22.

Нашето знание е като факла от боров клон,

осветяваща само стъпка напред

пътя ни през бездна на тайни и ужас…

Джордж Сантаяна, „Сонет III“

Арки бе непреклонен:

— Никой друг няма да отиде в онази пустош, докато не се убедим, че няма опасност.

Ейприл беше готова да експлодира:

— По дяволите, Арки! За всекиго е ясно, че никога няма да сме абсолютно сигурни в това. Никога!

— В такъв случай може би следва да се откажем отсега. Да вземем най-добрата цена за Ротондата и да оставим някой друг да се безпокои за неизбежните съдебни процеси.

— Какви процеси?

— Онези, които ще бъдат заведени срещу нас в секундата, в която някой от твоите завеяни академици бъде изяден.

— Никой няма да бъде изяден.

— Откъде знаеш? Как можеш да бъдеш толкова сигурна? Можеш ли да го гарантираш?

— Разбира се, че не мога.

— Ами в такъв случай трябва да имаме предвид и тази възможност. — Той дълбоко пое дъх. — И на първо място трябва да се запитаме: наистина ли искаме всички тези хора да се мотаят там?

— Не се мотаят! — Ейприл овладя гласа си. — Става дума за обучени хора. И освен това, нали не си въобразяваш, че можем да задържим това само за нас? Длъжни сме да пуснем колкото може повече хора да видят онова, което видяхме ние.

— Нека те попитам пак: какво ще се случи, ако един от тях бъде убит?

— Там няма едри хищници.

Ти не си видяла едри хищници, Ейприл. Разликата е от земята до небето. А болестите? А дребните екзотични микроби?

— Ако ги има, вече е малко късно: Макс и аз бяхме там и се върнахме.

— Знам — сурово я изгледа Арки. — И недей да мислиш, че много ми допада. Виж, досега действахме като каубой, който стреля от хълбок. Време е да сложим нещата под контрол. Преди да сме се опарили жестоко. Първо, искам ти и Макс да си направите подробни медицински изследвания. Възможно най-изчерпателните. Междувременно ще спрем екскурзиите, докато Адам не каже, че е безопасно. Не искам никой повече да стъпва там, докато това не се изпълни. Никой, включително и вие.

— Арки — изплака Ейприл, — не можем просто да заключим тази врата и да обясним на хората, че на другата страна не е безопасно.

— Току-що го направихме — заяви той.



Адам събра екипа си. В него влизаха Джек Суифтфут, Андреа Хоук, Джон Малкия призрак и още двама, които Ейприл не познаваше. Раздаде карабини M15, гранати и револвери.

— Изглеждате като че ли ви очакват динозаври — каза им тя.

Той сви рамене.

— По-добре да се презастраховаме, вместо след това да съжаляваме. — Направи знак на хората си да стъпят на решетката, натисна иконката със стрелата и се присъедини към тях. — До довечера — махна й той. Закрепваше пълнител на колана си, когато започнаха да избледняват.

Макс влезе, носейки два жълти балона и вечната си видеокамера.

— Не бих възразявала — посрещна го Ейприл, — но това създава неприятен прецедент. Какво да правим сега? Да изпращаме десантчици всеки път, преди да хвърлим поглед на кое да е от всичките тези места?

— Ако изобщо има повече — уточни Макс. — Аз специално още не знам. И честно да ти кажа, не съм сигурен, че идеята ти е чак толкова неуместна. — Тя изръмжа, но не каза нищо повече. — Мислиш ли — попита я Макс, — че онзи, който е построил системата, все още се намира някъде там?

Погледът в очите й загуби фокус.

— Изминали са десет хиляди години — каза Ейприл. — Доста дълъг период от време.

— Може би не и за тях.

— Може би. Но знаем, че Ротондата е била изоставена отдавна. А и на Едем не видяхме никакви следи някой да се е отбивал скоро. Какво мислиш, че ни казва това?

Макс гледаше през прозореца. Навън туристите правеха снимки.

— Питам се, къде ли свършва мрежата? — замислено се обади той.

— Изгарям от нетърпение да науча това — пламна погледът й.

Външната врата се отвори. В коридора се чуха стъпки и на прага се появи Арки Редфърн. Махна им с ръка, съблече якето си и го метна върху облегалката на един от столовете.

— Хората казват — съобщи им той, — че май е редно да ви направим почетни членове на племето.

— Идеята ми допада — усмихна се Ейприл.

Макс беше научил, че единственият друг човек, удостоен с тази чест, е самият Сам Хюстън18. Компанията не беше никак лоша.

— И на мен — съгласи се той.

— Така-а, а това за какво ни е? — попита Арки, гледайки балоните.

— Искаме да разберем с какво още разполагаме.

На балоните имаше надпис „Форт Мокси“ и изглед от Ротондата. Под тях висеше дълго парче канап. Като се наслаждаваше на вниманието на двамата, Макс дръпна два стола, постави ги в двата края на решетката, но извън периметъра. После завърза балоните за столовете, така че да се издигнат във въздуха точно над решетката.

— Какво се опитваш да направиш? — недоумяваше Арки.

— Не искаме да задръстваме системата — обясни Ейприл. — Ако изпратим стол и никой не го махне от приемната решетка, това означава край на играта. Губим канала завинаги. Трябва да изпратим нещо, което само ще се отмести.

— Добре — кимна Арки, доволен, че е разбрал идеята.

— Готови? — погледна ги Ейприл, която стоеше до иконките.

Макс фокусира камерата върху единия балон и започна да записва.

— Давай — каза той.

Ейприл натисна иконата с вплетените пръстени.

Макс преброи до двайсет и три и видя балона да изчезва. Две прерязани парчета канап паднаха на пода в двата края на решетката.

— Имам въпрос — обади се Арки. — Какво ще се случи, ако нещо не е изцяло в обхвата на полето, когато системата се задейства? Само половината от него ли ще се пренесе там?

Ейприл го погледна като дете, заловено да бърка в буркана със сладко.

— Добър въпрос, съветник — отбеляза тя. Повториха експеримента и с последната икона — онази с ключа-сол — и се прибраха в микробуса, за да прегледат на спокойствие записа.



Според Макс пръстените означаваха изкуствено съоръжение. Следователно, твърдеше той, представляваха най-сериозния им шанс да се срещнат с някого.

И може би точно така щеше да стане. Касетата беше запечатала вторичен образ — едва забележимо ехо: стена с прозорец. Стената беше чиста и навяваше на мисли за кораб или военно съоръжение. Прозорецът изглеждаше дълъг и краят му излизаше извън полето на образа. А от другата му страна изглежда бе нощ.

— Прилича на някакво помещение — констатира Ейприл.

Арки бе приседнал на ръба на масата. Наклони се напред, за да разгледа по-добре.

— Как ще реагираме, ако там наистина има някой? — попита той.

— Ще му кажем „здрасти“ и ще се усмихнем — отговори Макс.

Адвокатът се намръщи.

— Мисля, че тук няма място за шеги. Вижте, тази станция, терминал или каквото и да е не е използвана от дълго време. Но това не означава, че цялата система е изключена. Трябва да решим какво ще правим, ако някой се появи. — Той се поколеба как да продължи: — Например… не трябва ли да сме въоръжени?

Ейприл бавно поклати глава.

— На мен ми се струва — бавно произнесе тя, — че последното нещо, от което имаме нужда, е война със създателите на това съоръжение.

— Но той има право — възрази й Макс. — Трябва да сме внимателни.

Арки се отпусна на стола.

— Защо не видим какво има на другото място? — предложи той.

Ключът-сол. Макс превъртя касетата до началото на второто пренасяне.

Отново видяха балонът да избледнява. Този път образът на фона изглеждаше като стая, застлана с мокет. Стените бяха голи. Нямаше и следа от мебели.

— Отнякъде идва светлина — забеляза Ейприл.

— Какво мислите? — попита Макс.

— Може да е друга Ротонда.

Ейприл беше готова веднага да установи:

— Има само един начин да се разбере.

Макс се поколеба.

— Мисля, че е по-добре да се въздържим — каза той. — Ако там наистина има някой, нищо чудно да оплескаме нещата. Нека използваме твоя комитет, за да видим как е най-добре да се постъпи.

— Но това значи след шест дни — извика Ейприл. — Колкото повече информация съберем дотогава, толкова по-правилно решение ще могат да вземат. И от друга страна, какви специалисти могат да участват в подобен проект? Искам да кажа, че никой не би могъл да има опит в тези неща.

— Досещам се накъде биеш — въздъхна Макс.

— Въпреки това аз съм склонен да се съглася — изненада ги Арки. — Никой не е подготвен да взема решения в подобна ситуация. А ако някой изобщо ще ходи, защо да не бъдем ние? — Макс отбеляза местоимението.

Ейприл също.

— Арки — погледна го тя, — не се обиждай, ама нямаме нужда от адвокат. Нека първо опитаме само двамата.

Но Арки изведнъж се извиси.

— Не мисля така — каза той. — Според мен племето също трябва да бъде представено.

— Шегуваш се — погледна го Макс.

— Никога не се шегувам — усмихна се Арки.



Макс събра необходимото за експедицията: генератор, чанта с инструменти, две фенерчета, две манерки с вода и добилия вече популярност бележник с два черни маркера.

Дейл Трий (след заминаването на Адам той изпълняваше ролята началник на охраната) подаде на Арки револвер 38-и калибър.

— А на мен? — попита го Макс.

— Имаш ли разрешително? — погледна го въпросително Дейл.

— Не. — Макс не бе изстрелял и един патрон през живота си.

— Тогава забрави — отсече Арки. — Иначе ти ще си по-опасен от всичко, което може да ни се изпречи на пътя. — После хвърли поглед на Ейприл.

— И аз съм така — призна си тя.

Дейл не скри загрижеността си.

— Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с вас — каза той.

— Ще се оправим — успокои го Арки.

Ейприл възмутено ги изгледа.

— Това сигурно е дневната на някое същество. Не вярвам да ни се отвори голяма нужда от огнева мощ.

Макс постави багажа в центъра на решетката и добави една лопата към него.

— Когато пристигнем там — обясни той на Дейл, — ще изпратя лопатата обратно. Дай ми половин час, в случай че се наложи нещо да се ремонтира. Ако нищо не се случи дотогава, изпрати сандвичи.

— Ще напишем съобщение, ако има проблеми с връщането — поясни Ейприл. — Никой да не тръгва след нас, докато не ви известим — и тя погледна за потвърждение спътниците си. — Нали така?

Арки кимна. Същото направи и Макс, но не толкова убедено.

Стъпиха на решетката. Дейл застана до иконките.

— Готови? — попита той.

— Да! — каза Ейприл.



В стаята миришеше на мускус. Стените бяха покрити с материя в светлозелен цвят, украсена с шарка от цветове и преплетени лиани. Бледото осветление беше дифузно — без определен източник, точно като в Ротондата.

Няколко секунди останаха на място, без да помръдват. Позволиха си само да завъртят глави и да огледат голямото празно помещение, в което се бяха озовали. Макс не чуваше нито звук. Решетката, върху която бяха стъпили, изглеждаше по-различна, но бе с размера на досегашните две. Той слезе от нея, стъпи на червения мокет и изненадан отдръпна крак, когато усети, че потъва в него.

— Що за под е това? — попита Ейприл.

Опита отново. Подът издържа на тежестта му, но беше ясно, че ходенето няма да е лесно. Кой би се чувствал удобно на такъв под, запита се Макс.

Пред него беше по-светло.

Стаята се оказа с L-образна форма и единият й клон бе два пъти по-дълъг от другия. Имаше два изхода, разположени в двата края. През тях се излизаше в потънали в мрак коридори. На стената до решетката Макс зърна вече познатия панел от иконки. Този път бяха девет на брой: картинки в кръгли дискове, монтирани непонятно как, без никаква следа от работа, в дървото. На единия се виждаше еленовата глава. Никой от останалите не дублираше някоя от предишните иконки, както на Земята, така и на Едем.

Ейприл се задържа пред тях, разглеждайки ги внимателно.

— Безкраен свят — прошепна тя.

Макс кимна. Свалиха оборудването, той сложи лопатата върху решетката и опита да активира еленовата глава. Иконката светна с мека светлина.

Лопатата изчезна в сияние, което беше не златно, а зелено.

— В тон с декора — впечатли се Ейприл.

— Добре — обади се Арки, — хубаво е да знаем, че можем да се измъкнем тук по спешност, ако се наложи.

Таванът беше висок и части от него не се виждаха, скрити в сенките, хвърляни от преплетени греди.

— Не виждам балона — отбеляза Арки. В същия миг на лицето му се изписа изненада и Макс проследи погледа му. В тавана имаше правоъгълна дупка, през която се виждаше друга стая.

И там бе светло, но не повече, отколкото в помещението, където се намираха в момента.

— Не мисля, че горе има някой — каза Ейприл.

Правоъгълният отвор беше с размери към два на три метра. Не се виждаше стълба.

— Балонът — ненужно поясни Макс — сигурно се е издигнал в другата стая. — Температурата бе с няколко градуса по-ниска от онази в Ротондата. Макс вдигна ципа на якето си. — Чувствам се лек — констатира той.

— Мисля, че си прав — съгласи се Ейприл. — Отново различна сила на притегляне.

— Значи не сме на Земята? — поиска да се убеди Арки.

Тя само поклати глава.

Адвокатът не спираше да поглежда алтернативно ту в единия, ту в другия коридор. Не беше извадил оръжието, но ръката му бе пъхната в джоба.

Отсъстваха прозорци. Ейприл свали фотоапарата от рамото си и направи няколко снимки. Макс и Арки погледнаха отблизо в коридорите. Накъдето и да мръднеха, светлината пред тях се усилваше, а зад тях отслабваше. Мокетът имаше гъбеста структура.

Единият коридор свършваше в голяма стая с форма на ромб. Другият минаваше покрай няколко празни помещения, преди да направи завой. Никъде никакви прозорци. И никаква мебелировка.

Спряха, за да обсъдят видяното дотук.

— Не ми харесва да се намирам в място с ограничена видимост — каза Арки. — Предлагам да се връщаме.

— Без да сме разбрали къде се намираме? — тежко въздъхна Ейприл и погледна Макс. — Какво мислиш ти, Макс?

Макс беше съгласен с Арки. Но не можеше да го каже пред Ейприл.

— Защо не разгледаме в малко по-голям кръг? — предложи той.

— Двама срещу един — усмихна се Ейприл.

— Не знаех, че ще си играем на демокрация — измери ги с поглед адвокатът. Недалеч от тях коридорът завиваше под прав ъгъл. — Добре — неохотно се съгласи той. — Да опитаме.

Завиха по коридора. Нови стаи. И нова дупка в тавана.

И все така без прозорци. И без следа от неотдавнашно обитаване.

— Това място не изглежда изоставено — каза след малко Ейприл. — Няма и следа от прах. То просто е празно.

Следващият завой беше наляво и Макс се залови да чертае карта.

— Къде, по дяволите, са прозорците? — недоумяваше Арки.

Макс вече усещаше тъпа болка в глезените. Ходенето по потъващия под краката им под беше истинско изпитание.

Влязоха в дълга тясна стая. Концентриран в картата, Макс не гледаше пред себе си. В един момент усети, че под краката му няма под. Той залитна напред и видя пропаст, дълбока поне два етажа. Ейприл го сграбчи за ръкава на якето и го задържа няколкото секунди, необходими на Арки да го хване през рамо. Двамата го изтеглиха назад и Макс се отпусна на четири крака, за да изчака стомахът му да престане да се бунтува.

Дупката беше широка около метър и половина и пресичаше стаята от стена до стена. Подът от другата страна продължаваше до следваща врата и нов коридор.

Успокоила се, че на Макс му няма нищо, Ейприл коленичи до ръба.

— Не може да е повреда — констатира тя. — Така е построено. Това си е шахта.

— В центъра на пода? — попита Арки. — Кой, по дяволите, е архитектът?

Нямаше никакъв начин да заобиколят, така че се върнаха по пътя, по който бяха дошли, и поеха по друг завой. На много места пътят им се преграждаше от подобни шахти, така че маршрутът им се диктуваше от това необичайно конструктивно решение.

Не пропускаха да поглеждат във всички стаи, покрай които минаваха. Малко по малко осъзнаха, че това не са стаи в стандартния смисъл на думата. Бяха по-скоро пространства с безкрайно разнообразни форми. Някои изглеждаха прекалено тесни, за да бъдат обитавани от същества с габаритите на земни хора. Други, като стаята, в която бяха пристигнали, не бяха нито квадратни, нито правоъгълни или имаха стени под особени ъгли спрямо пода.

И никъде нито следа от мебелировка. Както и от стълбище или някакъв начин да се мине на горния етаж, или да се слезе един етаж по-долу. Цветът и текстурата на приличащото на мокет подово покритие се сменяха от стая в стая. Но най-странно от всичко наистина беше пълното отсъствие на прозорци, което в крайна сметка ги наведе на мисълта, че се намират под повърхността.

Макс бе готов да се връщат още в мига, в който спътниците му го бяха изтеглили от ръба на дупката в пода и сега само чакаше някой да го предложи, за да го подкрепи. Междувременно се занимаваше с картата, като вече внимаваше къде стъпва.

Както досега, пред тях осветлението се засилваше, зад тях отслабваше. Ефектът бе доста тревожен, защото създаваше впечатлението, че по периферията на зоната на видимост някой се движи. Макс започна да се преструва, че работи над картата, но с ъгълчето на очите си следеше дали някой няма да се покаже. И в крайна сметка го видя!

— Къде? — попита Арки. — Аз не виждам нищо.

— Ето там — Макс посочи завоя на коридора, откъдето бяха минали само преди минутка.

— И аз го видях — потвърди Ейприл.

— Какво сте видели? — В ръката на Арки се бе появил револверът.

— Светлината се промени — обясни Макс. — Виж там… онова по-бледо петно.

Въздухът около тях се раздвижи.

Светлото петно ги следваше. Но когато спряха задълго, загледани към него, то се премести към тях. Сякаш някой ги дебнеше.

— Там няма нищо — възрази Арки, опитвайки се гласът му да остане спокоен. — Това е игра на светлината.

Но когато отстъпиха, петното пристъпи напред. Ейприл отвори широко очи.

— Макс — попита тя, без да обръща глава към него, — можеш ли да ни върнеш при решетката?

Макс вече разглеждаше картата си.

— Няма да е много лесно — промърмори. — Единственият сигурен път е този, по който дойдохме дотук — и той неспокойно вдигна поглед към приближаващото се петно.

— Така няма да стане — каза Арки. Тримата отново тръгнаха в посоката, в която бяха вървели досега. Адвокатът зае място в ариергарда. — Да намерим заобиколен път.

Свърнаха наляво в първия пресичащ ги коридор, като се надяваха да намерят нова възможност за следващ завой, така че да се озоват зад нещото в коридора (Макс бе започнал да мисли за него като за нещо; всеки филм на ужасите или за вампири, който някога бе гледал, сега събуждаше в съзнанието му тревожни образи).

— Знаете ли — проговори в един момент смълчаната досега Ейприл, — не мога да се отърва от впечатлението, че всичко свързано с вратите за телепортиране изглежда някак си подготвено за посетители. Туристи. Хора, тръгнали да си доставят удоволствие с яхта. Конската глава… Все места за отдих. Може и това да е такова.

— В качеството на какво, например? — попита я Макс. — Лабиринт на тръпката?

— Може би… Не знам. Това може да е сграда на забавленията, лунапарк. — Вече вървяха доста бързо. Осветлението все така се преливаше от тъмно, през светло и пак в тъмно. Накрая Ейприл забави ход и се обърна. Арки едва не се блъсна в нея. — Ей! — извика тя с изкуствена приветливост. — Има ли някой там?

Макс стоеше зад Ейприл и наблюдаваше приближаването на нещото. Той отстъпи неволно, пребори се с желанието да се извърне и да побегне и в същия миг зрението му се замъгли. Неочаквано за себе си разбра, че я гледа отпред. Тя се появяваше и изчезваше като електронен образ и главата му се завъртя. Стомахът му отново се обърна и Макс падна на едно коляно, борейки се със замайването. Затвори очи, разтърси глава в опит да я прочисти, после пак видя лицето й, устните й, които се мърдаха, протегнатите й към него ръце, прикования в него поглед на очите й. Сега гледаше надолу от тавана.

— Хайде, Макс — каза Арки, — включвай се в играта. — Той го вдигна на крака, хвана Ейприл през рамото и я изтегли назад. Сега вече отстъпваха на пълен ход.

Затичаха се през стая с клиновидна форма, излязоха в коридора, завиха първо наляво, после надясно. Главата на Макс бързо се изчисти, може би благодарение на адреналина, който организмът помпаше в кръвта му.

— Мисля, че се отървахме — не скри облекчението си Арки. Минаха през широко помещение и заобиколиха поредната шахта. Спряха на изхода от отсрещната страна. Когато бялото петно не се появи, Макс се опита да анализира случилото се.

Единственото му обяснение беше, че е изпитал пристъп на моментна слабост, така че сметна за най-добре да се концентрира върху това как по-бързо да се върнат при решетката. Макар да се намираха в лабиринт, той усещаше, че знае накъде трябва да вървят. Показа им пътя на картата.

— Сега сме тук — обясни той. — А трябва да стигнем тук. — Чакаше ги около километър и половина път.

Изведе ги през изхода в коридора. Почти веднага завиха наляво и влязоха в стаята с решетката.

Стомахът на Макс се сви.

— Това не може да бъде! — възкликна той.

Но Арки беше доволен.

— Макс — извика той, — ти си гений.

Макс обаче недоумяващо клатеше глава.

— Не е възможно — прошепна той. — Това не може да е същата стая.

Прекосиха разстоянието до решетката, тревожно наблюдавайки входа откъм другата страна — онзи, през който бяха тръгнали на обиколка. Стаята изглеждаше абсолютно същата, буквално идентична.

Ейприл махна с ръка на безпокойствата му.

— Ще му умуваме после. Безпокои ме, че първият контакт не се развива както трябва — но продължаваше да говори шепнешком. — Бягството ни към къщи няма да изглежда много достойно, когато описват този епизод в учебниците по история.

— Майната им на учебниците — ядоса се Макс. — Историците ще знаят само онова, което ние ще им разкажем. Да вървим.

— Наистина ли искаш да останеш? — попита я Арки с тон, който й казваше: „Внимавай какво ще отговориш! И не ни губи времето“.

— Ще трябва пак да се върнем — каза тя. Но стъпи все пак на решетката.

— Следващия път ще записваме всичко. — Макс натисна еленовата глава.

Чакането му се стори непоносимо дълго. Макс си спомни как веднъж като дете беше влязъл в празна къща и се бе изплашил до смърт от някакъв шум на тавана. Мислеше си за това, когато светлината около тях се сгъна, Ротондата се материализира и той почувства неудържимо желание да изтича навън на слънце.

Загрузка...