Джийвс и феодалният дух

15

Ние от рода Устър никога не сме били поклонници на ранното ставане. Затова на другата сутрин слънцето се бе издигнало високо в небесата, когато се събудих и посрещнах новия ден. Тъкмо бях опустошил питателна порция бъркани яйца и догонвах последната капка кафе от чашата си, когато вратата се отвори, сякаш връхлетяна от ураган, и скъпата ми прародителка прекрачи прага с пируетни стъпки.

Използвам танцовата терминология съвсем съзнателно, тъй като в походката й от пръв поглед се долавяше една особена гъвкавост и отскокливост. От скръбната безнадеждност на миналата нощ не бе останала и следа. Старата ми прародителка отново бе възвърнала своя истински лик.

— Бърти — рече тя след краткото встъпление, в което ме описа като млад ленивец, който трябвало да се засрами, че все още се въргаля из чаршафите в този, ако питате нея, най-лудешки весел ден от цялата прекрасна година23, — току-що говорих с Джийвс и ако на света някога се е раждал велик спасител на изтерзани души, то това е той. Свалям му всичките шапки на света.

Отклонявайки се за момент, за да огласи мнението си, че мустакът ми бил оскърбление за Господа и хората, но все пак смятала, че един добър препарат против плевели можел да оправи работата, тя продължи.

— Джийвс ме светна, че тоя лорд Сидкъп, който щял да дойде днес, не бил друг, а старият ни познайник Родърик Споуд.

Кимнах. Този неин изблик на танцови стъпки и жизнерадост вече ме бе навел на мисълта, че и тя е узнала голямата новина.

— Вярно е — потвърдих. — Както се оказа, без ние да знаем, Споуд от самото начало е бил племенник на стария лорд Сидкъп. След събитията в Тотли Тауърз последният се възнесъл нагоре, за да прави компания на звездите, давайки шанс на Споуд да се издигне в обществото. Да разбирам ли, че Джийвс те е запознал и с компромата „Юлейли Сойърс“?

— Запозна ме с всички подробности, момчето ми. Защо никога не си ми подшушвал за това? Знаеш как обичам да се посмея до насита.

Протегнах ръка с достойнство, но без да отчета непосредствената близост на каничката за кафе. Тя се катурна, но за късмет се оказа празна.

— Бях дал обещание да мълча като гроб! — заявих спокойно.

— Ще ме съсипеш с обещанията и гробовете си! — клъвна ме нежно тя.

— Добре де, приемам критиката. Но ти повтарям, че сведенията ми бяха поверени с изискване за пълна дискретност.

— Все пак можеше да споделиш с любимата си леличка — не престана да напада тя.

Поклатих глава. Не ги разбират жените тези неща. Девизът на джентълмена „благородството задължава“ не струва и пукнат грош за нежния пол.

— Човек не тръгва да разгласява тайни изповеди даже на любимите си лели, ако е джентълмен на място — отбелязах строго.

— Е, тъй или иначе, вече разполагам с пълна информация и държа Споуд, наричан още Сидкъп, здраво в ръцете си. Божичко — продължи тя и лицето й доби отнесено изражение, — колко добре си спомням оня ден в Тотли Тауърз. Той приближаваше към теб с пламтящ поглед и пяна на уста, а ти стоеше в другия край хладен като изстудена краставичка, както би казал Анатол, и му каза: „Една минутка, Споуд, може би ще проявиш интерес към факта, че знам всичко за Юлейли.“ Колко се гордеех в този миг с теб, момчето ми!

— Не се изненадвам — кимнах с разбиране.

— Ти беше като някой от ония звероукротители по цирковете, които се изправят предизвикателно срещу хищните човекоядни монарси на джунглата.

— Безспорно съществуваше силна прилика — скромно се съгласих аз.

— А как посърна той! Никога не бях виждала нещо подобно. Свлече се като мокър чорап пред очите ми. И тази вечер, щом се появи, отново ще се порадва на същото усещане.

— Решила си да го дръпнеш настрана и да му довериш, че си разбрала за позорната му тайна?

— Точно така. Ще го посъветвам майчински, когато Том му покаже огърлицата, да каже, че това е прекрасно произведение на бижутерското изкуство и си струва всяко пени, което е похарчил за нея. Не може да не стане. Щом му харесва да е собственик на Юлейли Сойърс! Сигурно е направил куп пари. Ходих там миналия месец да си купя няколко гащеризона — доста оживена търговия върти местенцето. Парите текат към него като река. Междувпрочем, момчето ми, като стана въпрос за гащеризони, Флорънс ми показа нейните преди малко. Нямам предвид тези, които носи в момента, а скътаните като чеиз. Искаше мнението ми за тях. И много ми е мъчно, че трябва да ти го кажа, агънцето ми — каза тя, съзерцавайки ме с лелинска печал — нещата ми изглеждат доста сериозни тоя път.

— Наистина ли?

— Ужасяващо сериозни. Тя има намерение да накара сватбените камбани да зазвънят някъде около следващия ноември в „Сейнт Джордж“ на Хановър Скуеър. Дори говори вече за шаферки и уредници на тържества… — леля Далия замълча и ме погледна озадачено. — Не изглеждаш много унил — каза тя. — Да не си от онези мъже от калена стомана, за които четем по книгите?

Отново разперих ръце, този път обаче без лоши последствия за посудата.

— Е, ще ти обясня, стара ми родственице. Когато човек е минал през толкова много годежи като мен и всеки път се е отървавал на косъм от ешафода, добива вяра в щастливата си звезда. Той започва да разбира, че не всичко е изгубено до момента, в който не го завлекат наистина до олтара под звуците на „О, любов съвършена“ и свещеникът не го заразпитва „Доброволно ли вземаш за жена…“ Осъзнавам, че в момента съм се нацедил в доста смрадлива супа, но нищо чудно Господ да се смили отново и да ме отърве здрав и читав, ако намери за добре.

— Нима не си отчаян? — възкликна старата ми плът и кръв и в гласа й долових неприкрито възхищение.

— Никак даже. Питая големи надежди, че след като премислят добре нещата, тези две непримирими и горди души, разделили се с гръм и трясък, ще се сдобрят и ще се съберат отново, което автоматично ще ме изключи от играта. Спойката се пропука, защото…

— Знам. Флорънс ме осведоми.

— … Стилтън надуши, че една нощ преди седмица заведох Флорънс в „Пъстрата стрида“. Отказа да повярва, че го сторих, за да й помогна да попие атмосферата, нужна за новата й книга. Но когато гневът му стихне и разумът му се възкачи отново на трона си, е възможно да осъзнае колко е сгрешил и да се разкае пред нея за долните си подозрения. Поне се надявам да стане така.

Тя се съгласи, че в това има нещо разумно и ме похвали за високия ми дух. Моята неустрашимост й напомняла за спартанците при Термопилите, където и да се намират те.

— Но според Флорънс, в момента Стилтън далеч не е настроен миролюбиво. Тя твърди, че е сляпо убеден, че двамцата сте завихрили луда интрига. А разбира се това, че те намери в гардероба на спалнята й в един сутринта, беше доста лош късмет.

— Много лош — съгласих се веднага. — Човек трябва всячески да се стреми да избягва подобни събития.

— Това трябва да го е разярило още повече. Но онова, което не мога да проумея е защо не ти е изкормил вътрешностите. Мислех си, че това ще е първото нещо, което ще направи.

Тънка усмивка пробяга по лицето ми.

— Той изтегли билет с името ми за голямото състезание по мятане на стрелички в Клуба на Търтеите — информирах я след кратко мълчание.

— Но какво общо има това? — не схвана тънката ми мисъл скъпата ми леличка.

— Душице златна — заобяснявах аз, — кой човек ще тръгне да корми вътрешности, след като разчита на виртуозността на притежателя им, за да прибере петдесет и шест лири и десет шилинга?

— Разбирам.

— И Стилтън разбра — продължих аз. — Погрижих се да му разясня положението и той престана да бъде заплаха за мен. Колкото и да го теглят мислите му към нечии вътрешности, той ще продължава да се придържа към невойнстващия статус на онази котка от поговорката24. Затворил съм здраво злия дух в бутилката. Има ли още нещо, което желаеш да обсъдим?

— Не се сещам за нищо друго — призна тя.

— Тогава, ако бъдеш тъй добра да се оттеглиш, ще стана и ще се заема с тоалета си — предложих аз.

Скокнах от постелята веднага щом вратата се затвори зад гърба й. Взех си вана, избръснах се, сложих си подходящ костюм и излязох да изпуша една цигара навън сред природата.

Слънцето бе набрало още малко височина в небосвода от последния път, когато проверих местонахождението му, и животворната му топлина върна оптимизма ми. Мислейки за Стилтън и за мъртвата хватка, която му приложих, усетих как в гърдите ми се надига чувството, че въпреки всичко този стар малък свят не е чак толкова лош. Не знам нещо по-ободряващо от удържаната пълна победа над един долен тип, който го раздава бабаитски и все се гласи да ви види сметката. Със същото тихо удовлетворение, което изпитах, пречупвайки волята на Родърик Споуд в Тотли Тауърз, съзерцавах сега Стилтъновото безизходно положение. Както сполучливо отбеляза леля Далия, бях ненадминат звероукротител.

Наистина съществуваше проблемът „Флорънс“, писукаща най-сериозно за шаферки, уредници на тържества и „Сейнт Джордж“ на Хановър Скуеър и по-малодушно същество вероятно би позволило тъмната й сянка да помрачи слънчевото му настроение. Но Устърови винаги са имали обичай да се радват дори и на малките блага, които съдбата им поднася. Затова аз насочих своето внимание преди всичко към светлата страна на живота, казвайки си, че дори смъртното ми наказание да не бъде отменено в последната минута и бъда принуден да изпия до дъно горчивата чаша, няма да го направя със синини под очите и счупен гръбнак, сватбен подарък от Дж. Д’Арси Чийзрайт. Да става каквото ще, но все пак аз водя играта.

Накратко, чувствах се във великолепно настроение и едва ли не си припявах с „тра-ла-ла“, когато забелязах, че Джийвс се суети наоколо ми с вида на човек, копнеещ за малко внимание.

— А, Джийвс. Какво хубаво утро — отбелязах аз.

— Изключително приятно, сър.

— Трябвам ли ти за нещо?

— Ако ми отделите секунда, сър, бих искал да разбера дали е възможно днес да минете без моите услуги, защото ми се налага да замина за Лондон. Днес ще се проведе онзи тържествен обяд в „Ганимед младши“, за който ви бях споменал.

— Мислех, че е идущата седмица.

— Изтеглиха датата по-напред, за да може да участва и икономът на сър Евърърд Евърит. Утре той заминава с работодателя си за Съединените щати. Сър Евърърд ще поеме във Вашингтон поста посланик на кралство Великобритания.

— Така ли? Е, на добър час на старата пришка.

— Да, сър.

— Определено ми става драго, като гледам как държавните служители се отдават на всеотдаен труд, за да заработят надницата си.

— Да, сър.

— Все пак съм данъкоплатец. И аз давам своята лепта в изплащането на тези надници.

— Именно, сър. Бих бил много благодарен, ако ми позволите да изпълня функциите си, сър. Както ви информирах, бях избран за председателстващ обяда.

Е, след като ми постави така ребром въпроса с отговорната мисия, не ми оставаше нищо друго освен да му дам благословията си.

— Няма проблеми, Джийвс. Отпрашвай и се весели, докато ребрата ти запукат. Защото току-виж се оказало, че е последната ти възможност — допълних многозначително.

— Сър?

— Сам нерядко си изтъквал колко стриктно големите ви клечки в „Ганимед“ държат да се съблюдава тайната на клубния дневник. А ето че леля Далия ме сюрпризира с новината, че точно ти си я запознал обстойно с пълния вариант на историята на Споуд и Юлейли Сойърс. Няма ли да те натирят, ако се разчуе? — позаинтересувах се аз.

— Вероятността е слаба, сър, затова и с радост поех риска, съзнавайки, че от това зависи щастието на госпожа Травърс.

— Страшно благородно от твоя страна, Джийвс — съгласих се с този железен довод.

— Благодаря ви, сър. Старая се да правя каквото мога. А сега, ако ме извините, сър, трябва да се оттегля, за да успея да хвана влака за Лондон.

— Защо не яхнеш двуместния ми звяр?

— Ако няма да ви е необходим, сър?

— Не, няма.

— Изключително съм ви благодарен, сър. Ще бъде голямо удобство за мен.

И Джийвс се понесе в посока към къщата, несъмнено за да вземе бомбето си, без което не прави и крачка в метрополията. Едва се бе изгубил от погледа ми, когато един глас изблея името ми. Обърнах се и видях, че Пърси Гориндж върви към мен, а рамките му от черупка на костенурка хвърлят искрящи отблясъци сред леещата се слънчева светлина.

Съзирайки го да поема курс към мен, първата ми реакция бе на безкрайно изумление — от всички екземпляри, с които някога са ме срещали обстоятелствата, той е най-непредсказуемият. Имам предвид това, че никой не би могъл да предскаже със сигурност кое лице ще покаже Пърси на света в следващата минута, защото превключваше от Буреноско до Сияйния Симпатяга или от Сияйния Симпатяга обратно до Буреноско като някой барометър с повреден механизъм. Снощи на вечеря той беше самата веселост и жизнерадост, а сега, само няколко часа по-късно, създаваше отново впечатление за онази умряла риба, която накара леля Далия да поеме твърд курс спрямо него, фокусирайки ме с мътни очи, ако мътни е думата, която ми трябва, и без да губи време в размяна на светски вежливости и безсмислено бъбрене, той премина директно към изливане на насъбралия се в гърдите му товар.

— Устър — подхвана той. — Флорънс току-що ми разказа една история, която ме шокира.

Сами разбирате, че човек трудно би могъл да намери подходяща реплика за горното твърдение. Първият негов импулс би могъл да бъде следния — да попита например „Каква история?“, добавяйки, че ако е онази за епископа и змиеукротителката, вече я е чувал. Би могъл освен това да добави една-две дълбокомислени забележки за нарастващата разпуснатост на езика на съвременните момичета. Но за момента аз само възкликнах: „О, така ли!“ и зачаках за допълнителна информация.

Очите му, досущ като тези на Флорънс снощи, се въртяха по почина на разбеснял се пумпал. Виждаше се ясно, че е силно разстроен.

— Малко след закуска — продължи той, успявайки да укроти едното от очите и да го прикове в мен — се натъкнах на нея в градината. Подрязваше цветята. Втурнах се натам и я попитах дали ще ми разреши да подържа кошницата й.

— Много учтива постъпка! — вметнах искрено.

— Тя ми благодари и отвърна, че би се радвала, ако го сторя — продължи той. — За известно време разговорът се въртеше около неутрални теми. Едната се преплиташе с друга и най-накрая я помолих да ми стане жена.

— К’ъв славен момък! — изпищях от радост аз.

— Моля?

— Казах само „К’ъв славен момък!“

— И защо каза „К’ъв славен момък!“

— Възнамерявах да те окуража, тъй да се каже.

— Аха, разбирам. Да ме окуражиш, значи. Изразът, доколкото разбирам, е изопачен вариант на „Колко славен е този младеж!“ и смисловото му съдържание включва приятелско насърчение?

— Абсолютно правилно.

— В такъв случай аз съм изненадан — дори нещо повече, възмутен съм — да чуя това точно от твоята уста, Устър. Би могъл да проявиш по-добър вкус, като се въздържиш от евтини подигравки и присмехулни подмятания.

— Ъ?

— Ако се наслаждаваш на триумфа си, няма защо да се присмиваш на другите, към които съдбата не е проявила такава благосклонност.

— Не те разбирам. Ако подпомогнеш паметта ми с някои допълнителни подробности…

Той зацъка нервно.

— Казах ти, че помолих Флорънс да се омъжи за мен. Казах ти също, че тя ми съобщи нещо, което извънредно много ме шокира. Че е сгодена за теб.

Чак сега загрях накъде биеше Пърси.

— О, да, да, разбира се. Точно така. Има нещо такова.

— И кога се случи това, Устър?

— Съвсем наскоро.

Той изпръхтя.

— Ще да е било дяволски скоро по моему, като се има предвид, че до вчера Флорънс бе сгодена за Стилтън. Това вече е прекалено — сърдито продължи да каканиже Пърси. — На човек може да му се съберат очите. Може така да се обърка, че да не знае на кой свят се намира.

Разбирах проблема му.

— Да, наистина ситуацията е малко заплетена — съгласих се аз.

— Влудяващо е. Наистина не мога да разбера какво е видяла тя в теб.

— И аз, Пърси, и аз. Действително цялата работа е малко странна.

За известно време той потъна в мрачни размишления.

— Увлечението й по Чийзрайт — зачекна отново темата Пърси — би могло да намери някакво разумно обяснение. Въпреки липсата на умствени заложби, все пак той е силен млад самец с буйна кръв и не е нещо необичайно интелигентни момичета да бъдат привлечени от силни млади самци с буйна кръв. Дори Бърнард Шоу е развил тази тема в един от ранните си романи „Професията на Кешъл Байрон“. Но да избере теб! Умът ми не го побира. Някаква си слабундреста буболечка.

— Ти ме нарече „слабундреста буболечка“! — запротестирах аз.

— Ако ти идва да ум някое по-точно определение, с радост ще го чуя. Не съм в състояние да съзра у теб и най-слабия проблясък на чар, и най-малката следа от някакво качество, което би могло да привлече момиче като Флорънс. Изумен съм, че иска да те има за постоянно в къщата си — доизясни се Пърси.

Не знам дали бихте ме определили като докачливец. По принцип не съм такъв. Но хич не е приятно някой да ти размазва самочувствието, наричайки те слабундреста буболечка, затова, признавам си чистосърдечно, му отвърнах доста остро.

— Да, но е така — троснах се аз и потънах в мълчание. На него изглежда също му се бе изчерпило желанието за разговори, затова няколко мига стояхме един срещу друг като двама трапистки монаси25, сблъскали се случайно на надбягвания с кучета. Тъкмо щях да кимна хладно и да се оттегля, когато той ме прикова с вик, наподобяващ по тон и сила онзи възклик на Стилтън, който се откърти от гърдите му, когато ме откри гарниран с множество кутии за шапки в гардероба на Флорънс. Той се бе облещил насреща ми през лупите си с нещо, което не знам защо ми заприлича на загриженост, дори на загриженост, граничеща с ужас. Това ме озадачи. Не допусках, че му е отнело толкова дълго време, за да забележи мустака ми.

— Устър! Боже мили! Та ти не носиш шапка!

— На село порядките са по-свободни — осведомих го аз.

— При този зноен пек! Може да те покоси слънчев удар. Не бива да се подлагаш на такива рискове!

Трябва да призная, че бях трогнат от тази загриженост. Засегнатото ми честолюбие спря за миг да ближе раните си и надигна глава. Малко са хората, на които им пука за добруването на някой почти непознат за тях. Това само иде да покаже, мислех си аз, че човек може и да наговори куп гнусотии за слабундрести буболечки и все пак под онова, което с чиста съвест можете да наречете отблъскващ екстериор, да тупти нежно сърце.

— Не се притеснявай толкова — откликнах аз веднага с желание да уталожа тревогата му.

— Но аз се притеснявам — отвърна ми той заядливо. — Ти трябва или да носиш шапка или поне да стоиш на сянка. Не искам да бъда прекалено настоятелен, но твоето добро здравословно състояние е от голямо значение за мен. Виждаш ли, аз изтеглих името ти за шампионата по мятане на стрелички в Търтеите.

Нещо не можах да схвана последната му мисъл. Звучеше ми като някакво налудничаво бълнуване.

— Ти как-к-кво? — запелтечих аз. — Че как така ще притежаваш билета с името ми?

— Изразих се зле. Бях прекалено развълнуван. Трябваше да кажа: аз те купих от Чийзрайт. Той ми продаде билета с името ти. Така че няма какво да се чудиш, че се изприщвам от притеснение, като те гледам как ходиш в този пек без шапка?

В живота ми, гъсто осеян с всякакви отвратителни изненади и злокобни заплахи, е имало случаи, в които съм треперил и съм се олюлявал от време на време, но рядко бедното ми тяло е преживявало толкова силни трусове от люлеене и треперене, както когато тези думи достигнаха до ушите ми. Ако си спомняте, миналата нощ бях оприличил леля ми Далия на трепетлика. Точно това описание би ми лепнало в момента както тапета за стената.

Подобен фонтан от емоции, мисля, е съвсем разбираем. Цялата ми външна политика, както ви разясних, се градеше на факта, че бях затворил злия дух Стилтън здраво и надеждно в бутилката, а сега се оказа, мътните да го вземат дано, че всъщност запушалката съвсем не е била здрава и надеждна. Той отново бе готов да влезе в ролята на Асириеца, връхлитащ като вълк към кошара със своята пищна войска26. За да задоволи жаждата си за мъст, той бе готов да пожертва дори онези 56 лири, които му бяха в кърпа вързани, и този факт смразяваше дори мозъка в костите на някои прослойки от населението.

— В душата на Чийзрайт сигурно има скрита много добрина — продължаваше изложението си Пърси. — Чистосърдечно си признавам, че съм си съставил погрешно мнение за него и ако не бях върнал коректурите, щях да си взема обратно от „Парнас“ онова стихотворение „Калибан по заник слънце“. Той ми каза, че ти си сигурен победител в състезанието и ми предложи съвсем доброволно да ми продаде на една разумна цена билета с твоето име, защото се бил привързал много към мен и би искал да ми услужи с нещо. Ето един голям, великодушен, сгряващ сърцето жест, който може да ти върне вярата в човешката природа. Между другото Чийзрайт те търси. Иска да те види за нещо.

Той повтори съвета си за шапката и се стопи в мъглата, както се казва, а аз останах безмълвен и унесен, със сковани крайници, а мозъчното ми вещество, преминало внезапно в друго агрегатно състояние, се опитваше да се справи с този кошмарен проблем, който се сгромоляса отгоре ми като гръм от ясно небе. Беше ясно, че трябва да се предприеме дяволски умен контраудар и то незабавно, но какъв да бъде този дяволски умен контраудар? Ето къде се коренеше затруднението.

Сами разбирате, че нямаше как да се изпаря от зоната на бойните действия, каквото бе искреното ми желание в момента. Имаше вопиюща нужда от присъствието ми тази вечер в Бринкли Корт, защото точно тогава пристигаше Споуд. Въпреки увереността на леля Далия, че ще го накара с лекота да играе по свирката й, напълно възможно беше на плана да му гръмне някой бушон, при което наличието на племенник с ум като бръснач щеше да е от решаващо значение. Устърови не изоставят току-така скъпите си лели в беда.

Елиминирайки възможността за сдобиването с гълъбови криле, за които с радост бих дал цяло състояние, какво друго оставаше в наличност?

За Бъртрам Устър се носи легенда, че в моменти на огромна опасност го осенява гениално вдъхновение, което се случи и този път. Внезапно, като уханна роза, погалила челото ми, ме осени една мисъл и аз си плюх на петите и отпратих за конюшнята, където бе настанен двуместният ми звяр. Може би Джийвс още не се бе впуснал в дългото пътуване, извеждащо го до портите на „Ганимед Младши“ и ако това беше така, аз виждах своето избавление.