Дим Мак

3 глава

Сано и детективите Маруме и Фукида преминаха бързо през оградените с каменни стени проходи, които се спускаха от двореца на долу по хълма покрай пропускателните пунктове със засилена охрана. Завариха двама от войниците на владетеля Мацудайра да пазят портата към конната писта. Войниците ги пуснаха да влязат. Щом портата се захлопна, тримата огледаха обстановката.

Тълпа мъже, които, изглежда, бяха зрители на надбягването, се шляеха на групи или седяха в дървените ложи. Ярките им роби се открояваха като цветни петна на фона на тъмнозелените борове, които ограждаха хиподрума. Войниците на владетеля Мацудайра обикаляха наоколо и държаха под око всички присъстващи. Неколцина се бяха скупчили в края на пустата и прашна овална писта. Сано предположи, че охраняват трупа. Покрай отсрещния зид бяха наредени конюшни, от които от време на време се разнасяше цвиленето на затворените вътре коне. Небето все още беше светло, но слънцето беше залязло и хълмът над ограждението хвърляше тъмна сянка върху пистата. Следобедът преваляше и топлината на гаснещия ден постепенно отстъпваше място на хладината на настъпващата вечер.

Зрителите забелязаха Сано и се втурнаха към него. Той разпозна сред множеството неколцина от по-низшите чиновници в управлението, чиито неясни задължения и достатъчно време за губене им позволяваха да гледат конни надбягвания. Изпита онзи прилив на вълнение, с който бе започвал всяко ново разследване в качеството си на сосакан сама. Усети и лека тъга, защото му липсваше Хирата — неговият главен васал, който доскоро му бе предоставял своята веща и всеотдайна помощ в разследванията. Сега Хирата имаше и други задължения, освен това да бъде неизменно на разположение, когато Сано се нуждаеше от него.

От тълпата се отдели един мъж и пристъпи напред. Беше мускулест самурай, прехвърлил четирийсетте, със загоряло открито лице и почтително, но при все това излъчващо самоувереност поведение. Сано разпозна в него собственика на пистата за надбягвания.

— Добър ден, почитаеми дворцов управителю. Може ли да ви попитам защо ни държат тук? — въпросът му бе съпроводен от гневния ропот на зрителите. — Какво става?

Сано отвърна:

— Добър ден, Ояма сан. Тук съм да разследвам смъртта на началника Еджима. Владетелят Мацудайра смята, че е убийство.

— Убийство? — Ояма се навъси изненадан. Сред зрителите се разнесоха сподавени възклицания. — При цялото ми уважение към владетеля Мацудайра това не може да е истина. Еджима падна от коня си по време на надбягванията. Аз го видях. Когато се случи, аз стоях до линията на финиша, на не повече от пет крачки от него.

— Преди да падне, изглеждаше така, сякаш беше изпаднал в несвяст на седлото — подхвърли един от зрителите. — Все едно сърцето му внезапно беше спряло.

Сано видя как присъстващите закимаха утвърдително, и чу приглушени възклицания в знак на съгласие. Връхлетяха го противоречиви чувства. Ако тези наблюдения бяха верни, значи причината за въпросната смърт не е била убийство, както по всяка вероятност и другите три, и тогава разследването му щеше да приключи много скоро. Обзе го разочарование. После си помисли, че едно такова положение би означавало, че режимът е вън от опасност, а той с радост би опровергал страховете на владетеля Мацудайра. Но засега не трябваше да прибързва със заключенията.

— Разследването ми ще установи дали Еджима е станал жертва на заговор или не — заяви той. — А докато приключа, случаят се определя като смърт при подозрителни обстоятелства. Пистата за надбягвания ще се смята за местопрестъпление, а вие всички сте свидетели. Длъжен съм да ви помоля да останете тук и да дадете показания за онова, което сте видели.

Съзря зле прикрито раздразнение по лицата на присъстващите. Сякаш долавяше мислите им, че владетелят Мацудайра твърде прибързано съзира пъклени кроежи навсякъде, че с настоящото разследване само си губи времето, при това не само своето, а и тяхното. Никой обаче не посмя да възрази на втория по ранг след шогуна. Сано мислено отбеляза, че новият му пост си имаше своите предимства.

— Фукида сан, започвай да снемаш показанията на очевидците. Маруме сан, ти ела с мен — нареди Сано на хората си.

Първият — слаб и сериозен детектив с вид на учен — подкани присъстващите да застанат в редица. Другият — мускулест, с ведро лице — последва Сано по пистата за надбягвания. Собственикът ги последва. Щом доближиха трупа, войниците, които го бяха заобиколили, отстъпиха назад. Сано и придружителите му спряха и сведоха поглед към мъртвеца.

Проснат по гръб, Еджима лежеше със свити ръце и крака върху зацапана широка черна ивица, която пресичаше пистата главата и лицето му бяха покрити с железен шлем. През отворения визьор Сано видя очите му — празни и безжизнени. Металните плочки на туниката му бяха осеяни с вдлъбнатини. Върху синьото копринено кимоно, панталоните, белите чорапи и сламените сандали се открояваха петна от кръв и кал.

— Изглежда така, все едно е бил бит — констатира Маруме.

— Конете го стъпкаха — поясни Ояма. — Той се свлече точно под копитата им. Случи се толкова бързо, а и останалите ездачи бяха тъй плътно зад него, че нямаше време да се отклонят.

— Поне е спечелил последното си надбягване — каза Маруме.

— Семейството му уведомено ли е за смъртта му? — обърна се Сано към Ояма.

— Да. Моят помощник отиде да им съобщи.

— Пипал ли го е някой след падането? — попита Сано.

— Аз го обърнах по гръб, за да видя как е ранен, и да се опитам да му помогна. Но той вече беше мъртъв.

— Пистата почиствана ли е след произшествието?

— Не, уважаеми дворцов управителю. Когато пратих вестта на владетеля Мацудайра, пристигнаха негови хора и предадоха заповедта му да не се пипа нищо.

Сано се почувства ограничен в действията си от войниците, които го следваха твърде отблизо, очаквайки да видят какво ще прави.

— Изчакайте там — нареди им на тях и на Ояма, посочвайки с жест нататък по пистата.

Щом се отдалечиха, Сано каза на Маруме:

— Ако предположим, че Еджима не е умрял от сърце, тогава може да е от самото падане. Тогава възниква въпросът, от какво е било причинено.

— Може някой от ложите да го е замерил с камък, който да го е уцелил в главата и да го е съборил от седлото в несвяст. Всички наоколо са били твърде погълнати от състезанието, за да забележат случилото се — Маруме заобиколи трупа, подритвайки няколко камъка в прахта. — Някой от тях може да се окаже оръжието на убийството.

Сано се заслуша в единичните изстрели, които долитаха от отдалечения тренировъчен терен за бойни умения. Завъртя се, оглеждайки околността от двете страни на пистата. От прозорците на покритите проходи и от наблюдателниците върху каменните зидове, които опасваха ограждението и продължаваха нагоре по склона на хълма, надничаха войници.

— Може някой да е стрелял по Еджима там от горе.

— Кой би обърнал внимание на поредния изстрел? — попита Маруме в знак на съгласие.

— Не виждам по него рана от куршум, но може да бил уцелен в шлема и това да го е зашеметило.

Сано приклекна и огледа шлема на Еджима. Металната му повърхност бе осеяна с драскотини и вдлъбнатини.

— Ще наредя да претърсят наоколо за куршум — каза Маруме.

— Във всеки случай свидетелите не се ограничават с присъстващите в ограждението по време на смъртта на Еджима — отбеляза Сано. — Ще трябва да проверим войниците, които са били на пост по всички места с видимост към пистата. Но първо искам да разпитам очевидците, които са се намирали най-близо до Еджима.

Двамата с Маруме се отправиха към собственика на пистата.

— Приключихте ли с огледа на тялото? — попита Ояма. — Може ли да наредя да го отнесат?

В гласа му звучеше тревожното нетърпение да се отърве от физическото и духовното оскверняване причинено от смъртта.

— Не още — отвърна Сано, защото се нуждаеше от по-щателен оглед на трупа, отколкото можеше да бъде осъществен на това място, а не искаше да допусне да го отнесат за погребална церемония и кремация. — Аз ще се погрижа за отстраняването му. Сега искам да разговарям с ездачите, които са участвали в надбягването заедно с Еджима. Къде са те?

— В конюшните — отвърна Ояма.

В дългите дървени бараки със сламени покриви конете стояха в отделни клетки, докато конярите ги миеха и бършеха, решеха гривите им и превързваха раните по краката им. Въздухът бе наситен с миризма на тор и сено. Петимата ездачи бяха клекнали в един ъгъл и разговаряха приглушено. Бяха си свалили туниките и шлемовете и ги бяха увесили по рафтове, върху които бяха струпани и ездитните им такъми. Щом Сано ги приближи, те побързаха да коленичат и да се поклонят.

— Станете — нареди им Сано. — Искам да ви задам няколко въпроса за смъртта на Еджима. Първо се представете.

Сано мислено отбеляза, че ездачите са все яки самураи, на възраст около трийсетте — имаше един капитан и един лейтенант от армията, един дворцов администратор и двама далечни братовчеди на шогуна. Все още бяха изцапани от надбягването и воняха на пот. Когато Сано ги помоли да опишат какво са видели по време на надбягването, капитанът заговори от името на всички:

— Еджима се сви на седлото. После се строполи от коня си. Конете ни минаха отгоре му. Докато спрем и слезем, той вече беше мъртъв.

Това съвпадаше с разказа на зрителите.

— Видяхте ли нещо да го удря, преди да се сгърчи? — попита Сано. — Камък, куршум?

Ездачите поклатиха глава.

— А вие да сте докосвали Еджима?

Те се поколебаха и се спогледаха неловко. Сано ги подкани:

— Хайде, знам, че надбягването с коне е груб спорт. Знам, освен това, че конете не са единствените, които понасят удари от това. Говорете!

— Добре. Аз го ударих — призна капитанът с неохота.

— И аз — добави лейтенантът. — Но ние само се опитвахме да го забавим.

— Не сме го ударили толкова силно. Той ме уцели много по-лошо, отколкото аз него.

Капитанът предпазливо докосна лицето си, което бе подуто около челюстта.

— Понякога действаме грубо, така е, но никога не нараняваме нарочно съперниците си — поясни лейтенантът. — Такъв е кодексът на честта, когато си на пистата. Освен това той беше приятел. Не сме имали причина да го убиваме.

Останалите мъже закимаха, обединени срещу неизказаното обвинение на Сано.

— За разлика от много други съм готов да се обзаложа — добави капитанът.

Сано благодари на ездачите за съдействието. Докато двамата с Маруме се отдалечаваха от конюшните, Маруме каза:

— Мисля, че казват истината. Вярвате ли им?

— Засега — отвърна Сано, въздържайки се от окончателна преценка, която можеше да бъде опровергана от следващи показания. — Капитанът беше прав, когато намекна, че Еджима е бил добър кандидат за убийство.

— Защото е бил един от висшите служители на владетеля Мацудайра?

— Не само за това — отвърна Сано. — Постът му го бе превърнал в мишена. Той оглавяваше организация, която шпионира хората.

Мецуке представляваше скрита заплаха за всички, особено в този опасен политически климат, когато и най-безобидните действия или думи на даден човек можеха да бъдат изопачени в доказателство за предателство към владетеля Мацудайра и използвани като причина за заточение или екзекуция.

— Ако Еджима е жертва на убийство — каза Сано, — извършителят може да е свързан с човек, погубен от разследване на мецуке.

Сано си спомни, че Еджима бе изпитвал прекомерно задоволство от мръсната си работа. Насладата, която му бе доставяла възможността да съсипва човешки съдби, може би беше разгневила нечии роднини и приятели.

— Значи става дума за човек с много врагове — отбеляза Маруме.

— Но наличието на мотив не означава непременно убийство — напомни Сано и на двамата. — Не и когато информацията е толкова оскъдна.

Сано се съпротивяваше на предчувствието си, че Еджима е станал жертва на предателство — дори и инстинктът на един самурай бе податлив на влияние при наличие на предубеждения.

— Преди да продължим нататък, трябва да приключим с разпита на всички очевидци.

Той хвърли поглед първо към отсрещната страна на пистата, където детектив Фукида все още разговаряше със зрителите, а после към войниците по протежение на зида и в наблюдателниците.

— И което е по-важно — трябва да определим точната причина за смъртта на Еджима.

Въпреки целия си досегашен опит и наскоро придобитата власт Сано трудно би могъл да се справи с тази задача сам. А и обсегът на разследването се разпростираше далеч отвъд пистата за надбягвания и присъствалите на местопрестъплението зрители, обхващайки личните врагове не само на Еджима, но и на владетеля Мацудайра. Това можеше да означава стотици потенциални свидетели… и заподозрени. Помощта, която можеха да му окажат Маруме и Фукида, нямаше да бъде достатъчна, трябваше му човек, на когото имаше пълно доверие.

— Прати да повика Хирата сан — нареди той на Маруме. — Да дойде тук незабавно!