на непознатата, после и той седна; игуменката излезе, като собственоръчно затвори всички врати на празната и мрачна приемна.

— Госпожо — започна Жоайоз, без никакви заобикалки, — вие ли сте дамата от улицата на Августинците, онази тайнствена непозната, в която брат ми граф дьо Бушаж е влюбен с безумна пагубна страст?

Вместо отговор монахинята сведе глава.

Подчертаното й нежелание да разговаря се стори оскърбително на Жоайоз, но той и без това беше предубеден против събеседничката си.

— Сигурно сте смятали, госпожо, че е позволено да се пробуди нещастна любов в душата на младеж от нашия род, а след това да му се каже: „Още по-зле за вас, щом имате сърце — аз нямам и не ми трябва.“

— Не съм му отговорила по този начин, господине, не сте добре осведомен — рече младата жена тъй благородно и трогателно, че Жоайоз временно смири гнева си.

— Думите нямат значение, важен е фактът: отблъснали сте брат ми, госпожо, наказали сте го така, че да изпадне в отчаяние.

— Без да искам, господине, тъй като винаги съм се мъчила да държа на разстояние господин дьо Бушаж.

— Това са хитрини на кокетството, госпожо, и тъкмо в техните последици е вината ви.

— Никой няма право да ме обвинява, господине. Не нося никаква вина. Изпълнен сте с гняв срещу мен и повече няма да ви отговарям.

— Охо! — възкликна Жоайоз, който постепенно се разпалваше. — Съсипахте брат ми, а сега се надявате да се оправдаете с тези пози. Но аз не се шегувам, кълна ви се! Ще трябва да прибегнете към много силни доказателства, за да ме убедите.

Монахинята стана.

— Ако сте дошли да унижавате една жена — каза тя все така студено, — унижете ме. Но ако искате да променя решението си, излишно си губите времето. По-добре си вървете.

— Вие не сте човешко същество — възкликна вбесен Жоайоз. — Вие сте демон!

— Достатъчно, отивам си!

И младата жена тръгна към вратата.

Жоайоз я спря.

— Почакайте! Твърде дълго ви търсих, та толкова лесно да ви пусна. И щом можах да ви намеря, искам да видя лицето ви, да изпитам пламъка на погледа ви, който влудява мъжете. Да си премерим силите, дяволско изчадие!

Жоайоз се прекръсти и разкри лицето на жената. Но тя без порицание вдигна ясен поглед към онзи, който толкова жестоко я беше наскърбил, и каза:

— О, господин херцог, това, което правите, е недостойно за аристократ.

Жоайоз сякаш усети удар право в сърцето. Безкрайното смирение на тази жена смекчи гнева му, красотата й смути душата му.

— Да — пошепна той след дългото мълчание, — наистина сте прекрасна и неизбежно Анри е трябвало да се влюби във вас. Но Бог ви е дарил с красота, само за да радвате единствения, който ще бъде с вас цял живот.

— Не сте ли говорили с брат си, господине? Или може би той не е намерил за необходимо да ви се довери? Иначе щяхте да знаете, че вече съм обичала през живота си и повече няма да обичам, че вече съм живяла и сега съм готова да умра.

Жоайоз не можеше да откъсне очи от Диана. Огненият й поглед прониза душата му дълбоко като вулканичен пламък, който само с приближаването си топи бронза на статуите.

— О, да — повтори той по-тихо и все така вгледан в Диана. — Анри неизбежно е трябвало да се влюби във вас. О, госпожо, на колене ви моля, имайте жал, обикнете брат ми!

Диана стоеше мълчалива и студена.

— Не позволявайте заради вас да страда цялото ни семейство — защото един ще стане жертва на отчаянието си, а другите — на мъката.

Диана не отговори и все така тъжно гледаше човека, който бе коленичил пред нея.

— Имайте милост към брат ми, госпожо, и към самия мен! — възкликна Жоайоз и сякаш посегна да разкъса гърдите си. — Аз цял пламтя! Погледът ви ме изпепелява. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той се изправи и като безумен се втурна при слугите, които го очакваха на ъгъла на улица Анфер.

Глава 27

В неделя, на 10 юни, в единайсет сутринта целият кралски двор се събра в павильона, където умираше херцог д’Анжу.

Рано сутринта на 10 юни Мирон съобщи на краля, че болестта е неизлечима и че на Франсоа д’Анжу му остава по-малко от ден.

Кралят се престори на съсипан от мъка и се обърна към събралите се:

— Сега вече враговете ми ще надигнат глава…

На което кралицата майка отговори:

— Съдбата ни е в Божиите ръце, сине мой.

А Шико, който стоеше близо до краля, допълни:

— Според силите си трябва да подпомагаме Господа, ваше величество.

В единайсет и половина лицето на умиращия стана бяло като восък. Кръвоизливът, който така ужасяваше околните, внезапно спря, крайниците на принца изстинала.

Анри седеше до главата на брат си. Екатерина, която се беше наместила между стената и леглото, държеше ледената ръка на сина си.

Епископът на Шато Тиери и кардинал дьо Жоайоз започнаха молитвата. Всички присъствуващи коленичиха и със събрани длани заповтаряха думите.

По пладне болният отвори очи. Слънцето надникна иззад облаците и заля леглото му със златно сияние. Франсоа, който до този миг беше почти в безсъзнание, изведнъж вдигна ръка като човек, обзет от ужас.

После изкрещя и се удари по челото, сякаш се бе домогнал до някоя от тайните на живота си.

— Бюси! — пошепна той. — Диана!

И с нейното име на уста Франсоа д’Анжу предаде Богу дух.

В същия миг — странно съвпадение — слънцето, заляло със светлина герба на френския кралски дом, се скри. И златните хералдически лилии, до преди миг така сияйни, избледняха и се сляха със синия фон, по който бяха разпилени.

Екатерина пусна ръката на сина си.

Анри III се разтрепера и се опря на рамото на Шико.

Мирон сложи до устните на Франсоа златния дискос и каза:

— Монсеньорът почина.

В отговор на тези думи от съседните стаи отекна многогласно бучене, което сякаш пригласяше на псалма, полугласно произнасян от кардинала:

— „Cedant iniquitates meae ad vocem deprecationis meae…“63

— Почина! — повтори кралят и се прекръсти. — Моят брат! Моят брат! Нямам деца, нямам наследници! Кой ще стане мой наследник?

Още недовършил, и откъм стълбите се чу шум.

Намбю бързо влезе в стаята, където беше покойникът, и докладва:

— Негова светлост монсеньор херцог дьо Гиз.

Поразен от този отговор на зададения въпрос, кралят пребледня и погледна майка си.

Екатерина беше още по-бледа от сина си. Чула фаталното предсказание, тя стисна ръката на краля, сякаш искаше да каже:

„Ето опасността… Но не се бойте, с вас съм!“

Появи се херцогът със свитата. Той влезе с високо вдигната глава, макар че очите му потърсиха краля със смутен израз.

Анри III направи властен жест към леглото с тленните останки.

Херцогът сведе глава и бавно коленичи.

Останалите последваха примера му.

Само Анри III и майка му останаха прави и в погледа на краля блесна гордост.

Шико забеляза и пошепна друг стих от Псалтира:

— „Dijiciet potentes de sede et exaetabit humiles.“64