Да яздиш диво пони

VI.

Оттогава нататък често виждахме Джоузи да се разхожда с двуколката си на отвъдния бряг на реката или да препуска стремглаво из ливадите на Еър в другия край на саваните. Жълтата двуколка, Джоузи и Бо се бяха слели в едно — също като Скоти и малкият Таф, а и бяха безстрашни като тях. Джоузи пренебрегвала всяка една предпазна мярка, която Елисън Еър се надявал да й наложи, докато не започнала да обикаля почти навсякъде с двуколката си — из саваните, през разораните ниви, покрай реката. Двуколката била наистина знаменита — по-сполучлива едва ли можела да бъде. Блу разказваше в съботните дни в „Белия лебед“, че дори когато гонели овцете и подбирали конете, Джоузи следвала овчарите и конярите почти навсякъде, където можело да се язди. Пътуващите фермери, които спираха в събота в града ни, разправяха, че са виждали жълтата двуколка да се появява и изчезва на най-невероятни места. Бо бил усвоил и последния етап от обучението си — вече се наслаждавал на това, което вършел. Така че жълтата двуколка винаги интригуваше града.

Но ние никога не я видяхме в града. Джоузи трябваше да пътува от фермата до града около час — ето защо не идваше. Винаги пристигаше седнала на предната седалка на някоя от колите или камионите. Седеше все така изправена, с кокетни плитчици до раменете, а живият й поглед разглеждаше смело всичко наоколо — както подобаваше на дъщеря на Елисън Еър. Краката й бяха винаги скрити. Джоузи не можеше да допусне хората в града да видят как я носят или да я видят седнала в количката. Тя седеше и чакаше в колата. Ако пък беше на гости с родителите си, внасяха я в къщата, когато нямаше никого наоколо. Винаги беше с бричове или панталони, макар да разправяха, че масажите подобрявали състоянието на краката й.

Това беше всичко, което знаехме за Джоузи и Бо.

Междувременно със Скоти ставаше някаква промяна. Онова странно чувство на несигурност, което бе изпитал при загубването на Таф, го обхващаше с нова сила и един ден той изчезна точно така, както изчезна и малкият Таф. Отначало си помислихме, че просто е избягал от училище за няколко дни, но Ангъс Пири бе отишъл в полицията и бе съобщил, че Скоти не се е прибирал в къщи четири дни и три нощи.

— Горката жена — каза майка ми, представяйки си страшната паника, обзела мисис Пири. Тя навярно прекарваше половината от деня на балкона на мизерния си, щръкнал като изсъхнало дърво сред пустошта дом, с надеждата да зърне Скоти на пътя или на брега.

Първото нещо, за което си помислиха повечето от вас, беше реката. Може би се беше заплел в коренищата по време на риболов или докато е плувал. Или го беше ухапала змия и сега лежеше мъртъв от отровата й така, както самият той си представяше Таф.

— О, не и Скоти! — заяви брат ми Том. — Той просто е тръгнал да търси Таф.

— Но Таф го няма вече месеци наред — каза мама.

— Нищо. Отишъл е да го търси и толкова — настояваше Том.

Решихме, че Скоти е постъпил точно така, и излязохме прави.

Скоти се скрил във влака, който отиваше до съседното градче Таско. Видели го там някъде из лозята. В Таско имаше четири-пет уелски понита и явно е искал да ги огледа. Един от лозарите го заварил през нощта под ламаринения си навес за сушене на грозде. Скоти бил ял полуизсушеното грозде и от фосфата, с който било напръскано, за да се свие, го болял страшно корем. Лозарят се обадил в полицията и на другия ден върнали Скоти в Сейнт Хелън. В нашата полиция го нарекли „досадно глупаче“, тупнали го с палка по задничето и го пратили право в къщи.

След две седмици той отново изчезнал и този път се зачудили къде ли наистина може да е отишъл…

— Във фермата на Еър е — каза Боб Рънсиман, който беше дребничък, левак и доста любопитен. — Видях го там — държеше на своето Боб.

Не му повярвах и му го казах.

— Сигурно е отишъл при мандрата на Тейлър в низината Мъри — възразих аз. — Пип Тейлър има уелска кобилка и отдавна търси жребец за разплод.

— Едва ли — намеси се Том. — По-сигурно е отишъл в Лайа при мисис Стейнс. Нали се сещате — онази, която е луда по понита. Вече има четири.

А Скоти бил в саваните нагоре по течението на реката, защото някой му казал, че един от странстващите ловци на зайци яздел уелско пони. Ние всички познавахме старите ловци, но винаги имаше по един-двама полуотшелници, които скитаха навътре из саваните. Те се появяваха в града с огромни вързопи заешки кожи, които продаваха по шилинг едната на Дормън Уокър или на търговците на машини. Може би някой от тези полуномади бе „прибрал“ малкия Таф така, както Скот „прибираше“ всичко, което срещнеше на пътя си и което му се струваше безстопанствено.

Когато се завърна, Скоти ни разказа, че не е намерил никакъв ловец с пони. Ние пък го попитахме дали смята, че изобщо има такъв ловец.

— Видях един, но той караше колело.

— Колело в саваните?!

— Да. С дебели гуми и две задни колелца — като велосипед с три колела. Носеше пушка и ядеше всякакви птици — дори бекаси.

Скоти обикаляше с този човек един-два дни, за да открие ловеца с понито, но скоро се убеди, че такъв ловец няма. В града се мотаеха още няколко скитника — може би пък някой от тях бе човекът с понито…

И все пак Скоти продължаваше да профучава вечер през града на път за дома си. Но видът му бе такъв, сякаш бързаше за някъде другаде.

Той отново изчезна един вторник, а в петък майка му дойде в града — или по-скоро дойде у дома. Помоли мама да пусне мен и Том да потърсим Скоти отвъд реката, в саваните, които бяха част от владенията на Еър.

Мама задържа мисис Пири, докато се върнем от училище в четири и половина. Седяха в трапезарията и пиеха чай. Тя беше с черна рокля, черни чорапи и обувки, с доста нескопосано залепени (може би от Скот) подметки от стари гуми. Беше дребничка и на главата си носеше лъскавочерна овехтяла сламена шапка с тясна смачкана периферия. На шапката й имаше две черешки, а под тях очите й гледаха в една точка някъде далеч, без да забелязват нищо наоколо. Това бе погледът на самотен човек, но и на човек, който прекарва голяма част от времето си в мисли за миналото, бъдещето или нещо съвсем, съвсем отвлечено. Мисис Пири бе винаги като унесена. Когато мама ни предаде молбата й, Том веднага предложи план — ще преплуваме реката и ще бъдем сред саваните, преди да се стъмни.

— Няма да преплувате реката — каза мама. — Ще прекосите моста и ще попитате Еърови може ли да минете напряко през техните ливади.

Тогава дойде татко и като чу за какво става дума, каза:

— Много по-просто ще бъде да се обадим на Еър и да го помолим да каже на конярите си да потърсят Скоти.

И той се обади на Елисън Еър. Каза му, че едно от момчетата в града — синът на Пири, който има едно от неговите понита, е изчезнало и е вероятно на техния бряг. Та би ли съобщил на конярите си да го потърсят в саванната местност нагоре по течението?

— Още утре ще изпратя Блу Уотърс — отговорил Елисън.

Татко затвори телефона и попита мисис Пири дали това е достатъчно. Мисис Пири кимна и изгледа равнодушния телефон така, сякаш я бе лишил и от последната надежда. После стана, мина през верандата, а аз, мама и Том я изпратихме до външната врата. Не плачеше, но изглеждаше объркана и разтревожена.

— Не се тревожете, мисис Пири — рече Том. — Скоти ще се върне. Той просто търси Таф.

— Но какво яде и къде спи? — попита мисис Пири, като че ли можехме да знаем. Силният й акцент бе почти неповлиян от австралийските гласни и пропуснати съгласни. Струваше ми се, че тя не е притеснена от изчезването на Скот, а от пустотата, настанала след неговото изчезване в и без това празния й живот. Изглежда, това бе непоносимото. Чувстваше го и Том.

— А може да е на остров Пентал — предположих аз, макар сам да не си вярвах. Все пак трябваше да изкажа някакво предположение. — С Том можем да отидем сутринта и да го потърсим.

— Да, може да е там — каза тя и пое в посоката, в която бе вперен погледът й.

Мама забелязала, че е с брошка: името Ейлийн, изковано от сребърна нишка. Коя ли, почудихме се ние, може да е тази Ейлийн?

Този път откриха Скот в Лайа. В града бяха устроили състезания с коне от околността, а в тях винаги участваха и понита. Повечето от тези коне и понита обикаляха целия щат, за да се надбягват. Местните ни конни състезания не бяха особено организирани, но пък бяха много по-интересни от състезанията в други градове, където конете и понитата ни участваха като гости. Този път имаше състезания с понита. Скоти изгледал първото, с гостуващите понита, и зачакал тези от по-отдалечените райони. Всички местни понита щяха да се състезават с гостуващите за награди от пет до двадесет и пет лири. Между понитата, разбира се, имало и уелски. Скоти се залепил за Анди Магайър, който имаше гараж в Лайа, а също и три уелски понита от стадото на Еър. Той попитал Скоти, който висял до малката ливадка на хиподрума, дали не иска да спечели някоя и друга стотинка, като посрещне състезателното му пони. Скоти се съгласил и тогава Магайър му казал, че възнамерява да продаде понито след края на състезанието.

— А защо? — попитал го Скоти.

— Има нещо лошо в него. На нищо не може да се научи. Всичките понита на Еър са лоши.

Скоти ни предаде този разговор като една размяна на мнения за уелските понита и добави, че Магайър не разбира нищо от тях. Той му казал, че държи понитата си под ламаринен навес и никога не ги пуска да тичат на воля. Дори бил подрязал опашката и подстригал гривата на състезателното пони.

— Имаше глупав вид — презрително заключи Скоти. — И си беше глупак.

Преди да минат всички понита, Скоти оставил Магайър и отишъл на състезанията с козли. Джоръкс, който организирал тези обикалящи състезания с козли, впрегнати в двуколки, взел Скоти за местно момче и му платил по два шилинга на всяко излизане. Скоти трябвало да седи зад козела в малка двуколка с колела от велосипед и да се състезава с половин дузина други местни момчета също в такива двуколки.

Организаторите на състезания с козли идваха ежегодно и в Сейнт Хелън. Най-интересното в състезанията, на които като при всички други игри имаше наддавания, бе не кой козел ще спечели надбягването, а кое от местните момчета ще излезе първо. Ездачите насърчаваха козлите, като дърпаха опашките им и крещяха на изпитания „кози език“. Спечелилият състезанието получаваше пет шилинга, което не беше малко. Само едно от състезаващите се момчета не беше местно — синът на организатора Боси. Миналата година в надбягванията участва и Том. С радост чух как един от участниците в наддаванията, Локи Макгибън, крещи името му.

— Залагам три от четири на Том Куейл!

Но Том загуби.

Скоти спечели в Лайа и остана и последните четири дни. Победи в три от надбягванията, като ни обясни, че е победител само защото започвал да дърпа опашката на козела на петдесетина метра преди финала. Върна се в понеделник с някакъв пътуващ търговец на шевни машини „Сингер“. След няколко дни дойде на училище. Бе почти незабележимо променен, мъничко по-различен от преди.

Баща ми се досещаше какво става със Скоти и веднъж по време на вечеря заяви, че ако момчето на Пири продължава да изчезва по този начин, ще свърши като австралийските безделници.

— Направо жалко! — рече възмутено той. А за да извади поука за мен и Том, добави, че индивидуалният бунт и обикновеното безделничене са в същността си брат и сестра. — Нищо друго, а своеволие — заключи татко между две хапки йоркширски пудинг А той мразеше своеволието.

Ние въздъхнахме дълбоко — както винаги след подобни тягостни нравоучения. Но след време стана така, че ми се наложи да дам на Скоти същите наставления — до голяма степен за моя собствена изненада. В момента обаче завиждахме на Скоти за приключенията му, макар да ни беше трудно да забравим как мисис Пири опипваше брошката си „Ейлийн“ на път за дома си по пътя, който водеше към нищото.

— Няма защо да обвиняваме Ангъс Пири за това, което става със сина му — възрази мама, когато татко отправи критични бележки и към Ангъс.

— Не е важно чия е вината — изтъкна баща ми. — Важно е фактическото положение. А според фактическото положение Скоти беше на път да стане като един от многото австралийски гамени.

С течение на времето нещата вървяха натам. Скоти се държеше като мнозина бедни момчета, дошли от саваните в града ни, който не можеше да им предложи нито работа, нито някаква надежда. В крайна сметка те се мотаеха около хотелите всяка събота вечер, имаха вид на боксьори, пиеха до забрава и рано или късно се забъркваха в дребни нарушения на закона. А Скоти вероятно щеше да се отдаде на скитничество.

При Скоти имаше и нещо друго. Той продължаваше да търси малкия Таф и в края на краищата това бе истинската причина за неговите изчезвания. Така че той нито своеволничеше, нито беше безделник. Поне не засега.

Скоти изчезна още веднъж — този път на петдесет мили разстояние, в град Мънду, щата Ню Саут Уелс, където ежегодно се организираха животновъдни пазари и ежегодно безброй коне и понита сменяха господарите си. Никой не разбра как е стигнал дотам, а и той, както винаги непристъпно мълчалив, не пожела да ни каже. Майка му и баща му бяха вече примирени с неговите изчезвания, макар да не беше тайна, че при всяко свое завръщане Скоти изяждаше боя от вече немощния си стареещ баща (напоследък му бяха изпопадали и зъбите). Скоти си имаше неприятности и в училище. Скоти не беше глупав, нито бавноразвиващ се. Напротив, беше буден, дори умен по собствения си оригинален начин, но в този момент училището не можеше да му предложи нищо. Веднъж, когато бяха изкарали половин дузина пакостници пред цялото училище, за да ги мъмрят, директорът му кресна възмутен:

— Как мислиш, че ще получиш работа в пощата или в железопътния транспорт, ако продължаваш така? Отговори ми, Пири!

Пири не можа да му отговори.

Всъщност директорът правеше всичко, за да помогне на Скоти, но отсъствията му от няколко дни или седмица бележеха провал след провал. Макар повечето от учителите да му симпатизираха, те просто вдигнаха ръце, тъй като виждаха, че е вече безнадеждно да му се помага.

Докато бил на животновъдния пазар в Мънду, Скоти работил какво ли не — поил добитъка, конете, мил двуколки, чистил кошари. Разказа ни, че извървял пеша почти половината от петдесетте мили на връщане, тъй като един от полицаите в Ню Саут Уелс открил кой е. Наложило се да изчезне през нощта и да си тръгне към къщи. И без това от Таф нямало и следа.

Мисля, че дългото пътуване към дома (тридесет мили за тридесет дни — останалите двадесет го взел някакъв фермер в колата си) извърши прелом в душата на Скот. Чак след това пътуване той реши, че Таф е не само загубен, а загубен завинаги. Оставаше проблемът — какво може да се направи при това положение…