Демон

ЕДНО

Зомбитата бяха настанени в отделни клетки, строени в редица на двайсетина метра разстояние.

Чироко зададе с неохота въпроса, но знаеше, че е длъжна да пита.

— Тези… бяха ли вече мъртви?

— Не, Капитане — отвърна Валия.

— Какво правеха?

От разказа на Валия й поолекна. Робството бе древно зло, от което човеците така или иначе може би нямаше да се отърват никога.

Въпреки това, забележката на Валия за правата и справедливия съд я нарани. Нарани я, защото на Гея подобни неща не съществуваха, а без наличието на известни правила тия човекоподобни животни май са способни на всичко — включително и да убият първите срещнати единайсет души. Чироко не беше толкова глупава, че да жали. Но бе изнурена от убийства или от издаването на заповеди за убийства. Започваше да става прекалено лесно. А тя не искаше да играе ролята на Бог.

Искаше само да я оставят на мира. Да отговаря единствено за себе си, за никой друг. Жадуваше за пълно усамотение, за двайсет години самота, за да измъкне уплашената си душа и да измие греха от себе си. Вече не обичаше да я наричат Чироко Джоунс.

Копнееше да скочи заедно с Крис там, където я чакаше сигурна смърт. Останалите едва я бяха удържали.

Все още се колебаеше дали това бе стремеж към самоубийство или гневен изблик. Яростта и отчаянието бяха по равно. Толкова би било хубаво да отдъхне.

Но сега й предстоеше друга битка.

Може би последната.

Зомбитата се щураха безцелно. Тя се бореше с обзелата я слабост, успя да я победи, но не и преди Валия да забележи.

— Не се чувствай отговорна — изпя Титанидата. — Не е твое дело.

— Знам.

— Това не е твоят свят. Не е и нашият, но ние не изпитваме угризения, когато го прочистваме от подобни животни.

— Знам, Валия. Не говори повече за това — каза Чироко.

Истина бе, че тези мъже си бяха заслужили смъртта. Но с примитивна и алогична увереност Чироко вярваше, че това никой не го заслужава. Беше смятала бръмчащите бомби за най-гадните същества, докато Гея не създаде зомбитата. Изведнъж бръмчащите бомби заприличаха на мили котета.

— Какво имаш предвид? — попита Нова. Чироко я погледна. Хлапето бе леко позеленяло, но се държеше. Чироко не я упрекваше — зомбитата не се възприемаха лесно.

— Просто обсъждахме… смъртното наказание. Няма значение. Знаеш ли, не е необходимо да стоиш тук.

— Искам да ги видя как умират.

И отново Чироко не се учуди. Нова бе демонстрирала талант да се бие, но не понасяше кървища, което бе похвално. Но зомбитата бяха съвсем друга работа. Не знаеше мотивите на Нова, но подозираше, че имат нещо общо с оня филикостер в Таксидо Джанкшън. А що се отнася до Чироко, за нея убийството на зомби бе високохуманен акт.

— Да започваме — нареди тя. — Докарайте първия в камерата.

Роки и Кларинет закачиха клетката за въже и я завлякоха до нещо като гараж на около километър разстояние. Колибката имаше няколко прозореца, стълба към покрива и люк, освен това бе достатъчно добре уплътнена. Набутаха вътре клетката и затвориха вратите. Кларинет провери откъде духа вятърът и обяви, че посоката е приемлива.

Целта на заниманието бе да открият какво бе изтребило зомбитата с такава неумолимост. Изглеждаше невероятно да са необходими всички съставки от любовния прах на Нова.

Имаше много въпроси. Чироко се надяваше да не се налага често да търси отговор, но знаеше от горчив опит, че някои неща, които на пръв поглед приличат на чудеса, най-често са каруцарските шеги на Гея.

Една от съставките бе кръв. Но чия? Рецептурата включваше и косъм от едно определено място. Дали това имаше важно значение? Или и косата на Нова би свършила същата работа?

Можеше да е и по-зле. Гея мреше да планира нещата. Нова също беше планирана. Тя бе дъщеря на Крис и Робин, но своего рода непорочно зачената. Гея си падаше и по още по-перверзните планове. Като нищо само кръвта и окосмяването на Нова бяха ефикасни.

Все още не бе решила дали да го каже на Нова.

Първата част беше лесна. Чироко се качи на стълбата, приотвори люка и ръсна определено количество тамян или „бенджамин“, както го наричаше Нова. Слезе долу и всички се струпаха около прозорците.

Зомбито не реагира.

— Добре. Продухайте камерата и после нека опитаме с чер пипер.

ДВЕ

Конъл стоеше до кръст във водата и наблюдаваше как Робин плува по-скоро с ентусиазъм, отколкото с грация. Засмя се. Боже, колко е упорита. Само да се поотпусне, да се откаже от рекордите и просто се довери на гъвкавото си тяло…

Уроците започнаха скоро след завръщането им. Робин бе твърдо решена повече да не става за резил, защото не умее да плува, а за учител бе избран Конъл.

Той се справяше. Плуваше горе-долу сносно и хич не го биваше за даскал, но можеше да й показва и да я хваща, щом почне да се дави.

Погледна към дълбоките бързеи и видя там Нова, която полагаше не повече усилия от един сал, за да се движи. Искаше му се той да има известна заслуга за това, но тя просто бе от хората, родени да живеят във водата. Смешно бе, че й бяха потребни осемнайсет години, за да го открие. Сега тя бе недостижимо по-добър плувец от Конъл.

Но определено не го дължеше на гените на майка си. Конъл видя, че Робин отново има нужда от подкрепа, и запраши към нея. Тя плуваше с пръхтене на една страна.

— Всичко е наред — каза Робин. — Поне това усвоих.

— Ставаш все по-добра.

— Не ме будалкай, Конъл. Никога няма да плувам добре.

Той я придърпа към себе си и докоснаха с нозе дъното. Нова ги подмина, изкачи се по тесния плаж и застана, капеща, лъскава и блестяща, отърсвайки водата от късата си руса коса. Наведе се и взе хавлиената кърпа.

— Ще се видим горе в къщата — каза тя и си тръгна.

Конъл отмести поглед от нея и погледна Робин, която го наблюдаваше.

— Готина е, нали — тихо каза Робин.

— Мисля, че…

— Не бъди свенлив. Хубава е, нищо че ми е дъщеря.

— Смешното е — призна Конъл, — че всъщност не я гледах с такива мисли. Искам да кажа, не с помисли. Плуваме почти всеки ден заедно, така че вече съм свикнал на гледката. Тя е невероятно здраво животно. Огън е.

Робин го изгледа скептично, така че той изигра полагаемия етюд на леко засрамен и се окашля сякаш са го хванали в лъжа. Но интересното бе, че все пак не лъжеше. Можеше по цял ден да съзерцава голотата на Нова и да не помисли за секс. Съществуваха достижими мечти, съществуваха и невъзможни мечти, и Нова си оставаше сега и завинаги от последните. Колкото и лошо да бе това, то си бе истина. Сега и двамата работеха за постигане на взаимно уважение, което бе все още далеч от истинското приятелство, но на Конъл му харесваше.

И това не оказваше никакво влияние върху неговото разбиране за изумителната й красота. Един свят не би могъл да бъде съвсем лош, ако в него живее такова същество.

Робин и Конъл прецапаха до брега и се подсушиха с меките бели кърпи от Таксидо Джанкшън. Конъл хвърли крадешком поглед към Робин. Тя седеше на голямата гладка скала и грижливо подсушаваше пръстите на краката си, прецизна като котка.

Със сигурност не изглеждаше на четирийсет. Изглеждаше… около трийсетте, дори под трийсет. Но възрастта е интересно нещо. И на двайсет и осем пак може да си болнав, набръчкан и разплут. А може да си на петдесет и пет и да имаш твърд и плосък корем, да си в цветущо здраве и с бръчици от смях около очите.

А и косата… Високо и неестествено обръсната около едното ухо, това, което се намираше в центъра на странния пентагон. Рисунката наистина всяваше страх на пръв поглед, но с времето някак си почваше да й пасва.

Също като змиите. Те бяха нещо, което отвличаше вниманието на мъжете, змиите, които се увиваха около единия крак и едната ръка, и с една голяма извивка минаваха под гърдите й, а главите им заставаха една срещу друга. Но след като видиш татуировката няколко пъти, решаваш, че тя е точно за Робин. Нещо повече — самата татуировка е много красива.

— Имаш ли завещание? — попита я той, като енергично търкаше косата си с кърпата.

— Завещание? О, искаш да кажеш, когато умра. Няма да има особена полза от него тук, нали. Няма събрания или съдилища, или както там ги наричат на Земята.

— Мисля, че няма. Но когато умреш, кожата ти трябва да бъде съхранена.

Тя му се усмихна.

— Змиите ти харесват, нали? Нямам нищо против да бъда одрана и ощавена, когато всичко свърши. — Тя се изправи и го погледна. — Докосни ги, Конъл.

— Какво искаш да…

— Просто ги докосни. Моля те. — Робин протегна ръката си и хвана неговата.

Колебливо, чудейки се дали тя не се шегува, той докосна опашката. Тя се увиваше три пъти около кутрето и той проследи с пръст извивките. После още три, малко по-дебели спирали до лакетя на ръката. Докосваше леко-леко рисунката по нейната дължина. И още три извивки около бицепса. Робин се извърна и той прокара ръка по гърба й, между лопатките, а тя вдигна другата ръка — тази без татуировка — и продължи да се върти, докато отново не се озова с лице към него, а той прокара пръсти над гърдата й, сетне между двете, отдолу и с длан обгърна гърдата й. Робин погледна ръката му. Дишаше дълбоко и равномерно.

— А сега другата — каза тя.

Той коленичи и докосна крака й. Опашката на змията започваше от малкото й пръстче. След няколко завойчета опримчваше на два пъти глезена и прасеца. Конъл бавно плъзгаше пръсти по гладката като кадифе кожа, усещайки под нея твърди силни мускули.

Змията се издуваше около бедрото й. Той я проследи с благоговение, пресягайки се, когато тя бе извън погледа му. Робин отново се обърна и дланта му обиколи кръста й, мина през хълбока и пак по гърба й. Тя вдигна ръка и той премина под нея, и обгърна и другата й гърда. Задържа я за миг, пусна я.

Тя се обърна и тъжно му се усмихна. После хвана ръката му, вплете пръсти в неговите и двамата тръгнаха, рамо до рамо, по брега. Дълго време му беше странно приятно да върви безмълвно. Но това не можеше да продължава до безкрайност.

— Защо? — попита я най-после.

— Аз също се питам защо. Чудя се дали ти няма да намериш по-добър отговор на този въпрос.

— Това… свързано ли е със секса? — Конъл, помисли си той, ти си върхът на изтънчеността. Момичета, изливайте всичките си дребни проблеми пред Конъл. И той ще ги стъпче със своите подковани ботуши.

— Може би. Може би не е толкова просто. Просто исках да бъда докосвана. Съзнателно. Ти ме докосваше, докато ме учеше да плувам, но не беше същото… разстрои ме, толкова хубаво беше.

Конъл премисли казаното.

— Ще ти разтрия гърба. Зная как.

Тя му се усмихна. Очите й блестяха от сълзи, но май нямаше намерение да плаче. Колко странно!

— Ще го направиш ли? Ще ми хареса.

Отново настана тишина. Конъл видя стълбите към Таксидо Джанкшън и съжали, че са стигнали. Искаше му се брегът да е по-дълъг. Харесваше му да държи ръката й.

— Била съм много… нещастна през по-голямата част от живота си — тихо каза тя. Той я погледна. Робин се взираше в собствените си боси нозе, потъващи в пясъка.

— От две години съм сама. На младини и аз, като останалите, ги сменях всяка седмица. Но никой не ме изтрайваше дълго. Когато се върнах от Гея, исках да заживея с някого. Но най-дългата ми връзка продължи година. Затова реших, че просто не съм за съвместен живот. През последните пет години правех любов не защото ми харесваше, а защото ми беше зле без това. Накрая се отказах от секса.

— Звучи… ужасно — каза Конъл.

Намираха се в подножието на стълбището. Конъл тръгна да се изкачва, но Робин, все още хваната за ръката му, спря. Той се обърна.

— Ужасно? — една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Не ми липсва толкова сексът. Само докосването. Милувките и прегръдките. Откакто Адам изчезна… никой не ме докосва.

Тя продължи да го гледа и това го притесни. Не се бе чувствал толкова нервен от първия месец, прекаран с гирите. Конъл беше обигран с жените, но тази тук и дъщеря й бяха различни, и тази разлика не се дължеше само на факта, че те бяха от Ковън.

Робин стисна силно ръката му, та той си помисли, какво, по дяволите, обви я с ръце и леко извърна лицето й, за да я целуне. Усети устните да се разтварят, но тя извърна глава и той се отдръпна, но в този миг усети ръцете й да го обгръщат. Конъл постави — според него бащински — длани на раменете й, но тя отърка бедрата си в него, бавно, и долепи сухи устни до врата му. Общо взето също толкова нежно, колкото при десетгодишни хлапета, които си разменят целувки при игра на бутилка. Но когато се намериха притиснати здраво един към друг, Конъл усети как сълзите й се стичат по гърдите му. Тя го държеше здраво, а ръцете му я милваха неспирно.

На няколко пъти се опита нежно да се отскубне, но тя не го пускаше. След малко престана да се дърпа и усети как го завладяват някакви диви инстинкти. Но да оставим съзнанието — една друга част от тялото му беше твърде напреднала за негов ужас и притеснение.

Накрая Робин избърса сълзите си и леко се отдръпна, все още с ръце върху бедрата му.

— Ъ-ъ… Робин, не зная колко знаеш за…

— Достатъчно — отвърна тя, свела поглед. — Не е необходимо да се извиняваш. Знам, че това твое приятелче си има свой собствен живот и се възбужда само от едно докосване. И това, че реагира независимо от твоите собствени чувства.

— А… да, но в действителност и двамата обикновено сме солидарни.

Тя се засмя, после го погледна сериозно.

— Знаеш, разбира се, че няма да се получи.

— Да. Зная.

— Твърде сме различни. Аз съм прекалено стара.

— Не си.

— Вярвай ми, стара съм. Може би не биваше да ме галиш.

— Може би.

Тя го погледна тъжно, после се заизкачва по стълбите. Спря, поколеба се, сетне се върна и застана на последното стъпало. Така се озова на нивото на Конъл. Закри с длани страните му и го целуна. После се отдръпна и бавно отпусна ръце.

— Ще бъда в стаята си около час — каза Робин. — Ако си умен, ще останеш тук. — Обърна се и Конъл видя змиите да играят по голия й гръб, докато тя изкачваше стълбите, докато не изчезна от погледа му. Обърна се и седна на стъпалата.

Изминаха десетина влудяващи минути, през които ставаше и пак сядаше. както и да е, той просто не можеше да влезе в къщата в това състояние. Търсеше разумно разрешение.

Ситуацията изискваше хладна мисъл. Робин бе напълно права. Нямаше да излезе нищо. А само веднъж би било глупаво, тя сама го каза. Само веднъж не бе достатъчно, а той би могъл да го стори само веднъж. Експеримент, обречен на неуспех.

Отново погледна нагоре по стълбите. Все още виждаше извивките на гърба й.

— Е — въздъхна той, — отдавна не ме бяха обвинявали, че съм интелигентен. — Погледна към слабините си.

— Ти си знаеше, нали?

ТРИ

Валия седеше на върха на хълма срещу Таксидо Джанкшън, близо до широката ивица обгоряла земя. В пепелта сред побелелите кости вече избуяваха някакви кълнове. Скоро килимът от растения щеше да заличи дирите на огъня.

Тук-там се търкаляха човешки черепи. Единият много по-малък от останалите.

Титанидата бе заета с работа. Почти бе привършила с резбоването на широката стара дъска, но едва ли го осъзнаваше. Ръцете й се трудеха сами. Съзнанието й беше далеч оттук. Титанидите не спят, освен когато са още деца, но те изпадат в състояние на намалена възприемчивост за период от два до три рота. Това бе време за бленуване, време, когато съзнанието блуждаеше надалеч, в миналото, из места, които не би искало да посети в действителност.

Припомняше си времето, прекарано с Крис. Усети отново горчилката и самотата, така разяждаща душата му, че той не искаше да я дели с другите, които тя също обичаше, ужасната и безкрайна агония на раздялата, превърнала го от симпатичен хахо в побъркан човек, бавното завръщане и прозрението, че може би нищо никога няма да е както преди. Тя отново се докосна до дълбоката си любов към него, непроменена и непроменима.

Замисли се за Белинзона. Хората стерилизираха собствената си планета. За целта използваха оръжия, от които тя не разбираше, оръжия, които можеха да превърнат Хиперион в разтопено стъкло. Хрумна й нещо, за което будна не би и помислила. Ако имаше едно от тях, щеше да стерилизира Белинзона. Да затрие за свой срам много свестни люде. Но със сигурност ползата от това дело би била доста по-голяма от стореното зло. Колелото бе нейният дом. Тези неканени гости бяха тумор, който раззяждаше сърцето на колелото. Имаше, разбира се, и добри човеци. Но май като се съберяха накуп, сред тях започваше да нараства злото.

Пак премисли нещата и реши, че и хората на Земята вероятно също смятат така. „Не е хубаво това, което си мисля, но доброто е повече от злото. Простено е, че ще бъдат убити и невинни…“

Валия с облекчение се отказа от разсъжденията си за стерилизиране на Белинзона. Също като останалите Титаниди от доста време насам, ще трябва все така да се бори с тумора клетка по клетка.

С тази мисъл Валия премина от бленуването към реалността и забеляза, че е завършила творението си. Вдигна го към светлината и критично го прецени.

Не за първи път изработваше такова нещо. Нямаше име за тези неща. Титанидите никога не погребваха мъртвите си. Просто ги хвърляха в Офион и ги оставяха на течението да ги отнесе. Не издигаха паметници.

Титанидите нямаха друг бог освен Гея. Не я обичаха, но увереността, че я има, не беше въпрос на вяра. Гея бе не по-малко реална от сифилиса.

Те не очакваха живот в отвъдното. Гея им беше казала, че подобно нещо не съществува, и нямаше причина да се усъмнят. Така че Титанидите нямаха ритуали за това.

Но Валия знаеше, че при хората е по-различно. Наблюдавала бе церемониите при погребенията в Белинзона. Въпреки целия си прагматизъм, не смяташе, че обредите са безсмислени. А тринайсетте трупа бяха анонимни и не се знаеше в кой от стълпотворението от земни култове бяха вярвали приживе. Тогава кое бе разумното решение?

Спря се на дърворезба. Всяко от изображенията бе различно, един вид експресия, базираща се на недоразбирането от страна на Валия на земните тотеми. Имаше кръст и корона от тръни. Имаше сърп и чук, полумесец, звезда на Давид, мандала29. Имаше и Мики Маус, телевизионен екран с окото от Си Би Ес, свастика, човешка ръка, пирамида, камбана, думата SONY. Най-отгоре се мъдреше най-мистериозният от всички символи, надписът върху останките на „Рингмастър“: думичката NASA.

Харесваше ги. Телевизионното око гледаше от центъра на пирамида. Подсети я и за един друг символ, който също би паснал добре: буквата S, пронизана от две вертикални чертички.

Валия сви рамене, стана и постави заострения край на гравираната дъска на земята. С предното ляво копито я заби здраво в почвата. Зарита черепите, докато не ги събра около дъската, после погледна към небето. Това също не вършеше работа. Там беше Гея, а на нея не си струваше да говори. Затова тя се огледа наоколо — светът, който обичаше.

— Който и да си и каквото и да си — запя тя, — моля те притисни към гърдите си тия отлетели човешки души. Единият от тях е бил твърде млад — това е всичко, което знам. А другите са слугували като зомбита на това зло Лутер, не човек, а дявол. Каквото и да са сторили, изпърво са били невинни като всинца ни, така че смили се над тях. Вината, че са родени човеци, е твоя. Ако те има някъде там, би трябвало от себе си да те е срам.

Не очакваше отговор, а не го и получи.

Коленичи отново, събра такъмите си в торбата. Ритна дървените стърготини и хвърли прощален поглед на идиличния пейзаж.

Тъкмо потегляше към Таксидо Джанкшън, но видя по пътеката да се задава Роки и го изчака. Замисли се и осъзна, че в състояние на блян бе взела решение и относно неговата оферта.

Той се доближи и огледа творбата й. Помълча тържествено една минута, както бе виждал да правят хората на погребение, после се обърна към Валия.

— Изминаха хиляда рота — изпя той.

Един килорот, помисли си Валия. Четирийсет и два земни дни, откакто Адам и Крис са затворени в Пандемониума.

— Аз взех решение — изпя тя. — Не, времената не са подходящи да дарим на света нов живот.

Той сведе очи, после пак я погледна, с лъч надежда. Тя му се усмихна и го целуна.

— Но времената никога няма да са достатъчно добри. Така че защо не опитаме, и то веднага, без да питаме Гея. Може пък детето ни да има дълъг и бурен живот.

— За човеците — запя отново Роки — тия думи са прокоба.

— Зная. Те бръщолевят и пълни безсмислици, за да си пожелаят късмет. Не вярвам в прокобите или шанса и ми е странно, че някой копнее животът му да е къс и отегчителен.

— Човеците са луди, то се знае.

— Не говори за човеците. Говори ми с тялото си.

Тя се остави в ръцете му и те се притиснаха силно един към друг, целувайки се. Смути ги само тракането на такъмите в торбата на Валия. Засмяха се и тя ги сложи настрана, после отново започна да го целува.

Сетне започна по-сериозната любовна игра.

Очакваха ги пет бурни рота.

ЧЕТИРИ

Чироко седеше дълбоко в леса, на двайсет километра от Таксидо Джанкшън. Преди пет рота бе наклала малък огън. Все още пламтеше ярко. Цепениците май не изгаряха.

Чудеса.

Един килорот. Хиляда часа откакто отвлякоха Адам.

— Какво научи?

Вдигна глава и видя лицето на Габи зад танцуващите пламъци. Отпусна се и се прегърби.

— Научихме се да правим отровичка за зомбита — отвърна тя. — Но това беше отдавна.

Беше се оказало, че е без значение чия е кръвта, можеше да е дори от Титанида. Но косъмът задължително трябваше да е от оная работа, и то човешка. Добрата новина бе, че само един стигаше за цял половин килограм от субстанцията. Освен това липсата дори само на една съставка от любовния прах на Нова разрушаваше свойствата му.

Сега Титанидите приготвяха цели чували от сместа.

— Какво друго научи?

Чироко се замисли.

— Мои приятели следят Пандемониума. От безопасно разстояние. Разправиха ми последния филм, в подножието на южните хълмове. Нова и Робин вече могат да плуват. Те учат Конъл на някои хватки по борба. Аз пък ги уча да летят.

Тя въздъхна и потърка челото си.

— Знам, че Крис и Адам са живи и здрави. Знам, че Робин има странни хрумвания за Конъл. А Нова питае все същите чувства, защото се опита да ме проследи дотук. Все по-добре се справя. И свиква с мисълта за съюзяване с Титанидите. Все повече се разбира с Конъл.

А освен това съм наясно, че адски ми се пие, и то по-жестоко, отколкото преди двайсет години.

Габи се пресегна, през пламъците. Дланта й сякаш гореше и Чироко ахна, и се отдръпна. Взря се в неясното лице и видя изненадата на Габи.

— О — каза Габи и отдръпна ръката си. — Разбирам, че си ужасена. Просто не забелязах огъня.

„Не била забелязала“, помисли си Чироко и в съзнанието й изникна един образ. Нещо, което никога не бе видяла с очите си, но то навестяваше сънищата й от две десетилетия. Габи, с овъглено лице и тяло…

— Не си забелязала огъня — измърмори Чироко и поклати глава.

— Много питаш — предупреди я Габи.

— Не мога, Габи. Не мога да те вместя в рамката на нещата, в които вярвам… Ти си като… мистериозен дух от приказките. Говориш с недомлъвки. Така и не разбрах защо духовете в приказките никога не се изразяват ясно. Защо са всичките тия прокоби, нюанси и намеци за нещата, които са ужасно важни?

— Чироко, скъпа… толкова искам да ти помогна. Бих ти разправила всичко от игла до конец, също като инструкциите на НАСА. Но уви. Има една съществена пречка… и аз не мога да ти я кажа.

— А да ми подскажеш?

Погледът на Габи стана студен.

— Питай бързо.

— Ъ-ъ… Гея наблюдава ли те?

— Не. Тя ме търси.

Исусе, помисли си Чироко. Или всичко, или нищо, но престани да се оплакваш.

— Знае ли тя, че ти… идваш при мен?

— Не. Побързай, времето ми изтича.

— Има ли начин да…

— Да я излъжеш? Да. Отхвърли очевидните отговори. Ти трябва…

Габи замълча и започна да се топи. Но присви очи и притисна юмруци към слепоочията, и образът й пак се избистри. Чироко настръхна.

— По-добре не питай. Или поне не прекалявай с въпросите. Откакто Гея отвлече Адам, сякаш само той я интересува.

Габи потърка очи, премигна, после се облегна на ръцете си и изпружи крака. Едва тогава Чироко видя, че огънят е угаснал. Нещо повече, отдавна изстинала, жаравата се бе превърнала в купчинка пепел. Габи бе заровила пети в пепелта.

— Ако не беше лудостта, Гея щеше да е непредсказуема. И ти беше спукана работата. Но понеже е луда, поема рискове. Понеже е луда, гледа на живота като на игра. И се ръководи от правила, почерпени от старите ленти, телевизията, приказките и митовете.

Най-важното е да разбереш, че тя не е от добрите. И то по свое собствено убеждение. Това говори ли ти нещо?

Чироко бе сигурна, че е разбрала за какво става дума, но въпросът й дойде изневиделица. Намръщи се, прехапа устни.

— Ами… добрите винаги побеждават — каза тя с надеждата, че няма да стане за резил.

— Точно така. Но не си въобразаявай, че ти ще победиш, защото още не е ясно дали ти е отредена ролята на положителен герой. Ако загубиш, ще минат поне две десетилетия, преди другият да й хвърли ръкавицата.

— За Адам ли говориш? — попита Чироко.

— Да. Вероятно той е следващият. Гея ще го отглежда и ще чака ти да сбъркаш. Но никак няма да му е леко. Гея планира Адам да я заобича. Той ще й обяви война чак след като се пребори със сърцето си. Ето защо не бе унищожен Крис. За да замества съвестта на Адам. Но Гея ще го убие когато малкият навърши шест или седем. И това също е част от играта.

Замълчаха за миг, докато Чироко смели чутото. Искаше й се да протестира, но преглътна. Спомни си думите на Конъл: „Нима очакваш честна игра?“

— Засега подхождаш грешно. Дадена ти е сила, която ти май не желаеш да овладееш. Доста лесно признаваш физическото превъзходство, но другите сили са по-мощни.

Габи започна да изрежда, като сгъваше пръсти.

— Имаш повече съюзници от Гея. И на небето, и на земята. Ще ти се притекат на помощ, когато най-малко очакваш. Имаш шпионин в противниковия лагер. Използвай Снич и му вярвай… Имаш и ангел-хранител, от сой — рече с усмивка Габи и посочи с пръст себе си. — Аз ще гледам да наредя бъдещето в твоя полза. Ще ти казвам всичко, което мога… но не очаквай да те предупреждавам навреме. Разчитай на мен за главното. Мисли за мен като за спасителен пристан.

Габи й даде време да осмисли казаното.

— Помни, по-добре изчакай, вместо да се втурваш безразсъдно. Сега. Би ли ме… докоснала — Габи се изкашля и отмести поглед, и Чироко осъзна, че е готова да се разплаче. Надигна се.

— Не, не остани там. Не е онова, за което си мислиш. Просто така ще мога да остана много по-дълго. Просто ела и седни до мен.

Чироко се подчини и босите й нозе стъпиха в пепелта до тези на Габи. Габи седеше, подпряла брадичка на коленете си. Хвана Чироко за ръка и й разправи една история.

ПЕТ

Робин видя как Конъл се изправи, отвори вратата и излезе.

Доста грубиянски, помисли си тя, но каквото повикало, такова се обадило. Всеки се беше възползвал от другия. Но все пак би могъл поне да се сбогува.

После той се върна, облякъл вехтото сетре, което носеше при първата им среща в Белинзона и което слагаше все по-рядко и по-рядко след отвличането на Адам. Порови в единия джоб и измъкна дълга тлъста пура, от ония, дето постоянно пафкаше преди, за разлика от сега. Наистина, доста се беше променил от деня на тяхното запознанство.

— Ще дадеш ли и на мен една? — попита Робин.

Конъл вече бе захапал своята и изгледа накриво Робин, но измъкна още една пура от джоба си.

— Няма да ти хареса — заяви той и седна на леглото, като се облегна на гигантските възглавници.

— Миришат приятно — каза Робин. — Винаги ми е харесвал ароматът им.

— Едно е да ги миришеш, а друго — да ги пушиш. — Той отхапа крайчето на своята пура, същото стори и Робин. После драсна клечката. Въздухът се изпълни със синкав ароматен дим. — В никакъв случай не вдишвай — предупреди я Конъл и й подаде огънчето.

Тя всмукна и след секунди се задави. Конъл дръпна пурата и я потупа по гърба, после остави пурата й в пепелника.

— Доста глупаво, а? — каза той.

— Може би ще ми даваш да си дръпна от твоята.

— Както искаш, Робин. Ти нареждаш.

— Нима?

Той се извърна и я погледна. Робин с изненада забеляза, че той е притеснен и май смята да й се извинява.

— Слушай, съжалявам, че не бях на ниво. Опитах се, честно, но не ме бива за друго, освен…

— За какво говориш? Ти се справи чудесно.

Очите му се присвиха.

— Но ти не стигна до върха.

— Конъл, Конъл… — Тя се обърна и се сгуши в него. И му зашепна на ухо. — Не съм и очаквала. Спомни си само. Не се ли забавлявах?

— Така беше — призна той.

— Значи си се справил добре. Не съм очаквала да свърша. Честно казано недоумявам дали това е възможно. Конструкцията на телата е изцяло погрешна. Актът не е проектиран така, че да задоволява жената.

— Възможно е — отвърна Конъл. — Вярвай ми. Просто трябва да свикнеш, това е всичко. А аз трябва да се науча…

Той замлъкна, потърси погледа й. Фаталистично сви рамене и се облегна върху възглавниците. Тя стори същото.

Денят бе горещ. И двете тела блестяха от пот. Робин се чувстваше великолепно. Заливаше я топлина, която караше тялото й да трепти. Отдавна забравено усещане. Сложи ръце под главата си и погледна себе си, после него. Докосна с голия си крак стъпалото му, за да сравни своето с неговото. Толкова са различни, макар и еднакви. Същото важеше и за краката, и за слабините, коренно различни. При нея всичко бе компактно, прибрано, а неговият… пламтящ, обилен, омекнал… лежеше там самодоволно, уморен и влажен.

Никога не я бе отвращавал, дори при ерекция. Изглеждаше толкова уязвим — и наистина беше, както бе разбрала от един нещастен епизод с Крис преди доста години.

Опита се да се постави на мястото на Конъл. Какво ли ти е, когато след един поглед само ти стане това? Колкото и да се напъваше, въображението й не стигаше по-далеч от страха, който би трябвало непрестанно да изпитва. Реши, че тогава ще се наложи да върви все разкрачена, в очакване на поредния напън да бъде орезилена. Неговото бе голота, която тя никога не би могла да усети. Благодареше на Великата Майка, че е била благословена да бъде жена.

— Знаеш ли какво ми хареса?

— Какво?

— Пенисът ти е толкова малък… Когато го правех с Крис, беше неудобно, защото неговият е доста по-голям, но първия път, когато…

Тя осъзна, че Конъл трепери и го погледна. Лицето му се бе изкривило и той изглежда имаше проблеми с дишането, после я погледна, понечи да каже нещо и избухна в смях.

Това бе необуздан смях. И заразителен — Робин също се засмя, но само за миг, завладяна от онази несигурност, която усещаш, когато не си разбрал шегата, и не знаеш дали не ти самата си обект на присмех. Накрая Конъл успя да се овладее и смехът му премина в хълцане.

— Нещо погрешно ли казах — ледено запита тя.

— Искам само да ти благодаря. Приемам комплимента.

— Боя се, че това не е достатъчно, Конъл.

Той въздъхна.

— Да, май си права. Виждам, че се налага да ти обясня. — Той погледна към тавана — О, Велика Майко, дай ми сили.

Неочаквано Робин се засмя.

— Какво те накара да го кажеш?

— Не зная. Изглежда прекалено често съм го чувал от Нова, когато тя роптаеше срещу едно или друго. А аз имах усещането, че тя е единствената, която може да ме разбере.

Робин търпеливо изчака, докато той си бършеше очите и се се мъчеше да се успокои.

— Глупаво е, нали, Робин? Да се чудиш дали да плачеш, или да се смееш. Не толкова отдавна щеше да ме нараниш. Слава богу, че съм поотраснал.

И така, той й обясни и тя се съгласи, че беше глупаво. Определено не беше веща по въпроса, но знаеше, че става дума за нещо, което е важно само за мъжете. Чудеше се дали не бе свързано с тяхната уязвимост и си мислеше, че една свръхнадареност би им помогнала в живота. Но той каза, че това няма нищо общо с логиката. Чудеше се дали няма някакъв паралел сред обществото на Ковън. Не се сети за нищо. Конъл й разказа, че на Земята големината на бюста често е от съдбовно значение според жените.

— Не и на Ковън — отвърна Робин. — Съжалявам, но…

— Не, не, не. Нали ти казах, възприех го наистина като комплимент. Само ми напомни, че… е ти знаеш.

Помисли си, че знае, и се натъжи.

— Това е само още един пример защо нещата между нас са обречени, Конъл.

Той посърна, погледна я и кимна неохотно.

— Може и да си права.

Робин отново го прегърна и се почувства добре, когато и той я взе в обятията си.

— Искам да ти благодаря за… за комфорта — каза тя.

— Удоволствието бе изцяло мое, мадам. Съжалявам, ако съм ви наскърбил.

Тя се засмя, но знаеше, че той е притеснен наистина заради нейната неудовлетвореност.

— Искам да знаеш, че наистина те харесвам, Конъл.

— Аз също те харесвам, Робин.

Той отново се извърна по гръб. Пафкаше пурата си, а Робин наблюдаваше синкавите кълбенца, които се издигаха към тавана. Лениво прокара босия си крак по бедрото му и тихо се засмя, когато двамата подхванаха една глупава игра с пръстите на краката си, после отново се умълча.

Накрая Конъл изхвърли угарката през прозореца, надигна се на лакът и се наведе, за да целуне гърдите й.

— Така. Готова ли си да опитаме пак? — каза с усмивка.

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

ШЕСТ

Нова отдавна мразеше пребиваването си на Гея. Повратната точка се бе появила съвсем наскоро — сега тя се забавляваше повече, отколкото по време на Блек Сабат, вещерската Черна събота.

В началото бе плуването. Доставяше й сетивно удоволствие, каквото тя не вярваше, че е възможно да съществува. Беше по-хубаво от всички останали спортове, направо върхът.

Ужасно бе да живееш и никога да не се научиш да плуваш.

После дойде летежът. Беше се реяла и на Ковън, но къде ти… Първичната сила и безкрайната гъвкавост на Водните кончета й доставяха несравнима наслада. Бързо привикна към тях, въпреки че едва ли някога щеше да лети като Конъл.

И най-накрая, но не на последно място, идваше ездата на Титанида.

Първо изглеждаха бавни като асансьори. Тичаха толкова отмерено, че трудно се разбираше дали въобще се движиш. И въпреки бързината, усещането не бе като при скоростно бягане.

Важното нещо, което Нова бе открила, бе да намериш подходящата Титанида.

Сега тя се държеше за широкия гръб на Клавесин (Миксолидийски квартет) Мазурка, двегодишна женска, и се надбягваше с вятъра. Толкова беше просто. Беше се заблудила, че всички Титаниди са възрастни индивиди, защото всичките бяха горе-долу еднакви на големине. Шокира се, като разбра, че Клавесин е само двегодишна, но с радост констатира, че у нея все още гори искрица безразсъдство. Тъй като след отвличането на Адам Чироко Джоунс през повечето време отсъстваше, Нова прекарваше всяка свободна минута — ако не плуваше или не хвърчеше — върху гърба на Клавесин. Заедно бяха обходили по-голямата част от Диона на юг от Офион.

Движеха се по ръба на леса, там, където дърветата изтъняваха и земята леко се издигаше към стръмните бастиони на хълмистите земи. Нова бе с дрехите си за езда. Или дрехите на Робин Худ, както ги наричаше Конъл. Ушити от проста зелена кожа, те скриваха напълно тялото й. Аксесоарите бяха кафяви ботуши и ръкавици от същия материал и зелена триъгълна шапка с бели пера.

Клавесин прескочи едно повалено дърво и за миг Нова се почувства в безтегловност. Приземиха се и тя надничаше през рамото на Клавесин, докато слизаха по стръмния бряг на реката към един от четирите притока на река Бриарей. Истинско удоволствие бе това управляемо падане, при което копитата на Титанидата едва докосваха земята, като оставяха подире си шумен парад от падащи малки скали, прахоляк и камъчета. Студеният и пронизващ вятър плющеше В косите на Нова.

Долу Клавесин забави ход и копитата й докоснаха водата. Заля ги фонтан от пръски, после се чуваше само тропотът на копита по скалистия бряг.

— Достатъчно, злато мое — каза след като си пое дъх Клавесин. Нова потупа Титанидата по рамото и скочи на земята. Дори тя се чувстваше уморена. Не беше лесно да яздиш Титанида.

Без помощта на Клавесин нещата щяха да са неспасяеми. Безброй пъти единствено подадената навреме силна ръка или маневрената задница на Титанидата й помагаха да запази равновесие. Клавесин имаше почти свръхестествен усет за товара си. Подозираше, че тя би могла да галопира и с дузина пълни чаши вино, без да разлее нито капка.

Нова стъпи на широката плоска скала, завъртя се и погледна към жълтеникавата вис.

В края на краищата, мястото не беше чак толкова лошо. Малко вляво от късчето небе бе неизмеримата дълбочина на спицата на Диона, с размити очертания поради маранята. На Нова пейзажът й харесваше.

Наблюдаваше Титанидата, как развързва косите си, коленичи в ледения поток и потапя глава, за да се изправи сред крехка дъга от кристални водни капки. Дългата около метър лъскава кестенява коса, изпъстрена със смарагдово зелено, с плясък се разстла по гърба й и Клавесин я разтърси енергично, като се заля с дъжд от водни пръски. От устата й излизаше пара. Гледката бе красива.

Клавесин бе от Титанидите, покрити с козина. Изключение правеха само дланите и лицето с кафяв тен. Поради защитната си окраска застаналата неподвижно на края на леса Клавесин бе почти невидима.

Нова познаваше живота сред дивата природа най-вече от филмите и от малкия зоопарк на Ковън. Гледала бе как хората яхат коне на кино, а също така бе прочела няколко разказа за девойчета, които откачат на тема езда. В зоопарка на Ковън имаше пет добичета. Нова почти нямаше спомен за тях, но сега се питаше дали това безразличие не се дължеше на факта, че никому не бе позволено да ги язди.

Тези разсъждения я притесниха. Вече бе започнала да възприема мисълта, че Титанидите са човешки същества… или хора, както би казал Конъл.

За щастие потокът от угризения бе спрян от последвалия развой на събитията. Изведнъж прозвуча триада от ноти и Клавесин се пресегна към торбата си, за да измъкне едно от ония неща, мобисемената. Титанидата изчурулика нещо кратко и се заслуша. Нова чу ответна песньовка. Клавесин се измъкна от водата и се отърси като куче.

— Чироко ли беше? — попита Нова.

— Да. Искаше да знае къде сме.

— Нещо случило ли се е?

— Не каза нищо такова. Интересуваше се дали би я придружила за едно кратко пътуване.

— Да я придружа… къде отива?

— Не ми каза.

Нова скочи на крака.

— Не ме интересува. Велика Майко! Кажи й да!…

— Тя ще мине да те вземе — съобщи Клавесин и изпя още нещо в зърното.

Чироко пристигна след няколко минути с почти невидимото Водно конче Едно. Самолетчето бе бързо и безшумно като хвърчило. Чироко се приземи на една педя равна земя, на косъм от камък с размери на къща. Измъкна се от самолетчето и го вдигна и извъртя, докато Нова и Клавесин се приближаваха.

След обичайната размяна на поздрави с Титанидата Капитана, както я именува Клавесин, лекичко се усмихна и козирува.

— Как си, Нова? — попита.

Нова не каза нищо. Както обикновено, в първия момент на срещата бе прекалено панирана, за да й отговори.

Магьосница, помисли си Нова. Не е работа за нея да бъде Капитан. Магьосница толкова й отива.

Чироко се беше попременила, нещо, което правеше рядко. Цялата бе облечена в черно, също и шапката. Беше понапълняла, но й отиваше. Може би това имаше връзка с мистериозните зачезвания в леса. На три пъти досега двете с Робин изчезваха, за да се върнат все по-млади, по-здрави и, в случая на Чироко, по-напращели.

— Налага ми се да тръгна на малка експедиция — каза Чироко, сякаш леко сконфузена. — Ще се справя и без придружител. Но си помислих, че може да ти е интересно.

Нова примря. Тя беше готова да върви боса по счупени бутилки, да изтръгне сърцето от гърдите си, да преплува морета и какво ли не още. Готова бе дори да умре, но да изпълни всяко желание на Чироко. А сега я питаха дали случайно не й се иска да я придружи…

Престори се, че й е все едно, но ще дойде от немай къде, сви рамене и отвърна:

— Разбира се, Чироко.

— Добре. — Чироко отвори вратата на самолета и Нова видя, че единственото кресло за пътници е изнесено. Кабината беше празна. — Ще се схванем, но исках да взема най-лекия самолет. На практика ще се тъпчем като сардели.

„Нека ми е зле“, помисли си Нова.

В самолета имаше два делтаплана. Чироко връчи единия на Нова.

— Малко ще поскачаме — обясни тя и влезе в кабината. Сгърчи се и се пъхна колкото се може по-навътре, а след нея се качи и Нова. Малко се поръчкаха с лакти, докато се настанят и си намерят място.

— Мислиш ли, че ще успееш да се измъкнеш? — попита Чироко.

— Сто на сто.

— Помни, че сме доста тежки.

Нова вече въвеждаше данните в компютъра. Нямаше ли да е чудесно да направи някоя неволна грешка и да се наложи Чироко да се намеси, и да ги спасява? Но после отхвърли тази мисъл.

Затвори вратата, огледа се и видя Клавесин на безопасно разстояние. Махна й, Титанидата отвърна на поздрава.

Нова пак премисли стратегията, после си пое дълбоко дъх — и се почна. Що-годе сносно се справи с излитането, ако не се брояха няколкото дълги секунди, в които самолетът насмалко не се разби във върхарите.

Минаха на сантиметри над тях и Нова се осмели да погледне Чироко. Магьосницата дори не гледаше дърветата. Търсеше нещо, загледана през прозрачния покрив. Нова се почувства странно горда и леко ощетена. Една похвала би й се отразила отлично. После се усети, че мълчанието всъщност е знак, че я е получила.

— А сега се изкачи до трийсет километра и дръж посока североизток — нареди Чироко.

— А нещо по-конкретно?

— Не мога да бъда по-конкретна, защото не знам къде е той.

— Той?

— Един цепелин! Сега Свирчостоп е някъде в северната част на Япет.

Нова се притесни, после се обърка. Доколкото знаеше, цепелините недолюбваха реактивните самолети.

— Има ли значение колко бързо се изкачвам?

— Изразходвай разумно горивото. Това е всичко.

Нова изчисли сама параметрите, без компютъра, защото искаше да упражни аварийна ситуация. Чироко само я наблюдаваше, но не се обади.

— Обикновено толкова високо ли планират? — запита Нова, когато достигнаха желаната височина. Чироко внимателно оглеждаше околността.

— Доста рядко. Искам да съм сигурна, че сме ще е под нас. Я и ти погледни от оная страна. Лесно ще го забележиш. Не е по-голям от щата Пенсилвания.

Разбира се, преувеличаваше, но Нова остана разочарована, когато успяха да го локализират. Виждала бе от дистанция няколко цепелина — те никога не се приближаваха много до земите на Диона — но Свирчостоп съвсем не изглеждаше толкова огромен.

Откри го с помощта на радара — вместо да е на два-три километра разстояние, той беше на двайсет под тях.

— Изключи радара — нареди Чироко. — Действа му зле. — Нова се подчини, забеляза, че Чироко проверява багажа си и колана, както и закопчаването на пара-крилата, така че и тя стори същото.

— Ето плана ни. Програмираш самолета да се върне сам в пещерата до Таксидо Джанкшън. И то така, че дистанцията между него и цепелина да е най-малко двайсет километра. А щом го отмине, най-добре ще е да лети право към пещерата на височина двеста-триста метра. — Тя погледна към Нова. — Няма ли да попиташ защо?

— Не мисля, че е редно.

— Отпусни се, скъпа. Тук няма военна дисциплина. Самолетът трябва да лети ниско заради бръмчащите бомби. Все още ги няма, но сигурно дебнат някъде. А сам той ще е беззащитен.

— Така е. — Нова притеснено огледа небесата. Съвсем беше забравила за ония чудовища. Спомни си за подвизите на Конъл по време на атаката им, когато й спаси живота. Но тя не беше пилот от неговата класа.

Когато се зае да програмира автопилота, Чироко спокойно я чакаше. Скоро обаче се обърка. Тръсна глава и изтри невъзможния резултат.

— Май не мога да се справя — призна си тя. — Съжалявам.

— Можеш. Виж къде бъркаш. — Пръстите на Чироко запърхаха по клавиатурата. Спираше само за да се увери, че Нова вижда и разбира. — Най-важното е да си признаваш, че не всичко знаеш.

Нова я погледна и видя усмивка на лицето й.

— Къде щяхме да сме сега — забеляза Чироко, — ако ти не беше наясно, че някъде бъркаш при издигането? — За миг усмивката й стана кисела, после пак погледна към екрана. Сега Нова знаеше, че за пореден път Магьосницата е на крачка пред нея. Би могла да се закълне, че Чироко бе заета със собствените си мисли при издигането и не бе обърнала капка внимание нито на маневрите й, нито на нервността й.

— Добре, — продължи Чироко, загледана в екрана. — Ти скачаш първа. Но после ще ме следваш. Ако видиш бръмчаща бомба, режи въжетата и падай свободно толкова, колкото ти стиска. В багажа ти има допълнително крило. Въпроси?

Въпросите бяха десетки, но Нова зададе само един.

— Мислиш ли, че ще видим бръмчащи бомби?

— Не. Но не е изключено.

Отвориха вратата и Нова пристъпи в нищото. Чу познатия шум от разгъването на платното, песента на въжетата и рязкото дръпване. Погледна нагоре…

За една ужасна част от секундата си помисли, че пара-крилото се е разкъсало. Очаквала бе да види познатото многоцветно крило. Вместо него зърна нещо сякаш изтъкано от паяжина и въздух, почти невидимо.

Е, и в това имаше смисъл. Защитна маскировка.

Видя Чироко, която кръжеше вдясно от нея и губеше височина. С няколко замаха Нова се озова зад нея. Следвай ме, беше й казала Магьосницата. Навсякъде, помисли си Нова.г

Оледа чистите небеса за издайнически следи за наличието на бръмчащи бомби. На два пъти видя техния собствен изоставен самолет, като само първия път се изплаши. Отбеляза, че денят е чудесен за реене в небесата.

Изведнъж Чироко започна бясно да се върти, люлеейки се напред-назад на въжетата си. Това не я обезпокои, докато Чироко не направи рязък скок надолу. Нова тъкмо я стигна, а тя започна да се издига нагоре. Почуди се какви са тия маневри и в същия миг чу смеха на Чироко.

— Мислех, че ще ме следваш — извика Чироко и пак се засмя. — Не беше ли Шампионка на Ковън или нещо подобно?

О, това ли било?

Нова за миг увисна във въздуха, а после се впусна в главозамайващите си каскади, като успя да покаже на какво е способна. Когато приключи, бе наистина доволна от себе си. Виждаше в спомените си низ от десетки, вдигнати върху таблата на съдиите.

Чироко се доближи и я удостои с кисела гримаса, която не успя да задържи дълго. После отново избухна в смях.

— Отстъпвам пред асовете — каза тя. — Уплаши ме, млада госпожице.

— Ти ме уплаши — контрира Нова.

— Да-а, може би. Май не биваше да се изсилвам.

— Няма значение.

— Може би ме мислиш за студена, кисела дърта кучка. Но напоследък не ми е до шеги. Освен това съм шест пъти по-стара от теб и животът ми е просто трагедия… но знаеш ли какво? Като сумирам доброто и лошото, излиза, че съм живяла страхотно. През последните трийсет години се напатих и сигурно тепърва ще се мъча. Но ничий друг живот не би ми харесал. Лошото е като сега. Когато ми иде да се убия, просто вече не съм аз. Това ме натъжава.

Последните трийсет години, помисли си Нова.

Спускането продължи дълго. Забавляваха се с още някои трикове, макар и не толкова смели. Свирчостоп непрестанно наедряваше пред погледите им.

Навремето, когато Чироко и екипажът й го видяха за първи път, Свирчостоп беше малко по-дълъг от километър. И четири пъти по-голям от „Хинденбург“, най-големият земен цепелин.

Свирчостоп бе доста напращял оттогава.

Сега разстоянието от носа до опашката бе цели два километра. И като се има предвид пропорционалното нарастване на останалото, обемът му се беше увеличил осем пъти. Съдържаше към четиринайсет милиона кубика водород.

— Никой не знае каква е тая мистерия — обясни Чироко на Нова, докато се подготвяха да кацнат на широкия му гръб. — Цепелините обикновено не растат като гъби. Зная, че е на около шейсет хиляди години. Неговите съвременници май слагат отгоре по сантиметри на година. Зная че дължината на Стария Скаут, който е поне с двайсет хиляди години по-стар, е само километър и половина.

Но никакви думи не можеха да дадат представа за Свирчостоп. Трябваше да бъде видян на живо. Нова се боеше, че приземяването върху цепелин крие рискове. Оказа се точно толкова трудно, колкото комар да кацне на гърба на слон.

Когато всичко свърши повече от благополучно, Чироко неизвестно защо внимателно огледа Нова от главата до петите. После отряза въжетата й с бял нож, направен от подострена кост и изкусно украсен от Титанидите.

— Имаш ли нещо друго под дрехите? — попита Чироко

— Само памучни шорти.

— Гледам за метал. Ще е не само неучтиво, но и твърде опасно да се внася нещо метално в цепелина. Или нещо, което изпуска искри.

Върху ботушите на Нова имаше чизми, но Чироко реши, че това не е болка за умиране. Нова си отдъхна — бяха й подарък от Клавесин.

После Чироко коленичи и започна да опипва грубата кожа на цепелина. Нова незабавно стори същото, без да пита. Когато се огледа, имаще чувството, че се намираха върху плосък сребърен поднос. Теоретично той се закривяваше надолу, но трябваше да извървиш доста, преди това да се окаже проблем.

Накрая Чироко май намери онова, което търсеше. Направи с ножа малък отвор, постави върху него дланта си. Чу се свистене, което скоро утихна. Чироко изглеждаше доволна и за учудване на Нова изряза с ножа голям кръст в гърба на цепелина. Натика навътре парчетата кожа и двете се наведоха над дупката.

Тъмно като в рог. Нещо като извит тесен комин се спускаше надолу, а извитите му стени сякаш бяха направени от рибарска мрежа. Нова се досети, че това са балони с въздух и Чироко е открила пролука между тях.

— Ами ако беше пробила някой? — попита Нова.

— Той има повече от хиляда балона. Да се спукат и триста едновременно, пак всичко ще е наред. В моя случай раната му щеше да зарасне за секунди. — Тя седна на ръба на отвора, намери си опора и се захили на Нова. — Идваш след мен, нали?

— И той няма нищо против?

— Тази рана ще зарасне за пет минути. Свирчостоп дори няма да го забележи, кълна ти се.

Не че Нова й вярваше, но това не повлия върху готовността й да я следва. И се шмугна на свой ред след Магьосницата.

— Събери парчетата кожа — извика й някъде отдолу Чироко. — По-бързо ще заздравее.

Нова се подчини. Във вътрешността на цепелина притъмня.

— Сега просто слизай. Ще видиш какво ли не, но спокойно. Тук няма какво да те нарани.

Започна дългото и доста уморително спускане. В началото чернилката бе непрогледна, после Нова започна да различава някои неща.

След десет минути отдолу просветна. Нова се спря и видя, че Чироко и подава малко оранжево кълбо. Извади още едно от торбата си и го върза за китката си. Това бе някакъв вид биолуминисценция, достатъчна, за да осветява наоколо.

Това отначало й подейства добре. Сега виждаше къде да стъпва и да се хваща. Но странно, после още повече я стегна клаустрофобията. Същински кошмарен сън, в който стените зад теб се затварят, само че наяве. Стените наистина се раздуваха.

Сетне проумя какво всъщност прави. Не се хващаше по пътя си за никакви въжета, нито мрежа — а за живите мускули на гиганта. Усещаше ги как се местят, когато се увесваше на тях. Бяха сухи, слава на Великата Майка и на всички малки демони, но все пак си бяха хлъзгави.

Докато кривуличеха, подминаваха странични пасажи и в дъното на широките блещукаха нечии очи.

— Херувимчета — обясни й след първата среща Чироко. — Далечни роднини на Ангелите, нещо като при маймуните и човеците. Обитават в по-големите цепелини.

И други населяваха на небесния исполин. Дребни същества като мишки щъкаха над главата й, а направиха принудително спиране, за да изчакат нещо да освободи пътя на Чироко. Нова не успя да го види, но това не я притесни особено.

— Сигурна ли си, че Свирчостоп няма нищо против нас? — в един момент се поинтересува Нова.

— Колкото е по-голяма навалицата, толкова е по-весело — отвърна й Чироко. — Ако не ни искаше, отдавна да е затворил този проход и да го е напълнил с водород. Не се изпотявай, Нова. Цепелините си имат своя собствена вътрешна екология. Стотици животинки могат да живеят само в търбуха му. А постоянно вози и стопаджии.

Накрая стигнаха до по-широк проход. Около двадесет метра в диаметър, той сякаш се простираше до безкрайност и в двете посоки.

— А това е Сентръл парк — обясни Чироко. И наистина тук имаше организми, подобни на дървета, които растяха от стените, бледи и скелетоподобни. Те се свиха от светлината. Чироко посочи напред. — Хайде. Още малко остава.

Това беше една странна разходка. Вървяха по балон, пълен с газ, а мрежата бе доста по-дебела, усещаха я как леко пружинира, като гъвкав под. Сякаш се движеха по море от възглавници.

Коридорът зави и видяха светлина. Озоваха се в широка, безформена закла. Подът се накланяше надолу към прозрачна мембрана, която се издуваше от вътрешното налягане. И тук, както навсякъде във вътрешността на цепелина, беше хладно.

— А това е салонът на нашия боинг — обясни Чироко и заразглежда купчините от цветни парцали. Нова отиде почти до самия гигантски прозорец. Явно се намираха до носа на цепелина, малко под него. Виждаше същото като снайпериста от старите бойни самолети, и гледката бе великолепна. Ниско долу земята пълзеше, в бавен и величествен парад, който продължаваше вече шейсет хиляди години.

Кракът й се натъкна на нещо твърдо в една от купчините парцали. Погледна надолу и замръзна. Зърна човешко стъпало: кафяво, изпосталяло, прикачено към мършав крак. Пръстите помръднаха. Нова вдигна очи и се озова лице в лице със стар, стар мъж, съвсем оплешивял, кафяв като махагон. Доволната му усмивка разкри здрави бели зъби.

— Казвам се Калвин, скъпа — каза старецът. — А ти си най-хубавото нещо, което съм виждал от дълго време насам.

Тя никога не успя да види много от Калвин. Той винаги беше увит в парцали и от тях надничаше само главата му.

— В този живот има само един истински проблем… — подзе той ни в клин, ни в ръкав — …и той е да се запази топлината на тялото. Старият Свирчостоп обича да ходи по хладното. И така, как е Август, Роки?

Чироко обясни, че Август е отдавна, отдавна мъртва. Нова не беше сигурна, че старецът е разбрал. Той продължи да пита за останалите, всичките вече покойници. И всеки път тъжно клатеше глава. Само веднъж Чироко май се притесни, когато той я попита за Габи.

— Тя е… тя е добре, Калвин. Съвсем добре.

— Това е наистина чудесно.

Което си беше лудост, тъй като Нова знаеше всичко за Габи.

Най-накрая разбра, че Калвин е почти връстник на Чироко. И си изглеждаше точно на възрастта. Но въпреки това бе живо и пъргаво старче, и мозъкът му щракаше. Само въпросите за мъртвите навяваха мисъл за лудост.

Той се защура из тоя хладилник, започна да рови из сламени кошници, измъкна дървени паници, костени ножове и дъска за рязане. Чироко седна до Нова.

— Той не е луд, Нова — пошушна й тя. — Мисля, че не разбира смъртта. А едва ли има представа и за времето. Живее тук от деветдесет и пет години и е най-щастливият човек, когото познавам.

— Готово! — извика Калвин, появявайки се с голям дървен съд. Отиди при Чироко и Нова, които седяха с кръстосани крака. Вече им беше сервирал купи със салата и сурови зеленчуци, и една голяма кана с нещо, което наричаше медовина.

— Всичко е наред — каза той и погледна Нова. — По-добре си увий нещо, момиче, за да се почувстваш уютно.

Нова беше започнала да измръзва, но не я блазнеха купчините дрипи. Из едната бе видяла да пълзи малко сляпо мишленце. Но инак не се усещаше миризма на мръсно.

— Цепелинът отделя тази материя — обясни Чироко, която се уви в няколко парчета плат. — Добра защита при студено време. Давай, не се бой. Всичко тук е чисто.

— В цепелина винаги всичко е чисто — изкудкудяка Калвин и им сипа от гъстата супа. — Опитай това… Нова ли каза, че ти е името? Хубаво име, харесва ми. Ново и ярко, и ти блестиш, както би трябвало да бъде. Това е моето специално гаспачо30. Приготвено е от най-доброто, което расте на Гея. — Той отново закудкудяка и подаде купата на Нова. — Навремето слизах веднъж годишно долу, за да хапна топла храна. После се усетих, че дълго не съм го правил. А и съвсем не ми липсва.

— Мисля, че слезе още на два пъти, стари глупчо — със смях отбеляза Чироко.

— О, не, Роки. Не може да е вярно. Нима? — Позамисли се и започна да брои на пръсти, но скоро се обърка. Нова се постара да скрие смеха си, за да не го нарани. Беше много приятен, макар и леко объркан.

— Не се бой, скъпа — рече й той. — Знам, че ме уважаваш. Не ме е грижа дали подгрявам храната си, но също така я ям и топла, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Уви, Нова не го разбираше. Тя подуши паницата си и ароматът й хареса, затова изяде пълна лъжица. В супата имаше домати и целина, тя беше вкусна, люта и студена. Тутакси лапна втора лъжица… и тогава страшно й залютя от първата. Нова преглътна, задъха се и за да угаси пожара, гаврътна цяла чаша медовина. Услади й се, имаше вкус на мед.

Дори и гаспачото беше вкусно, ако се консумираше на малки глътчици. Седяха заедно и си похапваха, и всичко щеше да е наред, ако наоколо беше малко по-шумно. Суровите зеленчуци хрупаха. Сякаш се хранеха зайци. Нова подозираше, че ще забележи след малко липсата на месо, но Калвин беше цар на вегетарианските, неподгряти ястия.

А медовината беше страхотна. Не само че облекчаваше лютивината, но и сгряваше, отпускаше — и Нова усети как краката й отмаляват.

— Време е за ставане, Нова.

— Ка… — Тя бързо стана. Болеше я глава и с мъка фокусираше Чироко. — Кое време е?

— Няколко часа по-късно — каза с усмивка Чироко. — Ти май се понапи, скъпа.

— Нима? — Отказа се от хлапашките оправдания, че й е за сефте, и се засмя. После си помисли, че май я хваща морска болест, но всичко отмина. — Е, какво ще правим сега?

— Ами — отвърна Чироко, — първо малко ще те отрезвим, после потегляме обратно за Таксидо Джанкшън. Лично аз съм готова за път.

СЕДЕМ

Приготовленията за пира бяха отнели на Титанидите осем рота. На масата имаше цял изпечен смехурко, змиорки с пълнеж и риба, изкусно желирани в пикантен сос с чубрица. Плодов десерт като коледно дръвче, което бе поръсено със стотици разноцветни ягодки и плодови резенчета с листенца от нишковидна зелена захар и украсено със стотици блещукащи топки. Имаше десет вида баници с месо, седем вида пити, три супника, купища печени ребърца от смехурковци, сладки с препечена коричка, тънка като сапунени мехурчета… свят да ти се завие. Чироко не бе виждала подобно разточителство от последния Пурпурен Карнавал, преди двайсет години.

Храна за стотина човеци или двайсет Титаниди. А около масата се бяха наредили само деветима.

Чироко си взе по мъничко оттук-оттам и пак седна, като дъвчеше бавно и наблюдаваше приятелите си. Срамота, наистина, че не е по-гладна. Толкова беше вкусно.

Знаеше, че е най-щастливата жена, защото не й бе известно какво е да трепериш за талията си. Ядеше на корем и не слагаше нито грам. Откакто бе станала Магьосница, килограмите й варираха между четирийсет — след два месеца пости — и седемдесет и пет. И то тя сама избираше колко би искала да тежи.

В момента бе стигнала горната граница. Три визити до фонтана на младостта за килорот й дойдоха малко множко. Цялото й тяло бе наедряло равномерно — гърдите, хълбоците и бедрата й бяха станали огромни. Спомни си с усмивка как високата и дръглива пуберка Чироко Джоунс бе мечтала за бюст като този. След повече от век Чироко го намираше за дребна, но полезна глупост. Особено като се имаха предвид наближаващите изтощителни събития. Запас от тлъстини за черни дни.

Междувременно това изпълваше Конъл със страхопочитание повече от всякога.

Сега той седеше отляво и се забавляваше. До него бе Робин. Непрекъснато се гощаваха взаимно. Това минаваше за дегустация, тъй като лакомствата бяха много, но Чироко подозираше, че между тях двамата има и още нещо. Сигурна бе, че дори на масата да имаше гадни военни дажби, тия двамата пак щяха да се смеят като деца.

Би трябвало да съм шокирана, помисли си Чироко.

Имаше чувството, че всичко ще свърши зле и вероятно би било по-добре въобще да не е започвало. Разкая се за мислите си. Изхождаше от позицията на абсолютната сигурност. Ако човек вечно се презастрахова, съжалението за онова, което не е извършил и не е опитал, ще му предложи безкраен низ от поводи да страда през последващите години. Чироко тихомълком ги поздрави за смелостта и им пожела щастие.

А идиотите си въобразяваха, че никой и не подозира за тайните им. В Хиперион можеше и да има Титаниди, които да не знаят за тях, но със сигурност в Диона такива нямаше. Чироко забеляза как Валия, Роки и Серпент ги наблюдават с нежност. Кларинет знаеше, но както винаги беше пас. Клавесин също знаеше, но поради нарастващата й привързаност към Нова никога не би рискувала да я нарани, тъй като още не беше наясно с реакциите на човеците.

Оставаше деветият член на групата, Нова. Тя явно бе прекалено заета с проблемите на собствената си младост, за да забележи онова, което майка й се стараеше по всякакъв начин да скрие. Единствено тя бе в блажено неведение за греха на Робин.

А това си беше грях. Чироко се чудеше дали Робин би си признала и как би се справила, когато й натежи вината. Надяваше се да успее й помогне. Тя нежно обичаше малката вещица.

Огледа масата и събралите се около нея. Обичаше ги всичките. За миг усети, че сълзите й напират, но се постара да ги скрие. Сега не им беше времето. Наложи си да се усмихне и учтиво да похвали сладкиша, който й предложи Серпент. Той разцъфтя от удоволствие. Но Чироко забеляза, че Кларинет я наблюдава.

Но все пак се изненада, когато в края на прекрасното угощение блаженото сито мълчание бе нарушено от Кларинет, който се окашля и почака, докато настане тишина.

— Капитане — започна той на английски. — Ние сме доволни, че не се противопостави на това празненство. Ти си наясно, че такива неща се правят само в момент от особена важност за нас.

— Ние сме доволни, Кларинет? — запита Чироко. С тревога осъзна, че не е в час. Погледна останалите Титаниди, които тържествено съзерцаваха празните си чинии. Клавесин бе вперила поглед в далечния край на масата, към празното място, което бе отредено за Крис винаги, откакто бе скочил в Пандемониума.

— Кого имаш предвид, приятелю?

— Всички Титаниди тук и стотиците, които не можеха да присъстват. Бях избран да изразя тази… — Чироко още веднъж се изненада, когато Кларинет затърси подходящата дума. После осъзна, че има и нещо друго.

— „Скръб“ ли е думата, която се опитваш да изречеш?

— Близо е до нея — каза Кларинет с гримаса на лицето. Погледна я очаквателно. За момент й бе съвсем непознат. За момент се превърна в първата Титанида, която някога бе срещнала — а и в действителност той бе пряк наследник на първата. Повече от всякога приличаше на чаровна жена. Черни къдрици, широки скули, дълги мигли и гладки като на бебе страни…

Чироко се върна към действителността, която май й се изплъзваше.

— Продължавай тогава — насърчи го тя.

— Всичко е просто — каза Кларинет. — Искаме да знаем какво правиш, за да върнеш детето.

— А какво правите вие?

— Опитахме някои неща. Разузнахме нещичко за отбранителните сили на Пандемониума. Въздушното наблюдение с цепелин ни помогна да направим карта на крепостта. В Титантаун се коват планове.

— Какви планове?

— Общо нападение. Обсада. Има няколко възможности.

— Някои от тях изпробвани ли са?

— Не, Капитане. — Той въздъхна и отново я погледна. — Детето трябва да бъде спасено. Прости ми, ако можеш, но аз трябва да го кажа. Ти си нашето минало. Той е нашето бъдеще. Не можем да позволим Гея да го задържи.

Чироко остави тишината да нараства, оглеждайки едно по едно лицата. Нито една от Титанидите не смееше да я погледне. Робин, Конъл и Нова бързо отместваха поглед, щом очите им срещнеха нейните.

— Конъл — накрая каза тя. — А ти имаш ли план?

— Исках да го обсъдя с теб — виновно отвърна той. — Внезапно нападение. Само ние двамата, влизаме и много бързо излизаме. Все си мисля, че прякото нападение ще свърши работа.

Чироко отново ги огледа.

— Има ли други планове? Нека си ги кажем всичките.

— Да я подмамим — предложи Нова.

— Това пък какво е?

— Използвай себе си като примамка. Накарай я да излезе и се биe. Приготви й капан. Изкопай дълбока дупка или нещо такова… Не зная. Не съм обмислила подробностите. Може би някаква засада.

Гледаше Нова с нескрито уважение. Беше глупаво, разбира се, но в известен смисъл бе по-умно от предложенията на останалите.

— Идеите станаха четири — отбеляза Чироко. — Има ли други?

Титанидите нямаха. Чироко искрено се учуди, че стотиците Титаниди са предложили само две идеи. При многото си положителни качества, Титанидите не бяха тактици. Липсваше им подобна нагласа.

Тя се изправи.

— Добре, Кларинет, не е нужно да ми се извиняваш. Изрично ми е забранено да споделям какво върша. Вие, Титанидите, загрижени за детето, не виждате нищо от това, което правя, а то не е малко. А пък Адам, разбира се, е вашето бъдеще, за което, първо, съм му благодарна и второ, го съжалявам. От килорот не ми излиза от ума. Смятах да ви уведомя за плановете си довечера, но вие ускорихте нещата. Първо да ви кажа за Гея. Никой от вас не я познава. Дали сте ми четири идеи. Четири филма.

Тя започна да свива пръсти, един по един, докато изброяваше.

— Кларинет, ти предложе директна атака. Този филм ще е „Втората световна“. Идеята за обсадата е добра за филм-епопея, него ще кръстим „Крахът на Римската империя“. Предложението на Конъл става за трагикомедия. А това на Нова — за уестърн. Сетила съм се и за други подходи. Филм на ужасите. Затворнически екшън, в който ние успяваме да избягаме от пандиза. Въздушна атака от типа на екранизациите за Виетнам. Но запомнете — тя е предвидила тези и куп други варианти. Моята тактика е еклектична, сиреч заимства от всичко по малко. Знайте едно — няма да победим Гея, ако не се отърсим от жанровия подход като цяло.

Чироко ги огледа, един по един, и не се изненада при вида на смущението им. Навярно всичките тия приказки за филмите ги караха да мислят, че тя откача.

— Не съм луда — тихо каза Чироко. — Опитвам се да вляза в кожата на Гея. Завладяна е от филмите, снимани през двайсти век — като се почне от трийсетте, та почти до края му. Тя самата си избра образа на Мерилин Монро, звездата на шейсетте.

Чироко помълча. После продължи.

— Гея иска филми на живо, тя си има пантеон от звезди и повечето от главните герои на епичната й продукция са събрани тук. Изминала е дълъг път, за да си осигури някои от актьорите. Изградила е някои, също като старите студийни модули, послужили за извайването на облика на техните герои. Главната роля е отредена на мен. Но това е суперпродукция, с цял отбор главни герои и милиони статисти.

Е, не казвам, че и тя не бърка. Издъни се с Габи. Още трябваше да е жива, като моя предана приятелка. Другата й грешка е Крис. Гласеше го за мой духовен водач. Предвиждаше се романс между мен и Крис, но се намеси Валия. Тяхната история не бе планирана. Но Гея е умен режисьор. Разполага с готов и резервен вариант, склонна е да включи и дубльори. Историята търпи вариации, но така, че да не се изкривява основната линия на сюжета. Конъл е един добър пример за това.

Конъл, който гледаше като хипнотизиран, подскочи от изненада.

— Потомък си на един от първите участници, комуто бе поверена ролята на злодея. Това ще е важно за развоя на събитията. Усещам — и Снич ме подкрепя, — че ти си манипулиран, за да пристигнеш на Гея.

— Изключено — запротестира Конъл. — Дойдох тук, за да те убия и… — Млъкна и се изчерви. Чироко знаеше, че той мрази да споменава за първата им среща.

— Смяташ, че е акт на свободна воля, Конъл — продължи тя меко. — И си прав. Тя не се е внедрявала в съзнанието ти, докато си бил в Канада. Но онези глупави комикси, които донесе оттам, бяха скалъпени от нейна издателска къща. Целта на тенденциозно променената история е била да узнаеш за потеклото си и вероятно тя те е подкукуросала да помпаш мускули. Останалото се е подредило само.

— Робин, ти вече донякъде си наясно как са те манипулирали.

— Да.

— Съжалявам, че трябва да го кажа… по дяволите, очакват ни още по-ужасни разкрития. Гея се е месила в живота ви още преди раждането. Робин, говори ли се още на Ковън за Пищялото?

Робин я погледна разтревожено, но кимна.

— Заради него се преселихме в космоса. Заради големия астероид. Ковън беше в Австралия. Пищялото се изтресе и уби близо половината население. Но златото и уранът, които съдържаше, ни направиха достатъчно богати, за да се изстреляме в орбита…

Очите й се разшириха от ужас.

— Пищялото се натресе в Австралия на единайстата година от моето пребиваване тук — каза Чироко. — Няма съмнение, че Гея го е изпратила.

— Но това е лудост! — извика Нова.

— Разбира се, че е лудост. Но не такава, каквато ти имаш предвид, ако смяташ това за невъзможно.

— Но Гея е била наблюдавана…

— …и методично е изстрелвала яйцата си. Задачата на кораба-пазач беше да изчислява дали не заплашват Земята. Никой не ги взимаше на сериозно, пък и те бяха твърде много, за да им хванеш края.

— Трябва да е бил дяволски точен изстрел — отбеляза със съмнение Кларинет.

— Гея прави всичко майсторски. Тунгуският метеорит е нейна работа, нещо като малка тренировка. А Пищялото, за заблуда на противника, го е изстреляла девет години преди да излашка Ковън. На последния етап псевдоастероидът е бил управляван от Гея. А при навлизането в земната атмосфера изгорели всички веществени доказателства за това.

Робин смаяно поклати глава.

— Но защо?

Чироко направи недоволна гримаса.

— Сложен въпрос. Книгата ми за Гея накара един от критиците доста да се поизпоти. Според него такова могъщо същество не можело да се занимава с дреболийки, освен за забавление. Мисля, че Гея е чула за вашата група. И е решила да се пошегува, като стовари върху главите ви съдбата със свръхзвукова скорост. Отогава е държала Ковън под око. Злополучната земна лаборатория, от която сте се снабдявали с калпавата сперма, също е била нейно притежание чрез подставени лица. Така че рано или късно някоя от вас щеше да й кацне на мушката за изцеление. Страшно беше доволна от теб, Робин. Много се смя.

Очите на Робин заблестяха от гняв.

— Нова — продължи Чироко, — вече знаеш как се пошегувала Гея с теб и Адам. И двете с Робин сте преживели голямото завръщане, историята на най-богатите, превърнали се в дрипи.

Изгледа Титанидите.

— Чудесно знаете как са ви използвали. Всяка от вас е жива, защото аз така съм решила. Майките и бащите ви бяха принудени да ми се молят за нещо, което би трябвало да е тяхно право. Толкова сте смачкани вие, Титанидите, че се кумихте цял килорот, преди да ми кажете за каква ме мислите, макар и меко… а аз толкова съм свикнала да ми сервилничите, че това ме шокира. Цялата ви раса е подтисната. Подозирам, че превъзхождате във всяко едно отношение човешката раса, но докато не победим Гея, няма да имате възможност да се изявите.

Отново огледа всички. Бяха наранени, и ядосани… и решени.

— Тя сякаш е… непобедима — каза Клавесин. — Успяла е да доведе тук и Крис, и Робин, и Конъл. Планирала е раждането на Нова и Адам. Осъществила е всеки свой замисъл.

Чироко поклати глава в знак на отрицание.

— Само привидно. Вече споменах за някои провали. Бъдете сигурни, че и други схеми са изгърмели, но ние просто не знаем. Горе-долу от век насам Гея е търсила подходящи изпълнители за своя актьорски състав из цялата Земя. Всичките тия посолства, астероиди, продажни писачи за какво са? И ето, въпреки някои неудачи, трупата е налице. Всички на колелото са актьори или статисти в съзнанието на Гея. А повечето от звездите на спектакъла са се събрали тук. В стаята сме деветима. Остават Крис и Адам. Свирчостоп и Калвин. Снич. И… още двама, може би трима, за които ще научите по-късно.

— Снич? — попита Робин, отвратена.

— Да. Той е важен. Имаме насреща си Гея и могъщия Пандемониум. И там има мегазвезди — може би Лутер и Кали. Останалите не се знае кои са. Но сигурно картите ще бъдат свалени… и сума ти лента ще се изснима.

— Какво искаш да направим, капитане? — попита Конъл.

— Първо — тя се пресегна и хвана ръцете на Конъл и Валия. — Искам да заложим своя живот, своята съдба и своята чест. Моята цел е спасението на Адам и смъртта на Гея.

— Един за всички, всички за един — извика Конъл, но нещо се притесни. Чироко го видя да хваща ръката на Робин.

— А Крис? Няма ли да спасим и него? — попита Валия.

— Крис е част от залога. Животът му е в опасност, както и нашият. Ще го спасим, ако можем, но ако трябва да умре, ще умре, както всеки един от нас.

Сега всички се държаха за ръце, с изключение на Нова и Серпент, между които стоеше празното място на Крис. Чироко изгледа всеки един от тях, преценявайки силните и слабите им страни. Никой не отмести поглед. Това беше отлична група. Задачата им беше почти невъзможна, но не можеше да се сети за никой друг, който би искала да е на нейна страна.

— Имам още две неща за казване и после можем да преминем на плановете. Видях Крис и говорихме. Не е наранен, нито той, нито Адам.

Изчака да утихнат коментарите.

— В момента не мога да ви кажа друго. Може би по-късно. А второто нещо отдавна отлагам да ви го кажа. Има малко общо с нашите дела, но трябва да го знаете. Почти съм убедена, че Гея е подпалвачът на Световната война. Дори и да не е, тя е тази, която я подклажда вече седем години.

Настана гробна тишина. Но по израза на лицата им разбра, че са шокирани, но не и изненадани.

— Четири милиарда души — каза Клавесин, на която май й призляваше.

— Нещо такова.

— Убити — допълни Серпент.

— Да. По един или друг начин. — Чироко се намръщи. — Въпреки цялата си омраза, не мога да хвърля цялата вина върху Гея. Човешката раса така и не се научи да живее с бомбата. Щеше да се случи, рано или късно.

— Дали Гея е хвърлила първата бомба? — попита Конъл.

— Не. Едва ли. Моят… информатор смята, че тя може да е проектирала инцидента.

— Да сте виждали как се хранят акули? Това е тактиката на Гея. Видяла е този огромен резервоар с милионите гладни акули. Плиснала е малко кръв във водата. И акулите започнали да се избиват. Но са били са готови за това — Гея само ги е подтикнала. По-късно, когато корабът-наблюдател е бил оттеглен и Войната е давала признаци на затишие, Гея я е подклаждала с някоя от своите бомби. Така че и лично тя е избила няколко милиарда.

— Сега не говориш за яйца — обади се Робин. — Това са истински бомби, нали? Мислех, че Гея няма такива.

— Защо пък не? За цял един век все е успяла да се сдобие с бомба, а е имало и желаещи да й я продадат. Но не. Тя си ги прави сама. Гея е уязвима. Една мощна бомба може да я унищожи. Никъде не е пише, че тя трябва спокойно да седи и да чака. Така че войната е в нейн интерес. Нали знаете, двама се карат — трети печели. На воюващите страни не им е до Гея, най-много да пратят някоя-друга управляема ракета, с които тя лесно се справя.

Облегна се назад в креслото и зачака въпроси. Всички дълго мълчаха. Накря Нова я погледна?

— Откъде научи всичко това, Чироко

Добър въпрос, дете. Чироко бавно прехапа горната си устна и загледа Нова с присвити очи, докато хлапето отмести поглед, защото се почувства неудобно.

— Сега не мога да ви кажа. Но имате моята дума, че говоря истината.

— О, не исках да…

— Ваше право е да недоумявате. Но просто ви моля да помните нашата клетва и засега да приемете нещата на доверие. Обещавам ви, че ще знаете всичко, което зная и аз, преди да поискам да заложите живота си.

И аз също го залагам, Габи, помисли си тя. Най-много се боеше, че Габи ще откаже да се яви на останалите.

— Можеш ли да ни кажеш за плановете си? — запита Кларинет.

— Това — да. И то дълго и отекчително. Предлагам да напълним чашите си, да се изтегнем в креслата и да започваме. Ще ни трябва доста време и ще ви звучи също толкова налудничаво, колкото и всичко останало.

Права беше. След пет рота все още седяха и обсъждаха този или онзи детайл от плана, но като цяло той беше готов.

По това време Нова вече спеше в креслото си. Чироко й завидя. Тя самата едва ли щеше да мигне още цял килорот.

ОСЕМ

Чироко стана от масата и се изкачи по главното стълбище на голямата къща до третия етаж, който рядко се използваше. Тук горе имаше стая, която Крис бе отделил за нея преди много години. Не знаеше какъв беше вътрешният му подтик да я нарече „Стаята на Чироко“. По това време правеше странни неща — като бакърените пана в светилището, посветено на Робин.

Дъсчен под и бели стени, един прозорец с черна щора. Единствената мебелировка беше простото боядисано в бяло метално легло с дебел пухен матрак, винаги спретнато подредено, с белоснежни колосани чаршафи и една възглавница. Толкова беше високо, че се виждаха пружината под матрака и подът. Единственото цветно петно в стаята беше дръжката на вратата.

Стая, в която никой и нищо не можеше да се скрие. Чудесно място за усамотение и размисъл. Особено когато бе спусната щората.

Светлината, струяща от прозореца, подсещаше за ранна утрин. Спомни си студентските времена, когато се връщаше по време на сесия в стая, обляна от същата светлина. Усещаше същата приятна изнемога, същото брожение на идеи.

Но не беше утрин, разбира се. Безкрайно пладне, в което времето бе спряло.

Свикнала бе с това.

Липсваха и някои дребни неща. Понякога жадуваше да зърне отново звездите. Падащите звезди, които изпълняваха желания.

Седна на ръба на леглото. Какво ти се иска, Чироко? Няма падаща звезда, но въпреки това си пожелай нещо, кой ли ти пречи?

Е, някой с когото да сподели това. Добре би било.

Почувства се зле в мига, в който го помисли. Имаше приятели, най-добрите на света. С приятелите винаги й беше вървяло. Така че имаше с кого да сподели товара си.

Но й липсваше още нещо, нещо особено. Неведнъж си беше мислила, че е възможно, че това е най-сетне мъжът на нейния живот. Какво е любовта? Вероятно не знаеше. Живяла бе достатъчно дълго, че пръстите на ръката й не стигаха да изброи почти-любовите си. Първата — на четиринайсет. Едно момче от колежа… как ли беше името му?

Като се връщаше назад в спомените си, се питаше дали това е била последната й възможност. В астронавтската й кариера нямаше място за любов. Много любовници, това да, но влюбването би застрашило плановете й. Когато стана Магьосница… винаги изникваше някаква пречка.

Имаше желание дори да разтегне понятията. Беше толкова близка с Габи. Може би щеше да се получи. И всичките й любими Титаниди. Два пъти беше раждала деца, веднъж по метода на Титанидите с друга задна-майка. Веднъж тя износи детето. Отдавна не беше се сещала за него. Синът й се върна на Земята и повече не й писа. Сега беше мъртъв.

Е, добре, Чироко, престани вече с тия копнежи. Това с трите желания не става със звезди — които така или иначе вече не виждаш.

Осъзна, че просто трябва да си хване любовник.

Какво по-просто от това?

Изтри една плъзнала се по бузата й сълза. Там долу има пет Титаниди. Това отпадаше, не беше честно. Защото всичко, което трябваше да прави, бе да застане пред тях и да зададе един прост въпрос. Можеха ли да й откажат?

Конъл…

Тя коленичи на пода и седна. Лицето й беше обляно в сълзи.

И това не. Конъл беше и си оставаше неин, стига да поискаше. Но тя никога не би могла да го отведе в леглото си. Само като си помислеше какво бе сторила с него и й прилошаваше. Нито един мъж не би могъл да понесе подобна гавра с достойнството му.

Робин… Каква желязна, темпераментна, лютива и кисела кучка беше преди двайсет години! Всеки здравомислещ човек би казал, че би трябвало да бъде удавена още при раждането й. Твърдо не. Робин щеше да си има достатъчно неприятности с Конъл дори и без застаряващата Магьосница.

Чироко се притръшка на пода. Погледът й се замъгли. Заподсмърча, потривайки носа си, избърса очи и тъпо загледа гладките дъски и ивицата светлина под вратата. Никъде не се виждаше и прашинка. Усещаше се само дъхът на лак за дърво, остър и кисел. Тя се отпусна, но раменете й конвулсивно потрепераха.

Нова…

О, боже, не й трябваше Нова. Трябваше й да бъде на нейните години, свежа, узряла за женитба, невинна и влюбена. В една уморена, дърта вещица. Тази обич беше обречена. Но каква… сладка обреченост е да си млад и сърцето ти за първи път да бъде разбито.

Сега вече стенеше, тихо, но не можеше да се спре.

В спомените й възкръсваха всички хлапашки безумства и лудории на Нова, на това голямо дете.

Чироко се предаде насълзите. Изтегна се върху хладния под и заплака за това, което е било, което е и ще бъде.

Интуицията й подсказваше, че е най-добре сега да се наплаче и да приключи.

По-късно едва ли ще има такава възможност.

Конъл май от часове разговаряше с Робин.

От плана на Чироко — който все още му изглеждаше леко нереален — премина към други теми. Напоследък му беше толкова леко с нея.

Но се усети, че май им се спи и на двамата. Нова сънуваше стотен сън свита на кълбо в голямото кресло. А всички Титаниди се бяха спасили. Не бе забелязал кога. Те умееха да се движат и безшумно, но чак пък толкова? Пет Титаниди, а той да не види кога си тръгват?

Робин му се усмихна.

— Не сме ли завеяни? — попита тя с прозявка. Наведе се и го целуна по бузата. — Спи ми се.

— И на мен. Ще се видим по късно.

Тя си тръгна, а Конъл постоя още малко. После се отправи към стълбището.

Клавесин седеше като статуя насред съседната стая. С наострени уши гледаше в една точка на тавана. Конъл понечи да каже нещо, но Клавесин го забеляза, усмихна се бегло и излезе. Сви рамене и се качи по стълбите на втория етаж.

Там бяха Валия и Кларинет, също вцепенени. И те с наострени уши. Сякаш нещо ги мореше.

Дори не го забелязаха, докато не ги подмина, но и тогава само го погледнаха с безразличие и безмълвно се затътриха към стълбите, по които той се беше качил току-що.

Ама че работа.

Сви рамене и влезе в стаята си. Замисли се, отвори вратата и надникна в коридора. И двете Титаниди се бяха вцепенили отново, целите в слух. Роки също беше на стълбището, също слушаше, също гледаше в тавана.

И Конъл го разгледа. Не видя нищо интересно.

А може би се ослушваха за нещо там горе, на третия етаж? Всичките тия стаи бяха празни. Лично Конъл не чуваше нито звук.

После Роки нежно затананика. Скоро запяха и Кларинет и Валия, после Серпент тихо се присъедини към Клавесин. Това беше молитвена песен и говореше на Конъл точно толкова, колкото и другите им песни, сиреч нищо.

Той се прозя и затвори вратата.

ДЕВЕТ

През петдесетте хиляди рота безцелни скиталчества на Пандемониума в Хиперион градяха постоянното му обиталище.

Предприемачи бяха главно железарите, подготвили площадката около централния южен вертикален кабел. Те бяха построили пътя до гъстите гори на югозападна Рея. Мостовете над спокойната река Евтерпа и над буйната Терпсихора. Двеста декара гористи хълмове бяха оголени и дървеният материал — закаран до Пандемониума, където беше избичен, нарязан, изсушен, оформен, натрупан, овързан, обкован, рендосан и издълбан от пет хиляди дърводеделски съюза. Прокарани бяха релси през тежкия терен от мините, топилните, ковачниците и леярните във Феба, през Астерийските планини, над великия Офион в Зоната на здрача на Западна Рея. По стоманените ивици потекоха безкрайни товарни композиции с металния скелет на Пандемониума. На запад реката Калиопа бе преградена. Езерото зад стената бе дълго трийсет километра, а водите му задвижваха мощни турбини и генератори, които по електропроводи и кули изпращаха ток през едновремешните Пасищни земи на Титанидите.

Напоследък, след като строителството навлезе в кипежа си, Гея отклоняваше все повече човешки бежанци от Белинзона, за да се трудят на Пандемониума. Във върховите моменти човешките ресурси достигаха седемдесет хиляди. Къртовски труд, но и добра храна. Недоволните и покойниците биваха зомбирани, така че нямаше опасност от бунтове.

Замислено бе като най-великото творение на Гея.

При отвличането на Адам постоянното обиталище на Пандемониума бе почти изградено. Размерите на щетите върху пътуващото шоу принудиха Гея да започне окончателното преместване, въпреки че довършителните работи щяха да отнемат още поне килорот.

Южният централен кабел с диаметър пет километра изминаваше сто преди да премине през покрива на Хиперион и да се стопи в дневния светлик. Петстотин километра над покрива той достигаше главината на Гея, за да се превърне в една от многото нишки на чудовищната кошница, на която се крепеше колелото на Гея. Мрежата от кабели бе призвана да неутрализира центробежните сили и да спаси Гея от пръсване. Те изпълняваха своя дълг три милиона години и вече показваха признаци на отпадналост.

Всеки кабел бе усукан от сто четирийсет и четири нишки, всяка с диаметър около сто метра. И през хилядолетията тези нишки се бяха опъвали. Процесът бе наречен — макар и не от Гея, която го смяташе за несъществен — хилядолетно потъване. В резултат на него основата на вертикалните кабели бе подложена на разруха, а вътрешността й приличаше на мрачен град от кръгли, килнати небостъргачи, без прозорци и без покриви.

Другият проблем бяха скъсаните нишки. На Гея имаше сто и осем кабела с общо петнайсет хиляди петстотин петдесет и две нишки. Виждаше се, че двеста са скъсани, защото те бяха част от външния слой. Всеки кабел на Гея си имаше своя видима рана: горната част на жицата се навиваше като скъсан край на пружина, а долната лежеше на земята, като се простираше от един до седемдесет километра, в зависимост от височината на скъсване.

Това правило не важеше само за южния централен кабел на Хиперион. Докато събратята му имаха по две, три, та и пет видими рани, извисяващият се от центъра на Новия Пандемониум беше като нов, въздигаше се в равна, спираща дъха перспектива.

Гея хвърли последен поглед нагоре и се накани да тръгва. Само тя знаеше за вътрешните скъсани нишки, погребани във вечен мрак. Четиристотин на брой. Заедно с видимите правеха някъде около четири процента. Реши, че не е зле за три милиона години. До двайсет процента се издържаше, макар и трудно. Но от там нататък трябваше да забави въртенето. Разбира се, грозяха я и други опасности. Най-кекавият кабел извираше от центъра на Океан. Скъсат ли се още няколко нишки, целият кабел като нищо ще рухне. И ще се почнат едни катаклизми…

Но затова не си струваше да се тревожи. От доста хилядолетия насам нейното верую беше: „Нека бъдещето само помисли за себе си“.

Доближи се до недовършената част от Новия Пандемониум, позяпа как дърводелците и железарите се трудеха върху сцената, каквато никога не бе имало на Земята. После направи оглед на Студиото.

Новият Пандемониум представляваше двукилометров пръстен около седемкилометровия кабел и заемаше почти двайсет и пет декара.

Обграден бе от стена, висока трийсет метра. Или поне така беше по план. Вече бе завършена по-голямата част от внушителния базалтов зид, строен по образец на Великата китайска стена, но по-широк и по-висок. По вътрешния ръб минаваше кокетна въжена линия.

Зад стената имаше дълбок ров, гъмжащ от акули.

В кръга на стената се врязваха дванайсет арковидни портала, като че тя бе циферблат на гигантски часовник. Към тези огромни двайсетметрови врати, съобразени с ръста на Гея, водеха шосета, които стигаха до подвижни мостове, прехвърлени над рова. Вътре в базалтовия кръг, от двете страни на всеки портал имаше по един храм, обитаван от мъжете или жените Свещеници и тяхната свита. Гея доста умува къде кой храм да разположи. Защото вярваше, че известно напрежение между подчинените спомага както за по-добра дисциплина, така и за интересен и непредвиден развой на събитията. В повечето случаи — кървави.

И така порталът „Юнивърсъл“31, разположен в точката на дванайсетия час, най-северният, се охраняваше от Бригхам и неговите момчета от изток и от Джо Смит32 и мародерите му на запад. Бригам и Джо се мразеха и в червата, както подобава на водачи на съперничещи си секти в една и съща цялостна система от вярвания.

На километър и нещо от нея, в позицията на първия час, се намираше порталът „Голдуин“. Огромният, лишен от украса параклис на Лутер с дванайсетте му следовници и неизброими пастори, бе обърнат с лице към Ватикана на папа Йоан, гъмжащ от кардинали, архиепископи, епископи, статуи, кървящи сърца, мадони, молитвени броеници и какво ли не още. Лутер кипеше, когато се провеждаха бинго игри на всеки хекторот, и плюеше, щом минеше покрай сергията, където оживено се разпродаваха индулгенции.

В точката на втория час бе порталът „Парамаунт“, където Кали и нейните главорези-сектанти, които предпочитаха да душат жертвите си и Кришна, заедно с неговите оранжисти33, плетяха скришом безконечни интриги един срещу друг.

На третия час благословеният Фостър и отец Браун даваха жлъчен живот на своите фантастични образи.

До портала на четвъртия час, наречен „Колумбия“, бе натъпканата с книги стая на Мерибейкър34 и помещението, в което Елрон се занимаваше със своите енграми35.

Близо до портала на „Фърст Нейшънъл“ Айатоллах36 и Еразъм37 водеха безкрайна „свещена война“ от своите разнородни джамии.

Порталът на „Фокс“38 беше относително спокойно място, Готама и Сидхарта39 рядко прибягваха до насилие и още по-рядко го упражняваха върху себе си. Основното забавление тук бяха фортициите на един Свещеник-натрапник на име Ганди, който се опитваше да си проправи път към някой от храмовете.

И така нататък около огромния часовник на Новия Пандемониум. Лагерът при „Уорнър“ беше арена за Шинто40 и Сони и тяхната безспирна битка между старото и новото. Край вратите на „Ем Джи Ем“41 се вихреха непрестанните религиозни кампании на Били Сънди и Ейми Симпъл Макферсън42. Тези на „Кийстоун“ се пазеха от Конфуций и Цзе-Дун, „Дисни“ — от Гуру Мару и Санта Клаус, а „Юнайтид артистс“ бяха бастион на свети Торквемада и Валънтайн.

Имаше и други, безправни Свещеници, прокудени в свети места далеч от порталите на циферблата. Мъмбо Джъмбо43 от Конго нападна студиото, изпаднал в черна ярост, мърморейки за дискриминация, като угоди на мераците на Гея. Уика, Менса, Троцки и Ай Си тръбяха, че е редно да се набляга на традицията, а Махди и много други хленчеха по повод прохристиянския уклон на цялата митологична система на Новия Пандемониум.

Никой обаче не посмя да се жалва пред Гея. И всички питаеха дълбока и искрена преданост към Детето.

От всеки портал започваше павиран със злато път.

Поне така бе по оригиналната документация. На практика запасите от жълт метал на Гея не бяха достатъчни да се позлатят толкова много пътища. Така единайсет от улиците имаха отрязък само от петдесет метра висококаратни павета, последвани от километър с галванично покритие, а всичко останало беше така пестеливо позлатено, че се бе поизтъркало вече.

Единствено пътят от „Юнивърсъл“ беше от чисто злато от началото до края. В другия му край се намираше Тара, смесицата от Тадж Махал, плантаторска резиденция и палат, в която живееше Адам, Детето.

Жълтокаменен път, мислеше си Гея, докато крачеше по 24-каратовата магистрала.

Вляво и вдясно бяха пръснати сцените, бараките, интендантствата, стаите за отдих, съблекалните, складовете за оборудване, гаражите, дирекциите, отделите за обработка на филми, монтажните, прожекционните зали, анклавите на гилдиите и писачите, на фотофауната на най-голямото студио, съществувало някога. „И това, мислеше си Гея с огромно задоволство, е само една дванайсета част.“ Зад студиото бяха останалите улици — Манхатън-1930, Манхатън-1980, Париж, Техеран, Токио, Уестууд, Лондон, Додж Сити-1870, — а на заден план се виждаха тучни ливади със стада крави, овце, бикове, слонове, менажерии с тропически птици и маймуни, речни лодки, бойни кораби, индианци, генератори на мъгла, които бяха разположени край следващите студийни комплекси: „Голдуин“ и „Юнайтид артистс“.

Гея се поспря и поотмести, за да пусне натоварения с кокаин камион, каран от зомбита. Филикостерът зад волана изглежда дори не загря, че стълба, който благополучно подмина, е неговата Богиня — возилото й стигаше до глезена. Той свърна към склада за кокаин, който беше почти пълен. Гея се намръщи. Железарите бяха големи майстори, но двигателите с вътрешно горене не им идеха отръки. Падаха си по парните двигатели.

Стигна до портала „Юнивърсъл“. Подвижната метална решетка бе вдигната, мостът спуснат. Бригхам вардеше от едната страна на пътя, Джо Смит — от другата, и си хвърляха кръвнишки погледи. Но и двамата Свещеници, и цялата им сюрия мормони и нормани прекратиха кървавата междуособица, когато Гея надвисна над тях.

Гея огледа сцената, нехаейки за жуженето на панафлексите. Въпреки че Студиото беше все още недоизпипано, с днешната церемония щяха да бъдат приключени най-важните за нея подробности. Единайсет от дванайсетте порти бяха вече осветени. Днес беше финалът на обредния цикъл. Скоро можеше да започне сериозното производство на филми.

Злощастникът, приел да стане сценарист, стоеше окован в златни вериги. Гея зае мястото си — то предупредително изскърца и докара неколцина кранисти до прединфарктно. Веднъж вече столът се беше срутвал…

— Започвай — нареди тя.

Бригхам преряза гърлото на сценариста. Кранът го вдигна нагоре и кръвта му опръска големия въртящ се глобус над портала „Юнивърсъл“.

Крис наблюдаваше церемонията от високия прозорец на Тара. Твърде бе далеч, за да види какво точно става.

Но в едно беше сигурен: каквото и да става, то е убийствено, налудничаво, умопобъркано, погубва се човешки живот…

Извърна се и заслиза по стълбите.

Беше очаквал много неща, когато скочи от самолета. И нищо приятно.

Това, което му се случваше тук, не беше приятно… Но съвсем не това, което бе очаквал.

В началото свободно се разхождаше из хаоса на Пандемониума, като избягваше патакламите, надявайки се на невъзможното — да намери Адам и да избяга с него. Разбира се, таратанци. Хванаха го човеци и зомбита, и някакви неизвестно какви. Пречука неколцина, после го сгащиха, вързаха и повалиха в несвяст.

После неизвестно колко го държаха в някакъв гаден пандиз: килия без прозорци, гладория, кофа наместо нужник и… и бездна от време, за да свикне с идеята, че там ще кибичи до края на живота си.

После го пуснаха на свобода и го доведоха тук, в това огромно, невероятно, оживено и полудяло убежище, наречено Нов Пандемониум. Показаха му апартаментите в Тара и го въведоха на аудиенция при Адам, когото всички наричаха Детето, с главна буква, върху която наблягаха. Адам имаше цветущ вид. Едва ли помнеше Крис, но умираше да си играят. Имаше купища играчки. Чудесни, умни играчки от най-добрите материали и всичките изключително безопасни — без остри ръбове, без ситни чаркове. Имаше и две детегледачки, стотици прислужници и както скоро осъзна Крис… самия него. На Крис бе отредено да се превърне в част от мебелировката на Тара.

Не след дълго Гея ги посети. Крис не обичаше да си спомня за тази визита. Смяташе се да куражлия, но сърцето му едва не се пръсна при вида на това чудовищно същество. Тя го гледаше от височината, от която човек гледа пудел.

— Седни — нареди му тя и Крис се подчини. Сякаш седеше в подножието на Сфинкса.

— Твоята приятелка Чироко е голяма пакостница — продължи Гея. — Все още не съм изчислила всички щети, но май триста или четиристотин филма са отишли на кино. При това филми, от които имах само по едно копие. Малковероятно е да са запазени и на Земята. Какво мислиш за това?

Не бе предполагал, че ще му трябва толкова много кураж, за да й отговори.

— Мисля, че филмите не означават нищо в сравнение с човешкия живот, или…

— Човешкия, а? — забеляза Гея с подобие на усмивка.

— Не се изразих точно. Животът на хората и на Титанидите…

— А какво ще кажеш за Железарите? Те са интелигентни, едва ли ще ми възразиш. Или за китовете и делфините? А кучетата и котките, кравите, прасетата, пилетата? Нима животът наистина е толкова свещен?

Крис не намери какво да отговори.

— Будалкам те, разбира се. И все пак не намирам, че животът е особено ценен, било то интелигентен или не. Той съществува, но е глупаво да се мисли, че той има правото на това. Каква смърт му е отредена не е от особено значение, в края на краищата. Не очаквам обаче да се съгласиш с мен.

— Това е добре, защото не съм съгласен.

— Добре. Различията са това, което прави живота интересен. Лично аз смятам, че единственото вълнуващо нещо е изкуството. То живее вечно. Разбира се, остава въпросът, дали изкуството остава изкуство, ако няма очи, които да го видят, или уши, които да го чуят… Но това е един от онези въпроси, които остават без отговор, нали? Книгите, картините, музикалните творби трябва да живеят вечно. Докато животът може само да се клатушка между началото и края, храносмилайки и отделяйки. Ужасно е грозно, наистина. Харесвам филмите. И смятам, че Чироко стори голям грях като унищожи тия четиристотин филма. Ти какво мислиш?

— Аз ли? Лично аз бих унищожил който и да е шедьовър, ако това би спасило нечий живот.

Гея се намръщи.

— Вероятно позициите и на двама ни са крайни.

— Твоята е крайна.

— Ти имаш нещо като музей там, в Таксидо Джанкшън.

— Това е лукс, който никога няма да ми липсва. Не отричам, че миналото е ценно и че е тъжно да бъде унищожено безвъзвратно произведение на изкуството — дори то да е слабо. Не приветствам подобни методи, но Чироко го е сторила само за да спаси нечий живот. Така че й е простено.

Гея позамълча, после му се усмихна. Изправи се, като стресна Крис.

— Добре — заяви тя. — Сега сме наясно за нашите позиции. Ти си от едната, аз — от другата страна. Интересно е да се види какво мисли Адам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се изсмя.

— Чувал ли си някога за Джими Крикет?44

Тогава той още не беше чувал за него. После изгледа филма и разбра каква е неговата роля. Всъщност го гледа четири пъти. Това бе един от любимите филми на Адам.

Скоро стана ясно как ще протичат дните им.

Крис остана в Тара. Можеше да стои колкото си иска при Адам, с изключение на един рот. През този рот Адам оставаше насаме с телевизора.

Във всички стаи на Тара имаше телевизори. В някои и по три или четири. Те не можеха да се изключват и показваха едновременно една и съща програма, така че ако Адам шареше из стаите, нишката на действието не се губеше.

Засега телевизията не значеше много за Адам. Обикновено се заглеждаше в екрана не повече от минута, въпреки че ако програмата наистина го грабваше, можеше да стои и по пет, десет минути и да се смее на неща, които като че ли само той разбираше. През времето, когато бе лишен от компанията на Крис, понякога се заиграваше, а понякога почти не сваляше поглед от екрана. Но най-вече предпочиташе да си дремне.

Що се отнася до Крис, той не беше особено впечатлен. В действителност едва забелязваше телевизора, и то само като постоянен, глупав фон.

После забеляза, че е в ход нещо като образователна програма. Предаванията, които Адам най-много харесваше — измерени в „звм“ — засмивания в минута, — се прожектираха все по-често. На това Крис едва ли можеше да се противопостави. Имаше много филми на Уолт Дисни и Уорнър Брадърс, японска компютърна анимация от последните две десетилетия на ХХ век, както и някои по-стари телевизионни програми. Сегиз-тогиз се мяркаше по някой уестърн или екшън с кунг-фу, които май се нравеха на Адам, защото бяха твърде шумни.

Крис се смя от сърце на първия, скромен филмов дебют на „Туенти сенчъри фокс“. Наричаше се „Билет за Томакоук“. Гея имаше само откъс от него. Крис го загледа от немай къде, докато Адам спеше. Един тъп малък уестърн. После забеляза Гея някъде в хора.

Това, разбира се, не беше Гея, а актрисата, която страшно приличаше на нея. Крис се вгледа в титрите, за да разбере името на жената, вече отдавна покойница, но не успя.

Скоро пак зърна Гея в един филм. Тук тя имаше по-голяма роля и стана ясно, че актрисата се казва Мерилин Монро. Чудеше се дали е била известна.

Скоро реши, че май е била популярна, защото филмите й започнаха редовно да се въртят по телевизията в Тара. Адам не й обръщаше особено внимание. По смехомера първият й филм с по-голяма роля беше оценен с нула — Адам едва го погледна. „Асфалтовата джунгла“ не събра повече точки. Нито пък „Мъжете предпочитат блондинки“.

После Крис изгледа сума ти документални филми за житието на Мерилин Монро. В повечето от тях се разправяше за качества, каквито Крис просто не забелязваше. През двайсети век може и да е била загадка, но всичко това значеше твърде малко за Крис.

Но едно нещо имаше значение. По време на една от скучните документалистики Адам се откъсна от играчките си, усмихна се, посочи към екрана и каза „Гей“. Погледна към Крис, пак посочи екрана и каза „Гайа“.

Крис започна да се притеснява.

Гея никога не се появи в Тара.

Всъщност, никога не влезе вътре, въпреки че всичко бе съобразено с нейните размери. Вратите бяха достатъчно широки и високи, а стълбищата и вторият етаж бяха подсилени, за да издържат на теглото й.

Но тя не идваше. Когато се появи, остана достатъчно далече, а Адам беше отведен на балкона на втория етаж. Логиката на тази постъпка беше ясна на Крис. Гея внимаваше да не стресне детето. Искаше то постепенно да привиква към нея, като всеки ден се доближава по малко.

И винаги му поднасяше изненади. Понякога фойерверки, които държеше в ръка и хвърляше във въздуха. Бяха прекрасни. Понякога довеждаше стадо дресирани слонове. Те скачаха през обръчи и ходеха по въже. Веднъж накара два слона да стъпят на дланите й и ги вдигна високо-високо. Крис беше впечатлен, а Адам се кискаше непрекъснато. Гея правеше всичко, за да забърбори бебето, като го викаше по име, казваше му колко го обича и споменаваше името си колкото се може по-често. И винаги носеше великолепен подарък.

— Гей, гей, гей — викаше Адам.

— Гей-а — отвръщаше му Гея.

Сега Адам беше на около годинка и три месеца. Речникът му се обогатяваше. Не след дълго щеше да казва Гея.

Мерилин Монро имаше около трийсет филма. Крис бе гледал всеки от тях поне веднъж по времето, когато освещаваха портала „Юнивърс“. Размишляваше над това, докато слизаше по стълбите от третия етаж. Сега Адам все по-често се спираше, докато играеше и посочваше телевизора, засмиваше се и изричаше името на великанската си баба.

Вече се готвеше да тръгне към първия етаж, когато го стресна силен звън, който тутакси се повтори. Крис се усети какво става.

Изскочи на терасата на втория етаж.

Високо в небето зърна две самолетчета, Водни кончета със средни размери, които кръжаха над Новия Пандемониум. Долу бе настанала суматоха. А те летяха прекалено високо, за да се разбере кой ги пилотира или поне от колко души е екипажът.

Чироко, помисли си той. Господи, Чироко, не може да си толкова глупава. Какъв е смисълът да бомбардираш…

Той гледаше със зяпнала уста как двата самолета, които сега се движеха доста бавно, направиха вълнуваща каскада. Май се готвеха да предприемат нещо.

Сърцето му почти спря да бие, когато и двете машини задимяха. Какво ли им стана?

Видя, че са изписали буквите ПР.

Извиха се нагоре и отново запушиха. За да изрисуват още два букви. Получи се ПРЕД. Това пък какво е?

С прецизно леко обръщане надписът се трансформира в ПРЕДА.

— Крис — прошепна някой. Той подскочи от изненада. После се обърна и едва не изкрещя. До него стоеше Чироко.

— Чироко — прошепна той и се намери в ръцете й, колкото и глупаво да звучи, тъй като беше доста по-едър и висок. Но силата бе в нея, а той едва сдържаше сълзите си.

Тя го замъкна обратно в сянката вътре в сградата.

— Това са щуротии — тихо каза Чироко и кимна към прозореца. — Забавни кьорфишеци… Съвсем по вкуса на Гея.

— Какво правиш…

— Нямам време — отвърна Чироко. — Едва се добрах дотук. Можеш ли да ме изслушаш?

Крис преглътна хилядите въпроси и кимна.

— Исках да… — Чироко спря и погледна настрана. Крис забеляза две неща: тя самата едва сдържаше сълзите си и носеше странни чуждоземни дрехи. Но нямаше време да осмисли нещата.

— Как е Адам? — запита тя.

— Добре е.

— Кажи ми какво става тук.

Той й разправи, кратко и сбито. Тя кимаше от време на време, на два пъти се намръщи и веднъж едва не припадна. Но накрая кимна.

— Почти както Габи ми предрече — каза тя. — И не ме притеснявай повече заради Габи.

— Бъди спокойна. Вече не се стряскам от призраци.

— Добре. Значи си се усетил за какво й трябваш?

— Доста добре. Аз… не зная дали ще има полза от мен. Доста е по-проницателна, отколкото смятах.

— Ще се справиш — завери го убедено Чироко. — Ще направим всичко, за да те измъкнем. Както ти казах, душата му и сега, и занапред все още не е застрашена. Но, Крис… ще ни трябва много време. Разбираш ли?

— Мисля, че да. А… колко дълго ще продължи?

— Най-малко година. Може би и две.

Крис се постара да скрие разочарованието си, но знаеше, че тя е разбрала. Пое дълбоко въздух и се помъчи да се усмихне.

— Каквото и да мислиш, то е най-доброто.

— Крис, то е не само най-доброто. А единствената възможност. Не бива да ти обяснявам. За да не реши Гея да го измъкне от теб.

— Разбирам. Но… — Той избърса челото си и зададе въпроса директно. — Чироко, защо просто не го вземеш още сега? Вземи го и бягай?

— Крис, стари приятелю, ако можех, щях да го сторя. И да те оставя на милостта на Гея… И да умра от срам веднага щом спася Адам. Но пак щях да го направя. Знаеш, че ще те спася, ако успея…

— И да не успееш, пак не ти се сърдя.

Тя отново го прегърна, целуна го по бузата. Крис се вкамени от мъка, но му беше добре, че е до нея.

— Гея е… Крис, не знам как да ти обясня. Нейната воля е фокусирана върху Адам. При предишното ми идване му позволих му да ме види. Тя знае за визитата ми и този път се озорих докато вляза. Няма да мога да те посетя пак. А ако побягна с Адам, тя ще ни хване. Зная го. Можеш ли да се смириш?

— Щом трябва.

— Това е всичко, за което те моля. Поддържай добри отношения с Гея, но гледай да не ти влияе. И внимавай. Може да откриеш, че я харесваш. Не, не ми възразявай. Аз самата я харесвах по едно време. Нямаш друг избор, освен да останеш такъв, какъвто си, да обичаш Адам и… по дяволите, Крис. Вярвай ми.

— Вярвам ти, Чироко.

Погледът й потъмня от мъка. Тя отново го целуна… и го пусна. Начинът, по който си тръгна, беше странен. Дръпна се в сянката, там, откъдето нямаше измъкване… и си замина.

ДЕСЕТ

— Вещица-Юг, Юг, тук Вещица-Север. Доста ти беше раздърпано Е-то, приятел.

Това чу Конъл от микрофона на излизане от главоломния си лупинг.

— Плети си свойта плетка, дете — отвърна той. — На теб се паднаха все лесни букви. — Той се огледа бързо към огромните плоски проекции на вече изчертаните букви и пак пусна димния шлейф.

Цяла седмица се бяха упражнявали. Първите им опити, както се кълнеше от земята Чироко, приличаха на йероглифи, но леко-полека буквите ставаха по-четливи. Сега Конъл би се справил и със затворени очи.

Беше налудничаво, разбира се, но не по-налудничаво от всичко останало. Когато пишеха върху небето, не само че действаха в нова и непозната плоскост, но беше важен и начинът, по който рисуваха буквите. Всичко можеше да стане просто, като се програмират маневрите чрез автопилота, но тогава нямаше да ги има заврънкулките. А Чироко категорично бе забранила подобно опростенчество.

Конъл не се оплакваше. На него му харесваше да изписва предизвикателства в чистото небе на Гея.

— Вещица-Север, на това ли му викаш Р?

— Никой не го е писал по-добре в небето — отвърна Нова.

— Престанете — смъмри ги Робин, която летеше високо над тях. — Започвайте втория ред.

Чироко се дръпна от галванизирания жълт път недалеч от мястото, където започваха златните павета, и се шмугна между две високи сгради. Намери закътано местенце и бързо съблече костюма си.

Преминала бе през портала „Колумбия“ дегизирана като дъщеря на индиански вожд. Успя да мине за нов персонаж в разиграващия се там уестърн. Добра се до Тара по-скоро поради безразсъдството си, а не благодарение на камуфлажа, защото между дрехите и нейната собствена външност имаше твърде странна, набиваща се на очи дисхармония. Както и да е, успя да се добере до Крис. Сега беше лесно, понеже всичко живо зяпаше надписите по небето.

Но на излизане от базалтовия кръг на Пандемониума трябваше да изглежда различно и да приложи друга тактика.

Чироко се облече в черно — панталони, ботуши, риза и шапка. Горе-долу като при първата им среща с Конъл. Върза връзките на черната пелерина, натика малък автоматичен пистолет в ботуша и голям револвер в кобура на колана.

— Остава да си сложа и светещ надпис — мърмореше си тя. — Едва ли има по-очебийна улика от този костюм.

Замря за миг, за да успокои дишането. Импулсивно — това бе един от поривите, на които бе свикнала да се доверява — разкопча горните три копчета на ризата и поразголи бюста. За да отвлече вниманието от характерната си физиономия. После отново пое по жълтите павета и замислено закрачи към пазача на портала „Метро Голдуин Майер“.

Наложи се да сръчка с лакет. Той се пулеше във въздушното шоу.

— Какво означава — П-Р-Е-Д… — засрича той.

— Откъде намериха такъв неграмотник за пазач? — изръмжа Чироко. Мъжът застана мирно и притисна дъската за писане към гърдите си.

— Аз съм първи вицепрезидент по снабдяването — започна Чироко. — Имам мисия. Гея ми нареди да не-утрализираме абракадабрата незабавно. — Потупа се по несъществуващата лична карта в джоба на ризата, очите на мъжа проследиха движението на ръката й и застинаха. Той надзърна в цепката на деколтето и поклати глава.

— Какво каза? — изръмжа Чироко.

— Е, ами… вървете, господине!

— А сигурността? А данните за лицата, които влизат и излизат през портала? Всичките дяволи от ада могат да се намърдат вътре, а ти ще ги посрещнеш с хляб и сол. Няма ли да ме попиташ как ми е името?

— Ъ-ъ… Как те викат… господине?

— Гинес45. — Тя надникна през рамото му, докато той изографисваше на дъската името. — Внимавай да не сбъркаш, Г-И-Н-Е-С. Алек Гинес. Това е важно за Гея.

Чироко се обърна и решително закрачи по спуснатия подвижен мост.

Едва след четвърт час мъжът се даврандиса. А в същото време Чироко беше на сто и петдесет километра от портала.

Гея разбра какво става още след изписването на първите две букви.

Намираше се до арката на „Юнивърсъл“, огромният й крак бе стъпил здраво върху повече злато, отколкото имаше във Форт Нокс46. Стоеше с ръце на кръста и се усмихваше.

ПРЕ

ПРЕДА

Избухна в смях. А и най-печените киномани също бяха започнали да се усещат. Няколко неспокойни минути за повечето от тях. Очите им шареха от лицето на Гея към писанията и обратно. После смехът на Гея даде сигнал за избухване на всенародно веселие. Човешкото множество се заливаше от нова вълна при появата на поредната буква, а с всяка буква и смехът на самата Гея звучеше дваж по-гръмко.

Когато съобщението бе завършено, началното П вече едва личеше. Но това не намаляваше веселбата.

ПРЕДАЙ СЕ ГЕЯ

— Трябва да посетим Магьосника — измърмори Гея. — Той ще знае какво да прави.

Смехът й стана още по-силен.

Време е за фестивал, помисли си Гея. Джоунс съвсем се е отчаяла, за да прави такива глупости. Нима не знае, че Лошата магьосница от Запад пише по небето? Нима лоша не значи нищо за нея? В тая битка си има и правила, и символи, и всички те са важни.

Гръмогласният й смях премина в кудкудякане. Буквите се бяха размили и падаха на земята като фина мъгла. Към двата самолета се присъедини и трети, за който Гея отдавна знаеше. Твърде вероятно беше в него да е самата Чироко, която от безопасно разстояние е наблюдавала как подчинените й вършат мръсната и опасна работа. Гея се запита струва ли си да се води борба с такъв враг.

Странно, тази мисъл я разстрои.

Тя се опита да я прогони. Сега трите самолета летяха ниско, в ешалон, описвайки огромен кръг около Пандемониума. Все още изпускаха дим.

Фантастичен филмов фестивал. Какво бяха прожектирали напоследък? Ами, май имаше…

Гея се спря и се огледа подозрително.

— Не! — развика се тя и затича. — Не, кучко такава! Не сме го планирали така!

Тя се спъна в мъртво зомби, подхлъзна се, едва не падна. Видя друго зомби да се свлича.

След две минути зомбитата в Пандемониума бяха мортус.

— Всичко, от което се нуждаеш, е любов — запя Робин, после го изсвирука.

— Какво е това? — чу тя Конъл по радиото.

— Една песен, която ние, вещиците, обичаме да пеем. — И тя още веднъж изсвири мелодията, докато накланяше за последен път самолета над странния гигантски циферблат.

— Стига намеци, майко — раздразнено се обади Нова.

— Време е да не ти пука вече за произхода на нашия прах-зомбитрепач, скъпа. Не смяташ ли?

— Да, майко — Робин чу прещракването на радиото на Нова.

— При подаден от мен сигнал завийте наляво — нареди Конъл. Това отдолу е порталът „Метро Голдуин Майер“. Тоя, с големия каменен лъв.

— Разбрано — отвърна Робин, която все още си тананикаше. Пак погледна надолу към Новия Пандемониум.

Чироко им беше описала мястото. Но съвсем друго е да го видиш с очите си. Робин го виждаше за сефте, защото докато траеше цялото налудничаво шоу бе кръжала високо горе, воръжена до зъби срещу бръмчащите бомби, с десетина плана, блъскащи се в съзнанието й — планове, безмилостно натъпкани в главите на всеки от тях от Генерал Джоунс.

— Как мислите, какво ли ще каже Гея? — запита останалите. — Чудя се дали е разбрала, че току-що я засипахме с три тона любовен прах?

— Това Робин от Ковън ли е? — прозвуча нечий глас.

За момент настъпи тишина. Чуваше се единствено бръмченето на самолета.

— Робин, какво правиш, защо създаваш бъркотия в небесата ми?

— Исусе — прошепна Конъл, — нима това е…

— Южна Вещице, не забравяй правилата на ефира. Мисля, че ние трябва…

— Знам, че това е Конъл, скъпа — намеси се отново Гея. — Знам също, че в другия самолет е скъпоценната ти дъщеря, Нова. Не разбирам само всичките тия приказки за любовен прах.

Робин продължи да лети в тишина. Дланите й се увлажниха.

— О, добре — въздъхна Гея. — Виждам, че ще бъдете досадни. Но се откажете от План Х-98, или как беше там. Не пращам никого по петите ви. Ще се върнете в Диона несмущавани от моите бръмчащи бомби. — Отново настъпи пауза. — Но съм любопитна. А къде е самата Чироко Джоунс? Защо не ви придружи в тази авантюрка? Може би не й стиска. Тя си е такава — обича да накисва другите. Нима не сте забелязали? Ами защо се върна обратно в базата, докато моите приятели спасяваха твоя любим син, Робин, от оная кошмарна конюшна Таксидо Джанкшън? Няма що, насладихте се на героизма й… Тъжно ми е да го споменавам, но тя просто не свари бедните зомбита, за да се счепка с тях. Чудя се къде е била… Питахте ли я откъде идва? Но разговорът започва да става досаден — продължи Гея. — Просто исках да те попитам как си, Робин. Доста вода изтече от последната ни среща. А аз се надявах, че ще се отбиеш да ме видиш.

— Просто не успях да намеря време — отвърна Робин.

— Е, така е много по-добре. Трябваше да намериш време. Крис пита за теб.

Робин прехапа устни. Не си струваше да отговаря. Но би било глупаво да продължава да си мисли, че това е игра.

— Кажи ми — продължи Гея, след кратък размисъл. — Чувала ли си за Женевската конвенция за въоръженията?

— Смътно — отвърна Робин.

— А знаеш ли, че е неморално да се прилагат бойни отровни вещества? Питам, защото съм убедена, че Чироко ви е натъпкала главите с много глупости за добрите и лошите. Сякаш такова нещо съществува в действителност. Но дори и да беше така, запитайте се сами. Нима добрите престъпват международните конвенции по време на война?

Робин се намръщи. После тръсна глава и се замисли дали е опасно да слушат Гея. Дали не би могла да ги омагьоса чрез ефира и да ги доведе и тримата до лудост?

Но Чироко не беше споменавала подобно нещо.

— Ти си една дърта лепка, Гея — отвърна Робин.

— Гръм и мълния…

— Знам, че ти пука от всяка казана дума. Разбрах го от Чироко. А що се отнася до отровните вещества, какво ще кажеш за хората? Видя ли слоновете, камилите и конете си?

— Те май са наред — призна колебливо Гея.

— Така е. Не го приемай като лична обида, Гея, стара кучко. Открихме начин да изтребваме едни вредители, мъртвешките змии. Изпълняваме социална поръчка. Пандемониумът просто бе включен в обществената програма за обезпаразитяване. Надявам се, че лично теб с нищо не сме те притеснили.

— Не сте м… как им беше името? Как ги нарече?

Ха! Така ти се пада, гад такава!

— Викаме им глистите на Гея. Надявам се, че имаш голям кенеф.

Робин чу смеха на Нова. Това май окончателно вбеси Гея. Започна като некохерентно скимтене. Наложи се Робин да намали звука. След малко се изля поток от вулгарни думи, ужасни заплахи и високопарни слова. По време на една от кратките паузи Нова се обади:

— Тая наистина си я бива — каза тя. — Защо когато всичко свърши не я включим в атракциите на карнавала?

— Не — обади се Конъл. — Няма кой да плати. Всички са виждали лайна.

Последва отново кратка тишина.

— Млади човече — ледено отвърна Гея. — Един ден ще бленуваш никога да не си се раждал. Нова, това бе най-малкото неучтиво. Но виж теб те разбирам. Трябва да ти е много тежко. Кажи ми, как се чувстваш, когато този ужасен приятел чука майка ти?

Този път тишината беше съвсем различна. Робин усети стомаха й да се свива.

— Майко, какво…

— Нова, запази мълчание в ефир. И помни какво съм ти говорила за пропагандата. Гея, разговорът е приключен.

Но като че ли не Робин имаше последната дума. Хубаво нещо е пропагандата, ама това съвсем не означаваше, че ще е в състояние и занапред да лъже Нова.

Гея изключи радиото и унило се загледа в отдалечаващите се на запад самолети.

Въпреки че рациото и емоциите й вече не функционираха както преди — нещо, с което вече се бе примирила, — тя все така безпогрешно умееше да пресмята. Знаеше колко зомбита е загубила. Непокойниците — а сега вече дваж покойниците — съставляваха около четирийсет процента от трудовия колектив на Пандемониума. Това бе достатъчно зле — едно зомби бачкаше колкото пет, дори шест човека, взети заедно. По-издържливи, зомбитата не се нуждаеха от сън и почивка. Ядяха помия, която пренебрегваха дори свинете. Въпреки че не ги биваше за квалифициран труд, например за кинооператори, те бяха отлични водопроводчици, бояджии, електротехници, кранисти, дърводелци… Все ценни умения при създаването на филми. С някои разумни грижи те можеха да откарат шест-седем килорота. Дори и мъртви, бяха твърде икономични — зомбитата сами си изкопаваха гроба преди окончателния летален изход и лягаха в трапа.

Проблеми, проблеми…

Съюзите на дърводелците, които строяха за подвижните фестивали, се оказаха недодялани за изискванията на Новия Пандемониум. Някои от построените от тях сгради вече се рушаха. Дали да не създаде майсторска разновидност на дърводелците… Но Гея си признаваше, макар и с неохота, че като генетик не е на висота. Надяваше се вместо камили или дракони да сътвори нещо по-полезно и по-дълготрайно, но уви, не можеше да се разчита на това.

Такава бе ориста на смъртните. Защото и тя самата бе смъртна. Не ставаше дума за гигантското колело, познато като Гея, а само за гигантския клонинг на Мерилин Монро, в който бе преценила да вложи жизнените си сили.

Гея въздъхна, сетне се поразведри. Нещастията са по-добра основа за филмов сценарий от серията непрестанни успехи. Щеше да говори с творческия отдел да вмъкнат този злощастен за нея обрат в епохалната епопея на нейния живот, която се снимаше вече двайсет години. На последните кадри не им се виждаше краят.

Междувременно се налагаше да намери изход.

Още веднъж си помисли за Титанидите. Хиперион гъмжеше от тях.

— Титаниди! — извика Гея, стряскайки всички в радиус от километър.

Титанидите май бяха най-опърничавото й изобретение. Навремето изглеждаха добър вариант. Все още й харесваха на вид. Сътворени бяха в началото на двайсети век, един вид първо приближение на човека. Излезе, че е надминала себе си. Те не се вписваха в нейните планове.

Оше в самото начало на строежа й беше хрумнало да използва Титаниди. Изпрати Железарите да ги наемат, но безуспешно. Гея бе разочарована. Не знаеха ли, че тя е Бог?

С триста зора успя да залови няколко.

Които не желаеха да си мръднат пръста за нищо. Изтезанията не помагаха. Всички, които имаха възможност, се самоубиха. Доколкото знаеше Гея, преди това никога не бе съществувало самоубийство сред Титанидите. Те прекалено много обичаха живота.

Попита една от заловените Титаниди за това.

— Предпочитаме смъртта пред заробването — бе отговорът.

Гея го сметна за твърде сантиментално, но тя не бе залагала в тях този мелодраматизъм. По дяволите, хората привикваха към робството като патици към водата. Защо не можеха да го сторят и Титанидите?

Е, добре, добре, Гея нямаше да е Гея, ако не беше гъвкава. Щом не им се работи живи, ще да ги накара да бачкат мъртви. Титанидата-зомби би трябвало да вършее за сто човека.

Ама ядец. Непокойниците Титаниди бяха по-кекави от оригиналите, зле координирани и се прекършваха в кръста като дръгливи кранти. Последното несъвършенство се дължеше, както се оказа, на известни особености на гръбнака им, който загниваше след смъртта и се превръщаше в любимо лакомство на мъртвешките змии. Така че Титанидите я измамиха дори и след смъртта.

Понечи да си помисли, че това е един гнил свят, но овреме се сети, че именно тя го е сътворила.

Какво по-добро време за вестоносеца, пристигнал от злополучния портал „Метро Голдуин Майер“ с дъската за писане? Той коленичи пред нея, разтреперан, в очакване на височайшия гняв по повод лошата новина.

Но реакцията бе умерена. Гея погледна името върху дъската, въздъхна и небрежно я захвърли през покривите на трите зали за звукозапис.

Беше изиграна. На два пъти в един и същи ден Чироко Джоунс бе използвала любимите митове на Гея в неин ущърб.

— Прекара ме и с Оз, и със Звездни войни — мърмореше си тя.

Трябваше да се поразсее. Дали да не организира нов фестивал? Филми за филмите. Звучеше добре. Огледа се за архиваря и го видя да изчезва зад ъгъла. Гея му махна.

— Отивам към първа прожекционна зала — каза му тя. — За начало ми приготви оня филм на Трюфо, за деня и нощта.

Той прилежно си записа.

— Освен това „Режисьори“ — измърмори тя. — Приготви ми и няколко ленти на Хичкок. Всеки би свършил работа. „Каскадьорът“. И… как се казваше онзи за краха на студиото?

Архиварят сервилно й припомни и се втурна да изпълнява нейните заповеди, защото тя му бе отпуснала само десет минути.

Гея закрачи по златните павета, от векове не се беше чувствала така депресирана. Днес Чироко Джоунс бе ударничка.

Част от съзнанието й остана прикована върху проблема с работната ръка. Трябваше да докара насам повече бегълци от Белинзона. Но ужасното бе, че от сега нататък ще трябва да се отнася по-човечно с людете-работници, защото след смъртта си те щяха да си останат мъртви. Дяволска история.

Чудеше се дали ще смогне да попълни редиците на трудещите се от Белинзона. Полетите на милосърдието до Земята продължаваха, но корабите се връщаха доста празни.

Вече почти й се искаше да не беше започвала тази война.

ЕДИНАЙСЕТ

Както още много други неща на огромното колело, и Белинзона имаше мистериозен произход.

Първият земен проучвател на Диона беше съобщил за голям, празен град от дървесина. Изграден бе върху здрави колони, с улици, виещи се из скалистите хълмове на Ментовия залив. На юг от него се бяха ширнали полуравнинни области, издигащи се до проход, който бе заобиколен от гъста гора, обитавана от опасни създания. Но несравнимо по-лоши бяха плаващите пясъци, треската, отровните и хищни растения на Белинзона. Доста неуютно местенце.

Чироко Джоунс бе минавала оттам много преди „проучвателите“, но просто не си бе направила труда да разправя за града-призрак, изникнал през петдесетата година на магьосническия й стаж. И тя, като всички останали, се чувстваше объркана. Как ли се беше пръкнал?

Едно беше сигурно: беше граден по човешка мярка. Сградите, и големи, и малки, бяха пригодени към човешките размери.

След като заприиждаха бежанците, Чироко разбра идеята на Гея — да изгради сигурен подслон предвид неизбежното избухване на войната. Но в земите на Диона Гея не предеше, не предяха и нейните хуманни пориви. Някой беше изградил сърцевината на Белинзона, и то солидно. Приносът на Гея се състоеше просто в набавяне на населението му.

Чироко подозираше, че градът е дело на гномовете. Но нямаше доказателства. В архитектурата не съществуваше „стил а-ла-гном“. Джуджетата строяха най-разнородни неща, които си приличаха колкото стъклените замъци и хеопсовите пирамиди. А толкова би искала да си поприказва с тях и да ги пита за това-онова. Но дори вездесъщите Титаниди никога не бяха виждали малките човечета.

Хората бяха достроили безразборно и недобросъвестно центъра. Новите колони обикновено се крепяха на понтони, а и тази многобройна флотилия от лодки… Но някои постройки имаха твърде внушителен вид, независимо от цялата занемара и от това, че не се използваха по предназначение.

Чироко трябваше да събере бойни отреди за борбата с Гея. Само Белинзона можеше да й осигури достатъчно хора, но разхайтената пасмина не й вършеше работа. За да се сдобие с желязна дисциплинирана армия, трябваше да цивилизова и прочисти мястото, и несъмнено тя да командва парада в града.

Избра като начало голямата като хамбар сграда от Блатото на отчаянието. Наемателят на име Малески, от Чикаго, бе нарекъл своята обител Клупът. Чироко бе проучила под лупа Малески, член на голямата белинзонска четворка кръстници на мафията. Чутото звучеше като мит, но тя реши, че си има работа само с един от образците на местния фолклор. Предстоеше й да се опълчи срещу реалистичен чикагски гангстер.

Когато Чироко и петте Титаниди влязоха в сградата, почти всички обитатели се бяха струпали в другия й край, зяпаха през прозорците и киризеха небесната вис. Това не беше случайност. Чироко се изтъпани в центъра на една просторна стая под светлината на блещукащите фенерчета и зачака да я забележат.

Не чака дълго. Изненадата премина в смут. Смяташе се, че никой не може да влезе току така в Клупа, който стабилно се охраняваше отвън. Но Малески още не знаеше, че всичките му гардове са покойници.

Охраната в стаята наизвади саби и се пръсна покрай стените. Някои измъкнаха фенерчета. Агитка от деветима образува около Малески щит. За миг всички замряха.

— Чувал съм за теб — обади се най-сетне Малески. — Не си ли ти Чироко Джоунс?

— Градоначалник Джоунс — поправи го Чироко.

— Градоначалник Джоунс? — повтори Малески. Той излезе от обръча на агитката. Очите му се впиха в кобура върху черния брич, но май хич не се притесни. — За мен това е ново двайсет. Твоите хора бяха окошарили някои от моите момчета. Затова ли си тук?

— Не. Аз национализирам тази сграда. Обявявам десетчасова амнистия. Ще ти е скъпа всяка минута, така че побързай. Останалите също са свободни. Давам ви пет минути да си омитате партакешите.

За момент никой не издаде нито звук, от смайване.

Малески първо се намръщи, после се засмя.

— Дрънкаш адски простотии. Тая сграда е частна собственост.

Този път Чироко се засмя.

— На коя планета смяташ, че се намираш, идиот такъв? Кларинет, простреляй коленете на тоя баламурник.

Заповедта й бе изпълнена незабавно и перфектно.

Малески рухна и секунди след това стана мазало. Никой от оцелелите участници впоследствие нямаше думи да опише меллето, освен да отбележи, че „а си направил крачка напред, а са ти надупчили черепа — и си мортус“. Около двайсет човека не се помръднаха, въпреки ревовете и заповедите на Малески да пречукат проклетите кучки. Но балами нямаше — Титанидите държаха пушки във всяка ръка, а повечето от дебеловратите мутри бяха чудни мишени. Накрая Малески спря да пустосва и просто си лежеше, като дишаше тежко.

— Окей — изръмжа той най-сетне. — Окей, ти печелиш. Ще се махнем. — И тежко се претърколи.

Наистина беше много добър. Ножът бе скрит в ръкава му и той го запрати изневиделица с прецизността на дългата практика. Снарядът изсвистя във въздуха… и Чироко го хвана на педя от гърлото си. Малески се втрещи. А ножът вече летеше обратно към многострадалните му колена. Мъжът, застанал от лявата страна на Малески, се сгърчи в предсмъртна агония.

— Роки, превържи го. После го разкарай оттук. А останалите да хвърлят оръжието и да се дръпнат. Всичкото оръжие. А сега се съблечете. Занесете по едни панталони до вратата и ги подайте на Валия — жълтата Титанида. Ако тя намери някакво желязо, ще ви счупи вратовете. После можете да ги обуете и да изчезнете. Остават ви още четири минути.

И една стигаше. Всички бързаха да си вървят и никой не се опита да менти.

— Разправете всичко на приятелчетата си — извика подире им Чироко.

Започнаха да пристигат нейните хора. В групата й имаше и хора, и Титаниди. Титанидите бяха спокойни и си знаеха работата. Човеците бяха узнали за плановете само преди часове, затова нервни. Сред тях имаше Свободни жени, Доброволни бдители и някои от другите общности.

Домъкнаха маса и Чироко зае председателското място, след като уредиха въпроса с осветлението. Все още бе под пара заради битката и двубоя с Малески. Трикът с ножа й се удаваше само шест пъти от десет. Нямаше право отново да поема такъв голям риск — беше се разминала със смъртта на косъм.

Но най-вече я мореше сценичната треска. Очевидно този недъг бе твърде упорит. Преследваше я още от дете.

Двама от Доброволните бдители, работили в медиите още преди Войната, донесоха кабели, триножник и малка камера. Чироко примигна от блясъка на осветлението и погледна микрофона пред нея.

— Цялото оборудване е от памтивека — измърмори единият.

— Направете така, че да действа поне час — помоли Чироко. Но той като че не я слушаше — изучаваше лицето й от няколко ъгъла. Пресегна се колебливо към челото й, а тя стреснато се дръпна.

— Сложи нещо на лицето си. Лъщи — отбеляза мъжът.

— Да сложа какво?

— Грим.

— Наистина ли е необходимо?

— Госпожо Джоунс, ти каза, че искаш консултант по медиите. Аз просто ти обяснявам какво бих направил на твое място.

Чироко въздъхна и кимна. Една от Титанидите измъкна някакво мазило, което бе одобрено от консултанта с половин уста. Той наклепа с него лицето на Чироко.

— Картината е доста добра — съобщи другият мъж. — Но не зная колко ще изкара тая бракма.

— Тогава по-добре да започваме — нареди ортакът му. — Той взе микрофона. — Граждани на Белинзона — произнесе той и подскочи от бученето на микрофона. Пипнаха някое-друго копче и след поредната проба се получи ясен звук. Чироко чуваше думите да отекват в хълмовете навън.

— Граждани на Белинзона — прогърмя уредбата. — Имаме важно съобщение от Чироко Джоунс, вашият нов кмет.

На прозореца бе застанала една от Свободните жени и зяпаше нагоре.

— Ето я картината! — викаше тя.

Чироко се окашля нервно, потисна порива да се ухили до ушите, останал й от пресконференциите на НАСА, преди милиони години, и заговори:

„Граждани на Белинзона. Казвам се Чироко Джоунс. Мнозина от вас са чували за мен — аз съм един от пионерите на Гея и известно време работих при нея като Магьосница. Преди двайсет години бях освободена от този пост.

Важно е да знаете, че макар Гея да ме уволни, Титанидите не приеха това нейно решение. И всички те са на моите заповеди. Обстоятелство, от което никога не съм се облагодетелствала изцяло. Но сега ще го сторя и резултатите от това мое решение ще променят живота ви.

А сега, както вече споменах, всички вие сте «граждани на Белинзона». Вероятно недоумявате какво означава това. Неговата същност е, че всички се задължавате да се подчинявате на моите нареждания. По-късно планирам да въведа демократично управление, но сега за сега е по-добре да правите каквото ви казвам.

В момента в града ви има няколко хиляди Титаниди. Всяка една е наясно с новите закони. Приемете ги като полиция. Би било голяма грешка да подлагате на проверка тяхната сила и мобилност.

А сега за новите закони на първо време. Ще последват и други, по реда си.

Никакви убийства повече.

Забранява се робството. Да се освободят всички поробени лица. Незабавно. Казаното важи и за всички останали дейности или обичаи, които по някакъв начин накърняват човешките свободи. Колебаещите се — да речем тия, чиято религия твърди, че жената е собственост на мъжа — за тяхно добро да се допитат до някоя Титанида. За тази цел ви се дават десет часа амнистия.

Край на търговията с човешка плът. Всеки, уличен в сделка с Железарите, ще бъде застрелван на място.

Край на частната собственост. Разрешава ви се да спите там, където сте спали и досега, но не си въобразявайте, че притежавате нещо повече от дрехите на гърба си.

Поне четири декарота се забранява носенето на прободно оръжие. Докато трае амнистията предайте всичко на някоя Титанида. Ще гледам да ускоря максимално прехвърлянето на полицейските функции в човешки ръце. Междувременно за притежаване на хладно оръжие ще наказвам със смърт. Признавам, че липсата на ножове ще създаде известни битови проблеми, но мярката е неизбежна.

Не мога в скоро време да ви обещая много благини. Но вярвам, че някой ден, макар и не скоро, ще оцените високо онова, което правя за вас. Само експлоататорите, робовладелците и убийците ще загубят сегашното си положение. Останалите ще спечелят сигурност и ще усетят ползата от цивилизованото човешко общество.

До десет часа в сградата, наречена Клупът, да се явят хората, чиито имена ще бъдат прочетени, в противен случай ги очаква смърт чрез разстрел.“

След това Чироко изреди двайсет и пет имена на най-влиятелните лидери на мафията, бандите и тайните сдружения. Списъкът бе съставен с помощта на Конъл.

Чироко прочете същото въззвание на френски и на руски. После предостави микрофона на една от Свободните жени, която го прочете на китайски. Имаше още десетина превода, на човешките езици и на езиците на Титанидите. Чироко се надяваше обръщението да е достигнало до всеки нов гражданин на Белинзона.

Почувства се изтощена, след като най-сетне остана сама. Май не беше се справила най-добре. Тук-таме май трябваше да има гръмки декларации. Живот, свобода, може би нещо за щастието. Но като се размисли, осъзна, че най-много вярва в Правата с главно П. Нима някой смъртен би могъл да оспорва Правото на Живот?

Така че тя отново се върна към прагматизма. Беше й служил вярно през дългия й живот.

Дори и да започваше с най-добри намерения, за които нямаше дар-слово, Чироко съвсем не бе толкова сигурна в тяхната целесъобразност.

Животът в Белинзона не можеше да се нарече скучен. Насилствената смърт бе навред и връхлиташе изневиделица. За връзкарите тя беше едно удобство, без излишни нерви. Но никой не знаеше кога даден бос ще бъде ликвидиран и цялата грижлива подготовка за по-лек живот ще отиде на вятъра. И въпреки това бе за предпочитане пред това да си част от безличната маса. За тази маса Белинзона беше особен ад. Като не се брои постоянната заплаха от заробване… повечето люде нямаше какво да правят.

Разбира се, винаги съществуваше нуждата от оцеляване. Това ти запълваше времето. Но не бе същото като да имаш работа. Не бе същото като да отглеждаш реколта на собствените си ниви — или дори на нивите на земевладелеца. В покрайнините хората бяха длъжни да се подчиняват на Боса, на Шогуна, на Земевладелеца… на някакъв местен Господин Големец. Жените бяха още по-онеправдани, освен ако не попаднеха при Свободните си посестрими. Тяхната робия бе още по-тежка. Нещо по-страшно от непосилния труд на мъжете-роби. А именно — старовремско сексуално робство. Жените сменяха собствениците си десет пъти по-често от мъжете.

И когато някой станеше безполезен, идваше касапницата.

В действителност, малцина биваха убивани само от людоедски подбуди. Случваше се, но при наличието на манната и на босовете това бе поставено под контрол. И въпреки това, при липсата на месо, много от труповете, вместо до обществените клади, стигаха до кланниците, ножовете и огромните казани.

Друг голям проблем беше отегчението. То пораждаше престъпления — безсмислени случайни престъпления, — санким Белинзона се нуждаеше от някаква причина за насилие.

Честно казано, Белинзона бе узряла за промени — независимо какви.

Така че когато цепелинът спря над града, нещата замряха.

Тукашните хора бяха виждали цепелини, но отдалече. Знаеха, че са големи. Мнозина си нямаха понятие, че гигантите са интелигентни. Повечето бяха осведомени, че цепелините избягват Белинзона заради пожарите.

Но очевидно това не важеше за Свирчостоп. Примъкна се над града, сякаш го правеше всеки божи ден и разпростря грамаданската си сянка от Блатото на отегчението до Товарните пристани. Голям бе почти колкото Ментовия залив. После просто увисна там, най-голямото нещо, което жителите на Белинзона бяха виждали в живота си. Титаничните му задни перки бавно и апатично шаваха, само колкото да се задържи точно над центъра.

Това само по себе си бе достатъчно, за да спре движението. После от цепелина слезе една личност, която започна да дрънка разни небивалици.

ДВАНАЙСЕТ

Изминали бяха само двайсет рота откакто Чироко бе узурпирала властта и вече й се щеше да зареже Белинзона. Предвиждала бе размириците, но това не променяше факта, че те я отегчават. Въздъхна и продължи да се ослушва. В този момент предпочиташе евентуалните й съюзници да не се нуждаят от методи на убеждение, подобни на тези при Малевски.

Но както се очакваше, нямаше да мине без други демонстрации. От двайсет и петте от черния списък осемнайсет бяха мъртви. Седем бяха дошли, безоръжни, да изразят предаността си на новия Бос. Чироко чудесно знаеше, че не всичките са неблагонадеждни, но беше най-умно да ге остави да загинат от собствената си лакомия и да си плетат интригите, след което щяха да увиснат на въжето в името на закона. Имай вяра на човека точно тогава, когато е загазил.

И така, в този смисъл лошите момчета не бяха проблем. Страшни главоболия й създаваха, то се знае, тъкмо добрите.

— Ние не можем и няма да отстъпим автономията на нашия анклав — обясняваше Трини. — Отскоро си тук, Чироко. Нямаш представа какво е да си жена и да оцеляваш в Белинзона! А на какво бяха подлагани някои от нашите… О, това ще те накара да виеш! Изнасилването е нищо работа. Не отстъпваме своята независимост.

— И ние няма да се разоръжим — заяви Стюарт. Той бе представител на Доброволните стражи, а Трини — доайен на Свободните жени. — Ти говориш за закон и ред. От седем години май само нашата група се бореше за спазването на известна доза благоприличие от всички човешки същества на Гея. — На това място Стюарт направи многозначителна пауза и се втренчи в Трини, която обаче не се смути. — Ние сме и ще бъдем на стража на благоприличието дори на онези, които не са ни поддръжници. За целта се нуждаем от хора и оръжие. Не твърдя, че сме преуспели. Но всичко е било в името на морала.

Чироко гледаше ту единия, ту другия. Странно, и двамата бяха успели да да се вместят в по няколко изречения. И май не си спомняха за десетте часа спорове и кавги, които бяха сумирали току-що за броени минути.

Но в един миг настъпи гробна тишина и двамата притеснено погледнаха към Чироко.

— Харесвам ви и двамата — тихо каза тя. — Ще ми е адски неприятно, ако някой от вас бъде убит.

Не трепнаха, но някак помръкнаха.

— Стюарт, и двамата знаем, че оръжейното ми ембарго няма да трае вечно… Аз контролирам всичките муниции в Белинзона, макар че тук е фрашкано с оръжие, и огнестрелно, и хладно, което смятам да конфискувам, за да спечеля време. Имам намерение да използвам краткия промеждутък, когато всички са разоръжени, за да… дам на хората възможност да си отдъхват. През следващите дни Титанидите ще се поразвихрят, така че ще има доста убийства. Но хората убийци ги чака публична екзекуция. Искам всички да видят. Освен на върховната си власт, разчитам на факта, че повечето от заселниците идват от законови общества на Земята, така че скоро ще си спомнят как да живеят заедно в разбирателство.

— Опитваш се да създадеш рай, така ли? — подсмихна се Стюарт.

— Изключено. Нямам илюзии. Ще започнат брутални и нечестни игри. Но вече е по-добре отколкото преди двайсет рота.

— Тогава лично аз се чувствах на сигурно — вметна Трини.

— На сигурно като в концлагер. Вината не е твоя — и аз да бях на тебе, щях да съм същата. Но аз трябва да разруша стените. А не мога да си позволя много Доброволни стражи с мечове да се навъртат наоколо, преди да разбера що за стока са. — Тя се обърна към Трини. — Предлагам следното. След като конфискувам оръжието, да разреша само на полицаите да носят мечове и тояги и само на жените — ножове.

— Не е честно! — извика Стюарт.

— Дяволски си прав — продължи Чироко. — Не е честно и това, че разни мутри са разпродавали жените като зарзават на сергия.

Трини наостри уши, но все още бе нащрек.

— Някои от сестрите ще загинат — посочи Трини. — Повечето от тях не знаят как се борави с ножа.

— Някои загинаха вчера, защото нямаха ножове — парира Чироко.

Трини продължи да е нащрек. Чироко се обърна към Стюарт.

— Що се отнася до твоите Доброволни стражи… след преходния период ще ни трябат полицаи-човеци. Смятам да са твоите хора.

— Въоръжени с бухалки? — запита той.

— Не подценявай бухалките.

— Значи моите хора ще тарашат разни приятелчета? Ами ако им извадят нож?

— Зависи колко добър е твоят човек. Инак му е спукана работата.

Чироко ги остави да премислят. Изкушаваше се да ги постави натясно. Но и те самите знаеха, че нямат избор. В техен интерес бе да намерят начин доброволно да харесат решението, или поне отчасти.

— Значи ще има закони и съдилища? — запита Стюарт.

— Засега не. Дотогава Титанидите ще действат като съдници. Съвсем скоро ще изработим законите и ще преминем към спазване на юридическите формалности.

— Нямаше да е зле вече да има закони и съдилища — каза Трини.

Чироко само я погледна. Сети се за далеч по-бруталната алтернатива, която бе кръстила „Панацеята на Конъл“. Сиреч цялата власт на Титанидите. Чироко изцяло би се доверила на техния вердикт. Щом те постановяха смъртна присъда за някой човек, беше сигурно, че са прави. Това безмерно би опростило и ускорило нещата.

Дори не знаеше дали не бърка. Чироко вярваше в доброто и злото, но понятията праведно и грешно бяха нещо коренно различно. Трини се уповаваше за праведния съд, защото с това бе израсла. И Чироко също като нея вярваше, че безусловно съдилищата са необходими на хората, ако ще живеят в общество. Но тя не ги боготвореше. Убедена бе, че Титанидите подушват злото в човеците по-добре от които и да е дванайсет съдебни заседатели.

И все пак се беше спряла на по-трудния вариант — съда в човешки вариант.

— Сигурно ще имаме съдии, когато му дойде времето. Но от вас зависи.

Трини и Стюарт се спогледаха.

— Искаш да кажеш от нас двамата? — попита Стюарт. — Или от всички граждани?

— И това зависи от вас. Сработите ли се с мен, ще имате шанс вие да управлявате, щом аз се махна.

— Щом се махнеш? — смая се Трини. — Но кога?

— В първия удобен момент. Взех властта не по желание. А защото само аз съм способна да управлявам и… поради причини, които не ви засягат. Нямам афинитет към властта. Създава ми адски главоболиям.

Стюарт ставаше все по-умислен. Чироко реши, че добре го е преценила. Беше жаден за власт. Преди войната сигурно е заемал ръководни постове.

И Трини притежаваше същия импулс, макар и под различна форма. Освен това беше любяща майка и водеща сила сред Свободните жени.

Трини и Стюарт бяха лика-прилика. Чироко не харесваше истински нито един от двамата. Долавяше нещо перверзно в основата на желанието да командваш масите, но смяташе вождовете за необходимо зло. При нужда Чироко умееше да се сработва с лидери.

— Какъв вид управление предвиждаш? — попита предпазливо Стюарт. — Премахна частната собственост. Ти комунистка ли си?

От пространния отговор на Чироко стана ясно, че режимът е военна диктатура с комунистическа идейна платформа. в сбит преразказ нещата стояха така: премахване на робството и социалното неравенство, или „да бъдат отнети всички придобивки, получени от безскрупулните граждани само защото са кучи синове“, както цветисто се изрази Чироко. Следващата фаза след предприетата от Чироко национализация, бе „връщането на сградите, стаите и лодките на хората, и то по честен път“, сиреч уважаване на гражданските искове „за лична собственост, за жилища и земя“. Накрая Чироко изказа надежда, че след тези мероприятия ще дойде промяната.

— Защо всичко не си остане държавна собственост? — поинтересува се Трини.

— И това ще зависи от вас. Лично аз не ви го препоръчвам. Израснала съм с идеалите на демокрацията и частната собственост, може би затова. Но знам, че има и други теории.

Отново се взра в Стюарт и Трини, които се гледаха като куче и котка. С тия двамата нямаше да се мре от скука.

— От мене толкова — продължи Чироко. — Сега е ваш ред. Ще ми сътрудничите ли за изпълнението на безпрекословните ми решения?

— Щом са безпрекословни, защо сме ти ние?

— Да ме съветвате или критикувате. Но не си въобразявайте, че ще имате право на глас.

— Нима имаме избор? — попита Трини.

— Да. Няма да ви убивам. При отказ ще намеря други кандидати, а вие си вървете по живо по здраво. Все някой ще се навие.

— Да, знам — обади се Трини. — Може пък аз да приема.

Стюарт погледна Чироко и каза:

— Що се отнася до мен, твърдо да. И за начало ще ти кажа, че е огромна грешка да се оставят Титанидите да убиват хора. Това ще предизвика расова омраза.

— И аз бих искала тази промяна. Титанидите могат и сами да се бранят. Така че ако има застрашени, това са човеците, а не Титанидите. Но ако нещата не се уреждат по мирен начин, ще се наложи Титанидите да раздават правосъдие, като просто убиват всеки престъпник — било то мъж, жена или дете.

Стюарт май се стресна и се позамисли. Чироко не беше изненадана. Дори седемте години в дивата Белинзона не бяха изтрили човешкия егоцентризъм и убеждението, че накрая човешката раса ще триумфира над всички останали видове, също като на Земята. Стюарт просто едва сега осъзнаваше идеята, че тия сметки могат да излязат криви. И това не му се харесваше. А още колко неща нямаше да му харесат…

ТРИНАЙСЕТ

Полицейските задължения не се нравеха на Роки. И не само на него, а на всички Титаниди. Но Капитана го завери най-тържествено, че това е начинът да си върнат Детето, затова Роки усърдно патрулираше.

Това бяха интересни времена.

През първия ден участва в нападение срещу квартирата на Боса, покосило триста живота, включително на една Титанида, пронизана със стрела в сърцето. И Роки бе наранен от стрела, в левия хълбок. Все още го наболяваше, макар че раната бе лека.

Имаше и по-тежки случаи. Единият от Босовете издържа почти сто рота. Титанидите обсадиха сградата и запалиха наоколо огньове, за да му стъжнят живота. Накрая неговите хората изхвърлиха главата му през прозореца и се предадоха. В тази акция загинаха три Титаниди.

Роки знаеше всичко на всичко за дванайсет смъртни случая сред Титанидите. Мъртвите сред човеците бяха хиляди, но повечето изгинаха в самото начало, с още един пик, когато политиката на разоръжаване влезе в сила. Сега всички банди бяха разпръснати. Хората гледаха Роки с подозрение и страх, но от доста време никой не дръзваше да го закача.

И така, той обикаляше района си и се оглеждаше за неприятности с надеждата да не ги открие. Понякога минаваха ония човеци, на които Чироко им викаше луди, а според Роки те имаха бръмбари в главата. Лудостта на човеците бе обществена тайна, но болшинството бяха възхитително, божествено луди. Малцинството бе нещо друго. Английската дума психопати не се харесваше на Роки. Тия типове трябваше да бъдат убивани на място, и единствената въпросителна бе не дали, а кога.

Но Капитана бе забранила да се убива, освен при залавяне с „кървави ръце“ или както се бе изразила Чироко „за престъпление, наказуемо със смърт“.

В действителност, това засега бе добре дошло за Роки. Беше се нагледал на касапници. Нека хората убиват своите собствени грешки.

Предпочиташе да си мисли за по-приятни неща. Усмихна се на една човешка жена, която след кратко колебание също му се усмихна. Роки докосна смешната си шапка в отговор и се почеса под ризата. Ама че дяволски дрехи. Понякога дори Капитана се поддаваше на лудостта. Като заповедта за тия униформи, да речем.

Долови неясните, мрачни мисли на Тамбура в съзнанието си и пак се усмихна.

Тамбура бе неговата дъщеря. Все още не много голяма. Валия издебна подходящ момент да склони Магьосницата. И декарот преди нахлуването в Белинзона Серпент бе внедрил полуоплоденото яйце в утробата на Роки.

Тамбура караше там четвъртия си декарот. Една прашинка от делящи се клетки, мозъче колкото семка, което преди е било яйце на Валия. Строежът на кристалната му структура бе твърде различен от този на човешкия мозък. Там вече бе програмирана способността да пее. Там се пазеха и много от знанията на Валия, включително и английския. Както и спомени за живота на Валия, за нейните предни майки, които се простираха до предната майка на акорда Мадригал, Виолина. Отредено бе, макар и по-скромно, място на предните и задните бащи — в единствената форма на безсмъртие, която имаше значение за Титанидите…

Роки се пазеше от шовинизма, но тази система му изглеждаше по-разумна от налудничавата бъркотия на човешката генетика. Произходът на човеците бе белязан от ужаса и липсата на гъвкавост, от студената безмилостност на шанса, от безбройните дефекти, получавани без вина и скъсяващи живота. В най-добрия случай хората представляваха низ от компромиси между доминантните и рецесивните гени. И единственото програмиране в мозъка на техните деца бе останало от древните животни, скачали по дърветата още преди Гея да започне да се върти.

Всичко това, според Роки, даваше обяснение на злокачествения тумор, какъвто си беше Белинзона. Титанидите получаваха солидно, основно и практическо обучение от своите предни-майки още като яйца. Подобната на машина структура в развиващото се яйце филтрираше фронталната сперма за информация и елементи, които могат да бъдат полезни, правеше тестове и друга интелектуална селекция. Яйцето не приемаше ДНК като цяло, заедно с доброто и лошото, а я разкъсваше на части и по преценка използваше ония, които бяха полезни.

Ако Титанидата-ембрион получаваше практическите и голяма част от историческите понятия от предната си майка, то всичко останало дължеше на задната-майка. Роки се чудеше дали не е пристрастен, но според него това бе най-важната част.

Тамбура бе жива, разбираше и между тях с Роки имаше неразривна връзка. Не словесна, не чрез музика — нищо че Тамбура знаеше доста думи и прекарваше повечето време пеейки странните песни на утробата. С нарастването на мозъка й, който доста заприличваше на човешкия мозък, но с кибернетично яйце в средата, Роки насищаше обвивката му със своята любов, своите песни и… своята душа.

Поради много причини за една Титанида бременноста бе най-добрата част от живота й.

Роки прекъсна общуването с дъщеря си, когато подуши насилие. Усети промяна във въздуха. Напоследък му се случваше често.

Като погледна напред видя източника й. Измъкна оръжието си от торбата и провери пълнителя. За разлика от онова, което носеше, когато пристигна навремето в Белинзона, за да оперира своя Капитан, това оръжие бе свръхсъвременно, проектирано за условията на Гея.

Прикладът, който беше прекалено малък за дланта на Роки, съдържаше четирийсет малки ракети с върхове от олово. Излитаха от цевта с относително малка скорост, за да преминат звуковата бариера само след метър.

Чудесно оръжие. Роки го мразеше. От начина, по който тежеше в торбата, до гнусните резултати от ужасяващата му точност. Дано скоро цялото това зло бъде пометено от земите на Гея.

Вече бе на крачка от побоя.

Грозна разправия между мъж и жена, които се дърпаха и кълняха. След тях вървеше плачещо дете. Никой от малобройните зяпачи не се намесваше. Позната до болка картина.

Изведнъж мъжът се спря и замлати жената с юмруци. А после и двамата видяха Титанидата с насочено срещу тях оръжие.

— Веднага я пусни — заповяда Роки.

— Виж, аз не исках…

Роки леко го цапна по главата по най-щадящия начин и грубиянът се свлече на земята. Жената, както се и очакваше, бързо коленичи до мъчителя си и ревна с глас, милвайки удареното място.

— Не го прибирай! — хълцаше тя. — Вината бе моя.

— Изправи се — нареди й Роки. Когато тя не се подчини, той я издърпа. Сетне й подаде стоманен нож, кръстен от жителите на Белинзона „лешникотрошачката“.

— Съветвам те да носиш това непрекъснато — каза й той.

— Няма. Не ми трябва нож.

— Както искаш — Роки го прибра обратно. — Днес всичко е наред. Обаче ако след един хекторот не си въоръжена, ще си в нарушение. Полага ти се един килорот в трудов лагер. За повече подробности виж съобщенията по таблата на обществените места. Незнанието не те извинява. Ако си неграмотна, един преводач ще…

Жената се втурна към него и го заудря с юмруци. Това се очакваше. Предизвика я пред свидетели най-вече защото не му се нравеше идеята да остави плачещото дете с нея. Остави я да го млати, после я цапна и прати в нокаут.

— Нападение срещу полицейски служител — информира той тълпата и никой не възропта. Детето заплака още по-силно. Май беше на осем години, но може и да грешеше. Възрастта на човешките деца бе сложна материя за Титанидите.

— Тази жена твоя майка ли е? — попита той хлапето, което дори не чу въпроса от страх.

Един мъж излезе пред тълпата.

— Да. Детето е нейно или поне тя така твърди.

Вероятно тя бе истинската му майка, защото не приличаше на жена, която би осиновила безпризорно, каквито имаше много в Белинзона.

— В комуната има ли някой, който иска да поеме отговорност за него? — попита Роки, като осъзнаваше, че това е смешно. Но такава бе процедурата и Чироко твърдеше, че комуните ще се развиват. — Тогава аз ще го го отведа в комуна, където ще го гледат, докато майка му се върне от лагера.

За негово учудване напред пристъпи един мъж.

— Аз ще го взема.

— Господине — започна Роки, — вашите задължения в тази ситуация са…

— Знам ги. Чета проклетите съобщения. Много внимателно. Ти се занимавай с тия двамата, а аз ще се погрижа за това приятелче.

В думите на мъжа имаше злъч. Човеците щяха да се погрижат за своите — това бе подтекстът. На Роки му беше все едно. Той имаше нужната власт да взема решения на място и остави момчето на грижите на този мъж.

Хвърли на гърба си мъжа и жената и пое към затвора. По пътя Тамбура отново се обади. В съзнанието му прозвуча:

Майко, какво боли? Въпросът на Тамбура бе неизразим с думи, защото се губеха доста нюанси и емоцията.

Събитията, отношенията между личности и раси. Животът.

Майко, трябва ли да се раждам?

Животът ще ти харесва, детето ми. Почти винаги.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

От нахлуването насам Нова се скъсваше от работа и пропадаше като вещица.

Чироко май изобщо не спеше. Нова се беше докарала почти до същия хал. Почти килорот откакто бяха завзели властта. В началото единствената й задача бе да води сметка за мъртвите и ранените. Но след въвеждането на законите и старта на преброяванета, товарът й натежа. Брояха не само хората, но и жилищата, а се планираше и инвентаризация на бившата частна собственост.

Нова отговаряше за компютрите.

Не може да се прави революция без компютри, така смяташе тя.

Длъжността й бе Главен бюрократ. Дори не знаеше какво означава, освен че изключваше патрулирането из улиците с меч в ръка. Това й се нравеше. Сега тя се биеше само ако това бе неизбежно и вече добре се беше научила да отбягва сблъсъците.

В това отношения двамата с Конъл си приличаха.

Мисълта за Конъл я разстрои за миг. Откъсна вниманието си от компютъра и направи няколко упражнения за успокоение.

На връщане от Пандемониума се бяха спречкали. Нова искаше да знае дали е вярно това за пропагандата. Робин с облекчение й каза истината. Нова я уведоми, че от този ден нататък няма майка.

Въздъхна и махна косите от очите си.

По време на безкрайните съвещания в Таксидо Джанкшън преди нашествието Чироко бе открила, че Нова има усет към компютрите. Древните машини на Крис бяха измъкнати, включени към електрозахранването и подготвени за големия ден. Оттогава Нова прекарваше твърде малко време без клавиатурата си.

Според собствените й думи, това бе интересен начин за наблюдение на революцията.

Тя първа регистрира спада на екзекуциите. Знаеше преди всички останали, че намалява и броят на интернираните. Нова направи първите оценки на тукашното население, необходими на Магьосницата.

Оказа се, че в Белинзона живеят почти половин милион души — факт, който изуми всички, с изключение на Конъл. Машините на Нова можеха да ги подредят по всякакви показатели, в зависимост от това какво се иска — от националност, възраст, пол, езици, до височина и килограми, дори цвят на очите. Страхотно преброяване, чиято цел бе да подготви бъдещата система за идентификация. Стотина души събираха и подаваха непрекъснато информация на Нова. Тя предаваше резултатите на Чироко и на Градския съвет.

Съветът все още управляваше по-скоро формално, отколкото в действителност. Несъмнено Чироко все още беше диктатор.

Колкото повече научаваше Нова за икономиката на Белинзона, толкова повече се очароваше. Имаше обаче един важен фактор, който причиняваше непрекъснато безпокойство на Чироко. Нова го бе нарекла „фактор манна“.

Въпреки че Гея не предеше в Диона, тя владееше спицата над нея. Когато е решила да изсипва бежанците от Земята в новия град Белинзона, тя очевидно е искала все пак да ги контролира някак. И е прибягнала към манната. Както си личеше от името, ставаше дума за храна, която пада от небето. Растеше върху милиарди растения горе в тъмата на спицата над Диона и на равномерни интервали се изръсваше върху Диона като от рог на изобилието. Манната падаше на топки колкото кокосов орех с малки парашути. Дори и с парашути, бе разумно човек да се скрие, когато валеше манната.

Другата прилика с кокосовите орехи бе черупката. Достатъчно здрава, за да издържи при падането, но инак се чупеше лесно. Вътре в топките имаше един от стоте вида хранителна субстанция с най-разнообразен вкус и всички необходими на човешкия организъм витамини и минерали. Толкова беше полезна, че който се хранеше само с манна — сиреч болшинството от населението, — беше по-здрав от онзи, който си дояждаше със скъпите и екзотични меса и зарзавати от Диона. Дебелите отслабваха и регулираха оптимално килограмите си. Хората с авитаминоза се възстановяваха. Манната предотвратяваше кариеса, ароматизираше дъха, намаляваше менструалните болки и лекуваше оплешивяването. Ако някой не я ядеше, това, естествено, беше знак за високото му обществено положение.

Черупката загниваше чак след два килорота. Всички, с изключение на най-смотаните, смогваха да се запасят, за да изкарат до следващия валеж. Малцината головодници и левандурници, които не можеха или не успяваха, бяха готови да се заробят при първите признаци на огладняването.

Разбира се, Гея дала, Гея взела. за сметка на това времето в Диона беше кошмарно. Никога не ставаше прекалено студено, но винаги бе достатъчно хладно, за да треперят бездомните маси през безкрайния дремлив следобед. Освен това често дъждеше. Ето защо жилищният проблем бе от изключително значение. Сума ти народ се трепеше само за да си осигури подслон. Не беше лесно, тъй като Босовете бяха узурпирали всеки сантиметър жилищна площ и ти одираха кожата за привилегията да спиш под покрив.

Но с търсенето на подслон и запасяването с манна на всеки килорот… май се изчерпваха екзистенциалните проблеми на Белинзона. Но това според Чироко му се викаше състояние на максимално благоденствие.

И тя беше наясно, че скоро след като вземе властта, манната ще престане да вали от небето. Въпросът бе кога?

Така че нейната първа и най-важна задача бе да осигури прехраната на населението. Задача, която стоеше над всичко останало — дори пред законността и реда. Тя трябваше да бъде решена на всяка цена, защото едва ли има нещо по-лошо от един покорен, но гладуващ град.

Данните за броя на населението, предоставени от Нова, ужасиха Чироко, чиито разчети бяха направени за изхранване на град с двеста-триста хиляди жители.

Но както и да е… В Мороз имаше риба. Равнините край Ментовия залив бяха плодородни. Растенията на Гея израстваха светкавично. Задачата бе осъществима, но не с доброволен труд на населението, а с принудителния труд на окошарените. С оглед на това бяха гласувани някои закони. Твърде важна брънка от плановете на Чироко бяха пълните затвори, тъй като тя не питаеше илюзии, че ще събере легиони от доброволци, които да разчистват джунглата и да копат нивите. Жестоките криминални престъпници биваха убивани на място: едно гърло по-малко. За всички останали провинения гражданите биваха интернирани дългосрочно. Чироко бе решена да отиде толкова далеч, колкото бе необходимо. Готова бе да обяви кихането на публично място за криминално деяние само и само да напълни лагерите. За щастие, гражданите на Белинзона й правеха тази услуга да нарушават достатъчно често дори нейните напълно разумни закони, което гарантираше осигуряването на храна за населението.

Така че когато от небето престана да се сипе манна, Белинзона беше подготвена.

ПЕТНАЙСЕТ

Клавесин и Валия станаха рибари. А преди не бяха пипвали мрежа.

Хората от Белинзона, които имаха представа от кораби, с декрет на Градоначалника поеха командването на всички лодки, които ставаха за нещо повече от това да стоят закотвени. През последния декарот флотата излизаше в морето с Валия и Клавесин начело.

Главната им задача беше да отблъскват Подводниците.

Може би и преди това в Белинзона е имало изгледи да се развива риболовът, но управляваните от хора лодки, навлезли по-навътре в морето, обикновено били изяждани. Подводниците са страшно лакоми, а и не са придирчиви.

Между тях и Капитана бе сключен нещо като договор, и то толкова изгоден, че освен гарантираната безопасност рибарската флота сега при срещата с подводници се радваше на чудесен улов — цели рибни пасажи, които доскоро са били в огромната паст на подводниците.

Морските гиганти си имаха и своя песен, която Валия и Клавесин разучиха и пееха в един глас. И подводниците се издигаха от дълбините, за да дадат голяма част от улова си на гладния град.

Беше чудо.

Това правеха и сега. Валия стоеше на носа на една от големите лодки на флотилията на Белинзона и пееше песента на подводниците, а недалеч от нея от водата се надигаше огромна паст. Фонтани вода бликваха към по-малките кораби и заедно с зашеметена, вяло помръдваща риба, избегнала челюстите на подводницата, само за да бъде погълната от мрежите.

Гледката бе красива. Рибарите запяха по-своему песента на подводниците, докато хвърляха мрежите. Валия ги слушаше критично. Липсваше й нюансировка, но като повечето песни на човеците тя бе семпла, но жива и в това имаше чар. Навярно някой ден подводниците ще откликват и на човешките песни. Това би било добре, защото Валия нямаше желание да бъде адмирал до края на живота си.

Спомни си за трудното начало. Поемаха сред бурните вълни с шепичка предани на морето рибари, много полицаи-човеци, няколко Титаниди и солиден контингент пандизчии, на които не им се бачкаше. Но човеците-полицаи проявиха усърдие — може би малко прекалено — и скоро всички заработиха здраво. После духът им започна да укрепва, нищо че изпърво бавно пусна корени. Но сега, като се съдеше по някои разговори, подочути на рибния пазар, се усещаше, че тези човеци вече мислят за себе си като за група — и което бе по-важно, — малко по-добре от мотаещите се по брега. Сега нямаше нужда от толкова много полицаи-човеци. Когато флотата вдигаше платна, хората поемаха с охота на работа и при вида на рибните пасажи надаваха радостни възгласи. Пееха песни и на тръгване, и на връщане.

Валия знаеше, че това е добре. Последният дъжд от манна се изсипа с много дни закъснение и когато отвориха черупките, съдържанието бе гранясало и не ставаше за храна.

Белинзона бе оставена сама на себе си.

ШЕСТНАЙСЕТ

— Това е Гея — избъбра Адам.

— Така е — потвърди Крис, колкото се може по-ведро. Адам остави играчките и седна пред телевизора.

На Крис му стигаха притесненията от периода, в който Гея се показваше единствено в старите филми на Мерилин Монро. Двамата с Адам ги бяха изгледали всичките, и то десетки пъти. На Адам вече му беше писнало.

Но около килорот след злощастното за Гея въздушно шоу стана нещо ново. Тя се появи в анимация.

Крис би трябвало да очаква този ход. Това бе достатъчно лесно за изпълнение и нямаше да бъде само то. Но за повече от двайсет години Крис се бе откъснал от телевизията и бе забравил тия номера.

Първото филмче бе за Бети Буп, и представляваше проста операция на подмяна на персонажа. Навсякъде образът на Бети Буп бе подменен със стилизирана, но лесно разпознаваема анимация на Мерилин Монро. Звуковата пътека си беше същата.

Щом това го можеха земните компютри, защо да не се удаде и на Гея.

По-късно тя се внедри и в любимите анимации на Адам. Доста по-сложна задача. Персонажът уж беше същият, а имаше фигурата, лицето и гласа на Гея/Монро. Невъзможно да се открие измамата. Магия на киното, фантастични специални ефекти.

Появата на Мерилин Монро в един от филмите на Брус Лий определено бе странна. Тя бе забележителна фигура, която го заместваше във всичко. Китайските актьори говореха дублиран английски, но устните на Гея/Лий бяха синхронизирани. Естествено, за повечето от сцените Брус Лий не беше слагал риза, така че и Гея бе сторила същото. А после идваха и любовните сцени…

После вече не можеше да се каже откъде още ще изскочи Гея. Крис я видя като Снежанка, като Чарли Чаплин, Гари Грант и Индиана Джоунс. Появи се и в един стар сериал, от който Гея пускаше по епизод на ден. Насилието в телевизионната програма на Пандемониума непрекъснато нарастваше. Дори комедиите заприличваха на фарс.

Крис бе безсилен да направи каквото и да било. А Гея продължаваше с редовните си визити. Всеки път идваше малко по-близо, но все още пазеше прилична дистанция. Нямаше вероятност да уплаши Адам.

Единственото, което му оставаше, бе да обича детето.

А с чувствата шега не бива. Крис знаеше, че Адам също го обича. Но знаеше и това, че обичта при децата е променлива величина. Един ден картите щяха да бъдат свалени, за да се играе ва-банк. От ясно по-ясно. Но същото не можеше да се каже за изхода.

— Здравей, Гея — каза Адам и махна към екрана.

— Здравей, Адам, мое любимо момче — отвърна Гея.

Крис вдигна глава. Образът на Гея беше загърбил действието във филма. Тя се бе обърнала към Адам и му се усмихваше.

Адам все още не разбираше. Засмя се и пак я поздрави.

— Как си, Адам? — попита Гея. Зад нея се развихряше мелле. Гея се наведе, когато отзад хвърлиха стол. Той прелетя над главата й. — О-оп, едва не ме улучи!

Адам силно се засмя.

— Браво! — викаше той. — Браво!

— Не могат да ме хванат! — изкрещя Гея и умело се извърна, за да удари един тупаник на нападателя си. Огромният мъжага с черна шапка се свлече на пода. Гея потупа доволно ръце и пак се усмихна на Адам.

— Хареса ли ти, Адам? — запита тя.

— Да, да, да! — смееше се и пляскаше Адам.

Зашеметен, Крис си помисли: Някой трябва да ме спаси на всяка цена.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Серпент профуча през полето. Под копитата му изхвърчаха чимове, предните крака финтираха умело с черно-бялата топка. Ритна я към Мандолина, тя подаде на Зампона, който безпомощно проследи как по-пъргавият Кекезе от отбора на Диезите я изстреля към Клавесин, а той я насочи към вратата на Минорите. А когато Целемпан парира атаката на противника и подаде на Пиано, Серпент вече се беше пласирал добре. Овладя топката, понесе се като вихър — Пеле на четириногите — и направи разноглед вратаря на Диезите с хитрите си ходове.

Голът беше страхотен — при това със задния крак. Топката се завъртя като пумпал и замря в центъра на противниковата врата.

Минорите поведоха с четири на три.

Резултатът бе увеличен само сентирот преди края, когато Мандолина вкара първия гол във футболната си кариера. Серпент поздрави заедно с другите новака в чудесната игра, наречена футбол. Никога не му бе минавало през ума да изтъква заслугите си — лично той бе направил хеттрик. Без съмнение, Серпент бе най-добрият футболист на Гея.

Задъхани и изпотени, Титанидите подхванаха нова игра след оспорвания двубой. Изведнъж Серпент чу някакви звуци. За миг застана нащрек. Нещо го подсети за ужасния ден от началото на бунта.

Но това бе ликуването на малка група затворници зад страничната линия. Те викаха и ръкопляскаха.

Напоследък се събираха там, за да гледат. Сега кибиците бяха повече. Всъщност агитката нарастваше с всеки изминал ден. На няколко пъти след мачове на Титанидите, някои от затворниците бяха излезли за да поритат.

Серпент улови топката и я шутира към зяпачите, до един мъже, и ги загледа как я подритваха напред-назад, в очакване Титанидите да си тръгнат.

Накрая им излезе късметът и Серпент ги загледа как се разтичаха по тревата, като нехаеха за изровения терен. Май бяха по двайсет-тридесет в отбор и с весели възгласи щъкаха по грамадното игрище с размери, прилягащи на Титаниди.

Серпент се дръпна замислено настрана. Присъедини се към останалите Титаниди и отиде на западния хълм. Там удобно седна, измъкна кожения си бележник и въгления молив от торбата, взря се в долината и изпадна в състоянието на духовна отмора, което нямаше нищо общо със съня на хората, но и съвсем не беше будуване.

Разглеждаше ширналия се пред него пейзаж. Далеч вдясно, на север, бе Ментовият залив и отвъд него — Мороз. Струпана в по-близкия край, под обичайното си мъгливо покривало лежеше Белинзона. Далеч в небето се рееше Свирчостоп, увиснал на три километра над града.

Пред Серпент се простираха километри земя, отвоювани от джунглата.

Но почвата тук не беше напукана и ялова като на Земята. На Гея царуваха други закони. Растенията разчитаха на хранителното мляко на Гея и подземната топлина. Фотосинтезата не бе от особено значение за тях, защото вирееха чудесно и в сумрака на Диона и бяха обагрени във всевъзможни цветове. Така че околността приличаше на огромен юрган от шарени кръпки. Градините бяха квадратни — с изключение на парцелите вдясно от реката, терасирани и наводнени за отглеждането на оризоподобни култури. По виещите се между кръпките прашни пътеки пъплеха човеци с ръчни колички, за да закарат реколтата до речните пристани, където шлепове я откарваха до града. Тук и там сред полята бяха разпръснати палатките на работниците.

Чироко настояваше да ги наричат затворници, а според Серпент думата „роби“ бе по-точна. Според Чироко имаше разлика. Може би. Робството беше чуждо на Титанидите, така че Серпент приемаше въведената от човеците градация.

И все пак това бе въпрос на йерархия, още едно понятие, препъникамък за Титанидите. Всяко по-сложно положение от делението на млади и ветерани и от подчинението на Капитана ги объркваше ужасно.

Да вземем трудовите лагери, например. Управителят му, не особено симпатичен на Серпент се отчиташе пред Съвета — и по-точно пред Комитета по затворите. Съветът се управляваше от Чироко Джоунс и нейните съветници: Робин, Нова и Конъл.

От своя страна той командваше двайсет лагерни началника, а всеки от тях — десетината надзиратели и така нататък.

Отново погледна към бележника си. Почти неусетно за себе си бе скицирал пейзажа. Огледа го критично. Липсваха човеците. Палатките на близкия лагер бяха едва загатнати. Серпент се намръщи. Не, не беше това, което търсеше. Смачка скицата и я хвърли. И пак се загледа в лагера.

Замисли се пак за несъвършенствата на лагерната система. Например надзирателите и началниците се избираха от управителя, но не се одобряваха от Титаниди. А някои от тях бяха по-лоши и от затворниците и скришом вършеха злодеянията си. Титанидите просто не можеха да са вездесъщи.

Непрактично, неефективно… но така бе наредил Капитана.

В началото това го мъчеше. Но по-късно Серпент му хвана цаката. Колкото и да беше налудничаво такъв бе човешкият стил на действие. Те не умееха да откриват лъжата и злото, както го правеха Титанидите, затова прибягваха до компромисите, наречени „правосъдие“ или по-точно „закон“. Серпент отлично знаеше, че истината е относително понятие и понякога се изплъзва, но човеците бяха почти напълно слепи за нея. Цаката му беше да си трае, защото ако човеците почнеха да се осланят на преценките на Титанидите за Истината и Злото, те щяха да придобият всички предимства на разумното общество и да заробят и използват Титанидите.

В решението на Чироко имаше много повече смисъл. Тя щеше да използва Титанидите максимално, за да се галванизира обществото и да му се внуши, че злото се наказва.

После хората трябваше сами да започнат да преценяват нещата със своите човешки мерки. Лека-полека съдилищата поемаха все по-голяма част от бремето на своя гръб. А честите грешки бяха цената, която хората трябваше да платят за своята свобода.

Още веднъж погледна към бележника си. Нарисувал бе три жени-затворнички. От лицето на най-старата, сбръчкана и отрудена извираше невероятна красота. Най-младата и най-хубавата според човеците имаше чудовищно лице. Серпент се сети коя е. Тя бе лоша. Някой ден ще увисне на въжето. Изведнъж забеляза, че лицето й е обрамчено от въжето на бесилото. Пак откъсна листа и го смачка, като хвърли поглед към в лагера.

Насред плаца имаше бесилка. Все по-рядко влизаше в употреба след онзи ужасен бунт.

Затворническият живот не беше лек, но по-добър от този на повечето затворници в Белинзона. За разлика от преди, от небето вече не се сипеше манна и свежите попълнения разправяха за глад и несигурност. В града имаше достатъчно работни места, но надниците едва стигаха само за прехраната. А имаше и дни, когато флотата се връщаше без улов, или пък не пристигаха шлепове от стопанствата, тогава всички оставаха гладни.

Затворническата храна беше най-добра и изобилна. Затворът бе едно сигурно убежище. Повечето от човеците тук нямаха никакви намерения да създават неприятности.

Така че Титанидите само патрулираха по ивицата ничия земя между лагера и града. Рядко залавяха бегълци и при вечерната проверка почти не откриваха празни легла.

Серпент отново заразглежда скиците си. Трима обесници. Двамата бяха от лошите, спомни си Серпент. Но единият бе увиснал за някаква дреболия. Убийство на надзирател пред очите на Титанида. Надзирателят, разбира се, си го беше заслужил, но Законът си беше Закон. Серпент би оставил човека жив. Но съдията-човек бе решил друго.

Ядосан, Серпент смачка и тази скица. Знаеше го с душата си, но мразеше да мисли по въпроса. Това беше лошо място, място на страданията, място, предназначено за човеци и противопоказано за Титаниди. Те знаеха как да се държат, а човеците прекарваха живота си в безкрайна борба за преодоляване на животинската си природа. Твърде бе възможно тези закони, затвори и бесилки да са най-доброто решение на този парадокс. Но за Титанидите бе болезнено да бъдат част от него.

Вгледа се в тъмата на спицата на Диона и запя песента на тъгата, на носталгията по Голямото дърво, по дома. Останалите също се присъединиха към него и пяха дълго.

Сигурно тук може да се стори и някоя добрина. Серпент не се заблуждаваше, че ще промени света. Нито пък човешката природа. Но дори да можеше, пак не би го направил. Те си имаха своя съдба. Целта му беше по-скромна. Просто да направи света малко по-добър. Нищо повече.

Пак погледна към белия лист. Засмяно момченце с шорти, раирана тениска и маратонки гонеше футболна топка.

ОСЕМНАЙСЕТ

В Голямата зала на Клупа влезе Робин. Зае мястото си вдясно от огромния стол на масивната маса на Съвета. Извади куп документи от изкусно изрисуваното си куфарче — подарък от Валия и Клавесин — и ги сложи върху полирания плот. Огледа се нервно и сложи очилата с метална рамка.

Все още не им беше свикнала. Не беше добре с очите, които у дома лесно щяха да се коригират с напредването на възрастта. Тук, без визитите до Фонтана, съвсем го беше закъсала. И, Велика Майко, можеше ли да е другояче след четенето на всички тези безкрайни доклади, ден след ден.

Но това бе в реда на нещата. Във всяко едно отношение, като се изключи най-важното, тя бе Градоначалникът на Белинзона. Нищо чудно, ако беше християнка, сега да е и Папеса.

Чироко прояви максимум разум по този въпрос преди шест килорота. Разум, но… само до един момент. След това бе станала твърда като елмаз.

— Ти имаш опит в управлението — беше казала Чироко. — Аз — не. Поради известни причини се налага аз да ръководя еднолично в Белинзона. Но ще се опирам на вас и на вашата преценка. И знам, че вие ще се справите достойно с предизвикателството.

Е, това наистина си беше предизвикателство. Но сега се превръщаше все повече в рутина, която толкова бе намразила на Ковън.

Погали масата с ръка и се усмихна. Чудесна маса от най-хубавото дърво, направена от Титанидите, разбира се. Това бе втората маса, а първата, кръглата бе бракувана от Чироко.

— Съветът да не е дворът на Камелот? — обясни тя. — Тук няма равноправие. Донесете ми голяма, дълга маса, с голям стол в единия край.

Титанидите бяха сбъркали неумишлено. Просто те нищо не разбираха от човешки психологически ефекти.

И така, донесоха голям стол.

Напоследък той все по-често стоеше празен, а работното място на Робин бе един нормален стол вдясно от трона.

Дойдоха и останалите. Отсреща Нова демонстративно тръсна огромен куп хартия на масата и седна. Погледна майка си, кимна и започна да си води записки.

Майката вещица въздъхна. Чудеше се докога ще я карат така. Нова й говореше. Сътрудничеше. Но правеше всичко толкова възпитано. Нямаше смях, нямаше закачки, нито оплаквания, освен недоволството от сухарския бюрократичен език, който я вбесяваше. Робин жадуваше за добрите стари кавги.

Погледна към все още празния стол. Чироко Джоунс, заобиколена от двамата си главни съветници. Кучката и Двете Вещици, бе дочула някой да казва. Повечето от членовете на Съвета и не подозираха за разрива между майка и дъщеря.

Стюарт зае мястото си вдясно от Робин. Коства й усилия да му кимне и учтиво да се усмихне. Не харесваше този тип, но той бе кадърен, ефективен, лукав и брилянтен, когато му изнасяше. И болезнено амбициозен. Ако ситуацията беше друга, би драпал със зъби и нокти да измести Робин. Сега ровеше дали Чироко наистина ще предаде властта в края на земната година, както бе обещала. Виж тогава щеше да е друго.

Трини седна до Нова, която целуна най-старата амазонка. Робин се сгърчи на стола си. Пред Трини Стюарт беше цвете. Не я понасяше. Да не повярваш, че са имали нещо общо преди двайсет години. Сега двете с Нова се бяха сдушили. Робин не знаеше докъде са я докарали. Но в едно беше сигурна — отчасти целта на тия демонстрации бе желанието на Нова да я нарани.

Робин се сви и отмести поглед. Ох, това младо поколение!

Съставът на Съвета се попълваше. Конъл зае ексцентричното си място малко стола на Чироко и леко на чорчик, за да наглежда секретарките с протоколите и да пуши пурите си една след друга. Мълчеше, но чуваше всичко. Повечето от членовете на Съвета нямаха и бегла представа за неговата роля. Робин знаеше, че не седи току-така. Дебнеше за атентатори. Имаше зловещ вид, забулен със сивия цигарен дим.

Чироко се плъзна на трона си и вдигна ботуши на масата. Между зъбите й стърчеше пура.

— Да почваме, приятели — рече тя.

— И така, каква е твоята реакция, Конъл? — попита Чироко.

— Реакция? — той се замисли. — По-добра, Капитане. Не много, но все пак положителна.

— Миналия път смяташе, че няма да подейства.

— Е, да се греши е човешко.

Тя го изгледа проницателно. Конъл невъзмутимо издържа на погледа й.

В началото се бе почувствал изоставен. Май имаше работа за всички, но не и за Конъл. Е, говореше се, че евентуално, при нужда, ще оглави военновъздушните сили. Организира резервен отряд. Носеха униформи ако им скимне. Но нямаха самолети и не беше ясно докога.

Мислеше, че е изоставен и се чувстваше наранен. Но постепенно осъзна, че ако Робин бе заместникът-кметът, когато Капитана зачезваше от града по мистериозни задачи, на него се падаше честта да играе ролята на сивия кардинал.

Занимаваше се с какво ли не и това отлично му пасваше. Обикаляше натам-насам дегизиран в най-различно облекло. Никой, освен най-високопоставените полицаи и членовете на Съвета, не знаеше, че той има нещо общо с управлението на града. Общуваше с хора от всички слоеве. Всичко чуто и видяно ставаше достояние на Чироко. Той нямаше компютърните статистики на Нова, нито пък опита и хитроумните теории на Робин, но знаеше тайните.

— Какво ще кажеш за черния пазар?

— Съгласен съм с Робин.

— Ще ме дразниш ли, що ли? И аз съм съгласна с нея, но не те питам за теориите, Конъл. Интересува ме действителността.

Конъл бе малко изненадан от невъздържаната й реакция. Личеше си, че е напрегната.

— Нова е права за черния пазар.

— Което означава — каза Чироко, — че все още имаме недостиг. И то си е така.

— Никой не е останал гладен. Но много народ мечтае отново да пада манна.

Чироко се замисли върху това.

— А какво ще кажеш за Долара?

Конъл се засмя.

— Говори се, че Доларът е идеален за филтри на кафеварки. Използва се петачка или десетачка и след това утайката по банкнотата може и да струва нещо. Стават и за завиване на коката…

След констатацията, че инфлацията нараства, обсъждането навлезе в руслото на образованието.

— Не мисля, че училищният проблем е толкова плачевен, колкото го изкараха снощи — каза Чироко. — Вярно, на някои им идва нанагорно. Но английският на повечето граждани им върши работа в ежедневието. Негодуват срещу това, че трябва да учат добър английски.

— Ти какво предлагаш.

— Намаляване на изискванията. Нека не влизат в час, щом знаят да четат лозунги и да не бъдат насилвани да учат минало свършено. Разбира се, за неграмотните, тия дето не знаят да четат, може би…

— Достатъчно, Конъл! Прав си. Май прекалихме с програмата за възрастните, чийто матерен език не е английският. Децата им един ден ще го усвоят по-добре. Не биваше така да завишаваме изискванията.

— Никой не е идеален.

— Остави това. Какво друго знаеш?

— Повечето хора са минали на бартер. Бих казал, че така се върти шейсет процента от бизнеса. Но има и друга валута, която се налага напоследък — пиячката. Дълго време основна единица беше бирата. Напоследък се покачва и курсът на виното, чийто произход е повече от неясен. Все по-често се търсят и концентрати.

На дневен ред излезе животрептящият въпрос с алкохола-менте и вредата от него.

— Нима смяташ да наложиш забрана върху домашното производство? — Конъл се намръщи и поклати глава. — По-добре просто забрани фабрикуването на менте.

След обсъждането на трудностите относно установяването на произхода на отровния алкохол, на проблемите с фалшифицирането на етикети и разреждането Чироко предложи да се започне обществена образователна кампания относно вредата от метанола и методите за разпознаването му, които бяха доста несигурни.

За известно време настъпи мълчание — членовете на Съвета обмисляха аспектите на въпроса с ментето. Конъл бе склонен да го остави без последствия. Не вярваше, че хората могат да бъдат защитени сами от себе си. Лично той би пил само от запечатани бутилки, получени на ръка направо от дестилационните, на които имаше доверие. Смяташе, че и всички останали трябва да последват примера му. Може би, в края на краищата, беше необходим и закон.

Мореше го тотално раздвоение. Не че го гонеше носталгията по бившата Белинзона. Сега в града бе значително по-спокойно и можеше да се движиш по улиците дори невъоръжен.

Но на всяка крачка те дебнеха закони. След седем години живот в беззаконие е трудно пак да свикваш с тях.

Тези разсъждения го доведоха до въпроса, който бе сто процента сигурен, че ще му зададе Чироко. И тя не го разочарова.

— А какво ще кажеш за рейтинга ми?

Той вдигна длан нагоре.

— Расте. Десет-петнайсет процента те харесват. Около трийсет процента те понасят, с някои забележки. На останалите си им черна. Или си се набъркала в далаверите им, или не правиш достатъчно. Навън има доста момчета, които биха се радвали, ако някой им каже как да си запълнят времето от закуската до вечерята.

— Може би имат свои желания — промърмори Чироко.

Конъл я изчака да продължи, но тя мълчеше. Дръпна от пурата си и пак заговори, като внимаваше какво приказва.

— Има и още нещо. Това е имиджът, мисля. Ти си лице, прожектирано върху цепелин. Не нещо реално.

— Моят екип по медиите изясни това — пророни горчиво тя. — По телевизията ме издокарват като кучка със схванат врат.

— За телевизията не знам — каза Конъл. — Но на ония огромни екрани на Свирчостоп те просто не те харесват. Ти си високо. Не си една от тях… и не си достатъчно силна, ако това е думата, за да внушаваш страх… или може би респект… — Той се поколеба, неспособен да изрази това, което чувстваше.

— Ти още веднъж потвърждаваш изводите на медия-екипа ми. От една страна, ме мразят, защото съм нещо като Зевс или Дракон, а от друга, смятат, че съм недостатъчно авторитарна.

— Хората не ти вярват — каза Конъл. — Вярват повече в Гея, отколкото в теб.

— Но те дори не са я виждали.

— Повечето и теб не са те виждали.

Тя отново се замисли. За Конъл бе ясно, че стига до неприятно, но неизбежно решение. Той зачака спокойно, готов да даде всичко от себе си, за да изпълни своя дял.

— Добре — каза тя и кръстоса ботуши на масата. — Ето какво ще направим.

Конъл попиваше всяка нейна дума. Не след дълго на устните му цъфна усмивка.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

След края на заседанието Конъл излезе навън сред ненамаляващата светлина на Диона и свърна наляво, по булевард „Опенхаймер“.

Белинзона бе град, който никога не спеше. Всеки ден на три пъти имаше час-пик, за който сигнализираше Свирчостоп. Това бе времето, когато народът сновеше от работа в къщи или обратно. Планирано бе така, че около една трета от населението спеше, една трета въртеше бизнес, а останалите правеха опити да се забавляват в оскъдните увеселителни заведения на Белинзона. Според Конъл един град, в който само се бачка, би бил пълна скръб.

Речните пристани и кейове бяха твърде оживени в тези часове. В доковете винаги имаше работа. И в други отрасли се трудеха на три смени. Но този режим не беше въведен, за да се спестят струпванията на хора по улиците. Простата причина беше липсата на подслон, ако всичко живо ляга да спи по едно и също време. Животът в комуна се беше превърнал в норма.

И действаше адски добре. Кривата на раждаемостта се покачваше, а на детската смъртност — напротив, ето защо дърводелците се скъсваха от работа, за да строят нови жилища, но те все недостигаха.

На Конъл градът му харесваше. Той живееше нов живот. Оживен бе като Форт Рилайънс в годините преди войната. Самият факт, че хората мърмореха, доказваше, че се надяват да променят към добро нещата, от които се оплакват.

Забързан, Конъл мина покрай един от новите паркове с голям спортен комплекс, а също училище и болница. Неща немислими за Белинзона в съвсем недалечно минало. Тези най-обикновени блага на цивилизацията стопляха душата му. Досега не беше осъзнавал колко много му липсваха.

Не че възнамеряваше да заживее в града. Просто му се искаше когато всичко приключи да преосмисли досегашния си чергарски живот на пръв приятел на Капитана. Но беше хубаво за знае, че града го има.

Свърна към познатата сграда и изкачи трите етажа. Отвори вратата и влезе.

Кепенците бяха спуснати. Робин си беше легнала. Реши, че е заспала. Влезе в малката баня и се изплакна във ваната, като използва сапуна, който напоследък се намираше на черния пазар. Изми си зъбите и грижливо се обръсна със старата самобръсначка. Сравнително скоро бе придобил всичките тия навици, но почти бе забравил ония дни, когато бе принуден да се изкъпе, защото вкоравилите се дрехи му пречеха да се навежда.

Мушна се в леглото, като внимаваше да не я събуди.

Тя се обърна, будна и стръвна.

— Няма да стане — каза тя, както всеки друг път. Той кимна и я прегърна, и всичко стана чудесно.

ДВАЙСЕТ

От събранието Чироко Джоунс отпраши директно при Кларинет. Движеше се по своя особен начин, който така шашкаше Робин, когато Чироко се появяваше внезапно на срещите на Съвета. Без да я забележи никой.

Чудеше се дали не й е за последно. Едва ли ще запази още дълго силата.

Яхна Кларинет и галопира извън града. Скоро се озоваха в джунглите на южна Диона, недалеч от Таксидо Джанкшън.

Слезе от гърба на Титанидата при Фонтана на младостта.

— Стой наблизо — посъветва тя Кларинет. — Малко ще се забавя.

Титанидата кимна и потъна обратно в джунглата. Чироко смъкна дрехите си и коленичи на пясъка. Измъкна от торбата си бутилката със Снич, който замаяно примигна. Чироко го хвърли на земята и го загледа как се гърчи и проклина. Трябваше му време за загрявка, за да заговори смислено.

Чироко усещаше тялото си като непознат и опасен обект. Започнала бе грозно да охърбавява, нищо че гърдите й все още бяха доста по-едри от обичайното. Косата й пак се беше прошарила. Около очите и при крайчетата на устните имаше бръчици.

Зашлеви Снич, а той я заплю, но без да влага злоба в жеста. Без никой да я моли, Чироко пусна с пипетата седем златисти капки в зейналата жадна уста.

Снич млясна и на лицето му се появи онази гримаса, която минаваше за усмивка.

— Старата чанта днес се чувства чудесно, а? — рече той.

— На старата чанта днес не й е до игри. Да ти обясня ли как ще те одера жив, ако си мълчиш? Или и ти си също толкова уморен от цялата тази история?

Снич се почеса зад ухото.

— Защо не зарежем тия прелюдии?

— Добре. Как е Адам?

— Адам цъфти. Той харесва голямата си баба. Съвсем скоро Гея ще го има — прощавай за израза — на дланта си.

— Как е Крис?

— Крис е тъжен. Когато се окопити, все още смята, че може да спечели сина си, въпросния Адам. Щом му потънат гемиите, се смята за загубен. Повечето от дните му са лоши. За това допринася и фактът, че Гея го го кара да върши някои неприятни неща, за да заработи… хляба и маслото си.

Снич премигна и се намръщи.

— Пак ли не ти хареса метафората?

Чироко не обърна внимание на въпроса.

— А… как е Габи?

Снич изцъкли очи.

— Никога преди не си ме питала за нея.

— Питам те сега.

— Бих могъл да ти кажа, че тя е част от твоето въображение.

— А аз мога да натъпча главата ти в задника.

— Боже — рече с гримаса Снич. — Тая маневра би била толкова невъзможна за мене, колкото и за тебе.

— Знаеш, че не е така.

— Добре си спомням. — Той въздъхна. — Габи… подготвя гадния си номер. Знаеш за какво говоря. Взела е мерника на тънката ивица светлина. Може би никога няма да узнаеш колко е тънка. Остави я сама.

— Но аз не съм я виждала от …

— Остави я сама, Капитане.

Погледнаха се един друг. Такава забележка изискваше наказание. Чироко се чудеше какво ли означава, че е готова да я остави без последствия този път. Какво се е променило? Или вече е прекалено уморена, за да й пука?

Реши да не мисли за това и пусна в устата на Снич още три капки чист малцов алкохол, после го прибра пак в бутилката му. След това полека се потопи в пречистващата топлина на Фонтана, наведе си и вдиша дълбоко.

Остана неподвижна цели десет рота.

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Новият Пандемониум бе завършен.

Гея лично провери каменния пръстен на стената, събра Големите Бели от рова със собствените си огромни ръце след проверката на готовността за обсада.

Проблемът с работната ръка все още бе сложен. Не успя да втълпи веднага на надзирателите, че вече не бива да пришпорват човеците до смърт. Преди този урок да бъде научен, измряха сума ти народ. Имаше ядове и с дезертьорите, тъй като батальоните зомбита вече ги нямаше, за да преследват и да наказват бегълците. Свещениците не се чувстваха честити с хора-следовници, но знаеха, че е по-добре да го преглътнат, отколкото да плюят. За щастие, прахът зомбитрепач не действаше на Свещениците.

Подготовката беше жуст. Новият Пандемониум можеше да издържи на всяка атака, на всяка обсада.

И така, тя привика архиваря и му нареди да приготви филмите „Цялото кралско войнство“, „Индира“ и още един, за човека, който щеше да стане цар.

Чудесни политически екранизации.

ДВАЙСЕТ И ДВЕ

Габи Плъджет бе родена в Ню Орлийнз през 1997 г., когато той все още бе част от Съединените американски щати.

Имаше трагично детството. След убийството на майка й от морука, роднините и благотворителните асоциации, които си я подхвърляха като баскетболна топка, бяха научили Габи на пълен непукизъм. Астрономията стана неин ангел-спасител. Габи стана ас по планетарна астрономия и успя да спечели конкурса за работа на „Рингмастър“, въпреки алергията си към пътуванията.

Малко или повече не й пукаше и за секса.

После, след злополуката с „Рингмастър“ изкара с целия екипаж период на пълна сетивна изолация. Джен откачи. Бил получи амнезия. Близначките-клонинги Април и Август Поло бяха разделени — Април стана Ангел, а Август залиня от мъка по изгубената си сестра. Калвин се сдуши с цепелините и се отдръпна от хората. Чироко запя като Титанидите.

А Габи изживя пак целия си живот. Всичките двайсет години. Събуди се като след ония кошмари, след които внезапно осъзнаваш истината за това какво става в действителност. След които вече знаеш великите отговори на Живота, стига да успееш да им намериш мястото. Всичките й преживявания за тези двайсет години бяха там, кристално ясни, готови да променят живота й и света…

… докато, също като в сън, не избледняха. Само след минути се оказа, че Габи е наясно само с едно: изнизали са се две десетилетия, чиито детайли само времето може да осигури. Другото бе спомен за изкачването по грандиозни стъпала сред звуци на орган. По-късно, когато двете с Чироко посетиха Гея в главината, отново преживя този момент. Третото нещо беше безнадеждният и неизлечим копнеж по Чироко Джоунс, страхотна изненада не само за Чироко, но и за самата Габи. Никога не се беше смятала за обратна.

Всичко останало бе изчезнало.

Седемдесет и пет години без следа.

На сто и три годишна възраст Габи Плъджет бе умряла под централния кабел на Тетида. Мъчителна, болезнена кончина.

А после дойде и най-голямата изненада. Наистина има живот след смъртта. Гея наистина е Бог.

Противеше се на това през целия път към главината. Видяла бе мъртвото си тяло да лежи там долу. Сега беше само нематериална концентрация от съзнание и емоции. Откъсването от тялото не й пречеше да изпитва чувства. Най-вече страх. Върна се в детството си и занарежда Отче наш, Аве Мария и други молитви, представи си, че е коленичила до майка си в огромното, хладно, бичуващо и все пак закрилящо пространство на старинна катедрала, за да се моли.

Но живото тяло на Гея бе единствената катедрала тук.

Взеха я, отнесоха я или по някакъв друг начин транспортираха Габи до главината, до стълбата, приготвена като за суперпродукция, която двете с Чироко бяха изкачили навремето. Всичко тънеше в прахоляк, завесите бяха заприличали на парцал. А Габи се почувства като камера, която се движеше сама, за да влезе през малката врата на Оз в стаята на Луи XVI, точно копие от филма „Одисея в космоса: 2001“. Тук за първи път се бяха срещнали със старата жена, наричаща себе си Гея.

Позлатата по рамките на картините се лющеше. Оветлението или бе изгоряло или едва мъждукаше. Опърпани, прашни мебели. Гея седеше на разклатен стол, качила боси крака на ниската масичка, зяпаше черно-бял телевизор и си пийваше бира. Все така разплута, в същата сива роба.

И Габи, като всички останали, с изключение на върлите фанатици, бе премисляла стотици варианти на евентуалния живот след смъртта, в спектъра от рая до ада. Но точно това не бе й хрумвало.

Гея леко се извърна. Също като в ония снобарски филми, в които окото на камерата представлява главния герой, а останалите актьори й играят по свирката. Погледна към Габи или може би към нейната въображаема локализация в пространството.

— Имаш ли представа какви главоболия ми създаде? — измърмори Гея.

Не, нямам, каза Габи. Въпреки че като си помисли, думата „каза“ беше доста конкретен глагол за онова, което правеше в действителност. Липсваха звуци. Не мърдаше устни или език. Не вдишваше с дробовете, които, доколкото знаеше, все още гниеха апатично в тъмата под Тетида.

Но импулсът бе равносилен на говор и Гея изглежда я чуваше.

— Защо просто не я остави сама? — замърмори Гея. — И големите колела си имат своите колелца, бейби, ако ме разбираш. Роки добре се справяше. Какво лошо има, че обича да си попийва?

Габи „каза“ нищо. „Роки“ беше, разбира се, Чироко Джоунс. И тя не само си попийваше, а вечно бе кьоркютук пияна. А що се отнася до това да я остави сама…

Чироко може би щеше да се оправи и сама. Знае ли човек? Може би след половин век щеше да се размърда и да се опита да излезе от батака, заради който се беше опиянчила. От друга страна, и безсмъртните се натряскват до смърт, понякога.

Във всеки случай тя бе подкукуросала Чироко да обиколят регионалните мозъци на Гея, за да си търсят съюзници за замисления от Габи Бунт на боговете.

И с това си спечели ужасната смърт.

— Градях планове за това момиче — обясни Гея. — Още два-три века… кой знае? Може би щях да й открехна някои истини… Може би щеше… да разбере… да приеме, каквото… — Гея продължи с неразбираемо мрънкане. Габи пак си затрая. Гея притеснено я погледна.

— Ти ме прекара — изхленчи Гея. — Да ти се не надява човек. Трагичен персонаж, това си ти. Подтичваше по петите на Роки изплезила розов език, като кучка в жегите. Това беше добра роля, Габи, можеше покрай нея да си оправиш живота. Не мога да ти простя проклетото вироглавство. Та къде се намираш ти, та да… — не й достигаха думи и Гея запрати в стената бутилката с бира, която остави огромно петно. А под петното — кафява купчинка счупено стъкло.

Гея пак я погледна, с ехидна усмивка.

— Бас държа, че би искала да получиш някои отговори. Ще се радвам да ти услужа. Ето един от тях, веднага. — Гея се пресегна, изображението на ръката й се разми, когато доближи Габи/камерата, и пак се избистри, но вече държеше ситно, гърчещо се двукрако с изцъклени очи.

— Шпиони — обясни Гея. — Това беше твоят. От седемдесет и пет години клечи в главата ти. Гила ли ти, а? Това е Стули Фъшкийката. А този на Роки е Снич Куката. Тя знае за него, колкото знаеше и ти. И двете бяхте обадени за всичко, което правехте.

Габи усети бездънно отчаяние. Това май ще да е пъкълът.

— Не, не е. Това са глупости. — Гея мълком изтръгна живота от пищящата гадинка, после шляпна кървавата пихтия върху облегалката на стола си.

— Животът и смъртта не са чак толкова важни, колкото си мислиш. Истинската загадка е съзнанието. Да познаеш себе си. Ти си спомняш смъртта, смяташ, че помниш как се издигна през пространството дотук, не чак толкова отдавна. Но на това ниво времето е измамно. А също и паметта. Ти не си призрак, ако това ще те успокои.

— Аз те притежавам — прошепна Гея и направи жест, подобен на онзи, с който размаза Стули Фъшкийката. — Клонирах те, записах те и събрах цялата Габи-същност, когато дойдохте тук първия път. Същото направих и с Чироко. Оттогава постоянно ви модернизирах с помощта на тия дребни копелдачета в главите ви. Не съм свръхестествена, не съм Бог, не и както вие го разбирате… Но съм дяволски веща магьосница. Въпросът дали ти, Габи Плъджет, малкото момиче от Ню Орлийнз, което обичаше звездите, наистина си умряла там долу в Тетида е, в края на краищата, философско дърдорене. Не си струва усилията. Ти знаеш, че съзнанието, към което сега се обръщам, си ти. Отречи го, ако можеш.

Габи не можеше.

— Всичко се постига с огледала — каза Гея, която си знаеше нейното. — Ако си имала „душа“, нея съм я пропуснала, и тя е отлетяла към твоите антропоморфни-католически-юдейски-християнски „небеса“, в което аз лично се съмнявам, защото не съм чула някоя радиостанция да предава оттам. Всичко останало у теб го притежавам.

Какво ще правиш с мен? попита Габи.

— Шш-т. Иска ми се да имаше пъкъл. — Гея се умисли. На Габи не й оставаше друго, освен да гледа. Върху лицето на Гея се изписа хибрид между усмивка и подигравка.

— Всъщност, макар да нямам пъкъл, намира ми се нещо равностойно. Едва ли ще остискаш… Но още не знаеш защо? Да ти кажа ли?

Габи предпочиташе да е всичко друго, но не и Гея-заместителят на ада.

— И все това ще си баеш — назидателно каза Гея. — Защото ти унищожи Роки. Роки беше автентично порочна героиня. От хилядолетия търся такава. Сега е все още порочна, но не като преди. Снич Куката го усеща. В момента Роки осъзнава, че си мъртва. Не е сигурна, че е мое дело, но почти е убедена. Робин, Валия и Крис са я закъсали. Може и да не оцелеят. Роки ще се хвърли да ги спасява. После… ще дойде тук и ще ми обяви война. Това — Гея се потупа по гърдите, — това превъплъщение на Гея не ще оцелее. — Тя сви рамене. — Хубаво. И без това вече ми омръзна тази госпожа Кромпир. Имам някои идеи за следващата Гея, които биха те очаровали. Но както и да е. Ти беше дотук. Само ми губиш времето.

С тези думи Гея сграбчи фантасмагорията, която бе Габи. Причерня й, после усети как полита към изкривената пустота на главината и се издига към червената линия светлина в самия й връх, линията, която забеляза Чироко, когато те за първи път стъпиха…

Това е сън, напомни си Габи. Този разговор никога не се е състоял, не и на физическо ниво. Гея притежава всички спомени на Габи и може да създава нови на компютърно програмираната матрица-памет, която бе всичко, останало от Габи, от нейната плът и кръв. Така че всичко това бе илюзия. Тя прави нещо с мен, но аз не летя във въздуха, не се гмуркам в този водовъртеж, за който винаги съм знаела със сърцето си, че е съзнанието на съществото на име Гея…

Една мисъл я закриляше. Едно усещане я крепеше здраво в мъглата на хаоса и я предпазваше да не премине чертата между манията и лудостта.

Това са двайсет години, помисли си Габи. Вече съм ги преживяла.

В червената линия скоростта на светлината се определяше от локален закон, квантов регионален феномен, който можеше и да е нонсенс — нещо като полицай, залегнал зад будка с афиши в провинциално градче в щата Джорджия, — но можеше да бъде подкупен и да не създава главоболия.

Но всичко по реда си. „Скоростта“ зависеше от пространството и времето, които не бяха от особено значение в Линията. „Светлината“ представляваше сложни и безполезни партиди от вълнови частици без маса, страничен продукт от живота в линията, подобно на потта и изпражненията. „Скоростта на светлината“ бе противоречиво твърдение. Колко тежи този ден в планината, когато накладохте огън и видяхте падаща звезда? Каква е масата на вчерашния ден? А скоростта на любовта?

Линията обикаляше целия вътрешен пръстен на Гея, който, от позициите на Айнщайн, беше кръг. Линията не представляваше окръжност. На фона на вътрешния пръстен изглеждаше тънка. Но не беше.

Линията сякаш съществуваше вътре в самата Вселена. Нищо от нея не излизаше извън физическите граници на Гея, Гея се съдържаше във Вселената — следователно линията съществуваше във Вселената.

Линията бе нещо много по-голямо от Вселената.

В края на краищата, думата „Вселена“ не беше подходяща при дефинирането на линията. Схващането за голата ексцентричност бе най-близко до естеството на линията… и имаше твърде малко общо с нея.

Нещата съществуваха в нея. Повечето — безумни, Габи бе нарочена от Гея да стане същата. Но Габи се вкопчи в мисълта: Това са двайсет години. И в още една: ще трябвам на Чироко.

Бавно, предпазливо, Габи изучи естеството на реалността. Тя стана нещо като Бог. Ама че жалко несъответствие — сега вече знаеше много от Отговорите и бе наясно, че Въпросите не са били формулирани правилно никога — но и това беше нещо. Далеч по-щастлива би се чувствала, ако можеше да живее там, навън, онова, което тя наричаше Живот, но вече бе прекалено късно и тя се бе смирила с онова, което бе задължена.

Тук, далеч от доминиращото присъствие на нещото, наречено Гея, Габи започна да наднича извън линията.

Видя как Чироко пристигна в главината, куршумите разкъсват „Гея“, долови полъха на далеч по-вълнуващи промени и започна все повече да се замисля. Там имаше възможност…

Замисли се за миг, който за нейно учудване бе траял цели пет години.

Установи, че не я свърта повече на едно място. И Гея не стоеше там, макар част от нея да оставаше в линията. Габи трябваше да последва примера й, ако искаше да оцелее. Полека, крадешком от Гея, тя се откъсваше и преместваше центъра на съзнанието си долу, в пръстена. Неведнъж успя да види Чироко и да остане невидима.

Започна да учи тайните на Магията.

ДВАЙСЕТ И ТРИ

— Може би тя никога няма да дойде — каза Гея.

— Може и да си права — отвърна Крис.

Изтръска изтривалката и пак я вдигна към голямата розова стена от плът.

Намираха се в Банята, бивш декор, който сега служеше по предназначение на Гея. Мъждиво осветление. Дървени стени и таван, големи плъзгащи се врати, сега затворени. От нажежените камъни във водата се издигаха облаци пара. И Крис, и Гея плуваха в пот.

Изтривалката бе пила с твърди зъбци. Кожата на Гея, макар и мека като кадифе, май не се нараняваше от това приспособление, независимо колко грубо го използваше Крис. Още една от малките мистерии на Гея.

Наоколо се шляеше един панафлекс и оглеждаше сцената, засне няколко метра лента и се оттегли.

— Не мисля така — каза Гея.

— Може и да си права — отново отвърна Крис.

Гея се отмести. Крис се изправи, защото всяко помръдване на туловището на Гея представляваше заплаха за нормалните хора.

— Не е минало много време — продължи Гея — Колко… Осем месеца?

— Нещо такова.

— Имаш ли някаква представа какво прави тя?

— Знаеш, че се отби на два пъти. И че няма да ти кажа, ако я видя пак.

— Нагъл си, но аз те харесвам. Всъщност знам, че не е идвала.

Което беше истина. Чироко го бе предупредила, че точно така ще бъде, но все пак му беше тежко. Крис ужасно се нуждаеше от морална подкрепа.

От друга страна, оказа се, че работата на теляк не е толкова лоша, колкото се опасяваше. Очевидно Гея целеше да го деморализира. И той се стараеше всячески да й демонстрира, че е съсипан от умора. Но и това беше просто работа, като всяка друга. Щом й свикнеш, става не по-различна от зидаро-мазачеството.

От дланта премина към търкането на лакътя и бицепса.

— Когато тя дойде тук… — започна Крис, но замлъкна.

— Какво?

— Какво ще направиш с нея?

— Ще я убия. Или поне ще се опитам.

— Наистина ли смяташ, че тя има някакъв шанс?

— Нещо повече. Тя е върхът, не мислиш ли?

— Всеки го знае. Защо просто не отидеш… и не я намериш? Тя не може дълго да ти се изплъзва, нали?

— Много е хитра. А и аз вече… не я виждам. Тя добре се справи с тази си задача.

Гея и преди беше споменавала за слепота. Крис не беше сигурен, но подозираше, че намеква за Снич.

— Защо я мразиш толкова?

Гея въздъхна. Изви се вихрушка от пара.

— Не я мразя, Крис. Горещо я обичам. Ето защо възнамерявам да я даря с възможността да умре. Това е всичко, което мога да й дам и от което се нуждае. И тебе също те обичам.

— Ще ме убиеш ли?

— Да. Освен ако Чироко не те спаси. За теб смъртта няма да е дар.

— Не разбирам разликата.

— Твоето ще бъде агония, защото ще ти липсва обичта на Адам. Ти си млад и Адам е най-хубавото, което ти се е случвало досега.

— Това го разбирам. Не разбирам защо смъртта ще ощастливи Чироко.

— Не съм казала, че ще я ощастливя. Казах дар. От който има нужда. Смъртта е неин приятел. Единственият начин да израсне. Тя никога не ще намери любовта. Но ще се научи да живее без нея. Заслугата е моя.

Крис поразмисли и реши да поеме риска.

— Сигурно е така. Подменила си любовта с жестокост.

Гея повдигна вежда. На Крис не му се нравеше да гледа в огромното й око, дори отдалеч. Там бе скрита толкова много древна болка. Зло също, много, много зло… но той бе започнал да се чуди откъде иде злото. Дали някой просто не решава да бъде лош? Съмняваше се. Би трябвало това да става бавно.

— Разбира се, че съм жестока — промърмори Гея и отново затвори око. — Но няма начин да видиж жестокостта ми в перспектива. Аз съм на петдесет хиляди години, Крис. Чироко едва прехвърли стоте и вече усеща как нещо разяжда душата й.

— Имаше предвид три милиона, а не…

— Разбира се. Това имах предвид. Сега можеш да се захванеш с гърба ми, Крис.

Той домъкна стълба и се покатери до плещите й с изтривалката и гъбата. Гърбът й беше мек. Мъркаше като коте, докато той я търкаше между плещите.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Чироко излезе от фонтана и се изпъна на пясъка. Притвори очи.

Когато ги отвори, все още лежеше на същото място, но това бе финият черен пясък от деня на последната им среща с Габи, когато изчезна Адам.

Извърна глава и пак я видя до себе си. Протегна й ръка. Усети как нещо сякаш я повдига и стъпи на крака. Прегърнаха се.

— Дълго те нямаше — каза Чироко, едва сдържайки сълзите си.

— Знам. Твърде дълго. Но и сега нямаме много време, а трябва да видиш доста неща. Ще дойдеш ли?

Чироко кимна и я последва в езерото. Знаеше, че е плитко, въпреки това усети дъното устремно да се спуска надолу и когато само главите им останаха над водата, двете с Габи заплуваха. После се гмурнаха.

Без никакви усилия слизаха надолу. Не беше точно плуване. Просто се движеха. Чироко усещаше как водата я подминава.

А и не беше точно вода. По-скоро кал, топла пръст. Сигурно същото изпитват дъждовните червеи. Спомни си как навремето си пробиваше път през влажната почва на Гея към светлината: гола, объркана, уплашена като младенец. Сега не беше същото. Страха го нямаше.

Незнайно как и кога се озоваха в огромна, необозрима пещера. Вървяха заедно с Габи покрай дремещи, паякообразни космически кораби.

— Започнах да ги събирам, когато започна войната — каза Габи. — Тия кораби са на дезертирали от войната капитани. С моя помощ намираха спасение тук.

Корабите бяха стотици. И всичките твърде странни.

— Изглежда толкова… плачевно — каза Чироко.

— Повечето от повредите са леки — увери я Габи.

— Предполагам. Но… но те не би трябвало да са тук. Приличат ми на медузи, захвърлени на брега.

Габи погледна мълчаливата армада и кимна. Сравнението беше точно.

— Каза, че ти си ги докарала, не Гея.

— Аз. Мислех, че все някога ще потрябват. Запасих се и с много други неща, щом разбрах, че Гея иска войната да продължи. Погледни тук — Габи леко побутна Чироко…

… и тъмата се затвори пак. Когато пелената се вдигна, Чироко разбра, че сега са другаде.

— Как правиш това?

— Скъпа, едва ли ще успея да ти обясня. Просто приеми, че мога.

Чироко се замисли. Почувства се замаяна, все едно че е пияна, все едно че сънува. Но умът й бе трезвен.

— Добре — съгласи се тя.

Вървяха по безкраен тунел. Приличаше на прав кюнец, в който пулсират многоцветни светлини.

— Това сега не е реално време — обясни Габи.

— А сън, така ли?

— Нещо такова. Това е Пръстенът на алхимиците. Дълъг е четири хиляди километра и ставащото тук няма нищо общо със земните ни представи. Тук Гея създава тежките си метали — отначало предимно плутоний, напоследък най-вече злато. Просто исках да ти го покажа.

Чироко се вгледа в светлинките. Хвърчаха из тунела като нажежени до червено, до бяло и жълто земни пчели. Не се движеха чак толкова бързо.

Според Габи времето тук е нереално. Светлинките би трябвало да са атомни ядра, а те би трябвало да се движат със скоростта на светлината. Не беше сън, но приличаше. По-скоро филм.

— Тук няма въздух, нали?

— Не, разбира се. Това притеснява ли те?

Чироко поклати глава.

— Добре, погледни тук…

… и отново поредно завъртане…

Този път се озоваха в друга пещера, доста по-малка от хангара за космически кораби.

— Тук се съхраняват замразени проби от стотици хиляди образци на земната флора и фауна при температура, близка до абсолютната нула. Някои са събрани от Гея. Други поръчах аз, точно преди войната. Надявам се някой ден да потрябват, като корабите. Сега стъпи нагоре…

Чироко се подчини и почти загуби равновесие. Ръката на Габи я подкрепи, а нозете й стъпиха на познатия черен пясък. Пое си дълбоко дъх, само така можеше да повярва.

— Не обичам да се движа така — оплака се тя.

— Добре. Но искам да видиш и други работи. А ти?

— Да.

— Тогава дай ръка и не се бой.

Чироко се подчини и те се издигнаха във въздуха.

И преди бе летяла, неведнъж, в сънищата. Имаше два начина на летене, вероятно свързани с различните състояния на душата. Или се носеше седнала, като на вълшебно килимче. Един вид се рееше над света. Или се стрелкаше надолу и нагоре, но без да може да се контролира както при пилотиране.

Сега летенето приличаше на стрелкането, но твърде прецизно и овладяно. Летеше с разперени ръце — пусна ръката на Габи и полетя сама, — с прибрани крака в шпиц.

Чудесно беше. Имаше обаче нещо, по което този полет се отличаваше от „нормалните“, в сънищата, и Чироко бързо разбра каква е разликата. Все още виждаше като в мъгла и и се чувстваше като замаяна, но можеше да усети аромата и вкуса на въздуха, неговия полъх и — най-важното — тялото й имаше маса, то тежеше.

Погледна към Габи, която летеше в същия стил.

— Приятно е.

— Знаех си, че ще ти хареса. Но трябва да побързаме. Следвай ме.

Габи се обърна и започна да се издига над мрачината на Диона. Чироко се подчини и я последва, като усети, че скоростта й се увеличава сякаш от само себе си. Прибра ръце и двете се понесоха нагоре като ракети. Скоро профучаха през отвора на спицата на Диона. Чироко вече не усещаше да пори въздуха, нищо че се движеха с невероятна скорост, стотици километри в час. Разпери ръце, но не усети вятър. Промяната на позата не влияеше върху полета. Тя просто следваше Габи.

Подобно на останалите шест спици на голямото колело, напречното сечение на спицата на Диона представляваше елипса със сто километра по дългата и петдесет по късата ос. Захващаше се за пръстена чрез огромно, приличащо на камбана разширение на тъканта, което постепенно преминаваше в аркообразния покрив над пръстена. Чрез отваряне и затваряне на клапите в горния и долния край на тристакилометровата спица, чиито стени се огъваха, Гея изпомпваше въздуха от една област и го изпращаше към друга, като го нагряваше и охлаждаше при нужда.

Само спицата над Океан бе оголена, а вътрешността на останалите гигантски цилиндри бе изобилна на форми на живот. Огромни дървета растяха хоризонтално от вертикалните стени. Сложни еко-системи процъфтяваха в лабиринтите от клони, в хралупите на дънерите и долу, в подножието им.

На Гея съществуваха десетки видове Ангели, повечето от които толкова различни, че не можеха да се кръстосват. Спицата на Диона поддържаше три вида — или Клана, както те се наричаха. Най-горе, където почти липсваше гравитация, обитаваше паякоподобният Клан на въздушните: джуджета сред събратята си, с полупрозрачни криле и кожа, ефемерни, не прекалено ярки, те приличаха повече на прилепи или птици. Рядко кацаха, освен за да снесат яйцата си, които оставяха на произвола на съдбата. Хранеха се с листа.

Средната част на спиците бе ареал на Дионските орли, които имаха родствени връзки с Клана на орлите на Рея, Феба и Кронос. Орлите не образуваха общности. В действителност, когато двама от тях се срещнеха, най-вероятно бе да се стигне до кървава разпра. Малките се раждаха живи, във въздуха и трябваше да се научат да летят през време на дългото падане към пръстена. Много от тях умираха.

Но Въздушните и Орлите бяха изключение. Повечето от Ангелите гнездяха и отглеждаха малките си. Разбира се, по най-различни начини.

Кланът Супра на Диона живееше в дъното на спицата. Тези кротки същества със социална нагласа строяха големите си гнезда като кошери от клони, кал и собствените си изсъхнали изпражнения, в които се съдържаше свързващо вещество. В едно гнездо живееха до хиляда представители на вида Супра. Женските раждаха нещо, на което му викаха плацентоид — един вид яйце на бозайник, съдържащо ембриона, което трябваше да се прикрепи към живата плът на Гея. В този смисъл женските не натежаваха от бременността и можеха да летят, а малките израстваха доста, преди да бъдат откъснати от утробата. Подобно на малките човечета, децата Супра оставаха дълго безпомощни. Научаваха се да летят след шест-седем години.

Чироко харесваше Ангелите Супра. Те бяха по-досегаеми в сравнение с останалите Кланове, дори понякога идваха да търгуват в Белинзона. Използваха оръдия на труда, за разлика от болшинството свои събратя.

И те, като много други, приличаха на кльощави като скелети човеци с гигантски гръден кош и черни, лъскави тела.

Ангелите имаха нещо общо с Титанидите. И двата вида бяха относително нови създания, направени от Гея като вариации на тема човек. Но имитацията на летящ човек бе подложила на неимоверни изпитания конструкторската мисъл на Гея.

Освен гнезденето, още две неща отличаваха Супра от останалите. Едното бе тяхната окраска. Женските имаха зелени крила, а мъжкарите — червени. И двата пола имаха черни опашни пера, освен през брачния период, когато женските въртяха пъстроцветни опашки, които им изникваха само тогава. Други полови белези липсваха.

Нямаха имена. В езика им липсваше първо лице и единствено число. „Ние“ беше най-доброто, до което можеха да стигнат, и въпреки това нямаха обществено съзнание. Живееха като индивуалисти.

Това някак затрудняваше общуването. Но то си струваше усилията.

Суприте въобще не се стреснаха при долитането на Габи и Чироко до гнездото им и кацането им, леки като перца, близо до големия отвор на върха на гнездото. В спицата валеше и покривалото бе дръпнато, за да предпазва гнездото от водата. Габи се мушна под него и Чироко я последва в тъмнината.

Адски странен бе този сън. Можеше да лети до момента, в който кацнаха в гнездото на Суприте, из което Чироко се защура както наяве.

С триста зора, вкопчена с двете ръце, успя да слезе по онова, на което Суприте викаха стълбище — сума ти въжета, вградени в стените, за които Ангелите се хващаха с орловите си нокти. По същия начин викаха стол на дългия стърчащ прът, на който явно се чувстваха комфортно.

Габи и Чироко влязоха навътре, където на опорната стена в малки джобове от живата плът на Гея бяха пръснати бебетата Супра. Някои бяха не по-големи от яйца на щраус, а други — колкото човешки младенци, и трябваше да се държат под око, за да не прекъснат пъпната си връв. За малките се грижеха всички членове на клана, по ред. Суприте не деляха децата на мои и твои.

Единствено тук, при развъдника, имаше равно и широко пространство, което можеше да послужи за под. Двете с Габи седнаха в йогийска поза, със скръстени крака. Чироко съжали, че не носят подарък. Всичко би свършило работа — Суприте си падаха по ярките шарении. Това би било учтиво начало на визитата. Но тя не носеше дори дрехи.

Габи също не носеше, но с магически жест отвори длан и в нея се появи стар пластмасов рефлектор за колело, който блестеше с всички цветове на дъгата си при въртене. Суприте го харесаха и той започна да минава от ръка на ръка

— Фамозен подарък — каза единият.

— Най-светещият — съгласи се друг.

— Елегантен и изкусен — вметна някой.

— Ние сме най-приятно очаровани — добави четвърти.

— Свято ще го пазим.

След като ги изчакаха да свършат с благодарностите, Габи и Чироко най-после се вредиха и те да вземат думата, за да възхвалат красотата, ума, маниера, уменията и летателните способности на домакините си с най-екстравагантни слова. Аплодираха детеразвъдника, гнездото, клоните, крилете, групата и клана на несравнените Супра. Една разгонена женска така се трогна, че разпери опашка в израз на благоволение. Въпреки че Чироко едва виждаше в сумрака, тя се присъедини към останалите във възхвалата на женската плодовитост и сърцатост с толкова откровени изрази, че биха накарали и проститутка да се изчерви.

— Бихте ли приели малко… храна? — запита един от домакините, а останалите сведоха погледи и запазиха свенливо мълчание. Това бе нов почин за Суприте, нещо, което твърде предпазливо експериментираха в отношенията си с човеците. Лично те нито приемаха, нито предлагаха угощение извън собственото гнездо. Не че биха отказали храна на прегладнял съсед Супра от друго гнездо, но повечето по-скоро биха умрели, отколкото да си поискат.

Поканата бе отправена от индивид с по-нисък статут в клана, стар, сбръчкан мъжкар на последно издихание.

— Просто не бихме могли — меко каза Чироко на друг индивид.

— Сити, ние сме напълно сити — съгласи се Габи.

— Още един грам и няма да можем да летим — обясни Габи.

— Затлъстяването е опасно.

— Въздържанието е добродетел

Те въобще не погледнаха към отправилия поканата, за да си разпределят бремето на конфуза поравно, както бе учтиво да се постъпи. Суприте зашушукаха одобрително и се замолиха за просперитета на гостите си.

Внезапно Чироко се сети за самотния Супра над Япет, докато мъртвешкият ангел отлиташе с Адам.

— И така, защо дойдохме тук, в това гнездо? — запита Чироко, обръщайки се към групата, а не към Габи, извъртайки въпроса си така, че да хвърли Суприте във възможно най-малък смут.

— Да, най-интересното нещо — каза един от тях.

— Защо са дошли, защо са дошли?

— Един от въздух, един от сънища.

— Сънища в гнездото, колко странно.

— Единият, дето горя. Защо са дошли?

Габи се окашля и я погледна.

— И сега сме дошли по същата работа — каза тя. — Пак да бистрим ингилъците на Гея и подготовката на война срещу нея, всички нейни съюзници и гнезда.

— Точно така! — Чироко, шашната, кимна. — Точно това възнамеряваме. Да… ангажираме най-брилянтните тактици и стратези.

— Най-точно! — ентусиазирано възкликна един Ангел.

— О, скърбим за деня!

— Гнездото на Гея ще бъде унищожено!

— Мрънкане — каза един Ангел, който всъщност искаше да каже, че нямат какво да кажат, но не искат да не кажат нито дума по въпроса.

— Мрънкане — съгласи се с него друг.

Лесно бе да се гледа на Суприте от Диона като на мили перушани или на видиотени професори, които говорят превзето и несвързано. Но би било тотална грешка. Английският, толкова нелогичен и плодовит, страшно пасваше на вродения им маниер да шикалкавят и лавират при всяка сгода.

— Доста насилствено — предположи Габи.

— О да, твърде насилствено. Много мъчения.

— И предпазливо, твърде.

— Тактиката — обади се един. — Лексикон на тактиката. — По начина, по който го каза, Чироко разбра, че въпросът би могъл да се преведе като: „Как ще се бием с нея?“

Габи отново направи тайнствения жест с ръце. Този път ядец, реши Чироко. И за миг се почувства като ония баламурници, пред които тя самата бе правила чудеса.

Габи измъкна една червена пръчка, несъмненено динамит, както си личеше от надписа: ДИНАМИТ — Произведено в Белинзона. Ангелите се умълчаха и зяпнаха в пръчката. Чироко я взе и я огледа най-щателно. Ангелите въздъхнаха в хор.

— Откъде я взе? — директно попита Чироко, забравила за миг, че не са сами. — В Белинзона няма нищо такова.

— Ще го има, но след един килорот — каза Габи.

— Ефемерно! Това е ефемерно!

— Невъзможно нищо — изказа мнението си друг.

— Още не е направено? Какъв фарс! Ние сме остро незапознати.

— Несъществуващо — обобщи друг. — Също като тая Чироко.

— Каламбурите стигат — прозвуча предупреждение.

— Забравяте ли, че това е сън? — напомни им Чироко.

— Динамит! Динамит! Динамит!

— Ще има динамит — съгласи се Габи. — Когато му дойде времето — за битката с Гея.

— Ще има! Един истински стратосферен глагол.

— Най-искрено.

— А-а… илюзии? — каза по-младият Супра и примигна, все още загледан в динамита в ръката на Габи.

— Воля на тъничката — някой обясни.

— Фигурант! Лунна светлина от бъркотия, препобърканост, инфрамрак, пъргава присмехулност! пустота! — крещеше друг, ефектно закривайки обсъждането.

Те отново се загледаха в пръчката сред накокошинено безмълвие. Габи ската динамита там, откъдето се бе появил — в бъдещето. Поне така предположи Чироко.

— Ох — въздъхна един.

— Наистина — потвърди друг. — Боже мой, нещата могат да се направят с такова парче могъщество! — безапелационно попита той.

— Да, може — отвърна Габи. — И сега вие ще ни разправите всичко.

И го стори най-изчерпателно.

Накрая последва ритуалната оферта за секс. И двете гостенки приеха, твърде дипломатично.

Всичко започна с ритуала на флирта, който Чироко винаги бе оприличавала на танц, докато другите пееха и пляскаха ритмично. Партньорът на Чироко бе расов мъжкар. Ярките му червени криле я обгръщаха нежно докато „консумираха“ акта.

Имаше и друго, което я привличаше у Суприте. Те нямаха и грам ксенофобия. Племенни хора, културата им беше изпълнена с ритуали, обичаи и традиции — но те притежаваха гъвкавост. При Суприте офертите за секс би трябвало да се реализират честно и без симулации. Но те бяха формализирали ритуала само заради човеците-визитьори. Истински секс със Суприте би бил гротеска и за двамата партньори. В случая мъжкарят я докосна леко с малкия си пенис, който никога не се вижда, и всички бяха щастливи. А на Чироко и стана по-добре на душата. Почувства се обичана.

Почти бе забравила, че това е сън, докато не се приземи леко върху черния пясъчен бряг и не видя спящото си тяло. Наблизо седеше Кларинет и си почиваше, правеше някаква инкрустация, докато се намираше в състояние на полублян.

Погледна ги и кимна и на двете.

Чироко целуна Габи за довиждане и я проследи с очи как отлита. После се прозя, изпъна се и погледна към себе си. Време е за ставане, помисли си.

Отново бе впечатлена от факта колко лесно фантазията се превръща в нещо банално. Коленичи до заспалото си тяло, припомняйки си как го направи последния път и се претърколи върху него.

Въздъхна когато вместо допира до пясъка, както бе очаквала, се докосна до гореща, мускулеста плът. За миг се изпружи върху заспалото тяло, после подскочи във въздуха, сякаш се бе приземила върху мравуняк. Изправи се ужасена, тъй като другата Чироко се размърда и посегна към лицето си… после леко се обърна на хълбок и продължи да спи.

Завъртя глава и видя, че Кларинет я гледа. Какво ли виждаше? Чудеше се дали някога би могла да го попита.

— Не съм готова за това — каза тя на глас. Въздъхна, коленичи на пясъка и нетърпеливо докосна тялото си. То отново бе друго. На едра, силна, помургавяла и не много хубава жена.

Хвана другата ръка на оная Чироко, която пак леко се размърда, промърмори нещо. После отвори очи и бързо седна.

Моментно виене на свят и отново само Чироко. Бързо се огледа и не видя наоколо никой друг.

— Само ти и аз, хлапе — каза си тя и отиде при Кларинет.

ДВАЙСЕТ И ПЕТ

Историците, ако такива се появят в Белинзона, доста ще се двоумят кога всъщност е станала промяната. Градът бе роден в хаос, израснал в бъркотия и овладян в безпорядък. Известно време броят на интернираните почти се равняваше на броя на свободните граждани.

В неофициалните сондажи на общественото мнение, предприети от Конъл, не се отбелязваше драстичен скок на морала или рейтинга на Чироко Джоунс, дори и след въздушната инвазия. Вероятно поради наслагване на много фактори.

Но както и да е, незнайно защо в един момент, между шестия и седмия килорот след нашествието на Чироко, Белинзона от сборщина самосиндикални индивиди се бе трансформирала в общност — в рамките на човешките разбирания. Но не благодарение на драматични изцепки, например всички внезапно да станат братя. Все още съществуваха дълбоки и непреодолими противоречия, и то най-вече в самия Съвет. Но в края на деветия килорот Белинзона се превърна в град със свой облик и интереси.

В този процес изненадващо голяма роля изигра футболът.

Манията на Серпент плюс организационния хъс на Робин плюс благосклонността на отговорника по парковете скоро доведоха до учредяването на две лиги с по десет тима, и то само при възрастните. А имаше и юношески и детски отбори. Предстоеше изграждането и на втори стадион, един не достигаше. Футболът даряваше радост. Стана извор на легенди и конкуренция. И повод за сладки лакърдии в кафенетата след работа. И повод за разпри. Титанидите-полицаи бяха инструктирани да не се намесват, ако споровете се решават само с юмруци. Когато плъзнаха слухове за това безпрецедентно затваряне на очите от страна на закона, станаха няколко луди меллета, имаше и ранени… и градоначалникът не си мръдна пръста. Изглежда за да заздрави духа на обществото. Така че по-хладнокръвните започнаха да се намесват и ликвидираха разприте в зародиш, а после и самите запалянковци станаха по-сдържани.

Това съвсем не означаваше, че бе закрита равносметката на счупените носове.

А и цепелинът замина. Един ден Свирчостоп взе че си тръгна и повече не се видя. Мнозинството задиша по-леко. Той беше прекалено набиващ се на очи символ на потисничеството. И просто въздух под налягане, напълно безвреден, но народът не го кльопаше и беше доволен, че опразни хоризонта.

Титанидите оредяха и станаха по-незабележими. Окупационните сили бяха орязани наполовина в деня на завръщането на Чироко от фонтана, а след още един килорот — още толкова. На тяхно място бяха назначени хора-полицаи, а Титанидите се намесваха само в най-тежките криминални случаи на насилие и нехаеха за кокошкарските престъпления.

Лека-полека се решаваше продоволственият проблем — увеличаваха се обработваемите площи, селскостопанските труженици трупаха челен опит. На пазара се появи месо от смехурковци, чиито цени постепенно спадаха. Много народ взе земя под аренда и заработи доста по-ефективно от интернираните.

Инфлацията си оставаше проблем, но — според безсмъртните слова в един от икономическите доклади на Нова — „скоростта на увеличение на скоростта на увеличение започна да пада“.

Но според болшинството най-голяма роля за сплотяването на града се падаше най-вече на жестоката, внезапна атака на Шесто бомбардировъчно ято на Въздушните сили на Гея, базирано в Япет. Един Въздушен убиец и девет бръмчащи бомби се бяха появили с вой от изток в първия ясен промеждутък от време сред тягостните дъждове, за да застигнат изневиделица хората, наизлезли по улиците да се порадват на необичайното затопляне.

Двайсет рота по-късно, когато все още не се бяха съвзели от разрухата, в речта на Трини се появи изразът „страхлива и от непровокирана от нищо линия на поведение“. В пристъп на още по-невъздържана, по-нелогична, но извираща от сърцето ярост тя окачестви атаката като „ден, който ще остане в историята като позорен“.

Като изключим термина „ден“, изразът й бе удивително точен.

— Това е Гея и тя ми помага, по дяволите нейната кожа — обясни Чироко на следващата среща на Съвета. — Сервира ми Пърл Харбър на сребърен поднос, и като капак — победа. Трябва съвсем да се е отчаяла, за да ми погажда тия номера. Тя знае, че сега, при този растящ патриотизъм, ще се наложи по-бързо да се задействам.

Шесто ято изсипа бомби и крилати ракети и разпъртушини града. При по-продължителна атака или офанзива и на Осмо ято, дислоцирано в Метида, градът щеше да е сринат из основи.

А въздушните сили на Белинзона пристигнаха вмиг.

В небето се развихри смъртен двубой между Водните кончета, Богомолките, Стрелците и мутантите-мародери. Първоначално изглеждаше, че сякаш направените от въжета и целофан самолетчета са обречени. Бръмчащите бомби бяха огромни, бързи и шумни, бълваха огън и дим. Но маневрените безшумни машини се справяха добре. Три Богомолки свалиха огромния Въздушен убиец, преследваха го, докато той виеше в агония, преди да избухне в пламъци на хълма. В Белинзона проехтяха възторжени възгласи.

Поражението на врага щеше да е пълно, ако пилотите бяха по-опитни. Едит бе изигран от една изключително лукава бръмчаща бомба и останал без крило, се разби в морето. Тленните му останки бяха съпроводени по булевард Опенхаймер от спонтанен траурен кортеж. Впоследствие бе издигнат паметник на този първи герой от Войната с Гея.

Ето защо победата в тази битка бе важна част от промяната. Но най-същественият й елемент бе онова, което се почна след завръщането на Чироко от Фонтана.

Тя се превърна в крупна обществена фигура.

За около хекторот по пътищата към Белинзона се кипреха плакати с нейния портрет. Плакати, които я изобразяваха в героична светлина, досущ като гигантските знамена и транспаранти с ликовете на Ленин и Суслов на първомайските манифестации в Москва. От тях просто се разбираше, че Чироко е за братството, солидарността, за трикратното редовно хранене и за благосъстоянието на пролетариата.

Обществените табла за съобщения се превърнаха в нещо като новинарски центрове, огромни пана с обяви, различни статии и резултати от футболни мачове. Появиха се наченките на вестници, изпърво само от няколко страници оръфан пергамент. Тихомълком новоизлюпената индустрия бе поставена под опека, като един несговорчив редактор бе пратен в панделата. Започнаха да се тиражират истории за Гея, Новия Пандемониум, слухове за подготовка на война на изток. Това, че тези истории бяха истина, не променяше факта, че медиите в Белинзона се контролираха от държавата. Половината управници бяха против, още толкова — за тази мярка. Чироко за пореден път констатира, че почти навсякъде съотношението между либерали и фашисти е фифти-фифти.

Стюарт и Трини мразеха това, но не от морални скрупули или грижа за гражданските свободи. И наблюдаваха безпомощно как Чироко затяга примката на общественото мнение в Белинзона. Ясно бе, че докато успява да балансира и да неутрализира противоречията, Чироко ще остане градоначалник, и то до смъртта си. Тоест, в нейния случай, още поне хиляда години.

От друга страна, имаше и вероятност тя да не преживее и хекторот повече.

Започнала бе да излиза сред масите. Ходеше по срещи, митинги, паради. Смесваше се с мнозинството, ръкуваше се, целуваше бебета, прегръщаше се с обществени лидери. Прерязваше ленти на новопостроении обекти.

Произнасяше речи. И то добри. Защото бе хванала кадърни люде да ги измислят. Същото се отнасяше и за плакатите.

Биваше си я Чироко. Дори Трини и Стюарт го признаваха преко воля. Усещаха го в нейно присъствие: тя излъчваше сила и енергия и успяваше да зареди и околните. И умееше да се превъплъщава, в зависимост от обстоятелствата. Сред тълпата бе човек от народа, на подиума бе пламенна, възвишена и… предупреждаваща за заплахата, щом станеше дума за Гея.

Трини й лепна прякора Божия дар Джоунс, но го използваше само когато Градоначалникът бе на дистанция. За щастие, сега вече бе възможно да се предвиди кога е наблизо. Престанала бе с мистериозните появи, макар да изглеждаше въздесъща.

Но Трини знаеше, че с тия совалки Чироко се излага и на големи опасности. Освен привърженици, Божия дар имаше и недоброжелатели. За три килорота — две покушения. Пак добре, защото ако в първите дни на мандата си шареше така, лошо й се пишеше. Сега, сред тълпата, тя бе отлична мишена. Ако хората имаха огнестрелно оръжие, едва ли би поела този риск. А нападателите с ножове бяха ликвидирани на секундата. Чироко бе прекалено добра, за да се нуждае от охрана.

Засега. Някой ден някой снайпер ще се пробва от безопасна дистанция.

Всъщност не беше зле да се живее в Белинзона.

Когато Чироко се зае да създава армия, това изглеждаше съвсем в реда на нещата.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТ

— Мразя ги тия военни тъпащини — каза Робин.

— Защо не? Това си е чисто равноправие. Мъжки и женски полкове. Високи заплати, добра кльопачка…

— Вече не знам кога се шегуваш.

— Робин, когато става дума за армията, редовно си правя майтап. Няма друг начин да се оправя.

Робин, която яздеше на гърба на Валия, се вгледа в Чироко Джоунс, яхнала Кларинет. Младата Тамбура галопираше наоколо и се забавляваше, както всички хлапета Титаниди по време на разходка.

Чироко беше и стар приятел, а не само Магьосница, Капитан, Градоначалник и… Демон. Но напоследък я плашеше. Всичките тия многолюдни митинги по стадионите с овации и възгласи на всяка втора дума… Също като в историческите епопеи за демагозите от миналото, за сладкодумните безумци, водили народите към пропаст. Когато стоеше на трибуната, изпружила ръка за поздрав, попиваща възторга на тълпата, тя се превръщаше в една непозната.

В редките случаи, когато оставаха насаме, тя си беше просто Чироко. Както винаги, само по себе си завладяващо, но по съвсем различен начин.

Чироко сякаш долавяше настроението на Робин. Обърна се и поклати глава.

— Спомни си какво казах още навремето, в Таксидо Джанкшън — подсети я Чироко. — Предупредих ви, че не всичко ще ви хареса. Освен това ви казах, че няма да сте наясно защо правя това или онова.

— Затварянето на този редактор… хич не ми харесва. Той е добър човек.

— Зная. И го уважавам. След като приключи цялата каша, ако още съм жива, ще получи достойна реабилитация. Ще оглави журналистическия факултет… и ще ме намрази до края на живота си. И то основателно.

Робин въздъхна.

— По дяволите. Щом си заминеш, Трини пак ще го тикне в затвора. Или Стюарт.

Насочваха се на запад, към сърцето на мрака на Диона. Оставили бяха назад джунглите, планините и Офион и сега се приближаваха към централния вертикален кабел на Диона. Движеха се като в земна нощ при пълнолуние, на отразената светлина на Япет и Метида. Малката Тамбура редовно правеше забежки, но неизменно се връщаше по повика на Валия, като нито веднъж не загази. Децата на титанидите не изпадат в беда.

Чироко си мълчеше за целта на пътуването. Ето защо Робин смяташе, че централният кабел е само поредният жалон по пътя им. Но Титанидите спряха.

— С радост ще ще те придружим, Капитане — каза Валия. — Мястото не ни ужасява.

Тя имаше предвид вродения страх на Титанидите от централните кабели и от живеещите под земята същества. Робин изтръпна при спомена за оня кошмар преди двайсет години, когато двамата с Крис натирваха Валия да слиза по петкилометровата спирала на стъпалата, водещи към леговището на самата Тетида — откачено, вманиачено, ужасяващо, но за щастие, късогледо регионално Божество.

Това бе непреодолим страх, заложен изначално в Титанидите от Гея.

Но Диона беше мъртва, и очевидно не това имаше значение.

— Благодаря, приятели, но предпочитам да ни чакате тук. Междувременно се заемете с детето, научете го на обноски.

— Хей! — запротестира Тамбура и подскочи към Чироко, която разрожи косата й и се засмя. После двете с Робин потеглиха.

При четири стъпала на метър, към Диона водеха двайсет хиляди. Множко, дори и при четвърт „жи“ гравитация.

Добре, че Чироко носеше мощен фенер, защото естественото осветление на кълбовидните същества, висящи от високия извит таван бе мътно и оранжево, а имаше и дълги необитаеми участъци. Дълго слизаха в мълчание.

Робин реши, едва ли ще има друг шанс да изплаче мъката си пред Чироко, която поради новия си имидж на народен човек почти нямаше време за приятели.

— Няма начин да не знаеш за мен и Конъл.

— Права си. Няма начин.

— Той иска отново да сме гаджета.

— А ти защо го отхвърли?

— Не съм… — Излъга. Няма какво да зе заблуждаваме, не беше се изнизал и цял килорот, а Робин вече не можеше да спи като хората. Отдаваше го на факта, че е отвикнала да спи сама, но и сама не си вярваше.

— Мисля, че и Нова е причината. Всеки път виждам упрек в очите й и се чувствам виновна. Искам двете да се сдобрим.

— Добре те работи, няма що!… Тая студенокръвна, лицемерна, сополана… — Тя млъкна, за да се овладее.

— Дъщеря ми е всичко, което имам — измънка Робин.

— Не е вярно. И не е честно от нейна страна.

— Но аз…

— Послушай ме — прекъсна я Чироко. — Отдавна мисля по този въпрос, още от онова празненство, когато ковяхме плановете за Белинзона. Аз…

— Оттогава си знаела?

— Мразя когато мои приятели се забъркват в каши. Траех си, защото в подобни случаи хората не желаят съвети. Но аз мога да ти дам един. Ако искаш.

Робин не искаше. От опит знаеше, че градоначалникът обикновено има право — но твърде често препоръките му се разминават с желанието на напътстваните.

— Искам — отвърна Робин.

Робин преброи триста стъпала преди Чироко отново да проговори. „Велика Майко, помисли си тя. Трябва да е наистина ужасно, ако толкова време не може да го формулира. За каква ли ме мисли?“

— Нова не е научила да прави разлика между зло и грях.

Робин преброи още петдесет стъпала.

— Може би и аз — отвърна тя.

— Естествено аз не се слагам в кюпа — подсмихна се Чироко. — Хайде да ти кажа какво аз мисля, а ти постъпвай както знаеш.

Още десет стъпала.

— Грях е да погазиш племенните закони — каза Чироко. — На Земята за повечето общества онова, което правите вие на Ковън, е грях. Има и друга дума. Перверзия. За повечето човеци това си е чиста перверзия. Има стотици теории за обратната резба, че била обусловена от детството, от някакви химически вещества в мозъка и какво ли не още. Вие на Ковън сте обявили мъжете за злодеи и според вас само една злодейка може да общува с тях.

— Аз нямам теория. Не ми пука. Не отдавам значение на въпросите на пола.

— Как пък не. Щом се чукаш с мъж, значи си съгрешила, това ти е в съзнанието. Дълбоко в себе си смяташ, че си извратена.

Още петдесет стъпала бяха необходими на Робин, за да асимилира чутото. Не бе нещо ново.

— Не знам дали това ще ми помогне — най-накрая каза тя.

— Не ти и обещавам. Но мисля, че единственото разковниче е да погледнеш на нещата обективно. Лично аз стигнах до извода — без да разбирам причините, — че в секса хората се делят на два лагера. Едните са от едната, а другите — от другата страна на барикадата. Земята е бастион на хетеросексуалността и винаги е имало скрити дезертьори. На Ковън положението е огледално противоположно. Подозирам, че и при вас има несретници, които дори не осъзнават кое ги прави нещастни. Може би само сънуват. Греховни сънища. Но проблемът им е, че поради някаква причина — биологична, поведенческа, хормонална — те са… били, как да го кажа, те са били пачаври. И щяха да са по-щастливи с мъжар в леглото. Не знам дали има ген на разврата, или това качество се придобива — било то на Земята, или на Ковън. Но смятам, че ти си от тия, с обратната резба.

Робин се изчерви до ушите, но не изостана. Беше добре да чуе всичко.

— Смяташ, че съм от тия, на които им трябва мъж.

— Не е толкова просто. Станало е някакво преплитане между твоята личност и личността на Конъл. Ако той беше жена, нямаше да има по-щастлива от теб на Гея. Но понеже той е мъж, ти си от най-злочестите. Защото мъкнеш бремето на голямата лъжа на Ковън, нищо че се изживяваш за престаряла. Милиони несретници на Земята са влачили големите лъжи на своята култура и са се гътнали точно толкова нещастни, колкото си и ти сега. Съветвам те да го приемеш за глупаво.

— Да-а, но… по дяволите, Чироко, аз го виждам. Мислила съм си същото…

— Но не си се преборила.

— А Нова?

— Какво Нова? Ако не те приеме такава, каквато си, значи не е оправдала очакванията ти.

Робин мисли над думите й неколкостотин стъпала.

— Тя е голяма — каза Чироко. — И може сама да решава.

— Зная. Но…

— Тя е безпощадно оръдие на морала от Ковън.

— Но… не мога ли да й помогна да го преодолее?

— Не. Едва ли. Но… мисля, че теб ще те излекува времето. Времето и Титанидите.

Робин поиска разяснение, но не го получи.

— Значи според теб трябва да се сдобря с Конъл?

— Обичаш ли го?

— Понякога мисля, че го обичам.

— Не знам много неща със сигурност, но в едно съм убедена сто на сто — любовта е единственото нещо, което си струва.

— Щастлива съм с него — призна Робин.

— Още по-добре.

— Ние… чудесно си пасваме в леглото.

— Тогава ти си глупачка, ако не си го признаеш. По мъже си е падала твоята пра-пра-пра-прабаба. Ти си издънка на старинен лесбийски род, но в кръвта ти има капка перверзност.

Още сто стъпала, после още сто.

— Добре. Ще си помисля — каза Робин. — За греха ми каза. А що е зло?

— Робин… Злото го познавам, щом го видя.

И разговорът секна, защото за изненада на Робин бяха стигнали.

Това леговище не беше като убежищата на останалите регионални мозъци, които се бяха разделили на приятели и врагове на Гея преди векове, по време на въстанието на Океан.

За свое нещастие Диона била разположена между Метида и Япет, едни от най-могъщите поддръжници на Океан, които я бяха заклещили в смъртоносна хватка. И след една дълга агония тя бе свършила преди пет века.

Стъпките им отекваха в мрака. Езерото, ограждащо огромната конична кула на Диона, бе пресъхнало. Нямаше я червената светлина, която бе признак за живот. Диона бе само труп. Част от кулата се бе срутила и Робин видя подобната на кристална решетка вътрешна структура, която хвърли милиони бикове, когато Чироко я освети.

Тя извъртя фенера към големия аркообразен отвор на тунела. Като че вътре имаше влак.

— Излез, Назу — прошепна Чироко.

Сърцето на Робин се обърна. Върна се назад в годините, двайсет и повече…

… към деня, когато като девойче получи подарък — мъничка змия, южноамериканска анаконда, еunectes murinus, и Робин я избра за свой демон. Никакви котки и врани — змей. Кръсти я Назу. Някой й беше подсказал това име, след като беше видял как анакондата лакомо поглъща едно след друго шест ужасени мишлета. На някакъв земен език „назу“ означавало „малко прасе“.

… към пристигането й на Гея с Назу в чантата, ужасена и смутена от обичаите, както и от ниската гравитация. В този ден Назу я ухапа три пъти.

… към деня, в който изгуби змията си някъде в катакомбите на Гея, между Тетида и Тея. Двамата с Крис дълго я търсиха, но уви. Крис се опита да я убеди, че змията ще оцелее. Робин не му повярва.

Възнамеряваше да опази змията до гроб. Искаше да остарее с влечугото. Знаеше, че дължината на тези змии достигнала десет метра и можели да тежат повече от питон. Наистина забележителна змия, анаконда…

Назу изсъска и на Робин й настръхна косата. Сигурно такива звуци са били нещо обикновено през юрската ера. Забележителна змия, но те не стават толкова големи.

— Ш-ш-т… Чироко, хайде да…

Назу се помръдна. Никога преди не се е плъзгала така. Плъзгане, с което да подгони тиранозавъра в храстите, да изкорми росомаха или да стегне в прегръдките си тигър или лъв.

Или да спре сърцето на Робин.

Главата на Назу, се показа от тунела и замря. Езикът й, дваж по-дълъг от обикновена анаконда, се измъкна и заплющя насам-натам. Когато Робин я разгледа в тъмата, видя, че бялата й глава е с размерите на локомотив. Очите й бяха златисти с тесни черни зеници.

— Говори й, Робин — прошепна Чироко.

— Чироко! — изсъска припряно Робин. — Не мисля, че разбираш! Анакондата не е кутре или котенце.

— Зная.

— Не знаеш! Можеш да се грижиш за тях, но не и да ги притежаваш. Толерират те, защото си прекалено едър за плячка. Но ако тя е гладна…

— Не е. Зная нещичко за нея, скъпа. Тук става голяма игра. Не смяташ, че е пораснала толкова само от пилета и зайци, нали?

— Въобще не вярвам на очите си! Да порасне толкова за двайсет години? Абсурд.

Отново се чу плъзгащият звук и още двайсет метра от Назу влязоха в тъмната пещера. Тя се спря и отново подуши въздуха.

— Тя няма да си спомни за мен. Да не е кученце, по дяволите! Дори да внимавах с нея, пак ме хапеше.

— Кълна ти се, Робин, не е гладна. Но дори и да е така, изтрябвали са й дребосъци като нас.

— Не разбирам какво искаш.

— Просто стой и й говори. Както преди двайсет години. Нека свикне с теб… и не бягай.

Робин се подчини. Намираха се на триста или четиристотин метра от змията, като на всеки няколко минути от тунела се измъкваха още петдесет метра. Краят й не се виждаше.

В един момент главата й се озова само на две крачки. Робин знаеше какво може да последва и се беше подготвила.

Огромният език я докосна леко по лицето, по ръцете, плъзна се по дрехите, по косите й.

И всичко беше наред.

Влажно и студено, но не и неприятно докосване. Робин някак си разбра, че змията я е познала. С този допир бе пренесен знака на разпознаването от Назу към Робин. Познавам те.

Назу се помръдна пак и Робин се озова в полукръг, по-висок от нея самата. Едно страховито жълто око я заоглежда с любопитството на влечуго, но Робин не се боеше. Главата леко се наклони…

Робин си спомни, че навремето Назу обичаше да я почешат леко с пръсти по главичката. Дори се увиваше около ръката й и си искаше още.

Робин се пресегна и с двата юмрука потърка гладката кожа. Змията изсъска относително леко — не по-силно от океански параход, който влиза в пристанище — и се отдръпна. Езикът пак я докосна, Назу се уви около нея и наведе глава в очакване на още ласки.

Чироко бавно се приближи и също я погали. Назу я погледна ведро.

— Добре — тихо каза Робин. — Говорих й. сега какво?

— Очевидно, това е нещо повече от анаконда — започна Чироко.

— Очевидно.

— Не знам какво я е променило. Храната? Ниската гравитация? Все нещо. Адаптирала се е към живота под земята. Срещах я два или три пъти, всеки път все по-голяма и тя се отместваше от пътя ми. Имам причини да вярвам, че е много по-интелигентна от преди.

— Защо?

— Един приятел ми даде тази идея. При следващата среща с Назу й казах да чака в Диона, ако иска да се види със старата си приятелка. И тя е тук.

Робин бе впечатлена, но застана нащрек.

— И така, каква е целта?

Чироко въздъхна.

— Ти ме попита какво е зло. Може би това. Дълго мислих, но се боя, че не знам какво е злото за една змия. Не мисля, че тя обича Гея. А и моята работа е да предложа. Останалото зависи от теб и от нея.

— Да предложиш какво?

— Да я помолиш да ни последва в Хиперион и да убие Гея.

ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ

Нова погледна към Клавесин и се помъчи да прикрие разочарованието си.

— Уморена ли си?

— Не — отвърна Клавесин. — Аз… просто не ми се тича днес.

— Пак ли не си добре? — Нова не знаеше друга Титанида, която вечно да има мигрена. Титанидите бяха здрави като коне. Само трябваше да внимават за счупвания и наранявания.

Разбира се, Нова не питаеше илюзии, че Клавесин е нейна собственост, нито имаше претенции да разполага с времето й. Но редовно ходеха на пикник до някое отдалечено, планинско кътче. Първо хапваха и си говореха за това-онова, после Нова подремваше, а Клавесин изпадаше в своя полублян.

Постепенно Нова все по-рядко намираше време за излети поради заетостта си. Но това бе единственият й начин да си отдъхне, да избяга от вечните, кошмарни цифри. Тя не ходеше на футболни мачове. Не пиеше.

— Е, може би утре — каза тя, което на жаргона на Белинзона означаваше след следващия период на сън.

За нейна изненада Клавесин се поколеба и отмести поглед.

— Не мисля, че ще мога — каза тя неохотно.

Нова пусна багажа си на дървения тротоар и сложи ръце на кръста.

— Добре. Имаш нещо наум. Смятам, че имам право да го чуя.

— Не съм сигурна — каза Клавесин. Изпитваше болка. — Навярно Тамбура би искала да поязди с теб. Мога да я попитам.

— Тамбура? Защо тя? Защото е хлапе?

— Тя може без проблеми да те носи.

— Не е там въпросът, Клавесин! — Нова потисна гнева си и пак опита. — Искаш да кажеш, че… не искаш да яздиш с мен нито днес, нито утре… никога?

— Да — тъжно отвърна Клавесин.

— Но… защо?

— Проблемът не е в „защо“ — притеснено отвърна Клавесин.

Нова се опита да разбере смисъла на това изречение. Не е в „защо“. Но винаги има защо. Титанидите са честни, но не винаги казват цялата истина.

— Не ме ли харесваш вече? — попита Нова.

— Все още те харесвам.

— Тогава… ако не можеш да ми обясниш защо, поне ми обясни какво… каква е разликата. Какво се е променило?

Клавесин неохотно поклати глава.

— Има нещо — най-после подзе тя. — Нещо, което нараства в главата ти.

Нова неволно вдигна ръка към челото си. Незабавно си помисли за Снич и усети тръпки да я побиват. Не, изключено.

— Мислех, че бързо ще отмре — продължи Клавесин. — Но ти го подхранваш и скоро ще е прекалено голямо, за да бъде убито. И аз плача заради това. Бих искала днес да се сбогуваме, преди то да погълне онази Нова, която обичах.

Този път Нова бе по-настоятелна и успя да измъкне нещо.

— Има ли то връзка с майка ми?

Клавесин се усмихна, доволна, че Нова е познала.

— Да. разбира се. Това е сърцевината.

Нова отново усети, че побеснява. И се попита дали този път ще го озапти.

— Слушай, по дяволите, ако Робин те е накарала…

Клавесин я шляпна. Леко за Титанида. Не я нарани.

— Тогава Чироко, нали? Тя ти е казала какво…

Клавесин пак я шляпна. По-силно. Нова заплака.

— Много съжалявам — каза Клавесин. — Но аз си имам гордост. Никога не бих станала маша в чиито и да било ръце, за да се сдобрите с Робин.

— Но това не е твоя работа!

— Точно така. Това не е моя работа. Ти живееш своя живот и ти преценявай как да постъпваш. — Клавесин се обърна и си тръгна.

Нова тръгна след нея и я хвана за ръката.

— Почакай. Моля те, почакай, Клавесин. Слушай… какво мога да сторя?

Клавесин се спря и въздъхна.

— Зная, че не си искала да бъдеш неучтива, но даването на съвети в подобна ситуация е грубиянщина. Не мога да ти чета лекции.

— Да се сдобря с майка си, така ли? — Горчиво запита Нова. — Кажи й, че може да нарушава тържествената клетва… да общува с този…

— Не зная дали това ще ти помогне. Аз… говорих прекалено много. Иди при Тамбура. Тя е млада и известно време няма да вижда това нещо. Можете да яздите заедно.

— Защото… Искаш да кажеш, че другите Титаниди могат…

Таова озарение я потресе. Почувства се като гола. Нима всичките й тайни мисли бяха изложени на показ пред всяка Титанида?

Какво виждат те?

Клавесин бръкна в торбата си и измъкна малко парче дърво от ония, които използваше често за дърворезба.

Върху него бе изобразено девойче, в което лесно се разпознаваше Нова, седнала в сандък с каменно изражение на лицето. Извън сандъка бяха останалите — Робин? Конъл? Клавесин? — едва загатнати, но си личеше, че са тъжни. Нова се усети, че сандъкът може да е и ковчег. Но момичето вътре не бе мъртво. Почувства се зле и понечи да върне на Клавесин творбата.

— Вгледай се в лицето — нареди и Клавесин.

Тя се подчини. Изглеждаше безизразно. При по-внимателно взиране тя видя самодоволно, котешки присвити устни. Самодоволно? Очите й бяха празни дупки.

Върна парчето дърво на Клавесин, който тъжно го погледна и го запокити във водите на Мороз.

— Няма ли да го запазиш? — горчиво запита Нова. — Може някой ден да представлява ценност. Но трябваше да има малко повече символика. Ако опиташ пак, ще успееш да го докараш по-точно.

— Това беше петото поред, Нова. Правя ги в полублян. Мъча се да не им обръщам внимание, изхвърлям ги. Но не мога повече да не се вслушвам в сънищата. Ти пренебрегваш тези, които те обичат. Това е тъжно. А ти се забавляваш. Сама ми каза, че то не е моя работа, но е нещо, което не мога да понасям. Сбогом.

— Почакай. Моля те, не си отивай още. Аз ще… Аз ще й се извиня сама.

Ще й кажа, че съжалявам.

Клавесин се поколеба, после бавно поклати глава.

— Не зная дали това ще е достатъчно.

— Какво мога да направя?

— Отвори себе си — без колебание й отвърна Клавесин. — Ти си се затворила за любовта. Не само за тази на майка ти. Огледай се, наоколо има някой, който те обича, който те обожава. Работи в твоя офис… може да се сприятелите. Или да се обичате. Но сега това не е възможно.

Нова се изуми още веднъж.

— За кого говориш?

— Не зная името. Ще разбереш, ако погледнеш.

— Но как?

Клавесин въздъхна.

— Нова, ако беше Титанида, щях да те посъветвам да се усамотиш някъде. Ако тази болест на душата порази мен, аз бих отишла в дивата пустош, и то час по-скоро, докато все още имам ясна гледка. Не зная обаче дали това помага при хората.

— Но аз не мога. Работата ми… Чироко има нужда от мен…

— Да — тъжно отвърна Клавесин. — Права си, разбира се. Довиждане.

ДВАЙСЕТ И ОСЕМ

Чироко намери Конъл на малкия хълм срещу лагера на новобранците.

На големия дълъг остров насред Мороз имаше палатки, голяма столова и плац. Чуваха се отривистите заповеди към маршируващите новаци.

Конъл я изгледа косо, докато сядаше до него.

— Ама че място, а?

— Не е любимото ми — довери й се Конъл. — Но те бива да кандардисваш новобранци.

— Трийсет хиляди. Мислех, че ще се наложи да увелича дажбите и заплащането, за да достигна тази бройка, но те продължават да прииждат. Не е ли чудесен патриотизмът?

— Никога не съм мислил толкова за патриотизма.

— А сега мислиш ли?

— Разбира се. — той посочи към новоизлюпената армия на Белинзона. — Твърдиш, че не ще се наложи да се бият. Но аз се чудя. На тях май им се иска. Дори…

— …след всичко, видяно на Земята — довърши Чироко. — Знам. Мислех, че трудно ще събера армия. Но човечеството май никога няма да се излекува от манията да воюва. Един ден Белинзона ще се разрасне. Наблизо ще се появи друг град. И не след дълго ще търгуват помежду си. Ето ти повод за разпри.

— Харесва ли им да ги юркат?

Чироко сви рамене.

— На някои. Останалите… мнозина биха си вдигнали чуковете, ако можеше. Службата е безсрочна и ще освобождаваме само по медицински причини. Половината вече съжаляват, че са тук. — Тя посочи към ограденото пространство. — Това е затвор. Много по-лошо е от изправителните лагери. Когато се откопчат оттук, ще са силно сплотени.

Конъл ги знаеше тия работи. Само дето не ги разбираше. На Земята не бе закачил от времето на големите армии. Желязната дисциплина бе чужда за него и го плашеше. Войниците, с които бе разговарял, изглеждаха… по-различни.

— Те са сигурни, че се подготвят за битка — забеляза Конъл. Това бе истина. Производствените дейности бяха в разгара си. Там долу ковяха оръжие. За всеки войник и офицер трябваше да има щит и меч.

Пехотинците бяха разпределени в легиони и кохорти и изучаваха римската тактика. Имаше легиони и от стрелци. Имаше инженерни войски, които се учеха да майсторят обсадни кули и катапулти от подръчни материали. Някои части вече бяха командировани да кърпят мостовете на старата Околовръстна магистрала в Кронос и Япет.

— Те трябва да са готови — каза Чироко. — Ако изгубя голямата битка с Гея… войната за тях ще продължи. Гея разполага със сто хиляди души в Пандемониума, и те до един ще се бият. Едва ли ще са обучени — Гея е твърде небрежна. Но ще превъзхождат числено четири пъти нашите хора.

На Конъл му трябваше време за да осмисли чутото.

— Но ние вече имаме трийсет хиляди, а идват и нови…

— Някои ще бъдат загинат по пътя, Конъл — Тя се обърна, за да види реакцията му.

— Много ли?

— Не. Замислила съм да шкартирам някои и да ги пратя вкъщи. Но ще има и случайности. А колко ще загинат зависи отчасти и от тебе.

Конъл беше наясно с това. Легионерите бяха застрашени непрестанно от въздушни атаки. И той трябваше да им осигурява прикритие.

— Знаеш ли вече с колко бръмчилки разполага?

— С още осем ята, сигурна съм. Или осемдесет бойни машини. Как вървят тренировките?

— Чудесно. Добрите ми пилоти са повече от самолетите.

— Понеже спомена самолетите, да ти кажа: други няма. Затова недей да ги губиш.

Нещо ново за Чироко да говори така. Конъл я погледна и изтръпна. Макар и за миг, годините й проличаха, до една. Трябва да беше неимоверно тежък товар.

— Конъл… може би не сега е моментът. Връщам се от едно пътуване с Робин. Открих, че тя е доста… нервна.

— Какво имаш предвид?

— О… имах чувството… Тя май се бои, че всичко това ме кефи. — Посочи към лагера, но жестът й беше доста по-глобален.

И на Конъл му беше хрумвало същото.

— Струва ми се, че няма желаещи да те заместят. Дори да предложиш избори.

— Прав си.

— Това е голяма отговорност.

— Наистина. Казвах ви, че така ще стане, още в Таксидо. Но едно е да чуеш, друго — да видиш.

Конъл усети хладен повей. Не му се беше случвало отдавна. Сърцевина на неговата вселена бе загадката по име Чироко Джоунс. Една връзка, започнала сред кръв и агония, изминала стъпка по стъпка пътя на ужаса и подчинението. За да се превърне в нещо близко до обожание… и най-накрая да прерасне в приятелство.

Но в душата му се бе запазило едно малко айсбергче.

Навремето, горе в пещерата, си мислеше, че ще се мре. Чироко и Кларинет ги нямаше никакви цял хекторот. Малкото храна отдавна бе свършила. Изпаднал бе в нещо като полуамок, сроден с непроменящата се светлина. Топеше се като свещ.

Това беше невероятна подлост. Не бе я очаквал от Чироко.

И в същото време се чувстваше странно добре. Вече знаеше, че изпосталялият млад мъж превъзхожда хлапака, който се бе изтъпанил пред облечената в черно непозната в бара на Титанидите. От неговата смърт само тя ще е на загуба.

После един „ден“ в пещерата дойде Кларинет и новоизграденият свят на Конъл се пръсна на хиляди парченца. Помисли си, че го изпитват нарочно дали издържа на глад или стрес, за да го манипулират по-лесно, ако се чалне.

Но само за част от секундата. Тогава видя, че Кларинет е зле ранен…

— Дълбоко се срамувам — бе казал със немощен глас Кларинет. — Отдавна да съм тук, но уви, някои обстоятелства… Чироко ме изпрати да предам, че ако оцелее, ще ти се извини лично. Но жива или мъртва, сега ти дава свободата. Не биваше да те оставяме тук.

След като Конъл се нахрани, започна да подпитва Кларинет, но получи само уклончиви отговори, но все пак разбра, че Чироко е ранена, но е на сравнително безопасно място.

После Титанидата си тръгна, оставяйки торба с храна в стъклени буркани, печка с малко гориво и парашут. Обясни му как се скача, но подчрта, че за момента пещерата е най-безопасното скривалище, ето защо ще доведе Чироко тук. В ниското ставали ужасни неща и Конъл нямало да сбърка, ако кротува тук поне докато не свърши храната. После Титанидата клетвено го завери, че няма да се върне в пещерата единствено ако ритне петалата.

Но Кларинет не се бави дълго. Върна се с Чироко, чиито рани бяха неизброими. Бледа, залиняла, без два пръста, които по-късно регенерираха. Мореше я треска и беше в несвяст.

Заедно с тях дойде и една Титанида на име Роки. Той беше лечител и лека-полека я изцери.

И в този период му се отвори парашута, както Конъл си знаеше. И двете Титаниди го бяха загърбили и се бяха закотвили при входа на пещерата в своя полу-унес. Чироко спеше само на крачки от Конъл.

Измъкна пушкалото от торбата й. Освободи предпазителя. Опря дулото в челото й. И си даде време да реши какво да направи после.

Едно мръдване на пръста и с нея бе свършено.

Погледна към Титанидите дали не го гледат. Не. Следващото подозрение бе дали пушката не е празна. Не беше.

После предпазливо дръпна оръжието и го сложи настрана. Когато вдигна глава, видя и двете Титаниди на крачки от себе си. Имаха странно изражение, но не изглеждаха ядосани. Знаеше, че са го видели какви ги дроби накрая. По-късно разбра, че са знаели какво е правил и от началото, така че от тук нататък имаше пълна вяра в преценката на Титанидите.

Не след дълго Роки бе долепил ухо до черепа на Чироко и се бе заклел, че чува нещо…

— Конъл?

Той се стресна.

— Сякаш си на хиляди километри оттук.

— Май си права. Питаше ме дали се притеснявам, че ще диктаторстваш постоянно в Белинзона.

Чироко го погледна.

— Не те питах точно това… но май такава беше идеята.

— Отговорът е — пет пари не давам. Е, никой не може да ти се опре, с изключение може би на Робин. Но аз ще я кандардисвам да зареже ръководната работа. Да заживеем в малка спретната къщурка и да си народим куп дечица. И да ви каним с Нова, Крис и Титанидите на торта със свещи. Мисля, че знаеш какво правиш. Но едва ли ще останеш на тази работа… дори само защото си прекалено умна.

— О-хо! — Чироко тръсна глава и се засмя. — Прав си. Кокалът е съблазнителен дори за проклета стара кучка като мен. И пак си прав, че не е и чак толкова съблазнителен.

— Та за какво си дошла? — поинтересува се Конъл.

— За едно честно мнение. Напоследък съм параноична и имам чувството, че дори Титанидите ми казват само това, което искам да чуя.

— Нима аз не правя същото?

Чироко се засмя.

— Правиш го. Но на теб ти вярвам.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТ

Това бе последното съвещание преди Големия марш, който почваше само след хекторот. Бистреха подробности около големия парад. Беше голяма простотия — трябваше да разхождат войските до Белинзона, за да издефилират по улиците под овациите на жителите, после пак да ги натоварят и да ги стоварят отново в южния край на Мороз, откъдето пътят до магистралата бе равен и лек. Но това беше положението. Градът трябваше да види своята армия. Армията се нуждаеше от подкрепата на града. Не биваше да се подценяват моралните стимули.

И съвещанието беше нелепо. Чироко се беше закротила и изчакваше дежурните недоволства, предложения и самоизтъквания, за да вземе накрая тя думата.

В голямата шатра бе фрашкано с генерали, полковници и майори, които в съотношение четири на двайсет на сто оформяха Генералния щаб. И макар че на всичките им знаеше имената — спазваше този императив на политическите дейци, — наум ги наричаше с кодови номера.

Имаше четири дивизии, всяка водена от генерал. Така тя имаше Генерал Две, Три, Осем и Сто-и-едно, които водеха Втора, Трета, Осма и Сто-и-първа дивизии. Това че номерата не бяха поредни ни най-малко не притесняваше Чироко. Подбрала бе тези цифри по символични съображения, които несъмнено щяха да впечатлят Гея.

Всеки от четирмата генерали командваше пет легиона, ръководени от полковници. Във всеки легион имаше по две хиляди човека, които бяха номерирани по ред на номерата.

Във всеки легион имаше по пет кохорти и така нататък, и така нататък.

Числеността на ръководните кадри от край време бе ябълка на раздора. Сред низшия състав цареше завидно единодушие, че съотношението офицери-редници е безнадеждно малко за четирийсет хиляди войници, които се нуждаят от повече началници.

Вторият повод за жалби бе недостигът на муниции и оръжие, сиреч некадърността на снабдителите.

И разбира се, всички се оплакваха от липсата на подготовка. С изключение на шепа хора, закалени в кървави битки на Земята, всичко останало не бе и помирисвало барут.

Най-после дойде ред и на Чироко да се изкаже.

Първото нещо, което направи, бе да уволни Генерал Едно след унищожително назидание. Прати го за два месеца на топло и му заръча да си пише мемоарите.

След тирадата й настъпи гробна тишина, докато червендалестият мъжага напусна палатката.

Следващата крачка на Чироко бе да назначи полковник Шест на опразнилото се място и да разжалва трима полковници.

Тримата станаха и напуснаха. Тишината стана още по-гробна.

А Чироко пак взе думата.

— Не познавам достатъчно добре майорите, така че можете да си отдъхнете. Но на всички препоръчвам да обмислите ефективни уволнения и назначения. А за капак ще реша всичките ви проблеми. Ще намаля числеността на войската.

Изчака шумът да утихне и се обърна към генералите.

— Искам заповедите да стигнат до сержантите. Всеки от тях отговаря за двайсет редника. Да си избере двама, които да шкартира… Но без унижения. На всички да се изплати полагаемото възнаграждение. — Чироко нетърпеливо махна с ръка. — В крайна сметка, не е задължително да са по двама смотаняци, може някъде да отпаднат четири-пет, другаде — нито един. Важното е да се запази съотношението. Действайте! За двайсет рота искам армията да се съкрати с десет процента.

Никой не гъкна, противно на очакванията й. Подтисна усмивката си. Подобрила бе прословутото съотношение офицери-войници, но по твърде своеобразен начин.

— Следващата стъпка — продължи тя и посочи генерал Три, който леко изстена. — Ти водиш дивизията с най-много новобранци. Ти си добър генерал и не е твоя вината, че твоята дивизия е най-слабата. И независимо от това тя си остава най-слаба. Затова оставате в резерва.

— Но сега…

Не се наложи Чироко да го поглежда под вежди — той се усети веднага, че не бива да изпитва височайшето търпение и млъкна.

— Както казах, твоята дивизия остава в тил. Така решаваме въпроса с екипировката на останалите, тъй като вие ще им я предоставите. И ще продължите с ученията, докато останалите маршируват към Пандемониума.

Генералът преглътна, но премълча.

— Ще бъдете екипирани впоследствие. А останалите от вас ще трябва да се задоволят с наличната — засега предостатъчна екипировка.

След това Чироко му даде напътствия относно стратегията и тактиката на отбраната в тила, като специално наблегна на задачите да се създаде флота, която да патрулира из Мороз, и да се укрепи Белинзона.

— Ако ние загубим, защитата на Белинзона ще остане във ваши ръце — патетично заключи Върховният главнокомандващ Чироко Джоунс.

Генералът живна.

— И още нещо, генерале. На тръгване оставяме зад гърба си най-слабата дивизия. Когато се върнем, искам тя да е най-добрата, в противен случай ти препоръчвам да си търсиш друга работа.

— Слушам — отвърна генералът.

— Добре. Започвайте още сега.

След този завършек той стана и напусна, последван от полковниците и майорите. Броят на празните столове бе впечатляващ. Чироко току-що бе свила редовете на своята армията с повече от една четвърт и бе доволна от свършеното. Огледа лицата на останалите едно по едно, печелейки време, а когато привърши, се усмихна и каза:

— Дами и господа, готови сме за поход към Пандемониума.