Да яздиш диво пони

VII.

Трябва да признаем, че за разлика от повечето момчета в града, през цялото това време Скоти нито веднъж не обвини Дормън Уокър. Дори да го обвиняваше, все още не му гласеше никакво отмъщение. Скоти започна да се застоява в града — понякога търсеше работа, но в повечето случаи се шляеше по добре познатите му задни улички, кратки пресечки и „прибираше“ всичко, което му попаднеше. Бъдещето на този вид поведение бе ясно. В крайна сметка той започна да насочва цялото си внимание на тринадесетгодишно момче към фуражно-зърнения хамбар на Дормън Уокър — една от най-големите сгради в Сейнт Хелън.

Всички знаехме, че Скот може да влезе в този дълъг, тъмен, прохладен и загадъчен хангар и просто да изчезне. Вътре беше пълно с подредени на куп чували със сено, пшенично зърно, овес, ечемик и трици. В единия край бяха струпани нови и стари селскостопански съоръжения, трактори, стари камиони, бидони, варели и торове. Дори миризмата тук ни омайваше.

Скот влизаше в хамбара през някой откован лист нагъната ламарина (покривът и стените бяха от нагъната ламарина), през високите прозорци или през задната врата, където бяха товарните паркинги. Обикновено тичаше около половин час по скупчените чували със сено или обикаляше греблата, комбайните и тракторите. Естествено би било чудесно да го прави с някое друго момче — тогава удоволствието би било споделено, а така, сам, не му беше интересно. В момента обаче той предпочиташе да е сам, тъй като ние не му бяхме особено забавни.

Истината е, че Скоти се вмъкваше в хамбара, за да пакости и мъсти за подтискащия го гняв и безсилие. Всъщност той не можеше да извърши нищо наистина вандалско — просто защото не бе злосторник. Веднъж дори отказа да замерва покривите на къщите на така омразната ни улица „Уилсън“ — камъните можели да счупят керемидите (повечето от покривите на нашите Лъщи бяха от нагъната ламарина). Въпреки всичко той се изкуши от мисълта да напакости с нещо на Дормън Уокър. Една вечер Скоти успял да запали мотора на един от тракторите в хамбара. Дормън Уокър бил вече заключил и седял в канцеларията си, когато чул боботещия грохот на трактора. Горкият, така се изплашил, че не посмял да излезе и да види какво става. Скоти също се стреснал от оглушителния шум и се спуснал от високия покрив по макарата е въжетата над товарния паркинг.

Бягството развалило цялото предвкусвано удоволствие и ето защо Скоти решил да опита нещо друго. Една сутрин Дормън Уокър видял на стената на хамбара следния надпис, надраскан с боя: „Дормън Уокър е…“

Така и не разбрахме какво „е“ Дормън Уокър — явно авторът е бил прекъснат на това място или просто не е могъл да довърши мисълта си. Всички се досещаха, че това е работа на Скоти, и още първия път, когато го срещна, Дормън Уокър го подгони. Ето как изглеждаше Скоти по онова време: набита, препускаща фигурка на два крака, които не спираха да тичат — все бягаха от някого, заподозрял Скоти в нещо, или пък от някоя потайна, току-що приключила акция. Рядко му се случваше да мине през града, без да хукне някой подире му. Тогава той се втурваше и внезапно изчезваше така, както само той умееше да изчезва. Въпреки всичко Скоти си имаше приятели в града и често по време на подобни гонитби отстрани се дочуваха поощрителни възгласи:

— Давай, Скоти! Не му позволявай да те хване!

Скоти винаги се сепваше от тези възгласи и внезапно озадачен се обръщаше да види кой вика. Кой сред тези враждебни улици си дава труд да го поощрява?

— Здравейте, мисис Смит! — извикваше той. — Здравейте, мисис еди-коя си! — И хукваше по улицата или прескачаше някоя близка ограда.

Ставаше ясно, че гражданите вече не могат да се справят със Скоти — нито да го обуздаят, нито да го спечелят. Той се беше отчуждил още повече. И ето че веднъж Скоти се натъкна на Джоузи Еър и понито й — случайна среща, която промени всичко.

Това стана по време на селскостопанската изложба в Сейнт Хелън — тази, на която Скоти не успя да се състезава предишната година. На изложбата бе отредена постоянна обширна площ, заобиколена с висока дървена ограда. В огромния кръг имаше истинска арена, която използвахме и за футболно игрище, сравнително голяма трибуна и още дузина постройки, предназначени за конкурсните селскостопански експонати: пшеница, вълна, плодове, сушени плодове, масло, цветя, зеленчуци и както обикновено — домашни сладка и сладкиши. Имаше достатъчно място и за други прояви — състезания с овчарски кучета, конкурси за най-расов едър рогат добитък и овце, атракции, а също и бюфети на открито. На арената се състояха някои от конкурсите за рогатия добитък и овцете, но най-интересни бяха надбягванията с коне, в тръс и в раван, които са и най-верният показател за силата и бързината на конете. Всички коне трябваше да се състезават в тръс. Само че „бегачите“ теглеха двуколка с ездач, а „раванлиите“ подтичваха, яхнати в тръс. И „бегачите“, и „раванлиите“ можеха да участват в едно и също състезание. С нищо не мога да сравня внушителността и поривистостта на тези оглушителни надбягвания.

Аз се интересувах само от тези състезания. Елисън Еър — също. Той се отнасяше доста пренебрежително към другите състезания, тъй като не го интересуваха. Но за да е в тон с участниците, винаги докарваше овце, говеда и овчарски кучета, като за разлика от конните надбягвания, които му бяха страст, не се интересуваше от конкурсите, свързани с тях. Елисън винаги имаше в конюшните си в „Ривърсайд“ по три-четири бегача или раванлии. Тази година беше докарал два. Беше взел и Джоузи. Тя щеше да участва с прясно боядисаната си жълта двуколка в конкурса за „Най-хубаво пони с двуколка“. Видях Джоузи в деня на конкурса, преди първото конно надбягване. Беше се съгласила да я занесат на трибуната, откъдето щеше да наблюдава участието на баща си с най-добрия им „раванлия“ Флик и да чака своя ред между две поредни конни надбягвания.

Повечето от „бегачите“ и „раванлиите“ бяха на професионални състезатели, които обикаляха страната и участваха в разни местни тържества и спортни празници. Някои от тях яздеха, но повечето караха двуколки. Именно тези професионалисти грабваха вниманието ни, тъй като за разлика от ниските скучни жокеи и ездачи в тръс, те бяха по-опитни, стройни, жилави и наперени като умните си изпитани коне, но и някак уморени и поизхабени като бойните си двуколки.

Всички коне в състезанията „тръс“ през този ден (а и винаги) носеха специален кожен хамут. Той се спускаше по гърба на коня и покриваше тялото му чак до коленете. Така движенията на коня се затрудняваха и той не можеше да галопира. Всички знаехме, че рекордът за миля, измината в тръс, е една минута и петдесет и пет секунди. Ето защо преценявахме коня по това дали може да преодолее тридесет мили в час, или не.

Всъщност двуколките създаваха впечатление за бързина и със Скоти и брат ми Том бяхме разочаровани, че Елисън Еър не кара двуколка. Те представляваха малки вдлъбнати седалки, закрепени между двете гумени колела, а към леката дървена рамка, съединяваща седалката и колелата, бяха закачени двете стърчащи оси. Този, който караше двуколката, бе като привързан към коня и колелата — седнеше ли веднъж в малката вдлъбната седалка, той трябваше да опъне крака напред и да стъпи в двете малки халки върху осите. Трябваше да протегне ръце и да се хване за две други халки върху юздите — без тези халки не би могъл да поддържа темпото „тръс“. Всъщност опънал ръце и крака на няколко сантиметра зад мощните задни крака на неспокойния и неудържим кон, той изобщо не можеше да седне. Имаше нещо в състезанията „тръс“, което пораждаше и у ездача, и у животното много по-голямо напрежение, отколкото при всеки друг вид надбягване без препятствия.

Том, Скоти и аз си бяхме намерили едно местенце под трибуната, където се криехме от разпоредителите, тъй като те не ни разрешаваха да бъдем близо до конете. Но предишната вечер бяхме между късметлиите, на които им бе възложено да очистят пясъка по трасето от всички гвоздейчета, парченца стъкло и остри камъчета. Свършихме си работата съвестно, тъй като знаехме какво става, когато двуколка спука гума. Двуколките се обръщат само ако спукат гума, а не беше приятно да видиш някой от тези големи, жилави мъже, привързани към двуколката и коня си, да се влачи по гръб, докато му задимят и дрехите. Така че за нас бе въпрос на чест да осигурим безопасно трасе за ездачите в тръс.

Победителят се определяше след три надбягвания — печелеше конят, който се представеше най-добре и в трите. В момента гледахме първото от трите надбягвания. Елисън Еър беше вече излязъл на хиподрума, яхнал чистокръвния си раванлия Флик — бодър, представителен и напет кон. Хамутът му беше нов и лъскав, а жокейското сако и ботушите на Елисън — правени по поръчка. Професионалистите изглеждаха изморени и унили — по външност и качества напълно отговаряха на двуколките и конете си, а и на заобикалящата ги унила природа. Елисън беше и с жокейско кепе, а малко ездачи носеха кепета по онова време. Не можехме да не се възхищаваме на издържания му вид.

— Той ще спечели — каза Том, направо смаян от тази гледка.

— Ще му попречат — заяви Скоти с абсолютно убеден тон.

Знаехме, че Скоти е прав, тъй като не всичко зависеше от това дали яздиш бърз кон.

— Спокойно — уверено казах аз. — Елисън ще се оправи.

Мисля, че само местният ни патриотизъм ни караше да се надяваме, че Елисън ще спечели — въпреки симпатиите и възхищението ни към опитните и неотстъпчиви професионалисти.

Но ако сложим ръка на сърцето си — финалът беше ясен. Надбягването започна и ние не можахме да се сдържим на местата си — макар това да ни костваше и единствената възможност да останем там. Станахме прави и не мога да ви опиша чувството, което ни обземаше при приближаването на препускащите в тръс коне. За разлика от галопиращите без препятствия кове, които се движат хаотично и тромаво, конят в тръс удря копита в енергичен, непрекъснат и отсечен ритъм, понесъл и него, и двуколката, и ездача. Плющенето на камшика, свистенето на нажежените колела, неизменните ритмични звуци, които издават и конят, и ездачът при всяка риеща земята, кънтяща стъпка на копитата — всичко това се сливаше в тътнещия пулс на надбягването. Бегачите в тръс стъпват поотделно, волно и бързо с четирите си копита, а от усилието да се движат само в тръс, устите им се изкривяват в дива гримаса. Гривите им се развяват, пот и пяна се стичат по краката и гърбовете им, има нещо страшно и стихийно В усилията и напрежението на тези неудържими животни.

Професионалистите знаеха много добре как да попречат на Елисън да вземе преднина. Щом се окажеше пръв, конят му започваше леко да галопира и ние знаехме, че причината е или докосване с камшик, или сръгване в корема. Всички яздеха плътно един до друг, колело до колело, кон до кон и в последната обиколка, когато четирите двуколки се скупчиха, ние станахме и закрещяхме като луди, тъй като Елисън Еър водеше с половин глава. Но след една мигновена, рязка маневра две от двуколките го притиснаха отстрани и продължиха, за да финишират с няколко сантиметра преднина. Те взеха първо и второ място, а Елисън излезе трети.

— Казах ви аз — рече Скоти. — Никога няма да му позволят да победи, каквото и да става!

— Може би ще успее да ги измами — подхвърли Том.

— Как?

Не знаехме как, но Елисън Еър, който излизаше от хиподрума, цял плувнал в пот, щеше да се учуди, ако узнаеше, че тези позакърпени и босоноги запалянковци го съжаляват искрено. Той понесе достойно поражението си — като изключим онова засрамено изражение на озадаченост, което придобиват богатите, случи ли се да ги победят. А само след половин час чувствата ни към него бяха съвършено други.

Тръгнахме си от хиподрума, тъй като следващото надбягване в тръс щеше да е след половин час, и се отправихме към ливадката, на която състезателите подготвяха конете и двуколките си за конкурса „Най-хубаво пони с двуколка“. Загледахме се в едно палаво черно пони — две жени, госпожиците Елзи и Гуен Стърн, собственички на кравеферма, които все още идваха с двуколка в града, се мъчеха да го впрегнат в осите. Това беше любимото им пони. Колко глезено беше! Бутаха го, молеха го, но понито се измъкваше от осите и ни разсмиваше.

Тогава видяхме и Джоузи Еър в жълтата си двуколка и красивия малък Бо — целия лъснат, сресан и бляскав като истинско злато. Джоузи беше също издокарана — с бричове, риза и островърха шапка, под която носеше кепе по настояване на майка си. Истински очаровани от вида й, ние се надявахме тя да бъде победителят.

Седяхме до подготвителната ливадка, която бе една обикновена полянка, оградена с въже. Тъкмо когато говорехме за Джоузи, Скоти стана изведнъж и каза:

— Това е Таф!

Огледахме се наоколо.

— Къде? — попитахме ние и станахме.

— Ето го! Това е той!

Скоти сочеше Бо. Минахме под въжетата и се запътихме направо към двуколката на Джоузи. Скоти хвана поводите на понито и дръпна подрязаната грива между очите му така, както го бяхме виждали да прави с Таф.

— Таф! — извика той.

Казват, че животните реагират повече на тон, отколкото на дума. И може би тонът на Скоти накара Бо да помръдне едното си ухо и игриво да отдръпне глава назад, сякаш искаше да отметне висящия кичур. Бяхме виждали Таф да прави същото, но пък и почти всички понита го правеха.

— Махай се! — крещеше Джоузи на Скоти. — Не го пипай!

— Взела си ми понито — заяви Скоти, като не изпускаше поводите на Бо, сякаш никога нямаше да го остави. — Това е Таф.

— Махни си ръцете! — крещеше Джоузи с тънкия си заповеднически глас. — Ще го нараниш!

Аз и Том се бяхме промушили под въжетата и дърпахме Скоти за ръката.

— Това е Бо — смутено казах аз. — Това е понито на Джоузи Еър, Скоти. Това не е Таф.

Без да изпуска поводите, Скоти издърпа ръката си от моята.

— Хич не ми приказвай, това е Таф — рече той. Заопипва главата и врата на понито и стискайки поводите, отстъпи крачка назад и го погледна. — Басирам се на каквото кажеш, че това е той.

Джоузи се опита да подкара Бо, като дърпаше юздите и го подканяше да тръгне. Но Скоти държеше поводите, сякаш от това зависеше животът му. Бо беше притиснат между две ръце, които го заставяха да тръгне, и две, които го спираха. Той негодуваше и силно цвилеше в знак на недоволство.

Джоузи започна да вика баща си. Той беше отишъл някъде — май да й вземе белите ръкавици, тъй като след малко се върна с тях в ръка.

До този момент Скоти не се беше замислял с кого има работа. Струва ми се, че дотогава той не беше виждал Джоузи и въпреки че със сигурност бе чувал за нея и понито й, не знаеше нищо за неподвижните й крака и за гордия й решителен нрав. За него тя бе просто едно кресливо момиченце, седнало в красивата двуколка, в която бе впрегнат Таф. Скоти нямаше да допусне тя да потегли заедно с Таф. Личеше си от вкопчването му в поводите на коня. Тъкмо когато се появи Елисън Еър, Скоти започна да освобождава каприте на хамута, които прикрепяха осите към понито.

— Спри го, спри го! — крещеше Джоузи.

Някои от хората наоколо започнаха да се обръщат, а ние продължавахме да дърпаме Скоти, като се опитвахме да го накараме да остави Бо на мира.

Тогава Елисън Еър просто се приближи и повдигна Скоти, опитвайки се да го изхвърли настрани. А Скоти се приготви за отбрана, тъй като още пет-шест души дойдоха да помагат на Елисън. Скоти продължаваше да стиска поводите на живот и смърт и ругаеше, мъчейки се да се освободи от ръцете на Елисън.

— Пусни поводите! — крещеше Елисън. — Пусни ги, дявол такъв!

Ние гледахме смаяни, а Скоти се блъскаше и боричкаше в ръцете на Елисън. Бо започна да надушва суматохата и нямаше съмнение, че с безпомощната Джоузи щеше да се случи голяма беда, ако не съумееха да издърпат Скоти настрани.

— Някой да я свали долу — развика се Елисън. — Свалете я!

— Не, оставете ме! — крещеше Джоузи.

— Свалете я! — продължаваше да вика Елисън, дърпайки ръцете на Скоти от поводите.

Бо започна да се дърпа неспокойно. Блу Уотърс, който водеше втория кон за Елисън, пусна юздите, скочи в двуколката и вдигна Джоузи. Но понито се бе уплашило и двуколката тръгна назад. Блу се страхуваше да слезе заедно с Джоузи, страхуваше се и да я подаде на хората, които се опитваха да спрат двуколката. Джоузи се опита да се измъкне, но тогава Блу се наведе и с неочаквано за ръста си силно движение я подаде на двете госпожици Стърн, които я измъкнаха встрани от двуколката тъкмо когато Елисън успя да откопчи ръцете на Скоти от поводите.

Междувременно Скоти бе обгърнал с босите си крака единия преден крак на понито и тъй като то продължаваше ядосано да подскача на задните си крака, стана така, че Елисън задърпа Скоти за главата, а Бо го задърпа за краката. Побеснял, Елисън удари Скоти един-два пъти. Тогава Бо разтърси глава, неочаквано вдигна предните си крака и хукна, като остави Елисън да държи момчето, което се извиваше и боричкаше, крещейки, че това е неговото пони, че това е Таф.

Елисън беше свикнал да борави с животни и не му беше трудно да държи здраво Скоти, без да обръща внимание на краката му, които го ритаха. Обърна се към мен и Том и ни нареди да повикаме полицая Питърс от временния полицейски пункт.

— Тръгвайте! — извика ни той. В това време Блу гонеше Бо по ливадата.

Макар да виждахме, че Скоти е полудял, нито аз, нито Том щяхме да доведем полицай, който да помогне на Елисън да го държи.

— Пусни го! — смело каза Том.

Елисън се опитваше да притисне Скоти и най-накрая успя да го свали на земята по корем. Ядосано ни заяви, че ако не отидем да извикаме полицая, ще заведе и нас в полицията. Хората наоколо се бяха настроили враждебно, чуваха се викове. А когато се появиха и няколко разпоредители, с Том разбрахме, че при тези неравни сили ще е най-разумно веднага да офейкаме. Подкани ни и плющенето на дългия камшик на Блу. Оставихме притиснатия към земята Скоти силно да крещи от едната страна на поляната, докато Джоузи седеше безпомощно в другия й край. Бо — или Таф — бе някъде между тях.