Чейс

2

В седем часа, седнал на подиума като почетен гост, на Бен Чейс бе сервирано не особено вкусно печено говеждо, докато разни високопоставени особи се обръщаха към него и от двете му страни, надвисвайки над салатата му и купата с недоизядени плодове.

В осем часа кметът стана от мястото си, за да произнесе отегчителните си хвалебствия в чест на знаменития гражданин, герой от виетнамската война. Половин час по-късно, след като речта му най-накрая завърши, той поднесе на Чейс красиво оформен свитък, където подробно се описваха великите му подвизи, и го провъзгласи за герой на града.

На Чейс бяха връчени и ключовете на чисто нов мустанг кабриолет — съвсем неочакван за него дар от Търговската асоциация.

В девет и половина Бенджамин Чейс бе ескортиран тържествено от ресторанта „Железният чайник“, където се състоеше събитието, до паркинга. Там го чакаше новата му кола — истински звяр с осем цилиндров двигател и пълното оборудване, полагащо се на един спортен модел, включващо автоматична скоростна кутия, дълбоки меки седалки, странични огледала и бели гуми. Бе боядисана в искрящо черно, което контрастираше приятно с пурпурните ивици, започващи от предния капак и продължаващи от двете страни на автомобила.

Точно в десет и десет, след като вестникарите го снимаха заедно с кмета и представителите на Търговската асоциация, Чейс изрази благодарността си към всички присъстващи, метна се в своята награда и отпраши.

В десет и двайсет той вече се носеше по улиците на предградието „Ашсайд“ със скорост, надвишаваща със сто километра в час разрешените шейсет. Чейс профуча на червено по трилентовия булевард „Галасио“, зави зад ъгъла с такава скорост, че изгуби управление за миг и събори един пътен знак.

В десет и половина пое по дългия, стръмно издигащ се Канакауей Ридж Роуд, чудейки се дали ще може да накара своя мустанг да не пада под сто и шейсет до върха на склона. Играта ставаше опасна, но на него изобщо не му пукаше дали ще катастрофира или не.

Обаче дали защото двигателят имаше ограничител на скоростта, или пък колата просто не е била предназначена за подобни изпитания, не стана така, както му се искаше. Въпреки че Бен натискаше докрай педала на газта, спидометърът не показа повече от сто и трийсет километра, докато се движеше нагоре, и падна до сто и десет, когато изкачи хребета.

Сдържайки раздразнението си, той отлепи крак от педала, позволявайки на лъскавата машина да се плъзне по равния път с две платна, простиращ се по хребета на склона над града.

Долу се откриваше невероятна панорама от светлини — идеална гледка за влюбените сърца. Вляво от шосето се издигаше отвесна каменна стена, а отдясно се ширеше тревна площ, широка около петдесетина метра. Тя се простираше до железния парапет, отделящ парка от пропастта долу. Отвъд него улиците на града приличаха на миниатюрна електрическа карта, като светлинките бяха най-много в централната му част и около големия търговски център „Гейтуей Мол“.

Влюбените — предимно тийнейджъри — вечер паркираха тук, скривайки се от външния свят сред боровите дървета и къпиновите храсти. Възхищението им от красотата на нощния град ги хвърляше в обятията на партньора им по няколко пъти на вечер.

Едно време и Чейс беше правил така.

Той отби и спря колата. За миг тишината на нощта му се стори дълбока и всеобхватна. После Бен различи песента на щурците, тревожния вик на сова в далечината и смеха на млади хора.

Този смях го накара да се замисли защо е дошъл тук. Вярно, че му беше дошло до гуша от кмета, Търговската асоциация и всичко останало. Изобщо не му се ходеше на този банкет и отиде само защото не можа да измисли причина да им откаже. Сблъскал се с домораслия патриотизъм на градските власти, с тяхната романтична представа за войната, той се чувстваше така, сякаш невидим товар го притиска към земята. Навярно тягостните му чувства се усилваха и от обстоятелството, че някога и той беше същият като тях. Във всеки случай, избавил се от тяхната компания, той се бе насочил именно тук — в тази част на града, която свързваше с романтичните си спомени, алеята на влюбените над Канакауей, за която жителите на града разправяха какви ли не шеги.

Сега обаче тишината само му пречеше, позволявайки на неприятните мисли да го обсебват. Що се отнася до удоволствието, какво удоволствие беше да дойдеш тук сам? Макар че дори и да беше с момиче, едва ли щеше да се чувства по-добре.

Сред храстите в парка бяха паркирани половин дузина автомобили. Лунната светлина се отразяваше от броните и прозорците им. Ако Бен не беше наясно с мотивите на младежите, навярно щеше да си помисли, че колите са изоставени. Леко запотените стъкла обаче издаваха присъствието на младите двойки.

От време на време някаква сянка помръдваше в машините, изкривена от замъгленото стъкло. Това беше единственото движение, като се изключи шумоленето на листата на дърветата.

Изведнъж някаква сянка изникна от скалата вляво и започна да се промъква крадешком към тъмното островче под голямата плачеща върба, намираща се на около трийсетина метра от колата на Чейс. Въпреки че излъчваше дивата грация на изплашено животно, сянката без съмнение принадлежеше на човек. Той се движеше бързо, приведен ниско над земята.

Във Виетнам Чейс бе развил нещо като шесто чувство за наближаваща опасност. Сега изпитваше същото усещане.

Самотен мъж, дошъл пеш, без автомобил, веднага привличаше вниманието на алеята на влюбените. Колата представляваше подвижно легло за днешните тийнейджъри, задължителен елемент при прелъстяването и неотменим атрибут на съблазнителя. Нито един съвременен Казанова не би постигнал успех без нея.

Възможно бе човекът да търси развлечение във воайорството — да погледа влюбените птички за свое удоволствие и за техен смут. Докато беше в гимназията, Чейс на няколко пъти бе ставал жертва на подобни изпълнения. Тези забавления обаче бяха предимно за по-малките и за аутсайдерите — за хлапетата, които нямат възможността да се намират вътре в колата, където се вършеше истинската работа. Доколкото знаеше Бен, възрастните не се вълнуваха от подобни неща. Обаче мъжът, който се прокрадваше из храстите, беше поне метър и осемдесет висок, тялото му имаше пропорциите на зрял човек и бе лишен от юношеска тромавост. Пък и въпросното забавление се практикуваше на групи, за да се предотврати евентуалният побой от страна на някой изненадан любовник.

Не, това не беше на добре.

Мъжът излезе от прикритието на върбата — все още бе превит и се движеше много бързо. Той спря до къпиновите храсти и започна да изучава един тригодишен шевролет, паркиран до железния парапет, съвсем близо до ръба на пропастта.

Без да е наясно какво точно става и какво трябва да направи, Чейс се пресегна през седалката и махна плафонерата на лампата от тавана на колата. После разви крушката и я пъхна в джоба си. Когато отново се обърна напред, видя, че човекът стои в храстите, сякаш бе недосегаем за бодлите им.

Чу се звънлив момичешки смях. На някого от влюбените, изглежда, му бе станало твърде горещо зад затворените прозорци.

Мъжът в храстите се запромъква отново, приближавайки се до шевролета.

Съвсем безшумно, защото натрапникът се намираше на не повече от петдесетина метра от него, Чейс се измъкна от колата си. Той остави вратата отворена, понеже беше сигурен, че шумът от затварянето й би изплашил непознатия. Заобиколи автомобила и пое внимателно през тревата, която бе наскоро скосена и влажна, а следователно и хлъзгава.

Лампичките в купето на шевролета светнаха, но светлината изглеждаше мътна заради запотените стъкла. Някой извика, след което се чу писъкът на младо момиче. Той едва бе секнал, когато девойката изпищя отново.

Отначало Чейс не бързаше, но след като дочу шума от борбата, се втурна напред. Когато се приближи до колата, видя, че вратата откъм шофьора е отворена. Натрапникът се бе проврял през предната седалка и налагаше някого с всички сили. През замъглените прозорци се виждаше как сенките се мятат бясно насам-натам.

— Стой! — извика Чейс. Намираше се точно зад гърба на непознатия.

Мъжът се измъкна от колата и в същия миг Бен видя ножа в ръката му. Воайорът го беше вдигнал високо и Чейс забеляза кръвта по китката и острието.

Бен с един скок се озова до непознатия и го блъсна в прозорците на колата. После приклещи врата му в желязна хватка.

Момичето продължаваше да крещи.

Непознатият се извиваше, мъчейки се да се освободи. На няколко пъти се опита да забие ножа в бедрото на Чейс, но не успя. Беше аматьор.

Бен затегна още повече хватката си.

Колите наоколо започнаха да потеглят. Появата на проблем на алеята на влюбените пробуждаше сексуалната вина, която се крие у почти всеки тийнейджър. Никой не искаше да остане и да разбере какво става.

— Пусни ножа! — заповяда Чейс.

Макар че непознатият отчаяно се нуждаеше от въздух, той отново замахна с оръжието си. Пропусна.

Чейс изведнъж се ядоса. Вдигна воайора във въздуха и го стисна така, че за малко да го удуши. Обаче се подхлъзна на мократа трева, загуби равновесие и падна, повличайки със себе си своя противник.

Този път ножът на натрапника се заби в бедрото на Бен, точно под хълбока. Той инстинктивно подскочи и отхвърли непознатия настрани, лишавайки го от оръжието му.

Нападателят се завъртя и бързо се изправи на крака. Направи няколко крачки към Чейс, оглеждайки се за ножа, но после, изглежда, си даде сметка, що за противник има, и хукна.

— Спрете го! — извика Бен.

Обаче почти всички по-близки автомобили бяха отпрашили. А шофьорите на паркираните до пропастта реагираха така, както бяха реагирали боязливите тийнейджъри на първите признаци на борбата — лампичките светваха, двигателите се запалваха, гумите изскърцваха. Скоро единствените коли на алеята на влюбените бяха шевролетът и мустангът на Чейс. Болката в крака му беше много силна, макар и да не бе по-различна от стотиците други, с които се беше справял. На светлината от купето от шевролета видя, че не кърви обилно, което означавате, че раната е повърхностна и не е засегната артерия. Бен се опита да се изправи и направи една крачка. Можеше да върви, макар и с известни усилия.

Той се приближи до колата, надзърна вътре и в следващия момент му се прииска да не беше толкова любопитен. Млад мъж, вероятно деветнайсет-двайсетгодишен, се бе изхлузил наполовина от седалката и лежеше на пода. Целият бе в кръв, устата му беше отворена, а очите му бяха изцъклени.

На съседната седалка, свита до самата врата, тихо ридаеше хубавичка брюнетка, година-две по-млада от своя кавалер. Беше обхванала коленете си толкова здраво, че ръцете й напомняха ноктите на хищна птица, неумолимо впити в плячката. Беше само по розова миниполичка — нямаше нито сутиен, нито блузка. Малките й гърдички бяха изпръскани с кръв, а зърната им бяха щръкнали.

Чейс се зачуди защо ли последната подробност му направи такова силно впечатление.

— Стой там — каза й той от вратата откъм шофьора. — Ще дойда да те взема.

Тя не отговори и продължи да плаче.

Чейс почти беше затворил вратата, когато осъзна, че така ще загаси осветлението и ще остави момичето съвсем само с трупа в колата. Заобиколи автомобила, подпирайки се на него заради раната в десния си крак, и отвори вратата на девойката.

Навярно тези хлапета си мислеха, че ключалките са за глупаците. Това, мислеше си той, е следствие от оптимизма на тяхното поколение, неизменна част от теориите им за свободната любов, взаимното доверие и всеобщото братство. Тяхното поколение се стремеше да изживее живота си така пълнокръвно, сякаш отричаше съществуването на смъртта.

Тяхното поколение. Чейс бе само няколко години по-възрастен, но не смяташе, че принадлежи към тази генерация или към някоя друга. Чувстваше се съвсем сам.

— Къде е блузата ти? — попита.

Момичето вече не наблюдаваше втренчено трупа, но и не се осмеляваше да погледне към спасителя си. Взираше се тъпо в коленете и побелелите си кокалчета и нещо си мърмореше.

Чейс се наведе, намери блузката на пода под краката й и й я подаде:

— По-добре облечи това.

Тя не реагира. Продължаваше да си мърмори неразбираемо под носа.

— Хайде, вземи — каза Чейс колкото се може по-меко. Убиецът може би не беше далеч.

Тя се опита да каже нещо и Бен се наведе, за да я чуе по-добре.

— Моля ви, не ме наранявайте, моля ви, не ме наранявайте!

— Нищо лошо няма да ти сторя — увери я, изправяйки се. — Не аз убих твоя приятел. Но този, който го е направил, може да е наблизо. Колата ми е ей-там. Ще дойдеш ли с мен?

Девойката вдигна поглед към него, примигна, кимна и излезе от колата. Той продължаваше да държи блузката й. Момичето я взе, поизтърси я, но не успя да я облече. Още не можеше да се съвземе от шока.

— Можеш да се облечеш в колата ми — каза Чейс. — Там е по-безопасно.

Сенките под дърветата изглеждаха още по-гъсти.

Той я прегърна и я поведе към мустанга. Вратата откъм мястото до шофьора беше заключена. Докато той я водеше до другата врата, откъдето влязоха и двамата, тя се посъвзе. Пъхна едната си ръка в блузата, после другата и бавно я закопча.

Когато Бен затвори вратата и запали двигателя, тя попита:

— Кой сте вие?

— Случаен минувач. Видях копелето и си помислих, че нещо не е наред.

— Той уби Майк — промълви тя.

— Твоя приятел?

Девойката не отговори. Отпусна се назад на седалката, прехапала устни, и разсеяно изтри капките кръв от лицето си.

— Ще потърсим телефон и ще отидем в полицията. Добре ли си? Да те закарам ли в някоя болница?

— Не.

Чейс обърна и потегли по Канакауей Ридж Роуд с максимална скорост. Взе един остър завой почти без да намалява и момичето залитна към вратата.

— Сложи си колана — посъветва я той.

Тя го послуша.

— Какъв беше този? — попита Чейс. Бяха стигнали до булевард „Галасио“ и този път Бен го пресече на зелено.

— Майк — отвърна тя.

— Не гаджето ти.

— Моля?

— Другият.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Поне видя ли лицето му?

Тя се намръщи.

— Лицето му?

— Да.

— Лице — думата като че ли нищо не й говореше.

— Да сте правили нещо друго? — продължаваше Чейс.

— Друго?

— Да сте взимали наркотици?

— Пушихме съвсем малко трева. По-рано.

„Май не е малко“ — помисли си Бен.

Той отново попита:

— Успя ли да видиш лицето му? Познаваш ли го?

— Лицето му? Не. Да. Не съвсем. Донякъде.

— Да не е някое бивше гадже или отхвърлен ухажор.

Тя мълчеше.

Явно не желаеше да говори и това даде време на Чейс да обмисли ситуацията. Припомняйки си как убиецът се прокрадваше из парка, той се замисли дали непознатият търсеше точно определен автомобил или и първата попаднала пред погледа му кола би свършила същата работа; дали това бе акт на отмъщение, насочен лично срещу Майк, или дело на някой откачен. В годините, преди да го мобилизират и да го изпратят отвъд океана, във вестниците непрекъснато пишеха за безсмислени убийства. Откакто се бе уволнил, Бен не четеше вестници, но знаеше, че нещата едва ли са се променили.

Убийствата го ужасяваха. Спомни си Виетнам и операцията „Жул Верн“. В съзнанието му изплуваха неприятни спомени.

Петнайсет минути след като потеглиха от парка, Чейс спря пред полицейския участък на Кенсингтън Авеню.

— Ще можеш ли да поговориш с ченгетата? — попита Бен.

— С ченгетата?

— Да.

Момичето сви рамене.

— Предполагам, че да.

Възстановяваше се изключително бързо. Дори поиска гребенче от Чейс и го прокара през тъмната си коса.

— Как изглеждам? — погледна го тя.

— Прекрасно.

Може би беше по-добре да живееш без приятелка, отколкото да умреш и да оставиш след себе си такава, която веднага да те забрави.

— Да вървим — рече момичето.

Отвори вратата и излезе навън, а дългите й стройни бедра се поклащаха грациозно под късата поличка.

Вратата на малката сива стаичка се отвори и вътре влезе дребен сив човечец. Лицето му беше набраздено от бръчки, а очите му бяха хлътнали, сякаш не беше спал от ден или два. Светло кестенявата му коса бе разрошена и се нуждаеше от подстригване. Той се приближи до масата, на която седяха Чейс и момичето, и зае единствения свободен стол, намествайки се в него така като че ли нямаше намерение никога да става.

— Аз съм детектив Уолъс — представи се той.

— Радвам се да се запознаем — отвърна учтиво Чейс, макар че изобщо не се радваше.

Девойката мълчеше, разглеждайки ноктите си.

— Е, какво се е случило? — попита полицаят, облегнал ръце на изподрасканата маса. Гледаше ги изморено, все едно беше чувал историята им хиляди пъти.

— Вече разказах на дежурния сержант повечето неща — каза Чейс.

— Той не е от отдел „Убийства“ — направи му забележка Уолъс.

— Трябва бързо да изпратите човек там. Трупът…

— Вече пратихме кола. Проверяваме информацията ви. Справяме се с тези неща. Може би не винаги добре, но се справяме. Значи твърдите, че някой е бил убит.

— Нейният приятел — наръган е с нож — поясни Чейс.

Уолъс изучаваше съсредоточено момичето, докато то разглеждаше ноктите си.

— Тя какво, не може ли да говори?

— Вероятно още е в шок.

— Сериозно? — Уолъс бе направил опит да се пошегува, което според Чейс бе неуместно.

— Мога да говоря — изведнъж се обади девойката.

— Как се казваш? — попита полицаят.

— Луиз.

— Луиз коя?

— Елънби. Луиз Елънби.

— В града ли живееш? — продължаваше с въпросите детективът.

— В Ашсайд.

— На колко си години?

В очите й проблесна ярост.

— На седемнайсет.

— Ученичка ли си?

— Завърших училище през юни — рече тя. — Есента отивам в колеж. В „Пен Стейт“.

— Кое беше това момче?

— Майк.

— И това е всичко?

— Какво да е всичко?

— Само Майк? Като Либерачи. Като Пикасо. Само едно име?

— Майкъл Карнс — въздъхна девойката.

— Само гаджета, или бяхте сгодени?

— Само гаджета. Излизаме заедно от година.

— Какво правехте на Канакауей Ридж Роуд? — позаинтересува се детективът.

Момичето го изгледа дръзко.

— А вие как смятате?

Въпреки че отегченият тон на полицая беше доста неприятен, поведението на девойката дотолкова изнервяше Чейс, че той поиска да се отърве от присъствието й възможно най-скоро.

— Вижте, детектив Уолъс — започна той. — Това наистина ли е необходимо? Момичето не е замесено в това. Вероятно онзи щеше да се нахвърли и върху нея, ако не се бях намесил навреме.

— Вие пък как се озовахте там?

— Просто минавах — отвърна Чейс.

Уолъс го гледа изпитателно няколко секунди, после попита:

— Как се казвате? — попита полицаят.

— Бенджамин Чейс.

— Знаех си, че съм ви виждал преди. — Тонът му изведнъж се смекчи. — Снимката ви беше във вестниците днес.

Чейс кимна.

— Вие сте се представили страхотно там — каза Уолъс. — За това наистина се изисква кураж и мъжество.

— Не чак толкова много, колкото го изкарват.

— А, сигурен съм в това — махна с ръка детективът, макар и да беше повече от ясно, че за него подвизите на Чейс във Виетнам са къде-къде по-големи от написаното във вестниците.

Момичето изведнъж прояви интерес към Бен и започна да го изучава съсредоточено.

Отношението на Уолъс към нея също се бе променило. Той каза:

— Искате ли да ми разкажете какво точно се случи?

Тя изпълни молбата му, като от време на време губеше самообладание. Чейс на два пъти си помисли, че тя ще заплаче. Искаше му се да види, че не е толкова безсърдечна. От студенината и безразличието й буквално му призляваше. Навярно тя продължаваше да отрича съществуването на смъртта. Луиз сподави сълзите си и към края на разказа си беше абсолютно спокойна.

— Видя ли лицето му? — попита Уолъс.

— Само го мернах.

— Можеш ли да го опишеш?

— Съмнявам се.

— Опитай.

— Имаше кафяви очи, мисля.

— Нямаше мустаци или брада?

— Май не.

— Дълги бакенбарди или къси?

— Къси, предполагам.

— Някакви белези?

— Не.

— Нещо, което да ти е направило впечатление?

— Не.

— Формата на лицето му…

— Не.

— Какво не?

— Беше просто едно лице… Може да има всякаква форма.

— Косата му оредяваща ли беше, или не?

— Не мога да си спомня.

Чейс се намеси:

— Когато я намерих, бе изпаднала в шок. Съмнявам се да е запомнила нещо.

Вместо да му е благодарна за подкрепата, Луиз му хвърли сърдит поглед.

Той със закъснение си спомни, че за момиче на нейните години най-големият срам беше да загубиш самообладание, да не можеш да се справиш със ситуацията. А ето, че той беше издал моментната й слабост не на кого да е, а на един полицай. Повече не чакай никаква благодарност от нея, голяма работа, че си й спасил живота.

Уолъс се изправи.

— Хайде.

— Къде? — попита Чейс.

— Ще отидем на местопрестъплението.

— Наистина ли е необходимо? Искам да кажа, трябва ли и аз да идвам?

— Да, ще трябва да получа от вас доста по-подробни показания. На мястото на престъплението ще си припомните много повече неща, господин Чейс. — Полицаят се усмихна. — Няма да отнеме кой знае колко време. Момичето ще трябва да го задържим за по-дълго.

Уолъс беше спрял колата си на десетина метра от мястото на престъплението. Чейс седеше на задната седалка и отговаряше на въпроси, когато пристигна служебният автомобил на журналистите от вестник „Прес-Диспач“. От него излязоха двама фотографи и един репортер.

Лошите предчувствия на Чейс се потвърдиха. След репортерите от вестника щяха да пристигнат и хора от телевизията. Щом историята се разчуеше, отново щяха да направят от него герой.

— Извинете — обърна се той към Уолъс, — налага ли се репортерите да научават кой е помогнал на момичето?

— Защо питате?

— Дошло ми е до гуша от тях.

— Но вие сте й спасили живота. Трябва да се гордеете с това.

— Не искам да говоря с тях — настояваше Бен.

— Това си е ваша работа — отвърна му детективът. — Обаче се боя, че те ще поискат да разберат кой е попречил на убиеца. Това ще го има в рапорта за случая, а той е достъпен за пресата.

По-късно, когато Уолъс приключи със снемането на показанията му, Чейс слезе от колата и се запъти към полицая, който щеше да го откара до града. Изведнъж някой докосна с ръка рамото му. Той се обърна и девойката му прошепна:

— Благодаря ви.

Навярно си въобразяваше, но докосването й му се стори като интимна ласка, пък и ръката й остана там по-дълго, отколкото би трябвало. Само при мисълта за това му призляваше.

Срещна погледа й. После веднага отмести очи.

Точно в този момент се чу изщракването на фотоапарат, съпроводено с проблесването на светкавица. То беше мигновено, но самата снимка като че ли щеше да го преследва вечно.

Когато влезе в колата, униформеният полицай зад волана му се представи като Дон Джоунс. Докато пътуваха към града, той му сподели, че е чел за него във вестниците и би искал да получи автограф за децата си. Чейс се подписа на гърба на една полицейска бланка, от онези, които се използват за отчет в отдел „Убийства“. Помолен от Джоунс, написа: „На Рик и Джуди Джоунс“. Полицаят му зададе безброй въпроси за Виетнам, на които Бен се стараеше да отговаря колкото се може по-лаконично.

След като се прехвърли в своя мустанг, той потегли доста по-спокойно. Гневът му вече се бе изпарил, заменен от безкрайна умора.

В един и петнайсет паркира колата си пред къщата на госпожа Филдинг. Изпитваше облекчение, че нито един от прозорците не свети. Отключи входната врата толкова тихо, колкото му позволяваше допотопната ключалка, успешно прескочи всички скърцащи стъпала на стълбището и накрая се добра до таванския си апартамент. Той представляваше голяма стая, която му служеше едновременно за кухня, спалня и дневна, а към нея имаше малка тоалетна и баня.

Бен заключи вратата.

Вече се чувстваше в безопасност.

Естествено, той си даваше сметка, че вече никога няма да е в безопасност. Никой не беше в безопасност. Безопасността беше илюзия.

Слава богу, тази нощ нямаше да му се налага да води безкрайни учтиви разговори с госпожа Филдинг. Хазяйката му често се появяваше пред него в неизменния си домашен халат с незакопчани горни копчета, разкриващ неапетитните извивки на рибешко белите й отпуснати гърди. Чейс не можеше да проумее защо на тази възраст жената проявява такава нескромност, да не кажем небрежност.

Той се съблече и изми лицето и ръцете си. Всъщност изми ръцете си три пъти. Напоследък твърде често миеше ръцете си.

Разгледа раната от ножа на бедрото си. Кръвта се бе съсирила. Той проми раната, дезинфекцира я със спирт и я превърза.

Завърши лечението, като си наля чаша „Джак Даниълс“ и пусна вътре две кубчета лед. Отпусна се на леглото с питието в ръка. Обикновено изпиваше половин бутилка на ден. Този ден обаче заради проклетия банкет трябваше да се въздържи. Никога вече.

След първите глътки отново се почувства чист. Съвсем сам, с бутилка качествено уиски — единствено тогава се чувстваше чист.

Тъкмо си наливаше втора водна чаша, и телефонът иззвъня.

Когато се нанасяше тук, изобщо не искаше телефон. Никой нямаше да го търси, а и той нямаше желание да се обажда на когото и да е.

Госпожа Филдинг обаче не можеше да повярва, че някой може да живее без телефон. Като си представи, че трябва да му предава всички съобщения от хората, които го търсят на нейния телефон, тя настоя в стаята му да има отделен апарат, включвайки го като условие в договора.

Това беше дълго преди тя да разбере, че наемателят й е герой от войната. Даже преди и той да го разбере.

Няколко месеца телефонът мълча, като се изключат случаите, когато самата тя му се обаждаше от долния етаж, за да му съобщи, че пощата е пристигнала, или пък да го покани на обяд.

След известията от Белия дом и след вдигналия се шум около медала започнаха да му звънят по няколко пъти на ден, и то все непознати хора. Те или го засипваха с поздравления, които той не заслужаваше, или го молеха за интервюта за най-различни издания, които никога не беше чел. Обикновено Бен отрязваше всички. Досега никой не му беше звънял късно през нощта, но той предполагаше, че с покоя, към който бе привикнал в първите месеци след уволнението си, е свършено.

Продължаваше да не обръща никакво внимание на телефона, концентрирал се върху питието си. Обаче, когато проклетият апарат иззвъня за шестнайсети път, си помисли, че обаждащият се е по-упорит от него, и вдигна слушалката.

— Ало? — рязко каза той.

— Чейс?

— Да.

— Познаваш ли ме?

— Не — отвърна Бен, неспособен да различи гласа. Той звучеше уморено и можеше да принадлежи на всеки мъж между двайсет и шейсетгодишна възраст, дебел или слаб, висок или нисък.

— Как е кракът ти, Чейс? — В гласа се долавяше насмешлива нотка, макар и Бен да не разбираше причината за нея.

— Добре е — отвърна. — Мога да кажа даже, че е в чудесно състояние.

— Много си добър с ръцете.

Чейс не каза нищо. Не можеше да промълви и дума, защото едва сега си даде сметка кой и за какво се обажда.

— Много си добър с ръцете — повтори убиецът. — Сигурно в армията са те научили на това.

— Да — изрече Бен.

— Сигурно си научил доста неща в армията и предполагам, че отлично можеш да се защитаваш.

— Това ти ли си? — попита Чейс.

Мъжът се изсмя и за момент умората в гласа му изчезна.

— Да, аз съм. Точно така. Вратът ми е в синини и се опасявам, че утре сутринта едва ли ще мога да говоря. От друга страна обаче, и аз като теб се отървах леко.

С внезапно проясняване на мисълта, присъщо за моменти на опасност, Чейс си припомни схватката с убиеца на тревата до шевролета. Той се опита да си представи лицето на мъжа, но не можа. Тогава попита:

— Откъде знаеш, че аз съм този, който те спря?

— Видях снимката ти във вестниците. Ти си герой от войната. Фотографията ти е навсякъде. Докато търсех ножа, а ти лежеше на тревата, те разпознах и веднага се изпарих.

— Кой си ти?

— Абе, ти сериозно ли си мислиш, че ще ти кажа? — В гласа му отново се появи насмешка.

Чейс забрави за уискито си. Алармените звънци, проклетите алармени звънци в главата му пищяха пронизително.

— Какво искаш?

Мълчанието от другата страна на линията продължи толкова дълго, че Чейс щеше да зададе въпроса си отново. Внезапно, вече без никаква насмешка, убиецът заяви:

— Ти се намеси там, където нямаше никакво право да се месиш. Нямаш представа колко усилия ми костваше да избера от компанията млади развратници онези, които най-много заслужават да умрат. Планирам своето възмездие от седмици, Чейс, и този млад грешник получи точно това, което му се полагаше. Оставаше курвата, но ти я спаси, преди да мога да изпълня дълга си, спаси една блудница, която няма право да бъде пощадена. Това не е правилно.

— Ти не си добре — каза Чейс. Още докато изричаше тези думи, си даваше сметка колко абсурдно звучат, но убиецът — както и всичко останало в съвременния свят — му бе подействал така, че наум му идваха само клишета.

Непознатият или не беше чул, или се преструваше, че не е чул думите му.

— Исках само да знаеш, господин Чейс, че нещата не свършват дотук. Ти не си защитник на справедливостта.

— Какво имаш предвид?

— Ще се разправя с теб, Чейс, само да те проуча достатъчно, за да преценя каква съдба заслужаваш. И когато си получиш заслуженото, ще се разправя и с курвата.

— Да се разправиш? — попита Чейс.

Евфемизмът му напомняше за подобните словесни хитрости, с които беше свикнал във Виетнам. Изведнъж се почувства много стар и уморен.

— Аз ще те убия, Чейс. Ще те накажа за всички грехове, които си извършил, защото не трябваше да се намесваш. Ти не си защитник на справедливостта. — Убиецът замълча. После проговори отново: — Разбираш ли ме?

— Да, но…

— Само това ли ще кажеш?

— А какво друго? — зачуди се Чейс.

— Пак ще си поговорим.

— Какъв е смисълът от това?

— Ще разбереш. — Убиецът затвори.

Чейс постави слушалката върху апарата и се отпусна на леглото. Усещаше нещо студено в ръката си. Погледна надолу и бе изненадан да види, че това е чашата с уиски, която още държеше. Вдигна я и отпи. Имаше леко горчив вкус.

Той затвори очи.

Беше толкова лесно да се абстрахира от това.

Или май не беше. Ако бе толкова лесно, както му се искаше, щеше да остави уискито и да заспи. Или, вместо да чака воайорът да го спипа, можеше да му пръсне мозъка.

Отвори очи.

Трябваше да вземе решение как да постъпи.

Естествено, от полицията щяха да се заинтересуват много от обаждането — все пак това беше солидна следа, водеща към човека, убил Майкъл Карнс. Вероятно щяха да поискат да подслушват телефона му с надеждата, че убиецът ще позвъни отново — особено след като бе казал, че пак ще се чуят с Чейс. Може би даже щяха да изпратят полицай в стаята му, както и да му прикрепят опашка — както за негова собствена безопасност, така и с надеждата да хванат убиеца, който възнамеряваше да нападне втората си жертва.

Обаче се колебаеше дали да се обади на полицай Уолъс.

През последните няколко седмици, след като се разчу за медала за храброст, досегашният ритъм на живот на Чейс бе нарушен. Той ненавиждаше промяната.

Беше свикнал със самотата, нарушавана единствено от разговорите му с продавачите в магазините и госпожа Филдинг, неговата хазяйка. Всяка сутрин слизаше в центъра на града — закусваше в „Улуъртс“, купуваше си книги с меки корици, понякога и някое списание — но никога вестници — и всичко, което му бе необходимо за храна. Два пъти седмично се отбиваше в магазина за спиртни напитки, а обедните часове прекарваше в парка, зяпайки момичетата, които отиваха да хапнат в обедната почивка, след което се прибираше вкъщи и прекарваше остатъка от деня в стаята си. По време на дългите следобеди четеше и пиеше. Когато се стъмваше и той вече не можеше да вижда ясно буквите, си пускаше малкото телевизорче и гледаше архивни филми. Някъде към единайсет вечерта привършваше бутилката за деня, понякога си приготвяше лека вечеря и лягаше да спи.

Не бе кой знае какъв живот — определено не беше онова, което бе очаквал някога, но беше поносим. Понеже бе простичък, той беше също така и стабилен, надежден, лишен от съмнения и несигурност, от необходимостта да прави избор и да взима решения, които биха довели до нов срив.

После, когато новината за героя от Виетнам, който отказал да се яви лично на церемонията по награждаването с медал за храброст в Белия дом, гръмна по света, не му останаха нито време, нито възможности да продължава простичкия си начин на живот. Добре, че не беше отказал самия медал, понеже тогава около него щеше да се вдигне такъв шум, че Бен просто нямаше да го понесе.

Криво-ляво бе преживял популярността, давайки колкото е възможно по-малко интервюта и отговаряйки с едносрични думи на журналистическите въпроси по телефона. Единственото, заради което му се наложи да напусне стаята си, беше глупавият банкет, и той го изтърпя само благодарение на мисълта, че когато приключи, ще може да се върне в таванския си апартамент и към уединението си, от което го бяха измъкнали против волята му.

Инцидентът на алеята на влюбените промени плановете му и отложи завръщането му към спокойствието. Вестниците отново щяха да подемат историята около медала за храброст, подкрепена с много снимки и репортажи за глупавата му намеса. Отново ще последват обаждания, поздравления, интервюта, които щеше да откаже.

После всичко ще отшуми. За седмица-две — ако можеше да изтърпи толкова дълго — нещата щяха да се върнат отново към нормалния си ход и животът отново щеше да потече тихо и спокойно.

Отпи още една глътка от питието си. Сега вкусът му беше по-добър.

Обаче и той си имаше праг на търпението. Още две седмици на вестникарски шум, телефонни обаждания, предложения за работа и за женитба — и щеше да загуби търпение. А и ако през това време му се наложеше да дели стаята си с някакъв полицай и да бъде следен непрекъснато, просто нямаше да издържи.

Чейс вече усещаше същата смътна празнота, която бе зейнала в него, докато лежеше в болницата, същата липса на цел и на желание за живот. Трябваше да се пребори с тези настроения. Дори и ако това означаваше да скрие информация от властите.

Не, той нямаше да съобщи на полицията за обаждането.

Чейс допи уискито си.

Добри хора има в Тенеси — дестилират „Джак Даниълс“ за утеха на света. Превъзходен продукт. По-добър от славата, похвалите или любовта. И доста по-евтин.

Приближи се до бюфета и си наля още една чаша, пускайки вътре две кубчета лед.

Даваше си сметка, че скрива следа от полицията, но ченгетата не бяха глупави. Те щяха да намерят човека и без съдействието на Чейс. Щяха да снемат отпечатъците от пръстите му от дръжката на вратата на шевролета и от оръдието на престъплението. Знаеха, че вратът му е в синини и вероятно поради тази причина страда от остър ларингит.

Това, което Чейс бе скрил от тях, едва ли щеше да има чак такова значение при ефективните им методи.

Обаче знаеше, че се заблуждава.

И това не беше за пръв път.

Той довърши уискито си. Алкохолът се разля бързо и леко по гърлото му.

Наля си още, върна се в леглото, пъхна се под завивките и се взря в невиждащото око на телевизора.

След няколко дни нещата щяха да се върнат на местата си. Светът му отново щеше да се нормализира, доколкото бе възможно това. Той щеше да се завърне към старите си навици и щеше да си живее спокойно от инвалидната си пенсия и скромните приходи от бащиното си наследство.

Не желаеше да си търси работа, да се среща с хора или да взима решения. Единствената му потребност ще бъде да поглъща достатъчно уиски, за да може да спи въпреки кошмарите.

Не се чувстваше самотен — до него беше „Джак Даниълс“.

Бен се взираше в невиждащия телевизор.

Понякога имаше чувството, че и телевизорът го гледа.

Времето минаваше. Както винаги.

Той заспа.