Дом на пръст и кръв

1

До вратата на галерията стоеше вълчица.

Това означаваше, че е четвъртък, което пък означаваше, че Брайс е отегчена до смърт, щом вече познаваше по появите на Даника кой ден от седмицата е.

Вълчицата хлопна с юмрук по тежката метална врата на антиквариат „Грифон“ — юмрук, чиито нокти бяха лакирани в цвят лилав металик и отчаяно се нуждаеха от маникюр. След секунда женски глас излая, полузаглушен от стоманата:

— Отваряй, адът да те вземе, Бри. Ще пукна от жега!

Седнала пред бюрото в скромната изложбена зала на галерията, Брайс се подсмихна и отвори на компютъра прозореца на камерата за видеонаблюдение над входната врата. Пъхна кичур от виненочервената си коса зад едното си заострено ухо и попита през интеркома:

— Защо си толкова мърлява? Все едно си тършувала из боклукчийските кофи.

— Какво означава „тършувала“, да му се не види?

Даника подскачаше от крак на крак с лъснало от пот чело. Избърса го с мръсна ръка, размазвайки някаква черна течност по него.

— Ако беше прочела някоя и друга книга, щеше да знаеш. Благодарна за разнообразието след цяла сутрин на отегчителни проучвания, Брайс стана с усмивка от бюрото. Тъй като галерията нямаше прозорци към улицата, сериозното оборудване за видеонаблюдение беше единственият начин да разбере кой стои отвъд дебелите й стени. Въпреки острия си полуелфически слух не чуваше почти нищо през металната врата, освен блъскането с юмруци. Голите стени от пясъчник не отговаряха на стандартите на последните технологии и клас А магии, които поддържаха сградата и предпазваха множеството книги в архивите на долния етаж.

Сякаш разбуден от мисълта й за долния етаж или пък от тракането на високите й токчета, тъничък глас попита иззад дебелата петнайсет сантиметра врата на стаята с архивите от лявата й страна:

— Даника ли е?

— Да, Лехаба.

Брайс хвана дръжката на входната врата. Заклинанията по нея завибрираха в дланта й и плъзнаха като пушек по луничавата й златиста кожа. Тя стисна зъби и изтърпя — още не беше свикнала с усещането, въпреки че от цяла година работеше в галерията.

Лехаба я предупреди от другата страна на измамно обикновената метална врата на архивната стая:

— Джесиба не обича да я каниш тук.

— Ти не обичаш да я каня тук — поправи я Брайс, обръщайки присвити кехлибарени очи към вратата на архивната стая и малката огнена феичка от другата й страна, която винаги идваше да подслушва, появеше ли се някой на входа. — Отивай да работиш.

Лехаба не отвърна — сигурно се беше върнала на долния етаж да пази книгите. Брайс врътна очи, отвори входната врата и я блъсна суха горещина, способна да изсмуче живота й. А лятото едва започваше.

Даника не просто изглеждаше, все едно е тършувала из боклукчийските кофи, но и миришеше подобаващо.

От стегнатата й дълга плитка стърчаха снопчета сребристоруса коса — обикновено идеално гладка и копринена, — а аметистовите, сапфирените и розовите кичури бяха опръскани с нещо тъмно и мазно, вонящо на метал и амоняк.

— Не си даваш много зор — измърмори Даника и влезе наперено в галерията.

Мечът в ножницата на гърба й подскачаше леко при всяка нейна стъпка. Плитката й се беше оплела в протритата му кожена дръжка и когато Даника спря пред бюрото, Брайс си позволи да я отплете.

Даника дори не я изчака, преди да разкопчае с тънки пръсти каишките на ножницата, пристегната към оръфаното й кожено моторджийско яке.

— Трябва да го оставя тук за няколко часа — обяви, сваляйки меча от гърба си, и тръгна към склада, скрит зад дървен панел в отсрещния край на изложбената зала.

Брайс се облегна на ръба на бюрото и скръсти ръце върху еластичната черна материя на тясната си рокля.

— Сакът ти за фитнес вече усмърдя целия склад. Джесиба ще се върне днес следобед и пак ще изхвърли боклуците ти в контейнера, ако ги завари тук.

Това беше най-малкото, на което беше способна Джесиба Рога, ядосаше ли я някой. Четиристотингодишната магьосница се родила вещица, но обърнала гръб на корените си и се присъединила към Дома на пламъци и сенки, затова сега отговаряше само пред Подземния крал. В Пламъци и сенки беше попаднала на мястото си — разполагаше с арсенал от заклинания, на който можеше да завижда всеки магьосник и некромант от най-мрачния Дом. Говореше се, че превръщала хора в животни, ако я подразнели достатъчно.

Брайс не смееше да я попита дали дребните твари в десетината аквариума и терариума винаги са били животни. И се стараеше никога да не я ядосва. Не че съществуваха безопасни отношения с ванир. Дори най-безобидните сред ванирите — група, включваща всички същества в Мидгард освен човеците и обикновените животни — можеха да са смъртоносни.

— Ще си го взема после — обеща Даника и натисна тайния панел, за да отвори.

Брайс вече три пъти й беше натъртвала, че складът на изложбената зала не й е личен килер. Но Даника винаги отговаряше, че галерията, разположена в сърцето на Стария площад, била на по-централно място от Вълчата бърлога, която се намираше чак в Лунната гора. И толкова.

Складът се отвори и Даника размаха ръка пред лицето си.

— Моят сак усмърдявал целия склад? — Побутна с върха на единия си черен ботуш безформената платнена торба с танцовия екип на Брайс, пъхната между парцала за под и кофата. — Кога за последно си пра дрехите?

Брайс сбърчи нос, когато я блъсна вонята на стари обувки и потни дрехи. Вярно, беше забравила да изпере трикото си след обедния курс преди два дни. Главно защото Даника й изпрати видеоклип, на който се виждаше купчина лудокорен върху кухненския им плот, а от продънената им уредба до прозореца вече гърмеше музика. Клипчето беше придружено със заповед да се прибира по-бързо. Брайс се подчини. Пушиха толкова, че като дойде на работа вчера сутринта, май още я държеше.

Не можеше да си обясни защо иначе би й отнело десет минути да напише имейл от две изречения. Буква по буква.

— Да оставим тази тема — каза Брайс. — С теб имаме сметки за уреждане.

Даника поразмести разни джунджурии в склада, за да направи място за своите.

— Вече ти се извиних, че изядох остатъците от онези спагети. Довечера ще ти купя.

— Не е това, шматко, макар че и за това майната ти. Бях си ги приготвила за обяд. — Даника се засмя. — Тая татуировка страшно ме боли — оплака се Брайс. — Не мога дори да се облегна на стола.

— Татуистът те предупреди, че ще боли няколко дни.

— Бях толкова пияна, че се подписах грешно на декларацията. Как да проумея какво означава да ме „боли няколко дни“?

Татуировката на Даника — същата като тази на нейния гръб — вече беше зараснала. Едно от преимуществата да бъдеш чистокръвен ванир беше бързото възстановяване на тялото в сравнение с това на хората — и на полухората като Брайс.

Даника най-сетне намери място за меча си сред бъркотията в склада.

— Обещавам довечера да ти държа лед на гърба. Само ме остави да се изкъпя, и ме няма до десет минути.

Приятелката й редовно минаваше през галерията, особено в четвъртъците, когато сутрешният й патрул приключваше на няколко пресечки от площада, но никога досега не се беше къпала в банята на долния етаж. Брайс махна към мазната мръсотия по нея.

— С какво си се оцапала така?

Даника се намръщи, сбърчвайки ъглестите черти на лицето си.

— Наложи се да прекъсна бой между сатир и нощник. — Тя погледна с оголени зъби черните пръски, засъхнали по ръцете й. — Познай кой от тях ме оплиска със соковете си.

Брайс изсумтя и кимна към вратата на архивната стая.

— Душът е твой. В най-долното чекмедже на бюрото има чисти дрехи.

В мига, в който Даника хвана с мръсни пръсти дръжката на вратата, челюстта й се стегна и старата татуировка на врата й — рогатият ухилен вълк, символ на глутницата „Дяволи“ — се загърчи от напрежение.

Не от напъна да завърти дръжката, осъзна Брайс, забелязвайки внезапно скования гръб на приятелката си. Тя надникна към склада, който Даника не си беше направила труда да затвори. Мечът, прославян както в града, така и надалеч извън него, стоеше опрян до метлата и парцала за под. Древната му кожена ножница почти не се виждаше от пълната туба с бензин за захранване на електрическия генератор.

Брайс отдавна се чудеше защо й е на Джесиба толкова старовремско устройство — докато миналата седмица не спря първосветът в целия град. Тогава само генераторът задържа механичните ключалки по време на последвалите грабежи, когато цял куп откачалки се изляха откъм Месарския пазар и заобстрелваха входната врата на галерията с контразаклинания, за да проникнат през магическата й защита.

Но… Даника да остави меча си в склада? Да иска да се изкъпе? И защо гърбът й се скова така?

— Имаш среща с градоуправниците, нали? — попита Брайс.

През петте години, откакто се запознаха като първокурснички в Университета на Лунния град, Брайс можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички пъти, в които бяха призовавали Даника на среща със седемте души, достатъчно извисени да я подтикнат към душ и преобличане. Дори когато ходеше да се отчита пред дядо си, прима на валбарските вълци, и пред майка си Сабин, Даника носеше коженото си яке, дънки и която тениска със стара рок банда беше изпрана.

Естествено, това изкарваше Сабин извън нерви, но все пак всичко в Даника — и в Брайс — изкарваше извън нерви главатарката на глутницата „Лунно острие“, водеща сред метаморфските отряди от Помощната гвардия на града.

Без значение беше, че Сабин от векове беше официалната наследница на възрастния си баща, прима на валбарските вълци, нито че Даника се нареждаше след нея за титлата. Защото от години се шепнеше не съвсем прикрито, че трябва да обявят Даника за официална наследница, прескачайки майка й. Защото старият вълк бе завещал на внучка си меча — семейна реликва, след като векове наред го обещавал на Сабин, която трябвало да го получи след смъртта му. Примът оправдаваше неочакваното си решение с това, че мечът сам избрал Даника на осемнайсетия й рожден ден с глас, ясен като вълчи вой в лунна нощ.

Сабин така и не забрави унижението. Все пак дъщеря й носеше меча почти навсякъде със себе си — дори пред майка си.

Сега Даника стоеше застинала под големия свод, на върха на застланото със зелен килим стълбище, водещо към архивното помещение под галерията — където съхраняваха истинското съкровище, бранено денонощно от Лехаба. Затова и Даника, която бе изучавала история в университета, обичаше да се отбива толкова често — за да се рови из древните произведения на изкуството и книгите, колкото и да я подиграваше Брайс за читателската й култура.

Даника се обърна към нея с размътени карамелени очи.

— Днес освобождават Филип Бригс.

— Какво? — подскочи Брайс.

— Пускат го заради някаква проклета формалност. Някой е объркал документацията. На срещата ще ни обяснят подробно. — Тя стисна фината си челюст, докато стъклените фенери с първосвет покрай стълбището озаряваха мръсната й коса. — Смахната работа.

Стомахът на Брайс сякаш се преобърна. Човешките бунтове се ограничаваха до северните граници на Пангера, обширната територия отвъд Халдренско море, но Филип Бригс бе положил огромни усилия да разпали размирици и във Валбара.

— Но нали с глутницата го спипахте на местопрестъплението, в бомбаджийската му бърлога!

Даника потупа с ботуш по зеления килим.

— Шибани бюрократщини!

— Щял е да взриви цял клуб, да заложи бомба в „Белият гарван“. Намерили сте плановете му на хартия.

Това беше един от най-посещаваните нощни клубове в града и броят на жертвите щеше да е катастрофален. Предишните му атентати бяха по-скромни, макар и смъртоносни, и всичките целяха да разпалят война между човеци и ванири, каквато вече вилнееше в студените земи на Пангера. Бригс не криеше крайната си цел: глобален конфликт, който би коствал милиони животи и от двете страни. Допустими жертви, ако само така човеците можеха да надвият потисниците си — надарените с магически способности и дълголетие ванири, както и по-вишестоящите астери, управляващи планетата Мидгард от Вечния град в Пангера.

Но Даника и глутницата „Дяволи" го възпряха. Заловиха Бригс и съучастниците му — бунтовници от сектата „Керес" — и защитиха невинните обитатели на града от фанатизма им.

Глутницата „Дяволи“, един от най-елитните метаморфски отряди на Помощната гвардия на Лунния град, патрулираха по Стария площад и се грижеха пияните разгонени туристи да не станат пияни мъртви туристи, заговаряйки с когото не трябва. Грижеха се поредната отрепка, влязла в града, да стои настрана от баровете, кафенетата, музикалните клубове и магазините. И хора като Бригс да попадат в затвора.

33-ти имперски легион си приписваше същите заслуги, но ангелите от легендарните редици на личната армия на губернатора просто гледаха заплашително и се заканваха.

— Повярвай ми — каза Даника, слизайки тежко по стълбището, — ще се постарая всички на тая шибана среща да разберат, че в никакъв случай не бива да освобождават Бригс.

Несъмнено щеше да се постарае. Дори да й се наложеше да ръмжи в лицето на Мика Домитус, щеше да ги убеди. Малцина дръзваха да разгневят архангела на Лунния град, но Даника нямаше да се поколебае. А като се имаше предвид, че и седмината градоуправници щяха да присъстват на срещата, шансовете това да се случи бяха големи. Напрежението бързо скачаше, когато всичките се съберяха в една стая. Шестимата по-низши управници на Лунния град — метрополиса, носил някога името Лунатион — открай време не се спогаждаха. Всеки от тях управляваше отделна част от града: примът на вълците — Лунната гора, елфът Есенния крал — Пет рози, Подземния крал — Костения квартал, Змийската кралица — Месарския пазар, Оракула — Стария площад, а Речната кралица, която рядко се появяваше, представляваше Дома на морета и океани и Синия двор, намиращ се надълбоко под тюркоазената повърхност на река Истрос, откъдето рядко благоволяваше да излезе.

Човеците от Асфоделските поля нямаха лидер. Затова и Филип Бригс намери толкова симпатизанти.

Но Мика, управникът на Централния бизнес район, властваше над всички. Освен титлата си на градоуправник имаше и звание архангел на Валбара. Беше владетел на цялата проклета територия и отговаряше само пред шестимата астери във Вечния град, столицата и сърцето на Пангера. На цялата планета Мидгард. Ако някой можеше да задържи Бригс в затвора, това беше той.

Даника стигна дъното на стълбището, толкова надолу, че Брайс, застанала под свода на върха му, вече не я виждаше от тавана.

— Здрасти, Сиринкс.

Петнайсеткилограмовата химера изскимтя доволно.

Джесиба купи съществото преди два месеца, а когато Брайс му се зарадва, я предупреди: „Това не е домашен любимец, а скъпо, рядко същество, което съм довела единствено за да пази книгите заедно с Лехаба. Не му пречи на работата“.

Оттогава Брайс пропускаше да спомене на Джесиба, че Сиринкс предпочита да яде, да си подремва и да го чешат по корема, вместо да бди над безценните книги. Нищо че шефката можеше да го види с очите си, решеше ли да провери материала от десетките камери за видеонаблюдение в библиотеката.

Даника провлачи с насмешлив тон:

— Какво ти е влязло в гащите, Лехаба?

— Не нося гащи — измърмори огнената фея. — Нито пък дрехи. Не са особено практични, ако си направен от огън, Даника.

Даника се подсмихна. Преди Брайс да реши дали да не слезе долу, за да съдийства на двубоя между феята и вълчицата, телефонът на бюрото зазвъня. Можеше да предположи кой е.

Въпреки че високите й токчета потъваха в дебелия килим, успя да стигне до телефона, преди да се е включил секретарят, спестявайки си петминутно конско.

— Здравей, Джесиба.

Красив, мелодичен женски глас отвърна:

— Ако обичаш, предай на Даника Фендир, че ако продължава да използва склада за личен килер, наистина ще я превърна в гущер.

2

Докато Даника се върне в изложбената зала на галерията, Брайс вече беше получила леко заплашително мъмрене от Джесиба, задето не си вършела добре работата, имейл от превзета клиентка, пришпорваща Брайс да подготви документацията за древната урна, която си беше купила, за да се фука с нея пред също толкова превзетите си приятелки на коктейла си в понеделник, и две съобщения от членове на глутницата на Даника, любопитни дали алфата им възнамерява да убие някого заради освобождаването на Бригс.

Натали, Третата на Даника, попита в прав текст: „Подивяла ли е вече заради Бригс?".

Конър Холстръм, Вторият на Даника, беше малко по-предпазлив в комуникацията. Никога не беше изключено да изтече информация. „Говорила ли си с Даника?“ — поинтересува се Конър.

Брайс тъкмо му отговаряше: „Да, погрижила съм се", когато сив вълк, голям колкото дребен кон, затвори желязната врата на архивната стая с лапа и ноктите му издрънчаха по метала.

— Да разбирам, че не си харесала дрехите ми? — попита Брайс, ставайки от стола.

Само карамелените очи си оставаха същите в този облик на Даника — и само те смекчаваха чистата заплаха и хищническата грация, които вълчицата излъчваше с всяка своя стъпка към бюрото.

— Облякла съм ги, не бой се. — Дългите й остри зъби проблясваха с всяка нейна дума. Даника наостри рунтавите си уши, надниквайки първо към изключения компютър, после и към дамската чанта на Брайс, приготвена върху бюрото. — Идваш с мен ли?

— Джесиба иска отново да се правя на детектив. — Брайс грабна връзката с ключове, отварящи врати в различни части от живота й. — Пак ми натяква, че трябвало да намеря Рога на Луна. Сякаш не го издирвам от цяла седмица.

Даника погледна към една от видимите камери в изложбената зала, монтирана зад обезглавената статуя на танцуващ фавн отпреди десет хиляди години. Пухкавата й опашка подскочи леко.

— Защо й е притрябвал?

Брайс сви рамене.

— Нямам смелост да попитам.

Даника закрачи към входната врата, внимавайки да не раздере килима с нокти.

— Едва ли иска да го върне в храма за доброто на света.

— По-скоро ще е за нейна лична изгода — коментира Брайс.

Излязоха на тихата улица, на една пресечка от Истрос.

Обедното слънце вече припичаше калдъръма. Даника беше като масивна стена от козина и мускули между Брайс и бордюра.

Кражбата на свещения рог по времето, когато целият град потъна в тъмнина, беше най-голямата новина покрай събитието: крадците бяха използвали прикритието на мрака да проникнат в Храма на Луна и да отмъкнат древната елфическа реликва от мястото й в скута на огромната статуя на богинята, възседнала трона си.

Архангел Мика обяви солидна награда за всякаква информация, допринасяща за връщането й, и обеща, че безбожното копеле, което я е откраднало, ще си плати за кощунството.

С публично разпъване на кръст, разбира се.

Брайс умишлено не припарваше до площада в Централния бизнес район — ЦБР, където обикновено се състояха разпъванията. Някои дни, в зависимост от вятъра и горещините, мирисът на кръв и гнила плът се носеше на няколко пресечки разстояние.

Гигантската вълчица оглеждаше улицата, душейки въздуха за скрити заплахи. Тъй като тя самата беше наполовина елф, надушваше околните по-задълбочено от обикновените човеци. Като дете забавляваше родителите си, описвайки подробно мириса на всички жители на малкото им планинско градче Нидарос — хората не можеха да опознаят света по този начин. Нейните способности обаче бледнееха пред тези на приятелката й.

Душейки въздуха, Даника махна веднъж с опашка — и то не от щастие.

— Успокой се — каза й Брайс. — Ще изкажеш мнението си пред градоуправниците и те ще решат как е най-добре.

Даника присви уши.

— Всичко ще отиде по дяволите, Бри. Всичко.

Брайс свъси вежди.

— Сериозно ли вярваш, че управниците са съгласни да пуснат опасен бунтовник като Бригс на свобода? Ще намерят някаква удобна формалност и пак ще пратят задника му зад решетките. — И понеже Даника не я поглеждаше, добави: — Сигурна съм, че 33-ти следи всяка негова стъпка. Ако само мигне грешно, ще види каква болка могат да причиняват ангелите. Няма да се учудя, ако губернаторът му изпрати дори Умбра Мортис.

Личният наемен убиец на Мика с рядката дарба да хвърля светкавици беше способен да елиминира почти всяка заплаха.

Даника изръмжа и зъбите й проблеснаха.

— И сама мога да се справя с Бригс.

— Знам, че можеш. Всички го знаят.

Даника обходи с поглед улицата пред тях, плъзвайки го по плаката на близката стена — шестимата астери на троновете си и един празен в чест на загиналата им сестра, — и накрая въздъхна.

Тя винаги щеше да носи на плещите си отговорности и очаквания, каквито на Брайс никога нямаше да й се наложи да понесе, и Брайс се благодареше за тази привилегия. Когато тя оплетеше конците, Джесиба просто мрънкаше няколко минути — и това беше. Но издънеше ли се Даника, грешката й веднага се разгласяваше по новините и в интернет.

Със съдействието на Сабин.

Брайс и Сабин се ненавиждаха още от първия й ден в университета, когато алфата се надсмя на недостойната съквартирантка със смесена кръв на единствената си дъщеря. И Брайс обикна Даника още в мига, в който новата й съквартирантка все пак и подаде ръка за поздрав, а после заяви, че Сабин просто негодувала, защото се надявала да сложат дъщеря й с мускулест вампир, по когото да точи лиги.

Даника рядко позволяваше на нечие чуждо мнение — особено това на Сабин — да развали увереността и удоволствието й, но в тежки дни като този… Брайс вдигна ръка и я плъзна по мускулестите й ребра в широка утешителна милувка.

— Дали Бригс ще потърси отмъщение срещу теб и глутницата? — попита я Брайс.

Даника не го беше заловила сама — имаше сметки за уреждане с всички тях.

Сбърчи муцуна.

— Не знам.

Думите отекнаха помежду им. В пряк сблъсък Бригс нямаше никакъв шанс срещу Даника. Но с една от бомбите си можеше да преобърне нещата. Ако Даника беше претърпяла Скока към безсмъртие, вероятно би оцеляла. Но тъй като не беше — тъй като само тя от цялата глутница „Дяволи“ още не го беше изпълнила… Устата на Брайс пресъхна.

— Пази се — пророни тихо.

— Добре — отвърна Даника, макар че в топлите й очи още се гонеха сенки. След миг обаче разтръска глава като намокрено куче. Брайс често се удивяваше от способността й да прогони страховете си или поне да ги зарови достатъчно надълбоко, че да продължи напред. Даника побърза да смени темата. — Брат ти ще дойде на срещата.

Доведен брат. Но Брайс не си направи труда да я поправи. Доведен брат и чистокръвен елфически гадняр.

— Е, и?

— Просто реших да те предупредя, че ще го видя. — Лицето на вълчицата поомекна. — Със сигурност ще ме пита как си.

— Кажи на Рун, че си имам важна работа и хич не ме е грижа за него.

Даника се засмя.

— И къде точно смяташ да се правиш на детектив?

— В храма — въздъхна Брайс. — Вече дни наред се опитвам да разбера какво е станало, и нищо. Няма заподозрени, няма слухове да се продава на Месарския пазар и изобщо не ми хрумва защо му е на някого да краде Рога. Но реликвата е толкова известна, че сигурно я пази много старателно. — Тя вдигна смръщен поглед към небето. — Вече започвам да се питам дали някой не е прекъснал нарочно електричеството, за да открадне Рога в последвалия хаос. В града има двайсетина човека, достатъчно изобретателни за това, и само половината от тях разполагат с нужните ресурси.

Опашката на Даника потрепна.

— Ако са способни на такова нещо, те съветвам да стоиш настрана от тях. Баламосвай Джесиба известно време, заблуди я, че търсиш Рога, после остави цялата тази работа. Или ще изскочи отнякъде, или Джесиба ще се отдаде на следващата си глупава приумица.

— Да, но… Ще е добре аз да го намеря — призна си Брайс. — Заради кариерата ми.

Не че беше решила каква ще бъде. Едногодишната й работа в галерията беше събудила у нея само отвращение заради огромните суми пари, които богаташите пилееха по стари боклуци.

Очите на Даника проблеснаха.

— Да, знам.

Брайс размърда малката златна висулка — възел от три преплетени кръга — по фината верижка около врата си.

Приятелката й тръгваше на патрулите си въоръжена с нокти, меч и пистолети, но ежедневната броня на Брайс се състоеше само от това: аркезийския амулет с големината на нокът, който Джесиба й подари в първия й работен ден в галерията.

Цяла защитна екипировка в едно колие, възхити се Даника, когато Брайс й се похвали от колко много магически предмети може да я предпазва амулетът. Аркезийските амулети не бяха евтини, но Брайс не се и съмняваше, че Джесиба й е направила скъпия подарък единствено от личен интерес. Иначе я чакаше застрахователен кошмар.

Даника кимна към колието.

— Не го сваляй. Особено щом си тръгнала да разследваш толкова подозрителни събития.

Въпреки че великата сила на Рога отдавна бе загубена, ако го беше откраднал някой с достатъчно мощ, щеше да й е нужна магическа защита срещу него.

— Да, да — провлачи Брайс, добре знаеше, че Даника е права.

Нито веднъж не беше сваляла колието, откакто го получи.

Ако някой ден Джесиба я изриташе на улицата, щеше да намери начин да си тръгне с него. Даника й го повтаряше често, неспособна да потисне закрилническия си инстинкт на алфа-вълчица. Това беше една от причините Брайс да я обича толкова — и сега същата тази любов стягаше гърдите й заедно с искрена благодарност.

Телефонът й извибрира и Брайс го извади от чантата си. Даника надникна и като видя кой се обажда, замаха с опашка и наостри уши.

— Нито дума за Бригс — предупреди я Брайс и вдигна. — Здрасти, мамо.

— Здравей, миличка. — Звънливият глас на Ембър Куинлан изпълни ухото й и я накара да се усмихне, въпреки че ги деляха петстотин километра. — Исках пак да проверя дали остава уговорката да ти гостуваме идния уикенд.

— Здрасти, мамо! — излая към телефона Даника.

Ембър се засмя. Даника я прие за своя майка още от първата им среща. А Ембър, макар и родила една-единствена дъщеря, на драго сърце прие втора, също толкова вироглава и немирна като първата.

— Даника е с теб?

Брайс врътна очи и подаде телефона на приятелката си. Само за една стъпка Даника се преобрази с ярка светлина и гигантският вълк се превърна в стройно момиче, което грабна телефона и го прищипа между ухото и рамото си, докато тъпчеше бялата копринена блуза от Брайс в изцапаните си дънки. Беше успяла да поизбърше гнусната слуз на нощника от панталона и коженото си яке, но явно тениската не беше успяла да спаси.

— С Брайс излязохме на разходка.

Елфическият слух на Брайс улавяше съвсем ясно гласа на майка й:

— Къде?

За Ембър Куинлан прекомерната угриженост беше нещо като състезателен спорт.

Пренасянето в Лунатион се оказа изпитание на волята и за двете. Ембър склони да пусне дъщеря си чак когато разбра с кого ще живее първата година, а после изнесе на Даника цяла лекция за безопасността на Брайс. За щастие, Рандъл, доведеният баща на Брайс, откъсна жена си от телефона след трийсетата минута.

Брайс знае как да се отбранява — беше напомнил Рандъл на Ембър. — Погрижили сме се за това. Пък и нали ще продължи с тренировките дори тук?

И Брайс наистина продължаваше. Преди няколко дни за пореден път посети стрелбището и упражни всичко, на което Рандъл — истинският й баща, ако питаха нея — я учеше от малка: сглобяване на пистолет, прицелване, контрол на дишането.

По принцип смяташе огнестрелните оръжия за безмилостни машини за убиване и се благодареше, че Републиката налага стриктен контрол върху употребата им. Но тъй като нямаше с какво друго да се защитава, освен с ловкостта си и няколко заучени хватки, вече се беше уверила, че за човек пистолетът можеше да е решаващ фактор между живота и смъртта.

Даника веднага измисли дребна лъжа:

— Запътили сме се към едни сергии на Стария площад, доядоха ни се агнешки кюфтенца.

Преди Ембър да продължи кръстосания разпит, Даника добави:

— А, Бри сигурно е забравила да ти спомене, че следващия уикенд мислим да отскочим до Калаксос; отборът на Итън ще играе там и всички отиваме да ги подкрепим.

Полуистина. Наистина щеше да има мач по сънбол, но не бяха обсъждали да гледат по-малкия брат на Конър, една от големите звезди на университета. Този следобед глутницата „Дяволи“ наистина щяха да подкрепят Итън на университетския стадион, но Брайс и Даника не бяха посещавали мач на чужд терен още от втори курс, когато Даника спеше с един от защитниците.

— Жалко — каза Ембър. Брайс направо виждаше сърдитата гримаса в тона й. — Очаквахме срещата с нетърпение.

Горящ Солас, тази жена знаеше как да те накара да се почувстваш виновен. Брайс изтръпна и грабна телефона от ръката на Даника.

— Ние също, но нека се уговорим за другия месец.

— Дотогава има толкова много време…

— Мамка му, един клиент върви към мен — излъга Брайс. — Трябва да затварям.

— Брайс Аделаида Куинлан…

— Чао, мамо.

— Чао, мамо! — повтори Даника, докато Брайс затваряше.

Брайс въздъхна към небето, без да обърне внимание на ангелите, които прелитаха с пляскащи криле над нея. Сенките им танцуваха по огрените от слънцето улици.

— Съобщение след три, две…

Телефонът й извибрира.

Ембър пишеше:

Даника изсвирука.

— Е, бива си я.

Брайс простена.

— Не ги искам в града, ако наистина пуснат Бригс на свобода. Усмивката на Даника посърна.

— Знам. Ще ги отблъскваме, докато не разрешим този въпрос. Брайс се благодари на Ктона, че й е изпратила приятелка като Даника, която винаги имаше план за всичко.

Тя прибра телефона в чантата си, без да отговори на съобщението.

Като стигнаха портата в сърцето на Стария площад с кварцовата й арка, прозрачна като замръзнало езеро, слънцето тъкмо достигаше зенита си и пречупените му лъчи запращаха малки дъги по фасадата на една от околните сгради. В деня на лятното слънцестоене, когато оранжевият му диск заставаше под правилен ъгъл спрямо портата, светлината му изпълваше целия площад с пъстри дъги, толкова многобройни, че сякаш човек попадаше във вътрешността на диамант.

На площада гъмжеше от туристи, а пред портата се извиваше цяла опашка за снимка с шестметровата забележителност.

Една от седемте в града, всичките изсечени от колосални блокове кварц от Лаконската планина на север, портата на Стария площад често бе наричана Сърцето, защото се намираше в същинския център на Лунатион. Останалите шест порти бяха подредени на равно отстояние от нея и по една от тях се издигаше в началото на всеки от пътищата, водещи извън стените на града.

— Трябва да осигурят на местните специален достъп до площада — измърмори Брайс, докато си проправяха път през туристи и търговци.

— И да глобяват туристите за бавно ходене — добави Даника, но удостои с вълча усмивка една млада човешка двойка; момчето и момичето очевидно я бяха разпознали, защото я зяпаха с удивление и дори извадиха телефоните си да я снимат.

— Питам се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че си оплискана със специалния сос на оня нощник — подхвърли Брайс.

Даника я сръчка с лакът.

— Гаднярка.

Тя махна приветливо на туристите и двете продължиха напред.

От другата страна на Сърцето, сред малката армия от търговци, продаващи храна и скапани сувенири, се виеше втора опашка — за достъп до златната плоча, издигаща се от южната страна.

— Ще трябва да си пробием път със сила — коментира Брайс, гледайки намръщено туристите, висящи под убийствената жега.

Даника обаче спря, обърнала ъгловато лице към Сърцето и златната плоча.

— Да си пожелаем нещо.

— Няма да се редя на тази опашка. — Обикновено си „пожелаваха нещо", крещейки пиянски късно нощем, когато се прибираха от „Белият гарван" и площадът беше празен. Брайс погледна часа на телефона си. — Не трябва ли да побързаш за Комициума?

Цитаделата с пет кули на губернатора беше на петнайсетина минути път пеша.

— Имам време — увери я Даника, хвана я за ръката и я задърпа през тълпите към онази част на Сърцето, заради която се стичаха толкова туристи.

Към кварца беше прикрепен внушителен циферблат: издигнат на около метър над земята диск от масивно злато, с инкрустирани седем различни скъпоценни камъка, всеки от които обозначаваше по един от районите на града, чиито символи бяха гравирани отдолу.

Смарагд и роза за Пет рози. Опал и криле за Централния бизнес район. Рубин и сърце за Стария площад. Сапфир и дъб за Лунната гора. Аметист и човешка ръка за Асфоделските поля. Тигрово око и змия за Месарския пазар. Оникс — толкова черен, че поглъщаше светлината — и череп с кръстосани кокали за Костения квартал.

Под дъгата от скъпоценни камъни и гравираните символи имаше леко изпъкнал малък диск, чийто метал беше протрит от безброй ръце, лапи, перки и какви ли не други крайници.

На табелка до него пишеше: „Докосвате на собствена отговорност. Не използвайте между залез и изгрев. Нарушителите подлежат на глоба".

Туристите, чакащи на опашка да докоснат диска, като че ли не възразяваха да поемат отговорността.

Двама хихикащи тийнейджъри — момчета метаморфи, които вероятно се преобразяваха в някакъв вид котки, ако се съдеше по мириса им — се побутваха един друг към диска и се предизвикваха с подигравки.

— Жалка работа — коментира Даника, минавайки през линията и въжетата, докато не стигна до отегчената стражарка.

Извади значката си от джоба на коженото си яке и я показа на младата елфка, която се вцепени, осъзнала кой е прередил туристите. И отстъпи встрани, без дори да погледне златната значка с лък във формата на полумесец и стрела.

— Официална работа на Помощната гвардия — обяви Даника с учудващо спокойно изражение. — Ще отнеме само минутка.

Брайс потисна смеха си, усещайки погледите на туристите от опашката, приковани в гърбовете им.

Даника провлачи към тийнейджърите:

— Ако не ви стиска, просто се махнете.

Те се обърнаха към нея и пребледняха като мъртъвци.

Даника се усмихна, разкривайки почти всичките си зъби. Не беше приятна гледка.

— Майко мила! — прошепна единият.

Брайс потисна и усмивката си. Никога нямаше да й омръзне да вижда страхопочитанието в очите на околните, срещнеха ли Даника. Главно защото приятелката й си го беше заслужила. Заслужила си беше всяка капка от страхопочитанието, което обземаше лицата на непознати хора, зърнали русата й коса и татуировката на врата й. И страха, който караше всички отрепки в града да се замислят, преди да посегнат на нея или глутницата „Дяволи“.

Всички, освен Филип Бригс. Брайс изпрати молитва към сините дълбини на Огенас — морската богиня, да държи Бригс настрана от Даника, ако наистина го освободят.

Момчетата отстъпиха встрани и само след броени секунди забелязаха Брайс. Страхопочитанието се превърна в отявлен интерес.

Брайс изсумтя. Мечтайте си.

Единият върна вниманието си към Даника и изпелтечи:

— Учителят ми… учителят ми по история каза, че портите първоначално били съоръжения за комуникация.

— Сигурно подкосяваш краката на всички мацки с такива приказки — подхвърли незаинтересовано Даника, без дори да го погледне.

Метаморфите си тръгнаха с подвити опашки. Брайс се подсмихна, застана до приятелката си и погледна циферблата.

Момчето все пак имаше право. Седемте порти на града, разположени симетрично из Лунатион, били създадени още преди векове като удобен начин за комуникация между стражите от различните райони. Когато някой сложеше длан върху златния диск в центъра на циферблата и заговореше, гласът му стигаше до другите порти, където скъпоценният камък на района, откъдето идваше съобщението, светваше.

Естествено това изискваше капка магия — и уредът буквално я изсмукваше като вампир от вените на говорещия, лишавайки го завинаги от нея.

Брайс вдигна очи към бронзовата плочка над главата си. Кварцовите порти бяха паметници; не знаеше в чест на коя война, но всички имаха еднакъв надпис: „Силата винаги ще принадлежи на онези, които жертват живота си в името на града“.

Като се имаше предвид, че такова твърдение можеше да се приеме за бунт срещу управлението на астерите, Брайс се чудеше как още не бяха срутили портите. Но тъй като излязоха от употреба, след изобретяването на телефоните те намериха втори живот, когато децата и туристите започнаха да ги използват за забавление, например да шепнат мръсни думи на приятелите си при другите порти в града или да се възхищават на изобретателния античен метод на комуникация. Съвсем разбираемо през уикендите пияните гамени — категория, към която Брайс и Даника твърдо се причисляваха — започнаха да нарушават спокойствието на града с крясъците си през портите, затова властите им наложиха работно време.

После се навъдиха глупави суеверия, според които портата на Стария площад можела да изпълнява желания, а капката отнета сила била жертвоприношение пред петимата богове.

Брайс знаеше, че това са пълни глупости — но ако можеха да облекчат напрежението на Даника заради освобождаването на Бригс, си струваше.

— Какво ще си пожелаеш? — попита я Брайс, докато приятелката й се взираше в диска със свод от тъмни скъпоценни камъни.

Смарагдът на Пет рози светна и момичешки глас извика от другата страна:

— Цици!

Хората наоколо се разсмяха — звънлив звук като ромон на поточе по каменисто дъно — и Брайс се изкиска.

Но сериозното изражение на Даника не потрепна.

— Хрумват ми прекалено много желания — каза тя. Но преди Брайс да попита какви, Даника сви рамене. — Но май ще си пожелая Итън да спечели довечера.

Тя сложи ръка върху диска. Потрепери, засмя се тихо и отстъпи назад. Карамелените й очи блестяха.

— Твой ред е.

— Знаеш, че нямам почти никаква магия за взимане, ама добре — съгласи се Брайс, защото не можеше да позволи да я надмине дори алфа-вълчица.

Още от първата им година в университета, от мига, в който Брайс влезе в стаята им в общежитието, двете правеха всичко заедно. Само двете, още от самото начало.

Дори планираха да направят заедно Скока — да постигнат едновременно безсмъртие, вързани към живота от членове на глутницата „Дяволи“.

Реално не беше истинско безсмъртие — ванирите остаряваха и умираха или от естествена смърт, или поради други причини, но Скокът толкова забавяше процеса на стареене, че в зависимост от вида същество първата бръчка можеше да се появи чак след векове. Елфите живееха до хиляда години, метаморфите и вещиците — около пет века, ангелите — някъде по средата. Обикновените човеци не правеха Скока, защото не носеха магия във вените си. Затова в сравнение с човеците, които живееха кратко и телата им се възстановяваха бавно, ванирите реално бяха безсмъртни — децата на някои видове достигаха пълна зрялост чак на осемдесетгодишна възраст. И повечето бяха много, много трудни за убиване.

Брайс избягваше да се замисля къде е нейното място в този спектър — дали полуелфическата природа й отреждаше сто, или хиляда години. И не я интересуваше, стига Даника да беше до нея през цялото време. Като започнеха от Скока. Щяха заедно да полетят към смъртоносните дълбини на съзрялата си сила, да се сблъскат с онова, което ги чакаше в дъното на душите им, а после бързо да се изкачат обратно към живота, преди липсата на кислород да им донесе мозъчна смърт. Или просто смърт.

Но докато Брайс щеше да се сдобие с магическа сила, колкото да прави готини номера по партита, Даника се очакваше да извлече такова море от мощ, че веднага да надмине по ранг майка си Сабин — да стане могъща колкото елфическа кралица и може би дори да надмине самия Есенен крал.

Досега не се беше раждал метаморф с такава сила, но всички стандартни тестове в детска възраст го потвърждаваха: направеше ли Даника Скока, щеше да придобие внушителна сила сред вълците, невиждана още от древността в земите отвъд морето. Тя нямаше да стане просто прим на вълците от Лунния град. Имаше потенциала да се превърне в алфа на всички вълци. На цялата планета.

Но самата Даника като че ли не даваше и пет пари за това. Не планираше бъдещето си въз основа на тези изгледи.

След като години наред обсъждаха злобно безсмъртните, измерващи животите си във векове и хилядолетия, двете заедно стигнаха до решението, че двайсет и седем е идеалната възраст за Скока. Точно преди да им се появят бръчки и сиви коси. Попиташе ли ги някой, обясняваха просто: „Какъв е смисълът да сме безсмъртни тарикатки, ако циците ни са увиснали?“

„Суетни патки", присмя им се Фурия, когато й споделиха причината.

Самата тя беше направила Скока на двайсет и една, и то не по собствено желание. Просто се беше случило или я бяха принудили — Брайс и Даника можеха само да гадаят. Фурия бе посещавала Университета на Лунния град само като част от прикритието си за някаква мисия; през повечето време вършеше отвратителни неща за безбожни пари в Пангера. И никога не им издаваше подробности.

Даника твърдеше, че е наемна убийца. Дори кротичкият фавн Хвойна, четвъртата страна на приятелския им квадрат, признаваше, че това е най-вероятният вариант. Често се питаха и дали Фурия не изпълнява поръчения на астерите и марионетките им от Имперския сенат. Но всичко това нямаше значение — важното беше, че Фурия винаги се отзоваваше, когато им трябваше помощ. И дори когато не им трябваше.

Брайс протегна ръка над златния диск. Погледът на Даника я притискаше като студен камък.

— Хайде, Бри, не бъди бъзла.

Брайс въздъхна и сложи ръка върху диска.

— Пожелавам си Даника да отиде на маникюр. Ноктите й са направо гнусни.

През тялото й прелетя светкавица и нещо сякаш я засмука леко в областта на пъпа. Даника се разсмя и я бутна.

— Шибана идиотка.

Брайс преметна ръка през раменете й.

— Заслужи си го.

Даника благодари на стражарката, която засия заради вниманието й, и тръгна покрай опашката от туристи, без да я е грижа, че продължават да снимат. Повървяха мълчаливо до северния край на площада, откъдето Даника трябваше да потегли към пълните с ангели небеса и кулите на Централния бизнес район — и към внушителния Комициум в сърцето му. Брайс пък щеше да се отправи към Храма на Луна на три пресечки оттам.

Даника кимна с брадичка към улицата зад Брайс.

— Ще се видим у дома.

— Внимавай.

Брайс въздъхна, опитвайки да се отърси от неспокойството.

— Знам как да се пазя, Бри — увери я Даника, а в очите й блестяха любов и сърцераздирателна благодарност просто защото някой го беше грижа за нея.

Сабин беше абсолютна кучка. Дори не искаше да загатне кой е бащата на Даника — затова тя бе отраснала само с дядо си, който беше твърде стар и вглъбен в себе си, за да я спаси от жестокостта на майка й.

Брайс кимна.

— Успех. И не вбесявай твърде много хора.

— Няма друг начин — отвърна Даника с усмивка, която не стигаше до очите й.

3

Когато Брайс се прибра от работа, глутницата „Дяволи“ вече я чакаше в апартамента й.

Веднага разпозна гръмкия смях, който я посрещна още преди да прекоси стълбищната площадка на втория етаж — както и бодрото кучешко джафкане. И двата звука продължиха, докато изкачваше стълбището до горния етаж, ядосана, задето плановете й за тиха вечер на дивана пропадаха.

Нареждайки под носа си ругатни, с които майка й би се гордяла, Брайс отключи синята желязна врата на апартамента, готова за наплива от вълчи важности, фасони и вмешателство във всичко, свързано с личния й живот. И това описваше само Даника.

Глутницата й извисяваше тези навици до изкуство. Най-вече защото считаха Брайс за една от тях, макар и да не носеше символа им татуиран от едната страна на врата си.

Понякога съжаляваше бъдещия партньор на Даника, който и да беше той. Клетичкият нямаше да подозира какво си навлича на главата, като се обвързва с нея. Освен ако и той самият не беше вълк — макар че Даника имаше също толкова интерес да спи с вълци, колкото и Брайс.

Сиреч никакъв.

Брайс бутна вратата с рамо — изопнатите й ръбове често засядаха в касата, главно заради злоупотребата на диваците, които сега се излежаваха по продънените дивани и кресла — и въздъхна, когато шест чифта очи се впериха в нея. И шест широки усмивки.

— Как мина мачът? — попита вяло, хвърляйки ключовете си в кривата керамична купа, която Даника беше „сътворила“ на един пропаднал курс по грънчарство в университета.

Не беше получила нито дума от приятелката си за срещата относно Бригс, освен едно лаконично „ще ти разказвам у дома".

Явно срещата беше протекла гладко, щом Даника беше успяла да отиде и на мача. Дори й изпрати снимка на цялата глутница пред игрището за сънбол с Итън — дребничка фигура с шлем — на заден план.

Малко по-късно получи съобщение и от звездата на отбора:

Брайс му отговори:

— Спечелихме — рече лениво Конър от нейното любимо място на дивана, толкова изпружен, че сивата му тениска на университетския отбор по сънбол се беше набрала нагоре, разкривайки изсечените му мускули и златиста кожа.

— Итън отбеляза печелившия гол — добави Бронсън, който още не беше съблякъл синьо-сребристата фланела с надпис „Холстръм" на гърба.

Итън, малкият брат на Конър, се ползваше с неофициално членство в глутницата „Дяволи". И по една случайност беше вторият й любим човек на света след Даника. Непрекъснато си разменяха по телефона хапливи шегички, снимки и добронамерени обиди по адрес на Конър и тарторското му поведение.

— Пак ли? — попита Брайс, събувайки перленобелите си обувки с десетсантиметрови токове. — Толкова ли не може някой път да сподели славата с другите момчета?

Всяка друга вечер Итън би седял на дивана до брат си и би принудил Брайс да се намърда между двама им, за да гледат заедно някое телевизионно шоу, но след мачове обичаше да купонясва с момчетата от отбора.

Брайс задържа погледа си върху Конър по-дълго, отколкото повечето хора биха сметнали за разумно, и едното ъгълче на устата му се вдигна в полуусмивка. Другите петима членове на глутницата, двама от които още бяха във вълчи облик и размахваха рунтави опашки, имаха благоразумието да държат устите и муцуните си затворени.

Всички знаеха, че ако Даника я няма, Конър е алфа на глутницата „Дяволи“. Той обаче не я мразеше заради това. Нямаше амбиции да й отнеме мястото. За разлика от Сабин.

Брайс избута резервния си сак за курса по танци, за да направи място за дамската си чанта върху портмантото, и попита вълците:

— Какво ще гледате тази вечер?

Каквото и да отговореха, вече беше решила да се свие в леглото с любовен роман. И на затворена врата.

Натали, която прелистваше жълто списание на дивана, отговори, без да вдигне глава:

— Някакъв нов полицейски трилър за прайд лъвове, които погват злонамерена елфическа корпорация.

— Звучи като достоен за филмова награда — каза Брайс.

Бронсън изсумтя неодобрително. Неговите вкусове клоняха към експерименталното кино и документалните филми. Нищо чудно, че не му позволяваха да избира развлечението за сбирките им.

Конър прокара мазолест пръст по извития подлакътник на дивана.

— Късничко се прибираш.

— Ходя на работа — отбеляза Брайс. — Не е лошо и ти да се хванеш някъде, вместо само да висиш на дивана ни.

Всъщност не беше справедливо да говори така. Като Втори на Даника, Конър вършеше много от мръсната работа на глутницата. За да предпази града, убиваше, измъчваше и осакатяваше, а после излизаше и го правеше отново още преди да е залязла луната.

Никога не се оплакваше от задълженията си. Никой от тях не се оплакваше.

„Какъв е смисълът да мрънкаме — обясни Даника, когато Брайс я попита как понасят всичката тази жестокост, — при положение че нямаме друг избор, освен да се присъединим към Помощната гвардия?“ Службата на метаморфите хищници в подходящи отряди на гвардията беше предопределена още преди раждането им.

Брайс се сдържа да не погледне към рогатия вълк, татуиран на врата на Конър — доказателство за предопределената му доживотна служба. За вечната му преданост към Даника, глутницата „Дяволи" и Помощната гвардия.

Конър просто я огледа, без да сваля половинчатата усмивка от лицето си. Брайс стисна зъби.

— Даника е в кухнята. Изяжда половината пица, преди да сме я опитали.

— Нищо подобно! — извика Даника с пълна уста.

Усмивката на Конър се разшири.

Дяволитата светлина в очите му накара дъха на Брайс да пресекне леко.

Другите от глутницата се взираха покорно в телевизора, преструвайки се, че гледат вечерните новини.

Брайс преглътна и го попита:

— Нещо важно?

Превод: „Зле ли мина срещата за Бригс?".

Конър знаеше какво има предвид. Винаги знаеше. Той кимна към кухнята.

— Ще видиш.

Превод: „Не особено добре“.

Брайс изтръпна, но успя да откъсне погледа си от него и тръгна към кухнята. С всяка стъпка усещаше погледа на Конър върху себе си.

И може би полюшна бедра. Съвсем леко.

Даника наистина буташе парче пица в гърлото си и като я видя, ококори предупредително очи. Брайс разбра безгласната молба да си мълчи и просто кимна.

Наполовина изпита бутилка бира мокреше с капки конденз белия пластмасов плот, на който се беше облегнала Даника. Около яката на бялата й копринена блуза имаше петна пот. Плитката й провисваше през слабото й рамо и цветните кичури в нея изглеждаха необичайно убити. Дори светлата й кожа, обикновено руменееща от сила и здраве, беше станала пепелява.

Вярно, гадната светлина в кухнята — две почти угаснали кълба първосвет — не ласкаеше никого, но… Бира. Храна. Почтителното разстояние на глутницата. И празната умора в очите на приятелката й — да, нещо се беше прецакало жестоко на срещата.

Брайс отвори хладилника да си вземе бира. Всички членове на глутницата си имаха различни предпочитания и идваха на гости, когато им скимнеше, затова хладилникът беше претъпкан с всевъзможни бутилки, кенчета и кана с нещо, което й приличаше на… медовина? Сигурно беше на Бронсън.

Брайс си избра от напитката на Натали — мътна, богата на хмел бира с млечен вкус — и отвъртя капачката.

— Бригс?

— Официално освободен. Мика, Есенния крал и Оракула преровили всички държавни и местни закони, но не намерили начин да му затворят вратичката. Рун дори накарал Деклан да направи от неговите си компютърни проучвания, ама пак нищо. Сабин нареди на „Лунно острие“ и няколко войници от 33-ти да наблюдават Бригс тази нощ.

Всяка от глутниците имаше по една неработна нощ на седмица и тази седмица беше ред на глутницата „Дяволи" да почиват — безапелационно. В противен случай Даника несъмнено щеше да е по улиците и да следи всяко движение на Бригс.

— Е, значи сте на едно мнение — отбеляза Брайс. — Поне това е хубаво.

— Да, докато Бригс не взриви нещо или някого. — Даника поклати глава с отвращение. — Лайняна работа.

Брайс огледа внимателно лицето на приятелката си. Напрегнатите мускули около устата й, потта по врата й.

— Какво има?

— Нищо — отговори твърде бързо, за да й повярва Брайс.

— Нещо те гложди. Тази работа с Бригс не е дреболия, но ти винаги успяваш да се окопитиш. — Брайс присви клепачи насреща й. — Какво криеш от мен?

Очите на Даника проблеснаха.

— Нищо.

Тя отпи от бирата си.

Оставаше само едно обяснение.

— Сабин явно е била в стихията си днес.

Даника просто отхапа голямо парче пица. Брайс отпи две големи глътки от бирата си, докато Даника впиваше празен поглед в тюркоазените шкафове над плота, чиято боя се белеше по ръбовете. След като подъвка бавно хрупкавото тесто и сиренето, приятелката й подхвана с пълна уста:

— Сабин ме хвана натясно след срещата. В коридора пред кабинета на Мика. За да могат всички да чуят как ми съобщава, че двама студенти от университета били убити до Храма на Луна миналата седмица, когато спря токът. По време на мое дежурство. В моя район. По моя вина.

Брайс изтръпна.

— И научаваш след цяла седмица?

— Аха.

— Кой ги е убил?

По Стария площад вечно щъкаха студенти от университета и вечно се забъркваха в бели. Макар и бивши възпитанички на същия университет, Брайс и Даника често мрънкаха, че няма висока до небето електрическа ограда, която да държи пакостливите младоци в тяхната си част на града. Поне колкото да не повръщат и пикаят по Стария площад от петък вечерта до неделя сутринта.

Даника отпи още глътка бира.

— Нямам представа кой ги е убил. — Тя потрепери и карамелените й очи помръкнаха. — По мириса им се познавало, че са човеци, но били нужни двайсет минути да ги идентифицират. Били разкъсани на парчета и си личало, че части от тях са изядени.

Брайс се опита да не си представя картината.

— Уточнили ли са мотив?

— И това не знам. Но Сабин изрази на всеослушание мнението си за касапници на публични места по време на мое дежурство.

— А примът какво каза? — попита Брайс.

— Нищо — отвърна Даника. — Старчокът заспа на срещата, а Сабин нарочно не го събуди, преди да ме приклещи в ъгъла.

Всички знаеха, че ще е скоро — че само след година-две настоящият прим на вълците, почти на четиристотин години, ще отплава по Истрос към Костения квартал за вечния си сън. И черната лодка със сигурност нямаше да се обърне по време на последния му ритуал — нямаше да даде душата му на реката, както се случваше с недостойните. Примът щеше да влезе с почести в света на Подземния крал, мъглите на бреговете му да се разгърнат за него… И тогава Сабин щеше да се възкачи на неговото място.

Боговете да са им на помощ, помисли си Брайс.

— Знаеш, че не си виновна ти, нали? — попита тя, отваряйки картонените кутии на двете най-близки пици.

Едната беше с наденица, пеперони и кюфтенца, а в другата имаше пушени меса и миризливи сирена — несъмнено изборът на Бронсън.

— Знам — прошепна Даника и пресуши бутилката си.

Остави я в мивката и отвори хладилника за нова. Всички мускули в атлетичното й тяло изглеждаха обтегнати почти до скъсване. Тя затръшна вратата на хладилника и се облегна на нея. Без да погледне Брайс в очите, пророни:

— Онази нощ бях на три пресечки оттам. Три. А нито чух, нито видях, нито усетих, че ги разкъсват.

Брайс осъзна, че в съседната стая се е възцарила съмнителна тишина. Острият слух и при хората, и при вълците водеше до непрекъснато подслушване, сякаш това умение ги упълномощаваше да го правят.

По-късно щяха да довършат разговора си. Брайс отвори останалите кутии с пица и огледа кулинарния пейзаж.

— Няма ли да ги избавиш от мъките и да им дадеш да хапнат, преди да си излапала всичко?

Бе имала удоволствието да гледа как Даника изяжда три големи пици наведнъж. В такова настроение приятелката й като нищо щеше да счупи собствения си рекорд и да погълне четири.

— Моля те, дай ни да ядем — примоли й се с дълбок гърлен глас Бронсън от другата стая.

Даника глътна от бирата си.

— Елате да си вземете храната, мелези.

Вълците нахлуха в кухнята.

В бесния си глад залепиха Брайс за задната стена, принуждавайки я да смачка с гърба си календара, окачен там.

По дяволите, обичаше този календар: „Най-сексапилните ергени на Лунния град: нудистко издание“. Този месец беше посветен на най-красивия демонак, когото беше виждала някога, вдигнал крак на едно столче, скривайки част от голото си тяло. Тя заглади новите гънки по загорялата му кожа, изваяни мускули и извити рога и се обърна намръщено към вълците.

На една крачка от нея Даника стоеше сред глутницата си като камък в река. Тя се подсмихна на Брайс.

— Някакво развитие в търсенето на Рога?

— Не.

— Джесиба сигурно е много щастлива.

Брайс направи гримаса.

— Прелива от щастие.

Още след първите две минути, като се видяха този следобед, магьосницата заплаши да я превърне в магаре, а после отпраши нанякъде в колата си с личен шофьор. Сигурно да изпълнява някоя поръчка на Подземния крал.

Даника се ухили.

— Тази вечер нямаше ли среща с онзи… както там се казваше?

Въпросът прокънтя в главата на Брайс.

— Мамка му! Мамка му! Да. — Погледна към стенния часовник. — След един час.

Конър, който си беше придърпал цяла кутия пица, се вдърви. Беше изразил неодобрението си относно богаташчето, с което Брайс излизаше, още след първата им среща преди два месеца. Брайс пък му натърти, че не дава и пукната пара за мнението му относно личния й живот.

Конър развъртя демонстративно широките си рамене и тръгна към вратата, а Брайс впи поглед в мускулестия му гръб. Даника свъси вежди. Нищо не й убягваше.

— Трябва да се обличам — каза нацупено Брайс. — И много добре знаеш, че името му е Рийд.

Даника й отвърна с вълча усмивка.

— Рийд е глупаво име — отбеляза.

— Първо на първо, Рийд е секси име. И второ на второ, Рийд е секси.

Боговете да са й на помощ, Рийд Реднър беше адски секси. Макар че самият секс с него беше обикновен. Стандартен. Получаваше се, но й се налагаше много да се труди. И не по начина, по който й харесваше да се труди. С него беше „забави темпото“, „вкарай това тук“, „хайде да сменим позата“. Но бяха спали заедно само два пъти. И все си повтаряше, че понякога е нужно време да намериш правилния ритъм с новия си партньор. Макар че…

Даника просто го каза на глас:

— Ако пак си вземе телефона да провери кой му е писал секунди след като си е извадил оная работа от теб, моля те, прояви достатъчно самоуважение и го изритай в топките, а после се прибери у дома.

— По дяволите, Даника! — изсъска Брайс. — Кажи го малко по-силно, мамка му.

Вълците се бяха умълчали. Дори бяха спрели да мляскат. Сега продължиха с един децибел над обичайното.

— Поне има добра работа — оправда го Брайс пред Даника, която скръсти фините си ръце, криещи неземна, страховита сила, и я изгледа изпитателно, сякаш натъртваше без думи: „Да, само дето тате му я е дал". Брайс побърза да добави: — И поне не е някой психясал егоманиак, който да очаква от мен тридневен секс маратон, а после да ме нарече своя другарка, да ме заключи в къщата си и повече никога да не ме пусне.

Затова и Рийд — представител на човешката раса със задоволителни способности в кревата — беше идеален за нея.

— Добре ще ти се отрази един тридневен секс маратон — подхвърли Даника.

— Нали се сещаш, че ти си виновна?

Даника махна с ръка.

— Да, да. Първата ми и последна грешка: че ви сватосах.

Даника познаваше Рийд покрай почасовата си работа като охранител във фирмата на баща му — огромна човешка магитех компания с офиси в Централния бизнес район. Даника твърдеше, че работата била толкова скучна, че дори не й се обяснявало какво точно прави, но пък плащали добре. И нещо повече — беше си я избрала сама. За разлика от другия й живот. Между патрулите и задълженията си към Помощната гвардия Даника често се подвизаваше във високия небостъргач — където можеше да се преструва, че има шанс за нормален живот. Беше нечувано член на Помощната гвардия да е имал втора работа — особено алфа като нея, — но Даника успяваше да съчетае двете.

Пък и хубавото беше, че в последно време всички искаха да се докопат до „Реднър Индъстрис". Дори Мика Домитус инвестираше стабилно в иновативните експерименти на компанията. В това нямаше нищо необичайно, защото губернаторът инвестираше в какво ли не, от технологии до лозя и училища, но тъй като Мика присъстваше в неизменния черен списък на Сабин, Даника се радваше на възможността да дразни майка си, работейки за човешка компания, подкрепяна от него, дори повече, отколкото на свободната си воля и тлъстата заплата.

Даника и Рийд се бяха срещнали на една презентация преди няколко месеца — точно когато Брайс си нямаше приятел и постоянно мрънкаше заради това. Даника му беше дала номера на Брайс в отчаян опит да спаси здравия си разум.

Брайс приглади с длан роклята си.

— Трябва да се преоблека. Остави ми едно парче.

— Нали уж отиваш на вечеря?

Брайс направи физиономия.

— Аха. В един от ония прехвалени ресторанти, където наричат вечеря бисквитка с мус от сьомга.

Даника потрепери.

— В такъв случай задължително се наяж преди това.

— Едно парче за мен — напомни й Брайс, сочейки я с пръст. — Не забравяй да ми оставиш едно парче.

Надникна за последно към единствената оцеляла кутия и излезе от кухнята.

Всички членове на глутницата без Зелда вече бяха в човешки облик, с кутии с пица върху краката или отворени върху износения син килим. Бронсън пиеше от керамичната кана с медовина, приковал кафяви очи във вечерните новини. Тъкмо започваше репортажът за освобождаването на Бригс — придружен със зърнест видеоматериал, на който се виждаше как го извеждат от затвора по бял комбинезон. Някой веднага грабна дистанционното и превключи на документален филм за делтата на Черната река.

Докато Брайс ги подминаваше на път към вратата на стаята си в отсрещния край на всекидневната, Натали й се ухили самодоволно. Да, дълго време щяха да й подхвърлят намеци за креватните умения на Рийд. А Натали със сигурност щеше да обърне нещата към способностите на Брайс.

— Дума да не си казала — предупреди я Брайс.

Натали стисна устни, сякаш едвам сдържаше злорадия си вой. Лъскавата й черна коса почти трепереше от усилието да потисне смеха си, а ониксовите й очи направо горяха.

Брайс умишлено игнорира тежкия златист поглед на Конър, който я следваше през всекидневната.

Вълци! Проклетите вълци вечно си бутаха муцуните в нейните работи.

Никой не можеше да ги сбърка с човеци, колкото и да си приличаха на външен вид. Бяха твърде високи, твърде мускулести — и само хищник можеше да стои толкова неподвижно. Дори премерените ловки движения, с които ядяха пицата, напомняха какво бяха способни да сторят на всеки, изпречил се на пътя им.

Брайс внимателно прескочи изпружените дълги крака на Зак и снежнобялата опашка на Зелда, която лежеше на пода до брат си. Двамата бели вълци близнаци, стройни и тъмнокоси в човешката си форма, бяха страховити във вълчата. Навсякъде с ужас ги наричаха Призраците.

Затова Брайс много, много внимаваше да не настъпи пухкавата опашка на Зелда.

Поне Торн, обърнал назад козирката на шапката си с логото на отбора по сънбол, й се усмихна състрадателно от полуизгнилото кожено кресло до телевизора. Единствено той от всички в апартамента разбираше колко досадно може да е вмешателството на глутницата. И единствено него го беше грижа за настроенията на Даника. И жестокостта на Сабин.

Беше почти невъзможно алфа като Даника да забележи омега като Торн. Не че той самият дори бе загатвал за подобно нещо. Но Брайс усещаше гравитационното привличане, когато Даника и Торн бяха в една стая заедно — приличаха на две звезди, въртящи се в орбита една около друга.

За щастие, Брайс успя да стигне до стаята си, без да чуе коментари относно мъжеството на гаджето си, и затръшна вратата след себе си достатъчно силно, че да ги прати на майната им.

Направи едва три стъпки към продънения си зелен скрин, преди из апартамента да проехти гръмък смях. Но само секунда по-късно смехът секна, заглушен от свирепо, не съвсем човешко изръмжаване. Дълбоко, грохотно и смъртоносно.

Не ръмженето на Даника, което звучеше като смъртта — тихо, хрипливо и студено. Това беше ръмженето на Конър. Изпълнено с огън, ярост и чувство.

Брайс отми под душа прахоляка и мръсотията, които усещаше по тялото си винаги когато извървеше петнайсетте пресечки между апартамента им и тясната сграда от пясъчник, където се помещаваше антиквариат „Грифон".

С няколко стратегически поставени фиби заличи обичайната безжизненост, която обземаше гъстата й виненочервена коса в края на деня, и набързо нанесе нов слой спирала за мигли, за да освежи кехлибарените си очи. Подготовката от душа до нахлузването на черните обувки с токове й отне точно двайсет минути.

Доказателство, осъзна Брайс, че изобщо не я беше грижа за предстоящата среща. Та тя отделяше по цял час за прическата и грима си всяка сутрин преди работа. И то без трийсетминутния престой в банята, където се изкъпваше, бръснеше и намазваше с лосион. А сега — само двайсет минути. За вечеря в „Перла и роза".

Да, Даника имаше право. Брайс знаеше, че кучката гледа часовника и по всяка вероятност ще я попита дали краткото време за подготовка отговаря на жалките минути, които Рийд издържа в леглото.

Брайс надникна ядно към вратата на уютната си спалня, отвъд която седяха вълците, после огледа тихото убежище около себе си. Всички стени бяха украсени с плакати от легендарни спектакли на Балета на Лунния град. Някога си се беше представяла на сцената сред грациозните ванири — как се вихри действие след действие или пък разплаква публиката с драматичната смърт на героинята си. Някога си бе въобразявала, че биха приели получовек на онази сцена.

Колкото и пъти да й повтаряха, че тялото й било „неподходящо" за балет, Брайс не изостави любовта си към танците. С все същия бурен възторг гледаше танцовите представления на живо, посещаваше курсове за аматьори след работа и следеше развитието на танцьорите от балета, както Конър, Итън и Торн следяха любимите си отбори. Нищо не можеше да помрачи копнежа й по въодушевлението, което изпитваше винаги когато танцуваше, било то на курсовете, в нощния клуб или дори на проклетата улица.

Хвойна поне не се даде на предразсъдъците. Вместо това реши да вложи всичко от себе си, да докаже, че един фавн може да отхвърли общоприетото и да изгрее на сцена, създадена за елфи, нимфи и силфи — и да ги засенчи. И Хвойна го постигна.

Брайс въздъхна. Трябваше да тръгва. Пътят до „Перла и роза" беше двайсет минути пеша, а с тези токчета щеше да й отнеме двайсет и пет. Нямаше смисъл да хваща такси по време на хаоса и задръстванията покрай Стария площад в четвъртък вечер, защото колата просто щеше да си седи на едно място.

Сложи си кръгли перлени обици с вялата надежда да придадат по-изискан вид на роклята й, която мнозина биха сметнали за леко скандална. Но все пак Брайс беше на двайсет и три и не виждаше защо да не се порадва на пищните си извивки. Завъртя се с усмивка пред високото огледало, облегнато на стената, любувайки се на златистите си крака, приятната линия на дупето си в тясната сива рокля и няколкото букви от още болящата я нова татуировка, показали се над дълбоко изрязания гръб, после влезе във всекидневната.

Вещерският кикот на Даника проехтя над научнопопулярния филм, който гледаха вълците.

— Обзалагам се на петдесет сребърни знака, че охраната няма да те пусне в тоя вид.

Другите от глутницата се закискаха, а Брайс показа среден пръст на приятелката си.

— Съжалявам, ако ти създавам комплекси заради кльощавия ти задник.

Торн се изсмя гръмко.

— Да, но поне компенсира с приветлив характер.

Брайс се подсмихна на чаровния омега.

— Това сигурно обяснява защо аз отивам на среща, а тя не е излизала с момче от… колко време мина? Три години?

Торн й смигна и плъзна сини очи към нацупеното лице на Даника.

— Сигурно.

Даника се пльосна в стола си и вдигна боси крака върху масичката за кафе. Всичките й нокти бяха лакирани в различен цвят.

— Беше преди две години — измърмори тя. — Задници.

Минавайки покрай нея, Брайс я потупа по копринената глава.

Даника щракна със зъби към пръстите й.

Брайс се засмя и влезе в тясната кухня. Прерови горните шкафове с дрънчащи стъкларии, докато не напипа.

Аха. Джина.

Отпи щедра глътка. И още една.

— Готвим се за тежка нощ? — попита Конър, облегнат на вратата и скръстил ръце върху мускулестите си гърди.

Капка джин се стичаше по брадичката й. Брайс едва не размаза греховночервеното си червило с опакото на китката си, но се спря навреме и вместо това попи алкохола с една останала салфетка от пицарията. Като нормален човек.

„Трябвало е да кръстят този цвят „червено за свирка“ — коментира Даника, когато Брайс за пръв път се появи с това червило. — Защото всеки мъж ще си мисли само за това, като те види с него.“ И очите на Конър наистина се спуснаха право към устните й. Затова Брайс каза с възможно най-небрежния си тон:

— Знаеш колко обичам да се забавлявам в четвъртък вечер. Защо да не започна отрано?

Тя се надигна на пръсти да върне бутилката в шкафа и ръбът на роклята й се вдигна опасно нагоре. Конър заби очи в тавана, сякаш внезапно му се стори много интересен, и стрелна поглед към нея чак когато стъпи на крака. В другата стая някой усили звука на телевизора до бумтеж, от който затрепериха стените.

Благодаря ти, Даника.

Дори с вълчи слух не можеше да се подслушва в такава какофония.

Чувствените устни на Конър се извиха в лека усмивка, но той остана на входа на кухнята.

Брайс преглътна и се зачуди колко ли отвратително би било да отмие парещата следа от джина с бирата, която беше оставила на плота.

Конър подхвана:

— Виж какво. Познаваме се от доста време…

— Това репетирана реч ли е?

Той се изправи и бузите му поруменяха. Вторият в глутницата „Дяволи“, най-страховитият и най-смъртоносен сред всички отряди на Помощната гвардия, се изчерви.

— Не.

— Началото прозвуча като заучено встъпление.

— Ще ме оставиш ли да те поканя на среща, или първо ще трябва да се скараме заради изказа ми?

Тя изсумтя, но стомахът й се сви.

— Не излизам с вълци.

Конър й се ухили тарикатски.

— Направи едно изключение.

— Не — повтори тя, но вече се усмихваше леко.

Конър заяви с непоклатимата самомнителност, присъща на всеки безсмъртен хищник:

— Искаш ме. Аз искам теб. От доста време е така и заигравките с човешките мъжлета не ти помагат да го забравиш, прав ли съм?

Да, прав беше. Въпреки това Брайс отвърна с учудващо спокоен глас, като се има предвид вилнеещото й сърце:

— Конър, няма да изляза с теб. Достатъчен ми е един деспот като Даника. Не ми трябва още един вълк, особено мъжки, да се разпорежда с живота ми. Не искам повече ванири да си врат муцуните в моята работа.

Златистите му очи помръкнаха.

— Не съм като баща ти.

Не говореше за Рандъл.

Брайс се отблъсна от плота и закрачи решително към Конър. И към външната врата зад него. Вече закъсняваше за срещата.

— Това няма нищо общо. Отговорът ми е не.

Конър не помръдна от мястото си и тя спря на броени сантиметри от него. Въпреки че беше на токчета и по-висока от повечето жени, той пак се издигаше над нея. Доминираше цялото пространство само с присъствието си.

Като всеки алфа-задник. Като елфическия й баща, който съблазнил деветнайсетгодишната Ембър Куинлан, опитал да я задържи за себе си и развил толкова силно собственическо чувство към нея, че веднага щом Ембър разбрала, че е бременна с Брайс, избягала от него, преди той да надуши детето в утробата й и да я заключи във вилата си в Пет рози, докато не остарее и той не загуби интерес към нея.

Брайс не обичаше да мисли за това. Не и след като си направи кръвни изследвания и си тръгна от кабинета на медвещера със знанието, че е наследила от елфическия си баща не само червената коса и заострените уши.

Някой ден щеше да погребе майка си, щеше да погребе и Рандъл. Което си беше напълно нормално дори за човек. Но фактът, че тя щеше да продължи да живее още няколко века и да помни гласовете и лицата им само с помощта на снимки и видеоклипове, караше стомаха й да се свива на топка.

Съжали, че не е изпила поне още една глътка джин.

Конър не се отместваше от вратата.

— От една среща няма да изпадна в собственическа истерия. Дори не е нужно да е точно среща. Може просто… да хапнем пица — довърши той, кимвайки към купчината празни кутии.

— С теб излизаме редовно. — Вечерите, когато привикваха Даника на срещи със Сабин или другите командири на Помощната гвардия, той често носеше храна или я водеше в някой от многото ресторанти в оживения им квартал. — Щом няма да е среща, какво ще е различното?

— Ще е нещо като проба. За среща — процеди през зъби Конър.

Тя вдигна вежда.

— Среща, на която да реша дали искам да се срещам с теб?

— Невъзможна си. — Той се отблъсна от касата на вратата. — Доскоро.

Брайс се усмихна и тръгна след него към всекидневната, изтръпвайки от чудовищно високия звук на телевизора, в който вълците бяха вперили много, много съсредоточени погледи.

Дори Даника знаеше, че търпението на Конър си има граници, отвъд които можеше да има сериозни последствия.

За част от секундата на Брайс й хрумна да сграбчи Втория за рамото и да му обясни, че е най-добре да си намери някоя кротка, мила вълчица, която да му народи вълчета, и да не се занимава с момиче с толкова душевен багаж, жадно да купонясва, докато не повърне в някоя уличка като пияно студентче. Брайс изобщо не знаеше дали може да обича някого, защото май не й трябваше никой друг освен Даника.

Но в крайна сметка не го сграбчи за рамото й докато вземе ключовете си от купата до вратата, Конър вече се беше изпружил на дивана — пак на нейното място — и се взираше неотлъчно в телевизора.

— Чао — каза Брайс.

Даника я погледна от другата страна на стаята, все така критично, но и леко разведрено, после й смигна.

— Бесней, кучко.

— Бесней, дрисло — отвърна й Брайс и думите се плъзнаха по езика й с лекота заради дългогодишната употреба.

Вече излизаше в мърлявия коридор, когато Даника добави „обичам те“ и Брайс се поколеба с ръка върху дръжката на вратата.

На Даника й бяха нужни няколко години да каже тези думи и до ден днешен ги използваше рядко. Първия път, когато Брайс й ги каза, на Даника не й хареса — дори след като Брайс й обясни, че почти през целия си живот ги повтаря на близките си, в случай че се окажат последните й думи към тях. В случай че не й се отдаде възможност да се сбогува с хората, на които държи. И чак след едно от най-смахнатите им приключения — включващо разбит мотор и истински пистолети, насочени към главите им — Даника събра смелост да изрече двете думи. Сега поне ги казваше, макар и рядко.

Явно Сабин беше успяла да разклати нервите й повече дори от освобождаването на Бригс.

Брайс затрака с токчета по протритите плочки към стълбището в дъното на коридора. Дали пък да не отложи срещата с Рийд? Можеше да купи няколко кутии сладолед от магазина на ъгъла, да се сгуши в леглото с Даника и да погледат заедно любимите си глупави комедии.

А можеше и да се обади на Фурия с молба да посети Сабин.

Само дето… никога не би поискала такова нещо от Фурия. Тя държеше работните си ангажименти настрана от живота им, а те не смееха да й задават твърде много въпроси. Само на Хвойна й се разминаваше подобна волност.

Направо не беше за вярване, че изобщо бяха приятелки: бъдещата алфа на всички вълци, наемна убийца, чиито елитни клиенти воюваха отвъд морето, смайващо талантлива танцьорка, единственият фавн, допуснат някога до Балета на Лунния град, и тя.

Брайс Куинлан. Асистентка на магьосница. Начинаеща танцьорка с неподходящо тяло и хронична склонност да излиза с префърцунени крехки човешки мъже, които изобщо не знаеха какво да правят с нея. Камо ли с Даника, ако въобще стигнеха дотам в тежкото изпитание.

Брайс заслиза тромаво по стълбите, вперила намръщен поглед в едно от кълбата първосвет, чиято мъждукаща светлина подчертаваше олющената сивкавосиня боя на стените. Хазяинът гледаше да пести от първосвет и вероятно крадеше от мрежата, вместо да плаща на града за него като всички останали.

Откровено казано, всичко в тази сграда беше скапано.

Даника можеше да си позволи нещо по-добро. Брайс определено не можеше. Но Даника я познаваше достатъчно добре, че дори не предложи сама да плаща за лъскав апартамент в някоя от многоетажните сгради край реката или в Централния бизнес район. Затова след като завършиха, оглеждаха само квартири, които Брайс можеше да си позволи със своята заплата — и тази бърлога се оказа най-малко окаяната сред тях.

Понякога на Брайс й се искаше да беше приела парите на противния си баща — да не беше развила някакво подобие на морал точно когато ненормалникът й предложи планини от златни знаци в замяна на вечното й мълчание за него. Сега можеше да релаксира в басейна на покрива на някой небостъргач и да плакне очи с омазани в масла ангелски тела, вместо да избягва похотливия поглед на домоуправителя, който зяпаше гърдите й винаги когато отидеше да му се оплаче, че улеят за боклук пак се е задръстил.

Стъклената врата в дъното на стълбището водеше към тъмната нощна улица, която вече гъмжеше от туристи, купонджии и уморени местни жители, мъчещи се да си проправят път към дома през шумните тълпи след дългия зноен летен ден. Един костюмиран драк я подмина забързано с подскачаща по единия хълбок кожена чанта и заобиколи семейство метаморфи — някакъв вид коне, ако съдеше по мириса им на открито небе и зелени поля, — толкова заети да щракат снимки, че изобщо не ги интересуваше колко хора се опитват да стигнат някъде.

Двама малаки в черните брони на 33-ти стояха на ъгъла с прибрани към могъщите им тела криле, вероятно за да не ги докосне някой разтърчал се местен или пък някой пиян идиот. Ако докоснеш крило на ангел без негово разрешение, е цял късмет да загубиш само ръката си.

Брайс затвори плътно стъклената врата след себе си и попи със сетивата си древния, бликащ от живот град: сухата лятна жега, способна да я изпече до кости; клаксоните на коли, пронизващи непрекъснатото жужене и думкане на музиката, извираща от клубовете; вятъра откъм река Истрос на три пресечки оттук, чийто полъх полюшваше палмите и кипарисите; мириса на сол от близкото тюркоазено море; изкусителното нощно ухание на пълзящия жасмин, обгърнал желязната ограда на парка; натрапчивата воня на повръщано, пикня и изветряла бира; примамливия, опушен аромат на подправките по кожата на агнето, което се печеше бавно във фургона на ъгъла… Всичко я връхлетя като ободряваща целувка.

Брайс вдъхна дълбоко вечерните дарове на Лунния град, изпи ги с цялата си душа и се сля с оживлението по улиците му, стараейки се да не изкълчи глезените си по калдъръма.

4

„Перла и роза" съчетаваше всичко, което Брайс ненавиждаше в града.

Но поне Даника вече й дължеше петдесет сребърни знака.

Охраната веднага я пусна нагоре по трите стъпала и през отворените бронзови врати на ресторанта.

Но дори петдесет сребърни знака бяха нищо в сравнение с цената на предстоящата вечеря. Тя определено щеше да е златна.

Е, Рийд можеше да си я позволи. Като се имаше предвид тлъстата му банкова сметка, сигурно дори нямаше да погледне сумата, преди да подаде на келнера черната си карта.

След като я настаниха на маса в сърцето на позлатената зала, под кристалните полилеи, украсяващи изящно изписания таван, Брайс изпи две чаши вода и половин бутилка вино, докато чакаше.

Двайсет минути след уговорения час телефонът й извибрира в черната й копринена чантичка. Ако Рийд и пишеше, че няма да успее, щеше да го убие. За да плати за шибаното вино, трябваше да се откаже от уроците по танци за идния месец. Даже два.

Но съобщенията не бяха от Рийд. Брайс ги прочете три пъти, преди да хвърли телефона си обратно в чантичката и да си налее още чаша безбожно скъпо вино.

Все пак въшливото й от пари гадже закъсняваше. Поне това й дължеше.

Особено като се имаше предвид, че елитът на Лунния град се присмиваше на роклята й, разголената й кожа и елфическите й уши, прикрепени към човешко тяло.

Мелез — почти чуваше противната дума в главите им. В най-добрия случай я считаха за долнопробна работничка. А в най-лошия — за обикновена жертва и боклук.

Брайс извади телефона си и прочете съобщенията за четвърти път.

Конър пишеше:

Беше добавил:

Брайс още се взираше в съобщенията със завъртяна от проклетото вино глава, когато Рийд най-сетне се появи. С четирийсет и пет минути закъснение.

— Извинявай, сладурче — каза и се наведе да я целуне по бузата, преди да седне на стола си.

Графитеносивият му костюм беше безупречен, а златистата му кожа сияеше над яката на бялата му риза. Всеки косъм от тъмнокестенявата му коса беше на мястото си.

Рийд имаше лежерното поведение на мъж, отраснал с пари, елитно образование и нито една заключена врата. Реднър бяха едно от малкото човешки семейства, издигнали се във ванирския хайлайф — и имаха подобаваща осанка. Рийд поддържаше педантично външния си вид, до най-малката подробност. Избираше цвета на всяка своя вратовръзка специално, така че да подчертава зеления нюанс в лешниковите му очи. Кройката на костюмите му винаги следваше съвършено всяка извивка на атлетичното му тяло. Брайс би го нарекла суетен, ако тя самата не влагаше толкова много в собственото си облекло. Ако не знаеше, че Рийд тренира с личен инструктор по същата причина, поради която тя танцуваше — освен заради любовта си към танците: за да е подготвено тялото му, ако му се наложи да се измъкне от някой хищник на улицата.

Още от незапомнени времена, когато ванирите изпълзели от Северната пукнатина и превзели Мидгард — събитие, което историците наричаха Появата, — бягството беше най-сигурният начин за спасение, ако някой ванир решеше да те превърне в храна. Разбира се, ако нямаш пистолет, бомби или някое от ужасяващите неща, които хора като Филип Бригс създаваха, за да убиват дори почти безсмъртни, бързо възстановяващи се същества.

Брайс често се питаше каква ли е била планетата им, преди да я превземат твари от толкова различни светове, всичките далеч по-развити и по-цивилизовани от този, когато я обитавали само човеци и обикновени животни. Сега дори календарната им система се изграждаше около Появата и периодите преди и след нея: ч.е. и в.е. — Човешка ера и Ванирска ера.

Рийд вдигна тъмни вежди към почти празната бутилка вино.

— Добър избор.

Четирийсет и пет минути. Без да се обади или да пише, че ще закъснее.

Брайс стисна зъби.

— Нещо неочаквано е изникнало в работата?

Рийд сви рамене, оглеждайки ресторанта за големци, с които да си хортува. Тъй като беше синче на мъжа, чието име беше изписано с петметрови букви на три сгради в Централния бизнес район, хората обикновено се редяха на опашка да си приказват с него.

— Някои от малаките са неспокойни заради пангерски конфликт. Искаха да ги уверим, че инвестициите им са в безопасност. Конферентният разговор се проточи.

Пангерският конфликт — сблъсъкът, който Бригс така пламенно държеше да доведе и по тези земи. Виното, замаяло главата й, образува мазен вир в стомаха й.

— Ангелите смятат, че войната може да стигне дотук?

Тъй като не видя никой интересен в ресторанта, Рийд отвори коженото меню.

— Не. Астерите не биха го позволили.

— Точно те са позволили да се случи там.

Устните му се извиха надолу.

— Това е сложен въпрос, Брайс.

Отвъд Халдренско море прииждаха все мрачни вести: човеците от съпротивата предпочитаха да измрат до един, отколкото да се подчинят на астерите и управлението на „избрания“ Сенат. Войната бушуваше от четирийсет години в просторните земи на Пангера — рушеше градове и пълзеше бавно към бурното море. Ако конфликтът го прекосеше, Лунният град, разположен по югоизточното крайбрежие на Валбара — по средата на полуостров, наречен Ръката заради формата на безплодното, вдадено във водите хълмисто парче земя, — щеше да е един от първите по пътя му.

Фурия отказваше да сподели какво е видяла там. Какво е правила. На чия страна се е била. Повечето ванири далеч не се радваха на съпротивата срещу властта им, наложена преди петнайсет хиляди години.

Повечето човеци също не се радваха на петнайсетте хиляди години, в които живееха почти като роби и служеха за плячка, храна и разврат, въпреки че през последните векове Имперският сенат им беше отредил известни права — с одобрението на астерите, разбира се. Това не променяше факта, че всеки, прекрачил наложените от тях граници, биваше захвърлян обратно в началото и превърнат в роб на Републиката.

Но истински роби се срещаха главно в Пангера. Неколцина живееха и в Лунния град, сред ангелите воини в 33-ти, личния легион на губернатора, и китките им бяха белязани с робска татуировка, съдържаща буквите SPQM. Въпреки това обикновено се сливаха с тълпата.

Лунният град, макар и средище на богати задници, все още събираше на едно място различни класи и раси. И беше едно от малкото места, където човеците не бяха осъдени на доживотен къртовски труд. Не че имаха кой знае колко други права.

Една тъмнокоса синеока елфка привлече случайно погледа на Брайс. Ако се съдеше по жиголото, с което седеше на маса, вероятно беше от аристокрацията.

Брайс не можеше да реши кого мрази повече: крилатите малаки или елфите. Вероятно елфите, чиито завидни магически способности и грациозност им вдъхваха самочувствие, че могат да правят каквото си поискат с когото си поискат. Черта, която споделяха с още мнозина от Дома на небеса и дихания: наперените ангели, високомерните силфи и избухливите стихии.

Дом на нагляри и духачи, наричаше ги Даника. Но сигурно собствената й принадлежност към Дома на пръст и кръв влияеше донякъде на мнението й — особено като се имаше предвид отколешната вражда между метаморфи и елфи.

Тъй като родителите на Брайс бяха от два различни Дома, тя бе принудена да положи клетва за вярност към Дома на пръст и кръв, за да получи официално гражданския ранг, придобит от баща й. Това беше цената, която й се наложи да плати за желаното обществено положение: той беше готов да подаде и молба за пълно гражданство, но това би я задължило да се причисли към Дома на небеса и дихания. Брайс ненавиждаше копелето, задето я бе накарало да избира, но дори майка й бе осъзнала, че ползите надхвърлят недостатъците.

Не че и Домът на пръст и кръв предлагаше особени преимущества и закрила на човеците. Със сигурност не и на младия мъж, когото елфката си беше довела.

Красивото русо момче едва ли беше на повече от двайсет — вероятно на една десета от възрастта на елфическата си приятелка. Бронзовата кожа на китките му не носеше четирите букви на робската татуировка. Значи явно я придружаваше по своя воля — или заради нещо, което тя му предлагаше: секс, пари, влияние. Но в такъв случай беше сключил наивна сделка. Елфката щеше да го използва, докато не й омръзнеше или не остарееше твърде много за вкуса й, а после щеше да го изрита на улицата, още точещ лиги по елфическите й богатства.

Брайс кимна на аристократката, която оголи неестествено бели зъби в отговор на дързостта й. Беше красива — но това важеше за почти всички елфи.

Като върна очи към Рийд, той я гледаше с гримаса върху изписаните си черти. Накрая поклати глава — заради нейното поведение, а не заради това на елфката — и продължи да чете менюто.

Брайс пък продължи да пие вино. И поръча още една бутилка.

Луд съм по теб.

Конър не би търпял презрителните погледи, насмешливия шепот. Даника също. Брайс с очите си ги беше виждала да се нахвърлят на простаците, които си позволяваха да я обидят или я вземаха за някое от многото полуванирски момичета, продаващи телата си из Месарския пазар, за да преживеят.

Повечето от онези жени дори не стигаха до Скока — или защото не оцеляваха до зрялост, или защото бяха имали нещастието да наследят простосмъртния си родител. Множество хищници, по рождение или обучение, използваха Месарския пазар за ловен терен.

Телефонът на Брайс извибрира тъкмо когато келнерът им сервираше новата бутилка вино. Рийд пак се намръщи и отявленото му неодобрение я накара да прочете съобщението чак след като си поръча сандвич с говеждо и пяна от сирене.

Даника й пишеше:

Брайс изтръпна и пъхна телефона обратно в чантичката си. Като вдигна поглед към Рийд, той пишеше нещо на своя телефон и екранът осветяваше изваяното му лице. „Реднър Индъстрис" бяха изобретили телефоните преди петдесет години в прословутата си технологична лаборатория, осигурявайки си нечувани печалби. Тогава всички нарекли изобретението им нова ера в комуникациите. Но според Брайс малките устройства просто даваха на хората оправдание да не се гледат в очите. И да не говорят един с друг.

— Рийд… — подхвана Брайс.

Той вдигна показалец.

Брайс зачука с червен нокът по столчето на винената чаша. Поддържаше ноктите си дълги и всеки ден пиеше еликсир, за да са здрави. Не бяха опасни като хищническите, но можеха да нанесат известна щета. Поне колкото да се измъкне от някой нападател.

— Рийд! — повтори.

Той продължи да пише и вдигна поглед чак когато им сервираха първото ястие.

Мус от сьомга, естествено. Върху препечени филийки, обгърнати в плетеница от усукани зелени растения. Нещо като дребни папрати. Тя преглътна смеха си.

— Започвай да ядеш — подкани я отнесено Рийд, отново шарейки с пръсти по телефона си. — Не ме чакай.

— Една хапка и съм готова — измърмори тя.

Вдигна вилицата си, но се зачуди как, по дяволите, се яде такова нещо. Никой наоколо не използваше пръсти, но… Елфката я гледаше подигравателно.

Брайс остави вилицата. Сгъна салфетката си на квадрат и стана.

— Ще тръгвам.

— Добре — каза Рийд, без да вдига очи от екрана.

Явно реши, че отива до тоалетната. Брайс усети как очите на костюмирания ангел от съседната маса се плъзват нагоре по голия й крак и чу как столът му изскърца, когато се облегна назад, за да огледа и задника й.

Точно затова държеше ноктите си дълги.

— Не, искам да кажа, че си тръгвам. Благодаря ти за вечерята.

Това вече го накара да вдигне поглед.

— Какво? Брайс, седни. Яж.

Сякаш фактът, че беше закъснял и през цялото време пишеше на телефона си, нямаше никаква връзка. Сякаш тя беше просто нещо, което трябва да нахрани, преди да изчука. Брайс заяви отчетливо:

— Няма да се получи между нас.

Той стисна устни.

— Моля?

Едва ли някога го бяха зарязвали. Затова Брайс каза с мила усмивка:

— Довиждане, Рийд. Успех в работата.

— Брайс!

Но тя имаше достатъчно самоуважение да не слуша оправданията му, да не се примирява с посредствен секс, и то в замяна на вечери в ресторанти, в каквито иначе не би си позволила да влезе, и с мъж, който наистина грабва телефона си веднага след като слезе от нея. Затова взе бутилката с вино и тръгна, но не към изхода.

Отиде право при надменната елфка с човешкото момче играчка и попита с леден глас, от който дори Даника би отстъпила назад:

— Харесва ли ти какво виждаш?

Елфката провлачи безцеремонно поглед от високите й обувки, през червената й коса, до бутилката вино в ръката й, после сви рамене и черните камъни по дългата й рокля проблеснаха.

— Ще ти платя един златен знак да ви гледам двамата.

Тя посочи с глава човека на масата й.

Момчето се усмихна на Брайс. Празното му изражение говореше, че е сериозно надрусан с някакъв наркотик.

Брайс се присмя на елфката.

— Не знаех, че елфките сте пропаднали толкова. Носеха се слухове, че плащате купища злато на човеци, за да се преструват, че не сте безжизнени като косачи в леглото.

Бронзовото лице на елфката пребледня. Лъскавите й хищнически нокти се впиха в покривката. Момчето срещу нея дори не трепна.

Брайс сложи ръка на рамото му — и тя самата не знаеше дали за да го утеши, или за да я вбеси. Стисна го леко, кимвайки отново на елфката, и напусна залата.

На излизане през външните врати глътна от бутилката вино, показа среден пръст на хостесата и грабна шепа кибрити от купата на входа.

Задъханите извинения на Рийд пред аристократката още се носеха зад нея, когато стъпи на горещата, суха улица.

Да му се не види! Още нямаше девет часа, а тя се беше пременила, пък и ако се прибереше в апартамента, щеше да крачи нервно напред-назад, докато Даника не й отхапеше главата. Другите вълци пак щяха да си тикат муцуните в нейната работа, а Брайс изобщо не искаше да обсъжда въпроса с тях.

Оставаше й само един вариант. Любимият й вариант за щастие.

Фурия вдигна още на първото позвъняване.

— Какво?

— От тази страна на Халдрен ли си, или от грешната?

— В Пет рози съм. — В безизразния й хладен глас се долавяше нотка на ирония, което си беше същински смях за нея. — Но не гледам телевизия с кутретата.

— Че кой би се подложил на такова нещо?

Двете се умълчаха за момент. Брайс се облегна на светлата каменна стена на „Перла и роза“.

— Мислех, че имаш среща с онзи, както там се казваше.

— Вие с Даника сте ужасни, знаеш ли?

Направо чу дяволитата усмивка на Фурия от другата страна на линията.

— Ще дойда в „Гарвана“ след трийсет минути. Трябва да довърша една работа.

— Бъди мила с горкото копеле.

— Не ми плащат да съм мила.

Връзката прекъсна. Брайс изруга. Молеше се Фурия да не вони на кръв, като се появеше в любимия им клуб. Набра още един номер.

Хвойна вдигна задъхана на петото позвъняване, точно преди да се включи гласовата поща. Сигурно пак беше останала да се упражнява в студиото след края на работното време. Както и Брайс обичаше да прави, останеше ли й и една свободна минутка. Да танцува, и танцува, и танцува, докато светът не избледнееше и не останеха само музика, учестен дъх и пот.

— Охо, зарязала си го, нали?

— На всички ли е писала шибаната Даника?

— Не — отвърна кротката й добродушна приятелка. — Но изкара само един час на срещата. И понеже обикновено ни докладваш чак сутринта…

— Отиваме в „Гарвана" — прекъсна я троснато Брайс. — До трийсет минути да си там.

И затвори, преди звънкият смях на Хвойна да я подтикне към ругатни.

О, щеше да намери начин да си отмъсти на Даника, задето им беше раздухала. Макар и да знаеше, че го е направила, за да ги предупреди, че може по-късно вечерта Брайс да има нужда от приятели. Както и тя самата по-рано вечерта се осведоми от Конър в какво състояние е Даника.

„Белият гарван“ се намираше само на пет минути пеша, точно в сърцето на Стария площад. Тоест Брайс имаше достатъчно време или да се забърка в истински бели, или да се изправи лице в лице с онова, което избягваше от цял час.

Избра белите.

Толкова бели, колкото можеше да си купи със седемте изкарани с труд златни знака в портмонето й. Даде ги на една ухилена драка и тя пъхна в шепата и всичко, което Брайс си поиска. Опита да й продаде и някакъв нов купонджийски наркотик — „С малко синт ще се почувстваш като богиня", увери я, — но трийсет златни знака за една доза бяха много над възможностите на Брайс.

Стигна до „Белият гарван" пет минути преди срещата — клубът гъмжеше от посетители, въпреки че Бригс беше опитал да го взриви. Брайс застана от отсрещната страна на улицата, извади телефона си и отвори разговора с Конър. Беше готова да заложи всички пари, които току-що бе профукала по лудокорен, че вълкът проверява телефона си на всеки две секунди.

По улицата бавно се влачеха коли, басът от чиито бумтящи музикални уредби отекваше по калдъръма и кипарисите, а през отворените им прозорци надничаха пътници, нетърпеливи да започнат четвъртък вечер с пиене, пушене и пеене; много от тях пращаха съобщения на приятели, познати и дилъри — изобщо на всеки, който можеше да ги вкара в някой от десетината клубове по „Арчър Стрийт". От вратите на всичките, включително на „Гарвана", вече се виеха опашки. Ванирите надничаха с трепетно очакване към бялата мраморна фасада като пременени поклонници пред вратата на храм.

И „Гарвана" беше точно това: храм. Някогашен храм. Сега сградата обгръщаше руините му, но дансингът се разполагаше върху древните каменни основи на храм, изграден в прослава на някой отдавна забравен бог, а наоколо още стърчаха каменни колони с причудливи образи. Танцувайки сред руините, посетителите сякаш се прекланяха пред незнайния бог, обградени от древни релефи на сатири и фавни, които пиеха, танцуваха и се сношаваха сред лозови лиани. Храм на удоволствието — за това бе служило някога това място. И сега служеше за същото.

Групичка млади метаморфи пуми минаха покрай нея и няколко се обърнаха да изръмжат с покана. Брайс не им обърна внимание и отиде в една ниша вляво от служебния вход на клуба. Облегна гръб на гладкия камък, пъхна бутилката вино под мишница, опря единия си крак на стената зад себе си, поклащайки глава в ритъм с музиката от една близка кола, и най-накрая написа:

Конър веднага започна да й пише отговор. Прекъсна за момент. Пак започна.

Когато най-накрая получи съобщението, Брайс прочете:

Тя врътна очи и написа:

Пак писане, триене, писане. Накрая:

Обля я гореща вълна и тя прехапа долната си устна. Очарователно, самомнително копеле.

Стомахът й се сви.

Той побърза да добави:

Преди да успее да му отговори, телефонът й извибрира отново.

Този път получаваше съобщение от Даника:

Брайс изпръхтя.

Брайс знаеше, че колкото и да не й се стоеше у дома, Даника не би изоставила глутницата. Не и в единствената им нощ заедно, в която подсилваха връзките помежду си. Не и след толкова скапан ден. И в никакъв случай точно когато Бригс беше на свобода, със сигурност жаден за отмъщение срещу цялата глутница „Дяволи“.

Заради тази и преданост обичаха Даника, биеха се свирепо за нея, връщаха се на тепиха отново и отново, докато Сабин публично изразяваше съмнение, че дъщеря й е достойна за отговорностите и статута на втора в йерархията на властта. Сред глутниците на Лунния град тя се определяше единствено от надмощието на вълците и рядко се случваше три поколения от една кръв — примът, наследницата на прима и каквото се явяваше Даника (наследница на наследницата на прима) — да заемат първите й три стъпала. Само истински могъщ древен род можеше да го постигне.

Даника безброй часове бе проучвала историята на доминиращите метаморфски глутници в други градове — защо в Хилен управляваха лъвове, защо тигри господстваха над Коринт, а соколи владееха Оя. Дали доминантността, определяща статута на прим, се унаследяваше в рода, или се появяваше произволно. Случвало се беше и нехищнически метаморфи да оглавяват Помощната гвардия, но рядко. Тези проучвания обаче отегчаваха Брайс до смърт. Затова ако Даника беше разбрала защо родът Фендир е получил толкова голям дял от доминантността, не й беше споделила.

Брайс отговори на Конър:

Той й отвърна просто:

Брайс тъкмо се канеше да прибере телефона си, когато екранът му просветна отново. Конър беше добавил:

Откачалка. Но устните й се разтегнаха в усмивка.

Брайс препрочете разговора им два пъти и тъкмо обмисляше дали да не пише на Конър, че няма смисъл да чакат и може просто да се срещнат още сега, когато нещо студено и метално се притисна към гърлото й.

— И си мъртва — прошепна женски глас.

Брайс изохка, мъчейки се да укроти сърцето си, което в рамките на един удар беше прескочило от глупав унес в глупав страх.

— Повече не прави така, мамка ти — изсъска тя и Фурия прибра оръжието в ножницата на гърба си.

— Тогава не бъди подвижна мишена — отвърна невъзмутимо Фурия.

Дългата й ониксова коса беше вързана на висока конска опашка, подчертаваща отсечените линии на светлокафявото й лице. Дълбоките й кестеняви очи обходиха опашката пред входа на „Гарвана“, отбелязвайки всичко и вещаейки смърт на всеки, дръзнал да се изпречи на пътя й. Но поне черният й кожен панталон, тясната кадифена блуза и разбойническите ботуши не миришеха на кръв. Приятелката й я огледа от глава до пети.

— Почти не си се гримирала. Онзи човечец сигурно от пръв поглед е разбрал, че ще го зарежеш тази вечер.

— Беше прекалено зает с телефона си, за да забележи.

Фурия погледна многозначително към телефона на Брайс, още стиснат здраво в ръката й.

— Даника ще те закове на някоя стена, като й се похваля колко неподготвена съм те спипала.

— Тя е виновна — тросна се Брайс.

Фурия й отвърна само с остра усмивка. Брайс знаеше, че е ванир, но нямаше представа от кой вид точно. Нито пък към кой Дом принадлежи. Не смееше да я попита, а тя самата не разкриваше нищо друго, освен свръхестествени рефлекси, скорост и ловкост — нито животински облик, нито по-впечатляваща магия.

Но имаше статут на пълноправен гражданин, така че явно я считаха за достойна. Като се имаха предвид уменията й, Домът на пламъци и сенки беше най-подходящ за нея — макар че Фурия определено не беше нито демонак, нито вампир, нито дори таласъм. И в никакъв случай не беше вещица, превърнала се в магьосница, като Джесиба. Нито пък некромант, защото талантът й беше да отнема животи, не да ги връща нелегално.

— Къде е дългокраката? — попита Фурия, грабна бутилката от ръцете на Брайс и отпи щедра глътка вино, оглеждайки претъпканите клубове и барове по „Арчър Стрийт".

— Откъде да знам — отвърна Брайс. После смигна на Фурия и люшна пред очите й пликчето с дванайсет черни цигари с лудокорен. — Взех малко лакомства.

Фурия разтегна в широка усмивка червените си устни, разкривайки прави бели зъби. Бръкна в задния джоб на панталона си и извади малко пликче с бял прашец, проблясващ ярко като седеф на светлината от уличната лампа.

— Аз също.

Брайс присви очи към прашеца.

— От това ли опита да ми продаде преди малко дилърката?

Фурия застина.

— Какво ти каза, че е?

— Някакъв нов купонджийски наркотик… карал те да се чувстваш като бог или нещо такова. Страшно скъп.

Фурия сбърчи чело.

— Синт? Стой настрана от него. Опасен е.

— Добре. — Вярваше й достатъчно, че да вземе предупреждението й на сериозно. Надникна към прашеца в ръката на Фурия. — Ако обичаш, не ми давай дроги, от които ще халюцинирам дни наред. Утре имам работа.

Трябваше поне да се преструва, че знае как да намери проклетия Рог.

Фурия пъхна пликчето в черния си сутиен. Отпи още глътка от шишето и го върна на Брайс.

— Не се безпокой, Джесиба няма да те надуши.

Брайс хвана под ръка стройната наемна убийца.

— Тогава хайде да накараме предците ни да се обърнат в гробовете.

5

Това че след няколко дни имаше среща с Конър, не означаваше, че трябва да спазва поведение. Затова като влезе в светилището на „Белият гарван“, Брайс се отдаде на всичките му удоволствия.

Фурия познаваше собственика Рисо — или покрай работата си, или покрай личния си живот, в каквото и да се състоеше той, — така че никога не им се налагаше да чакат на опашка. Екстравагантният метаморф пеперуда винаги им пазеше сепаре.

На никоя от усмихнатите, пъстро облечени сервитьорки, носещи питиета, не й направиха впечатление линийките лъскав бял прашец на масата и струите пушек, които Брайс бълваше през смях към сводестия огледален таван.

Хвойна имаше тренировка в студиото рано сутринта, затова не посягаше към прашеца, цигарите и алкохола. Но това не й попречи да се измъкне за двайсетина минути с един широкоплещест елф, който само зърна тъмнокафявата й кожа, изящно лице, вълниста черна коса и дълги крака, завършващи с фини копита, и едва не падна на колене пред фавна.

Брайс се потопи в пулсиращия ритъм на музиката, в еуфорията, разпалваща кръвта й по-бързо от ангел, устремен към земята, в потта, обливаща тялото й, докато се вихреше шеметно на древния дансинг. Утре сигурно нямаше да може да ходи, нито пък да мисли, но дявол да го вземе — искаше още, и още, и още.

Със смях прелетя през ниската масичка в сепарето им, скътано между две полуразрушени колони; със смях изви гръб назад, отлепяйки червен нокът от едната си ноздра, и се отпусна за миг на облегалката на тъмния кожен диван; със смях отпи по глътка вода и бъзово вино и пак се гмурна в морето от танцуващи тела.

Животът беше хубав. Животът беше дяволски хубав и нямаше търпение да направи Скока с Даника, за да го живее, докато земята не се превърне в пепел.

Хвойна танцуваше с групичка силфки, празнуващи успешния Скок на своя приятелка. Сребристите им глави бяха украсени с диадеми от светещи неонови пръчки, пълни с първосвета, който приятелката им сама бе създала при успешния си Скок. Бяха дали ореол и на Хвойна и косата й светеше в синкаво, когато протегна ръце към Брайс, преплитайки пръсти с нейните, докато танцуваха.

Кръвта на Брайс пулсираше в ритъм с музиката, сякаш беше сътворена точно за това: за мига, в който се сливаше с нотите, темпото и баса, превръщаше се в олицетворение на песента. Блестящите очи на Хвойна показваха, че я разбира — че винаги е разбирала неповторимата свобода и наслада, която носеше танцът. Сякаш телата им бяха толкова пълни със звуци, че едва ги сдържаха в себе си, едва понасяха напъна им и само с танци можеха да освободят напрежението, да се преклонят пред музиката в себе си.

Мъже и жени от всевъзможни раси се събраха да ги гледат, обливайки с похотта си кожата й като с пот. Всяко движение на Хвойна беше в толкова естествен унисон с нейните, че сякаш двете бяха въпрос и отговор, слънце и луна.

Кротката, красива Хвойна Андромеда — ексхибиционистката. Дори докато танцуваше в свещеното древно сърце на „Гарвана“, беше мила и нежна, но пак сияеше.

А може би на Брайс така й се струваше заради светлотърсача, който изсмърка преди малко.

Косата й полепваше по потния й врат, вече не чувстваше краката си заради високите токчета, гърлото й беше раздрано от всичкото крещене с песните, гърмящи в клуба.

Успя да изстреля няколко съобщения на Даника — и едно видео, защото вече не можеше да чете отговорите й.

Здравата щеше да си изпати, ако утре отидеше на работа неспособна да чете.

Времето се забави и потече мудно. Всъщност тук, докато танцуваше сред колоните, върху рухналите каменни основи на преродения храм, времето не съществуваше.

Прииска й се да живее тук.

Да напусне работата си в галерията и да заживее в клуба. Можеше да я наемат за танцьорка в някоя от стоманените клетки, висящи от стъкления таван, високо над дансинга от руини. Тук определено нямаше да нарекат тялото и „неподходящо". Точно обратното — щяха да й плащат да прави любимото си нещо, онова, което я караше да се чувства истински жива.

Съвсем разумен план, мислеше си Брайс, докато се препъваше по своята улица по-късно, без да си спомня как е тръгнала от „Гарвана", дали си е взела довиждане с приятелките си и как изобщо е стигнала дотук. С такси ли? Беше профукала всичките си знаци за лудокорена. Дали някой друг не беше платил…

Все тая. Утре щеше да му мисли. Ако въобще успееше да заспи. Искаше да будува, да танцува до края на шибания свят. Само дето краката я боляха страшно много. И бяха почти черни и лепкави…

Брайс спря пред вратата на сградата, разкопча каишките на високите си обувки и ги взе в ръка. Проклетият код. Вратата се отваряше с код.

Загледа таблото, сякаш чакаше да отвори очи и да й го каже. Някои сгради го правеха.

Мамка му! Мамка муууу! Извади телефона си и ярката светлина на екрана прогори очите й. Примижавайки, видя няколко десетки съобщения. Размиваха се пред погледа й и колкото и да се опитваше да се фокусира, не успяваше да прочете нито една буква. Дори някак да съумееше да набере номера на Даника, тя щеше да й откъсне главата.

Пронизителното стържене на звънеца щеше да вбеси приятелката й още повече. Брайс стисна очи и заподскача от крак на крак.

Какъв беше кодът? Кодът, кодът, кооооооодът…

А, да. Намери го в един заден джоб на паметта си.

Набра ведро цифрите на таблото, чу се обичайното жужене и ключалката се отвори с тих металически звук.

Стълбището така смърдеше, че й се прииска да срита задника на проклетия домоуправител. Да го прониже с безполезните си евтини токчета, които й бяха съсипали краката.

Брайс стъпи боса на първото стъпало и изтръпна. Щеше да боли. Да боли, все едно ходи по натрошено стъкло.

Пусна обувките си върху плочките, заричайки се искрено, че сутринта ще се върне да си ги вземе, и хвана с две ръце черния метален парапет. Хрумна й дори да го яхне и да се довлачи по задник до третия етаж.

Богове, как вонеше само! Какво ядяха жителите на тази сграда? Или по-скоро кого ядяха? Брайс се надяваше вкусовете им да не клонят към пияни и надрусани до козирката полуелфки, неспособни дори да се изкачат по стълбището.

Ако Фурия беше смесила светлотърсача с нещо друго, щеше да я убие.

Подхилвайки се на мисълта да опита да убие прочутата Фурия Акстър, Брайс продължи да се влачи нагоре по стъпалата, едно по едно.

Хрумна й да спи на стълбищната площадка на втория етаж, но вонята беше непоносима.

Можеше пък да я огрее късметът и Конър още да е в апартамента. Тогава вече наистина щеше да я огрее.

Богове, колко й се искаше хубав секс. Необуздан, шумен секс. Докато не се продънеше леглото. Сигурна беше, че с Конър ще е такъв. Че и по-добър. С него щяха да надхвърлят физическото. Вероятно би разтопил и малкото й останал разсъдък след такава вечер.

Именно затова постъпваше толкова страхливо, затова избягваше да мисли за него още от мига, в който се показа на вратата и преди пет години, дошъл да види Даника и да се запознае с новата й съквартирантка. Тогава просто… дълго се взираха един в друг.

Фактът, че Конър живееше само на четири врати от нейната през първата им година в университета, се оказа от най-тежките изкушения. Но Даника му беше заповядала да стои настрана от Брайс, докато тя не решеше да се сближи с него, и макар че още не бяха сформирали глутницата „Дяволи“, Конър се подчиняваше. Явно тази вечер Даника беше вдигнала възбраната.

Прекрасната немирна Даника. Брайс се усмихна, почти изпълзявайки на третия етаж, изправи се и изрови ключовете от чантата си — по чудо останали вътре. Запрепъва се по коридора, който споделяха с един друг апартамент.

Ох, колко щеше да е ядосана Даника! Направо бясна, задето Брайс не само се е забавлявала без нея, но и толкова се е наковала, че не може да чете. И да си спомни кода на вратата.

Дори мъждукащият първосвет прободе очите й и я накара почти напълно да затвори клепачи. Трябваше да се изкъпе, ако изобщо успееше да пусне душа. Да измие мърлявите си вцепенени крака.

Особено след като нагази в някаква студена локва под някоя от течащите тръби. Потрепери и опря ръка в стената, но продължи напред.

Мамка му! Прекалила беше с наркотиците. Дори елфическата й кръв нямаше да ги очисти от организма й достатъчно бързо.

Но поне стигна до вратата на апартамента. Ключове. Да — вече ги държеше в ръка.

На връзката обаче имаше шест. Кой беше правилният? Единият беше за галерията; вторият — за сандъците и кутиите в архивната стая; третият — за клетката на Сиринкс; четвъртият — за веригата на скутера й; петият — за самия скутер… а последният отключваше вратата й. Тази врата.

Месинговите ключове подрънкваха и се полюшваха в ръката й, проблясвайки на първосвета, докато не се сляха с боята на коридора. Изплъзнаха се от омекналите й пръсти и издрънчаха върху плочките.

— Ооооооох — въздъхна протяжно Брайс.

Хвана се за касата на вратата, за да не падне по задник, и се наведе да вземе ключовете.

Нещо студено и мокро срещна пръстите й.

Брайс затвори очи с надеждата, че светът ще спре да се върти. Като ги отвори, успя да съсредоточи погледа си върху плочките пред вратата.

Червено. С миризма на… не беше миризмата на входа.

Кръв.

А вратата на апартамента стоеше открехната.

Ключалката беше разбита, дръжката — изтръгната напълно.

Но вратата беше желязна и подсилена с най-скъпите заклинания, така че да отблъсква неканени гости, зложелатели и магия. Заклинанията бяха единственото нещо, което Брайс позволи на Даника да купи сама. И дори не я попита колко струваха, защото знаеше, че сумата вероятно е двойно по-голяма от годишната заплата на родителите й.

Но сега вратата приличаше на смачкан лист хартия.

Брайс примига ядосано и се изправи. Проклети да са наркотиците — и проклета да е Фурия! Беше обещала, че не причиняват халюцинации.

Брайс се закле повече никога да не пие и да не трови тялото си с такива боклуци. Още сутринта щеше да го заяви на Даника. Край. Точка.

Потри очи и изцапа пръстите си със спирала за мигли. Но те вече бяха изцапани с кръв.

Кръвта си оставаше. Огънатата врата — също.

— Даника? — програчи Брайс. Ако нападателят още беше вътре. — Даника?

Кървавата ръка — нейната ръка — побутна смачканата врата.

От апартамента я посрещна пълен мрак.

Медният мирис на кръв и онази смрад на гнило я блъснаха в носа.

Цялото й тяло се скова, всеки мускул застана нащрек, всеки инстинкт запищя: бягай, бягай, бягай…

Но елфическите й очи се приспособиха към тъмнината, разкривайки апартамента.

Каквото беше останало от него.

От тях.

Помощ — трябваше да извика помощ, но.

Брайс пристъпи в разгромения апартамент.

— Даника? — пророни с дрезгав, пречупен глас.

Вълците се бяха съпротивявали. Всички мебели наоколо бяха разпорени, изпотрошени.

Телата им — също. От тях бяха останали само купчини и парчета.

— ДаникаДаникаДаника.

Трябваше да извика някого, да изпищи за помощ, да се обади на Фурия или на брат си, на баща си, на Сабин…

Вратата на спалнята й беше разбита, прагът й — оплискан с кръв. Плакатите от балета висяха на съдрани ивици на леглото й.

В мозъка на костите си знаеше, че онова на леглото й не е халюцинация, че сърцето й е прокървило в гърдите й.

Върху леглото й беше Даника. На парчета.

А в долния му край, на още по-дребни парчета върху разкъсания килим, сякаш до последно бе защитавал Даника, беше Конър.

Кървавата купчина от дясната страна на леглото, най-близо до приятелката й, Торн.

Брайс остана загледана в тях дълги, дълги минути.

Може би времето спря. Може би и тя беше мъртва. Не усещаше тялото си.

Нещо метално издрънча силно. Не в апартамента, а в коридора отвън.

Тя излезе от стаята. Апартаментът се огъваше пред очите й, смаляваше се и се разширяваше, сякаш дишаше, и подът се надигаше в такт с дъха му, но Брайс успя да стигне до кухнята.

Малката кухненска маса беше на трески. Тя хвана с окървавени, разтреперани пръсти един от дървените й крака и тихо го вдигна над рамото си. После отиде да надникне в коридора.

Наложи й се да примигне няколко пъти, за да проясни безполезното си зрение. Проклети дроги…

Капакът на улея за боклук беше отворен. Вълча кръв обливаше ръждясалия метал и кървави следи по пода, оставени не от човек, а от нещо друго, водеха към стълбите.

Беше истина. Брайс примига няколко пъти и залитна към вратата.

Истина. Значи.

Видя се отстрани как изскача в коридора.

Видя как се блъсва в отсрещната стена, отскача от нея и хуква към стълбището.

Каквото и да ги беше убило, явно я беше чуло да се прибира и се беше скрило в улея за боклук, чакайки подходящия момент да й се нахвърли или да се промъкне незабелязано навън.

Брайс полетя надолу по стълбите, докато светеща бяла мъгла обгръщаше бавно зрението й, потискаше задръжките й, заглушаваше всички предупредителни сирени в ума й.

Стъклената врата в дъното на стълбището вече беше разбита. Отвън се чуваха писъци.

Брайс скочи от площадката, прелетя над стъпалата и кацна с боси крака на пода на фоайето, осеян с парчета стъкло.

Коленете й изпукаха болезнено и се подкосиха. Без да обръща внимание на стъклата, забиващи се в стъпалата й, изхвърча през вратата и заоглежда трескаво улицата…

Хората зяпаха втрещено надясно. Някои пищяха. Шофьорите и пасажерите на наспрелите коли гледаха към тясната уличка между нейната сграда и съседната.

Лицата им се размиваха и разтягаха; ужасът по тях се превръщаше в нещо гротескно, причудливо, първично й.

Това не беше халюцинация.

Брайс пробяга през улицата, следвайки писъците, силната миризма…

С раздиращ дробовете й дъх препусна по тясната странична уличка, заобикаляйки купчините боклук. Каквото и да гонеше, то имаше съвсем малка преднина.

Къде беше, къде беше?

Всяка логична мисъл се рееше като копринена лента над главата й. Тя ги четеше като електронните информационни табели на фондовата борса по някои сгради в ЦБР.

Само трябваше да го види, дори да не успее да го убие. Само да го види, колкото да го запомни. Заради Даника…

Уличката свърши и Брайс изскочи на оживеното „Сентрал авеню“, гъмжащо от бягащи хора и свирещи коли. Втурна се през капаците им, прехвърляйки се с плавни като танцови стъпки движения. Подскок, завъртане, чупка — тялото й не я предаваше. Брайс последва ужасната смрад на съществото по още една тясна уличка. И още една, и още една.

Наближаваха Истрос. Ръмжене и грохотен рев пронизаха въздуха откъм задънената уличка пред нея, по-скоро тясна пролука между две тухлени сгради.

Тя вдигна крака от маса в ръката си и й се прииска да беше взела меча на Даника вместо това… а после се зачуди дали Даника изобщо бе имала възможност да го извади от ножницата.

Не. Мечът й беше в галерията, в склада, където Даника го остави въпреки предупреждението на Джесиба. Брайс изскочи пред входа на уличката.

Имаше кръв навсякъде. Навсякъде.

А нещото по средата на уличката, не беше ванир. Поне не беше срещала такъв досега.

Демон? Някакво освирепяло същество с гладка, почти прозрачна сивкава кожа. Пълзеше на четири дълги и тънки крайника, но имаше смътно хуманоиден облик. И ядеше нещо.

Ядеше малак.

Кръв обливаше подпухналото, разбито лице на ангела, пропиваше се в косата му. Белите му криле бяха разперени и прекършени, а мощното му тяло — извито в агония, докато звярът разкъсваше гърдите му с паст, пълна с прозрачни кристални зъби, които с лекота се впиваха и в плът, и в кости.

Брайс не си позволи да мисли, да чувства.

Спусна се бързо и безмилостно, както я беше учил Рандъл.

И толкова силно удари с дървения крак главата на съществото, че изпращяха кост и дърво.

Чудовището отскочи и се завъртя; задните му крака се огънаха под него, а предните — или бяха ръце — задращиха по калдъръма.

Нямаше очи. Само гладки лицеви кости над две дълбоки цепки — носа му.

А кръвта, стичаща се по слепоочието му беше прозрачна, не червена.

Малакът простена в безсловесна молба, докато съществото душеше въздуха към нея.

Брайс стоеше задъхано и мигаше, мъчейки се да прогони светлотърсача и лудокорена от организма си, да избистри образа пред очите си…

Съществото се хвърли напред. Не към нея, а към ангела. Право към разпорените му гърди и сърцето, до което се опитваше да стигне. По-солидната плячка.

Брайс отново замахна с дървения крак. Сблъсъкът с кост отекна болезнено в дланта й. Чудовището изрева и й се нахвърли сляпо.

Тя му се изплъзна, но острите му прозрачни зъби успяха да разкъсат бедрото й.

Брайс изпищя, олюлявайки се, и този път замахна нагоре, защото съществото скочи към гърлото й.

Дървото разби прозрачните му зъби. Демонът изцвърча толкова пронизително, че тъпанчетата на елфическите й уши едва не се пръснаха.

Чу се драскане на нокти по камък, после съскане и съществото изчезна. Вече заобикаляше ъгъла на тухлената сграда, до чиято стена се беше свлякъл малакът.

Можеше да продължи да го преследва по улиците, да не го изпуска от поглед, докато не дойдеха Помощната гвардия или 33-ти…

Брайс понечи да тръгне натам, когато ангелът простена отново. Притискаше немощно длан към гърдите си. Недостатъчно силно, за да спре смъртоносното кървене. Колкото и бързо да се възстановяваше тялото му, дори да беше направил Скока, раните му бяха твърде дълбоки, за да оцелее.

От някоя от близките улици долетя писък.

Върви, върви, върви.

Лицето на ангела беше толкова разбито, че приличаше на парче безформено месо.

Дървеният крак изтрополи в кървава локва и Брайс се хвърли към ангела, едва сдържайки писъка си от огнената болка в разпореното й бедро. Сякаш някой беше изсипал киселина върху кожата й, върху костите й.

Обгърна я непоносима, непрогледна тъмнина. Превзе я цялата.

Но тя натисна силно с ръка раната на ангела, мъчейки се да не мисли за мократа съдрана плът, за нащърбените кости на изпотрошения му гръден кош. Съществото си бе пробивало път със зъби към сърцето му…

— Телефон — подхвана задъхано Брайс. — Имаш ли телефон?

Бялото крило на ангела беше толкова разкъсано, че приличаше на купчина червени трески. Въпреки това той успя да го помръдне, колкото да разкрие джоба на черните си дънки. И правоъгълната издатина в него.

Брайс успя да извади телефона с една ръка. Времето продължаваше да се забавя, да се ускорява и да спира. Жестока болка пронизваше бедрото й с всяка глътка въздух.

Хвана лъскавото черно устройство в премазаната си ръка и едва не изпотроши червените си нокти, набирайки трескаво номера за спешни случаи.

Мъжки глас отговори още на първото позвъняване.

— Спасителна служба на Лунния глад.

— Помощ! — изграчи пресекливо Брайс. — Помощ!

След кратко затишие мъжът каза:

— Госпожице, трябва да ми обясните къде сте и каква е ситуацията.

— Стария площад. Реката, близо до реката, до „Сигнет Стрийт"… — Даваше му собствения си адрес. А вече се намираше на няколко пресечки оттам. И не знаеше имената на улиците. — Моля ви… моля ви, помогнете.

Скутът й прогизваше от кръвта на ангела. Коленете й кървяха, ожулени до костта.

А Даника беше...

А Даника беше...

А Даника беше...

— Госпожице, кажете ми къде сте, и вълците ще са при вас до една минута.

Тя зарида и ангелът докосна с омекнали пръсти раздраното й коляно. Сякаш за да я утеши.

— Телефонът — прекъсна Брайс оператора. — Телефонът му, намерете ни по номера, намерете ни.

— Госпожице, вие…

— Намерете ни по номера.

— Госпожице, трябва ми секунда да.

Тя стигна до основния екран на телефона и отвори замаяно няколко прозореца, докато не намери номера.

— 112 03 0577.

— Госпожице, базата данни е.

— 112 03 0577! — изкрещя в телефона тя. И отново, и отново. — 112 03 0577!

Само това бе успяла да запомни. Глупавия номер.

— Госпожице. Свещени богове! — По линията се разнесе пращене. — Идват към вас — каза операторът.

Започна да я разпитва за травмите на малака, но тя изпусна телефона на земята. Наркотиците внезапно я задърпаха назад, надолу, и тя се олюля. Уличката се загърчи пред очите й.

Агонизиращият поглед на ангела като че ли отразяваше собствената й душа.

Кръвта му шуртеше между пръстите й. И не спираше.

6

Полуелфката изглеждаше ужасно.

Не, не просто ужасно, осъзна Исая Тибериан, докато я гледаше през едностранното огледало в стаята за разпити на легиона. Изглеждаше като смъртта.

Като войниците, които бе виждал да изпълзяват от кървавите бойни полета на Пангера.

Седеше пред металната маса в центъра на помещението и се взираше в нищото. Вече часове.

Пълната противоположност на пищящото, мятащо се момиче, което беше намерил с отряда си в уличката до Стария площад — с разкъсана рокля и толкова обилно кървяща рана в лявото бедро, че Исая се чудеше как още не е загубила съзнание. Беше обезумяла или от шок след преживения ужас, или от скръб, или от наркотиците в кръвта й.

Най-вероятно беше комбинация от трите. И тъй като не само можеше да им даде информация относно нападението, но и представляваше опасност за самата себе си, Исая реши да я доведе в стерилното подземно следствено бюро на няколко пресечки от Комициума. Като свидетелка, натърти за протокола. Не като заподозряна.

Той въздъхна и се сдържа да не опре чело в прозореца за наблюдение. Единственият звук в помещението беше неспирното жужене на кълбата първосвет по тавана.

За пръв път от часове се наслаждаваше на истинска тишина.

Но едва ли щеше да продължи дълго.

Сякаш мисълта му изкуши самата Урд, груб мъжки глас се обади от вратата зад него:

— Още ли отказва да говори?

Единствено благодарение на двувековното си обучение на бойното поле и извън него Исая не изтръпна от този глас. Вместо това се обърна бавно към ангела, облегнат на касата на вратата и облечен в обичайния си черен боен екип — ангел, за когото разумът и историята му напомняха, че е техен съюзник, макар че всеки негов инстинкт крещеше точно обратното.

Хищник. Убиец. Страшилище.

Тъмните, разположени под лек ъгъл очи на Хънт Аталар бяха вперени в прозореца. В Брайс Куинлан. Нито едно от сивите пера на крилете му не трепваше. Още от първите им дни в 17-и легион в южна Пангера Исая се опитваше да свикне с факта, че Хънт съществува в свят на съвършена неподвижност. Той беше като затишието преди гръмотевица и цялата земя сякаш притаяваше дъх, когато той се появеше.

И нищо чудно, като се имаше предвид какво го беше виждал да причинява на враговете и мишените си.

Хънт плъзна погледа си към него.

А, да. Беше му задал въпрос. Исая размърда белите си криле.

— Не е казала и дума, откакто я доведохме.

Хънт пак загледа момичето отвъд прозореца.

— Спуснаха ли вече заповед да я преместим в друга стая?

Исая знаеше за каква стая говори Хънт. От онези, в които принуждаваха хората да говорят. Дори свидетелите.

Той нагласи черната си копринена вратовръзка и се помоли вяло на петте бога графитният му бизнес костюм да не осъмне оплискан с кръв.

— Още не.

Хънт кимна с неразгадаемо изражение по златистокафявото си лице.

Исая го проучи внимателно с поглед, защото ангелът определено нямаше да му сподели каквато и да било информация по свое желание. Не носеше шлема с череп, спечелил му прозвището, което шепнеха със страхопочитание по всеки коридор и всяка улица на Лунния град: Умбра Мортис.

Сянката на Смъртта.

Колебаейки се дали липсата на легендарния шлем е за добро, или лошо, Исая подаде безмълвно тънка папка на личния асистент на Мика.

Внимаваше тъмнокафявите му пръсти да не докоснат тези на Хънт, облечени в ръкавица, чиято кожа беше изцапана с кръв. Ангелска кръв, ако съдеше по мириса й, но и друга. На Брайс Куинлан.

Исая кимна с брадичка към облепената с бели плочки стая за разпити.

— Брайс Куинлан, двайсет и три годишна, наполовина елф, наполовина човек. Кръвните й изследвания отпреди десет години потвърждават, че е наследила безсмъртието на единия си родител. Способностите й са класифицирани като почти незначителни. Още не е направила Скока. Регистрирана е като пълноправен гражданин. Намерена в тъмна уличка с един от нашите, докато с голи ръце се опитвала да задържи сърцето му в гръдния му кош.

Думите звучаха почти клинично. Но Хънт беше напълно запознат с подробностите. Все пак и двамата бяха на въпросната уличка. И знаеха, че дори тук, в обезопасената стая за наблюдение, беше рисковано да обсъждат някои деликатни въпроси.

Беше се наложило заедно да вдигнат Брайс на крака, но тя веднага се свлече върху Исая — не от скръб, а от болка.

Хънт пръв забеляза разпореното й бедро.

Толкова беснееше и се мяташе, че едвам я сложиха да легне на земята, докато Исая извика медвещер заради силното кървене. Имаше разкъсана артерия. Беше цяло чудо, че не е умряла от кръвозагуба, преди да пристигнат.

Хънт коленичи пред нея, ругаейки свирепо, а тя така подскочи, че едва не го изрита в топките. Той свали шлема си. Погледна я право в очите.

И й заповяда да се успокои, ако й е мил животът.

Тя мигновено се отпусна, вперила празен, безизразен поглед в Хънт. Дори не трепна, докато той затваряше раната й с медицинския телбод от аптечката, вградена в бойния му костюм. Просто се взираше немигащо в Умбра Мортис.

Веднага щом закърпи крака й, той се впусна в нощта да прави онова, което правеше най-добре: да излавя и унищожава враговете им.

Хънт явно чак сега забелязваше кръвта по ръкавиците си, защото ги изхлузи с ругатня и ги изхвърли в металното кошче за боклук до вратата.

После запрелиства тънкото досие на Куинлан и няколко кичура от дългата до раменете му черна коса се спуснаха пред неразгадаемото му лице.

— Изглежда, е най-обикновена разглезена купонджийка — каза той, прехвърляйки страниците. Устата му се кривна в безрадостна усмивка. — И каква изненада: съквартирантка е на Даника Фендир. Самата Принцеса на купоните.

Единствено в 33-ти използваха този прякор — защото никой друг в цял Лунатион, дори елфическите благородници, не си го позволяваха. Исая му махна да продължи да чете. Хънт си беше тръгнал от уличката, преди да се запознае с целия мащаб на трагедията.

Той почете още малко. И вдигна вежди.

— В името на шибаната Урд.

Исая си замълча.

Тъмните очи на Хънт се разшириха.

— Даника Фендир е мъртва? — Той зачете нататък. — Заедно с цялата глутница „Дяволи“. — Поклати глава и повтори: — В името на шибаната Урд.

Исая взе папката от ръцете му.

— Ситуацията е тотално и съвършено осрана, друже.

Хънт стисна челюсти.

— Не намерих нито следа от демона.

— Знам. — Въпросителният поглед на Хънт накара Исая да поясни: — Ако го беше намерил, сега щеше да държиш отсечена глава, а не папка.

Исая многократно го беше виждал да се връща тържествуващ след поредния лов на демони, възложен му от архангела на власт.

Устата на Хънт потрепна едва забележимо, сякаш си спомняше последния път, когато беше представил жертвата си по такъв драматичен начин. Той скръсти мускулестите си ръце и Исая опита да не обръща внимание на доминантния жест. Йерархия съществуваше дори в отряда на петимата триарии — най-елитния от всички отряди на Имперския легион. Малката орда на Мика.

Въпреки че Мика беше назначил Исая за командир на 33-ти, така и не го обяви официално за водач на легиона. Но Исая открай време вярваше, че стои най-високо, че е най-добрият воин сред триариите, макар и костюмиран.

Но къде се нареждаше в йерархията Хънт… Никой не беше решил през двете години, откакто пристигна от Пангера. А Исая май не искаше да знае.

Официалната му роля беше да залавя и убива демони, промъкнали се през пролуки в Северната пукнатина или незаконно призовани в този свят, и се справяше отлично с нея. Само боговете знаеха колко чудовища е унищожил през вековете, започвайки още от първия пангерски отряд, в който бяха служили заедно — 17-и, сформиран, за да изпраща неканените твари в отвъдното.

Но Хънт беше спечелил прозвището си с работата, която вършеше в сенките по поръка на архангелите — в момента на Мика. Той отговаряше директно пред губернатора и всички останали стояха настрана от него.

— Наоми току-що е арестувала Филип Бригс за убийствата — каза Исая. Наоми беше капитан на пехотата на 33-ти. — Днес са го пуснали от затвора, а Даника и глутницата „Дяволи“ са го вкарали там. — Фактът, че тази чест не се беше паднала на 33-ти, още го глождеше. Поне тази вечер Наоми го беше задържала. — Само дето нямам представа как обикновен човек като Бригс е успял да призове толкова могъщ демон.

— Е, скоро ще разберем — отвърна мрачно Хънт.

Да, и още как.

— Бригс трябва да е кръгъл идиот да извърши такова престъпление още в деня на освобождаването си.

Но водачът на бунтовниците от „Керес" — клон на по-голямото бунтовническо движение „Офион" — не изглеждаше глупав. Беше просто фанатик, твърдо решен да разпали по земите им конфликт като този отвъд морето.

— Или се е възползвал от кратката си свобода, преди да си намерим повод да го тикнем пак зад решетките — изтъкна Хънт. — Знаел е, че има ограничено време, и е искал да отбележи една точка срещу ванирите.

Исая поклати глава.

— Ама че каша.

По-меко нямаше как да се изкаже.

Хънт въздъхна.

— Стигнало ли е до пресата?

— Още не — отговори Исая. — И преди няколко минути получих заповед да си мълчим. Въпреки че до утре сутринта вече ще гърми по новините.

Очите на Хънт просветнаха.

— Нямам на кого да кажа.

Наистина не звучеше възможно Хънт да има приятели. Дори сред триариите, и то след цели две години, Хънт си оставаше единак. И се стремеше все така неотклонно към едно-единствено нещо: свобода. Или по-скоро към малкия шанс за свобода.

Исая въздъхна.

— Кога очакваме Сабин?

Хънт погледна телефона си.

— Ще слезе всеки… — Вратата се отвори със замах. Очите на Хънт проблеснаха. — Момент.

Сабин не изглеждаше много по-възрастна от Брайс Куинлан с финото си лице и дългата сребристоруса коса, но в сините й очи гореше яростта на безсмъртен.

— Къде е тази нечистокръвна курва. — Процеди през зъби секунда преди да види Брайс през прозореца. — Ще я убия.

Исая разпери едното си бяло крило, заприщвайки пътя й обратно през вратата и към стаята за разпити на няколко стъпки вляво от нея.

Хънт зае небрежна позиция от другата й страна. По кокалчетата на пръстите му танцуваха светкавици. Скромно показно на силата, която Исая бе виждал да отприщва срещу враговете им: светкавици, способни да разрушат цяла сграда.

И обикновените ангели, и архангелите владееха разновидности на една и съща сила: дъжд, бури, понякога дори торнадо — Исая например можеше да призове вятър, достатъчно силен да отблъсне набега на вражеска войска, но никой в историята на ангелите не бе имал умението да подчинява светкавици на волята си. Нито толкова мощ, че да ги направи унищожителни. Тази дарба беше благословията и проклятието на Хънт.

Исая пусна лек студен ветрец през копринените коси на Сабин до Хънт.

Двамата открай време се сработваха добре — Мика го знаеше, когато преди две години сложи Хънт в отряда на Исая, въпреки преплетените тръни, татуирани над веждите и на двамата. Тъмната коса на Хънт скриваше по-голямата част от символа, но не и тънката черна лента през челото му.

Исая почти не си спомняше как бе изглеждал приятелят му, преди пангерските вещици да го бележат, влагайки дяволските си заклинания в мастилото, за да не забрави никога злодеянията си и магията им да заприщва по-голямата част от силата му.

Наричаха лентата ореол — подигравка с божествените аури, с които ранните човеци изобразявали някога ангелите.

Имаше същата и на челото на Исая, и на челата на почти двете хиляди ангели, въстанали с наивна храброст заради идеалите си преди две столетия.

Астерите създали ангелите като свои съвършени войници и верни слуги. В началото надарените с огромни сили ангели ценели ролята си в света. Докато не се появил Шахар, архангелът, когото нарекли Дневната звезда. Хънт и останалите полетели в елитния 18-и легион на Шахар.

Бунтът им се провалил — но човеците подеха свой преди четирийсет години. С различна кауза, с различна раса бойци, но с почти същите възгледи: Републиката беше враг на народа, стриктните йерархии — абсолютна глупост.

Когато човешките бунтовници започнаха своята война, някой от тези идиоти трябваше да попита Разгромения легион как точно се е провалил техният бунт, състоял се дълго преди те да се родят. Исая определено можеше да им даде някоя и друга препоръка какво да не правят. И да ги просветли относно последствията.

Защото ангелите нямаше как да скрият и втората си татуировка — тази на десните си китки.

Тези букви присъстваха на всеки флаг и официален документ на Републиката — оградени със седем звезди, — и на китката на всяко същество, притежавано от нея. Дори Исая да отсечеше ръката си, новата, която щеше да му порасне, щеше да носи същия символ. Толкова могъща беше силата на вещерското мастило.

Съдба, по-лоша от смъртта: да се превърнеш във вечен слуга на онези, които си опитал да свалиш от власт.

Решил да спаси Сабин от похватите на Хънт, Исая попита деликатно:

— Разбирам, че скърбиш, Сабин, но защо искаш да убиеш Брайс?

Сабин изръмжа, сочейки момичето:

— Тя е взела меча й. Тази самозвана вълчица е взела меча на Даника. Сигурна съм. Не е в апартамента. Мечът е мой.

Исая беше запознат с тези подробности: семейната реликва на рода Фендир липсваше. Но нищо не говореше, че Брайс Куинлан я е взела.

— Какво общо има мечът със смъртта на дъщеря ти?

Гняв и печал воюваха по свирепото лице. Сабин поклати глава и вместо да отговори на въпроса му, каза:

— Даника все се забъркваше в неприятности. Просто не можеше да си държи устата затворена покрай враговете си. И вижте какво я сполетя. Онази глупава малка кучка там още диша, а Даника е мъртва. — Гласът й почти пресекна. — Даника трябваше да внимава.

— Да внимава за какво? — попита малко по-тактично Хънт.

— За всичко — озъби му се Сабин и пак разклати глава, сякаш се отърсваше от скръбта. — На първо място — за развратната си съквартирантка. — Тя се завъртя към Исая, превзета от ярост. — Кажи ми всичко.

Хънт се обади с равен тон:

— Не е длъжен да ти казва каквото и да било, Фендир.

Като командир на 33-ти имперски легион Исая заемаше равен на нейния пост: двамата присъстваха на едни и същи съвещания и отговаряха пред главнокомандващите в собствените си отряди и Домове.

Сабин се извърна към Хънт и кучешките й зъби се удължиха.

— На теб ли говоря, Аталар?

Очите на Хънт просветнаха. Исая извади телефона си и записа нещо, намесвайки се със спокоен тон:

— Пълните доклади още не са пристигнали. Всеки момент очакваме Виктория, която ще проведе разпита на госпожица Куинлан.

— Аз ще говоря с нея — процеди Сабин, свивайки пръсти, сякаш се готвеше да изтръгне гръкляна на Хънт.

Той й стрелна остра усмивка, която я предизвикваше да се пробва, а светкавиците около кокалчетата на пръстите му се заусукваха нагоре по китката му.

За радост на Исая в този миг вратата на стаята за разпити се отвори и влезе тъмнокоса жена със спретнат тъмносин костюм.

Изисканите облекла на двама им с Виктория бяха просто параван. Един вид броня, да, но и отчаян опит да си придадат сравнително нормален вид.

Нищо чудно, че Хънт никога не си правеше труда да се костюмира.

Виктория тръгна с грациозна крачка през стаята, но Брайс дори не отчете появата на поразителната жена, която обикновено събираше погледите на същества от всички Домове.

Но Брайс беше така от часове. По бялата превръзка около голото й бедро още избиваше кръв. Виктория подуши дискретно въздуха и присви бледозелени очи под тъмния ореол на челото си. Таласъмката беше една от малкото немалаки, въстанали с тях преди два века. Скоро след това я дадоха на Мика, но нейното наказание надхвърляше татуировките на челото и китката. Не беше толкова брутално, колкото мъченията, които Исая и Хънт претърпяха в тъмниците на астерите, ала тормозът й бе продължил дори след края на техния.

— Госпожице Куинлан — каза Виктория.

Момичето не отговори.

Таласъмката придърпа стоманения стол от стената и го сложи от другата страна на масата. Извади тънка папка от сакото си, седна и кръстоса дългите си крака.

— Можете ли да ми кажете кой е отговорен за тазвечерното кръвопролитие?

Брайс дори не трепна. Сабин изръмжа тихо и сключи алабастрови ръце в скута си. Неестествената й елегантност беше единственият белег на древната сила, бушуваща под кроткия й вид.

Вик нямаше свое тяло. Въпреки че се беше сражавала с тях в 18-и, Исая научи за миналото й едва преди десет години, когато го изпратиха тук. Не я беше попитал как се е сдобила с тялото си, на кого е принадлежало. А тя така и не му беше казала по своя воля. Таласъмите носеха чужди тела, както хората носеха дрехи. По-суетните сред тях ги сменяха често, обикновено още при първите белези на стареене, но Виктория носеше своето по-дълго от обичайното — харесвала физиката и движенията му, беше си признала.

Сега вече оставаше в него, защото нямаше друг избор. Това беше наказанието на Мика за неподчинението й: затворил я беше завинаги в тялото й. Вече не можеше да го смени, да си намери по-младо и по-гъвкаво. В продължение на двеста години Вик беше негова пленница, принудена да търпи бавното му грохване, и това лека-полека започваше да си личи: около очите й се образуваха фини бръчици, а гънката над преплетените тръни на челото й ставаше все по-дълбока.

— Куинлан е изпаднала в шок — отбеляза Хънт, следейки всеки дъх на Брайс. — Няма да проговори.

Исая беше готов да се съгласи, докато Виктория не отвори папката, прегледа един лист и заяви:

— Аз лично вярвам, че в момента нямаш пълен контрол над тялото и действията си.

Таласъмката прочете списък, съдържащ коктейл от наркотици и алкохол, способен да спре сърцето на всеки човек. Дори на някои по-слаби ванири.

Хънт изруга отново.

— Има ли нещо, което да не е смъркала и пушила тази вечер?

Сабин се наежи.

— Нечистокръвен боклук…

Исая стрелна поглед към Хънт. Толкова стигаше, за да му предаде молбата си.

Никога заповед — нито веднъж не бе посмял да заповяда на Хънт. Все пак избухливият му характер беше превръщал в димящи купчини цели имперски отряди. Заклинанията в ореола може и да потискаха светкавиците му до една десета от пълния им потенциал, но Хънт компенсираше загубата с бойните си умения.

Хънт кимна с брадичка — единственият знак, че приема молбата на Исая.

— Трябва да попълниш някои документи на горния етаж, Сабин. — Хънт въздъхна, сякаш си беше напомнил, че Сабин е майка, загубила единственото си дете тази вечер, и добави: — Ако ти трябва малко време, разбирам, но после се налага да подпишеш.

— Не ми говори за малко време и не ми говори за документи. Разпънете кучката на кръст, ако трябва, но измъкнете свидетелско показание.

Сабин се изплю на плочките пред ботушите на Хънт.

Етер обгърна езика на Исая, когато Хънт впи в нея ледения поглед, който обикновено служеше като единствено предупреждение за опонентите му на бойното поле. Никой от тях не бе оцелял след това.

Сабин явно си спомни това и прояви благоразумието да изхвърчи с гневна крачка в коридора. Но не и преди да извади четири нокътя, остри като бръсначи и да одере с тях металната врата.

Хънт я изпрати с усмивка. Набелязал си беше нова мишена. Нямаше да й го върне днес, нито утре, но някой слънчев ден…

А се твърдеше, че метаморфите се разбирали по-добре с ангелите, отколкото с елфите.

Виктория говореше с мек глас на Брайс:

— Разполагаме с видеоматериал от „Белият гарван“, който потвърждава местонахождението ти по време на престъплението. Заснета си и как вървиш към апартамента си.

Камери с уникални аудио- и видеопараметри следяха цял Лунатион, но сградата на Брайс беше стара и задължителната апаратура за наблюдение в коридорите не беше ремонтирана от десетилетия. Тази вечер щяха да посетят домоуправителя и да го накажат за закононарушение, прецакало цялото разследване. Камерите в сградата бяха записали само кратък аудиоматериал. И той не съдържаше само очакваното. Телефоните на цялата глутница „Дяволи" бяха унищожени при нападението. Никой не беше успял да изпрати съобщение.

— Нямаме запис само на случилото се в апартамента ти, Брайс — продължи Виктория. — Ще ми разкажеш ли?

Бавно, сякаш се спускаше обратно в разбитото си тяло, Брайс завъртя кехлибарени очи към Виктория.

— Къде е семейството й? — попита дрезгаво Хънт.

— Човешката й майка живее с доведения й баща в едно планинско градче на север; и двамата са перегрини — обясни Исая. — Биологичният й баща не е регистриран като такъв или е отказал да признае бащинството си. Елф. И явно с високо обществено положение, след като е успял да й издейства пълно гражданство.

Повечето деца на човешки майки наследяваха техния статут на перегрини. А макар че Брайс притежаваше известна доза елфическо изящество, лицето й беше напълно човешко със златистата си кожа, луничав нос, високи скули и плътни устни. И все пак копринената й червена коса и заострените уши бяха чисто елфически.

— Уведомени ли са човешките й родители?

Исая прокара ръка през гъстите си кестеняви къдрици. Пронизителният звън на телефона му го събуди в два часа сутринта, наложи му се да изтърчи от военните квартири минута след това и вече започваше да изпитва ефекта от безсънната нощ. Сигурно скоро щеше да се съмне.

— Майка й изпадна в истерия. Попита сто пъти дали знаем защо са нападнали апартамента й и дали е бил Филип Бригс. Видяла по новините, че са го освободили заради формалности, и била сигурна, че е негово дело. Един отряд от 31-ви вече лети към родителите, ще ги доведат до час.

Гласът на Виктория пак нахлу в стаята през интеркома.

— Можеш ли да опишеш съществото, нападнало приятелите ти?

Но Куинлан пак беше изпаднала в ступор, взирайки се в нищото.

Бяха снели размити кадри от уличните камери, но демонът хвърчеше по-бързо от вятъра и умишлено избягваше обсега на обективите. Още не го бяха идентифицирали — дори обширните познания на Хънт не помогнаха. Разполагаха само със смътно сивкаво петно, което не се проясняваше дори на забавен кадър.

И запис на Брайс Куинлан, препускаща боса по улиците.

— Това момиче не е в състояние да дава свидетелски показания — заяви Хънт. — Само си губим времето.

Исая го попита:

— Защо Сабин я мрази толкова? Защо намекна, че тя е виновна за всичко? — Хънт не отговори, затова Исая кимна с брадичка към двете папки на бюрото. — Разгледай досието на Куинлан. Има само едно дребно провинение в миналото си — за непристойно поведение по време на парада в чест на лятното слънцестоене. Спипали я, докато се натискала с някого до стена. Прекарала една нощ в ареста, на другия ден си платила глобата и един месец вършила общественополезен труд, за да изчисти досието си.

Исая можеше да се закълне, че по устните на Хънт изплува едва доловима усмивка.

Но Исая потупа с мазолест пръст впечатляващо дебелата втора папка.

— Това е само първата част от досието на Даника Фендир. От общо седем. Започва с дребни кражби, когато била на десет, и продължава в този дух, докато не навършва пълнолетие преди пет години. Тогава внезапно се укротява. Ако питаш мен, тя е подвела Брайс по лош път. А после Брайс и е показала правия.

— Само дето Брайс е изсмъркала достатъчно светлотърсач да убие кон — изтъкна Хънт. — И едва ли е купонясвала сама. С приятели ли е прекарала вечерта?

— Две момичета. Хвойна Андромеда, фавн от Градския балет, и… — Исая отвори папката със сведения по случая и измърмори нещо на боговете. — Фурия Акстър.

Хънт изруга тихо. Фурия Акстър имаше разрешение да убива в половин дузина страни. Включително тази.

— Фурия е била с Куинлан тази вечер?

Бяха се сблъсквали достатъчно пъти с наемната убийца, за да знаят, че е по-добре да стоят настрана от нея. Мика дори беше наредил на Хънт да я убие. Два пъти.

Но тя имаше твърде много защитници по високите етажи на властта. Даже в Имперския сенат, ако слуховете бяха верни. Затова и двата пъти Мика бе стигнал до заключението, че не си струва да разваля отношенията си с подобни големци само защото му се искаше Умбра Мортис да превърне Фурия Акстър в препечена филийка.

— Да — отговори Исая. — Фурия е била с нея в нощния клуб.

Хънт се намръщи. Виктория се приведе към Брайс и отново й заговори.

— Опитваме се да разберем кой е отговорен за това. Ще ни помогнеш ли с информация?

Пред таласъмката седеше празна черупка.

Виктория продължи с плътния си примамлив глас, който обикновено караше хората да ядат от дланта й.

— Искам да ти помогна. Искам да открия виновника. И да го накажа.

Тя извади телефона от джоба си и го остави с екрана нагоре върху масата. Дигиталният материал в него веднага се появи на малкия монитор в стаята на Исая и Хънт. Отвори се поредица съобщения и двамата вдигнаха учудени погледи към Виктория.

— Свалихме това от твоя телефон. Може ли да прочетем съобщенията заедно?

Чифт стъклени очи се обърнаха към малкия екран, който се издигна от скрит процеп в покрития с линолеум под. На него изникнаха същите съобщения, които Исая и Хънт вече четяха.

Първото беше изпратено от Брайс и гласеше:

Следваше кратък тъмен видеоклип, заснет от някой, който се тресеше от смях. На него Брайс показа среден пръст на камера, наведе се над линия бял прашец — светлотърсач — и я изсмърка цялата с луничавия си нос. Смееше се толкова искрено и живо, че в сравнение с нея жената в стаята за разпити приличаше на изкормен труп. Накрая извика: БЕСНЕЙ, ДАНИКАААААА!

Отговорът на Даника беше точно такъв, какъвто Исая очакваше от наследницата на прима на вълците, която бе виждал само от разстояние по разни официални събития и му изглеждаше винаги готова да се забърка в някоя беля.

Думи на истинска Принцеса на купоните.

Брайс й беше отговорила след двайсет минути:

Хънт поклати глава.

Брайс седеше неподвижно, докато Виктория четеше съобщенията на глас с каменно лице.

Даника й беше написала:

— Това няма общо с разследването — измърмори Хънт. — Извикай Виктория.

— Имаме нареждания.

— Майната им. Това момиче всеки момент ще се пречупи, и то не по правилния начин.

След последното си съобщение Брайс беше спряла да отговаря на Даника.

Даника обаче беше продължила да й пише. Съобщение след съобщение. Два часа.

Брайс се взираше немигащо в екрана, чиято светлина караше разбитото й лице да изглежда още по-мъртвешки бледно.

— Повечето камери в сградата са повредени, но тази в коридора е успяла да запише поне малко звук, макар и да няма картина — обясни спокойно Виктория. — Да го пусна ли?

Брайс не отговори. Затова Виктория пусна записа.

От колоните зазвучаха приглушени писъци и ръмжене — камерата в коридора беше записала само най-силните звуци от апартамента. Някой изрева с продран вълчи глас „Моля те, моля те…"

Думите секнаха. Но не и записът.

Даника Фендир изпищя. На заден фон се чу как нещо падна тежко — сякаш някой я беше блъснал в мебел. А камерата продължаваше да записва.

Писъците не спряха дълго време. Прекъсваше ги само повредената механика на камерата. Пригласяше им мокро, ненаситно пръхтене и ръмжене, а Даника се молеше за милост, ридаеше, пищеше…

— Спри го — нареди Хънт, излизайки от стаята. — Спри го веднага.

И преди Исая да успее да го спре, Хънт прекоси разстоянието до съседната врата и я отвори.

Колоните на тавана продължаваха да бълват умолителните викове на Даника, прекъсвани само от пращенето на записващото устройство. Даника викаше, докато нещо я разкъсваше и я поглъщаше жива.

Мълчанието на убиеца беше също толкова смразяващо, колкото воплите на Даника.

Хънт влетя през вратата с притъмняло от ярост лице и разперени криле. Сянката на Смъртта в действие.

Исая пак усети етер. Около пръстите на Хънт се усукваха светкавици.

Неспирните приглушени писъци на Даника изпълваха стаята.

Исая влезе в стаята за разпити тъкмо когато Брайс избухна.

Едва успя да обгърне двама им с Вик в защитна стена от вятър, както несъмнено бе направил и Хънт, преди Брайс да скочи от стола си и да хвърли масата през стаята. Тя прелетя над главата на Виктория и се блъсна в прозореца за наблюдение.

Със зверски рев Брайс грабна стола, на който бе седяла допреди малко, и го запрати с такава сила към отсрещната стена, че металът му се огъна.

После повърна на пода. Ако Исая не предпазваше Виктория със силата си, Брайс несъмнено щеше да оплиска абсурдно скъпите й бутикови обувки.

Записът най-накрая свърши, защото камерата беше отказала напълно.

Брайс гледаше задъхано локвата в краката си. Докато не падна на колене в нея.

И повърна отново. И отново. После се сви на кълбо, прегръщайки коленете си, и се залюля напред-назад във внезапната тишина. Копринената й коса се влачеше в повръщаното.

Как беше възможно полуелфка със сила, оценена като незначителна, да хвърли с такава мощ масата и стола… Вероятно с помощта на чиста физическа ярост. Дори най-сдържаните елфи не успяваха да потиснат истински силните изблици на първичен гняв.

Хънт я доближи спокойно, вдигнал сивите си криле, за да не ги провлачи в повръщаното.

— Ей.

Той коленичи до нея. Пресегна се към рамото й, но размисли и свали ръка. Колко ли хора бяха виждали Умбра Мортис да посегне към тях без агресия?

Хънт кимна към унищожените метални мебели.

— Впечатляващо.

Брайс просто се сви на още по-стегнато кълбо. Пръстите й се впиваха толкова силно в гърба й, че бяха почти побелели, и несъмнено щяха да оставят синини в плътта й. Тя пророни с немощен, продран глас:

— Искам да се прибера у дома.

Тъмните очи на Хънт проблеснаха, но ангелът не каза нищо.

Виктория погледна смръщено локвата и се измъкна от стаята, за да извика чистач.

— Боя се, че няма как да се прибереш у дома — обясни Исая. — Апартаментът ти е сцена на местопрестъпление в процес на разследване. — И беше толкова разбит, че дори целия да го изтъркаха с дезинфектант, всеки ванир би надушил касапницата. — Не е безопасно да се връщаш там, докато не разкрием извършителя. И мотива му.

Брайс пророни:

— С-Сабин…

— Да — отвърна тихо Исая. — Всички близки на Даника са уведомени.

След няколко часа целият свят щеше да знае.

Още коленичил до нея, Хънт каза с дебел глас:

— Можем да те настаним в стая с легло и баня. И да ти осигурим дрехи.

Роклята й беше толкова разкъсана, че по-голямата част от кожата й беше открита. Под съдрания плат на кръста й се виждаше тъмна татуировка. Беше виждал проститутки с по-скромни дрехи в Месарския пазар.

Телефонът в джоба на Исая извибрира. Наоми. Капитанът на пехотата на 33-ти каза с напрегнат глас от другата страна на линията:

— Пуснете момичето. Веднага. Изведете я от тази сграда и за доброто на всички ни не пускайте никого по петите й. Особено Хънт.

— Защо? Губернаторът ни нареди точно обратното.

— Обади ми се шибаният Рун Данаан — обясни Наоми. — Бесен е, че сме прибрали момичето, без да информираме Небеса и дихания. Заяви, че случаят бил под елфическа юрисдикция и не знам си какво. Така че забравете какво ви е наредил губернаторът, после ще ни благодари, че сме му спестили купища главоболия. Освободете момичето веднага. Елфите да я върнат със свой ескорт, щом толкова държат, копелетата му с копелета.

Хънт чу целия разговор и огледа Брайс Куинлан с хищническа пресметливост. Като една от триариите Наоми Бореас отговаряше само пред Мика и не им дължеше обяснение, но да игнорират директната му заповед заради елфите… Наоми добави:

— Действай, Исая.

После затвори.

Безжизнените очи на Брайс не показваха да е чула разговора.

Исая прибра телефона в джоба си.

— Свободна си.

Тя се изправи на учудващо стабилни крака въпреки превръзката на единия. Босите й стъпала бяха покрити с кръв и мръсотия. Достатъчно кръв, че Хънт да каже:

— В сградата има медвещер.

Без да му обърне внимание, Брайс изкуцука през отворената врата и тръгна по коридора.

Погледите им останаха приковани към изхода, докато провлачените й стъпки се отдалечаваха. Никой от двамата не проговори дълго време. Накрая Хънт въздъхна и се изправи:

— В коя стая Наоми е сложила Бригс?

Исая не успя да отговори, защото откъм коридора се разнесоха забързани стъпки. Определено не на Брайс.

Въпреки че се намираха на едно от най-сигурните места в града, Исая и Хънт доближиха ръце до оръжията си — Исая скръсти своите през гърдите си, в готовност да извади пистолета, скрит под сакото му, а Хънт отпусна едната си ръка до бедрото си, на сантиметри от ножа с черна дръжка в ножницата му. Около пръстите му пак се заувиваха светкавици.

Тъмнокос елф влетя през вратата на стаята за разпити. Въпреки че носеше сребърна халка на долната си устна, едната страна на гарвановочерната му коса беше обръсната, а целите му ръце под навитите ръкави на коженото яке бяха покрити с татуировки, поразително красивото му лице излъчваше царственост.

Рун Данаан, принцът на валбарските елфи. Син на Есенния крал и носител на Звездния меч, легендарното тъмно оръжие на древния елфически род Звезделф. Доказателство, че принцът е Избраника сред елфите — каквото и да значеше това.

Сега мечът се намираше в ножницата през гърба на Рун и черният му ефес поглъщаше ярката светлина на първосветите. Исая бе чувал слухове, че мечът бил изкован в друг свят от иридий, добит от метеорит — преди елфите да влязат в този свят през Северната пукнатина.

Сините очи на Данаан пламтяха като сърцето на буен огън — макар че той самият не владееше такава магия. Огнената магия беше често срещана дарба сред валбарските елфи и дори Есенния крал я притежаваше. Но се говореше, че Рун наследил магията на сродниците си, господстващи над свещения елфически остров Авален отвъд морето: силата да призовава сенки или мъгли, способни да обгръщат не само физическия свят, но и съзнанието. Според мълвата владееше дори телепатия.

Рун погледна към локвата на пода, вече надушил момичето, което току-що си беше тръгнало.

— Къде е тя, по дяволите?

Студеният заповеднически тон на принца накара Хънт да застине.

— Получихме нареждане да освободим Брайс Куинлан — каза Исая. — Преди няколко минути я изпратихме горе.

Рун явно беше влязъл през някой от страничните входове, щом се беше разминал с нея, пък и не ги бяха предупредили за него от рецепцията. Нищо чудно и да беше проникнал в сградата с магическите си сенки.

Принцът се обърна към вратата, но Хънт каза:

— Теб какво те интересува?

Рун се наежи.

— Тя ми е братовчедка, задник. Грижим се за своите.

Далечна братовчедка, тъй като Есенния крал нямаше братя или сестри, но явно Данаан я познаваше достатъчно добре, за да се намеси.

Хънт се ухили насреща му.

— А ти къде беше тази вечер?

— Да го духаш, Аталар — озъби му се Рун. — Сигурно си дочул, че с Даника се сдърпахме заради Бригс на срещата с градоуправниците. Каква улика само! Браво на вас. — Изговаряше всяка следваща дума по-отсечено от предходната. — Ако исках да убия Даника, нямаше да призова някакъв си лайнян демон да ми свърши работата. И къде е Бригс? Искам да си поговоря с него.

— Пътува насам. — Хънт продължаваше да се усмихва. А светкавиците продължаваха да танцуват около пръстите му. — И няма пръв да се докопаш до него. — После добави: — Влиянието и паричките на татенцето ти не са достатъчни за това, принце.

Нищо че Рун оглавяваше елфическата дивизия на Помощната гвардия и беше също толкова добре обучен, колкото другите им елитни бойци. А мечът на гърба му далеч не беше просто за украса.

Хънт не го вълнуваше. Той не зачиташе кралски особи и строги йерархии.

Рун каза:

— Продължавай в този дух, Аталар. Ще видим докъде ще те доведе.

Хънт се подсмихна.

— Треперя от страх.

Исая се прокашля. В името на горящия Солас, тази вечер му липсваше само сбиване между един от триариите му и принца на елфите. Той се обърна към Рун:

— Можеш ли да ни кажеш дали госпожица Куинлан се е държала необичайно преди убийствата тази нощ или…

— Собственикът на „Гарвана“ ми каза, че била пияна и изсмъркала цяла купчина светлотърсач — тросна му се Рун. — Но Брайс вкарва толкова гадости в тялото си поне една нощ в седмицата.

— И защо и е? — попита Исая.

Рун скръсти ръце.

— Прави каквото си иска. Открай време е така.

Горчилката в гласа му подсказваше, че двамата са си имали вземане-даване — от лошия вид.

Хънт провлачи:

— Колко близки сте двамата?

— Ако ме питаш дали я чукам — кипна Рун, — отговорът е „не", задник. Тя ми е роднина.

— Далечна роднина — изтъкна Хънт. — Знам, че елфите обичат да пазят кръвта на рода си чиста.

Рун задържа дълго погледа му. Хънт пак се усмихна и стаята се изпълни с етер, вещаещ буря.

Питайки се дали е достатъчно глупав да застане помежду им, ако Рун опиташе да разбие зъбите на Хънт, а на Хънт му хрумнеше да превърне принца в купчина димящи кости, Исая побърза да каже:

— Просто си вършим работата, принце.

— Може би ако си вършехте работата и държахте Бригс под око, некадърници такива, всичко това изобщо нямаше да се случи.

Сивите криле на Хънт се поотвориха — обичайната позиция на малаките преди физически сблъсък. А тъмните му очи… Това бяха очите на страховития воин, Разгромения ангел. Същият онзи, който някога покосяваше цели бойни полета. Който убиваше по поръчка на архангел, и то толкова впечатляващо, че го наричаха Сянката на Смъртта.

— Внимавай какво говориш! — предупреди Хънт принца.

— Да не сте припарили до Брайс! — озъби им се Рун и напусна стаята, най-вероятно за да тръгне след братовчедка си.

Поне Брайс нямаше да е сама.

Хънт показа среден пръст към вратата, а след малко попита тихо:

— За колко дни е настроено проследяващото устройство, което Куинлан изпи с водата си?

— Три — отговори Исая.

Хънт сведе поглед към ножницата на бедрото си.

— Даника Фендир беше един от най-силните ванири в града дори преди да е направила Скока. Накрая се молеше като човек.

Сабин никога нямаше да забрави този срам.

— Досега не съм срещал демон, който да убива така — продължи Хънт. — И да изчезва толкова лесно. Не намерих нито следа от него. Все едно се е върнал в ада.

— Ако Бригс стои зад това — каза Исая, — скоро ще разберем какъв е демонът.

Ако Бригс проговореше. Защото не продума и дума, когато го заловиха в лабораторията му за бомби, въпреки усилията на разпитвачите от 33-ти и Помощната гвардия.

Исая добави:

— Ще наредя на всички свободни патрули да следят дискретно другите млади глутници от Помощната гвардия. Ако случаят не е дело на Бригс, може да се окаже начало на серийно изтребление.

Хънт попита мрачно:

— А ако намерим демона?

Исая сви рамене.

— Постарайте се вече да не ни създава грижи, Хънт.

Очите на Хънт придобиха смъртоносен фокус.

— А какво да правим с Брайс Куинлан, след като изтекат трите дни?

Исая погледна смръщено масата и смачкания стол.

— Ако има малко мозък в главата, до края на живота си ще се спотайва и няма да привлича вниманието на други могъщи безсмъртни.

7

Черните стъпала край мъгливия бряг на Костения квартал се впиваха в плътта на Брайс, коленичила пред високите порти от кост.

Истрос се разстилаше като сиво огледало зад нея, смълчана под първите лъчи на зората.

Тиха и нетрепваща като момичето, празна отвътре и блуждаеща.

Мъглите се увиваха около нея и поглъщаха всичко друго освен черните като обсидиан стъпала и резбованите костени порти. Изгнилата черна лодка зад гърба й, чието плесенясало древно въже лежеше върху стъпалата, беше единственият й другар. Беше платила таксата и лодката щеше да остане тук колкото и трябваше. Докато не кажеше всичко, което имаше да казва.

Светът на живите сякаш беше останал в друго измерение; пълзящите мъгли скриваха високите кули и небостъргачите, заглушаваха автомобилните клаксони и гласовете. Не носеше нищо със себе си. Нищо веществено нямаше стойност тук, сред косачите и мъртвите.

На драго сърце остави всичко — особено телефона си, толкова пълен с гняв и омраза.

Последното гласово съобщение на Итън, което получи едва преди час, я изтръгна от безсънния ступор на последните шест нощи, от взирането в тъмния таван на хотелската стая, където живееше временно с майка си. Игнорирайки всички обаждания и съобщения.

Но когато се затвори тихо в банята, за да прослуша съобщението на Итън, думите му се забиха в съзнанието й.

Не идвай на Отплаването утре. Не си желана.

Изслуша няколко пъти първите думи, които успяха да отекнат в гробовната тишина на главата й.

Майка й не се размърда в леглото до нейното, когато Брайс излезе от хотелската стая с елфически тихи стъпки, хвана служебния асансьор и напусна сградата през неохраняваната врата към задната уличка. От шест дни не беше прекрачвала прага на стаята, където се взираше с празни очи в тапета на цветя. Но сега изгряваше зората на седмия… И само за това беше готова да излезе. Да си припомни как да движи тялото си, как да говори.

Отплаването на Даника щеше да започне призори, последвано от тези на глутницата. Брайс нямаше да присъства. Дори вълците да не й бяха забранили, нямаше да го понесе. Нямаше сили да гледа как черната лодка с останките от Даника отплава от пристанището, за да отсъди реката дали душата й е достойна за свещения остров отвъд нея.

Тук имаше само тишина. Тишина и мъгли.

Това ли беше смъртта? Тишина и мъгли?

Брайс прокара език по сухите си напукани устни. Не си спомняше кога за последно е пила нещо. Кога е яла. Само че майка й я убеди да пийне глътка вода.

Светлината в нея беше угаснала. Някой я беше угасил.

Имаше чувството, че вижда вътре в себе си. Мрак. Тишина. Мъгла.

Вдигна глава към резбованите порти, изсечени от ребрата на някой от левиатаните, обитавали някога дълбините на северните морета. Мъглата се сгъстяваше, а въздухът застудяваше, сякаш вещаеха появата на нещо древно, страховито.

Брайс остана на колене и сведе глава.

Не беше желана на Отплаването. Затова беше дошла да се сбогува тук. Да даде на Даника едно последно нещо от себе си.

Съществото изплува сред мъглите и дори реката зад нея потрепери.

Брайс отвори очи. И бавно вдигна поглед.