Джийвс и феодалният дух

4

Може би трябваше да отбележа досега, че този Чийзрайт бе вид човекоподобно, което още от люлката бе посветило усилията си на усърдните занимания с воден спорт. В Итън бе капитан на отбора по гребане. Четирите години в Оксфорд също ги прекара във всеотдайни упражнения.

Сега всяко лято, щом се провеждаше регатата „Хенли“, той хукваше натам и обилно лееше потта си ведно със съотборниците си за славата на клуба „Леандър“. Ако тази личност някога отиде до Ню Йорк, не храня ни най-малкото съмнение, че ще прахоса цяло състояние, за да размахва като побъркан веслата в езерото на Сентръл Парк — по двадесет и пет цента кръгчето. Сами разбирате, че на Стилтън рядко му се случваше да разделя ръката си от греблото.

А човек не може да се блъска упорито с такива щуротии без да развие яки мишци и мускули. Цялото това робско каторжничество по галерите му бе помогнало да изгради необикновено здрава физика. Гръдният му кош бе огромен и буреподобен, а мускулите по гигантските му ръце бяха корави като железни възли. Сещам се, че Джийвс веднъж спомена за някакъв свой познайник, който имал сила за десетина. Същото описание чудесно би прилягало на Стилтън. Защото той спокойно можеше да мине за борец свободен стил.

Бидейки доста свободомислеща личност и осъзнавайки, че в края на краищата светът е пълен с разнообразие от типове хора, досега винаги съм приемал исполинската му мускулатура с блага толерантност. Посоката, в която вървяха разсъжденията ми бе, че щом има фукльовци, дето душа дават, за да са напомпани до пръсване, нека се помпят. Пожелавам им късмет. Но онова, което определено не ми харесваше в настоящия момент, бе фактът, че в добавка към всестранната си нафрашканост с мускулни влакна, Стилтън се звереше насреща ми с неописуемо зловещо изражение. Имаше вид на някой от ония демонични маниаци, които непрекъснато размахват секирите си из въздуха и посичат с един удар шестима. Явно бе, че е под властта на силно вълнение и въобще няма да е пресилено ако призная, че щом улових погледа му, мигновено се смалих тъй както си седях.

Реших да отдам явното му раздразнение на обстоятелството, че ме е сварил да възстановявам тъканите си с мъничко от спасителната течност, приготвена ми от Джийвс. Тъкмо се засилих да му обяснявам, че елексира в ръката ми го консумирах чисто и просто по медицински съображения и ми бе предписан от виден лекар от висините на Хипократовото съсловие, когато той процеди гадно:

— Де да можех да реша!

— Какво, Стилтън? — попитах с нежна нотка в гласа.

— Дали да прекърша слузестия ти врат или да не го прекърша.

Потрудих се още повече над сгърчването. Изведнъж осъзнах, че бях насаме в безлюдната зала за пушене със смахнат тип, проявяваш недвусмислена наклонност към убийство. Отгоре на всичко говедото му с говедо бе от тази категория смахнати, от които направо ме побиваха тръпки. За сведение, смахнатите убийци, които най-много ме отблъскват, са с гръдна обиколка сто тридесет и два сантиметра и пропорционалното й съответствие при бицепсите. Пръстите очевидно жестоко го сърбяха, което винаги бе лоша поличба. Рефренът „Ох, защо си нямам гълъбови криле“ със задоволителна точност обобщаваше темата на крясъците, които надаваха сетивата ми.

— Смяташ да скършиш слузестия ми врат ли? — повторих, надявайки се да изкопча допълнително информация. — И защо?

— Че ти не знаеш ли?

— Нищичко не знам — уверих го.

— Хайде де!

На този етап от разговора той замълча, за да измъкне една муха, която бе прелетяла през отворения прозорец и се бе заплела в гласните му струни. След като успешно проведе операцията по отстраняването й, той наново заговори.

— Устър! — изграчи той.

— Не съм мърдал оттук, старче! — рапортувах ведро.

— Устър — рече Стилтън и бях готов да заложа главата си, че в този момент усърдно смилаше зъбите си, — какъв беше скритият зад тоя твой мустак замисъл? Защо си го пуснал?

— Ами малко се затруднявам да ти отговоря, нали разбираш. Знаеш как става, като ти дойде някоя прищявка — и почесах брадата си дълбокомислено. — Май реших, че ще ме поосвежи — реших да рискувам с този отговор.

— А нямаше ли и подмолна цел? Не беше ли той част от пъкления ти план да ми отмъкнеш Флорънс?

— Драги ми, Стилтън! — опитах се да взема думата аз.

— Всичко ми изглежда крайно подозрително — прекъсна ме грамадата от мускули. — Знаеш ли какво се случи току-що, когато си тръгнахме от чичо ми?

— Съжалявам, но не съм особено добре запознат с тази част на града.

Той схруска на ситно още няколко зъба.

— Ще ти кажа. Хванах едно такси, за да изпратя Флорънс. През целия път тя не спря да дърдори възторжено за проклетия ти мустак. Направо ми призля, докато я слушах.

В съзнанието ми се мярна идеята да изрека нещо в смисъл, че момичетата са си момичета и трябва да се отнасяме с търпимост към простичките им радости, но реших, че е по-добре да се въздържа.

Когато стигнахме пред тях и се приближих към нея, след като платих на шофьора, видях, че ме преценява съсредоточено, оглеждайки ме от всеки възможен ъгъл, с очи, приковани върху лицето ми.

— Естествено това страшно ти се хареса? — предположих аз.

— Затваряй си устата! И не ме прекъсвай!

— Добре де. Просто исках да кажа, че няма как да не ти е доставило удоволствие — доразвих идеята си бързо.

За известно време той потъна в размисъл. Каквото и да бе станало на това любовно рандеву, бе повече от очевадно, че споменът за него го разтърсваше от силно по-силно.

— След минута-две… — поде той отново и млъкна, за да се пребори с чувствата си. — След минута-две — продължи, след като си възвърна способността да говори — тя ми заяви, че искала и аз да си пусна мустак. Рече — цитирам думите й — че щом един мъж имал огромно червендалесто лице и глава като тиква, някакво игриво мъниче около горната му устна често вършело чудеса, за да освободи напрежението. Ти би ли казал, че главата ми е като тиква, Устър?

— Нищо подобно, старче — изцвилих най-искрено.

— Значи не е като тиква, така ли?

— Не, не е като тиква. Виж, може би по-точно би било сравнението с купола на катедралата „Сейнт Пол“.

— Да, ама тя я сравни точно с тиква. Каза ми също, че ако съм разведрял лицето си с мъничко растителност, облекчението за пешеходците и уличното движение щяло да бъде безкрайно. Тя е полудяла! Последната година в Оксфорд си пуснах мустак и той изглеждаше кошмарно. Беше почти толкова гнусен колкото и твоя. Мустак, как ли пък не! — завърши с въздишка Стилтън.

Искрено се изненадах, тъй като не предполагах, че в речника му фигурират изрази от рода на „как ли пък не“.

— „Няма да си пусна мустак, даже да трябва да зарадвам дядо си на смъртния одър“ — й рекох и допълних: „Представям си какъв глупак ще изглеждам с мустак“. „Точно по този начин изглеждаш без него“ — заяви ми тя. „Нима?“ — попитах. „Да“ — отвърна тя. „О?“ — възкликнах. „Да!“ — повтори тя. „Хей!“ — рекох, а тя ми отвърна: „Гледай си работата с твоето хейкане!“

Ако бе добавила: „И на баба ти хейкавата хвърка!“, разбира се, щеше да засили още повече ефекта, но и без това трябва да призная, че останах дълбоко впечатлен от постижението на Флорънс в тъй поднесения ми отрязък от диалога. Предполагам, че девойките се обучават на подобни покосяващи слова в горните класове на гимназиите. А не бива да забравяме също, че Флорънс напоследък се движеше предимно в бохемски кръгове — сред писатели, художници и разни породи интелектуалци, където разменяните находчиви забележки са винаги от най-висока класа и връх на изящната словесност.

— Та така — заключи Стилтън, след като поумува малко. — Едното доведе до другото — ядни думи залетяха помежду ни и докато се усетя, тя вече ми тръсна обратно годежния пръстен и ми заяви, че щяла да ми бъде благодарна, ако съм върнел писмата й при първата удала ми се възможност.

Зацъках с език. А той доста рязко ме помоли да престана да цъкам, затова и престанах да цъкам. Обясних му, че единствената причина, поради която го бях направил, бе, че трагичната му история дълбоко ме е по къртил а.

— Сърцето ми кърви за теб — рекох му.

— Нима?

— Обилно.

— Хей! Хей-й! — дойде най-накрая на думата си той.

— Съмняваш се в състраданието ми? — недоумявах аз.

— Дяволски си прав, че се съмнявам в проклетото ти състрадание. Току-що ти казах, че се опитвам да реша, и онова, което трябва да реша, е следното. Беше ли предвидил какво ще се случи? Не изчисли ли вманиаченият ти коварен мозък какво ще последва, ако си пуснеш мустак и се изперчиш с него пред Флорънс?

Напрегнах се, за да се изсмея непринудено, но нали знаете как се получава с тези непринудени смехове. Не винаги излизат тъй както ги искате. Дори в собствените ми уши прозвуча като сутрешно жабуркане.

— Прав съм, нали? Тази ли бе мисълта, загнездила се в коварния ти вманиачен мозък?

— Категорично не. И за сведение, не притежавам никакъв коварен и вманиачен мозък — опълчих се срещу неправдата аз.

— Обаче Джийвс притежава. Планът може и да е бил скалъпен от него. Джийвс ли бе този, който оплете примката, която да ме спъне? — продължаваше да ме напада Стилтън.

— Скъпи приятелю! Джийвс не плете примки за хората. Би го счел за непростимо своеволие. Освен това ти споменах, че той именно предвожда челния отряд на движението, противящо се на мустака ми.

— Разбирам за какво намекваш. Да, склонен съм да изключа Джийвс от списъка на съучастниците. Тогава всички доказателства изобличават теб. Сам си работил по пъкления си план.

— Доказателства? За какви доказателства ми говориш?

— Когато бяхме в апартамента ти и аз споменах, че чакам Флорънс, забелязах нещо съвършено показателно — лицето ти светна.

— Не е вярно — подскочих като ужилен.

— Да ме прощаваш! Знам си аз кога едно лице светва и кога не светва. Ясен си ми като отворена книга. Сигурен съм, че си викаше: „Сега е моментът! Ето кога ще й се докарам!“

— Нищо подобно. Ако лицето ми е светнало — нещо, в което сериозно се съмнявам — то е било защото съобразих, че веднага щом тя пристигне, ти ще си тръгнеш.

— Искаше да си тръгна?

— Исках. Ти заемаше прекалено много място, което ми бе нужно за други цели.

Звучеше абсолютно правдоподобно и видях, че бронята му се пропука. Стилтън обърса чело с ръка, съперничеща по форма и големина на миньорски чук.

— Ще трябва хубаво да го обмисля. Да, да, ще трябва наистина хубавичко да го преценя — заклати глава той.

— Ако се вслушаш в предложението ми, хуквай и се залавяй веднага — не изпуснах възможността да го изшъткам по-далече от нежното ми тяло.

— Тъй и ще сторя. Ще го разнищя съвестно и справедливо. Ще претегля всички детайли. Но ако подозренията ми се окажат верни, знам аз какви стъпки да предприема.

И с тези заплашителни слова той се оттегли, оставяйки ме немалко покрусен от бремето на неволите ми. Защото набиеше ли си веднъж в кратуната вироглавец като Стилтън, че си му оплитал примки, на практика можеше да последва почти всичко от порядъка на насилие и тежко осакатяване. Да не говорим за Флорънс. Направо настръхнах, като си помислих, че тя е отново на свобода. Затова с каменна тежест в душата допих уискито и содата си и се затътрузих към къщи. „Устър — сякаш ми нашепваше невидим глас в ухото, — голям ураган се задава, мой човек“.

Когато пристигнах във всекидневната, Джийвс говореше по телефона.

— Съжалявам — казваше и забелязах, че проявяваше същата любезност и непреклонност, които и аз приложих при последната си среща с него. — Не, моля ви, всякакво по-нататъшно обсъждане е безполезно. Опасявам се, че ще трябва да приемете решението ми като окончателно. Лека нощ!

От обстоятелството, че не вкарваше лавина от „сър“ в речта си, предположих, че разговаря с някакъв свой приятел, макар че от непреклонността на тона му май не си личеше да е оня със силата на десетина.

— Какво има, Джийвс? — попитах. — Да не си се сдърпал с някой момък от клуба, в който членуваш?

— Не, сър. Разговарях с господин Пърси Гориндж, който позвъни малко преди да влезете. Създавайки впечатлението, че съм Ваша милост, го осведомих, че молбата му за хиляда лири не би могла да бъде уважена. Счетох, че така бих ви спестил известно неудобство и ненужно смущение.

Искрено се трогнах. След като Джийвс претърпя поражение в онзи наш сблъсък на волите, навярно сте очаквали той да се раздразни и да откаже нужното уважение и феодална привързаност към младия си господар. Но с Джийвс, въпреки че си имаме разногласия — както е с въпроса на надприказването — не позволяваме да ни глождят задълго някакви си ненужни страсти.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— За щастие си се върнал точно навреме. Добре ли прекара в клуба си?

— Много добре, сър.

— Значи си се забавлявал по-добре от мен — отбелязах с горестна въздишка.

— Сър? — повдигна вежди Джийвс.

— Налетях на Стилтън Чийзрайт в отвратително настроение. Я ми кажи, Джийвс, с какво се занимавате в тоя ваш клуб „Ганимед Младши“?

— Много от членовете играят добри партии бридж, сър. Разговорите също рядко пропускат да засегнат някоя изключително интересна тема. А ако все пак има някой, който желае да се отдаде на по-фриволно развлечение, винаги може да се занимае с дневниците на клуба.

— Дневниците… А, да, спомням си.

Вероятно и вие ги помните, ако случайно сте разгърнали страниците, в които описвам събитията в Тотли Тауърз — провинциалното седалище на сър Уоткин Басет. Тогава, благодарение на въпросния дневник, успях да нанеса опустошително поражение на силите на мрака, вселили се във формите на Родърик Споуд. Както може би се сещате, единадесета точка от правилника на „Ганимед Младши“ гласи, че членовете се задължават да съобщават подробности от строго лично естество, касаещи живота на работодателите си с цел да се състави произведението.

Тогава страниците му разкриха, че Споуд си падал малко любител-диктатор и въртял шайка, наречена „Черните шорти“, която вършеела из улиците с черни чували и крещяла „Хайч, Споуд!“. Разбра се също, че въпросният господин тайно скицирал модели на дамско бельо под търговския псевдоним Юлейли Сойерс. Въоръжен с тези сведения, без значителни затруднения го смачках на пихтия. Пустите му диктатори, душа дават само и само да не се разчуят подобни компромати.

Но независимо от това, че дневникът на клуба ми послужи идеално, той далеч не се ползваше с одобрението ми. Досегашната ми кариера е нашарена като палитра с изживявания и въобще не ми доставя радост мисълта, че пълните подробности на епизоди, които бих предпочел да потънат в забвение, осигуряват ежедневната порция смях на сбирщината от камериери и икономи.

— Не би ли могъл да откъснеш материала за Устър от дневника, а, Джийвс? — попитах с плаха надежда.

— Опасявам се, че не, сър — бе последвалият очакван от мен отговор.

— Но той съдържа данни, които справедливо могат да се окачествят като динамит — повиших глас аз.

— Абсолютно вярно, сър — съгласи се с мен Джийвс.

— Ами ако се намери доносник, който да раздрънка информацията и тя стигне до ушите на леля ми Агата? — ужасих се аз.

— Няма нужда да се тревожите за това, сър. Всеки член изцяло разбира, че пълната дискретност е sine qua non6.

— Независимо от това, щях да се чувствам много по-спокоен, ако тази страница…

— Тези единадесет страници, сър — поправи ме Джийвс.

— Ако тези единадесет страници попаднат в огъня.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Има ли нещо за Стилтън Чийзрайт в дневника?

— Обемът за въпросния господин е внушителен, сър.

— Опозоряващо ли е?

— Не в същинския смисъл на думата, сър. Личният му прислужник просто докладва, че господин Чийзрайт имал навика, когато е развълнуван, да повтаря „Хей!“ и да прави шведски упражнения всяка сутрин преди закуска.

Въздъхнах. Не че действително бях хранил надежда, но все пак изпитах разочарование. Винаги съм поддържал мнението — и струва ми се с основание — че нищо не разсейва толкова бързо напрежението в една заплетена ситуация, колкото майсторски приложеното изнудване. Щеше да ми е страшно приятно да отида при Стилтън и да му река: „Чийзрайт, открих тайната ти!“ и сетне да го гледам как посърва. Но е невъзможно да познаете крайно удовлетворение в тази насока, щом единственото, което страната с нямата роля прави, е да ръмжи „Хей!“ и да се огъва като змиорка преди да се залови с яйцата и бекона. Явно, че не ми било писано да постигна такова пълно духовно надмощие над Стилтън, каквото в случая с Родърик Споуд.

— Е, значи нищо не може да се направи, така ли? — рекох примирено. — Никакъв компромат или нещо подобно.

— Така изглежда, сър.

— Тогава не ми остава нищо друго освен да се помъча да запазя достойнството и гордостта си непокътнати, доколкото ми стигнат силите. А сега смятам да си легна с някоя книга, която да ми оправи настроението. Чел ли си „Мистерията на розовия рак“ от Рекс Уест?

— Не, сър, не съм имал удоволствието. О, моля да ме извините, сър, но за малко да забравя. Миг преди да пристигнете лейди Флорънс Крей ви потърси по телефона. Нейна светлост ще ви бъде благодарна, ако й се обадите, сър. Сега ще ви набера номера.

Озадачих се. Нищо не разбирах. Не че нещо й пречеше да ми звънка, когато си иска, но пък от друга страна не виждах причина, поради която й се налагаше да го прави.

— Не ти ли каза какво иска? — попитах невинно.

— Не, сър.

— Странно, Джийвс.

— Да, сър… Един момент, милейди. Господин Устър е тук.

Поех инструмента и пуснах едно „здрасти“ по жицата.

— Бърти?

— Самият той.

— Надявам се, че не си легнал.

— Не, не.

— И аз предположих така. Бърти, ще сториш ли нещо за мен? Искам да ме заведеш тази вечер на нощен бар.

— Ъ?

— Нощен бар. Доста долнопробен. Имам предвид натруфен, кичозен и все в тоя дух. Трябва ми за книгата, която пиша. За да усетя атмосферата отблизо.

— О, а! — възкликнах, защото вече ми просветна. Добре знаех какво точно представлява тоя проблем с атмосферата. Съпругата на Бинго Литъл, известната писателка Рози М. Банкс, си пада като нагорещен пищов по нея, както нерядко ми е доверявал Бинго. Тя често го праща тук и там да събира впечатления и да си води записки, за да се запаси със солидни амуниции за следващата си глава. Очевидно станеш ли писател, непременно трябва да уловиш атмосферата, защото инак от читателите ти се отприщват жлъчни забележки от рода „Уважаема Госпожо, наясно ли сте въобще…?“ и така нататък. — Да не би да пишеш нещо за нощен бар?

— Да, тъкмо стигам мястото, където героят ми отива в нощен бар. Аз никога не съм ходила, освен в благоприличните, а те съвсем не ми вършат работа. Онова, което ми трябва, е нещо по-…

— Кичозно?

— Да, кичозно.

— Тази вечер ли искаш да идем?

— Задължително е да е тази вечер, тъй като утре следобед пътувам за Бринкли.

— О, значи смяташ да погостуваш на леля Далия?

— Да. Е, какво реши, ще ме заведеш ли?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Д’Арси Чийзрайт — рече Флорънс и аз забелязах стоманените стърготини в гласа й — бе поел ангажимент да ме заведе, но в последния момент откри, че му е невъзможно. Затова се наложи да прибягна до теб.

Това можеше, рекох си на ума, да го поднесе и по-тактично, но не се заядох.

— Всичко е наред — успокоих я. — Ще мина да те взема някъде към единадесет и половина.

Вие сте изненадани? Викате си „Хайде, хайде, Устър, какви са тия детинщини, дето ги вършиш?“ и недоумявате защо сам се набутах за тая нощна разходка, от която благоразумието настояваше да бягам като опарен? Веднага ще обясня и разсея недоумението ви.

Моят пъргав мозък, нали го знаете, светкавично съобрази, че тъкмо това е моментът да се погрижа за себе си.

След като размекнех тая девойка с ядене и пиене, току-виж успеех да подготвя почвата за одобряването между нея и буцата сирене7, с когото допреди тази вечер тя маршируваше към олтара. Така щях да отстраня опасността, която винаги грозеше Устъровия хоризонт, докато тя си стоеше необвързана и на свобода. Убеден бях, че са нужни само няколко думи от сърце, изречени от състрадателен другар, кипял и врял в живота, а аз въобще нямах намерението да се скъпя на тях.

— Джийвс, пак ще излизам. Това означава, че ми се налага да отложа завършването на „Мистерията на розовия рак“ за по-късна дата. Всъщност, почти съм уверен, че вече съм изтръгнал тайната й. Освен ако не съм в дълбоко заблуждение. Престъпникът, който пречука сър Юстъс Уилоуби Барт, е икономът.

— Наистина ли, сър?

— Поне това съм принуден да заключа, след като пресях внимателно всички улики. Цялата тази дандания, дето хвърлят подозренията върху енорийския свещеник, е прах в очите и не ме подведе нито за миг дори. Ще се обадиш ли в „Пъстрата стрида“, за да резервираш маса на мое име?

— Предполагам не желаете много близо до оркестъра, сър?

— Позна без грешка, Джийвс. Не много близо до оркестъра.