Чейс

3

На следващата сутрин Бенджамин Чейс отвори рано очи, събуден от кошмар, в който мъртъвци му говореха с пълните си с пръст усти. Денят му вече беше провален.

Грешката му се състоеше в това, че се опитваше да се държи така, все едно предишната нощ нищо не се беше случило. Той стана, взе си душ, изми се, обръсна се, облече се и слезе долу да види дали на масата в коридора има писмо за него. Писма нямаше, но затова пък, щом госпожа Филдинг чу стъпките му, веднага изскочи от мрачната си дневна, за да му покаже сутрешното издание на „Прес-Диспач“. Неговата снимка се кипреше на първа страница — тъкмо се обръщаше към Луиз Елънби, докато тя слизаше от полицейската кола. Момичето явно плачеше, хванало го здраво за ръката, и изглеждаше доста по-разстроено, отколкото всъщност беше.

— Толкова се гордея с вас — каза му госпожа Филдинг.

Говореше така сякаш му беше майка. Впрочем тя бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, макар че какъвто и майчински инстинкт да покажеше, на него му изглеждаше винаги неестествен и пресилен. Косата й беше силно накъдрена и боядисана руса. От прекомерния руж и твърде яркото червило изглеждаше по-възрастна, отколкото бе в действителност.

— Историята изобщо не беше толкова интересна, колкото я изкарват… — започна Чейс.

— Откъде знаете? Та вие не сте я чели.

— Те винаги преувеличават. Репортери!

— О, колко сте скромен! — възкликна госпожа Филдинг. Днес бе облечена със синьо-жълт халат, двете най-горни копчета, на който бяха разкопчани. Виждаше се не само бледата изпъкналост на гърдите й, но и част от пожълтелия й дантелен сутиен.

Въпреки че беше много по-силен и по-млад от госпожа Филдинг, тя го плашеше. Навярно защото не можеше да разбере какво точно иска тя от него.

Изглежда, наемът не беше единственото, от което се нуждаеше. Нито пък компанията му. В нея имаше някакво отчаяние — може би, защото и тя самата не беше наясно какво точно иска.

— Обзалагам се, че сега ще получите повече предложения за работа, отколкото последния път! — ентусиазирано заяви тя.

Госпожа Филдинг, изглежда, беше по-заинтересована от самия Чейс той да си намери хубава работа. Отначало той си мислеше, че жената се страхува да не би безработният младеж да закъснява с плащанията на наема, но после разбра, че загрижеността й имаше по-дълбоки корени.

— Както съм ви казвала много пъти — започна тя, — вие сте млад, силен и животът е пред вас. Това, което ви е необходимо, е работа, сериозна работа, която ще ви даде възможност да постигнете нещо в живота си. Не искам да кажа, че досега не сте постигнали нищо. Не ме разбирайте погрешно. Но цялото това мързелуване и мотаене — повярвайте ми, то не е добро за вас. Сигурно сте отслабнали поне с осем килограма, откакто се нанесохте при мен.

Чейс не отговори.

Жената се приближи до него и измъкна от ръцете му сутрешния вестник. Погледна снимката на първата страница и въздъхна.

— Трябва да вървя — каза Чейс.

Тя вдигна поглед от вестника.

— Видях колата ви.

Той измърмори нещо.

— Харесвате ли я?

— Та това е просто кола.

— Във вестниците писаха за нея.

— Сигурно.

— Не е ли мило от тяхна страна?

— Да. Много мило.

— Те никога не правят нищо за момчетата, които служат в армията, без да протестират за какво ли не. Четеш само за лошите момчета, които само се бунтуват, а за добрите войничета като вас никой не си помръдва пръста. Най-накрая им дойде умът в главата… Надявам се да сте доволен от колата.

— Благодаря — изрече учтиво той, отвори вратата и излезе, преди тя да успее да продължи.

Насочи се към „Улуъртс“ да закуси.

Колата вече бе изгубила очарованието си за него. Искаше му се да повърви пеша. Трябваше да взима твърде много решения, докато шофира, а виж, ходенето бе нещо къде-къде по-простичко. Докато се разхожда, можеше да изключи съзнанието си и да се носи напред.

Обикновено „Улуъртс“ бе място, където спокойствието и уединението бяха гарантирани дори и когато всички маси бяха заети. Бизнесмени четяха финансовите вестници, секретарки пиеха кафе и решаваха кръстословици, работници се нахвърляха лакомо на чиниите с яйца и бекон. Всички те се нуждаеха от миг на уединение, преди да започне врявата на деня. Разположените едно до друго столчета и невъобразимо тясното пространство даваха възможност за нормално хранене само при условие, че хората не си обръщат внимание един на друг. Тази сутрин обаче Чейс едва бе преполовил закуската си, когато усети, че погледите на всички присъстващи са приковани в него.

Проклетият вестник с фотографията му на първа страница! Той бе виновен.

Бен престана да се храни, остави бакшиш и излезе от заведението, зарязвайки недовършената си закуска. Ръцете му трепереха, а коленете му сякаш бяха гумени. Имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на земята.

Чейс не обичаше да бъде наблюдаван. Дори усмивките на сервитьорките и продавачите го дразнеха. Искаше му се да премине през живота като един от онези невзрачни мъже, които никой не забелязва.

Когато отиде до павилиона за вестници зад ъгъла, за да си купи книга, оттам го гледаха толкова негови собствени физиономии, че Бен се стресна и моментално се обърна.

В магазина за спиртни напитки продавачът за пръв път си позволи да коментира количеството алкохол, което Чейс си купуваше. Как може, навярно се питаше той, такъв човек като него да пие толкова много? Та той е герой от войната! Освен ако, разбира се, уискито не беше за купон.

— Купон ли ще правите? — попита любезно продавачът.

— Аха.

Нетърпелив да се прибере no-скоро в убежището си, Бен измина три пресечки, преди да се сети, че вече разполага с кола. Върна се до мястото, където беше паркирал, смутен, че някой можеше да види объркването му.

Когато седна зад волана, се почувства твърде изнервен, за да шофира. Остана така петнайсетина минути, през които разглеждаше техническия паспорт, документите за собственост и шофьорската книжка, преди да се реши да запали двигателя и да потегли към дома.

Този път не отиде в парка да погледа момичетата, защото се боеше да не бъде разпознат. Ако някоя от тях случайно се опиташе да го заговори, Чейс нямаше да знае какво да направи.

Щом се върна в квартирата си, си наля чаша уиски, пусна вътре две кубчета лед и ги разбърка с пръст.

Пусна телевизора и попадна на стар филм с участието на Уолъс Биъри и Мари Дреслър. Беше го гледал поне пет-шест пъти, но въпреки това не смени канала. Вълнуващият сюжет и познатите до най-малките подробности сцени му даваха усещане за стабилност и го успокояваха. Той с удоволствие гледаше как Уолъс Биъри се опитва несръчно да ухажва Мари Дреслър и тази непохватност, която толкова пъти беше наблюдавал, бе като балсам за душата му.

В единайсет и пет телефонът иззвъня.

Той с нежелание вдигна слушалката, категорично отказа поредното интервю и затвори.

В единайсет и двайсет и шест телефонът иззвъня отново.

Обаждаше се един агент от застрахователната компания, с която Търговската асоциация бе сключила едногодишна застраховка за мустанга. Искаше да знае дали сумата по застраховката е достатъчна, или Чейс би пожелал да я увеличи. В началото агентът бе доста разговорлив, но когато Бен заяви, че сумата е напълно достатъчна, желанието му да говори секна.

В дванайсет без десет телефонът иззвъня за трети път.

Когато Чейс вдигна, убиецът изрече:

— Ало, как мина сутринта?

— Не много добре.

— Видя ли вестниците?

— Един.

— Чудесна първа страница.

Чейс нищо не каза.

— Повечето хора жадуват за слава — рече мъжът.

— Не и аз.

— Някои даже биха извършили убийство заради славата.

— Като теб, а?

— Не слава гоня аз — каза убиецът.

— А какво тогава?

— Значение, цел.

— Не виждам нищо такова.

Непознатият замълча. После продума:

— Ти си странна птица, господин Чейс.

Бен нищо не каза.

— Бъди до телефона в шест тази вечер, господин Чейс. Важно е.

— За какво? Започнах да се отегчавам от теб.

— Ти се отегчаваш? Аз върша цялата работа тук. Тази сутрин съм изучавал биографията ти, смятам да продължа да се занимавам с нея и следобеда. В шест ще ти кажа какво съм открил.

— Защо? — попита Чейс.

— Не мога да определя какво наказание заслужаваш, преди да разбера какви грехове имаш, нали така? — Под хриптенето се усещаше същата насмешливост, която Чейс бе доловил при предишния разговор. — Сега виждаш ли, че не си избирам случайно развратниците, които искам да накажа?

— Тоест?

— Проучвам внимателно ситуацията. Ходих там всяка вечер в продължение на две седмици и преписвах всички автомобилни номера. После ги съпоставих и открих кои се повтарят най-често.

— Защо?

— За да разбера кои са най-закоравелите грешници — каза непознатият. — В този щат само за два долара в Отдела за моторни превозни средства могат да ти съобщят името на собственика на колата. Само трябва да им кажеш номера на автомобила. Така и установих самоличността на хлапето, притежаващо шевролета. След това не ми костваше никакви усилия да го проуча и да разбера името на партньорката му в тези дела. — Официалният тон на речта му водеше до употребата на странни изрази и евфемизми. — Тя не беше единственото момиче, с което се е забавлявал на Канакауей, макар че Луиз си мислеше, че той няма други приятелки. От своя страна тя също имаше връзки с други момчета. Проследих я два пъти, когато излизаше с други младежи, и веднъж даже се отдаде на единия от тях.

— Защо просто не си седиш у вас и не погледаш малко архивни филми? — зачуди се Чейс.

— Моля?

— Или не потърсиш специализирана лекарска помощ?

— Нямам никаква нужда от лекарска помощ. Този болен свят има нужда от психиатър, не аз. — Гневът го накара да се закашля. — И двамата са блудници — и момчето, и момичето. И двамата заслужаваха да умрат — само че тя не си получи заслуженото благодарение на твоята намеса.

Чейс нищо не каза.

— Виждаш ли, трябва да те проуча подробно, както направих и с другите двама. В противен случай никога няма да разбера дали си заслужаваш наказанието, или съм те убил само защото си объркал плановете ми и искам да ти отмъстя. Накратко казано, аз не убивам хора, а само екзекутирам онези, които си го заслужават.

— Не желая да ми се обаждаш отново — заяви Чейс.

— Опитай да ме спреш.

Бен не отговори.

— Аз съм твоята мотивация — рече убиецът.

— Моята мотивация?

— Тук е намесена съдбата.

— Моята мотивация за какво?

— Това — каза непознатият — трябва ти да го решиш.

— Ще се обадя в полицията да подслушват линията.

— Това няма да ме спре — каза непознатият, а в тона му отново се долавяше насмешка. — Просто ще ти звъня от различни телефонни кабини в града и ще затварям толкова бързо, че няма да могат да ме проследят.

— Ами ако не вдигам телефона?

— Ще го вдигнеш. Шест часа тази вечер — напомни му той и затвори.

Чейс остави слушалката, изнервен заради обстоятелството, че убиецът го познаваше прекалено добре. Естествено, че щеше да вдигне, и то по всяко време. Поради същите причини отговаряше на всички досадни обаждания през последните седмици, вместо да смени номера си. Дори не знаеше защо го прави.

Бен сграбчи импулсивно слушалката и набра номера на полицейския участък. За пръв път от десет месеца и половина се обаждаше на някого.

Когато дежурният сержант отговори, Чейс поиска да го свържат с детектив Уолъс. В този миг не пропусна да се възползва от славата си.

— Да, господин Чейс, мога ли да ви помогна? — обади се детективът.

Бен обаче не спомена нищо за обажданията на убиеца, както възнамеряваше, когато позвъни в полицията. Вместо това попита:

— Как върви разследването?

Уолъс нямаше нищо против да поговорят за полицейската работа.

— Бавно, но славно — отговори той. — Открихме отпечатъци по ножа и ги изпратихме за справка във Вашингтон. Ако някога е бил арестуван за някакво сериозно престъпление или е работил като правителствен чиновник, ще установим самоличността му за двайсет и четири часа.

— Ами ако никога не са му взимали отпечатъци?

— Така или иначе, ще го опипаме. — Изглежда, Уолъс бе доста оптимистично настроен. — Намерихме пръстена му в шевролета. Той не е принадлежал на мъртвото момче, а, изглежда, че на вас ще ви е малък. Впрочем, не сте си загубвали пръстен, нали?

— Не — отвърна Чейс.

— Така си и мислех. Все пак трябваше да ви уведомя за това, но бях сигурен, че не е ваш. Така че със сигурност е негов.

— Нещо друго освен пръстена и отпечатъците?

— Наблюдаваме постоянно момичето и родителите му, обаче ще ви бъда благодарен да не казвате на никого за това.

— Мислите, че отново ще се опита да я нападне?

— Напълно вероятно е. Ако убиецът си мисли, че тя би могла да го разпознае, навярно ще се опита да я елиминира. Знаете ли, сега ми хрумна, че не би било зле да наблюдаваме и вас. Как мислите?

Разтревожен от тази перспектива Чейс каза:

— Не виждам какъв смисъл би имало това.

— Както искате — рече Уолъс. — Е, историята вече е раздухана в днешните вестници. Вероятно той не се бои, че ще го идентифицирате — все пак момичето е имало повече време да го разгледа — но навярно ви е доста ядосан.

— Ядосан ли? Трябва да е откачил.

Уолъс се засмя:

— Е, ако не е откачен, какъв ли е тогава?

— Разбрахте ли нещо за някакви вероятни мотиви, когато разпитахте девойката — някои предишни гаджета, които да…

— Не — отвърна Уолъс. — Засега работим по версията, че няма никакви рационални мотиви, тоест че си имаме работа с психопат.

— Разбирам.

— Е — каза Уолъс, — съжалявам, че за момента нямаме по-съществени новини.

— А вие ме извинете, че ви загубих времето — рече Чейс и затвори.

Той не съобщи нищо на детектива за обажданията на убиеца, макар че имаше намерение да му разкаже всичко. Двайсет и четири часова охрана на момичето. Щяха да направят същото и с него само да разберяха за телефонните обаждания.

Стените около него се залюляха, сякаш бяха челюстите на огромно менгеме, заплашващи да го премажат в стоманената си хватка. Подът се надигна и пропадна, като че ли бе разлюлян от невидими вълни.

Чейс бе завладян от усещането за нестабилност, усещане, че светът е крехък и променлив като трептящ мираж — същото усещане го докара и в болницата, когато го обявиха за седемдесет и пет процента нетрудоспособен и го пенсионираха. Не можеше да му позволи да го завладее отново — най-добрият начин да се бори с него беше, като ограничи пределите на своя собствен свят, като потърси утеха в уединението. Бен си наля още една чаша уиски.

Телефонният звън го изкара от дрямката му точно когато мъртъвците го докосваха с меките си, бели, разложени ръце.

Той рязко се изправи в леглото си и изкрещя, а ръцете му бяха протегнати напред, за да се предпази от студеното им докосване.

Когато осъзна къде се намира, както и че е съвсем сам, Чейс се отпусна в леглото изтощен и се вслуша в звъненето на апарата. След трийсетина иззвънявания вече нямаше друг избор, освен да вдигне слушалката.

— Ало?

Беше госпожа Филдинг.

— Само исках да видя как сте. Наред ли е всичко?

— Да.

— Много бавно вдигна слушалката.

— Бях заспал.

Тя се поколеба за миг, сякаш обмисляше какво да каже.

— Приготвила съм швейцарски бифтек, гъби, печена царевица и картофено пюре за вечеря. Ще слезете ли да хапнем? Аз няма да мога да се справя с толкова много храна.

— Не мисля, че…

— Едно младо момче като вас трябва да се храни добре.

— Вече съм вечерял, благодаря.

Тя замълча. После каза:

— Добре. Но жалко, че не искате, защото съм приготвила такива чудесни неща.

— Съжалявам, но не съм гладен.

— Може би утре вечерта?

— Може би — отвърна Чейс и затвори, преди госпожа Филдинг да му предложи да похапнат заедно по-късно.

Ледът се топеше в чашата с недоизпитото уиски. Той го изля в умивалника и напълни чашата отново, прибавяйки неизменните кубчета лед. Вкусът му бе горчив като лимонова кора, но въпреки това го изпи. Потърси някаква храна, но единственото, което ставаше за ядене, бяха няколко ябълки.

Чейс отново включи малкото черно-бяло телевизорче и започна бавно да сменя местните канали. Нищо освен новини, новини, новини и едно анимационно филмче. Предпочете филмчето.

Изобщо не беше интересно.

След скучната анимация се спря на архивен филм.

Като се изключеше уговорката с убиеца, цялата му вечер бе свободна.

Точно в шест телефонът иззвъня.

— Ало?

— Добър вечер, Чейс — каза убиецът. Гласът му още беше дрезгав.

Бен се изправи в леглото.

— Как си тази вечер?

— Добре съм.

— Знаеш ли с какво се занимавах цял ден?

— С проучване на моята персона.

— Точно така.

— Кажи ми тогава какво си открил — поинтересува се Чейс, сякаш очакваше да чуе нещо ново за себе си. Впрочем, не беше съвсем изключено.

— Първо, роден си тук преди малко повече от двайсет и четири години — на единайсети юни 1947 година в Болницата на милосърдието. Родителите ти са загинали при автомобилна катастрофа преди няколко години. Учил си в общинско училище и си завършил тригодишна ускорена програма, специализирайки бизнес администрация. Представил си се отлично по всички предмети, с изключение на няколко дисциплини — Основи на физическите науки, Биология първа и втора част и Химия първа част. — Убиецът продължи да шепне няколко минути, изброявайки маловажни факти, които Чейс смяташе, че никой друг освен самия той не знае. Съдебни отчети, документи от колежа, вестникарски архиви и още половин дузина източници бяха дали повече информация на непознатия от всички статии на „Прес-Диспач“.

— Мисля, че говоря твърде дълго по тази линия — каза убиецът. — Време е да се преместя в друга кабина. Телефонът ти подслушва ли се, Чейс?

— Не.

— Няма значение, аз ще се прехвърля и ще ти се обадя отново след няколко минутки. — Връзката прекъсна.

Пет минути по-късно убиецът се обади отново:

— Това, което ти казах досега, са дреболии, Чейс, суха трева. Сега ще добавя някои неща и ще поразмишлявам малко над тях. Да видим дали мога да хвърля запалена клечка в тревата.

— Пробвай.

— Значи — започна непознатият, — наследил си голяма сума пари, но почти нищо не си изхарчил от нея.

— Не е чак толкова голяма.

— Четирийсет хиляди долара след данъците, а живееш оскъдно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Днес се поразходих до бърлогата ти и разбрах, че живееш в обзаведена стая на третия етаж. Когато те видях да се прибираш, ми направи впечатление, че не си облечен много добре. Преди да ти подарят този новичък мустанг, не си имал никаква кола. Следователно голяма част от наследството ти се е запазила, като вземем предвид, че пенсията ти покрива дневните ти разходи.

— Искам да спреш да ме шпионираш.

Мъжът се изсмя.

— Не мога. Спомни си, че трябва да оценя моралния ти облик, преди да издам присъдата, господин Чейс.

Бен тресна слушалката. Обстоятелството, че бе проявил инициатива, малко го поразведри. Когато телефонът отново започна да звъни, реши да не вдига. След трийсетина иззвънявания най-накрая замлъкна.

След десет минути обаче атаката се поднови. Чейс вдигна слушалката и каза:

— Ало.

Убиецът беше побеснял:

— Ако още веднъж ми направиш този номер, кучи сине, ще те накарам да съжаляваш за това! Убийството няма да е бързо и чисто… Ще се погрижа за това, разбра ли?

Чейс мълчеше.

— Господин Чейс? Какво ти става, по дяволите?

— Бих искал да знам — въздъхна Бен.

Непознатият сподави гнева си и поде с предишния ироничен тон:

— Много ми е интересна тази формулировка — „ранен по време на акция“. Тази част от биографията ти. Защото не ми приличаш на безпомощен инвалид, който трябва да получава пенсия. Ако имаше нещо такова, щях да го усетя, докато се биехме. Това ме навежда на мисълта, че твоите сериозни рани изобщо не са от физическо естество.

— А на кого ли са?

— Мисля, че си имал сериозни психологически проблеми, които са те докарали до военната болница и са ти издействали уволнението.

Чейс мълчеше.

— И точно ти ми казваш, че имам нужда от специализирана помощ! Трябва да се поразровя малко повече в тези неща. Много интересно… Е, спинкай си спокойно тази нощ, господин Чейс. Още ти е рано да умреш.

— Почакай.

— Какво?

— Трябва да те наричам по някакъв начин. Не мога повече да мисля за теб с абстрактни категории като „непознатият“, „мъжът“ или „убиецът“. Разбираш ли?

— Да.

— Значи как?

Непознатият се замисли. После рече:

— Можеш да ме наричаш Съдията.

— Съдията?

— Да, като в израза „съдия, съдебни заседатели и екзекутор“. — Той се засмя, но така се закашля, че изведнъж затвори, все едно беше някакъв анонимен телефонен хулиган.

Бен отиде до хладилника и си взе една ябълка. Обели я и я наряза на осем парчета, след което започна бавно да ги дъвче. Не беше кой знае каква вечеря, обаче в една чаша уиски имаше достатъчно калории. Наля си една чаша за десерт.

Изми ръцете си, които бяха станали лепкави от ябълковия сок.

Щеше да ги измие дори и да бяха чисти. Миеше ръцете си изключително често. Особено след Виетнам. Понякога ги миеше по сто пъти на ден и те се зачервяваха.

Изпи още една чаша и се излегна пред телевизора. Даваха някакъв филм и той се мъчеше да не мисли за нищо друго освен за ежедневните си навици — закуската в „Улуъртс“, романите с меки корици, архивните филми по телевизията, четирийсетте хиляди долара в банковата му сметка, пенсионния чек и добрите хора в Тенеси, които произвеждаха „Джак Даниълс“. Това бяха нещата, които имаха значение, които правеха малкия му свят уютен и сигурен.

Изобщо не се обади в полицията.