Втора книгаХладнокръвни добродетели

От нейните ребра и от косата на жените

заплували по топлите реки на лятото във зрака

от ведрите чела и от очите, ясни и изпити

загледани от кулата, докато пада мрака

от шепи, сбрали алабастъра, изваян в чашка на лула,

съблазните когато се таят, като цветчета в здрача

за танц девичи изкуси любов порозовяла, зажадняла

макар да виждаш загрубяла, все още неповехнала жена

и костите високи на краката под закръглени съсъди

полюшват се лъстиво като топъл вихър в бели пясъци

където търсех всички тези насъбрани спомени

за да извая любовта наново от калта, омекнала в ръцете ми,

и в пърхащите венчелистчета, над ложе сплетени,

лице надвисва ново на жена, познато и неведомо,

защото самотата никой не приема,

отишлата си трябва да бъде заменена.

А в нейните очи и аз изваян съм така

от камък, клони и омесената тиня,

изгубени любими и всичкото, което е могло;

не бива да роптаем и да трупаме негодувание,

защото всичките реки на този свят

наистина текат в една посока.

Любовта на прекършените

Бренет

7.

Мога да разбера основанията ти, любов моя. Но няма ли да зажаднееш?

Надпис, намерен под зида на домашен кладенец,

Крайезерния квартал, Даруджистан

С цялата бързина, на която бяха способни стъпалцата му, момченцето се втурна през портата Двата вола и излезе на каменния път, който, ако решеше просто да продължи бързо напред и все напред, щеше да го отведе до самия край на света, където можеше да застане на брега и да зяпне безбрежния океан, толкова огромен, че поглъщаше слънцето всяка нощ. Уви, той не отиваше чак толкова далече. Само до хълмовете отвъд бедняшкото предградие, за да събере торба тор, толкова, колкото можеше да носи закрепена на главата си.

От мъдри и прочувствени поети е казано, че очите на едно дете виждат по-надалече от очите на възрастен, а кой би могъл — дори без да се замисли — да твърди противното? Отвъд хребета те чака гледка, изпълнена с възможности, всяка от тях смятана за по-невероятна от предишната от скърцащи със зъби старчета, готови да изредят литания на лични провали, стига някой да е готов да ги слуша, но никой не иска, а ако това не е доказателство, че светът скоро ще рухне, тогава какво? Но невероятното е дума, която малко деца знаят, а дори и да я знаят, какво пък, ще пропъдят мисълта с едно небрежно махване с ръка, докато танцуват чак до хоризонта. Защото няма да е добре боязливо да се промъкват към бъдещето, не, трябва да скочиш, да се зарееш с песен из въздуха и кой може да каже къде краката ти най-сетне ще стъпят на тази здрава непозната земя?

Момчето бързаше, проследено от мътните погледи на прокажени пред копторите им, присвити самотни и забравени, всеки сред гнездо от мухи, докато мухите със забележителна язвителност изпитваха студенокракото им безразличие. Мършавите полудиви псета се промъкваха да го проследят, преценяваха с животинския си глад дали може да бъде омаломощен този, че да го свалят. Но момченцето взимаше камъни и ги хвърляше, щом някое псе се доближеше повече. Те подвиваха опашки, скимтяха и се скриваха като призраци под схлупените колиби и по тесните криви улички встрани от главния път.

Слънцето отгоре гледаше всичко това с немигащото си всемогъщество и продължаваше да краде влага от всяка повърхност, за да утолява неутолимата си жажда. И имаше дългокраки птици, които газеха из калните плитчини точно зад залива Кафяв поток, клюновете се стрелваха надолу да хванат бълхи и какви ли още не гадинки, а гущери-гмурци гнездяха на плаващи островчета лайна малко по-натам и със съсък си възвестяваха един на друг всяка камбана в съвършен синхрон с градските водни часовници, и този звучен ек се носеше над езерото, макар че защо гущерите-гмурци бяха толкова обсебени от такова изкуствено накъсване на времето беше въпрос, все още неполучил отговор от проучващите го схолари — не че противно миришещите твари даваха пукната пара за кариерите, процъфтели заради тях, много по-загрижени бяха да примамват от мътната вода змиорки, които да нагълтат яйцата им, само за да открият, че черупките са неподатливи на всякакви форми храносмилане, докато люспестите чудовища вътре се подготвят да се измъкнат с кълване и след това да пируват лакомо с вътрешностите на змиорките.

Какво важно имаше, впрочем, във всички тези подробности от естествения свят, след като момчето просто продължаваше да върви по пътя си, с избеляла от слънцето дълга коса, развята като грива от свежия бриз? Ами, нищо друго освен безценното безразличие, под което едно дете може да мине незабелязано, може да отмине волно като пухкаво семе, понесено от топлите течения на летния въздух. Само с един смътен спомен за своя сън от предната нощ (и да, и другия, от по-предната също), за онова лице, толкова зло и очите тъй парещи, все едно го изгаряха с мрачната си закана, лицето, което навярно щеше да го преследва всеки ден с пълната противоположност на безразличието и да види колко гибелна може да е тази небрежност за детето, което вече бързаше по черния път, лъкатушещ между ниските хълмчета, по които опасни рогати кози се бяха скупчили тук-там под някое дърво.

Защото блаженството на безразличието може да се обърне, да предложи за миг мрачната си, обратна страна на проклятие. Защото дарът за едно дете като нищо може да се окаже проклятие за друго. Тъй че отдели един миг и на подплашеното зверче на име Снел и на всичките жестоки подтици, които го карат да замахва, да измъчва брата, който никога не е искал. Той също вирее в безразличието, този трътлест, със закръглени рамене, крачещ наперено тиран, пред когото подивелите псета в бедняшкото предградие се свиваха от страх, разпознали инстинктивно, че е един от тях, най-злият от цялата пасмина при това. А момчето, с издути от сила гърди, продължаваше напред по дирята на белязаната си жертва с нещо в душата си, нещо, което този път отиваше далече отвъд обичайния побой, о, да. Това нещо отвътре разгръщаше черните си космати крака като паяк, дланите му се преобразяваха там, в края на китките, о, паяци, да, кривокраки, ноктести и с очи като оникс, и можеха да се стегнат в кокалести юмруци, ако поискат, или можеха да захапят с отрова — а защо не и двете?

Той също носеше камъни. За да замерва прокажените, докато ги подминаваше, после да се смее, щом те се разтреперят или завият от болка, и се носеше на крилете на безпомощните им проклятия по целия път.

В същото време по целия склон слънцето си беше свършило работата и момчето пълнеше торбата си с изсъхнала на прахан тор за огъня тази вечер. Луташе се насам-натам превито на две като старец. Торбата щеше да зарадва „жената, която не беше майка му“, която се грижеше за него досущ като майка — макар че, трябва да се каже, липсваше й някакъв верен и непогрешим майчин инстинкт, който да пробуди у нея съзнанието, че осиновеното й дете живее в смъртна опасност — и докато торбата се издуваше в ръцете му, си мислеше да поспре и да си отдъхне за малко, ей там, на билото на хълма. Тъй че да може да погледа над езерото, да погледа красивите платна на фелуките и рибарските лодки.

Да освободи ума си да се зарее на воля… о, спомените са съставени от мигове като този.

И, уви, като този, който тепърва предстои.

Но дайте му тези мигове свобода, толкова скъпи със своята рядкост. Не го корете за този дар на безразличието.

Би могло, в края на краищата, да се окаже последният му ден на такава свобода.

Долу на пътеката, в подножието на хълма, Снел бе забелязал плячката си. Паяците в края на китките му разтваряха и затваряха ужасните си черни крака. И като чудовище, което прекършва кози вратове само заради удоволствието от това, той се закатери нагоре, впил очи в онова малко черно гръбче и рошава главичка там, на билото.



В един бавно загиващ храм седеше трелл, целият покрит със засъхваща черна кръв. В душата му имаше достатъчно състрадание, за да обгърне с него целия свят, ала при все това седеше с каменни очи. След като единственото, което можеше да стори, бе просто да се държи, то да страда означаваше да отприщи порой, който никой бог не може да облекчи.

Смътни нишки татуировка на паяжина бяха нашарили тъмнокафявата му козина под кръвта. Жилеха като нажежена тел, увита около тялото и крайниците му; увити навсякъде — и сякаш се стягаха с всяко ново потръпване.

Вече три пъти го бяха боядисали в кръвта на Бърн, Спящата богиня. Паяжината доказваше силата си на кълбо от съпротива, мрежа, която го държеше в плен вътре и задържаше навън блажения дар на богинята.

Щеше да премине през Портата на Бърн, да влезе в разтопените пламъци на долния свят и жреците се бяха подготвили за това, и все пак изглеждаше, че ще се провалят в сътворяването на съсъд, който да защити смъртната му плът. А какво можеше да направи той тогава?

Е, можеше да се махне от този храм и неговите шушукащи си горестни жреци. Да намери друг път, по който да прекоси цял континент, а след това — цял океан. Можеше навярно да намери друг храм, да се опита да се спазари с друг бог или богиня. Можеше да…

— Провалихме те, Маппо Рънт.

Вдигна глава и срещна измъчения поглед на Върховния жрец.

— Съжалявам — продължи старецът. — Паяжината, която някога те е изцерила, се оказа крайно… себична. Държи те само за себе си — Ардата никога не пуска плячката си. Впримчила те е за цели, неведоми за никого, освен за самата нея. Изпълнена е с безгранична омраза според мен.

— Тогава ще го измия това. — Маппо се изправи, засъхналата кръв се беше спекла, скубеше косми от кожата му. Паяжината кънтеше болезнено през тялото му. — Онази, която ме изцери в името на Ардата, е тук в града — мисля, че ще е най-добре да я издиря. Сигурно ще мога да поразбера нещо от нея за намеренията на богинята — какво иска тя от мен.

— Не бих препоръчал това — рече Върховният жрец. — Всъщност, Маппо, на твое място бих избягал. Колкото може по-скоро. Засега поне паяжината на Ардата не се опитва да те отклонява от пътя, който си избрал. Защо да рискуваш сблъсък с нея? Не, трябва да намериш друг път, и то бързо.

Маппо помисли над този съвет. Изпъшка и отвърна:

— Виждам мъдростта в думите ти. Благодаря. Имаш ли някакви съвети?

Лицето на жреца посърна.

— За съжаление, да. — Махна с ръка и трима млади послушници пристъпиха боязливо напред. — Тези ще ти помогнат да изтъркаш кръвта от себе си. Междувременно ще пратя бегач и, надявам се, ще може да се уреди нещо. Кажи ми, Маппо, богат ли си?



Суитист Сафърънс2, наречена така от майка или твърде примирена от бремето на майчинството, или пък обратно — отровена от ирония, примига рязко, както имаше навик да прави, щом се върнеше към реалността. Огледа се объркано, видя насядалите с нея оцелели приятели с масата между тях, хаотична гмеж от чаши, бокали, блюда, прибори и остатъци от поне три ястия. Меките й кафяви очи пробягаха от един предмет на друг, после бавно се вдигнаха над приятелските лица с празни погледи и обхванаха кръчмата на Куип.

Куип-младши едва се виждаше на тезгяха, отпуснал глава на едната си ръка. Спеше със зяпнала и олигавена уста. Почти на ръка разстояние от него на тезгяха клечеше плъх, вдигаше от време на време едната си лапичка и като че ли оглеждаше съсредоточено зяпналата тъмна дупка на устата на Младши.

Един пиян лежеше на пода пред вратата, изпаднал в несвяст или умрял, единственият друг гост толкова рано сутринта (без да смятаме плъха).

Когато най-сетне вниманието й отново се върна на приятелите й, видя, че Фейнт я гледа, вдигнал вежда.

Суитист Сафърънс потърка кръглото си лице, бузите много странно й напомниха за тестото, което майка й обикновено месеше малко преди празника на жътвата, цялото лъснало от напръскания мед, в който се хващаха мравки и нейната задача беше да ги вади, но нищо лошо нямаше в това — вкусът им беше чудесен.

— Пак огладняхме, а?

— Винаги отгатваш — отвърна тя.

— Когато си потъркаш бузките, в очите ти пламва един такъв поглед, Суити…

Срещу Фейнт майстор Квел изхърка шумно — звук, който би издал алигатор, ако стъпиш много близо до него — и се събуди. Огледа се сърдито за миг, успокои се и се отпусна отново.

— Сънувах, че…

— Да — прекъсна го Фейнт. — Ти винаги сънуваш, а ако не сънуваш, правиш нещо, и само ако тия две неща се различаваха едно от друго поне веднъж, щеше да си починеш, майсторе. Нещо, което всички бихме искали да видим.

— Преведох ви, нали?

— Изгубихме петима акционери междувременно.

— Е, това са рисковете, които поемате. — Квел погледна намръщено масата. — Ей, кой плаща за всичко това?

— Май вече веднъж попита. Ти, разбира се.

— От колко време сме тук? Богове, мехурът ми ще се пръсне. — Потръпна, изправи се и се затътри към клозета зад тезгяха.

Плъхът го изгледа подозрително, докато минаваше, след което се промъкна още няколко стъпчици към устата на Куип-младши.

Глано Тарп се размърда в стола си.

— Никакви сделки повече! — изръмжа, огледа ги сънено и отново се смъкна в стола. — Някой е спрял да носи бира — може ли така? Суитист, скъпа, сънувах, че правим любов…

— И аз — отвърна му тя. — Само че не беше сън.

Глано опули очи.

— Наистина?

— Не. Беше кошмар. Ако искаш още по едно, ще трябва да събудиш Младши.

Глано примижа към тезгяха.

— Ще се събуди, когато не може да диша. Плъхът ще се погрижи. Сребърен консул, че ще го глътне, вместо да го изплюе.

С обявяването на залога воднистосините очи на Реканто Илк се присвиха и той рече:

— Тоя ще го приема. Само че ако направи и двете? Гълта го, задавя се и го изплюва? Като казваш „гълта“, уточняваш, че го сдъвква, ако трябва.

— Ето, че пак дърдориш глупости както винаги, Илк. Безсмислено е да казваш, че искаш да се обзаложиш, като все поправяш разни неща.

— Работата е, че ти винаги си много неясен, Глано, с тия твои басове. Трябва ти точност…

— Трябва ми… добре, не знам какво ми трябва, но каквото и да е, няма да го вземеш.

— Аз го взех, но не го давам — рече Суитист Сафърънс. — На никой от вас поне. Един мъж има там, о, да. Ще го намеря аз някой ден, ще го сложа в пранги, ще го заключа в стаята си и ще го направя на жалка отрепка. После ще се оженим.

— Първо върви жененето, после правенето на отрепка — каза Глано. — Та да мога да те сънувам, скъпа, че до по-далече май няма да се стигне. На това му викат самвръткане.

— Сигурен ли си? — попита Фейнт и се обърна, понеже вратата изскърца и се отвори. Един младок с широк кафяв халат пристъпи плахо вътре, очите му бяха като прясно снесени костенурчи яйца. Надигна халата си, прекрачи предпазливо пияния и заситни към масата им. Ако имаше опашка, каза си Фейнт, щеше наполовина да се поклаща, наполовина да се свива между краката му.

— Ммм. Мммм.

— Това „майсторът“ ли трябваше да е? — попита Фейнт.

Младокът кимна, пое си дъх и понечи отново.

— Преговори за доставка, да?

— Майстор Квел е определено неразположен — каза Глано Тарп.

— Благоразположен, иска да каже — обясни Фейнт. — Какво трябва да се достави и къде?

— Не какво. Кой. Не знам къде.

— Знаеш ли какво — рече Фейнт, — я го вземи този „кой“, доведи го тук и ще го превозим оттук — там, става ли? Хайде, и внимавай къде стъпваш на излизане.

Момчето закима и напусна припряно.

— Откога ти водиш преговорите? — попита я примижал Реканто.

— Знаеш ли, всеки що-годе читав лечител Денъл може да ти оправи болните очи, Илк — отбеляза Фейнт.

— Тебе какво те бърка?

— Бърка ме това, че за малко щеше да ми откъснеш главата, проклет сляп идиот — приличам ли ти на озъбен труп?

— Понякога. Все едно, съобразих в последния момент…

— След като се наведох и те сритах между краката.

— Е, да, труповете не са толкова умни, тъй че всичко е наред. Зададох ти въпрос.

— Зададе, да — звънна гласецът на Глано Тарп. — Виж ни, по-малко сме с колко… шестима, може би седмина. Скоро никъде няма да можем да идем.

— Може би, но може пък това да е нещо бързо и лесно.

Другите я зяпнаха.

Фейнт отстъпи.

— Добре де. Освен това просто заместих Квел, който може изобщо да не напусне онзи клозет.

— Може да е умрял — допусна Суитист Сафърънс.

— Вътрешно експлодицирал — подхвърли Глано Тарп. — Не мисля, че ми се ходи да видя.

— Плъхът тръгна! — изсъска Реканто Илк.

Всички зяпнаха, без да дишат.

Пауза, нослето помръдна, после животинчето заситни още напред. По-близо вече, толкова близо, че се дръпна назад от зловонния дъх.

— Два консула, че ще падне умрял.

— Бъди по-точен — ще падне умрял някой ден, нали?

— Богове на бездната!

Плъхът обаче се задържа, приближи се още мъничко. После се стегна, изпъна вратлето си и започна да лочи локвата слуз на малки накъсани глътки с тънкото си езиче.

— Точно това си мислех, че ще направи — заяви Суитист Сафърънс.

— Лъжкиня.

— Значи вече изобщо няма да се събуди — въздъхна Реканто. — А аз тука ще умра от жажда.

Вратата на клозета се открехна и майстор Квел залитна навън, беше все така начумерен.

— Не ще бе… Трябва ми лечител…

— Ще се оправиш — каза Фейнт. — Слушай, какво ще кажеш за нов контракт?

Очите на Квел леко се оцъклиха, той се завъртя рязко и залитна обратно към клозета.



Толкова рано сутринта улиците на Даруджистан, освен пазарните, бяха призрачни, осеяни със смет и в същото време — някак вълшебни. Златната слънчева светлина галеше всяка повърхност с нежната длан на художник. Смътната мъгла, понесла се от езерото през нощта, вече отново се отдръпваше и оставяше въздуха свеж и прохладен. В по-бедните квартали кепенците по горните етажи се отваряха и малко след това съдържанието на нощни гърнета излиташе навън и пляскаше по улиците и нещастниците, които все още лежаха пияни; мигове по-късно плъхове и други твари изпълзяваха, за да вкусят от свежите дарове.

Скръбният Върховен жрец поведе Маппо Рънт от квартала с храма и надолу в Крайезерния, заобиколи около Втора околовръстна стена, след което поеха към квартал Джадроуби — по същество по същия път, по който бе дошъл треллът предната нощ. Градът около тях се разбуждаше, триеше сънени очи и зяпваше тътрещия се жрец и огромния му спътник.

По някое време излязоха на тясна стръмна улица, насред която беше заседнала огромна пищно украсена карета, каквато Маппо беше виждал някъде, но в момента не можеше да си спомни къде. Шест отегчени коня стояха в хамутите си. Някой беше насипал храна около тях и наоколо имаше достатъчно пресен тор, за да предположи човек, че животните киснат тук от доста време.

Жрецът насочи трелла към една близка кръчма.

— Там, вътре — каза му. — Търговска гилдия Тригали са превърнали в своя специалност пътувания като това, което ти е нужно. Скъпи са, разбира се, но това едва ли е изненадващо, нали?

— И човек просто търси такъв впряг? Не изглежда много ефективно.

— Не, имат си кантори. Някъде. Подробност, която ми е неизвестна, боя се. Знам за този впряг само защото при пристигането си разруши предницата на дюкяна на братовчед ми. — Посочи развалината наблизо и се усмихна като човек, забравил какво означава усмивка. После сви рамене. — Всички тези обрати на съдбата. Благословени със своята случайност и прочие. Ако тук се провалиш, Маппо Рънт, ще те чака дълъг и уморителен път. Тъй че не се проваляй. — Поклони се, обърна се и бавно се отдалечи.

Маппо погледна накриво фасадата на кръчмата. И си спомни къде за последен път беше видял такъв впряг.

„Тремолор.“



Акционер Фейнт тъкмо беше станала и разкършваше гръб да отпусне всички неприятни схващания и усуквания по него, когато вратата на кръчмата се отвори широко и през нея се провря чудовищно грамадна фигура, изви рамене да мине през рамката и наведе глава. Безформен чувал се смъкна от едното рамо, от колана грозно стърчеше грамаден нож. Проклет трелл.

— Глано, я бързо да доведеш майстор Квел.

Навъсен, последният останал жив от екипажа им се надигна и закуцука навън.

Гигантският варварин прекрачи пияния и тръгна към тезгяха. Плъхът вдигна глава към него, после заситни припряно по тезгяха и се свря в ъгъла. Треллът сръга с пръст главата на Куип-младши. Кръчмарят закашля и бавно се изправи, отри устата си. Примига късогледо, щом вдигна погледа си, за да обхване надвисналата над него фигура.

Изкрещя и се дръпна.

— Остави го него — подвикна Фейнт. — Нас търсиш, насам.

— Това, което търся, е закуска — отвърна треллът на поносим дару.

Куип закима припряно и драсна към кухнята, където го посрещнаха женски крясъци. Разкъсващата ушите тирада заглъхна, щом вратата се тръшна след него.

Фейнт издърпа една пейка от близката стена — никой стол нямаше да издържи огромния трелл — и каза:

— Ела тук де. Седни. Обаче трябва да знаеш, Седемте града ги отбягваме. Имаше ужасен мор там; не се знае дали е свършил.

— Не — изръмжа треллът и се приближи до масата. — Нямам желание да се връщам в Седемте града, нито в Немил.

Пейката простена, щом се настани на нея. Суитист Сафърънс поглеждаше новодошлия със странно жаден и напрегнат поглед. Реканто Илк просто беше зяпнал.

Фейнт продължи:

— Истината е, че всъщност не сме във форма за нищо… амбициозно. Майстор Квел трябва да набере още акционери, а това може да ни задържи с дни, ако не и със седмица.

— О, това е неприятно. Казаха, че гилдията ви има кантора тук, в Даруджистан…

— Има, но случайно знам, че ние сме единственият наличен впряг, поне за известно време. Къде се надяваш да отидеш и колко бързо?

— Къде е майсторът ви? Или ти правиш договарянето?

В този момент Глано най-сетне успя да издърпа Квел от клозета. Майсторът беше пребледнял, а краката му като че ли не работеха много добре. Фейнт срещна леко подивелия му поглед.

— По-добре ли е?

— По-добре — изпъшка той, след като Глано общо взето го домъкна до стола му. — Беше проклет бъбречен камък, м-да. Голям колкото ашик — не бях си и помислял, че… все едно. Богове, този пък кой е?

Треллът се надигна и се поклони.

— Моля за извинение. Името ми е Маппо Рънт. — И отново си седна.

Фейнт видя как Квел облиза пресъхналите си устни и с разтреперана ръка заопипва за халба. Намръщи се, като видя, че е празна, и се отпусна отново в стола си.

— Най-омразният трелл от всички. Загубил си го, нали?

Тъмните очи на варварина се присвиха.

— Аха, разбирам.

— Къде? — Гласът на Квел прозвуча почти приглушено.

— Трябва да стигна до един континент, наречен Ледер. До една империя, управлявана от Тайст Едур и един прокълнат император. И да, мога да си платя за неприятностите.

Фейнт никога не беше виждала майстора си толкова объркан. Беше възхитително. Явно Квел знаеше името на трелла, което означаваше… хм, нещо.

— И, ъъъ, той изправи ли се срещу оня император, Маппо? В ритуален двубой?

— Не мисля.

— Защо?

— Вярвам, че щях да… усетя такова нещо…

— Края на света, искаш да кажеш.

— Може би. Не, случи се нещо друго. Не мога да кажа какво, майстор Квел. Трябва да разбера. Ще ме заведете ли там?

— Персоналът ни е намалял — каза Квел. — Но мога да прескоча до кантората да видя дали има списък с чакащи кандидати. Да речем, до утре по това време може да имам отговор.

Грамадният воин въздъхна и се огледа.

— Нямам къде другаде да ида, тъй че ще остана тук дотогава.

— Звучи разумно — рече Квел. — Фейнт, ти си с мен. Останалите, хванете се да почистите, нагледайте конете, впряга и всичко там. После стойте тук, правете компания на Маппо — може да има гадни бивни, но не хапе.

— Но аз хапя — подхвърли Суитист Сафърънс и хвърли на трелла лъстива усмивка.

Маппо я зяпна за миг, после потърка лицето си и се надигна.

— Добре де, къде е закуската все пак?

— Да тръгваме, Фейнт — подкани я Квел, надигна се и потръпна отново.

— Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Харадас държи кантората напоследък — може да ме изцери много бързо.



Не съществува, както добре знаят легион скръбни поети, нищо маловажно в любовта. Не говорим за всички онези странности на свързаните апетити, често пъти обърквани с любовта, например похот, притежание, обожание, ужасни идеи за жалко поражение, където личната воля бива изцедена в саможертвен дар, обсебености от фетишисткия тип, които биха могли да включват мекото на ушенца или ноктите на краченца, или повърнати залченца, а най-вече за онова младежко съперничество, което у възрастните — възрастни, които, разбира се, би трябвало да са по-благоразумни, ала не са — се проявява в ревност безумна.

Такава липса на сдържаност е отпращала и несъмнено потапяла еднакъв брой кораби, стига човек да погледне мащабно на тези неща, което, ако помислим, е не само препоръчително, но при всичките въздишки на суетния вятър е навярно най-същественият белег на оцеляването от всички — но моля, нека това добре закръглено его да не затъва в изреждане на безчет зловещи истории за злочестина, загуба и други такива, нито да оплаква настоящата си самота като нещо друго, нежели доброволно състояние на битието!

Хвърлете поглед, прочие (с осезаемо облекчение), на тези трима, за които любовта се надига всеки миг като вулкан, готов да изригне сред стон на континенти, гърч на долини и браздене на бразди — но не, искреността повелява определена ревизия на онова, що ври и кипи под повърхността. Само двама от тримата се мятат и гърчат в сладостната агония на онова, което би могло да е любов, а субектът на тяхното фиксирано внимание е не кой да е, а третият в чудатото им трио, който, бидейки от женско естество, тепърва предстои да реши и след като вече се грее в сиянието на това необикновено внимание, може всъщност никога да не реши. А в случай, че двамата вечно съперничещи си за нейното сърце решат да се принесат в жертва в някой бъдещ момент, е, добре, много змиорки има в тинята, нали?

А тези тримата, прочие, обвързани във война и още по-здраво обвързани в бедствието на страстта, след като с войната се е свършило, сега се намират в прелестния град Даруджистан, като двама преследват единия и където отиде единият, там ще отидат и те, но тя се чуди, да, докъде точно може да ги отведе, тъй че нека да видим, нали?

Бидейки безграмотна, тя е надраскала името си на един списък, приела е, че името й може пиктографски да се предаде като спазъм на пилешко сърце в мига преди смъртта и — о, я вижте, не последваха ли примера й нейните двама, съперничейки си дори и тук в своя израз на безграмотна екстравагантност, като първият изобретява изключително сложен знак за себе си, знак, който би могъл да накара човек да си въобрази, че името му е Петно или Охлюв в екстаз, докато другият, като вижда това, се залавя с четка, писарска прах и нокти да сътвори драскулка, наподобяваща влечуго, което се опитва да пропълзи по танцувален под, докато наоколо цяло племе настойчиво се моли на капризните богове на дъжда.

Двамата мъже след това застанаха, засияли от гордост, и се озъбиха един на друг, докато тяхната любов тръгна бавно, поклащайки ханш, към една сергия, където старица с водорасли по главата печеше полевки на мангал.

Двамата мъже забързаха след нея, и двамата отчаяно готови да платят закуската й или да пребият старицата до смърт, което от двете предпочете любимата им.

Ето така Висш маршал Юла Боул и Висш маршал Емби Боул, заедно с блатната вещица Прешъс Тимбъл, и тримата бивши от Нередовните на Мот, се оказаха подръка и всъщност готови и изпълнени с желание нови акционери, когато майстор Квел и Фейнт пристигнаха в кантората на Търговска гилдия Тригали. И макар трима да не беше точно бройката, която Квел искаше да попълни, все пак щяха да свършат работа, предвид ужасната нужда на Маппо Рънт.

Тъй че нямаше да се наложи да чакат до заранта в края на краищата.

Изключително важно, наистина!

Щастливи дни!



Конспирациите са обичайни за цивилизования свят, както реални, така и въображаеми, и във всички огледи на ходове и контраходове доколко такива схеми са основателни е несъществен въпрос. В една подземна, тайна и най-дискретна стая в имението на съветник Горлас Видикас седяха колегите членове на Съвета Шардан Лин и Ханут Орр в компанията на своя достоен домакин, а виното бе текло като извора на Кралицата на сънищата — ако не сънища, то поне безотговорни аспирации — през цялата тази дълга, току-що отминала нощ.

Все още опиянени и може би изтощени до пренасищане от самодоволство, тримата бяха потънали в уютно мълчание. Всеки от тях се чувстваше по-мъдър от годините си, всеки усещаше онзи извор на бликаща сила, срещу който благоразумието беше безпомощно. В премрежените им очи нещо беше набъбнало и не съществуваше нищо на света, което да е недостижимо. Не и за тях тримата.

— Кол ще е проблем — отрони Ханут.

— Нищо ново — промърмори Шардан, а другите двама му отвърнаха с тих приглушен смях. — Макар че — добави той, играеше си със сребърните щипци за гасене на свещи, — освен ако не му дадем повод за подозрение, той не би могъл да направи никакво легитимно възражение. Предложеният от нас кандидат е високо уважаван, да не говорим, че е безвреден — поне физически.

Ханут поклати глава.

— Кол ще стане подозрителен само по силата на това, че ние издигаме кандидатурата.

— Значи играем така, както го обсъдихме — отвърна Шардан, докато изтезаваше до смърт пламъка на най-близката свещ. — Блеснали очи, изпълнени със самочувствие и безочливо непохватни, нетърпеливи да изразим новопридобитата си привилегия да предлагаме нови членове на Съвета. Едва ли ще сме първите толкова тромави и глупави, нали?

Горлас Видикас усети, че вниманието му се е разсеяло — вече бяха обсъдили това, доколкото помнеше. Многократно всъщност, през цялата нощ, новият ден вече бе настъпил, а те все още предъвкваха същото безвкусно меню. О, тези негови двама съмишленици твърде много обичаха звука на собствените си гласове. Превръщаха диалога в спор дори когато бяха в съгласие помежду си и единственото, което ги различаваше един от друг, бе изборът на думите, скалъпени във всяко повторение.

Какво пък, все пак имаше полза от тях. И постигнатото тук от него беше достатъчно доказателство за това.

А сега, разбира се, Ханут отново прикова поглед в него и за пореден път зададе същия въпрос:

— А заслужава ли си този глупак, Горлас? Защо точно той? Не като да не ни е търсил почти всяка седмица по някой нов кандидат да купи гласовете ни на Съвета. Естествено, за нас е по-добре да дърпаме конците на глупаците, да печелим благоразположение след благоразположение и може би един ден да решим, че вече ги владеем толкова, че ще си струва да ги изкараме напред. Междувременно, разбира се, просто ставаме по-богати и по-влиятелни извън Съвета. Боговете знаят, можем предостатъчно да забогатеем и с този.

— Той не е типът, който ще играе курвата за нашия сводник, Ханут.

Ханут се намръщи отвратено.

— Аналогията едва ли е подходяща, Горлас. Забравяш, че си по-младшият от нас тук.

„Този, който случайно притежава жената, която и двамата искате в леглата си. Не ме кори за курви и сводници, след като знаеш какво ще платиш за нея.“ Тези мисли останаха добре прикрити зад смиреното му за миг изражение.

— Той няма да играе играта обаче. Иска да спечели Съвета, а в замяна ще ни бъде гарантирана неговата поддръжка, когато направим своя ход, избутаме по-старите управници с техните закостенели порядки и вземем реалната власт.

— Договорката изглежда разумна, Ханут — изсумтя Шардан. — Уморен съм, трябва да поспя. — Угаси свещта пред себе си и стана. — Ханут, знам едно ново място за закуска. — Усмихна се на Горлас. — Не проявявам грубост с това, че не те каня, приятелю. По-скоро допускам, че съпругата ти ще иска да се срещне с теб тази сутрин, със закуска, която можете да споделите. Съветът се събира чак следобед, в края на краищата. Отдъхни си, Горлас, докато можеш.

— Ще изляза с вас — отвърна той със сдържана усмивка.



Повечето магия, с която мадам Чалис Видикас бе запозната, беше от безполезния вид. Като дете беше слушала истории за велико и ужасно чародейство, разбира се, а и не беше ли видяла сама Лунния къс? В нощта, когато той се спусна толкова ниско, че раздраната му долна страна едва не забърса най-високите покриви, и тогава в небето бе имало дракони, и буря на изток, за която говореха, че била свирепа магия, породена от някаква демонична война по хълмовете Джадроуби, а после и обърканата лудост зад имението на лейди Симтал. Но нищо от това всъщност не я беше засегнало пряко. Животът й до този момент се беше шмугвал през света като живота на повечето хора, рядко докосван от нещо повече от грижите на лечител понякога. Единственото, което притежаваше, бяха няколко омагьосани предмета, предназначени само да будят възхищение и да забавляват.

Един такъв предмет сега стоеше пред нея на тоалетката й, полукълбо от почти съвършено прозрачно стъкло, в което се рееше подобие на луната и светеше толкова ярко, колкото щеше да свети в нощното небе. Детайлите по лика й бяха съвсем точни, поне от времето, когато образът на истинската луна все още се виждаше, вместо да е тъй замъглен и неясен като сега.

Сватбен дар, спомняше си тя, макар да беше забравила от кого е. От човек по-малко склонен на противни жестове, както подозираше, човек с око за романтичното в старомодния смисъл навярно. Мечтател, искрен в добрите си пожелания. Нощем, пожелаеше ли тъмнина в стаята си, се налагаше да покрива полусферата, тъй като сиянието бе толкова ярко, че можеше да се чете на него. Въпреки това неудобство Чалис пазеше подаръка. При това го пазеше ревностно.

Дали защото Горлас го презираше? Дали защото, макар някога то да й предлагаше един вид обещание, с времето се бе превърнало в символ на нещо съвсем различно? Мъничка луна, да, която грееше толкова ярко, но си оставаше там, пленена, без да може да отиде никъде. Светеше с оптимизъм, който никога не гаснеше, с надежда, която никога не умираше.

Сега, докато гледаше предмета, тя усети, че изпитва страх към затвореното пространство все едно, че по някакъв начин споделя съдбата му. Защото тя нямаше да блести вечно, нали? Не, блясъкът й щеше да заглъхне, даже вече заглъхваше. И затова, макар да притежаваше този символ на онова, което можеше да бъде, чувството й за него бе някакъв вид очаровано негодувание и дори когато го гледаше, както правеше сега, означаваше да усеща изгарящия му допир, който пронизваше ума й с болка, която бе почти възхитителна.

Само защото този вълшебен предмет бе започнал да подхранва желание, а може би това бе много по-могъщо чародейство, отколкото си беше представяла в началото; всъщност вълшебство, стъпващо на ръба на проклятието. Лъскавата светлина дишаше в нея, изпълваше ума й със странни мисли и жажди, които все по-отчаяно настояваха да бъдат утолени. Привличаше я със съблазънта си един по-тъмен свят, място на хедонистични наслади, място равнодушно за бъдещето и безразлично към миналото.

Този свят я зовеше, обещаваше й блаженството на вечното настояще и беше, знаеше тя, някъде там, навън.

Чу съпруга си по стъпалата. Най-сетне беше благоволил да я удостои с компанията си, макар че след цяла нощ пиене и цялото онова мъжко взаимно ежене, словесно перчене и надуване щеше да е непоносим. Не беше спала добре и, честно казано, не беше в настроение за него (но пък тя не беше в настроение за него вече от доста време… ужас!). Затова бързо стана и отиде в личната си стая за преобличане. Една разходка из града щеше да облекчи безпокойството й. Да, да повърви безцелно, да погледа утайката от нощните празненства, да я поразвеселят мътните погледи, небръснатите лица и недоволното ръмжене от вече изчерпани спорове.

А след това щеше да закуси на някоя тераса в един от по-изящните ресторанти, може би „Катада“ или „Овалната перла“, предлагащ й гледка към площада и парка Бортън, където слуги разхождат кучета пазачи и гувернантки бутат бебешки двуколки, в които се е сгушило ново поколение на привилегированите, грижливо повито и загърнато във фин памук и коприна.

Там, с пресни плодове и гарафа деликатно бяло вино, а може би и с пълна лула, щеше да съзерцава пъплещия под нея живот, да задели мисъл (само веднъж и край) за кучетата, които не обичаше, и децата, каквито нямаше и вероятно никога нямаше да има, предвид предпочитанията на Горлас. Да поразмишлява за неговите родители и неприязънта им към нея — убедени, че е ялова, несъмнено, но никоя жена не забременява от онова място, нали? — както и за своя баща, вече вдовец, с неговите тъжни очи и усмивката, която се мъчеше да изкара всеки път, щом я погледнеше. Да поразсъждава за пореден път над идеята да дръпне баща си настрана и да го предупреди… за какво? Ами, за съпруга си, първо, както и за Ханут Орр и Шардан Лим, впрочем. Как си мечтаят за своя велик триумвират на тирания и несъмнено кроят как да го наложат. Но пък той щеше да се изсмее, нали? И да й каже как младите членове на Съвета винаги са едни и същи, пламнали от амбиция и самоувереност, и че тяхното издигане е само въпрос на време, неизбежно като океански прилив, и че скоро те ще осъзнаят това и ще прекратят безкрайните си кроежи за узурпация. Търпението, щеше да й каже, е последната добродетел, която се научава. „Да, но често се оказва твърде късно, за да има някаква стойност, скъпи татко. Виж себе си, цял живот преживян с жена, която никога не си обичал, а сега, най-после свободен, се оказваш побелял, с изгърбени рамене и спиш по десет камбани всяка нощ…“

Такива и други мисли витаеха в ума й, докато се измиваше и започна да избира облеклото си за деня. А в спалнята оттатък чу как Горлас седна на леглото, несъмнено развързваше ботушите си, след като знаеше добре, че тя е тук, в малката стая, но това явно не го интересуваше.

А какво тогава щеше да й предложи Даруджистан в този ясен ден? Е, щеше да види, нали?



Тя престана да гледа учениците си в двора, извърна очи към него и се намръщи.

— О, ти ли си бил?

— Новата реколта, а? Сладката целувка на Апсалар, Стони.

Погледна го кисело, подмина го в сянката на колонадата, седна на пейката до сводестия вход и протегна крака.

— Няма да го отрека, Грънтъл. Но е нещо, което забелязвам — всички деца на благородници идват тук мързеливи, претоварени и незаинтересовани. Боравенето с меч е нещо, което бащите им искат за тях, и им е толкова омразно, колкото уроците на лира или смятането. Повечето от тях не могат дори да държат учебния меч повече от петдесетина мига, а от мен се очаква за осем месеца да направя от тях нещо повече от лекета. Сладката целувка на Апсалар? Да, приемам го. Наистина си е кражба, добре.

— Но я караш добре с нея, виждам.

Ръката й в металната ръкавица мина по бедрото.

— Новият клин? Страхотен е, нали?

— Зашеметяващ.

— Черно кадифе никак не отива на стари крака, знаеш ли.

— Не на моите поне.

— Какво искаш, Грънтъл? Виждам, че мустаците ти са клюмнали. Новината беше, че целият си сияел, когато се върна.

— Беда. Трябва ми нова работа.

— Не ставай глупав. Това е единственото нещо, за което що-годе те бива. Тъпаци като теб трябва да бъдат вън оттук, да кълцат дебелите глави на разбойници и разни такива. Почнеш ли да се заседяваш, този град е обречен, а на мен случайно ми харесва да живея тук, тъй че колкото по-скоро се върнеш по пътищата, толкова по-добре.

— И на мен ми липсваше, Стони.

Тя изсумтя.

— Бедек и Мирла са добре, между другото.

— Спри дотам.

Той въздъхна, потърка се по челото.

— Сериозно ти казвам, Грънтъл.

— Виж, моля те само за едно гостуване и…

— Изпращам пари.

— Нима? За пръв път чувам това. Бедек изобщо не ми го е споменавал, а като гледам как се оправят, хм, едва ли им пращаш много, нито много често.

Тя го изгледа ядосано.

— Снел ме посреща на вратата и му давам пари — грижа се, Грънтъл. Все едно — как смееш? Осиновяването го направих законно, тъй че нищо не им дължа, проклет да си!

— Снел. Е, това поне го обяснява. Следващия път пробвай с Мирла или Бедек. Всеки друг, но не и Снел.

— Искаш да кажеш, че това малко лайно ги краде?

— Стони, те едва свързват двата края. Достатъчно добре те познавам, за да знам, че осиновяване или не, няма да допуснеш да умрат от глад, особено собствения ти син.

— Не го наричай така.

— Стони…

— Рожбата на изнасилване — мога да видя неговото лице, там, в лицето на Харло, как ме гледа отдолу. Виждам го съвсем ясно, Грънтъл.

Поклати глава. Отказваше да го погледне в очите. Сви крака и обгърна коленете си с ръце. Цялата й дързост си бе отишла и Грънтъл отново усети, че сърцето му ще се скъса и че нищо не може да направи, нищо не може да каже, за да стане по-добре — само по-зле.

— По-добре си върви — каза тя приглушено. — Върни се, когато светът умре, Грънтъл.

— Мислех си за Търговска гилдия Тригали.

Тя се обърна рязко.

— Луд ли си? Проклетата смърт ли си търсиш?

— Може би.

— Махай ми се от очите тогава. Върви, тичай да се убиеш по-скоро.

— Учениците ти ще изпопадат — подхвърли Грънтъл. — Повтарящите се напади не са лесни за никого — съмнявам се, че някой от тях ще може да се държи на крака утре.

— Тях ги остави. Ако наистина мислиш да подпишеш с Тригали, кажи го ясно.

— Мислех, че ще ме разубедиш.

— Защо? Ти си имаш твоя живот, аз — своя. Не сме женени. Не сме дори любовници…

— Никакъв успех ли в тази област, Стони? Някой би могъл да…

— Стига. Престани. Винаги ставаш такъв, когато се върнеш от нещо лошо. Целият изпълнен със съжаление и само дето не капе святост от теб, докато се опитваш и опитваш да ме убедиш.

— В какво да те убедя?

— Да бъда човек. Но съм сложила черта на това. Стони Менакис умря преди години. Това, което виждаш сега, е една крадла, която върти школа, без да учи тия пикльовци на нищо. Тук съм само за да им изстискам парите на тия глупаци. Тук съм само за да ги лъжа какъв шампион дуелист ще стане синчето или дъщеричката им.

— Значи няма да ме разубедиш да подпиша с Тригали. — Грънтъл се накани да тръгва. — Виждам, че с нищо не мога да помогна тук. Съжалявам.

Но тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Недей.

— Недей какво?

— Запомни го от мен, Грънтъл. Нищо хубаво няма в желанието да умреш.

— Добре — отвърна той и си тръгна.

Пак беше объркал всичко. Нищо ново тук, уви. „Трябва да спипам Снел, да го поразтърся малко. Да му се стегне лайното от страх. Да го накарам да изръси къде си е скрил имането. Нищо чудно, че обича да седи на прага. Държи го под око, предполагам.“

Все пак Грънтъл непрекъснато се връщаше към всички тези неприятни истини: към живота, който така енергично пропиляваше, към безсмислието на всички неща, на които държеше… е, не съвсем всички. Момчето например. Но пък ролята на „чичо“ от време на време едва ли можеше да е толкова значима, нали? Каква поука можеше да извлече от съсипания си живот, ако погледнеше назад? Много малко. Приятели, мъртви или изгубени, съратници, гниещи в земята, купищата пепел от минали битки и десетилетия, преживени в риск за живота, за да опази притежанията на някой друг, някой забогатял, без да е заложил нищо ценно. О, Грънтъл можеше да взима висока цена за услугите си. Можеше дори да пуска кръв на работодателите си понякога, а и защо не?

Точно затова, като си помислиш, цялата работа с Търговска гилдия Тригали започваше да му изглежда логична. Акционерът беше точно това: човек, залагащ в начинанието, печелещ от личните си усилия, без тлъстия глупак, който чака с потни от алчност длани.

Копнеж към смъртта ли беше това? Едва ли. Много акционери оцеляваха, а по-разумните гледаха да излязат от играта, преди да е станало много късно, да излязат с достатъчно богатство, за да си купят имение, да се оттеглят в живот на блажен лукс. О, това бе точно за него, нали? „Така де. Когато си добър само в едно и престанеш да го правиш, какво ти остава, освен да не правиш нищо?“

И някой сополив послушник на Трийч да дращи всяка нощ на вратата ти. „Тигърът на есента ще зареве, Избранико. А ти се излежаваш тук в копринени завивки. А битката? А кръвта и предсмъртните викове? А хаосът и вонята на плиснати изпражнения, а гърчът в смъртните рани сред слуз и кал? А страховитият сблъсък, от който излизаш така невероятно жив?“

О, всичко това, да. „Остави ме да си лежа тук и да мъркам доволно. Докато войната не ме намери сама. А ако не ме намери — е, толкова по-добре.“

Ба! Никого не можеше да заблуди, особено себе си. Вярно, не беше войник, но въпреки това белята като че ли винаги го намираше. Проклятието на тигъра беше това: дори когато си гледа своята работа, идва в джунглата тълпа глупаци с блеснали очи, пеят и тупат по земята. Вярно ли беше това? Сигурно не, след като нямаше причина да се ловят тигри, нали? Сигурно си беше измислил сцената или беше зърнал някой от сънищата на самия Трийч. Но пък не нападаха ли ловците какви ли не зверове в техните бърлоги, пещери и дупки? Измислят някакъв нелеп повод колко бил застрашен добитъкът и тръгва тълпата, зажадняла за кръв.

„Ще ме нападнете, така ли? О, да, нападнете ме, моля!“ И изведнъж усети как се промени настроението му — предизвикателно и кипнало от безпричинен гняв.

Вървеше по улица вече близо до жилището си, но минувачите наоколо бяха изгубили лицата си, бяха се превърнали в безлични късове плът и той искаше да ги избие до един.

Погледна дланите си, видя лъсналите черни жилки на тигъра по тях и разбра, че очите му са пламнали, че е оголил лъсналите кучешки зъби. И разбра също защо безликите фигури наоколо се присвиват и се отдръпват от пътя му. Само да се доближеше някой до него и щеше да замахне, да разпори гърло и да вкуси стипчиво солената кръв на езика си. Но глупаците бягаха настрани, свиваха се по входове или драсваха в страничните улички.

Безразличен, разочарован, намери вратата на жилището си.

Тя не го беше разбрала. Или го беше разбрала твърде добре. Тъй или иначе беше права, че мястото му не е в този град, нито в който и да е град. Всички градове бяха клетки, а номерът, който така и не бе научил в живота си, бе да живее в мир в клетка.

Във всеки случай мирът май бе нещо надценено — виж само Стони в края на краищата. „Взимам си дяла, спечеленото си богатство, и им купувам нов живот — живот със слуги и прочие, къща с градина, където могат да го изнасят и да седи на слънцето. Децата — възпитани добре; да, някой по-злобен възпитател, който да хване Снел за гърлото и да го научи на малко уважение. Или ако не на уважение — на здравословен страх. А за Харло — шанс за едно добро бъдеще.“

„Една мисия би трябвало да е достатъчна, а една мога да преживея, нали? Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Междувременно Стони ще се погрижи за нещата — ще се постарае парите да стигат до Мирла.“

„Къде все пак видях онзи проклет впряг?“

Беше излязъл отново на входа, този път — с лице към улицата. Натоварен с пътните си вещи, с оръжията и наметалото против дъжд — новото, още миришеше на овца. И беше ясно, че е изтекло някакво време, но от онова, несъщественото време, в което просто правиш каквото трябва, без да мислиш. Без никакви колебания или претегляне на възможности, без пъшкането и краченето напред-назад, което някои биха могли да нарекат „благоразумно обмисляне“.

И вече крачеше, което също не бе съществено. Всъщност нищо не беше съществено до мига, в който ноктите не се покажат и въздухът не залюти от миризмата на кръв. А този миг го чакаше някъде напред и той се приближаваше към него, стъпка по стъпка. Защото реши ли тигърът, че е време за лов, значи е време за лов.



Снел доближи жертвата си изотзад, доволен от ловкото си прокрадване, от умелото дебнене на съществото, което седеше сред високата трева, без да разбира нищо: доказателство, че Харло не беше пригоден за реалния свят, света, в който всичко е заплаха и трябва да се справяш с нея, иначе тя ще се справи с теб. Беше най-добрият урок, който Снел можеше да му даде тук, сред пустошта.

В едната си ръка държеше торбата със сребърните консули, донесени от леля Стони, с двойна подплата и добре завързана горе, за да може да я държи здраво. Звукът от монетите, когато удари Харло в слепоочието, бе презадоволителен и го прониза тръпка на възбуда. А начинът, по който омразната глава се килна настрани и момченцето тупна на земята — е, тази гледка щеше да го радва дълго.

Порита малко застиналото на земята тяло, но без пъшканията и хленченето не беше особено забавно, тъй че го остави. После взе тежката торба с тор и тръгна към дома. Майка му щеше да е доволна от донесеното, щеше да лепне целувка на челото му и той щеше да засияе от радост. А когато някой попиташе къде ли се е дянал Харло, какво пък, щеше да им каже, че го е видял долу при кейовете да говори с някакъв моряк. След като момчето не се върнеше вечерта, Мирла щеше да прати Грънтъл да провери на пристанището и той щеше да разбере, че два-три кораба са отплавали този ден, а дали е имало нов юнга на някой от тях? Може би да, може би не — кой ти обръща внимание на такива неща?

Щяха да последват смут, тревоги, скръб, но тези неща не траят дълго. Снел щеше да стане любимецът им, този, който все още е с тях, за когото трябва да се грижат, да го пазят и да го глезят. Както си беше по-рано. Както трябваше да бъде.

Засмян под яркото утринно слънце, Снел погледна дългокраките птици, които кълвяха из калта по езерото вляво, и закрачи безгрижно към къщи. Хубав ден, ден, в който се чувстваш толкова жив, толкова волен. Беше поправил света. Целият свят.



Пастирът, който намери момченцето сред тревите на билото над пътя за Майтън и портата Двата вола, беше старец с болни от артрит колене. Знаеше, че скоро ще е негоден за нищо и всъщност ще остане без работа, както го гледаше собственикът на стадото, докато куцукаше и се подпираше тежко на гегата си. Огледа момчето, изненада се, че е все още живо, а това го наведе на мисли какво може да направи с едно такова хлапе под опеката си.

Струваше ли си усилието? Можеше да доведе жена си тук, с колата, да го качат и да го откарат до колибата им край езерния бряг. Да се погрижат за него и да видят ще живее ли, или не. Да го хранят, ако потрябва. А после?

Е, хрумваха му някои неща, доста при това. Нито едно не беше приятно, но кой пък е казал, че светът е приятно място? Намереничетата си бяха честна плячка и той беше сигурен, че някъде това е правилно, точно както ако намериш отломки от разбит съд по брега. Каквото намериш, си е твое, а и парите щяха да им свършат добра работа.

Той също заключи, че денят е хубав.



Помнеше детството си, как тичаше пощурял по улици и улички, катереше се нощем на покривите и зяпваше с възхита покрития с позорна слава Път на крадците. Колко изкусително бе това романтично приключение под затаената лунна светлина, докато тъпаците и възможните жертви спяха долу в тъмните стаи.

Тичаше пощурял, а за детето един път е толкова хубав, колкото всеки друг, а може би и по-хубав, стига на всяка стъпка да те дебнат загадки и опасности. Дори по-късно, когато опасностите станаха твърде реални, за Кътър това бе един разгръщащ се живот, който откриваше наситената си с чудеса същина.

Романтиката беше за глупците, вече го знаеше. Никой не цени отдаденото сърце, никой не гледа на тази жертва като на драгоценен дар. Не, просто нещо, което да сграбчиш, да го извият равнодушни ръце, да го изцедят и после — да го захвърлят. Или стока и нищо повече, никога толкова желано, колкото следващото, онова, което чака своя ред или пък е спечелено от някой друг. Или — още по-лошо — твърде скъп дар, за да бъде приет.

Същността на отхвърлянето бе маловажна, каза си. Болката и скръбта, които идваха с отхвърлянето, бяха с изключителен вкус, горчив и безжизнен; прекалиш ли с него, душата ти ще загние. Можеше да хване по други пътища. Трябваше. Може би да тръгне по пътя на Мурильо: нова любов всяка нощ, обожаването на отчаяни жени, елегантните обеди на балкони и дискретните срещи под шепнещите листа в някоя частна градина.

Или пък да вземем Круппе? Изключително ловък майстор, при когото можеше да почиракува повече във висшето изкуство на кражбата, в пласирането на откраднати вещи, в събирането на ценна информация за онзи, който е готов да плати за нея, и да плати добре. В точния подбор на вина, сладкиши и нелепо облекло. Цял живот в херувимски възторг, но имаше ли всъщност място на света за повече от един Круппе?

Със сигурност не!

Беше ли в такъв случай за предпочитане този път на камите, този танц на сенките и отнемането на живот за пари, без дори да имаш правото на войника (сякаш това е важно)? Ралик нямаше да се съгласи. А Мурильо щеше да поклати глава, а Круппе — да вдигне вежди, а Мийзи сигурно щеше да се ухили и пак да го стисне за чатала, докато Ирилта гледа с майчинско умиление. И щеше да го има онзи блясък в очите на Сълти, обагрен вече с горчивата истина, че тя вече не е достатъчна за такъв като него, че може само да си мечтае, че по някакъв начин това, че е наемен убиец, го поставя толкова високо, че жалкото й съществуване като слугинче е съвсем незабележимо. Когато дори усилията му да останат приятели се приемаха като жал и снизхождение, достатъчно, за да я кара да избухва в сълзи при всяка неуместна дума, при всеки неуловен поглед.

Как незабелязано се бе изплъзнало времето за мечти по бъдещето. Докато си ги спомня, човек стъписан осъзнава, че тази привилегия вече не му се полага, че тя е за онези по-млади, които вижда около себе си да се смеят в кръчмата и по улиците и да тичат като пощурели.

— Променил си се — каза Мурильо, изтегнат на отрупаното с възглавници легло, невързаната му немита коса беше провиснала. — И не съм сигурен дали към по-добро.

Кътър изгледа за миг стария си приятел и попита:

— Какво е „по-добро“?

— Каквото е по-добро. Последния път, когато те видях, нямаше да зададеш този въпрос. Във всеки случай — не с този тон. Някоя ти е разбила сърцето, Крокъс… не е Чалис Д’Арл, надявам се!

Кътър поклати глава с усмивка.

— Не. Даже бях забравил името й. Лицето й със сигурност… а и вече се казвам Кътър, Мурильо.

— Щом казваш.

Казал го беше току-що. Но Мурильо явно се беше скапал, не беше на обичайното си ниво на водене на разговор. А ако нарочно подхвърляше това, е, може би Крокъс щеше да се хване на въдицата. „От мрака в душата ми е… все едно.“

— Седемте града, а? Не си бързал много да се върнеш у дома.

— Дълго пътуване беше. По северния маршрут, покрай архипелазите, в едно затънтено пристанище за цели два сезона — първо зимните бури, после пролетта с опасните ледени блокове…

— Трябвало е да си купиш превоз на морантски търговски кораб.

Кътър извърна очи.

— Нямах избор. Нито за кораба, нито за компанията на него.

— Значи си прекарал неприятно на борда?

Той въздъхна.

— Не беше по тяхна вина. Никой няма вина. Всъщност намерих добри приятели…

— И къде са те сега?

Кътър сви рамене.

— Пръснали са се, предполагам.

— Ще се срещнеш ли с тях?

Кътър се замисли над тази насока на въпросите. Усети, че изпитва странно раздразнение от явния интерес на Мурильо към хората, с които се беше върнал.

— С някои може би. Някои слязоха на брега само за да тръгнат отново, кой както може. Тъй че с тях — не. За другите… ще видим.

— М-м, просто ми е интересно.

— Кое?

— Ами, коя от твоите групи приятели смяташе за по-смущаваща, примерно.

— Никоя!

— Извинявай, не исках да те обидя… Кътър. Просто изглеждаш малко… притеснен, сякаш ти се иска да не си тук.

„Не е толкова лесно.“

— Всичко ми е някак… различно. Това е. Малко се стреснах, като те заварих тук почти умрял.

— Е, да надвиеш Ралик в бой с ножове също е доста стряскащо.

Кътър не искаше да мисли за това.

— Изобщо не бих допуснал, че ти ще загубиш в дуел, Мурильо.

— Лесно е, когато си пиян и без гащи.

— О!

— Всъщност за сегашното ми състояние тези неща са маловажни. Бях невнимателен. Защо бях невнимателен ли? Защото остарявам. Защото всичко започва да се забавя. Аз се забавям. Виж ме, погледни ме: изцерен, но целият с болежки и стари рани, само изстинала пепел в душата ми. Даден ми беше втори шанс и съм решил твърдо да го приема.

— В смисъл?

Мурильо го изгледа рязко. Понечи сякаш да каже нещо важно, но премисли и го смени с:

— Ще се оттегля. Вярно, не съм спестил много, но пък сигурно ще мога да живея и по-скромничко, нали? В Дару има една нова школа за дуелиране. Чух, че се развивала доста добре, дълги списъци кандидати и прочие. Бих могъл да помагам, по два дни седмично.

— Никакви вдовици повече? Никакви тайни срещи?

— Точно така.

— От теб ще стане добър инструктор.

— Едва ли. Но пък и нямам претенции да съм добър инструктор. Това си е просто работа. Работа с краката, баланс и синхрон — по-сериозните неща може да ги получат от някой друг.

— Ако идеш там и говориш така, изобщо няма да те наемат.

— Да не би да съм загубил дарбата си да очаровам?

Кътър въздъхна и стана.

— Съмнявам се.

— Какво те върна? — попита Мурильо.

Въпросът го спря.

— Самонадеяност… може би.

— Каква самонадеяност?

„Градът е в опасност. Нужен съм му.“

Обърна се към вратата и отвърна през рамо:

— Детинска. Всичко добро, Мурильо… Мисля, че идеята ти е добра, между другото. Ако Ралик се отбие да ме търси, кажи му, че ще се върна по-късно.

Слезе по задното стълбище, мина през усойната тясна кухня и излезе в задната уличка. Трябваше да поговори с Ралик Ном, но не точно сега. Чувстваше се леко замаян. От шока от завръщането, предполагаше, вътрешния сблъсък между онова, което беше някога, и това, което бе сега. Трябваше да се успокои, да махне объркването от ума си. Ако можеше да започне отново да вижда нещата ясно, щеше да разбере какво да прави.

Тъй че: навън, из града, да поскита. Без много бягане като пощурял, нали?

Без. Онези дни отдавна бяха отминали.



Раната беше заздравяла бързо, което му напомни, че има някои промени — праха отатарал, който беше натъркал в кожата си само преди няколко дни, или така поне изглеждаше. За да започне нощ на убиец след толкова години. Другите промени обаче се оказваха много по-смущаващи. Толкова много време беше загубил. Изчезнал от света, а светът просто си продължаваше без него. Все едно че Ралик Ном беше мъртъв, да. Не по-различно от това. Само че той се беше върнал, а не трябваше да е така. „Издърпаш пръчка от калта и калта се заваря наоколо, за да запълни дупката, докато не остане никаква следа, че пръчката изобщо е съществувала.“

Беше ли все още убиец на Гилдията? Не и в този момент, а тази истина му откриваше толкова много възможности, че умът му се луташе и все се връщаше към по-простичката идея да слезе в катакомбите, да застане пред Себа Крафар и да заяви, че се е върнал. Че подновява стария си живот, да.

А ако Себа се окажеше като стария Тало, щеше да се усмихне и да рече: „Добре си се върнал, Ралик Ном.“ От този момент шансовете Ралик да излезе жив оттам буквално не съществуваха. Себа веднага щеше да види заплахата, застанала срещу него. Воркан беше покровителствала Ралик, а това само по себе си бе достатъчно основание да се отърве от него. Себа не искаше да има съперници — достатъчно си беше имал, ако разказът на Крут за разкола бе точен.

Колкото до Гилдията, имаше и друг избор. Ралик можеше да влезе и да убие Себа Крафар, след което да се обяви за временен Майстор, докато се върне Воркан. Или да продължи да се крие колкото може по-дълго и да чака Воркан да направи своя ход. Тогава, след като тя отново наложеше властта си над гнездото, можеше да излезе от скривалището и всичките тези липсващи години щяха да са нищо, да са без значение. Това поне го сближаваше с Воркан и заради това тя нямаше да се довери на никой друг, освен на него. Щеше да й стане заместникът, а можеше ли да не е доволен от такъв развой?

О, това бе стара криза — вече от години. Мисълта му, че Търбан Орр е последният човек, когото би убил, бе толкова глупава тогава, колкото и сега.

Седеше на ръба на леглото в стаята си. От гостилницата долу се чуваха безкрайните разсъждения на Круппе за великолепната закуска, накъсвани от по някой приглушен и несъмнено дивашки коментар от страна на Мийзи, а при тези двамата наистина като че ли нищо не беше се променило. Същото не можеше да се твърди за Мурильо, уви. Нито за Крокъс, който вече се наричаше Кътър — име, определено подходящо за убиец, твърде подходящо за мъжа, в който Крокъс се беше превърнал. „Кой ли все пак го е научил да се бие така с ножове? Нещо от малазанския стил — Нокътят всъщност.“

Бе очаквал Кътър да го посети, да го засипе с въпроси. Щеше да иска да обясни, нали? Да се опита да оправдае решенията си пред Ралик, дори когато не съществуваше оправдание. „Не ме послуша той, нали? Пренебрегна предупрежденията ми. Само глупаците си мислят, че предупрежденията им могат да имат значение.“ Та къде беше той? „С Мурильо, предполагам. Да отложи неизбежното.“

На вратата се почука и влезе Ирилта. Личеше, че живее трудно напоследък, а такива неща като че ли засягат жените по-бързо, отколкото мъжете — макар че когато мъжете си отиват, си отиват бързо.

— Донесох ти закуска — каза тя и постави подноса на масата. — Виждаш ли? Спомних си всичко, чак до фурмите, натопени в мед.

„Фурми, натопени в мед?“

— Благодаря, Ирилта. Кажи, моля те, на Кро… м-м, на Кътър, че бих искал да се видим веднага.

— Той излезе.

— Излезе? Кога?

Тя сви рамене.

— Преди малко, поне според Мурильо. — Закашля сухо и широкото й лице почервеня от пристъпа.

— Намери си лечител — каза Ралик, след като тя спря да кашля.

— Слушай — отвърна тя, докато отваряше вратата, — за нищо не съжалявам, Ралик. Хич не очаквам да ме целуне някой бог оттатък, а и никой няма да каже, че Ирилта не се е позабавлявала, докато беше жива.

Добави и още нещо, но тъй като беше в коридора и вече затваряше вратата, Ралик не можа да го схване съвсем. Можеше да е нещо като „Пробвай да поразмислиш малко над този урок…“ Но пък тя изобщо не беше язвителна, нали?

Погледна подноса, намръщи се, вдигна го и стана.

В коридора го задържа на едната си ръка, докато натискаше бравата на съседната врата. Влезе в стаята на Мурильо.

— Това е твое — каза Ралик. — Фурми в мед, любимите ти.

Мурильо изпъшка.

— Обяснява този друсан кебап с люто. Човек е това, което яде, нали.

— Не си толкова сладък, колкото си мислиш — отвърна Ралик и остави подноса на масата. — Горката Ирилта.

— „Горката“ е нищо. На тази жена годините са й натежали повече, отколкото на всички нас взети заедно, тъй че тя вече умира. Но няма да си направи труда да потърси лечител, защото според мен е готова да си ходи. — Поклати глава и се пресегна за първата глазирана фурма. — Ако разбере, че я съжаляваш, сигурно ще те убие, Ралик.

— Липсвах ти, а?

Мурильо замълча, погледа го и захапа фурмата.

Ралик седна на един от двата стола до леглото.

— Говори ли с Кътър?

— Малко.

— Мислех, че ще дойде да ме види.

— Виж ти.

— Това, че не дойде, не би трябвало да ме кара да мисля, че се е уплашил, нали?

Мурильо бавно поклати глава.

Ралик въздъхна.

— Видях Кол снощи. Тъй че планът ни е сработил. Върнал си е имението, името и самоуважението. Знаеш ли, Мурильо, не мислех, че нещо би могло да сработи толкова добре. Толкова… съвършено. Как, в името на Гуглата, изобщо успяхме?

— Е, онази нощ беше нощ на чудеса.

— Чувствам се… объркан.

— Нищо чудно — отвърна Мурильо и се пресегна за нова фурма. — Изяж го тоя друсан кебап — прилошава ми от вонята.

— На дъха ми по-добре ли ще е?

— Е, не мисля, че ще се целуваме скоро.

— Не съм гладен — каза Ралик. — Мисля, че бях, когато се събудих… там де… но това мина.

— Къде „там“?… Спал си през цялото време в дома на Финнест? В легло?

— На камъка до вратата. И Воркан лежеше до мен май. Нямаше я, когато се свестих. Само един немрящ Джагът.

Мурильо като че ли се замисли.

— Е, а сега какво, Ралик Ном?

— Де да знаех.

— На Барук сигурно ще му трябва да се свършат някои неща, като преди.

— В смисъл, да се пази гърба на Кътър? Да се държи Кол под око? А колко ми остава, докато Гилдията разбере, че съм се върнал? Докато ме премахнат?

— Уф, Гилдията. Мислех, че просто ще нахълташ там, ще разхвърляш няколко безжизнени трупа и ще си заемеш полагащото ти се място. С връщането на Воркан… според мен е очевидно какво трябва да се направи.

— Не е в стила ми, Мурильо.

— Знам. Но обстоятелствата се променят.

— И още как.

— Той ще се върне — каза Мурильо. — Когато е готов да говори с теб. Имай предвид, натрупал е нови рани, дълбоки при това. Някои все още кървят, струва ми се. — Помълча и добави: — Ако Мамът не беше умрял, кой знае какво можеше да се случи. Но той тръгна с малазанците, за да върне Апсалар… о, виждам, че нямаш представа за какво говоря. Добре, нека да ти разкажа как приключи онази нощ — след като замина. Обаче изяж тоя проклет друсан кебап, моля те!

— Тежка сделка ми предлагаш, приятелю.

И за първи път тази сутрин Мурильо се усмихна.



Мирисът й се бе задържал в постелята — толкова сладък, че му се искаше да заплаче. Дори от топлината й беше останало малко, а може би това беше просто слънцето, златистата му светлина, която струеше от прозореца и носеше със себе си леко смущаващия зов на птича любовна игра в дървото в задния двор. „Не е нужно да сте толкова обезумели от страст, мъничките ми. Цялото време на света е пред вас.“ Е, редно беше да чувства точно това сега, нали?

Тя въртеше грънчарското колело във външната стая — звук, който някога бе изпълвал живота му, за да изчезне един ден, а сега най-сетне се беше върнал. Все едно че не ги беше имало гадните престъпления и робството, дошло като заслужено наказание, нито прогнилия ров, в който лежи окован сред варварите теблор. Нито грамадния воин, увиснал на кръста насред кораба, и Торвалд, от чиито шепи капе солена вода между напуканите устни на глупака. Никакви магически бури, нито акули, нито изкривени светове, през които се провираш и измъкваш. Никакви сънища как се давиш… не, всичко това беше нечий друг живот, история, изпята от полупиян бард, а публиката е толкова недоверчива, че всеки момент ще кипне от яд, готова да разкъса на парчета идиота затова, че описва поредния невероятен подвиг. Нечий друг живот, да. Колелото се въртеше както винаги и тя се трудеше над глината, придаваше й форма, симетрия и красота. Разбира се, тя никога не правеше най-хубавите си неща в деня след любовна нощ, сякаш бе изцедена от нещо много съществено, нещо, което подклажда дарбата й да твори, и понякога той се чувстваше гузен от това. А тя само се усмихваше, поклащаше пренебрежително глава на грижите му и завърташе колелото още по-бързо.

Беше видял по рафтовете във външната стая десетки посредствени грънци. Трябваше ли да го притесни това? Сигурно щеше — някога, но вече не. Той бе изчезнал от живота й. Нямаше причина обаче тя да се похаби в някакво самотно бдение или пък в безкрайно дълъг траур. Хората свикват с нещата — и така трябва. Намирала си беше любовници, разбира се. Може би все още си имаше всъщност, и беше донякъде чудо, че я завари сама, когато се появи — почти беше очаквал в отговор на чукането на вратата да се покаже някое мускулесто богче със златни къдрици и челюст, която просто те моли да я фраснеш с юмрук.

— Може да е прескочил да види майка си — изломоти Торвалд.

Седна в леглото, смъкна крака на пода и стъпи на тъканото килимче. Забеляза, че по него са пришити плоски възглавнички, пълни с лавандула — изпука под ходилата му.

„Нищо чудно, че стъпалата й миришат хубаво.“

Каквито и да ги беше вършила, беше му все едно. Все едно, дори и сега да си имаше това-онова, макар че това-онова можеше да пообърка нещата.

Нещата, да.

Денят бе започнал и единственото, което трябваше да направи, бе да намести нещата, а след това можеше да започне отново живота си като гражданин на Даруджистан. Може би да навести някои стари приятели, някои близки от отчуждената фамилия (поне онези, които биха пожелали да говорят с него), да види гледки, които бяха събуждали най-много носталгия, и да поразмисли какво да прави с остатъка от живота си.

Но — едно по едно. Торвалд Ном навлече чуждоземните си дрехи (чистия комплект, омачкани при сушенето, уви) и тръгна към външната стая. Тя беше с гръб към него, изгърбена над колелото, краката й натискаха педалите. Видя голямата купа с чиста вода, където си стоеше винаги, отиде до нея и наплиска лицето си. Трябваше да се избръсне — но сега вече можеше да плати на някой друг да го направи. Ловкостта винаги се възнаграждава. Все някой някога го беше казал това, със сигурност.

— Сладката ми!

Тя извърна глава към него и му се усмихна.

— Виж колко лошо се получи това, Тор. Видя ли какво направи?

— От глината е…

— От уморените бедра е.

— Обичайно оплакване? — Тръгна покрай рафтовете и заоглежда разкривените съдове по тях.

— Доста рядко всъщност. Не е това, което си мислиш, че виждаш, съпруже. Новата мода е, която всеки търси напоследък. Симетрията е мъртва, да живее тромавото и кривото. Всяка благородна дама иска да си има бедна братовчедка в провинцията, някоя леля или баба със схванати пръсти, която прави грънци за роднините си между извиването на пилешки вратлета и белене на кратуни.

— Засукана лъжа.

— О, не го казват открито, Тор, само се загатва.

— Никога не е добре да подсказваш загатнатото. Освен ако подсказаното не се подразбира.

— Имах само двама любовници, Тор, и никой не се задържа повече от няколко месеца. Искаш ли имената им?

— Познавам ли ги?

След като тя не отвърна, той се обърна и видя, че го гледа.

— Аха. — Кимна благоразумно.

— Е, стига да не започнеш да се втренчваш във всеки, който намине тук или ми каже „здрасти“ на улицата — ако ще е така, Тор, по-добре да ти ги кажа…

— Не, скъпа. Всъщност загадката е… интригуваща. Все едно, няма да оцелее дълго. Все ще ги науча.

— Така е. Точно затова няма да те разпитвам за нищо. Къде си бил, какво си правил.

— Но това е друго!

Тя вдигна вежди учудено.

— Наистина. — Торвалд пристъпи към нея. — Това, което ти казах вчера. Не беше преувеличение.

— Щом казваш.

Личеше, че не му вярва.

— Уязвен съм. Съкрушен.

— Май е време да тръгваш. — Тисера отново се зае с буцата глина на колелото. — Дълг имаш да уреждаш.

— Има ли проблем с плячката?

— Всичко е от чисто по-чисто, проверих. Освен ако Гареб не е надраскал тайни знаци на всяка монета. Все едно, няма да разбере. Може да заподозре обаче.

— Имам си добра история да го обясня, ако се наложи — отвърна Торвалд. — Чуждестранни вложения, неочаквана печалба, триумфално завръщане.

— Е, няма да е зле да поразкрасиш малко новата си версия.

Изгледа я, доловил насмешката й, но си замълча. Имаше ли смисъл? „Онзи великан, чийто живот спасих неведнъж — Карса Орлонг. Смяташ ли, че бих могъл да измисля такова име, Тис? А тези белези от пранги? О, това е новата мода сред благородните, самоналожено смирение и т.н.“

Все едно беше, наистина.

— Не смятам да се срещам лично с Гареб — каза той и тръгна към вратата. — Ще действам чрез Скорч и Леф.

Буцата глина се изхлъзна от колелото, плесна в стената, задържа се там за миг, след което бавно се смъкна и пльокна на пода.

Изненадан, Торвалд се обърна към жена си и видя физиономията, която не беше виждал от… от… е, от доста време.

— Чакай! — викна й. — С онова партньорство е свършено, заклевам ти се! Скъпа, те действат само като мои посредници, нищо повече…

— Само да си започнал пак игри с тия двамата, Торвалд Ном, лично ще сключа контракт срещу теб.

— Те винаги са те харесвали, знаеш ли.

— Знам, скъпи, знам. Не се притеснявай. Но никакви игри повече със Скорч и Леф. Обещаваш. Вече сме богати, нали?



— Проблемът със списъците са всички тези имена в тях — каза Скорч.

Леф кимна.

— Това е проблемът, точно. Улучи право в десетката, Скорч. Всичките тия имена. Трябва да е имало среща някаква, не мислиш ли? Всички лихварски акули в някоя задръстена опушена стая, излегнати, и млади жени пускат зърна грозде в устите им, а някакъв писар с оцапани с мастило устни драска. Имена, хора, извадили лош късмет, хора, които са били толкова глупави, че да подпишат каквото и да било, да сграбчат парите, колкото и безумна да е лихвата. Имената, прав си, Скорч, списък на глупци. Жалки, тъпи, отчаяни глупци.

— А после — рече Скорч, — като се напълни списъкът, хайде навън — да действат по него други жалки тъпи отчаяни глупци.

— Чакай малко. Ние не сме бедни.

— Бедни сме. Бедни сме, откакто Торвалд Ном духна. Той беше мозъкът — признай го, Леф. Сега ти се опитваш да си мозъкът и виж докъде ни докара: до тоя проклет списък с всичките тия имена.

Леф вдигна пръст.

— Имаме си Круппе обаче. А той вече ни даде шестима от тях.

— А ние ги предадохме и знаеш ли какво значи това? Значи катили, които ритат по вратата ти посред нощ, заплашват и още по-лошо. Хора пострадаха заради нас, Леф. Лошо.

— Пострадаха, щото не са могли да платят. Освен ако решиш да бягаш, ама казвам — да бягаш извън града примерно, или примерно на сто левги, в някое селце или град, с който няма връзки дотук, но хората не го правят това. И защо не го правят? Защото всички са вързани, заплетени са в мрежите и не виждат ясно изхода, защото си имат жени и деца и може да е трудно, ама поне е познато, разбираш ли ме?

— Не.

Леф примига.

— Казвах само…

— А те какво са мислели, че правят, да се оставят да ги хванат в мрежи — че плуват в езерото ли? Освен това не всичко са заеми, нали? И изнудване има, а това ме кара да се замисля за едно-друго…

— Няма начин, Скорч. Не искам да се забърквам в нищо такова.

— Само намеквах да поговорим с Тор за това, нищо повече. Да видим той какви ще ги извърти, като планове и разни такива.

— Стига Тор изобщо да се появи.

— Ще се появи той, ще видиш, Леф. Беше ни партньор, нали? И се върна.

Разговорът изведнъж секна, без никаква видима причина и за двамата. Стояха един срещу друг и се гледаха десетина мига. Намираха се срещу входа на хана „Феникс“. Беше сутрин, времето, когато мислеха най-добре, но това бързо щеше да замре, тъй че в късния следобед щяха да се намерят седнали някъде, мудни като костенурки в лапавица, спорещи, без да знаят за какво, едносричково и все по-ядосани с всеки изтекъл миг.

Без повече приказки двамата тръгнаха към хана.

Шмугнаха се вътре, огледаха се — за по-сигурно — и се запътиха към масата, където седеше Круппе, вдигнал двете си пълни длани, надвиснали като качулати змии, след което и двете удариха рязко надолу към един от сладкишите, струпани на няколкото плата пред него. Ноктести пръсти пронизаха и разкъсаха нещастния сладкиш, после се метнаха като мълнии нагоре към устата му сред облак трохи.

Само след няколко мига половината жертвоприношения вече ги нямаше. С издути бузи и зацапани с конфитюр уста, които се мъчеха да се затворят, докато дъвчеше и гълташе бясно, Круппе току се спираше, за да вдиша шумно през нос. Видя приближаващите се Скорч и Леф и им махна мълчаливо да сядат.

— Ще се пръснеш някой ден, Круппе — каза Леф.

Скорч само го зяпна, с обичайната физиономия на прехласнато неверие.

Круппе най-после успя да глътне всичко, вдигна отново ръце и ги остави да висят във въздуха, докато оглеждаше двамата си гости.

— Благословени партньори, не е ли възхитителна тази сутрин?

— Още не сме решили — отвърна Леф. — Още чакаме Торвалд — прати човек да ни намери на пристанището и каза, че ще се срещнем тук. Извърта ги вече нещата, сякаш не ни вярва. Духнал е, казвам ти, Круппе. Направо е духнал.

— Пожарът от подозрения, възвисил се в туй синьо небе, е съвсем ненужен, о, приятели на мъдрия Круппе с шавливи очи. Ами че скандалната и почти позната нам рожба на рода Ном е верен на думата си и Круппе твърди — с най-голяма убеденост, — че първото име скоро ще бъде зачеркнато от злокобния списък!

— Първото? А другите шест…

— Не чухте ли? Олеле. Всеки се е изнизал, мигове преди да ги обкръжат жестоките нощни биячи. Крайно необичаен лош късмет.

Скорч се почеса по бузата.

— Богове, върнахме се там, откъдето започнахме!

— Това е невъзможно, Круппе! Някой трябва да им е подшушнал!

Рунтавите вежди на Круппе се вдигнаха и затрепкаха.

— Истинността на вашите открития е несъмнена, вярвам, че се радвате да го чуете. Прочие, вие успяхте в задачата си с ижеспоменатите шест, докато съставителите на списъка, уви, не могат да се похвалят със степента на вашия успех. И тъй, колко остават? Дванайсет, да? Без да се брои сплутият от спане Торвалд Ном, естествено.

— Хич не е сплут от спане той — каза Скорч. — Всъщност вчера изглеждаше съвсем добре.

— Може би прекрасното събиране с любимата съпруга е изцедило силите му. Всъщност Круппе допусна сплуване от спане предвид злочестото и неефективно оглеждане на лицето в това помещение… а, ето, че лицето ни видя!

Скорч и Леф се завъртяха в столовете си и видяха приближаващия се невъзмутимо към масата им Торвалд Ном. Щом забелязаха широката му усмивка, и двамата въздъхнаха облекчено, а след това, също толкова бързо, настръхнаха.

— Моля за извинение, че закъснях — рече Торвалд и седна. — Отбих се да ме обръснат, а старицата се хвана да ми лакира и ноктите без пари — каза, че съм бил изненадващо чаровен под всички тези косми, а това ако не е хубаво начало на деня, какво друго? Вярно, беше на почти хиляда години, но пък тези, които ти правят комплименти, не са длъжни да бъдат и хубави, нали? А ти си Круппе. Трябва да си — кой друг в този град се опитва да яде с носа си, когато устата му е пълна? Аз съм Торвалд Ном.

— Сядай, мой нови любезни приятелю. Круппе е достатъчно щедър тази сутрин, за да пренебрегне спорното наблюдение досежно хранителните си навици и навиците на отверстията си. Круппе по-нататък отбелязва, че ти, макар и беден, и бедстващ доскоро човек, внезапно си придобил неимоверно богатство, тъй чудесно нагизден и натимарен си, и че с огромно облекчение на приятелите тук Скорч и Леф скоро им предстои благонамерена визита на някой си Гареб Лихваря. И точно в този ден от всички дни човек подозира, че Гареб ще е най-благосклонен да му бъде изплатен въпросният дълг, нали?

Торвалд зяпна Круппе, явно загубил дар слово от удивление.

Лявата ръка на Круппе се стрелна надолу, докопа пухкавия сладкиш, който едва ли не се опитваше да избяга, и го натика целия в устата му. Той го задъвка, лъчезарно усмихнат.

— Намери ли парите? — попита изнервен Леф.

— Какво? О. Ето. — Торвалд извади пълна кесия. — До последния петак. Круппе, ти си свидетел, тъй че никакви номера, Леф. Скорч, ти също. Отивате право при Гареб. И взимате разписка, че всичко е изчистено. После се връщате право тук и ви плащам обяда.

Скорч местеше поглед ту към Торвалд, ту към Круппе. Накрая се спря на втория и попита:

— Какво беше онова, дето го казваше за Гареб?

Круппе преглътна, облиза устни и отвърна:

— Ами, само това, че някакъв подъл крадец нахълтал нощес в имението му и обрал цялото му имане. Горкият човек! А разправят, че крадецът откраднал много повече от това — и достойнството на съпругата му също, или поне нейната невинност досежно извънбрачни сношения…

— Задръж малко — прекъсна го Леф. — Крадецът е спал с жената на Гареб? Къде е бил Гареб?

— На среща на лихвари, доколкото разбира Круппе, да обсъжда важни неща, докато се тъпче с грозде и какво ли не още.

— Е, добре, значи ще се зарадва тогава, че му връщам дълга си — каза Торвалд Ном.

— И още как! — отвърна Круппе и засия отново.

Леф взе кесията с монети и надникна вътре.

— Всичко е тук, така ли?

— Всичко — отвърна Торвалд.

— Да вървим да приключим с това, Скорч — каза Леф и се надигна.

След като двамата излязоха, Торвалд Ном се отпусна в стола и се усмихна на Круппе.

Който също му отвърна с усмивка.

След като и това приключи, Круппе взе нов сладкиш и го задържа пред устата си, за да може да се наслади по-отблизо на прелестта му, а може би и за да го измъчи за миг, преди устата му да се разтвори като меча паст. Застинал така, хвърли поглед към Торвалд Ном.

— На горния етаж, драги господине, ще намерите, стига да пожелаете, един свой прочут братовчед. Също като вас, внезапно завърнал се в прелестния Даруджистан. Не кой да е, а Ралик, когото сред Номовците от дома Ном човек би могъл да приеме за по-черна овца и от вас. Всъщност черното на самия… хм, надир на Бездната, докато вие бихте могли да минете за по-малко черен, като въглен примерно. Две овци, прочие, в същия този хан, с най-тъмния оттенък… ех, да можеше Круппе да види тази среща! — И вече бе време да вдигне предупредително пръст. — Но чуйте, скъпи приятелю Торвалд Ном, завръщането на Ралик си остава съвсем тайно, нали? Запечатайте устните си, моля ви!

— Той се крие? От кого?

Дебелите пръсти изпърхаха като червеи в скална плитчина.

— Побързайте, прочие, преди да е излязъл на някоя тъмна мисия. Круппе ще ви запази мястото тук за вашето завръщане — с такова нетърпение очаква разкошния обяд, който Торвалд ще плати, и ще плати с охота!

Торвалд изведнъж се изпоти и помръдна нервно на стола си.

— Срещата, ъъъ, може да почака. Наистина, защо да го безпокоя точно сега? Не, честно, Круппе, а колкото до тайната, е, добре, ще я опазя, стига и ти, м-м, да направиш същото. Нищо не казвай на Ралик, имам предвид. Нека да го… изненадам!

— Ралик не обича много изненадите, Торвалд Ном, както би трябвало да знаеш, естествено. Ами че той снощи просто…

— Просто не казвай нищо, става ли?

— О, не са ли великолепни конспирациите? Круппе нищичко няма да каже на никого, не се безпокой, в никакъв случай. Това е най-тържествено обещание, обещано… най-тържествено! А сега, стари нови друже, бъди така добър да се обърнеш към Мийзи ей там — малко винце да овлажни гърлата преди пищния обяд, да? Устата на Круппе се пълни със слюнка и носът му навярно подсмърча… в сладко предчувствие, да?



— Ако това е, което искам, значи не го искам.

— О, това е съвсем ясно, Анци. Ако си нисък, кривокрак, червен като рак тип, ами, ще искаш да си нисък, кривокрак и червен като рак…

— Ти си идиот, Блупърл, и това не се променя, каквото и да искаш. Това, което казвам, е съвсем просто, нали? Дори ти би трябвало да схванеш смисъла. Един войник се пенсионира, нали? И търси живот, който да е съвсем прост и мирен, но такъв ли е?

— Какъв такъв?

— Какво?

— Прост ли, или мирен?

— Не е, и точно това имах предвид.

— Нямаше предвид това. Имаше предвид, че не го искаш, а ако е така, върви тогава в Малазанското посолство, предай се на милостта на който е там и ако не те обесят, подписвай отново.

Имах предвид, че бих искал да съм пенсиониран, стига само да можех!

— Ще ида в мазето да видя провизиите.

Анци го изгледа, докато излизаше, изсумтя и поклати глава.

— На тоя му трябва помощ.

— Ами иди му помогни — каза Бленд от съседната маса.

Анци я погледна ядосано.

— Престани да го правиш това! Все едно, нямах предвид такава помощ. О, богове, главата ме боли.

— Понякога се опитвам да съм колкото може по-тиха, защото така военният оркестър в черепа ми може да не ме намери — каза Бленд.

— Ъъ. — Анци сбърчи вежди. — Не знаех, че свириш на инструменти, Бленд. На какви?

— Гайди, барабани, флейта, кречетало, рог…

— Сериозно? Всичко наведнъж?

— Разбира се. Знаеш ли, мисля, че ще се вбеся, ако се кача горе и хвана Пикър да се измъква от стаята на Сцилара точно в този момент.

— Тогава си седи тук.

— Е, просто въображението ми измисли сценката.

— Сигурна ли си?

Тя издържа няколко мига, преди да изругае под нос и да стане.

Анци изгледа гърба й, подсмихна и промърмори на себе си:

— По-добре е, когато нямаш въображение. Като мен. — Замълча и се намръщи. — Няма да е зле обаче да използвам малко въображение точно сега. Да мога да разбера как и кога ония убийци ще се опитат пак. Отрова. Магия. Ножове. Стрели на арбалет вън в тъмното, през прозореца, съвършен изстрел. И Анци тупва на пода, „героят от Леса на Мот“. И някое копие отдолу през пода, само за да го довърши, щото са ровили вече от седмици и са чакали, знаели са, че ще падна точно там и точно тогава, м-да.

Остана да седи опулен, подръпваше нервно рижия си мустак.

Седнал в сенките на отсрещния ъгъл и отпуснал гръб на стената, Дюйкър следеше всичко това с кисела усмивка. Удивително как някои хора оцеляваха, а други — не. Лицето на един войник винаги беше едно и също, щом паднеше маската — объркване, смътна изненада, че се е оказал жив, след като знае прекалено добре, че няма никакво сериозно основание за това, нищичко освен дръпването на късмета, празната случайност и обстоятелствата. И цялата нечестност на света е изпълнила очите с горчивина и злост.

От задната стая се разнесе шум, след миг тясната врата се отвори и бардът излезе, сивата му коса бе разчорлена от спането, очите — обградени от червени кръгове. Обърна се към Анци и изръмжа:

— В дюшека има въшки.

— Съмнявам се, че са имали нещо против компанията ти — отвърна бившият сержант, надигна се и тръгна към стълбището.

Бардът зяпна след него. После тръгна към тезгяха, наля си халба от лютивата тъмна бира на ривите и отиде при Дюйкър.

— Историци и бардове — въздъхна и седна до стареца.

Дюйкър кимна мълчаливо. Разбираше го напълно.

— Но това, което наблюдаваш ти, и това, което наблюдавам аз, може да се окажат доста различни неща. Въпреки че разликата може да е само повърхностна. Колкото по̀ остарявам, толкова повече подозирам точно това. Ти описваш събития, виждаш нещата в големия им размах. Аз се вглеждам в лицата, хвърчат толкова бързо покрай мен, че може да се размият, ако не внимавам. Да ги видя истински, да ги запомня всичките.

— Откъде си? — попита Дюйкър.

Бардът отпи глътка и внимателно постави халбата пред себе си.

— От Корел, първоначално. Но това беше много отдавна.

— Малазанското нашествие ли?

Бардът загледа халбата със странна усмивка. Но ръцете му си останаха в скута.

— Ако имаш предвид Сивата грива, да.

— Та кои от безбройните противоречиви истории са верни? За него, искам да кажа.

Бардът сви рамене.

— Никога не питай за това един бард. Пея ги всичките. Лъжи, истини, думите не се различават в това, което казват, нито в реда, по който идват. Правим с тях каквото ни хрумне.

— Слушах те последните няколко нощи — рече Дюйкър.

— А, публика от един. Благодаря.

— Пя стихове от „Аномандарис“, които никога не бях чувал.

— Недовършените ли? — Бардът кимна и посегна за халбата. — „При Черен Корал, където се възправя Тайст Андий…“ — Отпи нова глътка.

— Оттам си дошъл значи?

— Знаещ ли, че няма нито един бог или богиня в целия пантеон, който да претендира, че е патрон — или матрона — на бардовете? Все едно сме забравени, оставени сме да се оправяме сами. Това ме притесняваше някога, не знам защо, но вече виждам истинската чест, която представлява. Създадени сме уникални в своята свобода, в своята отговорност. Има ли патрон на историците?

— Не, доколкото зная. Това прави ли ме и мен свободен?

— Разправят, че си разказал историята на Кучешката верига веднъж. Тук, в същата тази стая.

— Веднъж.

— И че оттогава все се опитваш да я запишеш.

— И не успявам. Какво от това?

— Може би описателната проза не е подходяща за разказване на такава история, Дюйкър.

— О?

Бардът остави халбата, бавно се наведе напред и прикова историка със сивите си очи.

— Защото виждаш лицата им.

В душата на Дюйкър се надигна болка. Извърна очи и се помъчи да скрие треперенето си.

— Не ме познаваш достатъчно добре за такива неща — изхриптя.

— Глупости. Това тук не е лична тема, историко. Тук сме двама професионалисти, които обсъждат занаята си. Аз, смирен бард, предлагам уменията си, за да отключим душата ти и всичко, което е побрала — всичко, което я убива, миг след миг. Не можеш да намериш собствения си глас за това. Използвай моя.

— Ти затова ли си тук? — попита Дюйкър. — Като някой лешояд, жаден да лочи от сълзите ми?

Веждите на барда се вдигнаха.

— Ти си случайност. Причините да съм тук са… други. Дори да можех да ти обясня повече, не бих го направил. Не мога. Междувременно, Дюйкър, дай да сътворим един епос и да разбием сърцата на хиляда поколения.

И този път, да, сълзите потекоха по набразденото лице на историка. И му беше нужен целият кураж, който все още имаше, за да кимне.

Бардът се отпусна и взе отново халбата.

— Започва с теб и свършва с теб. Твоите очи свидетелстват и мислите са само твои. Не ми казвай какво е мислил някой друг, не разсъждавай как те са могли да гледат на делата си. Ти и аз, двамата, не разказваме нищо. Само показваме.

— Да. — Дюйкър вдигна глава и отново се взря в тези сиви очи, които сякаш бяха побрали — и здраво държаха в себе си — цялата скръб на света. — Как ти е името, бард?

— Наричай ме Фишер.



Чаур лежеше свит на кълбо до леглото, хъркаше и потръпваше като сънуващо псе. Пикър го изгледа замислено и отново се отпусна на дюшека. Как се беше озовала тук? Ожуленото между краката й същото ли беше, каквото си мислеше, и ако беше така, и Баратол ли помнеше толкова малко, колкото тя? О, твърде сложно беше да го разбере. Не бе готова да мисли за всички тези неща, не бе готова да мисли за нищо.

Чу нечии стъпки в коридора. След това — приглушен разговор, накъсан от гърлен смях, който определено не беше на Бленд, нито на някой друг от познатите й, което означаваше, че сигурно бе онази жена, Сцилара. Пикър ахна при внезапно събудилия се спомен как я е хванала за гърдите и чува същия смях, но по-отблизо и много по-триумфален.

„Богове, с всички тях ли съм спала? Проклетото кворлско мляко!“

Чаур на пода изхърка и тя се сепна гузно… но не, не можеше да е легнала с невинно същество като него. Имаше си граници… трябваше да има граници.

Тихо почукване на вратата.

— О, влизай, Бленд.

И тя влезе, с леки котешки стъпки, гледаше така, сякаш е на ръба да избухне…

„Не, само не сълзи, моля те!“

— Нищо не помня, Бленд, тъй че не започвай.

Бленд се удържа още миг и избухна…

В неистов смях, и се преви на две от неудържимия пристъп.

Чаур се сепна и се надигна. Примига, усмихна се, след което и той избухна в смях.

Пикър изгледа Бленд с яд. Искаше й се да я убие.

— Какво ти е толкова смешно?

Бленд най-сетне успя да се овладее.

— Те едва ни довлякоха дотук. Но после се събудихме и на всички в ума ни се въртеше едно нещо и само едно. Нямаха никакъв шанс!

— Богове на бездната. — Пикър се вцепени. — Само не и Чаур…

— Той не, Сцилара първа го вкара тук.

Чаур продължаваше да се смее, на очите му бяха избили сълзи. Като че ли губеше контрол и Пикър се уплаши.

— Спри веднага, Чаур! Престани!

Опулените му очи се спряха върху нея и смехът секна.

— Съжалявам. Няма нищо. Слез долу в кухнята и донеси нещо за ядене, Чаур, има едно момче там.

Той стана, почеса се и излезе. Изсмя се още веднъж някъде при стълбището.

Пикър се потърка по лицето.

— Не и с Анци, нали? Не ми казвай, че…

Бленд сви рамене.

— Похотта е сляпа, поне така съм чувала. И да се надяваме, че и спомените ще си останат слепи. Боя се, че всичките му фантазии се сбъднаха нощес… само дето не си спомня нищо!

— Призлява ми.

— О, успокой се де. Нали всичките ония части са ни за това в края на краищата.

— Къде е Баратол?

— Излезе рано. С Малът. Да търсят Гилдията на ковачите. Няма начин да не помниш големите му, ъъъ, ръце.

— Котето ми ги помни добре.

— Мяу — отвърна Бленд.



Сивият сумрак на мазето оставаше сякаш неподвластен на светлината на фенера, но Блупърл бе свикнал с това. И почти не се изненада, когато призракът се измуши от стената в другия край, със струпаните пред нея няколко бурета, запечатани с печата на монасите. Затънал до колене в пода, призракът спря, озърна се и най-сетне забеляза малазанеца, застанал до стръмното каменно стълбище. Тръгна безшумно към него.

— Ти ли си, Фелурканат?

— Кой? Монах, ти си мъртъв, и си мъртъв от доста време, бас слагам. Кой носи днес триъгълни шапки?

— Ооо — простена призракът и задращи лицето си с нокти. — К’рул ме е избълвал. Защо? Защо сега? Нищо полезно нямам да ти кажа, особено на някакъв чужденец. Но той се раздвижва долу, нали? Затова ли е? Аз ли трябва да съм гласът на злокобно предупреждение? Какво те интересува теб? Бездруго вече е много късно.

— Някой се опитва да ни убие.

— Разбира се, че ще се опитват. Клечите тук, а те не искат компания. Трябва да продупчиш бъчонка, една от ония. Това ще ти каже всичко, което трябва да знаеш.

— О, я виж ти. Махай се.

— Кой издигна пода и защо? И виж това. — Призракът изметна глава назад и показа гърлото си, разпрано чак до гръбнака. Съсирени, обезкървена плът и срязани вени и артерии, сребристи на смътната светлина. — Това ли беше сетното жертвоприношение? Малко знаеш ти.

— Некромант ли трябва да доведа? — попита ядосано Блупърл. — Изчезвай!

— Живите нивга не слушат мъртвите — измърмори призракът, наведе глава, обърна се и закрачи обратно към отсрещната стена. — И правилно. Ако не бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи. Помисли над това, ако смееш.

Шмугна се в тежките камъни и изчезна.

Блупърл въздъхна и се огледа за бутилката, която търсеше.

— Ха, знаех си, че имаме още една. Кворлско мляко. Защо само те да се забавляват?



Двамата мъже подтичваха зад жената. Следваха я плътно по петите, увлечени в страстната си борба за някакво въображаемо надмощие. Фейнт никога не беше виждала нещо толкова жалко. А и начинът, по който вещицата се правеше на самата невинност, докато в същото време си играеше с двамата си ухажори само за да подклажда напрежението, беше неоправдано жесток — всичко уж случайно, разбира се, но не беше случайно, защото Прешъс Тимбъл прекрасно знаеше какви ги върши, ако питаха Фейнт.

С нищо не облекчаваше положението и това, че двамата — явно братя — толкова си приличаха. Една и съща походка, една и съща физиономия, едни и същи гласове. След като нямаше никаква разлика помежду им, защо тогава не вземеше да хване единия и да се свърши?

Все едно, тя бездруго не очакваше някой от тях да оцелее задълго. За повечето акционери първото пътуване бе най-смъртоносното. Свързано бе с това, че не знаеха какво да очакват, не реагираха достатъчно бързо и по най-подходящия начин. Първото пътуване в лабиринтите убиваше над половината от новите. А това означаваше, че Прешъс Тимбъл (която според Фейнт изглеждаше жена, способна да оцелява) скоро щеше да бъде лишена от избора, след като някой от двамата — Юла или Емби Боул — паднеше някъде по пътя.

Щом завиха на ъгъла и каретата изникна пред очите им, Фейнт видя, че Глано Тарп вече се е настанил горе. Задействани бяха всевъзможни ритуали за ремонтирането на огромния впряг. Конете изглеждаха неспокойни и нетърпеливи да се махат оттук — луди като всички тях. Отстрани и загледани към Фейнт и идващите нови акционери, стояха Реканто Илк, Суитист Сафърънс и трети мъж — грамаден, с яки рамене и татуиран с шарки на…

— Уф — измърмори майстор Квел.

„Същият е, нали? Керванният охранник, оцелелият при обсадата на Капустан. Как му беше името?“

— Това не е за теб, Грънтъл — рече майстор Квел.

— Че защо не?

— Имам адски сериозни основания да ти откажа и ако ми оставиш един миг само, ще ти ги кажа.

Дивашката усмивка на мъжа оголи дълги кучешки зъби.

— Треллът е вътре — напомни Реканто. — Да го доведа ли, Квел? Трябва вече да тръгваме, нали?

— Грънтъл…

— Искам да подпиша — настоя охранникът. — Като акционер. Също като другите нови зад теб. Същите залози. Същите правила.

— Кога си изпълнявал заповед, Грънтъл? Ти командваш пазачи от години. Наистина ли мислиш, че ще приема някой да ми оспорва всичко, което кажа?

— Никакви спорове. Не искам да оспорвам нищо. Ще съм акционер. Просто още един акционер.

Вратата на пивницата се отвори и Маппо Рънт излезе. Погледът му се плъзна покрай Грънтъл, върна се на него и треллът присви очи. После се обърна към майстор Квел.

— Този придружава ли ни?

— Ами…

Треллът пристъпи към каретата, изкатери се с голямо скърцане на пружините и се настани зад Глано Тарп. Погледна надолу.

— Може би ще ни потрябва някой като него.

— Като какво? — попита вещицата, Прешъс Тимбъл.

— Соултейкън — отвърна Маппо и сви рамене.

— Не е точно така — измърмори Грънтъл и се качи при Маппо.

Майстор Квел го зяпна. После тръсна глава.

— Всички на борда тогава. Вие, двамата Боул, гледате назад. Вещице, ти с мен вътре, да можем да си говорим. И ти също, Маппо. Не слагаме пътници горе. Твърде рисковано е.

Фейнт се метна горе и седна до Глано Тарп.

Освободиха спирачките. Глано се озърна през рамо, огледа тълпата по покрива, вкопчени за разните ръкохватки. Ухили се и плесна с юздите.

Конете изцвилиха и се хвърлиха напред.

Светът около тях се взриви.



Грей, блажено слънце, над този град на чудеса, където всичко е съществено. Мятай огнено око над тълпите, над множествата, щъкащи напред и назад по своите житейски дела. Хвърляй топлина в издигащата се миазма от блянове, надежди, страхове и любови, която все кипи и кипи към небесата, изригва в издишвания дъх, в отронените въздишки, отразена в неспокойни погледи, в поглеждания накриво, отеква вечно в гласове и шум.

Виж, прочие, тази улица, по която крачи мъж, който е бил млад последния път, когато е вървял по нея. Но вече не е млад, о, не. А ето там, на следващата улица, покрай сергиите, отрупани с икони, фигурки и фетиши от хиляди култове — повечето отдавна изчезнали, — върви жена, чиято пътека някога, преди години, се е кръстосала с тази на мъжа. Тя също вече не се чувства млада, а ако страстта притежава пипала, които могат да преминават през камък и тухла, които могат да се извиват между тълпите безчувствени хора, то дали няма да се срещнат те на някое съдбовно място и там да се сплетат, и да изтъкат нещо ново и драгоценно като смъртоносно цвете?

В друг квартал на града крачи един чужденец, впечатляващо същество, висок и с издути мускули, почти скулптиран, да, с кожа със съвършения тен на лъскав оникс и очи, в които проблясват прашинки лешниково и златно, и много са погледите, които се плъзват по него, докато минава. Но той не забелязва тези неща, защото търси нов живот и като нищо може да го намери тук, в този блестящ и екзотичен град.

В една бедняшка част на квартал Джадроуби сбръчкана грубовата жена, висока и мършава, коленичи в тясната ивица на градинката си и започва да реди плоски камъни във фигура в тъмната пръст. Онова, което почвата може да даде, първо трябва да се подготви, а тези ритуали са най-тайнствени и загадъчни и тя работи като в сън, докато в къщичката зад нея все още спи съпругът й, чудовище с осакатени пръсти, изпълнено със страх и омраза, а сънищата му са от тъмни по-тъмни, защото слънцето не може да стигне до дълбините на душата му.

Една жена обикаля по палубата на привързан за кея кораб. Доловила е злокобното присъствие на свои родственици някъде в този град и обезпокоена размисля какво би могла да направи по този въпрос. Ако изобщо може да направи нещо. Нещо предстои обаче — и проклета да е, ако не я човърка любопитството.

Един търговец на желязо разговаря с последния си вложител, който не е кой да е, а благородник от Съвета и най-прочутият дуелист в Даруджистан. И младият и крайно амбициозен Горлас Видикас решава да поеме ръководството на железните мини на шест левги западно от града.

Разнебитен фургон трополи по пътя далеч отвъд Майтън, все още заобикаля езерото. А на долницата му, сред мръсни постелки, лежи малкото пребито телце на едно дете. Все още е в безсъзнание, но са преценили, съвсем основателно, че ще живее. Горкото същество.

Този път, виждате ли, води само към едно място, към една съдба. Старият овчар се е справил добре и вече е заровил кесията с монети под навеса зад колибата, където живее с болнавата си жена, похабена от няколко несполучливи забременявания, и ако има горчива жлъч в очите, с които се взира в света, то чудно ли е? Но той ще е добър с нея в тези сетни непосилни години, да, а и е заделил една медна монета, за да я хвърли по здрач на езерните духове — древна, зацапана с черно монета, с всечена на нея глава на мъж, когото пастирът не познава — не че би могъл, тъй като лицето е на последния тиран на Даруджистан.

А фургонът трополи по своя път към мините.

Харло, който толкова е обичал слънцето, е обречен да се събуди в мрак и може би никога вече няма да види благословената дневна светлина.

По езерото водата проблясва със златни сълзи.

Сякаш слънцето може да остави жестокия си блясък и поне сега, за миг, да поплаче за съдбата на едно дете.

8.

Когато той не може сам да устои

където в тъмното не падат сенки,

чиито драгоценни същини отричат трона

докато нищо живо няма да се задържи ни миг

по-дълго, отколкото е врязано в самите кости,

но точно там ти ще застанеш, мястото му

ще заемеш и ще видиш, мрачен и настръхнал,

редиците от мечове, ковани до един

за ярост.

Когато той не може сам да устои

където мракът се цеди във бездна необятна,

чиито зовове намират новия си дом,

докато с всяка битка силният надвива слабия

и се разпръсват падналите като голи камъни;

ала живота този ти ще вземеш за ръка,

за да го преведеш по пътя тъй накъсан

като студеното оръжие на волята, насочено

за смъртоносен удар.

Когато той не може сам да устои

където в мрака сенките се губят,

чиито уморени същини ще се откъснат и заскитат,

докато нищо друго не остане, само странникът зад щита,

застанал срещу стенещия вечно вятър;

но този твой герой ще устои, ще брани

тъй дрипавия флаг на твоите желания,

изправил се над бастиона, за да види твойта злоба,

пречистена в мълчанието му.

„Аномандарис“, Кн. III, стр. 7–10

Фишер кел Тат

Силно отъпканата трева можеше да е диря от преминало стадо бедерини, ако не бяха невероятно широките коловози, останали зад огромните, обковани с желязо колела на фургон, боклуците и изпражненията по някой съсухрен труп от двете страни. Лешояди и врани щъкаха сред отломките.

Пътника седеше присвит на гърба на пъстрия кон. Недалече, на минималното разстояние, което допускаше конят му, Сеймар Дев беше кацнала като малко детенце върху дългокракия мършав свиреп джагски кон, чието име според нея беше Хавок. Истинският му собственик бе някъде напред, може би зад скатандите и чудовищния екипаж на Капитана — или пък пред тях. Тъй или иначе, тя бе убедена, че сблъсъкът е неминуем.

— Той не обича търговците на роби — бе заявила малко по-рано, сякаш това обясняваше всичко.

Никакъв демон значи, а чистокръвен Тоблакай — подробност, която жегваше Пътника със съжаление и болка по причини, които предпочиташе да затаи за себе си. И макар тя да беше видяла донякъде тази болка на лицето му, като че ли бе готова да уважи усамотението му. А може би се боеше той да не се откаже от него. Защото, както подозираше Пътника, Сеймар Дев бе жена, склонна да се гмурка в необятни дълбини на чувството.

Беше пътувала през лабиринти, в края на краищата, за да намери дирята на онзи пред тях в равнината, а подобно начинание не се предприема по случайно хрумване. „Само за да върне един кон.“ Беше достатъчно благоразумен, за да не рови повече, колкото и слабо да изглеждаше обяснението й като оправдание за такава крайност. Киндару го бяха приели с мъдри кимания, нищо необичайно не виждаха в него — конят беше свещено животно в края на краищата, джаг, събрат на техните драгоценни скални коне. Имаха безчет легенди на подобни теми и всъщност бяха прекарали половината нощ в изреждането на много от тях — а сега си бяха намерили нова. Господарят на Вълците-Псета беше срещнал жена, толкова неудържима, че сякаш бе отражение на самия него, и сега двамата яздеха на север, изпънали бяха нишките си през последния стан на киндару и те вече се бяха сплели една с друга, и двете, със съдбата на киндару. И макар тази история все още да не беше свършила, тя все пак щеше да продължи да живее, докато съществуваха самите киндару.

Забелязал бе скръбта на умореното лице на Сеймар Дев, докато многобройните рани, нанасяни (съвсем невинно) от киндару, бавно потъваха все по-дълбоко и пронизваха сърцето й; сега съчувствието напираше мрачно и сурово в очите й, макар киндару вече да бяха далече зад тях. Беше жестоко ясно, че тя и Пътника са събрали нова нишка, за да я сплетат в живота си.

— Колко далече е? — попита тя.

— Два дни, най-много.

— Тогава трябва да ги е намерил вече, или те него.

— Да, възможно е. Ако този така наречен Капитан има войска… дори и един тоблакай може да умре.

— Знам — отвърна тя. И добави: — Може би.

— А ние сме само двама, Сеймар Дев.

— Ако предпочетеш да се отклониш от тази диря, Пътнико, няма да оспорвам решението ти. Но аз трябва да го намеря.

Той извърна поглед.

— Конят, да.

— И други неща.

Пътника се замисли. Огледа широката разровена диря. Хиляда или пет хиляди — когато хората се движат в колона, винаги е трудно да се определи. Самият впряг трябваше да е гледка, която си заслужава да се види обаче, а посоката просто случайно бе точно тази, която трябваше да следва и той. Перспективата да се отклони бе неприемлива.

— Ако приятелят ти е умен, няма да прави нищо открито. Ще се крие колкото може из тези равнини, докато не види някое предимство. Макар че какво предимство може да има срещу толкова много, не мога да си представя.

— Значи ще останеш с мен още малко?

Той кимна.

— Тогава май трябва да ти кажа някои неща.

Подкараха в тръс по дирята.

Пътника я чакаше да продължи.

Слънчевият пек му напомняше за родния край, саваните на Дал Хон, макар че в тези околности мухите бяха по-малко, а от огромните стада от безброй видове диви зверове — и тези, които ги ловяха — не се виждаше почти нищо. Тук, в Ламатат, имаше бедерини, един-единствен вид антилопа, зайци, вълци, койоти, мечки и почти нищо друго. Много ястреби и соколи кръжаха високо горе, но все пак тук не гъмжеше от живот, както можеше да се очаква, и той се зачуди на това.

Да не би пожарът при Морн да беше помел всичко? Да е оставил изпепелен пейзаж, който бавно ще се възстанови, в който само няколко вида да се спускат от север? Или бяха бесните ловци К’Чаин Че’Малле, опиянени от пировете с клане, които не свършвали, докато не изчезнали и те самите?

— Какво знаеш за Императора на хилядата смърти?

Той я погледна.

— Не много. Само че не може да бъде убит.

— Правилно.

Той продължи да чака.

Скакалци пълзяха из прашната диря сред отъпканите стръкове трева, учудени сякаш какво ги е съборило. Някъде високо горе ястреб нададе пронизителен зов, от тези, които трябва да подплашат птица в полет.

— Мечът му е изкован от силата на Сакатия бог. Притежава нива на чародейство, до които владелецът му може да достигне само като умира, като се бие и умира с оръжието в ръцете си. Императорът, едно нещастно, опустошено същество, Тайст Едур, знаеше, че смъртта е само илюзия. Знаеше, че е прокълнат, сигурна съм. Ужасно прокълнат. Този меч го бе подлудил.

Пътника вярваше, че такова оръжие наистина може да отнеме разсъдъка на онзи, който го владее. Усети потта по дланите си, премести юздите в дясната ръка и отпусна лявата на бедрото си. Устата му беше неописуемо пресъхнала.

— Трябваха му поборници. Противници. Понякога го убиваха. Понякога — неведнъж. Но след като той отново оживяваше, всеки път по-силен, накрая противникът падаше. И така продължаваше.

— Ужасна история — промълви Пътника.

— И един ден дойдоха кораби. На борда им — още поборници от далечни земи. Сред тях — Карса Орлонг, тоблакаят. Случи се да съм с него тогава.

— Бих искал да чуя предисторията на това партньорство.

— Може би по-късно. Имаше още един, друг поборник. Икариум.

Пътника бавно се изви в седлото си и я изгледа. Някакво несъзнателно послание подсказа на коня му да спре.

Джагският кон на Сеймар продължи още няколко крачки напред, след което тя дръпна юздите, обърна се и срещна погледа му.

— Убедена съм, че ако Икариум бе срещнал императора, умирането все още щеше да продължава. Цял континент… изпепелен. Кой знае, може би целият свят.

Той кимна мълчаливо.

— Но вместо това повикаха Карса пръв — каза Сеймар Дев.

— Какво се случи?

Отвърна му с тъжна усмивка:

— Биха се.

— Сеймар Дев, това е нелогично. Нали тоблакаят е жив?

— Карса уби императора. Безвъзвратно.

— Как?

— Имам някои подозрения. Вярвам, че някъде, някак, Карса Орлонг е поговорил със Сакатия бог. Не е било учтив разговор, сигурна съм. Карса не си пада по учтивостите.

— Но тогава Императорът на хилядата смърти…

— Изчезна. Нанесоха му окончателна смърт. Иска ми се да вярвам, че Рулад е благодарил на Карса със сетния си дъх.

Щом имаше нужда от такава мисъл, можеше да си я позволи.

— А мечът? Тоблакаят като свой ли го носи сега?

Тя подръпна юздите и подкара напред.

— Не знам. Още една причина да се налага да го намеря.

„Не си само ти, жено.“

— Договорил се е със Сакатия бог. Заместил е императора.

— Нима?

Пътника сръга коня си и се изравни с нея.

— Каква друга възможност има?

А тя се усмихна широко.

— О, ето нещо, което аз зная, а ти не, Пътнико. Защото познавам Карса Орлонг.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е любимата му игра, разбираш ли? Да се преструва, че е толкова… елементарен. Груб, без никакво притворство, никакво благоприличие. Просто един дивак. Единствената възможност е очевидната, нали? Точно затова не вярвам, че го е направил.

— Не искаш да мислиш, че го е направил, имаш предвид. Ще го кажа ясно, Сеймар Дев. Ако твоят тоблакай владее меча на Сакатия бог, трябва или да го отстъпи, или да го извади срещу мен. Това оръжие трябва да се унищожи.

— Определил си се за враг на Сакатия бог ли? Е, не си единственият.

Той се намръщи.

— Не го направих тогава. Нито имам желание да го правя сега. Но той прекалява.

— Кой си ти, Пътнико?

— Играх някога играта на цивилизованост, Сеймар Дев. Но в крайна сметка си оставам това, което съм — дивак.

— Твърде много хора са заставали на пътя на Карса Орлонг — рече тя. — Не се задържат дълго. — Помълча. — Цивилизован или варварин — това са само думи. Жестокият убиец може да носи каквито одеяния поиска, може да претендира за велики каузи или сурови необходимости. Богове на бездната, призлява ми, като ви гледам как се държите всички вие, глупаци. По целия проклет свят е едно и също.

На тези гръмки думи той отвърна с мълчание. Вярваше, че наистина е едно и също и че никога няма да се промени. Животните си оставаха просто животни, разумни или не, биеха се, убиваха и умираха. Животът се изстрадваше, докато свърши, а след това… след това какво?

Край. Това трябваше да е. Задължително.

Продължиха да яздят, без приказки вече. Оставили бяха зад гърба си разказите за минали истории, изреждането на приключения. Единственото, което бе важно за всеки от двамата, бе онова, което предстоеше.

С тоблакая Карса Орлонг.



Някъде в своето минало мъжът, когото наричаха Капитана, беше нечий затворник. В някакъв момент бе надживял своята полезност и го бяха набучили сред равнината, с дървени колове, забити през дланите му, стъпалата, прикован към коравата пръст да храни мравките, да храни всички ловци на мърша в Ламатат. Но точно тогава не бе готов да умре. Беше издърпал дланите си през коловете, беше освободил краката си и бе пълзял половин левга до една долина, където буйна някога река се бе смалила до поток, обрасъл с тополи.

Ръцете му бяха съсипани. Ходилата не можеха да понесат тежестта му. А както се увери, мравките, пропълзели в ушите му, така и не си отидоха, затворени в тунелите на черепа му, от което мозъкът му се бе превърнал в истинско гнездо — вкусваше киселите им феромони на езика си.

Ако легендата беше вярна, а тя беше, древни, отдавна забравени речни духове бяха излезли с гърч от калта изпод напуканата кожа на голия бряг и се бяха добрали до мястото, където лежеше свит на кълбо, пламнал от треска и треперещ. Да дадат живот не беше щедрост за тези създания. Не, да дадат на свой ред означаваше да вземат. Тъй както кралят подхранва своя наследник с всичко, което му е нужно, за да оцелее, така и наследникът на свой ред подхранва краля с илюзията за безсмъртие. И ръката посяга между решетките на една килия към ръката, протегната между решетките на другата килия. Разменят много повече от едно докосване.

Духовете го захраниха с живот. А той ги пое в душата си и им даде нов дом. Но те, уви, се оказаха неспокойни, неблагодарни и груби гости.

Пътуването и превъплъщението в номадски тиран на равнините Ламатат бе дълго, трудно и удивително за всеки, който можеше да е видял окаяното осакатено същество, каквото бе някога. Безброй истории за него кръжаха като прашни дяволи, много от тях — измислени, други — почти докосващи се до истината.

Съсипаните му ходила превръщаха вървенето в изтезание. Пръстите на ръцете му се бяха закривили като куки, костите под кожата се бяха калцирали в грозни възли и издутини. Ръцете му приличаха на краката на лешояд, вкопчени в смъртта.

Возеше се на трон, поставен на челния балкон на второто ниво на впряга, заслонен от обедното слънце с избелял червеникав платнен сенник. Пред него крачеха четиристотин-петстотин роби, запрегнати, всичките наклонени напред, теглеха огромния палат на колелета по грубата пръст. Още толкова отдъхваха във фургоните на свитата, помагаха на готвачи, тъкачи и дърводелци, докато не дойдеше техният ред да се впрегнат в хамутите.

Капитанът не вярваше в спиранията. Лагери не се вдигаха. Движението бе всичко. Движението бе вечно. Двете крила на конницата му, всяко от по двеста рицари, яздеха на фланговете, облечени с дълги плетени ризници и абаносовочерни наметала, с шлемове, въоръжени с островърхи пики — остриетата лъщяха на слънчевата светлина. Зад палата следваше подвижен краал с триста коня, неговата най-голяма гордост, тъй като чистокръвните животни бяха силни и голяма част от богатството му (онази, която не произтичаше от набези) идеше от тях. Конетърговци от далечния юг го търсеха в тази пустиня и плащаха с чисто злато за конете му.

Трети отряд конни воини, по-леко снаряжени, се придвижваше в широк обхват от всички страни на кервана му, за да пазят от всякаква вражеска заплаха и да търсят възможни жертви. Това бе сезонът, в края на краищата, тъй че се срещаха (макар и по-рядко напоследък, вярно) диваци, водещи жалко съществуване сред степите, сред тях — и гледачите на онези жалки подобия на коне с широки задници и рунтави гриви, които ако не за нещо друго, ставаха поне за ядене. Тази войска включваше нападателни групи от по трийсет или повече бойци и по всяко време Капитана разполагаше с четири или пет такива групи, които да опустошават равнините.

Търговци бяха започнали да наемат отряди и да ги пращат да го унищожат. Но онези, които не можеше да купи, той избиваше. Рицарите му всяваха ужас в боя.

Кралството на Капитана беше в движение вече от седем години и обикаляше в широк кръг, обхващащ повечето от Ламатат. Тази територия той бе обявил за своя и до този момент бе изпратил емисари до всички съседни градове — Даруджистан, Кърл и Салтоан на север, Нов Калоуз на югозапад, Бастион и Сарн — на североизток… Елингарт на юг бе в разгара на гражданска война, тъй че с него можеше да почака.

Общо взето, Капитана беше доволен от кралството си. Робите му се плодяха, осигуряваха онова, което щеше да е следващото поколение да тегли двореца му. Ловните му групи носеха бедерини и антилопи, добавка към по-фините храни, плячкосвани от минаващите кервани. Съпрузите и жените на войниците му донасяха със себе си всички необходими умения, за да поддържа двора си и своя народ, които също процъфтяваха.

Като река, лъкатушеща по земята, бе това негово кралство. Древните полубезумни духове също бяха съвсем доволни.

Въпреки че никога не се замисляше особено над това, естеството на тиранията му, ако питаха него, бе сравнително благонамерено. Не и по отношение на чужденците, разбира се, но пък кой дава и пет пари за тях? Не бяха от неговата кръв, не бяха негови осиновени родственици, не бяха негова отговорност. И ако не можеха да устоят срещу апетитите на неговото кралство, то по чия вина бе това? Не по негова.

Сътворението изисква разрушаване. Оцеляването изисква някой друг да не успее да оцелее. Никое съществуване не е истински благонамерено.

Все пак Капитана често мечтаеше да намери онези, които го бяха приковали към земята преди толкова години — спомените му за онова време бяха влудяващо смътни. Не можеше да си припомни лицата им, нито облеклото им. Не можеше да си спомни подробности за техния стан, а колкото до това кой и какъв бе самият той преди — виж, за това изобщо нямаше спомен. Прероден в едно речно корито. Често, щом се напиеше, се смееше и заявяваше, че е само единайсетгодишен, единайсет от онзи ден на прераждане, деня на новото начало.

Забеляза самотния ездач, идващ от югозапад. Мъжът пришпорваше коня си безмилостно и Капитана се намръщи — дано да имаше сериозно основание да изтезава животното така. Не одобряваше позьорството сред войниците си и стремежа да се правят на храбреци пред очите му. Реши, че ако причината е неоснователна, ще трябва да заповяда да го екзекутират по обичайния начин — стъпкан на кървава купчина от конете.

Конникът спря до подвижния дворец, един слуга на страничната платформа пое юздите на коня и мъжът се качи по стръмните стъпала до площадката около балкона. Поклони се, свел глава до коленете на Капитана.

— Ваше величество, Четвърти ескадрон. Преценен за най-годният ездач да донесе това съобщение.

— Докладвай — каза Капитана.

— Нова нападателна група беше открита, господарю, всички избити като първата. Близо до лагер на киндару.

— Киндару? Тях не ги бива за нищо. Срещу трийсет от моите войници? Не може да бъде.

— Ескадронен водач Улудан е съгласен, господарю. Близостта на киндару е била съвпадение — или пък нападателната група е подготвяла удар в засада.

Да, това беше вероятно. Проклетите киндару и техните вкусни коне все по-рядко се намираха напоследък.

— Улудан проследи ли вече убийците?

— Трудно е, ваше величество. Изглежда, са изключително опитни и способни напълно да скрият следите си. Възможно е да са подпомогнати от магия.

— Твоя ли е тази мисъл, или на Улудан?

Мъжът се изчерви.

— Моя, господарю.

— Не съм искал мнението ти, войник.

— Моля за извинение, ваше величество.

Магия. Духовете в него трябваше да са усетили такова нещо по цялата му територия. Кои племена можеше да са събрали такива опитни и несъмнено многобройни воини? Единият възможен отговор бяха баргастите — но те не минаваха през Ламатат. Обитаваха далече на север, по краищата на равнината Риви всъщност, и северно от Капустан. Не трябваше да има никакви баргасти толкова далече на юг. А ако все пак по някакъв начин имаше… Капитана се намръщи.

— Двайсет рицари ще те придружат до лобното място. След това ще ги отведеш до ескадрона на Улудан. Да се намери дирята, на всяка цена.

— Слушам, ваше величество.

— И се постарай Улудан да го разбере.

— Да, господарю.

И щеше да го разбере. Рицарите бяха не само за да осигурят по-тежка помощ за ескадрона. Бяха, за да наложат каквото наказание сержантът намери за необходимо в случай, че Улудан се провали.

Капитана бе загубил шестдесет войници. Почти една пета от цялата си лека конница.

— Върви — каза той на конника, — намери сержант Тевен и го прати веднага при мен.

— Да, господарю.

Докато мъжът слизаше, Капитана се отпусна в трона си и се загледа в прашните гърбове на впрегнатите роби. Киндару най-вече, да. И синбарли, и последните седем-осем от гандару, високочелите братовчеди на киндару, които скоро щяха напълно да се стопят. Жалко. Бяха силни кучите му синове, издръжливи на тежък труд, никога не се оплакваха. Беше заделил двете оцелели жени и сега те се возеха в един фургон с издути от бременност кореми, хранеха се с тлъсти червеи, жълтък от змийски яйца и други странни храни, каквито гандару бяха склонни да ядат. Дали бъдещите деца щяха да са чистокръвни гандару? Едва ли. Жените им бяха готови да се въргалят с всичко, което е с трети крак, при това далеч не толкова кротко, колкото той смяташе за благоприлично. Все пак едното или и двете деца като нищо можеше да са негови.

Не като наследници, разбира се. Децата му копелета нямаха никакви особени права. Той дори не ги признаваше. Не. Щеше да си осинови наследник, когато дойдеше времето. А ако нашепваните от духовете обещания бяха верни, това време все още отстоеше на столетия.

Усети се, че умът му се е отклонил от пътеката.

Шестдесет избити войници. Във война ли беше кралство Скатанди? Може би.

И все пак враговете му явно не смееха да се изправят срещу него тук, срещу неговите рицари и цялото множество на армията му.

Отпред проехтяха викове.

Капитана присви очи.

От високата си позиция видя, че от северозапад се приближава самотен мъж. Снежнобяла кожа плющеше на вятъра като криле на призрачна пеперуда, разперени над широки рамене. Над гърба стърчеше дръжката на огромен меч.

Мъжът се приближи, без да забавя крачка, все едно очакваше струпаните роби просто да му отворят път. Усетът на Капитана за мащаб се обърка. Воинът беше огромен, почти с половин ръст по-висок от най-високия скатанди — по-висок дори от баргаст. Лице, което като че ли беше с маска… не, татуирано, като натрошено стъкло или разкъсана паяжина. Торсът беше покрит с нещо като броня от раковини, красива, но безполезна навярно.

Все едно. Глупакът, огромен или не, скоро щеше да бъде стъпкан, премазан. Движението беше вечно. Движението беше… Внезапен спазъм стисна ума на Капитана, заби пръсти в мозъка му… Духовете се мятаха в ужас, врещяха…

Вкус на киселина на езика му…

Капитана изохка, махна с ръка.

Един слуга, който седеше зад него в изправен сандък с форма на ковчег и наблюдаваше през процепа в дъските, видя сигнала и дръпна силно усуканото въже. Проехтя рог, след него — още три.

И за първи път от седем години кралство Скатанди спря.

Великанът закрачи към челото на робската колона. Извади меча си — меч със странно нагънати ръбове, самото лезвие — с цвят, несравним с нито един метал. Замахна с ужасното си оръжие и робите се разпищяха.

От двата фланга земята се разтресе — рицарите се понесоха към непознатия.

Капитана отново замаха в паника. Отново заехтяха рогове. Рицарите спряха.

Мечът бе съсякъл централния ок, свързващ хомотите — дългия двайсет човешки боя дебел като дънер ок. Разлетяха се болтове, вериги се заизнизваха през железните халки и западаха като гърчещи се змии по земята.

Капитана — беше успял да се изправи — залитна и се вкопчи в перилото на балкона. Рицарите му го гледаха, до един, очакваха команда. Но той не можеше да помръдне. Болка пронизваше натрошените кости на стъпалата му. Той стискаше с немощните си ръце резбованите пилони на перилото. Мравки пъплеха в черепа му.

Духовете си бяха отишли.

Бяха избягали.

Беше сам. Беше празен.

Залитна назад и падна в трона си.

Един от сержантите му подкара напред към великана, който стоеше, опрян на меча си. Писъците на робите заглъхваха. Така ненадейно освободените от оковите си хора залитаха настрани, някои падаха на колене, сякаш за да се покорят на нов властелин, нов узурпатор. Сержантът спря, погледна великана в очите и заговори нещо.

Капитана бе твърде далече. Не можеше да чуе, а трябваше… Пот се изливаше от него и мокреше фините копринени одежди. Той потрепери от надигналата се треска. Погледна дланите си и видя кръвта, напираща от старите рани — разтворили се отново, — и от стъпалата също така, пълнеше меките чехли. Изведнъж си спомни какво е да мислиш, че умираш, че свършваш, че се предаваш. Там, да, под сянката на тополите…

Сержантът обърна коня и подкара в лек галоп към палата.

Спря, слезе от седлото с дрънчене на броня и се изкачи по стъпалата.

— Капитане. Този глупак твърди, че робите вече са свободни.

Капитана се взря в сините очи на войника, в посивялото му лице, разкривено от неверие, от пълно удивление. И го жегна жалост.

— Той е онзи, нали?

— Господарю?

— Врагът. Който избива поданиците ми. Чувствам я. Истината. Чувствам я. Вкусвам я!

Сержантът не отвърна нищо.

— Той иска моя трон — прошепна Капитана, стиснал кървавите си длани. — Затова ли беше всичко според теб? Всичко, което постигнах? Само за него?

— Капитане — изръмжа сержантът. — Той ви е омагьосал. Ще го посечем.

— Не. Ти не разбираш. Те си отидоха!

— Сър…

— Вдигнете стан, сержант. Кажете му… кажете му, че ще е мой гост, на вечерния пир. Мой гост. Кажете му… кажете… Мой гост. Да, само това.

Сержантът, образцов войник, мълчаливо отдаде чест и тръгна.

Последва ново махване със зацапаната, капеща, осакатена длан. Две слугини пристъпиха да му помогнат да се вдигне на крака. Той погледна едната. Киндару. Закръглена, пълничка, с остро лисиче лице… видя как се спряха очите й на кървящата му ръка и как облиза устни.

„Умирам.“

„Не столетия. Преди да изтече този ден. Преди да изтече този ден, ще съм мъртъв.“

— Направете ме… представителен — изпъшка той. — В негова чест. Не искам съжаление. Той е моят наследник. Дойде. Най-после дойде.

Слугините, ококорени от страх, му помогнаха да влезе вътре.

А мравките все така гъмжаха.



Конете стояха в кръг, с глави навътре, пъдеха с опашки мухите и скубеха тревата. Воловете стояха наблизо, все още в хамутите, и ги гледаха. Кедевис — беше се облегнала на едно от колелата на фургона, скръстила ръце, като че ли наблюдаваше сивокосия чужденец със същия спокоен празен поглед.

Нимандър знаеше колко измамен може да е този поглед. От всички тях — жалките малцина оцелели — тя виждаше най-ясно, с толкова рязка острота, че притесняваше всеки, в когото се взреше. Празнотата — ако наблюдаваният най-сетне се обърнеше, за да срещне тези очи — бавно се стопяваше и на нейно място се надигаше нещо по-твърдо, непреклонно и неподатливо на смут. Нетрепващ поглед, все по изострящ се, докато най-сетне не прониже жертвата като гвоздеи, забиващи се в дърво. А след това тя небрежно се извръщаше, без да я е грижа за разтуптяното сърце, за пребледнялото лице с капките пот, избили по челото, и на така съкрушения оставаха само две възможности: или да се страхува от тази жена, или да я обикне с толкова дива, настойчива страст, че можеше да му разбие сърцето.

Нимандър се страхуваше от Кедевис. И също така я обичаше. Изобщо не го биваше в избора.

И да долавяше този поглед — а Нимандър беше сигурен, че го долавя, — Каллор оставаше безразличен към него, предпочел да раздвои вниманието си между пустото небе и пустия пейзаж. Когато не спеше или не ядеше. Неприятен гост, деспотичен и властен. Не се включваше в готвенето, дори не си вдигаше приборите и чинията след ядене. Човек, свикнал да му слугуват.

Ненанда казваше да го изгонят тоя старец, с камъни и фъшкии, но Нимандър намираше в това нещо неуместно, толкова нелепо и неуместно, че май нямаше място дори във въображението му.

— Отслабва — каза Десра до него.

— Скоро ще стигнем — отвърна Нимандър.

Бяха малко на юг от Сарн, внушителен някога град. Покрай пътя, който водеше до него, имаше ферми, дюкяни и пивници. Всичките запуснати. Малкото останали обитатели бяха обеднели хора, плашливи като пребити псета, копаеха коравата пръст… поне докато не видеха пътниците на главния път, когато захвърляха мотиките и се разбягваха.

Оставените на кръстопътя провизии бяха грижливо опаковани в дървени сандъци, цялата купчина — покрита с насмолено платно и вдигната на колове над земята. Плодове, кристални бучки захар и сол, тежки самуни черен хляб, филета от змиорка, разредено с вода вино и три вида сирене — откъде беше дошло всичко това, като се имаше предвид окаяното състояние на фермите, покрай които минаваха, си оставаше загадка.

— По-скоро е готов да ни убие, отколкото да ни погледне — промълви Десра, беше присвила очи към Каллор.

— Скинтик казва същото.

— Що за човек е той?

Нимандър сви рамене.

— Нещастен. Трябва да тръгваме.

— Почакай — каза Десра. — Мисля, че трябва да накараме Аранта да прегледа Клип.

— Аранта ли? — Той се огледа. Аранта беше клекнала на склона край пътя и береше цветя. — Защо? Какво може да направи тя?

Десра поклати глава, все едно че не може да му обясни причините. Или че не иска.

Нимандър въздъхна.

— Добре, помоли я тогава.

— Ти трябва да я помолиш.

„Защо?“

— Добре.

Отиде при Аранта. Когато сянката му се плъзна над нея, тя вдигна очи и му се усмихна.

Усмивките, толкова лишени от предпазливост, от сдържаност и неохота, винаги му се струваха проява на лудост. Но очите й този път изобщо не бяха безизразни.

— Чувстваш ли ме, Нимандър?

— Не знам какво искаш да кажеш с това, Аранта. Десра иска да видиш Клип. Не знам защо. Не си спомням да имаш някакви особени дарби в лечителството.

— Може би иска компания — отвърна Аранта и се изправи изящно.

И той бе поразен, ударен сякаш през лицето от красотата й. Застанала сега тъй близо до него, с дъха й, толкова горещ и тъй странно тъмен. „Какво става с мен? Кедевис, а сега и Аранта.“

— Какво ти е, Нимандър?

— Нищо ми няма. — „Какво се пробужда в мен? Че ми носи и терзание, и възбуда?“

Тя тикна в ръката му няколкото бели цветчета, усмихна се и тръгна към фургона. Тихият смях на Скинтик го накара да се обърне.

— Все по-често става това напоследък — каза братовчед му, загледан след Аранта. — Щом сме несъвместими, а изглежда, че сме, следва, че ще се притесняваме един друг непрекъснато.

— Говориш глупости, Скинтик.

— Това ми е задачата, нали? Представа нямам накъде отиваме. Не, нямам предвид Бастион, нито дори сблъсъка, който мисля, че предстои. Имам предвид нас, Нимандър. Особено теб. Колкото по-малко власт имаш, толкова по-голям сякаш става талантът ти да бъдеш водач, качествата, нужни за такъв — като разтварящите се цветчета в ръката ти.

Нимандър направи гримаса при думите му и погледна намръщено цветята.

— Скоро ще са мъртви.

— Ние всички — също, може би — отвърна Скинтик. — Но… хубаво е, докато трае.

Докато се подготвяха да продължат, дойде Каллор. Обруленото му лице бе странно безцветно, изцедено сякаш от кръвта от несекващ вятър. Или от спомените, които го терзаеха. Безизразността в очите му намекваше на Нимандър, че е лишен от всякакъв хумор, че самата представа за веселие му е толкова чужда, колкото и да закърпи скъсаното по дрехите си.

— Свършихте ли най-после с почивката? — попита Каллор и се подсмихна презрително, забелязал цветята в ръката на Нимандър.

— Конете имат нужда от почивка — отвърна му той. — Бързаш ли? Ако бързаш, можеш да тръгнеш пред нас. Като спреш за нощувка, или ще те настигнем, или — не.

— И кой ще ме храни тогава?

— Все ще намериш какво да ядеш — рече Скинтик. — Като гледам, случвало ти се е да го правиш.

Каллор сви рамене и каза само:

— Ще се возя във фургона. — И се махна.

Ненанда доведе конете и каза:

— Трябва да се подковат. Всичките. Тоя каменист път…

Внезапен шум откъм фургона накара и тримата да се обърнат. Каллор изхвърча оттам и падна тежко на пътя. На лицето му се бе изписало пълно изумление. Аранта го гледаше отгоре, нещо тъмно и свирепо пламтеше в очите й.

Десра стоеше до нея, зяпнала.

Каллор се разсмя. Хриплив задъхан смях.

Нимандър тръгна към фургона, изпратен от обърканите погледи на Скинтик и Ненанда.

Аранта вече беше клекнала до лежащия в несвяст Клип и му даваше вода. Нимандър затъкна цветята в колана си, качи се във фургона и погледна Десра.

— Какво стана?

— Посегна й — отвърна Десра и кимна към Аранта. — И тя, ммм, го бутна… просто го… отпрати.

Старецът — смехът му заглъхваше — бавно се изправи.

— Проклети Тайст Андий. Никакво чувство за хумор.

Но Нимандър забеляза, че въпреки привидната си веселост старият воин е стъписан. Вдиша дълбоко, потръпна от някаква болка в ребрата, след което заобиколи до задницата на фургона и се качи, този път по-далечко от Аранта.

Нимандър се опря на перилото до нея.

— Добре ли си?

Тя вдигна очи. И го дари отново с една от смущаващо невинните си усмивки.

— Можеш ли вече да ме почувстваш, Нимандър?



Достатъчна ли беше представата за вода, за да създаде толкова съвършена илюзия, че всички сетива да се излъжат? Змийската извивка на Единствената река, известна като Дорсан Рил, обкръжаваше половината от Първия град Карканас. Преди да дойде светлината, не съществуваше никакво отражение от черната й повърхност и да натопиш длан в несекващия поток означаваше да усетиш само един по-хладен дъх по кожата, докато течението въздиша около нея. „Вода в тъмата, сънища в съня“, нещо такова бе написал един от Лудите поети на деветдесет и трети век, по време на стилистичната мода в поезията, характерна със своята краткост, стил, рухнал в следващия век, в периода на изкуство и красноречие, известен като „Цветисто яркия“.

Вода в съвършена илюзия… беше ли това фундаментално не по-различно от реалната вода? Ако сетивата осигуряват всичко, което определя света, не са ли тогава те единствените арбитри на реалността? Като млад послушник, възпламенен от всевъзможни страсти, Ендест Силан беше спорил камбана след камбана със своите колеги за такива неща. Всички онези теми „Есенцията на истината, сетивата лъжат“, които изглеждаха толкова важни тогава, преди всички вселени да избухнат в пожара на сътворението, да запокитят през ръба на масата всички онези ярки, лумнали свещи във вихрещото се море от восък, където всеки възглед, всяка идея се стапя в едно и в нищо, във врящата киша, която удавя всекиго, колкото и да е умен, мъдър, поетичен.

„Какво мисля за онези дни? Нищо — освен за глупостта на пропиляната ми младост. «Сигурността промива, свят без чудо.» Ех, а може би онези поети със стегнатите си фрази са се натъкнали на нещо в края на краищата. Това ли ме обсебва сега? Подозрение, че всички истини, които са важни, лежат някъде в младостта на душата, в онези шеметни дни, когато думите и мислите все още може да блестят — породени сякаш единствено за лично назидание.“

„Поколение след поколение това не се променя. Или така ни е удобно да вярваме. Все пак сега се чудя дали промеждутъкът на възторга се скъсява? Дали се стяга, прокълнат в някаква нова краткост, онази с предхождащото я невежество и следващия я цинизъм, всяко от които задушава драгоценния миг?“

„А следващото поколение? Лишено от чудото, безразлично за реалността или нереалността на изтичащата вода, загрижено единствено дали могат да се носят по нея, или ще се удавят. И губейки така, уви, усета за разликата между двете.“

Нямаше никой тук, в скромната му стая, който да чуе мислите му. Никой, който изобщо да се интересува всъщност. Делата трябваше да се търкалят напред, за да не се отегчат и да не станат неспокойни очевидците. А и да обитаваха тайни в лишения от светлина въртоп на някоя невидима, невъобразима река, какво значение имаше, след като усилието да се загребе надълбоко бе просто твърде голямо? „Не, по-добре да се… носиш по течението.“

Но грижите за жалките двайсетина млади Тайст Андий, които сега отрастваха в Черен Корал, бяха чисто хабене на енергия. Нямаше каква мъдрост да им предложи, дори и някой от тях да беше склонен да го слуша, а те не бяха. Старите не притежаваха нищо освен ценността на оцеляването, а щом нищо не се променяше, то тази ценност беше празна.

Помнеше великата река, дълбоката загадка на съществуването й. Дорсан Рил, в която каналите изливаха съсирващата се, разредена от дъжда кръв на мъртвите и издъхващите. Реката, прогласяща с рев своята реалност, докато дъждът се изливаше на порой, докато стенещите облаци падаха на колене като зверове, за да рухнат в кипналите течения и да потънат в черните дълбини. Всичко това — погълнато от една илюзия.

Имало беше една жена, някога, и да, той може би я беше обичал. Като дланта, потопена в хладната вода, може би се беше докоснал до това опияняващо чувство, това шепнещо в кръвта обсебване, заради което умираха поетите и заради което хората убиваха най-скъпите си същества. И помнеше последния път, когато погледът му се спря на нея, там край Дорсан Рил, обезумяла от изоставянето на Майката (много от тях бяха), без нищо да може да разпознае в очите й. Видя само ужасяващо отсъствие там, в лицето, което бе познавал, което бе обожавал. Беше си отишла — и никога нямаше да се върне.

„Тъй че взех главата й в скута си, гледах как стават все по-широки тези втренчени, неразбиращи очи, как се изпълват с паника… и ето! В последния миг, нима не видях… внезапна светлина, внезапно…“

О, това беше кошмар. Нищо не бе направил, прекалено голям страхливец беше. И беше я гледал как си отива, и всички други, тъй поразени от загубата, докато се отправяха на безнадеждно поклонение, на фаталното търсене, за да я намерят отново. Какво пътуване трябваше да е било! Преди последният обезумял да падне за последно, оставил дълга левги диря от трупове. Поход на безумните, странстващи в пустошта.

Карканас беше буквално пуст град, след като си бяха отишли. Първото владичество на Аномандър Рейк над ехтящи зали и празни домове. Щеше да има много повече.

И тъй — спокойствие. Като вейка в потока, все още неподета от бързеите, все още не толкова подгизнала, че да потъне, да легне като откъсната луна на калното дъно. Разбира се, това не можеше да продължи вечно. Още една измяна трябваше, за да разбие света веднъж и завинаги.

В току-що отминалата нощ Ендест Силан, докато вървеше към едно хранилище в дъното на горния етаж, се натъкна в коридора на Сина на Тъмата. Някой човек, решил, че е достойно деяние, бе окачил древни андийски пана по двете стени. Сцени от Карканас, една от които всъщност показваше Дорсан Рил — макар че никой нямаше да го разбере, ако не му беше позната точно тази гледна точка, тъй като реката представляваше само една тъмна ивица, като нокът, извит около сърцето на града. Всичко бе подредено с невежество и да вървиш по коридора означаваше да бъдеш поразен от колаж от образи, отчетливи като спомени, които никой не може да свърже със следващия.

Аномандър Рейк стоеше пред едно от паната, очите му бяха като тъмен кехлибар. Хищни, приковани в него като на лъв преди убийствен скок. На избелялото пано, сред касапница, се виждаше изправена висока фигура. Телата, рухнали пред нея, кървяха от раните в гърба. Нищо деликатно нямаше тук, гневът на тъкача бликаше от всяка нишка. Белокож, с очи като оникс, с лъснала от пот черна коса, сплетена като провиснали въжета. С два кървави меча в ръцете. Гледаше срещу зрителя предизвикателно и хладно. В раздраното небе над него кръжаха Локуи Вайвал с женски глави, устата им бяха отворени в писъци, почти осезаеми.

— Той не го искаше — промълви Аномандър Рейк.

„Но го искаше.“

— Способността ви да прощавате далеч надминава моята, господарю.

— Тялото следва главата, но понякога е обратното. Имаше заговор. Те го използваха, Ендест. Използваха го лошо.

— Заплатиха за това, нали?

— Всички платихме, стари приятелю.

Ендест Силан извърна очи.

— Толкова го мразя това място, господарю. Когато минавам оттук, не гледам нито наляво, нито надясно.

— От срам или като обвинение? — изсумтя Рейк.

— Като напомняне за факта, че някои неща никога не се променят, господарю.

— Трябва да се разведриш, Ендест. Това униние може да… опустоши душата.

— Чух, че имало една река, която се влива в залив Корал. Ерин или Маврик. Изглежда бездънна.

Аномандър Рейк, все още загледан в паното, кимна.

— Спинок Дурав я е видял, минал е по бреговете й. Казва, че му напомня за Дорсан Рил… за детството му.

— Да, има някои прилики.

— Мислех си, ако мога да бъда освободен за…

Господарят му го погледна през рамо и се усмихна.

— Поклонение? Разбира се, Ендест. В смисъл, стига да се върнеш, преди да е изтекъл месецът.

„А, толкова скоро е значи?“

— Няма да се бавя, господарю. Само да видя, със собствените си очи, нищо повече.

Погледът на Аномандър бе по-съсредоточен, кехлибареният блясък бе помръкнал до нещо като… кал.

— Боя се, че може да се разочароваш. Това е просто една дълбока река. Не можем да докоснем миналото, приятелю. — Обърна се отново към паното. — А ехото, което си въобразяваме, че чуваме — то мами. Не се изненадвай, Ендест, ако не намериш нищо от онова, което търсиш. И всичко, от което те е страх.

„И какво е това, което мислиш, че търся, господарю? Няма да питам от какво мислиш, че ме е страх, защото знаеш отговора на това.“

— Помислих си, че разходката би могла да ми помогне.

— И си прав.

Сега, на следващия ден, той седеше в стаята си. До вратата бе оставена малка кожена торба с провизии. И мисълта за дългото ходене по планинските зъбери под суровата слънчева светлина вече не изглеждаше толкова привлекателна. Старостта ги правеше тези неща: първо подхрани желанието, а после изтощи волята. И какво щеше да донесе виждането на реката в края на краищата?

Напомняне за илюзии навярно. Напомняне, че в един свят, вече завинаги недостижим, се издигат руините на древен някога град, а течащата около него Дорсан Рил продължава да живее, несекваща в съвършеното си отсъствие, в своята игра на съществуване. Река от най-чист мрак, животворната вода на Тайст Андий, а ако децата са си отишли — е, какво значение има това?

Децата си отиват и ще си отиват. Децата изоставят старите порядки, а старите глупци с всичките си безсмислени съвети могат да мърморят и ръмжат на празните пространства и да кимат на отвръщащия ек. Камъкът и тухлата са съвършени слушатели.

Не, той щеше да отиде. Щеше да отрече безумията на старостта, неизмерени и неосмени под погледа на младите. Самотно поклонничество.

И всички тези мисли, тъй своенравни и изменчиви, може би щяха да разкрият ценността си, да тласнат злокобното си ехо напред към онзи бъдещ миг на прозрение. Ха! Вярваше ли в такива неща? Имаше ли нужната вяра?

„Не задавай въпрос, реката ще отговори.“

„Попитай реката, намери отговора.“

Лудите поети цял живот бяха водили войни в лаконичните си произведения. За да постигнат какво? Какво бяха постигнали? Нищо. Събери това в две фрази.



— Трябваш ми за едно пътуване.

Спинок Дурав се усмихна вяло.

— Кога, господарю?

Аномандър Рейк изпъна крака, носовете на ботушите му стигнаха почти до пламъците на камината.

— Скоро, мисля. Как върви играта?

Дурав примижа към огъня.

— Не добре. О, печеля всеки път. Просто най-добрият ми противник се справя зле напоследък. Умът му е зает с други неща, за жалост. Не ме притиска, а това отнема много от удоволствието.

— Сиърдоминът.

Спинок за миг се изненада. Но само за миг. „Но разбира се, той е Синът на Тъмата в края на краищата. Може да го наричат Призрачния крал, но се съмнявам да има и една подробност в Черен Корал, която да не знае. Няма да се вслушат в това, докато не направят фатална грешка, а тогава ще е много късно.“

— Сиърдоминът, да. Помръкващия.

Аномандър отвърна с нещо като усмивка:

— Итковиан беше изключително необикновен човек. Този нов култ ме интересува, но не съм сигурен, че щеше да го зарадва. Виждаше себе си като войник, провалил се при това — падането на Капустан го опустоши. — Замълча за миг, явно потънал в спомените си. После продължи: — Те бяха само един наемнически отряд, скромен състав и въоръжение — нищо общо с Пурпурната гвардия. Смея да кажа, че дори Пурпурната гвардия нямаше да може да удържи Капустан.

Спинок Дурав мълчеше, напрегнат. По онова време беше далече. Поредното пътуване в името на своя владетел. „Лов на дракон при това.“ Разговори като онзи, в който се бе озовал в края на онази мисия, не си заслужаваше да се повтарят.

— Той можеше да прости на всеки освен на себе си.

„Нищо чудно, че ти е харесвал.“

Аномандър Рейк въздъхна.

— Не мога да кажа колко време ще ти трябва, Спинок. Толкова, за колкото успееш, навярно.

Когато осъзна смисъла на тези думи, Спинок Дурав за миг изпита неприсъща му тревога. Ядосан на себе си, бавно отпусна ръце на облегалките на стола. Надяваше се да не е издал нищо с изражението си. „Това правя и ще правя винаги. До своя край. Тя е млада, толкова млада… о, няма смисъл да мисля за… Никакъв смисъл няма да мисля. За нея.“ Можеше ли да затаи болката от очите си? Какви мисли — съмнения — витаеха сега в ума на господаря му, докато наблюдаваше стария си приятел? Победен, Спинок Дурав погледна Аномандър Рейк.

Владетелят на Черен Корал седеше и гледаше намръщено димящите си до пламъците ботуши.

„От колко време ли е така?“

— Винаги съм се… справял, господарю.

— Да. Любопитен съм. Какво толкова терзае сиърдомина?

— Криза на вярата, мисля. — „Живот като Кеф Танар е това прескачане от пътека на пътека. Той го прави толкова добре, този мъж, когото никога не съм надвивал в нашите войни на масата, от десет хиляди години. Но мога да остана с теб, господарю, поне до това.“ — Престанал е да прави ежедневните си поклонничества. Сред тези, които живеят там, на открито, са се появили… очаквания. На които той, изглежда, не може да отвърне.

— Станал си предпазлив, Спинок Дурав. Не ти е присъщо.

— Не разполагам с всички подробности.

— Но ще разполагаш.

— Рано или късно, да.

— А после?

Спинок го погледна.

— Ще направя каквото е нужно.

— По-добре побързай.

„А, да. Вече разбирам.“

— Избавителя е един напълно безпомощен бог — каза след малко Аномандър Рейк. — Неспособен да откаже, неспособен да даде. Морски сюнгер, който поглъща цяло море. После следващото и още по-следващото. Може ли това да продължи вечно? Но за Итковиан… не бих казал.

— Някакъв вид вяра ли е това, господарю?

— Може би. Наистина ли е безкрайна способността му да прощава? Да поема болката и вината на други цяла вечност? Признавам, имам някои сериозни трудности около коренните догми на този култ — о, както вече казах, възхищавах се много на Итковиан, Щита-наковалня на Сивите мечове. Дори разбирам донякъде неговия жест с Крон Т’лан Имасс. Като Избавителя обаче… мога само да се чудя на един бог, така готов да поеме престъпленията и пороците на своите следовници, докато в замяна не иска нищо — никакво очакване за промяна в поведението, никаква заплаха за наказание в случай, че продължат да грешат. Опрощение — да, схващам идеята, но опрощение и избавление не са едно и също, нали? Първото е пасивно. Второто изисква усилие, такова, което предполага жертва и трудности, такова, което изисква по-висшите качества на онова, което наричаме добродетели.

— И все пак го наричат Избавителя.

— Защото се наема със задачата да даде избавление на всички, които идват при него и които му се молят. И да, това е акт на дълбок кураж. Но той не очаква същото от своите хора — изглежда, няма никакви очаквания изобщо.

Беше доста словоохотливо за господаря му, доказателство за дълго, грижливо съсредоточаване на мисълта, на значителна енергия, посветена на естеството на култа, закрепил се на самия ръб на Черен Корал и Нощта, в който всичко изглеждаше… необичайно.

— Води ги с примера си значи.

В очите на Аномандър Рейк проблесна любопитство и той изгледа напрегнато Спинок Дурав.

— Някой следовник натъкнал ли се е на тази възможност, Спинок Дурав?

— Не знам. М-м… не мисля. Но, господарю, твърде далече съм от всичко това.

— Ако Избавителя не може да откаже, значи е пленен в състояние на неравновесие. Чудя се, какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието.

Спинок Дурав усети, че устата му е пресъхнала. И да беше градил горди замъци на разбиране, и да беше вдигал здрави укрепления, които да бранят допусканията му, и да беше строявал в боен ред огромни войски, които да отстояват позицията му, да се местят, престрояват и маневрират, за да защитят скъпите му възгледи — и да беше направил всичко това, за да седи след това удобно и уверено на мястото си в този разговор — и да беше всичко това игра на Кеф Танар, то с един-единствен въпрос противникът му бе разрушил цялата му империя.

Какво ли ще трябва, за да се възстанови равновесието?

„Човек, който отказва.“

„Казваш ми, че времето е кратко, господарю. Насочваш ме да проясня това, което ме безпокои — защото можеш да видиш, че нещо ме безпокои — а след това, сред високите облаци на религиозната дискусия, мяташ мълнията си и ме удряш право в сърцето.“

„Ако ще правя нещо, трябва да го направя скоро.“

„Мой господарю, възхитата ми към теб е безгранична. Обичта ми към теб и състраданието, което така деликатно разбулваш, ме води към тази готовност, да щурмувам без колебание това, което искаш да щурмувам, да устоявам толкова дълго, колкото трябва. Защото това ти е нужно.“

— Хубаво е, че съм неуязвим за топлината — каза Аномандър Рейк. — Защото опърлих жестоко ботушите си.

„Така и огънят около теб се усилва, но ти не трепваш. Няма да те проваля, господарю мой.“

— Ендест Силан вече е на планинския път — каза Аномандър Рейк и стана. — А Старицата се върна, но скоро трябва да полети отново. Ще я помоля да изпрати няколко внука, да го пазят по пътя. Освен ако не смяташ, разбира се, че Ендест Силан може да се обиди, като ги види да кръжат горе?

— Би могъл, господарю. Но това не трябва да променя решението ти.

Отвърна му бегла усмивка.

— Съгласен съм. Предай моите поздрави на жрицата, Спинок.

До този момент не беше знаел, че му предстои да посети Върховната жрица — която бе заличила самото си име в служба на ролята в Храма на Тъмата, за да направи от вечно разтворените си крака безличен акт, акт, който превръщаше тялото й в съсъд и нищо повече — но сега разбра, че трябва да направи точно това. Точно сега Куралд Галайн бе изключително неспокоен. Бури кипяха из него и всички нишки на сила тръпнеха. Пращяха енергии. „И я правят неутолима. Тъй че тя ще ме иска… но не това занимава Аномандър Рейк. Тук има нещо друго. Трябва да отида при нея, а не знам защо.“

„Но той знае.“

Спинок Дурав се усети, че седи сам в малката стая. Огънят беше изтлял. Въздухът миришеше на изгоряла кожа.



Върховната жрица на Храма на Тъмата беше отрязала косата си още по-късо и това й придаваше вид на момче, докато го буташе на гръб и го възсядаше с обичайната си пламенна страст. Обикновено сега той щеше да започне да я забавя, да окаже съпротивление срещу нетърпението й и с това да извлече наслаждението й. Този път обаче се остави да бъде както тя иска. Всичко това бе несъществено. Откакто тази неведома сила бе започнала да разтърсва Куралд Галайн, всички жрици бяха обзети от неистова страст и вкарваха силом мъжете Тайст Андий в храма и в стаите с плюшените легла. Ако слуховете не лъжеха, понякога и човеци биваха довличани тук заради същия тъй нужен разпит.

Но никакви отговори не можеше да се намерят в капризите на плътта, а това навярно бе някакъв вид метафорично откровение за суровата истина, простираща се далече извън храма и предписанията на жриците. Все пак не търсеше ли и той отговори от Салинд? От онази млада жена от човешката раса, която не можеше да е на повече от двайсет години? От друга Върховна жрица?

Твърде много беше видял, твърде дълго беше живял. Всичко, което й предстоеше тепърва, и всички изпитания, които я очакваха — те бяха за нейната възраст и всъщност трябваше да се споделят — ако изобщо бъдеха споделени — от някой на годините й. Не изпитваше никакво желание да бъде наставник, защото ученикът скоро надраства нуждата от такъв (стига наставникът да си е свършил работата добре), а после наставникът е този, който негодува срещу възгледа за равенство или защото е надминат. Но невъзможността на възгледа отиваше по-далече. Тя никога нямаше да го надмине. Щеше просто много бързо да остарее и усещанията й за живота, един толкова кратък живот, никога нямаше да може да се сравнят с неговите.

Корлат не се беше поколебала с малазанския сержант Уискиджак — Спинок беше чул трагичната история, свързана със завоюването на Черен Корал и падането на Панион Домин. И за дългото отсъствие на Корлат и нейния брат, Орфантал. При все това Уискиджак тогава беше мъж, прехвърлящ четиридесетте — преживял беше по-голямата част от живота си. А кой можеше да каже дали връзката е могла да продължи? Когато, след един ужасно къс отрязък от време, Корлат щеше да види как грохва любимият й, прегърбен, с треперещи ръце и гаснеща памет.

Спинок почти можеше да си представи края на това, когато Корлат, с разбито сърце, в един момент щеше да се окаже с нож в ръцете и да размисля дали да прояви милост, като сложи край на живота на съпруга си. Струваше ли си да очаква човек това? „Не сме ли бездруго достатъчно обременени?“

— Ако не беше страстта, която усетих в лоното си — каза жената, която вече лежеше под него, — щях да помисля, че си безразличен, Спинок Дурав. Като че ли не беше тук с мен и макар да казват, че мъжкият меч никога не лъже, вече наистина се чудя дали е така.

Той примига и погледна лицето й. Изключително привлекателно лице. Подхождаше напълно на естеството на нейната отдаденост и в същото време изглеждаше напълно невинно — твърде открито — за този живот на невъздържана страст.

— Извинявай — промълви той. — Чаках да… угаснеш.

Тя се надигна и приглади косата си с дългопръстите си ръце.

— Не успяваме в това напоследък.

„Ах. Това значи е причината за отчаянието ти. Ненаситността.“

— Но ще се върне — каза тя. — Трябва да се върне. Нещо… се променя, Спин.

Той се взря в гладкия й гръб, в изящната извивка на гръбнака, в леката закръгленост на бедрата й, меки и хладни на допир. Отпуснатите рамене говореха или за временна заситеност, или — за по-продължителна умора.

— Нашият господар ти изпраща поздравите си.

Тя се извърна и го погледна, вдигнала вежди от изненада.

— Нима? Не го е правил досега.

Спинок се намръщи. „Да. Не бях помислил за това.“

— Скоро ще напускам.

Погледът й се втвърди.

— Защо се държи така с теб? Все едно, че те притежава. Да правиш каквото той пожелае.

— Стоя на неговото място.

— Но ти не си Синът на Тъмата.

— Така е. Не съм.

— Един ден ще умреш вместо него.

— Да.

— И тогава ще трябва да намери друг глупак.

— Да.

Тя го изгледа с гняв. След това се обърна и бързо стана. Черна кожа, лъскава на светлината на фенерите — нищо момчешко нямаше вече в нея, изящно тяло, цялото в извивки, меко и гладко. Спинок се усмихна.

— Ти също ще ми липсваш.

Тя въздъхна с нещо като примирение. А когато се обърна към него, погледът й беше съвсем открит.

— Правим каквото можем.

— Да.

— Не. Не разбираш. Храмът… моите жрици. Опитваме се, също както се опитва Аномандър Рейк. И той, и ние. Стремим се да се придържаме към някакъв смисъл, към някаква цел. Той си въобразява, че може да се намери в борбите на по-низшите — на човешките същества и жалките им вражди. Греши. Ние знаем това и той също го знае. Храмът, Спин, избира друг път. Възраждането на нашия Портал, завръщането на Майката Тъма в нашия живот, в душите ни.

— Да. И?

Лицето й посърна.

— Проваляме се, също като него. Ние го знаем, той също. Синът на Тъмата не ми изпраща поздравите си.

„Но… но той каза «жрица».“

„Значи нямаше предвид тази.“

Спинок се изправи, посегна към пода за дрехите си.

— Върховна жрице. Какво можеш да ми кажеш за култа към Избавителя?

— Какво?

Погледна я. Тревогата в очите й го удиви.

— Не ме интересува опрощението. Приемането на Т’лан Имасс уби този човек… какво щеше да причини на душата му, ако беше приел нас?

— Предпочитам да не мисля, Спин. О, той беше възхитителен, по свой начин — въпреки всичката кръв, която ненужно бе пролята заради това — все пак… прекрасен. Ако не говориш за нашето бреме, то не разбирам въпроса ти.

— Този култ е новороден. Каква форма ще приеме?

Тя отново въздъхна — съвсем необичайно и ново доказателство за умората й.

— Прав си. Много млад е, наистина. И като при всички религии формата му — бъдещето му — ще се намери в това, което става сега, в тези първи мигове. А това е повод за безпокойство, защото макар да се събират поклонници, да поднасят дарове и да се молят, не съществува никаква организация. Нищо не е формулирано — никаква доктрина, — а всички религии се нуждаят от такива неща.

Той потърка замислено брадичка и кимна.

— Защо те интересува това? — попита тя.

— Не съм сигурен, но благодаря за вещото ти мнение. — Замълча, загледан в дрехите в ръцете си. Беше забравил нещо, нещо важно… какво ли можеше да е?

— Не сбърках — отбеляза тя, без да откъсва поглед от него. — Не си на себе си, Спин. Да не би най-сетне да си започнал да негодуваш от исканията на твоя господар?

— Не. — „Може би, но не си заслужава да мисля за това — грешката би била само моя в края на краищата.“ — Всичко ми е наред, Върховна жрице.

В отговор тя изсумтя и му обърна гръб.

— С никого от нас не е наред, Спин.

Той сведе очи и погледът му се спря на меча и колана, лежащи на пода. Разбира се. Беше забравил своя ритуал. Взе оръжието си и докато Върховната жрица замяташе халата си, го отнесе до масата и го сложи на нея. От коравата кожена кесия на колана извади малка гъба, метален флакон с масло от змиорка и зацапан тампон от кожа на акула.

— О — отрони Върховната жрица от прага. — Всичко със света отново е наред. До нова среща, Спин.

— До нова, Върховна жрице — отвърна той, предпочел да пренебрегне сарказма й. И нуждата от това, тъй зле прикрита.



Откъм морето беше дошъл дъжд и бе превърнал равнините в реки от кал. Салинд седеше под временния си заслон, свила крака под себе си, и трепереше. Водата капеше през дупките в покрива. Още хора бяха дошли да дращят на вратата й, но тя бе отпъдила всички.

До гуша й бе дошло да е Върховна жрица. Всичките й усилени сетива за прищевките на Избавителя се оказваха само проклятие. Какво значение имаха всички тези смътни чувства, които долавяше от бога? Нищо не можеше да направи за него.

Това не трябваше да я изненадва и тя си казваше, че изпитва не болка, а нещо друго, нещо по-безлично. Може би беше терзанието й заради набъбващия списък от жертви, докато Градитан и садистичната му тълпа продължаваха да тероризират лагера — дотолкова, че някои вече се канеха да напуснат веднага щом пътят изсъхне. Или провалът й с Помръкващия. Очакванията, с които бе натоварена, в очите на толкова много хора, бяха твърде големи и смазващи. Не можеше да се надява да отвърне на всички. И всъщност вече откриваше, че не може да отговори на нито едно.

Думите бяха празни пред лицето на жестоката воля. Безпомощни бяха да защитят каквато и да било претенция за святост, за личното аз, за свободата им да избират как да живеят и с кого. Съпричастието я обсебваше. Състраданието отваряше рани, които само втвърдяването на душата можеше да предотврати в бъдеще, а тя не искаше това — твърде много лица беше видяла, вглеждала се беше в твърде много очи и се беше присвивала в ужас от тяхната студенина, от насладата в злобната им присъда.

„Праведните ще наложат своята власт да бъдат съдници. Праведните са първите, които свиват ръце в юмруци, първите, които заглушават гласа на несъгласните, първите, които насилват другите към покорство.“

„Живея в село на слабите и съм най-слабата от всички. Нищо славно няма в това да си безпомощен. Нито има надежда.“

Дъждът плющеше, тътнеше по плочестия скосен покрив на колибата, грохотът на пороя изпълваше черепа й. „Това, че Избавителят ще прегърне, не е нито справедливо, нито несправедливо. Никой смъртен не може да съди поведението им в името на Избавителя. Как смеят да си го въобразят?“ Окаяни лица подминаваха едно след друго, надничаха през цепнатините на вратата й. Искаше й се да ги наругае всички. „Проклети глупци. Опрощението не е достатъчно!“ Но те щяха да се вторачат в нея с помръкнали очи и горестни, отчаяно вкопчени във вярата, че всеки въпрос носи отговор, вкопчени в представата, че човек страда заслужено и че знанието за причината би облекчило страданието.

Знанието, казваше си Салинд, не облекчава нищо. То само запълва пространства, които иначе ще са удавени в отчаяние.

„Можете ли да живеете без отговори? Всички вие, запитайте се сами това. Можете ли да живеете без отговори? Защото ако не можете, съвсем сигурно е, че ще измислите свои отговори и те ще ви утешат. А всички онези, които не споделят възгледа ви, по силата на самото си съществуване ще вселят страх и омраза в сърцето ви. Кой бог благославя това?“

— Не съм никаква Върховна жрица — изграчи тя, водата се стичаше по лицето й.

Навън в калта изшляпаха тежки ботуши. Вратата се отвори и една тъмна фигура затули бледосивата светлина.

— Салинд.

Тя примига, мъчеше се да различи кой й говори с такова… такова състрадание.

— Не ме питай нищо. Още по-малко ми казвай.

Мъжът пристъпи напред, вратата се затвори с влажно проскърцване и в колибата отново се възцари сумрак. Той спря, от дългото му кожено наметало капеше вода.

— Няма да стане така.

— Който и да си — рече Салинд, — не те каня. Това е моят дом.

— Моите извинения, Върховна жрице.

— Миришеш на секс.

— Да, предполагам.

— Не ме докосвай. Отрова съм.

— Аз… никакво желание нямам… да те докосвам, Върховна жрице. Минах през това село — условията са отчайващи. Синът на Тъмата, знам много добре, няма дълго да търпи такава нищета.

Тя примижа към него.

— Ти си приятелят на Помръкващия. Единственият Тайст Андий, когото хората благоволяват да забележат.

— Това ли мислите наистина за нас? Би било… жалко.

— Болна съм. Моля те, върви си.

— Името ми е Спинок Дурав. Може да съм ти го казал, когато се видяхме последния път — не си спомням, а явно и ти. Ти ме… предизвика, Върховна жрице…

— Не. Отхвърлих те, Спинок Дурав.

Имаше като че ли някаква кисела насмешка в тона му, когато отвърна:

— Може би двамата сме едни и същи.

— О, не, вечен оптимист — изсумтя тя.

Той изведнъж се наведе и сложи топлата си длан на челото й. Тя се дръпна. Спинок се изправи.

— Гориш от треска.

— Просто си иди.

— Ще си ида, но смятам да те взема с мен…

— А всички други болни в лагера? Всички ли ще изнесеш? Или само мен, само тази, към която си изпитал жал? Освен ако те подтиква не жалост.

— Ще пратя лечители да се погрижат за лагера…

— Направи това, да. Мога да почакам с другите.

— Салинд…

— Това не е името ми.

— Не е ли? Но аз…

— Просто го избрах. Нямах име. Не и като дете, не и допреди няколко месеца. Нямах изобщо никакво име, Спинок Дурав. Знаеш ли защо все още не съм изнасилена? Повечето други жени са. Повечето деца — също. Но не и аз. Толкова ли съм грозна? Не, не в плът — дори и аз знам това. Защото бях дете на Мъртвото семе — знаеш ли какво означава това, Тайст Андий? Майка ми е пълзяла обезумяла на едно бойно поле, бъркала е в гащите на мъртви войници, докато намери здрав и твърд член. После го поемала в себе си и ако се окажела благословена, той се изливал в нея. Семе на мъртъв мъж. Имах много братя и сестри, семейство от лели и майка, тя накрая изгни от някаква ужасна болест, която прояде плътта й — мозъкът й вече отдавна си бе отишъл. Не съм изнасилена, защото съм недосегаема.

Беше я зяпнал, явно стъписан и онемял от ужас.

Тя закашля и съжали, че й призлява толкова често — но винаги ставаше така.

— Сега можеш да си вървиш, Спинок Дурав.

— Това място е гнило.

И той пристъпи напред, за да я вдигне.

Тя се присви.

— Не разбираш ли? Болна съм, защото той е болен!

Той спря и тя най-сетне можа да открои очите му: гористо зелени и леко дръпнати. И толкова много състрадание струеше в погледа му.

— Избавителя? Да, предполагам. Хайде.

И я вдигна. Без усилие. А тя трябваше да се бори, трябваше да има свободата на избор, но беше твърде слаба. Посегна да го избута с ръце, ала вместо това се вкопчи безпомощно в наметалото му. Като дете.

Дете.

— Когато спре дъждът — промълви той, а дъхът му опари пламналата й от треската буза. — Когато спре дъждът, ще пресъградим. Ще направим всичко това отново. Сухо, топло.

— Не ме изнасилвай.

— Никакви приказки повече за това. Треската ще събуди много ужаси. Спи сега.

„Няма да съдя. Дори този свой живот. Няма да… слабост има на света. Всякаква. Слабост всякаква…“



Спинок Дурав пристъпи навън с изпадналата в несвяст жена в ръце и се огледа. Обкръжаваха го фигури, закачулени и гологлави, водата се стичаше от дрипите им.

— Тя е болна — каза им. — Трябва й лек.

Никой не проговори.

Той се поколеба.

— Синът на Тъмата ще бъде уведомен за вашите… трудности.

Започнаха да се обръщат, да се стапят в сивите пелени на дъжда. След няколко мига Спинок се оказа съвсем сам. Пое към града.

„Синът на Тъмата ще бъде уведомен… но той вече знае, нали? Знае, но оставя всичко на… на кого? На мен? На сиърдомина? На самия Избавител?“

„Предай поздравите ми на жрицата.“

„На нея значи. На това крехко същество в прегръдката ми. Ще се погрижа за нея, защото в нея е отговорът.“

„Богове, отговорът на какво?“

Колебливо и несигурно закрачи обратно в кишата и калта. Нощ чакаше.

А някъде от дълбините на паметта му изплува фрагментът от стара поема. „Луната не вали, но плаче.“ Уви, не можеше да си спомни останалото и трябваше да се задоволи само с тази фраза… макар да не звучеше никак утешително всъщност.

„Бих могъл да попитам Ендест… ах, не, няма да е с нас известно време. Върховната жрица може би. Тя знае всяка писана някога поема на Тайст Андий, макар и само за да се надсмива над всички. Все пак.“

Думите го измъчваха. Подиграваха се със своето двусмислие. Предпочиташе нещата да са прости и праволинейни. Стабилни като героична скулптура — онези паметници от мрамор и алабастър на някоя велика личност, която, честно казано, изобщо не е била толкова велика, колкото се вярва и проглася, и всъщност изобщо не е приличала на бялото лъскаво лице над богоподобното тяло… „О, Бездната да ме вземе, стига с това!“



В лагера, след като Тайст Андий си тръгна с полумъртвата Върховна жрица в ръце, плешивият жрец, нисък, кривокрак и мокър под прогизналия от дъжда вълнен халат, изкуцука до Градитан.

— Видя ли?

Бившият войник изсумтя.

— Изкусен бях, знаеш ли. Върхът на меча, право в черепа на тоя кучи син. В името на Гуглата, как смее да идва тука?

Жрецът — жрец на някакъв неизвестен бог някъде на юг, Бастион може би — изцъка с език.

— Работата, Урдо, е, че…

— Затвори я тая твоя уста. Вонята ти никой няма да я търпи повече, ясно? Нищо, че задникът си въобразява, че е единственият тука и че може да го използва като проклетото си име. Нищо, ще си плати той много скоро.

— Най-покорни извинения. Исках да кажа, че тя си отиде вече.

— Какво от това?

— Тя беше очите на Избавителя — ушите му, всичко негово в смъртния свят — а сега онзи Тайст Андий я отнесе. Което значи, че можем да правим, ъъ, каквото ни хареса.

При тези думи Градитан бавно се усмихна. И отвърна с тих и съвсем спокоен глас:

— Каквото правехме досега ли, Монкрат?

— Докато тя беше тук, оставаше възможност Помръкващия да се събуди за святата си роля. Вече не се налага да се притесняваме и от двамата.

— Аз никога не съм се притеснявал, първо — изръмжа някогашният урдоман. — Върви се сври в дупката си и вземи със себе си която ти харесва — както каза, нищо не ни спира вече.

След като ужасното същество се отдалечи, Градитан махна с ръка на един от помощниците си.

— Проследи онази тайстандийска свиня в Нощ. Но стой на разстояние. После извести приятелите ни в града. Всичко е под контрол при Могилата — това им предай, ясно? Върви и се върни преди разсъмване, и можеш да си вземеш от жените — някоя, която искаш да позадържиш, ако щеш, или да я удушиш под себе си — все ми е тая. Върви!

Стоеше под дъжда, изпълнен с доволство. Всичко изглеждаше все по-добре и по-добре. А щом се загледаше примижал към далечния град, почти можеше да различи онази прокълната кула с отвратителната статуя на дракон… Да, скоро всичко онова щеше да рухне. Хубаво и кърваво.



И макар да не го съзнаваше — не достатъчно, за да схване причината за внезапния трепет, който го обзе — обърна гръб на онзи невиждащ поглед. Без да знае, прекъсна връзката със сънените студени очи на влечуго, които можеха да виждат много надалече — през дъжд, през дим, през каменни стени, ако поискат.

А Силана не беше изваяна от камък статуя. Неспящ, всевиждащ закрилник и страж, възлюблена на Сина на Тъмата, с остър като обсидиан разум и безпогрешна преценка — тя съвсем сигурно бе всичко това. И ужасна в своя гняв. Малцина смъртни изобщо можеха да си представят на какво е способна неумолимо справедливата.

И толкова по-добре.

„Милост в състрадание никой дракон не търпи.“



Когато не можеш да се осланяш на умението с меча, е необходимо нещо друго. Гняв. Проклятието е в това, че гневът натрошава своя съсъд, нанася пукнатини в крехката глина, намира всички слаби места в сместа, слюдестите зрънца, които се оголват по ръбовете на натрошените чирепи. Никакво възстановяване не е възможно, никакво лепило, процеждащо се навън, щом фрагментите се притиснат един в друг, за да бъде загладено с върха на пръста.

Нимандър мислеше за глина. Провесените в мрежи амфори, които подрънкваха от двете страни на фургона, с ужасния нектар вътре, пораждаха гняв може би не по-различен от онзи, който кипваше във вените му, когато се биеше. Казваха, че гневът в боя е дар от боговете. Той самият го беше чул от устата на онзи малазански морски пехотинец, Детсмел, в трюма на флагманския кораб на адюнктата по време на една от многото нощи, когато мъжът слизаше долу в тъмния търбух с кана ром.

Отначало Нимандър бе отхвърлял компанията му — както и събратята му. Но малазанецът се оказа настойчив като сапьор, подравящ крепостни стени. Ромът прокапваше в гърлата, разхлабваше пантите на езиците и след време всички укрепления и бастиони разтвориха врати и портали.

Ромът беше разпалил огън в мозъка на Нимандър, огън, който мяташе треперлива червена светлина над гъмжило от спомени, сбрани призрачно около изстинало огнище. Имало беше някаква цитадела, някъде, място от детството, укрепено и защитено от онзи, когото всичките наричаха Татко. Заснежени хребети, обкръжили каменен път, водещ към портата с амбразури, вятър, който вие от сивите планини — временно убежище, из което десетки деца щъкаха подивели като плъхове, а високият Аномандър Рейк обикаляше по коридорите с богоподобно безразличие.

Кой бе обитавал там преди това? Къде бяха всичките майки? Този спомен беше изгубен, изгубен напълно.

Имало беше и някакъв жрец, древен спътник на Сина на Тъмата, чиято задача бе да поддържа котилото нахранено, облечено и здраво. Гледал беше на всички тях с очи, изпълнени с ужас и отчаяние, разбирайки, несъмнено — много преди някой от тях да го е разбрал — бъдещето, което ги чака. Разбирал го беше достатъчно добре, за да затаи топлината си… о, той беше страшилище за всички тях, но въпреки цялата си ярост никога нямаше да им навреди.

И понеже знаеха това, те често злоупотребяваха със свободата си. Неведнъж се бяха подигравали с горкия старец. Търкаляли бяха стакани в краката му, докато минаваше, и пищяха от възторг, когато краката му ги подритваха, за да се разхвърчат, да заподскачат по пода и да се пръснат, или — още по-добре — когато загубеше равновесие и паднеше на гръб, примижал от болка.

Какъв жесток огън, как разпалваше всички тези грозни спомени. Детсмел, вечно дремещ и привидно разсеян, беше извлякъл историята им от устите им. От онази цитадела, скрита в недрата на някаква далечна планинска верига, до внезапното, стъписващо идване на един странник — състарения изгърбен Тайст Андий, който се оказа, за изумление на всички тях, брат на самия Аномандър. И споровете, отекващи от личните покои на бащата, докато братята се караха за неведоми тям неща — взимани решения, решения предстоящи, безпощадното разгръщане на греховете на духа, което водеше до сурови обвинения и хладни, дори ледени мълчания.

Дни по-късно, в мрака на нощта, незнайно как бе сключен мир. Тогава баща им дойде при тях, за да им каже как Андарист ще ги отведе всички. На някакъв остров, място с топлина, с ивици мек пясък и кристалночисти води, с дървета, отрупани с плод. А там, застанал в дъното при това възвестяване на новото бъдеще, беше старият Ендест Силан, с лице, опустошено от някакво неудържимо чувство — нямаше да има никакви чаши в краката му вече, никакви насмешки и малки пакостници, разтичали се, за да избягат от въображаемото гонене (никога не гонеше, никога не посягаше да сграбчи някого от тях, никога не вдигаше ръка, гласа си не повишаваше дори; беше само фокусът на тяхната непочтителност — непочтителност, която така и нямаше да се осмелят да проявят към своя баща). Имал беше своето предназначение и го беше изпълнил, а сега плачеше със сълзи, докато събираха децата и се отвори лабиринтът, порталът към неизвестен, загадъчен нов свят, където всичко бе възможно.

Андарист ги преведе.

Щяха да научат нови неща. Оръжията ги очакваха.

Оказа се суров учител. Не за подигравка, о, не, това бързо стана ясно от едно небрежно перване по главата — и Скинтик отхвърча; перване в отговор на някоя измърморена насмешка, несъмнено.

Игрите свършиха. Светът изведнъж стана сериозен.

Заобичаха стареца. Обикнаха го твърде много, както се оказа, защото докато Аномандър се бе оказал годен да изтласка от тях ужасите на зрелостта и на ужасния външен свят, то Андарист беше различен.

От децата ставаха съвършени войници, съвършени убийци. Те нямаха усет за тленност. Не се бояха от смъртта. Извличаха възхитително удоволствие от унищожаването дори когато това унищожаване включваше отнемане на живот. Играеха си с жестокостта и гледаха резултатите. Разбираха простотата на силата, скрита в оръжието в ръката.

„Виж детето с пръчката в ръка — и виж как всяка твар наоколо бяга, разбрала добре какво е възможно и какво най-вероятно предстои. Виж детето, което оглежда земята и замахва с пръчката, за да избива насекоми, да мачка цветя, да води война на погром. А сега смени пръчката с меч. Обясни как не е нужно да се мисли за вина, когато тези, които трябва да умрат, са врагът.“

„И ги пусни да се развихрят, тези деца с пламнали от възбуда очи.“

Добри войници. Андарист ги беше направил добри войници. Кое дете, в края на краищата, не познава гнева?

Но съдът се троши.

Съдът се троши.

Сакатия бог беше дете. Нимандър вече бе убеден в това. Лудите жреци го пълнеха догоре — знаеха, че съдът тече — и след това пиеха от изтичащото. А тъй като Сакатия бог беше дете, жаждата му беше безкрайна, вечно неутолима.

Пътуваха все на запад между засадените ниви. Тук плашилата бяха съвсем мъртви, изразходени. Съсухрени, заплетени в ивиците черни дрипи, поклащаха се вкочанени под поривите на вятъра. Изтекли бяха тези животи и Нимандър вече гледаше на полята като на чудати гробища, където някакво местно отклонение във вярата налага мъртвите да бъдат набучени на колове прави и вечно да стоят така, готови за всичко, което може да дойде.

Надзиратели на този път и на всички глупци, които пътуваха по него.

Веднъж, на Дрифт Авалий, почти година преди първите атаки, двама полумъртви далхонийци бяха изхвърлени от вълните на скалистия бряг. Гребали бяха по така и необяснени причини към остров Джени в стара лодка еднодръвка. Бяха голи, тъй като бяха използвали всяко парче плат от дрехите си, за да запушват пукнатините по корпуса — твърде много пукнатини, както се оказа, и лодката най-сетне беше потънала и двамата бяха плували.

Дръпването на бога ги беше довело до Дрифт Авалий и по някакъв начин бяха избегнали убийствените рифове и скали, опасващи острова.

Обитатели на тъмните джунгли в отечеството си, те бяха от племе, което не погребваше мъртвите си. Мъртвите се взиждаха в кирпичените стени на селските им колиби. Когато някой в семейството умреше, започваха да зидат нова стая, отначало само една стена, изпъваща се навън. И в тази стена беше трупът, със запушени с глина очни кухини, нос, уши и уста. Глина като нова кожа на лицето, крайниците и торса. Изправени, в подскачащи пози, като замръзнали в танц. Още двама роднини трябваше да умрат, преди стаята да се довърши и да е готова за покрива с палмови клони и така нататък.

Някои къщи бяха големи като замъци, разпрострели се по равния терен в лабиринт от стаи, стотици от тях — тъмни и душни. По този начин мъртвите никога не напускаха. Оставаха свидетели на всичко, вечни в своя съд — този натиск, бяха казали двамата бегълци, можел да подлуди човек и често ставало точно това.

Джунглата се съпротивлявала на култивиране. Почвата й не понасяла копаене. Огромните дървета били неподатливи на огън и можели да изкривят острието на желязната брадва. Селата се разраствали все по-големи, поглъщали земя, а после всяко разчистено пространство около тях се изтощавало. Съперничещите племена страдали от същото и скоро се развихрили войни. Мъртвите предци искали мъст за нарушенията. Убити близки — чиито тела били откраднати и нямало как да се погрижат за тях — оставяли отворена рана, престъпление, на което трябвало да се отвърне.

Кръв, напред и назад, бяха казали двамата бежанци. „Кръв напред и назад, нищо друго. А когато врагът започна да унищожава села, да ги изгаря до основи…“

Никакъв отговор на лудостта — освен бягство.

Нимандър мислеше за всичко това, докато водеше кобилата си за юздите по прашния път. Нямаше си предци, които да го обсебват, нямаше предци, които да настояват да прави това и онова, да се държи така или по друг начин. Навярно това беше свобода, но го караше да се чувства някак… отчаян.

Двамата далхонийци си бяха издълбали нова лодка и бяха поели отново — не обратно към дома, но към някое незнайно място, място без немигащите призраци, зяпнали от всяка стена.

Откъм фургона се чу тропот. Той се обърна и видя Каллор, който се метна от страницата, спря се да оправи дългия халат-ризница и закрачи към тях. Стигна до Нимандър и каза:

— Интересно приложение на труповете.

— Що за приложение е това? — попита Скинтик, като ги погледна през рамо.

— Да плашат врани? Не че някоя врана с малко разум ще обърне изобщо внимание на тези мръсни растения — тях дори ги няма в този свят в края на краищата.

Нимандър видя как Скинтик повдигна вежди.

— Тъй ли?

Каллор се почеса по брадата, явно не бързаше да отвърне, а Скинтик отново се обърна напред.

— Саеманкелик — каза Нимандър. — Умиращия бог… когото ще намерим в Бастион.

Сивокосият воин изсумтя.

— Нищо не се променя.

— Разбира се, че се променя — подхвърли Скинтик, без да се обръща. — Непрекъснато става все по-лошо.

— Това е илюзия — отвърна Каллор. — Вие Тайст Андий би трябвало да знаете това. Това, че усетът ви за нещата се влошава, идва от стареенето. Виждаш повече и това, което виждаш, воюва със спомените ти как са били нещата някога.

— Глупости. Стари пръдни като теб казват това, защото им изнася. Надяваш се да ни накараш да спрем пътя си и да не правим нищо, което значи, че драгоценното ти статукво ще се задържи по-дълго — достатъчно, за да доживееш живота си в удобството, което мислиш, че си заслужил. Не искаш да приемеш, че си виновен за каквото и да било, затова ни казваш, че нищо не се променя.

— Ах, пламът на младостта. Може би един ден, паленце, ще си стар — стига глупостта ти да не те убие дотогава — и аз ще те намеря, някъде. Ще седиш на каменните стъпала на някой изоставен храм или — още по-лошо — под величествения паметник на някой мъртъв крал. Загледан как младите бързат насам-натам. Ще седна до теб и ще попитам: „Е, старче, какво се промени?“ А ти ще примижиш, ще подъвчеш беззъби венци, ще се изплюеш и ще поклатиш глава.

— Вечно ли се каниш да живееш, Каллор?

— Да.

— А ако глупостта ти те убие?

Каллор се ухили дивашки.

— Все още не е.

Скинтик погледна през рамо с грейнали очи и изведнъж се разсмя.

— Променям мнението си за тебе.

— Умиращия бог открадна душата на Клип — каза Нимандър. — Отиваме, за да я върнем.

— Желая ви късмет.

— Ще ни трябва, предполагам.

— Не съм от тези, които помагат, Нимандър — рече Каллор. — Дори на близки на Рейк. — И добави: — Особено на близки на Рейк.

— Какво те кара да мислиш, че…

Мъжът го прекъсна със сумтене.

— Виждам него във всички вас, освен в празния, когото наричате Клип. Запътили сте се към Корал. Или поне сте се били запътили натам, преди да ви се наложи това отклонение. Кажете ми, какво си представяте, че ще се случи, когато намерите своя славен баща? Ще протегне ли съвършената си длан, за да погали челата ви, да ви благослови с дара на съществуването? Ще му благодарите ли за привилегията, че сте живи?

— Какво знаеш ти за това? — попита Нимандър настръхнал и усети горещината, зачервила лицето му.

— Аномандър Рейк е гений в започването на нещата. Проблемът му е в довършването им.

„Ах, това пари като истина. Каллор, ти току-що жегна душата ми. Черта, която съм наследил от него значи? Логично е.“

— А когато му заговоря за теб, Каллор, той ще знае ли името ти?

— Дали сме се познавали? Да, познавахме се. Дали харесваше компанията ни? Ще трябва да попиташ него за това. Каладън Бруд беше по-прост, по-лесно можеше да се оправи човек с него. Само пръст и камък. Колкото до К’азз… е, ще науча повече, когато най-сетне го срещна тоя кучи син.

— Не знам тези имена — каза Нимандър. — Каладън Бруд. К’азз.

— Не е особено важно. Бяхме съюзници в две-три войни, нищо повече. А може би някой ден отново ще сме съюзници, кой би могъл да каже? Когато някой могъщ враг ни принуди отново да се съберем в един лагер, на една и съща страна. — Сякаш се замисли за миг за това, след което отрони: — Нищо не се променя.

— В Корал ли се връщаш тогава? Където е нашият баща?

— Не. Допускам, че на прахта, която вдигнах тогава, ще й трябват няколко века, докато улегне. — Канеше се да добави още нещо, но вниманието му се отвлече и той мина пред Нимандър, с което го принуди да спре, и отиде до северната страна на пътя.

— И аз го забелязах това — измърмори Скинтик и също спря.

На петдесетина крачки от пътя, малко зад ивицата отвратителни растения и увитите в парцали фигури, се открояваше руина. Само една от стените на четвъртитата, подобна на кула постройка все още се издигаше на височина човешки бой. Камъните бяха огромни, наместени без хоросан. Дървета от някакъв вид, какъвто Нимандър не беше виждал никога, бяха пуснали корени на стените и дългите им дебели въжета бяха пропълзели като змии надолу до земята. Клоните, голи като скелети, се протягаха хоризонтално във всички посоки, стиснали по шепа черни, жилави като кожа листа.

Ненанда беше спрял фургона и сега всички оглеждаха развалината, която толкова бе привлякла вниманието на Каллор.

— Старо изглежда — промълви Скинтик, улови погледа на Нимандър и намигна.

— Джагът — заяви Каллор. И тръгна натам. Нимандър и Скинтик го последваха.

Браздите в нивата бяха избелели, мъртви, както и противните растения. Дори ужасните облаци насекоми ги нямаше.

Каллор пристъпи между два от труповете, но нямаше достатъчно празнина, така че се пресегна с двете ръце и бутна коловете. От основата блъвна прах, двете плашила се смъкнаха, откачиха се и рухнаха на земята. Воинът продължи напред.

— Можем да се надяваме — промълви Скинтик, когато двамата с Нимандър закрачиха след него.

— На какво?

— Да реши, че Умиращия бог не му харесва. Да премисли и да направи нещо по въпроса.

— Смяташ, че е чак толкова могъщ?

Скинтик го погледна накриво.

— Когато каза, че е бил съюзник с Аномандър и ония другите, не звучеше като да е бил прост войник или низш офицер в нечия армия, нали?

Нимандър се намръщи и поклати глава.

Скинтик продължи:

— По-скоро говореше… като за равни.

— Да. Но това е без значение, Скин — той няма да ни помогне.

— Не се надявах на това. По-скоро да реши да направи нещо по свои лични причини, но нещо, което в края на краищата да ни реши проблема.

— Не бих заложил и петак на това, Скин.

Приближиха се до развалините и се смълчаха. Колкото и да беше порутена, кулата все пак изглеждаше внушителна. Въпреки свирепия слънчев зной въздухът беше някак щипещ и злокобно студен.

От най-високата стена се издаваше част от таван, малко под най-горния ред камъни, който се протягаше без никаква друга видима опора и хвърляше дълбока сянка върху пръстения под. Срещуположната стена стигаше едва колкото да обхване тесен сводест вход. Пред този вход и леко встрани имаше тумбест глинен съд, в който бяха поникнали няколко рехави растения с клюмнали листа, толкова не на място сред цялата атмосфера на запуснатост, че Нимандър ги зяпна с неверие.

Каллор отиде пред входа, смъкна едната си плетена метална ръкавица и плесна с нея обраслата с корени рамка.

— Ще ни поздравиш ли? — попита високо, с твърд тон.

Отвътре се чу смътно шумолене, последвано от тънък хриплив глас:

— Трябва ли?

— Ледът отдавна си отиде, Джагът. Равнините са сухи и пусти. Дори прахта на Т’лан Имасс е издухана. Не искаш ли да узнаеш нещо за света, който тъй дълго си пренебрегвал?

— Защо? Нищо не се променя.

Каллор хвърли доволна усмивка към Нимандър и Скинтик, след което отново се обърна към тъмния вход.

— Ще ни поканиш ли вътре, Джагът? Аз съм Върховният…

— Зная кой си, о, Господарю на безсилието. Кралю на пепелищата. Владетелю на Мъртвите земи. Роден за слава и прокълнат да я унищожава всеки път. Убиецо на блянове. Рушителю на…

— Добре, добре. Достатъчно. Не съм аз този, който живее в руини.

— Не, но винаги ги оставяш след себе си, Каллор. Хайде, влезте, ти и твоите двама Други. Поздравявам ви като гости, тъй че няма да изтръгна живота ви и да погълна душите ви със звънлив смях. Не, просто ще ви направя чай.

Нимандър и Скинтик пристъпиха след Каллор в мрака.

Въздухът беше студен, камъните — обвити в бял, прошарен с кехлибарени жилки скреж. Там, където трябваше да са другите две стени, се издигаха черни лъскави прегради от някакво неизвестно вещество и да се загледаш в тях дълго означаваше да се замаеш — Нимандър едва не залитна напред, но Скинтик го задържа и му изшепна:

— Не обръщай внимание на леда, братовчеде.

Лед. Да, беше точно това. Изумително прозрачен лед…

Пред малко огнище се беше присвила фигура. Дългопръстите ръце окачаха почерняло котле на куката над жаравата.

— Изядох последните печени сладкиши, за жалост. — Думите се изсипаха монотонно изпод широката черна плъстена шапка. — Повечето просто подминават. Нищо интересно не виждат. Никой не се е доближил да се възхити на градината ми.

— Градината ти? — учуди се Скинтик.

— Да. Малка е, знаеш ли. Скромна.

— Гърнето с двете цветя.

— Точно така. Лесна за оправяне. Всичко по-голямо и плевенето ще те побърка, разбираш ли.

— Отнема цялото време — подхвърли Каллор, докато оглеждаше наоколо.

— Точно така.

Дълъг каменен олтар с грижливо сгънати бели кожи служеше за легло на джагъта. Близо до него имаше писалище, дървото беше почерняло, а столът пред него беше с висок гръб и тапициран с еленова кожа. В една ниша в най-високата стена стоеше триног сребърен свещник, окислен до черно. Свещи от пчелен восък мъждукаха с треперлива жълта светлина. До олтара беше подпрян огромен меч в ножница, с кръстата дръжка, дълга колкото детска ръка. Оръжието бе обвито в гъста паяжина.

— Знаеш името ми — каза Каллор. — Но аз още не съм чул твоето.

— Вярно е.

Нещо опасно се промъкна в гласа на Каллор, когато заяви:

— Държа да знам името на своя домакин.

— Веднъж, преди много време, пред мен дойде един вълчи бог. Кажи ми, Каллор, разбираш ли естеството на зверските богове? Не, разбира се. Ти си само един звяр, в обидния смисъл — обиден за зверовете сиреч. И тъй, защо най-древните богове на този свят са били, всички до един, зверове?

— Въпросът не ме интересува, джагът.

— А отговорът?

— Имаш ли отговор?

Ръцете се пресегнаха, вдигнаха котлето от куката и пара обви дългите пръсти.

— Това трябва да се позапари малко. Необичаен ли съм в склонността си да отбягвам такива преки въпроси? Черта, присъща изключително на джагътите? Едва ли. Знанието може да е безплатно; гласът ми — не. Скъперник съм, уви, макар че невинаги съм бил такъв.

— Тъй като не виждам особена ценност точно в това, няма да се пазаря с теб — каза Каллор.

— А, ами Другите с теб? Те дали няма да се интересуват?

Скинтик се покашля и рече:

— Високопочитаеми, не притежаваме нищо ценно за особа като теб.

— Твърде скромен си, Тайст Андий.

— Нима?

— Всяко същество е възникнало от същество не от своя вид. Истински повод за удивление, чудо, изковано в пламъците на хаоса, защото всъщност хаосът шепне в нашата кръв, какъвто и да е цветът й. Само ако одраскам кожата ти, толкова леко, че да оставя само една мигновена резка, това, което ще взема от теб под нокътя си, съдържа цялата истина за теб, за живота ти, дори за смъртта ти, стига да не пострадаш от насилие. Код, ако предпочиташ, привидно точен и подреден. И все пак хаосът кипи. При всичките ти прилики с твоя баща нито ти, нито тъй назованият Нимандър, нито който и да е от вашите братя и сестри не е идентичен на Аномандър Драгнипурейк. Отричаш ли това?

— Разбира се, че не…

— За всеки вид звяр съществува първи такъв звяр, по-различен от родителите си, отколкото останалите му събратя, от който с времето възниква нова порода. Е ли тогава този първороден бог?

— Ти говореше за вълчи бог — каза Скинтик. — Започна да ни разказваш история.

— Така беше. Но трябва да ви накарам да разберете. Въпрос на същности. За да видиш вълк и да знаеш, че е чист вълк, трябва да притежаваш образа на чист вълк, на съвършен вълк.

— Нелепо — изсумтя Каллор. — Виждаш непознат звяр и някой ти казва, че е вълк — и от този спомен, а може би и няколко други след него, си създал своя образ на вълк. В моите империи философи бълваха такива глупости столетия наред, докато, разбира се, накрая ми омръзнаха и заповядах да ги изтезават и екзекутират.

Откъм изгърбения джагът се чу странен, приглушен звук. Нимандър видя, че раменете му се тресат, и разбра, че древното същество се смее.

— Убил съм и няколко джагъта — каза Каллор. Не като похвала, просто заявление. Предупреждение.

— Чаят е готов — каза домакинът им и наля тъмната течност в четири глинени чаши, които Нимандър не бе забелязал досега. — Може би се чудите какво правех, когато вълчият бог ме намери. Бягах. Предрешен. Бяхме се сбрали, за да затворим един тиран, но съюзниците ни се обърнаха срещу нас и продължиха избиването. Мисля, че може би съм прокълнат винаги да се оказвам на неподходящото място в неподходящия момент.

— Съюзници Т’лан Имасс — каза Каллор. — Толкова по-зле, че така и не са те намерили.

— Крон, кланът Бек’атана Илк, които обитаваха Стръмнините над Гневното море. Четиридесет и трима ловци и Гадател на кости. Те ме намериха.

Скинтик клекна да вземе две от чашите, изправи се и подаде едната на Нимандър. Парата, вдигаща се от чая, беше омайваща, с лека нотка на мента, карамфил и още нещо. Вкусът бе стипчив.

— Моята къде е? — попита сърдито Каллор. — Щом трябва да слушам това същество, ще пия от чая му.

Усмихнат, Скинтик му посочи другите две чаши, чакащи на пода.

Джагътът отново се изсмя тихо.

— Раест беше името на тирана, когото надвихме. Едно от моите по-неприятно арогантни деца. Не оплаках падането му. Във всеки случай, за разлика от Раест, никога не съм бил от перчещите се. Признак на слабост е да блестиш ослепително със силата си. Жалка липса на самочувствие. Нужда, която те подронва. Аз бях много по-… уверен.

Вече бе задържал вниманието на Каллор.

— Убил си четиридесет и трима Т’лан Имасс и един Гадател на кости?

— Избих ги всички. — Джагътът бавно отпи от чашата си. — Само малцина Т’лан Имасс… — Интонацията му уподоби съвършено казаното от самия Каллор преди малко. — Кажете, прочие, харесва ли ви моето жилище? Градината ми?

— Самотата те е побъркала — каза Каллор.

— Иска ти се вече да научиш всичко за това, нали, о, Господарю на провалите? Пий от чая, да не се обидя.

Озъбен, Каллор се наведе да вземе чашата си.

Лявата ръка на джагъта се стрелна и сграбчи Каллор за китката.

— Ти нарани онзи вълчи бог.

Нимандър зяпна, като видя как старецът се заизвива, за да се освободи. Вените изпъкнаха на скулата, мускулите на челюстта се издадоха под брадата. Но пускане нямаше. Сбръчканата зелена ръка дори не трепна.

— Когато разсипваше своето царство — продължи джагътът. — Нарани го ужасно.

— Пусни ме — изхриптя Каллор. И с другата си ръка посегна назад за дръжката на меча си.

Лявата ръка на джагъта изведнъж се отдръпна.

Каллор залитна назад и Нимандър видя белия отпечатък от пръсти, обкръжил китката на стария воин.

— Един домакин не се държи така. Принуждаваш ме да те убия.

— О, я по-кротко, Каллор. Тази кула някога беше Азат. Да я събудя ли за теб?

В почуда, Нимандър видя как Каллор отстъпи назад към входа с оцъклени очи на сбръчканото пребледняло лице, на което бавно се изписа разбиране.

— Готос, какво правиш тук?

— Къде другаде да бъда? А сега остани отвън — тези двама Тайст Андий трябва да заминат за малко.

От стомаха на Нимандър се надигна топлина. Погледна в паника Скинтик. Приятелят му бавно се смъкваше на колене. Празната чаша в ръката му падна, изтъркаля се по влажната земя. Нимандър зяпна джагъта.

— Какво си направил?

— Само необходимото.

Каллор изръмжа, обърна се рязко и закрачи към изхода. Подхвърли през рамо:

— Няма да чакам дълго.

Очите на Нимандър отново бяха привлечени от ледените стени. Черни дълбини, а вътре в тях се движеха смътни фигури. Залитна, протегна ръце напред…

— О, не пристъпвай там…

А след това пропадаше напред, ръцете му пронизваха стената пред него без никаква съпротива.

— Нимандър, недей…

Чернота.



Десра заобиколи фургона и спря до впрегнатия вол. Отпусна ръка на гърба му, усети топлината на животното, вълнистите гънки по кожата при всяко трепване от хапещите мухи. Наведе се да погледне окото му и се смая, като видя колко нежни са миглите му. „Трябва да приемаш света такъв, какъвто е.“ Последните думи на Андарист към нея, преди да го вземе светът.

Не беше трудно. Хората или имаха сила, или нямаха. Слабите будеха в нея отвращение, примесено с мрачно презрение. Ако изобщо избираха, то изборът им винаги се оказваше грешен. Оставяха се светът да ги сломява непрекъснато, а после се чудеха — с помръкнали очи като на този вол — защо е толкова жесток. Но не в света беше проблемът, нали? Проблемът беше в непрекъснатото изпречване на пътя на побеснялата чарда. Проблемът бе, че не учеха нищо от каквото и да било. Нищо.

Слабите хора бяха повече от силните. Слабите бяха легион. Някои просто не бяха достатъчно умни, за да се справят с нещо повече от непосредствените нужди: да засееш нивата, да ожънеш и занесеш ожънатото на гумното, да нахраниш добитъка. Детето да отгледаш, монета да скъташ за следващата делва с ейл, за следващата торбичка д’баянг. Не виждаха оттатък хоризонта. Не виждаха дори съседната долина. Светът отвън бе мястото, откъдето идваха разни неща, неща, които носят неприятности, които разбъркват добре подредения живот. Мисленето не ги интересуваше. Дълбочините бяха плашещи, дългите пътища бяха безцелно пътуване, в което човек може накрая да се изгуби и да умре, свит в крайпътната канавка.

Толкова много слаби бе виждала. Умираха несправедливо с хиляди. С десетки хиляди. Умираха, защото се кланяха на невежеството и вярваха, че този сляп бог би могъл да ги спаси.

Сред силните едва малцина заслужаваха внимание. Повечето бяха насилници. Заплахите им бяха физически или емоционални, но целта — същата: да накарат жертвата да се чувства слаба. И самоналожената задача на тези насилници бе да убедят колкото може повече хора, че те са по рождение слаби и че животът им е нищожен и жалък. А станеше ли това, насилникът заявяваше: „Правете каквото аз кажа и ще ви пазя. Аз ще бъда силата ви… освен ако не ме разгневите. Ако ме разгневите, ще ви тероризирам. Може дори да ви убия.“ Много имаше от тези кучи синове, със свински очички, нагли момченца в големи тела. Или гадни кучки с рибешки очи — макар че тия, след като докажеха на жертвите си колко са слаби, излочваха всичката пролята кръв. Нежни езичета пърхаха навътре-навън. Имаше ги физическите насилници и емоционалните насилници, и едните, и другите се наслаждаваха от унищожаването на живот.

Не, за тях тя нямаше време. Но съществуваха други, чиято сила бе от много по-рядък вид. Не бяха лесни за намиране, защото не разкриваха нищо. Те бяха кротки. Често вярваха, че са много по-слаби, отколкото всъщност бяха. Но притиснеш ли ги твърде силно, се изненадваха от себе си, като откриваха, че не могат да отстъпят нито крачка повече, че в душите им се е издигнала стена, неподатлива преграда, която не може да бъде премината. Да намериш такъв като тях бе най-скъпоценното откритие.

Десра неведнъж си бе играла на насилник, повече от досада, отколкото заради нещо друго. Излочила беше своя дял кръв.

Като нищо можеше да направи същото с този тук, Клип — стига изобщо да се върнеше при тях, а нямаше гаранция за това. Да, щеше да използва него и други като него, които си въобразяваха, че са силни, но всъщност бяха слаби — или поне тя щеше да го докаже, рано или късно. Вкусът на тяхната кръв определено не беше по-чист, нито по-сладък.

Но в края на краищата тя бе направила своето откритие. Открила беше един, чиято сила е абсолютна. Пред него самата тя се чувстваше слаба, но по един крайно приятен, крайно удовлетворителен начин — пред него тя можеше да отстъпи каквото поиска, без страх, че един ден той ще го използва срещу нея. Не и този.

Не и Нимандър Голит.



Десра видя как Каллор излезе от руините. Развълнуван беше и му личеше отдалече. Закрачи между плашилата — дългата ризница шумолеше — и излезе на пътя. Стигна до фургона, стъпи с крак на дървената спица, след което спря и погледна Клип.

— Тоя глупак трябва да го изхвърлите — измърмори на Аранта, която седеше до Клип, изпънала тънко парче плат над лицето му, за да го пази от слънцето.

В отговор тя само се усмихна.

Десра изгледа намръщено стареца.

— Къде са другите?

— Да. Другите — изсумтя Каллор.

— Е?

Той се надигна над ритлите.

— Джагътът реши да ги използва… за тяхно нещастие.

„Да ги използва?“

Ненанда се извърна рязко на капрата.

— Какъв джагът?

Но Десра вече се беше обърнала и тичаше през канавката и изсъхналото поле. Между съборените плашила…



„Та кой е този Умиращ бог?“

Скинтик, който познаваше себе си добре, който знаеше, че въображението му е най-смъртоносното оръжие, което използва срещу себе си, който знаеше, че при всяка ситуация може да се изсмее — да се гмурне в дълбините на абсурдността в отчаян опит да спаси разума си, — усети, че се събужда върху някаква прашна варовикова платформа, не повече от двадесет крачки широка. Беше обкръжена от маслинови дръвчета, горичка от стари изкривени стволове и тъмни набръчкани листа, дърветата — отрупани с плод. Топъл вятър се хлъзгаше по голото му тяло и правеше — поне засега — слънчевата светлина не толкова потискаща. Въздухът миришеше на сол.

Около платформата се издигаха основи на колони. Боядисани бяха в тъмно винено, но боята бе започнала да се лющи, оголвайки грубата жълта скала отдолу.

„Кой е този Умиращ бог?“

Главата го болеше. Скинтик бавно се надигна и заслони очи от яркия блясък, но слънчевата светлина отскачаше от камъка и спасение нямаше. Той простена, изправи се с мъка и залитна. Богове, тази болка в главата! Пулсираше, изригваше на ослепителни мълнии зад очите му.

„Кой е този Умиращ…“

Под дърветата имаше трупове — всъщност предимно Кости и гнили парцали, туфи коса, черепи с изпъната по тях съсухрена кожа. Яркоцветни някога одежди, странни обувки, лъскави копчета и накити, злато по оголените зъби.

Слънцето беше… зло. Сякаш зноят му, светлината му по някакъв начин го убиваше, пронизваше плътта му, разкъсваше мозъка му. Ставаше му все по-зле.

Изведнъж осъзна, че на този свят няма нито един жив. Дори дърветата умираха. Океаните се изпаряваха и смърт цареше навсякъде. Не можеше да се избегне. Слънцето се бе превърнало в убиец.

„Кой е този…“

Можеш да мечтаеш за бъдещето. Можеш да го виждаш като едва разпознаваемо продължение на това, което можеш да видиш наоколо всеки миг. Да го видиш като прогрес, задвижена сила с ослепителен триумф в самия край. Или всеки следващ момент като най-извисения връх, поне до мига, в който се открои следващият връх. Селякът засява, за да подхрани надеждата за благо, за изобилие и за утехата, което идва с предвидимото мироздание, сведено до следващия сезон. Прави възлияния, за да напомни на боговете, че редът съществува.

Можеш да мечтаеш, най-малкото, за място за своя син, за своята дъщеря. Кой би искал да остави детето си в свят на гибел, на неизбежно унищожение? И важно ли беше дали смъртта идва като сила, неподвластна на ничий контрол, или като логично следствие от пожелателна глупост? Не, не беше. След като не бе останал никой, който да разсъждава над такива въпроси.

Гняв и безумие. Някой тук бе изиграл върховната шега. Засял беше с живот един свят, гледал бе избуяването му, след което бе предизвикал гнева на слънцето. В смъртоносна буря, в мигновено изхранване на отровна светлина — и сезонът на живота бе свършил. Просто така.

„Кой е…“

Богът умира, когато умре последният вярващ. Извисява се нагоре, подут и бял, потъва надолу в незрими дълбини. Разпада се на прах. Издухва го поривът на горещия вятър.

Отровни лъчи пронизваха мозъка на Скинтик, разкъсваха и последните въжета, които все още го държаха на пристана. И изведнъж той се освободи, понесе се нагоре към небето. Свободен, да, защото вече нищо нямаше значение. Трупащите богатство, детеубийците, насилниците над невинни, всичко това вече не съществуваше. Заклеймителите на несправедливостта, привикналите към жертвеност, вечно оскърбените — нямаше ги.

Нищо не беше честно. „Нищо. И точно затова умираш, скъпи боже. Точно затова. Как можеш да направиш нещо друго? Слънцето бушува в ярост!“

„Безсмислено!“

„Всички умираме. Безсмислено!“

„Кой…“

Здрава плесница — и той подскочи, и се събуди. Над него бе надвиснало сбръчкано лице с дълги бивни. Вертикални сиви зеници, бялото на очите — едва видимо. „Като проклет козел.“

— Ти беше лош избор за това — каза джагътът. — Да отвръщаш така на отчаянието със смях.

Скинтик зяпна съществото. Не можеше да измисли какво да отвърне.

— Има един последен миг — продължи Готос, — когато всяко живо разумно същество осъзнава, че е свършило, че не е сторено достатъчно, че закъснялото умуване не надживява умирането. Недостатъчно беше сторено — вие Тайст Андий разбрахте това. Аномандър Рейк го разбра. Разбра, че да се обитава само в един свят е лудост. За да оцелееш, трябва да се разпръснеш като насекоми. Рейк откъсна хората си от тяхното самодоволство. И заради това бе прокълнат.

— Видях… видях един умиращ свят.

— Ако това си видял, значи е така. Някъде, някога. На пътищата на Азата един далечен свят пропада в забвение. Угаснал е потенциал. Какво почувства, Скинтик?

— Почувствах се… свободен.

Джагътът се изправи.

— Както казах, лош избор.

— Къде… къде е Нимандър?

Откъм входа — шум…



Десра нахлу в стаята. Видя Скинтик, видя го как бавно се надига от пода. Видя съществото, което трябваше да е Джагът, с дръпнатата назад качулка, оголила зеленикавото нечовешко лице и плешивото теме, с толкова петна по него, че можеше да мине за морска карта на острови с накъсана брегова линия и рифове. Стоеше сред стаята, висок, с вълнен халат.

Но Нимандър го нямаше никъде.

Очите на джагъта се приковаха в нея за миг, след това той се обърна към една от ледените стени.

Тя проследи погледа му.



Залиташе в непрогледния мрак, удрян и блъскан безкрайно. Биеха го юмруци, пръсти деряха дълбоки бразди в кожата му. Ръце се стягаха около крайниците му и дърпаха.

— Този е мой!

— Не, мой!

Изведнъж гласове изреваха от всички посоки и една длан се стегна около кръста на Нимандър, вдигна го високо във въздуха. Гигантската фигура, която го понесе, бягаше, ходилата кънтяха като гръм нагоре по стръмен склон, камъни се затъркаляха, отначало тънък поток, след това — грохот от търкалящи се канари; писъци някъде долу.

Прах го задави и заслепи.

Острото било изхрущя, а след това — още по-стръмно спускане надолу. Сиви облаци се издигаха на валма, лъхна го внезапно искряща топлина, отровни газове защипаха очите, раздраха гърлото му.

Запокитиха го върху гореща пепел.

Гигантското същество надвисна над него.

Нимандър се взря нагоре през сълзите. Видя взряно в него странно детинско лице. Стръмно широко чело зад нагънат челен ръб, от който веждите се сипеха надолу на гъсти валма от светли, почти бели косми. Кръгли гладки бузи, дебели устни, чип нос, бледа издута гуша под закръглената брадичка. Кожата му беше светложълта, очите — смарагдовозелени.

Заговори на езика на Тайст Андий.

— Аз съм като тебе. И моето място не е тук.

Гласът беше тих, детски. Великанът бавно примига, след това се усмихна, лъснаха остри като ками зъби.

Нимандър проговори с усилие:

— Къде… кои… всички онези хора…

— Духове. Пленени като мравки в кехлибар. Но не е кехлибар. Това е кръвта на дракони.

— Дух ли си?

Огромната глава се поклати за „не“.

— Аз съм Древен. И съм изгубен.

— Древен. — Нимандър се намръщи. — Така се наричаш. Защо?

Раменете се свиха, като разтърсени хълмове.

— Духовете ме нарекоха така.

— Как се озова тук?

— Не знам. Бях се изгубил, разбираш ли?

— А преди това?

— Бях другаде. Строях неща. От камък. Но всяка къща, която построявах, след това изчезваше — не знам къде. Беше ужасно… отчайващо.

— Имаш ли име?

— Древен.

— Нищо друго?

— Понякога издялвах камъка. Да го накарам да заприлича на дърво. Или кост. Помня… залези. Различни слънца, всяка нощ, различни слънца. Понякога две. Понякога три, едното жарко и свирепо, другите — като деца. Бих построил друга къща, ако можех. Мисля, че ако можех това, щях да престана да съм изгубен.

Нимандър се надигна. Беше покрит с вулканична прах, толкова ситна, че се изсипваше от него като течна.

— Построй къщата си тогава.

— Всеки път щом започна, духовете ме нападат. Стотици, после хиляди. Твърде много.

— Аз минах през ледена стена. — Споменът изведнъж се върна, силен. — Омтоуз Феллак…

— О, ледът е като кръв и кръвта е като лед. Много пътища има за влизане тук. Нито един — за изход. Твоето място не е тук, защото все още не си мъртъв. Ти си изгубен, като мен. Трябва да сме приятели, мисля.

— Не мога да остана…

— Съжалявам.

Паниката кипна, оживяла в душата на Нимандър. Стоеше, затънал до прасците в горещата пепел.

— Не мога… Готос. Намери ме. Готос!

— Помня Готос. — Веждите на Древния се смръщиха ужасно. — Появяваше се точно преди да положа последния камък. Поглеждаше къщата ми и обявяваше, че е „задоволителна“. Задоволителна! О, как мразех тази дума! Моята пот, моята кръв, а той ги наричаше „задоволителна“! А после влизаше вътре и затваряше вратата, а аз полагах последния камък — и къщата изчезваше! Не обичам Готос.

— Не те обвинявам — каза Нимандър, като премълча подозрението, че идването на Готос и изчезването на къщите всъщност са били свързани; че всъщност джагътът ги е… „Събирал ги е. Този Древен строи Къщите на Азат.“

„И е изгубен.“

— Кажи ми — рече Нимандър, — мислиш ли, че има други като теб? Други, там навън, да строят къщи?

— Не знам.

Нимандър се огледа. Назъбените стени на конуса затваряха пространството. Огромни буци пемза и обсидиан лежаха полузаровени в сивата прах.

— Древен, духовете нападат ли те тук?

— В моята яма? Не, не могат да се спуснат по страните.

— Построй си къщата тук.

— Но…

— Използвай ръба за основа.

— Но къщите имат ъгли!

— Направи я кула.

— Къща… в кръвта на дракони? Но тук няма залези.

„Къща в кръвта на дракони. Какво би могло да се случи? Какво би се променило? Защо духовете му отказват това?“

— Ако ти е омръзнало да си изгубен, построй си къща. Но преди да си я довършил, преди да наместиш последния камък, влез в нея. — Нимандър замълча, огледа се и се изсмя. — Няма да имаш избор. Ще я строиш отвътре навън.

— Но тогава кой ще я довърши?

Нимандър извърна очи. Беше влязъл в капан тук, може би завинаги. Ако направеше като Готос, ако останеше вътре в къщата и да изчака довършването й, навярно щеше да намери изход. Можеше да тръгне по онези скрити пътеки. И така щеше да обрече това същество да остане тук вечно. Това дете, този зидар.

„А това не мога да направя. Не съм като Готос. Не съм чак толкова жесток.“

Чу смях в главата си. Фаед, която врещеше от смях. „Не бъди идиот. Излез. Остави този глупак и неговите тъпи строежи! Той е жалък!“

— Аз ще поставя последния камък — каза Нимандър. — Само гледай да е достатъчно малък, за да мога да го вдигна и да го избутам на мястото му. — Вдигна очи и видя, че великанът се усмихва. И не, вече не приличаше на дете, а в очите му нещо грееше, светлината се изля отгоре и го окъпа.

— Друг ставам — каза с дълбок, топъл глас Древният, — когато строя.



— Измъкни го — каза Десра.

— Не мога.

— Защо?

Джагътът примига като гущер.

— Не знам как. Порталът е Омтоуз Феллак, но селението отвъд него е нещо друго. Нищо общо не искам да имам с него.

— Но ти си направил този портал. А порталите се отварят от двете страни.

— Съмнявам се, че изобщо ще го намери — отвърна джагътът. — Дори да допуснем, че някой ще го пусне толкова близо.

— Някой? Кой е там с него?

— Няколко милиона окаяници.

Десра погледна с гняв Скинтик.

— Как можа да допуснеш това?

Той плачеше. Успя само да поклати глава.

— Не обвинявай тогова — каза джагътът. — Не обвинявай никого. Стават злополуки.

— Ти ни упои — обвини го рязко Скинтик, гласът му бе изпълнен с мъка.

— Да, уви. И имах своите основания да го направя… но май се провалиха. Ето защо трябва да съм по-прям, а, ох, колко не обичам да съм прям. Когато видите следващия път Аномандър, кажете му от мен ето това: той избра мъдро. Всеки път изборът му беше мъдър. И му кажете, че от всички, които съм срещал, има само един, който е спечелил уважението ми, и това е той.

Скинтик изхлипа.

Десра се почувства странно потресена от думите на джагъта.

— И нещо за вас — добави той. — Не се доверявайте на Каллор.

Безпомощна и безсилна, тя пристъпи към ледената стена и се взря примижала в тъмните й дълбини.

— Пази се. Тази кръв привлича силно вас, Тайст.

И да, тя го усети. Но не беше нещо, на което да се довериш, нещо, на което да обърнеш внимание дори. Беше лъжата, която винаги бе познавала, лъжата за нещо по-добре ето там, пред теб, за отговора на всички въпроси, просто пред теб. Още една стъпка, и още една. И още една. Диалогът на времето с живите, а времето беше измамно същество, лъжец. Времето обещаваше всичко и не носеше нищо.

Тя се взря в мрака. И й се стори, че улови движение — дълбоко, дълбоко вътре.



— На Джагът не може да се вярва — заяви Каллор, загледан мрачно към снишаващото се слънце. — Особено на Готос.

Аранта се вгледа в древния воин с нетрепващ поглед и макар той да отбягваше очите на сестра й, за Кедевис беше ясно, че Каллор се чувства като под обсада. Женското внимание, този неумолим бараж от хладна преценка, пред който и воин може да потръпне от страх.

Но това беше мимолетно разсейване, знаеше тя. Нещо се беше случило. Десра се беше втурнала в развалините и не се беше върнала. Ненанда пристъпваше нервно на място, без да откъсва очи от рухналата сграда.

— Някои богове са родени, за да страдат — каза Каллор. — Най-добре ще е да тръгнете право за Корал. Накарайте Аномандър Рейк да отприщи своята мощ срещу Умиращия бог, щом връщането на този ваш Клип ви е толкова важно. Най-малкото ще получите възмездие.

— А защо възмездието е толкова важно? — попита Кедевис.

— Защото често е единственото, което ти остава — отвърна Каллор, присвил очи на запад.

— Затова ли те гонят?

Той се обърна и я изгледа.

— Че кой ще ме гони?

— Някой. Това поне е очевидно. Или греша?

— Не грешиш, сестро — заговори Аранта от фургона. — Но пък него винаги са го гонили. Можеш да го видиш в очите му.

— Радвай се, че все още сте ми полезни донякъде — изръмжа Каллор.

Кедевис забеляза гневния поглед на Ненанда в гърба на воина.



Колко време беше изтекло? Дни, навярно и седмици. Нимандър стоеше и гледаше как зидарят гради своята кула. Оформяше камъка с юмруци, с помощта на кръгли каменни чукове, намерени някъде, с увити в кожа дървени млатила, с които оглаждаше ръбовете на пемзата за цокъл, с който бе решил да „олекоти стените“.

За да побере великана, кулата трябваше да е огромна, с четири или повече етажа до тавана. „Направена с кръвта на дракони, стъклото, което тече, пемзата, която се пени със смъртния дъх. Кула, да, но също и паметник, надгробен знак. Какво ще се получи от това? Не зная. Умен беше с тази идея, Нимандър. Твърде умен, за да останеш тук. Трябва да напуснеш, когато кулата изчезне, трябва да си вътре в нея. Аз ще остана.“

Повтаряха този спор отново и отново и всеки път Нимандър надделяваше, не с гениални аргументи, не позовавайки се на егоистичните желания на Древния (защото се оказа, че той няма такива), а само с отказа си да се предаде.

Нищо важно не го очакваше в края на краищата. Ненанда можеше да преведе останалите — той вече се добираше до някаква своя мъдрост, придобиваше сдържаност и със Скинтик и Кедевис, които да го напътстват, щеше да се справи добре. Поне до Корал.

Нимандър беше изгубил твърде много битки — това сам го виждаше. Усещаше всяка рана все още отворена, все още кървяща. Това място щеше да му даде време да се изцери, стига това изобщо да беше възможно. Колко дълго? „Защо не вечност?“

Обкръжаваше ги хор от ридания, армия от духове се валяше в пепелта и прахта в подножието на вулканичния конус. Оплакваха края на света, сякаш този свят ги устройваше чудесно, след като явно не ги устройваше, щом всеки от тях бленуваше да върне плът и кости, кръв и дъх. Мъчеха се да щурмуват склона, но кой знае защо, се проваляха непрекъснато.

Нимандър помагаше с каквото можеше, носеше сечива, но най-често седеше в меката прах, без нищо да вижда, чуваше само жалните ридания извън издигащата се стена на кулата. Не изпитваше нито жажда, нито глад и бавно го напускаше желание, амбиция — всичко, което можеше да е било важно преди.

Мракът около него се усилваше, докато не остана само светлината от неестественото сияние на пемзата. Светът се стесняваше…

Докато…

— Един камък остава. Този камък. Основата на този нисък прозорец, Нимандър, близо до теб е. Ще ти помогна да се изкатериш и да излезеш навън — после намести камъка, ето така… но ми кажи, моля те, защо не можем да напуснем и двамата? Аз съм вътре в кулата. Ти също. Ако наместя камъка…

— Древен — прекъсна го Нимандър. — Ти почти привърши тук. Къде е Готос?

Изненадан поглед и:

— Не знам.

— Не смее да влезе в този свят според мен.

— Може би е така.

— Дори не знам дали това ще подейства — дали ще ти осигури изход.

— Разбирам, Нимандър. Остани вътре с мен. Все ще наместя камъка някак.

— Не знам къде ще те отнесе кулата — отвърна Нимандър. — Обратно в твоя свят, където и да е той, може би — но не и в моя роден. Нищо не знам. Освен това ти издяла това, за да бъде наместено отвън — ъглите…

— Мога да го преоформя, Нимандър.

„Не мога да замина с теб.“

— С това, че открих къде си ти, Древен, аз се изгубих. Ти си зидарят, създателят на къщите. Това е твоята задача. Мястото ти не е тук.

— И твоето също.

— Нима? Отвън има духове на Тайст Андий. И на Тайст Едур. Дори на Лиосан. На падналите в първите войни, когато са изригнали от всяка порта, за да убиват и да гинат. Чуй ги там, отвън! Сключили са мир помежду си — чудо, и аз с радост бих го споделил.

— Ти не си призрак. Те ще те вземат. Ще се сбият за теб, начало на нова война, Нимандър. Ще те разкъсат на парчета.

— Не, ще се разбера с тях, ще ги вразумя…

— Не можеш.

Отчаяние обзе Нимандър, щом осъзна истината в думите на Древния. Дори тук не беше желан. Дори тук щеше да донесе унищожение. „И все пак, когато ме разкъсат, ще умра. Ще стана точно като тях. Кратка война.“

— Помогни ми да изляза през прозореца. — И той се покатери на грубия перваз.

— Както желаеш. Разбирам, Нимандър.

„Да, може би разбираш.“

— Нимандър?

— Да?

— Благодаря ти. За този дар, че можах да създам.

— Следващия път, когато срещнеш Готос — каза Нимандър, докато приятелят му го избутваше през портала, — го фрасни в муцуната заради мен. Ще го направиш ли?

— Да, още една добра идея. Ще ми липсваш. Ти и твоите добри идеи.

Краката му се хлъзнаха в гъстата вулканична прах. Пресегна се в паника, за да се задържи на ръба на прозореца. Отзад и долу зареваха гласове, обзети от внезапен глад. Усещаше страстта им, кипнала, за да го погълне.

Горе от прозореца се чу тежко скърцане и последният камък се показа, с края напред, и застърга, щом го избутаха навън. Изненада Нимандър. Тежестта затисна пръстите му, където се бе задържал, и той изруга от болка, върховете им бяха премазани, и когато издърпа едната си ръка, ноктите останаха под камъка и закапа кръв. Заопипва в паника да се хване пак, изкрещя и издърпа другата си ръка.

Богове, как щеше да се справи с това? С две осакатени ръце, без здрава опора за краката и с обезумялата тълпа, пъплеща към него?

Камъкът неумолимо се провираше навън. Той го подпря с рамо и усети как огромната тежест се намести. Ръцете му започнаха да треперят.

Камъкът вече се беше показал достатъчно и той се пресегна с една ръка и започна да избутва настрани по-близкия край на хлъзгавия от кръвта блок обсидиан. Виждаше умело издяланите ръбове, плоскостите и как всичко щеше по някакъв начин, колкото и невъзможно да изглеждаше, да се намести съвършено. Избутване… още малко… съвсем малко… почти на място…

Хиляди, стотици хиляди — буря от гласове, писъци на отчаяние, на безсилие, неописуем ужас… „Стига! Спрете, моля ви! Спрете!“

Силите му свършваха. Нямаше да може да се справи. Не можеше да издържи повече… с хлип се пусна от ръба и в последния миг, докато залиташе, натисна с две ръце, намести камъка… и вече пропадаше, погълнат от лавината пепел, камъни и жулещи кожата ръбати блокове пемза. Търкаляше се надолу по склона, заровен под все повече отломки. Пламнал. Полузадушен. Заслепен… и нещо се вкопчи в едната махаща безпомощно ръка, здраво, една, после две ръце — малки, женски ръце.

Рамото му пламна от болка, щом ръцете стиснаха още по-силно и го задърпаха. Рухващият склон го теглеше със себе си, жаден да го отнесе — вече разбираше нуждата му, съчувстваше дори, да, и искаше да се предаде, да се остави, да изчезне под срутващия се мрак.

Ръцете го повлякоха навън. Задърпаха го за едната окървавена ръка. Бурята от гласове се развихри отново, вече по-близо, прииждаше. Хладни пръсти задраскаха в ботушите му, нокти се впиха в глезените му и о, колко му беше все едно, нека го вземат, нека…

А след това се изтърколи върху влажна земя. Сумрак и тишина — и хриплив, изненадан дъх над него.

Превъртя се на гръб, закашля, устата му бе пълна с лепкава пепел. Очите му пареха…

Десра бе коленичила над него, навела глава, с изкривено от болка лице. Държеше ръцете му в скута си, като две прекършени крила. Скинтик притича и се наведе до него.

— Помислих, че… тя…

— Колко дълго? — попита Нимандър. — Как сте могли да чакате толкова дълго? Клип…

— Какво? Беше едва няколко мига, Нимандър. Десра… тя влезе… видя… видя те в леда…

Огън изгаряше пръстите му, мяташе пламъци нагоре по дланите и в китките, съскаше яростно нагоре по костите. Прясна кръв капеше от полепналите с прах рани на мястото на ноктите.

— Десра? — простена той. — Защо?

Тя го погледна твърдо.

— Още не сме свършили с теб, Нимандър. О, не. Още не.

— Проклет глупак — измърмори Готос. — Онзи го пазех за по-късно. А сега е свободен.

Нимандър се извъртя.

— Не можеш просто да си събираш хора! Като лъскави камъчета!

— Че защо не? Искам да кажа, че онзи ми трябваше. Сега има Азат в кръвта на дракони…

— Пролятата кръв… кръвта на мъртви дракони…

— И ти смяташ, че разликата е важна? О, горкият аз, и моето вечно безумие! — С рязък жест той нахлузи качулката си, обърна се и седна на трикракото столче пред огнището в поза досущ като онази, в която Нимандър, Скинтик и Каллор го бяха заварили при влизането си. — Ти си идиот, Нимандър. Драконите не играят игри. Разбираш ли ме? Драконите не играят никакви игри! Ах, отчаян съм. Или щях да съм, ако ме интересуваше чак толкова. Но не, просто ще омеся царевични питки. Но с никого няма да ги деля.

— Време е да си ходим — каза Скинтик.

Да, това поне бе очевидно.



— Идват — каза Каллор.

Кедевис погледна, но не можа да зърне никакво движение в сумрака при входа на развалината.

— Вече е много късно за път — ще трябва да лагеруваме тук. Направи ни хубаво ядене, Аранта. Ненанда, ти наклади огън. Цяла къща от пръчки да пламне — това ще накара Готос да трепне, надявам се. Да, привлечете го тук през нощта, за да мога да го убия.

— Не можеш да го убиеш — заяви Аранта и се изпра ви във фургона.

— О? И защо не?

— Трябва да поговоря с него.

Кедевис видя как сродницата й слезе от фургона, оправи гънките на халата си и закрачи към развалините. А Скинтик вече се бе появил там, крепеше Нимандър, чиито ръце бяха почернели от кръв. Зад тях излезе и Десра.

— Тая кучка, сестра ти, е идиотка — изръмжа Каллор.

Кедевис не сметна за нужно да отвръща.

— Ще говори с Готос — защо? Какво изобщо биха могли да си кажат?

Кедевис сви рамене и се обърна.

— Мисля аз да се заема с готвенето.



Капитана умираше, взрян в гигантския воин. Седяха на вълнени одеяла — това на Капитана вече бе подгизнало от кръв. Кръв, която сякаш изтичаше цяла вечност, все едно че тялото му бе само една черупка, строшена и разтворена, и кръвта бликаше навън, изцеждаше се от раните, които нямаше никога вече да се затворят. Осъзна, че отново е там, откъдето бе започнал. Обкръжен от богатство този път, не от пясък, кал и прах край засъхнало речно корито, но имаше ли всъщност някаква разлика? Явно — не.

Само умиращ може да се изсмее на тази истина. Вече разбираше, че има много неща, на които само умиращият може да реагира с искрена насмешка. Като този воин възмездител, седнал кръстато, изгърбен и навъсен срещу него.

Между двамата тлееше малък трикрак мангал. Върху жаравата бе поставено котле и подправеното вино в него димеше, изпълваше въздуха в стаята със сладостен аромат.

— Ще трябва да избиеш някои от вътрешните стени — каза Капитана. — Накарай робите да ти направят ново легло, достатъчно дълго, а и други мебели също.

— Не слушаш — каза великанът. — Ядосвам се, когато хората не слушат.

— Ти си моят наследник…

— Не. Не съм. Робството е мерзост. Робството е това, което тези, които мразят, причиняват на другите. Те мразят себе си. Мразят, за да се изкарат различни, по-добри. Ти. Казал си си, че имаш правото да притежаваш други хора. Казал си си, че те са по-низши от теб, и си помислил, че оковите могат да го докажат.

— Аз обичах робите си. Грижех се за тях.

— Много място за гузна съвест има в ядрото на омразата — отвърна воинът.

— Това е моят дар…

— Всеки се опитва да ми поднася дарове. Отхвърлям ги всичките. Вярваш, че твоят е великолепен. Щедър. Ти си нищо. Империята ти е жалка. Познавал съм селски псета, които бяха по-големи тирани от теб.

— Защо ме изтезаваш с такива думи? Аз умирам. Ти ме уби. И все пак не те мразя заради това. Не, правя те свой наследник. Давам ти своето кралство. Моята армия ще изпълнява заповедите ти. Всичко вече е твое.

— Не го искам.

— Ако не го вземеш ти, ще го вземе някой от офицерите ми.

— Това кралство не може да съществува без робите. Твоята армия няма да е нищо повече от поредната банда разбойници, тъй че все някой ще ги подгони и ще ги унищожи. И всичко, което си се опитал да съградиш, ще бъде забравено.

— Изтезаваш ме.

— Казвам ти истината. Нека офицерите ти да дойдат да ме убият. Ще ги унищожа всички. И ще разпръсна армията ти. Кръв по тревата.

Капитана се взря в това чудовище и разбра, че не може да направи нищо. Потъваше в меките възглавници и дъхът му ставаше все по-плитък. Бе загърнат в халати и кожи, но по-топло не му ставаше.

— Можеше да излъжеш — прошепна той.



Последните му думи. Карса погледа още за миг мъртвото лице. След това потропа с юмрук по дървената врата вляво.

Тя се открехна.

— Всички да напуснат този впряг — заповяда Карса. — Вземете каквото искате — но нямате много време.

После огледа останките от богатия пир, който бе погълнал — докато Капитана само гледаше, самодоволен като богат баща дори докато умираше. Но Карса не беше неговият син. Нито негов наследник, каквото и да искаше този глупак. Беше тоблакай. Теблор. И далече на север го чакаше неговият народ.

Беше ли готов за тях?

Беше.

Щяха ли те да са готови за него? Навярно не.

Чакаше го дълъг път — в това жалко кралство нямаше и един кон, който да е пригоден за него. Замисли се за младостта си, за онези ярки сурови дни, пълни със знамения, когато всеки стрък трева бе наситен със смисъл… но всички тези неща бе сътворил само младият ум. Все още неповехнал от слънцето, все още необрулен от вятъра. Пространства трябваше да се прекосят. Врагове да бъдат надвити с дрезгавите викове на свиреп триумф и кръвта да се плиска във въздуха.

Някога, вече толкова отдавна сякаш, той беше тръгнал на път, за да намери слава. Ала беше открил, че славата изобщо не е това, което си беше представял. Беше жестока истина, която спътниците му тогава бяха разбрали много по-добре, нищо, че той беше Бойният главатар. И все пак те се бяха оставили да ги притегли след себе си и заради това бяха загинали. Силата на волята на Карса ги беше надвила. Какво можеше да се научи от това?

Следовниците ще следват дори до смъртта си. Някаква слабост имаше в такива хора — готовността да надмогнат собствения си инстинкт за самосъхранение. А тази слабост подканяше експлоатацията, може би дори я изискваше. Объркването и несигурността отстъпваха пред простотата, така удобна и толкова гибелна.

Без последователи този Капитан нямаше да е постигнал нищо. Същото беше в сила по целия свят. Войните трябваше да се разпаднат в хаос от набези, схватки, кланета на невинни, в мъстта на кръвните вражди и нищо повече. Никакви паметници нямаше да се вдигат. Никакви храмове, никакви улици и пътища, никакви градове. Никакви кораби, нито мостове. Всяко парче орна земя трябваше да се свие до малкото, с което могат да се оправят неколцина. Без последователи цивилизацията никога нямаше да се роди.

Щеше да каже на своя народ всичко това. Щеше да ги превърне не в свои следовници, а в свои спътници. И заедно щяха да сринат цивилизацията в руини, когато и където я намереха. Защото въпреки всичкото добро, което тя създаваше, единствената й цел бе да ражда следовници — достатъчно, за да тласне в движение силите на разрухата, да отприщи потоп от кръв по прищявката на малцината цинични тирани, родени, за да водят. Да водят, да, с лъжи, с железни думи — дълг, чест, патриотизъм, свобода, — които утоляват глада на преднамерените глупци за величава цел, с обяснение за живота им в мизерия и за мизерията, която носят на други.

Беше видял лицето на врага, двойствената му маска на жалка самопожертвувателност и студеноока властност. Видял беше как водачите поглъщат плътта на падналите. „А това не е пътят на Теблор. Няма да е моят път.“

Шумът от грабенето из стаите вече бе заглъхнал. Бе се възцарила тишина. Карса се пресегна, вдигна с една кука котлето от въглените и го постави на масичката сред останките от храна, сребърните плата и лъскавите бокали.

После изрита мангала и пръсна въглените по красиво тъканите килими, коприните, вълнените одеяла и кожите. Изчака, докато пламъците се разгорят.

После се надигна, промуши се през вратата и излезе.



Светът отвъд лагерните огньове тънеше в мрак. В небето грееше безумно обилие от звезди. В огромен полукръг пред огромния впряг се бе подредило кралството на Капитана. Карса Орлонг застана пред трона на терасата.

— Робите са свободни — заяви той със силен глас, който се разнесе до ушите на всички. — Офицерите ще поделят плячката, конете и всичко останало — равен дял за всички, роби и свободни, войници и занаятчии. Измамите ли някого, ще ви убия.

От прозорците зад него изригваха пламъци. Черен дим се вдигаше на гъст стълб. Той усещаше зноя, лъхащ в гърба му.

— На разсъмване всички ще си тръгнете — продължи Карса. — За дома. Онези, които си нямат дом — да си намерят. И знайте, че времето, което ви давам сега, е единственото, което изобщо ще имате. Защото следващия път, когато ме видите, когато се изпокриете там, в своите градове, ще дойда като унищожител. Пет години или двайсет — това е, което имате, което ви давам. Използвайте го добре. Всички вие — живейте добре.

А че такова сбогуване трябваше да се приеме не като благослов, а като заплаха, разкриваше добре как тези хора разбраха Карса Орлонг — който бе дошъл от север, неуязвим за всички оръжия. Който бе убил Капитана, без дори да го докосне. Който бе освободил робите и разпръснал рицарите на кралството без нито един сблъсък на мечове.

Богът на Разбитото лице бе дошъл сред тях, както всеки от тях щеше да разправя на другите през годините, които им бяха оставени. И докато го разправяха, с опулени очи и ближейки пресъхнали устни, щяха да посягат припряно към халбата с нейния нектар на забравата.

„Някои не можеш да убиеш. Някои са носители на смърт и на съд. Някои, като ти пожелават пълноценен живот, ти обещават смърт. Няма лъжа в това обещание, защото не идва ли смъртта за всички нас? И все пак, колко рядко ще срещнеш онзи, който ще каже това! Без сладък евфемизъм, без увъртане. Без метафора, без аналогия. Има само един истински поет на света, и той говори истината.“

„Бягайте, приятели мои, но няма къде да се скриете. Няма къде.“

„Вижте съдбата си, там, в неговото Разбито лице.“

„Вижте я добре.“



Конете спряха на билото на нисък хълм. Наоколо невидими шепнеха треви.

— Някога предвождах армии — каза Пътника. — Някога бях волята на императора на Малаз.

Сеймар Дев усети горчивина в устата си. Наведе се настрани и изплю.

Мъжът до нея изсумтя, сякаш приел жеста й като коментар.

— Служех на смъртта, разбира се, във всичко, което вършехме. Въпреки всичките ни твърдения, че е обратното. Налагане на мир, прекратяване на глупави кръвни вражди и племенни съперничества. Отваряне на пътища за търговците, без страх от разбойници. Парите течаха като кръв във вените, това бе дарът на всички онези пътища и на мира, който налагахме. И все пак, зад всичко това, той чакаше.

— Слава на цивилизацията — рече Сеймар Дев. — Тя е маяк в тъмното дивачество.

— Със студена усмивка — продължи Пътника, все едно не я чуваше, — той чака. Там, където всички пътища се сливат, където свършва всяка пътека. Чака.

Десетина мига изтекоха в пълно мълчание.

На север нещо гореше, мяташе ярки оранжеви пламъци в небето, огряваше коремите на кипналите облаци черен дим. „Като маяк…“

— Какво гори там? — учуди се Пътника.

Сеймар Дев се изплю отново. Просто не можеше да се отърве от този гаден вкус в устата си.

— Карса Орлонг — отвърна тя. — Карса Орлонг гори, Пътниче. Защото това прави той.

— Не те разбирам.

— Това е погребална клада. И той не скърби. Скатандите вече не съществуват.

— Когато говориш за Карса Орлонг, се плаша — каза Пътника.

Тя кимна на това признание — отклик, който той навярно дори не можа да види. Мъжът до нея беше честен човек. В много отношения честен колкото Карса Орлонг.

А утре тези двамата щяха да се срещнат.

Сеймар Дев добре разбираше страха на Пътника.

9.

И биковете крачат все сами обсебени

от самотата си

наперени в палтата си

от потна плъст

с издути жили

самодоволни и надменни

в зверската потреба

и тътнат стъпките им

сторете път, сторете път,

и опнатите мечове

посичат девствени сърца

и зейват раните!

И трябва да изпадаме в несвяст

пред зачервените очи

вина не ще намериш

в самотата горда.

И огненото бреме

на плодоносно семе

запява като дъжд на богове;

сторете път, сторете път

на нова дръзка дума

и ще обърка стъпките танцьорът

сред грохота на барабаните

в тълпата.

Булевардните контета

Сеглора

Очакването е древното проклятие на човечеството. Можеш да слушаш думите и да виждаш как се разгръщат като венчелистче или пък — точно обратното: всяка дума се огъва и свива, все по-малка и сбита, докато самата същина на смисъла не изчезне с ловко щракване на пръстите. Поети и разказвачи на истории може да бъдат повлечени от едното или другото течение в буйния пожар на прелестното красноречие или в кратката сбитост на стегнатата и безцветна реч.

Както е с изкуството, тъй е и с живота. Вижте онзи мъж без пръсти, застанал зад къщата си. Гурелив е от сън, който не носи никакъв отдих, нито облекчение от обременяващия свят (и всичко останало), а очите му са странно пусти и все едно, че и те са със спуснати кепенци, докато се е вторачил в изгърбената фигура на жена си, която прави някакви странни неща в засаденото си със зеленчуци парче земя.

Ето този е сбит. Съществуването всъщност е една съвсем тясна пролука. Недостатъкът му не е в това, че е неразговорчив поради някаква липса на интелект. Не, умът му е изключително фино наточен. Но той гледа на своята оскъдност на думи — в мисъл, както и в диалог — като на качество, като на знак за сурова мъжественост. Той е превърнал краткостта в обсебеност, в пристрастеност, и в непрестанното им смаляване премахва всякаква надежда за чувство, а с него — и за съчувствие. Когато езикът е безжизнен, за какво служи? Когато смисълът се стопи до нищо, каква истинност поддържа илюзията за дълбочина?

Ба! Поврага такива заблуди! Такива егоистични пози! Отприщи екстравагантността и нека се завихри светът, гъст и пикантен около теб! Разказвай историята на своя живот така, както би го изживял!

Доволното махване с пръсти в този момент би могло да обозначи насмешлива жестокост, докато наблюдаваш този останал без пръсти мъж, който стои смълчан и безизразен, загледан в жена си. Реши както искаш. Неговата жена. Да, представата е негова, изкусно изваяна от неговия собствен възглед за света (възглед на очакване и гняв, и на вечния му провал). Притежанието си има правила и тя трябва да се държи в границите, които тези правила предписват. Това за Газ бе самоочевидно, подробност в собствената му маниакална редакция.

Но Торди какво правеше с всичките тези плоски камъни? С тази странна шарка, която подреждаше там, в тъмната буцеста пръст? Човек нищо не може да посади под камък, нали? Не, тя жертваше плодородната земя, и за какво? Той не знаеше. И знаеше, че може би никога няма да го узнае. Като дейност обаче старателното усърдие на Торди бе явно нарушение на правилата и той трябваше да направи нещо по въпроса. Скоро.

Тази нощ щеше да пребие някого до смърт. Възбуда, да, но хладна. В главата му бръмчаха мухи, звукът се издигаше като вълна и изпълваше черепа му със сто хиляди ледени крачета. Щеше да го направи, да, а това означаваше, че няма да му се наложи да пребие жена си — все още не поне; още няколко дни навярно, може би около седмица — трябваше първо да види как ще продължат нещата.

Да поддържа нещата прости, да не оставя на мухите много място за кацане, това беше тайната. Тайната да опази разсъдъка си.

Безпръстите му ръце горяха с трескав пламък.

Но той всъщност за нищо не мислеше чак толкова, нали? Нищо, което да избие на лицето му, в очите му, в плоската резка на устата му. Знак за мъжественост бе тази безизразна фасада, а когато един мъж няма нищо друго, би могъл да има поне това. И той щеше да го доказва, отново и отново. Нощ след нощ.

Защото това правят хората на изкуството.



Торди си мислеше за много неща, но нито едно от тях не бе особено съществено — или така щеше да прецени тя самата, ако бъдеше принудена да го премисля. Но, разбира се, нямаше никой, който да изрази подобно предизвикателство, и толкова по-добре. Тук в своята градина тя можеше да се рее, безцелно като листо, издухано на повърхността на бавна, ленива река.

Мислеше си за свобода. Мислеше си за това как един ум може да стане на камък, шарките да станат здрави и непоклатими пред лицето на привидно непоносими тежести, и как прахът се процежда смътно като шепот, недоловен от никого. И си мислеше за гладката лъскава повърхност на тези каменни плочки, за восъчния им допир, и как слънцето се отразява от тях меко, млечнобяло и ни най-малко болезнено, щом очите ти се спрат на него. И си спомняше как съпругът й говореше в съня си, как думите се изливаха като от някой бент, запушен, докато беше буден, а насън бентът се отприщваше и той лееше приказки за богове и обещания, подкани и кръвожадна страст, за болката на осакатените ръце и болката на осакатяването, което тези ръце щяха да нанесат.

И забелязваше пеперудите, затанцували над зелената леха вляво, почти на ръка разстояние, стига да изпънеше зацапаната си с пръст длан, но тогава тези оранжевокрили феи щяха да се разлетят, все едно е заплаха за тях. Защото животът беше несигурен и опасността дебнеше под маската на мирен покой.

А коленете я боляха и никъде в мислите й не можеше да се намери очакване — никъде не можеше да се намери такова рязко очертано доказателство за реалност, като рамка на онова, което предстои. Никакъв намек изобщо, докато тя редеше камък след камък. Всичко беше отвън, виждате ли, всичко — отвън.



Чиновникът в кантората на Гилдията на ковачите никога в живота си не беше боравил с чук и клещи. Това, с което боравеше, не изискваше никакви мускули, нито сила над яките като дъбове нозе, нито пот, която да се стича и да люти на очите, нито изблици парещ зной, който пърли космите по ръцете. И тъй, пред лицето на истински ковач, чиновникът сияеше в своята власт.

Задоволството можеше да се види в малките му нацупени устнички, добре извити в двете ъгълчета, можеше да се долови във воднистите му очи, които шареха, без да се спират на нищо; в бледите му длани, стиснали дървен стилос като кама на убиец, с върха, зацапан с мастило и восък. Седеше на столчето си зад широкия тезгях, който разделяше предната стая все едно, че пазеше световното богатство и всякакво обещание за рай, каквото предлагаше членството в тази преблагородна гилдия на своите свещени почтени членове (тук дебелакът намигва).

И така, той си седеше, а на Баратол Мекхар му се искаше да се пресегне над тезгяха, да сграбчи чиновника, да го вдигне във въздуха и да го прекърши на две. И още, и още, докато не останат само трошляци върху надраскания тезгях и стилосът, забит като воински меч в гробна могила.

Мрачно беше веселието в мислите на Баратол, когато чиновникът за пореден път поклати глава.

— Просто е — дори за вас, сигурен съм. Гилдията изисква препоръчителства, особено за спомоществователството на акредитиран член на Гилдията. Без това парите ви не са нищо повече от шлака. — И се усмихна на умния каламбур, изречен пред ковач.

— Нов съм в Даруджистан — каза отново Баратол. — Тъй че това спомоществователство е невъзможно.

— Така е.

— А за чирачеството…

— Също невъзможно. Твърдите, че сте били ковач от много години, и аз не се съмнявам в твърдението ви — доказателството е видно за мен. Това, разбира се, ви прави свръхквалифициран за чирак, но и твърде стар при това.

— Щом не мога да бъда взет за чирак, как мога да намеря спомоществовател?

Усмивка на устните и поклащане на главата. Дланите се вдигат безпомощно.

— Не аз създавам правилата, както разбирате.

— Мога ли да говоря с някой, който би могъл да е намесен в създаването на тези правила?

— Ковач? Не, уви. Всички те си вършат своите ковашки работи, както подобава на професията им.

— Мога да посетя някой от тях, на работното му място. Можете ли да ме насочите към най-близкия?

— Абсолютно не. Те са ми поверили отговорностите по администрирането на Гилдията. Започна ли да правя нещо такова, ще ме накажат дисциплинарно за отклонение от задълженията ми, а съм сигурен, че не искате това да тежи на съвестта ви, нали?

— Всъщност точно тази вина мога да я преживея — измърмори Баратол.

Лицето на чиновника се стегна.

— Доблестният характер е съществено условие, за да станете член на Гилдията.

— Повече от спомоществователството?

— Качествата са равностойни, господине. Вижте, днес съм много зает…

— Спяхте, когато влязох.

— Може просто да е изглеждало така.

— Изглеждаше така, защото беше така.

— Нямам време да споря с вас какво може да сте възприели или не, когато сте влезли в кантората ми…

— Спеше.

— Може просто да сте стигнали до такъв извод.

— Стигнах, защото беше така. Предполагам, че това също може да доведе до дисциплинарни мерки, стане ли известно на членовете.

— Моята дума срещу вашата, а вие явно си имате свой дневен ред, който лошо отразява чувството ви за чест…

— Откога честността отразява лошо нечие чувство за чест?

Чиновникът примига.

— Ами, когато е отмъстителна, разбира се.

Този път бе ред на Баратол да замълчи. Реши да опита нова тактика.

— Мога да платя таксата си за членство в аванс — за година или за повече, ако се налага.

— Без спомоществовател такова плащане би се сметнало за дарение. Имаме законов прецедент, който да потвърди такова тълкуване.

— В смисъл, ще ми вземете парите, без да ми дадете нищо в замяна?

— Това е същността на благотворителното дарение, нали?

— Не мисля, че е, но все едно. Всъщност вие ми казвате, че не мога да стана член на Гилдията на ковачите.

— Членството е отворено за всички ковачи, които желаят да работят в града, уверявам ви. Стига да имат спомоществовател.

— Което го прави затворен дюкян.

— Какво?

— Малазанската империя се натъкна на затворени дюкяни в Седемте града. Разбиха ги и ги отвориха. Мисля, че се проля и малко кръв. Императорът не беше от тези, които ще се свият пред разни професионални монополи.

— Е — отвърна чиновникът и облиза тънките си устни, — слава на всички богове, че малазанците така и не завладяха Даруджистан!



Баратол излезе. Малът го чакаше оттатък улицата. Ядеше някакъв подсладен лед в конус от широко листо. Утринната жега бързо го топеше и по пухкавата длан на лечителя се стичаше червена вода. Устните му бяха зацапани със същото.

Тънките вежди на Малът се вдигнаха, щом ковачът се приближи.

— Да не би да си вече горд, макар и малко пообеднял член на Гилдията?

— Не. Отказаха ми.

— Но защо? Не може ли да вземеш там някой изпит…

— Не.

— О… И сега какво, Баратол?

— Какво ли? А. Все едно, ще си отворя ковачница. Независима.

— Луд ли си? Ще те подпалят. Ще ти натрошат оборудването. Ще хвърлят тълпата срещу теб и ще те пребият до смърт. И това още в деня на отварянето.

Баратол се усмихна. Обичаше малазанците. Въпреки всичко, въпреки безбройните грешки, които бе направила империята, въпреки всичката пролята кръв, обичаше кучите му синове. Гуглата знаеше, изобщо не бяха толкова своеволни и капризни като съотечествениците му. Или като гражданите на Даруджистан, добави той кисело. На пророчествата на Малът отвърна:

— Справял съм се и с по-лошо. Не се тревожи за мен. Смятам да работя тук като ковач, все едно дали Гилдията го иска, или не. И рано или късно ще трябва да ме приемат за член.

— Няма да е много триумфално, ако си мъртъв.

— Няма да съм. Мъртъв де.

— Ще се опитат да спрат всеки, който работи с теб.

— Аз съм много добре запознат с малазанските оръжия и броня, Малът. Работата ми отговаря на военните стандарти в старата ви империя, а както знаеш, те са високи. — Погледна лечителя. — Гилдията ще уплаши ли теб? Приятелите ти?

— Не, разбира се. Но не забравяй, ние сме пенсионирани.

— И преследвани от убийци.

— А, бях го забравил това. Прав си. И все пак, Баратол, съмнявам се, че ние, неколцината малазанци тук, ще можем да поддържаме дълго търговията ти.

— Новото посолство има рота стражи.

— Вярно.

— А тук живеят и други малазанци. Дезертьори от кампаниите на север…

— Това също е вярно, макар че те обикновено се крият от нас — не че ни интересува. Всъщност ще ни се да ги привлечем на тезгяха. Каква полза от всички тия сръдни?

— На тия, които идват при мен, ще им казвам точно това, тъй че може да си помагаме.

Малът хвърли мокрия конус и отри ръце в гамашите си.

— По-вкусни бяха, когато бях хлапе — макар че бяха по-скъпи, защото трябваше вещица, за да направи леда. Тук, разбира се, е свързано с някои от газовете долу в каверните.

Баратол си помисли за миг за това, докато гледаше лечителя с начервените му устни, и видя, съвсем мигновено, как трябва да е изглеждал като дете.

— Трябва да намеря подходящо място за ковачницата си. Ще повървиш ли с мен, Малът?

— С радост — отвърна лечителят. — Виж, познавам града — какво точно търсиш?

И Баратол му каза.

И ах, как се изсмя Малът, а после навлязоха в мрачните камери на градското сърце, където кръв кипеше с грохот и беше възможно всякакво коварство. Стига умът да е настроен така. Ум като на Баратол Мекхар, когато е хвърлена — да, хвърлена — гадната ръкавица.



Волът, същият онзи вол, полюшваше глава и теглеше колата със зидария през сводестия вход, в блажената сянка за няколко тежки крачки, след което — отново под яркия зной, нежно примигващ. И се озова в двор, а наблизо имаше вода, сладка и прохладна, ромонът беше като подкана, мирисът — мек като целувка по широкия лъскав нос с още по-нежните русоляви косми, и волът извърна натам глава, и нямаше ли мъжът с камшика да прояви жалост към умореното прежадняло добиче?

Нямаше. Колата трябваше първо да се разтовари, тъй че волът трябваше да стои, смълчан и тъжен, челюстите да преживят бавно закуската с тежко мляскане и влажно пощракване на кътници, а мухите бяха влудяващи, но какво можеше да се направи с мухите? Нищичко, не и преди нощният мраз да ги прогони и да остави вола да заспи, прав в могъществото си под звездите (с малко късмет), където, навярно, спяха мухите.

Разбира се, да разбереш ума на един вол означава да похабиш неопределено количество време, преди да си осъзнал любезната кротост в чувствеността на тревопасното. Вдигни поглед тогава към двата смътно шавливи образа, които се промъкват през портата — не работници, които се тътрят насам-натам из оживеното строителство в старото имение; нито чиновници, нито слуги; нито зидари, инженери или инспектори, нито оценители или пък надзиратели. По всичко личи, че са дребни хитреци, но всъщност са по-лоши и от това…

Дванайсет имена в списъка. Едно задраскано, за щастие. Други единайсет намерени и след това избягали като хлъзгавите змиорки, каквито си бяха несъмнено, подгонени заради дълг, лош късмет и капризите на една явно злонамерена вселена, решила на всяка цена да им носи нещастие и какви ли не още злочестия. Но важен ли е този провал за главорезите, пратени да наложат събирането или да нанесат наказанието — проблемът не е на тези двама мъже, нали?

Облекчени от всякакво бреме, благословени с изключителния дар на свободата, Скорч и Леф бяха тук, в това имение, което скоро щеше да е най-богатото и пищно и което вече се извисяваше над забравата и развалата, за да загърне като обсипано с драгоценни камъни наметало загадъчното пристигане на благородна особа — жена според мълвата, цялата забулена, но очите й! „О, какви очи! И как ще се разширяват, щом я хвана долу…“

Скорч и Леф. Пристъпват нервно. Озъртат се объркани, готови всеки миг сякаш да хукнат навън с по някоя открадната тухла, ако не с торба железни клинове…

— Ей — вие двамата! Какво търсите тука?

Сепнаха се, гузни. Скорч зяпна ококорено сивокосия началник, закрачил към тях — джадроуби, толкова кривокрак, че сякаш бе нагазил до бедрата в кал. Леф сведе глава, сякаш инстинктивно отбягваше замаха на брадва — което говореше много за живота му досега, нали — а след това направи малка стъпка напред и се опита да се усмихне, което се получи толкова зле, че не можеше да се нарече дори гримаса.

— Има ли тук кастелан, с който можем да поговорим? — попита Леф.

— За какво?

— За пазачи на портата — каза Леф. — Имаме много квалификации.

— О. Някои да са приложими?

— Какво?

Леф погледна Скорч и забеляза паниката, плъзнала като горски пожар по лицето му. Не отстъпваше на отчаянието, усилващо се в самия него. Лудост беше да си въобразяват, че могат просто ей така да изкачат по-горното стъпало на стълбата. Лудост!

— Ние… ъъъ, ами можем да й разхождаме кучетата.

— Тъй ли? Предполагам, че бихте могли. Стига господарката да имаше кучета.

— Тя няма ли? — попита Леф.

— Какво да няма?

— Кучета. Които да можем да разхождаме.

— Няма даже и такива, които да не можете да разхождате.

— Можем да пазим портата! — викна Скорч. — Затова сме дошли! Да ни наемат за охрана на имението. Ако си мислиш, че не можем да въртим меч или да стреляме с арбалет, значи не ни познаваш изобщо, нали?

— Прав си — отвърна старшията. — Не ви.

Леф се намръщи.

— Какво „не ни“?

— Стойте тук — каза старецът и се обърна. — Ще доведа кастелан Стъдлок.

След като старшията се отдалечи през пушилката — проследен с кротък копнеж от вола до купчината зидария, — Леф се обърна към Скорч.

— Стъдлок ли?

Скорч сви безпомощно рамене.

— Никога не съм чувал за него. Защо, а ти?

— Не. Не съм, разбира се. Щях да го запомня.

— Защо?

— Защо? Ти проклет от Гуглата идиот ли си?

— Какво изобщо правим тук, Леф?

— Торвалд отказа, забрави ли? Всичко ни отказа. Прекалено е добър вече за такива като нас. Тъй че ще му покажем. Ще се наемем в това хубаво имение. Като стражи. С униформите, с лъскавите токи и кожените ремъци за мечовете. А той ще се проклина, че не ни иска повече, за партньори или каквото и да е. От жена му е, да знаеш от мен — тя изобщо не ни харесва, особено теб, Скорч, това ни докара ти и да знаеш, скоро няма да го забравя това, да не си и помислил друго.

И си затвори устата и застана мирно, защото старшията се връщаше, а до него щапукаше някаква фигура, така увита с нещо като памучни пелени, че правеше по три стъпки при всяко подбутване напред от страна на старшията. Ходилата под дрипавите пешове бяха толкова малки, че можеше да минат за копита. Главата на кастелана беше покрита с качулка, а в сянката на широкия отвор на качулката имаше нещо, което можеше да мине за маска. Облечените в ръкавици ръце бяха изпънати нагоре в жест, който напомни на Леф — а след малко и на Скорч — за богомолка, и ако това беше кастеланът на имението, то някой беше изкривил света по начин, невъобразим както за Леф, така и за Скорч.

— Ето ги, сър — каза старшията.

Имаше ли очи зад дупките на тази лъскава маска? Кой можеше да каже? Но главата се кривна и нещо подсказа на двамата — като крака на паяци, полазили по гръбнаците им, — че ги оглеждат.

— Колко вярно — каза кастелан Стъдлок с глас, който напомни на Леф за пясък под ноктите на пръстите, а пък Скорч си помисли как винаги има някоя чайка, която гълчи всички останали, а ако другите се съюзят срещу нея и й заграчат, ами, всеки има право на свобода и равенство, нали? — Колко вярно — повтори повитият маскиран мъж (или жена, но пък старшията беше казал „сър“, нали). — Дворцови стражи трябват. Господарката ще пристигне днес всъщност, от провинцията. Желателно е подобаващо представяне. — Кастеланът замълча, огъна се напред от кръста и Леф зърна червеникавия блясък на нечовешки очи в дупките на маската. — Ти, как ти е името?

— Л-леф Бахан, сър, така се казвам.

— Ял си сурова речна мида, нали?

— Какво? Ъъъ, скоро не съм.

Един повит пръст се изпъна и бавно се поклати.

— Рисковано. Моля, отвори си устата и си покажи езика.

— Какво? Ъъъ, така ли?

— Така е добре. Много добре, м-да. Тъй. — Кастеланът се изправи отново. — Червеи грева. Заразен си. Гнойни пъпки на езика ти. Носът ти капе, нали? Клепачите сърбят — яйцата го правят това, а почнат ли да се люпят, хм, червеите ще изпълзят от ъглите на очите ти. Сурова речна мида, тц, тц.

Леф се хвана за главата.

— Богове, трябва да намеря лечител! Трябва да…

— Няма нужда. С удоволствие ще се погрижа болестта ти да се изцери — трябва да сте представителни за господарката, м-да, застанали мирно от двете страни на портата. Добре облечени, здрави и без паразити. Малката караулка я довършват. Ще се наложи да наемем поне още трима, да попълним състава — имате ли благонадеждни приятели, годни за такава работа?

— Ъъъ… — намеси се Скорч, след като беше явно, че Леф временно е изгубил дар слово, — бихме могли. Мога да изляза и да видя…

— Чудесно. Твоето име?

— Скорч. Ъъъ… имаме препоръки…

— Няма нужда. Убеден съм в способността си да преценявам характера и заключих, че вие двамата, макар и да не може да се смятате за особено интелигентни, все пак сте склонни към вярност. Това ще ви гарантира напредък в кариерата тук, сигурен съм, тъй че ще сте усърдни, както подобава на тайното ви подозрение, че сте надскочили компетентността си. Всичко това — добре. Също тъй, доволен съм да отбележа, че нямате паразити от най-противния, затъпяващ вид. Тъй че иди, Скорч, и ни намери още един, двама или трима стражи. Междувременно аз ще се погрижа за Леф Бахан.

— Ясно. Слушам, сър, точно това ще направя!

Старшията стоеше малко по-назад и се подсмихваше. Нито Скорч, нито стъписаният Леф забелязаха тази подробност. А трябваше, да.



— Жената трябва да си има своите тайни — каза Тисера, вдигна една тънка като яйчена черупка порцеланова чашка и я задържа срещу ярката слънчева светлина. — Тази е хубава, скъпи. Съвършена изработка. — Старицата зад сергията се усмихна широко и закима.

Торвалд Ном кимна щастливо и облиза устни.

— Не е ли хубаво? Фините съдове за новата ни кухня, разкошната печка на четири крака и всичко останало. Истински пердета. Плюшена мебел, цветните пътеки. Можем и склада да преустроим. По-голям, по-стабилен…

Тисера остави чашката и се обърна към него.

— Съпруже.

— Да, мила?

— Много се стараеш.

— Нима? Ами, като сън е, знаеш ли, това, че можах да се върна у дома. Да правя всички тези неща за теб, за нас. Все още ми се струва нереално.

— О, не това е проблемът — отвърна тя. — Вече започваш да се отегчаваш, Торвалд Ном. Трябва ти нещо повече от това да се мъкнеш до мен. А парите няма да траят вечно — Беру знае, че не изкарвам достатъчно за двама ни.

— Казваш, че трябва да си намеря работа.

— Ще ти издам една тайна — само една, а не забравяй какво ти казах преди малко: ние, жените, имаме много тайни. Днес се чувствам щедра, тъй че слушай добре. Една жена обича да си има другар. Той е съпругът й, ако щеш, стабилен, сигурен. Но понякога тя обича да поплува по-надалече от брега, да се понесе срещу слънцето, ако щеш. Може дори да се гмурне и да се скрие от погледа му, долу, за да събере хубави раковини и разни такива. А щом свърши с това, какво пък, ще доплува обратно до острова. Работата, съпруже, е в това, че тя не иска компанията на спътника си, докато плува. Трябва й само да знае, че островът е там и я чака.

Торвалд примига и се намръщи.

— Казваш ми да изчезна.

— Остави ме да се пошляя сама по пазара, скъпи. Не се съмнявам, че имаш да свършиш много задачи, в някоя близка пивница може би. Ще се видим довечера у дома.

— Щом искаш това, разбира се, че ще те оставя, мила — да, мога да пообиколя тук-там. Един мъж също си има своите тайни!

— Несъмнено. — Тя се усмихна. — Стига да не са от тези, които, ако ги разбера, ще трябва да те хвана и да те убия.

Той пребледня.

— Не, разбира се, че не! Нищо такова!

— Добре. Е, ще се видим по-късно.

И тъй като беше храбър мъж, мъж сдържан (повече или по-малко), Торвалд Ном с радост остави жена си, както правят обикновено храбрите сдържани мъже по целия свят. „Трябва да разора онова поле зад вълнолома, обич моя. Сега ще ида да хвърля мрежите. Да почистя онази маса. Време е да отида да обера някого, скъпа.“ Да, мъжете правят каквото правят, също както жените правят каквото те правят — колкото и загадъчни и необясними да са тези дела.

И с тази мисъл Торвалд Ном скоро се озова в хана „Феникс“. Мъж, търсещ работа все на неподходящи места.

Малко след това се появи Скорч. На лицето му се бореха гордост и паника — и, о, богове! — как грейна тази гордост в очите му, когато закрачи наперено към масата, на която седеше Торвалд Ном.



Кастелан Стъдлок отведе Леф в една пристройка до главната сграда и след доста ровене из разни натъпкани със слама сандъци извади една стъклена бутилка и му я подаде.

— Две капки във всяко око. Още две на езика. Повтаряш днес още два пъти, и три пъти дневно, докато бутилката не се опразни.

— И това ще убие ония червеи в главата ми?

— Червеите грева, да. За други не мога да гарантирам.

— И други червеи ли имам в главата?

— Кой знае? Мислите ти гърчат ли се?

— Понякога! Богове на бездната!

— Две възможности — рече Стъдлок. — Червеи на подозрението или червеи на гузната съвест.

Леф се намръщи.

— Казваш, че червеи ги причиняват тия неща? Гузна съвест и подозрение? Изобщо не бях чувал за такова нещо.

— А гложди ли те съмнение понякога? Пускат ли корен в ума ти разни представи? Хлъзгат ли се разни странни идеи в главата ти? Плаши ли те неописуемо гледката на рибарска канджа?

— Да не си нещо като лечител?

— Аз съм това, което трябва да съм. Ела сега да ти намерим униформа.



Торвалд Ном си преповтаряше това, което щеше да каже на жена си. Грижливо претегляше всяка дума, изпробваше в ума си нужното равнодушие, за да избегне ловко определени подробности около новата работа, която си беше намерил.

— Страхотно е, че пак работим заедно — каза Скорч, закрачил щастлив до него. — Като пазачи на имение при това! Никаква черна работа повече за разни миризливи престъпници. Никакво гонене на нещастници заради разни зли пирани. Никакви…

— Този кастелан спомена ли за заплатата?

— Ъ? Не, но трябва да е добра. Трябва. Работата е квалифицирана…

— Скорч, може да е какво ли не, но чак „квалифицирана“ не е. Ние сме там, за да пазим от крадци. И тъй като и тримата сме били крадци в един или друг момент, трябва да сме адски добри в нея. Иначе ще ни уволнят.

— Трябват ни още двама. Той искаше трима, а намерих само теб. Тъй че още двама. Можеш ли да се сетиш за някой?

— Не. Коя фамилия?

— Какво?

— Тази господарка — как се казва?

— Представа нямам.

— От провинцията ли е?

— Така мисля.

— Е, някой благородник да е умрял наскоро и това да я е привлякло тук? Наследство имам предвид?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че си правя труда да следя кой е умрял в тая тълпа? Те не ме интересуват, искам да кажа.

— Трябваше да питаме Круппе, той щеше да знае.

— Е, не попитахме, но това изобщо не е важно. Намерихме си законна работа, и тримата. Скоро ще станем, м-м, законни. Тъй че престани да разпитваш за всичко, Тор! Ще го развалиш!

— Как може няколко разумни въпроса да развалят нещо?

— Просто ме изнервя — отвърна Скорч. — А, между другото, не можеш да видиш кастелана.

— Защо? С кого тогава ще говорим за наемането ни?

— Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че не можеш да го видиш. Целият е увит в парцали. С качулка, с ръкавици и маска. Това имам предвид. Виж, неговото име го научих, Стъдлок.

— Не говориш сериозно.

— Сериозно бе. Така се казва.

— Кастеланът е увит като труп и ти не го намираш за малко необичайно?

— Може да го е страх от слънцето или нещо такова. Няма защо да си подозрителен. Никога ли не си срещал странни хора в живота си, Тор?

А Торвалд Ном погледна Скорч и разбра, че изобщо няма отговор на това.



— Виждам, че си намерил друг кандидат — каза Стъдлок. — Чудесно. И да, той ще е съвсем на място. Може би като капитан на домашната гвардия?

Торвалд се сепна.

— Още не съм казал и дума, а вече ме повишихте?

— Сравнителният анализ придава убедителност на тази оценка. Името ви?

— Торвалд Ном.

— От дома Ном. Това няма ли да доведе до конфликт на интереси?

— Защо?

— Господарката скоро ще поеме вакантен пост в Съвета.

— О! Е, нямам нищо общо с делата на дома Ном. В града сме десетки с това име, разбира се, с връзки навсякъде, включително извън континента. Аз обаче не влизам във всичко това.

— Отхвърлен ли си?

— Не, нищо такова, ъъъ, крайно. По-скоро е въпрос на… интереси.

— Липсва ти амбиция.

— Точно.

— Много хубав маникюр, Торвалд Ном.

— Ъъъ, благодаря. Бих могъл да препоръчам… — Но идеята угасна в болезнено мълчание и Торвалд се постара да не погледне повече към увитите пръсти на кастелана.

В този момент Леф се появи от другата страна на главната сграда. Устните и очите му бяха яркооранжеви.

— Ей, Леф. Помниш ли онзи котарак, на който седна в оная кръчма? — обади се Скорч.

— И какво?

— Нищо. Просто ми напомни как дивашки му се опулиха очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто се сетих. Виж, доведох Тор.

— Виждам — изръмжа Леф. — Хванал съм червеи грева.

Торвалд Ном се намръщи.

— Хората не могат да хванат червеи грева. Рибата хваща червеи грева, от ядене на заразена мида.

Опулените оранжеви очи на Леф се опулиха още повече и той се обърна рязко към кастелана. А той сви рамене и рече:

— Червеи джурбен?

— Онези, дето живеят долу в пещерите ли? — изсумтя Торвалд Ном. — В кухините със зелен газ? Те са дълги колкото мъжки крак и почти толкова дебели.

Кастеланът въздъхна.

— Призракът на грешното диагностициране мъчи всички ни. Искрено се извинявам, Леф. Може би неразположението ти се дължи на някое друго заболяване. Все едно, капките ще свършат до месец-два.

— Ще имам очи на премазана котка месец-два?

— За предпочитане е пред червеите грева според мен. Е, господа, сега да намерим домашния шивач. Нещо черно и обшито със златен брокат, струва ми се. Цветовете на фамилията и прочие. А след това кратко резюме на задълженията ви, дни за отпуск и всичко останало.

— Това резюме ще включи ли и заплатата? — попита Торвалд Ном.

— Естествено. Като на капитан, ще ви се плаща по двайсет и пет сребърни консула седмично, Торвалд Ном. На Скорч и Леф, като на стражи, по петнайсет. Приемливо ли е?

Тримата бързо кимнаха.



Чувстваше се леко несигурен на крака, но пък знаеше, че това няма нищо общо с утаечната слабост от раната. Тази слабост бе на духа. Сякаш старостта беше скочила на гърба му, бе забила ноктите си във всяка става и сега висеше там, с всеки миг ставаше по-тежка. Вървеше изгърбил рамене и това като че ли се бе появило като нов навик или може би винаги го беше имало, а едва сега го забелязваше в крайната му проява.

Мечът на онова пияно пале беше пронизал нещо наистина жизненоважно и никой малазански лечител, нито какъвто и да било лечител, можеше да го изцери.

Постара се да вложи увереност в походката си, докато си пробиваше път през уличната тълпа, но задачата не беше лесна. „Полупиян. Бричовете смъкнати до глезените ми. Сериозни оправдания за случилото се онази нощ. Вдовицата Сефлара храчи отрова, след като е изтрезняла достатъчно, за да разбере какво е станало, сигурно все още храчи. С дъщеря й. О, никакво изнасилване — твърде много триумф имаше в очите на момичето, за да е това, макар че лицето й засия от радост, когато ухажорът й връхлетя да защити честта й. След като шокът заглъхна. Изобщо не трябваше да се връщам и да обяснявам…“

Но това бе вчерашен кошмар, всички онези искри, обсипали неприятната сцена, всяка плаха дума, предназначена да замаже положението. Какво беше очаквал? Какво беше искал да намери там? Успокоение?

Преди години вече щеше да е загладил всичко, почти без усилие. Тук промълвена дума, там — срещнати погледи. Леко докосване, съвсем лек натиск. Но пък преди години… „Преди години това изобщо нямаше да се случи. Пиян глупак!“

Но за младежа с меча ли се отнасяха тези думи, или за него самия?

Стигна до голямото училище за дуелиране, мина през отворената порта и излезе на ярката слънчева светлина в двора за упражнения. Двайсетина млади потни въздебели ученици пъплеха из прахоляка и тракаха с дървените оръжия. На повечето, забеляза моментално, им липсваше нужната агресия, инстинктът на убиеца. Подскачаха по площадката колкото да отбягнат ударите, мушкаха напред с върховете на пръчките без никаква настървеност. Стъпките им, както забеляза, бяха безобразни.

Инструкторката им стоеше в сянката на една колона в покритата алея отзад. Изобщо не следеше бъркотията в двора, забила поглед, както изглежда, в някакъв разпран шев на едната си кожена ръкавица.

Мурильо заобиколи трениращата тълпа през белите облаци прах и се приближи до нея. Тя го изгледа за миг и вниманието й отново се върна на ръкавицата.

— Извинете. Вие ли сте учителката по дуелиране?

— Аз съм — отвърна тя, без да поглежда към учениците, където две от битките вече бяха станали сериозни. — Е, какво има?

Мурильо огледа за миг свадата на тепиха.

— Зависи.

— Добър отговор — изсумтя учителката. — Какво мога да направя за вас? Имате някой внук или дъщеря и искате да я хвърлите тук? Дрехите ви, изглежда, са били скъпи… някога. По всичко личи, че не можете да си позволите това училище, освен, разбира се, ако не сте някой от ония миризливи богаташи, които нарочно се обличат дрипаво. Стари пари и прочие.

— Явно цената ви е висока — отбеляза Мурильо. — Действа ли всъщност?

— Класовете са пълни. Има списъци на чакащи.

— Чудех се дали няма да ви трябва помощ. С основен инструктаж.

— В коя школа сте тренирали?

— Карпала.

Тя изсумтя.

— Дето взимаше по един ученик на три години.

— Да.

Този път тя го погледна вече сериозно.

— Последното, което чух, е, че в града са останали седем негови ученици.

— Петима всъщност. Федел падна по едно стълбище и си счупи врата. Беше пиян. Сантбала…

— Бил намушкан в сърцето от Горлас Видикас — първата сериозна победа на тоя досадник.

Мурильо отвърна с гримаса.

— Не беше кой знае какъв дуел. Сантбала беше почти ослепял, но твърде горд, за да си го признае. Едно порязване на китката щеше да даде на Горлас триумфа му.

— Младите предпочитат убийството пред раняването.

— Дуелът се свежда до това, да. За щастие повечето ученици по-скоро ще се намушкат сами, отколкото да прободат някой противник, а такива рани рядко са фатални.

— Вашето име?

— Мурильо.

Тя кимна все едно се беше сетила и сама.

— И сте тук, защото искате да преподавате. Ако се бяхте заели с преподаване, докато Карпала все още беше жив…

— Щеше да ме спипа и да ме убие, да. Той мразеше школите. Всъщност мразеше дуелите. Веднъж каза, че ученето на рапирата е все едно да сложиш отровна змия в детска ръка. Не изпитваше никакво удоволствие от преподаването и изобщо не се изненадваше, когато почти всички от неговите скъпи ученици или се убиваха, или се пропиваха, а и по-лошо.

— Но вие — не.

— Аз не. Аз гонех жени.

— Само че те вече са твърде бързи за вас.

— Нещо такова.

— Аз съм Стони Менакис. Тази школа съществува, за да ме направи богата, и, да, действа много добре. Кажете ми, ще споделяте ли омразата на стария си учител към преподаването?

— Не толкова страстно, предполагам. Не очаквам да изпитвам удоволствие от него, но ще правя каквото е нужно.

— Стъпките.

Той кимна.

— Работата с краката. Изкуството да избягваш. Защитата най-вече, защото това ще ги опази живи. Стопиращи удари към китка, коляно, стъпало.

— Не смъртоносни.

— Да. Не смъртоносни.

Тя въздъхна и се изправи.

— Добре. Стига да мога да си позволя помощта ви.

— Сигурен съм, че можете.

Тя го изгледа насмешливо и добави:

— Не си помисляйте да гоните и мен, между другото.

— Приключил съм с всичко това, или по-скоро то приключи с мен.

— Добре…

В този момент една жена дойде при тях.

Тонът на Стони изведнъж стана… друг.

— Мирла? Какво има?

— Търся Грънтъл…

— Тоя глупак замина с Тригали! Предупредих го да не отива!

— Харло…

— Какво Харло?

Жената трепваше при всяка дума на Стони и Мурильо си помисли, че и той би трепвал пред подобен тон.

— Няма го.

— Какво? Откога?

— Снел каза, че го бил видял преди два дни. Долу при кейовете. И сега го няма… Та той е само на пет…

— Два дни!?

Лицето на Стони пребледня като смъртта, очите й изведнъж се изпълниха с ужас.

— Два дни!?

— Снел казва…

— Глупачка! Снел е лъжец! Проклет крадец!

При това оскърбление Мирла отстъпи назад.

— Ама той ни даде парите…

— След като едва не го удуших, да! Какво е направил на Харло? Какво е направил!

Мирла вече плачеше и кършеше ръце.

— Каза, че нищо не му е направил, Стони…

— Един момент — намеси се Мурильо и пристъпи между двете жени, щом видя, че Стони се кани да тръгне напред, вдигнала ръка. — Изчезнало е дете? Мога да го разглася — познавам някои хора. Моля ви, можем да действаме логично — долу при кейовете, казахте? Ще трябва да разберем кои кораби са напуснали пристанището през последните два дни — търговският сезон едва започва, тъй че не би трябвало да са много. Името му е Харло и е на пет години… — „Богове на бездната, пратила си го по улиците само на пет!“ — Може ли да ми дадете описание? Коса, очи, някакви подробности.

Мирла кимаше, по набръчканите й страни вече се стичаха сълзи. Кимаше и кимаше.

Стони се обърна рязко и хукна.

Мурильо зяпна след нея.

— Тя къде… какво…?

— Това е синът й, разбирате ли — изхлипа Мирла. — Единственият й син, само че не го иска и затова той е с нас, но Снел, той има лоши мисли и прави лоши неща понякога, но не и това, съвсем не е толкова лош, той не би направил нещо толкова лошо на Харло, нали?

— Ще го намерим — каза Мурильо. „По един или друг начин, дръпването на Богинята да ни благослови и да благослови детето.“ — Сега, моля ви, опишете ми го и го опишете добре — какво прави обикновено всеки ден — трябва да знам и това. Всичко, което можете да ми кажете, Мирла. Всичко.



Снел разбираше, по някакъв смътен, но верен начин как другите, които желаят да виждат само най-доброто в него, могат съзнателно да злоупотребят със своята вяра. И дори някоя истина да излезеше на светло, е, тогава въпросът бе просто да изиграе съкрушено самосъжаление и великата закрилница щеше да го вземе в прегръдката си — както правят майките.

Можем ли да се надяваме, че в редки случаи, може би късно през нощта, когато изпълзяват ужасите, той ще си помисли как нещата, които е направил, могат да уязвят вярата на майка му, и не просто вярата в него, но и в самата нея също така? Синът, в края на краищата, е само едно продължение на майката — поне така е вярвала майката, там, в някое незнайно кътче в душата си, невидимо, но здраво като желязна верига. Уязвиш ли детето, уязвена е и майката, защото уязвеното е нейният живот като майка, уроците, които е предала или не е предала, нещата, които е предпочела да не види, да не си обясни, да се престори, че не са такива, каквито са.

Плачете за майката. Снел не плаче и никога няма да плаче, ще спести цялото си бъдеще, за да плаче единствено за себе си. Пълзящите ужаси събуждаха стряскащи проблясъци на мисъл, почти на съпричастие, но никога не стигаха толкова далече, че да доведат до някакво саморазпознаване или съчувствие към майката, която го обичаше безусловно. Характерът му беше такъв, че приемаше всичко, което му се дава, все едно му е рождено право, цялото, завинаги и вечно.

Гняв към несправедливостта се появяваше, когато нещо — каквото и да е — му бъдеше отказано. Неща, които по право заслужаваше, а той, разбира се, заслужаваше всичко, което поиска. Посягаше към всичко, което поиска — и, о, колко силен бе гневът, когато тези неща му убягваха или пък му бъдеха отнети!

При липсата на онова, което е могло да бъде наложено, едно дете ще създаде структурата на свят, който му приляга. Сътворен от един едва събудил се ум — а явно и още несъбуден, стане ли дума за самоанализ, — този свят се превръща наистина в странно място. Но нека не се възмущаваме на провалите на околните възрастни, свързани кръвно или както и да е. Някои деца са родени в клетка — тя вече е там, в черепчетата им — и тази клетка е тъмна.

Скиташе из улиците и бягаше от жестоките въпроси, с които го замерваше светът. Никакво право нямаха да го обвиняват така. О, само да порастеше, нямаше да позволи на никого да го гони така. Щеше да им смаже физиономиите. Главите щеше да им стъпче. Щеше да ги накара да се страхуват, всички, за да може той да продължи да прави каквото му харесва. Търпение нямаше да порасте, и това беше истината.

И все пак се усети, че е тръгнал към портата Двата вола. Трябваше да разбере в края на краищата. Харло още ли лежеше там? Не го беше ударил толкова силно, нали? Достатъчно, за да го убие? Само ако Харло се беше родил слаб, ако му имаше нещо от самото начало. А това нямаше да е изненада, нали? Собствената му майка го беше захвърлила в края на краищата. Тъй че ако Харло лежеше мъртъв в тревите, какво пък, вината не беше на Снел, нали? Все нещо щеше да го убие, рано или късно.

Тъй че това бе облекчение, но все пак беше добре да провери, за по-сигурно. Ами ако Харло изобщо не беше умрял? Ами ако беше някъде там и замисляше убийство? Можеше да дебне Снел и в този момент! С нож, който си е намерил, или с дебела тояга. Бърз, хитър, способен бързо да се скрие от погледа ти, колкото и да се въртеше Снел на улицата — там е някъде! Изчаква, дебне.

Снел трябваше да докаже някои неща и затова сега тичаше през Майтън. От вонята на залив Кафяв поток и на прокажените му се повръщаше. Обаче — ха! Чуй ги само как пищят, ударени от по-големите камъни, с които ги замеряше! Изкуши се да се позадържи малко, да намери някой от по-гадните, когото можеше да бие и бие с камъни, докато виковете просто не заглъхнат — и нямаше ли това да е милост? По-добре, отколкото да изгние до смърт.

Но не, все още не, може би на връщане, след като постоеше малко горе на хълма, загледан в покрития с мухи труп на Харло — това щеше да е чудесен завършек на деня в края на краищата. Проблемите му — разрешени. Никой не го дебне в сенките. И тогава щеше да хвърля камъните бързо и силно, човешки катапулт — фрас! Разбий го крехкия череп!

Може и да не беше пораснал все още, но можеше да прави някои неща. Можеше да отнема живот.

Отби от пътя и тръгна нагоре по хълма. Точно това беше мястото — как можеше да го забрави? Всяка подробност се беше жигосала в мозъка му. Първият гигантски гоблен в историята на Снел. Убийството на злия му съперник — и виж как драконите кръжат в небето над езерото! Гледай!

Склонът го умори неописуемо, краката му се разтрепериха. Само от нервност, разбира се. Пищялките го заболяха, докато тичаше през тревите. Накрая стигна мястото.

Никой.

Обзе го внезапен ужас. Заозърта се — тука някъде беше! Не беше пострадал изобщо! Сигурно просто бе нагласил всичко, преглъщал беше болката си от всеки ритник. И сега се криеше, да, само за да вкара Снел в беля, и когато Грънтъл се върнеше, да го прати при Качулатия! Грънтъл, който беше превърнал Харло в свой любимец, защото Харло правеше разни неща да помогне, но не донесе ли Снел онази последна торба със сух тор за огнището? Да, той я донесе! Но Грънтъл, разбира се, го нямаше, за да види, нали? Тъй че не знаеше нищо, защото ако знаеше…

„Ако узнае, ще ме убие.“

Изстинал, разтреперан от вятъра, задухал от езерото, Снел затича обратно надолу. Трябваше да се върне у дома, може би не направо вкъщи, някъде наблизо — за да може да скочи на Харло, когато той се появи, за да каже лъжите си за случилото се. Лъжи — Снел нямаше никаква торбичка с монети, нали? Монетите на майката на Харло — ха, не беше ли смешно това? Тя бездруго беше достатъчно богата, тъй че Снел ги заслужаваше тези пари като всеки друг… опипа леко отока на лявата си буза. Кучката го беше ударила само за да си свие парите обратно. Е, щеше да си плати тя някой ден, да, щеше.

Някой ден, да, той щеше да е пораснал. И тогава… „Пазете се!“



Трябваше да умре един прочут някога дуелист, за да започнат хората да се отнасят с Горлас Видикас като с възрастен. Но сега той наистина беше мъж. Мъж, от когото се страхуваха, и член на Съвета. Беше заможен, макар и не изключително богат, но това бе само въпрос на време.

Глупци по целия свят се прекланяха на богове и богини. Но парите бяха единственото нещо, заслужаващо преклонение, защото да ги почиташ означаваше да виждаш как растат — все повече и повече, — а единственото, което той взимаше за себе си, го взимаше от някой друг и тъкмо в това беше същинското завоевание. Ден след ден, сделка след сделка, и печеленето на тези игри бе доказателство за искрена вяра и преклонение и — о, колко удовлетворение носеше.

Глупаците пускаха монети в общата купа. Богатите опразваха купите и в това се изразяваше истинското разделение между хората. Но и нещо повече: богатите решаваха колко монети да си спестят глупците, а как се отнасяше това спрямо властта? Коя страна беше за предпочитане? Сякаш изобщо бе нужно да се задава този въпрос.

Парите купуваха власт, като бог, благославящ поглъщането, но властта, както и богатството, никога не беше достатъчна. Колкото до жертвите — какво пък, те също не можеха никога да са достатъчно. Някой трябваше да чисти улиците, нали? Някой трябваше да пере дрехи и бельо. Някой трябваше да върши мръсната работа! И някой трябваше да се сражава във войните, когато богатите решат, че искат още.

Горлас Видикас, роден за богатство и отгледан за сан, намираше живота за хубав. Но можеше да стане и още по-хубав, а стъпките към подобрението бяха прости.

— Скъпа ми съпруго — заговори той, докато тя ставаше, за да излезе, — налага се да предприема едно пътуване и няма да се върна до утре, а може би и до вдругиден.

Тя спря, загледана някак разсеяно, докато слугите идваха да съберат блюдата след късната закуска — с мазолестите ръце, пърхащи като оскубани птици, — и рече:

— О?

— Да. Получих титлата надзорник на една операция извън града и трябва да инспектирам дейностите. След това се налага да отпътувам до Гредфалан Анекс за финализирането на един договор.

— Добре, съпруже.

— Уведомиха ме в последния момент — добави Горлас. — А уви, вече бях изпратил покани до Шардан и Ханут да вечерят с нас днес. — Замълча и я погледна с усмивка. — Оставям ги на вашите умели ръце — моля, предайте извиненията ми.

Тя го гледаше, леко смутена.

— Желаете да домакинствам на двамата ви приятели довечера?

— Разбира се.

— Разбирам.

И може би наистина разбираше — и все пак дали не го упрекваше? Не. А това леко изчервяване на бузите й дали не беше признак на възбуда? Но тя вече му обръщаше гръб, тъй че не можеше да е сигурен. И излизаше от стаята, с това нейно възхитително поклащане на бедрата.

И ето, свърши се… приключи.

Той стана и махна на личния си слуга.

— Приготви каретата ми, тръгвам незабавно.

Мъжът кимна мълчаливо и бързо излезе.

Някой трябваше да тимари конете, да проверява такъмите, да поддържа каретата чиста и спирачките в ред. Някой трябваше да се погрижи в пътните сандъци да има всичко, което трябва. И между другото, някой трябваше да свърши и други неща. Например да си разтвори краката като отплата за предишни услуги и като бъдещ дълг, когато дойдеше моментът нещата да се обърнат.

Можеха да имат жена му. А той щеше да има тях един ден — всичко, което притежаваха, всичко, което мечтаеха да притежават. След тази нощ щеше да притежава един от тях или и двамата — и двамата със сигурност до няколко седмици. Кой от тях щеше да му направи наследник? Беше му все едно — бременността на Чалис щеше най-малкото да смъкне родителите му от гърба му, а можеше да добави и отплатата, че най-после ще е доволна — с което да изтрие от лицето й онова смътно отчаяние и да сложи край на всички тези дразнещи въздишки и унесени погледи през прозорците.

Освен това тя също се прекланяше пред парите. Гуглата знаеше, харчеше предостатъчно за скъпи дрънкулки и безполезни капризи. Дай й едно дете, а после още три-четири, и тя нямаше да е вече неприятност, а щеше и да е доволна отгоре на това.

Жертви трябваше да се правят. „Тъй че я направи, скъпа ми съпруго, и кой знае — може би дори ще се усмихваш, когато свърши.“



Камбана и половина по-късно каретата на Видикас вече напускаше портата Двата вола и конете усилиха бяга си през мизерията на Майтън (а къде другаде да се дянат отчаяните и безнадеждните освен извън градските стени?), която Горлас изтърпя със затворени прозорци и ароматна топчица пред носа.

Когато вземеше управлението, щеше да заповяда да изкопаят огромна яма в равнината извън града, да извлекат там всички тези окаяни същества и да ги изгорят. Беше съвсем просто: не можеш да си платиш за лечител, много лошо, но виж, поне няма да ти взимаме пари за погребение.

Блажено унесен в тези мисли и в други идеи за градски подобрения, Горлас задряма.



Чалис стоеше сама в покоите си, загледана в полусферата с пленената вътре луна. Какво щеше да загуби? Репутацията си. Или по-скоро тази репутация щеше да се промени. Ханут ухилен, Шардан върви наперено с онази негова разбираща полуусмивка, старае се тайната му да се процежда от всяка пора, тъй че да е всичко друго, но не и тайна. Други мъже щяха да идват при нея и да очакват същото. А може би дотогава вече нищо нямаше да я спира. А може би, много скоро, щеше да намери някой мъж, който да реши, че изпитва любов, и тогава тя щеше да започне да разкрива своя план — единствения план, който имаше, а той определено беше смислен. Крайно логичен, дори благоразумен. Напълно оправдан.

Понякога окованият звяр се обръща срещу своя господар. Понякога скача към гърлото му. Понякога дори стига дотам.

Но щеше да е нужно време. Нито Шардан Лим, нито Ханут Орр щяха да свършат работа — и двамата се нуждаеха от Горлас, въпреки че техният триумвират беше партньорство, основано на взаимната изгода. Всеки от тях бе готов да се обърне срещу другите при подходяща ситуация — но все още не, не и за още дълго време, подозираше тя.

Можеше ли да направи това?

„Какво е животът ми? Ето, огледай се — какво е?“ Нямаше отговор на този въпрос. Беше като бижутер, сляп за представата за стойност. Блестящо или мътно, все едно. Рядко или изобилно, единствената разлика бе в желанието, а как можеше да се претегли това, когато нуждата зад него е една и съща? Една и съща, в цялата си користна алчност.

Можеше да сведе всички свои потребности само до една. Можеше да го направи. Трябваше да го направи и да преглътне това, което предстоеше.

Изпитваше студ. Виждаше лилавите жилки по бледата кожа на ръцете си, издути от напиращата кръв. Трябваше да върви на слънчева светлина, да усеща топлината и да знае, че хората ще я гледат, докато минава — ще се вглеждат в изящната й хермелинова пелерина, обшита с черна коприна и сребърни нишки; ще се вглеждат в гривните на китките и глезените й — прекалено много накити привличаха хищната ръка на крадеца, в края на краищата, а беше и глупаво при това. А дългата й коса щеше да блести с ароматните си мазила и в очите й щеше да има един определен поглед, ленив, преситен, съблазнително затаен, тъй щото да изглежда, че не забелязва нищо и никого, а това, добре знаеше тя, бе възможно най-примамливият поглед в тези все още красиви очи…

Усети се, че се взира в тях, там, в огледалото. Все още бистри след половин гарафа вино на закуска и лулата с ръждивец след това. И изведнъж я обзе чувството, че следващия път, когато застане така, лицето, което ще я гледа отсреща, ще е на някоя друга, друга жена с нейната кожа, с нейното лице. Непозната, много по-веща, много по-мъдра за тъжните страни на света от тази, която сега стоеше пред нея.

Чакаше ли с нетърпение да се запознае с нея?

Вероятно.

Денят я зовеше и тя обърна гръб — преди да е видяла твърде много от жената, която оставяше зад себе си — и тръгна да се облече за града.



— Значи ти си историкът, преживял Кучешката верига.

Старецът на масата вдигна очи и се намръщи.

— Всъщност не я преживях.

— О — каза Сцилара и седна срещу него. Тялото й днес се чувстваше странно, все едно че дори дебелината можеше да е безтегловна. Вярно, не натежаваше повече, но костите й се уморяваха много и го имаше това усещане за пълнота, за закръгленост, а незнайно защо всичко това я караше да се чувства сексуално заредена, едва ли не преливаща от вяла, ленива страст. Дръпна от лулата и изгледа малазанеца. — Е, съжалявам, че чувам това.

— Дълга история — отвърна той.

— Която разказваш на онзи бард с конската опашка.

— Няма тайни на тоя свят — изсумтя той.

— Да, няма. Когато разбра, че съм била в лагера на Ша’ик в Рараку, реши да се опита да измъкне подробности от мен. Но по онова време все още едва се бях съвзела, тъй че не можех да му помогна много. Казах му за Хеборик обаче.

Дюйкър бавно изправи гръб, внезапният блясък в очите му заличи цялата тъга и умора.

— Хеборик?

Сцилара се усмихна.

— Фишер каза, че това може да те заинтересува.

— Заинтересува ме. — Той се поколеба. — Поне така мисля.

— Боя се, че той умря. Но ще ти разкажа за това, ако искаш. От нощта, когато избягахме от Ша’ик.

Светлината в очите на Дюйкър помръкна и той извърна поглед.

— Гуглата явно е решил да ме остави последният жив. Всичките ми приятели…

— Стари приятели може би — прекъсна го тя и дръпна от лулата. — Има много място за нови.

— Горчива утеха.

— Мисля, че трябва да се поразходим.

— Не съм в настроение…

— Но аз съм, а Баратол замина, а партньорите ви са горе и умуват над разните заговори. Чаур е в кухнята и яде всичко, което му попадне, а Бленд се е влюбила в мен и, разбира се, това е забавно и дори приятно за известно време, но за мен не е истинското. Само че тя не слуша. Все едно, трябва ми придружител и ти си избраникът.

— Наистина, Сцилара…

— Това, че си стар, не означава, че можеш да си груб. Искам да ме заведеш до хана „Феникс“.

Той я изгледа.

Тя дръпна силно от лулата, изду дробове, за да изпъкнат гърдите й, и видя как погледът му бавно се сниши.

— Имам желание да попритесня един приятел. — И издиша дима към почернелите тавански греди.

— Е — тихо каза той, — в такъв случай…



— Ралик е бесен — заяви Кътър, щом седна. Посегна към буцата сирене и си отчупи парче с лявата ръка — в дясната държеше ябълка. Отхапа от ябълката и после моментално от сиренето.

— Круппе съчувства. Трагедия на съдбата, когато съдбата е онова, което човек избира за даденост, тоест онова, което му е… дадено. Скъпият Кътър можеше да възвърне първоначалното си име, стига да беше избрал живот в, да речем, сянката на Мурильо. Уви!

Кътър преглътна и каза:

— Чакай малко. Не съм искал да вървя в сянката на Ралик, нито в ничия сянка — всъщност от цялата идея за „сянка“ ми призлява. Ако някой бог наистина ме е проклел, това е Сенкотрон.

— Хитрият Сенкотрон, онзи с магическия нюанс, крайно коварен и подъл бог, несъмнено! Смразяваща е сянката му, жесток и неудобен тронът му, страховити Хрътките му, заплетено е Въжето му, мили и изкусителни — невинните му слуги! Но! — Круппе вдигна високо дебел показалец. — Кътър не иска да говори за вървене в сенки, ами да, в ничии сенки! Дори на някоя, която се полюшва най-полюшващо се, която се извива най-извиващо се, която пърха в пърхащите мигли, обрамчили бездънни тъмни очи, които не са очи изобщо, а езера с невъобразима дълбина — а съжалява ли тя? В името на Апсалар, не!

— Мразя те понякога — изръмжа Кътър, навел очи към масата и забравил временно за сиренето и ябълката в ръцете си.

— Горкият Кътър. Вижте сърцето му, изтръгнато от тази гръд и плеснало като къс кърваво месо на тази маса. Круппе въздиша и въздиша в своето дълбоко съчувствие и протяга, да, това топло наметало на дружеско съпричастие срещу хладната и сурова светлина на истината в този и всеки друг ден! И тъй, вежливо ни налей още от тази билкова отвара, която, макар донякъде да има вкус, напомнящ за сламата и калта, използвани в правенето на тухли, според твърдението на Мийзи помага при всякакви проблеми с храносмилането, включително на лоши новини.

Кътър наля и отхапа още два пъти от ябълката и сиренето. Подъвка малко, след което се намръщи.

— Какви лоши новини?

— Онези, които тепърва ще дойдат, разбира се. Медецът би ли облекчил това храносмилателно облекчение? Навярно не. По-скоро ще се пресече и скашка, подозираме. Защо ли, чуди се Круппе, онези, които държат на всички здравословни диети със зловонни питиета, корави, груби и сурови ястия и непоносими за небцето отвари, и всичко туй в режим на дейности, измислени единствено за да разяждат кост и похабяват мускул — всички тези блюстители на чистия и благонравен живот се оказват до един бледи, съсухрени и едва ли не безкръвни, с огромни буци, подскачащи в гърлата, и с воднисти очи, свирепи в своето праведно самодоволство, крачещи като настръхнали щъркели и уриниращи вода, толкова чиста, че цялата да я изпиеш отново? И моля те, подай на скъпия прелестен Круппе, прочие, онзи сетен сладкиш, клекнал там, самотен и тъжен, на калаеното блюдце твое.

Кътър примигна.

— Извинявай, какво да ти подам?

— Сладкишчето, момко скъпи! Сладки удоволствия, напук на благочестивите поклонници на страданието! Колко живота всъщност има всеки от нас, чуди се Круппе риторично, та да ограничаваме толкова този с безцелна дисциплина, тъй ефикасна, че самият Качулат би трябвало да се гъне в конвулсии от смях? Тази вечер, приятелю скъпи на Круппе, ние с теб ще обиколим гробищата и ще се обзаложим чии заровени кости принадлежат на „здравите“ и чии — на дивашки лудувалите безразсъдни безумци, танцували с лъчезарни усмивки в своя живот ден след ден!

— Здравите кокали ще са оставените от старците, бих се обзаложил.

— Несъмнено, несъмнено, приятелю Кътър, банална истина. Тъй де, Круппе ежедневно се натъква на старци и се възхищава на сияйните им усмивки и лъчезарните им поздрави.

— Не всички от тях са нещастни, Круппе.

— Вярно, тук-там крета по някой с опулени очи, опулени, защото има зад себе си живот, изпълнен с отчаяно примирение, а глупакът взел, че оцелял след всичко това! И сега какво, чуди се глупакът? Защо не съм умрял? А ти, с твоите три жалки десетилетия на чиста скука, защо просто не идеш някъде и да умреш?

— Старците ли те тормозят, Круппе?

— По-лошо. Скъпият Мурильо стене, вкиснат и беззъб, и обмисля живот в бездействие. Обещай на Круппе ето това, драги ми Кътър — когато видиш този лъчезарен екземпляр пред теб да почне да пелтечи, да се лигави, да ломоти на облаците, да киха и пърди, да се изпуска и всичко останало, наистина вържи Круппе здраво в някой здрав чувал, намери някоя скала и го хвърли оттам! Във въздуха! Долу в бурното море, сред грохот на скали и лъскава пяна — Круппе те умолява! И чуй! Докато го правиш, приятелю Кътър, пей и се смей, и плюй след мен! Обещаваш ли?

— Стига да съм наблизо, Круппе, ще направя точно каквото ме молиш.

— Круппе е облекчен, тъй облекчен. Вай, последният сладкиш се разбунтува в корема — още от този чай, прочие, да предизвика битумно оригване на безвкусната земна мизерия. А после, много скоро, ще дойде време за обяд! И виж кой влиза, ами да, не кой да е, а самият Мурильо, току-що назначен, и зачервен, и тъй нетърпелив в благородната си щедрост!



Любовта на Искарал Пъст бе чиста и съвършена. Само дето жена му непрекъснато му се изпречваше на пътя. Наведеше ли се наляво, тя се навеждаше надясно; наведеше ли се надясно, тя — наляво. Изпънеше ли врат, тя изпъваше своя; и единственото, което можеше да види, бе мръсното чиле на рошавата й коса, а под нея — стоманеночерните й очи, твърде разбиращи, за да е за нейно добро, а и за негово, впрочем.

— Глупава дъртофелница — мърмореше той. — Не може ли да разбере, че климам и клюмам насам-натам само защото така ми се ще, а не защото Върховната жрица е ей там и пищно показва прелестния си пищен задник — знаейки добре, о, да, как се гърча и пускам лиги, задъхвам се и сърцето ми тупти, изкусителката, хитрата лисица! Но не! Всеки ъгъл, и тази ужасна, отмъстителна проклетница надвисва пред погледа ми, дразни очите ми! Сигурно бих могъл хитро да я отпратя по някоя работа, виж, това е идея. — Усмихна се и се наведе напред. Цялата броня на чара му затрептя и запращя пред атаката на убийствения й поглед.

— Сладка питке със стафидки, муленцето трябва да се натимари и нахрани в храмовите конюшни.

— Тъй ли?

— Да. И тъй като ти с явно с нищо не си заета в момента, би могла да свършиш нещо полезно.

— Но аз върша нещо полезно, прескъпи ми съпруже.

— О, и какво ли ще да е то, нежна мърло?

— Ами, жертвам времето си, за да ти попреча да се направиш на по-голям глупак, отколкото си обикновено, което си е доста сериозно предизвикателство, уверявам те.

— Що за глупости говори тя? Мила стридо, за какво изобщо говориш?

— Тя отстъпи, че си това, което твърдиш, че си. И това е единственото, което я сдържа да не ни изхвърли навън на мършавите ни задници. Теб, мен, мулето и ломотещите бок’арала — стига изобщо да успее да ги измъкне от мазето. Аз съм вещица на богинята паяк и Върховната жрица ей там никак не е щастлива от това. Тъй че казвам ти, о, гнила моя очна ябълко, ако ти позволя да дръзнеш да й скочиш, с всички нас е свършено.

— Тя говори толкова много, че е цяло чудо, че зъбите й не падат. Но чакай! Повечето вече са изпадали! Шът, не се смей, не се усмихвай дори. Усмихвам ли се? Може би, но това е отстъпчивата усмивка, онази, която показва добронамереност, или ако не добронамереност, то поне не показва нищо, макар че жените по цял свят, щом я видят, изпадат в апоплектичен гняв, умничките, миличките те. — Той въздъхна, отдръпна се назад и се опита да надникне изпод дясната й мишница, но периферното зрение превърна опита в космат кошмар. Потръпна, въздъхна отново и потърка очи. — Хайде иди, жено, мулето ни вехне и копнее по прелестното ти лице — да го ритне! Хи-хи! Шът, не се смей! Не се усмихвай дори! — Вдигна глава. — Сладка бръчкава фурмичке, защо не се поразходиш на слънчице по улиците, в канавките по-скоро, ха! В миризливите канали — вземи си баня! Препикай някой от ония осветителни пилони и нито едно псе в Даруджистан няма да посмее да ти се опълчи! Ха! Но тази усмивка е обична, да, нали?

Върховната жрица Сордико Куалм се фръцна палаво към тях — тази жена не вървеше, придвижваше се колкото напред, толкова и странично, змия на изкушението, чародейка на безгрижието… богове, един мъж можеше да умре само като я гледа! Хленч ли беше това, което се изтръгна от него? Разбира се, че не, по-скоро вдигналата се подмишница на Могора издаде този стенещ и мляскащ звук.

— Бих била изключително доволна — заговори Върховната жрица със страстния си дълбок глас, който пърхаше като всички въобразими съблазни и се вливаше в димящата гозба на подканата, — ако вие двамата се отдадете на взаимно самоубийство.

— Моето мога да го симулирам — прошепна Искарал Пъст. — Тогава тя ще се разкара — знам, Върховна жрице на всички мои фантазми, виждам как воюваш срещу естествените си желания, пламенната жажда да ме поемеш… хм, в обятията си! О, знам, не съм чаровен като някои, но имам сила!

Сордико Куалм въздъхна и се фръцна назад — но не, откъм задника беше по-скоро люшване. Приближаването фръцкане, отдръпването — люшване.

— Сордико Куалм Фръц, тя идва и си отива, но нивга не си отива съвсем, моя любов на любовите, моя по-добра любов от онази пародия на любов, която някога мислех, че е истинска любов, но нека погледнем нещата в лицето, любов не беше онова, не като тази любов. Е, тази любов е голямата любов, издутата, извисяващата се, шибаща пъшкаща помпеща изригваща любов! Ох!

— Ти не би познал истинската любов дори да те захапе по лицето — изсумтя Могора.

— Махни я тази подмишница от мен, жено!

— Ти превърна този храм в лудница, Искарал Пъст. Превръщаш всеки храм, в който живееш, в лудница! И ето ни сега, замисляме взаимно убийство, а какво всъщност иска твоят бог от нас? Ами нищо! Нищо освен чакане, все чакане! Ба, излизам на пазар!

— Най-после! — гракна ликуващо Искарал.

— А ти идваш с мен да ми носиш покупките.

— А, не. Вземи мулето.

— Ставай или ще се оправя с теб както аз си знам, точно тук.

— В светия вестиарий? Луда ли си?

— Ебливо богохулство. Няма ли да е доволен Сенкотрон?

— Добре! Пазаруване тогаз. Но без никаква каишка този път.

— Тогава гледай да не се губиш.

— Не се изгубих, краво такава, бягах.

— По-добре да взема пак каишката.

— А аз ще взема ножа си!

О, как пречи бракът на любовта! Връзките на взаимно презрение стегнати, докато жертвите не започнат да се гърчат, но болка ли е това, или наслаждение? Има ли някаква разлика? Но този въпрос не бива да се задава на женени хора, о, не.

А в конюшнята мулето намигва на кобилата и кобилата усеща как закуската потръпва в червата й, а мухите, ами, те прелитат от една буца тор на друга, убедени, че всяка е различна от предишната, каквито капризни твари са мухите, а при капризните няма никакво благоразумие, само копнеж и разочарование, и бръмченето подканя към следващото съмнително завоевание, миришещо така уханно в мократа слама.

Бъзз, бъзз.



Минното предприятие на Хъмбъл Межър представляваше огромна яма сред прошарените с лъскави жили грамади гранит и хаотични гънки скала. Бе на еднакво разстояние между Даруджистан и Гредфалан Анекс и бе свързано със здраво укрепени пътища. Беше си всъщност малко градче с население осемстотин души. Наемни работници, роби, затворници, бригадни началници, охрана, готвачи, дърводелци, грънчари, въжари, шивачи и кърпачи, въглищари, резачи и гледачки, касапи и пекари — цялото предприятие кипеше от дейност. Пушеци изпълваха въздуха. Старици с кървясали длани пъплеха на четири крака и събираха парчета шлака и буци нискокачествени въглища. Чайки и гарги щъкаха сред тези дрипави изгърбени фигури.

Нито едно дърво не беше останало на половин левга околовръст. На един склон при езерния бряг имаше малко изгърбено гробище с няколкостотин плитки гроба. Водата край брега беше застояла и зацапана с червено, с разкаляно дъно, светлооранжево на цвят.

Притиснал ароматната кърпичка до устата и носа си, Горлас Видикас оглеждаше дейността, която сега ръководеше, макар че навярно глаголът „ръководя“ не бе най-подходящият. Ежедневните потребности тук бяха отговорност на лагерния началник, пъпчив покрит с белези петдесет и няколко годишен мъж с набити от десетилетия метални стружки в дланите. Кашляше хрипливо на всеки няколко думи и плюеше гъста жълтеникава слуз между облечените си в бронз зъби.

— Младоците са най-бързите, разбира се. — Кашляне, храчка. — Нашите къртици, тъй им викаме, щото могат да пропълзят в пукнатини, дето никой възрастен не може да се провре — кашляне, храчка, — тъй че ако въздухът е лош, работниците ни няма да се убият. — Кашляне… — Имахме проблем с намирането на младоци по едно време, но почнахме да ги купуваме от по-бедни семейства в града и околностите — много са им изтърсаците за хранене, нали така. И имаме специални правила за младоците — никой не им пуска ръка, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— От тях вече вървят нагоре — продължи лагерният началник. — Един миньор трае към пет години някъде, освен при срутвания и разни такива. Като се поболеят много, ги вадим от тунелите и ги правим началници смяна. Малцина може да остареят достатъчно за старши — аз съм един от тях, видите ли.

Този старши началник, предрече наум Горлас Видикас, щеше да е мъртъв до три години.

— Някакви неприятности със затворниците?

— Не, никакви. Повечето не живеят достатъчно дълго, за да създават неприятности. Караме ги да работят в най-опасните жили. Убива ги арсеникът най-вече — извличаме и злато, знаете ли. Миналата година печалбата надскочи три хиляди процента. С моя дял мисля да си купя едно малко имение.

Горлас погледна замислено.

— Женен ли си?

Кашлица, храчка.

— Още не. — И се ухили. — Но знаете какво може да си купи един богат мъж, нали?

— Като част от това, което, убеден съм, ще се окаже изключителна връзка — каза Горлас — „след като бездруго печеля от работата ти“ — съм готов да инвестирам в такова имение. Скромно изплащане от твоя страна, при ниска лихва…

— Наистина ли? Е, благородни господине, това би било чудесно. Да, да, чудесно. Можем да го направим, и още как!

„А когато ритнеш петалата, без никакви наследници, ще придобия още един имот в Квартала на именията.“

— За мен е удоволствие — заяви той с усмивка. — Тези от нас, които сме се справили добре в живота, трябва да си помагаме винаги, когато можем.

— И аз тъй мисля. Точно тъй.

Пушеци, воня, гласове, които кънтят из прахта, волове мучат и се напъват с тежко натоварените коли. Горлас Видикас и умиращият старши на мините гледат всичко това, доволни от себе си.



Харло изпълзя от цепнатината, изпънал напред ръката си със свещта, и усети как мазолестата длан се вкопчи в китката му. Взеха му свещта, а след това Байниск го издърпа навън, изненадващо нежно, но пък това беше Байниск, мъдър ветеран, вече на цели шестнайсет години, половината му лице — бяла лъскава плът, от която надничаше бляскаво синьото на очите му — и двете като по чудо избегнали нараняването. Той се ухили и вдигна Харло да се изправи.

— Е, къртицо?

— Желязо, грапаво и студено, плоско и широко три педи.

— Въздухът?

— Тук съм, нали?

Байниск се засмя и го плесна по гърба.

— Заслужи си следобеда. Отивай в Чъфс.

Харло се намръщи.

— Моля те, не може ли да остана тук?

— Веназ още ли те тормози?

— Побойниците не ме обичат — отвърна Харло.

— Щот’ си умен. Слушай сега, вече го предупредих веднъж, а предупреждавам само веднъж и той го знае, тъй че няма да те притеснява. Нашите къртици ни трябват щастливи, здрави и непокътнати. Това е закон в лагера. Аз командвам в Чъфс, нали?

Харло кимна, но каза:

— Само че няма да си там, нали? Не и днес.

— Веназ ще е в кухнята. Всичко ще е наред.

Харло кимна отново, взе малката си торба с инструменти, днес малко по-тежка от обичайното, и тръгна нагоре. Обичаше тунелите, поне когато въздухът не беше мръсен и не изгаряше гърлото. Чувстваше се в безопасност, обкръжен от толкова много здрав камък, защитен, а най-много обичаше най-тесните пукнатини, където можеше да се провре само той — или малцината други като него, все още здрави, без счупени кости и още достатъчно дребни. Досега си беше пукнал само един пръст, а и то беше на дясната ръка, с която държеше свещта, тъй че не беше кой знае какво. Можеше да се издърпва с лявата, с полуголото тяло хлъзгаво от пот въпреки влажния камък и вадичките леденостудена вода.

Проучваше места, които никой никога не беше виждал. Или издърпваше виещите се като змии маркучи долу в ледените езерца, а после викаше на мъжете на помпите да започнат и на треперливата светлина на свещта гледаше как нивото на водата спада, и виждаше, понякога, странните израстъци по камъка, а в цепнатините дребната сляпа риба, която — стига да можеше да я стигне с ръка — се хлъзгаше в устата му и той дъвчеше и гълташе, поемаше по този начин нещо от този долен свят в себе си и също като на рибата понякога очите не му трябваха, само опипващите му пръсти, вкусът и мирисът на въздуха и камъка, ехото от водните капки и стърженето на щъкащите бели хлебарки.

Тази сутрин го бяха пратили в една пукнатина, с въжета, вързани за глезените, бяха го спуснали като мъртва тежест надолу и надолу, три-четири възела въже, преди протегнатите му ръце да напипат топла суха скала и тук, толкова дълбоко под земята, въздухът беше горещ и миришеше на сяра, а свещта, щом я запали, лумна ярко в гъстия сладникав въздух.

Той се огледа на жълтата светлина и видя до стената на пукнатината, няма и на три крачки от него, седнал труп. Съсухрен, лицето се беше смъкнало и очните кухини бяха станали на малки свити черни дупки. Двата крака бяха счупени, явно от падане, костите стърчаха през набръчканата кожа.

Увит с кожите като с одеяло; а близо до едната неподвижна ръка на скелета лежеше отворена торба, от която се подаваха две кирки от еленов рог, костен клин и каменен чук. Миньор, разбра Харло, също като него. Миньор отпреди много, много време.

Още крачка към него, без да откъсва очи от чудатите сечива, които му се искаше да вземе… и трупът проговори:

— Както искаш, паленце.

Харло залитна назад. Сърцето му забуха.

— Демон!

— Покровител на миньорите може би. Не демон, паленце, не демон.

При паническото му отдръпване свещта бе изгаснала. Гласът на трупа, звучен, с ритъм като на вълни по песъчлив бряг, отекна в катраненочерния мрак:

— Аз съм Дев’ад Анан Тол, от клана Иринтал на Имасс, който някога живееше на брега на Джагра Тил, докато не дойде тиранинът Раест и не ни пороби. Прати ни долу в скалата и всички измряхме. Но виждаш ли, аз не умрях. Сам от целия си род, не умрях.

Харло треперливо опипа свещта, натика смазания фитил в тръбичката на огнивото. Три бързи изпомпвания с огнивото и пламъкът лумна.

— Хубав номер.

— В тръбичката има синя газ, но е малко и бързо свършва, затова трябва да се пълни. Горе има мехове. Защо не си умрял?

— Имах доста време да поразсъждавам над този въпрос, пале. Стигнах само до едно заключение, което обяснява състоянието ми. Ритуалът на Телланн.

— Онова, дето са го направили злите Т’лан Имасс! Чух за него от чичо Грънтъл! Немрящите воини в Черен Корал — Грънтъл ги видял със собствените си очи! И те коленичили, и цялата им болка им била взета от един мъж, който след това умрял, защото болката, която поел от тях, била твърде много, тъй че те вдигнали могила и тя още си е там, а Грънтъл каза, че плакал, но това не го вярвам, защото Грънтъл е голям и е най-добрият воин в целия свят и нищо не може да го разплаче, нищичко! — И Харло трябваше да спре, за да си поеме дъх. А сърцето му още тътнеше като градушка по тънък покрив.

Имассът Дев’ад Анан Тол отвърна с мълчание.

— Още ли си жив? — попита Харло.

— Пале. Вземи инструментите ми. Първите, правени някога, и то от собствената ми ръка. Аз бях изобретател. В ума ми се раждаха идеи, толкова бурно, че живеех като в треска. Понякога, нощем, едва не полудявах. Толкова много мисли, толкова планове — в клана ми се бояха от мен. Гадателят на кости се боеше от мен. Самият Раест се боеше от мен и затова заповяда да ме хвърлят тук. За да умра. И моите идеи с мен.

— Да кажа ли на всички за тебе? Може да решат да те вдигнат горе, за да видиш отново света.

— Света ли? Това пламъче, което държиш, ми показа повече от света, отколкото мога да възприема. Слънцето… о, слънцето… това би ме унищожило, мисля. Да го видя отново.

— Сега имаме метални кирки — каза Харло. — Железни.

— Небесен камък. Да, видях много от него в тунелите. Джагътите използваха магия, за да го извличат и оформят — на нас не ни се разрешаваше да гледаме такива неща. Но съм си мислил, още тогава, как камъкът би могъл да се извлече без магия. С топлина. Извлича се, дава му се форма, превръща се в полезни неща. Раест още ли управлява?

— Не съм чувал за никакъв Раест — отвърна Харло. — Байниск управлява Чъфс, а Старшията управлява мината, а в града има съвет на благородници, а в далечните земи има крале и кралици и императори и императрици.

— И Т’лан Имасс, които коленичат.

Харло погледна в шахтата — беше чул смътни гласове, които отекнаха надолу.

— Искат да ме издърпат обратно. Какво да им кажа за това място?

— Погрешна скала. Бял пясък, който поболява хората. Мръсен въздух.

— За да не слиза никой друг тук долу?

— Да.

— Но тогава пак ще си сам.

— Да. Кажи им също, че това място е обитавано от призрак. Покажи им магическите инструменти на призрака.

— Добре. Слушай, може пак да се промъкна тук някой ден, ако искаш.

— Пале, ще ми е много приятно.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Да.

— Какво?

— Шини.

И сега Харло се промъкваше нагоре към дневната светлина и в натежалата му торба подрънкваха инструментите на трупа. Еленов рог и кост, втвърдили се на камък, зъбците се забиваха в бедрото му.

Ако Веназ ги намереше, щеше да му ги вземе, тъй че Харло знаеше, че трябва да е предпазлив. Трябваше да ги скрие някъде. Където никой нямаше да отиде да погледне. Много неща си имаше вече, като си помислиш.

И трябваше да намери нещо, наречено „шини“. Каквото и да беше това.



Докато вървяха към хана „Феникс“, от Квартала на именията, през Трета околовръстна стена и в квартал Дару, тя настоя да го хване за ръката.

— Толкова много хора — говореше му. — Това наистина е най-големият град, който съм виждала. Мисля, че това, което най-много ме изумява, е колко познати лица виждам — не хора, които наистина познавам, просто хора, приличащи на други, които съм познавала.

Дюйкър помисли над това и кимна.

— Светът е такъв, да.

— Тъй ли? И защо?

— Представа нямам, Сцилара.

— Това ли е цялата мъдрост, която можеш да предложиш?

— Дори и тя ми създава трудности — отвърна той.

— Добре. Да пробваме нещо друго. Разбирам, че не виждаш никакъв смисъл в историята.

Той изсумтя.

— Ако под това имаш предвид, че не съществува никакъв прогрес, че дори идеята за прогрес е заблуда и че историята не е нищо повече от гъмжило от уроци, на които никой не иска да обръща внимание, то да, няма смисъл. Нито в писането й, нито в преподаването й.

— Добре, все едно. Ти избираш.

— Какво избирам?

— Нещо, за което да си говорим.

— Не мисля, че мога — нищо не ми идва наум, Сцилара. Е, добре. Бих искал да знам повече за Хеборик.

— Той губеше ума си. Опитвахме се да стигнем до остров Отатарал, където той искаше да върне нещо, нещо, което някога е откраднал. Но така и не успяхме. Нападнаха ни Т’лан Имасс. Гонеха него — ние останалите просто им се изпречихме на пътя. Аз, Кътър, Сивожаб. Е, откраднаха и Фелисин Младша — това като че ли също беше в плана им.

— Фелисин Младша?

— Името, което й даде Ша’ик.

— Знаеш ли защо?

Тя поклати глава.

— Не. Но я харесвах.

— Ша’ик ли?

— Фелисин Младша. Обучавах я да е също като мен, тъй че нищо чудно, че я харесвах. — И се усмихна широко.

Дюйкър отвърна с най-смътната си усмивка — трудно беше да е тъжен с тази жена, наистина. По-добре щеше да е, ако се постараеше да отбягва компанията й в бъдеще.

— Защо точно ханът „Феникс“, Сцилара?

— Както казах преди малко, искам да попритесня един човек. Кътър всъщност. Трябваше да го слушам месеци наред, колко чудесен бил Даруджистан и как той щял да ми покаже какво ли не. А после, веднага щом пристигнахме, се ската, не иска да има нищо общо с нас. Върнал се е при старите си приятели, предполагам.

Говореше небрежно, но Дюйкър долови прикритата обида. Може би двамата с Кътър бяха нещо повече от спътници.

— И вместо това намерихте нас, малазанците.

— О, можеше и да е много по-зле.

— Баратол имаше близък — каза Дюйкър. — Сред Подпалвачите на мостове. Професионален убиец. Да видят приятеля ти беше все едно да видят призрак. Имам предвид Пикър, Анци… Бленд. Блупърл. Старите морски пехотинци.

— Едно от онези познати лица, което е на някой, когото не познаваш.

Той се усмихна отново.

— Да.

„О, да, Сцилара, наистина си умна.“

— И един стар лечител от морската пехота решава да направи каквото може за Баратол Мекхар. Само че ето ти я онази история — онази, дето е без значение — с нашия приятел ковача. Свързана с Ейрън и…

— Червените мечове, да.

Тя го изгледа.

— Знаеш, така ли?

— Всички знаем. Горкият кучи син. Да си изпати така в собственото си отечество. Е, за такива неща можем да съчувстваме, защото всички си имаме личните си истории. От този вид, дето не можеш да ги пренебрегнеш, защото те са ни поставили точно където сме, точно тук, на континент и половина от дома.

— Прогрес?

— Това тепърва ще се разбере. Ето, стигнахме.

Тя спря и огледа олющената табела на хана.

— Че това е мръсен коптор!

— Ако приказките са верни, самият Калам Мекхар е влизал тук веднъж-дваж. Също и Сори, която по-късно прие името Апсалар, и точно тук младият Крокъс я е срещнал — същият, който сега го знаем като Кътър, нали? Сглобяването на всичко това не е лесно. Малът е бил тук, през повечето време. Вътре — добави той — можеш да намериш дори един мъж на име Круппе.

— Кътър ми е говорил за него — изсумтя тя. — Някакъв мазен прекупвач на крадена стока и бивш крадец.

— Пълномощен посланик по време на Панионската война. Мъжът, който устоя на Каладън Бруд. С едно махване на ръката се справя с повечето велики водачи на континента.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли? Кътър изобщо не ми е споменавал за това.

— Не го е знаел, Сцилара. Той замина с Фидлър, Калам и Апсалар.

— Тази история започвам сама полека да си я сглобявам — каза тя. — Апсалар. Жената, която Кътър обича.

„Ах.“

— Е, да влизаме.



— Хлапето е отвлечено според мен — заключи Мурильо. — Знам, Круппе, това е едно от тези неща, които просто се случват. Всички крадат деца: търговските кораби, рибарите, сводниците, храмовете, всички, щом им падне възможност. Тъй че знам, че няма голяма надежда…

— Глупости, Мурильо, верен приятелю на Круппе. Домогвайки се до тази моя закръглена особа, ти прояви изключително благоразумие. Нещо повече, Круппе аплодира тази твоя нова професия. Инструктор, да, във всякакъв чудесен смисъл на чудесната… смисленост — изкуството на дуелирането е крепко вписано с кръв, да? Крепка също е и тази Стони Менакис, стар партньор не на кого да е, а на самия Грънтъл, а нямаше ли и трети? Един дългорък мъж, който не се завърна от Капустан? И дали името му не беше Харло? Круппе трябва да порови по-дълбоко в дълбините на паметта, за да е сигурен в тези детайли, и все пак инстинктът му крещи: вярно! А как може да заглушиш такъв глас?

Кътър потърка четината по брадичката си.

— Мога да сляза до кораба, с който дойдох, Мурильо. Да поговоря с пристанищните бездомници и стариците под кейовете.

— Ще съм ти благодарен за това, Кътър.

— Круппе подозира тиха топлинка в сърцето на скъпия Мурильо към новия работодател — ах, трепва ли Круппе пред този пламенен протест? Свива ли се боязливо пред това яростно възражение? Ами, отговорът е „не“ и на двете!

— Зарежи това, Круппе — каза Мурильо. — Момчето просто е нейният син.

— Оставен на грижите на други — нима е толкова коравосърдечна тя? Домогваш се до изключително предизвикателство навярно? От най-добрия вид, естествено, да, от най-добрия вид.

— Тук има история — заяви Мурильо. — Не от всички жени се получават добри майки, съвсем вярно. Но тя не изглежда да е от тях. В смисъл, добре, на мен ми се стори изключително честен човек. Може би. О, не знам. Би било хубаво да намерим изтърсака, това е всичко.

— Разбираме те, Мурильо — каза Кътър.

— Разчитай на Круппе, прескъпи друже мой. Всички истини ще се разкрият в пълнотата на съкровеното откровение, тутакси. Ала почакайте, зове ни най-нечакано събиране от друг сорт… — И той се наведе над масата, очичките му се приковаха в Кътър. Веждите му замърдаха.

— Плашиш ме…

— Ужасът тепърва ще избуи за горкия ни Кътър.

— Какво искаш да…

Една ръка се отпусна на рамото му. Мека, пълна.

Кътър затвори очи и изпъшка:

— Трябва да престана да сядам с гръб към вратата.

Мурильо се надигна, изведнъж станал много официален, и се поклони на някой, застанал зад Кътър.

— Историко. Срещали сме се…

— Помня — отвърна мъжът, заобиколи покрай Кътър и взе два стола от близката маса. „Благодаря на боговете, не беше неговата ръка.“

— Наистина отново благодаря на Малът за…

— Ще му предам — отвърна историкът. — Междувременно, не съм единственият, който ще се представя. — Уморените старчески очи се спряха на Кътър. — Ти си Кътър, нали?

Кътър се извъртя и погледна жената зад стола си. Очите му се оказаха на нивото на две гърди, покрити с плътно стегната ленена блуза. Позна ги веднага. Струваше му голямо усилие да вдигне поглед.

— Сцилара.

— Наричаш това „представяне“? — попита тя и придърпа другия стол, който беше взел историкът. Намести го вдясно от Кътър и седна. — Не бях виждала досега толкова чисто оглозгани кокали — отбеляза, щом погледна останките от обяда на масата.

Круппе се надигна с тежко пъшкане и замаха с ръце.

— Круппе бърза да изкаже своето най-благосърдечно „добре дошли“ на тази великолепна компания на вече скъпата на сърцето ни Сцилара с Вещите очи и други забележителни чарове, на които Круппе най-благосърдечно би спрял вещите си очи, ако не бяха презрените изисквания за благоприличие. Добре дошли, извиква ликуващо Круппе, докато се смъква… уфф! — изтощен от своя ентусиазъм и със страстни трапчинки на бузите.

Мурильо се поклони изискано на Сцилара.

— Няма да съм толкова невъзпитан като Круппе със страстните му трапчинки. Мурильо, стар приятел на Кро… на Кътър.

Тя започна да пълни лулата си с ръждивец.

— Кътър често ми е говорил за твоя чар, Мурильо, по отношение на жените. — И го дари с усмивка.

Мурильо си седна, малко непохватно, и Кътър забеляза с кисела насмешка, че сега изглежда по-буден, отколкото беше през последните дни. Може би беше от намушкването.

Круппе вееше с ръка пред зачервеното си лице. После я вдигна високо.

— Сълти! Мило същество! Най-хубавото вино в заведението! Не, почакай! Слез, моля те, по улицата до „Пауна“ и ни купи бутилка от тяхното най-хубаво вино! Най-хубавото вино в тяхното заведение, да! Нещо не е наред ли, Мийзи? Круппе нямаше намерение да ви обиди, честно! Сълти, хайде, дете! Мийзи, защо…

— Стига — сряза го Мурильо. — Освен ако не държиш да трупаш още обиди към вярната ни домакиня, докато тя не дойде да те убие на място.

— Жестоко недоразумение! Ентусиазмът и…

— И трапчинките, разбрахме.

— Сцилара беше от лагерните жени във въстаническия град на Ша’ик в Рараку — почна Кътър. — Ъъъ, лагерните не в онзи смисъл. Искам да кажа…

— Да, това бях — прекъсна го тя. — Точно това. — Изби искра с огнивото. — Играчка за войниците. В частност, малазанските. Ренегатите от армията на Корболо Дом. Неговите Убийци на псета. След това бях изтръгната от обещаващото да се окаже кратко и затъпяло съществуване от един малазански жрец без ръце, който ме мъкна със себе си през половината Седем града заедно с Кътър. — Издуха нагоре облак дим и продължи: — Малко навътре в сушата на брега на Отатаралско море ни нападнаха. Жрецът беше посечен, Кътър го изкормиха, а аз родих бебе — без реална връзка между двама ни, впрочем, освен лошия избор на момента. Някакви селяни ни намериха и ни спасиха — чедо на Оссерк се появи за тази цел — и така се снабдихме с Баратол Мекхар и Чаур, които заместиха двамата, изгубени от нас при засадата.

— Значи, обикновено не разправям дълги истории като тази, но това, което ви казвам, е необходимо за няколко важни неща — продължи тя. — Първо: оставих бебето в селото, без никакви съжаления. Второ: Кътър, който беше с нас, защото Въжето беше решил, че Фелисин Младша се нуждае от неговата закрила, едва не загина и сега живее с чувството, че се е провалил в задачата си, тъй като Фелисин ни я отнеха. Трето: Кътър също така е с разбито сърце и колкото и да ни е било може би забавно заедно, ясно е, че не мога да му помогна за това. И най-сетне, четвърто: аз го притеснявам, защото може би си мисли, че съм прекалено дебела, и си мисли, че и вие мислите същото.

И тримата срещу нея заклатиха отрицателно глави при последните думи. Кътър седеше, стиснал главата си с ръце.

Сълти дойде и тупна на масата прашна глинена бутилка и още две чаши.

— Три консула, Круппе!

Круппе пусна трите монети в шепата й без никакъв хленч. След дълго мълчание историкът въздъхна, пресегна се и отпуши бутилката. Подуши гърлото. Повдигна вежди.

— Опразнете боклука от чашите си, моля.

Послушаха го и той наля на всички.

— Кътър — рече Мурильо.

— Какво?

— Бил си изкормен? Богове на бездната!

— Круппе се опитва да вкуси чудото на тази чудесна реколта, тъй прехласнат и потресен е той от ижеразказаната ужасна история. Светът е крайно жесток, но накрая се разгръща спасението, благословени да са всички богове и богини, духове, марсупиали, амфибиали и всички останали. Пиян от пуншове е бедният Круппе, залитне насам, блъсне се натам, свят му се вие и още малко и ще се пръсне. Възлюбена Сцилара, разказвате ни крайно неприятна история и я разказвате лошо. Въпреки това, вижте ни нас, тука, всички до един сме замаяни от въпросните лошо разказани откровения!

— Може би прекалих в усилията си да резюмирам, признавам — съгласи се Сцилара. — Но си помислих, че ще е по-добре да приключим бързо с неприятния етап. И ето ни вече, облекчени и жадни да изгълтаме това великолепно вино. Реших, че ханът „Феникс“ ми харесва.

Дюйкър стана.

— Е, моята задача е изпълнена и ще…

— Сядай си на мястото, старче — прекъсна го тя. — Ако трябва с един як шамар да върна живота в теб, ще го направя. Надявам се, че ще е по-безболезнено днес да си в компанията ни, как мислиш?

Историкът бавно седна.

Круппе въздъхна тежко.

— Жалко за нас, мъжете на тази маса. Превъзхождат ни.

— Разбирам, че Кътър не е разказал нищо — отбеляза Сцилара. — Не ви е казал дори как едва не се удавихме, когато луната се разби и падна от небето. Спасени от дракон.

— Всъщност ще остана — заяви Дюйкър, — стига да ни разкажеш за всичко това, както се полага, Сцилара.

— Както желаете.

— От момента, в който срещна Хеборик.

— Това ще отнеме цяла нощ. А съм гладна.

— Мурильо с най-голяма радост ще плати вечерята — заяви Круппе.

— Веднъж и ти да си прав — отвърна Мурильо.

— Не мисля, че си прекалено дебела — рече Кътър. — Изобщо не мисля такова нещо, Сцилара. — „Прекалено добра, да. А защо не виждаш как те гледа Баратол? Колкото до мен, е, Апсалар беше достатъчно умна да се махне и няма да я упреквам за това. Всъщност едва ли има в целия свят достатъчно нищожна жена за мен.“

Самосъжаление ли беше това? Не, просто реализъм, реши той.

„О, и между другото, въпросният дракон е облечен в коприни и си губи времето на борда на проклетия си кораб, тук, в пристанището на Даруджистан… О, а споменах ли, че градът е изправен пред неминуема опасност?“

Бутилката беше свършила и пратиха Сълти за нова. Мийзи набързо се успокои с поръчките за вечерята: знаеше, че рано или късно ще се стигне до калпавото вино, което държеше в мазето, и ще се пие до изнемога.

Докато Сцилара не разкаже историята си.

А умът на Кътър, подгизнал от алкохол, се луташе из тези мисли, които бяха всичко друго, но не и самосъжаление. „Нито една жена на света…“



Лейди Чалис Видикас седеше на масата. Шардан Лим бе от лявата й страна, Ханут Орр — от дясната. За тази вечер бе облякла смарагдовозелени коприни, късия плътен жакет без яка, за да се вижда голата й напудрена шия; дълбокото деколте откриваше напръсканите й с благоухание гърди. Косата й беше стегната високо със сребърни игли. Руж зачервяваше бузите й. Чернило сгъстяваше миглите й. От ушите й висяха обеци, два бляскави наниза в зеленото на смарагда и синьото на сапфира. Късите ръкави на жакета откриваха голите й ръце, меката гладка кожа, неопетнена от слънцето. Гамаши от щавена ярешка кожа покриваха краката й, а на стъпалата си носеше последната мода сандали с високи и тънки токчета.

В кристалните бокали искреше кехлибарено вино. Светлината на свещите обагряше в меко златисто всеки детайл, в кръг, който се стапяше в сумрак извън тримата на масата, тъй че слугите се движеха в сенки, появяваха се само за да приберат блюдата, да преподредят приборите и да поднесат още храна.

Тя само отхапваше от яденето си, искаше да е донякъде пияна за онова, което щеше да се случи тази нощ. Единственият въпрос, на който не бе способна да отговори, беше… кой ще е първият?

О, имаше сексуална възбуда — не можеше да отрече това. И двамата бяха здрави и привлекателни, макар и по съвсем различен начин. И двамата бяха еднакво противни, но тя смяташе, че ще може да преживее това. Със сигурност сърцето й нямаше да играе никаква роля в предстоящото, никакво отдаване, никакво объркване, което би могло да доведе до противоречиви чувства — всъщност до каквито и да било чувства.

Можеше да го изиграе просто. Всеки използва това, което има, нали? Особено когато то се окаже желано за други. Точно така се печелеше власт в края на краищата. Един мъж тук, отляво или отдясно, тази нощ щеше да я има — дали вече бяха решили помежду си кой от двамата да е? Хвърляне на ашици. Залог в плът. Не беше сигурна — все още беше рано и не беше забелязала никакви явни признаци за конкуренция.

Ханут заговори:

— С Шардан ви обсъждахме цял следобед, лейди Чалис.

— О? Колко ласкателно.

— Беше в нощта на убийството на чичо ми, нали? В имението на лейди Симтал — и вие бяхте там.

— Бях, да, Ханут.

— Същата нощ младият Горлас Видикас ви спаси живота.

— Да.

— И така спечели сърцето ви — каза Шардан Лим, усмихнат зад бокала си, докато отпиваше.

— Казвате го все едно, че е много лесно да се спечели сърцето ми — отвърна тя.

— В такъв случай благодарността е положила добро начало — отбеляза Шардан, а Ханут се отпусна в стола си, все едно е решил само да слуша, без да се намесва — поне засега. — Той беше много млад, както и вие. Възраст, в която обаянието блясва ослепително ярко.

— И аз бях зашеметена — отвърна тя.

— Горлас доста добре се възползва от това, бих казал. Надявам се, че ежедневно изразява благодарността си… когато е тук, имам предвид. Всички подобаващи, съвсем недвусмислени жестове, и прочие.

Ханут Орр се размърда в стола си.

— От твърде дълго време, лейди Видикас, домът Орр и домът Д’Арл не се разбираха в Съвета. От поколения, и доколкото съм в течение, без никаква основателна причина. Често пъти се улавям, че изпитвам желание да се срещна с вашия баща, да поправим нещата, да съградим нещо ново и трайно. Съюз всъщност.

— Амбициозна цел, Ханут Орр — отвърна Чалис. „За жалост баща ми те смята за надут тъп задник. Истински Орр, с други думи.“ — И съм убедена, че сте добре дошъл да направите встъпителния жест. Желая ви дръпването на Богинята.

— Ах, значи имам благословията ви за такава инициатива?

— Разбира се. Дали това ще впечатли баща ми? Това не знам.

— Той, разбира се, ви цени много — измърмори Шардан Лим. — И как иначе?

„Това съм го предвидила…“

— Домът Видикас винаги е имал скромно присъствие в Съвета. Дълго и непрекъснато присъствие на слаби мъже и жени, без никаква особена амбиция.

Ханут Орр изсумтя и посегна към бокала си.

— Освен последния, разбира се.

— Разбира се. Искам да кажа, че баща ми не придава особена тежест на желанията на дома Видикас, а аз сега съм част от този дом.

— Ядосва ли ви това?

Тя спря погледа си на Шардан Лим.

— Дързък въпрос, сър.

— Моите извинения, лейди Видикас. Но ви ценя високо и просто ви желая щастие и удовлетвореност.

— Защо допускате, че бих могла да изпитвам друго?

— Защото — провлече Ханут Орр — тази нощ лочите вино като кръчмарска блудница. — И стана. — Благодаря ви, лейди Видикас, за изключително приятната вечеря. Уви, трябва да си тръгвам.

Тя се постара да потисне гнева си и кимна.

— Разбира се, съветник Орр. Простете, че няма да мога да ви изпратя.

Щом Орр излезе, Шардан каза:

— Ядосахте го.

— О?

Бокалът в ръката й потрепна.

— Ханут иска баща ви да отиде при него, а не обратното. Не иска да е скимтящото пале пред никого.

— Едно пале никога не е достатъчно силно, за да направи първия ход, Шардан Лим. Той погрешно разбра предизвикателството ми.

— Защото намеква за слабост от негова страна.

— Може би. И заради това трябваше да ми се ядоса? Как точно става това?

Шардан Лим се разсмя, разкърши рамене и стана ясно, че вече освободен от сянката на Ханут Орр, е като смъртоносен цвят, разтварящ се в нощта.

— Вие му показахте какво самодоволно, но безволево конте е.

— Какви невежливи думи за приятеля ви.

Шардан Лим се загледа в бокала си и отпи. После бавно каза:

— Ханут Орр не ми е никакъв приятел.

Мозъкът й бе станал някак странно необуздан от виното. Вече не вкусваше всяка глътка, твърде много бяха станали глътките, слугата като безмълвен призрак се плъзгаше от сенките, за да допълва бокала й.

— Мисля, че той е убеден в обратното.

— Съмнявам се. Убийството на баща ми беше плод на някакъв проклет заговор от страна на дома Орр. И сега семейството ми изглежда впримчено, в капан, а играта продължава и продължава.

Тази негова страна се оказа съвсем неочаквана и тя не знаеше как да реагира.

— Вашата откровеност ме смущава, Шардан Лим. При всички случаи ще затая за себе си това, което чух току-що.

— Не е нужно, но все едно, благодаря ви. Всъщност бих предпочел съпругът ви да разбере как стоят нещата. Ханут Орр е опасен човек. Домът Лим и домът Видикас имат много общи неща, основното сред които е петното на неуважението в Съвета. Презрение дори. Любопитен съм… — Този път погледът, който насочи към нея, беше рязък, преценяващ. — Това начинание на съпруга ви, домогванията му с този негов търговец на желязо, за да му спечели членство в Съвета — що за игра играе Горлас?

Тя примига объркано.

— Съжалявам, нямам представа.

— Бихте ли могли да разберете? За мен?

— Не съм сигурна. Горлас не споделя с мен такива неща.

— А споделя ли изобщо нещо с вас? — И продължи, без да дочака отговора й (не че имаше отговор). — Лейди Видикас… Чалис… той ви похабява, не разбирате ли? Виждам го — богове, това ме ядосва ужасно! Вие сте интелигентна жена, красива жена, а той се отнася с вас все едно сте едно от… от ето тези сребърни блюда. Просто поредното притежание, поредният къс от богатството му.

Тя остави бокала.

— Какво искате от мен, Шардан Лим? Това да не би да е някаква покана? Любовен заговор? Тайни срещи зад гърба на съпруга ми? Докато той пътува, двамата с вас се срещаме в някой запуснат хан? Опознаваме телата си, а след това лежим отпуснати и кроим безсмислени планове за съвместно бъдеще?

Той се взря в нея.

Всички слуги с необичайна дискретност бяха изчезнали в съседните стаи, в кухните, навсякъде, но не и в трапезарията. Дори виночерпецът се беше махнал. На Чалис й хрумна, че личният слуга на Шардан навярно вече е раздал пари на домашния персонал и сега всички са навън на двора, жадни за клюката лакеи, и всички се кикотят многозначително.

Твърде късно беше да промени това. Да остърже скандалните мисли от жалките им умове.

— Описвате най-противно развитие — каза най-сетне Шардан Лим — с целия цинизъм на опитна в тези неща жена. А това не го вярвам. Вие сте вярна съпруга, Чалис. В противен случай нямаше толкова да държа на вас.

— О? Да не би да сте ме шпионирали? — Насмешлив въпрос, който изгуби безгрижната си аура, след като той не отрече, и тя изведнъж се смрази до костите. — Следенето на съпруга на друг мъж не изглежда особено достойно деяние, Шардан Лим.

— Любовта няма достойнство.

— Любов? Или обсебеност? Да не би алчността за притежание да ви кара да ухажвате жена, притежавана от друг мъж?

— Той не ви притежава. Това искам да кажа, Чалис. Подобни възгледи за притежаване не са нищо освен извратени лъжи, маскирани като любов. Не държа да ви притежавам. Нито да ви открадна — ако го исках, щях отдавна да намеря повод за дуел със съпруга ви и щях да го убия без угризения. Заради вас. За да ви върна живота.

— И да се съберете със скърбящата вдовица? О, това наистина би изглеждало странно, нали? Аз, облегната на ръката на мъжа, който е убил съпруга ми. И вие ми говорите за свобода? — Усети, че е изтрезняла напълно. От това, което й разкриваше този мъж; от стъписващата дълбочина на извратената му страст.

— Да ви върна живота, казах.

— Ще попитам отново: какво искате?

— Да ви покажа какво значи да си свободен. Да скъсаш веригите. Вземете ме в леглото си, ако толкова желаете. Или недейте. Изгонете ме оттук с ритник. Изборът е ваш. Искам да усетите своята свобода, Чалис. В душата си — нека да гори, ярка или тъмна, както пожелаете, но нека да гори! Да ви изпълни изцяло.

Дъхът й заизлиза накъсано. О, тази негова тактика бе съвсем непредвидена. „Не ми давай нищо, жено. Не, вместо това го дай на самата себе си. Използвай ме. За доказателство. На своята свобода. Тази нощ може отново да станеш свободна. Както се чувстваше, докато беше по-млада, когато нямаше съпруг, натежал на ръката ти. Преди да щракнат тържествено прангите.“ Крайно необичайна покана, наистина.

— Къде са слугите ми?

— Навън за остатъка от нощта, лейди Видикас.

— Както и Ханут Орр. Дали не седи сега в някоя пивница и не разправя на всички…

— Не съм уговарял нищо с онзи кучи син. И трябва да разберете, той ще приказва все едно дали тук става нещо, или не. За да ви уязви. Репутацията ви.

— А моят съпруг след това ще чуе, дори нищо да не се е случило.

— А ако застанете пред Горлас и отречете слуховете, той ще ви повярва ли, Чалис?

„Не. Няма да иска.“

— Няма да приеме да бъде рогоносец.

— Ще се усмихне, защото му е все едно. И ако го устройва, ще предизвика един от нас, мен или Ханут, на дуел. Под предлог, че защитава честта си. Той е чудесен дуелист. И жесток при това. Презира всякакви правила, всякакво приличие. За него е важна единствено победата и ако това означава да хвърли пясък в очите на противника си, ще го направи. Много опасен човек е, Чалис. Не бих искал да се изправя срещу него с голи рапири. Но ще го направя, ако се наложи. — Поклати глава. — Но няма да съм аз.

— Защо?

— Ще е Ханут Орр. Това е мъжът, когото той иска за вас. Дал ви е на Ханут Орр — друга причина, заради която той кипна и излетя навън, след като най-сетне разбра, че аз няма да го допусна.

— Значи вместо Горлас тази нощ вие сте защитили честта ми.

— И не успях, защото Ханут разбива репутацията ви още в този момент. Когато казах, че можете да се възползвате от мен, Чалис, го казах сериозно. Дори сега, тук, можете да ми кажете да потърся Ханут — да, мога да се досетя къде е той точно сега — и да го извикам навън. Мога да го убия заради вас.

— Моята репутация…

— Е вече опетнена, лейди Видикас, и аз искрено съжалявам за това. Кажете ми, какво бихте искали да направя? Моля ви.

Тя замълча. Беше й все по-трудно да мисли ясно. Последствията се срутваха като лавина и тя бе заровена под тях, всичкия въздух — изкаран от дробовете й. Заровена и затрупана, да, от нещо, което дори не беше се случило.

И все пак…

— Ще опитам тази ваша свобода, Шардан Лим.

Той стана рязко, с едната ръка на дръжката на рапирата.

— Милейди.

„О, колко благородно!“ Тя изсумтя и се надигна от стола си.

— Хванали сте неподходящото оръжие.

Очите му се разшириха. Искрена ли бе тази изненада, или подправена? Имаше ли блясък на триумф в тези сини, сини очи? Изобщо не можеше да го разбере.

И това я плашеше.

— Шардан…

— Милейди?

— Никакви желания за бъдещето. Разбирате ли ме?

— Да.

— Няма да освободя сърцето си само за да бъде оковано отново.

— Разбира се, че не. Би било безумие.

Тя го огледа още за миг и не извлече нищо от това усилие.

— Радвам се, че не съм пияна.

А той се поклони.

И само с този единствен жест направи нощта на прелюбодеянието толкова… благородна.



Нощни стъпки в Даруджистан, гъста заслепяваща мъгла, в която хора залитат или се крият, докато вървят по улици и улички. Някои са привлечени като пеперуди към осветените места и вечния примамлив съсък на газ от кованите железни стълбове. Други предпочитат да се движат слети с нощния мрак, поне докато някой проклет чиреп не изпращи под краката им или не изтрополи изритано камъче. И навсякъде може да се види смътният блясък на очичките на гризачи и да се чуе шумоленето на плъши опашки.

Светлина струи през кепенци и прозорци с мехуресто стъкло, но оставете тази светлина с кротката дрямка и тихите шепоти, които сиянието й би могло да разкрие! Досадни и глупави са очакванията, тъй бързо и предвидимо предадени!

Една жена, в чиято душа пламти свобода, черна и жарка, извива гръб, докато едва вторият в живота й мъж се хлъзга дълбоко в нея, и нещо изгаря ума й — Горлас винаги използваше пръстите си там, в края на краищата, а пръстите не могат да се сравнят с… „Богове на бездната!“

Но и това да оставим сега — наистина, въображението стига, за да придаде красноречивост на всички смътни движения и странни звуци, и опипвания по това, по онова, и по другото — стига! Навън, сред истинския мрак, да, към мъжа без пръсти, дебнещ следващата си жертва.

Към едно ново имение и капитан Торвалд Ном от Домашната гвардия, няколко мига преди да напусне за нощта, поверил цялата охрана в толкова вещите ръце на Скорч и Леф (да, здраво беше поработил над това), който се спира, за да погледне двуместната карета, която изтрополява в двора, и чиито очи са присвити на цепки от подозрение и любопитство, и някакво глождещо усещане за… нещо, докато една загърната в наметало закачулена фигура слиза и се плъзга като лоша мисъл нагоре по стъпалата на къщата. „Кой…“ Не разсъждавай повече, Торвалд Ном! Продължи по пътя си, да, към дома, при своята любяща и подобаващо впечатлена жена. За нищо друго не мисли, а само за това — и си върви по пътя!

Градски страж, страдащ от болежки в гърдите, разпитва посетителите на една кръчма, търси свидетели, които може да са видели някой, който да е излязъл след онзи местен човек в задната уличка, за да го пребие до смърт, и никой ли няма да каже нещо в полза на нещастната жертва. Може, да, стига някой да го е харесвал, видите ли…

В една крипта (неестествено добре осветена, разбира се) седи един мъж и крои краха на този град, като се почне с шепа малазанци, и седи предоволен в отсъствието на сенки или каквато и да е друга двойственост, натрапена над реалността.

А там, в Чъфс, докато къртиците спят на тесните си нарове, Байниск седи до леглото на Харло, за да послуша още истории за Даруджистан, защото Байниск се е родил в Чъфс и никога не го е напускал, виждате ли, и очите му блестят, докато Харло шепне за какви ли не богатства и чудесни храни, и величави паметници и статуи, и син огън навсякъде, и скоро след това те вече спят, Харло в коравото си легло, а Байниск на пода до него, а отсреща Веназ вижда това и се подсмихва с омраза както към Байниск, така и към новия любимец на Байниск, понеже преди Веназ беше най-добрият му приятел, но Байниск беше предател, лъжец и още по-лошо и някой ден Харло щеше да плати за това…

Защото Харло беше прав. Беше момче, което привличаше побойниците като магнит, и това бе един жесток факт, а такива като него бяха легион и беше истинска божия благословия това, че толкова от тях оцеляваха и израстваха, за да отмъстят на всички онези, не толкова умни като тях, но дори и това беше горчива отплата и не чак толкова удовлетворителна, колкото можеше да е.

Обратно в Даруджистан, с облекчение, докато една Велика гарванка полита към небето от кулата на имението на Барук, гледана със злобно задоволство от трътлест дебел демон, зяпнал навън от гърлото на храчещия искри комин.

А това е нощ като всяка друга, объркано чиле от очаквания и предчувствия, откровения и вълнения. Огледай се. Огледай се! На всички страни, денем и нощем, на светло и в мрак! Всяка стъпка, взета с твърдата решимост да вярваш, че земната твърд отдолу я чака. Всяка стъпка, една след друга, отново и отново — и никаква гибелна пропаст не е зейнала напред, о, не.

Стъпка по стъпка, стъпка по стъпка…

10.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато огънят погълне музикантите

и всеки инструмент разсипе се на пепел

когато танцувачките започнат да залитат

и от краката им изгнила плът се свлича.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато в своя рев изгубят се звездите, тласнати от нас в небето,

и облаците струпани от нас избухнат в ярост

когато принцове блестящи минат в марш с усмивки мъртви

и от лицата им измамни маските се свличат.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато разумът затъне в блатото на суеверия

и бран повеждат хиляди войски ужилени от бича

когато не поглеждаме нагоре, а бягаме в безумие

и чака ни безсмислената пустош с хор от писъци.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато музикантите са само хилещи се въглени

и вие всеки инструмент в предсмъртния си вик по пътя

когато са разпрани устата на останалите живи

и дупки само са останали, отгдето вее вятърът на костница.

Ще дойдете ли да ми кажете, когато музиката свърши,

когато огънят изяжда моя дъх, а болката изпълва тази песен

и пръстите се кършат в струните и падат от ръцете ми

когато този танц извива всеки мускул като въже изгарящо

и гони присмехът ви моя рухващ труп.

Нали ще дойдете, за да ми кажете, когато музиката свърши,

кога от вас ще мога да избягам, за да се озова пред бог един

или хиляда, или пред нищо, в блажената омая на забравата

когато мога аз сандъка да разбия и да отприщя този гняв горчив

към всичките глупци безумни, задръстили вратата в своя бяг.

О, вижте ме тогава, вижте ме, с очи облещени и слисани

с неверие и с ужас, с възмутено оскърбление,

и крясъците не ще възвестяват истината с грохота на тъпани.

Че музиката свършва, зли приятели, приятели нещастни,

и, вижте, вижте ме — затръшвам аз вратата

на всички ви в лицата!

Музиката свършва

Фишер кел Тат

Ботушите му скърцаха по огладените от водата хлъзгави от мъглата камъни. Стръмните склонове бяха като зелена джунгла, с високо израсли дървета с тъмночервена кора и гъст мъх, провиснал от нападалите дънери.

Ендест Силан се подпря на здравия си кривак. Краката му трепереха. Огледа се, докато бавно си поемаше дъх. Беше мразовито, крайчецът на слънцето тъкмо се спускаше зад върховете на запад и сенките поглъщаха речната долина.

Черната вода течеше забързана и той усещаше студа й — нямаше нужда да се навежда, нямаше нужда да топне ръка в бързея. Тази тъмна река, вече разбираше той, изобщо не беше като Дорсан Рил. Как бе могъл да очаква друго? Новото винаги се оказваше само изкривено ехо на старото и каквито и смътни намеци за прилика да си е въобразявал човек, те можеха само да ужилят и да подсилят болката от загубата. Беше се оказал глупак да измине целия този път дотук. За да търси какво? Дори на това не можеше да отговори.

Но не. Навярно можеше. „Бягство. Кратко, да, но бягство все пак.“ Страхливецът бяга, макар да знае, че трябва да се върне, че пътят назад може да го убие, точно както става със старите навсякъде. „Но чуй! Можеш да преобразиш душата си — да я превърнеш във ведро, което тече, докато го носиш насам-натам. Или душата ти може да е въже, дебело усукано въже, което отказва да се скъса и се стяга от един възел на друг. Избери своя образ, Ендест Силан. Ти си тук, справи се дотук, нали? И както ти казах… не ти остава вече много път. Малко ти остава.“

Замириса му на пушек.

Сепнат, притеснен, той обърна гръб на речния бързей. Загледа се нагоре по течението, откъдето подухваше привечерен ветрец. Там, далече в сумрака, смътно проблясваше лагерен огън.

„Ах, никакво спасение значи.“ Беше потърсил самотата, лице в лице с необузданата и равнодушна природа. Поискал беше да се почувства… несъществен. Поискал беше дивата джунгла да го смаже, да го унизи, да го превърне в жалка развалина. О, твърде много беше искал, нали?

Изпъшка горчиво и закрачи нагоре. Ако не друго, огънят поне можеше да стопли дланите му.

Наближи на трийсет крачки и видя самотния мъж зад пушливите пламъци. Огромен, с яки рамене, седнал на паднал дънер. И Ендест Силан се усмихна, щом го позна.

Две нанизани на пръчки пъстърви се печаха над огъня. Котле с димящ чай клечеше отстрани, обкръжено с жарава. Две калаени чаши се топлеха на плоския камък от едната страна на огнището.

Друг дънер чакаше незает срещу този, на който седеше бойният главатар Каладън Бруд, който бавно се извърна и загледа приближаващия се Ендест Силан. Широкото му и някак странно животинско лице се разцепи в крива усмивка.

— От всички гости, които си представях за тази нощ, стари приятелю, за теб изобщо не ми мина през ума. Прости ми. Не бързаше, откак започна да се спускаш в тази долина, но затова с охота ще те извиня. Само не се оплаквай, ако пъстървата е препечена.

— Оставил съм всякакви оплаквания далече зад гърба си и там ще си останат, Каладън. Ти събуди апетита ми — за храна, за пиене и най-вече за компания.

— Сядай тогава, настани се удобно.

— Значи наистина си разпуснал армията си след обсадата — рече Ендест Силан, след като се настани. — Имаше слухове. Разбира се, моят господар не каза нищо.

— Виж ме сега — отвърна бойният главатар. — Командвам армия от мокри камъни и да, тя се оказва далеч не толкова обременителна, колкото последната. Най-сетне мога да спя дълбоко нощем. Макар че да се надхитрям с тези пъстърви си е огромно предизвикателство. Ето, вземи едно от онези блюда и да ти е сладко… внимавай с костите обаче — добави и сложи едната риба в чинията.

— Сам тук, Каладън Бруд? Кара ме да се чудя дали не се криеш.

— Може и така да е, Ендест Силан. За жалост криенето никога не се получава.

— Така е.

Известно време никой от двамата не проговори — докато не си изядоха вечерята. Пъстървата наистина беше попрегоряла, но Ендест Силан не каза нищо, защото все пак бе вкусна.

Ако Аномандър Рейк представляваше загадка, загърната в мрак, то Каладън Бруд беше загърнат в сърдечност. Пестелив с думите, той все пак съумяваше да накара буквално всеки да се почувства добре дошъл и желан всъщност. Или по-скоро съумяваше, когато тежестите на командването не бяха струпани на раменете му като проклета планина. Тази нощ, прочие, както добре разбираше Ендест Силан, беше дар, толкова по-ценен с това, че се оказа съвсем неочакван.

Настъпващата нощ заличи света извън светлината на огъня. Речният ромон бе като глас, като присъствие. Водата течеше безразлична към издигането и гмуркането на слънцето, забулената луна и бавния въртеж на звездите. Звукът стигаше до тях като песен без думи и всякакво усилие да се долови смисълът й беше безнадеждно, защото като самата вода, човек не може да задържи звука. Ромонът бе несекващ и неизмерим и също както покоят не съществуваше, така не съществуваше и истинската, абсолютна тишина.

— Защо си тук? — попита след малко Ендест Силан.

— Де да можех да ти отговоря, стари приятелю. А Бърн знае, желанието ми да облекча бремето е смазващо.

— Допускаш, че не съм в неведение за онова, които ни чака.

— Не, не мисля това. В края на краищата, потърсил си поклонничество до тази река — а сред Тайст Андий това място притежава загадъчно обаяние. И все пак ме питаш защо съм тук, тъй че знанието ти трябва да е… непълно. Ендест Силан, не мога да кажа повече. Не мога да ти помогна.

Старият Тайст Андий извърна очи. Загледа се в тъмното, където реката пееше на нощта. Тъй, значи и други бяха идвали тук. Някаква инстинктивна потребност ги беше привличала, да, към призрака на Дорсан Рил. Зачуди се дали и те бяха изпитали същото разочарование като него при гледката на тези черни (но недостатъчно черни) води. „Не е същото. Нищо никога не е същото, като се започне със самите нас.“

— Не вярвам много в опрощението — промълви той.

— А във възмездието?

Въпросът го стъписа, отне му дъха. Реката ромолеше със звука на десет хиляди гласове и тези викове изпълваха главата му, разсипваха се в гърдите му и стягаха сърцето му. Студ изпълни вътрешностите му. „В името на Бездната… такава… амбиция.“ Усети ледените вадички на сълзите по затоплените си от огъня страни.

— Ще направя всичко, което мога.

— Знам — каза Каладън Бруд с такова състрадание, че Ендест Силан едва не проплака. — Може би не го вярваш сега — продължи грамадният воин, — но ще разбереш, че това поклонничество си е струвало. Възпоминание, което да ти даде сила, когато най-много ще ти трябва.

Не, не го повярва сега и не можеше да си представи, че някога ще го повярва. И все пак… амбицията. Толкова плашеща, толкова секваща дъха.

Каладън Бруд наля чай и пъхна едната чаша в ръцете на Ендест. Калаят опари вледенените му пръсти. Бойният главатар вече стоеше до него.

— Послушай реката, Ендест Силан. Колко мирен звук…

Но в ума на древния Тайст Андий този звук беше хор от ридания, смазващ потоп от загуба и отчаяние. Призракът на Дорсан Рил? Не, тук онази отдавна мъртва река се беше изляла, беше захранила с пороя си черното безумие на своята история и се бе завихрила сред хиляди други течения. Безкрайни вариации на един и същ — горчив — вкус.

И докато се взираше в пламъците, отново видя града, загиващ в пожара. Карканас под разгневеното небе. Заслепяваща пепел като пясък в очите, пушек като отрова в дробовете. Майката Тъма в нейния гняв, отрекла своите чеда, обърнала им гръб, докато те умираха и умираха. И умираха.

„Послушай реката. Запомни гласовете.“

„Изчакай, като бойния главатар тук. Изчакай, за да видиш какво предстои.“



Миризмата на пушек се задържа дълго след като огънят си е отишъл.

Яздеха по овъглена земя, сред черни отломки. Порутен, рухнал навътре, огромният впряг все още се издигаше като злокобна клада в центъра на почернената земя. Но нямаше никакви трупове. Във всички посоки се точеха дири, някои — по-широки от другите.

Пътника слезе от коня си, отиде до края на лагера и започна да проучва някои от водещите навън дири. Беше странен човек, реши Сеймар Дев. Тих, сдържан, мъж, свикнал на самота, но отдолу кипеше… хаос. Сякаш единствено самотата му задържаше света в безопасност.

Някога, преди много време, тя се беше озовала в компанията на друг воин, за когото този възглед също бе присъщ. Карса Орлонг, въпреки онова първо пътуване в обсадената крепост извън Угарат, се изявяваше най-добре пред публика. „Гледайте“, обичаше да казва, с пълното очакване точно за това. Искаше всяко негово дело да бъде видяно, все едно всеки чифт очи съществуваше единствено за да отбележи Карса Орлонг, а умовете зад очите служеха не за друго, а за да изредят всичко, което той е направил, което е казал, което е започнал и което е свършил. „Той ни превръща в своята история. Всеки свидетел допринася за разказа — за живота и делата на Тоблакай — разказ, с който всички ние, до един, сме обвързани.“

От изгорелия впряг се бяха изсипали пранги и вериги. И все пак, въпреки това, Сеймар Дев разбираше, че оцелелите тук са си останали роби. Оковани към Карса Орлонг, техния освободител, оковани за поредния мрачен епизод в неговата история. „Той ни дава свобода и ни заробва всички. О, това ако не е ирония. Толкова по-сладка с това, че самият той не го съзнава, не, тъкмо напротив, всеки път. Проклет глупак!“

— Мнозина са взели коне, натоварени с плячка — каза Пътника, след като се върна при коня си. — Една диря води на север, най-слабо белязаната. Вярвам, че е на твоя приятел.

„Моят приятел.“

— Вече не е далече от нас и все още върви пеш. Днес би трябвало да го догоним.

Тя кимна.

Пътника я изгледа замислено за миг. След това се метна на коня си.

— Сеймар Дев, не мога да разбера какво се е случило тук.

— Той — отвърна тя. — Той се е случил тук.

— Не е убил никого. Според онова, което ми каза, очаквах да намеря още нещо. Все едно, че просто е дошъл при тях и им е казал: „Свърши.“ — Погледна я намръщено. — Как е възможно това?

Тя поклати глава.

Той изсумтя и обърна коня си.

— Бичът на Скатанди приключи.

— Да.

— Страхът ми от твоя приятел… се усили. Вече изпитвам още по-голяма неохота да го срещна.

— Но това няма да те спре, нали? Ако носи меча на Императора…

Той не отвърна. Не беше нужно.

Подкараха в лек галоп. На север.

Вятърът косеше от запад, затоплен от слънцето и сух. Малкото облаци, забързани в небето, бяха рехави. Гарвани или ястреби кръжаха високо, въртящи се в кръг точици, и Сеймар Дев си помисли за мухи, бръмнали над трупа на земята.

Изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си.



Малко по-късно се натъкнаха на малък бивак. Трима мъже, две бременни жени. Страхът в очите им се бореше с вялото примирение, когато Сеймар Дев и Пътника се приближиха до тях и спряха. Мъжете не се опитаха да побегнат, доказателство за най-редкия вид кураж — жените бяха твърде натежали, за да бягат, тъй че мъжете бяха останали с тях и ако това означаваше смърт — така да бъде.

Такива подробности винаги вдъхваха смирение у Сеймар Дев.

— Тръгнали сте след Тоблакая — каза Пътника, след като слезе. Зяпнаха го, без да отвърнат нищо. Пътника се извърна, даде знак на Сеймар и тя се смъкна от седлото.

— Прегледай жените — каза той тихо.

— Добре — отвърна тя, а далхонийският воин отведе тримата мъже настрани. Озадачена, Сеймар Дев се приближи към жените. И двете бяха в много напреднала бременност. После забеляза, че и двете изглеждат… не съвсем човешки същества. Лукави очи с цвета на есенни треви, някаква животинска напрегнатост наред с примирението, което вече бе забелязала… вече го разбираше като фатализма на жертвата, на преследвания, на дивеча. Да, можеше да си представи, че вижда такива очи в антилопата, с челюстите на леопарда, стегнати около гърлото й. Образът я разтърси.

— Аз съм вещица — каза им. — Гадателка.

Двете само я зяпаха.

Тя се приближи и клекна срещу тях. Лицата и на двете бяха едновременно човешки и животински, сякаш представляваха някаква особена разновидност на човешки същества. Тъмнокожи, с високи чела, с широки уста и пълни устни, които навярно — когато не бяха стиснати от страх — щяха да са необикновено изразителни. И двете излъчваха онази странна цялостност, която притежават само бременните жени. Когато всичко външно е извърнато навътре. В някой не особено щедър миг тя може би щеше да го нарече самодоволство, но този миг не беше такъв. Освен това в тази тяхна аура имаше нещо животинско, с което всичко изглеждаше съвсем на място, все едно че жените бяха само и изключително за това.

Виж, тази идея я подразни.

Тя се изправи и отиде при Пътника и мъжете.

— Всичко им е наред.

Той вдигна вежди, изненадан от тона й, но си замълча.

— Е, а ти какви тайни откри? — попита тя.

— Мечът, който носи, е бил направен от кремък или обсидиан. Каменен.

— Значи отхвърля Сакатия бог. Не съм изненадана. Той няма да направи каквото се очаква. Никога. Част от проклетата му религия, подозирам. Сега какво, Пътнико?

Той въздъхна.

— Все едно, ще го настигнем. — Бегла усмивка. — Вече с по-малко трепет.

— Все пак остава си рискът от… спор.

Върнаха се при конете.

— Кралят на Скатанди е умирал — обясни Пътника, след като се отдалечиха от бивака. — Предал е кралството си на твоя приятел. Който след това го разпуснал, освободил всички роби и разкарал войниците. Без да вземе нищо за себе си. Нищичко.

Тя изсумтя.

Пътника помълча малко, след това рече:

— Такъв мъж… Е, любопитен съм. Бих искал да се срещна с него.

— Не очаквай прегръдки и целувки.

— Няма ли да се зарадва, като те види?

— Представа нямам, въпреки че му водя коня, което все би трябвало да се брои за нещо.

— Той знае ли какво изпитваш към него?

Тя го погледна накриво и изсумтя.

— Може би си мисли, че знае, но истината е, че аз не знам какво изпитвам към него, тъй че каквото и да си мисли, ще е погрешно. Ето, че сега, докато се приближаваме, се изнервям все повече. Глупаво е, знам.

— Прегледът на онези две жени май ти развали настроението. Защо?

— Не знам какво искаше да направя за тях. Бременни са, но не и пред раждане. Изглеждат съвсем здрави, по-добре, отколкото очаквах, всъщност. Бебетата ще се родят и или ще живеят, или ще умрат. Същото — и с майките. Нещата просто са така.

— Моите извинения, Сеймар Дев. Не биваше да се разпореждам така. На твое място сигурно и аз щях да се обидя от такова нахалство.

Това ли я беше подразнило? Вероятно. Също толкова вероятно — нейното мълчаливо съгласие, боязливата лекота, с която бе паднала до тази подчинена роля. „Както докато бях с Карса Орлонг. О, сега ми се струва, че стъпвам по най-тънка пясъчна кора над някаква бездънна яма. Сеймар Дев със собствената си тайна слабост. Вечно киселата Сеймар Дев. Сега още по-вкисната.“

Талант ли, усет ли — нещо — подсказа на Пътника да си замълчи.

Продължаваха да яздят, конските копита биеха по изпънатия барабан на земята. Топлият вятър галеше, сух като пясък. В една ниска широка падина вляво от пътя им стояха шест антилопи с вилообразни рога и ги изгледаха, докато подминат. Ръждивочервени ивици плоска скала се показваха над тънката пръст по гръбнаците на хълмовете. Дългоклюнести птици от някакъв непознат вид бяха накацали по тях, оперението им — в същите цветове като околността.

— Всичко едно и също — промърмори тя.

— Каза ли нещо?

Тя сви рамене.

— Как толкова много животни са направени да се сливат с околната си среда. Чудя се, ако цялата тази трева изведнъж стане кървавочервена, колко време ще трябва, преди петната на онези антилопи да станат червени? Човек би си помислил, че изобщо не би могло да е другояче, но ще сбърка. Виж онези цветя — ярките цветове, за да привлекат подходящите насекоми. Ако подходящите насекоми не дойдат да съберат прашеца, цветето ще умре. Тъй че колкото по-ярко, толкова по-добре. Растения и животни, всичко се движи напред-назад, всичко е неотделимо и взаимосвързано. Въпреки това нищо не остава едно и също.

— Вярно, нищо никога не остава едно и също.

— Онези жени там…

— Гандару. Родственици на киндару и синбарл — така обясниха мъжете.

— Не са съвсем човешки същества.

— Не са.

— Но все пак са верни на себе си.

— Така предполагам, Сеймар Дев.

— Те разбиха сърцето ми, Пътнико. Нямат никакъв шанс срещу нас.

Той я погледна накриво.

— Доста арогантно допускане.

— Нима?

— Ние яздим към един Тартено Тоблакай, от изостанало племе, изолирано някъде в Северен Дженабакъз. Казваш ми, че Карса Орлонг възнамерява да унищожи всички „деца“ на света — нас, с други думи. Когато говориш за това, виждам в очите ти страх. Убеждение, че ще успее. Тъй че кажи ми сега, срещу такъв като Карса Орлонг и неговата раса имаме ли шанс?

— Разбира се, че имаме. Защото можем да се бием. А какво могат онези крехки гандару? Нищо. Могат да се крият, а когато това се провали, ги убиват или ги поробват. Онези две жени вероятно са били изнасилени. Използвани. Съсъди за човешко семе.

— Като оставим изнасилването, всяко животно, което ловим за храна, има същия нищожен избор — да се крие или да бяга.

— Докато не остане място, където да се крие.

— А когато животните си отидат, ние също ще си отидем.

Тя се изсмя.

— Може и да го вярваш, Пътнико. Но не, ние няма да си отидем така. Ние просто ще напълним опразнените земи с добитък, с овце и кози. Или ще разорем земята и ще насадим зърно. Нищо не може да ни спре.

— Освен може би Карса Орлонг.

И виж, в това беше цялата истина. Карса Орлонг обявяваше бъдещо унищожение, заличаване. И тя му желаеше всичко най-добро.

— Ето го — каза Пътника със съвсем различен тон и се повдигна на стремената. — Не се е отдалечил много в края на краищата.

От седлото на Хавок Сеймар Дев вече можеше да го види. Беше спрял и се беше обърнал с лице към тях. Деляха ги някъде хиляда крачки. Два коня стояха близо до него и в тревата на хълмчето се виждаха гърбици, мравуняци или балвани може би, но тя знаеше, че не са.

— Нападнали са го. Идиоти! Трябвало е да го оставят на мира.

— Сигурен съм, че призраците им са съгласни с теб — каза Пътника.

Поеха в галоп към него.

Тоблакаят не изглеждаше по-различен от последния път, когато го беше видяла — там, на пясъчната арена в Ледерас. Също толкова уверен, стабилен, също толкова непоклатим като всякога. „Ще го убия… веднъж.“ И го беше направил. Напук на всичко. О, а сега гледаше към нея и Хавок с осанката на господар, призовал любимото си ловно псе.

Изведнъж я обзе гняв.

— Това не беше задължение! — сопна се тя и дръпна юздите точно пред него. — Ти ни изостави — там, в онзи проклет чужд град! „Направи го, когато дойде моментът“, и аз го направих! Къде беше, в името на Качулатия!? И…

И след това изскимтя, щом грамадният воин я помете от седлото с ръка и я притисна в задушаваща прегръдка; кучият му син се смееше и дори Пътника — проклетият глупак — се хилеше, макар Сеймар да знаеше, че усмивката му е сурова, след като явно си даваше сметка за шестте трупа, лежащи сред кръв и изсипани вътрешности в тревите.

— Вещице!

— Пусни ме!

— Удивен съм! — изрева той. — Хавок те е изтърпял по целия път!

— Пусни ме, казах!

И той я пусна. Пусна я да тупне по задник. Всичките й кокали се разтърсиха. Тя го изгледа ядосано.

Но Карса Орлонг вече се беше обърнал и оглеждаше Пътника, който бе останал на коня си.

— Ти… ти си съпругът й значи? Трябва да е имала мъж някъде — иначе защо ми отказваше непрекъснато. Много добре, значи ще се бием за нея, ти и аз…

— Млъкни, Карса! Той не ми е съпруг и никой не се бие за мен. Защото не принадлежа на никого, освен на себе си! Разбираш ли! Ще разбереш ли изобщо някога?

— Сеймар Дев го каза — рече Пътника. — Срещнахме се наскоро, двамата на път в тази равнина. Решихме да продължим като спътници. Аз съм от Дал Хон, на континента Кюон Тали…

Карса изсумтя.

— Малазанец.

— Да. Наричам се Пътника.

— Криеш си името.

— Това, което крия, само започва с името ми, Карса Орлонг.

При тези думи очите на тоблакая се присвиха.

— Носиш татуировка — продължи Пътника. — На избягал роб от Седемте града. Или по-скоро на повторно заловен. Явно веригите не се задържат дълго на теб.

Сеймар Дев беше станала и изтупваше прахта от дрехите си.

— А тези скатанди? — попита тя и посочи телата. — Карса?

Великанът се обърна, забравил за малазанеца.

— Идиоти. Поискаха да отмъстят за умрелия си крал. Сякаш аз го убих.

— Не си ли ти?

— Не.

— Е, сега поне ще си имам свой кон.

Карса отиде при Хавок и отпусна ръка на шията му. Ноздрите на животното настръхнаха, устните му се изопнаха и оголиха два реда дълги зъби. Карса се засмя.

— Да, приятелю, мириша на смърт. То пък кога ли не е било така? — И се засмя отново.

— Гуглата да те вземе, Карса Орлонг — какво стана?

Той я изгледа намръщено.

— За кое питаш, вещице?

— Уби ли императора?

— Казах, че ще го направя, и го направих. — Помълча малко. — А сега малазанецът говори, че иска отново да ме направи роб.

— Ни най-малко — отвърна Пътника. — Просто ми се струва, че си имал интересен живот, тоблакай. Само съжалявам, че вероятно така и няма да чуя историята, защото разбирам, че не си от приказливите.

Карса Орлонг се озъби, метна се на Хавок и заяви:

— Аз продължавам на север.

— Аз също — отвърна Пътника.

Сеймар Дев отиде при двата коня и върза дълъг повод на единия, за който бе решила, че няма да го язди, след което се качи в седлото на другия — червеникавокафяв скопец с широк гръб и равнодушни очи. После каза:

— Аз мисля да се връщам у дома. Което значи, че трябва да намеря пристанище, може би на западния бряг на този континент.

— Аз съм за Даруджистан — рече Пътника. — Корабите порят езерото и реката, която тече до брега, който ти трябва. Ще се радвам на компанията ти, Сеймар Дев.

— Даруджистан — провлече Карса Орлонг. — Чух за този град. Опълчил се на Малазанската империя, тъй че още е свободен. Ще го видя лично.

— Чудесно тогава — сопна се Сеймар Дев. — Ами хайде да тръгваме към следващата купчина трупове — с тебе за компания, Карса Орлонг, това едва ли ще е далече, — а после ще продължим до другата и така нататък, през целия континент. Към Даруджистан! Където и да е това, в името на Гуглата.

— Ще го видя — повтори Карса. — Но няма да остана дълго. — И изведнъж я изгледа свирепо. — Връщам се у дома, вещице.

— За да събереш армията си — каза тя, усетила възела от нерви, стегнал вътрешностите й.

— И тогава светът ще види.

— Да.

Тръгнаха, Карса Орлонг вляво от нея, Пътника — отдясно. Никой от двамата не проговаряше, но и двамата бяха истории, томове от минало, настояще и бъдеще. Между тях се чувстваше като смачкана страница хартия, животът й — като дребна драскулка.

Високо, високо над тях Великият гарван прикова свръхестествения си поглед върху трите фигури далече долу и нададе пронизителен грак, а после изви широките си като черни платна криле и се понесе в течението на ледения вятър, втурнал се на изток.



Мислеше си, че може би е мъртва. Всяка стъпка, която правеше, беше усилие, плод на воля и нищо повече — никакво преместване на тежестта, никакво люшване на краката или огъване на коленете. Волята я носеше натам, където искаше да иде, към онова място с безформена светлина, където белият пясък блестеше ослепително ярко под нея, на подходящото разстояние, стига да стоеше на място. Но погледнеше ли надолу, не можеше да види нищо от тялото си. Нито крайници, нито торс, и накъдето и да се обърнеше, не можеше да види сянката си.

Някъде напред монотонно бръмчаха гласове, но тя все не бе готова за тях, затова си оставаше където беше, обкръжена от топлина и светлина.

Бавно се приближаваше пулсиращ ритъм, като от факли, лумнали в гъстата мъгла и несвързани с монотонните гласове, и сега тя видя нижеща се към нея колона. Жени с наведени глави, дългите коси се спускаха над лицата им, голи и всяка — натежала от бременност. Пламъците на факлите се рееха над тях като слънца с големината на юмрук, проблясваха с цветовете на дъгата и се въртяха.

Салинд искаше да се свие от ужас. Беше Дете на Мъртвото семе в края на краищата. Родена от безумна утроба. Нищо нямаше за тези жени. Не беше повече жрица, не можеше да им предложи ничия благословия, на никой бог, а най-малкото своята, на никое дете, което чака да се изтърколи в света.

И все пак тези съскащи огнени кълба… знаеше, че са душите на неродените, на все още неродените, а тези майки вървяха към нея, изпълнени с цел, нуждаеха се от нея.

„Нищо не мога да ви дам! Махайте се!“

Но те идваха, вдигаха лица, тя виждаше тъмните им празни очи — а те като че ли не я виждаха и… една по една минаваха през нея.

Богове, някои от тези жени дори не бяха човешки същества.

И докато всяка минаваше през нея, тя усещаше живота на детето вътре. Виждаше раждането, виждаше малките същества със странно мъдрите очи, присъщи сякаш на всяко новородено (освен собственото й, разбира се). А след това годините, които напираха, израстването на детето, лицата, придобиващи формата, която щяха да носят до старини…

Но не всички. Докато майка след майка пристъпваха през нея, бъдещите животи лумваха ярко и някои умираха бързо. Отчаяно проблеснали искри — гаснат, стапят се и мракът нахлува. И тя извикваше, изпълнена с болка, макар да разбираше, че душите пътуват по неизброими пътища, от които само един може да бъде познат от смъртен — толкова много, в безкрайни въртопи — и че загубата е само за другите, никога за самото дете, защото в неговата неизречена, неизречима мъдрост разбирането е абсолютно; преходът на живота, който изглеждаше трагично кратък, можеше да е съвършеният срок, пълният и цялостен опит…

Някои обаче умираха в насилие и това беше престъпление, оскърбление срещу самия живот. Тук, сред тези души, имаше гняв, шок, отрицание. Имаше негодувание, борба, жестока съпротива. Да, някои смърти бяха такива, каквито трябваше да са, но други не бяха. Отнякъде заговори женски глас:

„Благослови ги, за да не бъдат отнети.“

„Благослови ги, за да започнат в своето време и за да свършат в пълнота.“

„Благослови ги, в името на Избавителя, срещу жестоките жътвари на души, що отнемат живот.“

„Благослови ги, Дъще на Смърт, тъй щото всякой живот да е тъй, както е писан, че целостта ражда мир, а целостта е отречена — целостта на всяка възможност, на всичко, обещано в живота — престъпление е, грях е, предаване е на вечно проклятие. Пази се от взимащите, от използващите, от напастта на убийците!“

„Те идат! Идат и идат, жътварите на душите…“

Странният глас вече пищеше и Салинд искаше да побегне, но цялата воля я беше оставила. Беше пленена в това единствено място, а майка след майка скачаха в нея с черни, широко отворени очи, с уста, зейнали в хор от писъци, виещи в ужас, с късащ сърцето страх за неродените им деца…

Изведнъж отново чу монотонно напяващите гласове, които я зовяха, приканваха я към… към какво?

Светилище.

С вик, изтръгнал се от гърлото й, Салинд се отдръпна, втурна се към гласовете…

И отвори очи. Обкръжаваше я приглушена светлина на свещи. Лежеше на някакво легло. Гласовете я обгръщаха от всички страни и тя примига, понечи да се надигне.

Толкова немощна…

Една ръка се плъзна зад раменете й, помогна и да се надигне и нагласи възглавници под гърба й. Тя се взря в едно познато, чуждо лице.

— Спинок Дурав.

Той кимна.

Вече и други изникваха в полезрението й. Жени Тайст Андий, всички в тъмни развлечени халати, с извърнати очи, докато започваха да излизат бавно от залата, отнасяха със себе си монотонната си песен.

Онези гласове — толкова тежки, плътни — наистина ли бяха на тези жени? Беше смаяна, почти не вярваше… и все пак…

— Беше почти издъхнала — каза Спинок Дурав. — Лечителките те върнаха. — Жриците.

— Но… защо?

Усмивката му беше горчива.

— Имат да ми връщат някоя и друга услуга. Но мисля, че след като се заеха с теб, имаше и нещо повече. Задължение може би. Ти, в края на краищата, си сестра жрица — о, вярно, вречена на друг асцендент, но това е маловажно. Или… — усмивката му се върна — така поне се оказа.

„Да, но защо? Защо ме върна? Аз не исках…“ О, не можеше да довърши тази мисъл. Разбрала вече, най-сетне, колко голям е грехът на самоубийството — разбира се, нямаше да е точно това, нали? Просто да се измъкне, отнесена от болестта, която я е поразила. Не беше ли благоразумие да се предадеш?

— Не — промълви тя с усилие. — Не е.

— Салинд?

— Благославянето — промълви тя — е даряване на надежда. Достатъчно ли е това? Да направиш свято желанието за добра съдба, за осъществен живот? Какво може да постигне то?

Той се взираше в лицето й.

— Върховна жрице — заговори колебливо, сякаш искрено се стремеше да се домогне до верен отговор, — с благославянето се печели миг на покой у онзи, когото благославяш, у онзи, за когото е поискана благословията. Може би не трае дълго, но дарът, който поднасяш, неговата стойност, не намалява никога.

Тя извърна поглед. Отвъд свещите видя стена, покрита с андийски йероглифи и процесия нарисувани фигури, всяка с извърнато в една и съща посока лице — натам, където стоеше жена, обърнала им гръб, отхвърлила всички, които я умоляваха. Майка, отхвърляща децата си — виждаше как се беше мъчил художникът с всички тези извърнати лица, с отчаянието и болката, която ги бе разкривила… нарисувани през сълзи, да.

— Трябва да се върна — каза тя.

— Да се върнеш? Къде?

— В стана. При поклонниците.

— Все още не си достатъчно силна, Върховна жрице.

Думите й към него го бяха накарали да забрави избраното й име. Вече я приемаше само като Върховна жрица. Това я смути. Но не беше сега моментът да разсъждава над важността на тези неща. Спинок Дурав беше прав — беше твърде изтощена. Дори тези мисли я изтощаваха.

— Веднага щом мога.

— Разбира се.

— Те са в опасност.

— Какво би искала да направя?

Най-сетне тя го погледна отново.

— Нищо. Това е за мен. И за сиърдомина.

При споменаването на сиърдомина Тайст Андий трепна.

— Върховна жрице…

— Той няма да ме отхвърли отново.

— Няма го.

— Какво?

— Не мога да го намеря. Съжалявам, но съм сигурен, че вече го няма в Черен Корал.

— Все едно — каза тя, мъчеше се да повярва на собствените си думи. — Все едно. Ще дойде, когато е нужен. — Виждаше, че Спинок Дурав се съмнява, но не можеше да го упрекне за това. — Избавителя ме доведе до ръба на смъртта — каза тя, — за да ми покаже какво е нужно. Да ми покаже защо съм нужна. — Замълча. — Дръзко ли звучи това? Дръзко е, нали?

Той въздъхна и стана.

— Ще се върна да те нагледам, Върховна жрице. Сега поспи.

О, беше го обидила. Но как?

— Почакай, Спинок Дурав…

— Всичко е наред — каза той. — Погрешно ме разбра. Е, може би не съвсем. Говореше, че твоят бог ти показва какво е нужно — нещо, за което ние, Тайст Андий, вечно копнеем, но никога няма да получим. А после се съмняваш в себе си. Дързост ли? В името на Бездната, Върховна жрице. Това ли изпитваш, когато Избавителя те благославя?

Пламъчетата на свещите потрепериха след излезлия Спинок Дурав и разбърканата им светлина накара фигурите по стените да се загърчат.

Но майката все така стоеше, обърнала гръб.

Гняв стегна душата на Салинд. „Благослови децата си, Майко Тъма. Те са страдали достатъчно дълго. Казвам ти това от благодарност към собствените ти жрици, които ми върнаха живота. Казвам ти това в името на избавлението. Благослови децата си, жено.“

Свещите се успокоиха отново, пламъците се изправиха, неуязвими пред стаеното вълнение на Салинд. Никъде в тази зала нямаше тъмнина. А това, осъзна тя, беше достатъчен отговор.



Старата кръв, оплискала стените, бе почерняла, жадна да погълне светлината на фенера. Прах все още се ронеше от цепнатините в наклонения таван и напомняше на сиърдомина, че над него се издига половин планина. Горните етажи на цитаделата бяха рухнали, срутени, но все още улягаха, дори и след толкова време. Може би не след дълго тези по-долни тунели най-сетне щяха да поддадат и огромната развалина над всечената в скалата кухина щеше просто да се килне и да се свлече в морето.

Но тези неосветени, криволичещи коридори с огъващите се под неимоверната тежест тавани все още съществуваха, хаотичен лабиринт, който трябваше да е пуст и недостъпен за никого. И все пак в гъстата зърниста прах личаха стъпки от ботуши. Плячкаджии? Може би, макар сиърдоминът да знаеше много добре, че почти нищо не може да се намери из тези долни етажи. Много пъти беше минавал през тях, за да направи каквото може за пленниците на Пророка на Панион — макар че никога не бе достатъчно. Да, никога не бе достатъчно.

Ако съществуваше проклятие, най-жестокото възможно проклятие, един почтен човек да се окаже неизбежно подвластен на същество на чистото, неподправено зло, то сиърдоминът го беше преживял. Почтеността не оневиняваше. Честта не отменяше престъпленията срещу човечността. А колкото до дълга, той все повече започваше да изглежда единственото оправдание за моралната низост. Нямаше да предложи ни едно от тези неща в защита на нещата, което бе направил по повеля на господаря си. Нито щеше да говори за принудата, за разбираемото желание да останеш жив пред натиска на смъртоносната заплаха. Нито едно от тези неща не беше достатъчно оправдание. Когато са извършени неоспорими престъпления, оправданието е акт на страхливост. „И тъкмо нашата страхливост допусна тези престъпления, преди всичко.“ Никой тиранин не би могъл да вирее, когато всеки негов поданик каже „не“.

„Тиранинът вирее, когато първият шибан глупак отдаде чест.“

Добре разбираше, че такива общества устройват много хора — други сиърдомини, повечето от тях всъщност, бяха блаженствали в страха и подчинението, което налага този страх. И точно това го беше довело тук, по следите на стария дворцов съветник на Пророка, който се беше прокраднал в развалините на старата цитадела. Не, не за да плячкосва. Сиърдоминът беше сигурен, че се подготвя подъл заговор. Оцелели от един кошмар се канеха да подхранят нов. Мъжът нямаше да е сам, щом стигнеше до целта си.

Той продължи напред.

Тук бяха загинали малазански войници, редом с воините на Панион. Сегюле се бяха врязали в редиците на дворцовата гвардия. Сиърдоминът почти чуваше ехото на онова клане, виковете на умиращите, отчаяния вопъл срещу жестокия късмет, кънтящия грохот на оръжията. Стигна до стъпала. Отломките тук бяха разчистени. Някъде отдолу смътно се чуваха гласове.

Не бяха поставили охрана — доказателство за самоувереността им. Той слезе безшумно по стъпалата и видя смътния блясък на фенери от килията долу.

Тази килия някога бе приютила един, когото наричаха Ток-младши. Прикован към една от стените и в близост до чудовищната майка на Пророка. Жалките милостиви дарове на сиърдомина сигурно го бяха парили като капки киселина. По-добре да го беше оставил да полудее напълно, да избяга в онзи свят на забрава, където всичко е толкова окончателно разбито, че никакво поправяне не е възможно. Все още можеше да усети вонята на матроната К’Чаин.

Гласовете вече се долавяха по-отчетливо — трима или четирима заговорници. Чуваше възбудата им, блаженото ликуване заедно с обичайното надуто самодоволство, песента на онези, които си играят с живота на другите — беше все същото по целия свят, във всяка история. Винаги едно и също.

Беше съкрушил своя гняв преди много време и сега бе нужно голямо усилие, за да го съживи отново, но щеше да му е нужен. Тлеещ, но силен, сдържан, решителен. Три стъпала до пода. Той бавно извади тълвара си. Все едно беше какво обсъждаха. Все едно беше дори ако плановете им бяха жалки, обречени на провал. Самият заговор бе пробудил у сиърдомина желанието за убийство и сега то го пронизваше с тътена си. Изпълнен с презрение и погнуса, той бе готов за това, което е нужно.

Направи първата стъпка в килията. Никой от четиримата, седнали около масата, дори не го забеляза, което му позволи да направи още една крачка, достатъчно близо, за да посече с широкото острие първото лице, което се вдигна към него. Задният замах преряза врата на мъжа отдясно, главата се изтърколи, а тялото залитна назад в стола. Сиърдоминът сграбчи единия ръб на масата, надигна я, стовари я върху мъжа отляво и той се срути под тежестта й. И остана само един, точно срещу сиърдомина.

Изпълнени с молба очи, едната ръка посяга към богато украсената кама на колана…

Не достатъчно бързо обаче. Сиърдоминът пристъпи напред и замахна. Тежкият тълвар посече вдигнатите ръце от китките и се вряза през ключицата и покрай гръдната кост. Острието спря в четвъртото ребро и принуди сиърдомина да изрита настрани обезглавения труп. След това се обърна към последния заговорник.

Старият дворцов съветник. Олигавен от страх, опикан дори…

— Не, умолявам те…

— Позна ли ме, Хегест?

Бързо кимване.

— Ти си мъж на честта… Това, което направи…

— Отрича онова, което би очаквал от един мъж на честта, и точно това очакване те освобождава да кроиш заговор. Уви, Хегест, очакването ти е погрешно. Фатално погрешно. Черен Корал е в мир, за първи път от десетилетия — освободен от терора. Но ти негодуваш, мечтаеш, несъмнено, за стария си сан, за всички извратени привилегии, които притежаваше.

— Предавам се на милостта на Сина на Тъмата…

— Предателите не могат да се предават, Хегест. Ще те убия тук, сега. Мога да го направя бързо или бавно. Ако отговориш на въпросите ми, ще ти дам милостта, която така и не намери великодушие да дадеш на други. Ако откажеш, ще направя с теб това, което ти направи на толкова много, много жертви — да, добре помня. Коя съдба избираш, Хегест?

— Всичко ще ти кажа. В замяна на живота си.

— Твоят живот не е разменна монета в тази сделка.

Мъжът заплака.

— Достатъчно — изръмжа сиърдоминът. — Днес аз съм това, което ти бе някога, Хегест. Кажи ми, сълзите на твоите жертви смекчиха ли сърцето ти? Не, нито веднъж. Тъй че изтрий лицето си. И ми отговори.

Мъжът кимна. Сиърдоминът започна да задава въпросите си.



По-късно — верен на думата си — сиърдоминът прояви милост, дотолкова, доколкото тази дума означава нещо, когато отнемаш нечий живот, а той добре знаеше, че не означава кой знае какво. Изтри оръжието си в наметалото на Хегест.

Беше ли той, в такъв случай, с нещо по-различен от тези глупци? Имаше безброй пътища, по които можеше да тръгне и които можеха да го доведат до обратното твърдение, всеки от тях — криволичещ и изпълнен със заблуди. Несъмнено, каза си той, докато се измъкваше навън, стореното от него слагаше край на нещо, докато онова, което бяха кроили тези глупаци, бе началото на нещо друго, нещо мръсно, което със сигурност щеше да доведе до проливане на невинна кръв. По тази мяра неговото престъпление бе много по-малко. Защо тогава душата му се чувстваше толкова омърсена, уязвена?

Логичните разсъждения може да доведат човек до ужас, стъпка по стъпка. Сега той носеше със себе си списък от имена, гнусните подробности от план да бъдат прогонени Тайст Андий, и макар да знаеше, че този план е обречен на провал, да го остави без последствия означаваше да допусне хаос и страдания. Тъй че щеше да убива отново. Тихо, без да разкрива нищо пред никого, защото това бе акт на позор. За неговата раса, за хората и техните глупави, зли наклонности.

И все пак не искаше да е ръката на справедливостта, защото тази ръка винаги е кървава и често сляпа и безразсъдна, склонна към всякакви крайности.

Най-жестоката подробност от всички, които беше научил тази нощ, бе това, че заговорническата мрежа стига до лагера на поклонниците. Хегест не знаеше кои са играчите там, но беше ясно, че са важни, може би дори съществени. Сиърдоминът трябваше да се върне в лагера и от тази мисъл му призляваше.

Салинд, Върховната жрица, дали и тя беше сред заговорниците? Дали този акт на узурпация не беше религиозен в сърцевината си? Не за първи път една религия или култ щеше да се разгори с пламъка на праведната самоувереност и пуританската ревност и да доведе до отвратителен конфликт. А не беше ли слушал той, неведнъж, дръзкото твърдение, че Синът на Тъмата няма никакви права над района извън Нощ? Нелеп възглед, да, незащитим, от този вид, който привлича фанатиците, вдигнали свитите си юмруци във въздуха.

Известно време беше подхранвал в себе си вярата, че не е единствен в приемането си на управлението на Тайст Андий и в уважението си към мъдростта, проявявана непрекъснато от Сина на Тъмата. Дарът на мир и стабилност, сигурните недвусмислени правила на закона, наложен от същества, чиято цивилизация се простираше десетки хиляди години назад — дори и по-дълго, ако слуховете изобщо бяха точни. Как можеше човек да негодува срещу този дар?

Мнозина негодуваха, това вече бе ясно. Идеята за свобода може да накара дори мирът и редът да изглеждат потиснически, да породи подозрението за някаква скрита цел, за някаква огромна измама, за някакво неопределено престъпление, което се извършва извън знанието на хората. Това бе по-великодушният начин да видиш нещата. Алтернативата бе да признаеш, че хората са по природа склонни към конфликт, прокълнати с алчните пристрастия на духа.

Стигна до стръмната рампа, отвеждаща към добре прикрития вход към тунелите — плъховете се разбягаха от пътя му, — и излезе в по-топлия, по-сух въздух на Нощ. Да, щеше да се наложи да отиде в лагера на поклонниците, но не сега. Това изискваше известно планиране. Освен това, ако успееше да прочисти раковото образувание в града, заговорниците там, навън, щяха да се окажат изолирани, безпомощни и неспособни да постигнат каквото и да било. След това спокойно можеше да се заеме с тях.

Да, това беше по-добрият ход. Разумен и методичен, каквото трябваше да е правосъдието. Не избягваше умишлено това пътуване.

Доволен от аргументите си, сиърдоминът тръгна, за да започне тази нощ на клане. А тук, в този град, нощта беше безкрайна.



Плъховете го проследиха с погледи. Бяха подушили миризмата на кръв по него, а неведнъж бяха виждали клане долу. И някои от тях сега изпълзяха от руините и се отправиха към светлия свят, отвъд вечния покров на нощта.

Призовани, да, от своя господар, онзи, когото знаеха с името Монкрат — доста забавно име всъщност, презрително и насмешливо. Това, което никой от познатите му всъщност не разбираше, бе истината, лежаща под името. „Монкрат, да. Монахът на плъховете, жрец и магьосник, призовник и властник на духове. Смейте се и се надсмивайте, щом искате… на ваш риск.“

Освободителите бяха намерили враг и нещо трябваше да се направи по въпроса.



Град Бастион се беше присвил над огромното пресъхнало езеро, яките му груби стени бяха почернели и зацапани с масло. Бараките и колибите около стената бяха изгорели и след това съборени, овъглените отломки бяха пръснати по склона над чакълестия път. Над бойниците се издигаше пушек, гъст и кисел.

Присвил наранените си ръце, с увити около китките юзди, Нимандър се загледа примижал към града и зейналите му порти. Не се виждаха никакви стражи, нито една фигура по стените. Като се изключеше димът, градът изглеждаше безжизнен, запуснат.

Скинтик до него заговори:

— Име като „Бастион“ събужда образи за яростни защитници с всевъзможни оръжия, подозрителни към всеки чужденец, закатерил се към портите. Тъй че… — добави с въздишка — тук трябва да сме свидетели на блажената леност от саеманкелик, сладката кръв на Умиращия бог.

Спомените от времето, преживяно в компанията на гигантския зидар, все още терзаеха Нимандър. Като че ли бе прокълнат със случки без изход, всеки живот, пресякъл пътя му, оставяше след себе си въртоп от загадки, в които той се мяташе безпомощно, почти удавен. Джагътът Готос, същество с неописуема древност, което се бе опитало да ги използва някак, по причини, които бе твърде незаинтересовано да обясни, само беше влошил нещата.

„След като го провалихме.“

Миризмата на гниеща сол изпълваше въздуха. Виждаха избелелите равни ивици, изпънали се от стария езерен бряг, наколните кейове, високи и сухи над водораслите, рибарски лодки, полегнали от двете им страни по-навътре от брега. Вляво от тях, навътре в сушата, се виждаха ниви с редици плашила, но тук като че ли вече не живееше нищо — растенията бяха почернели и съсухрени, стотиците увити фигури — неподвижни.

Приближиха се до сводестата порта, а все още не се виждаше никой.

— Наблюдават ни — каза Скинтик.

Нимандър кимна. Беше почувствал същото. Скрити, алчни очи.

— Сякаш сме направили точно това, което искат — продължи Скинтик тихо. — Като носим Клип право в проклетия им Окаян храм.

Това бе напълно възможно.

— Нямам никакво намерение да им го давам — знаеш го.

— Значи се готвим да поведем война срещу цял град? Срещу фанатично жречество и един бог?

— Да.

Скинтик се ухили и разхлаби меча си.

Нимандър го погледна намръщено.

— Братовчеде, не помня да си притежавал такава кръвожадност.

— О, и аз не изгарям от желание, Нимандър, също като теб. Но мисля, че ни притесняваха достатъчно дълго. Време е и ние да притесним, нищо повече. А и раните по ръцете ти ме притесняват.

— Аранта направи каквото можа. Ще се оправя. — Не обясни как чувстваше нараняването по-скоро душевно, отколкото физически. Аранта наистина бе изцерила счупените кости и разкъсаната плът. Но той все още ги държеше свити, все едно бяха осакатени, а в сънищата си нощем се оказваше пленник на спомените за онзи тежък блок обсидиан, който се хлъзгаше върху пръстите му… болката, бликащата кръв — и се будеше плувнал в пот, разтреперан.

Същите ръце, които бяха душили Фаед и почти бяха отнели живота й. Усещаше болката като наказание и вярваше, че в този град отново ще познаят насилието, ще носят смърт с ужасно изящество.

Спряха пред портата. Дървените крила бяха отрупани със знаци, изрисувани със същата гъста черна боя, която бе зацапала стените от двете страни.

Ненанда проговори от капрата на фургона:

— Какво чакаме? Нимандър? Дайте да свършваме с това.

Скинтик се извърна в седлото.

— Търпение, братко. Чакаме официалната група посрещачи. Убийството е за после.

Каллор слезе от задницата на фургона, приближи се до портата и каза:

— Чувам пеене.

Нимандър кимна. Гласовете бяха далечни, долитаха на приглушени вълни, извиращи някъде от недрата на града. Нямаше никакви други звуци, каквито можеше да се очакват от многолюдно селище. А отвъд прохода не можеше да види нищо освен пусти улици и мрачните фасади на четвъртити сгради, всичките със спуснати кепенци.

Каллор мина през сянката на прохода, излезе на широката улица и спря, приковал погледа си в нещо вляво.

— Няма посрещачи значи — въздъхна Скинтик. — Ще влизаме ли, Нимандър?

Отзад се чу звънливият глас на Аранта:

— Предупреждавам, братовчеди. Целият този град е Окаяният храм.

— Майката да ни благослови — прошепна Скинтик.

— Какъв ефект ще има това над нас? — попита Нимандър. — Същото ли ще е като в селото онази нощ?

— Не. Нищо такова не се е пробудило още. — Тя поклати глава. — Но ще дойде.

— А ти можеш ли да ни защитиш? — попита Ненанда.

— Ще видим.

— Наистина доста успокоително — изсумтя Скинтик.

— Все едно — отвърна Нимандър. Присви очи и с лек натиск на краката подкара коня си в града.

Другите тръгнаха след него.

Щом спря до Каллор, Нимандър видя какво е привлякло вниманието му. На сто крачки вляво улицата беше запълнена от развалините на огромен механизъм. Като че ли бе дошъл от небето или се беше срутил от покрива на сградата най-близо до външната стена — като бе съборил повечето от отсрещната. Зейналият му търбух беше пълен с извити железа и разпрани метални листове. По-малки късове от машината бяха осеяли каменните плочи като парчета от броня, броня от странно синкаво желязо, което почти блестеше.

— Какво е това, в името на Бездната? — попита Скинтик.

— Прилича на К’Чаин Че’Малле — каза Каллор. — Но те не биха поднесли дар на никакви богове, умиращи или не. Е, сега вече съм любопитен. — И щом го каза, оголи зъби в усмивка, ненасочена към никой от групата им — което всъщност беше добре, реши Нимандър.

— Според Аранта целият град е посветен на култа.

Каллор го погледна и отвърна:

— Някога опитах това за цяла империя.

Скинтик изсумтя:

— С теб като фокус на преклонението, нали?

— Разбира се.

— И начинанието се провали?

Каллор сви рамене.

— Всичко се проваля рано или късно. — И тръгна да огледа рухналата машина.

— Дори разговорите — измърмори Скинтик. — Да го последваме ли?

Нимандър поклати глава.

— Остави го. Ако градът е храм, трябва да има олтар — вероятно някъде в центъра.

— Нимандър, като нищо може да правим точно това, което искат те, особено с докарването на Клип при този олтар. Мисля, че трябва да намерим хан, място, където да отдъхнем. После можем да разузнаем и да разберем какво ни очаква.

— Добре. Води тогава, Скин, да видим какво можеш да намериш.

Продължиха направо, по главната улица. Жилищните сгради изглеждаха безжизнени, дюкяните на приземните етажи бяха празни, запуснати. Релефни глифове покриваха всяка стена и врата, издадени навън от всеки затворен прозорец, доколкото ръка можеше да стигне, ако някой се надвесеше от тях. Писмото наподобяваше ревностно изписано откровение или лудост — или и двете.

Скоро Скинтик спря пред един хан, затворен като всичко останало, слезе от коня и отиде до дворните порти. Леко бутване, те се отвориха широко и той погледна през рамо с усмивка.

Ненанда подкара фургона вътре. Дворът едва стигаше да побере един впряг. Каменната пътека минаваше покрай конюшните и стигаше до трите стъпала на входа. Полуподземният проход вляво от главния вход сигурно отвеждаше към гостилницата. В центъра на двора имаше облицован с камък кладенец… натъпкан с подути трупове.

Усмивката на Скинтик повехна. Мъртви личинки обкръжаваха кладенеца.

— Да се надяваме, че имат друга помпа вътре… от друг извор — рече на Нимандър.

Ненанда спусна дървената спирачка, скочи на земята и погледна накриво телата.

— Предишните гости?

— Така става, когато не си плащаш сметката.

Нимандър слезе от коня и погледна Скитник предупредително, но братовчед му не забеляза — или предпочете да не забележи, защото продължи:

— Или пък всички легла са били заети. Или има някаква забрана срещу пиенето на всичко друго освен келик — явно не е добре да се оплакваш.

— Стига — рече Нимандър. — Ненанда, провери конюшните — виж дали има храна и чиста вода. Скинтик, ела с теб да влезем вътре.

Влязоха в широко, добре обзаведено преддверие, с ниша непосредствено вдясно, заградена с излъскан тезгях. Тясната дъсчена врата, вградена в задната стена, беше затворена. Вляво имаше помещение за връхни дрехи, а до него беше схлупеният вход към гостилницата. Право напред продължаваше коридор към стаи, стръмно стълбище отвеждаше към горния етаж, където навярно имаше още стаи за спане. На пода пред стълбището бяха струпани постелки, повечето зацапани с тъмни петна.

— Опразнили са стаите — отбеляза Скинтик. — Колко мило.

— Подозираш, че са почистили за нас ли?

— С труповете в кладенеца и оцапаните със сукървица чаршафи ли? Вероятно. Логично би било да тръгнем по главната улица, а това е първият хан на пътя ни. — Замълча и се огледа. — Явно има много начини да се подготвиш за гости. Кой би могъл да проумее човешките култури, впрочем?

Отвън Ненанда и останалите вече разтоварваха фургона.

Нимандър отиде до входа за гостилницата и се наведе, за да погледне вътре. Беше тъмно, въздухът бе наситен с лютивия, горчиво-сладък мирис на келик. Чу стъпките на Скинтик нагоре по стълбището и реши да остави горния етаж на него. Една стъпка надолу, на покрития със стърготини под. Масите и столовете бяха избутани до едната стена. Подът беше покрит с петна и съсирени буци, които му напомниха за тор в ясли. Само дето не беше тор.

Зад тезгяха намери няколко реда прашни глинени бутилки и делви с вино и ейл. Стъклениците с келик бяха разпилени по пода, някои счупени, от други все още капеше тъмна течност.

Външната врата се отвори широко и Ненанда пристъпи вътре, с ръка на дръжката на меча. Бързо огледа, после срещна погледа на Нимандър и сви рамене.

— Викаше ли ме?

— Конюшните?

— Достатъчно добре снабдени, поне за няколко дни. Има ръчна помпа и чучур над коритото. Водата мирише кисело, но иначе е добра — конете не се поколебаха. — Закрачи навътре. — Мисля си обаче за тези трупове в кладенеца, Нимандър. Мъртви от твърде много келик. Подозирам, че кладенецът всъщност е бил сух. Просто са го използвали да пускат в него умрелите веднага щом умрат.

Нимандър се върна при вратата към преддверието.

Десра и Кедевис бяха внесли Клип и тъкмо го слагаха на пода. Скинтик беше на стълбите, на няколко стъпала над купчината прогизнали постелки, и гледаше двете заети с Клип жени. Погледна Нимандър и каза:

— Нищо освен хлебарки и бълхи. Все пак не мисля, че е добре да използваме стаите — има някаква странна миризма горе, доста неприятна.

— И тази стая ще ни свърши работа — каза Нимандър и отиде да погледне Клип. — Някаква промяна?

Десра вдигна глава.

— Не. Същата лека треска, същото плитко дишане.

Аранта влезе, огледа се, отиде до нишата, вдигна подвижния тезгях и пристъпи вътре. Опита бравата на дъсчената врата и щом тя се отвори, изчезна в задната стаичка.

— Май ни се пишка — изсумтя Скинтик.

Нимандър потърка лицето си, раздвижи пръстите си, за да облекчи болката, след това, щом влезе и Ненанда, каза на всички:

— Със Скинтик ще тръгнем веднага. Останалите… може да се натъкнем на неприятност във всеки момент. Ако стане това, един от нас ще се опита да се върне тук…

— Ако се натъкнете на неприятност — обади се Аранта иззад вратата, — ще го разберем.

„О? Как?“

— Добре. Не би трябвало да се забавим.

Бяха донесли цялото си снаряжение и сега пред очите му първо Десра, а после всички останали започнаха да подготвят оръжията си, да навличат тънко изплетените ризници и металните ръкавици. Той гледаше как се приготвят за битка и мълчеше. Изпълни го някакво терзание. Всичко това не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва. А нищо не можеше да направи.

Скинтик се провря покрай купчината постелки, дръпна го за ръката и го изведе навън.

— Всичко ще е наред с тях — каза му. — Притеснен съм за нас двамата.

— За нас? Защо?

Скинтик само се усмихна.

Минаха през портата и отново излязоха на главната улица. Въздухът беше застоял и душен от следобедната топлина, изнервящ. Смътното пеене сякаш ги приканваше към центъра на града. Спогледаха се. Скинтик сви рамене. Тръгнаха натам.

— Онази машина…

— Какво, Скинтик?

— Откъде мислиш, че е дошла? Изглежда все едно просто… се е появила, точно над една от сградите, след което е паднала, премазала е всичко и накрая — самата себе си. Помниш ли онези странни помпи под улица Дрет в град Малаз? Уидал ги откри в тунелите, които проучвахме. Взе ни на обикол…

— Помня, Скинтик.

— Напомня ми за онези машини — всички тези зъбци и лостове, как са свързани всички елементи, толкова хитроумно, гениално — не мога да си представя ума, който би могъл да измисли такива конструкции.

— За какво ми казваш всичко това, Скинтик?

— Просто се чудя дали това чудо не е свързано по някакъв начин с пристигането на Умиращия бог.

— Как да е свързано?

— Ами ако е било нещо като небесна цитадела? По-малка версия, явно. Ако Умиращия бог е бил вътре в нея? Някаква злополука го е свалила, местните са го измъкнали. Ами ако тази машина е била нещо като трон?

Нимандър се замисли. Интересна идея. Андарист веднъж бе обяснил, че небесните цитадели — като тази, която си бе присвоил Аномандър Рейк — не са творения на магия, че всъщност летящите крепости се поддържали високо в небесата с помощта на тайнствени технологични манипулации.

К’Чаин Че’Малле, беше казал Каллор. Явно и той беше направил същата връзка като Скинтик.

— Защо на един бог ще му трябва машина? — попита Нимандър.

— Откъде да знам? Все едно, тя вече е счупена.

Стигнаха до широко кръстовище. Обществени сгради, издигащи се на всеки ъгъл, със странно утилитарна архитектура, сякаш културата, която ги бе създала, беше изключително лишена от творчески усет. Безумни низове глифове опасваха иначе с нищо неукрасените стени. Някои от символите поразително напомняха на Нимандър за разрушения механизъм.

Главната улица продължаваше още двеста крачки и се отваряше към просторен кръгъл площад. В отсрещния му край се издигаше най-внушителната постройка, която бяха видели досега.

— Ето го — каза Скинтик. — Окаяният… олтар. Оттам идва пеенето според мен.

Нимандър кимна. Съгласен беше.

— Дали да не огледаме по-отблизо?

Нимандър кимна пак и каза:

— Да видим какво ще се случи.

— Нападението от разгневена тълпа брои ли се? — попита Скинтик.

На площада се стичаха фигури, дрипави, но с оръжия в ръце — размахваха ги над главите си. Песента им изведнъж стана свирепа и те закрачиха срещу двамата Тайст Андий.

— Хм — каза Нимандър. — Ако побегнем, ще ги отведем право до хана.

— Вярно. Но би трябвало да се справим с отбраната на портата. Ще се редуваме по двойки.

Нимандър пръв чу стъпките зад тях, обърна се рязко и мечът му изсъска от ножницата.

Беше Каллор.

Старият воин закрачи към тях.

— Разбудихте ги.

— Само разглеждахме — каза Скинтик. — И макар това място да изглежда ужасно, пазим мнението за себе си. Все едно, тъкмо обсъждахме какво да правим.

— Можете да се биете.

— Бихме могли — съгласи се Нимандър и хвърли поглед към тълпата. Бяха на по-малко от петдесет крачки и се приближаваха бързо. — Или можем да свирим отбой.

— В момента са храбри — отбеляза Каллор, пристъпи покрай тях и извади двуръчния си меч. Размаха го небрежно над главата си, все едно разкършваше рамене. Изведнъж изобщо престана да изглежда толкова стар.

Скинтик попита:

— Дали да не му помогнем?

— Той помоли ли за помощ, Скинтик?

— Да, прав си. Не помоли.

Загледаха Каллор, който вече вървеше право срещу гъстата тълпа.

И изведнъж тълпата се разпадна, хората се пръснаха, разделиха се и пеенето премина в отчаяни ридания и хленч. Каллор не се поколеба — вървеше все така напред, през отворения за него коридор.

— Иска само да види олтара — рече Скинтик. — И те няма да го спрат. Лошо. Щеше да е интересно да погледаме как се бие тоя дърт борсук.

— Давай да тръгваме обратно, докато са разсеяни — каза Нимандър.

— Стига да ни позволят.

Обърнаха се и тръгнаха спокойно, без да бързат. След десетина крачки Скинтик се извърна, погледна назад и изсумтя:

— Оставиха го да влезе. Нимандър, посланието е ясно. За да стигнем до този олтар, трябва да минем през тях.

— Така изглежда.

— Нещата тепърва ще стават гадни.

Да.

— Е, мислиш ли, че Каллор и Умиращия бог ще си побъбрят приятелски? Първо за времето. После за старите тиранични дни, когато всичко е било само забавления и игри. Когато кръвта е била по-червена и вкусът й — по-сладък. Как мислиш?

Нимандър не отвърна нищо. Мислеше за лицата в тълпата, за черните петна по устните им, за дупките на очите им. Облечени в дрипи, покрити с мръсотия, няколко деца сред тях, сякаш келикът ги беше направил всички еднакви, без оглед на възраст, без оглед на каквато и да било готовност да се справяш със света и житейските нужди. Пиеха и гладуваха — и настоящето беше бъдещето, докато смъртта не открадне това бъдеще. Проста траектория. Никакви грижи, никакви амбиции, никакви мечти.

Щеше ли да направи всичко това избиването по-лесно? Не.

— Не искам да правя това — каза Нимандър.

— И аз — съгласи се Скинтик. — Но с Клип какво ще правим?

— Не знам.

— Този келик е по-лош от чума, защото жертвите му сами го вкарват в живота си, а след това са безразлични към собственото си страдание. Налага въпроса: имаме ли някакво право да се опитаме да сложим край на това, да го унищожим?

— Може би не — отстъпи Нимандър.

— Но има и друг проблем. И той е милостта.

Нимандър изгледа рязко братовчед си.

— Избиваме ги всички за тяхно добро? Бездната да ни вземе, Скин…

— Не тях, разбира се, че не. Мислех си за Умиращия бог.

А… Е. Да, досещаше се как би могло да подейства това. Как можеше всъщност да стане дори приятно. Ако успееха да се доберат до Умиращия бог, без да се наложи да избият стотици поклонници.

— Благодаря ти, Скин.

— За какво?

— Ще се промъкнем покрай тях.

— С Клип?

— Да.

— Няма да е лесно. Може да се окаже невъзможно всъщност. Ако този град е храмът, а силата на Умиращия бог изпълва жреците, те ще усетят приближаването ни, каквото и да направим.

— Ние сме деца на Тъмата, Скинтик. Хайде да видим дали това все още означава нещо.



Десра отдръпна ръката си от челото на Клип.

— Сгреших. Става по-зле. — Изправи се и погледна Аранта. — Те как са?

Вяло примигване.

— Връщат се, невредими.

Нещо не беше наред с Аранта. Беше прекалено спокойна, прекалено… празна. Десра винаги беше смятала сестра си за скучна — о, боравеше с меча със съвършено изящество, толкова хладнокръвен убиец, колкото и всичките те, щом нуждата го наложи — но у Аранта имаше някакво дълбоко безразличие. Често я обземаше в разгара на бедствие и хаос, сякаш светът я поразяваше и отнемаше сетивата й в дръзкото си безумие.

А това я правеше неблагонадеждна, поне според Десра. Тя я изгледа още миг и когато погледите им се срещнаха, Аранта се усмихна. Десра се намръщи и се обърна към Ненанда.

— Намери ли нещо за ядене в гостилницата? Или пиене?

Той стоеше до предната врата, държеше я открехната с една ръка. При въпросите на Десра погледна през рамо.

— Много. Все едно току-що са напуснали. А може да е донесено за нас. Като онова покрай пътя.

— Значи все някой трябва да произвежда нормална храна — обади се Кедевис. — Или пък урежда купуването й от други градове.

— Много неприятности са си създали заради нас — отбеляза Ненанда. — А това ме притеснява.

— Клип умира — каза Десра.

— Да.

— Връщат се — съобщи Ненанда.

— Нимандър ще знае какво да прави — заяви Десра.

— Да — каза Аранта.



Тя направи един кръг високо над града, но дори свръхестественото й зрение едва успя да прониже вечния мрак долу. Куралд Галайн беше крайно противен лабиринт, макар и в това си разредено, отслабено състояние. Когато прелетя точно над дремещото туловище на Силана, Старата изграчи в насмешлив поздрав. Разбира се, пурпурният дракон не реагира видимо, но Великият гарван знаеше много добре, че Силана е усетила прелитането й. И несъмнено си бе позволила, в мигновен проблясък на въображението си, образа с изщракващите челюсти, пукащите кости и пера, щом възхитително вкусните течности се плиснат в устата й… Старицата изграчи отново, по-силно този път, и бе възнаградена с вяло потръпване на дългата змийска опашка.

Плъзна се по въздушното течение от ръба на стръмнината и възви под ъгъл надолу, в стремглаво гмуркане към ниската стена на терасата на цитаделата.

Стоеше сам, нещо, което бе свикнала да очаква напоследък. Синът на Тъмата се приближаваше като цвете от оникс, докато полунощните камбани кънтяха, звън след звън чак до последната, дванадесетата, а след тях щеше да има само ехо, докато и то не заглъхнеше и не останеше нищо освен тишина. Тя присви криле, за да забави спускането си, а цитаделата връхлиташе отдолу да я срещне. Няколко бързи маха на крилете и тя кацна на каменната стена, ноктите й се вкопчиха в гранита.

— Променя ли се изобщо гледката? — попита Старата.

Аномандър Рейк я изгледа мълчаливо.

Тя отвори клюна си и се изсмя беззвучно.

— Тайст Андий не са народ, склонен към внезапни пристъпи на радост, нали? Танците в тъмна доба? Лудешкото, възторжено подскачане към бъдещето? Мислиш ли, че нашето излитане от неговата гниеща плът не бе изпълнено с неустоимо ликуване? Насладата от това, че се раждаш, радостта от това, че си жив? О, изчерпаха ми се въпросите към теб — тъжно е това време, наистина.

— Барук разбира ли го, Старице?

— Повече или по-малко. Може би. Ще видим.

— Нещо става на юг.

Тя закима в съгласие.

— Нещо, о, да, нещо. Дивашката оргия на жриците продължава ли все още? Потапянето, което дава отговор на всичко! Или, по-скоро, отлага нуждата от отговори за известно време, време на подобаваща наслада, несъмнено. Но пък… реалността се връща. Проклета реалност, проклета да е в Бездната! Време е за ново потапяне!

— Пътуването е вкиснало настроението ти, Старице.

— Не е в нрава ми да скърбя. Презирам скръбта всъщност. Негодувам против нея! Трътката ми се пръска от нея! И все пак какво се каниш да ми наложиш, на мен, старата ти спътница, възлюбената ти слугиня?

— Нямам намерение да ти възлагам нищо — отвърна той. — Явно се боиш от най-лошото. Кажи ми, какво видяха ближните ти?

— О, те се разпръснаха, високо и високо над жалките машинации на пълзящите по повърхността. Наблюдаваме ги, докато те пълзят насам-натам. Наблюдаваме, смеем се, пеем историите им на своите сестри и братя.

— И?

Тя кривна глава, едното й око се прикова в бурните черни талази долу.

— Този твой мрак, господарю, плоди свирепи бури.

— Така е.

— Ще полетя високо над виещите се облаци, сред чист и хладен въздух.

— Ще полетиш, Старице, да.

— Не ми харесва, когато си великодушен, господарю. Когато този благ поглед се промъкне в очите ти. Не ти е присъщо да показваш състрадание. Стой тук, да, невидим, непознаваем, та да мога да съхраня това в ума си. Позволи ми да мисля за леда на истинското правосъдие, онова, което е непоклатимо… слушай, чувам камбаните долу! Колко уверена е тази музика, колко верен е зовът на желязото.

— Крайно поетична си днес, Старице.

— Така Великите гарвани негодуват против скръбта, господарю. Е, какво имаш за мен?

— Ендест Силан е при дълбоката река.

— Едва ли е сам.

— Трябва да се върне.

Тя помълча за миг, кривнала глава. После каза:

— Десет камбани прозвучаха.

— Десет.

— Трябва да отлитам значи.

— Лек полет, Старице.

— Моля се да кажеш същото на своята възлюбена, господарю, когато удари часът.

Той се усмихна.

— Няма да е нужно.

11.

А кой си ти да съдиш стара ли е тя,

или е млада, и вдига ли ведрото пълно,

или го спуска в този кладенец?

И хубава ли е, или невзрачна като необагрен лен,

платно ли е, понесено от летен вятър,

като девичи поглед ярко над вълните сини?

Полюшва ли снага във обещание

за сладост, земята сякаш е запяла плодна,

с ликуващите пеперуди в цветното поле,

или това седло е натежало от

узрели плодове и няма повече да мине

през разцъфтелите градини? Кой си ти,

да оковеш самонадеяно в желязна клетка

самото тайнство, което ни зове в живота,

където рее се препълнено ведрото, вечно на ръба

между бездънната тъма и радостния хор на светлината?

Красива е, но и това е увещание престъпно

и недостойно е да го изричаш в поглед,

изпънал на страстта протритото въже — позор е!

Жестоки рани носи снизхождението

и тя отива си или се връща с вътрешна боязън.

Не смей за хубост да говориш и не смей в пощада

жестоката присъда да отлагаш,

когато тук седя и гледам, и само присмех будят

тъй милостивите преценки, виж,

смалява се платното, все по-далеч от тебе,

там, над морето от цветя,

и ароматна сладостта кръжи след нея —

но няма никога до теб да стигне —

това балансът е, това е мярката, това е почитта

на чуждите, които сълзите си крият,

когато се извърнат настрани.

Млади мъже до стената

Некат от Еднооката котка

Не съществува, нито е съществувал някога по-чист творец от детето. Тези разпилени в пръстта пръчки, които всеки възрастен би изритал небрежно по пътя си, без и за миг да се замисли, са всъщност костите на един необятен свят, облечен, добил плът, крепост, гора, висока стена, срещу която връхлитат страховити орди и ги отблъсва шепа навъсени герои. Гнездо за дракони; а тези лъскави гладки камъчета са техните яйца и всяко едно от тях е приют за едно пламенно, блестящо бъдеще. Никое творение не е било толкова изпълнено, така преливащо, така триумфално ликуващо и всички машинации и манипулации на възрастните са призрачните спомени от детството и неговите чудеса, тромавият преход към състоятелна функция, към благоразумно предназначение; и всяка фасада има история, която да разкаже, легенда, която да съзерцаваш в стилизирано благоприличие. Статуи в ниши със строги сковани изражения, безразлични към всеки минувач. Строгост властва над тези скрибуцащи вкочанени умове, така затънали в навик и страх.

Да тласнеш деца към непосилен труд означава да убиеш творци, да заличиш смъртоносно цялото чудо, трепетното прелитане на въображението, прехвърчане като на нетърпеливи сипки от клон на клон — всичко това съкрушено, за да служи на нуждите и безсърдечните очаквания на възрастните. Възрастният, който налага такова нещо, е мъртъв отвътре, лишен от ярките танцуващи цветове на носталгията, тъй мека, тъй възхитителна, тъй изпълнена с копнеж и сладък, и горчив — мъртви отвътре, да, и мъртви отвън също. Движещи се трупове, студени и пропити от яда, който немрящите изпитват към всичко, което все още е живо, към всички все още топли и дишащи твари.

Да ги съжалим ли? Не, никога, никога, докато тласкат орди деца към ужасния изнурителен труд, та след това бездушно да гълтат несметните си изгоди.

Смее ли тази закръглена особа да се впусне в такива тежки присъди? Тази закръглена особа смее! Свят, сътворен от шепа клечици, може да докара сълзи в очите, докато творецът на ръце и колене пее химн от безсловесни песни, мълви със сто гласове и движи невидими фигури по огромната панорама на умственото платно (и се спира от време на време, за да изтрие носле с ръкав). Смее да го направи, да! И е готов да ускори края на тази жестока неправда.

Дори едно влечуго има грандиозни планове, но все пак трябва да пъпли педя по педя, да се бори за разстояния, на които великан или бог ще погледнат с присмех. Езикът плющи като камшик, за да улови миризмата. Спасението е вкусният плод в края на лова, стопленото от слънцето птиче яйце, мекото пухкаво плъхче, заклещено между челюстите.

Тъй търси влечугото, приятелят на праведните. Тъй се хлъзга — змиорката в разбърканата тиня на света; шават мустачките и търсят. Скоро, много скоро!



Младият Харло не мислеше за справедливост, нито за праведна свобода, нито твореше безгрижно искрящи светове от лъскавите жили на суровото желязо или от шуплите злато сред студения режещ кварцит. Нямаше време да коленичи в някоя обрасла с бурен градска градина и да строи мънички укрепления и мостове от тръстика над засъхващите вадички от вчерашния порой. Не, за Харло детството беше свършило. На шест години.

В този момент той лежеше на една издатина от корав черен камък, погълнат от мрака. Смътно чуваше работниците високо горе, макар камъните от време на време да изтрополяваха в процепа и да отекваха с глух грохот далече долу.

Последния път тука беше висял от едно въже и тогава не го беше имало този дъжд от камъни, всеки от които можеше да му строши черепа. А при спускането тогава изпънатите му ръце не се бяха натъкнали на никакви стени, което го беше накарало да повярва, че процепът е огромен и навярно се отваря в пещера. Този път, разбира се, нямаше въже — Харло не трябваше дори да е тук и може би щяха да го набият с камшик, ако го откриеха.

Байниск го беше отпратил в Чъфс в края на смяната. И точно там трябваше да е той сега, да гълта забързано воднистата супа и да гризе коравия черен хляб, преди да се дотътри до нара си. Вместо това се спускаше по тази стена без светлина, за да е сигурен, че работещите горе няма да го открият.

Не се оказа пещера в края на краищата. Само една стръмна надупчена скална фасада. А всички зейнали дупки бяха със странно правилна форма, правоъгълни, макар че едва когато стигна до тази издатина балкон, Харло разбра, че всъщност се спуска по фасадата на някаква погребана сграда. Искаше му се да се промуши през някой от тези прозорци и да проучи, но беше обещал да занесе шини на миньора скелет и точно това щеше да направи.

Предпазливото разпитване го беше довело до определение за „шини“, но не можа да намери пръчки, подходящи, за да се стегнат счупените крака на Миньора. Бяха или много чупливи, или малки, или пък недостатъчно прави; а освен това всичкото дърво, което се носеше в лагера, го пазеха много грижливо. Така че той отиде до купищата скрап, където изхвърляха и всякаква друга смет. Сподирен от подозрителните погледи на стариците, продавали деца и внуци на мината, но разбрали, че не могат да прекъснат връзките си и обрекли се на този граничен свят в края на лагера, Харло нагази в сметището.

Често — особено в страничните тунели, изровени в пластовете пясъчник — миньорите се натъкваха на купища кости от отдавна измрели същества. Кости тежки и здрави, много трудно се чупеха. Черепите и по-големите ги продаваха на разни учени, които ги оглеждаха с присвити очи и които разполагаха с достатъчно много пари и свободно време за тях. Откъртените вече парчета, натрошени като ситен чакъл, отиваха при билкарите за техните градини и в ръцете на лъжезнахарите за отвари и мазила — така поне ги наричаше Байниск, лъжезнахари, с насмешка — „Стритата кост за нищо не става, освен да ти докара запек!“ Оставаха бедрените кости, за които по някаква причина се вярваше, че са прокълнати.

Харло успя да намери два кокала, които, изглежда, бяха от същия вид същества. След дълго оглеждане и сравняване се увери, че разполага с дясна и лява. Бяха тежки, дебели и ръбести. Надяваше се, че ще свършат работа.

Между смените в главния тунел имаше половин камбана време, когато под скалата не оставаше никой, и Харло, запотен под тежестта на кокалите, бързо ги внесе вътре. След това намери един изоставен страничен проход и ги струпа там, заедно с няколко намотки въже и каишки. Това беше преди неговата смяна, а ето, че сега беше тук и се опитваше да изпълни обещанието си.

Дългите кости бяха вързани на гърба му. Вратът и раменете му се бяха ожулили от вървите.

Ако някой тръгнеше да го търси и не го намереше, щяха да вдигнат тревога. Когато някой изчезнеше, винаги имаше две възможности. Бягство или изгубване в тунелите. Щеше да започне търсене в двете посоки и някоя старица щеше да каже как го е видяла при сметището да събира кокали и още кой знае какво. После някой друг щеше да се сети, че е видял Харло да носи нещо към главния тунел между смените — а Веназ щеше да каже, че Харло явно е замислил нещо, тъй като изобщо не е дошъл за храна. Нещо против правилата! Което щеше да постави Байниск в лошо положение, понеже нали го беше защитавал неведнъж. О, всичко това беше голяма грешка!

Той изпъшка, прехвърли се през ръба, заопипва предпазливо и продължи пътя си надолу.

И на по-малко от два човешки боя надолу стъпалата му намериха друга издатина, последвана веднага от трета — стълбище, което завиваше под ъгъл по стената. Опрял ръка в гладката скала, Харло продължи надолу, стъпало по стъпало.

Не помнеше да е забелязал всичко това, когато слезе тук първия път. Разбира се, светлината на свещта беше слаба — така по-лесно можеше да се улови блясъкът на злато и други такива, — а и се беше върнал направо при въжето. А и не беше ли му се замаял умът? Говорещ Имасс! Тук долу, може би от стотици години — без никой, с когото да може да си поговори, и нищо, което да гледа, о, колко отчаян трябваше да е!

Тъй. Не биваше да се ядосва, че прави всичко това заради Миньора с костите. Няколко камшика по гърба не беше кой знае колко висока цена за тази милост.

Най-сетне стъпи на пода и спря. Толкова тъмно беше!

— Здравей? Аз съм! Дев’ад Анан Тол, чуваш ли ме?

— Чувам.

— Последвай звука на гласа ми. Ако можеш…

— Да… мисля. Драскай по камъка, на който седиш — ще го усетя под краката си…

— Впечатляващ талант — каза Имасс.

— Бива ме, когато не мога да виждам. Нарича се вибрации.

— Да. Е, усещаш ли сега?

— Приближавам се, да. Мисля, че вече мога да запаля фенера. Ще го отворя само към теб. — Наведе се, краищата на дългите кокали изтракаха зад него, и отвърза малкия калаен фенер от колана си. — Нарича се бутач. Можеш да го закрепиш на прът и да го буташ напред. Ако фитилът почне да тлее бързо, значи въздухът е лош. Чакай. — След миг меката златиста светлинка се плъзна напред като пътека, право до седящия Миньор с костите. Харло се усмихна. — Видя ли? Почти бях стигнал, нали?

— Какво е това, което носиш, пале?

— Твоите шини. И въже. И каишки.

— Дай да ги видя тези… кокали. Дай ми ги, да… — И протегна тънките си като на скелет ръце. И ахна, тихичко, след което промълви: — Кълна се в Брега на Джагра Тил, не бях си и помислял, че ще видя… Пале, моите сечива… за това! Дарът е неравностоен.

— Мога да се опитам да намеря по-добри…

— Не, дете. Неравенството е в обратната посока. Тези са от емлава, мъжкар, задните му дълги кости. Вярно, криви са. Но все пак… да… възможно е.

— Е, ще вършат ли работа като шини?

— Не.

Харло се умърлуши.

Имассът се изсмя дрезгаво.

— Ах, пале! Никакви шини. Не. Крака!

— Значи ще можеш отново да ходиш? О, радвам се!

— Ако наистина съм се въвлякъл някак в ритуала на Телланн, да, мисля, че мога да направя… от тези… защо си толкова притеснен, пале?

— Трябваше да се промъкна тайно тук долу. Ако открият, че ме няма…

— Какво ще стане?

— Ами ще ме набият. Но не толкова, че да стана негоден за работа. Няма да е чак толкова зле.

— Трябва да вървиш тогава, бързо.

Харло кимна, но все пак се поколеба.

— Намерих сграда, погребана сграда. Там ли си живял?

— Не. Беше загадка дори за Джагътския тиран. Безброй празни стаи, прозорци, които не гледат към нищо — гола скала, надупчен пясъчник. Коридори, които не водят никъде… Проучихме повечето, но не намерихме нищо. Не опитвай същото, пале. Много е лесно да се изгубиш там.

— Май трябва да тръгвам — каза Харло. — Ако мога отново да сляза тук…

— Не рискувай кожата си. Скоро, може би, аз ще дойда при теб.

Харло си помисли за суматохата, която щеше да предизвика едно такова събитие, и се усмихна. Затвори фенера и тръгна към стълбището.

От клечки — крепост, гора, висока стена. От клечки — великан, извисява се в тъмното и да надникнеш в ямите на очите му означава да видиш два тунела в скалата, които се спускат все надолу и надолу, назад и назад, до самите кости на земята.

Извисява се и те гледа… Харло си представя това, но съвсем не по този начин. Такива видения с тяхната гибелна закана са за възрастните. В отговор на онова, което са сторили. Което е сторено.



А в града всяка сграда е зяпнала, широко ухилена, или така поне може да ти се стори, когато камък, тухла, гипс и дърво задишат в привечерния сумрак, а газените фенери все още не са запалени и целият свят изтлява, а сенките се сгъстяват, за да отнемат всякаква сигурност. Градът, това изкуствено творение от стръмнини и пещери, нашепва безумство. Фигури притичват за укритие, плъхове и още по-ужасни твари надничат, любопитни и гладни, гласове закънтяват дрезгаво в пивници и прочие бърлоги, където страстите се нажежават.

Това ли е градът на току-що отминалия ден? Не, той се е преобразил, обагрен от кошмар в един долен свят, тъй подобаващ на двете фигури, които крачат — с увереност и лекота — към портите на едно имение. Където стоят двама стражи, изнервени и готови всеки миг да извикат на непознатите да се махат — защото господарката на дома е тук, а тя цени своята интимност, да, и още как. Или поне така трябва да се предположи, а Скорч и Леф, след като са обсъждали въпроса надълго и нашироко, наистина са убедени, че тя, бидейки господарка, цени всички онези неща, които малцина други могат да си позволят, включително… ъъъ, интимност.

Държаха арбалети, защото знае ли човек какво може да изскочи изведнъж пред очите му, а пък и е толкова успокоително да гушнеш до гърдите си тежкото оръжие, когато облаците са погълнали звездите, а луната е забравила да изгрее и проклетите фенери все още не са запалени. Вярно, факлите в скобите по зида очертаваха сводестата порта, но това само заслепяваше стражите за всички ужасии, които дебнеха отвъд кръговете светлина.

Две такива ужасии се приближаваха сега към тях. Единият беше огромен, с широки рамене и странно къси крака, с рунтава коса, като козината на як. Усмихваше се… или по-скоро зъбите му лъщяха и може би това наистина беше усмивка, а може би не. Спътникът му беше почти толкова висок, но много по-тънък, почти като скелет. Плешив, високото му куполесто чело бе татуирано с някаква сцена, обрамчена изкусно в овална рамка от златна нишка, вшита в кожата. Зъбите му, които също се виждаха, бяха облечени в увенчано със сребро злато, остри като на звяр. Носеше наметало от протрит лен, толкова дълго, че се влачеше след него, докато грамадният му приятел беше облечен по-скоро като дворцов шут — зелено, оранжево, червено, жълто — и това бяха само цветовете на тясната му жилетка. Под жилетката носеше блуза с бухнали ръкави от небесносиня коприна, маншетите — корави и стигащи до средата между китките и лактите. Бичият му врат беше увит с лъскав черен шал. Носеше яркочервени панталони и високи до средата на прасците плътни мокасини.

— Леле, ще ми призлее — измърмори Скорч.

— Спрете! — изрева Леф. — Кажете по каква работа, ако имате работа тук, но знайте, господарката се е усамотила.

— Чудесно! — възкликна едрият с тътнещ като гръмотевица глас. — Значи няма проблем да ни даде аудиенция. Ако обичате, о, оранжевооки, моля, уведомете Господарката, че Лазан Дор и Мадрун най-сетне са пристигнали, на нейните услуги.

Леф се подсмихна презрително, но ужасно съжали, че Торвалд Ном си бе заминал за вечеря или да се въргаля с жена си, или каквото беше там, та не можеше да стовари всичко това на него и да не се притеснява повече. Да стои тук при портата, да, това беше във възможностите му.

— Насочи оръжието към тях, Скорч — каза той. — Ще ида да намеря кастелана.

Скорч го погледна с ужас.

— Двама са, Леф, а стрелата е само една! Остави ми твоята.

— Добре. Но ми се ще да видя как ще оправиш и двамата, след като са само на десет крачки. Скочат ли ти, късмет ще имаш, ако удариш и единия.

— Все пак ще се чувствам по-добре.

— Е, господа — заговори едрият някак прекалено любезно. — Няма защо да се притеснявате. Уверявам ви, очакват ни. Това не е ли имението на лейди Варада? Вярвам, че е то.

— Варада ли? — изсъска Скорч на Леф. — Тя така ли се казва?

— Млъкни — сряза го тихо Леф. — Ще ни вземат за идиоти! — Внимателно остави оръжието си на земята и извади ключа на портата. — Никой да не мърда, освен ако не си тръгнете — ти също, Скорч! Стой тука. Ей сега се връщам.

След като Леф се шмугна вътре, като затвори вратата и я заключи, Скорч отново се обърна към двамата непознати.

— Много ти е хубава премяната — подвикна на шута. — Да не си дворцов клоун нещо? Изпей някоя песен. Или гатанка кажи, а? Мен с гатанките ме няма много, но обичам да ги слушам и как като почна да мисля, та да ги отгатна, мозъкът ми се прочиства един вид. Да жонглираш можеш ли? Обичам го жонглирането, веднъж се опитах, стигнах до две топки наведнъж — седмици ми отне това, да ти кажа. Седмици. Жонглирането иска дисциплина и може да изглежда лесно на други хора, но ние с тебе знаем колко талант трябва за тая работа. А танцуваш ли? На главата си можеш ли да стоиш…

— Господине — прекъсна го едрият, — не съм шут. Нито жонгльор. Нито разказвач на гатанки, нито певец, нито танцьор.

— О? Сляп за цветовете значи?

— Моля?

— Пазачът — заговори другият, тънкият, с още по-тънък глас, — грешно изтълкува облеклото ти, Мадрун. Местната мода е преобладаващо семпла, без въображение. Не си ли го забелязал досега?

— А, да. Разбира се. Сблъсък на култури…

— Точно! — подвикна Скорч. — Дрехите ти, да, сблъсък на култури, вярно, много добре го описа. Кукловод може би? Обичам куклени представления, как ги правят като живи, даже тия със сбръчканите ябълки за глави…

— И кукловод не съм, уви — прекъсна го с тежка въздишка Мадрун.

Портата зад гърба на Скорч се открехна със скърцане и излязоха Леф и Стъдлок. Кастеланът тръгна напред и спря пред двамата непознати.

— Доста се забавихте!

— Опитай се да си изровиш пътя през срутена планина, Стъдиус — изсумтя Мадрун. — Проклетото земетресение дойде направо отникъде…

— Не съвсем — каза Стъдлок. — Беше намесен един определен чук. Признавам, веднага след събитието реших, че никога повече няма да видя прок… паметните ви лица. Представете си изненадата ми, когато чух от един търговец керванджия, че…

— Тези слухове — намеси се този, за когото Скорч съвсем правилно предположи, че се казва Лазан Дор, — макар и несъмнено силно преувеличени, за да станат по-забавни, може да изчакат, нали? Скъпи Стъдиус, който си мечтаеше никога повече да не види хубавите ни лица, имаш нова господарка, а на нея й трябват дворни стражи. А тъй като ние в момента сме без работа, е, съдбите може да се окажат неразделими понякога, нали?

— Може, Лазан. Дворни стражи, да. Виждате ли, вече имаме стражи на портата. И капитан също така, който в момента отсъства. Е, ако двамата ме последвате, можете да се срещнете с господарката.

— Чудесно — рече Мадрун.

Скорч и Леф се отдръпнаха почтително настрани, докато тримата влязат. След това Леф заключи и се обърна към Скорч.

— А ние още не сме имали аудиенция с господарката!

— Подиграха ни се!

Леф си взе арбалета.

— Защото сме на най-ниската стъпенка, затова. Най-ниската… пак? А си мислехме, че се катерим, нали? Вярно, Тор се покатери доста, капитан и така нататък. Но виж ни нас — не сме дворни стражи дори, а първи дойдохме тук!

— Виж сега, ако знаехме, че има разлика, на портата и дворни — щяхме да натиснем за това, нали? — отвърна Скорч. — Лошо ни информираха… виж се, в края на краищата.

— Това пък какво трябва да значи?

— Имаш оранжеви очи, Леф!

— Нищо общо с лошото информиране.

— Така си мислиш ти.

— Като си толкова умен, Скорч, можеше да попиташ за дворни стражи!

— Ако бях само аз, щях да го направя!

— Ако беше само ти, Стъдлок изобщо нямаше да те наеме, освен може би да чистиш клозетите!

— Ама поне щях да съм оттатък портата!

Е, тук беше прав. Леф въздъхна и се загледа към улицата.

— Виж, работниците по фенерите идват.

— Дай да ги застреляме.

— Да бе, ако искаш да ни уволнят. Това ли искаш, Скорч?

— Само се пошегувах де.



Има погледи, които убиват, и има погледи, които изтезават. Дерат кожата на малки тънки късчета и кръвта избликва на повърхността. Изтръгват очните ябълки и дърпат, докато възлестите мокри сухожилия не се изпънат и двете очи не увиснат на ръба на носа. Мъчение, да, нанасяно с хладнокръвна, клинична наслада.

Едва ли беше изненадващо тогава, че Торвалд Ном излапа вечерята си припряно, буквално забравил да дъвче, и поради това сега бе поразен от ужасни колики и се мъчеше да не изохка, докато помагаше на Тисера в почистването на съдовете и какво ли още не. А злокобното мълчание се проточваше и тя продължаваше да му хвърля накриво тези режещи, смразяващи кръвта погледи, неубедително прикрити под маската на добронамереност и обич.

Време беше да се върне в имението за вечерта. Тези скъпи, гибелни мигове на домашен уют — както бяха наситени с всичко онова, което оставаше неизречено, с отбягваните и все пак вечно дебнещи теми, със скритите капани и взривяващите нюанси, или още по-взривяващата им липса — е, те, уви, все пак трябваше да свършат, след като съображенията за кариера и професионална отговорност отново бяха изплували на повърхността.

— Мила моя, налага се вече да те оставя.

— О, наистина ли?

— Да. До полунощ. Но не се чувствай длъжна да ме чакаш.

— Имах натоварен ден. Две нови поръчки. Съмнявам се, че ще съм будна, когато се върнеш, скъпи.

— Ще се постарая да не вдигам шум.

— Разбира се.

Формална целувка.

Просто така, милите реплики, с които да приключи току-що приключилата вечеря, но всички тези думи, разбира се, бяха жестове на преструвка и ловки хитрини. Под невинността, много добре разбираше Торвалд, се криеше следното:

— Мила, няма да вървя, направо ще тичам до имението.

— О, стомахът ли ти е разстроен? Дано да го повърнеш всичкото върху двамата стражи на портата.

— Да. А после изведнъж ще стане полунощ и аз като осъден ще броя стъпките си до бесилото, което ме чака у дома. Моля се на Беру и на всички други асценденти по целия свят да си заспала, когато се върна, или поне да се престориш на заспала.

— Имах натоварен ден, съпруже, само докато си мислех за всички неща, които бих искала да ти направя затова, че наруши онова обещание. А когато се върнеш у дома, е, ще сънувам ужасни сцени и всяка ще буди доволна усмивка на спящото ми лице.

— Ще се постарая да спя поне на една педя от теб, вдървен като талпа и без да издавам звук.

— Да. Скъпи.

И формалната целувка. Мляс, мляс.

Синя светлина обагряше улиците. Торвалд Ном крачеше забързан. Синя светлина и черни мисли, пълен ужас, сградите от двете страни напираха, притискаха го, докато накрая имаше чувството, че се изсипва като миризлив екскремент през каналната тръба. Ужасно нещо беше наистина разочарованието, а може би — и отвращението — на една съпруга.

Щедрото възнаграждение беше без значение. Гъвкавите смени едва можеха да спечелят неодобрително кимване. Впечатляващата легитимност на работата носеше не повече от кисело сумтене. И дори фактът, че Торвалд Ном вече се кичеше с титлата Капитан на домашната гвардия, докато Скорч и Леф бяха само някакви си там подчинени сред менажерията от подчинени (да, тук той беше попреувеличил малко), му гарантираше само отлагане на необуздания гняв, който явно си беше заслужил — а този гняв чакаше, о, да, чакаше. Той го знаеше. Тя го знаеше. И Торвалд знаеше също така, че тя го държи здраво в ръцете си, като гигантска брадва, вдигната над малката му като жълъд главичка.

Да, беше се отказал от робство заради това.

Такава е властта на любовта, съблазънта на домашното спокойствие и бягството от самотата. Склонен ли бе да предпочете обратното?

Попитайте го по-късно.

Напред… а там пред него се открои скромната, но добре поддържана стена на имението и официалният вход, с двете примигващи факли, достатъчни, за да очертаят двете фигури на почитаемите му подчинени, които изглеждаха почти… угрижени.

Не че някой от двамата наблюдаваше улицата. По-скоро като че ли спореха за нещо.

— Я внимавай там, двамата! — подвикна им Торвалд Ном с възможно най-гръмливия си глас, подронен, за жалост, от звучно оригване.

— Богове, Тор е пиян!

— Де да бях. Нещо не се разбрахме с вечерята. Е, какъв ви е проблемът? Чух ви да се дърлите и ръмжите от другия край на улицата.

— Имаме двама нови дворни стражи — каза Леф.

— Дворни стражи ли? О, в смисъл — пазят двора…

— Точно това казах. Какво друго да пазят дворни стражи, ако не дворове? Капитаните би трябвало да ги знаят тия неща, Тор.

— Знам ги де. Просто званието ме обърка. Дворът трябва да се пази, да, след като вероятността някой да се промъкне покрай вас двамата е толкова… вероятна.

— Приятели са на Стъдлок — и му викат Стъдиус — поясни Скорч и очите му леко се облещиха, преди да ги извърне и да примижи. — Стари другари, изпод някаква планина.

— О!

— Сринала се — добави Скорч.

— Сринала се? Дружбата им? О, планината, да. Сринала се.

Леф се доближи до него и подуши.

— Сигурен ли си, че не си пиян, Тор?

— Разбира се, че не съм пиян! Скорч говори глупости, затова.

— Говори за срутване.

— Да бе, да! Оф, виж, Леф, просто отвори тая проклета порта, а? Да мога да се срещна с новите дворни стражи.

— Потърси ги в двора — посъветва го Скорч.

О, жена му в края на краищата може би беше права. Може би? Разбира се, че беше права. Тия двамата бяха идиоти и освен това му бяха приятели, а какво говореше това за Торвалд Ном? Не, не му се мислеше за това. „Пък и тя вече помисли колкото трябва по въпроса, нали?“

Влезе припряно през портата. Две крачки навътре в двора — и спря. „Стъдиус? Стъдиус Лок? Безродника? Стъдиус Лок Безродника от Еднооката котка?“

— А, капитане, тъкмо навреме. Позволете да ви представя нашите двама нови пазачи.

Торвалд се сепна. Стъдлок се носеше към него. Качулка, маска, злокобни очи, всичко овързано в парцали, които да прикрият причиненото му в приемния му град — да, но пък позорът никога не остава скрит задълго, нали?

— Ъъ, добър вечер, кастелан. — Този скромен, учтив поздрав едва се получи, излезе на грак от съвсем пресъхналата му уста. И тогава видя, с нарастващ трепет, двете фигури, които се задвижиха след Стъдлок.

— Капитан Торвалд Ном, този пищно облечен господин е Мадрун, а спътникът му в скромното одеяние е Лазан Дор. И двамата са родом от Севера, тъй че нямат никакви местни интереси, които биха влезли в конфликт с лоялността им — изключително важно изискване, както вече сте се уверили, за лейди Варада от дома Варада. Е, аз вече се погрижих за тяхното снаряжение и настаняване. Капитане, да не би нещо да не е наред?

Торвалд Ном поклати глава. След това, преди да е успял да помисли — преди да го е спрял фино изостреният му усет за приличие, — изломоти:

— Но къде са маските им?

Косматият великан се намръщи.

— О, това е крайно неприятно. Успокой ме отново, Стъдиус, моля те.

Кастеланът помълча дълго, после едната му увита в дрипи длан изпърха във въздуха.

— Репутацията, уви, е това, което е, Мадрун. Нашият капитан очевидно е пътувал доста. Еднооката котка? Да се надяваме, че изобщо не е стигал до онази мръсна коварна бърлога на крадци, убийци и още по-лошо…

— Никога не съм бил там — припряно го прекъсна Торвалд Ном и облиза устни. — Но приказките за, ъъъ, наетите да прогонят малазанския Юмрук… и, ъъъ, за случилото се след това…

— Нагли лъжи — заговори с хъхрещия си глас Лазан Дор. — Каквито ги говорят само вложилите голям интерес в илюзията за праведност. Пълни лъжи, капитане. Мръсни, жалки, съсипателни лъжи. Уверявам ви, че си изпълнихме задачата, чак до гонитбата на Юмрука и кадъра му до самата вътрешност на една планина…

— Двамата с Мадрун Бадрун, искаш да кажеш. Стъдиус Лок, от друга страна, беше… — И едва сега Торвалд Ном си помисли, че може би не бива да говори, не бива може би да разкрива докрай колко много знае. — Историята, която чух, беше стъкмена, от втора и може би от трета ръка, бъркотия от разни подробности, а кой може да отдели истината от измислицата в такива неща?

— Кой, наистина — рече кастеланът и махна отново с ръка. — Капитане, да разчитаме, че темата за предишните ни несполуки няма да се повдигне отново в каквато и да било компания и особено пред нашите двама неустрашими пазачи на портата.

— Темата е приключила сега и завинаги — потвърди Торвалд Ном. — Е, аз най-добре да си ида в кабинета. Да поработя, ммм, над графика на смените — изглежда, нощната ни смяна вече е запълнена добре. Колкото до дневните…

— Както вече изтъкнах — прекъсна го кастеланът, — необходимост от въоръжена охрана денем просто не съществува. Оценка на риска и прочие. Не, капитане, повече стражи не ни трябват. Четирима са напълно достатъчни.

— Добре, това ще направи графика много по-лесен. Е, за мен беше удоволствие, че се запознахме, Лазан Дор, Мадрун Бадрун. — И със стегната маршова стъпка Торвалд Ном мина през каменния двор и се запъти към своя малък кабинет в казармената пристройка. Затвори кекавата врата и седна на стола зад бюрото си — наложи се да се покатери през самото бюро, за да стигне до него. Отпусна се и се хвана за главата. Плувнал в пот.

В течение ли беше лейди Варада за всичко това… това минало, което още димеше от кръв? Какво пък, тя беше наела Стъдлок, нали? Но това не означаваше нищо, нали? Той беше остъргал името си, а и онова име не беше истинското му, просто нещо, което му бяха дали тъпаците в Еднооката котка, също като Мадрун Бадрун. Колкото до Лазан Дор, виж, то можеше да е истинското, оригиналното дори. И само един от тях носеше маска, а и тази маска беше нещо местно, обикновено, не изрисувана със съответните полагащи се знаци или каквото е там. Тъй че тя изобщо можеше да не знае! Можеше да е напълно сляпа, неподозираща, несъзнаваща, неподготвена, не-… всичко!

Прехвърли се отново през бюрото, изправи се и приглади дрехите си, колкото можеше. Не трябваше да е особено трудно капитанът на охраната да потърси аудиенция с господарката. Съвсем логично. Само дето официалният път беше през кастелана, а това нямаше да стане. Не, трябваше да действа по-умно. Всъщност трябваше да… да проникне с взлом!

Отново се изпоти, потта го смрази, както бе застанал между бюрото и вратата на кабинета, място едва колкото да може да се обърне.

Тъй. Лазан Дор и Мадрун Бадрун щяха да патрулират из двора. А Стъдиус Лок Безродника, хм, той щеше да си е в своя кабинет. Или дори в личните си покои, да си седи там и да се развива или разсъблича, или както искаш там го наречи.

Имаше един прозорец на задната стена на пристройката. Обикновени кепенци и просто резе отвътре. Оттам можеше да се покатери на покрива, който беше достатъчно близо до страничната стена на главната сграда, за да може да прескочи и след това да пропълзи до следващия и последен етаж, където живееше господарката. Все още беше рано, тъй че тя едва ли беше заспала или разсъблечена.

Все пак как ли щеше да реагира, ако капитанът нарушеше усамотението й? Какво пък, можеше да обясни, че изпробва вътрешната обезопасеност на имението (и разбрал, че такава няма, можеше да настои за още стражи. Нормални, разумни, не побъркани стражи този път. Никакви масови убийци. Никакви садисти. Никой, чиято човечност е под въпрос и предмет на тълкуване. Можеше, прочие, да осигури дискретен противобаланс на стражите, с които вече разполагаше.)

Всичко това звучеше съвсем разумно, точно както се полага на един капитан по сигурността.

Отвори вратата. Надникна навън да се увери, че казармите са празни — разбира се, че бяха, нали пазеха навън! Отиде на пръсти до задния прозорец. Дръпна резето и открехна кепенците. Още едно бързо надникване, този път навън. Стената на имението беше на по-малко от десет крачки, точно срещу него. Главната сграда отляво, конюшните — отдясно. Този район влизаше ли в обиколките им? Със сигурност. Е, ако действаше достатъчно бързо и веднага…

Стъпи на перваза на прозореца, провря се навън и се пресегна за гредата на стрехите. Пробва тежестта си на нея и доволен от съвсем лекото изскърцване бързо се покатери на покрива, като преди това грижливо затвори кепенците.

Онова там скърцане на ботуши ли беше? А онова не беше ли шумолене на дреха? А онова… Не, не беше, нищо не се чуваше. Къде се бяха дянали тия проклети дворни пазачи? Надигна се и се запромъква към билото на покрива. Надникна надолу… и ето ги, седяха до стената при портата и играеха на зарове.

Можеше да ги уволни за това! Дори Стъдлок нямаше да може да ги…

И ето го и него, самия Стъдиус, понесъл се безшумно към двамата си съзаклятници. И гласът му стигна до ушите на Торвалд Ном.

— Някаква промяна в ашиците, Лазан?

— О, да — отвърна мъжът. — Става по-лошо. Вариантите намаляват бързо.

— Колко неприятно.

Мадрун Бадрун изпръхтя:

— Имахме своя шанс. Тръгваш на север или на юг. Трябваше да тръгнем на север.

— Нямаше да се получи, знаеш го добре — каза Стъдиус Лок. — Къде са ви маските?

Лазан Дор метна отново заровете към стената и се наведе да види резултата.

— Захвърлихме ги — отвърна Мадрун.

— Направете си нови.

— Не искаме, Стъдиус, наистина.

— Не ще и дума, но това нищо не променя.

О, Торвалд Ном можеше да си клечи тук и да слуша тия идиоти цяла нощ. Само че трябваше да се възползва от невниманието им. Спусна се обратно по покрива, надигна се леко присвит и огледа главната сграда… и ето — балкон. Какво пък, това беше разумно, нали?

А можеше ли да скочи, без да вдигне шум? Разбира се, че можеше. Беше работил като крадец от години, успешен крадец при това, ако не броим трите ареста, глобите, времето в затвор и робство и разни такива. Прецени разстоянието и към коя част на перилото да се протегне и скочи…

Успех! И буквално без никакъв шум. Увисна за миг, след това се покатери на балкона. Беше тесен и пълен с глинени саксии, пълни със сухи растения. Сега трябваше да се оправи с ключалките, да влезе и да се качи на горния етаж. Така щеше да е най-просто, нали? По-рисковано беше да изпълзи по външната стена, където някой от тримата глупаци, които още дърдореха до портата, можеше случайно да го зърне. А последното, което му се щеше, бе да види как някой от тях вади меча си (не че помнеше да е видял, че носят мечове).

Опита вратата на балкона. Отключена! О, тук нещата наистина трябваше да се променят. Какво пък, можеше най-спокойно да влезе и да се озове…

— Моля, капитане, настанете се.

Седеше отпусната в плюшен стол, едва видима в тъмната стая. Забулена? Да, забулена. Облечена в нещо дълго и хлабаво, коприна навярно. Едната дългопръста ръка, облечена в плътна кожена ръкавица, държеше бокал. Срещу нея имаше също такъв стол.

— Налейте си вино — да, на масата е. Недостатъкът на този маршрут — от покрива на пристройката — е, че този покрив е напълно видим от прозореца на всяка стая от тази страна на къщата. Допускам, капитане, че или проверявахте безопасността на имението, или желаете да поговорите с мен насаме. Всяка друга алтернатива би била, уви, неприятна.

— Точно така, госпожо. И да, проверявах… нещата. И да — добави той, след като с цялата самоувереност, която успя да събере, отиде да си налее бокал от кехлибареното вино, — исках да поговоря с вас насаме. Във връзка с вашия кастелан и двамата нови дворни стражи.

— Да не би да изглеждат… малко крайни?

— Би могло да се каже и така.

— Не бих искала да прозвуча обезкуражително.

Той седна.

— Обезкуражително ли, господарке?

— Кажете ми, моите двама пазачи на портата толкова ли са некадърни, колкото изглеждат?

— Това би било сериозно постижение, господарке.

— Би било, да.

— Може би ще ви изненадам — каза Торвалд Ном, — но те всъщност притежават доста гадни черти. И имат значителен опит. Били са охрана на кервани, събирачи на дългове и биячи на Гилдията. Тъкмо официалността на сегашната им работа ги прави толкова… непохватни. С времето ще се приспособят.

— Не прекалено добре, надявам се.

Добре, реши Торвалд Ном, тя му говореше за нещо, а той нямаше представа какво е това нещо.

— Госпожо, колкото до Стъдлок, Лазан и Мадрун…

— Капитане, разбирам, че сте отчужден от дома Ном. Това е неприятно. Винаги препоръчвам такива предишни грешки да бъдат поправяни, когато е възможно. Помирението е съществено за благополучието.

— Ще помисля над това, господарке.

— Помислете. Сега, моля ви, напуснете по стълбите. Уведомете кастелана, че желая да поговоря с него — не, няма да има никакви последствия от опита ви да поговорите с мен насаме. Всъщност вашата загриженост ме радва. Лоялността винаги е била основната черта за семейство Ном. О, моля ви, доизпийте си виното, капитане.

Той го изпи на две глътки. После отиде и заключи вратата на балкона. Вежлив поклон на лейди Варада, след което излезе в коридора и затвори вратата. Кратка пауза, докато се ориентира къде са стълбите. Почувства се леко изтръпнал — от виното ли беше? Не, не беше виното… слезе на приземния етаж и излезе през официалния вход. Тръгна през двора към кастелана и двамата му приятели.

— Кастелан Стъдлок — извика Торвалд Ном, доволен, щом забеляза гузните погледи на тримата заради играта. — Господарката желае да говори с вас веднага.

— О? Разбира се. Благодаря ви, капитане.

Торвалд го изгледа, докато изпърха през двора, след това се обърна към Лазан Дор и Мадрун.

— Интересна техника имате тука. Чувствам за нужно да ви опиша задълженията ви, тъй като кастеланът, изглежда, е забравил да го направи. Вие трябва да патрулирате из двора, за предпочитане на произволни интервали, като използвате разнообразни маршрути, за да избегнете всякаква предсказуемост. Но особено в неосветени райони, макар че не препоръчвам да носите факли или фенери. Някакви въпроси?

Мадрун се усмихваше. След това се поклони.

— Стабилни указания, капитане, благодаря ви. Ще се заемем със задълженията си незабавно. Лазан, прибери си заровете за гадаене. Трябва незабавно да се заловим с формалностите на усърдния патрул.

„Зарове за гадаене? Богове на бездната!“

— Разумно ли е да разчиташ на древни богове, за да определиш мириса на нощта? — попита Торвалд Ном.

Лазан Дор се покашля и оголи металните си зъби.

— Както кажете, капитане. Гадателството е крайно неточна наука. Ще се постараем да отбягваме да разчитаме прекалено на такива неща.

— М-м. Добре. Много добре. Е, аз ще съм в кабинета си.

— Пак — подхвърли Мадрун и усмивката му се разшири.

Нищо приятно нямаше в тази усмивка, реши Торвалд, докато се отдалечаваше. И в двете усмивки всъщност. Или в каквото и да е у тези двамата. Или у Стъдиус Лок, впрочем… Кръволока, Храчещия злъч, Отровителя, о, толкова много имена имаше тоя. Колко време щеше да изтече, преди да си спечели още няколко? А Мадрун Бадрун? А Лазан Дор? Какви ги беше намислила лейди Варада?

Все едно, все едно. Имаше си кабинет в края на краищата. А след като се прекатери през бюрото и се настани в стола си, се почувства почти важен.

Чувството се задържа само няколко мига, което всъщност си беше донякъде постижение. Няколко ценни мига, да, в които да не мисли за тези тримата.

„Направете си нови маски — това пък защо? Ренегатите Сегюле са си ренегати — никога не могат да се върнат. Уж. Но пък какво знае който и да е от нас за Сегюле? Направете си нови маски, така каза. Защо?“

„Какво му е лошото на някой нормален съвет? Изпери го този халат, Лазан Дор, преди паяците да почнат да снасят яйца в него. Избери не повече от два цвята, Мадрун, и не толкова шарени. Моля. Ами тези мокасини?“

„Маски? Остави ги маските.“

Стомахът му закъркори и той усети как горчивите газове се надигнаха отново.

„Дъвчи хубаво, Тор, защо бързаш? Цял ден имаш за игра. Дъвчи, Тор, дъвчи! Хубаво и бавно, като крава, да. Така нищо няма да те разстрои. Нищо не разстройва кравите в края на краищата.“

Колко вярно. Поне докато брадвата не замахне надолу.

Седеше в кабинета си, крайно разстроен.



— Тя го трови според мен.

Скорч го зяпна, изумен от това предположение.

— Че защо ще го трови?

— Заради тебе — каза Леф. — Тя те мрази, Скорч, заради това как винаги вкарваш Тор в беля, и сега си мисли, че пак ще го направиш, и точно затова го трови.

— Това е безсмислено. Ако е загрижена за него, няма да го убива!

— Не го убива, само го поболява, да му е лошо. Забравяш, тя е вещица, може ги тия неща. Разбира се, по-добре щеше да е, ако тровеше теб.

— Аз не пипам нищо от яденетата й, със сигурност.

— Няма да помогне много, ако реши, че е по-добре да умреш, Скорч. Богове, не бих искал да съм на мястото ти.

— И аз.

— Какво?

— Щях да имам оранжеви очи и нямаше ли това да е ужасно, щото щяхме и двамата да сме с оранжеви очи и като се погледнем един друг, все едно че гледаш себе си, нещо, което бездруго трябва да правя непрекъснато, но представи си това удвоено? Не, благодаря, това казвам.

— Това ли казваш?

— Току-що го казах, нали?

— Не знам. Не знам какво каза току-що, Скорч, и това е истината.

— Добре, щото това, което имах да кажа, бездруго не се отнасяше за теб.

Леф се огледа, но не, не видя никой друг. Разбира се, че нямаше да види, нямаше никакъв смисъл да се озърта.

— Освен това ти си този, когото тровеха — каза Скорч.

— Не беше отрова, Скорч. Беше грешка, грешна диагноза. И спада…

— Не спада.

— Да. Спада.

— Не. Не спада.

— Спрях да казвам, че ако бях на мястото ти…

— Не го почвай отново онова!

Блажени съдби! Оставете ги така, моли закръглената особа! Нощта се е проточила безкрай, градът е нахлузил гранитната си усмивка и сенките танцуват по ръба на мрака. Късни улични продавачи хвалят на висок глас стоката си, а услугите им са и благопристойни, и съмнителни. Певци пеят и пияници пиянстват, крадци си вършат кражбите и загадки избуяват там, където не е мястото ти, а това, приятели, е суровата истина.

Като плъхове притичваме, встрани от кръговете светлина, и дебнем за други неща, за други сцени, мирни, както и противни.

След мен, о, след мен!



Благодетел на всички космополитни неща, благодетел на благословии над неща човешки и човечни (благослови сърцата им, мизерни и щедри, благослови сънищата им и благослови кошмарите им, благослови техните страхове и техните любови, и техните страхове от любови, и техните любови към страхове и благослови, ммм, благослови им обущата, сандалите, ботушите и пантофите и да вървят на свой ред във всички тях в, ах, какви чудеса! Какви чудати безразсъдства!), Круппе от Даруджистан крачеше по Великия булевард на презряната корист и хвърляше преогромна, гигантическа всъщност сянка, която се търкаляше уверено като приливна вълна покрай всички тези дюкяни и техните стоки, покрай бдителните очи на дюкянджии, покрай сергии с плодове и сочни сладкиши, покрай кошници с дъхави ягодки и сушена риба, и разни листати неща, които някои хора ядат, повярвали си, че са дъвкачи на духовна цялост, покрай самуни хляб и пити сирене, покрай съдове с вино и по-силни питиета с всевъзможни размери, покрай тъкачи и шивачи, покрай старицата арфистка с чворове вместо пръсти и само три струни останали на арфата, и песента й за чепа и дупката, и меда на нощната масичка — пробягва той покрай дъжда от хвърлени петаци, и колко бързо подминава! — и покрай топове плат, които не отиват за никъде, и опнати бричове, преградили входа, и ризите за стражници, и обуща за боси, и гробари, и пикаещи в урни, и стария трижди разведен мъж, който връзва възли за препитание с тайфа дечица зад него, несъмнено свързани кръвно и с нещо още по-гъсто. Покрай свещари и усуквачи на фитил, гълтачи на огън и продавачи на питки, покрай проститутки — всяка премаляла стъпка просмукана с отзивчиви усмивки и пърхащи пръсти, и нечакани, мистериозни усещания за ласки в скрити или поне закътани места и виж, очи се разширяват и отзивчивост блика като бързей на изгубена младост и щедри блянове и въздишат те и зоват „Круппе, о, скъпи! Круппе, няма ли да платиш за това? Круппе, ожени се за всяка от нас и ни направи почтени жени! Круппе…“ притичва бързо покрай тях, вай, ужасна перспектива! Суровици от жени (това ще да е множественото число, несъмнено)! Брътвеж на проститутки!

През тази порта, слава на вси богове, и в тунела и отново навън, и нова цивилизация изниква пред погледа, строга и благопристойна, а тази обемиста сянка вече крачи сама, одухотворена в самотата си, и при все това този миг се оказва подобаващото време да си припомним вкуса на вече отминали преходи през самия живот.

Хоп, от единия ръкав тлъст боровинков сладкиш, зрял плод и стъкленица ментолово вино. Хоп, от другия нов сребърен трапезен нож с монограм на дома Варада (леле, това пък откъде се взе?), а на гладкото острие — изумително! — вече лъщи здравословна бучка масълце, напръскано с медец — и толкова много още неща отрупани на тези пълни, но пъргави длани, но вижте как едно след друго те просто изчезват в гостоприемната уста и под благодарното небце, както се полага на всички кулинарни шедьоври, щом дискретното сливане на вкусове достигне изключително майсторство — масло, мед и — ох! — малиново сладко, и тестен сладкиш и сиренце и плод и пушена змиорка — ах! Широкият ръкав се надига! Винце, да отмие поовехтелия (и крайно неприятен) вкус.

Ръцете временно отново са свободни, за да позволят огледа на нова риза, няколко ароматни свещи, стегнати на възли копринени нишки, хубави бричове и обшити със злато пантофки, гладки като четирите бузи на Круппе, ха, и кондом от ярешка кожа — богове, това пък откъде дойде? Е, стига възхищение пред това крайно успешно нощно пазаруване, а ако старицата открие, че на арфата й са останали само две струни, какво пък толкова!

И ето, най-сетне е застанал пред най-строгото от строгите имения. Портата се открехва със скърцане, подканящо подканва, а тъй подканеният Круппе се самопоканва.

Стъпала и пищно украсен официален вход, коридор и още стъпала, този път с пътека и виещи се нагоре, и друг коридор, и ето я вече и зацапаната с тъмни петна врата и — о, божичко, встрани от тези чародейни прегради — вътре.

— Как успя да… все едно. Сядай, Круппе, настани се удобно.

— Майстор Барук е толкова мил, Круппе ще се възползва от поканата с възможното умерено облекчение, нали — уф! — в този стол и ще изпружи крака, да, те вече са изпружени, дискретна подробност. Ах, крайно изтощително пътуване, Барук, любимий приятелю на Круппе!

Един въздебел, приличащ на жабок демон допълзя, настани се в краката му и подсмръкна. Круппе извади отнякъде парче сушена змиорка и му го предложи. Демонът го подуши, след което плахо го прие.

— Нещата наистина ли са толкова зловещи, колкото си мисля, Круппе?

Круппе размърда рунтавите си вежди.

— Такива пътувания те оставят вкиснат, с пресъхнала уста и задъхан от жажда.

Висшият алхимик въздъхна.

— Моля, заповядай.

Круппе се усмихна ведро и извади от единия си ръкав голяма прашна бутилка, вече отпушена. Огледа печата на тъмнозеленото стъкло.

— Леле, избата ти наистина е снабдена добре! — От другия ръкав се появи кристален бокал. Той си наля, отпи и млясна. — Възхитително!

— Някои споразумения бяха финализирани — каза Барук.

— Крайно впечатляващо, Барук, приятелю на Круппе. Как може такива злокобни моменти да се измерят, чуди се човек. Ако е от чудещия се вид. Все пак слушай: заровената порта се открехва, прах се изсипва, стържат камъни! Можем ли ние, в смиреното си нищожество, да се надяваме да спрем такива неизбежни неизбежности? Уви, пясъкът на времето изтича. Всички съдби кръжат и дори боговете не могат да отгатнат как ще се катурне всяка от тях. Самата луна изгрява несигурна в тези нощи. Звездите тръпнат, камъни падат нагоре, грешни съпруги прощават и забравят — о, дошло е време за чудеса!

— А това ли ни трябва, Круппе? Чудеса?

— Всеки момент всъщност може да изглежда изменчив, хаотичен и тревожен, но — Круппе знае това с най-голяма увереност — когато всичко се намести, миг след миг, то всяко отклонение е само една скромна чупчица, нищожна гънчица, дипличка спомен. Великите сили на мирозданието са като тежести, изпъващи тъканта на съдбите ни. Богат и беден, скромен и амбициозен, щедър и алчен, почтен и измамен, е, всичко е изгладено! Изпънато! Гънка, петно, ръб! Какво я е грижа Природата за драгоценните корони, опасно високо струпаните монети, великите имения и високите кули? Крале и кралици, тирани и ненаситници — мушици са всичко това на челото на света!

— Препоръчваш далечната перспектива. Всичко това е много добре, от гледна точка на историк и в ретроспектива. За жалост, Круппе, за нас, които трябва да живеем вътре, в самите събития, възгледът ти не предлага голямо облекчение.

— Барук, уви, говори истината. Живот вътре, живот отвън. Смъртните хрипове са нехармоничната песен на света. Колко вярно, колко тъжно. Круппе пита ето това: виждаш две сцени. В едната гневен съсипан мъж пребива друг до смърт в задна уличка в квартал Джадроуби. В другата мъж с огромно богатство крои със също толкова богати съзаклятници да вдигнат отново цената на зърното, като направят простия хляб тъй недостъпен, че цели семейства да гладуват, да стигнат до престъпен живот и да умрат млади. И двете ли са акт на насилие?

Висшият алхимик изгледа Круппе мълчаливо после каза:

— Само в единия от тези примери ще се намери кръв на ръцете на мъжа.

— Вярно, тъй осъдителните петна кръв. — И си наля още вино.

— Съществуват безброй схеми, на чието основание богатият би могъл да претендира за невинност. Смекчаващи обстоятелства, неочаквани разходи в производството, законът за търсене и предлагане, и прочие.

— Наистина, множество оправдания, с които водата се размътва и избистря — и кой тогава вижда кръвта?

— И все пак стига се до нищета, с цялото й присъщо отчаяние, стрес и тревога, с всичките й мръсни наслоения в душата. Може да се каже, че богатият търговец на зърно води коварна война.

Круппе загледа с премрежен поглед виното в кристалния бокал.

— И тъй, бедният си остава беден, може би дори още по-беден. Работещият едва се справя, вкопчил се още по-здраво в работата си, готов дори да приеме най-жалките условия — което на свой ред позволява на работодателя да тъпче безогледно кесията си и да задоволява скритите жалки пороци, на които е подвластен. Може да се каже, че съществува негласен баланс, по силата на който вечната война се сдържа под контрол, за да се избегне анархия. Вдигне ли търговецът на зърно цената непомерно високо, то като нищо може да избухне революция.

— В която губят всички.

— До време. Докато не се появи ново поколение богати, за да започне наново хищническите си попълзновения над бедните. Балансът е рамкиран от неравновесия, тъй щото тези неща да могат да устояват цяла вечност. Уви, при всеки поглед в перспектива човек вижда, че това не е така. Структурата на обществото е много по-крехка, отколкото вярват повечето хора. Да влагаш твърде много вяра в устойчивостта на обществото означава да познаеш чистото изумление в мига на пълното му срутване — преди да скочат вълците. — Круппе вдигна пръст. — Да, вижте всички онези, които ще посегнат да сграбчат короната, за да станат най-свободните и най-богатите от всички. О, те са най-опасните в момента, както би могъл да очаква човек. Най-опасните, наистина. Човек е склонен да се моли. Да се моли всичко да стане на прах.

— За края на всичко това.

— И за ново начало.

— Някак си очаквах повече от теб, приятелю.

Круппе се усмихна, пресегна се и потупа буцестата глава на демона. Съществото примигна лениво.

— Круппе поддържа перспектива, широка колкото обиколката на кръста му, която, както знаеш, е непрекъсната. В края на краищата къде започва и къде свършва тя?

— Някои други текущи новини?

— Градове живеят забързано. Главоломно дори. Всичко е неизменно и всичко се мени. Убиец дебне в квартал Джадроуби, но Круппе подозира, че ти знаеш за това. Наемни убийци кроят заговор. Това също го знаеш, приятелю Барук. Любовници се срещат тайно или бленуват за тайни срещи. Деца ги чака неведомо бъдеще. Хора напускат работа, други остават без работа, нови кариери избуяват и стари възмездия дебнат. Приятелства се късат и други се заплитат. Всичко с времето си, най-върховни алхимико, всичко с времето си.

— Никак не ме успокояваш, Круппе.

— Пийни с мен от тази великолепна реколта!

— Имаше поне дузина прегради, запечатали мазето — два пъти повече, отколкото при последното ти гостуване.

— Нима?

— Ти не се спъна в нито една.

— Удивително!

— Да, така е.

Демонът се оригна и силната миризма на пушена змиорка лъхна из стаята. Дори демонът сбърчи цепките на ноздрите си.

Круппе с елегантен жест извади няколко ароматни свещи.



Бъркотия от усукани като черва тръби, клапи, медни сфери, свръзки и вентили заемаха целия край на главното помещение на сградата. От този странен механизъм се носеха ритмични пъшкания (будещи крайно неприлични асоциации), хъркания (внасящи, впрочем, по-реалистичен оттенък) и мрънкащи и съскащи подтонове. От цялата тази гмеж стърчаха шест мундщука, всеки готов за удължителен маркуч, но в момента от всички тях изригваше непрекъснат син пламък и нагряваше сухия въздух в помещението дотолкова, че Чаур и Баратол — които вече цял ден работеха вътре голи до кръста — бяха плувнали в пот.

Повечето оборудване в тази порутена пекарница вече беше махнато, или по-точно изнесено в тесния заден двор с високия зид и Чаур, на четири крака, бършеше с мокри парцали прахта и старото брашно от гладкия каменен под. Баратол оглеждаше тухлените основи на трите сводести пещи, изненадан и доволен, след като откри между пластовете тухла големи плочи от пемза. Вътрешните почернели стени на пещите имаха вградени сифони за газта, използвана за гориво, с издължени перфорирани тръби, подаващи се изпод лавиците. Можеше ли да се приспособят тези хлебарски пещи в ковашки? Може би.

Старите медни корита за месене до задната стена на помещението щяха да служат за закаляване. Беше купил наковалня от един завърнал се от Пейл керван — първоначалният купувач беше умрял, преди да докарат поръчката. Преносим модел — Риви, както му обясниха; не беше точно размерът, който искаше, но щеше да върши работа засега. Разните клещи и други инструменти дойдоха от боклукчийските пазари в западната част на града, сред тях и един много добър чук от ейрънска стомана (откраднат, несъмнено, от ковач оръжейник на малазанската армия).

На заранта щеше да внесе първите поръчки дърва, кокс, въглища, мед, калай и желязо.

Вече ставаше късно. Баратол, доволен от огледа на пещите, се изправи и каза на Чаур:

— Хайде стига вече, приятелю. Вярно, че сме мръсни, но може би някой ресторант ще ни приеме, щом си покажем парите. Не знам за теб, но една изстудена бира точно сега ще ми легне добре.

Чаур вдигна глава и на мръсното му лице се изписа широка усмивка.

Предната врата се отвори с трясък и двамата се обърнаха. Нахълтаха неколцина опърпани мъже с тояги и млатила в ръце. Миг по-късно влезе изискано облечена жена. Очите й се спряха на Баратол и тя се усмихна.

— Драги господине, въвлекли сте се в незаконна дейност…

— Незаконна? Доста пресилено казано, сигурен съм. Значи, преди да сте накарала биячите си да трошат, позволете да ви изтъкна, че клапаните не само са отворени, но винтовете са срязани. С други думи, засега газта от камерите под тази постройка не може да се спре. Всяка повреда ще доведе до, хм, огнено кълбо, достатъчно голямо, за да изпепели значителен участък от квартала. — Помълча и добави: — Такова преднамерено разрушение от ваша страна би се приело като, хм, именно незаконно. Е, вие няма да се изправите пред обвинения, тъй като ще сте мъртви, но Гилдията, която ви е наела, я чака ужасно наказание. Дори само глобите ще я разорят.

Усмивката на жената отдавна се беше стопила.

— О, колко сте ни умен, нали? След като не можем да ви откажем, разрушавайки работилницата ви, нямаме друг избор, освен да съсредоточим вниманието си върху самите вас.

Баратол отстъпи към тезгяха за месене, бръкна в една кожена торба и извади голяма кръгла топка от печена глина. Обърна се към жената и биячите зад нея, видя няколко пребледнели физиономии и остана доволен.

— Морантска граната, да. Проклетия — поне малазанците наричат така точно този вид. Заплашите ли ме с приятеля ми тука, с удоволствие ще извърша самоубийство — в края на краищата имаме ли да губим нещо, което вие не бихте ни взели с радост, ако можете?

— Вие сте луд!

— Не оспорвам мнението ви. Въпросът е вие дали сте нормална.

Тя се поколеба. След това изръмжа, махна на хората си да я последват и изфуча навън.

Баратол въздъхна и прибра проклетията в торбата.

„Във всеки тринайсети сандък с по дванайсет проклетии — беше му казал Малът — има тринайсета проклетия. Празна. Защо? Кой знае? Морантите са странен народ.“

— Тоя път се получи — каза той на Чаур, — но се съмнявам, че ще е задълго. Тъй че първата ни работа е да те екипираме. Броня, оръжия.

Чаур го зяпна неразбиращо.

— Забрави ли мириса на кръв, Чаур? Труповете, мъртвите, насечените?

Лицето на Чаур грейна и той закима енергично.

Баратол отново въздъхна.

— Давай през задната стена и да си я намерим тая бира.

Взе торбата, разбира се.



На друго място в града, когато прокънтя десетата нощна камбана, един мъж без пръсти пое към нова пивница с мисъл за убийство. Жена му излезе в градината си, за да коленичи на камъка, който лъскаше с напоен с масло пясък и дебело парче кожа.

Знойна, добре закръглена жена — която привличаше възхитени или отровни погледи в зависимост от пола и половите предпочитания — вървеше, вкопчила едната си пълна ръка в доста по-тънката сбръчкана ръка на малазански историк, чието изражение се люшкаше между неверие и смут. Крачеха като любовници и тъй като не бяха любовници, объркването на историка само се усилваше.

Във Високи пазари, южно от бесилките, обикаляше безцелно лейди Чалис. Отегчена, изтерзана от копнеж и може би ограбена (според нея) невъзвратимо, тя унило оглеждаше безбройните предмети и стоки, нито една от които всъщност не й трябваше, и наблюдаваше как други жени, също като нея (макар че след повечето от тях пристъпваха слугини, които носеха покупките им) ровят скъпите и нерядко фино изработени боклуци, алчни като гарги (и също толкова безмозъчни? А, полека с жестоките предположения!), и виждаше себе си толкова различна от тях. Толкова… променена.

На по-малко от триста крачки от лейди Чалис, разсеян и без да съзнава накъде го водят стъпките му, беше Кътър, някогашният крадец, наричан тогава Крокъс Младата ръка, който веднъж бе откраднал нещо, дето не биваше да краде, и след като разбра, че не може да го върне, бе объркал гузната съвест и съчувствието с блаженството на обожанието (такива грешки са обичайни) само за да бъде освободен накрая от откритото пренебрежение на една млада жена към сърдечните му и най-искрени признания.

Какво пък, времената и хората се менят, и то много.

На един покрив, на половин град разстояние, Ралик Ном стоеше, зареял поглед над развълнуваното море от сини светлини. Крут от Талиент бе до него. Много неща имаха да обсъдят, а предвид неразговорчивостта на Ралик Ном беседата наистина щеше да е дълга.

Крут имаше да каже много неща. Ралик преценяваше всеки свой отговор — не от недоверие, просто по навик.

В едно училище по фехтовка, дълго след като последните млади ученици се бяха изнизали, Мурильо седеше под лунната светлина със Стони Менакис, докато тя, разплакана, разтоварваше душата си пред този абсолютен непознат — което навярно го правеше доста по-лесно за нея, но пък Стони нямаше никакъв опит с мъж като Мурильо, който разбираше какво е да слушаш, да посветиш съсредоточеното си, дълбоко и най-искрено внимание единствено на една жена, да извлечеш цялата й същност — която си се излива сама — в собственото си същество, както едно колибри би могло да пие нектар или прилепче кръв от кравешки глезен (макар че тази аналогия не служи добре на нежния момент).

И тъй, между тях вече полъхват невидими флуиди, животински и неоспорими, и тъй много се просмукват в плът и кост, и в същина, че смайващото осъзнаване идва — когато дойде — като отключването на врата, за която допреди се е мислело, че завинаги е заключена.

Тя плаче и плаче често, и всеки път става някак си по-леко, някак по-естествено, по-удобно и приемливо, не по-различно всъщност от нежното погалване на пръстите му през късата й коса, от начина, по който връхчетата им забърсват бузата й, за да изтрият сълзите — и, о, кой тогава би могъл да остане изненадан от всичко това?

И тъй, към настоящето, докато замъглената луна, изгряла вече, гледа примижала отгоре сбиращите се на един покрив тридесетина фигури. Разменят си сигнали с ръце и си шепнат последни указания. Проверяват оръжия. Три дузини, защото набелязаните жертви са корави зли ветерани с чужди порядки. А предстоящото нападение ще е брутално, открито и несъмнено фатално.



Обичайните клиенти в кръчмата на К’рул, дванадесетина души, предпочитаха да не мислят за храма, който тя беше някога. Тези стени от дялан камък, зацапани с пушек, тези неми хранилища на човешки гласове от поколения и поколения, от монотонни песнопения и хорове до воя на пиянски смях и писъците на ощипани жени, тези стени, прочие, дебели и здрави, оставаха вечно равнодушни пред лицето на драмата.

Разиграват се житейски съдби, живот винаги е запълвал местата, обрамчени от камък и дърво, от плочи и греди — и всички тези безжизнени форми са опитвали по едно или друго време вкуса на кръвта.

Огромната гостилница с ниския таван и хлътналия под бе някога храмовият наос. Тесният коридор между вътрешните колони покрай задната стена някога представляваше колонада с ниши, в които, преди много време, стояха погребални урни с овъглените, станали на пепел тленни останки на Върховни жреци и жрици. Кухнята и трите складови помещения зад нея някога осигуряваха храната на монаси и посветени храмови воини, на писари и послушници. Сега хранеха гости, персонала и собствениците.

Нагоре по стръмните изтъркани каменни стъпала се стигаше до площадката на втория етаж, от която продължаваха проходи с остро скосени тавани, три страни от квадрат, с четвъртата прекъсната от фасадата на сградата. Осем стаи килии допълваха тези проходи, като тези откъм задната страна се издаваха навътре (поддържани от стълбовете на колонадата на приземния етаж), а стаите от двете им страни бяха срещу външните стени (с прозорци на тях).

Вътрешните стени на килиите с изглед към гостилницата бяха избити, тъй че осемте стаи сега бяха слети в три — кабинетите. Вътрешните прозорци бяха затворени с кепенци — без стъкло или кожа — и Пикър имаше навика да ги отваря широко, когато седнеше зад бюрото си: това й предлагаше гледка към предната третина от гостилницата, включително входа.

В тази нощ гостите в стаите на хана бяха малко. Баратол и Чаур все още не се бяха върнали. Сцилара беше отвела Дюйкър в квартал Дару. Бардът беше на ниския подиум в гостилницата, дрънкаше небрежно на струните някаква унила мелодия, която никой от посетителите не слушаше с особено внимание. Един чужденец от Пейл беше заел стая в североизточния ъгъл и се беше оттеглил рано след скромна вечеря и халба гредфалански ейл.

Пикър виждаше добре Бленд на обичайното й място до входната врата, потънала в сенките, с изпружени крака и с халба греяно ябълково вино в ръцете — странни вкусове имаше тази жена, тази нощ сайдерът беше горещ и вдигаше пара. Влизащите хора рядко я забелязваха, подминаваха я, без да я погледнат. Талантът на Бленд, м-да. Никой не можеше да каже дали е вроден или нещо друго.

Анци ревеше в кухнята. Беше влязъл там уж за да успокои двамата готвачи — които се ненавиждаха, — но както обикновено бе влязъл във война с всички, включително миячите и свитите под тезгяха плъхове. Скоро щяха да се разхвърчат прибори и щеше да се наложи Пикър да се смъкне долу.

Блупърл на свой ред беше… някъде. Имаше навика да обикаля, да проучва скритите кътчетата на древния храм.

Нощ, не по-различна от всяка друга.



Блупърл неочаквано се намери в мазето. Странно колко често се случваше това. Беше издърпал четвъртото буре от теснината зад дървените лавици. Първите три беше опитал по-рано тази седмица. Две се оказаха направо оцет — изобщо не се пиеше това. В третото имаше нещо гъсто и стипчиво, с миризма на кедър или може би на борова смола — тъй или иначе, беше топнал пръст в него и се бе уверил, че на вкус е още по-гадно, отколкото на мирис.

Този път обаче се чувстваше късметлия. Отпуши бурето, наведе се и подуши предпазливо. Ейл? Бира? Но те, разбира се, не траеха дълго, нали? И все пак това буре носеше храмовия герб на червения восък, запечатал капака. Подуши отново. Определено ферментирало, но прясно, което означаваше… магия. Подуши за трети път.

Беше си играл с какви ли не магии като отдельонен маг в Подпалвачите на мостове. М-да, толкова истории имаше за разказване, че даже онзи бард с киселото лице горе щеше да зяпне от удивление, ако чуеше и половината. Тъй де, беше залягал и се бе търкалял под най-гадните неща, магии, които късаха плътта от костите, които кипваха кръвта, които караха топките ти да се издуят като дини… о, онова беше преди да влезе в армията, нали? Аха, вещицата и дъщерята на вещицата, все едно. Старо куче беше той, да.

А това тук… Блупърл топна пръст и го близна… о, магия си беше, и още как. Нещо древно, намекващо за кръв. Да, вкусвал беше такова.

— Ти ли си, брате Кувен?

Той се извъртя рязко и изгледа намръщено призрака, надигнал глава и рамене от пода.

— Приличам ли ти на брат Кувен? Ти си умрял, отдавна. Всичко е свършило, чу ли? Тъй че що не идеш и да свършиш и ти?

— Подуших ножа — измърмори призракът и запотъва обратно надолу. — Подуших го…

Не, реши най-сетне Блупърл, май не беше добре да се пие от това. Не и преди да му се направи някакъв анализ. Може би Малът щеше да помогне. Ами ако беше сбъркал, че отвори бурето? Можеше да се развали, нали? Най-добре да го занесе горе.

Въздъхна, набута запушалката и вдигна бурето на рамо.



В ъгловата стая на втория етаж непознатият, който я беше наел за нощувка, издърпа последната решетка на прозореца. После загаси фенера и се премести до вратата към коридора, присви се зад нея и се вслуша.

Първият от убийците се вмъкна през прозореца зад него.



С полузатворени очи, Бленд наблюдаваше петимата влезли мъже, които се движеха на пияна тумба и спореха шумно за последния скок в цената на хляба с размазано пелтечене, накъсано от блъскане и бутане, и не беше ли чудно, помисли си, как някои хора са готови да роптаят за какво ли не все едно, че животът им зависи от това.

Тия не й бяха познати, което означаваше, че вероятно са зърнали осветената от факлите табела на връщане от някое друго място и са решили, че не са се напили достатъчно; и забеляза, че са доста добре облечени — благородници най-вероятно, с обичайното им надменно самодоволство и чувство за неуязвимост. Какво пък, щяха да харчат парите си тук и това беше важното.

Отпи от ябълковото вино.



Анци беше извадил късия си меч и пристъпваше дебнешком към дъното на най-малкия от трите склада. Проклетият двуглав плъх се беше върнал. Вярно, никой друг не му вярваше, освен може би готвачите, които бяха видели ужасната твар, но единственият начин да го докаже беше да убие тая гад и да им я покаже на всички.

После можеха да го сложат в оцет в някоя голяма стъкленица и да го превърнат в куриоз за заведението. Определено щеше да привлича публика. Двуглав плъх, спипан в кухнята на кръчмата на К’рул! Елате да видите!

О, всъщност… дали това щеше да е най-добрата реклама? Трябваше да попита Пикър.

Първо обаче, разбира се, трябваше да я убие тая проклета гадинка.

Пристъпи още напред, без да откъсва очи от тъмната дупка зад последното буре отляво.

Да я убие, да. Само трябваше да внимава да не отсече някоя от главите.



Единайсет души се струпаха в стаята в ъгъла на горния етаж. Трима стискаха ками, включително мъжът, който се беше присвил до вратата. Четирима притискаха до гърдите си арбалети със заредени стрели. Последните четирима — всичките едри мъже — държаха мечове и малки щитове. Всички бяха с тънки ризници под широките ризи.

Онзи до вратата вече чуваше шумотевицата в гостилницата долу, негодувания заради цената на хляба. Глупава тема, помисли си за пореден път, след като точно тия недоволници бяха облечени като благородници второ и трето поколение — но явно никой не бе забелязал тази странност. Шумните гласове, особено когато звучаха пиянски, имаха свойството да задръстват главите на околните. Да ги задръстват с погрешни неща.

Тъй че вниманието на всички беше привлечено от шумните досадни новодошли и поне част от набелязаните цели щяха да се съберат около тях с намерението да ги изхвърлят или поне да ги помолят да понижат малко тона и прочие.

Моментът почти беше дошъл…



Седнал на трикракото столче на подиума, бардът отдръпна пръстите си, след като изсвири последните ноти, и бавно се отпусна назад, докато влезлите току-що благородници вече заспориха на коя маса да седнат. Маси за избор имаше колкото щеш, тъй че проблемът едва ли заслужаваше цялата тази енергия.

Погледа ги още малко, после остави инструмента си и отиде при каната ейл отстрани на малката сцена. Наля си, облегна се на стената и отпи.



Пикър се надигна от стола си, щом вратата зад нея се отвори. Обърна се.

— Малът, тая тайфа кретени, които влязоха току-що.

Лечителят кимна.

— Ще си имаме неприятности с тях. Да си виждала Баратол и Чаур? Трябваше вече да са се върнали. Гилдията сигурно е чула какво се канят да правят. Мисля да отида, в случай че…

Пикър вдигна ръка. Два къси знака, които накараха Малът да млъкне.

— Чуй ги — каза тя намръщено. — Това не е нормално.

Малът се заслуша, кимна и каза:

— Я дай да слезем долу.

Пикър се обърна и се наведе над перваза. Примижа към сенките, където седеше Бленд… и видя как изпружените крака бавно се прибраха.

— Мамка му!



Беше номер. Заключението се появи изведнъж, смразяващо като зимен вятър. Обезпокоена, Бленд се надигна от стола си, ръцете й се плъзнаха под пелерината.

В този момент външната врата се отвори отново.



Проклетият плъх се беше проврял под вратата към мазето — Анци видя как хлъзгавата му опашка се измуши пред очите му и изруга тихо. Можеше да го спипа на стълбите…

Вратата на мазето рязко се отвори и Блупърл изникна пред него, понесъл прашно буре пред гърдите си, като новородено бебе.

— Видя ли го? — попита ядосано Анци.

— Какво да видя?

— Двуглавия плъх, какво! Току-що се мушна под вратата!

— Богове на бездната, Анци. Стига, моля ти се. Няма никакъв двуглав плъх. Дръпни се, ако обичаш. Това буре тежи.

Провря се покрай Анци и продължи към кухнята.



Три загърнати в наметала фигури пристъпиха през входната врата на кръчмата на К’рул със заредени и насочени арбалети. Изсвистяха три метални стрели. Скевос, който беше на тезгяха тази вечер, отхвърча назад, щом една от стрелите се заби в гърдите му и прониза гръдната кост. Втора стрела профуча нагоре към прозореца на кабинета, от който се беше навела Пикър, и тя залитна назад или ударена, или за да избегне удара, не можа да се разбере. Третата улучи Хендри, петнайсетгодишното слугинче, превъртя я и подносът с халбите в ръцете й падна на пода.

До подиума петимата пияни извадиха ножове и мечове изпод наметалата си и засякоха наред.

Въздухът се изпълни с крясъци.

Бленд се плъзна като дим между трите фигури на прага. Ножовете й засвяткаха, засякоха, разпраха гърлото на мъжа точно пред нея, срязаха сухожилията на ръката на тоя отляво. Тя се присви под първия, докато той залиташе напред, и заби една от камите си в гърдите на третия убиец. Върхът се заклещи в металната ризница и острието се счупи. Тя замахна с другата кама отдолу и я заби между краката му. Докато той падаше, Бленд изтръгна камата и се завъртя рязко, за да посече втория убиец в лицето. Той отметна глава назад да отбегне острието, натресе я в една лавица и се свлече с омекнали колене. Бленд го прободе в окото.

Чу изплющяването на тетивата на четвърти арбалет и нещо я шибна в лявото рамо и я извъртя. Ръката й под рамото все едно изчезна — не можеше да усети нищо — и тя чу как ножът издрънча на пода, а в същия момент убиецът, задържал се на прага, се втурна към нея, захвърлил арбалета и с извадени ками.



Малът тъкмо беше отворил вратата, когато Пикър — надвесена от прозореца — извика стъписано. Една стрела удари стената няма и на педя от главата на лечителя. Той се присви и се хвърли в коридора.

Докато се изправяше, видя как няколко души се изсипаха от една врата вляво. Избръмчаха тетиви. Една стрела го удари в корема. Друга прониза гърлото му. Той залитна назад, залят от кръв и болка.

Падна по гръб. Чу приближаващи се стъпки. Посегна към шията си. Не можеше да диша — кръв се стичаше в дробовете му, гореща и задушаваща. В паника призова Висш Денъл…

Сянка надвисна над него и той се взря в бездушно младо лице, празен поглед и вдигната пред очите му кама.

„Изритай портата, Уискиджак…“

Видя как острието блесна надолу.

Рязка болка в дясното око, а след това — мрак.



Убиецът на Малът се изправи, изтръгна камата и за миг се учуди на странната усмивка на лицето на мъртвия.



Наведен да се провре през ниската врата към гостилницата, Блупърл чу писъци и след тях — съсъка на мечове, изтръгнати от ножниците. Измъкна се от кухнята и вдигна глава.

Една кама профуча във въздуха и закова дясната му ръка за бурето. Той изрева от свирепата болка и залитна назад. Двама убийци се понесоха към него. Единият с нож, другият — с дълъг тънък меч.

Нападателят с ножа беше отпред, вдигнал оръжието си.

Блупърл го заплю.

Прозрачната като перла храчка се преобрази чудодейно, изду се в гърчещо се кълбо змии. Десетина зъбати челюсти шибнаха убиеца в лицето. Той изпищя от ужас и засече лицето си с ножа.

Блупърл понечи да пусне бурето, но тежестта дръпна ръката му надолу — дланта му все още беше прикована — и той изрева от жестоката болка.

За миг успя да види меча, връхлитащ към лицето му. Острието се вряза в носа му и прониза нагоре, към мозъка.



На прага към мазето Анци чу свадата горе в гостилницата. Завъртя се светкавично, избълва двайсетина проклятия на четиринайсет различни езика и намести по-здраво ръката си на дръжката на късия меч. Богове, горе май почваше ужасна касапница. Трябваше му скапан щит!

Готвачите и миячите тичаха към задната врата… и изведнъж от уличката зад нея се разнесоха писъци.

Анци се хвърли към склада отляво. Към бурето в дъното, под гънките зебло. Дръпна рязко капака, награби три-четири острилки и ги напъха под ризата си. Пета за лявата ръка. После хукна към кухнята.

Единият готвач и две слугинчета се връщаха бежешком и Анци видя няколко фигури с наметала струпани при задната врата.

— Долу! — изрева той и запокити гранатата над главата си, силно, право покрай двамата убийци на прага. Острилката се натресе в стената на прохода и гръмна.

Видя червена мъгла, изригнала около двамата видими нападатели като ореола на Качулатия. И двамата рухнаха. От уличката зад тях изригнаха ужасени писъци. Анци извади друга граната и се втурна към прага. Стъпи на гърбовете на двамата мъртви убийци, наведе се навън и хвърли гранатата в уличката. Нов оглушителен трясък и огнен взрив. Повече викове не последваха.

— Да го духате, задници шибани!



Пикър се претърколи на пода. Видя как Малът се хвърли в коридора и стрелите, които го поразиха. Изправи се и залитна. Лечителят беше мъртъв, знаеше го. Хвърли се към вратата на кабинета и я затръшна, чула тропота на приближаващи стъпки. Пусна резето и скочи към сандъка до писалището.

Ръката й се засуети за миг с ключа — тропот зад вратата, блъскане, врява и суматоха долу в гостилницата — най-сетне ключалката се превъртя и тя вдигна капака. Бързо измъкна тежкия си арбалет и връзката метални стрели.

Чу откъм кухнята трясъка на острилки и се усмихна, но усмивката й беше студена.

От вратата захвърчаха парчетии. Пикър се втурна към прозореца и видя как точно в този момент една стрела прониза Бленд в рамото и как убиецът скача към нея.

Изстрелът беше адски добър. Стрелата го шибна точно в челото, главата му се пръсна в облак от кръв, кости и мозък.

Тя се завъртя светкавично, скочи към сандъка, намери единствената острилка, която си беше скътала, върна се на прозореца, скочи на перваза и приклекна. Точно под нея имаше маса. И два трупа до нея — двама невинни гости, редовни посетители, които никога на никого не бяха правили лошо, добър бакшиш, винаги усмихнати…

Вратата зад нея изтрещя и се отвори. Тя се извъртя, запокити острилката и скочи от перваза. Трясък в кабинета, блъвнали пламъци и дим — а Пикър вече летеше към масата.

Масата се пръсна. Едното й коляно се заби в брадичката й и тя усети как изпукаха зъбите, докато падаше на една страна, и се претърколи върху единия труп. Успя да задържи арбалета, но стрелите се пръснаха по пода.

Изплю кръв и се изправи.



Бленд видя как нападателят й залитна, видя как главата му се пръсна. Приклекна и посегна към металната стрела в рамото си. Върхът се беше забил в хрущяла под раменната става. Ако я оставаше там, май щеше да е по-лошо, отколкото да я издърпа. Стисна зъби и дръпна силно.

Причерня й от болка и припадна.



След като избута оцелелия кухненски персонал в задната уличка — вече задръстена от десетина разкъсани трупа, — Анци се вмъкна вътре и грабна железния капак на един казан. На вратата към гостилницата видя Блупърл, умрял вече, сиромашкият, сред локва ейл, а точно зад него беше паднал на колене един от убийците, който май бе поел камата му в лицето си, цялото накълцано и без очи. Гъгнеше нещо безсловесно.

Анци замахна и му пръсна черепа на кучия син. После го прекрачи.

Имало беше още една острилка — на горния етаж, с трясък на мебели, но нищо повече. Присвит и с насочен напред меч, вдигнал капака като щит, той се промъкна покрай тезгяха.

Видя Пикър: беше коленичила и посягаше към стрелите на пода; бързо зареди тежкото оръжие. Бленд лежеше до входа на пивницата и май не мърдаше.

Анци изсъска.

Пикър вдигна глава и го погледна. Няколко бързи жеста с ръка — шест. Той й отвърна с два.

Локви ейл и кръв, тихи стонове и пъшкане.

После — тихи стъпки горе, на площадката на стълбището.

Анци остави меча на пода, извади острилка и я показа на Пикър, а тя кимна безмълвно и се отдръпна, прикри се зад съборената маса и насочи арбалета към стълбището.

Щом видя, че е готова, Анци вдигна импровизирания си щит, за да прикрие рамото и главата си, след което бързо скочи към стълбището. И запокити острилката нагоре.

Две метални стрели изтрещяха в капака на казана толкова силно, че го избиха от ръката му. В същия миг някой — жена — скочи от площадката право към него.

Стрелата на Пикър я порази някъде в корема и тя се сгърчи още във въздуха. Тялото й рухна до Анци точно в мига, в който гранатата се взриви.

И Анци вече пъхтеше нагоре по стъпалата, стиснал меча. Пикър се хвърли след него, вадеше меча си в движение.

— Разкарай ми се с това нищожно ножченце! — изръмжа му и го избута с рамо. — Прикривай ме отзад!

Куп тела на площадката, мятащи се ръце и крака, кръв, оплискала стените… и движение някъде зад тях, в коридора.

Тя прекрачи труповете и издъхващите на площадката, надникна в коридора и щом видя съвземащите се и надигащи се от пода убийци, се втурна напред.

Нямаше проблеми да ги довърши — нали Анци й пазеше гърба.



Бленд отвори очи и се зачуди защо лежи на пода. Опита се да вдигне лявата си ръка и изохка, щом болката разцъфтя, червена и гореща, и я заслепи. О, сега си спомни. Простена тихо, надигна се с усилие, седна…

Вратата на пивницата беше зейнала, едната панта бе счупена.

Видя на улицата петима-шестима загърнати в наметала — събраха се накуп и запристъпваха.

Мамка му!

Огледа се отчаяно за оръжие. Знаеше, че няма да й стигне време, разбираше, че ей сега ще я посекат — и край. Все пак… зърна някаква кама и посегна към нея.

Шестимата убийци се втурнаха напред.

Някой замахна към тях от едната й страна, нададе рев като ранен бик и Бленд зяпна втрещена, когато грамадният мъж — Чаур — размаха огромните си юмруци. Две глави изпращяха на прекършените вратове, лицата се огънаха навътре сред пръски кръв…

И се появи Баратол, само с един нож, и Бленд видя страха в очите на ковача — страх за Чаур, ужас пред онова, което можеше да последва, ако убийците се съвземеха…

А те точно това правеха.

Бленд се надигна, сграбчи камата от пода и залитна напред…

И Анци я избута встрани и нападна най-близкия от убийците с късия си меч, вдигнал като щит някакъв очукан капак.

Чаур — ръцете му бяха накълцани от сечащите отчаяно ками — сграбчи един и го тресна в калдъръма. Изпукаха кости. Гигантът изрева, вдигна за глезена тялото, залюля го, завъртя го, запокити го право в другия надигащ се и двамата рухнаха. Баратол мигновено се озова над първия и петата на ботуша му натисна в слепоочието. Ръце и крака се сгърчиха и се отпуснаха вяло.

Анци изтръгна острието на меча си от гърдите на противника си и се присви, готов за следващия. После бавно се изправи.

Подпряна на касата на вратата, Бленд изплю кръв и каза:

— Всичките са готови, сержант.

Баратол прегърна Чаур, за да го успокои. По широкото лице на гиганта се стичаха сълзи, юмруците му бяха като два грамадни кървави чука. Беше се напикал.

Ковачът го притисна до гърдите си отчаяно и с толкова страстно, неприкрито облекчение, че двамата малазанци извърнаха очи.

— Ще мреш ли? — попита Пикър зад гърба на Бленд.

— Изобщо не се надявай. Малът обаче трябва да…

— Не. Без Малът вече, мила.

Бленд стисна очи.

— Сгащиха ни, Пик. Сгащиха ни яката.

— Да.

Тя погледна през вратата.

— Избила си ги всички вътре? Адски впечатляващо…

— Не бях само аз, но все едно. Мъртви са, всичките. Четирима, точно преди да скочат на сцената. Сякаш връхлетяха на нея.

„Връхлетяха? Но кой беше горе?…“

— Изгубихме барда значи?

— Не знам — отвърна Пикър. — Не го видях.

„Връхлетяха на сцената…“

— И Блупърл изгубихме.

Бленд бавно затвори очи, за втори път. Болеше ужасно и много от тази болка никога нямаше да се изцери. „Сгащиха ни.“

— Пикър…

— Избиха всички, Бленд. Хора, които тази нощ просто имаха лош късмет. Скевос. Хендри, Лармас, малкият Бутал. Само заради нас.

По улицата идваше отделение градска стража, фенерите се полюшваха в ръцете им.

За сцена, каквато Бленд гледаше точно в този момент, трябваше да се е събрала тълпа зяпачи, жадните да видят ранени и издъхващи хора, от онези, които се хранеха с това. Нямаше никого.

Защото беше работа на Гилдията.

— Някои още дишаме — каза Бленд. — Не е добре това. Да оставиш морски пехотинци живи.

— Да, никак не е добре.

Бленд познаваше този тон. Все пак се зачуди. „Достатъчно ли сме? Имаме ли го в себе си достатъчно, за да го направим? Още ли имаме каквото трябва?“ Бяха изгубили лечител и маг тази нощ. Бяха загубили най-добрите си. „Защото бяхме непредпазливи.“

Стражите се струпаха около Баратол и Чаур.

— Пикър, Бленд — каза Анци. — Не знам за вас двете, но точно сега, богове на бездната, се чувствам стар.

Сержантът на стражата се приближи.

— Много ли е зле вътре?

Никой не му отговори.



На шест преки оттам, на цял свят разстояние, Кътър стоеше в двора на дюкян, продаващ надгробни камъни и украса за гробници. Редица стилизирани божества, ни едно от тях неосветено все още в храм, за да сипе благослов над бъдещите мъртъвци. Беру и Бърн, Солиел и Неруз, Трийч и Падналия, Качулатия и Фандърей, Хрътка и Тигър, Глиган и Червей. Дюкянът беше затворен и той се взираше в недоизваяните още камъни, чакащи да всекат в тях имена на любими хора. Пред едната ниска стена на двора стояха ред мраморни саркофази, а пред отсрещната стена се редяха високи урни с разлати устия, тънки шии и издути кореми — напомняха му за бременни жени… раждане в смърт, утроби, които да поберат всичко, което е останало от тленната плът, дом за онези, които можеха да дадат отговора на окончателния въпрос, последния въпрос: Какво има отвъд? Какво ни очаква всички? Как изглежда портата пред мен? Много начини съществуваха да се зададе този въпрос, но всички означаваха едно и също — и всички търсеха един отговор.

Човек често говори за смърт. Смъртта на едно приятелство. Смъртта на една любов. Във всеки от тях отеква с окончателността си онзи, сетният въпрос, но този ек е смътен, призрачен, отиграва сцени като в куклено представление, размити в тръпнещите сенки. Убий една любов. Какво има отвъд? Пустота, хладна купчина пепел, но няма ли да се окаже плодородна все пак? Място, където да поникне ново семе, да открие живот и да избуи в себе си? Така ли е и с истинската смърт?

От пръстта — ново семе…

Приятна мисъл. Утешителна мисъл.

По улицата още имаше хора; последните окъснели купувачи не бързаха да приключат този ден. Може би си нямаха дом, където да се приберат. Може би жадуваха за още някоя покупка, с унилата надежда тя да запълни празнотата, която ги гложди дълбоко вътре.

Никой не влизаше в този двор, никой не искаше да му се напомня какво очаква всички. Защо тогава той се бе озовал тук? Утеха ли търсеше някаква, някакво напомняне, че за всеки човек, който и да е той и където и да е, идва един и същи край? Може да вървиш, може да пълзиш, може да тичаш презглава, но никога не можеш да се обърнеш и да тръгнеш обратно, никога не можеш да избягаш. Дори в баналната истина, че скръбта е само за живите, за онези, които остават — взрени в празните места, където някой е стоял някога — можеш да намериш упование. Всички вървим по една и съща пътека, някои по-далече, други — по-назад, но все пак и винаги — една и съща пътека.

Тъй че съществуваше смъртта на любовта.

И нейното убийство, уви.

— Крокъс Младата ръка.

Той се обърна. Бавно. Пред него стоеше жена, великолепно облечена, загърната в наметало от хермелин. Сърцевидно лице, посърнали очи, боядисани устни. И да, той познаваше това лице. Познавал го беше в по-младата му версия, детинската може би, но вече нищо нямаше от онова дете — не и в очите, нито в тъжната усмивка на тези пълни устни.

— Чалис Д’Арл.

По-късно щеше да се върне към този миг, към мрачното предупреждение, изразено в това, че когато изрече старото й име, тя не го поправи.

Щеше ли едно такова прозрение да промени нещата? Всичко, което последва?

Смърт и убийство, семена и пепелища, човек прави каквото прави. Зееха саркофази. Урни отекваха кухо в тъмното. Каменни лица очакваха имена, скръб се беше присвила на прага.

Такава бе нощта в град Даруджистан.

Такава е нощта навсякъде.

12.

Къде ще съм застанал

щом рухнат всичките стени

на изток ли към изгрев-слънце

или на север към лика на зимата

на юг ли гдето раждат се звездите

на запад ли към пътя на смъртта.

Къде ще съм застанал

щом ветровете поведат война

подгонили зората

завили с ледения дъх

настръхнали с пустинната усмивка

на гробници прахта понесли.

Къде ще съм застанал

щом срути се светът

и се окажа беззащитен

отвсякъде

за остриетата неизброими

на яростното войнство.

Къде ще съм застанал

срещу стихиите неистови

залитайки под всеки удар

от бурите на болка заслепен

докато всичко ми отнемат

така жестоко ми отнемат.

Да не говорим за куража

ни за стоманената твърдост

до бяло нажежени са

на мъдростта облагите

и жаждата за мир

сърце разбива.

Къде ще съм застанал

в прахта на свършилия път житейски

за жалости лице оголил

размазано от злите им пестници

докато само непознати

виждат падането ми.

Само непознати

Фишер кел Тат

Величествените дървета с черните си стволове и мастиленочерните си листа очертаваха груб пръстен, обкръжил свещения Сурут Комон. От центъра на просторната поляна човек можеше да види, ако се обърне на север, кулите на Цитаделата, чиито стройни линии напомняха за тези свещени дървеса. Есента бе дошла и въздухът се бе изпълнил с реещите се влакънца на черната акация.

Големите ковачници на запад огряваха в пурпур мръсните надвиснали облаци, тъй че едната страна на Карканас изглеждаше лумнала в пожар. Несекващ дъжд от пепел засипваше огромните фактории, далеч не толкова сладък като кълбестите власинки, белязали идването на студения сезон.

От убежището на Сурут Комон огненото царство на работилниците изглеждаше на светове разстояние. Дебели пластове мъх загръщаха каменните плочи на свещената поляна и стъпките на Ендест Силан глъхнеха, докато крачеше към хлътналия каменен олтар в самия център. Никого нямаше наоколо — не беше сезонът на празненствата. Не беше време за каквито и да било празненства. Чудеше се дали дърветата го усещат, дали са в състояние да съсредоточат нещо като внимание върху него, да го доловят с полъха във въздуха, с издиханието на топлия дъх.

Веднъж бе прочел трактат на някой си учен, който описваше химическата връзка между растения и животни. Езикът бе сух и безпристрастен, нещо обичайно за подобни академични трудове, но Ендест все пак помнеше как бе затворил книгата и се беше отпуснал в стола си. Идеята, че би могъл да пристъпи до някое растение, дърво, дори акация, и да го благослови със собствения си дъх — дар на излетелия от дробовете въздух, който може да съживи дървото, да му донесе всъщност здраве и сила, да му поднесе самия живот… ах, това бе истинско чудо, което за малко бе утешило кипящата буря, каквато бе душата на един млад мъж.

Толкова отдавна беше. Понякога вече чувстваше, че е приключил с поднасянето на всякакви дарове.

Стоеше сам пред древния олтар. Лекият привечерен дъжд бе оставил плитка локва в базалтовата купа. Казваха, че Андиите дошли от горите и поляните, родени, за да дарят с дъха си свещеното дърво, и че първото падение на неговия народ било, когато излезли, за да положат първите дялани камъни на този град.

Колко провали бяха последвали оттогава? Сурут Комон бе последният къс от старата гора, останал в цял Карканас. Самото черно дърво на акацията бе захранвало големите ковачници.

Не изпитваше никакво желание да гледа на запад. Притесняваше го не само огненото сияние. Трескавият кипеж в онези ковачници… там правеха оръжие. Броня. Подготвяха се за война.

Тук го беше изпратила Върховната жрица. „Гледай“, беше му казала. И той щеше да гледа. Очите на Храма, на жречеството, трябваше да останат отворени, будни, да не пропуснат нищо в тези напрегнати времена. Това, че го бе избрала над другите — над самата себе си дори, — не беше израз на уважение. Присъствието му тук бе политическо, скромният му ранг — съзнателен израз на храмовото презрение.

„Гледай, Ендест Силан. Но остани безмълвен. Ти си присъствие, разбираш ли?“

Разбираше.

Появиха се почти едновременно, един от север, един от изток и един от юг. Трима братя. Трима синове. Това щеше да е събиране на кръв и да, щяха да възнегодуват, че го заварват тук, защото не му беше мястото тук. Всъщност самият Храм нямаше място тук. Щяха ли да го прогонят?

Дърветата плачеха обещанието си за нов сезон на живот — сезон, който никога нямаше да дойде, защото нямаше къде да пуснат корен влакънцата — нямаше място за тях на десетки и десетки левги околовръст. Реката щеше да поеме милиони от тях, но дори и тези леки черни нишки не можеха да плуват над водите й, тъй че каквото реката вземеше, го задържаше погребано в мъртвата тиня на Дорсан Рил. „Дъхът ни е трябвало да дари живот, а не да го отнема. Дъхът ни е бил дар, а в този дар акацията е намерила измяна.“

„Това е било и това е нашето престъпление. Било е и е непростимо.“

— Добра вечер, жрецо — промълви Андарист и добави: — Аномандър, ти май беше прав.

— Не беше трудно предсказание — отвърна Аномандър. — Храмът ме наблюдава като рояк гладни роути издъхващ жинаф.

Ендест примига. Последният див жинаф бе изчезнал преди век и стадата със сребристи гърбове вече не тътнеха през южните равнини; а в днешно време рояците роути кръжаха над бойни полета и никъде другаде — и не, не гладуваха. „Последният ли си, господарю? Това ли казваш? Майката да ме благослови, никога не знам какво казваш. Никой не знае. Разменяме слова, но не и смисъл.“

Третият брат мълчеше. Червените му очи се бяха приковали в ковачниците под небето на запад.

— Сблъсъкът между Дретденан и Ванут Дегала е към края си — промълви Андарист. — Може би е време…

— Редно ли е да говорим за това? — прекъсна го Силхас Руин и най-сетне се обърна към Ендест Силан. — Това изобщо не е за Храма. Особено за този жалък третостепенен послушник.

Аномандър извърна погледа си към Ендест Силан с привидно безразличие. Сви рамене пред войнствеността на брат си.

— Така, Силхас, навярно ще можем да гарантираме, че Храмът ще остане… неутрален.

— Като разкрием всичко, което замисляме? Защо трябва Храмът да вярва точно в нас? Какво ни прави нас тримата по-благонадеждни, отколкото, да речем, Манале, или Хиш Тула?

— Има очевиден отговор за това — рече Андарист. — Жрецо?

Можеше да откаже отговор. Можеше да изиграе невежество. Нали не беше нищо повече от третостепенен послушник в края на краищата. Но вместо това отвърна:

— Вие тримата не сте дошли тук в опит да се избиете.

Андарист се усмихна на Силхас Руин.

А той се намръщи и отново извърна очи.

— Имаме да обсъдим някои неща — каза Аномандър. — Андарист?

— Вече изпратих представители в двата лагера. И предложение за посредничество. Смътни намеци за възможни съюзи срещу останалите от вас. Ключът ще е в това да съберем Дретденан и Ванут на едно място, с оръжията в ножниците.

— Силхас?

— Хиш и Манале се съгласиха с условията ни за договор. Манале все още ме притеснява, братя. Не е глупава…

— А Хиш да не би да е? — изсмя се Андарист. Влудяващо небрежен смях, като се имаше предвид коварството, което обсъждаха.

— Хиш Тула не е потайна. Стремежите й са ясни. Всички знаят, че тя не лъже. Манале обаче е подозрителна. В края на краищата говоря за най-голямото престъпление от всички, проливането на родна кръв. — Замълча, после се обърна към Аномандър и изведнъж изражението му се промени. Безпокойство, обърканост някаква, обагрена с ужас. — Аномандър — прошепна той. — Какво правим?

Лицето на Аномандър се вцепени.

— Достатъчно силни сме, за да преживеем това. Ще видим. — Погледна към Андарист. — Този, който ще разбие сърцата ни, стои пред нас. Андарист, който избира да се отвърне.

— Какъв избор, а? — В настъпилото тягостно мълчание той отново се изсмя. — Избор беше, да. Един от нас… Трябва да е поне един от нас, а нямам никакво желание да тръгна по твоя път. Нямам куража за такова нещо. Куража и… жестокото безумие. Не, братя, моята задача е най-леката — аз няма да направя нищо.

— Докато аз не те предам — рече Силхас и Ендест се стъписа, като видя сълзите в очите на белокожия Господар.

— Никакъв друг изход няма — рече Андарист.

Столетия и хилядолетия след това Ендест Силан щеше да се чуди — без така и да разбере — дали всичко, което последва, бе така, както го бяха замислили тримата. Кураж, беше го нарекъл Андарист. И… жестоко безумие — в името на Майката, да — това унищожение, чистата дързост на измяната — възможно ли беше наистина да са замислили всичко това?

Следващия път Ендест Силан срещна Аномандър на моста в подножието на Цитаделата и от думите му ясно разбра, че не го е разпознал като мъжа, който бе станал свидетел на онази среща с братята му. Странна разсеяност. Макар че, безспорно, в този момент Аномандър имаше други неща наум.

Ендест Силан бе донесъл на Върховната жрица описанието си за онази тъмна среща. И докато описваше подробностите на предателския заговор, които можеше да се изтръгнат от чутото — и всички възможни последици, — очакваше да види на лицето й гняв. Вместо това, и със символична далновидност, щеше да си помисли той по-късно, тя просто му бе обърнала гръб.

Никакви бури не беше имало в небето тогава. Нищо, което да намекне за предстоящото. Черните дървета на Сурут Комон бяха живели две хиляди години, може би по-дълго, и всеки сезон отдаваха на вятъра тънките си семена. Но когато отново обърнеше очи към тези величествени дървета, те щяха да са отишли в огъня.



— Много се смълча, приятелю.

Ендест Силан вдигна очи от гаснещите пламъци. Утрото настъпваше бързо.

— Спомнях си… как дървото рухва и се разпада.

— Освобождаване на енергия. Може би това е по-добрият начин да го погледнеш.

— Такова освобождаване винаги е фатално.

— При растенията, да — отрони Каладън Бруд.

„При растенията…“

— Мисля за дъха, който им даваме — нашия дар.

— И дъха, който те ни връщат — каза бойният главатар. — Който изгаря, щом го докоснеш. Мисля, че имам късмет — продължи той. — С това, че не обичам иронията.

— Лъжлив е този дар, защото с него налагаме претенцията си за собственост. Като хитри търговци, всеки от нас. Даваме, за да можем след това оправдано да вземем. Стигнал съм до убеждението, че тази размяна е основният принцип в отношенията ни… с всичко на света. На всеки свят. Човешки, на Андий, на Едур, на Лиосан. Имасс, Баргаст, Джагът…

— Джагът не — прекъсна го Каладън Бруд.

— Малко знам за тях, всъщност. Каква е била тяхната сделка тогава?

— Между тях и света ли? Не знам дори дали е възможно обяснение, или най-малкото в границите на жалкия ми ум. Дори в сътворяването на леда — за да се защитят срещу Имасс — Джагът дадоха много повече, отколкото взеха. Освен тираните, разбира се, което прави такава тирания още по-осъдима в очите на другите джагъти.

— Значи са били домакини?

— Не. Идеята за домакинска грижа предполага превъзходство. Известна арогантност.

— Заслужена, явно, след като силата да унищожаваш съществува.

— Е, по-скоро илюзията за сила, бих казал, Ендест. В края на краищата, ако унищожаваш всичко около себе си, рано или късно унищожаваш и себе си. Арогантността е това, което утвърждава някакъв вид отделяне и от него — представата, че можем да оформяме и преоформяме света така, че да съответства на целите ни, и че можем да го използваме, все едно че не е нищо повече от един жив инструмент, съставен от милион части. — Замълча и поклати глава. — Видя ли? Чак черепът ме заболя.

— От истината, мисля — каза Ендест Силан. — И тъй, Джагът не са мислели за себе си като за домакини. Нито като за паразити. Не са били арогантни? Струва ми се необичайно, главатарю. Невъобразимо всъщност.

— Делели са този свят с Форкрул Ассаил, които са били тяхната противоположност. Били са свидетели на най-чистата проява на арогантност и отделяне.

— Имало ли е война?

Каладън Бруд мълча толкова дълго, че Ендест започна да вярва, че няма да последва отговор, а после погледна нагоре със зверските си очи, блеснали на гаснещата жарава в огнището.

— „Имало“?

Ендест Силан зяпна стария си приятел и дъхът излезе на съсък от устата му.

— Богове на Бездната, Каладън! Никоя война не може да продължи толкова дълго.

— Може.

Това откровение беше… чудовищно. Безумно.

— Къде?

Усмивката на бойния главатар беше мрачна.

— Далеч оттук, приятелю, което е добре. Представи си какво щеше да реши да направи твоят господар, ако не беше така.

„Щеше да се намеси. Нямаше да може да се спре.“

— Имаме си компания — каза Каладън Бруд.

След миг тежко тупане на криле отекна над тях в заглъхващия мрак. Ендест Силан погледна нагоре и видя Старицата, присвила вече криле и понесена от подвижните течения на въздуха. Спусна се и кацна сред пръсналите се камъчета точно на ръба на светлия кръг.

— Мирише ми на риба!

— Не знаех, че твоят вид изобщо има нюх — каза Каладън Бруд.

— Смешен тъпак. Макар че трябва да се признае, очите ни са истински дар на съвършенство — наред с много други неща, разбира се. Да, ние, Великите гарвани, сме наказани със съвършенство… а дали виждам оглозгани кости? Да, с неоспорима сигурност… Невъзпитани същества, не сте ми оставили нищо!

Подскочи, кацна по-близо и изгледа двамата мъже първо с едното си око, а после — с другото.

— Мрачен разговор, нали? Радвам се, че го прекъснах. Ендест Силан, господарят ти те призовава. Каладън Бруд, ти не. Ето, донесох съобщенията! Сега искам ядене!



Харак бягаше през Нощ. Стари изтърбушени улици, отломките разчистени, освен разбитите блокове дялан камък; тесни криви улички, където сметта се беше натрупала до коленете; през рухнали сгради; пъплеше напред като паяк. Знаеше, че Тоув е мъртъв. Знаеше, че Бъкч е мъртъв, и още половин дузина други заговорници. Всички мъртви. Бяха ги връхлетели убийци. Тайст Андий, подозираше той, някаква тайна полиция, проникнали бяха в клетките и вече избиваха всеки освободител, до когото можеха да се доберат.

Винаги беше знаел, че тези нечовешки, демонски изчадия съвсем не са невинните потайни благодушни окупатори, за каквито се представяха, че са, о, да, гибелни и потайни. Планове за робство и потисничество, за тирания, не само над Черен Корал, но и отвъд него, до близките градове, където можеше да се намерят човеци — Тайст Андий хвърляха алчния си поглед и натам. И вече имаше доказателство.

Някой вървеше по дирите му, следеше го с цялата преднамерена злост на тръгнала на лов дива котка… все още не беше зърнал шпионина, но в свят като света на Нощ това не бе изненадващо. Опитни бяха Тайст Андий в своето царство на Мрака, смъртоносни като змии.

Трябваше да се добере до могилата. Трябваше да стигне до Градитан. Стигнеше ли там, щеше да е в безопасност. Трябваше да предупреди другите, трябваше да се съставят нови планове. Знаеше, че като нищо може да е последният, останал в Черен Корал.

Вървеше през най-порутените зони на града, искаше да заобиколи, а не успееше ли в това, щеше да пробяга към портата, водеща към гористите хълмове… където проклетите Подпалвачи на мостове бяха избили хиляди с мръсната си магия и морантските си муниции — целият склон все още бе осеян с овъглени дървета, късове разпрана броня, тук-там — по някой кожен ботуш и щръкнали от мъртвата пръст кости. Успееше ли да стигне там, можеше да намери пътека към Дневния зрак и тогава, най-сетне, щеше да е спасен.

Втората възможност ставаше все по-примамлива — не беше много далече от портата, а тези адски сенки и безкрайният сумрак тук не му помагаха с нищо — Тайст Андий можеха да виждат в този мрак в края на краищата, докато той се луташе слепешком.

Чу как изстърга камък в руините зад него, на по-малко от трийсет крачки. Спря и прикова очи в портата. Беше разбита при обсадата, но през нея беше прочистено нещо като пътека, водеща към издигнатия главен път, обкръжаващ частта на града откъм сушата. Примижа и се вгледа. Не зърна никакви фигури да обикалят край портата.

Само двайсет крачки още. Закрачи още по-бързо, а щом излезе на главната улица, затича бясно към отвора в стената.

Стъпки ли бяха това зад него? Не посмя да се обърне.

„Бягай! Бягай!“

На пътеката, провираща се през купищата разбита зидария — и извън града!

Напред, нагоре по насипа до пътя, бързо, отчаяно притичване през него и след това надолу, сред изтъркалялите се камъни. Разровена пръст, набързо изкопани гробове, преплетени корени и сухи клони. Заскимтя и залази напред, изподран и ожулен, закашля се.

И ето, там горе, право напред, не беше ли това слънчева светлина? Да! Близо беше до утрото в края на краищата. Слънцето… благословена светлина!

Бързо озъртане през рамо, без да успее да различи нищо — дали не прошумоли нещо там, сред отломките?

Щеше да се справи.

Изпълзя последните няколко крачки, гмурна се в хладния утринен въздух, сред златните лъчи… На пътя му изникна някой. Изсвистя тълвар. На лицето на Харак се бе изписало стъписване, беше замръзнало, когато главата се търкулна от раменете му, подскочи, затъркаля се надолу по склона и спря до купчина избелели натрошени кости. Тялото рухна на колене в самия край на изкопа, изровен от Подпалвачите на мостове. Неподвижно.

Сиърдоминът изтри острието и прибра оръжието в ножницата. Последният ли бе това? Вярваше, че е. Градът… прочистен. Оставаха онези при гробницата. Онези, които щяха да упорстват още малко, без да знаят, че всичко в Черен Корал се е променило.

Беше уморен — гонитбата бе продължила по-дълго, отколкото очакваше. Да, вече можеше да отдъхне. Огледа изкопа, който сапьорите бяха успели да изровят с малките си сгъваеми лопати. Беше впечатлен. Друга порода войници бяха тези малазанци.

Но и това лесът бавно си възвръщаше.

Седна на няколко крачки от коленичилия труп и отпусна глава на облечените си в ръкавици ръце. Миришеше на кожа, пот и засъхнала кръв. Миризмите на миналото му — бяха се върнали. Чуваше сякаш ехото им в ума си, шумоленето на броня, търкането на ножници в бедрата. Урдомани, маршируващи в плътни редици, забралата на големите шлемове спуснати, за да скрият горящите в треска очи. Карета бетаклити, строяващи се извън града, подготвящи се за атака на север. Леката пехота на скаландите и тенесковрите — мрящите от глад орди, отчаяни като оголени зъби. Помнеше безчетното им множество, прииждащо на огромни вълни, връхлитащите порои през равнината, как всяка вълна оставяше след себе си най-слабите, умиращите — и как около тях се оформяха въртопи, най-близките залитаха назад и след това са нахвърляха върху злочестите си другари.

Когато нямаше никой друг, армията се самоизяждаше. А той просто беше гледал, безизразно, защитен от бронята си и вмирисан на желязо, на кожа, пот и кръв.

Войници, сражавали се в справедлива война — война, на която те поне могат да гледат като на справедлива — могат да се вкопчат в някакво чувство на гордост, в това, че всяка саможертва е ценна. И опрени на това, могат да я оставят зад гърба си, да намерят нов живот, различен живот. И колкото и гротескни да са неправдите на света около тях, света на настоящето, ветеранът може да се вкопчи в светостта на онова, което е преживял.

Но да се сражаваш в несправедлива война… това беше съвсем друго. Ако човек изобщо имаше съвест, нямаше бягство от извършените престъпления, от кръвта по ръцете, от пълното безумие на онова време — когато доблестта беше лъжа, дългът — оръжие, което усмирява завинаги, когато самият кураж бе опетнен и омърсен. Внезапно се оказваше, че не съществува никаква защита срещу неправдата, никакво убежище не можеше да се намери в спомените за праведно време. И затова ядът бликваше навън, изпълваше всяка пукнатина, надигаше се в ярост. Нямаше как да му се даде глас, нямаше как да бъде облекчен и натискът се усилваше. Когато най-сетне те смаже съвсем, самоубийството изглеждаше най-лекият избор, единственото истинско спасение.

Сиърдоминът можеше да разбере логиката на това, но логиката не бе достатъчна. Всеки може да намери оправдание, да се свие в ъгъла и да се предаде. Още по-лесно е, когато самият кураж е станал уязвим на обругаване и злостна насмешка. Защото в края на краищата да устоиш, да продължиш да живееш изисква кураж, а това е възможно единствено ако честта остане достойна за уважение.

Сиърдоминът вдигна глава и намръщено погледна обезглавения труп.

— Можеш ли да разбереш нещо от това, Харак? Можеш ли да схванеш вече, най-сетне, как самото съществуване на хора като теб ми дава основание да остана жив? Защото вие давате лице на моя гняв, а моят меч, да, той е жаден за лица. — Или това, или яростта в него щеше да погълне душата му. Не, по-добре лицето, което посича, да си остане чуждото, да не е неговото собствено. Да продължи да ги намира, един след друг. Колко слаба е справедливостта. Поквареният печели, чистосърдечният се проваля и пада край пътя. Подлост и алчност грачат триумфално над отговорността и състраданието. Можеше да се бори с това и тази борба нямаше нужда дори да е в негово име. Можеше да се бори за Черен Корал, за Тайст Андий, за самата човечност.

Дори за Избавителя… „Не, това не може. Това, което правя тук, не може да бъде изцерено — не може да има избавление за мен. Никога. Трябва да разберете това. Всички вие трябва да разберете това.“

Изведнъж осъзна, че умолява… но кого? Не знаеше. „Поставени сме в невъзможна ситуация, а поне за нас виновният тиранин е мъртъв — наказан е. Можеше да е по-лошо — можеше да избегне възмездието, да избегне правосъдието.“

Войната носеше травма. Някои хора я преживяваха. Други завинаги оставаха впримчени в нея. За мнозина това обстоятелство не беше тяхна вина. Нито някаква форма на болест или лудост. Беше всъщност следствието от една дълбоко морална лична неспособност да примирят противоречията в душата си. Никой лечител не можеше да изцери това, защото нямаше нищо за изцеряване. Никакъв еликсир не можеше да изчисти заболяването. Никакъв мехлем не можеше да заличи белезите. Единственото възможно примирение бе в това да накараш виновните да си платят, да видиш, че се изправят пред справедливостта. А историята показваше, че такава отплата идва много рядко. Така че раните на ветерана не зарастват никога, белезите не заглъхват никога, гневът никога не затихва.

Ето защо сиърдоминът бе започнал да вярва и знаеше много добре, че това, което върши тук, с оръжието в ръка, изобщо не решава конфликта в него. Беше несъвършен като всеки друг и колкото и нажежен да беше гневът му, колкото и праведна да беше яростта му, не можеше да наложи чисто, неопетнено правосъдие — защото това бе нещо всеобщо, неотделимо от идентичността на цял един народ. Това трябваше да бъде акт на едно общество, на цивилизация. „Не обществото на Тайст Андий — те явно няма да приемат това бреме, няма да се съгласят да раздадат нашето правосъдие заради нас, хората, нито е редно да очакваме, че ще го сторят. И затова… аз съм тук и чувам плача на Избавителя.“

„Не можеш да убиваш в името на справедливостта.“

Непримиримо. Онова, което беше някога, и това, което бе сега. Нещата, които беше вършил тогава, и всичко, което правеше тук, в този момент.

Неуспелият узурпатор стоеше на колене до него. Обезглавен, като в някакъв горчив символизъм. Но символът беше сложен, объркан. И той можеше да намери само една истина за себе си във всичко това.

„Главите се търкалят надолу.“



„Може би във вярата си във възможността за избавление хората съзнателно съгрешават. Избавлението чака като странична врата там, в съда на правдата, в който рано или късно се озоваваме. Дори заплащане на глоба не се иска, само празното договаряне, което оправдава отговорността. Стискане на ръцете и си тръгваш, през онази странична врата, а съдията гледа след теб благодушно. Виновността и последствията — изрядно избегнати.“

О, Салинд беше в криза, и то страшна. Аргументите — сведени дотам, че самата идея за избавление да се окаже оспорима. Избавителя поемаше всичко в и върху себе си. Безрезервно. Даваше освобождение все едно, че то е без стойност, не струва нищо, докато облагата за прегърнатите беше дар по-скъп от богатството на тиранин.

Къде беше справедливостта във всичко това? Къде беше наказанието за извършените престъпления, възмездието за нанесените злини? „Никакъв морален компас няма в това. Не е и нужен, защото всяка пътека води към едно и също място, където благословията се дава, без да се задават въпроси.“

„Култът към Избавителя беше… е мерзост.“

Беше започнала да разбира как се раждат жречествата. От нуждата от осветени ритуали, правила и възбрани, от моралния филтър, определен от възприети представи за справедливост. И все пак можеше също така да разбере колко дълбоко опасна може да се окаже една такава институция, като морални арбитри, като разпределители на тази справедливост. Лица на качулати лешояди, които пазят вратата на съда, избират кой да влезе вътре и кой — не. Колко време оставаше, преди първата кесия сребърници да смени притежателя си? Колко време оставаше, преди първият престъпник да си плати входа към прегръдката на слепия безрезервен Избавител?

Можеше да създаде такава църква, можеше да официализира култа в религия и можеше да наложи сурово, непоклатимо чувство за справедливост. Но следващото поколение жреци и жрици? А по-следващото? А след него? Колко време щеше да мине, преди суровите правила да превърнат тази църква в самоуверена, търгуваща с власт тирания? Колко време щеше да изтече, преди да се появи покварата, след като скритата сърцевина на религията е простият факт, че Избавителя прегръща всеки, който дойде пред него? Факт, който буквално щеше да породи цинизъм сред жречеството, а с този цинизъм светското користолюбие щеше да е неизбежно.

Тази загуба не беше просто загуба на вяра в Избавителя. Беше загуба на вяра в самата религия.

Молитвите й докосваха присъствие, стопляха се от близкия дъх на безсмъртен. И тя пледираше пред тази сила. Негодуваше. Изискваше. Настояваше за обяснения, за отговори.

А той поемаше в прегръдката си целия й гняв, както поемаше всичко друго. И това беше грешно.

Имаше две значения, които се приписваха на думата „Помръкващия“. Първото беше отрицателно, форма на грубо невежество. Второто беше чест, оказана в служба на крал или кралица. Тъкмо второто значение бе придадено на сиърдомина — почетна титла.

Имаше и трето определение, характерно за Черен Корал и за самия сиърдомин. Той, в края на краищата, обитаваше в Нощ, където Мракът не беше невежество, а дълбока мъдрост, древно знание, символичен за самото начало на съществуванието, първата утроба, от която бе родено всичко останало. Живееше в Нощ и известно време беше правил ежедневни поклонничества до могилата със забранените й богатства, еднолична процесия на прераждане, която Салинд едва сега можеше да разбере.

Сиърдоминът беше всъщност най-малко невежа от всички тях. Познавал ли беше Итковиан приживе? Мислеше, че не. Всъщност трябваше да е невъзможно. Тъй че онова, което бе привлякло сиърдомина към култа, бе дошло по-късно, след смъртта на Итковиан, след неговото възнесение. Значи лична криза, нужда, която той се стремеше да утоли с ежедневните си молитви.

Но… защо да си прави труда? Избавителя не връщаше никого. Благословията и прошката бяха сигурни. Пазаренето беше преструвка. Сиърдоминът трябваше да направи тази своя процесия само веднъж — и да се свърши.

Ако никой не се беше изправил срещу него, той все още щеше да прави ежедневното си поклонничество, като животно, което блъска главата си в решетките на клетка — а вратата всъщност зее отворена.

Важно ли беше това? Сиърдоминът не искаше прегръдката на Избавителя. Не, избавлението, към което се домогваше, беше от друго естество.

Нуждата я измъкна от ложето в храма, навън в Нощ. Чувстваше се слаба, със замаяна глава, всяка стъпка изцеждаше ужасно много енергия. Загърната в одеяло, безразлична към тези, които подминаваше, тя крачеше през града.

Имаше смисъл в самата могила. В съкровището, което никой не можеше да докосне. Имаше смисъл в отказа на сиърдомина от лесния път. В молитвите му, които искаха или нещо, което Избавителя не можеше да даде, или нищо. Имаше навярно някаква тайна в самата прегръдка на Избавителя, нещо скрито, може би измамно дори. Той поемаше престъпления и грехове и ги задържаше всичките в изчакване… докога? До смъртта на избавения? И тогава какво? Дали някакъв таен отчет не очакваше всяка душа?

Колко ли отчаяние се криеше във всяка изречена молитва? Надеждата за благослов, за мир, за чувството, че нещо по-голямо от самия теб би могло да признае окаяната ти същност и че може всъщност да измени цялата реалност така, че да е в угода на желанията на тази същност. Дали молитвите не бяха нищо повече от опит за сделки? Жалко утвърждаване на някакъв вид взаимност?

Е, тя нямаше да се пазари. Не, тя имаше въпроси и искаше отговори. Настояваше за отговори. Ако вярата, отдадена на един бог, не идваше от нищо повече освен от егоистични желания, то тя с нищо не беше по-малко безчестна от голата алчност. Ако това да отдадеш душата си на един бог означаваше всъщност да предадеш волята си, то тази душа се оказваше без никаква стойност, доброволен роб, за когото свободата — и цялата отговорност, която предполагаше това — бе анатема.

Усети се, замаяна, че минава през портата и излиза на пътя, по който бе вървял някога сиърдоминът ден след ден. Беше започнало да вали, капките — леки, прохладни на пламналото й от треска лице, сладки като сълзи в очите й. Почти нищо не растеше от двете страни на пътя, нямаше ги дори странните андийски растения, които можеше да се видят по градините зад зидовете и на покривите. Умиращата луна бе засипала това място със солена вода, порой, останките от който се бяха спекли на бяла кора, като напукана кожа по голата земя.

Залиташе напред и надушваше морето.

А след това изведнъж се олюля под дневната светлина, слънчевите лъчи падаха косо от изток, а високо над нея, точно над главата й, бе надвиснал самотен облак, и дъждът бе като искряща плетеница от коси резки.

Салинд продължи напред, босите й стъпала се хлъзгаха по мокрите каменни плочи на пътя. Виждаше вече могилата отпред, блеснала и току-що измита, виждаше гъстата разровена кал около основата й. Никакви поклонници нямаше обаче — навярно беше много рано. „Навярно всички са си отишли.“ Но не, виждаше се димът, издигащ се от огньовете в стана. „Пътя ли са си изгубили тогава? Изненадващо ли е това? Самата аз не преживях ли своята криза на вярата?“

Приближи се още, вече без да откъсва очи от могилата.

„Избавителю! Ще ме чуеш. Трябва да ме чуеш!“

Падна на колене в калта и студът й я прониза. Дъждът бе престанал и парата вече се вдигаше от всички страни. Вода течеше на вадички навсякъде по могилата, сто хиляди сълзи, стичащи се по всички дарове.

„Избавителю…“

Нечий юмрук стисна късата й коса на тила. Някой дивашки я дръпна нагоре, завъртя рязко главата й. Тя зяпна широко ухиленото лице на Градитан.

— Изобщо не трябваше да се връщаш — каза й. Дъхът му вонеше на келик и тя видя кафявите петна по устните му. Очите му изглеждаха странно хлъзгави, като камъчета, изхвърлени от вълните. — Изкушавам се да те дам на моите урдомани, жрицо — не че ще искат да те имат.

„Урдомани. Той беше Урдо, командир на фанатичния елит. Вече започвам да разбирам…“

— Но Монкрат би могъл.

Тя се намръщи. За какво й говореше?

— Пусни ме. — И се удиви колко тънък и слаб е гласът й. — Искам да се моля.

Той изви ръката си, принуди я да се обърне с лице към него, бяха близо като любовници.

— Монкрат!

Някой се появи до него.

— Донеси саеманкелик. Искам да я видя колко добре танцува.

Усещаше твърдите кокалчета на пръстите му, натиснали тила й, извиваха и късаха коса от корените, забиваха се в раните, които вече бяха отворили.

— Нищо не мога да ти дам — каза тя.

— О, ще ми дадеш — отвърна той. — Ще ни дадеш пътя. — И я обърна отново с лице към могилата. — Право до него.

Не разбираше. И все пак страхът я стисна за гърлото, а щом чу забързаните стъпки и видя полюшващата се бутилка, страхът й избуя в ужас.

Градитан дръпна главата й още назад.

— Ще пиеш, жено. Една капка да похабиш, ще платиш скъпо.

Монкрат се приближи, вдигна зацапаното гърло над устните й.

Тя се опита да извърне лице, но хватката на Урдо я спря. Той се пресегна с другата си ръка и запуши ноздрите й.

— Пий и после ще дишаш отново.

Салинд загълта.



Нямаше я в стаята й. Спинок Дурав стоя дълго, зяпнал разбърканите завивки на леглото. Забеляза липсващото одеяло, видя, че е оставила повечето си дрехи, дори мокасините. Каза си, че не би трябвало да е изненадан. Не бе посрещнала особено радушно вниманието му.

И все пак се чувстваше все едно някакъв студен ухилен кучи син е изровил дупка в гърдите му. Беше нелепо — да прояви такова безгрижие, такова самодоволство, че да се окаже толкова уязвим. Човешка жена на толкова малко години — беше по-лош и от старец, седнал на стъпалата на храма, чиито лиги текат похотливо след всяко подминало го младо същество. Колко гадна може да е любовта: лумва ненадейно и те изгаря с блестящата си глупост.

Ядосан на самия себе си, излезе от стаята.

В град на безкрайната Нощ никоя камбана не е рано за пиене. Той обърна гръб на храма и цитаделата и се запъти по призрачните улици към Ожулената.

Ресто беше зад тезгяха, със зачервени очи. Почеса се по брадата и не продума нищо, когато Спинок влезе и закрачи към масата в дъното. Кръчмарите познават добре всичките хиляди лица на мизерията и наливат, без да ги подканят.

Спинок огледа сърдито другите маси — всичките празни; беше единственият клиент. Надигна халбата.

Няколко мига след като Ресто донесе третата халба, вратата се отвори широко и влезе сиърдоминът.

Спинок изпита внезапно предчувствие. Дори отдалече мъжът миришеше на кръв, а лицето му изглеждаше състарено и бледо, очите — толкова измъчени, че Тайст Андий трябваше да извърне поглед.

Сякаш не забелязал реакцията му, сиърдоминът дойде до масата му и седна срещу него. Ресто дойде бързо с кана и втора халба.

— Тя не иска помощта ми — въздъхна Спинок.

Сиърдоминът не отвърна нищо. Наля си и тупна каната на масата.

— За какво говориш?

Спинок извърна очи.

— Не можах да те намеря. Търсих те навсякъде.

— Толкова си зажаднял за игра?

„Игра? О. Кеф Танар.“

— Приличаш на окаян старец, сиърдомин. Чувствам, че трябва да пожертвам и последните си остатъци достойнство, тук и сега, и да ти разкажа всичко.

— Не знам дали съм готов за това — отвърна мъжът. — Твоето достойнство е важно за мен.

Спинок се сепна. Все още не можеше да погледне сиърдомина в очите.

— Отдал съм сърцето си.

— Аха. Но не можеш да се ожениш за нея, нали?

— За коя?

— За Върховната жрица. Макар че е крайно време да разбереш, че тя също те обича, може би те е обичала винаги. Проклети Андий — живеете толкова дълго, че като че ли не можете да се вкопчите в нещата, които са тук и сега. Ако имах безкрайните ви години… не, не ги искам. Бездруго живях много дълго.

Умът на Спинок се замая. Върховната жрица?

— Не, тя не. Не ме обича, искам да кажа. Все едно, нямах предвид нея.

— Богове на бездната, Спинок Дурав. Ти си проклет глупак.

— Знам. Сам съм ти го признавал, в името на Качулатия.

— Значи не държиш да направиш Върховната жрица по-щастлива, отколкото е била от хиляда години. Чудесно. Твоя работа. Някоя друга тогава. Внимавай, някой може да скочи и да я убие. Ревността е гибелна.

Твърде небрежно беше това за сиърдомина, твърде напосоки, безгрижно. Звучеше като от човек, предал се на отчаянието, който вече не се интересува… от нищо. Пуска всяка стрела от колчана, бърза да види как той изведнъж се оказва фатално празен. Сиърдоминът направо плашеше Спинок.

— Какво си намислил?

— Избивам хора. — Сиърдоминът си наля отново и се отпусна в стола си. — Единайсет досега. Виждаха се като освободители. Крояха събарянето на своите потисници Тайст Андий. Отзовах се на молитвите им и ги освободих до един. Това е моето наказание, Спинок Дурав. Моето лично извинение за безумието на човечеството. Прости им, моля те. Защото аз не мога.

Спинок усети как нещо стегна гърлото му и изкара сълзи в очите му. Не можеше дори да погледне този човек, не смееше, за да не види онова, което изобщо не биваше да се открива, изобщо не биваше да се покаже. Не и у най-близкия му приятел. У никого. Успя да промълви, мразеше собствените си думи:

— Това… не е нужно.

— Честно казано ти си прав, приятелю. Те щяха да се провалят — не ми липсва вяра във вашата ефикасност, особено на вашия господар. Разбери, направих го от желание да докажа, че понякога сме способни да се справим сами помежду си. Мерки и баланси. По този начин кръвта цапа моите ръце, не вашите. Не дава на никого повод да ви мрази.

— На онези, които мразят, не им трябва особен повод.

Последва мълчание. Историята беше разказвана неведнъж, спомни си Спинок. Как Подпалвачът на мостове Уискиджак — мъж, когото Аномандър Рейк наричаше приятел — се бе намесил в избиването на панионските вещици, безумните майки на Чедата на мъртвото семе. Уискиджак, човек, се бе опитал да поднесе дар на Сина на Тъмата, като му отнеме бремето на този акт. Жест, който бе потресъл господаря му до дъно. „Не е в нрава ни да позволяваме на други да споделят бремето ни.“

„Но сме готови без колебание да поемаме тяхното.“

— Чудя се дали ние проправихме пътя му.

— Какво?

Спинок потърка челото си. Изведнъж се бе почувствал леко опиянен.

— На Итковиан.

— Разбира се, че не бяхме ние. Сивите мечове…

— Имаха Щит-наковалня, да, но не са единствените в това. Титлата е древна. Дали не сме тъмното огледало за такива хора? — Поклати глава. — Вероятно не. Би било голяма самонадеяност.

— Съгласен съм — отвърна сиърдоминът.

— Аз я обичам.

— Вече го каза. А тя, изглежда, не те иска.

— Съвсем вярно.

— Тъй че ти седиш тук и се напиваш.

— Да.

— След като аз се напия достатъчно, Спинок Дурав, ще направя каквото е нужно.

— Какво е нужно?

— Ами, ще отида и ще й кажа, че е проклета глупачка.

— Не можеш.

— Нима?

Спинок поклати глава.

— Тя вече се е изправяла срещу теб. Без да мигне.

Ново тягостно мълчание. Проточи се дълго.

Вече беше достатъчно пиян, за да измести погледа си и да го върне на лицето на сиърдомина.

Беше маската на смъртта, бяла като прах.

— Къде е тя? — попита мъжът с дрезгав, напрегнат глас.

— На път обратно към могилата, мисля. Сиърдомин, съжалявам. Не излъгах, когато ти казах, че съм глупак…

— Глупак си, да. — И се изправи, залитна и се подпря на облегалката на стола. — Но не по начина, по който си мислиш.

— Тя не искаше помощта ми — каза Спинок Дурав.

— А аз не исках да й дам моята.

— Твоят избор…

— Не е трябвало да слушаш, приятелю. Нея. — „Не е трябвало да я слушаш!“

Сиърдоминът се завъртя и закрачи към вратата.

Изведнъж Спинок Дурав бе останал без думи, изтръпнал, стъписан и объркан. „Какво съм направил?“

„И какво не съм?“

Но приятелят му си бе отишъл.



Раздразнената Сеймар Дев откриваше в себе си черти, които не я радваха. Нямаше никаква причина да негодува от начина, по който двамата й спътници намираха толкова много удоволствие в компанията си. Как си говореха волно, несдържани от никакво фалшиво благоприличие, неповлияни дори от това, че все още едва се познаваха, и как темите се понасяха във всички възможни посоки, подхвърлени по приумиците на настроението, кръжаха главозамайващо около трудни въпроси като въртопи около разядени скали. Най-дразнещото беше, че избухваха понякога в пристъпи на смях, а тя знаеше много добре — проклети богове, беше сигурна — че и двамата не притежаваха толкова леко чувство за хумор, че бяха толкова далече от такава характеристика, че можеше само да ги гледа стъписана и невярваща.

Разправяха си всеки за своето племе, разменяха си истории за сексуални подвизи. Говореха си за оръжия и никой от двамата не се колебаеше да връчи меча си на другия, за да го огледа и дори да пробва няколко замаха и стъпки с него. Пътника разказа за свой стар приятел, Ереко, Тартено с толкова чиста и древна кръв, че щял да се извиси много над Карса Орлонг, ако застанели един до друг. И в този разказ Сеймар Дев долови дълбока тъга, рани толкова люти, че скоро стана ясно, че самият Пътник не смее да се доближи прекалено, тъй че историята му за Ереко не стигна до свършек. А Карса Орлонг не настоя, с което ясно показа разбирането си, че една душа може да закърви от невидими места и че често единственото, което опазва смъртния да продължи напред, зависи от избягването на такива места.

Той на свой ред отвърна с разказа си за двамата си приятели, които го придружили в един злощастен набег в земите, заселени с човеци, Байрот Гилд и Делъм Торд. Чиито души, небрежно обясни Карса, сега обитавали камъка на неговия меч.

При тази подробност Пътника само въздъхна и рече:

— Това е достойно място.

На втория ден от всичко това Сеймар Дев вече бе готова да запищи. Да скубе коси, да храчи кръв, проклятия и зъби, и може би целия си стомах, преди да е свършила. Тъй че мълчеше и сдържаше гнева си, като побеснял звяр, окован към земята. Беше нелепо. Жалко и глупаво — тази дълбока завист, която изпитваше. Освен това не беше ли научила повече за двамата след съдбовната им среща, отколкото изобщо беше знаела преди? Беше като скорец, прелитащ между два бика бедерини — вниманието й биваше привличано ту към единия, ту към другия. Докато мирът между двамата траеше, нямаше да каже нищо, за да предизвика вълнение, колкото и ядосана да беше.

Продължаваха през необятната равнина по отъпкан кервански път, криволичещ през Канелените пустини. Малкото кервани, които настигаха, бяха изключително неразговорчиви, пазачите им настръхнали, търговците — навъсени и негостоприемни. Малко преди свечеряване предната нощ четирима конници бяха подминали бивака им — само ги изгледаха продължително и продължиха, без дума да разменят.

Карса изръмжа и каза:

— Видя ли това, Сеймар Дев? Дядо ми казваше: „Вълкът не завира нос в мечия гъз.“

— Дядо ти е бил наблюдателен мъж — отвърна Пътника.

— Общо взето беше глупак, но дори глупаците могат да родят племенна мъдрост. — И отново се обърна към Сеймар Дев. — В безопасност си, вещице.

— От други хора — да — изръмжа тя в отговор.

А кучият син се изсмя…

Канелените пустини бяха наречени така с основание. Бързо се наложи един-единствен вид трева с дълбоки корени, ръждивочервена и висока до бедрата, с назъбени ръбове и трънливи семенници на тънки поклащащи се стръкове. Малки гущерчета на червени ивици пъплеха из тези треви, плющяха с опашки и се разбягваха на пътя им. Земята се изравни и вече не се виждаше нито едно възвишение или хълм.

Сред тази монотонност Пътника и Карса Орлонг като че ли бяха решили да похабят съвсем гласните си струни.

— Малцина си спомнят — говореше Пътника — хаоса на Малазанската империя в онези ранни дни. Лудостта само започна с Келанвед, императора. Първият му кадър помощници бяха до един напанци, всеки тайно заклет на една млада жена, която наричаха Въслата. Тя бе наследница на короната на островите Нап — тайно, още от унтското завоевание. — Замълча. — Така поне разказват. Вярно ли е било? Настина ли Въслата е била последната от напанското кралско родословие? Кой може да каже, но се оказа изгодно, когато тя смени името си на Ласийн и спечели трона на империята. Все едно, онези помощници бяха извадени от строя, всички до един. Урко, Кръст, Нок, всички. Бързи до фанатизъм, готови на всичко, за да издигнат империята.

— Империята или Въслата? — попита Карса Орлонг. — Не изглежда ли точно толкова вероятно просто да са използвали Келанвед?

— Основателно подозрение, само дето след като Ласийн стана императрица, остана само Нок. Всички други… се удавиха.

— Удавиха?

— Официално. Причината за смъртта бързо стана евфемистична. Да го кажем така. Те изчезнаха.

— Имаше още един — каза Сеймар Дев.

— Танцьора…

— Не той, Пътник. Първия меч. Дасем Ълтър, командирът на всички армии на императора. Той не беше напанец. Беше далхониец.

Пътника я изгледа.

— Той падна в Седемте града, малко преди Ласийн да вземе властта.

— Въслата поръча убийството му — отвърна Сеймар Дев.

Карса Орлонг изсумтя.

— Елиминиране на потенциални съперници — трябвало е да си разчисти пътя. Това, вещице, не е нито дивашко, нито цивилизовано. Ще видиш такива неща както при сополивите варвари, така и в империи. Това е истината на властта.

— Не бих оспорвала думите ти, тоблакай. Искаш ли да знаеш какво стана, след като ти уби император Рулад?

— Тайст Едур напуснаха империята.

— Как… как разбра?

Той се озъби.

— Предположих го, вещице.

— Просто така?

— Да. Те не искаха да стоят там.

— Допускам, че Тайст Едур доста бързо са разбрали проклятието на окупацията — каза Пътника. — Действа като прясно отворена рана, поразява с отровата си потисниците, както и потиснатите. Двете култури се израждат от най-жестоките крайности. Омраза, страх, алчност, измяна, параноя и ужасно безразличие към страдащите.

— Все пак малазанците окупираха Седемте града…

— Не, Сеймар Дев. Малазанците завладяха Седемте града. Това е друго. Келанвед разбираше поне това. Ако трябва да стиснеш здраво във вражеска територия, то хватката трябва да остане скрита — на самия връх на местната власт. Тъй че не повече от шепа е под изричен контрол — на всичко останало, търговци, пастири, селяни и занаятчии — на всички — трябва да се покажат по-добри условия, и то колкото се може по-бързо. „Завладявай с грохота на вълна, управлявай с тих ромон.“ Думите на самия император.

— Това направи Нокътят, нали? Проникване и парализиране на властниците…

— Колкото по-малко пролята кръв, толкова по-добре.

Карса Орлонг се изсмя горчиво.

— Зависи. Има и други завоевания.

— Например?

— Пътнико. Приятелю. Ти говориш за завоеванието като средство за усилване на нечия мощ — повечето поданици и повечето градове под твоя власт е измерението на тази мощ. Но какво да кажем за силата на разрушението?

Сеймар Дев усети, че е затаила дъх. Видя как Пътника премисли думите на Карса, преди да отвърне:

— Тогава нищо няма да се спечели.

— Грешиш — отвърна Карса, замълча и разкърши гръб. Хавок тръсна глава — отривисто движение, като посичащо острие на брадва. — Видях лицето на цивилизацията и не съм впечатлен.

— Нищо лошо да бъдеш критичен.

— Той не просто е критичен — намеси се Сеймар Дев. — Той се кани да я унищожи. Цивилизацията, искам да кажа. Всичко, от море до море. Когато Карса Орлонг свърши, на света няма да остане нито един град. Така ли е, Карса?

— Не виждам нищо ценно в скромните амбиции, вещице.

Пътника замълча, а тишината се разпростря като пустош, докато дори стонът на несекващия вятър започна да изглежда далечен и глъхнещ.

„Богове, колко често съм му пожелавала успех! Въпреки че тази мисъл ме ужасява — готов е да избие милиони. Готов е да съкруши всеки символ на прогрес. От плуга — обратно към пръчката. От тухлите — обратно в пещерите. От желязото — към камъка. Да ни смачка на земята, в калта и локвите. И зверовете да ни гонят, а онези от нас, които оцелеят — те ще се избиват помежду си.“

Най-сетне Пътника проговори:

— Не обичам градове.

— Варвари, и двамата — обади се тя.

Никой от двамата не реагира. Може би не я бяха чули. Хвърли им по един бърз поглед, наляво и надясно, и видя, че и двамата се усмихват.

Яздеха все напред, а денят шумолеше сред вълни от червена трева.

Пътника заговори отново:

— Първият закон на множеството е конформизмът. Цивилизацията е механизмът за контролиране и поддържане на това множество. Колкото по-цивилизована е една държава, толкова по-конформистко е населението й, докато не дойде последният век на тази цивилизация, когато множеството поведе война с конформизма. Първото става все по-диво, все по-неефикасно в своите крайности; докато второто се стреми да усили мащабите на своя контрол, докато тези усилия не придобият облика на жестока тирания.

— Пак ли Келанвед? — попита Сеймар Дев.

— Не всъщност — изсумтя Пътника. — Това е Дюйкър, имперският историк.



През цялата току-що изминала нощ Нимандър Голит беше водил жалката си група из град Бастион. Децата на Тъмата, с кротката сила на Аранта, която ги беше загърнала, се бяха движили в пълна тишина, незасечени, доколкото можеха да преценят, тъй като не бе вдигнат никакъв сигнал за тревога. Градът сякаш бе мъртъв, като затворен цвят.

На свечеряване, малко преди да тръгнат, бяха чули тропот по главната улица и отидоха при портите. Десетки огромни фургони пристигнаха в града, натоварени със стока. Лицата на коларите бяха изпити и уморени, с посърнали очи над зацапаните с кафяво уста. Бали с храни, бурета с фурми и масло, осолена змиорка, пушен бедерин, консервирано овнешко и безброй още продукти, които трескаво предлагаха в замяна на бъчвите с келик.

Жестока ирония можеше да се долови в жалката незаинтересованост на местните, показвана пред тези жизненоважни храни — повечето не изпитваха никаква охота за храна. Повечето умираха от глад, затънали в екстаза на саеманкелик, черното мастило на божията болка.

Тайст Андий носеха бронята си. Носеха снаряжението си, за да се бият, да убиват. Нимандър нямаше нужда да поглежда назад, за да види преобразяването, изписано на лицата на тези, които вървяха зад него. На всички освен на едно. Усмивката на Скинтик бе изчезнала, но очите му все още блестяха трескаво. Кедевис, винаги рационална… сега лицето й беше маска на лудостта, красотата — изкривена в нещо ужасяващо. Ненанда, въпреки всичките му пози на свирепост, беше пребледнял като пепел, сякаш истината за царящата наоколо им страст го вгорчаваше с отровата си. Десра бе зачервена като в някакъв пристъп на възбуда. Само Аранта оставаше непроменена. Спокойна, с блеснали съсредоточени очи, чертите на лицето й — някак смекчени.

Скинтик и Кедевис носеха Клип. Ненанда беше вдигнал на едното си рамо оръжията му, лъка с колчана, меча и оръжейния колан — всичко окачено на каишка, която можеше да пусне за миг, ако възникнеше нужда.

Бяха се плъзгали покрай сгради, в които танцуваха поклонници, мятаха се измършавели ръце и крака, полюшваха се отпуснати кореми — вратите зееха, кепенците бяха отворени в нощта. Гласове стенеха в несвързан хор. Дори случайно извърналите се към Тайст Андий лица, докато те подминаваха призрачно, не се съживяваха, очите оставаха помръкнали, празни, невиждащи.

Въздухът беше топъл, миришеше на гранясала сол от пресъхващото езеро, смесено с по-тежката воня на разлагащи се трупове.

Стигнаха до централния площад. Беше празен. Самият олтар беше тъмен, сякаш безжизнен.

Нимандър се разколеба. Трябваше да има наблюдатели. Пазачи. Щеше да е лудост да си помисли друго. Можеше ли да стигнат до олтара, преди някоя скрита тълпа да се втурне и да ги обкръжи? Едва ли. Не бяха видели повече Каллор, откакто бе закрачил сам към олтара предния ден. Ненанда вярваше, че старецът е мъртъв. Вярваше, че ще намерят тялото му, изстинало и побеляло, да лежи на плочестия под някъде вътре в сградата. Кой знае защо, Нимандър не мислеше, че това е вероятно.

Скинтик зад него прошепна:

— Е? Вече е почти утро, Нимандър.

Какво ги очакваше? Имаше само един начин да се разбере.

— Да тръгваме.

Изведнъж, още с първите им стъпки на площада, въздухът сякаш се завихри, сгъстен и натежал. Нимандър усети, че трябва да се напрегне, за да преодолее напора му, нещо стегна гърлото, а след това и гърдите му.

— Запалиха лайното — изсъска зад него Скинтик. — Замириса ли ти? Келикът…

— Тихо.

Петнайсет, вече — двайсет крачки. Тишина. Очите на Нимандър се спряха на входа към олтара. Стъпалата бяха лъснали от роса или нещо много по-лошо. Черните глифове сякаш запулсираха в очите му, сякаш цялата сграда дишаше. Усещаше нещо тъмно и гадно в жилите си, като мехури в кръвта или семена, жадни да избуят за живот. Усещаше, че всеки миг ще изгуби контрол.

Чу задъхано дишане зад себе си — всички изпитваха същото, всички…

— Зад нас — изръмжа Ненанда.

От всички страни настъпваха тълпи, от всяка улица и вход, бавно, тъмни фигури запълваха площада. „Приличат на плашила, изтръгнали се от прътите си — Майката да ни благослови…“

Трийсет крачки, вече в центъра на площада. Всяка улица около тях вече е запушена… освен водещата към самото здание.

— Вкарват ни в кошарата — изхриптя Кедевис. — Искат да влезем вътре.

Нимандър погледна през рамо отпуснатото тяло на Клип. Главата му беше увиснала и косата му се влачеше по земята. Очите му бяха полуотворени.

— Жив ли е още?

— Едва диша — отвърна Кедевис.

Прииждаха към тях с лъснали тъмни очи, със зейнали усти. Стотици. Ножове, брадви, вили и чукове в ръцете им. Единственият звук, който идваше откъм тях, беше тътренето на босите им крака.

Само двайсет крачки още до стъпалата. Отдясно, отляво и зад тях поклонниците в предните редици започнаха да вдигат оръжията си, последваха ги другите след тях.

— Скинтик — заговори Нимандър. — Взимаш Клип, сам. Аранта взима оръжията му. Десра, пази сестра си. Кедевис, Ненанда, пригответе се за ариергард — щом влезем вътре, задръжте ги на входа.

Двама срещу хиляда или повече. Фанатици, безстрашни и безчувствени… — „Богове, полудели сме.“

Чу как два меча изсъскаха от ножниците. Звукът проряза въздуха и хладното желязо все едно докосна челото му, сепна го и го пробуди.

Тълпата вече беше близо, надигна зверски рев.

Нимандър стигна до първото стъпало.

— Хайде!

Втурнаха се нагоре. Скинтик мигновено се озова зад него, с Клип на гърба, стиснал го за едната китка и единия крак. След него Аранта — полетя като привидение нагоре по стъпалата. Десра бе по петите й. Ненанда и Кедевис, с гръб към тях и изпънали мечовете в готовност, бавно отстъпваха.

Първите редици поклонници нададоха протяжен стон и се понесоха напред.

Закънтя желязо, засъска и затрещя в плът и кости. Нимандър се хвърли напред през входа. Нямаше никаква светлина — всички факли в скобите по стените бяха изгасени, — но очите му успяха да пронижат сумрака тъкмо навреме, за да видят десетките втурнали се към него жреци.

Нимандър извика предупредително, извади меча си…

Глупците бяха човешки същества. Бяха полузаслепени в тъмното. Той замахна и видя как нечия глава се изтъркаля от раменете, тялото рухна. Обратният замах спря ръката, която забиваше кама в гърдите му. Мечът отсече китката и отрязаната ръка, все още стиснала оръжието, тупна в гърдите му, преди да падне. Нимандър изви върха на меча над тялото и промуши едноръкия вече жрец в гърлото.

С периферното си зрение видя как тялото на Клип пада на пода, когато Скинтик освободи ръцете си, за да се защитава.

В залата отекна болезненият съсък на острие, прорязващо плът, последвано от плисъка на кръв по каменните плочи.

Нимандър посече друг нападащ жрец, върхът на меча се вряза между ребрата и прониза сърцето му. Докато падаше, жрецът се опита да задържи меча, но Нимандър изви и с дивашко дръпване го изтръгна.

Нож изстърга в брънките на ризницата му под лявата ръка и той се дръпна встрани, приклекна, замахна и усети как мечът пробожда мека плът. Кисели стомашни сокове се изляха по острието и защипаха кокалчетата на пръстите му. Жрецът се преви над раната. Нимандър го изрита в пищяла, изпращяха кости. И щом мъжът пред него се свлече, връхлетя върху друг.

Меч срещу кама не беше честен двубой. Щом нещастното същество падна по очи и изхлипа смъртно ранено, Нимандър с един замах изтръгна оръжието и се завъртя, за да посрещне следващия нападател.

Нито един не беше останал на крака.

Скинтик стоеше до него. Натика кървавия си още меч в ножницата на колана си, след това се наведе, за да вдигне Клип. Десра, с голо оръжие, от което капеше кръв, се засуети край Аранта, докато тя, непокътната, мина безшумно покрай тях, без да откъсва поглед от пищно украсените крила на вратата към някакъв величествен вход. След миг сестра й я последва.

Откъм външните врати звуците на безумната битка продължаваха да ехтят. Човешки писъци се сливаха в дивашка какофония. Нимандър погледна назад и видя Кедевис и Ненанда: все още държаха портала, кръв и жлъчка се плискаше под ботушите им, лееше се надолу през пукнатините на плочите. Нимандър ги зяпна като хипнотизиран, докато сръгването на Скинтик не го сепна и не го измъкна от унеса.

— Хайде — изхриптя дрезгаво Нимандър и продължи след Аранта.



Десра чувстваше цялото си тяло изпълнено с живот. Дори сексът не можеше да се сравни с това усещане. Двайсет обезумели жреци се бяха нахвърлили върху тях, а тримата просто ги бяха посекли. Без да се задъхат дори — беше видяла как Нимандър изкла последните неколцина с такова безгрижно изящество, че можеше само да го гледа в почуда. О, той беше убеден, че е слаб в боравенето с меча, и може би наистина не можеше да се сравни с Ненанда или Кедевис. И все пак… „Бастион, децата ти не биваше да ни предизвикват. Изобщо не трябваше да ни тласкаш към това.“

„Видя ли какво направи сега.“

Забърза се след безмозъчната си сестра.



На Скинтик му се искаше да заплаче, но беше достатъчно благоразумен, за да го затаи за по-късно, за онова последно залитане навън, в някое бъдещо място, когато с всичко това щеше да е свършено, когато всеки от тях щеше да може да се върне към нормалния, почти мирен живот.

Никога не си беше падал по молитвите. Най-малкото към Майката Тъма, чието сърце беше жестоко, чието отричане бе като вечно кървяща рана за Тайст Андий. И все пак се помоли. Не на бог или богиня, нито на някоя незнайна сила, небрежно отдаваща дара на милостта. Не, Скинтик се помоли за мир.

Свят на покой.

Не знаеше дали съществува такъв свят, където и да било. Не знаеше дали такъв като него заслужава подобен свят. Раят беше за невинните.

Заради което беше и щеше да си остане завинаги… празен.

„И точно това го прави рай.“



При външните врати касапницата продължаваше. Кедевис видя, че Ненанда се усмихва, и ако имаше време, сигурно щеше да го зашлеви. Силно. Достатъчно силно, за да избие безумната радост от очите му. Нищо славно нямаше в това. Глупците продължаваха да прииждат, тъпчеха се едни други в отчаяната си жажда, а тя и Ненанда ги избиваха.

О, битките при нелепо неравенство бяха нещо, с което бяха свикнали; нещо, с което се справяха адски добре. Това не можеше да е извор на гордост. Отчаяната защита изисква целесъобразност и почти нищо повече. А Тайст Андий, над всичко друго, бяха целесъобразен народ.

Тъй че кръвта продължаваше да се лее, телата рухваха в нозете им, но прииждаха други, за да умрат.

Уби двадесетия, а той не беше с нищо по-различен от деветнайсетия, с нищо по-различен от най-първия, там долу на стъпалата.

Кръв като дъжд. Кръв като сълзи. Всичко това бе толкова безсмислено…

Ненанда започна да се смее.

Поклонниците промениха тактиката си. С дивашки викове се понесоха напред вкупом, с тези, които Ненанда и Кедевис бяха ранили смъртоносно, просто ги тласкаха напред, издъхващи, мятащи се щитове от плът и кости. Тълпата натисна и двамата Тайст Андий бяха принудени да отстъпят от прага…

И нападащите се изляха вътре с победоносни крясъци.

Смехът на Ненанда секна.



Когато чу дивашките викове зад себе си, Нимандър беше до вътрешния вход. Обърна се и видя, че Ненанда и Кедевис отстъпват пред напора на обезумелите хора.

— Скинтик!

Братовчед му прехвърли тялото на Клип на раменете му, обърна си, извади отново меча си и се хвърли в човешката гмеж.

Нимандър се олюля на прага.

„Защо? Защо правим това? Носим Клип на Умиращия бог като проклето жертвоприношение. — Видя отпред Аранта и Десра да се доближават към другия край, където като че ли имаше друга зала. — Залата с олтара — където ни очаква той…“

— Спрете!

Само Десра го погледна през рамо.

Аранта продължи навътре.

Вонята на горящия келик удари Нимандър в носа и той залитна, докато крачеше напред под опуснатото, теглещо надолу бреме на изпадналия в несвяст Клип. Грубите глифове се звереха по стените от двете страни. Изпъкналите бюстове на някое старо, отдавна забравено божество откриваха разбити лица, олющени или натрошени от скорошния погром. Самотни очи се взираха надолу. Полуразтворени уста зееха в криви шутовски усмивки. Една след друга.

Разтреперан, Нимандър с усилие продължи напред. Десра закрачи след Аранта.

Глифовете заплакаха и изведнъж той усети, че сякаш самото време се разпадна. Внезапно го порази слепота, ужасните звуци от боя отзад заглъхнаха, все едно се отдръпнаха далече-далече, и остана само бързеят на кръвта, бурята в главата му.

През която, смътно в началото, а след това все по-осезаемо, го достигна детски глас. Пееше тихо.



Сиърдоминът излезе от Нощ и примижа, заслепен от утринния блясък. Над гробната могила се виждаха струпани облаци, като небесна смет. Дъждът се сипеше косо над изкуствения хълм.

Забърза напред с тълвара в ръка, ботушите му се хлъзгаха по кората засъхнала сол над разкаляната пътека.

Беше излязла навън, сама.

Спинок Дурав — единственият приятел, който му беше останал — бе изповядал любовта си към нея. Но не беше разбрал… да, тя щеше да откаже помощта му. Само че този отказ трябваше да бъде отхвърлен. Трябваше да е схванал това.

Богове на бездната, това не беше битка на сиърдомина. Тя не беше неговата битка.

И все пак се чувстваше въвлечен. Нещо го теглеше напред, смразен от страх и пламнал от ужас, и всичко, което виждаше наоколо, сякаш му крещеше с подробностите си, сякаш най-баналните истини можеха да парят, да щипят като киселина в очите му. Разровени коловози и счупени оси, парчета грънци и локви мътна вода, оголени клони като букаи в пръстта — всеки детайл с жестока неумолимост притегляше вниманието му. „Ние сме това, което е — крещяха сякаш всички неща, — ние сме всичко, което е! Ние сме…“

Не беше негова битка, но Спинок не беше разбрал. Той беше Тайст Андий. Беше вековно същество и можеше да се заеме по-късно с онова, което се избегнеше днес — десетилетия, векове, хилядолетия по-късно. В техните очи нищо не се променяше. Нищо не можеше да се промени. Бяха пропаднал народ. Мечтата да се възвисят отново беше изтляла на прах.

Беше излязла навън. Сама. Навън, където заговорниците крачеха наперено под дневната светлина и крояха да върнат страданието. Където оскърбяваха светилището на един безразличен бог. Навярно вече се беше върнала при своите — ако това се окажеше истината, то Спинок Дурав заслужаваше да я чуе.

В крайпътния изкоп на няколко крачки напред пробяга плъх.

Беше стигнал до мръсотията на лагера, вонята бе толкова силна, че и дъждът не можеше да я отмие.

Щяха ли да го предизвикат? Надяваше се. Ако заговорниците се криеха, щеше да се затрудни с изкореняването им. А ако тя решеше да се крие, е, щеше да се наложи да прерови всяка съборетина и колиба, всяка намокрена шатра и ръждясал фургон.

От дърветата по склона срещу стана се понесе птича песен. Звукът бе смайващо чист. Струи дим се виеха от овлажнелите от дъжда огнища, всяка струя — плътна като змия в очите на сиърдомина. Осъзна, че влиза в гнездото им.

„Но, Спинок, ти не си длъжен да правиш това, не си длъжен дори да знаеш за това. Това е работа на хората и ако тя го иска, да, ще я измъкна от това. Ще ти я върна. Човек може да бъде спасен и това би трябвало да е достатъчно.“

Зачуди се дали Избавителя изобщо вижда нещата по този начин. Поема една душа в прегръдката си, докато хиляда други продължават да гледат с копнеж… но не, той не избираше, не предпочиташе един пред друг. Той приемаше всички.

Осъзна, че му е все едно. Този бог не беше за него. За него избавлението никога не бе причината да коленичи пред тази могила. „Бях самотен. Мислех, че и с него може да е така. Проклета да си, Върховна жрице, защо просто не ме остави на мира?“

„Не е моя тази гадост.“

„Спинок, дължиш ми, но никога няма да го разбереш. Нищо няма да кажа — нека този дъжд измие кръвта от ръцете ми…“

Беше започнал този поход полупиян, но от онова замайване не бе останало нищо. Сега всичко гореше.

Стигна до склона на главната улица на стана и започна изкачването. Дъждът беше ситен като мъгла. Рядката кал поддаваше под ботушите му при всяка стъпка. Стигна до билото приведен напред и задъхан.

Изправи се и нещо блесна пред очите му. Пукот взриви главата му, а след това… нищо.



Градитан стоеше над проснатото тяло на сиърдомина, зяпнал премазаното окървавено лице. Монкрат се приближи и приклекна до тялото.

— Жив е. Ще се удави в собствената си кръв, ако не го обърна, Урдо. Каква е волята ти?

— Обърни го, да. Искам го жив, поне засега. Вземи му оръжията, вържи му ръцете и краката и го извлечи до Свещената шатра.

Градитан облиза устни и усети спарения вкус на изсъхнал келик. Жаден беше за още — пресен, горчиво-сладък, но умът му трябваше свеж. Остър, буден, съзнаващ всичко.

Щом Монкрат се разпореди на двама от своите урдомани да се погрижат за сиърдомина, Градитан се отправи към Свещената шатра. Свято място, да. Но само временно. Скоро щеше да има самата могила. Могилата и невежото богче в нея.

Доскорошните поклонници на Избавителя коленичеха на пътя му. Някои стенеха в утайката на снощния танц. Други се взираха облещени в калта пред коленете си, с клюмнали глави, кафява лига капеше от зяпналите им уста. Можеше да прилича на поквара, но подобни грешни представи не занимаваха Градитан.

Умиращия бог беше по-важен от Черен Корал и мрачните му господари. По-важен от Избавителя и жалкия му култ. Песента на Умиращия бог беше песен на болката, а не беше ли болката проклятието на смъртните?

Беше чувал за друг култ, чужд, посветен на някой си, наречен Сакатия бог.

„Може би има тенденция“, подхвърлил беше Монкрат тази заран.

Нещо светотатствено имаше в това наблюдение и Градитан си напомни, че ще се наложи да заповяда да пребият мага. Но все още не. Монкрат му трябваше, поне засега.

Влезе в Святата шатра.

Да, тя още танцуваше. Вече се гърчеше на пръстения под, твърде изтощена да стои права, но чувствените движения все още бяха достатъчно силни, за да накарат Градитан да затаи дъх. Вече беше без значение, че е била Дете на Мъртвото семе. Никой не можеше да избира родителите си в края на краищата. Освен това тя вече бе осиновена. От Умиращия бог, от благословената болка и екстаза, който тя носеше.

Нека продължи да танцува, да, докато портата не зейне отворена.

Градитан вдигна глава и подуши — о, кръвта бе пролята, жертвоприношението идваше на прага. „Близо е вече.“

Умиращия бог кървеше. Смъртните поклонници пиеха тази кръв. Изливаха я преобразена, за да може Умиращия бог отново да я попие в себе си. Това бе тайната истина зад всяко кръвно приношение. Богът даваше, а смъртният връщаше. Всичко останало… Само пищни одежди и нищо повече от теологична мътилка.

„Мрете, далечни мои приятели. Мрете на тълпи. Вече сме близо.“



— Ти умираш.

Сиърдоминът отвори очи. Отгоре в него се взираше непознато лице.

— Мозъкът ти кърви, Сегда Травос. Решили са да те насилят. Да те изтезават с ужасни гледки — онзи Урдо, наречен Градитан, вярва, че си предател. Иска да страдаш, но ти ще му откажеш това удоволствие, защото умираш.

— Кой… какво…

— Аз съм Итковиан. Аз съм Избавителя.

— А… Извинявай.

Мъжът над него се усмихна и сиърдоминът видя, че усмивката подобава на тези нежни черти, на тези добри очи. Такова състрадание беше…

„Грешно.“

— Може би така изглежда, но ти си силен — духът ти е много силен, Сегда Травос. Вярваш, че съм лишен от искрено състрадание. Вярваш, че прегръщам страданието от егоизъм, за да утоля глад, от пристрастеност. — Мекият поглед на Итковиан се отмести. — Може би си прав.

Сиърдоминът бавно се надигна. Видя над себе си небесен купол, обсипан сякаш с милиони и милиони звезди, плътен рой от звезди, който воюваше за всяко пространство, тъй щото всяко късче и петънце мрак изглеждаше присвито и отстъпващо. Главата му се замая от гледката и го принуди да наведе очи. И разбра, че е коленичил върху монети. Мед, калай, месинг, малко пръски сребро, още по-малко — злато. Тук-там проблясваха скъпоценни камъчета.

— Ние сме в твоята могила — промълви той с благоговеен шепот.

— Да?

Сиърдоминът стрелна бога с бърз поглед.

— Не си знаел…

— Нужно ли е знанието, Сегда Травос?

— Не се наричам вече така. Сегда Травос е мъртъв. Аз съм просто сиърдомин.

— Воин-жрец на Панионския пророк. Виждам в теб воина, но не жреца.

— Май не съм и воин много вече — отбеляза сиърдоминът. — Идвах, за да я спася.

— А сега, приятелю, трябва да се биеш с нея.

— Какво?!

Итковиан посочи.

Сиърдоминът се извъртя, както беше на колене. Надигаше се буря, просмукваше се в купола от жертвени дарове и той видя как чернилката започна да поглъща блесналите звезди, да ги удавя една след друга. Под свирепите кипнали облаци се виждаше фигура. Танцуваща. И с всеки неистов замах на едната ръка нагоре се завихряше катраненочерна сила и се вливаше в нарастващия буреносен облак. Изглеждаше на над хиляда крачки, но с всеки миг ставаше все по-голяма.

Вече можеше да види устата й, зейнала като яма, от която бликаше черна жлъч, изливаше се и се плискаше, докато тя се въртеше във вихъра на безумния танц.

„Салинд. Богове, какво е станало с тебе?“

— Тя ме иска — каза Итковиан. — Това е копнежът й, разбираш ли.

— Копнежът й?

— Да. За отговори. От какво повече може да се бои един бог, освен от смъртен, настояващ за отговори?

— Отпрати я!

— Не мога. Е, воине, ще ме защитиш ли?

— Не мога да се бия с това!

— Тогава с мен е свършено, приятелю.

Салинд се приближи и сякаш изгуби фокус в очите на сиърдомина — крайниците й се сляха с въздуха, тялото й се замъгляваше от една поза в друга. Ръцете й сякаш се умножиха и във всяка, видя той, държеше оръжие. Зацапано с кръв желязо, тежки тояги с полепнали по тях развяващи се кичури коса, ками от обсидиан, коси от пурпурен бронз.

Очите й над зацапаната плачеща уста блестяха с безумен пламък.

— Избавителю — прошепна сиърдоминът.

— Да?

— Отговори ми на един въпрос. Моля те.

— Питай.

Той се обърна към бога.

Достоен ли си за това?

— Дали съм достоен за жертвата, която трябва да направиш? Не, не мисля.

— Няма да се молиш да те спася?

Итковиан се усмихна.

— Ти ще го направиш ли?

„Не. Никога не съм го правил.“ Изправи се и видя, че тълварът е останал в ръката му. Надигна оръжието и изгледа накриво Салинд. „Мога ли да се опълча на копнежа й? Мога ли да устоя срещу това?“

— Ако не беше твоята смиреност, Избавителю, щях да си отида. Ако не беше твоята… несигурност, съмненията ти, човечността ти.

И без да дочака отговор от бога, излезе на пътя й.



Внезапното затишие, възцарило се в Ожулената кръчма, най-сетне проникна в пиянската мъгла, обзела Спинок Дурав. Той примигна, кривна глава и разбра, че е вдигнал поглед към своя господар.

— Време е, приятелю.

— Отпращаш ли ме вече? — попита Спинок.

— Да. Отпращам те. Време е.

Спинок Дурав се изправи и залитна. Лицето му беше изтръпнало. Гадно място беше светът и не искаше да те пусне. Пое си дълбоко дъх.

— Молбата ми те наранява. Защо?

Можеше да му го каже тогава. Можеше да заговори за необикновения дар на любовта. Към човешка жена. Можеше да каже на Аномандър Рейк за своя провал и с това да събуди Сина на Тъмата за злочестата му участ.

Ако бе сторил всичко това, Аномандър Рейк щеше да отпусне ръката си на рамото му и щеше да каже: „Тогава трябва да останеш, приятелю. Заради любовта, трябва да останеш — иди при нея, веднага. Веднага, Спинок Дурав. Това е последният достижим за нас дар. Последният. Нима наистина вярваше, че ще се противопоставя на това? Че ще реша, че моята нужда е по-голяма?“

„Мислеше ли, че бих могъл да направя такова нещо, когато идвам при теб тук и сега, заради собствената си любов? Към теб? Към нашия народ?“

„Иди при нея, Спинок Дурав. Иди.“

Но Спинок Дурав не каза нищо. Само се поклони пред господаря си.

— Ще направя каквото ме молиш.

А Аномандър Рейк рече:

— Нищо лошо няма, ако се провалиш, приятелю. Не искам невъзможното от теб. Не плачи в този миг. Заради мен, Спинок Дурав, намери усмивка, която да възвести края. Сбогом.



Избиването като че ли нямаше край. Дясната ръка на Скинтик го болеше, мускулите бяха станали безжизнени и натежали, а те продължаваха да прииждат — лица, изкривени, нетърпеливи и отчаяни, с изражения, огънати около смъртоносните рани, сякаш острото желязо беше блажено докосване, прещедър дар. Той стоеше между Кедевис и Ненанда и тримата вече бяха изтласкани до втората двукрила врата. Телата лежаха струпани на грамади, изпълнили всяко пространство на пода на залата, а кръвта и телесните течности се изливаха на гъсти лепкави локви. Стените от всички страни бяха оплискани високо.

Виждаше дневната светлина зад външните врати — утрото се беше проточило. Но откъм прохода зад тях… нямаше нищо. Всички ли бяха измрели там? Излели кръвта си на каменния олтар? Или се бяха озовали в клопка, или се бяха изгубили без отговори — беше ли Клип мъртъв вече, или го бяха предали в ръцете на Умиращия бог?

Нападателите бяха притеснени — твърде много трупове — и много от тях вече пълзяха или просто се хлъзгаха в обхвата на оръжията им.

— Нещо не е наред — изпъшка Кедевис. — Скинтик — върви — вече можем да ги задържим двамата. Върви… разбери дали…

„Дали си губим времето. Разбирам.“ Той отстъпи назад, едното му рамо се блъсна в рамката на входа. Завъртя се, тръгна по коридора. Когато ужасът се развилнееше на света, сякаш всяка гадна истина се разголваше. Житейската борба винаги завършваше с провал. Никоя победа не беше чиста. Триумфът беше утешаваща лъжа и винаги се оказваше ефимерен, кух и краткотраен. Това обсебваше духа, когато се изправиш лице в лице срещу ужаса.

А толкова малко го разбираха. Толкова малко…

Крачеше през мръсния дим, усети как сърцето му забави пулса си, биеше все по-мудно, като гаснещия му дъх. „Какво… какво става?“ Слепота. Тишина и край на всякакво движение. Скинтик се помъчи да продължи напред и осъзна, че стремежът е празен, щом е лишен от воля, а щом нямаше сила, самата воля се оказваше самонадеяност. Глифове се стичаха като черен дъжд по лицето му, по врата и дланите му, изливаха се горещи като кръв.

Продължаваше да се бори някак, напред и напред, стъпка след стъпка, тялото му се влачеше зад него като полумъртво, като бреме, като нещо, заслужаващо да бъде забравено. Искаше му се да се изтръгне от него, макар да разбираше, че плътта му е единственото, което все още го пази жив — но въпреки всичко копнееше за разпад, и този копнеж ставаше все по-отчаян.

„Почакай. Не така виждам аз света. Това не е играта, която избирам да играя — няма да повярвам в това жалко… поражение.“

„Това предлага келикът. Кръвта на Умиращия бог дава спасение — от всичко, което е важно. Поканата е тъй изкусителна, обещанието — така омайващо.“

„Танцувайте! Целият свят около вас гние! Танцувайте! Отрова в устите ви и отрова извън устите ви. Танцувайте, проклети да сте, в прахта на своите сънища. Взирал съм се в очите ви и съм видял, че сте нищо. Празни.“

„Богове, каква изкусителна подкана!“

Осъзнаването го отрезви, рязко като пестник в лицето. Видя, че лежи на плочките в коридора, вътрешната врата беше само на ръка разстояние от него. В залата зад нея като гъст дим се виеше мрак, като буря, пленена под сводестия таван. Чу пеене — тихо, с глас на дете.

Не можа да види Нимандър, нито Десра или Аранта. Тялото на Клип лежеше проснато няма и на пет крачки по-навътре, с обърнато нагоре лице, с отворени очи, оцъклени и невиждащи.

Разтреперан и останал без сили, Скинтик залази напред.



В мига, в който нахлу в олтарната зала, Нимандър усети, че нещо се разкъса, все едно че скача в изпъната завеса от прозрачен тюл. От кипящата буря, от която се беше гмурнал, изведнъж се озова сред внезапен покой, мека светлина и нежен топъл полъх във въздуха. Първата му стъпка изхрущя върху нещо издуто, което се изви под тежестта му. Погледна надолу и видя малка кукла от сплетени треви и клонки. А наоколо по целия под имаше разпръснати още и още такива фигурки. Някои от ивица плат, други усукани с върви, от дърво и изпечена глина. Повечето бяха счупени — без ръце, крака или без глави. Други висяха от голия нисък таван, разкривени на кожените клупове, с извити назад глави, от които капеше тъмна течност.

Безсловесното пеене тук беше по-силно, изливаше се сякаш от всички посоки. Нимандър не можеше да види никакви стени — само под и таван, простиращи се до безкрай в безформена белота.

И кукли, хиляди кукли. На пода, провиснали от тавана.

— Покажи се — изръмжа Нимандър.

Пеенето секна.

— Покажи ми се.

— Ако ги стиснеш — проговори гласът — на жена или на момченце, — текат. Изстисках ги всичките. Докато не се счупиха. — Последва мълчание, след това тиха въздишка. — Нищо не става от тях.

Нимандър не знаеше накъде да гледа — изтерзаните привидения, увиснали пред него, вече го изпълваха с ужас, след като видя приликата им с плашилата по полята извън Бастион. „Те са същите. Не бяха насадените редове, нищо, което да дава жътва. Били са… версии.“

— Да. Провалят се една след друга. Не е честно. Как го направи?

— Какво си ти? — попита Нимандър.

Гласът продължи лукаво:

— На дъното на Бездната — да, има дъно — богове и богини, духове и ясновидци, следовници и пророци, герои и княгини, и князе — сметта на битието. Можеш да си играеш тук. Аз си играх. Искаш ли и ти? Искаш ли и ти да си играеш тук?

— Не.

— Всички са сломени. Счупени. По-прекършени от мен.

— Наричат те Умиращия бог.

— Всички богове умират.

— Но ти не си бог, нали?

— На дъното, долу, никога не си гладен. Дали съм бог ли? Трябва да съм. Не виждаш ли? Толкова много от тях изядох. Толкова много части, късчета. Силата им — нея имам предвид. Тялото ми няма нужда от храна. Не му трябва. В смисъл, да, честно е да се каже така. Толкова е честно да се каже така. Първо го срещнах него на дъното — той избухваше, така ми каза, а бях пътувал толкова далече… толкова далече.

— Твоите поклонници…

— Повечето са мъртви. Други пият. Цялата тази кръв, достатъчно, за да стане река, а течението може да ме отнесе оттук, може да ме върне. По целия път обратно. Да я накара да плати за онова, което направи!

Беше дошъл от хаоса. Не беше чудно, че беше обезумял.

— Покажи се.

— Машината беше счупена, но аз не го знаех. Яхнал я бях, нагоре и все нагоре. Но после нещо се случи. Злополука. Падахме дълго. Бяхме ужасно разбити, и двамата. Когато ме извлякоха навън. Сега трябва да направя нова версия, точно както каза ти. А ти ми донесе такава. Ще свърши работа. Не съм глух за мислите й. Разбирам хаоса й, болките й, предателствата. Разбирам дори арогантността й. Ще свърши работа, ще свърши.

— Няма да го имаш — каза Нимандър. — Пусни го.

— От тези никой не свърши работа. Всичката сила просто изтича. Той как го направи?

„Една от тези кукли. Той е една от тези кукли. Крие се в множеството.“

Гласът отново запя. Безсловесно.

Нимандър извади меча си.

— Какво правиш?

Желязното острие посече най-близките фигури. Срязани нишки, отсечени крайници, слама и трева се разпиляха из въздуха.

Уплашен крясък, а след него:

— Искаш да ме намериш ли? Колко векове ще трябва да похабиш?

— Колкото потрябва — отвърна Нимандър, пристъпи напред и размаха меча отново. Разпиля се дърво и глинени чирепи. Петата му стъпка нова фигура на пода.

— Ще съм се махнал много преди това. Реката от кръв, която ми осигурихте, е моят изход. Отивам далече! Не можеш да я видиш, нали? Портата, която ми отвори тук. Не можеш дори да я видиш.

Нимандър унищожи още няколко кукли.

— Няма да ме намериш! Няма!



Салинд връхлетя върху сиърдомина сред вихър от бляскащи оръжия. Той отбиваше всеки удар с тълвара си и всеки удар изтътваше в ръката му, пронизваше с ужасна болка костите му. Залиташе назад под напора. Три стъпки, пет, десет. Сякаш можеше само да се защитава. А знаеше, че и това не може да продължи дълго.

Избавителя искаше да устои на това?!

Продължи да се бори отчаяно.

Тя стенеше — тих звук, изпълнен с копнеж. Звук, изпълнен с настойчива потребност. Глави на боздугани биеха в оръжието му и остриета на мечове, дръжки на копия, млатила, ками и коси — шест чифта ръце замахваха срещу него. Ударите разтърсваха тялото му.

Не можеше да удържи. Не можеше да…

Острие на брадва се вряза в лявото му рамо, закриви нагоре и го порази в скулата. Усети как костта и очната кухина се огънаха навътре. Заслепен, сиърдоминът се олюля в отчаян опит за контраатака, тълварът замахна широко. Острието се впи в дърво и го разцепи. Нещо го удари високо в гърдите, ключицата му изпращя. Десницата му се отпусна безжизнено и той хвана меча с другата ръка. Кръв потече по рамото му, губеше цялата си сила.

Ново острие го посече и той залитна, след това падна по гръб.

Салинд пристъпи напред и се изправи над него.

И той се взря в тъмните й блеснали очи.



След миг Нимандър сниши меча си. Умиращия бог беше прав — всичко това беше безсмислено.

— Покажи се, проклет страхливец!

Аранта изведнъж се озова до него и промълви:

— Трябва да бъде призован.

— Очакваш да ни каже името си?

Умиращия бог заговори:

— Кой е тук? Кой е тук?

— Аз. Тази, която ще те призове — отвърна Аранта.

— Ти не ме познаваш. Не може да ме познаваш!

— Знам пътя ти — отвърна тя. — Зная, че си говорил с Хеърлок, на дъното на Бездната. И си си въобразил, че можеш да направиш същото, че можеш да си направиш тяло. От дърво, от трева и глина…

— Ти не ме познаваш!!!

— Тя те захвърли — каза Аранта. — Нали? Къса от теб, който бе останал. Омърсено подобие на дете, захвърлено и изоставено.

— Не може да знаеш това… ти не беше там!

Аранта се намръщи.

— Да, не бях. Но все пак… земята потръпна. Деца се пробудиха. Потребността беше огромна. Ти беше част от нея… която тя не поиска.

Тя ще плати! А за тебе — вече те знам — е много късно!

Аранта въздъхна.

— Съпруже, Кръвно заклет на Найтчил — зареди тя монотонно, — дете на Теломен Тартено Тоблакай, Белурдан Трошача на черепи, призовавам те. — Изпъна ръката си и в този миг нещо плесна в дланта й. От свитата й длан провисна очукана смачкана кукла, едната й ръка бе откъсната, двата крака — счупени в коленете; лицето едва различимо, опърлено сякаш от огън. Аранта се обърна към Нимандър.

— Ето го твоя Умиращ бог.

Сцената наоколо започна да се размива, да се разсипва.

— Той не говори — каза Нимандър, гледаше осакатената кукла.

— Не говори. Любопитно.

— Сигурна ли си, че си го хванала, Аранта?

Тя го погледна в очите и сви рамене.

— Какво искаше да каже той с това, че те е познал? И как… как разбра името му?

Тя примига, после погледна намръщено куклата, която още висеше в протегнатата й ръка. И прошепна:

— Нимандър… толкова много кръв…



Скинтик се добра до Клип, придърпа го към себе си. Вгледа се в лицето му, в зяпналите очи и видя, че в тях припламва живец.

— Клип?

Воинът измести погледа си, помъчи се да го фокусира и се намръщи. Думите излязоха от гърлото му като грозен грак.

— Проклятие. Какво искаш?

Шум, стъпки и Нимандър се озова до тях, коленичи от другата страна на Клип.

— Изглежда, успяхме.

— Как?

— Не знам, Скин. Точно сега не знам нищо.

Скинтик зърна Аранта, застанала до един масивен каменен блок — олтара. Държеше нещо като кукла.

— Къде е Десра? — попита той изведнъж и се огледа.

— Ето ме.

Мръсният дим се разнасяше. Скинтик се надигна и примижа по посока на гласа. В стената зад олтара, вляво, почти скрита между колоните, имаше тясна врата, от която току-що се бе появила Десра. Цялата беше плувнала в кръв, но по стойката й личеше, че не е нейната.

— Някакъв Висш жрец, предполагам — заговори тя. — Опита се да защити един труп, или поне го помислих за труп. — Замълча, след това плю на пода. — Овързан като онези плашила, но частите на тялото… всичко беше не както трябва, пришито…

— Умиращия бог пращаше видения — каза Аранта. — На каквото поиска. Сбъркани. Но вкусът на изтичащото беше сладък.

От коридора дойдоха Кедевис и Ненанда. Лицата им бяха изнурени, погледите — мъртви.

— Мисля, че избихме всички — заговори Кедевис. — Или останалите избягаха. Това не беше битка — беше клане. Никакъв смисъл…

— Кръв. — Нимандър погледна със смътно подозрение все още лежащия в краката му Клип. — Върна ли се при нас?

Клип вдигна към него свъсения си поглед.

— Къде сме?

— В град Бастион.

Последва странна, тягостна тишина, но Скинтик можеше да я разбере. „Пробуждането на ужаса ни. Той се утаява, втвърдява се, образува кожа — нещо безжизнено, гладко. Чакаме го да свърши всичко това, за да може отново да поеме бремето ни.“

„И тогава си отиваме.“

— Още ни чака дълъг път — каза Нимандър и се изправи.

В очите на Скинтик неговият родственик — и приятел — изглеждаше състарен, опустошен. Другите не бяха по-добре. Никой от тях не беше искал това. А стореното тук… всичко беше заради Клип.

— Кръв — промълви Клип, бавно се изправи и ги огледа навъсено. — Вижте се. В името на Майката Тъма, готов съм да се закълна, че сте се търкаляли в ямите за смет на някоя кланица. Вървете да се почистите или няма да се радвате на компанията ми задълго. — Замълча, сърдитият му поглед се втвърди в нещо още по-жестоко. — Надушвам убийство. Човешките култове са жалки неща. Отсега нататък ми спестете страстта си да убивате невинни. Не бих желал да ми се напомнят престъпленията, които сте извършили в името на Сина на Тъмата. Да — добави Клип и се озъби, — той ще трябва да отговаря за толкова много неща.



Стоеше над него, оръжията се въртяха и вихреха. Сиърдоминът я гледаше с едното си останало око и очакваше края на всичко това, край, за който само смътно съжаляваше. Провалът, неговият провал, да, който заслужаваше малко съжаление. Но пък наистина ли беше вярвал, че може да спре това привидение?

„Той каза, че умирам.“

„Умирам отново.“

Изведнъж тя спря. С помръкнали очи, с отпуснати ръце, сякаш танцът се беше изтанцувал от нея и кръжеше сега някъде невидим. Взря се в него, без да го разпознае, а след това се обърна.

Чу я как се затътри бавно натам, откъдето бе дошла.

— Достатъчно дълго продължи това.

Сиърдоминът извърна глава. Избавителя бе застанал наблизо. Не беше едър мъж. С нищо не впечатляваше особено. Корав, разбира се, което издаваше професията му на войник, но иначе невзрачен.

— Какво те направи това, което си? — попита той, или се опита поне — устата му се напълни с кръв, която излизаше на пяна с всяка дума.

Избавителя все пак го разбра.

— Не знам. Може би всички притежаваме амбиция, а с нея — и образ за самите себе си, величествен и претенциозен, но накрая тези неща се оказват празни. — След това се усмихна. — Не помня да съм бил такъв човек.

— Тя защо си тръгна, Избавителю?

Отговорът се забави.

— Ти получи помощ, мисля. И не, не знам какво ще последва от това. Можеш ли да почакаш? Може би ще ми потрябваш отново.

Сиърдоминът се усмихна с усилие.

— Така?

— Не мога да те изцеря. Но не мисля, че ще… свършиш. Душата ти е силна. Може ли да седна до теб? Отдавна не съм имал някой, на когото да говоря.

„Защо не? Тук съм. Ранен съм, но няма никаква болка.“

— Докато мога да слушам, ще имаш някой, на когото да говориш.

А Избавителя извърна очи, за да не види сиърдоминът сълзите му.



— Той не успя — каза Монкрат и се изправи.

Градитан погледна с яд безжизненото тяло на сиърдомина.

— А бяхме толкова близо. Не разбирам какво стана. Изобщо не разбирам.

Извърна се и погледна Върховната жрица, която бе коленичила на калния под на шатрата. Лицето й беше отпуснато, от устата й течеше черна слюнка.

— Тя го изчерпа. Твърде бързо, твърде припряно според мен. Цялата тази похабена кръв…

Монкрат се покашля.

— Виденията…

— Нищо няма вече — сряза го Градитан. — Намери още келик.

При тези думи главата на Салинд се вдигна, внезапна жажда припламна в очите й. Видял това, Градитан се изсмя.

— А, виж я как го почита вече. Край на всички съмнения. Един ден всички ще са като нея, Монкрат. Спасени.

Монкрат сякаш се поколеба.

Градитан се обърна и се изплю върху бледото вцепенено лице на сиърдомина.

— Дори и ти, Монкрат. Дори и ти.

— Нима ще поискаш да предам дарбите си на маг, Урдо?

— Все още не. Но да, един ден ще го направиш. Без съжаления.

Монкрат тръгна да подири ново буре келик.

Градитан отиде при Салинд, наведе се и изтри слюнката от устните й.

— Ще танцуваме, двамата с теб. Жадуваш ли го?

Видя отговора в очите й.



Високо на върха на кулата, в мига, в който Силана се размърда и студените очи се приковаха в поклонническия лагер, отвъд булото на Нощ, Аномандър Рейк се пресегна, за да я усмири с най-нежната милувка.

— Не сега, обич моя. Скоро. Ще разбереш.

Огромният дракон се отпусна отново, очите се притвориха до тънки цепки.

Дланта на Сина на Тъмата остана отпусната на люспестия врат.

— Не се бой. Следващия път няма да те задържа.

Долови със сетивата си отпътуването на Спинок Дурав с малък бърз кораб към Ортнал, отвъд Нощна вода. Може би пътуването щеше да му се отрази добре, разстоянието щеше да отдели воина от онова, което го терзаеше.

И долови също така приближаването на Ендест Силан по речния бряг. Идваше неговият прастар приятел, пред когото стоеше още една задача. Най-трудната.

Но и времената бяха трудни, напомни си той.

И Аномандър Рейк остави Силана сама под вечната Тъма.



Каллор крачеше по един пуст път на северозапад от Бастион.

Нищо ценно не бе намерил в Бастион. Жалката останка от един от любовниците на Найтчил, спомен за проклятия, изречени толкова отдавна, напомняне как времето изкривява всичко, като въже, усукано и стегнато на все по-здрави възли. Докато всичко, което е трябвало да е право, вече е заплетена, безполезна бъркотия.

Напред го очакваше трон. Нов трон, който той заслужаваше. Вярваше, че той се оформя, че се превръща в нещо истински плътно, веществено. Груба сила, кипнала с неизпълнено обещание.

Но появата на трона не беше единственото, което го очакваше, и това поне той знаеше много добре. Сбиране, да, поредната объркана точка на пресичане, когато силите се сливат, когато изведнъж се пресекат непредвидени пътеки. Когато цялото съществувание може да се промени в един миг, в самотното посичане на меч, в изречена дума или в дума, останала неизречена.

Трябваше да е там. В самия разгар. Такива неща го държаха в движение в края на краищата. Такива неща правеха живота да си струва да го живееш.

„Аз съм Върховният крал на провалите, нали? Кой друг заслужава Прекършения трон? Кой друг олицетворява нещастието на Сакатия бог? Не, той ще е мой, а колкото до всичко останало — ще видим, нали?“

Продължаваше да върви напред, отново сам. Доволен, че му бе напомнено — както докато пътуваше в компанията на онези жалки Тайст Андий, — че светът гъмжи от идиоти. Безмозъчни, спъващи се, тромави с глупавите си уверености и убеждения.

Може би този път щеше да мине без империи. Този път, да, щеше да съкруши всичко, докато всички окаяни смъртни не запълзят в пръстта и не се счепкат за личинки и корени. Нямаше ли това да е най-съвършеното царство?

„Да, и какво по-добро доказателство за правото ми да претендирам за този трон? Каллор единствен обръща гръб на цивилизацията. Гледай, Паднали боже, и ме виж, застанал пред теб. Аз и никой друг.“

„Заклевам се да срина всичко. Всяка тухла. А светът може да гледа, с благоговение и почуда. Самите богове ще зяпнат изумени, смаяни, съкрушени и объркани. Ще ме проклинате да падам всеки път, нали? Но аз ще създам място, където не е възможно никакво падане. Ще надвия това проклятие, най-сетне ще го победя.“

„Чуваш ли ме, К’рул?“

„Все едно, ще видиш каквото има да се види, много скоро.“

Времената наистина бяха славни, реши той.

Загрузка...