Дан на Хрътките

1.

Стоеше сама на терасата сред града от син пламък. Небесният мрак бе изтласкан, нежелан гост на тази първа нощ от Празненството Джедероун. Тълпи изпълваха улиците на Даруджистан, щастливо разбунени, добродушни в бедствието на свършека на една година и начеването на друга. Нощният въздух бе влажен и остро наситен с безброй миризми.

Имало беше пиршества. Имало беше разбулвания на свободни, приемливи за женитба млади мъже и девици. Трапези, отрупани с екзотични блюда, дами, загърнати в скъпи коприни, мъже и жени в нелепи униформи, всички в бляскава позлата — този град без постоянна армия хранеше множество частни гвардии и хаотично обилие от висши рангове, държани повече или по-малко изключително от благородната класа.

На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия — войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. „Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица — да! Тук, в нашия град!“

Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан.

Пръстите й се бяха притискали в една такава торква, на ръката на съпруга й, и в твърдия мускул под нея, твърдост досущ като презрителния поглед в очите му, докато оглеждаше струпаните тук-там благородници в просторната бръмнала зала, с властната осанка, която бе придобил, откакто влезе в Съвета. Презрението го имаше в погледа му много преди това и ако не друго, беше нараснало след последната му и най-триумфална победа.

Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга й ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите й се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност — да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе.

Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми — с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър — все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове.

Точно под балкона, на който стоеше, фонтанът в неосветената градина тихо бълбукаше и ромолеше, защитен с високите здрави стени на имението от буйните улични празненства, на които бяха станали свидетели по време на изнурителното си връщане към дома с каляската. Мъглива лунна светлина пълзеше в кипналата от пръските вода на басейна.

Синият огън бе твърде силен тази нощ, твърде силен дори за скръбната луна. Самият Даруджистан беше като сапфир, блеснал в торквата на света.

И все пак красотата му и цялото това възторжено хилядогласно ликуване не можеше да я достигне тази нощ.

Тази нощ лейди Видикас бе видяла своето бъдеще. Всяка отделна година от него. Там, опряна на твърдата ръка на своя съпруг. А луната… е, тя приличаше на нещо от миналото, замъглен от времето спомен, ала все пак я беше отвела назад.

Към един балкон също като този, във време, което сега изглеждаше много отдавна.

Лейди Видикас, някогашната Чалис Истрайсиън, току-що бе видяла своето бъдеще. И откриваше, тук, в тази нощ и опряна на това перило, че миналото е по-добро място за съществуване.

Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие.

С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач — леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, — опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците.

Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К’рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите й? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият й глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата — стига глезенът наистина да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене.

Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали?

Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли?

Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше.

Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К’рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка.

Старшията на клана го беше предупредил, че всичките им обекти са бивши войници, но Дестер Трин не бе забелязал почти нищо, което да намеква, че се поддържат стегнати и в добра форма. Бяха стари, отпуснати, рядко трезвени, а точно тази, е, тя носеше това огромно дебело вълнено наметало, защото вече натежаваше и това явно я притесняваше.

Да я проследи през тълпите беше сравнително лесно — тя беше с цяла глава по-висока от средния джадроуби, а маршрутът, който бе избрала до оня мизерен пазар в Крайезерния, като че ли съзнателно отбягваше улиците на дару — странен избор, който много скоро щеше да се окаже фатален.

Дару потеклото на Дестер му позволяваше да вижда добре обекта си, докато си пробиваше целеустремено път през гъстата гмеж празнуващи.

Тръгна веднага щом целта му стигна другия край на уличката. С бързи крачки на ловец стигна до края й и надникна навън тъкмо в момента, в който жената влезе в прохода на Втора околовръстна стена, с тунела през Трета точно зад нея.

Войните за наследство в Гилдията, последвали изчезването на Воркан, най-после бяха потушени със съвсем минимално количество пролята кръв. И Дестер беше повече или по-малко доволен от новия Велик майстор, който беше едновременно зъл и умен, докато повечето останали кандидати бяха просто зли. Най-сетне един убиец от Гилдията нямаше нужда да е глупак, за да изпитва известен оптимизъм за бъдещето.

Този договор беше добър пример. Ясен и прост, но със сигурност щеше да спечели за Дестер и другите от клана му значителен престиж при окончателното му изпълнение.

Облечените му в ръкавици ръце забърсаха дръжките на окачените под мишниците му ками. Винаги вдъхваха увереност тези две остриета даруджистанска стомана, особено жлебовете им, пълни с гъстата лепкава отрова от морантски тралб.

Отровата в днешно време бе предпочитаната осигуровка за повечето улични убийци на Гилдията и всъщност за немалко от онези, които щъкаха нощем по Пътя на крадците, тоест по градските покриви. Имало беше един убиец, близък на самата Воркан, който, в една нощ на измяна срещу собствения си клан, бе демонстрирал колко смъртоносно може да е да се биеш без магия. Като бе използвал отрова, убиецът беше доказал превъзходството на такива прости вещества в една-единствена, станала вече легендарна нощ на кръвопролитие.

Дестер беше чувал, че някои посветени в някои кланове са вдигнали тайни олтари в чест на Ралик Ном, че са създали нещо като култ, чиито поклонници прилагат тайнствени жестове на взаимно признаване в Гилдията. Разбира се, Себа Крафар, новият Велик майстор, в едно от най-първите си изявления бе обявил този култ извън закона и бе последвала един вид чистка, с петима заподозрени водачи на култа, посрещнали утрото с усмихнати гърла.

При все това оттогава Дестер беше чул достатъчно намеци, за да реши, че култът съвсем не е умрял. Просто се беше спотаил.

Всъщност никой не знаеше какви отрови бе използвал Ралик Ном, но Дестер беше убеден, че е било морантски тралб, след като и най-малкото количество от тази отрова в кръвоносната система водеше до безсъзнание, а след това — до по-дълбока кома, която пък обикновено водеше до смърт. По-големи количества просто ускоряваха процеса и бяха сигурен път през Портата на Гуглата.

Жената с големия задник вървеше пред него.

На четири улици от кръчмата на К’рул — стига да хванеше маршрута, който той бе убеден, че ще хване — трябваше да изкачи дълга тясна уличка; вътрешната фасада на Оръжейната на Трета околовръстна стена се падаше вляво, а отдясно беше високата стена на Банята, дебела и здрава, само с няколко раздалечени малки прозорчета на горните етажи, с което неосветеният проход оставаше тъмен.

Щеше да я убие там.

Кацнал на орнамента на върха на ъгловата колона в края на високата стена, Чилбаис се взираше с каменни очи към дивата пустош отвъд. Зад него имаше буренясала градина с плитко езерце, наскоро възстановено, но вече занемарено, и пръснати по земята рухнали колони, обрасли с мъх. Пред него стърчаха криви дървета с оплетени клони, със съсухрени тъмни листа, провиснали като трупчета на насекоми, земята под тях бе разровена и обрасла с гъст лишей и туфи трева; лъкатушеща като змия пътека от разкъртени каменни плочи водеше към тромава, потънала в мрачно униние къща без никаква архитектурна прилика с която и да било друга сграда в целия Даруджистан.

Светлината едва се процеждаше през цепнатините на грубите капаци и когато все пак успееше да проникне, беше убита и смътна. Вратата не се отваряше никога.

Сред своите ближни Чилбаис беше гигант. Тежък като борсук, с изваяни мускули под настръхналата козина. Сгънатите му криле бяха доста малки и почти не стигаха, за да го извисят към небето: всеки замах с тези кожени ветрила изтръгваше стон от гърлото на демона.

Този път щеше да е по-лошо от всякога. Месеци бяха минали, откакто за последен път се беше задвижил: беше се крил от любопитни погледи в сумрака на един надвиснал клон на ясена в градината на имението зад гърба му. Но когато зърна онова движение пред себе си, онова тихо, плавно придвижване от черната къща и по пътеката, и как самата земя изригна след него, за да разтвори зейнали гладни ями, как самите корени се загърчиха, за да уловят в клопката си този беглец, Чилбаис разбра, че бдението му е към края си.

Сянката се плъзна и се присви до ниската стена на Дома Азат, загледа се като че ли продължително в гърчещите се към нея корени, а след това се надигна и се изля като втечнена нощ над каменната стена — и изчезна.

Чилбаис изпъшка, разтърси омачканите гънки по мембраната между ребърчатите си пръсти и скочи напред изпод клона, вкопчи се колкото можа във въздуха, след това запляска бясно — пъшканията му се усилиха до изнемога — и най-сетне рухна върху покритата със слама земя.

Изплю сухи вейки и мъртви листа и заситни назад към стената на имението, чул зад себе си как корените се раздвижват и посягат да го докопат. Задраска с нокти по зида и се изкатери на одевешното си място. Нямаше никакъв реален повод за страх, разбира се. Корените никога не достигаха извън стената на Азата и едно озъртане назад го увери…

Чилбаис изпищя и скочи отново във въздуха, този път нагоре и извън градината на имението.

О, защо никой никога не обичаше демони!

Прелетя над обраслия с бурени фонтан, след това, с биещи с все сила криле, се понесе нагоре и все по-нагоре в нощта.

Вест за неговия господар, да. Най-необичайна вест. Тъй неочаквана, тъй изпълнена с пламенно отчаяние!

Плющеше с криле колкото имаше сила, огромен въздебел демон в мрака над синия, синия град.

Зечан Троу и Гидин Бързия бяха намерили идеално място за засадата. На двайсет крачки надолу по тясната улица два хлътнали входа зееха един срещу друг. Четирима пияни бяха минали залитайки оттук само преди няколко мига и никой от тях не бе видял убийците, застанали неподвижно в мастиления мрак. А сега, след като бяха подминали и пътят бе чист… само една стъпка напред и кръв щеше да потече.

Двете жертви се приближаваха. И двамата носеха глинени делви и леко залитаха. Като че ли спореха за нещо, но на език, който Зечан не разбираше. Малазански навярно. Бързо озъртане наляво. Четиримата пияни тъкмо излизаха в другия край, гмурваха се в пъстрата гмеж гуляйджии.

Зечан и Гидин бяха проследили двамата от кръчмата на К’рул, гледаха ги, когато намериха винарката, попазариха се за цената, която жената бе поискала за виното, разбраха се и след това поеха обратно.

Някъде по пътя трябваше да са дръпнали запушалките на делвите, защото сега спореха шумно, малко по-високият, който стъпваше като патрав и беше синекож — Зечан едва успяваше да го различи от мястото си, — току спираше, за да се подпре на някоя стена, готов сякаш всеки момент да избълва вечерята си.

Но бързо се изправи и спорът като че ли секна. По-високият се присъедини към другия и ако се съдеше по шляпането на ботушите им в сметта, двамата продължиха един до друг.

Просто идеално.

Чисто. Съвсем, съвсем чистичко. Зечан живееше заради нощи като тази.

Дестер се задвижи бързо, мокасините му заситниха безшумно по калдъръма, втурна се към жената, която крачеше нехайно пред него. Двайсет крачки, осем, четири…

Тя се обърна рязко, наметалото се завихри.

Сребриста резка синя стомана блесна в посичаща дъга. Дестер замръзна, опита се да се дръпне от пътя на оръжието — дълъг меч, Беру да е на помощ! — и нещо го стисна за гърлото. Изви се и се сниши наляво, двете ками изхвърчаха навън да я спрат, ако се опита да се приближи.

Дълъг меч!

Зной се изсипа по врата му, по гърдите и под ризницата му от сърнешка кожа. Уличката сякаш се разми пред очите му, загърна я мрак. Дестер Трин се олюля, замаха отчаяно с двете ками. Ботуш, а може би облечен в стомана юмрук се стовари в слепоочието му и още нещо изшляпа в каменната настилка. Не можеше вече да стиска камите. Чу ги как издрънчаха на камъните.

Заслепен и замаян, той се просна върху коравия калдъръм. Студено.

Някаква странна умора изпълни мислите му, надигна се на вълна, разля се и го отнесе.

Пикър се наведе над трупа. Червеното петно на върха на меча й лъщеше, привлече погледа й, напомни й, колко странно, за божури след дъжд. Изпъшка уморено. Бърз беше кучият му син, почти толкова бърз, че за малко да избегне удара й. Ако беше успял, сигурно доста щеше да я затрудни. Все пак, освен ако глупакът не беше опитен в мятането на жалките си ками, рано или късно щеше да го посече.

Да си пробива път през тълпите джадроуби не криеше кой знае какъв риск, освен може би с уличните джебчии. Като хора бяха изключително любезни. Във всеки случай беше много по-лесно да засече някой, който я следи — стига този някой да не беше джадроуби, разбира се.

Мъртвият в нозете й беше дару. Все едно беше носил фенер на закачулената си глава, както стърчеше над тълпата след нея.

И все пак… Тя го изгледа намръщено. „Не е обикновен катил. Не и с ками като тези.“

„Дъх на Хрътката!“

Прибра меча в ножницата, придърпа отново наметалото около себе си, като се постара да скрие добре оръжието. Ако Градската стража го откриеше, това щеше да й докара килия и зверски голяма глоба. Стисна вързопа с питките под мишница и тръгна.

Бленд я чакаха големи неприятности.

Зечан и Гидин изскочиха от нишите в съвършен синхрон, камите се вдигнаха и забиха надолу.

По-високият малазанец изскимтя, щом двата ножа на Гидин се врязаха дълбоко. Коленете му се огънаха и от устата му плисна бълвоч, докато се смъкваше на земята, делвата се пръсна и виното се разля.

Двете оръжия на Зечан пробиха през кожена ризница и остриетата заораха между ребрата. По едно във всеки дроб. Убиецът ги издърпа и отстъпи назад, докато рижият падаше пред очите му.

Нечий къс меч се вряза във врата му.

Зечан издъхна още преди да рухне на калдъръма.

Гидин, изгърбен над коленичилия малазанец, погледна нагоре.

Две ръце го стиснаха за главата. Едната се стегна на устата му и изведнъж дробовете му се напълниха с вода. Давеше се. Ръката стисна, пръстите запушиха ноздрите му. Тъмнината изригна в него и светът си отиде.

Анци изсумтя и издърпа меча си, после изрита убиеца в лицето, колкото да подсили замръзналата на него физиономия на изненада.

Блупърл се обърна към него ухилен.

— Видя ли как направих оня бълвоч да се плисне? Това ако не беше гениално, не знам какво…

— Млъкни — сряза го Анци. — Тия не търсеха безплатна пиячка, ако не си забелязал.

Блупърл изгледа намръщено трупа пред себе си — от устата и носа му се изливаше вода — и се почеса по бръснатото теме.

— М-да. Но все едно, бяха лаици. Гуглата да ме вземе, видяхме дъха им от средата на улицата. Спря, като минаха онези пияници, което ни подсказа, че не дебнат тях. Което значи…

— Че дебнеха нас. Нали това ги казвам.

— Я дай да се връщаме — подкани Блупърл, изведнъж притеснен.

Анци подръпна мустак и кимна.

— Направи я пак оная илюзия, Блупърл. Нас, на десет крачки напред.

— Спокойно, сержант…

— Не съм вече сержант.

— Тъй ли? Защо още джавкаш заповеди тогава?

Докато се върне при кръчмата на К’рул, Пикър вече кипеше от яд. Спря и огледа района. Някакъв тип се беше облегнал на стената в сянката срещу вратата на кръчмата. С вдигната качулка, ръцете скрити.

Закрачи право към него.

Оня я забеляза от десетина крачки и тя видя как се изправи, издаде напрежението си с помръдване на ръцете, наметалото се размърда. Неколцина гуляйджии се заклатушкаха между двамата и щом подминаха, тя направи последната крачка към мъжа.

Каквото и да беше очаквал — може би, че ще го нахока, — явно не беше подготвен за жестокия ритник, който стовари между краката му. Докато падаше, тя пристъпи още по-близо и го перна с дясната си ръка по врата, колкото да му даде инерция. Челото му се натресе в калдъръма, изпращя болезнено и той се загърчи в краката й.

Някакъв минувач спря и ги зяпна.

— Какво искаш пък ти бе? — изръмжа Пикър.

Мъжът я погледна стъписано, после сви рамене.

— Нищо, миличко. Ми, заслужи си го. Да стои така… Виж, би ли се оженила за мен?

— Разкарай се.

Непознатият се затътри по пътя си, наскърбен от несподелена любов, а Пикър се огледа да види дали още някой няма да драсне от някое скривалище наоколо. И да се беше случило, беше го пропуснала. По-вероятно невидимите очи, които гледаха всичко това, щяха да са някъде горе по покривите.

Мъжът в краката й спря да се гърчи.

Тя се обърна рязко и тръгна към входа на кръчмата.

— Пик!

На две крачки от разнебитената врата се обърна и видя Анци и Блупърл — с делви с вино — да бързат към нея. Анци също изглеждаше кипнал от яд. Блупърл се задържа половин крачка и погледна неподвижното тяло от другата страна на улицата; някакво джадроубско хлапе вече пребъркваше джобовете му.

— Пазаруването взе да става опасно — каза Анци. — Блупърл ни правеше илюзия по повечето път, след като надушихме една засада.

Пикър хвърли един последен ядосан поглед по улицата, награби двамата под мишниците и ги задърпа към вратата.

— Вътре, тъпанари.

„Невероятно! Такава нощ, и да се ядосам толкова, че да отхвърля първото предложение, което получавам от двайсет години!“

Бленд седеше там, където седеше винаги, щом надушеше неприятност — на масичката в сянката точно до вратата, — и си правеше сливането, само дето беше изпружила крака, та който влезе, да се спъне.

Пикър срита с яд двата черни ботуша.

— Оу, глезенът ми!

Пикър хвърли вързопа с питките в скута й.

— Уф!

Анци и Блупърл нахълтаха след нея и бившият сержант изсумтя:

— Ей го и страшния ни пазач до вратата. „Оу, уф“, вика.

Но Бленд вече се беше окопитила и развиваше питките.

— Знаеш ли, Бленд — заговори Пикър, след като се настани до тезгяха. — Бабичките риви, дето ги правят тия, плюят в тигана, преди да плеснат тестото. Благославяне на някакъв древен дух…

— Не е това — прекъсна я Бленд, докато отново загъваше питките. — Съскането им казва, че тиганът е достатъчно нагорещен.

— Виж ти — изсумтя Блупърл.

Пикър се намръщи, после каза:

— Я да идем в кабинета, всички… Бленд, иди да намериш и Малът.

— Лош момент — отбеляза Бленд.

— Какво?

— Спиндъл е тръгнал на онова поклонничество.

— Радвам се за него.

Бленд се надигна мързеливо и попита с пълна уста:

— Дюйкър?

Пикър се поколеба.

— Покани го. Ако иска де.

Бленд примига бавно.

— Ще убиваш ли някой тая нощ, Пик?

Мълчанието беше повече от красноречиво. Пикър огледа подозрително малката тълпа в кръчмата — всичките твърде пияни, за да залитат по улицата в дванайсетата камбана. Редовни клиенти до един. „Така бива.“ Махна с ръка на останалите и тръгна към стълбите.

В другия край на гостилницата проклетият бард ломотеше някои от най-мъглявите стихове на „Аномандарис“, но никой не го слушаше.

Тримата се изживяваха като новата порода в Съвета на Даруджистан. Шардан Лим беше най-тънкият и най-високият, със сухо лице и бездушни сини очи. Клюнест нос, тънка уста почти без устни, вечно извита надолу, все едно не може да сдържа презрението си към света. Мускулите на лявата му ръка бяха два пъти по-големи от тези на дясната, нашарени с гордо показвани белези. Срещна очите на Чалис като мъж, който се кани да пита мъжа й дали се кани да я оправи скоро, и тя усети погледа му като хладна собственическа ръка на гърлото си. Миг след това безцветните му очи се плъзнаха настрани и на лицето се изписа полуусмивка, докато се пресягаше към бокала си на лавицата над камината.

Срещу Шардан Лим, от другата страна на почти изтлелия огън, стоеше Ханут Орр, дългите му пръсти галеха древните каменни чукове, взидани в камината. Любимец на половината благородни жени в града, стига да са женени или поне с отнета девственост, той наистина представляваше онова тъй възбуждащо съчетание от опасен чар и властна арогантност — черти, които съблазняваха иначе интелигентни жени — и беше добре известен с това колко обича да гледа как любовниците му пълзят на колене към него и го молят за трошица внимание.

Съпругът на Чалис се беше отпуснал в любимия си стол вляво от Ханут Орр, изпружил крака и загледан замислено в бокала си; виното с цвета на синя кръв бавно кръжеше, щом завъртеше ръка в лениви кръгове.

— Мила ми съпруго — провлече той, — освежи ли ви въздухът на терасата?

— Вино? — попита Шардан Лим, вдигнал вежди, все едно че да я обслужи е копнежът на живота му.

Не трябваше ли един съпруг да се оскърби от тази едва прикрита похотливост от страна на тъй наречените му приятели? Горлас изглеждаше безразличен.

— Не, благодаря, съветник Лим. Дойдох само да пожелая на всички ви лека нощ. Горлас, много ли ще се задържиш?

Той не вдигна поглед от виното, въпреки че устата му се задвижи, все едно отново вкусва поредната глътка и намира остатъка леко кисел за небцето.

— Не е нужно да ме чакаш, съпруго.

Неволният поглед към Шардан й разкри и насмешката му, и ясния намек, че той никога не би се отнесъл с такова пренебрежение към нея.

И на свой ред, с обзела я внезапна, мрачна извратеност, тя отвърна на погледа му с усмивка.

Ако можеше без колебание да се твърди, че Горлас Видикас не забеляза безмълвната размяна, то Ханут Орр я видя. Само че насмешката му беше от по-жестокия, презрителен вид.

Почувствала се омърсена, Чалис се обърна.

Слугинята заситни зад вкочанения й гръб нагоре по стълбището и към спалнята.

Щом вратата се затвори, Чалис хвърли пелерината си и нареди:

— Извади ми бижутата.

— Господарке?

Тя се обърна рязко и изгледа ядосано старицата.

— Желая да видя бижутата си!

Жената покорно се поклони и побърза да изпълни заповедта.

— Старите само — подвикна след нея Чалис.

От времето преди всичко това. Когато все още беше почти дете и ахкаше над подаръците на своите ухажори, все подкупи за любовта й, още лепкави от потните длани. О, колко много възможности имаше тогава!

Присви очи, застанала пред тоалетката си.

Какво пък, може би не само тогава. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо вече значение?

Съпругът й вече беше получил каквото искаше. Трима дуелисти, трима корави мъже с твърдите им гласове в съвета. Един от тримата вече, да, всичко, което искаше.

Добре, а това, което тя искаше?

„Но… какво точно искам аз?“

Не знаеше.

— Господарке.

Чалис се обърна.

Подредено върху изтъркания плот на тоалетката, съкровището на девствеността й изглеждаше… евтино. Пошло. Призляваше й от самата гледка на тези дрънкулки.

— Прибери ги в кутия — каза на слугинята. — Утре ги продаваме.

Изобщо не трябваше да се задържа в градината. Любвеобилната му домакиня, вдовицата Сефлара, беше изпаднала в пиянски сън на мраморната пейка, едната й ръка все още стискаше бокала, главата й се беше килнала назад със зяпнала уста, от която в душния нощен въздух изригваше силно хъркане. Проваленото начинание беше развеселило Мурильо и сега той стоеше, отпиваше от виното и вдишваше уханията на цветята. Тихо шумолене го предупреди, че е дошъл още някой.

Обърна се и се озова срещу дъщерята на вдовицата.

Това също изобщо не биваше да го прави.

Беше два пъти по-малка от него. Но разликата вече изобщо не изглеждаше неприлична. Беше с три или четири години над ритуала на прехода, тъкмо наближаваше онази възраст при жените, когато е невъзможно да отгатнеш на двайсет ли е, или на трийсет. А от тази гледна точка всякакви подобни преценки бяха породени от самозаблуда и едва ли означаваха нещо.

Пил беше твърде много, навярно. Достатъчно, за да отслаби решимостта, онази, която имаше нещо общо с признаването на собствената му възраст, на ордата години зад гърба му, за която непрестанно му напомняше смаляващият се брой жадни погледи, хвърляни към него. Вярно, можеше да се нарече опит, да се спреш на онези жени, които разбират достатъчно, за да харесват подобни черти. Но човешкият ум все пърха от това как са нещата към онова, което иска да са, или още по-лошо — каквито са били някога. Нали казват, че всеки мъж е дуелист, плувнал в кръвта на десет хиляди пробождания.

Всичко това изобщо не мина през ума на Мурильо в момента, в който сплете поглед с Делиш, неомъжената дъщеря на вдовицата Сефлара. Виното, щеше да заключи той по-късно. Зноят и кипежът на празника, уханният аромат на цветята във влажния топъл въздух. Фактът, че тя беше всъщност гола, само по ризка от тънка коприна. Светлокестенявата й коса беше подстригана невероятно късо по последната мода сред девиците. Бяло като сметана лице, пълни устни и толкова нежно носле. Кафявите й очи бяха големи като на просяче, но не стискаше очуканата паничка за милостиня. В друга паничка беше нуждата на просячето.

Успокоен от хъркането откъм мраморната пейка — и ужасен от собственото си спокойствие, — Мурильо я удостои с изискан поклон.

— Тъкмо навреме, скъпа — промълви той и се изправи. — Тъкмо обмислях как да помогна на майка ти до спалнята. Някакви предложения?

Съвършено изваяната главица се поклати леко.

— Тя спи тук повечето нощи. Точно като сега.

Гласът беше млад, но нито носов, нито тънък, каквато май беше модата сред девиците напоследък, тъй че не му напомни за огромната пропаст на годините помежду им.

Ох, като си помислиш, колко много съжаления в тази нощ!

— Тя изобщо не мислеше, че ще приемеш поканата й — продължи Делиш, навела очи към едното си събуто сандалче, побутваше го леко с деликатното си краче. — Какъвто си желан. Търсен, искам да кажа, особено тази нощ.

Доста умно, безспорно — това погалване на покрусеното му, почти увехнало его.

— Но, скъпа, ти защо си тук? Твоят списък от ухажори трябва да е легион и между тях…

— Между тях няма нито един, който заслужава да го наречеш мъж.

Разбиха ли се десет хиляди подгизнали от хормони сърца от това презрително твърдение? Подскочиха ли легла в нощта, изритаха ли голи стъпала от потни чаршафи? Почти можеше да го повярва.

— И това включва Прелик?

— Извини ме, кой?

— Пияният безполезен тъпак, дето припадна във фоайето. Препъваше се в меча си цяла вечер. Отвратително.

„Отвратително. Да, сега разбирам.“

— Младите са склонни към прекален ентусиазъм — отбеляза Мурильо. — Не се съмнявам, че горкият Прелик е очаквал тази нощ от седмици, ако не от месеци. Естествено, поддал се е на нервна възбуда, породена от близостта му до прелестната ти особа. Съжалявай такива младежи, Делиш; поне това заслужават, най-малко.

— Не ме интересуват съжаленията, Мурильо.

Изобщо не биваше да казва името му по този начин. А той изобщо не биваше да я слуша.

— Делиш, би ли приела един съвет тази нощ? От такъв като мен?

На лицето й се бе изписало едва сдържано търпение, но тя кимна.

— Търси кротките. Не онези, които се перчат или показват необоснована арогантност. Кротките, Делиш, склонните към наблюдателност.

— Не познавам такива.

— О, има ги. Трябва просто да се поогледаш и ще ги забележиш.

Беше свалила вече и двата сандала. Отхвърли с презрение думите му, с едно махване на нежната си ръка, с което странно как се озова още стъпка по-близо до него. Вдигна очи, обзета сякаш от свян, но задържа погледа си върху неговите така дълго, че си беше истинска дързост.

— Не кротки. Не заслужаващи съжаление. Не… деца! Не тази нощ, Мурильо. Не под тази луна.

И той се озова в прегръдката й, меко тяло, тъй жадно, с нищо друго освен тънката коприна отгоре, и сякаш се плъзна по него, ефирен дух, и той помисли: „Под тази луна?“

Беше последният й жест на поезия, уви, защото вече късаше дрехите му, пълните й устни бяха влажни, отвориха се и езикът й заигра, докато зъбките й хапеха устните му. И той се усети, че едната му длан е на гръдта й, а другата се плъзга по задничето й, повдига я, а тя разтвори крака и се отпусна върху бедрата му, и той чу как издрънча токата на колана му върху плочите между ботушите му.

Изобщо не беше тежка, но бе удивително атлетична и го яздеше така несдържано, че той усещаше как гръбнакът му изпуква при всяко страстно проникване. Потъна в обичайния си за такива моменти унес, онзи, който гарантираше впечатляваща издръжливост, и дори отдели миг да се увери, че хъркането зад него продължава. Изведнъж този плътен звук го порази с усещането, че вещае разпад, огъване след годините борба; той чу хора на самия живот — и тъй ще свършим всички дните си — моментно жегване, което, ако му бе позволил да се задържи, щеше напълно да го лиши от мъжество. Междувременно Делиш вече се изчерпваше, стоновете й ставаха все по-хрипливи, по-бързи, тялото й тръпнеше и той се поддаде — нито миг по-рано — на страстта. И простена с нея в последния безпомощен стон.

Тя го задържа в себе си; той усещаше туптенето на сърцето й. После нежно я свали на земята и се надигна.

Беше общо взето най-лошият момент да види блесналото пред очите му острие. Последва пареща болка, щом мечът се заби в гърдите му, прониза го и накара пияния глупак, който го държеше, да залитне напред, почти в ръцете на Мурильо.

Който вече падаше назад; мечът се изтръгна с нещо като изпльокване.

Делиш изпищя. На лицето на Прелик се бе изписал триумф.

— Ха! Изнасилвачът умира!

Нови стъпки откъм къщата, викове. Объркан, Мурильо се изправи, дръпна панталоните нагоре, затегна здраво колана. Бледозелената му риза вече ставаше на пурпурни петна. Кръв течеше по брадичката му, бликаше кипнала на тихи хрипливи тласъци. Някакви ръце го задърпаха, но той ги отблъсна и тръгна залитайки към портата.

Съжаления, да, докато изпадналите в забрава тълпи по улицата го блъскаха. Мигове на яснота, незнайни периоди на смътна червеникава мъгла, докато стоеше подпрян с ръка на някоя стена и бълваше потоци кръв. О, колко съжаления!

За щастие не мислеше, че ще го терзаят много дълго.

Навик ли беше, или пък някакъв странен обрат на семейни черти придаваше на Скорч изражението му на вечна изненада? Нямаше как да се разбере, тъй като всяка дума, която изричаше, се поднасяше с тон на изумено неверие, сякаш Скорч не можеше никога да е сигурен какво точно казват сетивата му за външния свят, а още по-малко сигурен беше за мислите, които трополяха в главата му. Сега гледаше Леф, ококорил очи и зяпнал между нервните облизвания на устните, докато Леф на свой ред го поглеждаше накриво, все едно че изпитва хронична подозрителност за явния идиотизъм на приятеля си.

— Те няма да чакат вечно, Леф! Изобщо не трябваше да го подписваме т’ва. Викам да се качваме на следващия търговски и да ни няма. До Давран, да речем, или пък по цялото крайбрежие надолу. Ти нямаше ли братовчед в Менгал?

Леф бавно примига.

— Да бе, Скорч. Оставили са го сам да си обзаведе килията, толкова е вътре. Искаш да идем там и да се забъркаме и в неговата каша ли? Освен това тогава ние влизаме в списъка.

Изумление и ужас се изписаха на лицето на Скорч и той извърна поглед и прошепна:

— Списъкът ни довърши нас. Списъкът…

— Знаехме, че няма да е лесно — прекъсна го Леф, може би в опит да го успокои. — Такива неща никога не са лесни.

— Но не стигнахме доникъде!

— Само една седмица мина, Скорч.

Дошъл бе моментът за скромно покашляне, попиване с копринената кърпа по мазно чело, замислено подръпване на брадата от миши опашки.

— Господа! — А, ето, че им грабна вниманието. — Вижте Бойците на полето и вашата Наемническа монета, блеснала както обикновено блестят всички златни примамки… навсякъде. Но тук специално, а ашиците още са в потната шепа на изумения Скорч, тъй дълго стискани и нехвърлени. Безкрайна стана тази игра, с Круппе, кацнал търпеливо на самия ръб на славната победа!

Леф се намръщи.

— Нищо не печелиш, Круппе! Губиш, и то лошо, Монета или не! А и каква полза все едно — никакъв наемник не виждам никъде по полето, тъй че кой за какво плаща? Никой!

Усмихнат, Круппе се отпусна в стола си.

Тълпата бе шумна тази нощ в хана „Феникс“, след като още и още пияни се връщаха със залитане след веселия си гуляй по прашните и мръсни улици. Круппе, разбира се, изпитваше великодушие към тях, както подобаваше на естествено великодушното му естество.

Скорч хвърли ашиците, после зяпна гравираните кокалчета, все едно предричаха съдбата му.

А те правеха точно това.

Круппе отново се наведе напред.

— Хо, Старият път се разкрива и виж как тия шестима наемници газят по бойното поле! Избиват наляво и дясно! Едно хвърляне на ашиците и вселената се променя! О, вижте мрачния урок, прескъпи другари на Круппе. Когато Монетата се разкрие, колко време ще е, преди една ръка да посегне за нея?

Буквално никакво хвърляне в Ответния кръг не можеше да спаси двама нещастни „крале“ и техните също толкова нещастни играчи, Скорч и Леф. Леф изръмжа, помете с ръка игралното поле и фигурите се разпиляха. Междувременно сложи ръка на Монетата и щеше да я пъхне в пояса си, ако Круппе не бе поклатил глава и не бе протегнал месестата си ръка с дланта нагоре.

Леф изруга под нос и пусна Монетата в шепата му.

— За плячкаджията — победата — каза Круппе усмихнато. — Уви за горките Скорч и Леф, но тази единствена монета е само малка част от всичките богатства, които вече принадлежат на триумфиращия Круппе. По два консула от всеки, нали?

— Това е седмичната заплата за седмица, която още не е дошла — рече Леф. — Налага се да сме ти длъжници, приятел.

— Нечуван прецедент! Круппе обаче разбира как такива обрати могат да сполетят човек ненадейно, което е съвършено логично, след като са обрати. Съответно, предвид необходимостта от седмичен благороден труд, Круппе с радост удължава крайния срок за ижеспоменатото заплащане до една седмица от днес.

Скорч простена и се отпусна в стола си.

— Списъкът, Леф. Пак се връщаме на проклетия списък.

— Мнозина са с просрочени дългове — каза с въздишка Круппе. — И алчни са ония, що търсят компенсиране, дотолкова, че да съставят ужасен списък и при отпадане на имена из него щедро възмездяват готовите да наложат събирането, м-да?

Двамата го зяпнаха. Изражението на Скорч намекваше, че току-що са му нанесли силен удар в главата и ще му трябва време, докато се съвземе. Леф само изсумтя.

— М-да, оня списък, Круппе. Поехме работата, след като нямаше какво да правим, след внезапната… кончина на Бок. Сега, изглежда, и нашите имена ще влязат в него!

— Глупости! Или по-скоро, доуточнява Круппе, не и ако такава заплаха не надвисне в резултат на някоя бъдеща задлъжнялост на пари, притежаеми от Круппе. Списъци от този сорт са всъщност вредни и вероятно контрапродуктивни и Круппе намира самото им съществуване за осъдително. Разумен съвет: малко се отпуснете по този въпрос. Освен, разбира се, ако човек не открие, че срокът наближава твърде бързо, а той няма в кесията си нищо освен мухъл. Друг съвет: постигнете победа на списъка, приемете заслужената отплата, отплатете се незабавно на Круппе и изчистете скромния дълг. Алтернативата, уви, е да действаме чрез съвсем друго решение.

Леф облиза устни.

— Що за решение ще да е то?

— Ами, скромното съдействие на Круппе по въпросния списък, разбира се. Срещу дребен процент.

— Срещу дял си готов да ни помогнеш да изловим ония, дето са в списъка?

— Ами, това би било само в интерес за Круппе, предвид този дълг между него и вас двамата.

— Какъв е процентът?

— Ами, трийсет и три, разбира се.

— И го наричаш скромен?

— Не, нарекох го „дребен“. Мои прескъпи партньори, намерили ли сте когото и да било от хората във въпросния списък?

Отвърна му окаяно мълчание, макар че Скорч още изглеждаше по-скоро объркан.

— Ето — заяви Круппе с мощно издуване на гърдите, което застраши двете здрави копчета на жилетката му, — няма никой в Даруджистан, когото Круппе да не може да намери. — Отпусна се, а дръзките копчета блеснаха победоносно.

Викове и шум при вратата, после Мийзи извика Круппе.

Сепнат, Круппе се надигна, но не можа да види нищо над главите на всички тези странно високи гости — колко досадно, — затова заобиколи масата и с пъшкане и сумтене закрачи към тезгяха, където Ирилта тъкмо слагаше плувналия в кръв Мурильо на плота, като избута настрана халби и стакани.

О, боже! Круппе срещна погледа на Мийзи, видя страха и тревогата й.

— Мийзи, веднага иди при Кол.

Тя кимна. Беше пребледняла.

Тълпата пред нея се раздели. Защото, както казват джадроубите, дори пиян се плаши от глупака, а пияни или не, никой не беше достатъчно глупав да се изпречи на пътя на тази жена.

Мечът на Пикър лежеше на масата със зацапан с изсъхнала кръв връх. Анци беше оставил своя къс меч до него. Две неми свидетелства на дневния ред на това импровизирано съвещание.

Блупърл седеше в единия край на дългата маса и оправяше главоболието си с халба ейл. Бленд беше до вратата, скръстила ръце и облегната на рамката. Малът седеше в стол вляво от Блупърл, коляното и бедрото му трепереха нервно, а лицето му се беше стегнало в безизразна маска; не искаше да погледне никого в очите. До опърпания гоблен, датиран от времето, когато това място все още било храм, стоеше Дюйкър, някога Имперски историк, сега — грохнал старец.

Всъщност Пикър бе малко изненадана, че бе приел поканата да дойде. Навярно някаква утайка на любопитство тлееше все още в пепелищата на душата му, макар да изглеждаше повече заинтересуван от избелялата сцена на гоблена с въздушната флотилия от дракони, приближаващи се към храм като този, в който бяха.

Никой като че ли не изглеждаше готов да заговори. Типично. Задачата винаги падаше в краката й, като ранен гълъб.

— Убийци от Гилдията са се задействали по договор — заяви тя преднамерено грубо. — Мишени? Поне аз, Анци и Блупърл. По-вероятно всички ние, партньори. — Помълча, изчакваше да чуе възражения. Нищо. — Анци, да сме отхвърляли оферти за това място?

— Пикър — отвърна фалариецът със същия тон, — никой никога не е правил оферта за това място.

— Чудесно — отвърна тя. — Тогава някой да е засякъл слух, че стария култ към К’рул се възражда? Някой Върховен жрец някъде из града да иска да си върне храма?

Блупърл изсумтя.

— Какво би трябвало да ни каже това? — попита го рязко Пикър и го изгледа ядосано.

— Нищо — измърмори напанският маг. — Не съм чувал нищо такова, Пик. А ако Гъноуз Паран се върне изобщо от там, закъдето е заминал, би могъл да ни даде сигурен отговор. Все пак не мисля, че има някакъв култ, който да се опитва да се върне тука.

— А откъде знаеш? — попита троснато Анци. — Да ги надушваш ли можеш, или какво?

— О, не сега — проплака Блупърл. — Никакви въпроси повече тая нощ. Мокра сдъвка всичко в черепа ми на каша. Мразя Мокра.

— Призраците са — заяви Малът със странния си хрисим тон и погледна Блупърл. — Нали? Не шепнат нищо от онова, дето го шепнеха, когато се преместихме тук. Само обичайните стонове и молби за кръв. — Погледът му се измести към мечовете на масата. — Кръв, но пролята тук. Материал, донесен отвън, не се брои. За щастие.

— Тогава гледай да не се порежеш, като се бръснеш, Анци — подхвърли Бленд.

— Онзи странен боклук долу — рече Пикър и се намръщи на Малът. — Да не искаш да кажеш, че е било за храна на проклетите призраци?

Лечителят сви рамене.

— Все не стига, тъй че е без значение.

— Трябва ни некромант — заяви Блупърл.

— Отклоняваме се от въпроса — рече Пикър. — Грижата ни сега е проклетият контракт. Трябва да открием кой стои зад него. Откриваме кой е, хвърляме проклетия през прозореца на спалнята му, и толкова. Тъй — продължи тя и ги огледа един по един. — Трябва ни план за атака. Информация за начало. Да чуем някои идеи.

Ново мълчание.

Бленд отстъпи от вратата.

— Някой идва.

Всички чуха тропот на ботуши по дървените стълби и възмутеното им скърцане.

Анци прибра меча си, а Блупърл бавно се надигна и Пикър — надуши изведнъж съживилата се магия — вдигна ръка и каза:

— Изчакай, в името на Гуглата!

Вратата рязко се отвори.

Влезе добре облечен мъж, задъхан. Светлосините му очи обходиха лицата им и светнаха, щом се спряха на Малът.

— Съветник Кол? Какво има? — попита Малът и се надигна.

— Трябва ми помощта ви — заяви благородникът дару и Пикър долови отчаянието в гласа му. — Висш Денъл. Трябвате ми веднага!

Преди Малът да успее да отговори, Пикър пристъпи напред.

— Съветник Кол, сам ли дойдохте тук?

Мъжът се намръщи, след това махна с ръка зад себе си.

— Скромен ескорт. Двама стражи. — Едва сега забеляза меча на масата. — Какво става тук?

— Пикър, ще взема Блупърл — рече Малът.

— Не е добре да…

Но лечителят я прекъсна:

— Трябва ни информация, нали? Кол може да ни помогне. Освен това едва ли са пратили повече от един клан подир нас за начало, а вие сте се погрижили за него. Гилдията ще трябва да се съвземе, да преоцени нещата — имаме поне един ден.

Пикър погледна съветника — той може и да не беше схванал съвсем какво става, но вече бе получил достатъчно информация, за да се досети, — въздъхна и му каза:

— Изглежда, някой ни иска мъртви. Може би няма да искате да се забърквате с нас точно сега.

Но той поклати глава и погледът му отново се спря на Малът.

— Лечител, моля ви.

Малът кимна на намръщения Блупърл.

— Водете, съветник. С вас сме.

Висшият алхимик Барук се отпусна в стола си и потърка очи. Подозираше, че оригиналната версия на текста не е тази маниерна бъркотия. Тези старомодни, но натруфени фрази идваха от някакъв промеждутъчен век, когато стилът сред историците се бе стремил да възкреси някакво устно наследство в усилие да подсили достоверността на свидетели на описаните събития.

Изобщо не беше чувал за Хилядата богове и този пантеон не можеше да се намери в никой друг компендиум, освен в „Мрак и Светлина“ на Дилат. Барук подозираше, че Дилат просто си го е измислила, което повдигаше въпроса: колко още е измислила?

Наведе се отново, нагласи фитила на лампата и запрелиства трошливите страници, докато друг фрагмент не привлече вниманието му.

Барук вдигна очи, извъртя се в стола си и погледна гостенката си, която се бе залисала с чистене на перата си на картната маса.

— Старице, несъстоятелностите в този текст са вбесяващи.

Великият гарван кривна глава, клюнът зяпна за миг в беззвучен смях, после тя отвърна:

— И какво? Покажи ми една писана история, която да е смислена, и аз ще ти покажа истинска измислица. Ако искаш само това, потърси другаде! Господарят ми заключи, че от глупостите на Дилат би се получил великолепен подарък за колекцията ти. Ако наистина си разочарован, има много други идиотщини в библиотеката му, онези, които си направи труда да вземе от Лунния къс де. Цели стаи остави натъпкани до тавана с боклука, да ти кажа.

Барук бавно примига, мъчеше се да скрие ужаса си.

— Не знаех това.

Старата не се подведе. Изграчи презрително и рече:

— На господаря ми му беше най-забавно от това как паднал на колене и въззовал към Стоте бога…

— Хилядата. Хилядата бога.

— Все едно. — Наведе глава и крилете й леко се разпериха. — Или дори как се заклел да воюва с Оссерк. Техният съюз се разпадна заради нарастваща взаимна неприязън. Бедствието с Драконъс вероятно нанесе смъртоносния удар. Представи си, да падне заради хитрините на една жена — и дъщеря на Драконъс при това! Не беше ли Оссерк поне малко подозрителен за мотивите й? Ха! Мъжкарите при всички съществуващи видове сте толкова… предсказуеми!

Барук се усмихна.

— Доколкото си спомням „Аномандарис“ на Фишер, лейди Енви успява да направи същото с господаря ти, Старице.

— Нищо, което той да не е усетил веднага — отвърна Великия гарван със странно клопане, накъсало думите. — Моят господар винаги е разбирал необходимостта от някои жертви. — Черните й като оникс пера настръхнаха. — Помисли за изхода в края на краищата!

Барук отвърна само с гримаса.

— Гладна съм! — заяви Старата.

— Не си довърших вечерята — рече Барук. — На онзи поднос…

— Знам, знам! От какво ми дойде апетитът според теб, а? Седи си там и се възхищавай на търпението ми, Висши алхимико! Дори докато четеш непрестанно!

— Хайде, яж, и по-бързо — подкани я Барук. — Да не умреш от недохранване.

— Изобщо не беше толкова небрежен домакин преди — отбеляза Великият гарван, подскочи към блюдото и клъвна резенче месо. — Притеснен си, Висши алхимико.

— От много неща, да. Ривите твърдят, че Бялото лице Баргаст са изчезнали. Напълно.

— Така е — отвърна Старата. — Почти моментално след падането на Корал и влизането във власт на Тайст Андий.

— Старице, ти си Велик гарван. Децата ти яхат ветровете и виждат всичко.

— Може би.

— Защо тогава няма да ми кажеш къде са заминали?

— Ами, Сивите мечове, както знаеш, тръгнаха на юг, към Елингарт — заговори Старицата, докато кръжеше на къси отскоци около блюдото. — И там купиха кораби. — Пауза и кривване на главата. — Могли ли са да видят дирята пред тях? Знаели ли са как да ги последват? Или може би има огромна дупка в световния океан, дупка, която привлича всеки кораб в гибелната си паст?

— Бялото лице са тръгнали по моретата? Необичайно. А Сивите мечове са ги последвали?

— Всичко това няма връзка, Висши алхимико.

— С какво няма връзка?

— С притеснението ти, разбира се. Хвърляш разни въпроси на бедната си окаяна гостенка, за да се разсееш.

Месеци бяха изтекли от предишното гостуване на Старата и Барук бе започнал да вярва, с известно съжаление, че сърдечните му отношения със Сина на Тъмата се приближават към своя край, не заради някакъв спор, просто заради хроничната скука на Тайст Андий. Казваха, че вечният сумрак на Черен Корал добре подхождал на обитателите му — Андий, както и хора.

— Старице, моля, предай на своя господар най-искрените ми благодарности за този подарък. Беше изключително неочакван и щедър. Но бих искал да го попитам, стига да не е прекалено нахално от моя страна, дали обмисля официалната покана на Съвета да открием дипломатически отношения между нашите два града. Делегатите само чакат поканата на твоя господар, а е заделено и удобно място за строителството на посолство — недалече оттук всъщност.

— Имението, съборено от безславното кацане на демон соултейкън — рече Старата, замълча и клъвна още късче храна. — Уф! Зеленчук! Отвратително!

— Да, Старице, същото имение. Както казах, недалече оттук.

— Господарят ми обмисля въпросната покана и ще продължи да я обмисля, подозирам.

— Колко още?

— Нямам представа.

— Има ли си грижи?

Великият гарван, надвесен над блюдото, кривна глава и изгледа Барук толкова продължително, че на него леко му призля и извърна очи.

— Тъй… значи имам причина за… притеснение.

— Господарят пита: кога ще започне?

Висшият алхимик бегло погледна хлабаво подвързания куп пергамент, дара на Аномандър, и кимна. Но не отговори.

— Господарят пита: желаеш ли помощ?

Барук потръпна.

— Господарят пита — продължи Старата неумолимо: — въпросната помощ по-добре ли ще ти послужи, ако е тайна, вместо официална?

„Богове подземни.“

— Господарят пита: трябва ли милата Старица да остане за нощта гостенка на Барук и да изчака отговорите на тези питания?

Трополене на прозореца. Барук бързо стана и отиде до него.

— Демон! — изграчи Старата и разпери наполовина огромните си криле.

— От моите е — отвърна Барук, отвори желязната рамка и отстъпи назад. Чилбаис се пъхна тромаво вътре, запъхтян.

— Господарю Барук! — писна той. — Навън! Навън! Навън!

Преди малко на Барук му бе призляло. Сега изведнъж се смрази до мозъка на костите. Бавно затвори прозореца. И се обърна към Великия гарван.

— Старице. Започнало е.

Демонът я видя, оголи тънки като игли зъби и изсъска:

— Гротескно чудовище!

Старата закълва във въздуха към него:

— Подут жабок!

— Хайде, млъкнете и двамата! — сопна се Барук. — Старице, наистина ще трябва да ми останеш на гости тази нощ. Чилбаис, намери си място някъде. Имам още работа за теб и ще те повикам, като дойде време.

Трътлестият демон се изплези с раздвоения си език на Старата и тръгна към камината. Стъпи на нажежените въглени и изчезна нагоре по комина. Посипаха се черни облаци сажди и блъвнаха от камината.

Старата се закашля.

— Много лошо възпитани слуги имаш, Висши алхимико.

Но Барук не слушаше. Навън.

Навън!

Тази единствена дума кънтеше в ума му по-силно от храмова камбана, удавяше всичко друго, макар да долови бързо глъхнещо ехо…

„… верния съюзник, с кръв по лицето…“

2.

Драконова кула стърчеше като факел над Черен Корал, щръкнала от северозападния ъгъл на Новия андийски дворец. Беше от масивен черен базалт, покрит с напукан многостенен обсидиан, който блестеше сред вечния сумрак, загърнал града. На плоския покрив бе кацнал дракон с пурпурни люспи и свити криле, клинообразната му глава бе клюмнала на една страна тъй, че все едно се взираше в безумната, тънеща в сенки бъркотия от сгради, улици и улички на града долу.

Все още имаше граждани в Черен Корал — сред човешките същества, — които вярваха, че страховитият страж е каменното творение на някой майстор художник сред властващите Тайст Андий, и тази представа будеше кисела насмешка у Ендест Силан. Вярно, той разбираше колко упорито може да е подобно невежество. Мисълта за истински, жив дракон, който хвърля гневния си поглед над града и множеството му забързани обитатели, бе наистина ужасяваща и всъщност, ако бяха достатъчно близо, за да видят блесналия глад в многоцветните очи на Силана, отдавна щяха да са избягали от Черен Корал в сляпа паника.

За елейнта да остане така, абсолютно неподвижен, ден след нощ, от седмици и месеци и вече близо цяла година, не беше необичайно. И Ендест Силан го знаеше по-добре от всеки друг.

Тайст Андий, могъщ някога чародей в Лунния къс, а сега нищо повече от едва смогващ да се справи със задълженията си кастелан на Новия андийски дворец, крачеше бавно по Улицата на меча, възвиваща на юг към обезлесения парк, известен с името Сивия хълм. Беше напуснал ужасно осветения Рибен квартал, където пазар Външни води така препълваше всеки булевард и уличка, че тези, които караха двуколките си да натоварят покупки, се принуждаваха да ги оставят на един площад точно на север от Сивия хълм. Несекващите потоци наемни носачи — сбираха се всяко утро на Площада на колите — винаги подсилваха хаоса между сергиите, провираха се, пробягваха, хлъзгаха се като змиорки в човешкото гъмжило. Макар пазар Външни води да си беше спечелил името, защото преобладаващата там риба за продан идваше от моретата отвъд Нощ — вечния мрак, загръщащ града и околностите на протежение почти третина левга, — можеше да се намерят и от белите, с очи като драгоценни камъни същества от Нощна вода на залива Корал.

Ендест Силан бе уредил поръчката бели змиорки за следващата седмица от нов снабдител, тъй като траулерът на предишния бе повлечен на дъното от нещо, оказало се твърде голямо за мрежата му, и това бе довело до загубата на целия екипаж. Нощна вода не беше просто неосветена ивица море в залива, за жалост. Беше Куралд Галайн, истинска проява на лабиринта, напълно възможно беше да е бездънна и понякога неприятни зверове изникваха във водите на залива Корал. Нещо се беше появило там в дълбините и сега принуждаваше рибарите да прибягват до куки и корди вместо мрежи — метод, възможен само защото змиорките кипяха точно под повърхността, десетки хиляди, тласнати натам от ужаса. Напоследък повечето змиорки бяха уловени на въдица.

Южно от Сивия хълм уличните фенери се разредяваха — Ендест Силан вече навлизаше в квартала на Андий. Както обикновено, улиците бяха почти празни. Никъде не се виждаха Тайст Андий, насядали по стъпалата на входове или зад сергиите, подпрени на щандовете да хвалят стоките си или просто да зяпат минувачите. Редките минувачи до един се бяха забързали нанякъде, навярно за дома на приятел или роднина, за да се включат в станалите рядкост ритуали на общуване. Или се връщаха по домовете си от подобни досади, разредени като дима от гаснещ огън.

Нито един родственик Тайст Андий не срещаше погледа на Ендест Силан — плъзгаха се покрай него като призраци. Това, разбира се, бе нещо повече от обичайното безразличие, но той вече бе свикнал. Старец като него трябваше да е дебелокож, несъмнено, а не беше ли той най-старият от всички? С изключение на Аномандър Драгнипурейк.

Ала все пак Ендест можеше да си спомни младостта, образ за самия себе си, смътно размит от времето, как стъпва на този свят в една безумна нощ, как бурите раздират небето. „О, бурите в онази нощ, студеният вятър в лицето… онзи миг, виждам го все още.“

Стояха изправени пред един нов свят. Гневът на неговия господар се отцеждаше, но бавно, изсипваше се като дъжд. Кръв капеше от рана от меч в лявото рамо на Аномандър. А погледът му…

Ендест въздъхна, докато се изкачваше по улицата, но въздишката беше неравна, хриплива. Вляво от него бяха купчините отломки от стария дворец. Няколко нащърбени стени се издигаха все още тук-там, а работните групи бяха разчистили пътеки през развалините, за да извадят камъни и неизгорели греди. Оглушителното сгромолясване на сградата все още разтърсваше костите на Ендест и той поспря, протегна ръка и се подпря на една стена. Натискът се връщаше, челюстта му изпука, щом стисна зъби, болка прониза черепа му.

„Не пак, моля те.“

Не, това нямаше да стане. Онова време беше свършило, приключило беше. Той беше оцелял. Беше направил каквото му бе заповядал господарят му и не се беше провалил. Не, това изобщо нямаше да стане.

Ендест Силан се изправи, с плувнало в пот лице, стиснал очи.

Никой не срещаше погледа му и затова беше тази… слабост.

Аномандър Драгнипурейк бе извел десетките си оцелели следовници на тази ивица нов свят. Зад пламенния гняв в очите му се четеше триумф.

Това, каза си Ендест Силан, си заслужаваше да се помни. Струваше си да се държиш за него.

„Приемаме бремето както трябва. Побеждаваме. И животът продължава.“

По-пресен спомен се надигна в ума му. Непоносимият натиск на дълбините, водата, която натискаше отвсякъде.

„Ти си моят последен Върховен маг, Ендест Силан. Можеш ли да направиш това за мен?“

„Морето ли, господарю? Под морето?“

„Можеш ли да направиш това, стари приятелю?“

„Господарю, ще се опитам.“

Но морето бе пожелало Лунния къс, о, да, беше го поискало с жестока, неумолима жажда. Обкръжило бе камъка, стиснало бе небесната цитадела в съкрушителната си прегръдка и накрая нямаше вече изтръгване от тъмните му вихрени легиони.

О, Ендест Силан ги бе опазил достатъчно дълго, но стените рухваха, докато господарят му призоваваше сетните резерви сила на небесната цитадела, за да я вдигне от дълбините, да я вдигне, да, отново в небесата.

„Толкова тежко бе това бреме, тъй необятно…“

Наранен невъзвратимо, Лунният къс вече бе мъртъв, мъртъв като силата на самия Ендест Силан. „Двамата се удавихме в онзи ден. Двамата умряхме.“

Бесни водопади черна вода се изсипваха с грохот, дъжд от каменни сълзи, о, как плачеше Лунният къс. Пукнатините се разширяваха, красотата се сгромолясваше с грохот…

„Трябваше да си отида с Лунния къс, когато той най-сетне остави водата да го отнесе, да, трябваше. Да се свия между пленените вътре мъртъвци. Господарят ми ме уважава за жертвата ми, но всяка негова дума е като пепел, лъхнала през лицето ми. Бездънна бездна, усещах срутването на всяка стая! Изригващите по стените цепнатини бяха като сечове от меч в душата ми и как кървяхме, как стенехме, как пропадахме с тленните си рани!“

Натискът нямаше да отстъпи. Вече беше вътре в него. Морето търсеше мъст и вече можеше да го връхлита където и да беше. Високомерието бе нанесло проклятие, жигосало беше душата му. Дамга, която гноясваше. Твърде стар и уморен беше вече, за да се бори с нея.

„Вече съм Лунният къс. Разбит в дълбините, негоден да се издигне на повърхността. Потъвам, а натискът се усилва. Как се усилва!“

Не, това нямаше да стане. Той вдиша със съсък, оттласна се от стената и се затътри напред. Вече не беше Върховен маг. Не беше нищо. Прост кастелан, който се суети над кухненски съдове и храни, следи наръчите дърва за камините. Восък за жълтооките свещари. Мастило от сепия за лекьосаните писари…

Сега, щом застанеше пред своя господар, говореше за дребни неща и това бе неговото наследство, единственото, което бе останало.

„И все пак не стоях ли с него на онзи бряг? Не съм ли последният останал, който да сподели онзи спомен с господаря?“

Напрежението бавно намаля. Отново бе преживял прегръдката му. А следващия път? Не можеше да гадае, но не вярваше, че ще може да издържи още дълго. О, болката, която стискаше гърдите му, тътенът в черепа му.

„Намерихме нов снабдител на бели змиорки. Това е, което ще му кажа. А той ще се усмихне и ще кимне, и навярно ще отпусне ръка на рамото ми. Внимателно, леко стисване, толкова леко, че да не счупи нищо. Ще ми благодари.“

„За змиорките.“

Беше израз на кураж и твърдост това, че мъжът нито веднъж не бе отрекъл, че е бил сиърдомин в Панион Домин. Че всъщност е служил на лудия тиран в същата цитадела, която сега беше в руини няма и на един хвърлей камък от Ожулената кръчма. Това, че държеше на титлата, не бе доказателство за някакво изкривено чувство на маниакална вярност. Мъжът с изразителния поглед разбираше от ирония, а ако някой човек в града се оскърбеше, като го чуе, че се представя така, какво пък, сиърдоминът можеше да се погрижи за себе си, а това бе съхранено качество, от което нямаше причина да се срамува.

Толкова и почти нищо повече не знаеше Спинок Дурав за мъжа, ако не се броеше впечатляващото му умение в играта, която играеха сега: древна игра на Тайст Андий, наречена Кеф Танар, която се бе разпространила сред населението на Черен Корал и всъщност, както беше чувал — и в други градове, чак до самия Даруджистан.

Толкова крале и кралици, колкото бяха играчите. Бойно поле, което се разширяваше с всеки кръг и никога не оставаше същото два пъти. Войници, наемници и магове, убийци, шпиони. Спинок Дурав знаеше, че първоначалното вдъхновение за Кеф Танар може да се намери във войните за наследството сред Първите чеда на Майката Тъма и че една от фигурите за крале не току-така има резка сребриста боя на гривата, докато друга е от бяла акация. Имаше кралица на Белия пламък, с коронка от опал; и други, които Спинок можеше да назове, ако си направеше труда, стига някой изобщо да проявеше интерес, но се съмняваше.

Повечето се придържаха към мнението, че бялата грива е отскорошна превземка, нещо като насмешлив поздрав към отчуждения владетел на Черен Корал. Всички плочки по самото игрално поле бяха оцветени в аспектите на Тъмата, Светлината и Сянката. Плочките на Великия град и Цитаделата се приемаха като съответстващи на Черен Корал, макар Спинок Дурав да знаеше, че вечно разширяващият се Велик град (имаше над петдесет плочки само за Града, а играчът можеше да си направи още, ако пожелае) е всъщност Карканас, Първият град на Тъмата.

Но все едно. Важна беше самата игра.

Спинок Дурав, единственият Тайст Андий в цялата Ожулена, седеше с други четирима играчи, плюс цяла тълпа, вече събрала се около тях, за да наблюдава титаничната битка, която продължаваше вече пет камбани. Димът висеше над главите им на валма, скриваше ниските греди на главното помещение на кръчмата и замъгляваше светлината на факлите и свещите. Груби колони крепяха тавана, иззидани от останки от стария дворец и самия Лунен къс, до една наместени непохватно, някои застрашително наклонени и с пукнатини в замазката. Разлят ейл образуваше локви по неравните каменни плочи на пода, където лазеха черногърби саламандри — опитваха се пиянски да се сношават с хорските крака, така че човек трябваше да ги рита непрекъснато.

Сиърдоминът седеше срещу Спинок. Двама от другите играчи се бяха примирили с ролята на васали, и двамата вече поданици на кралицата с опаловата коронка на сиърдомина. Силите на третия играч бяха притиснати в един ъгъл на игралното поле и сега той размисляше дали да свърже съдбата си със сиърдомина, или със Спинок Дурав.

Избереше ли първото, Спинок щеше да се окаже в беда, макар и съвсем не довършен. В края на краищата все пак беше играч ветеран, с опит от близо двайсет хиляди години.

Спинок беше едър за Тайст Андий, широк в раменете и някак странно мечешки на вид. В дългата му невързана коса имаше смътен червеникав оттенък. Очите му бяха раздалечени на широкото, плоско донякъде лице с изпъкнали квадратни скули. Тънката му уста се беше стегнала в усмивка — изражение, което рядко се променяше.

— Сиърдомин — рече той сега, докато притиснатият в ъгъла играч увърташе, притеснен от съветите на приятелите, струпани зад стола му, — имате изключителен талант за Кеф Танар.

Онзи само се усмихна.

В предишния кръг едно хвърляне на ашиците бе отпратило наемническа монета в кралската съкровищница на сиърдомина. Спинок беше очаквал набег по фланга с четирите останали фигури наемници, било за да се окаже натиск на третия крал, ако предпочете да остане независим или да свърже съдбата си със Спинок, или за да ги вреже по-дълбоко в територията на Спинок. Но при шепата все още останали полеви плочки и след като Портата все още не беше избрана, за сиърдомина щеше да е по-благоразумно да се въздържи.

Всички затаиха дъх, когато третият играч бръкна в кесията да вземе полева плочка. Извади ръката си свита в юмрук и погледна Спинок в очите.

Нерви и алчност.

— Три монети, Тайст, и съм твой васал.

Усмивката на Спинок се втвърди и той поклати глава.

— Не купувам васали, Гарстен.

— Тогава ще загубиш.

— Съмнявам се, че и сиърдоминът ще купи съюза ти.

— Хайде, ела ми — рече сиърдоминът на Гарстен. — На четири крака и заднешком.

Очите на Гарстен пробягаха напред-назад, докато преценяваше коя пепелянка ще ухапе по-безболезнено. След малко изръмжа тихо и показа плочката.

— Порта!

— Радвам се да те видя, че седиш от дясната ми страна — рече Спинок.

— Оттеглям се!

Страхливо, но предсказуемо. Това беше единственият ход, който позволяваше на Гарстен да запази монетите в съкровищницата си. Спинок и сиърдоминът го изчакаха да извади фигурите си от полето.

А сега беше редът на Спинок. След като Портата бе влязла в играта, той можеше да призове петте дракона, които беше струпал. Те полетяха високо над грижливо построените наземни защити на сиърдомина и ги попиляха със загубата само на един от отчаяната магия на двамата Върховни магове от кулите на Високата цитадела на сиърдомина.

Атаката унищожи две трети от Вътрешния двор на сиърдомина и буквално изолира кралицата.

С наземната защита, изпаднала в пълен безпорядък при липса на командване, Спинок настъпи в клин със своите наемници, както и с ескадрон от Елитната конница, като разцепи вражеските сили на две. Двамата васали един след друг се вдигнаха на бунт, като всеки остана на полето достатъчно дълго, за да опустошат още затруднените сили на сиърдомина, преди да отстъпят през Портата. Когато кръгът на играта отново стигна до него, сиърдоминът нямаше никакъв избор, освен да се пресегне и да обърне кралицата си върху игралното поле.

Спинок Дурав се наведе да събере печалбата си.

— Ресто! Кана ейл за масата!

— Винаги си щедър с моите пари — каза с кисела усмивка сиърдоминът.

— Тайната на щедростта, приятелю.

— Оценявам жеста.

— Знам.

Както бе обичайно, другите трима играчи, след като се бяха оттеглили, не можеха да се възползват от никакъв жест за отпразнуване на победа в играта. Поради това Спинок и сиърдоминът бяха в правото си да си поделят каната с ейл и това изглеждаше най-задоволителният край на такава умело проведена кампания. Тълпата се разпръсваше и слугите се раздвижиха отново.

— Проблемът с нас, нощните бухали… — заговори сиърдоминът, изгърбен над халбата си. Когато вече изглеждаше, че няма да каже нищо повече, добави: — Ни веднъж не поглеждаш към онова зацапано стъкло ей там, да видиш божурената целувка на зората.

— Зората? Ах, да, да възвести свършека на нощта — рече Спинок и кимна. — Това е непрекъснат извор на изненада за нас, Тайст Андий: че останаха толкова много хора. Този безкраен мрак е бреме за душите ви, или така поне съм чувал.

— Ако няма никакъв изход, да, може да изкриви нечий ум до лудост. Но малко езда извън северната порта до Могилата, и яркият ден те зове. Същото е и за рибарите, плаващи до Външни води. Без такива възможности, Спинок, вие, андиите, наистина щяхте да сте сами в Черен Корал. Лунният къс хвърля сянка дълго след смъртта си, така поне пеят поетите. Но ще ти кажа едно. — Сиърдоминът се наведе да допълни халбата си. — За мен този вечен мрак е добре дошъл.

Спинок знаеше, че мъжът срещу него носи в душата си горест, по-тежка от всякаква сянка и много по-мрачна; и в това той беше навярно повече Тайст Андий, отколкото човек, освен в едно. А то бе единственото, което улесняваше Спинок Дурав да го нарича приятел. Сиърдоминът, въпреки цялата си горест, успяваше някак да сдържа отчаянието си, да се опълчва на обсадата му, която отдавна беше надвила Тайст Андий. Човешка черта, несъмнено. Повече от черта: качество, силно в своята гъвкавост, добродетел, от която, макар да не можеше да я намери у себе си — нито у никой свой сродник Тайст Андий, — Спинок все пак можеше да извлича поддръжка. Понякога се чувстваше като паразит, тъй жизнено се бе оказало това подхранване от чуждата сила, а понякога се боеше, че това е единственото, което го опазва жив.

Сиърдоминът си имаше свое бреме и Спинок бе решил твърдо приятелят му никога да не разбере в каква потребност се е превърнал за него — тези игри, тези нощи сред вечната Нощ, тази запусната кръчма и каните евтин пенлив ейл.

— Тази ме изтощи — каза мъжът, като остави празната халба. — Мислех, че съм те хванал — да, знаех, че плочката Порта още не е изиграна. Две плочки да те заобиколя обаче, и всичко щеше да е мое.

Нямаше какво толкова да се отвърне на това. И двамата разбираха, че рискът бе решил играта. Необичайното бе в нехарактерната за сиърдомина необходимост да се оправдава.

— Иди да поспиш — каза Спинок.

Сиърдоминът отвърна с крива усмивка. Поколеба се, сякаш не можеше да реши да отвърне ли нещо, или не, или просто да се вслуша в съвета му и да се дотътри до дома си.

„Не ми говори за слабост. Моля те.“

— Придобил съм навика — рече другият, докато следеше с присвити очи някаква дребна свада близо до тезгяха, — да се изкачвам по руините. Да се заглеждам над нощната вода. Да си спомням старите хора-котки и техните семейства… да, те май отново са се завъдили, но разбира се, няма да е същото, изобщо няма да е същото. — Помълча за миг, после хвърли бърз притеснен поглед към Спинок. — Виждам господаря ви.

Тайст Андий повдигна вежди.

— Аномандър Рейк?

Кимване.

— Първия път беше преди две седмици. А сега… всеки път, някъде към дванайсетата камбана. Стои на стената на новата цитадела. И като мен се взира към морето.

— Той обича… самотата — каза Спинок.

— Винаги съм бил подозрителен към подобно твърдение.

„Да, мога да разбера защо.“

— Това идва от владеенето, от управлението. Повечето от първоначалния му двор ги няма. Корлат, Орфантал, Сорит, Пра’иран. Изчезнали или мъртви. Това не прави нещата по-леки. Все пак някои остават. Ендест Силан например.

— Когато го видя застанал така сам… — Сиърдоминът извърна очи. — Изнервя ме.

— Доколкото разбирам, всички ние успяваме да го постигнем това с вас, хората — отбеляза Спинок. — Все едно сме като призраци в този град.

— Стражи без нищо, което да пазят.

Спинок помисли над това, после попита:

— И Синът на Тъмата ли? Хората дразнят ли се от равнодушното му управление?

Сиърдоминът отвърна с гримаса.

— Де да бяха всички владетели толкова равнодушни. Не, „равнодушен“ не е най-точната дума. Него го има, когато е важно. Администрацията и властта — нито едно от двете не може да бъде оспорено, нито има причина за това. Синът на Тъмата е… благодушен.

Спинок помисли за меча, вързан на гърба на господаря му, и това добави леко тръпчивия привкус на неизбежна ирония към думите на приятеля му. А след това си помисли за мъртвите градове на север. Маурик, Сета, Лест.

— Не че някое от съседните кралства поглежда към богатата плячка, каквато е Черен Корал. Те или са мъртви, или, както е на юг, в пълно безредие. Тъй че заплаха от война няма. Какво остава за един владетел тогава? Както казваш ти, администрация и власт.

— Не ме убеждаваш, приятелю — рече сиърдоминът, беше присвил очи. — Синът на Тъмата, това да е титла за бюрократ? Едва ли. Рицарят на Мрака да пази от улични разбойници?

— Това е проклятието на дългия живот — отвърна Спинок. — По висините се издигаш и пропадаш, непрекъснато. Преди време имаше голяма и скъпа война срещу Панион Домин. Преди нея — още по-гибелна и много по-дълга вражда с Малазанската империя. Още по-преди — Джакуруку. Сиърдомин, Аномандър Рейк е спечелил отдиха си. Мира си.

— Тогава може би той е този, който негодува. Взира се над суровите води на Канала, а дванадесетата камбана кънти като погребална песен в сумрака.

— Доста поетично — рече с усмивка Спинок, но нещо студено имаше в сърцето му, сякаш образът, съживен от приятеля му, бе твърде болезнен. Тази мисъл го отрезви. — Не знам дали господарят ми негодува. Никога не съм бил толкова важен. Нищо повече от един воин между хилядите. Не сме говорили от столетия.

Сиърдоминът го изгледа с неверие.

— Но това е абсурд!

— Нима? Погледни ме, сиърдомин. Прекалено своенравен съм. Това е вечното ми проклятие. Никога не съм бил годен да командвам, дори отделение. Изгубих се в Леса на Мот, пет дни се препъвах из тръни и храсти. — Спинок се разсмя и махна с ръка. — Стара и безнадеждна кауза, приятелю.

— Обикновено се твърди, Спинок, че всички вие, останалите Тайст Андий — оцелелите от всички тези войни — сте по необходимост елитът, най-страховитите от всички.

— Бил си войник, знаеш по-добре. О, сред редиците на Андий има много герои. Но също толкова много сме просто тези, които извадиха късмет. Така стават нещата. Изгубихме много велики герои в битките срещу малазанците.

— Безнадеждна кауза, казваш? — Сиърдоминът сви устни. — Но ето, че в Кеф Танар водиш кампаниите майсторски.

— С войници от резбовано дърво съм непобедим, да. Виж, с живите е съвсем друга работа.

Мъжът срещу него изсумтя, но като че ли се отказа да рови повече в това.

Поседяха в дружеско мълчание. Ресто донесе нова кана ейл и Спинок бе доволен, докато ейлът течеше от кана в халба до уста, че никакви приказки за минали дела по далечни бойни полета не се повдигаха повече, за да разкрият полуистините и откровените лъжи, които току-що бе изрекъл.

А когато дойде моментът, в който зората разгъна божурената си червенина над далечния хоризонт на изток, миг невидим за никого в град Черен Корал, Спинок Дурав кимна, но по-скоро на себе си. Вечен мрак или не, един Тайст Андий знаеше кога идва светлината. Поредната ирония бе това, че само хората в Нощ не усетиха началото на деня, прехода на незримото слънце отсам сумрака, безкрайния му път по небето.

Преди съвсем да се напият, двамата се разбраха за времето за нова игра. А когато сиърдоминът най-сетне се надигна с олюляване и махна небрежно за довиждане, преди да заплете крака към вратата на кръчмата, Спинок се усети, че му желае безопасно завръщане у дома.

Най-щедро пожелание, макар и поднесено мълчаливо.

Аномандър Рейк вече сигурно се беше запътил към тронната зала, където щеше да втвърди духа си, за да се изправи срещу жестоките повели на деня: разпределянето на помощи, отсъждането по жалби на търговци, донесенията за състоянието на продоволствието, изслушването на пратеници от далечни свободни градове, дошли да потърсят търговски съглашения и договори за взаимна защита (да, много бяха).

О, Рицарят на Мрака се сражаваше с всякакви зверове и демони!

Мракът отстъпваше. Но пък той винаги отстъпваше. Не можеше да се разбере колко дълго продължаваше това пътуване в Куралд Галайн, нито да се пресметнат огромните изминати разстояния, крачка, след крачка, след крачка. Всичко беше безредно, всичко беше монотонно и неизменно. Нимандър Голит отново и отново сякаш се пробуждаше сепнат, потръпваше и осъзнаваше, че е вървял механично сред другарите си, всички блестяха смътно и сякаш се рееха в някаква безплътна пустош с онзи с името Клип на няколко крачки напред: той крачеше с решимост, каквато никой от тях не можеше да уподоби. В такива моменти Нимандър за пореден път разбираше, че се е изгубил.

Преоткриването къде е не будеше удовлетворение. Преоткриването кой е самият той бе още по-лошо. Младият Нимандър Голит не беше нищо повече от пристъп на спомени, притъпени от низ запомнени усещания — красива жена, издъхваща в прегръдката му. Друга жена, издъхваща под дланите му, лицето й потъмнява като буреносен облак, който не може да се разпръсне, очите й се изцъклят, а ръцете му продължават да стискат. Ритащо тяло, запокитено във въздуха, излита с трясък през прозорец и изчезва в дъжда.

Вериги можеха да се въртят цяла вечност, брънки да лъсват, изпълнени с нещо като живот. Изтъркани ботуши можеха да се тътрят напред, един след друг, като остриета на ножици. Обещания можеше да се изричат, съгласия да се налагат като подута длан, натикана в тясна ръкавица. Всички можеха да устоят, облечени в своята увереност. Или да чувстват, че тя ги тегли напред като вятър, който знае накъде отива. Всички можеха да жадуват за топлина в тази прегръдка.

Ала това бяха празни неща, подскачаха пред очите му като кукли на заплетени конци. Щом се пресегнеше да разплете тези конци, да придаде смисъл на всичко това, те се отдръпваха, вечно недостижими.

Скинтик, който сякаш бе готов да се отзове с усмивка на всичко, крачеше до него, на половин стъпка напред. Нимандър не можеше да види достатъчно добре лицето на братовчед си, за да разбере как е приел Скинтик тъмнината, разпростряла се вечно пред тях. Но щом тази непроницаема бездна започна да чезне и напред изникнаха някакви борове, братовчед му се извърна с определено крива усмивка и каза:

— Не беше чак толкова лошо. — Всяка дума прозвуча като лъжа, сякаш се наслаждаваше да се подиграва със себе си.

Влажен въздух вече се вихреше около тях, хладен в милувката си, а стъпките на Клип се бяха забавили. Когато се обърна, видяха колко е изтощен. Халките се завъртяха веднъж на верижката в ръката му, после се изпънаха рязко.

— Ще лагеруваме тук — каза той хрипливо.

Някаква предишна битка беше направила бронята и дрехите на Клип на дрипи, със стари петна от кръв по тъмната кожа. Толкова много рани, че ако бяха нанесени наведнъж, би трябвало да го убият. Малко от това бяха видели в онази нощ на улицата във Втори девичи форт, когато ги бе призовал.

Нимандър и Скинтик загледаха родствениците си, докато сядаха по меката горска глина, всеки където стоеше, с празни очи и опустошени. „Да, обясненията са ефимерни. Те са мечът и щитът на атаката, а зад тях се крие мотивът. Обясненията целят да намерят слабостта, а от използването на слабостта идва отстъплението и възможността за абсолютно поражение.“ Тъй беше писал Андарист преди много време, в трактат, наречен „Бой и договаряне“.

Скинтик, чието издължено шутовско лице бе изпито от умора, дръпна Нимандър за ръкава, посочи му с брадичка и тръгна настрани през дърветата. След миг Нимандър го последва.

Братовчед му спря на трийсетина крачки от импровизирания бивак и седна.

Нимандър се настани на мократа земя срещу него.

Слънцето бе започнало да се издига, цедеше светлина през сумрака на леса. С нея дойде и смътният мирис на морето.

— Вестител на Майката Тъма — рече тихо Скинтик, сякаш отмерваше тежестта на думите. — Смъртен меч. Дръзки титли, Нимандър. Ами, мислех си за по една и за нас двамата — нямах с какво друго да си запълня ума в това безкрайно вървене. Скинтик, Слепия шут на Дома Мрак. Харесва ли ти?

— Ти не си сляп.

— Нима?

— За какво искаше да говорим? — попита Нимандър. — Не за глупави титли, предполагам.

— Зависи. Този Клип гордо утвърждава своята, в края на краищата.

— Не му ли вярваш?

Полуусмивка.

— Братовчеде, малко неща има, в които наистина вярвам. Освен оксиморонния факт, че уж интелигентни хора като че ли изпитват наслада това да са глупави. За това виня хаотичната гмеж от чувства, които поглъщат разума тъй както водата поглъща сняг.

— Чувствата са рожба на истински мотивации, все едно дали тези мотивации са съзнателни, или не — отвърна Нимандър.

— Човекът помни това, което чете. Което го прави определено опасен, да не говорим, че и досаден понякога.

— Какво ще обсъждаме? — попита Нимандър малко раздразнено. — Може да претендира за каквато си поиска титла — ние нищо не можем да направим по въпроса, нали?

— Можем да избираме да го следваме ли, или да не го следваме.

— Дори за това е твърде късно. Последвахме го. В Куралд Галайн, а сега и тук. А и в бъдеще, до самия край на пътуването.

— За да се изправим пред Аномандър Рейк, да. — Скинтик махна към обкръжаващия ги лес. — Или можем просто да се махнем. Да оставим Клип на драматичното му разчистване на сметки със Сина на Тъмата.

— Къде ще отидем тогава, Скинтик? Та ние дори не знаем къде сме. Кое селение е това? Какъв свят се простира отвъд тази гора? Братовчеде, нямаме никъде, където да отидем.

— Никъде и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума. Виждаш ли тази гора около нас? Тя преграда ли е, или десет хиляди пътеки, водещи към загадка и чудо? Каквото и да решиш, самата гора остава непроменена. Не се преобразява, за да угоди на решението ти.

— И къде е шегата в това, братовчеде?

— Смях или плач, това са просто състояния на ума.

— И?

Скинтик извърна поглед назад, към бивака.

— Намирам Клип за… забавен.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Сътворил си е един величав, грандиозен миг, мига, в който накрая застава лице в лице срещу Сина на Тъмата. Чува войнствена музика, тътена на барабани или воя на рогове, понесли се около високата кула, където несъмнено ще се състои съдбовната им среща. Вижда страх в очите на Аномандър Рейк в отговор на собствения си гняв.

— Тогава е глупак.

— Ние младите обикновено сме глупаци. Трябва да му го кажем.

— Какво да му кажем? Че е глупак?

Усмивката на Скинтик леко се разшири. Той отново срещна погледа на Нимандър.

— Нещо по-изтънчено, предполагам.

— Например?

— Лесът не се променя.

Нимандър извърна очи и примижа към сивотата на утрото, към нишките мъгла, загърнали глезените на дърветата. „Тя издъхна в прегръдката ми. После Андарист умря, на камъните с изтекла кръв. А Фаед я издърпаха от ръцете ми. И я хвърлиха през прозореца, за да умре долу. Срещнах погледа на убиеца й и видях, че я е убил… заради мен.“

„Лесът не се променя.“

— Има неща — заговори тихо Скинтик, — които си струва да се обмислят, Нимандър. Ние сме шестима Тайст Андий, и Клип. Тъй че седем. Където и да сме сега, това не е нашият свят. И все пак, сигурен съм, той е същият свят като онзи, който сме опознали, толкова, че да мислим дори за него като за свой. Светът на Дрифт Авалий, нашият първи остров затвор. Светът на Малазанската империя, адюнкта Тавори и Острова, който беше вторият ни затвор. Същият свят. Може би точно тук е същата земя, където чака Аномандър Рейк — защо трябва Клип да ни води през Куралд Галайн до някакво място далече от Сина на Тъмата? Бихме могли да го намерим на една левга ей натам през тази гора.

— Защо не през предната му врата?

Скинтик се усмихна доволно.

— Всъщност защо не? Все едно, Аномандър Рейк няма да е сам. Ще има други Тайст Андий с него. Общност. Нимандър, спечелили сме си такъв дар, нали?

При тези думи на Нимандър му се прииска да заплаче. „Аз не съм спечелил нищо. Освен укора. Осъждането. Презрението на всеки от тях. На самия Аномандър Рейк. Заради всичките ми провали общността ще ме съди, и толкова.“ Самосъжалението го притегли още по-далече, но той се отърси от него. Заради тези, които го следваха, заради Скинтик и Десра, Ненанда, Кедевис и Аранта, да, можеше да им даде този сетен дар.

Дори нямаше да го даде той, а Клип. „Клип, узурпаторът ми.“

— И тъй, връщаме се към началото — най-сетне отрони той. — Ще вървим след Клип, докато той ни отведе при народа ни.

— Май си прав — отвърна Скинтик, останал като че ли доволен от затворилия се кръг на разговора, сякаш нещо наистина бе постигнато, макар Нимандър да не можеше да си представи какво.

Птича песен разбуди небето за светлина, топлина с мирис на горска плесен се вдигна във въздуха с тихия лъх на хумуса. Въздухът ухаеше, невероятно чист. Нимандър потърка лицето си, после видя как бадемовите очи на Скинтик се изместиха над рамото му и се обърна, щом прекършената клонка в сухите листа възвести, че някой иде.

— Ела при нас, братовчедке — повиши глас Скинтик.

Аранта се движеше като изгубено дете — боязлива и неуверена. С ококорени очи — както винаги, щом се събудеше за външния свят. Пристъпи плахо напред.

— Не можах да заспя — промълви. — Ненанда разпитваше Клип за какво ли не, докато Десра не му каза да се махне.

Скинтик повдигна вежди.

— Десра? Вече дебне Клип, така ли? Е, единствената ми изненада е, че е чак сега — не че имаше много шанс в Куралд Галайн.

— Ненанда успя ли да получи обяснение от Клип къде сме? — попита Нимандър. — И колко път още трябва да извървим?

Тя продължи боязливо към тях. Приглушената утринна светлина й придаваше вид на същество, изваяно от обсидиан и сребро, дългата й черна коса искреше, черната й кожа бе сякаш смътно запрашена, сребристите й очи намекваха за желязо, което тъй и не се издаваше. „Като някоя богиня на надеждата. Но чиято единствена сила се крие в оптимизъм, неподвластен на поражение. Неподвластен на всякаква реалност всъщност.“

— Излезли сме някъде на юг от там, където е трябвало. Има, обясни Клип, „пластове на съпротива“. — Сви рамене. — Не разбирам какво означава, но това бяха думите му.

Нимандър за миг се спогледа със Скинтик, след това се усмихна на Аранта.

— Клип каза ли колко още остава?

— Повече, отколкото се е надявал. Кажете ми, някой от вас надушва ли морето?

— Да — отвърна Нимандър. — Не може да е далече. На изток, мисля.

— Би трябвало да тръгнем натам… навярно ще има села.

— Съхранила си впечатляващи резерви, Аранта — каза Скинтик.

— Ако не е далече…

Скинтик се изправи с кисела усмивка.

Нимандър го последва.

Беше съвсем просто да вървят по посока на изгряващото слънце, да прекрачват нападалите дървета и да заобикалят ровините. Единствените пътеки, които прекосяваха, бяха оставени от дивеч — нищо по-голямо от сърна, тъй че клоните висяха ниско над тях — и нито една не водеше към морето. Въздухът стана по-топъл, после изведнъж захладя и пред тях се разнесе звукът на вятъра, запял през клони и листа, а след това — грохотът на вълните. Гола скала изникна под дърветата и ги принуди да се катерят, да лазят нагоре по рязко издигналия се склон.

Излязоха на върха на обрулена от вятъра скала, обрасла с криви чворести дървета. Морето беше пред тях, блеснало ярко под слънцето. Огромни вълни издуваха повърхността и се разбиваха в скалистия суров бряг далече долу. Брегът на север и юг бе все така суров и негостоприемен, докъдето стигаше поглед. Далече навътре от брега взривове пяна издаваха наличието на рифове и плитчини.

— Няма да намерим села тук — рече Скинтик. — Съмнявам се да намерим каквото и да било, а виж, да заобиколим по брега ще е направо невъзможно. Освен ако — добави с усмивка — нашият славен водач може да ни натроши скалата на чакъл и да ни направи плаж. Или да призове крилати демони, които да ни пренесат над всичко това. Иначе — предлагам да се върнем в бивака, да се заровим в боровите иглички и да поспим.

Никой не възрази.

Непрестанно къкрещият гняв под повърхността на младия воин Ненанда бе постоянен извор на разтуха за Клип. Да, с него можеше да се сработи. Можеше да го оформи. Увереността му в Нимандър, от друга страна, буквално не съществуваше. Той беше натикан в ролята на водач и тя явно не му подхождаше. Прекалено чувствителен, Нимандър бе от онзи тип, който светът и всичките негови жестоки реалности обикновено унищожаваха, и беше донякъде истинско чудо, че все още не е унищожен. Клип беше виждал такива жалки същества и преди; може би наистина бе обща черта сред Тайст Андий. Столетията живот се превръщаха в усилие, в непоносимо бреме. Такива същества бързо изтляваха.

Не, не заслужаваше да си губи времето с Нимандър. А най-близкият спътник на Нимандър, Скинтик, не беше с нищо по-добър. Клип признаваше, че вижда в Скинтик нещо от самия себе си — киселата насмешка, бързия сарказъм — да, други черти, общи сред Андий. Това, което липсваше у Скинтик обаче, бе злобната сърцевина, която той самият притежаваше в изобилие.

Има си необходимости. Необходимостите трябва да се разпознаят и в това разпознаване също тъй да се разберат всички задачи, нужни, за да постигнеш точно онова, което е необходимо. Трудният избор е единственият избор, който може да се сметне за добродетелен. Клип беше съвсем на „ти“ с трудните избори и с приемливото бреме на добродетелността. Подготвен бе да носи такова бреме през остатъка от своя, както предполагаше, дълъг, много дълъг живот.

Ненанда като нищо можеше да се окаже достоен да стои редом до него през всичко, което предстоеше.

Сред младите жени в това обкръжение само Десра като че ли изглеждаше потенциално полезна. Амбициозна и несъмнено безскрупулна, тя можеше да се окаже ножът в скритата му кания. Освен това вниманието на една привлекателна жена носи своята собствена облага, нали? Кедевис беше прекалено крехка, прекършена отвътре също като Нимандър, и Клип вече виждаше смъртта в сянката й. Аранта все още бе дете зад смаяните си очи и навярно завинаги щеше да си остане дете. Не, от цялата тази група, която бе събрал от Острова, само Ненанда и Десра бяха от някаква полза за него.

Беше се надявал на нещо по-добро. В края на краищата те бяха оцелелите от Дрифт Авалий. Стояли бяха редом до самия Андарист, кръстосвали бяха мечове с воини Тайст Едур. С демони. Вкусили бяха своя дял от кръв, триумф и скръб. Трябваше вече да са корави ветерани.

Какво пък, справял се беше и с по-лошо.

Останал сам, след като Аранта се беше заскитала някъде и сигурно вече се бе изгубила, Ненанда, Десра и Кедевис най-сетне бяха заспали, а Нимандър и Скинтик бяха някъде из горите — за да обсъдят безспорно някакви важни решения за неща, засягащи само тях, — Клип отново отпусна верижката с пръстените, увита около ръката му. Чу се тих звън, щом двата пръстена се събраха и всеки бавно се завъртя, обратно един на друг в доказателство за силата, която таяха в себе си. Миниатюрни портали, които се появяваха и изчезваха, и след това отново се появяваха, побрани в студения метал.

Сътворяването им бе погълнало повечето сили на Андий, обитаващи подземната твърдина на някогашната Андара. И бе оставило родствениците му, както се оказа, фатално уязвими за ледерийските врагове. Какофонията от души, обитаващи тези пръстени, вече бе единственото, останало от онези хора, жалкото му семейство от саможивци. И бе под негов контрол.

Понякога, дори когато нещата сякаш не тръгваха по план, се оказваше, че Клип жъне облаги.

„Доказателство, че съм избран, да.“

Верижката се разлюля, пръстените се вдигнаха нагоре и навън. Завъртя се с вой, като риданията на хиляда пленени души, и Клип се усмихна.

Пътят от Ожулената кръчма обратно до Новия дворец заобикаляше покрай развалините на голямата крепост, чието рухване бе довело до края на Панион Домин. Неосветена и вече загърната във вечен сумрак, грамадата отломки от черен камък все още миришеше на огън и смърт. Нащърбеният ръб на този срутен монумент се падаше вляво от Спинок Дурав, докато той вървеше по улицата, наречена сега Зигзаг по бордюра. Напред и леко вдясно се издигаше Драконова кула и той усещаше пурпурните очи на Силана, вторачени в него от огромната височина. Погледът на един Елейнт никога не беше доброжелателен, колкото и да бяха свикнали Тайст Андий на Рейк с присъствието на Силана.

Спинок си спомняше много добре последните няколко пъти, в които бе видял развихрилия се дракон. Пламъците изригваха през Леса на Мот и се сипеха като потоп с оглушителен трясък, който заглушаваше всеки предсмъртен вик, докато измираха безброй невидими същества. Сред тях навярно и шепа от Пурпурната гвардия и поне десетина от Нередовните на Мот. „Като да избиваш мравки с брадва.“

Сред това от самото ядро на този огнен вихър нагоре изплющя злокобна магия и удави Силана в искряща вълна. Гръм разтресе въздуха — драконовият писък на болка. Огромният звяр се загърчи, разцепи небесата да се изтръгне и след това, повлякъл след себе си ивици кръв, полетя обратно към Лунния къс.

Спомняше си гнева на Аномандър Рейк и как той можа да го задържи в погледа си като демон, окован в собствената си воля, как стоеше неподвижен, докато изговаряше със спокоен, почти отегчен тон една-единствена дума. Едно име.

Коул.

И с това име, о, как лумна яростта в драконовите очи.

Там бе започнал тогава един лов. Лов, в който само глупак би пожелал да се включи. Рейк, затърсил най-гибелния чародей сред Пурпурната гвардия. Спинок си спомняше как в един момент стои на високата скална издатина на фасадата на Лунния къс, взрян в магическите бури, изпълнили половината нощно небе на север. Мълнии, гръмовният напад на рицаря през обвитото в пушеци небе. Зачудил се беше тогава дали светът не е на ръба на пълния си разпад и от дълбините на душата му се бе надигнала извратена, злокобна мисъл. Отново…

Когато велики сили излезеха на бойното поле, нещата обикновено излизаха извън контрол.

Коул ли беше примигнал пръв, стъписан? Ниско наведен към земята, бягащ?

Или беше Синът на Тъмата?

Спинок се съмняваше, че изобщо ще го разбере някога. Такива въпроси не се задаваха на Аномандър Рейк. Някъде по-късно Тайст Андий бяха открили, че Коул отново е изпълзял на повърхността, този път в Даруджистан. И че причинява нови беди. Оставането му там се оказа благословено кратко.

Друга гледка със Силана, докато драконът поставяше капана за Джагътския тиран сред хълмовете Джадроуби. Още рани, още жестока магия. Кръженето над опустошената равнина. Петима Тайст Андий соултейкън, кръжащи около нея като врани, ескорт на орел.

Навярно беше сам, помисли си Спинок, в това безпокойство покрай съюза между Тайст Андий и Елейнт. Имало беше време, в края на краищата, когато Аномандър Рейк беше воювал срещу чистокръвните дракони. Когато тези същества се бяха изтръгнали от игото си под К’рул. Когато бяха опитали да си присвоят сила. Мотивът на Рейк да им се противопостави бе, както обикновено, неясен. Пристигането на Силана — много по-късно — беше поредното събитие, обвито в загадка.

Не, Спинок Дурав изобщо не бе възхитен от безкръвния поглед на Силана.

Стигна до сводестия вход на Новия дворец и се заизкачва по каменната рампа. Отвън нямаше никаква стража. Никога не беше имало. Бутна едното крило на двойната порта и влезе. Пред него се откри укрепен коридор, който щеше да изглежда неестествено тесен за човешките същества. Десет крачки навътре последва нов сводест проход, завършващ с просторна куполна зала с под от излъскано черно дърво, с вградени в него двадесет и осем кръжащи в спирала терондай на Майката Тъма, всички в черно сребро. Вътрешността на купола отгоре представляваше огледален образ. За Спинок тази почит към отвърналата се богиня беше необичайна, страшно неуместна дори.

О, мъдреците можеше да спорят кой точно се е отвърнал тогава, но никой нямаше да отрече ужасните последици от разделението. Дали това беше някакъв закъснял опит да се изцери древната рана? За Спинок такава идея изглеждаше необяснима. И все пак Аномандър Рейк лично бе поръчал терондай, Невидимото слънце с неговите безумно кръжащи лъчи от ониксов пламък.

Ако Куралд Галайн имаше ядро в проявлението на лабиринта в този свят, то беше тук, в тази зала. Но той не усещаше никакво присъствие, никакъв призрачен лъх на сила, докато вървеше по пода към витото костено бяло стълбище. Точно след първото завъртане горе се полюшваше кръг светлина от запален фенер.

Двама слуги — човеци — търкаха алабастровите стъпала. При появата му се отдръпнаха.

— Внимавайте, мокро е — промърмори единият.

— Изненадан съм — каза Спинок, докато подминаваше мокрото петно. — Изобщо не е нужно да чистите толкова. В този дворец живеят едва петнадесет души.

— Прав сте, господарю — отвърна мъжът.

Тайст Андий спря и погледна през рамо.

— Тогава защо изобщо си правите труда? Трудно мога да повярвам, че кастеланът ви е възложил тази задача.

— Не, господарю. Изобщо не ни е възлагал. Просто ни, ъъъ, доскуча.

Леко озадачен, Спинок продължи нагоре. Тези мимолетно живеещи същества понякога го озадачаваха.

Пътят до покоите, обитавани от Сина на Тъмата, бе дълъг и самотен. Ехтящи коридори, незаключени и неохранявани врати. Скромният персонал от писари и шепа бюрократи на кастелана работеше в кабинети на основния етаж. Готвачи, гладачи и перачи, поддържащите камините и свещниците слуги — всички те живееха и работеха на по-долните нива. Тук, на по-високите етажи, тъмнината властваше над един буквално пуст свят.

Спинок Дурав стигна до издълженото помещение срещу Нощната вода и завари господаря си там.

Беше с лице към кристалния прозорец, минаващ по цялата стена срещу Нощната вода, дългата му сребристобяла коса смътно сияеше на отразената от многостенния кристал светлина. Мечът Драгнипур не се виждаше никъде.

Спинок направи още три стъпки в залата и спря.

Без да се обърне, Аномандър Рейк попита:

— Играта, Спинок?

— Вие отново спечелихте, господарю. Но беше на ръба.

— Портата?

Спинок се усмихна кисело.

— Когато всичко друго изглежда загубено…

Аномандър Рейк може би кимна на това или пък погледът му, прикован някъде над вълните на Нощна вода, се измести надолу към нещо по-близко. Рибарска лодка или гривата на някой левиатан, издигнал се за миг от бездната. Тъй или иначе, въздишката, която последва, бе доловима.

— Спинок, стари приятелю, добре е, че се върна.

— Благодаря, господарю. Аз също съм доволен, че дойде краят на скиталчеството ми.

— Скиталчество? Да, мога да си представя, че си го приемал така.

— Изпратихте ме на един континент, господарю. За да открия хиляди истини на него, бе нужно… много скитане.

— Дълго мислих над подробностите в разказа ти, Спинок Дурав. — Рейк все още стоеше с гръб към него. — Стигам до един-единствен въпрос. Трябва ли да отида там?

Спинок се намръщи.

— Ассаил? Господарю, положението там…

— Да, разбирам. — Най-сетне Синът на Тъмата бавно се извърна, очите му, сякаш бяха отнели нещо от кристалния прозорец, блеснаха, след което помръкнаха като спомен. — Скоро, тогава.

— Господарю, в моя последен ден, на левга от морето…

— Да?

— Изгубих броя на онези, които убих, за да стигна до онзи пуст бряг. Господарю, когато нагазих в дълбините, толкова, че да ме скрият морските вълни, самият залив беше пурпурен. Фактът, че изобщо оживях пред лицето на онова, е…

— Неизненадващ — прекъсна го Аномандър Рейк с вяла усмивка. — Ако питаш своя господар. — Усмивката повехна. — Ах, но аз ужасно злоупотребих с уменията ти, приятелю.

Спинок не можа да се сдържи да не кривне глава и да отвърне:

— И тъй, позволено ми е да командвам войници от дърво и кост на зацапана с вино маса? Ден след ден мускулите ми омекват, амбицията се изцежда.

— Това ли наричаш заслужен отдих?

— Някои нощи са по-лоши от други, господарю.

— Като те слушам да ми говориш за амбиция, Спинок, ми напомняш за едно друго място, преди много, много време. Ти и аз…

— Там, където най-сетне научих своята съдба — каза Спинок без капка горчивина.

— Невидим от никого. Незасвидетелствани подвизи. Героични усилия, не спечелили нищо освен благодарността на едного.

— Едно оръжие трябва да се използва, господарю. Иначе ръждясва.

— Оръжие, с чиято употреба прекалиш, Спинок, затъпява, нащърбва се.

При тези думи плещестият Тайст Андий се поклони.

— В такъв случай, господарю, може би такова оръжие трябва да се остави настрана. Да се намери ново.

— Това време още не е дошло, Спинок Дурав.

Спинок отново се поклони.

— По мое мнение, господарю, няма момент в обозримото бъдеще, в който да трябва да заминете в Ассаил. Безумието, което цари там, изглежда доста… враждебно.

Аномандър Рейк го погледна замислено и кимна.

— Продължавай да играеш, приятелю. Грижи се кралят да побеждава. До… — И отново се обърна към кристалния прозорец.

Не беше нужно да довършва последното. Спинок се поклони за трети път, излезе от залата и затвори вратата.

Старият кастелан Ендест Силан бавно куцукаше по коридора. Щом видя Спинок, вдигна очи и попита:

— Вътре ли е нашият господар?

— Да.

Усмивката, с която отвърна старецът, не беше дар за Спинок, толкова напрегната бе, толкова изпълнена със скръб и срам. И макар може би Ендест да бе заслужил правото за първото чувство — могъщ някога маг, а днес безсилен, — нямаше право на второто. Ала какво можеше да каже Спинок, за да облекчи това бреме? Нищо, което да не прозвучи изтъркано. Може би нещо по-… язвително, нещо, което да уязви това самосъжаление?

— Трябва да говоря с него — каза Ендест и спря до вратата.

— Той ще го приеме с радост — отвърна Спинок.

Същата усмивка.

— Сигурен съм. — Замълча, погледна Спинок в очите. — Имам ужасно важна новина.

— Да?

Ендест вдигна мандалото.

— Да. Намерих нов снабдител на бели змиорки.

— Господар на това, Син на онова, все тая, нали? — Мъжът забели последната ивица кора от плода с ножа си и я хвърли на калдъръма. — Работата е — продължи той към приятелите си, — че дори не е човек, нали? Просто един от ония дърти чернокожи демони с мъртви очи като всички други.

— Голяма работа си в беленето на света, а? — рече вторият мъж на масата и смигна на третия, който досега не беше обелил и дума.

— Голяма работа съм в много неща — измърмори първият. Вече режеше парчета от плода, набождаше ги на върха на ножа и ги лапаше.

Сервитьорът се приближи да оправи фитила на фенера на масата и отново изчезна в сумрака.

Тримата седяха в един от новите улични ресторанти, въпреки че „ресторант“ беше може би твърде изискана дума за тази опърпана редица маси и всевъзможни дървени столове. Кухнята не беше нищо повече от нагодена кола и изпънат платнен покрив, под който едно семейство се суетеше около скарата, някогашна конска хранилка.

От четирите маси бяха заети три. Всичките от човеци — Тайст Андий нямаха навика да се хранят на публични места, още по-малко да се включват в небрежно бъбрене над димящи халби келик от Бастион, люта напитка, която ставаше все по-популярна в Черен Корал.

— Обичаш да говориш — изсумтя вторият мъж и посегна към чашата си. — С думи ров не се копае.

— Не съм само аз, дето го казва това — отвърна първият. — Всички го казват. Ясно е, че ако Господаря Син вземе, че умре, цялата тая тъмнина ще си иде и ще се върнем към нормалното, ден и нощ, както си му е редът.

— Няма гаранция за това — рече третият малко сънено.

— Ясно е, казах. Ясно. Пък ти ако не го разбираш, си е твой проблем, не наш.

— Наш?

— Точно тъй, да.

— Каниш се да му мушнеш това ножче в сърцето, а?

Вторият се изсмя дрезгаво.

— А бе, те може да живеят дълго — провлече първият. — Ама пускат кръв като всеки друг.

— Не ми казвай — рече третият, надвивайки прозявката си, — че ти си големият ум, измислил това, дето го говориш, Бъкч.

— Не съм — отстъпи Бъкч. — Но съм от първите, който даде дума, и се заклех.

— Кой е тогаз?

— Не мога да кажа. Не знам. Така ги организират тия неща.

Вторият се почесваше по четинясалата брадичка.

— Виж, не е като да са милион, нали? Ами че половината възрастни между нас бяхме войници в Домина, че и преди това. И никой не ни обра оръжията и бронята, нали така?

— Още по-големи глупаци значи — закима Бъкч. — Такава наглост! Трябва да си платят за това, викам аз.

— Кога е следващото събрание? — попита вторият.

Третият се размърда, както се беше отпуснал в стола си.

— Тъкмо тръгваме за него, Харак. Искаш ли да дойдеш с нас?

Щом тримата станаха и си тръгнаха, сиърдоминът допи останалото от келика, изчака още няколко мига и се надигна. Загърна наметалото около себе си, бръкна под него и разхлаби меча в ножницата.

После тръгна уж на север. Затвори очи и тихо изрече молитва. С небрежна походка пое общо взето в посоката, накъдето бяха тръгнали тримата.

Високо от кулата червените очи на дракона гледаха всичко, призмите им отразяваха сцени от всяка улица, всеки проход, суматохата по пазарите, жените и децата, излезли на плоските покриви да окачват пране, минувачите между сградите. В драконовите очи градът кипеше.

Някъде отвъд Нощ слънцето отприщваше нагло, неудържимо горещо утро. Придаваше форма на пушеците от огнищата в набързо стъкмените биваци покрай разровените черни пътища, лъкатушещи от север — поклонниците прииждаха в несекващи потоци; после огря и ярко златното влечуго от прах, повлечено от ветровете чак до Голямата могила.

Най-бедните носеха раковини, събрани по брега, лъскави камъчета или дрънкулки от сурова мед. По-заможните носеха накити, отрупани с драгоценни камъни оръжия, коприна и делантайнски лен, сребърни и златни даруджистански консули, плячка, събрана от трупове по бойни полета, кичури коса от тачени близки и измислени герои и безброй други скъпоценни вещи. Вече бяха само на ден път от Голямата могила, заплахата от разбойници и крадци бе изчезнала и поклонниците пееха и крачеха към огромния, ниско надвиснал облак мрак на юг.

Под огромната пълна със съкровища могила — всички го знаеха — лежаха тленните останки на Избавителя.

Опазени вовеки веков от Нощ и нейните безмълвни стражи.

Влечугото от прах пълзеше към място на спасение.

Сред ривите на Северен Дженабакъз имаше една поговорка. Човек, който разбужда влечугото, е човек без страх. Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.

Силана чуваше песните и молитвите им.

И гледаше.

Понякога смъртните наистина забравяха. Понякога на смъртните трябваше… да се напомни.

3.

В тази утрин, тъй ясна и свежа с топлия ветрец, лъхащ откъм езерото, имаше много пристигащи. Беше ли един град живо същество? Имаше ли очи? Можеха ли сетивата му да се разбудят грейнали от допира на стъпки? В тази прекрасна утрин гледаше ли и Даруджистан онези, които вперваха поглед към него? Пристигащи, знатни и скромни, стъпки по-тихи от шепот, докато други тръпнеха до самите кости на Спящата богиня. Бяха ли тези неща туптежът на сърцето на града?

Но не, градовете нямат нито очи, нито други някакви сетива. Дялан камък и втвърден гипс, греди и фасади с корнизи, градини зад високи зидове и лениви езерца под ромолящи фонтани — всичко оставаше безчувствено за разхитителното оживление на обитателите на града. Един град не може да изпита глад, не може да се вдигне от сън, нито дори да се обърне неспокойно в гроба си.

Оставете тези неща тогава на един дребен закръглен мъж, седнал на маса в дъното на хана „Феникс“ в разгара на щедра закуска — да спре за миг с уста, пълна с лепкав ябълков сладкиш, да се задави. Оцъклил очи, с почервеняло лице, след това да избълва пая през масата направо в лицето на покрусената след снощното пиянство Мийзи, която, вече оплескана с въпросния пай, който беше изпекла предния ден, просто вдигна помътен поглед и изгледа хъхрещия мъж срещу себе си с очи на влечуго.

Ако в този момент бяха нужни думи, то тя, разбира се, щеше да ги използва.

Мъжът продължаваше да кашля и от очите му се лееха сълзи.

Сълти дойде с парцал и започна да бърше мръсотията от вцепенената почти като статуя Мийзи. Много внимателно.

В тясната стръмна улица вдясно от входа на кръчмата на Куип внезапно се изви вихрушка и вдигна сметта от предната нощ. Там, където допреди миг нямаше нищо, сега цвилеха плувнали в пяна коне, копитата кънтяха като железни млатила по неравния камък. Коне — два, четири, шест — а зад тях на верев, с оглушителен тропот занесе огромна каляска, задницата й се натресе във фасадата на една сграда сред взрив от мазилка. Чудовищната каляска се люшна на обратно и се изправи с грохот на рухваща къща.

Конете продължиха бясно напред, влачеха невъобразимия впряг, от който се ръсеха натрошени парчетии, буци гипс и други, още по-грозни неща. Накрая успяха да забавят, подпомогнати в немалка степен от внезапно ударените дървени спирачки на всичките шест колелета — колелета, високи човешки бой.

Кацналият на високата капра кочияш бе отхвърлен напред, излетя във въздуха високо над мятащите се глави на конете и падна в една двуколка за смет, почти погребан под остатъците от празненството. Този боклук навярно спаси живота му, макар че след като всичко стихна, се виждаха само подметките му — неподвижни, както се полага на изпаднал в несвяст.

По дирята на впряга се бяха пръснали човешки останки в различни степени на разлагане — някои подпухнали, с изгнила плът, други само кожа, изпъната над костите. Някои от тях все още мърдаха или дращеха безцелно по каменната настилка като откъснати крайници на насекоми. От срутената отчасти стена на дюкяна, която бе закачила десният заден ъгъл на каляската, стърчеше глава на труп, забита толкова дълбоко, че се виждаше само едно око, буза и едната страна на челюстта. Окото се завъртя уморено. Устата помръдна, сякаш от нея се мъчеха да се изтръгнат думи, след това се изви в чудата усмивка.

По-цялостните фигури, които бяха изхвърлени в различни посоки, вече бавно се съвземаха или, в случая с две от тях, изобщо не се движеха — от изкривените им крайници и вратове личеше, че нещастните им притежатели никога повече няма да могат да се движат както на тях им се ще, та дори само за да си поемат дъх.

От един прозорец на втория етаж на близката жилищна сграда се показа старица, за да види какво става, но бързо се прибра и захлопна кепенците.

От полусрутения дюкян се чу трополене, последвано от приглушен писък, но никой не се отзова. Само някъде на съседната улица зави псе.

Вратата на каляската се отвори със скърцане, люшна се на пантите, откърти се и падна с дрънчене на камъните.

На четири крака, на петнайсет крачки по-назад, акционер Фейнт надигна ударената си глава и боязливо я извърна към впряга и точно в този момент майстор Квел изникна пред очите й. Затъркаля се по улицата като кукла риви и след него се разлетя пушек.

По-наблизо, Реканто Илк се изправи, олюля се и примига глупаво, после видя очуканата табела над вратата на кръчмата на Куип и очите му светнаха. Тръгна натам. Залиташе.

Фейнт също се надигна, изтупа прахта от зацапаните си с парчета месо дрехи и се намръщи, щом люспите от бронята задрънчаха по камъните като монети. От една такава дупка на ризницата си издърпа ноктест пръст, зяпна го за миг, после го захвърли и тръгна след Реканто.

Преди да стигне до вратата, до нея се озова нисичката дебела Суитист Сафърънс. Олюляваше се, но двете й малки ръце много решително посегнаха към вратата на гостилницата.

Глано Тарп вече се измъкваше от колата с боклука.

Майстор Квел се надигна на четири крака, погледна и заяви:

— Това не е нашата улица.

Фейнт нахълта в потъналата в сумрак кръчма на Куип, спря и чу шумотевицата в другия край, където Реканто се беше срутил в един стол и замиташе с ръка отпадъците по масата. Суитист Сафърънс се тръшна тежко на него.

Тримата пияни — останалите посетители — я огледаха, докато минаваше, и тя им се намръщи заканително.

Куип-младши — чийто баща беше отворил заведението в пристъп на амбициозност и оптимизъм, продължил едва седмица — се измъкна тромаво иззад тезгяха, също като стария някога, и се дотътри до масата също както старият го правеше навремето, едновременно с Фейнт.

Никой не проговори.

Кръчмарят се намръщи, обърна се и се повлече обратно към тезгяха.

Майстор Квел също се появи, а след него Глано Тарп, който вонеше на смет.

Скоро около масата седяха четиримата акционери и един Върховен маг навигатор на Търговска гилдия Тригали. Не се поглеждаха. Не проговаряха.

Куип-младши — който преди време се беше влюбил във Фейнт, много преди някой да е чул за Търговска гилдия Тригали и много преди тя да се прикачи към тази луда пасмина — донесе пет халби и първата кана ейл.

Пет треперещи ръце посегнаха към халбите и ги стиснаха здраво.

Куип се поколеба. После завъртя очи и започна да налива киселото евтино пиво.

Круппе удари глътка от тъмнопурпурното вино — цял консул бутилката, не по-малко, — изжабурка се, та всички късчета пай да се изтръгнат от многобройните дупки между и в зъбите му, след което се наведе настрани и изплю.

Усмихна се на Мийзи.

— Това е по-добро.

— Ще ми платиш бутилката веднага — заяви тя. — Така ще мога да си ида, преди да съм чула и видяла още едно оскърбление към тази великолепна реколта.

— Я, че толкова бързо ли се стопи кредитът на Круппе? Само за една злощастна закуска точно тази сутрин?

— За обидите, тлъста свиня такава, дето ги трупаш една след друга, все едно ме засипваш с боклук — изръмжа тя.

— Вай, жесток удар. Круппе е пронизан в сърцето… и — той отново посегна към прашната бутилка — и няма друг избор, освен да разхлаби ижеспоменатото душевно притеснение с нова уханна глътка.

Мийзи се надвеси над масата.

— Ако и тази я изплюеш, Круппе, ще ти извия врата.

Той преглътна набързо и изпъшка.

— Круппе за малко да се задави отново. Каква сутрин! Поличби и пай, врясъци и вино!

По стъпалата от горния етаж отекнаха тежки стъпки.

— А, ей го и малазанския спасител. Малът, приятелю драг на Круппе, дали Мурильо — милият Принц на разочарованието — ще се възстанови изцяло? Хайде, ела да споделиш с мен този нетраен фермент. Мийзи, мило момиче, защо не намериш бокал за Малът? Кристален, ако може.

Очите й се присвиха на цепки.

— Какво ще кажеш за един и за теб, Круппе?

— Възхитително предложение. — Круппе избърса гърлото на бутилката с опакото на мръсния си ръкав и я дари със сияйна усмивка.

Тя се обърна и закрачи наперено към тезгяха.

Малазанският лечител се отпусна в стола с тежка въздишка, затвори очи и затърка енергично кръглото си пребледняло лице, после огледа кръчмата.

— Къде са другите?

— Твоя спътник от току-що изтеклата нощ Круппе го изпрати у дома с уверението, че ваша милост е в безопасност и с нищо незастрашен. Зазоряване е, приятелю, или по-скоро утрото тежко пристъпва по златните пети на зората. Кораби пристават по кейове, дървени мостчета скърцат и тупват, за да оформят мимолетни мостове от един свят към друг. Пътища взимат внезапни обрати и с грохот по тях се търкалят зловещи механизми, разпръсващи късове плът като тъмни зърна на ориста! Забулени очи оглеждат странници, свраки грачат над димящи езерни простори, псета се чешат енергично зад ушите — а, Мийзи ни е донесла своите превеликолепни бокали! Момент, само Круппе да забърше паяжините, разни черупки от насекоми и други всевъзможни доказателства за ценната стойност на ижеспоменатите бокали — тъй, нека сега се отпуснем блажено и да съзерцаваме с доволни очи как Мийзи пълни чашите ни с тази кипнала прелест. Ами че…

— В името на Гуглата — прекъсна го Малът, — прекалено рано е за компанията ти, Круппе. Нека си изпия това вино и да бягам, преди да съм си загубил разсъдъка, моля те.

— Ами че, приятелю Малът, чакаме преценката ти за физическото състояние на Мурильо.

— Ще живее. Но няма да танцува седмица-две. — Смълча се и погледна намръщено бокала си, сякаш изненадан, че изведнъж отново го вижда празен. — Стига да излезе от паниката си де. Обърканият ум може да забави телесното възстановяване. Може даже да го провали всъщност.

— Не се коси за малкия, но точен ум на Мурильо, приятелю — рече Круппе. — Такива проблеми винаги намират решение посредством мъдрото съдействие на Круппе. Кол остава ли до леглото?

Малът кимна, остави бокала и стана.

— Отивам си вкъщи. — Погледна Круппе навъсено. — С късмета на Опонн може дори и да стигна.

— Престъпните безобразия виреят най-добре сред шумния нощен хаос, драги ми лечителю. Круппе уверено обезпечава най-безметежно завръщане в атипичното ви обиталище.

— И как смяташ да ми обезпечиш това? — изсумтя Малът.

— Ами че, с достоен ескорт, разбира се! — Наля си останалото вино и погледна с усмивка малазанеца. — Виждаш ли ей онази врата и необятното туловище на Ирилта пред нея? Подли контракти, целящи вашата смърт, наистина не може да се позволят. Круппе простира могъщите си ресурси, за да гарантира живота ви!

Лечителят продължи да го гледа зяпнал.

— Круппе, знаеш ли кой е предложил този контракт?

— Кънтящи разкрития предстоят, драгоценни приятелю. Круппе обещава.

Малът отново изсумтя. После се обърна и закрачи към вратата и ескорта си, който стоеше усмихнат, скръстил мускулести ръце.

Круппе ги погледа, докато излязоха — не бяха ли чудесна двойка?

Мийзи се смъкна на освободения от Малът стол и измърмори:

— Контракт на Гилдията. Би могло да е просто някаква имперска чистка, знаеш ли. Ново посолство имат в края на краищата. Може някой да е чул за малазански дезертьори, които въртят кръчма тук. Дезертирането се наказва със смърт, нали така?

— Твърде голям риск, мила Мийзи — отвърна Круппе, извади копринената си кърпа и попи потта по челото си. — Малазанската империя, уви, си има своите убийци, от които двама са в наличност в ижеспоменатото посолство. При все това по всичко е видно, че снощният опит за покушение е направен от Ръка на гилдията на Крафар. — Вдигна дебел показалец. — Мистерия е този, които иска смъртта на безобидни малазански дезертьори, но не задълго мистерия, о, не! Круппе ще открие всичко, което трябва да се открие!

— Чудесно — рече Мийзи. — Сега открий консула, Круппе. За бутилката.

Круппе въздъхна, хвана малката вързана на колана му кесийка, порови вътре, после вдигна вежди втрещен.

— Прескъпа Мийзи, още едно откритие…

Скорч навъсено гледаше оживеното пристанище.

— Рибарските лодки са, връщат се. Няма ник’ъв смисъл да се мотаме тука, Леф.

— Който бяга, идва тук рано — изтъкна Леф, докато огребваше с ножа си пресноводната мида, която си бе купил преди малко. Лапна късче бяло лъскаво месо. — Ще чакат първите кораби от Гредфалан. Преди обед, нали? Новите шлюзове в Давран я направиха редовна цялата тая работа, предсказуема един вид. Ден да мине през тях, с едно свиване до Гредфалан, през нощта там и на заранта е тука. Отчаяните хора се редят първи, Скорч, щото са отчаяни.

— Мразя да седя някъде, където краката ми трябва да висят — оплака се Скорч и помръдна неловко върху камарата щайги.

— Гледката е добра. Ей сега ще се кача при тебе.

— Не знам как го ядеш т’ва. Месото трябва да има кръв в него. Месо без кръв не е месо.

— Месце си е то.

— Има очи на краищата на пипалата и те гледа как му късаш тялото — виж как се въртят, следи ти устата, всяка глътка ти следи! Гледа те как го ядеш!

— Е, и к’во?

Облаци чайки се разпищяха над ниските кейове, където рибарите трупаха кошове със сребруша по хлъзгавия камък, разшетаха се деца, с надеждата, че ще ги наемат да нижат гърчещата се риба на връзки за продавачите, преди да е почнал сутрешният пазар. Сивогърби джадроубски котки, подивели от хиляди поколения, заскачаха от засада да трепят чайки. Завихриха се яростни битки, разхвърчаха се пера, разлетяха се туфи котешка козина.

Под вътрешните кейове старици газеха в тъмното и събираха с дълги криви куки малката, дълга колкото длан сребруша, успяла да се провре през кошовете и да се изсипе на искрящ дъжд, докато рибарите носеха улова на брега. Където жътвата беше слаба, дъртите вещици прилагаха зъбатите железа една спрямо друга.

Скорч ги виждаше от мястото, където седеше, мъгляви фигури, които щъкаха насам-натам и мушкаха с куките във вечния сумрак.

— Заклех се никога повече да не ям нищо от това, дето бълва езерото — замърмори той. — Бабичко небесна — добави шепнешком, — помня ги ония белези и дупки по мършавите ти ръце. Помня ги, затуй се заклех.

— Какво каза? — попита Леф отдолу.

— Нищо. Само че си губим времето…

— Търпение, Скорч. Списък ни дадоха. Набутахме се в беля. Не чухме ли, че Брокул може да се опита да духне?

— Тука е адско гъмжило, Леф.

— Трябва само да гледаме опашките, дето се заформят.

— Никакви опашки няма, Леф.

Леф захвърли раковината зад ъгъла на езерната стена и тя издрънча долу върху десетте хиляди други.

— Още няма. Скоро ще има.

Точно след кръстопътя при Урс останките от кервана поеха към Южна Скръб. Пастири и каменоделци, запътили се към Гарваново, се отдръпваха встрани от пътя, спираха и зяпваха четирите овъглени и димящи търговски фургона, които изтрополяваха покрай тях. По един кон в стъкмен от каквото попадне хомот се напъваше пред всеки.

От обичайната група охранници, които можеше да се очакват дори за толкова малък керван, какъвто беше този, се виждаше само един, отпуснат в джадроубско седло и почти напълно скрит под прашното наметало с вдигната качулка. От прорезите в избелелия кафяв плат над раменете му стърчаха изтърканите дръжки на два меча. Кожените ръкавици, покриващи отпуснатите му на високия рог на седлото ръце, бяха зацапани и опърпани и оголваха за този, който можеше да погледне по-отблизо, кожа, татуирана почти до плътно черно.

От сянката под качулката две странно котешки очи се бяха приковали в пътя напред.

Първите съборетини на Южна Скръб се появиха в утринната мъгла като раздърпани гнезда на някакви огромни лешояди от двете страни на черния път. От цепнатини и дупки в наклонените зидове надничаха влажни очи и зяпваха трополящия покрай тях керван.

Скоро навлязоха сред гъмжилото от улички и тълпите бежанци по тях. Вдигаха се като призраци от сенките и извисяваха немощни гласове да изпросят някоя монета или храна. Малко кервани, идващи от юг, избираха този маршрут към Даруджистан, тъй като пътят през бедняшките квартали на града беше тесен и лъкатушещ. А тези, които се окажеха недостатъчно защитени, можеха да станат жертва на жестоката и отчаяна нужда, която напираше от всички страни.

На стотина крачки все още на юг от главния път, наречен Скръбта на Джатем, такава съдба като че ли щеше да сполети и този окаян керван с неговата еднолична охрана.

Когато няколко чифта мръсни ръце се запротягаха, за да се вкопчат в спиците на колелетата на фургона, а други докопаха ремъците на конете, закачуленият мъж погледна назад към усилващата се дързост на гладната тълпа и дръпна юздите. И сякаш наедря, когато се изправи в седлото.

Десетина чифта очи се впиха в него — крадливи, хитри и все по-дръзки. Един дрипльо се метна на капрата до водача на първия фургон. Когато стисна коларя за рамото и го обърна рязко, качулката се смъкна назад.

И откри съсухреното лице на мъртвец. Почти оплешивялата посивяла глава се завъртя, очните кухини се спряха върху дрипльото.

Той изпищя и скочи от фургона, а самотният пазач на кервана посегна над раменете си и извади два криви меча с широки железни остриета, нашарени на снопове черни и оранжеви нишки. Качулката му се смъкна и оголи широко лице, татуирано по същия начин, устата зейна и оголи дълги кучешки зъби — пазачът се усмихваше. Нищо весело нямаше в тази усмивка, само закана.

Това се оказа достатъчно за тълпата. Разпръснаха се с вой и писъци.

Четирите фургона и самотният им пазач продължиха по пътя си.

Стигнаха Скръбта на Джатем, вляха се в гъстия поток, който се влачеше към градската порта, и охранникът прибра мечовете си в ножниците.

Трупът, който караше предния фургон, сякаш не беше склонен да покрие отново главата си и много скоро се сдоби с ескорт от три свадливи, пляскащи с криле и грачещи врани, които се сбиха за място върху посивялото му теме. Докато керванът стигне до портата, коларят вече се бе накичил с една врана на главата и по една на всяко рамо; и трите късаха ивици съсухрена плът от лицето му.

Стражът на портата пристъпи напред и примижа към пазача, щом той дръпна юзди под арката.

— Грънтъл? От битка ли идваш, човече? Това керванът на Сирик ли е… Богове подземни! — Последният вик издаде, че стражът е открил що за същество кара първия фургон.

— Просто ни пусни — изхриптя Грънтъл. — Нямам настроение за повече от един разговор, а той е за Сирик. Вече се е преместил в новото имение, нали?

Стражът кимна, беше пребледнял. Отстъпи назад и Грънтъл подкара отново.

Пътят до имението на Сирик се оказа благословено кратък. Покрай Деспотския барбикан, после наляво, покрай хълма Високи бесилки и до прясно варосания зид и широката сводеста порта, водеща в двора на търговеца.

Сигурно вече бяха чули за пристигането им, защото самият Сирик бе излязъл да ги посрещне, защитен от утринното слънце под слънчобрана в ръцете на един слуга. Около него се бяха събрали няколко мъже от личната му охрана. Лицето на търговеца посърна, като видя само четири фургона да влизат с трополене в двора. Проклятия се разнесоха из прашния въздух от устите на стражите, щом видяха първия колар, чиято врана в средата реши да размаха криле, за да се закрепи в мига, в който той дръпна юздите и спря фургона.

Грънтъл спря коня си и бавно се смъкна от седлото.

Сирик безпомощно размаха ръце.

— Но… но…

Грънтъл разтвори наметалото, за да видят ризницата му; черните железни брънки бяха осеяни с дупки и петна засъхнала кръв.

— Разбойници от Дуелл — избоботи и се ухили.

— Но…

— Разплатихме се добре — продължи Грънтъл и изгледа с присвити очи стражите зад търговеца. — Ако беше пуснал още няколко от фукльовците си тука, щеше да е още по-добре. Бандата беше голяма, стотина вресливи диваци. Подпалиха другите фургони още докато ги плячкосваха. Тъпаци.

Нашареният с белези капитан на охраната на Сирик пристъпи напред и огледа навъсено фургоните.

— Стотина, викаш? Срещу какво, осем стражи под твоята команда, а, Грънтъл? Ти за идиоти ли ни взимаш? Сто разбойници от Дуелл и нямаше да си тук.

— Не, Кест, не си идиот — призна Грънтъл. — Задръстеняк си, но не си идиот.

Капитанът и хората му се наежиха, но Сирик вдигна трепереща ръка и посочи.

— Грънтъл, Гисп кара тоя фургон, но е мъртъв.

— Да. И другите трима също.

— Но… но как?

Грънтъл разкърши заплашително огромните си рамене.

— Не знам. Но все едно, изпълниха заповедите ми. Вярно, бях се отчаял и ревях разни неща, които обикновено не казвам, но пък тогава бях останал само аз, а с четири фургона и толкова коне… — Сви отново рамене и добави: — Ще си поискам заплащането веднага, Сирик. Получи си половината бастионски келик, който искаше, а това е по-добре от нищо.

— А какво да правя с четирима немрящи колари?! — вресна Сирик.

Грънтъл се обърна, погледна ядосано Гисп и викна:

— Вървете при Гуглата, и четиримата. Веднага!

Коларите тутакси се подчиниха. Смъкнаха се или се катурнаха от каприте на земята. Трите врани, които кълвяха раздраното лице на Гисп, заграчиха възмутено, после, щом тялото се отпусна в прахоляка на двора, накацаха отново да продължат пира си.

Сирик се беше съвзел достатъчно, за да покаже раздразнение.

— Колкото до плащането…

— Пълно — прекъсна го Грънтъл. — Предупредих те, че нямаме достатъчно хора. Кест може да не е идиот, но ти си, Сирик. И шестнайсет души умряха заради това, да не говорим за стоте от Дуелл. Ще посетя Гилдията, както се полага. Получавам си пълната заплата и си запазвам мнението за себе си. Иначе… — Грънтъл поклати глава. — Иначе няма да наемаш повече керванна охрана. Изобщо.

Няколко физиономии се смениха по лицето на Сирик, преди да въздъхне примирено.

— Капитан Кест, плати на човека.

Скоро след това Грънтъл излезе на улицата. Спря, погледна към утринното слънце и пое към дома. Въпреки жегата облече наметалото си и дръпна отново качулката. Проклетите дамги по кожата му бяха почервенели от битката и щяха да минат седмици, преди отново да избледнеят до сивкаво. Междувременно колкото по-незабележим се направеше, толкова по-добре. Подозираше, че в коптора, който наричаше свой дом, вече го чака убиец от храмовите прислужници. Жената с тигрова кожа, провъзгласила се за Върховна жрица на местния храм, нямаше как да не е чула свирепия боен вик на Смъртния меч на Трейк дори от трийсет левги в равнината на Дуелл. И щеше да е бясна… отново зажадняла отчаяно за вниманието му.

Но Грънтъл пет пари не даваше за нея, както и за окаяниците, които беше събрала в храма си. Избиването на онези разбойници не беше работа, която бе приел присърце. Никакво удоволствие нямаше в леенето на кръв, никаква радост в свирепата ярост. Него ден беше загубил приятели, сред тях и последните двама, които бяха с него след Капустан. Тези рани бяха по-дълбоки от другите, в плътта, и щеше да мине много повече време, докато зарастат.

В това мрачно настроение, въпреки издутата с консули кесия на колана, не беше склонен да изтърпи обичайната блъсканица по главните улици. Само едно бутване или озъбване в повече и сигурно щеше да извади мечовете, а след това нямаше да му остане избор, освен да бяга от Даруджистан или да рискува да увисне на хълма Високи бесилки. Затова, след като мина през Портата на именията южно от парка Бортън и по рампата към Крайезерния квартал, хвана обиколен маршрут, по тесни криви улички и пълни със смет проходи между сградите.

Малцината, които срещаше, се отдръпваха бързо, обзети сякаш от плах инстинкт за самосъхранение.

Сви към една малко по-широка уличка, но тя се оказа запушена от висока каляска, жертва като че ли на уличен метеж. Гледката му напомни за празненството, което все още беше в ход… макар че когато се приближи, се усети, че стъпва върху съсухрени човешки крайници и вадички съсирена кръв. А когато видя зейналата дупка на мястото на вратата, с потъналата в неподвижен сумрак вътрешност и конете, покрити със засъхнала пот и пяна, всичко — занемарено и сякаш неподатливо на плячкосване, разбра, че това е един от поредните впрягове на проклетата Гилдия Тригали, отвратително скандални с неизменните си бесни пристигания.

Също толкова дразнещо беше, че Тригали с безпрецедентната й акционерна система явно бе съперник на градската гилдия Кервансарай. Нещо, за което Кервансарай отдавна трябваше да се сети. Макар че ако това, което Грънтъл беше чувал, бе близо до истината, степента на похабяване сред акционерите на Тригали беше ужасно висока — по-висока, отколкото би приел всеки благоразумен пазач на керван.

Но пък ето го и него, единствения оцелял от кервана на Сирик, и въпреки консулите, които носеше, финансовата му отплата не беше буквално нищо в сравнение с печалбата, която Сирик щеше да пожъне от келика, особено след като вече не му се налагаше да плаща на коларите си. Разбира се, щеше да му се наложи да купи нови фургони и да ремонтира тези, които Грънтъл му бе докарал, но застраховката щеше донякъде да покрие разходите.

Докато заобикаляше каляската, й хвърли още един поглед. И с яд заключи, че Тригали строят тия проклетници така, че да издържат буквално на всичко. Опърлена, раздрана като от мечешки нокти, раздрънкана и с ожулена като от киселина боя. Очукана като боен фургон.

Мина покрай конете. След пет крачки се обърна изненадан. Толкова близо животните трябваше да изпаднат в паника — винаги се паникьосваха. Дори тези, които успяваше да принуди да свикнат с миризмата му, трепереха неудържимо под него, докато чисто нервното изтощение не притъпеше страха им. Но тук… взря се в очите на един от предните коне и не видя в тях нищо освен уморено безразличие.

Поклати глава и продължи по пътя си.

Адски любопитно. Но пък нямаше да е зле да си има един такъв кон.

„А още по-добре някой мъртъв? Мъртъв като Гисп?“

Тази мисъл го върна към някои определено гадни неща, за които никак не държеше да разсъждава в момента. „Като това, че мога да командвам мъртъвци.“

Смяташе, че вече е твърде стар, за да открива в себе си нови таланти.

Обшитата с моржова кожа лодка опасно се поклащаше над вълните между две търговски баржи. С риск да бъде премазан от тях, самотният лодкар припряно загреба с веслото и след няколко мига се добра до разкаляния бряг. Измъкна се от лодката, мокър до бедрата, торбата, която метна на рамо, изпляска и от нея закапа. Закрачи по кея към изтърканите каменни стъпала.

Беше раздърпан, небръснат от два-три дни. Кожените му дрехи бяха странна смесица от обличаното под броня и дрехите на натийски рибар по време на шквал. Широката му шапка от тюленова кожа беше безформена, избеляла от слънцето и с петна спечена сол. Освен торбата носеше странен закривен меч в разцепена ножница, стегната с оръфани ивици кожа. Ефесът с форма на змийска глава беше с празни дупки на мястото на скъпоценните камъни за очи и зъби. Висок и жилав, мъжът тръгна с леко крадлива походка към една от пресечките от другата страна на Крайезерна улица.

Долу на брега някой ревеше кой е запречил с пълната си с вода тръстикова лодка кафезите му с раци.

Щом стигна уличката, мъжът спря в сянката на високите складове, смъкна широкополата шапка и забърса мръсотията от челото си. Черната му коса, оредяла отпред, беше вързана на дълга опашка, която, затъкната допреди малко под шапката, сега се смъкна на гърба му. Челото и лицето му бяха нашарени с белези, а едното му ухо почти липсваше, посечено преди много време. Почеса се по брадата, сложи отново шапката и тръгна пак.

Не беше изминал и десетина крачки, когато двама души излязоха от двете му страни. Онзи отляво натисна върха на кама в ребрата му, а другият размаха пред очите му къс меч и му посочи с него да опре гръб в мръсната стена.

Онемял, мъжът се подчини. Примижа в сумрака към този с меча и се намръщи.

— Леф?

— Появи се, а, приятел? Да не повярва човек.

Другият с ножа изсумтя.

— Мислеше, че няма да те познаем с тая тъпа шапка, нали?

— Скорч! Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви виждам и двамата. Богове подземни, щях да си помисля, че отдавна ви е споходил гадният край. Малко пари само да имах… ех, щях да ви черпя едно пиене…

— Хайде, стига — изръмжа Скорч и размаха меча пред лицето му. — В списъка ни си, Торвалд Ном. Да, много надолу, щото повечето хора мислеха, че си се отвял отдавна, което си е все едно си умрял. Но избяга от дълг — голям и вече още по-голям, да. Да не говорим, че избяга от мен и Скорч…

— А, не! Нали официално прекратихте партньорството ни след оная нощ, когато…

Скорч изсъска:

— Млъкни, проклет да си. Никой нищо не знае за онова!

— Исках да кажа, че изобщо не съм бягал от вас двамата — обясни припряно Торвалд.

— Все едно — рече Леф. — Не си в списъка заради това, нали?

— Двамата май яко сте я закъсали. Да се хванете на тия…

— Може и да сме — прекъсна го Скорч. — А може и да не сме. Виж, това дето казваш, че нямаш пари, е лоша новина, Торвалд. Повече за теб, отколкото за нас, щото ние сега ще те заведем. И богове, лихварят Гареб няма да е доволен.

— Чакай! Ония пари мога да ги намеря — мога да си изчистя оня дълг. Но ми трябва време…

— Никакво време не можем да ти дадем. — Леф поклати глава. — Жалко, приятелю.

— Една нощ, само това искам.

— Една нощ, та да избягаш колкото може по-далече.

— Не, заклевам се. Богове, та аз току-що се върнах! За да уредя всичките си дългове!

— Виж ти. И как смяташ да го направиш това?

— Оставете подробностите на мен, Скорч. Просто за да си останете невинни с Леф. Значи аз съм много в края на онзи списък. Би трябвало да съм, защото минаха години. Това означава, че никой не очаква да ме види, нали? Дайте ми една нощ, само една, само това искам. Може да се срещнем пак тука, по същото време утре. Няма да бягам от вас двамата, обещавам.

— Май ни мислиш за идиоти — каза Леф.

— Чуйте ме. Щом си изчистя дълга към Гареб, мога да ви помогна. С оня списък. Кой е по-добър от мене в такива работи?

Лицето на невярващия Скорч се изопна, очите му се опулиха. Той облиза устни и се спогледа с Леф.

Торвалд Ном забеляза това и кимна.

— М-да, вие двамата сте в беда, ясно. Тия списъци съсипват всички, които се захващат с тях. Трябва да ви кажа, удивен съм, и да, дълбоко разочарован, че ви заварвам затънали така дълбоко, след като ви оставих. Богове, ако знаех, щях да помисля дали да не остана…

Леф изсумтя:

— Е, тука вече лъжеш.

— Може и да преувеличавам малко. Та какво вика Гареб, че дължа сега?

— Хиляда сребърни консула.

Торвалд Ном зяпна.

— В името на Гуглата, той само ме черпи вечеря и една-две кани! И си помислих, че просто е щедър. Искаше да му свърша някаква работа. Бях оскърбен, когато ми прати сметката за вечерята…

— Лихва, Торвалд — каза Леф. — Знаеш как е.

— Освен това ти просто взе, че избяга — добави Скорч. — Къде беше през цялото това време?

— Изобщо няма да повярвате.

— Тия белези на китките ти от пранги ли са?

— Аха. Че и по-лошо. Натийските робски кошари. Малазански търговци на роби — чак до Седемте града. Беру да пази, приятели, хич не беше хубаво нито едното, нито другото. Колкото за пътуването обратно, хм, ако бях бард, що пари щях да натрупам, като я завъртя тая история!

Мечът, който почти беше опрял лицето му, се беше снишил и сега се махна, а ножът се отдръпна от ребрата му. Торвалд бързо погледна двете лица пред себе си и рече:

— Една нощ, приятели, и всичко ще бъде изчистено. И мога да започна да ви помагам с тоя списък.

— Вече си имаме помощ — отвърна Леф, макар да не изглеждаше доволен от това признание.

— О? Кой?

— Круппе. Помниш ли го?

— Оня мазен тлъст търгаш на крадени вещи, дето все виси в хана „Феникс“? Вие да не сте луди?

— Това е новото ни кръчме, Торвалд — рече Скорч. — Откакто Бормен ни изхвърли за…

— Не му казвай тия неща, Скорч!

— Една нощ — повтори Торвалд. — Разбрахме ли се? Добре. Няма да съжалявате.

Леф отстъпи и прибра меча си.

— Аз вече съжалявам. Слушай, Торвалд. А си побягнал, а сме те подгонили, където и да идеш. Може да скочиш обратно в натийските робски кошари, и ние ще сме при теб. Разбираш ли ме?

Торвалд го погледна намръщено и кимна.

— Разбирам те. Но се върнах и никъде няма да ходя. Никога вече.

— Една нощ.

— Да. А вие да вземете да се върнете да наблюдавате пристанището — кой знае кой може да се готви да избяга на следващия кораб.

Двамата се спогледаха нервно. Леф избута Торвалд настрана и закрачи, Скорч тръгна по петите му. Излязоха от уличката и се вляха в тълпата.

Торвалд въздъхна и измърмори:

— Как става така, че такива пълни идиоти продължават да живеят и да живеят?

Опипа морантската си пелерина да се увери, че всички неща, които беше изпокрил по вътрешните джобове, са си на мястото, нищо не стърчи или, боговете да не дават, не се е счупило. Нищо не капеше. Никакво парене или хлъзгане на… все едно. „Добре.“ Намести широката шапка на главата си и тръгна.

Това с Гареб беше адски дразнещо. Какво пък, трябваше да направи нещо по въпроса, нали? „Една нощ. Добре. Така да бъде. Другото може да почака.“

„Надявам се.“

Роден в град Едноока котка преди двайсет и седем години, Хъмбъл Межър беше със смесена кръв. Една жена риви, продадена на местен търговец срещу дузина пръчки желязо, година след това роди син — копеле. Осиновено осем години по-късно в домакинството на баща си, момчето бе дадено да чиракува железарство и щеше да наследи занаята, ако не беше една ужасна нощ, в която защитеният му стабилен свят рухна.

Беше пристигнала чужда армия и бе подложила града на обсада. Дни и нощи на върховна възбуда за младия мъж: улиците гъмжаха от слухове за обещания блясък от включването във великата и богата Малазанска империя, стига само глупаците в двореца да се съгласят да капитулират. Очите на баща му блестяха от това въображаемо обещание и несъмнено понесен на гребена на тази вълна от видения, старият търговец се наговори с агенти на империята да отвори една нощ градските порти — опит, завършил с катастрофален провал, като търговецът си изкара арест и след това екзекуция, а в имението му нахлуха войници от градския гарнизон с извадени мечове.

Онова нападение бе оставило кошмарни спомени, които никога нямаше да оставят Хъмбъл Межър. Беше видял с очите си изнасилването и убийството на майка си и сестрите си. Писъци, пушек и кръв, навсякъде кръв, като горчивия дар на някой тъмен бог — о, щеше да помни тази кръв. Пребиха го, оковаха го, повлякоха го по улицата — и щеше да го сполети същата съдба като останалите, ако не беше един наемнически отряд, съюзен с града. Командирът му, висок свиреп воин, казваше се Джорик Шарпланс, прибра шепата оцелели пленници.

Този отряд след това бе прогонен от Еднооката котка от параноичните градски управители. Отплаваха на кораби през Старото кралско езеро малко преди друг акт на измяна да се окаже по-успешен от първия. Нова нощ на клане, този път от кървавите ръце на убийците на Нокътя, и Еднооката котка падна пред Малазанската империя.

Джорик Шарпланс пусна пленниците на свобода на дивия южен бряг на езерото, при самото подножие на Еднооките планини, с достатъчно припаси, за да прехвърлят планинските проходи до Старото кралско плато. Оттам Хъмбъл Межър поведе оцелелите от домакинството, роби, както и свободни граждани, по търговските пътеки до град Мечка. Кратък престой там, а после на юг до Кръпка и Пътя на ривите.

В Пейл се заседяха малко, а след това побягнаха от нова малазанска обсада към Даруджистан с окаяната колона бежанци.

Там Хъмбъл Межър пое последната оцеляла кантора от дейността на баща си, започна дълъг, пресметлив процес на преустройване, който закали тактическите му умения и силата на духа му.

Дългото тежко пътуване му бе осигурило верността на хората му. Робите бяха възнаградени с освобождение и никой не отказа предложението му за работа. Търговията му с желязо процъфтя. По едно време изглеждаше, че проклятието, каквото бе Малазанската империя, може като нищо да го разори отново. Но беше имало дар, кръвен дар, който той вече разбираше добре, и животът на града бе пощаден.

За колко дълго? Хъмбъл Межър беше добре запознат с начина, по който действаше империята. Проникване, хитри дестабилизиращи ходове, убийства, разпалване на паника и разпадане на реда. Това, че вече имаха посолство, не беше нищо друго освен средство да вкарват гибелно опасните си агенти в Даруджистан. Е, той беше приключил с бягането.

Бащините му предци бяха търгували с желязо дванайсет поколения. Тук, в кантората си в квартал Джадроуби на Даруджистан, в складовете много над уличното ниво, беше намерил дневници, стигащи шестстотин години назад. И сред най-древните от тези свитъци Хъмбъл Межър бе направил откритие.

Даруджистан нямаше да падне под властта на Малазанската империя — той беше намерил средството, за да осигури това. Да гарантира всъщност вражеска сила никога да не застраши града, който той вече наричаше свой дом, никога повече да не бъде заплашено семейството му, хората, които обичаше.

Хъмбъл Межър добре съзнаваше, че за да постигне това, ще му е нужна цялата прозорливост в довеждане на някои планове до изпълнение. Щяха да са му нужни огромни суми, с които той вече разполагаше. И, уви, трябваше да бъде безскрупулен.

Неприятно, да, но необходима жертва.

Централната служба на Железарите Елдра представляваше гмеж от постройки, складове и работилници северно от портата Два вола. Целият комплекс беше заграден с висока стена и напълно самостоятелен. Пред дългата едноетажна леярна срещу западната стена се нижеха три реда ковачници. Под нея минаваше подземен поток, който осигуряваше отток в река Майтън, а отпадъците, изливащи се в него, даваха името на близкия залив Кафяв поток. През повечето дни петното се разпростираше далече навътре в Лазурното езеро, неприятна последица от обработката на желязо, както често казваше той пред градските власти, щом оплакванията на джадроубските рибари станеха прекалено остри, за да се пренебрегнат. Предложенията за компенсация обикновено се оказваха достатъчни, за да усмирят подобни възражения. А и желязото наистина беше нужно на всички.

Административната сграда се издигаше срещу южната стена на двора — администрация и жилищни помещения. Жилищата на персонала заемаха крилото най-близо до южния край на леярната. Централният блок приютяваше архивите и стаите на чиновниците. Последното крило беше най-старата част на сградата, основите му датираха от век, в който най-използваният метал бил бронзът, а цивилизацията все още била само обещание. Много под наземното ниво на това крило древни стълбища се виеха надолу през пластове варовик и свършваха в низ от грубо всечени куполни зали, използвани за складове от поколения. Хъмбъл Межър подозираше, че преди това светско приложение тези крипти са изпълнявали много по-мрачна функция.

Наскоро беше приспособил една такава зала за свой таен кабинет, в който можеше да работи сам, защитен с гъмжило от древни прегради, и оставаше тук почти всяка нощ, странно неуморим, сякаш самото благородство на каузата му го даряваше с нечовешки резерви — поредното доказателство, че усилията му бяха започнали да жънат плодове, признание един вид, от сили, за които мнозина изобщо не предполагаха, че все още съществуват.

За такива неща си мислеше дори през деня и особено в този ден, когато най-верният му слуга — единственият, който знаеше за тайните крипти и за плана на Хъмбъл Межър — влезе в кабинета му, остави на писалището малка восъчна книжка и излезе.

Внезапно обзелото го радостно предчувствие рухна, щом отвори книжката и прочете надрасканото на восъка съобщение.

Пренеприятно. Четирима убийци, и четиримата — провалили се. Гилдията го уверяваше, че този провал няма да се повтори.

Тъй. Набелязаните бяха доказали, че наистина са толкова опасни, колкото Хъмбъл Межър подозираше. Горчива утеха, уви. Той остави книжката, взе цилиндъра от нагорещената поставка и грижливо стопи съобщението.

Гилдията трябваше да внимава много. Защото той можеше да изгуби доверие и да потърси… други средства.

В дворовете кънтяха снопове железни пръти, докато ги търкаляха от платформите по релсите към склада, като грохот на мечове на бойно поле. Хъмбъл Межър потръпна.

Каквото трябва — трябва.

Много скоро бавно подхождащият към кея Лоустоун чуждоземски кораб привлече вниманието на пристанищните тълпи дотолкова, че несекващият рев на продавачи, хамали, гадателки, проститутки, колари и рибари секна. Хората зяпнаха. Всякакви разговори замряха и изуменото множество затаи дъх. Отекна смях, последван от още смехове.

На носа на ниския кораб, отпуснала съвършената си бяла ръка на врата на дървената фигура на конска глава, стоеше жена. Ако не беше смайващата й, неземна красота, стойката й бе така царствена, толкова надменна, че щеше да е смешна. Загърната бе в прозирна блуза в смарагдовозелен цвят, която се стичаше по тялото като вода в леден поток. Носеше широк черен кожен колан, в който бяха затъкнати три голи ками, а под това — плътни бричове от щавена кожа до кожените гамаши. Зад нея, на палубата и по такелажа, гъмжеше от бок’арала, а три от тях се боричкаха над щурвала.

По всички пристанища на света може да се чуят приказки за неописуемо странни гости, но нищо не можеше да се мери с това, или така поне щяха да твърдят свидетелите в домове и по кръчми години наред. Докато корабът се плъзгаше към каменния кей, сблъсъкът изглеждаше неизбежен. Бок’арала си бяха маймуни в края на краищата, умни най-много колкото едно псе. Но да карат кораб? Нелепо. Да го подведат до кея за привързване? Невъзможно. И все пак в последния момент трите същества, които се боричкаха кое да държи щурвала, като по чудо спряха кораба. Натъпканите със слама буфери съвсем леко се свиха между корпуса и камъка, щом корабът опря кея. От палубата захвърчаха въжета. Високо на главната мачта горното платно се изви и изплющя, после почна да се сгъва и да се смъква надолу. Беше впримчило един бок’арал и той врещеше и се мяташе, за да се измъкне.

Долу на главната палуба бок’аралите хукнаха във всички посоки и се сборичкаха край дървения мостик — и всички на пристанището видяха как мостикът се вдигна, подскочи и рухна с трясък върху камъните на кея, в резултат на което три-четири от черните крилати зверчета нападаха във водата с жалък грак.

На десетина крачки от кораба вече стоеше чиновник от службата на пристанищния началник. Поколеба се, преди да се приближи, за да поиска таксата за пристан. Мокрите бок’арала се изкатериха на палубата, един с голяма риба в устата, което примами другите да му скочат и да се сбият за плячката.

Вместо да слезе на кея, жената се скри в каютата.

Чиновникът закрачи колебливо напред, но бързо се отдръпна, защото пет-шест бок’арала, струпани на перилото, оголиха зъби и заръмжаха.

Както е обичайно за всички тълпи, изумлението от новостта се оказа краткотрайно. Много скоро, след като не се случи нищо забележително освен напразните опити на чиновника да измъкне таксата за пристан от орда крилати маймуни, които само се зъбеха и му правеха физиономии — една стигна дотам, че го замери с рибешка глава, — вниманието се разсея и всички се върнаха към работите си отпреди пристигането на кораба. Мълвата за красивата жена и нелепия й екипаж се разнесе и порази града, бърза като лястовички, полетели от улица на улица в душния дълъг следобед.

В капитанската каюта, пред погледа на Сцилара, сестра Спайт, със смътна усмивка на сочните устни, напълни бокали с вино и ги постави пред насядалите около кръглата маса за карти свои гости. Усмивката й бързо се стопи в тъжно мръщене — съвсем леко преувеличено, — когато Кътър се завъртя в стола си и обърна гръб, твърде ядосан, за да приеме мирния жест.

— Е, не — рече Спайт. — Точно сега малко зрялост ще е истинско облекчение. Пътуването ни беше дълго, да. Но все пак, повтарям: отлагането на слизането ни до свечеряване си остава най-разумният ход.

— Никакви врагове нямам тук — войнствено изръмжа Кътър. — Само приятели.

— Това може и да е вярно — отстъпи Спайт. — Но те уверявам, млади ми убиецо, Даруджистан не е градът, който си оставил преди години. Изтръпнал е, стои на самия ръб на голяма опасност…

— Знам това! Чувствам го… чувствах го още преди да дойда на борда на прокълнатия ти кораб! Защо си мислиш, че да си стоя тук и да не правя нищо ми се струва най-лошото възможно решение? Трябва да видя някои хора, трябва да предупредя…

— Олеле. Ти наистина ли вярваш, че никой освен теб не осъзнава опасността? Че всичко виси в равновесие ей там, на пръстите ти? Арогантността на младите!

Сцилара напълни лулата си с ръждивец и я разпали. Тежки, мрачни настроения витаеха в каютата. Нищо ново в това, разбира се. Цялото това пътуване беше объркано и противоречиво от момента, в който тя, Кътър, Баратол и Чаур бяха измъкнати от морските вълни, докато от небето пердашеха гигантски огнени буци. Поклонници бок’арала, окаяно муле, стара вещица, която се разпадаше на куп паяци, стига човек да погледне на верев към нея. Мършав, напълно побъркан Върховен жрец на Сянка и трелл с разбито сърце. А Спайт, макар да се държеше като глезена принцеса, всъщност си беше магьосница соултейкън, ужасно могъща и опасно луда, като някоя Древна богиня. Не, по-пъстър и нелеп товар пътници и екипаж Сцилара не можеше да си представи.

„А ето, че вече сме тук. Горкият Даруджистан!“

— Няма да е задълго — заговори тя на Кътър. — Наистина ще е по-добре да се опитаме да останем колкото може по-незабележими.

Искарал Пъст, седнал на стола си и вдигнал краката си толкова високо, че жабешкото му лице надничаше между коленете, като че ли се задави при този коментар. След това, почервенял и опулен, се намръщи към масата.

— Имаме екипаж от побъркани маймуни! — Кривна глава и зяпна сащисан Сцилара. — Можем да опушим риба с тая — само я накачваме в косата й! Е, да, рибата накрая ще ни изтрови всички, което може би всъщност е планът й! Не посяга на ядене и пиене — о, да, разкрих я аз. Никой Върховен жрец на Сянка не можеш го излъга толкова лесно! О, не. Та за какво говорех? — Смръщи вежди, после изведнъж се надигна застрашително и я изгледа с яд. — Незабележими! Защо просто не се свреш в тоя свой облак дим, жено!

В отговор тя с усмивка му прати облаче дим.

Спайт остави бокала си на масата.

— Може би е редно да обсъдим бъдещите си действия, не мислите ли?

Въпросът, отправен към всички, пожъна само празни погледи.

Спайт въздъхна.

— Маппо Рънт, онзи, когото търсиш, не е на този континент. Въпреки това бих те посъветвала да тръгнеш оттук по суша, може би чак до Ламатат, където би трябвало да можеш да си намериш превоз до злата империя на Ледер.

Треллът я изгледа изпод тежките си вежди и отвърна:

— Тогава няма да се мая.

— О, той няма да се мае — зашепна Искарал Пъст. — Не, не, не. Твърде много гняв, твърде много скръб. Гигантският тъпак не може да се мае, още по-лошо — да мами. Маменето би било ужасно, пък и бездруго сигурно е незаконно. М-да, сигурно бих могъл да му уредя ареста. Заключен и забравен в някой тъмен зандан. О, трябва да поразсъждавам над тази възможност, а през цялото време ще се усмихвам благодушно. — И се усмихна.

Могора изсумтя и рече:

— Съпруже, предрекла съм съдбата ти. В Даруджистан ще е възмездието ти. Катастрофален сблъсък. Опустошение, злочестина за всички, развихрянето на ужасни проклятия и страховити сили. Разруха, такава разруха, че всяка нощ сънувам блажен мир, уверена, че вселената отново е в равновесие.

— Трудно мога да си представя Сянка да наложи равновесие над каквото и да било — рече Спайт. — Този твой съпруг служи на зъл бог, на пренеприятен бог. Колкото до пророчеството ти, Могора, случайно знам, че не притежаваш подобен талант…

— Но мога да се надявам, нали?

— Този свят не е подходящо място за пожелателно мислене, скъпа.

— Не съм ти „скъпа“! Ти си от най-лошия вид вещици, хубавица такава! Доказателство, че очарованието не е нищо друго освен обаяние…

— О, жено — измрънка Искарал Пъст, — и ти да се беше пообаяла малко. Че да не ми призлява поне…

Могора изръмжа, превъплъти се в кипнала гмеж паяци, те се изсипаха от стола на дъсчения под и се разпълзяха във всички посоки. Искарал Пъст се подсмихна злобно на другите.

— Ей затова седя така, глупаци такива. Ще ви изпохапе всички, при всеки шанс! — Размаха възлест пръст към Сцилара. — Освен теб, разбира се, защото от тебе й става зле!

— Ами хубаво — отвърна тя и погледна Баратол. Грамадният чернокож мъж гледаше мълчаливо останалите, с лека усмивка. Зад него стоеше Чаур, широко ухилен, докато се опитваше да тъпче паяци. — А ти, драги ми ковачо? Жадуваш ли да опознаеш този величествен град на сините пламъци?

Баратол сви рамене.

— Мисля, че да, макар да мина доста време, откакто съм се мешал в тълпите. Допускам, че анонимността дори може да ми хареса. — Погледна отпуснатите си на масата ръце и като че ли забеляза в плетеницата от белези по тях нещо, което го накара да се намръщи. Тъмните му очи почти свенливо се отместиха встрани.

Не си падаше много по величавите изповеди, Сцилара го знаеше много добре. Едно-единствено съжаление може да съкруши хиляда доблестни дела, а у Баратол Мекхар имаше повече съжаления, отколкото можеха да понесат повечето смъртни. А и не беше достатъчно млад, за да прекрачи нагло през тях, стига, разбира се, младостта да е времето за дръзко безстрашие, онова драгоценно пренебрежение към бъдещето, което позволява… ами, почти всичко, стига то да служи на непосредствената нужда.

— Склонна съм да призная — поде Спайт, — че ме обзема известна меланхолия, когато посещавам бликащи от енергия градове, какъвто е този Даруджистан. Дългият живот те учи колко ефимерен е един такъв пищен блясък. Като си помисля, неведнъж съм се връщала в градове, които съм познавала добре в епохата на тяхното величие, за да намеря само порутени зидове, прах и разруха.

Кътър се озъби и рече:

— Даруджистан е устоял две хиляди години и ще устоява още две хиляди — дори и повече.

Спайт кимна.

— Точно така.

— Е, само че ние нямаме търпението да чакаме хилядолетия, Спайт…

— Явно не ме слушаш — прекъсна го тя. — Търпението е неуместно понятие. Помисли си за умората, която често сполетява вашия вид в края на живота. После я умножи безчет пъти. Това е бремето на дългия живот.

— Момент да поплача за теб тогава — отвърна Кътър.

— Каква неблагодарност! Много добре, младежо, моля, наистина ни напусни, и ако това се окаже последният път, в който те виждам, то поне ще се уверя колко ценно е търпеливото поведение.

Кътър потърка лицето си и като че ли беше на ръба да започне да си скубе косите. Пое дълбоко дъх, после бавно издиша и измърмори:

— Ще чакам.

Тънките съвършени вежди на Спайт се вдигнаха.

— О, нима? И може би ще последва извинение?

— Извинявай — изломоти Кътър. — Просто… при това, което ме е страх, че ще се случи на града ми, цялото това губене на време, каквото и да било време… ами, не е лесно. — Сви рамене.

— Извиненията, придружени от възражения, не струват нищо, знаеш ли — заяви Спайт и стана. — Още не е вечер, нали? Не можете ли да се изнижете до койките си за малко? Или да пообиколите из трюма? При все че невъзпитаният Кътър тук се гризе за неща, които не може да контролира, аз самата долавям присъствието на… персонажи, пребиваващи в Даруджистан, от естество, което може да разтревожи дори и мен. Съответно трябва малко да помисля… за предпочитане сама.

Сцилара стана и хвана Кътър под мишницата.

— Хайде да си ходим.

Последван от Чаур, Баратол тръгна след трелла надолу към трюма. На борда нямаше достатъчно големи каюти да приютят Маппо, затова той си беше приспособил нещо като обиталище сред балите с провизии. Баратол видя, че треллът вече си е приготвил багажа. Постелка, броня и оръжия — всичко беше натикано в една голяма торба, вързана с кожена каишка. Сега той седна на един сандък и вдигна очи към ковача.

— Искаш нещо да ми кажеш ли, Баратол?

— Спайт ми каза, че треллите са прогонени от този народ преди много време.

— Моят народ е бил гонен хиляди години. — Сви равнодушно огромните си рамене. — Може би сме толкова грозни за другите, че самото ни съществуване е неприемливо.

— Дълъг път ти предстои — каза Баратол. — Мисля да…

Но Маппо вдигна ръка.

— Не, приятелю. Това трябва да го направя сам.

— Да прекосиш цял континент, изправен пред цялата тази враждебност от всички страни… Маппо, някой трябва да ти пази гърба.

Тъмните хлътнали очи на трелла го изгледаха продължително.

— Баратол Мекхар, ние с теб се опознахме добре през това пътуване. Не бих могъл и да си представя по-добър пазач на гърба ми от теб. — Поклати глава. — Не се каня да прекосявам континента. Има… други пътища. Може би всъщност по-опасни, но те уверявам, не съм лесен за убиване. Провалът си беше мой и отговорността да се поправи стореното е моя и само моя. Няма, не мога да приема други да рискуват живота си заради мен. Не и ти, приятелю. Не и благословеният Чаур. Моля ви, оставете ме сам в това.

Баратол въздъхна.

— Тласкаш ме към още по-ужасен избор тогава.

— О?

— Да. Какво да правя с живота си.

Маппо се засмя.

— Това не бих го нарекъл ужасно. Поне от моя гледна точка.

— Разбирам какво е да няма за теб покой — каза Баратол. — Мисля, че това е единственото, което разбирам. В Седемте града почти се бях убедил, че каквото намерих там, е единственото, от което се нуждая, но се лъжех. Някои хора, вече съм убеден, просто не могат… да се оттеглят. Твърде много прилича на пораженство.

— Ти беше ковач…

— По необходимост. Бях войник, Маппо. Червен меч.

— Все пак да обработваш желязо е достойна професия. Може да си бил войник някога, но да оставиш оръжията и да намериш друга професия не е пораженство. Но ако така го чувстваш, какво пък, този град несъмнено е пълен с имения, много от които с радост биха приели пазач с твоя опит. А ще има и търговци, кервани със стока. Всъщност градът трябва да си има и гарнизон… никой войник не се бои от липса на работа, защото уменията им винаги се търсят.

— Тъжно признание, Маппо.

Треллът отново сви рамене.

— Баратол, мисля, че ако някой има нужда да му пазят гърба, това е Кътър.

Баратол въздъхна обезсърчено.

— Той почти нищо не казва какво смята да прави. Все едно, това е неговият град. Ще намери онези, които познава достатъчно, за да го защитят. Освен това трябва да призная, че след като видях упражненията на Кътър с онези негови ножове, ами, може би не него трябва да го е страх, а Даруджистан трябва да се страхува от завръщането му.

— Прекалено прибързан е.

— Вярвам, че Сцилара ще го озапти.

— Баратол, хайде сега да се сбогуваме. Смятам скоро да си тръгна.

— А не дойдох ли при теб тук?

— Не ме бива много в сбогуванията. — Извърна свенливо очи.

— Тогава ще ги предам на другите, от твое име. Кътър ще е… разстроен. Защото те познава най-дълго от всички ни.

— Знам. И съжалявам. В толкова много отношения съм страхливец.

Но Баратол разбираше добре. Това не беше страхливост. Беше някакъв срам, изкривен отвъд всякакво разумно основание, всякакво приемливо оправдание. Загубата на Икариум беше рана, толкова сурова, толкова неизлечима, че покварата й помиташе всичко по пътя си. Приятели, вярности, съдби, истории. А Маппо не можеше да се пребори с тази връхлитаща вълна, нито да надвие съдбата, която сам търсеше в самия край. Неописуема скръб щеше да има в този край, подозираше Баратол.

Ако Икариум, Крадеца на живот, все още не се беше развихрил, то скоро щеше да го направи. Маппо щеше да е твърде закъснял, за да предотврати това. Ето защо му беше трудно да остави трелла сам пред всичко, което го очакваше, просто да се отдръпне. Но какво друго можеше да направи, след като желанието на Маппо бе така ясно?

— Тогава… ще те оставя по твоя път, Маппо. И ти желая всичко най-добро: безметежен път и неговия удовлетворителен край.

— Благодаря ти, приятелю. Надявам се Даруджистан да се окаже твой достоен дом. — Треллът стана и стисна ръката на ковача, след това прегърна Чаур, който се засмя от радост и понечи да затанцува с него. Маппо се отдръпна с гримаса. — Довиждане, Чаур. И се грижи за Баратол.

Когато Чаур най-сетне разбереше, че няма да види повече Маппо, щеше да има сълзи. Имаше някаква неподправена прелест в тези открити, детински реакции. „Може би Чаур единствен върви по най-верния житейски път“, помисли Баратол.

Сложи ръка на мускулестото рамо на Чаур и се усмихна на Маппо.

— Той е дар, какъвто не заслужавам.

Треллът кимна.

— Дар, който този свят не заслужава. Сега бих искал да поостана сам, в тези последни мигове.

Баратол кимна и поведе Чаур към стълбата за палубата.

Искарал Пъст се покачи на нара си, средния от трите един над друг до извития корпус. Ожули главата си в най-горния и изруга под нос, а после отново изруга, понеже трябваше да изрови шепа отвратителни жертвоприношения, оставени под възглавницата му от бок’арала. Гнили рибешки глави, бучки изсъхнали фекалии, дрънкулки, откраднати от Спайт, и една пукната глинена лула, свита от Сцилара. Хвърли ги и те се затъркаляха и затропаха по прохода в самите копита на мулето му, което бе усвоило навика да застава до койката му на случайни интервали — всеки от които се оказваше изключително неподходящ, както всъщност се полагаше за едно такова съвсем безмозъчно, но удивително вярно животно.

От горния нар се разнесе сумтене.

— Отворът е твърде малък, знаеш ли — измърмори Могора. — Много очебийно го правиш, съпруже.

— Може пък да съм си очебиен, не си ли го помислила? Не, разбира се, че не. Че тя никога изобщо не мисли. Тя си има десет хиляди очи и ни едно от тях не може да види отвъд космите в носа й. Чуй ме добре, жено. Всеки знае, че мулетата стоят над конете във всяко отношение. Включително улучването на отвора. Ами че благословеният ми слуга тука предпочита да използва клозети, вместо просто да го тръска на пътя. Има благоприличие у нея, което едва ли може да се каже за тебе, нали?

— Не би ли трябвало да си покажеш носа малко? Поклонниците ти се молят за внимание, знаеш ли.

— Аз поне имам поклонници. А ти просто ги плашиш. Ти плашиш всички.

— Дори теб?

— Разбира се, че не. Богове на бездната, тя ме ужасява! По-добре да не го знае обаче. Това би било зле. Трябва скоро да направя нещо! Да й откъсна краката може би? М-да, това би свършило работа. Да я оставя да лежи на гръб, да дращи във въздуха и да скимти жално. О, въображението е прекрасно нещо, нали?

— Когато имаш само него.

— Когато имам само него? Що за идиотщини ми дърдориш сега? Това беше странно. Почти все едно че може да ми чете мислите. Добре е, че не може обаче.

— Чакай малко — изсъска Могора. — Онова муле беше мъжко! Готова съм да се закълна!

— Проверявала си го, а?

— Още една стъпка в тая посока, съпруже, и ще те убия със собствените си ръце.

— Хи-хи. Какъв ужасен, отвратителен ум имаш, жено.

— Не, този път няма да ме разсееш. Мулето ти току-що си смени пола и след като го знам, може би виждам в него съперница, но знаеш ли какво? Може да те има. С моята благословия може, о, да!

— Популярността е проклятие — разсъди на глас Искарал, изпружен и с ръце под главата, зяпнал стегнатите въжета под горния дюшек. — Не че ще го научи изобщо. Добре ще е да посетя местния храм, да наложа тираничното си господство над местните послушници, факири жреци и жрици. Жрици! Може пък да има една-две хубавици. Като Върховен жрец бих могъл да си ги подбера, както ми се полага по право. Да правя жертвоприношения в сянката между краката й, да…

— Ще го науча, Искарал Пъст — сопна се Могора и се размърда над него. — И щом го науча, ще си взема ножа и някоя нощ, докато спиш, ще направя клъц-клъц, и ще ми запееш като детенце, и ще клякаш да правиш пиш, и какво ще иска тогава от теб жена или муле?

— Махни ми се от главата, жено!

— Не е трудно да разбера какво си мислиш.

— Само така си мислиш! Все по-опасна става, трябва ни развод. Не се ли развалят точно затова повечето бракове? Когато жената стане твърде опасна? Тъй трябва да е. Сигурен съм. Е, тогава пък ще съм свободен, нали? Свободен!

Мулето зарева.

Могора се смя толкова силно, че се подмокри — ако смрадливите капки отгоре бяха онова, което Искарал Пъст предполагаше.

Сцилара и Кътър бяха заели койките най-близо до кърмата в опит да си осигурят малко интимност и бяха опънали през коридора парче резервно платно. Въпреки това почти безумният смях на Могора стигна до тях и Кътър се намръщи.

— Ако тия двамата просто можеха да схванат колко идеални са един за друг, щяхме най-после да имаме малко спокойствие.

Сцилара се усмихна.

— Сигурна съм, че го разбират. Повечето бракове включват мисли за взаимно избиване от време на време.

Той я изгледа.

— Доста странни представи имаш, Сцилара. За какво ли не.

— Чудех се, като тръгнеш тази нощ, ще поискаш ли да ти правя компания? Или предпочиташ да тръгнеш сам?

Той не можа да издържи погледа й, затова показно разкърши гръб и се изтегна на койката.

— Разбира се, че не. Ханът „Феникс“ ще ти хареса. Мийзи, Ирилта, Мурильо, Кол и Круппе. Е, може би не Круппе, който дразни някои хора, но е съвсем безвреден… предполагам. — Порови в кесийката на колана си и извади една монета. Син морантски сребърен скиптър. Започна ловко да я върти между пръстите си. — Ах, как ще се изненадат, като ме видят.

Тя се усмихна.

— Закъснялото завръщане на Кътър.

— Е, „Кътър“ не е името, под което ме знаят. Тогава бях Крокъс Младата ръка.

— А той къде е сега? Този Крокъс Младата ръка?

Той помълча малко, примижал към монетата в ръката си, после отвърна:

— Мъртъв. Отдавна мъртъв.

— И как ще погледнат приятелите ти на това?

Той се изправи рязко. Беше някак неспокоен и отбягваше да я погледне в очите.

— Не зная. Няма да се зарадват.

— Мисля да те оставя сам в това, Кътър — каза Сцилара. — Ще тръгна с Баратол и Чаур да обикаляме по нощните пазари и разни такива неща… сега тук има празненства, нали? Звучи привлекателно. Колкото до запознанството ми с приятелите ти, най-добре да изчака ден-два.

Той най-после я погледна.

— Сигурна ли си? Ти не…

— Сигурна съм — прекъсна го тя. — Тази нощ трябва да си сам. Ще има достатъчно въпроси, на които да отговаряш, без присъствието ми да обърква нещата още повече.

— Добре. — Облекчението бе осезаемо. — Но ела утре — всички знаят къде е ханът, трябва само да попиташ.

— Разбира се — отвърна тя и стана. — Време е да потърся Баратол, за да не тръгне без мен.

— Сигурно вече се свечерява.

— Да, Кътър. Дръпването на Богинята да е с теб тази нощ.

— Благодаря. — Но отговорът беше вял.

Докато се провираше по тесния коридор, принудена да избута мулето настрани, Сцилара си каза, че болката, която изпитва, е неоправдана. Той бе намерил утеха в прегръдките й, защото нямаше никоя друга. Никаква любов не беше намесена тук. Никога не бе споменавана, нито нашепната в сънените мигове след ласките. Нищо повече от взаимно удовлетворение, утеха и удобство. И това време вече бе отминало, да. Събирането със стари приятели притегляше Кътър като маяк — онзи стар свят, в който той беше знаел своето място. Достатъчно трудно щеше да е да успее отново да се вмести в него. Да обяснява коя е тази надебеляла смучеща лула бивша курва до него щеше само да го затрудни още повече.

Беше я променил, осъзна тя, докато се качваше през отвора. Все едно бе попила от неговата колебливост, от липсата му на увереност. Вече не чувстваше в себе си онази нагла безочливост, която й бе така присъща някога. Не беше вече готова винаги да отвърне с презрение, не беше вече бронирана срещу капризите на този проклет свят. Тук, само на десетина крачки от най-големия град, който бе виждала, не беше нито времето, нито мястото за такава слабост.

Какво пък, стабилността на Баратол можеше да отвърне на нуждата й. Временно поне.

Щом стъпи на главната палуба, видя, че назрява буря. Бок’аралите се бяха струпали на перилото откъм кея и тичаха напред-назад, а в другия край на подвижното мостче стоеше агент на пристанищния началник с няколко градски стражи, които вече вадеха палките и се готвеха да нападнат кораба.

Баратол и Чаур се измъкнаха от трюма и ковачът се запровира напред през врещящите и плюещи маймуни.

Тя много добре разбираше желанието му да предотврати ескалацията. Спайт съвсем не беше от най-уравновесените, които познаваше. Един объркан спор като нищо можеше да доведе до драконска ярост, която да опустоши и пристанището, и половината град. Само заради някакво си неразбирателство за пристанищни такси.

„Толкова с незабелязаното пристигане.“

Забърза напред, като разбутваше бок’арала, и заразвързва кесията си.

Удар в слепоочието и той се превъртя, изведнъж събудил се, ножовете сами се появиха в ръцете му и остриетата задраскаха в каменните плочи на пода. Рамото му се удари в стена и той примига в сумрака.

Над него стоеше висока фигура в опърпана кожена ризница с метални ленти. През разкъсаната зелена кожа смътно се белееха натрошени ребра. Лице, обгърнато в сянка, тъмни очни кухини, широка резка за уста, от която стърчаха бивни.

Ралик Ном бавно огледа привидението. Ножовете в облечените му в ръкавици ръце му се сториха съвсем безполезни. Главата му кънтеше. Погледът му се спря на коравите носове на полуизгнилите мокасини на демона.

— Ти ме ритна.

— Да — последва хрипливият отговор.

— Защо?

Демонът се поколеба, после отвърна:

— Стори ми се най-подходящо.

Намираха се в някакъв тесен коридор. Вляво от Ралик имаше тежка врата от черно дърво с бронзов обков. Вдясно, точно зад демона, имаше Т-образна пресечка и две двойни врати срещу нея. Светлината от фенера, който съществото държеше в едната си съсухрена дългопръста ръка, изглеждаше едновременно бледа и студена, хвърляше размити равнодушни сенки по каменните стени. Таванът беше сводест, камъните ставаха все по-малки към върха, зидани като че ли без хоросан. Миришеше на прах и гнило, въздухът беше безжизнен и сух.

— Като че ли… Нищо не помня — каза Ралик.

— Има време.

Целият беше изтръпнал. Мускулите му се разтрепериха дори само от усилието да се надигне, за да подпре гръб на стената. Главата го болеше не само от ехото на проклетия ритник.

— Жаден съм. Ако няма да ме пребиваш до смърт, демоне, намери ми нещо за пиене.

— Не съм демон.

— Такива неща никога не е лесно да се отгатнат — отвърна с ръмжене Ралик.

— Аз съм Джагът. Раест, някога тиран, сега затворник. „Онзи, що се въздигне, ще падне. Онзи, що падне, ще бъде забравен.“ Тъй рече Готос, макар че, уви, изглежда, всички трябва да чакаме вечно, преди неговото име да потъне в забрава.

Малко сила сякаш се връщаше в крайниците му.

— Спомням си нещо… нощ на кръв, празника Джедероун. Малазанци в града…

— Злокобни събития, също тъй лишени от смисъл, както тогава. Ти спа доста време, убиецо. Дори отровата на оръжията ти е загубила цялата си сила. Макар че отатаралът във вените ти тече неподвластен на времето — малцина биха направили като теб. Толкова по-добре, предполагам.

Ралик прибра ножовете в каниите и бавно се надигна. Всичко около него закръжи и той затвори очи, докато мине шеметът.

Раест продължи:

— Скитам из тази къща… рядко. Навярно е изтекло доста време, преди да разбера, че тя липсва.

Ралик примижа към високия изгърбен джагът.

— Тя ли? Коя?

— Истинският демон. Воркан я наричат сега, мисля. Ти лежа до нея, неподатлив на хода на времето. Но тя вече се е пробудила. Всъщност избягала е. Би могло да се сметне за… смущаващо. Стига да те интересува, разбира се.

Воркан, Майстор на Гилдията на убийците, спомни си той. Тя беше ранена, умираше и той се мъчеше да я носи, без да знае защо, без да знае с каква цел. До къщата, която бе израсла от самата земя. Домът, който малазанците наричаха Азат. Породен от тиранския Финнест… Ралик погледна намръщено Раест.

— Къщата. Тя е твоят затвор.

В отговор — свиване на рамене, от което изпращяха кости.

— Тежестите от притежаване на недвижимо имущество.

— Значи си бил тук оттогава. Сам. Дори не си обикалял насам-натам. С два полутрупа, задръстили коридора ти. Колко време, Раест?

— Не съм тоя, когото трябва да питаш. Вдига ли се слънцето в небето навън, слиза ли после отново? Кънтят ли камбани да възвестят контрол, когато никой вече не съществува? Още ли мерят тленните глупци отрязъците, водещи до тяхната смърт, залагат ли удоволствия срещу цени, настойчиви ли са все още в заблудата, че делата имат стойност, че светът и всички богове седят и съдят всяко решение, взето или невзето? Още ли…

— Стига — прекъсна го Ралик и се изправи, като се подпря на стената. — Попитах „колко време?“, а не „защо?“ или „какъв е смисълът?“ Ако не знаеш отговора, просто така кажи.

— Не зная отговора. Но трябва да поправя едно от предположенията ти. Аз не обитавах тук сам, макар сега да е така, ако не се броиш ти, разбира се, но не очаквам твоята компания да трае дълго. Онзи легион от безразсъдни глупци, които наричаш свой народ, несъмнено копнее за завръщането ти. Кръв чака камите ти, кесията ти жадува за монетите, които ще я пълнят с всеки живот, който откраднеш. И тъй нататък.

— Щом не си бил сам преди, Раест…

— А, да. Отвлякох се с мисли за човешкото безсмислие. Господарят на Драконовата колода беше, казано на прост език, натрапник квартирант тук в дома за известно време.

— А след това?

— Напусна.

— Не е затворник значи. Този Господар.

— Не е. Като теб е, безразличен към нещастната ми съдба. Сега ще се възползваш ли от привилегията си, убиецо?

— Какво имаш предвид?

— Ще напуснеш ли сега, за да не се върнеш нивга вече? Да ме изоставиш във вечна самота, без нищо освен паяците в леглото ми и празните долапи в кухнята ми, с насмешливия шепот на въздушни течения и смътния тропот на сухи клони по кепенците? И странния писък понякога, щом нещо неприятно бъде погълнато от пръст и корени в двора. Ще ме оставиш ли просто така в този свят, убиецо?

Ралик Ном зяпна джагъта.

— Представа нямах, че моята безсъзнателност толкова е облекчила самотата ти, Раест.

— Такава нечувствителност от твоя страна не ме изненадва.

— Отговорът ми е: да, наистина ще те оставя в твоя свят.

— Липсва ти благодарност.

Ралик придърпа наметалото на раменете си и огледа оръжията си. Имаше засъхнала кръв, но тя само се разсипа на черни снежинки.

— Прости ми. Благодаря ти, Раест, за ритника в главата.

— О, няма защо. Хайде, напускай. Почваш да ми омръзваш.

Вратата се открехна със силно скърцане. Навън бе нощ, но тъмнината бе изтласкана нагоре в небето от дръзките сини пламъци на Даруджистан. Някъде отвъд полезрението му, както бе застанал на прага, улиците вряха и кипяха от пиянство и веселие. Поредното празненство, поредното полубезумно отпразнуване на спасението.

Тази мисъл разбуди друго предчувствие в душата на Ралик Ном, предчувствие, което отмете последната прах от, както подозираше, един дълъг, много дълъг сън. Преди вратата зад него да се затвори, той се обърна и едва успя да различи Раест, който все още стоеше в коридора.

— Защо ме събуди?

В отговор джагътът пристъпи напред и затръшна вратата с гръмовен трясък, който хвърли заспалите птици в паника и ги разпиля в нощта.

Ралик отново се обърна към пътеката, видя корените, гърчещи се като змии в мъха от двете й страни.

Провери още веднъж ножовете си, придърпа по-плътно наметалото и тръгна, за да преоткрие своя град.

И тъй, гражданите на Даруджистан ставаха все по-буйни, дотолкова, че това придаваше някакъв живот на самия град. Безразсъдни и още как, без никаква мисъл за бъдещето, било то за следващия миг или пък идната година. Газ съскаше на син пламък, акробати и мимове кръжаха из тълпите, сто хиляди музикални инструмента водеха сражения по полята на песента и ако кажеха някои схолари, че този звук сам по себе си е вечен, че се носи по безкрайни течения, несекващи фатално във враждебен бряг, нито в пространство или време, то самият живот можеше да се измери чрез неговия вик. Във времена на свободна, ясна синева и във времена на буреносни облаци, в хора от прогласи, които възвестяваха… завръщания, световете продължаваха да живеят, безсмъртни като сън.

На покрива на една кула в тази нощ стоеше жена, цялата в черно. Очи, студени като на граблива птица, се взираха надолу към покривите и озарените от искри комини по далечните съборетини на квартала Джадроуби. Застанала безмълвно над всичко това, тази жена мислеше дълго — и упорито — за бъдещето.

На една улица близо до имението на Кол загърнат в наметало мъж спря и застина като камък, докато празненството се вихреше около него. И още докато стигаше до извода, че едно публично завръщане, каквото му беше хрумнало отначало, би могло да се окаже неразумно, друг мъж — по-млад, но със същия твърд поглед в очите — продължи по пътя си към хана „Феникс“.

Далече зад втория, откъм пристанището, един ковач, неговият малоумен слуга и една жена, чиито прелестни извивки привличаха възхитени погледи от всички страни, крачеха към нощните пазари на Джадроуби и гледаха всичко с почудата и радостта, каквито биха могли да изпитат само чужденци, когато дойдат за първи път в един от най-великите градове на света. И то на празник.

По-близо до кораба, от който бяха слезли тримата, Върховният жрец на Сянка притича към близките сенки, невидимо последван от облак паяци, понесен от ветреца откъм езерото, а след двамата се разлудува орда бок’арала — много от тях натоварени с нови жертвени дарове и каквито там дрънкулки си бяха присвоили — озъбен шквал, който се вливаше в тълпите, придружен от викове на изненада, ужас и проклятия (колекцията им от вещи нарастваше с всяка кесия, кесийка и накит, достижими за ноктестите им ръце).

Капитанът на кораба бе останал на борда. Сега Спайт бе облечена в широки роби от черни и пурпурни коприни, бялото й като лунна светлина лице бе загледано намръщено към града. Мирис във въздуха, някакъв затаен аромат, навяващ спомени… о, за какви ли не места, но беше ли това наистина случайност? Спайт не вярваше в случайности.

И тъй, тя се поколеба. Знаеше какво ще й разкрие първата й стъпка на здравия камък… така че може би си струваше да изчака малко.

Не много.

Просто достатъчно.

В друга част на Даруджистан един търговец на желязо изпрати поредно послание до Майстора на Гилдията на убийците, а след това се върна в тайната си библиотека, за да чете за кой ли път древни, пълни с тайнствени прокоби свитъци. Не много далече оттам един търговски пазач с избелели татуировки седеше свъсен над чаша греяно вино в огромните си, покрити с белези длани; а откъм съседната стая се носеше детски смях и този смях го караше да потръпва.

Сред новите имения на беззаконни някога лихвари, купили си с времето почит и уважение, Торвалд Ном крадешком приближи един висок каменен покрит с шипове зид. Дългове, така ли? Ами добре, дълговете се плащат. Беше ли загубил уменията си? Разбира се, че не. Ако не друго, дарбите му се бяха изострили в несгодите на дългото пътуване през половината проклет свят. Славното му завръщане в Даруджистан все още предстоеше. На заранта, да. На заранта…

В същия този момент в една стаичка над гостилницата на хана „Феникс“ един мъж лежеше по гръб на леглото, все още изтощен от загубата на кръв. И в мислите си крачеше през гробището на миналото си, пръстите му забърсваха надгробни камъни, виждаше заплетените стръкове трева, изпълзели по прашните урни, а някъде далеч зад него в сянката се простираше младостта му — по-смътна вече, по-дълга и разръфана по краищата. Нямаше все още да вдигне ръка, за да опипа лицето си, да усети бръчките и бръчиците, изписали в уморени глифове възрастта му, чезнещия му живот.

О, плътта можеше да се изцери, да…

Долу, сред гмеж от ревящи замаяни пияници и врясъка на курви и от двата пола, един дребен закръглен мъж, седнал както винаги на личната си маса, се спря с уста, пълна със залък меденик, и като чу десетата камбана да отеква из града, килна глава и мъничките му мънистени очички се спряха на вратата на хана.

Пристигания.

Триумф и прокоба, щастливо събиране и ужасна заплаха, крилато това и крилато онова, бягства и избавления, и неизбежни сблъсъци, и престъпни искания за отплата, и всичко заради една-едничка глътка изплюто вино — о, каква нощ!

Каква нощ!

4.

Със стон като на звяр в предсмъртна агония, корабът сякаш се покатери на черните скали, преди килът да изпращи и корпусът да се разцепи с трясък. Посечени обезкървени трупове се затъркаляха и се хлъзнаха от палубата, западаха сред кипналата пяна, ръце и крака се замятаха във въртопа, преди отдръпващата се вълна да ги повлече по неравното дъно навътре към дълбините. Единственият жив, който се беше овързал за румпела, се беше заплел в разръфаните въжета и в паника опипваше за ножа си, преди следващата огромна вълна да изригне върху отломките. Побеляла от сол ръка — кожата по дланта висеше на разкъсани ивици — се вкопчи в ножа с широкото острие и го издърпа. Мъжът замахна да пререже въжетата, които го държаха за щръкналия нагоре кормилен лост, и в този момент корпусът изтътна от удара на поредната вълна и белите пръски се изсипаха отгоре му.

Щом преряза и последното въже, мъжът падна на една страна и се хлъзна към натрошеното перило; ударът изкара въздуха от дробовете му, когато се блъсна в обраслата с кора скала, и той се смъкна, отпуснат като труп, в кипналата вода.

Нова вълна се стовари върху отломките като огромен юмрук, натроши палубата с безумната си мощ, след това повлече целия корпус назад към по-дълбоките води, като остави след себе си парчета дърво, въжета и раздрано платно.

Там, където бе изчезнал мъжът, връхлитащата вода кръжеше около черната скала. Нищо не се показваше от кипналия въртоп.

Горе в небето с грохот се сблъскваха тъмни облаци, протягаха пипала в прегръдка и макар на този бряг да не се издигаха никакви дървета, а само пометени от вятъра треви, от нараненото небе като дъжд се сипеха сухи есенни листа.

По-нататък към брега водата бе заслонена от побеснялото море от рифа. Дъното беше коралов пясък, раздвижен достатъчно, за да замъгли плитчината.

Мъжът се изправи, разкърши рамене, изплю пясък и кръв и загази към брега. Вече не носеше ножа, но в лявата му ръка имаше меч в ножница, направена от две дълги ивици светло дърво и укрепена с черно желязо. Беше напукана и от десетките цепнатини капеше вода.

Под дъжда от листа мъжът се изкачи над линията на прилива и се смъкна върху купчина натрошени раковини, с ръце на коленете, отпуснал глава. Странният дъжд се усили на вихрушка от гнила растителност, като черна лапавица.

Грамадният звяр, който го връхлетя, щеше да е три пъти по-тежък от него, ако не беше прегладнял. А и изобщо нямаше да го нападне, понеже винаги боязливо беше отбягвал хората. Но се беше изгубил в прашната буря и тя го беше прогонила от степите навътре в сушата до този гол безжизнен бряг. Ако някой от труповете бе стигнал до брега, степната мечка щеше да предпочете да се засити с мърша. Уви, напастта от беди нямаше край за него.

Огромните челюсти захапаха тила на мъжа, кучешките зъби раздраха кожата и се забиха в черепа, но мъжът вече се навеждаше, извиваше се, мократа му коса и внезапно швирналата кръв се оказаха достатъчно хлъзгави, за да може да се изтръгне от мечата захапка.

Мечът, все още в ножницата, лежеше на две крачки встрани и докато се хвърляше към него, огромната тежест на мечката го затисна. Ноктите задращиха в металната ризница, разхвърчаха се разкъсани брънки. Мъжът се извъртя и удари с лакът главата на мечката достатъчно силно, за да осуети новия й опит да го захапе за тила. От сцепената устна на звяра шурна кръв.

Мъжът отново удари с лакът, този път в дясното око на мечката. Болезнен рев — и животното залитна наляво. Мъжът продължи извъртането си, вдигна крака и изрита с пети звяра в ребрата. Изпращяха кости.

Нов болезнен рев. От муцуната на мечката блъвна разпенена кръв.

Мъжът се оттласна назад и посегна към меча си. С мълниеносно движение го извади и посече врата на мечката. Древното острие се хлъзна през здравия мускул, заби се в кокала, мина през него и излезе от другата страна. Обезглавената мечка се смъкна на задница цялата в кръв, катурна се на една страна и зарита.

Мъжът се изправи. Олюляваше се. Болката в тила бе нажежена до бяло, ушите му бяха изпълнени със странно бръмчене, от черната му къдрава коса капеха гъсти вади кървава слуз.

По острието на меча кръвта закипя, почерня и се посипа на прах.

От небето все така валяха мъртви листа.

Мъжът се заклатушка към морето, падна на колене в плитчината и натопи главата си във водата.

Надигна се и видя кръвта във водата. Ужасно много беше. Усети и че още се стича по гърба му.

Смъкна ризницата, а след нея и мръсната, спечена от сол риза. Отпра левия ръкав на ризата, сгъна го и го овърза около главата си, намести го над раната, доколкото можа, опипом.

Бръмченето заглъхваше. Ужасна болка изпълни мускулите на врата и раменете му, а в главата му вече биеше тъпан, всеки удар пулсираше, костите на черепа му кънтяха. Опита се да повърне, но раздраното му гърло не изхвърли нищо — вече три дни не беше пил вода. Земята все едно се тресеше под краката му. Затътри се нагоре по брега, като пътьом взе меча.

Смъкна се на колене до обезглавения труп. Разпра гърдите на мечката с меча, бръкна и сграбчи топлото още сърце. Изтръгна го и го вдигна над устата си, стисна го като сюнгер. В устата му швирна кръв.

Той загълта, после впи устни в артерията и изсмука и последната капка.

А след това захапа сърцето и заръфа.

Погледът му бавно се избистри и той едва сега забеляза валящите листа. Бурята започваше да стихва, тежките сражаващи се облаци се отдръпваха над морето.

Мъжът дояде сърцето и облиза пръсти. Одра звяра, след това стана, вдигна ножницата и прибра меча. Ударите на тъпана заглъхваха, макар болката все още да мъчеше врата, раменете и гърба му — мускули и жили, които едва сега започваха да страдат от жестокото насилие, което бе понесъл. Изплакна ризата с единия ръкав и я изцеди, но внимателно, защото бе толкова протрита, че при по-грубо отношение щеше да се разпадне. Навлече я, след това изми ризницата, нави я и я метна на рамо.

После тръгна навътре в сушата.

Щом излезе над брега, пред него се разстла пустош. Камъни, храсти, ивици ясен, а в далечината — клисури и голи скали, хаотично нагънат пейзаж, издигащ се към сурови нащърбени хълмове.

Далече вляво — на север — песъчлива мъгла бе зацапала небето над още хълмове.

Примижал, той я погледа трийсетина мига.

В небето вече се появяваха синкави кръпки: бурята се отнасяше на запад над морето, дъждът от листа се нижеше като дири от нокти във въздуха, зацапал белите гребени отвъд рифа. Вятърът отслаби ледената си захапка, щом слънцето най-сетне проби.

Кожата на мъжа беше тъмна. Фигурата му беше на воин, мускулите — издължени и рязко очертани по тялото. Беше среден на ръст, макар че нещо в стойката му го правеше да изглежда по-висок. Гладкото му лице беше посърнало, изпито от страдания, но сочното мечешко сърце вече бе започнало да го изпълва със здрава, несломима сила.

И все пак раните пареха ужасно и той разбра, че треската ще дойде скоро. Не виждаше наблизо място, където да се подслони, да се скрие от жестокото слънце. Сред клисурите — там може би имаше дупки и пещери. Но все пак… хиляда и петстотин крачки, ако не и повече.

Щеше ли да издържи дотам?

Трябваше.

Умирането бе немислимо — това не беше преувеличение. Когато човек е отрекъл Гуглата, сетната порта е затворена. Забрава или изтезанието на едно пътуване безкрай — нямаше как да се отгатне каква съдба чака такъв човек.

Все едно, Пътника изобщо не бързаше да открива отговор. Щеше да остави Качулатия да си го открие сам.

Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Метна въжения колан с ножницата на лявото си рамо, увери се, че мечът с името Мъст е прибран добре в нея, а простата дръжка — удобно нагласена да му е подръка, и пое през голата равнина.

Под високите до кръста блатни треви ясно личаха бразди от рала, всяка задържаше ходилата им под дебелите стръкове. От храстите стърчаха развалини от зърнен навес, покривът беше рухнал под напора на израснало от пода младо дърво, гладко и гордо като завоевател. Но дотук поне тези следи бяха единственото, останало от племето, обитавало някога тази местност. Останки от съзнателна воля разяждаха дивата пустош, но волята се бе провалила. След още сто години, знаеше Нимандър, всяко доказателство щеше да бъде напълно заличено. Беше ли ефимерният лик на цивилизацията повод за страх? Или може би за облекчение? Това, че всички победи в крайна сметка са преходни пред лицето на търпеливата природа, можеше като нищо да се окаже повод за оптимизъм. Никоя рана не бе толкова дълбока, че да не може да се изцери. Никое насилие не бе толкова ужасяващо, че един ден да не се окаже безсилно и безсмислено.

Нимандър се чудеше дали не е открил лицето на единствения истински бог. Нищо друго освен времето, този вечно променящ и в същото време непроменим тиран, срещу когото никое същество не можеше да спечели. Пред когото дори дървета, камък и въздух един ден трябва да се преклонят. Щеше да има сетен изгрев, сетен залез — и всеки да коленичи в сетното си поражение. Да, времето всъщност беше бог, играеше едни и същи игри както с низшите твари, така и с планините, и с глупците, които всичаха твърдините си в тях. Бог в мир с дребно и голямо, доволен от бързото тупкане на плъшето сърце и от бавната въздишка на камъка. Доволен и от лумналата звездна светлина, и от бързата смърт на дъждовна капка в пустинен пясък.

— Какво спечели усмивката ти, братовчеде?

Той се обърна към Скинтик.

— Дарен съм с божествено откровение, мисля.

— Чудо значи. Да се посветя и аз във вярата ти?

— Сигурно ще се откажеш — не вярвам новооткритият ми бог да се интересува от каквито и да било молитви, колкото и страстни да са.

— Какво толкова му е уникалното пък на това?

— Заслужих си го — изсумтя Нимандър.

— О, много бързо скачаш на пътя на нещо, което може да нарани — дори когато намерението не е било това. Все още съм готов да си поиграем с почитта ти към твоя новооткрит бог, Нимандър. Защо не?

— Аз ще ви кажа и на двамата какво да почитате — обади се Десра зад тях. — Властта. Когато е толкова голяма, че да ви освободи да правите каквото си искате.

— Такава свобода винаги е самозаблуда, сестро — каза Скинтик.

— Това е единствената свобода, която не е самозаблуда, глупако.

Нимандър й отвърна с гримаса:

— Не си спомням Андарист да е бил много свободен.

— Защото брат му е по-могъщ, Нимандър. Аномандър се е почувствал свободен да ни остави, нали? Чий живот би избрал ти?

— Какво ще кажеш за никой от двата? — подхвърли Скинтик.

Макар тя да вървеше зад тях, Нимандър можеше да си представи презрението, изписано на лицето й; несъмнено се присмиваше на Скинтик.

Клип вървеше някъде напред, виждаше се само от време на време. Всеки път, щом излезеха на поредната поляна, го виждаха да чака в другия край, изнервен сякаш от бавещите се капризни деца.

Зад Нимандър, Скинтик и Десра вървяха другите. Ненанда бе избрал да пази гърба, сякаш това бе нещо като набег във вража територия. Обкръжен от подозрителни пойни птици, нервни гризачи и раздразнени насекоми, Ненанда вървеше с ръка, отпусната на меча, и поглеждаше навъсено към всяка сянка. Такъв щеше да е през целия ден, знаеше Нимандър, да трупа отвращение и гняв за когато всички насядат край вечерния огън, огън, който Ненанда смяташе за опасна проява на нехайство и бе готов да го търпи само защото Клип не казваше нищо, Клип с неговата полуусмивка и въртящите се пръстени, Клип, който подхвърляше на Ненанда залъчета одобрение, а младият воин явно се пристрастяваше към тях и с отчаяно нетърпение очакваше всяко следващо нищожно залче.

Без тази храна той можеше да рухне, да се свие като празен мях. Или да посегне, да, на всеки от ближните си. На Десра, която му бе предишна любовница. На Кедевис и Аранта, които бяха безполезни. На Скинтик, който се подиграваше, за да скрие страхливостта си. И на Нимандър, който беше виновен за… е, нямаше нужда да се връща към това, нали?

Не се тормози, скъпи мой. Аз те чакам. Вечно. Бъди силен и знай това: ти си по-силен, отколкото знаеш. Мисли за…

И изведнъж друг глас заотеква в ума му, по-твърд и пропит с жлъч: Тя нищо не знае. Лъже те.

Фаед.

Да, не можеш да се отървеш от мен, братко. Не и след като дланите ти още парят. Още усещат топлината на гърлото ми. Не и след като оцъклените ми очи остават приковани в теб като гвоздеи, нали? Железните върхове бавно пронизват очите ти, така студени, такава болка, а ти не можеш да се изтръгнеш, не можеш да избягаш.

„Отричам ли вината си? Бягам ли изобщо от такива истини?“

Това не е кураж, братко. Това е отчаяние. Жалко поражение. Помниш ли Уидал? Как пое върху себе си онова, което трябваше да се направи? Вдигна ме като парцалена кукла — впечатляваща сила, да! Споменът ме стопля, Нимандър! Би ли облизал устните ми? — И тя се изсмя. — Уидал, да, той знаеше какво да прави, защото ти не му остави никакъв избор. Защото ти се провали. Толкова слаб, че не можеше да убиеш сестра си. Видях го в очите ти; в онзи последен миг, видях го!

Някакъв звук трябваше да се е изтръгнал от гърлото му, защото Скинтик го погледна намръщено.

— Какво има?

Нимандър поклати мълчаливо глава.

Вървяха покрай белокори дървета, по мека глинеста пръст и между сплетени криви корени. Пъстра слънчева светлина и тревожното цвърчене на крилата катерица горе на сухия клон. Говорещи листа… да, само това беше, шепнещи листа и възбуденото му въображение.

Фаед изсумтя.

„Понякога да ти е зле е хубаво. Понякога тъмна похот лумва като сухо дърво. Понякога, любими, будиш страст в болката на някой друг.“ Помниш ли я тази поетеса, Нимандър? Онази от Карканас? Андарист с неохота говореше за нея, но аз намерих в Старите свитъци всичките й писания. „И можеш да научиш всичко това с върховете на пръстите си.“ Ха! Тя е знаела! А всички се страхуват от нея и вече не искат да изричат името й, името й е забранено, но аз го знам… искаш ли да…

Не!

И ръцете на Нимандър стиснаха, сякаш отново прекършваха гърлото на Фаед. И той видя очите й, да, кръгли и издути, и готови да изскочат от орбитите. В ума си, да, отново изтръгна живота от нея.

А от листата повя шепотът за тъмна наслада.

Изведнъж изстинал, изведнъж ужасен, той чу вещия смях на Фаед.

— Изглеждаш зле — каза Скинтик. — Дали да не спрем за почивка?

Нимандър поклати глава.

— Не, нека нетърпението на Клип да ни тегли все напред, Скинтик. Колкото по-скоро приключим… — Но не можа да продължи, не можа да довърши тази мисъл.

— Вижте — каза Десра. — Клип е стигнал края на гората!

Нямаше причина за нетърпението й, само едно изкривено, смътно отражение на самия Клип. Така съблазняваше тя мъжете — като им връщаше вариантите на самите тях, обещаваше променливата си същност като скъп дар, който да утоли нарцистичната им страст. Изглеждаше способна да краде сърца почти без усилие, но Нимандър подозираше, че самообсебеността на Клип ще се окаже твърде силна, с твърде здрава броня срещу всякакви нахлувания. Нямаше да я допусне до своите слаби места. Не, той щеше просто да я използва, както тя тъй често бе използвала мъже, а от това щеше да се роди най-гибелна отрова.

Нимандър не мислеше да предупреждава Клип. Смяташе да ги остави на техните игри и на всички рани, които им предстояха.

Да, остави ги на това, братко. Ние си имаме своите в края на краищата.

„Трябва ли отново да те удуша, за да замълчиш, Фаед?“

Ако ти харесва.

Поляна пред тях, под нея някаква река или поток. Нивите на отсрещния бряг бяха засети с редове от някаква странно червеникава култура с широки листа. Плашила висяха по кръстове в такова изобилие, че приличаха на строена войнишка кохорта. Неподвижни облечени в дрипи фигури във всеки ред, само на по пет крачки една от друга. Въздействието беше смразяващо.

Клип присви очи към далечното поле и опърпаните му стражи. Верижката се завъртя, пръстените заописваха бляскав кръг.

— Има пътека, мисля — каза Скинтик. — Нагоре и до отсрещната страна.

— Що за растения са това? — попита Аранта.

Никой нямаше отговор.

— Защо има толкова много плашила?

Отново не последваха предположения.

Поеха отново, Клип пак водеше.

Водата на потока бе тъмнозелена, почти черна, толкова противна на вид, че никой не спря да пие и всеки затърси камъни, по които да стъпи, вместо просто да нагази в плиткото корито. Заизкачваха се нагоре към полето, рояци насекоми кръжаха около централния стрък на всяко растение, пърхаха като светлозелени цветя, преди да се извисят на облак и да се понесат към следващото.

Когато се приближиха още, стъпките им се забавиха. Дори Клип най-сетне спря.

Плашилата се оказаха живи някога хора. Дрипите бяха увити стегнато, покриваха целите тела; ръце, крака, вратове, лица, всичко загърнато в груб плат, от който сякаш капеше черна течност и се просмукваше в земята. Главите бяха увиснали, вадички гъст тъмен секрет се стичаха изпод марлята, покриваща носовете на жертвите.

— Подхранва растенията според мен — каза тихо Скинтик.

— Кръв? — попита Нимандър.

— Не прилича на кръв, макар че и кръв може да има в него.

— Тоест все още са живи?

Но едва ли беше така. Никое от телата не се раздвижи, никое не вдигна овързаната си глава, чуло гласовете им. Самият въздух вонеше на смърт.

— Не са — заяви Клип. Беше спрял да върти верижката.

— Тогава какво тече от тях?

Клип стъпи на тясната пътека, минаваща през нивата. Нимандър го последва с усилие и чу как другите тръгнаха зад него. Щом навлязоха в нивата, обкръжени от трупове и високи един човешки бой растения, лютивият въздух изведнъж се изпълни с малки насекоми със сбръчкани крилца, започнаха да полепват, мокри и хладни, по лицата им.

Забързаха напред, закашляха задавени.

Браздите под краката им бяха прогизнали, черна кал се лепеше по мокасините им, караше ги да залитат и да се хлъзгат. Най-сетне излязоха на билото и видяха долу дере и някакъв път. Отвъд се редяха още и още ниви, а сред тях — армия от мъртъвци. Хиляди увиснали глави, несекващ поток от черни сълзи.

— Майката да ни благослови — прошепна Кедевис, — кой би могъл да направи такова нещо?

— Всички възможни жестокости са неизбежни — отвърна Нимандър. — Всяко въобразимо престъпление вече е било извършено. — За кой ли път цитираше Андарист.

— Опитвай се да мислиш със собствени мисли поне понякога — сухо рече Десра.

— Видял го е вярно…

— Андарист е предал душата си… и си е въобразил… че това му е спечелило мъдрост — прекъсна го Клип, накъсваше фразата с тракването на пръстените. — В този случай обаче вероятно е улучил истината. Все пак тук намирисва на… необходимост.

— Необходимост — изсумтя Скинтик. Виж, тази думичка може да придаде благост на всяко злодеяние.

Отвъд грозната армия и отвратителните червенолисти растения се беше скътало селце, прелестно и идилично на фона на ниски, обрасли с дървета хълмове. Над сламените покриви се виеше дим.

— Мисля, че трябва да избягваме всякакви срещи — каза Нимандър. — Не ме блазни идеята да свърша набучен в тия ниви.

— Това няма да се случи — заяви Клип. — Трябват ни провизии и можем да платим за тях. Все едно, вече ни видяха. Хайде, ако имаме късмет, може да намерим някоя гостилница или хан.

По пътеката към тях вече се приближаваше някакъв мъж с тъмночервен халат. Краката му под опърпаните пешове на халата бяха голи и бели, но стъпалата му бяха зацапани с черно. Дългата му сива коса бе чорлава. Дланите му изгледаха смешно големи и също бяха боядисани в черно.

Светлосините му очи обходиха групата Тайст Андий и той замаха с ръце и завика на някакъв език, който Нимандър никога не беше чувал. След малко явно изруга, а после заговори на завален андийски.

— Търговци Черен Корал винаги добре дошли! Село Морско радва на гости и близки Син на Тъмата! Елате!

Клип подкани с ръка групата си да го последва.

Мъжът в халата, усмихнат все така широко като побъркан глупак, се обърна и забърза надолу по пътеката.

Хора от селото вече бяха излезли на главната улица и ги наблюдаваха мълчаливо. Нимандър видя на лицата им мрачна безжизненост, в очите им — пустините на изпепелени души, така оголени, тъй уязвими, че трябваше да извърне очи.

Ръцете и стъпалата им бяха зацапани, някои дори бяха почернени около устата.

Мъжът в халата говореше.

— Нов век, търговци. Богатство! Бастион. Здраве. Въздигане от пепел и кости. Саеманкелик, слава на Умиращия бог. Много са жертвоприношенията. На жертвоготовните, о, да, жертвоготовните. И такава жажда!

Излязоха на широк площад с тухлен кладенец на платформа. От всички страни се издигаха рамки, от които висяха обърнати с корените нагоре сушащи се растения, кълбата на корените им, големи колкото черепи, приличаха на детски главички със съсухрени от слънцето лица. При кладенеца имаше старици, вадеха вода на верига, която се извиваше между рамките към нисък тумбест храм. Празните ведра се връщаха по нея.

Мъжът с халата посочи храма — навярно единствената каменна постройка в селото — и каза:

— Осветен някога в името на Панион. Вече не! Вече е Умиращия бог, чието тяло, да, лежи в Бастиона. Гледал съм го. В очите. Ще вкусите ли от сълзите на Умиращия бог, приятели? Такова търсене!

— Що за ужасен кошмар цари тук? — попита шепнешком Скинтик.

Нимандър поклати глава.

— Кажи ми, приличаме ли на търговци?

— Откъде да знам?

— Черен Корал, Нимандър. Синът на Тъмата. Нашите близки са станали търговци!

— Да, но търговци на какво?

Мъжът с халата — жрец някакъв сигурно — вече ги водеше към един занемарен хан вляво от храма.

— Малко търговци стигат толкова далече на изток, видите ли. Но покривът здрав. Ще пратя за слугини и готвач. Има пивница. Отваря в полунощ.

Долният етаж на хана беше затънал в прах, дъските под краката им скърцаха, бяха осеяни с купчинки мишина. Жрецът спря на вратата, сплете пръсти и закима, все така широко усмихнат.

— Става — каза му Клип. — Нямаме нужда от слугини, но пратете готвач.

— Да, готвач. А полунощ в пивницата!

— Добре.

Жрецът ги остави.

Ненанда закрачи напред-назад, подритвайки парчета изпопадала мазилка.

— Не ми харесва това, Вестител. Няма достатъчно хора в това село, не може да не си го видял.

— Достатъчно са за сеене и жънене — измърмори Скинтик и остави торбата си на една от прашните маси.

— Саеманкелик — рече Нимандър. — Това ли е името на умиращия им бог?

— Бих искал да го видя — каза Клип и завъртя отново верижката, гледаше през зацапания прозорец. — Този умиращ бог.

— Това място, Бастион, по пътя за Черен Корал ли е?

Клип се обърна към Нимандър, в очите му се четеше надменно презрение.

— Казах, че искам да видя този умиращ бог. Това е достатъчно.

— Мислех, че… — почна Ненанда, но Клип го отряза:

— Това ти е грешката, воин. Мислене. Има време. Винаги има време.

Нимандър погледна Скинтик. Братовчед му сви рамене, после присви очи и изведнъж се усмихна.

— Твоят бог ли, Нимандър?

— Да.

— Няма да умре скоро значи.

— Да, няма.

— За какво говорите? — попита намръщено Клип, после махна пренебрежително, без да изчака за отговор, и отново се обърна към прозореца. — Всеки умиращ бог все някога ще умре.

— Това милост ли е, о, велики? — попита Скинтик.

— Не, доколкото засяга теб.

— Толкова по-добре, след като не бих могъл изобщо да понеса благодарността ти.

Десра пристъпи напред и застана до Клип. Стояха и гледаха навън през оловното стъкло, като мъж и жена, като съюзници срещу света. Лявата й ръка почти го докосна над лакътя — но не се доближи повече. Въртящите се пръстени предотвратиха това, като завихриха метална преграда.

— Довечера — заяви Клип — никой да не пие.

Нимандър си спомни зацапаните с черно уста и опустошението в очите на селяните и потръпна.

От горичката до Голямата могила се стелеше мъгла, сливаше се с дима на огньовете на поклонниците, спрели на стан като армия. Небето изсветля, зората сякаш изтласкваше неестествения мрак на юг, ала това бе война, която слънцето не можеше да спечели.

Излизащият от градската порта чакълест път лъкатушеше между по-малки могили, където бяха приютени телата на стотици мъртъвци след завоеванието. Малазанци, Сиви мечове, Риви, Тайст Андий и К’Чаин Че’Малле. По на запад се издигаха по-дълги могили, сетен дом на падналите граждани и войници на града.

Сиърдоминът вървеше по пътя в сумрака. Път през призраци — твърде много, за да може да ги обхване умът, — но му се струваше, че чува ехото на предсмъртните им викове, изпълнените им с болка гласове, зова им към майки и любими. Подминеше ли това място, кой щеше да е тук, за да чува техния ек? Никой, и това бе най-тежката истина. Щяха да се сливат единствено помежду си и нечути щяха да падат по натежалата от роса трева.

Излезе на утринната светлина, все едно че премина през завеса, топлината внезапно го лъхна и той продължи нагоре по склона към огромния лагер. Бе облякъл старата си униформа — нещо като наказание, като самобичуване. Изпитваше нужда да понесе вината си открито, дръзко, да е беззащитен и незащитим. Така виждаше ежедневното си поклонничество до Голямата могила, макар да знаеше много добре, че някои неща не могат никога да бъдат пречистени и че изкуплението е блян на заблудените.

От биваците от двете страни в него се впиха очи, но той продължи спокойно към грамадата съкровища — толкова неизмеримо богатство, че можеше да бъде притежание само на мъртвец, който не може да хвърля алчен поглед към имането си, няма да усеща огромното му бреме нощ и ден, няма да страда от ужасното му проклятие. Следяха го погледи, изпълнени с омраза, презрение, навярно дори с желание за убийство. Все едно. Разбираше тези чувства, чистотата на порива им.

Вървеше. Ръждясалите брънки на дългата му ризница подрънкваха.

Огромното богатство вече лежеше заровено под по-нищожните дрънкулки, но тъкмо тези жалки приношения бяха много по-значими в очите на сиърдомина. В края на краищата сравнителната им стойност бе много по-голяма. Жертвоприношенията трябва да се преценяват според болката при поднасянето и това само по себе си е истинската мяра за цената на добродетелността.

Вече виждаше отблясъка на слънчевата светлина от капките роса по медни монети, лъскавите мъждукащи огладени от морето камъчета във всевъзможни приглушени цветове и форми. Парчетата гледжосана керамика от някой отминал златен век на висока култура. Раздърпани възлести ивици кожа, от които висяха муски, кречетала от кратунки, дарявани на новородени бебета и болни деца. И вече, тук-там, почистените черепи на наскоро умрелите — подкулт, както бе чул, кръжащ около Т’лан Имасс, които коленичеха пред Избавителя и с това ставаха негови безсмъртни слуги. Сиърдоминът знаеше, че истината е по-дълбока от това, по-стъписваща, и че служенето не е клетва, каквато Т’лан Имасс можеха да дадат на когото и да било освен на жената, известна под името Силвърфокс. Не, те бяха коленичили в благодарност.

Тази представа все още го смразяваше и будеше почуда в сърцето му.

И все пак тези зяпнали скелети изглеждаха почти скверно.

Навлезе в разровената уличка и се приближи още. Други поклонници напред оставяха даровете си, обръщаха се и тръгваха обратно покрай него, като го поглеждаха крадешком. Сиърдоминът чуваше още зад себе си, ромон на нашепвани молитви и тихо монотонно пеене.

Щом стигна до гробната могила, той отстъпи встрани от главния поток, смъкна се на колене пред олтара, сведе глава и затвори очи.

Чу как някой пристъпи до него, чу тихия му дъх, но нищо повече.

Сиърдоминът се молеше в мълчание. Редеше същата молитва, ден след ден, всеки път, винаги същата.

„Избавителю. Не търся твоя благослов. Избавлението никога няма да ме достигне, нито трябва, нито от твоето докосване, нито от чието и да било друго. Избавителю, не ти нося никакъв дар, който да положа на могилата ти. Нищо не ти нося освен себе си. Поклонници и пилигрими нищо не ще чуят за твоята самота. Те те бронират срещу всичко, което е човешко, защото така те превръщат в бог. Но ти някога беше смъртна душа. И затова дойдох, единственият ми дар е моята близост. Жалък е, знам, но е всичко, което имам, и всичко, което ти поднасям.“

„Избавителю, благослови тези поклонници около мен.“

„Благослови ги с мир в тяхната нужда.“

Отвори очи, после бавно се изправи.

До него проговори жена.

— Помръкващия.

Той се сепна, но не извърна лице към нея.

— Нямам такава титла.

В отговора й имаше лека насмешка.

— Сиърдомин тогава. Често говорим за теб, в нощта. От огън на огън.

— Не бягам от вашата злъч. И ако някой ден тя отнеме живота ми, така да бъде.

Тя сякаш си пое дъх, а когато заговори отново, насмешката в гласа й я нямаше:

— Говорим си за теб, да. Не със злъч. Избавителя да ни спаси дано, не това.

Озадачен, той най-сетне я погледна. С изненада видя младо гладко лице — гласът му се беше сторил по-стар, с плътен и дълбок тембър, почти пресипнал, — обкръжено от лъскава черна коса, подрязана косо надолу до раменете. Големите й очи бяха с най-тъмното кафяво, с бръчици, неприсъщи за жена на малкото й години. Беше с шаячен халат в ръждивочервен цвят със зелени ширити по него, но халатът висеше отворен, без колан, и откриваше светлозелена ленена блуза, скроена толкова късо, че оголваше леко издутия корем. По малките й гърди прецени, че не носи дете, просто все още не бе преминала закръглената мекота на ранната младост.

Тя срещна погледа му със свян, който отново го изуми.

— Наричаме те Помръкващия от уважение. И на всички, които пристигат, им се разказва за теб, а така гарантираме да няма кражби, изнасилвания, никакво престъпление. Избавителя те е избрал да пазиш децата му.

— Това не е вярно.

— Може би.

— Чувал бях, че никаква беда не сполетява поклонниците толкова близо до Голямата могила.

— Вече знаеш защо.

Сиърдоминът беше втрещен. Не можеше да измисли какво да каже за тази представа. Беше лудост. Беше… да, нечестно.

— Не показва ли Избавителя на всички нас — заговори жената, — че бремето е на всички ни? Че трябва да го приемем върху душите си, но да сме безстрашни, открити и добросърдечни?

— Не знам какво показва Избавителя — на когото и да било. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Аз си имам свое бреме. Няма да поема вашето — няма да стана отговорен за безопасността ти, нито за който и да е поклонник. Това… това… — „Не за това съм тук!“ И все пак, колкото и да искаше да го изкрещи, само обърна гръб и тръгна обратно по улицата.

Поклонниците се разтреперваха, отдръпваха се от пътя му и усилваха яда му.

Той продължи през лагера, вперил очи напред в сумрака; искаше отново да потъне в хладната му прегръдка — и в града също. Влажните сиви стени, грапавите камъни на улиците, плесенясалата пещера кръчма с обкръжилите го бледи окаяни лица — да, обратно в неговия свят. Където за нищо не го молеха, нищо не искаха от него, нито едно очакване нямаше освен това да седи до някоя маса с играта, подредена пред него, и да играе танца на безсмислена битка.

Вървеше сред вихрушката изгубени гласове на безброй ненужни никому призраци, ботушите му отекваха по камъните.

„Проклети глупци!“

От телата, проснати по моста, изпънат над рова на цитаделата, течеше кръв, а в небето на север ставаше нещо ужасно. Зловещи рани в цветове като от полудяла дъга прииждаха на поглъщащи мрака вълни. Болка ли душеше самия въздух? Нещо друго ли набъбваше, оживяло, за да разтърси самата вселена?

Ендест Силан, прост послушник в храма на Майката Тъма, вървеше замаян покрай телата към Външната порта и се хлъзгаше в локвите кръв. Зад островърхата арка на портата можеше да се види градът с покривите му, като зъбчати колела на безброй механизми, зъбци, които можеха да се зацепят със самото небе, с цялото сътворение. Такъв беше Карканас, Първородният от всички градове. Но небето се бе променило. Съвършената машина на съществуванието се беше счупила… „Виж небето!“

Градът тръпнеше, покривите бяха нащърбени, с разядени зъбци. Вятърът виеше с гласа на многоцветната гръмотевична буря, развихрила огън и жупел.

„Отлъчени. Ние сме отлъчени!“

Стигна до портата, смъкна се до една от колоните и задраска с нокти сълзите, стичащи се от очите му. Върховната жрица, жестоката поетеса, врещеше в наоса на Храма — врясъци на жена, която насилват. Други — все жени — се гърчеха по мраморния под, тресяха се в унисон в пълзящия си, изпълнен с ужасяваща чувственост танц. Жреци и послушници се бяха опитали да усмирят мятащите се по пода ръце и крака, да облекчат раздраните викове, изригващи от изтерзаните гърла, с празни утешения, но след това, един по един, бяха започнали да се отдръпват в ужас, докато плочите ставаха все по хлъзгави под жените — тъй нареченият „нектар на екстаза“ — и не, никой от мъжете не можеше да се престори, че е нещо друго, не можеше да не го види такова, каквото е, самата истина.

Побягнаха. Подивели от ужас, да, ала прогонени от нещо друго, и не беше ли то завист?

Пламнала беше гражданска война, гибелна като бурята в небето. Семейства се бяха разпаднали, от самата Цитадела до най-бедния дом сред простолюдието. Андийска кръв цапаше Карканас и нямаше къде да се бяга.

През портата. А след това, още докато отчаянието изтръгваше целия живот от Ендест Силан, той го видя. Идваше откъм града долу. Ръцете му бяха в черни лъскави люспи, оголената гръд бе като естествена броня. Кръвта на Тиам кипеше в него, възпламенена от сливането на хаотична магия, очите му грееха, изпълнени с неумолима воля.

Ендест падна на колене на пътя на Аномандър.

— Господарю! Светът пропада!

— Стани, жрецо — отвърна той. — Светът не пропада. Само се променя. Нужен си ми. Ела.

И го подмина, а Ендест се усети, че се е изправил, след като волята на господаря Аномандър стегна сърцето му като желязна ръкавица, обърна го и го тласна след великия воин.

Той потърка очи.

— Къде отиваме, господарю?

— В храма.

— Не можем! Те са полудели… жените! Те са…

— Знам какво ги терзае, жрецо.

— Върховната жрица…

— Тя не ме интересува. — Аномандър спря, погледна го през рамо. — Кажи ми името си.

— Ендест Силан, трета степен послушник. Господарю, моля ви…

Но воинът продължи напред, накара го да млъкне с един жест на люспестата си ноктеста ръка.

— Престъплението на този ден, Ендест Силан, е на самата Майка Тъма.

И тогава, точно в този миг, младият послушник разбра какво възнамерява Господарят. И да, Аномандър наистина щеше да се нуждае от него. От самата му душа — „Майко, прости ми“ — за да отвори пътя, да изведе Господаря на Невидимия път.

„И той ще застане пред нея, да. Висок, непреклонен, син, който не се страхува. Не от нея. Не от нейния гняв. Бурята, о, бурята тепърва започва.“

Ендест Силан седеше сам в стаята си, голите каменни стени бяха студени като на гробница. Малкият маслен светилник мъждукаше на масата, свидетелство за гаснещия му взор, за петното Светлина на душата му, петно вече толкова старо, така дълбоко просмукано в зарасналата тъкан на раната в сърцето му, че го усещаше като парче дебела кожа.

Тъй като беше стар, имаше привилегията да съживява древни спомени, да възкресява в плътта и костите си възпоминанието за младостта — времето преди болежките да се просмучат в ставите му, преди преходните истини да изтощят тялото му и да го оставят изгърбен и едва кретащ.

„Дръж пътя отворен, Ендест Силан. Тя ще се разгневи срещу теб. Ще се опита да ме прокуди, да се затвори за мен. Дръж. Не отстъпвай.“

„Но, господарю, заклел съм живота си на нея.“

„Каква стойност има това, ако няма да й се иска сметка за делата й?“

„Тя е създателката на всички нас, господарю!“

„Да, и ще отговаря за това.“

Младостта е време за сурови решения. Пламъците им изтляват с възрастта. Самата увереност се съсухря. Бляновете за спасение изсъхват на лозата и кой може да оспори тази попарваща истина? Вървяха през цитадела, населена от мъртъвци, от прекършени, от съсипани. Напреженията, съперничествата и враждите не можеше да се удържат повече. Хаос, роден в грубо и кърваво раждане, и сега детето клечеше сред натрошените си играчки с очи, които изгаряха.

Глупакът влезе в строя. Глупакът винаги влиза в строя. Глупакът тръгва след първия, който го призове. Глупакът отстъпва — със страхливо облекчение — всички свои права да мисли, да избира, да намира собствения си път. И така, Ендест Силан крачеше по зацапаните в пурпур коридори, през пълните с воня проходи там, само на две крачки зад Аномандър.

„Ще направиш ли каквото искам, Ендест Силан?“

„Да, господарю.“

„Ще държиш ли?“

„Ще държа.“

„Ще ми дочакаш ли деня?“

„Кой ден, господарю?“

„Денят в самия край, Елдест Силан. Ще ме дочакаш ли до този ден?“

„Казах, че ще държа, господарю, и ще го сторя.“

„Дръж, стари приятелю. До тогава. До тогава. До мига, когато ще трябва да ме предадеш. Не — без възражения, Ендест. Ще познаеш времето, ще го познаеш и ще го познаеш добре.“

Подозираше, че точно това го държеше жив. Това напрегнато очакване, толкова дълго, че беше хванало здрава кора, втвърдено и станало почти безформено от трупащите се векове.

„Кажи ми, Ендест, какво раздвижва Голямата могила?“

„Господарю?“

„Дали е Итковиан? Дали наистина сме свидетели на раждането на нов бог?“

„Не зная, господарю. Затворен съм за такива неща.“ („Както бях открай време, още от онзи ден в Храма.“)

„А, да. Забравил бях. Извинявам се, стари приятелю. Може би ще говоря със Спинок тогава. Няколко кротки питания може би.“

„Той ще ви служи както винаги, господарю.“

„Да, един от товарите ми.“

„Вие ги понасяте добре, господарю.“

„Лошо лъжеш, Ендест.“

„Да, господарю.“

„Значи ще е Спинок. Когато напуснеш, моля, повикай го — без да бърза, когато има време.“

„Господарю, очаквайте го веднага.“

А Аномандър въздъхна, защото друг отговор не бе възможен, нали? „И аз също съм твое бреме, господарю. Но най-добре да не говорим за това.“

„Виж ме, господарю, виж ме как все още чакам.“

Нажежена до бяло светлина се изливаше през полуотворените врати на храма, набъбваше на вълни по площада като кипнал порой, толкова силен, че разбутваше трупове. Млечнобели очи зяпваха слепи с всяко обръщане и полюшване на вкочанените глави.

Поеха през площада и тази светлина се застича около пищялите им, смайващо студена. Ендест Силан разпозна най-близките мъртви Андий. Жреци, които се бяха задържали прекалено дълго, пленени в пожара, който Ендест бе усетил, но не беше видял, докато тичаше през коридорите на цитаделата. Между тях — привържениците на различните фракции. На Силхас Руин. На Андарист и на самия Аномандър. На Дретденан, на Хиш Тула, на Ванут Дегала — о, вълни от битки бе имало на този площад, на тези осветени камъни.

„В рождението ще има кръв. В смъртта ще има светлина.“ Да, това беше денят за рождение и за смърт, за кръв и за светлина.

Приближиха се към портите на храма и забавиха, за да огледат вълните светлина, изливащи се по широките стъпала. Цветът им бе станал по-тъмен, зацапан сякаш със стара кръв, но силата в тях намаляваше. И все пак Ендест Силан усети присъствие в тях, нещо сдържано, нещо, което очакваше…

„Нас.“

Върховната жрица? Не. От нея послушникът не долавяше нищо.

Аномандър стъпи на първото стъпало на каменното стълбище.

И спря, когато нейният глас ги изпълни.

„Не. Бъди предупреден, Аномандър, скъпи мой сине, от кръв на Андий е роден нов свят. Разбери ме. Ти и твоите ближни вече не сте сами, не сте вече свободни да играете своите порочни игри. Вече има… други.“

Аномандър заговори:

— Майко, нима допускаше, че ще съм изненадан? Ужасен? Никога не би ти стигнало да си само майка, да сътворяваш, без ръцете ти да прегърнат никого. Да отдаваш всичко от себе си, а единствената ти отплата да сме ние — ние, убийците, изменниците.

„Нова кръв тече в теб.“

— Да.

„Синко, какво си направил?“

— Също като теб, Майко, избрах промяната. Да, вече има други. Усещам ги. Ще има войни между нас и така ще обединя Андий. Съпротивата свършва. Андарист, Дретденан, Ванут Дегала. Силхас бяга, както и Хиш Тула, и Манале. Гражданската война вече свърши, Майко.

„Ти уби Тиам. Синко, разбираш ли какво си започнал? Силхас бяга, да, и къде мислиш, че отива? А новородените, другите, кой мирис ще ги привлича сега, кой вкус на хаотична сила? Аномандър, в убийството ти търсиш мир и кръвта вече тече, и мир няма да има, никога вече.“

„Отхвърлям те, Аномандър, Кръв на Тиам. Отричам всички свои първи чеда. Ще се скитате през селенията, лишени от цел. Делата ви ще са безполезни. Животът ви ще ражда смърт безкрайна. Мракът — моето сърце — е затворено за вас, за всички ви.“

И докато Аномандър стоеше непоклатим, Ендест Силан зад него извика и рухна на колене. Една властна ръка го прониза, изтръгна нещо от него и си отиде… нещо, да, което един ден той щеше да назове с името му: Надежда.

Седеше взрян в мигащия пламък на светилника. И мислеше как бе станало така, че верността тъй лесно да заеме мястото на отчаянието. Сякаш да замениш това отчаяние с друг избран водач означаваше да се освободиш от всичко, което може да причини болка. Вярност. Размяната, която бе поражение в двете посоки. От едната — всичката воля, от другата — цялата свобода.

От едната — всичката воля.

От другата…

Мечът, една ръка дълго желязо с цвета на мед, бе изкован в Мрака, в самия Карканас. Единствена наследствена вещ на дома Дурав, оръжието бе познавало трима владетели от деня на закаляването му в ковачницата Хуст, но от родствениците, които го бяха държали преди Спинок Дурав, не бе останало нищо — никакви неудобни вдлъбнатини от износване по роговата дръжка, никаква увита тел около шийката на ефеса, за да се регулира тежестта или балансът; никакви бразди от точене на ръбовете. Мечът изглеждаше все едно бе направен от майстор ковач специално за Спинок, съобразен с всеки негов навик, с всяка особеност на стил и предпочитание.

Тъй че следователно той виждаше в своите предтечи варианти на самия себе си и също като оръжието, той бе само един от вековечната цялост, непроменим, макар да знаеше, че няма да е вечен. И един ден, може би не толкова далече, някой непознат щеше да се наведе, за да изтръгне меча от безчувствените му пръсти и да го вдигне, за да го огледа внимателно. Ецваното острие, почти пурпурните ръбове, задният ръб — остро скосен, предният — по-изтънен и остър. Щеше да примижи след това и да види смътните глифове, вгнездени в линията, минаваща по дължината на острието. И може би щеше да се зачуди на чуждите знаци. Или пък не.

Оръжието щеше да се пази като трофей, като плячка за продан на някой опушен пазар, или да виси отново в ножница на бедрото, подновило предназначението си, което бе да отнема живот, да лее кръв, да изтръгва дъха от смъртни души. И поколения притежатели може би щяха да ругаят неудобната рогова дръжка, странните вдлъбнатини от изтъркване и съвършеното някога наточване, което никой местен ковач не би могъл да уподоби.

Немислима за Спинок беше представата как мечът лежи някъде изгубен, скрит в тревите, маслената обвивка на желязото се стапя и посивява от прахта, а след това ръждата го разкапва като отворени рани. Докато най-сетне, също като ронещите се кости на последния му притежател, мечът не потъне в земята и не се разпадне в обрасла с ръждива кора безформена маса.

Седнал на леглото си, с оръжието на колене, Спинок Дурав втриваше последното масло в желязото, гледаше как глифовете лъсват като оживели при пробуждането на древното вълшебство, бронирало острието против ръждата. Стара магия, която бавно губеше ефикасност. „Също като мен.“ Усмихна се и стана, хлъзна меча в ножницата, после окачи кожения ремък на една кука до вратата.

— По си хубав без дрехи, Спин.

Той се обърна, погледна голата лъскава жена, изтегната върху завивката, отпуснала ръце покрай тялото си и с все още широко разтворени крака.

— Върна се.

Тя изсумтя.

— Каква наглост. Моето временно… отсъствие нямаше нищо общо с теб, както добре знаеш.

— Нищо?

— Е, малко, тогава. Знаеш, че вървя в Тъмнината, а когато тя ме вземе, пътувам наистина далече.

Изгледа я мълчаливо.

— По-често напоследък.

— Да. — Върховната жрица се изправи, потръпна от някаква болка в кръста и го разтърка. — Помниш ли, Спин, как лесно беше всичко това някога? Младите ни тела сякаш бяха направени точно за това единствено нещо, красота, увита около възел от нужда. Как излагахме на показ готовността си, как разцъфвахме като хищни цветя? Как превръщаше то всеки от нас, за нас самите, в най-важното нещо на света, това бе съблазняването на онзи възел от нужда, съблазняване първо на нас самите, а после на другите, толкова много други…

— Говори за себе си — каза Спинок със смях, макар думите й да жегнаха нещо дълбоко в него, смътна болка, на която нямаше смисъл да обръща внимание. Или поне така си каза, задържал леката си усмивка, докато пристъпваше към леглото. — Тези пътувания в Куралд Галайн ти бяха отказани толкова дълго, че ритуалите на отваряне започнаха да изглеждат лишени от цел. Извън грубото плътско удоволствие.

Тя го изгледа изпод тежките си клепачи.

— Да.

— Значи ни е простила?

Смехът й беше горчив.

— Питаш толкова небрежно, все едно разпитваш за разсърден роднина! Как можеш да правиш такива неща, Спин? Би трябвало да ти е отнело половината нощ, за да оформиш този въпрос.

— Навярно възрастта ме прави нетърпелив.

— След мъчението, на което току-що ме подложи? Имаш търпение на лишей.

— Но много по-интересно, надявам се.

Тя стъпи на пода и изсъска от студа на камъка.

— Къде са ми дрехите?

— Изгоряха на пепел в зноя на желанието ти.

— Ето ги там… Донеси ми ги, ако обичаш.

— Кой е нетърпелив сега? — Но вдигна жреческия халат.

— Виденията стават все по-… тревожни.

Той кимна и й подаде халата.

Тя стана, обърна се и пъхна ръцете си в ръкавите, после се отпусна в прегръдката му.

— Благодаря ти, Спинок Дурав, че отстъпи пред моята… нужда.

— На ритуала не може да се откаже — отвърна той и погали късо подрязаната й мастиленочерна коса. — Освен това мислиш ли, че бих отказал такава молба от теб?

— Омръзват ми жреците. Отегчението им е такова, че повечето трябва да поглъщат гнусни отвари, за да се съживят. По-често напоследък трябва да се обслужваме сами, докато те лежат отпуснати като гниещи банани.

Той се засмя. Отдръпна се, за да вземе своите дрехи.

— Банани. Да, най-удивителният плод, с който ни дарява този странен свят. И келик. Все едно, образът, който описваш, е незаслужено неприятен.

— Съгласна съм, и затова ти благодаря отново, Спинок Дурав.

— Никакви благодарности повече, моля. Освен ако не държиш да изрека своите и така да те съкруша с патоса на своя обет.

Тя само се усмихна.

— Остани гол, докато си тръгна.

— Друга част от ритуала ли? — попита той.

— Щях ли да те помоля така смирено, ако беше?

Когато тя си отиде, Спинок Дурав се облече. Мислеше за собствения си ритуал: обслужването на меча с любовна нежност, сякаш за да напомни на оръжието, че жената, с която току-що бе правил любов, е била само отклонение, временно отвличане, и че в сърцето му има място само за една любов, както подобава на воин.

Вярно, абсурден ритуал, заблуда, но наистина бе патетична. Но при толкова малко неща, на които да държат, Тайст Андий се вкопчваха силно и пламенно във всичко значимо, колкото и да е съмнително и безсмислено.

Излезе.

Играта го очакваше. Витаещият поглед на сиърдомина там, срещу него, с майсторски изваяните, но по същество безжизнени бучки от дърво, еленов рог и кост на масата между тях. Призрачни, нелепи играчи от двете страни.

А когато играта свършеше, когато дойдеха победата и поражението, двамата щяха да поседят, да пият и сиърдоминът отново може би щеше да говори за нещо, без ясно да каже какво е точно, можеше да се хлъзга покрай онова, което го гнетеше, с всяка дума, с всеки двусмислен коментар и наблюдение. И единственото, което Спинок щеше да долови, щеше да е, че има нещо общо с Голямата могила северно от Черен Корал. И със скорошния му отказ да отиде там, който сложи край на поклонничеството му, което караше Спинок да мисли за кризата на вяра у този човек, за заплахата да дойде истинското отчаяние, когато всичко, което Спинок търсеше от своя приятел, можеше да се съсухри, дори да умре.

И къде щеше да намери надежда тогава?

Вървеше по смрачените улици към пивницата и се чудеше дали има нещо, което би могъл да направи за сиърдомина. Тази мисъл забави стъпките му и го накара да смени посоката. По една пресечка, на другата улица, нагоре по склона, сградите се издигаха от двете му страни, низ от ярко боядисани врати — но кой го интересуваха такива неща сега, в тази вечна Нощ?

Спря пред една врата вляво, олющена, с грубо издълбан с длето знак — очертанието на Голямата могила в профил под размазания отпечатък на отворена длан.

Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.

Спинок потропа на вратата.

Тя се открехна и той видя едно око да наднича към него.

— Бих искал да говоря с нея.

Вратата изскърца. В тесния коридор бе застанало младо момиче с шаячна риза. Приклекна почтително.

— Г-господарю… Тя е горе… късно е…

— Нима? И не съм „господар“. Будна ли е?

Отвърна му с колебливо кимване.

— Няма да й отнема много време. Кажи й, че е воинът Тайст Андий, когото срещна веднъж сред руините. Събираше дърва. Аз… почти нищо не правех. Иди, ще почакам.

Момичето се втурна нагоре по стълбите, през две стъпала наведнъж, мръсните му ходила святкаха нагоре при всеки подскок.

Отвори се врата, затръшна се и се отвори отново. Момичето се появи на стълбището.

— Ела!

Стъпалата заскърцаха под него, докато се качваше.

Жрицата — стара и неимоверно дебела — се беше разположила на плюшен някога стол пред олтар, отрупан с дрънкулки. Два мангала отстрани хвърляха оранжева светлина и под тавана се виеше дим, гъсто надвиснал и лютив. Очите на старицата, мътни от пердетата, отразяваха приглушената светлина.

Щом Спинок влезе в стаичката, момичето се измъкна и затвори вратата.

— Не си дошъл, за да прегърнеш новата вяра, Спинок Дурав — каза жрицата.

— Не помня да съм ти давал името си, жрице.

— Всички познаваме онзи, който единствен сред Тайст Андий общува с нас, низшите човеци. Освен стария, който се пазари за стоки на пазарите, а ти не си Ендест Силан, който щеше да се мъчи по стъпалата и да се кланя на всяко, за да не се прекърши под тежестта му.

— Известността ме притеснява.

— Как няма да те притеснява? Какво искаш от мен, воине?

— Искам да те питам нещо. Има ли криза сред вярващите?

— А. Говориш за сиърдомина, който сега ни отказва в нуждата ни.

— Отказва? Как? Каква нужда?

— Не е твоя грижа. Не на Тайст Андий, не и на Сина на Тъмата.

— Аномандър Рейк управлява Черен Корал, жрице, и ние, Тайст Андий, му служим.

— Голямата могила е отвъд Нощ. Избавителя не коленичи пред Сина на Тъмата.

— Загрижен съм за приятеля си, жрице. Това е всичко.

— Не можеш да му помогнеш. Нито, вече е ясно, той може да ни помогне.

— Защо се нуждаете от помощ?

— Очакваме Избавителя. Да сложи край на всичко, което измъчва следовниците му.

— А как ще постигне Избавителя това освен чрез избрани смъртни?

Тя кривна глава, изненадана сякаш от въпроса му. След това се усмихна.

— Задай този въпрос на своя приятел, Спинок Дурав. Когато играта свърши и твоят господар отново победи, и поръчаш бира, и вие двамата — приличате си повече, отколкото би могъл да си представиш — пиете, доволни от компанията си.

— Знанието ти ме смайва.

— Избавителя не се бои от Мрака.

Спинок се сепна. Ококори очи.

— Прегръщането на скръбта на Т’лан Имасс е едно нещо, жрице. Тази на Тайст Андий… да, у Избавителя може да няма страх, но най-добре би било душата му да се пробуди за мъдрост. Жрице, кажи това съвсем ясно в молитвите си. Тайст Андий не са за Избавителя. Бог или не, такава прегръдка ще го унищожи. Съвсем. — „И кълна се в дъха на Майката, ще унищожи и нас.“

— Сиърдоминът те очаква — каза тя. — И се чуди защо се бавиш, след като винаги си точен.

Спинок Дурав се поколеба. После кимна. С надеждата, че богът на тази жена има повече мъдрост от нея. С надеждата също така, че силата на една молитва не би могла да склони Избавителя към зле разбрани желания да посегне към недостижими неща, да опита нещо, което може само да го унищожи. Всичко — заради тази пламенна страст да се излива великодушно благородство, тъй обичайна за новите вярващи.

— Жрице. Твърдението ти, че Голямата могила е извън отговорностите на моя господар, е погрешно. Ако поклонниците са в нужда, Синът на Тъмата ще даде отговор…

— И с това ще претендира за нещо, което не е негово.

— Ти не познаваш Аномандър Рейк.

— Нищо не ни трябва от вашия господар.

— Тогава навярно аз мога да помогна.

— Не. Сега ме остави, Тайст Андий.

Е, беше се опитал, нали? Не че очакваше да спечели повече със сиърдомина. Може би трябваше нещо по-крайно. „Не. Сиърдоминът е самостоятелен човек. Оставяш го на мира. Оставаш нащрек, да, както би постъпил всеки приятел. И чакаш.“

Ако беше тръгнал от брега, самотникът, който прекосяваше тревистите земи на Северен Ламатат, бе изминал сто левги през дивата прерия. Без място, където да намери храна, освен редкия дивеч, прочут с бързите си крака и копита. Беше мършав, но пък той открай време си беше мършав. Оредялата му сива коса се вееше, дълга и разрошена. Брадата му беше чорлава и сплъстена от мръсотия. Леденосивите му очи бяха диви като очите на звяр.

Дългата плетена ризница шумолеше около прасците му при всяка крачка. Сянката, която хвърляше, бе тясна като меч.

В безоблачното небе кръжаха лешояди или гарвани, или и двете, толкова високо, че не бяха нищо повече от точици, ала все пак следяха самотната фигура далече долу. Или може би просто пищяха в синята пустош и оглеждаха за някоя умираща, грохнала от изтощение твар в сухите треви.

Но този мъж нито умираше, нито беше грохнал. Крачеше с твърдата решимост, характерна за луд, за побъркан. Но лудостта, щеше да отбележи той, е неприсъща за душата, така обвързана със света, с всяко хълмче и туфа трева, със скалите от стари брегове, с техните заоблени камъни варовик, изпъкващи през тънката накъсана кожа от лишей и трошлив мъх. С тънката сянка, която бавно кръжеше, докато слънцето креташе по небето. Със звука на собствения му дъх, който бе доказателство, че остава жив, че светът още не го е взел, не го е свалил, не е откраднал топлината от древната му плът. Лудостта дебне само вътрешното терзание. А Каллор, Върховният крал, император на дузина ужасни империи, дълбоко в себе си беше човек в мир.

За този миг. Но има ли нещо важно извън мига? Единствен миг — и безразсъдно се хвърляш в следващия, отново и отново, твърдо и вярно с всяка стъпка, която правиш. Твърдата земя отекваше през изтърканите подметки на ботушите му. Усещането за допир утвърждаваше реалността и нищо друго не беше важно, и никога нямаше да е.

Човек в мир, и още как. И това, че някога беше властвал над живота на стотици хиляди, властвал беше над тяхното безполезно, жалко съществуване; че веднъж, с един-единствен жест, беше осъдил на смърт победена армия от петнадесет хиляди; че беше седял на трон от злато, сребро и оникс, натъпкан като чревоугодник до пръсване с толкова материално богатство, че то беше загубило целия си смисъл, цялата си стойност… всичко, което оставаше от онези времена, от онази слава, беше самият човек, неговият меч, бронята му и шепа стари монети в кесията. Безкрайни предателства, море от лица, замъглени и смътни от столетия, единственото останало — само алчният, завистлив блясък в очите им, запечатал се завинаги в ума му; ширналите се огън и дим, докато се сгромолясваха империи, една след друга; хаосът в жестоките нощи на бягства от обгърнати в пламъци дворци, бягства от такива приливи на жадни за мъст глупци, че дори Каллор не можеше да избие всички — колкото и да искаше, о, да — нищо от тези неща не пробуждаше и зрънце гняв в душата му. Тук, в тази пустош, която никой не искаше, той беше човек в мир.

Тази истина не можеше да бъде оборена. А ако някой можеше да се надигне сега от самата пръст и да застане пред него, за да я обори — какво пък, той щеше да го накълца на парчета. С усмивка и с невъзмутимо спокойствие.

Твърде много тежест се придаваше на историята, ако питаха Каллор. На собствената история; тази на народи, на култури и на земи. Каква полза да се взираш в минали грешки в преценките, в пропуснат шанс и в проявена небрежност, когато единственият резултат от цялото това усилие бе съжалението? Ба! Съжалението е убежище за глупците, а Каллор не беше глупак. Беше изживял всяка своя амбиция, в края на краищата, изживял беше всяка една от тях, докато целият й цвят не се изцеди и не остане само избледнялото смътно знание, че в живота едва ли има нещо толкова значимо, че да си заслужава усилието да го постигнеш. Че наградите се оказват ефимерни и без никаква стойност.

Всеки император във всеки свят, във всички времена, скоро открива, че грандиозната титла и цялата свързана с нея власт е съществуване, лишено от радост. Дори прекалената жестокост и капризите рано или късно омръзват. А лицата на умиращите, изтезаваните, ами, те са едни и същи и нито едно от тези разкривени лица не благоволява да излъчи искрица прозрение, някоя дълбока, открита със сетния дъх тайна, даваща отговор на всички големи въпроси. Не, всяко лице просто се отдръпва в себе си, криви се и се свива в предсмъртна болка, а онова, което виждат оцъклените очи в последните мигове, разбрал беше Каллор, се оказва нещо съвсем… банално.

Ето, това беше враг: баналността. Царството на малоумните, гордата крепост на глупците. Не беше нужно да си император, за да го видиш: огледай лицата на хората, наобиколили преобърнат впряг, блясъка в очите им, докато протягат вратове и се надигат, за да зърнат кръв или счупени крайници, да се насладят на някоя безсмислена трагедия, изплувала на повърхността в тъмната мастилница на живота им. Погледай, да, тези лешояди на скръб и тогава говори за благородното човечество, толкова мъдро и добродетелно.

Невидим за гарваните или лешоядите, Каллор беше оголил зъби в студена усмивка, сякаш се опитваше да уподоби лицето на трагично падналия идиот, затиснат под колелото на впряга, идиотът, който вижда последното, което ще види, и го открива в лицата на зяпачите, и си мисли: „О, погледнете се. Толкова… банално. Толкова… банално.“

Стресна заек от някакъв храст на двайсетина крачки напред, лявата му ръка замахна изотдолу и един нож блесна като мълния, порази заека в скок и той изрита във въздуха, преди да падне.

Застана над застиналото телце. Погледна капчиците кръв по земята. Ножът беше потънал до дръжката, забит точно над бедрата — в корема значи. Лошо. Непохватно.

Наведе се, издърпа ножа, бързо разряза корема и изтръгна топлите вътрешности на заека. Задържа в ръка лъскавите черва и прошепна:

— Банално.

Едното око на заека се беше вторачило сляпо нагоре. Всичко зад него — свършило, изчезнало.

Но той вече бе виждал всичко това. Повече пъти, отколкото можеше да изброи. Зайци, хора — все едно и също. В този сетен миг, да, няма нищо, което да се види, тъй че какво ти остава, освен да си тръгнеш?

Захвърли вътрешностите настрани, вдигна заека за задните крака и продължи по пътя си. Заекът идваше с него. Не че държеше. По-късно щяха да седнат двамата на вечеря.

Високо горе в небето черните точици бяха започнали да се спускат. Също толкова празните им очи бяха зърнали червата, разпилени на сиви лъскави въжета по жълтите треви по дирята на самотния мъж. Празни очи, но друг вид празнота. Не онази на баналността на смъртта, не, а на баналността на живота.

Същите очи като на Каллор.

И имаше милост в бързата смърт на заека, защото, за разлика от неизброимите стотици хиляди човешки същества, последното, което бе видяло животинчето, не бяха дълбоко празните очи на Каллор — гледка, която носеше ужас на лицето на всяка жертва.

Светът, казал беше някога някой, връща онова, което му се дава. В изобилие. Но пък, както би изтъкнал Каллор, все някой някога казва нещо. Докато на него не му писнеше и не заповядаше да го екзекутират.

5.

Даруджистан. Прелести без край! Кой би могъл да нарече едно-единствено деяние маловажно? Този побягнал хлапак с ръце, пълни със зеленчуци, виковете от щанда зад него, пресметливото око на стража на трийсет крачки оттам, докато оценява нищожния шанс да хване пакостника. Маловажно? Глупости! Нахранени гладни уста, засияла гордост, няколко монети по-малко за продавачката навярно, но май бездруго единственото, което прави печалбата й, е да пълни халбата на пияния й съпруг, тъй че кучият му син да пукне от жажда, какво й пука! Болнавото по рождение сърце на стража продължава да бие, без да се е пръснало все още от тежката гонитба през пазарното гъмжило, тъй че той ще живее още няколко седмици, достатъчно, за да довърши пълната си двадесетгодишна служба и така да гарантира пенсия за жена и деца. И разбира се, едничката сетна целувка ще дойде тепърва, целувка, шепнеща толкова много за преданост и всичко останало.

Грънчарят под навеса зад дюкяна, с ръце, оклепани до лактите с глина, който бленува, да, за годините, в които е добивал форма един живот, когато всеки натиск с върха на пръст оставя дълбока диря в гладка допреди повърхност, променя бъдеще, преначертава минало, а не е ли това колкото замисъл, толкова и сляпа случайност? При все че намерението може да очертае път, при все че вълните, отпратени надолу и нагоре, и навън, може да се предвидят от десетилетия опит, е ли изходът изобщо наистина предсказуем?

О, тя, разбира се, не мислеше за нищо такова. Болежка в лявата й китка заличаваше всички мисли извън самата настойчива болежка и какво може би предвещава тя, и какви билки трябва да свари, за да я облекчи — а как може такива притеснения да са маловажни?

Ами детето, седнало там и зяпнало в тъжното око на впрегнат вол пред „Женски чарове“ на Корб, където вътре е мама, вече от камбана време, макар че, разбира се, мама си има за компания „чичо Дорут, което е тайна“, което е по-добре от един вол, който не прави нищо, освен да мучи? Гигантското влажно толкова тъмно тъмнокафяво око също зяпа, а че мисълта тече в двете посоки, е очевидно, но за какво мисли волът, освен че хомотът е тежък, а колата даже още по-тежка, и че ще е хубаво да се излегне, а за какво може да мисли детето освен за телешка яхния, тоест ето ви раждането на една мъничка философка, макар че след години и тя ще си има своя „чичо, който е тайна“, с което също като мама ще се радва на всички плодове на брака.

Ами слънцето високо горе, готово да се пръсне от ликуваща светлина, за да окъпе великолепния град като благословия? Велика е нуждата, тъй внезапна, тъй неизбежна, да посегнеш нагоре, да стегнеш пръсти около огненото кълбо, да го повлечеш назад — и назад! — в нощта и нейния необятен мрак, където всички важни неща разтърсват небесата и земята до самите й корени, или почти.

Назад, прочие, настоява ниският дебеличък мъж, защото това е неговият изказ, неговият замисъл, неговият вик — Гледайте! — който отеква, още и още. Нощта на идващи, деянията на дошлите, още докато иде нощта! Нищо съществено да не бъде забравено. Нищо маловажно да не остане оценено, а и кой вече би могъл дори да си въобрази, че има маловажни неща, като си спомни с мъдро кимване крадеца хлапак, продавачката, стража. Грънчаря и детето, и вола, и чичо Дорут с лицето му, заровено между краката на жената на друг мъж, и всичко, което предстои (простете!) в идващия ден.

Забележете и разказвача на историята, с лукавото му намигване. Тук сме!

Нощ, застъпващи се сенки, съвсем безлично мъгливо петно, което не би забелязал никой освен онази досадна котка на перваза на прозореца на имението — кехлибарените й очи следят как една сянка излиза от временното си укритие. И тази блуждаеща сянка тръгва през двора и се слива с по-дълбоките сенки при стената на имението.

Присвит, Торвалд Ном погледна нагоре и видя котешката глава и проклетите очи, взрени в него. Миг по-късно главата се отдръпна и отнесе със себе си ококорения поглед. Той се прокрадна към задния ъгъл и отново спря. Чу стражите на портата. Двама бяха и спореха за нещо, с подозрителен тон в началото, който премина в обвиняващ; отвърна му се с възмутено отрицание:

— Но проклет да си, Дорут, аз просто не ти вярвам…

— … Нямаш повод да не ми вярваш, Милок. Давал ли съм ти? Не…

— … Гуглата да ме вземе, не си. Първата ми жена…

— … Не искаше да ме остави на мира, заклевам се! Дебнеше ме като котка плъх…

— … Плъх! Да, това май е точно…

— … Заклевам се, Милок, тя само дето не ме изнасили…

— … Първия път! Знам, тя ми разказа всичко, с толкова блеснали очи…

— … Чух, че ти е щръкнал като черния скиптър на Гуглата…

— … Това не е твоя работа, Дорут…

Нещо меко забърса крака на Торвалд. Котката, мъркаща като мек пясък, извила гръб и засукала опашка. Той вдигна стъпалото си над гадинката. Поколеба се, после го отпусна. В името на сладката целувка на Апсалар, очите и ушите на котето можеше да се окажат дар, като си помислиш. Стига да се престраши да го последва.

Торвалд хвърли око на стената — корнизите, спираловидните метопи, витите фалшиви колони. Изтри потта по дланите си, запраши ги със ситния пясък в основата на стената, след това опипа за удобни места и започна да се катери.

Добра се до перваза на прозореца на горния етаж, издърпа се на него и се закрепи на колене. Вярно, никак не беше разумно, но падането нямаше да го убие, нямаше да навехне глезен дори, нали? Извади кама, мушна острието между пречките на капака, опипа предпазливо за резето.

Котката, покатерила се до него, едва не го бутна от перваза, но той успя да се задържи; изруга тихо и продължи да търси резето.

— … Още те обича, знаеш ли…

— … Какво…

— … Честно. Просто й харесва малко разнообразие. Казвам ти, Милок, оная, предишната ти не беше лесна за сваляне…

— … Ти се закле!…

— … Ти си най-добрият ми, най-старият ми приятел. Повече никакви тайни между нас! И когато ти се заклевам в това, като сега, казвам ти истината. Апетит има, тъй че не би трябвало да е проблем да си я делим. Не съм по-добър от тебе, просто съм различен, това е. Различен…

— … Колко пъти седмично, Дурот? Кажи ми истината!…

— … О, през ден някъде…

— … Ама и аз съм през ден!…

— … На тек, на чифт, предполагам. Както казах, апетит…

— … Викам да…

— … След смяната да идем да пием…

— … Аха, може да сравним така, да съпоставим…

— … Харесва ми. Просто така, ха!… Ей, Милок…

— … А?…

— … На колко е дъщеря ти?…

Резето изщрака и кепенците се открехнаха тъкмо в мига, в който един меч изсъска от ножницата, чуха се дивашки викове и долу при портата се завихри бой.

— … Шегичка! Честно! Просто шега, Милок!…

Развикаха се и от входа на къщата, докато Торвалд приплъзваше острието на камата между прозорците и повдигна вътрешното резе. Бързо се промъкна в тъмната стая. Долу на двора затропаха ботуши и при портата изригнаха още викове. Нечий меч изхвърча и задрънча по камъните.

Торвалд бързо притвори кепенците, след тях — и прозореца.

Ужасното мъркане беше до него, мека муцунка се отърка в коляното му. Той посегна с треперещи пръсти към котката, поколеба се, после отдръпна ръка. „Обърни внимание на проклетото същество, да, тъй че щом чуе каквото не може да се чуе и види каквото не може да се види, да…“

Завъртя се приклекнал и бързо огледа стаята. Нещо като частна библиотека, макар че повечето рафтове бяха празни. Прекомерна амбиция издаваше тази стая, внезапен скок към култура и изтънченост, но обречен на провал, разбира се. Парите не са достатъчни. Интелигентност трябва. Вкус, търсещ ум, интерес към друга материя — материя отвъд пряко видимото, материя, която няма нищо общо с каквото и да било. Не е ли достатъчно просто да пратиш някой слуга да омете дюкяна на продавач на свитъци и да каже: „Ще взема ей тоя рафт, и тоя.“ Господарят не е толкова придирчив, да. Господарят навярно не може дори да чете, тъй че има ли изобщо значение?

Промъкна се до единствената лавица, на която бяха струпани двадесетина свитъка и една подвързана с кожа книга. Всеки свитък беше плътно навит, вързан с етикета на някой продавач — точно както подозираше. Торвалд започна да чете заглавията.

„Трактат по дренажните улеи в каменните канали на квартал Джадроуби, деветнадесети доклад в Годината на Земеровката, извънредни дебати, Гилдия на каменоделците. Автор: Член 322.“

„Приказки за Памби Юнака и Света в кладенеца (с илюстрации от отдавна умрял художник).“

„Изгубените строфи на Аномандарис, с анотация.“ Веждите на Торвалд се повдигнаха, защото това наистина можеше да се окаже ценно. Бързо смъкна каишката и разви свитъка. Веленът беше съвсем празен, освен кратката анотация най-отдолу, която гласеше: „Никаква учена ерудиция не е възможна за момента.“ И знакът на издателя, отбелязващ, че този свитък е част от поредицата „Изгубени творби“, публикувана от Гилдията на майсторите на велен в Пейл.

Нави отново безполезния свитък и издърпа следващия.

„Илюстрован пътеводител до Палатата на Кърпачите на обуща на Дженабарис в четвърти век, съня на Бърн, от Филчър Счупения зъб, самозван бирник и бич за кърпачите на обуща, осъден на доживотен затвор. Публикация на библиотеката на дранголника, Натилог.“

Не хранеше никакво съмнение, че илюстрациите са обилни и педантични, до най-дребната подробност, но някак си любопитството му не беше чак толкова силно, за да ги разглежда.

Междувременно шумотевицата при портата бе стихнала. Пазачите от охраната се прибираха от свадата с много мърморене и ругатни, които затихнаха, щом влязоха в къщата на път към стаите си, което подсказа на Торвалд, че господарят всъщност си е у дома и навярно спи. Което си беше сериозен проблем, предвид параноята на кучия му син и това, че вероятното скривалище на богатството му бе някъде в проклетата му спалня. Какво пък, светът поднася своите предизвикателства, а без предизвикателства животът не струва нищо, безсмислен е и, най-важното, скучен.

Пристъпи към вратата към коридора и спря, уви около главата си кърпа, като остави открити само очите си. Вдигна резето, открехна и надникна. Вляво — външната задна стена, няма и на три крачки. Вдясно — коридорът, минаващ през цялата къща. Врати и централната площадка за стълбището. И пазач, седнал срещу площадката. Черна коса, морав като патладжан нос, увиснала долна устна и достатъчно мускули, покриващи тяло, което можеше да побере двама-трима колкото Торвалд Ном. Глупакът плетеше. Беше свъсил вежди и устата му мърдаше, докато броеше бримките.

И ето ти я ужасната котка — застъпва право към него.

Торвалд тихо затвори вратата.

Трябваше да я удуши тая гадина.

Чу ядосано ръмжене от коридора, после по стъпалата затропаха ботуши.

Открехна отново вратата и погледна навън. Пазачът се беше махнал, плетивото лежеше на пода, нишката от кълбото бе изпъната надолу по стъпалата.

Ха! Гениална котка! Какво пък, ако я срещнеше пак, щеше да я разцелува — но не и там, където се ближеше, защото си има граници все пак, а той не беше склонен да целува там, където една котка се ближе.

Торвалд бързо затвори вратата и застъпва на пръсти по коридора. Погледна предпазливо към широкото централно стълбище. Където и да беше избягала котката с кълбото прежда, не се виждаше, а също и пазачът. Обърна се към двукрилата резбована врата точно зад опразнения дървен стол.

Заключена?

Да.

Извади камата си и пъхна тънкото острие между крилата.

Пищната украса често пъти се съчетаваше с небрежност към нужните заключващи механизми и тази ключалка потвърждаваше правилото. Усети как резето се вдигна. Откъм стълбището се чуха стъпки. Той открехна вратата, бързо се шмугна вътре, затвори и се присви. Предна стая, нещо като кабинет, с един фенер на къс фитил, който хвърляше смътна светлина по бюрото и разхвърляната купчина ръкописи. Втора врата, по-малка, тясна, зад плюшения стол с висок гръб при бюрото.

Торвалд Ном пристъпи на пръсти към нея.

Спря до бюрото, за да угаси фенера, и изчака, докато очите му свикнат с тъмното, наведе се още и примижа към цепнатината под вратата на спалнята. Остана доволен, след като не видя да се процежда светлина. Пристъпи до облицованото дърво с инкрустираните златни листа, матови в сумрака. Без резе този път, с добре смазани панти. Бавно открехна.

Влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.

От огромното ложе с балдахин в средата на стаята се чуваше тихо дишане. След това — въздишка.

— Сладката ми скумрийка, ти ли си?

Дрезгав, шепнещ женски глас, последван от шумолене в леглото.

— Нощният крадец този път? Охо, това ще е забавно — ще държа очите си затворени и ще хленча много, когато ме заплашиш да мълча. Побързай, лежа тук вцепенена от страх. Някой в стаята ми!

Торвалд Ном се поколеба, искрено разкъсван между необходимост и… хм, необходимост.

Развърза въжения си колан и изсъска:

— Първо съкровището, жено! Къде е?

Тя ахна.

— Този глас е добър! Нов! Съкровището, ах! Знаеш къде е, ужасно същество такова! Тук, между краката ми!

Торвалд завъртя очи.

— Не то. Другото.

— А ако не ти кажа?

— Тогава ще се оправя с теб както аз си знам.

— Ох! Нищо не казвам! Моля те!

Проклятие. Беше загазил. Нямаше начин да не е разбрала, че не е онзи, на когото се прави, дори онзи да се правеше на някой друг. Как да го реши това?

— Лягай по корем. Сега се надупи. Да, така.

— Ти си по-лош от животно!

Торвалд спря до леглото. По-лош от животно? Това пък какво трябваше да означава? Поклати глава и се качи на леглото. Нищо друго не вървеше тук.

Малко по-късно:

— Ох… ох! Скумрийке! Новият еликсир ли? Богове, великолепно е! Ами, не мога да те наричам тресчица повече, нали? По-скоро… сьомга! Пори срещу течението! Ох!

— Съкровището… или ще опиташ ножа. — И опря студеното острие в бедрото й.

Тя ахна.

— Под леглото! Махни тоя нож! Продължавай да блъскаш, проклет да си! По-силно! Това ще ми направи бебе, ох… знам го! Бебе! Най-после!

Какво пък, даде си лептата, пусна си монетите в купела на храма и т.н., и дано молитвите й да я отведяха в блажения рай на майчинството. Тя рухна със стон на леглото, а той се отдръпна, коленичи на студения дървен под и бръкна под леглото, кокалчетата на пръстите му забърсаха дълъг нисък сандък. Заопипва, намери една дръжка и го издърпа.

Тя простена.

— Ох, недей да започваш да броиш пак. Моля те. Всичко разваляш, когато го правиш това!

— Не броя, жено. Крада. Очите затворени. Не мърдай.

— Това вече просто звучи глупаво, знаеш го.

— Млъкни или ще те…

— Значи онзи еликсир все пак?

Той дръпна резето с върха на камата. Вътре, прибрани в торбички, етикирани с точното количество — скъпоценни камъни, накити и златни консули. Събра бързо плячката си.

— Но ти наистина броиш!

— Предупредих те.

Качи се отново на леглото. Погледна между краката си и видя, че обещанията не са достатъчни. „Богове на бездната, де да бяха.“

— Слушай. Трябва ми още еликсир. В кабинета е. Не мърдай.

— Няма. Обещавам.

Той бързо излезе, промъкна се през външната стая, спря до вратите към коридора и опря ухо на дървото.

Тихо пощракване на плетящите бамбукови куки.

Прибра камата в канията, хвана я през средата, открехна вратата, погледна косматото теме на пазача и замахна. Черепът изхрущя. Мъжът омекна и рухна на пода.

Котката чакаше до вратата на библиотеката.

Чичо Едно, Чичо Две, Тате Никой. Леля Едно, Леля Две, Мама Никоя.

В момента и на дежурство, Чичо Едно, Леля Едно и Братовчеди Едно, Две, Три. Братовчед Едно посяга, почти достатъчно близо за поредното рязко сръгване с лакът, докато се опитва да свие още един лук от купчината на масата. Но той познаваше игрите на Едно, едногодишен списък със синини имаше, с който да го докаже, тъй че също толкова небрежно се отдръпна на половин крачка и запази лъчезарната си усмивка, докато Леля Едно ахкаше възхитена от това неочаквано изобилие, а Чичо Едно седеше отсреща, готов да му смигне в мига, в който погледне към него — което той нямаше да направи, защото, както все му повтаряше Чичо Две, всичко е в избора на подходящия момент. Освен това трябваше да внимава с Братовчед Едно точно сега, след като първоначалният му план бе осуетен.

Едно, който се казваше Снел, май трябваше по-упорито да поработи в главата си, да се оправи с това хитруване, което сякаш идваше отникъде и нямаше нищо общо с тъпия всъщност мозък на Едно, тъй че може пък да бяха демони в края на краищата, трополят вътре и се кикотят с жестоките си хрумвания. Снел нямаше да миряса, знаеше го. Не, щеше да го запомни и да започне отново да крои планове. И още по-лошо — да боли заради това.

Но точно сега не го интересуваше нито Братовчед Едно, нито нищо, което можеше да последва по-късно тази вечер или утре. Беше донесъл храна у дома, цял куп храна, и бе поднесъл съкровището си сред радостни викове.

А мъжът, чието име му бяха дали, мъж отдавна умрял, който не беше нито Чичо Едно, нито Чичо Две, а беше Чичо Три и не, разбира се, Тате Едно, онзи мъж щеше да се гордее, че момчето с неговото име прави каквото трябва, за да запази семейството сплотено.

Взело своята главичка лук, детето на име Харло се сви в безопасния ъгъл на единствената им стая и малко преди да я захапе се обърна да срещне очите на Чичо Едно, да улови смигването и да кимне в отговор.

Точно както казваше винаги Чичо Две, изборът на подходящия момент е начинът, по който човек измерва света и своето място в него. Изборът на точния момент не беше свят на „може би“, беше свят на „да и не“, „това, а не другото“. Сега, а не после. Изборът на подходящия момент бе присъщ на всички зверове в природата, които ловяха други твари. Имаше го у тигъра с присвитите му дебнещи очи. Присъщ беше и на плячката, когато ловецът се превърне в жертва, също като с Братовчед Едно, всеки момент — надпревара, битка, двубой. Но Харло се учеше на тигърското благодарение на Чичо Две, чиято кожа дори можеше да стане като на тигър, когато хладният и убийствен гняв се събуди. Който имаше тигрови очи и беше най-безстрашният, най-умният мъж в цял Даруджистан.

И беше единственият, освен младия Харло, който знаеше истината за Леля Две, която изобщо не беше Леля Две, а Мама Едно. Нищо, че тя не искаше да го признае, не искаше изобщо да го споменава и едва ли искаше да има нещо общо с единственото си дете, нейния „син от Изнасилване“. По-рано Харло си беше мислил, че Изнасилване е името на татко му, но вече знаеше, че е нещо, което някои хора правят на други хора, също толкова лошо като лакът в ребрата, може би още по-лошо. И точно затова Мама Едно си оставаше Леля Две, и затова в редките случаи, когато ги навестяваше, не искаше да погледне Харло в очите, колкото и да се опитваше той, и затова не искаше да говори за нищо, освен с онзи гаден ядосан глас.

„Леля Стони мрази думите, Харло — беше обяснил Грънтъл, — но само когато те се промъкнат близо до нея, до там, където се крие, разбираш ли?“

Разбираше, да. Всичко разбираше той.

Снел улови погледа му и се намръщи, устата му замърда в злобна закана. Сестричката му, Братовчедка Две, която се казваше Мю, гледаше от другия край на масата, виждаше, но не разбираше, защото как можеше да разбере, като беше само на три годинки; а Братовчедка Три, тя пък се казваше Хинти, лежеше в люлчицата си цялата повита, в пълна безопасност, пазена от всичко, и точно така трябваше да е с най-малките.

Харло беше на пет, може би близо шест, но вече висок — „разтегнат“, смееше се Грънтъл, „разтегнат и мършав, защото така растат момчетата“.

Леля Мирла беше сложила останалите зеленчуци в димящия котел над огнището. Погледна разбиращо мъжа си, а той кимна, без да спре да разтрива пънчетата под коленете си, където повечето хора си имаха прасци, глезени и ходила, но Чичо Бедек беше претърпял злополука — което беше нещо като Изнасилване, само че не нарочно — тъй че не можеше да ходи, което правеше живота труден за всички тях и означаваше, че Харло трябва да прави каквото е нужно, след като Снел май не го интересуваше да прави каквото и да било. Освен да измъчва Харло, разбира се.

Въздухът в стаичката замириса на пръст и сладникаво, щом леля Мирла хвърли още сух тор в малкото огнище под котела. Харло знаеше, че на заранта ще трябва да иде да събере още и че това означава да излезе много извън града, чак нагоре по западния бряг на езерото, което си беше приключение.

Снел дояде лука си и запристъпва към Харло, стиснал юмруци.

Но Харло вече чуваше ботушите отвън на уличката, пращенето на сухата папрат по срутения покрив отсреща, а след миг Чичо Две дръпна чергилото и надникна вътре, навел глава. Шарките на лицето му изглеждаха съвсем прясно нарисувани, толкова ярки бяха, а очите му светеха като пламъчета на свещи. Оголи в усмивка дългите си зъби.

Бедек му махна.

— Грънтъл! Хайде влизай! Виж Мирла какъв пир ни готви!

— Тъкмо навреме значи — отвърна едрият мъж и влезе. — Нося пушено конско. — Погледна Харло и каза: — Тоя трябва да поналее мускул малко.

— Ох, не мирясва, това му е проблемът — рече Мирла. — За миг не се спира.

Снел се беше намръщил, отдръпваше се и гледаше Грънтъл с омраза и страх.

Грънтъл награби под мишница ритащия Харло, направи две крачки до огнището и подаде на Мирла увития с чул вързоп, който носеше. Бедек го гледаше изпод вежди.

— Радвам се, че се върна жив и здрав — заговори той. — Чух за тебе при портата и за онова в Беля… проклятие, да не бях само толкова… негоден.

Грънтъл пусна Харло и въздъхна.

— Дните ти за яздене с кервани може и да са свършили, но това не те прави негоден. Чудесно семейство гледаш, Бедек, чудесно.

— Нищо не гледам аз — измърмори Бедек. Харло познаваше този тон, много добре го знаеше и сигурно щяха да минат дни, седмица дори, преди Чичо Едно да се измъкне от тъмната дълбока дупка, в която беше сега.

Работата бе в това, че на Бедек дупката му харесваше, обичаше Мирла да го обикаля, цялата милувки, прегръдки и тихо мъркане, и това щеше да продължи чак до нощта, когато почнеха да издават звуци в леглото, а на заранта, е, Бедек щеше да се усмихва.

Когато Мирла правеше така обаче, когато беше само за своя мъж и за нищо друго, се падаше на Харло да се грижи за момичетата и да прави всичко, което трябва. А най-лошото бе, че никой нямаше да задържа Снел. Биенето ставаше много лошо тогава.

Мирла не можеше да работи много след последното бебе — беше си наранила нещо в корема и вече се уморяваше много лесно, и дори тази прекрасна вечеря, която правеше сега, щеше да я изтощи и да й донесе главоболие. Когато имаше сили, кърпеше дрехи, но това ставаше рядко напоследък, което правеше набезите на Харло над околните пазари още по-важни.

Той се задържа до Грънтъл, който вече бе седнал срещу чичо Бедек и беше донесъл делва вино, а това задържаше Снел по-надалече засега, което, разбира се, само влошаваше още повече нещата, които щяха да последват, но нищо. Не можеш да си избираш семейството, в края на краищата, нито братовчедите си, нито никой. Тях просто ги има, и толкова.

Освен това можеше да тръгне рано сутринта, толкова рано, че Снел още да не се е събудил. Щеше да излезе от града, далече по езерния бряг, където светът се простира надалече, където отвъд съборетините има хълмове само с кози и пастири, а пък отвъд тях даже няма нищо освен пуста земя. Това, че е възможно да съществува такова нещо, нашепваше на Харло за възможности, каквито той не можеше и да се надява да назове по име или пък да опише с думи, но всички те бяха някъде там, в бъдещия живот, който изглеждаше смътен, призрачен, но пълен с обещания все пак. Светло като очите на Грънтъл бе това обещание и тъкмо в него се вкопчваше Харло, когато юмруците на Снел започнеха да го удрят.

Бедек и Грънтъл си говореха за старите дни, когато бяха работили по едни и същи кервани, а на Харло му се струваше, че миналото — свят, който така и не беше виждал, защото е било преди Изнасилването — е място на велики дела, място гъмжащо от живот, където слънцето бе по-ярко, залезите по-червени, звездите блестяха на черно небе, а луната не беше покрита с мъгли, и мъжете бяха по-високи и по-горди, и там никой не трябваше да говори за миналото, защото всичко се случваше точно сега.

Може би точно така щеше да намери и бъдещето, ново време, в което ще застане, висок и горд. Време, в което щеше да може да се „разтегне“.

Снел се беше свил в тъмния ъгъл, очите му блестяха в закана и се хилеше злобно.

Мирла им донесе чинии, пълни с ядене.

Накъсаните листове пламнаха бързо, отнесоха се на черни парцали през комина, а Дюйкър ги гледаше как си отиват и виждаше врани. Хиляди врани. Крадци на памет, отмъкнали всичко, за което можеше да си е помислил, всичко, което можеше да е възкресил, за да облекчи безполезността на сегашния си живот. Всичките му борби да си спомни лица бяха претърпели поражение и всяко негово усилие да напише тази жестока история се беше провалило. Думи плоски и безжизнени, сцени, описани с гласа на мъртвия.

Кои бяха онези другари, които стояха тогава до него? Кои бяха онези уикци, малазанци, онези магове и воини, онези войници и свещени жертви, накацали високо над пътя като стражи на безсилието и взрени надолу в собствените си, крачещи в марш сенки?

Бълт. Лъл. Сормо Е’нат.

Колтейн.

Имена, но без лица. Хаосът и ужасът на битките, на залитането от умора, на отворените кървящи рани, на прахта и вонята на изпражнения… не, не можеше да пише за всичко това, не можеше да предаде истината за него, за каквото и да било от него.

Но само дотук го водеха всичките му усилия, отново и отново всеки път. Неприемливите истини, онези, пред които никой разумен човек не би могъл да застане, не би могъл да погледне в очите. Това, че нищо не е достойно за почит и благоговение, нито дори простият факт на оцеляването, а със сигурност не и безкрайният низ от провали, от неизброими смърти.

Дори и тук, в този мирен град, той наблюдаваше гражданите във всичките им ежедневни игри и с всеки миг презрението му се усилваше. Не харесваше начина, по който мислите му ставаха все по-сурови, все по-изпълнени с изумление от безкрайните сцени на едно като че ли безумно, безсмислено съществуване, но изглежда, че нямаше изход от това, докато наблюденията му разбулваха дребнавостта на живота, битките, мълчаливи или не, с жени, съпрузи, приятели, деца, родители, със самото блъскане в гъмжилото по улиците всеки живот изглеждаше затворен около себе си, праведен и безразличен към чуждите — хора, напълно затънали в собствения си живот. И все пак не трябваше ли да го радват тези неща? Не трябваше ли да го радва пълната им свобода, необичайният лукс да си въобразяват, че властват над собствения си живот?

Не властваха, разбира се. В свободата, която всеки от тях може би притежаваше, те вдигаха собствените си стени, носеха пранги, направени от собствените им ръце. Дрънчаха веригите на чувства, на страхове и грижи, на отчаяние и злоба, на войнствеността, която с ярост негодува срещу анонимността, която задушава всекиго. Да, крайно неприемлива истина.

Не беше ли точно това движещата сила зад стремежа към власт? Да разкъсаш анонимността, да издигнеш слава и безчестие като огнен щит и бляскав меч? Да нададеш вик, който да се чуе извън портите на собствения ти живот?

Но, ах, как до гуша му бе дошло на Дюйкър от такива викове. Свивал се беше от страх сред техния вой на непокорство и триумф, за да се изпълни накрая с отчаяние и безсилен гняв. Екът на всяка власт беше еднакъв по същество със своята празнота. Всеки историк, достоен за това звание, можеше да разбере това.

Не, нямаше смисъл в писането. Нямаше повече полза, отколкото тупането на бебешки юмручета в тишината, нехайна за всякакъв плач. Историята не означаваше нищо, защото единственото непреходно беше човешката глупост. О, имаше мигове на величие, на ярки дела, но колко трае тази светлина? От един дъх до следващия, да, и не повече от това. Не повече от това.

— Замислен изглеждаш — каза Малът, като се наведе с пъшкане да напълни халбата на Дюйкър. — Което, предполагам, не би трябвало да буди изненада, след като току-що изгори усилията си от близо година, да не говорим за златния консул за папирус.

— Ще ти възмездя разхода — каза Дюйкър.

— Не ставай глупав — отвърна лечителят и се отпусна отново на стола си. — Казах само, че изглеждаш замислен.

— Привидностите лъжат, Малът. Изобщо не държа да мисля повече. За нищо.

— Добре. Значи истинска среща на умове.

Дюйкър продължи да се взира в огъня, да гледа излитащите през комина врани.

— За тебе е неразумно. Имаш да мислиш за платени убийци.

Малът изсумтя.

— Убийци. Анци вече говори да изровим дузина проклетии. Бленд дебне около щаба на Гилдията, а Пикър и Блупърл действат със съветник Кол да надушат източника на поръчката. Една седмица му дай някъде и проблемът ще престане да е проблем. Перманентно.

Дюйкър се усмихна вяло.

— Не се бъркай с малазански морски пехотинци, пенсионирани или не.

— Като си помислиш, хората трябваше вече да го знаят, нали?

— Хората са глупави, Малът.

Лечителят се намръщи.

— Не сме всички.

— Вярно. Но Гуглата чака всекиго, глупав, умен, хитър, безмозъчен. Чака, със същата веща усмивка.

— Нищо чудно, че си изгори книгата, Дюйкър.

— Да.

— Е, щом няма да пишеш история повече, какво ще правиш тогава?

— Да правя? Ами, нищо.

— Виж, за това знам всичко… о, недей дори да се опитваш да възразяваш. Да, лекувам по някого от време на време, но бях войник някога. А сега не съм. Сега си седя и дебелея, а тлъстината е отровена дълбоко и дълбоко с някаква цинична злъч. Загубих всичките си приятели, Дюйкър. Не е по-различно, отколкото с теб. Всички загубих, и за какво? Проклет да съм, ако знам, проклет и проклет, но не знам „защото“ на това, не знам „защото“ на нищо.

— Среща на умове, и още как — каза Дюйкър. — Но пък, Малът, ти като че ли отново си на война. Срещу обичайния неумолим смъртен враг.

— Гилдията ли? Може и да си прав. Но няма да продължи дълго, нали? Не ми харесва да съм пенсиониран. Все едно са обявили, че вече нищо не струваш, каквато и да е била цената ти, и колкото повече продължава, толкова повече разбираш, че цената изобщо не е била онази цена, която си мислил, че е, с което става още по-лошо.

Дюйкър остава халбата си и стана.

— Висшият алхимик ме е поканил утре на обяд. Най-добре ще е да си лягам и да поспя малко. Пази си гърба, лечителю. Понякога момчето бута, а дамата я няма никаква да дръпне.

Малът само кимна, поел бремето с гледането в огъня, след като Дюйкър вече си тръгваше.

Историкът остави топлото зад гърба си и тръгна през течения и пластове мразовит въздух към стаята си. Все по-студено и по-студено, с всяка стъпка.

Някъде горе над противния храм врани танцуваха с искри от комина, буквално невидими в тъмното. Всяка от тях носеше дума, но искрите бяха глухи. Твърде увлечени бяха в екстаза на своя ярък, ослепителен огън. Поне докато не угаснат.

Газ изхвърча навън рано, веднага щом разбра, че няма да получи достатъчно пари от дневния приход, за да си плати нощното пиене. Торди изгледа съпруга си, докато се отдалечаваше в нощта, с онази негова жалка походка, наведен напред и забързан — винаги ходеше така, щом се ядосаше. Нямаше представа къде отива, пък и честно казано — беше й все едно.

Вече на два пъти през последната седмица онзи мършав червей, хлапето, беше нападнал зеленчуковата й сергия. Богове, къде гледат родителите в днешно време? Изтърсакът беше може би на пет години, не повече от това, със сигурност, а вече беше бърз като змиорка в плитчините — и защо не го държаха на каишка, както трябва да се държи дете? Особено в тия времена, когато имаше хора колкото щеш, дето можеха да го отвлекат, да го използват или да го продадат колкото се може по-бързо. А ако го използваха по онзи, лошия начин, след това щяха да му извият врата, макар че Торди май нямаше да има нищо против, само дето беше жестока мисъл и жестока картинка, и по-скоро на мъжа й му прилягаше да мисли така, отколкото на нея. Той обаче сигурно мислеше само за парите, които можеше да спечели, ако кражбите престанат. И сигурно какво ще направи с изтърсака, ако го спипа.

Потръпна при тази мисъл, но я отвлече Ну, кучето пазач в градината до нейната. Лаят му изригна някак необичайно, но тя си спомни мъжа си и походката му и как мразеше Ну Газ, особено когато вървеше така. Когато Газ залиташе към дома, пиян и негоден за нищо, краставото псе не издаваше и звук, изобщо не му обръщаше внимание.

Кучетата, знаеше тя, подушваха лошите намерения. Други животни също, но особено кучетата.

Газ никога не посягаше на Торди, дори да я сбута или да я плесне, защото без нея и градината, която гледаше, щеше да я закъса и го знаеше много добре. Беше се изкушавал, много пъти, о, да, но после изведнъж очите му светваха с разпалената искра на изненадата. Тогава се усмихваше и й обръщаше гръб, запазил сакатия си юмрук за някой друг. Газ обичаше хубавия бой, в някоя тъмна уличка зад някоя пивница. Обичаше да рита в лицето, стига жертвата му да е по-дребна от него и по-пияна. И без никакви приятели, които може да се намесят или да му скочат изотзад. Така се оправяше той с мизерията на живота си, или така поне твърдеше често.

Торди не беше много наясно заради какво е цялата тази мизерия, макар да имаше някои предположения. Самата тя, първо. Жалкото парче земя, което имаше за зеленчуците си. Яловата й утроба. Начинът, по който я похабяваше възрастта и тежкият труд — отнемаха топлината, която бе имала някога. Много неща имаше у нея, които го правеха нещастен. И общо взето имаше късмет, че го бе задържала толкова дълго, особено когато беше работил с мрежите на онази рибарска лодка, мрежите, дето, уви, бяха отнели всичките му пръсти онази нощ, когато нещо голямо беше чакало долу, неподвижно и толкова невидимо, че екипажът издърпал мрежата на борда. А то изригнало с дивашка сила и профучало към реката като таран. Пръстите на Газ, всички заплетени, се бяха изтръгнали като моркови и сега си имаше само палци и два реда кокалчета.

Юмруци, направени за бой, казваше често, оголил зъби. „Това и за нищо друго.“

Това беше съвсем вярно и добра причина, предполагаше тя, да се напива, когато му падне.

Напоследък обаче бе започнала да се чувства не толкова щедра — не, по-точно не изпитваше почти никакво чувство. Дори съжалението се беше стопило, отнесено като сухо листо от есенен вятър. И беше все едно, че той се промени, тук пред очите й, макар да разбираше вече, че промяната е зад очите й — не онзи, който гледаше, а който правеше гледането. Вече не се присвиваше пред гнева му. Не я плашеше походката му, настръхнал от яд и забързан, само гледаше мълчаливо и виждаше безсилието, виждаше самосъжалението в този безполезен гняв.

Душата й беше празна значи. Отначало си беше помислила, че така ще си остане, сигурно до края на живота й. Но нещо бе започнало да изпълва тази пустош. Отначало се бе появило с внезапното жегване на угризението, но вече не. Сега, щом мисълта за убийство изпълнеше главата й, беше все едно, че се потапя в благоуханна баня.

Газ беше нещастен. Той го казваше. Щеше да е по-щастлив, ако е мъртъв.

А честно казано — тя също.

Цялата тази любов, цялата тази отчаяна нужда, а беше негоден за нищо. Трябваше отдавна да го е изхвърлила от живота си и той го знаеше. Да държи на него така, както го правеше, беше мъчение. Беше й казвал, че бие само слабаци. Глупаци и още по-лоши от тях. Казваше й, че го прави, за да пази ръцете си силни, да вкорави кокалчетата, да се вкопчи (ха, това беше добро) в някакво основание да остане жив. На човек му трябва умение, да, и никакво значение няма добро ли е, или лошо, никакво. Но истината беше, че избираше най-долните, най-големите кучи синове, които можеше да намери. Да докаже, че може, да докаже тези кокалести юмруци и как могат да убиват.

Да убиват, да. Четирима дотук, беше съвсем сигурен.

Рано или късно, знаеше го, монетата щеше да се обърне и тогава неговият студен труп щеше да лежи по лице в някоя задна улица. Е, добре. Когато изплащаш повече, отколкото струваш, рано или късно идва някой да събере парсата.

Знаеше, че тя няма да скърби за него. Обичащият може да види кога обичаният престава да му отвръща с обич. Не я винеше и не я обичаше по-малко заради това. Просто нуждата му беше станала по-жестока.

Пивницата „Синята топка“ заемаше ъгъла на грамада от жилищни съборетини, която вонеше на урина и гниеща смет. В разгара на празненствата нощната анархия по тези задни улици, водещи от кейовете, достигаше нови висоти, а Газ не беше единственият, който си търсеше белята по тях.

Хрумна му, че може би не е чак толкова необикновен, колкото беше вярвал. Че може би е просто един сред хиляди негодни пройдохи в този град, всички намразили себе си и душещи по дири като псета. Онези, които го познаваха, му отваряха място, отдръпваха се от пътя му, докато крачеше към терените за бой, които си беше избрал, зад „Синята топка“. Споходилата го мисъл — за другите, със скритите в сянка лица, които виждаше около себе си — бе краткотрайна, отвя се при мириса на кръв във влажния душен въздух.

Някой я беше пуснал с бой и сигурно още се перчеше там, в другия край на уличката. Е, Газ можеше да му даде на тоя кучи син каквото той беше дал на някой друг… ето го и тялото, свита застинала фигура. Газ го сръга. Чу хрип от гърлото, пълно с пяна и кръв. Заби петата си в гръдния кош, просто за да чуе хрущенето и пукота. Кашлица, бликнала кръв, тих стон — и последният дъх.

Свърши. Толкова лесно.

— Доволен ли си, Газ?

Завъртя се светкавично и вдигна ръцете си в гард, който сигурно щеше да пропадне… но юмрукът, който мислеше, че идва, така и не дойде и той с ругатня отстъпи назад, докато гърбът му не опря в стената; зяпна с нарастващ страх високата забулена фигура пред себе си.

— Уплашен съм — изръмжа войнствено.

Смехът го заля като вълна.

— Отвори се, Газ. Душата си. Поздрави своя бог.

Усещаше въздуха на зъбите си, усещаше устните си, изпънати и как се напукваха, докато не закапа кръв. Сърцето му заби като чук.

— Нямам никакъв бог. Не съм нищо освен проклятия и не те познавам. Изобщо.

— Разбира се, че ме познаваш, Газ. Направи ми жертвоприношения, шест пъти вече. И още ще има.

Газ не можеше да види лицето под гуглата, но въздухът между двамата изведнъж се сгъсти от някаква лютива, лепкава миризма. Като студена кал, като онази, която течеше на мръсни потоци зад кланицата. Стори му се, че чува бръмчене на мухи, но звукът идваше някъде отвътре, беше в собствената му глава.

— Не убивам за теб — отвърна с тънък, отслабнал глас.

— И не трябва. Не искам жертвоприношения. Не е… необходимо. Вие смъртните освещавате всяко парче земя, което изберете, дори тази задна уличка. Изцеждате живот на нея. Нищо повече не се иска. Никакъв стремеж, никаква молитва, нито зов. Призовават ме вечно.

— Какво искаш от мен?

— Засега — само да продължиш да жънеш души. Когато дойде времето за повече от това, Газ от Джадроуби, ще ти бъде показано какво трябва да се направи.

— А ако не искам?

— Исканията са без значение.

Не можеше да махне адското бръмчене от черепа си. Тръсна глава, стисна за миг очи. Когато ги отвори, богът беше изчезнал.

„Мухите. Мухите са в главата ми. Богове, махнете се!“

Някой беше влязъл в уличката. Клатушкаше се, ломотеше нещо, протегнал едната си ръка напред да не се спъне в нещо.

„Не мога да ги махна. Да!“ И изведнъж разбра истината. Разбра, че убиването ще заглуши тези проклети мухи. Обърна се, залитна напред и бързо закрачи към пияния глупак.

А той вдигна очи в последния момент, за да види двата ужасни юмрука.

Крут от Талиент забави крачка. Някой стоеше в сянката пред вратата на жилището му. Той спря на десет крачки и рече:

— Добра работа. Повечето път беше зад мен и ме накара да си помисля, че това никак не е добре, но ето те тук.

— Здравей, Крут.

Крут позна гласа и се сепна, взря се в сумрака. Едва очертана фигура — но и нея я позна.

— Богове на бездната, изобщо не мислех, че ще се върнеш. Имаш ли си представа какво се случи, след като изчезна?

— Не. Защо не ми разкажеш?

Крут се усмихна.

— Може. Но не тук, навън.

— Някога живееше в по-добър квартал, Крут.

Ралик Ном излезе на по-светло и усмивката му се разшири.

— Изобщо не си се променил. И да, познавал съм и по-добри времена. Неприятно ми е да го кажа, но ти си виновен за това, Ралик.

Високият мършав убиец се обърна и огледа жилищната сграда.

— Живееш тук? И аз съм виновен?

— Хайде да влезем — каза Крут. — Живея на горния етаж, разбира се, над ъгъла към задната уличка — лесно стигаш покрива и е тъмно като в подмишницата на Качулатия. Ще ти хареса.

След малко седяха в по-голямата от двете стаи на изподрасканата маса, на която клечеше дебела почти догоряла свещ с пушлив фитил, а до нея — глинена делва с вкиснал ейл. Държаха калаени чаши, от които течеше.

След като наля, Крут мълча дълго. Накрая се засмя и възкликна с весело изумление:

— Леле! Появата ти тук, жив и здрав, току-що направи нещо, което Крафар не можа. Имахме си култ, Ралик Ном, почитахме паметта ти. Крафар го забрани в Гилдията, после се опита да го изкорени — принуди ни да се крием надълбоко. Не достатъчно при мен — аз съм под подозрение, взеха, че ме изолираха, все едно вече съм мъртъв. Старите контакти… гледат направо през мен, все едно че не ме виждат, Ралик. Адски трудно беше.

— Крафар ли?

— Себа, от котилото на Тало. В разправиите кой да поеме нещата след Воркан излезе непокътнат — още диша, искам да кажа. Гилдията се смали, Ралик. Вътрешни борби, много добри убийци се отвратиха и просто се махнаха. В Ерлингарт най-вече, неколцина в Черен Корал, ако можеш да го повярваш. Чух даже слухове, че някои са отишли в Пейл да се включат в малазанските Нокти.

Ралик вдигна зацапаната си с червено длан.

— Чакай малко, проклет да си. На кой идиот му е хрумнало за култ?

Крут сви рамене.

— Просто така стана, Ралик. Не точно култ — думата е неподходяща. По-скоро е… философия. Философия на убийството. Никаква магия, първо. Прах отатарал, ако можеш да си намериш. Но Себа Крафар иска пак да ни върне към магията, въпреки че ти показа ясно кой начин е по-добрият, по-сигурният. Той обаче е упорит — на тях им е в кръвта, нали? — Крут плесна по масата, с което катурна свещта, и припряно посегна да я задържи, преди жалкият пламък да угасне. — Нямам търпение да видя лицето на Крафар, когато влезеш в…

— Ще се наложи да потърпиш — отвърна Ралик. — Още нещо, приятел. Не казваш на никого нито дума.

Крут се усмихна разбиращо.

— Засада замисляш, нали? Прегазваш през трупа на Крафар и поемаш Гилдията. И трябва да подготвиш планове, а аз тука ще ти помогна, ще кажа на тия, дето са сигурни и верни, дето ще застанат зад теб…

— Млъкни. Има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Нощта, в която изчезнах, помниш ли?

— Разбира се.

— Още някой изчезна тогава.

Крут примига.

— Е, да…

— А сега аз се върнах.

— Върна се.

Ралик отпи глътка ейл. После още една.

Крут го зяпна. След това изруга.

— И тя ли?

— Да.

Крут пресуши чашата си, бързо си наля пак и се отпусна в стола.

— Богове на бездната. Горкият Крафар. С нея ли работиш по това, Ралик?

— Не.

— Не че ще й трябва помощ…

— Не знам къде е тя, Крут. Не знам какво замисля. Ако изобщо замисля нещо. Нито знам, нито мога да гадая, както и ти.

— Тогава какво правим, Ралик?

— Не променяш нищо, правиш каквото правиш обикновено.

— Обикновено? — изсумтя Крут. — Бавно да мра от глад?

— Имам пари. Достатъчно за двама ни. Скрити са тук-там. — Ралик стана. — Разбирам, че сега покривите нощем са безопасни.

— Освен крадците, дето щъкат като мишки, и един бухал не можеш да видиш. Както казах, Гилдията е на колене.

— Добре. Ще се върна преди съмване. Засега не прави нищо, Крут.

— В това ме бива.

Ралик се намръщи, но не отвърна нищо. Обърна се към прозореца и го отвори.

Нямаше и нужда да казва нещо, ако питаха Крут. Вярно, самия него го биваше в неправенето на нищо. Но не и Ралик Ном. Него изобщо не го биваше в това. „О, това ще е забавно, и още как.“

Мърморенето го преследваше по тъмната уличка — гърлени звуци, които излизаха от двайсетина зъбати усти, изплезени езици, изпънати устни. Очи се въртяха и бляскаха в сумрака. Искарал Пъст, маг и Върховен жрец на Сянка, се озърташе през рамо и правеше гримаси на богомолците си. Ругаеше ги и се кискаше. Плезеше им се. Зъбеше се и пулеше очи.

А плашеше ли ги това? Не! Тъкмо напротив, ако можеше да повярва човек на такава лудост. Дращеха към него, стиснали в лапи плячката си от нещастните жертви по пазарите, лицата им се гърчеха като при болка от запек или нещо също толкова ужасно. Вбесяващо!

— Нищо, нищо, забрави за тях. Имам си задачи, мисии, важни дела. Работа имам да свърша.

И забърза отново, газеше през сметта и чуваше съществата зад себе си — газеха през същата смет. Спираше при всеки проход между къщите, озърташе се по улиците и притичваше към следващия вход. След него бок’арала се скупчваха, поглеждаха насам, поглеждаха натам и хукваха да го догонят.

Той изведнъж се закова на място. Миг по-късно звукът от хлъзналите му се пети се повтори от безчет нокти, заорали в камъните. Искарал Пъст се хвана за косите и се завъртя. Всички бок’арала стояха наведени, притиснали възлестите си юмруци в малките си черепи.

— Оставете ме на мира! — изсъска им той.

Отвърнаха му със съскане.

Той ги заплю.

Те го изпръскаха със слюнка.

Заудря се по главата.

Те също заблъскаха главите си с юмруците, пълни с дрънкулки и смачкани плодове.

Присвил очи (присвил очи!), Искарал Пъст бавно застана на един крак. Видя как бок’арала се залюляха, и те застанали на един крак.

— Богове на бездната, всички съвсем са полудели!

Обърна се и погледна ядосано тромавия осмоъгълен храм на петдесет крачки по улицата, вдясно. Стените му представляваха хаотична гмеж от ниши и безформени ъгли, истинско изобилие от сенки. Искарал Пъст въздъхна.

— Новото ми обиталище. Скромен бордей, но ще ми свърши работа. Мисля да го оправя, разбира се, когато има време. О, обичаш златни прибори и копринени кърпички, нали? Просто някои нещица от посъбраното от мен тук-там, но съм доволен. Паяци? Не, никакви паяци тука, о, не. Просто не се разрешава. Гадни същества, да, отвратителни. Никога не се къпят. Гадни.

Зад гърба му запя нечленоразделен хор.

— О, тях ги остави. Виж, родата на бившата ми жена — ако знаех, ами да, разбира се, че изобщо нямаше да й скоча, ако се сещаш какво имам предвид. Но така е то — ожениш се и накрая ти се качи на врата цялата семейна менажерия. И макар тя да се омете вече, тая суха коруба с щръкнали във въздуха крака, е, признавам, чувствам се отговорен за нещастните й близки. Не, не, тя изобщо не приличаше на тях. По-лоша беше всъщност. Признавам, че се бях побъркал за малко. Безумието на младостта, предполагам. Кога се оженихме ли? Ами четири-пет години вече, м-да. Само че все едно е било цял живот и толкова се радвам, толкова се радвам, че свърши. Още винце, миличко?

Усмихнат, Искарал Пъст пое към храма.

Тънещи в сенки стъпала водеха към тънеща в сянка площадка под нащърбения каменен трегер; о, всичко бе направено много добре. Двукрилата врата беше огромна, истинска порта почти, облицована с лъскав бронз, с огромния барелеф на връхлитащи Хрътки. Великолепен вкус! Предадено с любов, целият този озъбен ужас.

— Да, вратите са моя идея, от моята ръка всъщност… шегичка. Пана, скулптура, портретура, карикатура, керамикатура… керамика имам предвид, просто използвах техническия термин. Само погледни тази погребална урна — прелестна е, да. Тя е вътре. Възлюблената ми починала. Починалата ми възлюблена, блаженопочившата ми, хи-хи — о, да й сгъна крайниците не беше лека задачка, да ти кажа, едва я побрах вътре. Знам, трудно е да се повярва, че е вътре, в урна не по-голяма от делва за вино. Много умения притежавам, да, както е редно за най-славния смъртен слуга на Върховен дом Сянка. Но ще ти кажа едно — тя много се бори, докато влезе вътре!

Присви се пред бронзовите врати и изгледа свъсено зейналите челюсти на Хрътките. Посегна с кокалестата си ръка и почука носа на Барън.

Последва кухо отекване.

— Знаех си — рече той и кимна.

Бок’арала се поклащаха зад него, почукваха се по муцуните и си кимаха мъдро.

Лявото крило се открехна. Показа се покрита с качулка глава, на височината на гърдите му. Тънък женски глас прошепна:

— Никакви такива.

— Никакви такива кои?

— Ще оплескат мебелите.

Искарал Пъст се намръщи.

— Тя е луда. Защо всички, които срещам, са луди? Слушай, жалка послушнице, я се дръпни настрана. Остържи пъпчивото си чело в плочите и целуни драгоценния ми крак. Аз съм самият Искарал Пъст.

— Кой?

— Искарал Пъст! Върховен жрец на Сянка. Маг на Върховния дом. Най-довереният, обичан и ценен слуга на нашия бог! Хайде, дръпни се встрани, пусни ме! Предявявам иск за този храм по силата на правото, по правото на старшинството, по силата на естественото превъзходство! Ще говоря незабавно с Върховната жрица! Събуди я, почисти я, изправи я, подпри я — каквото там трябва да направиш, за да я приготвиш за мен.

Вратата се открехна още и изведнъж послушницата се изправи пред него, нелепо висока. Отметна назад качулката си и откри изящно изваяно лице, обкръжено от права ръждивочервена коса. Заговори с дълбок мелодичен глас:

— Аз съм Върховната жрица Сордико Куалм на храма на Сянка на Даруджистан.

— А-а, майстор в маскирането значи. Също като мен.

— Да, това го виждам.

— Виждаш?

— Да.

— О, това ако не е забавно. — Кривна глава. — Хич не е забавно. — Усмихна й се свойски. — И какво мислиш, че съм, скъпа?

— Нещо като изпечена на слънцето жаба, струва ми се.

— Точно каквото исках да си помислиш. Хайде, покани ме вътре, преди да съм се остудясал.

— Ядосал, имаш предвид.

— Остудясал. Става студено.

Кехлибарените й очи се изместиха към стъпалата зад него.

— А рожбите ти?

— Ха-ха. Не са ми рожби. Ти тях ги остави. Те може да плачат, може да хленчат, може да се умилкват, може да…

— Точно в момента махат с ръце в съвършено подражание на тебе, Искарал Пъст. Защо го правят?

— Забрави ги, казах.

Тя сви рамене и отстъпи назад.

Искарал Пъст се промъкна вътре.

Сордико Куалм тръшна вратата и я заключи.

— Тъй. Значи претендираш, че си Върховен жрец. Откъде?

— Седемте града, тайният манастир.

— Какъв манастир?

— Оня, дето е таен, разбира се. Няма нужда да знаеш и аз няма нужда да ти казвам. Заведи ме до покоите ми, уморен съм. И гладен. Искам вечеря със седем блюда, много и качествена храна, деликатно вино и млади знойни слугини, готови да задоволят прелестния ми каприз.

— Уви, не мога да се сетя и за една слугиня тук, която би докоснала каприза ти, както старомодно го нарече. Колкото до останалото, нека не се каже, че съм била нехайна в предлагането на колеги служители на всяка вежливост, както подобава на моя храм.

— Твоят храм, тъй ли? — Искарал Пъст се изкиска. — Не задълго, но не казвай нищо засега. Остави й тези жалки заблуди. Усмихни се, да, и кимни… а те как влязоха, в името на Бездната?

Бок’арала се бяха струпали зад Върховната жрица и клатеха глави.

Тя се обърна рязко.

— Не знам. Има прегради… би трябвало да е невъзможно. Крайно смущаващо, наистина.

— Все едно — рече Искарал Пъст. — Води, низша.

Едната й тънка вежда леко се вдигна.

— Претендираш, че си Магът на Върховен дом Сянка. Доста сериозно твърдение. Имаш ли доказателство?

— Доказателство? Аз съм това, което съм, и толкова. Моли се ти, моли. Моли се, искам да кажа, искрено се моли, и може да те осенят какви ли не прозрения, да те смирят, да те сведат до възхитено обожание. — И добави: — О, чакай само да направи точно това! О, как ще се запее друга песен тогава, нали! Остави ги слугините, дето ще задоволяват моя каприз, тази възхитителна жена ще е!

Тя го изгледа, после се обърна рязко сред вихрушка от роби и му махна да тръгне след нея. Изяществото, което несъмнено търсеше, се помрачи почти моментално, след като трябваше да бута настрани и да залита срещу вълната от бок’арала, всичките озъбени в лудешки безмълвен смях. Обърна се за миг, за да хвърли ядосан поглед на Искарал Пъст, но не успя да засече тържествуващата му усмивка.

Влязоха в светая светих.

— Скоро — прошепна Искарал Пъст. — На вратите им трябва боя, м-да. Скоро, много скоро ще е…

— Богове на бездната! — ахна стражът. — Ти си по-голям от баргаст!

Маппо Рънт наведе глава притеснен, че толкова е стъписал този минаващ пазач. Стражът се олюля назад, стисна се за гърдите за миг — да, позастарял беше, но жестът като че ли бе само това, жест и внезапният страх на трелла, че неволно е пратил първия гражданин, когото бе срещнал, през портата на Гуглата, бавно отстъпи място на срам.

— Съжалявам, господине — изломоти той. — Просто исках да ви попитам нещо, само това.

Стражът вдигна фенера си по-високо.

— Ти демон ли си?

— Редовно ли срещате демони по време на патрулирането си? Наистина необикновен град.

— Разбира се, че не. Искам да кажа, рядкост е.

— Аха. Аз съм трелл, от равнините и хълмовете на изток от Немил, която се пада на запад от Джаг Одан и Седемте града.

— Е, и какъв ти е въпросът?

— Търся храма на Бърн, господине.

— Мисля, че ще е най-добре да те придружа дотам, трелл. Движил си се само по задните улички тая нощ, нали?

— Помислих, че така ще е най-добре.

— И правилно. Сега двамата с теб ще направим същото. Все едно, ти си в квартал Джадроуби, а храмът, който търсиш, е в квартал Дару. Доста има да повървим.

— Много сте щедър с времето си, господине.

Стражът се усмихна.

— Трелл, ако се влееш в някоя пълна с хора улица, сигурно ще предизвикаш вълнения. С това, че те поемам, се надявам да го предотвратя. Тъй че не е щедрост. Просто си изпълнявам задължението.

Маппо отново се поклони.

— Все пак ви благодаря.

Празненствата в този квартал, изглежда, се бяха съсредоточили на главните улици, окъпани от синкавата светлина на газовите лампи. Не беше трудно да се избягват такива места с градския страж, който го водеше през криволичещите задни проходи и пресечки. А малкото фигури, които се мяркаха на пътя им, бързо се измъкваха, щом видеха униформата на стража (или може би огромното туловище на Маппо).

А после, зад някаква схлупена пивница, се натъкнаха на два трупа. Стражът изруга под нос, наведе се над единия и го освети с фенера.

— Това започва да става проблем — измърмори, когато златистата светлина огря зацапания със смет паваж и лъскавата локва засъхваща кръв. — Този явно е пребит. Юмруци и ботуши — познавах го, горкия човек. Губеше боя с пиячката… е, битката вече свърши, приятел, Беру да благослови душата ти. — Премести се до втория. — А, да. Гуглата да го вземе тоя, който е направил това — имаше други четирима, по същия начин. Това го знаем. Още не можем да разберем какво оръжие използва… сап може би. Богове, това ако не е жестоко.

— Господине — обади се плахо Маппо, — струва ми се, че имате по-важни задачи тази нощ. Само да ми кажете посоката…

— Не, ще те заведа, трелл. Двамата са мъртви вече от две камбани — без значение е, ако полежат тука още малко. — Изправи се с въздишка и добави: — Мисля, че е време управата да се обърне към някой маг или жрец.

— Желая ви успех.

— Така и не мога да си го обясня — каза стражът, след като отново поведе трелла. — Все едно, че мирът не стига — все някой трябва да изпълзи от дупката с кръв по ръцете. Да сее раздор. Нещастия. — Мъжът поклати глава. — Да можех да намеря само някаква причина за тия мерзости. Не са нужни. Никой не ги иска и никой не иска това, което причиняват. Какво е нужно тука? Мотива им имам предвид. Това бих искал да разбера. Какво им трябва, какво искат? Самото опиянение от силата? Да се наложиш? Усещането за власт над живот и смърт? Богове, да можех само да разбера с какво са им пълни мозъците.

— Не, господине — отвърна Маппо. — Радвайте се, че не го знаете. Дори зверовете отстъпват на такава враждебност. Убийците сред вашия вид, сред моя, са точно това — зверска диващина, съчетана с разум, или поне с това, което минава за разум. Живеят в един размътен свят, господине, объркан и плашещ, зацапан от завист и злоба. А накрая умират така, както са живели. Изплашени и самотни, и всякакъв спомен за сила и власт се оказва илюзия, фарс.

Градският пазач беше спрял и го бе зяпнал. Точно зад изхода на уличката имаше стена и вляво — неосветен свод на някакъв тунел или порта. След миг мъжът изсумтя, обърна се и отново поведе Маппо през вонящия проход през стената, където воинът трелл трябваше да се наведе, за да мине.

— Трябва да сте могъщо племе там, в отечеството ви, ако съплеменниците ти са толкова едри като теб — отбеляза стражът.

— Уви, обикновено не сме убийци, господине. Ако бяхме, сигурно щяхме да я караме по-добре. А иначе славата на моя народ е повехнала. — Маппо спря и погледна назад към портата, през която току-що бяха минали. Видя, че стената е само фрагмент, ивица с дължина не повече от петдесет крачки. В двата края, на мястото, където трябваше да продължава, се подаваха сгради.

Стражът се засмя.

— М-да, не е останало много от стената Джадроуби. Само тази порта и тя се използва от крадци и тям подобни. Хайде, вече е близо.

Храмът на Бърн беше преживявал и по-добри дни. Голите варовикови стени бяха покрити с графити, четвъртити молитвени списъци, овални магически знаци и странни символи. Тук-там — груби проклятия, или поне така подозираше Маппо, ако можеше да се съди по усилията да ги заличат. Смет беше задръстила плиткия ров около основите и из нея щъкаха плъхове.

Стражът го поведе покрай стената и надясно. Излязоха на малко по-широка улица. Площадката пред каменните стъпала на официалния вход на храма бе залята до глезените от дъждовна вода. Маппо огледа всичко това доста обезсърчен.

Стражът, изглежда, забеляза разочарованието му и каза:

— Да, култът увяхва. Твърде дълго е спала, предполагам. Знам, че не ми е работа да питам, но какво търсиш тук?

— Не съм сигурен — призна Маппо.

— Аха. Е, Бърн да те благослови тогава.

Стражът се обърна и пое обратно по пътя си, явно към уличката с двата трупа. Споменът за тях бе останал в ума на Маппо и го загложди. Беше успял да зърне малко от загадъчните рани по тялото на втория. Жестоко, наистина. Де да можеше да има край на такива неща, да. Истински, благословен мир.

Нагази в локвата пред двукрилата врата.

Крилата се отвориха още преди да е почукал.

Пред него стоеше изгърбен мършав мъж с тъжно лице.

— Трябваше да знаеш, Маппо Рънт от Трелл, че това не можеше да продължи. Застанал си пред мен като откъснат крайник и всичко, което се излива от теб, зацапва ефира, поток, който сякаш няма край.

— Ще има край — отвърна Маппо. — Когато го намеря отново.

— Той не е тук.

— Знам.

— Нима си готов да вървиш през жилите на земята, Маппо Рънт? Затова ли дойде до този храм?

— Да.

— Избираш най-гибелно опасен път, Маппо. Отрова има там. Жесток студ. Лед, зацапан с чужда кръв. Вятър има, който вие с безкраен предсмъртен вой. Мрак има и е непрогледен. Скръб има, повече, отколкото дори ти би могъл да понесеш. Уязвима крехкост и неща неподатливи. Тежести, на които дори такъв като тебе не би могъл да устои. Ще извървиш ли все пак Пътя на Бърн, Маппо Рънт?

— Длъжен съм.

Тъжното лице стана още по-тъжно.

— Така си и мислех. Можех да направя списъка си от предупреждения още по-дълъг, знаеш ли. Можехме да останем на местата си до края на нощта, ти в тази мокра локва, аз тук, и да редя зловещите подробности. И пак, в самия край, щеше да кажеш: „Длъжен съм“, и щяхме да сме си загубили времето. Аз прегракнал, ти — заспал прав.

— Казваш го, все едно съжаляваш, жрецо.

— Може и да съжалявам. Беше много поетичен списък.

— Тогава непременно го изреди в цялата му пълнота в записките си в дневника за тази злокобна нощ.

— Идеята ми харесва. Благодаря ти. Хайде, влез, обаче си изтрий краката. Но побързай — подготвяме ритуала, откакто корабът ви пристигна.

— Широтата на знанието ти е впечатляваща — отвърна Маппо, наведе се и влезе.

— О, да. Хайде, последвай ме.

Къс коридор, капещ таван, широк наос, разкъртен и мръсен мозаичен под, след това — по втори коридор, този път обграден от ниши, всяка приютила светиня — безформени буци сурова руда, кристали от бял, розов и лилав кварц и аметист, звездни камъни, кехлибар, мед, кремък и вкаменено дърво и кости. В края на този проход коридорът се отваряше в по-широка главна камера с колонада и тук, подредени в две редици, чакаха послушници, всеки облечен в кафяв халат и вдигнал високо горящ факел.

Когато Върховният жрец поведе Маппо между редиците, послушниците запяха монотонно на някаква загадъчна реч.

На мястото на олтара в другия край на залата в пода имаше цепнатина, сякаш самата земя се беше разтворила под олтара и го беше погълнала с подиума, на който е стоял. От пукнатината се виеше лютив горещ дим.

Върховният жрец с тъжното лице пристъпи до самия ръб, след което се обърна към Маппо.

— Портата на Бърн те очаква, трелл.

Маппо се приближи, надникна долу.

И видя разтопена скала двайсетина крачки надолу, забързана, кипнала огнена река.

— Разбира се — заговори Върховният жрец, — това, което виждаш, не е в нашето селение. Ако беше, Даруджистан щеше да е едно огнено кълбо, по-ярко от слънцето, с всички тези кухини с газ.

— Ако скоча долу, ще се изпека на въглен — каза Маппо.

— Да. Знам какво би трябвало да си мислиш.

— О?

— Бива си го портала.

— Да. Съвсем точно казано.

— Трябва да бъдеш брониран срещу такива сили. Това е ритуалът, за който споменах. Готов ли си, Маппо Рънт?

— Искате да хвърлите над мен някакво защитно заклинание?

— Не — отвърна жрецът, все едно бе готов да заплаче. — Искаме да те окъпем в кръв.

Баратол Мекхар виждаше болката в очите на Сцилара всеки път, щом помръкнеше погледът й в миг на усамотение. Виждаше и как Чаур се държи все до нея, готов да я защити като куче ранения си господар. Щом доловеше, че я наблюдава, тя му отвръщаше бързо с широка усмивка и всеки път той имаше чувството, че нещо го е ударило в сърцето, като юмрук по затворена врата. Беше всъщност изключително красива жена, с онази красота, която те поразява при втория поглед или дори при третия, разгъва се като тъмно цвете в сенките на джунглата. Болката в очите й само задълбочаваше страданието му.

Баратол бе оставил копнежа зад себе си, някъде сред пясъците на Седемте града. Проснати неподвижни тела, насмешлив смях, предрешен като несекващ вятър, гущерче, кацнало като дар на нечия безчувствена, почерняла и застинала длан. Мигове на безумие — много преди безумието на Т’лан Имасс в Ейрън, — когато бе негодувал срещу неумолимото време и как „твърде късно“ бе нещо, което не може да се промени — нито с кръв, пролята в краката на псе, нито с нож, готов да прониже собственото ти сърце. „Твърде късно“ му се хилеше, безжизнено и твърде мъчително, за да има в него някакъв разум.

Тези две думи бяха подели заклинание, крачка по крачка след това бяха прелели в ликуващ ек и се бяха извисили до рев в лагера на нападателите, сред писъците и трясъка на желязо. Извисили се бяха до оглушителен вихър, който бучеше в черепа на Баратол, прииждаща вълна, от която няма къде да се денеш. От „твърде късно“ не може да се избяга. Нашепваше с всяко провалено париране, с всяко неуспешно снишаване пред косящия меч. Избухваше в очите със смъртния удар, изригваше с кръв и разпилени вътрешности. Връхлиташе сред падащите тела. Дращеше послание (все едно и също) по пясъците, по които пълзяха издъхващи мъже.

Навярно беше пял цяла вечност, но не беше оставил нито един жив. О, десетината коня, които бе отстъпил на един керван няколко дни по-късно, дар заради това, че бяха прибрали един полумъртъв воин, че бяха изцерили изгарящата треска, почистили бяха раните му и бяха прогорили забралата инфекция. Не искаха да приемат никакво заплащане за усилията си — нищо не можели да направят против неутешимата мъка в душата му, бяха обяснили, тъй че да искат каквото и да било щяло да е безчестно. Виж, дар — е, това било друго.

В пустинята нищо не прикриваше жестокото лице на времето. Кожата му беше изопната до кокала. Самотното му око прогаряше небето, а зейналата му уста бе студена и безвъздушна като планински връх. Търговците разбираха това. Бяха в края на краищата пустинно племе като всички други. Дадоха му мехове с вода — достатъчно, за да му стигнат до най-близкия гарнизонен външен пост — „Да, това ще им го признаем на мезла, знаят как да строят пътни станции и да ги снабдяват добре. Не връщат никого, приятелю.“

Дадоха му най-силния от конете на разбойниците, чудесно седло, пастърма и сушени плодове. Дадоха му зоб за коня за последните четири дни, а най-накрая му показаха посоката, която да хване, пътеката, която надхитряше смъртта — и да, тя беше единствената.

Смъртта го дебнела, казаха му. Чакала там, отвъд блясъка на огньовете от сушен тор, и когато Баратол най-сетне яхнел коня, жътварят с дългите крака щял да поеме след него, да запее за времето, да запее за неутолимия глад, който никога не секва, не забавя, нищо друго не прави, освен да поглъща всичко по пътя си.

„Когато копнежът дойде при теб, приятелю, не влизай в примката му, защото копнежът е фаталната примамка — озовеш ли се в примката му, ще те влачи, ще те тегли през цялото време, което ти е отредено, Баратол Мекхар, и всичко, до което се докопаш, няма да остава, ще се откъсва от пръстите ти. Всичко, което виждаш, ще тича покрай теб като в мъгла. Всичко, което вкусваш, ще е по-малко от капчица, ще се отцежда от теб мигновено. Копнежът ще те дърпа към костеливата прегръдка на дебнещия и ще ти остане само един-единствен, сетен поглед назад към живота ти — миг на яснота, който може да е само най-горчивият дар от някой неведом бог — и ти ще разбереш, отведнъж, всичко, което си пропилял, всичко, което си оставил да ти се изплъзне, всичко, което си могъл да имаш.“

„Сега тръгвай, приятелю. И се пази от капаните на собствения ти ум.“

Твърде късно. Тези две думи го терзаеха, щяха навярно да го терзаят вечно. Жестоката песен бе изпълнила главата му. Вгледа се в изпитото лице на Чаур. Твърде късно!

Но се беше изплюл в лицето на този ликуващ град. Беше го направил тогава, да. Беше казал „не“ и беше спечелил.

Такива победи бяха неизмерими.

А това бе достатъчно, за да удържи един мъж още малко. Достатъчно, за да му даде кураж да срещне очите на жена, да ги срещне, без да трепне пред онова, което вижда там…

Сред лудуващите хаотични светлини лицата около тях се размазваха. Ехтяха весели песни на местната реч; тикаха в ръцете им с пиянска щедрост делви и стъкленици. Подвикваха им за поздрав, странници се мяркаха, скупчени по стените, ръце ровеха под разбъркани дрехи. Миризмата на секс бе навсякъде…

Сцилара се смееше.

— Водиш ни на крайно необичайни места, Баратол. Тази улица те привлича, нали?

Чаур беше зяпнал най-близката двойка с увиснало чене и поклащаше неволно глава в ритъм с отмерените им тласъци.

— Богове на бездната — измърмори Баратол. — Не обръщах много внимание.

— Само така казваш. Разбира се, ти беше на кораба много дълго, съвсем сам, бих се обзаложила, освен ако Спайт не е решила да…

— Не — сряза я той твърдо. — Спайт не реши нищо такова.

— Е, значи градът зове с всичките си плътски наслади! Точно тази улица всъщност…

— Престани с това, моля те.

— Не може да си мислиш, че ще те облекча аз, нали, Баратол?

Той направи гримаса и примижа към Чаур.

— Това го притеснява…

— Не! Възбужда го, а и защо не?

— Сцилара, той може да има тяло на мъж, но умът му е на дете.

Усмивката й повехна и тя кимна замислено.

— Знам. Неловко е.

— По-добре да се махнем оттук — каза Баратол.

— Прав си. Хайде да си намерим къде да вечеряме — можем да съставим планове там. Но проблемът няма да отпадне, подозирам — той улови миризмата в края на краищата.

Застанаха от двете страни на Чаур, обърнаха го и го поведоха извън улицата. Отначало той се възпротиви, но все пак тръгна. Включи се в близкия пиянски хор с гърлени безсловесни звуци, които изобщо не се връзваха с нестройната бездруго песен.

— Ние наистина сме изгубените, нали? — заговори Сцилара. — Трябва да си намерим цел… в живота. Да, ще обсъдим най-голямата си слабост, нали? Остави какво ще правим утре или вдругиден. Какво да правиш с остатъка от живота си, виж, това е ценен въпрос.

Той простена.

— Сериозно. Ако можеше да имаш нещо, каквото и да е, Баратол, какво би искал да е то?

„Втори шанс.“

— Няма смисъл от този въпрос, Сцилара. Ще се примиря с една ковачница и добра дневна работа, ден за ден. Ще се примиря с един почтен живот.

— Значи ще започнем оттам. Списък на необходимите задачи. Оборудване, място, такси на Гилдията, всички тези неща.

Стараеше се много и той го разбираше. Стараеше се да задържи собствените си чувства по-надалече за този миг, за всеки следващ миг, колкото е възможно по-дълго.

„Не приемам заплащане, Сцилара, но ще приема твоя дар. И ще ти дам в отплата.“

— Добре. Със сигурност мога да се възползвам от помощта ти във всичко това.

— Хубаво. Виж, там има някакъв двор с маси, виждам и хора, които се хранят. Можем да постоим до някоя маса, докато нещастният глупак на нея напусне. Едва ли ще чакаме дълго.

Бленд отдръпна босото си стъпало от слабините на Пикър и бавно се изправи в стола си.

— Бъдете дискретни — прошепна им, — но хвърлете поглед на тримата, дето влязоха току-що.

Пикър се намръщи.

— Винаги ли трябва да ме караш да се чувствам неловко на публични места, Бленд?

— Не ставай глупава. Пламнала си…

— От неудобство, да! И виж Анци — лицето му е като на сварен рак.

— Той винаги е така — отвърна Бленд.

— Нямам нищо против — измърмори Анци и облиза устни. — Нищичко против нямам за тия, дето ги вършите двете, публично или в любимата ви стая, онази с тънките стени и скърцащия под, и лошо затварящата се врата…

— Която ти уж трябваше да оправиш — сопна се Пикър, чак сега извърнала се да хвърли поглед на новодошлите. Трепна и се присви над масата. — Богове на бездната. Оня с прошарената коса ако не ми изглежда познат…

— Опитвам се да я оправя, честно. Работя по нея непрекъснато…

— Работиш ти, с едното око на цепнатината — сряза го Бленд. — Мислиш, че не знаем, че си там? Потиш се и пъшкаш, докато…

— Млъкнете — изсъска им Пикър. — Не ме ли чухте? Казах…

— Прилича досущ на Калам Мекхар, да. — Анци замушка с ножа си пилето в средата на масата. — Но не е Калам, нали? Прекалено е висок, много по-едър и по-дружелюбен на вид. — Намръщи се и подръпна мустак. — Кой предложи да вечеряме тука бе?

— Онзи бард — отвърна Пикър.

— Нашият бард?

— До края на седмицата, да.

— Той го препоръча?

— Каза, че би трябвало да вечеряме тука, това каза. Препоръка ли е? Може би да, може би не. Той е странен тип. Все едно, каза, че ще е отворено до съмване.

— Пилето е много мършаво. И не знам кого са накарали да го оскубе, но още дъвча пера.

— Трябваше да избягваш краката, Анци — каза Бленд. — Тях даже не бяха ги измили.

— Разбира се, че бяха! — възмути се Анци. — Онова беше сос…

— Сосът беше червен. Онова по краката беше тъмнокафяво. Искаш ли нещо, което наистина да те притесни, Пикър, просто помъкни Анци със себе си на вечеря.

— Краката бяха най-вкусната част — заяви фалариецът.

— От Седемте града е, със сигурност — отбеляза Пикър. — И тримата, бас слагам.

— Дебелата си пада по ръждивец.

— Ако тя е дебела, Анци, значи и аз съм дебела.

Анци извърна очи настрани.

Пикър го перна по главата.

— Оу! Това за какво беше?

— Аз нося броня и плъст отдолу, забрави ли?

— Добре де, не е дебела.

— Страхотна е — отбеляза Бленд. — И се обзалагам, че нищо не я притеснява.

Пикър й се усмихна мило.

— Защо не й лепнеш стъпалото си и да видим?

— О? Ревнивка?

Анци се изправи в стола си, изведнъж възбуден.

— Ако краката ти бяха достатъчно дълги, Бленд, можеше да го правиш с двата. А аз можех да…

Два ножа изсвистяха и се забиха в масата пред бившия сержант. Рунтавите му вежди подскочиха, очите му се опулиха.

— Просто предложих де — измърмори той. — Няма защо да се палите толкова, и двете.

— Може да е някой друг Калам — подхвърли Пикър. — Нокът.

Анци се задави от нещо, закашля, забуха, едва успя да си поеме дъх. Прегъна се над масата и само дето не легна на нея. Задъвка мустак и очите му зашариха от Пикър към Бленд.

— Слушайте, ако е Нокът, трябва да го убием.

— Защо?

— Може да е дошъл за нас, Пикър. Може да е дошъл, за да довърши Подпалвачите на мостове веднъж завинаги.

— Че защо да им пука за нас? — попита Пикър.

— Бардът може да ни е натопил, не помислихте ли за това?

Бленд въздъхна и стана.

— Какво ще кажете просто да ида и да го попитам?

— Искаш да опипаш някоя цица — закачливо каза Пикър. — Хайде, върви, Бленд. Виж дали ще ти прати въздушна целувчица.

Бленд сви рамене и тръгна към масата на тримата новодошли.

Анци отново се задави, дръпна Пикър за ръкава и изпъшка:

— Ама тя тръгна право към тях!

Пикър облиза устни.

— Всъщност нямах предвид да…

— Почти стигна… видяха я… не се обръщай!

Баратол видя малазанката, тръгнала право към масата им. По цвета на кожата й, по чертите на лицето, по никакъв видим белег, за който можеше да се сети, жената по нищо не се отличаваше от местните дару или дженабарии. И все пак той го разбра моментално. Малазанка, при това ветеран. Проклетата морска пехота.

Сцилара забеляза вниманието му и се извърна на стола си.

— Добър вкус, Баратол — а и тя като че ли те ха…

— Тихо — измърмори й той.

Стройната жена се приближи и меко кафявите й очи се спряха на Баратол. Заговори на малазански:

— Познавам Калам.

В отговор той изсумтя:

— Да, популярен мъж е.

— Братовчед?

Той сви рамене.

— Горе-долу. Вие с посолството ли сте?

— Не. А вие?

Очите на Баратол се присвиха. След това поклати глава.

— Днес пристигнахме. Никога не съм служил пряко на империята ви.

Тя като че ли се замисли. После кимна.

— Ние сме пенсионирани. Не пречим на никого.

— Нищо лошо.

— Държим една кръчма. На К’рул, в Квартала на именията, близо до вратата Беля.

— И как върви?

— Бавно като за начало, но улягаме вече. Оправяме се.

— Това е добре.

— Наминете, ще черпя първото пиене.

— Би могло.

Тя се обърна към Сцилара и й смигна. После си тръгна към масата.

— Какво стана току-що? — попита след малко Сцилара.

Баратол се усмихна.

— Смигането ли имаш предвид, или всичко останало?

— Смигането го разбрах, благодаря. Останалото.

— Дезертьори са, бас държа. Притеснени, че може да сме имперски. Че аз може да съм Нокът, дошъл да донесе послание от императрицата — обичайното послание към дезертьори. Познавали са Калам Мекхар, мой роднина, той беше Нокът някога, а после от Подпалвачите на мостове.

— Мостовак. Чувала съм за тях. Най-гадната част, съществувала някога. Започнаха в Седемте града и после заминаха с Дужек.

— Същите.

— Значи са си помислили, че сме тук, за да ги убием?

— Да.

— И една от тях реши да дойде и да говори с теб. Това изглежда или невероятно дръзко, или ужасно глупаво.

— Първото — каза Баратол. — Това, което можеш да очакваш от Подпалвач на мостове, дезертьор или не.

Сцилара се извъртя в стола си съвсем преднамерено и огледа двете жени и червенобрадия мъж. И не трепна от твърдите погледи, с които й отвърнаха.

Развеселен, Баратол я изчака отново да се обърне към масата и да посегне за делвата с вино, преди да каже:

— Като говорим за дързост…

— О, тия поклони доземи не вървят при мен.

— Знам.

— Те също. Вече.

— Вярно. Е, дали да не идем при тях?

Сцилара изведнъж се ухили.

— Знаеш ли какво, я да им купим една делва и да видим дали ще пият от нея.

— Богове, жено, подли игри играеш!

— Ммм… не. Само флиртувам.

— С кого?

Усмивката й се разшири и тя махна на близката слугиня.

— Сега пък какво? — попита ядосано Анци.

— Ожаднели са, предполагам — отвърна Пикър.

— Онзи кроткият ме притеснява мене — продължи Анци. — С тоя празен поглед, като на най-опасните убийци.

— Той е малоумен, Анци — каза Бленд.

— Най-опасните убийци, казвам ти.

— О, я стига. Недоразвит е, с детски мозък — виж как се зазяпва по всичко. Виж колко тъпо се хили.

— Може да е преструвка, Бленд. Кажи й, Пик. Игра е. Това е твоят Нокът, точно той е, ще ни убие, като почне с мен, щото аз никога нямам късмет, освен бутането. Кожата ми цялата е лепкава вече, все едно че се упражнявам да съм труп. Не е забавно да си труп, от мен да го знаете.

— Това обяснява ноктите ти — подхвърли Бленд и Анци я изгледа намръщено.

Слугинята, която допреди малко беше при другата маса, дойде при тях с голяма глинена делва.

— Вино. Поздрави от ония тримата ей там.

— Хитро — изсумтя Пикър. — Искат да видят дали ще пием от него. Върни я оная пачавра, Бленд. Купи им бутилка нектар от зарзали. Връщаме жеста, един вид.

Бленд завъртя очи и стана.

— Нектарът е скъп. Защо да се охарчваме?

— Не пия нищо, което не си купувам сам — рече Анци. — Трябваше да вземем Блупърл, той може да надушва, ако има нещо. Или Малът. Имат едни отрови тука, толкова тайни, че няма нито вкус, нито мирис, една капка те убива, без да се подмокриш дори. А бе само го погледнете тоя…

— За какво говориш, в името на Гуглата?

— Чу ме, Пик…

— Налей ми малко вино тогава. Да видим дали имат добър вкус.

— Тая делва не я пипам, може да е поръсена с нещо…

— Само и ако слугинята е в играта. Иначе досега да е умряла, нали?

— На мен не ми изглежда много здрава.

— И ти нямаше да изглеждаш много добре с всички тия бучки, дето ги има по главата и врата.

— Някои отрови в Дару довеждат до бучки по…

— Богове на бездната, Анци! — Пикър се пресегна, взе делвата и си напълни бокала. Отпи глътка от кехлибарената течност. — Хм. Не е толкова зле. В нашето мазе имаме по-добро, радвам се да го кажа.

Бленд се върна и се смъкна тежко на стола си.

— Пратих я. Как е виното, Пик?

— Става. Искаш ли?

— Цялото това тътрене напред-назад ми докара ужасна жажда, тъй че налей, скъпа.

— Вие сте самоубийки бе! — измърмори Анци.

— Не ние се чувстваме лепкави, нали?

— Има някои отрови, които убиват човека до този, който ги е взел — рече Пикър.

Бившият сержант се дръпна назад в стола.

— Проклета да си! Чух за тях! Ти ме уби!

— Успокой се де — намеси се Бленд. — Тя просто те дразни, Анци. Честно. Нали, Пикър?

— Ами…

— Ако не искаш ножа му в гърлото си, кажи му го бързо, Пик!

— Просто майтап, Анци. Шега. Закачка, нищо повече. Освен това, ако си естествено лепкав, си неуязвим.

— Мислиш ме за идиот, Пик. И двете ме мислите за идиот! — След като никоя от двете не възрази на това твърдение, фалариецът изръмжа, взе делвата от Бленд, вдигна я дръзко до устата си и загълта, адамовата му ябълка заподскача.

— Безстрашен идиот — измърмори Бленд и поклати глава.

Анци осмука краищата на мустаците си, тупна празната делва на масата и се оригна.

Слугинята поднесе бутилката нектар от зарзали. Последва кратък разговор с нея, след което тя кимна с буцестата си глава и закрачи към тезгяха. Приятно закръглената жена и Мекхар си наляха чашите догоре, вдигнаха нагло наздравица към малазанците и пиха.

— Вижте — рече усмихната Бленд, — колко приятно позеленя!

Жената скочи и тръгна към тях.

Ръката на Анци падна на дръжката на късия меч. Жената заговори на малазански, усещаше се акцентът на Седемте града:

— Вие да ни убиете ли се опитвате, или какво? Това е адски гадно!

— После ти става хубаво обаче — отвърна Бленд невинно.

— Нима? И кога ще е това?

— Не знам. Балсаматорите така се кълнат.

— Проклети мезла — изсумтя жената. — Мразя ви, да знаете. — Обърна се и закрачи с леко клатушкане към масата си.

Сервитьорката само чакаше знак, както се оказа, и цъфна до масата само миг след като жената от Седемте града се тръшна на стола си. Нов разговор, нова поръчка и сервитьорката се затътри към тезгяха.

Бутилката, с която се появи, беше от великолепно многоцветно стъкло, оформено като гигантско насекомо.

— Това е за вас — сопна се тя. — И не играя повече, колкото и бакшиш да ми давате. Мислите, че не мога да го схвана това ли? Две жени и един мъж тука, една жена и двама мъже там! Всички сте отвратителни и като кажа сега на управителя… Е, да изгони такива като вас няма да ни навреди хич, нали? — Врътна се, вирна нос и с впечатляваща бързина се шмугна в недрата на заведението, вероятно там, където клечат управителите, изнервени и намусени, както е обичайно за породата им.

Тримата малазанци дълго мълчаха, зяпнали странната бутилка.

Най-сетне Пикър облиза устни и попита:

— Мъжко или женско?

— Женско — каза Анци с тънък стържещ глас, все едно го бяха стиснали за топките. — Би трябвало да мирише… сладко.

Бленд се покашля.

— Те току-що спечелиха битката, нали?

Пикър я погледна и изсумтя:

— Направо ни заклаха.

Анци простена:

— Трябва да го изпием, нали?

Двете кимнаха.

— Е… аз веднъж налетях на цяло отделение от Пурпурната гвардия…

— Падна от едно дърво…

— … и оживях. А веднъж се изпречих на нападащ див глиган…

— Не беше див, Анци. Беше любимият нерез на Тротс, а ти изгрухтя точно като свиня.

— … и в последния момент скочих право върху него…

— Той те натресе в една стена.

— … тъй че ако на някой тук му стиска да започне, това съм аз. — След което посегна за бутилката „Кворлско мляко“. Спря да огледа печата на запушалката. — Зелено морантско. Евтиния. Става.

Обичайната доза беше напръстник. Продаваха го изключително на жени, които искат да забременеят. Може би действаше, може би — не. Може би трябваше само да порази тялото така, че да поискаш да забременееш — каквото и да е, само не вкуса на това.

Пикър извади бяла кърпа и я развя над главата си. Трябваше да им предложат стаи веднага, поне една седмица престой, вече беше сигурна. „Нас, мезла, току-що ни смазаха от бой. Богове, крайно време беше да срещнем хора, които си струва да познаваш.“

„Заради което почти си струва да пиеш кворлско мляко.“

Анци отпи глътка и остави бутилката. И моментално приключи. Рухна, все едно е останал без кокали, главата му изпращя на камъните.

„Почти си струва.“ Въздъхна, посегна към бутилката и каза на Бленд:

— Добре, че кракът ти е кастриран, скъпа.

— Да не искаш да кажеш стерилен?

— Не съм толкова луда — отвърна Пикър. — Погрижи се да обещаят да ни наемат карета, преди да пиеш, Бленд.

— Ще. До утре, миличко.

— Аха.

Старата обиколи по ръба, приковала ту едното око, ту другото в странното привидение, завихрено над подиума. Чародейната сила на Висшия алхимик беше сладка и опияняваща като прашеца на мака д’баянг, но онова, което лъхаше от демона, беше мръсно, чуждо… и все пак не толкова чуждо, колкото трябваше да е, знаеше Великият гарван. Не и за нея и породата й поне.

— Много си смел — каза тя на Барук, който стоеше срещу подиума, скръстил ръце. — А силата ти и волята ти са доста впечатляващи.

— Благодаря — отвърна Висшият алхимик, примижал към демона, който бе призовал и след това пленил. — Разговорите ни бяха… доста просвещаващи. Разбира се, това, което виждаме тук, не е истинско физическо проявление. Душа, мисля, откъсната от телесната си същност.

— С очи от нефрит — отбеляза Старата, отворила клюн в безмълвен смях. Поколеба се, след което попита: — Какво ти каза то?

Барук се усмихна.

От полицата над камината Чилбаис изхъхри подигравателно и направи няколко неприлични жеста с късите си ръце.

— Това там трябва да го заковеш на стената — изсъска Старата. — Или поне да го отпратиш в комина и да не ми се мярка пред очите.

Барук заговори все едно, че не беше чул оплакванията й.

— Тялото му наистина е много далече оттук. Даден ми е образ на плътта — човешка, доколкото мога да преценя, което само по себе си е доста необичайно. Успях да пленя душата благодарение на повишеното й медитативно състояние, при което отделянето от телесното е почти абсолютно. Едва ли същинското тяло вдишва повече от десет пъти на камбана. Изключително духовен индивид, Старице.

Великият гарван отново насочи вниманието си към привидението. Огледа нефритените очи, обърканото чиле влакънца, което пулсираше като сърце, и заключи:

— Значи знаеш.

— Да. Демонът е от селението на Падналия. Рожденото му място.

— Медитира, казваш. Търси своя бог?

— Така изглежда — промърмори Барук. — Посяга, опипва… отдръпва се уплашено.

— От терзанието, от свирепия пожар на болката.

— Ще го върна у дома, скоро.

Старата разпери криле и подскочи на плочите. Кривна глава и прикова с едно око Висшия алхимик.

— Това не е просто любопитство.

Барук примигна, после извърна очи.

— Имах гост, съвсем наскоро.

— Наистина?

Висшият алхимик помълча, след това поклати глава.

— Почти.

— В стол ли седеше?

— Е, сега, това едва ли щеше да е уместно, Старице.

Тя се засмя.

— Сенкотрон.

— Моля ти се, не се прави на изненадана — каза Барук. — Господарят ти е напълно в течение за такива неща. Кажи ми къде са другите?

— Другите?

— Боговете и богините. Онези, които се свиват от страх всеки път, щом Сакатия бог се покашля. Толкова нетърпеливи са за тази война, стига да се бие някой друг. Подобни обвинения не могат да се предявят към твоя Господар. Не знам какво е предложил Сенкотрон на Аномандър Рейк, но ще е добре да предупредиш господаря си, Старице. Със Сянката нищо не е такова, каквото изглежда. Нищо!

Великият гарван гракна:

— Колко вярно, колко вярно. — И забеляза, че той на свой ред я изгледа с нарастващо подозрение. — О, Барук, хората вдигат каменни стълбове, един след друг, само за да ги събарят после един подир друг. Не е ли винаги така? Копаят дупки само за да ги запълнят отново. Колкото до нас, Великите гарвани, е, ние строим гнезда само за да ги разпердушиним на следващия сезон не за друго, а защото безумният гущер в черепите ни го иска. Виж своя демон на подиума. Нищо не струва да си духовен, след като плътта е това, което вечно крещи за внимание. Тъй че върни го, да, за да може да започне да изцерява всички скъсани сухожилия — докато другарите му виждат отдалечеността в погледа му и се чудят, и копнеят да намерят същата отвъдност за себе си, каквито глупаци са всички… Призова ли го да се моли по-упорито, Барук? Така си и помислих, но няма полза, казвам ти, а кой може да прецени по-добре от мен? И помисли над това: моят господар не е сляп. Никога не е бил сляп. Стои пред един извисен камък, да, и иска да го види срутен. Тъй че, стари приятелю, гледай да си на безопасно разстояние.

— Как?

— Върни тази душа у дома. Погледни към заплахата, която в този миг се промъква в нощта, която много скоро ще дръпне нишките на най-висшите ти прегради — да възвести идването си, да, да покаже своето… отчаяние. — Подскочи към близкия перваз. — Колкото до мен, трябва да си тръгвам, да, да размахам криле колкото може по-бързо.

— Момент. Старице, ти се задържа, защото търсеше нещо. И изглежда, си го намерила.

— Намерих го — отвърна тя и изграчи отново.

— Е?

— Само потвърждение, да облекчи ума на господаря ми.

— Потвърждение? Ааа, че Сенкотрон е казал истината.

Последва трети грак откъм прозореца — тройките бяха за предпочитане пред чифта, не че Старата беше суеверна, разбира се — но ако бяха само два, то трети щеше все някъде да прозвучи, а дали това нямаше да е за нейна сметка? Няма да го бъде това, о, не!

— Сбогом, Барук!

Скоро след като Барук затвори прозореца след тая мазна проскубана черна кокошка, Чилбаис вдигна глава и кресна:

— Тя иде! Иде!

— Да — въздъхна Барук.

— Убийствена жена!

— Не и този път, дребосък. Отлети при Дерудан, и то бързо. Предай й от мен, че онази, която някога ни преследваше, се е върнала. Да обсъдим някои неща. Освен това, Чилбаис, покани Дерудан да дойде при нас колкото може по-скоро. Тя ще разбере необходимостта, сигурен съм.

Чилбаис скочи (е, почти падна всъщност) на пода, после нагази в жарта и изчезна в комина.

Барук погледна навъсено призования демон, който все така се въртеше над подиума. После с едно махване на ръката освободи духа и пред очите му завихрената енергия се стопи и угасна. „Върви си у дома, изгубен. С моята благословия.“

След това се изправи и се обърна към стената, през която щеше да премине тя.

Воркан.

Вече не се боеше от нея.

Не, ужасът, който изпитваше, по-скоро бе свързан с причината за идването й. Колкото до самата Господарка на убийците, той имаше адски много жестоки въпроси към нея.

„Ти изби другите, жено. Всички освен мен и Дерудан. Да, само ние тримата останахме. Само трима.“

„За да спрем, ако можем, връщането на Тирана.“

„О, Воркан, ти събори твърде много камъни в онази нощ.“

Трябваше ли да помоли за помощ Аномандър Рейк? Богове подземни, беше толкова близо до предложение, колкото можеше да е, стига да бе разбрал възможно най-сигурно Старата — поне по този въпрос. А ако избереше да приеме това предложение, трябваше ли да каже на Дерудан и Воркан? Как би могъл да не им каже?

Никоя от двете нямаше да е доволна, това беше сигурно. Особено Воркан. И техният крехък (да, твърде крехък щеше да е) съюз можеше да умре още в мига, в който се е родил.

„О, Барук, бъди откровен, бъди честен с тях двете. Помоли ги. Нищо по-просто от това.“

Но още докато гледаше как стената се размива, все едно че се стапя, и как една фигура бавно, предпазливо пристъпва през нея, знаеше, че няма да е просто. Просто нямаше начин.

Само тримата бяха останали вече. Недостатъчно, за да спрат връщането на Тирана. Дори с помощта на Рейк… недостатъчно.

„Което означава, че един от нас ще избере да предаде другите. За да угоди, когато той се върне. Услуга. Спазаряване, за да остане жив, това е по-точно.“

„Един от нас ще предаде другите.“

„Може би Дерудан. Може би тази тук.“

„Богове, може би аз.“

Очите му се втренчиха, без да мигат, в слабо осветения вход на хана „Феникс“. В старите стъпала, в очуканата табела, която все още висеше изкривена над вратата. От около стотина удара на сърцето наблюдаваше влизащите и излизащите — нито един познат досега, сякаш докато го беше нямало, всички, които бе познавал, бяха изчезнали, стопили се бяха и сега там, където бе седял той, седяха непознати и чужди хора. Държаха халби, които някога бе държал той. Усмихваха се на слугините и подхвърляха тъй познати му намеци подир тях, докато те минаваха, поклащайки бедра, покрай масите им.

Представи си, че е вътре, представи си негодуванието, изписано на лицето му, докато гледа тълпата натрапници, нашественици в собствените му спомени, как всички се трупат около него, опитват се да го избутат навън. Навън, към новия живот, който беше намерил, живот, който не беше в хана „Феникс“. Нито дори в Даруджистан.

Връщане нямаше. Беше го знаел през цялото време, поне в ума си, но едва сега, докато стоеше тук, го осъзна напълно — бреме от чувства, толкова тежко, че се чувстваше съкрушен. А не беше ли също толкова вярно, че човекът зад очите му не беше същият като в онези години? Можеше ли да не вижда нещата различно след всичко, което бе преживял, след всичко, което бе видял и изпитал?

Сърцето му туптеше в гърдите. Всяко изтупване, разбираше сега той, идваше и отминаваше, за да не се върне никога. Дори повторението не беше нищо повече от илюзия, заблуждаваща прилика. Навярно бе утешение да се престориш, че механизмът изобщо не се е променил, че всеки пулс и завъртане е същият като другия, че човек може да скача назад и напред в ума си и е все едно къде ще спре, че всичко, което вижда, ще си остане същото. Фиксирано и сигурно.

Грубите камъни на влажните стени. Жълтеникавата светлина, процеждаща се през зацапаните стъкла на прозорците. Дори ромонът от звуци, гласове, дрънченето на калай и печена глина, самият смях, изливащ се навън, щом вратата се отвореше, изливащ се кисел като жлъч, ако питаха Кътър.

Кой беше останал вътре, та да може да го разпознае? Лицата изглеждаха малко по-състарени, раменете малко по-изгърбени, очите обкръжени с набръчканата карта на житейската умора. Щяха ли да светнат, щом го видеха? Щеше ли изобщо да го познае някой? А дори и тогава, след тупанията по гърба и прегръдките, щеше ли да зърне нещо преценяващо в погледите им, нещо, което да обезцвети думите им, отдалеченост, която се увеличава с всеки дъх?

Чу зад себе си съвсем леко изскърцване на ботуш. Завъртя се бързо, приклекна и камите блеснаха в двете му ръце: лявата полувдигната, с върха надолу в гард. Дясната — замахваща за стопиращ удар…

… И непознатият залитна назад с тихо изненадано пъшкане, ножът джалук изскочи изпод наметалото да блокира камата…

Кътър изви китката си и парира, перна с острието китката на облечената в ръкавица ръка и в същото време се хвърли напред… и замахна с камата в лявата си ръка под коленната капачка на противника.

Мъжът отскочи встрани и едва не блъсна Кътър, но той вече се беше хлъзнал покрай него, замахна с двете оръжия към бедрото му, после към ребрата, докато го подминаваше от лявата страна…

Удивително, но тежкият джалук пресрещна всеки удар… и още един голям извит нож блесна в другата ръка на мъжа, за да блокира евентуален удар отзад. Кътър почти падна, за да избегне проклетото париране, задържа се на един крак и метна камата в лявата си ръка право към скритото в сянка лице…

Блеснаха искри и… невероятно — мъжът отби летящата кама.

Вече с нов нож в ръката, Кътър понечи да се хвърли за нова атака… и изведнъж отскочи в отбрана — мъжът вече настъпваше, тежките ножове святкаха в ръцете му като въртящи се мълнии.

Два такива ножа? Два?!

— Чакай! — изрева Кътър. — Стой! Ралик! Ралик!!!

Джалуките спряха. Кръв потече по този в дясната ръка със срязаната китка. Две тъмни очи лъснаха изпод качулката.

— Ралик… аз съм. Кът… Крокъс! Крокъс Младата ръка!

— И аз така си помислих изпървом — избоботи мъжът пред него. — Но бързо премислих. Но… ти си, да. Порасъл си… Богове, наистина ме е нямало дълго.

— Порязах ти ръката… съжалявам…

— Едва ли колкото мен, Крокъс. В Гилдията си вече, нали? Кой те обучава? Не е Себа Крафар, сигурен съм. Тоя стил изобщо не го знам…

— Какво? Не, не Гилдията. Нищо такова, Ралик. Аз бях… чакай, каза, че те е нямало? От Даруджистан? Къде? От колко време? Не и от онази нощ зад дома на Кол? Но…

— М-да, ти си, наистина — прекъсна го Ралик.

— Богове на бездната! Колко се радвам, че те виждам, Ралик Ном! Искам да кажа, ако бях разбрал, че си ти… не трябва да скачаш така на човек отзад. Можеше да те убия!

Убиецът го гледаше мълчаливо.

Изведнъж разтреперан, Кътър прибра камите, след което заоглежда за хвърлената.

— Два такива сатъра — кой друг ще ги използва? Трябваше да се сетя още като видях първия. Наистина съжалявам, Ралик. Инстинктите надделяха. Просто… надделяха.

— Не си се вслушал в предупреждението ми значи.

Старият сърдит тон отпреди години. Но Кътър нямаше нужда да пита: „Какво предупреждение?“ Помнеше го много добре.

— Трябваше — отвърна той и спря да търси с очи. — Наистина, Ралик. Заминах с малазанците, разбираш ли, и с Апсалар. Фидлър, Калам, ние четиримата, за Седемте града. Където всичко се… промени.

— Кога се върна, Крокъс?

— Днес. Тази вечер. — Погледна унило към входа на хана. — Дори не съм влязъл все още. Тук се е… променило — да, тази дума вече започва да ме обсебва. — Зашари отново с очи. — Е, трябваше да го очаквам… Къде, в името на Гуглата, се дяна тая проклета кама?

Ралик се подпря на стената.

— Оная, дето метна към гърлото ми ли?

— Да… толкова съ…

— Съжаляваш, да. Ами, долу няма да я намериш. Пробвай в лявото ми рамо.

— О, тази гъста кръв! Даруджистан и неговите сто хиляди сърца, и всички до едно туптят не за кого да е, а за този пращящ от здраве ведър и прещедър гост на хана „Феникс“! Седнал тук на тази преобилна трапеза — макар че Мийзи би трябвало да се погрижи за този кекав крак — о, не, не моя, въпреки че това би било великолепно, наистина, и далече над обичайното обслужване в ижеспоменатото заведение — без… та докъде бе стигнал Круппе? О, да, без ни един за тягостна компания, с която да разтърси задрямалата нощ! Кажете на далновидния Круппе, сърдечни ми приятели, защо така несъответни са на погледите раздразнени сияйните лица? Не обеща ли Круппе дарове прещедри? Облекчения от тежко бреме? На паниките край? Да пием… о, най-смирени извинения, ще поръчаме още тутакси, това е преуместно обещание, стига някой да реши да вдигне тост за това, за онова, а защо не и за нещо друго!

— Имаме новина — каза Скорч, стъписан от собствените си думи. — И ако просто си затръшнеш плювалника, би могъл и да я чуеш.

— Новина! Ха, та нима Круппе не е самото олицетворение на новината? Детайл, анализ, реакции на простата тълпа на улицата, всичко с едно мигване на окото — и пуфф, на един-единствен дъх — кому е нужно повече? Това ново безумие, което сме длъжни да търпим вече от седмица и всичките петна по дрипавия чул, по които някой си почервенял глупак бълва брътвежите си с какви ли не мръсни клюки, ха, че туй са само дрипи за дрипавия или отривки за отриване на задник, или петна всъщност за попивателни, благословени да са женските им хитрини — Круппе е възмутен от тази възхвала на обстоятелства и съвпадения! Професия, ето, че твърдят суетните контета, сякаш на лаещите хрътки им трябва удостоверение да оправдаят лигавото си джафкане и ръмжене! Къде се дяна изобщо простото благоприличие? Благоприличната простота? Това, което е благоприлично, едва ли е просто — съвсем вярно, докато обратното е отвратно в цялата си щекотлива ирония, не бихте ли се любезно съгласили? Круппе би, понеже той е от любезния тип…

— Намерихме Торвалд Ном!

Круппе примига към Леф, после към Скорч, после — като видя може би собственото си неверие, отразено на лицето на втория — отново към Леф.

— Невероятно! И предадохте ли го, о, ужас, на ужасния космат Гареб Лихваря?

Скорч само изръмжа.

— Сключихме по-добра сделка — заговори Леф и облиза устни. — Торвалд ще се изплати на Гареб, и, сещаш се, за да го направи, трябва да плати на нас за привилегията, нали? Тъй че Торвалд ни плаща и Гареб ни плаща. Плаща ни се двойно!

Круппе вдигна дебел пръст — на който, забеляза той с внезапен смут, имаше петно от нещо неразпознаваемо:

— Момент, моля! Торвалд се е върнал и същевременно ви е подкупил? Защо тогава точно Круппе плаща питиетата тази вечер? Ааа, позволете на Круппе да отговори на собствения си въпрос! Ами защото Торвалд тепърва ще плати на доверчивите Леф и Скорч, нали? Помолил ви е само за една нощ, нали? Една нощ! И всичко ще свърши добре, и прочие!

— Как се сети?

Круппе се усмихна.

— Скъпи глупави приятели, чуе ли Гареб за това — само да научи, да, че сте държали в ръчичките си прословутия Торвалд Ном, ха, ами че вие ще намерите собствените си имена в същия този списък, който държите, което ще ви принуди да предадете самите себе си срещу голямата награда, което няма да ви донесе никаква облага, след като Гареб спипа и скъта на скришно горкичките Скорч и Леф. Ах, какви нещастия предстоят!

— Торвалд Ном ни беше партньор — заяви Леф, въпреки че вече се потеше сериозно. — Честна дума ни даде. Ако пък се отметне от нея… хм, да се бъзикаш със Скорч и Леф хич не е умно, за никого. Тъй че и ти го имай предвид, Круппе, ако речеш да идеш да дрънкаш на Гареб или нещо такова.

— Беру да не дава дано! Круппе не би и помислил за такова нещо, мои прескъпи темпераментни приятели! Нее, страхът на Круппе най-вече се отнася към онези нови дрипи в ръцете мръсни на улични хлапета на всяка пресечка и ъгъл тези дни, такава напаст над Даруджистан! Иженазованите дрипи са нечестиво бързи и зли със злостната си мълва, а кой би могъл да знае множеството на източниците им съмнителни? Круппе се тревожи какво би могла да прогласи утрешната дрипа!

— Тя дано да не прогласи нищо, че… — изръмжа Скорч уплашено и в същото време — войнствено.

— А сега, благословени приятели — каза Круппе и небрежно, но изразително махна с ръце, — да довършим разгрома за тази нощ! Ужасяващо обстоятелство витае. Круппе долавя изумителни събития, неминуемо… неминуеми. Вкус във въздуха, пърхане във вятъра, проблясък в светлината на фенер, трепване във воднистите локви ейл, тупване по стъпалата… изскърцване на входната врата — хо! Фалшиви имена! Ножове — и то в кръв! Лица най-пепеляви и стъписани! Марш да ви няма от масата на Круппе, доскорошни нелепици, чеда на безразборно съешаване. Прескъпа среща предстои!

Ралик се беше подпрял тежко на Кътър. „Богове, ако го бях убил… моят приятел… богове, не…“

Бутна вратата и повлече Ралик вътре.

И видя зад тезгяха Мийзи. Зад нея — Ирилта. А вляво от него, замръзнала на място и зяпнала…

— Сълти! Ралик е ранен — трябва ни стая — и помощ…

И Мийзи вече дърпаше убиеца от ръцете на Кътър.

— Дъх на Гуглата, все едно е шпикован!

— Съжалявам… — почна Кътър.

Но ето, че и Ирилта вече беше при тях, хвана лицето му с ръце, които миришеха на ейл и скълцан чесън. Устните й зейнаха огромни, щом лепна целувка на устата му, езикът й се загърчи вътре като червей.

Кътър залитна назад и се озова в прегръдката на Сълти, която го стисна… стисна го изумително силно след толкова години носене на пълни халби и чинии — толкова силно, че дъхът излезе от дробовете му.

— Ще живее — заяви Мийзи, наведена над Ралик, който лежеше на пода пред тезгяха. — Само да спрем кървенето. Трябва да са му скочили трима-четирима, като гледам. — Изправи се и тупна кървавата кама на тезгяха. Събираше се тълпа, гледаха и Ралик, и чуждестранното оръжие.

— Малазанска е! — изсъска някой.

Кътър се дръпна от Сълти и ги разбута.

— Махайте се! Моя е.

— Твоя ли? — попита Ирилта. — Какво означава това, Крокъс?

— Скочи ми откъм гърба — безшумно, като убиец. И аз при самоотбрана… сгреших… Сигурна ли си, че ще се оправи, Мийзи?

— Ти беше оня мършав крадец преди години, нали? — каза един със странно познато лице, физиономията му се менеше между неверие и обвинение.

— Крокъс, така каза Ирилта — добави мъжът до него. — Направил нещо, когато се спусна Луната, така чух. Съборил някакъв стълб или нещо подобно. Помниш, Скорч, нали?

— Гледам да помня само каквото трябва, Леф. Макар че и други неща се лепят понякога. Все едно, беше джебчия, от момчетата на Круппе.

— Е, да, ама вече не е, нали? — изръмжа Леф. — Вече е убиец от Гилдията!

— Не съм! — викна Кътър. Изведнъж се почувства като смотания хлапак, какъвто беше преди години. Ядосан от това, че лицето му се изчерви, се обърна рязко към Мийзи. — Къде са другите? Искам да кажа.

Мийзи вдигна ръка — зацапана с кръвта на Ралик — и рече:

— Чака те, Крокъс. На обичайната си маса. Върви. Ей — изрева на тълпата, — я му направете път! Сядайте си по масите!

Забъркал беше кашата, да. Великото му връщане. Въздъхна и си прибра камата — отбягваше погледа на Мийзи. А после, когато зяпачите се отдръпнаха, видя…

Там, на обичайната му маса, дребния пълничък мъж с мазната коса и сияйната херувимска усмивка. Мръсните бухнали ръкави, изтърканата лекьосана червена жилетка. Лъскавата стомна на мократа маса, две халби.

„О, Круппе, виж се само. Ако някой никога няма да се промени, това си ти.“

Кътър се озова до масата, смъкна се в чакащия го стол, посегна за халбата.

— Отказах се от старото си име, Круппе. Сега съм Кътър. По ми отива, не мислиш ли? — „Защо ми се плаче тогава?“ — Особено след това, което направих с Ралик току-що.

Круппе вдигна вежди.

— Круппе съчувства, о, да, и още как. Животът залита и залита напред — макар че изключението не е кой да е, а сам Круппе, за когото животът танцува. Удивително как тази истина неуместно гложди толкова много персони. Че може ли пък самото съществуване на някой си да се окаже достатъчно за такава враждебна ярост? Изглежда, може, о, да, най-определено. Винаги ги е имало тия, драги приятелю, за които намигването е обида, усмивката е подигравка. За които самият хумор е повод за подозрение, сякаш смехът е злобно оскърбление. Кажи на Круппе, драги ми Кътър, вярваш ли, че всички сме равни?

— Равни ли? Ами…

— Похвален възглед, можем да се съгласим, нали? И все пак… — и вдигна мръсен показалец — не е ли вярно, че от година на година всеки от нас е податлив на промени толкова фундаментални, че настоящите ни същности по никой разумен начин не могат да се сметнат за равни на предишните ни същности? Ако правилото е неприложимо дори в рамките на собствения ни индивидуален живот, как би могъл човек да дръзне да вярва, че е приложимо колективно?

— Круппе, за какво беше всичко това…

— Преди години, Кътър, който някога се наричаше Крокъс, нямаше да водим дискусия като тази, нали? Круппе вижда — и вижда много добре. Вижда скръб, както и мъдрост. Болка и все още отворени рани. Любов намерена и любов изгубена. Определено отчаяние, което все още се върти като монета — на коя страна ще падне? Въпрос, който все още не е намерил отговор, бъдеще, което все още не е решено. Прочие, стари, завърнал се вече друже, да пием и тъй да подчиним следующите няколко мига на дружеско мълчание. — И Круппе вдигна високо халбата си.

Кътър го последва с въздишка.

— Въртящата се монета…

И пребледня.

— Богове на бездната, Круппе!

— Пий, приятелю! Пий дълбоко от незнайното и неузнаваемо бъдеще!

И той пи.

Колелото беше спряло да се върти. Мътна вода се стичаше по страните му и се сбираше във вадата. Беше скъсила фитилите на фенерите и стаята тънеше в приглушена светлина. Тръгна към леглото си.

След ден-два щеше да разпали пещта.

Късно беше и не му беше времето за тежки мисли, които заплашваха да обсебят уморения й ум. Съжалението има вкус и той е баят, и всички чаши чай на света не могат да го отмият.

Драскането по вратата я накара да се обърне — някой пиян, сбъркал къщата, несъмнено. Не беше в настроение да отвръща.

Но този някой почука с кокалчетата на пръстите си, тихо и настойчиво.

Тисера хвърли кърпата, потърка разсеяно заболялата я китка, после взе една от по-тежките пръчки на масата за гледжосване и се приближи до вратата.

— Сбъркал си къщата — извика. — Хайде, върви си!

Потропа юмрук.

Тисера вдигна пръчката над главата си, дръпна резето, замахна…

Мъжът, който пристъпи на прага, се хилеше тъпо.

Познаваше го добре. Познавала го беше години наред, макар да бе минало доста време, откак го бе видяла за последен път. Отпусна пръчката и въздъхна.

— Торвалд Ном. Много закъсня.

— Съжалявам, мила — отвърна той. — Хванаха ме. Търговци на роби. Океански пътешествия. Тоблакаи, денрабъ, изтезания и разпъвания на кръст, потъващ кораб.

— Представа нямах, че да излезеш за самун хляб може да е толкова опасно.

— Ами… цялата бъркотия започна с това, че чух за един дълг. Дълг, за който не знаех. Онзи кучи син Гареб ме изигра, каза, че съм му дължал, след като не му дължах нищо, но това не е нещо, за което можеш да спориш, не и без адвокат — което не бихме могли да си позволим…

— Всичко знам за Гареб — отвърна Тисера. — Катилите му наминаваха тук доста често, след като ти изчезна. И да, наистина ми трябваше адвокат — та Гареб да отстъпи.

— Той те е заплашвал?

— Твърдеше, че твоят дълг е мой дълг, скъпи съпруже. Разбира се, това е глупост. Дори след като спечелих делото пращаше да ме следят. Месеци наред. Подозираше, че се криеш някъде и аз ти нося храна, предполагам. Не мога да ти опиша колко забавно беше. Защо не мога ли, Торвалд? Защото не беше. Забавно, искам да кажа. Никак не беше забавно.

— Вече съм си у дома — каза Торвалд и се помъчи да се усмихне. — Богат при това. Никакъв дълг повече — това го изчиствам още утре заранта, наведнъж. И никакъв евтин темпер повече за твоята глина. И попълване на всичките ти билки, тинктури и разни такива… като стана дума за тях, просто за по-сигурно, може би няма да е зле да спретнем с теб един-два ритуала…

— О, нима? Пак си крал, нали? Заобиколил си няколко прегради, нали? Свил си торбата с пари и всичките блещят от магия, нали?

— И драгоценни камъни, и диаманти. Беше си съвсем редно, честно. Нечестен дълг, изчистен нечестно, двете щастливо се заличават едно друго и всичко си остава праведно!

— Не ти вярвам.

— Знаеш, че никога не те лъжа, Тис. Никога.

— И кого обра тази нощ?

— Ами Гареб, разбира се. Ометох го всъщност.

Тисера го зяпна.

— О, съпруже…

— Знам. Аз съм гений. Виж, за тези прегради… той много скоро ще вкара няколко мага да подушат къде е плячката.

— Да, Торвалд. Схващам положението много добре. Знаеш къде е тайната дупка — пусни торбата там, ако обичаш, докато аз почна останалото.

Но той не помръдна.

— Все още ме обичаш, нали?

Тисера се обърна и го погледна в очите.

— Винаги, глупако проклет. Хайде, побързай.

Прелести безкрайни тази нощ в Даруджистан! И ето, че зората се пробужда, светлина помита синия блясък на неспящия град. Вижте празнуващите, как залитат към леглата си или към леглата на нови приятели, та дори и към леглото на непознат, важно ли е как се е родила любовта? Важни ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести?

Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци.

Отпуснете уморени очи като крадец, който вече не е крадец, взрян с най-дълбоко състрадание в спящото лице на стар приятел там, в една стаичка на горния етаж на хана „Феникс“; и вижда също тъй знатен съветник, хъркащ отпуснат в ей оня стол. Докато в съседната стая седи убиец, който, навярно, вече не е убиец, с помръкнали от болка очи размисля за какво ли не, по начин, който навярно е тайнствен и стъписващ, стига да може човек да надзърне в тъмния му ум.

Другаде едно дете, отдавна изоставено от майка си, тръпне в съня си, преследвано от едно кошмарно лице с прикрепеното към него нелепо име Снел.

А двама пазачи тичат с разтуптени сърца от портата към имението, докато камбаната бие тревога силно и настойчиво, защото един зъл човек е изгубил цялото си с безчестие натрупано богатство — факт, който със сигурност ще изтръгне ноктите му като клещи на инквизитор, тъй като злото процъфтява само в кладенеца на властта, а бъде ли открадната монетата на жестокостта… ами, с нея изчезва и властта.

Един мъж без пръсти залита към дома си, от бог благословен, и кръв капе от охлузените му юмруци, а жена му спи без сънища, изражението й е тъй кротко, че дори и най-безчувственият скулптор не би могъл да направи нищо, освен да се разплаче.

А в една съвсем незабележима уличка стои вол и си мисли за закуска. Какво друго има в края на краищата, след като любов и приятелство, и власт, и съжаление и загуба и повторно събиране, тъй пламенно, че да забравиш всичко, което може да е било горчиво-сладко, след като всичко — всичко — свърши и си отиде, какво друго има освен нуждите стомашни?

Яж! Пирувай с благини и вкусвай сладкия живот!

Несъществено? Ба!

Както винаги казва Круппе, в хомота влиза умният вол.

6.

Имало беше земетресение. Скален гръбнак, дълъг близо левга, просто беше пропаднал и бе отворил клисура към морето. Нямаше кипнал талог от този катаклизъм, защото гръбнакът представляваше безжизнена конгломерация от обсидиан и пемза, наследство от предишни изригвания. Към сушата клисурата се стесняваше между стръмни скали. Към морето се уширяваше, с две скални издатини при устието, на четвърт левга една от друга.

Водата долу беше дълбока не повече от петнадесет разтега, кристалночиста, и на дъното се виждаше гмеж от четвъртити камъни и бели кости — останки от свещени гробници и К’Чаин Че’Малле, погребани там.

От двете страни на разлома се виждаха руини, сред тях и почти срутена джагътска кула. В небето над изтерзаното пространство от хълмове на север се рееше петно на портал, цветна рана в самия въздух. Единственото, което кървеше от нея сега, беше болка, противна упорита воня, суха като раздрания пейзаж, изпънал се на всички страни.

Пътника постоя дълго, взрян нагоре към портала. Вече бе на два дни път от мястото, където го бяха изхвърлили вълните, а все още не беше намерил прясна вода. Кръвта на мечката, която го бе нападнала, го бе подкрепила за известно време, но беше солена все пак и сега той страдаше.

В живота му бе имало предостатъчно заговори, целящи да му донесат смъртта. Пред тях един по-нищожен човек отдавна щеше да се отчае, да изпадне в лудост или сам да посегне на живота си в сетно поражение пред глада на богове и смъртни. Щеше, навярно, да е съвсем справедливо да рухне сега от липса на най-основните неща, нужни, за да се опази жив.

Но той нямаше да се предаде. Защото чуваше смеха на един бог, насмешлив като любовен шепот в ухото му. Сигурен беше, че някъде там, навътре в сушата, тази гола пустош ще отстъпи пред ивици прашна земя, а след това — на треви, пометена от ветровете прерия и степи. Стига да можеше да удържи достатъчно дълго, за да стигне до тях.

Беше одрал мечката и сега носеше кожата й на стегнат вързоп на рамото си. Макар и не особено привлекателна, миризмата й прикриваше неговата и щеше да прогони повечето месоядни зверове. За сметка на това щеше да му се наложи да дебне дивеча — ако изобщо намереше дивеч — срещу вятъра, но това щеше да е така и без кожата.

Намираше се на крайбрежието на Морн. Далече от мястото, където бе възнамерявал да се появи тук, на Дженабакъзкия континент. Чакаше го дълъг път, но в тази перспектива нямаше нищо ново. Нито в заплахата от провал, длъжен бе да признае.

Закрачи, ботушите му заскърцаха по черното мехуресто стъкло. Утринното слънце се отразяваше от многоцветната повърхност на ослепителни петна и зноят се завихри около него; целият плувна в пот. Можеше да види отсрещния край, на няколко хиляди крачки — или поне си мислеше, че може, след като добре знаеше как очите се лъжат — по-тъмна резка, очертана на хоризонта, с нищо видимо отвъд нея.

Малко по-късно се увери, че хребетът не е оптична илюзия. Обрулена от вятъра вълниста грамада от натрошен обсидиан с диамантен блясък, който се врязваше в очите. Когато се приближи, му се стори, че чува смътен стон, като от все още неусетен вятър. И вече успя да види зад него нова огромна равнина, без видим край зад треперещата знойна мараня.

Когато се изкачи на билото, с ботуши, затънали дълбоко в пясъка, Пътника отново чу стенещия вятър, погледна нагоре и видя, че нещо се е появило сред равнината точно напред. Трон с висок гръб, а седящата на него фигура бе загърната в сенки. На десетина крачки вдясно стоеше втора фигура, загърната в тъмносиво наметало, със свалена качулка — обрулен от вятъра профил, черна късо подстригана коса.

И иззад трона се появиха Хрътки, застъпваха бавно напред, лапите им изригваха облачета прах, които се размиваха във въздуха зад тях. Барън, Джиър, Блайнд. Шан и Руд, и други две, които Пътника никога не бе виждал. Костенобели и двете, с очи като оникс. По-слаби от другите, с по-издължени вратове и покрити с белези, оголили смайващо тъмносиня кожа под бялата козина. Другите Хрътки тръгнаха право към Пътника.

Той заслиза надолу да ги посрещне.

Шан дойде първа. Отърка се в бедрото му, след това се хлъзна като котка, мина зад него и се отърка и в другия му крак. Той отпусна лявата си ръка на гладката й черна шия. Древният Барън беше следващият и Пътника се пресегна и го почеса с другата си ръка по бузата, опипа многобройните белези от столетия жестоки битки, долови намека за трошащите кътници под раздраната, но мека кожа. Вгледа се в светлокафявите очи на звяра и откри, че не би могъл да удържи дълго на този поглед — твърде много скръб, твърде много копнеж за мир, на който не можеше да предложи утешение. Барън наведе глава в тази милувка и дебелият му език застърга ръката му под лакътя.

Вече обкръжен от огромните зверове — без двата бели, — Пътника продължи към трона. Когато се приближи, Котильон най-сетне се извърна към него.

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

Пътника се усмихна, без да си прави труд да отвърне. Лицето на Котильон издаваше умора, изтощение по-голямо от всичко, което бе виждал у него, докато беше жив, когато го наричаха Танцьора и когато делеше властта над една империя. Къде тогава бяха даровете на божествеността? Каква бе стойността им, щом да се вкопчиш в тях означаваше да тръпнеш от болка и кръв да тече от дланите ти?

— Вие двамата — заговори Пътника, извърнал вече очи към Сенкотрон, — осъждате всяко мое съжаление.

— Няма да трае дълго, убеден съм — изсъска богът на своя трон. — Къде е армията ти, Първи меч? Виждам само прах по дирите ти.

— Докато вие си седите тук и властвате над пустош.

— Достатъчно с взаимните оценки. Затормозен си, стари приятелю… хи-хи, колко често използвам тези думи, а? Стари приятели, о, къде са те сега? Колко дълбоко са пропаднали? Разпръснати от ветровете, залитащи безпомощно, неводени от никого и слепи…

— Ти никога не си имал чак толкова много приятели, Келанвед.

— Затормозен, казах. До стъмване ще си умрял от обезводняване — до първия извор на равнината Ламатат са най-малко четири дни път.

— Разбирам.

— Разбира се, каквото и да стане с теб, когато най-сетне умреш, твоят стар приятел непременно ще дойде да те намери.

— Да, сигурен съм, че ще ме намери.

— За да злорадства в победата си.

— Качулатия не злорадства.

— Е, този възглед е разочароващ. Значи ще дойде, за да не злорадства. Все едно. Въпросът е, че ти ще си загубил.

— А моят успех или неуспех важен ли е за вас, Келанвед?

— Изненадващо, но да — отвърна Котильон.

— Защо?

Грубият въпрос сякаш стъписа за миг двете божества. След това Сенкотрон изсумтя.

— Дали е важен? Едва ли. Ни най-малко всъщност. Тук сме, за да ти помогнем, тъпак проклет. Упорит твърдоглав войнствен глупак. Защо изобщо те смятах за приятел? Ти си прекалено тъп, за да си ми бил приятел! Виж, дори Котильон е вбесен от малоумието ти.

— Най-вече развеселен всъщност — поправи го Котильон и се усмихна широко на Пътника. — Тъкмо си спомнях за едно, хм, обсъждане в командната шатра при една кампания. Може би най-красноречивата истина за старите приятелства е в това как динамиката им никога не се променя.

— Включително твоите подмазвачески твърдения — вметна кисело Сенкотрон. — Слушай, ти, Пътника или както там се наричаш сега. Моите Хрътки ще те отведат към спасението ти — ха, колко често сме го казвали това? Междувременно ще ти дадем мехове с вода, сушени плодове и прочие — хилядите дразнещи нужди на тленността, доколкото си спомням. Смътно. Все едно.

— И какво ще поискате в замяна срещу този дар?

Изтекоха десетина мига — без отговор.

Лицето на Пътника бавно помръкна, заканително намръщено.

— Няма да ме отклоните от задачата ми. Нито ще ме забавите…

— Няма, разбира се. — Сенкотрон махна с призрачната си ръка. — Тъкмо напротив всъщност. Ние те подканяме. Призоваваме те. Побързай, тръгни по верния си път, стигни до съдбоносния си сблъсък. Нека нищо и никой да не се изпречи на пътя ти.

Пътника се намръщи още повече.

Котильон се изсмя тихо.

— Той говори истината, Първи меч. За нас е удоволствие да те подкрепим точно по този въпрос.

— Няма да се пазаря с него.

— Знаем.

— Не съм сигурен дали разбирате…

— Разбираме.

— Решен съм да убия Гуглата. Решен съм да убия Бога на смъртта.

— Желаем ти късмет от все сърце! — рече Сенкотрон.

Ново мълчание.

След това Котильон пристъпи напред, носеше припаси, които ги нямаше допреди миг. Постави ги на земята.

— Шан ще води — рече тихо и отстъпи назад.

Пътника погледна двете нови Хрътки.

— А тези?

Котильон проследи погледа му, за миг като че ли се притесни, после сви рамене.

— Трудно е да се каже. Те просто се… появиха…

— Аз ги призовах, разбира се! — заяви Сенкотрон. — Бялата се казва Палид. Още по-бялата е Лок. Седем е желаният брой, необходимият брой.

— Сенкотрон… ти не си ги призовавал — каза Котильон.

— Трябва да съм! Иначе защо ще са тук? Сигурен съм, че съм го направил в някой момент. Желание, навярно, докато съм се взирал към звездите. Или страстен копнеж, да, толкова силен, че дори Бездната не е могла да ми откаже!

— Другите като че ли ги приеха — подхвърли Котильон и отново сви рамене.

— А хрумвало ли ви е — каза тихо Пътника към бога, застанал пред него, — че е възможно да са прочутите Хрътки на Светлината?

— Нима? И защо мислиш така? — Ив този момент, когато Котильон срещна очите му и намигна, цялата умора — самата безсмъртност на асцендентството — изчезна и Пътника видя отново — сякаш след цяла вечност — мъжа, когото някога бе наричал свой приятел.

Ала не можеше да се насили да се усмихне, да откликне по какъвто и да било начин на този жест и вложената в него покана. Не можеше да си позволи такава… слабост. Не сега и може би никога вече. Определено не и пред това, в което се бяха превърнали тези двама стари приятели. „Те са богове, а на богове не може да вярваш.“

Наведе се и взе меховете и пътната торба.

— Коя подгони мечката към брега?

— Джиър. Трябваше ти храна, иначе нямаше да можеш да стигнеш дотук.

— За малко аз щях да се окажа вечерята й, Котильон.

— Винаги сме разчитали на тебе, Първи меч.

Следващият и може би последен въпрос, който Пътника имаше към бога, бе може би най-трудният за изричане.

— А кой от вас разби кораба ми и изби екипажа ми?

Веждите на Котильон се вдигнаха.

— Не ние. Дасем, това не бихме го направили. Никога.

Пътника се взря в божиите очи — винаги по-меки, отколкото човек можеше да очаква, но той отдавна бе свикнал с това — и се обърна.

— Добре.

Палид и Лок се задържаха назад в неохотен ариергард, доста зад другите Хрътки, които тръгнаха с Пътника навътре в сушата. Сенкотрон бе обърнал трона си, за да може да гледа Първия меч и свитата му. Вече се стопяваха на североизток.

Застанал до него, Котильон вдигна дланите си, огледа ги и видя рукналата по тях пот.

— За малко беше.

— А? Кое?

— Ако беше решил, че ние стоим зад корабокрушението, хм, не искам да мисля какво щеше да стане.

— Просто е, Котильон. Щеше да му се наложи да ни убие.

— А Хрътките нямаше да се намесят.

— Освен може би най-новите ни любимци. Никаква преданост не остана! Хи-хи!

— За малко — повтори Котильон.

— Можеше просто да му кажеш истината. Че Маел го искаше, и го искаше ужасно. Че трябваше да се пресегнем и да го извлечем — щеше да е много по-благодарен.

— Благодарността е безполезен лукс в този случай, Сенкотрон. Никакви разсейвания, забрави ли? Нищо и никой не може да отклони Пътника от предопределената му съдба. Маел го остави за друг път.

— М-да, много добре. Подробност, която можем да предложим на Пътника, когато нуждата ни от него е спешна и, ъъъ, неотложна. Разровили сме, след предположенията, които той ни подхвърли в този ден, тук, и ето! Ами да, не кой да е, а самият Древен бог на морето е бил виновен! Я ела сега тук, извади го проклетия си меч и насечи враговете на късчета!

— Не точно това ровене ни трябва сега — каза Котильон.

— Е, да, разбира се. Ние вече знаем! Защо да ровим?

Котильон се извърна към Сенкотрон.

— Маел можеше да го убие съвсем лесно, не мислиш ли? Но реши да го забави. За това трябва да помислим. Трябва да разберем защо.

— Да, започвам да схващам. Разбудени подозрения… бях се разсеял за миг, не мислех. Забавяне, да. Защо? Каква полза?

— Току-що осъзнах нещо.

— Какво? Казвай бързо!

— Няма значение какво си е наумил Маел. То няма да подейства.

— Обясни!

— Маел допуска, че става въпрос за отмъщение и…

— Да. Би трябвало, разбира се. Няма друга възможност. Маел не го получава! Идиот! Хи-хи! Я да се махаме вече от тази купчина пепел, гърлото ми се раздра.

— Разчетът на времето, Сенкотрон…

— Съвършенство.

— Дотук.

— Няма да се провалим.

— Дано.

— Кой сред новите съюзници е слабата брънка според теб?

Котильон го погледна през рамо.

— Ами ти, разбира се.

— Освен мен имах предвид.

Котильон зяпна. Сенкотрон зачака.

Нощта в самотната пивница на Морско даде на Нимандър спомени, които никога нямаше да забрави. Селяни с помръкнали погледи и черни уста залитаха, блъскаха се в него и в другите. Тикаха мръсни бутилки в лицата им. Очи, зацапани с нещо мътно и жълтеникаво. Питието бе достатъчно силно, за да ти изтръпне езикът, стига подканващите стонове наистина да бяха покана за пиене.

Дори и без предупреждението на Клип Нимандър не беше склонен да приеме такова гостоприемство. Нито някой друг от близките му, забеляза той с известно облекчение. Душният въздух в залата с нисък таван беше сладникав, натежал от вкиснала пот и воня като от гниеща жива плът.

Скинтик се доближи до Нимандър и двамата загледаха как Клип — и Десра до него, разбира се — тръгва към тезгяха.

— Вино? Тук? Едва ли.

Нимандър подозираше, че Скинтик е прав. Единственото, което можеше да види на всяка маса, във всяка ръка, бяха стъклениците с дълги почернели гърла.

Стоновете се усилиха, хаотични като мученето на добитък в кланица. Нимандър видя как един мъж — старо превито съсухрено същество — се катурна по очи върху дъсчения под и носът му изхрущя. Някой до него отстъпи назад и премаза с пета пръстите му.

— Ей, а къде е жрецът? — попита Ненанда иззад Нимандър и Скинтик. — Поканата беше негова в края на краищата.

— Поне този път, Ненанда — отвърна Скинтик, без да се обръща, — се радвам, че си до нас с ръка на меча. Това тук не ми харесва.

— Никой тук не може да ни навреди — заяви Ненанда, но тонът му издаде, че е доволен от думите на Скинтик. — Чуйте ме… докато Клип не е край нас — той изпитва презрение към всички ни.

Нимандър бавно се извърна, докато Скинтик отвръщаше:

— Забелязали сме. Ти как си обясняваш това, братко?

— Той вижда това, което реши да вижда.

Кедевис и Аранта бяха до тях и слушаха. Плахото като на кошута изражение на Аранта изведнъж изчезна, заменено от смразяваща празнота, която Нимандър познаваше добре.

— Не е важно — каза той, внезапно усетил потта под дрехите си. — Остави, Ненанда. Не е важно.

— Важно е — отвърна Ненанда. — Той трябва да го знае. Защо оцеляхме в битките си, след като всички други паднаха. Трябва да го разбере.

— С това вече е свършило — настоя Нимандър.

— Не е — заяви Скинтик. — Ненанда този път е прав, Нимандър. Прав е. Клип иска да ни заведе при този умиращ бог. Но каквото и да замисля, той ни пренебрегва, все едно не съществуваме. Безгласни…

— Безполезни — прекъсна го Ненанда.

Нимандър извърна очи. Рухваха още селяци, а вече нападалите по дървения под бяха започнали да се гърчат в локви бълвоч. Незрящи очи се въртяха в екстаз в хлътналите очни кухини.

— Ако аз съм ни направил… безгласни, съжалявам.

— Стига с тези глупости — подхвърли небрежно Скинтик.

— Съгласен съм — каза Ненанда. — Преди не бях… бях ти ядосан, Нимандър, за това, че не казваш на тъй наречения Смъртен меч на Тъмата. Че не му казваш за нас. Кои бяхме. Какво преживяхме. Тъй че се опитах да го направя сам, но полза няма. Клип не слуша. Никого. Слуша само себе си.

— А Десра? — попита Нимандър.

— Тя обожава да е загадъчна — изсумтя Ненанда.

Това проницателно наблюдение изненада Нимандър. Но не беше отговорът, който бе потърсил с въпроса си.

Скинтик обаче го разбра.

— Тя си остава една от нас, Нимандър. Когато дойде нуждата, не е нужно да се съмняваш във верността й.

Кедевис заговори със сухо презрение:

— Верността не е от добродетелите на Десра, братя. Не залагайте на това.

Скинтик попита с насмешка:

— А на коя от добродетелите на Десра трябва да залагаме тогава, Кедевис?

— Стигне ли се до самосъхранението — отвърна тя, — преценката на Десра е точна. Никога погрешна всъщност. При нея оцеляването е резултат от дълбока яснота — Десра вижда по-добре и по-проницателно от всички нас. Това е нейната добродетел.

Клип се връщаше. Десра се беше вкопчила в рамото му, както би го направила жена, мъчеща се да надмогне ужаса си.

— Умиращия бог скоро ще се появи — заяви Клип. Беше прибрал верижката си и пръстените, а от осезаемата му тревога се надигаше като тъмен облак заканата за зло. — Всички трябва да напуснете. Не искам да се налага да ви прикривам, ако стане лошо. Няма да имам време, нито ще приема вината, ако започнете да умирате. Тъй че, заради вас самите, веднага излезте оттук.

Беше мигът, както по-късно щеше да си спомни Нимандър, в който той можеше да пристъпи напред, можеше да погледне Клип в очите, без да трепне, да покаже непокорството си и заканата зад него. Но вместо това се обърна към другите.

— Да се махаме.

Очите на Ненанда се разшириха, един мускул затрепка под скулата му. Той се обърна и излезе от пивницата.

С изражение, което можеше да е срам, Скинтик се пресегна, дръпна Десра и я поведе навън. Аранта срещна погледа на Нимандър и кимна — но смисълът на кимването му убягна поради пустотата в очите й, — после с Кедевис напуснаха гостилницата.

Останаха само Нимандър и Клип.

— Доволен съм, че приемаш заповеди толкова добре, колкото ги отдаваш, Нимандър — каза Клип. — И че другите все още предпочитат да те слушат. — И добави: — Не че мисля, че това ще продължи много дълго.

— Не се опълчвай на този умиращ бог — каза Нимандър. — Не тук. Не сега.

— Великолепен съвет. Нямам намерение да го правя. Искам просто да го видя.

— А ако той не остане доволен от това, че го вижда такъв като теб, Клип?

Клип се усмихна широко.

— Защо мислиш, че ви пращам извън опасността? Хайде, върви, Нимандър. Върнете се в стаите ни. Утеши своите наплашени зайци.

Отвън, под блесналите ярки звезди, Нимандър намери братята и сестрите си, скупчени насред улицата. „Зайци? Да, би могло и така да изглежда.“ Чуха откъм пивницата как стоновете се извисиха в пламенен зов… звукът отекваше, връщаше се сякаш на вълни от хълмовете и нивите около селото.

— Чувате ли? — възкликна Скинтик. — Нимандър? Чуваш ли? Плашилата… пеят.

— Майчице Тъма! — изпъшка ужасено Кедевис.

— Искам да видя тия ниви — заяви изведнъж Скинтик. — Веднага. Кой идва с мен?

След като никой не отвърна, Нимандър рече:

— Аз идвам, Скинтик. Другите веднага в стаите. Ненанда, остани на пост, докато се върнем.

И двамата тръгнаха по една от страничните улички. Нов глас се беше присъединил към всички останали, извисяваше се от храма: вик, изпълнен с усилваща се болка, вик на такова страдание, че Нимандър се олюля, краката му сякаш станаха на вода. Скинтик залитна, падна на колене, после се изправи.

Продължиха. От очите на Нимандър бликнаха сълзи.

Стари градини от двете страни, пълни с изоставени хомоти, плугове и други сечива, браздите обрасли с бурени като избеляла коса на звездната светлина. „Богове, те вече не ядат. Само пият. Всичко е в пиенето. То ги подхранва и в същото време ги убива.“

Погребалният вой вече заглъхваше, но той знаеше, че ще се извиси отново. Беше среднощ, мръсният нектар вече беше изпит и богът с ужасната болка бе призован — порталът към изтерзаната му душа бе разтворен. Захранени с безсмъртна болка, просналите се поклонници се гърчеха в екстаз — виждаше пред очите си почернелите им уста, сгърчените черни езици, помръкналите очи. Виждаше стареца със счупения нос и премазаните пръсти…

А Клип бе останал вътре. Свидетел на това безумие.

Стигнаха нивите.

И спряха.

Пред тях, в хладната сребърна нощ, редиците плашила се движеха. Крайници се гърчеха като загърнати в мъгла влечуги или слепи червеи. Стичаше се на вади черна кръв. Цветовете на ужасяващите растения се бяха разтворили, изригваха облаци полен, който блещукаше като прашинки фосфор, понесен от теченията на нощния въздух.

И на Нимандър му се дощя да се затича през това поле, сред всички тези разпънати жертви. Дощя му се да вкуси полена на езика си, да го усети в гърлото си. Дощя му се да затанцува сред божията болка!

Скинтик, разплакан, го дърпаше назад… макар че сякаш и той водеше своята битка, тъй стегнати бяха мускулите му, тъй противоречиви бяха усилията му, че двамата паднаха на земята.

Запълзяха назад по черния път.

Поленът — „Поленът е във въздуха. Вдишали сме го и сега — о, богове! — сега жадуваме за още.“

Разнесе се ужасяващ писък. Бе като живо същество, опитваше се да се изкатери по небето — но нямаше в какво да се вкопчи, нищо нямаше, и затова изригна във всички посоки, стисна гърлата им в ледения си юмрук. И се чу глас, крещеше в лицата им:

„Танцувате! Пиете от агонията ми! Що за напаст сте вие? Престанете! Оставете ме! Пуснете ме!“

Хиляди стъпки се втурнаха през мозъка на Нимандър, безброй танцуващи, без да могат да спрат, дори да искаха, а те не искаха, не, продължаваха още и още… богове, вечно!

Там, в капана на своя ум, той видя стареца и зацапаното му с кръв и нектар лице, видя радостта в очите му, видя здравината на ръцете и краката му, изправения му гръб — всеки възел и издутина по тялото бяха изчезнали. Нямаше ги туморите. Старецът танцуваше сред тълпата ведно с всички други, възбуден и изгубен в тази възбуда.

Осъзна, че със Скинтик са стигнали до главната улица. Докато божият вик замираше, трошица съзнание се върна в ума му. Той повлече Скинтик със себе си. Затичаха заедно, залитаха стремглаво към хана — спасение ли ги зовеше? Или Ненанда и другите също бяха паднали? Дали не танцуваха сред нивите, откъснати от себе си, запокитени в онази черна мръсна река?

Още един вик: още по-силен, още по-настойчив.

Нимандър падна, повлечен от тежестта на Скинтик. Твърде късно — щяха да се обърнат, да се изправят, да се отправят към нивата — болката го държеше в гибелната си омайна прегръдка — твърде късно беше…

Чу как вратата на хана с трясък се отвори зад тях.

И Аранта — с помръкнали очи, черната й кожа беше почти посиняла — ги сграбчи за наметалата. Силата, която беше крила, изведнъж се разбули и ги повлече към вратата… още ръце ги награбиха, задърпаха ги навътре…

И изведнъж импулсът изчезна.

Нимандър изохка. Лежеше по гръб, зяпнал нагоре в лицето на Кедевис и учуден от пресметливото й, замислено изражение.

Скинтик се покашля до него.

— Майчицата Тъма да ни спаси дано!

— Не тя — каза Кедевис. — Аранта беше.

„Аранта, която трепери от сенки, която се свива от писъка на излетял на лов сокол. Крие другата си същност зад стена, която никаква сила не може да надвие. Крие я. Докато не потрябва.“

Да. Вече можеше да я усети. Излъчване на воля, която изпълваше цялата зала. Подложена на натиск, но удържаща. Както подобаваше.

„Както трябва.“

— О, богове… — изпъшка Скинтик.

И Нимандър разбра. Клип беше там, навън. Клип, лице в лице с Умиращия бог. Незащитен.

„Смъртният меч на Тъмата. Не е ли достатъчна защита това?“

Но се боеше, че не е. Боеше се, защото не вярваше, че Клип е Смъртният меч на каквото и да било. Обърна се към Скинтик.

— Какво ще правим?

— Не знам. Той може би вече е… загубил.

Нимандър се обърна към Аранта.

— Не можем ли да се доберем до пивницата?

Тя поклати глава.

— Не трябваше изобщо да го оставяме — каза Ненанда.

— Не ставай идиот — сряза го Кедевис.

Скинтик още седеше на пода, дереше лицето си с нокти и трепереше.

— Що за магия е поразила това място? Как може кръвта на един бог да причини това?

Нимандър поклати глава.

— Никога не бях чувал за това, което става тук, Скинтик. Умиращия бог. От него кърви отрова.

Помъчи се да не заплаче. Всичко изглеждаше толкова… изпънато, на миг преди да се разкъса, реалност, която изведнъж ще се разпадне на дрипи, ответи от безумни ветрове.

Скинтик въздъхна хрипливо.

— Отрова. Защо жадуваме за още тогава?

Нямаше отговор на това. „Дали това не е разкрила се истина? Дали всички ние не се храним с болката на другите? Дали не се смеем и танцуваме пред страданието просто защото не е наше? Може ли да се пристрастиш към такова нещо? Неутолима потребност?“

И изведнъж далечният стон се извиси, преля в писъци. Ужасни, отчаяни — звуците на касапница. Ненанда се озова до вратата, с изваден меч.

— Чакай! — извика Кедевис. — Чуйте! Това не е той! Това са те! Той ги избива всички! Искаш ли да помагаш, Ненанда? Искаш ли?

Ненанда сякаш рухна. Отстъпи назад, потресен и смутен.

Писъците не продължиха дълго. А когато заглъхна и последният, се възцари тишина, дори виковете на Умиращия бог бяха затихнали. Отвъд вратата на хана нямаше нищо, все едно че селото — все едно че целият външен свят бе откъснат.

Всеки се бе отдръпнал от другите, подмамен от собствените си мисли, вслушан единствено в тъй познатия глас на душата, мълвяща на себе си. На лицата на ближните му, видя Нимандър, се бе изписал потрес, пустош имаше в зяпналите, невиждащи очи. Усети как се предаде волята на Аранта, силата й, след като заплахата бе отминала, и тя отново се отдръпна толкова дълбоко в себе си, че лицето й стана унило, почти безжизнено, а погледът свенлив и боязлив, и едва ли щеше да се оживи скоро.

Десра стоеше до прозореца, взираше се към пустата главна улица. И Нимандър се зачуди за естеството на вътрешния й диалог — стига изобщо да съществуваше такова нещо, стига тя да не беше просто едно същество, изтъкано от чувства, яхнало теченията на инстинкта, всеки избор — предопределен от простата настойчивост на нуждата.

„Жестокост има в мислите ти.“

Фаед.

„Остави ме на мира, призрако.“

„Не ме разбирай погрешно. Одобрявам. Десра е кучка. Тя има мозъка на кучка, от тези, които бъркат даване с взимане, дар със загуба, покана с поражение. Властна курва е тя, Нимандър, затова стои там, чака да го види, очаква да види този наперен убиец, когото ще вземе в леглото си. Обърквания, да. Смърт с живот. Отчаяние с празненство. Страх с нужда и похот с любов.“

„Иди си.“

„Но ти всъщност не искаш това, защото би те оставило уязвим пред онзи, другия глас в главата ти. Сладкото женско мърморене, всички онези гальовни светове — дали си спомням изобщо да съм го чувала, докато тя бе жива?“

„Престани!“

„В клетката на твоето въображение, блажено неуязвимо за всичко, което беше реално — жестоките безразличия, да — толкова много правиш от толкова малко, Нимандър. Случайна усмивка. Поглед. В твоята клетка тя лежи в прегръдката ти и това е най-чистата любов, нали? Неопетнена, вечна…“

„Престани, Фаед. Нищо не знаеш. Ти беше твърде млада, твърде обсебена, за да видиш каквото и да било от някой друг, освен ако не те заплашва.“

„А тя не беше ли заплаха?“

„Ти никога не си ме искала така — не ставай нелеп, призрако. Не си измисляй…“

„Нищо не измислям! Ти просто бе твърде заслепен, за да видиш това, което е пред очите ти! А умря ли тя от копието на Тайст Едур? Наистина ли? Къде бях аз в този момент, Нимандър? Спомняш ли си да си ме виждал изобщо?“

Не. Това беше прекалено.

Но тя нямаше да отстъпи. „Защо според тебе идеята да убия Сандалат бе толкова лесна за мен? Ръцете ми вече бяха зацапани…“

„Стига!“

Смях, който прокънтя в главата му.

Наложи си да не отвърне нищо, изчака вледеняващия смях да заглъхне, да се стопи съвсем.

Когато тя отново заговори в ума му, в гласа й нямаше и капка хумор. „Ненанда иска да те замести. Иска властта, която имаш, уважението, което другите изпитват към теб. И ще я вземе, когато види шанса си. Не му се доверявай, Нимандър. Удари пръв. Нож в гърба — точно както постъпи, за да ме спреш, така трябва да направиш отново и този път не може да се провалиш. Няма да има никакъв Уидал, за да довърши задачата. Ще трябва да го направиш сам.“

Нимандър вдигна очи. Погледна Ненанда. Изправения гръб, ръката на дръжката на меча. „Не. Лъжеш.“

„Заблуждавай се, ако трябва — но не задълго. Луксът трябва да е краткотраен. Ще трябва да покажеш своята… решителност, и то скоро.“

„И колко още от близките ми искаш да видиш мъртви, Фаед?“

„Игрите ми приключиха. Ти ги довърши веднъж и завинаги. Ти и ковачът на мечове. Мрази ме, ако искаш, но аз имам дарби и ти ги дарявам, Нимандър — ти беше единственият, който изобщо ме слушаше, единственият, за когото отворих сърцето си…“

„Сърце? Онази отровна локва злъч, в която така обичаше да плуваш — това ли бе сърцето ти?“

„Аз съм ти нужна. Давам ти сила там, където си най-слаб. О, накарай я тая кучка да мърмори за любов, запълни устата й с всички най-добри думи. Стига да помогне. Но тя не може да ти помогне с трудния избор, който трябва да направи всеки водач. Ненанда вярва, че може да се справи по-добре — виж го в очите му, така готови за предизвикателство.“

— Става светло — каза Десра от прозореца. И се обърна. — Мисля да изляза навън. До пивницата. Той може да е ранен. Може би се нуждае от помощта ни.

— Не помня да е молил за нея — изръмжа Ненанда.

— Той не е всемогъщ — каза Десра. — Макар и да се прави на такъв. Присъщо е на младите.

Нимандър се взря в нея. Откъде идваше това прозрение?

— Клип е уязвим? — попита с насмешка Кедевис. — Побързай да се възползваш от това, Десра.

— Безкрайната ти завист става все по-досадна, Кедевис.

Кедевис пребледня, но не отвърна нищо.

„Ох, каква злобна пасмина сме, нали?“ Нимандър се потърка по челото и каза:

— Да идем тогава и да видим какво е станало с него.

Десра излезе първа.

Навън се беше ширнало светлосиньо безоблачно небе, напръскано сякаш с искрящи зрънца. Пожънатите растения бяха клюмнали в дървените си рамки, прогизнали от роса, луковиците им като издути глави се нижеха в редици по решетките. Нимандър спря насред улицата и видя, че вратите на храма са зейнали.

Клип лежеше на дъсчения пасаж пред пивницата, свит на кълбо и толкова покрит със засъхнала кръв, че приличаше на буца черна кал.

Приближиха се.

Очите му бяха отворени, изцъклени. Нимандър се зачуди дали не е мъртъв, но видя бавното повдигане и спадане на гърдите му. Не личеше да осъзнава обаче каквото и да било, дори когато се струпаха около него, дори когато Нимандър коленичи до него.

Скинтик отиде до вратите на пивницата, бутна ги и пристъпи вътре. Миг след това излезе, затиснал устата си с ръце. Олюля се насред улицата и спря, с гръб към тях.

„Касапница. Избил е всички.“ Мечът на Клип лежеше до него, покрит със съсирена кръв.

— Взели са нещо от него — промълви Аранта. — Отишъл си е. Няма го.

Ненанда затича към храма отсреща.

— Завинаги ли? — попита Нимандър.

— Не знам.

— Колко дълго може да живее така?

Тя поклати глава.

— Даваме му храна и вода, чистим раните…

Дълго никой не проговори. Като че ли не можеше да се намери и един-едничък въпрос, който да се изрече в името на нормалността.

Ненанда се върна и каза:

— Избягали са. Жреците, всички са избягали. Къде трябваше да е Умиращия бог?

— В някакво място, наречено Бастион — отвърна Кедевис. — На запад оттук, мисля.

— Трябва да идем там — заяви Нимандър, изправи се и ги огледа един по един.

— За да отмъстим за него — каза Ненанда.

— За да го върнем. Да му върнем онова, което са му взели.

Аранта въздъхна.

— Нимандър…

— Не. Отиваме в Бастион. Ненанда, виж дали има някакви коне или още по-добре — вол и кола. Зад хана има конюшня. — Погледна Клип. — Не можем да го носим.

Ненанда тръгна. Жените отидоха за багажа. Нимандър се обърна към пивницата. Видя я през вратата, проснати по пода тела, преобърнати столове; от сумрака вътре вече се носеше бръмчене на мухи.

— Недей — каза Скинтик зад него. — Нимандър. Недей.

— Виждал съм мъртъвци.

— Не и като тези.

— Защо?

— Всички се усмихват.

Нимандър се обърна към най-близкия си приятел. Взря се в измъченото му лице и кимна. След това попита:

— Какво е накарало жреците да избягат?

— Аранта, мисля — отвърна Скинтик.

Нимандър кимна, беше убеден в същото. Бяха взели Клип — въпреки всичките мъртви селяни жреците бяха взели Клип, може би самата му душа, като дар за Умиращия бог. Но нищо не биха могли да направят на тях — не и при съпротивата на Аранта. Уплашени от възмездието, бяха избягали в нощта… далече, вероятно към Бастион, за да потърсят закрилата на своя бог.

— Нимандър — проговори Скинтик тихо, с глух глас. — Принудени сме.

— Да.

— Събудени сме отново.

— Да.

— Бях се надявал… никога повече.

„Зная, Скинтик. Би искал да се усмихваш и шегуваш, както подобава на благословения ти нрав. Но лицето, което ще обърнеш към онова, което предстои… няма да е по-различно от нашите, а не сме ли се гледали един друг в онези времена? Не сме ли виждали огледалата, в които се бяхме превърнали един за друг? Не сме ли се присвивали от ужас?“

Събудени.

Това в пивницата бе само началото. Само Клип и неговата мигновена, безсилна ярост.

„От този миг насетне, каквото предстои, е наше.“

Пред това дори Фаед остана безмълвна. Макар че някъде в мъглите на ума му, тъй смътно, че почти недоловимо, плачеше жена.

Приумица на сляп оптимизъм бе да се твърди, че някой сломен може да се изцери с времето. Би могъл да сглоби отново всички разпилени късове и да възкръсне цял, може би дори по-силен за изпитанието. Определено по-мъдър, защото иначе каква друга би могла да е отплатата за страданието? Възгледът, който не допада на никого, е, че едно толкова пречупено същество може да си остане така — нито умиращо (с което да премахне колосалния пример за провал от очите на всички тленни), нито възстановяващо се. Една съсипана душа не би трябвало да е упорита, не би трябвало да се вкопчи в нещо, което явно представлява жалко съществуване.

Приятели се отдръпват. Познанства изтляват. И онзи, който е паднал, открива един самотен свят, място, където не може да се намери никакво убежище от самотата, когато самотата е същинската придобивка от оцеляването на осакатения завинаги, завинаги пречупения. И все пак кой не би избрал тази съдба, след като алтернативата е съжаление.

Разбира се, съжалението беше буквално изчезнало чувство сред Тайст Андий и Ендест Силан гледаше на това като на много рядък и благословен дар сред своята раса. Самият той нямаше да може да понесе такова отношение задълго. Колкото до терзаещите го спомени, какво пък, наистина беше необичайно колко дълго може да устоиш на такъв натиск. И все пак той знаеше, че не е единственият в това отношение — в края на краищата това беше бремето на целия му народ. Дали бе достатъчно, за да облекчи самотата му? Може би.

Мракът мълчеше от толкова дълго; сънищата му, че чува шепота на своя свят — родния си свят, — бяха изтлели на пепел. Нищо чудно, нали, че сега седеше в сумрака на стаята си плувнал в пот и всяка вадичка сякаш изпиваше всичката топлина от плътта му. Да, бяха разкрили Куралд Галайн тук, в този град — акт на колективна воля. И все пак това беше безлика сила — Майката Тъма ги бе изоставила и никакъв копнеж от тяхна страна не можеше да промени това.

Какво е това тогава?

Кой говори така властно?

Не шепот, а вик, крясък, настръхнал от… какво? От обида. Възмущение. Гняв. Кой е това?

Знаеше, че не е единственият, който усеща този натиск — други също трябваше да го изпитват, из целия Черен Корал. Всички Тайст Андий навярно седяха или стояха вцепенени в този момент, с разтуптени сърца, с широко отворени очи, изпълнени със страх и изумление. И — може би — с надежда.

Възможно ли беше?

Помисли си да иде в храма, да чуе от самата Върховна жрица… нещо, някакво проглашение, изречено прозрение. Вместо това излезе от стаята си, усети се, че се е забързал по коридора, а след това се изкачваше по стъпалата, нагоре и нагоре, понесен сякаш от вихъра на треска. Пристъпи в гледащото на юг владение на Господаря… залитна и видя Аномандър Рейк: седеше в стола с високата облегалка, извърнат към прозореца, и гледаше кипналите далече долу морски води, изрисувани с черно и сребърно под напора на дълбоки неведоми течения.

— Господарю — промълви задъхан Ендест.

— Имах ли избор? — запита Аномандър Рейк, все така зареял поглед в далечната буря.

— Господарю?

— Карканас. Ти съгласи ли се с нейната… оценка? Ендест Силан? Нима не провидях вярно това, което предстои? Преди идването на Светлината бяхме в гражданска война. Уязвими пред силите, които скоро щяха да се родят. Без кръвта на Тиам не можех изобщо да наложа… мир. Единение.

— Господарю… — промълви Ендест Силан и усети, че не може да продължи.

Рейк като че ли разбра, защото въздъхна и отвърна:

— Да, крайно несигурен мир. За толкова много се оказа мирът на смъртта. Колкото до единението, то се оказа ужасно краткотрайно, нали? Все пак, чудя се, ако бях успял — наистина успял, — дали това щеше да я вразуми?

— Господарю… нещо става.

— Да.

— Какво трябва да направим?

— Ах, приятелю. С право питаш за това. Не обръщай внимание на Върховната жрица и нейния отговор — при нея той винаги е един и същ, нали? Кой надава бойния вик на Куралд Галайн? Нека потърсим отговора между краката й. Дори това с времето може да стане досадно. Но не повтаряй думите ми пред Спинок Дурав — не бих искал да разстроя малкото му удоволствие.

Ендест Силан искаше да закрещи, искаше да се хвърли върху своя Господар, да го стисне за врата и да изтръгне… да изтръгне какво? Не знаеше. Синът на Тъмата беше за него най-умното същество — смъртно, безсмъртно, все едно — което познаваше. Мислите му странстваха в хиляди посоки едновременно и нито един разговор с него не можеше да бъде предречен, нито един път не можеше да се сметне за сигурен.

— Не мога да дам отговор този път — продължи Аномандър Рейк. — Нито Спинок, опасявам се. Той ще е нужен… другаде. — И ето, че главата му се извърна и очите му се приковаха в Ендест Силан. — Ще трябва да се падне на теб, отново. Още веднъж.

Ендест усети как душата му се отдръпна в ужас, сви се в онази пещера, която бе изровила за себе си дълбоко някъде в ямата на сърцето му.

— Ваше величество… не мога.

Аномандър като че ли размисли над това. Десет хиляди нишки се сплетоха и се събраха в нова и смътна изненада се изписа на лицето му. И той се усмихна.

— Разбирам. Няма да моля повече тогава.

— Но… тогава… кой? Ваше величество… аз не…

Огорчението в тона на Аномандър Рейк бе в ужасно противоречие с думите му:

— Преродени в гняв. О, да можех да видя това.

Гласът му отрезвя:

— Ти беше прав — не можеш да застанеш вместо мен. Не се намесвай по никакъв начин, Ендест Силан. Не заставай между две сили, никоя от които не можеш да разбереш. Сигурно ще изпиташ нужда, но я потисни с цялата си воля. Не трябва да те загубим.

— Не разбирам, ваше величество.

Но Аномандър Рейк вдигна ръка.

И да, излъчването си бе отишло. Мракът отново се смълча. Онова, което бе дошло в техния свят, беше изчезнало.

Ендест усети, че се е разтреперил.

— Дали… дали ще се върне, господарю?

Синът на Тъмата го изгледа със странно забулени очи, след това се надигна и закрачи към прозореца.

— Виж, моретата стихнаха отново. Полезен урок според мен. Нищо не трае вечно. Нито насилието, нито мирът. Нито скръбта, приятелю, нито гневът. Хубаво гледай това черно море, Ендест Силан, в идващите нощи. Да успокои страховете ти. Да ти даде посока.

И с това той разбра, че са го освободили.

Объркан, уплашен от бъдеще, за което съзнаваше, че не е достатъчно умен, за да го разбере, той се поклони и напусна. Коридори и стъпала, а дори и ехото не бе останало. Спомни си една стара молитва, която се шепнеше преди битка:

Но сега, в този момент, едва ли можеше да се чувства по-сам. Воините вече не изричаха тази молитва. Тъмата не чакаше да приеме дъх, дори и сетния дъх на моста между живот и смърт. Воинът Тайст Андий се сражаваше в мълчание, а когато паднеше, падаше самотен. По-самотен от всеки, който не е Тайст Андий.

И тогава в главата му се появи ново видение. Стъписа го и го накара да спре по средата на стълбището. Върховната жрица, извила гръб в дъга на пода, крещи в екстаз — или в отчаяние, имаше ли разлика всъщност?

Нейното търсене. Нейният отговор, който не беше никакъв отговор.

„Да, тя говори от наше име, нали?“

— Разтревожен е — промълви Салинд, най-после отърсила се от жестокия студ, който я беше обзел. — Избавителя се е пробудил по някаква неведома и непонятна за нас причина. Но аз го усетих. Много е разтревожен…

Неколцината поклонници край огъня закимаха, макар никой от тях да не притежаваше възприемчивостта й за такива неща. Все още бяха твърде обвързани с упоритите и непрестанни нужди на тленността. А налице вече бе и ужасът, който ги дебнеше всеки миг, откакто Помръкващия ги бе изоставил. Изоставяне, което те приемаха като обръщане на гръб и го смятаха за напълно справедливо, защото никой от тях не се беше оказал достоен за сиърдомина и закрилата, която предлагаше той. Да, отказваше им с пълно право. Бяха го провалили, макар и по непонятен все още начин.

Салинд разбираше всички тези възгледи и дори до известна степен — а това само по себе си бе изненадващо за крехката й възраст — осъзнаваше естеството на това самоотричане, което може би щеше да избуи у тях. Хората, изпаднали в голяма беда, са склонни бързо да намират вината в себе си, бързо да приемат бремето на вината за неща, над които всъщност нямат никаква власт и които не биха могли да променят. Започнала бе да разбира, че това е съществена, неотделима част от самото вярване, от вярата. Потребността, на която не можеш да отвърнеш сам, се прехвърля на някого или на нещо по-голямо от теб самия и тази форма на пораженство смъква огромна, непосилна тежест.

Във вярата можеше да се намери облекчение. Освобождение.

„И тук се оголва едно огромно противоречие. Вярващите предават всичко в ръцете на Избавителя — който по самото си естество не може да освободи нищо, не може да намери никакво облекчение и поради това не може да се предаде.“

„Къде тогава е възнаграждението за Избавителя?“

Подобни въпроси не бяха за нея. Може би всъщност изобщо нямаха отговор. Засега я чакаше много по-земна грижа, от най-неприятния вид. Десетина бивши войници, навярно от тенебриите на Панион, тероризираха лагера на поклонниците. Ограбваха новодошлите, преди да са успели да поставят съкровищата си върху могилата. Имало беше побоища, а вече и едно изнасилване.

Неофициалното събрание, уж представители на лагера, я бяха потърсили с молба за помощ, но какво можеше да им каже тя? „Сгрешихме, като повярвахме в Помръкващия. Съжалявам. Не се оказа това, което мислехме, че е. Гледаше ме в очите и отказа. Съжалявам. Не мога да ви помогна.“

— Казваш, че Избавителя е разтревожен, жрице — каза говорителят им, жилав мъж на средна възраст, бивш търговец в Капустан — избягал на запад преди обсадата, бежанец в Салтоан, който бе видял със собствените си очи Прогонването, когато предните агенти на Панион Домин бяха изтласкани от града. Беше един от първите поклонници, дошли при Голямата могила, и вече изглеждаше, че се кани да остане тук може би до края на живота си. Каквото и богатство да бе притежавал някога, то вече бе част от могилата, дар към един бог, някога смъртен човек, мъж, когото той бе видял със собствените си очи. — Това със сигурност трябва да е заради Градитан и неговите бандити. Избавителя беше войник приживе. Няма ли да се пресегне и да помете онези, които мъчат следовниците му?

Салинд протегна ръце, с дланите нагоре.

— Приятелю, ние не обсъждаме. Моята единствена дарба е… усетът. Но не вярвам, че източникът за безпокойството на Избавителя е в делата на Градитан и неговите кохорти. Нещо… напъпваше. Не наблизо, но с такава сила, че накара етера да затрепери. — Поколеба се и добави: — Имаше вкуса на Куралд Галайн, лабиринта на Тайст Андий. И… — Тя се намръщи. — Още нещо, което съм усещала и преди. Много пъти всъщност. Сякаш някаква буря е забушувала далече на юг, буря, която се връща отново и отново.

Зяпнаха я озадачени лица.

Салинд въздъхна.

— Виждате ли облаците, прииждащи откъм морето? Можем ли ние — който и да е от нас — да прогоним ветровете и дъжда, градушката? Не. Такива сили са далече над нас, далече извън обсега ни, и бушуват, когато пожелаят, водят войни в небесата. Това чувствам, мои приятели — когато нещо развълнува етера, когато на юг се разбуди буря, когато Избавителя помръдва неспокойно и е разтревожен.

— Значи сме нищо за него — рече търговецът и жал замрежи очите му. — Дадох всичко, цялото си богатство, заради поредния безразличен бог. Ако той не може да ни защити, какъв е смисълът?

Тя съжаляваше, че няма отговори на тези въпроси. А не беше ли това същината на жреческата длъжност? Да сготвиш апетитни отговори, да намекнеш за обещаващи пътища към истинско спасение? Да покажеш благост, озарена от дадена от бог мъдрост, засияла сякаш обгърната от свят дъх?

— Моето чувство — заговори тя колебливо — е, че една вяра, която предлага съвършени отговори на всеки въпрос, не е истинска вяра, защото единствената й цел е да задоволи, да облекчи ума и той да престане да търси. — Вдигна ръка, за да усмири възраженията, които виждаше, че се пробуждат сред тези шестима искрени, сериозни вярващи. — Нима вярата трябва да донесе мир, след като несправедливостта процъфтява отвсякъде? Защото тя наистина ще процъфтява, докато блажените подминават блажено слепи, примирени в собствената си морална чистота, в мира, изпълващ душите им. О, бихте могли да протегнете ръка към окаяните край пътя, да им предложите да тръгнат по стъпките ви и може би ще видите как четта на благословените избуява, расте на брой, докато не станете армия. Но ще има, винаги ще има такива, които ще се отвръщат от подадената от вас ръка. Такива, които търсят, защото в естеството им е да търсят, които се боят от съблазънта на самоудовлетворението, които не се доверяват на лесни отговори. Те ли ще са вашият враг? Разгневи ли се вече армията? Удари ли по неверниците? Премаза ли ги под нозете си?

— Мои приятели, не описва ли това ужаса, който тази земя преживя наскоро? — Очите й се приковаха в търговеца. — Не унищожи ли точно това Капустан? Не е ли това, което управниците на Салтоан така яростно отхвърлиха, когато прогониха монасите на Панион? Не умря ли Избавителя, сражавайки се точно срещу това?

— Всичко това не облекчава болката на дъщеря ми — изръмжа една от жените. — Тя беше изнасилена и сега нищо не може да се види в очите й. Избягала е от себе си и може би никога няма да се върне. Градитан я взе и я унищожи. Нима ще избегне всякакво наказание заради това? Той ми се изсмя, когато вдигнах дъщеря си. Когато стоях пред него с нея, отпусната в прегръдката ми, той ми се изсмя!

— Помръкващия трябва да се върне — заяви търговецът. — Трябва да ни защити. Трябва да ни обясни с какво го провалихме.

Салинд огледа лицата пред себе си. Видя страха и гнева, болката и усилващото се отчаяние. Не искаше да им откаже, но какво можеше да направи? Не беше искала да става жрица — не й беше ясно как изобщо бе станало това. А собствената й болка? Собственият й прекършен живот? А плътта, която някога бе поемала в устата си? Не кървясало месо на непознат, о, не. Първородните тенесковри, Чедата на Мъртвото семе, ах, те трябваше да са особени, да, толкова особени — готови да ядат ближните си, а това не беше ли доказателство колко особени са? А какво да кажем тогава за ужасната нужда, която беше довела нея тук?

— Трябва да отидеш при него — каза търговецът. — Знаем къде да го намерим — в Черен Корал. Аз мога да те заведа при него, жрице. Заедно ще поискаме помощта му — той беше сиърдомин, избран меч на тирана. Той ни го дължи! Дължи го на всички нас!

— Опитах се…

— Аз ще ти помогна — настоя търговецът. — Ще му покажа желанието ни да се поправим. Да зачетем Помръкващия с подобаващата почит.

Другите закимаха, а търговецът събра кураж от това и продължи:

— Ние ще помогнем. Всички ние тук ще застанем с теб, жрице. Веднъж да го накараме да разбере какво става, веднъж да се изправим пред него — там, в онази проклета пивница с проклетия Тайст Андий, с когото играе — как ще може отново да ни обърне гръб тогава?

„А честността? А самият сиърдомин и неговите собствени рани? Виж ревността в своите приятели — виж я в себе си, и тогава се запитай: къде е моето състрадание, когато застана пред него и му закрещя какво искам?“

„Защо никой от вас не се защити сам?“

— Жрице!

— Добре. — И тя стана, придърпа вълнения си халат около себе си. — Води тогава, търговецо. Там, където можем да го намерим.

Един мъж на тезгяха закиха толкова свирепо, че се разхвърчаха слюнки, и докато този бараж продължаваше, никой около масата не понечи да заговори. Ръце посягаха за халбите, келик лъсваше по устни и очи грееха размътени и приковани напрегнато в бойното поле.

Спинок Дурав чакаше сиърдомина да направи хода си, да опита нещо неочаквано, за да укрепи огъващата се защита — винаги го биваше за някоя и друга изненада, проблясък на тактически гений, който като нищо можеше да накара Спинок да спре настъплението си, да го накара дори да отстъпи. А не беше ли тъкмо в това сърцевината на надпреварата, намекът за яркия й блясък?

Пристъпът на кихавица свърши — нещо, което явно идваше от многото келик. Изригване от ноздрите, последвано от смущаващо тъмен поток — беше започнал да вижда петна по стените, подовете и уличната настилка вече из целия град. Това чуждестранно питие се продаваше повече от ейла и виното. А сред пиещите го вече започваха да се появяват пристрастени, залитаха с оцъклени очи и зяпнали уста, с езици като черни червеи. Засега Спинок не бе забелязал такива сред Тайст Андий, но може би беше само въпрос на време.

Той отпи от чашата си с вино и остана доволен, като забеляза, че треперенето на пръстите му най-сетне е спряло. Изригването на сила от Куралд Галайн, заварило го така неподготвен, беше изчезнало и бе оставило след себе си не повече от смътно безпокойство, което съвсем леко вгорчаваше вкуса на виното. Странни бяха тези вълнения през последните нощи. И никой не можеше да каже какво предвещават.

Върховната жрица може би имаше някоя и друга идея, въпреки че ударението в твърденията й никога не се променяше, нали? Усмихна се и пак отпи глътка.

Сиърдоминът се намръщи, отпусна се назад и заяви:

— При тази атака не мога да оцелея. Хитрината на Шегаджията беше изиграна добре, Спинок. Нямаше как да се предвиди това.

— Нима? — попита Спинок. — С тези съюзници тук?

Сиърдоминът погледна с гримаса другите двама играчи, след което се изсмя кисело.

— А, да, разбирам намека ти. Келикът им мъти умовете, мисля.

— Изостря ги, да знаеш — рече Гарстен и облиза зацапаните си устни. — Макар че, готов съм да се закълна, някои нощи е по-силен от други, нали така, Фулдит?

— А? М-да, май да. Е, кога ще играеш, сиърдомин? А? Ресто, донеси още една бутилка!

— Може пък моят ум да не е остър — измърмори сиърдоминът. — Май трябва да се предам.

Спинок си замълча, макар да беше разочарован… не, по-скоро стъписан. Виждаше един съвсем приличен контраход и бе очаквал противникът му да го види моментално, но той явно се беше залисал в търсене на нещо по-добро, по-безумно. В други нощи дарбата на сиърдомина щеше да изригне в мигове като този — безстрашен гамбит, който сякаш преобръщаше света на същата тази маса.

„Може би ако изчакам още малко…“

— Предавам се — каза сиърдоминът.

Изречени думи, призната криза.

— Ресто, донеси една кана, ако оби… — Сиърдоминът спря и подскочи сякаш в стола, все едно невидима ръка го бе ударила в гърдите. Погледът му се бе приковал във вратата на пивницата.

Спинок се извърна в стола си и видя странниците, влезли в Ожулената. Млада жена, облечена в груба тъкан, ръждивочервен халат, с късо подрязана коса — по-късо дори от тази на Върховната жрица, но също толкова черна. Бледо лице, едновременно нежно и сурово, тъмнокафяви очи, които търсеха в сумрака и най-сетне намериха онзи, когото търсеше: сиърдомина. Зад нея се стълпиха други, всички облечени в дрипи, посърналите им лица — изопнати от нещо като паника.

Жената, която ги водеше, пристъпи вътре.

Сиърдоминът седеше като закован на стола си. Целият цвят се бе отцедил от лицето му преди миг, но сега то потъмняваше, очите му блестяха от гняв.

— Помръкващ…

— Това е убежището ми — каза той. — Напусни. Веднага.

— Ние…

— „Ние“? Виж следовниците си, жрице.

Тя се обърна тъкмо когато последният от тях побягна от вратата на кръчмата.

Сиърдоминът изсумтя.

Впечатляващо, но младата жена остана твърдо на мястото си. Халатът й се разтвори — нямаше колан — и Спинок Дурав прецени, че едва е навършила пълнолетие. Жрица? „Ах, да, Голямата могила, Избавителя.“

— Помръкващ — започна отново тя с глас, който малцина щяха да намерят за тягостен за слушане. — Не съм тук заради себе си. Тези, които бяха с мен, настояваха, а дори куражът им да изневери накрая, това не прави потребността им по-нищожна.

— Дойдоха с искания — каза сиърдоминът. — Нямат никакво право и разбраха истината за това веднага щом ме видяха. Трябва и ти да направиш същото и да напуснеш като тях.

— Трябва да се опитам…

Сиърдоминът се изправи, толкова рязко, че стресна Гарстен и Фулдит въпреки замъглените им сетива и двамата го зяпнаха ококорени и изплашени.

Жрицата дори не трепна.

— Трябва да се опитам — повтори тя. — Заради тях и заради себе си. Измъчват ни в лагера…

— Не — прекъсна я сиърдоминът. — Нямаш никакво право.

— Защо просто не изслушаш какво имам да ти кажа?

Остротата на думите й явно изненада сиърдомина. Гарстен и Фулдит взеха халбите и бутилките и бързо напуснаха масата.

Спинок Дурав стана, поклони се леко на двамата и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Ресто — замръзнал на мястото си с кана в ръка, — му каза тихо:

— На масата ми, моля — цялата тази нощ. Сиърдоминът няма и да се сети за теб, когато си тръгне.

Ресто примигна и кимна.

В тъмното срещу входа на Ожулената кръчма Спинок Дурав изчака. На излизане беше почти сигурен, че ще види поклонниците да чакат отвън, но улицата беше празна — наистина бяха избягали, на бегом при това, сигурно чак до лагера си. Нямаше много храброст у вярващите в Избавителя.

С поне едно изключение, поправи се той, когато жрицата излезе.

Изглеждаше отпаднала — все едно краката й изведнъж са омекнали. Придърпа халата около себе си и тръгна. Направи три, четири крачки, после забави, спря и се обърна към Спинок Дурав.

Той пристъпи напред.

— Извинете, жрице.

— Вашият приятел взе каната и поръча още една — рече тя. — Ако ви е грижа, можете да го приберете след няколко камбани — бих предпочела да не изкара нощта в безсъзнание на мръсния под.

— Бих помислил, че тази възможност би ви удовлетворила.

Тя се намръщи.

— Не. Той е Помръкващия.

— А това какво означава?

Жената се поколеба.

— Всеки ден, доскоро, идваше при Голямата могила и коленичеше пред нея. Не за да се моли, нито за да поднесе дрънкулка.

Объркан, Спинок Дурав попита:

— Какво тогава?

— Той би предпочел това да остане в тайна, подозирам.

— Жрице, той е мой приятел. Добре виждам отчаянието му…

— А това защо толкова ви безпокои? Повече, отколкото би изпитал един приятел — усещам го. Повечето приятели може да предложат съчувствие, дори и повече, но у тях остава каменната мисъл, че са благодарни, че не споделят бедата на приятеля си. Но това го няма у вас, не и спрямо сиърдомина. Не. — Тя се приближи още стъпка към него, очите й затърсиха. — Той отвръща на нужда, а от болката, която изпитва, вашето сърце започва да кърви.

— Майко Тъма, жено!

Тя се отдръпна и извърна очи.

— Извинете. Помръкващия коленичи пред Голямата могила и поднася на Избавителя най-скъпия дар от всички. Приятелство. Без да моли за нищо. Идва, за да облекчи самотата на Избавителя. — Приглади с ръка късата си коса. — Опитах се да му кажа нещо, но той не иска да ме чуе.

— Мога ли да…

— Съмнявам се. Опитах се да му кажа какво усещам от Избавителя. Господине, вашият приятел му липсва. — Въздъхна и му обърна гръб. — Ако всички, които го почитат, правеха това без нужда. Ако всички идваха при своя спасител, без да мислят за титлата и нейното бреме, ако идваха като приятели… — Погледна го през рамо. — Какво щеше да се случи според вас? Чудя се…

Гледаше я, докато се отдалечи, твърде унизен, твърде потресен, за да я догони, да изтръгне отговорите — подробностите, — които най-много му бяха нужни. Да разбере какво би могъл да направи. За сиърдомина. За нея.

За нея?

„Виж ти. Защо трябва да ме интересува тя? В името на Бездната, какво ми направи тя?“

„И как, в името на Майката, сиърдоминът може да й устои?“

Колко жени бе имало? Изгубил им беше броя. Щеше да е по-добре, навярно, поне веднъж да бе предпочел да сподели своя дар на дълголетието. По-добре, да, отколкото да гледа малкото, оставали с него за някакъв по-дълъг отрязък от време, как губят цялата си красота, отдават младостта си, докато за Каллор не останеше никакъв избор, освен да ги махне, да ги заключи далече от себе си в някоя кула или на някой брулен от вятъра хълм. Какво друго можеше да направи? Те кретаха, затъваха в окаяния си живот, а тази окаяност бе оскърбление за сетивата му. Твърде много горчивина, твърде много злост имаше в нажежените състарени очи, впити в него. Нима не остаряваше и той? Вярно, година за тях бе едно изтупване на сърцето за Каллор, но виж тези бръчки на лицето му, виж бавно похабяващия се мускул, стоманеносивия цвят на косата му…

Не беше просто въпрос на избор на най-бавно изгарящото дърво в края на краищата, нали? При тази мисъл той срита жаравата и загледа как искрите закръжиха нагоре в нощта. Понякога най-мимолетните пламъци на бързото и краткотрайното носеха своя особена топлина. Твърдо дърво и бавно горене, меко дърво и неохотно димене, преди да рухне пепелта. Смолисто дърво — и ох, как пламваше тя! Ослепително, да, блясък, от който никой мъж не би могъл да се отвърне.

Колко лошо, че трябваше да убива всяко дете, което посееше. Несъмнено това отчуждаваше донякъде някои от съпругите и любовниците му. Но той не бе проявявал чак такава жестокост, та да се колебае, нали? Не. Та той бе изтръгвал онези отвратителни бебета от майчината им прегръдка едва ли не още щом се изхлузеха от утробата, а не беше ли това проява на милост? Никой не се привързва към мъртви неща, дори майките.

Привързаностите, да. Те наистина бяха загуба на време и по-важно, проява на слабост. За да владееш империя — да владееш сто империи, ти е нужна известна обективност. Всичко трябва да се използва, да го пресътвориш така, както ти харесва. Та той бе предприемал грандиозни строителни проекти, които да възвеличат управлението му, но малцина разбираха, че не довършването им е важно, а самата работа и всичко, което тя предполага — неговата власт над живота им, тяхната вярност, техният труд. Та той можеше да ги принуди на този труд десетилетия наред, да гледа как поколения от тези глупци си отиват едно по едно; всички се трудеха ден подир ден за живота си и все още не разбираха какво означава да дадат на него — на Каллор — толкова години от тленното си съществуване, толкова от него всъщност, че всяка рационална душа трябваше да нададе вой пред жестоката несправедливост на един такъв живот.

Това, ако питаха него, бе най-дълбоката мистерия на цивилизацията — и колкото и да го експлоатираше, в края на краищата така и не можеше да го разбере. Готовността на други интелигентни (е, умерено интелигентни) хора да заделят, да опаковат и да продадат изумителни проценти от своя ограничен живот, всичко това — в служба на някой друг. И срещу каква отплата? А, някаква сигурност може би. Циментът на стабилността. Здрав покрив, нещо в чинията, обичните деца, всяко от които е обречено да повтори същия тежък труд. И беше ли това изобщо размяна?

Нямаше да е така за него. Знаеше го, беше го знаел още в самото начало. Той самият нямаше да изтъргува нищо от своя живот. Нямаше да служи на никого, нищо от труда си нямаше да даде за строежите и вечно разрастващото се богатство на някой глупак, който си въобразява, че неговата част от сделката е изключително щедра, че всъщност е най-драгоценният дар. Че да работиш за него или за нея е привилегия — богове! Каква заблуда! Каква лъжа, така наежена и заредена със собствената си безсрамна наглост!

Колко точно правила на гражданското поведение бяха изобретени, за да увековечат тези колосални схеми на власт и контрол на малцината над многото? Правила, защитавани до смърт (обикновено смъртта на многото, рядко на малцината) със закони и войни, със заплахи и брутално насилие — ах, какви времена бяха, нали? Как се бе възвисявал в онези безчинства!

Нямаше да е един от множеството. И той го беше доказал, отново и отново, всеки път. И щеше да продължи да го доказва.

Една корона имаше, на ръка разстояние. Кралство, чакащо да бъде завзето. Господство не над нещо толкова банално като империя — онази игра отдавна бе станала безинтересна, — а над селение. Цялост, състояща се от всички възможни сили на съществуванието. Силата на земната плът, всеки елемент несвързан, искрящата воля на вярата, кълбото от политика, религия, обществена хармония, усещания, изтъкани от обичайните трагични корени на отминали векове, златни и лишени от болка, и нови векове, ярки в своето нелепо обещание. Докато през всичко това падаха дъждовете на забравата, пороят от падения и смърт, страдание и мизерия, прекършен бог, завинаги обречен да остане така — о, Каллор знаеше, че може да наложи властта си над такова същество, да го направи безсилно като най-презрения си поданик.

Всичко — всичко това — на ръка разстояние.

Изрита отново жаравата, съчките, разпалили този мимолетен огън, видя ги как западаха на бяла пепел. Няколко бели кости се виждаха сред въглените, единственото, останало от жалкото същество, което бе изгълтал вечерта.

Петно облаци проряза ивица през звездния простор. Забулената в прах луна все още не бе изгряла. Някъде в равнината койоти се караха с нощта. Предния ден бе намерил следи от търговски керван, подкарал косо от северозапад на югоизток. Добре изровени бразди от фургони, стъпки на впрегнати волове. Смет, разхвърляна от двете страни. Доста разочароващо, общо взето. Беше навикнал на самота, в която единственият признак за човешка дейност бяха запалените треви понякога далече на хоризонта на запад — степните номади с техните странни порядки — нещо свързано със стадата бедерини и нуждата от различни треви, подозираше той. Преминаването му през разни места безпокоеше древни духове, детайл, който някога го дразнеше дотолкова, че ги гонеше и избиваше, но вече не. Нека да вият и тръпнат, да се тресат и да стенат, обзети от страховити кошмари. Нека смъртните им чеда се свиват от страх сред високите треви, докато всичко отмине и свърши.

Върховният крал си имаше други грижи. И други проблеми, с които можеше да ангажира ума си.

Изведнъж трепна, с всички сетива нащрек от изригналата някъде на север сила. Бавно се изправи и се взря в тъмното. Да, нещо кипеше разбудено… Какво ли можеше да е? И… да, друга сила, а нея той разпозна: Тайст Андий.

Дъхът изсъска през разядените му зъби. Разбира се, ако продължеше по този път, щеше да направи пълен кръг, обратно до онова ужасно място — как му беше името? Да, Корал. Цялата бъркотия с Панион Домин, ох, каква глупост! Жалката, противна идиотщина на онзи ден!

Възможно ли бе това да са онези прокълнати ловци? Дали не го бяха обкръжили по някакъв начин? Дали сега удряха право на юг, за да се изправят срещу него? Какво пък, можеше да посрещне това. Избил беше своя дял от дракони, чисти, както и соултейкън. „Един по един, разбира се. Два наведнъж… това би могло да се окаже предизвикателство.“

През цялото това време гонитбата им беше тромава, безмозъчна. Толкова лесно ги надиграваше, отклоняваше ги — можеше да ги засече в засада безброй пъти и навярно трябваше да направи точно това. Най-малкото можеше да е разбрал източника на тяхната настойчива — патологична, да — неумолимост. Наистина ли бе разгневил чак толкова Рейк? Изглеждаше нелепо. Синът на Тъмата не беше от тези, които ще са толкова обсебени; всъщност никой от Тайст Андий не беше податлив на обсебеност, а дали това не беше основната им слабост? Това отпадане на волята.

И как бе разгневил толкова Корлат и Орфантал? Дали бе защото не остана, не избра да се бие редом до всички обречени глупци в онзи ден? „Нека малазанците страдат! Те бяха нашите врагове! Нека Т’лан Имасс предадат Силвърфокс — тя го заслужи!“

„Не беше наша онази война, Бруд. Не беше наша войната, Рейк. Защо не ме послушахте?“

„Ба, елате и се изправете срещу мен тогава. Корлат. Орфантал. Хайде, да приключим с този боклук.“

Двете лумнали сили внезапно угаснаха.

Някъде далече на изток койотите отново подхванаха безумния си крясък.

Погледна към небето и видя просвета на изгряващата луна, раздраното й навъсено лице от отразена слънчева светлина и ръждивата прах от разбудената й дрямка. „Виж се. Твоето лице е моето лице, нека бъдем искрени. Пребито и обезобразено от удари, но все пак продължаваме да се катерим нагоре отново и отново, за да продължим своя път.“

„Небето не се интересува изобщо от теб, скъпа. Звездите не те виждат дори.“

„Но ти ще продължиш по пътя си, защото това е, което правиш.“

Последно изритване във въглените. Нека тревите пламнат като рана по дирята му, беше му все едно. Не, нямаше да направи пълен кръг — никога не го правеше и точно това го бе опазило жив толкова дълго. Никакъв смисъл нямаше да променя каквото и да било, нали?

Тръгна. На север. Там, ако помнеше добре, имаше села и пътища, и главен търговски път, възвиващ на северозапад, през Канелените пустини и чак до Даруджистан.

Уговорка трябваше да спази. Съдба да потърси, с правото на меча и несломимата воля.

Лунната светлина улови сянката му и я разми. Каллор продължи напред, равнодушен за такива подробности.

Три мършави коня, занемарен вол и фургон с огъната ос и счупено дървено запирало: събраното наследено богатство от село Морско включваше само това. На пода на пивницата останаха да гният трупове — трябваше да я запалят, помисли Нимандър. Вече бе твърде късно. Твърде късно бе и да изтласка от ума си онази ужасна сцена. А жертвите на техните кръстове, увити с парцали и изтичащи на черна сукървица в калната пръст? И тях бяха оставили.

Вцепенен под едно одеяло, Клип беше зяпнал към страницата с невиждащи очи. Капки от кашата, които бяха тикали в гърлото му сутринта, бяха полепнали по брадичката му. Мухи пълзяха и бръмчаха около устата му. От време на време тялото му потръпваше.

„Ограбен.“

Пладне, вече трети ден по този застлан с чакъл и с разровени коловози път. Току-що бяха подминали село Хийт, което трябваше да е било голямо селище някога, може би град, и като нищо можеше да се върне отново към миналото си величие в това време на изобилие от келик, разредено питие от саеманкелик — Кръвта на Умиращия бог. Тези подробности, а и други, бяха научили от търговските кервани, които трополяха по този път, десетки фургони, тръгнали буквално празни към селата и градчетата на изток от Бастион — самия Аутлук — и след това се връщаха натоварени с амфори от мръсното питие, фургони, които стенеха под тежестта обратно към някаква форма на главен разпределителен център в Бастион.

Самият път минаваше южно от тези сгушени по крайбрежието на Езерото на пилигримите селища. Когато стигнеше срещу някое село, имаше кръстопът, с пътека или черен път, водещ на север. Към възраждащите се градове като Хийт, Кел Тор и, някъде все още напред, Сарн, водеха по-хубави пътища.

Нимандър и групата му не пътуваха под прикритие, не се преструваха, че са нещо друго, а не това, което бяха, и беше ясно, че жреците, бягащи пред тях, бяха отнесли вестта на всички свои ближни по пътя, а оттам — вероятно и в градчетата и селата. По кръстовищата, в разнебитените пътни заслони и складови навеси ги очакваше храна, вода и фураж.

Жреците на Умиращия бог явно ги бяха благословили и сега чакаха да благоволят да стигнат в Бастион. Онзи, който бе пожертвал душата си на Умиращия бог, беше двойно благословен и се очакваше някакво окончателно поглъщане, водещо навярно до това душата на Клип да бъде погълната напълно от сила, прокълната да страда вечно. Щом бе прокълнато така, не бе особено чудно, че съществото жадуваше за компания.

Общо взето беше добре, че пътуването им бе облекчено и осигурено. Нимандър подозираше, че групата му щеше да е много по-доволна да проправя пътя си с бой през ордите обезумели фанатици. Стига да можеха да постигнат такова нещо.

След като се убеди, че Клип все така си остава в несвяст, той слезе от фургона и се върна на крантавата кобила, която яздеше от Морско. Ребрата на горкото животно убиваха като железни пръти на клетка под опърпания чул, очите му бяха помръкнали и посърнали. За три дни обаче, въпреки постоянната езда, животното донякъде се бе оживило под грижите на Нимандър. Като цяло той не обичаше много конете, но знаеше, че никое същество не заслужава да страда.

Скинтик се бе изправил на капрата на фургона и заслонил очи, гледаше на юг над пустата равнина.

— Какво има?

— Човек… Върви пеш.

Откъм юг?

— Но там няма нищо.

Кедевис и Аранта се надигнаха на стремената.

— Давайте да продължаваме — обади се Десра от фургона. — Много е горещо просто да седим тук.

Нимандър вече виждаше фигурата, висока като за човешко същество. Сивата чорлава коса се развяваше около главата като аура. Като че ли беше облечен с дълга плетена ризница до средата на пищялите, раздвоена отпред. Дългата длан и половина дръжка на голям меч стърчеше над лявото му рамо.

— Леле! — измърмори Скинтик. — Да върви пеш!

— Може да е изгубил коня си — каза равнодушно Ненанда. — Десра е права — да тръгваме.

Закрачил като изпаднал в треска под слънцето, странникът се приближи още. Нещо в него задържа вниманието на Нимандър, някакво мрачно обаяние… не можеше да му даде име. Водопад от образи се изсипа в ума му. Все едно виждаше привидение, изскочило от някаква древна легенда, от време, когато са се борили богове, хванали се за гърлата, когато кръв е падала като дъжд и самото небе е връхлитало на вълни и се е разбивало в бреговете на Бездната. Всичко това се носеше в празния въздух между тях, докато старецът се приближаваше по пътя. Всичко това, изписано в дълбоките бръчки по мършавото му лице, в голата пустош на сивите му очи.

— Той е като зима — промърмори Скинтик.

Да, и нещо… още по-студено.

— Кой град е нататък? — попита мъжът.

Последва миг на стъписване, докато Нимандър осъзна, че странникът бе проговорил на Тайст Андий.

— Хийт.

Мъжът се обърна на запад.

— Нататък тогава ще да е Бастион и Пътят на канелата.

Нимандър сви рамене.

— От Корал ли сте? — попит странникът, като огледа групата им. — Той още е там на стан значи? Но не, никого от вас не познавам, а това не е възможно. Все пак, кажете ми защо да не ви избия всичките?

Това привлече вниманието на Ненанда и той се изви в седлото и изгледа презрително стареца.

Но кръвта на Нимандър се беше вледенила.

— Защото не ни познавате, господине.

Светлите очи се спряха на него.

— Прав си всъщност. Добре, значи ще пътувам с вас. Ще се возя, да, във фургона ви — изтърках си ботушите, докато прекося тази окаяна равнина. Кажете ми, имате ли вода, свястна храна?

Ненанда се извъртя още и погледна Нимандър с яд.

— Изгони го тоя глупак. Може да пие прахта ни.

Старецът го изгледа за миг, след това отново се обърна към Нимандър.

— На тоя да му вържеш каишка и всичко ще ни е наред. — Пристъпи към фургона, стъпи на една от спиците на задното колело и се покатери. Спря и погледна намръщено изпруженото тяло на Клип. — Болен ли е? — обърна се към Десра. — Мор ли ви е тръшнал? Не, не е това — вашата раса рядко се поддава на такива неща. Стига си ме зяпала, чедо, а ми кажи какво му е на тоя.

— Не е твоя работа — сопна се тя, точно както бе очаквал Нимандър. — Като ще се тъпчеш, сядай там да му правиш сянка.

Тънките вежди се вдигнаха и по сбръчканите му напукани устни пробяга лека усмивка. Без повече думи той се премести където му бе посочила Десра, седна и протегна крака.

— Малко вода, скъпа, ако обичаш.

Тя го изгледа за миг, после взе един мях и го бутна към него.

— Това не е вода — каза му с мила усмивка. — Наричат го келик. Местно питие. Много популярно.

Нимандър седеше неподвижно и наблюдаваше всичко това. Видя, че Скинтик и Ненанда правят същото.

При думите на Десра старецът изкриви лице.

— Бих предпочел вода — промърмори, но все пак взе меха. Издърпа запушалката и подуши.

След което се намръщи с погнуса и изръмжа:

— Имперска прах! — Запуши меха и го хвърли на дъното на фургона. — Щом ти се свиди водата, така да бъде, кучко. За негостоприемството ти може да си поговорим и по-късно.

— Десра — каза Нимандър и дръпна юздите, — дай вода на човека.

— След като ме нарече кучка?

— След като се опита да го отровиш с келик, да.

Потеглиха на запад. Още два дни, беше казал последният търговец, когото бяха подминали заранта. Покрай Сарн и по-малкото езеро. До Бастион, града край вътрешното море, море толкова пълно със сол, че никой моряк или рибар не можеше да се удави в него и където не можеше да се намери никаква риба освен огромни змиорки с челюсти като на вълк. Сол, която я нямаше преди поколение, но светът се променя, да.

Окаяният храм на саеманкелик ги очакваше в Бастион.

Два дни още значи до срещата им с Умиращия бог. И по един или друг начин — да изтръгнат от него душата на Клип. Нимандър не мислеше, че жреците просто ще се отдръпнат от пътя им.

Подкара до фургона и заговори стареца.

— Ако отивате към Бастион, господине, може би ще е добре да премислите дали държите да останете с нас.

— И защо. — Никакъв въпрос нямаше в тона му.

— Не мисля, че мога да ви го обясня достатъчно ясно — отвърна Нимандър. — Просто трябва да приемете думите ми на вяра.

Но старецът смъкна оръжието си и го постави между себе си и Клип. След това сплете длани зад главата си, отпусна се на гръб и затвори очи.

— Събудете ме, като стане време за ядене.

Изтърканата дръжка и очуканият ефес на големия меч, широкият предпазител и напуканата дървена ножница, всичко това привлече вниманието на Нимандър. „Все още може да използва проклетото оръжие, колкото и да е стар.“

Мрачни легенди, грохот на битка между богове, да. Този мършав воин беше свързан с такива неща.

— Твоя воля, странниче.

Подкара кобилата в тръс, обърна се и погледна през рамо Скинтик, докато го подминаваше. И не видя в погледа му обичайната доволна насмешка. Вместо нея в очите му имаше нещо унило, смутено.

Вярно, нямаше много за смях тук, нали?

„Моите нещастни събратя.“

И тъй — напред, към Бастион.

Низ от хребети се спускаше към дъното на долината, всеки белязал време, когато реката е била по-широка, студените й разпенени води са се изливали от умиращи ледници и езера разтопена вода. Сега покрай далечното дъно се виеше тясна клисура, обрасла с тополи. Застанал на най-високия хребет, Пътника се взираше надолу към следващото ниво, където се издигаха няколко юрти, без да накъсват линията на хоризонта. Около тях се движеха фигури, облечени в щавени кожи, псета бяха излезли в края на лагера, изпънали уши и с вдигнати муцуни, усетили присъствието му, но без да лаят.

Малко по-надолу пасеше стадо коне, дребна стегната степна порода, каквато Пътника не беше виждал досега. Хълбоци с цвят на охра, цветът ставаше по-тъмнокафяв по бедрата и задниците, с почти черни гриви и опашки.

Долу по коритото на долината и далече вдясно лешоядни птици бяха накацали по острови от мъртва плът под тополите. Там обикаляха още коне, по-позната порода този път, юздите им се влачеха, докато скубеха високата трева.

От подножието на склона излязоха двама мъже. Пътника се отправи към тях. Ескортът му от Хрътки го бе изоставил тази сутрин — или бяха тръгнали на лов, или си бяха отишли завинаги, нямаше как да го разбере.

Загорелите от слънце лица го наблюдаваха мълчаливо, докато слизаше. Очи като цепки на обрулените от вятъра лица. Черна коса, стегната на дълги гриви, в които — колко мило — бяха втъкнати бели цветя. Дълги извити ножове с тесни остриета в обсипаните с мъниста пояси, желязото — черно, освен по наточените ръбове. Дрехите им бяха красиво обшити с нишка от боядисано в червено сухо черво и обковани тук-там с бронзови пъпки.

По-старият, отдясно, вдигна ръце с дланите навън и заговори на архаичен дару:

— Господарю на Вълчите коне, добре си дошъл. Не ни убивай. Не насилвай жените ни. Не кради децата ни. Остави ни без болести. Остави ни скалните коне г’атенд, немите ни псета, храната и колибите ни, оръжията и сечивата ни. Яж каквото ти дадем. Пий каквото ти дадем. Пуши каквото ти дадем. Благодари ни за всичките три. Дай семето си, ако жена дойде при теб нощем, избий гадините, що намериш. Целувай със страст, милувай с нежност, дари ни с мъдростта на годините си, но не и с тяхната горчивина. Не съди и няма да бъдеш съден. Не мрази, не се бой и никой няма да те мрази или да се бои от теб. Не кани своите вълчи коне в нашия лагер, та да не погълнат те всички нас и всичките ни животни. Добре дошъл, прочие, скитнико, и ние ще ти кажем за неща и ще ти покажем други неща. Ние сме Киндару, пазители на скалните коне, последният клан, останал в цялата Лама Тет Андат — тревите, които сме направили тъй, че дърветата да не стигат високо и да крадат небето. Добре си дошъл. Трябва ти баня.

При такъв поздрав Пътника можеше само да замръзне на място, смълчан, объркан, разкъсан между смях и плач.

По-младият от двамата — може би двайсет и няколко годишен — се усмихна кисело и рече:

— Колкото повече странници срещаме, толкова повече добавяме към думите си за добре дошъл. Породено е от опит, повечето тъжен, неприятен. Ако ни мислиш лошо, молим те да се вслушаш в думите, които ти бяха дадени, и да си идеш. Разбира се, ако си решил да ни измамиш, нищо не можем да направим. Измамата не ни е присъща.

Пътника отвърна с гримаса:

— Измамата е присъща на всички.

Изражението на тревога и смут на двете лица бе толкова еднакво, че беше ясно — бяха баща и син.

— Да — рече синът. — Вярно е. Видим ли, че искаш да влезеш в стана ни и да си с нас, но замисляш измяна… е, ние ще замислим същото и ще гледаме да ти причиним първи това, което се каниш да причиниш на нас.

— Наистина ли сте последният оцелял стан?

— Да. И очакваме да умрем. Обичаите ни, спомените ни. А г’атенд отново ще тичат на воля, докато и те не изчезнат — защото конете, които гледаме, също са последни от тази порода.

— Яздите ли ги?

— Не. Почитаме ги.

Все пак говореха на езика на дару — що за странна история бе изкривила и изолирала тези хора от всички останали? Какво ги беше отвърнало от ферми и села, от градове и богатства?

— Киндару, смирено приемам вашето гостоприемство и ще се постарая да бъда достоен гост.

Двамата мъже този път се усмихнаха. А по-младият махна с ръка.

Смътен звук зад гърба му накара Пътника да се обърне и видя четирима номади, изникнали сякаш отникъде на склона, с копия в ръцете.

Пътника отново погледна бащата и сина.

— Наистина добре посрещате странниците.

Заслизаха надолу към лагера. Пресрещна ги малка група деца, всички накичени с бели цветя, и струпаните пред тях неми кучета. Ярки усмивки засвяткаха към Пътника, малки ръчички стиснаха неговите и го поведоха към огнищата, покрай които жени вече приготвяха обедната храна. Железни котли, пълни с някакво млечно вещество, димяха над огньовете; миризмата беше лютива, сладникава и смътно опияняваща.

Нагласиха ниска скамейка, четирикрака и с меки възглавнички, завивката отгоре — изтъкана като дъга от цветни нишки на виещи се на зигзаг шарки. Дървените крачета бяха резбовани на конски глави, носовете почти се допираха по средата, гривите се вееха на волни къдрици, всичко боядисано в пищна охра и тъмнокафяво. Майсторството бе изключително, главите — изваяни толкова детайлно, че Пътника можеше да види жилите по скулите, резките на клепачите и запрашените очи, мътни и в същото време — бездънни. Имаше само една такава пейка и той разбра, че ще е за него, докато трае престоят му.

Баща и синът и още трима от племето, две жени и много стар мъж, насядаха кръстато в полукръг срещу него, от другата страна на огъня. Децата най-сетне пуснаха ръцете му, а една жена му поднесе кратуна, пълна със сгорещеното мляко, в което плуваха късове месо.

— Скатанди — заговори бащата. — Спрели бяха на стан долу при реката. Да ни дебнат и да крадат конете ни, защото месото на г’атенд се цени високо от хората в градовете. Бяха трийсет всичко, разбойници и убийци — ще им изядем конете, но може да вземеш един за езда, ако искаш.

Пътника отпи от млякото и щом парата блъвна в лицето му, очите му се разшириха. Огън в гърлото, последван от блажено изтръпване. Примига да махне сълзите от очите си и се помъчи да съсредоточи погледа си върху стареца, който беше говорил.

— Изпреварили сте ги със засадата значи? Трийсет? Трябва да сте страхотни воини.

— Това беше вторият такъв бивак, който намерихме. Всички са избити. Не от нас, приятелю. Някой, изглежда, мрази скатандите повече и от нас.

Бащата се поколеба, а в паузата синът каза:

— Помислихме, че ти преследваш този някой.

— Аха. — Пътника се намръщи. — Някой? Има само един? Един, който напада биваците на скатандите и ги избива всички?

Отвърнаха му с кимания.

— Демон според нас, който върви като буря, тъмен и изпълнен с ужасен гняв. И прикрива добре дирите си. — Синът направи някакъв странен жест с ръка, пръстите му заиграха на вълни. — Като призрак.

— Преди колко време мина оттук този демон?

— Три дни.

— А тези скатанди, съперничещо племе ли са?

— Не. Разбойници. Нападат керваните и всичко, което обитава равнината. Казват, че са заклети на един много зъл мъж, знаят го само като Капитана. Ако видиш фургон с осем колелета, толкова висок, че има горен кат и тераса със златно перило — хиляда роби го влачели, казват — ще знаеш, че си намерил палата на този Капитан. Той праща разбойниците и дебелее от търговията с плячката си.

— Не преследвам този демон — каза Пътника. — Нищо не знам за него.

— Това може би е добре.

— На север ли отива?

— Да.

Пътника се замисли за това, докато отпиваше нова глътка от ужасно противното питие. На кон щеше да започне да гони добро време, но това можеше да го отведе право при демона, а никак не го радваше идеята да се бие със същество, което може да посече трийсет разбойници и да не остави диря след себе си.

Едно дете, което бе коленичило до него и белеше шепи кал от върха на ботуша му, се качи на коляното му, бръкна в кратуната, извади късче месо и го размаха пред устата на Пътника.

— Яж — каза синът. — Месото е от костенурка, която рови тунели в земята, много е крехко. Млякото от миска го омекотява и маха отровата. Миската обикновено не се пие, може да прати ума ти да отпътува толкова далече, че изобщо да не се върне. Прекалиш ли с него, ще изрови дупки в стомаха ти и ще умреш в големи мъки.

— Аха. Можеше да го споменеш по-рано. — Пътника взе месото от детето, понечи да го лапне, но спря. — Още нещо, което трябва да знам, преди да го сдъвча?

— Не. През нощта ще сънуваш, че ровиш в земята. Съвсем безвредно е. Всяка храна има памет, доказва го миската — всичко готвим в нея, инак ще вкусим горчивината на смъртта.

Пътника въздъхна.

— Тази миска кобилешко мляко ли е?

Избухна смях.

— Не, не! — извика бащата. — Растение. Луковица. Кобилешкото мляко е за жребчетата, разбира се. Хората си имат своето мляко, нали, а и то не е за пиене от възрастни, само за бебета. Странен е твоят свят, пътниче! — И се засмя отново.

Пътника сдъвка резенчето месо.

Съвсем крехко — и вкусно, наистина. Същата нощ, докато спеше под кожите в една юрта, сънува, че рови в каменистата пръст, доволен от обгърналата го топлина и безопасния мрак.

Малко преди разсъмване го събуди млада жена, мека и влажна от страст, притисна го плътно до себе си. Той се стъписа, когато отвори устата му със своята и я напълни със слюнка, силно подлютена с нещо, и не се отдръпна, докато той не изгълта всичко. Докато тя и дрогата, която му даде, свършиха, в тялото му не бе останала и капка семе.

На заранта Пътника и бащата слязоха при изоставените коне на скатандите. С помощта на немите кучета успяха да хванат един висок пъстър кон с дяволити очи.

Мъртвите ездачи, забеляза Пътника, докато бащата обикаляше да потърси по-добро седло, наистина бяха насечени на парчета. Макар работата на лешоядите да беше свела повечето трупове до туфи коса, разкъсани сухожилия и натрошени кости, имаше достатъчно доказателства за отсечени крайници и отрязани глави, за да си представи човек грамадно оръжие в действие. Там, където костите бяха посечени, нямаше и следа от трошене.

Бащата донесе най-добрата сбруя и Пътника с изненада видя, че седлото е от Седемте града, с малазански военни знаци по кожата.

Докато привършваше със затягането на каишите — конят бързо се отказа да задържа дъха си, — чу викове откъм стана и двамата с бащата се обърнаха.

На същия хребет, от който Пътника бе дошъл предния ден, се беше появил ездач. Спря за миг, преди да заслиза към стана.

Пътника се метна на седлото.

— Виж я какъв звяр язди! — ахна мъжът до него. — Това е джаг’тенд! Ние сме благословени! Благословени сме! — И се втурна към стана.

Пътника подкара след него.

Ездачът наистина се оказа жена и Пътника почти моментално разбра, че е от Седемте града. Изглеждаше измъчена, опърпана и изтощена, но в очите й лумна свиреп пламък, когато се спряха на Пътника.

— Има ли място някъде на света, където да не налетя на проклети малазанци? — попита тя намръщено.

Пътника сви рамене.

— И аз не бях очаквал да се натъкна на угарийка, яхнала джагски жребец насред равнината Ламатат.

Тя се навъси още повече.

— Казаха ми, че демон е минал оттук, тръгнал на север. Избива всички по пътя си и явно много му харесва.

— Така изглежда.

— Добре — отсече жената.

— Защо да е добре? — попита Пътника.

Тя свъси вежди.

— За да мога да му върна проклетия кон, затова!