15


Денят за свиждане. Спомням си това още в мига, в който отварям очи. Сърцето ми най-напред подскача, после се свива, когато виждам Моли да прекосява с куцукане спалното помещение; носът й, щръкнал между бинтовете , е морав. Щом се уверявам, че е излязла, се оглеждам за Питър и Дрю. Нито един от двамата не се вижда наоколо, затова се преобличам набързо. След като тях ги няма, вече ми е все едно кой ще ме види по бельо.

Всички се обличат мълчаливо. Даже Кристина не се усмихва. Даваме си сметка, че като слезем в Ямата и огледаме лицата на събралите се там, може да не открием наш близък сред тях.

Опъвам старателно завивките по ъглите на леглото, както баща ми ме е научил. Ерик влиза тъкмо когато изтупвам един косъм от възглавницата си.

- Слушайте ме! - провиква се той, отмятайки кичур тъмна коса от очите. - Искам да ви дам един съвет за днес. Ако по някакво чудо семействата ви дойдат на свиждане... - Оглежда лицата ни едно по едно и нагло се хили. - Което е малко вероятно, за ваше добро е да не демонстрирате особена привързаност. Така ще бъде по-леко и за вас, и за тях. Ние тук се отнасяме много сериозно към максимата „Кастата над кръвта!". Ако покажете прекомерна привързаност към семейството си, това ще бъде знак, че не сте особено щастливи в своята каста, което е позорно. Ясен ли съм?

На мен поне ми е ясно. Долавям заплахата в острия тон на Ерик. Единствената съществена част в речта на Ерик е последната: ние сме Безстрашни и трябва да се дьржим подобаващо.

Когато понечвам да изляза от спалното помещение, Ерик ме спира.

- Май сьм те подценил, Дървената! - казва. - Вчера се справи добре.

Вдигам очи и се втренчвам в него. За първи път, откакто пребих Моли, вината ме прерязва на две.

Щом Ерик смята, че съм се справила добре, значи съм направила нещо лошо.

- Благодаря - казвам. И се измъквам от спалното.

Щом очите ми свикват с мъждивата светлина в коридора, забелязвам Кристина и Уил пред мен. Уил се смее, вероятно на някоя шега на Кристина. Не се опитвам да ги настигна. Кой знае защо, решавам, че би било погрешно да ги прекъсвам.

Ал никакъв не се вижда. Не го забелязах в спалното, а сега го няма и по пътя към Ямата. Може би вече е там.

Прокарвам пръсти през косата си и я свивам на кокче. Оглеждам дрехите си - добре ли прикриват тялото ми. Панталоните ми са тесни, а ключиците ми са оголени. Те няма да одобрят това.

На кого му пука? Стискам зъби. Сега това е моята каста. Това са дрехите, които носим тук.

Заковавам се на място в края на коридора.Фамилни групички са се струпали на дъното на Ямата, повечето са семейства от кастата на Безстрашните, дошли на свиждане на послушниците, родени Безстрашни.

Техният вид все още е доста необичаен за мен - майка с пробита от пиърсинг вежда, баща с татуирана ръка, послушник с пурпурна коса, същинско сговорно семейство. Мяркам Дрю и Моли да стърчат самотни в единия край на залата и прикривам усмивката си. Е, поне техните роднини не са дошли.

Но на Питър са тук. Той стои до мъж с гъсти вежди и дребна, хрисима на вид женица с червена коса. Нито един от родителите му не прилича на него. И двамата носят черни панталони и бели ризи, типичното облекло за Прямите, а баща му говори толкова високо, че почти го чувам от мястото, където съм. Дали си дават сметка що за човек е синът им?

Но... що за човек съм и самата аз?

В срещуположния край на залата Уил е заедно с някаква жена със синя рокля. Не ми изглежда на такава възраст, че да му бъде майка, но има същата бръчка между веждите и същата златиста коса като него. Май спомена, че има сестра, може би това е тя.

До него Кристина прегръща една тъмнокожа жена, облечена в черно-белите одежди на Прямите. Зад нея стои малко момиче, също от Прямите. По-малката й сестра.

Струва ли си изобщо да търся моите родители в тълпата? Май е по-добре направо да се връщам в спалното помещение.

После я виждам. Майка ми стои сама до парапета със сплетени отпред ръце. Никога не е изглеждала толкова не на място със сивите си торбести панталони и сива риза, закопчана плътно до брадичката; с простата си прическа и умиротвореното си изражение. Тръгвам към нея, в очите ми напират сълзи. Тя е дошла. Дошла е заради мен.

Ускорявам крачка. Тя ме забелязва и за миг изражението й остава озадачено, сякаш не може да ме познае. После погледът й светва и тя простира ръце към мен. Ухае на сапун и прах за пране.

- Беатрис! - шепне. След това прокарва ръка по косата ми.

„Не смей да плачеш!" - нареждам си. Оставам в нейните прегръдки, докато пресъхне влагата в очите ми, после се отдръпвам, за да я огледам отново. Усмихвам се със събрани устни също като нея. Тя ме докосва по бузата.

- Погледни се само! - казва. - Как си се наляла! - Премята ръка през раменете ми. - Кажи ми как се чувстваш тук!

- Първо ти. - Старите привички се връщат. Трябва първо нея да оставя да говори. Не е редно разговорът пре-калено дълго да се върти около мен. Задължително е да разбера дали тя не се нуждае от нещо.

- Днес имаме специален повод - казва тя. - Тук съм, за да те видя, така че нека говорим главно за теб. Това е моят подарък.

Моята всеопрощаваща майка. Не съм очаквала да ми прави подаръци, след като ги изоставих двамата с баща ми. Тръгваме заедно към парапета над бездната; чувствам се щастлива, че съм толкова близо до нея. Досега не си бях дала сметка колко много са ми липсвали обич и топлина през последната седмица и половина. Вкъщи не се докосвахме често. Най-силната проява на близост, на която съм присъствала, е родителите ми да се държат за ръце на вечеря, но дори това е стократно повече от всичко тук и сега.

- Имам само един въпрос. - Сърцето ми сякаш се е качило в гърлото. - Къде е татко? Да не е отишъл на свиждане на Кейлъб?

- О! - Тя поклаща глава. - Баща ти трябваше да отиде на работа.

Свеждам поглед.

- Можеш спокойно да ми кажеш, ако не е искал да дойде.

Очите й изучават лицето ми.

- Напоследък баща ти се държи доста себелюбиво. Това обаче не означава, че не те обича. Повярвай ми!

Стъписана, впивам поглед в нея. Баща ми - егоист? А още по-плашещото от това определение е, че именно тя му приписва подобно качество. От изражението й не мога да разбера дали му е ядосана. Не вярвам изобщо да е способна на такива чувства. Но явно трябва да е гневна; щом го нарича себелюбив, значи е бясна.

- Ами Кейлъб? - питам. - Ходила ли си при него напоследък?

- Ще ми се да можех - отговаря тя, - но Ерудитите вече забраняват Аскетите да стъпват на тяхна територия. Дори да бях опитала, щяха да ме изхвърлят оттам.

- Какво? - не вярвам на ушите си. - Но това е ужасно! Защо го правят?

- Отношенията между двете касти са по-обтегнати от когато и да било - казва тя. - Това никак не ми е приятно, но не мога да го предотвратя.

Представям си как Кейлъб стои сред останалите послушници при Ерудитите, търсейки майка ни сред събралото се множество, и внезапна болка ме прорязва. Още съм му сърдита, че е имал толкова тайни от мен, но не искам да бъде огорчаван.

- Това е ужасно - повтарям. После поглеждам към бездната.

Край парапета Фор стои самотен. Макар вече да не е послушник, сигурно и той като повечето Безстрашни се възползва от дните за свиждане, за да се събере със семейството си. Но или роднините му не обичат семейните сбирки, или той не е роден Безстрашен. Тогава от коя ли каста е трансфер?

- Това там е един от инструкторите. - Навеждам се по-близо към нея. - Доста е страшничък.

- Красив е - казва тя.

Кимам, без да се замисля. Тя се разсмива и сваля ръка от рамото ми. Понечвам да я отведа по-далече от него, но тъкмо да предложа да отидем на друго място, той поглежда през рамо.

Ококорва очи, когато вижда майка ми. Тя му подава ръка.

- Здравейте! Името ми е Натали - представя се тя. - Аз съм майката на Беатрис.

Никога не съм виждала майка да се здрависва с някого,Фор охотно й подава ръка, макар да изглежда малко скован, и я разтърсва два пъти. Този жест е съвсем непривичен и за двамата. Не, Фор със сигурност не е роден Безстрашен, след като ръкуването не му се удава с лекота.

- Фор - казва той. - Радвам се да се запознаем.

- Фор - повтаря майка ми с усмивка. - Това прякор ли е?

- Да. - Той обаче не се впуска в подробности. Как ли е истинското му име? - Дъщеря ви се справя добре тук. Аз ръководех тренировката й.

Откога „ръководенето" включва мятане на ножове по мен и порицания за щяло и нещяло?

- Радвам се да го чуя - казва майка. - До мен достигаше това-онова за инициацията на Безстрашните и се притеснявах за нея.

Той ме поглежда и очите му пълзят по лицето ми, от носа към устата и брадичката. После проговаря:

- Не е трябвало да се притеснявате.

Няма как да предотвратя пламването на бузите си. Поне се надявам да не е толкова очевидно.

Дали просто я успокоява, защото ми е майка, или наистина смята, че ме бива? И какво ли означаваше този поглед?

Майка ми накланя глава.

- Кой знае защо ми се виждаш познат, Фор!

- Представа нямам защо е така - отговаря той с внезапно охладнял глас. - Не ми е в характера да се сближавам с Аскети.

Майка ми се разсмива. Смехът й е лек, наполовина звук, наполовина въздух.

- Малцина го правят напоследък. Не го приемам лично.

Той сякаш се поотпуска.

- Е, оставям ви насаме.

Двете с майка ми го наблюдаваме как се отдалечава. 1Ъ-вът на реката изпълва ушите ми. Може би Фор е бил от Ерудитите, което обяснява омразата му към Аскетите. Или пък вярва на писанията на Ерудитите по наш - по техен адрес, напомням си. Но пък беше мило от негова страна да й каже, че се справям добре, щом като - убедена съм - не го вярва.

- Той винаги ли е такьв? - обажда се майка ми.

- Даже още по-зле.

- Имаш ли приятели тук? - пита тя.

- Неколцина - отговарям. Поглеждам през рамо към Уил, Кристина и техните семейства. Когато Кристина улавя погледа ми, маха с ръка и двете с майка тръгваме към нея.

Но преди да успеем да стигнем до Уил и Кристина, една ниска закръглена жена с риза на черни и бели райета ме докосва. Потрепвам, едва удържайки се да не отблъсна ръката и.

- Извинявай! - казва. - Познаваш ли сина ми - Албърт?

- Албърт? - повтарям. - О, Ал ли? Да, познавам го.

- Знаеш ли къде можем да го открием? - продължава тя, посочвайки един мъж зад себе си. Той е висок и широкопле-щест като скала. Бащата на Ал, очевидно.

- Съжалявам, но не съм го виждала тази сутрин. Може би трябва да го потърсите горе - и аз посочвам стъкления покрив над главите ни.

- Божичко! - простенва майката на Ал, веейки си с ръка пред лицето. - Как не ми се катери пак нагоре! Едва не получих пристъп на паника, докато се спусках насам. Защо няма парапети покрай тия пътеки? Да не би всички да са откачили?

Усмихвам се едва-едва. Преди седмица този въпрос щеше да ми се стори обиден, но напоследък прекарвам доста време с трансферите от кастата на Прямите и тяхната нетактичност вече не ме изненадва.

- Чак пък откачени - не - отговарям. - Виж, смели - да. Ако го срещна, ще му кажа, че го търсите.

Забелязвам, че и майка ми се усмихва крадешком. Тя не се държи като някои от родителите на трансфери - с проточен врат и ококорени очи да оглежда стените на Ямата, нейния покрив, бездната. Но тя, разбира се, не е любопитна - тя е Аскет. Любопитството й е чуждо.

Представям Уил и Кристина на майка си, а Кристина ме запознава със сестра си и майка си. Но когато Уил на свой ред ме представя на по-голямата си сестра, Кара, тя ми хвърля поглед, който би попарил всяко растение и не протяга ръка да се здрависаме. После измерва майка ми със свирепи очи.

- Не мога да повярвам, че дружиш с някои от тях, Уил! -казва.

Майка ми свива устни, но - естествено - нищо не отговаря.

- Кара - свива вежди Уил, - няма нужда да се държиш грубо!

- О, сигурно е така. Имаш ли представа коя е тя изобщо? - Тя сочи майка ми. - Съпруга е на член на съвета. На всичкото отгоре ръководи доброволческа агенция, която помага на безкастобшпе. Да не мислиш, че не знам как трупаш запаси, които раздаваш тайно само на собствената си каста, докато ние от месец не сме виждали прясна храна, а?! Храна за безкастовите, как ли пък не!

- Съжалявам, но мисля, че сте в грешка - казва майка.

- Да, бе, в грешка! - озъбва се Кара. - Няма съмнение, че вие сте точно това, за което се представяте. Каста от щастливи късметлии, които правят само добрини и нямат капчица егоистични подбуди. Нищо повече!

- Я не дръж такъв тон на майка ми! - намесвам се с пламнало лице и свивам юмруци. - Още една дума и, кълна се, ще ти счупя носа.

- Разкарай се, Трис! - обажда се Уил. - Не можеш да удариш сестра ми.

- О, така ли мислиш? - вдигам вежди.

- Да, точно така. - Майка ме докосва по рамото. - Хайде, Беатрис! Нали не искаме да притесняваме сестрата на твоя приятел?

Тонът й е любезен, но докато ме тегли настрана, тя така силно стиска ръката ми, че ми идва да завия от болка. Крачи бързо пред мен, устремена към столовата. Малко преди да стигне дотам обаче, прави рязък завой наляво и тръгва по един от неосветените коридори, който още не съм успяла да проуча.

- Мамо? - обаждам се. - Мамо, знаеш ли накъде вървиш?

Тя се заковава пред една заключена врата и се надига на пръсти, надничайки в основата на синя лампа, която виси от тавана. След няколко секунди кима доволно и пак се обръща към мен.

- Както казах, никакви въпроси за мен. Сериозно говоря. Кажи ми как се чувстваш наистина, Беатрис? Как минаха схватките? На кое място си в класирането?

- Класиране ли? - питам. - И знаеш, че съм се била? Известно ти е, че предстои класиране?

- Не е кой знае каква тайна как протича инициацията при Безстрашните.

Представа нямам дали лесно може да се открие какво включва инициацията за някоя от кастите, но подозирам, че не е чак толкова лесно. Карай по-бавно, казвам си.

- Почти на опашката съм, мамо.

- Хубаво - кима тя. - Гледай обаче да не оставаш най-накрая. А сега нещо много важно, Беатрис: какво показа тестът за наклонностите при теб?

Предупреждението на Тори проблясва в главата ми. „Не казвай на никого!" Редно е да кажа, че резултатът ме е определил като една от Аскетите, защото Тори така го записа в системата.

Поглеждам майка си в очите, които са бледозелени, об-рамчени с тъмната завеса на ресниците. Около устата й са се очертали две бръчки, но иначе изглежда млада за възрастта си. Бръчките се очертават още по-ясно, когато си тананика. Обикновено го прави, докато мие чиниите.

Това е моята майка.

Мога да й се доверя.

- Резултатите не са категорични - казвам меко.

- Така си и знаех! - въздъхва тя. - Много деца, отгледани от Аскетите, получават подобен резултат. Не можем да си обясним причината. Но ти трябва много да внимаваш по време на следващата степен от инициацията, Беатрис. Гледай да си винаги някъде по средата в класирането, независимо какво правите. Не привличай внимание върху себе си. Разбираш ли какво ти казвам?

- Мамо, какво става?

- Не ме е грижа коя каста си избрала - казва тя, обгръщайки с шепи бузите ми. - Аз съм ти майка и искам да те предпазя.

- Правиш го, защото съм... - понечвам да кажа, но тя слага ръка върху устата ми.- Не произнасяй тази дума! - просъсква. - Никога!Значи Тори е била права. Опасно е да си един от Ди.....

- Хапни едно парче торта и заради мен, става ли? От шоколадовата. Страшно е вкусна. - Тя се усмихва странно, някак накриво и добавя: - Нали знаеш, че те обичам? После изчезва.

Стоя сама в синята светлина на лампата над мен и не знам какво точно означава.- Защо?Тя клати глава.- Не мога да ти кажа.После поглежда през рамо в посоката, откъдето едва се процежда светлината на Ямата. Дочувам викове и разговори, смях и тътрене на крака. До носа ми достига ухание откъм столовата на нещо сладко и бухнало: пекат хляб. Когато се обръща отново към мен, челюстите й са здраво стиснати.- Искам да свършиш нещо - казва.

- Аз не мога да отида на посещение на брат ти, но на теб ще разрешат, когато инициацията свърши. Ето защо искам да го откриеш и да му кажеш да проучи серума за симулациите. Става ли? Ще го направиш ли заради мен?

- Не и ако не ми обясниш всичко, мамо! - Скръствам ръце на гърдите си. - Щом искаш да вися цял ден в лагера на Ерудитите, ще трябва да ми дадеш основателна причина за това.- Невъзможно. Съжалявам. - Тя ме целува по бузата и прибира зад ухото ми кичур коса, който се е изплъзнал от кокчето. - Сега трябва да вървя. За теб ще бъде по-добре, ако не показваме явна привързаност една към друга.

- Не ми пука какво ще си помислят - казвам.

- А би трябвало - отговаря тя. - Подозирам, че вече те наблюдават.Тя се отдалечава, а аз съм прекалено стъписана, за да я последвам. В края на коридора майка се обръща и казва:

- Всичко ми просветва.Тя е била в този лагер и преди. Тя помни този коридор. Тя знае какво включва инициацията.Майка ми е от Безстрашните.


Загрузка...