Четиридесет и петимата

Глава 1

Беше около десет часът вечерта, когато господа депутатите се поклониха един на друг и започнаха да се разотиват.

Никола Пулен живееше най-далеч от всички. Той вървеше към къщи сам и размишляваше за своето затруднено положение.

Наистина Робер Брике никога не би му простил, ако той премълчи плана за действие, който Лашапел-Марто разкри така простодушно пред господин дьо Майен.

Когато потъналият, както и преди в мрачни мисли Никола Пулен стигна до средата на улица Пиер-о-Реал, която беше широка само около четири фута, той видя, че срещу него тича монах с навито до коленете расо. На това тясно място двама души трудно можеха, да се разминат.

Пулен ругаеше, монахът кълнеше, докато най-после божият служител, по-нетърпелив от чиновника, хвана Пулен през кръста и го притисна до стената.

И тук те се познаха.

— Брат Бороме! — възкликна Пулен.

— Господин Никола Пулен! — възкликна монахът.

— Как сте? — с възхитително добродушие като истински парижки буржоа попита Пулен.

— Отвратително — отговори монахът, комуто, изглежда, бе много по-трудно да се успокои, отколкото на кроткия Пулен. — Вие ме забавихте, а аз много бързам.

— Като че ли дяволът е влязъл във вас — възрази Пулен. — Закъде бързате толкова късно? Да не би манастирът да се е подпалил?

— Не, бързам при госпожа херцогинята, за да поговоря с Менвил.

— При коя херцогиня?

— Струва ми се, че има само една херцогиня, при която може да се говори с Менвил — отговори Бороме.

— Но какво ви трябва от госпожа дьо Монпансьо — продължаваше да разпитва Никола Пулен.

— Боже мой, всичко е много просто — каза Бороме, като търсеше подходящ отговор. — Госпожа херцогинята беше помолила нашия уважаем настоятел да стане неин изповедник. Той се съгласи, но след това го обзеха съмнения и той отказа. Срещата им беше определена за утре и аз трябва от името на дон Модест Горанфло да предам на херцогинята да не разчита на него.

— Много добре, скъпи братко, но вие не отивате към двореца на дьо Гиз и даже ми се струва, че вървите в обратна посока.

— В двореца ми казаха, че госпожа херцогинята е отишла при херцог дьо Майен, който е пристигнал днес в Париж и се е настанил в двореца Сен-Дени.

— Правилно — каза Никола Пулен. — Но, братко, няма защо да хитрувате с мен! Не е прието да се праща с поръчение манастирският ковчежник.

— Но нали поръчението е за херцогинята.

— Не можете вие, довереното лице на Менвил, да вярвате в приказките за изповед на госпожа херцогинята.

— Но защо?

— Дявол да го вземе, скъпи, вие много добре знаете какво е разстоянието от манастира до средата на пътя, след като сам ме накарахте да го измеря. Пазете се! Вие ми съобщихте толкова малко, че бих могъл да си помисля твърде много.

— Напразно, скъпи господин Пулен. Аз нищо повече не зная. А сега не ме бавете, иначе няма да заваря госпожа херцогинята.

— Та тя ще се върне вкъщи. Най-лесно би било да я почакате там.

— Боже мой — каза Бороме, — не бих имал нищо против да видя и господин херцога.

— Това е вече друго нещо. Е, сега, когато зная каква работа имате, ще ви направя път — прощавайте, желая ви успех!

Като видя, че пътят е свободен, Бороме продължи да тича нататък.

„Ама че работа, това е нещо ново — помисли си Никола Пулен, като гледаше след изчезващото в тъмнината расо на монаха. — Но за какъв дявол ми е да знам какво става? Нима започва да ми харесва това, което съм принуден да правя? Пфу!“

Междувременно братът и сестрата сериозно бяха обсъдили поведението на краля и плана на десетимата и се бяха убедили в следното:

Кралят нищо не подозира и едно нападение върху него става от ден на ден по-лесно.

Най-важното е да се организират подразделенията на Лигата в северните провинции, докато кралят не е оказал помощ на брат си и докато пренебрегва Анри дьо Навар.

От тези двамата врагове опасен беше само херцог д’Анжу с неговото скрито честолюбие. Що се отнася до Анри, то от добре осведомени шпиони беше известно, че той се занимава само с пиршества и развлечения.

— Париж е подготвен — високо казваше Майен, — но трябва да изчакаме кралят и неговите съюзници да се скарат. Непостоянният характер на Анри несъмнено много скоро ще доведе до разрив. И тъй като няма защо да бързаме, ще изчакаме.

— Трябваха ми само десет души, за да вдигна Париж след набелязания удар — тихо каза херцогинята.

В този момент влезе Менвил и съобщи, че Бороме иска да види херцога.

— Бороме? — учуди се херцогът. — Кой е той?

— Монсеньор — отговори Менвил, — вие го изпратихте от Нанси, когато поисках ваша светлост да ми изпрати умен и деен човек.

— Спомням си, изпратих ви капитан Боровил. Нима е сменил името си и сега се казва Бороме?

— Да, монсеньор, той смени и името, и дрехите си. Сега се казва Бороме и е монах в манастира „Свети Яков“.

— Но защо е станал монах? Дяволът сигурно умира от смях, ако го е познал под расото.

— Това е наша тайна, монсеньор — каза Менвил, — засега нека изслушаме капитан Боровил или брат Бороме, както ви е угодно.

— Да, още повече че това посещение ме безпокои много.

— Признавам, че и мен — отговори Менвил.

— Не губете време, нека влезе веднага — добави херцогинята.

Вратата се отвори.

— А, Боровил — каза херцогът, който не можа да сдържи смеха си, като видя влезлия. — Нима това сте вие? Но на какво приличате, приятелю мой?

— Да, монсеньор, и се чувствам твърде зле в този дяволски вид.

— Във всеки: случай, не аз съм този, който ви е надянал това расо, Боровил, и затова моля да не ми се сърдите.

— Не, монсеньор, не вие, това направи госпожа херцогинята. Но аз съм готов винаги да й служа.

— Благодаря ви, капитане. Е, а сега… какво искахте да ни съобщите в този късен час?

— Ваша светлост — каза Боровил, — кралят изпраща помощ на херцог д’Анжу.

— Ба! Старата песен — отговори Майен. — Слушам я вече три години.

— Но сега, монсеньор, ви давам проверени сведения.

— Хм! — каза Майен и отметна назад глава като кон, изправящ се на задните си крака. — Как така — проверени?

— Днес през нощта, в два часа, господин дьо Жоайоз замина за Руан. Той трябва да се качи на кораба в Диеп и да закара в Антверпен три хиляди души.

— Охо! — възкликна херцогът. — Кой ви каза това, Боровил?

— Човекът, който заминава за Навара, монсеньор.

— За Навара ли? При Анри?

— Да, монсеньор.

— И кой го изпраща?

— Кралят, монсеньор.

— Кой е този човек?

— Казва се Робер Брике.

— Продължавай.

— Той е голям приятел на отец Горанфло.

— И пратеник на краля?

— Съвсем сигурен съм в това — един от нашите монаси отиде в Лувъра за охранително писмо.

— Кой е този монах?

— Нашият малък Жак Клеман, онзи боец, на когото благоволихте да обърнете внимание, госпожо херцогиньо.

— И той не ви показа писмото? — попита Майен. — Ама че глупак!

— Монсеньор, кралят не му е дал писмо. Той е изпратил при пратеника свои хора.

— Трябва на всяка цена да вземем това писмо, дявол да го вземе!

— Бях решил да изпратя с Робер Брике един от моите хора, силен като Херкулес, но Робер Брике заподозря нещо и го отпрати.

— Какво представлява Робер Брике? — попита Майен.

— Висок, слаб, нервен, мускулест, сръчен, при това шегаджия, но който умее и да мълчи.

— А добре ли владее шпагата?

— Сякаш той я е измислил, монсеньор.

— С дълго лице?

— Монсеньор, лицето му през цялото време се променя.

— О, подозирам нещо, но трябва да проверя.

— Но по-бързо, монсеньор, по всичко личи, че той е отличен бързоходец.

— Боровил — каза Майен, — ще се наложи да заминете за Соасон при брат ми.

— А манастира?

— Толкова ли е трудно да измислите някаква история за пред дон Модест? — отбеляза Менвил. — Та той ще повярва на всичко.

— Ще предадете на господин дьо Гиз — продължи Майен — всичко, което знаете за поръчението, дадено на дьо Жоайоз.

— Да, монсеньор.

— Не забравяйте Навара, Майен — каза херцогинята.

— С това ще се заема сам. Заповядайте да ми оседлаят отпочинал кон, Менвил.

И тихо добави:

— Нима е жив? О, да, изглежда, че е жив.

Глава 2

Както си спомня читателят, след заминаването на двамата млади хора Шико закрачи много бързо.

Но щом те се скриха от погледа, Шико, който като Аргус сякаш имаше очи на тила, се спря на върха на хълма и започна да оглежда околността — рововете, равнината, храстите, реката. Като се убеди, че никой не го следи, той седна на края на рова, подпря се на дървото и се зае с това, което той наричаше изследване на собствената съвест.

В него имаше две кесии с пари, защото беше забелязал, че в торбичката, предадена му от Сен-Мален, освен кралското писмо имаше и някакви кръгли предмети, твърде много напомнящи сребърни и златни монети.

На кралската кесия от двете страни беше избродирана буквата „А“.

— Красиво — каза Шико, като разглеждаше кесията. — Много мило от страна на краля! Неговото име, гербът… По-глупав и по-щедър не би могъл да бъде! Не, не можеш да го измениш. Честна дума — продължаваше Шико, — учудва ме само, че този добър и великодушен крал не е заповядал да избродират на кесията и писмото, което ми заповяда да занеса на зет му… Да видим, първо, колко пари има в кесията, с писмото може да се запознаем и после. Сто екю! Точно колкото взех на заем от Горанфло. А, ето още едно пакетче… Испанско злато, пет дублона. Много е любезен, моят Анри! Но кесията ми пречи. Струва ми се, че даже птиците, прелитащи над главата ми, познават, че съм кралски пратеник и което е по-лошо, се готвят да ме посочат на минувачите.

Шико изтръска съдържанието на кесията в шепата си, извади от джоба си платнената торбичка на Горанфло и изсипа в нея среброто и златото.

След това той извади писмото, сложи на негово място един камък и хвърли кесията в Орж, която лъкатушеше под моста.

Чу се плясък и два-три кръга се разпръснаха по спокойната повърхност на водата.

— Това за моята безопасност — каза Шико. — Сега да поработим за Анри.

Той взе посланието, скъса плика и с несъкрушимо спокойствие счупи печата, сякаш това беше не кралско, а обикновено писмо.

— Сега — каза Шико — да се насладим на стила на това послание.

Той отвори писмото и прочете:

Шико се поклони.

Шико прекъсна четенето и се поклони отново.

— Chicotus explicabit — каза Шико. — Или по-добре — evolvet, което е много по-изящно.

— Охо! — каза Шико и продължи да превежда съдържанието на писмото на латински. — Quaeque omittit lacere. Силно казано.

— Age, auctore Chicoto! Великолепно, ето че станах съветник и на кралство Навара.

Като прочете писмото, Шико се хвана за главата.

„Ама че мръсно поръчение — помисли той, — явно като бягаш от една беда, спокойно можеш да попаднеш на друга, по-лоша. Честно казано, предпочитам Майен. И все пак, ако не се смята златотканата кесия, която не мога да простя на краля, това писмо е написано от ловък човек. То може да скара веднага Анри дьо Навар с жена му, с Тюрен, Анжу, Гиз и даже с Испания. От друга страна обаче, това писмо може да ми донесе куп неприятности и бих проявил крайна непредпазливост, ако не се подготвя. Ако не се лъжа, нещичко е приготвил за мен и брат Бороме.

Какво искаше Шико, когато помоли краля да го изпрати някъде? Спокойствие! А сега Шико може да скара краля на Навара с жена му и да се сдобие със смъртни врагове, които биха му попречили благополучно да доживее до осемдесетгодишна възраст. Толкова по-добре, дявол да го вземе — добре е да си жив, докато си млад. Но в такъв случаи трябва да почака, докато Майен го прободе с кинжала си… Не, във всяко нещо е нужна взаимност — такъв е девизът на Шико. Значи Шико ще продължи пътешествието си и като умен човек ще вземе предпазни мерки. Затова Шико ще завърши това, което е започнал — ще преведе това прекрасно послание на латински, ще го запечати в паметта си, а след това ще си купи кон, тъй като от Жувизи до По е твърде далеч. Но преди всичко Шико ще скъса писмото на своя приятел Анри Валоа…“

Като унищожи писмото, той продължи: „Шико ще тръгне на път с всички предпазни мерки, но, първо, ще обядва в добрия град Корбейл, както това трябва да направи такъв лакомник като него.“

В приятния град Корбейл нашият смел пратеник се запозна не толкова с чудесата на Сен-Спиро, колкото с чудесата на готварското изкуство на кръчмаря, от чието заведение над цялата околност се разнасяха ароматни пари.

Ние няма да описваме нито пируването, на което той се отдаде, нито коня, който купи от съдържателя на хана, ще кажем само, че обядът беше достатъчно продължителен, а конят достатъчно лош, за да ни дадат материал още за един цял том.

Глава 3

На своя нов кон Шико стигна до Фонтенбло, където пренощува, направи на следващия ден завой надясно и стигна до малкото селце Оржевал. Искаше му се да измине през този ден още няколко левги, но конят му започна да се препъва, затова се наложи да спре в една странноприемница.

През време на пътуването неговият проницателен поглед не видя нищо подозрително.

Хората, колите, заставите изглеждаха еднакво безобидни. И въпреки че всичко беше спокойно, Шико не се чувстваше в безопасност. Читателите знаят, че той наистина не трябваше да се доверява на външното спокойствие.

Преди да си легне да спи и да остави в конюшнята коня си, той пожела да разгледа внимателно къщата.

Показаха му великолепни стаи с по три и четири врати, което според него беше прекалено много, пък и тези врати не се заключваха достатъчно добре.

Съдържателят току-що беше ремонтирал един голям килер, който имаше само един изход към стълбите. Шико веднага хареса този килер и заповяда да поставят в него кревата му.

Той опита няколко пъти ключалките и резетата и доволен от това, че те са достатъчно здрави, вечеря, съблече се и остави дрехите си на стола.

Но за по-голяма сигурност, преди да легне да спи, Шико извади от джоба си кесията или по-точно торбата с парите и я сложи заедно с шпагата си под възглавницата.

След това той три пъти повтори наум писмото.

Масата можеше да послужи като втора отбранителна линия, но все пак той вдигна шкафа и го премести точно пред вратата.

И така, между него и евентуалното нападение стояха вратата, шкафът и масата.

Странноприемницата изглеждаше необитаема. Съдържателят имаше добродушно лице. През цялата вечер духаше такъв вятър, че съседните дървета високо скърцаха, но този звук можеше да се стори ласкав и приветлив на добре завилия се пътешественик в топлата постеля.

Като приключи подготовката си за отбрана, Шико с наслаждение се изтегна. Трябва да кажем, че постелята беше мека и удобна — за балдахин служеха широки зелени завеси, а дебелият пухен дюшек приятно топлеше уморения пътник.

Шико вечеря по рецептата на Хипократ, тоест много скромно, и изпи само една бутилка вино. По цялото му тяло се разля онова блажено усещане, което идва от пълния стомах, заменящ сърцето на много така наречени порядъчни хора.

Той реши да почете преди сън много интересната и съвсем нова книга, принадлежаща на перото на кмета на град Бордо Монтен37.

Съчинението беше напечатано в Бордо тъкмо през 1581 година и се състоеше от двете първи части на книгата, станала известна впоследствие под името „Опити“.

Шико много ценеше това съчинение и го беше взел със себе си при заминаването от Париж. Той се познаваше лично с Монтен и с удоволствие употребяваше „Опити“-те вместо молитвеник.

И все пак на осмата глава той заспа дълбоко.

Лампата продължаваше да свети, подпряната с шкафа и масата врата продължаваше да бъде затворена, шпагата и парите продължаваха да бъдат под възглавницата. Самият Архангел Михаил би спал като Шико, без да мисли за дявола, та дори ако той в образа на лъв заръмжи пред вратата му.

Вече казахме, че навън духаше силен вятър и свистенето му някак странно разклащаше въздуха. Впрочем, вятърът умее да имитира човешки глас или по-точно великолепно да го пародира — той ту хленчи като плачещо дете, ту ръмжи като разгневен мъж, който се кара с жена си.

Шико добре знаеше какво значи буря, дори му беше по-спокойно при този шум. Той се бореше успешно с проявите на лошото есенно време — със студа при помощта на юргана, с вятъра — като го заглушаваше с хъркане. И въпреки това през сън му се стори, че бурята се засилва.

Внезапен порив на вятъра разтърси вратата с непобедима сила, дръпна резетата, разтвори вратата, обърна и загаси лампата, и счупи масата.

Колкото и дълбоко да спеше Шико, винаги при събуждане запазваше присъствие на духа. И сега, като се събуди, той се промъкна зад кревата, бързо взе с лявата ръка торбичката с парите, а с дясната стисна дръжката на шпагата.

Шико се взря — непрогледна тъмнина. Тогава той наостри уши и му се стори, че в тъмнината буквално свирепстват четири вятъра, а на пода се търкалят столове, които се удрят един в друг и закачат другите мебели.

Сред целия този грохот на Шико му се стори, че четирите вятъра, които вилнееха из стаята, са от плът и кръв, че той има работа е Евър, Нот, Аквилон и Борей, с техните дебели бузи и особено с техните дебели крака.

Шико разбираше, че с олимпийските богове нищо не може да се направи и се примири, седнал в ъгъла зад кревата, като сина на Ойлей след един от неговите пристъпи на ярост, както пише Омир38.

Но след като най-ужасяващият грохот, който някога е разкъсвал човешкия слух, продължи няколко минути, Шико се възползва от затишието и завика с всичка сила:

— Помощ!

Най-после стихиите се успокоиха, сякаш Нептун лично произнесе знаменитото: „Quos ego!“39. Евър, Нот, Борей и Аквилон явно отстъпиха и се появи съдържателят с фенер в ръка.

Стаята имаше твърде плачевен вид и напомняше полесражение. Зад огромния шкаф, съборен върху счупената маса, висеше откъснатата от пантите врата, столовете се търкаляха с краката нагоре, фаянсовите съдове бяха счупени върху плочките на пода.

— О, но тук при вас е същински ад! — възкликна Шико, като позна съдържателя при светлината на фенера.

— Какво се е случило, господине? — възкликна съдържателят, видял настъпилите разрушения. И той издигна към небето ръцете си, а следователно и фенера.

— Колко демони живеят у вас, мили приятелю? — изръмжа Шико.

— О, Исусе! Какво лошо време! — отговори съдържателят със същия патетичен жест.

— Какво става тук, резетата ли не държат? — продължи Шико. — Или къщата ви е построена от картон? По-добре да се махна оттук!

И Шико излезе от своя ъгъл зад кревата с шпага в ръка.

— А дрехите ми? — възкликна той. — Къде са ми дрехите? Те бяха тук, на този стол!

— Скъпи господине — простодушно каза съдържателят, — ако вашите дрехи са били тук, те трябва да са тук и сега.

— Как така, „ако са били“? Да не искате да кажете, че съм пристигнал в този вид?

И Шико напразно се опита да се загърне с тънката си риза.

— Боже мой! — отговори съдържателят, който трудно можеше да възрази нещо на подобен аргумент. — Разбира се, вие бяхте облечен!

— Добре, че признавате поне това.

— Но вятърът е разхвърлял всичко.

— И все пак, приятелю мой — отговори Шико, — вслушайте се в гласа на разума. Ако вятърът връхлети някъде, а явно е, че той е връхлетял вътре, щом е причинил такъв разгром…

— Несъмнено.

— Та значи, ако вятърът беше нахлул вътре, то би донесъл тук чужди дрехи, а не би отнесъл моите неизвестно къде.

— Май че е така. И все пак виждаме доказателства за противното.

— Друже — попита Шико и внимателно огледа пода, — а откъде дойде при мен този вятър?

— От север, господине, от север.

— Е, значи той е вървял в калта. Виждате ли следите по пода?

И Шико показа пресните следи от кални ботуши.

Съдържателят пребледня.

— Та ето какво, скъпи мой — каза Шико, — разрешете ми да ви дам един съвет — внимателно следете ветровете, които нахлуват в странноприемниците, проникват в стаите, откъсват вратите от пантите и отлитат обратно, като отмъкват със себе си дрехите на пътешествениците.

Съдържателят отстъпи към изхода за коридора. После, като почувства, че отстъплението му е осигурено, попита:

— Как смеете да ме наричате крадец?

В тона, с който бяха изречени тези думи, се чувстваше заплаха.

— Наричам ви крадец, защото вие трябва да отговаряте за откраднатите ми вещи.

И като майстор фехтовач, който проверява противника си, Шико направи заплашителен жест.

— Хей! Хей! — извика съдържателят. — При мен!

В отговор на този зов на стълбите се появиха четирима души, въоръжени със сопи.

— О, ето ги и тях — Евър, Нот и Аквилон и Борей — каза Шико. — Дявол да го вземе. Е, щом ми се предоставя възможност, трябва да освободя земята от северния вятър, трябва да направя тази услуга на човечеството и ще настъпи вечна пролет.

И Шико така бързо пристъпи напред с вдигната шпага към първия от нападателите, че ако той не бе отскочил назад с лекотата на истински син на Еол40 би бил прободен.

За беда той се подхлъзна и със страшен шум се изтъркаля по стълбите.

Това беше сигнал за останалите четирима, които изчезнаха зад стълбищната площадка с бързината на призраци, изчезващи зад театрална сцена.

Единият от тези юначаги обаче успя да прошепне нещо на съдържателя.

— Добре, добре — измърмори той и се обърна към Шико. — Ще се намерят вашите дрехи.

— Чудесно! Не бих искал да ходя гол, това е съвсем естествено.

Донесоха му дрехите, но те съвсем явно бяха скъсани на много места.

— Охо! — каза Шико. — Дяволски ветрове, ей Богу! Но всичко е върнато честно. Как можах да ви заподозра? Та вие имате такова честно лице!

Съдържателят на странноприемницата любезно се усмихна и попита:

— Сега вече ще легнете да спите, нали?

— Не, благодаря, наспах се вече.

— Но какво ще правите?

— Дайте ми, моля ви, фенера и аз отново ще се заема с четене — също така любезно отговори Шико.

Съдържателят му подаде фенера и излезе Шико отново подпря вратата с шкафа и легна в леглото.

Нощта премина спокойно. Вятърът утихна, сякаш шпагата на Шико беше пробила меховете, в които е бил скрит.

Призори пратеникът на краля поиска коня си, плати сметката си и замина, като си мърмореше под носа:

— Да видим какво ще стане довечера.

Глава 4

През цялата сутрин Шико сам си се хвалеше, че, както и ние се убедихме, не беше загубил спокойствие през тази нощ на изпитания.

„Старият вълк не се хваща два пъти в един и същ капан — помисли той, — значи ще измислят за мен никаква нова дяволия — да бъдем нащрек!“

По пътя той дори сключи нещо като отбранителен съюз. Действително, четирима парижки търговци — ангросисти, които пътуваха с помощниците си, за да поръчат сладко в Орлеан и сушени плодове в Лимож, удостоиха със своята компания кралския пратеник, представил се за обущар от Бордо. И тъй като Шико беше гасконец, то спътниците му съвсем не се страхуваха от него.

И така, техният отряд се състоеше от петимата стопани и четиримата им помощници. И в количествено отношение, и по воински дух с тях трябваше да се съобразяват, особено като се имат предвид войнствените навици, разпространили се сред парижките бакали след организирането на Лигата.

Няма да твърдим, че уважението на Шико към храбростта на спътниците му беше прекалено голямо, но е вярна и пословицата, че трима страхливци заедно се страхуват по-малко от един храбрец.

Щом се озова сред своите спътници, Шико съвсем престана да изпитва страх. Той дори не се оглеждаше вече, както правеше досега, за евентуални преследвачи.

В бистрене на политиката и отчаяни хвалби пътниците стигнаха града, където имаха намерение да вечерят и да пренощуват.

Хапнаха и пийнаха добре и се разотидоха по стаите.

По време на пируването Шико беше в стихията си, а мискетът и бургундското подгряваха неговото остроумие. Търговците като свободни хора не се отзоваваха много почтително за негово величество краля на Франция и за другите величества — лотарингски, наварски и фландърски.

Шико си определи среща за сутринта с четиримата търговци и се оттегли за спане, придружен триумфално от тях до стаята, която беше разположена зад техните в дъното на коридора.

Трябва да отбележим, че онези времена пътищата не бяха сигурни даже за хора, които пътуват по лична работа, и всеки се стараеше да си осигури подкрепата на съседа в случай на неприятна среща.

Сега на Шико му оставаше само да си легне и спокойно да заспи още повече, че той най-старателно провери стаята, заключи вратата и затвори единствения прозорец.

Но веднага, след като заспа, се случи нещо такова, което и сфинксът, този професионален гадател, не би могъл да предвиди. В работите на Шико постоянно се набъркваше дяволът, а той е по-хитър от който и да било сфинкс на света.

Към девет и половина на вратата на помощниците, които бяха настанени в прилично на чардак помещение над коридора на техните господари — търговците, плахо се почука. Единият от тях сърдито отвори вратата и се озова лице в лице със съдържателя на странноприемницата.

— Господа — каза той, — искам да ви направя голяма услуга. Вашите господари попрекалиха на масата с разговорите си за политика и някой сигурно е съобщил за това. Кметът е изпратил стражари, които задържаха господарите ви и ги откараха в кметството. Станете, братя, вашите мулета са оседлани, а стопаните ви винаги могат да ви настигнат.

Четиримата помощници на търговците презглава побягнаха по стълбата, бързо скочиха на мулетата си и заминаха за Париж, като помолиха съдържателя да предупреди господарите им за заминаването им, ако те се върнат в странноприемницата.

След като видя как се скриха зад ъгъла, съдържателят все така предпазливо почука на първата врата в коридора.

— Кой е? — извика първият търговец с гръмовен глас.

— По-тихо, нещастнико! Нима не познавате гласа на съдържателя?

— Боже мой, но какво се е случило?

— На масата вие прекалено свободно говорихте за краля, някакъв шпионин е донесъл за това на кмета и той е изпратил стражи за вас. За щастие, досетих се да ги изпратя в стаята на вашите помощници.

— Какво говорите! — възкликна търговецът.

— Чистата истина! Бягайте, докато стълбата е свободна.

— А моите спътници?

— Няма да имате време да ги предупредите.

— Горките!

И търговецът бързо се облече.

В този момент, сякаш вдъхновен свише, съдържателят почука по преградата, разделяща стаята на първия търговец от втория.

Вторият търговец, събуден със същите думи, тихичко отвори вратата. Третият, събуден по примера на втория, извика четвъртия и четиримата избягаха на пръсти, като вдигнаха ръце към небето.

— Нещастният, обущар — казаха те, всички неприятности ще се изсипят върху него. Съдържателят не успя да го предупреди.

Наистина метр Шико, както сами разбирате, не знаеше нищо и дълбоко спеше.

Щом се убеди в това, съдържателят слезе в залата на първия етаж. Там имаше шестима въоръжени мъже, единият от които имаше вид на командир.

— Е, как е? — попита той.

— Направих всичко съвсем точно, господин офицер.

— Човекът, когото ви посочихме, не се е събудил, нали?

— Не.

— Знаете ли, съдържателю, на какво дело служим? Нали сте негов защитник?

— Разбира се, господин офицер. Както виждате, аз удържах клетвата си, макар да загубих парите си. Но в клетвата се казва: „Ще пожертвам имуществото си, но ще защитя светата католическа вяра!“

— И живота си! Забравихте да добавите тази дума — надменно отбеляза офицерът.

— Боже мой! — възкликна съдържателят. — Нима ще поискате и живота ми? Та аз имам жена и деца!

— Нищо няма да поискам от вас, но трябва сляпо да се подчинявате на заповедите.

— Да, да, обещавам, бъдете спокоен!

— В такъв случай легнете да спите, заключете вратите и каквото и да се случи, не излизайте, дори къщата да се подпали и покривът да се срути над главата ви.

— Уви! Уви! Аз съм разорен!… — измърмори съдържателят.

— Наредено ми е да ви заплатя загубите — каза офицерът. — Ето ви тридесет екю. Ама че нищожества защитават нашата света Лига!

Съдържателят излезе и се заключи в стаята си като парламентьор, предупреден, че градът е предаден за разграбване. Тогава офицерът постави двама добре въоръжени войници под прозореца на Шико.

Той самият с останалите трима се качи при нещастния обущар, както го наричаха другарите му, заминали отдавна от града.

— Известна ли ви е заповедта? — попита офицерът. — Ако той отвори вратата и ние намерим това, което търсим, няма да му причиним никакво зло. Но ако се съпротивлява, то тогава — един добър удар с кинжала и готово! Запомнете добре. Нито пистолети, нито аркебузи.

Те се приближиха до вратата. Офицерът почука:

— Кой е? — попита Шико, който се събуди моментално.

— Вашите приятели търговците искат да ви съобщят нещо много важно — отговори офицерът, решил да прибегне до хитрост.

— Охо! — каза Шико. — Вашите гласове са много загрубели от виното, скъпи мои бакали.

Офицерът смекчи тон и угоднически помоли:

— Отворете вратата, скъпи приятелю!

— Проклятие! Вашата бакалия нещо мирише на желязо! — каза Шико.

— А, ти не искаш да отваряш! — нетърпеливо извика офицерът. — Тогава напред, счупете вратата!

Шико се втурна към прозореца, отвори го и видя долу две извадени шпаги.

— Хванаха ме! — извика той.

— Аха, друже! — каза офицерът, като чу звука от отварянето на прозореца. — Страхуваш се да скочиш и си напълно прав. Хайде, отвори, отвори, де!

— Не, дявол да го вземе! — отговори Шико. — Вратата е здрава и ако вдигнете шум, ще ми дойдат на помощ.

Офицерът се разсмя и заповяда на войниците да разбият вратата.

Шико високо повика търговците.

— Глупак! Нима мислиш, че сме ти оставили помощници? Не се заблуждавай, сам си и значи си в капана… Напред, юнаци!

И Шико чу как по вратата бяха нанесени три удара с приклади.

— Тук има три мускета и един офицер, долу — само две шпаги. Височината е петнадесет фута — дреболия! Предпочитам шпагите пред мускетите.

И той завърза торбичката с парите за колана си и стиснал в ръка шпагата си, се покатери на перваза на прозореца.

Двамата войници отдолу бяха насочили шпагите си с острието нагоре. Но Шико беше пресметнал правилно. Нито един човек, пък бил той силен като Голиат, не би стоял да чака противникът да падне върху главата му.

Войниците отстъпиха назад, решили да се нахвърлят върху Шико, след като падне.

На това и разчиташе гасконецът. Той ловко скочи през прозореца и приклекна. В този момент единият от войниците му нанесе съкрушителен удар.

Но Шико дори не се опита да го отрази. Той прие удара с открита гръд. Благодарение на ризницата на Горанфло шпагата на врага се счупи като стъклена.

— Но той е с ризница! — измърмори войникът.

— А ти какво си мислеше — възкликна Шико и с един удар му разцепи главата.

Вторият войник започна да вика, като с мъка отбиваше ударите на нападащия Шико. За свое нещастие той беше по-слаб във фехтовката дори от Жак Клеман — още с втория удар Шико го просна до неговия другар.

И когато, разбил най-после вратата, офицерът погледна през прозореца, той видя само двамата войници, потънали в собствената си кръв.

— Но той е истински демон! — извика офицерът. — Дори стоманата не може да му причини никаква вреда.

Глава 5

На кралския пратеник му дойде наум, че убедили се в неуспеха на своите действия, враговете му едва ли ще останат в града. Той реши, че според правилата на военната тактика трябва да изчака със заминаването.

Нещо повече, като чу тропота на заминаващите коне, Шико смело се върна в странноприемницата.

Тук той намери съдържателя, който още не беше дошъл на себе си след изпитания потрес. Негодникът не посмя да му попречи да оседлае в конюшнята коня си, макар и да го гледаше като призрак.

Шико се възползва от това благоприятно за него вцепенение, за да не плати нито за вечерята, нито за нощувката.

След това той отиде да прекара остатъка от нощта в друга странноприемница, сред пияници, които дори не подозираха, че този висок, весел и толкова любезен непознат току-що беше убил двама души и сам едва не бе загубил живота си.

Изгревът го завари вече на път — той пътуваше, обхванат от безпокойство, което нарастваше с всяка изминала минута. Двата опита за убийство, за щастие, бяха неуспешни, но третият би могъл да се окаже гибелен за него.

От време на време той си даваше дума, че щом стигне до Орлеан, ще изпрати куриер до краля и ще поиска конвой. Но тъй като пътят беше празен и очевидно безопасен, Шико помисли, че няма защо да се страхува, още повече, че кралят щеше да загуби доброто си мнение за него, а конвоят щеше да го притеснява по пътя.

След Орлеан обаче опасенията на Шико се удвоиха — до вечерта оставаше още много време, пътят минаваше през храсталаците на гората и се изкачваше нагоре в планината. На нейния сив фон пътешественикът се открояваше като мавър, изрисуван на мишена за всеки, който би пожелал да го улучи с куршум от аркебуза.

Внезапно Шико чу далечен шум, който приличаше на тропота от копита на коне, които препускат в галоп.

Той се обърна — по склона на хълма, който Шико бе изкачил до половината, с всичка сила препускаха конници. Той ги преброи — бяха седем.

Четирима от тях бяха въоръжени с аркебузи.

Залязващото слънце хвърляше върху дулата кървавочервен отблясък.

Конете на преследвачите препускаха много по-бързо от коня на Шико. Пък и Шико не мислеше да се състезава е тях по скорост, тъй като това само би намалило неговата отбранителна способност в случай на нападение.

Той само пусна коня си на зигзаг, за да не даде възможност на ездачите да се прицелят точно.

Наистина, като стигнаха на около петдесет крачки от Шико, те го приветстваха с четири куршума, които прелетяха точно над главата му.

Както вече казахме, Шико очакваше тези изстрели и предварително беше обмислил как да постъпи. Като чу изсвирването на куршумите, той отпусна юздата и се плъзна от коня на земята. От предпазливост той предварително беше извадил шпагата от ножницата и стискаше в лявата си ръка кинжала, наточен като бръснач и заострен като игла.

Радостен вик се чу от групата на конниците, които го сметнаха за убит.

— Казах ли ви! — възкликна приближаващият се в галоп човек с маска. — Вие погубихте цялата работа, защото не изпълнихте точно моите заповеди. Но сега той е сразен.

Претърсете го и ако е още жив — довършете го!

— Слушам, господине — почтително отговори един от конниците.

Двама души с шпаги в ръце се приближиха до Шико.

Те прекрасно разбираха, че противникът им не е убит, понеже се чуваха степания.

Но като видяха, че той не помръдва, по-усърдният от двамата има непредпазливостта да се приближи и моментално, сякаш изхвърлен от пружина, кинжалът се заби в гърлото му до самата дръжка. Едновременно с това шпагата на Шико прободе гърдите на другия конник.

— Предателство! — изпика командирът… — Заредете мускетите, негодникът бил жив!

— Разбира се, че съм жив — каза Шико. — Очите му мятаха мълнии. По-бърз от мисълта, той се хвърли върху командира и насочи шпагата към маската му.

Тук двама войници го хванаха. Той се обърна, с един удар на шпагата си разсече бедрото на единия и се освободи.

— Глупаци! — кресна командирът. — Аркебузите, дявол да ви вземе!

— Но преди да заредят, ще ти разпоря корема, разбойнико — каза Шико, — и ще ти смъкна маската, за да разбера кой си ти!

— Дръжте се, господине, дръжте се, сега ще ви помогна — чу се глас сякаш от небето.

Той принадлежеше на красив млад човек, яхнал прекрасен кон. Конникът държеше два пистолета и викаше на Шико:

— Наведете се! Наведете се, дявол да ви вземе! Но наведете се най-после!

Шико се подчини.

Чу се изстрел и единият от нападателите изпусна шпагата си и падна в краката на Шико.

Конете заподскачаха уплашено и тримата останали не можеха да се качат на седлата. Младежът стреля още веднъж, наглед, без да се цели — и с този втори изстрел довърши още един.

— Двама срещу двама — каза Шико. — Великодушни спасителю, заемете се с вашия, аз ще се заема с моя!

И той се хвърли срещу конника с маската, който трепереше от гняв и страх, но въпреки това майсторски отбиваше ударите.

От своя страна младият човек повали своя противник на земята в го завърза с колана си като овца за клане.

Когато пред Шико остана само един противник, хладнокръвието се върна при него, а заедно с това и чувството му за превъзходство.

Той избута своя противник в крайпътния ров и със сръчен удар заби шпагата си между ребрата му.

Човекът падна.

Шико настъпи шпагата на победения, така че той да не може да я достигне и преряза с кинжала си връзките на маската.

— Господин дьо Майен! — възкликна той. — Дявол да го вземе! Така си и мислех.

Херцогът не отговори — той беше в безсъзнание.

Както винаги, когато му предстоеше да вземе важно решение, Шико се почеса по носа, след това запретна ръкави, измъкна кинжала и се приближи до херцога.

Но тук някой го хвана за ръката и се чу глас:

— По-полека, господине. Повален враг не се убива.

— Млади човече — възрази Шико, — вие ми спасихте живота я аз от все сърце ви благодаря. Но позволете да ви дам един малък урок, така полезен в нашия век на морален упадък. Ако за три дни животът на един смелчага три пъти е бил подложен на опасност, то той, повярвайте ми, има право да направи това, което се готвя да направя аз.

И Шико хвана врага си за врата, за да довърши започнатото.

Но и този път младежът го спря:

— Вие няма да направите това, господине, или поне не докато аз съм тук. Не може безнаказано да се пролива такава кръв.

— Ба! — учудено каза Шико. — Вие познавате този негодник?

— Този негодник е херцог дьо Майен, принц от кралско потекло, равен по кръв на много крале.

— Толкова повече си го заслужава — мрачно каза Шико. — Но кой сте вие?

— Аз съм този, който ви спаси живота — студено отговори младият мъж.

— И този, който преди три дни ми предаде кралското писмо?

— Точно той.

— Значи вие сте слуга на краля, господине?

— Да, имам тази чест — каза младият човек и се поклони.

— И макар да сте на служба при краля, вие сте загрижен за живота на господин дьо Майен? Дявол да го вземе, това не подобава на един добър слуга на краля.

— Мисля, напротив, че постъпвам точно като добър слуга на краля.

— Може би — тъжно каза Шико, — но сега не е време да се философства. Как се казвате?

— Ернотон дьо Карменж, господине.

— Добре, господин Ернотон! Какво ще правим с тази мърша, равна по величие на всички крале на земята? Защото, предупреждавам ви, аз трябва да тръгвам.

— Аз ще се погрижа за господин дьо Майен, господине.

— И за неговия спътник, който ни подслушва?

— Този нещастник не чува нищо, толкова здраво съм го вързал, че сигурно е загубил съзнание.

— Днес вие спасихте живота ми, господин дьо Карменж, но го подлагате на опасност в бъдеще.

— Аз изпълних дълга си, господине, за бъдещето Бог ще се погрижи.

— Да бъде, както искате. Впрочем, на мен самия също не ми е приятно да убивам беззащитен човек, та бил той и моят най-зъл враг. Прощавайте, господине!

Шико тръгна към своя кон, но веднага се върна.

— Тук има седем добри коня. Мисля, че съм спечелил четири от тях. Помогнете ми да избера поне един…

— Вземете моя кон — отговори Ернотон, — по-добър няма да намерите.

— Вие сте много щедър, оставете го за себе си.

— Не, аз не трябва да пътувам толкова бързо като вас.

Шико не чака да го молят повече, скочи на коня на Ернотон и изчезна.

Глава 6

Ернотон остана на полесражението, без да знае какво да прави с двамата врагове, които останаха на грижите му.

Като прецени, че не могат да избягат, а Сянката (защото под това име, както читателят си спомня, той познаваше Шико) едва ли ще се върне, за да ги довърши, младежът започна да търси някакъв начин за превозването си и скоро го намери.

На върха на хълма се показа каруца, която вероятно се беше разминала с Шико, и нейният силует се очерта на вечерния фон на небето, червен от пламъците на залязващото слънце.

Два вола теглеха каруцата, караше ги един селянин.

Ернотон спря каруцаря, на когото, както личеше по всичко, страшно му се искаше да зареже каруцата и да се скрие в храстите, и му разказа, че е имало сражение между хугеноти и католици, че петима са загинали в това сражение, но двама още са живи.

Макар и да го беше страх да не носи отговорност за доброто дело, което искаха от него, селянинът беше уплашен повече от войнствения вид на Ернотон. Затова той помогна на младия човек да пренесе в каруцата първо господин дьо Майен, а след това войника, който лежеше със затворени очи.

Оставаха петте трупа.

— Господине — понита селянинът, — тези петимата католици ли са или хугеноти?

Ернотон, който бе видял как се кръсти селянинът, му отговори:

— Хугеноти.

— В такъв случай — каза каруцарят, — няма нищо лошо да претърся тези безбожници.

— Няма нищо лошо — отговори Ернотон, който предпочиташе нужният му селянин да се възползва от имуществото на убитите, а не първият случаен минувач.

След завършването на тази операция бръчките по челото на селянина изчезнаха и той започна да подкарва воловете, за да стигнат по-бързо до дома му.

В конюшнята на този добър католик, върху удобна сламена постилка, господин дьо Майен дойде в съзнание. Той отвори очи и се огледа наоколо с напълно разбираемо учудване.

Веднага, щом господин дьо Майен отвори очи, Ернотон освободи селянина.

— Кой сте вие? — попита Майен.

— Не ме ли познахте, господине?

— Познах ви — намръщи се херцогът, — вие сте този, който дойде на помощ на моя враг.

— Да — отговори Ернотон, — но аз съм също и този, който попречи на вашия враг да ви убие.

— Сигурно е така, щом още съм жив — каза Майен. — Разбира се, ако той не ме е сметнал за мъртъв. Но защо, господине, вие сте помогнали на този човек да убие моите хора, а след това сте му попречили да ме убие?

— Странно, господине, че един благородник, а вие очевидно сте благородник — не разбира моето поведение. Случайността ме доведе на пътя, по който пътувахте. Аз видях, че няколко души нападат един, и го защитих. Но като видях, че този храбрец може да злоупотреби с победата си, му попречих да ви довърши.

— Познавате ли ме? — погледна го изпитателно Майен.

— Не е необходимо да ви познавам, господине, вие сте ранен и това е достатъчно.

— Бъдете искрен, господине — настояваше Майен, — познавате ли ме?

— Странно, господине, че не искате да ме разберете. Аз не смятам за благородно да убиваш паднал враг, както не смятам за благородно и да нападаш с осем души един.

— Но за всичко може да има причини.

Ернотон се поклони, но не отговори.

— Този човек е мой смъртен враг.

— Вярвам ви, защото той каза същото и за вас.

— А ако оздравея?

— Това не ме засяга, господине, тогава ще постъпите, както сметнете за необходимо.

— Смятате ли, че съм тежко ранен?

— Прегледах раната ви, господине. Тя е сериозна, но не е смъртоносна. Струва ми се, че острието само се е плъзнало по ребрата и не е проникнало в гърдите. Поемете дълбоко въздух и предполагам, че няма да почувствате болка.

— Това е вярно — с мъка въздъхна Майен. — А хората, които бяха с мен?

— Мъртви са с изключение на един.

— На пътя ли ги оставихте? — попита Майен.

— Да.

— Претърсихте ли ги?

— Да, селянинът, когото вероятно сте видели, като сте отворили очи.

— Какво намери той?

— Малко пари.

— А книжа?

— Не зная.

— А! — каза Майен с явно задоволство.

— Можете да попитате за това този, който остана жив.

— Къде е той?

— В сайванта, на две крачки оттук.

— Доведете го при мен и ако сте честен човек, закълнете се, че няма да му задавате никакви въпроси.

— Не съм любопитен, господине, и освен това зная за тази история всичко, което е важно за мен.

Херцогът продължаваше с безпокойство да гледа младежа.

— Господине — каза Ернотон, — бих се радвал, ако дадете вашето поръчение на някой друг.

— Не съм прав, господине, признавам това — каза Майен, — но бъдете така любезен и ми направете услугата, за която ви моля.

След пет минути войникът влезе в конюшнята.

Като видя херцог дьо Майен, той извика, но херцогът успя да намери сили да притисне пръст до устните си. Войникът веднага замълча.

— Господине — каза Майен на Ернотон, — ще ви бъда вечно благодарен. Сигурно някога ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства. Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?

— Аз съм виконт Ернотон дьо Карменж, господине.

Майен очакваше по-подробни обяснения, но младежът на свой ред се оказа твърде сдържан.

— За Божанси ли пътувахте, господине? — продължаваше Майен.

— Да.

— Аз ви попречих и вие сигурно няма да продължите пътуването си днес?

— Напротив, господине, надявам се веднага да тръгна.

— За Божанси?

Ернотон изгледа Майен като човек, който твърде много се дразни от такава настойчивост.

— За Париж — отговори той.

— Извинете — възрази Майен, — но как така? Вие пътувате за Божанси и без всякакви сериозни причини се отказвате от пътешествието?

— Всичко е много просто, господине — отговори Ернотон, — аз отивах на среща. Нашето приключение ме забави и аз закъснях. Не ми остава друго, освен да се върна.

Напразно Майен се мъчеше да прочете нещо по безстрастното лице на Ернотон.

— Защо не останете няколко дни с мен, господине? — каза той накрая. — Ще изпратя в Париж войника, за да доведе лекар. Нали разбирате, не мога да остана тук с непознати селяни.

— А защо, господине — възрази Ернотон, — да не остане с вас войникът? Лекар ще ви изпратя аз.

Майен се колебаеше.

— Знаете ли името на моя противник? — попита той.

— Не, господине.

— Как! Вие сте му спасили живота, а той не ви е казал името си?

— Вашия живот също спасих, господине, а нима се опитах да разбера вашето име? Затова пък вие и двамата знаете моето. Нека по-добре спасеният да знае името на своя спасител.

— Виждам, господине — каза Майен, — че вие сте толкова дискретен, колкото и доблестен.

— А аз, господине, чувствам във вашите думи упрек и много съжалявам за това. Нали ако съм дискретен по отношение на вас, то и с останалите не съм много приказлив.

— Прав сте. Ръката ви, господин дьо Карменж.

Ернотон протегна ръка, но по вида му не можеше да се разбере дали знае, че подава ръка на херцог.

— Вие не одобрихте моето поведение — продължи Майен. — Не бих могъл да се оправдая, без да ви разкрия важна тайна, затова по-добре да се въздържа от признания.

— Ваша воля е да говорите или да мълчите, господине.

— Благодаря ви, господине. Знайте, че съм благородник от добро семейство и бих могъл да ви доставя всичко, което пожелая.

— Да не говорим за това, господине — отговори Ернотон. — Благодарение на господаря, комуто служа, аз не се нуждая от нищо.

— Вашият господар? — с безпокойство попита Майен. — Какъв господар, кажете, моля ви.

— О, стига признания, вие сам казахте това, господине — отговори Ернотон.

— Прав сте… Как ми трябва моят лекар!

— Както вече имах честта да ви съобщя, връщам се в Париж. Дайте ми неговия адрес.

Майен направи знак на войника и те тихо заговориха. Ернотон, верен на обичайната си скромност, се отдръпна настрани. Накрая, след едноминутно съвещание, херцогът отново се обърна към Ернотон.

— Господин дьо Карменж, дайте ми дума, че писмото ми ще бъде доставено по предназначение.

— Давам ви думата си, господине.

— Вярвам ви, вие сте благороден човек.

Ернотон се поклони.

— Ще ви доверя част от своята тайна — каза Майен. — Аз принадлежа към охраната на херцогиня дьо Монпансьо.

— Нима херцогиня Монпансьо има охрана? — простодушно попита Ернотон. — Не знаех това.

— В нашите смутни времена, господине — продължи Майен, — всички се стремят да си осигурят безопасността, а семейство Гиз е едно от най-знатните семейства…

— Не искам обяснения, господине.

— И така, продължавам — трябваше да стигна в Амбоаз, но по пътя срещнах своя враг… Останалото ви е известно.

— Да — потвърди Ернотон.

— Поради получената от мен рана не изпълних поръчението и трябва да съобщя за това на херцогинята. Не бихте ли се съгласили да предадете лично в ръцете й писмо, което ще имам честта да напиша?

— Ако тук има хартия и мастило — отговори Ернотон и стана, за да поиска нужните предмети.

— Няма нужда — каза Майен, — моят войник сигурно има всичко, което е необходимо.

И наистина войникът извади от джоба си две сгънати плочки за писане. Майен се обърна към стената, натисна някаква пружина и плочките се отвориха. Той написа няколко реда и отново сгъна плочките.

Сега те можеха да бъдат разтворени, без да се счупят, само от човек, който знае секрета на отваряне.

— Господине — каза младият човек, — след три дни това послание ще бъде предадено на херцогиня дьо Монпансьо.

Херцогът стисна ръката на своя доброжелател и останал без сили, облян в пот, се отпусна върху сламата.

— Господине — обърна се към Ернотон войникът с тон, който не съответстваше на неговите дрехи, — вие ме вързахте като теле, но искате това или не, аз разглеждам тези връзки като връзки на дружбата и ще ви докажа това, когато му дойде времето.

И той протегна на Ернотон ръката си, белотата на която младият мъж вече бе успял да забележи.

— Чудесно — усмихна се Ернотон, — значи имам двама приятели повече.

— Не се смейте, господине — каза войникът, — приятелите никога не могат да бъдат прекалено много.

— Правилно, приятелю! — отговори Ернотон.

И замина.

Глава 7

Ернотон тутакси се отправи на път и тъй като беше взел коня на херцога, пътуваше много бързо и по обяд на третия ден пристигна в Париж.

В три часа следобед той спря при казармата на Четиридесет и петимата в Лувъра.

Гасконците го видяха и учудено възкликнаха.

Чул виковете, излезе господин дьо Лоаняк и като видя Ернотон, страшно се намръщи, което не попречи на младия човек да се запъти право към него.

Господин дьо Лоаняк направи на Ернотон знак да мине в малкия му кабинет, където този неумолим съдия произнасяше своите присъди.

— Може ли да се държите така, господине? — попита той. — Отсъствате вече пет дни и пет нощи… И това вие, господине, когото смятах за разсъдлив човек.

— Господине — отговори Ернотон и се поклони, — аз изпълнявах заповед.

— А какво ви бяха заповядали?

— Да следвам херцог дьо Майен.

— Значи херцогът е заминал от Париж?

— Същата вечер и това ми се стори подозрително.

— Прав сте, господине. По-нататък?

И Ернотон разказа кратко, но с въодушевлението и енергията на смел човек за пътното приключение и за последиците, които то имаше. Докато той говореше, върху подвижното лице на Лоаняк се отразяваха всички впечатления, които разказвачът предизвикваше в неговата душа.

Но щом Ернотон стигна до писмото на херцог дьо Майен, Лоаняк възкликна:

— Писмото във вас ли е?

— Да, господине.

— Дявол да го вземе! Моля ви, господине, следвайте ме.

И Ернотон последва Лоаняк в конюшните на Лувъра.

Там се приготвяха за излизането на краля и господин д’Епернон гледаше как изпробват два коня, пристигнали току-що от Англия като подарък на Анри от английската кралица. Тези коне, които се отличаваха с необикновена красота, днес за първи път щяха да бъдат впрегнати в каретата на краля.

Господин дьо Лоаняк се приближи до херцог д’Епернон и докосна края на плаща му.

— Важни новини, ваша светлост — каза той.

— Какво има, господин дьо Лоаняк?

— Господин дьо Карменж пристигна от Орлеан. Там херцог дьо Майен лежи ранен в някакво село.

— Ранен?

— Нещо повече — продължи Лоаняк, — той е написал на госпожа дьо Монпансьо писмо, което се намира в господин дьо Карменж.

— Хиляди дяволи! — възкликна д’Епернон. — Извикайте господин дьо Карменж, аз сам ще поговоря с него.

Лоаняк се приближи до Ернотон, който почтително стоеше встрани.

— Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.

— Да, монсеньор.

— То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…

— Да, монсеньор.

— Бъдете любезен да ми предадете това писмо.

И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.

— Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.

— Какво значение има това?

— За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.

— Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?

— Служа на краля, монсеньор.

— Отлично. Кралят иска да получи това писмо.

— Но вие не сте кралят, монсеньор.

— Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.

— Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.

— Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?

— Да, така казах.

— Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!

— Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.

— Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте опиянен от успеха, любезно благородниче. Притежаването на държавна тайна ви е зашеметило като удар със сопа.

— Аз съм зашеметен от вашата немилост, господин херцог, но постъпвам така, както ми повелява съвестта и никой няма да получи писмото с изключение на краля или на онази особа, до която е адресирано.

Господин д’Епернон направи застрашителен жест.

— Лоаняк — каза той, — заповядайте веднага да заведат господин дьо Карменж в затвора.

— В такъв случай — усмихна се Карменж — няма да мога да предам на херцогиня дьо Монпансьо това писмо, във всеки случай, докато съм в затвора, но щом изляза…

— Ако излезете от него — каза д’Епернон.

— Ще изляза, господине, освен ако не заповядате да ме убият — каза Ернотон с все по-нарастваща решителност. — Да, ще изляза — стените на затвора не са толкова твърди, колкото е твърда моята воля. И щом изляза, монсеньор…

— Какво тогава?

— Ще се обърна към краля.

— В затвора! В затвора! — изкрещя д’Епернон, загубил самообладание. — И му вземете писмото!

— Никой няма да се докосне до него! — възкликна Ернотон, отскочи назад и извади от джоба на гърдите си плочките на Майен. — Ще унищожа писмото — херцог дьо Майен ще одобри моето поведение, а негово величество ще ми прости.

В този момент нечия ръка леко го дръпна. Младият човек се огледа и възкликна:

— Кралят!

Наистина кралят току-що беше слязъл по стълбата. Той чу края на спора и спря Карменж.

— Какво се е случило, господа? — попита той с глас, на който умееше да придава с нищо несравнима властност.

— Господарю! — възкликна д’Епернон, без дори да се опитва да скрие гнева си. — Този човек принадлежеше към вашите Четиридесет и петима, но сега вече няма да бъде в техния състав. Заповядах му от ваше име да следи херцог дьо Майен, докато той е в Париж. Младият човек последвал херцога до Орлеан и там — получил от него писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо.

— Получили сте от господин дьо Майен писмо за госпожа дьо Монпансьо?

— Да, господине — отговори Ернотон, — но негова светлост не казва при какви обстоятелства.

— Къде е това писмо?

— В това се крие причината за спора ни, господарю. Господни дьо Карменж категорично отказа да ми предаде писмото и има намерение да го предаде на адреса — постъпка, която ми се струва недостойна за слуга на краля.

Младият човек коленичи.

— Господарю — каза той, — аз съм беден благородник, но съм човек на честта. Аз спасих живота на вашия пратеник, когото херцог дьо Майен с още шестима души искаше да убие.

— А на херцог дьо Майен нищо ли не му се случи? — попита кралят.

— Той е ранен, господарю, и даже много тежко.

— Така! — промълви кралят. — И после?

— Вашият пратеник, който, както ми се струва, има особени причина да ненавижда херцог дьо Майен…

Кралят се усмихна.

— Вашият пратеник, господарю, искаше да доубие врага, но аз си помислих, че в мое присъствие такова отмъщение би приличало на политическо убийство и…

Ернотон се колебаеше.

— Продължавайте — каза кралят.

— И спасих живота на херцог дьо Майен, както преди това спасих живота на вашия пратеник.

Д’Епернон сви рамене. Лоаняк захапа дългия си мустак, кралят оставаше безстрастен.

— Продължавайте — прошепна той.

— Херцог дьо Майен, при когото остана само един войник — останалите петима бяха убити, — не пожела да се раздели с него и без да знае, че съм верен слуга на ваше величество, ми поръча да занеса писмо на неговата сестра. Ето това писмо — предавам го на ваше величество, за да се разпоредите с него така, както разполагате и с мен. Честта ми е скъпа, господарю, но сега гаранция ще ми бъде кралската воля и аз се отказвам от своята чест — тя е в добри ръце.

Ернотон, все още на колене, протегна на краля плочиците.

Кралят меко отстрани ръката му.

— Но какво говорите, д’Епернон? Господин дьо Карменж е честен човек и верен слуга.

— Аз ли, господарю? — каза д’Епернон.

— Да, нали чух, като слизах по стълбите, думата „затвор“? Дявол да го вземе! Напротив, когато срещаме такъв човек като господин дьо Карменж, трябва да говорим като древните римляни за венци и награди. Писмото принадлежи или на този, който го предава, или на този, до когото е адресирано.

Д’Епернон измърмори нещо и се поклони.

— Вие ще занесете това писмо, господин дьо Карменж.

— Но, господарю, помислете за това, което може да бъде написано там — каза д’Епернон. — Не трябва да се проявява чувствителност, когато става дума за живота на ваше величество.

— Вие ще занесете писмото, господин дьо Карменж… — повтори кралят, без да отговори на своя фаворит.

— Благодаря ви, господарю — отговори Карменж.

— Но на какъв адрес? В двореца Гиз, в двореца Сен-Дени или в Бел…

Погледът на д’Епернон спря краля.

— Ще занеса писмото в двореца на дьо Гиз и там ще разбера къде да намеря херцогиня дьо Монпансьо.

— А когато я намерите?

— Ще й предам писмото.

Кралят внимателно погледна младия човек.

— Кажете, господин дьо Карменж, обещавали ли сте нещо друго на господин дьо Майен?

— Не, господарю.

— Например да пазите в тайна местопребиваването на херцогинята.

— Не, господарю, нищо подобно не съм обещавал.

— Тогава аз ще ви поставя едно условие, господине.

— Аз съм роб на ваше Величество.

— Вие ще предадете писмото на херцогиня дьо Монпансьо и веднага ще дойдете при мен във Венсен, където ще бъда тази вечер.

— Слушам, господарю.

— И там ще ми дадете отчет, къде сте намерили херцогинята.

— Ваше величество може да разчита на мен.

— Каква непредпазливост, господарю! — каза херцог д’Епернон.

— Вие не разбирате от хора, херцоже. Той е честен по отношение на Майен — ще бъде честен и по отношение на мене.

— Не само честен, но и безкрайно предан, господарю! — възкликна Ернотон.

— Значи сега, когато всичко е решено, да вървим, господа! — каза Анри.

Д’Епернон се поклони.

— Идвате ли с мен, херцоже?

— Ще ви придружавам на кон, ваше величество, мисля, че заповедта беше такава.

— Да, а от другата ми страна кой ще язди?

— Преданият слуга на ваше величество — каза д’Епернон — господин дьо Сек-Мален.

И погледна да види какво впечатление са направили думите му на Ернотон. Но той остана невъзмутим.

— Лоаняк — добави д’Епернон, — извикайте господин дьо Сен-Мален.

— Господин дьо Карменж — каза кралят, разбрал мисълта на д’Епернон, — щом изпълните поръчението, елате във Венсен.

— Да, господарю.

И въпреки своето философско отношение, към живота, Ернотон замина доволен, че няма да види триумфа на Сен-Мален.

Глава 8

Кралят хвърли поглед на конете и като видя колко са буйни, не пожела да пътува сам в каретата и със знак покани херцога да седне до него.

Лоаняк и Сен-Мален заеха места отстрани на каретата, форейторът41 — отпред.

Херцогът седна сам на предната седалка, а кралят с кучетата си се настани върху възглавниците в дъното на огромния екипаж.

Любимото куче на Анри III, онова, което видяхме на ръцете му в Кметството, сладко дремеше на специална възглавница. Вдясно от краля имаше маса, прикрепена към пода на каретата. Върху масата имаше цветни гравюри, които негово величество изрязваше необикновено сръчно, въпреки друсането на каретата.

Това бяха главно рисунки с религиозно съдържание, но по обичая от онова време, с образите от християнската митология се смесваха доста езически елементи.

Методичен във всичко, Анри беше разпределил рисунките по теми и се беше заел с „Житието на Мария Магдалена“.

Грешницата беше изобразена млада, красива, заобиколена от поклонници; разкошни бани, пирове, всевъзможни удоволствия бяха намерили отражение в тази серия рисунки.

Художникът гравьор беше обзет от остроумната мисъл да прикрие капризите на своята фантазия с църковния авторитет. Ето защо надписът под всяка една от рисунките беше посветен на един от седемте смъртни гряха.

„Магдалена се предава на греха на гнева.“

„Магдалена се предава на греха чревоугодие.“

„Магдалена се предава на греха гордост.“

И така нататък до седмия, последния смъртен грях.

Гравюрата, която кралят изрязваше, когато минаваха през Сент-Антоанските врати, изобразяваше грешницата, изпаднала в гняв.

Мария Магдалена се беше изтегнала върху възглавниците, покрита като с плащ с разкошните си златни коси, с които по-късно ще изтрие краката на Христа. Прекрасната грешница току-що е заповядала да хвърлят роба, счупил скъпоценна ваза, в рибарника с мурените, които подават от водата змиеподобните си глави. По заповед на Мария Магдалена бичуваха прислужницата й, защото, когато сресвала господарката си, неволно изскубнала от главата й няколко златни косъмчета.

На заден план на картината бе изобразено как бият кучетата, защото допуснали в къщата да влязат просяци.

Като стигнаха Фобенския кръст, кралят вече беше пристъпил към друга рисунка с надпис „Магдалена се предава на греха чревоугодие.“

Прекрасната грешница лежеше на пурпурнозлатно ложе — най-изисканите блюда, известни на римските гастрономи, от катерички в мед до червеношийки във фалернско вино, украсяваха масата. На земята кучетата се биеха за един фазан, а въздухът гъмжеше от птици, отнасящи от пиршеството фурми, ягоди и вишни. От време на време птиците изпускаха плодовете, а отдолу мишките с вдигнати носове очакваха тази манна небесна.

Погълнат от това сериозно дело, кралят едва повдигна глава, когато минаваха покрай абатството „Свети Яков“, където камбаните звънко биеха за вечерня.

Вратите и прозорците на манастира бяха затворени и ако не беше камбанният звън, можеше да се помисли, че той е необитаем. Но след стотина крачки внимателният наблюдател би забелязал, че кралят хвърли много по-сериозен поглед към красивата къща от лявата страна на пътя, разположена в очарователна градина, оградена с желязна решетка с позлатени шипове. Това имение се наричаше Бел-Еба.

За разлика от манастира „Свети Яков“ в Бел-Еба прозорците бяха отворени, освен един, скрит зад жалузи.

Когато кралят се изравни с къщата, жалузите трепнаха незабелязано.

Кралят размени с д’Епернон многозначителен поглед и пристъпи към следващия смъртен грях.

Гравюрата толкова бе погълнала вниманието на краля, че той не забеляза суетността, разцъфнала от лявата страна на каретата, където Сен-Мален се кипреше на коня си и се надуваше от гордост.

Помислете само, той, най-младият син на гасконско семейство, язди толкова близо до най-християнския крал, че може да чуе как негово величество казва на кучето си: „Куш, господин Лов, вие ми омръзнахте!“ или се обръща към генерал-полковника от инфантерията д’Епернон с думите: „Тия коне, херцоже, май ще ми счупят врата!“

Бавната езда съвсем не отговаряше на опасенията на краля, но удължаваше радостта на Сен-Мален. Наистина английските коне с тежка сбруя, украсена със сребро и галони, сравнително бавно се придвижваха към Венсен.

Но когато Сен-Мален прекалено се възгордя, нещо подобно на предупреждение свише намали възторга му — той чу, че кралят, произнесе името на Ернотон.

Два или три пъти в продължение на две-три минути кралят изрече това име. Но сякаш напук, думите, които се отнасяха до Ернотон, постоянно биваха заглушавани от някакъв шум.

Ту кралят издаваше възглас на огорчение, понеже рязкото движение на резеца разваляше гравюрата му, ту с голяма нежност убеждаваше господин Лов да мълчи, а той джавкаше с необоснованата, но ясно изразена претенция да лае не по-зле от някой як дог.

Най-после пристигнаха във Венсен. На краля му оставаха да изреже още три гряха. И под предлог, че трябва да се посвети на тази важна работа, той се затвори в стаята си.

Духаше студен северен вятър. Сен-Мален тъкмо беше започнал да се настанява около голямата камина, за да се стопли и да поспи, и Лоаняк сложи ръка на рамото му.

— Днес сте дежурен — каза той отсечено, като човек, свикнал да заповядва. — Ще поспите друг път, ставайте, господин дьо Сен-Мален!

— Готов съм да бодърствам и петнадесет денонощия подред, господине — отговори той.

— О, не сме чак толкова взискателни. Успокойте се!

— С какво мога да бъда полезен, господине?

— Незабавно ще се върнете в Париж.

— Слушам. Конят ми е оседлан в конюшнята.

— Добре. Ще отидете право в казармата на Четиридесет и петимата.

— Да, господине.

— Ще събудите всички, но освен тримата началници, чиито имена ще ви кажа, никой не трябва да знае къде и защо отивате.

— Ще изпълня съвсем точно вашите заповеди, господине.

— Ще оставите четиринадесет души при Сент-Антоанските врати, петнадесет души по средата на пътя и ще се върнете с останалите четиринадесет тук.

— Всичко ще бъде изпълнено точно, господин дьо Лоаняк. В колко часа трябва да тръгнем от Париж?

— Привечер.

— Оръжие?

— Кинжал, шпага, пистолет.

— С доспехи ли?

— Да.

— Ще има ли други заповеди, господине?

— Ето ви три писма, адресирани до господин дьо Шалабър, господин дьо Биран и вас. Шалабър ще командва първия отряд, Биран — втория, вие — третия.

— Слушам, господине.

— Писмата трябва да се отворят след пристигането на мястото точно в шест часа. Господин дьо Шалабър ще отвори писмото при Сент-Антоанските врати, господин дьо Биран — при Фобенския кръст, а вие — при Венсенската стражева кула.

— Бързо ли трябва да стигнем?

— Колкото може по-бързо, но така, че да не предизвикате подозрения.

— Слушам, господине.

— Допълнителни инструкции ще намерите в писмата. Тръгвайте!

Сен-Мален се поклони и направи крачка към изхода.

— Впрочем — каза Лоаняк, — оттук до Фобенския мост препускайте с всичка сила, но оттам до заставата трябва да яздите ходом. До настъпването на нощта има още два часа — повече време, отколкото ви е нужно.

— Отлично, господине.

— Добър път, господин дьо Сен-Мален.

И като звънтеше с шпорите си, Лоаняк се оттегли в покоите си.

„Четиринадесет в първия отряд, петнадесет във втория и петнадесет в третия — размишляваше Сен-Мален, — ясно е, че Ернотон вече не се числи към Четиридесет и петимата.“

Половин час след тръгването му от Венсен Сен-Мален стигна заставата, а след още четвърт час беше вече в казармата на Четиридесет и петимата.

По-голямата част от тези господа нетърпеливо очакваха вечерята, която се приготвяше в кухнята. Всички блюда обикновено щедро се поливаха с най-добри вина от типа на малага, кипърско и сиракузко.

Въпреки това, щом изсвиреше сигналната тръба, сътрапезниците се превръщаха във войници, подчинени на желязна дисциплина.

Зиме лягаха в осем, лете — в десет, спяха само петнадесет, петнадесет дремеха, а останалите бодърствуваха.

Сен-Мален пристигна в казармата в пет и половина, завари всички гасконци на крак и с една дума срути техните надежди за вкусна вечеря.

— На конете, господа! — каза той.

И като остави другарите си в пълно недоумение, той даде необходимите разяснения само на господата дьо Биран и дьо Шалабър.

Направиха проверка.

Отговориха само четиридесет и четирима души в това число и Сен-Мален.

— Господин Ернотон дьо Карменж отсъства — каза господин дьо Шалабър, тъй като беше негов ред да изпълнява задълженията си на дежурен.

Дълбока радост изпълни сърцето на Сен-Мален и устните му неволно се изкривиха в подобие на усмивка, което с този мрачен и завистлив човек рядко се случваше.

Действително, в очите на Сен-Мален Ернотон губеше поради своето необяснимо отсъствие по време на такава важна експедиция.

Четиридесет и петимата или по-точно четиридесет и четиримата заминаха — всеки отряд по този път, които му беше посочен.

Глава 9

Излишно е да казваме, че Ернотон, когото Сен-Мален смяташе за загинал, следваше пътя, който съдбата неочаквано му беше показала.

Първо, той отиде в двореца Гиз и почука на главния вход.

Тутакси му беше отворено, но вратарят се изсмя право в лицето му, когато той помоли за честта да види херцогиня дьо Монпансьо.

Ернотон очакваше подобен прием и никак не се смути.

— Колко досадно — каза той, — трябва да предам на нейна светлост изключително важно съобщение от господин херцог дьо Майен.

— От херцог дьо Майен? — възкликна вратарят. — Но кой ви поръча да предадете това съобщение?

— Самият херцог дьо Майен.

— Херцогът? — повтори вратарят с добре изиграно учудване. — Но господин херцогът, както и госпожа херцогинята отсъстват от Париж.

— Това ми е добре известно — отговори Ернотон, — но нали бих могъл да срещна господин херцогът някъде на друго място, например по пътя за Блоа.

— За Блоа? — повтори вратарят.

— Точно така.

Израз на безпокойство се появи по лицето на служителя, който от прекалено усърдие държеше вратата полуотворена.

— И къде е това послание? — попита той.

— Тук — каза Ернотон, като се тупна по мундира.

Верният слуга устреми към Ернотон изпитателен поглед.

— Казвате, че посланието е много важно?

— От изключителна важност.

— Дайте да го погледна.

Ернотон извади скритото на гърдите му писмо на херцог дьо Майен.

— Какво странно мастило! — възкликна вратарят.

— Това е кръв — безстрастно отговори Ернотон.

Слугата пребледня при мисълта, че това е кръвта на херцога.

— Господине — бързо каза слугата, — не зная дали ще намерите в Париж херцогиня дьо Монпансьо. Но идете веднага в Сент-Антоанското предградие, в имението Бел-Еба, което принадлежи на госпожа херцогинята. Веднага ще познаете тази къща — тя е първата отляво по пътя за Венсен, след манастира „Свети Яков“. Може да се случи така, че да срещнете там някое доверено лице, което ще ви съобщи къде се намира херцогинята.

— Много добре — каза Ернотон, който разбра, че слугата не може или не иска да му каже повече. — Благодаря!

Той лесно намери имението Бел-Еба, разположено до манастира „Свети Яков“. Позвъни и вратата се отвори.

Известно време от него явно чакаха парола, но тъй като той мълчаливо се оглеждаше, лакеят го попита какво търси.

— Искам да говоря с госпожа херцогинята — отговори младият човек.

— Госпожа херцогинята я няма нито в Бел-Еба, нито в Париж — отговори лакеят.

— В такъв случай — каза Ернотон — ще трябва да отложа поръчението на господин херцог дьо Майен.

— Поръчение за госпожа херцогинята ли?

— Да.

Лакеят се замисли за момент.

— Господине — каза той, — тук има един човек, когото трябва да попитам. Бъдете любезен да почакате.

„Ето кому служат добре, дявол да го вземе! — помисли Ернотон. — Какъв ред, какво послушание, каква точност! Няма спор, при господата Гиз не може да се влезе лесно като в Лувъра. Почвам да си мисля, че не служа на истинския крал на Франция!“

Той се огледа — дворът беше празен, но вратите на всички конюшни бяха отворени, сякаш тук очакваха пристигането на конен отряд.

Наблюденията на Ернотон бяха прекъснати от дошлия лакей, след него вървеше друг слуга.

— Доверете ми вашия кон, господине, и следвайте моя другар — каза лакеят.

Ернотон бе въведен в малка гостна, където с гръб към него седеше над бродерията си скромно, но елегантно облечена жена.

— Ето конникът, който пристига от господин дьо Майен, госпожо — каза лакеят.

Тя се обърна.

Ернотон извика от учудване, защото позна в дамата и своя паж, и дамата от носилката.

— Вие! — на свой ред възкликна дамата, изпусна ръкоделието си и загледа Ернотон.

Със знак тя заповяда на слугата да се оттегли.

— Вие принадлежите към свитата на херцогиня дьо Монпансьо, госпожо? — с учудване възкликна Ернотон.

— Да — отговори непознатата, — но вие, господине, по какъв начин вие станахте пратеник на господин дьо Майен?

— Твърде дълго е за разказване, госпожо — уклончиво отговори Ернотон.

— Вие сте дискретен, господине — промълви дамата и се усмихна.

— Да, госпожо, когато това е необходимо.

— Но аз не виждам тук повод за дискретност — каза непознатата. — Ние с вас се познаваме, макар и бегло, и вие ще ми съобщите какво е това послание, нали?

Дамата вложи в последните си думи цялото кокетство, цялото очарование, което една хубава жена може да вложи в молбата си.

— Но аз нямам устни поръчения, госпожо, моята мисия се състои в това да предам едно писмо на нейна светлост.

— Къде е това писмо? — попита непознатата и протегна ръка.

— Госпожо, имах честта да ви съобщя, че писмото е адресирано до госпожа херцогиня дьо Монпансьо.

— Но след като херцогинята отсъства — нетърпеливо каза дамата, — вие можете, следователно…

— Не, не мога.

— Вие не ми се доверявате, господине?

— Би трябвало да не ви се доверявам, госпожо — отговори младият човек. — Но въпреки тайнствеността на вашето поведение, вие ми внушихте, признавам, съвсем не тези чувства, за които говорите.

— Наистина ли? — възкликна дамата и се изчерви под пламенния поглед на Ернотон.

Ернотон се поклони.

— Внимавайте, господин пратеник — засмя се тя, — вие ми се обяснявате в любов.

— Права сте, госпожо — заяви Ернотон. — Не зная дали ще ви видя отново, но този случай ми е твърде скъп, за да го изпусна.

— Разбирам — в желанието си да ме видите, сте си намерили предлог, за да се промъкнете тук.

— Аз да търся предлог, госпожо! Вие не ме познавате! Аз съм странен човек, съгласен съм, и не постъпвам като всички.

— Виждам, че сте предпазлив и разсъдлив влюбен — засмя се дамата.

— Може ли да се учудвате, госпожо, че изпитвам известни съмнения — възрази Ернотон. — Нима е прието жена да се преоблича като мъж, да се промъква през заставата и да отива да гледа как ще екзекутират на Гревския площад някакъв нещастник, при това да му прави разни знаци.

Дамата леко пребледня, но веднага се усмихна:

— Липсва ви проницателност, господине! Достатъчно е да имате малко здрав разум и всичко, което ви се струва съмнително, веднага ще се изясни. Нима не е естествено госпожа дьо Монпансьо да се интересува от съдбата на господин дьо Салсед, от неговите признания, истински или лъжливи — та те биха могли да компрометират целия лотарингски двор? А ако това е естествено, господине, то защо херцогинята да не изпрати верен, близък приятел с поръчение да присъства на екзекуцията и с очите си да види, както казват в двореца на Правосъдието, и най-малките подробности от екзекуцията? Този приятел, господине, съм аз — довереното лице на нейна светлост. Сега си помислете, бих ли могла да се появя на Гревския площад с женски дрехи и да остана равнодушна към страданията на този мъченик, към неговите опити да направи признание?

— Вие сте абсолютно права, госпожо — поклони се Ернотон. — Кълна се, възхищавам се от вашия ум не по-малко, отколкото от вашата красота.

— Благодаря ви, господине. Значи сега, когато се запознахме и се обяснихме, вие ще ми дадете писмото?

— Невъзможно е, госпожо, защото се заклех, пред херцог дьо Майен, че ще го предам само в ръцете на госпожа дьо Монпансьо.

— Кажете по-добре — ядосано възкликна дамата, — че писмо няма, че това е предлог, измислен от вас, за да проникнете тук. Прекрасно, господине, можете да бъдете доволен — вие не само се промъкнахте тук, но и ме видяхте и даже ми се признахте в любов.

— И в това, както и във всичко останало, госпожо, казах чистата истина.

— Добре! Нека бъде така! Видяхте ме, доставих ви това удоволствие и ви се отплатих за услугата, която ми бяхте, направили. Сега сме квит, сбогом, господине!

— Ще ви се подчиня, госпожо — каза Ернотон, — отивам си, щом като ме гоните.

Този път дамата сериозно се разсърди.

— Така значи! — извика тя. — Вие смятате, че е достатъчно да влезете тук под някакъв предлог, при една знатна дама, а после да кажете: „Хитростта ми се удаде и аз си отивам?“ Господине, благородните хора не постъпват така.

— Няма да отговарям на вашите жестоки думи, госпожо, и ще се постарая да забравя всичко, което пламенно и нежно ви казах, щом сте толкова зле разположена към мен. Но няма да си отида под тежестта на вашите сурови обвинения. Аз действително нося писмо от господин дьо Майен, писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо, и ето това писмо.

Ернотон протегна към дамата писмото, но без да го изпуска от ръце.

Непознатата хвърли поглед към писмото и възкликна:

— Това е неговият почерк! И кръв!

Без да отговори нещо, Ернотон прибра писмото, още веднъж вежливо се поклони и смъртнобледен тръгна към вратата.

Този път дамата изтича към него и го хвана за плаща.

— За Бога, господине, извинете! — възкликна тя. — Нима с херцога се е случило нещастие?

— Дали ви прощавам, или не — каза Ернотон, — това е без значение. Та вие молите за извинение само за да получите писмото. Но това писмо ще го чете само госпожа дьо Монпансьо.

— А, нещастен безумец! — извика дамата с гняв, изпълнен с величие. — Нима ти смяташ, че пред теб стои прислужница? Аз съм херцогиня дьо Монпансьо! Дай ми писмото!

— Вие сте херцогинята! — ужасено отстъпи назад Ернотон.

— Разбира се! Нима не виждаш, че искам колкото може по-скоро да разбера какво ми пише брат ми?

Но вместо да се подчини, както херцогинята очакваше, младият човек скръсти ръце на гърди.

— Мога ли да вярвам на вашите думи — каза той, — след като вече два пъти ме излъгахте?

Очите на херцогинята мятаха огън и жупел, но Ернотон храбро издържа техния пламък.

— Вие се съмнявате? Нужни са ви доказателства? — властно възкликна жената, като разкъсваше с нокти своите дантелени маншети.

— Да, госпожо — студено отговори Ернотон.

Непознатата хвана звънеца.

Пронизителен звън се разнесе по всички стаи и преди да беше затихнал, се появи слугата.

— Какво обичате, госпожо? — попита лакеят.

Непознатата гневно тропна е крак.

— Веднага да дойде Менвил!

Лакеят изтича от стаята. След минута бързо влезе Менвил.

— На вашите услуги, госпожо — каза той.

— Откога ме наричате „госпожо“, господин дьо Менвил? — ядосано попита херцогинята.

— На услугите на ваша светлост — повтори Менвил, смаян от учудване.

— Прекрасно! — каза Ернотон. — Пред мен стои благородник и ако той ме е излъгал, кълна се в небето, най-малкото ще зная кой ще ми плати за това.

— Повярвахте ли най-после? — попита херцогинята.

— Да, госпожо, вярвам ви.

И младият човек с поклон връчи на госпожа дьо Монпансьо писмото, за което се води толкова дълъг спор.

Глава 10

Херцогинята взе писмото, отвори го и жадно го прочете, без да се опитва да крие чувствата, които се сменяха но лицето й като облаци в бурно небе.

Като прочете писмото, тя го подаде на развълнувания Менвил. То гласеше:

Като прочетоха писмото, херцогинята и Менвил учудено се спогледаха.

Първа наруши мълчанието херцогинята, което би могло да бъде зле изтълкувано от Ернотон.

— На кого сме задължени за тази голяма услуга, господине? — попита тя.

— На този, който винаги се стреми да помогне на слабия срещу силния, госпожо.

И Ернотон разказа всичко, което знаеше за раната и за местопребиваването на херцога.

Когато той свърши, херцогинята попита:

— Мога ли да се надявам, господине, че вие ще продължите така добре започнатата служба и ще станете привърженик на този дом?

Макар тези думи да бяха пълни с много ласкателен смисъл, младият мъж видя в тях само израз на любопитство.

В него се бореха различни чувства. Беше много съблазнително да разкрие на херцогинята своето положение при краля, защото, тогава би придобил в нейните очи огромна тежест, което съвсем не бе маловажно за един млад човек, пристигнал от Гаскония.

Херцогинята чакаше отговора.

— Госпожо — каза накрая Ернотон, — вече имах честта да кажа на господин дьо Майен, че служа на добър господар и нямам нужда да търся по-добър.

— Брат ми пише, господине, че вие очевидно не сте го познали. Как така се възползвахте от неговото име, за да проникнете при мен?

— Госпожо, изглеждаше, че господин дьо Майен иска да запази своето инкогнито. Сметнах, че не трябва да го позная и наистина селяните, при които го оставих, изобщо не би трябвало да знаят на какъв благороден човек предоставят приют. Тук положението е друго — името на господин дьо Майен можеше да ми отвори пътя към вас и аз го назовах.

Херцогинята се усмихна и погледна Ернотон.

— Никой не би могъл по-добре да отговори на моя коварен въпрос — каза тя. — Трябва да призная, вие сте остроумен човек.

— Не виждам нищо остроумно в това, което имах честта да ви кажа, госпожо — отговори Ернотон.

— В края на краищата, господине — нетърпеливо каза херцогинята, — виждам добре, че вие не желаете да кажете нищо за себе си. Но не мислите ли, че при желание не би било трудно да разберем вашето име или по-точно кой сте вие?…

— Несъмнено, госпожо, но ще разберете това от другиго, а не от мен.

— Той винаги е прав — каза херцогинята, като гледаше Ернотон с поглед, който би доставил на младия човек огромно удоволствие, ако бе разбрал скрития му смисъл.

Ернотон се поклони и помоли херцогинята за разрешение да се оттегли.

— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, господине? — попита херцогинята.

— Аз изпълних дълга си — отговори Ернотон, — остава ми само да изразя най-дълбокото си почитание на ваша светлост.

Когато вратата се затвори след него, херцогинята тропна с крак и каза:

— Менвил, заповядайте да проследят този млад човек!

— Невъзможно е, госпожо — отговори той, — всичките ни хора са на крак. Аз самият чакам развитието на събитията. Днес не е такъв ден, че да правим нещо повече от това, което сме решили по-рано.

— Прав сте, Менвил, трябва да съм се побъркала, но после…

— О, после — това е друга работа, госпожо.

— Да, както и на брат ми, той ми се струва подозрителен и на мен.

— Във всеки случай — възрази Менвил — той е честен човек, а честните хора днес са рядкост. Имахме късмет — неизвестен за нас човек пада като от небето, за да ни свърши такава работа!

— Но поне после го проследете, Менвил.

— Надявам се, госпожо — отговори Менвил, — че скоро няма да се налага да следим когото и да било.

— Прав сте, Менвил, загубила съм си ума.

— На пълководец като вас, госпожо, е разрешено да бъде угрижен в навечерието на решаваща битка.

— Да, настъпи нощта, Менвил, а Валоа ще се върне от Венсен през нощта.

— Рано е, госпожо, още няма осем часа, а и нашите войници не са пристигнали.

— Те сигурни хора ли са?

— Проверени, госпожо.

— Как ще пристигнат?

— Поотделно, като случайни пътници.

— Колко души чакате?

— Петдесет. Това е повече от достатъчно. Нали освен тях имаме и двеста монаси, които струват може би повече и от войниците.

— Щом нашите хора пристигнат, подредете монасите на пътя!

— Те са предупредени вече, госпожо. Ще преградят пътя, вратата на манастира ще бъде отворена и нашите хора ще вкарат вътре каретата.

— Менвил, моят беден брат моли за лекар. Най-доброто лекарство за Майен ще бъде кичур коса от главата на Валоа и човекът, който му занесе този подарък, ще бъде добре посрещнат.

— След два часа, госпожо, ще изпратим човек при нашия скъп херцог. Той замина от Париж като беглец, но ще се върне триумфално.

— Още една дума, Менвил — каза херцогинята. — Нашите приятели предупредени ли са?

— Кои приятели?

— Членовете на Лигата.

— Пази Боже, госпожо! Да предупредим буржоата — значи да бием тревога от камбанарията на катедралата „Парижката света Богородица“. Когато пленникът бъде затворен на сигурно място в манастира, без риск за нас ще разгласим навсякъде: „Валоа е в наши ръце!“

— Добре, вие сте сръчен и предпазлив човек, Менвил. Известно ли ви е, че нито една жена не е предприемала и не е изкарвала докрай работа, подобна на тази, за която мечтая аз?

— О, аз добре зная това, госпожо, и затова треперя, когато ви давам съвети.

— Първо, заповядайте да убият двамата глупаци, които яздят от двете страни на каретата, това ще ни даде възможност да представим това събитие така, както ни е изгодно.

— Да убием тези нещастници? — каза Менвил. — Наистина ли смятате, че е необходимо, госпожо?

— Например Лоаняк?… Голяма загуба, няма що!

— Той е доблестен воин.

— Негодник, направил кариера, точно като другия дангалак, който язди отляво — тъмнокосия, с бляскащите очи.

— Е, за този не ми е жал, не го познавам, но съм съгласен с вас, госпожо, че има твърде неприятен вид.

— Значи ми го давате на мен? — засмя се херцогинята.

— С удоволствие, госпожо.

— Известно ни е, Менвил, че сте добродетелен човек. В тази работа няма да имате пръст — двамата телохранители на краля ще паднат, като го защитават. Но ви обръщам внимание върху младежа.

— Кой младеж?

— Който току-що беше тук. Проверете дали действително си е заминал, дали не е шпионин, изпратен от нашите врагове?

Менвил се приближи до балкона, отвори прозорците и надникна навън, като се мъчеше да различи нещо в тъмнината.

— Каква тъмнина!

— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-добре за нас. Кураж, генерале!

— Да, но няма да видим нищо.

— Бог, чието дело защитаваме, вижда вместо нас, Менвил.

По всяка вероятност Менвил не беше толкова сигурен като госпожа дьо Монпансьо в това, че Бог помага на хората в подобни дела. Той отново започна да се вглежда в мрака.

— Виждате ли някого? — попита херцогинята, загасила от предпазливост светлината.

— Не, чувам само конски тропот.

— Това са те, Менвил. Всичко върви добре.

И херцогинята хвърли поглед на знаменитите златни ножички, които висяха на колана й и на които предстоеше да изиграят в историята такава голяма роля.

Глава 11

Ернотон излезе от двореца опечален, но съвестта му беше спокойна. Провървя му — призна се в любов на принцеса с кралска кръв, после последва важна беседа, благодарение на която тя веднага забрави за това признание, но не дотолкова, че да не му бъде полезно за в бъдеще.

Ернотон имаше късмет и в това, че не предаде краля, нито господин дьо Майен, а и себе си не погуби. Сега оставаше да се върне по-бързо във Венсен и да съобщи за всичко на краля. А след това да легне и да по-размисли.

Да размишляват е върховно щастие за хората на действието, единствената почивка, която те си позволяват.

Затова едва озовал се зад вратите на Бел-Еба, Ернотон пусна коня си в галоп. Не бе успял обаче да измине и стотина крачки и беше спрян.

Някакви конници се устремиха към него от двете му страни, така че той се оказа обкръжен, и в гърдите му бяха насочени половин дузина шпаги и още толкова пистолети и кинжали.

— Охо! — каза Ернотон. — Грабят! Грабят по пътя на една левга от Париж! Ама че работа! Кралят има прево, който не си върши работата. Трябва да го посъветвам да го смени.

— Тихо! — произнесе нечий глас, който му се стори познат. — Вашата шпага, оръжието ви, по-бързо!

Единият от конниците хвана юздата на Ернотон, други двама отнеха оръжието му.

— Дявол да го вземе! Ама че тарикати! — измърмори Ернотон.

След това се обърна към тези, които го задържаха:

— Господа, бъдете така добри да ми обясните…

— Я, но това е господин дьо Карменж! — каза най-пъргавият от нападателите, който му беше взел шпагата.

— Господин дьо Пенкорне! — извика Ернотон. — Но с какво се занимавате тука вие…

— Казах — тихо! — повтори същият висок глас на няколко крачки от тях. — Заведете го в караулното помещение.

— Но, господин дьо Сен-Мален — възрази Пардика дьо Пенкорне, — човекът, когото задържахме…

— Е?

— Това е нашият другар, Ернотон дьо Карменж.

— Ернотон тук! — побеля от яд Сен-Мален. — Какво прави тук?

— Добър вечер, господа — спокойно каза Карменж. — Признавам, не съм си и помислил, че ще попадна в толкова отбрано общество.

Сен-Мален не можеше да произнесе нито дума.

— Очевидно аз съм арестуван — продължаваше Ернотон. — Нали нямате намерение да ме ограбвате?

— Ама че късмет… — измърмори Сен-Мален. — Какво правите тук на пътя?

— Ако аз ви бях задал този въпрос, щяхте ли да ми отговорите, господин дьо Сен-Мален?

— Не.

— Примирете се тогава, че и аз ще премълча.

— Значи не искате да кажете какво сте правили на пътя?

Ернотон се усмихна, но не отговори.

— И къде отивахте също ли няма да кажете?

Мълчание.

— В такъв случай, господине — каза Сен-Мален, — ще бъда принуден да постъпя с вас като с първия срещнат.

— Моля. Но ви предупреждавам, че ще носите отговорност за всичко, което правите.

— Пред господин дьо Лоаняк?

— По-високо.

— Пред господин д’Епернон?

— Още по-високо.

— Какво пък, аз имам инструкции и ще ви заведа във Венсен.

— Във Венсен? Отлично! Точно там отивах, господине.

— Много съм щастлив, господине, че това малко пътешествие съвпада с вашите намерения.

Двама души с пистолети в ръка заведоха пленника при други двама, които стояха на пет крачки от тях. Те направиха същото и така Ернотон не се раздели от своите другари до стражевата кула.

В двора на замъка той видя петдесет обезоръжени конници, унили и бледи — те оплакваха своята несполука и очакваха печалната развръзка.

Всички тези хора бяха пленени от нашите Четиридесет и петима, които с това започнаха своята дейност. Те използваха и хитрост, и сила — ту се обединяваха по десет души срещу двама или трима, ту с няколко любезни думи се приближаваха до конниците, които им се струваха опасни противници, и внезапно насочваха срещу тях пистолети.

Затова работата бе извършена без викове, без кръвопролитие, а когато един от вождовете на лигистите се хвана за кинжала и се готвеше да завика, му запушиха устата и Четиридесет и петимата безшумно го плениха със сръчността на корабен екипаж, който тегли въже.

Всичко това би зарадвало много Ернотон, ако той разбираше какво става наоколо.

Но като се ориентира кои са пленниците, към които го бяха причислили, той се обърна към Сен-Мален:

— Милостиви господине, виждам, че са ви предупредили за важността на поръчението, което ми бе дадено, и като любезен другар сте се разпоредили да ми дадат придружители. Бяхте съвсем прав — чака ме самият крал и аз трябва да му съобщя много важни сведения. Ще имам честта да съобщя на краля, че сте взели мерки да помогнете на делото и сте се погрижили за мен.

Сен-Мален се изчерви. Но като умен човек разбра, че Ернотон казва истината. С дьо Лоаняк и д’Епернон шега не бива. Затова той отговори:

— Свободен сте, господин Ернотон. Радвам се, че можах да ви бъда полезен.

Ернотон бързо се качи по стълбата, която водеше към покоите на краля.

Сен-Мален, който го проследи с поглед, видя, че на средата на пътя господин дьо Карменж срещна Лоаняк, който му направи знак да продължи.

Самият Лоаняк слезе долу, за да присъства при обиска на пленниците.

При вида на петдесетте арестувани той реши, че пътят за Париж е свободен — времето, когато лигистите трябваше да се съберат в Бел-Еба, беше изтекло, следователно никаква опасност не дебнеше вече краля по пътя му за Париж.

Но Лоаняк не бе взел под внимание манастира „Свети Яков“, не беше помислил за мускетите и пушките на преподобните отци.

Затова пък д’Епернон знаеше за тях от съобщението на Пулен. И когато Лоаняк съобщи на началника си: „Господине, пътят е свободен!“, д’Епернон му отговори:

— Добре. Кралят нареди Четиридесет и петимата да се построят в три отряда — единият отпред, двата други — отстрани на каретата. Конниците трябва да са колкото се може по-близо един до друг, за да предпазя каретата от евентуални изстрели.

— Слушам — каза Лоаняк с присъщата му войнишка невъзмутимост.

— А при манастира, господине, заповядайте съвсем плътно да сгъстят редиците.

Техният разговор бе прекъснат от шум по стълбите.

Беше кралят, който, готов за заминаване, слизаше надолу. След него вървяха няколко благородници. Сред тях Сен-Мален позна Ернотон.

— Господа — попита кралят, — моите храбри Четиридесет и петима налице ли са?

— Тъй вярно, господарю — отговори д’Епернон и посочи групата конници при вратите.

— Заповедите дадени ли са?

— Да, господарю.

— Тогава да тръгваме — каза кралят.

Лоаняк нареди да дадат сигнал „На конете!“ Направената тихо проверка показа, че всички Четиридесет и петима са налице.

На рейтарите беше поръчано да пазят хората на Менвил и херцогинята. Кралят седна в каретата и сложи до себе си извадената шпага.

Господин д’Епернон произнесе своето „Хиляди дяволи!“ и с юнашки вид провери дали шпагата му се изважда лесно от ножницата.

На кулата часовникът би девет. Каретата и конвоят й тръгнаха.

Един час след заминаването на Ернотон господин дьо Менвил все още седеше до прозореца. Сега обаче той не беше вече толкова спокоен и главното, мислеше за Божията помощ, защото виждаше, че от хората помощ няма да дочака.

Нито един лигист не се бе появил. Само от време на време откъм пътя се чуваше тропот на коне, които препускаха в галоп към Венсен.

Щом го чуеха, херцогинята и господин дьо Менвил изпитателно се взираха в нощния мрак, но тропотът затихваше и отново настъпваше тишина.

Всичко това развълнува силно Менвил и той заповяда на един от хората на херцогинята да се качи на коня си, да отиде на пътя и да разпита първия кавалерийски взвод, който срещне.

Пратеникът не се върна.

Като видя това, нетърпеливата херцогиня изпрати друг, но и той не се върна.

— Менвил, какво мислите, че се е случило? — попита херцогинята.

— Сам ще отида и ще разбера всичко.

И Менвил тръгна към вратата.

— Забранявам ви да отивате — опита се да го спре херцогинята. — А кой ще остане с мен? Не, не, Менвил, останете! Когато става дума за такава важна тайна, възникват всякакви опасения. Но, честно казано, планът бе така добре обмислен и се пазеше в толкова дълбока тайна, че би трябвало да успее.

— Девет часът! — каза Менвил по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на думите на херцогинята. — Е, ето и монасите излизат от манастира и се строяват покрай стените. Може би са получили някакви известия?

— По-тихо, слушайте! — извика внезапно херцогинята.

Отдалеч се чу приглушен от разстоянието грохот, приличен на гръмотевица.

— Конница! — възкликна херцогинята. — Карат го, карат го, карат го тука!

И вярна на своя буен характер, тя премина от свирепа тревога към неистова радост, запляска с ръце и завика:

— О! Той е в ръцете ми!

Менвил се заслуша.

— Да — каза той, — идва карета и препускат конници. — А на висок глас изкомандува:

— На пътя, свети отци, на пътя!

Високите решетести врати на абатството тутакси се отвориха и от тях излязоха в боен ред сто въоръжени монаси начело с Бороме.

Те се строиха напряко на пътя.

В този миг се чу високият глас на Горанфло:

— Почакайте, почакайте де! Аз трябва да възглавя братята, за да посрещнем достойно негово величество.

— На балкона, ваше преосвещенство, на балкона! — извика Бороме. — Вие знаете, че трябва да се извисите над всички. В писанието е казано: „И ще се извисиш като кедър над исоп.“

— Вярно — каза Горанфло, — вярно, забравих, че сам избрах това място. Добре, че ми напомнихте за това, брат Бороме, много добре.

Бороме даде тихо някаква заповед и четирима братя заведоха достойния Горанфло на балкона, като че ли му оказваха почит като на настоятел.

Скоро пътят бе осветен от факлите и херцогинята и Менвил видяха отблясъците от ризниците и шпагите.

Херцогинята не можеше повече да се владее и извика:

— Слезте долу, Менвил, и ми го доведете вързан, под стража.

— Да, да, госпожо… — отговори той, но мислеше за друго. — Безпокои ме едно обстоятелство.

— Какво?

— Не чух условния сигнал.

— А защо ни е сигнал, щом кралят е в наши ръце?

— Не виждам нашия офицер.

— А аз го виждам.

— Къде?

— Ей там, с онова червеното перо!

— Но това е господин д’Епернон с шпага в ръка.

— Оставили са му шпагата?

— О, Боже! Гръм да ме убие, но той командва…

— Нашите?

— Не, госпожо, това не са нашите.

— Вие сте се побъркали, Менвил!

В този момент Лоаняк, който вървеше начело на първия отряд от Четиридесет и петимата, размаха шпагата си и извика:

— Да живее кралят!

— Да живее кралят! — с явен гасконски акцент се отзоваха всичките Четиридесет и петима.

Херцогинята пребледня и се наведе над прозореца почти в безсъзнание.

Менвил мрачно и решително сложи ръка на дръжката на шпагата си.

Шествието се приближаваше като страшен блестящ ураган. То се изравни с Бел-Еба, още малко и ще стигне до манастира.

Бороме направи три крачки напред. Лоаняк насочи коня си право към монаха, който, макар и в расо, стоеше пред него в предизвикателна поза.

— Отдръпни се, отдръпни се! — властно викаше Лоаняк. — Път за краля!

Бороме, извадил под расото шпагата, пак така незабелязано я прибра в ножницата.

Възбуден от виковете и дрънкането на оръжие, заслепен от светлината на факлите, Горанфло протегна своята мощна десница и като събра показалеца и средния пръст, благослови от своя балкон краля.

Анри погледна от каретата, видя го и с усмивка наклони глава.

Тази усмивка беше ярко доказателство за милостта на двора към настоятеля на манастира „Свети Яков“ и така вдъхнови Горанфло, че той на свой ред завика:

— Да живее кралят!

Но останалите монаси запазиха пълно мълчание. Честно казано, те очакваха, че тяхното военно обучение и днешното им излизане в пълно бойно снаряжение извън манастира ще доведат до съвсем друг изход.

Като истински рейтар Бороме с един поглед си даде сметка за броя на кралските защитници и оцени воинската им стойка. Липсата на привържениците на херцогинята му показа, че начинанието е претърпяло неуспех — да се бави повече и да не се подчини би значило да погуби всичко.

Той престана да се колебае и в мига, когато Лоаняк едва не го прегази, извика почти толкова гръмко като Горанфло:

— Да живее кралят!

Тогава и всички монаси размахаха оръжието си и завикаха:

— Да живее кралят!

— Благодаря ви, преподобни отци, благодаря! — отговори кралят с дрезгав глас.

Като ураган от светлина и слава той премина покрай манастира, където трябваше да завърши неговото пътуване, и остави след себе си потъналия в мрак Бел-Еба.

От височината на своя балкон херцогинята видя лицата, озарени от блещукащата светлина на факлите, питаше тези лица, изяждаше ги с поглед.

— Гледайте, Менвил, гледайте! — възкликна тя и посочи един от конниците на кралския конвой.

— Пратеникът на херцог дьо Майен е на служба при краля! — на свой ред извика той.

— Погубени сме — прошепна херцогинята.

— Трябва да бягаме, госпожо, и то незабавно — каза Менвил. — Днес Валоа победи — утре той ще злоупотреби със своята победа.

— Предадени сме! — извика херцогинята. — Този млад човек ни е предал. Той е знаел всичко!

Кралят беше вече далеч — той се скри с цялата си охрана зад Сент-Антоанските врати, които се отвориха пред него, пропуснаха го да влезе и отново се затвориха.

Глава 12

Сега, ако читателите ми разрешат, ще се върнем при Шико. След важното откритие, което направи, като развърза шнурчетата на маската на господин дьо Майен, Шико реши, без да губи време, да се махне по-далеч от местата, където това приключение можеше да предизвика нежелателни за него последствия.

Лесно е за разбиране, че между него и херцога сега започна борба на живот и смърт. Майен, който получи от Шико удар с шпага, вече никога нямаше да му прости.

— Напред, напред! — нададе вик храбрият гасконец, докато се носеше към Божанси. — Дойде време да изхарча за пощенски коне всичко, което получих от три знаменити личности: Анри дьо Валоа, дон Модест Горанфло и Себастиен Шико.

Прекрасно надявайки маската на човек с всякакво звание, Шико си даде вид, че е велможа, както по-рано се беше преобразил на дребен буржоа. И, трябва да кажем, на нито един принц не служеха с такова усърдие, както на метр Шико, веднага щом кажеше две думи на началника на станцията.

Шико реши да не спира до момента, в който ще бъде в безопасност и затова пътуваше толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, които той трябваше да смени тридесет пъти.

Колкото до самия него, той види се беше човек от желязо, тъй, като след 60 левги в денонощие, не чувствуваше никаква умора.

След като стигна за три дни град Бордо, Шико реши, че трябва да си поеме дъх.

По пътя не остава нищо друго, освен да размишляваш. Затова Шико много мислеше и възложената му мисия му се струваше все по-важна с приближаването на целта на неговото пътешествие.

Какъв владетел щеше да намери в лицето на загадъчния Анри дьо Навар, когото едни смятаха за глупак, други — за страхливец, трети — за нищожен ренегат? След като Анри остана в Навара, характерът му малко се промени — нали беше успял да си осигури достатъчно разстояние между кралските нокти и скъпоценната си кожа и вече можеше да не се опасява.

Политиката му си оставаше както по-рано — той се стараеше да остава незабелязан и живееше безгрижно, просто радвайки се на живота.

Сериозните хора виждаха в това повод за насмешка. Шико пък намери основание за сериозни размисли.

Самият Шико така не приличаше на този, за когото се представяше, че и в другите можеше да съзре същността зад маската, която си слагаха. Затова за него Анри дьо Навар беше загадка.

Да знае, че Анри дьо Навар е загадка, вече значеше да знае твърде много. Затова Шико, съзнавайки подобно на гръцки мъдрец, че нищо не знае, знаеше много повече от другите.

И докато мнозина на негово място биха вдигнали високо глава и биха приказвали всичко, каквото им дойде наум и открито, Шико разбираше, че вътрешно трябва да бъде нащрек, да обмисля всяка своя дума и като артист да гримира лицето си.

След като се намери в пределите на малкото Наварско кралство, с чиято бедност французите се шегуваха, Шико, за свое най-голямо учудване, не намери следи от гнусната нищета, поразила най-богатите провинции на горда Франция, която току-що бе напуснал.

Един секач мина край него с ръка върху ярема на сития вол; момиче с лека походка отмина със стомна върху главата си, подобно на хоефорите от антична Гърция, идващ срещу му старец си тананикаше нещо под носа и клатеше побелялата си глава; загоряло момче, слабо на вид, но яко, играеше върху купа царевичак. И всичко това, като че говореше на Шико: „Виж, тук всички са щастливи!“

Понякога, вслушвайки се в скърцането на колелетата, Шико изпитваше внезапно чувство на ужас: той си спомни тежките лафети, оставили дълбоки следи по пътищата на Франция. Но от завоя се задаваше каруцата на някой лозар, натоварена с пълни бъчви и деца с изцапани от гроздовия сок лица. Като видя дулото на аркебуза в околностите, обрасли със смокини и лозя, Шико си спомни за трите засади, които така успешно премина. Но аркебузата беше на някакъв ловец, понеже полята и горите тук бяха пълни със зайци, патици и дропли.

Макар че беше късна есен и Шико остави Париж в мъгла, тук времето беше топло. В лъчите на слънцето ясно се очертаваха околностите с разхвърляни тук и там бели селски къщурки.

Беарнски селянин с барета, килната на едното ухо, подкарваше ниските незнаещи умора кончета, способни да препускат двадесет левги на един дъх. Тях никога не ги почистват, не ги покриват с чулове при почивките, те само се отърсват и веднага започват да пощипват първия попаднал им храст калуна — единствената им и напълно достатъчна храна.

— Дявол ги взел! — мърмореше Шико. — Никога не съм виждал Гаскония толкова богата. Види се Анри се къпе в охолство. Щом като е щастлив, има всички основания да се предполага, че е… благодушно настроен. Наистина кралското писмо даже преведено на латински език, ме смущава много.

И като разсъждаваше по такъв начин наум, Шико на глас правеше справки за местонахождението на краля на Навара.

Кралят се оказа в Нерак и Шико тръгна по пътя за Нерак, по който вървяха много хора, които се връщаха от пазар.

Както си спомня читателят, Шико, който беше твърде мълчалив, когато трябваше да отговаря на нечии въпроси, много обичаше да разпитва. Така той узна, че кралят на Навара води весел и безгрижен живот. По пътищата на Гаскония Шико има щастието да срещне трима души — млад католически свещеник, продавач на овце и офицер — които пътешествуваха заедно, бъбреха и си попийваха.

Тази случайна компания отлично представяше в очите на Шико просветеното, деловото и военното съсловие на Навара. Духовният отец му прочете известни сонети за любовта на краля на Навара към красавицата Фосез, дъщеря на Рене дьо Монморанси, барон дьо Фосе.

— А какво казва по този повод кралицата? — попита Шико.

— Кралицата е много заета, господине — отговори свещеникът.

— С какво, бъдете добър да ми кажете?

— В общуване с Господ Бог — проникновено отговори свещенослужителят.

— Значи кралицата е набожна?

— И даже много.

— Обаче, смятам, че в двореца не служат меси? — отбеляза Шико.

— И много грешите, господине. Според вас ние да не сме езичници. Знайте, милостиви господине, макар кралят с придворните от своята свита да посещава проповедите на протестантския пастор, за кралицата служат в нейната лична капела.

— За кралица Маргьорит?

— Да. И аз, недостойният божи служител, получих две екю затова, че два пъти служих в тази капела. Аз даже произнесох там проповед по текста: „Господ отдели плевелите от зърното.“ В Евангелието е казано „ще отдели“, но аз смятах, че тъй като Евангелието е написано отдавна, това дело вече може да се смята за завършено.

— Кралят знаеше ли за тази проповед? — попита Шико.

— Той я изслуша.

— И не се разгневи?

— Напротив, възхити се от нея.

— Вие просто ме изумявате — отбеляза Шико.

— Трябва да допълня — каза офицерът, — че в двореца не само посещават проповеди и обедни. В замъка се пирува отлично, да не говорим за разходките: никъде във Франция храбрите военни не се разхождат така често, както по алеите на Нерак.

Шико събра повече сведения, отколкото му бяха нужни, за да изработи план за действие.

Той познаваше Маргьорит, която в Париж имаше свой двор и разбираше, че ако тя не проявява проницателност в любовните работи, то това е, защото има причини да си затваря очите.

— Дяволска работа! — говореше той под носа си. — Тук ще ме разкъсат на парчета, ако се опитам да разстроя тези очарователни разходки. За щастие, известна ми е философската нагласа на краля, цялата си надежда възлагам на него. Освен това аз съм посланик, неприкосновено лице. И така — смело напред.

И Шико продължи пътя си. Към края на деня той пристигна в Нерак точно когато започваха разходките, които така го смущаваха.

Впрочем, Шико можа да се убеди в простотата на нравите, които царяха в Наварския двор, по това, как бе допуснат до краля.

Обикновен лакей отвори пред него вратата на скромно обзаведената стая за гости. Над гостната се намираше приемната на краля, където той обичаше да дава непретенциозни аудиенции, на които съвсем не се скъпеше.

Когато в замъка идваше посетител, някой офицер или просто паж докладваше за него на краля и той веднага го приемаше.

Шико беше трогнат дълбоко от тази достъпност. Той реши, че кралят е добър и простосърдечен. Това мнение само се потвърди, когато в края на лъкатушещата алея, обградена от цъфтящи олеандри, се появи с износена филцова шапка, светлокафява куртка и сиви ботуши кралят на Навара: лицето му гореше в руменина, а в ръцете си той държеше билбоке. По челото на Анри нямаше бръчки, сякаш грижите не се осмеляваха да се докоснат до него със своите тъмни криле, устните му се усмихваха, очите му сияеха безгрижно и излъчваха здраве. В движение късаше с лявата си ръка цветята, ограждащи пътечката.

— Кой иска да ме види? — попита той пажа.

— Господарю — отговори той, — някакъв човек — благородник или военен.

Като чу тези думи, Шико несмело пристъпи напред.

— Я виж! — извика кралят. — Господин Шико в Навара, господин Шико при нас! Господи! Добре дошъл, скъпи господин Шико.

— Най-почтително ви благодаря, господарю.

— Вие сте жив и здрав, слава Богу!

— Така е, ваше величество — каза Шико, извън себе си от радост.

— В такъв случай — възкликна Анри, — ние с вас ще пийнем хубаво винце от избите Лиму! Много се радвам да ви видя, господин Шико; седнете тук.

И той посочи една градинска скамейка.

— За нищо на света, господарю — каза Шико и отстъпи.

— Вие сте изминали двеста левги, за да се видите с мен, и аз няма да ви позволя да стоите! Седнете, господин Шико, седнете, само седнали можем да си поговорим от сърце.

— Но, господарю, етикета!

— Етикет у нас, в Навара!… Да не си мръднал, бедни ми Шико! Кой мисли тук за етикет?

— Не, господарю, не съм мръднал — отговори Шико, — аз пристигнах като посланик.

На ясното чело на краля се появи едва забележима гънка, но тя изчезна толкова бързо, че Шико при цялата си наблюдателност не я забеляза.

— Като посланик? — попита Анри с престорено простодушие. — Но от кого?

— От крал Анри III. Аз пристигам от Париж, направо от Лувъра, господарю.

— Е, това е друга работа — каза кралят. Той въздъхна и стана от пейката. — Паже, оставете ни и поднесете вино горе, в моята стая… не, по-добре в работния кабинет. Да вървим, Шико, лично аз ще ви покажа пътя.

Шико тръгна след краля на Навара. Сега Анри крачеше по-бързо, отколкото когато вървеше сред цъфналите олеандри.

„Колко жалко — мислеше Шико, — да смущавам този славен човек, живеещ в спокойствие и неведение… Стига, сигурен съм, че ще се отнесе към всичко философски!“

Глава 13

Лесно е да се досетим, че кабинетът на краля на Навара не тънеше в разкош. Негово беарнско величество не беше богат и не пръскаше на вятъра малкото, което притежаваше. Кралският кабинет, заедно с парадната спалня заемаха цялото дясно крило на замъка.

От кабинета, обзаведен твърде добре, макар и без никакъв разкош, се откриваше изглед към великолепните ливади край бреговете на реката.

Гъстите дървета — върби и чинари — скриваха водите й, но от време на време тя се изплъзваше като митологично божество от засенчващата я зеленина и на обедното слънце водните струи изглеждаха златни, а на лунна светлина гладката й повърхност беше като сребърна.

От другата страна прозорците гледаха към двора на замъка. Осветен по такъв начин и от изток, и от запад кабинетът беше много красив и при първите слънчеви лъчи, и при седефеното сияние на изгряващата луна.

Но трябва да признаем — красотата на природата занимаваше Шико по-малко, отколкото обстановката в кабинета. Във всеки неин предмет проницателният поглед на посланика търсеше да разгадае тайната, която го занимаваше по пътя.

Със своето обикновено благодушие и с неизменната си усмивка на уста Анри се разположи в дълбокото кожено кресло, украсено с позлатени карамфили и ресни. Подчинявайки му се, Шико премести за себе си табуретка, украсена също като кралското кресло.

Анри гледаше Шико така внимателно, че всеки придворен би се почувствувал неловко.

— Вие сигурно ще помислите, че съм твърде любопитен, скъпи ми господин Шико — започна кралят, — но нищо не мога да направя. Тъй дълго ви смятах за покойник, че независимо от цялата радост, която ми достави вашето възкресение, никак не мога да свикна с мисълта, че сте жив… Защо така внезапно изчезнахте?

— Но вие, господарю, също така внезапно изчезнахме от Венсен — отговори Шико с присъщата му непринуденост. — Всеки се скрива, както може и преди всичко по най-удобен за себе си начин.

— Вие, както винаги, сте остроумен, скъпи господин Шико — каза Анри, — това ме убеждава окончателно, че не говоря с призрак. Но ако ви е угодно, да приключим с остроумията и да поговорим за работите.

— Това няма ли да бъде твърде уморително за ваше величество?

Очите на краля блеснаха.

— Вярно, че тук хващам ръжда — каза той спокойно, — но няма от какво да се уморявам, тъй като нищо не правя. Днес Анри дьо Навар доста потърча, но още не му се е наложило да задействува мозъка си.

— Радвам се да чуя това, господарю — отговори; Шико, — тъй като, като посланик на крал Анри III, ваш роднина и приятел, съм пратен при ваше величество с твърде деликатно поръчение.

— Не се бавете повече, разпалихте любопитството ми.

— Господарю…

— Първо връчете вашите акредитиви. Разбира се, ако става дума за вас, това е излишна формалност. Но аз искам да ви покажа, че макар и да съм прост беарнски селянин, знам своите кралски задължения.

— Моля за извинение, ваше величество — отговори Шико, — даже и да имах акредитивно писмо, би ми се наложило да го унищожа.

— А защо така, скъпи господин Шико?

— Когато ти е възложена опасната чест да пренасяш кралски писма, рискуваш да ги доставиш само в небесното царство.

— Вярно — съгласи се Анри все така благодушно, — по пътищата е неспокойно и тъй като средствата не ни достигат, ние в Навара сме принудени да се доверяваме на честността на простолюдието… Впрочем, то не е много крадливо.

— Но моля ви се! — извика Шико. — Те са направо агънца, господарю! Наистина само в Навара.

— Така ли?! — забеляза Анри.

— Да, извън пределите на Навара се срещат доста ястреби и вълци! Самият аз им бях жертва, господарю.

— Убеждавам се с радост, че не са ви изяли съвсем.

— Това вече не е по тяхна вина, господарю. Много твърд бях за зъбите им и отървах кожата. Но ако ви с угодно, да не влизаме в подробностите на моето пътешествие — те са несъществени — да се върнем към акредитивните писма.

— Но щом те не са във вас, скъпи господин Шико — каза Анри, — безполезно е да се връщаме към тях.

— Не са у мен, но носех едно писмо.

— А, отлично, дайте ми го, господин Шико.

И Анри протегна ръка.

— Точно тук е бедата, господарю — продължи Шико, — аз унищожих писмото, тъй като господин дьо Майен ме преследваше, за да ми го отнеме.

— Братовчедът Майен?

— Самият той.

— За щастие, той не е много подвижен. Все още ли продължава да пълнее?

— Едва ли, тъй като имаше нещастието да ме настигне и при срещата ни получи славен удар с шпага.

— А писмото?

— Писмото видя колкото ушите си, тъй като бях взел предпазни мерки.

— Браво! Напразно не пожелахте да ми разкажете за своето пътешествие, господин Шико; то много ме занимава.

— Ваше величество е безкрайно добър.

— Но мен ме смущава един въпрос.

— Какъв именно?

— Щом като няма писмо за господин дьо Майен, значи няма и за мен. Значи аз няма да науча какво ми е написал моят добър брат Анри.

— Простете, господарю, но преди да унищожа писмото, аз го научих наизуст.

— Прекрасна мисъл, господин Шико, прекрасна, личи си, че сме земляци. И така, ще ми го кажете ли наизуст?

— Разбира се, господарю, ще изложа всичко точно: наистина езикът ми е непознат, но паметта ми е превъзходна.

— Кой език?

— Латинският.

— Нещо не ви разбирам — каза Анри и насочи към Шико ясния си поглед. — Нима писмото на моя брат е написано на латински?

— Да, господарю.

— Защо на латински?

— Сигурно защото латинският е език, на който всичко може да се изкаже, на който Персий и Ювенал са увековечили безумието и греховете на кралете.

— На кралете?

— И на кралиците, господарю.

Веждите на краля се смръщиха.

— Исках да кажа на императорите и на императриците — се поправи Шико.

— Значи вие знаете латински, господин Шико? — хладно попита Анри.

— И да, и не, господарю.

— Ваше е щастието, ако го знаете: вие имате огромно преимущество пред мен — аз не знам латински. Поради това престанах да слушам и месата.

— Научиха ме да чета латински, господарю, както и гръцки и староеврейски.

— Това е много удобно, господин Шико, вие сте просто подвижна книга.

— Ваше величество намери вярното определение. В паметта ми се запечатват цели страници и когато пристигна някъде с поръчение, мен ме прочитат и ме разбират.

— Или пък не разбират.

— Защо, господарю?

— Ясно защо: ако не разбират езика, на който сте напечатан.

— Но кралете знаят всичко, господарю.

— Това говорят пред народа, господин Шико, и същото ласкателите говорят пред кралете.

— В такъв случай няма защо да чета писмото на ваше величество.

— Струва ми се, че латинският език прилича на италианския, нали?

— Така казват, господарю.

— И на испанския, нали?

— Да.

— Щом е така, да опитаме: аз знам малко италиански, а моето гасконско наречие твърде прилича на испанския.

Шико се поклони.

— И така, ваше величество, ще заповядате ли?

— Моля ви, скъпи господин Шико.

Шико започна да цитира:

— „Frater carissime! Sincerus amor quo te prosequebatur germanus noster Carolus nonus, functus, nuper, colet usque regiam nostram et pectori meo pecinaciter adhaeret.“

На Анри и окото му не мигна, но в края на фразата той спря с жест Шико.

— Или аз силно греша — каза той, — или тук се говори за любов, за упорство и за моя брат Шарл IX?

— Не ще отрека — каза Шико. — Латинският е толкова забележителен език, че всичко това напълно може да се събере в една фраза.

— Продължете — заповяда кралят.

Беарнеца със същата невъзмутимост изслуша онова, което се говореше в писмото за неговата жена и виконт дьо Тюрен. Но когато Шико произнесе това име, той попита:

— Turennius вероятно значи Тюрен, нали?

— Мисля, че е така, господарю.

— A Margota е умалителното, с което моите братя Шарл IX и Анри III наричаха своята сестра и моята възлюблена съпруга Маргьорит.

— Не виждам в това нищо невъзможно — отговори Шико.

И той съобщи писмото до края, при което изразът на лицето на Анри не се промени нито веднъж.

— Това ли е?

— Точно така, господарю.

— Лошо, че разбрах само две думи — Turennius и Margota, но и това едва-едва!

— Не е беда, господарю, достатъчно е да заповядате на някой учен мъж да преведе писмото.

— В никакъв случай — веднага възрази Анри, — и вие самият, господин Шико, така грижливо охранявате поверената ви тайна, че едва ли бихте ме посъветвали да дам гласност на това писмо.

— Не, разбира се.

— Но вие мислите, че това би следвало да се направи?

— След като ваше величество благоволи да ме попита, ще кажа, че писмото вероятно съдържа някакви добри съвети и ваше величество би могъл да извлече полза от тях.

— Да, но не бих могъл да доверя тези полезни съвети на всеки.

— Разбира се.

— Е, ще ви помоля да направите следното — каза Анри, като че осенен от внезапна мисъл.

— Какво именно?

— Отидете при моята жена Марго. Тя е учена жена. Прочетете й писмото, тя сигурно ще го разбере и ще ми обясни всичко.

— Как великолепно го измислихте, ваше величество! — викна Шико. — Това са златни думи!

— Наистина ли? Е, тогава, върви!

— Тичам, господарю.

— Само не променяй в писмото нито дума.

— Та аз и не мога да го направя: за това би трябвало да знам латински, а аз не го знам.

— Върви, приятелю, върви!

Шико се осведоми как да намери госпожа Маргьорит и остави краля, убеден повече от всякога в това, че Анри дьо Навар е загадъчна личност.

Глава 14

Кралицата живееше в противоположното крило на замъка. Оттам постоянно се носеше музика, а под прозорците постоянно се разхождаше по някой кавалер с шапка с перо.

Знаменитата алея, дълга три хиляди крачки, започваше под прозореца на Маргьорит и погледът на кралицата с удоволствие се спираше на цветните килими и обраслите със зеленина беседки.

Родена в подножието на трона, дъщеря, сестра и жена на крал, Маргьорит много страдаше в живота. Затова, както и да се стараеше философски да приема живота, времето и горестите наложиха отпечатък на лицето й.

И все пак Маргьорит си остана необикновено красива, с особена, одухотворена красота. Лицето на кралицата беше винаги приветливо усмихнато, очите й бяха блестящи, а движенията й — леки и женствени. Не напразно в Нерак я боготворяха, тя внесе тук изящество, веселие, живот.

Макар че Маргьорит беше свикнала да живее в Париж, тя търпеливо понасяше живота в провинцията — дори само това изглеждаше като добродетел, за което жителите на Навара й бяха благодарни.

Нейният двор беше не просто сбор от кавалери и дами: всички я обичаха — и като кралица, и като жена. Тя умееше така да използува времето, че всеки изминал ден донасяше нещо лично на нея, а не беше загубен и за обкръжаващите я.

В нея се насъбра много горчивина против неприятелите, но тя търпеливо чакаше възможност да отмъсти. Смътно чувствуваше, че под маската на безгрижна снизходителност Анри дьо Навар таи към нея недружелюбно чувство и отбелязва всяка нейна постъпка. Но никой освен Екатерина Медичи и може би Шико не би могъл да каже защо са толкова бледни страните на Маргьорит, защо погледът й помрачнява от незнайна тъга, защо най-накрая нейното сърце, способно на дълбоко чувство, открива царящата в него пустота, отразяваща се даже в погледа й, някога толкова изразителен.

Маргьорит нямаше на кого да се довери.

Тя беше истински самотна и може би именно това придаваше в очите на наварците особено величие на целия й облик.

Що се отнася до Анри, то той щадеше в жена си принцесата от френския кралски дом и се отнасяше към нея с подчертана вежливост или изящна непринуденост. Ето защо на пръв поглед в неракския двор всичко изглеждаше напълно благополучно.

И така, според съвета на Анри Шико, най-наблюдателният и стриктен човек на света, се яви в покоите на Маргьорит, но не намери там никого.

— Кралицата — му казаха — е в края на знаменитата алея от три хиляди крачки…

И той се насочи нататък.

В края на алеята той забеляза под храстите испански жасмин група кавалери и дами в кадифе, ленти и пера.

Може би цялата тази украса можеше да се стори малко старомодна, но за Нерак в нея имаше великолепие и даже блясък.

Тъй като пред Шико вървеше кралският паж, Маргьорит, чийто поглед меланхолично блуждаеше настрана, позна цветовете на Навара и го повика.

— Какво искаш, д’Обияк? — попита тя.

Младият човек, по-точно момчето, тъй като то не беше на повече от дванадесет години, поруменя и се поклони.

— Господарке — каза той на френски, тъй като кралицата строго бе забранила да се употребява местното наречие в двореца, — един благородник, пристигнал от Лувъра при негово величество краля, моли ваше величество да го приемете.

Красивото лице на Маргьорит пламна. Тя бързо се обърна с онова неприятно чувство, което изпитват хората, привикнали към огорчения при всяко неочаквано нещо.

На двадесет крачки от нея стоеше неподвижно Шико и фигурата на гасконеца се очертаваше ясно на фона на оранжевото вечерно небе. Вместо да извика при себе си пристигналия, кралицата сама напусна кръга на придворните.

Но като се обърна към тях, за да се сбогува, тя изпрати прощален поздрав на един от най-разкошно облечените и красиви кавалери.

Независимо от знака, предназначен да успокои кавалера, той явно се вълнуваше. Маргьорит улови това с проницателния поглед на жена и затова добави:

— Господин дьо Тюрен, благоволете да съобщите на дамите, че скоро ще се върна.

Красивият кавалер, облечен в бяло и светлосиньо, се поклони по-припряно, отколкото би сторил това който и да е равнодушно настроен царедворец.

Кралицата с бърза крачка се приближи до Шико, неподвижният наблюдател на тази сцена, която толкова съвпадаше с това, което гласеше донесеното от него писмо.

— Господин Шико?! — удивено възкликна Маргьорит, щом стигна до гасконеца.

— Аз съм в нозете на ваше величество — отговори Шико — и виждам, че ваше величество сте добра и прекрасна, както по-рано и царувате в Нерак, както царувахте в Лувъра.

— Но това е просто чудо — да ви видя толкова далеч от Париж.

— Простете, господарке, не на бедния Шико му хрумна мисълта да направи това чудо.

— Вярвам ви, но нали бяхте мъртъв.

— Правех се на мъртъв.

— По какъв повод сте при нас, господин Шико? Нима във Франция, за мое щастие, още помнят кралицата на Навара?

— О, ваше величество — с усмивка каза Шико, — у нас не забравят кралиците, когато те са млади и прекрасни като вас!

— Значи в Париж са любезни, както и преди?

— Френският крал — добави Шико, без да отговаря на последния въпрос, — даже написа за това на краля на Навара.

Маргьорит поруменя.

— И вие донесохте писмото?

— Не, не го донесох по причини, които ще ви съобщи кралят на Навара, но го научих наизуст.

— Разбирам. Писмото е било много важно и вие сте се опасявали, че ще го изгубите или ще бъде откраднато?

— Точно така, ваше величество. Но, моля да ме извините, писмото беше написано на латински.

— Отлично! — викна кралицата. — Аз зная латински.

— А кралят на Навара знае ли този език? — попита Шико.

— Драги господин Шико — отговори Маргьорит, — много трудно е да се установи какво знае и какво не знае кралят на Навара.

— Така ли! — отбеляза Шико, твърде доволен, че не само той ще трябва да разгадава тайната.

— Съобщихте ли писмото на краля? — попита Маргьорит.

— То беше предназначено за него.

— И той разбра за какво става дума?

— Само две думи.

— Кои?

— Turennius и Margota.

— И какво направи той?

— Изпрати ме при вас, ваше величество.

— При мен?

— Да, той каза, че в писмото по всяка вероятност се говори за твърде важни неща и най-добре, ако вие направите превода — вие най-прекрасната сред учените жени и най-учената сред прекрасните.

— Щом като кралят е заповядал, господин Шико, готова съм да ви изслушам.

— Благодаря, ваше величество. Къде ви е угодно да изслушате писмото?

— Тук. Впрочем, не, по-добре — при мен. Да отидем в моя кабинет, моля ви.

Маргьорит внимателно погледна Шико, който й открехна част от истината, може би от съжаление.

Бедната жена чувствуваше необходимост от подкрепа и може би пред заплашващото я изпитание тя поиска да намери опора в любовта.

— Виконте — обърна се тя към господин дьо Тюрен, — подайте ми ръка и ме изпратете до замъка… Господин Шико, моля ви, минете напред.

Глава 15

Кабинетът на Маргьорит, обзаведен според тогавашния вкус, беше пълен с картини, емайл, порцелан, скъпо оръжие; масите бяха отрупани с книги и ръкописи на гръцки, латински и френски език; в просторни клетки пърхаха птици, на килимите спяха кучета — с една дума това беше особен малък свят, който живееше един живот заедно с Маргьорит, която умееше така да запълва времето си, че от хилядите горести си създаваше радости.

Тя накара Шико да седне в удобно и красиво кресло, покрито с гоблен с изображението на Амур, разпръскващ около себе си облак от цветя. Пажът — не д’Обияк, а момче с още по-красиво лице и още по-богато облечено — поднесе на кралския посланик вино.

Шико отказа и след като виконт дьо Тюрен излезе, започна да казва наизуст писмото на по Божията милост краля на Франция и Полша.

Произнасяйки латинските думи, Шико поставяше най-причудливи ударения, за да не може кралицата да вниква в техния смисъл. Но колкото и ловко да изопачаваше той своето собствено творение, Маргьорит схващаше всичко веднага и изобщо не се опитваше да скрие обхваналото я негодувание и ярост.

С всяка дума Шико все по-мъчително чувствуваше неловкостта на положението, в което сам се беше поставил. На някои места той навеждаше глава като изповедник, смутен от това, което чува.

Маргьорит добре познаваше изтънченото коварство на своя брат и имаше за това достатъчно доказателства. Тя също знаеше, тъй като не беше от жените, склонни да се самозалъгват, колко нелепи биха били оправданията, които би могла да измисли. Ето защо законният гняв се бореше в душата й с напълно обоснования страх.

Шико поглеждаше от време на време кралицата и виждаше, че тя малко по малко се успокоява и стига до някакво решение.

Затова той вече с много по-твърд глас произнесе завършващите кралското писмо вежливи формули.

— Кълна се в светото причастие — каза кралицата, когато Шико млъкна, — моят брат пише прекрасно на латински. Какъв стил, каква сила на изразите! Никога не съм мислила, че е такъв майстор. — Шико погледна към тавана и разпери ръце като човек, който е готов от любезност да се съгласи, макар и да не разбира същността на работата.

— Вие не разбрахте ли? — попита кралицата, която знаеше всички езици включително езика на мимиката. — А аз си мислех, господине, че вие сте познавач на латинския.

— Ваше величество, всичко съм забравил. Ето единственото, което е останало в паметта ми: латинският език е лишен от граматически член, има звателен падеж и думата „глава“ в него е от среден род.

— Така ли? — раздаде се нечий весел и висок глас.

Шико и кралицата се обърнаха едновременно. Пред тях стоеше кралят на Навара.

— Нима на латински „глава“ е от среден род, господин Шико? — попита Анри и се приближи. — А защо не от мъжки?

— Това ме учудва също така, както и ваше величество — отговори Шико.

— Аз също не разбирам защо — замислено проговори Маргьорит.

— Сигурно защото — отбеляза кралят — глава могат да бъдат и мъжът, и жената в зависимост от свойствата на характерите си.

Шико се поклони.

— Това обяснение е най-подходящо, господарю.

— Толкова по-добре. Много съм радостен, че се оказах по-проницателен, отколкото мислех… А сега да се върнем на писмото. Горя от желание, госпожо, да чуя какво ново има във френския двор. За съжаление нашият славен господин Шико донесе новости на език, неизвестен за мен.

И Анри дьо Навар седна, потривайки ръце, като че ли го очакваше нещо твърде приятно.

— Е, господин Шико, съобщихте ли на жена ми това знаменито писмо? — продължи той.

— Да, господарю.

— Разкажете ми, скъпа, какво съдържа то?

— А не се ли опасявате, господарю — каза Шико, — че латинският език на посланието е неблагоприятен признак?

— Но защо? — попита кралят.

Маргьорит за миг се замисли все едно, че си припомняше една след друга всички чути фрази.

— Нашият любезен посланик е прав — каза тя, — латинският в дадения случай е лош признак.

— Нима? — удиви се Анри. — Нима в писмото има някакви клевети? Бъдете внимателна, скъпа, вашият венценосен брат пише твърде изкусно и винаги проявява изискана вежливост.

— Това е коварно писмо, господарю.

— Не може да бъде!

— Да, да, в него има повече клевета, отколкото е необходимо, за да се скарат не само мъж и жена, но и приятел с всичките му приятели.

— Охо! — промълви Анри, изправи се и нарочно придаде на лицето си, обикновено толкова открито и благодушно, недоверчив израз. — Да скара мъжа с жена му, тоест мен с вас?

— Да, господарю.

— И по какъв случай, скъпа?

Шико седеше като на тръни.

— Ще стане беля — шепнеше той, — ще стане беля…

— Господарю — продължи кралицата, — ако вие знаехте латински, бихте открили в писмото много комплименти по мой адрес.

— Но по какъв начин — продължи Анри, — отнасящите се до вас комплименти, могат да ни скарат? Докато моят брат Анри ви хвали, няма да се различаваме в мненията си с него. Но ако в това писмо се говори лошо за вас, бих разбрал политическата сметка на моя брат.

— Ако Анри говореше за мен лошо, би ли ви била ясна неговата политика?

— Да, на мен са ми известни причините, поради които Анри дьо Валоа би искал да ни скара.

— Работата е там, господине, че комплиментите са само коварен увод, зад който се крие злостна клевета против ваши и мои приятели.

След като изрече смело тези думи, Маргьорит зачака възражения.

Шико наведе глава. Анри сви рамене.

— Помислете, скъпа — каза той, — може би вие недостатъчно добре сте разбрали целия този латински и писмото на моя брат не е чак толкова злонамерено.

Колкото кротко и меко да произнесе тези думи Анри, кралицата на Навара го погледна с недоверие.

— Разберете ме добре, господине — каза тя.

— Бог е свидетел, че желая само това, госпожо — отговори Анри.

— Нуждаете ли се от своите слуги, кажете?

— Нуждая ли се, скъпа? А какво бих правил без тях, Боже мой?!

— Та, ето що, господарю, кралят би желал да отдалечи от вас най-добрите ваши слуги.

— Няма да успее да го направи.

— Браво, господарю — прошепна Шико.

— Разбира се — отбеляза Анри с онова изумително благодушие, което до края на неговия живот объркваше всички, — слугите са край мен заради чувствата си, а не заради изгодата. Аз нищо не мога да им дам.

— Вие им давате своето сърце, своето доверие, господарю, това е най-добрият подарък на един крал.

— Да, скъпа, и какво?

— Нищо не мога да ви кажа, господарю — продължи Маргьорит, — без да постави под заплаха…

Шико разбра, че е излишен, и стана.

— Скъпи посланико — обърна се към него кралят, — благоволете да почакате в моя кабинет: кралицата желае да ми каже нещо насаме.

Щом видя, че съпрузите биха се радвали да се отърват от него, Шико излезе от стаята, като се поклони и на двамата.

Глава 16

И така, Анри остана със съпругата си насаме. На лицето на краля нямаше дори сянка от безпокойство или гняв. Той явно на разбираше латински.

— Господине — каза Маргьорит, — чакам вашите въпроси.

— Изглежда, писмото много ви безпокои, скъпа — каза кралят. — Не бива така да се вълнувате.

— Подобно писмо, господарю, е цяло събитие. Един крал не изпраща вестител при друг монарх, без да има важни причини.

— Достатъчно сме говорили за това… Струва ми се, довечера вие давате бал?

— Да, господарю — с удивление отговори Маргьорит. — Вие знаете, че почти всяка вечер у нас има танци.

— А аз утре съм на лов — хайка за вълци.

— Всеки със своите развлечения, господарю. Вие обичате лова, аз — танците. Вие ловувате, аз — танцувам.

— Да, скъпа моя — въздъхна Анри. — И наистина в това няма нищо лошо. Но мен ме тревожи един слух.

— Слух?… Безпокои ви някакъв слух, ваше величество?

— А вие самата нищо ли не сте чули? — продължи Анри.

Маргьорит започна сериозно да се опасява, че всичко това е само способ за нападение, избран от нейния мъж.

— Аз не съм любопитна, господарю — каза тя. — Освен това не придавам значение на слуховете.

— Значи смятате, че слуховете трябва да се презират?

— Без съмнение, господарю.

— Напълно съм съгласен, скъпа, и ще ви дам отличен повод да приложите философията си.

Маргьорит помисли, че настъпва решителният момент. Тя събра цялото си мъжество и спокойно отговори:

— Добре, господарю. Ще направя това с желание.

Анри започна с тон на разкайващ се грешник.

— Вие знаете как съм загрижен за бедната Фосез.

— За моята придворна дама?

— Да.

— За вашата любима, от която сте във възторг?

— Ах, скъпа, вие повтаряте слуховете, които току-що осъждахте.

— Прав сте, господарю — усмихна се Маргьорит, — смирено ви моля за извинение.

— И така, Фосез е болна, скъпа, лекарите не могат да определят какво става с нея.

— Как казахте? — възкликна кралицата със злорадство, защото и най-умната и великодушна жена не може да се лиши от удоволствието да пусне стрела в друга жена — Фосез, това цвете на чистотата и невинността, е болна? И лекарите ще трябва да се ориентират в нейните радости и мъки?

— Да — сухо отговори Анри. — Аз казвам, че моята дъщеричка Фосез е болна и скрива своята болест.

— В такъв случай, господарю — каза Маргьорит, която реши според обрата, който прие разговорът, че й предстои да дарява прошка, а съвсем не да я измолва, — аз не знам какво е угодно на ваше величество и чакам обяснения.

— Би следвало… — продължи Анри. — Но аз май искам твърде много от вас, скъпа…

— Кажете все пак.

— Вие би следвало да ми направите голяма услуга и да посетите моята дъщеричка Фосез.

— Аз да навестя тази никаквица, за която говорят, че има чест да бъде ваша възлюблена?

— Не се вълнувайте, скъпа — промълви кралят. — Честна дума, вие говорите толкова високо, че ще предизвикате скандал и аз не мога да гарантирам, че подобен скандал няма да зарадва френския двор, тъй като в писмото на краля, прочетено от Шико, стоеше „quotidie scandaluni“, тоест „всекидневен скандал“ — това е ясно и за такъв жалък латинист като мен.

Маргьорит трепна.

— За кого се отнасят тези думи, господарю? — попита тя.

— Ето това не разбрах. Но вие знаете латински и ще ми помогнете да се ориентирам…

Маргьорит се изчерви до ушите. Анри наведе глава и леко вдигна ръка все едно обмисляше простодушно за кого от неговия двор може да се отнася този израз.

— Добре, господарю — проговори кралицата, — вие искате в името на нашето съгласие да ме принудите на унизителна постъпка. Аз се подчинявам.

— Благодаря ви, скъпа — каза Анри, — благодаря.

— Но каква ще бъде целта на моето посещение?

— Вие ще намерите Фосез при другите придворни дами, защото те спят в едно помещение. Сама знаете колко са любопитни и нескромни тези особи, трудно е да си представиш до какво могат да докарат Фосез. Тя трябва да напусне помещението на придворните дами.

— Ако тя желае да се крие, нека не разчита на мен. Аз няма да бъда нейна съучастничка.

И Маргьорит замълча, очаквайки как ще бъде приет нейният отказ.

Но Анри като че нищо не чуваше. Главата му пак се отпусна и той отново прие онзи замислен вид, който току-що порази кралицата.

— Margota… — промърмори той. — Margota cum Turennio… Ето думите, които цялото време търсех.

Този път Маргьорит стана синя.

— Клевета, господарю! — викна тя. — Нима ще ми повтаряте клеветнически внушения?

— Каква клевета? — попита Анри невъзмутимо. — Нима вие откривате в тези думи клевета, госпожо? Аз просто си спомних едно място от писмото на моя брат: „Margota cum Turennio conveniunt incastello nomine Loignac.“42 Наистина трябва някой латинист да ми преведе писмото.

— Добре, да прекратим тази игра, господарю — продължи Маргьорит, цялата разтреперана, — и ми кажете без заобикалки какво искате от мен?

— Аз бих желал да настаните Фосез в отделна стая и да й изпратите лекар, способен да си държи езика зад зъбите, например вашия придворен лекар.

— Разбирам! — викна кралицата. — Но има жертви, които не би трябвало да иска дори кралят. Покрийте сам греховете на Фосез, господарю. Това е ваша работа: трябва да страда виновният, а не невинният.

— Правилно, виновният. Ето че пак ми напомни те израз от това загадъчно писмо.

— По какъв начин?

— Виновен на латински, струва ми се е nocens?

— Да, господарю.

— Та значи в писмото се казва: „Margota cum Turennio ambo nocentes, conveniunt in castello nomine Loignac.“ Боже, колко жалко, че при толкова добра памет съм така зле образован!

— „Ambo nocentes…“43 — тихо повтори Маргьорит и стана по-бяла от колосаната си бродирана яка. — Той е разбрал, разбрал е!

— Дявол да го вземе, какво ли е искал да каже моят брат? — безжалостно продължаваше Анри дьо Навар. — Да ме прости Бог, скъпа, учудвам се, че вие, която така добре знаете латински, още не сте ми разяснили тази фраза.

— Господарю, аз вече имах честта да ви кажа…

— А, дявол го взел — прекъсна я кралят — ето, че и самият Turennius обикаля под вашите прозорци и гледа нагоре в очакване, бедният. Ще му дам знак да се качи тук. Той е твърде образован човек и ще ми каже това, което искам да знам.

— Господарю, господарю! — викна Маргьорит и се надигна от креслото, сплела ръце. — Бъдете по-великодушен от всички клюкари и клеветници във Франция.

— Е, приятелко, струва ми се, че у нас, в Навара, народът не е по-снизходителен, отколкото във Франция. Вие току-що проявихте голяма строгост към бедната Фосез.

— Строгост, аз? — викна Маргьорит.

— А как, спомнете си. Обаче на нас ни подобава да бъдем снизходителни един към друг. Живеем така мирно: вие давате балове, аз ходя на лов.

— Да, да, господарю — каза Маргьорит, — прав сте, трябва да бъдем снизходителни.

— Значи ще навестите Фосез, нали?

— Да, господарю.

— И ще я отделите от другите придворни дами?

— Да, господарю.

— И ще я поверите на лекаря си?

— Да, господарю.

— И ако това, което се говори, е истина и бедната се е поддала на изкушението… — Анри вдигна очи към тавана. — Това е възможно — продължи той. — Жената е слабо същество, както се казва в Евангелието.

— Аз съм жена, господарю, и зная, че трябва да бъда снизходителна към другите жени.

— Вие всичко знаете, скъпа. Вие сте наистина образец на съвършенство и…

— И какво?

— И аз ви целувам ръцете.

— Но, повярвайте ми, господарю — продължи Маргьорит, — тази жертва принасям поради добрите си чувства към вас.

— О — каза Анри, — аз ви познавам отлично, госпожо, и моят брат, кралят на Франция, също: той говори в това писмо за вас толкова добри неща, помните, нали? „Fiat sanum exemplum statum, atque res certior eveniet.“44 Добрият пример, за който става дума, без съмнение е този, който давате вие.

И Анри целуна студената като лед ръка на Маргьорит.

— Предайте от мен хиляди нежни думи на Фосез, госпожо. Заемете се с нея, както обещахте. Аз отивам на лов. Може би ще ви видя едва след завръщането си; може би няма да ви видя никога… Вълците са опасни зверове. Дайте да ви целуна, скъпа.

Той целуна Маргьорит почти нежно и излезе, като я остави изумена от всичко, което беше чула.

Глава 17

Кралят се върна в своя кабинет, където го очакваше Шико.

— Знаеш ли какво каза кралицата, Шико?

— Не.

— Каза, че твоят проклет латински ще разруши нашето семейно щастие.

— За Бога, господарю, да забравим този латински.

— Аз и не мисля повече за писмото, дявол да ме вземе — каза Анри. — Имам по-важни работи.

— Ваше величество предпочита да се развлича?

— Да, синко — каза Анри, недоволен от тона, с който Шико произнесе тези думи. — Да, мое величество предпочита да се развлича.

— Простете, може би преча на ваше величество?

— Е, синко — продължи Анри и сви рамене, — аз вече ти казах, тук не е Лувърът. И с лов, и с война, и с политика се занимаваме пред очите на всички.

В тази минута вратата се отвори и д’Обияк високо доложи:

— Господин испанският посланик.

Шико почти подскочи в креслото, което предизвика усмивката на краля.

— Ето — каза Анри — едно внезапно опровержение на моите думи. Испанският посланик! За какво сме му потрябвали?

— Аз се оттеглям — смирено каза Шико, — негово величество Филип II45 сигурно е изпратил при вас истински посланик, а аз…

— Френският посланик да отстъпи пред испанския, и то в Навара! За Бога, това няма да стане. Отвори този шкаф за книги и се настани в него.

— Но аз даже неволно ще чуя всичко, господарю.

— И да чуеш, дявол го взел, какво от това? Аз нищо не крия. Впрочем, кралят, вашият повелител, нищо друго ли не заповяда да ми предадете, господин посланик?

— Абсолютно нищо, господарю.

— Прекрасно, сега ти остава само да гледаш и слушаш, както правят всички посланици по света. В този шкаф ти отлично ще изпълниш своята мисия, скъпи Шико.

Шико побърза да се намести в шкафа и старателно спусна тъканата завеса с изображение на човешки фигури.

Чуха се нечии бавни, отмерени крачки и в стаята влезе посланикът на негово величество Филип II.

Когато бяха изпълнени всички предварителни формалности, при което Шико можа да се убеди от своето укритие, че Анри отлично знае да дава аудиенции, посланикът премина към задачата си.

— Мога ли без стеснение да говоря с ваше величество? — попита той на испански, тъй като този език така прилича на наварското наречие, че всеки гасконец отлично го разбира.

— Може да говорите, господине — отговори кралят.

— Господарю — каза посланикът, — аз ви донесох отговора на негово католическо величество.

— Знаете ли, аз много забравям — каза Анри. — Благоволете да ми напомните за какво ставаше дума, господин посланик.

— По повод грабежите, които правят във Франция лотарингските принцове.

— Да, особено по повод грабежите на моя приятел дьо Гиз. Отлично! Спомням си, продължавайте, господине, продължавайте.

— Господарю, макар кралят, моят повелител и да получи предложение да сключи съюз с Лотарингия, той смята съюза с Навара за по-честен и да кажем направо — по-изгоден. Кралят, моят повелител, няма да откаже нищо на Навара.

Шико залепи ухо на завесата и даже се ухапа за пръста, за да провери дали не спи.

— Щом нищо няма да ми откажат — каза Анри, — нека видим за какво мога да моля.

— Всичко, каквото бъде угодно на ваше величество.

— Помилуй, Боже — всичко, каквото искам! Аз просто не знам какво да правя.

— Негово величество краля на Испания желае новият му съюзник да бъде доволен. Доказателство е предложението, което аз съм упълномощен да направя на ваше величество.

— Слушам ви — каза Анри.

— Кралят на Франция се отнася към кралицата на Навара като към заклет враг и за ваше величество сега не е трудно да отхвърли като съпруга тази, която даже родният брат престана да счита за сестра.

Анри хвърли поглед към завесата, зад която Шико с разширени от изумление очи чакаше какво ще се случи по-нататък.

— Когато бракът ви бъде разтрогнат — каза посланикът, — съюзът между кралете на Навара и на Испания…

Анри се поклони.

— Този съюз — продължи посланикът — може вече да се счита сключен, защото кралят на Испания дава инфантата, своята дъщеря, за жена на Наварския крал, а сам ще се ожени за госпожа Екатерина дьо Навар, сестра на ваше величество.

Трепет на удовлетворена гордост премина по тялото на Анри, Шико беше обхванат от ужас: първият видя как на хоризонта изгрява в целия си блясък слънцето на неговата щастлива съдба, вторият — как повяхват и се разсипват на прах скиптърът и щастието на дома Валоа.

Що се отнася до невъзмутимия испанец, то той не виждаше нищо друго освен инструкциите, получени от своя повелител.

За миг се възцари дълбока тишина, после кралят на Навара заговори:

— Предложението, господине, е великолепно и на мен ми е оказана висока чест.

— Негово величество кралят на Испания — побърза да добави гордият посланик — не се съмнява, че предложението ще бъде прието възторжено, но той има намерение да постави едно условие на ваше величество.

— А, условие! — каза Анри. — Какво пък, справедливо е. В какво се състои то?

— Оказвайки помощ на ваше величество против лотарингските принцове, тоест откривайки на ваше величество пътя към престола на Франция, моят повелител желае да запази за себе си Фландрия, която държи в мъртва хватка монсеньор херцог д’Анжу. И така, негово величество кралят на Испания ще ви помогне (тук посланикът се запъна, за да потърси подходящ израз)… да станете приемник на френския крал; вие му гарантирате Фландрия. Познавайки мъдростта на ваше величество, считам своята мисия благополучно завършена.

След тези думи последва мълчание още по-дълбоко от предишното.

Анри дьо Навар се разходи из кабинета.

— Ето какво, господине — проговори той накрая, — аз се отказвам от предложението на негово величество краля на Испания.

— Вие отхвърляте ръката на инфантата! — викна испанецът.

Отговорът го срази като внезапно получен удар.

— Честта е висока, господине — отговори Анри и вдигна глава, — обаче тя не е по-висока от честта да имаш за съпруга дъщерята на краля на Франция.

— Да, но първият брак ви влече към гроба, господарю. Вторият — ви приближава към престола.

— Аз знам, господине, че вие ми предлагате главозамайваща съдба, но аз няма да я купя с цената на кръвта и честта на моите бъдещи поданици. Нима, господине, аз ще вдигна меч против краля на Франция, моя шурей, заради испанците, чужденците?! Нима аз ще спра победното шествие на френското знаме? Нима ще допусна брат да тръгне против брата и ще доведа чужденците в своето отечество?! Господине, изслушайте ме: аз молих моя съсед, краля на Испания, за помощ против господата дьо Гиз, размирниците, посягащи на моето наследство, но не против херцог д’Анжу — моя шурей, не против краля Анри III — моя приятел, не против моята съпруга, сестрата на краля, моя сюзерен. Кралят на Испания иска да завладее отново изплъзващата се от него Фландрия? Нека той да постъпи, както неговия баща Карл V; нека да помоли краля на Франция да го пропусне през френските владения и да се яви във Фландрия с искането да му върнат званието на пръв гражданин на Гент.

Готов съм да се обзаложа, че крал Анри III ще го пропусне също така, както това направи навремето крал Франсоа I… Аз се домогвам до френския престол. Сигурно така смята негово католическо величество. Може би. Но аз не се нуждая от неговата помощ, за да завладея този престол. Ако този престол остане празен, аз сам ще го заема въпреки всички величества на света. Прощавайте, господине!

Посланикът не можеше да дойде на себе си от изумление. Той смотолеви:

— Пазете се, господине: доброто съгласие между съседи леко може да се наруши с една непредпазлива дума.

— Господин посланик — продължи Анри, — запомнете какво ще ви кажа. Да бъда или не крал на Навара за мен е едно и също. Венецът ми е толкова лек, че аз няма да забележа, ако той падне от главата ми. Предайте на вашия повелител, че аз претендирам за нещо повече от това, което той ми предлага. Сбогом.

И Анри, станал отново друг човек, а не човека, когото всички виждаха в него, с любезна усмивка изпрати посланика до прага.

Глава 18

Шико беше така изумен, че даже не помисли да излезе от шкафа за книги, когато Анри остана сам. Кралят сам вдигна завесата и го тупна по рамото.

— Е, как излязох от положението според теб, метр Шико?

— Забележително, господарю. За крал, който не приема често посланици, вие прекрасно можете да го правите.

— Но такива посланици се явяват пред мен по вина на моя брат Анри.

— Как така, господарю?

— Приятелю, съвсем ясно е, че за някого е много изгодно да ме скара с жена ми.

— Признавам, господарю, че не съм така проницателен, както вие мислите.

— Разбира се, моят брат Анри само чака да се разведа с неговата сестра.

— Но, защо? Обяснете ми. Дявол го взел, не съм и мислил, че ще намеря толкова добър учител!

— Шико, ти знаеш ли, че забравиха да ми платят зестрата?

— Не знаех това, господарю, но подозирах.

— Че зестрата се състоеше от триста хиляди златни екю?

— Не лоша сума.

— И от няколко крепости в това число Каор?

— Отличен град, дявол го взел!

— Аз не поисках пари (колкото и да съм беден, аз се смятам за по-богат от краля на Франция), а крепостта Каор.

— Кълна се в Бога, вие сте постъпили правилно, господарю.

— Та затова… — каза кралят със своята тънка усмивка. — Сега разбра ли?

— Не, дявол да ме вземе.

— Затова се опитват да ме скарат с жена ми, но така, че да поискам развод. Няма жена, няма и зестра: триста хиляди екю, крепости и най-важното — Каор. Нелош начин да се наруши дадената дума, а моят брат Валоа е майстор при залагането на подобни капани.

— Вие, господарю, много бихте желали да получите тази крепост, нали? — попита Шико.

— Разбира се! Та какво е моето беарнско кралство? Нещастно малко княжество, което до такава степен е окастрено от скъперничеството на шурея и тъща ми, че свързаната с него кралска титла звучи като подигравка.

— Да, докато Каор…

— Каор би станал мой крепостен вал, опора на моите едноверци.

— Каор е непристъпен, господарю.

Анри сякаш сложи на лицето си бронята на простодушието.

— Непристъпен, непристъпен — заповтаря той, — но ако имах войска, каквато нямам!…

— Да говорим открито, господарю. Вие сам знаете, гасконците са откровени хора. За да се превземе Каор, където командва господин дьо Везен, трябва да бъдете Ханибал или Цезар, а ваше величество…

— Какво мое величество? — попита Анри с насмешлива усмивка.

— Ваше величество сам признахте, че не обичате да воювате.

Анри въздъхна. Погледът му, пълен с меланхолия, изведнъж пламна, но той затаи този неволен порив и поглади със загорялата си ръка своята тъмна брада.

— Вярно е — промълви той, — никога не съм вадил сабя и никога няма да го направя. Аз съм крал само на думи, човек с мирни наклонности. Обаче обичам да поговоря по военни въпроси: това ми е в кръвта. Един от предците ми — Луи Свети — е бил възпитан в благочестие, бил е кротък по природа, но при случай ловко е хвърлял копие и смело си е служел с меча. Ако не възразяваш, Шико, да поговорим за господин дьо Везен, той би могъл да се сравни и с Ханибал, и с Цезар.

— Простете ме, господарю — каза Шико, — ако съм ви обидил или обезпокоил. Аз споменах за господин дьо Везен, за да потуша пламъка, който поради младост или неопитност в държавните работи би могъл да пламне във вашето сърце. Разбира се, Каор се охранява толкова усилено, защото е ключ към целия Юг.

— Уви! — каза Анри и въздъхна още по-дълбоко. — Добре знам това.

— Да притежаваш Каор — продължи Шико, — значи да имаш пълни хамбари, изби и сандъци. Който владее Каор — всички са с него, който не го владее — всички са против него.

— Кълна се в Бога — рече кралят на Навара, — аз така силно исках да притежавам Каор, че поставих това като sine qua non46 условие за нашия брак с Маргьорит… Виж ти, проговорих на латински! Каор беше зестра на жена ми, те ми го обещаха.

— Господарю, да бъдеш длъжник — и да платиш… — отбеляза Шико.

— Нима според теб няма да ми се издължат?

— Боя се, че е така. И нека кажа откровено, това е правилно, господарю.

— Правилно ли? Защо, приятелю?

— Защото, като се оженихте за принцеса от френския дом, вие не можахте да постигнете да ви изплатят зестрата напълно.

— Нещастнико! — каза Анри с горчива усмивка. — Ти какво, май забрави за камбаната на Сен-Жермен-л’Оксероа?!47 Чини ми се, че всеки младоженец, когото се канят да заколят през първата брачна нощ, повече ще се грижи за спасяване на живота си, отколкото за зестрата.

— Да, но сега живеем в мир. Вие би трябвало да се възползувате от мира и да се заемете с работа. Като говоря така, имам предвид не само вашите интереси, но и интересите на краля, моя повелител: Ако във ваше лице Анри III имаше могъщ съюзник, той щеше да е най-силен от всички и двамата Анри щяха да накарат света да трепери.

— Аз съвсем не се стремя да карам някого да трепери — кротко каза Анри, — стига ми самият аз да не треперя… Е, какво пък, ще карам без Каор, щом като смяташ, че Анри никога няма да ми го даде.

— Сигурен съм в това, господарю, по три причини.

— Изложи ги, Шико.

— Готов съм. Първата е, че Каор е богат град и кралят на Франция предпочита да го задържи за себе си.

— Това не е много честно, Шико.

— Но затова пък е по кралски, господарю.

— Ще запомня думите ти, Шико, ако някога стана крал. А втората причина?

— Госпожа Екатерина би желала да види дъщеря си в Париж, а не в Нерак.

— Така ли мислиш? Обаче тя не изпитва особено пламенна любов към дъщеря си.

— Вие сте прав, но при вас госпожа Маргьорит е нещо като заложница.

— Ти си извънредно хитър политик, Шико. Дявол да ме вземе, ако това ми беше дошло наум. Да, да, принцесата от френския кралски дом може да се окаже заложничка. Е, и какво?

— Колкото по-малко пари, толкова по-малко удоволствия, господарю. Неракс е много приятен град с прелестен парк. Но без пари на госпожа Маргьорит ще й стане скучно в Нерак и тя ще започне да съжалява за Лувъра.

— Първата твоя причина по ми допада, Шико — каза кралят и тръсна глава.

— В такъв случай ще ви назова третата. Херцог д’Анжу се домогва до някакъв трон и мъти водата във Фландрия; господата дьо Гиз също искат да си изковат корона и разбунват Франция; негово величество кралят на Испания жадува за световна монархия и се опитва да разбуни целия свят. Между тях, вие, кралят на Навара осигурявате известно равновесие.

— Какво! Аз, който нямам никаква тежест?…

— Именно. Ако вие станете могъщ, тоест придобиете тежест, всичко ще се наруши, вие вече няма да служите за противотежест.

— Тази причина много ми харесва, Шико, ти я извеждаш рядко логично. Наистина си учен човек. А аз нищо не разбрах от това, Шико, аз през цялото време се надявах!

— Разрешете да ви дам съвет, господарю: престанете да се надявате.

Анри въздъхна.

— Точно така ще направя, Шико — каза той. — Впрочем, както виждаш, в Беарн може да се живее, а Каор не ми трябва чак толкова.

— Виждам, че вие сте крал философ; изпълнен с мъдрост… Но какъв е този шум?

— Шум? Къде?

— Като че ли на двора.

— Виж през прозореца, приятелю, виж.

Шико се приближи до прозореца.

— Господарю — каза той, — там долу стоят дузина дрипльовци.

— А, моите просяци чакат милостиня — отбеляза кралят на Навара и стана.

— Ваше величество има просяци?

— Разбира се, нима Бог не повелява да се помага на бедните? Макар и да не съм католик, Шико, аз съм християнин.

— Браво, господарю!

— Хайде да слезем долу, Шико. Заедно с теб ще раздадем милостиня, а после ще вечеряме.

— Следвам ви, господарю.

— Вземи кесията там, на малката масичка, до шапката ми, нали я виждаш?

Те слязоха долу. Вече мръкваше; кралят имаше замислен и загрижен вид.

На двора кралят се приближи до групата бедняци, които му посочи Шико.

Те наистина бяха дванадесетина души. По външност се отличаваха един от друг, по осанка и дрехи — също. Неопитният човек би ги взел за цигани, чужденци, но истинският наблюдател веднага би познал преоблечени благородници.

Анри взе кесията от ръцете на Шико и даде знак.

Бедняците, види се, добре го разбраха.

Те поред се приближаваха до краля, като го поздравяваха смирено. Но по гледащите го умни и смели лица, кралят можеше да прочете:

„Под парцалите туптят горещи сърца.“

Анри бръкна в кесията и взе една монета.

— Но това е злато, господарю! — отбеляза Шико.

— Знам, приятелю.

— Излиза, че вие сте богаташ.

— Нима не виждаш, приятелю — с усмивка възрази Анри, — че една монета е предназначена за двама? Аз съм беден, Шико, и съм принуден да разрязвам всеки пистол на две.

— Вярно — каза Шико с все по-растяща почуда, — това са монети половинки, но аз не бих си губил времето да режа всяка монета на две. Щях да давам цяла и да им казвам: „За двама!“

— Та те биха се сбили, скъпи мой, и макар да искаш да направиш добро, ще ги въведеш в изкушение.

Анри извади от кесията половин златна монета и като спря пред първия просяк, го погледна спокойно и ласкаво.

— Ажан — произнесе той и се поклони.

— Колко? — попита кралят.

— Петстотин.

— Каор.

Той му подаде монетата и извади от кесията друга. Беднякът се поклони още по-ниско и се отдръпна.

След него се приближи друг.

— Ош — произнесе той.

— Колко?

— Триста и петдесет.

— Каор.

Той му даде втората монета и извади още една.

И така, просяците се приближаваха, покланяха се и назоваваха някой град и цифра. Общата сметка възлезе на осем хиляди.

На всеки от тях Анри неизменно отговаряше: „Каор.“ Раздаването свърши. В кесията не останаха монети; просяците се разотидоха.

Шико докосна краля за ръкава:

— Разрешете ми да полюбопитствувам, господарю.

— Е, какво пък, любопитството е законно нещо.

— Кажете, какво ви казваха бедняците и какво им отговаряхте?

Анри се усмихна.

— Знаете ли, тук всичко е тайна — продължи Шико.

— Не, не, гръм да ме удари! Всичко е много просто. Хората, които видя, обикалят страната и събират подаяния. Всички са от различни места.

— И какво, господарю?

— Те ми съобщават името на родния си град и аз им раздавам милостиня по равно, като помагам на просяците във всичките градове на своята държава.

— Но защо отговаряхте на всички — „Каор“?

— Какво говориш? — викна Анри с отлично разиграна почуда. — Отговарял съм им „Каор“?

— Сигурен съм в това.

— Виждаш ли, след като говорихме с теб за Каор, само тази дума ми се върти в главата.

— А цифрата, която всеки от тях съобщаваше? Ако съберем всичките, се получава осем хиляди.

— Колкото до цифрите, аз също нищо не разбрах. Ето какво ми хрумна: просяците образуват различни съюзи и може би всеки от тях съобщаваше броя на членовете на съюза, към който се числи. Това е твърде вероятно.

— Стига де, господарю!

— Да вървим на вечеря приятелю! Според мен нищо не прояснява така ума, както яденето и пиенето. Ще обмислим всичко на масата и ти ще се убедиш, че макар моите пистоли да са разрязани наполовина, бутилките ми са пълни.

Кралят без всякакви церемонии хвана под ръка Шико и се качи заедно с него в кабинета, където беше сервирана вечерята.

Като мина покрай покоите на кралицата, погледна прозорците и видя, че не светеха.

— Паже — попита той, — нейно величество кралицата не е ли тук?

— Нейно величество — отговори пажът, — отиде да навести мадмоазел дьо Монморанси, която казват е тежко болна.

— Бедната Фосез! — каза Анри. — Какво добро сърце има кралицата!… Да идем да вечеряме, Шико, да идем.

Глава 19

Вечерта премина много весело. Анри отхвърли всички досади, всички тревоги и в такова разположение на духа беше най-приятен сътрапезник.

Колкото до Шико, то той се помъчи да скрие смътното безпокойство, което го обхвана при появата на испанския посланик и се засили още при раздаването на злато на бедняците. Анри пожела да вечеря насаме с Шико. В двора на крал Анри III той винаги изпитваше слабост към Шико, съвсем обикновената слабост на един умен човек към друг умен човек. От своя страна Шико отдавна се отнасяше със симпатия към краля на Навара.

Кралят пиеше, без да се напива и умееше да увлича компанията. Господин Шико чувствуваше главата си здрава, а Анри дьо Навар твърдеше, че бил свикнал да пие местните вина като мляко.

Трапезата беше подправена с любезности, които двамата непрекъснато си разменяха.

— Как ви завиждам — каза Шико на краля, — колко приятен двор и какъв весел живот имате! Колко добродушни лица виждам в този славен дом и как благоденствува прекрасната Гаскония!

Анри се облегна на креслото и засмян поглади брадата си.

— Да, да, наистина? Някои казват обаче, че аз царувам главно над поданиците от женски пол.

— Да, кралю, и това ме учудва.

— Защо, приятелю?

— Защото във вас е загнезден неспокойният дух, присъщ на великите монарси.

— Ти грешиш, Шико — каза Анри. — Мързелът в мен е повече от безпокойството, доказателство за това е целият ми живот.

— Благодаря за честта, господарю — отговори Шико, като пресуши чашата до дъно, тъй като кралят го следеше с остър поглед, който четеше и най-скритите му мисли.

— Аз искам да получа Каор, така е — проговори кралят, — но само защото е тук, наблизо. Честолюбив съм, докато седя в креслото. Щом като стана, вече не се стремя към нищо.

— Кълна се, господарю — отговори Шико, — вашият стремеж да получите това, което ви е подръка, много напомня за Цезар Борджия48: той образува кралството си, като превзема град след град и твърди, че Италия прилича на ангинар, който се яде лист по лист.

— Този Цезар Борджия мак не е бил толкова лош политик — каза Анри.

— Да, но опасен съсед и лош брат.

— Наистина не сравнявате ли мен, хугенота, със сина на папата? По-внимателно, господин посланик.

— Господарю, аз не бих ви сравнявал с никого.

— Защо?

— Защото според мен всеки, който ви сравнява с някого, ще сгреши. Вие, господарю, сте честолюбив.

— Странно нещо — отбеляза Анри, — ето един човек, който с всички сили се старае да ме накара да се стремя към нещо!

— Пази Боже, господарю! Тъкмо обратното — аз с цялото си сърце желая ваше величество към нищо да не се стремите.

— Чуйте, Шико — каза кралят, — вие няма за какво да бързате за Париж, нали?

— Няма за какво, господарю.

— Хайде тогава да прекараме няколко дни заедно.

— Щом ваше величество ми оказва подобна чест, с най голямо желание ще прекарам при вас една седмица.

— Една седмица? Отлично, приятелю: след една седмица вие ще ме познавате като роден брат. Да пием, Шико.

— Повече не ми се пие — каза Шико и се отказа от опита си да напие краля, както беше замислил първоначално.

— В такъв случай аз ще ви напусна — каза Анри. — Няма защо повече да седим на масата без работа. Да пийнем, а?

— Защо?

— За да спим дълбоко. Тукашното вино те кара така сладко да спиш. Обичате ли лова, Шико?

— Не много, а вие?

— Аз просто го обожавам от времето, когато живеех в двора на Шарл IX.

— Защо ме попитахте обичам ли лова, ваше величество?

— Защото утре съм на лов и имам намерение да взема и вас.

— Господарю, за мен това е голяма чест, но…

— Е, приятелю, бъдете спокоен: този лов ще бъде радост за очите и за сърцето на всеки военен. Аз съм добър ловец и искам, дявол да го вземе, да ме видите в най-благоприятна светлина. Нали казахте, че искате да ме опознаете по-добре?

— Признавам, господарю, това е най-голямото ми желание.

— Добре. Значи се разбрахме? А, ето и пажа; попречиха ни.

— Нещо важно ли, кралю?

— За каква работа може да става дума, щом съм на трапезата? Вие, скъпи Шико, просто ме учудвате: май все ви се струва, че сте във френския двор. Шико, приятелю, знайте едно: в Нерак след вечеря си лягат да спят.

— А този паж?…

— Нима пажът докладва само за работа?

— Разбрах ви и отивам да си лягам.

Шико стана, кралят го последва и хвана госта за ръка. Бързината, с която го изпратиха, се стори на Шико подозрителна и той реши да напусне кабинета, колкото е възможно по-късно.

— Охо! — каза той, като се клатушкаше. — Странно нещо, господарю!

Кралят се усмихна.

— Какво стана, приятелю?

— Боже, върти ми се главата. Докато бях седнал, всичко беше отлично, но щом станах… брр!

— Шико, приятелю — каза Анри, мъчейки се да разбере наистина ли Шико е пиян, или се преструва, — според мен най-доброто, което можеш да направиш, е да отидеш да спиш.

— Да, господарю. Лека нощ.

— Лека нощ, Шико, до утре.

— Да, господарю. Много сте прав, най-добре е да легна да спя.

И Шико легна на пода.

Като видя, че гостът му изобщо не ще да си тръгва, Анри бързо погледна към вратата. Колкото и бегъл да беше този поглед, Шико го проследи.

— Ти си толкова пиян, бедни ми Шико, че взе пътеките в кабината за завивки.

— Шико е военен. На Шико му е все едно.

— Боже Господи — викна Анри, — как веднага ти премаля, приятелю! Махай се, дявол да те вземе, не разбра ли, че тя ме чака!

— Тя? — попита Шико. — Коя е тя?

— Е, дявол да го вземе, една жена, която е дошла при мен и ме чака зад вратата.

— Жена? Но защо не ми каза веднага, мой мили Анри!… Ах, извинете — забеляза грешката си Шико, — аз мислех… мислех, че говоря с френския крал. Той съвсем ме разглези, добрякът Анри… Но защо веднага не ми казахте, господарю? Тръгвам.

— Чудесно. Ти си истински рицар, Шико.

Шико стана и като се поклащаше, се насочи към вратата.

— Довиждане, приятелю, наспи се добре.

Шико отвори вратата.

— В галерията ще видиш пажа, той ще те заведе в покоите ти. Тръгвай.

— Благодаря ви, господарю.

И Шико излезе, като направи толкова дълбок поклон, какъвто е в състояние да направи един пиян човек.

Щом като вратата зад него се затвори, всички следи от напиването изчезнаха. Той направи три крачки, после се върна и залепи око на широката ключалка.

Анри отвори другата врата, но вместо жена влезе мъж.

Веднага, щом като този човек свали шапката си, Шико позна благородните и строги черти на Дюплеси-Морне, суровия и бдителен съветник на краля на Навара.

— Дявол го взел! — изсумтя Шико. — Този човек попречи на краля повече от мен.

Но при появата на Дюплеси-Морне лицето на Анри засия от радост. Той стисна ръката му, пренебрежително отблъсна масата и накара Морне да седне до него.

Кралят с нетърпение чакаше първите думи на своя съветник. Но той първо се приближи до вратата и я залости, проявявайки предпазливост, която накара Шико сериозно да се замисли.

После Анри насочи пламтящ поглед към картите, плановете и писмата, които му даваше министърът и взе да пише и отбелязва нещо на географските карти.

— Ето как прекарва нощите си Анри дьо Навар! — прошепна Шико. — Боже, ако всичките са такива, Анри Валоа рискува да прекара немалко лоши минути.

В този момент той чу зад гърба си крачки. Беше пажът, който го чакаше по заповед на краля.

Страхувайки се да не го заварят, че гледа през ключалката, Шико се изправи в цял ръст.

— Моля, следвайте ме — каза му д’Обияк.

И съпроводи Шико до третия етаж, където за госта беше приготвена спалня.

За Шико повече не оставаха съмнения. Той разгада половината от ребуса, наречен крал на Навара. Затова вместо да легне да спи, той седна мрачно замислен на кревата.

Луната, спускаща се към островърхия покрив, като от сребърен съсъд изливаше синкавата си светлина върху полетата и реката.

„Да — мислеше Шико, — Анри е истински крал, Анри е заговорник. Този дворец, парк, град — всичко това е огнище на заговора. Анри е лукав, умът му граничи с гениалността. Той поддържа отношения с Испания, страна с коварни замисли. Кой знае — може би зад благородния отговор, даден на посланика, се крият противоположни намерения, може би той му е намигнал или му е дал някакъв друг знак, който аз не можех да забележа от своето укритие… Тези бедняци бяха ни повече, ни по-малко преоблечени благородници. Умело разполовените монети са веществената, видимата парола. Анри се прави на влюбен безумец, а нощем заговорничи с Морне. Аз видях това, което трябваше да видя. Кралица Маргьорит има поклонници и това е известно на краля. Той знае кои са и ги търпи. Не е военен и са му необходими пълководци, но тъй като парите му не са много, принуден е за много неща да си затваря очите. Анри Валоа ми каза, че не може да спи. Кълна се — добре прави, че не спи. За щастие, този коварен Беарнец е добър благородник, с дадена му свише способност да интригантствува, но е лишен от сила и напористост. Казват, че Анри се бои от мускетните изстрели, а когато още юноша го взели на война, той не можел да остане повече от четвърт час на седлото… За щастие — повтори за себе си Шико, — защото човек, изкусен в интригите и наред с това силен и смел, може в наше време да стане световен повелител. А съществува още и херцог дьо Гиз, притежаваш двете качества: и дара да интригантствува, и силна ръка. Лошото за него е, че мъжеството и умът му са известни на всички, а от Беарнеца никой не се опасява. Само аз успях да го разгадая.“

И Шико потри ръце.

„Е, какво пък? — продължи той. — Сега, когато Анри е разгадан, нямам какво повече да правя тук. Докато кралят работи или спи, аз тихо и незабелязано ще се махна от града. Малко са, чини ми се, посланиците, които могат да се похвалят, че за един ден са изпълнили мисията си. Аз направих това. Значи — трябва да изчезвам от Нерак и след като вече съм извън него, трябва да препускам с всички сили към Париж.“

Глава 20

Приел твърдо решението да напусне незабелязано двора на краля на Навара, Шико се зае да стяга багажа си.

Помъчи се да вземе колкото може по-малко багаж, следвайки правилото — колкото по-малко тежиш, толкова по-бързо вървиш.

Най-тежкият предмет в багажа му, разбира се, беше шпагата.

„Да помисля колко време ще ми трябва — говореше на себе си Шико, завързвайки багажа, — за да дам на краля сведения за това, което видях и от което се опасявам… Два дни ще са ми нужни да стигна до някой град, откъдето опитният губернатор ще може да изпрати куриери, които биха препускали, колкото им позволяват силите. Да речем, че този град ще бъде Каор, справедливо оценен толкова високо от краля на Навара. Там ще си почина, тъй като човешката издръжливост има граници. Не си въобразявай, приятелю Шико, че си изпълнил мисията си, не, глупако, работата е свършена наполовина, но и това още не се знае!“

След тези думи Шико изгаси светлината и съвсем тихо отвори вратата. Едва успял да направи няколко крачки, той се натъкна на някакъв човек. Беше пажът, полегнал на рогозка зад вратата.

— Добър вечер, господин Шико, добър вечер! — каза юношата.

Шико позна д’Обияк.

— Добър вечер, господин д’Обияк — отговори той. — Пусни ме да мина, искам да се поразходя.

— Така ли? Но разходките нощно време в замъка не са разрешени, господин Шико.

— Защо така, господин д’Обияк?

— Защото кралят се опасява от крадци, а кралицата от поклонници. През нощта се разхождат само крадци и влюбени.

— Повярвайте ми, господин д’Обияк, — каза Шико с най-любезна усмивка, — аз не съм крадец и не съм влюбен. Посланик съм, а освен това много ме измори беседата на латински с кралицата и вечерята с краля. Пуснете ме, приятелю, много ми се ще да се разходя.

— В града ли, господин Шико?

— Не, в парка.

— Наистина не може, господин Шико. Това е забранено още по-строго.

— Приятелче — каза Шико, — ще ми се да ви похваля: за възрастта си сте твърде бдителен.

Започна да търси нещо по джобовете си.

Пажът не го изпускаше от очи.

— Я си спомнете, мили приятелю — каза Шико, — обзалагам се, че ще ви дойде наум за някоя красавица. Ще ви помоля да й накупите повече ленти и да й направите серенада с цигулки. — И Шико мушна на пажа десет пистола.

— Веднага си личи, господин Шико, че сте свикнали да живеете във френския двор — каза пажът. — Толкова сте внимателен, че нищо не може да ви се откаже. Добре, вървете, но, моля ви, не шумете.

Шико като сянка изскочи в коридора, от коридора на стълбите. Но, когато се приближи до пруста, видя офицер от дворцовата стража, който спеше на стола, преграждайки вратата. Да излезе от двореца не можеше и да се мисли.

— Ама че негодник излезе пажът! — прошепна Шико. — Знаел е всичко, но не ми каза ни дума. — Шико се огледа няма ли някакъв изход, откъдето би могъл да се измъкне навън.

Накрая забеляза това, което търсеше. Беше един от онези сводести прозорци, наречени импости. Беше отворен или за да влиза чист въздух, или пък защото кралят не се беше погрижил да бъде поставено стъкло.

Но импостът беше прекалено тесен. Затова, когато Шико мушна главата си и едното рамо, той увисна между небето и земята, без да има възможност да мине нито напред, нито назад. Положението се усложняваше още и от това, че дръжката на шпагата никак не можеше да мине. Шико събра всичките си сили, прояви цялата си ловкост и накрая извади сабята от ножницата. Шпагата падна зад прозореца, звънна на каменните плочи, извивайки се като змиорка. Шико се промъкна през прозореца и последва шпагата; за да отслаби силата на удара, той падна на длани.

Щом се изправи, Шико се намери лице в лице с един войник.

— Боже мой, не се ли ударихте, господин Шико? — попита той.

Трогнат от вниманието на този човек, Шико отвърна:

— Не, приятелю, никак.

— Какво щастие — каза войникът. — Обзалагам се, никой не би се отървал от подобно нещо, без да си разбие черепа, господин Шико.

— Но откъде знаеш името ми, дявол да го вземе? — учуди се Шико.

— Днес ви видях в двореца и даже попитах: „Кой е този велможа, който разговаря с краля?“ Отговориха ми: „Това е господин Шико.“

— Много любезно от твоя страна — каза Шико, — но аз много бързам, приятелю, и ако ми позволиш…

— Но през нощта е забранено да се излиза от двореца.

— Сам виждаш, че излязох.

— Но ще се върнете обратно, господин Шико.

— А, не!

— Ако бях офицер, а не войник, бих ви попитал защо излизате по такъв начин, но това не е моя работа. Моята работа е да ви върна обратно. Затова се връщайте, господин Шико, моля ви.

Войникът произнесе тази молба така изразително, че Шико бе трогнат. След като потърси в джоба си, той извади десет пистола.

— Ти, приятелю, сигурно разбираш, че след като дрехата ми пострада от това, че се промуших през прозорчето, сега ще пострада повече, ако трябва да се промъкна пак обратно. Затова ме пусни и ми дай възможност да отида при шивача. — И му пъхна в ръцете десетте пистола.

— В такъв случай минавайте по-бързо, господин Шико. — И войникът сложи парите в джоба си.

Шико излезе на улицата и като се огледа, намери нужната посока.

Нощта беше лунна и безоблачна и не спомагаше много за бягството му. Шико съжали за мъглите на Франция, поради които хората в Париж не се различаваха на четири крачки разстояние на улицата. И като капак на всичко подкованите му ботуши звънтяха по паважа като конски подкови.

Злополучният посланик не успя да стигне до ъгъла и не щеш ли, се натъкна на патрул.

— Добър вечер, господин Шико — каза командирът на патрула, отдавайки чест с шпагата си. — Ще разрешите ли да ви придружим до двореца? Имате такъв вид, като че ли сте се заблудили.

— Изглежда, че тук всички ме познават — продума Шико. — Колко странно, дявол го взел.

След това той каза високо с най-непринуден тон:

— Лъжете се, господине, аз не отивам в двореца.

— Напразно, господин Шико — внушително отбеляза офицерът.

— А, защо, господине?

— Защото един много строг указ забранява на жителите на Нерак да излизат през нощта без специално разрешение и без фенер.

— Извинете, господине — каза Шико, — но този указ не се отнася до мен: аз не съм жител на Нерак.

— Да, но сега се намирате в Нерак… Жител — означава не гражданин на някой град, а човек, който живее в него. Вие няма да отречете, че живеете в Нерак, щом ви срещам по улиците на Нерак.

— Господине, разсъждавате логично. Но аз бързам за съжаление. Направете малко нарушение на правилата и ме пуснете да продължа.

— Но вие ще се заблудите, господин Шико! Без придружител няма да минете. Нека трима от моите хора ви придружат до двореца.

— Но аз казах, че изобщо не отивам в двореца.

— Тогава къде отивате?

— Нощно време страдам от безсъние и се разхождам. Нерак е очарователен град, изпълнен с всякакви възможности. Искам да го разгледам и опозная.

— Ще ви придружат където желаете, господин Шико… Хей, момчета, кой ще тръгне с господина?

— Умолявам ви, господине, не ме лишавайте от цялата прелест на разходката: обичам да се разхождам сам.

— Възможно е да ви убият крадци.

— Имам шпага.

— Да, вярно, не забелязах. Тогава ще бъдете задържан от пристава, защото сте въоръжен.

Шико дръпна офицера настрана.

— Чуйте ме, господине — каза той, — вие сте млад и привлекателен и знаете що е любов.

— Разбира се, господин Шико, разбира се.

— Ето що, изгарям от любов и бързам на среща.

— Поздравявам ви, господин Шико.

— Значи ще ме пуснете?

— Добре, минавайте.

— Но сам, нали? Разбирате, че не мога да компрометирам дамата…

— Разбира се!… Продължавайте, господин Шико, продължавайте.

— Вие сте изключително любезен, господин офицер. Но откъде ме познавате?

— Видях ви в двореца, в компанията на краля.

„Това е то малкият град! — помисли Шико. — Ако толкова добре ме познаваха и в Париж, кожата ми отдавна щеше да е надупчена!“

И Шико весело продължи.

Но не беше успял да направи и сто крачки и се натъкна на нощната стража.

— Не можете да продължите! — се раздаде гръмкият глас на началника.

— Но, господине — възрази Шико, — аз бих желал…

— Как, господин Шико, вие ли сте? Но защо се разхождате в града, и то в такава студена нощ? — попита началникът.

„Ама това е някакъв сговор“ — крайно разтревожен помисли кралският посланик.

Той се поклони и понечи да продължи пътя си.

— Вие сте се объркали, скъпи, вървите към градските порти — каза съдията.

— Точно те ми трябват.

— Тогава съм длъжен да ви задържа.

— Елате по-близо, господине, за да не чуят войниците ви какво искам да ви кажа.

Началникът приближи.

— Слушам ви — каза тоя.

— Кралят ме изпрати с поръчение при лейтенанта, командващ поста на Ажанската порта.

— Така ли? — с почуда попита началникът.

— Това не би трябвало да ви учудва, след като ме познавате.

— Аз ви познавам, тъй като ви видях в двореца да говорите с краля.

Шико тропна с крак и започна да се ядосва.

— В такъв случай би трябвало да се убедите какво доверие ми има негово величество.

— Разбира се, разбира се, продължете, изпълнявайте поръчението на негово величество, не ви задържам повече.

„Забавно — помисли Шико, — по пътя се сблъсквам с различни препятствия, но успявам да ги преодолея. Дяволска работа! Ето и портата, сигурно е Ажанската: след пет минути ще бъда извън града.“

Той се приближи към портата, край която се разхождаше часовой с мускет на рамо.

— Приятелю, заповядайте да ми отворят вратата.

— Аз не мога да заповядвам, господин Шико — извънредно любезно му отговори часовоят, — аз съм прост войник.

— И ти ли ме познаваш! — извика Шико.

— Имам честта, господин Шико: днес бях дежурен в двореца и видях, че говорите с краля.

— Виж какво, приятелю, кралят ме изпраща с много срочна задача в Ажан. Пусни ме да мина, може и през тайния вход.

— С най-голямо удоволствие, господин Шико, но нямам ключове. Те са в дежурния офицер.

Войникът дръпна звънеца и разбуди офицера, който беше заспал в караулното.

— Какво се е случило? — попита той през прозорчето.

— Господин лейтенант, този господин желае да бъде пуснат извън града.

— Ах, господин Шико — извика офицерът, — простете, че ви караме да чакате! Сега идвам, ще бъда на вашите услуги.

„Тук май няма човек, който да не ме познава! — помисли разярен Шико. — Този Нерак е стъклен фенер и в него аз съм свещ!“

На вратата на караулното се появи офицерът.

— Извинете, господин Шико, бях заспал.

— Но моля ви, господине — възрази Шико, — нали за това е нощта! Бъдете така добър, заповядайте да ми отворят вратата. Кралят… Впрочем, на вас също ви е известно, че кралят ме познава?

— Днес ви видях в двореца, как говорите с негово величество.

— Та значи кралят ми заповяда да замина за Ажан. А тази порта е Ажанската, нали?

— Да, господин Шико.

— Заповядайте да ми я отворят, моля ви.

— Слушам, господин Шико!… Атенас, Атенас, отворете портата на господин Шико, по-живо!

Шико въздъхна като плувец, който излиза от водата.

Вратите заскърцаха — това бяха вратите на Едем за бедния Шико, предвкусващ блажената свобода зад тях.

Той приятелски се сбогува с офицера и се насочи към портата.

— Ама че съм без мозък! — викна изведнъж офицерът, догони Шико и го хвана за ръкава. — Забравих, скъпи господни Шико, да ви поискам пропуска.

— Какъв пропуск?

— Вие сте военен, господин Шико, и добре знаете какво е това пропуск, нали така? Разбирате, че от град като Нерак не се излиза без пропуск.

— А от кого трябва да бъде подписан?

— От самия крал. Ако ви е изпратил кралят, сигурно не е забравил да ви даде пропуск.

— Значи се съмнявате, че ме е изпратил самият крал? — попита Шико. Гневът будеше в него недобри мисли — да намушка офицера и пазача и да избяга през отворената вече порта, без да го е грижа, че след него ще изпратят поне стотина куршума.

— Аз в нищо не се съмнявам, господин Шико, но след като кралят ви изпраща с поръчение…

— Лично той, господине!

— Следователно аз ще трябва да покажа пропуска на господин губернатора.

— А кой е губернатор? — попита Шико.

— Господин дьо Морне, който не обича да се шегува, господин Шико. Ако аз не изпълня дадената ми заповед, той просто ще заповяда да ме разстрелят.

Шико тъкмо беше започнал да поглажда дръжката на сабята си с недобра усмивка, но като се обърна, забеляза, че край вратата беше спрял отряд и без съмнение се намираше тук, за да му попречи да изчезне, даже в случай, че убие офицера, часовоя и пазача.

Той тръгна по същия път обратно, но с това мъките му не свършиха.

Първо срещна началника, който му каза:

— Охо, господин Шико, вие вече изпълнихте кралското поръчение? Чудеса!

По-нататък, зад ъгъла, го хвана за ръката офицерът с думите:

— Добър вечер, господин Шико! Как е дамата, за която ми говорихте?… Доволен ли сте от Нерак?

И накрая, часовоят, който стоеше на същото място до стената на двореца, му пусна последния заряд:

— Кълна се в Бога, господин Шико, шивачът лошо ви е закърпил дрехата: вие, прости ме Господи, сега сте още по-окъсан, отколкото преди малко.

Шико този път не пожела да мине през прозорчето. Той седна край вратата и си даде вид, че спи. Но случайно или пък в резултат на милосърдие вратата се открехна и Шико се върна в двореца.

Смутеният му вид трогна пажа, който все още беше на поста си.

— Скъпи господин Шико — каза той, — искате ли да ви кажа в какво се състои тайната?

— Кажи ми, змийче такова, кажи — прошепна Шико.

— Кралят така ви обикна, че не пожела да се раздели с вас.

— И ти, разбойнико, знаеше това и не ме предупреди?

— О, господин Шико, нима можех? Това е държавна тайна!

— Но аз ти платих, негоднико!

— Сигурно тайната е струвала повече от десет пистола, ще се съгласите, скъпи господин Шико, нали?

Шико влезе в стаята си и заспа, изпълнен със злоба.

Глава 21

Анри, който нямаше основанията да спи спокойно както Шико, изобщо не мигна. След като прекара около час с Морне и даде необходимите разпореждания във връзка с лова, той се качи при Шико, усмихвайки се с характерната за него присмехулна усмивка.

Кралят заповяда да отворят вратата и като дойде до леглото, се зае да разбутва спящия с думите:

— Хей, хей, братовчед, ставай, вече е два часът сутринта!

— Дявол да го вземе! — промърмори Шико. — Господине, вие ме наричате братовчед. Да не ме мислите за херцог дьо Гиз?

И наистина, когато говореше за херцог дьо Гиз, Анри обикновено го наричаше братовчед.

— Аз те мисля за свой приятел — отговори кралят.

— И мен, посланика, държите в плен? Господарю, вие нарушавате принципите на международното право!

Анри се разсмя. Шико, който беше остроумен човек, не можа да не се разсмее с него.

— Ти наистина си луд! За какъв дявол искаше да избягаш оттук? Нима лошо се отнасят с теб?

— Прекалено добре, хиляди дяволи! Чувствувам се като гъска, отхранвана в кокошарник. Но ми подрязват крилете и вратите ми са затворени.

— Шико, синко — каза Анри, клатейки глава, — ти не си достатъчно тлъст за масата ми!

— Охо! Виждам, господарю, че днес сте много весел — каза Шико, като се надигна. Получихте добри вести, а?

— Отивам на лов и когато ми предстои да ловувам, винаги ми е весело. Е, ставай, ставай, братовчеде!

— Как, господарю! Вие ме взимате със себе си?

— Ти ще бъдеш мой летописец, Шико.

— Ще броя изстрелите?

— Да, точно така.

Шико поклати глава.

— Какво ти става? — попита кралят.

— Такава веселост винаги ме кара да се опасявам.

— Стига!

— Да, това е като слънцето: когато то…

— То значи…

— Значи дъждът, гърмът и мълнията не са далече.

Гладейки усмихнат брадата си, Анри отговори:

— Ако има буря, Шико, пелерината ми е широка, ще те скрия.

При тези думи той тръгна към гостната, а Шико започна да се облича и нещо сумтеше под нос.

— Дайте ми кон — извика кралят — и да се каже на господин дьо Морне, че съм готов!

— Аха? Господин дьо Морне е оберегермайстор на този лов, така ли? — попита Шико.

— Господин дьо Морне при нас е всичко, Шико — обясни Анри. — Кралят на Навара е толкова беден, че не може да си позволи да умножава придворните длъжности. Аз имам един човек за всичко.

Глава 22

След като проследи бегло подготовката за тръгване, Шико си каза, че ловът на крал Анри Наварски съвсем не се отличава с онази пищност, с която се славеше ловът на Анри Френски.

Цялата свита на негово величество се състоеше от около петнадесет придворни, между които Шико забеляза и виконт дьо Тюрен.

Почти всички тези господа се появиха не в ловни костюми, а с шлемове и ризници, което подбуди Шико да попита дали гасконските вълци не са въоръжени с мускети и артилерия.

Анри чу този въпрос, макар че не беше отправен към него; приближи се до Шико, докосна го по рамото и каза:

— Не, синко, гасконските вълци нямат нито артилерия, нито мускети; обаче те са опасни зверове, имат остри зъби и нокти и могат да подмамят ловците в такива дебри, където дрехите лесно ще се скъсат, но ризниците винаги ще останат целенички.

— Разбира се, това е обяснение — изсумтя Шико, — но не е твърде убедително.

— Какво да се прави — каза Анри, — друго нямам.

— Така да е.

— В това „така да е“ звучи скрито порицание — отбеляза през смях Анри. — Ти ми се сърдиш, защото те разбудих, за да те взема на лов?

— Да си кажа правичката, да.

— И си разрешаваш остроти?

— Това забранено ли е?

— Не, не, приятелю, в Гаскония остроумието е на почит.

— Господарю, аз не съм ловец — отговори Шико, — а вие се облизвате само като усетите миризмата на нещастните вълци, които вие, колкото сте тук — дванадесет или петнадесет, дружно преследвате!

— Тъй, тъй! — възкликна кралят, като отново се разсмя след тази язвителна нападка. — Първо, ти се надсмя на дрехите ни, а сега на нашата малобройност. Подигравай се, подигравай се, любезни ми Шико.

— О! Господарю!

— Обаче, синко, трябва да се съгласиш, че си недостатъчно снизходителен. Беарн не е толкова обширен както Франция; кралят там е съпроводен винаги от двеста гоначи, а аз нямам толкова, както виждаш — те са само дванадесет. Но слушай — продължи Анри, — местните благородници щом научат, че отивам на лов, оставят домовете и замъците си и идват при мен — по такъв начин понякога имам твърде внушителна свита.

Ловците отминаха градските порти, Нерак остана далеч назад и вече половин час препускаха по главния път, когато изведнъж Анри, като си направи сянка с ръка, каза на Шико:

— Виж де, виж! Струва ми се, не се излъгах…

— Какво е това?

— Виждаш ли, ето там, край заставата на градчето Моарас, ми се струва, че препускат конници.

Шико се повдигна на стремената.

— Вярно, ваше величество, май е така.

— Сигурен съм.

— Да, конници са — потвърди Шико, като се вгледа, — но не са ловци.

— Защо смяташ така?

— Защото са въоръжени като Роландовци и Амадисовци49 — отговори Шико.

— Работата не е във външния вид, любезни Шико; ти сигурно вече забеляза, като ни гледаш, че за ловеца не трябва да се съди по облеклото му.

— Охо! — възкликна Шико. — Че аз виждам най-малко двеста конници.

— Е, какво от това, синко? Моарас просто ми дава много хора.

Шико чувствуваше, че любопитството му се разгаря все по-силно.

Отрядът, числеността на който Шико намали в предположението си, броеше двеста и петдесет конници. Те безмълвно се присъединиха към кралската свита; имаха хубави коне, здраво оръжие, командваше ги един твърде благообразен човек, който учтиво и предано целуна ръка на Анри.

Жер преминаха по един брод; в долината между реката Жер и Гарона се намираше втори отряд, наброяващ около стотина конници.

Като продължиха пътя, стигнаха Гарона и започнаха да я преминават, но Гарона беше много по-дълбока от Жер — недалеч от отсрещния бряг дъното вече не се достигаше от конете и прехвърлянето трябваше да бъде завършено с плуване. Все пак, въпреки очакванията, се прехвърлиха благополучно на брега.

— Велики Боже! — възкликна Шико. — Що за странни учения предприема ваше величество! Нали имате мостове и над, и под Ажан.

— Приятелю — Шико — каза в отговор Анри, — ние сме диваци, затова много нещо ни е простено; ти отлично знаеш, че моят брат, покойният крал Шарл, ме наричаше свой глиган, а глиганът винаги върви направо. Ето че аз му подражавам, щом нося това прозвище. Ако пътя ми прегражда река, аз я преплувам, ако пред мен се изпречва град — гръм и мълния! — аз го глътвам като поничка!

Тази шега на Беарнеца предизвика общ смях.

Единствено господин дьо Морне, който през цялото време яздеше до краля, не се разсмя, а само захапа устната си и това за него беше признак на необикновена веселост.

След преминаването на Гарона, приблизително на половин левга от реката, Шико забеляза триста конници, които се укриваха в боровата гора.

— Охо-хо!… Ваше величество — каза той тихо на Анри, — да не би това да са завистници с намерение да попречат на вашия лов?

— Съвсем не — отговори Анри, — ти пак сгреши, синко, това са приятели, излезнали да ни посрещнат от Пюимирол.

— Хиляди дяволи! Господарю, във вашата свита скоро ще има повече хора, отколкото са дърветата в гората!

— Шико, дете мое — изрече Анри, — мисля — да ме прости Бог! — че вестта за твоето идване е успяла да стигне навсякъде и че хората се стичат от всички краища на страната с желанието да уважат в твое лице краля на Франция, чийто посланик си ти.

Шико, който беше умен човек, прекрасно разбра, че от известно време му се присмиват. Това не го разсърди, но го накара да бъде по-внимателен…

Денят завърши в Монроа, където местните благородници се бяха насъбрали толкова масово, като че ли бяха предупредени предварително, че кралят на Навара ще посети техния град. Предложиха му разкошна вечеря, в която Шико взе участие с възторг.

Анри се настани в най-добрия дом в града; половината от свитата се разположи на улицата, където нощуваше кралят, другата половина — на полето, извън градските порти.

— Кога ще започнем да ловуваме? — попита Шико Анри в момента, когато слугата събуваше ботушите на краля.

— Още не сме стигнали в гората, където се въдят вълците, любезни Шико — отговори Анри.

— А кога ще стигнем там, господарю?

— Любопитствуваш?

— Не, господине, но сам разбирате, ще ми се да знам къде отиваме.

— Утре ще разбереш, синко, а сега лягай тук, на тази възглавница, вляво от мен; Морне вече хърка отдясно, чуваш ли го?

— Дявол го взел! — възкликна Шико. — Той на сън е по-красноречив, отколкото буден.

— Вярно — съгласи се Анри. — Морне не е приказлив, но трябва да го видите по време на лов!

Денят едва започваше, когато тропот от множество коне събуди и Шико, и краля на Навара.

Старият благородник, който поиска сам да прислужва на краля на масата, донесе на Анри закуската — горещо, добре подправено с аромати вино и парчета хляб, намазани с мед. Спътниците на краля — Морне и Шико — получиха закуска от слугите на благородника.

Веднага след закуската свириха сбор.

— Време е, време е — възкликна Анри, — днес ни предстои дълъг път! На конете, господа, на конете!

Шико изумен видя, че кралската свита се е увеличила с още петстотин души. Те бяха пристигнали през нощта.

— Това е просто чудо! — възкликна той. — Ваше величество, това вече не е свита и даже не е отряд, а цяла войска.

В Лозерт към конницата се присъединиха шестстотин пехотинци.

— Пехота! — извика Шико.

— Обикновени гончии — поясни кралят.

Шико се намуси и от тази минута запази упорито мълчание. Двадесетина пъти той поглеждаше към полето, тоест двадесет пъти му идваше мисълта да избяга. Но по всичко изглежда, беше заповядано Шико да се охранява като посланик на Анри III, вследствие на което всяко негово движение веднага повтаряха няколко души.

Това не се хареса на Шико и той изрази на краля своето недоволство.

— Сърди се на себе си, синко; ти пожела да избягаш от Нерак и аз се страхувам да не те обземе пак същото изкушение.

— Давам ви честна дума на благородник, господарю, че няма да се опитвам да бягам — каза Шико, — защото струва ми се, тук виждам любопитни неща.

— Много се радвам, че това е твоето мнение, любезни ми Шико, защото аз също се придържам към него.

По време на разговора те преминаха през град Монкюк и към войската се присъединиха четири полеви оръдия.

— Види се тукашните вълци са съвсем особени, господине — отбеляза Шико, — против тях даже разполагат артилерия!

— А! Забеляза ли? — възкликна Анри. — Какъв каприз имат жителите на Монкюк! Откакто им подарих за учения тези четири оръдия, купени в Испания по моя заповед и изнесени тайно оттам, те винаги ги влачат със себе си.

— Но все пак, кралю — тихо попита Шико, — край Каор ли ще ловуваме?

— Да, по тези места — отговори кралят.

— Но как така, господарю? За да ходите на лов за вълци, вие взехте със себе си пехота, конници и артилерия, а не взехте кралското знаме? Ето тогава на тези достойни зверове би била оказана пълна почит.

— Гръм и мълния! Не сме забравили и знамето, Шико, това въобще мислимо ли е? Само че го пазим в калъфа, за да не се цапа. Ще го видиш точно навреме и на мястото му.

Втората нощ прекараха в Катюс. След като Шико даде дума, че няма да се опита да бяга, престанаха да го следят.

Шико се поразходи из града и стигна до предните постове. От всички страни към войските на Наварския крал се стичаха отряди от по сто, сто и петдесет души. През нощта отвсякъде пристигаше пехота.

„Какво щастие е, че не сме тръгнали за Париж — помисли Шико, — иначе бихме се явили там със стохилядна армия!“

Сутринта в осем часа Анри и неговата войска — хиляда пехотинци и две хиляди конници — бяха пред Каор. Градът беше готов за отбрана. Дозорите бяха успели да вдигнат тревога и господин дьо Везен навреме бе взел предпазни мерки.

— А! Значи така! — възкликна кралят, когато Морне му съобщи тази новина. — Изпреварили са ни! Колко досадно!

— Ще трябва да подготвим обсада по всички правила, ваше величество — каза Морне. — Чакаме още около две хиляди; това е достатъчно да изравним силите.

— Да съберем съвета — предложи дьо Тюрен.

Шико внимателно наблюдаваше всичко и следеше разговорите. Замисленото, сякаш съкрушено изражение на лицето на Наварския крал потвърди неговото подозрение, че Анри е посредствен пълководец и само тази мисъл му придаваше известна бодрост.

Анри изслуша всички командири, но остана ням като риба.

Внезапно той се събуди от размислите, вдигна глава и повелително каза:

— Ето какво трябва да се направи, господа. Ние имаме три хиляди души и според вас, Морне, чакаме още две хиляди?

— Да, господарю.

— Това прави пет хиляди; при правилна обсада за два месеца ще бъдат убити хиляда и петстотин; гибелта им ще внесе униние в редиците на оцелелите. Ще трябва да вдигнем обсадата и да отстъпим, а докато отстъпваме, ще загубим още хиляда, тоест половината от нашите сили. Значи ще пожертвуваме веднага петстотин войници и ще превземем Каор.

— По какъв начин, ваше величество? — попита дьо Морне.

— Любезни приятелю, ще се насочим към най-близките порти; по пътя си ще срещнем ров; ще го запълним с фашини; ще загубим около двеста убити и ранени, но ще стигнем до портите.

— И какво после, ваше величество?

— Щом стигнем градските порти, ще ги взривим с петарди и ще завземем града. Не е чак толкова трудно.

Шико с ужас гледаше Анри.

— Да — промърмори той, — ето един същински гасконец — и страхлив, и самохвалко!

В този момент, като че отговаряйки на тихото мърморене на Шико, Анри призова:

— Да не губим напразно време, господа! Напред! Който ме обича, след мен!

Глава 23

Неголямата армия на Анри се приближи до града на разстояние два оръдейни изстрела и се разположи на почивка.

В три часа следобед, тоест, когато до здрачаване оставаха някакви си два часа, кралят повика всички командири в палатката си.

Анри беше много бледен, а ръцете му силно трепереха.

— Господа — каза той, — ние сме тук, за да превземем Каор, но трябва да го вземем със сила!… Маршал дьо Бирон, който се закле да избеси хугенотите до един, се намира с войската си на четиридесет и пет левги оттук. По всяка вероятност господин дьо Везен вече е изпратил при него вестоносец. След четири-пет дни маршалът ще бъде в тила ни с десет хиляди войници; ние ще бъдем хванати в клещи. Значи трябва да завземем Каор, преди да дойде подкреплението. И така — напред, напред, господа. Аз съм начело, сечете, без да жалите сили, дявол го взел! Нека ударите се сипят като градушка!

Това беше цялата кралска реч; но, изглежда, тези думи бяха достатъчни — войниците отвърнаха с възторжени възгласи, а командирите с неистови викове: „Браво!“

„Празнодумец! Винаги и във всичко — гасконец! — помисли Шико. — Ще видим какъв е на дело!“

Под командуването на дьо Морне войската тръгна, за да заеме позиции.

В този момент кралят се приближи до Шико и му каза:

— Прости ми: аз те мамех, като говорех за лов, вълци и други глупости, но не можех да постъпя иначе. Крал Анри Френски положително не е склонен да ми предаде владенията, придадени към зестрата на неговата сестра Марго, а Марго с викове и плач иска любимия си град Каор. Ако искаш спокойствие в дома, трябва да правиш това, което иска жената. Ето защо, любезни мой, аз ще се опитам да превзема Каор!

— Защо не ви поиска луната, господарю, след като сте такъв сговорчив мъж? — попита Шико, засегнат от кралските шеги.

— Бих се постарал да й дам и луната, Шико — отговори Беарнеца, — аз толкова я обичам, милата ми Марго!

— Добре! На вас ви стига и Каор; ще видим как ще се справите с него.

— Аха! Ето за това исках да поговорим; чуй ме, Шико, приятелю — не се присмивай прекалено на нещастния Беарнец, нали съм твой съотечественик и приятел; ако се уплаша и ти забележиш — да не се разприказваш!

— Значи вие се страхувате, че ще се уплашите?

— Разбира се.

— Но тогава — гръм и мълния! — за какъв дявол се заплитате във всичките тези разправии?

— Какво да правя, щом като трябва!

— Господин дьо Везен е страшен човек, той няма да пощади никого.

— Мислиш ли, Шико?

— Сигурен съм: дали ще види бели или червени пера, той пак ще викне на топчиите: „Огън!“

— Имаш предвид моите бели пера, Шико?

— Да, господарю, никой освен вас няма такива пера.

— Е, и какво?

— Бих ви посъветвал да ги свалите.

— Но, приятелю, аз ги сложих, за да ме познават…

— Значи, господарю, вие отхвърляте моя съвет и няма да си свалите перата?

— Не!

Докато казваше тази дума, изразяваща непоколебима решителност, Анри трепереше още по-силно, отколкото, когато произнасяше речта си пред командирите.

— Чуйте ме, ваше величество — каза Шико, съвсем объркан от несъответствието между думите на краля и цялото му поведение, — има още време! Не действувайте безразсъдно, вие не можете да яхнете коня в такова състояние!

— Значи аз съм много бледен, Шико? — попита Анри.

— Бледен сте като смъртта, господарю.

— Отлично! — възкликна кралят.

— Как така отлично?

— Аз си знам!

В този миг прогърмя оръдеен изстрел, съпроводен от неистовата стрелба на мускетите — така господин дьо Везен отговори на искането крепостта да се предаде, което му беше отправил Дюплеси-Морне.

— Какво ще кажете за тази музика? — попита Шико.

— Ще кажа, че вледенява кръвта ми — отговори Анри. — Хей! Дайте ми кон! Кон! — викна той на пресекулки.

Шико гледаше Анри и го слушаше, без да разбира нищо. Анри понечи да се качи на седлото, но не успя да се справи веднага.

— Хей, Шико — каза Беарнеца, — сядай и ти на коня, ти също не си военен, нали?

— Вярно е, ваше величество.

— Тръгваме, Шико, хайде да се страхуваме заедно! Заминаваме там, където е боят, приятелю! Хей, добър кон за господин Шико!

Шико сви рамене и без да му мигне окото, яхна прекрасния испански кон, който тутакси му доведоха. Анри подкара коня си в галоп; Шико препусна след него. Като достигна предната линия, Анри вдигна забралото на шлема си.

— Знамето! Новото знаме! — викна той с трепет в гласа.

Свалиха калъфа и новото знаме с двата герба — на Навара и на Бурбоните — величествено се разгъна във въздуха; беше бяло: от едната страна на син фон бяха изобразени златни вериги, на другата — златни лилии с хералдична превръзка във формата на сърце.

„Страхувам се — размишляваше Шико, — че бойното кръщение на това знаме ще бъде твърде печално.“

В същия миг, сякаш в отговор на неговата мисъл, крепостните оръдия дадоха такъв залп, че беше извадена от строя цяла редица пехота на десет крачки от краля.

— Гръм и мълния! — възкликна Анри. — Виждаш ли, Шико? Изглежда, няма шега! — Зъбите му тракаха.

„На него май ще му стане лошо“ — помисли Шико.

— А! Страхуваш се, проклето тяло — мърмореше Анри, — тресеш се, трепериш; почакай де, почакай! Щом трепериш, нека не бъде напразно!

И като пришпори яростно белия си кон, той изпревари конницата, пехотата, артилерията и се оказа на сто крачки от крепостта, червен от избухванията на пламъците.

Там задържа коня и викна:

— Докарайте фашините! Гръм и мълния! Фашините!

Морне с вдигнато забрало и с шпага в ръката се присъедини към него.

Шико също надяна доспехите, но не извади шпагата от ножницата.

Въодушевени от примера на краля младите благородници хугеноти вече се носеха напред с призива: „Да живее Навара!“

Начело на този отряд беше виконт дьо Тюрен; на шията на неговия кон имаше фашина.

Всеки конник, препускайки, хвърляше своя наръч и за миг ровът под подвижния мост беше запълнен.

Тогава се спуснаха артилеристите; като губеха по тридесет души на всеки четиридесет, те все пак успяха да заложат под вратите петардите.

Картеч и куршуми като огнена вихрушка бушуваха около Анри и покосяваха хората пред очите му.

С вик: „Напред!“ — той се намери на края на рова в момента, когато избухна първата петарда.

Във вратата цъфнаха две пукнатини. Артилеристите запалиха втората петарда. Образува се още една пукнатина; но веднага през трите процепа се промушиха двадесетина аркебузи и куршумите като градушка се посипаха върху войниците и офицерите.

Около краля хората падаха като срязани класове.

— Господарю, за Бога, махнете се оттук! — повтаряше Шико, без да мисли за себе си.

Морне не казваше нито дума; той се гордееше със своя ученик и от време на време понечваше да го прикрие с тялото си, но Анри винаги трескаво го отстраняваше.

Изведнъж Анри почувствува, че челото му се покрива с пот и очите му се замъгляват.

— А! Проклето тяло! — извика той. — Не, никой не ще посмее да каже, че си ме победило!… — И като скочи от коня, той извика: — Секира! Бързо, секира! — и се зае с мощна ръка да поваля цевите на аркебузите, парчета дъбови дъски и бронзови гвоздеи.

Накрая една греда рухна, след нея — крило от вратата, после — част от стената и около сто души нахлуха през пролома с дружни викове:

— Навара! Навара! Каор е наш! Да живее Навара!

Шико нито за миг не изостави краля: той беше до него, когато Анри сред първите проникна през градските порти и виждаше как при всеки залп той трепва и снишава глава.

— Гръм и мълния! — вбесен възкликна Анри. — Виждал ли си някога такъв страхливец като мен, Шико?

В тази минута войниците на господин дьо Везен се опитаха да завземат отново градските порти и околните къщи от Анри и челния му отряд.

Анри ги посрещна с шпага в ръка. Но обсадените излязоха по-силни — те успяха да отблъснат Анри и войниците му зад крепостния ров.

— Гръм и мълния! — възкликна кралят. — Струва ми се, моето знаме отстъпва! Щом е така, сам ще го понеса!

И с героично усилие той изтръгна знамето от ръцете на знаменосеца, вдигна го високо и скрит наполовина под неговите гънки, отново пръв се втурна в крепостта с думите:

— Пъзльо! Трепери сега, страхливецо!

Тюрен, Морне и още цяло множество се втурнаха след краля през отворената порта.

Топовете млъкнаха; сега започна ръкопашен бой, лице срещу лице.

Надмогвайки със своя властен глас грохота на оръдията, трясъците на изстрелите, звънтенето на желязото, дьо Везен викаше:

— Барикадирайте улицата! Копайте ровове! Укрепвайте къщите!

— Та градът е превзет, бедни Везен! — възкликна дьо Тюрен, който се намираше наблизо.

И за да подкрепи думите си, с изстрел от пистолета си рани дьо Везен в ръката.

— Грешиш, Тюрен, грешиш — отговори дьо Везен, — ще са нужни десет щурма, за да се превземе Каор!

Господин дьо Везен се защитава пет дни и пет нощи, отбранявайки докрай всяка улица, всяка къща.

За голямо щастие на изгряващата звезда на Анри дьо Навар дьо Везен, който разчиташе прекалено много на здравите стени и на гарнизона на Каор, не сметна за нужно да извести господин дьо Бирон. Пет дни и пет нощи поред Анри командува като пълководец и се би като войник.

Петата нощ врагът, вече съвсем измъчен, беше принуден да даде на протестантската армия почивка. Като се възползува от това, Анри атакува каорците и превзе с пристъп последното укрепление. Почти всички доблестни негови командири бяха ранени: куршум уцели рамото на дьо Тюрен; дьо Морне едва не падна убит от камък, улучил го по главата.

Само кралят остана невредим; страхът, който той така геройски преодоля, се смени с трескава възбуда, почти безразсъдна смелост, той се биеше така мощно, че не раняваше противниците си, а направо ги убиваше.

Когато падна и последното укрепление, кралят, съпроводен от вездесъщия Шико, се появи във вътрешния двор на крепостта; мрачният и мълчалив Шико с отчаяние наблюдаваше как пред него расте страшният призрак на нова монархия, на която бе съдено да задуши монархията на Валоа.

— Е, как ти се струва? Какво мислиш за това? — попита кралят, вдигайки забралото си и изгледа Шико така проницателно, като че ли четеше в душата на злополучния посланик.

— Аз мисля, владетелю, че вие сте истински крал! — скръбно каза Шико.

В този миг десетина стрелци от личната гвардия на губернатора обкръжиха краля.

Конят на Анри падна убит, друг куршум рани коня на господин дьо Морне в крака.

Кралят падна; веднага към него се насочиха десетина шпаги!

Само Шико се задържа на коня си; тутакси скочи от него, защити с тялото си Анри и започна да върти шпагата така бързо, че нападателите се разбягаха.

После помогна на краля да стане, даде му коня си и каза:

— Ваше величество, вие ще засвидетелствувате пред краля на Франция, че макар и да вдигнах шпага против него, никого не раних.

Анри прегърна Шико и със сълзи на очи го целуна.

— Гръм и мълния! — възкликна той. — Ти ще живееш и умреш с мене, Шико, съгласен ли си? Леко е да се служи при мен, аз съм с добро сърце!

— Ваше величество — отговори Шико, — аз мога да служа само на един човек — на моя крал. Уви! Сиянието, с което той е заобиколен, тъмнее, но аз ще съм му верен и в нещастието. Не се опитвайте да му отнемате последния слуга!

— Шико — отвърна Анри, — ще запомня обещанието ви, чувате ли? Вие сте ми скъп, за мен вие сте неприкосновен; след Анри — краля на Франция, ваш най-добър приятел ще бъде Анри дьо Навар.

— Да, ваше величество — каза искрено Шико и с почит целуна ръката на краля.

— Сега виждате, приятелю — продължи кралят, че Каор е наш — по-скоро ще позволя да загине войската ми, отколкото да отстъпя.

Заплахата беше излишна, Анри не продължи борбата. Под командуването на дьо Тюрен войската му обкръжи гарнизона. Господин дьо Везен беше пленен.

Градът се предаде.

Анри доведе Шико в обгорялата, пробита от куршуми къща, където беше разположена главната квартира, и продиктува на господин дьо Морне писмо, което Шико трябваше да отнесе на френския крал.

Писмото беше написано на лош латински език и завършваше с думите: „Quod mihi dixisti, profuit multum. Cognosco meos devotos, nosce tuos. Chicotus, coetera expedier.“, което приблизително значеше: „Това, което ми съобщихте, беше твърде полезно за мен. Аз знам кои са ми предани, опознайте и вие вашите слуги. Останалото ще ви съобщи Шико.“

— А сега, приятелю Шико — каза Анри, — целунете ме. Само внимавайте да не се изцапате, защото аз — да ме прости Бог! — целият съм в кръв, като касапин! Ето пръстена ми: вземете го, аз искам така, а после — сбогом, Шико, повече не ви задържам. По-скоро се връщайте във Франция; разказите ви какво сте видели ще имат успех в двореца.

Шико се съгласи да приеме подаръка и замина. Нужни му бяха три денонощия, за да се убеди, че всичко това не е било сън.

Глава 24

Насъщната необходимост да следваме нашия приятел Шико чак до завършване на мисията му задълго ни отклони от Лувъра, за което чистосърдечно молим читателя за извинение.

Би било обаче несправедливо повече да оставяме без внимание събитията, последвали Венсенския заговор.

Кралят, който показа такова мъжество в опасната минута, по-късно почувствува онова закъсняло вълнение, което нерядко обзема най-храбрите сърца, след като опасността вече премине. Поради тази причина, след като се върна в Лувъра, той не каза нито дума и даже забрави да благодари на бдителните командири и на преданата стража, които му помогнаха да избегне гибелта.

Затова д’Епернон, останал най-дълго от всички в кралската спалня, си отиде в отвратително разположение на духа.

Като видя, че д’Епернон мина край него в пълно мълчание Лоаняк се обърна към Четиридесет и петимата и каза:

— Господа, вие повече не сте нужни на краля, вървете да спите.

В два часа сутринта в Лувъра всички спяха. Тайната беше строго спазена. Почтените жители на Париж даже не подозираха, че през тази нощ кралският престол едва не премина към нова династия.

Господин д’Епернон веднага заповяда да му свалят ботушите и вместо да патрулира из града с три десетици конници, последва примера на августейшия си повелител и легна да спи, без да каже никому нито дума.

Единствен Лоаняк, когото даже краят на света не можеше да отклони от изпълнението на задълженията му, обиколи караулите на швейцарците и френската стража, които носеха службата добросъвестно, но без особено старание.

На другата сутрин, след като се събуди, Анри изпи в постелята си четири чашки силен бульон вместо обикновените две и разпореди да предадат на статс-секретаря дьо Вилекьо и д’О да се явят при него в спалнята за съставянето на нов едикт за държавните финанси.

Двамата висши чиновници тревожно се споглеждаха. Кралят беше толкова разсеян, че даже чудовищните данъци, които те се канеха да въведат, не предизвикваха у негово величество и сянка на усмивка.

Затова пък Анри през цялото време си играеше с господин Лов и всеки път, когато кученцето стискаше нежните му пръсти с острите си зъби, изричаше:

— Ах, ти, бунтовнико, и ти ли искаш да ме ухапеш? Ах, ти, подло кученце, ти също посягаш на своя господар!

После Анри, преструвайки се, че за това са нужни същите усилия, каквито са били нужни на Херакъл, сина на Алкмена, за да победи немейския лъв, укротяваше мнимото чудовище, което беше голямо колкото юмрук, и повтаряше с неописуемо удоволствие:

— А! Ти си победен, господин Лов, победен си, гнусен лигист такъв! Победен! Победен!…

Това беше всичко, което можаха да разберат господата дьо Вилекьо и д’О, двамата велики дипломати, уверени, че нито една човешка тайна не може да бъде скрита от тях. Ако не се смятат думите, предназначени за господин Лов, Анри мълча през цялото време.

Накрая удари три часът следобед.

Кралят извика при себе си господин д’Епернон.

Отговориха му, че херцогът прави преглед на леката конница.

Нареди да извикат Лоаняк.

Отговориха му, че Лоаняк е зает с избирането на коне за каретите.

Сметнаха, че кралят ще се ядоса, но въпреки очакването, той започна да си свири една ловджийска песничка — развлечение, на което се отдаваше само когато беше напълно доволен от себе си.

После Анри поиска закуска и заповяда по време на ядене да му четат назидателна книга. Изведнъж той прекъсна четенето с въпроса:

— Живота на Сула50 е написал Плутарх, нали така?

Четецът четеше книга с духовно-нравствено съдържание и когато го прекъснаха с въпрос, отнасящ се до земни работи, той с почуда погледна краля.

Кралят повтори въпроса си.

— Да, господарю — отговори четецът.

— Помните ли мястото, където историкът разказва как Сула избягва смъртта?

Четецът се смути.

— Не си спомням много добре, господарю — отговори той, — отдавна не съм препрочитал Плутарх.

В този момент доложиха за негово преосвещенство кардинал дьо Жоайоз.

— А! Тъкмо навреме — възкликна кралят, — идва учен човек, наш приятел; той сигурно ще ни каже това, без да се запъне.

— Ваше величество — рече кардиналът, — нима имам щастието да дойда навреме?

— Наистина съвсем навреме; чухте ли моя въпрос?

— Господарю, Сула, погубил толкова хора, е рискувал живота си само в сражения.

— Да, спомням си: в едно от тези сражения той бил на косъм от смъртта… Моля ви, кардинале, отворете Плутарх и прочетете мястото, където се разказва за това, как благодарение на бързината на белия си кон римлянинът Сула се спасява от вражеските копия51.

— Излишно е да отваряме Плутарх; това събитие е станало по време на битката против самнита Телезин и луканеца Лампоний…

— Сега ми обяснете защо враговете никога не са посягали на толкова жестокия Сула? — попита кралят след кратко мълчание.

— Ваше величество — продължи кардиналът, — ща ви отговоря с думите на самия Плутарх.

— Отговорете, Жоайоз, отговорете!

— Карбон, заклетият враг на Сула, често казвал: „Аз трябва да се боря едновременно с лъва и лисицата, които живеят в сърцето на Сула; но лисицата ми създава повече грижи.“

— И той е прав, кардинале, той е прав. Впрочем, щом стана дума за битки, имате ли някакви вести за вашия брат?

— За кой от тях? Ваше величество знае, че те са четирима.

— Разбира се, за херцог д’Арк, приятелю…

— Още не, господарю.

— Ех, да можеше херцог д’Анжу, който досега така добре умееше да се преструва на лисица, за малко да стане лъв!

Кардиналът нищо не му отговори, тъй като този път Плутарх с нищо не можеше да му помогне: твърде опитният придворен се страхуваше да не би неговият отговор, ако кажеше нещо ласкателно за херцог д’Анжу, да е неприятен на краля.

Като се убеди, че кардиналът има намерение да мълчи, Анри отново се зае с господин Лов; после, като направи знак на кардинала да остане, той стана, облече се в разкошна дреха и отиде в кабинета си, където го чакаха придворните.

В двора, където хората притежават същото тънко чувство както планинците, които могат лесно да почувствуват приближаването и отминаването на бурите, настроението беше според обстоятелствата. Двете кралици бяха видимо разтревожени.

Екатерина, бледна и развълнувана, се кланяше на всички страни, говореше отсечено и с малко думи.

Луиза дьо Водемон не виждаше и не чуваше никого.

Появи се кралят.

Погледът му беше жив, по страните му цъфтеше руменина; изразът на лицето му, изглежда, свидетелстваше за добро разположение на духа и видът на Анри подейства на смръщените придворни, чакащи идването му, като лъч есенно слънце на пожълтяла вече гора.

За един миг всичко стана златисто, пурпурно, всичко засия.

Кралят целуна ръка първо на майка си, после на жена си. Изприказва много комплименти на дамите, отвикнали от такава любезност, и даже стигна дотам, че ги почерпи с бонбони.

— Тревожехме се за вашето здраве, сине — каза Екатерина, изпитателно гледайки краля, като че ли желаеше да разбере дали руменината му не е изкуствена, а веселостта му не е маска.

— И съвсем напразно, госпожо — отговори кралят. — Никога досега не съм се чувствувал толкова добре.

Тези думи бяха придружени от усмивка, която веднага се разпространи сред всички.

— И на какво благодатно влияние, синко, приписвате подобрението на вашето здраве? — попита кралицата майка едва скривайки своето безпокойство.

— На това, че много се смях, госпожо — отговори кралят.

Всички се спогледаха с такава дълбока почуда, като че ли кралят беше казал някаква нелепост.

— Много сте се смял! Вие сте способен много да се смеете, сине? — попита Екатерина с все така суров вид. — Значи вие сте щастлив човек.

— Така си е, госпожо.

— И какъв повод се намери така буйно да се веселите?

— Трябва да ви кажа, майчице, че вчера вечерта бях във Венсенската гора.

— Да, знам.

— И така, аз заминах за Венсенската гора. На връщане съгледвачите ми докладваха за неприятелска войска, чиито мускети блестяха на пътя.

— Къде се случи това?

— Срещу рибното езеро на монасите, край дома на нашата мила братовчедка.

— Край дома на госпожа дьо Монпансьо! — възкликна Луиза дьо Водемон.

— Точно така, госпожо, край Бел-Еба; аз храбро се приближих до неприятеля, за да се сражавам и видях…

— Боже мой! Продължавайте, господарю — с искрена уплаха възкликна младата кралица.

Екатерина изчакваше в мъчителна тревога, но нито с дума, нито с жест не издаваше състоянието си.

— Видях — продължи кралят — множество благочестиви монаси, които с войнствени възгласи отдаваха чест със своите мускети!

Кардинал дьо Жоайоз се разсмя; целият двор с голямо усърдие последва примера му.

— Смейте се, смейте се! — възкликна кралят. — Във Франция има десет хиляди монаси, от които при нужда ще направя десет хиляди мускетари; тогава ще учредя длъжността велик магистър на мускетарите монаси на негово най-християнско величество и ще удостоя с това звание вас, кардинале.

— Аз съм съгласен, ваше величество; за мен всяка служба е добра, стига да е угодна на ваше величество.

По време на разговора на краля с кардинала високопоставените дами, спазвайки етикета на онова време, станаха и една след друга, като се поклониха на краля, излязоха. Кралицата със своите придворни дами ги последва.

В кабинета остана само кралицата майка. Зад необикновената веселост на краля се криеше някаква тайна и тя реши да я разгадае.

— Впрочем, кардинале — неочаквано каза Анри на прелата, — какво прави вашият брат дьо Бушаж?

— Не знам, ваше величество, аз много рядко го виждам.

От ъгъла на кабинета се чу тих, печален глас:

— Тук съм, ваше величество.

— А! Това е той! — възкликна Анри. — Елате тук, графе, елате!

Младежът веднага се подчини.

— Господи! — възкликна кралят и го погледна изумено. — Честна дума на благородник, това не е човек, а призрак!

— Ваше величество, той много работи — произнесе неясно кардиналът сам поразен от промяната, станала за една седмица с лицето и осанката на неговия брат.

Действително дьо Бушаж беше бледен като восъчна фигура, а тялото му, което едва личеше под коприната и бродериите, наистина изглеждаше невеществено, призрачно.

— Елате по-близо, младежо — заповяда кралят. — Благодаря ви, кардинале, за цитата от Плутарх; обещавам, че в подобни случаи винаги ще прибягвам до вашата помощ.

Кардиналът разбра, че кралят иска да остане сам с неговия брат, и безшумно се отдалечи.

Сега в кабинета нямаше никого, освен кралицата майка, д’Епернон, който се разтапяше от любезности пред нея, и дьо Бушаж.

До вратата стоеше Лоаняк, полувойник-полупридворен, изцяло погълнат от изпълнението на своите задължения.

Кралят седна, даде знак на дьо Бушаж да се приближи и го попита:

— Графе, защо се криете зад дамите? Нима не знаете, че ми е приятно да ви виждам?

— Тези милостиви думи са голяма чест за мен, господарю — каза младежът и се поклони.

— Щом е така, графе, защо от известно време не ви виждам в Лувъра?

— Ако вие, ваше величество — каза Анри дьо Бушаж, — не ме виждате, то е защото не благоволявате макар и за миг да погледнете към ъгъла на тази зала, където аз се намирам винаги в определеното време при вечерното появяване на ваше величество. Аз никога не съм се отклонявал от изпълнението на задълженията си — за мен това е свещен дълг!

— Да, твоят брат и ти, вие ме обичате.

— Ваше величество!

— Аз също ви обичам. Та на думата — бедният Ан ми изпрати писмо от Диеп. Той твърди, че има човек, който още по-силно би съжалявал за Париж от него и че ако такава заповед ти бъде дадена, ти би умрял или не би ми се подчинил. Така ли е?

— Господарю, да не ви се подчиня за мен би било по-ужасно от смъртта, но все пак — продължи младежът и като че ли в желанието да скрие смущението си, наведе глава, — но все пак аз не бих ви се подчинил.

Скръстил ръце, кралят внимателно погледна дьо Бушаж и каза:

— Значи така! Та ти, бедни ми графе, изглежда, си повредил ума си? Разкажи какво се е случило. Хайде.

С героично усилие на волята младият мъж си наложи да се усмихне.

— На такъв велик владетел като вас, ваше величество, не му приляга да изслушва подобни признания.

— Но защо, Анри? — възрази кралят. — Говори, разказвай, това ще ме развлече.

— Господарю — с достойнство отговори младежът, — вие грешите; трябва да кажа, че в моята печал няма нищо, което би могло да развлече едно благородно сърце.

— Стига, стига, не се сърди, дьо Бушаж — каза кралят и хвана ръката му, — аз мога да ти помогна, мое дете. Или ти ще бъдеш щастлив, или аз ще престана да се наричам крал на Франция.

— Щастлив? Аз? Уви, господарю, това не е възможно — отговори младежът с усмивка, пълна с необяснима горест.

— Уверявам ви, дьо Бушаж — настойчиво продължи кралят, — моето могъщество и моето благоразположение към вас ще намерят средство против всичко, освен против смъртта.

— Ваше величество — възкликна младежът и падна в нозете на краля, — не ме смущавайте с изяви на доброта, на които не мога да отговоря по подходящ начин! На моята скръб не може да се помогне, защото тя е единствената ми радост.

— Дьо Бушаж, вие сте безумец, запомнете думите ми, ще се погубите със своите несбъдни мечти.

— Знам това прекрасно, господарю — спокойно отговори младият човек.

— Кажете най-накрая какво искате? — възкликна кралят. — Да се ожените или да получите влияние?

— Ваше величество, аз искам да спечеля една любов… Сам виждате, никой не е в състояние да ми помогне.

— Опитай, синко, опитай; ти си млад, ти си богат — коя жена ще устои на тройното очарование: на красотата, любовта и младостта?

— Колко хора на мое място биха ви благославяли, господарю! Да бъдеш обичан от монарх като вас, ваше величество — това е почти същото, като да бъдещ обичан от самия Бог.

— Отлично, не ми казвай нищо, ако искаш да пазиш тайната си ревниво: ще заповядам да се получат сведения, да се предприемат някои стъпки. Ти знаеш ли какво направих за твоя брат? За теб ще направя същото: един разход от сто хиляди екю не ме смущава.

Дьо Бушаж хвана ръката на краля и я притисна към устните си.

— Ваше величество — възкликна той, — поискайте, когато ви е угодно, моята кръв — и аз ще я пролея цялата, до последната капка като доказателство за това, колко съм ви признателен за покровителството, от което се отказвам.

Анри III с досада му обърна гръб.

— Наистина — възкликна той — тези Жоайоз са още по-упорити, отколкото Валоа!

— Ваше величество, ще ми позволите ли да се оттегля? — попита дьо Бушаж.

— Да, мое дете, върви и се помъчи да бъдеш мъж.

Младежът целуна ръка на краля, поклони се най-почтително на кралицата майка, горделиво мина край д’Епернон, който не му се поклони, и излезе.

Щом той прекрачи прага, кралят викна:

— Затворете вратата, Намбю!

Придворният, който получи тази заповед, веднага обяви гръмогласно, че кралят повече никого няма да приеме.

После Анри се приближи до д’Епернон, тупна го по рамото и каза:

— Ла Валет, довечера ще заповядаш да раздадат на твоите Четиридесет и петима парите, които ще ти връчат, и ще ги пуснеш за едно денонощие. Искам да се повеселят. Кълна се в месата, те ме спасиха, негодниците, спасиха ме, както Сула — неговият бял кон!

— Спасиха ви? — с почуда пак попита Екатерина.

— Да, госпожо. Най-скъпата ваша братовчедка, сестрата на вашия добър приятел господин дьо Гиз… О! Не възразявайте — разбира се, той е ваш добър приятел…

Екатерина се усмихна, както се усмихва жена, когато си казва: „Той никога няма да разбере това.“

Кралят забеляза тази усмивка, стисна устни и довърши започнатата фраза:

— Сестрата на вашия добър приятел дьо Гиз вчера ми направи засада, искаха да ме пленят, може би да ме убият…

— И вие обвинявате за това дьо Гиз? — възкликна Екатерина.

— Не вярвате ли?

— Да си призная, не — каза Екатерина.

— Д’Епернон, приятелю, разкажете, за Бога, на нейно величество кралицата майка тази история с всички подробности. — И като се обърна към Екатерина, добави: — Простете, госпожо, простете, обичайте господин дьо Гиз толкова нежно, колкото желаете; по-рано бях заповядал дьо Салсед да бъде разпънат, помните, нали?

— Разбира се.

— Превъзходно! Нека господата дьо Гиз вземат пример от вас — нека и те не забравят това.

След тези думи кралят се отправи към покоите си, съпроводен от господин Лов, който трябваше да тича, за да успее да го следва.

Глава 25

След като се върнахме при хората, от които временно се бяхме откъснали, да се върнем към техните дела.

Беше осем часът вечерта. Домът на Робер Брике, пустинен и печален, се очертаваше като тъмен триъгълник на облачното небе, което предвещаваше нощта да бъде повече дъждовна, отколкото лунна.

Този унил на вид дом напълно съответствуваше на издигащия се срещу него тайнствен дом, за който стана вече дума. Философите, които твърдят, че и неодушевените предмети имат свой живот, свой език и свои чувства, биха казали за тези два дома, че те се гледат и се прозяват.

Недалеч от това място беше много шумно: звън на метал се сливаше с човешки гласове, с някакво клокочене и съскане, с резки викове и пронизителен писък.

По всяка вероятност именно тази врява привличаше вниманието на разхождащия се по улицата млад човек с висока виолетова шапка с червено перо и сив плащ. Красавецът кавалер често се спираше за няколко минути пред къщата, от която се донасяше целият този шум, след което с отпусната глава и замислен вид се връщаше към къщата на Робер Брике.

На какво се дължеше тази симфония?

Металният звън издаваха разместваните на печката тенджери; клокочеха котлите над червените въглени; съскаше печеното, забучено на шишове; викаше метр Фурнишон, стопанинът на странноприемницата „Гордият рицар“, който наглеждаше огнищата; пискаше неговата жена, която надзираваше слугините, почистващи стаите в куличките.

Като вдъхна аромата на печеното и изпитателно огледа завеските на прозорците, кавалерът с виолетовата шапка отново започна да се разхожда, без да престъпна определена черта — канавката до дома на Робер Брике.

Трябва да кажем, че всеки път, когато се приближаваше до тази черта, като бдителен страж пред него се изправяше младеж на неговата възраст с висока черна шапка с бяло перо, наметнат с виолетов плащ. Угрижен и намръщен, той здраво стискаше с ръка ефеса на шпагата си, но собственикът на червеното перо не се безпокоеше за каквото и да било, освен за това, което ставаше в странноприемницата „Гордият рицар“.

Другият — с бялото перо — при всяка поява на червеното перо ставаше все по-мрачен и накрая досадата му стана толкова явна, че привлече вниманието на притежателя на червеното перо.

Той вдигна глава и видя, че на лицето на младежа, който не го изпускаше от поглед, се беше изписала явна неприязън.

Това обстоятелство го накара да помисли, че пречи на кавалера с бялото перо и веднъж възникнала, тази мисъл предизвика желание да разбере с какво всъщност му пречи. Ръководен от това желание, той се зае да наблюдава внимателно дома на Робер Брике, а после и онзи, който се намираше срещу него.

Накрая, след като се нагледа достатъчно и на единия, и на другия, той спокойно се обърна с гръб към младия непознат и отново се насочи нататък, където ярко пламтяха огнищата на метр Фурнишон.

Притежателят на бялото перо щастлив, че беше накарал червеното перо да избяга, закрачи в своята посока, тоест от изток на запад, докато червеното перо се движеше от запад на изток.

Но всеки от тях след достигането на точката мислено определена от самия него, спираше и тръгваше обратно, така че, ако не беше между тях новият Рубикон — канавката — те неминуемо биха се сблъскали. Собственикът на бялото перо с явно нетърпение почна да си суче мустака.

Собственикът на червеното перо направи учудена физиономия, после пак погледна към тайнствения дом.

Тогава бялото перо тръгна напред, за да премине Рубикон, но червеното перо се обърна назад и разходката започна отново.

Най-накрая притежателят на бялото перо, явно поривист човек, прескочи канавката и с това принуди противника си да се отдръпне и почти да загуби равновесие.

— На какво прилича това, господине! — възкликна кавалерът с червеното перо. — Вие сте се побъркали или имате намерение да ме оскърбите?

— Господине, аз имам намерение да ви покажа, че ми пречите, нещо, което и сам забелязахте, без моите думи!

Тук притежателят на бялото перо хвърли наметалото си и извади шпагата, която блесна в светлината на луната, появила се в момента между облаците.

Кавалерът с червеното перо не трепна.

— Може да се помисли, господине — заяви той като сви рамене, — че вие никога не сте вадили сабя от ножницата си: твърде много бързате да я насочите срещу човек, който не се защитава.

— Но се надявам, че ще се защитава.

Собственикът на червеното перо се усмихна и попита:

— Какво право имате да ми пречите да се разхождам по улицата?

— А вие защо се разхождате точно на тази улица?

— Вие се разхождате по нея! Само на вас ли е позволено да се разхождате по улица Бюси?

— Позволено или непозволено — това не ви засяга.

— Грешите, даже много ме засяга. Аз съм поданик на негово величество и за нищо на света не бих желал да наруша волята му.

— Но вие струва ми се ми се присмивате!

— А, така ли? Вие ме заплашвате?

— Господине — заяви кавалерът с бялото перо и разсече въздуха с шпагата си, — аз съм граф дьо Бушаж, брат на херцог Дьо Жоайоз и ви питам за последен път — съгласен ли сте да ми отстъпите първенството и да си отидете?

— Господине — отговори кавалерът с червеното перо, — аз съм виконт Ернотон дьо Карменж; вие изобщо не ми пречите и нямам нищо против да останете тук.

Дьо Бушаж помисли минута-две, после вкара шпагата си в ножницата и каза:

— Господине, извинете ме, влюбен съм и затова съм изгубил ума си наполовина.

— Аз също съм влюбен — отговори Ернотон, — но съвсем не се смятам за луд поради това.

Анри побледня.

— Влюбен в особа, която живее на тази улица?

— В този момент тя се намира тук.

— За Бога, господине, кажете ми, вие кого обичате?

— О! Господин дьо Бушаж, вие ми зададохте въпрос, без да мислите; отлично знаете, че благородникът не може да открива тайната, която му принадлежи само наполовина.

— Вярно! Извинете ме, господин дьо Карменж — аз наистина съм най-нещастният човек на света!

В тези малко на брой думи, казани от младия човек, се криеше толкова истинска мъка, че те трогнаха дълбоко Ернотон.

— Добре — промълви той. — Ще бъда откровен с вас.

Жоайоз пребледня и прекара ръка по челото си.

— Определена ми е среща — продължи Ернотон.

— На тази улица?

— На тази улица.

— Писмено?

— Да. И с много красив почерк.

— Женски?

— Не, мъжки.

— Мъжки? Какво искате да кажете?

— Това, което казах — нищо лошо. Срещата ми определи жена, но писмото е писал мъж. Това не е толкова тайнствено, но е по-изискано; по всяка вероятност дамата има секретар.

— Изкажете се докрай, господине! — възкликна Анри.

— Вие така ме молите, господине, че не мога да ви откажа. Ще ви прочета съдържанието на бележката. — Ернотон извади от кесията си листче хартия и прочете:

„Господин Ернотон, моят секретар е упълномощен да ви предаде, че аз много желая да поговоря с вас; вашите достойнства ме трогнаха.“

— И вас ви чакат?

— По-точно аз чакам.

— Значи трябва да ви отворят вратата?

— Не, три пъти да свирнат от прозореца.

Цял разтреперан, Анри посочи тайнствения дом.

— Оттук ли? — попита той.

— Съвсем не — отговори Ернотон и посочи към кулата на „Гордият рицар“: — Оттам!

Анри радостно извика.

— О! Да ви благослови Господ! — каза той и стисна ръката на Ернотон. — Простете моята неучтивост, моята глупост. Уви! За човек, който обича с истинска любов, съществува само една жена и ето, като видях, че вие постоянно се връщате към тази къща, аз помислих, че вас ви чака именно тя.

— Няма какво да ви прощавам — с усмивка рече Ернотон. — Да си кажа право и на мен ми мина такава мисъл.

— И на вас ви стигна самообладанието нищо да не ми кажете! Това е просто невероятно! О! Вие не обичате, не обичате!

— Но чуйте ме! Правата ми още са малки. Аз очаквам някакво обяснение, преди да почна да се сърдя. Тези знатни дами имат странни капризи, а да ни заблуждават им е толкова забавно!

— Господин дьо Карменж — каза Жоайоз, — ето вече три месеца аз съм влюбен в тази, която живее тук, без да имам щастието да чуя даже един звук от гласа й!

— Ама че дяволия! Не сте постигнали много! Но… почакайте!

— Какво е това?

— Май някой свирна?

Младежите се заслушаха; скоро откъм „Гордият рицар“ отново се чу свиркане.

— Графе — каза Ернотон, — извинете, че ви напускам, но ми се струва, че това е сигналът, който чакам.

Свиркането се чу трети път.

— Вървете, господине, вървете — възкликна Анри, — желая ви успех!

Ернотон бързо се отдалечи и събеседникът му видя как той изчезна в мрака на улицата.

А Анри още по-мрачен, отколкото преди разговора с Ернотон, си каза:

— Какво да се прави! Ще се върна към обикновеното си занимание, ще отида както винаги на проклетата врата, която никога не се отваря.

При тези думи той се насочи към тайнствения дом с колебливи крачки.

Глава 26

Щом стигна до вратата, нещастният Анри отново бе обзет от своята обикновена нерешителност.

— По-смело! — окуражаваше се той сам на всяка крачка.

Но преди да почука, той се огледа за последен път и видя на паважа отраженията на светлините, които идваха от прозорците на странноприемницата.

„Там — помисли той — влизат, за да се насладят на любовните радости. Защо спокойното сърце и безгрижната усмивка не са моя съдба?“

В този миг от камбанарията на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре се чу печален звън.

— Ето, вече удари десет — с въздишка произнесе Анри.

И вдигна дървеното чукче.

„Ужасен живот! — мислеше той. — Живот на грохнал старец! О! Скоро ли ще настъпи денят, когато ще мога да кажа: Привет, прекрасна, радостна смърт, привет, желан гроб!“

Той почука втори път.

„Все същото — продължаваше той, докато се вслушваше. — Ето че се отвори вътрешната врата, под тежестта на стъпките заскърца стълбата, стъпките се приближават; и както винаги, винаги!“

— Ще почукам още веднъж — промълви той, — за последен път. Да, така си и знаех: приближаването става по-внимателно, слугата гледа през чугунената решетка, вижда моето бледно, мрачно, отслабнало лице — и както винаги си отива, без да ми отвори!

Възцарилата се наоколо тишина, като че ли оправдаваше думите на нещастника.

— Сбогом, безсърдечен дом, сбогом до утре! — възкликна той.

Анри едва отмина няколко крачки и за голяма своя почуда чу как ключалката защрака, вратата се отвори и изправилият се на нея слуга се поклони ниско.

Това беше същият онзи човек, чиято външност описахме по време на разговора му с Робер Брике.

— Добър вечер, господине — каза той с рязък глас, който обаче се стори на дьо Бушаж по-сладък от онези ангелски гласове, които понякога чуваме в детството си насън, когато пред нас се разтварят небесата.

Смаян, разтреперан, сплел молитвено ръце, Анри побърза да се върне; на прага на къщата той се олюля и сигурно би паднал, ако слугата не беше го подкрепил.

— Аз съм тук, пред вас, господине — заяви слугата. — Кажете, моля ви, какво желаете?

— Аз обичах така страстно — отговори младият човек, — че вече не знам дали обичам още.

— Няма ли да благоволите, господине, да седнете тук, до мен, за да поговорим?

Анри се подчини на тази покана с такава готовност, като че беше отправена от френския крал или римския император.

— Говорете, господине, поверете ми желанието си — каза слугата.

— Приятелю — отговори дьо Бушаж, — с вас се срещаме и говорим не за първи път. Спомнете си, неведнъж съм ви срещал по безлюдни места и съм ви заговарял — вие никога не пожелавахте да ме изслушате. Днес ме съветвате да ви поверя своите желания. Какво се случи, велики Боже? Какво ново нещастие се крие зад снизхождението, с което ме удостоявате?

Слугата въздъхна. Изглежда, зад суровата му външност биеше състрадателно сърце.

Ободрен от тази въздишка, Анри продължи:

— Вие знаете — каза той, — че аз обичам, горещо обичам; вие видяхте как търсех една особа и успях да я намеря, независимо от усилията, които тя полагаше, за да избегне срещата с мен. При най-мъчителните терзания от мен не се откъсваше нито една дума на горест; аз никога не прибягнах до насилствени действия.

— Това е вярно, господине — каза слугата. — Моята господарка и аз ви отдаваме дължимото.

— В края на краищата — продължи младият граф с неизяснима тъга — аз все знача нещо на този свят; нося знатно име, покровителствува ме самият крал. Ето, днес кралят настоя да споделя с него своите мъки, предложи ми помощта си.

— Боже милостиви! — възкликна слугата, видимо разтревожен.

— Но аз не се съгласих — бързо добави младежът. — Не, аз отхвърлих всичко, от всичко се отказах, за да дойда отново тук и сплел молитвено ръце, да ви умолявам да ми отворите тази врата, която — знам това — никога не се отваря.

— Графе, вие наистина имате благородно сърце и сте достоен за любов.

— И какво от това? — с дълбока мъка възкликна Анри. — На какви мъки обрекохте човека, който даже и според вас е достоен за любов! Всяка сутрин моят паж донася писмо, което никой не приема; всяка вечер аз сам чукам на тази врата. Тази жена няма сърце! Ако имаше сърце, тя самата би ме убила чрез отказа, произнесен от нея, или би заповядала да бъда убит с удар на кинжал — мъртъв поне не бих страдал.

— Графе — отговори слугата, като изслуша най-внимателно младежа, — вярвайте ми, дамата, която вие така яростно обвинявате, съвсем не е така безчувствено жестока, както смятате, тя е изпълнена с най-живо съчувствие към вас.

— О! „Съчувствие!“ — възкликна младежът. — Нека сърцето й познае любовта такава, с каквато съм изпълнен аз — и ако в отговор й предложат съчувствие, аз ще бъда отмъстен!

— Графе, графе, жената понякога отхвърля любовта не защото не е способна да обича; може би тази, за която става дума, е познавала и по-силна страст, отколкото ви е дадено да изпитате вие!

Анри вдигна ръце към небето.

— Който обича така, той обича вечно! — възкликна той.

— А нима съм ви казал, графе, че тя е престанала да обича? — попита слугата.

Анри тежко застена и рухна на земята, като че беше смъртно ранен.

— Тя обича! — възкликна той. — Обича! О, Боже! Боже!

— Да, графе, тя обича; но не я ревнувайте от този, който вече не е между живите. Моята господарка е вдовица — прибави състрадателният слуга с желание да утеши младежа.

Действително, тези думи като някакво вълшебство му възвърнаха живота, силите и надеждата.

— Кълна се във всичко свято — каза той, — не ме оставяйте на произвола на съдбата! Тя е вдовица, казахте; значи причината за сълзите й ще изчезне. Скръбта по починалите е като болест: този, който преживее кризата, става по-силен и по-устойчив, отколкото преди.

Слугата поклати глава.

— Графе — отговори той, — тази дама се закле вечно да бъде вярна на мъртвия; аз добре я познавам — тя свято пази своята дума.

— Аз ще чакам, ще чакам десет години, ако е нужно! — възкликна Анри. — Господ не ще допусне тя да умре от мъка или насилствено да прекъсне нишката на живота си. Вие сам разбирате: щом като не е умряла, значи иска да живее; щом като продължава да живее, значи мога да се надявам.

— Ах, млади човече, млади човече! — със зловещ глас възрази слугата. — Тя вече живее сама не ден, не месец, нито година, а цели седем години!

Дьо Бушаж трепна.

— Вие се надявате, че тя ще се утеши. Никога, графе, никога! Аз също никога няма да се утеша, макар че бях само смирен слуга на покойния — също никога, не ще се утеша!

— Този човек, когото оплакват така — го прекъсна Анри, — този щастлив покойник, този съпруг…

— Той беше любим, а жена като тази, която имахте нещастие да обикнете, за целия си живот има само един съпруг.

— Приятелю, приятелю — възкликна дьо Бушаж, уплашен от мрачното величие на слугата, — приятелю, заклевам ви, бъдете ми ходатай!

— Аз!… — възкликна слугата. — Аз!… Чуйте, графе, ако аз ви смятах способен да упражните насилие спрямо моята господарка, щях да ви умъртвя със собствената си ръка!

И той измъкна изпод плаща силната си, мускулеста ръка; изглеждаше, че това беше ръка на млад, около двадесет и петгодишен мъж, докато посивелите му коси и прегърбеният му стан издаваха шестдесетгодишен човек.

— Но, ако обратно — продължи той, — моята господарка ви обикне, то ще трябва да умре тя! Сега, графе, аз ви казах всичко, което имах да ви казвам.

Анри стана съвсем потиснат.

— Благодаря ви — каза той, — за това, че се съжалихте над моите страдания. Аз реших.

— Значи, графе, вие ще си отидете. Но ще ни оставите на участ по-тежка от вашата, повярвайте ми!

— Да, аз действително ще си отида — продължи младежът, — бъдете спокойни, ще си отида завинаги!

— Искате да умрете — разбирам ви.

— Защо да крия от вас? Аз не мога да живея без нея и следователно трябва да умра, щом тя не може да бъде моя.

— Графе, ние често сме говорили с моята господарка за смъртта. Вярвайте ми: смъртта, приета от собствената ръка, е лоша смърт.

— Затова аз не ще я избера: човек на моите години, със знатно име и високо звание може да умре от смърт, прославяна във всички времена — да падне в битка за своя крал, за своята страна… Прощавайте, благодаря ви! — каза графът и подаде ръка на неизвестния слуга.

След това той бързо се отдалечи, като хвърли в нозете на своя събеседник, трогнат от тази дълбока скръб, кесия, натъпкана с жълтици.

Часовникът на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре удари полунощ.

Глава 27

Свиркането, което се чу три пъти в тихата нощ, наистина беше сигналът, очакван от щастливеца Ернотон.

На вратата на странноприемницата „Гордият рицар“ младежът срещна госпожа Фурнишон. В пълните си ръце тя премяташе златна монета, пусната й току-що крадешком от една много по-нежна и бяла ръка от нейната.

Тя погледна Ернотон и като сложи ръце на хълбоците си, запълни цялата врата, преграждайки входа на странноприемницата.

— Какво желаете, господине? — попита тя.

— Не свирнаха ли току-що три пъти от прозореца на тази куличка, мила жено?

— Съвсем вярно.

— Знайте, че с този сигнал призовават мен.

— Е, това е друга работа само ако ми дадете честна дума, че вие сте съшият човек.

— Честна дума на благородник, любезна госпожо Фурнишон.

— Аз ви вярвам; влезте, прекрасни кавалере, влезте!

И стопанката на странноприемницата, зарадвана, че най-после спечели един от тези посетители, за които по-рано така мечтаеше в непретенциозния „Розов храст на любовта“, изместен от „Гордият рицар“, посочи на Ернотон витата стълба, която водеше до най-закътаното от помещенията в куличките, където цялото обзавеждане — мебели, тапети и килими, се отличаваше с по-голямо изящество, отколкото можеше да се очаква в този глух край на Париж; трябва да кажем, че госпожа Фурнишон твърде грижливо беше обзавела своята куличка, а това, което е направено с любов, почти винаги е успешно.

Влизайки в гостната на куличката, младежът почувствува силна миризма на тамян и алое. По всяка вероятност изтънчената особа, очакваща Ернотон, ги беше използвала, за да може да заглуши чрез тези благовония кухненските миризми, които идваха от шишовете и тенджерите.

Ернотон повдигна с дясната си ръка плътната завеса, с лявата се подпря на вратата и се поклони най-почтително. В загадъчния полумрак той успя да различи на светлината на една восъчна розова свещ пленителните очертания на жена, която без съмнение принадлежеше към тези, които предизвикват ако не любов, то във всеки случай внимание.

Облегната на възглавници, спуснала изящно краче на края на ложето си, дамата, цялата в коприна и кадифе, палеше на огъня клонче алое.

По това, как хвърли остатъка от алоето в огъня, как оправи роклята си и спусна качулката на лицето си, покрито с маска, Ернотон се досети, че тя е чула как той влиза.

Обаче тя не се обърна.

Ернотон изчака няколко минути, без тя да промени позата си.

— Благородна госпожо — каза той с най-нежен глас, за да изрази с това дълбоката си признателност, — госпожо, беше ви угодно да повикате вашия смирен слуга… той е тук…

— Прекрасно — проговори дамата. — Седнете, моля ви, господин Ернотон.

— Госпожо — промълви младежът и се приближи, — лицето ви е скрито с маска, ръцете — с ръкавици; аз не виждам нищо, което да ми даде възможност да ви позная.

— И вие се досещате коя съм аз?

— Вие сте онази, която владее сърцето ми, която във въображението ми е млада, прекрасна, могъща, богата, даже прекалено богата и могъща!… Ето защо ми е трудно да повярвам, че всичко е наяве и не е сън.

— Значи твърдите, че аз съм именно тази, която мислехте да намерите тук?

— Вместо очите, това ми казва сърцето.

— И по какви признаци ме познахте?

— По вашия глас, изящество, красота.

— По гласа — това разбирам — не мога да го променя; по изяществото — това мога да приема за комплимент, но що се отнася до красотата, мога да приема този отговор само за предположение.

— Защо, госпожо?

— Уверявате ме, че сте ме познали по красотата, но тя е скрита от погледа ви.

— Тя не беше толкова скрита, госпожо, в деня, когато, за да ви вкарам в Париж, аз здраво ви притиснах до себе си.

— Значи, като получихте бележката, вие се досетихте, че става дума за мен?

— О! Не, не, не мислете това, госпожо! Тази мисъл не ми е хрумвала; аз си въобразих, че с мен са се пошегували, че съм жертва на недоразумение и едва преди няколко минути, когато ви видях… — Ернотон посегна да хване ръката на дамата, но тя я дръпна и каза:

— Достатъчно! Безспорно аз допуснах грешка.

— В какво се състои тя, ваша светлост?

— За Бога, благоволете да замълчите, господине! Да не би природата да не ви е надарила с ум?

— С какво се провиних? Кажете, умолявам ви — уплашен попита Ернотон.

— Щом съм с маска, значи не желая да бъда позната, а вие ме титулувате светлост. Защо не отворите прозореца и не извикате на цялата улица името ми?

— О, простете, простете — възкликна Ернотон, — но аз бях сигурен, че тези стени могат да пазят тайна!

— Изглежда сте много доверчив!

— Уви, госпожо, влюбен съм.

— И сте убеден, че ще отговоря веднага на тази любов с взаимност?

Засегнат дълбоко от думите й, Ернотон стана и каза:

— Не, госпожо!

— А тогава какво мислите?

— Мисля, че желаете да ми съобщите нещо важно; че не пожелахте да ме приемете в двореца на дьо Гиз, в Бел-Еба и предпочетохте беседа тет-а-тет в усамотено място.

— Така ли мислите?

— Да.

— Какво според вас съм имала намерение да ви съобщя? Кажете; бих била доволна от случая да оценя вашата проницателност.

Под престорената безгрижност на дамата несъмнено се таеше тревога.

— Може би желаете да ме разпитате за събитията, които станаха миналата нощ?

— Какви събития? За какво говорите? — попита дамата.

Гърдите й ту се повдигаха, ту се спускаха.

— За действията на господин д’Епернон и за това, как бяха взети под стража някои лотарингски благородници.

— Как! Лотарингски благородници взети под стража?

— Да. Около двадесетина; те са били не когато трябва на пътя за Венсен.

— Пътят води и към Соасон, където, както ми се струва, гарнизонът се командва от херцог дьо Гиз. Да, господин Ернотон, разбира се, вие бихте могли да ми кажете защо тези благородници са взети под стража, нали сте приближен на двореца.

— Аз? На двореца?

— Без съмнение.

— Вие вярвате ли на това, госпожо?

— Разбира се! За да ви открия, трябваше да събирам сведения, да правя справки. Но, за Бога, оставете вече вашите увъртания: вие имате нетърпимия навик да отговаряте на въпроса с въпрос. Какви последствия има този сблъсък?

— Абсолютно никакви, госпожо, във всеки случай на мен нищо не ми е известно за това.

— А защо смятахте, че аз ще говоря за събития, които не са имали никакви последствия?

— Направих грешка, госпожо, признавам, че сгреших.

— Така ли, господине? А откъде сте родом?

— От Ажан.

— Вие, господине, сте гасконец и не сте толкова тщеславен, та просто да предположите, че след като ви видях в деня на екзекуцията на Салсед край Сент-Антоанските порти, съм забелязала вашата благородна осанка?

Ернотон се смути и по лицето му се разля червенина.

Дамата продължи с невъзмутим глас:

— Че след като ви срещнах веднъж на улицата, съм ви взела за красавец…

Ернотон стана тъмночервен.

— Че накрая, след като дойдохте с поръчение от моя брат, херцог дьо Майен, вие твърде много сте ми харесали?

Ернотон възкликна умоляващо:

— Госпожо, госпожо! Нима ми се надсмивате?

— Ни най-малко — отговори тя все така непринудено, — аз казвам, че вие ми харесвате и това е истина.

Ернотон падна на колене.

— Говорете, госпожо, говорете — промълви той, — искам да се убедя, че всичко това не е игра.

— Добре. Ето какви са намеренията ми за вас — каза дамата и отстрани Ернотон. — Вие ми харесвате, но аз още не ви познавам. Нямам желание да се противя на желанията си и заедно с това не съм чак толкова безразсъдна, за да правя грешки. Ако ми бяхте равен, бих ви приемала у дома и бих ви проучила подробно, преди да отгатнете замислите ми. В нашето положение това е невъзможно, затова трябваше да действувам иначе и да ускоря срещата. Сега вие знаете на какво можете да се надявате. Старайте се да станете достоен за мен — ето всичко, което ще ви посъветвам.

Ернотон понечи да разкрие чувствата си, но дамата го прекъсна небрежно:

— О, моля ви, господин дьо Карменж, не така разпалено, не си струва да хабите пламъка си напразно. Сигурна съм, че от моя страна това е не повече от каприз, който няма да продължи дълго. Но не се отчайвайте. Обожавам хората, които са ми предани беззаветно. Разрешавам ви твърдо да запомните това, прекрасни рицарю.

Ернотон губеше самообладание. Тези надменни думи, тези движения, изпълнени с нега, това горделиво съзнание за превъзходство, накрая доверието, оказано му от толкова знатна особа — всичко това предизвика у него бурен възторг и заедно с това истински страх.

Той седна до своята прекрасна, надменна повелителка.

— Господине — възкликна тя, — вие, изглежда, не разбрахте това, което ви казах! Никакви волности, моля ви; да останем всеки на своето място.

Бледен, изпълнен с досада, Ернотон стана.

— Простете, госпожо — каза той, — изглежда, правя само глупости, но аз още не съм усвоил парижките навици. Какво да се прави! Всичко това е толкова неприятно за мен, но навикът ще дойде.

Дамата слушаше мълчаливо. Тя, изглежда, внимателно наблюдаваше Ернотон, за да разбере преминава ли неговата досада в ярост.

— А! Струва ми се, че се разсърдихте — каза тя надменно.

— Да, аз наистина се сърдя, но на себе си, защото изпитвам към вас истинска, чиста любов. Разрешете ми, госпожо, да чакам вашите заповеди.

— Стига, стига, господин дьо Карменж — отговори дамата. — Току-що изгаряхте от страст, а сега от вас вее хлад.

— Но, госпожо, аз мисля…

— Ах, господине, никога не казвайте на една жена, че вие ще я обичате, както намерите за добре — това не е умно; докажете, че вие ще я обичате именно така, както тя пожелае — ето ви пътя към успеха!

— Смирено се покланям пред вашето превъзходство, госпожо.

— Стига сте се разтапяли в любезности. Ето ви ръката ми, вземете я — това е ръка на обикновена жена, само по-гореща и по-трепетна отколкото вашата.

Ернотон започна да целува ръката на херцогинята с такова усърдие, че тя веднага я дръпна назад.

— Ето на — възкликна Ернотон, — пак нека ми е за урок!

— Значи аз не съм права?

— Разбира се! Вие ме заставяте да преминавам от една крайност в друга; всичко ще завърши с това, че страхът ще убие страстта. Наистина аз както и преди ще ви обожавам коленопреклонно, но вече няма да изпитвам нито любов, нито доверие към вас.

— О! Това не искам — с игрив тон каза дамата. — Тогава вие ще бъдете унил възлюблен, а такива не са ми по вкуса — предупреждавам ви. Останете си такъв, бъдете Ернотон дьо Карменж и никой друг… Аз не съм без капризи, Боже мой!… Нима не казвахте, че съм красива? Всяка красива жена има капризи; уважавайте много от тях, други оставяйте без внимание, а главно, не се страхувайте от мен и винаги, когато кажа на прекалено разгорещения Ернотон: „Успокойте се“, нека той се подчини на очите ми, а не на гласа ми. — При тези думи херцогинята стана. — Ние ще се срещнем пак! — каза тя. — Положително, вие ми харесвате, господин дьо Карменж.

Младежът се поклони.

— Кога сте свободен? — небрежно попита херцогинята.

— Уви! Твърде рядко, госпожо — отговори Ернотон.

— Ах, да! Разбирам, тази служба е твърде изморителна, нали?

— Каква служба?

— Тази, с която сте натоварен при краля. Нима вие не принадлежите към един от отрядите на стражата на негово величество?

— Тоест… аз съм в един от отрядите на благородниците, госпожо.

— Ето, това исках да кажа; и всичките благородници, струва ми се, са гасконци?

— Да, госпожо, всичките.

— И колко са те? Казаха ми, но аз забравих.

— Четиридесет и петима.

— И тези четиридесет и петима благородници, казвате, се намират непрекъснато при краля?

— Не съм казвал, че неотлъчно се намираме при негово величество.

— Ах, извинете, не чух добре. Във всеки случай казахте, че рядко сте свободен.

— Вярно, рядко съм свободен, защото през деня дежурим при излизанията и лова на негово величество, а вечер ни е заповядано винаги да бъдем в Лувъра.

— И така всяка вечер?

— Почти всяка.

— Помислете какво можеше да се случи, ако например тази вечер заповедта ви бе попречила да дойдете! Без да знам причината за вашето отсъствие, аз щях да си въобразя, че сте пренебрегнали моята покана!

— О! Госпожо, кълна ви се — отсега, за да ви видя, с радост ще се съглася на всичко!

— Изпълнявайте службата си; моя работа ще бъде да устройвам срещите; аз винаги съм свободна и се разпореждам с живота си, както искам.

— О! Колко сте добра, госпожо!

— Но как се случи така, че тази вечер сте свободен и дойдохте?

— Тази вечер, госпожо, аз вече исках да се обърна към нашия капитан, господин дьо Лоаняк, който е разположен приятелски към мен, с молба да ме освободи за няколко часа от служба, но изведнъж беше дадена заповед отрядът на Четиридесет и петимата да бъде пуснат за цялата нощ.

— И по какъв повод беше тази неочаквана милост?

— Струва ми се, госпожо, като награда за уморителната служба, която вчера трябваше да носим във Венсен.

— А! Прекрасно! — възкликна херцогинята.

— Ето, госпожо, благодарение на кое обстоятелство имах щастието да прекарам днешната вечер с вас.

— Слушайте, Карменж — каза херцогинята с ласкава простота, която неизказано зарадва младежа, — ето как трябва да действувате занапред: всеки път, когато имате надежда за свободна вечер, предупреждавайте за това стопанката на тази странноприемница, а при нея всеки ден ще идва човек от мен.

— Боже мой! Вие сте прекалено добра, госпожо.

Херцогинята положи ръката си на ръката на Ернотон.

— Почакайте — каза тя.

— Какво се е случило, госпожо?

— Какъв е този шум, откъде идва?

Действително, отдолу, от голямата зала на странноприемницата, като ехо от буйно нахлуване се дочуваха най-различни звуци: звън на шпори, гласове, хлопане на врати, радостни викове…

Ернотон погледна през вратата, която водеше в предната стая и каза:

— Това са моите другари, дошли са тук да прекарат своя отпуск, който им разреши господин Лоаняк.

Изведнъж по витата стълба, която водеше в куличката, се чуха стъпки, после долетя гласът на госпожа Фурнишон, която викаше отдолу:

— Господин дьо Сен-Мален! Господин дьо Сен-Мален!

— Какво има? — отговори той.

— Не се качвайте горе, господин дьо Сен-Мален, моля ви!

— И защо, мила госпожо Фурнишон? Нима тази вечер домът ви не ни принадлежи?

— Това е Сен-Мален! — тревожно прошепна Ернотон, който знаеше какви лоши наклонности има този човек и колко е дързък.

— В името на всичко свято!… — молеше стопанката на странноприемницата.

— Госпожо Фурнишон — каза Сен-Мален, — сега е полунощ; в десет часа всички светлини трябваше да бъдат загасени, а аз виждам във вашата куличка светлина; само лошите слуги на краля нарушават кралските закони. Искам да знам кои са те.

И Сен-Мален продължи да се изкачва по витата стълба; след него тръгнаха още няколко души.

— О, Боже! — викна херцогинята. — О, Боже! Господин дьо Карменж, нима тези хора ще посмеят да влязат тук?

— Даже ако посмеят, госпожо, аз съм тук и вие няма от какво да се страхувате.

— О, господине, но те чупят вратата.

Наистина Сен-Мален, който беше стигнал твърде далеч, за да отстъпи, така яростно блъскаше вратата, че тя се разцепи на две.

Глава 28

Като чу, че вратата на антрето поддаде под ударите на Сен-Мален, Ернотон веднага духна свещта, която осветяваше куличката.

Госпожа Фурнишон, изчерпала всичките си доводи, възкликна:

— Господин дьо Сен-Мален, предупреждавам ви: тези, които тревожите, са ваши приятели.

— Кои са тези приятели? Искам да ги видя! — викна Сен-Мален.

Добрата стопанка, която все още се надяваше да предотврати стълкновението, се промъкна между гасконците и прошепна името на ухото му — Ернотон.

— Ернотон! — звучно повтори Сен-Мален, комуто това разобличение подействува като масло, налято в огън вместо вода — Ернотон! Ернотон! Не може да бъде!

С тези думи той се приближи до втората врата, но изведнъж тя се отвори и се появи Ернотон; той беше неподвижен, изправен в цял ръст и по лицето му се четеше, че търпеливостта едва ли влиза в списъка на добродетелите му.

— С какво право — попита той — господин дьо Сен-Мален разби първата врата и възнамерява да направи това и с втората?

— Но това наистина е Ернотон! — възкликна Сен-Мален. — Познавам го по гласа, а що се отнася до останалото, то тук, дявол го взел, е твърде тъмно!

— Вие не отговаряте на въпроса ми, господине — твърдо каза Ернотон.

Сен-Мален се разсмя. Това малко успокои другарите му, които след като чуха заплашителния глас на Ернотон, сметнаха за благоразумно да се спуснат две стъпала по-долу.

— Вижте какво, господа — надменно заяви Ернотон, — аз допускам, че сте пияни и ви извинявам. Но има граница даже на онова търпение, което трябва да се прояви към хора, загубили здрав разум; запасът от шеги е изчерпан, нали? И така, бъдете любезни да си отидете.

За нещастие Сен-Мален се намираше точно в това състояние, когато злобната завист потискаше в него всички други чувства.

— Охо-хо! — викна той. — Да си отида?… Много решително заявявате това, господин Ернотон!

— Говоря ви това, за да разберете ясно какво искам от вас, господин дьо Сен-Мален… Идете си, господа, моля ви.

— Охо-хо! След като се удостоим с честта да приветствуваме особата, заради която се отказахте от нашата компания, не по-рано.

Като видяха, че Сен-Мален държи на своето, другарите му, които май бяха готови да се оттеглят, отново го обкръжиха.

— Господин дьо Монкрабо — властно каза Сен-Мален, — слезте долу и донесете свещ.

— Господин дьо Монкрабо — викна Ернотон, — ако направите това, помнете, че ще нанесете оскърбление лично на мен!

Като чу заплашителния тон, с който беше казано това, Монкрабо застина нерешително.

— Всички сме обвързани с клетва — отговори вместо него Сен-Мален — и господин дьо Карменж така свято спазва дисциплината, че няма да поиска да я наруши: ние не бива да вдигаме шпаги един срещу друг. И така, светнете ни, Монкрабо!

Монкрабо се върна долу и след пет минути донесе свещ, която понечи да предаде на Сен-Мален.

— Не, не — възкликна той, — дръжте я, може би ще ми потрябват двете ръце!

И Сен-Мален направи крачка напред с намерение да проникне в куличката.

— Всички вас — каза Ернотон — призовавам за свидетели, че съм оскърбен по най-недостоен начин и затова (тук Ернотон светкавично извади шпагата си) аз ще забия това острие в гърдите на първия, който направи крачка напред.

Вбесеният Сен-Мален също реши да извади шпагата си, но не успя да я измъкне наполовината от ножницата и пред гърдите му светна острието на Ернотон.

Сен-Мален побледня: Ернотон трябваше само малко да натисне шпагата, за да го прикове към стената.

Сен-Мален бавно вкара шпагата си в ножницата.

— Вие, господине, заслужавате да умрете хиляди пъти за вашата дързост — каза Ернотон. — Но аз съм свързан с клетвата, за която вие току-що споменахте. Пуснете ме да мина. — Той отстъпи една крачка, за да се убеди, изпълнена ли е заповедта му, и каза, придружавайки думите си с величествен жест, който би направил чест даже на краля: — Отстранете се, господа!… Да вървим, госпожо! Аз отговарям за вас!

Тогава на прага на куличката се появи жена с качулка, с плътен воал; цялата трепереща, тя хвана Ернотон под ръка.

Младежът, очевидно уверен, че повече няма от какво да се опасява, гордо премина през предната стая, където се тълпяха другарите му, разтревожени и заедно с това — любопитни.

Сен-Мален, на когото върхът на шпагата беше одраскал гърдите, отстъпи до площадката на стълбите. Той се задъхваше, така беше разпален от заслуженото оскърбление, нанесено му току-що пред другарите му и пред непознатата дама.

Той разбра, че всичките — и тези, които му се присмиваха, и тези, които останаха сериозни, ще се обединят срещу него, ако спорът му с Ернотон остане неразрешен; увереността в това го подтикна към отчаяна стъпка.

В мига, когато Ернотон минаваше край него, той извади шпагата. Канеше ли се да убие Ернотон? Или искаше да направи това, което направи?

Както и да е, той насочи шпагата си към изравнилата се с него двойка; но вместо да я забие в гърдите на Ернотон, той разсече копринената качулка на херцогинята и преряза шнура на маската й.

Маската падна на земята.

Сен-Мален действуваше толкова бързо, че в полумрака никой не проследи движенията му и не му попречи.

Херцогинята извика. Тя остана без маската си и почувствува, че по шията й се плъзна острието на шпагата.

Разтревожен от вика на херцогинята, Ернотон се огледа; в това време Сен-Мален успя да вдигне маската, да я върне на непознатата и при светлината на свещта, която държеше Монкрабо, да види лицето й.

— Така — натърти той дръзко и с насмешка, — та това е същата красавица, която седеше в носилката; поздравявам те, Ернотон, не си губиш времето!

Ернотон се спря и вече щеше да измъкне шпагата, съжалявайки, че твърде рано я е пъхнал в ножницата, но херцогинята го повлече след себе си към стълбата и му пошепна на ухото:

— Да вървим, да вървим, господин дьо Карменж, моля ви!

— Аз пак ще се видя с вас, господин дьо Сен-Мален — каза Ернотон, като се отдалечаваше, — и бъдете спокоен, вие ще ми платите за тази подлост, както и за всичко друго.

— Добре! Добре! — отговори Сен-Мален. — Водете си вашата сметка, а аз — своята. Все някога ще се разплатим.

Карменж чу тези думи, но даже не се обърна — той изцяло беше зает с херцогинята.

Долу вече никой не му попречи да мине: тези от неговите другари, които не се качиха в куличката, тихомълком и несъмнено осъждаха насилствените действия на Сен-Мален.

Ернотон придружи херцогинята до носилката й, край която стояха на стража двама слуги.

Като се почувствува в безопасност, херцогинята стисна ръката на Ернотон с думите:

— Господине, след оскърблението, от което вие не можахте да ме защитите, независимо от цялата ваша храброст, ние не трябва повече да се срещаме на това място. Моля ви, потърсете някоя къща по-близо, за да може да бъде купена или наета цялата; бъдете спокоен, в скоро време ще ви потърся.

— Ще заповядате ли да се сбогувам с вас, госпожо? — попита Ернотон и се поклони почтително в знак на подчинение на дадените му заповеди, твърде ласкаещи неговото самолюбие, за да възрази против тях.

— Още не, господин дьо Карменж; придружете носилката ми до Новия мост, защото се страхувам, че този негодник ще тръгне след мен и ще разбере по такъв начин, къде живея.

Край Новия мост, тогава напълно заслужаващ името си, защото още не бяха минали и седем години от времето, когато майстор Дюсеро го беше прехвърлил през Сена — край Новия мост херцогинята поднесе ръката си към устните на Ернотон и каза:

— Сега, господине, вървете.

— Да се осмеля ли, госпожо, да ви попитам кога пак ще ви видя?

— Това зависи от бързината, с която ще изпълните моето поръчение, и самата тази бързина за мен ще бъде мярка за вашето желание да ме видите отново.

— О! Госпожо, в такъв случай се надявайте на мен!

— Отлично! Вървете, мой рицарю!

И херцогинята за втори път протегна ръката си за целувка.

„Колко странно — помисли младежът, обръщайки се назад, — без съмнение аз се харесвам на тази жена, но тя съвсем не се тревожи ще ме убие или не този главорез Сен-Мален.“

Ернотон се върна в странноприемницата, за да няма никой право да предположи, че се е изплашил от възможните последици на спречкването си със Сен-Мален.

Разбира се, той твърдо реши да наруши всички заповеди, всички клетви и при първата груба дума на Сен-Мален да го постави на мястото му.

Любовта и самообладанието, оскърбени едновременно, събудиха у него такава неудържима смелост, че той почувства в себе си сили да се бори с десет противници едновременно.

Тази решимост блестеше в очите му, когато той стъпи на прага на „Гордият рицар“.

Госпожа Фурнишон, която очакваше завръщането му със страх, цялата разтреперана, стоеше на вратата.

Когато видя Ернотон, тя изтри сълзите си, все едно че беше плакала дълго преди това и като прегърна младежа през врата, взе да го моли за прошка.

Славната кръчмарка не беше чак толкова непривлекателна, за да може Ернотон дълго да й се сърди. Затова той увери госпожа Фурнишон, че не изпитва никаква злоба към нея и че само нейното вино е причина за всичко.

Докато това обяснение ставаше на прага на странноприемницата, гасконците по време на вечерята оживено обсъждаха събитието, което беше привлякло вниманието на всички.

Мнозина порицаваха Сен-Мален с прямотата толкова характерна за гасконците, когато са между свои.

Някои се въздържаха от изказвания като виждаха, че другарят им седи нацупен, плътно стиснал устни, потопен в дълбок размисъл.

— Колкото до мен — пред всички обяви Ектор дьо Биран, — аз смятам, че господин дьо Сен-Мален въобще не е прав и ако бях на мястото на Ернотон дьо Карменж, Сен-Мален сега щеше да лежи под тази маса, а не да седи на нея.

Сен-Мален вдигна глава и погледна Ектор дьо Биран.

— Аз знам какво говоря — каза той, — вижте там, на прага, стои някой, който споделя моето мнение!

Всички погледнаха нататък, където сочеше младият благородник, и видяха бледния до смърт Ернотон, който стоеше неподвижно до вратата.

Ернотон пристъпи прага, както статуята на командора слиза от своя пиедестал, и се насочи право към Сен-Мален.

Като видяха, че той се приближава, всички един през друг започнаха да викат:

— Елате тук, Ернотон!… Седнете тук, Карменж, до мен има свободно място!…

— Благодаря — отговори младежът, — аз искам да седна до господин дьо Сен-Мален.

Сен-Мален стана от мястото си. Всички впиха очи в него. Но изразът на лицето му начаса се промени.

— Аз ще се сместя, господине — каза той без всякакво раздразнение, — ще седнете там, където желаете, и заедно с това искрено и чистосърдечно моля да ме извините за моето нелепо поведение; аз бях пиян, сам казахте. Простете ми!

Заявлението на Сен-Мален съвсем не задоволи Ернотон, макар че беше ясно, че четиридесет и тримата гасконци, които искрено се тревожеха как ще завърши тази сцена, не оставиха нито една дума без внимание. Като чу радостните викове, които идваха отвсякъде, Ернотон разбра, че трябва да си даде вид, че е отмъстен напълно.

В същото време погледът му, насочен към Сен-Мален, го убеди, че трябва да внимава.

„Все пак този негодник е храбър — помисли Ернотон, — щом сега отстъпва, значи замисля нещо злодейско.“

Чашата на Сен-Мален беше пълна догоре. Той наля вино на Ернотон.

— Мир! Мир! — възкликнаха всички до един. — Да пием за помиряването на Карменж и Сен-Мален!

Карменж се възползува от това, че звънът на чашите и шумът от общия разговор заглушаваха неговия глас и като се наклони към Сен-Мален, му каза, любезно усмихнат, за да не може никой да се сети за значението на неговите думи:

— Господин дьо Сен-Мален, вие втори път ме оскърбявате, без да ми дадете удовлетворение; пазете се: след третото оскърбление ще ви убия като куче.

— На вашите услуги, господине — отговори Сен-Мален, — давам честна дума на благородник! — на ваше място бих постъпил точно така.

И двамата смъртни врагове се чукнаха като най-добри приятели.

Глава 29

В същото време, докато през щорите на странноприемницата „Гордият рицар“ струеше светлина и се носеше шумно веселие, в тайнствения дом, който беше познат на нашите читатели само отвън, имаше необикновено раздвижване.

Един олисял слуга сновеше напред-назад, пренасяйки опаковани вещи, които слагаше в куфар.

Като свърши тази работа, той зареди пистолета и провери леко ли се вади кинжалът с широкото острие от кадифената ножница, която после закачи за веригата, служеща му вместо пояс; на тази верига той прикрепи пистолета си, връзка ключове и молитвеник, подвързан с черна шагренова кожа.

Докато се занимаваше с всичко това, нечии стъпки, леки като движение на сянка, се чуха в стаите на горния етаж и се спуснаха по стълбите.

На прага се появи бледна, прилична на призрак жена с бяло покривало. С нежен глас, пеещ като птичка в горски гъсталак, тя попита:

— Реми, готов ли сте?

— Да, госпожо, и очаквам само вашия куфар.

— О, Реми, искам час по-скоро да бъда с баща си! Цял век не съм го виждала.

— Но вие го оставихте едва преди три месеца — възрази Реми. — Раздялата ви не е по-продължителна от обикновено.

— Реми, вие сте толкова изкусен лекар, нима сам не признахте, че на татко не му остава да живее много?

— Аз само изказах опасение, без да предсказвам бъдещето; понякога Господ Бог забравя старците и те — странно е да се каже — продължават да живеят по навик.

Реми млъкна, защото не можеше да каже нищо успокоително.

Събеседниците потънаха в унили размисли.

— За колко часа поръчахте конете? — попита накрая тайнствената дама.

— За два часа след полунощ.

— Току-що удари един часът.

— Да, госпожо.

— Никой ли не ни следи на улицата, Реми?

— Никой.

— Даже този нещастен младеж?

— Даже него го няма.

Реми въздъхна.

— Казвате го някак странно, Реми.

— Там е работата, че и той взе решение.

— Какво? — трепна дамата.

— Повече да не се вижда с нас или най-малко вече да не търси срещи…

— И къде иска да иде?

— Там, където отиваме всички ние — към покоя.

— Дари му, Господи, вечен покой — отговори дамата с хладен и мрачен глас като погребален звън. — Обаче… — И тя млъкна.

— Обаче?… — въпросително повтори Реми.

— Човек на неговата възраст, с неговото име и положение трябва да се надява на бъдеще!

— А вие надявате ли се на бъдеще, госпожо? Нали вашата възраст, име и положение са също толкова завидни?

В очите на дамата блесна зловещо пламъче.

— Да, Реми — отговори тя, — надявам се, щом живея, но почакайте… — тя се заслуша: — Струва ми се, че чувам конски тропот.

— На мен също ми се стори.

— Спряха пред вратата, Реми.

Реми слезе по стълбата и се приближи до входната врата в момента, когато някой почука силно с чукчето по вратата.

— Кой е? — попита Реми.

— Аз — отговори с треперещ и хриплив глас, — аз съм, Граншан, камердинерът на барона.

— О, Боже! Граншан, вие в Париж! Сега ще ви отворя.

Той отвори вратата и попита тихо:

— Откъде идвате?

— От Меридор.

— Влезте, влезте по-бързо! О, Боже!

Отгоре се чу гласът на дамата:

— Какво, Реми, дойдоха ли конете?

— Не, госпожо — отвърна Реми и като се обърна отново към стареца, попита: — Какво се е случило, Граншан?

— Не се ли досещате? — попита верният слуга.

— Уви, досещам се; но, заради всичко свято, не й съобщавайте това печално известие веднага!

— Реми, Реми — каза същият глас, — струва ми се, че разговаряте с някого?

— Да, госпожо.

Дамата слезе долу и се появи в дъното на коридора, който водеше към входната врата.

— Кой е тук? — попита тя. — Нима е Граншан?

— Да, госпожо, аз съм — печално и смирено отговори старецът и свали шапката си от побелялата си глава.

— Граншан, ти! О, Боже! Предчувствието ми не ме излъга — моят баща е мъртъв!

— Да, госпожо — отговори Граншан, забравил всички предупреждения на Реми. — Да, Меридор остана без стопанин.

Бледната дама запази спокойствие и твърдост: тежкият удар не я сломи.

Като я видя толкова покорна на съдбата и толкова мрачна, Реми се приближи до нея и ласкаво докосна ръката й.

— Какъв беше краят му? — попита дамата. — Кажете ми всичко, приятелю!

— Госпожо, господинът от известно време не ставаше от креслото си, а преди една седмица получи трети удар. За последен път с труд произнесе името ви, после загуби дар слово и в полунощ почина…

Диана (така наричаха дамата) със знак благодари на стария слуга и без да каже повече дума, се качи в спалнята си.

— Най-после тя е свободна — прошепна Реми, още по-бледен и мрачен от нея. — Да вървим, Граншан, да вървим!

Спалнята на дамата се намираше на втория етаж и се осветяваше само от малко прозорче, което гледаше към двора.

Стаята беше подредена богато, но всичко навяваше мрачно настроение. Нито цвете, нито скъпоценности, нито позлата; вместо злато и сребро — навсякъде дърво и почернена стомана; в ъгъла на стаята висеше портрет на мъж в рамка от абанос, върху него падаше светлина от прозореца — очевидно той бе пробит за тази цел.

Пред портрета дамата падна на колене, скръбта късаше сърцето й, но очите й оставаха сухи.

Диана устреми към този благороден образ поглед, пълен с неизяснима любов и нежност, с надежда, че той ще оживее и ще се отзове.

Художникът беше изобразил млад мъж на около двадесет и осем-тридесет години; той беше полегнал на софата полуоблечен, от раната на гърдите му струеше кръв, дясната му, ранена ръка беше увиснала от ложето, но още стискаше парче от шпагата.

Вместо името, на рамката, под портрета, с червени като кръв букви бяха изписани думите: „AUT CAESAR, AUT NIHIL“52

Дамата простря ръце към портрета и заговори с него така, както обикновено разговарят с Бога.

— Аз те умолявах да чакаш — каза тя, — макар че твоята възмутена душа жадуваше, мъст; мъртвите виждат всичко и ти, любов моя, знаеш, че останах да живея заради това да не стана отцеубийца; аз бях длъжна да умра заедно с теб, но смъртта ми би убила баща ми. Ти знаеш, над твоето окървавено, бездиханно тяло аз дадох свещен обет; заклех се да въздам кръв за кръв, смърт за смърт… Ти ме чакаше, мой любими, чакаше ме — благодаря ти! Сега съм свободна, последното звено, което ме задържаше на земята, е разкъсано от Господа — да бъде благословено името му! Сега цяла съм твоя; стига криене, стига тайни заговори! Мога да действувам съвсем открито, защото след себе си няма да оставя никого на земята и съм в правото си да я напусна. — Тя се надигна и целуна ръката, която висеше като че ли извън рамката. — Скоро ще дойда при теб и ти накрая ще ми отговориш, скъпа сянко, с която аз толкова говорех, без никога да получа отговор.

Диана млъкна, стана с такава почит, като че ли беше говорила със самия Бог, и седна на дъбовата скамейка.

— Бедният татко! — прошепна тя с безстрастен глас, който сякаш не принадлежеше на човешко същество.

После потъна в дълбок размисъл, изглежда той й даваше забрава в тежката скръб сега и в нещастията, които беше преживяла в миналото.

Изведнъж тя се изправи и каза:

— Да, така ще бъде по-добре, Реми!

Верният слуга вероятно чакаше пред вратата, защото се появи начаса.

— Тук съм, госпожо.

— Достойни друже, братко — промълви Диана, — сбогувайте се с мен, защото дойде време да се разделим.

— Да се разделим! — възкликна младежът с такава скръб в гласа, че събеседничката му трепна. — Какво говорите, госпожо?

— Да, Реми, сега, когато изпълнението се приближава, сега, когато препятствието отпадна, аз не отстъпвам, не, но аз не искам да увлека след себе си по пътя на престъплението една възвишена и неопетнена душа, затова, друже, вие ще ме напуснете.

Реми изслуша думите на графиня дьо Монсоро с мрачен и почти надменен вид.

— Госпожо — отговори той, — нима си въобразявате, че пред вас стои разслабен старец? Госпожо, аз съм на двадесет и шест години, пълен съм с кипяща жизнена сила, която само видимо е секнала в мен. Ако аз, трупът, извлечен от гроба, още живея, то това е само, за да извърша някакво ужасно деяние. Не отделяйте своя замисъл от моя, госпожо, щом тези две мрачни идеи са обитавали така дълго под един покрив; където и да се отправите, аз ще тръгна с вас; каквото и да предприемете, аз ще ви помогна; ако, госпожо, независимо от молбите ми, вие упорствувате в решението си да ме изгоните…

— О! — прошепна младата жена. — Да ви изгоня! Каква дума произнесохте, Реми!

— Ако упорствувате в това решение — продължи Реми, все едно тя нищо не беше отговорила, — аз знам какво да правя и нашите дълги търсения, от днес безполезни, за мен ще завършат с два удара с нож: единият от тях ще порази сърцето на известно вам лице, а другият — моето собствено.

— Реми! Реми! — възкликна Диана, приближи се до младежа и повелително простря ръка над главата му. — Реми, не говорете така! Животът на този, когото заплашвате, не ви принадлежи, той е мой. Вие знаете какво се случи, Реми, и това не е сън. Кълна ви се в деня, когато дойдох да се поклоня на изстиналото вече тяло на този, който… — Тя посочи портрета. — В този ден — казвам ви, — прилепих уста към откритата рана и тогава от дълбините и ме позова глас, неговият глас, който говореше: „Отмъсти за мен, Диана, отмъсти за мен!“

Верният слуга наведе глава.

— Значи трябва да отмъстя аз, а не вие — продължи Диана. — Освен това, заради кого умря той? За мен и поради мен.

— Аз съм длъжен да ви се подчинявам, госпожо — отговори Реми. — Кой заповяда да ме намерят сред труповете, с които беше покрита тази стая? Вие! Кой изцели моите рани? Вие!… Кой ме криеше? Вие, вие, с други думи втората половина от душата на този, за когото аз бих умрял с такава радост. Заповядвайте ми и аз ще ви се подчинявам, само недейте ме кара да ви напусна!

— Нека бъде така, Реми: споделете съдбата ми; вие сте прав, вече нищо не ще ни раздели.

Реми посочи портрета и каза твърдо:

— Госпожо, него го убиха вероломно и затова също трябва да отмъстим вероломно… Да, вие още не знаете, че нощес открих тайната на aqua tofana53 — отровата на Медичите.

— Наистина ли?

— Да вървим, да вървим, госпожо, сама ще видите!

Глава 30

Реми заведе Диана в съседната стая, натисна пружината, скрита под паркета, и отвори тайния люк.

В отвора се виждаше стръмна и тясна стълба. Реми първи слезе няколко стъпала и подаде ръка на Диана: като се опираше на нея, Диана го последва. Двадесетте стъпала на тази стълба водеха в подземие, в което имаше пещ с огромно огнище, квадратна маса, два плетени стола и много стъклени и метални съдове.

Единствени обитатели на това мрачно скривалище бяха една няма коза и безмълвни птици, но те наподобяваха призраците на тези живи същества, чийто облик носеха.

Едва тлеейки, огънят в пещта догаряше.

От серпантината на дестилационния казан, поставен върху огнището, бавно се стичаше златиста течност. Капките падаха във флакон, направен от бяло стъкло с дебелина два пръста и заедно с това учудващо прозрачен.

Като попадна сред всички тези предмети със странен вид и предназначение, Диана не показа нито учудване, нито страх: очевидно обикновените житейски впечатления ни най-малко не засягаха тази жена, която беше вън от живота.

Младият мъж запали лампата, приближи се до дълбокия кладенец, изкопан до една от стените на подземието, взе кофата, върза я с дълго въже и я пусна във водата, която зловещо чернееше в дълбочината: чу се глух плясък и минута по-късно Реми извади кофата, пълна догоре с вода, ледена и чиста като кристал.

— Приближете се, госпожо — каза Реми.

В това немалко количество вода той капна една-единствена капка от течността и водата мигновено се оцвети в жълто, след което жълтото изчезна и десет минути по-късно тя отново стана съвършено прозрачна.

Само неподвижността в погледа на Диана свидетелствуваше за дълбокото внимание, с което тя наблюдаваше тези промени.

— А по-нататък? — попита тя.

— По-нататък? Натопете в тази вода, която няма нито цвят, нито вкус, нито мирис, цвете, ръкавица, носна кърпичка; напоете с нея сапун, напълнете кана за миене на ръце или лице — и вие ще видите, както това са виждали в двора на Шарл IX, че цветето ще погуби жертвата със своя аромат, ръкавицата ще я отрови при допир с кожата, сапунът ще я убие, като проникне в порите.

— Сигурен ли сте в това, което казвате, Реми? — попита Диана.

— Лично извърших опитите, госпожо; вижте птиците — те вече не могат да спят и не искат да ядат; те са вкусили отровената вода. Погледнете козата, която е яла трева, полята с такава вода: козата е обречена, ако, пусната на свобода, не открие някаква противоотрова, която животните инстинктивно намират, а хората не познават.

— Може ли да видя този флакон, Реми? — попита Диана.

— Да, госпожо, но почакайте малко!

С безкрайни предпазни мерки Реми откачи флакона от серпантината, запуши гърлото с късче мек восък, покри го с парче вълнен плат и подаде флакона на своята спътница.

Диана го взе без колебание и като погледна гъстата течност, с която бе пълен, каза:

— Чудесно! Когато му дойде времето, ние ще направим избор между букета, ръкавиците и каната с вода. А може ли да се запази течността в метален съд?

— Тя го разяжда.

— Но нали флаконът може да се счупи?

— Не мисля. Вие виждате каква дебелина има стъклото. Впрочем, ние ще го затворим в златен калъф.

— Ще рече, вие, Реми, сте доволен? — попита Диана и на устните й заигра бледа усмивка.

— Доволен съм като никога, госпожо — каза Реми. — Да се наказват злодеите — означава да се прилага свещеното право на самия Господ Бог.

— Слушайте, Реми, слушайте… — настръхна Диана.

— Чухте ли нещо?

— Да… като че ли тропот на копита, Реми. Това може би са нашите коне.

— Твърде възможно е, госпожо. Нали определеният час вече наближава, но сега аз ще ги отпратя.

— Защо? Вместо в Меридор, Реми, ние ще отидем във Фландрия. Оставете конете!

— Да, разбирам.

В очите на слугата блесна радостен лъч, който можеше да бъде сравнен само с усмивката, плъзнала по устните на Диана.

Ами Граншан… — веднага добави той. — Какво да правим с Граншан?

— Граншан ще остане в Париж и ще продаде тази къща, която вече не ни е нужна. Но вие трябва да пуснете на свобода нещастните, невинни животни, които поради стечение на обстоятелствата е трябвало да страдат.

Реми взе флакона от ръцете на Диана и много внимателно го опакова. В този момент някой почука на външната врата.

— Това са вашите хора, госпожо, вие бяхте права. Качете се по-бързо горе, а аз през това време ще затворя люка.

Диана завари Граншан до вратата — разбуден от шума, той беше дошъл да я отвори. Старият човек бе много изненадан от новината за предстоящото заминаване на своята господарка, която му съобщи за него, без да уточни мястото на пътуването.

— Граншан, приятелю — каза тя, — Реми и аз отиваме на поклонение по обет, даден отдавна. На никого не казвайте за това пътешествие и в никакъв случай не споменавайте моето име.

— Всичко ще бъде изпълнено, госпожо, кълна ви се — отговори старият слуга. — Но нали ще се видим пак?

— Разбира се, Граншан, разбира се… Да не забравя, тази къща не ни е нужна повече.

Диана взе от шкафа връзка документи.

— Това са документите за правото на собственост. Дайте къщата под наем или я продайте, а вие се вървете в Меридор.

— Ако намеря купувач, госпожо, колко да поискам за къщата?

— Колкото пожелаете.

— Да донеса ли парите в Меридор?

— Оставете ги за себе си, мой славни Граншан.

— Как така, госпожо? Такава голяма сума?

— Разбира се! Нима не е мое свято задължение да ви възнаградя за преданата служба, Граншан? И нима не съм длъжна освен моя дълг да платя задълженията на моя баща?

— Но, госпожо, без пълномощно аз не мога да направя нищо.

— Той е прав — каза Реми.

— Намерете начин да се уреди всичко — каза Диана.

— Няма нищо по-просто. Къщата е на мое име, аз я подарявам на Граншан и така той ще има право да я продаде на когото си пожелае.

Реми взе перото и вписа в документа текста за дарение.

— А сега, сбогом — каза графиня дьо Монсоро на Граншан, силно разстроен от това, че остава съвсем сам в къщата, — сбогом, Граншан. Наредете конете да бъдат пред входа, докато се приготвя.

Диана се качи в своята стая, изряза с кинжал портрета от рамката, обви го в копринен плат и го прибра в пътната си чанта. Опустошената рамка като че ли още по-красноречиво отпреди говореше за скръбта, завладяла тази къща.

Глава 31

Читателят ще ни разреши да се пренесем сега във Фландрия при негова светлост херцог д’Анжу, получил наскоро титлата херцог Брабантски, на него, както е известно, наскоро се бе притекъл на помощ главният адмирал на Франция Ан Дег, херцог дьо Жоайоз.

На осемдесет левги северно от Париж, над лагера, разположен на брега на Шелда, се развяваха френски знамена. Събитията се развиваха през нощта. Безброй бивачни огньове опасваха в полукръг Шелда, много пълноводна при Антверпен, и се отразяваха в нейната повърхност.

От височината на градските укрепления часовите виждаха как проблясват мускетите на френските часови — също така безопасни поради широчината на реката, отделяща вражеската армия от града — като отблясъците на хоризонта в топла лятна вечер.

Това бе войската на херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу бе известен като завистлив, честолюбив и импулсивен човек. На крачка от трона, той не бе способен да чака търпеливо смъртта да му разчисти пътя. При Шарл IX той се стремеше към наварския престол, след това към престола на самия Шарл IX и на края към престола, зает от неговия брат Анри, бившия полски крал, чиято глава бе увенчана с две корони. Това бе предизвикало болезнена завист у херцог д’Анжу, който не бе успял да се сдобие дори и с една.

Тогава той обърна поглед към Англия, където управляваше жена, и за да получи корона, бе поискал ръката на тази жена, макар тя да се казваше Елизабет и да бе по-възрастна от него с двадесет години. Щастието му се усмихна и този „галеник на съдбата“ внезапно бе споходен от милостта на могъщата кралица, недосегаема дотогава за простосмъртните — Елизабет се сгоди с него. Фландрия му предлагаше корона.

Ние нямаме претенции за званието историк. Ако понякога ставаме такъв, то е само тогава, когато романът се издига до нивото на историята. Дойде време нашият любознателен поглед да проникне в живота на херцог д’Анжу, преплитащ се постоянно с великите съдби на кралете и затова богат ту на мрачни, ту на славни събития, които обикновено бележат пътя на коронованите особи.

И така, да разкажем с няколко думи този живот. Като видя, че неговият брат Анри III се е оплел в разпрата си с братята Гиз, херцог д’Анжу премина на тяхна страна, но скоро се убеди, че те в действителност преследват една-единствена цел — да сменят династията Валоа на френския престол със себе си. Той скъса с братята Гиз, което за него не бе безопасно. Екзекуцията на Салсед показа какво значение отдават лотарингските херцози на приятелските чувства на херцог д’Анжу.

Точно тогава към него се обърнаха фламандците. Измъчени от испанското господство, ожесточени от кървавите зверства на херцог Алба54, излъгани от псевдо-мира, който сключи с тях дон Хуан Австрийски, възползувал се от този мир, за да завладее Намюр и Шарлемон, фламандците призоваха на помощ Вилхелм Насауски, принц Орански и го назначиха за генерал-губернатор на Брабант.

Две думи за този персонаж, който заема в историята внушително място, а в нашия разказ се появява съвсем за малко.

По това време Вилхелм Насауски, принц Орански е над петдесет години. От ранно детство той възприема суровите принципи на Реформацията и като юноша осъзнава величието на своята мисия. Тази мисия, поверена му, според дълбокото убеждение на Вилхелм, свише, се състои в създаването на Холандската република, която той впоследствие основава. На младини е призован в двора на Карл V. Старецът император познава отлично хората. Той оценява по достойнство Вилхелм и неведнъж този монарх, който владееше най-обширната държава, обединена някога под един скиптър, се съветва с юношата по най-сложните въпроси, свързани с Нидерландия. Нещо повече, младежът не е навършил още двадесет и четири години, когато Карл V в отсъствието на прославения Филибер — Емануил Савойски — му поверява командването на армията във Фландрия. Вилхелм оправдава това доверие. Той всява страх у херцог дьо Невер и Колини — двама от най-изтъкнатите пълководци на това време — и под носа им укрепява Филипвил и Шарлемон. В деня на отричането си от престола, когато слиза от трона, Карл V се опира на неговото рамо.

Тогава на сцената излиза Филип II и макар Карл да моли своя син да се отнася към Вилхелм като към брат, Вилхелм скоро разбира, че Филип е от онези владетели, които предпочитат да нямат роднини. Съзнанието на Вилхелм бива обсебено от великата идея за освобождението на Холандия и разкрепостяването на Фландрия, мисъл, която може би завинаги щеше да остане скрита, ако на Карл V не бе му хрумнало да смени императорската мантия с монашеско расо.

От този ден Вилхелм поема ролята, с която се прославя като един от най-великите актьори на драмата, наречена световна история. Постоянно побеждаван в борбата против превъзхождащото могъщество на Филип II, той възобновява постоянно тази борба, укрепвайки след всяко поражение; всеки път той събира нова войска вместо предишната, обърната в бягство или разгромена, и се появява със свежи сили, винаги приветствуван като освободител.

Между тези непрекъснато редуващи се нравствени победи, и материални поражения Вилхелм, по това време в Монс, узнава за кървавите ужаси на Вартоломеевата нощ.

Това е жесток удар, поразил Нидерландия. Холандия и калвинистката част на Фландрия загубват в това ужасно клане своите най-храбри съюзници — френските хугеноти.

Вилхелм отстъпва от Монс, прехвърля войските към Рейн и изчаква бъдещото развитие на събитията.

Справедливостта обикновено възтържествува.

Внезапно се разпространява неочаквана вест, която поразява всички. Насрещен вятър подгонва морските гьози55 — имало морски гьози и горски гьози — към порт Брил. Като виждат, че връщането в открито море е невъзможно, гьозите се покоряват на стихията, влизат в пристанището и след отчаян щурм превземат града, в който вече за тях били издигнати бесилки. След завземането на града те прогонват от неговите околности испанските гарнизони и като не намират в своята среда човек, достатъчно способен да развие успеха, постигнат по волята на случая, призовават принц Орански. Вилхелм се явява незабавно: необходимо е да се въвлече в борбата цяла Холандия и да се ликвидира завинаги възможността за примирие с Испания.

По настояване на Вилхелм е издаден едикт, забраняващ католическия култ в Холандия, подобно на забраната на протестантския култ във Франция.

С обнародването на този едикт отново започва война. Херцог Алба изпраща срещу въстаналите собствения си син, Толедския херцог, който им отнема няколко града, но тези поражения не само не сломяват мъжеството на холандците, а като че ли им придават сили. Грабват оръжието всички от Зайдер-Зее до Шелда. В Испания се уплашват, отзовават Алба и на негово място назначават дон Луис дьо Реквезенс, един от победителите при Лепанто.

Тогава Вилхелм е сполетян от редица нови нещастия. Испанците нахлуват в Холандия, обсаждат Лайден и разграбват Антверпен. Изглежда, че всичко е загубено, когато провидението за втори път идва на помощ на току-що родената република — Реквезенс умира в Брюксел.

На осми ноември 1576 година, т.е. четири дни след разгрома на Антверпен, обединените провинции подписват така наречения Гентски мир, като се задължават да си оказват помощ в борбата за освобождение „от гнета на испанците и другите чужденци“.

Дон Хуан се връща и заедно с него се възобновяват злочестините на нидерландците. За по-малко от два месеца Намюр и Шарлемон биват превзети.

Фламандците отговарят на тези две поражения с избирането на принц Орански за генерал-губернатор на Брабант.

Идва ред и на дон Хуан да умре. Положително и Господ Бог съдействува за освобождението на Нидерландия. Приемник на дон Хуан става Александър Фарнезе56.

Този владетел е твърде опитен и очарователен в общуването с хората, кротък и силен едновременно, мъдър политик и добър пълководец. Фландрия се сепва, когато той, вместо да я хули като размирница, я нарича приятел.

Вилхелм разбира, че Фарнезе със своите обещания ще постигне много повече за Испания, отколкото херцог Алба със своите зверства.

По негово настояване на 29 януари 1579 година провинциите сключват Утрехтската уния, станала основа на новия държавен строй в Холандия. Опасявайки се, че силите му не ще стигнат сам да осъществи освобождението, Вилхелм издействува да се предложи нидерландската корона на херцог д’Анжу при условие, че ще бъдат запазени неприкосновеността на привилегиите на холандците и фламандците и свободата на вероизповедание. С това бива нанесен тежък удар на Филип II. Той отговаря като обявява награда от двадесет и пет хиляди екю за премахването на Вилхелм. Генералните щати, свикани в Хага, незабавно оповестяват, че лишават Филип II от нидерландския престол.

Интригите на Филип II обаче дават своите плодове. По време на организираното в чест на пристигането на херцог д’Анжу празненство се чува изстрел и Вилхелм се олюляза — бива ранен.

Под въздействието на тези събития Вилхелм е обзет от дълбока скръб, нарушавана рядко от замислена усмивка. Фламандците и холандците се прекланят пред този затворен човек като пред самия Бог — та нали те съзнават, че в него и само в него е цялото им бъдеще. Когато той се разхожда бавно, загърнат в широкия си плащ, с нахлупена над очите широкопола шапка, мъжете се отдръпват, за да му направят път, а майките със суеверно благоговение го сочат на децата с думите: „Виж, сине, ето идва Мълчаливия!“

И така, по предложение на Вилхелм фламандците избират Франсоа Валоа за херцог на Брабант, граф на Фландрия — казано другояче за свой върховен господар. Това не само не пречи, но даже способствува Елизабет да подхранва както преди надеждата му за брачен съюз. В този съюз тя вижда възможност за присъединяване на фламандските и френските калвинисти към английските, а може би мъдрата Елизабет мечтае за тройна корона.

Принц Орански е привидно благоразположен към херцог д’Анжу и го покровителствува от висотата на своята популярност, но според Вилхелм това ще продължи до настъпването на подходящия момент за свалянето на Французина от власт, така, както е свалена навремето тиранията на Испанеца.

С влизането на френския принц в Брюксел Филип II предлага на херцог дьо Гиз да бъде продължен сключеният по-рано с дон Хуан договор, според който Лотарингеца се задължава да подкрепя испанското господство във Фландрия. В замяна Испанеца обещава да помогне на Лотарингеца да осъществи мечтата на семейство Гиз, а именно: нито за минута да не се спират усилията за завладяване на френския престол.

Дьо Гиз се съгласява, а и няма друг избор: Филип II заплашва, че ще изпрати копие от договора на Анри Френски. Тогава Испанеца и Лотарингеца изпращат испанеца Салсед, привърженик на семейство Гиз, да убие от засада херцог д’Анжу, победоносния владетел на Фландрия. Наистина убийството би удовлетворило напълно и двете страни. Със смъртта на херцог д’Анжу се премахва както претендентът на престола на Фландрия, така и наследникът на френската корона. Салсед не успява да изпълни своето намерение — хващат го и го екзекутират на Гревския площад.

И така, и херцог д’Анжу, и Мълчаливия остават живи. Външно — добри приятели, а в действителност — съперници, още по-непримирими от тези, които им изпращат убийци.

Вече стана дума, че херцог д’Анжу е приет с недоверие. Брюксел отваря за него своите врати, но Брюксел не е нито Фландрия, нито Брабант.

Затова херцогът, като действува ту с убеждение, ту със сила, започва постепенно, град след град, да завладява опърничавото нидерландско кралство.

Фламандците от своя страна не се съпротивляват много настойчиво, съзнавайки, че херцог д’Анжу ги защитава надеждно от испанците; те не бързат да приемат своя освободител, но все пак го приемат.

Всичко свършва с това, че херцогът, крайно самолюбие по рождение и затова възприемащ бавността на фламандците като поражение, започва да използува сила при завладяването на градовете, които не му се покоряват така бързо, както би желал.

Тъкмо това чакат както неговият съюзник Вилхелм Мълчаливия, принц Орански, така и най-лютият му враг Филип II, които се дебнат зорко един друг.

Като спечелва няколко победи, херцог д’Анжу разполага своя лагер срещу Антверпен. Той решава да превземе този град, който херцог Алба, Реквезенс, дон Хуан и херцогът на Парма един след друг подчиняват под своя власт, но който нито един от тях не успява да пороби дори за малко.

Антверпен призовава херцог д’Анжу на помощ срещу Александър Фарнезе, но когато херцог д’Анжу на свой ред възнамерява да завладее Антверпен, градът насочва своите оръдия против него.

Такова е положението, в което е изпаднал Франсоа, принц на Франция, през времето, когато отново се появява в нашия разказ — два дни след присъединяването на адмирал Жоайоз към него.

Глава 32

Лагерът на новопоявилия се херцог на Брабант се бе разпрострял по двата бряга на Шелда. Армията бе добре дисциплинирана, но в нейните редове цареше съвсем разбираемо вълнение.

То бе предизвикано от обстоятелството, че на страната на херцог д’Анжу се сражаваха много калвинисти, присъединили се към него не толкова от симпатия към особата му, а от желание да ядосат колкото се може по-силно испанците и още повече френските и английските католици. Следователно честолюбието, а не убедеността или предаността, бе подтикнало тези хора да воюват; чувствуваше се, че веднага след завършване на похода те ще напуснат пълководеца или ще му поставят свои условия.

Другата страна, т.е. неприятелят, се ръководеше от твърди, ясни принципи, от напълно определена цел, а честолюбието и злобата липсваха.

Антверпен не отхвърляше Франсоа, но сигурен в храбростта и бойния опит на своите жители си оставяше правото да изчака. Освен това антверпенците знаеха, че само да протегнат ръка и освен херцог дьо Гиз, наблюдаващ внимателно от Лотарингия хода на събитията, ще намерят в Люксембург Александър Фарнезе. Защо да не се възползуват от подкрепата на Испания против херцог д’Анжу така, както по-рано бяха призовали херцога на помощ срещу Испания? А вече, след като с помощта на Испания бъде даден отпор на херцог д’Анжу, може да се разчистят и сметките с Испания.

Републиканците се опираха на велика сила — железния здрав разум.

Но изведнъж те видяха, че в устието на Шелда се появява флот, и научиха, че този флот е доведен от най-главния адмирал на Франция в помощ на врага им.

Откакто херцог д’Анжу обсади Антверпен, той, естествено, се превърна във враг на неговите жители.

Научавайки за пристигането на Жоайоз, калвинистите на херцог д’Анжу направиха почти толкова кисели физиономии, колкото и самите фламандци. Калвинистите бяха твърде храбри, но и твърде ревниво пазеха своята воинска слава. Те бяха доста сговорчиви в паричните въпроси, но не можеха да търпят, когато други се опитваха да оберат лаврите им и на всичко отгоре с тези шпаги, които през Вартоломеевата нощ умъртвиха толкова много хугеноти.

Ето как същата вечер, когато пристигна флотът, започнаха безкрайни спорове, които продължиха с голям шум през следващите два дни.

Всеки ден антверпенците виждаха от крепостните стени по десет-дванадесет дуела между католици и хугеноти. Жертвите от тези дуели, които приемаше реката, бяха значително повече от хората, които французите биха загубили при схватка с неприятеля.

Във всички стълкновения Франсоа играеше ролята на помирител, което беше съпроводено от огромни трудности. По отношение на френските хугеноти той пое определени задължения. Да позволи да бъдат оскърбявани, означаваше да се лиши от моралната подкрепа на фламандските хугеноти, които биха могли да направят на французите важни услуги в Антверпен.

От друга страна — да дразни католиците, изпратени от краля, би означавало за херцог д’Анжу да допусне не само политически гаф, но и да опетни своето име.

Пристигането на това мощно подкрепление, на което не бе разчитал и самият херцог, предизвика объркване сред испанците и докара семейство Гиз до състояние на неописуема ярост. Необходимостта всички партии в лагера пред Антверпен да се съобразяват една с друга се отразяваше пагубно на дисциплината.

Жоайоз не беше спокоен сред всички тези хора, ръководени от толкова различни чувства. Той съзнаваше смътно, че времето на успехите е отминало. Във въздуха се носеше предчувствие за огромна несполука и младият адмирал, ленив като истински придворен и честолюбив като истински военачалник, горчиво съжаляваше, че е пристигнал от толкова далеч, за да сподели поражението.

Той мислеше и говореше искрено, че решението да се обсади Антверпен е голяма грешка на херцог д’Анжу. Принц Орански, който бе дал този коварен съвет, изчезна веднага, след като съветът бе последван, и никой не знаеше, къде се бе дянал. Неговите войски бяха гарнизонът на Антверпен, той бе обещал да подкрепи херцог д’Анжу, а в същото време не се чуваше нищо за някакви разпри между войниците на Вилхелм и жителите на града.

Като възразяваше срещу обсадата, Жоайоз наблягаше особено на това, че Антверпен по своето значение е почти столица. Да превземе голям град със съгласието на жителите би било без съмнение значителен успех, но да завладее с щурм втората столица на бъдещата си държава би означавало за херцог д’Анжу да загуби благоразположението на фламандците.

Жоайоз излагаше своето мнение в палатката на херцога през същата тази нощ, за която разказваме на читателя.

Докато пълководците се съвещаваха, херцогът седеше или по-точно лежеше в едно много удобно кресло, което при желание можеше да се превърне в диван, и слушаше съвсем не съветите на главния адмирал на Франция, а шепота на музиканта Орили, който обикновено му свиреше на лютня.

Със своето подло угодничество, със своето гнусно ласкателство, с готовността си да оказва най-позорни услуги Орили от отдавна бе спечелил разположението на херцога.

Като свиреше на лютня, изпълняваше умело всякакви поръчения, съобщаваше най-подробни сведения за придворните и техните интриги и накрая, като улавяше с учудваща ловкост в мрежите си всяка набелязана от херцога жертва, Орили натрупа огромно състояние, за което се бе погрижил в случай, че изпадне в немилост. Пред света той си оставаше същият беден музикант, който се трепеше за всяко екю и като славей пееше, за да не умре от глад.

Този човек имаше огромно влияние именно защото то бе скрито.

Като забеляза, че музикантът пречи да се чуят важните стратегически съображения и отвлича вниманието на херцога, Жоайоз рязко прекъсна речта си. Недоволството на новопристигналия не се изплъзна от вниманието на Франсоа, който в действителност не бе пропуснал нито дума от казаното от Жоайоз. Той тутакси попита:

— Какво ви е адмирале?

— Нищо, монсеньор. Аз чакам кога ще се освободи ваша светлост, за да ме изслуша.

— Та аз ви слушам, Жоайоз, слушам ви — засмя се херцогът. — Очевидно вие, парижаните, си въобразявате, че аз, като се сражавам във Фландрия, съвсем съм затъпял, щом толкова бързо решихте, че не мога да слушам двама души едновременно. А нали Цезар е диктувал по седем писма наведнъж!

— Монсеньор — отговори Жоайоз и хвърли на бедния музикант поглед, под който той сведе глава с престорено смирение както обикновено, — аз не съм певец и следователно, когато говоря, не се нуждая от акомпанимент.

— Добре, добре! Спрете, Орили!… И така — продължи Франсоа, — вие, Жоайоз, не одобрявате моето решение да завладея Антверпен с щурм?

— Не, монсеньор.

— Но този план бе одобрен от военния съвет!

— Затова и моите думи са така предпазливи, защото говоря след толкова опитни пълководци.

И Жоайоз според дворцовия обичай се поклони на всички страни.

Някои от командирите веднага изразиха съгласието си с адмирала, други премълчаха, но показаха своето одобрение със знаци.

— Граф дьо Сент-Енян — обърна се херцогът към един от най-смелите си военачалници, — вие нали не споделяте мнението на господин дьо Жоайоз?

— Напротив, ваше височество, споделям го.

— Така! А аз, като видях вашата гримаса, си помислих…

Всички се разсмяха. Жоайоз побледня; а Сент-Енян почервеня.

— Ако граф дьо Сент-Енян — каза Жоайоз — има навика да изразява мнението си по този начин, това означава, че не е достатъчно учтив събеседник. Това е всичко.

— Господин дьо Жоайоз — развълнува се дьо Сент-Енян, — негово височество без право ми натяква моето обезобразяване, което получих, докато му служех. При щурма на Като-Камбрези бях ранен с пика в главата и оттогава получавам нервни тикове. Те са причина за гримасите, за които негово височество се сърди… Но това, което казах сега, господин дьо Жоайоз, не е извинение, а обяснение — гордо завърши графът, обръщайки се с лице към адмирала.

— Не, господине — каза Жоайоз и му подаде ръка. — Това е упрек от ваша страна, и то напълно справедлив.

— За какво би могъл да ви упрекне Сент-Енян, господин дьо Жоайоз? Та нали той въобще не ви познава?

— За това, че макар и за минута можах да си въобразя, че господин дьо Сент-Енян е толкова слабо привързан към ваше височество, та ви е дал съвет да превземете Антверпен с щурм.

— Но трябва най-после — възкликна херцогът — да се определи моето положение в тази страна! Аз съм херцог на Брабант и граф на Фландрия по име и следователно именно аз трябва да заповядвам тук! Мълчаливия, който се крие неизвестно къде, ми обещаваше кралска власт. Къде е тя? В Антверпен? А Мълчаливия къде е? Вероятно също в Антверпен. Значи трябва да се превземе Антверпен, тогава ще знаем какво да правим по-нататък.

— Ах, монсеньор, кой ви даде съвета да щурмувате Антверпен? Принц Орански, който се скри в същата минута, когато трябваше да се тръгне на поход; принц Орански, който, като предостави на ваше височество възможността да се назове херцог на Брабант, запази за себе си управлението на херцогството. Монсеньор, до този момент вие, следвайки съветите на принц Орански, само настроихте фламандците срещу себе си. Щом претърпите поражение — всички тези, които сега не смеят да ви погледнат в очите, ще ви подгонят като страхливи псета.

— Как! Вие смятате, че могат да ме победят тези търговци на вълна, тези пивовари?

— Тези търговци на вълна и пивовари причиниха много неприятности на крал Филип Валоа, на император Карл V и на крал Филип II — трима владетели от династии, достатъчно славни, та сравнението с тях да бъде достатъчно ласкателно за вас, ваше височество.

— Ще рече, вие се страхувате от поражение?

— Да, монсеньор.

— Нека да бъде така, но аз не ще отстъпя!

— Ваше височество ще постъпи така, както реши — каза Жоайоз с поклон, — и ние от своя страна ще постъпим така, както вие заповядате.

— Това не е отговор, херцоже.

— И все пак това е единственият отговор, който мога да дам на ваше височество.

— Е, тогава докажете ми, че греша. Ще се радвам много, ако ме разубедите.

— Монсеньор, погледнете армията на принц Орански — тя беше ваша, нали така? И какво? Сега, вместо да бъде редом с вашите войски пред Антверпен, тя е в Антверпен. Вижте Мълчаливия, както вие сам го наричате: той беше наш приятел и ваш съветник, а сега вие сам сте убеден, че той се превърна във ваш неприятел. Погледнете фламандците — когато бяхте във Фландрия, те при вашето приближаване вдигаха знамена по къщите и лодките си; сега, щом ви забележат, затварят градските порти и насочват срещу вас дулата на оръдията. Все едно, че сте херцог Алба. Така че аз заявявам пред вас — фламандците и холандците, Антверпен и принц Орански само чакат случай да се обединят срещу вас и ще го направят в същата минута, в която вие дадете заповед на началника на вашата артилерия да открие огън.

— Е, какво — отговори херцог д’Анжу, — следователно ние с един удар ще победим Антверпен и Орански, фламандците и холандците.

— Не, монсеньор, защото вие имате точно толкова хора, колкото са нужни, за да щурмувате Антверпен при условие, че ще имаме работа само с неговите жители, докато в действителност вие ще бъдете нападнат от Мълчаливия без никакво предупреждение.

— И така, вие упорито държите на своето мнение?

— Кое по-точно?

— Че ще бъдем разбити.

— Неминуемо!

— Е, какво! Това лесно може да се избегне поне лично, от вас. Господин дьо Жоайоз — продължи хапливо херцогът, — моят брат ви е изпратил тук, за да ме подкрепите. Няма да ви търсят отговорност, ако ви освободя и заявя, че не се нуждая от помощ.

— Вие, ваше височество, можете да ме освободите — каза Жоайоз, — но да се съглася на такова нещо в навечерието на боя, би било позор за мен.

Продължителни възгласи на одобрение се разнесоха в отговор. Херцогът разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Любезни ми адмирале — каза той, като стана от своето ложе и прегърна младия мъж, — вие не искате да ме разберете. Грешката вече е сторена — трябва ли да я задълбочаваме? Сега ние стоим лице срещу лице с въоръжени хора, оспорващи ни това, което сами ни бяха предложили. Нима желаете да им отстъпя? Тогава те утре град след град ще отнемат всичко, което завоювах. Не, мечът е изваден — трябва да се действува с него, иначе те ще ни сразят.

— Щом ваше височество разсъждава така — отговори Жоайоз, — аз няма да кажа повече нито дума. Аз съм тук, за да ви се подчинявам, монсеньор, и повярвайте ми, ще тръгна с радост след вас, където и да ме поведете — към гибел или към победа. Обаче… но не, монсеньор…

— Какво има?

— Мога да кажа това само на вас, монсеньор.

Всички присъствуващи станаха и се оттеглиха навътре в просторната палатка на херцога.

— Говорете — каза той.

— Монсеньор, херцог дьо Гиз се опита да организира вашето убийство. Салсед не призна това на ешафода, но го потвърди на уреда за измъчване. Така че Лотарингеца, който играеше много важна роля в тази работа, ще бъде безкрайно радостен, ако благодарение на неговите интриги ни разбият при Антверпен и ако — кой знае? — в тази битка, без никакви разходи за Лотарингия, загине един потомък от френската кралска династия, за чиято смърт Гиз бе обещал на Салсед такова щедро възнаграждение. Прочетете историята на Фландрия, монсеньор, и ще разберете, че за фламандците е традиция да подхранват своята земя с кръвта на най-прославените владетели на Франция и най-благородните й рицари.

Херцогът поклати глава.

— Добре, Жоайоз — каза той, — ако се наложи, аз ще доставя на проклетия Лотарингец радостта да ме види мъртъв, но не и насладата да ме види да бягам. Аз жадувам за слава, Жоайоз, нали съм последният в своята династия и трябва да спечеля още много сражения.

След това херцогът, обръщайки се към сановниците, които по желание на адмирала се бяха оттеглили в дъното на палатката, промълви:

— Господа, щурмът не се отменя. Дъждът престана, тази нощ — на бой!

Жоайоз се поклони и каза:

— Благоволете, монсеньор, да изложите подробно вашите заповеди. Ние ги чакаме.

— Вие, господин дьо Жоайоз, разполагате с осем кораба, без да се смята адмиралската галера, нали така?

— Да, монсеньор.

— Вие ще пробиете отбранителната линия — да се направи това няма да бъде трудно, в пристанището си антверпенците имат само търговски кораби. След това вашите кораби ще спуснат двойна котва срещу крайбрежната улица. Ако бъде оказана съпротива, ще откриете убийствен огън по града и в същото време ще опитате да направите десант с вашите хиляда и петстотин моряци. Аз ще разделя сухопътната армия на две части: едната ще командва граф дьо Сент-Енян, а другата — аз. При първия оръдеен изстрел двете колони внезапно ще започнат щурм. Конницата ще остане в резерв, за да прикрие в случай на неуспех отстъплението на отхвърлената колона. Без съмнение една от тези три атаки ще сполучи. Отрядът, който превземе първи крепостната стена, ще изстреля ракета, за да сплоти около себе си останалите отряди.

Всички присъствуващи се поклониха на принца, изразявайки своето съгласие.

— А сега, господа — каза херцогът, — стига думи! Трябва незабавно да се събудят войниците и като се спазва редът, да се качат на корабите. Никаква светлина, никакъв изстрел не трябва да разкрият нашите намерения! Тръгвайте, господа, и успех! Щастието, което ни съпътствуваше до този момент, не ще се побои да премине заедно с нас Шелда!

Пълководците напуснаха палатката на херцога и дадоха необходимите заповеди.

Скоро целият този разтревожен хорски мравуняк зашумя глухо, но човек можеше да си помисли, че вятърът лудува в безкрайните тръстикови полета и високата трева.

Адмиралът се върна на своя кораб.

Глава 33

Антверпенците обаче не съзерцаваха бездейно войнствените приготовления на херцог д’Анжу и Жоайоз не бъркаше като смяташе, че те са озлобени до крайност.

Антверпен поразително приличаше на кошер вечер — отвън спокоен и пуст, а вътре пълен с шум и движение.

Въоръжени фламандци патрулираха по улиците, барикадираха домовете си, заграждаха улиците с двойни вериги, побратимяваха се с войниците на принц Орански, които навлизаха в града на малки отряди. Пристигна и самият принц Орански, неразпознат от никого, но изпълнен с онова спокойствие и с онази твърдост, с които изпълняваше взетите вече веднъж решения.

Принц Орански се настани в Кметството, където прие началниците на отрядите от градското опълчение, направи преглед на офицерите от наемните войски й накрая събра всички командири и им изложи своите намерения.

Най-непоколебимо от тях бе намерението да се използуват действията на херцог д’Анжу срещу Антверпен, за да се скъса с него. Херцог д’Анжу беше стигнал дотам, докъдето беше искал да го доведе Мълчаливия, който виждаше с радост, че новият претендент за върховната власт се погубва така, както и всички останали.

В същата тази вечер, в която херцог д’Анжу се готвеше за щурм, принц Орански, намиращ се от два дни в Антверпен, се съвещаваше с коменданта на града.

При всяко възражение, правено от коменданта против плана за настъпателни действия, предложен от принц Орански, Вилхелм клатеше глава с вид на човек, смаян от такава нерешителност.

Но всеки път комендантът казваше:

— Принце, вие знаете, че пристигането на монсеньора е решено. Нека да го почакаме.

При тази магическа дума Мълчаливия неизменно въсеше вежди, но все пак чакаше. Погледите на присъствуващите се обръщаха към тиктакащия величествено голям стенен часовник и изглеждаше, като че ли всички се молят махалото да ускори идването на този, когото чакаха с такова нетърпение.

Удари девет. Несигурността се смени с истинска тревога. Патрулите съобщиха, че във френския лагер се забелязва раздвижване.

— Господа — възкликна Мълчаливия, щом чу това донесение, — виждате, че времето не чака, а още нищо не е направено за защитата на подстъпите към града. И така, господа, да започнем съвещанието!

Едва успя да каже това, когато тежката завеса на вратата се повдигна, влезе служител от Кметството и произнесе само една дума:

— Монсеньорът!

В гласа на този човек, в радостта, която той изрази неволно при изпълнението на своите скромни задължения, се чувствуваше целият възторг на народа и цялото му доверие към този, когото почтително и безлично назоваваха „монсеньор“.

Още не бе отзвучала думата, произнесена с треперещ от вълнение глас, когато в залата влезе висок мъж с внушителен вид, загърнат от главата до петите с плащ, който носеше с неподражаема елегантност.

Той се поклони учтиво на всички присъствуващи, но гордият му, проницателен поглед мигновено разпозна сред военните принц Орански. Непознатият веднага се приближи към него и му подаде ръка, която принцът стисна горещо и с известна почтителност. Здрависвайки се, те се обърнаха един към друг с „монсеньор“.

След бързата размяна на поздрави непознатият свали плаща си. Той беше в кожена куртка, сукнени панталони и високи ботуши. Въоръжен беше с дълга шпага, която изглеждаше като част от самия него, а зад колана му, до здраво натъпканата му чанта, висеше малък кинжал.

Когато махна плаща си, се видя, че целите му ботуши са прашни и кални. Всяка негова крачка по каменните плочи на пода се придружаваше от мрачния звън на шпорите, обагрени с кръвта на коня, с който бе пристигнал.

Той седна на заседателната маса и попита:

— Е, какво, монсеньор? Как вървят работите? Вие, предполагам, имате план и за нападение, и за отбрана?

— Чакахме ви, за да ви го съобщим, монсеньор — отвърна бургмистърът.

— Говорете, господа, говорете.

— Монсеньорът пристигна с известно закъснение — добави принц Орански — и докато го чаках, бях принуден да действувам.

— И добре сте направили, монсеньор. Освен това на всички е известно, че вие действувате превъзходно. Повярвайте ми, докато бях на път, аз също не си губих времето.

След това той се обърна с лице към гражданите.

— Разузнавачите ни съобщиха — каза бургмистърът, — че във френския лагер се готвят за битка. Французите са решили да щурмуват, но не е известно от коя страна ще последва атаката и затова заповядахме оръдията да бъдат разположени на равни интервали по цялата линия на укрепленията.

— Това е разумно — леко се усмихна непознатият и погледна крадешком към Мълчаливия: опитният пълководец беше дал възможност на гражданите да разсъждават за войната.

— Същите разпореждания дадохме и за отрядите от градското опълчение — продължи бургмистърът. — Те са разположени в две редици по цялата дължина на крепостните стени и имат заповед да се втурнат веднага там, където бъде извършено нападението.

Непознатият не каза нищо — очевидно чакаше да чуе мнението на принц Орански.

— Обаче — продължи бургмистърът — повечето от членовете на съвета предполагат, че французите са замислили лъжливо нападение.

— С каква цел? — полита непознатият.

— С цел да бъдем сплашени и подтикнати към споразумение, според което градът да бъде даден на французите.

Непознатият отново погледна принц Орански. Този път му се стори, че устните на Мълчаливия се изкривиха в усмивка, съпроводена от едва забележимо, презрително потръпване на рамената.

— Ех, господа — каза непознатият, — вие се лъжете жестоко. Французите не се готвят за лъжливо нападение, не! Вие ще трябва да издържите един истински щурм. Така че, господа, позволете да ви дам един съвет. Това нападение…

— Доизкажете се, монсеньор, доизкажете се!

— Вие ще изпреварите нападението: ще нападнете сами!

— Отлично! — възкликна принц Орански. — Великолепно решение!

— Точно сега, в тази минута — продължи непознатият, убедил се в поддръжката от страна на принца — корабите на господин дьо Жоайоз вдигат котва.

— Откъде знаете това, монсеньор? — в един глас възкликнаха бургмистърът и всички членове на градския съвет.

— Знам — отговори непознатият.

В залата се разнесе шепот на недоумение, едва разбираем, но уловен от слуха на изтъкнатия пълководец, появил се току-що на тази сцена, за да изиграе по всяка вероятност тук главната роля.

— Вие се съмнявате в това? — попита той със спокойния тон на човек, свикнал да се бори с опасенията, заядливите претенции и предубеждения на търговците и занаятчиите.

— Не се съмняваме, щом вие го казвате, монсеньор. Но позволете да ви кажа…

— Говорете.

— Че ако беше така, щяха да ни известят…

— Кой?

— Нашият морски разузнавач…