Дом на пръст и кръв

8 Двайсет и два месеца по-късно

Брайс Куинлан излезе, залитайки от тоалетната на „Белият гарван“, докато един метаморф лъв пъхаше муцуна във врата й, обхванал с широки ръце кръста й.

Това определено можеше да се нарече най-добрият секс, който беше правила от три месеца насам. Май и повече. Може би щеше да го задържи за известно време.

И може би за целта трябваше да му научи името. Не че беше важно. Имаше среща на ВИП бара в другия край на клуба след… да му се не види. Сега.

Ритъмът на музиката се блъскаше в костите й, отекваше по релефните колони, призоваваше я неспирно. Но Брайс не му обръщаше внимание. Както правеше всеки ден през последните две години.

— Да потанцуваме.

Поканата на златокосия лъв протътна до ухото й и той я хвана за ръката, за да я завлече към оживеното гъмжило върху древните камъни на дансинга.

Тя заби крака в пода, доколкото й позволяваха десетсантиметровите токове на обувките й.

— Не, благодаря. Имам бизнес среща.

Не го лъжеше, макар че и бездруго щеше да му откаже.

Лъвът вирна леко едното ъгълче на устата си, оглеждайки греховно късата й черна рокля и голите крака, които преди броени минути бе увила около кръста му. Урд да я пощади, скулите му бяха неописуеми. Както и златистите му очи, присвити иронично.

— В този вид ли ходиш по бизнес срещи?

Да, когато клиентите на шефката й настояваха да се срещнат на неутрална земя като „Гарвана“, боейки се от системите за наблюдение и заклинанията, които Джесиба използваше в галерията.

Брайс не би дошла тук по своя воля — всъщност почти не стъпваше в клуба. Пиеше газирана вода на нормалния бар, не на този за важни персони на мецанина, когато лъвът я заговори с естествената си усмивка. Брайс имаше толкова голяма нужда да разсее напрежението, натрупвало се в нея с всяка секунда в клуба, че дори не довърши питието си, преди да го повлече към тоалетната. И той с радост се подчини.

Сега му отвърна:

— Приятно ми беше.

Както и да се казваш.

Отне му секунда да проумее, че наистина я чака бизнес среща. Поизчерви се и изстреля:

— Не мога да ти платя.

Този път на нея й отне известно време да осмисли думите му. Накрая отметна глава назад и се разсмя.

Чудесно: беше я взел за една от проститутките на Рисо. Свещените проститутки, както веднъж й беше обяснил самият той — тъй като клубът се намираше върху руините на храма на удоволствията, било негов дълг да поддържа традициите на мястото живи.

— Заведението плаща — измърка му тя, потупа го по бузата и тръгна към лъскавия златист бар на стъкления мецанин, надвиснал над просторната зала.

Не си позволи да погледне към сепарето, скътано между двете древни колони. Не искаше да вижда кой седи там. Едва ли беше Хвойна, която напоследък беше твърде заета за нещо повече от обяд от време на време, и определено не Фурия, която дори не й вдигаше телефона, нито отговаряше на съобщенията й, нито пък се вясваше в града.

Брайс развъртя рамене и отблъсна мислите.

Метаморфите ягуари, застанали на пост на върха на осветеното златисто стълбище, свързващо някогашния храм с ВИП мецанина, вдигнаха черното кадифено въже, за да я пуснат. Покрай масивния позлатен бар имаше двайсетина стъклени щъркела и само една трета от тях бяха заети. От ванири от всички Домове. Но нямаше нито един човек.

С изключение на нея, ако можеше да се нарече човек.

Клиентът й вече седеше в далечния край на бара. Тъмният му костюм прилепваше по масивния му торс, а дългата му черна коса беше зализана назад, разкривайки ъгловато лице и мастиленочерни очи.

Брайс отчете тези подробности, докато вървеше бавно към него, молейки се да не е от онези, които биха я смъмрили за две минути закъснение.

Максимус Терциан: двестагодишен вампир; неженен и необвързан; син на лорд Седриан, най-заможния вампир в Пангера и най-кръвожаден, ако можеше да се вярва на слуховете. Говореше се, че пълнел ваните в мразовитата си планинска крепост с кръвта на човешки девици и се къпел в младостта им…

Не си помагаш. Брайс залепи усмивка на лицето си, седна на щъркела до неговия и си поръча газирана вода.

— Господин Терциан — поздрави го и му подаде ръка.

Усмивката на вампира беше толкова пленителна, че със сигурност беше свалил поне десет хиляди гащички само с нея през вековете.

— Госпожице Куинлан — измърка той, пое ръката й и я целуна леко по кокалчетата. Устните му се задържаха достатъчно дълго там, че Брайс да потисне импулса да изтръгне ръката си от неговата. — Приятно ми е да се запознаем лично. — Очите му се спуснаха надолу по врата й, към дълбокото й деколте. — Работодателката ви може да има цяла галерия с произведения на изкуството, но вие сте истинският шедьовър.

О, моля ти се.

Брайс сведе глава и се усмихна насила.

— Сигурно говорите така на всички момичета.

— Само на онези, от които ми потичат лигите.

Предложение за финал на вечерта, ако тя пожелаеше: да я изсмучат и изчукат. Не й се обясняваше, че вече е задоволила тази си нужда, с изключение на смукането. Предпочиташе кръвта да си остане във вените й, хиляди благодарности.

Извади тънка кожена папка от чантата си — същата като онези, в които тук връчваха солените сметки на най-изтънчените си клиенти.

— Питието ви е за моя сметка.

Тя плъзна усмихнато папката към него.

Максимус прегледа документите за собственост върху ониксовия бюст на пет хиляди години, изобразяващ отдавна покоен вампирски лорд. Сделката беше същински триумф в кариерата на Брайс, след като седмици наред разпраща предложения на потенциални купувачи, изкушавайки ги с шанса да се сдобият с рядък артефакт, преди някой друг да се е докопал до него. Накрая си набеляза Максимус и по време на безкрайните им телефонни разговори и размяна на съобщения впрегна професионалния си нюх и се прицели в омразата му към другите вампирски лордове, крехкото му его и непоносимата му арогантност.

Сега едва сдържаше усмивката си, докато Максимус — никога Макс — кимаше одобрително, четейки документите. За да му подсигури илюзия за уединение, се завъртя в стола си да надникне към препълнения клуб под мецанина.

Групичка момичета, украсени с ореоли от пръчки с първосвет, танцуваха до една колона, смееха се, пееха заедно и си прехвърляха бутилка шампанско.

Гърдите на Брайс се стегнаха. Някога планираше да направи в „Гарвана“ партито си по случай Скока. Да се вихри дивашки като момичетата долу и да купонясва с приятелите си от мига на Изкачването или докато припадне, или докато ги изритат от клуба.

По онова време предпочиташе да се съсредоточи върху партито. Като повечето хора. Иначе оставаше вцепеняващият страх от самия ритуал.

Но ритуалът беше необходим. Защото мрежата на първосвета се захранваше от чистата, девствена светлина, която всеки ванир изпускаше при Скока си. Само така се раждаше проблясъкът на първосвета — онази сурова, непокварена магия, способна да изцерява, унищожава и какво ли още не.

Най-първият проблясък се улавяше в стъкленици и винаги се използваше за лечение, а остатъкът се предаваше на енергийните централи, захранващи осветлението, колите, машините и всички технологии; но не и преди да се задели малко за заклинания и разбира се, за задкулисните игри на Републиката.

„Даряването“ на първосвет от всеки гражданин беше ключов елемент от ритуала, затова и Скокът винаги се провеждаше в правителствена сграда — в стерилна стая, снабдена със съоръжения, поглъщащи светлината от скачащия по време на прехода му към безсмъртие и истинска сила. Всичко се контролираше с помощта на Елеусийската система, която проследяваше всеки момент от събитието чрез вибрациите в магията на света. Членове на семейството понякога наблюдаваха ритуала на монитори в съседна стая.

Самият Скок към залежите от сила на ванира беше лесната част. Но достигнеше ли дъното, простосмъртното му тяло умираше. И започваше обратното броене.

Ванирът имаше броени минути да се върне към живота — преди мозъкът му да загине безвъзвратно от липса на кислород. Шест минути за спринта по въображаемото трасе през дъното на силата му и един-единствен шанс за излитане към живота. Ако не успееше да полети нагоре, пропадаше в бездънна черна яма, където му оставаше само да дочака смъртта си.

Затова и някой друг трябваше да му послужи като Спасително въже, като линия на живота, да го издърпа като бънджи обратно към живота, след като излетеше от края на трасето. Опиташе ли се някой да изпълни Скока сам, умираше — блъскаше се в дъното на собствената си сила и сърцето му спираше. Никой не знаеше дали душата продължава да живее там долу, загубена завинаги, или умира заедно с тялото.

Затова и Спасителните въжета обикновено бяха роднини — родители, братя, сестри — или доверени приятели. Някой, който не би те изоставил. Или пък правителствен служител, задължен от закона да изпълни съвестно тази роля. Наричаха тези шест минути Търсенето — през този период ванирът навлизаше в дълбините на душата си. Но надхвърлеше ли ги, нямаше надежда да оцелее.

Чак когато изпълнеше успешно Изкачването й се върнеше до прага на живота, зареден с нова сила, постигаше безсмъртие — стареенето се забавяше значително и тялото ставаше почти неунищожимо, окъпано в генерирания първосвет, толкова ярък, че не биваше да се гледа с незащитени очи. Накрая, след като лъскавите енергийни панели на Центъра по Скокове погълнеха първосвета, на всеки му оставаше едва искрица от него в бутилка. Като красив сувенир.

В последно време беше модерно да се правят партита по случай Скока и получилите безсмъртие често използваха полагащата им се частица от собствения им първосвет за символични украшения, които раздаваха на приятелите си за спомен. Брайс щеше да си направи светещи пръчки и ключодържатели с надпис „Целунете ми лъскавия задник!“. Даника искаше чашки за шотове.

Брайс скъта старата болка в гърдите си, а Максимус затвори шумно папката, приключил с четенето. После извади същата папка и я плъзна по лъскавата златиста повърхност на бара.

Брайс надникна към чека вътре — за смайваща сума, която й подаваше, сякаш беше празна опаковка от дъвка — и пак се усмихна. Въпреки че една малка част от нея се сви при мимолетната мисъл, че няма да получи нито знак от комисионата си за тази продажба. И за никоя друга. Тези пари отиваха другаде.

— За мен беше удоволствие да работим заедно, господин Терциан.

Ето. Готово. Сега вече можеше да се прибере у дома, да се пъхне в леглото и да гушне Сиринкс. Любимият й начин да отбелязва щастливите поводи напоследък.

Но бледа силна ръка кацна върху папката с чека.

— Бързате ли? — Усмивката на Максимус пак се разшири. — Ще е срамота красиво същество като вас да си тръгне тъкмо когато мислех да поръчам бутилка серат.

Пенливото вино от южна Валбара струваше около стотина златни знака. И очевидно караше нафукани кретени като този да си мислят, че женската компания им се полага по право.

Брайс му намигна и опита да издърпа папката към отворената си дамска чанта.

— Струва ми се, че вас няма да ви е срам, ако красиво същество като мен не си тръгне, господин Терциан.

Ръката му остана върху папката.

— Като се има предвид колко пари платих на шефката ви, би се очаквало да получа някакъв бонус към сделката.

И това ако не беше рекорд: вземаха я за проститутка вече два пъти за последните десет минути. Брайс не изпитваше неприязън към най-старата професия на света — само уважение и понякога съжаление към практикуващите я, — но грешното й причисляване към жриците на любовта бе водило до доста неприятни случки в миналото й. Въпреки това успя да отвърне спокойно:

— Боя се, че имам друг ангажимент.

Ръката на Максимус се спусна към китката й и я стисна достатъчно силно, за да й демонстрира, че е способен без особено усилие да счупи всичките й кости.

Брайс не допусна страх в мириса си, макар че стомахът й се преобърна. Беше си имала работа с такива като него, че и с по-лоши.

— Пуснете ръката ми, ако обичате.

Добави учтивото обръщение единствено заради Джесиба.

Максимус обаче огледа тялото й с типичната мъжка арогантност на безсмъртните.

— Някои предпочитат жертвата им да се прави на недостъпна. — Пак й се усмихна. — И по една случайност аз съм от тях. Ще ти хареса.

Тя срещна погледа му, мразейки онази част от себе си, на която й се прииска да се отдръпне уплашено от него. Която осъзнаваше, че той е хищник, а тя — плячка, и ще е цял късмет, ако успее дори да побегне, преди да я погълне цяла.

— Не, благодаря.

ВИП мецанинът притихна внезапно — сигурен знак, че се е появил някой по-голям и по-страшен хищник. Чудесно.

Може би появата му щеше да разсее вампира достатъчно, че тя да изтръгне китката си от ръката му. Заедно с чека. Джесиба щеше да я одере жива, ако си тръгнеше без него.

Максимус наистина погледна през рамото й към новия посетител. Ръката му така се напрегна върху нейната, че Брайс погледна назад.

Тъмнокос елф стоеше в другия край на бара. И гледаше право в нея.

Тя едва се сдържа да не простене. И то не по онзи начин, по който бе стенела преди малко с лъва.

Елфът продължи да я гледа, а Максимус вдигна горна устна, разкривайки дългите си кучешки зъби, които изгаряше от желание да впие в нея. Вампирът изръмжа предупредително:

— Моя си.

Думите му прозвучаха толкова гърлено, че Брайс едва го разбра. Тя въздъхна през носа си, а елфът седна на бара и си поръча питие на среброкосия силф зад него.

— Това е братовчед ми — каза Брайс. — Дишай спокойно.

Вампирът примига недоумяващо.

— Моля?

Изненадата му коства надмощието: хватката му се отпусна и Брайс веднага прибра папката в чантата си, отстъпвайки назад. Поне беше наследила елфическа ловкост от баща си. Докато се отдалечаваше от вампира, измърка през рамо:

— И за твое сведение, не си падам по собственическо агресивно поведение.

Максимус изръмжа отново, но осъзнал кой е „братовчед“ й, не посмя да тръгне след нея.

Макар светът да смяташе кръвната им връзка за далечна, никой не смееше да закача роднините на Рун Данаан.

Ако се разчуеше, че Рун е неин брат — е, всъщност доведен брат, — никой мъж нямаше да припари до нея. Но за щастие, всички си мислеха, че той й е братовчед, и Брайс държеше да си остане така. Не само защото отдавна се беше заклела да пази в тайна самоличността на баща си. Не само защото Рун беше законното дете, шибаният Избраник, а тя беше… копелето.

Рун вече пиеше от уискито си, впил поразителните си сини очи в Максимус. С обещание за смърт.

На Брайс почти й се искаше да види как Рун изпраща вампира напишкан от страх в замъка на татенцето му, но толкова се беше трудила по тази сделка, пък и беше подлъгала задника да плати почти една трета повече от реалната цена на бюста. Едно обаждане до банковия му посредник — и чекът в чантата й щеше да се превърне в безполезна хартийка.

Затова Брайс просто застана пред Рун и отвлече вниманието му от вампира.

Прилепналата черна тениска и впитите тъмни дънки на брат й разкриваха мускулите, на които елфите винаги се възхищаваха и които повечето посетители на мецанина зяпаха сега. А татуировките, обгърнали целите му златисти ръце, бяха достатъчно цветни и красиви, за да вбесяват баща им. Както и халките по цялото продължение на едното му заострено ухо и правата черна коса до кръста, обръсната от едната страна. Изобщо целият му вид сякаш представляваше билборд с ярък надпис „Майната ти, татко!“.

Но Рун си оставаше елф. С петдесет години по-голям от нея. И с неизменно властническо поведение всеки път, когато срещнеше него или приятелите му. Тоест когато не успееше да избегне подобна среща.

— Я виж ти — каза Брайс, кимвайки на бармана, когато пред нея се появи още една газирана вода. Отпи глътка, за да отмие с пенливата течност остатъчния вкус на лъв и алфа-задник от устата си. — Кой е решил да остави позьорските рок клубове и да се навърта край готините хлапета? Май Избраника най-сетне е разбрал какво се котира в наши дни.

— Все забравям колко си дразнеща — каза вместо поздрав Рун. — И не че ти влиза в работата, но не идвам да купонясвам.

Брайс огледа брат си. Тази вечер не носеше Звездния меч — и на пръв поглед, като изключеше издайническите физически белези на рода Звезделф, почти по нищо не личеше, че с благословията на Луна и наследените от предците му гени е избран да поведе народа си към големи върхове. Но двамата не си бяха говорили от години. Може би Рун беше пропълзял обратно в лоното. Което щеше да е жалко, предвид всички галиматии покрай напускането му.

Брайс го попита:

— Защо си дошъл, освен да съсипеш вечерта ми?

Рун изсумтя.

— Още обичаш да си играеш на палава секретарка, доколкото виждам.

Разглезен лайнар! За няколко бляскави години двамата бяха най-добри приятели, динамична комбина срещу Гадняр номер едно — а именно елфическия им баща, — но това беше древна история. Благодарение на Рун.

Брайс свъсено огледа претъпкания клуб под тях, търсейки сред тълпата двамата му приятели, които го преследваха навсякъде и я вбесяваха също колкото него.

— Как успя да влезеш?

Дори елфическите принцове трябваше да чакат на опашка, за да ги пуснат в „Гарвана“. Някога Брайс с радост гледаше как охраната отпраща разни надути елфи.

— Рисо ми е приятелче — отговори Рун. — Играем покер всеки вторник вечерта.

Естествено, че Рун бе намерил начин да се сприятели със собственика на клуба. Рядката порода метаморф пеперуда компенсираше скромните си размери с ярък характер; вечно се смееше, прехвърчаше из клуба и танцуваше над тълпите. Хранеше се с веселието, сякаш беше нектар. Беше доста придирчив относно близкото си обкръжение — събираше интересни хора, които да го забавляват. Брайс и Даника така и не успяха да покрият изискванията му, но Фурия най-вероятно участваше в групичката за покер. Ако някога благоволеше да си вдигне телефона, Брайс щеше да я попита.

Рун се озъби на Максимус, който ги подмина със злобен поглед на път към златното стълбище.

— Преди няколко минути Рисо ми се обади да ми каже, че си тук. С оня шибан психопат.

— Моля? — процеди остро Брайс, но не защото силно се съмняваше дипломатичният собственик на клуба да е използвал такова описание.

По-скоро й се връзваше да е казал, че я е видял с „индивид, способен да наруши танците“. А това беше представата на Рисо за ада.

Рун отвърна:

— За Рисо е рисковано да се меси в работите на Терциан, но ми намекна, че кучият му син ти пускал ръце и ти трябвала помощ. — Чист хищнически блясък озари очите на брат й. — Не знаеш ли какво хоби има бащата на Терциан?

Тя се ухили, макар и да се съмняваше, че усмивката стига до очите й. Напоследък беше така.

— Знам — отвърна с меден глас.

Рун поклати отвратено глава. Брайс се приведе напред да вземе газираната си вода, контролирайки внимателно всяко свое движение, за да сдържи порива си да я лисне в лицето му.

— Не е ли време да се прибираш? — попита Рун. — Делничен ден е. След шест часа си на работа.

— Благодаря, мамо — отвърна Брайс.

Но наистина й звучеше фантастично да се прибере у дома и да свали сутиена си. За пореден път се беше събудила преди съмване, обляна в пот и задъхана, а след това денят й не се подобри особено. Надяваше се тази вечер да е достатъчно изтощена, за да заспи.

Рун обаче не тръгна към стълбището и Брайс въздъхна.

— Да чуем.

Трябваше да има друга причина брат й да е дошъл — винаги имаше, главно заради позицията на баща им.

Рун отпи глътка уиски.

— Есенния крал иска да кротуваш известно време. Върховната среща е само след месец и той държи всички непредсказуеми фактори да са под контрол.

— Какво общо има с мен Върховната среща?

Състоеше се на всеки десет години и събираше владетелите на Валбара за обзор на въпросите и законите, които астерите им наредяха да разгледат. Всяка отделна територия в Републиката организираше своя Върховна среща на ротационен принцип, и така всяка година на дадено място по света се състоеше една — а Брайс обръщаше внимание точно на нула от тях.

— Есенния крал настоява всеки, свързан с елфите, да спазва поведение. Говори се, че астерите щели да изпратят няколко от най-висшите си командири, и той иска всички да изглеждаме като добри, покорни дечица. Честно казано, на мен не ми пука, Брайс. Просто ми наредиха да ти предам, че не бива да… се забъркваш в неприятности, докато не мине Срещата.

— Тоест да не се държа неблагоприлично.

— В общи линии — потвърди той и пак отпи от чашата си. — И виж какво: като изключим това, ситуацията винаги се нажежава около Върховните срещи, така че бъди нащрек, ясно? На всички внезапно им скимва да изскочат пред обществеността и да покажат за какво се борят. Просто внимавай.

— Не предполагах, че тате го е грижа за безопасността ми.

Никога преди не беше проявявал такава загриженост.

— Не го е грижа — отвърна през стиснати устни Рун. Сребърната халка в долната му устна се извърна под натиска. — Но ще го накарам да се загрижи.

Гневът в сините му очи не беше насочен към нея. Значи още не беше влязъл в строя. Още не беше приел величавия статут на Избраник. Брайс отпи глътка вода.

— И откога кралят се вслушва в думите ти?

— Брайс, просто не се забърквай в неприятности. Във всяко отношение. Не знам защо, но тази среща е важна за него. Напрегнат е. И не говорим само за тия глупости с примерното поведение. — Той въздъхна. — Не съм го виждал толкова сприхав отпреди две години…

Той се усети и думите му заглъхнаха. Но Брайс схвана смисъла им. Отпреди две години. Когато убиха Даника. И Конър.

Чашата в ръцете й се пропука.

— Спокойно — прошепна Рун. — Спокойно.

Не можеше да отпусне хватката си около чашата, не можеше да отърси тялото си от първичната ярост, която се надигаше, и надигаше.

Масивната кристална чаша избухна в ръцете й и водата оплиска златистия бар. Барманът се завъртя към нея, но остана на почтено разстояние. Никой от клиентите на бара не посмя да я погледне за повече от секунда — не и в присъствието на принца на валбарските елфи.

Рун обхвана лицето й с една ръка.

— Поеми си дъх, мамка му.

Противната, безполезна елфическа част от нея се подчини на командата му и тялото й се отпусна по повеля на вродените й инстинкти, колкото и да се опитваше да ги потисне.

Тя си пое глътка въздух, и още една. Като треперливи хрипове.

Но с всяка следваща глътка ослепителният гняв стихваше малко по малко. Разсейваше се.

Рун задържа погледа й, докато не спря да ръмжи, докато не започна да вижда ясно. Чак тогава освободи бавно лицето й — и самият той си пое дъх.

— Дявол да го вземе, Брайс.

Тя се изправи на омекнали крака и преметна чантата си през рамо, уверявайки се, че безбожният чек от Максимус е още вътре.

— Разбрах какво се иска от мен. Ще кротувам и ще се държа възможно най-морално до Върховната среща.

Рун се намръщи и слезе от щъркела с обичайната елфическа гъвкавост.

— Ще те изпратя до вас.

— Няма нужда.

Не допускаше никого в апартамента си. Който дори не беше неин апартамент, но това нямаше значение. Идваха само майка й, Рандъл и от време на време Хвойна, ако успееше да се измъкне от студиото. Чувстваше го като свое убежище и не искаше да подушва елфи в него.

Рун обаче игнорира отказа й и плъзна поглед по бара.

— Къде е палтото ти?

Тя стисна челюсти.

— Не нося палто.

— Едва дойде пролет.

Брайс го заобиколи с ядосани стъпки и й се прииска да беше обула ботуши вместо токчета.

— Тогава добре че си взех алкохолния пуловер.

Лъжа. Не беше близвала алкохол от почти две години.

Той тръгна след нея.

— Страшно си забавна. Радвам се, че всички пари за образованието ти не са отишли нахалост.

Тя заслиза по стълбището.

— Поне учих в колеж, вместо да си седя у дома върху купчина от паричките на тате, цъкайки видеоигрички със смотаните си приятели.

Рун изръмжа, но Брайс вече преполовяваше стълбището към дансинга. След броени секунди вече си проправяше път с лакти през тълпите между колоните; после прелетя през няколкото стъпала към вътрешния двор със стъклена ограда — с изключение на две от страните, където още се издигаха оригиналните каменни стени на храма — и се устреми към гигантските железни врати. Без да погледне дали Рун я следва, излезе през тях, махвайки на охранителите полувълци, полудемонаки, които отвърнаха на жеста й.

Бяха свестни момчета — преди години, в най-тежките пиянски нощи, винаги хващаха такси на Брайс. И даваха на шофьора да разбере какво ще му се случи, ако не я закара невредима до дома й.

Извървя едва една пресечка, преди да усети, че Рун я настига като буреносен облак. Следваше я на достатъчно разстояние, за да не си личи, че са заедно, но достатъчно близо, за да долови мириса и гнева му.

Поне този мирис държеше настрана нощните хищници по улиците.

Когато Брайс стигна до фоайето от мрамор и стъкло на сградата, в която живееше, Марин, метаморфът мечка зад рецепцията, я пусна през автоматичната двукрила врата и й махна приветливо. Брайс спря с ръка върху стъклената врата и погледна през рамо към Рун, който се беше облегнал на черния стълб на една улична лампа. Брат й вдигна ръка за довиждане — по-скоро фарс, отколкото истински жест.

Тя му показа среден пръст и влезе в сградата. Поздрави мимоходом Марин, хвана асансьора до най-горния етаж и след пет нива се озова в тясното кремаво коридорче. Тръгна с въздишка по дебелата кобалтовосиня пътека между нейния апартамент и този от отсрещната страна на коридора и отвори дамската си чанта. Изрови ключовете си на светлината от кълбото първосвет в купата върху тъмната дървена маса до стената, чието сияние позлатяваше бялата орхидея, надвиснала над него.

Отключи вратата на апартамента си първо с ключа, после и с таблото за пръстов отпечатък до дръжката. Масивните ключалки и заклинанията се отдръпнаха със свистене и тя влезе в тъмното пространство отвъд. Ароматът на люляково масло от дифузера я помилва, а Сиринкс измяука за поздрав и с твърда молба мигновено да го освободи от клетката му. Брайс обаче опря гръб във вратата.

Не й харесваше мисълта, че Рун още виси на улицата долу — представяше си как шибаният принц на алфа-задниците със собственически и агресивни наклонности наблюдава стъклената стена в отсрещния край на просторната стая и чака Брайс да включи осветлението.

Ако не го направеше до три минути, несъмнено щеше да почука на вратата й. Марин не би опитал да го спре. Не и Рун Данаан. Той нито веднъж през целия си живот не бе се изправял пред затворена врата.

Но точно тази вечер Брайс не беше в настроение за подобни битки.

Затова щракна всички ключове на панела до вратата, осветявайки пода от светло дърво, меките бели мебели, белите стени — все така чисти като в онзи ден преди почти две години, когато се нанесе в апартамента, който никога не би успяла да си позволи със своята заплата.

Даника плащаше за всичко. С глупавото си завещание.

Сиринкс изсумтя сърдито и металната му клетка издрънча. Поредният алфа-задник със собственически и агресивни наклонности. Но поне този беше дребен и пухкав.

С въздишка изхлузи високите си обувки, най-сетне разкопча сутиена си и отиде да пусне малкото зверче от клетката му.

9

— Моля те.

Почти не се разбираше какво скимти, заради кръвта в устата му, в ноздрите му. Но той се напрегна да го каже пак:

— Моля те.

От меча на Хънт Аталар се стичаше кръв по вече пропития с нея килим на мърлявия апартамент в Полята. Заради пръските по визьора на шлема му виждаше на петна единствения прав мъж пред себе си.

Всъщност беше коленичил.

Приятелите му обаче лежаха по пода на всекидневната и от обезглавения врат на единия още шуртеше кръв на струи. Главата му беше върху продънения диван и изцъкленото му лице ги гледаше странично от сплесканите възглавници.

— Ще ти кажа всичко — простена умолително мъжът, притиснал ръка към отворената рана в рамото си. — Те не ти казаха всичко, но аз мога.

Ужасът му изпълваше стаята, надделявайки дори над мириса на кръв с противната си воня на опикана задна уличка.

Облечената в ръкавица ръка на Хънт стисна по-здраво дръжката на меча. Мъжът забеляза и се разтрепери. По предницата на панталоните му се разля петно, по-светло от кърваво.

— Ще ти кажа още — опита пак той.

Хънт стъпи стабилно на пода, вкоренявайки силата си в него, и замахна с острието.

Вътрешностите на мъжа се изсипаха по килима с мокър плясък. Той продължаваше да крещи.

Хънт стигна незабелязано до военните квартири на Комициума.

В този час градът поне изглеждаше спящ. Петте сгради на комплекса — също. Но камерите около квартирите на 33-ти легион — помещаващи се във втората островърха кула на Комициума — виждаха всичко. Чуваха всичко.

Облицованите с бели плочки коридори тъмнееха и още нищо не подсказваше оживлението, което щеше да ги изпълни призори.

През визьора на шлема му всичко се виждаше в остър контраст, а вградените в него аудиоприемници улавяха звуци дори зад затворените врати от двете страни на коридора: няколко нисши войници играеха видеоигра и се псуваха шепнешком един друг; жена войник говореше по телефона; два ангела се чукаха като зайци; тук-там някой хъркаше.

Хънт подмина своята врата и се отправи към общата баня в средата на дългия коридор, до която се стигаше през общата стая. Надеждата му да мине незабелязано се изпари, като видя златистата светлина, изливаща се изпод затворената врата, и чу гласовете зад нея.

Беше толкова уморен и мръсен, че дори не си направи труда да поздрави войниците, като влезе в общата стая и тръгна покрай разхвърляните дивани и столове.

Наоми се беше проснала на оръфания зелен диван пред телевизора, разперила черните си криле. Виктория седеше в креслото до нея и гледаше спортните новини, а в другия край на дивана се беше разположил Джъстиниън, дори не беше съблякъл черната си легионерска броня.

Като видяха Хънт, прекъснаха разговора си.

— Здрасти — обади се Наоми.

Беше преметнала мастиленочерната си плитка през рамо и носеше обичайното за триариите черно, но зловещите й оръжия и ножниците им ги нямаше.

Виктория не си направи труда да го поздрави. Затова и Хънт харесваше таласъмката повече от почти всички други воини във вътрешния кръг на Мика Домитус — всъщност я харесваше още от дните им в 18-и, където беше една от малцината ванири без ангелски криле, присъединили се към каузата им. Вик никога не му се натрапваше, когато на Хънт не му се говореше. Джъстиниън обаче…

Ангелът подуши въздуха, доловил кръвта по дрехите и оръжията на Хънт. И че е на различни хора. Той изсвирука.

— Ти си абсолютен психопат, знаеш ли?

Хънт продължи да върви към банята. Светкавиците му дори не изсъскаха в него.

Джъстиниън не се отказа:

— С пистолет е много по-чисто.

— Мика не искаше да е чисто — отговори Хънт с глас, който звучеше кухо дори в собствените му уши.

Вече от векове беше така. Убийствата от тази вечер обаче, провиненията, породили гнева на архангела.

— Не заслужаваха да умрат от пистолет — поправи се той.

Нито от бързия удар на светкавиците му.

— Не искам да знам — измърмори Наоми, увеличавайки звука на телевизора. Посочи с дистанционното Джъстиниън, най-младия от триариите. — И на теб не ти трябва, така че млъквай.

Да, по-добре да не знаят.

Наоми каза на Хънт:

— Исая поръча да ти предам, че Мика искал утре двамата да си поиграете на детективи на Стария площад. Исая ще ти се обади след закуска да ти обясни подробно.

Повечето й думи прелитаха покрай ушите му. Исая. Утре. Старият площад.

Джъстиниън изпухтя.

— Успех, човече! — Той отпи от бирата си. — Мразя Стария площад. Гъмжи от лигави колежанчета и смахнати туристи.

Наоми и Виктория изсумтяха в знак на съгласие.

Хънт не попита защо още не спят, нито къде е Исая, че не е изчакал да му предаде лично съобщението. Сигурно беше с поредния ангел красавец.

Като командир на 33-ти, нает от Мика да отговаря за отбраната на Лунния град, Исая се наслаждаваше на всяка секунда тук, откакто бе пристигнал преди десетилетие. През четиригодишния си престой в града Хънт така и не успяваше да разбере какво толкова му харесва, с изключение на това, че беше по-чист и по-организиран от всеки метрополис в Пангера, с прави улици вместо криволичещите пангерски, които на места правеха почти обратни завои, сякаш не бързаха заникъде.

Но поне не беше Равилис. И поне Мика управляваше града, не Сандриел.

Сандриел — архангелът и губернатор на северозападния квадрант на Пангера и бивша собственица на Хънт, преди Мика да го откупи от нея, за да го накара да прочисти Лунния град от врагове. Сандриел — сестрата близначка на мъртвата му любовница.

Според официалните документи задълженията на Хънт се изразяваха в проследяване и елиминиране на вилнеещи демони. Но тъй като подобни бедствия се случваха само веднъж-два пъти годишно, беше направо очевадно защо всъщност го беше вербувал Мика. За петдесет и трите си години в служба на архангелката с лицето на покойната му възлюбена тя бе възлагала на него повечето убийства.

Рядко се случваше сестри или братя да носят едновременно титлата и властта на архангели. И поданиците им го смятаха за добра поличба. Докато Шахар — заедно с Хънт, който предвождаше войските и — не въстана срещу цялата същност на ангелското управление. Предавайки собствената си сестра.

Сандриел беше третата му собственица след поражението при връх Хермон и достатъчно самомнителна да си въобрази, че може да го пречупи въпреки неуспеха на двамата архангели преди нея. Първо опита да го постигне в ужасяващата си тъмница. После и на окървавената арена в сърцето на Равилис, изправяйки го срещу воини, обречени да загинат под меча му. А накрая му заповяда да прави онова, което правеше най-добре: да се промъква в чужди стаи и да отнема животи. Отново, и отново, и отново, година след година, десетилетие след десетилетие.

И ненапразно искаше да го прекърши. По време на окаяно кратката битка при Хермон Хънт бе унищожил нейната войска, изпепелявайки със светкавиците си войник след войник още преди да извадят мечовете си. Сандриел беше основната мишена на Шахар и на Хънт му бе наредено да я извади от строя. На всяка цена.

Шахар също имаше основание да се настрои срещу сестра си. И двамата им родители бяха архангели, чиито титли преминаха към дъщерите им, след като наемен убиец бе успял да ги разкъса на парчета.

Хънт никога нямаше да забрави теорията на Шахар: че Сандриел е поръчала убийството на родителите им, за да управляват двете, без да им се месят. Шахар така и не намери доказателство за това, но го вярваше до сетния си час.

Шахар, Дневната звезда, се беше надигнала срещу другите архангели и астерите заради това си убеждение. Да, искаше свят, свободен от стриктни йерархии — и ако бунтът им бе постигнал успех, щеше да го отведе чак до кристалния дворец на астерите. Но другият й стремеж беше да отмъсти на сестра си. Затова изпрати Хънт срещу нея.

Глупаци. Всичките бяха глупаци.

Ала дори той да беше признал собственото си безразсъдство, Сандриел пак щеше да вярва, че той е убедил близначката й да се вдигне на бунт, че той я е настроил срещу нея. Че когато сестра бе извадила меча си срещу сестра — толкова близки по облик, телосложение и бойна техника, че беше като да гледаш как някой се бие срещу собственото си отражение, — той носеше вината, задето едната от тях бе паднала мъртва.

Поне Мика му предложи шанс да спаси честта си. Да докаже предаността и покорството си към архангелите и империята и един ден да се отърве от позорния ореол. Можеше да отнеме десетилетия, дори векове, но като се имаше предвид, че някои ангели живеят до осемстотин години… беше възможно да си върне свободата поне за старините си. За да умре свободен.

Мика му предложи сделката още в първия му ден в Лунния град, преди четири години: убийство за всеки живот, който бе отнел в онзи кървав ден край връх Хермон. За да се отплати за смъртта на всеки ангел, погубен в онази обречена битка. С още смърт.

Хънт не знаеше равносметката — не знаеше колко ангели е убил в онзи ден. Но Мика, който бе присъствал на бойното поле и бе видял как Сандриел посича собствената си сестра, разполагаше с пълен списък на загиналите легионери. Хънт бе възнамерявал да попита как са определили кои жертви са негови, но не и след като видя броя им.

Две хиляди двеста и седемнайсет.

Беше невъзможно сам да е убил толкова много ангели в една битка. Да, беше освободил светкавиците си; да, беше помел с тях цели отряди… но толкова много жертви?

И Хънт вече от четири години се държеше добре. Подчиняваше се. А тази вечер беше достигнал до осемдесет и две.

Но на друго не можеше да се надява. Само към това се стремеше. Никой друг архангел не му беше предложил дори този шанс. Затова тази вечер изпълни всяко нареждане на Мика. Затова съзнанието му се размиваше, собственото му тяло сякаш не му принадлежеше и глух грохот изпълваше главата му.

Мика беше архангел. Губернатор, назначен от астерите. Крал сред ангелите и с абсолютна власт, особено във Валбара — толкова надалеч от седемте хълма на Вечния град. Сметнеше ли някого за заплаха, решеше ли да въздаде справедливост, никой не оспорваше преценката му, никой не разследваше случая.

Той нареждаше. Хънт изпълняваше.

Обикновено получаваше мисиите си под формата на папка с имперския герб в пощенската кутия на военните квартири. Никъде не пишеше името му. Просто буквите SPQM, оградени от седем звезди.

В папката имаше всичко необходимо: имена, дати, престъпления и краен срок, в който Хънт трябваше да си свърши работата. Плюс евентуални изисквания на Мика относно метода на убийство.

Тази вечер изискването беше просто — без огнестрелни оръжия. Хънт разбра скрития смисъл: накарай ги да страдат. И се подчини.

— Чака те бира, като се върнеш — каза Виктория и го погледна в очите дори през шлема му.

Просто небрежна, безстрастна покана.

Хънт продължи към банята, бутна с рамо вратата и първосветите озариха с примигване помещението. Влезе в едно от отделенията с душове, пусна силно горещата вода и се върна при редицата умивалници.

Съществото, което го погледна от огледалото над едната мивка, приличаше на косач. Даже беше по-страшно.

Нарисуваният върху шлема му сребрист череп беше оплискан с кръв. Червени петна лъщяха леко и по кожените пластини на бойния му костюм, по черните му ръкавици, по двата меча, стърчащи над раменете му. Дори по сивите му крила имаше пръски.

Хънт свали шлема си и опря ръце в мивката.

На ярката светлина в банята светлокафявата му кожа изглеждаше мъртвешки бледа под черните тръни през челото му. Отдавна беше свикнал с татуировката. Но изтръпна от погледа в тъмните си очи. Замъглен. Празен. Сякаш се взираше в ада.

Орион — така го беше кръстила майка му. Ловец. Но се съмняваше, че би му избрала това име, ако бе знаела в какво ще се превърне обичният й син.

Хънт погледна червените петна, които ръкавиците му бяха оставили върху ръбовете на порцелановата мивка.

Изхлузи ги с брутална ловкост и се върна при душа, откъдето вече течеше почти вряла вода. Свали оръжията и бойния си костюм, оцапвайки плочките с кръв.

Накрая се предаде на безмилостната струя.

10

Още в десет часа сутринта вторникът вече беше отишъл по дяволите.

Брайс стоеше до дървеното си бюро в изложбената зала на галерията и се усмихваше престорено, докато една елфическа двойка разглеждаше произведенията.

Изящни звуци на цигулки се изливаха през скритите колони в двуетажното помещение с дървена ламперия — първата част на някаква симфония, която Брайс пусна веднага щом интеркомът изжужа. Ако съдеше по облеклото на двойката — плисирана бежова пола с бяла копринена блуза и сив костюм, — едва ли щяха да одобрят дълбокия бас на компилацията й за сутрешна тренировка.

Но вече разглеждаха произведенията от десет минути, което й се струваше достатъчно време да попита вежливо:

— Нещо определено ли търсите, или просто разглеждате?

Русият елф, сравнително възрастен на вид за расата си, махна небрежно с ръка и поведе спътницата си към най-близкия артикул: парче мрамор от разрушен храм сред руините на Мора. Беше голямо колкото масичка за кафе и покрито с релефи на скачащи хипокампи — полуконе-полуриби, обитавали лазурните води на Раганското море в Пангера, докато древните войни не заличили вида им.

— Разглеждаме — отвърна студено елфът, слагайки длан върху стройния гръб на приятелката си, загледан в изящно изсечените вълни.

Брайс пак извика усмивка на лицето си.

— Разбира се. На ваше разположение съм.

Елфката кимна с благодарност, но елфът изсумтя презрително. Придружителката му го изгледа укорително.

Тишината в малката галерия се нагнети.

Още от мига, в който влязоха през вратата, Брайс долови, че елфът се опитва да впечатли спътницата си или като купи нещо безбожно скъпо, или поне като се преструва, че би могъл. Може би им предстоеше уреден брак и сега изпробваха почвата, преди да се обвържат сериозно.

Ако Брайс беше чистокръвен елф, ако баща й я беше признал за своя дъщеря, сигурно и нея щяха да подложат на подобно нещо. Рун, особено предвид статута му на Избраник, щеше да се сблъска с това рано или късно, когато се появеше млада елфка, достойна да продължи ценния кралски род.

Дотогава Рун можеше и да направи няколко деца, но нямаше да ги признаят за кралски особи, ако баща им не избереше този път. Ако не ги сметнеше за достойни.

Елфите подминаха мозайката от вътрешния двор на легендарния дворец в Алтиум и спряха да огледат красивата нефритена кутия пъзел, принадлежала на принцеса от забравена северна земя.

Джесиба обикновено сама се сдобиваше с повечето артикули в галерията, затова и отсъстваше толкова често, но и Брайс беше издирила и закупила голяма част от тях. А после ги препродаваше със солидна печалба.

Двойката беше стигнала до комплект статуетки за плодородие от Сетмек, когато интеркомът на входната врата отново изжужа.

Брайс хвърли поглед към часовника на бюрото си. Следобедната й уговорка с клиент беше след цели три часа. Галерията рядко имаше по няколко посетители наведнъж благодарение на скандалните цени, но… можеше пък днес да й провърви и да продаде нещо.

— Извинете — каза тихо, мина зад бюрото и отвори на компютъра прозореца на камерата за видеонаблюдение.

В същия момент интеркомът отново изжужа.

Като видя кой стои на тротоара, Брайс замръзна.

Вторникът наистина отиваше по дяволите.

По фасадата от пясъчник на тясната двуетажна сграда на пресечка от река Истрос нямаше прозорци. Само бронзовата табелка отдясно на масивната желязна врата показваше на Хънт Аталар, че стои пред входа на магазин.

„Антиквариат Трифон" беше изписано с архаични дебели букви, украсени отдолу с две широко отворени бухалски очи, които сякаш предизвикваха минувачите да влязат. Под табелката имаше табло на интерком с бронзово копче.

Исая, облечен в обичайния си костюм с вратовръзка, се взира в копчето достатъчно дълго, че Хънт да провлачи накрая:

— За твое сведение, по копчето няма заклинания.

Въпреки че се очакваше, като се имаше предвид коя беше собственичката на галерията.

Исая му метна остър поглед и нагласи вратовръзката си.

— Трябваше да изпия още една чаша кафе — измърмори и натисна силно копчето.

В метала на вратата отекна тихо жужене.

Никой не отвори.

Хънт огледа фасадата на сградата за скрити камери, но не намери такива. Най-близката беше над хромираната врата на бомбоубежището, на няколко сгради надолу по улицата.

Отново огледа стената от пясъчник. Невъзможно бе Джесиба Рога да не наблюдава с камери всеки сантиметър на галерията си и отвътре, и отвън.

Той пусна малки искри от силата си, като езици от светкавица, търсещи енергийни полета.

Почти невидими в слънчевото утро, светкавиците заотскачаха от прилепналите по камъка, хоросана и вратата заклинания. Студена, коварна магия, която сякаш се присмиваше тихичко на всеки, опитал да влезе.

Хънт измърмори:

— Рога май не си поплюва, а?

Исая натисна отново копчето, този път по-силно от необходимото. Имаха нареждания — и то толкова спешни, че дори Исая, въпреки недостига на кофеин, лесно се палеше.

Но това можеше да се дължи и на факта, че се беше прибрал в четири сутринта. Хънт не го разпита защо. Само чу Наоми и Джъстиниън да клюкарстват дали това ново гадже не означавало, че Исая най-сетне е готов да продължи напред.

Хънт не си направи труда да им обясни, че е изключено. Все пак Исая работеше за Мика единствено заради тлъстата седмична заплата, която получаваха, при положение че по закон робите нямаха право да получават възнаграждение за труда си. Исая събираше парите, за да откупи нечия чужда свобода. Също както Хънт изпълняваше заповедите на Мика, за да спечели своята.

Исая натисна копчето трети път.

— Може да я няма.

— Вътре е — отсече Хънт.

Мирисът й още се долавяше по тротоара — на люляк, мускатово орехче и нещо, което му убягваше… нещо като бледото сияние на първите звезди привечер.

И наистина само след секунда копринен женски глас, който определено не принадлежеше на собственичката на галерията, заяви с пращене по интеркома:

— Не съм поръчвала пица.

Въпреки суровия си нрав и въпреки тиктакането на часовника в главата си Хънт едвам сдържа смеха си.

Исая размърда нервно белите си криле, залепи на лицето си очарователна усмивка и каза на таблото:

— От 33-ти легион сме. Идваме да видим Брайс Куинлан.

Гласът от другата страна се изостри.

— Имам клиенти. Елате по-късно.

Хънт беше почти сигурен, че „елате по-късно“ означава „вървете на майната си".

Очарователната усмивка на Исая изчезна.

— Спешно е, госпожице Куинлан.

Тя изхъмка тихо.

— Съжалявам, но ще трябва да си запишете час. Как ви звучи, след три седмици? Двайсет и осми април ми е свободен. Мога да ви впиша по обяд.

„Куражлийка", помисли си Хънт.

Исая поотвори крака в типичната бойна поза на легионерите, набита в главите им още в първите дни на военното им обучение.

— Боя се, че трябва да говорим веднага.

Момичето не отговори. Все едно просто си беше тръгнало от интеркома.

Хънт така изръмжа, че клетият фавн, който минаваше зад тях, изхвърча уплашено надолу по улицата, тракайки с фини копита по калдъръма.

— Разглезена купонджийка. Какво очакваш?

— Не е глупава, Хънт — предупреди го Исая.

— Всичко, което виждам и чувам дотук, говори точно обратното.

Прочетеното в досието й преди две години, комбинирано с материала и снимките, които прегледа тази сутрин, му подсказваше как точно би протекла тази среща. За нейно нещастие обаче, нещата определено щяха да станат много по-сериозни.

Хънт кимна с брадичка към вратата.

— Да проверим дали наистина е с клиенти.

Той пресече улицата и облегна гръб на една паркирана синя кола. Някой пияница беше нарисувал със спрей на капака и ненужно детайлен гигантски член — с криле. Подигравка с крилатия меч от логото на 33-ти. Или просто истинското му голо значение.

Исая също го забеляза и се засмя, после се облегна като Хънт на колата.

Изтече една минута. Хънт не помръдваше и сантиметър. Не отлепяше погледа си от желязната врата. Имаше по-важни задачи за деня, отколкото да си играе игрички с някаква хлапачка, но заповедите си бяха заповеди. След пет минути пред входа спря черен седан и желязната врата на галерията се отвори.

Елфът шофьор излезе от колата, струваща толкова пари, колкото повечето човешки семейства не виждаха през целия си живот. Той я заобиколи и отвори задната пасажерска врата. Двойка елфи излязоха с наперена походка от галерията.

Елфката излъчваше непринудена увереност, каквато можеше да се натрупа само от живот в охолство и привилегии.

Около тънката си шия носеше огърлица от диаманти, големи колкото ноктите на Хънт. Сигурно струваше колкото колата — ако не и повече. Елфът се качи със стегнат фасон в колата и затръшна вратата, преди шофьорът да я затвори вместо него. Изтънчената елфка просто тръгна забързано по улицата, вече долепила телефон до ухото си, мърморейки на някого Повече никакви слепи срещи, в името на Урд.

Хънт върна поглед към вратата на галерията, където стоеше червенокоса жена с пищни извивки.

Когато колата зави зад ъгъла, Брайс плъзна очи към тях.

Килна глава и копринената й коса се разля над едното рамо на тясната й бяла рокля. Тя се усмихна широко. Махна им. Финият златен амулет около врата й проблесна.

Хънт се отблъсна от паркиралата кола и тръгна към нея, разпервайки сиви криле.

Кехлибарените очи на Брайс обходиха светкавично Хънт — от татуировката му до върховете на грубите му ботуши. Усмивката й се разшири.

— Ще се видим след три седмици — заяви ведро и затръшна вратата.

Хънт прекоси улицата с броени стъпки. Една кола спря със скърцане на гуми, но шофьорът не прояви неблагоразумието да натисне клаксона.

Светкавици се заусукваха около юмрука на Хънт и той го заби в копчето на интеркома.

— Не ми губи шибаното време, Куинлан.

Исая позволи на втрещения шофьор да премине и чак тогава застана зад Хънт с присвити кафяви очи. Брайс отвърна мило:

— Шефката ми не допуска легионери в галерията си. Съжалявам.

Хънт блъсна с юмрук по желязната врата. С такъв удар бе разбивал коли, стени и кости. И то без помощта на бурята във вените си. Желязната врата обаче дори не потрепери; светкавиците му отскочиха от нея.

Край на заплахите тогава. Директно щеше да разсече югуларната вена, както действаше при физическите атаки. Затова каза на таблото:

— Идваме по повод убийство.

Исая изтръпна и огледа улицата и небето, за да се увери, че никой не го е чул.

Хънт скръсти ръце в последвалата тишина.

Желязната врата изсъска, изщрака и се открехна.

Право в шибаната десетка.

Отне му секунда да се приспособи към по-смътната светлина в помещението след яркото слънце навън, но още при първата стъпка в галерията отбеляза всички ъгли, изходи и подробности.

Дебели боровозелени килими застилаха целия под на двуетажната изложбена зала. По стените с дървена ламперия имаше дискретно осветени ниши с произведения на изкуството: парчета от древни фрески, картини, статуетки на ванири, толкова причудливи и редки, че дори Хънт не познаваше вида им.

Брайс Куинлан стоеше облегната на масивно дървено бюро в средата на помещението. Снежнобялата й рокля полепваше по всяка щедра изпъкналост на тялото й.

Хънт се усмихна бавно, разкривайки всичките си зъби.

И зачака: зачака да го разпознае. Да отстъпи назад, да заопипва трескаво за паникбутона или някой пистолет, или каквото там си въобразяваше, че може да я спаси от такъв като него.

Но явно все пак беше глупава, защото му отвърна с удивително захаросана усмивка. Червените й нокти забарабаниха небрежно по лъскавата повърхност на бюрото.

— Имате петнайсет минути.

Хънт не й каза, че срещата вероятно ще отнеме доста повече време.

Исая се обърна да затвори вратата, но Хънт знаеше, че вече е заключена. Благодарение на сведения, събирани през години в легиона, знаеше и че малката дървена врата зад бюрото води до кабинета на Джесиба Рога — където вътрешният прозорец от пода до тавана и предлагаше пълен изглед към изложбената зала, в която стояха сега, — а обикновената желязна врата от дясната им страна води към долния етаж, заринат с неща, които легионерите не биваше да намират. Предпазните заклинания по тези две врати навярно бяха още по-непробиваеми от тези по входната.

Исая въздъхна многострадално.

— Снощи в покрайнините на Месарския пазар е станало убийство. Смятаме, че сте познавали жертвата.

Хънт отчете всяка реакция, която пробяга по лицето й: очите й се разшириха леко, пръстите й спряха да барабанят по дървото, мигна веднъж, вероятно преглеждайки в главата си краткия списък с възможни жертви, ужасена от всеки вариант.

— Кой е? — попита накрая с равен глас.

Струйки пара от конусовидния дифузер до компютъра се носеха покрай нея, пропити със свежия аромат на мента. Естествено, че беше от привържениците на ароматерапията, измамени да профукват знаците си по обещания за щастие, подобри креватни изяви и че ще им порасне втората половина на мозъка.

— Максимус Терциан — обяви Исая. — Докладваха ни, че сте имали среща с него във ВИП мецанина на „Белият гарван“ два часа преди смъртта му.

Хънт можеше да се закълне, че раменете на Брайс увиснаха леко. Тя каза:

— Максимус Терциан е мъртъв? — Двамата кимнаха. Тя килна глава. — Кой е убиецът?

— Това се опитваме да разберем — отвърна безизразно Исая. Хънт беше чувал за Терциан — вампир психопат, който не приемаше отказ и чийто богат садистичен баща му беше предал противните си наклонности. И го предпазваше от последиците. Откровено казано, Мидгард беше по-добро място без него. Само дето ги чакаха цял куп главоболия, след като бащата на Терциан разбереше, че любимото му синче е мъртво… Днешната среща щеше да е само началото.

Исая продължи:

— Възможно е вие да сте един от последните хора, които са го видели жив. Ще ни разкажете ли за срещата си с него? Възможно най-подробно.

Погледът на Брайс прескочи между двамата.

— Така ли проучвате дали аз съм го убила?

Хънт се поусмихна.

— Не изглеждате особено съкрушена от смъртта му. Кехлибарените й очи се плъзнаха към него, пламнали от гняв. Трябваше да си го признае: много мъже биха направили какви ли не простотии за жена като нея.

Той самият беше направил доста заради Шахар. И затова носеше мастиления ореол през челото си и робската татуировка на китката си. Гърдите му се свиха.

Брайс отвърна:

— Някой със сигурност вече ви е споменал, че с Максимус се разделихме не особено дружелюбно. Срещнахме се да приключим една сделка за артикул от галерията и като свършихме, той реши, че му се полага… малко време насаме с мен.

Хънт я разбираше напълно. Тази информация се припокриваше с всичко чуто за Терциан и баща му. Но предлагаше и логичен мотив.

Брайс продължи:

— Нямам представа накъде е тръгнал след „Гарвана“. Щом е бил убит в покрайнините на Месарския пазар, вероятно е отивал да си купи онова, което се опита да си осигури от мен.

Студени, остри думи.

Изражението на Исая се вкамени.

— Различаваше ли се поведението му миналата вечер от това при предишните ви срещи?

— Общувахме само с имейли и по телефона, но не бих казала. Снощи за пръв път се срещнахме лице в лице и той се държа точно както очаквах.

— Защо не се срещнахте тук? — попита Хънт. — Защо в „Гарвана"?

— Харесваше му да се държи, сякаш сделката ни е тайна. Бил сигурен, че шефката ми имала камери за наблюдение в галерията. Само че просто искаше хората да го забележат, да видят, че прави сделки. Поиска да му донеса документите в папка, а той ми плъзна чека в друга папка. Сещате се. — Тя погледна Хънт в очите. — Как е умрял?

Безцеремонен въпрос. Нито се усмихна, нито мигна. Момиче, свикнало да му се отговаря, да му се подчиняват, да му се обръща внимание. Родителите на Брайс не бяха богати — поне така пишеше в досието й, — но апартаментът й на петнайсет пресечки оттук говореше за фрапираща заможност. Тоест беше забогатяла или от тази работа, или от нещо нелегално, изплъзнало се дори от бдителния поглед на легиона.

Исая въздъхна.

— Това е поверителна информация.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви помогна. С Терциан приключихме сделката, той започна да изнаглява и накрая си тръгна.

Записът на камерите и докладите на свидетели от „Гарвана“ потвърждаваха разказа й. Но те не идваха заради това. Друга мисия имаха.

Исая попита:

— И кога точно се появи принц Рун Данаан?

— Щом знаете всичко, защо изобщо ме разпитвате? — Без да изчака отговора им, добави: — Всъщност така и не се легитимирахте.

Хънт не успяваше да разтълкува изражението й, спокойния език на тялото й. Не се бяха срещали от онази нощ в стаята за разпити на легиона — а тогава не се запознаха. Дали изобщо беше успяла да запомни лицата им в нетрезвото си състояние?

Исая размърда чистите си бели криле.

— Аз съм Исая Тибериан, командир на 33-ти имперски легион. Това е Хънт Аталар, моят…

Исая се запъна, вероятно защото от дълго време не бяха се представяли с военните си звания. Затова Хънт реши да му направи услуга и довърши:

— Негов Втори.

Дори Исая да се изненада, че го чува, спокойното му, момчешки красиво лице не издаде нищо. Реално Исая му беше началник в триариите и в 33-ти, въпреки че Хънт отговаряше директно пред губернатора, изпълнявайки гнусните му мисии.

Но Исая никога не изтъкваше факта, че го превъзхожда по ранг. Сигурно защото си спомняше дните преди Разгрома й кой бе командвал тогава.

Все едно имаше някакво шибано значение.

Не, важно беше само, че Исая бе убил поне трийсетина имперски легионери в онзи ден на връх Хермон. Но Хънт беше натоварен с бремето да се издължи за всеки от погубените животи пред Републиката. Да изпълни своята част от уговорката с Мика.

Брайс стрелна очи към челата им — към татуировките там. Хънт се приготви за подигравка, за някой от обичайните коментари, които хората още обичаха да правят относно Разгромения легион и проваления им бунт. Тя обаче каза само:

— И какво, двамата разследвате престъпления в свободното си време? Мислех, че това е работа на Помощната гвардия. Нямате ли си други ангажименти в 33-ти, ами сте решили да си играете на ченгета?

Исая, видимо подразнен, че един човек в целия град не му целува краката, отвърна леко сковано:

— Има ли кой да потвърди местонахождението ви, след като сте напуснали „Белият гарван“?

Брайс задържа погледа му. После стрелна очи към Хънт, който не успя да разгадае отегчената маска по лицето й дори когато тя се отблъсна от бюрото, направи няколко решителни крачки към тях и скръсти ръце.

— Само портиерът на сградата ми… и Рун Данаан, но това вече го знаете.

Хънт не можеше да си обясни как е възможно да се върви на толкова високи токчета. Да се диша в толкова тясна рокля. Долният й ръб покриваше частта от бедрото й, където трябваше да е белегът от онази нощ преди две години — ако не беше платила на някой медвещер да го заличи. А тъй като очевидно полагаше сериозни грижи за външния си вид, почти със сигурност го беше премахнала.

Купонджийките не обичаха разни белези да развалят вида им по бански костюм.

Белите криле на Исая трепнаха.

— Бихте ли нарекли Рун Данаан свой приятел?

Брайс сви рамене.

— Далечен братовчед ми е.

Но явно достатъчно близък да влети в стаята за разпити преди две години. И да се появи при ВИП бара миналата вечер. А щом толкова ревностно защитаваше Куинлан, определено имаше мотив за убийство. Хънт си представяше що за кошмар би бил разпитът на Рун и баща му.

Брайс се усмихна остро, сякаш и тя си го беше представила.

— Забавен разговор ви очаква.

Хънт стисна челюсти, но тя закрачи към входната врата, полюшвайки бедра с ясното съзнание колко прелестни са задните й части.

— Един момент, госпожице Куинлан — обади се Исая със спокоен, но неотстъпчив тон.

Хънт потисна усмивката си. Винаги му беше интересно да гледа Исая ядосан. Но не завиждаше на виновниците.

Куинлан надникна през рамо, още неосъзнала заплахата.

— Да?

Хънт я погледна, а Исая най-сетне разкри истинската причина за посещението им.

— Не ни изпращат само за да разберем къде сте били по време на убийството.

Тя махна към галерията.

— Може би искате да купите нещо хубавичко за губернатора?

Устата на Хънт потрепна в лека усмивка.

— Какво съвпадение, че го споменавате. Всеки момент ще пристигне.

Тя примига бавно. Но дори този път Хънт не долови нито белег, нито мирис на страх.

— Защо?

— Мика ни поръча да набавим информация от вас за миналата вечер, а после да ви задържим тук и да ви помолим да се обадите на шефката си.

Тъй като рядко му възлагаха разследвания, Хънт се смая, когато получи тази заповед. Но все пак двамата с Исая се бяха отзовали на сигнала в онази тъмна уличка преди две години, така че имаше логика да им поверят и този случай.

— Мика ще дойде тук?!

Гърлото й подскочи.

— До десет минути — поясни Исая. После кимна към телефона. — Предлагам да се обадите на шефката си, госпожице Куинлан.

Дишането й се учести леко.

— Защо?

Хънт не се сдържа и изплю камъчето.

— Защото Максимус Терциан е убит по същия начин като Даника Фендир и глутницата „Дяволи“.

Направен на пихтия и разчленен.

Очите й се премрежиха.

— Но… тях ги уби Филип Бригс. Той е призовал онзи демон, който ги разкъса. А сега е в затвора. — Гласът й се изостри. — В затвора е от две години.

Всъщност беше на по-лошо място, но това не й влизаше в работата.

— Знаем — отвърна безизразно Хънт.

— Не може той да е убил Терциан. Как ще призове демон от затвора? — продължи Брайс. — Нали. — Тя преглътна и се овладя, вероятно осъзнала защо идваше Мика. Няколко от познатите й бяха убити, и то само часове след като бяха общували с нея. — Мислите, че не Бригс е убил Даника и глутницата й.

— Още не знаем нищо със сигурност — намеси се Исая. — Но подробностите около убийствата им не станаха публично достояние, затова смятаме, че новото убийство не е дело на имитатор.

— Срещахте ли се със Сабин? — попита директно Брайс.

— А вие? — парира я Хънт.

— Стараем се да стоим настрана една от друга.

И вероятно това беше най-разумното решение на Брайс Куинлан. Хънт още помнеше с каква злоба я гледаше Сабин през прозореца към стаята за разпити преди две години, и не се съмняваше, че главатарката просто чака да мине достатъчно време, за да се счита трагичната смърт на Куинлан за нелепа злополука.

Брайс се върна при бюрото си, заобикаляйки ги отдалеч. Походката й оставаше впечатляващо спокойна и стабилна. Вдигна телефона, без дори да ги погледне.

— Ще изчакаме отвън — предложи Исая.

Хънт отвори уста да възрази, но Исая го стрелна с предупредителен поглед.

Хубаво. Словесният двубой с Куинлан можеше да почака.

Стиснала телефона си с побелели кокалчета, Брайс слушаше сигнала свободно. Едно позвъняване. Две. И тогава…

— Добро утро, Брайс.

Ритъмът на сърцето й отекваше в ръцете й, в краката й, в корема й.

— Дойдоха двама легионери. — Тя преглътна. — Командирът на 33-ти й. — Въздъхна силно. — Умбра Мортис.

Разпозна Исая Тибериан — толкова често се появяваше във вечерните новини и клюкарските рубрики, че нямаше как да сбърка чаровния командир на 33-ти.

Разпозна и Хънт Аталар, въпреки че той никога не се появяваше по телевизията. Всеки знаеше кой е Хънт Аталар. Беше чувала за него дори в детството си в Нидарос, когато Рандъл й разказваше за битките му в Пангера, изговаряйки името му с притаен глас. Умбра Мортис. Сянката на Смъртта.

По онова време ангелът не работеше за Мика Домитус и легиона му, а за архангелката Сандриел, в чийто 45-и легион летеше. Според слуховете ловял демони. И вършел още по-кървави неща.

Джесиба изсъска:

— Защо?

Брайс стисна по-силно телефона.

— Снощи са убили Максимус Терциан.

— Горящ Солас…

— По същия начин като Даника и глутницата.

Брайс потисна мъглявата картина, вдишваики свежия успокоителен аромат на ментовите пари от дифузера на бюрото. Беше си купила глупавия пластмасов конус два месеца след смъртта на Даника, защото й хрумна, че поне нямаше да й навреди да опита малко ароматерапия през дългите тихи часове на деня, когато мрачните мисли се струпваха в съзнанието й и започваха да я ядат отвътре. До края на седмицата си купи още три и ги сложи на различни места в апартамента си.

Брайс пророни:

— Май излиза, че не Филип Бригс е убил Даника.

През последните две години една част от нея се беше вкопчила в надеждата, че ще намерят достатъчно доказателства да обвинят Бригс за убийството на Даника, след като с глутницата й бяха разбили терористичния им кръг. Бригс отричаше, но всичко се връзваше: бил хванат да купува черни соли за призоваване на демони няколко седмици преди първото му задържане, очевидно за захранване на някакво ново, страховито оръжие.

Фактът, че Даника беше убита от пъклен демон — какъвто можеше да се призове в този свят само със смъртоносните черни соли, — нямаше как да е просто съвпадение. Изглеждаше съвсем ясно, че веднага след освобождаването си Бригс се е докопал до черните соли, призовал е демона и го е изпратил срещу Даника и глутницата „Дяволи“. Съществото беше нападнало воина от 33-ти, патрулиращ по онази тясна уличка, и когато си беше свършило работата, Бригс го беше изпратил обратно в ада. Въпреки че отричаше да е извършил престъплението и да познава породата на демона, такава твар не се беше появявала от две години. Откакто отново заключиха Бригс. Чисто, просто и ясно.

И през последните две години Брайс се уповаваше на тези факти. На това, че макар светът й да беше рухнал, виновникът гниеше зад решетките. Заслужил всички изтезания, които надзирателите му прилагаха.

Джесиба въздъхна тежко.

— Обвиниха ли те ангелите в нещо?

— Не съвсем. Губернаторът идва насам.

Още една пауза.

— За да те разпита?

— Надявам се, че не. — Щеше й се да запази всички части от тялото си по местата им. — Иска да говори и с теб.

— Бащата на Терциан знае ли, че е мъртъв?

— Нямам представа.

— Трябва да проведа няколко разговора — каза Джесиба по-скоро на себе си, отколкото на Брайс. — Преди губернаторът да е дошъл.

Брайс разбра скрития смисъл зад думите й. Ако бащата на Максимус дойдеше в галерията да търси отговори, обвинявайки Брайс за смъртта на сина си, щеше да стане истинска каша.

Избърса потни длани в бедрата си.

— Губернаторът ще пристигне скоро.

На желязната врата към архивното помещение се почука тихо и Лехаба изшушука:

— Биби? Добре ли си?

Брайс покри с ръка микрофона на телефона си.

— Връщай се на мястото си, Леле.

— Това ангели ли бяха?

Брайс стисна зъби.

— Да. Слизай долу. И гледай Сиринкс да не вдига врява.

Въздишката на огнената фея се чу през петнайсетсантиметровото желязо. Но тя не продължи да говори — или се беше върнала на поста си под галерията, или още подслушваше. Брайс не я интересуваше, стига двете с химерата да си мълчат.

Джесиба попита от другата страна на линията:

— След колко време ще дойде Мика?

— След осем минути.

Джесиба се замисли.

— Добре.

Брайс едва не ахна от факта, че шефката й не поиска от нея да се пазари за повече време — особено като ставаше въпрос за смъртен случай с техен клиент.

Но дори Джесиба не смееше да разтакава архангел. Или може би най-сетне беше събрала поне капка състрадание заради смъртта на приятелката й. Защото определено не демонстрира такова, когато само две седмици след това бе заплашила Брайс, че ако не се върне на работа, ще я превърне в прасе.

Джесиба каза:

— Едва ли има нужда да те подсещам, че всички вътрешни врати трябва да са заключени.

— Ще проверя отново.

Макар че го беше направила още преди да пусне ангелите в галерията.

— Знаеш какво да правиш, Куинлан — добави Джесиба.

На заден фон се чу шумолене на чаршафи или дрехи. Два мъжки гласа измърмориха недоволно. После връзката прекъсна.

Брайс въздъхна и се залови за работа.

11

Архангелът позвъни на интеркома точно след седем минути.

Брайс успокои дишането си и огледа галерията за десети път, уверявайки се, че всичко е на мястото си, по артефактите няма прах, а контрабандните екземпляри са заключени на долния етаж…

Чувстваше краката си изнемощели и старата болка в бедрото сякаш глождеше костта й, но ръцете й останаха стабилни, когато стигна до входната врата и я отвори.

Архангелът беше ослепителен. Ужасяващо, неприлично ослепителен.

Зад него стояха Хънт Аталар и Исая Тибериан, които почти не му отстъпваха по прелест; командирът пак й се усмихна с пресилена приветливост, а Хънт продължаваше да следи всяко нейно движение.

Брайс сведе глава за поздрав на губернатора и отстъпи назад. Глупавите й високи токчета се олюляха върху дебелия килим.

— Добре дошъл, Ваша Светлост. Моля, заповядайте.

Кафявите очи на Мика Домитус я погълнаха. Могъществото му се притисна към кожата й и изтръгна въздуха от стаята, от дробовете й. Изпълни пространството с преплетени усещания за нощни бури, секс и смърт.

— Предполагам, работодателката ви ще се присъедини чрез видеовръзка — каза архангелът, влизайки от заслепяващата слънчева светлина на улицата.

Гръм и мълнии, какъв глас… коприна, стомана и древен камък. Сигурно можеше да довежда до оргазъм просто шепнейки мръсотийки в ухото.

Но дори да не говореше, Мика излъчваше сила с всеки дъх, с всяко мигване. В момента десет архангели управляваха отделните земи на Републиката; всеки от тях носеше титлата губернатор и отговаряше единствено пред астерите. Най-мощната магия на обикновен ангел можеше да изравни сграда със земята. Тази на архангел можеше да заличи цял метрополис. Никой не знаеше откъде идва силата, разделяща архангелите от ангелите — понякога се предаваше по наследство, обикновено с пресметливата намеса на астерите. В други случаи се проявяваше неочаквано в обикновени родове.

Брайс не знаеше много за миналото на Мика — никога не беше внимавала в час по история, твърде заета да точи лиги по несправедливо съвършеното лице, което сега беше пред нея, за да се вслуша в монотонния говор на учителя си.

— Госпожица Рога очаква обаждането ни — съумя да отговори накрая.

Губернаторът на Валбара мина покрай нея и тя притаи дъх. Едно от снежнобелите му пера докосна голите й ключици. И Брайс вероятно щеше да потрепери, ако пред нея не стояха двамата ангели.

Исая й кимна и тръгна след Мика към столовете пред бюрото.

Хънт Аталар обаче остана на мястото си. Задържа погледа й — после спусна очи към ключиците й. Сякаш бялото перо беше оставило следа там. Татуировката с преплетени тръни през челото му сякаш притъмня.

И внезапно мирисът на секс, струящ от архангела, премина в мирис на гнило.

Астерите и архангелите лесно биха могли да окастрят по друг начин силата на Разгромените, но бяха избрали да ги поробят с вещерските заклинания, влети в магическите татуировки като бодливи корони през челата им. И буквите на китките им: SPQM.

Сенатът и народът на Мидгард. Абсолютна помия. Всеки знаеше, че Сенатът е просто марионетка. Че астерите са единствените императори и императрици, които цяла вечност властваха над всичко и всички, докато гнилите им души се преобразяваха от една форма в друга.

Брайс отблъсна тази мисъл от съзнанието си, затваряйки желязната врата зад Хънт. Едва не закачи с нея няколко от сивите му пера и черните му очи й стрелнаха предупредителен поглед.

Тя му отвърна с усмивка, съдържаща всичко, което не смееше да му каже на глас за отношението й към подобни засади. Имала съм си работа и с по-страшни от теб, Умбра Мортис. Гледай на кръв и ръмжи колкото си искаш.

Хънт примига, единственият белег на изненадата му, но Брайс вече вървеше към бюрото, стараейки се да не куца заради болката, пронизваща крака й. Беше го натоварила още повече, като довлачи трети стол от библиотеката.

Не посмя да потърка дебелия извит белег през горната част на бедрото си, скрит под бялата рокля.

— Желаете ли нещо, Ваша Светлост? Кафе? Чай? Нещо по-силно?

Вече беше подредила няколко шишета газирана вода на малката масичка между столовете.

Архангелът беше седнал на средния и докато Брайс му се усмихваше любезно, погледът му й натежа като копринено одеяло.

— Няма нужда.

Тя погледна към Хънт и Исая, които се настаняваха на двата странични стола.

— И те не искат нищо — отговори Мика вместо тях.

Добре тогава. Тя заобиколи бюрото, пъхна ръка под ръба му и натисна месинговото копче, молейки се на милостивата Ктона гласът й да остане спокоен, въпреки че умът й се връщаше към една и съща мисъл отново и отново: Бригс не е убил Даника, Бригс не е убил Даника, Бригс не е убил Даника…

Дървеният панел на стената зад нея се плъзна настрани, разкривайки голям екран. Когато се активира, Брайс вдигна слушалката на телефона и набра номера.

Бригс беше чудовище, готово да нарани много хора, затова заслужаваше да е в затвора, но бяха го обвинили несправедливо за това убийство.

Убиецът на Даника още беше на свобода.

Джесиба вдигна на първото позвъняване.

— Готов ли е екранът?

— Готов е. — Брайс въведе кодовете в компютъра, без да поглежда губернатора, макар и да усещаше, че се взира в нея, сякаш тя беше пържола, а той нещо, което се хранеше с пържоли. Сурови. И стенещи. — Включвам те — обяви тя.

Джесиба Рога се появи на екрана и двете затвориха телефоните.

Хотелският апартамент зад магьосницата беше обзаведен в пангерски разкош: бели стени с позлатени гипсови орнаменти, дебели кремави килими и бледорозови копринени пердета, дъбово легло с четири колони, достатъчно голямо да събере нея и двамата й компаньони, чиито гласове Брайс беше чула.

Джесиба се забавляваше също толкова усърдно, колкото и работеше по време на посещенията си в обширна Пангера, където събираше нови артикули за галерията или посещавайки разни археологически разкопки, или ухажвайки големите клечки, които притежаваха такива.

Въпреки че бе разполагала с по-малко от десет минути, през по-голямата част от които бе провела няколко важни телефонни разговора, вталената й тъмносиня рокля изглеждаше съвършено и разкриваше малки части от изкусителното й пищно тяло. Ушите и гърлото й бяха украсени с перли, пепеляворусата й коса, подстригана съвсем късо от двете страни на главата й и малко по-дълго на върха, блестеше в златисто под лампите с първосвет. Както винаги излъчваше естествен шик и небрежен чар. Лицето й…

Лицето й изгледаше едновременно младо и мъдро, невинно и заплашително. Бледосивите й очи лъщяха от примамлива смъртоносна магия.

През годините им заедно Брайс така и не се осмели да я попита защо се беше отцепила от вещиците преди векове. Защо бе избрала Дома на пламъци и сенки, неговия господар, Подземния крал, и работата, която вършеше за него. Сега се наричаше магьосница. Никога вещица.

— Добро утро, Мика — поздрави спокойно Джесиба.

Гласът й беше приветлив и обезоръжаващ, не като на другите членове на Пламъци и сенки — дрезгавото грачене на косачите, копринения тон на вампирите.

— Джесиба — измърка Мика.

Джесиба му се поусмихна, сякаш беше чувала този звук хиляди пъти от хиляди различни мъже.

— Колкото и да се радвам да зърна красивото ти лице, ме интересува защо провеждаме този разговор. Освен ако тази работа с Даника не е била просто извинение да поговориш със сладката ни Брайс.

Тази работа с Даника. Брайс не допусна емоции по лицето си, макар и да усещаше, че Хънт я наблюдава зорко. Като че ли чуваше разтуптяното й сърце, подушваше потта, избила по дланите й.

Брайс му отвърна с отегчен поглед.

Мика се облегна назад в стола си, кръстоса дълги крака и без дори да погледне към Брайс, заяви:

— Колкото и примамлива да е асистентката ти, имаме сериозни въпроси за обсъждане.

Брайс се направи, че не е доловила снизходителната, похотлива нотка в гласа му. Примамлива — все едно говореше за десерт, поднесен му на тепсия. Беше свикнала с такова отношение, но… тия проклети ванирски мъже!

Джесиба му махна с божествена грация да продължи и сребристите й нокти проблеснаха на светлината на хотелската стая.

Мика подхвана с плътен глас:

— Триариите ми са информирали госпожица Куинлан за снощното убийство, извършено по абсолютно същия метод като тези на Даника Фендир и глутницата „Дяволи“ преди две години.

Брайс се постара да запази самообладание, да не допуска емоции в съзнанието си. Вдиша дискретно от успокоителните струйки ментова пара от дифузера на броени сантиметри от нея.

— Не са и споменали обаче за другата връзка — продължи Мика.

Ангелите от двете страни на губернатора се напрегнаха едва забележимо. Очевидно и те чак сега научаваха за нея.

— Така ли? — попита Джесиба. — И трябва да си платя за тази информация ли?

Необятна студена сила изпращя в галерията, но лицето на архангела остана все така неразгадаемо.

— Споделям ти сведения, за да обединим ресурсите си. Джесиба вдигна едната си руса вежда със свръхестествена плавност.

— С каква цел?

— С цел Брайс Куинлан да намери истинския убиец, разбира се — отговори Мика.

12

Брайс застина като мъртвец — стана толкова неподвижна, че Хънт се зачуди дали изобщо осъзнава колко издайнически белег е това. Не за състоянието на духа й, а за корените й. Само елфите бяха способни на такъв неестествен покой.

Шефката й, младоликата магьосница, въздъхна.

— Чак толкова некомпетентни ли са станали легионерите ти, че да търсиш помощ от асистентката ми? — Меденият й гласец далеч не смекчаваше въпроса. — Но може да се каже, че вече знам отговора, щом сте обвинили по погрешка Филип Бригс.

Хънт едва не се ухили заради дръзкото предизвикателство в коментара й. Малцина си позволяваха да говорят така на Мика Домитус — изобщо на който и да било архангел.

Той се загледа внимателно в четиристотингодишната магьосница на екрана. Беше чувал слуховете за нея: че служела на Подземния крал, че можела да превръща хора в животни, ако я провокирали, че някога била вещица, но напуснала клана си поради незнайни причини. Навярно лоши, щом се беше присъединила към Дома на пламъци и сенки.

Брайс прошепна:

— Не знам нищо по въпроса. Нито кой би искал да убие Терциан.

Погледът на Джесиба се изостри.

— Това няма значение. Ти си моя асистентка. Не работиш за 33-ти.

Мика стисна устни.

— Джесиба, поканих те на тази среща в знак на уважение. — Кафявите му очи се присвиха от недоволство. — Изглежда, че Филип Бригс наистина не е извършителят. Но да не забравяме, че Даника Фендир и глутницата „Дяволи“ го задържаха в лабораторията му с неоспорими доказателства за намерението му да заложи бомба в „Белият гарван". И въпреки че първоначално го освободиха заради формалности, през последните две години открихме достатъчно улики, за да затвърдим предишното му обвинение. Вследствие на това Бригс ще остане зад решетките и ще излежи присъдата си за престъпленията си като водач на вече недействащата секта „Керес" и за участието си в мащабния човешки бунт.

Куинлан като че ли отпусна рамене от облекчение.

Мика обаче продължи:

— Но това означава, че в града ни вилнее опасен убиец, способен да призовава кръвожаден демон, незнайно дали за удоволствие, или за отмъщение. Признавам, че 33-ти и Помощната гвардия изчерпаха ресурсите си. Върховната среща е след малко повече от месец. Някои от участниците в нея ще възприемат тези убийства като доказателство, че съм изпуснал контрола над собствения си град, дори над цялата ми територия, и ще опитат да го използват срещу мен.

Разбира се, че не го интересуваше да залови опасен убиец. Не, интересуваше го единствено да запази имиджа си.

Въпреки че до Върховната среща имаше доста време, Хънт и другите триарии се приготвяха за нея от седмици, спретвайки отрядите на 33-ти за цялата префърцунена позьорщина около събранието на валбарските сили, състоящо се на всеки десет години. Лидери от всички части на територията щяха да пороптаят заедно в компанията на някой и друг владетелски задник от земите отвъд Халдренско море.

Хънт още не беше посещавал събрание във Валбара, но беше присъствал на доста в Пангера и се беше нагледал на управници, живеещи с илюзията за свободна воля. Върховните срещи обикновено се изразяваха в едноседмични препирни между ванири, докато ръководещият архангел не наложеше своя закон. Мика несъмнено щеше да постъпи по същия начин. Исая вече беше присъствал на една среща във Валбара и го предупреди, че губернаторът обича да се перчи с военната си мощ на подобни събития — затова и държеше 33-ти да се яви в пехотински и летателни формации и официални имперски униформи.

Хънт вече беше дал златния си нагръдник за почистване. Гадеше му се при мисълта да облече някогашната си броня със седемте звезди от герба на астерите върху сърцето.

Джесиба огледа сребристите си нокти.

— Случайно да се очаква нещо вълнуващо на тази Върховна среща?

Мика претегли небрежното й изражение, преди да отвърне:

— Новата кралица на вещиците ще бъде официално припозната.

Джесиба не допусна нито капка емоция по лицето си.

— Дочух, че Хекуба е починала — каза магьосницата без скръб или доволство, просто констатирайки факт.

Но Куинлан се напрегна, сякаш всеки момент щеше да им се развика да се върнат към убийството. Мика добави:

— И астерите ще изпратят Сандриел с доклад от Сената за бунтовническия конфликт.

Всяка мисъл се изпари от главата на Хънт. Дори обичайно невъзмутимият Исая се вцепени.

Сандриел щеше да дойде тук.

— Ще пристигне в Комициум идната седмица — продължаваше Мика — и по молба на астерите ще ми гостува по време на Върховната среща.

Месец. Шибаното чудовище щеше да живее в този град цял месец.

Джесиба килна глава с обезпокоителна грациозност. Може и да не беше косач, но определено се движеше като тях.

— С какво може да ви е полезна асистентката ми за откриването на убиеца?

Хънт потисна всичко — грохота в главата, порива на тялото му да се разтрепери, мъртвешката скованост. Изтласка всичко толкова надълбоко, че го превърна в поредната вълна от черното бушуващо море в себе си. И си наложи да съсредоточи вниманието си в разговора. Не в психопатката, която скоро щеше да пристигне в града.

Мика обърна поглед към Брайс, чиято кожа беше толкова пребледняла, че луничките по носа й изпъкваха като пръски кръв.

— Госпожица Куинлан засега е единственият жив свидетел, видял с очите си демона, призован от убиеца.

Брайс събра смелост да попита:

— Ами ангелът от онази уличка?

Лицето на Мика остана все така безизразно.

— Той не помни нищо от нападението. Съществото е атакувало от засада. — И преди Брайс да го подкани за още, той продължи: — Заради деликатното естество на разследването съм готов да прибягна към неконвенционални методи за разрешаването на случая, преди убийствата да са станали още повече.

Тоест архангелът трябваше да запази добрия си фасон пред по-висшите сили. Пред Сандриел, която щеше да докладва за всичко на астерите и марионетния им Сенат.

Убиец на свобода, способен да призовава демон, който разфасоваше ванири, сякаш бяха обикновени човеци? О, точно такава мръсотия Сандриел с удоволствие щеше да снесе на астерите. Особено ако така можеше да свали Мика от поста му. За да го заеме самата тя. Какво беше северозападният квадрант на Пангера в сравнение с цяла Валбара? А ако Мика загубеше всичко, робите му — Хънт, Исая, Джъстиниън и още мнозина — отиваха при онзи, който наследеше губернаторската титла.

Мика се обърна към Хънт с жестока усмивка на уста.

— Предполагам, че се досещаш, Аталар, кого ще води със себе си Сандриел. — Хънт застина. — Полукс също ще докладва на драго сърце за откритията си.

Хънт едва овладя дишането си, едва запази маската на спокойствие върху лицето си.

Полукс Антоний, командирът на триариите на Сандриел — наричаха го Малеус. Чука. Също толкова жесток и безмилостен, колкото Сандриел. И най-противното копеле на света.

Джесиба се прокашля.

— И още не знаете какъв е бил демонът?

Тя се облегна назад в стола си, сбърчила плътните си устни.

— Не — процеди през зъби Мика.

Вярно беше. Дори Хънт не беше успял да го разпознае, а той бе имал огромната чест да изтреби незнайно колко демони. Съществуваха цял куп породи и нива на интелект — от зверовете, приличащи на хибриди между котки и кучета, до хуманоидните метаморфни принцове, управляващи седемте дяла на Хел, един от друг по-мрачни: Падината, Трапа, Каньона, Пролома, Пропастта, Бездната и най-страшният от всичките — Ямата.

Но въпреки че не беше успял да идентифицира демона, ако съдеше по скоростта и изстъпленията му, Хънт можеше да го причисли към някоя от тварите на Ямата, може би дори домашен любимец на самия Звездоядец. Само в дълбините на Ямата можеше да се пръкне същество, което никога не бе виждало светлината, защото не се нуждаеше от нея.

Не че имаше значение дали демонът е свикнал със светлината, или не — Хънт при всички случаи можеше да го превърне в парчета димящо месо. Само един бърз камшик от светкавиците му — и демоните или побягваха, или започваха да се гърчат от болка.

Гласът на Куинлан прониза бурята в главата на Хънт.

— Казахте, че има и друга връзка между онези убийства и сегашното. Освен… метода.

Мика я погледна. Куинлан учудващо не сведе очи.

— Максимус Терциан и Даника Фендир са били приятели.

Брайс свъси вежди.

— Даника не познаваше Терциан.

Мика въздъхна към високия таван с дървена ламперия.

— Подозирам, че приятелката ви не ви е информирала за доста неща.

— Щях да знам, ако е била близка с Максимус Терциан — процеди Куинлан.

Силата на Мика прокънтя глухо из помещението.

— Не с този тон, госпожице Куинлан.

Никой не говореше така на архангел, камо ли някакво момиче почти без сила. Това беше достатъчно на Хънт да забрави за посещението на Сандриел и да се съсредоточи върху разговора.

Мика продължи:

— Да не забравяме и че вие сте познавали както Даника, така и Максимус Терциан. И сте били в „Белият гарван“ и двете вечери на убийствата. Това сходство представлява известен… интерес за разследването.

Джесиба изпъна гръб.

— Искаш да кажеш, че Брайс е заподозряна?

— Още не — отвърна студено Мика. — Но всичко е възможно.

Куинлан сви ръце в юмруци и кокалчетата на пръстите й побеляха, докато видимо се въздържаше да не наплюе архангела. Вместо това реши да смени темата.

— А защо не разследвате другите членове на глутницата „Дяволи"? Не е ли възможно някой от тях да е бил мишената?

— Проучихме ги и не излезе нищо. Даника остава в центъра на случая.

— И сериозно ли смятате, че аз мога да открия нещо, при положение че Помощната гвардия и 33-ти не са успели? Защо астерите не изпратят някого като Кошутата?

Въпросът й отекна в стаята. Само глупачка би си пожелала такова нещо. Джесиба хвърли предупредителен поглед на асистентката си.

Мика, сякаш не беше чул прозвището на Лидия Кервус, най-прочутата преследвачка — и разбивачка — на бунтовнически шпиони в Републиката, отвърна:

— Както вече казах, не искам да се разчува за тези събития отвъд стените на града ми.

Хънт долови неизреченото от Мика: въпреки че беше от триариите на Сандриел, метаморфката сърна, позната като Кошутата, се отчиташе директно пред астерите и беше любовница на Полукс.

Чука и Кошутата — разрушителят на бойни полета и унищожителката на враговете на Републиката. Хънт беше срещал Кошутата няколко пъти в крепостта на Сандриел и винаги си беше тръгвал обезпокоен от загадъчните й златисти очи. Лидия беше толкова красива, колкото и безпощадна в гоненията си срещу бунтовнически шпиони. Идеалната жена за Полукс. Единствената друга, подходяща за тип като него, беше Харпията, но Хънт гледаше да не се замисля за втората в командването сред триариите на Сандриел.

Затова потуши надигащия се в него ужас.

— Според криминалната статистика Даника вероятно е познавала убиеца си — продължи Мика с поредното твърдение, предвидено да опари Куинлан. — И въпреки че сигурно не ви е споделяла всичко, вие познавате Даника Фендир по-добре от всеки друг. Затова вярвам, че само вие можете да ни осигурите такъв ъгъл на разследването.

Джесиба се приведе към екрана в лъскавата си хотелска стая. Всяко нейно движение излъчваше елегантност и сдържана сила.

— Добре, губернаторе. Да кажем, че ти позволя да вербуваш Брайс за случая. Как ще ми се отплатиш?

Хънт беше виждал острата, смразяваща усмивка, която проряза лицето на Мика, само преди архангелът да взриви някого на малки парчета.

— Независимо от службата ти за Подземния крал и протекциите, с които смяташ, че се ползваш заради нея, ти си гражданин на Републиката.

И си длъжна да ми се подчиняваш, не добави на глас той.

Джесиба отвърна просто:

— Предполагам, че си добре запознат с местните закони, губернаторе. Параграф петдесет и седем: ако правителствен представител изисква услугите на външен изпълнител, на втория се полага възнаграждение от…

— Хубаво. Изпрати ми фактура.

Мика размърда леко криле — единствения белег на изтичащото му търпение. Въпреки това се обърна учудващо вежливо към Куинлан:

— Вариантите ми свършиха, а скоро ще ми свърши и времето. Ако някой изобщо е способен да проследи стъпките на Даника в последните й дни и да открие убиеца й, това сте вие. Вие сте единствената връзка между жертвите. — Тя го гледаше смаяно. — Освен това позицията ви в галерията ви осигурява личен досег с лица, които не биха проговорили пред 33-ти и Помощната гвардия. Исая Тибериан ще ми докладва за евентуалните ви открития по случая и ще ръководи старателно разследването. — Кафявите му очи претеглиха Хънт, сякаш отчитаха всеки напрегнат мускул в тялото му, паниката, вляла се във вените му с новината за скорошното пристигане на Сандриел. — Хънт Аталар има сериозен опит в лова на демони. Назначавам го за ваш телохранител за периода, в който ще издирвате престъпника.

Брайс присви очи, но Хънт не посмя да каже и дума. Да издаде дори с мигване недоволството си — и облекчението.

Поне така имаше оправдание да не присъства в Комициума, докато Сандриел и Полукс се подвизаваха там. Но да се превърне в бавачка, да прекъсне работата по изплащането на дълга си…

— Добре — съгласи се Джесиба, после плъзна поглед към асистентката си. — Брайс?

Кехлибарените очи на Брайс горяха с леден пламък. Тя процеди тихо:

— Ще ги намеря. — Очите й срещнаха тези на архангела. — А после искам да ги изтриете от лицето на шибаната планета.

Да, Куинлан беше куражлийка. Вярно, струваше му се безразсъдна и прибързана, но поне й стискаше. Само дето с тази комбинация не се очертаваше да доживее до Скока си.

Мика се усмихна.

— Наказанието на убиеца зависи от съдебната ни система.

Бюрократски простотии, макар че силата на архангела прокънтя в стаята, обещавайки на Куинлан да изпълни желанието й.

— Добре — промърмори Брайс.

Джесиба Рога изгледа смръщено асистентката си, забелязала студения огън по лицето й.

— Постарай се да не умреш, Брайс. Много ще ме затрудниш, ако се наложи да обучавам нов помощник.

После връзката прекъсна.

Брайс се изправи на абсурдно високите си токове. Заобиколи бюрото и отметна копринената си червена коса през едното си рамо. Леко усуканите й краища почти достигаха пищната извивка на задните й части.

Мика стана, плъзвайки очи по тялото на Брайс, и заяви:

— Приключихме тук.

Роклята на Брайс беше толкова тясна, че Хънт видя как мускулите в бедрата й се стягат, докато отваряше тежката желязна врата пред архангела. През лицето й за миг пробяга болезнена гримаса — после изчезна.

Хънт мина покрай нея тъкмо когато губернаторът и командирът излизаха на улицата. Тя му се усмихна очарователно и започна да затваря вратата след него още преди да е стъпил на прашния тротоар. Хънт пъхна крак между вратата и касата и предпазните заклинания заотскачаха с пращене от кожата му. Кехлибарените й очи пламнаха насреща му.

— Какво?

Той й се усмихна резливо.

— Още днес направи списък на заподозрените. Включи всеки, който би искал Даника и глутницата й мъртви. — Ако Даника е познавала убиеца си, то беше твърде вероятно и Брайс да го е познавала. — Искам и списък с всички места и дейности от последните дни на живота й.

Брайс просто му се усмихна отново, сякаш не беше чула нито дума. После натисна някакво копче до вратата, което накара заклинанията да прогорят кожата му като киселина…

Хънт отскочи назад и светкавиците се заусукваха около пръстите му, готови да го защитят от несъществуващ враг.

Вратата се затвори. Брайс измърка през интеркома:

— Ще ви се обадя. Не ме безпокойте дотогава.

Шибаният Урд да му е на помощ.

13

Няколко секунди по-късно, застанал на покрива на галерията с Исая до себе си, Хънт гледаше как слънчевата светлина на късното утро позлатява снежнобелите криле на Мика и кара златистите кичури на косата му да сияят, докато архангелът наблюдаваше опасания в стени град около тях.

Хънт обаче оглеждаше равния покрив, по който имаше само обичайните съоръжения и врата към галерията отдолу.

Мика размърда леко криле — единственият знак, че ще проговори.

— Времето ни изтича.

— Наистина ли мислиш, че Куинлан може да открие убиеца? — попита Хънт, предавайки с тона си своето съмнение.

Мика килна глава. Древен, смъртоносен хищник, преценяващ жертвата си.

— Мисля, че случаят налага да използваме всяко оръжие в арсенала си, колкото и неконвенционално да е то — въздъхна той и пак отправи поглед към града.

Лунатион беше издигнат по образец на древните градове по крайбрежието на Раганско море — беше почти точно тяхно копие със стените си от пясъчник, сухия климат, маслиновите горички, малките ферми по далечните хълмове отвъд северната му граница и дори внушителния храм на богинята покровителка в самия център. Но за разлика от онези градове, на Лунатион му бе позволено да се развива: улиците бяха подредени в симетрична мрежа, вместо да се вият като преплетени змии; съвременни сгради стърчаха като копия в сърцето на Централния бизнес район, надхвърляйки стриктните ограничения за височина на строителството в Пангера.

Всичко това се дължеше на Мика, който възприемаше града като поклон пред стария модел, но и като място на развой. Дори бе избрал името Лунният град вместо Лунатион.

Радетел за напредък. За толерантност. Така го възприемаха поданиците му.

Хънт често се питаше какво ли ще е чувството да му изтръгне гръкляна.

Безброй пъти си го беше представял. Как запраща една от светкавиците си към красивото му лице — съвършената маска на жестокото, деспотично копеле отвътре.

Може би го мразеше несправедливо. Мика носеше могъществото си по рождение, никога не бе познавал друг живот освен този на една от най-големите сили на планетата. Беше полубог, несвикнал да оспорват авторитета му и готов да умъртви всяка заплаха срещу себе си.

А бунтът, воден от неговата сестра архангел и трихилядната й войска, беше точно това. Въпреки че повечето от триариите му бяха от Разгромената армия. Предлагаше им втори шанс — поне така твърдеше. Но Хънт не можеше да си обясни защо проявяваше такова милосърдие.

Мика каза:

— Сабин несъмнено вече назначава свои хора по случая и скоро ще посети кабинета ми, за да ме информира за мнението си относно издънката с Бригс. — Леденият му поглед прескочи между двама им. — Държа ние да намерим извършителя, не вълците.

— Жив или мъртъв? — попита безизразно Хънт.

— За предпочитане е жив. Но и мъртъв е по-добре, отколкото да е на свобода.

Хънт се осмели да попита:

— А това разследване ще се причисли ли към квотата ми? Ще отнеме месеци.

Исая се напрегна видимо. Но устата на Мика се изви в усмивка. Той не отговори дълго време. Хънт дори не мигна.

Накрая Мика каза:

— Как ти звучи този стимул, Аталар: разрешиш ли бързо случая, тоест преди Върховната среща, ще понижа дълга ти до десет.

Вятърът сякаш спря.

— Десет мисии? — съумя да попита Хънт.

Струваше му се невероятно. Мика не беше длъжен да му предлага каквото и да било. Заповедта му беше достатъчна Хънт да се подчини.

— Десет мисии — потвърди архангелът, все едно не беше преобърнал целия му живот.

Можеше да има уловка. Мика можеше да проточи тези десет мисии десетилетия наред, но…

В името на горящия Солас!

Архангелът добави:

— Не казвай на никого, Аталар.

Фактът, че не си направи труда да предупреди и Исая, говореше достатъчно за доверието му към командира.

Хънт отвърна с възможно най-спокойния си тон:

— Дадено.

Но в следващия миг погледът на Мика стана огнен. Той обходи с него Хънт от глава до пети. Накрая го насочи към галерията под краката им. И асистентката в нея.

— Дръж си оная работа в гащите — изръмжа той — и ръцете на разстояние. В противен случай може да се окажеш лишен и от двете за дълго време.

Щяха да му пораснат нови, разбира се. Всеки безсмъртен, изпълнил Скока, можеше да възстанови почти всички части на тялото си, освен ако не го обезглавяха или не пострадаше толкова тежко, че да умре преждевременно от кръвозагуба, но… възстановителният процес щеше да е болезнен. Бавен. Пък и да остане без мъжеството си, макар и за няколко месеца, далеч не му звучеше примамливо.

Заигравките с асистентка — наполовина човек, изобщо нямаше да са му приоритет, когато свободата беше на десет мисии разстояние от него.

Исая кимна и за двама им.

— Ще се държим професионално.

Мика се завъртя, преценявайки бриза откъм реката с потрепващи бели криле, и каза на Исая:

— Чакам те в кабинета ми до час.

Исая се поклони дълбоко на архангела — пангерски жест, от който Хънт настръхваше. И той самият беше принуден да го изпълнява, иначе рискуваше да оскубят крилете му, да ги обгорят или да ги натрошат. Първите десетилетия след Разгрома не бяха приятни.

Крилете, закачени на стената в тронната зала на астерите, бяха доказателство за това.

Но Исая от самото начало знаеше как да играе играта, и понасяше стоически протоколите и йерархиите. Затова успя да се издигне до ранга командир. Никой нямаше да се учуди, ако Мика предложеше да премахнат ореола му на следващия Губернаторски съвет с астерите след зимното слънцестоене.

От него поне не се изискваха убийства, клане и изтезания.

Без дори да ги погледне, Мика се изстреля в небето. След броени секунди вече беше малко бяло петънце сред синьото море.

Исая въздъхна, загледан смръщено в петте кули на Комициума, короната от стъкло и стомана в сърцето на Централния бизнес район.

— Според теб има ли уловка? — попита Хънт приятеля си.

— Той не си пада по коварните номерца. — Като Сандриел и повечето други архангели. — Държи на думата си. И трябва да е отчаян, за да ти предложи такава мотивация.

— Той ме притежава. Неговата дума е заповед за мен.

— Може би заради предстоящото идване на Сандриел иска да си му още по… предан.

— Да повторим: аз съм негов роб.

— Тогава не знам, мамка му. Може просто да е бил благоразположен. — Исая поклати глава. — Не бъди скептичен към жребия, който Урд ти е отредил.

Хънт въздъхна.

— Знам.

Най-вероятно истината беше комбинация от всички тези неща.

Исая вирна вежда.

— Мислиш ли, че можеш да намериш убиеца?

— Нямам друг избор.

Не и при новия залог. Той вкуси сухия вятър, заслушан отнесено в свистящата му песен сред свещените кипариси, обточващи улицата долу — хиляди от тях бяха засадени из града в чест на богинята му покровителка.

— Ще го намериш — каза Исая. — Сигурен съм.

— Ако някога спра да мисля за посещението на Сандриел. — Хънт въздъхна пак и прокара ръце през косата си. — Не мога да повярвам, че ще дойде тук. С онова лайно Полукс.

Исая подхвърли внимателно:

— Нали осъзнаваш, че Мика ти направи още една голяма услуга, като те назначи за охрана на Куинлан, вместо да те държи в Комициума, докато Сандриел е там?

Хънт осъзнаваше. Мика беше наясно с отношението му към Сандриел и Полукс. Въпреки това врътна очи.

— Все тая. Възхвалявай колкото щеш любимия си Мика, но не забравяй, че копелето я приветства с отворени обятия.

— Астерите са й наредили да присъства на Върховната среща — парира Исая. — Винаги изпращат някого от архангелите като техен емисар. Последния път дойде губернатор Ефраим. Мика посрещна и него с отворени обятия.

Хънт отвърна:

— Важното е, че тя ще е тук цял месец. В шибания ни комплекс. — Той кимна към петте сгради на Комициума. — Лунатион не е по вкуса й. Ще й е скучно.

Тъй като повечето от Разгромените ангели или се бяха разпилели по света, или бяха мъртви, Сандриел се забавляваше, като обикаляше тъмниците в замъка си, пълни с човешки бунтовници, и избираше един, двама или трима. Арената в сърцето на града й беше посветена единствено на развлечението да ги убива по всевъзможни начини. Битки до смърт, публични изтезания, неравни сблъсъци с Низши или с обикновени диви животни… Имаше голямо въображение. И Хънт се беше запознал с всичките му извратени плодове.

Сега, когато конфликтът беше в разгара си, тъмниците й несъмнено бяха претъпкани. Сандриел и Полукс със сигурност се любуваха на талазите болка, прииждащи от арената.

Хънт се скова при мисълта.

— Полукс ще е същинска напаст в този град.

Чука беше известен с хобитата си: убийства и изтезания.

— Ще се погрижим за него. Мика знае какъв е, какво обича да прави. Астерите може и да са му заповядали да приветства Сандриел, но той няма да й позволи да отпусне юздите на Полукс. — Исая се умълча за миг и погледът му се отнесе, сякаш обмисляше нещо. — Но мога да се постарая да не си на разположение по време на посещението на Сандриел.

Хънт вдигна вежда.

— Ако намекваш за заканата на Мика относно мъжеството ми, ще се въздържа.

Исая се засмя тихо.

— Мика ти нареди да разследваш случая заедно с Куинлан. Тоест ще си много, много зает. Особено ако държи Брайс да е под постоянна охрана.

Хънт му се подсмихна.

— Толкова зает, че няма да мога да стъпя в Комициума.

— Толкова зает, че ще те разквартирувам на покрива срещу сградата на Куинлан, за да я наблюдаваш.

— И на по-неудобни места съм спал. Ще е добро оправдание да държа Куинлан под око не само за охрана.

Исая свъси вежди.

— Набелязал си я като заподозряна?

— Просто не изключвам тази възможност — сви рамене Хънт. — Мика също не я изключи. Затова докато не докаже обратното, няма да я зачеркна от моя списък.

Питаше се кого ли ще включи Куинлан в своя списък със заподозрени. Исая само кимна, затова Хънт го попита:

— И няма да кажеш на Мика, че ще я наблюдавам денонощно?

— Ако забележи, че не спиш в квартирата си, ще му кажа. Но дотогава ще си мълча.

— Благодаря.

Думата обикновено не присъстваше в речника на Хънт, не и за употреба пред крилати, но я каза от сърце. Исая се беше доказал като най-достойния сред всички — сред Разгромените ангели и всички легионери, с които някога бе служил Хънт. Уменията и белите криле на Исая трябваше да са му осигурили място в Астерската гвардия, но и той като Хънт идваше от дъното. А в елитния легион на астерите приемаха само благородници. Игнорирайки добри войници като Исая.

Хънт, със сивите си криле и скромно потекло, макар и надарен със силата на светкавиците, никога не бе имал шанс. Предложението да постъпи в елитния 18-и легион на Шахар беше най-голямата привилегия в живота му. И той я обикна почти мигновено, задето го бе приела за достоен — както и Исая. Целият 18-и се състоеше от войници, подбрани не заради общественото им положение, а заради способностите им. Заради истинската им стойност.

Исая махна към Бизнес района и Комициума в средата му.

— Иди да си вземеш екипировката от квартирата. Аз трябва да се отбия на едно място преди срещата с Мика. — Хънт примига и Исая побърза да обясни: — Налага се да говоря с принц Рун, за да потвърдя алибито на Куинлан.

Хънт не можеше да си представи по-неприятна задача и беше сигурен, че същото важи и за Исая, но протоколът си беше протокол.

— Искаш ли да те придружа? — предложи все пак.

Поне това му дължеше.

Исая вдигна едното ъгълче на устата си.

— Като се има предвид, че при последната ви среща счупи носа на Данаан, май ще откажа.

Мъдро.

— Той си го заслужи — провлачи Хънт.

За щастие, Мика се беше посмял на случката — инцидента, както Наоми я наричаше. Все пак рядко се случваше елф да си получи заслуженото, затова дори губернаторът позлорадства дискретно заради спречкването им на миналогодишните празненства по случай пролетното равноденствие. Даже възнагради Хънт с цяла почивна седмица. Нарече я „временно отстраняване от длъжност“ — но го придружи с дебел бонус към заплатата му. И извади три от убийствата, които дължеше.

— Ще се чуем по-късно — каза Исая.

— Успех!

Исая му отвърна с вяла, уморена усмивка — единственият белег за бремето от толкова години бъхтене с двете татуировки по кожата му — и тръгна да издирва Рун Данаан, принца на елфите.

Брайс тръгна през изложбената зала, но изсъска от болката в крака си и събу високите токчета, изритвайки ги толкова силно, че едната обувка се блъсна в стената и разлюля близката антична ваза.

Безизразен глас попита иззад нея:

— Когато приковеш топките на Хънт Аталар към стената, ще бъдеш ли така добра да ми изпратиш снимка?

Брайс изгледа ядосано екрана, който отново се беше включил — и магьосницата на него.

— Наистина ли искаш да се замесваш в това, шефе?

Джесиба се облегна назад в позлатения си стол — кралица в покой.

— Не ти ли допада мисълта за хубаво старомодно отмъщение?

— Нямам никаква представа кой би искал да убие Даника и глутницата. Никаква.

Струвало й се беше логично Бригс да призове демон, който да свърши тази работа вместо него: бяха го освободили на същия ден, Даника беше на нокти заради това, а после я бяха убили. Но щом не беше Бригс и Максимус Терциан също беше разкъсан на парчета… Изобщо не знаеше откъде да започне.

Но щеше да се справи. Щеше да намери извършителя. Отчасти за да накара Мика Домитус да си вземе назад думите, че тя представлявала интерес за разследването, но и… Брайс стисна зъби. Щеше да намери убиеца и да го накара да съжалява, че се е родил.

Тръгна към бюрото, стараейки се да не куца, и седна на ръба му.

— Губернаторът трябва да е отчаян.

И да е загубил ума си, щом търсеше помощ от нея.

— Не ме засягат плановете на губернатора — каза Джесиба. — Играй си на отмъстителен детектив колкото си искаш, Брайс, но не забравяй, че имаш работа. Срещите с клиенти в никакъв случай не бива да остават на заден план.

— Знам. — Брайс прехапа вътрешността на едната си буза. — Но щом извършителят е способен да призовава такъв демон да му върши мръсната работа, вероятно и аз ще си намеря смъртта.

Доста вероятно, защото още не беше решила дали и кога да направи Скока.

Блестящите сиви очи обходиха лицето й.

— Тогава дръж Аталар близо до себе си.

Брайс се наежи. Май я имаха за някакво беззащитно момиченце, нуждаещо се от закрилата на голям, силен воин.

Е, може би донякъде беше така. Всъщност почти си беше така.

Напълно и съвършено си беше така, ако онзи демон пак изскочеше насреща й.

Но наистина беше добре да състави списък със заподозрени. И другия, с последните места, които бе посетила Даника, преди… Тялото й се напрегна при мисълта.

Добре, щеше да приеме охраната на Аталар. Но възнамеряваше да поозори надутото копеле.

Телефонът на Джесиба иззвъня. Магьосницата надникна към екрана.

— Бащата на Терциан е. — Тя погледна предупредително Брайс. — Ако започна да губя пари, защото ти си играеш на детектив с Умбра Мортис, ще те превърна в костенурка.

Тя вдигна телефона към ухото си и видеовръзката прекъсна.

Брайс въздъхна тежко и натисна копчето, което затвори дървените панели пред екрана.

Тишината в галерията се заусуква около нея, загриза костите й.

Поне този път Лехаба май не подслушваше. Мъничката непоправимо любопитна огнена фея не наруши пулсиращата тишина с чукане по желязната врата и шушукане от другата й страна.

Брайс опря лакът в хладната повърхност на бюрото и отпусна чело на дланта си.

Даника никога не й бе споменавала, че познава Терциан. Дори никога не бяха говорили за него — нито веднъж. И само толкова ли знаеше?

Извадеше ли Бригс от уравнението, цялото убийство ставаше необяснимо. Защо демонът беше избрал точно техния апартамент, чак на третия етаж в сграда, която уж беше под видеонаблюдение? Господарят му трябваше да е го изпратил с някаква умисъл. Даника и другите, включително Терциан, явно са били целта му, а връзката на Брайс с вампира вероятно беше просто смахнато съвпадение.

Пръстите й се заиграха с амулета на златната верижка, прокарвайки го насам-натам по нея.

По-късно щеше да мисли за това. Довечера, защото… погледна към часовника си. По дяволите!

Чакаше клиент след четирийсет и пет минути, а дотогава трябваше да покори цунамито от документи за дърворезбата от Свадгард, която бяха купили вчера.

Или пък беше по-добре да се потруди върху молбата за работа, която държеше в тайна папка в компютъра, измамно кръстена „Доставки на хартия“.

Джесиба, която й беше поверила всички задачи от зареждане с тоалетна хартия до поръчки на хартия за принтера, никога не би отворила такава папка. Затова и нямаше как да види, че сред истинските документи Брайс беше скътала папка, озаглавена „Фактури за офис материали: март", която не съдържаше фактури, а мотивационно писмо, автобиография и недовършени молби за работа на десетина различни позиции.

Някои бяха прекалено амбициозни. Помощник-уредник на „Музея за изкуство на Лунния град". Като че ли биха я взели на такава позиция без диплома по изобразително изкуство или история. И при положение че повечето собственици на музеи вярваха, че места като антиквариат „Грифон" трябва да са забранени от закона.

Други позиции — личен асистент на госпожица Префърцунена Адвокатка — просто не си заслужаваха усилията по кандидатстването. Да, щеше да смени обстановката й шефката, но всичко друго си оставаше същото.

И все пак й предлагаха изход. Вярно, трябваше да се издължи някак на Джесиба и да се моли шефката й да не я превърне в някоя пълзяща твар още като чуе, че иска да напусне, но поне понякога успяваше да повдигне настроението си, доизкусурявайки малко по малко молбите и автобиографията си.

Но щом убиецът на Даника убиваше отново, щом Брайс имаше възможност да помогне с неблагодарната си работа… Излизаше, че молбите са просто загуба на време.

Тъмният екран на телефона й отразяваше смътно светлините високо, високо над нея.

Брайс въздъхна отново, набра паролата си и отвори старите съобщения.

Знаеше наизуст съобщенията от Конър, но я болеше да ги вижда. И болката отекваше във всяка част на тялото й, в тъмните останки от душата й. Затова винаги ги четеше.

Белият екран прогаряше очите й.

Тя затвори прозореца. И този път не посмя да прослуша гласовата си поща. Правеше го само в ежемесечните си емоционални спирали към черна депресия. За да чуе смеха на Даника.

Въздъхна дълбоко, и още веднъж, и още веднъж.

Щеше да намери извършителя. Заради Даника, заради глутницата „Дяволи“. За тях беше готова на всичко.

Отключи телефона си отново и записа групово съобщение до Хвойна и Фурия. Не че Фурия някога й отговаряше — разговорът обикновено беше диалог между Брайс и Хвойна. Беше написала съобщението си едва до половината — Филип Бригс не е убил Даника. Убийствата започват отново и аз…, — когато го изтри. Мика й беше заповядал да не разгласява новината, а ако следяха телефона й. Не биваше да рискува да я отстранят от разследването.

Пък и Фурия сигурно вече знаеше. А фактът, че така наречената й приятелка не й беше съобщила още. Брайс отблъсна мисълта. Щеше да каже лично на Хвойна. Ако Мика беше прав и наистина имаше връзка между Брайс и избора на жертви, не биваше да оставя Хвойна в неведение. Не искаше да загуби никого повече.

Погледна към затворената желязна врата. Потри дълбоката болка в крака си и се изправи.

Тишината извървя с нея целия път към долния етаж.

14

Рун Данаан застана пред високите дъбови врати към кабинета на баща си и пое окуражителна, успокоителна глътка въздух.

Сърцето му не препускаше така заради трийсетте пресечки, които беше пробягал от неофициалния си офис над долнопробния бар на Стария площад до внушителната мраморна вила на баща си в сърцето на Пет рози. Той въздъхна отново и почука на вратата.

От опит знаеше, че не е разумно просто да нахлуе.

— Влез.

Студеният мъжки глас се просмука през вратите, в тялото на Рун. Той потисна напрежението си, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Личният кабинет на Есенния крал беше по-голям от повечето еднофамилни къщи. До всяка стена, на височина колкото два етажа, се издигаха библиотеки, препълнени с книги и артефакти — стари и нови, магически и обикновени. В средата на правоъгълното пространство се извисяваше позлатен балкон, до който се стигаше по две спираловидни стълбища. Тежките черни кадифени завеси заприщваха утринната светлина, която иначе се изливаше от високите прозорци с изглед към вътрешния двор на вилата.

Механичният модел на седемте им планети, луните и слънцето в дъното на помещението привлече окото му. Беше изработен от масивно злато. Рун обожаваше да го разглежда като дете, във времената, когато още беше достатъчно наивен да вярва, че баща му го е грижа за него, и прекарваше в кабинета му часове, гледайки как вписва разни наблюдения и изчисления в тефтерите си с черни кожени подвързии. Един-единствен път го попита какво търси.

Систематичност, беше лаконичният отговор.

Есенния крал седеше пред една от четирите масивни работни маси, всичките отрупани с книги и какви ли не стъклени и метални устройства. Пособия за експериментите, които баща му провеждаше с прословутата си „систематичност". Рун подмина едната маса, където седефена течност бълбукаше в обла стъкленица, поставена върху лампа — чийто открит пламък навярно беше дело на баща му. От стъкленицата се издигаха облачета виолетов дим.

— Трябваше ли да облека защитен костюм? — попита Рун, вървейки към работната маса, където баща му се взираше в призма, дълга поне трийсетина сантиметра и обгърната в някакво фино сребърно съоръжение.

— Каква е причината за посещението ти, принце? — попита стегнато баща му, долепил едното си кехлибарено око до микроскопа над призмата.

Рун се въздържа да коментира как биха реагирали данъкоплатците, ако научеха как прекарва дните си един от седемте им градоуправници. Шестимата по-нисшестоящи биваха назначавани от Мика, а не избирани демократично. Обособени бяха съвети в съветите, които даваха на народа илюзията за контрол, но същинският ред беше елементарен: губернаторът управляваше еднолично, а всеки от градоуправниците отговаряше за своя район под неговата власт. 33-ти легион служеше пряко на Мика, а Помощната гвардия се подчиняваше на градоуправниците, разделена на отряди по район и раса. Оттам нататък строят се размиваше. Вълците твърдяха, че метаморфските глутници са командири на гвардията, но елфите настояваха, че този пост се полага на тях. А това усложняваше разпределението на позициите — и дори водеше до борба за надмощие.

Рун вече петнайсет години оглавяваше елфическата дивизия на Помощната гвардия. Есенния крал му беше заповядал и той се беше подчинил. Нямаше друг избор. Добре че цял живот се беше обучавал да бъде свиреп, прецизен убиец.

Не че му доставяше особено удоволствие.

— Мъти се нещо голямо — каза Рун, спирайки от другата страна на масата. — Току-що ме посети Исая Тибериан. Снощи са убили Максимус Терциан. По абсолютно същия начин като Даника и глутницата й.

Баща му завъртя едно копче на устройството пред себе си.

— Получих доклад по-рано сутринта. Оказва се, че не Филип Бригс е бил убиецът.

Рун се скова.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш?

Баща му вдигна поглед от призмата.

— Длъжен ли съм да ти се отчитам, принце?

Не, не беше, дори да оставеха титлата му настрана. Колкото и да се доближаваха силите им по дълбочина, Рун винаги щеше да е едно стъпало под баща си, въпреки че го наричаха Избраника и носеше Звездния меч. Така и не беше решил, дори след като претърпя Изпитанието и Скока преди петдесет години, дали е облекчение, или проклятие, че силата му се оказваше по-малка от тази на краля. От една страна, ако беше надминал баща си, играта щеше да тръгне в негова полза. От друга обаче, щеше твърдо да се установи като негов съперник.

А тъй като беше виждал какво прави баща му със съперниците си, предпочиташе да не влиза в този списък.

— Тази информация е изключително важна. Вече се обадих на Флин и Деклан да подсилят патрулите в Пет рози. Всяка улица ще е под наблюдение.

— Тоест не е имало нужда да ти казвам, нали така?

Баща му наближаваше петстотингодишнината си, бе носил златната корона на Есенния крал през по-голямата част от живота си и се беше държал като задник през целия. А още не показваше белези на стареене — не и като елфите, които постепенно вехнеха, наближавайки смъртта си, като риза, прана твърде много пъти.

Значи поне още няколко века Рун трябваше да играе ролята на принц. Да чука на вратата му и да чака позволение да влезе. Да коленичи пред него и да му се подчинява.

Рун беше един от десетината елфически принцове на планетата Мидгард — и през десетилетията се беше срещнал лично с повечето от тях. Но той беше единственият Избраник от рода Звезделф. Единствен сред всички елфи на планетата.

Също като него, и другите принцове служеха на надменни, суетни крале, провъзгласени за владетели на градове и пусти земи в цял Мидгард. Някои от векове чакаха да възседнат трона, отброявайки десетилетията, сякаш бяха месеци.

Това го отвращаваше. Открай време. Както и фактът, че всичко, което притежаваше, беше финансирано от кучия син пред него: офисът му над бара, вилата в Пет рози, украсена с безценните антики, които кралят му беше подарил след спечелването на Звездния меч на Изпитанието. Рун почти не посещаваше вилата си; предпочиташе да живее в къща край Стария площад заедно с двамата си най-добри приятели.

Също купена с пари на баща му.

Официално парите бяха от „заплатата", която Рун получаваше като главнокомандващ елфическите патрулни отряди на Помощната гвардия. Но баща му всяка седмица подписваше чека.

Есенния крал вдигна призмата.

— Каза ли нещо важно командирът на 33-ти?

Срещата им за малко да завърши катастрофално.

Първо Тибериан толкова време го разпитва кръстосано къде била Брайс миналата вечер, че Рун едвам се сдържа да не го пребие, нищо че беше командир на 33-ти. После ангелът прояви наглостта да го попита къде е бил той снощи.

Рун се въздържа да спомене пред командира, че наистина се беше изкушил да пречука Максимус Терциан, задето беше сграбчил Брайс за ръката.

Но тя щеше да му отхапе главата за такова нещо. Пък и успя да се справи сама, спестявайки на Рун политическия кошмар около подхващането на кръвна вражда между двата им Дома. Не само между Небеса и дихания и Пламъци и сенки, но и между рода Данаан и рода Терциан. А вследствие — и между всички елфи и вампири във Валбара и Пангера. Елфите не си поплюваха с кръвните вражди. Нито пък вампирите.

— Не — отговори Рун. — Само, че Максимус Терциан е умрял броени часове след бизнес среща с Брайс.

Баща му остави призмата, повдигайки злобно горната си устна.

— Казах ти да предупредиш това момиче да кротува.

Това момиче. Баща им винаги наричаше Брайс „това момиче" или „момичето". Рун не го беше чул да изговаря името й от дванайсет години насам. От първото й и последно посещение в тази вила.

Оттогава всичко се промени. Тринайсетгодишната Брайс беше дошла с детски ентусиазъм да се запознае най-сетне с баща си и близките му. Да се запознае с Рун, който се беше развълнувал да открие, че има доведена сестра, след като шейсет години беше живял с мисълта, че е единствено дете.

Есенния крал настоя срещата да бъде тайна — без да изтъква очевидното: докато Оракула не прошепне какво бъдеще те чака. Събитията от онзи ден бяха същинско бедствие — не само за Брайс, но и за Рун. Гърдите му още се свиваха, като си спомнеше как Брайс напуска вилата обляна в сълзи на ярост, без дори веднъж да погледне през рамо. Отношението на баща им към нея бе отворило очите му за истинската природа на Есенния крал… И безчувственият елф пред него така и не беше забравил този факт.

През следващите три години Рун често посещаваше Брайс в дома на родителите й. Тя беше малка светлинка в живота му — всъщност най-ярката, ако трябваше да е откровен. До онова глупаво, срамно скарване помежду им, заради което Брайс още го мразеше в червата. Рун не я винеше — не и след думите, които беше изплюл насреща й, мигновено съжалявайки, че са излезли през устата му.

Рун каза:

— Брайс се е срещнала с Максимус, преди да я предупредя да се държи прилично. Появих се точно в края на срещата им. — Веднага щом Рисо Сергато му се обади с необичайно сериозен тон, Рун хукна към „Белият гарван“, без дори да се замисли доколко е разумно. — Тибериан заяви, че аз съм алибито й. Казах му, че съм я изпратил до сградата й и съм останал там доста време след като Терциан е бил убит.

Лицето на баща му не разкриваше нищо.

— Въпреки това не звучи особено добре за момичето, че е било в клуба и двете нощи на убийствата и е общувало с жертвите броени часове преди тях.

— Брайс няма пръст в убийствата — натърти Рун. — Колкото и да ми плямпа за алибита Тибериан, губернаторът явно е на същото мнение, защото е поставил Брайс под охраната на 33-ти.

Сигурно би ги уважавал заради такава постъпка, ако ангелите не бяха арогантни задници до един. За щастие, не бяха изпратили най-арогантния от тези задници да проведе разпита му.

— Това момиче притежава невероятен талант да се появява точно където не трябва.

Рун овладя гнева, който запулсира в тялото му, магическите си сенки, готови да го обгърнат, да го защитят от света. Поредната причина баща му да го мрази: освен дарбите, наследени от Звезделф, беше наследил и магията на майчиния си род — елфите, владеещи Авален, обвития в мъгли северен остров. Свещеното сърце на елфическата раса. Баща му би го превърнал в пепелище, ако можеше. Това, че Рун не владееше огнената магия на баща си, на повечето валбарски елфи, а аваленската (и то повече, отколкото разкриваше) — способността да призовава сенки и да върви през тях, беше непростима обида в очите на Есенния крал.

Тишината се разливаше на вълни между двама им, прекъсвана единствено от металическото скърцане на планетарния модел в другия край на стаята, чиито планети се въртяха бавно в орбитите си.

Баща му вдигна призмата към блещукащите първосвети в един от трите кристални полилея.

Рун процеди:

— Тибериан каза, че губернаторът държал да не се разчува за новото убийство, но искам разрешението ти да предупредя майка ми.

Всяка дума стържеше в гърлото му. Искам разрешението ти.

Баща му махна небрежно.

— Разрешавам. Тя ще се съобрази с предупреждението ти.

Както цял живот се бе подчинявала на всяка заповед.

Щеше да го послуша, да се покрие и с радост да приеме допълнителната охрана във вилата си на няколко сгради от неговата, докато цялата тази врява не отшуми. Дори му хрумна да остане при нея тази нощ.

Майка му не беше кралица — не беше дори консорт, нито официална партньорка на краля. Не, милата му добродушна майка беше избрана за една-единствена цел: да износи детето му. След няколковековно управление Есенния крал бе решил, че иска наследник. Като дъщеря на изтъкнат аристократски род, отцепил се от кралския двор на Авален, тя на драго сърце изпълнила дълга си, благодарна за вечната чест. През всичките си седемдесет и пет години Рун не я бе чул да казва лоша дума за баща му. За живота, който я бе задължил да води.

Дори когато баща му бе започнал тайната си злополучна връзка с Ембър, майка му не ревнуваше. Толкова много жени бе имало преди и след нея. Но никоя от тях не беше избрана официално като нея да продължи кралския род. А когато Брайс се появи, майка му се държа мило с нея при няколкото им срещи. Майчински дори.

Рун не можеше да прецени дали й се възхищава, задето никога не се бунтува срещу златната клетка, в която живее.

Дали той самият не е повреден, като презира толкова своята.

Но макар и да знаеше, че може никога да не разбере майка си, изпитваше пламенна гордост, че е наследил рода й, че способността му да върви през сенките го отличава от гадняра пред него и му напомня постоянно, че не е длъжен да се превърне в тиранично копеле като него. Въпреки че повечето от роднините на майка му в Авален също не бяха цвете за мирисане. Особено братовчедите му.

— А защо не й се обадиш ти? — предложи Рун. — За да я предупредиш лично. Тя ще оцени загрижеността ти.

— Имам други ангажименти — отвърна невъзмутимо баща му. Рун открай време се изумяваше как бе възможно да е толкова студен, когато във вените му горяха пламъци. — Уведоми я ти. И се въздържай да ми даваш съвети относно връзката ми с майка ти.

— Нямате връзка. Ти просто си я оплодил като кобила и си я изпратил да пасе.

В стаята изпращяха искри.

— И ти си извлякъл добра полза от това оплождане, Избранико.

Рун не дръзна да изрече думите, които напъваха да изскочат от устата му. Въпреки че глупавата ми титла ти донесе още влияние в империята и сред другите крале, пак те гложди, нали? Ядосваш се, че не ти, а синът ти взе Звездния меч от Пещерата на принцовете в тъмното сърце на Авален. Че не ти, а синът ти застана сред отдавна мъртвите принцове на Звезделф, спящи в саркофазите си, и те го намериха за достоен да извади меча от ножницата му. Ти колко пъти си опитвал като млад? Колко книги си изчел и колко опита си направил в този кабинет, търсейки начини да притежаваш Звездния меч, без да си избран за негов носител?

Баща му сви показалец да го привика към себе си.

— Нужна ми е дарбата ти.

— Защо?

Способностите му, наследени от Звезделф, бяха просто искрица звездна светлина в дланта му. Сенките бяха по-интересната дарба. Дори температурните сензори във високотехнологичните камери из града не го засичаха, когато вървеше през сенките.

Баща му пак вдигна призмата.

— Насочи лъч от звездната си светлина към това.

Без да изчака отговора му, кралят прилепи око към металното устройство за наблюдение върху призмата.

Рун обикновено трябваше добре да се съсредоточи, за да призове светлината си, а след това главата го болеше часове наред, но… реши да опита от любопитство.

Опря показалец в кристалната призма, затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Позволи на металическото щракане от планетната система да го поведе надолу, надолу и все по-надълбоко в черната яма в него, покрай кипящия кладенец със сенките му, до малката хралупа под него. Там, свито на кълбо като животно, заспало зимен сън, се криеше единственото му семенце многобагрена светлина.

Той го взе нежно във въображаемата си длан и го поразбуди, вдигайки го внимателно, сякаш носеше вода в шепи. И докато го издигаше в себе си, силата му затрептя от нетърпение, топла и прелестна — единственото нещо, което харесваше у себе си.

Като отвори очи, звездната светлина танцуваше около върха на пръста му, пречупвайки се през призмата.

Баща му завъртя няколко копчета по устройството и си записа нещо с другата ръка.

Семенцето звездна светлина започваше да му се изплъзва, да се разсейва във въздуха.

— Само секунда още — нареди кралят.

Рун стисна зъби, сякаш така можеше да попречи на светлинката да се пръсне.

Още едно щракване на устройството и още една записка с архаичен ъгловат почерк. Древният език на елфите — баща му записваше всичко на полузабравения език, който народът им бе използвал по времето на преселението си на Мидгард от Северната пукнатина.

Звездната светлина потрепери, лумна за миг и се изпари. Думкащото сърце на Рун заглуши подразнения сумтеж на Есенния крал.

Докато баща му довърши записките си, Рун успя да се съвземе.

— Какво правиш с това нещо?

— Изучавам как светлината се движи през света. Как можем да й придаваме различни форми.

— Това не е ли работа на учените от университета?

— Интересите ни не се припокриват. — Баща му го огледа изпитателно. И заяви без всякаква прелюдия: — Време е да потърсиш уместна елфка за брак.

Рун примига.

— За теб?

— Не се прави на глупав. — Баща му затвори тефтера си и се облегна назад в стола. — Дължиш наследник на рода ни. Трябва да умножаваме съюзите си с други земи. Оракула предсказа, че ще бъдеш справедлив и благороден крал. Това е първата крачка в тази посока.

Всички елфи, и от мъжки, и от женски пол, посещаваха Оракула на Лунния град на тринайсетгодишна възраст — един от двата Велики ритуала за встъпване в зрелостта: няколко години или десетилетия след срещата с Оракула идваше и Изпитанието.

Коремът на Рун се преобърна при спомена за първия Ритуал, много по-неприятен от тежкото Изпитание.

— Нямам намерение да се женя.

— Бракът е политическо споразумение. Създай наследник, после продължавай да чукаш когото си поискаш.

Рун изръмжа.

— Няма да се оженя. И в никакъв случай няма да участвам в уреден брак.

— Ще правиш каквото ти се каже.

— Ти не си женен.

— Не е имало нужда от политически съюз.

— А сега има?

— Отвъд морето бушува война, в случай че не си разбрал. Положението се влошава с всеки изминал ден и не е изключено сраженията да стигнат до нашите брегове. Затова трябва да се подсигурим.

Рун впи разярен поглед в баща си. Кралят говореше сериозно.

— Искаш да ме ожениш, за да имаме солидни съюзници във войната? — процеди Рун. — Нали астерите са ни съюзници?

— Да. Но войната е преходен период, през който в стълбицата на властта лесно настъпват изменения. Налага се да демонстрираме тежестта и влиянието си.

Рун обмисли думите му.

— Говориш за брак с друга раса.

Баща му трябваше да е много притеснен, за да се замисли дори за толкова необичаен подход.

— Кралица Хекуба почина миналия месец. Обявиха дъщеря й Хипаксия за новата вещерска кралица на Валбара.

Рун беше гледал новините. Хипаксия Енадор беше млада, на не повече от двайсет и шест години. Не разполагаха с нейни снимки, защото майка й я бе държала в планинската си крепост.

Баща му продължи:

— Властта й ще бъде официално призната от астерите на Върховната среща идния месец. Скоро след това ще я обвържа с елфите.

— Забравяш, че и Хипаксия ще има думата по въпроса. Може да се изсмее в лицето ти.

— Шпионите ми докладваха, че ще почете старото ни приятелство с майка й. И ще е достатъчно несигурна като нов владетел, та да приеме приятелската ни помощ.

Рун се чувстваше като муха, бавно притегляна към сърцето на тъмна паяжина.

— Няма да се оженя за нея.

— Ти си принцът на валбарските елфи. Не ти се предлага избор. — Студеното лице на баща му толкова му заприлича на това на Брайс, че той извърна очи, неспособен да го понесе. Учудваше се, че още никой не е разкрил тайната им. — Рогът на Луна остава в неизвестност.

Рун пак се обърна към баща си.

— Е, и? Какво общо има той?

— Искам да го намериш.

Рун хвърли поглед към тефтерите, към призмата.

— Рогът изчезна преди две години.

— Но сега имам интерес да го намерим. Той принадлежеше първо на елфите. Общественият интерес около издирването му вече спада; сега е моментът да се сдобием с него.

Баща му потупа с пръст по масата. Нещо го беше ядосало. Рун се замисли какво беше видял в графика му сутринта, когато го прегледа набързо като част от задълженията си на командир на елфическия отряд в Помощната гвардия. Срещи с надути елфически благородници, тренировка с личния му страж и…

— Добре ли мина срещата с Мика?

Мълчанието на Есенния крал потвърди подозренията му. Той прикова Рун с кехлибарените си очи, преценявайки стойката му, изражението му — всичко. Рун знаеше, че никога няма да отговаря на изискванията му.

Кралят каза:

— Мика искаше да обсъдим подсилването на отбранителните сили на града ни, за да сме подготвени, в случай че конфликтът наистина прекоси морето. Натърти, че елфите не са това, което бяха някога.

— Но елфическите отряди не отстъпват по нищо на вълчите.

— Не става въпрос за силата на войските ни, а за силата на народа ни. — Гласът на баща му беше пропит с отвращение. — Елфическата раса отдавна вехне; магията ни отслабва с всяко следващо поколение, като разредено вино е. — Той погледна смръщено Рун. — Първият избран принц от рода Звезделф можеше да заслепи врага си само с лъч от звездната си светлина. Ти едвам призоваваш искра, и то само за миг.

Рун стисна челюсти.

— Губернаторът те е поядосал, като гледам.

— Обиди силата ни. — Косата на баща му блестеше като лава, сякаш кичурите й се разтапяха. — Били сме се отказали от Рога и сме позволили да се загуби преди две години.

— Някой го открадна от Храма на Луна. Не сме го загубили, мамка му.

Рун не знаеше почти нищо за артефакта и окото му не мигна, когато изчезна преди две години.

— Позволихме свещен предмет на народа ни да се превърне в евтина туристическа атракция — озъби се Есенния крал. — И искам ти да го намериш.

За да може после баща му да го натрие в носа на Мика.

Дребнав, крехък елф.

— Рогът не притежава сила — напомни му Рун.

— Той е символ, а всички символи имат сила — заяви кралят с още по-ярко пламтящи коси.

Тялото на Рун се напрегна от спомена за горящата ръка на баща му, стиснала лакътя му, прогаряща плътта му. Дори сенките не успяваха да го скрият от този спомен.

— Намери Рога, Рун. Ако войната стигне до нашите брегове, народът ни ще се нуждае от него.

Кехлибарените очи на баща му лумнаха. Криеше нещо от него.

Рун се сещаше само за още едно нещо, способно да го разяри така: Мика отново беше предложил Рун да замени баща си като градоуправник на Пет рози. Вече от години се шепнеше за това, а архангелът беше достатъчно умен да се досети колко би вбесило Есенния крал. Върховната среща наближаваше и Мика знаеше, че ядосвайки краля с намек за гаснещата му сила, ще го подтикне да укрепи елфическите отряди на Помощната гвардия точно преди събитието. Войната беше просто удобно извинение.

Рун реши да си замълчи засега.

— Защо ти не потърсиш Рога?

Баща му въздъхна през дългия си тънък нос и огънят в него стихна до жарава. Той кимна към ръката на Рун, където допреди малко бе горяла звездната светлина.

— Търся го. От две години. — Рун примига учудено, но баща му просто продължи: — В началото Рогът принадлежал на Пелиас, първия принц на Звезделф. Понякога сходството събира. Дори проучвайки го, може да ти се разкрият неща, скрити за други.

Напоследък Рун не четеше почти нищо друго, освен новинарските рубрики и докладите на отрядите си. Мисълта да се рови из древни книги с надеждата някое късче скрита информация да изскочи насреща му, докато по улиците върлува убиец…

— Ще си навлечем гнева на губернатора, ако си присвоим Рога.

— Тогава действай дискретно, принце.

Баща му отвори тефтера си. Разговорът беше приключил.

Ясно, всичко опираше до засегнато его. Мика се беше подиграл с баща му, омаловажил беше силата му — и сега кралят си беше наумил да му покаже величието на елфите.

Рун стисна зъби. Имаше нужда от питие. Силно питие.

Тръгна към вратата с бесен главобол, предизвикан колкото от призоваването на звездната светлина, толкова и от думите, хвърлени насреща му.

Рун затръшна вратата след себе си. Като стигна до средата на коридора, от гърлото му се изтръгна дрезгав, безрадостен смях. Поне задникът още не знаеше, че го е излъгал за пророчеството на Оракула преди десетилетия.

С всяка стъпка, водеща го надалеч от вилата на баща му, Рун чуваше в главата си странния шепот на Оракула, как чете бъдещето му в дима, докато той трепереше в сумрачната и мраморна стая:

Кралският род ще приключи с теб, принце.

15

Сиринкс драскаше по прозореца, притиснал лице към стъклото. Съскаше от десет минути и Брайс, най-сетне свободна да се отпусне върху меките възглавници на L-образния диван и да погледа любимото си риалити предаване за вторник вечерта, накрая се завъртя да види за какво е цялата гюрултия.

Малко по-едрата от териер химера пръхтеше и драскаше по високото стъкло, докато залезът озаряваше твърдата й златиста козина. Дългата й опашка с тъмен пискюл накрая, досущ като лъвска, се мяташе напред-назад. Беше зализала малките си уши по облата си рошава глава, а гънките и малко по-дългата козина по врата й — не точно грива — вибрираха от гърленото ръмжене. Възголемите лапи с нокти като на граблива птица…

— Престани! Ще надраскаш стъклото!

Сиринкс погледна към Брайс през едното си обло, мускулесто рамо — сплесканото му лице наподобяваше най-вече кучешко — и присви тъмни очи насреща й. Брайс му отвърна със строг поглед.

Денят й беше дълъг, странен и изтощителен, особено след като получи съобщение от Хвойна, че Фурия я била предупредила за оневиняването на Бригс и за новото убийство, затова Брайс трябвало да внимава. Брайс се съмняваше някоя от приятелките й да знае за участието й в разследването или за ангела, назначен да й сътрудничи, но все пак я заболя малко, че Фурия не бе си направила труда да я предупреди лично. Че дори Хвойна го направи със съобщение, а не лице в лице.

Очакваше и утрешният ден да е не по-малко изтощителен — ако не и повече. Затова меренето на инати с петнайсеткилограмова химера не й се струваше най-доброто определение за заслужена почивка.

— Преди малко те разходих — напомни тя на Сиринкс. — И ти сипах допълнително храна.

Сиринкс изпухтя и пак задраска по прозореца.

— Лошо момче! — изсъска Брайс.

Е, да, леко вяло, но поне опита да прозвучи авторитетно.

Все пак и двамата с дребния звяр се преструваха, че тя държи юздите.

Накрая Брайс се измъкна със стон от гнездото от възглавници и тръгна по дървения под и килима към прозореца. На улицата долу минаваха бавно коли, неколцина пешеходци се влачеха към домовете си след дълъг работен ден и няколко двойки вървяха хванати под ръка към един от изисканите ресторанти по крайречния булевард в края на пресечката. Залязващото слънце багреше небето в размити червени, златисти и розови петна, палмите и кипарисите се полюшваха на топлия пролетен бриз и… И на отсрещния покрив седеше ангел. Който се взираше право в нея.

Брайс веднага разпозна сивите криле, тъмната, дълга до раменете коса и широките плещи.

Мика беше казал, че ще й назначи охрана.

Глупости. Нещо й подсказваше, че губернаторът й няма доверие въпреки алибито й.

Брайс се усмихна очарователно на Хънт Аталар и дръпна рязко дебелите завеси.

Сиринкс се оплете в тях и измяука сърдито, измъквайки набитото си тяло на заден ход от тежките дипли. Размаха гневно опашка, а Брайс сложи ръце на хълбоците си.

— Толкова ли ти харесваше да гледаш?

Сиринкс оголи всичките си остри зъби и изскимтя ядосано, после закрачи важно към дивана и се метна върху стоплените от нея възглавници. Горкото онеправдано същество.

Само след секунда телефонът й извибрира върху масичката за кафе. Тъкмо когато започваше любимото й предаване.

Номерът беше непознат, но изобщо не се изненада, когато вдигна, пльосвайки се върху дивана, и Хънт изръмжа от другата страна на линията:

— Отвори завесите. Искам да гледам предаването.

Тя вдигна босите си крака върху масичката.

— Не знаех, че ангелите гледат долнопробни риалити шоута.

— Предпочитам да гледам мача по сънбол, който върви в момента, но и на това съм съгласен.

Мисълта Умбра Мортис да гледа сватовническа игра беше достатъчно смехотворна, че Брайс да паузира предаването на живо. Поне вече можеше да превърта рекламите.

— Какво правиш на онзи покрив, Аталар?

— Следвам заповеди.

Боговете да са й на помощ.

— Заповедта да ме охраняваш не ти дава право да нарушаваш личното ми пространство.

Трябваше да си признае, че е разумно някой да я пази, но нямаше да му позволи да прекрачи всички граници.

— Някои биха го оспорили. — Тя отвори уста, но Хънт й взе думата: — Имам нареждания. Длъжен съм да ги изпълнявам.

Стомахът й се сви. Да, Хънт Аталар беше длъжен да се подчинява на заповедите.

Като всички други роби, били те ванири или човеци. Тя реши да смени темата:

— И как се сдоби с този номер?

— В досието ти е.

Брайс потупа с крак по масата.

— Посети ли принц Рун?

Готова беше да плати цял златен знак, за да гледа сблъсъка между брат й и личния убиец на Мика.

— Исая го посети — измърмори Хънт и тя се усмихна. — Такъв е протоколът.

— Значи въпреки че шефът ти ме включи в разследването, ти реши да провериш алибито ми?

— Не аз измислям шибаните правила, Куинлан.

— Хмм.

— Дръпни завесите.

— Не, благодаря.

— Ако ме поканиш у вас, ще ме улесниш още повече.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Защото си вършиш работата чудесно и от онзи покрив.

Кикотът на Хънт пропълзя по костите й.

— Наредено ни е да разкрием тези убийства. Така че колкото и да ти е неприятно, захарче, с теб много ще се сближим.

Снизходителната самонадеяност, с която изрече обръщението „захарче", я накара да стисне зъби.

Тя стана, отиде до прозореца, висок от пода до тавана, и подръпна завесите колкото да види ангела, застанал на отсрещния покрив, с телефон до ухото и поразгърнати сиви криле, сякаш пазеше равновесие срещу вятъра.

— Сигурна съм, че много обичаш да си играеш на закрилници и девойки в беда, но не забравяй, че аз оглавявам разследването. Ти си ми помощник.

Дори през цяла улица го видя как врътна очи.

— Може ли да пропуснем тия глупости с йерархията?

Сиринкс я побутна по прасците и се шмугна покрай краката й, за да вижда ангела.

— Що за домашен любимец е това?

— Химера.

— Изглежда скъпо.

— Скъп беше.

— Апартаментът ти също изглежда доста скъпичък. Магьосницата явно ти плаща добре.

— Да.

Наполовина истина.

Той разпери криле.

— Вече имаш номера ми. Обади ми се, ако стане нещо или имаш лошо предчувствие, или ти потрябва нещо.

— Пица например?

Тя видя съвсем ясно средния пръст, който Хънт вдигна над главата си. И това била Сянката на Смъртта.

— Ставаш за доставчик с тези криле — измърка Брайс.

Ангелите в Лунатион никога не се унижаваха с толкова прости професии. Никога.

— Дръж проклетите завеси отворени, Куинлан — процеди той и прекъсна връзката.

Брайс му махна подигравателно и затвори завесите напълно. Тъкмо се пльосна отново на дивана, когато телефонът й извибрира за съобщение.

Тя врътна очи и отговори:

Хънт веднага изстреля:

Палците й заподскачаха бясно по екрана и тя написа намръщено:

Натисна бутона за изпращане, преди да се замисли доколко е разумно да говори така на Умбра Мортис.

Той не отговори. Брайс се усмихна самодоволно и взе дистанционното.

Нещо тупна по прозореца й тя едва не изскочи от кожата си. Сиринкс се втурна към завесите, ръмжейки като побеснял.

Тя заобиколи бързо дивана и дръпна рязко завесите да провери какво е хвърлил по прозореца й…

Ангелът размахваше криле във въздуха пред него, впил кръвнишки поглед в Брайс.

Тя не отстъпи от мястото си, колкото и да препускаше сърцето й. Просто отвори прозореца и вятърът от могъщите му криле развя косата й.

— Какво?

Тъмните му очи дори не мигнаха. Поразително — само така можеше да опише Брайс лицето на Хънт, с мъжествените му линии и остри скули.

— Това разследване може да протече по лесния начин или по трудния.

— Не ме.

— Спести ми глупостите. — Вятърът полюшваше кичури от тъмната му коса. Пърпоренето на крилете му заглушаваше звуците на трафика по улицата долу и смаяните възгласи на човеците и ванирите, които го зяпаха оттам. — Разбрах, не ти харесва да те наблюдават, да се държат с теб като с беззащитно момиченце. — Той скръсти мускулести ръце. — Но и двамата нямаме думата в случая. Така че вместо да си губиш времето в брътвежи за личното ти пространство, защо не направиш списъка на заподозрените и този с последните места, които е посетила Даника?

— А ти защо не спреш да ми нареждаш как трябва да оползотворявам времето си?

Той я изгледа убийствено и Брайс можеше да се закълне, че вкуси етер.

— Ще бъда болезнено откровен с теб.

— Чудно.

Ноздрите му се разшириха.

— Ще направя всичко нужно да разреша случая. Дори да се наложи да те вържа за някой стол, докато не направиш шибаните списъци.

Тя се подсмихна.

— Мръсни игрички. Супер.

Очите на Хънт притъмняха още повече.

— Не. Се. Ебавай. С мен.

— Да, да, ти си Умбра Мортис.

Зъбите му проблеснаха.

— Наричай ме както си искаш, Куинлан, само прави каквото ти се казва.

Шибан алфа-задник.

— Безсмъртието ти дава прекалено много време да живееш с гигантски бастун в задника.

Тя сложи ръце на хълбоците си. Само дето Сиринкс напълно подкопа позата, подскачайки на място в краката й.

Ангелът провлачи поглед към домашния й любимец и вдигна вежди. Сиринкс замаха буйно с опашка. Хънт изпръхтя — като че ли напук на себе си.

— Ти май си умно зверче, а? — Стрелна презрителен поглед към Брайс. — По-умно от стопанката си за всеки случай.

Поправка: кралят на алфа-задниците.

Сиринкс обаче сияеше от щастие. И Брайс изпита внезапна, необяснима нужда да го скрие от Хънт, от всеки, от всичко. Той си беше неин, само неин, и не и харесваше мисълта, че някой може да влезе в малкия им пашкул…

Хънт пак вдигна поглед към нея.

— Притежаваш ли оръжия?

Типично мъжкарският блясък в очите му й подсказваше, че не очаква положителен отговор.

— Обезпокой ме отново — отвърна му мило, затваряйки прозореца в лицето му, — и ще разбереш.

Хънт се чудеше колко ли ще си изпати, ако хвърли Брайс Куинлан в Истрос.

След такава сутрин всяко наказание от Мика или вероятността Джесиба Рога да го превърне в прасе му се струваха разумна цена.

Облегнат на стълба на една улична лампа, докато ситният дъжд мокреше лицето му, Хънт стисна челюсти до болка. По това време тесните улици на Стария площад вече гъмжаха от хора, тръгнали на работа — към множеството магазини и галерии в района или към кулите на Бизнес района на около километър оттук. Всички забелязваха крилете и лицето му и го заобикаляха отдалеч.

Без да им обръща внимание, Хънт погледна часовника на телефона си. Осем и петнайсет.

Беше изчакал достатъчно. Набра номера, долепи телефона до ухото си и след второто позвъняване Исая каза:

— Моля те, успокой ме, че Брайс е жива.

Говореше задъхано, тоест или тренираше във фитнеса на военните квартири, или се наслаждаваше на компанията на новия си любовник.

— Засега.

Нещо изпиука — явно Исая намаляваше скоростта на пътеката за бягане.

— Да питам ли тогава защо ми се обаждаш толкова рано? — След кратка пауза добави: — И то от „Самсън Стрийт"?

Макар и да знаеше, че Исая може да следи местонахождението му чрез предавателя в телефона на Хънт, пак изгледа смръщено най-близката видима камера. Вероятно имаше скрити в короните на кипарисите и палмите по тротоарите, както и в пръскачките, щръкнали от мократа трева на околните цветни лехи, и вградени в железните стълбове на уличните лампи, като този, на който се беше облегнал сега.

Винаги те наблюдаваше някой. В целия проклет град, на целия континент, на цялата планета винаги те наблюдаваше някой. Дори серните ракети на Астерската гвардия да превърнеха града в поле от отломки с унищожителната си магия, камерите щяха да продължат да записват.

— Знаеше ли — подхвана шепнешком Хънт, докато групичка пъдпъдъци, вероятно семейство дребни метаморфи, пресичаха улицата в индианска нишка, — че химерите умеят да разбиват ключалки, да отварят врати и да прескачат от място на място, все едно влизат от стая в стая.

— Не… — отвърна задъхано Исая.

Очевидно и Куинлан не знаеше, щом си правеше труда да затваря зверчето си в клетка. А може би просто искаше да му осигури убежище, както хората правеха с кучетата си. Защото иначе нямаше как да го задържи вътре без цял куп заклинания.

Низшите, класът ванири, към който принадлежаха химерите, имаха много такива интригуващи дребни сили. Отчасти затова поддържаха толкова висока цена на пазара. И затова от хилядолетия Сенатът и астерите отхвърляха опитите за въвеждане на закони, които официално да ги превърнат в обекти за търгуване. Твърдяха, че Низшите били твърде опасни, защото не разбирали закона, а силите им можели да представляват заплаха, неограничени от различните заклинания и магически татуировки.

И твърде доходоносни, особено за влиятелните личности, чиито семейства извличали най-солидна облага от търговията с тях.

Затова си оставаха Низши.

Хънт прибра крилете си едно по едно. Капчици вода обсипваха сивите им пера като прозрачни бисери.

— Това вече се превръща в кошмар.

Исая се прокашля.

— Наблюдавал си Куинлан само една нощ.

— Десет часа, ако трябва да сме точни. До момента, в който химерата й просто изникна до мен призори, ухапа ме по задника, задето почти бях задрямал, и пак изчезна. Просто се появи в апартамента. В същия миг, разбира се, Куинлан излезе от спалнята си, отвори завесите и ме видя да се държа за задника като някакъв идиот. Знаеш ли колко остри зъби имат химерите?

— Не.

Хънт можеше да се закълне, че долови усмивка в гласа на Исая.

— Като долетях до прозореца й, за да й обясня какво е станало, тя просто наду музиката и ме игнорира като досадно хлапе.

Тъй като апартаментът й беше защитен с достатъчно заклинания да отблъснат цял отряд ангели, Хънт дори не опита да влезе през прозореца. Беше ги изпробвал всичките през нощта. Затова се принуди само да я изгледа на кръв през стъклото. Докато не излезе от спалнята си само по спортен сутиен и прашки. Тя отвърна на отстъплението му към покрива с котешка усмивка.

— След това я видях чак като излезе да тича. Показа ми среден пръст.

— И си отишъл на „Самсън Стрийт" да гледаш сърдито? Какъв ти е зорът?

— Зорът ми, копеле такова, е, че може да я убия, преди да намерим истинския убиец.

А на всяка цена трябваше да разреши този случай.

— Просто си ядосан, че не я е страх от теб и не ти се умилква.

— Да, бе, умрял съм някой да ми се умилква…

— Къде е Куинлан сега?

— На маникюр.

Исая се умълча за момент и като че ли всеки момент щеше да избухне в смях.

— Затова висиш на „Самсън Стрийт“ преди девет.

— И зяпам през витрината на козметичен салон като някой психопат.

Това, че Куинлан дори не беше започнала да издирва убиеца, го дразнеше също колкото поведението й. Затова Хънт продължаваше да я гледа с подозрение. Не знаеше как или защо би убила Даника, глутницата й и Терциан, но беше свързана с всичките престъпления. Беше посетила един и същ клуб във вечерите на убийствата им. Знаеше нещо — или беше направила нещо.

— Ще затварям. — Копелето определено се усмихваше. — Изправял си се пред цели вражески армии, оцелял си на арената на Сандриел, бил си се с архангели. — Исая се изкиска. — Сигурен съм, че ще се справиш с една купонджийка.

Връзката прекъсна.

Хънт стисна зъби. През витрината на салона виждаше съвсем ясно как Брайс седи пред една от мраморните работни масички, разперила пръсти срещу симпатична драка с червеникавозлатисти люспи, която нанасяше пореден слой лак върху ноктите й. Колко й трябваха?

Заради ранния час в салона имаше само още няколко клиентки, чиито нормални, заострени или извити нокти бяха подложени на пилене, лакиране или каквото там им правеха на такива места. Всичките до една често надничаха през витрината. Към него.

Вече си беше спечелил хищнически поглед от метаморфката сокол с тюркоазена коса на рецепцията, която обаче не посмя да излезе и да го помоли да си тръгне, защото притеснява клиентките й.

Брайс просто си седеше и не му обръщаше никакво внимание. Бъбреше си с маникюристката и се смееха.

Хънт се изстреля в небесата секунди след като Брайс напусна апартамента си по-рано сутринта. Следеше я от въздуха, защото не се и съмняваше, че все някой ще го заснеме, ако кацне до нея насред оживената улица и я сграбчи за гърлото.

Тя пробяга петнайсетте пресечки до козметичния салон, без дори да се изпоти, макар че прилепналото й спортно облекло беше влажно от ситния дъжд, и преди да влезе, го изгледа остро, за да го предупреди да стои навън.

Това беше преди цял час. Цял час изтезаваха ноктите й с електрически машинки, пили и ножици, от които дори Кошутата би настръхнала.

Пет минути. Даваше и още пет шибани минути, след което щеше да я извлече от салона. Мика трябва да е обезумял — това беше единственото обяснение да иска помощ от момиче, което поставяше ноктите си над отмъщението за приятелката си.

Защо ли се учудваше? След всичко, което беше видял в живота си, след всичките си срещи и разочарования, подобни глупости вече отдавна не биваше да му правят впечатление. Да, фактът, че беше получовек, я поставяше в неизгодно положение — доста неизгодно за света, в който живееха. Но тя се справяше добре. Много добре, щом живееше в такъв апартамент.

Драката отмести шишенцето с лак и размаха пръсти върху ноктите на Брайс. Проблесна магия и конската опашка на Брайс се люшна, сякаш развяна от сух вятър.

Повечето драки владееха огнена и вятърна магия, също като тази на валбарските елфи. В северняшкия климат на Пангера обаче беше срещал драки и елфи, способни да командват водата, дъжда и мъглите — магия, извлечена от стихиите. Но дори сред потайните драки и елфите никой не носеше светкавици във вените си. А беше търсил такъв — в младините си, отчаян да намери някой, който да го научи да контролира силата си. Накрая му се наложи сам да се научи.

Брайс огледа ноктите си с усмивка. После прегърна драката. Прегърна я, в името на боговете. Все едно маникюрът беше велик военен подвиг.

Хънт се учудваше, че не е изтъркал зъбите си до венците от скърцане, когато Куинлан най-сетне се отправи към вратата и махна за довиждане на усмихнатата рецепционистка, която й подаде прозрачен чадър.

Стъклената врата се отвори и този път Брайс благоволи да го погледне в очите.

— Ти сериозно ли?

Думите избухнаха от гърдите му.

Тя отвори чадъра и за малко да му извади окото.

— По-важна работа ли имаше?

— Накара ме да чакам в дъжда.

— Ти си голям, здрав ангел. Няма да се разтопиш от малко вода.

Хънт тръгна с нея.

— Казах ти да направиш списъците. А ти си направи маникюра.

Тя спря на едно кръстовище, за да изчака натоварения трафик, и се изправи в пълен ръст. Не можеше да се мери с неговия, но някак успя да го погледне отвисоко.

— Щом толкова те бива да разследваш, защо не се заемеш сам, за да ми спестиш усилията?

— Губернаторът ти даде нареждане. — Думите прозвучаха нелепо дори в неговите уши. Тя тръгна да пресича улицата и Хънт я последва. — И очаквах, че ще имаш личен стимул да откриеш извършителя.

— Не си въобразявай, че знаеш нещо за мен.

Тя заобиколи една локва с дъждовна вода или пикня. В квартала Стария площад никога не се знаеше.

Хънт едва се сдържа да не я бутне в локвата.

— Имаш проблем с мен ли?

— Не, просто си ми безразличен.

— Чувството е взаимно.

Очите й проблеснаха, сякаш някъде надълбоко в тях лумна огън. Тя го огледа презрително от глава до пети и някак — незнайно как, дявол да я вземе — го накара да се почувства около десет сантиметра висок.

Той си замълча, докато не свърнаха по нейната улица. Тогава изръмжа:

— Трябва да направиш списъка със заподозрени и този с местата, където е ходила Даника през последната седмица преди смъртта си.

Брайс огледа ноктите си, чийто лак някак преминаваше от розово към синкаволилаво. Като небето по смрачаване.

— Никой не обича досадниците, Аталар.

Като стигнаха до сводестия вход на сградата й — оформен като рибешка перка, установи снощи Хънт, — стъклените врати се отвориха пред нея. Тя влезе с разлюляна опашка и подвикна ведро:

— Чао.

Хънт провлачи:

— Някой би си помислил, че се опитваш да възпрепятстваш официално разследване с лиготиите си, Куинлан.

Щом не можеше да я принуди да работи по случая, щеше да се пробва да я сплаши.

И то с истината: още беше сред заподозрените.

Очите й пламнаха отново и Хънт изпита задоволство. Поусмихна се и добави:

— Побързай. Ще закъснееш за работа.

Посещението в козметичния салон си беше струвало по много причини, но най-вече защото вбеси Аталар.

— Не разбирам защо не пуснеш ангела вътре — измърмори Лехаба, кацнала на една стара висока свещ. — Такъв красавец е!

Седнала пред затрупаната с документи маса в библиотеката на галерията, Брайс изгледа косо пламъчето с женска форма.

— Гледай да не окапеш с восък документите, Леле.

Огнената феичка изпръхтя недоволно и напук пльосна задника си върху фитила. По страните на свещта се разтече стопен восък, но тя продължи да си седи с реещи се над главата й златисти коси — истински пламък с пищна женска фигура.

— Стърчи на покрива в това ужасно време. Пусни го да си почине на дивана. Сиринкс каза, че ще му даде да го погали, ако няма какво друго да прави.

Брайс въздъхна към изрисувания таван — нощно небе, сътворено с любящо внимание към детайла. Гигантският златен полилей, окачен по средата му, приличаше на изригващо слънце, а другите висящи лампи бяха подредени около него като седемте планети.

— Ангелът — натърти, поглеждайки намръщено към Сиринкс, който спеше на зеления кадифен диван — няма да стъпи тук.

Лехаба въздъхна тъжно.

— Някой ден шефката ще ме продаде на някой пошъл дъртак и ти ще съжаляваш, че си ми отказвала каквото и да било.

— Някой ден въпросният пошъл дъртак ще те накара да си вършиш работата и да пазиш книгите му и ти ще съжаляваш, че си прекарвала всичките си часове на относителна свобода в мрънкане.

Капка горещ восък тупна със свистене върху масата. Брайс вирна глава.

Лехаба се беше проснала по корем върху свещта, провесила лениво ръка от едната й страна. В опасна близост до документите, с които Брайс се занимаваше от три часа.

— Да не си посмяла!

Лехаба завъртя ръката си така, че да се вижда татуировката върху огнената й китка. Беше жигосана в плътта й секунди след раждането и… SPQM. Всички феи — огнени, водни и земни — имаха същата. Като наказание за участието им в бунта на ангелите преди двеста години, когато феите бяха дръзнали да въстанат срещу статута си на перегрини. На Низши. За назидание астерите не само ги бяха поробили и измъчвали като ангелите, но и бяха постановили всяка фея — не само присъединилите се към легиона на Шахар — да е роб по рождение и ги бяха прокудили от Дома на небеса и дихания. Обричайки всичките им наследници на скиталчество и робия. Завинаги.

Това беше един от най-скандалните епизоди в историята на Републиката.

Лехаба въздъхна.

— Откупи ме от Джесиба. Така ще мога да живея в твоя апартамент, да ти правя горещи вани и да притоплям храната ти.

Беше способна на много повече от това и Брайс го знаеше. Реално магията на феичката превъзхождаше нейната. Но това важеше за повечето нечовеци. Пък и макар да беше по-силна от тази на Брайс, представляваше само въгленче в сравнение с огъня на елфите. На баща й.

Брайс остави документите за покупко-продажба на масата.

— Не е толкова лесно, Леле.

— Сиринкс ми каза, че си самотна. Мога да те разведрявам.

В отговор химерата се преобърна по гръб, с увиснал от устата й език, и изхърка.

— Първо, в сградата ми не се допускат огнени феи. Нито пък водни. Застрахователен кошмар сте. И второ, не мога просто да попитам Джесиба. Няма да се учудя дори да се отърве от теб само защото съм я попитала.

Лехаба опря обла брадичка в дланта си и още една капка разтопен восък тупна в опасна близост до документите.

— Тя ти даде Сири.

Брайс се помоли на Ктона за търпение.

— Позволи ми да купя Сиринкс, защото животът ми беше тотално прецакан и изпаднах в истерия, а тя реши, че й е омръзнал, и опита да го продаде.

Огнената феичка каза тихо:

— Когато Даника умря.

Брайс затвори очи за секунда, после отвърна:

— Аха.

— Не ми харесва да говориш толкова грубо, Биби.

— Тогава изобщо няма да харесаш ангела.

— Той е повел народа ми в битка. И е член на моя Дом. Заслужавам да се запозная с него.

— Доколкото знам, битката не е приключила особено добре и огнените феи са били изритани от Небеса и дихания заради това.

Лехаба се надигна и седна с кръстосани крака.

— Принадлежността към Домовете не се определя от правителството. Изгнанието ни е само формално.

Вярно беше. Но Брайс каза:

— Думата на астерите и Сената е закон.

Лехаба служеше като пазителка на библиотеката от десетилетия. Не звучеше особено разумно да наемеш огнена фея в библиотека, но при положение че една трета от книгите на това място само чакаха шанс да избягат, да убият някого или да го изядат — невинаги в този ред, — си струваше рискът да повериш задачата на жив огън, който да ги държи в строя. Колкото и да дърдореше през това време.

Нещо изтропа на мецанина. Сякаш някоя книга беше скочила от рафта си.

Лехаба изсъска и посиня. Чу се шумолене на хартия и кожа и провинилата се книга бързо се върна на мястото си.

Брайс се усмихна. В следващия момент иззвъня служебният телефон. Тя погледна към екрана му и веднага се пресегна за слушалката, изшушуквайки на феята:

— Връщай се на поста си.

Изчака Лехаба да стигне до стъклената полусфера, под която провеждаше огненото си бдение над немирните книги в библиотеката, и вдигна:

— Добър ден, шефке.

— Някакъв напредък?

— Още разследваме. Как е в Пангера?

Вместо да отговори, Джесиба заяви:

— Един клиент ще дойде в два. Бъди готова. И не оставяй Лехаба да дрънка толкова. Има си работа.

Връзката прекъсна.

Брайс стана от бюрото, където работеше цяла сутрин. Дъбовата ламперия на библиотеката под галерията изглеждаше стара, но под панелите й се криеха най-скъпите заклинания и технологии — сред които убийствена музикална уредба, която Брайс усилваше до дупка, когато Джесиба беше отвъд Халдренско море.

Не че танцуваше тук — вече не. Напоследък музиката й служеше просто да заглушава влудяващото жужене на първосветите. И безкрайните монолози на Лехаба.

Библиотеки обгръщаха всички стени, прекъснати единствено от десетина малки аквариума и терариума с всевъзможни обикновени животинки: гущери, змии, костенурки и различни гризачи. Брайс често се питаше дали това не са хора, ядосали Джесиба. Никоя от дребните твари не показваше белези на осъзнатост, което правеше идеята още по-ужасяваща. Не просто щяха да са превърнати в животни, но и щяха да са забравили, че някога са били друго.

Естествено, Лехаба беше дала имена на всичките, едно от друго по-нелепи. Геконите в най-близкия аквариум бяха Орехче и Джинджифил. Според нея били сестри. Черно-бялата змия на мецанина се казваше Госпожица Попи.

Феята не кръщаваше само обитателите на най-големия аквариум. Той заемаше цяла стена и зад масивното му стъкло се виждаше само воден мрак. За щастие, в момента беше празен.

Минала година Брайс лобира от името на Лехаба за няколко дъгови змиорки, които да поозарят мътните води с пъстроцветната си светлина. Джесиба отказа и вместо тях купи келпи, което реши, че трябва да се съвкупява със стъклото и го правеше с финеса на пиян колежанин.

Брайс много бързо подари гаднярчето на един клиент.

А сега трябваше да се приготви за работа. Не за документите, нито за срещата — а за онова, което щеше да направи довечера. Боговете да й бяха на помощ, ако Аталар научеше преди това.

Но само мисълта за физиономията му, когато разбереше плановете й, беше достатъчен стимул.

Оставаше й единствено да оцелее.

16

Лудокоренът, който Рун беше изпушил преди десетина минути с Флин, май беше по-силен, отколкото приятелят му твърдеше.

Проснат в леглото си, със специално оформени за заострените му уши слушалки, Рун затвори очи и се остави на мощния бас и живия, динамичен синтезатор на музиката.

Единият му ботуш потупваше в такт с равномерния ритъм, а пръстите му барабаняха преплетени върху корема му, следвайки все по-извисяващите се акорди. С всеки дъх се отдалечаваше все повече от собственото си съзнание, сякаш нещо дърпаше ума му от обичайния му капитански пост пред щурвала.

Тялото му се отпускаше толкова дълбоко, че се разтопяваше; костите и кръвта му се превръщаха в течно злато, което се разливаше във вените му с всяка нота. Цялото му напрежение, всички гневни думи и чувства се изтичаха от него и изпълзяваха от леглото му като змия.

Той им показа среден пръст. Съзнаваше, че лудокоренът му действа така заради дългите часове на размишления върху глупавите заповеди на баща му.

Да върви по дяволите!

Лудокоренът прегърна нежно съзнанието му и го потопи в блещукащите си дълбини.

Рун потъна безропотно в тях и позволи на музиката да го облее. Тялото му пропадаше бавно в матрака, през сенки и звездна светлина. Златистите нишки на песента се рееха над него, проблясващи от всеки звук. Дали движеше тялото си? Клепачите му натежаваха твърде много, за да погледне.

Аромат на люляк и мускатово орехче изпълни стаята. Женствен, елфически…

Ако някоя от елфките, купонясващи на долния етаж, се беше качила в стаята му с надеждата за малко потна забава с принца на елфите, щеше да остане жестоко разочарована. Точно сега изобщо не беше в състояние за секс. Не и качествен.

Клепачите му тежаха като олово. Трябваше да ги отвори. Къде беше контролният пулт на тялото му, по дяволите? Дори сенките му се бяха понесли нанякъде, твърде надалеч, за да ги призове.

Ароматът се усилваше. Познат му беше. Познат като.

Рун се надигна като ужилен и отвори рязко очи. Сестра му стоеше до долния край на леглото му.

Устата й се движеше, очите й с цвят на уиски излъчваха суха насмешка, но Рун не чуваше какво говори, нито дума.

А. Да. Слушалките. Бумтящата музика.

Рун примига бързо и стисна зъби от напън да устои на наркотика, който се мъчеше пак да го завлече на онова дълбоко място. Свали слушалките и паузира музиката от телефона си.

— Какво?

Брайс се облегна на очукания му дървен скрин. Поне този път носеше нормални дрехи. Въпреки че дънките й изглеждаха като нарисувани върху тялото й, а кремавият й пуловер не оставяше почти нищо на въображението.

— Казах, че ще ти се спукат тъпанчетата от толкова силна музика.

Рун присви очи насреща й. Виеше му се свят. Мигна няколко пъти, за да се разсеят ореолите от звездна светлина около главата и краката й.

Брайс изсумтя.

— Не халюцинираш. Наистина съм тук.

Чувстваше устата си на хиляда километра от тялото си, но някак успя да я попита:

— Кой те пусна?

Деклан и Флин бяха на долния етаж с няколко от най-добрите им елфически воини. А Рун се сещаше за един-двама от тях, до които не искаше сестра им да припарва.

Вместо да му отговори, Брайс погледна смръщено към единия ъгъл на стаята му. Към купчината мръсни дрехи, върху която беше метнал Звездния меч. И той сияеше със звездна аура. И като че ли даже пееше. Рун разтръска глава, за да прочисти ушите си.

— Трябва да поговорим — каза Брайс.

За последно сестра му беше влизала в тази стая на шестнайсет, но преди това Рун я беше чистил с часове. И цялата къща. Беше укрил всички бонгове, шишета и бикини, невърнати на собственичките им, и съвестно бе заличил всяка следа от секса, наркотиците и останалите глупости, които се вършеха тук.

Онзи път Брайс бе стояла на същото място. Докато деряха гърла един срещу друг.

Миналото и настоящето започнаха да се размиват; Брайс се смаляваше и уголемяваше, лицето й на зряла жена си връщаше меките тийнейджърски черти, блясъкът в кехлибарените й очи ставаше ту топъл, ту студен, а зрението му я обгръщаше в звездна светлина, и още звездна светлина, и още…

— Мамка му — измърмори Брайс и тръгна към вратата. — Жалък си.

— Къде отиваш? — смънка той.

— Да ти донеса вода. Не можем да говорим така — обясни и отвори вратата.

Рун осъзна, че трябва да е нещо важно, щом не само беше дошла, но и го искаше с бистър ум. И че все пак не беше изключено да халюцинира, но при всички случаи нямаше да я пусне сама в онзи бардак долу.

Запрепъва се след нея на крака, които му се струваха дълги десет километра и тежки хиляда килограма. Смътното осветление на коридора прикриваше разнородните петна по белите стени — спомени от безкрайните партита, които с приятелите му бяха правили през петдесетте години, откакто живееха заедно. Е, всъщност обитаваха тази къща от двайсет години — и се преместиха тук, защото предишната буквално започваше да се разпада. Всъщност и на тази май не и оставаха повече от две години живот.

Брайс вече беше слязла до средата на внушителното вито стълбище и първосветите в кристалния полилей озаряваха червената й коса сред сияещия ореол. Защо чак сега забелязваше, че полилеят виси накриво? Сигурно от онзи път, когато Деклан скочи върху него от парапета на стълбището и се залюля, лочейки от шише уиски. Поне падна бързо, защото беше прекалено пиян да се задържи.

Ако Есенния крал знаеше какви простотии се случват в тази къща, нито той, нито другите градоуправници щяха да им позволят да ръководят елфическата дивизия на Помощната гвардия. И Мика определено нямаше да го предложи за заместник на баща му в съвета.

Но си позволяваха да препиват и да се друсат само в свободните вечери. Никога по време на дежурство.

Брайс стигна до дъбовия под на първия етаж и тръгна покрай масата за бирен пинг-понг, заемаща по-голямата част от фоайето. Няколко чаши бяха разхвърляни по лекьосаната и шперплатова повърхност, изрисувана от Флин във висок според тях стил: творението изобразяваше глава на гигантски елф, погълнал цял ангел; от затворените му зъби стърчаха само съдраните криле на жертвата. Картината сякаш се движеше, докато Рун слизаше по стълбите. Дори можеше да се закълне, че елфът му намигна.

Да, вода. Трябваше му вода.

Брайс стигна до всекидневната, откъдето музиката гърмеше толкова силно, че зъбите на Рун тракаха в черепа му.

Той влезе тъкмо когато Брайс минаваше покрай билярдната маса в дъното на дългото, просторно помещение. Няколко воини бяха застанали около нея в женска компания и играеха задълбочено.

Тристан Флин, син на лорд Хоторн, наблюдаваше играта от близкото кресло с красива дриада в скута. Светещите му кафяви очи имаха същия замъглен поглед като тези на Рун. Когато Брайс го доближи, едното ъгълче на устата му се вдигна в дяволита усмивка. Обикновено само един поглед от Тристан Флин стигаше жените да пропълзят в скута му като дървесни нимфи, а ако в него имаше жлъч, враговете му мигновено си плюеха на петите.

Очарователен донемайкъде и също толкова смъртоносен. Това трябваше да е мотото на рода Флин.

Брайс го подмина най-безцеремонно, непоблазнена от елфическата му красота и масивните мускули, но подхвърли през рамо:

— Какво си му дал?

Флин се приведе напред, изтръгвайки късата си кестенява коса от дългите пръсти на дриадата.

— Защо реши, че съм бил аз?

Брайс продължи към сводестия вход на кухнята в дъното на всекидневната.

— Защото и ти изглеждаш също толкова надрусан.

Деклан се обади от големия диван в другия край на помещението, отворил лаптоп върху коленете си, докато един много впечатляващ драк лежеше наполовина върху него и прокарваше извити нокти през тъмночервената му коса:

— Здрасти, Брайс. На какво дължим това удоволствие?

Брайс посочи с палец зад гърба си към Рун.

— Идвам да проверя как е Избраника. Вървят ли компютърните шашми, Дек?

Деклан Емет не обичаше да омаловажават доходоносната кариера, която си беше изградил, като проникваше в сайтовете на Републиката, а после искаше безбожни суми, за да разкрие най-опасните им слабости. Въпреки това се ухили.

— Не мога да се отърва от пари.

— Браво — отвърна Брайс, преди да влезе в кухнята.

Няколко от другите воини вече зяпаха натам с неприкрит интерес. Флин изръмжа тихо:

— Да не сте я пипнали с пръст, задници.

Само толкова им стигаше. Дори не се наложи Флин да изплющи по пода с някоя от лианите на земната си магия, доста рядка сред склонните към огнени сили валбарски елфи. Другите воини веднага върнаха вниманието си към билярдната маса. Рун изгледа с благодарност приятеля си и продължи към кухнята…

Но Брайс вече излизаше оттам с бутилка вода в ръка.

— Хладилникът ви е по-празен и от моя — коментира, подавайки му шишето.

Докато Рун пиеше вода, от стереосистемата в дъното на всекидневната прокънтя началото на нова песен с виещи китари и Брайс килна глава натам заслушана.

Влечението и любовта към музиката бяха вродена елфическа черта. Може би единствената страна от потеклото й, която Брайс харесваше. Като тийнейджърка му показваше танците си. й винаги изглеждаше невероятно щастлива. Така и не разбра защо е спряла да танцува.

Рун въздъхна, опитвайки да се съсредоточи, и я попита:

— Защо си дошла?

Тя спря до големия диван.

— Казах ти вече: трябва да поговорим.

Рун запази лицето си безизразно. Не си спомняше кога за последно го е търсила.

— Защо й е на братовчедка ти оправдание да си поприказва с нас? — попита Флин, после прошепна нещо в изящното ухо на дриадата, и тя тръгна към трите си приятелки край билярдната маса, полюшвайки тесния си ханш, за да му напомни какво ще изпусне, ако отлага твърде дълго. Флин провлачи: — Все пак знае, че сме най-очарователните елфи в града.

Никой от приятелите му още не беше разгадал истината — или поне не изричаха на глас подозренията си. Брайс отметна косата си през рамо, а Флин стана от креслото.

— Имам си по-важна работа…

— От шляенето с елфически загубеняци — довърши вместо нея Флин, отправяйки се към бара до отсрещната стена. — Да, да. Казвала си ни го сто пъти. Но ето че си дошла в скромното ни обиталище.

Въпреки вятърничавото си поведение един ден Флин щеше да наследи титлата на баща си лорд Хоторн. Затова през последните десетилетия правеше всичко възможно да забрави този дребен факт — и вековете отговорности, които носеше. Наля едно питие за себе си и още едно за Брайс.

— Наздраве, сладкиш.

Рун врътна очи. Наближаваше полунощ, а тя се беше появила в къщата им на една от улиците с лоша слава в Стария площад, докато из града вилнееше убиец. Той изсъска:

— Наредено ти е да кротуваш…

Тя махна с ръка, без да близне уискито в другата.

— Назначиха ми охранител от Имперския легион. Плаши всички по улицата, не се бой.

Двамата му приятели застинаха. Красивият драк прие реакцията им като знак да се оттегли и тръгна към билярдната маса зад тях. Деклан се завъртя безмълвно към нея. Рун каза:

— Кой?

Брайс се поусмихна и развъртайки уискито в чашата си, попита:

— Нима подобно жилище е достойно за Избраника?

Флин почти се ухили. Рун му стрелна предупредителен поглед, сякаш го предизвикваше да подхване темата точно в този момент. Извън вилата и двора на баща му званието му носеше само подигравки.

Рун процеди:

— Да чуем, Брайс.

Най-вероятно идваше просто за да го вбеси.

Тя не отговори веднага. Вместо това нарисува с пръст кръгче върху едната възглавница на дивана, без да се смути от острите погледи на тримата елфически воини. Тристан и Деклан бяха най-добри приятели на Рун от незапомнени времена и безусловно пазеха гърба му. Бяха изкусни, опитни воини и безброй пъти си бяха спасявали кожите един на друг. А това, че заедно претърпяха Изпитанията си, заздрави допълнително връзката им.

Ритуалът беше различен за всеки: за един можеше да е просто преодоляването на болест или лична борба. За друг — да убие морски дракон или демон. Колкото по-издигнат беше елфът, толкова по-голямо Изпитание му се възлагаше.

Рун се учеше да владее сенките си от противните си братовчеди в Авален, придружен от двамата си приятели, когато заедно се подложиха на Изпитанията си и едва не загинаха. Накрая Рун влезе в обгърнатата с мъгли Пещера на принцовете и се върна със Звездния меч — спасявайки всички им.

А когато няколко седмици по-късно изпълни Скока си, Флин, току-що изпълнил своя, му послужи за Спасително въже.

Дълбокият глас на Деклан прокънтя дори над музиката и разговорите:

— Какво се случва?

Напереният фасон на Брайс трепна за миг. Тя ги обходи с очи — цивилните им дрехи, местата, където знаеше, че крият пистолети дори в собствения си дом, черните им ботуши с пъхнати в тях ножове — и накрая срещна очите на Рун.

— Този поглед ми е познат — простена Флин. — Не искаш с Деклан да чуем какво имаш да му казваш.

Без да отлепи очи от Рун, Брайс отвърна:

— Аха.

Деклан затвори шумно лаптопа си.

— Сериозно ли пак ще ни се правиш на загадъчна?

Тя погледна двамата елфи, неразделни още от раждането си.

— Вие, лайнарчета, имате най-големите усти в града.

Флин й намигна.

— Мислех, че харесваш устата ми.

— Мечтай си, лордче — подсмихна се Брайс.

Деклан се засмя и си спечели сръчкване с лакът от Флин и чашата уиски на Брайс.

Рун отпи вода с надеждата главата му да се избистри по-бързо.

— Стига плямпане — изстреля ядосано.

Лудокоренът заплашваше да се обърне срещу него, но Рун сграбчи Брайс за ръката и я поведе обратно към спалнята си.

Като се затвориха вътре, застана до леглото си и я подкани:

— Е?

Брайс се облегна на вратата, чието дърво беше обсипано с дупки от всичките пъти, в които я беше ползвал за мишена в небрежните си тренировки по мятане на нож.

— Интересува ме дали знаеш с какво се занимава Змийската кралица напоследък.

Това не беше на добре.

— Защо?

— Защото трябва да говоря с нея.

— Ти откачи ли?

По лицето й пак се появи онази дразнеща всезнайска усмивка.

— Убили са Максимус Терциан на нейна територия. Помощната гвардия да е получавала доклад за дейностите й в нощта на убийството?

— Шефката ти ли те изпраща?

Звучеше точно в стила на Рога.

— Може би. Знаеш ли нещо?

Тя пак килна глава настрани и копринената й коса — същата като на баща им — се люшна.

— Да. Терциан е убит точно като… Даника и глутницата й.

Лицето й загуби всяка следа от усмивка.

— Филип Бригс не е извършителят. Затова искам да знам какво е правила Змийската кралица онази вечер. Дали Помощната гвардия има някаква информация по въпроса.

Рун поклати глава.

— Защо се занимаваш с това?

— Защото така ми поръчаха.

— Не се намесвай в този случай. Кажи на шефката ти да стои настрана. Това е работа на губернатора.

— И губернаторът ми нареди да издирвам убиеца. Смята, че аз съм връзката между него и жертвите.

Чудесно. Направо фантастично. Исая Тибериан беше пропуснал да му спомене тази незначителна подробност.

— Говорила си с губернатора.

— Просто отговори на въпроса ми. Има ли Помощната гвардия информация за местонахождението на Змийската кралица в нощта на убийството на Терциан?

Рун въздъхна.

— Не. Дочух, че е отзовала хората си от улиците. Нещо я е наплашило. Но само това знам. И дори да бях наясно с алибитата й, нямаше да ти кажа. Не си пъхай носа, където не ти е работа. Ще се обадя на губернатора и ще му обясня, че повече не може да му бъдеш личен следовател.

Онзи леден поглед — погледът на баща им — прекоси лицето й. Той винаги му подсказваше, че под хладното изражение се вихри буйна, свирепа буря. А и баща му, и сестра му не залагаха толкова на вродената си сила, колкото на контрола над нея, над спонтанните си импулси.

Външният свят смяташе Брайс за безразсъдна, необуздана — но той знаеше, че е господарка на съдбата си, още отпреди да се срещнат. Беше от онези хора, които, набележеха ли си нещо, го преследваха докрай. Ако си наумеше да спи с произволни мъже, правеше го. Ако си наумеше да купонясва три дни наред, правеше го. Ако си наумеше да залови убиеца на Даника…

— Ще открия извършителя — процеди Брайс със сдържана ярост. — Опиташ ли се да ми попречиш, ще превърна живота ти в същински ад.

— Демонът, който убиецът използва, е много опасен.

Беше виждал снимките от местопрестъплението. Още го болеше коремът, като си представеше, че Брайс му се е измъкнала на косъм, спасена от опиянчения си мозък. Рун продължи, преди да му е отвърнала:

— Есенния крал ти нареди да пазиш поведение до Върховната среща. А ти правиш точно обратното, Брайс.

— Е, вече е част от работата ми. Джесиба даде съгласието си. Не мога да й откажа, както се досещаш.

Не. Никой не можеше да откаже на магьосницата.

Той пъхна ръце в задните джобове на дънките си.

— Да ти е казвала нещо за Рога на Луна?

Брайс вдигна вежди заради рязката смяна на темата, но като се имаше предвид дейността на Джесиба Рога, не беше толкова странно, че я пита.

— Преди две години ми възложи да го търся — отговори предпазливо Брайс. — Но не намерих нито следа от него. Защо питаш?

— Няма значение.

Той погледна малкия златен амулет около врата на сестра си. Поне тази защита й беше осигурила Джесиба. Скъпа защита. И мощна. Аркезийските амулети поддържаха солидни цени, защото по света имаше само няколко. Рун кимна към него.

— Не го сваляй.

Брайс врътна очи.

— Всички в този град ли ме мислят за глупава?

— Сериозно говоря. Като изключим опасностите на професията ти, издирваш и престъпник, способен да призовава кръвожаден демон. Никога не сваляй амулета от врата си.

Поне можеше да й напомни да е нащрек.

Тя просто отвори вратата.

— Ако научиш нещо за Змийската кралица, ми се обади.

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Недей да я провокираш.

— Чао, Рун.

— Ще дойда с теб до… — подхвана в отчаянието си той.

— Чао.

Рун спря на площадката на втория етаж, а тя слезе по стълбището, махна на Деклан и Флин с онзи дяволски вбесяващ маниер и излезе наперено през входната врата.

Приятелите му го погледнаха въпросително. Деклан беше застинал с чашата уиски до устатата си.

Рун преброи до десет, колкото да се сдържи да не прекърши на две най-близкия предмет, и скочи през парапета, кацайки толкова тежко, че протритите дъбови дъски на пода потрепериха.

Без дори да погледне към приятелите си, усети, че заемат позиции зад него, готови да извадят скритите си оръжия, оставили питиетата веднага щом бяха прочели яростта по лицето му. Рун изхвърча през входната врата в хладовитата нощ отвън.

Тъкмо когато Брайс пресичаше улицата. Отвъд която я чакаше шибаният Хънт Аталар.

— Смахната работа — пророни Деклан, спирайки до Рун.

Умбра Мортис изглеждаше бесен. Беше скръстил ръце и разперил леко криле, но Брайс просто го подмина, без дори да го погледне. Аталар се обърна бавно след нея, отпускайки ръце от двете страни на тялото си, сякаш подобно нещо никога не се бе случвало в дългия му окаян живот.

А това беше достатъчно да вчерни още повече настроението на Рун.

Той прекоси верандата и предната ливада и излезе на улицата, протегнал ръка към колата, която спря внезапно, със свирещи гуми. Пръстите му се впиха в предния й капак. Металът се изкриви под натиска им.

Шофьорът имаше благоразумието да не изкрещи.

Рун тъкмо минаваше между две паркирали коли, следван от Деклан и Флин, когато Хънт се обърна към шумотевицата.

Ангелът веднага го позна и на лицето му се появи половинчата усмивка.

— Принце.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Хънт кимна с брадичка към Брайс, която вече изчезваше надолу по улицата.

— Охрана.

— Защо точно ти трябва да я охраняваш?

Исая Тибериан беше пропуснал да спомене и това.

Ангелът сви рамене.

— Не решавам аз.

Той премери с поглед Деклан и Флин и ореолът през челото му като че ли потъмня. Ъгълчетата на устата му се вирнаха в предизвикателна усмивка и ониксовочерните му очи проблеснаха.

Флин призова силата си и откъм земята под тротоара се разнесе грохот. Насмешливата усмивка на Аталар се разшири.

Рун заповяда:

— Кажи на губернатора да назначи някой друг.

Хънт го изгледа остро.

— Няма да стане. Случаят е от моята компетентност.

Арогантността му ядоса Рун още повече. Вярно, Аталар беше един от най-добрите ловци на демони, но да му се не види… Предпочиташе дори Тибериан пред Умбра Мортис.

Преди година командирът на 33-ти не беше проявил безразсъдството да застане помежду им, когато Рун налетя на Аталар заради злобните му коментари по време на изисканото парти по случай пролетното равноденствие, което Мика организираше всеки март. Рун му счупи няколко ребра, но копелето успя да му разбие носа с юмрук и да оплиска с кръвта му мраморния под на балната зала в Комициума. Никой от двамата не беше достатъчно бесен, за да отприщи силата си посред препълнената зала, но и с юмруци се подредиха добре.

Рун се позамисли колко ли неприятности щеше да си навлече, ако пак фраснеше личния убиец на губернатора. Може би достатъчно, че Хипаксия Енадор да не поиска да се омъжи за него.

Рун попита:

— Разбра ли какъв е бил демонът?

— От онези, дето хапват малки принцове за закуска — изчурулика Хънт.

Рун оголи зъби.

— Да го духаш, Аталар.

Около пръстите на ангела затанцуваха светкавици.

— Сигурно е лесно да си цапнат в устата, когато татенцето те спонсорира. — Хънт посочи бялата къща зад тях. — Той ли ти я купи?

Сенките на Рун се надигнаха да посрещнат светкавиците, усукващи се около юмруците на Аталар, и паркиралите коли наоколо затрепериха върху асфалта. Братовчедите му в Авален го бяха научили как да придава твърда форма на сенките си — как да ги превръща в камшици, щитове и инструменти за изтезания на тялото и съзнанието.

Но никога не беше добра идея да смесваш магия с наркотици. Добре тогава, щеше да разчита само на юмруците си. Един удар право в лицето на Аталар и…

Деклан изръмжа:

— Не му е нито времето, нито мястото.

Прав беше. Дори Аталар като че ли се опомни за зяпащите хора и вдигнатите им телефони, записващи всичко. И за червенокосата полуелфка, която вече наближаваше края на пресечката. Той се подсмихна.

— Доскоро, задници.

Тръгна след Брайс, оставяйки проблясъци от светкавиците си по тротоара.

Рун изръмжа към гърба му:

— Да не си я пуснал при Змийската кралица.

Аталар надникна през рамо, прибирайки сивите си криле. И учуденото му примигване даде на Рун да разбере — с голямо задоволство, — че не е знаел за плановете на Брайс. Аталар продължи надолу по улицата, а минувачите се притискаха по стените на сградите, за да му направят път. Погледът на воина не се отлепяше от голата шия на Брайс.

Флин разтръска глава като мокро куче.

— Сериозно не мога да преценя дали халюцинирам, или не.

— Ще ми се да халюцинирахме — промърмори Рун.

Сега трябваше да изпуши още цяла планина лудокорен, за да успокои нервите си. Но ако Хънт Аталар охраняваше Брайс… Носеха се слухове какво бил способен да причини на враговете си. Че освен първокласен кучи син бил безпощаден, целеустремен и брутален в елиминирането на заплахи.

Хънт беше длъжен да се подчини на заповедта и да защитава Брайс. На всяка цена.

Рун ги погледа, докато се отдалечаваха. Ускореше ли сестра му крачка, Хънт я настигаше; забавеше ли темпото си, ангелът правеше същото. Тя го избутваше лека-полека все по-надясно — към трафика отвъд бордюра; той се изплъзна на една прелитаща наблизо кола и се върна на тротоара.

Рун почти се изкушаваше да ги проследи, колкото да наблюдава войната им на инати.

— Трябва ми питие — обяви Деклан.

Флин се съгласи и двамата тръгнаха обратно към къщата, оставяйки Рун сам на улицата.

Съвпадение ли беше, че убийствата се възобновяваха точно когато баща му му нареди да търси предмет, изчезнал седмица преди смъртта на Даника?

Струваше му се странно. Сякаш Урд шепнеше в ушите им, тласкаше ги към нещо.

Рун си науми да разбере защо. И за начало щеше да открие Рога.

17

След като Брайс успя да изтика Хънт към трафика по улицата, той се върна на тротоара и попита:

— Ще ми обясниш ли защо ме караш да те следвам като куче цяла вечер?

Брайс бръкна в джоба на дънките си, извади лист хартия и му го подаде безмълвно.

Той сбърчи чело.

— Какво е това?

— Списъкът ми със заподозрени — отговори тя и му позволи да хвърли един бърз поглед на имената, преди да си го вземе.

— Кога го направи?

— Миналата вечер — отговори мило Брайс. — На дивана.

В челюстта на Хънт потрепна нервен мускул.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш?

— След като цял ден ми се поядосваш, че съм безмозъчна, повърхностна патка, която предпочита да си направи маникюр, вместо да работи по случая.

— Наистина си направи маникюр.

Тя размаха красивите си нокти с преливащи се цветове пред лицето му. Ангелът май се замисли дали да не й отхапе пръстите.

— Знаеш ли какво друго направих снощи? — Мълчанието му беше музика за ушите й. — Проучих допълнително Максимус Терциан. Защото колкото и да ми разправяше губернаторът, че Даника го е познавала, не му повярвах. И знаеш ли какво? Оказах се права. И знаеш ли откъде знам, че съм права?

— Ктона, помогни ми — измърмори Хънт.

— Прегледах профила му в „Спарк".

— Сайтът за запознанства?

— Точно така. Излиза, че дълбоко в себе си дори извратените вампири се нуждаят от любов. В профила му пишеше, че е обвързан. Което не го възпря да ме сваля най-безсрамно, но това е друга тема. Поразрових се още. И намерих приятелката му.

— Мамка му!

— Не трябва ли някой от 33-ти вече да го е проучил в шибаната социална мрежа? — Той не отговори и Брайс се ухили. — Познай къде работи гаджето на Терциан.

Очите на Хънт пламнаха. Той процеди през зъби:

— В козметичния салон на Самсън.

— И познай кой ми направи маникюра, изповядвайки ми се през това време за ужасната загуба на богатото си гадже?

Хънт прокара ръце през косата си с такова недоумение на лицето, че Брайс се изкиска. Той й се озъби:

— Престани с тия дразнещи въпроси, Куинлан, и просто изплюй камъчето.

Тя огледа разкошните си нокти.

— Приятелката на Терциан няма представа кой би искал да убие гаджето й. Каза, че от 33-ти я поразпитали надве-натри — и толкова. Аз й споделих, че също съм загубила близък човек. — Споменът за обляния в кръв апартамент пробяга през съзнанието й и Брайс едва успя да задържи гласа си спокоен. — Тя ме попита кого, казах й и лицето й така се изкриви от шок, че я попитах дали Терциан се е познавал с Даника. Не се познавали. Иначе щяла да знае, защото нямало как Максимус да не се похвали за познанството си с толкова прочута личност. Най-близката връзка и на двама им с Даника е косвена: през Змийската кралица. Която посещава козметичния салон всяка неделя.

— Даника е познавала Змийската кралица?

Брайс вдигна списъка пред очите му.

— Службата на Даника в Помощната гвардия я правеше приятел или враг на много хора. Змийската кралица е била една от тях.

Хънт пребледня.

— Наистина ли мислиш, че Змийската кралица е убила Даника?

— Намерили са трупа на Терциан при нейната граница. Рун каза, че снощи отзовала хората си от улиците. И никой не знае какви сили владее. Нищо чудно да е призовала онзи демон.

— Това е сериозно обвинение.

— Затова и трябва да я разследваме. Това е единствената ни улика.

Хънт поклати глава.

— Добре. Приемам, че е възможно. Но си има специфичен протокол за връзка с нея. Може дни и дори седмици наред да не благоволи да ни даде аудиенция. И повече, ако надуши, че я разследваме.

За висшестоящи личности като Змийската кралица законът беше гъвкав.

Брайс изпухтя.

— Винаги ли се придържаш толкова педантично към правилата?

— Благодарение на правилата сме живи. Или действаме по тях, или забрави да я разследваме.

Тя махна с ръка.

— Хубаво.

Напрегнатият мускул в челюстта му пак потрепна.

— Ами Рун? Току-що въвлече братовчед си в случая.

— Братовчед ми — подхвана стегнато тя — няма да устои на изкушението да уведоми баща си, че член на елфическата раса е вербуван за разследване на имперските власти. Неговата реакция и това с кого ще реши да се свърже, може да се окажат важни насоки.

— Какво? Подозираш и Есенния крал?

— Не. Но точно в нощта на убийството на Максимус, по заповед на краля Рун ме предупреди да не се забърквам в неприятности. Може би дъртото копеле е знаело нещо. Най-добре кажи на хората ти да го наблюдават. Да следят какво прави и къде ходи.

— Богове — простена Хънт, крачейки покрай зяпащите пешеходци по тротоара. — Знаеш ли колко закона ще наруша, ако изпратя някого да следи Есенния крал?

— Мика каза да направиш каквото е необходимо.

— Есенния крал е в пълното си право да убие преследвач.

— Тогава предупреди шпионите си да се крият добре.

Хънт изплющя с криле.

— Спри да играеш игрички. Ако знаеш нещо, казвай.

— Щях да ти кажа всичко още на излизане от козметичния салон. — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Ти обаче реши да ми триеш сол на главата.

— Все тая, Куинлан. Не го прави повече. Казвай ми, преди да направиш нещо.

— Започваш сериозно да ми лазиш по нервите с твоите заповеди и забрани.

— Все тая — повтори той.

Брайс врътна очи. Стигнаха до сградата й и никой от двамата не каза „довиждане", преди Хънт да излети към отсрещния покрив с телефон до ухото.

Брайс влезе в асансьора към апартамента си, обмисляйки всичко в тишината. Не беше излъгала Хънт — наистина не смяташе, че баща й стои зад убийствата на Даника и глутницата й. Но не се и съмняваше, че е убивал други. И че е готов на всичко, за да запази короната си.

„Есенния крал" беше просто почетна титла, добавка към основната роля на баща й като градоуправник — каквито имаха всичките седем елфически крале. Никое кралство не им принадлежеше истински. Дори Авален, зеленият остров, управляван от Еленовия крал, официално се ръководеше от Републиката.

Елфите съществуваха съвместно с Републиката още от основаването й и се подчиняваха на законите й, но им беше позволено да управляват териториите си и да запазят древните си титли на крале, принцове и така нататък. Всички продължаваха да ги уважават — и да се страхуват от тях. Не колкото от ангелите с унищожителните им, чудовищни сили на бурите и небето, но и те можеха да причиняват болка. Да прогонят въздуха от дробовете ти, да те замразят, да те изгорят отвътре. Рун и двамата му приятели например бяха способни да създадат ад на земята, ако ги провокираха.

Но тази вечер нея я интересуваше адът на Мидгард. И да се промъкне незабелязано в него.

Затова изчака трийсетина минути, преди да пъхне един нож в черните си боти и да сложи нещо още по-опасно в колана на тъмните си дънки, скривайки го под коженото си яке. Остави осветлението и телевизора включени, а завесите — дръпнати само колкото да скриват входната врата от погледа на Хънт.

Измъкна се през задната врата на малката уличка, където държеше скутера си, и пое бърза, окуражителна глътка въздух, преди да си сложи каската.

Отключи веригата, с която беше закопчала кремавия си файърбрайт 3500 за уличната лампа, и забута скутера по калдъръма. Изчака няколко други скутера, мотоциклета и триколки да прелетят покрай нея, после се впусна в потока, виждайки света в остър контраст през визьора на каската.

Майка й все така се оплакваше заради метода й на придвижване и я молеше да използва кола поне докато не направеше Скока си, но Рандъл я успокояваше, че на Брайс няма да й се случи нищо. Брайс, разбира се, не им беше споделила за няколкото си злополуки със скутера, но… майка й беше простосмъртна. Не искаше да скъсява ненужно живота й.

Пое по една от главните артерии на града, съсредоточена в провирането между колите и заобикалянето на пешеходци. Наоколо златиста светлина се преливаше с тъмни сенки и ярки неонови знаци и сред този размит от скоростта свят изпъкваха само петънца и трепкащи проблясъци от улична магия. Дори малките мостове през притоците на Истрос, по които минаваше, бяха окичени с блещукащи светлинки, чиито отражения танцуваха по тъмните мудни води отдолу.

Високо над главната улица сребристо сияние изпълваше нощното небе, озарявайки облаците, където малаките се забавляваха и вечеряха. Само едно яркочервено зарево се открояваше на бледия фон — гигантското светещо лого на „Реднър Индъстрис“ на върха на небостъргача им в сърцето на Централния бизнес район.

Улиците на района пустееха в този час и Брайс гледаше да се измъкне възможно най-бързо от каньоните му от високи сгради. Разбра, че е навлязла в Месарския пазар, не по улицата или някой знак, а по промяната в нощния мрак.

По небето над ниските, наблъскани една до друга тухлени сгради нямаше отблясъци от светлини. Тук сенките ставаха непрогледни, скътани в тесни улички, под колите; повечето лампи бяха изпотрошени и никой не си беше направил труда да ги оправи.

Брайс спря на една претъпкана улица, където от няколко очукани камиона за доставка разтоварваха сандъци с бодливи зелени плодове и кафези с ракообразни същества, които май осъзнаваха, че са в плен и скоро ще срещнат смъртта си в тенджера с кипяща вода в някоя от уличните будки за бързо хранене.

Стараейки се да не гледа в изцъклените им черни очи, наблюдаващи я умолително през дървените решетки, Брайс паркира на няколко метра от невзрачен склад, свали каската си и зачака.

И търговците, и купувачите наоколо я заглеждаха, чудейки се дали продава нещо, или е за продан. В подземните лабиринти, издълбани в недрата на Мидгард, имаше три различни нива, където се продаваше плът. Главно човешка, главно жива, но беше чувала и за места, обслужващи по-нестандартни вкусове. На всеки фетиш можеше да се угоди с достатъчно пари; никое табу не беше твърде мръсно. За получовеци имаше голямо търсене, защото се възстановяваха по-бързо от човеците. Затова и бяха по-интелигентно дългосрочно вложение. Тук-там се срещаха и ванири в плен, оковани с толкова заклинания, че нямаха никаква надежда за бягство. Само най-заможните клиенти можеха да си позволят няколко часа с тях.

Брайс погледна часовника на таблото на скутера си. После скръсти ръце и се облегна на черната кожена облегалка.

Умбра Мортис кацна с такава сила, че калдъръмът около него подскочи.

С горящи очи заяви пред всички уплашени погледи на улицата:

— Ще те убия.

18

Хънт се устреми към Брайс по изпотрошения от кацането му калдъръм. Беше усетил аромата й на люляк и мускатово орехче в мига, в който Куинлан излезе от задната врата на сградата си, а като разбра накъде се е запътила със скутера си…

Брайс имаше наглостта да вдигне ръкава на коженото си яке, надниквайки смръщено към голата си китка, сякаш гледаше часовник, и да каже:

— Закъсня с две минути.

Щеше да я удуши с голи ръце. Някой трябваше да го е направил много отдавна.

Брайс се усмихна, все едно го предизвикваше да опита, и закрачи небрежно към него, оставила скутера и каската си.

Не беше за вярване. Не беше за шибано вярване.

Хънт изръмжа насреща й:

— Няма да намериш скутера си, като се върнем.

Брайс запърха с мигли и поразроши косата си, смачкана от каската.

— За щастие, появата ти беше доста драматична. Никой няма да го пипне с пръст. Все пак ме придружава страховитият Умбра Мортис.

Околните наистина се криеха от погледа му, някои дори се скътваха зад купчините от сандъци. Брайс се отправи към една от отворените врати на лабиринта от свързани под земята складове, образуван от пресечките на района.

Дори Мика не държеше легионери на пост тук. Месарският пазар си имаше свои собствени закони и методи за прилагането им.

Хънт процеди:

— Казах ти, че има протокол за връзка със Змийската кралица…

— Не идвам да си говоря със Змийската кралица.

— Какво?

Змийската кралица управляваше Месарския пазар от незапомнени времена. Хънт и всички други ангели, независимо цивилни или легионери, стояха настрана от метаморфката, за чиято змийска форма се носеха слухове, че била същинско олицетворение на ужаса.

Преди Брайс да отговори, Хънт заяви:

— Започвам да се изнервям от глупостите ти, Куинлан.

Тя оголи зъби насреща му и изсъска:

— Съжалявам, че крехкото ти его не може да понесе факта, че знам какво правя.

Хънт отвори уста, но бързо я затвори. Хубаво де, беше я обвинил несправедливо сутринта, но все пак тя не демонстрираше особен интерес към разследването. По-скоро стремеж да го възпрепятства.

Брайс влезе през отворената врата на склада, без да каже нито дума повече.

Да си част от 33-ти — и който и да било друг легион — беше като да сложиш мишена на гърба си, затова Хънт се увери, че оръжията му са по местата си в ножниците, хитро вградени в костюма му, преди да я последва.

Вонята на мръсни тела и пушек го обгърна като олио. Той прибра плътно крилете си.

Колкото и страх да всяваше у хората по улиците, не се ползваше с него в дълбините на пазара, задръстени от разнебитени щандове и сергии за храна, покрай които вечно се носеха пушилка и задушливият мирис на кръв и магия. А над всичко това, по далечната стена на обширното пространство се разгръщаше внушителна мозайка, чиито плочки бяха донесени от древен храм в Пангера, реставрирани и подредени с любящо старание въпреки ужасяващата картина, която изобразяваха: Смъртта в пелерина, изпод чиято качулка се хилеше череп; в ръцете си държеше коса и пясъчен часовник. Над главата му на най-древния език на Републиката беше изписано: Memento mori.

Помни, че си смъртен. Посланието уж трябваше да звучи като покана за веселие, за улавяне на всеки момент, защото можеше да е последен — дори за бавно стареещите ванири.

Брайс прелетя покрай мозайката и развяната й коса проблесна като сърцето на рубин. Светлините озариха износената черна кожа на якето й, подчертавайки контрастно думите, изписани по гърба му с цветен женски почерк. Хънт инстинктивно си преведе от древния език, сякаш самата Урд беше решила да поднесе двете сентенции пред очите му точно в този момент.

С любов всичко е възможно.

Толкова красива мисъл звучеше като шибана шега на това място. Лъскавите очи, впити в Куинлан от сергии и сенки, бързо се извръщаха, зърнеха ли Хънт до нея.

Едвам се сдържаше да не я извлачи насила от тая дупка. Колкото и да му се искаше да разрешат случая, да постави само някакви си десет убийства между себе си и свободата, рискуваха много, идвайки тук. Каква полза щеше да има от свободата си, ако се озовеше на парчета в някой от боклукчийските контейнери зад складовете?

Може би точно това целеше Куинлан. Да го примами тук — и да го убие с помощта на Месарския пазар. Струваше му се малко вероятно, но все пак реши да я държи под око.

Брайс се ориентираше добре. Кимна на неколцина от търговците, сякаш ги познаваше. Хънт запомни лицето на всеки от тях: изобретател на сложни дребни механизми; продавачка на екзотични плодове; жена с лице на сова, разгърнала сергия със свитъци и книги, подвързани с какви ли не материали, само не и с кожа.

— Майсторът на метални джаджи ми помага да разбера дали някой артефакт не е фалшив — обясни под носа си Брайс, докато вървяха през парата и пушека покрай щандовете с храна, незнайно как забелязала накъде е насочил вниманието си. — А продавачката на плодове получава дуриани в началото на пролетта и есента, любимата храна на Сиринкс. Усмърдява целия апартамент, но той направо пощурява от радост.

Тя заобиколи една боклукчийска кофа, преливаща от мръсни чинии, оглозгани кости и лекьосани салфетки, и се заизкачва по паянтовото стълбище към полуетажа с наредени една до друга врати.

— Ами книгите? — не се сдържа Хънт.

Тя като че ли броеше вратите, вместо да гледа номерата им. Всъщност нямаше номера.

— Книгите — отвърна Брайс — са история за друг път.

Спря пред една граховозелена врата, цялата осеяна с дупки. Хънт подуши въздуха, опитвайки да разбере какво се крие зад нея. Не долови нищо. Въпреки това доближи дискретно ръце до оръжията си.

Брайс отвори вратата, без дори да почука, разкривайки мъждукащи свещи и… мирис на сол. Пушилка и нещо, което изпари влагата от очите му.

Брайс тръгна по тесния коридор към съмнителната всекидневна в дъното му. Той затвори намръщено вратата и я последва, прибрал плътно криле, за да не докосват мазните ронещи се стени. Ако Куинлан умреше, уговорката с Мика отпадаше.

Брайс стъпи на опърпания зелен килим в стаята с догарящи бели и кремави свещи и Хънт едва не изтръпна. До едната стена имаше продънен съдран диван, до другата — мърляво кожено кресло, наполовина изтърбушено, и по всички маси, купчини с книги и разнебитени столове бяха наредени буркани, купи и чаши със сол.

Бяла сол, черна сол, сива сол; прахообразна, на люспи, на големи, груби буци. Сол за защита срещу тъмни сили. Срещу демони. Много ванири вграждаха големи късове сол в ъглите на къщите си. Говореше се, че цялата основа на кристалния дворец на астерите представлявала голяма солна плоча. Че дворецът бил построен върху естествени солни залежи.

Но дявол да го вземе! Никога не беше виждал такъв асортимент. Брайс надникна в тъмния коридор отляво, където сред сенките се различаваха три врати. Хънт изсъска:

— Моля те, кажи ми, че.

— Ти само гледай да не ръмжиш и да не въртиш очи — смъмри го тя, после се провикна към сумрака: — Идвам да купувам, не да събирам данъци.

Една от вратите се открехна и сатир с бледа кожа и тъмна коса закуцука към тях, облякъл козинестите си крака в панталони. Под кепето му вероятно се криеха малки извити рогца. Тропотът на копитата му обаче веднага издаваше расата му.

Сатирът стигаше едва до гърдите на Брайс; със спаруженото си изкривено тяло беше на половината на чудовищата, които Хънт бе виждал да разкъсват войници по бойните полета. И срещу които се беше изправял на арената на Сандриел. Продълговатите зеници на сатира, разположени хоризонтално като на коза, се разшириха.

От страх — и то не заради неговото присъствие, осъзна смаяно Хънт.

Брайс пъхна пръсти в една оловна купа с розова сол, щипна няколко зрънца и ги пусна в една чиния с глухо дрънчене.

— Трябва ми обсидианова.

Сатирът пристъпи от крак на крак, потропвайки тихо с копита, и потри светлия си козинест врат.

— Не продавам такава.

Тя му се усмихна леко.

— Така ли? — Отиде при друга купа и разбърка с пръст фината черна сол в нея. — Първокласна пълнокаменна обсидианова сол. Седем фунта и седем унции. Веднага.

Гърлото на сатира подскочи.

— Незаконно е.

— Мотото на Месарския пазар ли цитираш, или се опитваш да ми кажеш, че всъщност нямаш каквото ми трябва.

Хънт огледа стаята. Бяла сол за пречистване; розова за защита; сива за заклинания; червена за… не помнеше за какво беше червената. Но обсидианова… Мамка му!

Единствено благодарение на многовековното си обучение успя да не допусне шока по лицето си. Черната сол се използваше за директно призоваване на демони — не през Северната пукнатина, — както и за различни тъмни магии. Сол, по-черна и от черната, сол като обсидиановата… Кой знае какво можеше да се призове с нея.

Адът се намираше отвъд времето и пространството, но все пак можеше да се достигне през двата затворени портала на северния и южния полюс — Северната и Южната пукнатина. Или от идиоти, решили да призовават демони със сол.

Хънт винаги бе смятал подобни начинания за откачена работа. Но поне със сол можеше да се призовава само по един демон. Макар че ако нещата се объркаха, призоваващият можеше да умре, а демонът да остане в Мидгард. Гладен.

Затова и съществуваха такива твари в света им: повечето бяха изловени след някогашните войни между измеренията, но от време на време разни кретени освобождаваха по някой демон. И дори ги развъждаха.

Резултатът от подобни извращения бяха демонаките. Повечето бяха по-слаби копия или хибриди на чистокръвните демони от Ада. Мнозина от тях бяха парии, макар и не по своя вина, а заради гените си, и обикновено с големи мъки се интегрираха в Републиката. Но чистокръвните демони, дори да бяха сред най-низшите в Ада, можеха да потопят цял град в същински хаос. От векове работата на Хънт беше да ги залавя.

Този сатир трябваше да е от големите дилъри, щом продаваше контрабандно обсидианова сол.

Брайс пристъпи към него. Съществото отстъпи назад.

Кехлибарените й очи блестяха със свирепа насмешка — поглед, който несъмнено беше наследила от елфическия си родител. И съвършено нетипичен за купонджийка със слабост по красивия маникюр.

Хънт се напрегна. Не можеше да е чак толкова глупава, нали? Но ето че съвсем нагледно му показваше, че знае как и с лекота е способна да се сдобие със същата сол, с която вероятно беше призован демонът, убил Терциан и Даника. Името й пак се вписа в колонката със заподозрени в ума му.

Брайс сви рамо.

— Мога да се обадя на кралицата ти. Да видим тя какво ще каже.

— Ти… ти нямаш силата да я призовеш.

— Не — съгласи се Брайс, — но се обзалагам, че ако сляза на долния етаж и закрещя името й, тя ще остави за малко нелегалния бой и ще дойде да види кой вдига врява.

В името на горящия Солас, май говореше сериозно.

По челото на сатира изби пот.

— Обсидиановата сол е прекалено опасна. Не мога да ти продам от нея с чиста съвест.

— И на Филип Бригс ли каза същото, когато му продаде от нея, за да прави бомбите си? — попита с престорена благост Брайс.

Хънт се вцепени, а рогатото същество пребледня. Метна поглед към Хънт и татуировката през челото му, бронята му.

— Не знам за какво говориш. Вече, вече ме разследваха. Не съм продавал нищо на Бригс.

— Сигурна съм, че ти е платил да прикриеш продажбата — каза Брайс. И се прозя. — Виж какво, уморена и гладна съм и не ми се играят игрички. Кажи колко искаш и да си вървя.

Той стрелна кози очи към нея.

— Петдесет хиляди златни знака.

Брайс се усмихна, а Хънт едва не изруга.

— Знаеш ли, че шефката ми веднъж платила петдесет хиляди да гледа как глутница цербери разкъсват сатир? Твърди, че била най-хубавата минута в жалкия й живот.

— Четирийсет и пет.

— Не ми губи времето с абсурдни цифри.

— Няма да сваля под трийсет. Това е много обсидиан.

— Десет.

Десет хиляди златни знака пак беше безбожна цена. Но всички соли за призоваване струваха скъпо. Колко ли демони му се беше наложило да излови заради тях? Колко ли разчленени тела беше намирал след объркани ритуали? И след преднамерени нападения?

Брайс показа телефона си.

— До пет минути трябва да се обадя на Джесиба, за да я уведомя, че съм купила обсидиановата сол. Ако не се обадя, на шестата минута някой ще почука на тази врата. И няма да е за мен.

Хънт не можеше да прецени дали Куинлан блъфира. Дори да беше истина, вероятно нямаше да му е казала — можеше наистина да е получила нареждане от шефката, докато той е седял на покрива. Ако Джесиба Рога се занимаваше с това, което предполагаше покупката на обсидиан или за своя лична употреба, или от името на Подземния крал… Може би Куинлан не беше извършител на убийствата, а съучастник.

— Четири минути — предупреди Брайс.

Струйка пот се търкулна по едното слепоочие на сатира и се загуби в гъстата му брада. Мълчание.

Въпреки подозренията си в началото Хънт вече имаше чувството, че това назначение ще е или адски забавно, или същински кошмар. Но и в двата случая щеше да е доволен, ако накрая го доближеше до крайната му цел.

Брайс седна върху изгнилия подлакътник на креслото и пръстите й зашариха по клавиатурата на телефона й. Приличаше на най-обикновено отегчено момиче, което се опитва да избяга от социални контакти с околните.

Сатирът се завъртя към Хънт.

— Ти си Умбра Мортис. — Той преглътна звучно. — Един от триариите. Вие ни браните, служите на губернатора.

Преди Хънт да отвърне, Брайс вдигна телефона си, за да му покаже снимка на две шишкави топчести кутрета.

— Виж какви сладури си е осиновила братовчедка ми. Това се казва Озирис, а това отдясно е Сет.

Тя свали телефона си, преди Хънт да измисли отговор, и пръстите й пак заподскачаха по клавиатурата.

През това време обаче му стрелна многозначителен поглед изпод гъстите си мигли, сякаш го подканваше да участва в играта й.

Хънт се подчини.

— Хубави кучета.

Сатирът простена отчаяно. Брайс вдигна глава. Светлината от телефона й озаряваше сребристочервената й коса.

— Очаквах вече да търчиш за солта. И те съветвам да го направиш, защото ти остават… — Тя погледна към телефона си, докато пръстите й продължаваха да шарят по клавиатурата, и довърши: — А, деветдесет секунди.

После отвори прозорец със съобщения и пак започна да пише.

Сатирът прошепна:

— Д-двайсет хиляди.

Тя вдигна пръст.

— Пиша на братовчедка ми. Дай ми две секунди.

Сатирът трепереше толкова силно, че на Хънт почти му стана жал за него. Почти.

— Десет, десет, проклета да си! Десет!

Брайс се усмихна.

— Не е нужно да крещиш — измърка тя и набра някакъв номер.

— Да? — вдигна магьосницата на първото позвъняване.

— Отзови кучетата си.

Тих женски смях.

— Дадено.

Брайс свали телефона си.

— Е?

Сатирът хукна към задната стаичка, тропайки с копита по протрития под, и след секунда се върна с вързоп, смърдящ на плесен и мръсотия. Брайс вдигна вежда.

— Сложи го в торба.

— Нямам никаква…

Брайс го изгледа остро и сатирът тутакси намери. Мърлява платнена пазарска торба, но по-добре с нея, отколкото да минат през пазара с вързопа.

Брайс претегли солта в ръце.

— Има две унции отгоре.

— Седем и седем е! Точно колкото поиска! Всичко е пакетирано по седем!

Седем — святото число. Или несвято, в зависимост от ситуацията. Седем астери, седем хълма във Вечния град, седем района и седем Порти в Лунния град; седем планети, седем кръга на Ада и седем принцове, които да ги управляват, един от друг по-мрачни.

Брайс килна глава.

— Ако ги премеря и се окаже…

— Точно са! — извика истерично сатирът. — Сенки на Ада, точно са!

Брайс натисна няколко копчета на телефона си.

— Току-що ти преведох десет бона.

Тя тръгна към вратата и Хънт я последва, оставяйки сатира кипящ от яд и разтреперан от страх зад тях.

Брайс отвори вратата, ухилена самодоволно, и Хънт тъкмо се канеше да започне с въпросите, когато момичето спря. Той проследи погледа му.

Отпред стоеше висока жена с луннобледа кожа, златист гащеризон, големи смарагдови халки на ушите и черна коса до брадичката. Лилавото червило на плътните й устни беше толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, а удивителните й зелени очи. Хънт можеше да я познае и само по тях.

Само те се открояваха от хуманоидния й облик. Целите бяха зелени и прошарени с жилки нефритено и златисто. Продълговатите им зеници се бяха свили като остриета под осветлението на склада. Очи на змия.

Или на Змийската кралица.

19

Брайс преметна платнената торба през рамо и огледа Змийската кралица.

— Хубав тоалет.

Метаморфката змия се усмихна, разкривайки яркобелите си зъби — кучешките бяха леко удължени. И по-тънки от останалите.

— Хубав бодигард.

Брайс сви рамене, докато кралицата обхождаше със змийски очи всеки сантиметър от тялото на Хънт.

— Най-горният етаж е празен, но пък по долните има на какво да се нагледаш.

Хънт се скова. Но лилавите устни на кралицата се извиха нагоре.

— За пръв път чувам да описват така Хънт Аталар, но съм сигурна, че генералът е доволен.

Полузабравената титла го накара да стисне челюсти. Да, Змийската кралица вероятно я бе имало по времето на Разгрома. И тогава бе познавала Хънт не като един от триариите на 33-ти или Сянката на Смъртта, а като генерал Хънт Аталар, върховен командир на всички легиони на архангела Шахар.

А Брайс го въртеше на малкия си пръст от два дни. Надникна през рамо към Хънт, който претегляше с поглед Змийската кралица и четиримата елфи с нея. Отцепници от двора на баща й — добре обучени убийци не само с оръжия, но и по специалността на кралицата: отрови.

Никой от тях дори не погледна Брайс.

Змийската кралица килна глава настрани и съвършено подравнената й къса коса се разля натам като черна коприна. Посетителите на приземния етаж оглеждаха небрежно стоката, без да подозират, че господарката им ги е удостоила с присъствието си.

— Май си напазарувала.

Брайс сви вяло рамене.

— Търсенето на изгодни сделки ми е хоби. А във вашия район са най-добрите.

— Мислех, че шефката ти плаща достатъчно, че да не пестиш. И да използваш соли.

Брайс се усмихна насила и опита да задържи сърцето си спокойно, знаейки, че кралицата долавя ритъма му. И може да вкуси страха й. Както и какъв вид сол има в торбата на рамото й.

— Това, че изкарвам много пари, не значи, че трябва да ми свалят кожата по магазините.

Погледът на Змийската кралица прескочи между двама им с Хънт.

— Дочух, че обикаляте заедно из града.

— Това е поверителна информация — изръмжа Хънт.

Змийската кралица вирна съвършено оформена черна вежда и малката бенка под външния ъгъл на едното й око се вдигна заедно с нея. Златистите й нокти проблеснаха на светлината, когато бръкна в джоба на гащеризона си и извади запалка с инкрустирани рубини във формата на атакуваща усойница. След миг между лилавите й устни се появи цигара и двамата срещу нея гледаха мълчаливо под зоркия поглед на телохранителите й как я запалва и вдишва дълбоко. Димът излезе на облачета от тъмните й устни, когато каза:

— Интересно става напоследък.

Брайс се завъртя на пета към изхода.

— Аха. Да вървим, Хънт.

Единият охранител застана на пътя й като двуметрова стена от елфическа ловкост и мускули.

Брайс спря на място и Хънт едва не се блъсна в нея — с ръмжене, което навярно беше първото му и последно предупреждение към елфа. Но охранителят просто обърна унесен, признателен поглед към кралицата си. Вероятно беше пристрастен към отровата, която тя отделяше и раздаваше на вътрешния си кръг.

Брайс погледна през рамо към Змийската кралица, облегната небрежно на парапета с цигара в уста.

— Най-доходоносният момент за бизнеса е, когато ключовите играчи се събират за Върховната среща — отбеляза кралицата. — В града се стичат толкова клечки от елита, всеки със своите… вкусове.

Хънт беше толкова близо до гърба на Брайс, че тя усети трепета, който пробяга през могъщото му тяло, и дори можеше да се закълне, че светкавица полази гръбнака й. Но ангелът не каза нищо.

Змийската кралица просто протегна ръка към коридора зад себе си и златистите й нокти отново проблеснаха.

— В кабинета ми, ако обичате.

— Не — отсече Хънт. — Тръгваме си.

Брайс пристъпи към Змийската кралица.

— Водете, Ваше Величество.

И тя ги поведе. Хънт се наежи до нея, но Брайс залепи поглед в полюшващата се лъскава коса на метаморфката. Телохранителите й вървяха на няколко крачки след тях — достатъчно разстояние, че Хънт да й прошепне:

— Това е ужасна идея.

— Тази сутрин мрънкаше, че не правя нищо по случая — отвърна му Брайс, докато кралицата ги водеше през един свод и надолу по задното стълбище. От дъното му прииждаха викове и буйни възгласи. — Сега правя, а ти пак мрънкаш? — Тя изсумтя. — Вземи се в ръце, Аталар.

Той пак стисна челюсти, но погледна към торбата й, натежала от буцата сол.

— Купи солта, защото знаеше, че ще привлече вниманието й.

— Ти каза, че можело да отнеме седмици да си осигурим среща с нея. Реших да заобиколя скапания протокол.

Тя потупа чантата.

— Циците на Ктона — изруга под носа си Хънт, клатейки глава.

Стигнаха до долния етаж, където стените бяха от гол бетон.

Откъм дъното на коридора зад тях отекваше шумотевицата на бойната арена. Змийската кралица обаче продължи с елегантна стъпка напред, подминавайки ръждивите метални врати по коридора. Накрая отвори една неразличима от останалите и влезе вътре, без дори да надникне назад. Брайс не успя да сдържи самодоволната си усмивка.

— Не се хили така — изсъска Хънт. — Може да не си тръгнем живи оттук. — Вярно беше. — Аз ще задавам въпросите.

— Не.

Впериха свирепи погледи един в друг и Брайс можеше да се закълне, че между очите му прескочиха светкавици. Но вече достигаха вратата, която водеше към…

Брайс очакваше да намери бляскава пищност като в антиквариат „Грифон" зад тази врата: позлатени огледала, кадифени отоманки, копринени завеси и резбовани дъбови бюра, стари колкото града.

Но такъв… безпорядък. Все едно попадаше в склада на някой долнопробен бар. Очукано метално бюро заемаше по-голямата част от тясното пространство; зад него имаше изподраскан лилав стол със съдрана тапицирана облегалка. Бледозелената боя на стената беше олющена на няколко места. На тавана разцъфваше мокро петно от спукана тръба, подчертано от ярката светлина на жужащите флуоресцентни лампи. До едната стена имаше открит шкаф, наблъскан с какво ли не — папки, сандъци с алкохол, захвърлени пистолети; до отсрещната стена се издигаха купчини от кашони.

Един поглед към Хънт й беше достатъчен да разбере, че той си мисли същото: Змийската кралица, господарка на подземния свят, опасен експерт по отровите, владетелка на Месарския пазар, наричаше тази кочина свой кабинет?

Кралицата седна в стола и сключи пръсти върху документите, разпръснати по бюрото. Пред нея като масивен камък седеше поне двайсетгодишен компютър със статуетка на Луна отгоре, насочила лъка си към лицето на метаморфката.

Един от телохранителите й затвори вратата, което накара Хънт да плъзне ръка към хълбока си, но Брайс вече сядаше в един от евтините алуминиеви столове.

— Не е изтънчено като галерията на шефката ти — отбеляза Змийската кралица, прочела недоумението по лицето на Брайс, — но върши работа.

Брайс не изрази съгласието си, че такова място далеч не подхождаше на метаморф, чиято змийска форма беше луннобяла кобра с люспи като от опал и за чиято сила се говореше, че била… различна. Добивала допълнителна мощ в комбинация с отровата й, превръщала се в нещо невиждано и древно.

Хънт седна до Брайс, обръщайки стола с облегалката напред, за да има място за крилете му. Виковете от бойната арена отекваха през бетона под краката им.

Змийската кралица запали нова цигара.

— Дошли сте да ме питате за Даника Фендир.

Брайс задържа лицето си безизразно. Аталар я впечатли със същото.

— Разглеждаме случая от всеки ъгъл — отвърна предпазливо Хънт.

Удивителните й очи се присвиха от доволство.

— Щом така държиш да го представиш, добре. — Измежду устните й извираха усукани струйки дим. — Но ще ви спестя глупостите. Даника представляваше заплаха за мен, и то в повече отношения, отколкото предполагате. Но тя имаше акъл в главата си. И се сработвахме добре. — Пак дръпна от цигарата си. — Както Аталар несъмнено ще потвърди — провлачи тя, спечелвайки си предупредителен поглед от него, — понякога на Помощната гвардия и 33-ти им се налага да си сътрудничат с тъмни субекти като нас.

— А Максимус Терциан? — попита Хънт. — Бил е убит в покрайнините на твоята територия.

— Максимус Терциан беше разглезена кучка, но не съм толкова глупава, че да подхвана кръвна вражда с баща му. Само ще си навлека главоболия.

— Кой го е убил? — попита безцеремонно Брайс. — Чух, че си прибрала хората си от улиците. Знаеш нещо.

— Просто предпазна мярка. — Тя облиза горните си зъби. — Змиите предвкусваме неприятностите. Настъпва някаква промяна във въздуха. Вкусвам я и сега, из целия град.

Светкавиците на Хънт прокънтяха глухо в стаята.

— И не ти хрумна да предупредиш някого?

— Предупредих моите хора. Интересува ме само моят район, останалата част от Лунатион да се оправя както може.

— Много благородно — укори я Хънт.

Брайс повтори въпроса си:

— Кой е убил Терциан според теб?

Тя сви рамене.

— Какво да ти кажа? Това е Месарският пазар. Случват се всякакви простотии. Сигурно е идвал да си купи наркотици и така си е платил.

— Какви наркотици? — попита Брайс, но Хънт се намеси, преди да е получила отговор:

— Токсикологичното изследване показа, че е бил чист.

— Тогава не знам как да ви помогна — отвърна метаморфката. — Мога само да гадая.

Брайс реши, че няма смисъл да я пита за записи от камерите за наблюдение, защото от 33-ти вече със сигурност ги бяха прегледали.

Змийската кралица извади нещо от едно чекмедже и го хвърли на бюрото. Флашка.

— Тук ще намерите алибитата ми за нощта на убийството на Терциан и дните покрай убийствата на Даника и глутницата й.

Брайс не докосна металното устройство, голямо колкото червило.

Устните на Змийската кралица отново се извиха в усмивка.

— В нощта на неговото убийство бях на спа хотел. А в нощта, когато са убили Даника и глутницата „Дяволи“ един от партньорите ми вдигна парти по случай Скока на дъщеря си, което премина в тридневно… е, сами ще видите.

— Тази флашка съдържа запис от тридневна оргия, в която си участвала? — попита Хънт.

— Дай знак, ако те разгорещи, Аталар. — Змийската кралица пак си дръпна от цигарата. Зелените й очи се плъзнаха към скута му. — Разправят, че си страхотен ездач, когато спреш да се цупиш.

Да, бе! Хънт оголи ядосано зъби, затова Брайс се намеси:

— Да оставим настрана оргиите и креватната ловкост на Хънт, защото на пазара ти има търговец на соли.

Тя потупа торбата върху коленете си.

Змийската кралица откъсна очи от озъбения Хънт и заяви остро на Брайс:

— Не използвам стоката си. Но ти май не се ръководиш от това правило в оная гъзарска галерия. — Тя й смигна. — Ако някога ти омръзне да пълзиш в краката на магьосницата, ела да ме намериш. Имам цял куп клиенти, които ще пълзят в твоите. И ще си плащат.

Хънт сложи топла ръка върху рамото й.

— Тя не се продава.

Брайс се измъкна от хватката му и го изгледа предупредително.

— Всички се продават, генерале — увери го кралицата. — Просто трябва да им уцелиш цената. — Тя избълва пушек от ноздрите си като дракон, бълващ пламъци. — Дай ми ден-два, Аталар, и ще узная твоята.

По лицето на Хънт се появи красива смъртоносна усмивка.

— Може би аз вече знам твоята.

Змийската кралица също се усмихна.

— Надявам се. — Тя угаси цигарата и пак обърна поглед към Брайс. — Ето един експертен съвет за скромното ти разследване. — Брайс се наежи от студената подигравка в тона й. — Търси там, където боли най-много. Отговорите винаги са там.

— Благодаря за съвета — процеди през зъби Брайс.

Метаморфката просто щракна с пръсти и вратата на кабинета се отвори. Пристрастените към отровата й елфи надникнаха вътре.

— Приключихме — информира ги Змийската кралица, вече насочила вниманието си към античния компютър. — Изпратете ги до изхода.

За да не душат наоколо.

Брайс преметна през рамо торбата със солта, а Хънт грабна флашката и я прибра в джоба си.

Охранителят имаше благоразумието да отстъпи встрани, когато Хънт побутна Брайс през вратата. На третата й крачка в коридора Змийската кралица се обади след нея:

— Не подценявай обсидиановата сол, Куинлан. С нея можеш да поканиш някои от най-долните обитатели на Ада.

Въпреки че по гръбнака й пробяга ледена тръпка, Брайс просто махна през рамо.

— Е, поне няма да ми е скучно.

Тръгнаха си от Месарския пазар цели, слава на петимата шибани богове — особено на Урд. Хънт не знаеше как им се размина обстрелът с отровни куршуми, но… Погледна смръщено червенокосата жена, която оглеждаше белия си скутер за щети. Никой не беше посмял да пипне дори каската й.

— Вярвам й — подхвана Хънт. Нямаше никакво намерение да гледа записа на флашката. Веднага щеше да го изпрати на Виктория. — Не мисля, че е имала нещо общо с убийството.

Куинлан и Рога обаче… Тях още не ги беше зачеркнал от списъка в главата си.

— Съгласна съм.

— Значи пак сме на нулата.

Идеше му да закрачи нервно, като си представяше, че все още дължи хиляди убийства на губернатора.

— Не — отвърна Брайс. — Не сме. — Тя закопча торбата със солта в малкия багажник върху задницата на скутера. — Кралицата каза да търсим отговори там, където боли най-много.

— Просто ръсеше глупости, за да се подиграва с нас.

— Може би. — Брайс сложи каската на главата си и вдигна визьора, разкривайки кехлибарените си очи. — Но може и неволно да ни е помогнала. Утре. — Очите й се премрежиха. — Утре ще помисля. Но в галерията, защото иначе Джесиба ще откачи.

Заинтригува го достатъчно, за да попита:

— Мислиш, че си попаднала на улика ли?

— Още не. Просто насока. Но е по-добре от нищо.

Той кимна с брадичка към багажника на скутера й.

— За какво ти е обсидиановата сол?

Сигурно имаше друго предназначение за нея. Макар че се молеше да не е толкова глупава, че да я използва.

Брайс отвърна с равен тон:

— Да си подправям бургерите.

Хубаво. Нейна си работа.

— Откъде намери толкова пари?

Съмняваше се да е имала ненужни десет хиляди в банковата си сметка.

Брайс дръпна ципа на коженото си яке.

— Платих от сметката на Джесиба. Тя пръска повече пари по козметика всеки месец, така че едва ли ще забележи.

Хънт не знаеше какво да каже по въпроса, затова просто стисна зъби и пак я изгледа изпитателно.

— Между другото, адска тъпотия е да караш дори скутер преди Скока.

— Благодаря, мамо.

— По-добре хвани автобуса.

Тя се изсмя гръмко и изфуча по тъмната улица.

20

Търси там, където боли най-много.

Брайс не беше признала на Аталар колко смислен е бил съветът на Змийската кралица. Вече му беше дала списъка си със заподозрени — но той така и не спомена другото си искане към нея.

Днес щеше да работи тъкмо по него: щеше да състави списък с всички занимания на Даника в седмицата преди смъртта й. Но още щом отвори галерията сутринта и слезе в библиотеката, за да започне списъка… Прилоша й жестоко.

Затова включи лаптопа и се зае да преглежда кореспонденцията си с Максимус Терциан още от самото начало, преди шест седмици. Можеше да попадне на някаква връзка, да й е подхвърлил нещо за плановете си в нощта на убийството.

Но колкото и скучни делови имейли да препрочиташе, спомените за последните дни на Даника дращеха по онази заварена врата в съзнанието й. Съскаха и шепнеха като призраци и колкото и да се мъчеше да ги игнорира, да се съсредоточи върху имейлите на Терциан.

Лехаба я погледна от миниатюрното диванче с облегалка само в единия край, което Брайс й беше подарила преди години — взела го беше от кукленската къща от детството си, — където гледаше любимия си ванирски сапунен сериал на таблета си. Стъклената й полусфера стоеше върху купчина книги зад нея, под тежките цветове на една лилава орхидея.

— Би могла да поканиш ангела в библиотеката, за да работите заедно по това нещо, което очевидно ви затруднява.

Брайс врътна очи.

— Манията ти по Аталар започва да звучи леко психопатски.

Лехаба въздъхна.

— Случайно да си виждала Хънт Аталар?

— Все пак живее на покрива срещу моята сграда, така че да.

Лехаба паузира сериала и отпусна глава на облегалката на малкото си диванче.

— Той е същинска мечта.

— Аха, питай го по въпроса.

Брайс затвори имейла, който четеше — един от около стоте между нея и Терциан и първият, в който вече флиртуваше деликатно с нея.

— Хънт е достатъчно красив да се снима в сериал.

Лехаба посочи с фино краче таблета, изправен пред нея.

— За жалост, не мисля, че с такава разлика в размерите ще ви се получи в спалнята. Не знам дали ще успееш дори да прегърнеш оная му работа.

Лехаба изпусна облаче дим от смущение и замаха с ръце да го разсее.

— Биби!

Брайс се изкиска, после посочи таблета.

— Не аз зяпам по цял ден сериал, който в общи линии е порно със сюжет. Как се казваше? „Голи и зъбати“?

Лехаба полилавя.

— Не се казва така, много добре знаеш! И това е изкуство. Героите правят любов. А не се… — запъна се феичката.

— Чукат? — подхвърли сухо Брайс.

— Точно така — кимна целомъдрено Лехаба.

Брайс се засмя, позволявайки на смеха да прогони навъртащите се около нея духове от миналото, и огнената фея, въпреки скромността си, се присъедини.

— Съмнявам се Хънт Аталар да е от типа мъже, които правят любов — добави Брайс.

Лехаба скри лице в дланите си и захъмка от срам.

Само за да я поизмъчи още малко, Брайс додаде:

— По-скоро е от онези, които те навеждат над бюрото и…

Телефонът иззвъня.

Тя погледна към тавана, питайки се дали Аталар не я е чул някак, но — не. Оказа се по-лошо.

— Здравей, Джесиба — каза Брайс в слушалката и махна на Лехаба да се връща на поста си, в случай че магьосницата ги наблюдава през камерите в библиотеката.

— Радвам се да видя, че Лехаба се труди усърдно.

Феичката изключи набързо таблета и си придаде бдителен вид.

— Хващаш я по време на сутрешната й почивка — оправда я Брайс. — Полага й се.

Лехаба й стрелна благодарен поглед, който стигна чак до костите й.

Джесиба просто започна да реди команда след команда.

Трийсет минути по-късно, седнала на бюрото в изложбената зала на галерията, Брайс се взираше в затворената входна врата. Тиктакането на часовника изпълваше пространството, напомняйки непрекъснато за всяка изгубена секунда. Всяка секунда, в която убиецът на Даника и глутницата скиташе свободно из града, докато тя си седеше и се ровеше из глупави документи.

Недопустимо. Но мисълта да отвори вратата към всички онези спомени…

Знаеше, че ще съжалява. Че е абсолютно безумие. Но набра номера, преди да е размислила.

— Какво има?

Гласът на Хънт вече звучеше остро, пълен с бури.

— Защо веднага реши, че е станало нещо?

— Защото за пръв път ми се обаждаш, Куинлан.

Това беше грешка — огромна глупава грешка. Тя се прокашля, готова да се оправдае, че се обажда да си поръча обяд, но Хънт я изпревари:

— Да не си открила нещо?

Можеше да се справи заради Даника, заради глутницата „Дяволи“. Щеше да се справи. Гордостта нямаше място тук.

— Трябва да ми помогнеш с нещо.

— С какво?

Но още преди да е изрекъл въпроса си, силен юмрук почука на вратата. Не й трябваше камерата, за да се досети, че е той.

Отвори вратата и я посрещнаха разгърнати криле и аромат на мокри кедри. Хънт попита кисело:

— Ще вдигнеш ли врява, ако поискам да вляза, или може да си спестим тая част от програмата?

— Просто влизай.

Брайс го остави на входа и се върна при бюрото. Отвори най-долното чекмедже, извади шише за многократна употреба и глътна от него.

Хънт затвори вратата след себе си.

— Не е ли малко рано за пиене?

Тя не си направи труда да го поправи, а просто отпи още глътка и седна в стола си.

Хънт впи поглед в нея.

— Ще ми кажеш ли какво става?

На желязната врата към библиотеката се почука вежливо. Хънт завъртя глава към масивния метал, прибирайки крилете си.

Още едно почукване отекна в преддверието на изложбената зала.

— Биби — обади се печално Лехаба от другата страна на вратата. — Биби, добре ли си?

Брайс врътна очи. Ктона да й е на помощ.

Третия път беше плахо чук-чук-чук.

— Биби? Биби, моля те, кажи, че си добре.

— Добре съм — провикна се Брайс. — Връщай се долу и си върши работата.

— Искам да те видя с очите си — отвърна Лехаба с глас на угрижена леля. — Иначе няма да мога да се съсредоточа в работата си.

Хънт свъси вежди — макар че устните му се поразтегнаха.

Брайс обясни:

— Първо, тя е виртуоз в драматизирането.

— О, Биби, толкова си жестока понякога…

— И второ, на долния етаж не трябва да стъпва почти никой, така че, ако докладваш на Мика за него, приключваме.

— Обещавам — отвърна предпазливо Хънт. — Въпреки че Мика е способен да ме принуди да говоря.

— Тогава не му давай причина да любопитства.

Тя остави шишето на бюрото и се изправи на учудващо стабилни крака. Хънт все пак се извисяваше над нея. Ужасните преплетени тръни, татуирани през челото му, сякаш изсмукваха светлината от стаята.

Той потри челюстта си.

— Долу държите контрабандните придобивки, нали?

— Сигурно си се досетил, че повечето от нещата тук са контрабандни придобивки. Някои от тези книги и свитъци са последните оцелели в целия свят. — Тя сбърчи устни и побърза да добави: — Много хора са страдали и загивали, за да запазят съкровищата, които съхраняваме в библиотеката.

Повече от това нямаше да му каже. Не беше успяла да прочете повечето книги, тъй като бяха на отдавна отмрели езици или толкова умело шифрирани, че само най-опитните лингвисти и историци можеха да ги разчетат, но едва миналата година разбра какво представляват повечето от тях. И че астерите и Сенатът биха заповядали да ги унищожат. Вече бяха унищожили всички други екземпляри. В библиотеката имаше и обикновени книги, с които Джесиба се сдобиваше главно за лично ползване — или по поръка на Подземния крал. Но онези, които Лехаба охраняваше… за тях някои биха убили. И бяха убивали.

Хънт кимна.

— На никого няма да кажа.

Тя го погледна изпитателно, после се обърна към желязната врата.

— Това е подаръкът за рождения ти ден, Леле — прошепна през метала.

Желязната врата се отвори с въздишка, разкривайки застланото с боровозелен мокет стълбище, което водеше надолу към библиотеката. Хънт едва не се блъсна в нея, когато Лехаба изникна между тях, пламнала ярко.

— Здравей — измърка тя.

Ангелът огледа огнената фея, рееща се на няколко сантиметра от лицето му. На ръст беше колкото педята на Брайс. Косите й се усукваха в пламъци над главата й.

— А, каква красота! — пророни Хънт с тих, нежен глас, от който всички инстинкти на Брайс се изостриха.

Лехаба лумна, обгърна с пухкави ръце тялото си и сведе глава.

Брайс се отърси от влиянието на гласа му.

— Не се преструвай на срамежлива.

Лехаба й стрелна прогарящ поглед, а Хънт вдигна пръст, за да кацне на него.

— Моля.

Лехаба засия в рубиненочервено, но долетя до белязания му пръст, седна върху него с усмивка и запърха с мигли към Хънт.

— Много е мил, Биби — отбеляза, докато Брайс слизаше по стълбите. Полилеят слънце се съживи от само себе си. — Не виждам защо се оплакваш толкова от него.

Брайс надникна сърдито през рамо. Лехаба обаче се взираше замечтано в ангела, който се усмихна иронично на Брайс, следвайки я към сърцето на библиотеката.

Тя побърза да извърне глава напред.

Може би Лехаба все пак беше права за външния му вид.

Съзнанието й беше будно за всяко стъпало надолу по стълбището, всяко шумолене на крилете на Хънт, който вървеше плътно зад нея. За всяка частица от въздуха наоколо, изпълнен с неговия дъх, със силата му, с волята му.

Освен Джесиба, Сиринкс и Лехаба, само Даника бе слизала тук с нея.

Сиринкс се разбуди от дрямката си, усетил, че имат гост — и умалената му лъвска опашка заподскача по кадифения диван.

— Сири казва, че позволява да го погалиш — преведе Лехаба на Хънт.

— Хънт си има друга работа — отсече Брайс, вървейки към масата, където беше оставила една отворена книга.

— Сири говорел, значи.

— Според нея — измърмори Брайс.

Огледа масата за… вярно, беше оставила списъка върху масата на Лехаба. Тръгна натам по дебелия килим.

— Тук сигурно има хиляди книги — възхити се Хънт, оглеждайки високите библиотеки.

— О, да — отвърна Лехаба. — Но половината са от частната колекция на Джесиба. Някои са още от.

— Ахъм — прокашля се Брайс.

Лехаба й се оплези и прошепна съзаклятнически на Хънт:

— Биби е сприхава, защото не успя да състави списъка.

— Сприхава съм, защото съм гладна, а ти ми лазиш по нервите цяла сутрин.

Огнената феичка отлетя от пръста на Хънт, пльосна се на кукленския си диван върху нейната маса и обясни на объркания ангел:

— Биби се прави на лоша, но всъщност е нежна душа. Купи Сири, защото Джесиба щеше да го подари на един клиент, военачалник в планината Фаркаан…

— Лехаба…

— Вярно е.

Хънт разгледа аквариумите и влечугите в тях, спирайки пред празните води на най-големия.

— Мислех го за бутиков домашен любимец.

— О, такъв е — потвърди Лехаба. — Сиринкс бил откраднат от майка си още като малък; десет години го продавали и препродавали по целия свят, докато Джесиба не си го купи за домашен любимец. После пък Брайс го откупи от нея… тоест откупи свободата му. Дори му издаде сертификат, че е свободен. Повече никой никога не може да го купува и продава. — Тя посочи химерата. — Като е легнал, не се вижда, но на предната му дясна лапа е официалният знак на освободените.

Хънт откъсна поглед от тъмните води и го впери учудено в Брайс.

Тя скръсти ръце.

— Какво? Ти си прибързал със заключенията.

Очите му просветнаха. Каквото и да значеше това.

Тя се сдържа да не надникне към неговата китка — и татуировката SPQM на нея. Чудеше се дали и той не потиска същия рефлекс; дали се пита кога ще дойде мигът и той да получи заветния знак.

Лехаба обаче реши да попита Хънт:

— А ти колко струваш, Ати?

— Леле, това е грубо — намеси се Брайс. — И не му викай Ати.

Феичката изпусна облаче дим.

— С него сме от един и същ Дом, а и двамата сме роби. Прабаба ми се е била в 18-и легион по време на бунта. Имам право да попитам.

Лицето на Хънт остана съвършено безизразно, когато Лехаба спомена бунта, но той отиде до дивана, даде на Сиринкс да подуши пръстите му, после го почеса зад кадифените уши. Химерата измърка доволно и отпусна лъвската си опашка.

Гърдите на Брайс се свиха и тя опита да се отърси от чувството.

Хънт изшумоли с криле.

— Продадоха ме на Мика за осемдесет и пет милиона златни знака.

Едното токче на Брайс се закачи за килима, докато вървеше към работното кътче на Лехаба, за да вземе таблета й. Огнената фея пак долетя до ангела.

— Аз струвам деветдесет хиляди златни знака — сподели му тя. — Сири струваше двеста трийсет и три хиляди.

Очите на Хънт отскочиха към Брайс.

— Платила си толкова?

Брайс седна пред работната маса и посочи свободния стол до своя. Хънт по чудо се подчини.

— Получих петнайсет процента отстъпка за служител. И се споразумяхме за разсрочено плащане.

Толкова по въпроса.

Само че Лехаба обяви:

— Джесиба си удържа от всяка нейна заплата. — Брайс изръмжа, въздържайки се да не задуши феята с възглавница. — Биби ще изплаща Сири до тристагодишна възраст. Ако направи Скока. В противен случай ще умре, преди да се е издължила.

Хънт седна тежко в стола и крилото му бръсна ръката й. Беше по-меко от кадифе, по-гладко от коприна. Той го прибра рязко, сякаш опарен от допира с нея.

— Защо?

Брайс отговори:

— Защото онзи военачалник искаше да го прекърши с болка, за да го превърне в боен звяр, а Сиринкс ми е приятел и ми беше омръзнало да губя приятелите си.

— Мислех, че си въшлива от пари.

— Не — отрече лаконично тя.

Хънт сбърчи чело.

— Но апартаментът ти…

— Апартаментът е на Даника. — Брайс не можеше да го погледне в очите. — Решила да инвестира в недвижимо имущество. И вписала двете ни като собственички. Разбрах за съществуването му чак след смъртта й. И щях просто да го продам, но се оказа, че е с първокласна охранителна система и най-добрите защитни заклинания.

— Ясно — прекъсна я той и Брайс се уплаши от състраданието в очите му.

Даника беше умряла и я беше оставила сама, и… Въздухът не й достигаше.

Отказа да посещава психолог. Първата година майка й и записваше час след час, но Брайс не се яви на нито един. Вместо това си купи дифузер за ароматерапия, четеше за успокоителни техники за дишане и толкова.

Знаеше, че е трябвало да даде шанс на психотерапията. Тя помагаше на много хора — дори спасяваше живота им. Хвойна посещаваше психолог от тийнейджърка и разправяше на всеки колко ползотворно било.

Брайс обаче не отиде — не защото не вярваше, че ще й помогне. Напротив, знаеше, че ще й помогне и вероятно ще я накара да се почувства по-добре. Или поне ще й покаже пътя към възстановяването.

Именно затова не отиде.

Като гледаше как Хънт се взира в нея, се питаше дали не го е прочел по лицето й — дали не е разгадал дългата й въздишка.

Търси там, където боли най-много.

Мамка му! Змийската кралица да върви по дяволите с експертните си съвети.

Тя включи таблета на Лехаба. На екрана се появиха вампирка и вълк в страстна прегръдка, голи и стенещи…

Брайс се изсмя.

— Прекъснала си такава сцена, за да се бъркаш в моите работи?

Настроението в стаята се разведри, сякаш еротичната гледка беше пропукала тъгата на Брайс.

Лехаба пламна в рубинено.

— Исках да се запозная с Ати — измърмори тя, връщайки се сърдито на дивана.

Хънт не успя да стърпи смеха си.

— Гледаш „Голи и зъбати“?

Лехаба скочи от дивана.

— Не се казва така! Ти ли го подучи, Брайс?

Брайс прехапа долна устна, за да не прихне в смях, остави таблета и грабна лаптопа си, отваряйки кореспонденцията си с Терциан.

— Нищо подобно.

Хънт вдигна иронично вежда.

— Ще подремна със Сири — заяви Лехаба, без да ги поглежда.

В същия момент нещо тежко тупна на пода на полуетажа. Хънт стрелна ръка към хълбока си, вероятно към пистолета там, но Лехаба изсъска към парапета:

— Да не сте посмели да прекъснете дрямката ми.

Нещо масивно се завлачи по пода, изтропа глухо и изшумоли. Звуците не идваха от аквариума на Госпожица Попи.

Лехаба каза на Хънт:

— Ако някоя от книгите опита да те придума да си я носиш у дома, недей.

Той се поусмихна.

— Ти умело го предотвратяваш.

Лехаба му се ухили поласкано и се сгуши до Сиринкс, който измърка, доволен да усети топлината й.

— Очаквам всичко от тях: да се промъкнат в чантата или в джоба на палтото ти, дори да изкачат стълбите с премятане. Изгарят от желание да се върнат в света. — Тя се понесе към далечната библиотека зад тях, откъдето една книга току-що бе тупнала върху стълбището. — Лоша книга! — изсъска феята.

Хънт плъзна ръка към ножа на бедрото си, гледайки как книгата се издига нагоре по стълбището, сякаш носена от невидими ръце, литва към един от горните рафтове и заема мястото си със златист проблясък — навярно от негодувание.

Лехаба лумна предупредително, после се загърна с опашката на Сиринкс като с мек шал.

Брайс поклати глава, но като погледна странично към Хънт, видя, че ангелът я наблюдава. Не по начина, по който беше свикнала да я зяпат мъжете.

— Защо има толкова гадинки?

— Това са някогашни любовници и съперници на Джесиба — прошепна изпод мекото си одеяло Лехаба.

Хънт поразмърда криле.

— Чувал съм слухове.

— Никога не съм я виждала да превръща някого в животно — обади се Брайс, — но все пак се старая да не я ядосвам. Не ми се ще някой път да ме превърне в прасе, защото съм прецакала важна сделка.

Устните на Хънт се извиха леко нагоре, сякаш не знаеше дали да се засмее, или да се ужаси.

Лехаба отвори уста, сигурно да сподели с него имената на всички твари в библиотеката, но Брайс побърза да й отнеме думата:

— Извиках те, защото започнах да съставям списъка с всички занимания на Даника през последните дни от живота й.

Тя потупа листа пред себе си.

— Така ли?

Тъмните му очи се задържаха върху лицето й.

Брайс се прокашля и му призна:

— Да, ами, малко е трудно. Да си спомня. Затова ми хрумна, че… може ти да ме поразпиташ. За да се върнат… спомените.

— А. Добре.

Той се умълча и Брайс зачака да й напомни, че времето не е на тяхна страна, че има работа за вършене и да престане да хленчи, дрън-дрън-дрън.

Вместо това Хънт огледа книгите, аквариумите, вратата към тоалетната в дъното на библиотеката, лампите високо над тях, сред звездите, нарисувани по тавана. После, вместо да я попита нещо за Даника, каза:

— Изучавала ли си антична култура в университета?

— Да, посещавах няколко курса. Харесва ми да уча за стари неща. Специалността ми беше класическа литература. — Тя добави: — Научих древния език на елфите още като дете.

Желание, породено от внезапния й интерес към корените й. Надявала се беше да впечатли баща си с езика година по-късно, когато за пръв път му отиде на гости. А след катастрофалния завършек на срещата им реши, че повече никога няма да учи чужди езици. Детинска приумица, но не я интересуваше.

Поне познаването и на най-стария от елфическите езици се оказваше полезно за работата и с малкото антични ценности, които елфите не държаха заключени в съкровищниците си.

Хънт пак обходи с поглед библиотеката.

— Как те наеха тук?

— След като завърших университета, не можех да си намеря работа никъде. Музеите не ме искаха, защото нямах достатъчно опит, а другите галерии в града принадлежат на изверги, които ме мислеха за… апетитна. — Очите му притъмняха и тя се помъчи да игнорира гнева, който изникна там заради нея. — Но приятелката ми Фурия… — Хънт се напрегна леко, чувайки името й; очевидно познаваше репутацията й. — По онова време двете с Джесиба работеха заедно в Пангера. И когато Джесиба споменала, че си търси нов асистент, Фурия направо наблъскала автобиографията ми в гърлото й. — Брайс изсумтя заради спомена. — Джесиба ми предложи позицията, защото не искаше някой скован дръвник. Работата е прекалено мръсна, а клиентите обикновено са тъмни субекти. Трябваше й помощник със социални умения и малко познания в сферата на древното изкуство. Така стана.

Хънт се позамисли, после попита:

— Какви са отношенията ти с Фурия Акстър?

— Тя е в Пангера. И прави каквото прави най-добре.

Уклончив отговор.

— Акстър казвала ли ти е с какво се занимава там?

— Не. И не искам да знам. Баща ми ми е разказвал предостатъчно истории. Не ми се ще да си представям с какво си има работа Фурия на онова място.

Кръв, кал и смърт, технологии срещу магия, машини срещу ванири, бомби с отровни химикали и първосвет, куршуми и остри зъби.

Рандъл просто беше отбил задължителната си военна служба — изискване за всички от класата на перегрините, с изключение на Низшите: всички човеци бяха длъжни да прослужат три години в армията. Рандъл никога не говореше за това, но Брайс знаеше, че годините на фронта са оставили белези, по-дълбоки от видимите по тялото му. Едва ли беше лесно да убиваш по принуда други човеци. Но заплахата на астерите беше достатъчен стимул: откажеше ли някой служба, плащаше с живота си. И с този на близките му. Оцелелите от семейството му ставаха роби и белязваха китките им със същите букви, които чернееха върху кожата на Хънт.

— Не е ли възможно убийството на Даника да има връзка с…

— Не — изръмжа Брайс. Да, с Фурия се бяха отчуждили в последно време, но за това не можеше и дума да става. — Двете нямаха общи врагове. След като опандизиха Бригс, Фурия си обра крушите.

И Брайс не я беше виждала оттогава. Само за да смени темата, попита Хънт:

— На колко години си?

— Двеста трийсет и три.

Тя си направи сметка и свъси вежди.

— Бил си толкова млад по време на бунта? А вече командир на легион?

Разгроменият бунт на ангелите се беше състоял преди двеста години; и той го беше предвождал на изключително крехка възраст — по ванирските стандарти.

— Имах много ценна дарба. — Той вдигна ръка и около пръстите му се заусуква светкавица. — Полезна за убиване. — Тя изсумтя с разбиране. Хънт я погледна. — Ти убивала ли си някого?

— Да.

Очите му светнаха от изненада. Но на нея не й се говореше за случката от последната година в университета, когато и двете с Даника влязоха в болница — Брайс със счупена ръка, — след като се бяха разбили с откраднат мотор.

Лехаба се обади от другия край на библиотеката:

— Биби, престани с тази загадъчност! От години я разпитвам по този въпрос, Ати, но тя все ми спестява най-интересното…

— Млъкни, Лехаба.

Спомените от онова приключение я забрулиха жестоко. Усмивката на Даника от съседното легло в болницата. Как Торн пренесе приятелката й по стълбите на общежитието им въпреки възраженията й. Как глутницата се суети около тях цяла седмица, а една вечер Натали и Зелда изритаха мъжете, за да им спретнат момичешки филмов маратон. Но всичко това бледнееше на фона на промяната, настъпила между двете им с Даника след онова пътешествие. Как беше паднала и последната бариера, разголвайки истината.

Обичам те, Брайс. Много съжалявам.

Затвори очи, Даника.

В гърдите й зейна дупка, огромна и кънтяща.

Лехаба продължаваше да мрънка, но Хънт беше впил очи в лицето на Брайс.

— Кой е най-щастливият ти спомен с Даника от последната седмица на живота и? — попита я той.

Кръвта в цялото й тяло запулсира мощно.

— Ами, много са.

— Избери си един и ще започнем с него.

— Така ли караш свидетелите да се разприказват?

Той се отпусна назад в стола, нагласяйки крилете си около ниската му облегалка.

— Така с теб ще съставим списъка.

Тя претегли погледа му, солидното му наелектризирано присъствие. И преглътна сухо.

— Татуировката на гърба ми… направихме я през онази седмица. Напихме се зверски една нощ и бях толкова неадекватна, че дори не разбрах какво е сложила на гърба ми, докато не надвих махмурлука.

Устните му потрепнаха в лека усмивка.

— Дано поне си е струвало.

Колкото и да я стягаха гърдите, Брайс се поусмихна.

— Струваше си.

Хънт се приведе напред и потупа с пръст листа върху масата.

— Запиши това.

Тя се подчини, а после Хънт я попита:

— Какво е правила Даника в деня, преди да се татуираш?

Говореше спокойно, но следеше бдително всяко нейно движение. Сякаш четеше нещо невидимо за нея.

Колкото да се измъкне от обезпокоително проницателния му поглед, Брайс взе химикала и започна да вписва спомен след спомен, всички занимания на Даника от онази седмица: глупавото желание при портата на Стария площад, след което излапаха заедно една пица на бара на заведението, гълтайки бира от шишетата и плямпайки купища тъпотии; фризьорския салон, където Брайс се порови из разни клюкарски списания, докато опресняваха лилавите, сини и розови кичури на Даника; супермаркета на две пресечки от жилището им, където с Торн намериха Даника да се тъпче с чипс, преди да си го е платила, а после часове наред я подиграваха; игрището за сънбол на университета, където с Даника точиха лиги по сексапилните спортисти от отбора на Итън по време на тренировката им и си ги заплюваха… Продължи да пише, и да пише, докато стените пак не започнаха да я притискат.

Едното й коляно подскачаше неуморно под масата.

— Мисля, че за днес е достатъчно.

Хънт погледна към списъка и отвори уста да каже нещо, но в този момент телефонът й извибрира.

Брайс благодари на Урд за навременната намеса и прочете съобщението на екрана. Лицето й явно придоби толкова интригуващо изражение, че Хънт надзърна през рамото й.

Рун пишеше:

Хънт попита:

— Дали е заради снощи?

Вместо да му отговори, Брайс написа:

Рун отвърна:

— Интересно — прошепна Брайс. — Да го предупредя ли, че ще си с мен?

Хънт се ухили пакостливо.

— Как ли пък не!

Брайс също се ухили.

21

Рун Данаан стоеше облегнат на една от мраморните колони във вътрешното светилище на Храма на Луна и чакаше сестра си. Наоколо се разхождаха туристи и щракаха снимки, без да го виждат заради булото от сенки, с което се беше загърнал.

Помещението беше достатъчно високо да побере статуята, разположена на трон в задната му част.

Десетметровата Луна седеше на златен престол, любящо изваяна от лъскав лунен камък. Сребърна тиара с пълна луна между два полумесеца украсяваше вдигнатата й вълниста коса. До обутите й в сандали крака лежаха два вълка, чиито гибелни очи предизвикваха всеки поклонник да я доближи. През облегалката на трона й бяха преметнати лък от масивно злато и колчан, пълен със сребърни стрели. Диплите на дългата до средата на бедрата й роба покриваха фините й пръсти, отпуснати в скута й.

И вълците, и елфите почитаха Луна като своя богиня покровителка — и преди хилядолетия бяха воювали за покровителството й. Но макар връзката й с вълците да бе отразена върху статуята с изумително внимание към детайла, тази с елфите липсваше от две години. Може би Есенния крал с право искаше да възвърне славата на елфите. Рун не одобряваше надменните му, презрителни методи, но… отсъствието на елфическото наследство върху статуята го глождеше до мозъка на костите.

Откъм вътрешния двор отвъд вратите на светилището се чуха стъпки, последвани от развълнувано шушукане и щракане на фотоапарати.

— Дворът е направен по модел на онзи във Вечния град — обясняваше женски глас, докато ново стадо туристи навлизаха в храма, следвайки екскурзоводката си като патета.

Виненочервената коса най-отзад в групата привлече вниманието му.

Както и омразно познатите сиви криле.

Рун стисна зъби, без да излиза от сенките си. Поне беше благоволила да дойде.

Групата туристи спря в центъра на вътрешното светилище и екскурзоводката продължи да обяснява на висок глас, докато всички се пръсваха в различни посоки, озарявайки сумрачното помещение със светкавици като на Аталар.

— Ето я и нея, дами и господа: прочутата статуя на Луна. Богинята покровителка на Лунатион е изработена от масивен мраморен монолит, изсечен от небезизвестната Калиприанска каменоломна край река Мелантос, на север оттук. Този храм е първата сграда, издигната преди петстотин години върху основите на града, чието местонахождение е подбрано специално заради извивката на река Истрос. Може ли да ми каже някой каква форма образува реката?

— На полумесец! — извика някой и думите отекнаха между мраморните колони и струйката благовонен дим от купата с тамян между вълците в краката на богинята.

Рун погледа как Брайс и Хънт се озъртат наоколо за него, и накрая разгърна сенките колкото да го видят. Лицето на Брайс остана безизразно. Аталар просто се ухили.

Направо страхотно.

Туристите така се бяха заслушали в екскурзоводката си, че никой от тях не забеляза странната двойка, прекосяваща светилището. Рун задържа сенките, докато Брайс и Хънт стигнаха до него, после обгърна и трима им с тях.

— Готин трик — подхвърли Хънт.

Брайс мълчеше. Рун опита да не си спомня колко се радваше някога сестра му, като й демонстрираше номера със сенките и звездната си светлина, обединявайки двете половини на силата си.

Рун й каза:

— Исках да видя теб. Не него.

Брайс хвана Аталар под ръка. Смешна картинка бяха заедно: Брайс с изисканата си рокля и обувки с високи токове, а ангелът — в черния си боен костюм.

— Вече сме дупе и гащи, за твое съжаление. Най-най-добри приятелчета.

— Най-добри — повтори Хънт с нетрепваща усмивка.

Луна да го убие! Тази среща щеше да свърши зле.

Брайс кимна към групата туристи, които още следваха водачката си из храма.

— Тук може и да няма камери за наблюдение, но те са добре оборудвани.

— Туристите гледат екскурзоводката си — увери я Рун. — И звуците им ще прикрият нашия разговор.

Сенките го скриваха само от очите, но не и от ушите на околните.

През тесните пролуки в тях видяха млада двойка да се приближава до статуята, толкова заети да снимат, че изобщо не забелязаха по-плътното петно мрак в далечния ъгъл. Въпреки това Рун замълча, а Брайс и Аталар последваха примера му.

Докато тримата чакаха двойката да отмине, екскурзоводката обясняваше:

— След малко ще обсъдим по-подробно архитектурните чудеса на вътрешното светилище, но сега нека насочим вниманието си към статуята. Колчанът, както знаете, е от чисто злато, а стрелите са сребърни, с върхове от диамант.

Някой изсвирука впечатлено.

— Аха — съгласи се екскурзоводката. — Дарение са от архангел Мика, патрон на града и инвеститор в различни благотворителни организации, фондации и иновативни кампании. За жалост, преди две години третото съкровище на Луна бе откраднато от храма. Някой знае ли какво беше то?

— Рогът — обади се някой. — Само за това се говореше по новините.

— Да, ужасна кражба. Подобен артефакт не може да се замени току-така.

Двойката се отдалечи и Рун отпусна скръстените си ръце.

— Добре, Данаан — подхвана Хънт. — Да чуем защо извика Брайс.

Рун махна към туристите, снимащи богинята. Най-вече пръстите й, свити около въздуха, където някога бе имало пропукан ловен рог от кост.

— Защото Есенния крал ми нареди да намеря Рога на Луна.

Аталар килна глава, а Брайс изпръхтя.

— Затова ли ме пита за него снощи?

Пак прекъснаха разговора си, защото екскурзоводката поведе групата към задната част на помещението.

— Ще ви зарадвам с достъп до стаята, където се приготвят елените, поднасяни в жертва пред Луна чрез ритуално изгаряне.

През виещите се сенки се виждаше малка врата в стената.

Когато туристите се изнизаха през нея, Хънт попита с присвити очи:

— Какво представлява този Рог?

— Измишльотина от приказките — измърмори Брайс. — Сериозно ли за това ме извика тук? Защото искаш да впечатлиш татенцето?

Рун изръмжа, извади телефона си и задържайки сенките плътно около тях, отвори снимките, които беше направил миналата вечер в Елфическите архиви.

Но преди да им ги покаже, обясни на Аталар:

— Рогът на Луна бил оръжието на Пелиас, първия принц от Звезделф, по времето на Първите войни. Елфите го създали в своя свят, наименували го в чест на богинята си от новия и след като дошли през Северната пукнатина, го използвали да се сражават срещу демонските орди. Пелиас бил носител на Рога чак до смъртта си. — Рун сложи ръка на гърдите си. — Моят предшественик, чиято кръв тече и в моите вени. Не знам как го е използвал с магията си, но Рогът се превърнал в такава заплаха за демонските принцове, че те всячески се стремили да му го отнемат.

Рун им показа телефона си и снимката на осветения ръкопис блесна ослепително сред гъстите сенки. Илюстрацията на резбования Рог, долепен до устните на елф с боен шлем, не беше избледняла ни най-малко, макар и нарисувана преди хилядолетия. Над фигурата сияеше осемлъчна звезда, символът на рода Звезделф.

Брайс застина така, както можеше да застине само елф — като елен, дочул шум в гората.

Рун продължи:

— За да се докопа до Рога, Звездоядеца създал ново страшилище, използвайки кръвта на принц Пелиас, която успял да пролее на едно бойно поле, и собствената си пъклена сила. Звяр, пръкнал се от сблъсъка между светлина и мрак.

Рун плъзна палец по екрана и се появи следващата илюстрация. Причината да я извика тук — да поеме такъв риск.

Брайс изтръпна от гротескното бледо тяло, прозрачните, злобно оголени зъби.

— Познат ли ти е? — попита тихо Рун.

Брайс разтръска глава, сякаш опитваше да се върне в реалността, и потри несъзнателно бедрото си.

— Това е демонът, който нападна ангела в тъмната уличка онази нощ.

Хънт я изгледа остро.

— Който нападна и теб?

Тя кимна леко.

— Какъв е?

— Обитава най-мрачните дълбини на Ямата — обясни Рун. — Толкова е лишен от светлина, че Звездоядеца го кръстил кристалос, защото кръвта и зъбите му са прозрачни.

— Не съм чувал за такова същество — каза Аталар.

Брайс огледа внимателно рисунката.

— Толкова проучвах Рога, а никъде не се споменаваше за шибан демон. — Тя погледна брат си в очите. — Никой ли не се е досетил преди две години?

— Май точно толкова време отне — отвърна внимателно Рун. — Този ръкопис беше заровен надълбоко в Елфическите архиви, при другите материали, забранени за сканиране. Затова не си попаднала на него в твоето проучване. Целият ръкопис е на древния език на елфите.

И го беше превеждал почти цяла нощ. Пък и остатъчната мъгла от лудокорена не му помогна особено.

Брайс сбърчи чело.

— Но Рогът е счупен. Вече не става за нищо, нали така?

— Почти — отвърна Рун. — При финалната битка от Първите войни принц Пелиас и принцът на Ямата се изправили един срещу друг. Били се цели три дни, докато Звездоядеца не нанесъл фаталния удар. Но не и преди Пелиас да призове цялата сила на Рога, прокуждайки принца на Ямата, братята му и армиите им обратно в Ада. После затворил Северната пукнатина завинаги. Затова вече могат да проникват в света ни само през тънки пролуки или ако някой ги призове със соли.

Аталар се намръщи.

— И искаш да ми кажеш, че този смъртоносен артефакт, заради който принцът на Ямата буквално е създал нов демонски вид, просто си е седял тук? В храма? И никой от нашия свят или Ада не е опитал да го вземе до онази нощ, когато първосветът угасна в целия град? Защо?

Брайс срещна недоумяващия му поглед.

— Рогът се разцепил на две, когато Пелиас затворил Северната пукнатина. Силата му била загубена. Елфите и астерите години наред се мъчили да я възобновят чрез магии, заклинания и какво ли още не, но без успех. Изложили го на почетно място в Астерските архиви, но когато няколко хилядолетия по-късно основали Лунатион, решили да го преместят в този храм.

Рун поклати глава.

— Фактът, че елфите го позволили, доказва, че вече не вярвали в стойността му… че дори баща ми е подценил значението му.

Докато не го откраднаха и той не си науми, че ще е обединяващ символ на елфическата сила в евентуална война.

Брайс добави:

— Мислех си, че е просто репродукция, докато Джесиба не ме накара да го търся. — Тя се обърна към Рун. — Значи според теб някой призовава онзи демон, за да издирва Рога? Но защо, ако вече не притежава никаква сила? И как обяснява това убийствата? Смяташ, че жертвите… са имали досег с Рога и затова кристалосът ги е погнал? — Тя продължи, преди някой от двама им да отговори: — И защо две години не се е появявал?

— Може би убиецът е изчакал положението да се уталожи, преди да започне отново търсенето — предположи Хънт.

— Нямам представа — призна си Рун. — Но не ми изглежда съвпадение Рогът да изчезне точно преди да се появи демонът, а сега убийствата започват отново.

— Тоест сигурно някой пак издирва Рога — довърши вместо него Брайс.

— Новата поява на кристалоса в Лунатион говори, че Рогът още е в града — каза Хънт.

Брайс прикова Рун с поглед.

— Защо Есенния крал внезапно се е сетил, че го иска?

Рун подбра внимателно думите си.

— Да кажем, че е от гордост. Държи да бъде върнат на елфите. И да го намеря без много шум.

Аталар го попита:

— Но защо точно ти да го търсиш?

Сенките около тях се раздвижиха на вълни.

— Защото звезделфската сила на принц Пелиас се е вляла в Рога. И в моята кръв. Баща ми вярва, че притежавам свръхестествена връзка с него. — Той се замисли, после си призна: — Като ровех из архивите снощи, тази книга изскочи срещу мен.

— Буквално? — вирна вежди Брайс.

— Просто… проблесна. Не мога да го обясня, мамка му. Знам само, че висях в подземията часове наред, а накрая почувствах как книгата ме привиква, и като видях илюстрацията на Рога. Това е. Преводът ми го потвърждава.

— Значи кристалосът е способен да проследи Рога — обобщи Брайс със светнали очи. — Ти също.

Аталар явно долови идеята на Брайс, защото устата му се изви в крива усмивка.

— Намерим ли демона, ще разберем кой стои зад всичко това. А намерим ли Рога.

Рун направи гримаса.

— Кристалосът сам ще дойде при нас.

Брайс надникна към статуята с празни ръце зад тях.

— Залавяй се за работа, Рун.

Хънт се облегна на една от колоните на върха на входното стълбище към Храма на Луна, долепил телефон до ухото си. Беше оставил Куинлан вътре с братовчед й, за да проведе този разговор, преди да съставят плана си на действие. Щеше да се обади и от светилището, но щом отвори телефонния си указател, Брайс му се озъби, че на свети места не се говорело по телефона.

Ктона да му е на помощ! Вместо да я напсува, реши да им спести публичните сцени, прекоси обточения с кипариси вътрешен двор и излезе пред входа на храма.

Пет прислужнички се изнизаха от внушителната вила зад храма, въоръжени с метли и маркучи за ежедневното миене на стъпалата и плочника около тях.

На Хънт му хрумна да им каже, че е безсмислено. Ситният дъждец, който пак ръсеше кротко над града, обезсмисляше маркучите им.

Вместо това заслуша със стиснати зъби сигнала свободно.

— Вдигни, мамка ти — процеди.

Една тъмнокожа прислужничка — с черна коса, бяла роба и на не повече от дванайсет — го изгледа смаяно, минавайки покрай него, притиснала дръжката на метлата към гърдите си. Той рязко осъзна, че навярно е плашещ с гневна гримаса на лицето, и побърза да я смекчи.

Младата елфка все пак запази почтено разстояние от него. Златният полумесец, окачен на фина верижка през челото й, проблясваше меко под сивкавата светлина. Щеше да носи полумесец, докато не достигнеше зрелост, когато щеше да се превърне в жрица и да заслужи пълна луна. А когато безсмъртното й тяло започнеше да старее и вехне, губейки цикъла си, отново щеше да замени пълната луна с полумесец.

Всяка жрица си имаше своя лична причина да се посвети в служба на Луна. Да изостави живота си отвъд територията на храма и да приеме вечната непорочност на богинята. Както Луна бе живяла без партньор и любовник.

Хънт винаги бе смятал въздържанието от полов живот за пълна скука. Докато Шахар не унищожи желанието му да бъде с друга жена.

Той предложи на уплашената прислужничка възможно най-добронамерената си усмивка. За негова изненада момичето също му се поусмихна. Имаше смелост.

Джъстиниън Гелос вдигна на шестото позвъняване.

— Как си, бавачке?

Хънт изопна гръб.

— Много смешно.

Джъстиниън се изкикоти.

— Сигурен ли си, че Мика не те наказва за нещо?

Хънт се питаше същото през последните два дни. Отвъд пустата улица палмовите дървета сред освежените от дъжда треви на Оракулския парк проблясваха под смътната светлина. Мъглите, пропълзели откъм реката, обгръщаха куполестата ониксова сграда на Оракулския храм.

Дори по пладне паркът беше почти празен, с изключение на отчаяните прегърбени ванири и човеци, скитащи по пътеките и из градините, докато чакаха реда си да влязат в опушения с тамян храм.

А ако не получеха отговорите, на които се надяваха… Е, храмът от бял камък, на чието стълбище стоеше Хънт, можеше да им даде утеха.

Той надникна през рамо към смътно осветената му вътрешност отвъд големите бронзови врати. На мекия първосвет от редицата мъждукащи метални светилници по пода се открояваше лъскава червена коса, проблясваща като разтопен метал, докато Брайс говореше оживено на Рун.

— Не — отвърна Хънт накрая. — Не мисля, че тази мисия е наказание. Мика трябваше да прибегне до отчаяни мерки, а знаеше, че ще му създавам повече главоболия, ако ме поставеше на стража в близост до Сандриел.

И Полукс.

Не спомена уговорката им с губернатора. Все пак Джъстиниън също носеше позорния ореол през челото си, а Мика не проявяваше особен интерес към него, освен заради близките му отношения с пехотните взводове на 33-ти. Ако беше сключвал сделка с архангела за по-бързото спечелване на свободата си, Джъстиниън не им беше споделял.

Ангелът въздъхна.

— Да ти кажа, тук става все по-напечено. Всички са на нокти, а дори не е пристигнала още. По-добре ти е там.

Елф с отнесен поглед мина мудно покрай стълбището на храма, видя кой заприщва входа към вътрешността му, и тръгна, олюлявайки се, към Оракулския парк и куполестата сграда в сърцето му. Поредната изгубена душа, търсеща отговори в дим и шепот.

— Не съм много сигурен — каза Хънт. — Искам да проучиш нещо. Един древен демон. Кристалос. Претърси базите данни и виж дали ще изскочи нещо.

Би помолил Вик, но тя вече беше поела записа с алибито на Змийската кралица.

— Ще проверя и ще ти изпратя резултатите — обеща Джъстиниън. — Късмет!

— Ще ми трябва — призна Хънт.

Тонове от него.

Джъстиниън добави лукаво:

— Но все пак не вреди, че партньорката ти радва окото.

— Затварям.

— Да знаеш, не раздават медали на онези, дето страдат най-дълго — не се отказа Джъстиниън, преминавайки към нетипично сериозен тон. — Хънт, минаха два века от смъртта на Шахар.

— Добре.

Не му се говореше по този въпрос. Нито с Джъстиниън, нито с когото и да било.

— Похвално е, че още я обичаш, но нека сме реалисти за…

Хънт затвори. И му хрумна да запрати телефона си към някоя колона.

Но трябваше да се обади на Исая и Мика, за да им докладва за Рога. По дяволите! Когато изчезна преди две години, най-опитните инспектори от 33-ти и Помощната гвардия претърсиха целия храм сантиметър по сантиметър. И не намериха нищо. А понеже във вътрешността на храма не се допускаха камери за наблюдение, нямаха никаква информация за крадеца. Всички твърдяха, че било просто глупав хлапашки номер.

Всички освен Есенния крал, както излизаше.

Хънт не беше обърнал особено внимание на кражбата, пък и като момче не беше слушал с голям интерес уроците по история на Първите войни. А след убийствата на Даника и глутницата „Дяволи“ си имаха по-сериозни грижи.

Не знаеше кое е по-лошото: че Рогът може да се окаже основен елемент от случая, или че за да го намери, щеше да му се наложи да работи съвместно с Рун Данаан.

22

Брайс изчака мускулестият гръб и красивите криле на Хънт да се скрият от погледа и през портите на вътрешното светилище, преди да се завърти към Рун:

— Есенния крал ли е бил?

Сините очи на Рун просветнаха в гнездото от сенки, или както там го наричаше.

— Не. Той е чудовище в много отношения, но не би убил Даника.

Още миналата вечер сама беше стигнала до това заключение, но все пак попита:

— Откъде знаеш? Нямаш представа каква е крайната му цел.

Брат й скръсти ръце.

— Защо му е аз да търся Рога, ако вече е призовал кристалоса с тази цел?

— За да се подсигури с двама търсачи? — подхвърли Брайс с разтуптяно сърце.

— Баща ни не стои зад това. Просто опитва да се възползва от ситуацията, да възвърне някогашната слава на елфите. Знаеш, че обича да се самозаблуждава с такива глупости.

Брайс плъзна пръсти по стената от сенки и тъмнината полази кожата й като мъгла.

— Той знае ли за тази среща?

— Не.

Впи изпитателно очи в неговите.

— Защо… — Думите й убягваха. — Защо си правиш труда?

— Защото искам да ти помогна. Защото тази работа излага целия град на опасност.

— Думи на истински Избраник.

Помежду им се спусна тишина, толкова напрегната, че трепереше. Накрая Брайс изстреля:

— Това, че ще си сътрудничим, не променя нищо помежду ни. Ти ще намериш Рога, а аз ще разбера кой е виновникът за всичко това. И край.

— Хубаво — отвърна Рун със студени очи. — И бездруго не очаквах да ме послушаш.

— Защо да те слушам? — кипна тя. — Все пак съм просто нечистокръвна пачавра, нали така?

Рун се вцепени и лицето му пламна.

— Знаеш, че онова беше просто тъпа караница и не го мисля наистина.

— Напротив — изплю тя и се завъртя на пета. — Може да се обличаш като пънкарче, разбунтувало се срещу правилата на тате, но отвътре си същият като всички елфически лайнари, които ти целуват избрания задник.

Рун изръмжа, но Брайс просто излезе от сенките му, примигвайки срещу ослепителната светлина от другата им страна, и тръгна към изхода и Хънт.

— Да вървим — нареди на ангела.

Дори не я беше грижа какво е чул от разговора им.

Хънт се позадържа на мястото си, впил лъснали черни очи в сенките в дъното на помещението, с които пак се беше обгърнал Рун. За щастие обаче, не каза нищо, а просто тръгна мълчаливо с нея. Тя също не му каза нищо повече.

Брайс почти пробяга обратния път до галерията. Отчасти за да продължи с проучването на Рога, но и благодарение на обстрела със съобщения от Джесиба, която се интересуваше къде е, дали иска да запази работата си и дали предпочита да я превърне в плъх, или в гълъб. Накрая й заповяда да се връща веднага, за да посрещне някой си клиент.

Пет минути след като Брайс влезе в галерията, клиентът на Джесиба — отвратителен задник, метаморф леопард, който смяташе, че има право да я опипва колкото си иска — позвъни на вратата и купи малка статуетка на Солас и Ктона. Богът беше изобразен като слънце с мъжки черти, заровило лице в две гърди с формата на планини. Това класическо свещено изображение се наричаше „Прегръдката“. Дори майка й носеше опростения му символ — кръг между два триъгълника — на сребърен медальон около врата си. Брайс открай време смяташе „Прегръдката" за лигава, клиширана емблема във всичките й форми. След трийсет минути и два директни отказа на мазните му набези тя най-сетне се освободи.

Но колкото и часове да се рови из базата данни на галерията, не намери нищо, което вече не знаеше за Рога на Луна. Дори Лехаба, кралицата на клюките, нямаше какво ново да й каже за Рога.

Рун щеше да се върне при Елфическите архиви, за да провери дали някое друго древно писание нямаше да привлече инстинктите му на Звезделф, така че Брайс трябваше да почака за нова информация.

Хънт се беше върнал на покрива, за да се обади на шефа си — или за какъвто там се мислеше Мика — и на Исая и да им предаде каквото беше научил за Рога. Дори не опита да се самопокани в библиотеката, явно усетил, че й трябва малко уединение.

Търси там, където боли най-много. Отговорите винаги са там.

Брайс осъзна, че се взира в недовършения списък, който беше започнала сутринта.

Въпреки че не беше успяла да намери нищо за Рога, може би имаше начин да разбере какво беше мястото на Даника във всичко това.

Ръцете й трепереха, но се насили да довърши списъка със заниманията на Даника — поне тези, за които знаеше.

Докато слънцето тръгна да залязва, а Сиринкс започна да се навърта край вратата, готов за разходката обратно към апартамента й, Брайс вече искаше да даде останките от душата си на някой косач в замяна на тихото блаженство на леглото си. Шибаният ден се беше проточил твърде дълго, оставяйки я с купища информация за осмисляне и списък, скрит в чекмеджето на бюрото й.

Явно денят беше тежък и за Аталар, защото следеше двама им със Сиринкс от небето, без да каже и дума.

Брайс си легна още в осем и веднага потъна в безпаметен сън.

23

Сутринта Брайс седеше пред бюрото в изложбената зала на галерията, взирайки се в списъка с последните занимания на Даника, когато телефонът й иззвъня.

— Приключих сделката с леопарда — заяви тя на Джесиба вместо поздрав.

Беше попълнила документите още преди час.

— Трябва да се качиш в кабинета ми и да ми изпратиш един файл от моя компютър.

Брайс врътна очи, сдържайки се да не подхвърли саркастично „Пак заповядай“, и попита:

— Нямаш ли достъп до него?

— Този нарочно не е в мрежата.

Брайс стана с разширени от яд ноздри и лека пулсираща болка в крака и отиде до малката врата в стената до бюрото. Докосна металния панел от едната й страна и заклинанията се отключиха. Вратата се отвори, разкривайки тясното, облицовано с мокет стълбище към горния етаж.

— Когато поискам да направиш нещо, Брайс, ще го правиш. Без въпроси.

— Да, Джесиба — измърмори Брайс, докато се качваше по стълбите.

Измъквайки се от опипващите ръце на леопарда вчера, беше заметнала някое сухожилие в болния си крак.

— Иска ли ти се да бъдеш червей, Брайс? — измърка Джесиба с глас, злокобно близък до гъргоренето на косачите.

Добре че наистина не беше една от тях, макар че често си сътрудничеше с косачи в Дома на пламъци и сенки. Слава на боговете, че никой от тях не се беше появявал в галерията.

— Иска ли ти се да бъдеш торен бръмбар или пък стоножка?

— Предпочитам да съм водно конче.

Брайс влезе в малкия елегантен кабинет на горния етаж. Едната му стена беше изцяло стъклена, звукоизолираща и предлагаше изглед към галерията на долния етаж.

— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди я Джесиба. — Бързо ще затворя голямата ти уста, като те преобразя в някоя гадинка. Тогава няма да имаш никакъв глас.

Брайс изчисли часовата разлика между Лунатион и западното крайбрежие на Пангера и реши, че Джесиба вероятно тъкмо се е върнала от вечеря.

— Пангерското червено вино е силничко, а?

Наближи дървеното бюро, когато първосветите се включиха автоматично. Цяла редица осветяваше разглобената пушка, окачена на стената зад бюрото. Богоубиеца блестеше като в деня на изковаването си. Брайс можеше да се закълне, че златните и стоманените му части изпускаха леко виене — сякаш легендарното смъртоносно оръжие още звънтеше след последния си изстрел.

Присъствието му я обезпокояваше, въпреки че Джесиба го беше разглобила на четири части, които беше закачила на стената като произведение на изкуството. Четири части, които лесно можеха да се сглобят отново, но поне така клиентите й бяха по-спокойни, макар и да им напомняха, че тя командва тук.

Магьосницата не казваше на никого за петнайсетсантиметровия гравиран златен патрон в сейфа до картината на стената отдясно. Беше го показала само веднъж на Брайс, позволявайки й да прочете двете думи, гравирани на него: Memento Mori.

Същите като онези от мозайката в Месарския пазар.

Посланието й се беше сторило мелодраматично, но една част от нея се възхищаваше на патрона и пушката — толкова рядък екземпляр, че само няколко такива съществуваха в цял Мидгард.

Брайс включи компютъра на Джесиба и й изпрати файла, докато магьосницата нареждаше инструкции. Като тръгна надолу по стълбището, попита шефката си:

— Да си чувала новини за Рога на Луна?

Магьосницата се замисли.

— Заради разследването ли питаш?

— Може би.

Гърленият, студен глас на Джесиба беше отражение на Дома, на който служеше.

— Не съм чула нищо.

После затвори. Брайс стисна зъби и тръгна обратно към бюрото си в изложбената зала.

Лехаба я спря, прошепвайки през желязната врата:

— Може ли да видя Ати?

— Не, Леле.

Ангелът стоеше настрана и тази сутрин. За щастие.

Търси там, където боли най-много.

Беше направила списъка за последната седмица от живота на Даника. Но сега я чакаше друга тежка задача. И сутринта се беше събудила с ужас заради нея. Телефонът, стиснат в ръката й, иззвъня, и Брайс се приготви Джесиба да я нахока, че е объркала файла, но се оказа Хънт.

— Аха? — попита вместо поздрав.

— Станало е ново убийство.

Гласът му беше стегнат, леден.

Тя едва не изпусна телефона.

— Кой…

— Още не съм получил подробности. Но се е случило на десетина пресечки оттук, до портата на Стария площад.

Сърцето й препускаше толкова яростно, че Брайс едва си пое дъх да попита:

— Има ли свидетели?

— Не. Но предлагам да отидем на местопрестъплението.

Ръцете й вече трепереха.

— Заета съм — излъга го тя.

След кратка пауза Хънт заяви:

— Това не ти е игра, Куинлан.

Не. Не, не можеше да понесе пак да види такова нещо.

Брайс се насили да вдиша, поглъщайки нарочно ментовите пари от дифузера.

— Чакам клиент.

Той почука на вратата на галерията, решил съдбата й.

— Тръгваме.

Цялото й тяло беше напрегнато почти до тремор, докато с Хънт наближаваха магпреградата, отцепила тясната уличка на няколко пресечки от портата на Стария площад.

Брайс си наложи да диша дълбоко, приложи всички заучени техники за контрол над страха, над познатото тежко чувство в стомаха й. Никоя не сработи.

Ангели, елфи и метаморфи изпълваха уличката. Някои говореха по радиостанции и телефони.

— Някой излязъл да потича сутринта и намерил трупа — обясни Хънт, докато околните му правеха път. — Смятат, че убийството е станало снощи. — Той добави предпазливо: — От 33-ти още се мъчат да установят самоличността на жертвата, но ако съдим по дрехите, е прислужничка от Храма на Луна. Исая вече разпитва тамошните жрици за липсващи момичета.

Всички звуци се сливаха в оглушително бучене. Брайс не си спомняше как са стигнали дотук.

Хънт заобиколи магпреградата, скриваща местопрестъплението от погледите на случайните минувачи, и онова, което видя, го накара да изругае. Завъртя се рязко към нея, сякаш току-що осъзнал в какво я въвличаше отново, но вече беше твърде късно.

Кръвта беше оплискала тухлената стена на сградата, събрала се беше на локвички по пропукания калдъръм, опръскала беше близкия боклукчийски контейнер. А до него, сякаш небрежно изхвърлени от кофа, лежаха буци червена пихтия. Край касапницата белееше разкъсана роба.

Бученето се превърна в грохот. Тялото на Брайс сякаш се отдръпваше все по-надалеч от нея.

Даника се залива от смях, Конър й смигва, Бронсън, Зак, Зелда, Натали и Торн се кикотят истерично…

А накрая просто червена пихтия. Всичките до един, това, което бяха, това, което тя беше с тях — просто купчини червена пихтия.

Край, край, край.

Нечия ръка сграбчи рамото й. Не на Аталар. Хънт си стоеше на същото място с вкаменено лице.

Тя изтръпна, когато Рун прошепна в ухото и:

— Не е нужно да виждаш това.

Друго убийство. Друго тяло. Друга година.

Една медвещица беше коленичила пред тялото и вълшебната й пръчица жужеше от първосвет. Опитваше се да събере трупа — момичето — наедно.

Рун я издърпа настрана, към преградата и открития въздух отвъд нея…

Движението я изтръгна от унеса. Прекъсна бученето в ушите й.

Тя се откъсна от хватката му, без да я е грижа дали някой е видял, нито че като командир на елфическия отряд в Помощната гвардия брат й имаше пълното право да е тук.

— Не ме докосвай.

Рун стисна устни и надникна през рамото й към Хънт.

— Задник.

Очите на ангела просветнаха.

— Предупредих я какво ще види тук. — После добави с леко разкаяние: — Не очаквах да е чак толкова грозно.

Май наистина я беше предупредил, но тя толкова се беше унесла в собствените си мисли, че почти не го слушаше по пътя насам. Чувстваше се, сякаш беше изсмъркала цяла купчина светлотърсач.

— Тя е възрастна жена — додаде Хънт. — Защо ти да решаваш какво може да понесе и какво не? — После кимна към изхода на уличката. — Ти не трябваше ли да проучваш разни неща? Ще ти се обадим, ако ни потрябваш, малки принце.

— Майната ти — изстреля Рун насреща му. В косите му се оплитаха сенки и околните започваха да го забелязват. — Съвпадение ли ти се струва, че убиецът напада прислужничка от храма точно след като ние го посетихме?

Думите им не я достигаха. Нищо не я достигаше.

Брайс обърна гръб на уличката, на гъмжилото следователи.

— Брайс… — опита да я спре Рун.

— Остави ме — пророни тихо тя и си тръгна.

Не биваше да се подчинява на Аталар и да идва тук, да вижда това, да го врязва в паметта си.

Едно време щеше да отиде право в танцовото студио. Да танцува и да се върти шеметно, докато светът не придобиеше смисъл отново. Само в танците намираше утеха, обяснение на всичко. След гаден ден винаги се отправяше към студиото.

Но вече от две години не беше стъпвала там. Дори изхвърли всичките си танцови облекла и обувки. И саковете. Онзи в апартамента и бездруго беше оплискан с кръв — тази на Даника и Конър. Кръвта на Торн беше по дрехите й в спалнята, а на Зелда и Бронсън — по резервния й сак, който беше оставила до входната врата. Червените пръски образуваха шарки като.

Приятен мирис с нотки на дъжд докосна носа й и Хънт се озова до нея. И ето — още един спомен от онази нощ.

— Ей — пророни той.

Ей. Това й беше казал и тогава. Тя се чувстваше като развалина, като призрак, а той коленичи до нея, впи неразгадаеми тъмни очи в лицето й и каза: „Ей“.

Не му беше признала, че има спомени от онази нощ в стаята за разпити. А сега определено не й се говореше за това.

Ако трябваше да говори с някого точно сега, щеше да избухне. Ако я принудеха да направи каквото и да било точно сега, щеше да изпадне в някой от онези пристъпи на първичен елфически гняв й.

Мъглата започваше да пропълзява пред зрението й, мускулите й се напрягаха до болка, пръстите й се свиваха в готовност да разкъсат нечия плът…

— Поразходи се да ти олекне — прошепна Хънт.

— Остави ме, Аталар.

Не искаше да го поглежда. Не можеше да понесе нито него, нито брат си, нито когото и да било. Ако наистина бяха убили прислужничката заради срещата им в храма или като предупреждение, или защото момичето можеше да е дочуло разговора им за Рога, ако неволно бяха предизвикали смъртта и… Краката й продължаваха да се движат. Все по-бързо и по-бързо. Хънт не изоставаше нито с крачка.

Брайс отказваше да се разплаче. Да рухне без дъх в някой ъгъл. Да закрещи или да повърне, или.

— Дойдох на местопрестъплението онази нощ — подхвана дрезгаво Хънт.

Тя продължи да върви, поглъщайки тротоара с яростни крачки.

Хънт попита:

— Как оцеля, когато кристалосът те нападна?

Въпрос, който несъмнено беше изникнал, докато бе оглеждал новия труп. Как бе възможно тя, жалък мелез, да оцелее, при положение че чистокръвен ванир не беше успял?

— Не оцелях — измърмори под носа си Брайс, пресичайки улицата и заобикаляйки една кола, работеща на празен ход на кръстовището. — Демонът избяга.

— Но беше заловил Мика, беше разпорил гърдите му.

Тя едва не се препъна в бордюра и извърна смаяно глава към ангела.

— Това е бил Мика?

24

Беше спасила Мика Домитус онази нощ.

Не някой случаен легионер, а самия архангел. Нищо чудно, че операторът на Спасителната служба изпрати помощ веднага щом проследи телефонния му номер.

Мисълта се разля като вълна в съзнанието й, прогонвайки малко от мъглата около спомените й.

— Спасила съм губернатора в онази уличка.

Хънт просто кимна бавно, плахо.

Гласът й се изостри:

— Защо сте го пазили в тайна?

Хънт изчака да премине група туристи, преди да отговори:

— Заради него. Ако се разчуеше, че някой му е сритал задника, щеше да е лошо за имиджа му.

— Особено при положение че го е спасил мелез?

— Никой от легиона ни не използва тази дума, за твое сведение. Но да. Взехме под внимание и това как би се приел фактът, че двайсет и три годишно момиче със смесен произход, още неизпълнило Скока, е спасило архангела, когато той самият не е успял да се спаси.

Кръвта забуча в ушите й.

— Защо не казахте поне на мен? Разпитвах из всички болници, за да разбера дали е оцелял.

Как ли не се мъчи да открие дали воинът се е възстановил, но всеки път я игнорираха или я молеха да си върви.

— Знам — каза Хънт, оглеждайки лицето й. — Но беше решено да остане в тайна дори от теб. Все пак хакнаха телефона ти веднага след…

— Значи сте щели да ме оставите да си живея в неведение.

— Да не би да си искала медал? Или парад в твоя чест?

Тя наби пети толкова рязко, че Хънт разгърна криле, за да спре до нея.

— Върви на майната си. Исках. — Тя опита да усмири учестеното си неравномерно дишане, което я заслепяваше, трупаше напрежение под кожата й. — Исках — изсъска накрая, продължавайки напред, докато той се взираше смаяно в нея — да разбера дали поне нещо съм успяла да постигна онази нощ. Мислех, че просто сте го хвърлили в Истрос, най-обикновен войник, незаслужил честта на Отплаването.

Хънт поклати глава.

— Виж, знам, че постъпихме гадно. И съжалявам, ясно? Съжалявам за всичко, Куинлан. Съжалявам, че не ти казахме, и съжалявам, че беше в списъка ми със заподозрени, и съжалявам.

— В какво съм? — Пред очите й се спусна червена пелена и тя оголи зъби. — След всичко това — процеди гневно — още имаш шибаната наглост да ме подозираш?

Изкрещя последните думи, сдържайки се на косъм да не му налети и да изподере лицето му.

Хънт вдигна ръце.

— Не се, мамка му, Брайс. Не се изразих правилно. Чуй ме, трябваше да проуча случая от всеки ъгъл, да разузная всяка вероятност, но вече знам. В името на Солас, още като видях лицето ти в онази уличка, разбрах, че е изключено да си била ти й.

— Разкарай се от погледа ми.

Хънт я погледа преценяващо, после разпери криле. Тя не отстъпи нито крачка назад, все така оголила зъби. Ангелът се изстреля в небето и размахът на крилете му повя косата й, обгръщайки я с аромата му на кедър и дъжд.

Търси там, където боли най-много.

Майната й на Змийската кралица! Майната му на всичко!

Брайс побягна — втурна се в премерен бърз бяг въпреки нестабилните балеринки, с които се беше преобула в галерията. Бягаше нито към нещо, нито от нещо, а просто… движение. Тропотът на краката й по тротоара, ускореното й дишане.

Продължи да тича, докато звуците на света постепенно се връщаха в ушите й, докато мъглата се разсейваше, позволявайки й да се измъкне от ехтящия лабиринт на съзнанието си. Не беше същото като танците, но и това вършеше работа.

Брайс тича, докато тялото й не закрещя да спре. Докато телефонът й не извибрира и тя не се зачуди дали самата Урд не е протегнала златна ръка да я удържи. Разговорът беше кратък, задъхан.

Тя извървя пътя до „Белият гарван“. И най-сетне спря пред нишата в стената до служебния му вход. Пот се стичаше по врата й, попиваше в зелената й рокля. Отново извади телефона си.

Но не се обади на Хънт. Макар и да не я беше прекъсвал, ангелът я следваше по въздуха.

Няколко дъждовни капки тупнаха по тротоара. Брайс се надяваше тази нощ цял порой да се изсипе над Аталар.

Пръстите й покръжиха колебливо над екрана. Тя въздъхна, съзнавайки, че не бива да го прави.

Но все пак го направи. Застанала в същата ниша, където си бе писала с Даника преди две години, Брайс отвори съобщенията. И те прогориха очите й.

Провлачи с палец надолу, подминавайки последните им веселяшки думи и закачки, докато не стигна до снимката, която Даника й беше изпратила онзи следобед — тя и глутницата й на мача по сънбол, всичките с тениски на Университета на Лунния град. На заден план се виждаха играчите на терена — сред тях и атлетичната фигура на Итън.

Но погледът й се върна към лицето на Даника. Към широката усмивка, която познаваше като своята собствена.

Обичам те, Брайс. Старият спомен от онзи майски ден от последната им година в университета я приласка, всмука я в себе си.

Нагорещеният асфалт хапеше коленете на Брайс през съдраните й дънки; охлузените й ръце трепереха, докато ги държеше сключени зад главата си, както й бе наредено. Болката в рамото я пронизваше като нож. Беше счупено. Но онези все пак я накараха да сложи ръце зад тила си.

Откраднатият мотоциклет вече представляваше смачкана купчина метал върху прашното шосе. Камионът, отбил на около шест метра от тях, боботеше на празен ход. Пушката беше някъде в маслиновата горичка отвъд планинския път, изхвръкнала от ръцете на Брайс при катастрофата. Катастрофата, в която Даника беше спасила живота й, обгръщайки я с тялото си. Поемайки раздиращия сблъсък с асфалта и за двете им.

Застанала на колене на три метра от нея, също вдигнала ръце зад тила си, Даника кървеше от толкова места по тялото си, че дрехите й подгизваха от кръв. Как се беше стигнало дотук? Как се бяха забъркали в такава каша?

— Къде са шибаните патрони? — провикна се шофьорът на камиона към приятелите си, стиснал в ръка празния си пистолет.

Необяснимо, съдбовно празния си пистолет.

Широко отворените карамелени очи на Даника се взираха нетрепващо в нейното лице. Тъга, болка, страх, разкаяние — всичко това се четеше в тях.

— Обичам те, Брайс. — По лицето й се търкулнаха сълзи. — Много съжалявам.

Никога преди не беше изричала тези думи. Никога. Брайс от три години я подиграваше за това, но Даника упорито отказваше да ги каже.

Някакво раздвижване от лявата им страна привлече вниманието на Брайс. Бяха намерили патроните в кабината на камиона. Но Брайс не отлепи поглед от Даника. От красивото й свирепо лице.

В този миг нещо в нея се освободи. Като отключена ключалка. Като първите слънчеви лъчи над хоризонта.

И докато патроните се приближаваха към празния пистолет и жестокия му притежател, Брайс пророни:

— Затвори очи, Даника.

Брайс примига и яркият спомен отстъпи място на снимката, която още я гледаше от екрана на телефона й. Даника и глутницата „Дяволи“ години по-късно — щастливи, млади и пълни с живот.

Броени часове преди края им.

Небесата се отвориха и плясъкът на криле й напомни за Аталар, кръжащ над нея. Без дори да го погледне, Брайс влезе в клуба.

25

Хънт знаеше, че е оплескал нещата. И щеше здравата да загази, ако Мика разбереше, че се е изпуснал за онази нощ.

Съмняваше се Куинлан вече да се е обадила на магьосницата или в кабинета на Мика — и щеше да го предотврати някак. Да я подкупи с нови обувки или дамска чанта, или каквото там си поискаше, само и само да си държи езика зад зъбите. Станеше ли някоя грешка, можеше да си представи как ще реагира Мика.

Остави Куинлан да потича през града, следвайки я от Стария площад през тъмната пустош на Асфоделските поля, а оттам през Бизнес района и обратно в Стария площад.

Хънт летеше над нея, заслушан в симфонията от автомобилни клаксони, пулсиращи баси и шепота на априлския вятър през палмите и кипарисите. Вещици на метли кръжаха по улиците, някои толкова ниско, че можеха да докоснат покривите на колите. Ангелите, за разлика от тях, летяха над сградите, стараеха се да избягват оживлението на града, от което пък вещиците сякаш искаха да са част.

Докато Хънт следваше Куинлан, Джъстиниън му се обади с информация за кристалоса, която се оказа едно голямо нищо. Просто няколко мита, припокриващи се с досегашните им наблюдения. Пет минути по-късно му се обади и Вик: да потвърди алибитата на Змийската кралица.

Накрая се обади и Исая да го уведоми, че новата жертва наистина е липсващата прислужничка от храма. Хънт знаеше, че подозренията на Данаан ще се окажат верни: не можеше да е просто съвпадение, че едва вчера бяха в храма и обсъждаха Рога и демона, убил Даника и глутницата „Дяволи“, а сега една от прислужничките беше загинала в лапите на кристалоса.

Момичето беше елфка. Още дете. Мисълта прогори стомаха му като киселина.

Не биваше да води Куинлан на местопрестъплението. Не биваше да я принуждава, толкова заслепен от личната си нужда да разрешат случая възможно най-бързо, че дори не отчете колебанието й.

Чак когато я видя да се взира в разчлененото тяло, когато лицето й пребледня като на мъртвец, Хънт осъзна, че мълчанието й далеч не е признак на спокойствие, а на шок. Психическа травма. Ужас. И той я беше тласнал натам.

Беше допуснал жестока грешка и Рун с право го укори, но… дявол да го вземе.

Още щом за пръв път видя пепелявото лице на Куинлан, осъзна, че тя не стои зад убийствата, че не е замесена в тях по никакъв начин. И само небивал задник би продължил да подозира обратното. Би й казал, че е присъствала в списъка му със заподозрени.

Той потри лицето си. Прииска му се Шахар да летеше с него. През петте му години в нейния 18-и легион тя винаги му позволяваше да преговаря на глас разни стратегии и оплетени казуси, винаги го изслушваше, задаваше му въпроси. Предизвикваше го така, както никой друг преди.

Един час по-късно, когато започваше да вали, Хънт вече беше подготвил цяла реч. Съмняваше се, че Куинлан ще иска да я чуе и ще си признае за шока, в който бе изпаднала днес, но й дължеше извинение. През вековете на робство и война бе загубил толкова много важни части от себе си, ала му се искаше да вярва, че не е загубил поне морала си. Още не.

Но след като извършеше над двете хиляди убийства, които му оставаха до свободата, ако се провалеше по този случай, едва ли щеше да му остане дори моралът. Не знаеше дали дотогава изобщо щеше да заслужава свобода. И не му се мислеше за това.

Брайс получи телефонно обаждане, на което отговори, без дори да забави крачка. Тъй като беше твърде високо, за да я чуе, Хънт само я видя как сменя посоката и се отправя — както осъзна десет минути по-късно — към „Арчър Стрийт".

Дъждът тъкмо се усилваше, когато Брайс спря пред „Белият гарван“ и порови няколко минути в телефона си. Въпреки орловото си зрение Хънт не можа да види какво прави на него. Затова просто кацна на съседния покрив и сигурно за тези пет минути провери телефона си над десет пъти като жалък загубеняк, който чака някое момиче да му пише.

Точно когато дъждът прерасна в порой, тя прибра телефона си, махна на охранителите на входа и влезе в „Белият гарван", без дори да погледне нагоре.

Хънт се приземи на тротоара, разпръсвайки ванирите и човеците наоколо. Единият охранител — полувълк-полудемонак, имаше дързостта да протегне ръка пред него.

— Опашката започва отдясно — обяви с дълбок глас.

— С Брайс съм — каза Хънт.

— Не ми пука — заинати се охранителят. — Опашката започва отдясно.

Въпреки ранния час опашката вече се виеше почти цяла пресечка надолу по улицата.

— Идвам по работа на легиона — натърти Хънт, ровейки за значката си, където и да беше заврял проклетото нещо…

Вратата се открехна и една поразително красива елфическа сервитьорка надникна навън.

— Рисо каза да го пуснете, Крусиъс.

Охранителят, който го беше заговорил, просто задържа погледа му.

Хънт се подсмихна.

— Някой друг път.

И влезе след елфката.

Блъсна го мирис на секс, алкохол и пот и инстинктите му се изостриха с шеметна скорост, докато прекосяваха вътрешния двор със стъклени стени и се изкачваха по стълбището. Полуразрушените колони бяха осветени в лилаво от основите си.

Никога преди не беше влизал в клуба — винаги караше Исая или някого от другите. Главно защото знаеше, че вътре е същото като в дворците и извънградските вили на пангерските архангели, където пировете неизменно преминаваха в няколкодневни оргии. Докато други умираха от глад на стъпки от пищните им палати — човеци и ванири се ровеха из боклука, за да нахранят прегладнелите си деца. Хънт познаваше избухливия си нрав достатъчно добре, за да стои настрана.

Околните шушукаха, докато минаваше през клуба. Той обаче не откъсваше поглед от Брайс, която вече седеше в едно сепаре между две резбовани колони и пиеше нещо прозрачно — водка или джин. Наоколо се смесваха толкова миризми, че не успяваше да подуши.

Тя го погледна над ръба на чашата си.

— Как те пуснаха?

— Това е публично място, нали?

Брайс не отвърна. Хънт въздъхна и тъкмо щеше да седне, за да й се извини, когато долови аромат на жасмин, ванилия и…

— Извинете, господине. О! А. Ъм.

Обърна се и видя красиво момиче фавн, облечено в бял потник и къса пола, разкриваща дългите му раирани крака и фини копита. Леко извитите му рога почти се скриваха в къдравата му коса, вдигната в усукан кок, а кафявата му кожа беше опръскана със златисти точици, които блещукаха на светлините в клуба. Свещени богове, какво изящно същество!

Хвойна Андромеда, балерината приятелка на Брайс. Беше прочел и нейното досие. Погледът на танцьорката прескочи между Хънт и Куинлан.

— Дано, дано не прекъсвам нещо.

— Той тъкмо си тръгваше — обяви Брайс, пресушавайки чашата си.

Хънт обаче влезе в сепарето.

— Тъкмо пристигнах. — Той протегна ръка към фавна. — Приятно ми е да се запознаем. Хънт.

— Знам кой си — отвърна с дрезгав глас Хвойна.

После стисна ръката му деликатно, но здраво. Брайс напълни чашата си от гарафа с прозрачна течност и отпи голяма глътка. Приятелката й я попита:

— Поръча ли храна? Току-що приключих с репетицията и направо умирам от глад.

Макар и слаба, танцьорката имаше силно тяло и под грациозната й външност се криеха жилави мускули.

Брайс вдигна чашата си.

— Аз съм на течна вечеря.

Хвойна се намръщи и попита Хънт:

— Ти искаш ли да хапнеш?

— Определено.

— Поръчай си каквото искаш, ще ти го осигурят. — Тя вдигна ръка да извика близката сервитьорка. — За мен вегетариански бургер без сирене, с гарнитура от картофки, пържени в растителна мазнина, и две парчета пица. С растително сирене, моля. — Тя прехапа устна и обясни на Хънт. — Не консумирам животински продукти.

Фавните се отвращаваха от месо и млечни продукти. С мляко хранеха само бебетата си.

— Ясно — отвърна той. — Нещо против аз да хапна месо?

Беше се сражавал рамо до рамо с фавни през вековете. Някои дори не понасяха да виждат месо. На други не им правеше впечатление. Затова винаги си струваше да попиташ.

Хвойна примига, но поклати глава.

Той се усмихна на сервитьорката и й поръча:

— За мен… телешки антрекот с костта и печен зелен фасул.

Защо пък да не си угоди? Той погледна към Брайс, която гълташе пиячката си като протеинов шейк.

Още не беше вечеряла и въпреки че Хънт се поразсея сутринта, когато тя излезе от спалнята си по дантелено яркорозово бельо, му направи впечатление, че пропусна и закуската, а тъй като не си беше взела обяд за работа, нито пък си поръча, можеше да се обзаложи, че и там не е яла.

Затова поръча на сервитьорката:

— На нея донесете агнешки кюфтенца с ориз, запечен нахут и кисели краставички. Благодаря.

Вече няколко пъти я беше проследявал, като си поръчваше обяд, и беше надушил какво има в торбите. Брайс отвори уста, но сервитьорката вече се отдалечаваше. Хвойна ги погледна тревожно. Сякаш знаеше какво ще…

— И хранителните ми навици ли смяташ да контролираш?

— Моля?

— Това, че си голямо, здраво копеле, не означава, че имаш право да решаваш какво да ям и кога не се грижа за тялото си. Аз живея в него и аз знам кога съм гладна, мамка му. Така че без тези собственически, агресивни мачовщини покрай мен.

Хвойна преглътна звучно.

— Тежък ден в галерията ли си имала, Брайс?

Куинлан отново се пресегна към питието си. Хънт обаче беше по-бърз — хвана я за китката и я прикова към масата, преди да е успяла да се нагълта с още алкохол.

— Пусни ме веднага — озъби му се тя.

Хънт й се усмихна половинчато.

— Не се дръж толкова клиширано. — Очите му пламтяха. — Имала си тежък ден и идваш да удавиш мъката си във водка? — Той изсумтя, пусна китката й и взе чашата й. Вдигна я към устните си и погледна над ръба й. — Поне ми кажи, че пиеш качествена. — Той подуши течността. Вкуси я. — Това е вода.

Пръстите й се свиха в юмруци върху масата.

— Не пия алкохол.

Хвойна се намеси:

— Аз я поканих тази вечер. От доста време не сме се виждали, а по-късно имам среща тук с няколко танцьори от балета ми, така че.

— Защо не пиеш алкохол? — Хънт попита Брайс.

— Нали си Умбра Мортис? Сам ще се сетиш. — Брайс се плъзна по дивана, принуждавайки Хвойна да стане. — А може и да не успееш, като се има предвид, че си ме мислил за убийца на най-добрата ми приятелка. — Хънт се наежи, но Брайс просто обяви: — Отивам до тоалетната.

После навлезе сред гъмжилото на древния дансинг и тълпата я погълна, докато си проправяше път към една врата между две колони в далечния край на помещението.

— Ще отида с нея — каза Хвойна с обтегнато лице.

Тръгна с пъргави, леки крачки през клуба и двама от посетителите я зяпнаха, като минаваше покрай тях. Хвойна не им обърна внимание. Настигна Брайс по средата на дансинга и я хвана за лакътя. Усмихна й се — ярко като светлините около тях — и й заговори нещо, махвайки към сепарето, към клуба. Лицето на Брайс остана студено като камък. По-студено.

Разни ванири се запътваха към нея, но виждайки изражението й, не посмяваха да я поканят на танц.

— Е, ако е бясна на теб, аз ще съм й по-драг — провлачи мъжки глас до него.

На Хънт не му беше до любезности.

— Кажи ми, че си намерил нещо.

Принцът на валбарските елфи се облегна на ръба на сепарето, вперил поразителни сини очи в братовчедка си. Несъмнено се беше промъкнал дотук със сенките си, за да не го забележи Хънт.

— Нищо. Собственикът на „Гарвана“ ми се обади, че е дошла тук. Тръгна си доста разстроена от местопрестъплението, затова исках да се уверя, че е добре.

Хънт не можеше да оспори решението му. Затова си замълча.

Рун кимна към двете момичета, застанали неподвижно сред морето от танцуващи хора.

— Някога обичаше да танцува. Ако можеше, щеше да участва в балета като Хвойна.

Хънт не знаеше — тоест не беше обърнал внимание.

Подробности като тази бяха вметнати съвсем между другото в досието й.

— Защо се е отказала?

— Ще трябва да попиташ нея. Но след смъртта на Даника съвсем спря да танцува.

— И да пие, доколкото виждам.

Хънт погледна към чашата й с вода.

Рун проследи погледа му. Не изглеждаше учуден.

Хънт пийна от водата на Брайс и поклати глава. Значи все пак не беше купонджийка — просто позволяваше на света да си мисли най-лошото за нея.

Както той си беше помислил най-лошото за нея. Развъртя рамене — и крилете си заедно с тях, — продължавайки да я гледа на дансинга. Да, беше оплел конците. Сериозно.

Брайс надникна към сепарето и като видя елфа… Имаше ями в Ада, по-топли от погледа, който впи в Рун.

Хвойна също го погледна.

Брайс успя да направи една крачка към сепарето, преди клубът да избухне.

26

Аталар и Рун си говореха. Брайс тъкмо щеше да ги погне заради алфазаднишкото им закрилничество, което я задушаваше дори от разстояние. Бореше се да не се удави заради тежестта в душата, дръпнала я под онази позната до болка черна повърхност. Дори с тичане не можеше да се отърве от нея, да си спечели глътка въздух.

В следващия момент ушите й се продъниха, земята под краката й се разтвори, таванът започна да се сипе на едри късове, хората запищяха, захвърча кръв, мирис на страх изпълни въздуха, а тя се завъртя и скочи към Хвойна…

Пронизително, неспирно дрънчене нахлу в главата й.

Светът се беше килнал на една страна.

Или просто изглеждаше така, защото Брайс лежеше върху разбития под, осеян с отломки, шрапнели и разкъсани тела.

Не се изправи, остана с извит гръб върху Хвойна, която май крещеше.

Острото дрънчене не спираше. Заглушаваше всеки друг звук. Нещо течно с металически вкус обливаше устата й — кръв. Рухнала мазилка покриваше кожата й.

— Ставай.

Гласът на Хънт проряза дрънченето, писъците, виковете и силните му ръце я сграбчиха през раменете. Тя се замята в хватката му, пресягайки се към Хвойна.

Но Рун се появи отнякъде с окървавено слепоочие и помогна на приятелката й да се изправи…

Брайс я огледа от глава до пети: хоросан и прах, и нечия зелена кръв, но по тялото й нямаше нито драскотина, нито драскотина, нито драскотина.

Тя залитна назад към Хънт, който хвана по-здраво раменете й.

— Трябва да се махаме оттук. Веднага — говореше ангелът на Рун, нареждайки му като на обикновен войник. — Може да има още.

Хвойна се изтръгна от ръцете на Рун и изкрещя на Брайс:

— Побърка ли се?

Ушите на Брайс не спираха да свирят и явно мозъкът й изтичаше, защото не можеше да говори, не помнеше как да използва крайниците си.

Хвойна замахна. Брайс дори не усети удара по бузата си. Приятелката й ридаеше толкова силно, че тялото й всеки момент щеше да се разпадне.

— Аз направих Скока, Брайс! Преди две години! Ти не си! Напълно ли си полудяла!

Топла силна ръка се плъзна през корема й, задържайки я на крака. Хънт каза близо до ухото й:

— Хвойна, в шок е. Остави я.

Хвойна му се озъби:

— Ти не се бъркай!

Но хората наоколо плачеха, виеха, а от тавана още се сипеха отломки. Колоните лежаха като посечени дървета около тях. Хвойна като че ли ги забеляза, осъзна какво е станало.

Но нейното тяло, богове, тялото й отказваше да работи.

Хънт не възрази, когато Рун им даде някакъв адрес наблизо и им каза да го изчакат там. Беше по-близо от апартамента й, но Хънт така или иначе не знаеше дали Брайс би го пуснала там — а ако изпаднеше в шок и не успееше да отключи защитните заклинания… Е, Мика щеше да забоде главата му на портите на Комициума, ако Куинлан умреше, докато е под негова охрана.

Всъщност можеше да го направи и само защото не беше предусетил нападението.

Брайс като че ли не усещаше, че той я носи. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше — бронзовата й кожа криеше повече мускули, отколкото бе предполагал.

Той намери указаната къща с бели колони на няколко пресечки от клуба и отключи зелената врата с ключа, който Рун му беше дал. В просторното фоайе се долавяше мирисът на още двама елфи, освен този на принца. Като включи осветлението, видя внушително стълбище, заприличало на военна зона, протрит дъбов паркет и кристален полилей, увиснал накриво.

Под него имаше маса за бирен пинг-понг, изрисувана красиво с гигантски елф, поглъщащ ангел.

Игнорирайки отявления знак на неприязън към расата му, Хънт продължи към всекидневната отляво на фоайето. До далечната стена на дългото помещение имаше лекьосан диван; той разположи Брайс на него и тръгна към също толкова изстрадалия бар до отсрещната стена. Вода — трябваше й вода.

В града не се бяха случвали атентати от години — от опита на Бригс. А Хънт усети мощта на бомбата, разляла се като опустошителна вълна през клуба, пръсвайки на парчета някогашния храм и посетителите му. Следователите щяха да установят каква точно е била, но.

Дори светкавиците му се бяха оказали недостатъчно бързи, за да възпрат разрухата, не че имаха някакъв шанс срещу бомба, и то в подобна засада. Беше унищожил доста по бойните полета и знаеше как да убива силата им със своята, как да разбие една смъртоносна вълна с друга, но това не беше дългобоен снаряд, изстрелян от танк.

Някой беше скрил бомбата в клуба и я беше детонирал от разстояние. Сещаше се за шепа хора, способни на такава атака, и Филип Бригс пак оглавяваше списъка му. Или последователите му — защото Бригс още беше в затвора „Адрестия". Но щеше да мисли за това по-късно, когато спреше да му се вие свят и светкавиците престанеха да пращят в кръвта му, алчни за отмъщение.

Сега насочи вниманието си към жената, която седеше на дивана и се взираше в нищото.

Зелената й рокля беше съдрана, кожата й беше покрита с хоросан на прах и нечия чужда кръв, а лицето й — мъртвешки бледо, с изключение на червеното петно на бузата й.

Хънт взе пакетче с ледени кубчета от фризера под бара и го уви в кърпа за съдове. Остави чашата с вода на съсипаната дървена масичка за кафе и й подаде леда.

— Добре те фрасна.

Кехлибарените й очи се вдигнаха бавно към него. В ушите й имаше засъхнала кръв.

Той се поразрови в окаяната кухня и шкафчето в банята и се върна с още кърпи и аптечка.

Коленичи на оръфания сив килим пред нея, прибирайки плътно крилете си, за да не бутне с тях празните бирени кенчета по масичката.

Докато чистеше кръвта от ушите й, Брайс продължаваше да се взира в нищото.

Хънт не владееше медмагия като вещиците, но имаше достатъчно лечебна сила, използвана по бойните полета, за да проникне в заострените й уши. Елфическият й слух беше превърнал експлозията в същински ужас, а човешката й кръв забавяше възстановяването й. За щастие, нямаше обилно кървене и трайни щети.

Започна с лявото ухо. Като приключи, забеляза, че коленете й са одрани и от плътта им стърчат парчета камък.

— Хвойна има шанс да получи главна роля — програчи накрая Брайс. — Никога не се е случвало на фавн. Летният сезон започва съвсем скоро; сега е дубльорка на главните актриси в две от постановките. Солистка е и в петте. Този сезон е изключително важен за нея. Ако получи травма, може да загуби всичко.

— Тя е направила Скока. Бързо ще се възстанови.

Хънт извади пинсети от аптечката.

— Въпреки това.

Брайс изсъска от болка, докато той вадеше внимателно парчета метал и камък от едното й коляно. Беше се стоварила тежко на земята. Дори когато бомбата избухна, Хънт видя движението й.

Хвърли се върху Хвойна, прикривайки я от ударната вълна.

— Сега ще пощипе — предупреди я, докато четеше смръщено етикета на шишето с лечителен разтвор. От най-скъпите. Учудваше се, че го намира, като се имаше предвид, че и принцът, и съквартирантите му бяха направили Скока. — Но поне няма да ти остане белег.

Тя сви рамене, загледана в големия изключен телевизор зад него.

Хънт обля крака й с разтвора и Брайс подскочи и изруга. Той стисна прасеца й достатъчно силно, за да го задържи на място.

— Предупредих те.

Тя въздъхна през стиснати зъби. Ръбът на късата й рокля се беше вдигнал още по-нагоре и Хънт си каза, че поглежда само за да провери за други рани, но…

Дебел тъмен белег прорязваше иначе гладкото й, обезпокоително съвършено бедро.

Хънт застина. Не го беше заличила.

И всеки път, когато я беше виждал да накуцва. Не беше заради глупавите й високи обувки. А заради това. Заради него. Заради грубите му бойни инстинкти да затвори раната й като на войник.

— Когато между краката ми коленичат мъже, Аталар — обади се тя, — обикновено не правят гримаси.

— Моля?

Но осмисли думите й в мига, в който осъзна, че още държи прасеца й, притиснал мазолестата си длан към копринената й кожа. Че наистина е коленичил между бедрата й и дори се е привел към тях, за да огледа белега й.

Отдръпна се назад и не успя да сдържи горещата вълна, която обля лицето му. Махна ръка от крака й.

— Извинявай — процеди.

Шеговитостта бързо я напусна и тя попита:

— Според теб кой взриви клуба?

Още чувстваше топлината на нежната й кожа върху дланта си.

— Нямам представа.

— Дали е свързано с това, че разследваме случая?

Очите й вече влажнееха от чувството за вина и Хънт знаеше, че мисли за тялото на прислужничката от храма.

Той поклати глава.

— Едва ли. Ако някой иска да ни спре, с куршум в главата е много по-сигурно, отколкото с бомба в цял клуб. Нищо чудно да е бил някой конкурент на собственика. Или членовете на „Керес", които още са на свобода и са решили да посеят малко суматоха в града.

— Мислиш ли, че и тук ще избухне война? — попита Брайс.

— Някои човеци я искат. Някои ванири — също. За да се отърват от човеците.

— Войната в Пангера е унищожителна — пророни тя. — Виждала съм кадри.

Тя го погледна с безгласен въпрос. Много страшно ли беше?

— Магия и машини. Лоша комбинация — отвърна сбито Хънт.

Думите му увиснаха помежду им.

— Искам да се прибера вкъщи — прошепна Брайс. Той съблече якето си и я загърна през раменете. Тялото й направо потъна в него. — Искам да сваля всичко това от себе си.

Тя посочи кръвта по голата си кожа.

— Добре.

Но входната врата се отвори. И чифт крака в ботуши влязоха във фоайето.

Хънт извади пистолета от кобура на бедрото си и се обърна натам. Рун се появи, следван от сенките си.

— Имам лоша новина — обяви принцът.

Искаше да се прибере вкъщи. Да се обади на Хвойна. Да се обади на майка си и Рандъл само за да чуе гласовете им. Да се обади на Фурия, за да я пита какво знае, въпреки че Фурия не отговаряше нито на обажданията, нито на съобщенията й. Искаше да се обади на Джесиба и да я накара да проучи какво е станало. Но най-много от всичко искаше да се прибере у дома и да се изкъпе.

Рун спря на сводестия вход към всекидневната с каменно изражение и опръскан с кръв.

Хънт прибра пистолета в кобура на бедрото си и седна на дивана до нея.

Рун отиде до бара и си наля чаша вода от чешмата. Движеше се сковано, обграден от сенките си. Накрая въздъхна и напрежението му се изпари заедно със сенките.

Хънт зададе въпроса вместо нея:

— Предполагам, става дума за атентата и отговорника за него?

Рун кимна и отпи глътка вода.

— Всичко сочи към човешките бунтовници. — Кръвта й се смръзна. Двамата с Хънт се спогледаха. Предположенията им се оказваха верни. — Скрили са взривна течност в сандък с вино, доставен неотдавна. И са оставили визитната си картичка отгоре. Логото им.

— Евентуална връзка с Филип Бригс? — попита Хънт.

— Бригс е зад решетките — отвърна Рун.

Деликатно описание на наказанието, което бунтовническият водач понасяше във ванирски ръце в затвора „Адрестия".

— Другите бунтовници от кереската му групировка обаче не са — обади се дрезгаво Брайс. — Даника щурмува лабораторията му. Въпреки че не я е убил той, пак излежава присъдата за терористичните си актове. Може да е наредил на някого от последователите си да взриви клуба.

Рун свъси вежди.

— Мислех, че групировката му се е разпаднала и членовете й са се пръснали по други фракции или са се върнали в Пангера. Но ето и най-лошата новина. До логото им на сандъка имало и друг печат. И моят, и твоят отряд решиха, че е полумесец, символът на града. Но аз прегледах кадрите от склада, преди бомбата да избухне. Печатът не се вижда особено ясно, но може да изобразява и извит рог.

— Какво общо има Рогът с бунта на човеците? — попита Брайс. Устата й пресъхна мигновено. — Чакай малко. Мислиш, че изображението на Рога е било послание към нас? С което ни предупреждават да спрем да го търсим? Убийството на прислужничката не беше ли достатъчно красноречиво?

Хънт отвърна умислено:

— Не може да е просто съвпадение, че взривиха клуба точно когато ние бяхме вътре. Нито че един от печатите върху сандъка прилича на Рога, който издирваме в момента. Бригс е планирал да заложи бомба в „Гарвана“, когато Даника го залови. Сектата „Керес" е неактивна, откакто го хвърлихме в затвора, но…

— Може да са се активирали — настоя Брайс. — Да продължават делото на Бригс или дори да получават инструкции от него.

Изражението на Хънт се помрачи още повече.

— Или от самото начало е бил някой от последователите на Бригс: осуетеният атентат, убийството на Даника, този атентат. Бригс може да не е виновен, но да знае кой е. Може да прикрива някого. — Той извади телефона си. — Трябва да говорим с него.

— Ти откачи ли? — подскочи Рун.

Хънт не му обърна внимание, набра номера и стана от дивана.

— Той е в затвора „Адрестия", така че може да одобрят искането ни за среща чак след няколко дни — обясни на Брайс.

— Добре.

Не й се мислеше как точно би протекла тази среща. Фанатичната отдаденост на Бригс към човешката кауза безпокоеше Даника и тя рядко говореше за него. Залавянето на него и кереската му групировка — клон на главната бунтовническа организация „Офион" — беше истински триумф, чрез който глутницата „Дяволи" доказаха силата си. Но дори това не беше достатъчно за одобрението на Сабин.

Хънт долепи телефона до ухото си.

— Здравей, Исая. Да, добре съм.

Той тръгна към фоайето и Брайс го изпрати с поглед.

Рун каза тихо:

— Есенния крал знае, че те въвлякох в издирването на Рога.

Тя вдигна натежали очи към брат си.

— Бесен ли е?

Мрачната усмивка на Рун далеч не й подейства успокоително.

— Предупреди ме, че ще ми напълниш ушите с отрова.

— Май трябва да го приема като комплимент.

Този път Рун не се усмихна.

— Иска да знае какво ще правиш с Рога, ако го намерим.

— Ще го използвам вместо халба, като ходя на мачове.

Хънт се подсмихна, влизайки в стаята, приключил разговора си. Рун каза просто:

— Говоря сериозно.

— Ще го върна в храма — склони Брайс. — Няма да го дам на него.

Хънт пак седна на дивана и погледът на Рун прескочи между двама им.

— Баща ми заяви, че след като съм те забъркал в толкова опасно начинание, Брайс, ще ти трябва охрана… през цялото време. Някой, който да живее с теб. Аз изявих желание.

Всяка част от натъртеното й тяло я болеше.

— Само през шибания ми труп.

Хънт скръсти ръце.

— Защо го интересува краля ти дали Куинлан ще живее, или ще умре?

Очите на Рун се свиха мигновено.

— Зададох му същия въпрос. Той отговори, че като полуелфка тя попада под неговата юрисдикция и не искал да му навлече неприятности. „Момичето е рисков фактор“, така се изрази.

Брайс долови жестокия тон на баща си във всяка негова дума, която Рун повтори. Дори си представи лицето на краля, докато ги изговаряше. Красивото лице, което често си мечтаеше да пречука с юмруци. Да му остави белег като онзи през скулата на майка й — тънък и къс, не по-дълъг от нокът, но достатъчен да й напомня за онзи удар, когато поредният му гневен изблик беше стигнал твърде далеч.

Ударът, заради който Ембър Куинлан — бременна с Брайс — го беше напуснала.

Ненормалник. Стар, изпълнен с омраза ненормалник.

— Значи просто иска да предотврати пиарския кошмар, който би предизвикала смъртта на Куинлан точно преди Върховната среща — обобщи безцеремонно Хънт със стегнато от погнуса лице.

— Не се прави на толкова шокиран — каза му Рун, после пак се обърна към Брайс: — Аз съм просто вестоносецът. А ти се замисли дали е разумно да подхванеш точно на тази почва голямата си битка с него.

Изключено беше да пусне Рун в апартамента си и да му позволи да я командва. Особено с приятелчетата му. Стигаше й, че трябва да работи с него по случая.

Свещени богове, главата я цепеше.

— Хубаво тогава — процеди гневно. — Казал е, че ми трябва охрана, но не е посочил точно теб, нали така? — Рун си замълча напрегнато и Брайс продължи: — Така си и помислих. Аталар ще остане с мен. Ето, подчинявам се на заповедта му. Доволен ли си?

— Няма да му хареса.

Брайс се усмихна самодоволно, въпреки че кръвта й кипеше.

— Не е уточнил кой трябва да ме пази. Копелето е трябвало да подбира по-внимателно думите си.

Дори Рун не можеше да го оспори.

Ако се изненада от избора на Брайс, Аталар не го показа.

Рун забеляза колко внимателно прехвърли поглед между двама им ангелът.

Мамка му! Дали Аталар не започваше да се досеща, че са по-близко свързани от братовчеди, че е съмнително бащата на Рун да проявява такъв интерес към нея?

— Ти ли подхвърли на баща си тази идея? — попита го ядосано Брайс.

— Не — отвърна Рун. Кралят го спипа натясно за посещението им в храма веднага след като Рун се върна от взривения клуб. И така се разбесня, че като нищо можеше да прати сина си мъртъв в някоя канавка. — Има си мрежа от шпиони, които дори аз не познавам.

Брайс се намръщи, но изражението й премина в болезнена гримаса, като опита да стане от дивана. Аталар вдигна ръка към лакътя й в готовност да я подпре, ако се наложеше.

Телефонът на Рун извибрира и той го извади от джоба си колкото да прочете съобщението на екрана. И новите, които започнаха да прииждат.

Деклан беше написал в груповия им чат с Флин:

Флин отговори:

Рун отговори, за да не му се обадят:

Той стисна телефона в юмрук. Брайс тръгна към входната врата и ада отвън, където виеха сирени, хвърляйки синьо-червените си светлини по дъбовия под на фоайето.

Преди да отвори вратата обаче, сестра му спря и се обърна към него.

— Защо дойде в „Гарвана“?

Рано или късно трябваше да го попита. Но ако й признаеше, че Рисо му се е обадил, защото Рун я следеше, щеше да му отхапе главата. Затова избра полулъжа:

— Искам да разгледам библиотеката на шефката ти.

Хънт спря на стъпка зад Брайс. Беше доста впечатляващо да гледа как и двамата залепват недоумяващи изражения по лицата си.

— Каква библиотека? — попита сестра му, същинско олицетворение на невинността.

Аталар определено се мъчеше да потисне усмивката си. Рун продължи настойчиво:

— Онази, за която се говори, че е под галерията.

— За пръв път чувам такова нещо — сви рамене Хънт.

— Майната ти, Аталар.

Челюстта го болеше от стискане.

Брайс каза:

— Виж какво, знам, че искаш да участваш в клуба на готините хлапета, но за членство в него се изисква специална подготовка.

Аха, Аталар едва се сдържаше да не се ухили.

Рун изръмжа:

— Искам да прегледам книгите. Може да ми попадне информация за Рога.

Заповедническият му тон я накара да застине. Рун нямаше скрупули да прибегне до високото си положение. Не и при толкова важен случай.

Въпреки кръвнишкия поглед на Аталар, Рун каза на сестра си:

— Вече два пъти прерових Елфическите архиви и… — Той поклати глава. — Просто през цялото време мислите ми се връщат към галерията. Може да има нещо там.

— Аз я претърсих — обяви Брайс. — Няма нищо за Рога освен няколко смътни препратки.

Рун се усмихна половинчато.

— Значи признаваш, че библиотеката съществува?

Брайс го изгледа смръщено. Рун познаваше този пресметлив поглед.

— Какво?

Брайс отметна коса през едното си оцапано, изподрано рамо.

— Да сключим сделка: ще те пусна да потършуваш из библиотеката и ще ти помогна както мога, ако… — Аталар завъртя глава към нея с удовлетворително възмущение по лицето. Брайс кимна към телефона в ръката на Рун. — Ако ми отстъпиш Деклан.

— Тогава ще трябва да му кажа за случая. А каквото той научи, Флин научава две секунди по-късно.

— Хубаво. Запознай ги с положението. И кажи на Дек, че ще ми трябва информация за последните действия на Даника.

— Не знам откъде би могъл да ти набави такава информация — призна й Рун.

— От Бърлогата — обади се Хънт, поглеждайки към Брайс с нещо като възхищение. — Кажи на Емет да хакне архивите на Бърлогата.

Рун кимна.

— Добре. Ще го попитам.

Брайс му отвърна с онази усмивка, която не стигаше до очите й.

— Тогава утре намини към галерията.

На Рун му отне няколко секунди да повярва, че толкова лесно се е сдобил с достъп до библиотеката, после каза:

— Внимавай.

Ако сестра му и Аталар се окажеха прави и наистина извършителите бяха керески бунтовници, действащи по нареждания на Бригс или в негова чест… ги чакаше политически кошмар. А ако той се окажеше прав за символа на Рога върху онзи сандък в клуба, ако атентатът и убийството на прислужничката от храма бяха целенасочено предупреждение към тях да прекратят издирването, заплахата за всички им ставаше все по-смъртоносна.

Преди да излезе, Брайс каза мило:

— Предай много поздрави на татенцето си, и да върви на майната си.

Рун пак стисна зъби, а Аталар му се ухили. Крилато копеле!

Секунда след като двамата излязоха, телефонът на Рун иззвъня.

— Аха — вдигна той.

Можеше да се закълне, че баща му се напрегна, преди да провлачи:

— Така ли се говори с крал?

Рун не си направи труда да отговори. Баща му продължи:

— Тъй като не успя да запазиш в тайна поверената ти задача, нека ти изясня едно нещо. — Рун се приготви психически. — Не искам Рогът да попадне в ръцете на ангелите.

— Хубаво.

Ако зависеше от него, нямаше да попадне в ничии ръце. Просто щеше да се върне в храма и да му назначат постоянна елфическа охрана.

— Дръж момичето под око.

— Под две очи.

— Сериозно говоря, момко.

— Аз също — натърти Рун с достатъчно дълбок глас, за да усети баща му, че не се шегува.

Кралят продължи:

— Ти, принцът на валбарските елфи, разкри тайната на краля си пред момичето и Аталар. Имам пълното право да те накажа за това.

Давай — идеше му да изплюе. — Хайде де. И ако обичаш, направо ми снеми титлата. Кралският род и бездруго ще приключи с мен.

Когато го чу за пръв път, повърна. Беше на тринайсет и го изпратиха при Оракула, за да му предскаже бъдещето — традиция за всички елфи. Едно време ритуалът бил за пророкуване на бракове и политически съюзи. Сега се изпълняваше главно като прогноза за бъдещата кариера на детето и стойността му в обществото. За Рун — и за Брайс години по-късно — се беше оказал същинска катастрофа.

След това Рун бе умолявал Оракула да му каже дали предсказанието й означаваше, че ще умре, преди да създаде наследник, или че е стерилен. Тя просто повтори думите си. Кралският род ще приключи с теб, принце.

А той прекалено много се страхуваше да каже истината на баща си. Затова го излъга, само и само да си спести разочарованието и гнева му. Оракула предрече, че ще съм добър, справедлив крал.

Баща му все пак остана разочарован, защото фалшивото пророчество не беше по-величаво.

Затова ако сега решеше да му снеме титлата, щеше да му направи услуга. Или дори неволно да осъществи пророчеството.

Рун се разтревожи истински заради предсказанието един-единствен път — в деня, когато научи, че има малка сестра. Тогава му хрумна, че гаданието може да означава ранна смърт за нея. Но страховете му се уталожиха от факта, че тя не беше официално припознат член на кралското семейство и никога нямаше да бъде. За негово облекчение дори в годините, когато още бяха близки, тя така и не попита защо Рун не е опитал да убеди баща си да я приеме публично за своя дъщеря.

Есенния крал продължи:

— За жалост, наказанието, което заслужаваш, би те възпрепятствало да търсиш Рога.

Сенките на Рун се заувиваха около него.

— Значи по-натам.

Баща му изръмжа, а Рун затвори телефона.

27

Улиците гъмжаха от ванири, привлечени от хаоса около „Белият гарван“, всичките тръгнали да търсят отговори. Легионери — както елфи, така и вълци от Помощната гвардия — бяха барикадирали местопрестъплението с бръмчаща непрозрачна магическа стена, но тълпите се трупаха дори около нея.

Хънт надникна към Брайс, която вървеше в отнесено мълчание до него. И боса.

Откога ли беше боса? Сигурно бе загубила обувките си при експлозията.

Хрумна му да й предложи да я носи пак или да я пренесе по въздух до апартамента й, но тя беше прегърнала тялото си толкова силно, че май дори с една дума щеше да я хвърли в бездънна ярост.

Погледът, който впи в Рун на излизане от къщата му… Накратко казано, Хънт се радваше, че Брайс не плюе киселина. Иначе направо щеше да разтопи лицето на братовчед си.

Боговете да са им на помощ, когато принцът дойдеше в галерията.

Като влязоха в спретнатото фоайе, портиерът скочи от мястото си и заразпитва дали е добре, дали е била в клуба. Тя измърмори, че й няма нищо, и метаморфът мечка огледа Хънт с хищническа съсредоточеност. Забелязвайки подозрителния му поглед, Брайс махна с ръка и го представи, натискайки копчето на асансьора. Хънт, това е Марин; Марин, това е Хънт; за зла участ, ще живее при мен известно време. После влезе в кабината и се облегна на хромирания парапет по задната й стена, сякаш всеки момент щеше да се свлече…

Хънт успя да се шмугне вътре, преди вратите да се затворят. Асансьорът беше твърде тесен за крилете му и той ги притисна плътно към себе си.

Брайс отпусна глава и раменете й се извиха навътре.

Хънт я попита ненадейно:

— Защо не си направила Скока?

Асансьорните врати се отвориха и тя се облегна за миг на едната, преди да тръгне по изискания коридор в кремаво и кобалтовосиньо. При вратата на апартамента си спря и се обърна към него.

— Ключовете бяха в дамската ми чанта.

Дамската чанта, която сега лежеше някъде сред руините на клуба.

— Портиерът няма ли резервни?

Тя изсумтя утвърдително и погледна към асансьора, все едно беше непокорима планина.

Марин държа Хънт цяла минута, за да провери на екрана пред себе си дали Брайс е жива в коридора пред апартамента си и да я попита по интеркома дали е съгласна да му даде ключовете, на което тя вдигна палци към камерата за видеонаблюдение.

Като се върна, Хънт я намери седнала с гръб до вратата, вдигнала крака към себе си, толкова разтворени, че се виждаха яркорозовите й бикини. За щастие камерите в коридора не покриваха този ъгъл, но Хънт не се и съмняваше, че метаморфът ги наблюдава. Помогна й да стане и й подаде резервните ключове.

Тя пъхна бавно единия в ключалката и долепи длан до таблото със заклинания отстрани на вратата.

— Чаках — пророни, когато ключалките щракнаха и мекото осветление в апартамента се съживи. — Щяхме да направим Скока заедно. Бяхме се разбрали за две години отсега.

Хънт знаеше за кого говори. Знаеше причината вече да не пие алкохол, да не танцува и да не живее истински живота си. Да запази белега през красивото си гладко бедро. Огенас и всичките й свещени Мистерии му бяха свидетел, че и той се бе наказвал дълго време след колосалния провал на Битката при връх Хермон. Дори докато го измъчваха в тъмниците на астерите, пак се самонаказваше, раздираше душата си така, както никой имперски изтезател не би могъл.

Така че навярно въпросът му беше глупав, но все пак я попита, влизайки в апартамента:

— Какъв е смисълът да чакаш вече?

Той плъзна поглед из мястото, което Куинлан наричаше свой дом. Отвореният тип апартамент изглеждаше добре и през прозорците, но отвътре…

Някоя от двете им с Даника беше вложила солидна сума в обзавеждането му: огромен бял диван стоеше в дясната третина на внушителното помещение, разположен срещу масичка за кафе от старинно дърво и гигантския телевизор върху резбована дъбова поставка. Трапезна маса с матирано стъкло и столове с бяла кожена тапицерия заемаха лявата третина от пространството, а централната принадлежеше на кухнята — бели шкафове, хромирани уреди и бели мраморни плотове. Всичко изглеждаше съвършено чисто, уютно и приветливо.

Хънт оглеждаше бавно, застанал като куфар до кухненския остров, а Брайс тръгна по коридора със светла дъбова ламперия да пусне Сиринкс, който вече мяукаше от клетката си.

Към средата на коридора каза, без да погледне назад:

— Без Даника… Щяхме да направим Скока заедно — повтори тя. — Конър и Торн щяха да са ни Спасителни въжета.

Изборът на близък, който да ти послужи като Спасително въже по време на Скока, беше жизненоважен — и дълбоко личен. Хънт прогони мисълта за киселия изпълнител, назначен му служебно от правителството, защото не му бяха останали роднини и приятели, които да покани за тази роля. Майка му почина броени дни преди това.

Сиринкс се втурна през апартамента, тракайки с нокти по светлия дървен под, нахвърли се на Хънт с радостно скимтене и зализа ръцете му. Брайс се върна с тежки стъпки при кухненския плот.

Тишината го притисна толкова, че накрая попита:

— Двойка ли бяхте с Даника?

Още преди две години му бяха казали, че не са имали интимни отношения, но приятелките не скърбяха една по друга, както Брайс скърбеше по своята. Сякаш беше изключила всяка част от себе си. Както той направи, след като изгуби Шахар.

Дрънчене на гранули по метален съд изпълни апартамента и Брайс остави купичката на земята. Сиринкс забрави за Хънт и почти се хвърли вътре, лапайки гладно.

Хънт се завъртя на място, а Брайс заобиколи кухненския остров и отвори огромния метален хладилник, за да огледа окаяното му съдържание.

— Не — отговори накрая с безизразен, студен глас. — С Даника нямахме такива отношения. — Ръката й стисна толкова силно дръжката на хладилника, че кокалчетата й побеляха. — С Конър… Конър Холстръм. С него… — Пак прекъсна. — Сложно е за обяснение. Когато Даника умря, когато всичките умряха, нещо угасна в мен.

Хънт си спомняше подробностите около връзката им с по-големия от братята Холстръм. Итън, също като нея, не бил в апартамента онази нощ — и сега беше Втори в глутницата на Амели Рейвънскрофт. Жалък заместител на глутницата „Дяволи“. Градът също беше загубил нещо онази нощ.

Хънт отвори уста да й каже, че я разбира. Не само по въпроса за сложните отношения, но и за загубата. Знаеше какво е да се събудиш с приятели и любимата си, а в края на деня всичките да са мъртви. Знаеше как тъгата гложди костите ти, кръвта ти, душата ти. И че нищо никога не можеше да я разсее.

Искаше да й каже, че спирането на алкохола и наркотиците, отказването от най-любимото й нещо — танците, нямаше да й помогнат. Но думите заседнаха в гърлото му. Не му се говореше за това преди двеста години и определено не му се говореше сега.

Някъде в апартамента зазвъня стационарен телефон и приятен женски глас обяви „Обаждане от… Вкъщи“.

Брайс затвори очи, сякаш събираше сили, после тръгна по тъмния коридор към спалнята си. След секунда каза с ведрина, за която трябваше да спечели наградата за най-добра актриса в Мидгард:

— Здрасти, мамче. — Леглото й изскърца. — Не, не бях там. Просто изпуснах телефона си в тоалетната на галерията, аха, видях му сметката. Утре ще си купя нов. Да, добре съм. Хвойна също не е била там. Добре сме. — Пауза. — Знам, просто дълъг ден на работа. — Още една пауза. — Слушай, имам си гости. — Груб смях. — Не такъв вид гости. Да не се размечтаеш сега.

Сериозно. Да, доброволно го пуснах вкъщи. Моля те, не се обаждай на рецепцията. Как се казва ли? Много питаш. — Леко колебание. — Мамо, ще ти се обадя утре. Няма да го поздравя. Чао… чао, мамо. Обичам те.

Сиринкс си беше изял храната и сега наблюдаваше Хънт с очакване — молеше безмълвно за още, размахвайки лъвската си опашка.

— Не — изсъска той на зверчето.

Брайс се върна.

— О… — подхвърли, сякаш беше забравила за присъствието му. — Ще си взема душ. Стаята за гости е твоя. Използвай каквото ти трябва.

— Утре ще отскоча до Комициума да си взема дрехи. — Брайс кимна бавно, все едно главата й тежеше хиляда килограма. — Защо излъга?

Остави я сама да реши за коя лъжа да му обясни.

Тя се замисли, а Сиринкс закрачи важно към спалнята й.

— Майка ми ще се притесни и ще дойде да види как съм. Не я искам тук, ако положението ще се влошава. И не й казах кой си, защото и това би довело до въпроси. Така е по-лесно.

По-лесно беше да не се наслаждава на живота си, да държи всички на разстояние.

Червеното петно на бузата й от шамара на Хвойна изсветляваше лека-полека. По-лесно беше да се хвърли върху приятелката си, когато избухне бомба, вместо да изгуби и нея.

Тя добави тихо:

— Трябва да разбера кой го е направил, Хънт.

Той срещна изпълнения с болка поглед.

— Знам.

— Не — програчи Брайс. — Не знаеш. Не ме интересуват подбудите на Мика… ако не разбера кой го е направил, мисълта ще ме изяде жива. — Не се страхуваше от убиеца, нито от демона, а от болката и скръбта, които Хънт чак сега започваше да вижда в нея. — Трябва да намеря виновника за всичко това.

— Ще го намерим — обеща й той.

— Защо си толкова сигурен? — поклати глава Брайс.

— Защото нямаме друг избор. Аз нямам друг избор. — Обърканият й поглед го накара да обясни с въздишка: — Мика ми предложи сделка.

Тя го изгледа подозрително.

— Каква сделка?

Хънт стисна челюсти. Беше му споделила нещо лично за себе си, затова й дължеше същото. Все пак вече бяха шибани съквартиранти.

— Като пристигнах в града, Мика се договори с мен, че ако се реванширам за всеки живот, отнет онзи ден при връх Хермон, ще ми върне свободата. Две хиляди двеста и седемнайсет живота.

Той се подготви за реакцията й, надявайки се да разбере онова, което не смееше да изрече на глас.

Брайс прехапа устна.

— Предполагам, да се „реваншираш“ означава.

— Да — процеди той. — Означава да правя онова, за което ме бива. Смърт за смърт.

— И Мика има повече от две хиляди врагове за убиване?

Хънт се засмя безрадостно.

— Мика е губернатор на цялата територия и ще живее поне още двеста години. Вероятно ще има двойно повече хора в черния си списък до края на дните си. — В очите й пропълзя ужас и той потърси начин да го разсее, макар и да не разбираше защо. — Такава е позицията ми. И неговата. — Той прокара ръка през косата си. — Знам, ужасно е, но поне ми предложи изход. А когато убийствата започнаха отново, ми предложи друга сделка: ако намеря убиеца преди Върховната среща, ще свали дълга ми до десет.

Приготви се за укор от нейна страна, за отвращението й от него и Мика. Но тя просто килна глава:

— Това обяснява защо ме юркаш толкова.

— Да — съгласи се стегнато той. — Само че Мика ми нареди да го пазя в тайна. И ако кажеш на някого…

— Ще отмени предложението си.

Хънт кимна, оглеждайки пострадалото й лице. Когато мълчанието й се проточи, той подкани:

— Е?

— Какво? — подхвърли тя и тръгна обратно към спалнята си.

— Е, няма ли да ме наречеш себичен лайнар?

Брайс отново спря и в очите й проблесна бледа светлина.

— Защо да се хабя, Аталар, при положение че ти го каза вместо мен?

Този път не се сдържа. Огледа я от глава до пети, въпреки че беше окървавена и прашна. Всеки сантиметър, всяка извивка от тялото й. Опита да не си представя яркорозовото бельо под тясната й зелена рокля. И каза:

— Извинявай, че те заподозрях. И най-вече извинявай, че си направих прибързано заключение за теб. Помислих те за най-обикновена купонджийка и се държах гаднярски.

— Няма нищо лошо в това да купонясваш. Не разбирам защо светът го осъжда. — Въпреки това се замисли върху думите му. — По-лесно ми е, когато хората си мислят най-лошото за мен. Така мога да видя кои са всъщност.

— Тоест наистина ме смяташ за задник?

Едното ъгълче на устата му се изви в усмивка.

Нейният поглед обаче остана съвършено сериозен.

— Имала съм си работа с доста задници, Хънт. Ти не си като тях.

— Доскоро пееше друга песен.

Тя просто продължи към стаята си. Затова Хънт попита:

— Да донеса ли храна?

Брайс пак спря. Поколеба се, но накрая отвърна дрезгаво:

— Чийзбургер с пържени картофки със сирена. И шоколадов млечен шейк.

Хънт се усмихна.

— Дадено.

Елегантната просторна стая за гости от другата страна на кухнята беше обзаведена в нюанси на сиво и кремаво, с бледорозови и сини акценти. За късмет леглото беше достатъчно голямо да побере крилете на Хънт — определено купено с идеята да го използва ванир; върху скрина отдясно на вратата, около крива и пукната синя керамична купа, бяха подредени няколко снимки в скъпи рамки.

Хънт купи и за двама им бургери с пържени картофки и Брайс атакува своя с настървението на лъв, уловил плячка. Той хвърли на Сиринкс няколко картофчета под бялата стъклена маса, защото тя определено нямаше намерение да споделя своите.

Обземаше ги толкова дълбока умора, че никой от двамата не проговори, а след като Брайс изсърба докрай млечния си шейк, просто събра боклука, хвърли го в кошчето и тръгна към стаята си. Хънт отиде в своята.

Тук се долавяше лек мирис на простосмъртни, навярно от родителите й, и няколко от чекмеджетата в скрина бяха пълни с дрехи — тънки пуловери, чорапи, панталони, спортни екипи… Ровеше се в чужди вещи. Е, да, това беше част от професията му, но все пак се почувства глупаво.

Затвори чекмеджетата и разгледа рамкираните снимки.

Ембър Куинлан изглеждаше страхотно. Нищо чудно, че онзи елфически кретен я беше обсебил така, докато тя не решила да се отърве от него. Дългата й черна коса обгръщаше лице, достойно за билборд: луничава кожа, плътни устни и високи скули, подчертаващи тъмните й бездънни очи.

Лицето на Брайс — просто с различен цвят кожа и очи. Също толкова красив човешки мъж с бронзова кожа и тъмна коса стоеше до нея, преметнал ръка през фините й рамене, ухилен като дяволче на фотографа. Хънт успя да разчете името върху сребърните плочки, провиснали над сивата риза на мъжа.

Ти да видиш.

Рандъл Силаго беше доведеният баща на Брайс? Легендарният герой и снайперист от войната? Хънт не знаеше как е успял да пропусне тази подробност в досието й — явно защото преди две години само го прегледа набързо.

Напълно разбираемо, че беше отгледал толкова безстрашна дъщеря.

От дясната страна на Ембър стоеше Брайс.

Изглеждаше на около три и червената й коса беше вързана на две поразхлабени опашки. Ембър гледаше дъщеря си с леко ядосано изражение — явно защото и Брайс би трябвало да е с хубави дрехи като родителите си. Тя обаче отвръщаше на майка си с немирен поглед и ръце на пухкавите си хълбоци, разкрачила крака в отявлена бойна стойка. Цялата омацана с кал.

Хънт се подсмихна и погледна другата снимка на скрина — живописен кадър на две момичета, седнали върху червените скали на пустинна планина, с гръб към обектива, долепили рамене, любувайки се на пясъчния пейзаж далеч под тях. Едното момиче беше Брайс — позна я по дългата червена коса. Другото носеше познато кожено яке, на чийто гръб бяха изписани онези думи на най-древния език на Републиката:

Това трябваше да са Брайс и Даника. И… сега Брайс носеше якето на Даника.

В апартамента нямаше други снимки на Даника.

С любов всичко е възможно. Антична мъдрост, изречена от някой си бог. Вероятно Ктона — все пак тя отговаряше за всички тези работи с майката богиня. Хънт отдавна беше спрял да посещава храмове и да обръща внимание на превзетите жрици, които често гостуваха в сутрешните токшоута. Никое от петте божества не му беше помагало — нито пък на близките му. Урд го беше прецаквала най-много.

Даника беше отпуснала глава върху рамото на приятелката си и русата й опашка се разстилаше по гърба на Брайс. Брайс носеше широка бяла тениска, а едната й ръка беше превързана и опряна на коляното й. Всички видими части от тялото й бяха осеяни със синини. И богове — отляво на Даника лежеше меч. Чист и в ножница, но той го познаваше.

Сабин беше подивяла, че изчезнал от апартамента, където бяха убили дъщеря й. Бил древна реликва на вълците. А сега Хънт го виждаше до Брайс и Даника в пустинята.

Седнали на скалите, високо над света, двете приличаха на войници, извървели най-мрачните пътеки на Ада и решили да си направят заслужена почивка.

Хънт обърна гръб на снимката, потривайки татуировката през челото си. Изпрати хладен повей от силата си да дръпне тежките сиви завеси пред високите прозорци, съблече се бавно и отиде в банята, която се оказа също толкова просторна, колкото спалнята.

Изкъпа се набързо и се срути в леглото още мокър. Последното, което видя, преди сънят да го надвие, беше снимката на Брайс и Даника, застинали завинаги в миг на блаженство.

28

Хънт се събуди, усетил мъжки мирис в стаята, и сграбчи ножа под възглавницата си. Открехна едно око, припомняйки си местоположението на всички прозорци и врати, всеки предмет, който можеше да използва като оръжие…

Видя Сиринкс да седи на свободната възглавница, свел сплескано лице към неговото.

Хънт простена и въздъхна тежко. Химерата замахна да го перне с лапа.

Той се завъртя и му се изплъзна.

— Добро утро и на теб — измърмори, оглеждайки стаята.

Със сигурност беше затворил вратата миналата вечер. Сега зееше широко отворена. Той надникна към часовника.

Седем. Не беше усетил кога Брайс е тръгнала за работа — не я беше чул да щъка из апартамента и да слуша музика, както правеше обикновено.

Всъщност не беше чул дори как се отваря собствената му врата. Беше спал като труп. Сиринкс отпусна глава върху рамото му и въздъхна печално.

Солас да му е на помощ.

— Защо ли имам чувството, че ако те нахраня, ще ти е за втори или трети път днес?

Две обли очи мигнаха невинно.

Хънт не се сдържа и почеса зверчето зад смешните му уши.

Слънчевият апартамент беше тих. Светлината топлеше светлия дървен под. Той стана бавно от леглото и си нахлузи панталоните. Ризата му беше съсипана от снощните преживявания, затова я остави на пода и… По дяволите! Телефонът му. Грабна го от нощното шкафче и провери за нови съобщения. Нищо. Нямаше нови мисии от Мика, слава на боговете.

Остави телефона върху скрина до вратата и влезе в голямата стая.

Нито движение, нито звук. Ако Куинлан просто беше излязла.

Прекоси с бърза крачка просторната всекидневна и тръгна по коридора в другия й край. Вратата на стаята й беше открехната, сякаш Сиринкс сам си беше отворил й.

Тя спеше дълбоко. Завивките й бяха струпани на усукана купчина в единия край на леглото и Куинлан лежеше по корем, прегърнала възглавницата си. Позата й беше почти същата като миналата вечер в клуба, когато се хвърли върху Хвойна.

Повечето хора несъмнено биха нарекли сивата й нощница с изрязан гръб и бледорозова дантела по краищата блуза. Сиринкс мина покрай него, скочи върху леглото и побутна с нос голото й рамо.

Татуировката на гърба й — красиво извити букви на непозната азбука — се надигаше и спадаше с всяка дълбока глътка въздух. Синини, които не беше забелязал снощи, осейваха златистата й кожа. Вече зеленееха благодарение на елфическата й кръв.

А той я зяпаше. Като някой шибан психопат.

Тъкмо се обръщаше към коридора, внезапно почувствал крилете си твърде големи, кожата си — твърде стегната, когато входната врата се отвори. С едно плавно движение приготви ножа зад гърба си.

Хвойна влезе в апартамента с кафява торба, ухаеща на нещо шоколадово, в едната ръка, и резервни ключове в другата. Като го видя в коридора, спря на място.

Устата й се отвори в безмълвно „О".

Огледа го от глава до пети — не по онзи начин, по който го оглеждаха някои жени, преди да забележат татуировките му, а със съзнанието, че полугол мъж стои в апартамента на Брайс в седем сутринта.

Той отвори уста да я увери, че не е каквото изглежда, но Хвойна просто мина покрай него, тракайки с фини копита по дървения под. Влезе в спалнята и разтръска хартиената торба, при което Сиринкс направо откачи и заразмахва нетърпеливо опашка.

— Нося ти кроасани с шоколад, така че вдигай този гол задник от леглото и се обличай — изчурулика Хвойна.

Брайс надигна глава и видя приятелката си, после и Хънт в коридора. Без дори да подръпне ръба на нощницата си върху бикините си от тюркоазена дантела, примижа сънено и попита:

— Какво?

Хвойна отиде до леглото, но преди да седне, погледна към Хънт.

Той се скова.

— Не е каквото изглежда.

Тя му се усмихна любезно.

— Тогава ще те помоля да ни оставиш за малко.

Той се върна в кухнята. Кафе. Това му се струваше добър план.

Отвори един шкаф и извади чаши. Гласовете на момичетата се носеха из апартамента.

— Опитах да ти звънна, но телефонът ти е изключен… реших, че сигурно си го изгубила — каза Хвойна.

Чу се шумолене на завивки.

— Добре ли си?

— Напълно. По новините още не са излъчили крайно становище, но една от теориите е, че са били човешки бунтовници от Пангера, целящи да разпалят война и тук. Пуснаха видеозапис от склада, където на един сандък с вино се вижда тяхното лого. Смята се, че така са вкарали бомбата в клуба.

Значи теорията си оставаше същата. Още не се знаеше дали атентатът наистина е бил свързан с Рога. Хънт реши веднага щом Хвойна си тръгнеше, да попита Исая докъде е стигнал с молбата му за среща с Бригс.

— Разрушен ли е „Гарвана“?

Въздишка.

— Да, доста е зле. Не мога да си представя кога ще отвори. Снощи едва се свързах с Фурия и тя каза, че Рисо бил толкова бесен, че обявил награда за главата на извършителя.

Хънт не се изненада. Беше чувал, че въпреки ведрия си нрав метаморфът пеперуда не си поплювал, когато го ядосали. Хвойна продължи:

— Фурия вероятно ще се прибере заради това. Знаеш я каква е: не може да устои на такова предизвикателство.

В името на горящия Солас. Само Фурия Акстър им липсваше за капак на тая шибана каша. Хънт сипа с лъжица кафе на зърна в лъскавата хромирана машина, вградена в кухненската стена.

Куинлан попита сухо:

— Значи е готова да се прибере, за да изкара пари, но не и за да ни види?

Мълчание. После Хвойна каза:

— Не само ти загуби Даника онази нощ, Бри. Всички се борим с мъката по различни начини. Реакцията на Фурия беше да избяга надалеч.

— Психотерапевтът ли ти го каза?

— Не искам пак да се караме по този въпрос.

Още мълчание. Хвойна се прокашля.

— Бри, съжалявам за това. Станала ти е синина…

— Няма нищо.

— Напротив, има.

— Няма. Разбирам те, просто.

Хънт включи кафемелачката, за да им предостави поне някакво уединение. Сигурно смля зърната на фин прашец, вместо на едри парченца, но като спря машината, Хвойна вече казваше:

— Значи прелестният ангел, който ти прави кафе в момента.

Хънт се усмихна на кафе машината. От много, много отдавна не го бяха наричали по друг начин освен Умбра Мортис, Наемника на архангелите.

— Не, не и не — прекъсна я Брайс. — Джесиба ми възложи секретна задача и ми назначиха Хънт за охрана.

— И предполагам, в длъжностната му характеристика влиза да се разхожда гол до кръста в апартамента ти?

— Знаеш ги ванирските мъжкари. Живеят, за да се перчат с мускулите си.

Хънт врътна очи, а Хвойна се засмя.

— Изумена съм, че си го допуснала в дома си, Бри.

— Нямах избор.

— Хмммм.

Тупване на боси крака върху пода.

— Наясно си, че ни подслушва, нали? Крилете му сигурно така са се накокошинили, че няма да може да мине през вратата.

Хънт се облегна на плота и остави машината да ръмжи вместо него. Брайс излезе в коридора.

— Да не се възгордя?

Не беше изпълнила молбата на приятелката си да обуе панталон. С всяка стъпка бледорозовата дантела по ръба на нощницата й се плъзваше нагоре по бедрата й, разкривайки дебелия белег през лявото. Стомахът му се свиваше от гледката.

— Очите ми са тук, Аталар — посочи тя.

Хънт се намръщи.

Хвойна я следваше, тракайки леко с копита по дървения под. Тя вдигна торбата с кроасаните.

— Минах само за да ти оставя закуска. Имам репетиция след… — Извади телефона от джоба на тесния си черен панталон. — Ох, ужас. Сега. Чао, Бри.

Тя хукна към вратата, хвърляйки торбата върху масата с впечатляваща точност.

— Успех. Обади ми се после — каза Брайс и веднага отиде да провери с какво е решила да я умилостиви приятелката й.

Хвойна се задържа на вратата колкото да нареди на Хънт:

— Върши си работата, Умбра.

После изчезна.

Брайс седна на един от белите кожени столове около стъклената маса и извади един кроасан с въздишка. Отхапа си и простена от наслада.

— Легионерите ядат ли кроасани?

Той остана облегнат на плота.

— Сериозно ли ме питаш?

Брайс си отхапа пак, сдъвка и преглътна.

— Защо си станал толкова рано?

— Почти седем и половина е. Не бих го нарекъл рано. Пък и как да не стана, когато химерата ти едва не ми седна на лицето? И колко души имат ключове за това място?

Тя довърши кроасана си.

— Родителите ми, Хвойна и портиерът. А като стана дума… Трябва да си извадя нови и да върна тези на портиера.

— Трябва да извадиш и на мен.

Вторият кроасан беше на половината път до устата й, когато го остави на масата.

— Няма да стане.

Той задържа погледа й.

— Напротив, ще стане. И ще промениш заклинанията, така че да имам достъп до.

Брайс отхапа от кроасана.

— Не е ли уморително да се държиш като алфа-задник през цялото време? Имате ли си наръчник? И анонимни групи за подкрепа?

— Алфа-задник?

— Точно така. Със собственически и агресивни наклонности. — Тя махна към голия му торс. — Сещаш се, мъжагите, които разкъсвате ризите си при най-дребната провокация, знаете как да убивате по двайсет различни начина, и жените припадат по вас. А когато накрая оправите някоя, си въобразявате, че е ваше притежание, и ревностно я браните от погледите и вниманието на други мъже, решавате какво и кога да яде, какво да облича, кога да се вижда с приятелите си.

— Какви ги плямпаш, мамка му?

— Любимите ви хобита са цупене, бой и надуване; овладели сте до съвършенство трийсетина разновидности на зъбене и ръмжене; движите се в кръг от готини другарчета и когато някой от вас си намери партньорка, другите също опадват като плочки от домино, и боговете да са ви на помощ, когато всичките започнете да си правите деца…

Той грабна кроасана от ръката й. И Брайс млъкна.

Впи поглед в лицето му, после в кроасана и Хънт се зачуди дали няма да го захапе по ръката, докато го вдигаше към устата си. Страшна вкусотия се оказа.

— Първо — подхвана той, обръщайки един стол, за да го яхне, — изобщо нямам намерение да те чукам, така че спокойно можем да изключим варианта чифтосване и бебе. Второ, нямам приятели, затова ти гарантирам, че скоро няма да се отцепя само с обвързани другарчета. Трето, ако ще говорим за противници на обличането. — Той довърши кроасана и я изгледа многозначително. — Не аз се разхождам из целия апартамент по сутиен и бикини всяка сутрин.

Доста се беше трудил да не обръща внимание на тази подробност. Че след сутрешното си бягане оправяше косата и грима си почти цял час. Само по бельо от огромната си впечатляваща колекция.

Е, да си признае, и той би се киприл по дантелки, ако изглеждаше като нея.

Брайс просто го поряза с поглед — устата му, ръката му — и изръмжа:

— Това беше моят кроасан.

Кафе машината изпиука, но Хънт не отлепи задника си от стола.

— Ще ми извадиш ключове. И ще ме изключиш от заклинанията. Защото това е част от работата ми, и настойчивостта ми няма нищо общо с твоите алфа-задници, а със стремежа ми да те опазя от сигурна смърт.

— Не говори толкова грубо. Разстройваш Сиринкс.

Той се приведе толкова близо към нея, че видя златистите петънца в кехлибарените й очи.

— Ти имаш най-мръсната уста, на която някога съм попадал, сладурче. И с това си поведение май ти си алфа-задникът тук.

Тя изсъска.

— Виждаш ли? — провлачи Хънт. — Как се изрази? Разновидности на зъбене и ръмжене? — Махна с ръка. — Ето ти.

Тя забарабани по стъклената маса с нокти като небе по залез.

— Повече никога не посягай към моя кроасан. И не ме наричай „сладурче“.

Хънт й се подсмихна и стана.

— Ще отскоча до Комициума да си взема дрехи. Ти къде ще си днес?

Брайс си замълча нацупено.

— Отговорът е — продължи Хънт — с мен. От сега нататък, където ходи единият, там е и другият. Ясно?

Тя му показа среден пръст. Но не се възпротиви.

29

Мика Домитус може и да беше гадняр, но поне не караше триариите си да работят през уикенда — а ако случайно се наложеше, им даваше два почивни дни през седмицата.

Джесиба Рога — каква изненада! — не вярваше в уикендите. И понеже Куинлан трябваше да ходи на работа, Хънт реши да отидат до военните квартири в Комициума по време на обедната почивка, докато повечето им обитатели бяха заети с хранене.

Гъстата утринна мъгла още не се беше вдигнала, когато Хънт тръгна след Брайс към галерията. Още не му бяха докладвали за новости около атентата в клуба и нямаше информация за нови нападения в стила на кристалоса.

Въпреки това гледаше да е нащрек, преценяваше всеки човек, който минаваше покрай червенокоската под него. Повечето я заобикаляха отдалеч заради Сиринкс, подскачащ ведро в края на повода си. Химерите бяха непредвидими домашни любимци — склонни към дребни магии и хапане. Въпреки че Сиринкс май предпочиташе да си проси храна от околните.

Днес Брайс носеше къса черна рокля и по-скромен грим — тъмни сенки за очи и светло червило… Бронята й, осъзна Хънт, докато я гледаше как минава със Сиринкс покрай другите хора, тръгнали на работа, и туристите, заобикаляйки коли, чиито шофьори вече бибипкаха изнервено заради обичайния натоварен трафик на Стария площад. Дрехите, прическата, гримът — бяха като кожения костюм, ножовете и пистолетите, които той нахлузваше всяка сутрин.

Само дето той не носеше дантелено бельо под тях.

Незнайно защо реши да кацне леко на калдъръма зад нея. Тя дори не трепна, продължавайки да крачи все така уверено на високите си до небето токчета. Не знаеше как още не си е счупила някой глезен по древните калдъръмени улици. Сиринкс го поздрави с пръхтене и пак закрачи в тръс, горд като имперски параден кон.

— Шефката ти никога ли не ти дава почивни дни?

Тя отпи от кафето, което носеше в свободната си ръка. Поглъщаше огромни количества през целия ден, започвайки с не по-малко от три чаши, преди да напусне апартамента си.

— Неделите са ми почивни — отговори Брайс. Листата на палмите шумоляха на хладния ветрец. Бронзовата кожа на краката й беше настръхнала от студа. — Много от клиентите ни са заети хора и не могат да идват през седмицата. Събота е свободният им ден.

— Не те ли пуска поне по празниците?

— Затваря галерията за големите.

Пръстите й се заиграха небрежно с амулета във форма на трикветра около врата й.

Такъв аркезийски талисман сигурно струваше… В името на горящия Солас, сигурно струваше тонове пари. Хънт се замисли за масивната желязна врата към архивното помещение в галерията. Може би не беше сложена да го пази от крадци, а за да задържи съдържанието му вътре.

Хънт имаше чувството, че Брайс няма да му сподели защо произведенията на изкуството в галерията налагат носенето на такъв амулет, затова попита:

— Защо с братовчед ти се държите така един с друг?

Данаан щеше да дойде в галерията по някое време тази сутрин.

Сиринкс скочи към една катерица, катереща се по близката палма, и Брайс подръпна леко повода му.

— С Рун бяхме близки няколко години от тийнейджърството ми, а после се скарахме сериозно. И спрях да му говоря. Оттогава сме… е, сам видя.

— За какво се скарахте?

Тя се умълча за миг сред виещата се утринна мъгла, навярно обмисляйки какво да му разкрие. Накрая каза:

— Всичко започна заради баща му. Защото Есенния крал е долно копеле и върти Рун на малкия си пръст. Спорът премина в препирня за недостатъците на всеки от нас. Тръгнах си, когато Рун заяви, че съм флиртувала с приятелите му като безсрамна уличница и не искал да ме вижда край тях.

Хънт беше запомнил, че Данаан я е обиждал и по-жестоко. В Храма на Луна Брайс спомена, че някога я бил нарекъл „нечистокръвна пачавра“.

— Открай време си знам, че Данаан е гадняр, но това е прекалено дори за него.

— Да — призна тихо Брайс. — Но честно казано, май просто се опитваше да ме защити. Затова й се скарахме всъщност. Защото се държеше като всички властни елфически задници. И точно като баща ми.

Хънт попита:

— Поддържаш ли връзка с баща си?

Сещаше се за няколко десетки елфически благородници, достатъчно чудовищни да уплашат Ембър Куинлан преди години.

— Само когато се наложи. Мисля, че него мразя най-много в цял Мидгард. С изключение на Сабин. — Тя въздъхна към небето, където прехвърчаха ангели и вещици. — Кой оглавява твоя черен списък?

Хънт изчака да подминат един влечугообразен ванир, пишещ на телефона си, и се увери, че по близките сгради, дървета и боклукчийски контейнери няма камери, преди да отговори:

— Сандриел.

— Аха. — Всеки мидгардец я познаваше по първото й име. — Като я гледам по телевизията, ми се струва…

Брайс направи гримаса.

— По телевизията я представят в добрата й светлина. В живия живот е десет пъти по-отвратителна. Садистично чудовище. — Меко казано. Той додаде: — Бях принуден да работя за нея повече от половин век. Докато не ме нае Мика. — Не можеше да каже, че й е „служил“, защото Сандриел никога не бе имала такава власт над него. — Двамата с Полукс, командира на триариите й, извисяваха жестокостта и наказанието до нови висини. — Той стисна челюсти, отърсвайки се от кървавите си спомени. — Такива истории не се разказват на оживени улици.

Най-добре никъде.

Тя го погледна.

— Ако някога ти се говори за това, Аталар, насреща съм.

Подхвърли го небрежно, но той долови искреността по лицето й.

— Същото важи и за теб — кимна.

Подминаха портата на Стария площад, където туристите вече се редяха на опашка да се снимат или да докоснат диска на циферблата, разделяйки се лекомислено с късче от силата си. Като че ли никой не знаеше за тялото, намерено на няколко пресечки оттук. Сред плаващите мъгли кварцовата порта изглеждаше почти вълшебно, като изваяна от древен лед. Заради белите им пелени нито една дъга не украсяваше околните сгради.

Сиринкс подуши една кофа, препълнена с хранителни отпадъци от будките по площада.

— Докосвал ли си някога диска, за да си пожелаеш нещо? — попита го Брайс.

Той поклати глава.

— Мислех, че го правят само хлапета и туристи.

— Така е. Но е забавно. — Тя отметна косата си през рамо и се усмихна. — Като бях на тринайсет и за пръв път посетих града, Рун ме доведе да си пожелая нещо.

Хънт вдигна вежда.

— Какво си пожела?

— Да ми пораснат циците.

Внезапният му смях прогони напълно сенките от спомена за Сандриел. Сдържайки се да не погледне към гърдите на Брайс, каза:

— Май желанието ти се е сбъднало, Куинлан.

Голямо преумаляване. Голямо, обгърнато в дантела преумаляване.

Тя се изкиска.

— Лунният град: тук се сбъдват мечти.

Хънт я сръчка с лакът в ребрата, почувствал внезапна нужда от физически контакт с нея.

Брайс го плесна по ръката.

— Ти какво би си пожелал, ако знаеше, че може да се сбъдне?

Майка му да е жива, в безопасност и щастлива. Сандриел и Мика, и всички архангели и астери да са мъртви. Да изпълни сделката си с Мика и позорният ореол и робските татуировки да изчезнат. Закостенялата йерархия на малаките да се срути.

Но не можеше да каже никое от тези неща на глас.

Затова отговори:

— Тъй като съм напълно доволен от размера на моите атрибути, бих си пожелал да престанеш да ме ядосваш.

— Скапаняк — заяви Брайс, но се ухили, а сутрешното слънце сякаш бе чакало този знак, за да се покаже.

Дори Есенния крал би завидял на антиквариат „Грифон" за библиотеката под него.

Рун Данаан седеше на гигантската работна маса в сърцето й и още се дивеше на мястото — и на огнената феичка, която го попита с пърхащи мигли дали е боляло да си направи толкова пиърсинги.

Брайс и Аталар седяха от другата страна на масата — сестра му пишеше на лаптопа си, а ангелът прелистваше стари книги. Лехаба лежеше на диванче като от кукленска къщичка и гледаше една от популярните ванирски сапунки на таблет, изправен пред нея.

— Е — подхвана Брайс, без да вдигне поглед от компютъра, — ще разгледаш ли наоколо, или смяташ да седиш на едно място и да зяпаш?

Аталар се подсмихна, но не каза нищо, следейки с пръст текста в книгата пред себе си.

Рун го изгледа на кръв.

— А ти какво правиш?

— Проучвам кристалоса — отговори Хънт и вдигна тъмни очи от книгата. — Убил съм към десетина демона от шести тип през вековете и искам да проверя дали си приличат по нещо с него.

— Смяташ, че кристалосът е от шести тип? — попита Рун.

— Така ми се струва — отвърна Хънт и пак сведе поглед към отворената книга. — Седми тип са самите принцове, а предвид способностите на този, не бих го класифицирал по-ниско от шести. — Той потупа с пръсти по вехтата страница. — Но засега не намирам прилики.

Брайс изхъмка.

— Може би търсиш на грешното място. Може би… — Тя завъртя лаптопа си към Аталар и пръстите й пак залетяха по клавиатурата. — Издирваме информация за нещо, което не се е появявало в света ни от петнайсет хиляди години. Фактът, че никой не е успял да го идентифицира, говори, че може да не присъства в повечето исторически извори, а само шепа от тях са оцелели до наши дни. Но. — Тя продължи да пише и Рун проточи врат да види базата данни, която отвори на екрана. — Къде се намираме в момента? — попита сестра му Аталар.

— В библиотека.

— В антиквариат, кретен. — На екрана се появи страница със снимки на древни вази, амфори, мозайки и статуетки. Беше написала „демон + елф“ в полето за търсене. Тя плъзна лаптопа към Хънт. — Може да намерим нещо за кристалоса в древните произведения на изкуството.

Хънт изсумтя, но Рун забеляза впечатления му поглед, преди да се разрови из електронните страници с резултата от търсенето й.

— За пръв път срещам истински принц — въздъхна от диванчето си Лехаба.

— Надценяват ни — подхвърли през рамо Рун.

Аталар изпръхтя утвърдително.

— Какво е чувството да си Избраник? — попита феичката, подпирайки горящата си глава върху огнен юмрук.

— Пълна скука е — призна си Рун. — Ако изключим меча и няколко ефектни магически трика, не е нищо особено.

— Може ли да видя Звездния меч?

— Оставих го у дома. Иначе разни туристи ме спират на всяка пресечка и искат да се снимат с мен.

— Горкичкият принц — изгука Брайс.

Хънт пак изпръхтя в знак на съгласие и Рун изплю:

— Искаш ли да ми кажеш нещо, Аталар?

Ангелът вдигна очи от лаптопа.

— Тя вече ти го каза.

Рун изръмжа, а Брайс ги попита:

— Защо постоянно се заяждате един с друг?

— О, да, споделете — обади се умолително Лехаба, паузира сериала и се надигна на дивана.

Хънт продължи да разглежда резултатите.

— Разбихме си взаимно мутрите на едно парти. Данаан още не го е преглътнал.

Брайс се ухили доволно.

— Защо се сбихте?

— Защото Аталар е нагло копеле — тросна се Рун.

— Същото важи и за теб — заяви Хънт с извита в полуусмивка уста.

Брайс хвърли многозначителен поглед на Лехаба.

— Момчетата с тяхното мерене на пишки.

Лехаба издаде тъничък, префинен звук.

— Не са изтънчени като нас, дамите.

Рун врътна очи, изненадан да види, че Аталар направи същото.

Брайс посочи безкрайните рафтове в библиотеката.

— Е, братовчеде, залавяй се за работа. Нека силите ти на Звезделф те отведат към просветление.

— Много смешно — измърмори той, но тръгна покрай рафтовете, оглеждайки заглавията по тях.

Спираше се пред аквариумите, вградени в библиотеките, чиито обитатели съвсем не се вълнуваха от появата му. Не смееше да попита дали слуховете за тях са верни. Лехаба се провикна от диванчето си:

— Костенурката се казва Марлен.

Рун надникна стреснато към сестра си, но Брайс правеше нещо на телефона си.

След секунди от колоните, скрити зад дървените панели на ламперията, зазвуча музика. Рун се заслуша в първите акорди на песента — само китара и два извисяващи се, пленителни женски гласа.

— Още ли слушаш тази група? — попита той.

Като малка Брайс беше вманиачена по фолк-рок дуото на сестрите.

— Доузи и Лоръл още правят хубава музика, затова още ги слушам.

Тя продължи да рови в телефона си.

Рун продължи да разглежда отнесено книгите.

— Винаги си имала добър вкус.

Подхвърли коментара като въже в бурното море на взаимоотношенията им.

Тя не вдигна поглед, но отвърна с неочаквано тих глас:

— Благодаря.

Аталар имаше благоразумието да не се обади.

Рун минаваше покрай рафтовете, надявайки се нещо да отвлече вниманието му от сестра му, с която си бе разменил повече думи през последните дни, отколкото за девет години.

Заглавията бяха на мер, древния език на елфите, и няколко други, които не разпознаваше.

— Страхотна колекция.

Пресегна се към една синя книга с лъскави златисти букви. „Думите на боговете“.

— Не я пипай — предупреди Лехаба. — Може да те ухапе.

Книгата помръдна, сякаш забоботи върху рафта, и Рун отдръпна ръка. Сенките му зашепнаха в него, готови за атака. Той ги усмири.

— Защо се движи?

— Тези книги са специални… — подхвана Лехаба.

— Достатъчно, Леле — възпря я Брайс. — Рун, не пипай нищо без разрешение.

— От вас или от книгата?

— И двете — отвърна тя.

Една книга от високите рафтове изшумоли. Рун вдигна глава и видя зелено гръбче… което сияеше. Призоваваше го. Сенките му пак зашепнаха, сякаш го подканваха. Добре тогава.

Той веднага придърпа месинговата стълба и се изкачи до рафта. Брайс каза на библиотеката:

— Не го закачай.

Рун извади книгата от мястото й. И врътна очи, като прочете заглавието. „Великите любовни истории на елфите".

О, какво щеше да прави без силата на Звезделф? Пъхна книгата под мишницата си, слезе по стълбата и се върна при масата.

Брайс видя заглавието и се изсмя.

— Сигурен ли си, че силата ти не е радар за евтини любовни романчета? — Тя се провикна към Лехаба. — Тази е от твоите.

Огнената феичка пламна в малиненорозово.

— Биби, ужасна си!

Аталар му смигна.

— Приятно четене.

— Със сигурност — сопна му се Рун, отваряйки книгата.

Телефонът му извибрира, преди да започне да чете. Той го извади от задния си джоб и погледна екрана.

— Дек е намерил информацията, която ти трябва.

Брайс и Аталар застинаха. Рун отвори имейла и палецът му увисна над бутона за препращане.

— Ъм… електронният ти адрес същият ли е? — попита сестра си. — А твоя го нямам, Аталар.

Хънт му продиктува своя, но Брайс впи дълъг смръщен поглед в него, сякаш се чудеше дали иска да му отваря още една врата към живота си. Накрая въздъхна и отговори:

— Да, същият е.

— Препратих ви го — обяви Рун и отвори прикрепения файл.

Съдържаше координати и отговарящите на тях локации.

Ежедневната рутина на Даника като алфа на глутницата „Дяволи“ включваше обиколки из целия Стар площад и отвъд него. А след работа се беше отдавала на доста активен социален живот. В списъка фигурираха апартаментът, Бърлогата, кабинетът на градоуправниците в Комициума, студио за татуировки, ресторант за бързо хранене, безброй пицарии, барове, концертна зала, стадионът за сънбол на университета, фризьорски салони, фитнес. Мамка му, кога е спало това момиче? Списъкът покриваше всичко от две седмици преди смъртта й. Мълчанието около масата му подсказа, че Брайс и Хънт също преглеждат файла. Докато…

Тъмните очи на Хънт просветнаха от изненада и той я погледна. Брайс пророни:

— Даника не просто е била дежурна в района на храма по онова време… била е на пост в самия храм двата дни преди кражбата на Рога. И в нощта, когато спря първосветът в целия град.

Хънт попита:

— Мислиш ли, че е видяла крадеца и той я е убил, за да покрие следите си?

Можеше ли да е толкова елементарно? Рун се молеше да е.

Брайс поклати глава.

— Ако Даника беше станала свидетел на кражбата, щеше да я докладва. — Тя въздъхна отново. — Обикновено не дежуреше в храма, но Сабин често променяше графика й, за да я дразни. Може демонът да я е проследил до апартамента й по мириса на Рога.

— Прегледай списъка отново — подкани я Рун. — Може да пропускаш нещо.

Брайс кривна скептично уста, но Хънт каза:

— По-добре е от нищо.

Тя задържа с очи погледа му по-дълго, отколкото повечето хора биха посмели.

Не беше на добре Брайс и Аталар да работят заедно. Да живеят заедно.

Рун обаче си замълча и зачете.

— Има ли добри секс сцени, братовчеде? — попита небрежно Брайс, докато преглеждаше за трети път списъка с местата, които беше посетила Даника преди смъртта си.

В началото му няколко пъти фигурираше лабораторията на Филип Бригс извън града. Включително вечерта на залавянето му.

Брайс си спомняше как Даника и Конър се прибраха, накуцвайки, онази вечер преди две години, след като бяха спипали Бригс и кереските му съучастници. Даника изглеждаше добре, но Конър имаше сцепена устна и насинено око, които веднага й дадоха да разбере, че нещо се е оплескало. Не й казаха какво, а тя не попита. Просто накара Конър да седне на скапаната им кухненска маса и почисти раните му.

Той през цялото време я гледаше в лицето, в устните. В онзи миг Брайс проумя, че е решено — че Конър няма да чака повече. Че пет години на приятелство и закачки са му били достатъчни и съвсем скоро ще направи първата крачка към нещо по-сериозно. Нищо че по онова време Брайс излизаше с Рийд. Конър й позволи да се погрижи за него и греещите му очи й подсказаха, че е дошло време.

Рун не отвърна веднага на подигравката й и тя вдигна очи от лаптопа. Брат й продължаваше да чете, сякаш изобщо не я беше чул.

— Рун.

Хънт откъсна поглед от изображенията на екрана.

— Данаан.

Рун вдигна рязко глава и примига. Брайс попита:

— Намери ли нещо?

— Да и не — отговори Рун, облягайки се назад в стола си. — Последните три страници, които прочетох, съдържат просто разказ за принц Пелиас и булката му, лейди Хелена. Но не знаех, че Пелиас е служил като върховен генерал на елфическата кралица Тея по времето, когато прекосили Северната пукнатина, а Хелена била дъщеря й. Излиза, че кралицата също била от рода Звезделф и дъщеря й наследила силата й. Тея имала и по-малка дъщеря със същата дарба, но тук се споменава само лейди Хелена. — Рун прочисти гърлото си и зачете на глас: — „Хелена имаше коси като нощно небе и златна кожа, от която се лееха звездна светлина и сенки“. Изглежда, Пелиас е бил сред неколцината елфи със силата на Звезделф.

Брайс примига неразбиращо.

— Е, и? Какво общо има всичко това с Рога?

— Споменава се, че свещените предмети се изработвали единствено за елфи като тях. Че Рогът действал само когато през него минавала звездна светлина, когато някой го изпълнел със силата си. Магията на Звезделф, освен разни други простотии, можела да се влива в свещените предмети и да ги съживява. Аз обаче никога не съм правил такива работи — дори със Звездния меч. Тук се казва, че именно затова принцът на Ямата трябвало да открадне кръвта на Пелиас, за да изпрати кристалоса по следите на Рога; тя съдържала нужната сила. Но оставам с впечатлението, че всичките можели да боравят с Рога.

Хънт отбеляза:

— Значи дори принцът на Ямата да се сдобиел с Рога, не можел да го използва без помощта на някой от рода Звезделф. — Той кимна към Рун. — И ако този, който сега издирва Рога, го намери, ще трябва да използва теб.

Рун се замисли.

— Но да не забравяме, че един призовава демона да му търси Рога, избивайки толкова народ, и съвсем друг го е откраднал. Тоест издирваме двама: убиеца и онзи, който е откраднал Рога.

— Е, Рогът й бездруго е спукан — каза Брайс.

Рун потупа с пръст по книгата.

— Непоправимо. Тук пише, че според елфите, счупел ли се, можел да бъде поправен само от „светлина, която не е светлина; магия, която не е магия“. Казано на прост език, няма шанс да проработи отново.

— Значи трябва да разберем защо някой го издирва толкова усилено — каза Хънт. После изгледа смръщено Рун. — Баща ти защо го иска? За да върне добрия имидж на елфите от златните им дни?

Рун изсумтя, а Брайс се поусмихна. С подобни реплики Аталар лесно можеше да влезе в списъка с любимите й хора. Рун отвърна:

— В общи линии — да. Според него елфите били в упадък през последните хилядолетия. Твърди, че предците ни умеели да опожаряват цели гори само с мисъл, а той най-многото да подпали някой скромен шубрак. — Рун стисна челюсти. — Бесен е, че уж съм Избраник, а имам само зрънце сила.

Брайс знаеше, че собствената й липса на магическа сила беше една от причините за ненавистта на баща й.

Доказателство за линеещото величие на елфите.

Усети погледа на Хънт върху себе си, сякаш ангелът беше доловил горчилката в душата й. И реши да обясни с половината истина:

— Моят баща не се интересува от мен поради същата причина.

— Особено след посещението ти при Оракула — каза Рун.

Хънт вирна вежди, но Брайс поклати мрачно глава.

— Дълга история.

Аталар пак я загледа по онзи проницателен начин. Затова Брайс надникна към книгата, прочете набързо няколко реда и пак вдигна очи към Рун.

— Целият абзац е за префърцунените ти братовчеди в Авален. Ходене в сенки, четене на мисли… Направо не знам как не са се самопровъзгласили за потомци на Звезделф.

— Ще им се — измърмори Рун. — Само че са сбирщина отрепки. Брайс си спомняше смътно, че й е разказвал защо има такова мнение за тях, но реши да смени темата:

— А ти как си с четенето на мисли?

— Нарича се размяна на мисли — измърмори той — и няма нищо общо със силите на Звезделф. Нито с този случай.

Хънт явно беше съгласен, защото се намеси:

— А ако попитаме Оракула за Рога? Може пък тя да види защо му е на някого повредена реликва.

Брайс и Рун изопнаха гърбове.

— По-добре да се обърнем към мистиците — предложи тя.

Хънт се намръщи.

— Мистиците са мрачни и смахнати откачалки. Първо ще пробваме с Оракула.

— Е, аз няма да говоря с нея — побърза да заяви Брайс.

Очите на Хънт притъмняха.

— Заради онова, което ти е казала при първото ти посещение?

— Точно — потвърди стегнато тя.

— Тогава ти ще отидеш — каза Рун на Хънт.

Хънт се подсмихна ехидно.

— И ти ли имаш лош опит с нея, Данаан?

Брайс погледна заинтригувано брат си. Рун никога не й беше говорил за Оракула. Той сви рамене и отвърна:

— Аха.

Хънт вдигна ръце.

— Хубаво, изнудвачи такива. Аз ще отида. За пръв път ще ми е. Винаги съм го смятал за просто театралничене.

Но не беше. Брайс опита да потисне образа на златния сфинкс, седнал пред дупката в пода на тъмната й стая… как лицето на онази човешка жена бе следило всяко нейно движение.

— Ще трябва да си запишеш час — насили се да му каже.

В стаята се спусна мълчание. Нечий телефон извибрира и Хънт извади своя с въздишка.

— Трябва да вдигна — обяви и веднага се заизкачва по стълбището на библиотеката.

След малко входната врата на галерията се затвори.

Лехаба още гледаше сериала си зад тях, затова Рун попита тихо Брайс:

— Никога не ме е интересувало дали имаш сили, Брайс. Знаеш го, нали?

Тя отново преглеждаше информацията за Даника.

— Да. Знам. — След миг вирна вежда. — Какво е станало при Оракула?

Лицето му стана безизразно.

— Нищо особено. Каза ми всичко, което Есенния крал искаше да чуе.

— И какво? Страдаш, че не е било нещо катастрофално като предсказанието за мен?

Рун стана от стола си и пиърсингите му проблеснаха на първосвета.

— Слушай, трябва да се приготвя за следобедна среща с Помощната гвардия, така че ще се видим по-късно.

— Хубаво.

Рун се поспря, сякаш обмисляше дали да й каже още нещо, но накрая продължи към стълбището и излезе.

— Братовчед ти е приказен — въздъхна Лехаба от диванчето си.

— Мислех, че Аталар е единствената ти истинска любов — коментира сухо Брайс.

— Не може ли да имам и двамата?

— Като се има предвид, че изобщо не умеят да споделят, едва ли.

Получи известие за имейл на лаптопа си. Тъй като телефонът й беше на парчета сред руините на „Гарвана“, Хънт й пишеше по пощата.

Тя му отговори:

Тя изръмжа и стана, потривайки крака си. Високите токчета вече я бяха измъчили достатъчно, а като познаваше Аталар, сигурно щеше да я накара да извърви пеша целия път до Комициума. Роклята й щеше да изглежда нелепо с други обувки, но за щастие, държеше комплект дрехи в най-долното чекмедже на бюрото, главно за да има с какво да се преоблече, ако някой дъждовен ден заплашеше да опропасти тоалета й на път към вкъщи.

Лехаба се обади:

— Приятно е да ми водиш компания тук.

Нещо в гърдите й се сви болезнено, но тя отвърна само:

— После пак ще сляза.

30

Спазвайки небрежно разстояние от Брайс, Хънт я поведе през фоайето на Комициума към асансьорите, водещи до военните квартири на 33-ти легион. Другите асансьори, разпръснати из остъкления атриум в центъра на комплекса, водеха към четирите му други кули: в едната се намираха съвещателните зали на градоуправниците, откъдето се управляваше Лунатион, във втората се помещаваха личната резиденция и официалният кабинет на Мика, в третата се вършеха всякакви административни глупости, а в четвъртата се провеждаха публични срещи и събития. Хиляди хора живееха и работеха между стените на Комициума, но Куинлан някак успяваше да изпъкне дори в оживеното фоайе.

Беше се преоблякла в бяла риза, тесни дънки и ниски обувки от червен велур и беше вързала гъстата си копринена коса на висока конска опашка, която се люшкаше предизвикателно с всяка нейна стъпка. Не изоставаше нито крачка от Хънт.

Той опря длан в изпъкналия диск до вратите на асансьора, който му даваше достъп до неговия етаж, трийсет нива нагоре. Обикновено долиташе до площадката за кацане — донякъде за улеснение, но и за да избегне любопитните погледи на всички във фоайето, които и сега ги зяпаха, несъмнено чудейки се дали Хънт си води Куинлан за клатене, или за разпит.

Легионер, разположил се на един нисък диван, хвърляше не особено дискретни погледи към задника й. Брайс надникна през рамо, сякаш шестото чувство й беше казало, че някой я наблюдава, и му се усмихна.

Войникът се скова. Брайс прехапа долната си устна, свеждайки леко мигли.

Хънт натисна силно копчето на асансьора, а легионерът й отвърна с крива усмивка. Тъй като бяха от най-незначителните зъбни колела в огромната машина на правителството, легионерите — дори тези от прословутия 33-ти — не можеха да си позволят особена придирчивост.

Вратите на асансьора се отвориха и от кабината излязоха легионери и бизнесмени, които внимаваха да не настъпят перата на крилатите. Всички внимаваха да не поглеждат Хънт в очите.

Не защото се държеше недружелюбно. Ако някой му се усмихнеше, той обикновено се постараваше да му отвърне със същото. Но всички бяха чували слуховете за него. Знаеха за кого работи, коя е била предишната му господарка и какво правеше за тях.

Вероятно биха предпочели да се качат в един асансьор с прегладнял тигър.

Затова Хънт запази почтено разстояние, ограничавайки възможността за контакт с тях. Брайс се завъртя към асансьора и опашката й едва не го шибна през лицето.

— Внимавай с това нещо — нахока я Хънт. Кабината най-сетне се освободи и двамата влязоха вътре. — Ще ми извадиш очите.

Тя се облегна равнодушно на стъклената стена в дъното. За щастие, никой друг не се качи в асансьора с тях. Хънт дори не си и помисли, че е просто късмет.

По пътя се отбиха да й купят нов телефон. Брайс даже се раздели с няколко знака повече за стандартен пакет защитни заклинания.

Магазинът, обзаведен в стъкло и хром, беше почти празен, но му направи впечатление колко евентуални клиенти го видяха през витрините и продължиха напред по улицата. Брайс като че ли не ги забеляза и докато чакаха служителя да й донесе новия телефон, тя поиска този на Хънт, за да прегледа новинарските сайтове за новини около атентата в клуба. И някак се озова в галерията му със снимки. По-скоро в почти празната й папка.

— На този телефон има трийсет и шест снимки — коментира монотонно.

Хънт свъси вежди.

— Е, и?

Тя прегледа жалката му колекция.

— За четири години!

Откакто бе пристигнал в Лунатион и получи първия си телефон и първата си глътка живот без чудовищна господарка. Брайс се задави, като отвори снимка на отсечен крак върху окървавен килим.

— Какво, по дяволите?

— Понякога ме викат на местопрестъпления и трябва да направя по няколко снимки като доказателствен материал.

— Снимал ли си хора от сделката си с…

— Не — отсече той. — Тях не ги снимам.

— В четиригодишния ти телефон има трийсет и шест снимки и всичките са на разчленени тела — отбеляза тя.

Някой в другия край на магазина ахна.

Хънт процеди през зъби:

— Кажи го малко по-силно, Куинлан.

Тя се намръщи.

— И не снимаш нищо друго?

— Какво друго?

— Знам ли… неща от живота? Някое хубаво цвете, добре аранжирано ястие?

— Какъв е смисълът?

Брайс примига и поклати глава.

— Откачалка.

И преди да успее да я спре, тя вдигна телефона му пред лицето си, усмихна се до уши, направи си снимка и му го върна.

— Готово. Вече си имаш една снимка без труп.

Хънт врътна очи и прибра телефона в джоба си.

Асансьорът забръмча тихо около тях и се изстреля нагоре.

Брайс гледаше как цифрите растат.

— Познаваш ли онзи легионер долу? — попита го небрежно.

— Кой точно? Онзи, който точеше лиги по траскийския килим, онзи, чийто език увисна до пода, или онзи, който се взираше в задника ти, все едно очакваше да му проговори?

Тя се засмя.

— Сигурно не ви позволяват да правите секс, щом появата на една жена е способна да ги побърка до такава степен. Е, знаеш ли името му? На онзи, дето искаше да си поприказва със задника ми?

— Не. Само в 33-ти сме три хиляди. — Той надникна косо към нея, докато очите й следяха нарастващите цифри. — Пък и може би не си струва да се запознаваш с мъж, който оглежда задника ти, преди да те е поздравил.

Тя вдигна вежди тъкмо когато асансьорът спря и вратите се отвориха.

— Точно такъв мъж си търся.

Брайс излезе в неукрасения коридор и Хънт я последва — осъзнавайки чак когато спря пред него, че той знае къде отиват, а тя само се преструва.

Зави наляво и стъпките им заотекваха по бежовите гранитни плочки на дългия коридор. Бяха пропукани и счупени на места — от изпуснати оръжия, магически надпревари, мъжкарски сбивания, — но все пак достатъчно лъснати, че да се виждат отраженията им.

Куинлан огледа коридора и имената по вратите.

— Само мъжки квартири ли са, или смесени?

— Смесени — отговори той. — Макар че в 33-ти мъжете преобладават.

— А имаш ли си приятелка? Или приятел? Или някой, чийто задник зяпаш?

Той поклати глава, мъчейки се да прогони леда от вените си. Спря пред вратата си, отвори я и покани Брайс да влезе. Но пред очите му беше само как Шахар се сгромолясва на земята с меча на Сандриел в гърдите си, как от крилете и на двата ангела шурти кръв, как и двете сестри крещят с лица като огледални образи едно на друго.

— Незаконороден съм.

Той затвори вратата след тях и Куинлан заоглежда малката стая. Леглото беше достатъчно голямо да побере крилете му, но почти не оставаше място за друго освен гардероб и скрин, бюро, отрупано с книги и документи, и оръжия.

— Е, и?

— Майка ми нямаше нито пари, нито знатно потекло. Жените не се редят на опашка за мен въпреки красивото ми лице. — Той се засмя горчиво, отвори евтиния боров гардероб и извади голям платнен сак. — Някога имах жена до себе си и нея не я интересуваше общественото ми положение, но всичко приключи трагично.

Думите прогаряха езика му.

Брайс обви ръце около тялото си, впивайки нокти в лъскавата коприна на ризата си. Явно се досещаше за кого говори. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нова тема на разговор, и попита:

— На каква възраст направи Скока?

— На двайсет и осем.

— Защо тогава?

— Майка ми току-що беше починала.

Очите й се изпълниха с тъга, а той не можеше да понесе този поглед, нямаше сили да отвори старата рана, затова добави:

— Беше ми много тежко. Затова си наех служебно Спасително въже и направих Скока. Но се оказа безсмислено. Независимо дали бях наследил силата на архангел, или на мишка, след като получих татуировките пет години по-късно, всичко свърши.

Тя плъзна длан по завивката му.

— Съжаляваш ли понякога, че си участвал в бунта на ангелите?

Погледна през рамо към нея и я намери облегната на леглото му.

— Никой не ми е задавал този въпрос преди. — Никой не смееше. Но тя задържа погледа му. Хънт й призна: — Не знам дали съжалявам.

Позволи на очите си да й предадат останалото. И не бих казал нито дума по въпроса на това шибано място.

Тя кимна. И погледна към стените, по които нямаше нито картини, нито плакати.

— Май не си по декорирането?

Той започна да пълни сака с дрехи. Беше забелязал, че Брайс има пералня в апартамента си.

— Мика може да ме продаде, когато си реши. На лош късмет е да пускам корени.

Тя потри раменете си с длани, въпреки че в стаята беше топло, дори задушно.

— Ако той беше умрял онази нощ, какво щеше да стане с теб? С всички Разгромени ангели и роби, които притежава?

— Актовете ни за собственост автоматично преминават в ръцете на наследника му. — Презираше всяка дума от устата си. — Ако не е посочил такъв, архангелите си поделят притежанията му.

— А те не биха зачели уговорката му с теб.

— Със сигурност.

Хънт започна да прибира в сака оръжията от чекмеджетата на бюрото. Усещаше как Брайс следи всяко негово движение, сякаш броеше ножовете и пистолетите, които вадеше. Накрая тя го попита:

— Какво ще правиш, ако си спечелиш свободата?

Хънт се зае да проверява кутиите с патрони на бюрото си и тя отиде да гледа. Хвърли няколко в торбата. Брайс вдигна един дълъг нож, сякаш беше мръсен чорап.

— Чувала съм, че само ти от всички ангели владееш светкавици. Дори архангелите нямали такава дарба.

Той прибра криле към тялото си.

— И какво от това?

Тя сви рамене.

— Тогава защо Исая е командир на 33-ти?

Той взе ножа от ръцете й и го прибра в сака.

— Защото вбесявам твърде много хора и не ми пука.

Беше такъв още преди битката при връх Хермон. Но Шахар го смяташе за една от силните му страни. И го направи генерал на легионите си. А той неуспешно опита да си заслужи тази чест.

Брайс му се усмихна съзаклятнически.

— Май все пак имаме нещо общо помежду си, Аталар.

Добре де. Ангелът не беше чак толкова зле. След атентата се погрижи за раните и без мъжкарско перчене и имаше сериозен стимул да разреши случая. Пък и умееше да лази по нервите на Рун.

Докато Хънт стягаше багажа си, му се обади Исая да го уведоми, че искането им за среща с Бригс е било одобрено — но щяха да са нужни няколко дни да приведат Бригс в приемлив вид и да го доведат от затвора „Адрестия". Брайс се опита да не се замисля какво говореше това за настоящото му състояние.

Поне другата новина на Исая я зарадва: Оракула беше вместила Хънт в графика си още сутринта на следващия ден.

Качиха се пак в асансьора, който така рязко се спусна към централното фоайе на Комициума, че стомахът й се преобърна. Хънт явно се ползваше с достатъчно високи привилегии на това място, че асансьорът да не спира на други етажи, когато той се вози в него. Страхотно.

Не познаваше лично други малаки — само беше виждала патрулиращите им легионери и заможните представители на елита им, крачещи като пауни из града. Повечето от тях предпочитаха луксозните ресторанти по последните етажи на небостъргачите в Централния бизнес район. А тъй като в такива места не допускаха нечистокръвни пачаври, не й се беше отдала възможност да си заведе някого от тях вкъщи.

Е, сега щеше да си заведе един, макар и не за онова, което си беше представяла, докато точеше лиги по мускулите им. Някога с Даника две летни седмици поред ходеха да обядват на покрива на сграда в съседство до една от тренировъчните площадки на легионите. Заради жегите ангелите се събличаха голи до кръста за спаринг. И се изпотяваха. Много се изпотяваха.

С Даника щяха да продължат да ходят всяка обедна почивка, ако не ги беше сгащил домоуправителят на сградата, който ги нарече извратенячки и започна да заключва вратата към покрива.

Асансьорът спря плавно, но стомахът й пак направи салто. Вратите се отвориха и ги посрещна стена от поизнервени легионери, които старателно придадоха равнодушен вид на лицата си, щом видяха Хънт.

Сянката на Смъртта. Брайс беше мярнала страховития шлем до бюрото в стаята му. Там и остана, слава на боговете.

Фоайето на Комициума беше претъпкано. Пръскаше се по шевовете от криле, ореоли и изкусителни мускулести тела. Всички ангели стояха обърнати към входните врати, проточили вратове, за да виждат един през друг, но никой не смееше да излети във високото пространство на атриума…

Хънт спря вдървено до тълпата, заприщила пътя от асансьорите. Брайс успя да направи само крачка към него, преди асансьорната врата от дясната им страна да се отвори. Исая изскочи от кабината и виждайки Хънт, спря на място.

— Току-що чух, че.

Вълната мощ, разляла се откъм другия край на фоайето, подкоси краката й.

И наглед помете всички ангели по пътя си. Докато Брайс не осъзна, че всъщност са коленичили със сведени глави.

Разкривайки на трима им архангелката, застанала пред гигантските стъклени врати на атриума с Мика до себе си.

31

Сандриел и Мика се обърнаха едновременно към Хънт, Брайс и Исая. Очите на тъмнокосата архангелка проблеснаха, когато кацнаха върху Хънт, прескочиха напълно Брайс и претеглиха Исая.

Брайс веднага я позна, разбира се. Появяваше се толкова често по телевизията, че никой на планетата не можеше да я сбърка.

На крачка пред нея Хънт сякаш се наелектризира. Брайс за пръв път го виждаше толкова напрегнат.

— Коленичете — изшушука им Исая и падна на коляно.

Хънт не помръдна. И нямаше такова намерение, осъзна Брайс. Някои от коленичилите наоколо надничаха през рамо към него.

Исая прошепна:

— Полукс не е с нея. Просто коленичи, по дяволите.

Полукс. Чука. Хънт се поотпусна леко, но остана изправен.

Изглеждаше изгубен, приклещен между гняв и ужас. Не призова нито искрица от светкавиците си. Брайс пристъпи към него, отмятайки опашката си през рамо. Извади чисто новия телефон от джоба си и усили звуците му докрай.

Така че всички в атриума да чуват ехтящото щрак, щрак, щрак, докато снимаше двамата архангели, а накрая извъртя себе си и телефона, за да си направи селфи с губернаторите на заден план…

Околните зашушукаха слисано. Брайс килна глава настрани, усмихна се широко и пак щракна.

После се обърна към Хънт, който още трепереше до нея, и заяви с възможно най-вятърничавия си тон:

— Благодаря ти, че ме доведе да ги видим. Тръгваме ли?

Без да изчака реакцията на Хънт, тя го хвана под ръка, завъртя го така, че да снима двама им с безизразните архангели и смаяната тълпа наоколо, и го задърпа назад към асансьорите.

Ето защо толкова легионери бързаха да се качат в тях. За да избягат.

Може би имаше друг изход освен огромните стъклени врати. Всички наоколо се изправиха.

Брайс натисна копчето на асансьора, молейки се да я качи до който и да е от етажите на кулата. Хънт продължаваше да трепери. Брайс го стисна здраво за лакътя и нервно затупа с крак по плочките…

— Чакам обяснение — заповяда Мика иззад гърбовете им.

Хънт затвори очи.

Брайс преглътна и се обърна. Опашката й почти зашлеви Хънт през лицето отново.

— Ами, разбрах, че очаквате специална гостенка, и помолих Хънт да ме доведе, за да я снимам.

— Не ме лъжи.

Хънт отвори очи и бавно се обърна към губернатора.

— Трябваше да си взема дрехи и оръжия. Исая ми позволи да я доведа.

Сякаш изговаряйки името му, го беше призовал, командирът на 33-ти си проправи път през линията охранители и каза:

— Вярно е, Ваша Светлост. Хънт трябваше да си вземе някои лични вещи и не искаше да оставя госпожица Куинлан сама през това време.

Архангелът погледна Исая, после Хънт. Накрая и нея.

Очите му обходиха тялото й. Лицето й. Брайс познаваше този бавен изучаващ поглед.

Жалко че Мика беше студен като риба на дъното на планинско езеро.

Жалко че използваше Хънт като оръжие, поклащайки свободата му пред него, все едно беше кучешко лакомство.

Жалко че редовно работеше с баща й по въпроси на града и Дома — жалко че й напомняше за баща й.

Голяма. Шибана. Трагедия.

Тя каза на Мика:

— Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост.

Асансьорните врати се отвориха, сякаш някой бог им беше отредил достоен изход от ситуацията.

Брайс побутна Хънт да влезе в кабината и тръгваше след него, когато нечия студена, силна ръка я хвана за лакътя. Тя спря между вратите и изгледа архангела изпод мигли. Хънт май не дишаше.

Явно чакаше губернаторът да анулира уговорката им.

Мика обаче заяви с дълбок глас:

— Бих искал да те изведа на вечеря, Брайс Куинлан.

Тя се изтръгна от хватката му и влезе в асансьора при Хънт. Докато вратите се затваряха, погледна архангела на Валбара право в очите и отвърна:

— Не, благодаря.

Хънт знаеше, че Сандриел ще идва, но да се сблъска с нея точно днес… Явно бе искала да ги изненада, щом дори Исая се изненада от появата й. Да хване губернатора и легиона неподготвени и да провери как вървят нещата в Комициума, преди да подсилят охраната и да създадат илюзията за още по-голямо охолство по повод визитата й. Преди Мика да доведе и втори от легионите си, за да изглежда цялата картинка още по-впечатляващо.

Що за ужасен късмет да се натъкнат на нея?

Но поне Полукс го нямаше. Все още.

Асансьорът пак се изстреля нагоре. Брайс мълчеше. Сдържаше се.

Не, благодаря.

Хънт се съмняваше Мика Домитус да е чувал тези думи някога в живота си.

А Сандриел — някога да са я снимали така лекомислено.

Докато гледаше архангелката, усещаше само тежестта на ножа в колана си. Подушваше само смрадта на арената й, на кръв, лайна, пикня и пясък…

Тогава се намеси Брайс. Изигра ролята на непочтителна повърхностна купонджийка, за каквато искаше всички да я мислят — за каквато и той я бе помислил, — и защрака снимки, за да му даде шанс да се измъкне.

Хънт сложи ръка върху диска до панела с копчета в кабината и избра друг етаж, отказвайки автоматичната настройка на асансьора.

— Може да си тръгнем от площадката за излитане. — Гласът му дращеше като чакъл в гърлото. Все забравяше колко си приличат външно Сандриел и Шахар. Не бяха еднояйчни близначки, но кожата, косата и телосложението им бяха почти еднакви. — Но ще трябва да те нося.

Тя усука копринената си конска опашка около едната си китка, оголвайки несъзнателно златистата кожа на шията си.

Не, благодаря.

Беше прозвучало непоколебимо. Не самодоволно, нито злорадо, а… непоклатимо.

Хънт не искаше да си помисля дори как щеше да се отрази отказът й на сделката му с Мика — дали губернаторът нямаше да обвини него.

Брайс попита:

— Няма ли изход отзад?

— Има, но ще трябва пак да слезем на долния етаж.

Хънт усети колко въпроси се надигат в главата й, и преди да му е задала някой от тях, той каза:

— Вторият на Сандриел, Полукс, е по-жесток и от нея. На всяка цена го избягвай, когато пристигне.

Опита да не си припомня ужасите, които Полукс беше причинил на безброй невинни.

Брайс изцъка с език.

— Все едно бих припарила до тях, ако мога да си го спестя.

След спектакъла й във фоайето обаче пътищата им можеше да се пресекат отново. Хънт реши да не й казва, че Сандриел е напълно способна на дребнаво отмъщение заради неуважително отношение и невинни обиди. Че вероятно никога няма да забрави лицето й. И нищо чудно вече да разпитва Мика за нея.

Вратите се отвориха на един от тихите горни етажи. Смътно осветените коридори пустееха. Хънт я поведе през лабиринта от фитнес оборудване. И по широката пътека, водеща право към огромните прозорци — и просторната тераса за излитане отвъд тях. Нямаше парапет, просто открита площадка. Брайс позабави крачка.

— Никога не съм изпускал никого — увери я той.

Брайс го последва плахо навън. Сухият вятър ги забрули. Далеч под тях улицата беше задръстена от любопитни минувачи и новинарски бусове. Над тях летяха ангели — едни бягаха, а други кръжаха около петте кули на Комициума, за да видят Сандриел от безопасно разстояние.

Хънт се приведе, плъзна едната си ръка под свивките на коленете й, а другата опря в гърба й и я вдигна. Ароматът й изпълни сетивата му, прогонвайки и последния спомен за вонящата тъмница.

— Благодаря ти — срещна погледа й той. — Че ме измъкна оттам.

Тя сви доколкото можа рамене в хватката му и изтръпна, когато Хънт доближи ръба.

— Бърза реакция имаше — продължи той. — И абсолютно безразсъдна, но съм ти задължен.

Тя обгърна врата му с ръце и го стисна почти задушаващо.

— Ти ми помогна снощи. Квит сме.

За да не й даде шанс да размисли, Хънт размаха мощно криле и скочи от ръба. Брайс се вкопчи болезнено в него и той я хвана здраво, а сакът, преметнат през гърдите му, го заблъска в бедрото.

— Гледаш ли изобщо? — попита я сред свистенето на вятъра, докато се издигаше с шеметна скорост покрай едната страна на съседния небостъргач.

— В никакъв случай — отвърна тя до ухото му.

Той се засмя и полетя напред, носейки се над високите кули на Централния бизнес район, над блещукащото извито тяло на Истрос от дясната им страна и обгърнатия в мъгли остров на Костения квартал отвъд нея. Отляво се виждаха далечните стени на града и откритият простор отвъд Ангелската порта, ненарушен от къщи, сгради или пътища. Там се намираше само аеродрумът. Но отвъд портата от дясната им страна — Търговската порта в Месарския пазар — широката светла линия на Западния път се проточваше към ниските хълмове, осеяни с кипариси.

Живописен, красив град — насред живописна, красива природа.

Пангерските градове бяха просто кошари, в които ванирите държаха и използваха човеците — и децата им. Нищо чудно, че човешката раса беше въстанала. Че опустошаваше земите им с химически бомби и машини.

По гръбнака му пробяга тръпка на ярост при мисълта за страдащите деца и той нарочно върна погледа си към града. Централният бизнес район беше отделен от Стария площад с ясната разделителна линия на „Уорд авеню“. Белите камъни на Храма на Луна отразяваха ярко слънчевата светлина — и сякаш негов огледален образ, Храмът на Оракула като че ли я поглъщаше с черния си купол. Под който трябваше да влезе утре сутринта.

Той отправи поглед отвъд Стария площад, към примамливата зеленина на Пет рози сред маранята. Гигантски кипариси и палми се издигаха към небето наред с лъскави облачета магия. Лунната гора пък се открояваше с повече дъбове и по-малко магически проблясъци. Тези гледки му стигаха. Не искаше да вижда Асфоделските поля. Макар че дори Полята приличаха на богаташки комплекс в сравнение с човешките квартали в Пангера.

— Защо реши да живееш в Стария площад? — попита той Брайс след няколко минути мълчалив полет, изпълнен само с песента на вятъра.

Очите й си оставаха затворени. Той се заспуска плавно към нейната част на Стария площад, само на пресечка от реката и на няколко от Сърцето. Дори от такова разстояние прочутата кварцова порта сияеше като ледено копие, пробило сивото небе.

— Това е сърцето на града — обясни тя. — Къде другаде?

— В Пет рози е по-чисто.

— И пълно с елфически надувки, присмиващи се на мелези.

Тя изплю последната дума като отрова.

— Лунната гора.

— Територията на Сабин? — Тя се изсмя дрезгаво и отдръпна лице, за да го погледне в очите. Луничавата й кожа се сбърчи в умислена гримаса. — Реално погледнато, Старият площад е единственото безопасно място за такива като мен. Пък и е близо до галерията и цял куп ресторанти, музикални зали и музеи. Мога изобщо да не напускам квартала.

— Но го напускаш. Обикаляш целия град, като излизаш да тичаш сутрин. Защо постоянно сменяш маршрута си?

— За да не ми омръзва.

Сградата й се избистри пред погледа му. На покрива, оборудван с открито огнище, шезлонги и грил, нямаше никой. Хънт направи плавен вираж към него, кацна меко и я остави внимателно. Тя се позадържа за него, колкото да почувства краката си достатъчно стабилни, после отстъпи назад.

Той нагласи сака през рамото си и тръгна към вратата на покрива. Отвори я за Брайс и откъм стълбището се изля топъл първосвет.

— Съжаляваш ли, че отговори така на Мика?

Тя заслиза по стълбите с разлюляна опашка.

— Естествено, че не. Защо ми е да излизам с него, по дяволите?

— Той е губернатор на Валбара.

— Е, и? Като съм спасила живота му, не означава, че ми е писано да му стана гадже. Сигурно и без това ще е като да чукаш статуя.

Хънт се подсмихна.

— Всъщност жените, които са спали с него, твърдят точно обратното.

Тя отключи вратата на апартамента си с кривната уста.

— Както вече казах, не, благодаря.

— Сигурна ли си, че не е, защото избягваш…

— Виждаш ли? Ето това е проблемът. И ти, и целият свят си мислите, че съществувам единствено за да си намеря някого като него. Че просто няма как да не проявявам интерес към него, защото на всяка жена й трябва голям, силен мъжага, който да я закриля. То се знае, че щом съм хубавичка и необвързана, прояви ли някой могъщ ванир интерес към мен, задължително ще си сваля гащичките за него. Всъщност даже не е било живот преди него, не съм правила хубав секс, не съм се чувствала истински жива…

Тази жена щеше да го подлуди.

— Доста си докачлива на тази тема, да ти кажа.

Брайс се изкикоти с насмешка.

— А ти доста наливаш масло в огъня, да ти кажа.

Хънт скръсти ръце. Тя скръсти своите.

Шибаната й конска опашка сякаш също скръсти ръце.

— Е — подхвана Хънт през зъби и пусна сака си на пода. Дрехите и оръжията вътре тупнаха тежко. — Ще дойдеш ли с мен при Оракула утре?

— О, не, Аталар.

Гърлените й думи пробягаха по кожата му, а усмивката й беше олицетворение на злото. Хънт се приготви за следващата й ядна реплика. И установи, че няма търпение да я чуе.

— Сам ще се оправяш с нея.

32

След като остави багажа си в апартамента, Хънт последва Брайс обратно до галерията, където смятала да прегледа отново списъка на Деклан за последните занимания на Даника и да го сравни със своя — вземайки под внимание и другите убийства.

Но мисълта да седи под земята още няколко часа му се стори толкова непривлекателна, че Хънт реши вместо това да поседи на покрива. Имаше нужда да подиша малко въздух нависоко. Множество ангели прелитаха наоколо, напускайки града. Той нарочно застана с гръб към Комициума.

Малко преди залез Брайс излезе от галерията със Сиринкс и с мрачно изражение като неговото собствено.

— Нищо ли? — попита я, когато кацна на тротоара до нея.

— Нищо — потвърди тя.

— Утре ще продължим търсенето с нови очи.

Може би пропускаха нещо. Денят беше дълъг, ужасен и странен и Хънт нямаше търпение да се просне на дивана й.

Той попита внимателно:

— Довечера ще дават голям мач по сънбол. Имаш ли нещо против да го гледам?

Тя го изгледа косо, вдигнала вежди.

— Какво? — попита я Хънт, но не успя да задържи ъгълчето на устата си, което подскочи в нервна усмивка.

— Нищо… просто си… типичен мъж. — Тя махна към него. — Със спорта и другите глупости.

— И жените харесват спорта.

Тя врътна очи.

— Този любител на сънбола не се вписва в представите ми за Сянката на Смъртта.

— Съжалявам, че те разочаровам. — Този път беше негов ред да вирне вежда. — А ти какво мислеше, че правя в свободното си време?

— Знам ли. Предполагах, че проклинаш звездите, мразиш света и умуваш как да отмъстиш на враговете си.

Да, от всичко това по много. Но Хънт се подсмихна.

— Пак ще те разочаровам.

Ъгълчетата на очите й се сбърчиха в искрена усмивка и последните слънчеви лъчи превърнаха ирисите им в течно злато. Той си напомни, че трябва се оглежда наоколо.

Бяха на една пресечка от апартамента, когато телефонът на Хънт иззвъня. Тя се напрегна осезаемо и надникна към екрана му заедно с него.

Телефонът иззвъня повторно. И двамата се взираха в името на екрана, докато пешеходците се стичаха покрай тях.

— Няма ли да вдигнеш? — попита тихо Брайс.

Трето позвъняване.

Хънт знаеше. Още преди да натисне копчето, знаеше.

Затова и се отдръпна от Куинлан, преди да долепи телефона до ухото си и да каже безизразно:

— Здрасти, шефе.

— Имам работа за теб тази вечер — каза Мика.

Стомахът му се сви.

— Добре.

— Дано не прекъсвам забавата ти с госпожица Куинлан.

— Не — отвърна стегнато Хънт.

Мика направи многозначителна пауза.

— Случката от тази сутрин да не се повтаря. Ясно?

— Ясно.

Изплю думата гневно. Но откровено — защото алтернативата на Мика в момента се разполагаше в губернаторската резиденция в Комициума. Защото Сандриел би проточила наказанието заради отказа му да се поклони, заради непочтителното му отношение, с дни, със седмици. С месеци.

Но Мика му даваше това предупреждение и му възлагаше задача, за да му напомни къде точно му е мястото — и толкова.

— Добре — каза губернаторът. — Папката те очаква в стаята ти в комплекса. — Той се умълча за миг, сякаш доловил въпроса, прогарящ езика на Хънт. — Сделката ни още е в сила, Аталар. Не ме карай да размисля.

Връзката прекъсна.

Хънт стисна зъби до болка.

Куинлан сбърчи угрижено чело.

— Всичко наред ли е?

Хънт прибра телефона в джоба си.

— Да. — И продължи да върви. — Обажда се по работа.

Не беше лъжа. Не съвсем.

Стъклените врати на сградата й се отвориха. Хънт кимна към фоайето.

— Ти се качвай. Аз трябва да свърша нещо. Ще ти звънна, ако уточнят датата и часа за срещата с Бригс.

Кехлибарените й очи се присвиха. Да, определено разбираше какво се случва. Или по-скоро беше чула разговора им. Знаеше какво му беше наредил Мика.

Въпреки това каза:

— Добре. — Обърна се към фоайето, но подхвърли през рамо: — Успех.

Хънт просто се изстреля в небето, вече набрал номера на Джъстиниън, за да го извика на пост за няколко часа. Джъстиниън се размрънка, че щял да изпусне мача по сънбол, но Хънт му заповяда като по-високопоставен и ангелът неохотно склони до десет минути да е на съседния покрив.

Пристигна след осем минути. Поверявайки поста на брата си по оръжие, Хънт вдиша от прашния сух въздух на града, погледна тюркоазената ивица на Истрос и тръгна да прави онова, което правеше най-добре.

— Моля те.

Неизбежните думи. Единствените, които повечето хора изричаха, застанеше ли пред тях Умбра Мортис.

Хънт гледаше треперещия от страх метаморф пума през кървавите пръски по шлема си. Ноктестите му ръце се тресяха, вдигнати умолително пред него.

— Моля те — простена мъжът.

Всяка негова дума откъсваше Хънт все повече от реалността. Докато протегнатата му ръка не се превърна в нещо далечно, докато пистолетът, насочен към главата на метаморфа, не стана просто парче метал.

Смърт за смърт.

— Моля те.

Мъжът беше извършил ужасяващи зверства. Невъобразими. Заслужаваше да умре. И много по-лошо.

— Молятемолятемоляте.

Хънт беше просто сянка, струйка живот, инструмент на смъртта.

Беше никой и нищо.

— Мо…

Пръстът му натисна спусъка.

Хънт се прибра рано. Е, рано за него.

За щастие, в общата баня на легионерските квартири нямаше никой, когато отиде да измие кръвта от тялото си. И стоя под парещата струя толкова дълго, че загуби представа за времето.

Щеше да се задържи и още, ако Джъстиниън не го чакаше.

Затова се съвзе, събра парчетата от душата си. И почти изпълзя от щавещия душ в тялото на мъжа, който беше, когато не вкарваше куршуми между нечии очи.

Мина през няколко места, преди да стигне до апартамента на Брайс. Но до единайсет вече беше освободил Джъстиниън и влизаше през вратата й.

Куинлан беше в затворената си спалня. Сиринкс го поздрави с мяукане отвътре. Тя му изшътка — значи беше чула Хънт да влиза. Той се молеше да не излезе в коридора. Още нямаше сили да говори.

Дръжката на вратата й се завъртя. Но Хънт вече влизаше в собствената си стая и не посмя да погледне през просторната всекидневна, когато Брайс отбеляза стегнато:

— Върнал си се.

— Да — програчи той.

Дори през цялата стая усещаше въпросите й. Но тя просто каза тихо:

— Записах ти мача. В случай че ти се гледа.

Нещо се сви непоносимо в гърдите му. Без дори да погледне назад, влезе в стаята си с вяло „Лека нощ“ и затвори вратата.

33

Черната стая на Оракула вонеше на сяра и печено месо: на сяра — от природните газове, извиращи от дупката в центъра на помещението, а на печено месо — от купчината биволски кости, димящи върху олтара до отсрещната стена, жертвоприношение пред Огенас, Пазител на мистериите.

След снощната му мисия светилището беше последното място, където би искал да попадне. Където заслужаваше да бъде.

Шестметровите врати се затвориха зад него и той тръгна през тихата стая към дупката в средата и пушека зад нея. Очите му пареха от острите миризми и той ги прогони с лек магически вятър.

Зад димната завеса помръдна нечий силует.

— Чудех се кога Сянката на Смъртта ще помрачи скромното ми обиталище — рече меден женски глас.

Млад, бликащ от светлина и веселост — но с привкус на древна жестокост.

Хънт спря пред ръба на дупката, потискайки импулса си да надникне в бездънната чернота.

— Няма да отнемам много от времето ти — каза той и помещението, дупката и пушекът погълнаха гласа му.

— Ще ти отделя толкова време, колкото Огенас позволи.

Пушилката се отвори като завеса и Хънт остана без дъх при вида на съществото, което излезе оттам.

Сфинксове се срещаха рядко — в целия свят съществуваха едва няколко десетки и всичките служеха на боговете. Никой не знаеше възрастта им, а този пред него… Беше толкова красива, че Хънт забрави какво да прави с тялото си. Златистата лъвица закрачи с божествена грация напред-назад по отсрещния ръб на ямата, ту скривайки се в облаците дим, ту изниквайки от тях. Златистите й криле лежаха плътно до стройната й фигура и проблясваха, сякаш излети от течен метал. А над тялото на крилатата лъвица, лице на златокоса жена, съвършено като това на Шахар.

Никой не знаеше името й. Използваха само званието И: Оракула. Хънт се запита дали не е толкова древна, че да е забравила собственото си име.

Сфинксът примига с големи кафяви очи насреща му, докосвайки с мигли светлобронзовите си скули.

— Задай ми въпроса си и ще ти кажа какво ми е прошепнал пушекът.

Думите й отекнаха в костите му, примамвайки го. Не по онзи начин, по който понякога позволяваше на красиви жени да го примамят, а както паяк би примамил муха в паяжината си.

Май Куинлан и братовчед й с право бяха отказали да дойдат тук. Тя дори не пожела да влезе в парка около храма от черен камък. С Рун го чакаха на пейка в края му.

— Каквото кажа тук, е поверително, нали? — попита той.

— Проговорят ли ти боговете, аз се превръщам в проводник на думите им. — Тя легна на пода пред дупката, скръствайки предните си лапи. Ноктите им проблеснаха на смътната светлина от железните светилници от двете им страни. — Но да, ще запазя разговора ни в тайна.

Колкото и съмнително да му звучеше, Хънт въздъхна, погледна я в големите й кафяви очи и попита:

— Защо някой издирва Рога на Луна?

Не попита кой го е откраднал — от докладите знаеше, че преди две години са й задавали този въпрос и тя отказала да отговори.

Оракула примига и размърда леко криле, сякаш изненадана, но накрая просто застина и задиша парите, извиращи от дупката. Минаха минути и главата на Хънт вече започваше да пулсира от задушливите миризми — най-вече от парливата смрад на сярата.

Пушекът се усукваше около нея и я скриваше от погледа му, макар и да се намираше на броени метри от него.

Хънт се застави да не помръдва от мястото си.

Грапав глас изпълзя от дима:

— За да отвори портала между световете. — Ледена тръпка скова Хънт. — Да отвори Северната пукнатина с помощта на Рога. Той не само затваря врати, но и ги отваря. Важно е какво желае носителят му.

— Но Рогът е счупен.

— Може да бъде поправен.

Сърцето му спря.

— Как?

Дълга, дълга пауза. А накрая:

— Скрито е. Не виждам. Никой не може да види.

— Според елфическите предания не може да бъде поправен.

— Те са просто предания. Това е истината. Рогът може да бъде поправен.

— Кой иска да го използва?

Трябваше да попита, колкото и наивно да беше.

— И това е скрито.

— Много ми помагаш.

— Бъди благодарен, Повелителю на светкавиците, че научи и толкова. — Гласът й… това обръщение… Устата му пресъхна. — Искаш ли да узнаеш какво виждам в бъдещето ти, Орион Аталар?

Чувайки родното си име, Хънт се сви като ударен в корема.

— Никой не е изричал това име от двеста години — прошепна.

— Името, което майка ти ти е дала.

— Да — процеди той и тялото му се вцепени от спомена за лицето на майка му, за любовта, вечно сияла в очите й.

Съвършено незаслужена любов — защото не бе успял да защити собствената си майка.

Оракула прошепна:

— Да ти кажа ли какво виждам, Орион?

— Не знам дали искам да чуя.

Пушекът се разсея достатъчно да му покаже как чувствените й устни се разтягат в жестока усмивка, непринадлежаща на този свят.

— Поклонници се стичат от цял Мидгард с молба да им разкрия виденията си, а ти не искаш?

Кожата на тила му настръхна.

— Благодарен съм, но не искам.

Стори му се разумно да изкаже благодарност — нещо като жест, с който да умиротвори разгневен бог.

Зъбите й проблеснаха. Кучешките бяха достатъчно дълги да разкъсват плът.

— Сподели ли ти Брайс Куинлан какво й се случи, когато застана тук преди дванайсет години?

Кръвта му се вледени.

— Това си е работа на Куинлан.

Усмивката на Оракула не трепна.

— Не желаеш да разбереш какво видях и за нея?

— Не — отсече искрено. — Това си е нейна работа — повтори. Светкавиците се надигаха в него, събираха се срещу враг, когото не можеха да надвият.

Оракула примига бавно с гъстите си мигли.

— Напомняш ми на нещо, загубено отдавна — каза тихо. — Не бях очаквала да се появи отново.

Ала преди той да попита за какво говори, лъвицата люшна опашката си като на Сиринкс, но по голяма. Призрачен вятър отвори вратата зад Хънт в ясен знак, че е време да си върви. Преди да се върне зад димната завеса, Оракула каза:

— За твое добро, Орион Аталар, стой настрана от Брайс Куинлан.

34

Брайс и Рун изчакаха Хънт в края на Оракулския парк. Минутите се точеха като петмез, а когато най-сетне се върна, претърсвайки с очи всеки сантиметър от лицето й… Брайс разбра, че е научил нещо лошо от Оракула.

Чак когато тръгнаха по една тиха жилищна улица в съседство с парка, Хънт им разкри пророческите думи. Те увиснаха в свежия утринен въздух. След малко Брайс въздъхна. Той също въздъхна и добави:

— Ако някой е разбрал как да поправи Рога, може да го използва точно за обратното на онова, за което го е използвал принц Пелиас. Може да отвори Северната пукнатина. И това ми се струва предостатъчен мотив да убиеш всеки, способен да те изпее на властите.

Рун прокара ръка през остриганата страна на главата си.

— Прислужничката от храма например: или като предупреждение да не търсим Рога, или за да й затвори устата, ако някак е разбрала.

Хънт кимна.

— Исая разпита служителите на храма. Казали му, че само тя била на смяна в нощта, когато откраднаха Рога, но тогава заявила, че не е видяла нищо.

В Брайс се загърчи болезнено чувство на вина.

Рун каза:

— Може би се е страхувала да проговори. А когато ние се появихме в храма…

Хънт довърши вместо него:

— Който и да издирва Рога, не иска да му се пречкаме. Може да е разбрал, че тя е била на смяна онази вечер, и да е опитал да извлече информация от нея. А за да се увери, че няма да продума и дума на никого, и е отнел гласа. Завинаги.

Брайс добави смъртта на момичето към списъка с всички останали, за които щеше да отмъсти.

— Ако символът на онзи сандък с вино наистина е изобразявал Рога, може би „Офион" или просто сектата „Керес" търсят Рога, за да го използват в бунта си. Да отворят портал към Ада и да върнат демонските принцове в нашия свят, за да свалят заедно астерите от властта. — Тя изтръпна. — Ще загинат милиони. — Хънт и Рун мълчаха втрещено, затова Брайс продължи: — Може би Даника е надушила плановете им за Рога и затова са я убили. Както и прислужничката.

Хънт потри тила си с пребледняло лице.

— Ще им трябва помощта на ванир да призоват такъв демон, но е възможно. Привлекли са ванири към каузата си. А може и някоя вещица да го е призовала. Новата вещерска кралица може да изпробва силата си.

— Не ми се вярва да е намесена вещица — отбеляза леко стегнато Рун. Пиърсингите по ухото му проблясваха на слънцето. — Вещиците от хилядолетия служат предано на астерите.

— Но Рогът може да се използва само от член на рода Звезделф — каза Брайс. — От теб, Рун.

Крилете на Хънт изшумолиха.

— Значи сигурно търсят начин да заобиколят участието на Звезделф.

— Честно казано — обади се Рун, — не знам дали изобщо съм способен да използвам Рога. Принц Пелиас е разполагал с цял океан от звездна светлина. — Той сбърчи чело и на върха на единия му пръст пламна малка искрица. — А аз имам ето толкова.

— Все тая, защото няма да използваш Рога, дори да го намерим — каза Брайс.

Рун скръсти ръце.

— Ако някой въобще е способен да го поправи… А не си представям как. Из книгите се споменава, че притежавал нещо като съзнание, почти живот. Дали не може да му се приложи някаква лечебна сила? Да се консултираме с някой медвещер?

— Те лекуват хора, не предмети — възрази Брайс. — А според онази книга в библиотеката на галерията Рогът може да се поправи само със светлина, която не е светлина, и магия, която не е магия.

— Легенди — коментира Хънт. — Не истина.

— Все пак си струва да проверим — каза Рун, но в следващия момент погледът му прескочи между Брайс и Хънт, който я наблюдаваше внимателно с ъгълчето на окото си. Незнайно защо.

Рун добави:

— Ще проуча няколко медвещери и ще ги посетя дискретно.

— Хубаво — отвърна Брайс. Брат й осезаемо се напрегна и тя реши да коригира тона си: — Звучи добре.

За разлика от всичко друго около случая.

Брайс опита да се абстрахира от звука от сериала на Лехаба и да се съсредоточи върху картата с последните места, които беше посетила Даника. Но безуспешно, защото усещаше погледа на Хънт от отсрещния край на масата в библиотеката. За стотен път само за последния час. Тя го погледна в очите и ангелът веднага извърна поглед.

— Какво?

Той поклати глава и продължи проучването си.

— Цял следобед ме зяпаш с това странно шибано изражение.

Хънт побарабани с пръсти по масата, после изстреля:

— Ще ми кажеш ли защо Оракула ме предупреди да стоя настрана от теб?

Брайс се изсмя.

— Затова ли изглеждаше толкова сдухан на излизане от храма?

— Предложи да ми разкрие видението си за теб. Явно си я ядосала с нещо.

По гръбнака й се плъзна студена тръпка.

— Няма да се учудя, ако още ми е бясна.

Хънт пребледня, но Брайс му обясни:

— Един от елфическите обичаи е, когато момичетата получат първия си цикъл или когато навършат тринайсет, да посетят Оракул. Той им разкрива каква сила са способни да развият със зрелостта, за да могат родителите им да планират брака им години преди Скока. Момчетата също ходят на тринайсет. В наши дни, стига родителите да не са с остаряло мислене, това е просто символична традиция, която им помага да насочат децата си към определена професия. Войници, лечители или каквито там стават елфите, ако не могат да си позволят да се излежават и да хапват грозде по цял ден.

— Елфите и малаките може да се мразят едни други, но по много неща си приличат.

Брайс изхъмка в знак на съгласие.

— Моят цикъл започна няколко седмици преди тринайсетия ми рожден ден. И майка ми изпадна в… знам ли? Някаква криза. Внезапно си науми, че ме е лишила от важна част от корените ми. Затова се свърза с биологичния ми баща. След две седмици получихме документи за пълното ми гражданство. Но имаше уловка: трябваше да се присъединя към Дома на небеса и дихания. Отказах, само че майка ми настоя. Хубаво било да съм под нечие покровителство. И явно повярва в добрите намерения на баща ми, защото му предложи да се срещнем. За пръв път. А когато спрях да беснея покрай цялата тази работа с Дома, осъзнах, че и аз искам да се запозная с него.

Хънт разтълкува кратката й пауза.

— Но срещата не е минала добре.

— Не. Тогава се запознах с Рун. Дойдох тук… и останах цяло лято в Пет рози. Запознах се с Есенния крал — излъга с лекота. — И с баща ми — добави. — През първите няколко дни не беше толкова зле, колкото майка ми очакваше. Хареса ми. Въпреки че някои от елфическите деца ме наричаха мелез зад гърба ми, аз си знаех какво съм. Никога не съм се срамувала от човешките си корени. Пък и баща ми ме беше поканил, затова знаех, че ме иска при себе си. Не ме интересуваше какво говорят другите. Докато не посетих Оракула.

Той изтръпна.

— Имам лошо предчувствие.

— Беше абсолютна катастрофа. — Тя преглътна през свито от спомена гърло. — Когато Оракула погледна в пушека, направо изпищя. И задраска с нокти очите си. — Нямаше смисъл да крие. В някои кръгове още тогава научиха за случката. — По-късно разбрах, че ослепяла за седмици.

— Майко мила!

Брайс се засмя иронично.

— Да, можеш да си представиш колко страшно бъдеще ме чака.

Хънт дори не се усмихна.

— Какво стана после?

— Излязох в преддверието. Навсякъде ехтяха писъците и проклятията на Оракула. Прислужниците се спуснаха да видят какво й се е случило.

— Имам предвид с баща ти.

— Каза ми, че съм безполезна, че петня името на рода му, и изхвърча през ВИП изхода, за да не разбере никой за връзката помежду ни. Аз изтичах след него, но докато го настигна, той вече беше отпрашил с колата. Като се върнах при дома му, багажът ми ме чакаше на тротоара.

— Задник. И Данаан нищо ли не направи по въпроса?

— Кралят му беше забранил да се бърка. — Тя огледа ноктите си. — Рун опита да ме защити. Но кралят му върза ръцете. Затова си хванах такси до гарата. Братовчед ми успя поне да ми даде пари за билетите.

— Майка ти сигурно е откачила.

— Да. — Брайс се позамисли за момент, после добави: — А Оракула явно още ми е бясна.

Той й хвърли половинчата усмивка.

— Това си е същинска чест.

Брайс му се усмихна напук на себе си.

— Сигурно си единственият, който мисли така.

Очите му пак се задържаха върху лицето й, но този път Брайс знаеше, че не е заради думите на Оракула.

Тя се прокашля.

— Намери ли нещо?

Доловил молбата й да сменят темата, Хънт завъртя лаптопа към нея.

— От дни разглеждам тия древни глупости, а намерих само това.

Глинената ваза датираше от почти петнайсет хиляди години. Изваяна беше около век след смъртта на принц Пелиас, но кристалосът още не беше избледнял от народната памет. Брайс прочете краткото каталожно описание и каза:

— Изложена е в галерия в Мирсия. — Тоест на цяло море и още три хиляди километра от Лунатион. Тя придърпа компютъра към себе си и уголеми едно от изображенията. — Но тези снимки би трябвало да ни свършат работа.

— Може да съм роден преди изобретяването на компютрите, Куинлан, но знам как да ги използвам.

— Просто не искам да съсипваш още повече мъжкарския имидж на Умбра Мортис. Ами ако се разчуе, че си задръстен компютърен спец?

— Благодаря ти за загрижеността.

Очите му срещнаха нейните и едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

Пръстите на краката й май се свиха в обувките й на токчета. Лекичко.

Тя изопна гръб.

— Така. Обясни ми какво гледам.

— Добър знак.

Хънт посочи образа, изрисуван в черно върху кафявата глина — кристалосът ревеше, докато воин с шлем пронизваше главата му с меч.

Тя се приведе към екрана.

— И защо?

— Защото кристалосът може да бъде убит по стария начин. По изображението не личи да се използва магия или специални артефакти. Просто груба сила.

Коремът й се стегна.

— Тази рисунка може да е просто артистична интерпретация. Онова същество уби Даника и глутницата „Дяволи“ и за капак разпори Мика. А ти вярваш, че някакъв древен воин му е видял сметката с меч в главата?

Брайс знаеше, че Лехаба подслушва разговора им, въпреки че сериалът й вървеше.

Хънт отвърна:

— Може кристалосът да се е възползвал от елемента на изненадата онази нощ.

Тя се мъчеше да прогони от съзнанието си спомена за червените купчинки плът, кръвта по стените, как цялото й тяло сякаш потъваше в пода, докато гледаше вцепенено жалките останки от приятелите си.

— А може и това да е просто плод на въображението на художник, чул някоя поукрасена песен около лагерния огън и решил да пресъздаде нещата посвоему.

Затупа с крак под масата, сякаш така можеше да укроти трескавия ритъм на сърцето си.

Той задържа погледа й с открити, откровени черни очи.

— Добре. — Брайс очакваше да продължи да настоява, да задълбае по-надълбоко, но Хънт си придърпа компютъра и примижа към екрана. — Ето това е странно. Тук пише, че вазата била от Партос. — Той килна глава. — Мислех, че Партос е просто мит. Измислено място от човешкия фолклор.

— Защото човеците са били малоумни животни до появата на астерите?

— Кажи ми, че не вярваш в конспиративните врели-некипели за древна библиотека в сърцето на древна човешка цивилизация? — Тя не отговори и Хънт я подкани: — Ако наистина е съществувала, къде са доказателствата?

Брайс задърпа амулета си напред-назад по верижката му и кимна към изображението на екрана.

— Тази ваза е направена от нимфа — натърти той. — Не от някой митичен, дълбоко просветен човек.

— Може по онова време Партос още да не е бил заличен напълно от картата.

Хънт я изгледа изпод вежди.

— Ама ти сериозно ли, Куинлан? — Тя пак си замълча и Хънт кимна с брадичка към таблета й. — Докъде стигна със списъка за Даника?

Телефонът му извибрира, преди тя да отговори, но Брайс успя да потисне образа на посечения кристалос, който вече се сливаше с кървавите останки от приятелката й, и каза:

— Още изключвам някои неща, които вероятно не са имали връзка със случая, но… Каквото и да си говорим, най-много изпъква фактът, че Даника е била на смяна в Храма на Луна. Понякога я изпращаха на патрул в района, но никога преди — на пост в самия храм. А някак си точно дни преди убийството й се озовава на мястото на кражбата? Според тези данни е била точно там. Прислужничката също. Не може да няма връзка.

Хънт остави телефона си.

— Сигурно Филип Бригс ще ни просветли довечера.

Тя вирна рязко глава.

— Довечера?

Този път Лехаба откъсна поглед от сериала си.

— Току-що получих съобщение от Виктория. Прехвърлили са го от „Адрестия". Ще се срещнем с него след час в ареста под Комициума. — Той плъзна поглед по всичката информация пред тях. — Няма да е лесно.

— Знам.

Хънт се облегна назад в стола си.

— И ще говори много глупости за Даника. Сигурна ли си, че ще понесеш такава отрова?

— Да.

— Наистина ли? Защото току-що те разстрои една ваза, а едва ли личната среща с онзи тип ще ти се отрази по-добре.

Стените започнаха да се раздуват около нея.

— Напусни. — Думата разсече въздуха помежду им. — Това, че работим заедно, не означава, че имаш право да се месиш в личния ми живот.

Хънт просто я огледа. Знаеше, че е така. Въпреки това каза грубо:

— Тръгваме към Комициума след двайсет минути. Ще те чакам отвън.

Брайс го изпрати до изхода, за да се увери, че няма да пипа книгите и те няма да му скочат, и затвори вратата още преди да е излязъл съвсем.

Опря гръб в желязото и се свлече по него, докато не седна на килима, обгръщайки коленете си с ръце.

Нямаше ги вече — всичките. Благодарение на демона, нарисуван върху онази древна ваза. Нямаше ги и в живота й вече не присъстваха вълци. Край на сбирките в апартамента. Край на пиянските глупави танци по кръстовищата и гърмящата музика в три сутринта, докато съседите им не заплашеха да извикат 33-ти.

Вече нямаше приятели, които да й казват искрено „обичам те“. Сиринкс и Леле дойдоха с тихи стъпки. Химерата се сгуши под свитите й крака, а огнената феичка легна по корем върху ръката й.

— Не вини Ати. Мисля, че иска да ни бъде приятел.

— Не ми пука какво иска Хънт Аталар.

— Хвойна е заета с балета, а Фурия е далеч. Може би ти е време за нови приятели, Биби. Пак ми изглеждаш тъжна. Като преди две години. Както си щастлива, изведнъж рухваш. Не танцуваш вече, не излизаш с никого, не…

— Престани, Лехаба.

— Хънт е мил. Принц Рун също. А Даника винаги се държеше грубо с мен. Все ми се зъбеше и ми ръмжеше. Или просто ме игнорираше.

— Внимавай какво говориш.

Феичката слезе от ръката й и закръжа пред нея, скръстила ръце върху облото си коремче.

— Понякога си жестока като косач, Брайс.

После се понесе към една дебела книга с кожени корици, която се опитваше да изпълзи нагоре по стълбището.

Брайс въздъхна тежко, мъчейки се да затвори дупката в гърдите си.

Хънт й беше дал двайсет минути. След двайсет минути щяха да тръгнат към Бригс. Значи имаше двайсет минути да се стегне. Или поне да се преструва, че е успяла.

35

Флуоресцентните тръби с първосвет жужаха в облицования с бели панели, съвършено чист коридор надълбоко под Комициума. Хънт, черно-сива буря на фона на снежнобелите плочки, крачеше непоколебимо, устремен към една от затворените метални врати в дъното на дългия коридор.

Брайс вървеше зад него, следейки всяко негово движение — как прорязваше света с тялото си, как стражите на входа дори не поискаха да се легитимира, преди да ги пуснат.

Дори не беше подозирала, че под петте лъскави кули на Комициума съществуваше такова място. С килии. И стаи за разпит.

Онази, в която я вкараха в нощта на убийството на Даника, се намираше на пет пресечки оттук. В учреждение, ръководено от протоколи. Но това място… Дори не й се мислеше за какво го използват. Кои закони спираха да важат, след като някой прекосеше прага му.

Липсата на всякакъв друг мирис, освен на белина, говореше, че тук често се мие. А сифоните през около метър говореха…

Не искаше да знае.

Стигнаха до една стая без прозорци и Хънт долепи длан до кръглия метален панел от лявата й страна. Вратата се отвори със съскане и Хънт надникна вътре, преди да кимне на Брайс.

Първосветите над тях бръмчаха като стършели. За какво ли щяха да използват нейния първосвет, макар че сигурно щеше да е колкото прашинка? Енергийната експлозия от светлина, която Хънт бе отделил при Скока си, вероятно бе захранила мрежата на цял град.

Брайс често се питаше чий ли първосвет захранваше телефона й, музикалната й уредба, кафе машината й.

Но сега не му беше времето да размишлява върху произволни глупости, смъмри сама себе си, влизайки в килията след Хънт. Вътре седеше блед мъж.

Два стола ги чакаха пред металната маса в центъра на помещението — за която бяха прикрепени с вериги белезниците на Бригс. Белият му затворнически комбинезон искреше от чистота, но…

Брайс едва не изтръпна при вида на изпитото му, измъчено лице. Тъмната му коса беше остригана с машинка почти до кожа и въпреки че по кожата му не се виждаше нито една синина или драскотина, тъмносините му очи бяха празни и безнадеждни.

Бригс мълчеше, докато двамата с Хънт заемаха местата си от другата страна на масата. От всеки ъгъл мигаха червените светлинки на камери и някой несъмнено ги слушаше от някоя контролна стая надолу по коридора.

— Ще се постараем да не отнемаме много от времето ви — каза Хънт, явно забелязал изтерзания му поглед.

— Вече само време имам, ангеле. И тук е по-добре оттам.

Там — килията му в затвора „Адрестия". Където му причиняваха нещата, довели до съкрушения мъртвешки поглед в очите му.

Брайс усети как Хънт я приканва безмълвно да зададе първия им въпрос, затова си пое дъх и свика сили да изпълни жужащата, клаустрофобична стая с гласа си.

През това време обаче Бригс попита:

— Кой месец е? Коя дата е днес?

У нея се надигна ужас. Този човек бе целял да отнема невинни животи, напомни си. Дори да се оказваше, че не той е убил Даника, бе планирал да убие множество други, да разпали мащабна война между човеци и ванири. Да свали астерите от властта. Затова го държаха зад решетките.

— Дванайсети април — отговори гърлено Хънт. — 15 035 година.

— Минали са само две години?

Брайс преглътна сухо.

— Идваме да ви зададем някои въпроси за събитията отпреди две години. И някои скорошни.

В този момент Бригс я погледна. Право в очите.

— Защо?

Хънт се облегна назад — безгласен знак, че й поверява ръководството.

— Клуб „Белият гарван“ беше взривен преди няколко дни. Тъй като именно той беше една от основните ви мишени преди две години, се смята, че „Керес" са се активирали отново.

— И мислите, че аз стоя зад това? — Горчива усмивка сбърчи ъглестото му сурово лице. Хънт се напрегна осезаемо. — Та аз дори не знам коя година е, момиче. Как според вас ще успея да осъществя контакт с външния свят?

— Ами последователите ви? — попита внимателно Хънт. — Биха ли го направили във ваша чест?

— Защо им е? — Бригс се отпусна в стола си. — Аз ги предадох. Предадох народа ни. — Той кимна към Брайс. — И хора като вас, отритнатите.

— Никога не съм ви имала за свой покровител — рече тихо Брайс. — Твърдо съм против действията ви.

Бригс се засмя пресекливо.

— Когато ванирите достатъчно често ви повтарят, че не ставате за професията си заради човешката ви кръв, и задници като този до вас ви възприемат като секс играчка, която после захвърлят, без окото им да мигне; когато погледнете майка си… тя е човекът от родителите ви, нали? Винаги е така, защото използват жените ни като неща за еднократна употреба. Е, когато всичко това ви се понатрупа, лека-полека ще започнете да забравяте праведните си възгледи.

Тя не му отвърна. Но като се замислеше за всички случаи, в които бе виждала да пренебрегват майка й или да й се присмиват.

Хънт каза:

— Значи твърдите, че не сте замесен в този атентат.

— Ще повторя — каза Бригс, вдигайки окованите си ръце. — Единствените хора, с които контактувам, са онези, които всеки ден ме разчленяват като труп, а привечер ме закърпват и медвещерите им заличават всяка следа по мен.

Стомахът й се преобърна. Дори Хънт преглътна.

— И последователите ви не биха взривили клуба за отмъщение?

— Отмъщение на кого? — попита Бригс.

— На нас. Защото разследваме убийството на Даника Фендир и търсим Рога на Луна.

Сините очи на Бригс се премрежиха.

— Значи кретените от 33-ти най-сетне са разбрали, че не съм я убил аз.

— Още не сте официално оневинен — натърти грубо Хънт.

Бригс поклати глава, вперил поглед в стената от лявата си страна.

— Не знам нищо за Рога на Луна и съм повече от сигурен, че същото важи за останалите керески войници, но харесвах Даника Фендир. Дори след като ме залови, продължих да я харесвам.

Хънт наблюдаваше измършавелия, изстрадал мъж — само сянка на широкоплещестия здравеняк отпреди две години. Боговете знаеха какво му причиняват в онзи затвор…

Хънт можеше да предположи какви мъчения му прилагат. Беше ги понасял върху собственото си тяло и спомените още го будеха нощем.

Брайс примига към Бригс.

— Как така сте я „харесвали“?

Бригс се усмихна, любувайки се на изненадата й.

— Седмици наред следеше мен и агентите ми. Дори се срещнахме два пъти. Прикани ме да се откажа от плановете си, иначе щяла да ме арестува. Поне първия път. На втория ме предупреди, че разполагала с достатъчно доказателства срещу мен да ме арестува, но можело да ми се размине лесно, ако си призная какво съм намислил, и сложа край. И тогава не я послушах. На третия път дойде с глутницата и изпълни заканата си.

Хънт владееше емоциите си, лицето му остана безизразно.

— Даника е била толкова търпелива с вас? — учуди се Брайс.

Беше пребледняла и Хънт едва се въздържа да не докосне ръката й.

— Постара се. — Бригс приглади с кокалести пръсти снежнобелия си комбинезон. — Постъпваше доста справедливо за ванир. Даже ми се струваше, че не е против каузата ни. Против методите ми — да, но като че ли ни симпатизираше.

Той отново впи толкова пронизителен поглед в Брайс, че Хънт се наежи.

И беше на косъм да изръмжи заради последния му коментар.

— И последователите ви са знаели?

— Да. И май Фендир позволи на няколко от тях да се измъкнат онази нощ.

Хънт въздъхна.

— Това е сериозно обвинение към водач от Помощната гвардия.

— Мъртва е, нали? Кого го е грижа?

Брайс трепна. И този път Хънт изръмжа.

— Даника не симпатизираше на бунтовниците — изсъска Брайс.

Бригс я изгледа отвисоко.

— В началото не — съгласи се той, — но имах чувството, че тръгва по този път. Може би не й е харесвало как ванирите се отнасят с красивата й нечистокръвна приятелка.

Брайс отново примига, смаяна от правилното му предположение относно връзката й с Даника, и Бригс се усмихна многозначително. Явно беше разтълкувал емоциите по лицето й.

Той продължи:

— Последователите ми знаеха, че Даника е потенциален кадър за вербуване. Бяхме обсъждали въпроса, преди да щурмуват лабораторията ни. Онази нощ Даника и глутницата й постъпиха справедливо с нас. Ние се съпротивявахме и дори успяхме да понатупаме Втория й. — Той изсвирука. — Конър Холстръм. — Брайс се вцепени. — Биваше си го с юмруците. — Очевидно забелязал реакцията й, като спомена името на Конър, Бригс се усмихна жестоко. — Да не би да ви е бил гадже? Жалко.

— Не ви влиза в работата.

Думите й бяха равнодушни като очите на Бригс.

И заедно с празния й глас стегнаха болезнено гърдите на Хънт.

— Не споменахте никое от тези неща, когато ви арестуваха — каза Хънт.

Бригс сякаш изплю:

— Как ли пък не! Защо ми е да изпявам потенциална симпатизантка, и то впечатляващо могъщ ванир? Въпреки че мен ме чакаше това — той посочи килията, — някой трябваше да продължи каузата ни. И знаех, че Даника можеше да е важен съюзник.

— Но защо не го казахте по време на съдебния процес, когато доказаха, че сте виновен за убийството и? — намеси се Хънт.

— Съдебен процес? Тоест двудневния фарс, който излъчиха по телевизията? С назначения ми от губернатора защитник?

Бригс прихна в дълъг смях. Хънт трябваше да си напомни, че това е затворник, претърпял невъобразими мъчения. А не някой, когото можеше да фрасне в мутрата. Въпреки че смехът му накара Куинлан да се размърда притеснено в стола си.

— Знаех, че ще ми лепнат убийството, каквото и да говоря — каза накрая Бригс. — Че дори да кажа истината, пак ще се озова тук. Затова запазих тайната на Даника с надеждата, че има приятели, споделящи вижданията й.

— Сега обаче я изпяхте — обади се Брайс.

Бригс не отвърна, приковал поглед в очуканата метална маса.

— Казах го преди две години и пак ще го кажа: никой от „Керес" не е отговорен за убийствата на Даника и глутницата „Дяволи“. Но дали са заложили бомбата в „Белият гарван"… Възможно е. И браво на тях, ако наистина са успели.

Хънт стисна зъби. И той ли е бил толкова откъснат от реалността, когато следваше каузата на Шахар? Същият фанатизъм ли го беше подтикнал да поведе ангелите от 18-и към връх Хермон? Дали в дните преди това щеше да послуша някого, ако се беше опитал да го разубеди?

В съзнанието му изплува смътен спомен — как Исая се опитва да направи точно това, крещейки във военната му шатра. По дяволите!

Бригс попита:

— Много ванири ли са загинали в атентата?

Брайс сбърчи лице от отвращение.

— Не — отговори му и стана от стола си. — Нито един — добави с високомерния тон на кралица.

Хънт стана с нея.

— Жалко — изцъка с език Бригс.

Хънт сви ръце в юмруци. Някога беше толкова пламенно влюбен в Шахар, в каузата им — нима и той бе разсъждавал като този мъж?

Брайс каза стегнато:

— Благодарим ви, че отговорихте на въпросите ни.

И без да изчака реакцията му, тръгна към вратата. Хънт я последва плътно, въпреки че Бригс беше прикован към масата.

Фактът, че Брайс прекъсваше разговора им толкова скоро, говореше на Хънт, че и тя е на неговото мнение: Бригс наистина не беше убил Даника.

Почти стигна до отворената врата, когато Бригс каза:

— От Разгромените си, нали? — Хънт спря на място. Бригс се усмихна. — Огромни почитания, приятелю. — Той го огледа от глава до пети. — В коя част на 18-и служеше?

Хънт не отговори. Но сините очи на Бригс проблеснаха.

— Някой ден ще свалим копелетата от властта, братко.

Хънт погледна към Брайс, която вече преполовяваше коридора с бърза крачка. Сякаш дори не можеше да споделя въздуха си с мъжа, прикован към масата, и трябваше час по-скоро да се измъкне от това ужасно място. Хънт беше прекарал много време тук, разпитвал беше повече обвиняеми, отколкото можеше да си спомни.

А снощната кървава мисия… Още го измъчваше. Да, един живот по-малко в списъка с дължимите, но все пак го измъчваше.

Бригс продължаваше да го гледа, очаквайки отговора му. Съгласието, което би изрекъл преди седмици, сега се разтопи върху езика му.

Да, в името на Шахар беше станал същият като него.

И вече не знаеше какво да мисли за себе си.

— Значи Бригс и последователите му отпадат от списъка — каза Брайс, свивайки крака под себе си на дивана във всекидневната. Сиринкс вече хъркаше до нея. — Нали не мислиш, че ни лъжеше?

Хънт, седнал в другия край на дивана, гледаше смръщено в телевизора — започваше записът на мача по сънбол.

— Казваше истината. Занимавал съм се с достатъчно затворници, за да усетя, когато някой лъже.

Говореше насечено. Беше напрегнат, откакто напуснаха Комициума през същата небелязана врата, през която бяха влезли. Така нямаше опасност да се натъкнат на Сандриел.

Хънт посочи листовете, които Брайс беше донесла от галерията — списъците й с последните занимания на Даника и имена на заподозрени.

— Напомни ми кой е следващият в списъка ти.

Брайс не отговори веднага, загледана в профила му. Светлината на телевизора се отразяваше по скулите му, подчертавайки сянката под силната му челюст.

Наистина беше красавец. И в ужасно настроение.

— Какво има?

— Нищо.

— И това от мъжа, който скърца толкова силно със зъби, че ги чувам.

Хънт й стрелна предупредителен поглед и преметна мускулеста ръка през гърба на дивана. Като се прибраха преди трийсетина минути, минавайки на връщане през един щанд за бързо хранене, Хънт се беше преоблякъл в бледосива тениска, черно долнище на анцуг и бяла шапка с обърната назад козирка.

Шапката я изненадваше най-много — беше толкова обикновена и… момчешка, че от петнайсет минути постоянно му хвърляше тайни погледи с ъгълчето на окото си. Няколко кичура от тъмната му коса се извиваха около ръбовете й, регулируемата й каишка почти скриваше татуировката през челото му и незнайно защо всичко това й действаше отвратително разсейващо.

— Какво? — попита той, забелязал погледа й.

Брайс се пресегна напред да вземе телефона му от масичката за кафе и дългата й плитка провисна през едното й рамо. Снима го и си изпрати снимката главно защото никой нямаше да й повярва, че шибаният Хънт Аталар седи на дивана й със спортни дрехи и шапка с козирката наобратно, гледа телевизия и пие бира.

На вашето внимание — Сянката на Смъртта!

— Това е дразнещо — оплака се през зъби той.

— Лицето ти също — отвърна мило тя и му хвърли телефона.

Хънт го хвана, снима нея и после го остави на масичката, връщайки поглед към мача.

Тя го остави да погледа точно минута, преди да отбележи:

— Струваш ми се умислен след срещата с Бригс.

Устата му се кривна на една страна.

— Извинявай.

— Защо ми се извиняваш?

Пръстите му зарисуваха кръгове по възглавницата на дивана.

— Просто ми навлече разни гнили спомени. За… за това, че помагах в бунта на Шахар.

Тя се замисли, превъртайки в съзнанието си всяка ужасна дума, която си бяха разменили с Бригс в онази килия в Комициума.

О! Тя пророни внимателно:

— Не си като Бригс, Хънт.

Тъмните му очи се плъзнаха към нея.

— Не ме познаваш достатъчно добре.

— Излагаше ли съзнателно и лекомислено живота на невинни на риск в името на каузата ви?

Той присви устни.

— Не.

— Е, видя ли?

Той пак стисна челюсти. След малко каза:

— Но съм бил сляп. За много неща.

— Например?

— Много са — отвърна уклончиво той. — Но като видях Бригс и какво са му причинили. Не знам защо ме впечатли този път. Бил съм в онези килии с други затворници достатъчно пъти, че искам да кажа. — Коляното му подскочи в нервен тик. Той довърши, без да я погледне: — Знаеш какво работя.

— Да — отвърна кротко тя.

— Но някак днешната среща с Бригс ме накара да си спомня моите…

Той пак не довърши и отпи от бирата си.

Леден, мазен ужас изпълни стомаха й, оплитайки се с пържените нудли, които беше излапала като патица преди трийсет минути.

— Колко време те измъчваха, след връх Хермон?

— Седем години.

Тя затвори очи, докато думите му кънтяха тежко из ума й.

Хънт продължи:

— И аз загубих представа за времето. Тъмниците на астерите се намират толкова надълбоко под земята, лишени от всякаква светлина, че дните са като години, годините — като дни. Като ме пуснаха, отидох право при архангела Рамуел. Първия ми… собственик. Той се придържа към този модел още две години, докато не му омръзна и не осъзна, че ще съм му по-полезен, ако унищожавам демони и му служа, отколкото ако продължавам да гния в стаите му за изтезания.

— В името на горящия Солас, Хънт — пророни тя.

Той не я поглеждаше.

— Докато дойде време Рамуел да ме назначи за свой наемен убиец, прекарах девет години без слънчева светлина. Без песента на вятъра и мириса на дъжда. Без да видя трева, река, планина. Без да летя.

Ръцете й така се разтрепериха, че Брайс ги скръсти, притискайки пръсти към тялото си.

— Много, много съжалявам.

Погледът му се отнесе нанякъде, очите му се премрежиха.

— Само омразата ме зареждаше. Омраза като тази на Бригс. Не надежда или любов. Само безмилостна, ревностна омраза. Към архангелите. Към астерите. Към всички. — Когато най-сетне я погледна, очите му бяха празни като на Бригс. — Това е. Никога не съм убивал на драго сърце заради бунта на Шахар, но това е единствената разлика между двама ни с Бригс.

Преди да е размислила, Брайс хвана ръката му.

Не беше осъзнавала колко по-голяма е от нейната, докато не я обгърна с пръсти. Колко мазолести бяха дланите й пръстите му, докато не подращиха кожата й.

Хънт сведе поглед към ръцете им. Ноктите й с цвят на небе по залез изпъкваха на фона на тъмнозлатистата му кожа. Тя усети, че е притаила дъх в очакване ангелът да дръпне ръката си, затова го попита:

— Още ли вярваш, че само омразата те тласка напред?

— Не — отвърна той, вдигайки очи да огледа лицето й. — Понякога, за някои неща — да, но… Не, Куинлан.

Брайс кимна, но Хънт продължаваше да я наблюдава, затова се пресегна за листовете.

— Нищо друго ли няма да кажеш? — кривна уста той. — Ти, която имаш мнение за всичко и всички, няма да кажеш нищо повече?

Тя отметна плитката си през рамо.

— Не си като Бригс — повтори простичко.

Той свъси вежди. И понечи да измъкне ръката си от нейната.

Брайс обаче я стисна.

— Ти може да виждаш себе си така, но и аз те виждам, Аталар. Виждам добрината й, все тая. — Тя стисна ръката му още по-силно. — Виждам всичко, което на теб ти е по-лесно да забравиш. Бригс е лош човек. Може някога да се е присъединил към човешкия бунт с чисти подбуди, но вече е лош. Ти не си. Никога няма да бъдеш. Точка по въпроса.

— Сделката ми с Мика говори друго…

— Не си като него.

Усети тежестта на погледа му върху кожата си. Стопляше лицето й.

Отдръпна ръката си възможно най-небрежно, опитвайки се да игнорира факта, че неговите пръсти се поколебаха дали да я пуснат. После се приведе напред, протегна ръка и перна козирката на шапката му.

— И какво е това, между другото?

Той бутна ръката й.

— Шапка.

— Не пасва на имиджа ти на нощен хищник.

Хънт се умълча в първия момент, после прихна в смях, отмятайки глава назад, и здравите мускули на бронзовия му врат се обтегнаха като струни. Брайс отново скръсти ръце.

— Ох, Куинлан — каза той след малко през смях и поклати глава. После свали шапката си и я нахлупи на Брайс. — Безпощадна си.

Тя се ухили, завъртя козирката назад, както той си я беше сложил, и се разрови старателно из листовете.

— Да ги прегледаме пак. Щом Бригс отпада от списъка със заподозрени, както и Змийската кралица преди него може би пропускаме нещо покрай това, че Даника е била в Храма на Луна точно в нощта, когато са откраднали Рога.

Той се приближи към нея, докосвайки с бедро свитото й коляно, и надникна към листовете в скута й. Брайс погледа как очите му се плъзгат по списъка за Даника. И опита да не мисли за топлото му бедро, допряно до крака й. Железните мускули в него.

Той вдигна глава.

И лицето му се озова достатъчно близо, за да й направи впечатление, че очите му всъщност не са черни, а по-скоро тъмнокафяви.

— Какви сме идиоти само!

— Поне го каза в множествено число.

Той се подсмихна, но не се отдалечи от нея. Не помръдна мощния си крак.

— Около храма има външни камери. Те трябва да са записвали в нощта на кражбата.

— Говориш, все едно никой от 33-ти не ги е проверил преди две години. Казаха, че заради затъмнението не се виждало почти нищо.

— Може да не сме прегледали записите по правилния начин. От правилните ъгли. Не сме ги поверили на правилните експерти. Щом Даника е била в храма онази нощ, защо никой не е знаел? Защо тя не е докладвала, че е била там по време на кражбата? Защо прислужничката не я е споменала?

Брайс прехапа устна. Очите на Хънт се спуснаха към нея. И като че ли притъмняха. Като че ли бедрото му се притисна по-плътно към крака й. Може би за да я провокира — да види дали тя ще се дръпне.

Но вместо да се дръпне, Брайс промълви дрезгаво:

— Мислиш, че Даника може да е знаела кой е взел Рога и да е опитала да го прикрие? — Тя поклати глава. — Не би направила такова нещо. Дори не се впечатли, когато обявиха Рога за изчезнал.

— Не знам — отвърна той. — Но предлагам да прегледаме записите, дори и да се окаже загуба на време. И да ги изпратим на някого, който да ги анализира по-подробно.

Той грабна шапката си от главата й и пак си я сложи — пак наобратно и пак с кичурчета, щръкнали изпод ръба й. После подръпна закачливо крайчеца на плитката й, сключи ръце зад тила си и продължи да гледа мача.

Внезапната липса на крака му до нейния беше като студена плесница.

— Имаш ли някого предвид?

Той просто изви устни в усмивка.

36

Триетажното стрелбище в Лунната гора имаше смъртоносни, опасно изобретателни клиенти. Помещаваше се в някогашен склад, простиращ се на четири пресечки по продължение на Истрос, и разполагаше с единствената зала в града, достатъчно дълга за снайперистка стрелба.

Хънт идваше на всеки няколко седмици, за да поддържа уменията си, обикновено посред нощ, когато нямаше кой да зяпа Умбра Мортис, докато върви през бетонните коридори към някоя от по-уединените зали с антифони на ушите и военни предпазни очила.

Идеята за тази среща му хрумна твърде късно вечерта, а Джесиба затрупа Куинлан с работа за следващия ден, затова решиха да изчакат до вечерта и да издебнат плячката си на негова територия. Хънт се обзаложи на един златен знак, че ще го открият в студио за татуировки, а Брайс вдигна мизата до два златни знака, че ще е в някой фалшив рок бар. Но когато тя получи отговор на съобщението си, се оказа, че трябва да посетят стрелбището.

Снайперистката зала се намираше в северния край на сградата и в нея се влизаше през масивна звукоизолираща метална врата. Взеха си електронни антифони, които заглушаваха бумтежа на оръжията, но им позволяваха да чуват гласовете си. Преди да влязат в залата, Хънт надникна през рамо да провери дали Брайс си е сложила своите.

Тя забеляза погледа му и се изкиска.

— Квачка.

— Просто не искам да продънят хубавичките ти ушички, Куинлан.

Без да изчака отговора й, Хънт отвори вратата и го посрещна силна музика. Зад високата до корема стъклена преграда се бяха наредили трима мъже.

Лорд Тристан Флин се беше прицелил със снайпер в хартиена мишена с форма на тяло в далечния край на залата — всъщност толкова далечен, че простосмъртен би я видял само като точка. Той обаче дори не използваше оптически мерник, а разчиташе само на елфическото си зрение. Данаан и Деклан Емет стояха до него, закачили снайпери на раменете си.

Рун кимна на Хънт и Брайс и им даде знак да изчакат.

— Ще пропусне целта — чу се коментарът на Емет над думкащите баси на музиката. Той дори не погледна към Хънт и Брайс. — Със сантиметър.

— Майната ти, Дек — измърмори Флин и стреля.

Изстрелът прокънтя в залата, смекчен от звукоизолиращата облицовка по стените и тавана, а хартиената мишена в далечния край се разлюля.

Флин свали пушката.

— Право в топките, загубеняци. — Той протегна длан към Рун. — Плащай.

Рун врътна очи и плесна една златна монета в дланта му, после се обърна към Хънт и Брайс.

Приятелите на принца ги преценяваха с погледи, сваляйки антифоните и предпазните си очила. Двамата с Брайс последваха примера им.

Хънт не очакваше леката завист, която изплува в стомаха му, като видя тримата приятели заедно. Скованите рамене на Куинлан го накараха да се зачуди дали и тя не чувства същото — дали не си спомня вечерите с Даника и глутницата „Дяволи", когато нямаха друга работа, освен да се хапят един друг за глупости.

Брайс успя да се окопити по-бързо от него и провлачи:

— Прощавайте, че прекъсваме играта ви на командоси, момчета, но трябва да си поговорим като възрастни.

Рун остави снайпера на металната маса от лявата си страна и се облегна на стъклената преграда.

— Можеше да говорим по телефона.

Брайс отиде до масата да разгледа оръжието, което той остави. Ноктите й проблясваха върху матовия му черен метал. Оръжия за нападение от засада, предвидени да се сливат със сенките и да не издават носителя си с отблясъци.

— Такава информация не бива да плъзва по мрежите.

Флин се ухили.

— Секретни работи. Чудно. — Той отиде небрежно до нея и застана толкова близо, че Хънт се напрегна. — Пиши ме заинтригуван.

Дарбата на Куинлан да гледа отвисоко мъже, които значително я превъзхождаха по размери, обикновено дразнеше Хънт. Но да гледа как я прилага върху някой друг, се оказа истинско удоволствие.

Високомерният й поглед обаче сякаш разшири още повече усмивката на Флин, особено след като Брайс му заяви:

— Не идвам да говоря с теб.

— Нараняваш ме, Брайс — провлачи Флин.

Деклан Емет се подсмихна.

— Занимава ли ти се с още хакерски простотии? — попита го Куинлан.

— Наречи ги „простотии“ още веднъж, Брайс, и ще си помисля дали да ти помогна — отвърна хладно Деклан.

— Извинявай, извинявай. Технологичните ти… чудесии. — Тя махна с ръка. — Трябва ни анализ на записите от външните камери на Храма на Луна в нощта, когато е бил откраднат Рогът.

Рун застина, изцъкли сини очи и попита Хънт:

— Имате нова информация за Рога?

— Просто подреждаме парчетата от пъзела — отговори Хънт.

Деклан потри тила си.

— Добре. Какво търсим?

— Каквото и да е — отвърна Хънт. — Всичко, уловено от микрофоните и термалните сензори на камерите, и ако е възможно, да проясниш картината на записа в тъмното.

Деклан остави снайпера си до този на Рун.

— Имам подходящ софтуер, но не обещавам нищо. Щом следователите не са намерили нищо преди две години, е малко вероятно аз да попадна на някакви аномалии.

— Знаем — каза Брайс. — Колко време ще ти е нужно?

Той пресметна нещо наум.

— Дайте ми няколко дни.

— Благодаря.

Флин въздъхна драматично.

— Май за пръв път чувам тази дума от теб, Бри.

— Не се надявай да я чуваш често. — Тя ги огледа пак с онова студено, подигравателно безразличие, от което пулсът на Хънт затуптя в ритъм с музиката, гърмяща от колоните из залата. — И какво правите тук?

— За сведение, работим в Помощната гвардия, Брайс. От време на време се налага да тренираме.

— Тогава къде са другите от отряда ви? — Тя се огледа показно. Хънт не прикри насмешката си. — Или тази среща е била само за съквартиранти?

Деклан се изкиска.

— Само за поканени.

Брайс врътна очи и каза на Рун:

— Сигурна съм, че Есенния крал ти е наредил да докладваш за движенията ни. — Тя скръсти ръце. — Дръж това — махна с ръце, обгръщайки всички им — в тайна няколко дни.

— Искаш от мен да лъжа краля си — смръщи се Рун.

— Искам от теб да не му казваш за момента — поправи го Брайс.

Флин вдигна вежда.

— Това означава ли, че Есенния крал е в списъка ви със заподозрени?

— Означава, че искам да си държите езиците зад зъбите. — Тя се ухили на Рун, разкривайки всичките си бели зъби. Не толкова усмивка, колкото дивашка гримаса. — Означава, че ако някой от вас, олигофрени, се разплямпа за това пред другарчетата ви от гвардията или някоя опиянчена девойка, много ще се ядосам.

На Хънт направо му се прищя да грабне пуканки и бира, да се отпусне в някое кресло и да се понаслаждава на словесното й клане.

— Май много се перчиш — отбеляза Рун и посочи мишената в далечния край на залата. — Защо не направиш една демонстрацийка на Аталар?

Тя се подсмихна.

— Не е нужно да доказвам, че мога да стрелям с големи пушки. Не се боря за членство в клуба на готините момчета.

Кожата на Хънт се опъна по мускулите му от зверското удоволствие в очите й, когато каза „големи пушки“. Други части от тялото му също се напрегнаха.

Тристан Флин се обади:

— Обзалагам се на двайсет златни знака, че сме по-точни стрелци от теб.

— Само богаташки лайненца като теб могат да си позволят да хвърлят двайсет златни знака по скапани игрички — каза Брайс и смигна на Хънт с палав блясък в кехлибарените си очи.

Кръвта му кипна и тялото му се стегна, все едно го беше хванала за онази работа. Но погледът й почти веднага се насочи към далечната мишена.

Тя сложи антифоните на заострените си уши.

Флин потри ръце.

— Да се почваме.

Брайс свали предпазните очила върху очите си, нагласи конската си опашка и вдигна снайпера на Рун. Претегли го в ръце и плъзна пръсти по корпуса му чак до задтилъка.

Хънт преглътна сухо, а тя просто намести оръжието върху рамото си с обиграни движения на момиче, отгледано от легендарен снайперист. Вдигна предпазителя и без дори да погледне през оптическия мерник, каза:

— Позволете да ви демонстрирам защо трябва да ми целувате шибания задник.

Три изстрела прокънтяха над музиката, непосредствено един след друг, и тялото й пое похвално отката. Устата на Хънт пресъхна съвсем.

Всички вдигнаха погледи към екрана с видеокартина от мишената.

— Само един изстрел е попаднал в целта — изсумтя присмехулно Флин, виждайки дупката в центъра на мишената.

— Напротив — обади се Емет точно в мига, в който и Хънт забеляза: дупката не беше кръгла.

Две от страните й изпъкваха навън едва забележимо.

Три изстрела, толкова точни, че куршумите бяха минали през една и съща точка.

По гръбнака на Хънт пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо със страх. Брайс просто спусна предпазителя, остави пушката на масата и свали антифоните и очилата.

Обърна се и срещна погледа на Хънт — но този път от самодоволно присвитите й очи надничаше нов вид предизвикателство. Чакаше да види реакцията му.

Колко ли мъже бяха избягали от тази нейна черта, заплашваща егото им на алфа-задници?

Без да слуша поредните глупости на Флин, Хънт си сложи антифони и предпазни очила и взе снайпера, който Брайс беше оставила. Металът още беше топъл от тялото й. Не чу какво го попита Рун, просто се прицели.

И погледна Брайс в очите, вдигайки предпазителя.

Щракването отекна помежду им, силно като гръмотевица. Гърлото й подскочи.

Хънт откъсна поглед от нея и стреля веднъж. С орловото му зрение нямаше нужда от оптическия мерник, за да се увери, че куршумът му е минал през дупката, направена от нея.

Като свали снайпера, видя, че бузите й са пламнали, а очите й сияят като топло уиски. С кротка, мека светлина.

Пак не чу какво казват другите в залата, само смътно долови одобрителната ругатня на Рун. Просто се взираше в очите на Брайс.

Виждам те, Куинлан — предаде й безгласно. — И всичко ми харесва.

Подобно, сякаш му отвърна с полуусмивка тя.

Телефонът му иззвъня, откъсвайки очите му от усмивката, заради която подът като че ли омекваше. Той го извади от джоба си с изненадващо разтреперани пръсти. „Исая Тибериан", пишеше на екрана. Хънт вдигна веднага.

— Какво?

Съзнаваше, че Брайс и елфите чуват всяка дума, когато Исая каза:

— Довлечете си задниците в Асфоделските поля. Станало е ново убийство.

37

— Къде? — попита Хънт, надниквайки към Куинлан, която слушаше с плътно скръстени ръце.

Онази светлина беше изчезнала от очите й.

Исая му даде адреса. Беше на около пет километра от стрелбището.

— Изпратили сме екип на мястото — каза командирът.

— Идваме до няколко минути — заяви Хънт и затвори.

Тримата елфи, също чули разговора, започнаха да събират чевръсто оръжията и екипировката си. Бяха добре обучени. Абсолютни идиоти, но добре обучени.

Брайс осезаемо се напрегна и ръцете й заподскачаха в нервни тикове от двете страни на тялото й. Беше виждал този остър поглед и преди. И фалшивото спокойствие, което си придаде, когато Рун и приятелите му погледнаха към нея.

Първия път Хънт го беше взел за истинско и направо я беше принудил да дойде с него на местопрестъплението.

Без да поглежда към елфите, каза:

— Предполагам, че сте чули адреса. — Не изчака отговора им, преди да нареди: — Ще ви чакаме там.

Куинлан примига, но Хънт не откъсна поглед от очите й, докато вървеше към нея. Усети, че Данаан, Флин и Емет напускат залата, и дори не надникна да се увери, спирайки пред нея.

Студената празнота на снайперското стрелбище ги обгърна като паст.

Ръцете на Куинлан пак се свиха до тялото й и пръстите им замърдаха нервно. Сякаш опитваше да се отърси от ужаса и болката. Хънт подхвана с кротък тон:

— Искаш ли аз да го поема?

По луничавите й бузи се разля руменина. Тя вдигна разтреперан показалец към вратата.

— Някой е умрял, докато ние се размотавахме тази вечер.

Хънт хвана пръста й и го свали в пространството помежду им.

— Не си виновна ти. Виновен е убиецът.

Хора като него, сеещи смърт нощем.

Брайс дръпна пръста си и той го пусна, припомняйки си резервираното й отношение към ванирските мъже. Към алфа-задниците.

Тя погледна към вратата.

— Искам да отида на местопрестъплението. — Той й даде време да събере мислите си. Брайс въздъхна треперливо. — Трябва да отида — продължи умислено тя. Единият й крак тупаше по бетонния под в такт с музиката. Тялото й потрепери. — Но не искам Рун и приятелите му да ме виждат в такова състояние.

— Какво състояние?

Беше съвсем нормално, дори очаквано психиката й да е пострадала от всичко преживяно.

— На шибана пихтия — отвърна тя с лъснали очи.

— Защо?

— Защото не е тяхна работа, но ще го превърнат в тяхна работа, ако ме видят така. Те са елфи, вродено им е да си навират носовете, където не им е мястото.

Хънт се засмя.

— Вярно.

Тя въздъхна пак.

— Добре — пророни. — Добре.

Ръцете й още трепереха, сякаш кървавите спомени нахлуваха във всяка част на тялото й.

Хънт инстинктивно ги хвана.

Тресяха се неистово. И ги чувстваше толкова крехки въпреки студената пот, която ги обливаше.

— Поеми си въздух — каза й Хънт, стисвайки леко пръстите й.

Брайс затвори очи, сведе глава и му се подчини.

— Пак — нареди й той.

Тя го послуша.

— И пак.

И Куинлан продължи да диша. Хънт не пусна ръцете й, докато потта не изсъхна по тях. Докато тя не вдигна глава.

— Добре — повтори, но този път със стабилен глас.

— Добре ли си наистина?

— По-добре от това няма да стане — отвърна тя с леко прояснен поглед.

Хънт не се сдържа и пъхна зад заостреното й ухо едно измъкнало се кичурче коса. То се плъзна като хладна коприна по пръстите му.

— Важи и за двама ни, Куинлан.

Брайс позволи на Хънт да я отнесе по въздух до местопрестъплението. Задната уличка в Асфоделските поля беше подобаващо гнусна: преливащ боклукчийски контейнер, локви с подозрителна течност, мършави животинки, ровещи из сметта, парчета строшено стъкло, проблясващи на първосвета от ръждивите улични лампи.

Светещи в синьо магпрегради запречваха входа към уличката.

На сцената на убийството вече имаше няколко техници и легионери. Сред тях бяха и Исая Тибериан, Рун и приятелите му.

Уличката се намираше близо до главната улица на района, под сянката на Северната порта — Портата на простосмъртните, както я наричаха мнозина. Повечето сгради наоколо бяха обществени, но всички имаха отчайваща нужда от ремонт. Шумотевицата от натоварения булевард отекваше между рушащите се тухлени стени, а тежката воня на боклука се навираше нагло в ноздрите й. Брайс се стараеше да не диша твърде дълбоко.

Хънт огледа уличката и каза тихо, опрял силна ръка на кръста й:

— Не е нужно да го виждаш, Брайс.

Онова, което беше направил за нея в стрелбището преди малко… Не бе позволявала на никого, дори на родителите си, да я виждат в такова състояние. В моментите, когато не можеше да диша. Обикновено се заключваше в банята, отиваше другаде за няколко часа и излизаше да потича.

Инстинктът да избяга беше почти толкова силен, колкото паниката и ужасът, прогарящи гърдите й, но... Беше видяла Хънт, като се прибра след мисията си онази нощ. И предчувстваше, че поне той би я разбрал.

Така и стана. Не се уплаши нито за миг.

Не се уплаши и когато я видя да вкарва три куршума в десетката, а вместо това й отвърна със свой изстрел. Сякаш да й покаже, че двамата са от един сой, че каквото и да запрати по него, той ще го улови. Ще посрещне всяко нейно предизвикателство с дяволската си свирепа усмивка.

Брайс можеше да се закълне, че още усеща топлината на ръцете му.

След като приключиха разговора си с Исая, Флин и Деклан тръгнаха към магпреградата. Рун стоеше на няколко метра от тях и говореше с красива тъмнокоса медвещица. Сигурно я разпитваше за нейната оценка на ситуацията.

Флин и Деклан надникнаха отвъд ръба на светещата в синьо преграда и изругаха.

Стомахът пропадна до петите й. Май не беше добра идея да идва тук. Притисна се леко към дланта на Хънт върху кръста й.

Пръстите му се впиха утешително в плътта й и той прошепна:

— Мога да погледна за нас.

„Нас“ — сякаш бяха екип и се бореха заедно срещу сбъркания свят.

— Няма нужда — увери го тя с учудващо спокоен глас.

Въпреки това не тръгна към магпреградата.

Флин се оттегли от тялото й попита Исая:

— Кога е станало убийството?

— Преди около трийсет минути — отговори мрачно командирът. — Ако съдим по останките от дрехи, бил е някой от охранителите в Храма на Луна. Прибирал се е към дома.

Обгърна ги напрегната тишина. Стомахът на Брайс отново потъна.

Хънт изруга.

— Предполагам, че е бил на смяна в нощта, когато откраднаха Рога?

Исая кимна.

— Първо това проверих.

Брайс преглътна и каза:

— Значи се доближаваме до нещо. Или убиецът е една стъпка пред нас и вече разпитва, а после убива всеки, който би могъл да знае къде е Рогът.

— Камерите нищо ли не са уловили? — попита Флин с необичайно сериозно изражение по красивото си лице.

— Нищо — потвърди Исая. — Все едно демонът е знаел къде са. Или господарят му е знаел. Нито веднъж не навлиза в обсега им.

Хънт плъзна ръка нагоре по гръбнака й в едно окуражаващо, утешително движение и пристъпи към командира на 33-ти, за да му каже тихо:

— За да знае къде се намират всички камери в града, особено скритите, трябва да заема висока позиция с разрешително за получаване на секретна информация. — Думите му увиснаха във въздуха и никой не посмя да каже друго на публично място. Накрая Хънт попита: — Постъпил ли е сигнал за демон?

Една служителка от отдела по ДНК експертиза излезе иззад преградата с кървави петна по коленете на белия си комбинезон. Явно беше коленичила в локви кръв, събирайки пробите, които носеше в пликове.

Брайс извърна поглед към главната улица.

Исая поклати глава.

— Още няма сигнали от граждани и патрулите ни.

Брайс почти не го чуваше, докато фактите заливаха като потоп ума й. Главната улица.

Тя извади телефона си и отвори карта на града. Местоположението й се появи като червена точка сред мрежата от улици.

Докато другите говореха за липсата на доказателства, Брайс отбеляза няколко места по картата и огледа внимателно територията между тях. Рун дойде, но се включи в разговора на приятелите си.

Хънт обаче забеляза, че нещо е приковало вниманието й, и се обърна към нея, вирнал тъмни вежди.

— Какво има?

Тя се приведе в сянката на крилото му и можеше да се закълне, че Хънт го сви по-плътно около нея.

— Това е карта на всички убийства.

Позволи на Рун и приятелите му да се доближат. Дори благоволи да им покаже екрана с леко разтреперани ръце.

— Това — посочи мигащата точка — сме ние. — После посочи друга, недалеч от тях. — Тук убиха Максимус Терциан. — Посочи трета точка, намираща се до „Сентрал авеню“. — Тук намериха трупа на прислужничката от храма. — Гърлото й се стегна, но тя преглътна буцата в него и посочи последната точка, на няколко пресечки северно от тях. — Тук…

Думите горяха. Мамка му! Мамка му! Трябваше да го каже, да го изрече на глас.

— Тук са убили Даника и глутницата „Дяволи" — довърши вместо нея Хънт.

Брайс му хвърли благодарен поглед.

— Да. Виждате ли каквото аз виждам?

— Не? — провлачи Флин.

— Ти не беше ли завършил някакво тузарско елфическо училище? — попита го Брайс. Флин се намръщи, а тя въздъхна и намали мащаба на картата. — Погледнете: всички убийства са станали на броени стъпки от главни градски артерии. Точно върху естествените канали за провеждане на първосвета из града.

— Магистралите на силата — каза Хънт с блясък в очите. — Минават право през портите.

Значи Аталар схвана. Веднага тръгна към Исая, който стоеше на няколко метра от тях и говореше с висока руса нимфа, надписът на чието яке я определяше като служител в отдела по съдебна медицина.

Брайс каза на изцъкления си брат и двамата му приятели:

— Може би онзи, който призовава демона, извлича нужната сила от каналите под града. Всички убийства стават в близост до тях.

Един от войниците на Помощната гвардия извика Рун. Той й кимна видимо впечатлен и тръгна към него. Брайс опита да потисне чувството, което й навя възхищението му, и вместо това намери Хънт с поглед. Ангелът вървеше с мощни крачки по уличката, провиквайки се на Исая:

— Кажи на Виктория да прегледа записите от камерите по главната улица, „Сентрал авеню“ и „Уорд авеню“. Да следи за прекъсване в захранването, за малки скокове и спадове в температурата, защото често съпътстват призоваване на демони. — Кристалосът избягваше обективите на камерите, но те можеха да уловят леки смущения в захранването и промени в околната температура. — Да провери и състоянието на първосветната мрежа около часовете на убийствата.

Деклан изчака ангелът да се отдалечи, преди да попита Брайс:

— Знаеш с какво се занимава, нали?

— Изглежда страхотно в черно? — отвърна невинно тя.

Деклан изръмжа.

— Ловът на демони е прикритие. Иначе върши мръсната работа на губернатора. — Елфът стисна изваяни челюсти. — Хънт Аталар е лоша компания.

Тя запърха с мигли.

— Добре че харесвам лоши момчета.

Флин изсвирука тихо.

Деклан поклати глава.

— Ангелите не ги е грижа за никого, Бри. Целите ви не се припокриват. Неговите цели може да не се припокриват дори с тези на Мика. Внимавай с него.

Тя кимна към брат си, който още говореше с прелестната медвещица.

— Рун вече ми изнесе тази реч, не се притеснявай.

Малко по-надолу по уличката Хънт заръча на Исая:

— Обади ми се, ако Виктория намери видеозаписа. — После, видимо несвикнал с думата, добави: — Благодаря.

В далечината се събираха облаци. Според синоптичната прогноза трябваше да завали през нощта, но явно дъждът щеше да подрани.

Хънт се върна при тях.

— Ще се погрижат.

— Да видим дали този път 33-ти ще си свършат работата — измърмори Деклан. — Не съм особено обнадежден.

Хънт изопна гръб. Брайс очакваше да защити легиона си, но ангелът просто сви рамене.

— И аз.

Флин кимна към ангелите в отцепената зона.

— Не си много предан на расата си.

Хънт прочете някакво съобщение на телефона си, после го прибра.

— Нямам друг избор, освен да съм предан.

И да плаща за смъртта със смърт. Стомахът й се сви на топка.

Кехлибарените очи на Деклан се спуснаха към татуировката върху китката на Хънт.

— Гадна работа.

Флин изсумтя утвърдително. С приятелите на брат й поне споделяха едно мнение относно политиката на астерите.

Хънт огледа изпитателно елфите.

— Да — потвърди тихо. — Гадна работа.

— Крайно меко казано — обади се Брайс.

После плъзна очи към местопрестъплението и при мисълта, че трябва да го огледа отблизо, тялото й пак се напрегна. Хънт я погледна, сякаш доловил напрежението й, промяната в мириса й. Кимна й едва забележимо.

Брайс вдигна брадичка и обяви:

— Тръгваме.

Деклан махна.

— Ще ти звънна скоро, Бри.

Флин й прати въздушна целувка.

Тя врътна очи.

— Чао.

Срещна погледа на Рун и му махна за довиждане. Брат й отвърна със същото, после продължи разговора си с вещицата.

Извървяха само една пресечка, преди Хънт да попита с престорена небрежност:

— С Тристан Флин някога били ли сте заедно?

Брайс примига изненадано.

— Защо питаш?

Той прибра криле по-плътно към тялото си.

— Защото постоянно флиртува с теб.

Тя изсумтя.

— А ти ще ми разкажеш ли за всичките си свалки, Аталар?

Мълчанието му беше достатъчно красноречиво. Брайс се подсмихна.

Но след малко, навярно за да отвлече вниманието си от кървавите останки зад тях, ангелът каза:

— Никоя от свалките ми не е за разказване. — Той пак се умълча й вдиша дълбоко, преди да продължи. — И това е, защото Шахар ме съсипа за всяка следваща жена.

Съсипа. Думата прокънтя в съзнанието на Брайс.

Хънт продължи с плуващи в спомени очи:

— Отраснах в земите на Шахар, в югоизточна Пангера, и докато се изкачвах ранг след ранг в легионите й, се влюбих в нея. Във възгледите й за света. В идеите за промяна в ангелската йерархия. — Той преглътна. — Единствено Шахар вярваше, че обществото ни ме лишава от много неща само защото съм незаконороден. Повишаваше ме отново и отново, докато накрая не станах нейна дясна ръка. И любовник. — Той въздъхна тежко. — Тя поведе бунта срещу астерите, а аз поведох войските й,18-и легион. Знаеш края на историята.

Цял Мидгард го знаеше. Дневната звезда бе могла да подари свободен свят на ангелите — може би на всички, — но я бяха угасили. Поредният мечтател, стъпкан от астерите.

— Та значи с Флин… — подхвана пак Хънт.

— Разказваш ми толкова трагична любовна история, а аз трябва да ти отвърна с моите абсурди?

Мълчанието й беше достатъчен отговор. Тя въздъхна. Но, добре де. И тя имаше нужда да говори за нещо, само и само да забрави за онази касапница. И да разсее сенките, които изпълниха очите му, докато говореше за Шахар.

Затова каза:

— Не. С Флин никога не сме били заедно. — Тя се поусмихна. — Когато гостувах на Рун като тийнейджърка, направо не можех да дишам в присъствието на Флин и Деклан. — Устата на Хънт се изви в усмивка. — Те търпяха налудничавите ми флиртове, а известно време дори хранех фанатичното убеждение, че някой ден Флин ще ми бъде съпруг.

Той изхихика и Брайс го сръчка с лакът.

— Вярно е. Две години наред надписвах всичките си училищни тетрадки с „Лейди Брайс Флин".

Хънт се опули насреща й.

— Лъжеш.

— Напротив. Мога да ти докажа: майка ми още пази тетрадките ми, защото не обича да изхвърля нищо.

Шеговитостта мигновено я напусна, като си спомни за онази вечер от последната й година в колежа, когато с Даника се натъкнаха на Флин и Деклан в един бар. И че Даника си тръгна с Флин, защото Брайс не искаше да разваля отношенията си с Рун.

— Да ти кажа ли кое беше най-ужасното ми гадже? — усмихна му се насила тя.

Хънт се засмя.

— Почти ме е страх да слушам, но давай.

— Излизах с един вампир около три седмици. Първата ми и последна забивка с член на Пламъци и сенки.

Вампирите усърдно се стараеха да накарат всички останали да забравят дребния факт, че идваха от Ада и бяха низши демони. Че предците им бяха дезертирали от войските на седемте им принцове по време на Първите войни и бяха дали на Имперските легиони на астерите важна информация, спомогнала за победата им. Че бяха изменници и приспособенци, които до ден днешен жадуваха за кръв.

Хънт вдигна вежда.

— И?

Брайс изтръпна от спомена.

— И все се чудех коя част от мен иска повече: кръвта ми или… сещаш се. А един ден направо ми предложи да ме яде, докато ме яде, ако разбираш какво имам предвид?

Хънт се позамисли за секунда. После изцъкли тъмни очи.

— О, мамка му! Сериозно? — Тя забеляза погледа му към краката й, между тях. Как очите му сякаш притъмняха още повече и нещо в тях се изостри. — Не би ли боляло?

— Не исках да разбирам.

Хънт поклати глава. Май не знаеше дали да се засмее, или да се ужаси. Но поне светлината се беше върнала в очите му.

— Значи си приключила с вампирите, а?

— Определено. Той се изказа, че в най-изтънчените удоволствия винаги присъствала болка, а аз му показах вратата.

Хънт изсумтя одобрително. Брайс подозираше, че не е добра идея, но все пак го попита:

— Още ли изпитваш чувства към Шахар?

В челюстта му потрепна мускул и той вдигна поглед към небето.

— До края на живота си.

В думите му не се долавяше нито копнеж, нито тъга, но в стомаха й сякаш се стовари оловна тежест.

Хънт плъзна очи към нея. Мрачни и посърнали.

— Не знам дали е възможно да спра да я обичам, след като тя жертва всичко за мен. За каузата ни. — Той поклати глава. — Припомням си го винаги, когато съм с друга жена.

— Хм.

Нямаше как да спори с това. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи себично и лигаво. Пък и може би беше глупаво от нейна страна да придава смисъл на онзи допир с крака му, на погледа му на стрелбището, на помощта му, когато изпадна в паника.

Той се взираше в нея. Сякаш четеше мислите й. Гърлото му сякаш подскочи.

— Куинлан, това не означава, че не съм…

Той не довърши, забелязал групата хора, вървящи към тях откъм другия край на улицата.

Брайс мярна сребристоруса коса й дъхът и секна. Хънт изруга.

— Излитаме.

Но Сабин ги видя. Слабото й бледо лице се сгърчи в злобна гримаса.

Брайс се мразеше, задето ръцете й затрепериха. Коленете й също.

— Върви си по пътя, Фендир — предупреди я Хънт.

Сабин не му обърна внимание. Очите й сякаш хвърляха остри ледени късове.

— Чух, че си изпълзяла от дупката си, Куинлан — процеди с омраза. — Къде е шибаният ми меч?

Брайс не знаеше какво да каже — не й хрумваше нито нападка, нито обяснение. Просто позволи на Хънт да я преведе покрай Сабин, застанал като същинска стена от мускули между двете.

Той сложи длан на кръста й и я побутна леко напред.

— Да вървим.

— Тъпа курва — изсъска Сабин и се изплю в краката й.

Хънт се напрегна и изръмжа, но Брайс стисна ръката му в безмълвна молба да не се захваща.

Той се озъби през рамо на Сабин, но Брайс му прошепна:

— Моля те.

Хънт огледа лицето й и отвори уста да възрази. Тя го накара да продължи напред, въпреки че отровната усмивка на Сабин прогаряше гърба й като дамга.

— Моля те — прошепна отново.

Гърдите му се надигнаха, сякаш трябваше да впрегне всичката си воля, за да овладее гнева си, но накрая обърна лице напред. Гърленият, злорад смях на Сабин се понесе след тях.

Тялото на Хънт се стегна като камък и Брайс стисна лакътя му още по-силно.

Хънт явно долови мириса на тъгата й или пък я прочете по лицето й. Докато пресичаха улицата, дланта му отново стопли кръста и със солидния си допир.

Стигаха до средата на главата улица, когато Хънт я грабна на ръце, без да каже нито дума, и излетя в хладовитото небе.

Тя отпусна глава върху гърдите му. И позволи на вятъра да заглуши с воя си тътена в главата й.

След пет минути кацнаха на покрива на сградата й и Брайс щеше директно да тръгне към апартамента си, ако Хънт не я беше спрял за ръката.

Очите му пак обходиха лицето й. Нейните очи.

„Нас“, беше казал по-рано. Екип. Отбор. Комбина.

Полъх на вятъра откъм Истрос разлюля леко перата му.

— Ще разберем кой стои зад всичко това, Брайс. Обещавам ти.

И незнайно защо тя му повярва.

Брайс си миеше зъбите, когато телефонът й иззвъня.

Деклан Емет.

Тя изплю пяната и вдигна.

— Здрасти.

— Пазиш номера ми? Трогнат съм, Бри.

— Да, да, добре. Какво става?

— Намерих нещо интересно във видеозаписа. Данъкоплатците в този град трябва да възнегодуват срещу това, че пилеят парите им по второкласни анализатори, вместо да ги влагат в спецове като моя милост.

Брайс излезе в коридора, мина през всекидневната и спря пред вратата на Хънт. Почука веднъж и каза на Деклан:

— Ще ми кажеш ли какво си намерил, или само ще се надуваш?

Хънт отвори вратата.

В името. На горящия. Солас.

Беше гол от кръста нагоре и също си миеше зъбите. Само дето нея изобщо не я интересуваше устната му хигиена, при положение че изглеждаше така.

Мускули, и още мускули, и още мускули, всичките покрити със златистокафява кожа, която сияеше на първосвета в стаята. Изумително. Беше го виждала без блуза и преди, но не го беше забелязвала по този начин.

Беше се нагледала на доста изваяни, приказни мъжки тела, но това на Хънт Аталар засенчваше всичките.

Той страдаше по загубената си любов, напомни си Брайс. Каза й го в съвсем прав текст по-рано тази вечер. Тя напрегна всички сили и вдигна очи към лицето му — копелето се хилеше самодоволно.

Но усмивката му бързо посърна, когато Брайс пусна Деклан на високоговорител.

— Чудя се дали не е добре да седнеш първо.

Хънт излезе свъсено във всекидневната.

— Просто изплюй камъчето — настоя Брайс.

— Добре. Признавам, лесно е да се обърка човек. Заради прекъснатото захранване записът представлява просто черна картина с малко звуци. Обикновени градски звуци, реакциите на околните към внезапното спиране на първосвета. Разделих аудиозаписа от улицата пред храма на отделни слоеве. Усилих тези на заден план, които правителствените експерти вероятно не са могли да уловят заради липсата на достатъчно добра техника. И знаете ли какво чух? Как разни хора се кискат и се подканват един друг „пипни го де“.

— Моля те, кажи ми, че не е нещо гнусно — измрънка Брайс.

Хънт изсумтя.

— Хора при Розовата порта. Чувах как хора при Розовата порта в Пет рози се предизвикват едни други да докоснат диска на циферблата по време на затъмнението, за да проверят дали още работи. Оказа се, че работи, между другото. Но ги чувах и да се възхищават на нощните цветя по самата порта.

Хънт се приведе напред и мирисът му я обгърна, зашемети я.

— Розовата порта се намира на половин град от Храма на Луна — каза над телефона той.

— Здрасти, Аталар. Харесва ли ти да си играеш на почетен гост в дома на Брайс?

— Просто ни кажи — подкани го Брайс през зъби.

И отстъпи на безопасно разстояние от Хънт.

— Някой е разменил записите от двете места по време на кражбата. Доста кадърна работа; така добре ги е напаснал, че часът дори не трепва. Подбрал е аудиозапис, който идеално да се връзва с разположението на храма: с ъгъла на околните сгради и всичко друго. Страхотно изпълнение. Но не безгрешно. 33-ти трябваше да се обърне към мен. Веднага щях да открия такъв дефект.

Сърцето на Брайс препускаше в гърдите й.

— Можеш ли да разбереш кой е бил?

— Вече разбрах. — Самодоволният тон се изпари от гласа на Деклан. — Проверих кой е отговарял за анализа на видеоматериала от онази нощ. Само той би имал възможност да размени каналите.

Брайс затупа с крак по пода и Аталар докосна рамото й с крило, за да я успокои.

— Кой е, Дек?

Деклан въздъхна.

— Виж какво, не мога да съм сто процента сигурен… но за тази част на разследването е отговаряла Сабин Фендир.