Демон

ЕДНО

Може Гея да беше чула за парада.

Беше грешка да се приписват всички неприятни събития на злобната намеса на Гея, но пороят, залял парада в Белинзона, бе нещо, което определено би й допаднало. Той не подмокри ентусиазма на жителите — сякаш всичко живо висеше под стрехите и по прозорците, за да гледа дефилиращите по улиците войници, на които, естествено, кишата не им се понрави, но открай време всички войници са мразели парадите. Ботушите им подгизнаха, а предпазните щитове, все още чистак нови, се спаружиха и заприличаха на умалени прототипи на Айрън Мейдън.

Както и да е, армията мина през големи перипетии. Остиска на рейда през необичайно бурния Мороз. И на морската болест, която покоси мнозина. Акостира на западния бряг, в море от кал, за да се присъедини към хилядата фургони с продоволствие, половината от които затънали до осите.

Интендантската част, която представляваше отделна от действащата армия групировка, се беше усъвършенствала в отглеждането и експлоатацията на единствените товарни животни на Гея. Това бяха обитаващите Метида — доскоро безименни, поне за човеците — добичета, наречени Джипове. По заповед на Чироко хиляда и петстотин от тях бяха събрани и обучени да теглят впряг. Общо взето, лесна задача, като се имаха предвид тяхната всеядност и добродушие. Макар и създадени по подобие на дваж по-големите от слон ранни предци на носорозите, живели в праисторически времена в Персия, джиповете имаха далеч по-скромни габарити. С лапи на мечка, камилски глави и два пъти по-дълги от задните предни крака, видът им бе доста комичен. Кльопаха каквото им падне и това тотално решаваше проблема с градските отпадъци. Най-големият им недостатък бе склонността сами да се настъпват и да обръщат собствените си каруци. При все това бяха чистофайници, ухаеха приятно и се отблагодаряваха за грижите. Повечето от водачите им ги ценяха високо.

Прекарваха чудовищни товари на огромни разстояния, стига да им сипеш малко вода. Издържаха на глад, защото големите им гърбици всъщност представляваха мастни депа.

Джиповете скоро задвижиха обозния керван.

…щом армията стъпи на Япет облаците се разпръснаха и задуха топъл бриз. Скоро въздухът заискри и калта изсъхна. Отпред се простираше в обозрима далнина целият път до Мнемозина. Денят изглеждаше подходящ за преход — без значение какво очакваше армията в края на пътя.

Пред всяка бойна единица се ветрееха пъстроцветни знамена с изрисувани цифри или букви, но без други символи. Чироко бе устояла на натиска да се приеме стяг на Белинзона. Това, че градът има армия, не означава, че трябва да има своя хералдика. Нека оставим на Гея знамената, бе категоричното й становище.

Въздухът на сияйния Япет бе изпълнен със слънчеви бликове от офицерските метални нагръдници, с тракане на дървени колела, тропот на ботуши и със странните звуци би-бип, които издаваха разгорещените Джипове.

Легионите се движеха вкупом. Между тях имаше и отреди от по петдесет Титаниди, които теглеха масивни фургони своя художествена изработка. Титанидите се бяха окичили с най-ефектните си дрънкулки, с цветя — не само косите, но и фургоните. И никакви знамена. Можеше да се спори дали хилядата Титаниди или трийсетте хиляди човешки войници бяха по-боеспособната група.

А двайсет километра пред колоната се движеха Титаниди-разузнавачи, за да се избегнат евентуални засади. Единствената изненада по въздуха в този първи ден бе сервирана на онези войници, който си уплътняваха времето с очакване ясното небе да се заоблачи.

Офицерите оглавяваха кохортите и останалите бойни подразделения. Три неимоверно хрисими Титаниди с триста зора бяха придумани да носят генералите начело на техните дивизии. Малко е да се каже, че това не се нравеше на Титанидите, които нямаха навика да позволяват да ги яха първият срещнат човек, освен ако не им е скъп приятел. Така че Титанидите возеха генералите като чували с картофи. А генералите кипяха от яд, но не заради каруцарската езда — липсваше им базата за сравнение с плавния ход, — а понеже широките гърбове на Титанидите закриваха гледката. Но тъй като гордостта им не позволяваше да яздят с лице назад, също както Чироко навремето, защото това би уронило престижа им на военачалници, те се примириха с неудобствата и липсата на видимост в името на крайната цел — да се възвисяват над войниците си.

На няколкостотин метра пред Сто-и-първа дивизия, начело на колоната, се придвиждаха девет индивида. Чироко Джоунс облечена в черно и с черена капела бе възседнала Кларинет. Освен това Конъл върху Роки, Робин върху Серпент и… Нова на Клавесин. До тях галопираше Валия, самосиндикално.

Мълчаха. Цареше униние. След първия бивак Конъл щеше да се отправи към северните хълмове, за да поеме командването на въздушните сили. На двамата с Робин предстоеше раздяла, ето защо Роки не се отлепваше от Серпент.

Клавесин вървеше на разстояние от двамата възлюбени, по молба на Нова. Великодушен жест от страна на младата вещица и бюрократ в оставка — подадена след един словесен двубой с Чироко, която светкавично назначи на нейно място човек на Трини. Що се отнася до отношенията между вещицата и Титанидата, всичко беше наред.

Нова често се пресягаше към колана си. По-точно към избродираната с древния символ Ин-Ян торбичка с изобретения от нея прах-зомбитрепач, който бяха задължени винаги да носят със себе си всички жители на Белинзона. Тези торбички бързо се бяха превърнали в талисмани. Тази й беше подарък от срамежливата корейска девойка на име Ли, която все още бе адски зле с английския, за разлика от универсалния език на любовта. На раздяла се проляха много сълзи. Нова се питаше как е могла толкова време да не забелязва Ли, сега вече бивша колежка от статистиката. Дали ставаше дума за нещо сериозно? Беше рано да се замисля по въпроса, но имаше на кого да пише от фронта и кой да наглежда домашното огнище.

А Чироко, която яздеше най-отпред, бе заела напета стойка за пред армията, а мислите си къташе само за себе си.

Генералите я бяха предупредили, че преходът през първия ден е прекалено дълъг за нетренираните войски. Придвижваха се към бивака в Япет, чиито палатки бяха разпънати още преди хекторот.

Чироко знаеше, че е прекалено далеч, но такъв й беше замисълът. Точеше си зъбите да обрули армията с поредния десятък обща численост.

Затова тя водеше безмилостно войниците си под растящагта жега и непомръкващото слънце на Япет. И ето че започнаха да окапват като круши. Събираха ги и ги товареха на каруците. Когато най-накрая стигнаха лагера, болшинството от войниците бяха гроги. Капнали бяха и доста от офицерите.

— Ето какво ще направим — обясни Чироко на събралия се офицерски състав, преди да се натръшка в палатките. — Легионът от войници, които окапаха по време на днешния преход, остава тук, за да строи с подръчни материали лагера Понтус, където ще са разквартирувани постоянно две от кохортите. Останалите три кохорти ще се заемат със строителството на подобни, но по-малки форпостове на север, юг и изток. Освен това ще поддържат в изправност магистралата и ще се задействат, ако от Хиперион започне атака. Те преминават под командването на генерала на Трета дивизия в Белинзона. Изпратете вестоносец да го информира. И вземете от града фургони за тежките случаи, които да бъдат транспортирани обратно. Ясно ли е?

Никой нямаше сили да спори с нея.

ДВЕ

Далеч на запад, на пет километра под земята, Назу се плъзгаше през тъмнината, докато не стигна до дълъг тесен тунел, който вонеше на умрели лебеди.

Познаваше тези места и ги мразеше със студения си и муден мозък на влечуго. Не й се влизаше в тунела. Това бе място на болка. Спомняше си го мъгляво, беше под Япет, само преди килорот и друг път, твърде отдавна.

Близна с езика — отврат. Почти километър назад големите навивки в средата на тялото й потръпнаха нерешително в желание да си тръгнат. Опашката й направо понечи да си ходи сама. Трябваше време ръководните импулси да стигнат от килограмите сива материя, които тя използваше като мозък, до най-крайните й точки, които не бяха съгласни с началството.Невероятният конфликт в тялото й стана причина за изхвърлянето на киселини в чудовищната храносмилателна система, което би било ужасно болезнено, но киселините забълбукаха и туловището на Назу непредсказуемо набъбна. Причината бе проста: наскоро Назу бе погълнала седемдесет и девет от туткавите, слепи, слоноподобни същества, наречени хефалумпи, които обитаваха подземия и не умираха лесно. Двайсет и шест от тях бяха все още живи и повече от Назу мразеха киселините.

Киселина. Хиперион. Нещото-Робин. Иди в Хиперион. Киселина. Робин.

Мислите преплуваха през съзнанието й като освободени духове, сто пъти, двеста пъти и накрая се подредиха. Тя трябва да отиде в Хиперион. Там трябва да се срещне с Робин — защитницата на топлината. Трябва да влезе в тунела с киселина.

Веднъж емнала се, нищо не можеше да спре Назу. Тя се понесе през тунела като най-кошмарните кошмари на Фройд.

Достигна до киселината по-късно, отколкото бе очаквала. Не можеше и дума да става за спиране. Потопи се вътре, зажумяла. Но виждаше през прозрачните клепачи как навлиза в дълбините на Кронос, най-верен приятел на Гея.

Кронос зави от ярост, омраза и болка. Това не спря змията. Тя избра най-източния от трите тунела, които извеждаха от пещерата, и вмъкна главата си. В този миг крайчето на опашката й едва бе влязъл в отвора от запад.

Адски я заболя. Преминаването през този тунел бе причина за побеляването й. Скоро щеше да сменя кожата си и това помагаше, но само отчасти. Останала бе кажи-речи без клепачи. Всичко щеше да се оправи, но болката беше ужасна.

И продължаваше да боли, там назад, но сигналите пристигаха бавно. Назу се втурна в глухия мрак на лабиринта на Източен Кронос и не се спря, докато не се увери, че е измъкнала до връхчето на опашката. После се загърчи, удряйки чудовищните си навивки в скалата. Двайсет и шестте оцелели хефалумпа набързо хвърлиха топа, горе повърхността на пръстена на Гея леко се нагъна от серията земни трусове.

Но болката не отшумя бързо. Назу се нави на гигантска топка и скрила глава нейде в центъра, зачака изцелението.

Остава само още един тунел, помисли си тя.

ТРИ

Негово величество Кронос се чувстваше като препикано мушкато.

Когато ти колиш и бесиш на сто хиляди квадратни километра площ — плюс безкрайните прилежащи пещери и донякъде въздуха — и приемаш може би по един посетител на сто хиляди години, пък и той ти е черен… е, тогава наистина ще те вбеси присъствието на някакво студенокръвно кошмарно влечуго, което минава през владенията ти като бърз влак. Поредното потвърждение на горчивата констатация, че дяволското колело е загнило. Всичко се е скапало. Всичко запада.

Той беше верен на Гея от милиони години — цяла вечност! Когато Океан подхвана оная далавера, кой подкрепи безрезервно Гея? Кронос, ето кой. А когато се поуталожи пушилката и Япет, този стар интригант, тази карикатура на шпионин от комиксите, започна да пълни ушите на Кронос със сладки приказки, кой го чуваше? Никой. Тогава Кронос имаше директна връзка с небето и Гея си седеше на трона, и всичко беше наред с проклетото колело.

Ами когато това шизи Мнемозина му отпусна края и зациври за разни дреболии, бло-бло-уо, за това, какво правел отвратителният пясъчен червей в пикливите й гори, нима тогава той предаде вярата си в Гея? Твърдо не!

И дори когато тя му пробута оная коварна кучка Чироко Джоунс под претекст, че сега била Магьосница и той трябвало да се държи учтиво с нея, нима той й създаде неприятности? Не, не и батето Кронос. Нека, така й се пада, когато Джоунс…

Но той изостави тази мисъл. За всички бе ясно, че здравето на Гея не е цветущо, но някои мисли беше по-добре да не се мислят. Казва ли ти някой дали не те подслушват?

Но това бе вече прекалено. Наистина.

Не че не се беше усетил навреме. Разполагаше с тоя резерв от сто и десет хиляди години! Триста хиляди галона деветдесет и девет процентна солна киселина — толкова, колкото да напълни резервоара си догоре. И за това нещо бе уведомил Гея. Нещо а ла змей, но ужасно голям. Не е от моите, каза той, не е и мой, каза тя. Но то живее тук долу и премина на два пъти, и всеки път ставаше все по-голямо. И не само това — ниското ниво на киселината изсушава горните ми синапси. Причинява ми болка…

Тя не му беше повярвала. Не е нейно, отрече. Да не ти пука. А твоята киселина я краде Япет, срещу когото съм безсилна. Така че млъквай и ме остави да си гледам филмите.

Добре.

Този път бе твърдо решен да й докладва. Обади се на Гея. Но налетя на някакъв нов асистент, както ставаше все по-често напоследък. Не разговаряха с думи, но в превод разговорът би прозвучал така:

— Добър ден, тук е „Гея продакшън“.

— Моля, свържете ме с Гея.

— Съжалявам, няма я тук.

— Ами, свържете ме тогава с Пандемониума. Важно е.

— За кого да предам, сър?

— Кронос.

— Моля? Как се пише това?

— Кронос, по дяволите! Повелителят на една дванайсета от земите й, известна под същото име.

— О да, разбира се. Пише се К-Р-У-О…

— Кронос! Моментално ме свържете с Гея!

— Съжалявам, сър, тя е на прожекция. „Спартак“, мисля. Трябва да го гледате на всяка цена. Една от най-епичните римски…

— Няма ли да ме свържете най-после?

— Съжалявам. Слушайте, ако си оставите номера, ще й предам да се свърже веднага с вас.

— Спешно е. Тя трябва да го знае, защото я касае. А вие имате номера ми.

— …о, да ето го. Беше забутан под… още ли сте там?

— Ще се оплача от вас на Гея.

— Ваша воля.

Тряс.

Малко по-късно Кронос предприе нов опит. Отново се нахендри на същия скапаняк, който му каза, че Гея е на производствено съвещание и не може да бъде обезпокоявана.

Хак да й е тогава!

ЧЕТИРИ

Откакто Крис живееше в Тара, караше най-често без бира. Бира се намираше в столовете, но само ако докажеш, че пиеш в извънработно време. А и бирата не беше за пиене. Чиста помия.

Сега в хладилниците на Тара имаше чудна бира. Навън бе жега. Студената биричка му се отразяваше прекрасно след дългия ден, посветен на Адам и най-вече на задачата да отвлича вниманието му от телевизорите, но съвсем дискретно.

Две-три бутилки бяха точно това, което се иска.

Не беше лесно да си затваря очите, че всичките му игри с Адам целяха най-вече да пречат на Адам да гледа телевизия. Страхуваше се, че прекарва прекалено много време с детето. Ставаше все по-трудно да го заинтригува и Адам все по-често се изморяваше от техните съвместни игри и се усамотяваше с играчките. Понякога, когато го грабнеше меланхолията, Крис смяташе, че Адам му се подиграва.

Типична параноя, реши Крис. Три-четири бири ще я притъпят.

Но най-лошото, най-ужасното нещо…

Понякога му идeше да напляска детето.

Постоянно се навърташе покрай Адам и го забаламосваше. Едно възрастно човешко същество може прекрасно да се развлича с детски игри, брътвежи и смях. Крис също поемаше доста, но всичко си има граници. Липсваше му компанията на интелигентни същества… не, не — грешка, не това беше точната дума. Липсваше му компанията на възрастни.

Така че когато Адам спеше, Крис така издивяваше от самота, че четири-пет бири бяха просто възможност да успокои обтегнатите си нерви.

Нуждаеше се от възрастни наоколо. Имаше разумно, интелигентно, приятно, двегодишно дете… и Ампаро и Суши. Останалите прислужници идваха и си отиваха и никога не разговаряха с Крис. Той допускаше, че се подчиняват на заповедите на Гея да го третират като мъжът-който-не-съществува. Само Ампаро и Суши бяха постоянни.

И двете бяха бавачки, когато пристигна Крис. Ампаро изглеждаше интелигентна жена, но не знаеше английски и нямаше желание да го изучава. Крис понаучи някоя дума испански, за да общува с нея, но това не задоволяваше неговия глад за общуване.

Що се отнася до Суши…

Не знаеше дали това е истинското й име. Тя беше идиот. Може и да е била супергений, преди да пристигне тук, но Гея й беше направила нещо. Белегът стоеше на челото й. Подутина под кожата с формата на обърнат кръст. Когато накрая Крис разбра, че съзнанието на Суши е празно като очите й, той докосна един ден подутината и изумен видя Суши да пада на пода и да се гърчи като епилептичка. След серия проучвания и щателни експерименти разбра, че това не е епилепсия, а древният първоизвор на удоволствието. Гея бе загнездила нещо като Снич в главата на Суши и го бе свързала с центъра на насладата. И Суши сега бе готова на всичко, за да изпада в екстаз. Ако го докосваше сама, не се получаваше, задължително трябваше да е някой друг. Май имаше необходимост да го прави три пъти дневно. Ако не го получаваше от Крис, тя се лепваше за Адам, който се заливаше от смях, когато Суши се сгърчваше на пода, стенеше и мастурбираше.

Така че се налагаше Крис да задоволява желанията на Суши по няколко пъти на ден.

За щастие, след това можеше да удари пет-шест бири, за да се успокои.

Наричаха я Суши поради една проста причина. Тя се хранеше само със сурова риба. Не задължително прясна. Нито изкормена. А и главите не я притесняваха.

Дъхът й беше ужасен.

На Крис му бе нужно известно време, за да свърже нещата. Яденето на риба беше условен рефлекс. Ядеш риба, получаваш удоволствие. Дълго време няма да яде нищо друго.

През тези дни телевизията беше охлабила хватката. Сега и Крис се появяваше, въпреки че никога не бе заставал пред камерите на Гея. Отначало, както и много други неща в Тара, това изглеждаше безобидно. Първо се появи като Костело във филм на Абът и Костело. Външността на Крис бе претърпяла само дребни промени — бе нисък и трътлест, но определено бе той. Гласът му беше хибрид от неговия и този на гостоприемника. На Адам му хареса. Дори и Крис се позасмя на моменти. Костело беше кретен, но приятен. Можеше да е и по-зле.

И стана.

Следващият етап бяха Лаурел и Харди, Гея игаеше Оли, а Крис — Стан. Крис внимателно анализираше плюсовете и минусите. Двамата комедианти питаеха добри чувства един към друг. Кой знае защо. На пръв поглед Стан изглеждаше идиот, но очевидно нещата бяха по-сложни. А Оли удряше силно и падаше често… но накрая той бе доминиращата фигура. Гея пак се опитваше да постигне нещо.

По-късно Крис започна да се появява и в някои роли под въпрос. Не самият злодей, но доста жесток. В някакво нищожно филмче се видя да удря Гея. Видя, че това притесни Адам, въпреки че детето си замълча. Адам прокара линия между реалността и фантазията… но тя бе доста мъглява. Гея бе толкова забавна, весела, голяма, безобидна и му подаваше чудесни играчки през прозореца на третия етаж. Защо трябва Крис да я бие? Нямаше значение нито съдържанието на филма, нито фактът, че двуметровият Крис се нанасяше седем пъти и половина на Гея-Монро и едва ли би могъл да я малтретира.

Сега бе сигурен, че ще загуби в маратона с телевизията. Та щеше да спечели надпреварата за съзнанието на Адам.

От срещата с Чироко бе минала една година. А можеха да станат и две.

Тогава ще е твърде късно, сто на сто.

Би живнал, ако знаеше, че Чироко и армията й вече са на път към Хиперион. Но Гея трябваше да го извести за това чрез вестоносец. Би могъл да усети нещо от програмата на телевизията. Адам спеше, а Крис седеше пиян пред екрана. Даваха „Наполеон“, версия от 1995 година, непроменена, и пълчищата маршируваха към Ватерло.

Но Крис беше твърде фиркан, за да забележи това.

ПЕТ

През втория ден окапа повече народ, макар че преходът бе по-кратък.

Чироко го бе очаквала. Вероятно опити за симулация. Заповяда на лекарите да внимават и да освобождават от служба само най-тежките случаи. Шестнайсет. Всички останали си събраха багатериите и се отправиха към Япет.

Прекосиха две безименни реки на юг от планините в Понтийско море, ширнало се на по-голямата част от Япет. Мостовете бяха поправени. Теренът бе лек. Япет, враг на Гея, не им създаваше проблеми. Проблемите щяха да започнат в Кронос.

Няколко „дни“ армията лагерува край морето. Времето се задържа ясно и топло. Войниците привикваха на ритъма на движение и Чироко постепенно увеличаваше темпото. Но не ги форсираше. Искаше да са свежи, когато дойде ред на по-тежките изпитания.

Там, където се сливаха Плуто и Офион, досами границата на Кронос, Чироко събра генералите и им нареди да съградят гарнизон на най-източната й отбранителна линия. Този път не остави само най-изнемощелите, а най-силните ветерани, мъже и жени, за да основат форт на запад от форта Плуто и на изток от Офион. Надяваше се, че при атака те ще успеят да изпратят вестоносци в Белинзона и да позадържат атакуващите, за да се подготви градът за нападението.

Чироко се чувстваше потисната. Почти всичко сторено в Япет бе подготовка за отбрана…

Разбира се, ако армията й победи, в Хиперион няма да се появи никой, освен собствените й войски и пленниците от Пандемониума.

Но тя дължеше на града всички възможни предпазни мерки.

Околовръстната магистрала на Гея пресичаше Офион някъде в невидимата граница между Япет и Кронос. Навремето, при изграждането на Магистралата, мостовете над Офион се оказаха най-голямото предизвикателство за Габи. Широка и сравнително дълбока в ниското, в планините реката бе буйна и непрощаваща. Така че Габи гледаше по-рядко да я пресича.

Но някои от мостовете бяха просто необходими. Кронос бе чудесен пример за това. Там нямаше леки пътища, но северният беше пет пъти по-тежък от южния. Така че бе необходим голям мост.

Инженерите на Чироко бяха докладвали, че мостът над Офион е в безнадеждно състояние. Целият южен край е срутен. Нямаше начин да бъде поправен за марша към Пандемониума.

Затова тя се установи на лагер на северния бряг и с триста мъки започнаха да строят салове.

Чироко и Генералите оглеждаха нервно небето. Тя очакваше атаката да бъде или в Кронос, или в Хиперион — а вероятно и на двете места. А при пресичането на Офион армията щеше да представлява чудесна мишена за врага.

Обяснила бе предположенията си на Конъл, на пилотите му и на генералите преди началото на кампанията. Използва аналогията с часовник и нарисува дванайсетте региона на Гея като голям кръг и изписа „Крий“ в положението на дванайсетия час.

— Това поставя Хиперион — нашата цел — в положението на два часа — каза тя и направи съответното обозначение. — Централният кабел на Хиперион е база на Второ бомбардировъчно ято на Гея. Пишем му единица. До него, в третия час, е Океан. Там няма Трето ято — в Океан Гея не преде. До името му слагам голям хикс.

Базата в Мнемозина беше взривена. Осведомителите ми твърдят, че тя е вън от играта. Пак хикс. Шеста база, в Япет, атакува Белинзона и беше пометена. Няма Седма в Диона, защото и там Гея не преде. Следващата единица я пишем на Метида. — Тя изрисува още два хикса и се залюбува на работата си.

Виждате, че Кронос се оказва в средата на голяма дупка във въздушните сили на Гея. От Метида в осмия час до втория час на Хиперион има седем вражески бомбардировъчни отряда. Метида е под наблюдение. Ако оттам започне атака, ще ни осведомят незабавно. Същото е и с Хиперион. Но ако Пето ято се насочи към нас, докато сме в Кронос, едва ли ще бъдем предизвестени.

Разработила съм няколко възможни сценария. Двата варианта са: или те ни връхлитат в Кронос, или ни пускат да стигнем до Хиперион. Честно казано, бих предпочела атаката да е в Кронос. Защото, ако Гея ни изчака да стигнем до Хиперион, тогава ще събере всичките тези групи — От Феба, Крий, Рея, Хиперион, Кронос, може би и от Тетида, почти едновременно, почти без предупреждение.

Всички разглеждаха сериозно схемата, предлагаха идеи, някои не безполезни. Общо стигнаха до извода, че вероятно Гея разумно ще ги изчака докато стигнат в Хиперион, за да стовари върху тях цялата си мощ.

Чироко бе съгласна… и мрачно си помисли, че Гея като нищо ще стори тъкмо обратното. Извън всякаква логика Чироко се опасяваше от атака в негостоприемната нощ на Кронос.

ШЕСТ

Въздушният убиец в Тетида хабер си нямаше, че е водач на Десето бомбардировъчно ято на Въздушните сили на Гея. Знаеше само, че е водач на ескадрон. Имаше мъглява представа, че има и други ескадрони, но за него това беше без значение. Мисията му беше точно дефинирана — пък и той не се сработваше с останалите Въздушни убийци. Не бе такъв по природа. Той беше крилатият фюрер.

Пристигаха заповеди. Те включваха презареждане с гориво в базите под командването на останалите Въздушни убийци. Тази мисъл му беше неприятна, но Заповедите са си Заповеди.

Знаеше, че има армия, която сега се движеше през Кронос.

Знаеше, че в един момент ще пристигнат Заповеди да атакува армията.

Знаеше, че в небето има и врагове. Това не го плашеше.

Всичко това му доставяше удоволствие и го топлеше.

Единствената досада идваше от всички тия Ангели, дето напоследък се мотаеха наоколо.

Летяха много наблизо и си шушукаха любопитно. Зелени и червени. Презираше ги. Пихтиестите им криле са чудна мишена за червените-очи и за страничните-ветреници… но нямаше Заповеди. Той презираше Ангелите. Бяха толкова кекави. Толкова неефективни като летящи машини.

Започнали бяха да строят гнезда, които висяха също като него, от кабела. Под него имаше три, големи издути топки, като че направени от кал и пръти. Намираше ги за грозотии.

Преди бяха четири. Но той изгуби едно червено-око, за да провери здравината им. Гнездото стана на пух и прах. Червените и зелени пера, които се разхвърчаха наоколо, ужасените писъци на оцелелите го забавляваха.

Но не повтори опита си.

Очакваше своята мисия.

СЕДЕМ

Конъл настояваше да атакува базата на Кронос. Най-накрая на Чироко не й остана друго, освен да му довери най-секретния си план, този, дето можеше и да стане, а можеше и да не стане. Нямаше друг изход, за да го укроти.

Когато чу плана, Конъл миряса, макар и с неохота. Робин и останалите щяха все още да са застрашени от ония гнусни виещи чудовища, но нямаше друг начин.

— Така трябва, Конъл — каза Чироко. — Подозирам, че ако ти атакуваш базата на Кронос, тя ще получи подкрепа от цялото колело, преди да имаме възможност да поднесем изненадата. Ако връхлетят много наведнъж, ти и твоите хора ще бъдете пометени. И тогава ще бъдем под прицел от въздуха през целия път до Хиперион.

Така Конъл остана в базата си, в сигурното прикритие на северните хълмове на Япет. Той изгуби сън и покой. Самолетът му го чакаше в пълна бойна готовност, а той все се навърташе край пистата.

Останалите пилоти играеха карти, шегуваха се и гледаха да убият времето. Повечето бяха мъже и жени с опит от военновъздушните сили на Земята. Те роптаеха, че Чироко е поверила командването на Конъл, но се възхищаваха на познанията му за специалните условия на Гея и възможностите на малките самолети.

Ефирът бе на постоянно прослушване.

Но те самите пазеха мълчание. За да издадат местоположението си на Гея, освен това подозираха, че бръмчащите бомби улавят радиосигналите. Чуваха данните от наблюденията в Метида и оскъдните съобщения на напредващата армия.

Накрая прозвуча сигналът за тревога.

— Бандити в осмия час — разнесе се в ефира. — В шестия, седмия… това е осмият, деветият… и с Батето стават десет.

Екипажите се защураха. Конъл бе излетял, когато пристигна краят на съобщението.

— Спускат се. Скриха се. Станция едно прекратява предаванията. Слушайте станции две и три.

Станция едно беше в южните хълмове на Метида и разполагаше с най-големия телескоп на Гея, с който наблюдаваха непрекъснато централния кабел на Метида.

Две и три се намираха на изток и на запад от кабела. Независимо накъде е тръгнал Осми, Конъл скоро щеше да е информиран. Очакваше ятото да поеме на изток, към Белинзона и армията, но не беше изключено това да е само маневра или трик.

Но в едно беше сигурен нещо. Пето ято се спуска към Кронос.

— Докладва станция три. И десетимата бандити се движат на… изток и са в обсега на радара ни.

При първоначалния сигнал за тревога се задействаха и трите ескадрона от по пет самолета. На Конъл не му се мислеше за оскъдния си резерв от машини.

— Тук Големия Канадец — каза Конъл. — Водач на Трети ескадрон, завий на изток и изпълнявай план три.

— Разбрано, Канадец.

— Късмет.

— Разбрано — дойде лаконичният отговор. Конъл знаеше, че имаха нужда от късмет. Осмо ято ще лети на изток максимално дълго, преди да разкрие крайната си цел — или да завие рязко на юг към Белинзона, или да продължи към Кронос и армията. И в двата случая неговият Трети ескадрон щеше да ги засече, нищо че беше два пъти по-малоброен.

Конъл видя петте самолета да излитат, прекрасни като във въздушно шоу. Така му се искаше наистина да е само шоу.

В момента, в който тръгнаха да завиват, по ефира пристигна съобщението, от което толкова се страхуваше.

— Тук Роки Пътник. Атакуват ни по въздуха. По суша засега не. Предполагаме, че е Пето ято от Кронос, но не сме сигурни — чу се звук от експлозия. — Побързайте, момчета! Ще ни разпъртушинят!

Още при първото съобщение от Станция едно армията започна да изпълнява плана за отбрана, колкото и мижав да бе.

В Кронос бяха като на длан, затиснати от юг от джунглата, а от север от морето върху клин тревиста земя.

За нападателни действия и дума не можеше да става. Нямаха ефективно оръжие срещу бръмчащите бомби. Правили бяха опити да преобразуват оръдията от самолетите за наземна противовъздушна отбрана, но без успех.

Наскоро в Белинзона бе започнало производството на барут и нитроглицерин, но почти всички запаси, под формата на динамит, бяха складирани на някакво скришно място и генералите бяха бесни срещу Чироко. Но дори и да имаха достъп до динамита, той не вършеше много работа при въздушно нападение. Ракетите и бойните глави, с които армията разполагаше, ставаха само за празнични салюти и кьорфишеци. Смяташе се, че червените-очи и страничните ветреници ще бъдат привлечени от топлината им.

Накладоха огньове със същата цел от няколко десетки каруци, пълни с цепеници и керосин, които за заблуда на противника бяха разпръснати колкото се може по-надалеч с надеждата лумналите пламъци да подмамят атакуващите.

А всичко останало хвана личния шанцов инструмент, сиреч лопатите, и трескаво започна да се окопава в твърдата почва.

Чироко установи, че се държи доста странно. Когато синьо-белите точки на Пето бомбардировачно ято закръжиха над тях, тя хукна назад към магистралата с неистови крясъци и размахан меч.

— Залегни в окопите! Крийте главите си!

Видя как далеч пред нея разцъфна първото смъртоносно цвете и в същия миг бе сграбчена, вдигната и хвърлена върху широкия гръб на Кларинет. Тя го сграбчи за раменете и извика в ухото му.

— Скрий се, говедо такова!

— Веднага, щом ти го сториш.

Изтрополиха по магистралата, стряскайки войските с размаханите мечове и крясъците, напълно излишни, тъй като земята затрепери и запламтя под огъня на Свирепия Пети. Чироко знаеше, че нейното е лудост, парадоксална проява на военачалническия синдром за неуязвимост, защото тя не хранеше илюзии относно собствената си неприкосновеност, базираща се на силата на нейната личност — това бе само теория, лансирана в най-фантасмагоричните мемоари.

Но беше убедена, че няма право да се свре в миша дупка. По-добре доблестна гибел. Войските имаха нужда от доказателство за личната й храброст, за да рискуват собствените си кожи, когато тя го поиска.

Боже, не е ли чудесно да се воюва?

Повечето от Титанидите следваха линията, която Чироко и генералите единодушно бяха приели за най-логична. Нямаше за кога да копаят огромни окопи. Тяхното предимство бе скоростта.

Затова те се разбягаха.

Разпръснаха се накъдето сварят, далеч от центъра на събитията и загледаха, вцепенени от ужас, чудовищната красота на битката, разгръщаща се и горе, и долу.

С неистови писъци ракетите за фойерверк се изстрелваха от пиротехничните коли, оставяха оранжева диря, нажежаваха се до ярко червено и накрая избухваха. Червените-очи и страничните ветреници избухваха на ята под крилата на бръмчащите бомби, оставяха след себе си червени, сини или зелени пламъци, страховито се засилваха и с вой на кръвожадна радост се хвърляха самоубийствено към запалените каруци, или преследваха ракетите, а най-печените не се хващаха на тия номера и на метри над земята бълваха напалм. Аероморфните същества се виждаха само по синьо-белия пламък. Бомбите въобще бяха невидими, докато не паднеха, а след тях всичко останало губеше значение.

Няколко Титаниди не издържаха и понечиха да се върнат, но бяха спрени от по-разумните.

Само Титанидите-лечители не бяха напуснали полесражението. Подобно на човеците-лекари, те правеха същото като всички лекари на война. Събираха ранените, помагаха им и… умираха до тях.

— О, Велика Майко, ако остана жива, никога повече няма да изоставям компютъра си, никога, никога, никога…

Нова не осъзнаваше, че крещи. Тъпчеше се в окоп, май не по-дълбок от сантиметър, с още двама войници.

Когато настана относително спокойствие, и тримата се измъкнаха навън и започнаха да копаят като маниаци. После чудовищата преминаха отново и те пак се натрупаха в окопа, една бъркотия от лакти, ботуши, мечове, шлемове и жилото на страха. Бяха се покрили с щитовете и чуваха как буци пръст трополят по метала.

Една бомба падна наблизо. Нова мислеше, че е оглушала навеки. Посипаха се парчета врял метал и димяща пръст.

— Никога, никога, никога…

С част от съзнанието си Конъл знаеше, че нашествениците от Метида са запрашили на север, по посока на Белинзона. Тази част от него оплакваше превъзхождания от врага Трети ескадрон.

Останалата част от съзнанието му се беше концентрирала върху тъмнината отпред, която постепенно просветляваше. Виждаха битката, доста преди да са пристигнали.

После не остана време да се мисли за нищо друго, освен за сражението.

Остави повечето работа на компютъра. На екрана се виждаха твърде много отблясъци, всичко бе прекалено объркано и ставаше в пълен мрак. Правеше главоломни лупинги, изравни се с нещо обещаващо… но управлението бе поето от компютъра, идентифицирал мишената като приятелска. После удари бръмчаща бомба. Целият сблъсък трая максимум три секунди. Не си направи труда да види падането на победения, а веднага се обърна към следващата мишена.

Битката клонеше към края си. Знаеше, че за тези на земята, чакали двайсет минути долитането на ескадрона, това не беше така. Но вражеското Пето ято бе изгърмяло по тях адски тъпо голяма част от патроните си, сиреч малките същества-куршуми. Всяка експлозия на мунициите им във въздуха означаваше по-малко смърт за тези, които се бяха окопали долу.

Накрая остана само Въздушния убиец. Конъл и двама от пилотите му го заклещиха отзад и той загуби част от лявото си крило, а после, улучен смъртоносно, Убиеца се сгромоляса сред кълба дим и земята запламтя.

— Тук Големия Канадец, Роки Пътника, обади се.

Последва дълга, тягостна пауза и най-после чу отговора.

— Тук Роки Пътник, Канадец. Не виждам повече врагове.

— Точно така. Всички са мъртви. Пето ято е аут. Нямам новини от Трети ескадрон, но знам, че са засекли Осмо ято над Диона и твоите хора ще имат време да си отдъхнат преди евентуална атака.

— Ясно, Канадец. Ще продължим да се окопаваме.

Конъл имаше чувството, че едва се тътри, докато компютрите му търсеха Първи и Втори ескадрон. Вгледа се и видя, че двама липсват. На екрана замига сигнал за помощ, на земята, близо до Хестия. Нареди на един от пилотите си да мине оттам и да види има ли оцелели.

Два загубени самолета. Един загубен пилот, вероятно два. Два други самолета почти на решето.

Конъл усети, че го избива пот. Мина на автопилот, облегна се и едва след минути успя да се успокои. После избърса потта от челото.

— Голям Канадец, Голям Канадец, тук Трети ескадрон.

Конъл различи гласа на Грациана Гомес, най-младата и неопитна сред пилотите на Трети ескадрон.

— Чувам те, Гомес.

— Канадец, Трети ескадрон засече врага десет километра южно от Ментовия залив. И десетте противникови машини са унищожени. Един премина над Белинзона и току-що му видях сметката. Той пусна три, може би четири бомби над града.

В гласа й имаше нещо, което притесни Конъл.

— Гомес, къде е водачът на ескадрона?

— Конъл… аз съм водачът. Всъщност… аз съм Трети ескадрон. — Гласът й затрепери и се въцари тишината.

— Грациана, върни се в базата.

Последва дълга пауза.

— Не мога, Канадец. Самолетът е доста повреден, но може би ще успея да го опазя. Ще се опитам да кацна аварийно. Мисля, че мога…

— Не, Гомес. — Конъл знаеше точно за какво си мисли тя. Пилоти имаше, самолетите бяха кът.

— Добре, тогава ще остискам до залива, някъде на плиткото. Могат да го издърпат и…

— Гомес, насочи машината към Мороз и скачай.

— Канадец, мисля, че мога…

— Скачай, Гомес! Това е заповед.

— Разбрано, Канадец.

По-късно Конъл научи, че Гомес е приземила успешно самолета, а след час е починала от раните си.

Нова полека осъзнаваше, че нещата са се закротили.

Понадигна глава. В нощта горяха огньове. Чуваше стенания и откъслечни писъци. Внимателно се обърна, намести шлема си и се озова лице в лице с един от другарите си по окоп, който се захили глуповато. Тя се усети, че се киска. Велика Майко, ама че ужасия! Но още дълго не можа да се спре. Мъжът също се кискаше, доволен, че е жив. После се извърнаха към третия събрат по окопа, за да сподели и той радостта от оцеляването.

Но под лявата му ръка и на гърдите му имаше дупки от куршум. Нова дълго не можа да изцеди и сълза, въпреки че имаше огромно желание.

Макар да не бяха разменили нито дума, те се бяха крили заедно като животни и се бяха блъскали заедно сред мрака и експлозиите, треперейки и поделяйки топлината си. И тя не бе разбрала кога топлината бе започнала да изтича от него ведно с кръвта.

Чироко и Кларинет бяха съборени от ударната вълна на паднала наблизо ракета. Макар и цели-целенички, предпочетоха да залегнат. Стига стойки.

Сега Чироко яздеше през бойното поле със заглъхнали уши, опърлена коса и мигли и разкървавена десница.

Направи равносметка. Мъртви и ранени — бол, но за тях се полагаха грижи. Сержантите крещяха като на учение. Навсякъде се стелеше кал. Много от окопите вече стигаха дълбочина два метра. Не видя нито един лентяй. Пето ято бе направило от всички тях вярващи.

Голямата палатка встрани от окопите бе лазарет. Дълго спориха да я маркират ли с голям бял кръст. Накрая предпазливостта надделя. Гея си бе отредила ролята на лошото момче. Можеше да е инструктирала бръмчащите си бомби да налитат на бели кръстове.

Влезе в палатката и се свърза с Конъл.

— Голям Канадец, още ли си тук?

— А къде? Капитане, как е Робин?

— Нямам информация, Канадец

— Добре — каза той след кратка пауза. — Съжалявам. Не трябваше да питам.

Чироко се огледа, но не видя никой наблизо.

— Конъл, ще ти се обадя веднага, щом науча нещо.

— Добре. Сега какво трябва да правя

Обсъдиха на кодов език, неразбираем за непосветените. А в плана на Чироко за Въздушните сили на Гея бяха посветени само те двамата с Конъл.

— Мисля — каза той, — че ако ще ще действаш, действай максимално бързо.

— Съгласна съм. Дай ни… още два рота, за да се окопаем по-солидно. Ти и твоите хора се връщайте в Япет за гориво и муниции. Генералите ги остави на мен.

Робин прекара повечето от битката затрупана от мъртва Титанида. Заедно с още четирима души изкопаха своята лисича дупка и когато се посипаха бомбите, Титанидата се строполи точно на ръба на ямата. Тялото й бавно се плъзгаше надолу, затискайки Робин. Изглежда това бе спасило живота й. Едрото тяло бе спряло цял дъжд от шрапнели. От съседите й по окоп имаше само една ранена, в крака.

Успя да зърне за миг Чироко, която я прегърна преди да забърза към палатката на генералите.

Двете вещици не се вписваха в армията и Робин остро го усещаше. Нямаха никакви задължения. В една най-обикновена война Робин би била петото колело. Но присъствието й сега бе наложително.

Но защо беше военна тайна. Дори самата Робин не беше съвсем наясно с ролята си.

Сега тя се шляеше из бойното поле и търсеше дъщеря си. Имаше и други шляещи се, но те бяха в шок. Робин се беше справила със страха си още преди двайсет години, когато за първи път си позволи да се шубелиса. Атаката бе отшумяла и с нея всички емоции, освен отвращението от касапницата и… и притеснението за Нова.

Намери я да копае окоп. Чак на третото повикване малката вдигна очи. После долната й устна потрепера, тя се измъкна от дупката и се хвърли в обятията на Робин.

По страните на Робин се стичаха сълзи на щастие. Чувстваше се малко глупаво, както винаги, да прегръща момичето си, почти с цяла глава по-високо от нея. Нова плачеше неудържимо.

О, майко, искам да си вкъщи.

ОСЕМ

Чироко разтвори картата-часовник. Един от офицерите вдигна фенера, а тя изрисува още два тлъсти хикса.

— Ятата на Кронос и Метида от Въздушните сили на Гея са унищожени. Това означава, че цялата тази половина от колелото, с нас по средата, е чиста. Най-близката заплаха за нас е чак в Хиперион. Ятото на Тея все още държи в шах Белинзона. А сега се поставете на мястото на Гея. Какво бихте направили?

Генерал Две изучи картата и каза:

— Тя вече трябва да е наясно, че имаме лек превес.

— Но откъде ще знае какви са нашите възможности? — затапи го Чироко.

— Добре. В такъв случай ще изчаква. Може би ще атакува Белинзона от Тея. Но ти твърдиш, че основната й цел е армията.

— Така е.

— Тогава… ще бъдем предупредени достатъчно рано, ако Ятото от Хиперион излети. А според теб шпионите ни в Хиперион са отлични.

— Вярно.

— Ако аз бях на нейно място — обади се генерал Осем, — щях да предислоцирам самолетите си. Да пребазирам групата от Хиперион в Мнемозина, да речем, стига базата да може да се използва.

— Не може.

— Добре. Групата от Хиперион няма как да стигне до Кронос, без да падне на мерника на нашите въздушни отреди. Така че бих ги поставил в състояние на пълна бойна готовност. Бих преместил групата от Тея в базата на Метида. И бих отписал Япет и Кронос. Колко бръмчащи бомби могат да използват една и съща база?

— Не знам.

— Х-м. Добре, тогава по възможност бих предислоцирал по-отдалечените групи. Феба, Крий и Тетида — в Метида и Хиперион. Ние не знаем също и възможностите им, нали?

— Не. Подозирам, че сме на границата на обхвата на ятото от Хиперион. А и тепърва ще се приближаваме още. Смятах, че още сега ще ги насъска срещу нас и ще премести Рея на тяхно място. Но мисля, че точно в момента… нищо няма да предприеме. Досега съм била права. — Тя отново посочи към картата. — Ние трябва да отбраняваме армията, града… и базата в Мнемозина. Наредих да взривят базата в Япет, ако се опитат да я превземат.

— Защо им е?

— Защото ще са настървени. Предлагам изненадваща атака. При успех ще получим пълно превъзходство във въздуха.

Магическата фраза даде своите плодове незабавно. В крупните сражения от два века насам тези думи са били ключът към победата.

Естествено, те искаха да знаят как планира да го постигне. И тя им каза.

ДЕВЕТ

— Операцията Започва Незабавно. Операцията Започва Незабавно.

Увиснали по централните кабели от Хиперион до Мнемозина, Суприте от Диона, които се бяха насъбрали около приемниците, почнаха възбудено да бъбрят.

Демонът от съня беше казал, че радиоапаратите ще говорят, и не го ли правеха винаги? Суприте седяха очаровани докато от умните машини се сипеше магическа алабалистика. Споменаваха се екзотични мешавици като Канадец, поетични слова като Роки Пътник, дрънчене на метал като Ескадрон, Въздушни убийци и някакъв приятел на име Роджър47. Радиоапаратите станаха източник на голямо забавление за Суприте. Те започнаха да си играят на рими:

— Голям Канадец, ти ли си в позиция?

— Не, в акция.

— Мисия.

— Инквизиция.

— Свиня и дух.

— Мамя пух.

Голяма фиеста.

Демонът от съня и недействителната й приятелка бяха обяснили какво означава незабавно. То зовеше Суприте. Не мисията — на която те вече се бяха посветили, — а кодовото име и грубата шегичка. Суприте имаха доста каруцарско чувство за хумор.

Бяха се готвили за нея отдавна. Беше неприятно. Не им харесваше дъхът на керосин. Но го направиха, заради Демона.

И сега кодовата дума бе изречена по радиото. Планът трябваше да се изпълни незабавно, навсякъде по Гея. Всяко друго действие би било предателство спрямо Суприте, Габи много пъти бе подчертала това.

— О, какъв динамит това трябва да е било — забеляза един от тях.

— Букет от хризантеми — възкликна друг, малко предварително.

— Водопади от цветя.

— Измъкнете успокоителните мехлеми — притесни се някой.

— Могат да се очакват непредвидени неща — насърчи ги друг, като имаше предвид подлата атака над едно от гнездата им в Тетида.

— Меча сечи и от двете страни.

— Това е пиротехника.

— Има ли филм в камерата?

Те се спуснаха по кабела към гнездото на усойниците, увиснало под тях.

Въздушният убиец забелязваше Ангелите само периферно, до мига, в който те се доближиха на по-малко от петдесет метра. Толкова дълго се бяха мотали наоколо, че неговите възприятия просто ги игнорираха, като умен радар, който изтрива сигналите за наличието на птици.

После те се завъртяха около ескадрона, бъбреха и дрънкаха, и в действителност се приближиха толкова, че можеха да докоснат васалните му аероморфни същества. Видя един от Ангелите да поставя нещо от страната на бръмчащата бомба. Чу нещо да издрънчава в ауспуха на друга.

Той се изстреля във въздуха с писък, набра скорост и запали и четирите си двигателя. Ескадронът му го следваше…

Една експлодира. Залепената за нея пластичната мина разкъса дупка до горивната камера и бръмчащата бомба се килна на една страна, започна да се върти безкрайно надолу, оставяйки диря от пламъци и дим.

Втора въобще не успя да се измъкне от базата. Още при включването на двигателите избухна динамитната бомба, поставена в камерата за доизгаряне на горивото. От нея останаха само разхвърчали се към земята парчета.

Въздушният убиец направи вираж и започна да набира височина. Не чувстваше омраза, само непреодолимо желание да изтрепе всичките Ангели на Гея.

Известно време се занимаваше с това. Изстреля няколко странични ветреници, успя да уцели един Ангел в полета му. Изпрати управляем снаряд към гнездото им. От експлозията разбра, че то е било вече празно.

Невъзможно бе да се цели в ангелите. Виждаше как подчинените му се щураха във въздуха, опитвайки се да ги достигнат. Не след дълго вече не се виждаха Ангели. Бяха отлетели към кабела и се бяха изпокрили в теснините му. Би било безполезно да стреля по тях, можеше да застраши…

Концентрацията му беше толкова пълна, че едва сега забеляза пожара в базата. Огнени пламъци изтичаха от приспособленията, които съвсем наскоро бе изоставил. Пламтящото гориво се стичаше по кабела. Знаеше, че ще продължи да гори докато Източникът, какъвто и да бе той, не пресъхнеше.

Мозъкът му добави тази информация и той оформи следващата си тактическа стъпка.

Нямаше възможности да гаси пожари. Не знаеше и за каквито и да било други същества на Гея, които да се справят с такива пламъци. Следователно базата беше загубена. Следователно той трябва да защити горната база. Започна да се издига…

Скоро видя, че тя също гори.

Щрак. Още един бит информация бе попълнен.

Привика ескадрона при себе си. Имаше друга база в Тея. Щеше да ги отведе там, временно. Изпрати по радиото описание на случилото се до Гея и зачака нейните Заповеди, убеден че полетът към Тея бе единственото логично решение.

Но не беше притеснен.

В останалите шест района на Гея, отбелязани с единици на циферблата на картата, Въздушните убийци и бръмчащите бомби избягаха от горящите бази. Ескадронът на Тетида се отърва с най малки загуби: само две бръмчащи бомби. Крий изгуби три и техния Въздушен убиец, а останалите безпомощно се трупаха около кабела, неспособни да решат къде да отидат. Хиперион бе ударен най-тежко, с шест от деветте бръмчащи бомби, унищожени или обезвредени при началната атака.

Суприте от Диона също претърпяха нещастни случаи, но те знаеха, че ще бъде така. След няколко декарота щяха да се съберат и да оплачат изгубените, след като измине достатъчно време, за да уважат паметта им.

Междувременно те изключиха от съзнанието си изгубените членове.

Наистина беше забавно.

— Голям Канадец, всички бази горят. Повтарям, всички. Всички оцелели врагове са във въздуха. Цари голямо объркване.

Конъл тежко преглътна. Знаеше, че накрая те ще се прегрупират. Някои ще дойдат тук. Може би доста на брой.

Изслуша докладите на Чироко за нанесените щети и калкулираше съотношението на силите. Като се вземеха предвид и неизвестните променливи — максималният полет без презареждане и възможността за наличие на резервоари с гориво, за които Суприте да не знаят — се получаваше доста добър резултат.

Ескадроните от Рея и Хиперион щяха да се насочат към Кронос и армията. Това бе тяхната единствена възможна мишена. Неговите летци ги очакваха в Мнемозина. Там имаше възможност за засада, но той не разчиташе на нея.

Ескадронът от Крий можеше да тръгне и в двете посоки, въпреки че — ако преценките за максималния полет без презареждане бяха правилни, — нямаше да успее и в двата случая.

Ескадронът от Тея вероятно щеше да достигне Кронос. Същото можеше да направи и този от Тетида. Феба — твърдо не, но би могла да удари по Белинзона.

От тактическа гледна точка Конъл имаше това голямо предимство, че можеше да ги поеме на вълни. Едва ли първите биха хабили гориво, за да кръжат на място и да изчакват последните. Въздушните убийци не разсъждаваха по този начин. Те изглежда се концентрираха върху мишената и после бяха готови дори на самоубийство, за да я достигнат и унищожат.

С тези съображения той разгърна и собствените си ескадрони.

Заповедите пристигнаха. Въздушният убиец бе предвидил правилно… но само донякъде. Беше очаквал да му бъде възложен градът като мишена. Но Заповедите, предадени през Въздушния убиец от Тея, бяха кратки и ясни. Той и неговият ескадрон трябваше да отлетят към Кронос и да атакуват армията. Трябваше да лети, докато не се появи вражески самолет в небето и докато има останали бомби, които да хвърли над армията. Само тогава можеше да мисли за по-нататъшното си оцеляване.

Това не бе изненадващо за него, поне последната част. Едва ли бе необходимо да се споменава, защото то бе част от неотменните Заповеди. Това, което не съвпадаше с данните от тактическия му компютър, бе нещо, което не бе споменато. Не му беше казано да презареди в базата на Тея.

Той успя да направи максималното, което можеше да стори един Въздушен убиец, нарушавайки Заповедите. Той реши, че когато се приближи до базата в Тея, ще поиска разрешение за презареждане. Това в никакъв случай нямаше да се приеме като неподчинение. С неговото решение се удовлетворяваха всички изисквания за чинопочитание.

После стигна до централния кабел на Тея и видя, че базата гори. С това се обясняваше всичко.

И още веднъж той не се обезпокои. Отправи се към Кронос.

Пети и Шести ескадрон на Конъл стояха в радарна сянка под кабела на Мнемозина. Когато Второ ято от Хиперион се появи, залетяно към Кронос и към армията на четиристотин километра оттук, малките самолети връхлетяха като ястреби, пикиращи от голяма височина, и ги разпъртушиниха.

Въздушният убиец от Хиперион, преди смъртта си, успя да предупреди ескадрона от Рея за капана в Мнемозина. Те щяха да пристигнат след около двайсет минути.

Втори и Четвърти ескадрон от Въздушните сили на Белинзона опитаха подобен трик в Диона, но първо трябваше да изчакат, за да се уверят, че врагът не се е насочил към града. Ескадронът от Тея бе предупреден малко по-рано и оказа силна съпротива. Конъл, върнал се в базата в Япет, готов да вдигне Първи ескадрон в подкрепа, чу за смъртта на трима от неговите пилоти и за четвърти, който бил принуден да скочи. Един от водачите бе сред мъртвите, затова той обедини шестте останали самолета от Втори и Четвърти в един ескадрон и им нареди да се връщат в Япет за презареждане.

Излетя за Диона начело на Първи ескадрон — пет от единайсетте останали му самолета на изток.

Тетида щеше да направи опит с Белинзона, това изглеждаше съвсем сигурно. Би било лудост да летят до Кронос.

Първи ескадрон от Рея вече привършваше горивото, когато срещна Шести и Седми на Конъл — като Седми се състоеше само от два самолета. Не можеха да разчитат на Пети, защото той презареждаше. А все още имаше вероятност да пристигне и последната вълна от Крий и не можеше никой да не покрива базата.

Рея започна да пуска ракети от голямо разстояние. От запад долитаха с писък изстреляни странични ветреници още преди да се види самият ескадрон.

Това се оказа добра тактика. Три самолета на Белинзона бяха ударени и свалени. Двама от пилотите успяха да скочат в пясъците. После започна въздушният бой и за десет минути небето бе очистено от бръмчащи бомби.

Поделението в Мнемозина още не знаеше, но за него войната беше свършила.

В Крий оцелелите бръмчащи бомби все още обикаляха около горящите на земята останки на Въздушния убиец. От време на време изпращаха по някое червено-око към отломките, като че се надяваха да го върнат към живот.

С жалостиви звуци те стояха около падналия си водач и една по една свършваха горивото си и се разбиваха.

Въздушният убиец от Феба и придружаващите го бръмчащи бомби се отправиха към Метида. Той отбеляза, че също като на Тея и Тетида, и тук базата на централния кабел беше в пламъци.

Въздушният убиец имаше тактически проблем. Беше му наредено да атакува армията на Белинзона в Кронос, на две хиляди километра оттук. А той можеше да прелети само хиляда и осемстотин.

Сега установи, че би разрешил този проблем, ако полети през спицата на Феба, през главината и оттам през спицата на Кронос. Би било добра изненада.

Разчиташе да презареди в Метида. Никой не му бе казал, че няма да има възможност да презарежда по пътя, а постоянната Заповед бе да се движи околовръст по колелото във всички случаи, освен ако няма специални инструкции. Шумът нещо смущаваше процесите в главината. Там беше Гея — или част от нея — и вероятно Въздушните убийци й докарваха мигрена.

Но в речника на Въздушния убиец не съществуваше дума като безнадеждно. Той прелетя през Метида, навлезе в Диона — видя горящите трупове на миналите преди него, напълно убеден, че мисията трябва да бъде изпълнена. Бръмчащите му бомби, всяка само с по един двигател, можеха да изминат две хиляди и сто километра. Можеха да доживеят до целта.

Над Япет горивото му свърши — и той изпадна в дилема.

Бръмчащите бомби нямаха разум. Можеха да се подчиняват само на няколко команди, които той им подаваше. „Следвай ме“, „Атака“, „Готови за бомбардиране“, „Започни действия за защита“, „Отвлечи вниманието на врага“… все такива неща. Той претърси списъка с командите. Нямаше Заповед за „Върви без мене“.

Интересен проблем. През цялото време, докато падаше, размишляваше над него. Летеше като безмоторен самолет, заобиколен от ръмженето на своите войски, следващи го по петите.

На около два метра над земята той за първи път в живота си изпита съмнение. Може би това няма да свърши работа, помисли си той, удари се и се прекатури презглава.

Зад него бръмчащите бомби окапваха една подир друга.

А над него Втори ескадрон на Конъл наблюдаваше и не вярваше на очите си.

Само двайсетина минути преди смъртта на Единайсето ято от Феба, Конъл забеляза с ужас как Десето ято от Тетида пренебрегна Белинзона и се насочи на запад.

Той и останалите самолети от Първи ескадрон се криеха близо до централния кабел на Диона, в идеална позиция за атака и унищожение на Десети. Сега врагът имаше голяма преднина, — а останалите ескадрони бяха в базата за презареждане и едва ли биха успели да го засекат. Конъл даде заповедите си на ескадрона и подкараха със свръхзвукова скорост. Това щеше да намали горивото за въздушния бой. После, с трепереща ръка, Конъл набра кода на Чироко.

— Роки Пътник, тук Голям Канадец.

— Казвай, Канадец.

— Роки… Чироко, Десето ято премина през Диона. Боя се, че ще довтасат при вас след броени минути.

— Готови сме да ги посрещнем.

— Капитане… съжалявам. Подцених ги. Мислех, че те…

— Конъл, не се вини. Мислехме, че ще ни нападнат поне три ята, най-малко. Досега не сме видели и следа от тях.

— Да, но все още остават мистериозният Крий и Феба, забелязана на двайсет минути зад мене.

— Ятото на Крий е унищожено, Конъл. А що се отнася до Феба… едно птиче ми каза, че те ще имат проблеми, които не са свързани с теб. Кажи това на хората си и ми докладвай какво става.

— …добре, ако си сигурна…

— Сигурна съм. Сега направи каквото можеш за Тетида и ми позволи да предупредя всички да си крият главите.

— Разбрано, Роки.

ДЕСЕТ

Въздушният убиец знаеше за враговете, които го преследваха. Бяха се появили от никъде и щяха да го настигнат преди той и ескадронът му да са достигнали до врага в Кронос.

Изпитваше непреодолимо желание да се обърне на север, към сладката, безпомощна мишена — Белинзона. Градът го привличаше като магнит. Искаше да се обърне на север…

После се появиха малките, достойни за презрение самолети и той разбра, че са се крили наоколо. Гея беше голяма. Гея беше добра. Гея беше умна и сигурно е знаела, че ще попадне в капан, ако бе обърнал на север.

Напълно сигурен, той полетя към Кронос.

Когато неприятелската ескадра влезе в обхвата на ракетите му, той изстреля четири от седемте бръмчащи бомби назад, да поведат битка.

Те бързо се отлюспиха. Той продължи да лети и с радара за обратно виждане ги видя как умират, една след друга. Емоциите му не бяха по-силни от тези на стрелец, видял четири от куршумите му да пропускат мишената. Беше неприятно да пропуска, но той никога не мислеше за самите куршуми.

После видя един от вражеските самолети да пада. И това, което беше по-добре — три от останалите сега бяха далече зад него, загубили време и гориво в битката с четирите бръмчащи бомби. Само един продължаваше да го преследва и имаше шанс да настигне намаления му ескадрон, преди да посее смърт над армията.

Поколеба се само за момент, освободи още една бръмчаща бомба, за да забави самолета на врага. Не питаеше илюзии, че ще го уцели.

Бръмчащата бомба се хвърли стремглаво към атакуващия самолет… и го пропусна. Обърна се, но сега беше засечена от останалите трима преследвачи. А идваха и други.

Щрак. Това беше. Сега бе почти над Кронос. Този самолет зад него щеше да получи една, може би две бомби от ескадрона. Нямаше да получи три. Дори и самият Въздушен убиец да бъде улучен, бръмчащите бомби си имаха свои Заповеди. Те щяха да атакуват, докато им свърши горивото и след това като камикадзе да се устремят към най-голямата възможна цел.

Също като във въздушно шоу, помисли си Конъл, когато бръмчащата бомба нарастваше пред него челно. Самолетите летят точно един срещу друг и човек си мисли, че няма начин да не се ударят, и в последната минута единият се отклонява на една страна, другият — на друга, и се разминават на сантиметри.

Само че при въздушно шоу самолетите не се обстрелват. От приближаващите се бръмчащи бомби на всички посоки струеше светлина. Конъл усети две от светлинките да преминават през крилата му, но той не гледаше встрани.

От момента, в който я видя, докато се отмести от пътя й, не бяха изминали повече от две секунди. Но сякаш бе минал час. Нарастваше, нарастваше, а той чакаше, чакаше, после се обърна толкова рязко, че изгуби съзнание.

Но само за миг. После вдигна глава, все още беше във въздуха и почти зад оставащите три, въпреки че те все още бяха далеч. Далеч отзад атакуващата бомба завиваше, но можеше да забрави за нея. Никога нямаше да го настигне.

Провери управлението. Самолетът не беше ударен лошо. Оръдието на дясното крило реагираше бавно на командите му, но Конъл реши, че ще издържи. Лепна се за трите атакуващи бомби. Свали едната, която дори не се опита да избяга. Насочи се към Въздушния убиец, но той се извъртя нагоре и встрани. Това го остави с другата бомба, която също не предприемаше атака. Не му се искаше да губи време, но се остави на компютъра, който забучи ракетата право в опашката на бръмчащата бомба.

Конъл вдигна глава и видя Убиеца. Обърна се, изстреля друга ракета — после се извъртя бързо, виждайки, че един страничен ветреник се е насочил към него. Все още се обръщаше, когато ветреникът отмина, отнасяйки метър от лявото му крило.

Малкото Водно конче се изкашля и Конъл увисна на коланите си. Шеметно загуби триста метра от височината си. Прозрачните крила скърцаха от напрежение и се мъчеха да намерят нова форма, за да компенсират повредите. Накрая, след броени секунди разбра, че все още владее самолета, макар той да е доста по-тромав.

Измами Убиеца, чийто четвърти двигател не действаше и бълваше черен пушек. Но това не притесняваше Убиеца, който се спускаше, и Конъл знаеше, че това е нарочно, за да различи по-добре разпръснатите в далечината огньове на армията.

Конъл зае по-удобна позиция.

Внимателно се прицели и нареди на компютъра да стреля до дупка.

Но не се случи нищо.

С проклятия премина на ръчно управление и се опита да стреля с оцелялото оръдие на крилото.

Отново нищо.

Компютърът продължаваше да работи, но командите му не достигаха до оръдията.

Конъл изкрещя от ярост и се доближи по-плътно до Убиеца.

Въздушният убиец не беше притеснен.

Не можеше да спре изтичането на гориво от повредения двигател, така че огънят не гаснеше и това му причиняваше известна болка, но тя не можеше да го отклони от целта. Бързата проверка на потреблението показваше, че загубеното количество не е повече от това, което щеше да изгори двигателят, ако работеше. Щеше да се справи.

Щеше да се справи, ако онова дребното…

Къде, по-дяволите, е то? Само преди секунда беше на радара му. Снишаваше се. Щеше да го види, ако се беше разбило. Прегледа небето с радара и визуалните сензори, но не откри нищо.

Едва сега започна да се притеснява.

Конъл се намираше на десетина метра под Въздушния убиец.

Чувстваше, че може почти да докосне огромния му търбух. Червените-очи и страничните-ветреници висяха на гроздове и скимтяха нетърпеливо.

Виждаше как горе краищата на крилата се накланят и цепят въздуха и побърза да вземе мерки, за да не се окаже пред чудовището.

Забавяне. Подготовка за бомбардиране. Иска да бъде точен, да изсипе колкото се може повече от смъртоносния си товар при единствения си рейд над армията. Вероятно знае, че няма наземни оръдия, които да го наранят.

Оръдия.

Конъл беше мислил за таран. Ако Убиеца не беше забавил скоростта, това щеше да бъде единственият му шанс.

Погледна към търбуха му, покрит с подобни на сфинктери сбръчквания. Беше се питал откъде падат бомбите. Трябваше да се сети. Това бе съвсем в каруцарския стил на Гея, подхождаше на чувството й за хумор.

Отвори люка си. Вятърът го шибна като юмрук. Но и двамата с чудовището продължаваха да забавят ход и положението ставаше по-добро. Бръкна в якето и измъкна пистолета. Вятърът отклони първия изстрел вляво — пропуск. Имаше още два куршума. Дали съществото не започваше да се обръща? Няма значение. Отново се прицели като се съобрази с вятъра. Видя пламъкът да навлиза в меката плът на сантиметри от един от сфинктерите. Беше магнезий, прекалено ярко, за да го гледа.

Конъл се обърна. Обърна се и Убиеца. Дочу скимтене, погледна нагоре, към едно гадно немигащо око, защитено от твърда материя, подобна на пластмаса. Окото го заливаше с омраза. Въздушният убиец се килна безпомощно настрана с пламтящи карантии.

Конъл си помисли за всичките бомби и керосинови пари, и ракети и обърна самолета си рязко, колкото му стигаха силите.

После настана нещо като китайска Нова година. Наоколо валяха въгленчета, оставяха огнени дири. Водното конче бе грабнато от ударната вълна, цапардосано с шрапнел и мигновено пламна при прекалено близкото разминаване с една бомба.

После отново излезе на открито.

Самолетчето с всички сили се мъчеше да открие в паметта си конфигурация, която би направила възможен по-нататъшния полет.

Но такава конфигурация нямаше.

Храбрата малка машинка сякаш искаше да каже „Съжалявам!“, за да се извини, че забива нос и пада като камък към земята.

Конъл се катапултира и в същия миг видя Въздушния убиец да се разбива на стотина метра пред армията.

Като се замислиш, той трябваше да е доволен, че е от ония момчета, които не могат да се отърват от живота, също като героите в комиксите.

Погледна нагоре и видя, че на парашута му зее огромна дупка. Но хич не му пукаше. И това ще преживея, каза си той с усмивка.

И удържа на думата си.

Когато се опита да стане, изтръпна от болка в глезена. Явно беше счупен.

— Така и не стигнах до тренировки с парашут — обясни той на спасителите си.

ЕДИНАЙСЕТ

А всичко можеше да се развие и другояче.

Гея нямаше много кадрови офицери, но все пак ги имаше и когато пристигнаха първите доклади за краха на военновъздушните й сили в Кронос и Метида, един от щаба я намери и я информира за станалото. Той препоръча от най-отдалечените части на колелото ятата да се предислоцирали в по-удобни за масирана атака позиции. Било пресметнато, че това е най-добрият начин за унищожаване на пъргавите самолетчета на Белинзона.

Гея гледаше „Война и мир“, дългата версия на Мосфилм. Тя каза, че вероятно това не е лоша идея, и нареди да я попитат пак, след като си изгледа филма и поразмисли.

Когато се появи, примигваща от светлината, бе уведомена, че всичките й бази са отишли на кино и нейните въздушни сили са пред пълен разгром.

Новината предизвика кисела гримаса върху широкото й лице.

— Изгледайте, ако успеете да намерите копието, филма „Стратегическо командване по въздуха“ — заръча тя на военните си съветници и пак се върна в прожекционната.

ДВАНАЙСЕТ

Телата на убитите, повече от шестстотин човеци и двайсет и две Титаниди, бяха струпани върху нещо като клада и запалени, с войнски почести.

Погрижиха се за ранените. Хиляда и петстотин човеци и трийсет и пет Титаниди, повечето — тежко. По-леките случаи бяха натоварени във фургони и заминаха за града със солидна охрана.

И така, в резултат на тъжната равносметка излизаше, че на практика армията е оредяла с още десет процента.

Но можеше да е и много по-зле. Макар че на никой не му се обърна езика да го каже край догарящата клада или при колите с ранените.

Това беше и една точна равносметка, като се има предвид безмилостната логика на войната. Чироко знаеше, че дори да бе предвидила всяка секунда, щеше да е все тая.

Загубите при Конъл бяха доста по-сериозни, но за сметка на това въздушните сили на Гея вече не съществуваха. Оцелелите станаха герои. Епични истории за техните подвизи се разправяха из много кръчми в Белинзона.

Армията ближеше люти рани — но сега вероятно бе по-силна от преди. Ужасно точната дума за нея беше „окървавена“. Друго е да видиш как приятелят ти умира. Друго е да знаеш, че за това е виновна Гея, и да я мразиш. Войниците бяха научили нещо за страха. Сега вече бяха ветерани.

Генералите знаеха, че е най-благоразумно да си мълчат. Всички помнеха за разжалвания генерал, чийто любим лаф бяха „приемливите загуби“. Но всички знаеха, че е истина, и знаеха, че Чироко го разбира.

Едва ли можеше равносметката да е по-точна.

Чироко беше толкова доволна, че й идеше да крещи.

Единственото нещо, което правеше тази омраза и този дух на кърваво отмъщение по-поносими, бе фактът, че се бяха сражавали с чудовища, а не с човеци. Досега бяха водили битка с чистото и неподправено зло.

Но в Хиперион, при вратите на Пандемониума, всичко можеше да се промени. Човеци може би щяха да се бият с човеци.

Болшинството от хората в Пандемониума бяха захвърлени от там по същия случаен принцип, както и жителите на Белинзона се бяха озовали в Диона. Всичко бе въпрос на шанс.

Чироко се усети, че отправя мълчаливи молби към Света Габи. Моля те, помогни ми да победя. Моля те, закриляй моите войници — нали тая армия ние я създадохме, за да освободим Адам от лапите на Гея, — не ги оставяй да заобичат убийството на други човешки същества.

Още едно нещо я крепеше: ако е писано да се мре, а на армията — да се бие, би предпочела да бъде убита, отколкото да живее в робство.

Армията настъпваше.

Пътят изчезна в джунглата и отредите на Титанидите се придвижиха напред.

За Титанидите се водеха разни спорове. Не беше логично, но в тези неща няма логика. Какво от това, че прикованите към земята човешки същества на практика въобще не бяха водили битка. Какво от това, че стига да можеха, хората също щяха да избягат от бойното поле. Голият факт беше, че Титанидите бяха избягали, а хората останаха под куршумите.

Джунглата коренно промени нещата.

През джунглата се придвижваха едва-едва, през дълги, тъмни тунели в храсталаците и от време на време подминаваха изнурени, кървящи Титаниди, седнали встрани от пътеката.

С цената на неимоверни усилия Титанидите проправяха пътя на армията през джунглата със скоростта и енергията на бензинови триони. Ако не бяха те, преходът щеше да е стотици пъти по-мъчителен и опасен за човеците, а и десет пъти по-бавен.

Джунглата бъкаше от разни отровни гадинки и растения, чиито ухапвания и докосвания понякога биваха смъртоносни. Войската адски се изнерви.

А „нощувките“ се превърнаха в по-големи кошмари и от най-кошмарните сънища. За спане и дума не можеше да става.

Съществуваше още една причина за постоянно напрежение. Носеше се слух, че могат да бъдат атакувани докато са още в Кронос, който беше предан съюзник на Гея. Никой не знаеше какви ще са враговете, но от горчив опит знаеха, че едва ли ще са симпатични добряци.

Но незнайно защо Кронос остана пас. Армията излезе от джунглата и въздъхна с облекчение — всички, с изключение на петдесет и две Титаниди и шестнайсет човеци същества, които никога повече нямаше да дишат.

Преди голямата пустиня в Мнемозина направиха бивак край Офион, недалеч от мястото, където реката се скриваше под земята, за да измине двеста километра под пясъците, преди отново да се покаже на повърхността.

Чироко ги остави да си отдъхнат. Очакваше ги тежък преход.

Всички контейнери бяха напълнени. В пустинята нямаше да има оазиси, нямаше да има извори, нямаше да има капка вода, докато не стигнеха снеговете на Океан.

ТРИНАЙСЕТ

Пясъчният червей бе обект на всеобщ мистичен страх. За него се разправяха хиляди истории, нищо че от човеците само Чироко го беше виждала.

Бил дълъг десет километра, а устата му била двеста метра. Лочел кръв. Обичал да се крие под пясъка, където се плъзгал по-бързо от тичаща Титанида, а когато се измъквал на повърхността, поглъщал цели армии.

Е… нещо такова.

Много от лаладжиите си спомняха чудовището от адски стария филм — един от любимите на Гея. Тя толкова много го харесала, че сътворила чудовището и го пуснала в Мнемозина, която, според легендите на Титанидите, навремето е била перлата в короната на колелото.

Истината беше и много по-цветиста, и много по-семпла.

По пътя през пясъците превалиха една голяма извивка в средата на червея, който бе дълъг триста километра и четири в диаметър. Предпочиташе да стои под повърхността, но там, където не можеше да вмести диаметъра си, той нямаше избор, така че гънките му се виждаха надалеч. Лека-полека постепенно раздробяваше скалата на фин пясък и някакси си прехранваше от минералите.

А що се отнася до скоростта…

Триста километра пясъци създават доста триене — Пясъчният червей бе направен от огромни пръстеновидни сегменти с дължина около сто метра. Събитията се развиваха горе-долу така: сегментите се поместваха шест-седем метра напред, но един по един, верижно. А след две или три минути атакуваха следващите шест-седем метра дистанция.

Облекчението когато го видяха внушителен и толкова безвреден, бе толкова голямо, че даде тласък на една мания и Чироко не си мръдна пръста да я спре. Армията започна да го покрива с графити.

На два-три километра преход командирите даваха кратка почивка и войниците се струпваха около червея и започваха да пишат върху най-голямата, при това жива стена, която някога бяха виждали и да се смеят на съобщенията, оставени от предшествениците си. Имена, градове и сантиментални любимци. „Мариян Пападаполис, Джакарта“, „Карл Кингсли, Буенос Айрес“, „Фад Фонг, Великият Свободен щат Тексас!“

По удивително меката обвивка на гиганта можеше да се дълбае с меч или нож.

Имаше поезия: „Този, който топките на червея изографисва…“

Спешни съобщения: „Сами, обади се вкъщи!“

Реклами: „За да прекарате добре, обадете се на Джордж, Пети легион, дванайста палатка.“

Критика: „Соня Колская е страхотна кучка!“

Философия: „Проклета Армия.“

Полезни предложения: „Ухапи се отзад.“

И патриотизъм: „СМЪРТ НА ГЕЯ!!!!“

Това съобщение се повтаряше по цялата дължина на червея. Имаше вълнуващи възпоменания за мъртви приятели, тъга и носталгия. Дори малко история: „Килрой мина оттук.“

Присъствието на червея беше полезно. Армията се нуждаеше от някакво комично разтоварване. Преходът през Мнемозина беше ужасен.

Температурата достигаше сто и четири по Фаренхайт и рядко падаше под сто, сиреч под четирийсет градуса по Целзий. Влажността беше ниска, но липсваше отмората на нощта, липсваше хладният полъх.

Стратегията тук беше доста по-различна от тази в Сахара. Слънчевата светлина бе слаба като разреден чай. Човек не можеше да хване тен, камо ли да изгори. Затова не носеха тропически шлемове или други подобни. Мнозина се разсъбличаха, за да съхне по-бързо потта. Други слагаха най-леките си дрехи, за да попиват част от влагата.

Но и двете стратегии не бяха добри. Водата щеше да стигне за прехода, без да я пестят. Проблемът беше друг — да се осигури възможност на хората да поспят и да предпазят краката си от изгаряне.

Раздадоха се странни устройства, оплетени от груба тръстика, нещо като мини-ски. В тази пустиня цялата топлина идваше от земята, под пясъка, който на места ставаше за пържене на яйца. Освен, че предпазваха подметките от допира със земята, „луноходките“ разпределяха теглото така, че да не затъваш.

Титанидите също имаха луноходки, само че в макси вариант. Но Джиповете прекараха ужасни дни. Почти непрекъснато стенеха.

Лагеруването също беше кошмарно.

Хората спяха прави, подпрени на колите. Струпваха всички подръчни материали, за да се изолират от палещата земя. Трупясваха се върху тия купчини палатки, дрехи, одеала и какво ли не още, за да се събудят скапани, плувнали в пот, масово сънуваха, че ги изгарят на клада.

Беше по-отморяващо да се спи по време на път. Войските на партиди се качваха на колите и преспиваха по няколко часа, докато не ги вдигнеше следващата смяна. Мнозина заспиваха както си вървяха, просваха се и скачаха с неистов вик.

Имаше случаи на пълно изтощение и обезводняване. Въздушните сили сновяха насам-натам непрекъснато, като пренасяха най-изнурените войници до Океан. И въпреки всичко пустинята взе своите жертви, макар и не толкова много, колкото бе очаквала Чироко.

В зоната на здрача между Мнемозина и Океан, на брега на топлото езеро, където Офион извираше пак, Чироко разреши кратък отдих, след който поеха в бърз марш към най-голямото море на Гея, което заемаше шейсет процента от територията на Океан и се наричаше също Океан.

Морето беше студено. Всичко живо с ликуване нагази в благодатната вода.

Чироко събра генералите си още веднъж. Опита се да скрие страховете си от тях, но не се заблуждаваше, че е успяла. За Чироко Океан беше големият непознат. Неведнъж го бе прекосявала, но винаги умираше от страх. Един необясним страх, тъй като никога не беше загазвала тук. Но Габи отказваше да говори за Океан и точно това я притесняваше.

На съвещанието бе решено войниците с разклатено здраве да останат тук, на западния бряг на езерото. Не можеха да си позволят лукса да им осигурят охрана, така че ги оставяха сами да се грижат за себе си.

Чироко им преподаде кратък курс по оцеляване — кое се яде и кое е опасно — и след безкрайни отлагания най-накрая поведе армията на поход през Океан.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Товарът на колите съвсем намаля. Такъмите за джунглата оставиха на западния край на пустинята. Тропическата екипировка — на източния бряг на морето. На Океан имаше вода, а топлите дрехи, които бяха влачили през целия път дотук, сега бяха облечени. Дори Джиповете да се радваха, че им е олекнало, те с нищо не го показваха.

Пътят из през Океан минаваше по южния бряг на морето.

В Океан, както и в Мнемозина Околовръстната магистрала на Гея прекъсваше, защото би било глупаво тук да се прокарва шосе. Най-лекият маршрут беше по замръзналото море. Той беше и безопасен, защото там, където се придвижваше армията, дебелината на леда беше над сто метра.

Докато се придвижваха през осветяваната от ледовете нощ на Океан към мястото на първия лагер, в небето на изток започна да се очертава една позната фигура. Свирчостоп отново правеше нещо странно. Цепелините винаги се движеха над Океан на голяма височина. Но сега като че имаше друго на ум.

Спря в ниското, недалеч от армията, и дълго ръси нещо като трици. От време на време се чуваха зловещи тръбни звуци, като при изхвърлянето на излишен водород. А той полека се издигаше нагоре, олекнал от триците.

Когато свърши, се дръпна на пет километра, пак се обърна на изток и изхвърли мощна струя баластна вода, която замръзна още във въздуха.

Оказа се, че триците са цепеници, разпръснати по площадката, избрана от Чироко за първото лагеруване. Бяха сухи и почти не димяха при огрев.

Чироко заповяда на офицерите да разяснят на подчинените си, че дървата са дар от Титанидите от Хиперион. По този начин имиджът на Титанидите се издигна още по-високо, след като армията яде топла храна и спа в затоплени палатки.

Когато за втори път направиха бивак, Габи се яви отново.

Чироко си седеше в палатката и се грееше на огъня, бумтящ в голям варел. И се канеше да си подремне на походното легло. Можеше да си го позволи. За последен път май бе спала в Кронос. Но не й било писано.

Когато се изпъна с прозявка и затвори очи… в палатката влезе Габи. Чироко чу стъпките и седна. Нямаше време за мислене. Габи я хвана за ръката и я помъкна навън.

— Хайде — каза. — Да ти покажа нещо важно.

Излязоха навън сред снежния вихър.

Но не беше вихрушка. Не беше и истинска буря, но при минус десет градуса бръсне и лекият ветрец. Двамата постови пред палатката не забелязаха Габи и Чироко… въпреки че гледаха право в тях.

Това е съвсем нормално за сън, помисли си Чироко.

Прецапаха през снега към друга палатка. Вътре имаше две легла, и двете заети. В едното спеше Робин, в другото — Конъл, който седна и потърка очи.

— Капитане? Това да не е…

Очевидно Конъл виждаше Габи. И той би трябвало да сънува.

— Кой е това? — попита Конъл.

— Аз съм Габи Плъджет — отвърна Габи.

Конъл наистина заслужаваше поздравления. Той мълчаливо сравни действителността с безкрайните истории, на които се беше наслушал. Явно не се притесняваше от призраци. Накрая кимна.

— Твоят шпионин, Капитане… нали?

— Точно така, Конъл. Отлично.

— Нямаше кой друг да е. — Конъл се надигна и изпъшка от болка.

Въпреки че с тази травма на глезена трябваше отдавна да е в града, Конъл остана. Чироко имаше нужда от него в Хиперион. И тъй като можеше да язди, кракът не му създаваше проблеми.

Но счупването бе лошо. Според Титанидите-лечители може би щеше да си остане куц.

Габи коленичи пред него. Като на магия разчупи дебелата гипсова черупка и положи ръце върху травмата. След малко Конъл възкликна от изненада и стъпи с цялата си тежест на крака.

— Чудеса, две за нула време — каза Габи.

— Длъжник съм ти за цял живот — отвърна Конъл. — Но ти благодаря… — И избухна в смях.

— Няма за какво.

— А какво е второто чудо? — попита той.

— Ще ти покажа. Хванете ръцете ми, деца.

Летежът като че притесняваше Конъл повече от духовете и магическите изцеления. Зъбите му се разтракаха.

— Кураж, Конъл! — насърчи го Габи. — След онзи трик с Въздушния убиец това е като разходка в парка.

Той не й отвърна. А Чироко понасяше добре полета. Тя не харесваше неща, които са извън контрола й. Но по време на тези сънища това нямаше особено значение.

Откри, че е излишно самонадеяна. Щом разбра, накъде са се захвърчали, й се прииска да се върне назад. — Винаги си ми вярвала — меко каза Габи. — Повярвай ми и сега. Тук няма нищо, от което да се опасяваш.

— Зная, но…

— Винаги си се страхувала от Океан. Съзнанието ти продължава да твърди: „Океан е враг. Океан е зло.“ Е, от двайсет години знаеш, че злото е Гея. Тогава какъв трябва да е Океан?

— …Не знам. Неведнъж съм искала да се срещна очи в очи с това копеле… и ме преследва спомена за гибелта на „Рингмастър“.

— Както и оная простотия, която Гея ни разказа в главината. — Габи млъкна и забъбра с лигав глас. — „Горкичката, неразбрана аз, опитах всичко. Винаги съм била почтена и само исках да се сприятеля с човечеството, да ви посрещна с отворени обятия… но това лукаво, въстанало копеле Океан се пресегна и… О, горкичките, сигурно е било ужасно, но вината не бе моя, нали разбирате, а на Океан. Той преди време беше част от моя мозък, но сега просто нямам власт над този мошеник…“

Габи млъкна и Чироко отново премисли думите й.

— Не съм такъв идиот, че да не се усетя — каза Чироко. — Но както ти обясних, просто не можех да дойда тук.

— Снич има пръст в това — обясни Габи. — Измъкна го от главата си, но част от опашката му си стои там.

Чироко потръпна.

— Съжалявам, прекалих. Стига с метафорите. Да се върнем към реалността.

Приземиха се в края на гората от нишки на централния кабел и продължиха пеш.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. И малкото светлинка изчезна още след първите стотина метра. Конъл и Чироко нямаха фенер, но Габи следваше някакъв тайнствен източник на светлина, който сякаш стелеше пред нозете й лунни лъчи или отблясъци от кръгъл полилей, направен от парченца огледало. Светлината бе достатъчна, за да се вижда наоколо… но нямаше какво да се види. Чироко се беше нагледала на кабели и край тях винаги е имало какво ли не. Като почнеш от скелети на измрели животни и останки от растения и свършиш с празни бутилки, пластмасови пликове и чаши от времето на туристическата програма на Гея.

В Океан такова нещо не съществуваше. Екипът по чистотата сякаш бе минал само преди часове. Почвата бе като линолеум.

Чироко забрави за страховете. Сега тя бе преминала в обичайното за тези сънища с Габи състояние на приятно очакване. Почувства се като малко дете, което крачи с майка си по виеща се нагоре пътека. Беше интересно, без да е страшно. След всеки завой се криеше нещо ново, но то нямаше да е стряскащо. Очакваше с интерес какво ще се случи после, но без да изгаря от нетърпение.

За разлика от нея Конъл приличаше на възторжено градско хлапе, което никога не е виждало гора, и зад всеки завой за него се криеше ново чудо.

В една точка, за която Чироко знаеше, неясно откъде, че е самият център на кабела, зърнаха светлина. После видяха и някакъв мъж да седи до нея. Приближиха се и спряха. Мъжът ги погледна.

Приличаше на Робинзон Крузо или Рип Ван Уинкъл. Дългокос и още по-дългобрад. Със заплетени вейки и рибени кости в брадата и нещо като стекла се кафява ръжда под долната устна. Неимоверно мърляв. Със същите дрехи, с които се беше гърчил сред прахоляка на кръчмата „Омагьосаната котка“ в Титантаун, когато Чироко го видя за последен път, преди двайсет години. Би било обида за тия дрехи да ги наречеш парцали. Чироко никога досега не бе виждала по-дрипави отрепки. Огромните дупки оголваха мършава, изопната върху костите плът, цялата в белези. Лицето му бе старешко, но с една по-различна старост от тази на Калвин. Може би на шейсетгодишен бродяга. Едната му очна кухина зееше празна.

— Здрасти, Джен — тихо каза Габи.

— Как си, Габи? — попита Джен със смайващо дълбок глас.

— Добре. — Тя се обърна към Конъл. — Запознай се — Джен Спрингфийлд, бивш член на екипажа на „Рингмастър“. Джен, представям ти твоя пра-правнук, Конъл Рей. Той измина дълъг път, за да те види.

— Седнете — предложи им Джен. — За никъде не бързам.

Те приеха поканата. Конъл се втренчи в единия от предците си, когото навремето бе смятал за мъртъв.

Първото нещо, което Чироко забеляза, бе цицината върху плешивината над челото. Само там кожата не беше сбръчкана. Сякаш някой бе натъпкал в главата на Джен половин грейпфрут.

Местоположението на издутината беше показателно. Представяше си какво налягане би трябвало да оказва върху мозъка.

Огледа обстановката. Беше семпла. Огън, който извираше от пукнатина в земята. Ярък и силен сред дивата тъмнина. Купчина слама, очевидно използвана за постеля. Малко встрани пламъците се отразяваха в спокойно малко езерце с ширина двайсет метра. До Джен стоеше голяма метална кофа с вода.

Това бе всичко. Недалеч се виждаше входът към стълбището, водещо към пещерата на Океан.

— И през цялото време стоиш тук, така ли? — попита изумено Чироко.

— През цялото — потвърди като ехо Джен. — Откак Габи ми кръцна топките в Тетида. — Погледна към Габи и се изхили. Не, реши Чироко, това не беше точната дума. Не беше смях. Просто звук, който старецът издаваше. Той го издаде пак и огледа всички, един по един, като пак втренчи единственото си око в Габи. — Не си тъдява за прошка, нали?

— Не.

— Не съм и мислил. Не се коси. Пак пораснаха, като ланшните. — Джен отново се изхили.

— С какво се препитаваш? — запита го Конъл.

Джен го погледна подозрително, после топна съсухрената си ръка в кофата и измъкна нещо сиво и сляпо, което шаваше.

— Печеш ги на огъня? — заинтересува се Габи.

— Да ги печем? — изненада се Джен. Погледът му се измести от гадината в ръката към огъня, после пак към гадината и в главата му се зароди предположение. Джен се ухили и оголи кафяви остатъци от зъби. — Хитро. Бая са жилави. Те в тоя гьол ги фащам. Хлъзгави са, пущините. — Джен отново погледна змиорката, намръщи се, сякаш се мъчеше да се сети откъде се е взела и я захвърли обратно в кофата.

— Какво правиш тук? — попита Конъл.

Джен го погледна, но като че не го виждаше. Почеса се по главата — Чироко се учуди колко надълбоко потъват пръстите му — и замърмори. Изглежда вече беше сляп.

— Габи — прошепна Чироко, — какво става… говори сякаш…

— Дивотии? Чудатости? Вулгаризми? — Габи горчиво се усмихна. — Интересно за отличник от Харвард, нюйоркчанин, служител на НАСА, нали, Роки? Джен е най-нещастното копеле, живяло някога на тоя свят. С него Гея е правила такива неща, пред които нашите патила са невинни шегички. Погледни главата му. Просто погледни.

Чироко с мъка отмести поглед от цицината на Джен.

Жадуваше да я докосне. Но не устоя, коленичи и сложи длан върху челото му. Беше меко. Нещо тромаво мърдаше под кожата.

За свое учудване не се погнуси. Погледна дланта си, сякаш бе чужда, после усети прилив на сила. Джен бавно похлупи ръката й с длани, но не я отстрани. Усети го да се мръщи. У нея се надигна абсурдно желание — твърде близко до истерията — да изкрещи: Изцери го!

После вече държеше нещо слузесто, гадно и вонящо. Погледна го безстрастно. Приличаше на Снич, но беше гротескно дебело, с въртящи се очи като обелени гроздови зърна. Пищеше неистово.

— Копеле — промърмори Джен. — Копеле. Копеле.

Чироко усети как Конъл се дръпна настрана, после се издрайфа. Някак си разбираше, че е важно да не сваля поглед от гадинчето, което продължаваше да вряка. Габи се приближи и измъкна нещо…

Буркан от дебело, черно стъкло. Чироко натъпка чудовищното създание в него и плътно затвори капака.

Едва тогава погледна към Джен. Той опипваше челото си, по което имаше кървави следи, но вече нямаше и помен от рана.

— Копеле — отново каза той.

— Като Снич ли е? — попита Чироко. Сега се чувстваше изтощена.

— Не — отвърна й Габи. — Те са сродни. Но Снич само слушаше и обаждаше. — Тя почука по собственото си чело. — Моето само слухареше. — После вдигна черния буркан — А това е нещото, което шпионите наричат „къртица“. Заравя се дълбоко и внася смут и безредие. Законспириран подстрекател. На изнасилвания, войни, саботажи… Това не след дълго е започнало да дърпа конците на Джен, който е станал марионетка в лапите на Гея.

— И още тогава ли… на кабела?

Джен беше съмнителен още в началото след крушението на „Рингмастър“. А за изкачването по кабела да не говорим. Чироко изтръпна при спомена за изнасилванията.

Тогава тя не позволи на Габи да го кастрира и все още не съжаляваше за великодушието си, нищо че Джен им отрови живота през следващите три четвърти век и донякъде стоеше в основата на събитията, довели до смъртта на Габи. Съжаляваше само, че не му бяха видяли сметката.

Откриха, че е твърде трудно да бъде пречукан. Веднъж Габи му беше кръцнала гръкляна и го бе оставила агонизиращ. Но той беше оживял.

И така, Джен беше станал проклет като Снич. Ако не го мародериш, не можеш да измъкнеш от него това, което искаш. И през годините, всеки път когато Габи бе налетявала на него, тя кръцваше по нещичко от него — я ухо, я няколко пръста, тестиси… Всичко заздравяваше, но за разлика от Чироко и Габи, при Джен белезите оставаха.

— Не, на кабела — не! — отвърна Габи. — Не точно там, искам да кажа. Гадинчето не е директен подбудител. То само нашепва разни идейки. Джен беше като шизофреник. Мисля… че може й да е имал известна склонност към изнасилване, за да може подстрекателят да му подейства. По-късно вече не е имало никакво значение какво мисли самият Джен. В известен смисъл вече го нямало. Бил е умрял отдавна.

Габи въздъхна и поклати глава.

— Това ме кара да се срамувам. И ако има чудо, то е, че Джен е понесъл толкова, и то дълго време. Чудо е дори идването му на място, където… Гея никога не поглежда. Тя все още получава доноси от своята къртица-шпионин, но се преструва, че не идват оттук.

— Защо?

— Защо? Защото е луда. И заради… още нещо, което скоро ще видите.

Конъл вече беше се върнал, презеленял.

— Какво му е сторила? — тихо попита той.

За миг Чироко се заблуди, че пита какво е сторила тя. Но Конъл гледаше Габи, която му обясни за издевателствата на Гея. Той я изслуша мълчаливо.

— А Калвин? — каза Чироко.

— И той имаше шпионин. Но Свирчостоп знаеше и почти незабавно го ликвидира. Но как — не знам. — Тя сви рамене. — Убиването на клепалото в главата на Калвин е причина той да умира сега.

— Кой е Калвин? — попита Конъл.

— Оня, черничкия, от твоите комикси. Сещаш ли се?

— И той е жив оше?

— Да. — Чироко отново се обърна към Габи. — А Бил?

— Когато се върна на Земята, се уволни от НАСА и почна да работи за Гея. Открито, но и подмолно. Май и той е имал същото гадинче като Джен. Не ме питайте за Август или Април — не знам какво им е сторила Гея.

— Колко неща знаеш всъщност? Ще ми кажеш ли още нещо?

— Знаех го, че е тъдява — произнесе ни в клин, ни в ръкав Джен. Всички го зяпнаха. — Рибета му дай — поясни Джен и посочи към кофата. — Угои се, значи, от тия рибета. Знаех го, че е там. Пикаше ми на мозъка, мамка му. — Той се изкиска.

— Знаеш ли кой го е поставил, Джен?

— Гея.

— Какво мислиш за това?

— Претаковачка. — Отново се изкиска и тръсна глава. — Седех си тъдява, значи, и си мислех к’во ли не.

Габи заговори на Чироко сякаш Джен беше глух. А може би действително не ги чуваше.

— Тоя диалект му е подарък от Гея. Сещаш ли се за аналогията с филмите? Тя искаше той да е характерен актьор. Шут, лаладжия, аверче… не знам. Простонароден хумор.

— Забавно, няма що! — избухна Конъл.

— Тонове смях — съгласи се Габи. — Гея винаги е била забавна като карцином в дебелото черво.

— Изфръкна ми зъркела — каза Джен и отново се изсмя. — Напинях се бая да мислим. Как не се пръснах, братче. И он зе, че изфръкна. Боля, зер. Мъчих се да го набутам пак, ама нече. — Отново кикот. — Мислих, оно че зарасне. И друг път те така е било. Нема, братче. Веднъж си кръцнах ръката, писна ми, значи, да мислим, па мислих да спрем да мислим. Нема, братче. Зе, че пак порасна. — Замисли се над казаното и обобщи. — Мисленето скапва.

— А за какво мислиш, Джен? — запита го Габи.

Той извъртя окото си към нея.

— Ами как! — най-после рече той. — Мислих к’во да се прави. Некой требва… да я затрие, ето к’во! — Той ги погледна.

— Може би има начин, Джен — отвърна Габи.

Той присви очи, изпълнен със съмнения.

— Не се майтапи с бате Джен, Габи. — И май се притесни, забъбра, сви рамене, държеше се като бито куче.

— Ама верно ли, Габи? Исках да те видим. Исках да ти кажем… мамка му… Мъка ми е… — Изглеждаше още по-притеснен. — …мъка ми е, че те утепах.

— Това е минало, Джен — отвърна Габи.

За първи път смехът на Джен прозвуча по-разумно.

— Ами? Много гот. Требва да знаеш… — Той се огледа в тъмнината. После, трудно, но все пак успя да се върне към действителността.

— Може би има нещо, което можеш да сториш — каза Габи. — С Гея.

— С Гея?

— Но ще е опасно. Ще бъда честна. Може да те убият.

Джен я изгледа. Чироко се чудеше дали я е разбрал. После видя как от единственото му око се отрони сълза.

— Демек… демек най-после че спрем да мислим?

ПЕТНАЙСЕТ

Габи ги отведе в леговището на Океан, чрез телепортация, от която им се виеше свят и която бе използвала при предишния сън. Когато Чироко се освести и се огледа, изпита чувството, че вече е идвала тук.

Но грешеше. Просто имаше голяма прилика с пещерата на Диона. Най-вече заради огромната позеленяла тръба, издигаща се от руините на мозъка, който някога е бил Океан, право нагоре в мрака. Преди да достигне нивото на пода, тя се разклоняваше на на север и на запад. Чироко се помъчи да се сети на какво й прилича това и накрая успя. На порутена къща с голи крушки, висящи от тавана, също и висящи жици за тостера и телевизора.

Ровът бе дълбок и пресъхнал. Тук отдавна нямаше живот. Чироко се извърна към Габи.

— Какво е станало?

— Може би никога няма да узнаем. Части от случилото се са все още в съзнанието на Гея. Други са изгубени. Станало е преди хиляди години. Но мозъците никога не са били отделени от нея. Мисля, че Океан, просто е умрял. Гея не е могла да приеме факта… Как да ти обясня… Гея се е почувствала предадена. Отказала е да повярва в нещо толкова фантастично, като смъртта на Океан. Така нейното съзнание се раздвоило и тя е разпростряла невроните си дотук — единият отива към мозъка на Мнемозина, а другият — към Хиперион, и се превръща… в Океан. И този, последният станал гадното копеле. Имало е и борба на физическо равнище, но мисля, че Гея я драматизира. Всъщност, тя винаги е говорела само за себе си. Когато говориш с кой да е от регионалните мозъци, всъщност разговаряш с фрагмент от личността на Гея. Тя се раздвоява все повече и повече. Тя… аз все още не мога да ти кажа всичко, но тя е създала… система, с която да поддържа дейността навсякъде. Тази петнайсетметрова жена, с която ще се биеш, е също част от системата. Ти също. Такава съм и аз, въпреки че това бе случайност. Само толкова мога да ти разкрия.

Габи се обърна към Джен.

— Ако ти кажа да направиш някои неща, ще ги направиш ли? Ще ги запомниш ли? Като знаеш, че те ще наранят Гея?

Окото на Джен заблестя.

— Ами, как не. Джен помни. Джен нарани Гея.

Габи въздъхна.

— Тогава и последният детайл идва на мястото си.

Габи ги остави в покрайнините на лагера. Чироко и Конъл тръгнаха към светлинките.

Той се препъна и тя го подкрепи — и разбра, че той плаче. Поколеба се, после го прегърна. Той плачеше като дете, но бързо се овладя и се отдръпна притеснено.

— По-добре ли си вече?

— Просто си спомних… какво исках да направя с теб, когато дойдох на Гея.

— Не ставай глупак. Аз самата не знаех повечето от нещата, които току-що чухме.

— Горкият човек. Горкичкото копеле.

— Когато се събудиш, ще си по-добре.

Той я погледна втрещено, после стисна ръката й и се отдалечи към палатката си.

Чироко влезе в своята. Постовият й поиска парола, после я позна и козирува. Не изглеждаше изненадан, че е успяла незабелязано да се измъкне от палатката.

Де да можеше само да хвърли един поглед на леглото… Чироко въздъхна и дръпна платнището на входа, подготвяйки се за превъплъщението, което все още я караше да се чувства неловко, макар сегашното й беше трето.

Но вътре нямаше друга Чироко.

Стъписа се, зачуди се, седна на леглото и пак размисли. И в крайна сметка реши, че няма смисъл да се събужда, щом не е спала.

Погледна за часа, видя, че наближава времето за тръгване и отново излезе навън, за да задейства нещата.

Армията се придвижи до Хиперион.

Целта се виждаше при ясно време още от средата на Мнемозина. Южният вертикален кабел, който сочеше право към сърцето на Пандемониума, се набиваше на очи. Сега, по време на марша по вълнистите хълмове на югозападен Хиперион, понякога виждаха базалтовия пръстен около Студиото.

Мостът над река Урания беше един от малкото, които все ще функционираха по Околовръстната магистрала на Гея. След щателна проверка инженерите и сапьорите докладваха на Чироко, че всичко е наред, но тя все пак взе предпазни мерки. Колите се движеха на дистанция, а войниците не вървяха в крак. Мостът издържа.

Гея бе построила и мост над Калиопа. Язовирната стена, изградена по нейно нареждане, бе от пръст, а турбините — малки, дори по човешките стандарти за хидроелектроцентрали.

Със самолети бе докаран още динамит и след като армията пресече стената, Чироко я взриви. Наблюдаваха как в нея зейва огромна дупка и започнаха да ликуват, когато езерото бързо я превърна в руини. Чироко унищожи и турбините. Охраната на дигата беше кажи-речи никаква — шестима техници — Железари, които очевидно не бяха доволни, че творението им рухва.

Чироко не знаеше дали да го смята за добър или лош знак. Постовите й бяха нащрек и бдяха за движение на войските на Гея, но такова нямаше.

ШЕСТНАЙСЕТ

Отдавна Гея гледаше почти непрекъснато военни филми.

Захранването не би могло да угасне в по-неподходящ момент. По време на последната част на „Мостът на река Куей“. Напрежението нарастваше в един от най-скъпоструващите финали на всички времена. Чуваха се стъпките на дребния японец зад завоя и май момчето се опитваше да помогне на японците да разминират моста, и…

Алек Гинес, горчиво си помисли тя. Приличаше на поличба. Тя не вярваше в поличби, разбира се…

После захранването угасна. Една далечна част от съзнанието й знаеше къде е причината, но тя не искаше да мисли за това. Всичко бе започнало като забава, но тя все повече и повече се отегчаваше с всеки изминал ден.

Филмите й омръзваха, ако трябва да си говорим истината. Омръзна й и този малък пикльо Адам, вонящия пияница Крис. Най-вече й бе омръзнало да чака да се появи Чироко Джоунс. Не мислеше, че срещата ще оправдае надеждите й, когато стъпче проклетата кучка.

Тя беснееше, докато се мотаеха наоколо и пускаха резервния генератор, мъкнеха трансформатор за захранването на прожекционния апарат… всякакви скучни дребни неща, вършени от скучни дребни техници. Не знаеха ли, че тя е звезда?

Накрая успяха да го пуснат. Няколко секунди се опитва да тръгне, после спря и лампата прогори дупка в лентата.

Стига. Стига толкова.

Тя уби оператора и пристъпи на дневна светлина, за да види дали армията на Чироко вече не идва.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Последният лагер беше само на десет километра от Пандемониума. Оставаше само един лесен преход. А на Гея, разбира се, Главнокомандващият не се притесняваше в кой час на деня да атакува.

Трябваше да се свършат две неща.

Чироко свика на свръхсекретно съвещание Нова, Клавесин, Конъл, Роки, Робин, Серпент, Валия и Кларинет в голямата палатка на главния щаб. Дори на патрула бе наредено да се отдалечи на петдесет метра.

Тя се изправи пред приятелите си и ги изгледа един по един. Беше повече от доволна от това, което виждаше, и отвратена от онова, което й предстоеше да каже.

— Робин — започна тя. — Не съм те лъгала. Но не ти казах и цялата истина. Вероятността Назу да ухапе смъртоносно Гея е едно на хиляда.

Робин отмести поглед, после бавно кимна.

— Мисля, че го знаех.

— Дори да убие Гея… имам предвид онова чудовище в Пандемониума, не истинската Гея, която Назу не може никога да ухапе… От това едва ли ще има някаква полза. Всъщност аз дори разчитам на това Гея да я убие.

— Назу вече не е моят демон, Капитане — отвърна Робин. Тя отново погледна Чироко и в очите й имаше сълзи. — Искам да кажа, че наистина вече не мога да я нося в торбата ми, нали?

— Не. Но все още мога да я върна. Ще минем и без нея.

Робин поклати глава и се изправи.

— Оставям ти да прецениш как е по-добре, Чироко.

Беше ред на Чироко да извърне глава.

— Дано не сбъркам. Но не винаги съм наясно кое е добро. — Тя изгледа останалите от групата. — На вас съм поверила много неща. Сега ще ви кажа още една тайна — не ви казвам всичко, дори и сега, защото дори аз самата не го знам. Но има само един-единствен шанс, и аз го поемам. Нова!

Личеше си, че младата вещица е смаяна. Чироко уморено й се усмихна.

— Не, нямам големи изненади за тебе. Но ти единствена от присъстващите си виждала Калвин. Спомняш ли си го?

Нова кимна.

— Той умира. Не се знае дали Титанидите-лечители могат да му помогнат, защото той не дава да то прегледат. Навремето беше лекар, затова вероятно знае, че болестта му е неизлечима. Той иска на всяка цена да извърши нещо, и то убийствено. Затова двете ходихме при него, за да проверя дали не се е отказал. Държи на своето.

— Ама че се напих тогава! — каза Нова с усмивка.

— Конъл. Ти видя Джен. Това, което му предлага Габи… той едва ли ще го направи като хората. Верятно няма да оцелее. Двете с Габи го знаем.

Конъл заби поглед в ботушите си, после вдигна очи.

— Джен е готов да умре, както никой друг. Според мен за него смъртта е благословия… и мисля, че той е наясно какво прави.

Чироко му беше благодарна. Конъл винаги имаше право. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да възпре собствените си сълзи.

— Клавесин. Валия. Серпент. Клари…

Кларинет пристъпи напред и сложи нежно ръка на рамото на Чироко.

— Капитане, след като е настъпил часът на истината, трябва да ти кажа, че ние вече сме разбрали, че…

— Не — отвърна Чироко и извърна глава. — Оставете ме аз да говоря. Вие всички знаехте, че Крис е жертва. И че спасението на Адам е моята първа цел. Това е лъжа. Има една друга, по-важна цел. Но за мен тя е по-важна… ако всичко приключи с мен и Адам, и със смъртта на Гея, ще го броя за победа.

Кларинет не каза нищо. Валия пристъпи напред.

— Вече сме го обсъждали — каза тя. — Но тайно от останалите Титаниди, затова решението е еднолично. Но ние четиримата сме готови да поемем отговорност и чувстваме, че расата ще ни подкрепи. Трябва всичко да се рискува, за да бъде премахнато голямото зло.

Чироко поклати глава.

— Надявам се да не грешите. Има… голяма вероятност дори Гея, Адам и аз да умрем, прекрасната раса на Титанидите — която, кълна се, обичам повече от моята собствена — да оцелее. Но ако Адам и аз бъдем убити, а Гея оцелее, тогава вие сте обречени. И това е моят първи приоритет: нещото, наречено Гея, да бъде изтрито от лицето на Вселената.

— Ние сме с теб в това начинание — увери я Кларинет. — Отговорността за спасението на Адам ще бъде и наша… — Той махна с ръка, включвайки цялата група. — Седем души от две раси, но свързани чрез обичта. Така и трябва да бъде.

— Така и трябва да бъде — изпяха всички Титаниди. — Сега животът на Адам е в нашите ръце. Забрави за него — той е наша грижа. Каза ни какво да правим и ние ще вложим всичко от себе си. Просто ни вярвай… и изпълни дълга си.

— Ти винаги ще си нашата Магьосница — каза Серпент и останалите Титаниди се присъединиха към него.

Чироко не си позволи да даде воля на чувствата. Отново се обърна към тях.

— Това може да е последното ни виждане — каза тя.

— Тогава живите ще тачат вечно паметта на загиналите — заключи Клавесин.

Чироко се прегърна и разцелува с всеки един от приятелите си. После ги изпрати по пътя им. Мислеше, че е изплакала всичките си сълзи още в Таксидо Джанкшън, но когато остана насаме, откри, че се е заблуждавала.

Трябваше й време, преди да събере генералите.

Когато насядаха около масата, Чироко изпита неудобство от маниера си да замества имената им с номерата на техните дивизии. Това беше неин начин да изрази своята неприязън към военните. Но сега беше друго. Те бяха жертвали живота си заедно. Играта с номерата трябваше да приключи, веднъж и завинаги.

Командирът на втора дивизия се казваше Парк Сик Чи — дребен кореец около петдесетгодишен. До него седеше бледа и невъзмутима Надаба Шалом — опората на Осма. Дийгал Куросава, мелез от бялата, жълтата и черната раса командваше Сто и първа.

Всички бяха служили на Земята, но най-много да бяха стигнали до лейтенант в йерархията. Сред подчинените им имаше и с по-високи рангове… но нямаше бивши генерали. Навремето в Белинзона любимото и единствено местно развлечение бе линчуването на бивши генерали. Ликуващото множество ги изгаряше на клада.

Така че в началото изпълняващите този ранг предпочитаха да ги наричат „цезари“. После лека-полека предубеждението към думата генерал изчезна.

— Парк. Шалом. Куросава. — Тя кимна към всеки, те също й кимнаха. — Първо… няма да изграждаме обсадни кули.

Те бяха изненадани, но се опитаха да не го показват. Доскоро биха задавали въпроси. Сега просто слушаха.

— Това, което ще се случи тук, ще прилича малко на голям парад. Ще бъде нещо като карнавал, нещо като широкоекранен спектакъл. Чудовищен филм. Наречете го както искате — може би фиеста. Но само не война.

Дългата тишина бе нарушена от Куросава.

— И все пак какво ще е?

— Ще ви кажа веднага. Първо… ако планът ми се провали, аз ще съм мъртва. Ще се наложи да продължите без мене. Би било глупаво да разчитам, че ще раздавам заповеди от отвъдното. Тогава ще се наложи вие да вземате решенията. — Тя посочи към Парк. — Ти ще поемеш командването.

Тя отново ги изгледа. Нямаше претенции, че умее да чете мисли, но имаше представа какво се върти в умовете им. С общо четирите дивизии Парк имаше всички шансове да завземе властта. Чироко беше преценила, че той е човекът, който е най-далеч от амбицията да става диктатор. Но знаеше, че е създала потенциално чудовище в лицето на самата армия. Само ако имаше друг начин…

Но Гея пожела война и трябваше да получи поне илюзията. За да бъде отклонено вниманието й не би било достатъчно нищо по-малко от армия.

— Преди да пристъпим към непосредствените задачи, ще ви дам един съвет за ситуацията, в която ще се озовете, ако бъда убита. Приемете го както искате. Съветвам ви да се оттеглите.

Тя изчака, но ответна реакция не последва.

— Можете да сринете стената. Но хората зад нея числено ви превъзхождат. Ще понесете тежки загуби… и в крайна сметка крах. Ако Гея реши да ви преследва… ще изживеете невъобразим кошмар. Ще стъпче войските, бавно, методично. Тя никога не спи, никога не се изморява. Нека моята смърт за вас е сигнал за незабавно оттегляне. Бързайте към Океан, там ще сте в безопасност, поне за известно време.

Видя, че е успяла да уплаши поне двама. Парк беше присвил очи и Чироко нямаше представа какво мисли.

— Ако тя оцелее — започна Парк. Очите му станаха още по-тесни. — Тя някой ден ще дойде и в Белинзона.

— Мисля, че е неизбежно.

— Какво ще правим тогава? — запита Шалом.

Чироко сви рамене.

— Не знам. Може би ще създадете оръжие, което да я убие. Дано. — Тя посочи с пръст към стените на Пандемониума. — А може би ще е най-добре да паднете в нозете й, като онези бедни души там, вътре. Поклонете й се, кажете й, че е велика и че последният й филм е фантастичен. По три пъти на ден гледайте като послушни роби филмите й и се благодарете, че сте оцелели. Не знам дали е по-добре да загинете свободни или да живеете като роби.

— Лично аз — тихо каза Парк — бих предпочел да умра. Но да се върна на въпроса. Приемам оценката ти за тази хипотетична ситуация. Сега би ли ни казала какво да правим днес?

Чироко се наведе, сложи лакти на масата. Почувства се като пройдоха, готов да раздава белязани карти.

— Някой от вас да е чувал за борбата с бикове?

ОСЕМНАЙСЕТ

Крис заслиза надолу по стълбата. От няколко рота стоеше на стената, малко на запад от портала „Юнивърсъл“, и наблюдаваше как се приближават войските на Чироко.

Първо бе впечатлен, видя му се внушителна. През телескопа виждаше дори най-дребни детайли, като униформите на войниците например.

Колкото повече гледаше, толкова повече посърваше. Голямо смятане падна. Но както и да го въртиш, цифрите бяха по-малки от очакваното. И на Титанидите също.

Междувременно Крис не бе стоял със скръстени ръце. Когато по клюкарската мрежа на Пандемониума плъзна новината за приближаващата се армия, той се опита да разузнае с какви ресурси разполага Гея. Без да се набива на очи, макар че на Гея едва ли й пукаше. В действителност тя често се хвалеше, че има сто хиляди бойци.

Това беше истина… но и измама. Зад стените имаше цяла сюрия народ и всичките щяха да се бият. Но за разлика от обучената армия на Чироко, войските на Гея според Крис бяха паплач от статисти, които знаеха само да вдигат стойки и да си придават зверски вид пред камерите.

Но имаше и някои неща, които би искал да предаде на Чироко. Един шпионин не струва пукната пара, ако не може да изпрати донесенията си по назначение. При тази мисъл зверски му се допи бира…

Тръсна яростно глава. Беше се зарекъл да не пие бира до края на битката. Трябваше да е готов, ако се появи шанс… но се чудеше дали ще се усети. Твърде дълго бе живял в мрак. И при тази мисъл още по-зверски му се допи бира…

По дяволите.

Гея прекрачи през стената. Тя неуморно обикаляше и проверяваше готовността на войските, предислоцираше ги насам и натам, с две думи, изморяваше ги още преди да започне битката.

— Хей, Крис! — извика тя. Той се извърна и я погледна. Гея посочи на север, към армията. — Какво мислиш? Наистина са прекрасни, нали?

— Ще ти скъсат задника, Гея — отвърна Крис.

Тя се заля от смях. Крис все по-често играеше ролята на придворен шут, който може да изрича и най-скверните слова, позволени само на една комична фигура. Това не му помагаше особено и дори не го и забавляваше.

По дяволите, само да имаше начин да го каже на Чироко…

Трябва да я уведоми, че Гея има оръдия.

Но тя може би знаеше, така че Крис може би нахалост се притесняваше. Пък и оръдията бяха калпави. Крис проследи тестването им — от безопасно разстояние, защото един от ранните модели избухна, убивайки шестнайсетима.

Обсегът им също не беше голям, а точността — ниска. Но наскоро Железарите създадоха нов вид топове, с гюллета дум-дум. Те разпръскваха хиляди шрапнели и биха създали проблеми на Чироко, ако щурмува стената.

Имаше и бъчви с вряла мазнина, но Чироко може би го бе предвидила. Гея има и стрелци…

И още една лоша новина. Гея имаше и пушки. Е, малко на брой и кремъклийки, които се зареждаха по-бавно от оръдията и по-често от тях гърмяха в ръцете ти. Войниците се бояха да стрелят с тях.

Крис се чудеше коя от двете злини е по-малка: да се биеш с оръжие, което може да избухне в ръцете ти, или с голи ръце.

Съвсем наскоро бе имал един ужасен момент — видя войници с най-съвременна екипировка и лазерни пушки. Един такъв отряд стигаше да унищожи цял римски легион.

После се натъкна на един от войниците в столовата. От три метра измамата беше очевидна. Цялата екипировка беше чиста бутафория.

Върна се обратно в Тара. По пътя срещна пешаци, отряд кавалеристи, въоръжени с истински саби, но дървени пищови. Конете им бяха от тия, които Гея снимаше в уестърните и по определен сигнал се строполяваха като убити. Нямаше ли да е страхотно, ако кажеше на Чироко какъв е сигналът?

По-късно се размина с римски легионери с бронзови щитове и пурпурни полички, с нацистки щурмови отреди, с тромави групи щурмоваци от „Междузвездните войни“. Нагледа се на какви ли не, докато стигне до Тара: американски войници от „На западния фронт нищо ново“, войници от конфедералната армия в „Отнесени от вихъра“, хуни, монголи, бури, федерални войници, апачи, зулуси и троянци.

Каквото и да мислеше за Пандемониума, имаше страхотен реквизит.

Изкачи се по широкото стълбище и намери Адам седнал на мраморния под в една от огромните стаи — играеше си с железницата си. Играчката би истинско чудо от сребро, инкрустирано със скъпоцени камъни с такава големина, че да не се задави, за всеки случай — Адам вече не лапаше неща, които не ставаха за ядене. Дърпаше локомотивчето с клатушкащите вагончета и викаше: „Пуф-паф, пуф-паф, ту-тууу!“

Видя Крис, радостно захвърли играчката в стената, като нарани мекия метал.

— Искам да летя, тати! — развика се Адам.

Крис се приближи, грабна Адам и го завъртя. Адам се разсмя неудържимо. После го понесе към балкона на втория етаж. И двамата се загледаха към север.

Гея-Монро вече бе достигнала портала „Голдуин“ и се връщаше към „Юнивърсъл“, разположен най-близо до войските на Чироко и един от любимите на Адам: той харесваше Мики Маус на портала „Дисни“, големия каменен лъв на „Метро Голдуин“ и въртящия се глобус на „Юнивърсъл“, в този ред. Адам посочи:

— Ето я Гея! — извика той. Винаги бе горд и доволен, щом зърнеше туловището й. — Искам долу, тати — заповяда той и Крис се подчини.

Адам се забърза към телескопа. В Тара имаше около сто чудесни телескопа само за тази цел. Адам грубо ги подмяташе, както и останалите си играчки. И винаги на ставане намираше счупените лещи заменени с нови, отпечатъците от пръсти изтрити и медните тръби лъснати.

Вече се справяше самостоятелно с тези уреди. Бързо откри Гея. Крис отиде на съседния, за да вижда това, което вижда Адам.

Гея строяваше войските зад стената, сочейки с пръст. Крис видя как Адам леко да отмести телескопа по посока на слънчевите поля на Хиперион, където бе разположена армията, прилична на мравуняк. И запита:

— Какво е това, тати?

— Това, детето ми, е Чироко Джоунс и нейната армия.

Адам отново погледна, очевидно впечатлен. Може би се надяваше да мерне самата Джоунс. Напоследък я беше гледал в много филми, като „Гълтачи на мозъци“, „Чироко Джоунс среща Дракула“, „Съществото от Черната лагуна“. Някои от тях бяха земно производство и там Чироко по метода на заместването играеше лошото чудовище. Но повечето от кинолентите бяха нови, със запазена марка на Пандемониума и мото „Гея, великата и могъщата“. Понякога Гея използваше убедителни дубли на Чироко, понякога го постигаше с помощта на компютърна обработка. То си беше чиста халтура, но и въпрос на бюджет. Крис знаеше от слуховете в столовата, че повечето изкормвания, ампутации, обезглавявания и скокове от високо бяха снимани на живо, без манекени и каскадьори.

Не можеше да се определи как влияеха тези филми на Адам. Поднесени бяха като драстично нравоучителни истории с Чироко в ролята на вечния злодей, който почти задължително бе убиван в края, за радост на зрителите. Но Крис си спомняше, че както Дракула, така и Франкенщайн, тия киноизкопаеми, будеха интерес у децата. Като че ли и Адам реагираше така. Възбудата му нарастваше, щом видеше Чироко на екрана.

Явно Гея си правеше сметки Адам възприема Чироко като лошия, злодея.

От друга страна имаше и компютърно обработена версия на „Кинг-Конг“.

Телевизионната версия на Пандемониума беше по-различна. Гея играеше ролята на Конг, а Чироко — на Карл Денъм. Фей Рей не участваше във филма. Всичко беше нагласено така, че да пасва на класическата заключителна фраза след сгромолясването на Гея: „Това бе красавица, убита от чудовище“. А злото Чироко/Денъм казва: „Сега светът е мой“.

Беше невъзможно да се мисли за Конг, без да се сетиш за причиняващата световъртеж гледка на Двайсет и четири каратовата магистрала. Недалеч от нейния завършек при главния вход на Тара се мъдреше голяма черна топка с дълги уши. Чутурата на Конг, чиито очи винаги проследяваха Крис с тъжен поглед.

— Какво ще стане сега, татко?

Крис се върна към действителността. Това беше любимият въпрос на Адам. Когато гледаше телевизия и ставаше напечено, Адам поглеждаше към Крис и уплашено задаваше същия въпрос.

Сега какво ще стане?

„И всички ние се питаме същото“, помисли си Крис.

— Май ще има война, Адам.

— У-оу! — извика Адам и отново се лепна за телескопа.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Атаката на Пандемониума стартира с изпълнение на „Камбаната на свободата“ на Джон Филип Суса, от внушителния Духов оркестър на Титанидите от Армията на Белинзона.

Гея се бе покачила на каменната стена и наблюдаваше всички приготовления на оркестрантите, съпроводени от вихрушка слънчеви зайчета от лъскавите инструменти, заслуша се и в двутактовата начална фраза. После подскочи от удоволствие.

— Това е… Монти Питона! — крещеше тя.

Изведнъж се втрещи от изненада. Чироко бе постигнала непостижимото — Титанидите маршируваха. Знаеше се, че обожават маршовете, но хич не ги бива да стъпват в крачка. Но сега го правеха за чудо и приказ и препускаха така, както само те бяха способни. Страхотно. Един от ранните маршове на Суса, „Камбаната на свободата“, адаптиран от комедианти и използван като рефрен, беше познат на Гея от доста филми и телевизионни сериали.

Скоро тя беше съвсем завладяна. Маршируваше напред-назад покрай каменната стена и така изкомандва собствените си войски, че скоро те замаршируваха напред-назад заедно с нея.

Титанидите се спряха на разумна дистанция от защитния ров и продължиха своя марш около Пандемониума в посока, обратна на часовниковата стрелка, като се насочиха към портата „Юнайтед Артистс“ Приключиха с „Камбаната на свободата“ и тутакси подзеха „Полковник Боги“, Гея се понамръщи при спомена за скорошна неприятна сцена с филма, но бързо си възвърна доброто настроение, най-вече когато половината Титаниди свалиха инструментите и изсвирукаха припева.

Последва „Седемдесет и шест тромбона“. Много от мелодиите се асоциираха по един или друг начин с отделни филми.

Когато звукът заглъхна с отдалечаването на оркестъра, Гея отново погледна на север, към приближаващата се самотна фигура, цялата в черно, на петдесетина метра от друга голяма група Титаниди. Зад тях, в идеални редици, прииждаха легионите. Бронзови ризници имаха само офицерите и Гея реши, че Чироко е минала доста евтино. Но затова пък металът лъщеше идеално, а освен това и обикновените пешаци изглеждаха бодри, компетентни и целеустремени.

От северозапад се приближаваше и цепелин. Дори от двайсет километра си личеше, че това е Свирчостоп.

Армията продължаваше марша си. А цепелина спря на пет километра разстояние и три километра височина. Гигантът бавно се завъртя и извърна хълбок към Гея и Пандемониума.

Към Чироко се запътиха някакви човеци, които не приличаха на войници, и поставиха нещо пред нея. После Свирчостоп заблестя с хиляди светлини, които изрисуваха лика на Чироко. Гея високо оцени трика. Не знаеше, че цепелините са способни на такива номера.

— Гея! — прогърмя от цепелина гласът на Чироко.

— Чувам те, Демон — отвърна Гея. Гласът й нямаше нужда от усилватели. Чуваха го дори в Титантаун.

— Гея, тук съм с могъща армия, решена да свали злодейската ти власт. Не искаме да се бием с теб. А да се предадеш. Гарантираме ти неприкосновеност. Спести си унижението от краха. Свали мостовете. Ще влезем в Пандемониума като победители.

За миг Гея се зачуди какво глупачката би направила, ако тя наистина се предаде. Дали се е запасила с достатъчно големи белезници.

— Разбира се, не ти стиска да се бием! — прогърмя тя. — Ще бъдете избити. До един. Моите войски ще стигнат Белинзона и ще покорят и шепата верни твои поддръжници. Ти се предай, Чироко.

Отговорът, естетвено, не изненада Чироко. Последва дълга пауза, след което серия от експлозии хвърли в смут обсадените, но се оказа че това бе само пукотевицата от преодоляването на звуковата бариера.

Самолетите на военновъздушните сили на Белинзона се стрелнаха нагоре с елегантен винт и се подредиха в права линия с почти допрени крила. И заизпускаха на пунктири облачета дим. При повторното им преминаване отново последваха звукови експлозии. А точките оформиха думи.

— Хора от Пандемониума! — изрева огромният лик върху хълбока на Свирчостоп. И самолетите изписаха ХОРА ОТ ПАНДЕМОНИУМА.

— Хвърлете веригите си — прогърмя Чироко. ХВЪРЛЕТЕ ВЕРИГИТЕ СИ. Сновяха като совалки…

Очевидно се правеше с компютри. Само те можеха да изхвърлят малките облачета пушек с такава прецизност. Единствената работа на пилотите бе да не изкривяват идеалните прави. Почти веднага след изписването на целия ред думите се изтриваха от мощния въздушен поток, предизвикан от маневрирането, изчиствайки небето за следващата фраза.

— Долу оковите… спуснете мостовете… бягайте към хълмовете… там ще сте защитени…

„Стига толкова“, помисли си Гея. И заповяда да започва нейното представление. След секунди небето се изпълни с искрящи фойерверки, за отвличане на вниманието от небесните драсканици. Тя се постара голяма част от чудесата на пиротехниката да експлодира колкото се може по-близо до цепелина. Не хранеше надежда, че ще му навреди, но шумът щеше му действа на нервите.

Странни неща ставаха с тоя Свирчостоп. Гея знаеше какви ги беше къдрил над Белинзона. Но едно бе е го чуеш, съвсем друго — да го видиш. Не му действаха нито тия дребни огнедишащи самолетчета, нито фойерверките — и една от петардите би трябвало да е достатъчна, за да го запрати към Рея като спукан балон.

Не след дълго и фойерверките, и надписите по небето изчезнаха. Символи, допусна Гея. Чироко добре се справяше с тях. Чудеше се дали ще бъде така добра и когато започне битката.

И тогава земята затрепера под краката й.

Само един от генералите знаеше за какво говори Чироко, когато спомена бой с бикове. Но дори и той не беше виждал.

Чироко мислеше, че е последният жив свидетел на истинска корида. Майка й я беше завела веднъж, като малко момиченце, точно преди ги забранят в Испания, последната страна, в която тези представления все още бяха разрешени.

Майката на Чироко смяташе, че не е правилно детето да бъде пазено от цялата грозота и бруталност на света. Заведе я с чисто образователна цел, защото лично тя не одобряваше боя с бикове — това бе политическо искане на Движението за спасение на китовете от няколко десетилетия. Чироко беше дете на войната, дете на насилието, а майка й бе жилава, самостоятелна жена, която се държеше малко странно след времето прекарано в арабски затвор.

Това бе един от най-ярките детски спомени на Чироко.

Наблюдавала бе в захлас този невероятен спектакъл, конниците, замерващи с копия мощния бик, алената кръв по хълбоците му. Преди появата на матадора, бикът представляваше жалка гледка: заслепен, объркан, достатъчно разярен, за да налита на всичко, което се движи.

Тогава на арената се появи дребният матадор. И започна голямото надлъгване с магическия плащ и бикът застиваше, оглупял от болка, сякаш се мъчеше да разбере защо светът се е опълчил срещу него по такъв гротескен начин. Чироко бе искала да се отдели от тълпата. Мразеше тази тълпа. Искаше й се бикът да разпори матадора и би ликувала, ако червата му се пържеха на жежкото испанско слънце.

Но уви. Лошият спечели. Гадният дребен мухльо прободе полумъртвия бик право в сърцето. После се отдръпна да приеме оглушителните овации и Чироко изпита неистово желание го види мъртъв, да го убие. Вместо това тя повърна.

И сега й предстоеше тя да бъде матадорът.

Но сравнението на Гея с бик не беше точно — тя не беше безпомощна, нито невинна, а още по-малко глупава. Освен това Чироко не се биеше за забавление. В тази корида, разумно погледнато, повечето предимства бяха на страната на бика, сиреч Гея.

Що се отнася до истинската корида, и там на пръв поглед предимствата бяха на страната на бика. Но познавачите знаеха, че матадорът почти не е застрашен. Той си играеше с бика, убиваше го… и мамеше всички, че е направил нещо фантастично.

Но принципът беше същият. На голямото надлъгване. Чироко възнамеряваше да размаха червения плащ, да й причинява болка, а Гея, също като онзи бик, да се чуди откъде й идва… и да я прониже, когато я омаломощи.

Първата част от представлението бе приключила. Лозунгите в небето, духовата музика. А и Гея сама се беше включила, с фойерверките.

— Помни — каза Габи при последната им среща. — В много отношения Гея е деградирала до умствените възможности на петгодишно дете. Обича спектаклите. Най-вече затова си пада по филмите. Това е главната причина да започне войната. Поднеси й зрелищен спектакъл, Роки, а аз ще се погрижа за останалото. Но не забравяй дори и за миг, че тя е не само едно голямо дете — другата част от Гея е винаги нащрек за измама. И двете покушения трябва да са правдоподобни.

И така, Чироко загърби телевизионния екип, скръсти ръце и извика Назу.

Земята се надигна. Гея падна, размахала ръце, после се извърна и смаяно видя как във въздуха се разхвърчаха златни павета и буци пръст.

Половината от пътя бе станала на хармоника, около глезена на Гея се усука нещо гигантско.

Тя дръпна крака си и се стресна от вида на бисернобялата Назу, извисила се на триста метра над главата й.

„Монти Анаконда“, помисли си тя и се прекатури настрана.

Крис и Адам наблюдаваха от балкона на Тара.

— Кинг-Конг! — пищеше Адам.

Крис нервно го погледна. Детето май се забавляваше.

Змията бързо се се уви на грамадни пръстени около Гея. Гея се затъркаля. Търкаляше се толкова усърдно и бързо, че успя да разруши три сцени, преди да се изправи. Смачка стотици статисти. Тези, които я видяха да се изправя, не вярваха на очите си. От Гея се виждаше само част от единия крак и едното стъпало.

После се освободи една ръка.

Разнесе се хрущене на счупени кости. Никой не разбираше, че се троши змията. Високо над нея змията гледаше безстрастно жертвата си. Отдавна не бе попадала на плячка като тази. Хефалумпите бяха досадни. Те дори не бягаха.

После се свободи и другата ръка. Ръцете се спуснаха, намериха един пръстен и започнаха да го дърпат.

Змиите нямат изражение на лицето. Всичко, което могат да правят, е да си отворят уста, да премигнат и размърдат език. Опашката на Назу се замята.

Гея, все още невиждаща, се затътра към стената. Лашна я, реши че идеята е добра и се обърна с гръб, готова пак да я удари. Горните три метра базалт рухнаха. Тя пак я удари.

Някои от навивките на Назу се разхлабиха. Сега се виждаше и темето на Гея. Отново се чу същият звук. Костите на Гея пукаха като сухо дърво, падащо на земята. Костите на Назу бяха по-гъвкави и пращяха като сухи съчки.

Гея заопипва слепешком, търсейки главата на змията. Назу се залюля и се заклати, и я стисна още по-силно. Цяла гора от пречупени дънери под ужасното налягане.

После Гея се качи върху стената. Отлюспваше змията от себе си, по десет метра наведнъж. Отлюспените парчета вече не мърдаха.

Назу отвори уста. Това бе всичко, което можеше да направи.

Гея се стовари възнак и събори глобуса на „Юнивърсъл“, който заподскача надолу по стената. При поредния опит успя да докопа змийската глава. Хвана устата й и започна да я отваря, отваря, отваря.

Разчекна я. Гея удари Назу в стената и продължи да я удря, докато не се превърна в пихтиеста маса. Изправи се, объркана и задъхана, сграбчила откъснатата змийска глава. После я захвърли, заедно още стотина метра от туловището, през стената в рова. Акулите бързо се събраха и започна луд пир.

Гея беше… прекършена. С разместени стави. Главата приличаше на смачкан пъпеш, снагата й се беше прегърбила като швейцарски планински път.

После се загърчи. Вдигна високо едната ръка, нещо прещрака и се намести. Задвижи бедрата си и отново се чу силен трясък. Притисна лице с дланите си, за да напасне костите. Стъпка по стъпка тя се намести, докато не се изправи в цял ръст, ненаранена, и погледна триумфиращо към Чироко, която наблюдаваше сцената със скръстени ръце.

— Това беше гаден номер, кучко такава! — изрева Гея. После се обърна, прескочи вътре в пръстена на стената и извика на пазачите.

— Отворете портала! Спуснете моста. Отивам да я хвана.

Един от военните съветници се опита да гъкне. И си спечели ритник, който изхвърли разкъсаното му тяло на петнайсет километра, в територията на „Уорнър“. Стражът на портала се втурна френетично да го отваря.

Гея настъпи подвижния мост още докато беше във въздуха. Тежестта й беше причина той да се спусне толкова бързо, че въжетата да се протрият и за се запалят. После излезе от портала „Юнивърсъл“ и закрачи по моста.

Излезе от магическия кръг.

ДВАЙСЕТ

Крис се пресегна към хладилника до стола си — Гея бе много мила и бе осигурила хладилници и бира в изобилие, така че леденостудената бутилка винаги беше подръка, — измъкна запотеното шише и го отвори. Битката със змея отначало всяваше ужас, за да се превърне в един от изтърканите филми на ужасите, които бе гледал с дузини напоследък. Беше нереална. Предопределена. Знаеше се, че жената ще убие змея, и така и стана.

Завладя го тръпка на доволство от бирата. Адам седеше на пода и гледаше, очарован, през процепите на парапета. За пръв път гледаше такъв филм.

Крис никога не се бе чувствал така безпомощен. Но заповедите на Чироко бяха съвсем ясни. Никакво мърдане оттук, докато не дойдат да ги вземат.

„Някой ще дойде за вас“, бе казала Чироко.

Копнееше този някой да е вече тук.

По рамото го потупа Габи.

Той изпусна бутилката си на мраморната тераса. Адам се разсмя. Беше като сцена от „Тримата глупаци“.

— Крис, трезвен ли си? — попита тя и очите й се присвиха.

— Достатъчно трезвен.

— Тогава ще направиш следното.

Тя му каза с две думи. Просто като фасул. Но Крис го достраша. Тук бе вече цяла година — година на пълно бездействие и бебешки брътвежи. А сега се налагаше да става супергерой.

Знаеше, че всеки момент ще заскимти, затова й кимна.

Габи се изпари.

Побърза към Адам и го взе на ръце с най-милата усмивка, на която беше способен.

— Хайде на разходка — каза му Крис.

— Не искам. Искам още да гледам Гея.

— Ще я гледаме после. Сега ще ти покажа нещо по-хубаво.

Личеше си, че Адам не му вярва, но не каза нищо, когато Крис забърза по стълбите и мина покрай заспалите Ампаро и Суши, и всички останали прислужници. Излезе през задната врата на Тара в гората от кабелни нишки зад нея.

Гея се спря насред пътя. Нещо не беше наред.

Съзнанието й бе фрагментирано, но тя беше му свикнала и знаеше как да се справя. Все по-голяма част трябваше да се концентрира в това тяло. Докато се биеше със змията, не бе способна да мисли почти за нищо друго. Същото ставаше и когато концентрираше енергията, за да изцери раните си.

Но сега ставаше нещо друго. Трябваше да го разбере. Огромното й чело се намръщи замислено.

След крясъците единият титанидски оркестър с адски джангър на барабаните и ловджийските рогове пое на изток. Така Чироко оставаше сам-сама, почти на километър пред своята армия.

Сега тия Титаниди би трябвало да са почти при портала „Дисни“. А другият оркестър вървеше в обратната посока, към „Голдуин“. Нима Чироко разпределя силите си, за да атакува?

Последваха дванайсет експлозии. Гея видя малките самолетчета пак да прехвърчат, от запад на изток. И това трябва да се има предвид. Минаха покрай Свирчостоп… на който нещо му ставаше. Цепелинът сякаш димеше или изпускаше пара…

Видя, че Свирчостоп се приближава. И се насочва право към нея. Изсипваше тонове баластна вода и се издигаше нагоре.

„Парата“ бяха Ангелчета и милиони същества, някои не по-големи от мишки, които скачаха с малки парашутчета от цепелина. Евакуацията течеше с пълна пара. Впечатляваща гледка, придружена от впечатляващ звук: висок, скръбен стон, от който затракаха зъбите на Гея.

Предсмъртният стон на цепелина.

Лутер седеше самотен върху стената близо до храма при портала „Голдуин“. Май оставаше вън от играта.

Знаеше, че е пътник. Понесъл бе раните, получени от Кардиналите на папа Йоан, пренебрегван от Гея доста дълго след триумфа на Кали. Намираше се извън вътрешния кръг, болеше го, а едничкото му желание беше да служи на Гея.

Видя битката със змията. Гея победи и от това не му стана нито студено, нито топло.

Видя цепелинът да се приближава…

И малката частица от съзнанието му, все още настроена на честотата на Гея, улови мига на височайшето й съмнение.

Рухна на колене. Разкъса плътта си и занарежда молитви.

Съзнанието на Лутер бе като камион с квадратни колела. Можеше да се раздвижи, но само с невероятни усилия. Той се напрегна до предел, повдигна съзнанието си и то тежко се помести на друга мисъл. После пак се напъна.

Къде е детето? помисли си той.

Напън, повдигане… Туп.

Дяволската армия е тук, на север. Туп.

Ами ако е само измама! Туп. Ако истинската атака започва другаде?

Един глас зашепна в ухото му. Звучеше като гласа на съпругата му… но той няма съпруга. Това беше Гея… разбира се, това е Гея.

— Порталът „Фокс“ е на юг — каза гласът.

— Порталът „Фокс“, „Фокс“ — промърмори Лутер. Е, почти. Устата му бе такава развалина, че успя да каже само „О-а, о, о.“

На станцията „Голдуин“ чакаше влак. Лутер се качи на него, на монорелсовия влак, който се движеше по стената.

Крис търчеше през гората. На Адам изглежда му харесваше.

— По-бързо, тати, по-бързо! — викаше той.

Щеше да е тъмно като в рог, ако не беше чудноватата синкава светлина, която плуваше отпред. Надяваше се тя да е пътеводна, защото без нея, дори и с фенерче, скоро биха залутали.

— Хвани я, тати!

„Дано не стане, че какво ще я правя“, помисли си Крис. Дано все така се носи пред нас и дано се чупим живи и здрави оттук.

Далеч назад проехтя експлозия.

Това пък какво е?

Калвин седеше в кресло си, увит като вързоп, но зъзнеше. Беше му зле. Нямаше отърване от студа. Каквото и да хапнеше, го връщаше. И непрекъснато го цепеше главата.

Не знаеше какво му е. И да се поставеше диагноза, беше му все тая. Знаеше, че е на финала.

Тия сто двайсет и шест години му бяха предостатъчни. Грохнал старец, видял бе през живота си милиони пъти да се завърта голямото колело и това му стигаше.

— Защо просто не ме пуснеш тук? — попита той Свирчостоп. — Ще стигна и пеш. Ти имаш поне още двайсет, трийсет века.

Чу нежно изсвирване. То не стигна до съзнанието му под формата на думи. То говореше за връзка, която не можеше да се обясни на никой от човеците. Двамата със Свирчостоп бяха израсли заедно, споделяха нещо общо, което не биха могли да споделят с никое друго човешко същество, с никой друг цепелин, и бяха готови да умрат заедно.

— Е, мисля, че трябваше да го предложа — изхриптя той. Облегна се назад, измъкна пурата и запалката, оставени му от Габи, и отново изхриптя. Този път думите му преминаха в смях.

— Тя си е спомнила — каза той. Навремето Калвин бе заклет пушач на пури, толкова отдавна, че почти бе забравил.

Тази ухаеше прекрасно. Подуши я, отхапа края и щракна запалката. Дръпна си. Пурата беше чудесна.

После пак щракна запалката и я поднесе съм Свирчостоп. Клапите зад гърба му шумно се отприщиха, после го блъсна вълна от въздух, смесен с водород.

Не чу експлозията.

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Всички цепелини умират в пламъци. Такава им е орисията. Само това ги убива.

Чироко гледаше как Свирчостоп се снишава към Гея, която стоеше като закована на широкия дървен мост.

Прави го доброволно, помисли си тя. Те сами си избраха такава съдба.

Но и това не й помогна.

— Всички долу! — викаше тя през рамо. — Прикрийте се зад щитовете. — Извърна се пак. Горящият Свирчостоп продължаваше плавно да се спуска.

Чудеше се дали Гея ще побегне. Но тя не се помръдна. Дори когато чудовищният газов балон се стовари отгоре й, Гея вдигна юмрук с намерение да го пробие, но бе обвита в пламъци.

Смъртта на цепелина бе величествена гледка. Звукът надхвърляше всяко въображение. Пламъците, разцъфнали на петнайсет километра височина, разкъсаха въздуха. Преди да се стовари върху Гея, той като че се поколеба за миг, задържан от все още непламналите газове, после започна величаво да рухва. Трябваше му много, много време, защото Свирчостоп беше тринайсет и половина милиона кубика въздух под налягане две атмосфери.

Половината от Свирчостоп стана на хармоника, а другата пламтяща половина се прекатури и падна върху „Юнивърсъл студио“ и по протежение на западната стена. Лумна всичко, освен камъка.

Жегата в началото бе жестока, пламъците се издигаха на талази и сякаш облизваха небето. Чироко не помръдна, но прикри с длан лице. Косата й се поопърли, а също и дрехите. Щитовете се нажежиха, нищо че войниците бяха на километър от пожара.

Но величествената клада от водород бързо угасна. Край „Юнивърсъл“ беше напечено, но се траеше.

Огромната купчина бавно догаряше. Всички я гледаха. Под нея бе затрупана Гея. Вероятно в рова. Никой не знаеше колко е дълбок.

Десетина минути купчината не помръдна и зад гърба на Чироко долетяха радостни възгласи. Чироко се огледа. Хвърляха каквото им падне във въздуха. Имаха куража да вярват, че Гея е мъртва. Но постепенно утихнаха, когато видяха изражението на Чироко.

Тя се извърна и продължи да наблюдава как догаря огънят.

Двеста панафлекса, повече от хиляда арифлекса и безчет болекси загинаха в гигантския пожар, отнасяйки със себе си безценни метри филма за битката със Змея.

Шефът на Студията поръча да пратят нови батальони от фотофауната на местопроизшествието… но едва ли бе необходимо. Голяма част от тях бяха напуснали постовете си при другите портали, за да се запътят към „Юнивърсъл“, щом чуха тътена на земята при излизането на змията.

После бе избухнал огромният пламък на север.

Добре.

Какви заповеди биха подействали на гладно дете да не докосва нищо в стая, направена от шоколад. Какви заповеди биха спрели ордата диви папараци при вестта, че само на една крачка кралицата на Англия и една телевизионна мегазвезда са се хванали гуша за гуша… ама стига, момчета, имайте им уважението! Никакви снимки, моля ви се.

Почти като един всички болекси, арифлекси и панафлекси в Пандемониума се юрнаха към огъня, по най-прекия път.

Крис излезе от кабелния лес сред странна тишина.

Огледа се внимателно и не видя никого. Изглежда всички бяха на стената, на поста си.

Недалеч от него бе северният край на главната улица „Фокс“. Толкова близо до кабела нямаше много сгради на студиото. Дървета, ливади и няколко храста. Викаха му Парк на продуцентите. От двете страни на пътя на високи пиедестали стояха едни срещу други четириметрови статуи на велики люде от миналото и показваха списъци на заслугите си. В началото на пътя, с гръб към Крис, стоеше Ъруин Талберг, извисяващ се над останалите: Голдуин, Луис Майер, Джак Уорнър, Занук, Де Лоренти, Понти, Форман, Лукас, Замятин, Фонг, Ласкер — повече от сто, които се губеха в далнината. В замислени пози, повечето свели глави, така че простосмъртните посетители на парка да имат чувството, че им се кланят големите от историята на киното.

Всъщност статуите се кланяха единствено на златните павета. Но това май не ги притесняваше.

Пътеводната светлина вече бе изчезнала. Крис недоумяваше за произхода и беше сигурен, че Габи има пръст в тази работа.

Очевидно тя знаеше, че пътят му от тук нататък е ясен. Беше му казала да бърза, наоколо не се виждаше жива душа. Крис зави при статуята на Талберг и хукна по пътя.

Продуцентите го наблюдаваха безмълвно.

Далеч вляво забеляза облаче бял дим, което означаваше, че по монорелсовия път на юг се движи влак. Двамата с Адам се бяха возили неведнъж. Това бе едно от най-приятните забавления в Пандемониума.

Чудеше се дали пътниците в него са наясно, че при „Юнивърсъл“ линията е извън строя.

На безопасно разстояние от „Парамаунт“ ротите Титаниди с барабани и ловджийски рогове прекратиха свирнята, предпазлива оставиха инструментите и хукнаха в галоп, все в същата посока, обратно на часовниковата стрелка.

От другата страна на Пандемониума така направи и духовият оркестър.

И двете маневри бяха наблюдавани от стената. Но Титанидите не припариха до порталите. Стояха настрана от стената, извън обсега на оръдията.

Заповедите бяха точни и ясни. Всички да бранят поверените им портали. Така че малобройните стражеви групички, готови да докладват за евентуални опити за атаки на стените между порталите, които търчаха като гламави по базалтовия пръстен успоредно с придвижването на галопиращите титаниди, слабо допринесоха за отбраната на студиото.

Краят на гората бе сравнително близо до „Фокс“. Това бе едно от нещата, което Габи бе имала предвид.

Пазеха я Гаутама и Сидхарта, вероятно двамата най-големи смотаняци сред свещениците. И това беше важно. На късмет бе също, че самата порта бе максимално отдалечена от „Юнивърсъл“. Габи трябваше да се погрижи за още някои неща, за да не изгуби някой от приятелите си.

Лошото бе, че при Гаутама се офлянкваха двама от народното опълчение с кремъклийки. Сидхарта имаше два топа.

Лутер имаше доста път да бие, докато стигне до „Фокс“.

Габи от известно време обработваше съзнанието му. Надграждаше върху недоволството, което бе открила неотдавна. Нямаше начин да го отклони от лоялността му към Гея, но той се бунтуваше срещу нея достатъчно, за да се поразсее. Габи бе успяла да му пошушне нещо на ухо и той напусна поста си пред „Голдуин“, и ето че сега пътува. Но тя му беше приготвила още няколко трика.

Лутер беше мек като пластелин. Не й се щеше да разчита толкова на него. Но не биваше да се меси директно в събитията между стените на Пандемониума. Можеше най-много да приспи персонала в Тара.

Джен също беше податлив. Но какво да се прави? Той трябваше да изиграе своята роля в пиесата, дължеше му поне това. А и… нямаше кой друг да свърши онова, което бе възложено на Джен.

Чакаше на края на гората, когато се показаха четири Титаниди и три човешки същества. Поздрави всички по име. Забеляза изненадата на Робин, съжали, че няма време да си поговори с малката вещица, която нежно обичаше, но ги чакаше твърде много работа.

Каза им какво да правят. Те бяха въоръжени.

Останалото зависеше от тях.

Конъл седеше на гърба на Роки и наблюдаваше малкото облаче дим, което се движеше по ръба на Пандемониума. Не знаеше какво е това. Знаеше само, бе, че според инструкциите на Габи, те трябваше да тръгнат на точно определено място на стената.

С изненада откри, че не го е грижа за себе си. Но се ужасяваше от мисълта, че Робин може да загине.

Имаха огнестрелно оръжие. С което бе практически невъзможно да уцелят нещо, дори от гърба на плавно движеща се Титанида. Но все пак това даваше малко самочувствие. Носеха и къси мечове и се надяваха да не ги пускат в ход, защото това щеше да стане само ако слязат от Титанидите. Сиреч, ако Титанидата е сериозно ранена.

Димът достигна определеното място. Конъл усети, че някой стиска ръката му. Беше Робин, дланта й беше студена. Конъл се наведе и я целуна. Сякаш нямаше какво да си кажат.

Титанидите излязоха на открито и се заеха със своята задача.

Тялото на Свирчостоп бе почти изгоряло, когато остатнките се разшаваха.

„Юнивърсъл“ все още гореше. Водите на рова бяха пълни с плаващи отломки. Телата на стотици осемметрови акули плуваха с коремите нагоре около спаружените остатъци на цепелина.

Също като в сцената с Назу, първо се появи ръка. После бавно и мъчително Гея се измъкна от чернилките, изправи се и олюлявайки се като пияна, излезе от рова.

Чироко с усилие възпря смеха си. Защото имаше опасност той да премине в истерия. Но Гея…

Приличаше на герой от рисувано филмче в един от най-изтърканите стари трикове. Подават му бомбата със запален фитил, съществото я взима и се опулва и — БАМ! Димът се разпръсва, а то стои все в същата поза, с празни ръце, но е рошаво и боядисано в черно, а наоколо се стеле дим… примигва два пъти — вижда се само бялото на очите — и пада.

Гея също бе черна от главата до петите и само очите й блестяха. Но тя не падна.

Започна да се гърчи. Беше отвратително. Изпъна се в една посока, после в друга, кожата й се напука. Посегна към стомаха, към нозете и се затърка усърдно с ръце. Кожата се залющи.

Отдолу се показа блестяща кожа, руса коса… една чисто нова Гея/Монро. Замря за миг, смалила се само с около половин метър, и се запъти към Чироко.

ДВАЙСЕТ И ДВЕ

— Време е, Джен.

— Знам бе — отговори той. — Мамка му, не ми ли каза…

Той се откъсна от работата си и се огледа. Габи не беше там. Май я чу да разправя нещо. Сви рамене и пак заби поглед в устройството в скута си.

Седеше върху голям сандък с надпис „«ДИНАМИТ»: Произведено в Белинзона“, поставен върху голямото зелено окончание на нерва в мъртвото сърце на Океан. Наоколо бяха разхвърляни и други такива сандъци.

В скута си държеше часовников механизъм. Мислеше, че е загрял как става. Вързва се тая джаджа с оная дреболийка, увива се малко от тая магийка около тиктакащото…

Нищо. Нито тиктака, нито нищо.

Връзва тия джунджурийки, после трябвало да върви на майната си. Хич и не мислеше да се маха, така че щом Габи му даде зор, изчака бая време, достатъчно, и после се хвана да бачка. А то не ще, значи. Вари го, печи го — не ще.

Разхълца се от безсилие.

Леле, как добре ще му дойде едно тлъсто рибе… Чудно мирише тая гадинка като е пърлена. Що не се сети досега?

Понечи да стане и да извади от кофата риба, ама се сети, че няма за кога да ходи, па обратно. Пфу! Затова толкова мисли, преди да почне да бачка, щото само като си помисли кога ще се качи горе на стълбището…

Джен се усети, че пак се разсейва. Подреди пак чарковете на детонатора и се замисли дали някога ще го сглоби правилно.

И пак си мислеше, че нещо е забравил.

И че то е най-важното.

Спирачките на проклетото малко влакче не работеха.

Лутер кълнеше бясно, после, щом наближи спирката, скочи и се претърколи.

Изправи се замаяно. Малки парченца от Лутер се бяха разпилели наоколо. За щастие, не бяха особено важни части. Едно ухо, малко скалп, малко крак.

Не му оставаше време и той го знаеше. Видя влакчето да отминава по широката крива. Щеше да обикаля вечно — голямото колело на Пандемониума, Великата Гея…

Не, нямаше. Релсата беше прекъсната, защото… туп… Гея беше победила змията, защото… туп, туп… Чироко е атакувала! А Гея го прати тук с важна мисия!

Мозъкът му засега тупкаше доста добре. Ако квадратното колело се върти достатъчно дълго, някои от ъглите се позаглаждат. Не беше чаткал така от деня на… смъртта си. Остатъка от веждата му се намръщи, той я намести обратно и се юрна надолу по стълбата…

Посрещна го Гаутама. Тоя дебелогъз, обкичен със злата дрисльо дрънкаше нещо на някакъв безбожен език. Лутер измъкна кръста си — могъщият меч на Бога — и кръцна главата му.

Което, разбира се, не уби Гаутама, но му причини известни неудобства, когато Лутер зарита кратуната му надолу по стълбите. Гаутама се защура с протегнати напред ръце, а гушата му кървеше. Лутер повече не го удостои с поглед. Замърмори, като се мъчеше с остатъка от устата си да произнесе всички думи.

— А шега е ред на шампиона, ишпратен от Шамата Богиня! Чака ви крах пред Нейната мощ!

По стената хората ползваха пушките си. Прогърмя топовен изстрел. Лутер се добра до портата и я отвори. Хората му крещяха. Не разбираше какво. Отиде при пусковия механизъм на подвижния мост, откри ръчката…

Туп.

Спускам моста, каза си той. Туп.

Защо спускам моста?

А… защото да помогна на Гея, да. Да помогна на Гея да…

Да влезе? Туп. Туп. Туп.

Може би това беше някакъв трик. Ръката му се отмести от ръчката.

— Това не е трик, скъпи Лутер — произнесе един глас в ухото му.

Обърна се и я видя.

Това бе Гея, това бе жена му, майка му, всички майки и съпруги, и девици, Боже помози, с увити около сърцето тръни, с това свято изражение на лицето (бе дребна, загоряла жена), с ослепително бяла роба и ореол — ореол! От нея струеше светлина, изгарящата светлина на богиня/болка/смърт — и милиони ангели летяха наоколо, надули тромпети (а той дори не познаваше дребната, загоряла жена)… туп… измама? Как може да е трик?!

Сега наоколо имаше хора с мечове. Видя как една от ръцете му пада на каменния под. Но, о Боже, имам още една, за да опитам.

Отпусна се с цялата си тежест на ръчката, бутна я напред и падна върху тракащия, скърцащ, хапещ механизъм и тонове от моста се стовариха върху му, откъсвайки крайник по крайник, по крайник…

Първата смърт на Артур Лундквист бе ужасна. Втората му смърт бе обвита със слава.

Няколко фотофавни бяха успели някак си да преплуват рова. Десетина се трупаха около Чироко, която наблюдаваше непоколебимото приближаване на Гея.

Гигантското Монро-нещо бе разперило ръце да хване Чироко, независимо в коя посока ще побегне. Приближаваше се като чудовищен борец-профи, с пропито от омраза лице.

Оставаха петстотин метра. Четиристотин. Триста.

Спря се, вслуша се в предсмъртния вопъл на Лутер.

Къде е Детето?

Когато стигнаха края на моста над главите им гръмна топ. Конъл чу нещо да издрънчава по шлема му, усети болка в ръката и чу вика на Робин.

Видя я, че притиска длан към челото си, което е окървавено. Понечи да скочи…

— Не! — извика Робин. — Добре съм.

И без това нямаше време. Сега бяха на моста, копитата на Титанидите трополяха по настилката. Стигаха до пропаст. Мостът бе започнал отново да се вдига. Конъл си помисли, че е по-хубаво да се връщат.

После мостът пак падна. С частица от съзнанието си Конъл забеляза, че Роки жестоко кърви. Горе на стената нещо издаваше лаещи звуци. Наоколо се стелеше дим. От стената ги целеха с топове. Дано са същите стрелци като него.

Префучаха под арката на портала. Конъл нямаше време да стреля. Титанидите размахаха мечове и тежко на тия, дето се изпречваха на пътя им. Но прииждаха нови. Конъл започна да стреля по всичко, което се движи.

Нямаше за кога да гледа по кого. Едва по-късно забеляза странните им одеяния — дълги палта, бели ризници или многоцветни зелено-сиво-кафяви панталони и шлемове като неговия.

Приближи се мъж, който носеше невероятно дълъг меч и крещеше, и Роки го посече. На падане мъжът удари с меча си Конъл по крака. Конъл погледна надолу, сигурен, че е останал без крак и след секунди ще изпадне в шок… Част от меча бе останала в ръката му. Видя счупено варакосано дърво и захвърли парчето.

За обърканото му съзнание това дойде твърде много.

Боже мой, наистина ли мислят, че това е просто игра?

После чу виковете на Валия. Тя бе минала далеч напред пред останалите и бе намерила Крис.

— Обръщай назад! — извика тя. — Взех ги! Обръщай!

— Кокошка! — викаше Чироко.

Гея се спря.

— Гея е гадна, безмозъчна БЪЗЛА! Гея е КОКОШКА!!

Голият, изпотен гигант бавно се извърна. Гея се бе упътила към „Фокс“, за да попречи на отвличането на Адам. Но… Чироко й беше подръка. Адам бе на мили оттук.

— Върни се и се бий, бъзлива кучко! От какво се… страхуваш? Гея се страхува! Гея е шубелива, Гея е гадна кучка!

Гея се спря, залюшка се напред-назад, разкъсвана от желанието да отиде за Адам или да приключи с това насекомо веднъж и завинаги. Знаеше, че е трик. Знаеше, че Чироко нарочно я предизвиква. Знаеше… и повече от всичко на тая гадна, ужасна вселена й се искаше да се върне и да смачка това ужасно келешче.

Чироко се изплю към Гея. Вдигна един камък и я замери с все сила. На главата на Гея цъфна червено петно. На светлината на Хиперион в ръцете на Чироко заблестя меч.

— Бог? Разсмиваш ме, Гея. Ти си свиня. Майка ти е била свиня, баба ти е била свиня, а нейната майка се е чукала с мъртви прасета. Плюя на теб. Пикая на теб. Призовавам те да дойдеш и да се биеш. Ако избягаш, всички ще узнаят колко си страхлива!

Сълзи на ярост се стичаха по лицето на Чироко.

Гея все още би могла да се извърне и да отиде за Адам, но Чироко нададе смразяващ кръвта вик… и тръгна към нея.

Което просто беше прекалено. Гея закрачи.

Към Чироко.

— Време е, Джен.

— Знам, Габи. Мъка ми е, че те… изнасилих. Мъка ми е, че те убих. Не исках.

Ръцете му се пипкаха с детонатора в скута му. Беше прост механизъм, знаеше, че е прост. Беше ужасно. Той не можеше да си спомни.

Юджийн Спрингфийлд беше летец. Беше летял на военен реактивен самолет, на лунен модул с ракетен двигател. Избран бе сред хиляди други да лети с изследователския кораб „Рингмастър“ в мисията му до Сатурн, и за това имаше само една причина. Той беше най-добрият.

А сега не можеше да се оправи сред бъркотията от жички, които всеки малоумен терорист би могъл да нагласи и насън.

Избърса сълзите си. Започна отначало. Какво бе казала Габи?

Измъкни…

Очите му се разшириха. Най-важният детайл, а той почти го беше забравил. Божичко, мозъкът му трябва да е станал на каша.

Ето го, в краката му. Черният буркан с металната капачка.

Вдигна го, отвори го, хвърли капачката в кънтящата тъмнината.

Тлъстият, приличен на крастава жаба паразит, който бе изсмуквал мозъка му деветдесет години, изскочи и увисна на ръба на буркана. Очичките му се огледаха и се изцъклиха. Запищя неистово: грачещи, подсмърчащи, сподавени вопли. Не означаваше нищо за Джен, но Габи бе казала, че е важно.

Гея трябва да види това, беше казала Габи.

— Мислиш се за по-акълия, а? — прошепна Джен, гледайки съществото в кръвясалите зъркели. — Е, бате Джен ще ти покаже колко прави едно и едно.

Погледна отново детонатора.

Акумулатор. Това е ей оная джаджа там.

Жици. Е, ето няколко. Тая — тук, а другата — там. Значи ако допре тая към оная, ще се получи дяволска…

Гея замръзна от ужас, когато очите й в Океан се отвориха, погледнаха от буркана и се взряха в побърканото дете, което си играеше с кибрит и бензин.

— Джен! — изпищя тя. — Не го прави!

Чироко тръгна, заслепена от омраза, на каквато не мислеше, че е способна. Хукна към чудовището и заби меча си в стъпалото му.

После Гея изпищя и Чироко се изпълни с невероятното чувство на триумф… който трая не повече от секунда. Гея се извъртя и отърси Чироко като мравка от стъпалото си. Тя въобще бе забравила за съществуването й.

Чироко се изправи. Видя Гея да замръзва на мястото си. Вдигна ръце към главата си и бавно я извъртя към небето.

— Габи! — викаше тя. — Габи, почакай! Слушай… аз съм… аз не съм готова! Габи, трябва да говорим!

Земята се разтресе под краката на Гея, която хукна към кабела.

Чироко потъна до колене и захълца безпомощно. Усети една ръка на рамото си, вдигна глава и видя трима от генералите си. Боже мой, помисли си тя. Те са ме следвали. Не са избягали.

С нея бе цялата армия. Готова за бой… а противника го нямаше. Гледаха, ужасени и безмълвни, как Гея прегазва рова и продължавя да реве колкото й глас държи.

Стената не я спря. Наведе едно рамо и мина през нея. Тичаше през пламъците на „Юнивърсъл студио“, префуча през останките на Двайсет и четири каратовата магистрала.

Накрая стигна при кабела.

Подскочи, вкопчиха пръсти в невероятната коравина на една от нишките. Започна да се катери, подвижна като маймуна.

По-късно хората стигнаха до извода, че е търсела най-прекия път към главината. Там беше Габи, Габи вземаше властта и бе наложително Гея/Монро, в която сега се съдържаха над деветдесет процента от съществото, наричано Гея, да се качи горе и незабавно да почне преговори.

Гея се намираше на половин километър нагоре по нишката, когато тя се скъса.

Нишката изплющя, бърза като капан за мишки. Неизмеримите й тонове се увиха, усукаха… и размазаха нещото-Гея в непоклатимата твърд на кабела.

— Дръжте се! — извика Чироко.

Земята под тях пропадна с трийсет метра.

ДВАЙСЕТ И ТРИ

Междувременно във висинето над тях в областта, известна като червената линия, се разиграваше далеч не толкова вълнуваща, но далеч по-важна драма.

Обектът, известен като Гея, бе се разсеял. Занимаваше се с много неща едновременно. Обектът, известен като Габи, се бе приближил плътно, в защитна позиция. Един след друг ужасните удари се стоварваха върху съзнанието на Гея. Важният нерв, прекъснат в Океан, беше последният удар. Габи изригна от укритието си.

Няма думи за това какво се случи нито на езика на хората, нито на Титанидите, нито на цепелините, нито на което и да е друго същество, чиито сетива са свързани с възприятието на времето.

Но крайният резултат бе прост. Съзнанието на Гея беше унищожено. Съзнанието на Габи Плъджет, от Ню Орлийнс, Луизиана, прелетя през не-Айнщайновото пространство на червената линия, без други съперници.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Изчакаха Валия, Крис и Адам да ги настигнат. Чакаха докато стотици статисти от Пандемониума се спуснаха към тях с дървени мечове, картонени щитове и… тук-таме стомана.

— Това са имитации! — извика Нова на Клавесин.

— Виждам — отвърна й Клавесин. — Но не изцяло.

Беше ужасно. Не можеше да се определи кое оръжие е истинско, и кое — камуфлаж. А хората от Пандемониума като че не знаеха разликата.

Стигнаха до портата „Фокс“. Крис бе зле наранен. Валия също — в левия заден крак. Серпент, самият надупчен на няколко места, държеше Робин.

Конъл изпитваше странна отчужденост. Стреляше по хората, които идваха към него, но като че стреляше по картонени мишени.

Минаха през портата, отправяйки се направо към гората. Ордите от Пандемониума ги следваха.

Спряха, обърнаха се и видяха как Духовият оркестър пристигна по график и започна да избива враговете със стотици.

— Стойте! Те не са въоръжени!

Постепенно, със застинали от ужас лица, триста Титаниди се спряха… и отстъпиха. Отредите от Пандемониума се защураха и започнаха да се млатят помежду си. Изглежда повечето от тях решиха, че става дума за нападение от свои.

Конъл слезе от гърба на Роки и падна на колене. Заклати се, идеше му да повърне. Усети една ръка да обгръща раменете му и се обърна за прегръдка.

Беше Нова, а не Робин, и също плачеше. Прегърна я и двамата тръгнаха към Робин.

Времето им стигна колкото да разберат, че никой не е ранен фатално — въпреки кървищата, — когато земята пропадна под нозете им.

Голямото колело на Гея продължаваше да вибрира вече двайсет рота.

Най-тежки бяха първите три-четири. Много хора загинаха от първата въздушна вълна, последвала скъсването на нишката. Повечето от тях — в Пандемониума, където сградите се срутиха. Но и някои от армията на Чироко бяха ранени зле.

После, при четвъртия резонанс, се скъса и нишка в Тетида. И следващите три труса бяха жестоки, но не като първата серия.

Накрая всичко утихна. Колелото се изпълни с фин прах, ала намери нова равновесна точка.

На някои места Офион потече малко по-бързо, на други по-бавно. Някои от езерата станаха по-големи, други — по-малки. Две блата погълнаха няколко хиляди акра, а пустинята на Тетида — която за разлика от тази в Мнемозина, от памтивека си е била пустиня — се разрасна с няколко метра във всяка посока.

Роки се погрижи за леките и тежки рани на групата на седемте, която сега бе нараснала на девет с Крис и Адам. Нямаше опасност за живота на нито един.

Духовият оркестър бе събрал две хиляди затворници. Очакваше се, че след известен период на блокада защитниците на Пандемониума ще се предадат, щом огладнеят.

Адам май се забавляваше от цялата история. Не беше притеснен. Всичко беше също като на филм, малко като летеж в небесата… и той жадуваше да види продължението.

Чироко стоеше начело на ликуващата армия и наблюдаваше останките на нещото, което беше наречено Гея, да се стичат по кабела.

Тя беше единствената, която разбираше защо кабелът я е убил, след като Назу и Свирчостоп не бяха успели. Знаеше също, че има още въпроси, които не бяха получили отговор.

От торбата й долетя скимтене. Пресегна се и измъкна бутилката със Снич Куката.

Той умираше. Измъкна го и го постави върху дланта си.

— Може ли да пийна нещо? — запита той между хриповете. Чироко намери бутилката. Не си игра с капкомера, просто го поля и той отпи няколко глътки.

Знаеше, че това е последният умиращ фрагмент от Гея.

Когато започна играта, Гея знаеше, че може и да загуби. Не беше очаквала… но ето че стана. Габи я надхитри.

Тя лежеше в дланта на Чироко. Поетична справедливост, помисли си. Прекарваш двайсет години от живота си, замисляйки заговори за унищожаването на предателя, и какво постигаш? Прекарваш последните си секунди буквално в ръката на най-големия си враг.

Отделила бе време да помисли над последните си слова.

Ако трябва да си отидеш, трябва да го направиш със стил. Така че беше време за тази мисъл, длъжна бе да се възползва от нищожния шанс.

Поколеба се между три варианта, взети от различни филми: прекалено възвишен, артистично-неясен и накрая се спря на стила, който й беше любим.

— Милостива майко — изгъргори Снич. — Нима това е краят на Гея?

И умря.

И…

Много преди да заглъхнат вибрациите от последния катаклизъм един лъч светлина се спусна надолу от покрива на Хиперион.

Насочи се към Чироко Джоунс.

Чироко стоеше, обърната към светлината. Нозете й се отделиха от земята.

Тялото й политна към Небесната вис.