35


Събуждам се в непрогледен мрак, притисната в тесен ъгъл. Подът под мен е гладък и студен. Докосвам пулсиращото си чело и по пръстите ми се стича течност. Червена - кръв. Когато отпускам ръка, лакътят ми се удря в някаква стена. Къде се намирам?

Над мен започва да трепка светлина. Отначало синият глобус свети мъждиво. Различавам стените на тясна килия и моята подскачаща сянка отпред. Помещението е малко, с бетонни стени и без прозорци, сама съм. Е, почти - върху една от стените е прикачена малка видеокамера.

Близо до краката си забелязвам тесен отвор. Към него е свързана тръба, която води до огромен резервоар в единия от ъглите на килията.

Тръпки тръгват от върховете на пръстите ми, пропълзяват нагоре по рьцете и скоро цялото ми тяло се тресе.

Това сега не е симулация.

Не усещам дясната си ръка. Оттласквам се от стената в ъгъла и на мястото, където съм седяла допреди малко, виждам локва кръв. Не мога дори да се паникьосам. Изправям се, облягам се на стената и дишам. Най-лошото, което може да ми се случи сега, е да се удавя. Опирам чело в стъклото и избухвам в смях. Това е най-страшното нещо, което мога да си представя. Смехът ми преминава в ридание.

Ако откажа да се предам, това може да мине за храброст в очите на онзи, който ме наблюдава чрез камерата, но понякога истинската храброст е не да се биеш, а да посрещнеш достойно неизбежната смърт. Хълцам срещу стъклото. Не се боя да умра, но искам да умра по друг начин, не така.

По-добре да крещя, отколкото да хлипам, затова започвам да викам и да удрям с пета стената зад мен. Кракът ми отскача, аз ритам пак, толкова силно, че петата ми пулсира от болка. Ритам пак и пак, и пак, после отстъпвам назад и забивам лявото си рамо в стената. От удара раната в дясното рамо пламва, сякаш е пронизана с нажежен ръжен.

Водата започва да се процежда от дъното на резервоара.

Камерата означава, че ме наблюдават - не, изучават ме, както биха направили само Ерудитите. За да разберат дали ще реагирам, както по време на симулацията. За да докажат, че съм малодушна страхливка.

Отпускам юмруци и ръцете ми падат. Не съм страхливка. Вдигам глава и забивам поглед в камерата насреща. Ако се концентрирам върху дишането си, може и да забравя, че предстои да умра. Гледам втренчено камерата, докато полезрението ми толкова се стеснява, че накрая пред погледа ми е само тя. Водата гъделичка глезените ми, после прасците, бедрата. Стига до върховете на пръстите. Вдишвам, издишвам. Водата е гальовна като коприна.

Вдишвам. Водата ще промие раните ми. Издишвам. Когато сьм била бебе, майка ме потопила във вода, за да ме предаде в божиите ръце. От дълго време не съм се сещала за Бог, но сега мислите ми са устремени към него. Това е толкова естествено. Внезапно се чувствам доволна, че стрелях в крака, а не в главата на Ерик.

Тялото ми олеква във водата. Вместо да ритам с крака, за да остана на повърхността, аз изкарвам въздуха от дробовете си и потъвам на дъното. Водата заглушава ушите ми. Усещам движението й върху лицето си. Мисля да напълня дробовете си с вода, за да се свършва по-бързо, но не мога да се насиля да го направя. От устните ми се откъсват мехурчета.

„Отпусни се!" Затварям очи. Дробовете ми горят.

Отпускам ръце и ги оставям да изплуват нагоре. Нека водата ме обгърне в копринената си прегръдка.

Понякога, като бях още малка, баща ми ме вдигаше над главата си и тичаше с мен, а аз имах чувството, че летя. Сега отново усещам въздухът да се плъзга по тялото ми и не се боя. Отварям очи.

Пред мен стои тъмна фигура. Явно смъртта съвсем е наближила, щом започвам да виждам разни неща. Болка пронизва дробовете ми. Давенето е болезнено. Една длан се опира в стъклото срещу лицето ми и за миг различавам нещо през водната пелена. Май са размазаните и неясни черти на майка ми.

Дочувам удар и стъклото се пръска. Водата започва да шурти през дупка близо до горния ръб на резервоара и стъкленият панел се разцепва на две. Извръщам се, докато стъклото се тресе, и силата на водната вълна запраща тялото ми върху пода. Поемам дълбоко дъх, гълтайки едновременно въздух и вода, кашлям, вдишвам отново, две ръце хващат моите и аз чувам гласа й.

- Беатрис - казва тя, - трябва да бягаме!

Премята ръцете ми около раменете си и ме изправя на крака. Облечена е като майка ми, прилича на майка ми, но държи пистолет и решителният поглед в очите й ми е непознат. Сплитам крака покрай нея, стъпвам върху натрошеното стъкло, газя вода и така излизаме през вратата. Отвън лежат телата на охраната на Безстрашните.

Хлъзгам се по плочките в коридора, докато вървим забързано, колкото го позволяват омекналите ми крака. Ко-гато завиваме зад ъгъла, тя стреля по двамата охранители край вратата в дъното. Куршумите улучват и двамата в главата и те се свличат на пода. Тя ме подпира на стената и смъква сивото си сако.

Отдолу е по риза без ръкави. Когато вдига ръка, забелязвам крайчеца на татуировка под лакътя. Ето защо никога не се преобличаше пред мен.

- Мамо - произнасям напрегнато, - ти си от Безстрашните.

- Да - отговаря с усмивка тя. Прави от сакото си превръзка за ранената ми ръка и завързва ръкавите на врата ми. - Днес това ми беше от полза. Баща ти и още няколко души се крият в мазето на пресечката между „Северна" и „феърфийлд". Трябва да се доберем дотам.

Гледам я втренчено. Шестнайсет години седях до нея два пъти дневно на кухненската маса и нито един път не ми мина през ума, че тя може да не е родена Аскет. Познавам ли изобщо майка си?

- Ще има време да питаш - казва тя. После вдига края на ризата си, измъква затъкнатия в колана на панталона пистолет и ми го подава. Накрая докосва бузата ми. - Сега трябва да вървим.

. Затичва се към края на коридора и аз се втурвам след нея.

Намираме се в подземието на централата на Аскетите. Майка ми работи тук, откакто се помня, затова не съм изненадана, когато ме превежда по няколко тъмни коридора, нагоре по влажно и усойно стълбище, чак до дневната светлина, без някой да ни попречи. Колко ли души от охраната на Безстрашните е убила, докато ме открие?

- Откъде знаеше къде да ме намериш? - питам.

- Наблюдавах влаковете още от началото на атаката -отвръща, поглеждайки през рамо към мен. - Докато не те открих, не знаех как ще действам. Единствената ми цел беше да те спася.

Гърлото ми се сбиба.

- Но аз ви предадох. Изоставих ви.

- Ти си моя дъщеря. Кастата няма значение. - Тя тръсва глава. - Виж докъде ни доведоха! Човешката природа не може дълго време да удържи доброто, рано или късно злото отново взима връх и започва да ни трови.

Тя спира на ъгъла на уличката и главния път.

Знам, че сега не е време за разговори. Но има нещо, което непременно трябва да разбера.

- Мамо, ти откъде разбра за Дивергентите? - питам. -Какви са те? Защо...

Тя издърпва пълнителя и поглежда колко куршума са й останали. Вади от джоба си още няколко и запълва празните улеи. Разпознавам съсредоточеното й изражение - същото, с което обикновено вдява конеца в ухото на игла.

- Знам за тях, защото и аз сьм такава - отговаря и ме поглежда бегло, докато зарежда пълнителя. - Само аз се спасих, защото майка ми беше лидер на Безстрашните. В деня на Изборната церемония ми каза да напусна кастата и да си избера някое по-безопасно място. Отидох при Аскетите. - Пъха останалите куршуми обратно в джоба си и изправя рамене. - Аз обаче държах ти сама да направиш своя избор.

- Не разбирам защо сме толкова голяма заплаха за лидерите на кастите.

- Всяка каста налага на своите членове да мислят и действат по определен начин. Повечето го правят. За мнозинството от хората не е проблем да бъдат обучени в определен модел на мислене и да го следват до края на живота си. - Тя докосва здравото ми рамо и се усмихва. - Нашето мислене обаче се отклонява в десетки различни посоки. Ние не можем да се ограничим само с един модел и именно това ужасява лидерите ни. С други думи не можем да бъдем контролирани. От това следва, че каквото и да правят, ние винаги ще сме трън в петата.

Чувствам се така, сякаш някой е вдъхнал съвсем различен въздух в дробовете ми. Аз не съм Аскет. Не съм и Безстрашна.

Аз съм Дивергент.

И не мога да бъда контролирана.

- Идват - казва тя, поглеждайки иззад ъгъла. Надзъртам над рамото й и виждам неколцина от Безстрашните, въоръжени с пушки, да маршируват в познатия ритъм към нас. Майка ми поглежда назад. От дъното на уличката друга група от Безстрашните тича насам, движейки се в пълен синхрон. Тя ме хваща за ръце и ме поглежда в очите. Виждам как дългите й мигли потрепват, като примигва. Ще ми се в моето обикновено дребно лице да имаше нещо и от нейните черти. Добре поне, че в ума си съм наследила частица о т нея.

- Върви при баща си и брат си. Уличката вдясно, после в подземието. Почукай първо два пъти, после три пъти, накрая шест пъти. - Тя обгръща с шепи бузите ми. Ръцете й са студени; дланите й са грапави. - Аз ще им отвлека вниманието. Но ти трябва да тичаш с всички сили.

- Не - поклащам глава. - Никъде не отивам без теб.

Тя се усмихва.

- Бъди смела, Беатрис! Обичам те!

Усещам устните й върху челото си, после тя изскача по средата на улицата. Вдигнала е пистолета над главата си и стреля три пъти във въздуха. Безстрашните се втурват напред.

Притичвам през улицата и потъвам в пряката. Тичайки, поглеждам през рамо да проверя дали някой от Безстрашните не идва след мен. Майка ми стреля по тях и задържа цялото им внимание, за да не ме забележат.

Отново обръщам глава назад, когато охраната започва ответна стрелба. Краката ми се подкосяват и аз спирам.

Майка ми замръзва, гърбът й се превива в дъга. От раната в корема й бликва кръв и обагря ризата в аленочер-вено. Върху рамото също избива червено петно. Стискам клепачи и това агресивно червено завинаги се запечатва от вътрешната им страна. Примигвам и отново виждам нейната усмивка, докато замита в купчинка отрязаните връхчета на косата ми.

Тя пада, отначало на колене с отпуснати покрай тялото ръце, после рухва на една страна върху паважа като парцалена кукла. Остава там, неподвижна и бездиханна.

Затискам уста с ръка и крещя без звук в шепата. Страните ми горят и са мокри от сълзи, които не съм усетила как са рукнали. Кръвта ми крещи за отмъщение и ме зове да се върна при нея. Докато продължавам да тичам напред, в главата ми звучи нейнит завет да бъда смела.

Болката ме пронизва като с шиш, докато всичко в мен се срива; целият ми свят рухва в един-едничък миг. Паважът жули коленете ми. Ако сега се предам, всичко това ще приключи. Сигурно Ерик има право, като казва, че да избереш смъртта, е като да изследваш някое непознато и неприветливо място.

Отново усещам как Тобиас гали косата ми преди първата симулация. Чувам го как ми казва да бъда смела. Чувам как майка ми казва да бъда смела.

Войниците на Безстрашните си тръгват като по команда. Някак успявам да се надигна и продължавам да тичам.

Аз съм смела.


Загрузка...